Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

11.

Той включи луминесцентната лампа и се завъртя да види какво става, но Джими вече бе на крака и стискаше шията си с две ръце. По пръстите му искряха алени мъниста.

— Тя ме ухапа! — виеше Джими. — О, Господи Исусе, тя ме ухапа.

Бен пристъпи към него и се опита да махне ръцете му от шията, но Джими го отблъсна. Очите му се въртяха безумно.

— Не ме пипай. Осквернен съм.

— Джими…

— Подай ми чантата. Божичко, Бен, усещам го в себе си. Усещам как прониква. За Бога, подай ми чантата!

Чантата беше в ъгъла. Бен я донесе и Джими я изтръгна от ръцете му. Изтича до погребалната маса и сложи чантата отгоре. Лицето му бе мъртвешки бледо, лъснало от пот. Кръвта упорито бликаше от разкъсаната рана отстрани на шията. Джими седна на масата, отвори чантата и трескаво затършува вътре, хлипайки с широко зинала уста.

— Ухапа ме — промърмори той към вътрешността на чантата. — Устата й… О, Боже, тая мръсна, гнусна уста…

Измъкна шишенце дезинфекционен разтвор и запокити капачето върху плочките на пода. Подпря се с една ръка, отметна глава назад и изсипа съдържанието върху шията си. Разтворът оплиска раната, панталона му, масата. Кръвта се цедеше на тънки струйки. Той затвори очи и изпищя — веднъж, два пъти. Ръката с шишенцето не трепна.

— Джими, какво мога да…

— След малко — изгъгна Джими. — Чакай. Мисля, че сега е по-добре. Чакай, просто чакай…

Той захвърли шишенцето и то се пръсна на пода. Измита от кръвта, раната се виждаше отчетливо. Бен забеляза, че пробожданията са две, близо до вратната вена, и едното е жестоко разкъсано.

Джими бе измъкнал от чантата ампула и спринцовка. Смъкна капачето от иглата и засмука съдържанието на ампулата. Ръцете му трепереха толкова силно, че успя едва от втория път. След като напълни спринцовката, подаде я на Бен.

— Тетанус — обясни той. Извъртя ръка и посочи под мишницата. — Забивай. Ето, тук.

— Джими, това ще те зашемети като чук.

— Не. Няма. Давай.

Бен пое спринцовката и колебливо го изгледа в очите. Джими кимна. Бен заби иглата.

Тялото на Джими се изпъна като пружина. За момент той се превърна в скулптура на страданието, по която релефно се очертаваше всяко сухожилие. След това малко по малко взе да се отпуска. От реакцията трепереше цял. Бен видя, че по лицето му са се смесили пот и сълзи.

— Положи кръста върху мен — нареди Джими. — Ако все още съм осквернен, той ще… ще ми стори нещо.

— Дали?

— Сигурен съм. Когато я беше притиснал в ъгъла, аз, надигнах очи и ми се прииска, да скоча върху теб. Бог да ми прости, така си беше. Обаче погледнах кръста и… щях да си издрайфам червата.

Бен притисна кръста към шията му. Не се случи нищо. От сиянието — ако изобщо бе имало сияние — нямаше и следа. Той вдигна ръка.

— Добре — каза Джими. — Мисля, че повече не можем да сторим. — Той пак затършува из чантата, откри пликче с две хапчета и ги метна в устата си. — Допинг. Велико откритие. Слава Богу, че бях ходил в кенефа преди… преди да се случи. Мисля, че се напиках, но пуснах само пет-шест капки. Ще можеш ли да ме превържеш?

— Надявам се — каза Бен.

Джими му подаде марля, лейкопласт и хирургическа ножица. Когато се приведе да намести превръзката, Бен видя, че кожата около раните е грозно зачервена и съсухрена. От допира на марлята Джими трепна.

— За минута или две си мислех, че ще откача — каза той. — Истинска, клинична лудост. Устните й върху мен… захапването… — При всяка дума шията му потрепваше. — И през всичкото време аз го харесвах, Бен. Там е цялата гадост. Всъщност даже имах ерекция. Можеш ли да си представиш? Ако не беше дошъл да я дръпнеш, бих… бих я оставил да…

— Не мисли — каза Бен.

— Трябва да направя още нещо и то няма да ти хареса.

— Какво?

— Сега ще ти кажа. Погледни ме за момент.

Бен привърши с превръзката и се поотдръпна, за да огледа Джими.

— Какво…

И изведнъж юмрукът на Джими се стовари върху челюстта му. В черепа на Бен избухнаха звезди, той се люшна три крачки назад и тежко седна на пода. Тръсна глава и видя как Джими бавно слиза от масата, за да тръгне към него. Трескаво заопипва наоколо за кръста. Завършек в стил О. Хенри, мина му през ума, така ти се пада, тъпо лайно, глупак, глупак…

— Добре ли си? — запита Джими. — Извинявай, но когато не очакваш, е по-леко.

— Какво, за Бога…

Джими седна на пода до него.

— Ще ти разкажа какво ни се е случило. Историята е адски наивна, но съм сигурен, че Мори Грийн ще я потвърди. Така ще си запазя лекарската практика и няма да ни пъхнат в затвора или лудницата…, не че толкова ме е грижа, но държа да съм свободен, за да се боря с тия… твари, наречи ги както щеш. Разбираш ли ме?

— В общи линии — каза Бен.

Той докосна брадата си и изкриви устни. Отляво на челюстта се надигаше солидна подутина.

— Докато аз съм преглеждал мисис Глик, някой е нахълтал тук — продължи Джими. — Този някой те е повалил в несвяст, а мен е използвал вместо боксова круша. По време на схватката непознатият ме е ухапал, за да го пусна. Това си спомняме. Нищо повече. Ясно?

Бен кимна.

— Бил е облечен в яке от тъмна синтетика, може би черно или синьо, а на главата е носил зелена или сива плетена шапка — добави Джими. — Друго не си видял. Става ли?

— Мислил ли си някога да зарежеш болниците и да направиш кариера в писателския занаят?

— Проявявам творчески дарби само за крайно егоистични цели — усмихна се Джими. — Запомни ли историята?

— Напълно. И според мен съвсем не е толкова наивна, колкото си мислиш. В края на краищата, това не е единственото изчезване на труп напоследък.

— Дано и в полицията да мислят така. Обаче областният шериф е много съобразителен, Паркинс Джилеспи и насън не би се мерил с него. Ще трябва да внимаваме. Не се опитвай да разкрасяваш историята.

— Вярваш ли, че някой държавен служител може да долови какво се крие зад събитията?

Джими поклати глава.

— Изобщо не се надявай. Ще трябва сами да се оправяме. И помни, че отсега нататък сме престъпници.

След малко той отиде до телефона и позвъни — първо на Мори Грийн, после на областния шериф Хоумър Маккаслън.

12.

Петнайсет минути след полунощ Бен се прибра в пансиона на Ева и си свари чаша кафе в опустялата кухня. Изпи го бавно, а пред умисления му поглед се нижеха събитията от изтеклата вечер — ярки и живи спомени на човек, който се е спасил на косъм от пропастта.

Областният шериф беше висок и почти плешив. Дъвчеше тютюн. Движеше се бавно, но лъскавите му очи не пропускаха нищичко. Той извади огромен оръфан бележник, закачен с верижка за джоба на панталона му, после бръкна за химикалка под зеленото си вълнено сако. Докато разпитваше Бен и Джими, двамата му помощници правеха снимки и търсеха отпечатъци от пръсти. Мори Грийн кротко стоеше в дъното на стаята и от време на време стрелваше Джими с озадачен поглед.

Какво ги е довело в погребалната кантора на Грийн?

Джими изрецитира версията за енцефалита.

Знае ли старият доктор Риърдън?

Не, не знае. Джими сметнал, че ще е по-добре да провери дискретно, преди да говори с когото и да било. А всички знаят, че доктор Риърдън си пада… така де, малко приказлив.

Ами енцефалитът? Болна ли е била жената?

Не, почти твърдо не. Преди нахълтването на непознатия с якето, Джими бил привършил прегледа. Не искал — а и не можел — да обсъжда от какво точно е умряла жената, но явно не било от енцефалит.

Могат ли да опишат нападателя?

Двамата отговориха в рамките на предварително съгласуваната версия. Бен само прибави, че бил обут с кафяви работни обувки, за да не се повтарят като Туидълдум и Туидълди.

Маккаслън зададе още няколко въпроса и Бен тъкмо почваше да се надява, че всичко ще мине гладко, когато шерифът се завъртя към него.

— Ами вие какво общо имате, мистър Миърс? Нали не сте доктор.

В зорките му очи играеха добродушни искрици. Джими отвори уста, но с едно помръдване на ръката шерифът го застави да млъкне.

Ако с внезапния си въпрос Маккаслън целеше да изтръгне от Бен издайническа гримаса или жест, това не му се удаде. След толкова емоции Бен се чувстваше изстискан като парцал и просто нямаше сили да реагира. В сравнение с преживяното неотдавна, един погрешен отговор не изглеждаше кой знае какво.

— Вярно, не съм доктор, а писател. Пиша романи. В момента работя над книга, в която един от героите е син на погребален агент. Просто исках да надникна в работилницата. Помолих Джими да ме вземе. Той каза, че би предпочел да не обяснява защо идва тук, тъй че не го разпитвах повече. — Бен разтри бучката върху челюстта си. — Но не се и надявах на толкова вълнения.

Маккаслън не прояви нито задоволство, нито разочарование от обяснението.

— Да, доста вълнения. Вие сте онзи, дето е написал „Дъщерята на Конуей“, нали?

— Да.

— Жена ми изчете откъс от романа в някакво женско списание. Май беше „Космополитън“. Смя се като щура. Аз хвърлих едно око и не открих нищо смешно, че някакво девойче се тъпче с наркотици.

— Така е — каза Бен, гледайки Маккаслън право в очите. — И аз не го смятам за смешно.

— Разправят, че книгата, дето сте я захванали, се развива в Лот.

— Вярно.

— Дайте на Мори Грийн да я прегледа — посъветва го Маккаслън. — Да види дали кантората е описана както трябва.

— Тая част още не е написана — каза Бен. — Винаги проучвам темата предварително. Така е по-лесно.

Маккаслън замислено поклати глава.

— Знаете ли, вашата история звучи точно като ония вехти кримки за Фу Манчжу. Някакъв тип нахълтва тук, поваля двамина яки мъже и изчезва с трупа на нещастница, умряла по неизвестна причина.

— Слушай, Хоумър… — обади се Джими.

— Не съм ти никакъв Хоумър — заяви Маккаслън. Не ми харесва тая работа. Ама никак не ми харесва. Енцефалитът е заразен, нали?

— Да, болестта е инфекциозна — предпазливо призна Джими.

— И ти все пак си довел тоя писател? Знаейки, че може да прихване нещо подобно?

Джими сви рамене и го изгледа сърдито.

— Слушай, шерифе, аз не ти оспорвам професионалното мнение. Тъй че и ти не оспорвай моето. Енцефалитът е слабо заразна болест, която бавно се разнася по човешката кръвоносна система. Смятах, че няма да е опасно нито за мен, нито за него. А сега не би ли било най-добре да потърсиш кой е отмъкнал трупа на мисис Глик — ако щеш, наричай го Фу Манчжу — или просто ти доставя удоволствие да ни разпитваш?

Маккаслън въздъхна от дълбините на солидното си коремче, захлопна бележника и го прибра в издутия си джоб.

— Добре де, Джими, приключваме с приказките. Едва ли ще открием нещо, докато онзи смахнат не реши да нанесе нов удар…, ако изобщо съществува, в което се съмнявам.

Джими въпросително вдигна вежди.

— Лъжете ме — търпеливо обясни Маккаслън. — Знам това, помощниците ми го знаят, навярно и Мори знае. Не знам много ли лъжете или малко, но знам, че не мога да докажа лъжата, докато и двамата се придържате към една и съща история. Мога да ви пъхна на топло, обаче правилникът ме задължава преди това да ви разреша по едно телефонно обаждане, а и най-зеленото студентче по право може да обори онова, с което разполагам — никакви улики и смътни подозрения в подготовка на неизвестни пакости. Бас държа, че адвокатът ти не е зелено студентче по право, нали?

— Не — каза Джими. — Не е.

— Въпреки всичко бих ви прибрал и бих ви разпитал както аз си знам, обаче усещам, че лъжете не защото сте извършили нещо против закона. — Той натисна педала на стоманената кофа за отпадъци до погребалната маса. Капакът се вдигна с трясък и Маккаслън изстреля в кофата струя гъста смес от слюнки и тютюн. Мори Грийн подскочи. — Не би ли желал някой от двама ви да добави нещичко към разказа си? — запита Маккаслън и сега провинциалният му диалект бе изчезнал.

— Нещата са сериозни. В Лот имаме четири смъртни случая и четирите трупа са изчезнали. Искам да знам какво става.

— Казахме всичко, което знаем — спокойно и твърдо отговори Джими. После погледна Маккаслън в очите.

— Ако можехме да ти кажем още нещо, нямаше да мълчим.

Маккаслън го изгледа също тъй втренчено.

— Изплашени сте до смърт — каза той. — И ти, и тоя писател. Изглеждате точно както изглеждаха някои момчета в Корея на връщане от фронта.

Помощниците ги гледаха. Бен и Джими премълчаха.

Маккаслън отново въздъхна.

— Хайде, тръгваме си. Утре в десет и двамата ви искам в моята канцелария за показания. Ако не се явите до десет, ще наредя да ви доведат под стража.

— Няма да се наложи — каза Бен.

Маккаслън го изгледа скръбно и поклати глава.

— Би трябвало да пишете по-смислени книжки. Като онзи, дето съчинява историите за Травис Макджий. Това се казва четиво за душата.



13.

Бен стана, отиде да изплакне чашата на мивката и за момент се загледа през прозореца към нощния мрак. Какво ли бродеше там тази вечер? Марджъри Глик, най-сетне отново със сина си? Майк Райърсън? Флойд Тибитс? Карл Форман?

Завъртя се и тръгна към стълбата.

Легна си, без да гаси настолната лампа, а кръста от лъжички, с който бе прогонил мисис Глик, сложи на нощното шкафче до дясната си ръка. Последната му мисъл, преди да заспи, бе за Сюзън — дали е добре и не я ли заплашва нещо

1.

Когато чу в далечината пращене на вейки, той пропълзя зад дънера на един висок смърч и зачака да види кой ще се появи. Онези не можеха да излизат денем, ала това не значеше, че не могат да си наемат хора за тази работа; имаше начин да ги подкупят — с пари, а и с други неща. Марк бе виждал Стрейкър по улиците на градчето и помнеше, че очите му са като на жаба, която се припича на слънце. Имаше чувството, че този човек би могъл да троши костите на бебе и да се усмихва в същото време.

Той докосна джоба на якето, издут от тежкия спортен пистолет на баща му. Срещу онези куршумите бяха безполезни — освен може би сребърните куршуми — но на Стрейкър му стигаше една дупка между очите.

За миг той изви поглед към подпрения на дървото продълговат цилиндричен предмет, увит в парче от стара кърпа. У дома, в задния двор, имаше купчина дърва — два кубика жълти ясенови цепеници, които двамата с баща му бяха нарязали през юли и август с верижния трион. Хенри Петри беше методичен човек и Марк знаеше, че всяко парче е дълго деветдесет плюс-минус два сантиметра. Баща му просто усещаше подходящата дължина също тъй инстинктивно, както усещаше, че подир есента идва зима и щом запалят камината в хола, жълтият ясен ще гори по-дълго и по-жарко.

Синът му пък знаеше други неща и усещаше, че ясеновото дърво е за хора — не, за твари — като онзи. Тази сутрин, докато родителите му бяха излезли на неделна разходка, той взе една по-тънка цепеница и я издялка със скаутската си брадвичка. Острието стана грубо, но щеше да свърши работа.

Долу се мярна пъстро петно и той се притисна към грубата кора, надничайки с едно око иззад дънера. След миг за пръв път различи ясно кой се изкачва по хълма. Момиче. Изпълни го облекчение, примесено с разочарование. Вместо наемник на дявола, насам се задаваше дъщерята на мистър Нортън.

Внезапно в очите му пак припламна интерес. И тя си носеше кол! Когато момичето наближи, Марк едва не избухна в горчив смях — летва от снегозагражденме, страхотно оръжие си бе избрала. Тая дъска не би издържала и два удара с най-обикновен дърводелски чук.

Тя щеше да мине отдясно на дървото. Когато разстоянието намаля, Марк предпазливо запълзя наляво, като гледаше да не закачи дребните съчки, чието прашене би го издало. Най-после синхронното придвижване свърши; сега тя бе с гръб към него и продължаваше нагоре по хълма към пробива между дърветата. Стъпваше много внимателно. Добре. Макар че носеше тая глупава летва, явно имаше известна представа в какво се забърква. Ако излезеше на открито обаче, щеше да си има неприятности. Стрейкър си беше у дома. Марк дебнеше тук от дванайсет и половина и го бе видял как излиза на алеята да огледа пътя към градчето, после се прибира в къщата. Все още се чудеше какво да прави, когато пристигането на това момиче окончателно обърка нещата.

Но може би нямаше повод за тревога. Тя бе залегнала зад последните храсти и просто наблюдаваше къщата. Марк обмисли положението. Тя явно знаеше. Сега нямаше значение откъде бе узнала, важното бе едно — ако не знаеше, нямаше да мъкне тая жалка летва. Марк реши, че ще трябва да я предупреди за присъствието на бдителния Стрейкър. Тя едва ли се бе сетила да вземе пистолет, дори и спортен като неговия.

Тъкмо се чудеше как да обяви присъствието си без момичето да се разпищи като откачено, когато горе забръмча колата на Стрейкър. Момичето трепна и за момент Марк се изплаши, че сега ще загуби самообладание и ще хукне с трясък през гората, издавайки присъствието си на всичко живо в радиус от сто километра. Но сетне я видя да се снишава надолу, вкопчила пръсти в земята, като че се боеше да не отлети. Може и да е глупава, но има кураж, одобрително помисли той.

Колата на Стрейкър бавно отстъпи по алеята — от храстите сигурно имаше по-добър обзор; Марк виждаше само черния покрив на пакарда — поспря за малко, после се спусна по пътя към градчето.

Реши, че трябва да обединят усилията си. Беше готов да приеме всякакъв спътник, стига само да не влезе самичък в онази къща. Вече познаваше лъхащата оттам отровна атмосфера. Бе я, усетил още отдалече, а с приближаването чувството ставаше все по-силно.

Лекичко изтича нагоре по килима от борови иглички и я хвана за рамото. Тя се напрегна цяла, Марк разбра, че ще изпищи и прошепна:

— Не викай. Няма нищо. Аз съм.

Тя не изпищя. Само издиша с глух стон на ужас. Завъртя се и го изгледа с пребледняло лице.

— К-кой си ти?

Той седна до нея.

— Казвам се Марк Петри. Познавам те, ти си Сюзън Нортън. Татко ми се познава с баща ти.

— Петри?… Хенри Петри?

— Да, това е баща ми.

— Какво правиш тук? — запита тя, без да спира да го оглежда от глава до пети, сякаш още не можеше да повярва в присъствието му.

— Каквото и ти. Само че тая летва няма да свърши работа. Много е… — той потърси в речниковия си запас дума, която бе усвоил от чужди разговори, но още не бе употребявал. — Много е паянтова.

Тя сведе очи към парчето от снегозаграждение и се изчерви.

— О, това ли. Ами… намерих го в гората и… и си помислих, че някой може да се спъне, затова…

Типични увъртания на възрастен човек. Марк нетърпеливо я прекъсна:

— Дошла си да убиеш вампира, нали?

— Откъде ти хрумна такова нещо? Вампири и тем-подобни.

— Снощи един вампир се опита да ме спипа — мрачно обясни той. — Без малко да успее.

— Това е абсурд. Ти си голямо момче и трябва да знаеш, че…

— Беше Дани Глик.

Тя неволно примижа и отстъпи назад като че Марк бе замахнал с юмрук към лицето й. Олюля се и подири опора в ръката му. Очите им се срещнаха.

— Измисляш ли си, Марк?

— Не — отсече той и в няколко къси фрази разказа снощното си премеждие.

— И си дошъл тук сам? — запита тя, когато разказът свърши. — Вярвал си в това и все пак си дошъл сам?

— Да вярвам ли? — Той я изгледа с искрено удивление. — Естествено, че вярвах. Нали го видях.

Тя не намери какво да отговори и изведнъж се засрами от съмненията си (не, съмнение бе твърде мека дума) в разказа на Мат и колебливото съгласие на Бен.

— Ами ти как се озова тук?

Тя се поколеба, после отговори:

— Някои хора от градчето подозират, че в къщата има човек, когото никой не е виждал. И че може да е… да е…

Тя все още не можеше да изрече думата, но момчето кимна с разбиране. Изключително дете, личеше си от пръв поглед.

Прескачайки излишните фрази, тя просто добави:

— Затова дойдох да видя и да разбера. Момчето кимна с глава към летвата.

— И си донесла това, за да го пронижеш?

— Не знам дали бих могла да го сторя.

— Аз бих могъл — спокойно каза Марк. — След онова, което видях снощи. Дани висеше зад прозореца ми, прилепнал като грамадна муха. А пък зъбите му…

Той тръсна глава, за да прогони кошмара от мислите си, както някой банкер би прогонил вестта за фалирал клиент.

— Родителите ти знаят ли, че си тук? — запита тя, макар че подозираше отговора.

— Не — небрежно отвърна той. — Неделята им е природолюбителски ден. Сутрин обикалят да наблюдават птиците, а следобед си имат други развлечения. Понякога излизам с тях, понякога си стоя у дома. Днес потеглиха с колата нейде към крайбрежието.

— Страхотно момче си — каза тя.

— Не, не съм — възрази той, без да се смущава от комплимента. — Но на онзи ще му видя сметката.

Очите му се стрелнаха към къщата горе.

— Сигурен ли си, че…

— Естествено. И ти си сигурна. Не усещаш ли колко е зъл? Не изтръпваш ли от страх още щом погледнеш къщата?

— Да — простичко каза тя.

И с това се предаде пред твърдото убеждение на момчето. Неговата логика бе логиката на инстинкта и не се поддаваше на оборване, за разлика от беседите с Бен и Мат.

— Как ще го направиш? — запита тя, признавайки с тези думи Марк за водач на експедицията.

— Просто се качваме горе и влизаме — отвърна той. Намираме го, забиваме в сърцето му кола — моя кол — и се измъкваме. Той сигурно е в мазето. Такива като него обичат тъмнината. Донесла ли си фенерче?

— Не.

— По дяволите, и аз забравих. — Той пристъпи от крак на крак върху боровите иглички. — Сигурно не си носиш и кръст, нали?

— Нося си.

Сюзън издърпа верижката изпод блузата си и му показа кръста. Момчето кимна, сетне на свой ред извади кръст.

— Дано да свършим, преди да се приберат нашите. Задигнах го от мамината кутия за бижута. Ако разбере, лошо ми се пише.

Той се озърна. За кратките минути на разговора сенките се бяха издължили, а и двамата изпитваха неволното желание да се бавят, да отлагат.

— Когато открием къде е, не го поглеждай в очите — предупреди Марк. — Той не може да напуска ковчега си, преди да е мръкнало, но може да те омагьоса с поглед. Знаеш ли наизуст нещо религиозно?

— Да, Божията молитва.

— Е, чудесно. И аз я знам. Ще я изречем заедно, докато забивам кола.

Той забеляза как лицето й се изкриви от погнуса, сякаш бе готова всеки миг да припадне. Посегна и здраво я стисна за ръката. Самообладанието му беше поразително.

— Слушай, трябва да го направим. Обзалагам се, че от снощи половината град е негов. Ако не побързаме, ще завладее всичко. Вече няма какво да му пречи.

— От снощи ли?

— Сънувах ги — каза Марк. Гласът му си оставаше все тъй спокоен, но очите му бяха мрачни. — Сънувах как обикалят къщите, как звънят по телефона и молят да им отворят. Някои хора знаеха, усещаха от дъното на душите си, но все пак ги пускаха. Защото така е по-лесно, отколкото да повярваш, че наистина може да има нещо толкова страшно.

— Било е сън — неспокойно каза тя.

— Обзалагам се, че днес много хора си лежат в спалнята, спуснали са завесите или щорите и се чудят какво им става — настинка ли са прихванали или грип. Нямат сили, вие им се свят. Не им се яде. Призлява им от самата мисъл за храна.

— Откъде знаеш толкова много?

— Чета комикси за чудовищата — обясни той, — а когато мога, гледам и филмите. Обикновено се налага да казвам на мама, че ще гледам Уолт Дисни. Само че на тия филми не може много да се вярва. Често си измислят разни работи, за да е по-кърваво.

Наближаваха къщата. Страхотна компания се събрахме, помисли Сюзън. Един стар учител, почти откачил от четене, един писател, преследван от детските си кошмари, едно малко момче, получило извънкласна специализация по вампирознание от разни филми и евтини книжлета. А аз? Вярвам ли наистина? Заразни ли са параноидните фантазии?

Вярваше.

Както бе казал Марк, толкова близо до къщата ставаше просто невъзможно да изкривиш насмешливо устни. Над всички мисловни процеси, над самия им разговор, се раздаваше мощно някакъв прастар глас, който крещеше „опасност! опасност!“ — даже не с думи, а с нещо друго. Пулсът и дишането й се ускоряваха, но кожата й бе изстинала от свиването на капилярите — това бе действието на адреналина, прибиращ в мигове на опасност кръвта към най-дълбоките телесни тайници. Усещаше бъбреците си стегнати и натежали. Зрението й сякаш бе станало неестествено зорко, виждаше всяка тресчица, всяко петънце по стената. И всичко това не бе породено от външни стимули — нямаше нито въоръжени хора, нито грамадни озъбени кучета, нито мирис на пушек. Дълбоко под обсега на петте сетива се бе събудил след дълга дрямка някакъв загадъчен часовой. И виковете му не търпяха възражения.

Сюзън надникна през процепа между капаците на един от долните прозорци.

— Ха, та те нищо не са направили — възкликна тя едва ли не сърдито. — Вътре е същинска кочина.

— Дай да видя. Повдигай ме.

Тя преплете длани и го повдигна да надникне през цепката към порутения хол на Марстъновия дом. Марк зърна пуста и някак куха стая с дебел слой прах върху пода (в праха имаше множество отпечатъци от стъпки), разкъсани тапети, две-три вехти кресла и потрошена маса. От ъглите на тавана провисваха дълги паяжини.

Преди Сюзън да възрази, той стовари тъпия край на кола върху ръждивата кука на прозореца. Халка и кука се търкулнаха на земята и капаците се открехнаха със скърцане.

— Хей! — възкликна Сюзън. — Не биваше…

— Какво да направя според теб? На вратата ли да звъня?

Той отметна десния капак и изби едно от прашните, неравни стъкла. Парчетата със звън се изсипаха в стаята. В гърлото на Сюзън се надигна горещата вълна на страх с привкус на зеленясала мед.

— Все още можем да избягаме — промърмори тя, по-скоро на себе си, отколкото на него.

Марк я изгледа отвисоко и в погледа му нямаше презрение — само откровеност и страх, равен на нейния.

— Ако не можеш, върви си — каза той.

— Мога. — Тя безуспешно се помъчи да преглътне буцата в гърлото си. — Побързай. Тежък си.

Той изби стърчащите остатъци от разбитото стъкло, прехвърли кола в другата ръка, бръкна навътре и освободи резето. После напъна нагоре, рамката изскърца и пътят бе открит.

Сюзън го пусна долу и няколко секунди двамата безмълвно се взираха в прозореца. Най-сетне тя прекрачи напред, избута докрай десния капак и се хвана за напуканата рамка, готова да се изкатери. Прилошаваше й от страх, ужасът бе заседнал в корема й като някаква чудовищна бременност. Едва сега разбираше как се бе чувствал Мат Бърк, докато се изкачваше по стъпалата, за да срещне дебнещата неизвестност в гостната.

