"Живата факла" - Стивън Кинг

През следобеда с голямата буря той седеше и гледаше „Клуб ХИГ“. Една жена с прическа във формата на кошер разказваше на водещия как божията сила я излекувала от тиф. Анди не можеше да откъсне очи от нея. Косата й блестеше под прожекторите в студиото като лакиран крак на маса. Тя приличаше на пристигнала от 1963-а година. Тази беше една от прелестите на „Клуб ХИГ“ за него, както и безсрамният ласкателен хленч за пари в името на Бога. Анди слушаше този хленч от устата на млади мъже с грубовати лица, облечени в скъпи костюми, и си мислеше как Христос прогонил сарафите от храма. А и всички от „ХИГ“ приличаха на пристигнали от 1963-а.

Жената свърши хвалебствието си за Бога, задето я спасил да не я тресе, докато се разпадне. Преди нея един актьор с известност от началото на петдесетте беше разказал как Господ го спасил от бутилката. Сега жената с прическа като кошер започна да плаче и известният в миналото актьор я прегърна. Камерата се придвижи за близък план. В дъното певците от „ХИГ“ започнаха да припяват. Анди леко се размърда в стола си. Наближаваше времето за хапчето му. Той съзнаваше, макар и мъгляво, че лекарството само отчасти е виновно за странните промени, настъпили в него през последните пет месеца, промени, на които надебеляването е само външен признак. Когато отдели Чарли от него, Арсенала измъкна изпод краката му единствената солидна опора, останала в живота му. Щом я нямаше Чарли — о, тя несъмнено бе някъде наблизо, но със същия успех можеше да бъде и на Луната, — не виждаше никакъв смисъл да се държи.

Отгоре на всичко от цялото това бягане беше получил нещо като боен шок. Твърде дълго бе живял върху опънато въже, толкова дълго, че когато накрая падна, се отпусна в пълна летаргия. Всъщност той предполагаше, че изживява кротко тежка нервна криза. Ако наистина видеше Чарли, дори не беше сигурен, че тя ще го познае, и това го натъжаваше.

Нито веднъж Анди не положи някакво усилие да измами Пайнчът или да се преструва при опитите. Не защото вярваше, че може да навреди на Чарли, но не искаше да поеме и най-незначителен риск. А и му беше по-лесно да прави каквото искаха. Бе станал пасивен. Последната си ярост изкрещя до дъно върху верандата на деди, люлеейки дъщеря си с щръкнала от гърлото стреличка. Вече не изпитваше никакъв гняв. Беше изчерпал заряда си.

В такова душевно състояние Анди Макджий седеше и гледаше телевизия на 19-и август, а бурята вилнееше над хълмовете отвън. Водещият на „ХИГ“ похленчи за дарение, след което представи едно църковно трио. Триото запя и неочаквано токът спря.

Телевизорът изгасна и картината се сви до едно ярко петънце. Анди седеше на стола си неподвижен, без да е съвсем наясно какво е станало. Съзнанието му разполагаше с точно толкова време, колкото да регистрира плашещата пълнота на мрака, и токът дойде. Триото запя „Обадиха ми се по телефона от небето и Исус беше отсреща“. Анди въздъхна с облекчение и в този момент токът пак спря.

Той застина, стиснал дръжките на креслото, сякаш то щеше да отлети, ако ги пусне. Отчаяно закова поглед в яркото петънце върху екрана, макар да знаеше, че то е изчезнало и вижда само остатъчния послеобраз… или образа, породен от силното му желание.

„Пак ще дойде след една-две секунди — успокояваше се той. — Някъде трябва да има аварийни генератори. Такова място не може да е оставено само на централно електрозахранване.“

И все пак го беше страх. Изведнъж се улови, че си мисли за приключенски истории, четени в детството. Много често героите им бродят из разни пещери и имат неприятности, когато им изгаснат свещите или фенерчетата. И авторите особено държат да се задълбочават в описанията на тъмнината като „осезаема“, „абсолютна“ или „пълна“. Има дори едно изпитано и истински древно определение, което е винаги под ръка — „оживялата тъмнина“, като например в: „Оживялата тъмнина погълна Том и неговите приятели“. Ако всичко това е имало за цел да впечатли деветгодишния Анди Макджий, то не бе успяло. Поискаше ли да бъде „погълнат от оживялата тъмнина“, той трябваше просто да влезе в гардероба и да сложи едно одеяло на пролуката под вратата. Тъмнината си беше в края на краищата тъмнина.

Сега осъзна, че не е бил прав; това не беше единствената му грешка от детството, но може би последната, която бе открил. Би предпочел да се бе въздържал от откритието, че тъмнината не е тъмнина. Никога през живота си не бе попадал в такъв мрак. Като се изключи усещането за стола под него, той би могъл да се носи из някаква лъвкрафтска[1] космическа бездна, без никаква светлина. Анди вдигна ръка и я размаха пред очите си. И макар да усети как дланта леко докосна носа му, не можа да я види.

Свали ръката си и отново сграбчи дръжката на стола. Сърцето му блъскаше в гърдите бързо и насечено. Отвън някой дрезгаво извика: „Ричи! Къде си се дянал?“ И Анди се сви на стола, сякаш му се бяха скарали. Облиза устни.

„Трябва да дойде до една-две секунди — помисли си той, но някаква изплашена частица от съзнанието му, която отказваше да се вслуша в здравия разум, попита: — Колко са дълги една-две секунди или една-две минути в пълна тъмнина? Как се измерва времето в пълна тъмнина?“

Отвън, отвъд неговия „апартамент“, нещо се прекатури и някой извика от болка и изненада. Анди отново се сви и разтреперан, простена. Не му хареса това. Не беше на хубаво.

„Добре де, и да им отнеме повече от няколко минути, за да го оправят — да включат отново бушоните или каквото е там, — те ще дойдат и ще ме изведат. Ще се наложи.“

Дори изплашената частица от съзнанието му — тази, която беше на път да забръщолеви несвързано — съзря логиката и Анди леко се отпусна. В края на краищата просто е тъмно, това е всичко — просто няма светлина. Не става дума за никакви чудовища в мрака или нещо подобно.

Беше много жаден. Зачуди се дали би дръзнал да си донесе една сода от хладилника. Реши, че би могъл да го направи, ако внимава. Той стана, изтътри се две крачки напред и веднага си одра пищяла в ръба на ниската масичка. Наведе се и го разтърка, а очите му се насълзиха от болка.

Бе също като в детството, когато играеха на „сляпа баба“ — сигурно всички деца я играят. Завързват ти очите с кърпа и тръгваш, а всички останали си умират от смях, ако се проснеш върху някоя табуретка или се препънеш в прага между трапезарията и кухнята. От тази игра можеш да си извлечеш болезнена поука колко малко си спомняш на практика за обкръжението си в някоя, както си мислел, позната къща и колко повече разчиташ на очите, отколкото на паметта си. И може да те накара да се замислиш как, по дяволите, би живял, ако ослепееш.

„Но аз ще се оправя — помисли си Анди. — Ще се оправя, само трябва да съм спокоен и внимателен.“

Той заобиколи ниската масичка и бавно заопипва пътя си през празното пространство на всекидневната, протегнал пред себе си ръце. Странно, колко заплашително може да бъде едно празно пространство на тъмно. „Сигурно точно сега токът ще дойде и ще мога хубавичко да се посмея над себе си. Просто хубавичко ще се…“

— Ох!

Разперените му пръсти се блъснаха в стената и болезнено се огънаха назад. Нещо падна — картината с хамбара и ливадата, която висеше близо до вратата на кухнята, предположи той. Тя изсвистя покрай него в тъмнината със зловещия звук на размахана сабя и изтрополи на пода. Шумът беше стряскащо силен.

Анди застина, стиснал ударените си пръсти, с туптяща болка в единия крак. Устата му беше пресъхнала от страх.

— Хей! — извика той. — Хей, не ме забравяйте, момчета!

Зачака и се ослуша. Не последва никакъв отговор. До ушите му все още долитаха шум и гласове, но вече от по-далече. Ако се отдалечат още, ще остане в пълна тишина.

„Съвсем са ме забравили“ — помисли си той и уплахата му се влоши.

Сърцето му биеше до пръсване. По дланите и челото му изби студена пот и той се сети за случая, когато влезе твърде надълбоко в езерото Ташмор, умори се и започна да се мята и пищи, сигурен, че ще умре… но щом отпусна надолу крака, дъното се оказа там, а водата стигна само до гърдите му. Къде ли беше дъното сега? Той облиза сухите си устни, но езикът му също бе сух.

— ХЕЙ! — изкрещя Анди с всичка сила и ужасът в гласа му го изплаши още повече. Трябва да се стегне. Вече е на една крачка от пълната паника, безмозъчно се блъска насам-натам и крещи колкото сила има. И всичко това само защото някой е изгорил някакъв бушон.

„О, дявол го вземе все пак, защо трябваше да се случи, когато наближава време за хапчето ми? Ако си бях взел хапчето, щях да съм добре. Щях да съм екстра тогава. Господи, чувствам се, като че ли главата ми е пълна със счупени стъкла…“

Той стоеше и дишаше тежко. Беше се запътил към кухнята, но не улучи вратата и налетя на стената. Сега бе загубил напълно ориентация и не можеше да си спомни дори дали тази глупава картина с хамбара беше окачена от дясната или от лявата страна. Ужасно му се искаше да си бе стоял в креслото.

— Стегни се — мърмореше си той гласно. — Стегни се.

Не ставаше дума само за паника, усещаше го. Ставаше дума за хапчето, което вече беше просрочено, хапчето, от което Анди бе започнал да зависи. Направо не беше честно да се случи, когато наближаваше време за хапчето му.

— Стегни се — пак промърмори той.

Сода. Станал беше, за да си вземе сода, и, за Бога, ще си я вземе. Трябва да се съсредоточи върху нещо. Ето какво трябва и содата ще свърши работа не по-зле от всичко друго.

Запридвижва се отново наляво и веднага се препъна в падналата от стената картина.

Анди извика и се просна, размахвайки бясно и безполезно ръце, за да запази равновесие. Удари си силно главата и отново извика.

Сега вече беше много изплашен. „Помогнете ми — мислеше си той. — Някой да ми помогне, да ми донесе свещ, за Бога, страх ме е…“

Започна да плаче. Опипващите пръсти усетиха лепкава мокрота отстрани на главата му — кръв — и Анди се зачуди в сляп ужас колко ли лошо се е ударил.

— Ей, хора, къде сте? — изпищя той.

Не дойде никакъв отговор. Анди чу — или му се стори, че чува — един-единствен далечен вик и после настъпи тишина. Пръстите му напипаха картината, в която се бе спънал, и той я запокити през стаята в яда си, че го нарани. Тя се удари в масичката до канапето и прекатури вече ненужната лампа, която стоеше там. Крушката кухо гръмна и Анди пак извика. Опипа главата си. Кръвта течеше по-силно и вече пъплеше по бузата му на малки ручейчета.

Запълзя задъхан, с протегната ръка, опряна в стената. Когато ненадейно пръстите му хлътнаха в празнота, той сепнато се дръпна, сякаш очакваше от чернотата да изпълзи нещо гадно и да го сграбчи. Тихо „уф!“ се изплъзна от устните му. Само за миг отново стана дете и му се стори, че чува шепота на троловете, които нетърпеливо се трупат край него.

— Просто кухненската врата, дявол да го вземе — изграчи дрезгаво Анди. — Това е всичко.

Пропълзя през нея. Хладилникът беше вдясно и той се отправи на четири крака натам, дишайки учестено, с изстинали от допира с керамичните плочки ръце.

Някъде над главата му, на горния етаж, нещо се прекатури и силно издрънча. Анди рязко се вдигна на колене. Нервите му не издържаха и той загуби самоконтрол. Започна без прекъсване да крещи: „Помощ! Помощ! Помощ!“, докато прегракна. Нямаше никаква представа колко време крещя така в тъмната кухня.

Най-накрая спря и направи опит да се овладее. Целите му ръце трепереха безпомощно. Главата го болеше от удара, но кръвта май беше спряла. Това му подейства успокоително. Гърлото му пареше, раздрано от крясъците, което отново го подсети за содата.

Анди продължи да пълзи и намери хладилника без повече произшествия. Отвори го с нелепото очакване лампичката вътре да светне с познатия си леденобял блясък и зарови из студения мрак, докато попадна на тенекиена кутия с пръстен за отваряне отгоре. Затвори вратата на хладилника и се облегна на нея. После отвори кутията и изгълта половината сода на един дъх. Гърлото му го благослови за това.

Тогава му хрумна нещо и сърцето му подскочи.

„Има пожар — прошепна подсъзнанието му с лъжливо спокойствие. — Затова никой не идва да те изведе. Те се евакуират. Ти вече си… излишен.“

Тази мисъл предизвика вълна на клаустрофобиен ужас, по-силен от всякаква паника. Той само се сви плътно до хладилника и устните му се разкривиха в озъбена гримаса. Силата изтече от краката му. За момент дори си въобрази, че му замириса на пушек и го заля горещина. Кутията се изплъзна от пръстите му и съдържанието й изклокочи върху пода, като му намокри панталоните.

Анди седеше в локвата и стенеше.


Бележки

[1] Лъвкрафт — писател фантаст, майстор на психологическия ужас. — Б. пр. ↑

По-късно Джон Рейнбърд си мислеше, че нещата не биха могли да се наредят по-добре, дори да ги бяха планирали… а ако онези надути психолози струваха поне един петак, щяха да са ги планирали. Но така се получи, че само благодарение на щастливата случайност късото съединение стана в такъв момент и му позволи да си подпъхне лоста под едно ъгълче на психологическата стомана, бронирала Чарли Макджий. Късмет и вдъхновена интуиция от негова страна.

Той влезе в жилището на Чарли в три и половина, точно когато бурята започваше да вилнее. Пред себе си тикаше количка, подобна на онези, които се използват от чистачките в повечето хотели и мотели. Тя съдържаше чисти чаршафи и калъфки, политура за мебели, препарат за почистване на петна по мокета. Имаше и кофа с вода и четка за миене на под. От едната страна на количката беше закачена прахосмукачка.

Чарли седеше на пода пред дивана, облечена само в яркосиньо трико. Дългите й крака бяха кръстосани в поза „Лотос“. Тя изкарваше страшно много време, седнала по този начин. Външен човек би могъл да я помисли за упоена, ала Рейнбърд знаеше, че не е. Все още й даваха по малко лекарства, но колкото да не е без хич.

Всички психолози се бяха убедили с разочарование, че тя държи на думата си никога вече да не пали. Първоначалното предназначение на наркотиците беше да й попречат да си проправи с огън пътя навън, но вече изглеждаше сигурно, че тя няма такова намерение… нито пък каквото и да било друго.

— Здравей, детко — поздрави Рейнбърд и откачи прахосмукачката.

Чарли му хвърли един поглед, но не отговори. Той включи прахосмукачката и щом започна да чисти, тя грациозно стана, отиде в банята и затвори вратата.

Рейнбърд продължи да чисти мокета. Нямаше никакъв план. Просто дебнеше за случайни, дребни признаци и сигнали и ги поемаше. Възхищението му към момиченцето беше искрено. Баща му се превръщаше в пухкав, апатичен пудинг; психолозите си имаха свои термини — „шок на зависимост“, „загуба на собственото аз“, „слаба дисфункция на реалността“, — но всичко се свеждаше до факта, че той се бе предал и можеше да бъде съкратен от уравнението. С момиченцето не беше така. То просто се бе скрило. И Рейнбърд никога не се беше чувствал толкова силно индианец, колкото в присъствието на Чарли Макджий.

Той чистеше и я чакаше да излезе… евентуално. Мислеше си, напоследък малко по-често излиза от банята. В началото винаги оставаше там, докато той си отиде. Сега понякога излизаше да го погледа. Днес може би ще излезе. Може би — не. Той ще чака. И ще гледа за знаци.




Чарли седеше в банята при затворена врата. Щеше и да я заключи, ако можеше. Преди да дойде чистачът, бе правила някои прости упражнения, намерени в една книга. Чистачът дойде да почисти. Тоалетната чиния вече студенееше под нея. На бялата светлина от флуоресцентната лампа, обрамчила в кръг огледалото на банята, всичко изглеждаше студено и прекалено ярко.

Отначало с нея живееше „компаньонка“, една жена на около четирийсет и пет. Тя трябваше да й бъде като майка, но „майчинската компаньонка“, имаше жестоки зелени очи с малки петънца. Петънцата бяха като лед. Тези хора убиха истинската й майка, а сега искаха от нея да живее тук с „майчинска компаньонка“. Чарли им каза, че не желае „майчинската компаньонка“. Те се усмихнаха. Тогава тя спря да говори и не каза нито една дума, докато „майчинската компаньонка“ не си тръгна, отнасяйки със себе си зелените си очи с парченцата лед. Чарли сключи сделка с Хокстетър: ще отговаря на въпросите му, но само на неговите, ако си вземе „майчинската компаньонка“. Единствената компания, която желае е баща й и щом не може да бъде с него, ще стои сама.

В много отношения последните пет месеца (те й казаха, че са пет; по нищо друго не се разбираше) й изглеждаха като сън. Не разполагаше с никакъв начин да отбелязва времето, разни хора идваха и си отиваха, без да оставят спомен, безплътни като балони, а храната беше без всякакъв вкус. Самата тя понякога се чувстваше като балон. Сякаш се рееше из въздуха. Но, от друга страна, подсъзнанието й напълно уверено я убеждаваше, че си го заслужава. Тя е убийца. Нарушила е най-важната от десетте божи заповеди и със сигурност е прокълната да гори в ада.

Мислеше си за тези неща през нощта, когато светлините намаляваха и апартаментът изглеждаше като сън. Отново виждаше всичко. Мъжете на верандата с корони от пламък. Експлодиращите коли. Пламващите пиленца. Миризмата на изгоряло, която винаги напомняше миризмата на тлеещ пълнеж, миризмата на плюшеното й мече.

(и това й харесваше)

Там беше въпросът; там беше бедата. Колкото повече го правеше, толкова повече й харесваше, колкото повече го правеше, толкова по-добре усещаше силата, живото нещо, което ставаше все по-мощно и по-мощно. То приличаше на застанала на върха си пирамида, с основата нагоре, и колкото повече го правиш, толкова по-трудно става да го спреш. Не искаш да го спреш,

(и това беше приятно)

затова имаше намерение никога повече да не го прави. По-скоро да умре тук, отколкото пак да го направи. Може би дори й се искаше да умре. Идеята да умреш насън не беше никак страшна.

Единствените двама души, към които изпитваше някакъв интерес, бяха Хокстетър и чистача, който идваше всеки ден да почиства апартамента й. Чарли го попита веднъж защо трябва да идва всеки ден, след като тя не цапа.

Джон — така се казваше — извади омачкано, вехто тефтерче от задния си джоб и евтина химикалка от джоба на гърдите си и рече:

— Просто това ми е работата, детко.

А на тефтерчето написа: „Защото ония са пуяци, защо иначе?“

Тя беше на път да се изкикоти, но навреме я възпря мисълта за мъже с корони от пламък, мъже, които миришат като тлеещи плюшени мечета. Смехът можеше да е опасен. Затова тя просто се престори, че не е видяла бележката или че не я е разбрала. Лицето на чистача беше страшно накълцано и върху окото му имаше превръзка. Тя го съжаляваше и веднъж за малко да го попита какво му се е случило — дали е катастрофирал или нещо друго, — но това беше по-опасно дори от смеха в отговор на бележката му. Не знаеше защо, но го усещаше с всяка фибра на тялото си.

Лицето му имаше ужасен вид, но инак той изглеждаше доста приятен. Пък и лицето му не беше с нищо по-лошо от това на малкия Чъки Еберхард в Харисън. Майката на Чъки пържела картофи, когато бил на три години, и той обърнал тигана с горещата мазнина върху себе си и едва не умрял. Другите деца го наричаха понякога Чъки Пържолата или Чъки Франкенщайн и той се разплакваше, което и беше целта. Другите деца изглежда не разбираха, че такова нещо може да се случи на всеки. Когато си на три години, нямаш кой знае какво в главата.

Цялото лице на Джон бе в белези, но то не я плашеше. Плашеше я лицето на Хокстетър, а то — с изключение на очите — си беше съвсем нормално. Но очите му бяха по-лоши дори от тези на „майчинската компаньонка“. Той винаги ги използваше да се рови в нея. Искаше да я накара да пали. Все това правеше. Водеше я до една стая, в която понякога имаше намачкани парченца вестник, понякога — малки стъклени чинийки, пълни с течно масло, а понякога — други работи. Но всичко, цялата му неискрена симпатия, се свеждаше винаги до едно и също: „Чарли, запали това.“

Хокстетър я плашеше. Тя усещаше, че той разполага с всякакви видове…

(неща)

които би могъл да употреби, за да я накара да пали. Но тя няма да го направи. Само дето се страхуваше, че може да я принудят. Хокстетър би използвал всичко. Той не играеше по правилата и една нощ тя сънува, че го е подпалила, и се събуди, пъхайки юмруци в уста, за да възпре писъка си.

Веднъж, с цел да отложи неизбежните искания, тя попита кога може да види баща си. Чарли мислеше много по този въпрос, без да го задава, защото знаеше какъв ще бъде отговорът. Но този ден се чувстваше особено уморена и обезсърчена и просто й се изплъзна.

— Чарли, мисля, че ти знаеш отговора на този въпрос — Хокстетър посочи към масата в малката стаичка. Върху нея имаше метална табличка, пълна с купчинки къдрави дървени стърготини. — Ако ги запалиш, веднага ще те отведа при баща ти. Можеш да бъдеш при него след две минути — под студените, наблюдателни очи устата му се разтегли в широка, „просто приятелска“ усмивка. — Е, какво ще кажеш?

— Дайте ми кибрит — отговори Чарли и усети сълзите й да напират. — Ще ги запаля.

— Можеш да ги запалиш само с мисълта си, както знаеш.

— Не, не мога. А дори и да можех, не бих го направила. Това е лошо.

Хокстетър я гледаше тъжно и „просто приятелската“ усмивка се топеше.

— Чарли, защо сама си вредиш? Не искаш ли да видиш татко си? Той иска да те види. И ми поръча да ти предам, че в това няма нищо лошо.

И тогава тя наистина заплака, плака дълго и силно, защото действително искаше да го види, не минаваше дори минута, без да мисли за него, без да й липсва, без да копнее за прегръдката на силните му ръце. Хокстетър я гледаше как плаче и върху лицето му нямаше никаква симпатия, никакво съжаление или благост. Имаше обаче внимателна пресметливост. О, как го мразеше!

Това се случи преди три седмици. Оттогава тя упорито не споменаваше баща си, макар Хокстетър постоянно да я предизвикваше с приказки, че баща й е тъжен, че баща й поръчал да пали, без да се притеснява, и най-лошото от всичко, че баща й изказал пред Хокстетър опасенията си, че Чарли вече не го обича.

Тя гледаше бледото си лице в огледалото на банята и слушаше монотонното жужене от прахосмукачката на Джон. Като свърши с пода, ще смени чаршафите на леглото й. После ще избърше праха. И тогава ще си отиде. Изведнъж й се прииска да не си отива, прииска й се да го слуша как говори.

Отначало винаги отиваше в банята и стоеше там, докато си отиде, и веднъж той спря прахосмукачката и разтревожено почука на вратата:

— Ей, детко? Добре ли си? Да не ти е лошо?

Гласът му беше толкова добър — а добротата, обикновената доброта така трудно се откриваше тук, — че тя с усилие запази спокоен и студен тон през напиращите сълзи.

— Да… добре съм.

Зачака, чудейки се дали ще се опита да продължи, дали ще се опита да я разпитва както правеха другите, но той просто се отдалечи и пак включи прахосмукачката. В известен смисъл тя остана разочарована.

Друг път Джон миеше пода и когато тя излезе от банята, без да вдига поглед, каза:

— Внимавай с тоя мокър под, детко. Няма да ти е приятно да си счупиш ръката, нали?

И край, но тя пак едва не се разплака — от тази загриженост, толкова проста и естествена, явно идеща отвътре.

Напоследък Чарли все по-често излизаше от банята, за да го гледа. Да го гледа… и да го слуша. И той понякога й задаваше въпроси, но те не бяха застрашителни. Пък и повечето пъти тя не отговаряше, само заради принципа. Това не спираше Джон. Той й говореше въпреки всичко. Говореше й за резултатите си на боулинг, за кучето си, за разваления си телевизор и как ще минат две седмици, докато успее да го оправи, защото искат толкова много за онези нищо и никакви лампички.

Тя предполагаше, че е самотен. С такова лице сигурно нямаше нито жена, нито нищо. Обичаше да слуша историите му — те бяха като таен тунел за навън. Гласът му беше нисък, музикален, понякога заглъхваше. Никога не ставаше рязък и въпросителен… като на Хокстетър. Той сякаш изобщо не настояваше за отговор.

Чарли стана от седалката на тоалетната, отиде до вратата и точно тогава токът спря. Тя застана там, озадачена, с ръка върху бравата и сведена на една страна глава. Мигновено й хрумна, че е някакъв номер. Чу замиращото жужене от прахосмукачката на Джон и възклицанието му:

— Ей, какво става, за Бога?…

В този момент токът дойде. Чарли не излезе веднага. Прахосмукачката отново забръмча. До вратата се приближиха стъпки и Джон попита:

— Лампите изгаснаха ли там за секунда?

— Да.

— От бурята е сигурно.

— Каква буря?

— Когато идвах на работа, ми се стори, че се задава буря: имаше големи буреносни облаци.

„Стори ми се, че се задава буря.“ Отвън. Искаше й се да може да излезе и да види големите буреносни облаци. Да вдиша онзи особен мирис, който въздуха добива преди лятна буря. Онзи дъждовен, мокър мирис. И всичко изглежда…

Токът спря отново.

Прахосмукачката заглъхна. Тъмнината беше пълна. Единствената й връзка със света остана ръката й върху лъскавата хромирана брава. Тя прекара замислено език по горната си устна.

— Детко?

Чарли не отговори. Номер? Буря, каза той. И тя му повярва. Вярваше на Джон. Учудващо и страшно бе, че вярва на нещо, казано й от някого, след всичко това.

— Детко? — Пак беше той. И този път в гласа му се чувстваше… страх.

Собственият й страх от тъмнината, който едва беше започнал да пропълзява в нея, се пречисти от неговия.

— Джон, какво има?

Тя отвори вратата и заопипва пред себе си. Но не излезе навън, още не. Страхуваше се да не се спъне в прахосмукачката.

— Какво стана? — Сега гласът му излъчваше паника. Това я изплаши. — Къде са светлините?

— Изгаснаха — отговори тя. — Ти каза… че от бурята…

— Не мога да издържам на тъмно — в гласа му имаше ужас и някакво гротескно извинение. — Ти не разбираш. Не мога… трябва да изляза навън.

Чарли го чу как внезапно се втурна слепешком през всекидневната. Последва силен и страшен трясък от падането върху нещо — ниската масичка най-вероятно. Той извика ужасено и тя се изплаши още повече.

— Джон? Джон? Добре ли си?

— Трябва да изляза! — изкрещя той. — Накарай ги да ме пуснат навън, детко!

— Какво има?

Не последва отговор дълго време. После Чарли чу тих, задавен звук и разбра, че той плаче.

— Помогни ми — изхлипа тогава Джон, а тя стоеше на вратата на банята и се опитваше да вземе решение. Част от страха й се бе разтворил в съчувствие, но част от него си оставаше — питащ, неумолим и жив.

— Помогни ми, ох, няма ли някой да ми помогне — тихо изплака той, толкова тихо, сякаш не очакваше никой да го чуе или да му обърне внимание. И тя се реши. Чарли започна бавно да се придвижва пипнешком през стаята към него, с протегнати напред ръце.

Рейнбърд я чу и не можа да сдържи една усмивка в мрака — жестока, сериозна усмивка, която прикри с длан за всеки случай — да не би токът да дойде точно в този момент.

— Джон?

Той издаде измъчен стон през усмивката.

— Съжалявам, детко. Просто… от тъмното е. Не мога да издържам на тъмно. Напомня ми за мястото, дето ме пъхнаха, когато попаднах в плен.

— Кой те пъхна?

— Конгците.

Чарли беше вече по-близо. Усмивката се стопи от лицето му и той започна да влиза в ролята. „Страх те е. Тебе те е страх, защото конгците са те пъхнали в дупка в земята, след като една от техните мини е отнесла по-голямата част от лицето ти… и са те държали там… и сега имаш нужда от приятел.“

В известен смисъл ролята беше естествена. Оставаше само да се постарае да й внуши, че ужасното вълнение, което изпитваше от тази неочаквана възможност, е ужасен страх. И, разбира се, той наистина се страхуваше — страхуваше се от провал. В сравнение с това изстрелът от дървото с ампулата оразин приличаше на детска игра. Интуицията й беше необикновено остра. Избиваха го горещи вълни от нервното напрежение.

— Кои са конгците? — попита тя, вече съвсем близо. Ръката й мина покрай лицето му и той я сграбчи. Чарли стреснато ахна.

— Хей, не се плаши. Аз само…

— Ох… боли. Причиняваш ми болка.

Точно това е верният тон. Тя също се страхува, страхува се от мрака и от него… но и се тревожи за него. Рейнбърд искаше тя да усети, че е била сграбчена от удавник.

— Прощавай, детко — той поотхлаби ръката й, но не я пусна. — Само… може ли да седнеш до мен?

— Естествено.

Чарли седна и той подскочи при мекото тупване на тялото й върху пода. Отвън, далече, някой викна нещо на някого.

— Пуснете ни да излезем! — моментално изкрещя Рейнбърд. — Пуснете ни да излезем! Хей, пуснете ни да излезем! Тук има хора!

— Стига — дръпна го Чарли разтревожена. — Няма нищо страшно… нали?

Неговият мозък, тази свръхчувствителна машина, прещракваше на високи обороти, пишеше сценария нататък, винаги три-четири реда напред, достатъчно, за да е безопасно, и недостатъчно, за да разруши пламенната спонтанност. Той се чудеше най-вече с колко време разполага, колко остава, докато токът дойде отново. Предупреждаваше се да не очаква и да не се надява твърде много. Беше подпъхнал лоста си под крайчеца на сейфа. Всичко останало щеше да бъде много по-лесно.

— Да, сигурно е тъй — въздъхна Рейнбърд. — Само от тъмното е, нищо друго. Нямам дори един шибан кибрит или… оо, детко, извинявай. Просто се изпуснах.

— Няма нищо. Понякога и татко казва тази дума. Веднъж, като ми поправяше количката в гаража, си удари ръката с чука и я каза пет или шест пъти. Както и някои други работи. — Това определено беше най-дългата й реч, произнасяна някога, в присъствието на Рейнбърд. — Скоро ли ще дойдат да ни изведат?

— Не могат, докато не им заработи пак електричеството — изхленчи той, външно нещастен, а отвътре ликуващ. — Тия врати, детко, са до една с електрически ключалки. Направени са яката да се заключват, ако спре токът. Те те държат в една ши… държат те в клетка, детко. Уж прилича на приятен малък апартамент, но си е затвор.

— Знам — прошепна тя. Той все още държеше ръката й, но Чарли вече не се противеше особено. — Не трябваше да го казваш обаче. Мисля, че те подслушват.

„Те! — помисли си Рейнбърд и го заля буйната радост на триумфа. Той мъгляво съзнаваше, че не е изпитвал толкова силни чувства от десет години. — Те! Тя говори за Тях!“

Почувства как лостът му потъва по-навътре под крайчеца на сейфа и неволно пак й стисна ръката.

— Ох!

— Извинявай, детко — отпусна я Рейнбърд. — Знам аз дяволски добре, че слушат. Но сега не чуват, като няма ток. О, детко, тая работа не ми харесва, трябва да се измъкна оттук!

Той започна да трепери.

— Кои са конгците?

— Не знаеш ли?… Да, вероятно си твърде малка. Става дума за войната, детко. Войната във Виетнам. Конгците бяха лошите. Те носеха черни пижами. В джунглата. Чувала си за Виетнамската война, нали?

Чувала беше… бегло.

— Ние патрулирахме и се натъкнахме на засада.

Дотук беше вярно, но на това място Джон Рейнбърд и истината се разделяха. Не беше необходимо да я обърква с признания, че всички се бяха натряскали с камбоджанска ракия като свине, а лейтенантът им от Уест Пойнт, който беше само на една крачка от границата между разума и лудостта, се тъпчеше и с пейотови[1] листа, които започваше да дъвче винаги щом излезеше на патрул. Рейнбърд веднъж видя как това лейтенантче застреля с полуавтоматичната си пушка една бременна жена, видя как шестмесечният плод се откъсна на парчета от тялото на майката; това, каза им по-късно лейтенантчето, било известно като аборт „Уест Пойнт“. И така, те се връщаха към базата си и действително се натъкнаха на засада, само че тя бе заложена от собствените им хора, по-пияни дори и от тях, и четирима души хвръкнаха във въздуха. Рейнбърд не виждаше никаква нужда да разказва на Чарли всичко това, нито че мината, отнесла половината му лице, е била произведена в Мериландските муниционни заводи.

— Само шестима от нас се измъкнаха. Разбягахме се. Търчахме през джунглата и сигурно съм свърнал по грешен път. Грешен път? Верен път? В тая шантава война човек не знаеше кой път е верният, тъй като нямаше ни една реална граница. Загубих другите. Все още се опитвах да намеря нещо познато, когато налетях на мина. Затуй лицето ми е такова.

— Страшно съжалявам — каза Чарли.

— Когато се свестих, те ме бяха пипнали — продължи Рейнбърд, вече изцяло в несъществуващите земи на пълната измислица. В действителност се бе свестил в Сайгонската военна болница със система на ръката. — Нямало да ми дадат никаква медицинска помощ, нищо такова, докато не съм им отговорел на въпросите.

Сега внимателно. Ако го направи внимателно, ще излезе на верен път: усещаше го.

Гласът му се извиси, объркан и горчив.

— Въпроси, през цялото време въпроси. Искаха да знаят за движението на войските… за снабдяването… за разгръщането на леката пехота… всичко. Не ме оставяха на мира. Непрекъснато ми висяха на главата.

— Да — пламенно откликна Чарли и сърцето му радостно заби.

— Все им разправях, че нищо не знам, нищо не бих могъл да им кажа, че съм само един въшлив редник, просто една бройка с раница на гърба. Не ми вярваха. Лицето ми… болката… падах на колене и молех за морфин… те казваха после… след като съм им кажел, можело да получа морфин. Можело да бъда лекуван в добра болница… след като съм им кажел.

