Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

3.

Сутринта на двайсет и втори, понеделник, Лоурънс Крокет седеше в кантората си, правеше се, че преглежда кореспонденцията и зяпаше циците на секретарката, когато телефонът ненадейно иззвъня. Мислеше за деловата си кариера в Сейлъм’с Лот, за малката лъскава кола на алеята пред Марстъновия дом и за сделки с дявола.

Още преди да консумира сделката си със Стрейкър (точно така, консумирах я, помисли той и плъзна поглед по издутата блуза на секретарката), Лоурънс Крокет несъмнено бе най-богатият човек в Сейлъм’с Лот и един от най-богатите в окръг Къмбърланд, макар че не го издаваше нито с облеклото си, нито с обстановката в кантората. Две жълтеникави, оплюти от мухите лампи осветяваха старата прашна канцелария. Вехтото бюро със сгъваем капак беше отрупано с хартии, писалки и писма. В единия му ъгъл имаше бурканче лепило, в другия — стъклен куб с вградени отвътре семейни снимки. Върху камара счетоводни книги едва запазваше равновесие кръгъл аквариум, натъпкан с кибритени клечки; залепено върху стъкло листче поясняваше, че е дар за „кибритлията Лари“. Единствените други мебели в кантората бяха трите огнеупорни шкафа и бюрото на секретарката.

Но имаше снимки.

Фотографиите бяха навсякъде — прикрепени с кабарчета, скоч или лепило по всяко незаето местенце.

Имаше новички полароидни кадри, други бяха цветни тип „Кодак“ отпреди няколко години, трети — сгърчени и пожълтели черно-бели снимки, някои от които висяха вече петнайсет години. Под всяка бе прикрепен машинописен текст: Чудесен живот сред природата! Шест стаи. Къща на възвишение. Тагарт Стрийм Роуд, 32 000 долара — Евтино! Или пък: Подходящо за хора с вкус! Селски дом с десет стаи, Бърнс Роуд. Кантората изглеждаше мизерна, обречена на неминуем провал и наистина бе така до 1957, когато Лари Крокет (смятан от почтените граждани на Джирусълъм’с Лот едва ли не за некадърник) реши, че бъдещето принадлежи на караваните. В ония скучни времена повечето хора смятаха, че тия симпатични лъскави ремаркета вършат работа само когато решиш да направиш екскурзия до националния резерват Йелоустоун и да щракнеш няколко снимки на жената и децата пред водопадите. В ония скучни времена почти никой — дори и производителите на каравани — не предвиждаше деня, когато на мястото на симпатичните лъскави ремаркета ще изскочат фургони, които с лекота се наместват върху каросерията на камионетка или пък разполагат със собствен двигател.

Лари обаче нямаше защо да знае всички тези неща. Беше дребен неудачник и фантазьор до мига, в който просто посети общинската управа (тогава още не беше съветник; не биха го избрали и за общински кучкар) и огледа местните правила за парцелиране. Оказаха се страхотно удобни. Надничайки между редовете Лари виждаше хиляди долари. Според правилника човек нямаше право да създава обществено сметище или да държи в двора си повече от три разнебитени коли без съответното разрешително. Не можеш и да имаш химическа тоалетна — префърцунено и не твърде точно название за най-обикновен нужник в двора — без одобрението на общинския лекар. Друго нямаше.

Лари затъна до гуша в ипотеки, събра заеми и закупи три фургона. Не симпатични лъскави ремаркета, а дълги и уродливи чудовища с облицовка от изкуствен фурнир и пластмасови кабинки вместо баня. За всеки фургон осигури по четири декара на Завоя, където земята беше евтина, монтира ги върху евтини основи и се зае да търси купувачи. След три месеца вече бе успял да ги продаде, преодолявайки първоначалното недоверие на хората, които се чудеха как ще живеят в къща като спален вагон. Чистата печалба излезе почти десет хиляди долара. Бъдещето бе пристигнало в Сейлъм’с Лот и само Лари Крокет го чакаше с широко разтворени джобове.

В деня, когато Р. Т. Стрейкър посети за пръв път кантората му, Крокет притежаваше почти два милиона долара. Беше ги придобил чрез спекулация с терени в множество околни градчета (но не и в Лот; не дрискай където ядеш, често повтаряше Лоурънс Крокет). Всички тия сделки се основаваха на убеждението, че производството на подвижни жилища ще се разраства с безумни темпове. Точно така стана… и, Боже мой, парите се сипеха като дъжд.

През 1965 Лари Крокет тайно се съюзи с един предприемач на име Ромео Пулен, който изграждаше супермаркет и пешеходна зона в градчето Оубърн. Пулен беше стар майстор на икономиите; съчетанието между неговия практичен опит и счетоводните хитрини на Лари им донесе по 750 хиляди долара, при това само една трета от сумата трябваше да се отчете пред данъчните власти на чичо Сам. Резултатът изглеждаше твърде задоволителен, а колкото до отчайващите течове в покрива на супермаркета — какво пък, това е животът.

Между 1966 и 1968 Лари придоби над 50 процента от акциите на три фабрики за фургони в Мейн, като прехвърли сделките през куп фиктивни клиенти, за да се отърве от данъчните инспектори. Пред Ромео Пулен той сравняваше ходовете си с хитрината да се качиш във влакчето на ужасите с момичето А, в тъмния тунел да изчукаш момичето Б от съседния вагон и да излезеш на светло ръка за ръка с момичето А. Понякога купуваше фургони от самия себе си и тия кръвосмесителски сделки изглеждаха тъй чистички, че страх да те хване.

Добре де, сделки с дявола, помисли Лари, размествайки хартиите по бюрото. Когато си имаш работа с него, сметката се пише на мраморна плоча.

Купувачите на фургони бяха служители и работници малко под средна ръка, които не можеха да спестят пари за предплата на нормален дом, или старци с оскъдна социална пенсия, търсещи начин да свържат двата края. Омайваше ги надеждата да притежават новичка къща с шест стаи. За старците имаше още едно предимство, което другите пренебрегваха, но хитрият Лари го бе забелязал: във фургоните всичко беше на едно ниво и нямаше стълби за изкачване.

Финансирането изглеждаше съвсем просто — обикновено сделката се уреждаше с 500 долара предплата. През шейсетте години все още бяха сладки времена за банковите акули и закопнелите за дом хорица рядко забелязваха какъв капан са останалите 9500 долара с 24 на сто годишна лихва.

Боже мой, как само се сипеха парите!

Самият Крокет почти не се бе променил дори и след опасната игричка на сделки със загадъчния мистър Стрейкър. И през ум не му мина да преобрази кантората с помощта на някой от ония педали, декораторите. Продължаваше да се задоволява с евтин електрически вентилатор вместо да монтира климатична инсталация. Пушеше все същите евтини пури, а в събота вечер неизменно отскачаше до Дел да пийне по някоя бира с момчетата. Не се бе отдръпнал от търговията с недвижими имоти в градчето и това му носеше двояка полза: първо, така спечели мястото на общински съветник; и второ — чудесно се отразяваше на данъчните му декларации, защото в края на всяка година сделките сякаш едва изпълзяваха от пропастта на банкрута. Освен Марстъновия дом през ръцете му бяха минали още тридесетина порутени къщи в областта. Разбира се, имаше и добри сделки. Но Лари гледаше да не прекалява. И без това парите се сипеха.

Прекалено лесно се сипеха, може би. Лари допускаше, че не е изключено човек да хлътне в собствения си капан. Да влезе в тунела с момичето А, да изчука момичето Б, да излезе ръка за ръка с момичето А… и в резултат двете да го смажат от бой. Преди четиринадесет месеца Стрейкър бе обещал да се обади. Ами ако…

Точно в този момент телефонът иззвъня.

4.

— Мистър Крокет — изрече познатият безизразен глас.

— Стрейкър, нали?

— Правилно.

— Тъкмо мислех за вас. Може би съм телепат.

— Колко забавно, мистър Крокет. Искам да ви помоля за услуга.

— Така и предполагах.

— Бъдете любезен да осигурите камион. Голям. Под наем би било най-добре. Нека да бъде на пристанището в Портланд довечера, точно в седем. Кеят до митницата. Мисля, че двама товарачи ще се справят.

— Разбрано.

Лари придърпа бележника отдясно и надраска: Х. Питърс, Р. Сноу. Камионът на Хенри. Най-късно в 6. Не си направи труда да се замисли защо изглежда толкова наложително да изпълнява буквално заповедите на Стрейкър.

— Трябва да се вземат дванадесет сандъка. Всички освен един са за магазина. В последния има изключително ценен старинен бюфет, дело на самия Хепълуайт. Товарачите ще го познаят по размерите. Трябва да бъде доставен в къщата. Разбирате ли?

— Да.

— Заръчайте да го свалят в мазето. Могат да слязат отвън, по стълбичката под капака до кухненския прозорец. Разбирате ли?

— Ясно. А този бюфет…

— Още една услуга, моля. Ще набавите пет яки катинара марка „Йейл“. Познавате ли този тип катинари?

— Всички ги познават. Какво…

— Преди да тръгнат, товарачите да заключат задната врата на магазина. Когато пристигнат в къщата, ще оставят всички ключове на масата в мазето. След като свършат работа, ще закачат катинари на външния капак, предната и задната врата, и гаражната пристройка. Катинарите се затварят автоматично. Разбирате ли?

— Ясно.

— Благодаря, мистър Крокет. Придържайте се строго към всички указания. Довиждане.

— Хей, почакайте малко…

Връзката прекъсна.

5.

Беше седем без две минути, когато големият оранжево-бял камион с надписи „Товарни превози Хенри“ върху брезента спря пред бараката от гофрирана ламарина в края на митническия кей на пристанище Портланд. Приливът наближаваше и високо горе чайките кръжаха с тревожни крясъци из пурпурното вечерно небе.

— Божичко, тук няма никого — промърмори Роял Сноу. Той допи последната глътка пепси и пусна празната кутия върху пода на кабината. — Ще ни сметнат за крадци и отиваме право зад решетките.

— Има някой — каза Ханк Питърс. — Ченге. Всъщност не беше ченге, а нощен пазач. Лъчът на фенерчето му просветна срещу тях.

— Хей, момчета, някой от вас да е Лорънс Къркач?

— Крокет — поправи го Роял. — Той ни праща. Идваме да приберем някакви сандъци.

— Добре — каза пазачът. — Елате в канцеларията. Трябва да подпишете фактурата. — Той махна с ръка на Питърс, който седеше зад волана. — Хей-там, отзад. Двойната врата с лампа отгоре. Виждаш ли?

— Аха — кимна Питърс и включи на заден ход.

Роял Сноу последва нощния пазач към канцеларията, където бълбукаше препълнена кафеварка. Часовникът над календара с разголени хубавици показваше 7:04. Пазачът разрови някакви хартии по бюрото и се завърна с шперплатова дъсчица, върху която бяха защипани фактури.

— Подпиши тук.

Роял надраска името си.

— Да внимавате, като влизате там. Включете осветлението. Има плъхове.

— Още не съм видял плъх, дето да не побегне от туй — ухили се Роял и подритна из въздуха с тежкия си работен ботуш.

— Плъховете са пристанищни, синко — сухо каза пазачът. — Справяли са се и с по-големи юнаци от теб.

Роял излезе и тръгна към вратата на склада. Пазачът стоеше на прага на бараката и го гледаше.

— Внимавай — каза Роял на Питьрс. — Старчето разправя, че имало плъхове.

— Разбрано — Питърс се изкиска. — Пустият му Лари Къркач.

Роял влезе, откри до вратата ключовете на осветлението и ги натисна. Имаше нещо угнетяващо в самия въздух, натежал от смесения дъх на сол, прогнило дърво и влага. Плюс мисълта за плъхове.

Сандъците бяха отрупани насред просторния склад. Освен тях нямаше нищо друго и от това пратката изглеждаше малко зловеща. Между останалите багажи стърчеше сандъкът с бюфета — единственият, върху който нямаше надпис „Барлоу и Стрейкър, Джойнтнър Авеню 27, Джир. Лот, Мейн“.

— Е, май няма да е много трудно. — Роял погледна своя екземпляр от фактурата, после преброи сандъците. — Да, всичко е тук.

— Има плъхове — каза Ханк. — Чуваш ли ги?

— Аха, гнусни твари. Ненавиждам ги.

Двамата помълчаха, слушайки как плъховете цвърчат и топуркат из сенките.

— Е, да се захващаме — каза Роял. — Дай първо да натоварим големия, че да не ни се пречка, като стигнем в магазина.

— Добре.

Пристъпиха към сандъка и Роял извади джобното си ножче. С един бърз замах той сряза залепения от страни кафяв плик.

— Хей — възкликна Ханк. — Мислиш ли, че трябва…

— Длъжни сме да видим дали получаваме, каквото [трябва, нали тъй? Ако объркаме нещо, Лари ще ни забоде задниците с кабарчета при снимките.

Без повече приказки Роял извади фактурата и я огледа.

— Какво пише? — запита Ханк.

— Хероин — небрежно отвърна Роял. — Сто кила от тоя боклук. Плюс две хиляди порнографски книжлета от Швеция, триста бройки френски топоришки с моторчета…

— Дай да видя. — Ханк дръпна фактурата. — Бюфет. Точно както казваше Лари. От Лондон, Англия. До пристанище Портланд, Мейн. Топоришки, ама друг път. Върни фактурата на място.

Роял прибра листчето в плика.

— Има нещо сбъркано в тая работа — каза той.

— Да, ти. Сбъркан си колкото цялата италианска армия.

— Не, без майтап. На тая шибана пратка няма печат от митницата. Нито на сандъка, нито на плика, нито на фактурата. Няма печат.

— Сигурно ги правят с онуй мастило, дето личи само под специално осветление.

— Когато бях докер, нямаше такава работа. Бога ми, удряха по товарите печат до печат. Нямаше как да пипнеш сандък, без да се омажеш с мастило до лактите.

— Добре де. Радвам се, че са престанали. Обаче жена ми си ляга рано, а пък имах планове за тая вечер.

— Ако надникнем вътре…

— Да ги нямаме такива. Хайде, хващай.

Роял вдигна рамене. Наклониха сандъка и вътре се поразмести нещо тежко. Щяха да се поизпотят с товаренето. Май наистина щеше да се окаже някакъв шантав бюфет. Тежеше страхотно.

Пъшкайки, двамата дотътриха товара до камиона и с едновременен вик на облекчение го наместиха върху хидравличния повдигам. Докато Ханк включваше двигателя, Роял се отдръпна настрани. Когато капакът се изравни с каросерията, двамата се изкатериха горе и избутаха сандъка към дъното.

Роял усещаше, че сандъкът му внушава някаква неопределена тревога. Не само заради липсата на митнически печат. Имаше още нещо, макар и неясно. Огледа го още веднъж, докато Ханк спускаше повдигача.

— Идвай — подкани го Ханк. — Да натоварим останалите.

Всички други сандъци бяха подпечатани както си му е редът, освен три — те пристигаха от страната. След всяко поредно товарене Роял проверяваше фактурата и отмяташе с кръстче. Постепенно сандъците за магазина се натрупаха в задния край на каросерията, на разстояние от бюфета.

— Кой ли пък ще ги купи тия глупости? — запита Роял, когато свършиха. — Полски люлеещ се стол, германски часовник, чекрък от Ирландия… Мили Боже, бас държа, че струват цяла камара пари.

— Туристите — мъдро поясни Ханк. — Туристите всичко купуват. Тия типове от Ню Йорк и Бостън… и торба с фъшкии ще купят, само да е старинна.

— Хич не ми харесва онзи голям сандък — продължи Роял. — Без митнически печат, да го вземат дяволите.

— Стига вече, давай да ги откараме.

По пътя към Сейлъм’с Лот двамата мълчаха и Ханк натискаше газта с все сила. Искаше да свърши час no-скоро. Цялата работа не му се нравеше. Сбъркана работа, както казваше Роял.

Спря камиона зад новия магазин и задната врата се оказа отключена, както бе обещал Лари. Роял безрезултатно прещрака ключа на осветлението.

— Хубава работа — промърмори той. — Ще трябва да разтоварваме всичко в тая проклета тъмнина… слушай, не ти ли намирисва на нещо странно?

Ханк подуши. Да, наоколо се носеше неприятен мирис, но не можеше да се сети какво точно му напомня. Сухият полъх пареше ноздрите му като дъх на отдавнашна тлен.

— Просто отдавна не е отваряно — рече той и плъзна лъча на фенерчето из дългата празна стая. — Трябва хубавичко да се проветри.

— Или хубавичко да се подпали — подхвърли Роял. Не му харесваше тук. Нещо в тази сграда го караше да настръхва. — Хайде на работа. И внимавай да не си потрошим краката.

Разтовариха сандъците забързано, но предпазливо. Половин час по-късно Роял с въздишка на облекчение затвори задната врата и щракна един от новите катинари.

— Половината свършихме — каза той.

— Лесната половина — отвърна Ханк и вдигна очи към Марстъновия дом. Тази вечер капаците бяха затворени и никъде не блещукаше светлинка. — Хич не ме е срам да си призная, че не ми се ходи горе. Чувал съм за къщи с призраци, ама оная там сигурно е най-призрачната. Само на откачени може да им хрумне да се заселват в нея: — Мене, ако питаш, трябва да са с обратна резба.

— Като ония педали, декораторите — кимна Роял. — Сигурно искат да я превърнат в музей. Добра реклама може да стане.

— Добре де, няма къде да се дяваме, тъй че дай да свършваме по-скоро.

Хвърлиха по един последен поглед към опакования бюфет в каросерията, сетне Ханк с трясък намести задния капак. Качиха се в кабината и поеха по Джойнтнър Авеню към Брукс Роуд. След няколко минути порутената мрачна грамада на Марстъновия дом се извиси пред тях и Роял усети как в стомаха му почват да се гърчат първите тръпки на истински страх.

— Божичко, какво зловещо място — промърмори Ханк. — Как може човек да живее тук?

— Не знам. Виждаш ли светлина зад капаците?

— Не.

Къщата сякаш се протягаше насреща като че очакваше пристигането им. Ханк свърна по алеята и подкара към задния двор. М двамата се мъчеха да не гледат прекалено внимателно към онова, което биха могли да им разкрият сред буренака подскачащите лъчи на фаровете. Сърцето на Ханк се бе стегнало от страх, какъвто не бе изпитвал даже във Виетнам, макар че по онова време живееше в почти непрестанно напрежение. Онзи страх беше естествен, разбираем. Страх, че може да настъпиш отровен шип и да видиш как кракът ти се надува като зловонен зелен балон; страх, че някое хлапе, чието име даже не можеш да изговориш, се кани да ти пръсне главата с руски автомат; страх, че може да попаднеш в патрул с някой смахнат, който ще иска да избиете всичко живо в селце, откъдето виетконговците са изчезнали още преди седмица. Но сегашният страх беше детински, кошмарен. Нямаше конкретно въплъщение. Къщата си е къща — дъски, панти, гвоздеи и основи. Нямаше защо, наистина нямаше защо да му се струва, че от всяка пукнатина избликва варовитият дъх на зло. Просто глупави мисли и толкоз. Призраци ли? Не вярваше в призраци. Особено пък след Виетнам.