Съзнателно или подсъзнателно, за нея страхът винаги бе представлявал част от едно просто уравнение: страх = неизвестност. И за да реши уравнението, човек просто свеждаше задачата до елементарни алгебрични съставки, например: неизвестност = скърцаща дъска (или нещо подобно), скърцаща дъска = нищо страшно. В съвременния свят всички ужаси можеха да бъдат направени на пух и прах чрез прилагане на елементарната аксиома за равенство. Разбира се, някои страхове бяха основателни (не сядаш зад волана, щом от пиене едва се крепиш на крака, не посягаш да галиш ръмжащи кучета, не се разхождаш из парка с непознати момчета… как беше старият виц? Ще се чукаме ли, или ще се разхождаме?), но досега тя не бе допускала, че има и страхове по-могъщи от разума — апокалиптични, едва ли не парализиращи. Този път уравнението не се поддаваше на решаване. Всяка стъпка напред бе истински героизъм.

С плавно напрягане на мускулите тя се изтегли нагоре, преметна крак през рамката, скочи на прашния под и се огледа. В ноздрите й нахлу тежък мирис. Зловонието сякаш бликаше на плътни струи от самите стени. Тя опита да си внуши, че няма нищо освен плесенясала мазилка или купища влажен тор от всички животинки, намирали убежище зад порутените стени — мармоти, плъхове, може би даже миещи мечки. Но имаше и още нещо. Мирисът бе по-тежък и по-настойчив от проста животинска воня. Навяваше мисли за сълзи, повръщане и мрак.

— Хей — тихичко подвикна Марк. Ръцете му се размахваха над рамката. — Помогни ми малко.

Тя се подаде навън, хвана го под мишниците и го издърпа нагоре, докато успее да се вкопчи в ръба. Сетне Марк пъргаво се преметна вътре. Кецовете му тупнаха на пода и в къщата отново настана тишина.

Двамата като омагьосани се вслушваха в безмълвието. Сякаш бе изчезнал дори онзи тих, тъничък звън, който пораждат в пълна тишина замаяните от бездействие слухови нерви. Наоколо царуваше само тежко, мъртво беззвучие, нарушавано от туптенето на кръвта в слепоочията им.

Ала и двамата знаеха, че това е измама. Не бяха сами.

2.

— Хайде — каза Марк. — Да огледаме къщата.

Той стисна кола с всичка сила и за миг, само за миг се озърна с копнеж към прозореца.

Сюзън бавно тръгна към коридора и Марк я последва. Досами вратата имаше малка масичка с книга върху нея. Марк спря.

— Знаеш ли латински? — запита той.

— Малко, от колежа.

Той протегна книгата към нея.

— Какво означава това?

Сюзън сбръчка чело и засрича заглавието. После поклати глава.

— Не знам.

Марк разгъна книгата напосоки и трепна. Бе попаднал на илюстрация: гол мъж протяга окървавено детско телце към нещо извън рамките на картината. Марк върна книгата на място, доволен, че се е отървал от нея — обтегната кожена подвързия пораждаше в пръстите му неопределеното тревожно чувство за нещо познато. Продължиха по коридора към кухнята. Тук сенките се сгъстяваха. Слънцето бе минало от другата страна на къщата.

— Усещаш ли миризмата? — запита той.

— Да.

— Тук е по-силна, нали?

— Да.

Марк си спомни, че в мазето на предишната им къща майка му бе направила килерче за продукти и веднъж цели три кошници домати се бяха развалили долу в тъмното. Сегашната миризма напомняше оная — миризма на прогнили, скапани домати.

— Божичко, толкова ме е страх — прошепна Сюзън.

Той посегна пипнешком, откри ръката й и пръстите им се вплетоха здраво.

Линолеумът в кухнята беше стар, захабен и изкорубен, протрит до черно пред вехтата порцеланова мивка. Насред помещението имаше голяма нащърбена маса, а върху нея лежаха жълта чиния, нож, вилица и парче сурова наденица.

Вратата към мазето беше леко открехната.

— Там трябва да слезем — каза Марк.

— О — безсилно прошепна Сюзън.

Процепът беше съвсем тесен и през него изобщо не проникваше светлина. Езикът от мрак сякаш лакомо облизваше кухнята, чакайки да дойде нощта, за да я погълне цялата. Тия пет-шест милиметра тъмнина бяха чудовищни, пълни с неописуемо грозни догадки. Сюзън стоеше до Марк, безпомощна и неподвижна.

После той прекрачи напред, отвори вратата и за момент постоя, загледан надолу. Някакво мускулче потрепваше под челюстта му.

— Мисля… — започна Марк.

В този миг тя чу зад себе си шум и се завъртя, усещайки изведнъж колко е бавна, колко безнадеждно е закъсняла. Стрейкър стоеше неподвижно. Ухилен.

Марк се обърна, видя го и опита да се изплъзне покрай него. Юмрукът на Стрейкър се стовари върху челюстта му и всичко изчезна.

Когато се свести, Марк усети, че го носят по стълба — но не към мазето. Нямаше го чувството за тежки каменни стени, а и въздухът не беше чак толкова зловонен. Той позволи на клепките си да се открехнат едва-едва, но остави главата си да се полюшва все тъй безсилно на омекналата шия. Отгоре се задаваше стълбищна площадка… вторият етаж. Виждаше я съвсем ясно. Слънцето не бе залязло. Значи все още имаше поне мъничко надежда.

Озоваха се на площадката и внезапно яките ръце изчезнаха изпод тялото му. Той тежко рухна на пода и главата му се блъсна в дъските.

— Мислиш ли, че не усещам кога някой се прави на препариран, достойни младежо? — осведоми се Стрейкър.

Гледан от пода, той изглеждаше триметров гигант. Плешивата му глава лъщеше с дискретна елегантност в прииждащия здрач. Марк с ужас забеляза, че през рамото му е преметнато навито въже.

Трескаво посегна към пистолета в джоба си.

Стрейкър отметна глава и се разсмя.

— Позволих си малката волност да прибера пистолета, достойни младежо. Децата не бива да носят оръжия, с които не умеят да си служат…, нито пък да водят млади дами в къщи, където никой не ги е канил.

— Какво направихте със Сюзън Нортън?

Стрейкър се усмихна.

— Отведох я там, където искаше да отиде, момчето ми. В мазето. По-късно, когато слънцето залезе, тя ще срещне онзи, когото е дошла да види. Ти също ще го срещнеш, тази нощ или следващата. Разбира се, той може и да те даде на момичето… но ми се струва, че би желал лично да се заеме с теб. Момичето трябва да си има приятели, а някои от тях навярно са досадници като вас.

Марк се отметна, замахна със събрани крака към слабините му, но Стрейкър отстъпи настрани изящно като танцьор. Същевременно кракът му полетя напред и се стовари право върху бъбреците на момчето.

Марк прехапа устни и се сгърчи на пода. Стрейкър се изкиска.

— Хайде, достойни младежо. Ставай.

— Аз… не мога.

— Пълзи тогава — презрително заяви Стрейкър и го ритна отново, този път в мускула на бедрото.

Болката бе ужасна, но Марк стисна зъби. Надигна се на колене, после стана.

Закрачиха по коридора към вратата в дъното. Болката в бъбреците му постепенно заглъхваше.

— Какво ще правите с мен?

— Ще те вържа като пролетна пуйка, достойни младежо. По-късно, след като си побъбриш с Господаря, ще бъдеш освободен.

— Като другите ли?

Стрейкър се усмихна.

Когато Марк бутна вратата и прекрачи в стаята, където се бе самоубил Хърбърт Марстън, с ума му сякаш стана нещо необикновено. Страхът не изчезна, ала престана да действа като мисловна спирачка, блокираща всяка полезна идея. Мислите му се стрелнаха с поразителна бързина — не думи, не образи, а нещо като символична стенография. Чувстваше се като електрическа крушка, получила внезапно енергия от някакъв незнаен източник.

Самата стая бе съвършено прозаична. Олющените тапети висяха на ивици, оголвайки бялата мазилка и каменната зидария. Времето и гипсовият таван бяха покрили пода с дебел слой прах, но полузакрити отпечатъци от стъпки свидетелстваха, че някога някой е влязъл, огледал се е и пак си е тръгнал. В стаята имаше два вързопа стари списания, желязна кушетка без дюшек и малка тенекиена чинийка, служила преди време вместо капаче на отвора за комин. Капаците на прозорците бяха затворени, но през пропуканите дъски се процеждаше прашна светлина и Марк прецени, че до залеза остава около час. Из стаята витаеше чувството за отколешно злодеяние.

Навярно бяха изтекли не повече от пет секунди докато отвори вратата, огледа всичко това и пристъпи към средата на стаята, където Стрейкър му нареди да спре. За този кратък отрязък от време съзнанието му успя да се втурне в три различни посоки, и да предвиди три възможни изхода от положението.

По първата линия той внезапно се втурваше през стаята към затворения прозорец, опитваше като герой от уестърн да избие с тяло стъклата и капаците, сетне със сляпа надежда рухваше към онова, което го очаква отдолу. С едното око на въображението видя как разбива преградата само за да се стовари върху ръждив куп потрошени селскостопански машини и в последните секунди от живота си се гърчи, нанизан на тъпа вехта брана като бръмбар на карфица. С другото око видя как разбива стъклото и се блъска в капаците, които пукат, но не се поддават. Видя как Стрейкър го грабва, смъква дрехите му и след малко го захвърля — цял в синини и кървави рани.

По втората пътека видя как Стрейкър го връзва и излиза. Видя се да лежи омотан на пода, видя гаснещата светлина, видя как се бори все по-трескаво (но без никакъв резултат) и накрая чу по стълбите бавната крачка на онзи, който е милион пъти по-страшен от Стрейкър.

В третия вариант се видя да използва трик, за който бе чел миналото лято в една книжка за Худини. Худини беше знаменит илюзионист, способен да се измъква от затворнически килии, омотани с вериги сандъци, банкови сейфове, даже от захвърлени в реки варели. Можел да се освобождава от въжета, полицейски белезници и китайски окови-ръкавици. Книгата разказваше, че едно от нещата, които вършел, било да задържи дъх и да стегне юмруци, докато някой доброволец от публиката го омотава с въжета. Освен това (казваше авторът) трябвало да напрегнеш бедра и бицепси. Ако имаш големи мускули, въжетата ще се разхлабят щом се отпуснеш. Значи важното било да се отпуснеш напълно и да пристъпиш към бягството бавно и уверено, без да се поддаваш на паниката. Малко по малко тялото ти щяло да стане плъзгаво от пот и това също помагало. Както беше написано, изглеждаше съвсем лесно.

— Обърни се — каза Стрейкър. — Ще те завържа. Докато те връзвам, няма да мърдаш. Помръднеш ли — той изпъна палец пред Марк като автостопаджия, — ще ти го забия в дясното око. Разбра ли?

Марк кимна. Дълбоко си пое дъх, спря да диша и напрегна мускули.

Стрейкър преметна въжето през таванската греда.

— Лягай — нареди той.

Марк се подчини.

Стрейкър кръстоса ръцете му зад гърба и здраво ги омота с края на въжето. После оформи стегната примка и я надяна на шията му.

— Връзвам те за същата греда, на която се е обесил тукашният приятел и спонсор на моя Господар, достойни младежо. Поласкан ли си?

Марк изпъшка и Стрейкър се разсмя. После прокара другия край на въжето между краката му, рязко дръпна и момчето изстена.

Стрейкър се изкиска с чудовищно добродушие.

— Заболяха ли те безценните камъчета? Няма да е задълго. Тепърва ще водиш аскетичен живот, момчето ми… дълъг, много дълъг живот.

Той омота с въжето напрегнатите бедра на Марк, здраво стегна възела и го омота още два пъти — около коленете и глезените. Марк вече отчаяно копнееше за въздух, но упорито продължаваше да стиска зъби.

— Трепериш, достойни младежо — подигра му се Стрейкър. — Цялото ти тяло е станало на бучици. Плътта ти е побеляла… но още има да побелява! Ала не се страхувай. Моят Господар знае що е нежност. Спечелил си е дълбоката обич на мнозина от вашето градче. Само едно леко боцване, като при доктора, а после наслада. По-късно ще те освободим. Ще навестиш майка си и баща си, нали? Ще ги навестиш, когато заспят. — Той стана и добродушно огледа Марк. — Засега ще се сбогувам, достойни младежо. Трябва да се погрижа за прекрасната ти спътница. Когато пак се срещнем, ще ти бъда по-симпатичен.

Той излезе и затръшна вратата. Изщрака ключ. Докато стъпките на Стрейкър слизаха по стълбата, Марк отпусна мускули и издиша с мощна, стенеща въздишка.

Въжетата се разхлабиха — съвсем слабо.

Той лежеше неподвижно и се съсредоточаваше. Мислите му все още летяха с онази неестествена, опияняваща бързина. От мястото си виждаше издутия, неравен под и желязната рамка на кушетката. Виждаше и стената. Олющените тапети се търкаляха под кушетката като стара змийска кожа. Марк се съсредоточи върху част от стената и я огледа внимателно. Пропъди всяка друга мисъл. В книжката за Худини се казваше, че съсредоточаването е най-важно. Не бива да допускаш в съзнанието си страх или даже следи от паника. Тялото трябва да се отпусне напълно. И бягството трябва да протече в съзнанието ти още преди да си помръднал и малкия си пръст. Всеки ход трябва да съществува реално в главата ти.

Гледаше стената, а минутите течаха. Стената беше бяла и крива, като екран на старо лятно кино. Най-сетне, когато тялото му се разхлаби до предел, той видя върху нея собственото си изображение — малко момче, облечено в синя тениска и джинси „Леви“. Момчето лежеше на една страна, с ръце зад гърба и китки притиснати към извивката на кръста. Около шията му имаше клуп и всеки опит за борба би затегнал безмилостно примката, докато намалелият приток на въздух помрачи съзнанието. Той гледаше стената.

Макар че лежеше неподвижно, изображението на стената се раздвижи предпазливо. Марк като омагьосан се взираше в него. Бе достигнал върховно съсредоточаване като индийските факири и йоги, които могат по цели дни да съзерцават пръстите или връхчетата на носовете си — състоянието на някои медиуми, способни в транс да повдигат маси или да излъчват от носа, устата и пръстите си дълги ивици астрална материя. Изпаднал бе в унес, подобен на екстаз. Не мислеше нито за Стрейкър, нито за гаснещата светлина на деня. Вече не виждаше мръсния, под, кушетката или даже стената. Виждаше само момчето — съвършено очертана фигурка, която подхващаше бавен танц с грижливо овладяните си мускули.

Гледаше стената. И накрая раздвижи китките си в полукръг една срещу друга. В края на всеки полукръг китките се докосваха с кокалчетата на палците. Не помръдваше нито един мускул освен тези в долния край на ръцете. Не бързаше. Гледаше стената.

Когато през порите му изби пот, въртенето на китките стана по-свободно. Полукръговете се превърнаха в три четвърти кръг. В края на всяко движение китките се докосваха с опаката страна. Примките около тях се бяха разхлабили още мъничко. Спря.

След кратка пауза той започна да прегъва палците си към дланите и да гърчи пръстите, притиснати на снопче. Лицето му беше съвършено безизразно, като гипсово лице на манекен в магазин за конфекция.

Изминаха пет минути. Сега ръцете му се потяха обилно. Върховното съсредоточаване му бе осигурило частичен контрол над периферната нервна система — още едно от уменията на йогите — и той неволно бе постигнал известна власт над автоматичните функции на тялото си. От порите се цедеше повече пот, отколкото биха предизвикали предпазливите му движения. Ръцете му бяха хлъзгави. От челото му се ръсеха капчици, оставящи тъмни петна в праха на пода.

Сега той мобилизира мускулите на гърба и бицепсите, за да раздвижи ръце нагоре-надолу като бутала. Въжето сякаш се стегна, но Марк усещаше, че една от намотките бавно се свлича покрай дясната му китка. В гърдите му избухна вълнение и той незабавно спря движенията, докато чувствата се разсеяха напълно. Когато се успокои, подхвана отново. Нагоре-надолу. Нагоре-надолу. Нагоре-надолу. Всеки път печелеше по три-четири милиметра. И изведнъж невероятното се случи — дясната му ръка беше свободна.

Остави я да лежи и да се възстановява. Когато се увери, че отново е гъвкава, той провря пръсти под въжетата около лявата китка и напъна. Лявата ръка се изтръгна на свобода.

Завъртя ръце и ги опря на пода. За миг затвори очи. Сега най-важното бе да не си мисли, че е успял. Трябваше да се движи бавно и целенасочено.

Като се подпираше на лявата ръка, той плъзна пръстите на дясната по безкрайните долини и хребети на възела, пристягащ примката около шията му. Веднага разбра, че за да изхлузи глава, ще трябва почти да се удуши — и при това да увеличи натиска върху тестисите си, които и сега тръпнеха от тъпа болка.

Дълбоко пое дъх и се захвана с възела. Постепенно въжето се обтягаше, притискаше шията и слабините му. Груби конопени власинки се впиваха в гърлото му като миниатюрни иглички за татуировка. Безкрайно дълго, сякаш цяла вечност, примката не се поддаваше на усилията. Очите му помътняха, в тях с беззвучни експлозии разцъфтяха огромни черни цветя. Той не си позволяваше да бърза. Упорито раздвижваше възела и най-сетне усети разхлабването. За миг натискът върху слабините стана непоносим, после той с конвулсивен гърч изхлузи глава от примката и натискът отслабна.

Надигна се и седна с клюмнала глава. Дишаше пресекливо и стискаше с две ръце премазаните си тестиси. Първоначалната остра болка се превръщаше в глухо, всеобхватно страдание, от което му призляваше.

Когато мъчението поотслабна, той хвърли поглед към затворения прозорец. През напуканите капаци проникваха мътни лъчи с цвят на охра — до залеза оставаше съвсем малко. А вратата беше заключена.

Той издърпа през гредата свободния край на въжето и се зае с възлите около краката си. Те се оказаха подлудяващо яки, а възбудата вече бе отнела част от душевния му покой

1.

Същата неделна вечер, около седем без четвърт по часовника на Мат Бърк, отец Калахан неуверено пристъпи в болничната стая. По нощното шкафче и завивката на леглото се трупаха книги, някои от тях облепени с многогодишен прах. Мат се бе обадил на Лорета Старчър в самотното й апартаментче и я бе накарал не само да отвори библиотеката в неделя, но и лично да му достави книгите. Тя бе пристигнала начело на колона от трима санитари, натоварени като шерпи. Малко по-късно си бе тръгнала понамусена, защото Мат бе отказал да обясни странния подбор на четивата си.

Отец Калахан любопитно огледа учителя. На вид бе изнурен, но не чак толкова изнурен или съсипан, колкото мнозина от паството му при подобни обстоятелства. Калахан бе узнал от опит, че обикновено първата реакция при известие за рак, инсулт, сърдечен удар или увреждане на някой друг важен орган, е чувството за измяна. Пациентът с изумление откриваше, че собственото му тяло, този добър (и поне досега напълно познат) приятел, се оказва най-долен лентяй, способен да зареже работата на средата. Веднага след това идваше мисълта, че не си струва да имаш приятел, който ти изневерява така жестоко. От тия две реакции произтичаше третата: няма никакво значение дали този приятел е достоен или не. Човек не може да престане да се здрависва с коварното си тяло, да събере подписка срещу него или да се прави, че не си е у дома, когато то звъни на вратата. Крайната мисъл във веригата от болнични разсъждения бе ужасното предположение, че тялото може изобщо да не е приятел, а враг, изцяло посветен на жестоката цел да унищожи висшата сила, която го разиграва както си иска още от ранните години, когато е прихванало най-тежката болест — разсъдъка.

Някога, в пристъп на великолепна пиянска възбуда, Калахан бе седнал да напише на тази тема монография за „Католически вестник“. Даже я бе илюстрирал със злъчна карикатура — мозък, стоящ върху покрива на огромен небостъргач. Сградата (с надпис „Човешко тяло“) бе обгърната в пламъци (с надпис „Рак“, макар че можеха да имат десетки други названия). Текстът на карикатурата гласеше: „И скокът е невъзможен.“ В неизбежната трезвеност на следващия ден той бе накъсал: на парчета недовършената монография, а карикатурата бе хвърлил в камината — в католическата доктрина нямаше място за нея, освен ако се добавеше хеликоптер с надпис „Христос“ и висяща под него въжена стълба. Ала въпреки всичко той усещаше, че прозренията му са верни и че най-често подобна болнична логика води пациента към дълбока депресия. Симптомите се изразяваха в помътнял поглед, забавени реакции, въздишки от дълбините на гръдния кош и понякога просълзяване при вида на свещеника — този черен гарван, чиито функции са коренно свързани с решението на проблема, поставен пред всяко разумно същество от факта на неговата смъртност.

Мат Бърк не проявяваше нито един от признаците на подобна депресия. Той се протегна и стисна ръката на Калахан с удивителна сила.

— Отче Калахан. Радвам се, че дойдохте.

— За мен е удоволствие. Добрите учители и умните съпруги са безценни перли.

— Дори ако са дърти атеисти като мен?

— Особено тогава — радостно възрази Калахан. Може пък да ви спипам в миг на слабост. Чувал съм, че в безизходица или в интензивните отделения на болниците рядко се срещали атеисти.

— Уви, скоро ще ме преместят.

— Дрън-дрън — заяви Калахан. — В най-скоро време ще запеете „Аве Мария“ и „Отче наш“.

— Това — каза Мат — не е чак толкова невероятно, колкото си мислите.

Отец Калахан седна и докато придръпваше стола, неволно закачи завивката с коляно. Небрежно подредените книги се разсипаха в скута му. Докато ги връщаше, на място, той зачете заглавията.

— „Дракула“. „Гостът на Дракула“. „В търсене на Дракула“. „Златният клон“. „Естествена история на вампирите“… естествена ли? „Унгарски народни приказки“. „Чудовищата на мрака“. „Чудовищата в реалния живот“. „Петер Куртин, чудовището на Дюселдорф“. И накрая… — Той изтри дебелия слой прах от последната корица и разкри зловеща фигура, посягаща заплашително към спяща девойка. — „Варни вампирът или кървавото пиршество“. Боже мой… това да не е задължително четиво за пациенти със сърдечен удар?

Мат се усмихна.

— Горкият стар Варни. Четох го много, много отдавна за курсова работа в университета. Романтична литература. Професорът бе дълбоко потресен. За всичкия си труд над курсовата работа получих тройка плюс, придружена с писмена заръка да се погрижа за литературния си вкус.

— Случаят с Петер Куртин обаче е доста интересен — каза Калахан. — Ако човек може да понесе подобно четиво, разбира се.

— Вие знаете неговата история?

— Да, до голяма степен. Като студент по теология проявявах интерес към тия неща. Пред крайно скептичните си наставници излизах с обяснението, че за да успее като свещеник, човек трябва не само да търси най-възвишеното в душата на ближния, но и да се спусне до най-мрачните дълбини. Всъщност гледах да им замажа очите. Истината е, че както всички, и аз обичам да изтръпна от страх над четивото. Ако не греша, още в детството си Куртин удавил двама съученици — просто пръв доплувал до едно малко салче, закотвено сред реката и блъскал другите, докато загубили сили и потънали.

— Да — каза Мат. — Като юноша направил два опита да убие родителите на момичето, което отказвало да се разхожда с него. По-късно подпалил дома им. Но не тази част от… ъъъ… кариерата му е най-интересна.

— Да, по подбора на четивата личи, че друго ви интересува.

Калахан взе от леглото някакво списание. На корицата поразително пищна млада жена с плътно прилепнал костюм смучеше кръвта на младеж. По тревожното лице на младежа се смесваха изражение на непоносим ужас и върховно сладострастие. Името на списанието — а по всяка вероятност и на младата жена — бе Вампирела. Дълбоко заинтригуван, Калахан го върна на място.

— Куртин е нападнал и убил над дванайсет жени — каза той. — Много други осакатил с чук. Когато се случвало жертвата да е в месечен цикъл, пиел отделената кръв.

Мат Бърк отново кимна.

— По-слабо известно е, че той избивал и животни. В разгара на манията си Куртин откъснал главите на два лебеда в дюселдорфския парк и пил бликащата от шиите им кръв.

— Свързано ли е това с въпроса, по който искахте да ме видите? — запита Калахан. — Мисис Кърлис ми каза, че ставало дума за нещо твърде важно.

— Да, свързано е и наистина е важно.

— Интересно какво може да бъде. Ако сте искал да ме заинтригувате, успехът ви е пълен.

Мат го изгледа спокойно.

— Един мой приятел на име Бен Миърс трябваше да ви се обади днес. Вашата икономка казва, че не го е сторил.

— Така е. От два часа нататък не се е обаждал никой.

— Не можах да го открия никъде. Той напусна болницата заедно с домашния ми лекар. Лекарят също е изчезнал. Освен това не успях да се свържа със Сюзън Нортън, приятелката на Бен. Излязла е от къщи рано следобед и е обещала да се прибере до пет. Родителите й се тревожат.

Калахан се приведе напред. Бегло познаваше Бил Нортън, който веднъж бе дошъл да се посъветва по въпрос, засягащ негови колеги католици.

— Подозирате ли нещо?

— Позволете да ви задам въпрос — каза Мат. — Приемете го много сериозно и помислете, преди да отговорите. Забелязали ли сте нещо необичайно в градчето напоследък?

Първоначалното впечатление на Калахан вече прерастваше в твърда увереност, че този човек води беседата крайно предпазливо, за да не го стресне с онова, което бе замислил. Купищата книги подсказваха нещо чудовищно.

— Вампири в Сейлъм’с Лот? — запита той. Беше убеден, че дълбоката депресия след тежка болест понякога може да се избегне при хора с някаква страст в живота — художници, музиканти, дърводелци или строители, потънали в мисли за недовършена сграда. Със същия успех увлечението можеше да е свързано с някоя безвредна (или не чак толкова безвредна) психоза, съществувала в зародиш още преди заболяването. Преди време бе водил дълги беседи с един старец на име Хорис, който лежеше в щатската болница с рак на дебелото черво в напреднал стадий. Макар че болката навярно беше непоносима, нещастникът описваше с най-малки подробности как пришълци от Уран постепенно завладяват американското общество. „Момчето, дето ти пълни резервоара в бензиностанцията на Сони, може днес да е Джо Блоу от Фолмаут — бъбреше с блеснали очи живият скелет в болничното легло, — а утре вече е пришълец, който само прилича на Джо Блоу. Може даже да има същите спомени и да говори съвсем като него, разбираш. Защото пришълците се хранят с алфа-вълни… мляс, мляс, мляс!“ Хорис смяташе, че изобщо не е болен от рак, а страда от тежко лазерно отравяне. Разтревожени от разкритията му, пришълците искали да го премахнат. Хорис приемаше факта спокойно и се готвеше да загине с чест. Калахан не се и опита да го разубеди. Оставяше това на добронамерените, но празноглави роднини. От опит знаеше, че понякога психозата помага не по-зле от няколко солидни глътки уиски.

Мислейки за всичко това, той скръсти ръце и зачака Мат да продължи.

— И без това ми е трудно да говоря — каза Мат. — Още по-трудно ще е, ако смятате, че страдам от болнична невроза.

Изненадан, че чува собствените си мисли отпреди секунда, Калахан едва удържа физиономията си безизразна — макар че, ако бе загубил контрол, щеше да прояви не тревога, а възхищение.

— Напротив, струва ми се, че разсъждавате извънредно логично — каза той.

Мат въздъхна.

— Логиката не винаги е признак на здрав разум и вие добре го знаете. — Той се настани по-удобно, размествайки купищата, книги наоколо. — Ако има Бог, навярно сега Той ми налага изкупление за предпазливия академичен дух, който съм проявявал цял живот… за отказа да пристъпя мислено където и да било, ако теренът не е проучен и картографиран в три екземпляра. Днес за втори път съм принуден да правя безумни изявления без помен от доказателства. В защита на разсъдъка си мога само да изтъкна, че твърденията ми сравнително лесно се поддават на доказване или отхвърляне. Оттук нататък ми остава да се надявам, че ще приемете нещата сериозно и ще извършите проверката, преди па е станало късно. — Той тихичко се разсмя. — Преди да е станало късно. Звучи като цитат от някогашните приключенски списания, нали?

— Животът е пълен с мелодрами — отбеляза Калахан и си помисли, че може и да е вярно, но напоследък твърде рядко се срещат подобни неща.

— Позволете да ви запитам отново дали сте забелязвали вчера и днес нещо необичайно или странно… каквото и да било.

— Свързано с вампири, или…



— Каквото и да било.