Сега ръката на Чарли беше тази, която стискаше. Тя виждаше студените сиви очи на Хокстетър и как той й посочва металната табличка, пълна с къдрави стърготини. „Мисля, че ти знаеш отговора… ако ги запалиш, веднага ще те заведа да видиш баща си. Можеш да бъдеш при него след две минути.“ Този мъж с обезобразеното лице й бе станал близък, този възрастен мъж, който се страхуваше от тъмното. Тя смяташе, че разбира през какво е преминал. Познаваше болката му. И Чарли мълчаливо заплака за него в мрака и някак сълзите й бяха и за нея самата… всичките непролети сълзи от последните пет месеца. Бяха сълзи на болка и ярост за Джон Рейнбърд, за баща й, за майка й, за нея самата. Те изгаряха и измъчваха.

Сълзите не бяха достатъчно беззвучни, за да минат незабелязани край радарните уши на Рейнбърд. Той с усилие потисна още една усмивка. О, да, лостът беше добре подпъхнат. Упорити и лесни сейфове, но не и невъзможни.

— Те просто не ми вярваха. Накрая ме хвърлиха в една дупка в земята и там беше винаги тъмно. Беше една малка… стаичка, с щръкнали корени през пръстта… и понякога можех да видя малко слънчева светлина на два-три метра височина. Те идваха — навярно техният командир — и той ме питаше дали съм готов вече да говоря. Той разправяше, че там долу съм побелявал като риба. Че лицето ми започвало да се инфектира и съм щял да получа гангрена и тя щяла да стигне до мозъка ми, той щял да изгние и аз да полудея, а после и да умра. Питаше ме дали бих желал да изляза от мрака и пак да видя слънцето. Аз го молех… просех… кълнях се в името на майка си, че нищо не знам. Тогава те се смееха, слагаха обратно дъските и ги покриваха с пръст. Бях жив погребан. Тъмнината… като тази…

Той издаде задавен звук и Чарли стисна по-здраво ръката му, за да му напомни, че е до него.

— Към стаичката имаше малък тунел, дълъг около два метра. Трябваше да ходя до края на тунела, за да… знаеш. И въздухът беше лош, а аз не преставах да мисля, че ще се задуша там долу в мрака, ще се задавя от миризмата на собствените си… — Рейнбърд простена. — Извинявай. Тия работи не са за разправяне пред дете.

— Няма нищо. Ако така ти става по-добре, всичко е наред.

Той премисли и реши да отиде още съвсем мъничко по-далеч.

— Изкарах пет месеца там, преди да ме разменят.

— Какво ядеше?

— Хвърляха ми прогнил ориз. И понякога паяци. Живи паяци. Едни много големи — дървесни паяци, предполагам. Аз ги гонех в тъмнината, убивах ги и ги ядях.

— Оо, отвратително.

— Те ме бяха превърнали в животно. — Рейнбърд замълча за момент, дишайки шумно. — Ти си много по-добре от мен, детко, но всичко се свежда до едно и също. Плъх в капан. Мислиш ли, че скоро ще оправят осветлението?

Тя дълго време не проговори и той изстина от страх да не е прекалил. Накрая Чарли каза:

— Няма значение. Нали сме заедно.

— О, да — съгласи се Рейнбърд, но изведнъж се сепна: — Нали няма да им кажеш? Ще ме уволнят, задето приказвам така. А имам нужда от тая работа. Човек, който изглежда като мене, има нужда от добра работа.

— Няма да им кажа.

Рейнбърд усети как лостът гладко се подпъхна още малко. Те вече имаха тайна помежду си.

Той я държеше в ръцете си.

Замисли се дали да не плъзне пръсти около врата й в мрака. Това беше крайната цел, разбира се — не техните глупави опити и игрите им за забавление. Тя… а може би след това той. Рейнбърд я харесваше, наистина я харесваше. Може дори да се влюбваше в нея. Като дойде времето да я изпрати отвъд, внимателно ще гледа в очите й през цялото време. И тогава, ако нейните очи му изпратят знака, който бе търсил толкова дълго, може би ще я последва. Да. Може би ще влязат заедно в истинския мрак.

Отвън, зад заключената врата, се плискаха напред-назад вълни от бъркотия, понякога близо, понякога далеч. Рейнбърд мислено си плю на ръцете и продължи да я обработва.


Бележки

[1] Пейот — мексикански кактус, от който се произвежда халюциогенният опиат мескални. — Б. пр. ↑

Анди нямаше никаква представа, че не дойдоха да го вземат, защото спирането на тока автоматично е заключило вратите. Той седя обезумял от страх неопределен период от време, сигурен, че сградата изгаря до основи, внушавайки си миризма на дим. Отвън бурята беше отминала и лъчите на късното следобедно слънце падаха косо срещу идващия здрач.

Съвсем ненадейно в съзнанието му се появи лицето на Чарли, така ясно, сякаш седеше срещу него.

(тя е в опасност Чарли е в опасност)

Беше едно от предчувствията му — първото, което имаше след последния им ден в Ташмор. Мислеше, че ги е загубил заедно с тласъка, но явно не беше така, защото никога не бе имал по-ясно предчувствие от това — дори и в деня, когато убиха Вики.

Дали то означаваше, че и тласъкът си е още там, че изобщо не е изчезвал, а само се е крил?

(Чарли е в опасност)

Каква опасност?

Не знаеше. Но мисълта и страхът извикаха ясния й образ, очертан с всички детайли в мрака. И лицето й, с раздалечените сини очи и нежно начупената руса коса, извика като свой близнак такава вина… но „вина“ беше твърде слаба дума за чувството му: то бе по-скоро ужас. Цялото време, откакто спря токът, той прекара в луда паника, и то единствено от страх за себе си. Дори не му мина през ума, че Чарли също трябва да е на тъмно.

„Не, те ще отидат и ще я изведат, сигурно са отишли и са я извели много отдавна. Чарли им е необходима. Чарли е техният коз.“

Звучеше разумно, но задушаващата сигурност, че тя се намира в някаква ужасна опасност, не го напускаше.

Страхът му за нея го накара да забрави собствената си паника или поне да я направи по-търпима. Възприятията му отново се обърнаха навън и станаха по-целенасочени. Първото, което осъзна, беше, че седи сред локва от сода. Панталоните му бяха мокри и лепкави и той тихо изсумтя от отвращение.

Движение. Движението лекува страха.

Анди се надигна на колене, намери опипом изпуснатата кутия и я изпрати надалеч. Тя се търкулна с дрънчене по покрития с керамични плочки под. Той извади нова кутия от хладилника: гърлото му още бе пресъхнало. Дръпна пръстенчето, пусна го вътре и пи. Пръстенчето направи опит да се шмугне в устата му и той разсеяно го изплю обратно, без да спира, за да помисли, че само допреди малко това щеше да е достатъчно извинение за още петнайсет минути страх и треперене.

Затърси пипнешком вратата на кухнята, като плъзгаше свободната си ръка по стената. На етажа беше вече съвсем тихо и макар да чуваше по някой случаен далечен вик, в него нямаше нищо разстройващо или всяващо паника. Миризмата на дим е била халюцинация. Въздуха беше малко спарен, тъй като всички инсталации не работеха, откакто бе спрял токът, но нищо повече.

Вместо да прекоси всекидневната, Анди зави наляво и запълзя към спалнята. Внимателно намери пътя до леглото, постави кутията сода върху масичката до него и се съблече. Десет минути по-късно беше в чисти дрехи и се чувстваше много по-добре. Мина му през ума, че направи всичко това без някакви особени трудности, докато след спирането на тока пресичането на всекидневната му се видя като минаване през заредено минно поле.

(Чарли… какво не е наред с Чарли?)

Но всъщност нямаше чувството, че нещо с нея не е наред, а само, че е в опасност от нещо, което става сега. Ако можеше да я види, щеше да я попита какво…

Засмя се горчиво в тъмнината. Да, точно така. И налъмите щяха да цъфнат, и върбите да родят грозде. Можеше да си пожелае и луната в стъклен буркан. Можеше да…

За момент мислите му спряха напълно, а после се задвижиха отново; но по-бавно и без горчивина.

Можеше да си пожелае и да вдъхва повече самоувереност на плахи бизнесмени.

Можеше да си пожелае и да превръща дебели жени в слаби.

Можеше да си пожелае и да ослепи единия от убийците, отвлекли Чарли.

Можеше да си пожелае и тласъкът да се върне.

Ръцете му бяха заети с покривката на леглото — дърпаха, мачкаха, попиваха — явно мозъкът му изпитваше почти несъзнателна нужда от постоянни сетивни сигнали. Нямаше никакъв здрав разум в надеждата тласъкът да се върне. Той беше изчезнал. Не би могъл по-успешно да проправи с тласък пътя си до Чарли, отколкото до Северния полюс. Тласъкът си бе отишъл.

(Беше ли?)

Съвсем неочаквано Анди се усъмни. Част от него — някаква много дълбока част — може би просто отказа да се съобразява с решението на неговото съзнание да следва пътя на най-малкото съпротивление и да им дава каквото поискат. Може би някаква дълбока част от него отказа да продължи да се предава.

Седеше и попиваше покривката на леглото, не преставаше да плъзга дланите си по нея. Дали беше истина, или желанието му бе предизвикало едно внезапно и недоказуемо предчувствие? Самото предчувствие можеше да е фалшиво като възникналия от чист страх дим, който си бе мислил, че усеща.

Нямаше как да провери предчувствието, а и тук определено нямаше кого да тласне.

Той си изпи содата.

Да допуснем, че тласъкът наистина се е върнал. Той не е някакво универсално лекарство: Анди най-добре го знаеше. Би могъл да даде много малки тласъчета или три-четири силни тласъка, преди да се довърши. Може и да се добере до Чарли, но възможността да се измъкне оттук е не по-голяма от възможността на една снежинка да оцелее в ада. Единственото, което ще постигне, е да се тласне в гроба с мозъчен кръвоизлив (и при тази мисъл пръстите му автоматично се плъзгаха към предишните безчувствени места по лицето му).

А оставаше и торазинът, с който го тъпчеха. Липсата му — закъснението на дължимата доза, когато спря токът — изигра голяма роля за изпадането му в паника, знаеше си го. Дори сега, когато се владееше по-добре, той искаше този торазин и спокойния унес, който му носеше. В началото го държаха по цели два дни без торазин преди всеки опит. Резултатът беше постоянно нервно напрежение и слаба депресия, подобно на плътни облаци, които сякаш никога няма да се вдигнат… а тогава още не бе така хлътнал, както сега.

— Погледни истината в очите, ти си наркоман — прошепна той.

Не можеше да каже дали наистина е така. Знаеше, че има физиологично пристрастяване, както към никотина и хероина, което причинява физиологични промени в централната нервна система. А има и психологично пристрастяване. Един негов съученик, на име Бил Уолис, ставаше много, много нервен без своите три или четири кока-коли на ден, а старият му приятел от университета Куинси беше маниак на тема пържени картофки — и те трябваше да бъдат от една рядка новоанглийска марка „Хъмпти-Дъмпти“: никой друг вид не го задоволяваше. Анди определяше такива прояви като психологично пристрастяване. Той не знаеше дали неговият копнеж по хапчето е физиологичен или психологичен: знаеше само, че има нужда от него, действително има нужда от него. Самата мисъл за синьото хапче в бялата чинийка накара устата му да пресъхне отново. Вече не го държаха по четирийсет и осем часа без опиата преди опит. Дали чувстваха, че не би могъл да издържи толкова, без да го хване истерия, или просто минаваха през различните фази на експеримента?

В резултат пред него стоеше един жестоко ясен и неразрешим проблем: не може да тласка, зареден с торазин, а пък няма достатъчно воля, за да го откаже (и, разбира се, ако го хванат да го отказва, хубава работа ще им отвори, нали? — направо прекрасна). Щом му донесат синьото хапче в бялата чинийка, след като всичко свърши, той ще го вземе. И малко по малко пак ще си утъпче пътя до спокойната, устойчива апатия, в която се намираше, когато токът спря. Всичко това бе просто едно нереално, незначително отклонение. Съвсем скоро пак ще си гледа „Клуб ХИГ“ и Клинт Истуд в „Програма по домовете“ и ще си похапва прекалено често от винаги добре заредения хладилник. И пак ще пълнее.

(Чарли, Чарли е в опасност, Чарли има голям проблем, заплашва я страшна беда)

Ако е така, той не може нищо да направи. А дори и да може, дори да има някакъв начин да ги измъкне оттук — налъмите да цъфнат и върбите да родят грозде, защо не, по дяволите? — всякакво окончателно решение относно бъдещето на Чарли си оставаше все така далечно, както винаги.

Той пак си легна, разперил ръце и крака. Малкото отделение в мозъка му, което сега се занимаваше изключително с торазина, продължаваше неспокойно да вдига врява.

В настоящето нямаше решение и затова той се понесе към миналото. Видя как двамата с Чарли тичат по Трето Авеню в някакъв кошмар със забавени движения — едър мъж с протрито, кадифено яке и малко момиченце в червено и зелено. Видя Чарли, с напрегнато и бледо личице и стичащи се по бузките й сълзи, след като взе монетите от телефоните на летището… и подпали обувките на някакъв войник.

Мислите му отплуваха дори още по-назад, до кантората им в Порт Сити, Пенсилвания, и мисис Гърни. Тъжната, дебела мисис Гърни, дошла в кантората на курса за отслабване в зелен костюм с панталон, стиснала здраво старателно изписаната реклама, идея всъщност на Чарли. „Или вие ще отслабнете, или следващите шест месеца ние ще ви купуваме продуктите.“

Мисис Гърни, която родила на своя съпруг диспечер четири деца между 1950-а и 1957-а. Сега децата й пораснали и се отвращавали от нея, и съпругът й се отвращавал от нея и се срещал с друга жена, а тя го разбирала, защото Стан Гърни все още бил представителен, жизнен, енергичен мъж на петдесет и пет, а тя бавно натрупала седемдесет килограма след заминаването на предпоследното дете за колежа, тръгнала от шейсет, колкото тежала на сватбата си, до едно кръгло сто и трийсет сега. Тя влезе, чудовищно раздута и отчаяна в зеления си костюм, със задник почти колкото бюро на банков директор. Щом наведе глава към чантата си, за да намери чековата си книжка, трите й гуши станаха шест.

Той я записа в един клас с още три дебелани. Правеха гимнастика и прилагаха една лека диета — указания и за двете бе намерил в обществената библиотека; водеха безобидни разговори, които Анди обяви за „препоръчителни“ — и от време на време ги тласваше със средна сила.

Мисис Гърни спадна от сто и трийсет на сто и двайсет, а после и на сто и петнайсет, признавайки със смесено чувство на страх и възхищение, че вече сякаш не й се яде толкова. Допълнителното просто не й изглеждало вкусно. Преди винаги си държала безброй неща за похапване в хладилника (и понички в кутията за хляб, и две-три кексчета с извара в камерата) за вечерите пред телевизора, но сега някак си… е, звучи почти невероятно, но… непрекъснато забравяла, че са там. А отвсякъде чувала, че когато си на диета, можеш да мислиш само за ядене. Определено не се чувствала като сега, когато опитала да спазва диетата от „Стражи на теглото“.

И останалите три жени в групата откликнаха със същата пламенност. Анди просто стоеше отстрани и ги наблюдаваше с нелепо бащинско чувство. И четирите бяха изумени и очаровани от общото си преживяване. Упражненията за раздвижване, които им се виждали толкова досадни и болезнени преди, сега изглеждаха почти приятни. А съществувал и този странен подтик да ходят. Всички заявяваха, че ако не се поразходят хубавичко през деня, се чувстват някак разстроени и неспокойни. Мисис Гърни призна, че добила навика да отива пеш до центъра на града и обратно всеки ден, макар че това правело общо над три километра. Преди винаги взимала автобуса, което определено било разумно, тъй като спирката се намирала точно пред къщата й.

Но единствения път, когато го взела сега — защото краката наистина много я болели, — се почувствала толкова притеснена, че слязла на втората спирка. И с другите било същото. Но всички те благославяха Анди Макджий, въпреки мускулната треска и другите дребни неприятности.

Мисис Гърни свали теглото си до сто и пет при трето мерене, а до завършването на шестседмичния курс — до деветдесет и пет килограма. Съпругът й бил изумен от случилото се, особено след провала й с безброй диети и курсове. Той настоявал да отиде на лекар — страхувал се да няма рак. Не вярвал, че е възможно да се свалят трийсет и пет килограма за шест седмици по естествен път. Тя показа на Анди пръстите си, зачервени и изпободени от шев, защото й се налагало постоянно да си свива дрехите. А после се хвърли на шията му (като едва не му счупи гръбнака) и плака на рамото му.

Неговите възпитанички обикновено му се обаждаха, също както бившите му студенти, подхванали успешна кариера, идваха поне веднъж — някои, за да му кажат благодаря, а други просто да се изфукат: „Гледай, ученикът е надминал учителя си“… нещо, което едва ли е толкова необичайно, колкото си въобразяват, мислеше си понякога Анди.

Но мисис Гърни беше от първите. Тя му се обади да му благодари от сърце само около десет дни преди Анди да се почувства под наблюдение в Порт Сити. И преди да изтече месецът, потеглиха с Чарли към Ню Йорк.

Мисис Гърни все още беше едра жена: човек забелязваше смайваща разлика само ако я бе виждал преди. Когато се премери този последен път, се оказа, че теглото й е спаднало до осемдесет и пет килограма. Но не точният брой на килограмите беше важното, разбира се. Важното бе, че тя продължаваше да слабее със същото равномерно темпо от шест килограма на седмица, плюс минус един, и постепенно намалявайки темпото щеше да сваля още, докато стигнеше до шейсет-седемдесет килограма. Нямаше да има експлозивна декомпресия, нито пък продължително отвращение към храната, неща, които понякога водят до anorexia nervosa. Анди искаше да изкара малко пари, но без да убива никого с това.

— Вас трябва да ви обявят за национално богатство — заяви мисис Гърни, след като разказа на Анди, че отново се е сближила с децата и съпруга си. Анди се усмихна и й благодари, но сега, легнал върху леглото си в тъмнината, полузадрямал, той си помисли, че в известен смисъл точно това беше станало с него и Чарли: обявили ги бяха за национално богатство.

И все пак талантът му не е само за зло. Не е, щом може да помогне на една мисис Гърни.

Той леко се усмихна.

И усмихнат заспа.

Като се събуди, не помнеше никакви подробности от съня. Търсеше нещо. Намираше се в някакъв лабиринт от коридори, осветени само с мътночервени алармени светлини. Отваряше врати на празни стаи и пак ги затваряше. В някои от стаите бяха разхвърляни топки смачкана хартия, а в една от тях имаше прекатурена настолна лампа и съборена картина. Чувстваше, че се намира в някакво съоръжение, което е трябвало да бъде затворено и експедирано с дяволска бързина.

И все пак накрая намери онова, което търсеше. То представляваше… какво? Кутия? Сандъче? Каквото и да беше, тежеше ужасно и върху него бяха нарисувани с бяло череп и кръстосани кости, като на буркана с отрова за плъхове, качен върху високата лавица в мазето. И макар че беше тежко (поне колкото мисис Гърни), той успя някак да го вдигне. Усети как всичките му сухожилия се разпъват до краен предел, без обаче каквато и да е болка.

„Разбира се, че няма да има болка — каза си той. — Няма, защото е насън. Ще платиш по-късно. Болката ще дойде по-късно.“

Изнесе кутията от стаята, в която я бе намерил. Трябваше да я занесе на някакво място, но не знаеше на какво и къде е то…

„Ще го познаеш, като го видиш“ — прошепна подсъзнанието му.

И така, понесе кутията или сандъчето нагоре и надолу по безкрайните коридори, с безболезнено обтегнати мускули и втвърдени вратни жили под тежестта; и макар мускулите да не го боляха, усети първите признаци на започващо главоболие.

„Мозъкът е мускул — прозвуча като лекция в главата му, а лекцията се превърна в песен, в детска песничка на малко, подскачащо момиченце. — Мозъкът е мускул, който може да помести света. Мозъкът е мускул, който може да помести…“

Сега всички врати бяха като вратите в метрото, леко издути навън, с големи прозорци; всички прозорци имаха заоблени ъгли. Зад тези врати (ако бяха врати) той видя хаос от гледки. В една стая доктор Уонлес свиреше на огромен акордеон. Приличаше на побъркан Лорънс Уелк, с тенекиена чашка с моливи и надпис, закачен на вратата: НИКОЙ НЕ Е ПО-СЛЯП ОТ ОНЗИ, КОЙТО НЕ ЖЕЛАЕ ДА ВИЖДА. През друг прозорец съзря момиче в бял кафтан да пищи и стремително да се носи през въздуха от стена към стена и Анди забързано го отмина. През друга видя Чарли и реши, че това е някакъв пиратски сън — заровено съкровище, йо-хохо и така нататък, — защото тя разговаряше май с дългия Джон Силвър. Мъжът имаше папагал на рамото си и превръзка на едното око. Той й се хилеше така мазно и фалшиво приятелски, че Анди се разтревожи. Сякаш за да затвърди безпокойството му, едноокият пират обви с ръка раменете на Чарли и извика дрезгаво: „Ние ще ги бием някой ден, детко!“

Анди искаше да спре и да чука по стъклото, докато привлече вниманието на Чарли — тя гледаше пирата като хипнотизирана. Искаше да се увери, че тя не се хваща на хитростите на този странен мъж и знае, че той не е това, за което се представя.

Но не можеше да спре. Влачеше тази проклета

(кутия? сандъче?)

към

(???)

към какво? Какво, по дяволите, трябва да направи с нея?

Но той ще разбере, като му дойде времето.

Мина покрай десетки други стаи — не си спомняше всичко, което видя — и се озова в дълъг, пуст коридор, който завършваше с гола стена. Но не съвсем гола; в самия й център имаше нещо, някакъв голям стоманен правоъгълник, подобен на прорез в пощенска кутия.

Тогава видя написаното с релефни букви върху него и разбра.

ЗА ОТПАДЪЦИ, пишеше там.

И неочаквано до него се озова мисис Гърни, една слаба и хубава мисис Гърни, с прекрасна фигура и стегнати крака, създадени сякаш за да танцуват на някоя тераса, докато звездите избледнеят и зората като приятна мелодия залее от изток небето. Човек никога не би могъл да предположи, помисли си той очарован, че някога си е шила дрехите при Омар, палаткаджията.

Анди се опита да вдигне кутията, но не успя. Тя изведнъж бе станала прекалено тежка. Главоболието му се влошаваше. Напомняше за черния кон, черния кон без ездач с червените очи и с надигащ се ужас осъзна, че конят е на свобода някъде из това изоставено съоръжение и препуска ли, препуска към него…

— Аз ще ви помогна — заяви мисис Гърни. — Вие ми помогнахте; сега аз ще ви помогна. В края на краищата вие сте националното богатство, не аз.

— Изглеждате толкова хубава — обади се Анди като че ли от много далече през усилващото се главоболие.

— Чувствам се като излязла от затвор — откликна мисис Гърни. — Позволете да ви помогна.

— Ужасно ме боли главата…

— Разбира се, че ще ви боли. В края на краищата мозъкът е мускул.

Тя ли му помогна или той го вдигна сам? Не можеше да си спомни. Но си спомняше как сънят му стана ясен: отърваваше се от тласъка, веднъж завинаги се отърваваше от тласъка. Спомняше си как наклони кутията към процепа с надпис ЗА ОТПАДЪЦИ, любопитен как ли ще изглежда това нещо, настанило се в главата му още от университетските години. Но не тласъкът се показа; Анди усети страх, и удивление, когато капакът се отвори. Това, което се изсипа в шахтата, беше поток от сини хапчета, неговите хапчета, и той сериозно се изплаши; както би казал деди Макджий, изведнъж се изплаши достатъчно, за да напълни гащите.

— Не! — извика Анди.

— Да — твърдо отговори мисис Гърни. — Мозъкът е мускул, който може да помести света.

Тогава и той го видя през нейните очи.

Изглежда, колкото повече изсипваше, толкова повече го болеше главата и колкото повече го болеше главата, толкова по-тъмно ставаше, докато изчезна цялата светлина, тъмнината стана плътна, оживялата тъмнина, някой някъде бе изгорил всички бушони и нямаше никаква светлина, никаква кутия, никакъв сън, само неговото главоболие и конят без ездач с червените очи, който препускаше ли, препускаше към него…

Туп, туп, туп…



Трябва да е бил буден дълго преди да осъзнае, че действително е буден. Пълната липса на светлина го затрудняваше в намирането на точната граница. Преди няколко години беше чел за един експеримент, в който група маймуни били поставени в среда, която да притъпи всичките им сетива. Маймуните до една полудели. Можеше да ги разбере. Нямаше никаква представа колко дълго е спал, никакво конкретно усещане, освен…

— Аууу, Господи!

Сядането предизвика две чудовищни мълнии от болка в главата му. Той я стисна с ръце и се залюля напред-назад, докато постепенно болката спадна до поносимо равнище.

Никакво конкретно усещане, освен това съсипващо главоболие. Сигурно съм спал в неудобна поза, помисли си той. Сигурно…

Не. О, не. Познаваше това главоболие. Главоболие, каквото получаваше от средно силен тласък… по-силен от онези, с които бе лекувал дебелите дами и боязливите чиновници, и съвсем не толкова силен, колкото спрямо агентите на мястото за отдих.

Анди вдигна ръце към лицето си и го опипа цялото — от челото до брадичката. Никъде нямаше безчувствени места. Като се усмихна, и двете ъгълчета на устата му се вдигнаха нагоре съвсем както винаги. Помоли се на Бога за светлина, та да може и да види дали някое от тях няма онзи издайнически кървав блясък…

Тласък ли? Тласък?

Но това беше абсурд. Кого би могъл да тласне тук?

Кого, освен …

Дъхът заседна за миг в гърлото му, а после бавно продължи по пътя си.

И преди бе мислил за това, но никога не се беше опитвал. Смяташе, че ще е все едно да претовари верига с безкрайно кръжащ през нея ток. Страхуваше се да опита.

„Хапчето ми. Хапчето ми е просрочено и аз си го искам, наистина си го искам, действително имам нужда от него. Хапчето ми ще оправи всичко.“

Обикновена мисъл. Не предизвикваше никакъв копнеж. Идеята да вземе торазин носеше емоционалния заряд на „ако обичаш, подай ми маслото“. Фактът бе, че като се изключи отвратителното главоболие, той определено се чувстваше по-добре. А освен това бе изкарвал много по-лоши главоболия преди — онова на олбънското летище, например. Сегашното беше едно бебе в сравнение с него.

Аз съм тласнал себе си, помисли си той удивен.

За първи път успя наистина да проумее как трябва да се чувства Чарли, защото за първи път изпита лек страх от собствения си парапсихичен талант. За първи път действително проумя колко малко знае за него и възможностите му. Защо беше изчезнал? Не знаеше. Защо се бе върнал? И това не знаеше. Имаше ли някаква връзка със силната му уплаха в мрака? Или с внезапното чувство, че Чарли е в опасност (изплува мъгляв спомен за едноокия пират и пак се стопи, изчезна) и мрачното му отвращение от себе си, задето я бе забравил? Възможно ли бе да се е върнал от удара по главата, когато падна?

Не знаеше, знаеше единствено, че е тласнал себе си.

Мозъкът е мускул, който може да помести света.

Внезапно му дойде наум, че докато лекичко е побутвал разни чиновници и дебелани, е можел да открие лечебен център за наркомани, с персонал един човек. Изпадна в тръпнещ екстаз от залелите го представи. Той бе заспал с мисълта, че талант, успял да помогне на бедната дебела мисис Гърни, не може да е изцяло лош. А какво да се каже за талант, който може да освободи от белите мишки всеки нещастен наркоман в Ню Йорк? Какво ще кажете за това, драги зрители?

— Господи! — прошепна той. — Наистина ли съм пречистен?

Не изпитваше никакъв копнеж. Торазинът, представата за синьото хапче в бялата чинийка — този образ беше станал безспорно неутрален.

— Пречистен съм — отговори си той.

Следващ въпрос: ще успее ли да остане чист?

Но едва си го зададе и го заляха безброй други. Ще успее ли да открие какво точно става с Чарли? Той бе използвал тласъка върху себе си насън, като вид автохипноза. Ще успее ли да го приложи върху други, докато е буден? Върху безкрайно, отблъскващо хилещия се Пайнчът, например? Пайнчът би трябвало да знае какво става с Чарли. Ще успее ли да го принуди да каже? Ще успее ли дори да я изведе някак оттук накрая? Има ли възможност да го направи? А ако наистина се измъкнат, какво? Преди всичко, никакво бягане повече. Бягството не е разрешение. Някъде трябва да има място, където да отидат.

От месеци насам за първи път се чувстваше развълнуван, изпълнен с надежда. Започна да прави откъслечни планове, одобряваше, отхвърляше, питаше се. От месеци насам за първи път се чувстваше у дома в собствената си глава; жива и жизнена, готова за действие. И най-вече, ако успееше да ги заблуди в две неща — че все още е наркоман и че не е способен да използва таланта си за хипнотично внушение, — може и да… просто може и да срещне някаква възможност да… да направи нещо.

Анди продължаваше да върти всички тези мисли из главата си, когато токът дойде. В другата стая телевизорът започна да лее своето вечно „Исус ще се погрижи за душата ви, а ние — за чековата ви книжка“.

„Очите, електрическите очи! Те пак те наблюдават или скоро ще започнат… Не ги забравяй!“

За миг видя всичко — дните и седмиците на хитруване, които вероятно му предстоят, ако иска да получи някакъв шанс, и усети почти със сигурност, че в някой момент ще го хванат. Потъна в депресия… но тя не предизвика копнеж по хапчето и това му помогна да се овладее.

Мисълта за Чарли му помогна още повече. Той бавно се надигна от леглото и отиде във всекидневната.

— Какво стана? — извика високо. — Мене ме беше страх! Къде ми е лекарството?

Анди седна пред телевизора с отпуснато, мрачно и унило лице.

А зад това безизразно лице мозъкът му — този мускул, който можеше да помести света — работеше с все по-голяма скорост.

Подобно на съня, който баща й бе сънувал по същото време, Чарли Макджий не си спомняше подробностите от дългия си разговор с Джон Рейнбърд, а само възловите места. Тя не беше съвсем сигурна как стана така, че му разкри по какви причини е тук, или как заговори за огромната си самота без баща си и за ужаса да не я изиграят отново да използва пирокинетичната си способност.

Донякъде, разбира се, беше заради късото съединение и увереността, че те не подслушват. А и заради самия Джон, преживял такива ужаси и изпитващ трогателен страх от тъмното и от свързаните с него спомени за ужасната дупка, където го напъхали онези „конгци“. Той я попита, почти равнодушно, защо я държат затворена и тя му разказва, колкото да го разсее. Но този разказ скоро се превърна в нещо повече. Той започна да се излива все по-бързо и по-бързо — всичко, което бе събирала в себе си, — докато думите заискачаха една през друга, презглава. Веднъж или два пъти плака и той несръчно я прегръщаше. Джон беше чудесен човек… в много отношения й напомняше за баща й.

— Сега, ако открият, че знаеш всичко това — завърши тя, — сигурно и теб ще затворят. Не биваше да ти разказвам.

— Ще ме затворят, вярно — съгласи се жизнерадостно Джон. — Моят пропуск е категория „D“, детко. Дава ми да отварям шишета с паркетин и май това е всичко — той се засмя. — Сигурно ще се оправим, ако не издадеш, че си ми го разправила.

— Няма — обеща Чарли разпалено. Тя сама се чувстваше малко неспокойна и си мислеше, че ако Джон признае, може да го използват като лост върху нея. — Ужасно съм жадна. В хладилника има студена вода. Искаш ли малко?

— Не ме оставяй — помоли моментално той.

— Хайде да отидем заедно. Ще се държим за ръце.

Джон се замисли малко.

— Добре.

Те запристъпваха заедно към кухнята, стиснали здраво ръцете си.

— Ти по-добре си трай, детко. Особено за това. Големият като планина индианец го е страх от тъмното. Момчетата направо ще ме скъсат от подигравки.

— Няма, ако знаят…

— Може би. А може и само тонинко — изкикоти се той. — Но по ми се ще хич да не научат. Благодаря на Бога само, че ти беше тука, детко.

Чарли така се трогна, че очите й пак се насълзиха и трябваше да положи усилия, за да се овладее. Стигнаха до хладилника и тя опипом намери бутилката със студена вода, която, макар да не беше вече ледена, успокои гърлото й. Зачуди се с подновена тревога колко ли дълго е разказвала и не можа да прецени. Но разказа… за всичко. Дори за онова, което бе смятала да премълчи, като случката във фермата Мандърс. Разбира се, хората като Хокстетър знаеха, но те не я интересуваха — интересуваше я Джон… и неговото мнение за нея.

И все пак тя му я разказа. От време на време той задаваше по някой въпрос, все по същността… и тя му разказа всичко, често със сълзи на очи. И вместо повече въпроси, кръстосан разпит и недоверие, получи разбиране и спокойно съчувствие. Джон явно осъзнаваше през какъв ад е минала, може би защото и той самият беше минал през ад.

— Заповядай.

— Благодаря. — Той пи и върна бутилката в ръката й. — Благодаря много.

Тя я прибра.

— Хайде да се върнем в другата стая — предложи той. — Чудя се дали изобщо някога ще го оправят тоя ток.

Вече с нетърпение чакаше да дойде токът. Предполагаше, че го няма повече от седем часа. Искаше да излезе оттук и хубавичко да помисли. Не по разказаното му от Чарли, не — то му беше добре известно, — а за това как да го използва.

— Сигурна съм, че скоро ще дойде.

Пак с опипване, те се добраха до дивана и седнаха.

— Нищо ли не са ти казали за баща ти?

— Само, че е добре — отвърна тя.

— Хващам се на бас, че мога да вляза при него — възкликна Рейнбърд, сякаш тази идея току-що му бе дошла наум.

— Можеш ли? Наистина ли мислиш, че можеш?

— Мога да се разменя с Хърби някой път. Ще го видя. Ще му предам, че си добре. Е, няма да му го кажа, но ще му пусна бележка или нещо от тоя сорт.

— О, а няма ли да е опасно?

— Опасно ще е, ако ми стане навик, детко. Но аз съм ти задължен. Ще видя как е той.

Тя го прегърна в тъмното и го целуна. Рейнбърд й отвърна с нежно притисване. По свой собствен начин сега я обичаше повече от всякога. Тя вече беше негова, а и той бе неин. За малко.

Поседяха така, без да разговарят, и Чарли задряма. Тогава той каза нещо, което я събуди така пълно и внезапно, сякаш я плисна със студена вода в лицето.

— Дявол да го вземе, ти трябва да им палиш проклетите огньове, ако можеш.

Дъхът на Чарли секна като от удар.

— Нали ти обясних — натърти тя — То е все едно, че пускаш диво животно от клетка. Обещах си никога вече да не го провя. Онзи войник на летището… и онези мъже във фермата… аз ги убих… изгорих ги! — Лицето й пламтеше и тя бе готова пак да се разплаче.

— Както ми го разправи, видя ми се като самозащита.

— Да, но това не е извинение да…

— И си спасила живота на баща си.