Едва след третия опит успя да превключи на задна скорост и да върне на тласъци каросерията към стълбището на мазето. Ръждивите капаци бяха отметнати и в мътната червеникава светлина на стоповете ниските каменни стъпала сякаш слизаха към ада.

— Никак, ама никак не ми харесва, мой човек — каза Ханк. Опита да се усмихне, но лицето му се изкриви в гримаса.

— И на мене.

Натежали от страх, двамата се спогледаха в мътното осветление на кабината. Но те отдавна не бяха деца, а и не можеха да се върнат, без да свършат работата заради някакъв си безпочвен страх — как щяха да го обяснят в лъчите на утрото? Поръчката трябваше да се изпълни. Ханк изключи двигателя. Излязоха от кабината и минаха зад камиона. Роял се изкатери горе и откачи капака.

Сандъкът беше вътре — масивен и ням, с полепнали тук-там стърготини.

— Боже мой, как не ми се ще да го смъкваме долу! — задавено изрече Ханк Питърс и гласът му звучеше като ридание.

— Хайде — каза Роял. — Дай да свършваме.

Двамата изтласкаха сандъка върху повдигача и го спуснаха сред острото съскане на пневматичната система. Когато слезе на метър от земята, Ханк пусна ръчката и заедно с Роял се вкопчи в товара.

— Леко… — изпъшка Роял, отстъпвайки към стълбата. — Не бързай… лекичко…

В червените лъчи на стоповете лицето му беше обтегнато и възлесто като на човек, повален от сърдечен удар. Слизаше надолу стъпало по стъпало и когато наклоненият сандък опря в гърдите му, той усети как страховитият товар го притиска като надгробен камък. Едва по-късно щеше да си помисли, че сандъкът наистина беше тежък, но не чак толкова. Двамата с Ханк бяха пренасяли далеч по-тежки мебели по поръчка на Лари Крокет — и нагоре, и надолу, — но в тази къща сякаш самият въздух изсмукваше силите и превръщаше човека в парцал.

Стъпалата бяха влажни и хлъзгави. На два пъти Роял едва не загуби равновесие и с мъка се задържаше прав, крещейки отчаяно:

— Хей! За Бога! Внимавай!

Най-сетне се озоваха долу. Таванът надвисваше над главите им и двамата носеха сандъка прегърбени като бабички.

— Пускай го тук! — изпъшка Ханк. — Не мога повече. Отпуснаха товара с глух тътен и отстъпиха назад.

Спогледаха се и разбраха, че някаква незнайна алхимична реакция е превърнала страха в истински ужас. Мазето като че изведнъж се изпълни с потайно шумолене и стържене. Може би плъхове… или пък нещо, за което не си струва да мисли човек.

Ханк се втурна навън пръв, Роял го последва по петите. Излетяха нагоре по стъпалата и Ханк с един замах затръшна капаците.

Вмъкнаха се в кабината, Ханк включи двигателя и дръпна скоростния лост. Изведнъж Роял го сграбчи за ръката и в мрака втренчените му очи сякаш изпълниха цялото лице.

— Ханк, забравихме да сложим катинарите.

Двамата се втренчиха в таблото, където лежаха четири нови катинара, свързани с парче тел. Ханк бръкна в джоба си и извади халка с пет новички секретни ключа — един за задната врата на магазина и четири за къщата. На всеки висеше грижливо надписано картонче.

— О, Господи — изстена той. — Слушай, ако се върнем утре сутринта…

Роял се приведе да вземе фенерчето.

— Тоя номер няма да мине — каза той, — сам знаеш.

Излязоха от кабината и хладният вечерен ветрец се плъзна по потните им чела.

— Ти иди до задната врата — каза Роял. — Аз ще се заема с предната и гаража.

Разделиха се. Докато Ханк вървеше към задната врата, сърцето бясно подскачаше в гърдите му. Наложи се да опитва на два пъти, докато успя да закачи катинара на халките. В непосредствена близост до къщата дъхът на вехтории и прогнило дърво ставаше почти осезаем. В паметта му изплуваха страхотиите за Хъби Марстън, на които се смееха като деца, а заедно с тях и песничката, с която гонеха момичетата: Пази се, пази се, пази се! Хъби ще те спипа, ако… не… се… пазиш!

— Ханк?

Той изохка стреснато и вторият катинар се изплъзна от ръката му. Наведе се да го вдигне.

— Пощурял ли си, та се промъкваш така? Успя ли…

— Аха. Ханк, кой ще слезе в мазето да сложи ключовете на масата?

— Нямам представа — каза Ханк Питърс. — Нямам представа.

— Искаш ли да теглим жребий?

— Да, май така ще е най-добре.

Роял извади от джоба си четвърт долар.

— Казвай щом хвърля — рече той и метна монетата нагоре.

— Ези.

Роял хвана монетата, плесна я върху опакото на ръката си и отдръпна длан. Разкри се мътно блестяща тура.

— Исусе — жално прошепна Ханк, но взе ключовете и отново вдигна капаците.

Застави краката си да пристъпват от стъпало на стъпало и когато главата му слезе под нивото на капака, лъчът на фенерчето освети видимата част от мазето, което десет метра по-нататък завиваше под прав ъгъл и продължаваше Бог знае накъде. В светлия кръг се появи маса с прашна покривка. Върху нея стоеше грамаден плъх. Когато лъчът го освети, зверчето не побегна — продължаваше да клечи на топчестите си задни лапи и сякаш се хилеше.

Заобикаляйки сандъка, Ханк пристъпи към масата.

— Къшшш! Плъх!

Плъхът скочи долу и препусна към ъгъла. Ръката на Ханк трепереше и лъчът подскачаше насам-натам, осветявайки ту някакъв прашен варел, ту изоставено преди десетилетия писалище, ту камара пожълтели вестници, ту…

Той трескаво върна лъча към вестниците и мъчително си пое дъх, когато фенерчето освети нещо вляво от тях.

Риза… риза ли беше? Смачкана на топка като вехт парцал. Зад нея още нещо, може би джинси. И нещо като…

Пукот зад гърба му.

Обзет от паника, той отчаяно метна ключовете върху масата, завъртя се и побягна с треперещи нозе. Докато минаваше край сандъка, видя откъде бе долетял шумът. Една от пристягащите алуминиеви ленти се бе откачила и сега назъбеният й край сочеше към ниския таван като мършав показалец.

Препъвайки се, той излетя по стъпалата, трясна капаците зад себе си (цялото му тяло бе настръхнало, но щеше да го разбере едва по-късно), щракна катинара и хукна към кабината. Дишаше едва-едва, скимтейки като ранено куче. Като през мъгла чу Роял да пита какво има, какво става долу, после подкара напред и с рев профуча край ъгъла на къщата, изхвърляйки настрани буци мека пръст. Намали скоростта едва когато камионът беше отново на Брукс Роуд и летеше към кантората на Лари Крокет. Сетне изведнъж се разтрепера толкова силно, че се изплаши да не би да изхвръкне в канавката.

— Какво имаше долу? — запита Роял. — Какво видя?

— Нищо — отвърна Ханк Питьрс на срички, насечени от тракащите му зъби. — Нищо не видях и додето съм жив, не искам повече да го видя.

6.

Лари Крокет се готвеше да заключи кантората и да се прибира у дома, когато на вратата неуверено се почука и Ханк Питърс прекрачи прага. Все още изглеждаше стреснат.

— Забрави ли нещо, Ханк? — запита Лари.

Когато двамата се бяха върнали от Марстъновия дом като ударени с мокър парцал, Лари им бе връчил по десет долара допълнително и два пакета с по шест бири „Блек лейбъл“ заедно със съвета, че ще е по-добре да не приказват много-много за днешната си работа.

— Трябва да ти кажа — изпъшка Ханк. — Не мога да мълча, Лари. Трябва да ти кажа.

— Разбирам — кимна Лари. Отвори долното чекмедже на бюрото, извади бутилка „Джони Уокър“ и щедро наля в две пластмасови чашки. — Какво те мъчи?

Ханк отпи, намръщи се и преглътна.

— Когато слязох да туря ония ключове на масата, видях нещо. На дрехи ми мязаше. Риза и може би дънков гащиризон. И кец. Мисля, че беше кец, Лари.

Лари сви рамене и се усмихна. Върху гърдите му сякаш се бе стоварила огромна буца лед.

— Е, и какво?

— Момченцето на Глик е било с джинси. Така пишеше в „Бележник“. Джинси, червена риза и кецове. Лари, ами ако…

Лари продължаваше да се усмихва. Имаше чувството, че усмивката е замръзнала на лицето му. Ханк преглътна конвулсивно.

— Ами ако ония типове, дето купиха Марстъновия дом и магазина, са видели сметката на хлапето?

Край. Бе изплюл камъчето. Последната глътка уиски плъзна по гърлото му като течен огън.

— Може би си видял и труп? — запита усмихнатият Лари.

— Не… не. Но…

— Това ще е работа за полицията — каза Лари Крокет. Той напълни чашата на Ханк и ръката му не трепна нито за миг. Беше студена и твърда, като камък сред заледен поток. — Би трябвало веднага да те откарам при Паркинс. Но такава история… — Той поклати глава. — Лоши работи могат да излязат наяве. Например за тебе и оная сервитьорка на Дел… Джаки се казваше, нали така?

— Какви ги приказваш, по дяволите? — трепна Ханк. Бе пребледнял като мъртвец.

— И да пукна, ако не открият за какво точно те изритаха от работа. Но трябва да изпълниш дълга си, Ханк. Постъпи както сметнеш за добре.

— Никакъв труп не съм видял — прошепна Ханк.

— Добре — усмихна се Лари. — Може би не си видял и дрехи. Може да са били просто… парцали.

— Парцали — глухо повтори Ханк Питърс.

— Ами да, нали ги знаеш тия занемарени къщи. Всякакви боклуци се въргалят из тях. Може да си видял някаква стара риза, накъсана на парцали за чистене.

— Ясна работа — каза Ханк. Той пресуши втората чаша на един дъх. — Бива си те, Лари, умееш да оправяш нещата.

Крокет извади от задния си джоб портфейл, отвори го и отброи на бюрото пет банкноти по десет долара.

— Това пък за какво?

— Съвсем бях забравил да ти платя за оная работа при Бренан миналия месец. Трябва да ме подсещаш, Ханк. Нали знаеш, че забравям?

— Ама ти ми пла…

— Такива ми ти работи — усмихнато го прекъсна Лари, — както си седим и ми приказваш сега, утре сутрин изобщо няма да помня за какво е ставало дума. Жалко, нали?

— Аха — прошепна Ханк.

Разтрепераната му ръка пропълзя напред и стисна банкнотите; натъпка ги в горния джоб на джинсовото яке, сякаш бързаше да се отърве от допира им. Изправи се тъй бързо и неловко, че едва не събори стола.

— Трябва да си вървя, Лари. Аз, аз не… Трябва да си вървя.

— Вземи бутилката — предложи Лари, но Ханк вече излизаше, без да се обръща.

Лари седна. Наля си. Ръката му не трепереше. Не отиде да заключи. Наля си пак, и пак. Мислеше за сделки с дявола. Най-сетне телефонът иззвъня. Вдигна слушалката. Вслуша се.

— Погрижих се за това — каза Лари Крокет. Отново се вслуша. Остави слушалката. Пак си наля.



7.

В ранните часове на следващото утро Ханк Питърс се събуди от кошмар, в който грамадни плъхове изпълзяваха от разровен гроб, а на дъното лежеше зеленикавото прогнило тяло на Хъби Марстън с парче протрито конопено въже около врата. Питърс се подпря на лакти и надигна глава. Дишаше тежко, голите му гърди лъщяха от пот и когато жена му го хвана за ръката, той изпищя.

8.

Селскостопанският магазин на Милт Кросън беше на ъгъла на Джойнтнър Авеню и Рейлроуд Стрийт. — Повечето местни старци се събираха там, когато валеше и паркът ставаше неприветлив. А през дългите зимни месеци се превръщаха просто в част от обзавеждането.

Когато Стрейкър пристигна със стария си Пакард, модел 1939 година — дали пък не беше 1940? — Милт тъкмо си приказваше разсеяно с Пат Мидлър. Спореха дали през петдесет и седма или петдесет и осма е било бягството на Джуди, дето заряза Фреди Овърлок. Единодушно смятаха, че е хукнала с онзи търговски пътник от Ярмаут, споразумяха се и по въпроса, че двамата са били от един дол дренки, но по-нататък не можеха да постигнат съгласие.

При влизането на Стрейкър разговорите секнаха.

Той ги огледа един по един — Милт, Пат Мидлър, Джо Крейн, Вини Ъпшоу, Клайд Корлис — и се усмихна с безжизнена любезност.

— Добър ден, джентълмени.

Милт Кросън се изправи, оправяйки смутено престилката си.

— Желаете ли нещо?

— Да — каза Стрейкър. — От щанда за месо, моля.

Избра си голямо парче говеждо филе, няколко наденици и половин килограм телешки дроб. Към това добави брашно, захар, фасул и три готови погачи.

Пазаруването протече в пълно мълчание. Постоянните посетители седяха около грамадната старинна печка, която бащата на Милт бе пригодил за течно гориво, пушеха, зяпаха замислено към небето и крадешком наблюдаваха новодошлия.

Когато Милт наслага всички продукти в голям кашон, Стрейкър плати в брой с две банкноти — от двайсет и от десет долара. Взе кашона под мишница и отново ги стрелна с хладна, презрителна усмивка.

— Приятен ден, джентълмени — каза той и излезе.

Джо Крейн захвана да тъпче царевичната си лула.

Клайд Корлис се изкашля и изплю смес от храчки и тютюн за дъвчене в нащърбената кофа до печката. Вини Ъпшоу извади от вътрешния си джоб машинка за навиване на цигари, сипа малко тютюн и нагласи хартийката с подути от артрита пръсти.

Всички гледаха как чужденецът намества кашона в багажника. Знаеха, че покупките трябва да тежат към петнайсет килограма и бяха видели как онзи ги изнесе под ръка като пухена възглавница. Той затвори багажника, мина на шофьорското място и подкара по Джойнтнър Авеню. Колата се изкачи нагоре, свърна по Брукс Роуд, изчезна за миг и пак се появи иззад дърветата, но вече смалена от разстоянието. Зави по алеята пред Марстъновия дом и изчезна от поглед.

— Странен чешит — обади се Вини, после лапна цигарата, изтръска няколко парченца тютюн и извади кибрит от джоба на сакото си.

— Сигурно ще да е от ония, дето купиха пералнята — каза Джо Крейн.

— И Марстъновия дом.

Клайд Корлис пръдна.

Пат Мидлър съсредоточено чоплеше мазола на лявата си длан.

Минаха пет минути.

— Как мислите, дали ще им потръгне? — запита Клайд, гледайки настрани.

— Може — рече Вини. — През лятото може да завъртят търговията. Знае ли се, както е тръгнало напоследък…

Всички зашепнаха, завъздишаха одобрително.

— Якичък е — подхвърли Джо.

— Ъхъ — потвърди Вини. — Пакардът му беше модел трийсет и девета, ама нямаше грам ръжда.

— Четирийсета беше — поправи го Клайд.

— Четирийсета няма стъпенки — възрази Вини. Трийсет и девета беше.

— Тук бъркаш — каза Клайд.

Минаха още пет минути. Старците забелязаха, че Милт оглежда двайсетачката, с която бе платил Стрейкър.

— Има ли им нещо на парите, Милт? — запита Пат. Онзи чешит да не ти е пробутал фалшиви пари?

— Не, ама гледай.

Милт се приведе над тезгяха и всички огледаха банкнотата. Беше много по-голяма от обичайното. Пат я и вдигна срещу светлината, взря се и отпусна ръка.

— Серия Е от двайста година, нали тъй, Милт?

— Точно — кимна Милт. — Не ги печатат вече от петдесетина години насам. Мене ако питаш, може да й взема добри пари от нумизматичното магазинче в Портланд.

Пат пусна банкнотата да обикаля и всички я огледаха отблизо или отдалече в зависимост от дефектите на зрението си. Последен бе Джо Крейн, след това Милт я прибра в долното чекмедже при личните чекове и рекламните купони.

— Странен чешит, дума да няма — промърмори Клайд.

— Ъхъ — рече Вини и помълча. — Колата обаче беше модел трийсет и девета. Завареният ми брат Вик имаше такава. Първата му кола. На старо я купи, да, през четирсет и четвърта. Една сутрин му изтече маслото и пустите бутала загряха, та отидоха по дяволите.

— Аз пък мисля, че беше четирийсета — рече Клайд, щото помня онзи образ, дето тапицираше кресла при Алфред. Ходеше направо по къщите, представи си, и…

И те подхванаха нов разговор, в който паузите бяха по-дълги от репликите, както става в шахматните партии чрез кореспонденция. Денят им сякаш спря, разтегли се до безкрайност и Вини Ъпшоу пак захвана да навива цигара с бавни, предпазливи движения на артритичните си пръсти.

9.

Когато на вратата се почука, Бен дописа изречението, преди да стане. Часът преваляше три следобед на 24 септември, сряда. Дъждът бе осуетил плановете за по-нататъшно издирване на Ралфи Глик и всички единодушно смятаха, че това е краят. Момчето бе изчезнало… окончателно.

На прага стоеше Паркинс Джилеспи с цигара между зъбите. Държеше книжка с меки корици и Бен малко се развесели, като видя, че е „Дъщерята на Конуей“.

— Влезте — каза той. — Навън е влажно.

— Влажничко е — кимна Паркинс, влизайки в стаята. — Краят на септември, грипно време. Винаги си нося галошите. Някои ми се смеят, обаче за последен път боледувах от грип през 1944 в Сен Ло, Франция.

— Метнете, шлифера на леглото. Съжалявам, че не мога да ви предложа кафе.

— Няма да го свалям, че ще намокря — каза Паркинс и изтръска пепелта в кошчето за боклук. — А кафе пих преди малко при Полин в „Ексълънт“.

— Какво мога да сторя за вас?

— Ами… жената прочете това. — Паркинс посочи книгата. — Чула, че сте в града, но се стеснява. Чудеше се дали не може да се подпишете или нещо подобно.

Бен взе книгата.

— Както чух от Крейг Невестулката, жена ви е починала преди петнайсетина години.

— Тъй ли? — Паркинс не прояви никакви признаци на изненада. — Много плямпа Невестулката. Някой ден ще зяпне толкова широко, че сам ще си хлътне в устата.

Бен премълча.

— Ще може ли тогава да я надпишете за мен?

— С удоволствие.

Той взе писалка от бюрото, отгърна на титулната страница („Късче неподправен живот!“ — вестник „Равнинен бизнесмен“, Кливланд) и написа: С най-сърдечни пожелания на пазителя на реда Джилеспи от Бен Миърс, 24,09.75.

— Благодаря — каза Паркинс и пое книгата, без да гледа какво е написано. Приведе се и загаси цигарата в ръба на кошчето. — Това ще ми е единствената книга с посвещение.

— Ще вадите ли белезниците? — усмихна се Бен.