Калахан се замисли.

— Сметището е затворено — каза най-сетне той. — Но портата беше строшена, тъй че влязох. — Усмихна се.

— Между нас казано, обичам сам да си изхвърлям боклука. Толкова е практично и скромно, че мога изцяло да се отдам на фантазиите си за беден, ала щастлив пролетарски свещеник. Впрочем, Дъд Роджърс се беше запилял нанякъде.

— Друго?

— Ами… тая сутрин не видях мисис Крокет в църквата, а тя рядко пропуска литургия.

— Още нещо?

— Разбира се, бедната мисис Глик…

Мат се надигна на лакти.

— Мисис Глик ли? Какво е станало с нея?

— Почина.

— От какво?

— Полин Дикенс смяташе, че е било сърдечен удар — колебливо отвърна Калахан.

— Умрял ли е още някой днес в градчето?

При други обстоятелства въпросът би бил нелеп. Обикновено в градче като Сейлъм’с Лот смъртните случаи бяха доста редки, независимо от значителния брой застаряващи жители.

— Не — бавно изрече Калахан. — Но напоследък смъртността рязко се повиши, нали? Майк Райърсън… Флойд Тибитс… бебето на Макдугъл…

Мат кимна. Изглеждаше уморен.

— Странни работи стават — каза той. — Да. Но както са тръгнали нещата, скоро ще могат взаимно да се прикриват. Още няколко нощи и се боя, че… че…

— Стига увъртания — каза Калахан.

— Добре. И без това доста го увъртах, нали?

И Мат подхвана разказа си от началото до края, вмъквайки мимоходом разсъжденията на Бен, Сюзън и Джими. Не премълча нищо. Когато приключи, вечерните ужаси на Бен и Джими току-що бяха свършили. За Сюзън ужасът едва започваше.

2.

Когато привърши, Мат помълча, сетне запита:

— Е? Луд ли съм?

— Така или иначе, вие сте твърдо убеден, че хората ще ви сметнат за луд — каза Калахан, — независимо от факта, че явно срещате разбиране от мистър Миърс и собствения си доктор. Не, не ви смятам за луд. В края на краищата, нали съм в бизнеса със свръхестественото. Ако ми позволите да се пошегувам, от тоя бизнес си изкарвам хляба и виното.

— Но…

— Нека и аз да ви разкажа една история. Не гарантирам за нейната достоверност, но гарантирам личното си убеждение, че е вярна. Свързана е с един мой добър приятел, отец Реймънд Мисонет, който от години се грижи за една енория в Корнуол… така нареченият Калаен бряг. Знаете ли къде е?

— Чел съм.

— Преди около пет години той ми писа, че бил повикан в едно затънтено кътче на енорията, за да извърши погребалните ритуали над неотдавна починала девойка. Ковчегът бил натъпкан с диви рози и това му се сторило необичайно. Но истински го поразил фактът, че челюстите й били подпрени с клечка, а устата напълнена с чесън и мащерка.

— Та това са…

— Да, това са обичайните мерки против възкръсване на Неживите. Народни средства. Когато Рей взел да разпитва, бащата на жертвата му отвърнал съвсем простодушно, че тя била убита от инкуб. Знаете ли какво означава тази дума?

— Сексуален вампир.

— Девойката била сгодена за младеж на име Банок, който имал голяма алена бенка отстрани на шията. Две седмици преди сватбата, докато се прибирал от работа, го прегазила кола. Изминали две години и девойката се сгодила за друг. Но само седмица преди бракосъчетанието, тя внезапно развалила годежа. Споделила с роднини и приятели, че Джон Банок я посещавал нощем и че изневерявала с него на бъдещия си съпруг. Според Рей, поклонникът и бил отчаян от тази вест — не толкова заради евентуалните посещения на демона, колкото от страх, че годеницата му си е загубила разсъдъка. Ала скоро след случая тя залиняла, починала и била погребана според старите обичаи. И все пак Рей ми пишеше по съвсем друг повод. Невероятното се случило около два месеца след погребението. По време на една от утринните си разходки Рей видял край гроба на момичето да стои младеж — младеж с голяма алена бенка на шията. И това не е всичко. За предната коледа родителите на Рей му бяха подарили фотоапарат Полароид и той се беше запалил да снима корнуолските пейзажи. У дома имам няколко негови снимки — чудесни са. В онова утро фотоапаратът висял на врата му и той заснел няколко кадъра с младежа. Когато ги показал в селото, реакцията била поразителна. Една стара дама загубила свяст, а бащата на момичето коленичил насред улицата и взел да се моли. Но когато Рей се събудил на другия ден, образът на младежа бил изчезнал от снимките и оставали само изгледи от местното гробище.

— И вие вярвате в това? — запита Мат.

— О, да. И подозирам, че мнозина биха повярвали. Обикновеният човек съвсем не е толкова насмешлив към свръхестественото, колкото го изкарват разни писатели. Всъщност повечето творци в тази област са далеч по-твърдоглави спрямо разните духове, демони и таласъми, отколкото обикновеният уличен минувач. Лъвкрафт е бил атеист. Едгар Алън По е бил умерен привърженик на трансцеденталната философия. А Хоутърн се правел на религиозен само от приличие.

— На тая тема ставате удивително приказлив — забеляза Мат.

Свещеникът вдигна рамене.

— Още от малък проявявах интерес към окултното и ексцентричното, а когато пораснах, духовното призвание само засили любопитството ми. — Той въздъхна дълбоко. — Но в последно време започвам да си задавам твърде неприятни въпроси относно същността на злото в този свят. И цялото удоволствие пропадна — добави той с крива усмивка.

— В такъв случай… ще се съгласите ли да проучите някои подробности? И ще възразите ли, ако ви помоля да вземете със себе си светена вода и късче нафора?

— Тук вече навлизате в коварните дебри на теологията — искрено помрачня Калахан.

— Защо?

— Засега няма да отхвърля молбата ви — каза Калахан. — И трябва да подчертая, че на мое място някой по-млад свещеник навярно би приел почти веднага, без никакви колебания. — Той се усмихна печално. — Те приемат църковните одежди не буквално, а символично като жезъла и пернатата корона на шамана. Младият свещеник сигурно би ви сметнал за луд, но ако с малко светена вода има начин да облекчи лудостта ви, значи всичко е наред. Аз не мога така. Ако тръгна да изпълня молбата ви по делничен костюм и не нося под мишница нищо освен забавно книжле, всичко си остава между нас. Но ако тръгна с нафората… тогава съм представител на Светата католическа църква, готов да изпълни онова, което смятам за висш дълг на своя сан. Тогава съм земен наместник на Христа. — Сега той гледаше Мат сериозно, тържествено. — Може и да съм жалко подобие на свещеник — понякога си го мисля наистина — малко изтормозен, малко циничен, а напоследък и страдащ от липса на… как да го нарека? вяра? самочувствие?… но все още вярвам дълбоко във величавата, мистична и върховна мощ на църквата, която стои зад мен, затова потръпвам при мисълта, че мога лекомислено да приема молбата ви. Църквата не е просто торба с идеали, както си въобразяват младоците. Тя е нещо повече от духовен скаутски отряд, Църквата е Сила… а човек не бива лекомислено да прибягва към Силата.

— Той огледа Мат строго и навъсено. — Разбирате ли? Жизненоважно е да разберете.

— Разбирам.

— Трябва да знаете, че през настоящия век цялостната представа на католическата църква за злото претърпя коренна промяна. Известно ли ви е защо?

— Заради Фройд, предполагам.

— Отлично. Католическата църква още в началото на двайсети век се сблъска с една нова представа — зло с малко „з“. И дявол, който не е червено рогато чудовище с остра опашка и раздвоени копита, нито пък змия в райската градина, макар че последното е великолепно психологическо сравнение. Дяволът, според Евангелие от фройда, е гигантска колективна амеба, нашето общо подсъзнание.

— Като представа звучи доста по-внушително, отколкото разни рогати таласъми и демони, надарени с толкова чувствителни носове, че да се разбягват от една по-якичка пръдня на някой запечен духовник.

— Внушително, разбира се. Но безлично. Безжалостно. Недосегаемо. Пропъждането на фройдовия дявол е също тъй невъзможно, както и сделката на Шейлок — да се отреже фунт месо, без да капне кръв. Католическата църква бе принудена да преосмисли целия си подход към злото — бомбардировачи над Камбоджа, войни в Ирландия и Средния изток, убийства на полицаи и бунтове в гетата, безброй отделни злини връхлитат всеки ден над света като облаци кръвожадни комари. Църквата се изнизва от старата си шаманска кожа и се превръща в социално активна, социално осъзната организация. Градската дискотека засенчва изповедалната кабинка. Причастието свири втора цигулка в борбата за граждански права или благоустройство на кварталите. Църквата се опитва да стъпи и с двата крака на земята.

— И на тази земя няма нито инкуби, нито вампири обади се Мат, — а само пребити деца, кръвосмешение и насилие над природната среда.

— Да.

— А вие ненавиждате това, нали? — преднамерено бавно запита Мат.

— Да — тихо отвърна Калахан. — Мисля, че това е светотатство. По този начин католическата църква обявява, че Бог не е мъртъв, само мъничко е изкуфял. И с това навярно отговорих на въпроса ви, нали? Какво искате да направя?

Мат му каза.

Калахан обмисли молбата и запита:

— Осъзнавате ли, че това е удар по всичко, което ви казах преди малко?

— Напротив. Мисля, че това е шансът да подложите вашата църква — вашата църква — на изпитание.

Калахан дълбоко въздъхна.

— Много добре. Приемам. При едно условие.

— Какво?

— При условие, че нашата малка експедиция ще мине най-напред през магазина на онзи мистър Стрейкър. Че мистър Миърс от името на всички ще разговаря с него напълно откровено. Че ще имаме възможността да наблюдаваме реакцията му. И накрая — че ще му дадем шанса да ни се изсмее в лицата.

Мат се навъси.

— Това би означавало да го предупредим.

Калахан поклати глава.

— Мисля, че предупреждението е без значение, ако и тримата — мистър Миърс, доктор Коди и аз — се споразумеем да продължим въпреки всичко.

— Добре. Съгласен съм, стига Бен и Джими да не възразяват.

— Чудесно — въздъхна Калахан. — Ще ви обидя ли, ако кажа, че от сърце се надявам всичко това да е само плод на въображението ви? И че се надявам онзи Стрейкър с пълно право да ни се изсмее в лицата.

— Ни най-малко.

— Надявам се. Приех да извърша много повече, отколкото предполагате. Изтръпвам при тази мисъл.

— И аз изтръпвам — тихо каза Мат.



3.

Но докато крачеше обратно към „Сейнт Ендрю“, той не потръпна нито веднъж. Чувстваше се възвисен, обновен. За пръв път от години насам бе трезвен без да мечтае за чашката.

Влезе в жилището си, вдигна телефонната слушалка и позвъни в пансиона на Ева Милър.

— Ало? Мисис Милър? Може ли да говоря с мистър Миърс?… Няма го. Да, разбирам… Не, не му предавайте нищо. Ще се обадя утре. Да, дочуване.

Остави слушалката и пристъпи към прозореца.

Дали Миърс бе нейде там, седнал да пие бира край някой полски път, или разказът на стария учител бе чиста истина?

И ако бе така…, ако бе така…

Не го свърташе у дома. Излезе на задната веранда, вдъхна резливия, хладен октомврийски въздух и се загледа в трепкащия мрак. Може би в крайна сметка нещата не опираха до Фройд. Може би всичко идваше от изобретяването на електрическата лампа, която убива сенките в човешкия разсъдък далеч по-ефикасно, отколкото ясеновият кол в сърцето на вампира… и го върши много по-чисто.

Злото не бе изчезнало, но днес то се разиграваше под яркия, бездушен блясък на луминесцентните улични лампи, неоновите реклами и милиардите стоватови електрически крушки. Генерали планираха стратегически въздушни атаки под скептичното сияние на променливия ток и всичко бе излязло извън контрол, като детско автомобилче от вехт сандък, летящо по надолнището без спирачки: аз само изпълнявах заповеди. Да, вярно, чиста истина. Всички сме войници и просто изпълняваме онова, което е записано в уставите. Но откъде идват заповедите в крайна сметка? Отведете ме при своя командир. Но къде е щабът му? Аз само изпълнявах заповеди. Народът ме е избрал. Но кой е избрал народа?

Нещо изпляска над него и Калахан стреснато вдигна глава, забравяйки несвързаните размисли. Птица? Прилеп? Изчезнало бе. Нямаше значение.

Вслуша се, ала от градчето не долиташе нито звук, освен свистенето на вятъра в телефонните жици.

В нощта, когато кудзу броди из полята, ти спиш като мъртъв.

Кой го бе написал? Може би Дики?

Нито звук. Никаква светлина, освен луминесцентната лампа пред църквата, където никога не бе танцувал Фред Астер и бледия трепет на жълтата примигваща светлина там, където се кръстосваха Брок Стрийт и Джойнтнър Авеню. Не се чуваше детски плач.

В нощта, когато кудзу броди из полята, ти спиш като…

Ликуването бе заглъхнало, оставаше само блед спомен за греховна горделивост. Ужасът се стовари върху сърцето му като юмрук. Не ужасът за живота, за честта или за това, че икономката ще разкрие тайното му пиянство. Подобен ужас не бе сънувал никога, дори и в най-мъчителните години на юношеството.

Изпитваше ужас за безсмъртната си душа.

2.

Никой не обяви Джирусълъм’с Лот за мъртъв в утрото на 6 октомври; всъщност никой не го знаеше. Подобно на труповете от предишните дни, градчето съхраняваше всички признаци на живот.

Рути Крокет, която през целия уикенд бе лежала болнава и бледа, изчезна в понеделник сутринта. Никой не съобщи за изчезването. Долу в мазето, зад лавиците със зимнина, лежеше майка й, завита с парче стар брезент. Колкото до Лари Крокет, тази сутрин той се събуди необичайно късно и реши, че дъщеря му вече е тръгнала за училище. Реши още, че днес няма да ходи в кантората. Чувстваше се слаб, потиснат и замаян. Май беше хванал грип или нещо подобно. От светлината го боляха очите. Стана да спусне щорите и за миг изохка болезнено, когато слънчевите лъчи докоснаха ръката му. Трябваше да смени тоя прозорец някой ден. Само да оздравее. Дефектните стъкла не са шега работа. Прибираш се у дома в някой слънчев следобед и заварваш къщата да гори като барут, а ония тъпаци от застрахователното дружество заявяват, че сама се е запалила и отказват да платят. Нищо де, не беше спешно, първо да се пооправи. Помисли да си направи чаша кафе, но веднага му призля. Позачуди се къде може да е изчезнала жена му, после забрави за нея. Опипвайки странната раничка под брадата си, останала навярно от вчерашното бръснене, той пак си легна, зави се презглава и заспа.

А в това време дъщеря му спеше сред емайлирания мрак на един изоставен хладилен камион, просната до Дъд Роджърс — в нощния свят на нейното ново съществуване ухажването сред купища боклук изглеждаше напълно приемливо.

Общинската библиотекарка Лорета Старчър също бе изчезнала, макар че в уединения й живот на стара мома не се намери кой да забележи това. Сега обитаваше мрачния и плесенясал трети етаж на градската библиотека. Този етаж беше винаги заключен (верижката с единствения ключ висеше постоянно на врата й) и се отваряше само ако някой изключителен посетител успееше да я убеди, че е достатъчно силен, интелигентен и морално здрав, за да получи специално разрешение.

Днес там се бе настанила самата тя — едно твърде специално издание, ново и свежо, сякаш току-що бе видяло бял свят. Даже корицата й, образно казано, още не бе разгръщана.

Изчезването на Върджил Ратбун също мина незабелязано. Около девет сутринта Франклин Бодин се събуди в бараката, смътно усети, че леглото на Върджил е празно, но не обърна внимание на това и опита да стане, за да потърси някоя оцеляла бира. В следващия миг се просна по гръб — виеше му се свят и краката му бяха като гумени.

Божичко, помисли той, докато отново се унасяше в сън. Какво сме пили снощи? Денатурат ли?

А под бараката, в прохладата на сухите листа от двайсет отминали есени и сред галактика от празни бирени кутии, нападали през продъненото дюшеме, Върджил лежеше и чакаше да дойде нощта. Може би из мрачната глина на неговия мозък пълзяха видения на прекрасна течност — по-огнена от най-доброто уиски, по-освежаваща от най-подбраното вино.

Ева Милър забеляза, че Невестулката Крейг не е слязъл за закуска, но не се разтревожи. И бездруго бе твърде заета да контролира суматохата около кухненската печка, докато наемателите набързо си приготвяха закуската и сетне неохотно се отправяха на борба с новата работна седмица. След това се залиса с други грижи — трябваше да подреди всичко и да измие чиниите на проклетника Гроувър Върил и онзи некадърник Мики Силвестър. И двамата упорито не обръщаха внимание на надписа, който висеше от години над мивката: „Моля, измивайте приборите.“

Но когато денят постепенно затихна и трескавата утринна блъсканица отстъпи място на обичайните текущи дела, тя отново усети липсата на Ед. На Рейлроуд Стрийт сметта се събираше в понеделник и Невестулката винаги изнасяше големите зелени чували на тротоара, откъдето Роял Сноу ги мяташе в разнебитения си камион. Тази сутрин чувалите си стояха на задната веранда.

Тя се изкачи горе и леко почука на вратата му.

— Ед?

Мълчание. Друг път би решила, че е пиян и просто би изнесла чувалите сама, хапейки устни малко по-често от обичайното. Но тази сутрин в душата й се прокрадна неясна тревога. Тя завъртя дръжката, надникна вътре и тихичко подвикна:

— Ед?

Стаята беше празна. Прозорецът до леглото зееше широко разтворен и ветрецът игриво полюшваше завеските навън-навътре. Леглото беше разхвърляно и тя го оправи, без да се замисля — ръцете й сами си знаеха работата. Минавайки от другата страна, закачи нещо с десния си чехъл. Наведе глава и видя на пода да лежи строшено кокаленото огледалце на Невестулката. Вдигна го и навъсено го запремята из пръстите си. Огледалото беше спомен от майка му и веднъж той бе отказан да го продаде на някакъв антиквар за цели десет долара. А по това време вече пиеше яко.

Ева отскочи до килера за метла и с бавни, замислени движения събра късчетата стъкло. Спомняше си, че снощи Невестулката бе отишъл да си легне съвсем трезвен, а след девет часа нямаше откъде да купи бира, освен ако намереше някой да го откара до Къмбърланд или до кръчмата на Дел.

Тя изхвърли парчетата в кошчето за боклук и за секунда зърна хиляди свои отражения. Надникна към дъното, но не видя празна бутилка. Пък и Невестулката нямаше навик да пие скришом.

Е, нищо. Няма къде да се загуби.

Но докато слизаше надолу, тревогата не я напускаше. Макар да не си го признаваше, чувствата й към Ед бяха нещо повече от проста дружеска загриженост.

— Госпожо?

Тя стреснато се изтръгна от унеса и огледа пришълеца в кухнята си. Пришълецът се оказа спретнато момченце с панталони от рипсено кадифе и чиста синя тениска. Стреснато е, сякаш е паднало от велосипед. Като че го познаваше, но не можеше да се сети откъде. Сигурно беше дете на някои от новите заселници на Джойнтнър Авеню.

— Тук ли живее мистър Бен Миърс?

Ева се накани да го запита защо не е на училище, после се отказа. Лицето му беше много сериозно, даже тревожно. Под очите му имаше сини кръгове.

— Той спи.

— Може ли да го почакам?

От погребалната кантора на Грийн, Хоумър Маккаслън потегли право към дома на семейство Нортън. Когато стигна до Брок Стрийт, наближаваше единайсет. Мисис Нортън ридаеше, а Бил Нортън изгледаше сравнително спокоен, но пушеше цигара след цигара и лицето му бе състарено.

Маккаслън прие молбата да включи описанието на момичето в списъка на издирваните лица. Да, ще се обади веднага щом узнае нещо. Да, ще провери в близките болници, това е включено в процедурата (както впрочем и моргата). Личното му мнение бе, че момичето е избягало от къщи. Майката си призна, че са се карали и момичето смятало да се изнесе.

Въпреки всичко, той се зае да кръстосва селските пътища, слушайки небрежно пращенето на радиостанцията под таблото. Няколко минути след полунощ, докато се връщаше към градчето по Брукс Роуд, страничният прожектор освети нещо лъскаво недалече от пътя — в горичката бе спряла кола.

Той забави, даде заден ход и излезе от кабината. Колата бе изоставена на стар, буренясал дърварски път. Шевролет „Вега“, светлокафяв, на около две години. Той издърпа верижката с бележника от задния си джоб, прелисти след бележките за разговора с Бен и Джими, после насочи прожектора към номера на колата. Съвпадаше с онзи, който му бе дала мисис Нортън. Значи наистина беше колата на момичето. Работата ставаше дебела. Той опипа капака на двигателя. Студен. Явно бе изключен отдавна.

— Шерифе…

Весел, безгрижен глас като звън на камбанки. Но защо ли ръката му се стрелна към револвера?

Обърна се и видя дъщерята на Нортън — изглеждаше невероятно красива. Вървеше към него, хванала за ръка непознат младеж със старомодно заресана назад черна коса. Маккаслън завъртя фенерчето право в лицето му и изпита странното чувство, че лъчът минава през него, без да го освети. Макар че вървяха по разкаляна пътека, двамата не оставяха следи. Усети как в нервите му припламват предупредителните сигнали на страха, пръстите му стегнаха по-здраво дръжката на револвера… сетне се отпуснаха. Той изключи фенерчето и зачака безучастно.

— Шерифе — повтори тя и този път гласът й бе глух, гальовен.

— Колко мило, че дойдохте — каза непознатият.

Двамата се нахвърлиха върху него.

Сега полицейската кола бе изоставена отвъд ями и къпинаци, в затънтения край на Дийп Кът Роуд, и само най-зоркият поглед би различил лъскавите метални части под гъсто натрупаните клонки от хвойна, орлова папрат и бръшлян. Маккаслън лежеше сгушен в багажника. От време на време го търсеха по радиото, но той не се обаждаше.

По-късно, малко преди разсъмване, Сюзън посети и майка си, но, не стори кой знае какво; чувстваше се заситена като пиявица, залепнала върху кожата на плувец. Е, все пак вече беше поканена и сега можеше да влиза, когато си поиска. Нов глад я чакаше довечера… всяка вечер.

Малко след пет часа в същото понеделнишко утро Чарлс Грифън събуди жена си. Лицето му бе издължено и прорязано от дълбоки гневни бръчки. Навън неиздоените крави мучаха от болки в подутите вимета. С пет кратки думи Грифън изрази мнението си за станалото тази нощ:

— Тия проклети хлапета са избягали.

Не бяха избягали. Дани Глик се бе наситил с кръвта на Джак Грифън, а той пък бе влязъл в стаята на брат си Хал и завинаги бе сложил край на тревогите му за училището, учебниците и непреклонната бащина воля. Сега двамата лежаха под огромния куп сено в сеновала със сламки в чорлавите коси и нежни прашинки танцуваха из мрачните, притихнали канали на ноздрите им. Понякога по лицата им пробягваха боязливи мишки.

Зората вече се разливаше над света и злите твари спяха. Зараждаше се прекрасен есенен ден — ясен, прохладен и слънчев. Повечето хора от градчето (което още не знаеше, че е мъртво) щяха да тръгнат на работа, без да подозират какво се е случило през нощта. Според „Алманах на стария фермер“ новата нощ щеше да настане точно в 19:00.

Дните ставаха все по-къси, задаваше се празникът на Вси светии, а подир него — зимата.

3.

Когато в девет без четвърт Бен слезе долу, Ева се обади откъм мивката:

— Имате посетител, чака ви на верандата.

Той кимна и излезе по чехли през задната врата, очаквайки да завари отвън Сюзън или шерифа Маккаслън. Но посетителят бе слабичко момче, което седеше на най-горното стъпало и гледаше как градът бавно се съживява в първото утро на новата седмица.

— Здрасти — каза Бен и момчето рязко се обърна. Гледаха се съвсем кратко време, но за Бен този миг сякаш се разтегли по някакъв странен начин и го обзе чувство за нереалност. Физически момчето напомняше собствения му детски облик, ала имаше и нещо друго. Стори му се, че усеща как върху плещите му ляга тежък товар като че предчувстваше нещо повече от случайност в преплитането на пътищата им. Неволно си припомни как бе срещнал Сюзън в парка и как безгрижният разговор между непознати изглеждаше многозначителен и наситен с намеци за бъдещето.

Може би момчето усещаше нещо подобно, защото очите му леко се разшириха и ръката му плъзна по парапета, сякаш диреше опора.

— Вие сте мистър Миърс — каза то.

Не питаше, просто установяваше факта.

— Да. Едно на нула за тебе.

— Името ми е Марк Петри — каза момчето. — Нося ви лоши вести.

Бас държа, че не се шегува, отчаяно помисли Бен и опита да се подготви душевно за каквото и да било…, но когато го чу, изненадата бе пълна и потресаваща.

— Сюзън Нортън е от онези — каза момчето. — Барлоу я спипа в къщата. Но аз убих Стрейкър. Поне така мисля.

Бен се опита да каже нещо, но не можа. Гърлото му беше вцепенено.

Момчето кимна, поемайки без колебание нещата в свои ръце.

— Може би ще е най-добре да се разходим с вашата кола и да поговорим в движение. Не искам да ме виждат тук. Избягах от училище, а и без това си имам неприятности у дома.

Бен каза нещо — сам не разбра какво. След мотоциклетната катастрофа, в която загина Миранда, той бе станал от асфалта леко зашеметен, но напълно здрав (е, не пропускай драскотината на лявата китка, през войната се е случвало да дават ордени и за по-дребни рани), а шофьорът от камиона крачеше към него, хвърляйки две сенки в светлината на фаровете и уличната лампа — беше едър, пооплешивял мъж с химикалка в джобчето на бялата риза и на химикалката беше изписано със златни букви: „Франк, денонощна бен“, останалото чезнеше в джобчето, но Бен проницателно се досети, че липсващата част е „зиностанция“ — елементарно, драги Уотсън, елементарно. Шофьорът му каза нещо, вече не помнеше какво, после леко го хвана за ръката и се опита да го отведе настрани. Бен зърна една от обувките на Миранда да се търкаля край огромните задни колела на камиона, изтръгна се от шофьора и тръгна нататък, а шофьорът направи две крачки подир него и каза: На твое място не бих, го сторил, братче. А Бен го изгледа тъпо, здрав и читав, ако не се брои драскотината на китката, и искаше да му каже, че преди пет минути не се бе случило нищо, че в някакъв паралелен свят двамата с Миранда бяха свърнали по предната пресечка и сега пътуваха към съвсем различно бъдеще. Наоколо се събираше тълпа, хората прииждаха откъм магазина за напитки на единия ъгъл и млечния бар на другия. И тогава той бе започнал да усеща онова, което усещаше сега: сложно, ужасяващо взаимодействие между духовното и телесното, което полага начало на примирението и може да се сравнява единствено с чувството при изнасилване. Стомахът сякаш е в безтегловност. Устните изтръпват. По небцето полепва рядка пяна. В ушите отеква звън. Кожата на тестисите като че се стяга и пълзи нагоре. Съзнанието обръща гръб и закрива лице, сякаш иска да се опази от непоносимо ярка светлина.

Бен отново се изтръгна от ръцете на добронамерения шофьор и тръгна към обувката. Вдигна я. Обърна я. Пъхна длан вътре и стелката още бе топла от допира с нейното тяло. С обувката в ръка той направи още две крачки и зърна изпод предните колела на камиона да се подават нозете й, обути в жълтите джинси, които бе навлякла тъй безгрижно и весело преди малко, когато се готвеха да излязат от апартамента. Невъзможно бе да повярва, че момичето, което обу този панталон, сега е мъртво, ала примирението вече бе дошло — в корема, в стомаха, в тестисите. Той изстена с пълен глас и точно тогава фотографът бе направил снимка за вестничето, от което го помнеше Мейбъл. Единият крак обут, другият бос. Хората гледаха босия крак, сякаш никога не бяха виждали подобно нещо. Бен прекрачи настрани, прегъна се и…

— Ще повърна — каза той.

— Не се смущавайте.