Чарли мълчеше. Но той усещаше как от нея се излъчват на вълни тревога, объркване и нещастие. Продължи бързо да действа, защото не искаше точно сега тя да си спомни, че за малко не бе убила и баща си.

— А що се отнася до Хокстетър, аз съм го мяркал наоколо. Виждал съм хора като него и през войната. Всичките са един дол дренки. Крал Говно от Фъшкиената планина. Ако не му мине номерът по един начин, ще пробва по друг.

— От това най-много се страхувам — призна тя жално.

— Освен ако се намери някой да му подпали мартинките.

Макар и стресната, Чарли силно се изкикоти — както понякога реагираше на неприлични думи, просто защото е лошо да се говорят. Но веднага след това стана сериозна.

— Не, няма да паля. Обещала съм си го. Това е лошо и аз няма да го направя.

Достатъчно. Време беше да спре. Чувстваше, че би могъл да продължи на чиста интуиция, но се опасяваше да не го излъжат сетивата. Вече бе уморен. Работата над момиченцето беше не по-малко уморителна от работата над някой от сейфовете на Рамадън. Имаше много голяма опасност да направи грешка, която да не може никога да се поправи.

— Така е, сигурно си права.

— Наистина ли ще влезеш при татко?

— Ще се опитам, детко.

— Съжалявам, че остана затворен тук с мен, Джон. Но и ужасно се радвам.

— И аз.

Поговориха си откъслечно за разни неща и тя отпусна глава върху ръката му. Усети я, че пак задрямва — вече беше много късно, — и когато след около четирийсет минути токът дойде, Чарли спеше дълбоко. Светлината я накара да се размърда и да сгуши глава на тъмно в него. Той замислено се вгледа в тънкото върбово стъбло на вратлето й и нежната крива на черепа. Толкова много сила в тази малка, крехка костена люлка. Възможно ли е? С разума си все още го отхвърляше, но със сърцето си чувстваше, че е така. Странно и някак си чудесно беше усещането да си раздвоен по този начин. Чувстваше със сърцето си, че това е възможно до степен, каквато никога не биха повярвали, може дори до степента на бълнуванията на откачения Уонлес.

Рейнбърд я вдигна, занесе я до леглото и я пъхна под завивките. Докато ги придърпваше към брадичката й, Чарли се размърда в полусън. Той импулсивно се наведе и я целуна.

— Лека нощ, детко.

— Лека нощ, тате — измърмори тя с надебелял, сънен глас. След това се обърна и повече не мръдна.

Рейнбърд я погледа още няколко минути и се върна във всекидневната. Десет минути по-късно при него връхлетя самия Хокстетър.

— Авария — започна той. — Буря. Проклети електронни заключалки, всичко се блокира. Тя…

— Тя ще бъде добре, ако не вдигаш толкова шум — изсъска тихо Рейнбърд. Огромните му ръце се протегнаха, сграбчиха Хокстетър за реверите на бялата лабораторна престилка и придърпаха внезапно ужасеното му лице на сантиметри от окото на индианеца. — И ако някога пак покажеш тук, че ме познаваш, ако някога се държиш с мен, като че ли съм нещо друго, а не чистач c „D“ пропуск, ще те убия, после ще те накълцам на парченца и ще те хвърля на котките.

Хокстетър безпомощно пръскаше слюнки. В края на устните му се появи прозрачен мехур.

— Разбираш ли? Ще те убия! — разтърси го Рейнбърд.

— Р-р-раз-з-з-бирам.

— Тогава хайде да се махаме оттук — избута индианецът бледия и ококорен Хокстетър в коридора.

Рейнбърд хвърли един последен поглед наоколо, после изкара количката си навън и затвори зад себе си самозаключващата се врата. В спалнята Чарли се бе отпуснала в най-спокойния си сън от месеци насам. А може би и от години.

Силната буря отмина. Мина и време — три седмици. Лятото, влажно и изтощително, все още господстваше над Източна Вирджиния, но децата пак тръгнаха на училище и жълтите автобусчета, с които ги превозваха, сновяха с грохот по добре поддържаните второстепенни пътища на областта Лонгмънт. В недалечен Вашингтон, столицата на САЩ, започваше още една година на законодателство, слухове и инсинуации сред обичайната скандална атмосфера, поддържана от националната телевизия, с планирано изтичане на информация и неизменни облаци от алкохолни изпарения.

Всичко това не се отразяваше особено в постоянно хладните стаи и подземни помещения на двете довоенни къщи. Единственото сходство беше, че и Чарли Макджий учеше. Идеята да й вземат частни учители беше на Хокстетър и Чарли отказа, но Джон Рейнбърд я убеди.

— Каква вреда можеш да имаш? — попита я той. — Няма никакъв смисъл умно момиче като теб да изостава. Дявол да го вземе… извинявай, Чарли, но понякога адски ми се иска да бях получил повече от едно осмокласно образование. Сега нямаше да бърша подове… можеш да се обзаложиш на обувките си за това. А пък тъй и времето ти ще минава по-бързо.

И тя се съгласи — заради Джон. Частните учители дойдоха: младият мъж, който й преподаваше по английски език, по-възрастната жена — по математика, по-младата с дебелите очила — по френски, а мъжът в инвалидната количка — по естествознание. Тя ги слушаше и смяташе, че напредва, но го правеше само заради Джон.

На три пъти той си рискува службата, за да предаде бележки на баща й, и тя се чувстваше виновна. Затова още повече й се искаше да му достави удоволствие. Той донесе новини от баща й — че е добре, че се е зарадвал, като научил, че и Чарли е добре и че им помага за опитите. Последното я натъжи за известно време, но тя вече бе достатъчно голяма, за да разбира — донякъде поне, че невинаги най-доброто за нея е най-добро и за баща й. А напоследък все по-често започваше да се чуди дали Джон не знае по-добре кое е правилно за нея. По своя честен, забавен начин (винаги ругаеше, а след това се извиняваше, което я караше да се кикоти) той беше много убедителен.

Почти десет дни след късото съединение Джон не спомена нищо за палене. За тези неща говореха само в кухнята, където според него нямало „уши“, и то винаги шепнешком.

В онзи ден той попита:

— Ти мисли ли пак за онази работа с огъня, Чарли?

Вече винаги й викаше Чарли вместо „детко“, по нейна молба.

Чарли се разтрепера. Само мисълта за огън й действаше по този начин след фермата Мандърс. Тя изстиваше, мускулите й се стягаха и се разтреперваше: в докладите на Хокстетър това се наричаше „лека фобийна реакция“.

— Казах ти. Не мога. Няма да го направя.

— Е, не мога и няма не е едно и също — отбеляза Джон. Той миеше пода, но много бавно, така че да може да й говори. Парцалът му свистеше. Говореше по метода на заговорниците в затвора, като едва движеше устни.

Чарли не отговори.

— Имах едно-две неща наум — продължи той, — но ако не щеш да ги чуеш… ако решението ти наистина е окончателно… просто ще млъкна.

— Не, недей — каза от учтивост Чарли, но й се искаше той действително да млъкне и да не говори за това, защото то я караше да се чувства зле. Но Джон беше направил толкова много за нея… и тя ужасно се страхуваше да не го засегне или да не нарани чувствата му. Имаше нужда от приятел.

— Ами на тях трябва да им е ясно как си загубила контрол в оная ферма. Сигурно наистина ще внимават. Не мисля, че ще им стиска да те пробват в стая, пълна с хартия и мазни парцали, нали?

— Да, но…

Той повдигна малко ръка от парцала.

— Изслушай ме, изслушай ме.

— Добре.

— И сигурно им е ясно, че единствено тогава си предизвикала истински… какво?… голям пожар. Малки огньове, Чарли. В това е номерът. Малки огньове. И ако наистина нещо стане — в което се съмнявам, щото си мисля че ти се владееш по-добре отколкото смяташ — но да речем, че наистина нещо стане. Кого ще обвинят? Тебе ли? След като половин година тия мръсни копелета те насилват да го сториш? О, по дяволите, извинявай.

Думите му я плашеха, но нещастното му изражение я принуди да се изхихика в шепи.

Джон също леко се усмихна и сви рамене.

— А освен това не можеш да се научиш да контролираш нещо без да се упражняваш.

— Пет пари не давам дали ще мога да го контролирам, или не, защото просто няма да го правя.

— Може и да ти се случи — упорстваше Джон. Той изстиска парцала, остави го в ъгъла, изля сапунената вода в кухненската мивка и пак напълни кофата, за да изплакне пода. — Може да те накарат да го направиш, като те изненадат.

— Не, няма.

— Или да допуснем, че някога вдигнеш висока температура. От грип или ангина, или, по дяволите, знам ли — от някаква инфекция. — Това беше една от малкото полезни идеи, подхвърлени му от Хокстетър. — Махали ли са ти апендикса, Чарли?

— Неее…

Джон се зае отново с пода.

— На брат ми му го махнаха, но първо му се спука и той едва не умря. Тъй стана, щото бяхме индианци от резервата и на никой не му пу… никого не го беше грижа дали живеем или мрем. Той вдигна висока температура, към четирийсет градуса, и направо откачи — крещеше ужасни проклятия и говореше на хора, дето не бяха там. Даже си помисли, че баща ни е ангелът на смъртта или нещо от тоя род, и се опита да го наръга с ножа, дето беше на масичката до леглото му. Разправял съм ти тая история, нали?

— Не — прошепна Чарли вече не заради подслушването, а от смайване и ужас. — Наистина ли?

— Наистина. — Джон пак изстиска парцала. — Той не беше крив. Високата температура го караше да ги върши такива. Хората ги прихваща да вършат и говорят какво ли не, когато ги тресе. Какво ли не.

Чарли разбра мисълта му и усети вледеняващ страх. Ето нещо, за което дори не бе помисляла.

— Но ако умееш да го контролираш това пиро-не знам какво си…

— Как ще го контролирам, ако имам треска?

— Ами просто ще можеш. — Рейнбърд се върна към оригиналната метафора на Уонлес, тази, която толкова бе отвратила Кап преди близо година вече. — Това е като ходенето до тоалетната, Чарли. Научиш ли се веднъж да контролираш червата и пикочния си мехур, то е завинаги. Хора, които имат треска, понякога намокрят цялото легло с пот, но рядко се изпускат.

Хокстетър беше изтъкнал, че това не е задължително, но Чарли не би могла да знае.

— Та контролираш ли го, нали разбираш, няма да се налага да го мислиш повече. Ще ти бъде вързано в кърпа. Но за да го контролираш, трябва много да се упражняваш. Също както си се учила да си връзваш обувките или да пишеш в забавачката.

— Аз… просто не искам да паля! И няма да го правя! Няма!

— Ето, взех, че те разстроих! — възкликна Джон. — Хич не ми се щеше тъй да става. Съжалявам, Чарли. Дума вече няма да обеля. Ах, тая моя проклета голяма уста.

Но следващия път тя сама повдигна въпроса.

Това стана три или четири дни по-късно. Чарли много внимателно бе обмислила всичко, казано от него… и вярваше, че е открила единственото слабо място.

— Тази история просто няма да има край. Те ще искат непрекъснато още и още, и още. Само ако знаеше как ни преследваха, как никога не се предаваха. Започна ли веднъж, ще искат по-големи огньове, а после още по-големи и още по-големи и накрая… не знам… но ме е страх.

Той отново й се възхити. Тя имаше интуиция и невероятно остър ум. Зачуди се какво ли ще си помисли Хокстетър, когато той, Рейнбърд, му съобщи, че Чарли Макджий има съвсем ясна представа за основния им строго секретен план. Всички доклади за нея подкрепяха мнението, че пирокинезата е само най-силният от многото й сродни парапсихични таланти, и Рейнбърд вярваше, че интуицията е един от тях. Баща й многократно бе твърдял, че Чарли знаела за идването на Ал Стайнович и хората му във фермата Мандърс още преди да се появят. Тази мисъл беше страшничка. Току-виж някой ден интуицията й подскаже неговото двуличие… е, казват, че адът не е нищо в сравнение с яростта на измамена жена, а ако и половината от това, което вярва за Чарли, е истина, то тя е напълно способна да създаде един ад или напълно достоверно негово копие. Можеше да му се случи внезапно да вдигне прекалено висока температура. Така работата придобиваше известна пикантност… пикантност, която твърде дълго му бе липсвала.

— Чарли — рече той, — аз не те карам да вършиш тия неща даром.

Тя го погледна удивена.

Джон въздъхна.

— Не знам как да ти обясня. Сигурно щото те обичам. Ти си ми като дъщеря. И туй, дето са те натикали тука и не ти дават да виждаш татко си, и дето не можеш хич да излизаш, и ти липсват всички неща, дето ги имат другите малки момиченца… всичко туй ми е страшно противно.

Сега той остави здравото си око да се втренчи разпалено в нея и да я поизплаши.

— Ти можеш да получиш какво ли не, ако им поиграеш по свирката… пускайки по някоя и друга въдица.

— Въдица ли? — съвсем се обърка Чарли.

— Да! Можеш да ги накараш да те пуснат да излезеш на слънце, хващам се на бас. Нищо чудно да отидеш дори и до Лонгмънт, да напазаруваш разни работи. Можеш да смениш тая проклета клетка с нормална къща. Да се срещаш с други деца. И…

— И да видя баща си?

— Сигурно.

Но това нямаше да стане никога, защото, ако те двамата си разкажат каквото знаят, ще осъзнаят, че Джон, Приятелят чистач, е прекалено добър, за да бъде истински. Рейнбърд не бе предал нито една бележка на Анди Макджий. Според Хокстетър това бе излишен риск и Рейнбърд, който го имаше за пълен тъпанар в много отношения, в този случай беше съгласен.

Едно е да залъгваш осемгодишно дете с измишльотини, че в кухнята няма скрити микрофони и ако си говорят тихо, не могат да ги чуват, и съвсем друго е да излъжеш бащата на момиченцето със същите приказки, дори да е тъпкан с наркотици до козирката. Възможно бе Макджий да не е достатъчно упоен и да забележи, че тяхната игра с Чарли не се различава особено от тактиката „Добрия и Лошия“, която полицейските служби използват от стотици години за пречупване на престъпници.

Затова той поддържаше измислицата, че носи бележките на Анди, точно както и толкова много други. Истина бе, че доста често виждаше Анди, но само на телевизионните монитори. Истина бе, че Анди помагаше на опитите им, но беше истина и че е свършен, неспособен да тласне дори дете да яде сладолед. Той се бе превърнал в една голяма, тлъста нула, която се интересуваше само какво има на екрана и кога ще пристигне следващото хапче… и вече изобщо не питаше за дъщеря си. Да срещне баща си очи в очи и да види какво са направили от него, можеше напълно да възобнови категоричния й отказ, а той вече беше много близо до пречупването й: сега тя искаше да бъде убеждавана. Да, всичко можеше да е обект на сделка, но не и това. Чарли Макджий никога повече нямаше да види баща си. Не след дълго, предполагаше Рейнбърд, Кап ще качи Макджий на някой самолет на Арсенала и ще го изпрати във филиала в Мауи. Но не беше необходимо момиченцето да научава.

— Наистина ли мислиш, че ще ми позволят да го видя?

— Няма спор по тоя въпрос — отговори той с лекота. — Не веднага, разбира се: той им е козът пред теб и те го знаят. Но стигнеш ли донякъде и тогаз им речеш, че спираш, ако не ти позволят да го видиш…

Той не довърши. Въдицата беше хвърлена, из водата се носеше голяма лъскава примамка. В нея имаше кукичка, а не ставаше и за ядене, но това все още бе нещо, което упоритото малко глупаче не подозираше.

Тя го гледаше замислено. Повече нищо не се каза по този въпрос. Този ден.

Сега, около седмица по-късно, Рейнбърд рязко смени тактиката. Направи го без всякаква конкретна причина, но неговата собствена интуиция му подсказваше, че с препоръки няма да помръдне и сантиметър напред. Беше време да моли, както Заю Баю молеше Кума Лиса да не го хвърля в шипковия храсталак.

— Помниш ли онова, дето говорихме? — подхвана той, докато лъскаше пода в кухнята. Тя се преструваше, че се колебае в избора си на нещо за хапване от хладилника. Беше преметнала чистото си розово краче зад другото така, че се виждаше ходилото — поза, която някак страшно му напомняше за края на детството. Тя бе сякаш предеротична, почти мистична. Сърцето му отново се устреми към Чарли. Сега тя погледна назад към него със съмнение. Косата й, събрана в конска опашка, падна върху едното й рамо.

— Да. Помня.

— Ами взех да се питам какво ме би през устата да се правя на специалист по даването на съвети. Та аз не мога да изтегля и хиляда долара заем от банката за една кола.

— О, Джон, това нищо не означава…

— Означава. Ако знаех нещо, щях да съм някой от ония като Хокстетър. С диплома.

Тя отговори с огромно презрение.

— Моят татко казва, че всеки глупак може да си купи диплома от някой университет.

В сърцето си той възликува.

Три дни след това рибата налапа въдицата.

Чарли му съобщи, че е решила да им позволи да си проведат опитите. Смятала да внимава. И да ги накара и те да внимават, ако не знаят как. Лицето й беше отслабнало, бледо и напрегнато.

— Не го прави — каза Джон, — ако не си премислила всичко.

— Опитах се — прошепна тя.

— Заради тях ли го правиш?

— Не!

— Добре! Заради себе си ли го правиш?

— Да. Заради себе си. И заради баща ми.

— Добре. И, Чарли… накарай ги да ти играят по свирката. Разбираш ли ме? Ти си им показала колко упорита можеш да бъдеш. Не им давай сега да намерят слабо място. Намерят ли, ще се възползват. Бъди твърда. Разбираш ли ме?

— Така… мисля.

— Даваш нещо срещу нещо. Всеки път. Никакви подаръци. — Раменете му леко се смъкнаха. Пламъкът в окото му се стопи. Тя не обичаше да го вижда такъв, угнетен и смазан. — Не им позволявай да постъпят с тебе, както с мене. Аз дадох на тая страна четири години от живота си и едно око. Едната от тия години изкарах в дупка под земята, като се хранех с насекоми, горях в треска, задушавах се в собствената си смрад и вадех въшки от косата си. А щом се измъкнах, рекоха: много ти благодарим, Джон, и ми тикнаха парцала в ръката. Те ме ограбиха, Чарли. Разбираш ли? Не им позволявай да сторят същото с тебе.

— Разбрах — произнесе тържествено тя.

Той леко се оживи и се усмихна.

— И тъй, кога ще бъде големият ден?

— Доктор Хокстетър ще идва утре. Ще му кажа, че съм решила да им помогна… малко. И също… какво искам аз.

— Правилно. Само не искай твърде много в началото. Тая работа е като на панаира, Чарли. Трябва да им хвърлиш нещо лъскаво в очите, преди да им прибереш парите.

Тя кимна.

— Но ти ще им покажеш кой държи юздите, нали? Кой ръководи играта.

— Да.

Джон се усмихна по-широко.

— Така те искам!



Хокстетър беше бесен.

— Що за дяволска игра? — крещеше той на Рейнбърд. Намираха се в кабинета на Кап. Той има смелостта да крещи, мислеше си Рейнбърд, защото Кап е тук в ролята не рефер. После хвърли бърз поглед към пламтящите сини очи на Хокстетър, зачервените му страни, побелелите кокалчета на пръстите му и призна, че вероятно не е прав. Рейнбърд дръзна да мине всички граници и да нахлуе в съкровената градина от привилегии на Хокстетър. Това, че го раздруса яко след късото съединение, беше едно: Хокстетър бе допуснал опасна грешка и го знаеше. Но сега ставаше дума за нещо съвсем друго. Според него.

Рейнбърд се взираше втренчено в Хокстетър.

— Ти старателно обвърза всичко с нещо невъзможно! Знаеш прекрасно, че тя няма да види баща си! „Даваш нещо срещу нещо“ — имитира ядно Хокстетър. — Глупак такъв!

Рейнбърд продължаваше да го гледа втренчено.

— Никога повече не ме наричай глупак — съвършено безизразно рече той. Хокстетър се сепна… но само за миг.

— Моля ви, господа — въздъхна уморено Кап. — Моля ви.

На бюрото му имаше магнетофон. Те току-що бяха изслушали разговора на Рейнбърд и Чарли от тази сутрин.

— Очевидно доктор Хокстетър не съзнава, че най-после той и екипът му ще получат нещо — наблегна Рейнбърд, — което ще увеличи запаса им от практически знания със сто процента, ако пресмятанията ми са точни.

— Като резултат от една напълно непредвидена авария — мрачно допълни Хокстетър.

— Една авария, която бяхте прекалено късогледи, за да инсценирате сами — върна удара Рейнбърд. — Прекалено заети да се забавлявате с плъховете си, може би.

— Достатъчно, господа — намеси се Кап. — Не сме се събрали тук да си разменяме обвинения: не това е целта на тази среща. — Той се обърна към Хокстетър: — Време е да погледнеш истината в очите. Принуден съм да ти обърна внимание, че проявяваш забележителна неблагодарност.

Хокстетър изсумтя.

Кап се обърна към Рейнбърд:

— Все пак и аз смятам, че накрая ти се увлече в ролята си на amicus curiae.

— Така ли смяташ? Значи още не ти е ясно — окото на индианеца се завъртя от Кап към Хокстетър и пак към Кап. — Мисля, че и двамата проявявате направо поразително неразбиране. Имате на ваше разположение двама детски психоаналитици и ако те са типични представители на тази професия, то светът трябва да е пълен с деца с неразрешими душевни проблеми.

— Лесно е да се говори — започна Хокстетър. — Това…

— Вие просто не проумявате колко умна е тя — сряза го Рейнбърд. — Как бързо намира… връзката между причините и следствията. Да работиш с нея е все едно да си проправяш път през минно поле. Подхвърлих й идеята за „моркова и пръчката“, защото тя и сама щеше да стигне до нея. Като я измислям заради нея, аз укрепвам доверието й в мен… и като резултат превръщам едно препятствие в предимство.

Хокстетър отвори уста. Кап го спря с вдигане на ръка и заговори на Рейнбърд с тих, омиротворителен тон, какъвто не използваше с никой друг… но и никой друг не беше Джон Рейнбърд.

— Това не променя факта, че ти, изглежда, си поставил граница докъде могат да стигнат Хокстетър и хората му. Рано или късно тя ще разбере, че основното й искане — да види баща си — няма да бъде изпълнено. Всички сме единодушни, че ако й позволим да го види, може да загубим завинаги съдействието й.

— Точно така — вметна Хокстетър.

— И ако тя е толкова умна, колкото твърдиш — продължи Кап, — вероятно ще постави неизпълнимото си условие по-скоро рано, отколкото късно.

— Вярно — съгласи се Рейнбърд. — И тогава край на всичко. Само да го види и ще осъзнае, че през цялото време съм я лъгал за неговото състояние. И ще стигне до извода, че през цялото време съм работил за вас, момчета. И така, въпросът е само колко дълго ще я накарате да продължава.

Рейнбърд се наклони напред.

— Има няколко положения, с които вие двамата трябва да свикнете. Първо, Чарли няма да пали за вас до безкрайност. Тя е човешко същество, малко момиченце, което иска да види баща си. Не е лабораторна мишка.

— Ние вече… — започна нетърпеливо Хокстетър.

— Не. Не сте. Работата опира до самата основа на системата за възнаграждение при експериментите. Морковът и пръчката. Като пали, Чарли ще си мисли, че тя държи моркова, с който ще ви накара да я заведете при баща й. Но ние сме на друго мнение. Фактически баща й е морковът, с който ние водим нея. Е, едно муле може да изоре цяло поле, докато се мъчи да докопа мамещия го морков, защото мулето е глупаво. Но това малко момиченце не е.

Той погледна към Кап и Хокстетър.

— За не знам кой път ви го повтарям. Имам чувството, че забивам пирон в дъб — солиден дъб. Трудно върви, както виждате; вие двамата сякаш непрекъснато забравяте. Рано или късно тя ще разбере и ще престане да ви слуша. Защото не е муле. Или бяла лабораторна мишка.

„И на теб ти се ще по-скоро да престане — помисли си Кап с напираща ненавист. — Да престане, за да можеш да я убиеш.“

— И така, тръгвате от този основен факт — продължи Рейнбърд. — Като начало. След това започвате да измисляте начини да удължите нейната сговорчивост колкото е възможно повече. После, когато всичко свърши, си пишете докладите. Ако получите достатъчно данни, възнаграждават ви с определена голяма сума. Успявате да изядете моркова. В такъв случай получавате нова възможност да инжектирате магьосническата си отвара на група бедни, невежи несретници.

— Ти си бил и язвителен — каза Хокстетър с треперещ глас.

— С това превъзхождам пълните глупаци — отвърна Рейнбърд.

— Как предлагаш да увеличим сговорчивостта й?

— Ще спечелите няколко опита само с дребни отстъпки. Разходка на поляната. Или пък… всяко малко момиченце обича конете. Обзалагам се, че можете да я накарате поне пет-шест пъти да пали за вас единствено срещу малко езда по алеите на някое от онези кончета в конюшнята. А това ще е достатъчно, за да удържи на върха на иглата десетина канцеларски плъха от рода на Хокстетър.

Хокстетър се отблъсна от масата.

— Не съм длъжен да седя тук и да слушам такива обиди.

— Седни и млъкни — нареди Кап.

По лицето на Хокстетър изби силна червенина и той сякаш беше готов да се бие; после тя изчезна така внезапно, както се бе появила, и той сякаш беше готов да се разплаче. След това седна отново.

— Разрешете й да отиде в града на пазар — продължи Рейнбърд. — Пратете я на посещение в „Седем флага над Джорджия“[1], да се качи на дяволската железница. Може и заедно с нейния добър приятел Джон Чистача.

— Ти сериозно ли мислиш, че срещу тези неща… — удиви се Кап.

— Не, не мисля. Няма да е задълго. Рано или късно отново ще се върне на баща си. Но и тя е човек. Иска някои неща и за себе си. Ще извърви доста от пътя, който ви е нужен, като се залъгва, че ви хвърля нещо лъскаво в очите, преди да ви прибере парите. Но накрая пак ще стигне до скъпите, мили татенца, да. То не е продажно, това момиченце. То е упорито.

— И край на пътуването — рече Кап замислено. — Всички да слизат. Проектът е завършен. Във всеки случай тази фаза от него. — В много отношения при перспектива за наближаващ край му олекваше.

— Още не съвсем — пусна Рейнбърд невеселата си усмивка. — Разполагаме с още един коз. С още един много голям морков, щом се изчерпят по-малките. Не баща й — не голямата награда, — но нещо, което ще я накара поне още мъничко да продължи.

— И какво ще бъде то? — попита Хокстетър.

— Открийте го сами — отговори Рейнбърд, все още усмихнат, и замълча.

Кап би могъл, независимо от степента на упадъка му през последната близо половин година. Без да се напряга, той разполагаше с по-остра проницателност от повечето свои служители (включително и всички претенденти за трона му) при максимални усилия. Колкото до Хокстетър, той никога нямаше да се досети. Хокстетър се бе издигнал с няколко степени над нивото си на некомпетентност, постижение много по-възможно във федералната бюрокрация, отколкото където и да било другаде. Хокстетър би се затруднил дори и да стигне по миризмата до сандвич с лайна и синьо сирене.

Не че имаше значение дали някой от тях ще открие какъв е последният морков (морковът на играта, както би могъл да се нарече) в това малко състезанийце; резултатът пак щеше да бъде същия. Така или иначе, той ще го издигне върху капитанския мостик. Можеше да ги попита: „Кой мислите, че замества баща й сега, когато него го няма?“

Но ги остави да открият сами. Ако могат.

Джон Рейнбърд продължи да се усмихва.


Бележки

[1] Голям увеселителен парк. — Б. пр. ↑

Анди Макджий седеше пред телевизора. Малката кехлибарена светлинка, обозначаваща „Програма по домовете“, грееше от кутийката върху него. На екрана Ричард Дрейфъс се опитваше да изкачи Дяволския хълм. Анди го наблюдаваше със спокойно, блуждаещо изражение на удоволствие. А вътрешно изгаряше от притеснение. Днес беше денят.

За Анди трите седмици след аварията бяха изпълнени с периоди на почти непосилно напрежение и умствена преумора, прекъсвани от ярките проблясъци на оживлението, предизвикано от чувството му за вина. Той изведнъж усети до какви предели на ужаса могат да стигнат хората под постоянно наблюдение. Отново имаше тайна. Тя го глождеше и измъчваше като всички мрачни тайни в мозъците на хората, които ги пазят, но му вдъхваше и нови сили. И сигурността, че е с една крачка пред тях. Дявол знае докога ще е способен да издържи така и дали ще постигне нещо, но засега успяваше.

Беше почти десет часът сутринта, часът, в който идваше вечно ухиленият Пайнчът. Щяха да излизат в градината на разходка, „за да поговорят за неговия напредък“. Анди възнамеряваше да го тласне… или поне да се опита. Можеше да го е направил и досега, ако не бяха телевизионните монитори и безкрайните подслушвателни устройства. А чакането му бе дало време да обмисли тактиката си и многократно да я провери за слаби места. Той беше преправял наум някои части от сценария безброй пъти.

Нощем, легнал върху леглото си в мрака, Анди мислеше отново и отново: „Ти си под постоянно наблюдение. Не спирай да си го повтаряш, дръж го на преден план в съзнанието си. Затворен си в самия главен мозък на специалните сили и ако действително искаш да помогнеш на Чарли, трябва да продължиш да ги заблуждаваш.“

Спеше по-малко от когато и да било през живота си, най-вече защото се страхуваше да не каже нещо насън. Понякога с часове лежеше буден, без да смее дори да се върти в леглото, за да не се зачудят от какво човек, натъпкан с наркотици, е толкова неспокоен. А когато се унасяше, то беше в лека дрямка, изпълнена със странни сънища (в тях често се появяваше фигурата на Дългия Джон Силвър, едноокият пират с дървения крак), и лесно се събуждаше.

Изхвърлянето на хапчетата беше най-лесната работа, защото те вярваха, че ги желае. Хапчетата идваха вече четири пъти дневно и след късото съединение не бяха правили повече опити. Той беше сигурен, че вече са се отказали и Пайнчът се кани да му го съобщи днес на разходката.

Понякога изкашляше хапчето в свитата си шепа и го скриваше сред остатъци от храна, които по-късно пускаше в шахтата за боклук. Най-често ги хвърляше в тоалетната. Някои, които се преструваше, че изпива със сода, изплюваше в полупразната консерва да се разтворят и я оставяше, сякаш я е забравил. По-късно я изливаше в мивката.

Естествено, Анди не беше професионалист в тия работи, а се предполагаше, че хората, които го наблюдават, са. Но той смяташе, че те вече не го наблюдават особено внимателно. Ако го правеха, щяха да са го хванали. Това е то.

Дрейфъс и жената, чийто син пришълците от космоса бяха взели на разходка с летящата си чиния, се катереха по склона на Дяволския хълм, когато откъм вратата долетя кратко изжужаване при прекъсването на електрическата верига на ключалката. Анди се удържа да не подскочи.

„Това е то“ — отново си каза той.

Хърман Пайнчът влезе във всекидневната. Той беше по-нисък от Анди, но много слаб: в него имаше нещо, което винаги се бе виждало малко женствено на Анди, макар че не можеше ясно да определи какво.

Днес изглеждаше особено елегантен и изискан в тънко сиво поло и лятно яке. И, разбира се, той се хилеше.

— Добро утро, Анди.

— О! — възкликна Анди и направи пауза, сякаш се замисли. — Добро утро, доктор Пайнчът.

— Ще имаш ли нещо против, ако изключа телевизора? Време е да излезем на разходка, както ти е известно.

— Аа. — Челото на Анди се набразди и пак се проясни. — Разбира се. Вече съм го гледал три или четири пъти. Но ми харесва краят. Хубав е. Тия от НЛО-то го отнасят, нали разбираш. Към звездите.

— Наистина. — Пайнчът изключи телевизора. — Ще тръгваме ли?

— Къде? — попита Анди.

— На разходка — търпеливо повтори Хърман Пайнчът. — Помниш ли?

— О! Разбира се.

Анди се изправи.



Коридорът пред стаята на Анди беше широк и покрит с плочки. Осветлението бе приглушено. Недалеч имаше комуникационен или компютърен център: влизаха хора с перфокарти и излизаха с листинги. Чуваше се жужене от леки машини.

Млад мъж със спортно сако конфекция — отличителния белег на правителствения агент — се размотаваше пред вратата на андиевия апартамент. Под мишницата му имаше издутина. Агентът беше част от стандартната процедура на действие и щом отминеха с Пайнчът, щеше да се лепне зад тях да ги наблюдава, но без да ги слуша. Анди смяташе, че той няма да му пречи. Агентът ги последва още по пътя към асансьора. Сърцебиенето на Анди вече беше толкова силно, сякаш разлюляваше целия му гръден кош. Но без да се издава, той внимателно наблюдаваше. Имаше около десетина ненадписани врати. Някои от тях бе виждал отворени при други минавания по този коридор — малка специализирана библиотека, стая за вадене на фотокопия, — но за повечето нямаше никаква представа. Точно в този момент Чарли можеше да е зад някоя от тях… или в някоя съвсем друга част на къщата.

Качиха се в асансьора, който беше достатъчно голям, за да побира болнична носилка. Пайнчът извади ключ, пъхна го в съответния отвор и натисна един от ненадписаните бутони. Вратите се затвориха и асансьорът плавно тръгна нагоре. Агентът на Арсенала се облегна на задната стена на клетката. Анди стоеше, бръкнал в джобовете на своите „Лий Райдърс“, с лека, празна усмивка на лицето.

Вратите на асансьора се отвориха към помещение, което някога е било бална зала. Подът беше от полиран дъбов паркет. На отсрещната стена на просторната зала едно спираловидно стълбище се виеше грациозно към горното ниво. Вляво големи френски прозорци водеха към слънчева тераса с алпинеум. Отдясно, където две тежки дъбови врати стояха полуотворени, се носеше тракането на пишещи машини. Там се отхвърляха днешните две бали канцеларска работа.

А отвсякъде идваше миризма на свежи цветя.

Пайнчът го поведе през слънчевата бална зала и както винаги Анди спомена покрития с паркет под, сякаш никога преди не го бе забелязвал. Минаха през френските прозорци и агентът на Арсенала ги последва. Беше много топло и влажно. Из въздуха унесено жужаха пчели. Отвъд алпинеума имаше хортензии, форзиции и рододендронови храсти. Сенокосачките бръмчаха по безкрайните си обиколки. Анди вдигна лице към слънцето с благодарност, която не беше престорена.

— Как се чувстваш, Анди? — попита Пайнчът.

— Добре. Добре.

— Знаеш ли, че си тук вече близо половин година? — подхвърли Пайнчът с удивения тон на „не е ли чудно как минава времето, когато си прекарваш добре“. Завиха надясно, по една от чакълените пътеки. В неподвижния въздух висеше миризма на орлови нокти и лаврово дърво. На отсрещната страна на езерцето, близо до другата къща, два коня се носеха в лек галоп.

— Толкова много ли?