— Съобразителен сте — каза Паркинс. — Рекох да намина и да задам два-три въпроса, щом нямате нищо против. Изчаках Ноли да се запилее нанякъде. Добро момче, ама много обича да приказва. Божичко, като тръгнат клюките и става една…

— Какво ви интересува?

— Най-вече къде бяхте миналата сряда привечер.

— Когато изчезна Ралфи Глик?

— Ъхъ.

— Заподозрян ли съм?

— Не, сър. Никого не подозирам. Дето се вика не е за моята уста лъжица. На мене ми дай да глобявам за превишена скорост край кръчмата на Дел или да пъдя децата от парка, преди да сторят някоя щуротия. Просто си пъхам носа насам-натам.

— Ами, ако не искам да ви кажа?

Паркинс сви рамене и извади пакет цигари.

— Ваша си работа.

— Вечерях със Сюзън Нортън и нейните родители. После с баща й играхме бадминтън.

— Бас държа, че Бил е спечелил. Винаги бие Ноли. Ноли беснее и разправя под път и над път как му се ще поне веднъж да бие Бил Нортън. Кога си тръгнахте?

Бен се разсмя, но не твърде весело.

— Хващате бика за рогата, нали?

— Ако бях от ония нюйоркски детективи, дето ги дават по телевизията, щях да си помисля, че с тая полка около въпросите сигурно криете нещо.

— Нямам какво да крия — каза Бен. — Просто ми е омръзнало да бъда пришълец в градчето, да ме сочат с пръст по улиците, да се ръчкат с лакти щом вляза в библиотеката. А сега вие се довличате с тая полицейска рутина да разберете дали не крия в гардероба скалпа на Ралфи Глик.

— Хайде де, нищо подобно не си мисля. — Паркинс се втренчи в Бен през дима на цигарата и очите му присветнаха като кремъци. — Просто се мъча да ви задраскам от списъка. Ако мислех, че сте замесен в нещо, вече щяхте да сте на топло.

— Добре — каза Бен. — Тръгнах си от дома на семейство Нортън към седем и петнайсет. Разходих се около Скулярд Хил. Като се стъмни, дойдох тук, писах два часа и си легнах.

— По кое време се прибрахте?

— Осем и петнайсет, мисля. Някъде там.

— Е, за жалост това не ви изключва напълно. Срещнахте ли някого?

— Не — каза Бен. — Никого.

Паркинс изсумтя и пристъпи към пишещата машина.

— За какво пишете?

— Не е ваша работа, по дяволите — изрече Бен с внезапно изтънял глас. — Ще бъда признателен, ако стоите по-настрана. Разбира се, няма да оспорвам заповед за обиск.

— Докачливи сме, а? Мислех, че книгите се пишат за четене.

— След третия вариант, редактора, коректора, пробния печат и подвързията лично ще ви осигуря четири бройки. С посвещение. Но в момента всичко това се води в графата „лична документация“.

Паркинс се усмихна и прекрачи назад.

— Разбрано. И без това хич не ми се вярва да открия подписани самопризнания.

Бен също се усмихна.

— Марк Твен твърди, че романът е всестранно самопризнание на човек, който нищо не е сторил.

Паркинс пусна облаче дим и тръгна към вратата.

— Няма повече да ви мокря килима, мистър Миърс. Извинявам се за безпокойството, а между нас казано, не вярвам изобщо да сте виждал хлапето. Но това ми е работата — да разпитвам.

Бен кимна.

— Ясно.

— Пък и трябва да знаете как е в Сейлъм’с Лот или Милбридж, или Гилфорд или което и да било пикливо малко градче. Додето не минат двайсет години, все сте си пришълец.

— Знам. Извинявайте, че ви нагрубих. Но след като цяла седмица обикалях да го търся и нищичко не открих…

Бен тръсна глава.

— Да — съгласи се Паркинс. — Зле е за майка му. Ужасно зле. А вие внимавайте.

— Естествено — каза Бен.

— Не се обиждате, нали?

— Не. — Бен помълча. — Ще ми кажете ли нещо?

— Стига да мога.

— Откъде намерихте тази книга? Честно.

Паркинс Джилеспи се усмихна.

— Е, в Къмбърланд има един тип, дето държи магазин за стари мебели. Малко обратен ми изглежда. Продава книжки по десет цента парчето. Имаше пет бройки от тая.

Бен отметна глава и се разсмя, а Паркинс Джилеспи излезе усмихнат, оставяйки димна следа. Бен пристъпи към прозореца и го видя как напуска пансиона и пресича улицата, заобикаляйки внимателно локвите с черните си галоши.

10.

Преди да почука на вратата, Паркинс спря и се озърна към витрината на новия магазин. По времето на „Старото корито“ вътре се виждаше само как дебели жени с ролки на главите сипват в машините белина или вадят изпраното бельо, дъвчейки дъвка като преживящи крави. Но вчера следобед от Портланд бе пристигнал камионът на декоратора и заведението изглеждаше коренно променено.

Зад витрината бе монтирана платформа, покрита с дебел бледозелен килим. Две скрити лампи хвърляха меки отблясъци над трите изложени предмета: часовник, чекрък и старомодно писалище от черешово дърво. Пред всеки експонат имаше картонче с дискретно изписана цена и, Боже мой, кой нормален човек би платил 600 долара за чекрък, когато може да отскочи до заложната къща и да си купи шевна машина „Сингер“ за 48,95?

Паркинс въздъхна и почука.

Само след секунда вратата се отвори, сякаш пришълецът бе висял зад нея, очаквайки пристигането му.

— Инспекторе! — Тънките устни на Стрейкър се разтегнаха в усмивка. — Колко мило от ваша страна, че решихте да наминете!

— За съжаление съм най-обикновен провинциален полицай — отвърна Паркинс. Запали цигара „Пал Мал“ и решително прекрачи прага. — Казвам се Паркинс Джилеспи. Приятно ми е.

Той протегна ръка. Удивително сухи пръсти, в които се усещаше огромна сила, стиснаха леко дланта му и веднага я отпуснаха.

— Ричард Трокет Стрейкър — представи се плешивият мъж.

— Така и предполагах — каза Паркинс, оглеждайки помещението.

Целият под на магазина вече бе покрит с килими, а стените все още се боядисваха. Миризмата на прясна боя беше приятна, ала към нея се примесваше още някакъв дразнещ дъх. След като не успя да определи на какво точно мирише, Паркинс отново насочи вниманието си към Стрейкър.

— С какво мога да ви услужа в този прекрасен ден? — запита домакинът.

— О, всъщност май няма с какво. Просто наминах за едно здрасти. С други думи казано — да ви пожелая добре дошли и успешна работа.

— Колко любезно. Ще пиете ли кафе? Или чаша шери? Имам в задната стаичка…

— Не, благодаря, няма да се задържам. Тъдява ли е мистър Барлоу?

— Мистър Барлоу е в Ню Йорк на делова обиколка. Не вярвам да се върне преди десети октомври.

— Значи ще отворите без него — каза Паркинс и си помисли, че ако се съди по цените на витрината, Стрейкър едва ли можеше да очаква тълпи от нетърпеливи клиенти. — Между другото, как е първото име на мистър Барлоу?

Върху лицето на Стрейкър отново се появи тънка, сякаш срязана с бръснач усмивка.

— По служба ли питате, ъъъ… господин полицай.

— Няма такава работа. Просто ми е любопитно.

— Името на моя партньор е Курт Барлоу — каза Стрейкър. — Работили сме заедно в Лондон и Хамбург.

— Това… — той завъртя ръка наоколо — това е нашият пристан на старини. Скромен. Но уютен. Не смятаме да трупаме капитал, ще работим за насъщния. И двамата обичаме старинните, красиви предмети и се надяваме да си спечелим име в областта… може би дори из цялата ваша прекрасна Нова Англия. Мислите ли, че е възможно, полицай Джилеспи?

— Кой го знае, може и да стане — каза Паркинс, търсейки с поглед пепелник. Не откри и изтръска пепелта в джоба на шлифера си. — Както и да е, желая ви всичко най-хубаво, а като видите мистър Барлоу, кажете му, че ще гледам да го посетя някой път.

— Ще му кажа — обеща Стрейкър. — Той много обича да посреща гости.

— Чудесно — каза Джилеспи. Тръгна към вратата, но на прага спря и се озърна. Стрейкър го гледаше втренчено. — Между другото, как ви се струва оная стара къща?

— Доста работа ще падне по нея. Но имаме време.

— Сигурно — кимна Паркинс. — Предполагам, че не сте виждали разни хъшлаци да се навъртат насам.

Стрейкър сбръчка чело.

— Хъшлаци ли?

— Дечурлига — търпеливо обясни Паркинс. — Нали знаете, понякога обичат да тормозят новодошлите. Хвърлят камъни или натискат звънеца и бягат… от тоя сорт.

— Не — каза Стрейкър. — Деца не съм виждал.

— Едно май се е позагубило.

— Така ли?

— Да — замислено каза Паркинс, — да, така е. Повечето хора вече смятат, че може и да не го намерим. Живо.

— Колко жалко — хладно изрече Стрейкър.

— Жалко, наистина. Ако случайно видите нещо…

— Разбира се, тутакси ще ви съобщя. Стрейкър пак го удостои с ледената си усмивка.

— Добре — каза Паркинс. Отвори вратата и печално се вгледа в проливните струи на дъжда. — Кажете на мистър Барлоу, че с нетърпение очаквам да се видим.

— Непременно ще му предам, полицай Джилеспи. Чао.

Паркинс изненадано се завъртя.

— Чай ли?

Стрейкър се усмихна широко.

— Довиждане, полицай Джилеспи. Така се казва довиждане на италиански.

— О? Е, човек се учи, докато е жив, нали? Довиждане. — Той излезе под дъжда и затвори вратата зад гърба си. — Туй пък не го бях чувал.

Цигарата му беше мокра. Захвърли я.

Застанал сред магазина, Стрейкър го гледаше през витрината как се отдалечава по улицата. Вече не се усмихваше.

11.

Когато стигна до Общинската управа и влезе в канцеларията си, Паркинс подвикна:

— Ноли! Тук ли си, Ноли?

Никакъв отговор. Паркинс кимна. Ноли беше свястно момче, но не от най-умните. Свали шлифера, разкопча галошите, седна зад бюрото, откри един номер в телефонния указател на Портланд и завъртя шайбата. Отсреща вдигнаха слушалката още след първия сигнал.

— ФБР Портланд, агент Ханрахан.

— Обажда се Паркинс Джилеспи, полицай в градчето Джирусълъм’с Лот. Наскоро тук изчезна едно момченце.

— Чух вече — отривисто отвърна Ханрахан. — Ралф Глик. Девет години, сто двайсет и осем сантиметра, коса черна, очи сини. Какво има, да не сте получили бележка от похитителите?

— Няма такава работа. Можете ли да проверите няколко души?

Ханрахан изсумтя утвърдително.

— Първият е Бенджамън Миърс. М-И-Ъ-Р-С. Писател. Издал е книга, озаглавена „Дъщерята на Конуей“. Другите двама май са комбина. Курт Барлоу. Б-А-Р-ЛО-У. С него ей…

— Курт с „ъ“ ли се пише, или с „у“? — запита Ханрахан.

— Де да знам.

— Добре. Давай по-нататък.

Паркинс продължи, облян в пот. Срещите с истински представители на закона винаги го караха да се чувства тъп като задник.

— С него е и Ричард Трокет Стрейкър. Стрейкър с „ъ“, Трокет се пише както звучи. Двамата с Барлоу въртят бизнес с мебели и антики. Канят се да открият магазинче в градчето. Стрейкър твърди, че Барлоу е на делова обиколка в Ню Йорк. Твърди още, че са работили заедно в Лондон и Хамбург. Това е, мисля.

— Подозирате ли тези хора по случая Глик?

— В момента даже не знам дали изобщо има случай. Но и тримата изникнаха в градчето горе-долу по това време.

— Мислите ли, че има някаква връзка между онзи Миърс и другите двама?

Паркинс се облегна назад и хвърли поглед към прозореца.

— Точно това бих искал да узная — каза той.



12.

В ясни, прохладни дни телефонните жици излъчват странно бръмчене, сякаш вибрират от прелитащите по тях клюки, и нищо не може да се сравни с този звук — самотния звук на устремени в пространството гласове. Телефонните стълбове са сиви и напукани, зимни студове и пролетни размразявания са ги килнали хаотично насам-натам. Не са деловити и стегнати по войнишки като събратята си, забити в бетон. В близост до павирани шосета основите им са катраносани, край черните пътища ги обсипва прах. Потъмнели от времето процепи издават къде са се катерили телефонни техници за ремонт през 1946, 1952 или 1969. Множество птици — гарвани, врабчета, червеношийки и скорци — кацат върху бръмчащите жици, висят там сгушени и безмълвни и може би чуват странния говор на човешките същества през стегнатите си лапки. И тъй да е, нищо не личи в черните мъниста на очите им. Градът не усеща историята, ала усеща времето и телефонните стълбове сякаш знаят това. Ако положиш длан върху тях, ще усетиш дълбоко в дървото трепета на жиците, като че живи души са заточени вътре и водят отчаяна борба да се измъкнат.

— … и платил със стара двайсетачка, Мейбъл, от ония, големите. Клайд рече, че не е виждал такава откакто беше големият наплив към банката в Гейтс през 1930. Мислеше…

— … да, наистина е много странен, Еви. Видях го с бинокъла да влачи някаква ръчна количка около къщата. Чудя се сам ли е горе или…

— … Крокет може и да знае, ама не иска да каже. Дума не обелва. Винаги си е бил…

— … писател при Ева. Чудя се дали Флойд Тибитс знае, че…

— … сума ти време виси в библиотеката. Лорета Старчър казва, че никога не е виждала човек, дето да знае толкова за…

— … тя казва, че името му е…

— … да, Стрейкър. Мистър Р. Т. Стрейкър. Майката на Кени Данлис казва, че минала край онзи нов магазин в центъра и на витрината имало автентично писалище, произведено от Де Биърс, искали за него осемстотин долара. Представяш ли си? Аз пък рекох…

— … много странно, че тъкмо пристигна и момченцето на Глик…

— … нима мислиш…

— … не, но наистина е странно. А, сетих се, пазиш ли още оная рецепта за…

Жиците бръмчат. И бръмчат. И бръмчат.



13.

Име: Глик, Даниел Франсис

Адрес: Брок Роуд № 1, Джирусълъм’с Лот, Мейн 04270

Възраст: 12

Пол: Мъжки

Раса: Бяла

Приет: 22.09.1975 Доведен от: Антъни Х. Глик (баща)

Симптоми: Шок, загуба на паметта (частична), повръщане, липса на апетит, запек, отпуснатост

Изследвания (виж приложението):

1. Туберкулозна кожна проба: отриц.

2. Туберкулозна проба на храчки и урина: отриц.

3. Диабет: отриц.

4. Преброяване на бели кръвни телца: отриц.

5. Преброяване на червени кръвни телца: 45% хемогл.

6. Проба от костен мозък: отриц.

7. Рентгенография на белите дробове: отриц.

Вероятна диагноза: злокачествена анемия, първична или вторична; предварителните изследвания сочат 96% хемоглобин. Вторична анемия е малко вероятна; липсват данни за язви, хемороиди, кръвотечения и др. Диференциално клетъчно преброяване — отриц. Предполага се първична анемия, съчетана с психически шок. Предписани бариеви клизми и рентгенография за откриване на евентуални вътрешни кръвоизливи, макар че според бащата напоследък не е имало травми и контузии. Предписани също така повишени дози витамин B12 (виж приложението).

Предстоят нови изследвания, а междувременно предлагам да го изпишем.

Дж. М. Горби Лекуващ лекар

14.

В един часа след полунощ на 24 септември сестрата влезе в болничната стая, за да даде лекарства на Дани Глик. На прага тя спря и се намръщи. Леглото беше празно.

Очите й се стрелнаха от леглото към странно безформения бял вързоп, проснат на пода.

— Дани? — прошепна сестрата.

Искал е да отиде до тоалетната и не са му стигнали силите, няма нищо страшно, помисли тя, пристъпвайки напред.

Внимателно го обърна по гръб и преди да осъзнае, че е мъртъв, първата й мисъл бе, че витамин B12 наистина помага; през целия си престой в болницата детето не бе изглеждало толкова добре.

После тя усети хладната плът на китката му, усети пълната неподвижност на дантелата от бледосини вени под пръстите си, и изтича към дежурната стая да докладва за смъртния случай в отделението.

ПЕТА ГЛАВА
БЕН (II)

1.

На 25 септември Бен отново вечеря у семейство Нортън. Беше четвъртък и трапезата бе традиционна — наденички с фасул. Бил Нортън изпече наденичките на скарата в задния двор, а Ан още от сутринта вареше фасула на бавен огън. Вечеряха на сгъваемата масичка, после запалиха по цигара и подхванаха ленив, небрежен разговор за бостънския футболен отбор и чезнещите му шансове да спечели купата.

Във въздуха се носеше едва доловима промяна; все още бе приятно да седиш навън, дори по къси ръкави, ала в сумрака се таеше хлад. Есента чакаше своя ред, готова всеки миг да влезе в правата си. Огромният стар клен пред пансиона на Ева вече се обагряше в червено.

В отношенията между Бен и семейството нямаше промяна. Сюзън го харесваше искрено, откровено и простичко. Той също я харесваше. Много. У Бил долавяше растяща симпатия, скована от подсъзнателното табу, което засяга всеки баща в присъствието на младеж, дошъл да види не него, а дъщеря му. Когато харесваш един мъж и си откровен, можеш да разговаряш свободно, да си бъбриш с него за жени на чаша бира, да дрънкаш глупости за политиката. Но колкото и мощна да е евентуалната симпатия, няма начин да се разкриеш изцяло пред мъж, между краката на който се люшка инструментът за евентуалното лишаване на дъщеря ти от девственост. Бен мислеше, че след брака вероятното се превръща в ежедневна реалност — и можеш ли да се сприятелиш с мъжа, който чука дъщеря ти всяка вечер? В това навярно имаше някаква морална поука, но Бен дълбоко се съмняваше.

Ан Нортън продължаваше да се държи хладно. Предната вечер Сюзън му бе споменала за положението с Флойд Тибитс — за убежденията на майка й, че въпросът за зетя е решен задоволително и веднъж завинаги, Флойд беше позната величина — Стабилно момче. Бен Миърс пък бе изникнал изневиделица и можеше също тъй внезапно да изчезне, отнасяйки в малкото си джобче сърцето на дъщеря й. Мъжкарят-творец й вдъхваше инстинктивна провинциална неприязън (поет от ранга на Едуин Арлинпън Робинсън или Шърууд Андерсън би разпознал това чувство от пръв поглед) и Бен подозираше, че нейде дълбоко в подсъзнанието си е усвоила максимата: или са педерасти, или разгонени жребци; често са самоубийци, убийци или маниаци; имат склонност да си режат левите уши и да ги пращат в колети на млади момичета. Вместо да разсее подозренията й, участието на Бен в издирването на Ралфи Глик сякаш ги бе засилило; той се боеше, че никога няма да спечели симпатиите й. Питаше се дали е узнала за посещението на Паркинс Джилеспи в пансиона.