Бен изтича зад ситроена си и се прегъна, стискайки дръжката на колата. Затвори очи, обля го мрак и в мрака лицето на Сюзън му се усмихваше, гледаше го с прекрасен, бездънен взор. Той отново отвори очи. Хрумна му, че момчето може да лъже, да е сбъркало или да не е с всичкия си. Ала мисълта не носеше надежда. Не беше такова хлапе. Обърна се, погледна детското лице и не прочете нищо освен тревога.

— Да вървим — каза той.

Влязоха в колата и потеглиха. Сбърчила чело, Ева Милър ги гледаше от кухненския прозорец. Ставаше нещо лошо. Усещаше го наоколо, усещаше как я изпълва, също както я бе изпълвал мъглив, неясен ужас в деня преди гибелта на мъжа й.

Тя отиде да позвъни на Лорета Старчър. Никой не отговори и сигналът продължи да писука настойчиво, докато остави слушалката. Къде ли се губеше Лорета? Не беше на работа. В понеделник библиотеката не работеше.

Седна и замислено впи поглед в телефона. Усещаше, че се задава голяма беда — може би нещо страшно като пожара през петдесет и първа.

Накрая пак вдигна слушалката и се обади на Мейбъл Уъртс, която бе пълна до гуша със злободневни клюки и лакомо чакаше нещо ново. От години насам градчето не бе преживявало подобен уикенд.



4.

Бен караше без цел и посока, слушайки историята на Марк. Момчето разказваше умело и подробно — от нощното посещение на Дани Глик през прозореца до новата посетителка през изминалата нощ.

— Сигурен ли си, че е била Сюзън? — запита Бен.

Марк Петри кимна.

Бен рязко зави назад и подкара с бясна скорост по Джойнтнър Авеню.

— Накъде отиваме? Да не би…

— Не натам. Засега.

5.

— Чакайте. Спрете.

Бен отби настрани и двамата слязоха. Дотук бяха карали бавно по Брукс Роуд, в подножието на Марстъновия хълм. Горският път, където Хоумър Маккаслън бе забелязал колата на Сюзън. Сега те също зърнаха слънчеви отблясъци по метал. Мълчаливо закрачиха един до друг по изоставения път. Между дълбоките прашни коловози бе избуяла трева. В далечината чуруликаше птица.

Не след дълго откриха колата.

Бен забави крачка, после спря. Отново му призляваше. По ръцете му се стичаше студена пот.

— Иди да видиш — каза той.

Марк пристъпи към колата и надникна през лявото прозорче.

— Ключовете са на таблото.

Бен тръгна напред и кракът му закачи нещо. Погледна надолу. В праха се търкаляше револвер 38 калибър. Вдигна го и го прехвърли от ръка в ръка. Приличаше на полицейско служебно оръжие.

— Чий е револверът? — запита Марк, приближавайки до него с ключовете в ръка.

— Не знам.

Бен провери предпазителя и прибра револвера в джоба си. Марк му подаде ключовете, той ги взе и закрачи към малката „Вега“ като насън. Ръцете му се тресяха и едва от втория опит налучка ключалката на багажника. Завъртя ключа, после вдигна капака, без да си позволява да мисли.

Надникнаха вътре глава до глава. В багажника имаше резервна гума, крик и нищо друго. От гърдите на Бен се откърти въздишка.

— А сега? — запита Март.

Бен забави отговора. Когато усети, че отново владее гласа си, каза:

— Ще отидем да видим моя приятел Мат Бърк в болницата. Той е специалист по вампирите.

Погледът на момчето си оставаше тревожен.

— Вярвате ли ми?

— Да — каза Бен и изричането на тази дума сякаш я затвърди, придаде й тежест. Вече не можеше да я отрече. — Да, вярвам ти.

— Мистър Бърк преподава в гимназията, нали? Знае ли всичко?

— Да. И неговият доктор знае.

— Доктор Коди?

— Да.

Докато разговаряха, двамата гледаха колата, сякаш тя бе реликва от някаква мрачна, изчезнала раса, оставена в тия слънчеви гори западно от градчето. Багажникът зееше като беззъба уста и когато Бен го затръшна, глухият трясък на ключалката отекна в сърцето му.

— А след като поговорим — добави той, — отиваме горе в Марстъновия дом да си разчистим сметките с кучия син, който е сторил това.

Марк го гледаше, без да помръдва.

— Може и да не е толкова лесно. Тя също ще бъде там. Сега е негова.

— Ще го накараме да проклина мига, в който е зърнал Сейлъм’с Лот — тихо каза Бен. — Да вървим.



6.

Около девет и половина пристигнаха в болницата и завариха Джими Коди в стаята на Мат. Докторът вдигна загрижен поглед към Бен, после любопитно стрелна с очи Марк Петри.

— Имам лоши вести за теб, Бен. Сюзън Нортън е изчезнала.

— Тя е вампир — глухо изрече Бен и Мат изръмжа откъм леглото.

— Сигурен ли си? — рязко запита Джими.

Бен посочи с палец Марк Петри и го представи:

— Това е Марк. В събота вечерта го е навестил Дани Глик. Останалото ще ви разкаже сам.

И Марк повтори от начало до край историята, която вече бе разказал на Бен. Когато свърши, Мат се опомни пръв:

— Бен, просто не намирам думи да изразя колко ми е мъчно.

— Ако искаш, мога да ти дам някое хапче — предложи Джими.

— Знам какво лекарство ми трябва, Джими. Искам да тръгнем срещу този Барлоу още днес. Сега. Преди да се мръкне.

— Добре — кимна Джими. — Отменил съм си всички ангажименти. Междувременно се обадих в полицията. И Маккаслън е изчезнал.

— Може би това изяснява нещата — каза Бен, извади револвера от джоба си и го пусна на шкафчето до Мат. Оръжието изглеждаше странно и неуместно в болничната обстановка.

— Къде го намери? — запита Джими, посягайки към шкафчето.

— Край колата на Сюзън.

— Досещам се какво е станало. След като ни напусна, Маккаслън е отскочил до дома на семейство Нортън. Узнал е всичко за Сюзън, включително модела и номера на колата й. Решил е за всеки случай да пообиколи черните пътища. И…

В стаята настана тишина. Никой не желаеше да чуе какво е станало до-нататък.

— Кантората на Форман все още е затворена — каза Джими. — А старците от редовното присъствие при Кросън се оплакват от сметището. Вече цяла седмица никой не е виждал Дъд Роджърс.

Четиримата се спогледаха мрачно.

— Снощи разговарях с отец Калахан — каза Мат.

— Той се съгласи да участва, ако вие двамата — и Марк, разбира се — приемете най-напред да минете през новия магазин и да поговорите със Стрейкър.

— Не вярвам днес да му е до разговори — спокойно изрече Марк.

— Какво откри за онези? — обърна се Джими към Мат. — Има ли нещо полезно?

— Е, мисля, че скърпих нещичко оттук-оттам. За онази твар Стрейкър трябва да е нещо като комбинация между телохранител и куче-пазач… един вид домашен любимец. Налагало се е да пристигне в града доста преди появата на Барлоу. Трябвало е да изпълни някои ритуали за омилостивяване на Черния Отец. Нали разбирате, дори и Барлоу си има Господар. — Той ги изгледа печално. — Подозирам, че никога не ще открием останките на Ралфи Глик. Мисля, че с него Барлоу си е откупил правото на действие. Стрейкър го е отвлякъл за жертвоприношение.

— Копеле мръсно — разсеяно промърмори Джими.

— Ами Дани Глик? — запита Бен.

— Стрейкър пръв е изцедил кръвта му — обясни Мат.

— По благоволение на Господаря си. Първата кръв се пада на верния слуга. Но Стрейкър е извършил още нещо за своя Господар преди пристигането на Барлоу. Знае ли някой от вас какво е било?

За момент настана тишина, после Марк изрече съвършено отчетливо:

— Кучето, дето са го намерили на гробищната порта.

— Какво? — трепна Джими. — Защо? Защо му е трябвало да го прави?

— Белите очи — отвърна Марк и погледна въпросително към Мат, който изненадано кимаше.

— Цяла нощ клюмам над тия книги, а не съм и подозирал, че между нас има истински специалист! — възкликна учителят. Момчето се изчерви. — Казаното от Марк е съвършено правилно. Според някои изследователи на фолклора и свръхестествените явления, един от начините да се пропъди вампир е да се нарисуват бели „ангелски очи“ над истинските очи на черно куче. Док, кучето на Уин, беше черен с две бели петна. Уин ги наричаше „фарове“ — бяха точно над очите. Стрейкър навярно е забелязал това, убил е кучето и го е закачил върху портата на гробището.

— Ами Барлоу? — запита Джими. — Как е пристигнал в градчето?

Мат сви рамене.

— Няма как да разберем. Според мен трябва да се доверим на легендите и да предположим, че е стар… много стар. Може би е сменял името си десетки… хиляди пъти. Може да е роден в което и да било кътче на света, в която и да било епоха… макар да подозирам, че е от римски или унгарски произход. Така или иначе, всъщност няма значение как е пристигнал в градчето… обаче не бих се учудил, ако узная, че Лари Крокет има пръст в тази работа. Тук е и толкоз. Това е важното. А сега, ето какво трябва да правите. Преди да тръгнете, вземете кол. И пистолет, за в случай, че Стрейкър се окаже жив. Револверът на шерифа ще свърши работа. Колът трябва да прониже сърцето, иначе вампирът може пак да възкръсне. Джими, ти ще провериш това. Когато забиете кола, трябва да натъпчете устата му с чесън, да отрежете главата и да я обърнете в ковчега с лицето надолу. В повечето четива и холивудски филми прободеният вампир почти незабавно се разпада на прах. В действителност това може и да не се случи. Ако е така, трябва да запълните ковчега с камъни и да го хвърлите в течаща вода. Бих ви препоръчал Роял Ривър. Има ли въпроси?

Нямаше въпроси.

— Добре. Всеки от вас трябва да носи шишенце със светена вода и късче нафора. Освен това, преди тръгване трябва да се изповядате на отец Калахан.

— Мисля, че между нас няма католици — обади се Бен.

— Аз съм католик — каза Джими. — Макар че не ходя на черква.

— Все едно, трябва да минете през изповед и покаяние. Така ще тръгнете чисти, измити с Христовата кръв… чиста, а не оцветена кръв.

— Добре — каза Бен.

— Бен, спал ли си със Сюзън? Извинявай, но…

— Да — каза той.

— Тогава ти ще трябва да забиеш кола — първо в Барлоу, после в нея. От цялата група единствено ти си лично засегнат. Ще играеш ролята на неин съпруг. И не се колебай нито за миг. Всъщност ти й носиш избавление.

— Добре — повтори Бен.

— И най-вече — Мат ги изгледа един по един — не бива да го поглеждате в очите! Сторите ли го, той ще ви овладее и ще ви застави да се нахвърлите върху другите, без да мислите за живота си. Спомнете си за Флойд Тибитс! Заради това ще е опасно да носите оръжие, макар че се налага. Джими, ти ще вземеш револвера и ще вървиш малко по-назад. Ако се наложи да преглеждаш Барлоу или Сюзън, дай го на Марк.

— Разбрано — кимна Джими.

— Не забравяйте да купите чесън. И рози, ако намерите. Работи ли още онова цветарско магазинче в Къмбърланд, Джими?

— „Северна красавица“ ли? Мисля, че да.

— По една бяла роза за всеки от вас. В косата или закачена на шията. И пак ще повторя — не го поглеждайте в очите! Мога да ви държа още дълго и да разправям хиляди подробности, но мисля, че трябва да тръгвате. Вече е десет часа, а отец Калахан може би почва да се колебае. Вървете, желая ви успех и ще се моля за вас. Не е малко за дърт атеист като мене. Но мисля, че вече не съм чак такъв атеист, както някога. Карлайл ли бе казал, че ако човек прогони Бога от сърцето си, тогава Сатаната трябва да заеме мястото Му?

Никой не отговори и Мат въздъхна.

— Джими, искам да огледам шията ти отблизо.

Джими пристъпи до леглото и вирна глава. Двете пробождания личаха ясно, но бяха хванали коричка и успешно заздравяваха.

— Усещаш ли болка? Сърбеж?

— Имал си невероятен късмет — сериозно каза Мат.

— Почвам да мисля, че „късмет“ е слаба дума. Мат се облегна на възглавницата. Лицето му беше изпито, с дълбоко хлътнали очи.

— Ако нямаш нищо против, бих помолил за хапчето, което отказа Бен.

— Ще предам на сестрата.

— Когато си тръгнете, ще поспя — каза Мат. — По-късно ще имаме още работа… но стига засега. — Той завъртя очи към Марк. — Вчера си извършил подвиг, момко. Безразсъден, необмислен, но все пак подвиг.

— Само че тя плати за него — тихо каза Марк и преплете пръсти пред гърдите си. Ръцете му трепереха.

— Да, и може би пак ще се наложи да плащате. Поотделно или заедно. Не го подценявайте! А сега, ако не възразявате, чувствам се много уморен. Четох почти цяла нощ. Обадете ми се веднага щом свършите.

Излязоха. В коридора Бен погледна Джими и запита:

— Не ти ли напомня някого?

— Да — каза Джими. — Ван Хелсинг от „Дракула“.

7.

Около десет и четвърт Ева Милър слезе в мазето да вземе два буркана домашна сланина. Щеше да ги занесе на мисис Нортън, която според Мейбъл Уъртс била на легло. Почти целия септември бе прекарала сред кухненските изпарения, заета да осъществява безбройните операции по консервирането, да вари зеленчуци, да ги подрежда, да залива с парафин капаците на бурканите с домашно сладко. Сега имаше над двеста буркана, подредени в спретнатото мазе с чисто преметен глинен под. Консервирането бе една от големите й страсти. По-късно, когато зимата изместеше есента и наближаха новогодишните празници, щеше да се захване с надениците.

Миризмата я изненада още щом отвори вратата на мазето.

— Я, да му се не види — едва чуто промърмори тя и гнусливо запристъпва надолу, сякаш нагазваше в мръсна вода.

Съпругът й сам бе изкопал мазето и бе облицовал стените с камъни, за да е по-хладно. От време на време се случваше някой мускусен плъх или мармот да си потърси място за умиране в широките фуги. Навярно и сега бе станало така, макар че Ева не помнеше друг път да е воняло чак толкова зле.

Стъпи на глинения под и закрачи покрай стените, присвивайки очи, за да различи пътя си в светлината на двете слаби електрически крушки. Петдесет вата не стигат, реши тя, трябва да ги сменя със седемдесет и пет. Взе бурканите, върху чиито етикетчета грижливо бе изписала със синьо мастило „СЛАНИНА“ (над сланината имаше резенчета люта чушка) и продължи проверката си, като дори се пъхна в теснотията зад огромната пещ на парното. Нищо.

Върна се при стълбата и се огледа навъсена, с ръце на бедрата. Широкото мазе изглеждаше много по-спретнато, откакто преди две години бе наела чрез Лари Крокет двама работници да построят барака за инструменти зад пансиона. Оставаше пещта, напомняща с безбройните си тръби импресионистична скулптура на богинята Кали; капаците за прозорци, които скоро трябваше да се монтират горе — наближаваха студовете, а отоплението все поскъпваше; билярдната маса на Ралф, покрита с мушама. Всяка пролет Ева чистеше сукното на билярда с прахосмукачка, макар че никой не играеше тук откакто Ралф почина през 1959 година. Почти всичко друго беше изнесено. Край стената имаше кашон с книжки, които бе събрала за болницата в Къмбърланд, лопата за сняг със счупена дръжка, таблото за инструменти на Ралф и сандък със стари, навярно отдавна мухлясали завеси.

И все пак отнякъде вонеше.

Погледът й падна върху ниската вратичка на картофохранилището, но реши, че днес няма да влиза в него. Пък и там стените бяха бетонни. Едва ли би могло да се вмъкне животинче. И все пак…

— Ед? — внезапно подвикна тя, без сама да знае защо.

Побиха я тръпки, като чу безжизнения си глас. Звукът заглъхна из сумрачното мазе. Защо бе изрекла това име? Какво, за Бога, можеше да дири Ед Крейг там долу, макар че наистина имаше къде да се скрие. Може би пиеше тайно? Глупости. В целия град едва ли съществуваше по-потискащо място за пиене от нейното мазе. Най-вероятно се бе запилял из гората с непрокопсания си приятел Върджил Ратбун. Сигурно бяха отмъкнали отнякъде едно-две шишета и сега бързаха да ги пресушат.

Но въпреки всичко, тя постоя още малко и продължи да се оглежда. Вонеше ужасно, просто ужасно. Дано да не се наложеше да дезинфекцира.

Хвърли един последен поглед към картофохранилището и се изкачи нагоре.



8.

Отец Калахан ги изслуша един по един и когато приключиха, минаваше единайсет и половина. Седяха в широкия прохладен хол на жилището му, а слънчевите лъчи се лееха през широките прозорци на плътни, едва ли не осезаеми потоци. Гледайки ленивия танц на прашинките в тях, Калахан си припомни една отдавна видяна карикатура. Чистачка с метла в ръката гледа смаяно пода — измела е половината си сянка. В момента изпитваше нещо подобно. За втори път през последното денонощие се сблъскваше с абсолютно невъзможното… само че сега то бе потвърдено от един писател, едно явно уравновесено момче и един уважаван доктор. И все пак невъзможното си оставаше невъзможно. Човек не може да измете собствената си сянка. Само че… ето, фактите говореха друго.

— Сигурно щях да го приема по-лесно, ако бяхте уредили гръмотевична буря и спиране на тока — каза той.

— Всичко е истина — рече Джими и неволно опипа шията си. — Уверявам ви.

Отец Калахан стана и извади от чантата на Джими две бухалки за бейзбол с изострени краища. Повъртя едната в ръце и каза:

— Ще стане за миг, госпожо. Изобщо няма да боли.

Никой не се засмя.

Калахан върна коловете на място, пристъпи до прозореца и се загледа към Джойнтнър Авеню.

— И тримата сте много убедителни — каза той. — Навярно трябва да добавя още една малка подробност, която все още не знаете. — Обърна се и ги огледа. — Във витрината на мебелния магазин „Барлоу и Стрейкър“ е поставена табела. Тя гласи: „Затворено за неопределено време“. Тази сутрин точно в девет отскочих лично дотам, за да обсъдя със загадъчния мистър Стрейкър твърденията на мистър Бърк. Но вратите се оказаха заключени — и предната, и задната.

— Трябва да признаете, че това съвпада с разказа на Марк. — подхвърли Бен.

— Може би. А може и да е просто съвпадение. Позволете да ви запитам пак: сигурни ли сте, че желаете да замесите католическата църква в тази история?

— Да — каза Бен. — Но ако се наложи, ще действаме и без вас. Бих тръгнал дори сам.

— Няма да се наложи. — Отец Калахан пристъпи към вратата. — Последвайте ме в църквата, господа. Ще ви изповядам.

9.

Бен неловко коленичи в прашния сумрак на изповедалната кабинка. Из главата му се въртяха неясни, полуоформени мисли. Сред тях една след друга просветваха и гаснеха сюрреалистични картини: Сюзън в парка; мисис Глик отстъпва от импровизирания кръст и сгърчената й уста зее като жива рана; облеченият като плашило Флойд Тибитс излиза от колата и се хвърля напред със стиснати юмруци; Марк Петри наднича в колата на Сюзън. За пръв и последен път му се мярна възможността всичко да се окаже сън и изтощеното му съзнание отчаяно прегърна тая надежда.

Зърна в ъгъла на кабинката някакъв дребен предмет и любопитно посегна натам. Находката се оказа празна кутийка от ментови бонбони, навярно изпаднала от джоба на някое хлапе. Неоспорима частица от реалността. Усещаше картона между пръстите си — истински, осезаем. И целия този кошмар бе реалност.

Капакът на малкото прозорче в преградата се плъзна настрани. Бен надникна, но не различи нищо от другата страна. Отворът беше гъсто замрежен.

— Какво трябва да направя? — запита той невидимия събеседник.

— Кажи: „Благослови ме, отче, защото съгреших.“

— Благослови ме, отче, защото съгреших — изрече Бен със странно натежал глас сред стените на тясната кабинка.

— А сега разкажи греховете си.

— Всичките ли? — стресна се Бен.

— Опитай да подбереш същественото — сухо отвърна отец Калахан. — Знам, че до вечерта ни чака доста работа.

Бен се съсредоточи, припомни си за ориентир десетте Божи заповеди и започна. Но колкото и да се стараеше, не ставаше по-леко. Не изпитваше чувство на пречистване, а само тъпото неудобство, че разкрива пред един непознат мизерните тайни на живота си. Ала сега разбираше как този ритуал може да се превърне в страст — болезнена и непреодолима страст, каквато изпитва алкохоликът към чашата медицински спирт или юношата към списанието, скрито зад дъсчената стена на тоалетната. В церемонията имаше нещо средновековно, нещо прокълнато — бълване на душевни нечистотии. Спомни си един епизод от „Седмия печат“ на Бергман. През чумав град крачи шествие на разкаяни грешници, които се самобичуват до кръв с брезови пръчки. Унижението да се разголва по този начин (а някакво извратено чувство не му позволяваше да лъже, макар че можеше да го стори съвсем убедително) превръщаше днешната задача в невъзвратима реалност и той сякаш виждаше отпечатана в съзнанието си думата „вампир“ — не с едър шрифт като в афиш за филм на ужаса, а с дребни, икономични буквички, предназначени за дърворезба или пергаментен свитък. Пред този чужд и непознат ритуал се чувстваше безпомощен, откъснат от своята епоха. Изповедалната кабинка сякаш бе пряко свързана с времената, когато върколаци, инкуби и вещици са били общоприета част от околния мрак и само църквата е предлагала пътеводно пламъче. За пръв път през живота си долови бавния, страховит пулс на вековете и съзря собственото си съществуване като едва мъждукаща искрица сред титаничен строеж, който би тласнал хората към безумие, ако можеха да го видят изцяло. Мат не им бе казал, че отец Калахан си представя църквата като Сила, но в този миг Бен долавяше нещо подобно. Усещаше как сред тая тясна и душна кабинка Силата се стоварва върху му, за да го изложи на присмех — гол и жалък. Усещаше го тъй, както не би го усетил нито един католик, привикнал към изповедите още от най-ранно детство.

Когато излезе навън, откъм вратата на църквата го лъхна благодатен ветрец. Той избърса врата си с длан и усети, че яката му е мокра от пот.

Калахан се подаде от другата страна.

— Още не сме свършили.

Бен безмълвно се върна в кабинката, но не коленичи. Калахан му определи покаяние — по десет пъти „Отче наш“ и „Аве Мария“.

— Не ги знам — каза Бен.

— Ще ти ги дам на картонче — отвърна гласът иззад мрежата. Ще можеш да ги повтаряш, докато пътуваме за Къмбърланд.

Бен се поколеба за миг.

— Знаете ли, че Мат беше прав. Когато каза, че ще е по-трудно, отколкото си мислим. В кървава пот ще се облеем, преди да свършим.

— Да? — въпросително изрече отец Калахан.

Подканваше ли го да продължи или просто се съмняваше? Кой знае… Бен сведе очи и видя, че още държи бонбонената кутийка. От конвулсивно стискане я бе превърнал в безформена каша.



10.

Малко преди един часа всички потеглиха с буика на Джими Коди. Мълчаха. Отец Доналд Калахан беше в празнични църковни одежди, с бяла връхна дреха и бял епитрахил с пурпурни ръбове. Бе дал на всички по едно шишенце светена вода и ги бе благословил с кръстния знак. В скута си стискаше сребърна дарохранителница, където бе сложил няколко късчета нафора.

Най-напред спряха пред кабинета на Джими и той изтича вътре, без да изключва двигателя. Когато се върна, беше наметнал широко спортно сако, за да прикрие револвера на Маккаслън. В ръката си носеше най-обикновен чук.

Бен го гледаше като омагьосан, с крайчеца на окото си забеляза, че и другите са се втрещили. Чукът имаше синкава стоманена глава и дървена дръжка с накрайник от перфорирана гума.

— Грозно нещо, нали? — подхвърли Джими.

Бен си представи как ще замахне с този чук над Сюзън, как ще забие с него кола между гърдите и стомахът му се сви, сякаш се намираше в бавно излитащ самолет.

— Да — каза той и облиза устни. — Грозно е, не ще и дума.

Подкараха към супермаркета в центъра на Къмбърланд. Този път Бен придружи Джими и двамата събраха всичкия чесън от щанда за зеленчуци — дванайсет кутии, пълни с белезникави луковици. Момичето на касата изумено вдигна вежди и подметна:

— Е, момчета, добре, че довечера няма да се разхождам с вас.

Докато излизаха, Бен замислено промърмори:

— На какво ли се дължи ефектът на чесъна против тях? Дали е нещо от Библията, старинно проклятие или…

— Подозирам, че е алергия — каза Джими.

— Алергия ли?

Отец Калахан чу последните думи и ги помоли да повторят, докато караха към цветарския магазин „Северна красавица“.

— О, да, споделям мнението на доктор Коди — каза той. — Навярно е алергия… ако изобщо има ефект. Не забравяйте, че още нищо не е доказано.

— Странна мисъл за свещеник — обади се Марк.

— Защо? Ако се налага да приема съществуването на вампири (а засега изглежда, че се налага), трябва ли да приема и че са неподвластни на природните закони? В някои отношения е така. Според легендите те не се отразяват в огледало, умеят да се превръщат в прилепи, вълци или птици — това се нарича психопомпоза — могат да се изтъняват и да минават през най-тесни пукнатини. Но знаем, че притежават зрение, слух, говор… и вкус, без съмнение. В такъв случай, може би изпитват страдание, болка…

— А любов? — запита Бен, впил поглед право напред.

— Не — намеси се Джими. — Подозирам, че не са способни на любов.

Той отби към малкия паркинг пред цветарско магазинче с прилепена под прав ъгъл оранжерия.

При влизането им над вратата издрънча камбанка и ги лъхна аромат на цветя. Бен усети, че му прилошава от задушната сладникава смес, навяваща мисли за погребение.

— Здравейте — подвикна високият мъж с брезентова престилка, който се задаваше от оранжерията със саксия в ръка.

Още щом Бен взе да обяснява какво търсят, продавачът поклати глава и го прекъсна.

— Много съжалявам, но сте закъснели. В петък един клиент закупи целия ми запас от рози — червени, бели и жълти. По-рано от сряда не мога да намеря нищо. Ако искате да поръчате…

— Как изглеждаше този клиент?

— Много интересен човек — отвърна продавачът, оставяйки саксията на пода. — Висок, съвършено плешив. Проницателни очи. Пушеше чуждестранни цигари, познах по аромата. Цели три наръча цветя отнесе. Натрупа ги върху задната седалка на колата си, мисля, че беше додж…

— Пакард — каза Бен. — Черен пакард.

— Значи го познавате.

— В известен смисъл.

— Плати в брой. Рядко се случва такова нещо при големи поръчки. Но ако се свържете с него, той навярно ще ви продаде…

— Навярно — каза Бен.

Върнаха се в колата и обсъдиха положението.

— Във Фолмаут има магазин… — неуверено започна отец Калахан.

— Не! — възрази Бен. — Не! — Изтънелият му глас издаваше, че всеки миг е готов да изпадне в истерия и останалите се втренчиха в него. — Ами като отидем до Фолмаут и открием, че Стрейкър вече е бил там? Накъде тогава? Портланд? Китъри? Бостън? Не разбирате ли какво става? Той е предвидил ходовете ни! Води ни за носа!

— Бъди разумен, Бен — каза Джими. — Не мислиш ли, че би трябвало поне да…

— Спомняш ли си какво каза Мат? „Не си въобразявайте, че щом той не може да излиза денем, значи сте в безопасност.“ Погледни часовника, Джими.

Джими погледна.

— Два и петнайсет — бавно изрече той и вдигна очи към небето, сякаш се съмняваше в часовника си. Но нямаше съмнение; слънцето преваляше и сенките почваха да се удължават.

— Той ни е изпреварил — каза Бен. — Печелил е преднина по всеки километър от пътя. Нима сме мислили… могли ли сме изобщо да мислим, че той ще пребивава в блажено неведение за нашите ходове? Че той просто не е допускал опасността от разобличение и съпротива? Трябва да тръгнем сега, преди да сме прахосали целия ден в празни спорове колко ангели могат да танцуват на върха на една игла.