— Да, доста време е — ухили се Пайнчът. — И ние решихме, че силата ти е… намаляла, Анди. Всъщност сам знаеш, че изобщо не сме имали някакви видими резултати.

— Ами, като ме държите през цялото време упоен — укори го Анди. — Как мога да дам максимума от себе си в това състояние.

Пайнчът се прокашля, но не изтъкна, че Анди беше без всякакви наркотици през първите серии от опити, пък и те бяха безплодни.

— Мисълта ми е, че дадох всичко от себе си, доктор Пайнчът. Опитах се.

— Да, да. Разбира се. И ние смятаме… тоест аз смятам, че заслужаваш почивка. Е, Арсенала разполага с една малка база в Мауи, на Хаваите, Анди. А аз съвсем скоро ще пиша шестмесечния си доклад. Какво ще кажеш — Пайнчът разчекна устни докрай и се ухили като водещ на телевизионно състезание, а гласът му доби тона на човек, готвещ се да предложи невероятно удоволствие на дете, — какво ще кажеш да те изпратим там за известно време?

А известното време ще бъде две години, помисли си Анди. Може и пет. Ще го държат под око да не би способността му за хипнотично внушение да се възвърне, а може би като резервен коз, ако възникне някое непредвидено затруднение с Чарли. Но накрая без съмнение ще има катастрофа или свръхдоза наркотик, или „самоубийство“. За Арсенала той ще се превърне в завършен случай.

— Ще продължавам ли да си получавам хапчетата? — попита Анди.

— О, разбира се.

— Хаваите… — размечта се Анди. После се озърна, стараейки се да си придаде израз на глупаво лукавство. — Вероятно доктор Хокстетър няма да ме пусне. Той не ме обича. Сигурен съм.

— О, обича те — увери го Пайнчът. — Наистина те обича, Анди. И във всеки случай ти си моя рожба, не на доктор Хокстетър. Уверявам те, че той ще се вслуша в съвета ми.

— Но ти още не си написал отчета си върху случая.

— Да, мислех първо да говоря с теб. Но наистина одобрението на Хокстетър е само формалност.

— Още една серия опити може да се окаже полезна — измърмори Анди и леко тласна. — Просто за всеки случай.

Изведнъж погледът на Пайнчът се зарея из околността. Усмивката му потрепна, примеси се с удивление и изчезна. Сега Пайнчът приличаше на упоен и тази мисъл достави на Анди злобно задоволство. Сред цветята бръмчаха пчели. Из въздуха се носеше тежкият и пресищащ аромат на прясно окосена трева.

— Когато пишеш доклада си, предложи още една серия опити — повтори Анди.

Очите на Пайнчът се проясниха. Усмивката му се възвърна непокътната.

— Разбира се, тази работа с Хаваите си е само между нас засега. Когато пиша доклада си, ще предложа още една серия опити. Смятам, че може да се окаже полезна. Просто за всеки случай, нали разбираш.

— Но след това ще мога ли да отида на Хаваите?

— Да. След това.

— А още една серия опити ще отнеме към три месеца ли?

— Да, около три месеца — грейна одобрително Пайнчът, като че ли Анди беше отговорил за отличен.

Вече се приближаваха към езерцето. По огледалната му повърхност лениво плуваха патици. Анди и Пайнчът спряха на брега. Зад тях агентът със спортното сако наблюдаваше как мъж и жена на средна възраст галопират един до друг от другата страна на водата. Отраженията им се разчупваха само от дългото гладко плъзване на някоя от белите патици. Анди си помисли, че двойката изглежда мрачна като реклама за застраховка по пощата, реклама, която редовно изпада от неделния вестник в скута или… в кафето ви.

В главата му запулсира лека болка. Съвсем поносима. Но в нервността си той за малко не тласна Пайнчът много по-силно от необходимото, а агентът зад тях можеше да забележи резултатите. Макар да не даваше вид, че ги наблюдава, Анди не се заблуждаваше.

— Поразкажи ми нещо за пътищата и околността — пошепна той на Пайнчът и пак го тласна лекичко. От различни откъслечни разговори беше дочул, че не са кой знае колко далеч от Вашингтон, но и съвсем не са така близо, както оперативната база на ЦРУ в Лангли. Нищо повече не знаеше.

— Много е красиво тук — рече замечтано Пайнчът, — откакто запълниха дупките.

— Да, приятно е — отвърна Анди и потъна в мълчание. Понякога един тласък можеше да задейства почти хипнотична следа в паметта — обикновено чрез някоя неясна асоциация — и не беше разумно да го прекъсва, каквото и да каже. Инак можеше да предизвика ехо, а ехото да се превърне в рикошет, а рикошетът да доведе до… ами почти до всичко. Това се случи на един от неговите срамежливи чиновници и Анди здравата се изплаши. Всичко се оправи тогава, но ако сега приятелят Пайнчът започнеше изведнъж да пищи от ужас, можеше да стане всичко друго, но не и нещата да се оправят.

— На жена ми страшно й харесва — продължи Пайнчът със същия замечтан глас.

— Какво? — попита Анди. — Какво й харесва?

— Новата й боклукомелачка. Тя е много…

Той се унесе.

— Много красива — подсказа Анди. Човекът в спортното сако беше дошъл много по-близо и Анди усети как го избива ситна пот над горната устна.

— Много красива — съгласи се Пайнчът и зарея поглед към езерцето.

Агентът на Арсенала се приближи още и Анди реши, че може да се наложи да рискува с още един тласък… съвсем лекичък. Пайнчът стоеше до него като телевизор с изгорял кинескоп.

Агентът вдигна малко парченце дърво и го хвърли във водата. То леко цопна и образува блещукащи разширяващи се кръгове. Очите на Пайнчът потрепнаха.

— Местността наоколо е много красива — заразказва той. — Доста хълмиста, нали разбираш. Хубава е за езда. Жена ми и аз яздим веднъж седмично, ако успеем да се измъкнем. Даун е най-близкото градче на запад… всъщност на югозапад. Приятно малко градче. Даун е на Магистрала 301, а Гетър е най-близкото градче на изток.

— Гетър на магистрала ли е?

— Не, на обикновен малък път.

— Къде води Магистрала 301? След Даун?

— Ами чак до Вашингтон, ако тръгнеш на север. И почти до Ричмънд на юг.

Анди вече искаше да попита за Чарли, беше запланувал да попита за Чарли, но реакцията на Пайнчът го поизплаши. Неговите асоциации със съпруга, дупки, красиво и — много странно! — боклукомелачка бяха особени и доста обезпокоителни. Възможно бе Пайнчът, макар и податлив, съвсем да не е добър обект. Възможно бе в някакво отношение психиката на Пайнчът да е разклатена — и дявол знае какви стихии да бушуват под нормалния му външен вид. Тласкането на хора с разклатена психика можеше да доведе до какви ли не непредвидими резултати. Ако не беше агентът зад тях, би могъл въпреки всичко да опита (след толкова преживявания той не чувстваше особени угризения на съвестта, че ще разбърка главата на Хърман Пайнчът), но сега се страхуваше да го направи. Един психиатър, разполагащ с тласъка, може да е велик дар за човечеството… но Анди не беше лекар.

Може и да бе глупаво да прави такива изводи от една-единствена изплувала от паметта асоциация: беше се случвало с доста хора, а много малко от тях проявяваха странности. Но той нямаше доверие в Пайнчът. Пайнчът твърде много се хилеше.

Внезапно откъм някакъв дълбок кладенец в подсъзнанието му долетя студен, кръвожаден глас: „Кажи му да си иде вкъщи и да се самоубие. После го тласни. Тласни го силно.“

Анди отхвърли мисълта, ужасен и отвратен.

— Е — огледа се ухилен Пайнчът, — ще се връщаме ли?

— Разбира се — отговори Анди.

И така, беше започнал. Но все още бе в пълно неведение относно Чарли.

ВЪТРЕШНОВЕДОМСТВЕНА

БЕЛЕЖКА

От Хърман Пайнчът

До Патрик Хокстетър

Дата 12 септември

Относно Анди Макджий

Прегледах всичките си записки и повечето от лентите през последните три дни и говорих с Макджий. Няма никаква основна промяна в ситуацията от последното ни обсъждане на 5/9, но за момента бих желал да оставя идеята за Хаваите да поотлежи, ако няма сериозни възражения (както казва самият капитан Холистър: „Въпрос само на пари!“).

Фактически, Пат, вярвам, че една последна серия опити може да се окаже полезна — просто за всеки случай. Нищо не пречи и след нея да го изпратим в Мауи. Смятам, че тази последна серия опити ще отнеме около три месеца.

Моля те за съвет, преди да постъпя към оформяне на документите.

Хърм



ВЪТРЕШНОВЕДОМСТВЕНА

БЕЛЕЖКА

От П. Х.

До Хърм Пайнчът

Дата 13 септември

Относно Анди Макджий

Не мога да те разбера! Последния път, когато говорихме, се съгласихме — и ти не по-малко от всеки друг, — че Макджий е гръмнал като бушон. Всяко нещо си има край — не бива безкрайно да се колебаеш!

Щом настояваш да включиш в плана още една серия опити — една съкратена серия, — тогава, моля. Ние от другата седмица започваме с момиченцето, но благодарение на некадърната намеса на известен източник смятам, че съдействието й няма да продължи дълго. Но междувременно може би няма да е зле да разполагаме с баща й подръка… като един вид „пожарогасител“???

О, да — може да е „въпрос само на пари“, но парите са на данъкоплатците, а лекомисленото отношение към тях рядко се поощрява, Хърм. Особено от капитан Холистър. Имай едно наум.

Планирай да го задържим най-много от шест до осем седмици, освен ако не получиш резултати… а ако получиш, аз лично ще ти изям обувките.

Пат



— Мръсен кучи син! — изруга Хърм Пайнчът на глас, щом свърши с четенето на бележката. Препрочете третия абзац — и това от Хокстетър, Хокстетър, който притежаваше напълно реставриран тъндърбърд, модел 1958-а, да му чете морал на него за пари. Той смачка бележката, хвърли я в кошчето за боклук и се облегна назад във въртящия се стол. Най-много два месеца! Това не му харесваше. Три щеше да е по-добре. Действително го чувстваше така…

Неканен и мистериозен, образът на боклукомелачката, която беше инсталирал вкъщи, изгря в съзнанието му. И това не му харесваше. Напоследък мелачката му бе влязла в главата и нищо не можеше да я изкара оттам. Тя изскачаше на преден план най-често, когато се опитваше да реши проблема с Анди Макджий. Тъмната дупка в средата на кухненската мивка, защитена с гумена ципа… девствена…

Пайнчът потъна още по-назад в стола си, унесен. Когато се сепна, с безпокойство видя, че са минали близо двайсет минути. Той придърпа една бланка и надраска бележка до онова мръсно копеле Хокстетър, като преглътна напиращата злоба заради неуместната забележка на тема пари. Трябваше да положи усилия, за да се сдържи да не повтори искането си за три месеца (а в съзнанието му отново изплува образът на гладката тъмна дупка). Щом Хокстетър каже два месеца, значи два. Но ако наистина получи резултати с Макджий, петнайсет минути по-късно Хокстетър ще намери върху бюрото си две обувки четирийсет и първи номер заедно с нож, вилица и бутилка омекотяващ сос за месо.

Той свърши бележката, драсна „Хърм“ отдолу и се отпусна назад, масажирайки слепоочията си. Болеше го глава.

В гимназията и в университета Хърм Пайнчът беше таен травестит. Обичаше скришом да се облича в женски дрехи, защото си мислеше, че с тях изглежда… мм, много красив. През третата година в университета бе разкрит от двама колеги, членуващи в неговото тайно студентско общество. Цената на мълчанието им беше един унизителен ритуал, не много по-различен от изпитанието при посвещаването, издържано от Пайнчът с прекрасно настроение.

В два часа сутринта разобличителите му разхвърляха смет от единия до другия край на кухнята и принудиха Пайнчът, облечен само в дамски пликчета, чорапи, колан с жартиери и натъпкан с тоалетна хартия сутиен, да изчисти всичко и да измие пода под постоянната заплаха да бъде разкрит. Достатъчно бе само някой друг от братството да намине, за да похапне.

Случката завърши с групово мастурбиране, за което Пайнчът навярно трябваше да е благодарен, защото единствено то ги накара да спазят обещанието си да мълчат. Но той се отписа от братството, ужасен и отвратен от себе си — най-вече защото цялата случка му се видя вълнуваща. Оттогава никога не се беше обличал като жена. Та той не е хомосексуалист. Има си прекрасна съпруга и две чудесни деца, което доказва, че не е хомосексуалист. От години дори не се беше сещал за онази унизителна, отвратителна история. И все пак…

Образът на боклукомелачката, тази гладка черна дупка, облечена в гума, оставаше. А главоболието му се влошаваше.

Ехото, предизвикано от тласъка на Анди, беше започнало. Засега то се движеше забавено: образът на мелачката, свързана с идеята за красотата, все още го спохождаше на интервали.

Но не след дълго щеше да набере скорост. И да започне да рикошира.

Докато стане неудържимо.



— Не — отсече Чарли. — Не е както трябва.

И се обърна, за да излезе от малката стаичка. Лицето й беше бледо и напрегнато. Под очите й имаше тъмни, почти пурпурни сенки.

— Хей, стой, почакай за минутка — извика Хокстетър, протегна напред ръце и леко се засмя. — Какво не е както трябва, Чарли?

— Всичко — отговори тя. — Всичко не е както трябва.

Хокстетър огледа стаичката. В единия ъгъл беше монтирана видеокамера „Сони“. Кабелите й водеха през стената от пресован корк до цветен приемател в съседната стая за наблюдение. На масата в средата имаше стоманен поднос, пълен със стърготини. Вляво се намираше електроенцефалограф с излизащи отвсякъде проводници. С него боравеше млад мъж с бяла престилка.

— Не ни помагаш особено — Хокстетър още се усмихваше бащински, но беше бесен. Не бе необходимо да умееш да четеш мисли, за да го разбереш; трябваше само да погледнеш в очите му.

— Вие не ме слушате — изписка тя. — Никой от вас не ме слуша, освен…

(освен Джон, но не можеш да го кажеш)

— Обясни ни какво да направим — помоли Хокстетър.

Тя не се укроти.

— Ако ме бяхте слушали, щяхте да знаете. Само онзи стоманен поднос с малките парченца дърво е както трябва, но единствено той. Масата е дървена, материалът на онази стена е страшно лесно запалим… както и дрехите на онзи човек. — Тя посочи към техника, който леко се дръпна.

— Чарли…

— Онази камера също.

— Чарли, тази камера е…

— Тя е пластмасова и ако стане достатъчно горещо, ще експлодира и парченцата ще се разлетят навсякъде. И няма никаква вода! Казах ви, че започне ли веднъж, трябва да го потопя във вода. Баща ми и майка ми така са ме учили. Трябва да го потопя във вода, за да го угася. Или… иначе… — Чарли избухна в сълзи. Искаше Джон. Искаше баща си. И повече от всичко, о, повече от всичко искаше да не е тук. През последната нощ не беше мигнала.

От своя страна Хокстетър я гледаше замислено. Сълзите, емоционалното разстройство… той смяташе тези признаци за сигурно доказателство, че тя действително е била готова да го направи.

— Добре. Добре, Чарли. Кажи ни какво да направим и ще го направим.

— Налага се. Иначе няма да получите нищо.

Хокстетър си помисли: „Много ще получим, проклета сополанка такава!“

И както се оказа, беше абсолютно прав.

Късно същия следобед я заведоха в друга стая. Чарли заспа пред телевизора, щом се върна в апартамента си — организмът й все още беше достатъчно млад, за да налага нуждите си над разтревожения й объркан мозък — и тя спа почти шест часа. След съня и вкусния обяд се чувстваше много по-добре и по-лесно се контролираше.

Чарли внимателно и дълго оглежда стаята.

Подносът със стърготините беше върху метална маса. Стените бяха от листове индустриална стомана.

Хокстетър поясни:

— Техникът е с азбестово облекло и азбестови чехли.

Той й говореше със същата бащинска усмивка. Операторът на електроенцефалографа имаше сгорещен и притеснен вид. Той носеше бяла платнена маска, за да избегне евентуалните изпарения от азбестовите нишки. Хокстетър посочи към едно дълго, правоъгълно огледално стъкло, монтирано в отсрещната стена.

— Това е еднопосочно стъкло. Камерата ни е зад него. И виждаш ваната.

Чарли се приближи до нея. Ваната беше старомодна, с лъвски крака, и безспорно изглеждаше не на място сред голотата на обстановката. Бе пълна с вода. Тя реши, че ще свърши работа.

— Добре.

Усмивката на Хокстетър се разшири.

— Чудесно.

— Само че и ти иди там, в другата стая. Не искам да ми бъдеш пред погледа, докато го правя. — Чарли умишлено се втренчи в Хокстетър. — Може нещо да се случи.

Бащинската усмивка на Хокстетър леко потрепна.



— Тя е права, както ти е известно — каза Рейнбърд. — Ако я бяхте слушали, щяхте да сте я разбрали правилно още от първия път.

Хокстетър го погледна и изсумтя.

— Но ти май още не вярваш, а?

Хокстетър, Рейнбърд и Кап стояха пред еднопосочното стъкло. Зад тях камерата се взираше в стаята и цветният приемател „Сони“ почти недоловимо бръмчеше. Стъклото беше леко поляризирано и придаваше на всичко в стаята за опити синкав оттенък, като гледката през прозореца на автобус от „Грейхаунд“. Техникът свързваше Чарли с електроенцефалографа. Един телевизионен монитор предаваше мозъчните й вълни в стаята за наблюдение.

— Погледнете тези алфи — промърмори един от техниците. — Тя ври и кипи.

— Страхува се — поправи го Рейнбърд. — Действително се страхува.

— Ти вярваш, нали? — ненадейно попита Кап. — В началото — не, но сега вярваш.

— Да — потвърди Рейнбърд. — Вярвам.

В другата стая техникът отстъпи от Чарли.

— Готови сме.

Хокстетър щракна едно ключе.

— Давай, Чарли.

Чарли хвърли поглед към еднопосочното стъкло и в един зловещ миг изглеждаше, че гледа право в едното око на Рейнбърд.

Той върна погледа леко усмихнат.



Чарли Макджий гледаше към еднопосочното стъкло и не виждаше нищо, освен собственото си отражение… но усещането за очи, които я наблюдават, беше много силно. Искаше й се и Джон да е там, отзад: щеше да се чувства по-удобно. Но нямаше никакво усещане той да е там.

Погледна обратно към подноса със стърготините.

Не беше необходим тласък, а само леко бутване. Тя си представяше как ще стане и отново с отвращение и страх откри, че иска да го направи. Мислеше си за него, както сгорещен и гладен човек, застанал пред шоколадов сладолед със сода, си представя как ги изгълтва. Те са чудесни, но първо ти се иска да изчакаш миг, за да… да предвкусиш удоволствието.

Желанието я накара да се засрами от себе си, а после ядосано да поклати глава. „Защо пък да не искам? Ако човек умее да върши нещо добре, то е естествено винаги да го прави с желание. Както мама с нейните кръстословици и мистър Дурей от нашата улица в Порт Сити, който все месеше хляб. Когато напълваше къщата, започваше да меси и за други хора. Ако умееш да вършиш нещо добре, естествено е да го правиш с желание…“

„Стърготини! — помисли си тя с леко презрение. — Трябваше да ми дадат нещо трудно.“


Техникът го усети пръв. Почувства се неудобно, сгорещен и изпотен в азбестовото си облекло, и отначало си помисли, че това е всичко. Тогава видя, че алфа вълните на детето са приели ритъма с високи върхове, характерен за максимална концентрация и сигурен признак за развихрено въображение.

Усещането за горещина растеше… и изведнъж той се изплаши.


— Там става нещо! — извика развълнувано единият от техниците в залата за наблюдение. — Температурата току-що скочи с пет градуса. Алфа-вълните й приличат на проклетите Анди…

— Ето го! — възкликна Кап. — Ето го!

Гласът му вибрираше с пронизителния триумф на човек, очаквал с години този момент.



Тя тласна с всички сили към подноса със стърготините. Те не избухнаха в пламъци, а експлодираха. Миг по-късно самият поднос се преметна два пъти, разпръсна парченца горящо дърво и с такава ярост издрънча по стената, че стоманеният лист се огъна.

Техникът при монитора на електроенцефалографа изкрещя от страх и неочаквано устремено се хвърли към вратата. Викът му върна Чарли във времето до олбънското летище. Викаше Еди Делгардо, тичащ към дамската тоалетна с пламналите си военно-отчетни обувки.

С внезапен ужас и екзалтация тя си помисли: „О, Господи, то излезе толкова по-силно!“

Стоманената стена се бе сгърчила в странни, тъмни вълни. Въздухът беше нажeжен до степен на експлозия. В другата стая електронният термометър се качваше главоломно към четирийсет градуса.

Чарли хвърли огненото нещо към ваната: вече я обземаше паника. Образува се водовъртеж, който изчезна сред яростни мехури. В разстояние на пет секунди студената вода завря и закипя, вдигайки облаци пара.

Техникът беше забравил да затвори зад себе си вратата на опитната стая. В залата за наблюдение бе настъпило изненадващо вълнение. Хокстетър крещеше. Кап стоеше с увиснало чене на прозореца и наблюдаваше как ври водата в пълната вана. От нея се издигаха облаци пара и еднопосочното стъкло започна да се замъглява. Само Рейнбърд беше спокоен и се усмихваше леко, със скръстени зад гърба ръце. Той приличаше на учител, чийто любим ученик е решил посредством сложни постулати особено трудна задача.

(прибери се!)

Ушите й пищяха.

(прибери се! прибери се! ПРИБЕРИ СЕ!))

И то изведнъж изчезна. Нещо се отдели, врътна се свободно за секунда или две и после просто изчезна. Тя излезе от съсредоточеността си и си пое дъх. Отново видя стаята и почувства как от горещината, която бе създала, по кожата й избива пот. Термометърът в залата за наблюдение спадна с един градус. Яростното бълбукане във ваната започна да затихва, но поне половината от съдържанието й беше извряло. Въпреки отворената врата, малката стаичка беше влажна и гореща като сауна.



Хокстетър трескаво проверяваше уредите си. Косата му, обикновено сресана и опъната до болка назад, сега бе разрошена и стърчеше на места като щръкналата четина на Алфалфа, от „Малките негодници“.

— Хванахме го! — задъхваше се той. — Хванахме го, изцяло го хванахме… имаме го на запис… скока в температурата… видяхте ли как вреше водата във ваната?… Господи!… Хванахме ли го на аудиомонитора?… Да? Господи Боже, видяхте ли какво направи тя?

Той мина край един от техниците, извърна се и грубо го сграбчи за реверите на престилката.

— Можеш ли за миг да се усъмниш, че тя предизвика всичко това? — изкрещя той.

Техникът, развълнуван почти колкото самия Хокстетър, поклати глава.

— Няма никакво съмнение, шефе. Никакво.

— Света Дево! — пусна го Хокстетър и се обърна невиждащ в друга посока. — Допусках… нещо… да, нещо… но онзи поднос… полетя… — Той зърна Рейнбърд, който все още стоеше пред еднопосочното стъкло със скръстени зад гърба ръце, с мека вглъбена усмивка на устните. За Хокстетър старите вражди бяха забравени. Той се спусна към големия индианец, сграбчи ръката му и я стисна.

— Хванахме го! — извика той на Рейнбърд с неописуемо задоволство. — Хванахме го докрай, записите стават дори за пред съда! Направо за пред скапания им Върховен съд!

— Да, хванахте го — съгласи се благо Рейнбърд. — А сега най-добре изпрати някого да хване и нея.

— Ъ? — Хокстетър го гледаше неразбиращо.

— Ами — продължи Рейнбърд с най-благия си тон, — човекът, който беше вътре, вероятно имаше някаква уговорка, за която бе забравил, защото щеше да си счупи краката от бързане. Той остави вратата отворена и твоята подпалвачка просто си излезе.

Хокстетър зяпна през стъклото. Влагата го бе замъглила, но нямаше никакво съмнение, че стаята зад него е празна, като се изключат ваната, електроенцефалографа, прекатурения стоманен поднос и пръснатите пламтящи парченца дърво.

— Някой да изтича да я хване! — извика Хокстетър, като се обърна. Петима или шестима мъже стояха край уредите си и не помръдваха. Очевидно никой, освен Рейнбърд, не беше забелязал, че Кап излезе едновременно с момиченцето.

Рейнбърд се ухили на Хокстетър, а после вдигна поглед, за да включи и останалите — тези мъже, чиито лица изведнъж бяха станали бели като лабораторните им престилки.

— Наистина — рече тихо той. — Кой от вас иска да изтича да хване малкото момиченце?

Никой не помръдна. Беше много забавно: на Рейнбърд му хрумна, че сигурно така ще изглеждат и политиците, щом разберат, че краят е дошъл — ракетите действително са във въздуха, бомбите валят, горите и градовете са в пламъци. Беше толкова забавно, че трябваше да се разсмее… и да се смее ли, смее.

Колко са красиви! — тихо възкликна Чарли. — Всичко е толкова красиво.

Стояха край езерцето с патиците, недалеч от мястото, където само преди няколко дни бяха разговаряли баща й и Пайнчът. Този ден беше много по-студен и листата на дърветата започваха да пожълтяват.

Лек ветрец, само мъничко по-силен от нежен полъх, набръчкваше повърхността на езерцето.

Чарли вдигна лице към слънцето и затвори очи усмихната. Джон Рейнбърд, който стоеше до нея, беше изкарал шест месеца запас в затвора „Кемп Стюард“ в Аризона, преди да замине отвъд океана, и бе виждал същото изражение върху лицата на мъже, освободени след дълъг тъмничен престой.

— Искаш ли да се поразходим към конюшнята и да погледаме конете?

— О, да, разбира се — светна моментално тя, а после боязливо го погледна. — Всъщност, ако ти не възразяваш.

— Да възразявам ли? Та и аз се радвам да поизляза навън. Това е почивка за мене.

— Те ли ти го възложиха?

— Ами! — Тръгнаха покрай езерцето към конюшнята отсреща. — Питаха за доброволци. Май не се избиваха от желание след вчерашната случка.

— Изплашени ли са? — попита Чарли с престорена невинност.

— Тъй мисля — отговори Рейнбърд и казваше самата истина. Кап беше настигнал Чарли по коридора и я бе отвел до апартамента й. Младият мъж, напуснал поста си пред енцефалографа, вече беше изпратен на военна служба в Панама Сити. Срещата на специалистите след опита бе заприличала на лудница — учените и в най-добрия, и в най-лошия си вариант бяха прехвърлили всякаква мярка с милионите си нови идеи, от една страна, и досадната си тревога — значително закъсняла — как да контролират момиченцето, от друга.

Беше предложено жилището й да се огнеобезопаси, да й се осигури денонощно наблюдение, серията наркотици да се започне отново. Рейнбърд ги слуша известно време, после почука с тежкия си тюркоазен пръстен по ръба на масата за конференции. Той чука, докато привлече вниманието на всички. Защото въпреки че Хокстетър, както и кръгът му от учени, не го обичаше (а може би и „мразеше“ нямаше да е твърде силно казано), звездата на Рейнбърд бе изгряла. В края на краищата именно той бе прекарвал всеки ден по толкова време при тази горелка в човешки образ.

— Аз предлагам — рече той, като се изправи и великодушно ги изгледа през разкъсания обектив на лицето си — да не променяме абсолютно нищо. До днес вие действахте въз основа на предположението, че момиченцето сигурно не притежава способността, която — всички знаехте — над двайсет пъти е документирана, или че дори да я притежава, тя е незначителна, а и да не е незначителна, то вероятно никога повече няма да я използва. Сега разбрахте, че не е така, и искате отново да започнете да я разстройвате.

— Не е вярно — намеси се Хокстетър с раздразнение. — Това са просто…

— Вярно е! — сряза го гръмогласно Рейнбърд и Хокстетър се сви на стола си. Индианецът пак се усмихна на хората около масата. — Така. Момиченцето отново се храни. Наддало е пет килограма и вече не е мършавата сянка, която беше. То чете, говори, рисува; помолило е за кукленска къщичка, която приятелят му чистача е обещал да се опита да намери. Накратко, душевното му състояние е по-добро, отколкото е било, откакто е дошло тук. Надявам се, господа, че няма да започваме да разваляме толкова благоприятно положение, нали?

Видеооператорът нерешително попита:

— Ами ако подпали апартамента си?

— Ако имаше такова намерение — спокойно отвърна Рейнбърд, — вече щеше да го е сторила.

Никой не можа да го оспори.

Сега, докато се отдалечаваха с Чарли от езерцето, запътени към тъмночервената конюшня, прясно украсена с бяла боя, Рейнбърд се разсмя на глас.

— Май наистина си им изкарала акъла, Чарли.

— А теб не те ли е страх?

— Защо да ме е страх? — разроши й косата Рейнбърд. — Аз се превръщам в бебе само на тъмно, когато не мога да изляза.

— О, Джон, не бива да се срамуваш от това.

— А и ако ти имаше намерение да ме подпалиш — повтори той мисълта си от предишната вечер, — предполагам, че щеше да си го направила досега.

Тя мигновено се стегна.

— Бих искала да не… дори да не споменаваш подобно нещо.

— Чарли, извинявай. Понякога плещя, без да мисля.

Те влязоха в конюшнята, която беше полутъмна и благоуханна. В здрача слънчевата светлина падаше косо и очертаваше меки сенки и светли снопове, в които замечтано се носеха сламки сено.

Един коняр решеше гривата на черен жребец с бял белег на челото. Чарли спря и зяпна коня с очаровано удивление. Конярят се извърна към нея и й се усмихна.

— Ти трябва да си малката мис. Предупредиха ме, че ще дойдеш.

— Тя е толкова красива — прошепна Чарли. Ръцете й потръпваха от желание да докоснат копринената козина. Един поглед в тъмните, спокойни, влажни очи на коня, и тя бе пленена.

— Мм, това всъщност е той — поясни конярят и намигна на Рейнбърд, когото никога преди не беше виждал и нямаше понятие кой е.

— Как се казва?

— Некромант. Искаш ли да го погалиш?

Чарли плахо се приближи. Конят сниши глава и тя го потупа; после му заговори. Не й мина през ума, че ще пали пет-шест пъти само за да го поязди, с Джон до нея… но Рейнбърд го прочете в очите й и се усмихна.

Тя ненадейно се обърна към него, видя усмивката и за миг ръката, с която потупваше конската муцуна, застина във въздуха. В тази усмивка долови нещо, което не й хареса, а си бе мислила, че харесва всичко в Джон. Чарли имаше усет към повечето хора и не се замисляше особено над това; то беше част от нея, както сините й очи и русата й коса. Обикновено се отнасяше към хората, както й подсказваше този усет. Не обичаше Хокстетър, защото усещаше, че него го е грижа за нея, колкото за някоя епруветка. За него тя бе просто предмет.

Ала Джон обичаше заради постъпките му, заради добрината му към нея и донякъде може би — заради обезобразеното му лице; Чарли му влизаше в положението и му съчувстваше. В края на краищата защо се намира тук, ако и тя самата не е урод? И все пак той бе един от малкото хора — като мистър Раучър, собственика на деликатесния магазин в Ню Йорк, който често играеше шах с татко й, — които неизвестно защо бяха напълно затворени за нея. Мистър Раучър беше стар, носеше слухово апаратче и на рамото му беше татуиран избелял син номер. Веднъж тя попита баща си дали този син номер означава нещо и той й каза — след предупреждение никога да не споменава това пред мистър Раучър, — че ще й обясни по-късно. Но така и не го направи. Понякога мистър Раучър й носеше нарязани колбаси и тя ги лапаше пред телевизора.

А, сега като се вгледа в усмивката на Джон, която изглеждаше доста особена и някак обезпокоителна, Чарли за първи път се зачуди: „Какво се върти в главата ти?“

После тези маловажни мисли бяха погълнати от удивлението пред коня.

— Джон, какво означава „Некромант“?

— Ами, доколкото ми е известно, нещо като „магьосник“ или „чародей“.

— Магьосник, чародей — повтори тя думите омаяна, докато потупваше тъмната копринена муцуна на Некромант.



Като се връщаха, Рейнбърд предложи:

— Защо не помолиш Хокстетър да ти разреши да пояздиш тоя кон, щом толкова ти харесва?

— Не… няма да мога… — сепнато го погледна тя.

— О, разбира се, че ще можеш — преднамерено не я разбра той. — Не разбирам кой знае колко от коне, но този жребец ми се вижда кротък. Изглежда ужасно голям наистина, но не вярвам да те хвърли, Чарли.

— Не… нямах това предвид. Те просто няма да ми позволят.

Той я спря, като сложи ръце на раменете й.

— Чарли Макджий, понякога действително ме смайваш. Ти ми помогна, когато токът спря, Чарли, и го запази в тайна. Затова сега ме послушай и аз ще ти помогна. Искаш ли пак да видиш баща си?

Тя бързо кимна.

— Тогава трябва да им покажеш, че не си играеш на шикалки. Тази работа е като покера, Чарли. Или даваш смело… или пропускаш. След всяко палене за някой от опитите им взимай по нещо от тях. — Той я хвана за раменете и я поразтърси. — Чичо ти Джон го казва. Послушай го!

— Наистина ли мислиш, че ще ми позволят, ако ги помоля?

— Ако ги помолиш ли? Може би не. Но ако им наредиш, да. Аз от време на време ги чувам какво си приказват. Влизам да изпразвам кошчетата и пепелниците, а те ме смятат за част от мебелировката. Та на твоя Хокстетър малко му остава да си подмокри гащите.

— Наистина ли? — Тя леко се подсмихна.

— Наистина. — Отново тръгнаха. — А с тебе как е, Чарли? Зная колко те е било страх преди. Как го усещаш сега?

Тя дълго мълча. А когато му отговори, то бе с най-обмисления и зрял тон, който Рейнбърд беше чувал от нея.

— Сега е различно. Много по-силно е. Но… аз го контролирам по-добре от всякога. Тогава във фермата — Чарли леко потръпна, гласът й се сниши — то просто… ми се изплъзна за малко. То… се разскача навсякъде. — Очите й потъмняха. Тя се вглеждаше в спомените си и виждаше как пиленцата експлодират като ужасни живи фойерверки. — Но вчера, щом му казах да се прибере, то ме послуша. Казах си — ще бъде само малък огън. И така стана. Сякаш го пуснах по една-единствена права линия.

— И после го прибра обратно в себе си ли?

— Господи, не — погледна го тя. — Топнах го във водата. Ако го прибера в себе си… предполагам, че ще изгоря.

Известно време повървяха мълчаливо.

— Следващия път трябва да има повече вода.

— Но ти вече не се страхуваш, нали?

— Не се страхувам колкото преди — поправи го тя. — Кога смяташ, че ще ми позволят да видя татко?

Той обгърна раменете й с мечешко дружелюбие.