Лениво разсъждаваше над всичко това, когато Ан каза:

— Ужасно е това нещастие с момченцето на Глик.

— Ралфи ли? Да — кимна Бен.

— Не, по-голямото. Починало е.

Бен трепна.

— Кой? Дани?

— Починал е вчера, рано сутринта.

Тя изглеждаше изненадана, че мъжете не знаят. Цялото градче говореше само за това.

— Чух го в магазина на Милт — обади се Сюзън. Ръката й срещна под масата ръката на Бен и той радостно я стисна. — Как се чувстват родителите?

— Както бих се чувствала и аз — искрено отвърна Ан. — Обезумели са.

И нищо чудно, помисли Бен. Само преди десет дни животът им течеше в обичайното, улегнало русло; днес семейството беше разбито на късчета. От тази мисъл го побиха тръпки.

— Вярваш ли, че има надежда другото момче още да е живо? — обърна се Бил към Бен.

— Не — каза Бен. — Мисля, че и то е мъртво.

— Като онзи случай в Хюстън по-миналата година добави Сюзън. — Ако е мъртво, дано да не намерят трупа. Който е могъл да стори това с едно беззащитно дете…

— Доколкото зная, полицията е нащрек — каза Бен. Разпитват регистрираните престъпници със сексуални отклонения.

— Като хванат тоя тип, трябва да го обесят с главата надолу — заяви Бил Нортън. — Ще поиграем ли бадминтон, Бен?

Бен се изправи.

— Не, благодаря. Срещу теб се чувствам непохватен като спаринг-партнъор. Хиляди благодарности за чудесната вечеря. А сега ме чака работа.

Ан Нортън вдигна вежди, но не каза нищо. Бил също стана.

— Как върви книгата?

— Добре — лаконично отвърна Бен. — Сюзън, искаш ли да се поразходим и да пием по една сода при Спенсър?

— О, не знам — побърза да се намеси Ан. — След тая история с Ралфи Глик бих се чувствала по-спокойна, ако…

— Мамо, вече не съм малка — прекъсна я Сюзън. — А и улиците са осветени.

— Разбира се, ще те изпратя на връщане — изрече Бен с почти официален тон. Беше предпочел да върви пеш в приятната привечер и да остави колата зад пансиона.

— Нищо няма да им се случи — каза Бил. — Прекалено се тревожиш, майко.

— О, сигурно е така. — Ан се усмихна пресилено.

— Младите най-добре си знаят, нали?

— Само да си взема якето — прошепна Сюзън на Бен и тръгна към верандата.

Беше с червена спортна минипола и докато се изкачваше по стъпалата, движението оголваше почти целите й бедра. Бен се загледа в нея, макар да знаеше, че Ан го наблюдава. Бил се бе заел да гаси жаравата.

— Докога ще се задържиш в Лот, Бен? — любезно се заинтересува Ан.

— Най-малко, докато напиша книгата — каза той.

— За по-нататък още не знам. Сутрин градчето е много красиво и въздухът е приятен. — Усмихна се и я погледна в очите. — Може да остана и по-дълго.

Тя също се усмихна.

— През зимата става студено, Бен. Ужасно студено.

В този момент на стъпалата изскочи Сюзън, наметната с тънко яке.

— Готов ли си? Избирам шоколадов сироп. Тая вечер няма да мисля за фигурата.

— Добра си ти е фигурата — каза Бен и се обърна към мистър и мисис Нортън. — Още веднъж благодаря.

— Винаги си добре дошъл — отвърна Бил. — Ако искаш, намини и утре вечер с пет-шест бири. Голям смях ще падне по телевизията с онзи глупак Ястжемски.

— Това добре — каза Бен, — само че какво ще правим като свърши крикетът?

Сърдечният, гръмогласен смях на Бил ги изпроводи, докато заобикаляха къщата.

2.

— Всъщност не ми се ходи при Спенсър — каза тя, крачейки надолу. — Хайде да се разходим из парка.

— Ми ако та утепа някой злодей, ма, госпожо? — запита той с негърски акцент.

— В Лот всички злодеи трябва да се прибират след седем вечерта. Общинска разпоредба. А сега е точно осем и три минути.

Докато слизаха по хълма, мракът ги бе обгърнал и сенките им ту растяха, ту се смаляваха в светлината на уличните лампи.

— Добри злодеи си имате — каза той. — Никой ли не се разхожда из парка по тъмно?

— Понякога хлапетата се събират там, ако нямат пари за кино — намигна му тя. — Ако видиш някой храст да се клати, не се заглеждай много-много.

Влязоха в парка от западния край, срещу Общинската управа. Беше сумрачно като в сън, бетонните алеи криволичеха под клонестите дървета, а в плиткото басейнче мирно се отразяваше далечното сияние на уличните лампи. Бен не виждаше жива душа.

Минаха край паметника на загиналите във войните, покрит с дълга колона имена — най-старите от Войната за независимост, най-новите от Виетнам. В последния конфликт бяха загинали шестима младежи от градчето и прясно издълбаната мед лъщеше като незараснала рана. Сбъркали са името на това градче, помисли Бен. Би трябвало да го нарекат Време. И сякаш като естествено продължение на мисълта, той се озърна през рамо към Марстъновия дом, но масивният силует на Общинската управа закриваше хълма.

Сюзън забеляза посоката на погледа му и неволно се намръщи. Когато проснаха якетата си на тревата и седнаха (единодушно се бяха отказали от скамейките), тя подметна:

— Мама казва, че Паркинс Джилеспи те проверява. Както в училище — щом някой е крал от парите за закуска, трябва да е виновно новото момче.

— Той е рядък образ — каза Бен.

— Мама всъщност вече ти е прочела присъдата.

Беше казано на шега, но под лековатия тон се криеше нещо по-сериозно.

— Майка ти не си пада по мене, нали?

— Не. — Сюзън го хвана за ръката. — Типичен случай на неприязън от пръв поглед. Много съжалявам.

— Няма нищо — каза той. — И без това водя по точки.

— Татко ли? — Тя се усмихна. — Той подушва свестните хора отдалече. — Усмивката изчезна. — Бен, за какво се разказва в новата ти книга?

— Трудно е да се каже.

Бен смъкна кецовете и зарови пети в росната трева.

— Май бягаш от темата.

— Не, нямам нищо против да ти кажа.

И той с изненада разбра, че говори самата истина. Винаги бе приемал текущата си работа като дете, като хилаво бебе, което се нуждае от защита и ласка. Допирът на прекалено много ръце би го погубил. Бе отказал да сподели с Миранда и думица за „Дъщерята на Конуей“ и „Въздушен танц“, макар че тя проявяваше безумно любопитство и към двете книги. Но със Сюзън беше различно. Миранда винаги опипваше почвата с конкретна цел и въпросите й приличаха на полицейски разпит.

— Просто ми дай време да подбера думите — каза той.

— Можеш ли да ме целуваш, докато мислиш? — запита тя и се изтегна на тревата.

Бен неволно забеляза колко е къса полата й — особено сега, когато бе отстъпила високо нагоре.

— Струва ми се, че това би затруднило мисловния процес — тихо каза той. — Да опитаме.

Приведе се и я целуна, отпускайки леко ръка на талията й. Нейните устни го посрещнаха решително, пръстите й се вкопчиха в китката му. След миг той за пръв път усети езика й. Сюзън се извъртя, за да отвърне по-пълно на целувката и тихото шумолене на памучната пола му се стори оглушително, подлудяващо.

Той плъзна длан нагоре и тя намести в нея гръдта си — мека и заоблена. За втори път, откакто я бе срещнал, Бен се почувствува шестнайсетгодишен хлапак, пред който се разстила необятната магистрала на бъдещето без нито едно препятствие чак до хоризонта.

— Бен?

— Да.

— Искаш ли ме? Истински?

— Да — каза той. — Искам те.

— Тук, на тревата.

— Да.

Тя го гледаше в мрака с широко разтворени очи.

— Нека да е хубаво.

— Ще опитам.

— Бавно — каза тя. — Бавно. Бавно. Да… Превръщаха се в сенки сред мрака.

— Така — прошепна той. — О, Сюзън.



3.

Отначало крачеха безцелно из парка, после постепенно се запътиха към Брок Стрийт.

— Съжаляваш ли? — запита той.

Тя вдигна очи към него и се усмихна без притворство.

— Не. Радвам се.

— Добре.

Продължиха мълчаливо, ръка за ръка.

— А книгата? — запита тя. — Преди онова приятно прекъсване се канеше да ми разкажеш за нея.

— Книгата е за Марстъновия дом — бавно изрече той. — Може би в началото не беше за него, не съвсем. Мислех, че ще пиша за това градче. Но може би съм се самозалъгвал. Знаеш ли, проучих историята на Хъби Марстън. Той е бил главорез. Транспортната компания само служела за прикритие.

Тя го погледна смаяно.

— Как разбра?

— Донякъде от полицията в Бостън, но повечко узнах от една жена на име Минела Кори, сестрата на Бърди Марстън. Сега е на седемдесет и девет, не помни какво е яла на закуска, но в паметта й не се е заличило нито едно от събитията преди 1940 година.

— И тя ти каза…

— Каквото знаеше. Живее в старчески дом в Ню Хампшър и мисля, че от години никой не си е правил труда да я изслуша истински. Попитах я дали Хъбърт Марстън наистина е бил наемен убиец в Бостън и околностите — така смятаха в полицията — и тя кимна. Колко души, попитах. Тя вдигна пръсти пред очите си, разклати ги напред-назад и рече: „Колко пъти можеш да ги преброиш?“

— Боже мой.

— През 1927 година престъпните среди взели доста да се нервират от поведението на Хъбърт Марстън — продължаваше Бен. — Два пъти бил викан за разпит — от полицията в Бостън и в Малдън. Бостънският арест се отнасял до разчистване на сметки между враждуващи банди и само след два часа Марстън се озовал на свобода. Но историята в Малдън нямала нищо общо с бизнеса. Ставало дума за убийство на единайсетгодишно момче. Детето било изкормено.

— Бен — изрече Сюзън с немощен глас.

— Работодателите на Марстън го отървали и този път — сигурно е знаел къде са заровени някои важни трупове, — но това бил краят на бостънската му кариера. Той се преселил в Сейлъм’с Лот като най-обикновен пенсионер от транспорта, който получавал чек веднъж месечно. Рядко излизал от къщи. Поне доколкото знаем.

— Какво искаш да кажеш?

— Прекарах доста време в библиотеката над подшивките на „Бележник“ от 1928 до 1939. За този период са изчезнали четири деца. Не е нещо необичайно, особено в селски район. Децата често се губят и понякога умират от изтощение. Случва се да ги затрупа свлачище. Не е приятно, но се случва.

— Обаче ти не мислиш, че това е причината.

— Не знам. Едно знам — че нито едно от четирите не е било намерено когато и да било. Нито ловец е забелязал скелет през 1945, нито строител е натоварил в камиона си кости заедно с чакъл от кариерата. Хъбърт и Бърди са живели в това градче единайсет години, а децата изчезвали — това знаем и точка. Но все си мисля за онова хлапе от Малдън. Често мисля за него. Чела ли си „Призрак в къщата на хълма“ от Шърли Джаксън?

— Да.

— „И онова, което обикаляше из него, крачеше в самота“ — тихо цитира той. — Питаш за какво се разказва в книгата. Основно — за неизкоренимата сила на злото.

Тя го хвана за лакътя с две ръце.

— Да не би да мислиш, че Ралфи Глик…

— Е бил изплюскам от призрака на отмъстителния Хъбърт Марстън, който се завръща от небитието всяка трета година по пълнолуние?

— Нещо подобно.

— Ако искаш да те успокоя, сбъркала си адреса. Не забравяй, аз съм хлапето, което отвори вратата на една изоставена спалня и го видя да виси под гредата.

— Това не е отговор.

— Да, не е. Преди да чуеш точно какво мисля, нека ти кажа още нещо. Узнах го от Минела Кори. Тя смяташе, че на света има зли хора, наистина зли. Понякога чуваме за тях, но най-често те вършат делата си в пълен мрак. Казваше, че през живота си е имала нещастието да узнае за двама от тях. Единият бил Адолф Хитлер. А другият бил нейният шурей Хъбърт Марстън. — Той помълча. — Казваше, че в деня, когато Хъби убил сестра й, тя се намирала на петстотин километра оттам, в Кейп Код. През онова лято работела като икономка у едно богато семейство. Режела салата в голяма дървена купа. Било два и четвърт следобед. През главата й прелетяла огнена болка — „като мълния“, така каза — и чула трясъка на ловна пушка. Твърди, че се свлякла на пода. В къщата нямало никой друг и когато се свестила, били минали двайсет минути. Погледнала дървената купа и изпищяла. Сторило й се, че е пълна с кръв.

— Господи — прошепна Сюзън.

— След миг всичко отново било нормално. Нито главоболие, нито кръв в купата — само най-обикновена салата. Но казваше, че знаела — знаела — че сестра й е мъртва, застреляна с ловна пушка.

— И разбира се, няма доказателства.

— Да, няма доказателства. Но тя не е от ония мазни клюкарки; на горката старица не й е останал толкова ум, че да излъже. Както и да е, не това ме смущава. Не дотам, искам да кажа. Натрупани са толкова много данни за прояви на телепатия, че ако някой им се надсмива, то си е за негова сметка. Идеята, че Бърди е предала на петстотин километра разстояние психическа телеграма за смъртта си, не е чак толкова трудна за възприемане, колкото мисълта за лицето на злото — наистина чудовищно лице — което сякаш забелязвам понякога дълбоко под очертанията на онази къща… Питаш ме какво мисля. Ще ти кажа. Мисля, че за хората е сравнително лесно да приемат нещо от рода на телепатията, предчувствието или астралното тяло, защото готовността да повярват не им коства нищо. Тия факти няма да прогонват съня им нощем. Много по-тревожна е идеята, че стореното от хората зло продължава да съществува и подир тях. — Той вдигна очи към Марстъновия дом и думите продължиха да се ронят бавно от устата му. — Мисля, че онази къща може да е изградена от Хъбърт Марстън като паметник на злото, един вид психически камертон. Или, ако ти се струва по-точно — свръхестествен пътеводен сигнал. През всичките тия години той е тук и може би още съхранява в старите си прогнили кости концентрираното зло на Хъби.

— А сега отново е обитаван.

— И пак изчезва дете. — Бен се обърна към нея и обрамчи лицето й с длани. — Разбираш ли, когато се завръщах, изобщо не съм очаквал нещо подобно. Мислех си, че къщата може да е съборена, но и в най-безумните си фантазии не предполагах, че някой ще я купи. Представях си как ще я наема и… о, не знам. Може би щях да вляза в двубой с ужасите и злото в собствената ми душа. Сигурно щях да си играя на схватки с призраците — изчезвай в името на всички светии, Хъби. Или просто щях да се потопя в атмосферата на този дом, за да напиша толкова страшна книга, че да спечеля милион долари. Но усещах, че при всяко положение ще мога да овладея ситуацията и това променяше коренно нещата. Вече не бях деветгодишно хлапе, готово да побегне с писъци от призрачно изображение, съществуващо може би само в собствената му глава. Ала сега…

— Ала сега какво, Бен?

— Сега домът е обитаван! — избухна той и удари с юмрук по дланта си. — Вече не мога да овладея ситуацията. Едно дете изчезна и аз не знам какво да мисля. Може би няма нищо общо с онази къща… но не ми се вярва.

Последните думи бяха изречени бавно, на равни интервали.

— Призраци? Духове?

— Не е задължително. Може би някой безобиден тип се е възхищавал на къщата още като хлапе, а сега я е купил и е бил… обладан.

— Знаеш ли нещо за… — тревожно се обади тя.

— За новия наемател ли? Не. Само предполагам. Но ако наистина къщата е виновна, бих предпочел собственикът да се окаже обладан. Стига само да не е другото.

— Кое?

Бен отвърна простичко:

— Може би къщата отново е привлякла зъл човек

4.

Ан Нортън ги гледаше през прозореца. Преди малко се бе обадила до дрогерията. Не, бе казала с явно злорадство мис Кугън. Няма ги. Не са идвали.

Къде си била, Сюзън? О, къде си била?

Устните й провисваха надолу в грозна, безпомощна гримаса.

Махни се, Бен Миърс. Махни се и я остави на мира.



5.

Когато прегръдката свърши, Сюзън каза:

— Ще направиш ли нещо за мене, Бен?

— Стига да мога.

— Не говори за тия неща на никого в това градче. На никого.

Той се усмихна безрадостно.

— Не бой се. Нямам никакво желание хората да си мислят, че ми хлопа дъската.

— Заключваш ли стаята си в пансиона?

— Не.

— На твое място бих я заключвала. — Тя го изгледа замислено. — Трябва да разбереш, че си под подозрение.

— И за тебе ли?

— Не но само, защото те обичам.

И сетне тя изтича по пътеката към къщи, а той остана да гледа подир нея, зашеметен от всичко, което бе казала… и най-вече от последните думи.[/size]

6.

Когато се прибра в пансиона, той разбра, че не е в състояние нито да пише, нито да си легне. Бе прекалено възбуден. Затова седна в ситроена и след кратко колебание подкара към заведението на Дел.

Кръчмата беше претъпкана, задимена и шумна. Наетият с временен договор кънтри-състав „Рейнджърс“ свиреше „Още никога не си стигал дотам“, като се мъчеше да компенсира с шумотевица липсата на талант. На дансинга кръжаха около четирийсет двойки, предимно с джинсови облекла. Табуретките пред бара бяха окупирани от строители и фабрични работници с еднакви чаши бира и почти еднакви тежки кожени обувки.

Две от трите сервитьорки с бухнали прически и имена, избродирани със златни нишки върху белите блузи (Джаки, Тони, Шърли), сновяха между масите и сепаретата. Зад бара Дел наливаше бира, а в другия край млад мъж с орлов нос и зализана назад черна коса правеше коктейли. Лицето му оставаше съвършено безизразно, докато отмерваше напитките, изливаше ги в сребърния шейкър и добавяше каквото трябва.

Заобикаляйки дансинга, Бен се запъти към бара, но в това време някой подвикна:

— Бен! Здрасти, бе, мой човек! Как си, братче?

Обърна се и зърна на една маса Крейг Невестулката с полупразна чаша бира.

— Здрасти, Невестулка — каза Бен и седна на свободното място. Приятно бе да види познато лице, а и Невестулката му бе станал симпатичен.

— Ти май си решил да се гмурнеш в нощния живот, братче? — ухили се Невестулката и го тупна по рамото.

Бен помисли, че Крейг навярно най-сетне си е получил чека; цял дъхтеше на спиртоварна.

— Аха — кимна Бен. Извади един долар и го сложи на масата, осеяна с кръглите сенки на безброй някогашни бирени чаши. — Как я караш?

— Чудесно. Как ти се струва новият оркестър? Страхотни са, нали?

— Бива ги — каза Бен. — Допивай, додето не е изветряло. Аз черпя.

— Цяла вечер чакам да чуя такава приказка. Джаки! — изрева Невестулката. — Една кана за моя човек! „Будвайзер“!