— Прав е — тихо се обади Калахан. — Мисля, че трябва да прекратим приказките и да потегляме.

— Карай тогава — натъртено изрече Бен.

Джими натисна газта и колата изхвръкна от паркинга, скърцайки с гуми по асфалта. Цветарят гледаше подир тях и се мъчеше да осъзнае що за народ е това: двама мъже, свещеник и малко момче, които седят в автомобил с лекарски знак на номера и си крещят съвършено безумни неща.

11.

Коди заобиколи градчето и се приближи към Марстъновия дом по Брукс Роуд. Гледай ти, тази къща наистина надвисва над града, помисли Доналд Калахан, когато я видя изотзад. Странно, че не съм обръщал внимание досега. Избрали са й най-доброто разположение на високото било над кръстовището на Джойнтнър Авеню и Брок Стрийт. От тая височина има идеален кръгов обзор към градчето и околностите.

Къщата беше огромна и несиметрична, а затворените капаци на прозорците вдъхваха у наблюдателя тревожното чувство за нещо необятно; превръщаха я в монолитен саркофаг, в символ на съдбата.

А двойното престъпление в нея — убийство и самоубийство — означаваше, че мястото е лишено от Божията благодат.

Калахан отвори уста да го каже на другите, но размисли и се отказа.

Направиха завой и за момент къщата изчезна зад дърветата. После гората оредя и Коди свърна по алеята. Черният пакард стоеше пред гаража и когато изключи двигателя, Джими измъкна изпод сакото си револвера на Маккаслън.

Калахан незабавно усети как го обгръща мрачната атмосфера на това място. Той извади от джоба си разпятие — подарък от майка му — и го закачи на гърдите си до онова, което вече носеше. Сред голите есенни клони не се мяркаше нито една птица. Високата проскубана трева изглеждаше далеч по-крехка и съсухрена, отколкото се полагаше за сезона; самата земя бе сива и изтощена.

Дъсчените стъпала към верандата бяха изкорубени, а светлото петно на една от колоните пред вратата издаваше къде е висяла доскоро табела, забраняваща влизането. Под ръждивото старо резе лъщеше чисто нов месингов катинар.

— Може би през прозореца, като Марк… — колебливо предложи Джими.

— Не — каза Бен. — През предната врата. Ще я изкъртим, ако трябва.

— Мисля, че няма да се наложи — изрече Калахан с нов, съвсем непознат глас.

Когато излязоха от колата, той ги поведе напред, без да си дава време за размисъл. С всяка крачка към вратата в гърдите му се разгаряше страст — някогашната младежка страст, която бе смятал за безвъзвратно загубена. Къщата сякаш се надвесваше над тях, излъчвайки струйки зло от всяка пукнатина на олющената боя по стените. Ала свещеникът не се поколеба. Изчезнала бе самата мисъл за отстъпление. В последните мигове той вече не водеше спътниците си, а сам крачеше напред, тласкан от непреодолима сила.

— В името на Бог-Отец! — изкрещя той и грубата повелителна мощ на гласа му застави другите да се скупчат по-плътно до него. — Заповядвам на злото да напусне тази къща! Изчезвайте, духове!

И сякаш не по своя воля, той стовари разпятието върху вратата.

Блесна ослепителна светлина — по-късно и четиримата потвърдиха това — лъхна ги острият мирис на озон и се раздаде пукот, като че дъските крещяха от болка. Полукръглото прозорче над вратата внезапно избухна навън и в същия миг широкият панорамен прозорец отляво избълва стъклата си в буренясалата градина. Джими нададе вик. Новият катинар се търкулна по дъските пред нозете им, разтопен и почти неузнаваем. Марк се наведе да го пипне и изохка.

— Нажежен е.

Разтрепераният Калахан отстъпи назад. Огледа кръста в ръката си.

— Това безспорно е най-изумителното събитие в живота ми — промълви той.

Погледна нагоре, сякаш очакваше да види там Божия образ, ала небето безразлично погълна взора му.

Бей тласна вратата навътре и тя се отвори с лекота. Въпреки това той изчака Калахан да влезе пръв. Когато се озоваха в коридора, свещеникът въпросително погледна Марк.

— В мазето — каза момчето. — Минава се през кухнята. Стрейкър е горе. Само че… — Марк помълча и смръщи вежди. — Нещо се е променило. Не знам какво. Нещо не е както преди.

Най-напред се изкачиха горе и макар че не вървеше начело, Бен усети как с приближаването към вратата в дъното го полазват тръпките на отколешен страх. Тук, почти месец след завръщането си в Сейлъм’с Лот, щеше отново да надникне в прокълнатата стая. Когато Калахан блъсна вратата, Бен вдигна очи нагоре… и преди да се удържи, викът вече издуваше гърлото му до пръсване. Писклив, истеричен, почти женски вик.

Но увисналото под гредата тяло не бе нито на Хъбърт Марстьн, нито на неговия призрак.

Беше Стрейкър, закачен като свиня в кланица — с главата надолу и с жестоко разкъсано гърло. Изцъклените му очи гледаха към тях, през тях, край тях.

В тялото му нямаше и капчица кръв.



12.

— Мили Боже — прошепна отец Калахан. — Мили Боже.

Бавно пристъпиха в стаята — първо Калахан и Коди, малко след тях влязоха Бен и Марк, притиснали рамо до рамо.

Някой бе впримчил краката на Стрейкър, сетне бе изтеглил тялото нагоре, за да го върже за гредата. Нейде дълбоко в мозъка на Бен потрепна мисълта, че само човек с огромна сила би могъл да издърпа тежкия труп толкова високо — провисналите ръце на Стрейкър не достигаха до пода.

Джими докосна челото на мъртвеца, после посегна към китката му.

— Мъртъв е от около осемнайсет часа — каза той. Потръпна и пусна студената ръка. — Боже мой, такъв ужасен край… Не мога да си представя. Кой… защо…

— Барлоу го е направил — каза Марк. Гледаше трупа и очите му не трепваха.

— И Стрейкър се оказа прецакан — промърмори Джими. — Няма вечен живот за него. Но защо по този начин, с главата надолу?

— Старо като света — поясни отец Калахан. — Трупът на враг или предател се обесва с главата надолу — към земята, а не към небето. Свети Павел е бил разпнат по този начин — на Х-образен кръст, с натрошени крака.

Когато заговори, Бен имаше чувството, че всяка, дума оставя в гърлото му иривкус на древен прах.

— Той продължава да ги залъгва. Хитрините му са безброй. Да вървим.

Поведе ги обратно по коридора, спусна се по стълбата и влезе в кухнята. Сетне пак отстъпи водачеството на отец Калахан. За момент четиримата се спогледаха, след това обърнаха очи към вратата, която водеше надолу. Трябваше да слизат натам и да получат отговор на съдбовния си въпрос, също както преди двайсет и пет години Бен се бе изкачи нагоре.

13.

Когато свещеникът отвори вратата, в ноздрите на Марк нахлу смрад на прогнило и гранясало — ала и мирисът вече не беше същият. Не тъй силен както преди. Не тъй злокобен.

Свещеникът закрачи надолу по стъпалата. Марк трябваше да напрегне цялата си воля, за да го последва към бездната на мъртвите.

Джими щракна фенерчето, което бе извадил от чантата си. Лъчът освети пода, плъзна по отсрещната стена и се върна обратно. Задържа се за миг върху голям продълговат сандък, след това прескочи към някаква вехта маса.

— Там — каза Джими. — Гледайте.

Сред мрака и мръсотията блестеше новичък плик от луксозен жълт пергамент.

— Това е клопка — възкликна отец Калахан. — Не го докосвайте.

— Не — обади се Марк. Изпитваше едновременно облекчение и разочарование. — Няма го. Отишъл си е. Това е за нас. Сигурно е пълно със злобни нападки.

Бен пристъпи напред и взе плика. Огледа го от едната страна, после от другата — в лъча на фенерчето Марк забеляза, че ръцете му треперят — и накрая го отвори.

Вътре имаше лист луксозна пергаментова хартия, явно в комплект с плика. Всички приведоха глави над него и Джими освети с фенерчето послание, изписано нагъсто с елегантен и тъпичък като паяжина почерк. Зачетоха го заедно, само Марк малко изоставаше.

4 октомври

Скъпи млади приятели,
Колко мило от ваша страна, че наминахте!
Открай време обичам дружеската компания; тя винаги е била една от най-големите радости в моя дълъг и нерядко самотен живот. Ако бяхте дошли привечер, с искрено удоволствие щях да ви посрещна лично. Но тъй като подозирам, че може да изберете за посещението си дневните часове, сметнах за по-благоразумно да отсъствам.

Оставих ви малък залог за дълбоките си чувства към вас; един от вашата група ще открие близко и скъпо същество на мястото, където прекарвах дните си, докато реших да си потърся по-подходяща квартира. Тя е много красива, мистър Миърс… просто да я схруска човек, ако ми позволите тази малка задявка. Вече не ми е необходима, оставям ви я, за да… как беше по вашему?… да се позагреете преди решаващия мач. Или за предястие, ако предпочитате. Да видим доколко ще ви изостри апетита за основното ястие, нали така?

Достойни младежо Марк Петри, вие коварно ми отнехте най-верния и способен слуга, който някога съм имал. По косвен път ме заставихте да взема участие в неговата гибел; подлъгахте ме чрез собствения ми апетит. Не се съмнявам, че ударът е нанесен вероломно, в гръб. Срещата с вас ще ми достави огромно удоволствие. Но най-напред мисля да се заема с родителите ви. Довечера… или утре вечер… или по-късно. А после ще дойде и ваш ред. Но в моята църква ще влезете само като момченцата от някогашните църковни хорове — кастриран.

И вие, отче Калахан… уговориха ли ви да дойдете? Така си и мислех. Наблюдавам ви още от пристигането си в Джирусълъм’с Лот… както добрият шахматист проучва фигурите на противника, не съм ли прав? Ала католическата църква не е най-старият ми противник! Аз вече бях стар, когато тя бе млада, когато поклонниците й се криеха в римските катакомби и за да се разпознават, рисуваха по гърдите си риби. Аз бях могъщ в ранните и най-слаби дни на това сборище от хлебоядци и винопийци, които се прекланят пред спасителя на овцете. Ритуалите ми бяха прастари още преди да възникнат тайнствата на вашата църква. И все пак не ви подценявам. Мъдър съм не само по отношение на злото, но и спрямо доброто. Повярвайте, дългият опит не ме е направил безгрижен.

И ще ви победя. Как! — ще запитате вие. Та нима Калахан не носи символа на Бялото? Не е ли свободен да броди, където пожелае, както денем, така и нощем? И нима не съществуват християнски и езически амулети, за които го е осведомил добрият стар приятел Матю Бърк? Да, да и да. Но аз съм живял по-дълго от вас. Аз съм изкусен. Не съм змията, а бащата на змиите.

Не е достатъчно, ще кажете вие. Прави сте. В крайна сметка, „отче“ Калахан, вие сам ще се погубите. Вашата вяра в Бялото е слаба и мекушава. Вашите приказки за обич са проста самонадеяност. Умеете да говорите достоверно само за бутилката.

Мои скъпи, чудесни приятели — мистър Миърс, мистър Коди, достойни младежо Петри и отче Калахан — желая ви приятно прекарване. Виното е великолепен френски „Медок“ доставен специално за мен от покойния собственик на къщата, с когото, уви, така и не успях да се срещна лично. Моля, бъдете мои гости, ако все още ви е до вино, след като привършите предстоящата задача. Ще се срещнем отново, ала лице в лице и тогава ще изразя искрените си комплименти на всеки един от вас с присъщата ми любезност.

А дотогава — сбогом.




Разтреперан, Бен изтърва писмото на масата. Погледна към спътниците си. Марк стискаше юмруци и устата му бе застинала накриво, сякаш току-що бе захапал нещо прогнило; хлапашкото лице на Джими бе пребледняло и обтегнато; очите на отец Доналд Калахан пламтяха, а устните му се кривяха в трепереща предизвикателна усмивка.

Един по един тримата погледнаха към него.

— Елате — каза той.

И четиримата пристъпиха заедно зад ъгъла.



14.

Когато Ноли Гардънър пристигна с полицейската кола пред тухлената сграда на Общинския съвет и излезе от кабината, Паркинс Джилеспи стоеше на най-горното стъпало и гледаше през мощния си цайсов бинокъл. Ноли пристъпи напред, оправяйки с едната ръка колана, с другата дъното на панталона си.

— Какво има, Парк? — запита той, докато се изкачваше по стъпалата.

Паркинс безмълвно му подаде бинокъла и посочи с мазолестия си палец към Марстъновия дом.

Ноли погледна през бинокъла. Видя стария пакард, а пред него — новичък буик. Увеличението не беше достатъчно, за да разчете номера на колата. Той отпусна бинокъла…

— Колата е на доктор Коди, нали?

— Да, мисля, че е неговата.

Паркинс пъхна в ъгълчето на устните си цигара „Пал Мал“ и драсна клечка кухненски кибрит по тухлената стена.

— Никога не съм виждал горе друга кола, освен пакарда.

— Точно тъй — замислено каза Паркинс.

— Какво ще речеш, ако отскочим догоре да хвърлим едно око? — запита Ноли, ала в гласа му нямаше и следа от обичайния ентусиазъм. Странно, като се има предвид, че вече пет години работеше като помощник-полицай и още се вдъхновяваше от службата.

— Не — каза Паркинс. — Мисля, че не бива да се месим.

Той извади часовника от джоба на сакото си и щракна сребърния капак като железничар, проверяващ кога ще пристигне експресът. Часът беше 15:41. Той свери часовника си с часовника на кметството и бавно го върна на място.

— Дали няма нещо общо с Флойд Тибитс и бебето на Макдугъл? — запита Ноли.

— Де да знам.

— О — промърмори Ноли, загубил за момент дар-слово.

Паркинс открай време си беше мълчалив, но днес направо биеше всякакви рекорди. Той пак погледна през бинокъла — нямаше промени.

— Днес градчето изглежда тихо — подхвърли Ноли.

— Да — съгласи се Паркинс.

Бледосините му очи се взряха към Джойнтнър Авеню, после към парка. Цял ден не се мяркаше почти никой. Поразителна липса на хора — нито майки разхождаха децата си, нито безделници се събираха около паметника на загиналите във войната.

— Странни работи стават напоследък — отново подметна Ноли.

— Да — рече Паркинс след кратък размисъл.

В последен отчаян опит да завърже разговор, Ноли подхвърли примамката, на която Паркинс никога не пропускаше да клъвне — времето.

— Заоблачава се — каза той. — Довечера май ще вали.

Паркинс огледа небето. Високо горе се разстилаха перести облаци, а от югоизток се задаваха бели кълбести вълма.

— Да — съгласи се той и захвърли допушената цигара.

— Парк, ти добре ли си?

Паркинс Джилеспи обмисли въпроса.

— Хич — каза той.

— Добре де, какво има, дявол да го вземе?

— Мисля — заяви Джилеспи, — че ми треперят гащите от страх.

— Какво? — сепна се Ноли. — Че от какво те е страх?

— Де да знам — рече Паркинс, вдигна бинокъла и пак се загледа към Марстъновия дом, а Ноли стоеше до него, онемял от смайване.

15.

Отвъд масата, на която бяха намерили писмото, мазето завиваше под прав ъгъл и четиримата се озоваха в изоставена винарска изба. Бен си помисли, че Хъбърт Марстън трябва наистина да е бил контрабандист на алкохол. Наоколо се валяха разнокалибрени бъчви, покрити с прах и паяжини. Край едната стена се простираше винарски рафт и тук-там от ромбовидните гнезда все още стърчаха двулитрови бугилки. Някои се бяха спукали и сега паяци диреха приют там, където някога искрящо бургундско бе чакало срещата си с небцето на придирчив познавач. В други виното явно бе станало на оцет; из въздуха се носеше характерната остра миризма, смесена с дъха на бавно разложение.

— Не — изрече Бен спокойно, сякаш съобщаваше безспорен факт. — Не мога.

— Трябва — настоя отец Калахан. — Не казвам, че ще е лесно или за добро. Просто трябва да го сториш.

— Не мога — извика Бен и този път думите му отекнаха под свода на мазето.

Сред мрачното помещение фенерчето на Джими осветяваше нисък подиум, върху който лежеше неподвижно Сюзън Нортън. От нозете до шията я покриваше прост бял чаршаф и когато пристъпиха, до нея, нито един от четиримата не намери какво да каже. Изумлението бе по-силно от думите.

Приживе тя беше весела и симпатична девойка, минала нейде по пътя на съзряването съвсем близо (навярно само на сантиметри) край истинската красота и пропускът не се дължеше на някакъв недостатък, а може би — но само може би — на факта, че бе живяла спокойно и без произшествия. Ала сега беше красива. Зловещо красива.

Смъртта не бе наложила своя печат върху нея. Лицето й руменееше, а устните, недокосвани от червило, бяха сочни и тъмночервени. По бледото, безукорно гладко чело кожата изглеждаше нежна като сметана. Очите бяха затворени и черните клепки безметежно сочеха надолу към бузите. Едната ръка лежеше леко прегъната, другата беше положена върху талията. И все пак целият й облик пораждаше чувство не за ангелска хубост, а за хладна, надменна красота. Нещо в лицето й — не подчертано, само загатнато — напомни на Джими за сайгонските момичета, ненавършили още тринайсет години, които коленичат пред войниците в сенките зад баровете — не за пръв и даже не за стотен път. Но при онези момичета покварата не беше зло, а само преждевременно запознанство с истината за света. Промяната в лицето на Сюзън беше съвсем друга — Джими сам не знаеш каква точно.

Калахан пристъпи напред и притисна с пръсти еластичната издутина на лявата гръд.

— Тук — каза той. — В сърцето.

— Не — повтори Бен. — не мога.

— Бъди неин любовник — кротко настоя отец Калахан. — Нещо повече, бъди неин съпруг. Няма да й причиниш болка, Бен. Ще я освободиш. Болката ще е само за теб.

Бен го гледаше тъпо. Марк извади кола от черната чанта на Джими и мълчаливо го протегна напред. Бен посегна и ръката му сякаш се разтегляше с километри.

Ако го направя, без да мисля, тогава може би…

Но би било невъзможно да го направи, без да мисли. И изведнъж в паметта му изплува един ред от „Дракула“, това забавно фантастично книжле, което вече съвсем не му изглеждаше забавно. В мига, когато Артър Холмууд трябваше да пристъпи към подобно ужасяващо дело, Ван Хелсинг го утешаваше с думите: Зная, че това е трудно поносимо изпитание, но след това ще почувствате облекчение.

Можеха ли изобщо да се надяват на облекчение?

— Махнете го — изстена той. — Не ме карайте да…

Никой не отговори.

Студени и лепкави струйки пот избиха по челото, по скулите, под мишниците му. Колът, който само преди четири часа беше обикновена бухалка за бейзбол, сега сякаш се наливаше с призрачна тежест, като че в него се сбираха невидими, ала титанични силови линии.

Бен го повдигна и притисна острието към лявата й гръд, точно над най-горното копче на блузата. Кожата леко хлътна под връхчето и той усети как ъгълчето на устните му се разтреперва от неудържим тик.

— Не е мъртва — прошепна той.

Изрече думите дрезгаво, с набъбнал език. Правеше последен, отчаян опит за съпротива.

— Не е — безмилостно отвърна Джими. — Тя е Нежива, Бен.

Вече бяха видели доказателството — Джими бе напомпил около ръката й гумения ръкав на прибора за измерване на кръвното налягане. Цифрите не помръднаха от нулата. После Джими бе сложил стетоскопа върху гърдите на момичето и тримата един след друг напразно се вслушваха в глухата тишина на безжизненото тяло.

Бен усети как влагат нещо в другата му ръка — по-късно години наред щеше да напряга памет, ала нямаше да си спомни кой го е подал. Чукът. Железарският чук с перфорирана гума около дръжката. Желязото лъщеше в светлината на фенерчето.

— Направи го бързо — рече Калахан — и излез на светло. Ние ще свършим останалото. Зная, че това е труднопоносимо изпитание, но след това ще почувствате облекчение.

— Прости ми, Боже — прошепна Бен. Вдигна чука и замахна.

Ударът беше точен и желатинестият трепет, който пробяга по целия ясенов кол, щеше да преследва Бен в кошмарни сънища до края на живота му. И сякаш от самата сила на замаха, очите на Сюзън се разтвориха изведнъж — широки и сини. Там, където се бе впил колът, избликна ярка и смайващо мощна струя. Кръвта се разплиска по лицето му, по ръцете, по ризата. След миг цялото мазе се изпълни с нейния горещ, металически мирис.

Сюзън се сгърчи върху масата. Ръцете й политнаха нагоре и бясно запърхаха из въздуха като ранени птици. Краката заблъскаха дъските на платформата в трескав, безцелен ритъм. Устата зина широко, разкривайки поразително остри вълчи зъби, а от гърлото се раздаваха крясък подир крясък, сякаш самият ад пращаше своя чудовищен зов. От ъгълчетата на устните се стичаха потоци кръв.

Чукът се вдигна и удари… пак… и пак… и пак… В главата на Бен отекваха крясъци на огромни черни гарвани. Из мозъка му вихрено се въртяха страхотни картини, които отлитаха, без да оставят спомен. Ръцете му бяха алени, колът беше ален, неумолимо бъхтещият чук беше ален. В разтрепераните ръце на Джими фенерчето играеше като прожектор в дискотека, хвърляйки прекъслечни отблясъци по безумно сгърченото лице на Сюзън. Зъбите й пронизваха плътта на устните, раздираха ги на ивици. По чистия изгладен чаршаф, който Джими тъй грижливо бе прегънал надолу, се сипеха пръски кръв и следите им напомняха загадъчни китайски йероглифи.

После гръбнакът й ненадейно се изви като лък, а челюстите се разтегнаха до счупване. Изпод кола изригна чудовищен фонтан от по-тъмна кръв — почти черна в този лудешки танцуващ лъч; кръв от сърцето. Писъкът, който избухна в кънтящата бездна на зеещото гърло, извираше от незнайните подземия на най-дълбоката родова памет, а корените му се впиваха още по-долу — във влажния мрак на човешката душа. Внезапно по устните й изби кървава пяна, кипнал ален прилив бликна през ноздрите… ала имаше и още нещо. В бледата светлина то бе само сянка, намек за нещо, което се устреми навън, измамено и съсипано. Сетне се сля с мрака и изчезна.

Тя падна възнак, мускулите на челюстите се отпуснаха и устата се затвори. Обезобразените устни се открехнаха за последна тръпнеща въздишка. За миг клепките запърхаха и Бен сам не разбра дали му се е сторило или наистина зърна оная Сюзън, която бе срещнал в парка с неговата книга в ръка.

Свършено.

Той отстъпи, изтърва чука и протегна ръце напред като смаян от ужас диригент, чиято симфония се е разбунтувала.

Калахан положи ръка на рамото му.

— Бен…

Той побягна.

Спъна се нейде по стълбата, падна и запълзя нагоре, към светлината. Ужасите на детето и на възрастния мъж се бяха слели. Ако се озърнеше през рамо, щеше да види само на една ръка разстояние Хъби Марстън (или може би Стрейкър) с широко ухилено подпухнало и зеленикаво лице, с дълбоко впита в шията примка… и усмивката му щеше да разкрива остри, нечовешки зъби. От гърлото на Бен излетя задъхан, немощен писък.

Глухо, сякаш от много далече, чу вика на Калахан:

— Не, оставете го…

Втурна се през кухнята, после през задната врата. Стъпалата на верандата изчезнаха изпод нозете му и той се преметна презглава по меката пръст. Надигна се на колене, пролази, стана на крака и хвърли поглед назад.

Нищо.

Домът се извисяваше безцелно, загубил и сетната си частица зло. Сега отново беше най-обикновена къща.

Сред необятното безмълвие на буренясалия заден двор Бен Миърс стоеше с отметната глава и дъхът му се превръщаше в облачета бяла пара.



16.

Ето как настъпва есенната нощ в Лот:

Най-напред слънцето губи несигурната си власт над въздуха и с прилив на хлад го кара да си спомни, че иде зима, а зимата ще е дълга. Надига се рядка мъгла и сенките се издължават. Те не са плътни като летните сенки; няма какво да им придаде плътност — нито листа по дърветата, нито тлъсти облаци в небето. Сега са мършави, злобни сенки, хапещи земята като нащърбени зъби.

Когато слънцето наближи хоризонта, благодатните жълти лъчи започват да потъмняват, да се наливат с жлъч, докато възпаленият диск се обгърне в гневно оранжево зарево. Иззад хоризонта набъбва пъстроцветно сияние — сгъстена от облаците последна светлина, която постепенно минава през червено, оранжево, цинобър и пурпур. Понякога облаците се разпадат на огромни тромави масиви и пропускат непокварените слънчеви лъчи, напомнящи с горчива носталгия за отминалото лято.

Часът е шест, време за вечеря (в Лот се обядва по пладне и тенекиените кутии, които мъжете сутрин грабват от масата, преди да тръгнат за работа, се наричат „обедни канчета“). Мейбъл Уъртс, подпухнала цялата като тесто от нездраво старческо затлъстяване, сяда пред парче печено пиле и чаша чай „Липтън“, като не пропуска да придърпа телефона по-наблизо. В пансиона на Ева наемателите получават колективно каквото им се полага — затоплени полуфабрикати, консервирано говеждо, консервиран фасул (тъй печално различен от онзи фасул, който майките им са готвили преди години всяка събота), консервирани спагети или по някой претоплен хамбургер, закупен на връщане от закусвалнята „Макдоналдс“ във Фолмаут. На масичката в приемната Ева нервно играе джин-руми с Гроувър Върил и от време на време подвиква на останалите да забърсват, че навсякъде са окапали с мазнотии. Наемателите не помнят някога да са я виждали такава — сопната и озъбена като котка. Но знаят какво й става, макар че тя сама не го знае.

Мистър и мисис Петри са в кухнята си — вечерят сандвичи и се мъчат да разгадаят вестта, която токущо са получили по телефона от местния католически свещеник отец Калахан: Синът ви е при мен. Добре е. Скоро ще го доведа. Довиждане. Отначало са искали да позвънят на тукашния полицай Паркинс Джилеспи, но след това са решили да поизчакат още малко. От известно време са усетили някаква промяна в сина си, когото майка му винаги нарича „дълбока вода“. Ала над главите им неусетно са се прокраднали призраците на Ралфи и Дани Глик.

В стаичката зад магазина си Милт Кросън вечеря хляб и мляко. Проклетият апетит съвсем го е зарязал, откакто жена му почина през шейсет и осма. Делбърт Марки, собственикът на прословутата кръчма, методично унищожава пет кюфтета, които собственоръчно си е изпекъл на скарата. Яде ги с горчица и купища суров лук, а после цяла вечер ще се оплаква на всеки срещнат, че гадните киселини в стомаха ще го съсипят. Рода Кърлис, икономката на отец Калахан, не вечеря. Тревожи се за отеца, който е хукнал да скитосва нейде по пътищата. Хариет Дърхам е сервирала на семейството си свински котлети. Карл Смит, вдовец от 1957 година, се задоволява с един варен картоф и бутилка минерална вода. Семейството на Дерек Бодин се кани да похапне шунка с брюкселско зеле. Гъххх, възкликва низвергнатият побойник Ричи Бодин. Брюкселско зеле. Да си го изядеш, че ще ти съдера задника, заявява Дерек. И той ненавижда брюкселското зеле.

Реджи и Бони Сойър имат на масата печено говеждо, замразена млечна царевица, пържени картофи и за десерт шоколадов пудинг с глазура. Все любимите ястия на Реджи. Синините на Бони още не са избледнели и тя сервира вечерята мълчаливо, с наведена глава. Реджи яде сериозно, съсредоточено, унищожавайки заедно с ястията и три бутилки „Будвайзер“. Бони се храни права. Засега болката не й позволява да сяда. Няма апетит, но дъвче насила, иначе Реджи ще забележи и ще каже нещо. След побоя онази вечер, той изхвърли всичките й хапчета в тоалетната и я изнасили. И оттогава насам я изнасилва всяка нощ.

Към седем без петнайсет почти навсякъде вечерята е привършила, мъжете са изпушили по една лула или цигара, масите са разтребени. Чиниите се мият, изплакват и подреждат на лавиците. Децата навличат пижами и отиват в другата стая да гледат телевизия, докато стане време за лягане.