— Остави ги хубаво да налапат стръвта, Чарли.

Същия следобед започна да се заоблачава и към вечерта заваля студен есенен дъжд. В една от къщите на малкото, но свръхмодерно селище близо до комплекса на Арсенала — селището Лонгмънт Хилс — Патрик Хокстетър строеше модел на кораб в своята работилница (корабите и реставрираният му т-бърд бяха единствените му хобита и из къщата имаше десетки от неговите китоловци, фрегати и пощенски параходи) и мислеше за Чарли Макджий. Настроението му беше прекрасно. Чувстваше, че ако успеят да направят още петнайсетина опита с нея — дори още десет, — бъдещето му е осигурено. Ще може да изкара остатъка от живота си в проучване на възможностите на „Серия шест“… при солидно увеличено възнаграждение. Внимателно залепи една задна мачта на мястото й и започна да си подсвирква.

В друга къща на Лонгмънт Хилс, Хърман Пайнчът нахлузваше чифт женски пликчета. Очите му бяха мътни като на изпаднал в транс. Жена му беше на модно ревю. Едното от двете му чудесни деца отиде на сбирка на „вълчетата скаути“, а другото му чудесно дете — на вътрешен шах-турнир в прогимназията. Пайнчът внимателно закопча зад гърба си един от сутиените на жена си, който увисна празен на тесния му гръден кош. Той се погледна в огледалото и си помисли, че изглежда… мм, много красив. Отиде в кухнята, без да обръща внимание, че пердетата на прозорците не са пуснати. Вървеше като сомнамбул. Застана до мивката и се втренчи в зейналата паст на новоинсталираната мелачка „Уейст Кинг“. След дълго мислене я включи. И под акомпанимента на въртящите й се, скърцащи стоманени челюсти Пайнчът започна да мастурбира. Когато свърши, той се сепна и се огледа наоколо. Очите му се изпълниха с ням ужас, очи на човек сънувал кошмар. Изключи боклукомелачката и изтича към спалнята, привеждайки се ниско на минаване край прозорците. Главата му бръмчеше и го болеше. Какво, за Бога, ставаше с него?

А в една трета къща, пак в Лонгмънт Хилс — къща с изглед от хълма, за какъвто подобните на Хокстетър и Пайнчът не биха могли да мечтаят, — Кап Холистър и Джон Рейнбърд седяха в хола и пиеха бренди. От стереоуредбата на Кап Холистър се разнасяше музика от Вивалди. Вивалди беше един от любимците на жена му. Горката Джорджия.

— Съгласен съм с теб — бавно произнесе Кап и отново се зачуди защо покани в своя дом този човек, когото мразеше и от когото се страхуваше. Силата на момиченцето беше необикновена и той предполагаше, че необикновените сили спомагат за странни сближавания. — Фактът, че тя говори за „следващия път“ толкова непринудено, е много знаменателен.

— Да. Изглежда, наистина разполагаме с конци за дърпане.

— Но това няма да продължава вечно — Кап ливна брендито в гърлото си, после се насили да срещне блестящото око на Рейнбърд. — Убеден съм, че разбирам как възнамеряваш да увеличиш броя на тези конци, въпреки че Хокстетър не се досеща.

— Така ли?

— Да. — Кап направи пауза за момент и добави: — Опасно е за теб.

Рейнбърд се усмихна.

— Ако тя открие на чия страна си в действителност — каза Кап, — ще имаш възможността да научиш как се чувства филето в микровълновата фурничка.

Рейнбърд разтегли устни в невеселата гримаса на акула.

— А ти ще проливаш ли горчиви сълзи, капитан Холистър?

— Не — отговори Кап. — Няма смисъл да те лъжа по този въпрос. Но от известно време — преди още тя да го направи — чувствам наоколо да витае духът на доктор Уонлес. Понякога е съвсем близо, до самото ми рамо — той погледна към Рейнбърд над рамките на очилата си. — Вярваш ли в духове, Рейнбърд?

— Да. Вярвам.

— Тогава разбираш какво имам предвид. По време на последната ми среща с него той се опита да ме предупреди. Направи едно сравнение… как беше… Джон Милтън, който на седем година с мъка пишел името си, пораснал до човека, написал „Изгубеният рай“. Уонлес говореше за… за нейния потенциал на разрушение.

— Да — съгласи се Рейнбърд с блеснало око.

— Той ме попита какво ще правим, ако открием, че момиченцето може да се развие от палене на огньове до предизвикване на атомни експлозии и разцепване на самата планета. Смятах го за смешен, досаден и едва ли не побъркан.

— Но сега мислиш, че може и да е бил прав.

— От време на време започнаха да ме спохождат съмнения в три часа сутринта. А ти какво мислиш?

— Кап, когато групата „Манхатън Проджект“ за първи път постигна атомен взрив, никой не беше съвсем наясно какво ще стане. Някои смятаха, че верижната реакция няма да свърши никога… че и до края на света там, в пустинята, ще продължава да грее едно миниатюрно слънце.

Кап бавно кимна.

— Нацистите също бяха ужасни — продължи Рейнбърд. — Япончугите бяха ужасни. Сега германците и японците са добри, а руснаците са ужасни. Мюсюлманите са ужасни. Кой знае кои могат да се окажат ужасни в бъдеще.

— Тя е опасна — надигна се неспокойно Кап. — Уонлес беше прав в това отношение. И няма да ни доведе доникъде.

— Може би.

— Хокстетър казва, че мястото, където онзи поднос удари стената, се е вдлъбнало. И стоманеният лист не е издържал на горещината. Самият поднос е загубил всякаква форма. Тя го е стопила. Това момиченце успя да развие температура от хиляда и шестстотин градуса за част от секундата. — Той се взря в Рейнбърд, който разсеяно рееше поглед из стаята, сякаш бе загубил интерес. — Искам да кажа, че планът ти може да е опасен за всички ни, не само за теб.

— О, да — съгласи се великодушно Рейнбърд. — Има известен риск. Но може и да не се наложи да стигаме дотам. Може Хокстетър да получи своето, преди да се наложи да прибегнем до… план „Б“.

— Хокстетър е ненаситен — възрази рязко Кап. — Той е информационен маниак. Никога няма да му е достатъчно. Може и две години да прави опити с нея и пак да пищи, че прекалено бързаме, когато… му я вземем. И ти го знаеш не по-зле от мен, така че хайде да не се преструваме.

— Ние ще разберем кога е настъпил моментът. Аз ще разбера.

— И тогава какво ще стане?

— Ще дойде Джон Приятеля чистач — леко се усмихна Рейнбърд. — Ще я поздрави, ще й заговори и ще я разсмее. Джон Приятеля чистач ще я накара да се почувства щастлива, защото той е единственият, който може да го направи. И когато Джон усети, че тя изпитва най-силна радост, ще я удари в основата на носа и ще го счупи, вкарвайки в мозъка й парченца кост. Ще стане бързо… и аз ще я гледам в очите.

Той се усмихваше — този път без да прилича на акула. Усмивката му беше нежна, блага и… бащинска. Кап си наля още бренди. Имаше нужда. Надяваше се само Рейнбърд действително да познае кога е дошъл необходимият момент, иначе можеше всички те да открият как се чувства филето в микровълнова фурничка.

— Ти си луд — изпусна се Кап, но Рейнбърд не изглеждаше засегнат.

— О, да — съгласи се той, пресуши си брендито и продължи да се усмихва.



Голямото наблюдение. Постоянното наблюдение беше проблем.

Анди се придвижи от всекидневната на апартамента си до кухнята, като се насилваше да върви бавно и да поддържа лека усмивка върху лицето си — вървежа и изражението на човек, който е приятно опиянен.

Засега бе успял само да се задържи тук, близо до Чарли, и да открие, че най-близкият път е Магистрала 301, а околността е селска. Узна тези неща преди седмица, а от късото съединение бе минал месец. Все още не бе прибавил нищо към представата си за това място, освен малкото, което бе успял да огледа по време на разходките си с Пайнчът.

Не му се искаше да тласка никого в жилището си, заради Голямото наблюдение. А не му се искаше да тласка повече и Пайнчът, защото той явно отиваше на зле — симптомите бяха очевидни за Анди. След малката им разходка покрай езерцето с патиците Пайнчът отслабна. Под очите му се появиха тъмни кръгове от недоспиване. Понякога започваше да говори и спираше, загубил нишката на мисълта си… или тя сама се прекъсваше.

А всичко това правеше положението на самия Анди много по-несигурно.

Колко време ще мине, преди колегите на Пайнчът да забележат какво става с него? Може да решат, че е просто изнервен, но да допуснем, че го свържат с него? Тогава край и на най-минималната възможност да избягат с Чарли оттук. А чувството му, че тя е във все по-голяма опасност, непрекъснато се усилваше.

Какво да стори, за Бога, с Голямото наблюдение?

Той си взе от хладилника бутилка гроздов сок, върна се във всекидневната и седна с празен поглед пред телевизора, а мозъкът му трескаво затърси някакъв изход. Но когато изходът дойде, той беше (както и аварията в енергийното захранване) съвсем неочакван. В известен смисъл Хърман Пайнчът му отвори вратата: направи го като се самоуби.



Дойдоха двама мъже и го поведоха. Единият му беше познат от фермата Мандърс.

— Хайде, братче — подкани той. — Малко на разходка.

Анди се усмихна глуповато, но отвътре започна да го обзема ужас. Нещо се бе случило. Нещо лошо се бе случило: те не изпращаха юнаци като тия, ако е за нещо хубаво. Може да са го разкрили. Всъщност, най-вероятно беше точно така.

— Накъде?

— Тръгвай!

Отведоха го до асансьора, но когато слязоха от него в балната зала, продължиха навътре към къщата, вместо навън. Минаха през помещението с машинописките и влязоха в по-малка стаичка, където една секретарка печаташе писма на машина Ай Би Ем.

— Влизайте направо — покани ги тя.

Минаха вдясно покрай нея и влязоха през една врата в малък кабинет с еркерен прозорец, гледащ към езерцето с патиците през завеса от ниски елши. Зад старомодно бюро седеше възрастен мъж с живо, интелигентно лице; бузите му бяха поруменели, но по-скоро от слънцето и вятъра, отколкото от чашката, помисли си Анди.

Мъжът вдигна поглед към него и кимна на двамата, които го бяха довели.

— Благодаря. Можете да чакате отвън.

Те излязоха.

Мъжът зад бюрото се вгледа проницателно в Анди, който равнодушно зяпаше, все още леко усмихнат. Силно се надяваше, че не преиграва.

— Здравейте, кой сте вие? — попита Анди.

— Името ми е капитан Холистър, Анди. Можеш да ми викаш Кап. Твърди се, че съм ръководител на този панаир.

— Радвам се да се запозная с вас — Анди лекичко разшири усмивката си. Отвътре нервите му се стегнаха в още един възел.

— Имам лоши новини за теб, Анди.

(о Господи Чарли нещо се е случило с Чарли)

Кап неотклонно го наблюдаваше с малките си, пронизващи очички, така дълбоко потънали в приятната си мрежа от бръчици, че човек почти не забелязваше колко са студени и внимателни.

— Така ли?

— Да — Кап замълча за миг. Тишината се проточи мъчително. Кап се бе заел да изучава ръцете си, спретнато сплетени върху попивателната пред него. Анди едва се удържаше да не скочи към него през бюрото и да го удуши. Накрая Кап вдигна поглед. — Доктор Пайнчът е мъртъв, Анди. Снощи се е самоубил.

Челюстта на Анди увисна в непресторено учудване. През него се подгониха редуващи се вълни на облекчение и ужас. А най-отгоре, като бурно небе над развълнувано море, надвисна увереността, че това променя всичко… но как? Как?

Кап го наблюдаваше. „Той подозира. Подозира нещо. Но дали подозренията му са сериозни, или са само част от работата му?“

Стотици въпроси. Имаше нужда от време да помисли, а не разполагаше с никакво. Ще трябва да мисли на крак.

— Изненадан ли си? — попита го Кап.

— Той ми беше приятел — каза просто Анди и стисна зъби, за да не изпусне още нещо. Този човек щеше да го слуша търпеливо, щеше да прави дълги паузи след всяка забележка на Анди (както правеше сега), за да види дали няма да продължи, устата да изпревари ума. Стандартна техника на разпит. А в тази гора имаше капани за хора; Анди го чувстваше осезаемо. Било е ехо, разбира се. Ехо, превърнало се в рикошет. Той тласна Пайнчът и постави началото на рикошет, който го е разкъсал на части. И въпреки всичко Анди не успя да намери в сърцето си жалост. Там имаше ужас… и един пещерен човек, който подскача и злорадства.

— Сигурен ли сте, че не е било… искам да кажа, че понякога нещастният случай може да изглежда като…

— Страхувам се, че не е било нещастен случай.

— Бележка ли е оставил?

(в която ме назовава?)

— Облякъл бельото на жена си, отишъл в кухнята, пуснал боклукомелачката и си пъхнал вътре ръката.

— О… Боже… Господи!

Анди се стовари на стола. Ако го нямаше, щеше да седне на пода. Краката не го държаха. Втренчи се в Кап Холистър с ням ужас.

— Ти нямаш нищо общо с това, Анди, нали? — попита Кап. — Не си го тласнал, да речем?

— Не. Дори и да можех все още, защо да правя такова нещо?

— Може би, защото той искаше да те изпрати на Хаваите — предположи Кап. — Може да не ти се е искало да отиваш в Мауи, защото дъщеря ти е тук. Може през цялото време да си ни разигравал, Анди.

И макар Кап Холистър да се въртеше около самата истина, Анди усети леко отпускане в гърдите си. Ако Кап действително смяташе, че той е тласнал Пайнчът, този разговор между тях двамата нямаше да се провежда насаме. Не, той просто действа по правилата: това е всичко. Вероятно разполагат с необходимите факти, за да установят самоубийството му, в досието на самия Пайнчът, без да търсят мистериозни начини за убийство. Нямаха ли психиатрите най-висок процент на самоубийства от всички професионални кръгове?

— Не, няма нищо такова — отрече Анди. Той имаше изплашен и объркан вид и беше готов да се разреве. — Аз исках да отида на Хаваите. И му го казах. Мисля, че затова той настоя да прави още опити, защото исках да отида. Мисля, че в известен смисъл той не ме обичаше. Но аз със сигурност нямам нищо общо с… каквото му се е случило.

Кап го гледаше замислено. Погледите им за миг се срещнаха и Анди сведе очи.

— Добре, вярвам ти, Анди. Хърм Пайнчът беше натоварен напоследък. Такъв е животът ни за съжаление. Като се добави и този таен травестизъм… мда, трудно ще бъде на жена му. Много трудно. Но ние се грижим за своите хора, Анди. — Анди усещаше как очите на Кап провъртат дупки в него. — Да, грижим се за своите. Това е най-важното.

— Сигурно — съгласи се тъпо Анди.

Настана продължителна тишина. След известно време Анди вдигна поглед, убеден, че Кап го изучава. Но той се взираше навън, към моравата и елшите, а лицето му бе отпуснато, объркано и старо. Лице на човек, потънал в мисли за други, може би по-щастливи времена. Кап забеляза, че Анди го гледа, и през лицето му премина лека сянка на отвращение. Ненадейно в Анди лумнаха омраза и огорчение. Как няма да се отврати този Холистър. Насреща му седеше един тлъст наркоман — или поне така изглеждаше. Но кой бе виновен за това? И какво правиш на дъщеря ми, ти, дърто чудовище такова?

— Е — усмихна му се Кап, — щастлив съм да ти съобщя, че ти все пак ще отидеш в Мауи, Анди. Тук духа един нездравословен вятър, който на никого не носи добро. Вече съм започнал преписката.

— Но… слушайте, вие не мислите наистина, че аз имам нещо общо с онова, дето се е случило на доктор Пайнчът, нали?

— Не, разбира се, че не.

И отново онова леко и неволно смръщване от отвращение. Този път Анди усети мрачното задоволство, което навярно изпитват негрите, когато успеят да изиграят някой бял нахалник. Но над него изплува тревога, породена от фразата: „Вече съм започнал преписката.“

— А, добре. Бедният доктор Пайнчът — Анди сведе поглед само за миг и нетърпеливо попита: — Кога тръгвам?

— Колкото е възможно по-скоро. Най-късно към края на следващата седмица.

Най-много девет дни! Сякаш през стомаха му мина валяк.

— Хареса ми нашият разговор, Анди. Съжалявам, че трябваше да се срещнем при такива тъжни и неприятни обстоятелства.

Той се пресегна към бутона на секретарската уредба и Анди изведнъж осъзна, че не може да го остави да го натисне. Няма да може да свърши нищо в апартамента си с неговите камери и подслушвателни устройства. И ако действително този човек е най-голямата клечка тук, кабинетът му трябва да е абсолютно чист: няма начин да не го проверява редовно за микрофони. Разбира се, може да си има свои собствени подслушвателни системи, но…

— Прибери си ръката! — нареди Анди и тласна.

Кап се поколеба. Ръката му се прибра при другата върху попивателната хартия. Той погледна навън към моравата с онова унесено, вглъбено в миналото изражение на лицето.

— Записваш ли на магнетофон разговорите си тук?

— Не — заговори равно Кап. — Дълго време имах задействащ се от глас „Ухер-5000“ — като оня, дето вкара Никсън в неприятности, — но го махнах преди четиринайсет седмици.

— Защо?

— Защото ми се стори, че ще си изгубя службата.

— Защо ти се стори, че ще си изгубиш службата?

Кап избърбори в скоропоговорка:

— Никаква продукция. Никаква продукция. Никаква продукция. Капиталовложенията трябва да се оправдават с резултати. Сменете човека на върха. Няма записи. Няма скандал.

Анди се опита да вникне в чутото. Водеше ли то в желаната от него посока? Не можеше да прецени, а времето беше малко. Чувстваше се като най-глупавото и бавно дете в надпреварата за великденското яйце. Той реши да продължи още мъничко по тази следа.

— Защо нямахте продукция?

— Не е останала никаква способност за хипнотично внушение в Макджий. Окончателно е свършен. Всички са единодушни по този въпрос. Момиченцето не иска да пали. Казва, че няма да пали, каквото и да става. Хората говорят, че съм се побъркал на тема „Серия шест“. Зарязват ме — Кап се ухили. — Но вече всичко е наред. Дори Рейнбърд го признава.

Анди поднови тласъка и лека болка запулсира в челото му.

— Защо е наред?

— Три опита досега. Хокстетър е в екстаз. Вчера тя запали парче стоманен лист. Точкова температура над десет хиляди градуса за четири секунди, твърди Хокстетър.

Шокът усили главоболието му и му стана по-трудно да се справя с бесния водовъртеж от мисли. Чарли пали? Какво са й направили? Какво, за Бога?

Анди отвори уста да попита, но секретарската уредба изжужа и от стряскането тласна много по-силно, отколкото трябваше. За миг изпрати към Кап почти всичко, с което разполагаше. Той потрепери целият, като шибнат с електрически остен, издаде тих задавен звук и руменото му лице побеля. Главоболието на Анди направи гигантски скок и той безполезно се предупреди да внимава — нямаше да е от голяма полза за Чарли, ако получи удар в кабинета на този човек.

— Не прави това — изхленчи Кап. — Боли…

— Кажи им никакви разговори през следващите десет минути — заповяда Анди. Някъде черният кон риташе по вратата на конюшнята си и искаше да излезе, искаше да тича на воля. Усети как по бузите му потича лепкава пот.

Секретарската уредба изжужа повторно. Кап се наклони и натисна бутона. Лицето му се бе състарило с петнайсет години.

— Кап, тук е помощникът на сенатор Томпсън с изчисленията по „Проект скок“, за които беше помолил.

— Никакви разговори през следващите десет минути — заяви Кап и изключи.

Анди седеше, потънал в пот. Дали това ще ги задържи? Или ще подушат нещо гнило? Няма значение. Както имаше навик да вика Уили Ломан: пожар, пожар в гората. Господи, какво се е размислил за Уили Ломан? Сигурно полудява. Черният кон скоро ще излезе и Ломан ще може да го поязди. Той едва не се изкикоти.

— Чарли е палила?

— Да.

— Как я накарахте?

— Морков и пръчка. Идея на Рейнбърд. За първите два опита излезе на разходка. Сега получи разрешение да язди коня. Рейнбърд смята, че с това ще изкара още две седмици. — И той повтори: — Хокстетър е в екстаз.

— Кой е този Рейнбърд? — попита Анди, без да подозира, че току-що е задал ключовия въпрос.

Кап говори на кратки изблици през следващите пет минути. Той разказа на Анди, че Рейнбърд е наемен убиец на Арсенала, ранен ужасно във Виетнам и загубил там едното си око (едноокият пират от моя сън, вцепенено си помисли Анди). Разказа му, че Рейнбърд е оглавявал операцията на Арсенала, довела до залавянето им при езерото Ташмор. Разказа му и за късото съединение и за вдъхновението, осенило Рейнбърд, как да накарат Чарли да пали за опитите им. Накрая му разкри, че наградата на Рейнбърд за всичко това ще бъде животът на Чарли, когато кълбото от измами се развие докрай. Той говореше безизразно за тези неща и все пак някак припряно. После млъкна.

Анди слушаше с нарастваща ярост и ужас. Когато рецитацията на Кап завърши, той целият трепереше. Чарли, изплака наум. О, Чарли, Чарли!

Десетте минути почти бяха минали, а трябваше да узнае толкова много неща. Двамата поседяха мълчаливо около четирийсет секунди: външен наблюдател би могъл да ги вземе за толкова близки стари приятели, че вече нямат нужда да си говорят, за да се разбират. Анди трескаво мислеше.

— Капитан Холистър — започна той.

— Да?

— Кога е погребението на Пайнчът?

— Вдругиден — спокойно отвърна Кап.

— Отиваме. Ти и аз. Ясно ли е?

— Да, ясно. Отиваме на погребението на Пайнчът.

— Аз съм помолил да отидем. Не съм издържал и съм се разплакал, като съм чул, че е мъртъв.

— Да, ти не издържа и се разплака.

— Много съм се разстроил.

— Да, разстрои се.

— Ще отидем с личната ти кола, само ние двамата. Пред и зад нас може да има коли с хора на Арсенала, както и мотоциклети от двете страни, ако такава е стандартната процедура, но ние ще бъдем сами. Ясно ли е?

— О, да. Съвършено ясно. Само ние двамата.

— И ще проведем един хубав разговор. Това също ли е ясно?

— Да, един хубав разговор.

— Колата ти подслушва ли се?

— Не.

Анди започна отново да тласка, в серия от леки потупвания. При всяко Кап леко се дръпваше и Анди знаеше, че има огромна вероятност да предизвика ехо така, но се налагаше да го прави.

— Ще поговорим за това къде държите Чарли. Ще поговорим за някакъв начин да създадем тук пълна бъркотия, без да се заключват всички врати, както стана при аварията в електрозахранването. И ще поговорим за някакъв начин, по който Чарли и аз да можем да се махнем оттук. Ясно ли е?

— Не е предвидено да бягате — опъна се Кап с детинско раздразнение. — Това го няма в сценария.

— Вече го има — натърти Анди и пак тласна.

— Ооох! — изхленчи Кап.

— Ясно ли е?

— Да, ясно, недей, недей така, боли!

— Този Хокстетър… ще задава ли въпроси по повод идването ми на погребението?

— Не. Хокстетър е изцяло погълнат от момиченцето. Не може да мисли за нищо друго напоследък.

— Добре. — Изобщо не беше добре. Отчайващо беше. — Последно, капитан Холистър. Ти ще забравиш, че сме водили този малък разговор.

— Да, ще го забравя напълно.

Черният кон беше на свобода. Той започваше своя бяг. „Изведете ме оттук — помисли през мъгла Анди. — Изведете ме оттук, конят е на свобода и пожарът е почнал в гората.“ Главоболието го заливаше с мъчителни приливи от пулсираща болка.

— Всичко, което ти казах, ще изникне в съзнанието ти естествено, като твоя собствена идея.

— Да.

Анди погледна към бюрото на Кап и видя там една кутия със салфетки. Издърпа една и взе леко да попива очите си. Не плачеше, а очите му сълзяха от главоболието, но това щеше да свърши достатъчно добра работа.

— Вече съм готов да тръгвам — обърна се той към Кап.

И се отпусна. Кап отново зарея празен поглед към елшите. Малко по малко лицето му се съживи и той се обърна към Анди, който леко попиваше очите си и подсмърчаше. Не беше необходимо да се преструва.

— Как се чувстваш сега, Анди?

— Малко по-добре. Но… сам разбирате… да чуя такова нещо…

— Да, ти се разстрои много. Искаш ли да пийнеш кафе или нещо друго?

— Не, благодаря. Бих искал да се върна в апартамента си, ако може.

— Разбира се. Ще те изпратя.

— Благодаря.



Двамата мъже, придружили го до кабинета, гледаха към Анди с колебливо подозрение — салфетката, зачервените сълзящи очи, бащинската ръка на Кап около раменете. Доста подобно изражение се появи и в очите на секретарката.

— Той не издържа и се разплака, като чу, че Пайнчът е мъртъв — тихо обясни Кап. — Много се разстрои. Смятам да му уредя да дойде с мен на погребението на Хърман. Искаш ли, Анди?

— Да. Моля ви. Ако е възможно да се уреди. Горкият доктор Пайнчът!

И неочаквано избухна в истински плач. Двамата мъже го поведоха покрай объркания и смутен помощник на сенатора Томпсън, който държеше в ръце няколко подвързани в синьо папки. Те изведоха Анди, все още хлипащ, подхванали го под лактите. И двамата излъчваха отвращение, много сходно с онова на Кап — отвращение от този тлъст наркоман, до такава степен изгубил всякакво чувство за реалност и контрол над емоциите си, че лееше сълзи за тъмничаря си.

Сълзите на Анди бяха истински… но Чарли беше тази, за която ги проливаше.

Джон винаги яздеше с нея, но в сънищата си Чарли беше сама. Главният коняр, Питър Драбъл, я бе екипирал с малко, елегантно английско седло, но в сънищата си тя седеше върху голия конски гръб. С Джон се разхождаха по алеите за езда, които се виеха през земите на Арсенала, влизаха и излизаха от минигоричката с калифорнийски захарни ели и заобикаляха езерцето с патиците, като никога не се движеха по-бързо от лек тръст, но в сънищата си тя галопираше с Некромант през истинска гора все по-бързо и по-бързо; устремно препускаше по някаква горска пътека, през дантелените клони отгоре се процеждаше зелена светлина и косата й струеше зад нея като ручей. Чарли усещаше как мускулите на Некромант се свиват и отпускат под копринената му кожа; тя яздеше с вплетени в гривата му пръсти и шепнеше в ухото му да тича по-бързо… по-бързо… по-бързо.

Некромант откликваше. Копитата му ечаха. Пътеката под тези сплетени зелени дървета представляваше тунел и отнякъде иззад нея се носеше слабо пращене и

(пожар в гората)

кълбета пушек. Имаше пожар, пожар, който тя бе запалила, но не чувстваше никаква вина — само оживление. Те можеха да избягат. Некромант можеше да отиде навсякъде, да направи всичко. Щяха да излязат от горския тунел. Долавяше светлината пред тях.

— По-бързо. По-бързо.

Оживлението. Свободата. Вече не беше сигурна къде свършват бедрата й и къде започват хълбоците на Некромант. Те се бяха слели в едно, споени като металите, които стапяше със силата си, когато правеше опитите им. Пред тях изникна огромно препятствие от повалени бели дървета, подобни на непроходима грамада от кости. Обезумяла от шеметна радост, тя леко срита Некромант с босите си пети и почувства как хълбоците му се стягат.

Те го прескочиха, полетели във въздуха за момент. Главата й беше отметната; ръцете й стискаха конската грива и Чарли пищеше — не от страх, а защото, ако не извикаше, ако сподавеше писъка си, можеше да експлодира. Свободни, свободни, свободни… обичам те, Некромант!

Лесно преодоляха препятствието от повалени дървета, но сега миризмата на пушек стана по-остра, по-определена, зад тях се чуваше пукане и едва когато една искра се спусна в спирала и преди да изгасне, бързо жилна плътта й като коприва, тя осъзна, че е гола. Гола и

(пожар, пожар в гората)

свободна, неокована, волна — тя и Некромант бягат към светлината.

— По-бързо — прошепна тя. — По-бързо, моля те!

По някакъв начин огромният черен жребец препусна дори още по-бързо. Вятърът с гръм нахлуваше в ушите на Чарли. Не беше необходимо да диша; въздухът се изливаше в гърлото й през полуотворената уста. Между старите дървета се промъкваха слънчеви лъчи в прашни снопове с цвят на старинна мед.

А отпред беше светлината — краят на гората, откритото пространство, където тя и Некромант щяха да тичат вечно. Пожарът остана зад тях, омразната миризма на пушек, чувството за страх. Отпред беше слънцето и тя щеше да язди Некромант по целия път до морето, където вероятно ще намери баща си и двамата ще се прехранват с риболов, ще вадят мрежи, пълни с искрящи, хлъзгави риби.

— По-бързо! — извика победоносно тя. — Оо, Некромант, тичай по-бързо, тичай по-бързо, тичай…

И в този момент в разширяващия се тунел от светлина, където дърветата свършваха, силуетът пристъпи и закри светлината и пътя навън. Отначало, както винаги в този сън, тя си помисли, че това е баща й, беше сигурна, че е баща й, и радостта й стана почти болезнена, преди внезапно да се превърне в пълен ужас.

Едва й остана време да осъзнае факта, че мъжът е прекалено едър, прекалено висок — и все пак някак познат, ужасно познат, дори като силует, — преди Некромант да се изправи на задните си крака с писък.

Могат ли конете да пищят? Не знаех, че могат да пищят…

С изплъзващи се бедра, тя се помъчи да се задържи, докато копитата му риеха въздуха и той не пищеше, а цвилеше, но то бе писък и някъде зад нея се чуха други изцвилвания като писъци, о, мили Боже, помисли си тя, там има коне, има коне, а в гората вилнее пожар…

Отпред онзи силует, онова ужасно очертание продължаваше да закрива светлината. Сега то започна да се приближава към нея; тя бе паднала върху пътеката и Некромант нежно докосваше с муцуна голия й корем.

— Не закачай коня ми! — изкрещя тя на приближаващия се силует, сънувания баща, който не й беше баща. — Не закачай конете. О, моля те, не закачай конете!

Но фигурата се приближаваше, изваждаше пистолет… и в този миг се събуждаше, понякога с писък, понякога само обляна в студена пот, със съзнанието, че е сънувала нещо лошо, но без да си спомня нищо друго, освен шеметното устремно препускане по горската пътека и миризмата от пожара… както и болезненото усещане за измяна…

И през същия ден в конюшнята тя докосваше Некромант или пък допираше буза до топлата му шия, чувствайки страх, който не знаеше как да нарече.



Тази стая беше по-голяма.

До миналата седмица всъщност тя представляваше параклиса на Арсенала за непринадлежащите към никое вероизповедание. Скоростта, с която се придвижваха нещата, можеше да се долови по скоростта и леснината, с които Кап се съгласяваше с исканията на Хокстетър. Нов параклис — не само някаква мизерна стаичка, а истински параклис — щеше да се построи в източния край на терена. Междувременно останалите опити с Чарли Макджий щяха да се провеждат тук.

Изхвърлиха евтината ламперия и църковните пейки. Изолираха пода и стените с азбестова вата, която приличаше на стоманена вълна, и ги покриха със закалени стоманени листове. Мястото, заемано преди от олтара и главния кораб, го преградиха. Инсталираха мониторните устройства на Хокстетър и компютърен терминал. Направиха всичко това за една-единствена седмица; бяха започнали работата само четири дни преди Хърман Пайнчът да завърши живота си по такъв страховит начин.

Сега, в два часа следобед в един от първите дни на октомври, посред дългата стая се издигаше стена от сгуробетонови блокчета. Вдясно от нея имаше огромен резервоар за вода. В този резервоар, дълбок два метра, беше струпан над един тон лед. Пред него стоеше Чарли Макджий, мъничка и спретната в синьо дънково яке и чорапки на червено и черно райе. Руси миши опашчици, вързани с малки черни кадифени панделки, падаха върху раменете й.

— Хайде, Чарли — разнесе се гласът на Хокстетър от уредбата. Както и всичко останало, уредбата беше инсталирана набързо и имаше тенекиен звук. — Започвай, когато си готова.

Камерите снимаха всичко в естествени цветове. В тези филми момиченцето само леко навеждаше глава и няколко секунди не се случваше нищо. В лявата част на филма се виждаше електронен показател на температурата. Съвсем внезапно той започваше да расте от двайсет и един към двайсет и шест и до трийсет и два градуса. След това цифрите се втурваха така бързо нагоре, че представляваха само променлива червеникава мъгла; електронната температурна сонда бе поместена в центъра на стената от сгуробетон.

Тогава филмът се превключваше на бавна скорост: това бе единственият начин да се улови цялото действие. За мъжете, наблюдаващи през илюминаторите от оловно стъкло, всичко ставаше със скоростта на изстрел.

При максимално забавена скорост сгуробетоновата стена започваше да пуши; малки парченца хоросан и бетон плавно се разхвърчаваха като пуканки. Хоросанът между блокчетата потичаше като топла меласа. Тогава започваха да се рушат тухлите, от центъра — навън. Дъжд от парченца, след това експлодиралите от горещината блокчета са обгърнати от облаци. Електронният топлинен сензор, вграден в центъра на тази стена, замръзваше на показание над три хиляди и осемстотин градуса. Той замръзва не защото температурата е спряла да се покачва, а защото самият сензор е разрушен.

По стените на стаята за опити, била доскоро параклис, бяха монтирани осем огромни климатични инсталации „Келвинатор“ и всичките работеха с пълна мощност, всички помпаха вътре мразовит въздух. И осемте се задействаха веднага, щом общата температура на стаята надхвърлеше трийсет и пет градуса. Чарли бе станала много добра в насочването на потока от топлина в една-единствена точка, но както знае всеки, който някога си е горил ръката с парещата дръжка на тиган, дори така наречените лоши проводници могат да провеждат топлина… ако има достатъчно топлина за провеждане.

Осемте „Келвинатор“-а заедно би трябвало да свалят температурата в опитната стая до девет градуса по Целзий, плюс, минус два градуса. Вместо това записите показваха, че покачването продължава до трийсет и осем градуса, после до четирийсет и накрая до четирийсет и един. Но цялата пот, която се стичаше по лицата на наблюдателите, не се дължеше само на горещината.

Сега дори и най-бавната скорост не даваше представа какво точно ставаше, но едно бе ясно: сгуробетоновите блокчета, неспирно експлодиращи във всички посоки, без съмнение горяха; горяха с оживлението на вестници в камина. Разбира се, в учебниците до осми клас пише, че всичко гори, ако е достатъчно горещо. Но едно е да четеш такава информация и съвсем друго — да видиш как гори със сини и жълти пламъци сгуробетоново блокче.