Джаки дотича с каната върху поднос, отрупан с лепкави монети, и докато я прехвърляше върху масата, бицепсът й се изду като на шампион по канадска борба. Тя изгледа долара като че виждаше някакъв нов вид хлебарка.

— Един и четирсет.

Бен сложи на масата още една банкнота. Джаки взе парите, изрови шейсет цента от локвичките по подноса, тръсна ги до каната и заяви:

— Невестулка, да знаеш, че крещиш като заклан петел.

— Прекрасна си, скъпа — рече Невестулката. — Да ти представя Бен Миърс. Той пише книги.

— Мно’о ми е приятно — отсече Джаки и изчезна сред пушилката.

Бен си наля бира, веднага след като Невестулката с професионално умение напълни чашата си до ръба. Пяната се надигна застрашително, но не преля.

— За твое здраве, братче.

Бен отпи от чашата си.

— Е, как върви писането?

— Не мога да се оплача, Невестулка.

— Зърнах те да се разкарваш с щерката на Нортън. Чудесно момиченце, свежо като праскова. Добре си случил с нея.

— Да, тя е…

— Мат! — изрева Невестулката и стреснатият Бен едва не изпусна чашата. Господи, помисли той, наистина крещи като заклан петел.

— Мат Бърк! — Невестулката усърдно размаха ръце, някакъв белокос мъж отвърна на поздрава и взе да си пробива път през тълпата. — С тоя трябва непременно да се запознаеш — обясни Невестулката. — Мат Бърк е умна глава, мене слушай.

Приближаващият мъж изглеждаше на около шейсет години. Беше висок, с разкопчана светла фланелена риза и късо подстригана бяла коса.

— Здрасти, Невестулка — каза той.

— Как си, мой човек? Да те запозная с един приятел от пансиона на Ева. Бен Миърс. Пише книги, ще знаеш. Чудесно момче. — Невестулката се озърна към Бен. — Двамата с Мат сме израснали заедно от ей-такива хлапета, ама той се изучи, а пък аз хванах шишето.

И Невестулката се изкиска. Бен стана и енергично стисна ръката на Мат Бърк.

— Добър вечер. Как сте?

— Благодаря, добре. Чел съм една от книгите ви, мистър Миърс. „Въздушен танц“.

— Наричайте ме Бен. Хареса ли ви книгата?

— Във всеки случай имам по-добро мнение от критиците — каза Мат и седна. — Мисля, че след време ще спечели признание. Как си, Невестулка?

— Тип-топ. По-добре не може и да бъде. Джаки! — ревна Невестулката. — Донеси чаша за Мат!

— Трай малко, бе, дъртак! — кресна Джаки и наоколо се разсмяха.

— Чудесно момиче — каза Невестулката. — Щерка на Морийн Талбот.

— Да — кимна Мат. — Преподавал съм й. Випуск 71. А майка й завърши през петдесет и първа.

— Мат преподава английски в гимназията — поясни Невестулката. — Сигурно ще има за какво да си побъбрите.

— Спомням си едно момиче на име Морийн Талбот — каза Бен. — Идваше да взима прането от леля ми с върбов кош и на другия ден го връщаше изгладено. Кошът беше само с една дръжка.

— Тукашен ли си, Бен? — запита Мат.

— Като момче живях тук. При леля Синтия.

— Синди Стоунс?

— Да.

Джаки пристигна с чиста чаша и Мат си наля.

— Вярно казват, че светът е малък. Леля ти завърши гимназията през първата ми учителска година в Сейлъм’с Лот. Как е тя?

— Почина през седемдесет и втора.

— Моите съболезнования.

— Издъхна, без да страда — каза Бен и отново напълни чашата си.

Оркестърът бе приключил изпълненията и се отправяше към бара. Разговорите попритихнаха.

— Може би се връщаш в Джирусълъм’с Лот, за да пишеш книга за нас? — запита Мат.

В съзнанието на Бен потрепна тревожен сигнал.

— И така би могло да се каже — промърмори той.

— Значи градчето е случило с добър биограф. „Въздушен танц“ беше чудесна книга. Мисля, че и тук може да се напише нещо хубаво. Преди години вярвах, че аз ще го напиша.

— И защо се отказа?

Мат се усмихна — усмивката беше спокойна, без капчица огорчение, цинизъм или злоба.

— Липсваше ми едно съществено качество. Талант.

— Хич не му вярвай — заяви Невестулката, сипвайки в чашата си последните капки бира. — Нашият Мат е тъпкан с талант. Учителската работа е голямо нещо. Никой не цени учителите, ама те са… — Подбирайки думите, той се полюшна на стола. Беше съвсем пиян. — Солта на земята, това са. — Невестулката пийна още глътка, смръщи се и стана. — Извинете ме, трябва да източа водата.

Той пое на зигзаг през тълпата, като се блъскаше в хората и поздравяваше всеки срещнат. Едни го отминаваха с досада, други се подсмиваха добродушно и пътешествието му към мъжката тоалетна напомняше лъкатушната траектория на топче между пружините на игрален автомат.

— Печални останки от един свестен човек — каза Мат и вдигна ръка.

Сервитьорката застана до тях почти незабавно и с почтителен глас се осведоми какво ще обича мистър Бърк. Явно бе леко скандализирана от факта, че старият й учител по английски седи тук и пиянства с личности като Крейг Невестулката. Когато тя пое към бара за нова кана, Мат изглеждаше малко сконфузен.

— Невестулката ми харесва — каза Бен. — Имам чувството, че някога е бил съвсем друг. Какво е станало с него?

— О, нищо особено — отвърна Мат. — Пиенето го съсипа. Затъваше постепенно, година след година, и накрая пропадна окончателно. През Втората световна война е награден със Сребърна звезда за битката при Анцио. Някой циник би казал, че животът му щеше да е по-смислен, ако бе загинал там.

— Не съм циник — поклати глава Бен. — Харесвам го и такъв. Но тая вечер май ще трябва да го откарам до пансиона.

— Добре би било. Аз понякога отскачам насам да послушам музика. Обичам силната музика. Особено пък откакто не дочувам. Казват, че се интересуваш от Марстъновия дом. За него ли пишеш?

Бен подскочи.

— Кой ти каза?

Мат се усмихна.

— Как беше в оная стара песен на Марвин Гей? Вятърът ми пошепна. Пищно, ярко сравнение, но ако се поразмисли човек, изглежда някак неопределено. Веднага си представяш как някой седи на верандата и върти глава да подложи ухо на вятъра… Пак се разсейвам. Напоследък бъбря за щяло и нещяло, обаче престанах да се удържам. Чух го от личност, която джентълмените от печата биха нарекли осведомен източник — Лорета Старчър. Тя е библиотекарка в местната цитадела на литературата. На няколко пъти си преглеждал там стари броеве на къмбърландския „Бележник“, свързани с онзи отколешен скандал; освен това си потърсил две документално-детективски книжки по същия въпрос. Между другото, книгата на Лубърт е добра — той лично дошъл в Лот през 1946 да проучи нещата. Колкото до Сноу — само тъпи фантазии.

— Знам — неволно изрече Бен.

Сервитьорката сложи на масата нова кана и внезапно в съзнанието на Бен изплува обезпокояваща картина: волна рибка плува безгрижно и незабелязано (според нея) сред водорасли и планктон. Камерата се отдръпва и смаяният зрител съзира стъклените стени на аквариума.

Мат плати и добави:

— Гнусна история е било там горе. И всичко се е запазило в паметта на градчето. Естествено, преданията за мерзости и убийства се предават с лигава наслада от поколение на поколение, а междувременно учениците пъшкат и се вайкат, че трябва да учат биографиите на разни исторически личности. Но мисля, че има и още нещо. Може би се дължи на самия терен.

— Да — потвърди Бен, увлечен въпреки волята си. Учителят бе подхвърлил идеята, която се мъчеше да съзрее у него още от първия ден след пристигането, а може би и от по-рано. — Къщата се извисява на онзи хълм над градчето като… като някакъв мрачен идол.

Той се поразсмя, за да смекчи думите — струваше му се, че непредпазливо е изрекъл нещо дълбоко лично и така разкрива душата си пред един непознат. Внезапният втренчен поглед на Мат Бърк го смути още повече.

— Това е истинският талант — каза Мат.

— Моля?

— Изрази се съвсем точно. Вече почти петдесет години Марстъновият дом се извисява над нас и гледа всичките ни дребни простъпки, грехове и лъжи. Като идол.

— Може би е видял и доброто — каза Бен.

— В улегналите малки градчета рядко се среща добро. Най-често в тях царува безразличие, разнообразявано сегиз-тогиз с блудкава злоба… или още по-лошо, с умишлени злодеяния. Мисля, че Томас Уулф е написал три-четири кила литература на тая тема.

— А аз мислех, че не си циник.

— Ти го каза, не аз.

Мат се усмихна и отпи глътка бира. Музикантите се оттеглиха от бара; изглеждаха великолепни с червените си ризи, лъскавите сака и пъстрите копринени шалчета. Солистът взе китарата си и започна да я настройва.

— Във всеки случай ти така и не отговори на въпроса — добави Мат. — За Марстъновия дом ли разказваш в новата книга?

— И така би могло да се каже.

— Извинявай, ставам недискретен.

— Няма нищо — каза Бен, помисли за Сюзън и му стана някак неуютно. — Защо ли се бави Невестулката? Сума ти време откак тръгна натам.

— Мога ли да злоупотребя с краткотрайното ни познанство и да те помоля за една голяма услуга? Ако откажеш, не бих се сърдил.

— Дадено, казвай.

— В гимназията ръководя литературно-творческа паралелка — обясни Мат. — Децата са сериозни, предимно от горните класове, и бих искал да им представя човек, който си изкарва залъка с писане. Който… как да го кажа… хваща словото и му дава плът.

— С най-голямо удоволствие — каза Бен и се почувствува нелепо поласкан. — Колко траят часовете?

— Петдесет минути.

— Е, за толкова малко време сигурно няма да ги отегча до смърт.

— Тъй ли? Аз пък го правя твърде успешно — каза Мат. — Макар да съм сигурен, че с теб изобщо няма да скучаят. Какво ще речеш за следващата седмица?

— Разбира се. Казвай ден и час.

— Вторник? Четвъртият час? Това е от единайсет до дванайсет без десет. Няма да те освиркат, но подозирам, че ще чуеш как се бунтуват доста стомаси.

— Ще си донеса памук за ушите.

Мат се разсмя.

— Много се радвам. Ще те чакам в канцеларията.

— Чудесно. А дали…

— Мистър Бърк? — До масата бе застанала Джаки, сервитьорката с мощните бицепси. — Невестулката е припаднал в мъжката тоалетна. Ще можете ли…

— Какво? Божичко, да. Бен, би ли…

— Естествено.

Станаха и пресякоха залата. Оркестърът отново свиреше някаква песничка за момчетата от Мъскоджи, които си обичали декана на колежа.

Из тоалетната се носеше киселият дъх на урина и хлор. Невестулката лежеше подпрян на стената между два писоара и някакъв младеж в армейска униформа пикаеше на около пет сантиметра от дясното му ухо.

Устата му бе отворена и Бен помисли, че сега той изглежда ужасно стар — стар и съсипан от безлични сили без капчица изтънченост. В този миг осъзна, че собственото му тяло неумолимо се разпада ден подир ден; мисълта не бе нова, но сега го спохождаше с внезапна, зашеметяваща сила. Като бистра и мрачна вода в гърлото му се надигна жалост както към Невестулката, така и към самия него.

— Хайде — каза Мат. — Ще можеш ли да го подхванеш, след като този джентълмен приключи заниманието си?

— Да — каза Бен. Погледна войника, който лениво се изтръскваше. — Не можеш ли да побързаш, приятел?

— Защо? Като го гледам, не е хукнал нанякъде. Все пак младежът се закопча и отстъпи от писоара, за да им стори път. Бен пъхна ръка зад гърба на Невестулката, прихвана го под мишницата и дръпна нагоре. За момент бедрата му се притиснаха към хладните плочки и той усети как стената вибрира от шума на оркестъра. Невестулката висеше отпуснат като чувал с картофи. Мат провря глава под другата му ръка, прегърна го през кръста и двамата повлякоха безчувственото тяло навън.

— Невестулката се задава — подвикна някой и в залата избухна смях.

— Дел не бива да го пуска тук — задъхано промърмори Мат. — Много добре знае какъв е резултатът.

Минаха през фоайето и излязоха на дървената стълба откъм паркинга.

— Леко — изпъшка Бен. — Да не го изпуснеш. Докато слизаха, омекналите крака на Невестулката тракаха по стъпалата като парчета дърво.

— Ситроенът… там, в последната редица.

Повлякоха го нататък. Из нощния въздух се разливаше пронизващ хлад и утре дървесните корони щяха да осъмнат зачервени. Невестулката глухо хъркаше и главата му немощно се люшкаше на мършавата шия.

— Ще можеш ли да го сложиш в леглото, като стигнеш до пансиона? — запита Мат.

— Да, мисля, че ще мога.

— Добре. Я гледай, над дърветата се вижда покривът на Марстъновия дом.

Бен извърна глава. Мат имаше право; над мрачните борове на хоризонта леко надничаше остър връх, засенчващ звездите отвъд познатия свят с правилните очертания на човешко творение.

Бен отвори дясната врата на колата.

— Готово. Дай да го поема.

Подхвана отпуснатото тяло на Невестулката, намести го върху седалката и затвори вратата. Главата на стареца се притисна към стъклото и придоби нелепи плоски очертания.

— Значи вторник в единайсет?

— Ще дойда.

— Благодаря. И благодаря, че ми помогна за Невестулката.

Мат протегна ръка. Бен я стисна, после седна зад волана, включи двигателя и потегли към градчето. Щом дърветата закриха неоновото сияние, пустият път притъмня. Сега по тия пътища бродят призраци, помисли Бен.

До него Невестулката изхърка измъчено и Бен трепна. За миг ситроенът кривна настрани.

Откъде ми хрумна тая мисъл?

Нямаше отговор.

7.

По пътя той отвори страничното прозорче, за да насочи хладния вятър право в лицето на Невестулката и когато пристигнаха в двора на пансиона, замаяният пияница вече даваше признаци на живот.

С много препъване Бен го помъкна по стъпалата на верандата към кухнята, мътно осветена от луминесцентната лампа над печката. Невестулката изстена, после промърмори с дълбок гърлен глас:

— Тя е чудесно момиче, Джак, а пък омъжените жени знаят… знаят…

Нечия сянка изплува от коридора и се превърна в Ева — огромна, наметната с вехт ватиран пеньоар и с прозирен шал върху навитата на ролки коса. От нощния крем лицето й изглеждаше бледо и призрачно.

— Ед — въздъхна тя. — О, Ед… пак я караш както си знаеш, нали?

Като я чу, Невестулката поотвори очи и по лицето му плъзна усмивка.

— Карам си и не спирам — изграчи той. — Ти поне би трябвало да си наясно.

— Можете ли да го изкачите до стаята му? — запита Ева.

— Да, не се тревожете.

Бен пристегна ръка около Невестулката и някак успя да го изтегли по стълбата, после по коридора на втория етаж. Вратата на стаята беше отключена. Още щом положи тялото на леглото, всички признаци на съзнание изчезнаха и Невестулката потъна в непробуден сън.

За момент Бен постоя и се огледа. Стаята беше почти стерилно чиста, всичко бе сложено на място с казармена педантичност. Когато взе да развързва обувките на пияния, Ева Милър се обади изотзад:

— Оставете, мистър Миърс. Вече можете да се приберете.

— Но нали трябва да го…

— Аз ще го съблека. — Лицето и беше сериозно и изпълнено с достолепна, сдържана печал. — Ще го съблека и ще го разтрия със спирт, та утре да не го мъчи махмурлук. М преди съм го правила. Много пъти.

— Добре — каза Бен и излезе, без да се обръща.

В стаята си той се съблече бавно, помисли дали да не вземе един душ, но се отказа. Легна си и дълго не можа да заспи, загледан в тавана.

ШЕСТА ГЛАВА
ЛОТ (II)

1.

Пролет и есен настъпват в Джирусълъм’с Лот също тъй внезапно, както изгревът и залезът в тропиците. Понякога само един-единствен ден може да дели сезоните. Но в Нова Англия пролетта не е от най-приятните годишни времена — прекалено е кратка, прекалено несигурна и склонна към пристъпи на ярост без предупреждение. И все пак случват се априлски дни, които остават съхранени в паметта дори когато е забравен споменът за ласкавите женски ръце или за жадните бебешки устни около зърното на гръдта. Но към средата на май слънцето изгрява с властна сила над утринните мъгли и когато в седем сутринта излизаш на верандата с готовия обяд в тенекиеното канче, знаеш, че към осем росните треви ще изсъхнат, а над черните пътища прахът ще виси плътен и неподвижен цели пет минути след като е минала кола; знаеш, че към един следобед на третия етаж на фабриката жегата ще достига трийсет и пет градуса, потта ще се стича по ръцете ти като машинно масло и ризата ще залепва все по-плътно за гърба ти, сякаш вече е юли.

Но когато есента пристигне и безцеремонно изрита вятърничавото лято, както неизменно се случва някъде след средата на септември, тя се задържа край тебе като стар, отдавна несрещан приятел. Настанява се наоколо, както приятелят би седнал в любимото ти кресло, за да запали бавно лулата и да изпълни следобеда с разказ къде е бил и какво е правил, откакто не сте се виждали.

Тя се задържа през целия октомври, а в някои години достига и ноември. Ден подир ден небесата са ясни, ослепително сини и през тях бавно плават от запад на изток бели облачни кораби със сиви килове. Денем започва да подухва вятър и въздухът вече никога не се успокоява. Свистенето му те съпровожда, докато крачиш по пътищата, а под нозете ти хрущят листата, отрупали всичко наоколо с безреден, неравен килим. Вятърът разбужда тъпа болка нейде по-дълбоко от мозъка на костите. Може би той докосва нещо прастаро в човешката душа, някаква потайна струна на родовата памет, която нашепва: Пресели се или умри… пресели се или умри. Дори и в дома ти, зад яките стени, вятърът напира по дъски и стъкла, лази по стряхата с безплътно трополене и рано или късно трябва да оставиш каквото си подхванал и да хвърлиш поглед навън. А по пладне можеш да застанеш на верандата или сред двора и да гледаш как сенките на облаците бягат през пасището на Грифън и се катерят по склона на Скулярд Хил — слънце и сянка, слънце и сянка, като че в небесния си дом Господ отваря и затваря прозорците. Виждаш как стъблата на златничето, най-жилавото и красиво цвете от флората на Нова Англия, се кланят по вятъра като необятно паство на някаква безмълвна литургия. А ако не бръмчат коли и самолети, ако никой не е излязъл в гората западно от градчето да стреля по яребици и фазани, ако единственият звук е бавното туптене на собственото ти сърце, тогава можеш да чуеш и още един звук — звука на живота, който бавно се размотава към своя цикличен край, очаквайки първия зимен сняг да го оплаче и покрие с бял саван.



2.

Тази година първият ден на есента (истинската, не календарната) бе на 28 септември, денят, в който погребаха Дани Глик на гробището Хармони Хил.