Рой Макдугъл, който е забравил на печката тиган с телешки пържоли, ругае и захвърля на боклука овъгленото месо заедно с тигана. Намята дънковото яке и се отправя към кръчмата на Дел, оставяйки оная некадърна свиня Санди да дреме в спалнята. Хлапето умряло, жената мързелива, вечерята отишла по дяволите. Крайно време е да се накърка. А може би просто да си вдигне партакешите и да зареже това келяво градче.

В малко апартаментче на задънената улица Тагарт Стрийт, която започва от Джойнтнър Авеню и опира в гърба на Общинската управа, Джо Крейн получава от боговете неочакван и ехиден дар. Тъкмо е изпразнил паничка пшеничена каша и сяда да гледа телевизия, когато внезапна остра болка парализира лявата страна на гърдите и лявата му ръка. През ума му прелита: Какво е това? Машинката ли сдаде багажа? И се оказва съвършено прав. Той се изправя и успява да измине половината път до телефона, преди болката да избухне и да го повали на място като биче под чука на касапина. Малкият цветен телевизор продължава да бръщолеви и съседите ще открият трупа едва след двайсет и четири часа. Починал е в 18:51 и това е единствената естествена, смърт в Джирусълъм’с Лот на 6 октомври.

Около седем вечерта небесното пъстроцветие се е смалило до мъждива оранжева ивица по западния хоризонт, сякаш нейде отвъд пределите на света са накладени пещи. На изток вече изгряват звездите. Те блестят с хладна, диамантена жестокост. През този сезон в тях няма нито милост, нито утеха за влюбени души. Прекрасните им лъчи се плъзгат безразлично над света.

За децата е дошло време да си лягат. Да бъдат положени в легла и люлки от родители, които се усмихват на жалните молби да постоят още малко, да не гасят лампите. Големите снизходително отварят вратите на гардеробите, за да покажат, че вътре няма нищо страшно.

А наоколо зверствата на нощта разперват мрачните си криле. Дошло е времето на вампирите.

17.

Мат се бе унесъл в неспокойна дрямка и при влизането на Бен и Джими се събуди почти незабавно, стискайки още по-здраво разпятието в десницата си.

Погледът му срещна очите на Джими, прескочи към лицето на Бен… и се задържа.

— Какво е станало?

Джими разказа накратко. Бен мълчеше.

— А тялото?

— Аз и Калахан я положихме по очи в един сандък, който намерихме в мазето, може би същият, с който е пристигнал Барлоу. Преди по-малко от час го хвърлихме в Роял ривър. Бяхме наслагали вътре камъни. До реката пътувахме с колата на Стрейкър. Ако някой я е видял край моста, подозренията ще паднат върху него.

— Добре сте сторили. Къде е Калахан? Ами момчето?

— Отскочиха до къщата на Марк. Родителите му трябва да узнаят всичко. Заплахите на Барлоу са отправени най-вече към тях.

— Ще повярват ли?

— Ако не повярват, Марк ще помоли баща си да ти се обади.

Мат кимна. Изглеждаше безкрайно уморен.

— Бен — каза той. — Ела тук. Седни на леглото.

Бен покорно пристъпи напред. Лицето му беше замаяно и безизразно. Седна и кротко скръсти ръце в скута си. Очите му приличаха на дупчици, прогорени с цигара.

— Няма утеха за тебе — каза Мат. Посегна и хвана ръката му. Бен не се отдръпна. — Няма значение. Времето ще те утеши. Сега тя е намерила покой.

— Той ни направи на глупаци — глухо промълви Бен. — Подигра се на всеки поотделно. Джими, дай му писмото.

Джими подаде плика на Мат. Учителят измъкна плътния пергаментов лист и внимателно изчете посланието, като го държеше на сантиметри от носа си. Устните му леко помръдваха. Накрая остави писмото и каза:

— Да. Той е. Себелюбието му е далеч по-грамадно, отколкото предполагах. Изтръпвам, като си помисля.

— Изоставил я е, за да се пошегува — добави Бен все тъй глухо. — Той се е измъкнал много по-рано. Борбата срещу него е като бой с вятъра. Сигурно ни смята за буболечки. Дребни буболечки, търчащи насам-натам за негова забава.

Джими отвори уста да каже нещо, но Мат леко поклати глава.

— Далеч си от истината — възрази той. — Ако е могъл да вземе Сюзън, щеше да го стори. Не би пожертвал своите Неживи заради някаква жалка шега, та те все още са толкова малко! Размисли само за миг, Бен, размисли какво му причинихте. Убихте домашното му куче Стрейкър. Както сам признава, дори сте го принудили да вземе участие в убийството, тласкан от неутолимия си апетит! Какъв ужас е било за него да се събуди от мъртвешкия си сън и да открие, че едно малко момче е погубило с голи ръце онова страховито изчадие.

С мъчително усилие той се надигна и седна. Бен бе извил глава към него и слушаше — първата проява на интерес, откакто другите го бяха заварили в задния двор след излизането си от къщата.

— А може би не това е най-важната победа — замислено продължаваше Мат. — Вие сте го прокудили от къщата, от дома, който сам си е избрал. Калахан е пречистил мазето със светена вода и е запечатал вратите с нафора. Ако се върне там, Барлоу ще умре… и знае това.

— Каква полза? — каза Бен. — Той избяга.

— Той избяга — тихичко повтори Мат. — И къде е спал днес? В багажника на изоставена кола? В мазето на някоя от жертвите си? Може би в подземието на старата методистка църква в Блатата, която изгоря през петдесет и първа? Където и да е било, мислиш ли, че се е чувствал в безопасност, мислиш ли, че му е било приятно?

Бен не отговори.

— Утре ще започнете лова — каза Мат и здраво стисна ръцете на Бен. — Ще търсите не само Барлоу, но и всичките дребни риби… а след днешната нощ ще има много дребни риби. За техния глад няма засищане. Готови са да ядат до премала. Нощите са негови, ала денем вие ще го преследвате безмилостно, докато се уплаши и избяга или докато го извлечете, пищящ и пронизан, под слънчевите лъчи!

Бен постепенно бе надигнал глава. Лицето му бе придобило израз на едва ли не зловещо оживление. При последните думи по устните му плъзна лека усмивка.

— Да, така е добре — прошепна той. — Само че не утре, а още тази нощ. Незабавно…

Мат стрелна ръка напред и пръстите му се впиха в рамото на Бен с неподозирано силна, жилеста хватка.

— Не тази нощ. Нощта ще прекараме заедно — ти, аз, Джими, отец Калахан, Марк и родителите му. Сега той знае… и се страхува. Само безумец или светец би дръзнал да срещне Барлоу, когато е буден и черпи сили от своята майка — нощта. А ние не сме нито светци, нито безумци. — Той притвори очи и тихо добави: — Мисля, че почвам да го опознавам. Търкалям се в това болнично легло и се правя на Майкрофт Холмс, опитвайки да предугадя ходовете му, като се поставям на негово място. Той е живял с векове и е постигнал съвършенство. Но от писмото му личи, че е егоцентрик. Защо не? Себелюбието му е расло като бисер, слой подир слой, додето се е превърнало в грамадно, отровно чудовище. Той цял е натъпкан с гордост. Даже с тщеславие. И жаждата му за мъст трябва да е неимоверна — чувство, което вдъхва страх, но може и да бъде обърнато срещу самия него. — Мат отвори очи и настоятелно огледа събеседниците си. После повдигна кръста. — Това ще спре него, но едва ли ще му попречи да използва някого, както вече стори с Флойд Тибитс. Мисля, че тази нощ ще се опита да премахне някои от нас… или всички заедно. — Той обърна глава към Джими. — Мисля, че е било голяма грешка да отпращате момчето и отец Калахан. Можехме да се обадим на родителите оттук и да ги повикаме, без да знаят защо. Сега сме разделени… и особено се тревожа за Марк. Джими, най-добре ще е да им позвъниш… още сега.

— Добре — кимна Джими и стана.

Мат се обърна към Бен.

— А ти… ще останеш ли тук? Ще се сражаваш ли заедно с нас?

— Да — дрезгаво каза Бен. — Да.

Джими излезе от стаята, отскочи при сестрите и откри в указателя номера на Хенри Петри. Бързо го набра и премалял от ужас чу как в слушалката отеква не сигналът за повикване, а протяжният вой, известяващ за повреда по линията.

— Там е — промълви той.

При тия думи старшата сестра го погледна и цялата изтръпна от изражението на лицето му.



18.

Хенри Петри беше образован. Имаше дипломи за бакалавър от Североизточния университет, за магистър от Масачузетския технологичен институт и за доктор по икономика. Бе напуснал чудесната си работа като преподавател в колеж, за да стане чиновник в застрахователна компания „Пруденшъл“ — не само заради финансовите предимства, но и от любопитство. Искаше да провери дали някои от икономическите му идеи ще се окажат на практика също тъй добри, както изглеждаха на теория. Оказаха се. През идното лято той се надяваше да издържи изпит за счетоводител-ревизор, а две години по-късно да бъде и правоспособен адвокат. Целта му бе към 1980 година да заеме висш икономически пост във федералното правителство. Мечтателният характер на Марк не беше наследен от баща му; Хенри Петри притежаваше твърда, безупречна логика и смяташе света за добре смазан, почти съвършено точен механизъм. По убеждения той се числеше между демократите, но на изборите през 1972 година бе гласувал за Никсън, не защото го мислеше за честен — неведнъж бе казвал на жена си, че според него Ричард Никсън е банален дребен мошеник, от когото би излязъл най-много уличен джебчия, — а защото другият кандидат беше смахнат космонавт, който би довел страната до икономическа разруха. Към възникналата в края на шейсетте години смяна на културните ценности се отнасяше спокойно и търпеливо, вярвайки, че тя ще рухне, без да навреди никому, тъй като е лишена от финансова основа. Обичта, която изпитваше към съпругата и детето си, не беше красива — никой поет не ще напише стихове за страстта на човек, който преспокойно подрежда чорапи в скрина пред очите на жена си, — но за сметка на това беше дълбока и непоклатима. Той беше праволинеен, твърдо уверен в собствените си сили и в естествените закони на физиката, математиката, икономиката, а донякъде и на социологията.

Отпивайки глътки кафе, той изслуша разказа на сина си и местния свещеник, като от време на време вмяташе по някой конкретен въпрос там, където нишката на повествованието му се струваше заплетена или изтъняла. Спокойствието му сякаш нарастваше едновременно с нелепиците на цялата история и безпокойството на жена му. Когато разказът приключи, наближаваше седем без пет. Хенри Петри изрече присъдата си с четири спокойни, добре обмислени срички:

— Невъзможно.

Марк въздъхна и се озърна към Калахан.

— Казах ви.

И наистина му бе казал, докато пътуваха с вехтата кола на свещеника.

— Хенри, не мислиш ли, че трябва да…

— Чакай.

Тази дума и повдигнатата (уж небрежно) ръка я накараха да млъкне незабавно. Тя седна, прегърна Марк през рамото и лекичко го придърпа по-надалече от Калахан. Момчето не се противеше.

Хенри Петри добродушно огледа отец Калахан.

— Дайте да видим дали не можем да обсъдим тази заблуда като разумни хора.

— Може да се окаже невъзможно — отвърна Калахан също тъй добродушно, — но ще положим всички усилия. Дошли сме тук, мистър Петри, защото Барлоу заплашва конкретно вас и съпругата ви.

— Наистина ли сте забили днес кол в тялото на онова момиче?

— Не аз. Мистър Миърс.

— Трупът още ли е там?

— Хвърлиха го в реката.

— Ако е вярно — заяви Петри, — значи сте замесили моя син в престъпление. Осъзнавате ли това?

— Осъзнавам го. Налагаше се. Мистър Петри, защо просто не се обадите в болницата на Мат Бърк…

— О, не се съмнявам, че вашите съучастници ще ви подкрепят — каза Петри и по устните му продължаваше да играе лека, подлудяващо спокойна усмивка. — Тъкмо това е най-интересното в цялата тази лудост. Мога ли да видя писмото, което ви е оставил въпросният Барлоу?

Калахан мислено се изруга.

— То е у доктор Коди. — Той помълча и добави: — Повярвайте, трябва час no-скоро да потеглим към болницата в Къмбърланд. Ако поговорите с…

Петри поклати глава.

— Нека първо обсъдим нещата още малко. Както вече казах, уверен съм, че разполагате с надеждни свидетели. Доктор Коди е наш семеен лекар и всички го обичаме. Доколкото знам, Матю Бърк също има безупречна репутация… поне като учител.

— Обаче? — запита Калахан.

— Отче Калахан, позволете да ви задам въпрос. Ще повярвате ли, ако дузина благонадеждни свидетели ви съобщят, че днес по пладне през парка е минал грамаден бръмбар, който пее „Мила моя Аделин“ и развява националното знаме?

— Ако съм сигурен, че свидетелите са благонадеждни и не се шегуват, бих бил склонен да повярвам.

Все тъй усмихнат, Петри каза:

— Това е разликата между нас двамата.

— Не допускате чуждо мнение — каза Калахан.

— Не, просто си имам свое.

— Все същото. Как мислите, дали в застрахователната ви компания одобряват служители, които взимат решения не според фактите, а според личните си убеждения? Това не е логика, Петри, това е най-обикновена слепота.

Петри се изправи и усмивката му изчезна.

— Едно ще призная, че разказът ви звучи тревожно. Замесили сте сина ми в нещо безумно, може би опасно. Голям късмет ще имате, ако не се озовете на съдебната скамейка. Ще се обадя на вашите хора. А след това смятам, че ще е най-добре да отидем в болницата при мистър Бърк и да обсъдим по-задълбочено цялата история.

— Колко мило, че нарушавате принципите си — сухо подметна Калахан.

Петри мина в хола и вдигна телефонната слушалка. Не чу сигнал; по жицата тегнеше безмълвие. Леко намръщен, той почука по вилката. Нищо. Остави слушалката и се върна в кухнята.

— Изглежда, че телефонът е повреден.

Видя как синът му и Калахан веднага си размениха погледи, изпълнени със страх и разбиране. Това го раздразни.

— Уверявам ви — изрече той малко no-рязко, отколкото искаше, — че телефонните линии в Джирусълъм’с Лот преспокойно се прекъсват и без помощта на вампири.

Лампите изгаснаха.

19.

Джими нахълта в стаята на Мат.

— Връзката с Петри е прекъсната. Мисля, че Барлоу е там. Дявол да го вземе, бяхме толкова глупави…

Бен скочи от леглото. Лицето на Мат повехна и се сбръчка.

— Виждате ли как действа? — избъбри той. — Гладко, като по часовник. Ех, ако имахме само още час светлина, можехме… Но стореното си е сторено.

— Трябва да идем там — каза Джими.

— Не! Не бива! Така само ще погубите себе си и мене.

— Но те…

— Те са сами! Онова, което става — или вече е станало — ще приключи, преди да се доберете дотам!

Двамата нерешително стояха до вратата.

Мат се напрегна, събра сили и заговори спокойно, но твърдо:

— Самолюбието му е безмерно, гордостта също. Това са недостатъци, които можем да обърнем в наша полза. Но хитростта му също е безмерна и трябва да я уважаваме, да се съобразяваме с нея. Показахте ми неговото писмо — той говори за шах. Не се съмнявам, че е блестящ шахматист. Не осъзнавате ли, че би могъл да си свърши работата в онази къща и без да прекъсва телефона? Направил го е, защото иска да знаете, че една от белите фигури е под удар! Той разбира от съотношение на силите, разбира, че противник се побеждава по-лесно, когато силите му са разпокъсани и объркани. Сами му отстъпихте първия ход, защото забравихте това и разделихте групата на две. Ако хукнете презглава към дома на Петри, групата ще се раздели на три. Аз съм самотен и прикован към леглото — лесна плячка въпреки кръстовете, книгите и заклинанията. Стига му само да прати насам някой от почти Неживите, въоръжен с пистолет или нож. И ще останете само вие двамата с Бен, хукнали слепешком през мрака към собствената си гибел. После Сейлъм’с Лот е в ръцете му. Не разбирате ли?

Бен се опомни пръв.

— Да — каза той.

Мат се отпусна на възглавницата.

— Не го казвам от страх за живота си, Бен. Повярвай ми. Дори не е заради вас. Страхувам се за града. Каквото и да се случи, някой трябва да оцелее до утре, за да го спре.

— Да. Няма да му се дам, докато не отмъстя за Сюзън.

Настана мълчание. След малко Джими Коди наруши тишината.

— Може и да се отърват въпреки всичко — замислено каза той. — Мисля, че Барлоу подценява Калахан и да пукна, ако не е подценил момчето. Това хлапе е голяма работа.

— Да се надяваме — каза Мат и затвори очи.

Седнаха и зачакаха.



20.

Отец Доналд Калахан стоеше в единия край на просторната кухня, вдигнал високо майчиния си кръст, от който се разливаше призрачно сияние. Барлоу стоеше в другия край, до мивката; с едната си ръка държеше ръцете на Марк зад гърба, другата бе преметната през шията на момчето. На пода между тях Хенри и Джун Петри лежаха неподвижно сред късчетата натрошено стъкло, пръснати навсякъде при нахълтването на Барлоу.

Калахан беше зашеметен. Всичко бе станало толкова бързо, че още не можеше да го осъзнае. Само преди миг обсъждаше въпроса разумно (макар и безплодно) с Петри под рязката, скептична светлина на кухненските лампи. В следващата секунда се бе озовал насред същото безумие, което бащата на Марк отричаше тъй спокойно и самоуверено.

Съзнанието му се помъчи да възстанови събитията. Петри се бе върнал да съобщи, че телефонът не работи. След миг лампите бяха изгаснали. Джун Петри бе изпищяла. Някъде се бе прекатурил стол. Няколко секунди четиримата се бяха лутали в настъпилия мрак, крещейки един на друг. После прозорецът над мивката бе избухнал навътре, обсипвайки с натрошени стъкла кухненската маса и линолеума на пода. Всичко бе станало за не повече от трийсет секунди.

Сетне в кухнята бе нахълтала сянка и Калахан се бе изтръгнал от вцепенението. Той сграбчи разпятието на гърдите си и още щом пръстите му докоснаха кръста, наоколо се разля неземна светлина.

Видя как Марк се мъчи да изтласка майка си от хола. Хенри Петри стоеше до тях с извърната глава и спокойно лице, само челюстта му бе провиснала от изумление пред това абсолютно нелогично нашествие. А зад тях се мержелееше бяло ухилено лице, изскочило сякаш от картина на безумен художник — дълги и остри зъби между полуотворените устни, огненочервени очи, пламнали като адски пещи. Ръцете на Барлоу полетяха напред (Калахан едва успя да забележи колко дълги и гъвкави са бледите пръсти, напомнящи пръсти на пианист), сграбчиха главите на Хенри и Джун Петри, сетне ги блъснаха една в друга с непоносим, противен пукот. Двамата рухнаха мигновено и с това се изпълни първата закана на Барлоу.

Марк изкрещя пронизително и без да разсъждава, се хвърли срещу противника.

— А, ето те и тебе! — прогърмя добродушно мощният, звучен глас на Барлоу.

Момчето нападаше безразсъдно и незабавно се озова в ръцете му.

Калахан пристъпи напред с високо вдигнат кръст.

Тържествуващата усмивка на Барлоу тутакси се превърна в болезнена гримаса. Влачейки момчето, той се отметна към мивката. Под краката им изхрущяха парчета стъкло.

— В името Божие… — започна Калахан.

При произнасянето на Божието име Барлоу изкрещя като ударен с камшик и в сгърчената му уста проблеснаха зъби, по-остри от игли. По шията му отчетливо, релефно се издуха мускули и сухожилия.

— Не приближавай! — изрече той. — Не приближавай, шамане! Иначе преди да си мигнал, ще разкъсам артериите на момчето!

При всяка дума устните оголваха острите зъби, а когато свърши, главата му хищно се стрелна надолу като глава на пепелянка и застина само на милиметри от шията на Марк. Калахан спря.

— Назад — заповяда Барлоу и отново се ухили. — Ти при твоите фигури, аз при моите, а?

Калахан бавно отстъпи, продължавайки да държи протегнатия кръст на височината на очите си, тъй че гледаше над страничните рамена. Разпятието сякаш бе пленило безброй преплетени огнени нишки и енергията му плъзна нагоре по ръката на свещеника, докато мускулите затрепереха от напрежение.

Двамата се гледаха.

— Най-сетне сме заедно! — възкликна с усмивка Барлоу.

Лицето му беше енергично, интелигентно и някак отблъскващо красиво…, ала в потрепващата светлина изглеждаше едва ли не женствено. Калахан се запита къде ли е виждал подобно лице. И в този най-ужасен миг на своя живот той си спомни. Това бе лицето на мистър Флип, личното му страшилище, чудовището, което денем се криеше в гардероба и излизаше само нощем, когато майка му затвори вратата на спалнята. Не му разрешаваха да спи на светло — родителите му единодушно смятаха, че детските страхове се оправят със строгост, а не с отстъпки — и всяка нощ щом тракнеше ключалката и майчините стъпки заглъхнеха в коридора, вратата на гардероба се открехваше и той долавяше (а може би наистина съзираше?) как отвътре наднича с пламнали очи мършавото бяло лице на мистър Флип. И ето го отново — излязъл бе от гардероба и надничаше през рамото на Марк с бяло клоунско лице, огнени очи и чувствени червени устни.

— А сега какво? — запита Калахан и сам не позна гласа си.

Гледаше пръстите на Барлоу, тия дълги, гъвкави пръсти върху гърлото на момчето. По тях тъмнееха бледосини петънца.

— Зависи. Какво ще дадеш за тая отрепка? Барлоу рязко дръпна китките на Марк нагоре към плешките, явно с надежда викът му да подчертае въпроса, но момчето не се подчини. Мълчеше, само за миг дъхът му изсвистя между стиснатите зъби.

— Ще пищиш — прошепна Барлоу и устните му се сгърчиха от животинска омраза. — Ще пищиш до пръсване!

— Престани! — викна Калахан.

— Дали пък да не престана? — Омразата се бе изпарила от лицето на Барлоу. Вместо нея изгря усмивка, пълна с мрачен чар. — Дали пък да не пожаля момчето, да си го оставя за някоя друга вечер?

— Да!

Бавно, едва ли не мъркайки от удоволствие, Барлоу изрече:

— Тогава ще захвърлиш ли кръста, за да се преборим като равен с равен — черното срещу бялото? Твоята вяра срещу моята?

— Да — отвърна Калахан, ата гласът му бе загубил частица от твърдостта си.

— Стори го тогава!

Сочните устни се подвиха в напрегнато очакване. Високото чело блестеше в лъчите на трепкащата неземна светлина, изпълваща кухнята.

— И да ти вярвам, че ще го пуснеш? По-скоро бих пъхнал гърмяща змия в пазвата си с надежда, че няма да ме ухапе.

— Но аз ти се доверявам… гледай!

Барлоу пусна момчето и се отдръпна с широко разперени ръце.

За миг Марк постоя неподвижно, сякаш не можеше да повярва, после се втурна към родителите си, без да поглежда Барлоу.

— Бягай, Марк! — изкрещя Калахан. — Бягай!

Марк го изгледа с огромни, потъмнели очи.

— Мисля, че са мъртви…

— БЯГАЙ!

Марк бавно се изправи. Обърна се и погледна Барлоу.

— Скоро, братче — благодушно изрече Барлоу. — Много скоро двамата с теб ще…

Марк го заплю в лицето.

Дъхът на Барлоу секна. Лицето му се наля с такава бездънна ярост, че пред нея досегашните гримаси бледнееха като най-обикновена актьорска игра, каквато и си бяха навярно. За миг Калахан съзря в очите му лудост, по-черна от душата на убиец.

— Ти ме заплю — прошепна Барлоу.

Трепереше цял, почти се тресеше от ярост. Залитна напред като някакъв чудовищен слепец.

— Назад — изкрещя Калахан и протегна кръста. Барлоу изпищя и закри лицето си с длани. Кръстът засия с ослепителен свръхестествен блясък и това бе мигът, в който Калахан можеше да го унищожи, ако бе дръзнал да прекрачи напред.

— Ще те убия — каза Марк.

И изчезна в нощта като въртоп сред мрачно езеро.

Барлоу сякаш израсна изведнъж. Косата му, заресана назад по европейски маниер, се рееше като ореол около черепа. Беше облечен в черен костюм с безупречно вързана винена вратовръзка и Калахан имаше чувството, че той е неразделна част от околния мрак. Очите изхвръкваха от орбитите и в тях тлееха лукави въгленчета.

— Хайде, изпълни своята част от сделката, шамане.

— Аз съм свещеник — кресна Калахан.

Барлоу преви гръбнак в подигравателен поклон.

— Свещенико — изрече той и думата беше суха като чироз.

Калахан се двоумеше. Защо да захвърли кръста? Можеше да го прогони, да се задоволи с реми тази вечер, а утре…

Но от дълбините на съзнанието му се надигаше предупреждение. Да отхвърли предизвикателството на вампира означаваше да се сблъска с далеч по-тежки последствия, отколкото бе предполагал. Ако не дръзнеше да захвърли кръста, това би било като да признае… да признае… какво? Ех, ако събитията не се развиваха така стремително, ако имаше поне мъничко време за размисъл, за подготовка…

Сиянието на кръста помръкваше.

Калахан гледаше с разширени очи. Страхът бликна в корема му като топка от нажежени жици. Трескаво вирна глава и се втренчи в Барлоу. Вампирът се задаваше през кухнята с широка, почти сладострастна усмивка.

— Назад — дрезгаво проговори Калахан и отстъпи. Повелявам ти в името Божие.

Барлоу се изсмя.

От сиянието оставаха само две гаснещи кръстосани поточета. Сенките отново пропълзяха по лицето на вампира и го превърнаха в странна варварска маска с тъмни триъгълници под високите скули.

Калахан отстъпи още крачка назад и бедрата му се блъснаха в кухненската маса до стената.

— Вече няма накъде — печално промърмори Барлоу. В тъмните му очи кипеше пъклена радост. — Тъжно е да гледаш как човек губи вяра. Е, какво пък…

Кръстът затрепера в ръката на Калахан и изведнъж изгаснаха последните искрици. Сега разпятието бе просто парче гипс, купено от майка му в някакво дъблинско магазинче за сувенири, навярно на безбожна цена. Изчезнала бе силата, която бликаше от него по ръката на свещеника — сила, способна да поваля стени и да стрива камъни на прах. Мускулите помнеха тръпката, ала не можеха да я повторят.

Барлоу посегна в мрака и изтръгна разпятието от пръстите му. Калахан изпищя жално, с писъка, който бе отеквал в душата — но никога в гърлото — на някогашното дете, заставено всяка нощ да остава само и в просъница да вижда как мистър Флип наднича от гардероба. А следващият звук щеше да го измъчва до края на живота му — сухото пращене, с което Барлоу пречупи кръста и нелепото тупване на парчетата върху пода.

— Проклет да си! — изкрещя Калахан.

— Късно е вече за подобни мелодрами — изрече от тъмнината Барлоу. Гласът му звучеше почти скръбно. — Излишни са. Ти забрави доктрината на собствената си църква, не е ли така? Кръстът… хлябът и виното… изповедалната кабинка… всичко това са само символи. Без вяра кръстът е просто дърво, хлябът е печена пшеница, а виното е вкиснало грозде. Ако бе захвърлил кръста, някоя друга нощ щеше да ме победиш. В известен смисъл почти се надявах на това. Отдавна не съм срещал достоен противник. Момчето струва колкото десетима като теб, фалшив свещенико.

Внезапно две изумително мощни ръце сграбчиха от мрака плещите на Калахан.

— Мисля, че ти сега би приел с радост смъртта и забравата. За Неживите няма спомени; има само глад и желание да служат на Господаря. Бих могъл да си послужа с теб. Да те пратя при твоите приятели. Ала потребно ли е? Смятам, че без водач като тебе те са нищожества. А и момчето ще им каже. Но вече съм пратил при тях свой човек. Да, навярно има и по-подходящо наказание за тебе, фалшив свещенико.

Калахан си спомни думите на Мат: има и по-страшно от смъртта.