После всичко изчезваше сред шеметно разлетели се, разпадащи се частици, докато цялата стена се превърнеше в пара. Момиченцето леко се извръщаше с бавно движение и миг по-късно спокойната повърхност на ледената вода в резервоара завираше и закипяваше. Температурата в стаята, достигнала до четирийсет и четири градуса (въпреки осемте климатични инсталации жегата е като по лятно пладне в Долината на смъртта), започва да спада.

Смъртта с косата ряпа да яде.

ВЪТРЕШНОВЕДОМСТВЕНА

БЕЛЕЖКА

От Брадфорд Хаук

До Патрик Хокстетър

Дата 2 октомври

Относно Телемерия,

последен опит с Ч. Макджий (4)

Пат… гледах филмите вече четири пъти и все още не мога да повярвам, че не са някакъв номер със специални ефекти. Няколко спонтанни съвета: стигнеш ли пред сенатската комисия, която ще решава финансирането на „Серия шест“ и подновяването на опитите, докарай вода от девет кладенеца и не само си вържи гащите, ами ги бронирай! Човек по природа е недоверчив, а онези хора ще имат трудната задача, гледайки тези филми да повярват, че те не са пълна измишльотина.

По въпроса: резултатите са изпратени по специален човек и тази бележка ще ги изпревари с не повече от два или три часа. Ти можеш да ги изчетеш сам от край до край, но тук накратко ще обобщя заключенията ни. Крайните ни заключения могат да се обобщят с четири думи: видяхме се в чудо. Този път тя беше овързана с проводници като космонавт по време на полет. Обърни внимание:

1. Кръвно налягане в нормалните параметри за дете на осем години и почти не мръдва, когато онази стена избухва като бомбата в Хирошима.

2. Отчетени са ненормално високи алфа-вълни: това, което бихме нарекли неин „цикъл на въображението“, е добре оформено. Може и да се съгласиш с Клапър и мен, че вълните са доста високи, дори ако се допусне известна „контролируема сръчност на въображението“ (тази префърцунена фраза е на Клапър, а не моя). Би могло да се каже, че тя започва да се владее и успява с по-голяма прецизност да управлява способността. Практиката, както казват, води до съвършенство. А може и това да не означава абсолютно нищо.

3. Цялата метаболична телеметрия е в нормалните параметри — нищо странно или не на място. Сякаш чете хубава книга или пише съчинение, а не създава това, което ти твърдиш, че трябва да е било над шестнайсет хиляди градуса точкова температура. За мен най-очароващата (и разстройваща) информация идва от теста на Бийл-Сърл. Почти безкалорийно горене! В случай, че си забравил физиката — професионална деформация при вас, психиатрите — една калория не е нищо друго, освен единица топлина. По точно: количеството топлина необходимо, за да се вдигне температурата на един грам вода с една десета от градуса. По време на онова малко представленийце тя изгори около двайсет и пет калории, колкото бихме изгорили ние, ако клекнем пет-шест пъти или обиколим два пъти сградата. Но калориите са мярка за топлина, проклети да са, топлина, и онова, което тя създава, също е топлина… или не го създава? Дали то идва от нея или през нея? И ако е последното, откъде идва? Проумей го и Нобеловата награда ще е в джоба ти! Ще ти кажа следното: ако нашата серия от опити е така ограничена, както твърдиш, аз определено смятам, че никога няма да го открием.

Последното: Сигурен ли си, че искаш да продължиш тези опити? Напоследък на мен ми стига само да се сетя за това хлапе, за да се почувствам много неспокоен. Започвам да си мисля за неща като звезди пулсари, частици неутрино, черни дупки и Бог знае още какво. В тази вселена има свободни сили, за които ние още нищо не подозираме, а други можем да наблюдаваме само от милиони светлинни години разстояние… и с облекчение да си поемаме дъх. Последния път, докато гледах онзи филм, започнах да си представям момиченцето като пукнатина — пролука, ако предпочиташ — в самата топилня на сътворението. Зная как звучи, но чувствам, че няма да съм ясен, ако не го добавя. Да ми прости Господ, макар че имам три свои дъщери, лично аз бих си отдъхнал, ако тя бъде неутрализирана.

Щом е способна да произведе шестнайсет хиляди градуса точкова температура, без дори да се напрегне, помислял ли си какво може да се случи, ако наистина съсредоточи усилията си?

Брад



— Искам да видя баща си — заяви Чарли, щом Хокстетър влезе. Тя имаше блед и изморен вид. Бе сменила якето с една стара нощница и косата й падаше свободно върху раменете.

— Чарли — започна той, но всичко, с което бе смятал да продължи, ненадейно изчезна. Той сериозно се разтревожи от бележката на Брад Хаук и от подкрепящите я телеметрични резултати. Фактът, че Брад се бе решил да напише черно на бяло онези два последни абзаца, говореше много и подсказваше още повече.

Самият Хокстетър се страхуваше. Едновременно със заповедта — параклисът да се превърне в стая за опити — Кап бе наредил да се инсталират и повече климатични инсталации около апартамента на Чарли — не осем, а двайсет. До този момент бяха само шест, но след опит номер четири Хокстетър пет пари не даваше дали ги има, или не. Той смяташе, че могат да сложат и двеста от проклетите инсталации, без да попречат на силата й. Въпросът вече не беше дали тя може, или не да убие себе си; въпросът беше дали може, или не да унищожи целия комплекс на Арсенала, ако пожелае — а може би и цяла източна Вирджиния в добавка. Хокстетър вече беше на мнение, че би могла. А последната брънка от тази верига на разсъждения беше дори още по-страшна: сега Джон Рейнбърд единствен умее да я контролира. А той е откачен.

— Искам да видя баща си — повтори тя.

Баща й беше на погребението на бедния Хърман Пайнчът. Той придружаваше шествието заедно с Кап, по негова молба. Дори смъртта на Пайнчът, така несвързана с нещата, които ставаха тук, изглежда, хвърляше своя зловеща сянка върху мислите на Хокстетър.

— Ами сигурно ще може да се уреди — започна предпазливо Хокстетър, — ако ни покажеш още малко…

— Показала съм ви достатъчно — отсече Чарли. — Искам да видя татко.

Долната й устна трепереше, очите й плуваха в сълзи.

— Твоят чистач, онзи индианец, каза, че тази сутрин след опита не си искала да излезеш да пояздиш коня си. Изглеждаше разтревожен за теб.

— Този кон не е мой — възрази Чарли дрезгаво. — Нищо тук не е мое. Нищо освен татко и аз… искам… да… го видя! — кресна сърдито тя през сълзи.

— Недей да се вълнуваш, Чарли — зауспокоява я Хокстетър, внезапно изплашен. Взе ли изведнъж да става по-горещо, или просто си въобразяваше? — Само… само не се вълнувай.

Рейнбърд. Това би трябвало да го свърши Рейнбърд, проклятие.

— Изслушай ме, Чарли — той се усмихна с широка, приятелска усмивка. — Искаш ли да отидеш до „Седем флага над Джорджия“? Това е направо най-хубавият увеселителен парк в целия Юг, с изключение единствено на Дисниленд може би. Ще наемем целия парк за един ден само за теб. Ще можеш да се возиш на виенското колело, да влизаш в ловджийската къщичка, въртележката…

— Не искам да ходя в никакъв увеселителен парк, искам да видя татко. И смятам да го направя. Надявам се, че ме чувате, защото смятам да го направя!

Беше по-горещо.

— Ти се изпоти — отбеляза Чарли.

Той си мислеше как стената от сгурбетонови блокчета експлодира толкова бързо, че пламъците могат да се видят само на по-бавна скорост. Мислеше си за стоманения поднос — как се преобръща два пъти, докато лети през стаята и пръска горящи парченца дърво. Ако малката побутне тази сила лекичко към него, той ще се превърне в купчинка пепел и стопени кости почти преди да е разбрал какво става.

О, Господи, моля те…

— Чарли, няма никаква полза да ми се сърдиш на мене…

— О, има — поправи го тя. — Има. И аз ти се сърдя доктор Хокстетър. Наистина ти се сърдя.

— Чарли, моля те…

— Искам да го видя — настоя тя. — А сега се махай. Кажи им, че искам да видя баща си, и после, ако желаят, могат да продължат с опитите си. Все ми е едно. Но ако не го видя, ще направя нещо. Кажи им го.

Той излезе. Усещаше, че трябва да отговори нещо… нещо, което да спаси поне малко достойнството му, да компенсира донякъде страха,

(„ти се изпоти“)

който тя видя изписан по лицето му, но нищо не му хрумна. Излезе и дори стоманената врата между него и нея не успокои страха му… нито гнева му към Джон Рейнбърд. Защото Рейнбърд бе предвидил това и не им бе казал какво да правят. А ако го обвини, индианецът само ще се усмихне със смразяващата си усмивка и ще попита кой е психиатърът тук все пак.

Опитите отслабиха комплекса й да не пали и той заприлича на пропукана на десетина места язовирна стена. Опитите й осигуриха практиката, необходима, за да превърне необузданата си смазваща сила в изтънченото смъртоносно умение на цирковия изпълнител, който хвърля ножове и ги забива с точност до милиметър в целта.

Опитите й дадоха и един безупречен нагледен урок. Те й показаха, без сянка от съмнение, кой командва тук.

Тя.



Щом Хокстетър излезе, Чарли се хвърли върху кушетката, скрила лице в длани, и захлипа. В нея се гонеха вълни от противоречиви чувства — вина и ужас, негодувание, дори някакво гневно задоволство. Но най-силен беше страхът. Всичко се бе променило, откакто се съгласи на техните опити: страхуваше се, че се е променило завинаги. И сега Чарли не само искаше да види баща си: тя имаше нужда от него. Имаше нужда той да й каже какво да прави по-нататък.

Отначало бе имало награди — разходки навън с Джон, чесане на Некромант, после езда. Тя обичаше Джон, обичаше и Некромант… само ако знаеше онзи глупав човек каква болка й причини с думите, че Некромант е неин, когато Чарли разбираше, че никога няма да е. Огромният жребец беше неин само в неспокойните й, полузабравени сънища. Но сега… сега… самите опити, възможността да използва силата си и да усеща как тя расте… това бе започнало да става наградата. Беше се превърнало в някаква ужасна игра, от която тя не можеше да се откаже, а знаеше, че едва се е докоснала до повърхността на възможностите си. Приличаше на бебе, което току-що се е научило да ходи.

Чарли имаше нужда от баща си, имаше нужда той да й каже кое е правилно и кое не, дали да продължава, или да спре завинаги. Ако…

— Ако мога да спра — прошепна тя в дланите си.

Най-силно я плашеше тази мисъл — че вече не е сигурна дали може да спре. А ако не може, какво ще стане? О, какво ще стане?

Чарли отново се разплака. Никога не се бе чувствала толкова ужасно самотна.

Погребението беше цяло мъчение.

Анди бе смятал, че няма да го разстрои: главоболието му беше минало и в края на краищата погребението бе само едно извинение да остане насаме с Кап. Не бе обичал Пайнчът, макар накрая той да се оказа прекалено нищожен за омраза. Неговата едва прикрита арогантност и откритото му задоволство от властта над човешко същество — както и собствената му безкрайна тревога за Чарли, бяха причина Анди да не изпита особена вина, задето неволно предизвика рикошет в мозъка на Пайнчът. Рикошетът, който накрая го бе унищожил.

И в други случаи се бе стигало до ехо, но Анди винаги бе разполагал с възможността пак да оправи нещата. Беше станал доста добър в тази работа по времето, когато им се наложи да избягат с Чарли от Ню Йорк. Изглежда, дълбоко в съзнанието на почти всеки човек има заложени мини: погребани страхове и угризения, шизофрения, импулси на параноя, желание за самоубийство… и дори за убийство. Всеки тласък предизвикваше състояние на максимална податливост към внушения и ако някое от тях попаднеше сред въпросните тъмни петна, то започваше да руши. Една от домакините в курса му за отслабване беше започнала да изпада в плашещи кататонични състояния. Един от бизнесмените му бе признал болезнената си необходимост да извади служебния си пистолет от гардероба и да играе с него на руска рулетка — подтик, свързан по някакъв начин в съзнанието му с разказа на Едгар Алън По „Уилям Уилсън“, прочетен някога в гимназията. И в двата случая Анди бе успял да спре ехото, преди да се е ускорило и превърнало в рикошет с фатални последици. При бизнесмена — един тих, пясъчнорус, третостепенен банков чиновник — се свърши само с още един тласък и спокойното внушение, че никога не е чел разказа на По. Връзката — каквато и да е била — беше разкъсана. С Пайнчът изобщо не му се бе удала възможност да разруши ехото.

Докато пътуваха към гробището в студения, яростен есенен дъжд, Кап, без да спира, говореше за самоубийството. Явно се опитваше да го проумее. Изглеждало му невъзможно човек просто да… да продължи да си държи ръката вътре, след като остриетата започнат да кълцат и мелят. Но Пайнчът я бе държал. Пайнчът някак си я бе държал. Тогава погребението започна да става мъчение за Анди.

Останаха само на опелото край гроба, отдръпнали се далеч зад малката групичка от приятели и роднини, струпана под разцъфналите черни чадъри. Анди откри, че едно е да си спомняш арогантността на Пайнчът, маниакалната властност на дребния мъж, който не притежава никаква реална власт; да си спомняш вечния му, вбесяващ ухилен тик. И съвсем друго е да гледаш бледата му, съсипана жена в черен костюм и шапка с воалетка, хванала ръцете на двамата си синове (по-малкия беше горе-долу на възрастта на Чарли и те изглеждаха съвсем стъписани и не на себе си), съзнаваща, че всички приятели и роднини са научили как е бил намерен съпругът й, облечен в нейното бельо, с изчезнала почти до лакътя дясна ръка, подострена като жив молив, мивката и шкафчетата, изпръскани с кръвта му, парченца от плътта му…

На Анди му прилоша. Той се приведе напред в студения дъжд, за да се пребори с гаденето. Гласът на свещеника безчувствено се извисяваше и утихваше.

— Искам да си тръгвам — прошепна Анди. — Може ли?

— Да, разбира се — отвърна Кап. Той самият изглеждаше блед, стар и не особено добре. — Бил съм на достатъчно погребения тази година, стига ми.

Те се измъкнаха от групичката около изкуствената трева, клюмналите цветя с изпопадали от силния дъжд листенца и поставения върху плъзгачите над дупката в земята ковчег. Тръгнаха един до друг към лакътушната чакълена алея, където беше паркирана икономично малката вега на Кап, в края на погребалния кортеж. Вървяха под върбите, които капеха и тайнствено шумоляха. Още трима или четирима едва забележими мъже се движеха около тях. Анди си помисли, че вече му е ясно как се чувства президентът на Съединените щати.

— Много е тежко за вдовицата и децата — въздъхна Кап. — Заради скандала, нали разбираш.

— Тя ще… бъде ли осигурена?

— Прекрасно, по отношение на парите — промърмори почти беззвучно Кап. Вече наближаваха алеята. Анди видя оранжевата вега на Кап. В един бискейн пред нея, без да бързат, се качваха двама мъже. Още двама влизаха в сив плимут отзад. — Но никой не би могъл да плати на онези две момченца. Видя ли лицата им?

Анди не каза нищо. Сега той чувстваше вина: тя стържеше като остър, назъбен трион по червата му. Дори убеждението, че собственото му положение е било отчаяно, не помагаше. Сега му оставаше само да пази образа на Чарли в съзнанието си… Чарли и тъмната зловеща фигура зад нея, едноокия пират на име Джон Рейнбърд, който си бе проправил път към нейното доверие, за да ускори деня, в който…

Качиха се във вегата и Кап запали. Бискейнът отпред тръгна и те го последваха. Плимутът се включи зад тях.

Анди усети неочаквана, почти свръхестествена сигурност, че тласъкът пак го е изоставил… че щом се опита, нищо няма да се получи. Като наказание за изражението върху лицата на двете момчета.

Но нямаше друг избор, освен да опита.

— Сега ще проведем един малък разговор — обърна се той към Кап и тласна. Тласъкът си беше там и главоболието го налегна почти веднага — цената, която ще трябва да плати, задето го използва толкова скоро след последния път. — Това няма да пречи на шофирането ти.

Кап се понамести на седалката. Лявата му ръка, с която посягаше да включи мигача, за миг се поколеба, а после продължи пътя си. Вегата спокойно последва водещата кола между големите каменни колони към главния път.

— Да, смятам, че малкият ни разговор никак няма да пречи на шофирането ми.

Намираха се на трийсет километра от комплекса; Анди беше погледнал километража на тръгване и отново при пристигането им на гробището. По-голямата част от пътя им беше по магистралата, за която му бе казал Пайнчът — 301, значи щяха да карат бързо. Анди предполагаше, че има на разположение не повече от двайсет и пет минути, за да уреди всичко. През последните два дни бе мислил само за това и смяташе, че всичко е добре разчетено… но на всяка цена трябваше да научи нещо.

— Колко още двамата с Рейнбърд можете да осигурите съдействието на Чарли, капитан Холистър?

— Не много вече. Рейнбърд уреди всичко много хитро, така че в твое отсъствие той е единственият, който има реален контрол над нея. Баща заместител. — Тихо, с почти скандиращ ритъм, Кап добави: — Той е нейният баща, когато баща й го няма.

— И щом престане, следва да бъде убита?

— Не веднага. Рейнбърд може да я накара да продължи още малко. — Кап сигнализира, че завива по 301. — Той ще се престори, че сме открили. Открили сме, че й дава съвети как да се справя с нейния… проблем. Открили сме, че ти е пращал бележки.

Той се умълча, но Анди нямаше нужда от повече. Повдигаше му се. Зачуди се дали са се поздравили един друг за това колко е било лесно да излъжат едно малко дете, да спечелят привързаността и доверието му в такова самотно място и после да ги използват за собствените си цели. Когато нищо друго не действа, просто й кажи, че нейният единствен приятел Джон Чистача е на път да си загуби работата, а вероятно и да бъде съден по Декрета за служебна тайна заради самонадеяността си да й бъде приятел. Чарли сама ще свърши останалото. Ще сключи сделка с тях. Ще продължи да им помага.

Надявам се скоро да срещна този човек. Наистина се надявам.

Но сега не разполагаше с никакво време за това… и ако всичко потръгне както трябва, няма изобщо да му се наложи да се среща с Рейнбърд.

— Решено е да замина за Хаваите след една седмица, считано от днес — започна Анди.

— Да, точно така.

— Как?

— С военен транспортен самолет.

— С кого си се свързал, за да го уредиш?

— С Пък — моментално изстреля Кап.

— Кой е Пък, капитан Холистър?

— Майор Виктор Пъкъридж. От Андрюс.

— Базата на военновъздушните сили ли?

— Да, естествено.

— Приятел ли ти е?

— Играем голф — Кап се усмихна неопределено. — Той сече топката.

Чудесна новина, помисли си Анди. Главата му туптеше като забрал зъб.

— Да допуснем, че му се обадиш днес следобед и поискаш да изтегли този полет с три дни напред.

— Да? — поколеба се Кап.

— Ще бъде ли трудно? Ще иска ли много писане?

— О, не. Пък ще отсече право през писането — усмивката пак се появи, малко странна и далеч не радостна. — Той сече топката, казах ли ти?

— Да, каза ми.

— О, добре.

Колата се носеше напред със съвършено законната скорост от деветдесет километра в час. Дъждът беше намалял до кротък ръмеж. Чистачките цъкаха по стъклото.

— Обади му се днес следобед, Кап. Веднага щом се върнеш.

— Да, ще се обадя на Пък. Точно си мислех, че трябва да го направя.

— Кажи му, че се налага да ме преместите в сряда вместо в събота.

Четири дни не бяха достатъчни, за да се възстанови — много по-добре щяха да му дойдат три седмици, — но кулминацията вече приближаваше бързо. Краят на играта беше започнал. Това бе факт и Анди по необходимост го съзнаваше. Той няма — не би могъл — да остави Чарли на пътя на онова същество Рейнбърд повече, отколкото се налага.

— Сряда вместо събота.

— Да. А после кажи на Пък, че ще дойдеш и ти.

— Аз ли да дойда? Не мога…

Анди опресни тласъка. Заболя го, но тласна силно. Кап подскочи върху седалката. Колата съвсем леко кривна и Анди пак си помисли, че направо си проси да предизвика ехо в главата на този човек.

— Идвам и аз, да. И аз идвам.

— Хубаво — рече мрачно Анди. — Сега… каква охрана си уредил?

— Никакви особени охранителни мерки — отговори Кап. — Ти почти изцяло си излязъл от строя с торазина. Освен това си изчерпан и не можеш да използваш способността си за хипнотично внушение. Тя е закърняла.

— А, да. — Анди притисна леко треперещата си ръка към челото си. — Да не искаш да кажеш, че ще бъда сам в самолета?

— Не — моментално отрече Кап. — И аз самият ще дойда.

— Да, но кой друг освен нас двамата?

— С нас ще пътуват още двама души от Арсенала — ще служат за стюарди и ще те държат под око. Стандартна процедура за действие, нали знаеш. Защита на вложенията.

— Само двама агенти ли се предвижда да летят с нас? Сигурен ли си?

— Да.

— И екипажът на самолета, разбира се.

— Да.

Анди погледна през прозореца. Намираха се по средата на обратния път. Сега идваше критичната част, а главата вече така силно го болеше, че се страхуваше да не забрави нещо. Ако го направи, цялата картонена кула ще рухне.

Чарли, помисли си той и се напрегна да издържи.

— Хаваите са далече от Вирджиния, капитан Холистър. Ще каца ли самолетът да зарежда с гориво?

— Да.

— Знаеш ли къде?

— Не — отвърна ведро Кап, а на Анди му идеше да го цапне по окото.

— Когато говориш с… — Как му беше името? Той неистово зарови из уморения си, наранен мозък и си го спомни. — Когато говориш с Пък, разбери къде ще зарежда самолетът.

— Да, добре.

— Просто го вмъкни естествено в разговора.

— Да, ще разбера къде смята да зарежда, като го вмъкна естествено в нашия разговор — той погледна към Анди със замислен, замечтан поглед и Анди се зачуди дали този човек е дал заповедта за убийството на Вики. Изпита внезапен порив да го накара да даде газ и да се насочи към приближаващата се мостова подпора. Само да не беше Чарли. Чарли! — натякна съзнанието му. Продължавай заради Чарли. — Казах ли ти, че Пък сече топката? — с нежност попита Кап.

— Да. — Мисли! Мисли, дявол да го вземе! Най-вероятно ще е някъде близо до Чикаго или Лос Анджелес. Но не на гражданско летище като О’Хеър или Ел Ей Интернешънъл. Самолетът ще зареди във военновъздушна база. Това само по себе си не е пречка за неговия накъсан план — едно от малкото неща, които не бяха пречка, — стига предварително да научи къде.

— Трябва да тръгнем в три следобед — нареди Анди.

— Три.

— Ти ще се погрижиш този Джон Рейнбърд да бъде някъде другаде.

— Да го пратя някъде ли? — попита Кап с надежда и Анди с потръпване разбра, че Кап го е страх от Рейнбърд… доста силно го е страх.

— Да. Няма значение къде.

— Сан Диего?

— Добре.

Сега. Последен ход. Трябва да го направи и толкова; високо отпред зелена светлоотражателна табела показваше разклонението за Лонгмънт. Анди бръкна в джоба на панталона си и извади сгънато листче. За момента го задържа в скута си, стиснал го с два пръста.

— Ще кажеш на двамата от Арсенала, които идват с нас до Хаваите, да ни чакат във военновъздушната база. Те трябва да ни посрещнат на Андрюс. Ние с теб ще отидем дотам така, както сме сега.

— Да.

Анди си пое дълбоко дъх.

— Но дъщеря ми ще бъде с нас.

— Тя ли? — За първи път Кап показа истинско вълнение. — Тя? Но тя е опасна! Тя не може… ние не можем…

— Тя не беше опасна, докато твоите хора не започнаха да си играят с нея — грубо му викна Анди. — Сега идва с нас и ти повече няма да ми противоречиш, ясно ли ти е?

Този път колата кривна по-определено и Кап простена.

— Тя идва с нас — съгласи се той. — Повече няма да ти противореча. Боли. Боли.

Но не толкова, колкото ме боли мен!

Сега гласът му сякаш идваше от много далече, през просмуканата с кръв мрежа от болка, която все по-силно се стягаше около мозъка му.

— Ще й дадеш това — поръча Анди и подаде на Кап сгънатата бележка. — Дай й го днес, но внимателно, така че никой нищо да не заподозре.

Кап пъхна бележката във вътрешния си джоб. Вече се приближаваха до Арсенала; от лявата им страна се нижеше двойната електрифицирана ограда. Край тях проблясваха, горе-долу на всеки петдесет метра, предупредителни знаци.

— Повтори основните точки — заповяда Анди.

Кап заговори бързо и сбито — като човек, трениран да запаметява още в младежките си години във Военната академия:

— Ще ти уредя да тръгнеш за Хаваите с военен транспортен самолет в сряда вместо в събота. Аз идвам с тебе; дъщеря ти също ще ни придружава. Двамата агенти на Арсенала ще ни посрещнат на Андрюс. Аз ще разбера от Пък къде зарежда самолетът. Ще го направя, като му се обадя, за да променя датата на полета. Трябва да дам бележка на дъщеря ти. Ще й я дам, след като свърша разговора си с Пък, и ще го направя по начин, който да не събуди никакви нередни подозрения. И ще уредя Джон Рейнбърд да е в Сан Диего следващата сряда. Мисля, че това е в общи линии.

— Да. Това е.

Анди се облегна назад и затвори очи. Из главата му, подобно на духани от силен вятър сламки, безцелно прелитаха разбъркани фрагменти от минало и настояще. Дали наистина има някакъв шанс да успее, или само осигурява смъртта и на двама им? Те вече знаеха какво може да прави Чарли; би трябвало да имат непосредствен опит. Ако нещо потръгне не както трябва, ще завършат пътуването си в товарното отделение на този военен самолет. В два ковчега.

Кап спря на пропуска, свали прозореца и подаде пластмасова карта, която мъжът на пост плъзна в компютърен терминал.

— Продължавайте, сър — каза той.

Кап продължи.

— Последно, капитан Холистър. Ти ще забравиш всичко за нашия разговор. Ще извършиш всяко едно от нещата, които обсъдихме, съвършено спонтанно. Няма да ги споделяш с никого.

— Добре.

Анди кимна. Не беше добре, но трябваше да свърши работа. Рискът за пораждане на ехо у Кап беше извънредно голям, защото бе принуден да го тласка ужасно силно, както и да му дава инструкции, напълно противоречащи на волята му. Той имаше възможността да доведе всичко до благополучен край заради положението си тук. Но можеше и да не успее. Ала в момента Анди беше твърде уморен и с прекалено силно главоболие, за да го е грижа особено.

Той едва смогна да излезе от колата: Кап трябваше да го хване за ръката, за да го подкрепи. Неясно осъзна, че ситният, студен дъждец приятно освежава лицето му.

Двамата мъже от бискейна го гледаха с израз на студено отвращение. Единият беше Дон Джулс. Джулс носеше синя фанелка с надпис „Олимпийски гуляйджийски отбор на САЩ“.

Хубаво погледайте наркоманизирания дебелак, помисли си уморено Анди. Отново беше готов да заплаче и дъхът започна да запира в гърлото му. Хубаво го погледайте сега, защото, ако този път дебелакът се измъкне, той възнамерява да изтрие от лицето на земята цялата тази загнила помийна яма.

— Хайде, хайде — потупа го по рамото Кап с покровителствено и повърхностно съчувствие.

Ти само си свърши работата, помисли си Анди, като сдържаше сълзите си: няма пак да плаче пред тях, пред никого вече. Само си свърши работата, кучи сине.



Олюлявайки се, Анди стигна до леглото в апартамента си, без да знае как, и заспа. Следващите шест часа лежа като мъртъв, докато през микроскопичното спукване в мозъка му се процеждаше кръв и известно количество мозъчни клетки побеляваха и умираха.

Когато се събуди, беше десет часът вечерта. Главоболието още вилнееше. Ръцете му посегнаха към лицето. Безчувствените места — под лявото око, на лявата скула и едно точно под челюстта — бяха отново там. Този път по-големи.

„Няма да мога да тласкам още дълго, без да се убия“ — помисли си той и знаеше, че е така. Но ще издържи достатъчно дълго, за да види делото си завършено, да даде на Чарли нейния шанс, ако му е възможно. Някак си ще издържи дотолкова.

Той отиде в банята и изпи чаша вода. После пак си легна и след много време сънят се завърна. Последната му мисъл, преди да заспи, беше, че Чарли вече трябва да е прочела бележката му.



Кап Холистър изкара страшно натоварен ден след завръщането си от погребението на Хърм Пайнчът. Едва се настани в кабинета си, и секретарката му донесе вътрешноведомствена бележка с надпис „спешно“. От Пат Хокстетър. Кап й каза да го свърже по телефона с Вик Пъкъридж и се облегна, за да прочете бележката. Трябва по-често да излизам, помисли си той; това освежава мозъка. По пътя за насам му бе хрумнало, че действително няма никакъв смисъл да чака цяла седмица, за да изпрати Макджий в Мауи; още в сряда щеше да е къде по-добре.

После бележката грабна цялото му внимание.

Тя беше на километри от обичайния хладен и доста бароков стил на Хокстетър: всъщност бе написана в почти истерична, яростна проза и Кап се усмихна при мисълта, че хлапето, изглежда, наистина му бе изкарало акъла. И то здравата.

Всичко се свеждаше до факта, че Чарли се бе запънала. Случило се бе по-скоро, отколкото бяха очаквали, и нищо повече. Може би — не, вероятно — дори по-скоро, отколкото бе очаквал и Рейнбърд. Е, ще оставят нещата да поотлежат някой и друг ден и тогава… тогава…

Нишката на мисълта му се прекъсна. Очите му приеха блуждаещ, леко изненадан израз. В мислите си видя как един стик за голф — петица, с метална глава — изсвистява и здравата удря топка „Сполдинг“. Чу онзи тих, свирещ звук фиууу. След това топката излетя високо, бялвайки се в синьото небе. Но тя сечеше… сечеше…

Челото му се проясни. За какво бе мислил? Нямаше навика да се отплесва по този начин. Чарли се бе запънала — да, това беше. Е, добре. Не е нещо чак толкова страшно. Ще я оставят за малко на мира, до края на седмицата може би, и тогава ще използват Рейнбърд. Тя ще се съгласи доста да им попали, за да го предпази от неприятности.

Ръката му се пъхна в джоба и напипа сгънатото листче. В съзнанието му отново прозвуча тихия свирещ звук на стика за голф: той сякаш отекна в кабинета. Но вече не беше „фиууу“, а някакво тихо „ссссс“, почти като… съскане на змия. Противно. Винаги бе намирал змиите за противни още от най-ранно детство.

С усилие изтика от главата си всички тези глупости за змии и стикове за голф. Май погребението го беше разстроило повече, отколкото си даваше сметка.

Секретарската уредба изжужа и момичето му съобщи, че Пък е на линия едно. Кап вдигна телефона и след няколко празни приказки попита Пък дали ще го затрудни, ако решат да изтеглят пътуването до Мауи от събота за сряда. Пък провери и заяви, че не вижда абсолютно никакъв проблем.

— Да кажем, около три следобед?

— Дадено — съгласи се Пък. — Само не го издърпвай по-рано, да не попаднем в навалицата. Това място започва да става по-лошо от магистрала в натоварените часове.

— Няма, окончателно е — обеща Кап. — Но има още нещо: и аз идвам. Няма да се раздрънкаш, нали?

Пък избухна в сърдечен, баритонов смях.

— Малко слънце, забавления и полички от листа, а?

— Защо не? — възкликна Кап. — Придружавам ценен товар. Смятам, че мога да го докажа и пред сенатска комисия, ако се наложи. Пък и не съм ползвал истинска отпуска от 1973-а. А пустите му араби с техния петрол и тогава ми изпортиха последната седмица.

— Ще си трая, бъди спокоен. Мислиш ли да поиграеш малко голф, докато си там? Зная поне две страхотни игрища в Мауи.

Кап замълча. Той замислено гледаше ръба на бюрото си през рамо. Слушалката леко увисна встрани от ухото му.

— Кап? Там ли си?

Тихо, ясно и зловещо в този малък и уютен кабинет: Ссссс…

— По дяволите, май ни прекъснаха — промърмори Пък. — Кап? Ка…

— Още ли сечеш топката, стари приятелю? — попита Кап.

Пък се разсмя.

— Шегуваш ли се? Като умра, ще ме погребат в скапаното игрище. За момент си помислих, че са ни прекъснали.

— А, не. Пък, на Хаваите има ли змии?

Сега беше ред на Пък да направи пауза.

— Я повтори.

— Змии. Отровни змии.

— Аз… пфу, проклет да съм, ако знам. Мога да проверя, ако е важно… — Съмнението в тона на Пък намекваше, че Кап има на разположение около пет хиляди шпиони, за да проверяват подобни работи.

— Не, няма нужда — Кап отново притискаше слушалката плътно към ухото си. — Просто си мислех на глас. Остарявам сигурно.

— Не и ти, Кап, с твоя авантюризъм.

— Мда, може би. Благодаря, добри приятелю.

— Нищо не ми струва. Радвам се, че се измъкваш за малко. Никой не го заслужава повече от теб след последната година, която изкара. — Той имаше предвид Джорджия, разбира се; не му беше известно за Макджий. Което означава, помисли си уморено Кап, че не знае и половината.

Той започна да се сбогува и тогава добави:

— Между другото, Пък, къде ще спира да зарежда самолетът? Имаш ли някаква представа?

— Дърбан, Илинойс — веднага отвърна Пък. — Край Чикаго.

Кап му благодари и затвори. Пръстите му пак се плъзнаха към листчето в джоба му и го докоснаха. Погледът му попадна върху бележката на Хокстетър. От нея се разбираше, че момиченцето е било страшно разстроено. Може би няма да е излишно, ако слезе и поговори с него, малко да го поуспокои. Той се приведе напред и натисна бутона на секретарската уредба.

— Да, Кап?

— Ще сляза долу за малко. Връщам се след около трийсет минути.

— Добре.

Кап стана и излезе от кабинета. В това време ръката му отново се шмугна във вътрешния джоб и напипа бележката.

Петнайсет минути след тръгването на Кап, Чарли лежеше върху леглото си, а в ума й кипеше водовъртеж от смайване, страх и объркани предположения. Тя буквално не знаеше какво да мисли.

Той дойде в пет и четвърт, преди половин час, и се представи като капитан Холистър („но, моля те, викай ми просто Кап, всички го правят“). Лицето му беше приятно и умно и с нещо й напомняше за илюстрациите от „Шумът на върбите“. Неотдавна бе виждала някъде това лице, но не успя да си спомни, докато Кап не й помогна. Той я бил завел до стаята й след първия опит, когато мъжът в белия костюм офейка и остави вратата отворена. Тогава тя се бе носила сред такава мъгла от шок, вина и… да, въодушевено тържество, та наистина не бе чудно, че не е успяла да запомни лицето му. Вероятно и Джийн Саймънс от „Кис“[1] би могъл да я съпроводи до апартамента й, без тя да го забележи.