В църквата се допускаха само близки и роднини, но опелото на гробището беше открито за всички и нататък се стече значителна част от градчето — съученици, любопитни зяпачи и старци, за които погребенията се превръщат едва ли не в наркотик щом старостта вземе да тъче савана около морните им кости.

Зададоха се по Бърнс Роуд в дълга колона, ту чезнеща из низините, ту пак изскачаща по възвишенията. Всички фарове бяха включени въпреки ослепително ясния ден. Най-отпред се движеше катафалката на Карл Форман, претъпкана с цветя, след него идеше старата таратайка на Тони Глик, от чийто разнебитен ауспух излитаха трясъци и кашлица. В следващите четири коли бяха роднините по бащина и майчина линия, неколцина дошли чак от Оклахома. Върволицата от автомобили с включени фарове возеше още: Марк Петри (момчето, при което отиваха Ралфи и Дани в нощта на изчезването) заедно с родителите му; семейството на Ричи Бодин; Мейбъл Уъртс в колата на мистър и мисис Нортън (тя седеше на задната седалка с бастун между подпухналите си колене и бъбреше неуморно за всички погребения, които бе посещавала от 1930 година насетне; Лестър Дърхам и жена му Хариет; Пол Мейбъри и жена му Глинис; Пат Мидлър, Джо Крейн, Вини Ъпшоу и Клайд Корлис, всички натъпкани в една кола с Милт Кросън зад волана (преди да потеглят, Милт бе отворил хладилника и всички бяха пийнали край печката по една бира за упокой); Ева Милър заедно с найдобрите си приятелки — старите моми Лорета Старчър и Рода Кърлмс; Паркинс Джилеспи и помощникът му Ноли Гардънър в полицейската кола на Джирусълъм’с Лот (фордът на Паркинс с преносима синя лампа на таблото); Лоурънс Крокет и прежълтялата му съпруга; киселият автобусен шофьор Чарлс Роудс, който по принцип не пропускаше нито едно погребение; семейството на Чарлс Грифън, включващо съпругата и двамата му синове Хал и Джак — от цялата челяд само те още не бяха напуснали фермата.

Рано тази сутрин Майк Райърсън и Роял Сноу бяха изкопали гроба, после бяха закрили камарата пръст с ивици изкуствена трева. Майк бе запалил поръчания от родителите траурен пламък. В онзи момент бе помислил, че тая сутрин помощникът му сякаш не е на себе си. Обикновено Роял изпъстряше скучната работа с безброй шегички и песнички (най-често тананикаше с пресеклив нестроен тенор: „В голям чаршаф ме завържете и в ямата ме положете…“), но днес изглеждаше удивително кротък, почти унил. Може да е препил снощи, помисли Майк. Както я бяха подкарали отрано при Дел с онзи негов мускулест приятел Питърс…

Преди пет минути, виждайки катафалката на Карл да прехвърля хълма на около два километра от гробището, Майк бе отворил широко желязната порта и неволно бе хвърлил поглед към острите шипове, както правеше всеки път след историята с Док. След това се върна при пресния гроб, където търпеливо чакаше отец Доналд Кал ахай, енорийски свещеник на Джирусълъм’с Лот. Епитрахилът висеше на раменете му, а в ръката си държеше требника, отворен на ритуала за детско погребение. Майк знаеше, че това се нарича „третата спирка“. Първата беше в дома на покойника, втората — в малката католическа църква „Сейнт Ендрю“. Последната спирка Хармони Хил. Всички да слизат.

Той леко потръпна, сведе очи към яркозелената пластмасова трева и се зачуди защо ли трябва да я включват във всяко погребение. Та тя приличаше точно на това, което си беше — евтина имитация на живот, прикриваща категоричната безвъзвратност на буците тежка кафява пръст.

— Наближават, отче — каза Майк.

Калахан беше висок и червендалест, с проницателни сини очи. Прошарената му коса бе придобила цвета на стомана. Райърсън, който не бе стъпвал в църква от шестнайсетгодишна възраст, го предпочиташе пред останалите местни душеспасители. Методисткият пастор Джон Грогинс беше двуличен стар глупак, а Патерсън от Църквата на светиите от съдния ден и последователите на кръста беше смахнат като мечка в кошер. Калахан обаче изглеждаше свестен човек, макар и католик; погребалните му служби бяха спокойни, утешителни и винаги кратки. Райърсън бе склонен да се съмнява, че червените напукани вени по бузите и носа на свещеника едва ли са от молитви, но и да си попийваше, кой би го осъдил? В тоя днешен свят беше цяло чудо, че църковниците не попадат направо в лудницата.

— Благодаря, Майк — каза Калахан и вдигна очи към ясното небе. — Няма да е леко днес.

— И аз тъй мисля. Колко минути ще трае?

— Десет, не повече. Няма да проточвам страданията на родителите му. Мъките тепърва ги чакат.

— Добре — каза Майк и се отдалечи към края на гробището.

Щеше да прескочи каменната стена и да похапне най-сетне някъде навътре в гората. От дълъг опит знаеше, че на третата спирка скърбящите роднини и близки най-малко биха желали да зърнат гробаря в окаляни работни дрехи; подобна гледка някак не се връзваше с величавите приказки на свещеника за безсмъртие и райски порти.

Малко отвъд задната стена той спря и се наведе да огледа една паднала надгробна плоча. Изправи я и отново потръпна, докато забърсваше калта от надписа:

ХЪБЪРТ БАРКЛИ МАРСТЬН

6 октомври 1889 — 12 август 1939

Ангелът на Смъртта, що държи
бронзовата лампа отвъд златните двери
те отнесе към мрачни води

А по-долу, почти изтрити от студовете и жегите на тридесет и шест години, едва личаха думите:

Смили се, Боже, та да почива в мир

Изпълнен с неясен смут, без сам да знае защо, Майк Райърсън пое през горичката, за да обядва край потока.

3.

В ранните си дни на семинарист отец Калахан бе получил от един приятел ковьорче с бродирана богохулна молитва, която по онова време го накара едновременно да се ужаси и да избухне в смях, но с всяка изминала година му се струваше все по-вярна и не чак толкова богохулна: Дай ми, Господи, СПОКОЙСТВИЕ, за да приема каквото не мога да променя, УПОРСТВО, за да променя каквото мога и КЪСМЕТ, за да не се прецаквам много често. Текстът бе избродиран със староанглийски шрифт на фона на изгряващо слънце.

Застанал пред гроба на Дани Глик, той отново си спомни този девиз.

Носачите, двама чичовци и двама братовчеди на мъртвото момче, бяха оставили ковчега на земята. Облечена в черно манто и с черна траурна шапка, зад чийто воал едва личеше бледото лице, Марджъри Глик се люшкаше в здравата прегръдка на баща си, стиснала черната си чантичка като че в нея имаше нещо жизненоважно. Тони Глик стоеше настрани с болезнено и объркано изражение на лицето. По време на църковния ритуал той често се бе оглеждал наоколо, сякаш за да провери дали наистина е сред тези хора. Приличаше на човек, твърдо вярващ, че сънува.

Църквата не може да прогони този сън, помисли отец Калахан. Не помагаше нито спокойствието, нито упорството, нито късметът. Прецакването вече бе факт.

Той поръси ковчега и гроба със светена вода, освещавайки ги за вечни времена.

— Да се помолим.

Думите се зарониха от гърлото му мелодично както винаги — независимо дали бе на слънце или на сянка, пиян или трезвен. Опечалените сведоха глави.

— Всемогъщи Боже, Ти, който в своето милосърдие даряваш на праведниците вечен покой. Благослови този гроб и прати ангела Свой да бди над него. Когато погребем тялото на Даниел Глик, приеми душата му в царството Си, за да пребъде във вечна радост сред праведните. Молим Те в името на Господа наш Исуса. Амин.

— Амин — промърмориха хората наоколо и вятърът отнесе разпокъсаните им гласове.

Тони Глик се озърташе с широко разтворени, стреснати очи. Жена му притискаше към устата си хартиена кърпичка.

— С вяра в Исуса Христа се прекланяме и носим тялото на това дете, за да погребем човешкото му несъвършенство. Нека се помолим с вяра в Бога, който вдъхва живот на всичко живо, да извиси бренното тяло до съвършенство в царството на праведните.

Той прелисти страниците на требника. В третия ред на неправилния полукръг около гроба една жена дрезгаво зарида. Нейде из гората чуруликаше птичка.

— Да се помолим за брата си Даниел Глик пред Господа наш Исуса Христа — продължи отец Калахан, който е казал: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в мене, ако и да умре, ще живее; и никой, който е жив и вярва в мене, няма да умре до века.“ Господи, Ти си плакал за смъртта на своя приятел Лазар. С вяра Те молим за утеха в нашата скръб.

— Господи, чуй молитвата ни — отвърнаха католиците.

— Ти възкреси мъртвите за нов живот; дай на брата ни Даниел вечен живот. Молим Те с вяра.

— Господи, чуй молитвата ни.

Очите на Тони Глик започваха да се проясняват; може би вече осъзнаваше какво е станало.

— Нашият брат Даниел бе пречистен в своето кръщение; отреди му място сред праведниците. Молим Те с вяра.

— Господи, чуй молитвата ни.

— Причестихме го с Твоето тяло и Твоята кръв; дай му място на трапезата в царството небесно. Молим Те с вяра.

— Господи, чуй молитвата ни.

Марджъри Глик стенеше и се полюшваше напред-назад.

— Утеши ни в скръбта за смъртта на брата ни; нека вярата бъде наша утеха, а вечният живот наша надежда. Молим Те с вяра.

— Господи, чуй молитвата ни.

Той затвори требника и тихо изрече:

— Да се помолим както Бог ни е научил. Отче наш, Който си на небето…

— Не! — изкрещя Тони Глик и се хвърли напред. — Няма да хвърляте кал върху мойто момче!

Десетки ръце се протегнаха да го хванат, но закъсняха. За миг Тони се олюля на ръба на гроба, после изкуствената трева се сбръчка и хлътна настрани. Той полетя в ямата и се стовари върху ковчега с ужасяващ, глух звук.

— Дани, излизай оттам! — изрева отдолу гласът му.

— О, Боже — прошепна Мейбъл Уъртс и притисна към устните си черната копринена кърпичка. Блесналият й ненаситен поглед събираше всяка подробност както катеричка събира орехи за зимата.

— Дани, да те вземат дяволите, стига си се ебавал!

Отец Калахан кимна на двама от роднините и те пристъпиха напред, но се наложи да потърсят помощта на още трима мъже, между които бяха Паркинс Джилеспи и Ноли Гардънър, за да измъкнат от гроба ритащия, пищящ и виещ Глик.

— Дани, прекрати незабавно тия глупости! Майка ти се побърка от страх! Ще ти съдера задника от бой! Пуснете ме! Пуснете ме… Искам си момчето… пуснете ме, гадове… ааах, Господи…

— Отче наш, Който си на небето… — започна отново Калахан и гласовете на паството се сляха с неговия, извисявайки словата към безразличния небосвод.

— … да се свети Твоето име. Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля…

— Дани, идвай тук, чуваш ли? Чуваш ли ме?

— … както на небето, така и на земята. Дай ни днес ежедневния хляб и прости ни…

— Даниииии…

— … дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници…

— Не е мъртъв, не е мъртъв, пуснете ме, лайнари гадни…

— … и не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия. В името на Исуса Христа, амин.

— Не е умрял — ридаеше Тони Глик. — Не може да е умрял. Мамицата ви, та той е само на дванайсет години.

Риданията го разтърсиха и околните едва го удържаха да не рухне напред. По изкривеното му лице се стичаха сълзи. Той падна на колене пред Калахан и сграбчи панталоните му с кални ръце.

— Моля ти се, върни ми момчето. Не ме разигравай вече, моля ти се.

Калахан кротко обхвана лицето му с длани. Усещаше с бедрата си как риданията разтърсват цялото тяло на Глик.

— Да се помолим — каза той. — Господи, утеши този мъж и жена му в тяхната скръб. Ти пречисти това дете с водата на кръщението и му даде нов живот. Дай и на нас един ден да отидем при него и да споделим навеки небесната радост. Молим те в името на Исуса, амин.

Вдигна глава и видя, че Марджъри Глик е припаднала.

4.

Когато всички си тръгнаха, Майк Райърсън се върна и седна до незаровения гроб, за да си дояде сандвича и да изчака връщането на Роял Сноу.

Погребението бе започнало в четири, а вече наближаваше пет. Сенките се издължаваха и слънцето клонеше към високите дъбове на запад. Онзи лентяй Роял бе обещал да дойде най-късно към пет без петнайсет; къде се губеше?

Сандвичът беше със салам и сирене, точно както го обичаше. Всъщност сандвичите му винаги бяха както ги обичаше — едно от предимствата на ергенския живот. Дояде го и изтръска ръце, посипвайки с трохи капака на ковчега.

Някой го гледаше.

Усети го внезапно и безпогрешно. Озърна се из гробището с изненадани, широко разтворени очи.

— Роял? Тук ли си, Роял?

Никакъв отговор. Вятърът въздишаше из дървесните клони и листата шумоляха загадъчно. В потрепващите сенки на брястовете отвъд оградата Майк зърна плочата на Хъбърт Марстьн и ненадейно се сети за кучето на Уин, провиснало под железните шипове на портата.

Очи. Изцъклени и безизразни. Гледат.

Мрак, не ме заварвай тук.

Той стреснато скочи на крака, сякаш бе чул нечий глас.

— Господ да те убие, Роял.

Бе изрекъл тези думи на глас, но тихо. Вече не мислеше, че Роял се навърта наоколо или ще се появи. Трябваше всичко да свърши сам и работата щеше да му отнеме доста време.

Може би до мръкнало.

Хвана се на работа, без да се мъчи да разбере обзелия го ужас, без да се пита защо сега толкова се тревожи от работата, която никога преди не го бе смущавала.

С бързи, уверени движения той дръпна ивиците изкуствена трева от купчината пръст и ги сгъна грижливо. Метна ги през лакът и ги отнесе към камионетката, паркирана навън край портата. Щом излезе от гробището, отвратителното чувство, че някой го наблюдава, веднага се изпари.

Метна тревата в каросерията и взе лопата. Направи крачка назад, после неуверено спря. Взря се към гроба и зейналата яма сякаш насмешливо отвърна на погледа му.

Хрумна му, че неприятното чувство бе престанало веднага щом ръбът на гроба закри от очите му дъното и ковчега. Изведнъж си представи как Дани Глик лежи на сатенената възглавничка с отворени очи. Не… глупости. Очите бяха затворени. Неведнъж бе виждал как Карл Форман спуска клепачите надолу. Разбира се, че ги залепваме, бе казал веднъж Карл. Не искаме покойникът да намига на опечалените, нали така?

Загреба пълна лопата пръст и я хвърли в ямата. Тежките буци се стовариха с глух тътен върху полирания махагонов ковчег и Майк се намръщи. Призляваше му от този звук. Той се изправи и разсеяно огледа положените наоколо цветя. Глупаво прахосничество. До утре листенцата щяха да се изронят на червени и жълти купчинки. Не можеше да разбере защо изобщо си правят тоя труд. Щом си решил да харчиш пари, защо не вземеш да ги дадеш на Раковата фондация, Армията на спасението или дори на някоя дамска благотворителна организация? Така поне ще има някаква полза.

Метна още една лопата и пак се изправи да почине.

Ковчегът също беше чисто прахосничество. Хубав махагонов ковчег, най-малко хиляда долара бяха дали само за да го заровят в земята. Мистър и мисис Глик не изглеждаха кой знае колко богати, а детето сигурно нямаше погребална застраховка — кому ли би хрумнала подобна приумица? Навярно бяха затънали в дългове до шия, за да му осигурят един дървен сандък, върху който да хвърля пръст.

Наведе се, загреба още една лопата пръст и неохотно я хвърли в гроба. Отново се раздаде ужасяващ, глух удар на обреченост и безнадеждност. Сега пръстта обсипваше капака на ковчега, но полираният махагон просветваше през нея едва ли не укоризнено.

Престани да ме гледаш.

Наведе се, загреба не съвсем пълна лопата пръст и я метна вътре. Туп.

Сенките ставаха все по-дълги. Майк спря озърна се и видя Марстьновия дом с плътно залостени капаци на прозорците. Източната стена, която сутрин първа посреща лъчите на изгрева, гледаше право към желязната порта на гробището, където Док…

Насили се да загребе още една лопата пръст и да я хвърли в ямата. Туп.

Част от пръстта се посипа настрани, зацапвайки месинговите панти. Ако сега някой опиташе да отвори ковчега, би се раздало скърцане, сякаш отварят вратата на старинна гробница.

Престани да ме гледаш, по дяволите.

Помисли дали да не се наведе за още едно гребване, но мисълта му се стори прекалено уморителна и той продължи да си почива. Преди години бе чел в някакво списание, че един тексаски нефтен милионер заръчал в завещанието си да го погребат в чисто новичък кадилак. И го послушали. Изкопали ямата с булдозер и спуснали вътре колата с кран. Из цялата страна милиони хора карат вехти таратайки, скрепени с плюнка и връв, а оная богата свиня си урежда погребение зад волана на кола за десет хиляди долара с пълен комплект резервни части…

Внезапно той трепна, отстъпи назад и боязливо поклати глава. Почти бе… да, почти бе изпаднал в транс, така изглеждаше. Чувството, че го наблюдават, бе станало още по-силно. Погледна небето и с тревога забеляза колко е притъмняло. Сега слънчевите лъчи огряваха само покрива на Марстъновия дом. Часовникът му показваше шест и десет. Господи, вече цял час, а не бе хвърлил и пет лопати пръст в ямата!

Пак пристъпи към работа, като се мъчеше да не мисли за нищо. Туп… туп… туп, и вече ударите на буци върху дърво се притъпиха; капакът беше засипан и пръстта се стичаше от двете му страни на кафяви поточета, трупаше се нагоре, почти до резето и катинара.

Хвърли още две лопати и спря. Резе и катинар?

Защо, за Бога, им е потрябвало да слагат резе на ковчега? Да не мислят, че някой ще опита да се вмъкне вътре? Сигурно. Едва ли биха сметнали, че някой ще опита да излезе навън…

— Стига си ме зяпал — изрече на глас Майк Райърсън и усети как сърцето му подскача до гърлото.

Изведнъж го обзе неудържим стремеж да хукне по пътя към града, да избяга от това място. Овладя се с усилие на волята. Разнебитени нерви и толкоз. Кому ли не се е случвало в тоя занаят? Всичко беше като в някакъв шибан филм на ужасите — да зарови горкото хлапе, едва дванайсетгодишно и с широко отворени очи…

— Божичко, престани — изкрещя той и отчаяно се озърна към Марстъновия дом.

Слънцето вече огряваше само върха на покрива. Беше шест и петнайсет.

Заработи по-бързо отпреди — навеждаше се, загребваше и се мъчеше да прогони всякакви мисли. Но вместо да отслабне, чувството, че го наблюдават, сякаш се засилваше и всяка нова лопата пръст изглеждаше по-тежка от предишната. Ковчегът вече беше засипан, но очертанията му все още личаха под покривалото от пръст.