Опита да се изтръгне, но ръцете стискаха като менгемета. После едната го пусна. Раздаде се шумолене на плът по гола кожа, след това драскане.

Ръцете обгърнаха шията му.

— Ела, фалшив свещенико. Ела да узнаеш що е истинска религия. Приеми моето причастие.

Вледенен от ужас, Калахан осъзна какво го очаква.

— Не! Недей… недей…

Но ръцете бяха безмилостни. Те дърпаха главата му напред, напред, напред.

— Хайде, свещенико — прошепна Барлоу.

И устата на Калахан се притисна към вонящата плът на хладното вампирско гърло, където пулсираше разкъсана вена. Стори му се, че цяла вечност задържаше дъх и бясно въртеше глава в безуспешни опити да се изплъзне, размазвайки кръвта по бузите, челото и брадата си като дивашка бойна маска.

Ала накрая отпи.

21.

Ан Нортън излезе от колата, без да взима ключовете и закрачи през болничния паркинг към ярко осветената приемна. Високо горе облаци бяха закрили звездите и скоро щеше да завали. Тя не поглеждаше облаците. Крачеше като автомат и гледаше право пред себе си.

Тази жена коренно се различаваше от дамата, която Бен Миърс бе срещнал при първата покана на Сюзън да вечеря с родителите й. Тогава дамата беше средна на ръст, облечена в зелена вълнена рокля, подсказваща скромен, но заможен живот. Онази дама не беше красива, но умееше да се поддържа и имаше приятна външност; прошарената й коса беше прясно накъдрена.

Сегашната жена беше обута в чехли на бос крак. Непристегнати от еластичните медицински чорапи, по прасците й отчетливо изпъкваха варикозни вени (е, не чак толкова отчетливо, колкото преди; налягането в тях беше поспаднало). Върху нощницата бе наметнала парцалив жълт пеньоар; вятърът отмяташе от главата й сплъстени кичури коса. Лицето й беше бледо, а под очите тъмнееха широки кафяви кръгове.

Тя бе казала на Сюзън, бе я предупредила да се пази от онзи тип Миърс и неговите приятели, да се пази от мъжа, който бе причинил смъртта й. Мат Бърк беше замесил цялата каша. Всички бяха съучастници. О, да. Знаеше. Той й бе казал.

Днес цял ден се бе чувствала болнава и сънлива, почти не бе ставала от леглото. По някое време следобед мъжът й бе заминал да попълва някакъв нелеп въпросник за издирване на изчезнало лице, а тя се бе унесла в тежка дрямка и тогава той бе дошъл в съня й. Лицето му беше красиво, повелително, надменно и изкусително. Имаше орлов нос и заресана назад коса, а омайните сочни устни прикриваха невероятно възбуждащи бели зъби, които проблесваха, когато той се усмихваше. И очите… очите бяха червени и хипнотични. Щом той те погледне с тия очи, вече не можеш да извърнеш глава… а и не искаш.

Той й бе казал всичко: какво се е случило и какво трябва да направи… как след това ще може да се срещне с дъщеря си, с още много други… и с него. Не я интересуваше Сюзън, на него искаше да се понрави, та той да й даде онова, за което жадуваше и копнееше — докосването; проникването.

В джоба си носеше револвера на Бил, трийсет и осми калибър. Ако някой се опиташе да я спре, щеше да му види сметката. Не, нямаше да стреля. Никакви изстрели, преди да влезе в стаята на Бърк. Така бе заповядал той. Ако я хванеха, преди да е свършила задачата, той нямаше да я посещава нощем, нямаше да й дарява огнени целувки.

Зад бюрото девойка с бяла касинка и престилка решаваше кръстословица в мекото сияние на нощна лампа. По коридора се отдалечаваше санитар, без да поглежда назад.

Чувайки стъпките на Ан, дежурната сестра надигна глава с деловита усмивка, но престана да се усмихва, щом видя насреща да се задава като сомнамбул непозната жена по нощница. Очите й бяха безизразни, но поразително лъскави; крачеше като механична играчка с добре навита пружина. Може би заблудена пациентка?

— Госпожо, ако обичате…

Ан Нортън измъкна револвера от джоба на пеньоара като смахнат наемен убиец от далечното минало. Насочи го към главата на дежурната сестра и заповяда:

— Обърни се.

Устните на сестрата мърдаха беззвучно. Тя си пое дъх с мъчително усилие.

— Не викай. Гъкнеш ли, ще те убия.

Въздухът излетя със свистене от гърлото на сестрата. Бе пребледняла като платно.

— Сега се обърни.

Сестрата бавно стана и се обърна. Ан Нортън завъртя револвера и се накани да стовари дръжката с всичка сила върху тила на момичето.

В този миг опората изчезна изпод краката й.



22.

Револверът отлетя.

Жената с парцаливия жълт пеньоар не извика, от гърлото й бликна остър, почти пронизителен вой. Тя запълзя но рачешки към оръжието и смаяният, изплашен мъж зад нея също се втурна нататък. Когато разбра, че жената ще го изпревари, той ритна револвера по килима.

— Хей! — изкрещя човекът. — Хей, помощ!

Лицето на Ан Нортън се кривеше в гримаса на разочарование и ненавист. Тя се озърна през рамо, изсъска и пак запълзя подир револвера. Санитарят се връщаше тичешком. За миг той огледа сцената с тъпо изумление, после се наведе и вдигна револвера, лежащ досами краката му.

— За Бога. Ами че това нещо е заре…

Тя го нападна. Сгърчени като зверски лапи, ръцете й вихрено прелетяха през лицето му, оставяйки алени ивици по челото и дясната буза на стъписания санитар. Той вдигна оръжието високо нагоре. Продължавайки да вие и драска, тя опита да го отнеме.

Другият смаян мъж я сграбчи изотзад. По-късно щеше да казва, че е било като да прегръщаш змийско кълбо. Тялото под пеньоара беше горещо и противно, всяко мускулче се гърчеше и трепереше.

Докато жената яростно се бореше, санитарят стовари юмрук върху челюстта й. Тя избели очи и рухна на пода.

Санитарят и смаяният мъж се спогледаха.

Сестрата до бюрото пищеше. Бе вкопчила пръсти в устните си и от това писъкът придобиваше неповторимия тон на корабна сирена.

— Каква е тая ваша болница, бе, хора? — запита смаяният мъж.

— Не знам, Бога ми — отвърна санитарят. — Какво стана, дявол да го вземе?

— Тъкмо идвах да посетя сестра си. Днес е родила. А онова хлапе дойде и ми рече, че някаква жена нахълтала с пищов. И аз…

— Какво хлапе?

Смаяният посетител на родилното отделение се огледа. В приемната прииждаха хора, но всички отдавна бяха навършили възрастта, след която без страх могат да влязат в бар.

— Не го виждам. Обаче беше тук. Зареден ли е тоя пищов?

— И още как — кимна санитарят.

— Каква е тая ваша болница, бе, хора? — повтори смаяният мъж.

23.

Край вратата бяха изтрополили забързаните стъпки на две сестри, после откъм стълбището се бе разнесла неясна гълчава. Бен погледна Джими, който леко сви рамене. Мат дремеше с отворена уста.

Бен затвори открехнатата врата и изгаси лампата. Джими приклекна до леглото и когато дочуха в коридора колебливи стъпки, Бен стоеше нащрек до вратата. Щом тя се отвори и нечия глава надникна навътре, той сграбчи шията с хватка на борец и стовари кръста върху засенченото лице.

— Пусни ме.

Нечий юмрук заблъска отчаяно по гърдите му. След миг лампата светна. Мат седеше на леглото и мигайки гледаше как Марк Петри се гърчи в здравата прегръдка на Бен.

Джими скочи на крака и тичешком прекоси стаята. Беше готов да разцелува момчето, но изведнъж се усъмни.

— Вдигни глава.

Марк послушно им показа чистата кожа по шията си. Джими облекчено въздъхна.

— Не помня да съм се радвал някому толкова много. Къде е отчето?

— Не знам — мрачно отвърна Марк. — Барлоу ме хвана… уби нашите. Мъртви са. Нашите са мъртви. Той им блъсна главите. Уби ги. После ме хвана и каза на отец Калахан, че ще ме пусне, ако обещае да захвърли кръста. Той обеща. Избягах. Но преди това го заплюх. Заплюх го и ще го убия.

Той залитна и се подпря на вратата. По челото и бузите му тъмнееха драски от къпинаците. Бе избягал през гората по пътеката, където неотдавна злото бе сполетяло Дани Глик и братчето му. Панталоните му бяха мокри до коляно от газенето в потока. Бе стигнал дотук на автостоп, но така и не помнеше кой го е качил. Спомняше си само, че радиото свиреше.

Устните на Бен бяха застинали. Не знаеше какво да каже.

— Бедно момче — тихо прошепна Джими. — Бедно, храбро момче.

Каменната маска по лицето на Марк се разпадаше. Очите му се затвориха, устните се изопнаха надолу.

— Ма-ма-майчице…

Той залитна напред слепешком и Бен го пое в прегръдките си, стисна го, залюшка го леко, усещайки как бликналите сълзи се стичат по ризата му.



24.

Отец Доналд Калахан нямаше представа откога крачи през мрака. Тътреше се към центъра по Джойнтнър Авеню, без да се сеща за колата си, оставена на алеята пред дома на семейство Петри. Понякога се отклоняваше към средата на пътя, понякога влачеше нозе по тротоара. По едно време насреща му връхлетя автомобил с огромни ослепителни фарове; клаксонът изрева, гумите заскърцаха по асфалта и колата мина на сантиметри край него. Веднъж падна в канавката. Когато наближи жълтия мигащ светофар, започваше да вали.

По улиците нямаше кой да го види; тази нощ Сейлъм’с Лот бе залостил вратите по-здраво от друг път. Закусвалнята пустееше, а в дрогерията на Спенсър мис Кугън седеше до касата под хладното сияние на луминесцентните лампи и четеше някакво списание, взето от книжарския щанд. Отвън на фасадата имаше изрисувано тичащо синьо куче, емблема на автобусни линии „Грейхаунд“, а под него пламтяха червени неонови букви:

АВТОБУС

Навярно хората се страхуваха. И с право. Някаква недоловима частица от съзнанието им бе усетила заплахата и тази нощ в Лот щяха да изщракат ключалки, неизползвани от години, а може би и никога до днес.

Само той бродеше по улиците. И само той нямаше от какво да се страхува. Смешно. Разсмя се и звукът отекна като диво, безумно ридание. Нито един вампир нямаше да го докосне. Другите — да, но не и него. Той носеше белега на Господаря и можеше да броди на воля додето Господарят дойде да вземе своето.

Пред него се извиси църквата „Сейнт Ендрю“.

Той се поколеба, сетне закрачи нататък. Щеше да се моли. Цяла нощ, ако трябва. Не на новия Бог, Бога на гетата, обществената отговорност и безплатните кухни, а на стария Бог, който бе повелил чрез Мойсей да се изтребват вещиците и който бе възкресил от гроба собствения си син. Дай ми последен шанс, Господи. Целият ми живот ще е изкупление. Само… един последен шанс.

Затътри се нагоре по широките стъпала — жалък, в окаляни и дрипави одежди, с петна по устните от кръвта на Барлоу.

За миг спря на площадката, после посегна към дръжката на средната врата.

Щом я докосна, от нея избухна синкав блясък и непреодолима сила го отхвърли назад. Болката прониза гръбнака му, после се стрелна през главата, гърдите, стомаха и пищялите, докато той се премяташе към тротоара по гранитните стъпала.

Лежеше под дъжда разтреперан, с пламнала ръка.

Повдигна я пред очите си. Беше обгорена.

— Нечист — избъбри той. — Нечист, нечист, о, Боже, тъй страшно нечист.

Побиха го тръпки. Той обгърна раменете си с ръце и закрачи, треперейки под дъжда, а църквата се извисяваше отзад, ала вратите й бяха залостени за него.

25.

Когато Бен и Джими се върнаха, Марк седеше на леглото на Мат, точно там, където преди малко бе седял Бен. Момчето бе избърсало сълзите си с ръкав и, изглежда, се бе овладяло, макар че очите му още бяха подпухнали и зачервени.

— Нали знаеш, че положението в Сейлъм’с Лот е отчайващо? — запита го Мат.

Марк кимна.

— В този миг неговите Неживи са плъзнали из градчето — мрачно продължи учителят. — Погубват нови хора и броят им расте. Не ще се справят с всички — поне тази нощ — но утре ви чака страхотно тежка работа.

— Мат, искам да поспиш — обади се Джими. — Не бой се, ще те пазим. Не ми изглеждаш добре. Преживя ужасно напрежение…

— Моят град се разпада пред очите ми, а ти искаш да спя? — прекъсна го Мат и сред изпитото му лице проблеснаха очи, пълни сякаш с неизчерпаема енергия.

— Ако искаш да издържиш до финала, ще е добре да си пестиш силите — упорито отвърна Джими. — Казвам ти го като твой лекар, дявол да те вземе.

— Добре. След малко. — Мат ги огледа един по един. — Утре тримата трябва да се върнете в Марстъновия дом. Ще си приготвите колове. Много.

Те постепенно осъзнаха думите му.

— Колко? — тихо запита Бей.

— Бих казал, че ще ви трябват поне триста. Съветвам ви да направите петстотин.

— Невъзможно — глухо изрече Джими. — Няма начин да са толкова много.

— Неживите са жадни — простичко отвърна Мат. По-добре да сте готови. Ще се движите заедно. Не бива да се разделяте, дори през деня. Това ще е като пълно почистване на града. Трябва да почнете от единия край и да стигнете до другия.

— Както и да се мъчим, няма да изловим всички — вметна Бен. — Дори ако започнем в ранни зори и работим до мръкнало.

— Трябва да положите всички усилия, Бен. Някои хора може и да ви повярват. Навярно ще ви помогнат, ако докажете, че говорите истината. А когато отново падне мрак, значителна част от неговото дело ще бъде провалена. — Мат въздъхна. — Длъжни сме да предполагаме, че отец Калахан е загубен за нас. Лошо. Но каквото и да стане, трябва да продължавате. Бъдете предпазливи. Бъдете готови да лъжете. Ако ви затворят това ще е добре дошло за неговата цел. И ако още не ви е хрумвало, обмислете това, което ще ви кажа: не е изключено някои от нас или всички заедно да оцелеем и победим, но веднага след това да ни осъдят като убийци.

Той отново огледа лицата им едно по едно. Видяното навярно го удовлетвори, защото пак насочи вниманието си изцяло към Марк.

— Знаеш кое е най-важното, нали?

— Да — каза Марк. — Барлоу трябва да бъде убит.

Мат се усмихна попресилено.

— Боя се, че тръгваш отзад напред. Първо трябва да го открием. — Той впи поглед в Марк. — Спомняш ли си от тази нощ нещо видяно, чуто, подушено, докосвано, което би ни помогнало да го издирим? Помисли много добре, преди да отговориш! Най-добре от всички ни разбираш колко е важно!

Марк се замисли. Бен никога не бе виждал по-безпрекословно подчинение. Момчето подпря брадата си с длан и затвори очи. Сякаш целенасочено преосмисляше всяка подробност от среднощната среща.

Най-сетне Марк отвори очи, озърна се за миг и поклати глава.

— Нищо.

Лицето на Мат посърна, но той не се предаваше.

— Може би по сакото му е имало полепнало листо? Репей върху крачола? Кал по обувките? Не е ли изпуснал поне една-единствена нишка, за която да се захванем? — Той отчаяно стовари юмрук върху леглото. — Всемогъщи Боже, нима ще ни се изплъзне между пръстите?

Изведнъж очите на Марк се разшириха.

— Какво? — Мат го сграбчи за лакътя. — Какво има? За какво се сети?

— Син тебешир — каза Марк. — Беше ме хванал през гърлото, ето така, и виждах китката му. Имаше дълги бели пръсти и по два от тях тъмнееха петънца. Съвсем мънички.

— Син тебешир — замислено повтори Мат.

— Училище — обади се Бен. — Това трябва да е.

— Само че не гимназията — уточни Мат. — Всичките ни доставки идват от „Денисън и съдружие“ в Портланд. Получаваме само бял и жълт тебешир. От години го нося по пръстите и сакото си.

— А художествените паралелки? — запита Бен.

— Не, в гимназията преподаваме само графика. Децата рисуват с тушове, не с тебешири. Марк, сигурен ли си, че е било…

— Тебешир — кимна момчето.

— Мисля, че по химия или биология може да използуват цветни тебешири, но къде ще се намери скривалище в гимназията? Виждали сте я — само на един етаж и цялата от стъкло. В складовете за материали се влиза непрекъснато. Същото се отнася и до котелното помещение.

— А зад кулисите на салона?

Мат сви рамене.

— Вярно, тъмно е. Обаче, ако мисис Родин се е заела с репетициите вместо мен — учениците я наричат мисис Родан, има такъв японски фантастичен филм — значи мястото ще е твърде оживено. Това би било огромен риск за него.

— Какво ще речеш за прогимназиите? — запита Джими. — В началните класове сигурно преподават рисуване. И се обзалагам на сто долара, че винаги имат подръка цветни тебешири.

— Началното училище на Стенли Стрийт беше построено със същия заем, както и гимназията — каза Мат. Двете сгради си приличат — модерни, едноетажни и претъпкани. Много стъкло, за да е слънчево. Нашият познат не би и припарил в подобно здание. За него трябва нещо по-старо, с традиция, мрачно и паянтово като…

— Като училището на Брок Стрийт — довърши Марк.

— Да. — Мат се озърна към Бен. — Училището на Брок Стрийт е дървена триетажна сграда с мазе, построена горе-долу едновременно с Марстъновия дом. Из градчето се вдигна много шум, когато гласувахме заема под предлог, че сградата е заплашена от пожар. Това бе една от причините да ни отпуснат кредит. Две-три години по-рано в Ню Хампшър беше изгоряло едно училище и…

— Спомням си — промърмори Джими. — В Коб’с Фери беше, нали?

— Да. Три деца изгоряха.

— Работи ли още училището на Брок Стрийт? — запита Бен.

— Само първият етаж. Паралелките са до четвърти клас. Цялата сграда предстои да бъде премахната след две години, щом довършат пристройката на Стенли Стрийт.

— Има ли къде да се скрие Барлоу?

— Сигурно — отвърна Мат, но гласът му звучеше неуверено. — Класните стаи на втория и третия етаж пустеят. Прозорците са заковани с дъски, да не ги изпочупят хлапетата.

— Значи това е — каза Бен. — Трябва да е там.

— Звучи логично — съгласи се Мат. Вече изглеждаше съвсем изнемощял. — Но ми се струва прекалено просто. Прекалено очевидно.

— Син тебешир — промърмори Джими. Очите му се рееха нейде надалече.

— Не знам — разсеяно изрече Мат. — Просто не знам.

Джими отвори черната си чанта и извади шишенце с хапчета.

— Глътни две от тия с чаша вода. Веднага.

— Не. Много неща не сме обмислили. Много…

— Много рискуваме да те загубим — твърдо каза Бен. — Ако с отец Калахан наистина е свършено, значи ти си най-важният от всички нас. Прави каквото ти казват.

Марк донесе от тоалетната чаша вода и Мат неохотно се подчини.

Беше десет и четвърт.

В стаята настана тишина. Бен си помисли, че Мат изглежда ужасно стар и изнурен. Бялата му коса като че бе оредяла, изсъхнала и само за няколко дни по лицето му се бяха отпечатали бръчките на цял един живот, изпълнен с несгоди. Помисли още, че има нещо логично в това, злото — голямото зло — да го сполети на стари години тъкмо в този си вид: като насън, мрачно и фантастично. Целият му жизнен опит го бе подготвил за борба със злокобните символи, които изплуват от страниците под светлината на нощната лампа, а на разсъмване изчезват отново.

— Боя се за него — тихо каза Джими.

— Мислех, че ударът е бил лек — учуди се Бен. — Даже всъщност не бил истински сърдечен удар.

— Да, лека форма. Но следващият няма да е лек. Ще бъде жесток. Ако не свършим бързо, тази история ще го погуби. — Джими пое ръката на Мат и нежно, с обич потърси пулса. — А това — добави той — ще е трагедия.

Останаха край леглото, като се редуваха да бодърстват. Мат проспа цялата нощ, а Барлоу не се появи. Имаше си друга работа.



26.

Когато вратата се отвори и влезе единственият посетител за цялата вечер, мис Кугън четеше в списание „Изповеди от живота“ статия, озаглавена „Опитах да удуша бебето си“.

Откакто работеше тук, не бе виждала подобно затишие. Даже Рути Крокет не бе наминала с приятелите си да пийнат по една сода — не че мис Кугън държеше на такава клиентела — нито пък Лорета Старчър бе дошла да си вземе „Ню Йорк Таймс“. Грижливо сгънатият брой все още лежеше под тезгяха. От всички жители на Джирусълъм’с Лот единствено Лорета редовно купуваше „Таймс“ (точно така го произнасяше, курсивът се усещаше в гласа й). А на другия ден го оставяше в читалнята.

Мистър Лабри не се бе върнал след вечеря, но в това нямаше нищо особено. Той беше вдовец, живееше в голяма къща на Скулярд Хил близо до фермата на Грифън и мис Кугън отлично знаеше, че не се прибира у дома за вечеря. Отскачаше при Дел и си поръчваше кюфтета и бира. Ако не дойдеше до единайсет (а сега беше без четвърт), мис Кугън щеше да вземе ключовете от чекмеджето и да затвори без него. Не й беше за пръв път. Обаче хубавичко щяха да се наредят, ако някой дойдеше да търси лекарства за спешен случай.

Понякога й липсваше напливът на клиенти след последната прожекция — преди да съборят отсрещното кино „Нордика“, хората неизменно прииждаха насам. Поръчваха сметанов или плодов сладолед, влюбените се държаха за ръце и си приказваха за домашното по математика. Вярно, тогава имаше много работа, но всичко беше благопристойно. Ония деца нямаха нищо общо с Рути Крокет и нейната тайфа, дето само знаят да се кискат, да си развяват бюстовете и да носят толкова тесни джинси, че им личат гащичките отдолу — ако изобщо са с гащички. Всъщност чувствата й към ония отколешни клиенти (които също я дразнеха, макар че тя не помнеше това), бяха замъглени от носталгията по миналото. Когато вратата се отвори, мис Кугън радостно надигна глава, сякаш очакваше да види момче от випуск 64, дошло с приятелката си да поръча шоколадова мелба с лешници.

Но посетителят се оказа възрастен мъж — познаваше го отнякъде, ала не се сещаше точно откъде. Докато човекът приближаваше с куфарчето си към тезгяха, нещо в походката или полюшването на главата му й помогна да си припомни.

— Отче Калахан! — възкликна тя, без да прикрива удивлението в гласа си.

Никога не го бе виждала в цивилни дрехи. Беше облечен като някакъв фабричен работник — обикновен тъмен панталон и синя памучна риза.

Изведнъж я обзе страх. Дрехите му бяха чисти, косата грижливо сресана, но в лицето му имаше нещо…

Внезапно тя си спомни как преди двайсет години бе излязла от болницата, където майка й бе починала от (Сърдечен удар — дамла, както го наричаха старците. Когато бе съобщила на брат си, лицето му бе станало точно като това на отец Калахан. Трескаво, обречено лице с безизразни и замаяни очи. Смущаваше я погледът му — като прегорял въглен. А кожата около устата му изглеждаше протрита и възпалена, като че бе прекалил с бръсненето или дълго се бе мъчил да избърше с кърпа някакво засъхнало петно.

— Искам да си купя билет за автобуса — каза той.

Значи това било, помисли тя. Горкият човечец, някой е починал и току-що са му позвънили.

— Разбира се — каза тя. — Докъде?

— Кой е първият автобус?

— Закъде?

— За където и да било — отвърна той, съсипвайки с тия думи цялата й теория.

— Ами, аз не… чакайте да видя… — Тя нервно запрелиства разписанието. — В единайсет и десет има автобус, който минава през Портланд, Бостън, Хартфорд и Ню Йо…

— За него — каза той. — Колко?

— За колко време… искам да кажа докъде? — съвсем се обърка мис Кугън.

— До края — глухо каза той и се усмихна.

Тя никога не бе виждала човешко лице с толкова страховита усмивка и неволно отскочи назад. Ако ме докосне, помисли тя, ще изпищя. Целия град ще проглуша.

— Т-т-това значи до Ню Йорк. Двайсет и девет долара и седемдесет и пет цента.

Той неловко извади портфейла от задния си джоб и мис Кугън забеляза, че дясната му ръка е превързана.

На тезгяха легна банкнота от двайсет долара и две по един. Мис Кугън посегна за билет и разсипа цялата купчина. Докато ги събере, свещеникът бе добавил още пет еднодоларови банкноти и купчинка монети.

Тя надписа билета колкото се може по-бързо, но й се струваше, че е минала цяла вечност. Усещаше как я притиска мъртвешкият му поглед. Удари печат и тласна билета напред по тезгяха, за да не докосне ръката на свещеника.

— Т-т-трябва да изчакате отвън, отче К-Калахан. След пет минути затварям.

Мис Кугън слепешком смете парите в чекмеджето, без изобщо да ги брои.

— Няма нищо — каза той. Прибра билета в джобчето на ризата и без да я поглежда, добави: — И Господ определи белег за Каина, за да не го убива никой, който го намери. Тогава излезе Каин от Господното присъствие и се засели в земята Нод, на изток от Едем. Това е от Светото писание, мис Кугън. Най-жестоката част от Библията.

— Така ли? — рече тя. — За съжаление ще трябва да излезете, отче Калахан. Аз… Мистър Лабри ще се върне всеки момент, а той не обича… не обича аз да… да…

— Разбирам — каза той и се обърна към вратата. После спря и завъртя глава. Тя изтръпна от безжизнения му поглед. — Вие живеете във Фолмаут, нали, мис Кугън?

— Да…

— Имате ли кола?

— Да, разбира се. Моля ви, налага се да изчакате автобуса отвън…

— Като се прибирате тази вечер, карайте бързо, мис Кугън. Заключете всички врати на колата и не спирайте за никого. За никого. Не спирайте, дори човекът да е познат.

— Аз никога не взимам случайни спътници — целомъдрено заяви мис Кугън.

— А когато се приберете, стойте по-далеч от Джирусълъм’с Лот — продължаваше Калахан, като я гледаше втренчено. — Зле са тръгнали нещата в Лот.

— Не знам за какво говорите — безсилно избъбри тя, — но ще трябва да изчакате автобуса отвън.

— Да. Добре.

Калахан излезе.

Тя изведнъж усети каква тишина, какво абсолютно безмълвие цари в дрогерията. Нима бе възможно откакто се е смрачило да не дойде никой — никой — освен отец Калахан? Да, оказва се. Съвсем никой.

Зле са тръгнали нещата в Лот.

Мис Кугън се зае да гаси лампите.

27.

Мракът се бе вкопчил здраво в Лот.

В дванайсет без десет Чарли Роудс се събуди от протяжен басов вой. Отвори очи, подскочи и седна на леглото.

Автобусът му!

И веднага след това помисли:

Тия дребни копелета!

Децата и друг път бяха опитвали да му правят номера. Познаваше им подлите душички. Веднъж му бяха изпуснали въздуха от гумите с кибритени клечки. Той не бе видял кой го е сторил, но си знаеше, адски добре си знаеше. Отиде направо при смотания им директор и обвини Майк Филбрук и Оди Джеймс. И без да ги е видял, знаеше, че са те.

Сигурен ли сте, че са били те, Роудс?

Нали ви казах вече.

И онзи шибан скапаняк нямаше къде да иде — трябваше да ги изключи. А една седмица по-късно гадното копеле го повика в кабинета си.

Роудс, днес изключихме Анди Гарви.

Тъй ли? Не съм изненадан. Какво е направил?

Хванали го да изпуска въздуха от гумите на автобуса на Боб Томас.

И при тия думи директорът хладно огледа Чарли Роудс от глава до пети.

Добре де, какво значение имаше дали е Гарви или Филбрук и Джеймс? Всички бяха от един дол дренки, все отбор гадняри, дето някой ден ще намажат въжето.

И ето, че сега отвън се раздаваше подлудяващият вой на клаксона — изтощаваха му акумулатора, направо го скапваха:

БИБИП, БИБИП, БИ-БИ-БИИИИИИИИИП…

— Ах, вашата мамица — прошепна той и се измъкна изпод завивките. Нахлузи панталона, без да светне лампата. Светлината щеше да пропъди ситните дрисльовци, а тъкмо това не му се искаше.