Той говореше така гладко и убедително, че тя мигновено загуби доверие в него.

Кап й каза колко бил обезпокоен Хокстетър от нейната закана, че с опитите е свършено, докато не види баща си. Чарли потвърди, че е така, и не каза нищо повече, упорито запази мълчание… най-вече от страх. Ако се впуснеш да разискваш доводите си със сладкодумец като този Кап, той може да ги обори един по един, докато започне да ти се струва, че черното е бяло и бялото — черно. Голото искане беше по-добро. По-безопасно.

Но той я изненада.

— Щом като така смяташ, добре. — Смаяното й изражение трябва да беше доста комично, защото Кап тихо се разсмя. — Ще са необходими известни приготовления, но…

При думите „известни приготовления“ лицето й пак помръкна.

— Никакво палене повече — отсече тя. — Никакви опити. Дори тези „приготовления“ да ви отнемат десет години.

— О, не вярвам да отнемат чак толкова много — отговори той, без да се подразни. — Просто аз отговарям пред някои хора, Чарли. А и едно такова място се ръководи с доста писане. Но на теб няма да ти се наложи и свещ да запалиш, докато уреждам тези неща.

— Добре — съгласи се тя с безразличие, без да му вярва, без да вярва, че има намерение да „приготвя“ каквото и да било. — Защото няма да го направя.

— Смятам, че ще успея да уредя всичко до… сряда. Да, до сряда със сигурност.

Той изведнъж млъкна. Главата му леко се наклони, сякаш се вслушваше в нещо само малко по-пискливо, за да може да го долови и тя. Чарли го загледа озадачена, реши да го попита добре ли е и тогава изведнъж прехапа устни. Имаше нещо… нещо почти познато в начина, по който седеше.

— Наистина ли мислите, че ще мога да го видя в сряда? — плахо попита тя.

— Да, така мисля — Кап се размърда в стола си и тежко въздъхна. Погледът му улови нейния и по устните му се разля лека удивена усмивка… също позната. Без абсолютно никаква връзка той каза: — Татко ти слабо играе голф, нали?

Чарли премигна. Доколкото й беше известно, баща й през живота си не беше докосвал стик за голф. Тя се приготви да го каже… но в този момент се сети и през нея премина зашеметяваща взривна вълна от объркани чувства.

(Мистър Мърл! Той е като мистър Мърл!)

Мистър Мърл беше един от татковите й чиновници в Ню Йорк. Обикновено дребно човече със светлоруса коса, очила с розови рамки и приветлива, свенлива усмивка. Той бе дошъл да получи повече самоувереност, като всички останали. Работеше в застрахователна компания, банка или нещо подобно. И по едно време татко се бе разтревожил много за мистър Мърл. Заради „рик-о-шет“. Получавал се от използването на тласъка. Имал нещо общо с някакъв разказ, прочетен някога от мистър Мърл. Тласъкът, с който татко му вдъхнал повече самоувереност, го накарал да си спомни онзи разказ по лош начин, начин, който го разболявал. Татко каза, че „рик-о-шетът“ идвал от онзи разказ и подскачал из главата на мистър Мърл като топка за тенис, само че вместо накрая да спре, както би направила една топка за тенис, споменът за онзи разказ щял да става все по-силен и по-силен, докато мистър Мърл се разболеел съвсем. Чарли обаче се досещаше, че татко се страхува да не стане нещо по-лошо от това да се разболее, той се страхува да не умре. Затова една вечер бе задържал мистър Мърл след другите и го бе тласнал да повярва, че изобщо не е чел онзи разказ. И мистър Мърл се бе оправил. Татко веднъж беше споменал, че се надява мистър Мърл никога да не отиде да гледа филма „Ловецът на елени“, но не бе обяснил защо.

Но преди татко да го оправи, мистър Мърл бе изглеждал така, както сега изглеждаше Кап.

Тя изведнъж почувства увереност, че баща й е тласнал този човек, и я връхлетя вълнение със силата на ураган. След като не беше чувала нищо за него, освен общите сведения, които понякога й носеше Рейнбърд, след като не бе го виждала и не знаеше къде е, сега сякаш по някакъв чуден начин изведнъж баща й се озова при нея в тази стая и й каза, че всичко е наред и той е наблизо.

Кап внезапно се изправи.

— Е, аз ще тръгвам. Но ще наминавам, Чарли. И не се тревожи.

Тя искаше да му каже да не си отива, да й разкаже за баща й, къде е той, добре ли е… но езикът й сякаш залепна за небцето.

Кап стигна до вратата и се спря.

— О, за малко щях да забравя. — Той се върна при нея, извади от вътрешния си джоб сгънато листче и й го подаде. Тя вцепенено го взе, хвърли му един поглед и го пъхна в джоба на роклята си. — И като излизаш да яздиш оня кон, внимавай за змии — поверително я посъветва той. — Когато кон види змия, втурва се да бяга. Винаги. Ще…

Кап млъкна, вдигна ръка към слепоочието си и го потърка. За миг изглеждаше стар и объркан. После леко поклати глава, сякаш си бе загубил мисълта. Пожела й довиждане и си излезе.

Чарли дълго остана на мястото си, след като Кап си отиде. После извади бележката, разгъна я, прочете какво беше написано и всичко се промени.


Бележки

[1] Всички изпълнители от състава „Кис“ се гримират колкото могат по-ужасно. — Б. пр. ↑



Чарли, безценна моя…

Първо: щом свършиш да четеш това, унищожи го в тоалетната.

Второ: ако всичко върви така, както го планирам — както се надявам, — ние ще се махнем оттук следващата сряда. Човекът, който ти даде тази бележка, е на наша страна, макар и да не го знае… разбра ли ме?

Трето: искам от теб да бъдеш в конюшнята в един часа в сряда следобед. Не ме е грижа как ще го постигнеш — съгласи се на още един опит, ако е необходимо. Но бъди там.

Четвърто: най-важното — не се доверявай на Джон Рейнбърд. Това сигурно ще те разстрои. Знам, че си му вярвала. Но той е много опасен човек, Чарли. Никой не може да те обвини за доверието ти към него — Холистър казва, че е бил достатъчно убедителен, за да спечели академична награда. Но чуй следното: той е ръководел мъжете, които ни заловиха при къщата на деди. Надявам се да не се разстроиш прекалено много, но доколкото те познавам, вероятно точно това ще стане. Не е шега да откриеш, че някой те е използвал за собствените си цели. Слушай, Чарли: ако Рейнбърд се завърти наоколо — а той вероятно ще го направи, — много е важно да смята, че чувствата ти към него са непроменени. Той ще бъде отстранен от пътя ни в сряда следобед.

Отиваме в Лос Анджелес или Чикаго, Чарли, и мисля, че знам как да уредя пресконференция за нас. Имам един стар приятел на име Куинси, на когото разчитам да ни помогне и вярвам — трябва да вярвам, че ще успее, ако мога да вляза във връзка с него. Една пресконференция ще означава цялата страна да знае за нас. Пак може да поискат да ни задържат някъде, но ще имаме възможност да бъдем заедно. Надявам се, че ти все още го желаеш толкова силно, колкото и аз.

Нямаше да е толкова лошо, ако не те караха да палиш с изцяло престъпни намерения. Ако се съмняваш дали трябва отново да бягаме, помни, че е за последен път… и майка ти би го искала.

Липсваш ми, Чарли, и много те обичам.

Татко



Джон?

Джон е ръководел мъжете, които стреляха по нея и баща й с упойващи спринцовки?

Джон?

Тя завъртя глава. Чувството за опустошение, съкрушението изглеждаха прекалено силни, за да ги възприеме. Нямаше никакво разрешение на тази жестока дилема. Ако вярва на баща си, трябва да повярва, че Джон я е мамил през цялото време, само за да я накара да се съгласи на техните опити. Ако продължи да вярва на Джон, тогава бележката, която накъса и пусна в тоалетната, е била лъжа с подписа на баща й. И в двата случая болката, цената, е огромна. За това ли човек става голям? За да понася такава болка? Да плаща такава цена? Ако е така, тя се надява да умре млада.

Спомни си как вдигна поглед от Некромант онзи първи път и видя усмивката на Джон… нещо в тази усмивка не й хареса. Спомни си, че никога не е имала истинско интуитивно усещане за него, сякаш беше затворен или… или…

Чарли се опита да отхвърли мисълта,

(или мъртъв отвътре)

но тя не желаеше да си отиде.

Той не е такъв. Не е! Ужасът му по време на късото съединение. Историята за стореното му от онези конгци. Възможно ли бе да е лъжа? Възможно ли бе с това съсипано лице като потвърждение?

Тя мяташе наляво-надясно глава по възглавницата, наляво-надясно в безкрайно несъгласие. Не искаше да мисли за това, не искаше, не искаше.

А не можеше да престане.

Да допуснем… да допуснем, че са предизвикали късото съединение. Или да допуснем, че то е станало само… а той го е използвал?

(НЕ! НЕ! НЕ! НЕ!)

Но мислите вече се бяха изплъзнали от контрола на съзнанието й и с някаква неумолима, студена решителност обикаляха този болезнен въпрос. Тя беше умно момиче и внимателно проследяваше логичната си верига, брънка по брънка, повтаряйки си ги, както горчиво каещ се грешник сигурно повтаря ужасните си молитви на пълно откровение и отчаяние.

Спомни си един филм, който бе гледала някога по телевизията, „Старски и Хъч“. В него напъхаха в затвора едно ченге, в килията на лошия човек, който знаеше всичко за обирите. Ченгето, което се преструваше на затворник, бе тяхната „връзка“.

Джон Рейнбърд „връзка“ ли е?

Баща й твърди, че да. А защо да я лъже баща й?

На кого вярваш? На Джон или на татко? На татко или на Джон?

Не, не, не повтаряше постоянно, монотонно съзнанието й… без никакъв ефект. Измъчваха я съмнения, каквито никое осемгодишно момиченце не би трябвало да понася. И когато заспа, дойде и сънят. Само че този път видя лицето на силуета, който закриваше светлината.

— Добре де, какво има? — свадливо попита Хокстетър.

Тонът му показваше, че ще е най-добре да е нещо страхотно, дяволски важно. Той гледаше неделния филм на Джеймс Бонд у дома си, когато телефонът иззвъня и един глас му съобщи, че е възможно да изникне проблем с момиченцето. Хокстетър не дръзна да разпитва за характера на проблема по отворената линия. Направо тръгна, както си беше, по чифт изпръскани с боя дънки и тениска.

Пристигна изплашен, задъвкал хапче, за да уталожи кипенето на киселините в стомаха си. Бе целунал жена си за довиждане и в отговор на вдигнатите й вежди беше обяснил, че е възникнал дребен проблем с едно от съоръженията и ще се върне веднага. Зачуди се какво ли би казала, ако знаеше, че „дребният проблем“ може всеки момент да го убие.

Сега стоеше тук, загледан в призрачния инфрачервен монитор, с който наблюдаваха Чарли, когато лампите бяха изгасени, и отново копнееше всичко вече да е свършило и момиченцето да е отстранено. Той никога нямаше да се съгласи на това, ако цялата работа беше един академичен проблем, изложен в поредица от сигурни папки. Но истината беше горяща стена от сгуробетонови блокчета; истината беше точкова температура от над шестнайсет хиляди градуса; истината беше, че Брад Хаук заговори за силите, които движат механизма на вселената; и истината беше, че той ужасно се страхуваше. Имаше чувството, че седи върху нестабилен атомен реактор.

Дежурният, Нири, се обърна при влизането на Хокстетър.

— Кап слезе да я посети около пет — докладва той. — Тя дори не побутна вечерята. Легна си рано.

Хокстетър погледна монитора. Чарли неспокойно се въртеше на ръба на леглото си, напълно облечена.

— Май сънува кошмар.

— По-скоро цяла серия от кошмари — мрачно се съгласи Нири. — Обадих се, защото температурата вътре се повиши с три градуса през последния час.

— Не е много.

— Много е, когато топлината в стаята се контролира по начина, по който се контролира в тази. Няма съмнение, че тя го прави.

Хокстетър обмисли чутото, хапейки кокалчетата си.

— Смятам, че някой трябва да влезе там и да я събуди — завърши Нири, стигнал накрая до същността.

— Затова ли ме докара тук? — изкрещя Хокстетър. — За да събудя едно дете и да му дам чаша топло мляко?

— Не исках да надхвърлям пълномощията си — студено отвърна Нири.

— Добре — преглътна останалото Хокстетър. Момиченцето трябваше да бъде събудено, ако температурата продължи да се покачва, а в случай че е достатъчно изплашена, съществува реалната опасност да тласне по първия човек, когото види, като отвори очи. В края на краищата те се бяха заели да премахнат задръжките на пирокинетичната й способност и напълно бяха успели.

— Къде е Рейнбърд? — попита той.

Нири вдигна рамене.

— На лов за невестулки в Уинипег, доколкото знам. Но по отношение на нея, той не е на работа. Мисля, че ще стане доста подозрителна, ако се появи с…

Електронният термометър, вграден в контролното табло на Нири, присветна един нов градус, поколеба се, после в бърза последователност светна още два пъти.

— Някой трябва да влезе там — настоя Нири с малко по-несигурен глас. — Вътре вече е двайсет и четири. Ами ако вземе да избухне?

Хокстетър се опита да измисли какво да направи, но мозъкът му сякаш се бе вледенил. Той вече обилно се потеше, но устата му бе пресъхнала като вълнен чорап. Искаше му се да си бъде вкъщи, отпуснат в удобния си фотьойл и да гледа как Джеймс Бонд преследва СМЕРШ или каквото, по дяволите, и да е. Не искаше да се намира тук. Не искаше да гледа червените номерца под малкото стъклено квадратче и да очаква внезапно да се втурнат нагоре в десетки, петдесетки и стотици, както когато стената от сгуробетонови блокчета…

Мисли! — изкрещя на себе си той. — Какво ще правиш? Какво…

— Тя току-що се събуди — прошепна Нири.

Двамата съсредоточено загледаха монитора. Чарли беше свалила крака на пода и седеше с наведена глава, подпряла бузи с длани, с паднала над лицето й коса. След миг тя стана и отиде в банята с безизразна физиономия и почти затворени очи — по-скоро спяща, отколкото будна, реши Хокстетър.

Нири щракна едно от ключетата и мониторът за банята заработи. Сега, на светлината на флуоресцентната лампа, картината беше ярка и контрастна. Хокстетър очакваше тя да отиде до тоалетната, но Чарли просто спря до вратата и се загледа в чинията.

— О, Дево Марийо, вижте! — промърмори Нири.

Водата в тоалетната чиния бе започнала леко да вдига пара. Това продължи повече от минута (1,21 по отчетите на Нири), после Чарли отиде до тоалетната, пусна водата, изпи две чаши вода и се върна в леглото. Този път сънят й изглеждаше по-спокоен и дълбок. Хокстетър погледна термометъра и видя, че е спаднал с два градуса. Докато го гледаше, спадна още, до двайсет и един — само един градус над нормалната температура на апартамента.

Той остана с Нири до след полунощ.

— Отивам вкъщи да си лягам. Ще опишеш всичко, нали?

— За това ми се плаща — отговори безизразно Нири.

Хокстетър се прибра. На следващия ден написа доклад, в който намекваше, че независимо какви знания ще получат от по-нататъшните опити, трябва да ги съпоставят с евентуалните рискове, които по негово мнение нарастват твърде бързо, за да ги посрещат спокойно.



Чарли не си спомняше почти нищо от нощта. Помнеше, че й стана горещо и отиде да се освободи от топлината. Помнеше и съня, но съвсем бегло — чувството на свобода,

(отпред е светлината — краят на гората, откритото пространство, където с Некромант ще препускат вечно)

смесено с чувство на страх и загуба. Това е било неговото лице, било е лицето на Джон през цялото време. И може би тя го е знаела. Може да го е знаела

(пожар в гората не закачай конете моля те не закачай конете)

през цялото време.

Когато се събуди на следващата сутрин, страхът, объркването и опустошението бяха започнали своето вероятно неизбежно превъплъщение в блестящ и твърд кристал на гняв.

„По-добре ще е да не се пречка в сряда — помисли си тя. — Просто ще е по-добре. Ако действително е направил всичко това, по-добре ще е да не се приближава до татко и до мен в сряда.“

Рейнбърд влезе късно същата сутрин, подкарал количката си с почистващите препарати, парцали, гъби и метли. Бялата му униформа на чистач се полюшваше около него.

— Здрасти, Чарли.

Чарли седеше на дивана и разглеждаше книжка с картинки. Тя вдигна очи, а лицето й в този първи миг остана бледо, сериозно… и предпазливо. Кожата изглеждаше твърде силно опъната над скулите й. После тя се усмихна. Но това не е обичайната й усмивка, помисли си Рейнбърд.

— Здравей, Джон.

— Не изглеждаш особено розово тази сутрин, Чарли, прощавай, че ти го казвам.

— Не спах много добре.

— О, тъй ли? — Той знаеше, че е така. Онзи глупак Хокстетър почти се беше подмокрил, задето насън бе вдигнала температурата в стаята с пет шест градуса. — Съжалявам. Нещо заради татко ти ли?

— Предполагам — тя затвори книгата и се изправи. — Май ще ида да полегна малко. Нещо нямам настроение нито за приказки, нито за нищо.

— Естествено. Отивай.

Той я проследи с поглед и щом вратата се затвори, се запъти към кухнята да си напълни кофата. Имаше нещо в начина, по който го погледна. В усмивката. Тя не му хареса. Изкарала е тежка нощ, добре. На всеки му се случва понякога и на другата сутрин се сопва на жена си или гледа право през вестника. Нормално. Но… нещо в него започна да вдига тревога. От седмици не го беше гледала по този начин. Тази сутрин не се втурна към него нетърпелива и радостна да го види и това също не му харесваше. Днес беше останала на разстояние. Усети безпокойство. Може и да беше последица от тежката нощ и възможно бе лошите сънища предишната нощ да са били предизвикани от нещо в храната, но все едно, той се обезпокои.

А и още нещо му се въртеше в главата: вчера късно следобед бе идвал да я види Кап. Никога преди не бе имало подобен случай.

Рейнбърд остави кофата на земята и топна парцала на дръжка вътре. Намокри го, изстиска го и започна да бърше пода с дълги, бавни движения. Обезобразеното му лице беше спокойно и отпуснато.

Дали си идвал да ми забиеш ножа в гърба, Кап? Сметнал си, че ти стига толкова? Или пък прости си плюл на мен?

Ако последното беше вярно, значи сериозно е сгрешил в преценката си за Кап. Хокстетър е едно. Опитът на Хокстетър със сенатски комисии се свежда почти до нула: копване тук, копване там. Подкрепителни одобрения. Той може да си позволи лукса да се отдава на страха си. Кап не може. Кап знае, че няма такова нещо като „достатъчно доказателства“, особено когато става дума за толкова потенциално (разбирай „сигурно“) избухлив материал като Чарли Макджий. И Кап ще иска не просто влагане на капитали, като се яви на онова закрито заседание — от устните му ще се отрони най-страшната и тайнствена от всички бюрократични фрази: дългосрочно влагане на капитали. А на заден план, непроизнесен, но възможен, ще стои изводът за евгениката. Рейнбърд предполагаше, че накрая Кап ще намери за невъзможно да избегне присъствието на група сенатори тук, долу, които да гледат изпълненията на Чарли. Може би ще им позволи да водят децата си, помисли си Рейнбърд, докато миеше. По-интересно е от тренираните делфини в „Света на морето“.

Кап знае, че има нужда от цялата помощ, която успее да получи. Защо тогава е слизал снощи при нея? Защо клати лодката?

Рейнбърд изстиска парцала и загледа как мръсната вода изтича обратно в кофата. Той хвърли поглед през отворената кухненска врата към затворената врата на спалнята. Чарли го бе затворила отвън и това не му харесваше.

Правеше го много, много нервен.



В тази вечер, понеделник, в началото на октомври, откъм юг нахлу умерено силен вятър и развя дрипави черни облаци пред пълната луна, която се излежаваше като бременна жена точно над хоризонта. Първите листа с лек шум падаха върху спретнато подстриганата трева по земите на Арсенала, за да бъдат събрани на сутринта от неуморимата армия на градинарите. Някои с въртене падаха над езерцето с патиците, където се понасяха като малки лодки. Във Вирджиния пак бе настъпила есен.

В своето жилище Анди гледаше телевизия и все още се съвземаше от главоболието. Безчувствените петна по лицето му намаляха по размери, но не изчезнаха. Можеше само да се надява, че ще бъде готов до сряда следобед. Ако всичко потръгне, както го бе планирал, ще има възможност да задържи количеството на наложителните тласъци до крайния минимум. Ако Чарли е получила бележката му и успее да дойде в конюшнята… тогава тя ще стане неговият тласък, неговият лост, неговото оръжие. Кой ще спори с него, когато разполага със сила, равностойна на атомно оръжие?

Кап си беше вкъщи в Лонгмънт Хилс. Както и вечерта, когато Рейнбърд му беше на гости, той пиеше бренди и от стереото се лееше тиха музика. Тази вечер — Шопен. Кап седеше на дивана. Срещу него, облегната под две копия на Ван Гог, се намираше старата му и издраскана чанта за голф. Той я донесе от мазето, където се бяха струпали купища спортни принадлежности през дванайсетте години, в които живя тук с Джорджия, докато не се намираше със задача някъде другаде по света. Донесе чантата за голф в хола, защото напоследък, изглежда, не можеше да изкара голфа от ума си. Голфа и змиите.

Донесе чантата за голф с намерение да извади всички стикове и да ги огледа, да ги докосне, да провери дали това няма да успокои мислите му, но един от стиковете започна да прилича на… е, звучи невероятно (абсурдно всъщност), но един от стиковете сякаш помръдна. Като че ли изобщо не беше стик за голф, а змия, отровна змия, изпълзяла там вътре…

Кап пусна чантата до стената и избяга. Половин чаша бренди успокои треперещите му ръце. Когато чашата свърши, той беше в състояние да си внуши, че те не са треперили изобщо.

Започна на вдига чашата към устата си и замръзна. Ето го пак! Движение… или само зрителна измама?

Зрителна измама, разбира се. В проклетата му чанта за голф няма никакви змии. Само стикове, които не е използвал достатъчно напоследък. Все е прекалено зает. А беше доста добър играч навремето. Не като Никълъс или Том Уотсън, по дяволите, не, но можеше да държи посоката. А не винаги да сече като Пък. Кап не обичаше да сече топката, защото тогава тя се търкулва извън игрището, във високата трева, а там понякога има…

Вземи се в ръце. Просто се вземи в ръце. Ти капитанът ли си все още, или не?

Ръцете му отново трепереха. Как започна всичко? Какво, за Бога, го предизвика? Понякога му се струваше, че има обяснение, някакво съвсем логично обяснение — нещо, което някой е казал и той просто… не може… да си го спомни. Но друг път

(като сега Господи като сега)

се чувстваше на ръба на нервното разстройство. Чувстваше се, като че ли тези чужди мисли, от които не можеше да се отърве, разкъсват мозъка му като топъл крем карамел.

(ти капитанът ли си или не?)

Кап хвърли внезапно чашата си в огнището и тя изгърмя като бомба. От свитото му гърло се изплъзна задавено изхлипване — като нещо развалено, което на всяка цена трябва да бъде изхвърлено. Тогава той се застави да прекоси стаята (движеше се като на кокили, с пиянско залитане), сграбчи презрамката на чантата си за голф (май нещо пак мърдаше и се местеше там вътре… месссссти се … и съссска) и я преметна през рамо. Помъкна я към потъналата в сенки пещера на мазето, събрал цялата си смелост, с избили по челото огромни бистри капки пот. Лицето му беше вкаменено в гримаса на страх и нерешителност.

„Там няма нищо друго, освен стикове за голф, там няма нищо друго, освен стикове за голф“ — припяваше неспирно съзнанието му и той на всяка крачка очакваше от чантата да изпълзи нещо дълго и кафяво, с топчести черни очи и малки, остри, изпускащи отрова зъби и да ги забие като две носещи смърт игли във врата му.

Когато се върна в хола, Кап се почувства много по-добре. Ако се изключеше натрапчивото главоболие, той се чувстваше много по-добре.

Пак можеше да мисли свързано.

Почти.

Той се напи.

И на сутринта се чувстваше по-добре.

За малко.



Рейнбърд прекара тази ветровита вечер в събиране на информация. Обезпокоителна информация. Първо отиде да говори с Нири, човека, стоял пред монитора предишната вечер, когато Кап бе посетил Чарли.

— Искам да видя записите — каза Рейнбърд.

Нири не се впусна в спорове. Той настани Рейнбърд в малка кабинка в залата, с лентите от неделята и едно видео „Сони“, комплектовано с устройство за увеличаване и стопиране на кадрите. Радваше се да се отърве от него и само се молеше да не се върне да иска още нещо. Момиченцето му стигаше. А Рейнбърд, противен като влечуго, го плашеше дори повече.

Лентите бяха тричасови, номерирани от 0000 до 0300 и така нататък. Рейнбърд намери тази с Кап и я изгледа четири пъти, помръдвайки само за да я пренавие до мястото, където Кап казва: „Е, аз ще тръгвам. Но ще наминавам, Чарли. И не се тревожи.“

Но на тази лента имаше много неща, които тревожеха индианеца.

Не му хареса видът на Кап. Той сякаш бе остарял; от време на време, докато говореше с Чарли, загубваше нишката на мисълта си като човек, започнал да изкуфява. Очите му имаха отчужден, замаян израз, който обезпокоително напомняше на Рейнбърд за нервно разстройство, настъпващо след участие в много битки, уместно наречено веднъж от един негов боен другар „диарично размекване на мозъка“.

„Смятам, че ще успея да уредя всичко до… сряда. Да, до сряда със сигурност.“

Защо, в името на Бога, беше казал това?

Създаването на такава надежда в съзнанието на детето бе най-сигурният начин според Рейнбърд за изтръгване от корен на всякаква възможност за по-нататъшни опити. Очевидното заключение бе, че Кап играе някакви свои игрички — прави интрига по най-добрите традиции на Арсенала.

Но Рейнбърд не го вярваше. Кап не приличаше на човек, зает с интрига. Той изглеждаше дълбоко разстроен. Онази реплика, например, за това как бащата на Чарли играел голф, беше паднала направо от небето. Нямаше връзка с нищо, за което бяха говорили преди, и с нищо казано после. Рейнбърд се опита да допусне, че е била някаква кодова фраза, но това бе явна нелепост. Кап знаеше, че всичко се следи от монитори, записва се и е обект на почти постоянно преглеждане. Той можеше да скрие и по-добре една лъжлива фраза. Реплика за голф. Тя просто увисваше там, неуместна и озадачителна.

А освен това и краят.

Рейнбърд го връща няколко пъти. Кап прави пауза. „О, за малко щях да забравя.“ И й пъхва нещо в ръката, към което тя поглежда с любопитство и го слага в джоба на роклята си.

Рейнбърд движеше пръстите си върху копчетата на видеото и Кап каза: „О, за малко щях да забравя“ шест, седем пъти. Той й подаде нещото шест, седем пъти. Отначало Рейнбърд помисли, че е дъвка, но после използва устройствата за стопиране и увеличаване. И се убеди, че то най-вероятно е бележка.

По дяволите, Кап, какво си намислил?

Той прекара остатъка от тази нощ и ранните часове от вторник сутринта пред компютъра, като викаше всяко късче информация за Чарли Макджий, за което се сетеше, и търсеше някаква следа. Нямаше нищо. От напрягането на очите започна да го боли глава, Рейнбърд вече ставаше да изгаси лампите, когато го осени внезапно хрумване, една съвсем неочаквана връзка. Тази работа трябва да има нещо общо не с Чарли, а с тлъстата, наркоманизирана нула — нейния баща.

Пайнчът. Хърман Пайнчът, който отговаряше за Анди Макджий, преди седмица се убива по един от най-страховитите начини, които Рейнбърд можеше да си представи. Очевидно неуравновесен. Смахнат. Бръмбари в главата. Кап завежда Анди на погребението — може би малко странно, ако наистина се позамислиш, но съвсем не се набива на очи.

После Кап започва да се държи особено — говори за голф и предава бележки.

Това е абсурд. Той е изчерпан.

Рейнбърд стоеше с пръсти върху ключа на осветлението. Екранът на компютъра грееше в убитозелено, с цвят на прясно изкопан изумруд.

Кой твърди, че е изчерпан? Самият той?

А има и още нещо, изведнъж осъзна Рейнбърд. Пайнчът вдига ръце от Анди, решава да го изпрати в базата на Мауи. Щом Анди с нищо не можел да покаже на какво е способен „Серия шест“, нямало смисъл да го държат тук… а и щяло да е по-сигурно да го отделят от Чарли. Добре. Но след това Пайнчът си променя рязко мнението и взима решение да включи в плана нова серия опити.

После Пайнчът решава да изключи боклукомелачката… както си работи.

Рейнбърд се върна до пулта на компютъра. Той спря, позамисли се и набра:

ЗДРАВЕЙ КОМПЮТЪР/ ПРОВЕРИ ПОЛОЖЕНИЕ АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112/ ПО-НАТАТЪШНИ ОПИТИ/ КОМПЛЕКС МАУИ/ Q4

ОБРАБОТКА НА ДАННИТЕ — замига компютърът и миг по-късно: — ЗДРАВЕЙ РЕЙНБЪРД/ АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112 НИКАКВИ ПО-НАТАТЪШНИ ОПИТИ/ ПО НАРЕЖДАНЕ НА „СКОРЕЦ“/ ЗАПЛАНУВАНО ЗАМИНАВАНЕ ЗА МАУИ 15,00 ЧАСА 9 ОКТОМВРИ/ ПО НАРЕЖДАНЕ НА „СКОРЕЦ“/ ВВБ АНДРЮС — ВВБ ДЪРБАН [ИЛ] — АЕРОДРУМ КАЛАМИ [ХА]/ КРАЙ

Рейнбърд си погледна часовника. Девети октомври е сряда. Анди тръгва от Лонгмънт за Хаваите утре следобед. По чие нареждане? По нареждане на „Скорец“, значи самия Кап. Но Рейнбърд за първи път чува за всичко това.

Пръстите му пак затанцуваха по клавишите.

ПРОВЕРИ ВЕРОЯТНОСТ АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112/ ПРЕДПОЛАГАЕМА СПОСОБНОСТ ЗА ХИПНОТИЧНО ВНУШЕНИЕ/ ВЪВ ВРЪЗКА С ХЪРМАН ПАЙНЧЪТ

Трябваше да прекъсне, за да погледне номера на Пайнчът в измачкания и мръсен кодов указател, който бе натъпкал в задния си джоб, преди да дойде.

14409 Q4

ОБРАБОТКА НА ДАННИТЕ — отговори компютърът и толкова дълго остана празен, че Рейнбърд започна да мисли, че е сбъркал в програмирането и ще получи само едно „609“ в отговор на усилията си.

Накрая компютърът излъчи:

АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112/ ВЕРОЯТНОСТ ЗА ХИПНОТИЧНО ВНУШЕНИЕ 35 %/ ВЪВ ВРЪЗКА С ХЪРМАН ПАЙНЧЪТ/ КРАЙ

ТриЙсет и пет процента?!

Но как е възможно?

Добре, помисли си Рейнбърд, хайде да изхвърлим Пайнчът от проклетото уравнение и да видим какво ще се получи.

Той набра:

ПРОВЕРИ ВЕРОЯТНОСТ АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112/ ПРЕДПОЛАГАЕМА СПОСОБНОСТ ЗА ХИПНОТИЧНО ВНУШЕНИЕ Q4

ОБРАБОТКА НА ДАННИТЕ — замига компютърът и този път отговорът му дойде в разстояние на петнаЙсет секунди. — АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112/ ВЕРОЯТНОСТ ЗА ХИПНОТИЧНО ВНУШЕНИЕ 2 %/ КРАЙ

Рейнбърд се облегна назад, затвори здравото си око и усети да го обзема тържество сред силното туптене в главата му. Беше задал важните въпроси отзад напред, но това е цената, която хората плащат за интуитивните си скокове, скокове, напълно неизвестни на един компютър, дори когато е програмиран да казва „Здравей“, „Довиждане“, „Съжалявам (името на задаващия програмата)“, „Много жалко“ и „О, по дяволите“.

Компютърът не вярваше да има кой знае каква вероятност Анди да е запазил способността си за хипнотично внушение… докато не се прибавеше факторът Пайнчът. Тогава процентът скачаше почти до небето.

Напечата:

ПРОВЕРИ ЗАЩО ПРЕДПОЛАГАЕМА СПОСОБНОСТ ЗА ХИПНОТИЧНО ВНУШЕНИЕ АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112 (ВЕРОЯТНОСТ) СЕ ВДИГА ОТ 2 % ДО 35 %, КОГАТО СЕ СВЪРЖЕ С/ ХЪРМАН ПАЙНЧЪТ 14409 Q4

ОБРАБОТКА НА ДАННИТЕ — отговори компютърът, а след това: — ХЪРМАН ПАЙНЧЪТ 14409 ОТСЪДЕНО САМОУБИЙСТВО/ ВЕРОЯТНОСТТА ВЗИМА ПРЕДВИД АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112 МОЖЕ ДА Е ПРЕДИЗВИКАЛ САМОУБИЙСТВОТО/ ХИПНОТИЧНО ВНУШЕНИЕ/ КРАЙ

Ето го къде било, точно тук, в банките на най-големия и сложен компютър на западното полукълбо. Само е чакало някой да зададе правилните въпроси.

„Да допуснем, че го захраня с подозренията си за Кап все едно са факти?“ — запита се Рейнбърд и реши да опита. Извади пак кодовия указател и погледна номера на Кап.

ПОПЪЛНИ — отпечата той. — КАПИТАН ДЖЕЙМС ХОЛИСТЪР 16040/ СЪПРОВОЖДА ПОГРЕБЕНИЕТО НА ХЪРМАН ПАЙНЧЪТ 14409 С/ АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112 F4

ПОПЪЛНЕНО — отвърна компютърът.

ПОПЪЛНИ — отново напечата Рейнбърд. — КАПИТАН ДЖЕЙМС ХОЛИСТЪР 16040/ НАПОСЛЕДЪК ПОКАЗВА ПРИЗНАЦИ НА СИЛЕН УМСТВЕН СТРЕС F4

609 — реагира компютърът. Очевидно не различаваше „умствен стрес“ от „тра-ла-ла“.

— Ухапи ме отзад — промърмори Рейнбърд и опита отново.

ПОПЪЛНИ/ КАПИТАН ДЖЕЙМС ХОЛИСТЪР 16040/ НАПОСЛЕДЪК ОСУЕТЯВА ПЛАНОВЕ ОТНОСНО ЧАРЛИН МАКДЖИЙ 14111 F4

ПОПЪЛНЕНО

— Ще го попълниш, къде ще ходиш. Дай да видим какво излезе.