Както се случва понякога, през съзнанието му безпричинно се нижеше католическата молитва за мъртвите. Бе чул гласа на Калахан да я изрича, докато хапваше край потока. После бе чул и безпомощните писъци на бащата.

Да се помолим за брата си пред Господа наш Исуса Христа, който е казал…

(О, отче мой, дай ми своето благоволение.)

Спря за момент и тъпо се вгледа в гроба. Беше дълбок, много дълбок. Сенките на идващата нощ вече се бяха стекли в него като нещо лепкаво и живо. Все още беше дълбок. Нямаше да го запълни преди смрачаване. Нямаше.

Аз съм възкресението и животът; който вярва в мене, ако и да умре, ще живее…

(Повелителю на мухите, дай ни своето благоволение.)

Да, очите бяха отворени. Затова имаше чувството, че го наблюдават. Карл не бе сложил достатъчно лепило, сега клепачите се бяха вдигнали като щори и хлапето го зяпаше. Трябваше да се направи нещо.

… и никой, който е жив и вярва в мене, няма да умре до века…

(Виж, нося ти гнило месо и воняща плът)

Да изгребе пръстта. Да, това трябваше. Да изгребе пръстта, да строши катинара с лопатата, да отвори ковчега и да закрие тези ужасни втренчени очи. Нямаше лепило, но в джоба си имаше две монети по четвърт долар. Щяха да свършат работа. Сребро. Да, това му трябваше на момчето — сребро.

Слънчевите лъчи вече минаваха над покрива на Марстъновия дом и докосваха само най-високите вековни смърчове западно от градчето. Макар и със залостени капаци на прозорците, къщата сякаш се взираше надолу към Майк.

Ти възкреси мъртвите за нов живот; дай на брата ни Даниел вечен живот.

(Жертвоприношение съм сторил в твоя чест. С лявата ръка го нося.)

Изведнъж Майк Райърсън се хвърли в гроба и бясно заработи с лопатата, мятайки нагоре и настрани гейзери кафява пръст. Най-сетне стоманеното острие се натъкна на дърво, той изгреба последните буци и коленичил върху ковчега заблъска отново и отново по бронзовите пластини, прихванати с катинара.

Жабите край потока бяха подхванали вечерния си концерт, сред сенките на гъсталака пееше сипка, а нейде по-наблизо се раздаваха острите крясъци на козодоите.

Седем без десет.

Какво правя, запита се той. За Бога, какво правя?

Изправи се на колене върху ковчега и се опита да размисли…, ала от дъното на съзнанието му нещо го подтикваше да бърза, да бърза, слънцето залязваше…

Мрак, не е заварвай тук.

Вдигна лопатата над главата си, още веднъж я стовари върху катинара и чу пукот. Беше го строшил.

В един последен проблясък на здрав разум той надигна глава; лицето му беше изподрано и почерняло от прах и пот, белите кръгове на очите почти изхвръкваха от орбитите.

Венера сияеше на небосвода.

Задъхан, той изпълзя от гроба, просна се на земята и с протегнати ръце заопипва за дръжките върху капака на ковчега. Откри ги и опъна. Капакът се завъртя нагоре, пантите изскърцаха точно както си бе представял и отдолу се разкри първо розов сатен, после черен ръкав (Дани Глик беше погребан с костюма си за първо причастие), после… после лицето.

Дъхът на Майк секна в присвитото гърло.

Очите бяха отворени. Точно както бе очаквал. Широко отворени и съвсем не изцъклени. Под сетните лъчи на деня в тях сякаш искреше жестока, чудовищна жизненост. По лицето нямаше и следа от мъртвешка бледност; бузите изглеждаха румени, едва ли не напращели от живот.

Опита се да откъсне очи от този лъскав, застинал взор, ала нямаше сили.

— Исусе… — прошепна той.

Чезнещото крайче на слънцето потъна зад хоризонта.

5.

Марк Петри сглобяваше модел на Франкенщайновото чудовище и слушаше как долу родителите му разговарят в хола. Стаята му беше на втория етаж на неотдавна закупения фермерски дом в южния край на Джойнтнър Авеню и макар да бяха инсталирали централно нафтово отопление, старите отдушници още си стояха. Някога къщата бе отоплявана от голямата кухненска печка и отдушниците бяха разпращали топъл въздух да прогонва студа от горния етаж. Въпреки това жената на навъсения баптист, живял тук от 1873 до 1896 година, си бе лягала всяка зимна вечер с гореща тухла под краката. Днес обаче отдушниците служеха за друго. Бяха се оказали великолепни проводници на звука.

Родителите му разговаряха в хола, но всичко се чуваше като че стояха в коридора пред вратата.

Някога, в предишната къща, баща му го бе хванал да подслушва — по това време Марк беше едва шестгодишен — и бе цитирал стара английска пословица: не подслушвай, за да не се обиждаш. После бе обяснил какво означава — може да чуеш нещо неприятно за себе си.

Добре де, имаше и друга поговорка. Разузнаването е най-добрата защита.

На дванайсетгодишна възраст Марк Петри беше малко под средния ръст и изглеждаше поизнежен. В движенията му обаче личеше изящна пъргавина, неприсъща на неговите връстници, които на тия години сякаш целите са само лакти, колене и пъпки. Имаше бледа, почти млечна кожа, а чертите, които по-късно щяха да станат орлови, сега можеха да се нарекат по-скоро женствени. По този повод си бе имал неприятности и преди училищния сблъсък с Ричи Бодин, тъй че бе решил сам да се справи. Най-напред бе анализирал проблема. И бе открил, че повечето побойници са едри, грозни и тромави. Плашат с това, че могат да ти причинят болка. Бият се нечестно. Следователно, ако не се боиш от болката и решиш да се биеш нечестно, можеш да победиш побойника. Ричи Бодин бе първото цялостно потвърждение на теорията. Преди това Марк бе постигнал равенство в схватка с побойника от прогимназията на Китъри (а това само по себе си се равняваше на победа; окървавен, но непреклонен, тамошният побойник бе заявил пред всички в училищния двор, че двамата с Марк Петри са приятели. Марк, който го смяташе за тъпо лайно, не възрази. Умееше да бъде тактичен.). Побойниците не разбираха от дума. В тоя свят личности като Ричи Бодин май схващаха само езика на болката и Марк предполагаше, че точно от това си пати светът. След успешната схватка го бяха изгонили от училище и баща му беше ужасно сърдит до мига, в който Марк (вече примирен и готов за традиционния пердах с навито на руло списание) заяви, че Хитлер си е бил по душа като Ричи Бодин. Репликата бе посрещната с буен смях и дори майка му се изкиска. Пердахът бе забравен.

В момента Джуни Петри изричаше:

— Мислиш ли, че го е разтревожило, Хенри?

— Трудно е… да се каже. — По паузата Марк разбра, че баща му си пали лулата. — Лицето му е непроницаемо.

— Тихата вода най-зле подлъгва.

Майка му замълча. Тя вечно говореше за тихата вода или за пътя към ада, дето бил постлан с добри намерения. Обичаше си родителите, много ти обичаше, но понякога и двамата му се струваха като книгите по детския щанд на библиотеката — досадни… и прашни.

— Идвали са насам да видят Марк — продължи тя. Да поиграят с влакчетата… а сега едното е мъртво, другото изчезнало! Не се залъгвай, Хенри. Момчето е разстроено.

— Той е стъпил здраво на земята — отвърна мистър Петри. — Каквито и да са чувствата му, сигурен съм, че ги държи под контрол.

Марк залепи лявата ръка на чудовището за раменната става. Моделът беше от специално обработена пластмаса, която излъчваше в мрака зеленикаво сияние, също като пластмасовия Исус — награда от неделното училище в Китъри задето бе научил наизуст целия псалм 119.

— Понякога си мисля, че трябваше да имаме още едно дете — продължаваше баща му. — Между другото, би било добре и за него.

— Не че не сме се старали, скъпи — дяволито подхвърли майка му.

Баща му изсумтя.

Настана дълго мълчание. Марк знаеше, че баща му сигурно прелиства „Уол Стрийт Джърнал“. Майка му пък навярно държеше в скута си роман от Джейн Остин или Хенри Джеймс. Препрочиташе ги безброй пъти и Марк искрено се чудеше какъв смисъл има да четеш една книга повече от веднъж. Нали знаеш как ще свърши.

— Мислиш ли, че ще е безопасно да го пускаме в гората зад къщата? — запита майка му по някое време. — Чух, че някъде имало подвижни пясъци…

— Дотам са сума ти километри.

Марк си поотдъхна и залепи другата ръка на чудовището. Имаше цяла масичка с филмови чудовища, подредени в обща сцена, която променяше при добавянето на всеки нов елемент. Всъщност тъкмо заради нея бяха тръгнали насам Дани и Ралфи през оная вечер, когато… няма значение.

— Мисля, че можем да го пускаме — каза баща му. Не по тъмно, разбира се.

— Е, дано да не сънува кошмари след онова ужасно погребение.

Марк си представи как баща му вдига рамене. — Тони Глик… горкият. Но смъртта и скръбта са част от живота. Време му е да свиква с тази мисъл.

— Може би. — Ново дълго мълчание. Какво ли щеше да последва? Може би коментарът, че децата неусетно възмъжават. Или че дървото се превива додето е младо. Марк залепи чудовището на подложката във форма на надгробна могила с килнат паметник. — Насред живота гробът ни очаква, както се казва. Но се чудя дали аз няма да сънувам кошмари.

— Тъй ли?

— Колкото и зловещо да звучи, онзи мистър Форман трябва да е истински майстор. Детето сякаш беше заспало. Имах чувството, че всеки момент ще отвори очи и ще се протегне… Не знам защо толкова държат да се самоизмъчват с опело над отворен ковчег. Та това е… варварство.

— Е, всичко свърши.

— Да, така е. Но е добро момче, нали, Хенри?

— Марк ли? От най-добрите.

Марк се усмихна.

— Има ли нещо по телевизията?

— Ще видя.

Марк престана да им обръща внимание; съществената част бе приключила. Сложи модела да съхне на прозореца. След петнайсет минути майка му щеше да го подкани да си ляга. Той извади пижамата си от горния рафт на гардероба и взе да се съблича.

Всъщност напразно се тревожеха, психиката му съвсем не бе нежна. Нямаше от какво да се изнежи; почти във всяко отношение той беше типично момче, макар да изглеждаше затворен и крехък. Семейството му беше над средна ръка и продължаваше да се издига. Обичаха се дълбоко и малко скучно. Марк не бе преживял сериозни травми. Не се плашеше от някой и друг юмручен бой в училище. Погаждаше се с връстниците си и най-често споделяше желанията им.

Ако се отличаваше по нещо, това бе дълбокият вътрешен източник на хладно, безпристрастно самообладание. Никой не го бе учил на подобно поведение; изглежда, така си беше роден. Когато нечия кола прегази любимото му куче Чопър, той настоя да придружи майка си при ветеринаря. А когато ветеринарят каза: „Трябва да приспим кучето. Разбираш ли защо?“, Марк отвърна: „Няма да го приспите. Ще го умъртвите, нали?“ Ветеринарят потвърди. Марк му каза да започва, но най-напред целуна Чопър. Мъчно му бе, но не заплака, сълзите даже не се надигнаха към очите му. Майка му плака тогава, ала само след три дни Чопър бе за нея част от мъглявото минало, а Марк никога нямаше да го забрави. Заради това си заслужаваше да не плачеш. Да плачеш беше като да изпикаеш всичко и да се отървеш.

Изчезването на Ралфи Глик го потресе, както и смъртта на Дани, но той не се страхуваше. Бе чул един мъж в магазина да казва, че Ралфи навярно е убит от сексуален маниак. Марк знаеше какво представляват маниаците. Като им захлопа дъската, правят ти нещо и после те удушват (в комиксите удушеният винаги възкликваше Арррггхх) и те заравят в някоя кариера или под дюшемето на изоставена барака. Знаеше какво ще прави, ако се случи сексуален маниак да му предложи шоколад — ще го ритне по топките и ще си плюе на петите.

— Марк! — долетя откъм стълбището гласът на майка му.

— Чувам — подвикна той и пак се усмихна.

— Като се миеш, не забравяй и ушите.

— Няма.

С пъргава, изящна походка той се запъти да ги целуне за лека нощ и преди да излезе, хвърли поглед през рамо към масичката, където чудовищата му разиграваха няма сцена: озъбеният Дракула се привежда заплашително над проснато на земята момиче, Лудия доктор инквизира възрастна жена, а мистър Хайд се прокрадва зад старец, който се прибира към къщи.

Откъде ли им беше хрумнало, че не разбира какво е смъртта? Ясна работа. Смъртта е, когато те спипат чудовищата.

6.

В осем и половина Рой Макдугъл отби пред фургона, форсира на два пъти двигателя на стария си форд и го изключи. Съединителят беше скапан, мигачите не работеха, а след месец предстоеше технически преглед. И това, ако е кола. И това, ако е живот. Хлапето ревеше вътре, Санди крещеше по него. Страхотно семейство.

Излезе от колата и се препъна в една от плочките, с които от миналото лято се канеше да направи пътека до стъпалата.

— Мамицата ти — изръмжа той и разтърка челюстта си, гледайки злобно плочката.

Беше съвършено пиян. Работата му свършваше в три и досега бе киснал в кръчмата на Дел заедно с Ханк Питърс и Бъди Мейбъри. Ханк бе изкарал отнякъде доста пари и явно възнамеряваше да пропие печалбата до последния цент. Рой знаеше какво мисли Санди за приятелите му. Е, нека си се цупи. Как може да му мърмориш на човек за две-три бири в събота и неделя, когато цяла седмица се побърква от бачкане — че и в извънработно време дежури? За каква се мисли? По цял ден седи у дома без никаква работа, освен да почисти малко, да дрънка глупости с пощаджията и да внимава детето да не пропълзи към печката. А напоследък и това не прави. Проклетото хлапе паднало от масата онзи ден.

Ами ти къде беше?

Държах го, Рой. Само че е толкова палав.

Палав. Тъй, тъй.

Все още накипял от гняв, той се изкачи по стъпалата. Удареният крак продължаваше да го боли. Не че можеше да се надява на някакво съчувствие от нея. И какво ли толкова правеше тя, докато той превива гърбина за шибания си началник? Чете сълзливи списания и нагъва пияни вишни, или гледа сериали по телевизията и нагъва пияни вишни, или бъбри с приятелки по телефона и нагъва пияни вишни. Напоследък не само по лицето, ами и по задника беше пъпчасала. Скоро нямаше да личи лице ли е или задник.

Ритна вратата и влезе.

Поразителната гледка мигом нахлу в съзнанието му и разсея бирените пари като удар с мокра кърпа; пищящото голо бебе с разкървавен нос; Санди го държи до окървавената си блуза и се озърта през рамо с изкривено от изненада и страх лице; пелената на пода.

Ранди, все още със сини кръгове под очите, вдигна ръчички, сякаш умоляваше за нещо.

— Какво става тука? — бавно запита Рой.

— Нищо, Рой. Той просто…

— Ударила си го — безизразно изрече той. — Не е кротувал, докато го преповиваш, затова си го ударила.

— Не — бързо отвърна тя. — Преметна се и си удари носа, нищо повече. Нищо повече.

— Би трябвало да те смажа от бой.

— Рой, той просто си удари носа…

Той отпусна рамене и се прегърби.

— Какво има за вечеря?

— Кюфтета. Прегоряха — кисело добави тя и издърпа от джинсите края на блузата си, за да избърше нослето на Ранди.

Рой забеляза провисналите гънки на корема й. Изобщо не бе успяла да се стегне след раждането. Не си и правеше труда.

— Накарай го да млъкне.

— Той не е…

— Накарай го да млъкне! — изрева Рой и Ранди, който вече бе взел да мирясва, писна отново.

— Ще му дам биберона — рече Санди и се изправи.

— И ми дай да вечерям. — Той свали джинсовото яке. — Божичко, каква е кочина. Какво правиш по цял ден, кръшкаш ли?

— Рой! — възмутено възкликна тя. После се изкикоти. Налудничавият гняв, че бебето не иска да кротува, докато го преповива, вече изглеждаше някак мъгляв и далечен. Като че всичко бе станало в някоя от следобедните телевизионни серии.

— Давай вечерята и после се хващай да разтребиш тоя шибана къща.

— Добре. Добре, веднага.

Тя извади шишето от хладилника и сложи Ранди в кошарката. Бебето апатично засмука биберона, гледайки ту към майка си, ту към баща си като зверче в капан.

— Рой.

— Хммм. Какво?

— Свърши.

— Кое?

— Знаеш кое. Искаш ли? Довечера?

— Естествено — каза той. — Естествено.

И пак си помисли: и ако това е живот. И ако това е живот.



7.

Ноли Гардънър слушаше по радиото рокендрол и щракаше с пръсти, когато телефонът иззвъня. Паркинс остави кръстословицата и рече:

— Би ли намалил това чудо?

— Дадено, Парк.

Ноли намали звука и продължи да щрака с пръсти.

— Ало — каза Паркинс.

— Полицай Джилеспи?

— Същият.

— Обажда се агент Том Ханрахан, сър. Получих търсената от вас информация.

— Радвам се, че стана толкова бързо.

— Само че не е кой знае какво.

— Няма нищо — каза Паркинс. — С какво разполагате?

— Бен Миърс е проучван във връзка с транспортно произшествие в Ню Йорк през май 1973. Няма обвинения срещу него. Мотоциклетна катастрофа. Загинала е жена му Миранда. Свидетелите твърдят, че се движел с нормална скорост, а алкохолната проба е отрицателна. Изглежда, просто е попаднал на мокро петно. По политически убеждения клони към левицата. Участвувал в Принстънския поход на мира през 1966. Говорил на антивоенен митинг в Бруклин през 1967. Походи към Вашингтон през 1968 и 1970. Арестуван по време на мирен поход в Сан Франциско през ноември 1971. Друго няма.

— А за останалите?

— Курт Барлоу, пише се с „у“. Англичанин, само че не по рождение, а натурализиран. Роден в Германия, избягал в Англия през 1938, по всяка вероятност малко преди да го спипа Гестапо. Не разполагаме с данни отпреди това, но вероятно е към седемдесетгодишен. Истинската му фамилия е Брайхен. От 1945 година се занимава в Лондон с внос-износ, но води затворен живот. Стрейкър му е партньор от самото начало и изглежда, че той поема всички външни контакти.

— Ясно.

— Стрейкър е англичанин по рождение. Петдесет и осем години. Баща му е произвеждал мебели в Манчестър. Изглежда, е оставил на сина си значителна сума, а и Стрейкър добре се е справял със сделките. Преди осемнайсет месеца Барлоу и Стрейкър са получили визи за удължен престой в Съединените щати. Това е всичко, с което разполагаме. Ако не броим предположението, че може да са хомосексуална двойка.

— Да — каза Паркинс и въздъхна. — И аз така си мислех.

— Ако искате още нещо, можем да потърсим от ЦРУ и Скотланд Ярд сведения за новите ви търговци.

— Не, няма нужда.