Веднъж някой пък бе сложил на седалката му кравешко лайно и Чарли веднага усети кой го е направил. По очите личеше. Още от войната познаваше това изражение на тревожно очакване. Онзи път обаче се справи както сам си знаеше. Изрита гадното копеле от автобуса и три дни наред го остави да тича по седем километра до училище и обратно. Накрая хлапето дойде при него разплакано.

Нищо не съм направил, мистър Роудс. Защо ме пъдите?

Нищо ли е да слагаш кравешко лайно на седалката?

Не съм аз. Бога ми, не съм аз.

Е, поне едно трябваше да им се признае. Собствената си майка можеха да излъжат с ведро и усмихнато лице — и бездруго сигурно го правеха. Още два дни тичане и хлапето си призна като поп. Чарли го изхвърли от автобуса още веднъж — да му е за обеца на ухото, дето се вика — после Дейв Фелсън от гаража го посъветва да си затрае засега.

БИ-БИ-БИИИИШИИИИИШП…

Надяна ризата и грабна от ъгъла старата ракета за тенис. Господ му е свидетел, тая вечер нечий задник щеше да си изпати!

Измъкна се през задната врата и заобиколи към мястото, където оставяше големия жълт автобус. Чувстваше се могъщ, хладнокръвен и ловък. Същинско разузнаване, както едно време в армията.

Промъкна се зад олеандровия храст и надникна към автобуса. Да, виждаше ги — цяла тайфа тъмни сенки зад мрачните стъкла. Усети как старата яростна ненавист към тях го изпълва като пламнал лед й пръстите му се стегнаха, докато ракетата в тях затрепера като камертон. Бяха разбили — шест, седем, осем… осем стъкла на неговия автобус.

Прокрадна се изотзад и запристъпва покрай дългото жълто туловище към вратата за пътници. Беше отворена. Той напрегна мускули и изведнъж се хвърли нагоре по стъпалата.

— Ха така! Никой да не мърда! Хей, хлапак, стига си натискал тоя гаден клаксон, че ще ти…

Хлапето, което седеше на шофьорското място и натискаше клаксона с две ръце, бавно извъртя глава и се ухили зловещо. Чарли усети как стомахът му се свива на топка. Това бе Ричи Бодин. Лицето му беше бяло — бяло като платно — само очите тъмнееха като изгаснали въглени и устните бяха рубиненочервени.

А зъбите…

Чарли Роудс се озърна между седалките.

Майк Филбрук ли беше онзи там? Оди Джеймс? Всемогъщи Боже, ето ги хлапетата на Грифън! Хал и Джак седят един до друг в дъното, а от косите им стърчат сламки. Но те не се возят в моя автобус! Мери Кейт Григсън и Брент Тени също седят един до друг. Тя е по нощница, той е облечен с джинси и тениска — наопаки и с гърба напред, сякаш е забравил да се облича.

И Дани Глик. Но — о, Боже — той беше умрял; умрял преди седмици.

— Хей, вие — изрече той с вдървени устни. — Хей, хлапета…

Ракетата за тенис се изплъзна от пръстите му. Раздаде се съскане и глух трясък — все със същата зловеща усмивка Ричи Бодин бе дръпнал хромирания лост за затваряне на вратата. Децата взеха да се изправят от седалките. Всички.

— Не — възкликна Чарли, опитвайки да се усмихне. Деца… вие не разбирате. Аз съм. Чарли Роудс. Вие… вие… — Той тъпо се ухили насреща им, тръсна глава, разпери ръце, за да покаже, че това са просто добрите ръце на добрия стар Чарли Роудс, сетне взе да отстъпва назад, докато опря гръб в широкото предно стъкло.

— Недейте — прошепна той.

Те се задаваха ухилени.

— Моля ви, недейте.

И се нахвърлиха върху него.



28.

Ан Нортън умря по време на краткото пътуване с асансьора между първия и втория етаж на болницата. Потръпна само веднъж и по ъгълчето на устните й бликна тънка струйка кръв.

— Свърши — каза единият санитар. — Можеш да изключиш сирената.

29.

Ева Милър сънуваше.

Сънят беше странен и малко страшен, но не кошмарен. Пожарът на петдесет и първа година бушуваше под безмилостно небе, което се преливаше от бледа синева по хоризонта до свирепа нажежена белота в зенита. От този натегнал похлупак слънцето се блещеше като излъскана медна монета. Всичко бе пропито от горчивия дъх на пушек; всякаква работа бе спряла, хората стояха по улиците и гледаха ту на югозапад към Блатата, ту на северозапад към горите. Пушекът висеше из въздуха още от ранно утро, но сега, в един подир пладне, човек можеше да види как в зеленината отвъд пасището на Грифън танцуват ярки огнени артерии. Нестихващият ветрец, който вече веднъж бе помогнал на пожара да прескочи първата отбранителна линия, ръсеше над градчето ситна бяла пепел като изумителен летен сняг.

Ралф беше жив и отчаяно се мъчеше да спаси дъскорезницата. Но всичко се объркваше, защото Ед Крейг стоеше до нея, а тя го бе срещнала едва през есента на 1954 година.

Гледаше пожара от спалнята на горния етаж и беше гола. Нечии ръце я докосваха изотзад, грубовати мургави ръце върху гладката белота на нейните бедра и тя знаеше, че това е Ед, макар че не съзираше и следа от отражението му в стъклото.

Ед, опита се да каже тя. Не сега. Много е рано. Остават почти девет години.

Но ръцете му бяха упорити, плъзгаха се по корема, гъделичкаха пъпа, после двете длани се надигнаха да обхванат гърдите й с позната изпепеляваща страст.

Тя се опита да му каже, че стоят до прозореца, че хората долу могат да се озърнат и да ги видят, ала думите засядаха в гърлото й, сетне устните му плъзнаха по ръката, рамото, накрая се впиха в гърлото с настоятелно, сладострастно упорство. Усети зъбите му, той хапеше и смучеше, хапеше до кръв и тя пак се опита да възрази: Недей да смучеш, Ралф ще види петното и…

Но вече нямаше нито сили, нито желание да протестира. Вече не се интересуваше дали някой ще се озърне и ще ги види голи и разпалени.

Докато устните и зъбите му се впиваха в шията й, тя сънено зарея поглед към пожара и пушекът беше невероятно черен, черен като нощ, мрачните облаци закриваха жежкото стоманено небе, превръщаха деня в нощ; ала из мрака пълзяха и разцъфваха пулсиращи алени нишки — бунтовни цветя в среднощна джунгла.

А после наистина дойде нощ и градчето изчезна, но огънят продължаваше да бушува в тъмата, да ражда омайни мимолетни мозайки, докато накрая сякаш се очерта кърваво лице, изрисувано с пламтящо перо — лице с орлов нос, дълбоко хлътнали жарки очи, чувствени устни под гъстите мустаци и заресана назад коса като на музикант.

— Уелският бюфет — изрече някой в далечината и тя разбра, че това е неговият глас. — Онзи, който е на тавана. Мисля, че ще ми свърши работа. А после ще се погрижим за стълбата… разумно е да се подготвим.

Гласът заглъхна. Пламъците помръкнаха.

Остана само мракът и сред него — тя, без да знае дали е сънувала или едва сега започва да сънува. Смътно си помисли, че сънят ще е дълъг и сладък, ала с примес на горчилка и без нито лъч светлина, като водите на Лета.

Раздаде се друг глас — гласът на Ед:

— Ела, скъпа. Ставай. Трябва да правим каквото ни казва.

— Ед? Ед?

Лицето му изникна пред нея — не огнено, а ужасно бледо и някак странно опустошено. И все пак тя отново го обичаше… повече от всякога. Копнееше за целувките му.

— Не… не е сън.

За миг тя се изплаши, после страхът изчезна. Сега знаеше. А заедно със знанието дойде и гладът.

Надникна в огледалото и зърна само отражението на спалнята си, безмълвна и пуста. Вратата към тавана беше заключена и ключът лежеше в горното чекмедже на шкафа, но това нямаше значение. Вече не й трябваха ключове.

Двамата се плъзнаха като сенки в процепа под вратата.



30.

В три часа сутринта гъстата кръв пълзи лениво из вените и сънят е тежък. Душата или дреме в блажено неведение за часа, или се озърта с върховно отчаяние. Средно положение няма. В три часа сутринта светът смъква крещящия грим като стара курва със стъклено око и без нос. Веселието става нелепо и крехко като в замъка на Едгар По, обкръжен от Червената смърт. Ужасът е премазан от скуката. Любовта е само сън.

Докато куцукаше от бюрото към кафеника, Паркинс Джилеспи приличаше на мършава маймуна, прекарала тежка болест. Недовършеният му пасианс напомняше кръгъл часовников циферблат. През нощта на няколко пъти бе чул писъци, из мрачния въздух от време на време се разнасяше странният, пресеклив вой на клаксон, а веднъж изтрополиха бягащи нозе. Той нито един път не излезе да провери какво става. Лицето му бе сбръчкано и посърнало от самата мисъл за това. През врата си бе провесил кръст, иконка на свети Кристофър и знак на мира. Сам не знаеше защо, но от тях му олекваше. Беше решил, ако доживее до утрото, да избяга накъдето му видят очите, оставяйки на лавицата ключовете и служебната значка.

Мейбъл Уъртс седеше до кухненската маса с чашка недопито студено кафе. За пръв път от години насам капаците на прозорците бяха затворени, а бинокълът лежеше в калъфа. За пръв път през всичките си шейсет години не искаше нито да вижда, нито да чува. В нощта зрееха смъртоносни клюки и тя не желаеше да ги узнае.

Бил Нортън пътуваше към болницата в Къмбърланд след кратко телефонно обаждане (по онова време жена му още бе жива) и лицето му изглеждаше безжизнено като дървена скулптура. Валеше все по-силно и чистачките тракаха отмерено. Той се мъчеше да не мисли за нищо.

В градчето имаше и други незасегнати — будни или заспали. Повечето от тях живееха самотно, без роднини и приятели. Малцина усещаха, че става нещо.

Будните обаче бяха включили всички лампи в домовете си и ако някой чужденец минеше през градчето (всъщност наистина минаха няколко коли, отиващи към Портланд или на юг), би се изненадал от това селище — тъй подобно на хиляди други, но кой знае защо изпъстрено с ярко осветени къщи сред най-мъртвия предутринен час. Странникът навярно би намалил скоростта и би се огледал да види дали няма пожар или катастрофа, ала не би видял нищо подобно и пак би натиснал газта, забравяйки за учудването си.

А ето най-странното: никой от будните хора в Джирусълъм’с Лот не знаеше истината. Неколцина навярно се досещаха, но техните догадки бяха незрели и безформени като тримесечен зародиш. И все пак те без колебание се отправиха към чекмеджето на бюрото, към кутията в таванското помещение или към бижутата в спалнята, за да подирят спасителните символи на една или друга религия. Правеха го, без да мислят, както след стотици километри кормуване човек неусетно започва да си пее. Бавно, сякаш телата им бяха станали кристално крехки, те обикаляха стаите и включваха всички лампи, ала не поглеждаха през прозорците.

Това бе най-важното. Не поглеждаха през прозорците.

Независимо от звуците, независимо от всички възможни страхове и ужаса пред незнайното, имаше нещо още по-лошо — да погледнеш лицето на Горгоната.

31.

Шумът проникна в съня му като гвоздей, закован бавно в корава дъбова дъска; недоловимо бавно, сякаш пронизваше влакно подир влакно. Отначало Реджи Сойър помисли, че сънува дърводелска работилница и сред сумрачната зона между съня и бодърстването услужливо изплува ленивият сломен как двамата с баща му коват стените на виличката, която бяха построили край езерцето Брайънт през 1960 година.

Картината избледня, засенчена от смътната мисъл, че изобщо не сънува, а наистина чува ударите на чук. За миг се обърка, после се събуди и разбра, че ударите долитат откъм входната врата — някой блъскаше с юмрук отмерено като метроном.

Очите му първо се стрелнаха към Бони, която лежеше на една страна, сгушена под завивките. След това към часовника — 4:15.

Стана, измъкна се тихичко от спалнята и затвори вратата зад себе си. Щракна лампата в коридора, тръгна към вратата и изведнъж спря. Нещо го караше да бъде нащрек.

Леко наклонил глава, Сойър гледаше вратата с мълчаливо любопитство. Никой не можеше да чука в четири и петнайсет през нощта. Ако някой роднина беше умрял, щяха да му позвънят вместо да блъскат по вратата.

Той бе прекарал във Виетнам седем месеца през 1968 година — жестока година за американските момчета — и знаеше що е сражение. По онова време събуждането беше мигновено, като щракване на пръсти или светване на електрическа лампа; само преди миг си спал като пън, а ето, че вече си буден в мрака. Бе загубил този навик почти веднага след връщането в Щатите и се гордееше с това, макар че не го казваше никому. Господи, та той не беше машина. Натискаш копче А и Джони се събужда, натискащ копче Б и Джони почва да трепе жълтите.

Ала сега най-неочаквано замаяната нощна сънливост се свлече от него като змийска кожа и той застина с присвити очи.

Вън имаше някой. Сигурно хлапето на Брайънт — пияно и с желязо в джоба. Готово да рискува живота си за прекрасната дама.

Мина в хола и пристъпи към куките за оръжие над фалшивата камина. Не включи лампата; всичко му беше познато и можеше да се оправи дори с вързани очи. Свали пушката, прегъна я и жълтите капсули на патроните мътно проблеснаха в долитащата от коридора светлина. Върна се до вратата на хола и надникна. Думкането продължаваше — монотонно и равномерно, но без ритъм.

— Влез — подвикна Реджи Сойър.

Ударите спряха.

Настана дълга тишина, после дръжката съвсем бавно се завъртя докрай. Вратата се отвори. На прага стоеше Кори Брайънт.

Реджи усети как сърцето му спира за миг. Брайънт носеше същите дрехи, както и онзи път, когато Реджи го отпрати по шосето, само че сега те бяха изпокъсани и кални. По ризата и панталона му полепваха листа. Кално петно върху челото му подчертаваше още посилно колко е бледен.

— Не мърдай. — Реджи вдигна пушката и щракна предпазителя. — Тоя път е заредена.

Но Кори Брайънт затътри нозе напред и мътните му очи се впиха в лицето на Реджи с нещо по-страшно от ненавист. Езикът му изскочи навън и плъзна по устните. Обувките му бяха покрити с кална кора, превърната от дъжда в черно лепило и при всяка крачка от нея се отронваха бучици. В походката му имаше нещо безмилостно и нечовешко, нещо, което поразяваше наблюдателя с хладната и страховита липса на жал. Калните обувки глухо трополяха по пода. Никаква заповед на тоя свят не можеше да ги спре, никаква молба нямаше да ги удържи.

— Още две крачки и ще ти пръсна шибания череп — каза Реджи.

Думите прокънтяха високо и сухо. Тоя тип не беше пиян. Направо си беше откачил. Изведнъж Реджи разбра пределно ясно, че ще трябва да го застреля.

— Не мърдай — повтори той, но вече небрежно, почти като на приятел.

Кори Брайънт не спря. Очите му се впиваха в лицето на Реджи с изцъкления лъскав поглед на препариран лос. Подметките му тежко трополяха по пода.

Изотзад долетя писъкът на Бони.

— Прибирай се в спалнята — нареди Реджи и излезе в коридора, за да застане между тях.

Брайънт вече бе само на две крачки от него. Меката бяла ръка се надигна да хване цевите на пушката.

Реджи дръпна двата спусъка.

В тесния коридор изстрелът прокънтя като гръмотевица. За миг от двете цеви блъвнаха огнени езичета. Въздухът се изпълни с барутен дъх. Бони пак изпищя пронизително. Ризата на Кори се разлетя на почернели парцалчета — не пробита, а просто унищожена. Ала когато се разтвори, сипейки изтръгнати копчета, под нея се разкри нещо невероятно — по рибешката белота на гърдите и корема нямаше и следа от рана. В един застинал миг Реджи имаше чувството, че вижда не истинска плът, а нещо прозирно като тюлена завеса.

Сетне пушката излетя от ръцете му, изтръгната като от ръцете на дете. Чудовищна сила го сграбчи и го запокити към стената. Зъбите му изтракаха. Краката му се подгънаха и той замаян се свлече на пода. Брайънт прекрачи край него и продължи към Бони. Тя се бе вкопчила в рамката на вратата, но не откъсваше поглед от лицето му и Реджи видя страстта в очите й.

Кори се озърна през рамо и се ухили на Реджи с широка лунна усмивка, както се хилят сухите кравешки черепи на заблудени туристи сред пустинята. Бони вече разтваряше прегръдки. Ръцете й трепереха. По лицето й едно след друго минаваха изражения на ужас и сласт като трепет на светлина и сянка.

— Скъпи — изрече тя.

Реджи изпищя.



32.

— Хей — каза шофьорът на автобуса. — Тук е Хартфорд, братче.

Калахан гледаше през широкия поляризиран прозорец към чуждото градче, станало още по-чуждо от първите мъждиви лъчи на утрото. В Лот ония навярно се прибираха по дупките си.

— Знам — каза той.

— Имаме престой двайсет минути. Ще слезеш ли да си вземеш сандвич или нещо подобно?

Калахан неловко измъкна портфейла от джоба си с превързаната ръка и едва не го изтърва. Странно, изгорената китка вече почти не го болеше, само бе изтръпнала. По-добре да изпитваше болка. Болката поне беше реална. Усещаше в устата си вкуса на смърт — гнусен, месест, като вкус на развалена ябълка. Това ли бе всичко? Да. Стигаше му и толкова.

Той протегна към шофьора банкнота от двайсет долара.

— Ще можете ли да ми купите една бутилка?

— Мистър, правилникът…

— И задръжте рестото, разбира се. Половин литър, повече не ми трябва.

— Не ми създавайте неприятности в автобуса, мистър. След два часа сме в Ню Йорк. Там ще намерите, каквото ви душа иска.

Мисля, че грешиш, приятелю, помисли Калахан. Надникна в портфейла да види с какво разполага. Десетачка, две банкноти по пет и още един долар. Прибави десетачката и протегна парите с превързаната ръка.

— Половинка, повече не ми трябва — повтори той. И задръжте рестото, разбира се.

Шофьорът прехвърли поглед от трийсетте долара към мрачните подпухнали очи и за един кратък ужасен миг му се стори, че разговаря с жив скелет, чийто череп вече е забравил как да се усмихва.

— Трийсет долара за половинка? Мистър, вие сте луд. — Все пак той взе парите, прекрачи към вратата на празния автобус и се озърна. Банкнотите бяха изчезнали в джоба му. — Само да не ми създавате неприятности. Не искам неприятности в моя автобус.

Калахан кимна като момченце, приемащо заслужения укор.

Шофьорът го погледа още малко, после слезе.

Нещо евтино, помисли Калахан. Да изгаря езика и да стяга гърлото. Да прогони тоя противен сладникав вкус от устата му или поне да го облекчи, докато намери къде да подхване сериозното пиене. Да пие, да пие и пак да пие…

Навярно тогава щеше да се прекърши и да заплаче. Сега в очите му нямаше сълзи. Чувстваше се пресъхнал и съвършено празен. Оставаше му само… онзи вкус.

Побързай, водачо.

Отново се загледа през прозореца. На стъпалата на отсрещната къща седеше някакъв юноша, стиснал с две ръце клюмналата си глава. Калахан продължи да го гледа, докато автобусът потегли, но момчето така и не помръдна.

33.

Бен усети нечия ръка да докосва рамото му и бавно изплува от съня. Марк прошепна край дясното му ухо:

— Добрутро.

Отвори очи, попремига, за да разлепи клепачи както трябва и погледна към света отвъд прозореца. Зората се прокрадваше през монотонен есенен дъжд — нито силен, нито слаб. Около тревистата площ северно от болницата дърветата бяха полуголи и черните клони стърчаха в сивото небе като огромни букви от непозната азбука. В покрайнините на града шосето завиваше на изток, лъснало като мушама и все още включените габарити на редките коли хвърляха по асфалта злокобни червени отражения.

Бен стана и се озърна. Мат спеше, гърдите му се надигаха равномерно, но едва-едва. Джими също спеше, изпружен на единственото кресло в стаята. Вече не приличаше на доктор с наболата четина по бузите. Бен опипа лицето си. Дращеше.

— Време е да потегляме, нали? — запита Марк.

Бен кимна. Помисли за предстоящия ден, за всички възможни ужаси в него и плахо прогони мисълта. Единственият начин да се справи бе да планира за не повече от десет минути напред. Погледна лицето на момчето и му прилоша от каменното изражение на нетърпеливо очакване. Обърна се и разтръска Джими.

— Ъх! — възкликна лекарят.

Той размаха ръце и крака като плувец, който отчаяно се стреми към повърхността. Лицето му се сгърчи, очите му запърхаха и се отвориха, изпълнени за секунда с безсловесен ужас. Той огледа двамата пред себе си тъпо, без да ги разпознава.

После осъзна къде е и тялото му се отпусна.

— О. Сънувал съм.

Марк кимна с разбиране. Джими надникна през прозореца и изрече: „Светло“, както съсипан комарджия би изрекъл „парички“. Стана, пристъпи към Мат и го хвана за китката.

— Добре ли е? — запита Марк.

— Мисля, че е по-добре от снощи — отвърна Джими.

— Бен, искам и тримата да слезем със служебния асансьор, за, в случай че снощи някой е забелязал Марк. Колкото по-малко рискуваме, толкова по-добре.

— Бива ли да оставяме мистър Бърк сам? — запита Марк.

— Да, предполагам — каза Бен. — Ще трябва да се надяваме на неговата изобретателност. Барлоу не би искал нищо друго, освен да стоим със скръстени ръце още един ден.

Измъкнаха се в коридора на пръсти и слязоха със служебния асансьор. В кухнята кипеше оживление — наближаваше седем и петнайсет. Един от готвачите махна с ръка и подвикна:

— Здрасти, докторе.

Никой друг не им обърна внимание.

— Накъде най-напред? — запита Джими, когато излязоха. — Към училището на Брок Стрийт ли?

— Не — каза Бен. — До обяд там ще има прекалено много народ. Рано ли си тръгват малчуганите, Марк?

— Учат до два следобед.

— Ще разполагаме със сума ти време до вечерта — каза Бен. — Първо отиваме у Марк. За колове.



34.

Когато наближиха Лот, в буика на Джими постепенно се сгъсти плътен, почти осезаем страх и разговорите стихнаха. Отклониха се от магистралата малко след отражателния зелен надпис: МЕСТЕН ПЪТ 12 ДЖИРУСЪЛЪМС ЛОТ, ОКРЪГ КЪМБЪРЛАНД. Бен си спомни как двамата със Сюзън се връщаха по този път след първата вечер заедно — тогава тя искаше да гледа филм с преследване.

— Злото е там — каза Джими. Момчешкото му лице бе пребледняло, изпълнено едновременно със страх и гняв. — Господи, почти го надушвам.

Така си е, помисли Бен, само че мирисът не е реален, а духовен — психически полъх от гроба.

Местен път 12 бе почти пуст. Задминаха изоставения млекарски камион на Уин Пуринтън и спряха да го огледат. Моторът работеше и Бен го изключи, след като надзърна в каросерията. Докато се връщаше, Джими го изгледа въпросително. Бен поклати глава.

— Няма го. Лампичката в кабината светеше, а бензинът беше на привършване. Сигурно е така от часове.

Джими сви юмруци. Но когато навлязоха в града, той възкликна с нелепо облекчение:

— Гледайте. Магазинът на Кросън работи.

Магазинът наистина работеше. Отпред Милт разпъваше найлон над щанда за вестници, а до него стоеше Лестър Силвиъс, наметнат с жълт дъждобран.

— Обаче не виждам постоянното присъствие — каза Бен.

Милт ги погледна, махна с ръка и на Бен му се стори, че лицата на двамата са изпити от тревога. Зад стъклената врата на погребалното бюро все още висеше табелка „Затворено“. Универмагът също не работеше, а дрогерията на Спенсър беше заключена и мрачна. Закусвалнята беше отворена и след като я отминаха, Джими отби и спря пред новия магазин. Над витрината блестяха позлатените букви на надписа: „Барлоу и Стрейкър — луксозни мебели“. А на вратата, както бе казал Калахан, висеше бележка, изписана с изящния почерк от вчерашното писмо: „Затворено за неопределено време“.

— Защо спираш тук? — запита Марк.

— Просто да проверим дали пък случайно не се крие вътре — обясни Джими. — Мястото е толкова очевидно, не е изключено Барлоу да помисли, че ще го пропуснем. А доколкото си спомням, понякога митничарите отбелязват с тебешир проверените сандъци.

Минаха зад магазина и докато Бен и Марк стояха прегърбени под дъжда, Джими изби с лакът стъклото на задната врата. Влязоха.

Въздухът беше зловонен и застоял, сякаш помещението не бе отваряно от векове. Бен надникна в приемната, но там нямаше къде да се скрие човек. Мебелите бяха оскъдни, не личеше Стрейкър да е докарвал нова стока.

— Ела! — дрезгаво подвикна Джими и сърцето на Бен подскочи до гърлото.

Джими и Марк стояха край дълъг сандък. Лекарят вече бе почнал да кърти капака с острия край на чука. През процепа се виждаха бледи пръсти и черен ръкав.

Без да разсъждава, Бен се нахвърли върху сандъка. От другата страна Джими напъваше с чука.

— Бен — рече той, — ще си разкървавиш ръцете. Не бива…

Бен не чувайте. Къртеше дъските, без да се пази от гвоздеи и трески. Бяха го спипали, в ръцете им беше гадното нощно изчадие и той щеше да забие кола в гърдите му, както бе пронизал Сюзън, щеше…

Изкърти още една дъска от евтиния сандък и се вторачи в бледото мъртвешко лице на Майк Райърсън.

За миг настана абсолютна тишина, после тримата едновременно въздъхнаха, сякаш из стаята полъхна ветрец.

— Какво ще правим сега? — запита Джими.

— Най-напред ще отидем у Марк — каза Бен. Гласът му бе натегнал от разочарование. — Този го знаем къде е. Още нямаме нито един кол.

Криво-ляво наместиха потрошените дъски върху сандъка.

— Дай да ти видя ръцете — предложи Джими. — Кървят.

— После — каза Бен. — Да вървим.

Излязоха, изпълнени с мълчаливата радост отново да вдъхнат чист въздух. Джими подкара буика по Джойнтнър Авеню, напусна така наречения „делови квартал“ и навлезе в района на жилищата. Скоро пристигнаха пред къщата на Марк — може би по-скоро, отколкото им се искаше.

Вехтата таратайка на отец Калахан беше изоставена зад солидния автомобил на Хенри Петри в края на извитата алея пред дома. Когато я видя, Марк въздъхна през зъби и извърна глава. В лицето му не бе останала капчица кръв.

— Не мога да вляза — промълви той. — Извинявайте. Ще чакам в колата.

— Няма за какво да се извиняваш, Марк — отвърна Джими.

Той спря колата, изключи двигателя и излезе. Бен се поколеба, после положи ръка върху рамото на Марк.

— Ще можеш ли да останеш сам?

— Няма страшно — каза момчето, ала явно едва се крепеше. Брадичката му трепереше, погледът му беше кух. Изведнъж то се завъртя към Бен и очите вече не бяха кухи, а изпълнени със сълзи и проста човешка болка. — Ще ги покриеш, нали? Ако са живи, покрий ги.

— Непременно — каза Бен.

— Така е по-добре — каза Марк, — Баща ми… щеше да стане много умел вампир. Навярно след време би надминал и Барлоу. Той… той се справяше добре с всичко, което захващаше. Може би прекалено добре.

— Помъчи се да не мислиш — посъветва го Бен и изпита ненавист към жалките думи още щом излетяха от устните му.

Марк го погледна и опита да се усмихне.

— Дървата са в задния двор — каза той. — Ще ви е по-лесно, ако използвате струга на баща ми, той е в мазето.

— Добре — кимна Бен. — Отпусни се, Марк. Отпусни се колкото можеш.

Но момчето вече бе извило глава и бършеше очите си с ръкав.

Бен и Джими заобиколиха и влязоха през задната врата.