Пръстите му се върнаха върху клавишите.

ПРОВЕРИ ВЕРОЯТНОСТ АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112/ ПРЕДПОЛАГАЕМА СПОСОБНОСТ ЗА ХИПНОТИЧНО ВНУШЕНИЕ/ ВЪВ ВРЪЗКА С ХЪРМАН ПАЙНЧЪТ 14409/ ВЪВ ВРЪЗКА С КАПИТАН ДЖЕЙМС ХОЛИСТЪР 16040 Q4

ОБРАБОТКА НА ДАННИТЕ — показа компютърът и Рейнбърд се облегна да чака, наблюдавайки екрана. Два процента беше твърде малко. ТриЙсет и пет процента все още не беше достатъчно за залагане. Но…

Компютърът сега излъчи следното:

АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112/ ВЕРОЯТНОСТ ЗА ХИПНОТИЧНО ВНУШЕНИЕ 90 %/ ВЪВ ВРЪЗКА С ХЪРМАН ПАЙНЧЪТ 14409/ ВЪВ ВРЪЗКА С КАПИТАН ДЖЕЙМС ХОЛИСТЪР 16040/ КРАЙ

Така скачаше до деветдесет процента. А това вече беше достатъчно за залагане.

И още две неща, за които Джон Рейнбърд би се обзаложил: първо, че това, което Кап бе връчил на момиченцето, действително е бележка за Чарли от нейния баща, и второ, че тя съдържа някакъв план за бягство.

— Ах ти, подъл стар мошенико! — промърмори Джон Рейнбърд не без възхищение.

Като се приведе отново към компютъра, той набра:

600 ДОВИЖДАНЕ КОМПЮТЪР 600

604 ДОВИЖДАНЕ РЕЙНБЪРД 604

Рейнбърд го изключи и се разкиска.



Рейнбърд се прибра в къщата, в която беше отседнал, и заспа облечен. Събуди се във вторник по обяд и се обади на Кап, че няма да идва този следобед. Хванал бил лоша настинка, вероятно начало на грип, и не искал да рискува да зарази Чарли.

— Надявам се да не ти попречи да идеш утре до Сан Диего — отвърна оживено Кап.

— До Сан Диего ли?

— Три досиета. Строго секретни. Имам нужда от куриер. Ти ще бъдеш. Самолетът ти излита от Андрюс утре, в седем нула нула.

Умът на Рейнбърд заработи трескаво. И това е работа на Анди Макджий. Макджий знае за него. Разбира се, че знае. И го е написал в бележката до Чарли заедно с налудничавия си план за бягство. То обяснява защо момиченцето се държа толкова особено вчера. На отиване или на връщане от погребението на Пайнчът Анди е дал един хубав силен тласък на Кап и той си е изпял всичко. Макджий трябва да излети от Андрюс утре следобед; сега Кап му нарежда той, Рейнбърд, да замине утре сутринта. Макджий използва Кап, за да го махне от пътя си. Той…

— Рейнбърд? Там ли си?

— Тук съм. Не можеш ли да изпратиш някой друг? Чувствам се като парцал, Кап.

— На никой друг не вярвам така, както на теб — отговори Кап. — Този материал е като динамит. Не бихме искали… някоя змия в тревата… да го грабне.

— Змия ли? — попита Рейнбърд.

— Да! Змия! — почти изпищя Кап.

Макджий действително го е тласнал и вътре в Кап Холистър се носи някаква бавноподвижна лавина. Рейнбърд внезапно доби усещането — не, интуитивната сигурност, че ако откаже на Кап и просто продължи да упорства, той ще се взриви… както бе станало с Пайнчът.

Иска ли да го направи?

Той реши, че не иска.

— Добре — съгласи се Рейнбърд. — Ще бъда на самолета. Седем нула нула. Заедно с всички проклети антибиотици, които успея да погълна. Ти си копеле, Кап.

— Мога да докажа потеклото си без сянка на съмнение — реагира Кап, но подхвърлената шега беше насилена и празна. В гласа му звучеше облекчение и несигурност.

— Да, вярвам ти.

— Можеш да изиграеш и някоя партия голф, докато си там.

— Аз не играя… — Голф. Беше споменал голфа и пред Чарли — голф и змии. Някак си тези две неща участваха в странната въртележка, която Макджий бе задвижил в мозъка на Кап. — Да, може и да изиграя.

— Отиди на Андрюс към шест и половина — поръча Кап — и питай за Дик Фолсъм. Той е адютант на майор Пъкъридж.

— Добре. — Рейнбърд нямаше никакво намерение утре да се намира в близост до военновъздушната база Андрюс. — Довиждане, Кап.

Индианецът затвори и седна на леглото. Нахлузи старите си окъсани мокасини и започна да крои планове.

ЗДРАВЕЙ КОМПЮТЪР/ ПРОВЕРИ ПОЛОЖЕНИЕ ДЖОН РЕЙНБЪРД 14222/ ВВБ АНДРЮС [K] ДО САН ДИЕГО [КА] КРАЙНО НАЗНАЧЕНИЕ/ Q9

ЗДРАВЕЙ КАП/ ПОЛОЖЕНИЕ ДЖОН РЕЙНБЪРД 14222/ АНДРЮС [К] ДО САН ДИЕГО [КА] КРАЙНО НАЗНАЧЕНИЕ/ НАПУСКА ВВБ АНДРЮС 0700 ЧАСА ИЗТОЧНО СТАНДАРТНО ВРЕМЕ/ ПОЛОЖЕНИЕ ОКЕЙ/ КРАЙ

Компютрите са като деца, помисли си Рейнбърд, щом прочете това съобщение. Той просто вкара новия код на Кап — Кап ще откачи, ако разбере, че го знае — и що се отнася до компютъра, той се превърна в Кап. Започна да си подсвирква без определена мелодия. Беше точно след залез слънце и Арсенала сънливо се носеше по вълните на ежедневието.

ПОПЪЛНИ СТРОГО СЕКРЕТНО

КОД МОЛЯ

КОД 19180

КОД 19180 — повтори компютърът. — ГОТОВ ДА ПОПЪЛНЯ СТРОГО СЕКРЕТНО

Рейнбърд се поколеба само за миг и набра:

ПОПЪЛНИ/ ДЖОН РЕЙНБЪРД 14222/ АНДРЮС [К] ДО САН ДИЕГО [КА] КРАЙНО НАЗНАЧЕНИЕ/ ОТМЕНЯМ/ ОТМЕНЯМ/ ОТМЕНЯМ F9 (19180)

ПОПЪЛНЕНО

После, с помощта на кодовия указател, Рейнбърд нареди на компютъра кого да информира за промяната: Виктор Пъкъридж и неговия адютант Ричард Фолсъм. Тези нови инструкции ще залегнат в полунощния телекс до Андрюс и самолетът, на който трябва да се качи, просто ще отлети без него. Никой нищо няма да разбере, включително и Кап.

600 ДОВИЖДАНЕ КОМПЮТЪР 600

604 ДОВИЖДАНЕ КАП 604

Рейнбърд се отблъсна от пулта. Можеше и още тази вечер да сложи край на цялата тази работа, разбира се. Но няма да е убедителен. Компютърът ще го подкрепи до известно ниво, но компютърните вероятности не са доказателство. По-добре е да ги спре, след като започнат и всичко излезе наяве. А е и по-забавно.

Цялата история беше забавна. Докато те наблюдаваха момиченцето, мъжът си е възстановил способността или пък през цялото време успешно я е крил от тях. Вероятно си изхвърля лекарството. Сега той управлява Кап, което означава, че е само на една крачка от управлението на организацията, която първоначално го бе превърнала в затворник. Наистина беше много забавно: Рейнбърд знаеше от опит, че краят на играта често е такъв.

Нямаше представа какво точно е запланувал Макджий, но можеше да се досети. Ще отидат до Андрюс наистина, но Чарли ще е с тях. Кап може да я измъкне от територията на Арсенала без особени проблеми — Кап, и вероятно никой друг в целия свят. Ще отидат до Андрюс, но не и до Хаваите. Анди може да планира да изчезнат във Вашингтон или да слязат от самолета в Дърбан, където Кап ще бъде програмиран да поиска служебна кола. В този случай ще изчезнат в Шайтаун — само за да се появят отново няколко дни по-късно в крещящите заглавия на чикагския „Трибюн“.

Полюбува се малко на идеята да не им застава на пътя изобщо. И така ще е забавно. Кап сигурно ще завърши в приют за душевноболни, бълнуващ за стикове за голф и змии в тревата, или ще посегне на живота си. Колкото до Арсенала: със същия успех можеше да си представи какво би останало от един мравуняк след избухването на четвърт литър нитроглицерин под него. Рейнбърд предполагаше, че най-много пет месеца след като пресата надуши за „Странните изпитания на семейство Макджий“, Арсенала ще престане да съществува. Той не чувстваше никаква преданост към Арсенала и никога не бе чувствал. Сам си беше господар, осакатен воин на съдбата, меднокож ангел на смъртта, и положението му тук не струваше за него и колкото една фъшкия. Не Арсенала притежаваше неговата вярност.

А Чарли.

Те двамата имаха насрочена среща. Той ще я погледне в очите и тя ще погледне в неговите… и нищо чудно да пристъпят заедно отвъд пламъците. Фактът, че може да спаси света от някакъв почти невъобразим апокалипсис, като я убие, също не играеше роля в неговите сметки. Той не дължеше на света повече преданост, отколкото на Арсенала. Светът, не по-малко от Арсенала, го бе изкоренил от едно затворено общество, което единствено би могло да спаси душата му… или да го превърне в безвредния безгръбначен индианец Джо, зареждащ коли на някоя бензиностанция или продаващ имитации на кукли качина[1] на някоя крайпътна сергийка по магистралата между Флагстаф и Финикс.

Но Чарли, Чарли!

От онази безкрайна вечер в мрака на късото съединение те бяха вкопчени в един дълъг валс на смъртта. Подозренията му от ранната утрин във Вашингтон, когато ликвидира Уонлес, се превърнаха в неопровержима увереност: момиченцето е негово. Но това ще бъде акт на любов, а не на разрушение, защото и обратното почти със сигурност е вярно.

Той нямаше нищо против. В много отношения му се искаше да умре. А да умре от нейната ръка, в нейните пламъци, щеше да бъде акт на разкаяние… а може би и на опрощение.

Събере ли се веднъж с баща си, тя ще се превърне в заредена пушка… не, в заредена огнехвъргачка.

Той ще я наблюдава и ще им позволи да се срещнат. Какво ли ще стане тогава? Кой би могъл да знае?

И няма ли едно такова знание да му развали удоволствието?


Бележки

[1] Кукли, които олицетворяват носещия дъжд дух Качина при индианците шошони. — Б. пр. ↑



Тази вечер Рейнбърд отиде във Вашингтон и намери един гладен адвокат, който работеше до късно. Той му даде триста долара в дребни банкноти и сложи малкото си дела в ред, за да бъде готов за следващия ден.

В сряда Чарли Макджий стана в шест часа сутринта, свали си нощницата и се пъхна под душа. Тя се изкъпа, след което пусна само студената вода и остана трепереща под струята още цяла минута. Избърса се и старателно се облече — памучни гащички, копринено комбинизонче, тъмносини три-четвърти чорапки, дънковото си костюмче. Завърши, като обу старите си удобни мокасини.

Тя смяташе, че няма да успее изобщо да заспи миналата нощ, както бе изпълнена със страх и вълнение. Но заспа. И сънува до безкрайност не Некромант и бягството му през гората, а майка си. Това беше странно, защото тя вече не мислеше за майка си така често, както по-рано; от време на време образът Й се появяваше замъглен и далечен в паметта Й, като избеляла снимка. Но в сънищата Й от предишната нощ лицето на майка Й — смеещи се очи, топлите Й плътни устни — беше толкова ясно, сякаш Чарли го бе гледала до вчера.

Сега, облечена и готова за деня, с лице, изчистено от неестествените бръчици на напрегнатост, тя изглеждаше спокойна. На стената до вратата за кухнята, точно под ключа за осветлението, бяха монтирани в плочка от излъскан хром бутон за повикване и решетка за разговаряне. Тя натисна бутона.

— Да, Чарли?

Познаваше притежателя на гласа само като Майк. В седем часа — след около половин час — Майк си тръгваше и идваше Луис.

— Искам този следобед да отида до конюшнята и да видя Некромант. Ще кажеш ли на някого?

— Ще оставя бележка за доктор Хокстетър, Чарли.

— Благодаря. — Тя замълча за миг. Започваш да разпознаваш гласовете им. Майк, Луис, Гари. В съзнанието ти изникват образи за външния им вид според твоята представа, както си представяш и дисководещите по радиото. Започваш да ги харесваш. Тя изведнъж осъзна, че почти със сигурност никога повече няма пак да разговаря с Майк.

— Има ли още нещо, Чарли?

— Не, Майк. Приятен… Приятно прекарване.

— Оо, благодаря, Чарли — рече Майк, изненадан и доволен. — И на тебе.

Тя включи телевизора на програмата, която всяка сутрин предаваше серийки от „Моряка Попeй“. Той тъкмо вдишваше спанак през лулата си и се подготвяше да извади душата на Блуто. Един часът изглеждаше на цяла ера разстояние.

Ами ако доктор Хокстетър Й откаже?

На телевизионния екран показваха разрез от мускулите на Попeй. Във всеки от тях имаше около шестнайсет турбодвигатели.

Най-добре ще е да не ми отказва. Най-добре. Защото отивам. Така или иначе, отивам.



Почивката на Анди не беше лека и ползотворна като на дъщеря му. Той се мята и въртя, задрямва от време на време, после се сепва от дрямката точно щом започнеше да се задълбочава, защото до съзнанието му се докосваше някакъв кошмар с ужасно начало. Единственото, което си спомняше, беше как Чарли се олюлява по пътеката между клетките в конюшнята с изчезнала глава, а от врата Й вместо кръв бликат синьочервени пламъци.

Бе възнамерявал да остане в леглото до седем часа, но щом цифрите на електронния часовник до леглото показаха 6:15, не можа да се сдържи повече. Провеси крака и се запъти към душа.

Снощи, точно след девет, бе влязъл бившият асистент на Пайнчът, доктор Нътър, с отчислителните документи на Анди. Нътър, висок оплешивяващ мъж към края на петдесетте, беше бъбрив и доброжелателен. „Съжалявам, че ни напускаш; надявам се на Хаваите да ти хареса; иска ми се и аз да дойда, ха-ха; моля те, подпиши това.“

Листът, на който Нътър го караше да се подпише, представляваше списък на малкото му лични вещи (включително и връзката с ключовете му, забеляза жегнат от носталгия Анди). От него се очакваше да ги прегледа и на Хаваите да подпише друг лист, на който ще пише, че действително са му били върнати. Искаха от него да подпише документ, засягащ личните му вещи, след като бяха убили жена му, бяха ги преследвали с Чарли през половината страна и накрая ги бяха отвлекли и затворили; това се видя на Анди зловещо забавно, в стил Кафка. „Аз определено не бих желал да загубя нито един от тези ключове — помисли си той, драсвайки подписа си, — може някой от тях да ми потрябва, за да си отворя бутилка с газирана вода, нали така, хора?“

Имаше и копие на програмата за сряда, старателно подписано от Кап в долния ъгъл на страницата. Тръгването беше определено за дванайсет и половина — Кап ще вземе Анди от жилището му. Двамата ще продължат към източния пропуск, като минат покрай паркинг С, откъдето ще вземат две коли да ги съпровождат. После ще карат до Андрюс и ще се качат на борда на самолета към петнайсет часа. Предвидено беше едно кацане за зареждане — на военновъздушната база Дърбан, близо до Чикаго.

„Добре — помисли си Анди. — Чудесно.“

Той се облече и започна да снове из апартамента, като подреждаше дрехите си, принадлежностите за бръснене, обувките и чехлите. Те го бяха снабдили с два куфара „Самсънит“. Не забравяше да прави всичко бавно, движейки се с внимателната концентрация на наркоман.

След като научи за Рейнбърд, първата му мисъл беше надежда да го срещне: такова огромно удоволствие би му доставило тласването на човека, стрелял по Чарли с упойващата стреличка, а след това и успял да я измами по един дори още по ужасен начин; да го накара да допре пистолета до слепоочието си и да натисне спусъка. Но вече не искаше да среща Рейнбърд. Не искаше никакви изненади. Безчувствените петънца по лицето му се бяха свили до размера на убодено от карфица, но все още си стояха там — едно напомняне, че ако му се наложи да прекали с тласъка, най-вероятно ще се убие.

Той искаше само всичко да мине гладко.

Малкото му вещи за съжаление бяха прибрани прекалено бързо и той остана без никаква друга работа, освен да седи и да чака. Мисълта, че скоро пак ще види дъщеря си, беше като малко топло въгленче в съзнанието му.

На него също един часът му се струваше на цяла ера разстояние.



Тази нощ Рейнбърд не спа изобщо. Той се върна от Вашингтон почти в пет и половина сутринта, прибра кадилака си в гаража, седна пред кухненската маса и започна да пие кафе след кафе. Чакаше обаждане от Андрюс и докато то не дойдеше, не би могъл да се отпусне. Теоретично все още бе възможно Кап да е открил стореното с компютъра. Макджий хубавичко беше оплел Кап Холистър, но това не означаваше, че трябва да го подценява.

Около шест и четирийсет и пет телефонът иззвъня. Рейнбърд остави чашата си с кафе, надигна се, отиде в хола и вдигна слушалката.

— Рейнбърд.

— Рейнбърд? Обажда се Дик Фолсъм от Андрюс. Адютантът на майор Пъкъридж.

— Ти ме събуди бе, човек — оплака се Рейнбърд. — Надявам се да хванеш раци, големи като кошове за портокали. Това е старо индианско проклятие.

— Анулиран си — съобщи Фолсъм. — Предполагам, че знаеш.

— Да, самият Кап ми се обади снощи.

— Извинявай. Такава е стандартната процедура, какво да се прави.

— Е, приключихме със стандартната процедура. Мога ли вече да се върна в леглото?

— Да. Завиждам ти.

Рейнбърд се изсмя насила и затвори. Той се върна в кухнята, взе си чашата с кафе, отиде до прозореца и без да вижда, погледна навън.

В главата му сънливо се носеше Молитвата за мъртвите.



Тази сутрин Кап не се появи в кабинета си почти до десет и половина, час и половина по-късно от обикновено. Преди да тръгне от къщи, той претърси малката си вега отгоре-додолу. През нощта в него бе назряла увереността, че колата гъмжи от змии. Претърсването му отне двайсет минути — имаше нужда да се увери, че няма никакви гърмящи змии или медноглавки[1] (или дори нещо още по-зловещо и екзотично), свили се в мрака на багажника, задрямали върху чезнещата топлина на двигателя или завити на кълбо в жабката. Кап натисна бутона на жабката с дръжката на метличката в нежеланието си да бъде твърде близо, в случай че навън изскочи някакъв съскащ ужас, и когато от квадратната дупка в таблото изпадна една карта на Вирджиния, едва се сдържа да не изпищи.

След това, на половината път към комплекса на Арсенала, той мина край едно игрище за голф и спря на банкета да погледа с някаква унесена съсредоточеност как играчите преодоляват осмата и деветата цел. Всеки път, когато някой от тях отсечеше топката и тя излезеше от игрището, Кап едва успяваше да потисне импулса си да слезе от колата и да им извика да се пазят от змиите в тревата.

Най-накрая от унеса му го извади един огромен камион с рева на мощния си клаксон (беше спрял с левите си гуми върху настилката) и той продължи.

Секретарката му го посрещна с купчина телекси от нощта, които Кап просто взе, без да си направи труда са ги прелисти, за да види дали няма нещо толкова спешно, че да изисква мигновено внимание. Момичето зад бюрото изреждаше насъбралите се молби и съобщения, когато изведнъж любопитно вдигна поглед към Кап. Той не Й обръщаше абсолютно никакво внимание. Гледаше втренчено към широкото горно чекмедже на бюрото Й с изумен вид.

— Извинете. — Тя все още твърде силно съзнаваше, че е новото момиче и дори след всичките тези месеци само замества някого, с когото Кап е бил близък. И с когото може и да е спял, си мислеше тя понякога.

— Хмммм? — Той най-после отклони поглед към нея. Но очите му останаха пусти. И някак ужасяващи… все едно да гледаш в затворените с капаци прозорци на обитавана от духове къща.

Тя се поколеба, но се реши.

— Кап, добре ли се чувствате? Изглеждате… мм, малко блед.

— Добре се чувствам — отвърна той и за миг се превърна в старото си „аз“, като разсея някои от подозренията й. Раменете му се изпънаха, главата му се изправи и пустотата изчезна от очите му. — Всеки, който отива на Хаваите, трябва да се чувства добре, прав ли съм?

— На Хаваите ли? — усъмни се Глория. Това беше новост за нея.

— Тези сега не са важни — Кап взе бланките със съобщенията и вътрешноведомствените бележки и ги струпа върху телексите. — Ще ги прегледам по-късно. Нещо ново за някой от двамата Макджий?

— Една дреболия. Тъкмо бях стигнала до нея. Майк Келахър казва, че тя помолила да отиде днес следобед до конюшнята и да види един кон…

— Да, чудесно — вметна Кап.

— … и малко по-късно пак се обадила, че иска да излезе в един без четвърт.

— Добре, чудесно.

— Мистър Рейнбърд ли ще я изведе?

— Рейнбърд е на път за Сан Диего — съобщи Кап с несъмнено задоволство. — Ще изпратя човек да я заведе.

— Добре. Искате ли да видите… — тя млъкна.

Погледът на Кап се беше изместил от нея и той пак се бе вторачил в широкото чекмедже. То беше леко отворено. Винаги стоеше така, по правило. Вътре имаше пистолет. Глория бе добър стрелец, точно както и Рейчъл преди нея.

— Кап, сигурен ли сте, че всичко е наред?

— Трябва да го държиш затворено. Те обичат тъмните места. Обичат да пропълзяват вътре и да се скриват.

— Те ли? — предпазливо попита Глория.

— Змиите — уточни Кап и измарширува в кабинета си.


Бележки

[1] Североамериканска отровна змия. — Б. пр. ↑

Той седеше зад бюрото, разхвърлял купчината от телекси и съобщения пред себе си. Те бяха забравени. Всичко беше забравено сега освен змиите, стиковете за голф и намеренията му за един без четвърт. Той ще слезе долу да види Анди Макджий. Чувстваше силна увереност, че Анди ще му каже какво да прави по-нататък. Чувстваше силна увереност, че Анди ще направи всичко както трябва.

След един без четвърт този следобед целият му живот представляваше огромна фуния от мрак.

Той нямаше нищо против. Изпитваше дори облекчение.



В десет без четвърт Джон Рейнбърд се вмъкна в малката стаичка с мониторите, близо до жилището на Чарли. Луис Трантър, огромен дебелак, едва побиращ се на стола, наблюдаваше мониторите. Електронният термометър показваше устойчиво двайсет градуса. Луис хвърли поглед през рамо, щом вратата се отвори, и лицето му се напрегна при вида на Рейнбърд.

— Чух, че напускаш града.

— Анулиран съм — обясни Рейнбърд. — А ти изобщо не си ме виждал тази сутрин, Луис.

Луис го погледна със съмнение.

— Изобщо не си ме виждал — повтори Рейнбърд. — След пет часа днес следобед ми е все тая. Но дотогава изобщо не си ме виждал. А ако чуя, че си, смятам да се добера до теб и да си отрежа малко китова мас. Чат ли си?

Луис Трантър видимо побледня. Кексчето, което ядеше, падна от ръката му върху наклоненото стоманено табло, на което се намираха телевизионните монитори и плъзгачите за усилване и намаляване на звука, търкулна се по наклона и тупна незабелязано върху пода, оставяйки следа от трохи. Луис спря да изпитва всякакъв глад. Чувал беше, че този човек е луд, и сега виждаше, че чутото определено е истина.

— Чат съм — прошепна той срещу тази зловеща усмивка и проблясващ едноок поглед.

— Добре.

Рейнбърд тръгна към него. Луис се сви, но той не му обърна никакво внимание и се взря в единия от мониторите. Там се виждаше Чарли, хубава като картинка в синьото си костюмче. С погледа на влюбен Рейнбърд забеляза, че днес не си е сплела косата: тя падаше свободна, нежна и прекрасна по врата и раменете Й. Не правеше нищо, просто седеше на дивана. Без книга. Без телевизор. Приличаше на жена, която чака автобус.

„Чарли — помисли си възхитено той. — Обичам те. Наистина те обичам.“

— Какво има да прави днес? — попита Рейнбърд.

— Нищо особено — с готовност отвърна Луис. Всъщност той почти бръщолевеше. — Само в един без четвърт ще отиде да вчеше коня, който язди. Утре ще получим още един опит от нея.

— Утре, а?

— Аха. — Луис не даваше пукната пара за опитите им, но смяташе, че така ще достави удоволствие на Рейнбърд и той може да си тръгне.

Рейнбърд, изглежда, остана доволен. Усмивката му пак цъфна.

— Отива до конюшнята в един без четвърт, а?

— Да.

— Кой ще я води? След като аз съм на път за Сан Диего?

Луис се изкикоти високо, почит по женски, за да покаже, че духовитостта е била оценена.

— Твоето приятелче там, Дон Джулс.

— Той не ми е никакво приятелче.

— Не, разбира се, че не ти е — бързо се съгласи Луис. — Той… смяташе, че заповедите са малко странни, но тъй като идваха направо от Кап…

— Странни ли? Какво е сметнал за странно в тях?

— Ами наредили му просто да я изведе и да я остави там. Момчетата от конюшнята щели да й хвърлят по едно око. Но те не разбират нищо. Дон мислеше, че ще бъде дяволски…

— Да, но на него не му се плаща, за да мисли. Нали, шишко? — Рейнбърд силно плесна Луис по рамото. Чу се звук като от слаба гръмотевица.

— Да, разбира се — съгласи се бързо Луис. Той вече се потеше.

— Довиждане — Рейнбърд отиде до вратата.

— Тръгваш ли? — Луис не успя да прикрие облекчението си.

Рейнбърд поспря с ръка на бравата и погледна назад.

— Какво искаш да кажеш? Аз изобщо не съм бил тук.

— Да, сър, изобщо — съгласи се веднага Луис.

Рейнбърд кимна, излезе и затвори. Луис гледа няколко секунди към вратата и чак тогава изпусна огромна и бурна въздишка на облекчение. Подмишниците му бяха влажни и бялата риза бе залепнала за гърба му. Няколко мига по-късно той вдигна падналото кексче, духна го и си го дояде. Момиченцето все още седеше кротко, без да прави нищо. Как Рейнбърд — точно Рейнбърд — я бе накарал да го харесва, беше загадка за Луис Трантър.



В един без четвърт, цяла вечност след като Чарли се бе събудила, на вратата й кротко се позвъни и Дон Джулс влезе, облечен в бейзболно яке и стари джинси. Той я погледна студено и без особен интерес.

— Хайде.

Чарли тръгна с него.



Денят беше студен и красив. В дванайсет и половина Рейнбърд бавно вървеше през все още зелената морава към ниската конюшня с формата на буквата Г, боядисана в тъмночервено — цвят на засъхваща кръв — със свежи бели шарки. Над главата му плавно се носеха огромни безобидни облаци. Ветрецът подръпваше ризата му.

Ако се окаже необходимо да умре, денят бе подходящ.

В конюшнята той намери стаичката на главния коняр и влезе. Показа картата си с печат за категория А.

— Да, сър? — зачака Драбъл.

— Освободете мястото — нареди Рейнбърд. — Всички вън. За пет минути.

Конярят нито спори, нито мрънка и ако леко побледня, то тенът му го прикри.

— И конете ли?

— Само хората. През задния вход.

Рейнбърд се бе облякъл в дрехи на каратека — както понякога наричаха японските стрелци във Виетнам. Джобовете на панталоните бяха широки, дълбоки и свободни. Сега той извади от единия голям пистолет. Главният коняр погледна към него с мъдри, неучудени очи. Рейнбърд го държеше хлабаво, насочен към пода.

— Ще има ли неприятности, сър?

— Може и да има — произнесе тихо Рейнбърд. — Зависи. Давай сега, старче.

— Надявам се нищо да не се случи на конете — рече Драбъл.

Рейнбърд се усмихна, защото си помисли: „Както ще се надява и тя.“ Виждал бе очите й, когато беше при конете. А това място с покритите със сено клетки, плевниците с бали сено и сухото дърво навсякъде наоколо беше като кутия с прахан. Навсякъде бяха разлепени надписи: ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО.

Опасността беше сериозна.

Но с годините и той ставаше все по-небрежен към живота си и се стремеше към все по-опасното.

Рейнбърд се върна при големите двойни врати и погледна навън. Засега никой не се задаваше. Той се извърна и започна да се разхожда между вратите на клетките, вдишвайки сладкия, остър, предизвикващ носталгия аромат на коне.

Рейнбърд се увери, че всички клетки са затворени и заключени.

Върна се отново при двойните врати. Този път някой идваше. Две фигури. Все още се намираха от другата страна на езерцето с патиците, на пет минути оттук. Не бяха Кап и Анди Макджий. Бяха Дон Джулс и Чарли.

„Ела при мен, Чарли — помисли си нежно той. — Ела при мен сега.“

Огледа за миг сенчестите горни плевници, запъти се към стълбата — прости дървени пречки, заковани върху здрави греди — и започна да се изкачва с гъвкава лекота.

Три минути по-късно Чарли и Дон Джулс пристъпиха в полутъмната празна хладина на конюшнята. Те останаха за миг, докато очите им се приспособят към здрача. „Магнум“-ът 357 в ръката на Рейнбърд беше снабден със заглушител, негова собствена конструкция, свил се върху дулото като странен черен паяк. Той не беше всъщност особено тих заглушител: почти невъзможно е добре да се заглуши голям пистолет. Когато — ако — дръпне спусъка, първия път ще се чуе пресипнал лай, втория път — тих изстрел, а след това заглушителят ще стане съвем безполезен. Рейнбърд се надяваше да не му се наложи да използва пистолета, но сега го насочи надолу с две ръце и го нагласи така, че заглушителят да покрива малък кръг върху гърдите на Дон Джулс.

Джулс внимателно се оглеждаше наоколо.

— Можеш вече да си тръгваш — освободи го Чарли.

— Хей! — извика Джулс, като повиши глас и не обърна никакво внимание на Чарли. Рейнбърд познаваше Джулс. Човек на буквата. Следвай дословно всяка заповед и никой няма да може да те насади. Винаги се застраховай. — Хей, коняр! Има ли някой там? Доведох хлапето!

— Можеш вече да си тръгваш — повтори Чарли и Джулс още веднъж не й обърна внимание.

— Хайде — сграбчи той Чарли за китката. — Трябва да намерим някого.

С леко съжаление Рейнбърд се приготви да застреля Дон Джулс. Можеше да бъде и по-зле: Джулс поне ще умре застрахован и по буквата.

— Казах ти, че вече можеш да си тръгваш — рече Чарли и изведнъж Джулс пусна китката й. И не само я пусна, а си дръпна ръката, като човек, сграбчил нещо горещо.

Рейнбърд наблюдаваше с внимание този интересен развой на събитията.

Джулс се бе обърнал и гледаше Чарли. Той си търкаше китката, но Рейнбърд не можеше да види дали там имаше следа, или не.

— Махай се оттук — тихо изрече Чарли.

Джулс посегна под якето си и Рейнбърд още веднъж се приготви да го застреля. Нямаше да го направи, докато пистолетът не се покаже явно изпод якето на Джулс и намерението му да я накара да се върне в къщата не стане очевидно.

Но пистолетът се беше показал само донякъде, когато Джулс с вик го хвърли върху дъските на пода. Той отстъпи две крачки назад, по-далече от момиченцето, с широко разтворени очи.

Чарли извърна леко глава, сякаш той вече не я интересуваше. По средата на дългата страна на Г-то от стената се подаваше кранче и под него имаше кофа, наполовина пълна с вода.

От кофата леко се заиздига пара.

Рейнбърд не смяташе, че Джулс забеляза това; очите му бяха приковани в Чарли.

— Махай се оттук, негоднико — изсъска тя, — или ще те изгоря целия, ще те изпържа.

Джон Рейнбърд награди Чарли с мълчаливи аплодисменти.

Джулс стоеше втренчен в нея, колебаещ се. В този момент, с приведена и леко наклонена глава и неспокойно скачащ насам-натам поглед, той напомняше на плъх и изглеждаше опасен. Рейнбърд беше готов да покрие хода й, ако се наложи, но се надяваше Джулс да прояви здрав разум. Силата умееше да се изплъзва от контрола й.

— Махай се веднага — извика Чарли. — Връщай се там, откъдето си дошъл. Ще те наблюдавам, за да съм сигурна. Хайде! Махай се оттук!

Пронизителният гняв в гласа й го накара да се реши.

— Спокойно. Добре. Но ти няма къде да ходиш, момиченце. Няма да спечелиш нищо друго освен неприятности.

Докато говореше, той се промъкваше край нея, с гръб към вратата.

— Ще те наблюдавам — мрачно повтори Чарли. — Не се обръщай даже… мръсник такъв!

Джулс излезе. Той каза още нещо, но Рейнбърд не го долови.

— Давай, върви! — изкрещя Чарли.

Тя стоеше на двойната врата, с гръб към Рейнбърд — един дребен силует в сноп от сънливи следобедни слънчеви лъчи. Отново го заля обичта му към нея. Тук е мястото на тяхната среща значи.

— Чарли — нежно я призова той.

Тя се вкамени и отстъпи една-единствена крачка назад. Не се извърна. Но той усети как веднага го позна и се изпълни с ярост, макар това да се изрази само в бавно изправяне на раменете й.

— Чарли — пак извика той. — Хей, Чарли.

— Ти! — прошепна тя. Той едва го долови. Някъде под него тихо изцвили кон.

— Аз — съгласи се той. — Чарли, аз бях през цялото време.

Сега тя действително се обърна и претърси с поглед дългата страна на конюшнята. Рейнбърд я виждаше добре, но тя не: той беше зад купчина бали, изцяло скрит в сенчестия горен плевник.

— Къде си? — рязко настоя тя. — Ти ме измами! Ти си бил там! Татко твърди, че ти си бил там, при деди! — Ръката й несъзнателно се докосна до гърлото, на мястото, където той бе забил стреличката. — Къде си?

О, Чарли, иска ли ти се да узнаеш?

Изцвили кон: не с кротко задоволство, а с внезапен страх. Друг пое звука. Чу се тежко, двойно изтопуркване, когато един от чистокръвните жребци изрита по затворената врата на клетката си.

— Къде си? — изпищя пак тя и Рейнбърд усети, че температурата започна рязко да се покачва. Точно под него един от конете — Некромант може би — високо изцвили, сякаш писна жена.