— Впрочем, не е открита връзка между Миърс и другите двама. Освен ако е дълбоко законспирирана.

— Добре. Благодаря.

— Нали затова сме тук. Ако ви потрябва помощ, обаждайте се.

— Непременно. Още веднъж благодаря.

Паркинс остави слушалката и замислено се загледа в телефона.

— Кой беше, Парк? — запита Ноли и засили радиото.

— От кафе „Ексълънт“. Нямали сандвичи с шунка. Само сирене и руска салата.

— Ако искаш, в чекмеджето имам малинова пита.

— Не, благодаря — каза Паркинс и пак въздъхна.

8.

Сметището все още тлееше.

Дъд Роджърс обикаляше по края и вдъхваше аромата на тлеещи боклуци. На всяка крачка под обувките му хрущяха шишенца и се надигаха облачета пухкава черна пепел. Сред пущинака на сметището жаравата ту се разгаряше, ту пак притъмняваше в зависимост от капризите на вятъра и това му напомняйте огромно червено око, което се отваря и затваря… око на великан. От време на време глухо избухваха аерозолни опаковки и електрически крушки. Когато тази сутрин подпали сметището, отвътре изскочиха пълчища плъхове — никога не бе виждал толкова много. Успя да застреля цели три дузини и когато най-сетне прибра пистолета в кобура, дулото беше нажежено. Странна работа, как се променяше бройката им — всяка година различно. Сигурно имаше нещо общо с времето. Ако продължаваше така, щеше да му се наложи да наслага отровни примамки както през 1964 година.

Ето, още един пълзеше под жълтата дъсчена оградка.

Дъд измъкна пистолета, свали предпазителя, прицели се и стреля. Куршумът изхвърли фонтанче пръст пред плъха и посипа козината му. Но вместо да побегне, животинчето се надигна на задни лапи и се втренчи в Дъд с мънистените си очички, отразяващи червените отблясъци на огъня. Божичко, някои ставаха толкова нагли!

— Сбогом, мистър Плъх — каза Дъд и се прицели внимателно.

Бам! Плъхът се преметна и затрепера.

Дъд се приближи и го побутна с тежкия си работен ботуш. Дишайки мъчително, плъхът със сетни сили захапа подметката.

— Копеле — кротко промърмори Дъд и му смаза главата.

Приклекна, загледа се в плъха и кой знае защо си помисли за Рути Крокет, която не носеше сутиен. А като вземеше да се разкарва с прилепнал пуловер, направо й се виждаха зърната на гърдите, щръкнали от триенето във вълнената плетка и ако човек можеше да награби тия цицки и да ги разтърка мъничко, съвсем мъничко, онова пиче щеше да се изпразни като ракета…

Той вдигна плъха за опашката и го полюшна като махало. Какво ще речеш, ако ти го пъхнем тоя плъх в чантичката, Рути? Непреднамерената двусмислица го развесели и той се изкикоти пискливо, клатейки странно, несъразмерната си глава.

Запокити плъха далече навътре в сметището. От замаха се завъртя и зърна нечия фигура на петдесетина крачки от себе си — висок и извънредно мършав силует.

Дъд избърса длани в зеления си панталон, поопъна колана и закрачи нататък.

— Сметището е затворено, мистър.

Човекът се завъртя към него. Заревото на мъждукащия огън огря замислено лице с високи скули. Косата беше бяла, прошарена на места със странно мъжествени стоманеносиви кичури. Непознатият я бе отметнал от високото си восъчнобледо чело като някой от ония педали, пианистите. Очите му събираха червеното сияние на жаравата и изглеждаха кръвясали.

— Тъй ли? — любезно запита човекът и макар да имаше великолепно произношение, в гласа му звучеше лек акцент. Трябва да беше жабар или немчуга. — Дойдох да погледам огъня. Прекрасен е.

— Вярно — рече Дъд. — Тукашен ли сте?

— Да, отскоро съм жител на вашето прекрасно градче. Често ли стреляте по плъховете?

— Доста претрепах напоследък, Навъдили са се с милиони, ситните копелета. Слушайте, вие да не сте онзи, дето купи Марстъновия дом?

— Хищници — каза непознатият и застана с ръце зад гърба. Дъд изненадано забеляза, че тоя тип е съвсем изтупан — с костюм, жилетка и прочие. — Обичам нощните хищници. Плъховете… кукумявките… вълците. Има ли вълци по тия места?

— Тц — каза Дъд. — Преди две години един образ от Дърхам застреля койот. И разни подивели кучета гонят елените.

Непознатият презрително махна с ръка.

— Кучета. Жалки твари, които подвиват опашка и скимтят щом чуят човешки стъпки. Бива ги само да хленчат и да се подмазват. Да се изкормят всички, това бих казал. Да се изкормят всички.

— Е, не съм чак на това мнение — каза Дъд и неуверено пристъпи напред. — Винаги е приятно някой да дойде и да си подрънкаме, разбирате, обаче в неделните дни сметището се затваря в шест, а вече минава девет и половина…

— Несъмнено.

И все пак непознатият не проявяваше намерение да си тръгва. Дъд помисли, че този път печели по точки пред цялото градче. Всички се чудеха кой ли е шефът на онзи Стрейкър, а ето, че той бе узнал пръв — навярно, ако не се брои Лари Крокет, който умееше да си затваря устата. При следващото си посещение в града за патрони при онзи женчо Джордж Мидлър, щеше да каже небрежно: по-миналата вечер срещнах новия тип. Кой? Абе, нали знаеш. Оня, дето купи Марстъновия дом. Свестен образ. Малко на немчуга ми мяза по приказката.

— Спохождат ли ви призраци в старата къща? — запита Дъд, когато дъртакът не благоволи да се разкара.

— Призраци! — Старецът се усмихна, ала в усмивката му имаше нещо заплашително. Навярно така би се усмихвала баракуда. — Не, няма призраци.

Той леко натърти последната дума, сякаш горе можеше да има нещо много по-лошо.

— Ами… късно става и прочие… наистина трябва вече да си ходите, мистър?…

— А ми е толкова приятно да беседвам с вас — каза старецът, като чак сега се обърна напълно към Дъд и го погледна в очите. Очите му бяха раздалечени и все още обрамчени с отблясъци от гаснещата жарава на сметището. Човек не можеше да откъсне поглед от тях, макар че не е прилично да зяпаш някого. — Нямате нищо против да поговорим още малко, нали?

— Не, мисля, че не — отвърна Дъд с глух и далечен глас.

Очите като че се разширяваха, растяха и се превръщаха в мрачни кладенци с огнени ръбове, кладенци, в които можеш да рухнеш и да се удавиш.

— Благодаря — каза непознатият. — Кажете… тази гърбица не ви ли пречи при работа?

— Не — произнесе Дъд все тъй отдалече.

И безсилно си помисли: да пукна, ако не ме хипнотизира. Досущ като онзи тип на панаира в Топшам… как му беше името? Мистър Мефисто. Приспива те и те кара да вършиш разни глупости — да се правиш на пиле, да тичаш като куче или да разправяш какво си правил на шестия си рожден ден. Хипнотизира стария Реджи Сойър и какъв смях падна само…

— А може би ви пречи в други отношения?

— Не… ами то…

Дъд се взираше като омагьосан в бездънните очи.

— Хайде, хайде — ласкаво го подкани старецът. — Приятели сме, нали? Говори, разкажи ми.

— Ами… момичетата… нали ги знаете…

— Разбира се — утешително изрече старецът. — Момичетата ти се надсмиват, нали? Те не знаят колко си мъжествен. Колко си силен.

— Точно така — прошепна Дъд. — Смеят се. Тя се смее.

— Коя е тя?

— Рути Крокет. Тя… тя…

Мисълта отлетя. Дъд не се и опита да я върне. Нямаше значение. Нищо нямаше значение освен сегашния покой. Този прохладен и пълен покой.

— Може би се шегува? Киска се и прикрива устата си с длан? Ръчка приятелките си с лакти, когато минаваш?

— Да…

— Но ти я желаеш — настояваше гласът. — Не е ли така?

— О, да…

— Ще я имаш. Сигурен съм.

Имаше нещо… приятно в това. Стори му се, че чува как в далечината сладки гласове напяват скверни слова. Сребърни звънчета… бели лица… гласът на Рути Крокет. Почти я виждаше как надига с шепи цицките си, кара ги да изхвъркнат от деколтето на пуловера като съзрели бели полукълба и нашепва: Целувай ги, Дъд… хапи ги… смучи ги…

Сякаш се давеше. Давеше се в обрамчените с червено очи.

Когато непознатият пристъпи към него, Дъд разбра всичко и го посрещна с радост, а сетне дойде болката, прекрасна като сребро, зелена като тихи и бездънни води.

9.

Ръката му трепереше и вместо да стиснат бутилката, пръстите му я катурнаха от бюрото. Тя се стовари с глух удар върху зеления килим и остана да лежи там, разливайки с бълбукане спиртното си съдържание.

Отец Калахан изруга и се наведе да я вдигне, преди уискито да се разлее окончателно. И без това не бе останало много. Отново намести спасеното питие върху бюрото (този път далече от ръба) и се запъти към кухнята да потърси под мивката парцала и препарата за чистене на петна. Не биваше мисис Кърлис да открива петно от разсипано уиски край бюрото му. Топлото съчувствие в погледа й бе просто непоносимо през дългите сиви утрини, когато го налягаше униние…

Махмурлук, искаш, да кажеш.

Добре де, тъй да е — махмурлук. Моля, нека да сме начисто. Опознай истината и тя ще те освободи. Ура, да развъртим пестници за истината.

Откри шише с нещо, наречено „Е-Вап“ — звучеше досущ като болезнено повръщане („Е-Вап!“ — изграчи старият пияница, като едновременно се издрайфа и напълни гащите). Взе го и се върна в кабинета. Стъпваше съвсем твърдо. Почти. Гледайте сега, ще мина по тая бяла линия чак до светофара.

За своите петдесет и три години отец Калахан изглеждаше твърде представително. Имаше посребрена коса и ясни сини очи (с червени жилки напоследък), весели ирландски бръчици по слепоочията, волеви устни и още по-волева трапчинка на брадата. Понякога сутрин се гледаше в огледалото и си мислеше, че като навърши шейсет години, ще зареже църквата и ще замине за Холивуд да затъмни славата на Спенсър Трейси.

— Отец Фланаган, къде си, когато ни трябваш? — промърмори той и клекна до бюрото.

Примижа, прочете инструкцията на етикета и сипа две пълни капачки „Е-Вап“ върху петното. Течността веднага се разпени и побеля. При тази гледка отец Калахан леко се разтревожи и пак прочете етикета.

— За най-устойчивите петна — изрече той с мощния, звучен глас, който му бе спечелил невиждана популярност, след като паството дълги години бе слушало горкия стар отец Хюм да фъфли страдалчески през ченетата си, — оставете препарата да действа от седем до десет минути.

Изправи се и пристъпи до прозореца на кабинета, през който се виждаше Елм Стрийт и в далечината тъмнееше силуетът на църквата „Сейнт Ендрю“.

Добре, добре, помисли той. Това е положението идва неделя вечер и пак съм пиян.

Благослови ме, отче, защото съгреших.

Ако караш лека-полека и продължаваш да работиш (в дългите самотни вечери отец Калахан работеше върху своите Записки. Занимаваше се с тях вече почти седем години и уж възнамеряваше да пише книга за католическата църква в Нова Англия, но от време на време подозираше, че така и няма да я напише. Всъщност Записките и алкохолните му проблеми бяха възникнали по едно и също време. Битие 1:1 — „В началото бе уискито и отец Калахан каза: Да бъдат Записките“), почти не усещаш бавното вкореняване на алкохолизма. Можеш да приучиш ръката си да не долавя как олеква бутилката.

Вече цял ден не съм се изповядвал. Беше единайсет и половина, зад прозореца се виждаше само плътен мрак, прорязван единствено от лъча на уличната лампа пред църквата. Сякаш всеки миг под нея щеше да се появи с танцова стъпка Фред Астер — с цилиндър, фрак, гети, бели обувки и бастунче в ръката. Посреща го Джинджър Роджърс. Двамата подхващат валс под звуците на сантименталната песен „И пак Е-Вап ми вдъхва космическа печал“.

Той притисна чело към стъклото и остави красивото си лице, което в някои отношения бе неговото проклятие, да се отпусне в изражение на объркване и умора. Аз съм пияница и калпав свещеник, отче. Зад затворените си клепачи виждаше сумрака на изповедалната кабинка, усещаше как пръстите му открехват малкото прозорче и отмятат завесата от всички тайни на човешката душа, долавяше мириса на лак, на кадифе от скамейките за коленичене и на старческа пот; устата му се изпълваше с блудкава слюнка.

Благослови ме, отче,

(аз счупих камиончето на брат ми, аз напердаших жената, аз надничах през прозореца на мисис Сойър, докато се събличаше, аз измамих, аз имах сладострастни помисли, аз, аз, аз)

защото съгреших.

Отвори очи и Фред Астер все още не се бе появил. Може би точно в полунощ. Сега градчето спеше. Освен…

Надигна поглед. Да, там горе светеше. Помисли си за малката Бауи — не, вече се казваше Макдугьл — признаваща с тънко задъхано гласче, че е удряла бебето си, а когато той запита колко пъти, сякаш усети (едва ли не чу) как в главата й се въртят зъбни колелца и умножават пет по десет или сто по десет. Жалък образец на човешкия род. Калахан лично бе кръстил бебето. Брат во Христе Рандал Макдугъл. Най-вероятно заченат върху задната седалка в колата на Ройс Макдугъл след последната прожекция на лятното кино. Дребно, пискливо създание. Чудеше се дали се е досещала, че в онзи миг му се иска да протегне ръце през прозорчето, да сграбчи оттатък тръпнещата душа и да стиска, да мачка, докато я накара да закрещи. Покаянието ти е шест яки шамара и един хубав ритник по задника. Върви си и не греши повече.

— Тъпо — изрече той.

Ала в изповедалната кабинка не беше само тъпо; не чуждите грехове го потрисаха и тласкаха към широката членска маса на клубовете „Католически свещеници, приятели на шишето“ и „Рицари на Бялото конче“. Смазваше го упоритата, бездушна, устремна машина на църквата, повлякла всички дребни и злобни грехове в безконечната си совалка към небесата. Смазваше го ритуалното примирение със злото в днешната църква, заинтересувана главно от социалните беди; монотонно изричаното покаяние на стари дами, чиито родители някога са говорили европейски езици. Смазваше го реалното присъствие на злото в кабинката — също тъй реално както мирисът на вехто кадифе. Но това бе тъпо, празноглаво зло, за което няма ни отдих, ни прошка. Хрущенето на юмрук върху бебешко лице, срязаната с джобно ножче гума, побоят в бара, слагането на бръснарски ножчета в ябълките за празника на Вси светии, всички гнусотии, които човешкият ум може да избълва от безконечните си лабиринти. Господа, всичко ще се оправи, ако имаме по-добри затвори. По-добри ченгета. По-добра администрация. По-добър контрол над раждаемостта. По-добри методи за стерилизация. По-добри аборти. Господа, ако изтръгнем този зародиш от утробата сред кръв и плетеница от неоформени ръце и крака, той няма да порасне, за да пребие с чук някоя стара дама. Дами, ако вържем този мъж на специален електрифициран стол и го изпечем като пържола в микровълнова фурна, той вече не ще има възможност да измъчва до смърт малки момченца. Сънародници, ако приемете този законопроект за генетичен контрол, аз гарантирам, че никога вече… Мръсотия.

Вече от доста време, може би от три години насам, истинското положение му ставаше все по-ясно. То придобиваше яркост и отчетливост като филм, който бавно идва на фокус, докато всеки образ изпъкне на екрана. Душата му копнееше за предизвикателство. Младите свещеници си имаха противници: расова дискриминация, равноправие за жените и дори за хомосексуалистите; бедност, безумие, престъпност. Не можеше да ги понася. Единствените социално ориентирани свещеници, с които се чувстваше сравнително добре, бяха борците против войната във Виетнам. Сега, след като каузата им бе потънала в забрава, те се събираха да побъбрят за походи и митинги както престарели съпрузи си припомнят медения месец или първото си пътуване с влак. Но Калахан не беше нито млад свещеник, нито стар; озоваваше се в ролята на традиционалист, който вече не може да вярва дори в основата на първоучението. Искаше да поведе дивизия от армията на… на кого? На Бога, на доброто, на правдата, различни названия на едно и също нещо — в битката срещу ЗЛОТО. Искаше комюникета и военни колони, а не да зъзне пред супермаркетите и да раздава позиви за бойкот на салатата или стачка срещу гроздето. Искаше да види ЗЛОТО без измамните му одежди, с открито и пределно ясно лице. Искаше да се вкопчи в него гърди срещу гърди, като Мохамед Али против Джо Фрейзър, „Селтикс“ срещу „Никс“, Яков срещу ангела. Искаше схватката да е чиста, без да му се пречка политиката, която възсядаше всяко обществено движение като уродлив сиамски близнак. Искаше го, откакто пожела да стане свещеник, а призванието му бе дошло още на четиринайсетгодишна възраст с пламенното въодушевление от историята на свети Стефан, първият християнски мъченик, който бил пребит с камъни от тълпата и в мига на смъртта си зърнал Христос. Раят изглеждаше скучен в сравнение с блаженството да се сражаваш — и може би да загинеш — служейки на Спасителя.

Ала сражения нямаше. Имаше само смътни, неопределени сблъсъци, и ЗЛОТО идеше не с едно, а с безброй лица — все кухи и най-често идиотски ухилени, с капещи от устата лиги. Всичко го караше да мисли, че в света изобщо няма ЗЛО, а само зло или може би дори (зло). В пристъпи на съмнение започваше да подозира, че Хитлер е бил просто злобен бюрократ, а самият Сатана — малоумен тип с недоразвито чувство за хумор, от ония, които смятат за безкрайно смешно да подхвърляш на чайките бомбички, обвити с хляб.

Всички велики обществени, морални и духовни сражения на епохите изкипяваха и на дъното оставаше само Санди Макдугъл, която запокитва сополивото си хлапе в ъгъла, а хлапето ще порасне и на свой ред ще запокитва хлапета в ъгъла, безкраен свят, алилуя, хляба насъщен дай ни днес, ама и масълцето не забравяй. Аве Мария, майко Божия, помогни ми да спечеля в това състезание с вехти таратайки.

Всичко бе безнадеждно тъпо. Бе просто ужасяващо с пагубните си последици за всяко смислено определение на живота, а може би дори и на рая. Какво ли пък беше там? Цяла вечност, изпълнена с религиозни лотарии, увеселителни влакчета и небесни надбягвания — това ли?

Погледна към стенния часовник. Шест минути след полунощ, а навън още нямаше и следа от Фред Астер и Джинджър Роджърс. Поне Мики Руни да се беше показал. Нищо де, препаратът сигурно вече бе изсъхнал. Щеше да го изчисти с прахосмукачката, та мисис Кърлис да не гледа с жалостиво лице и животът щеше да продължи. Амин.

1.

Във вторник след третия час Мат отскочи до канцеларията и завари там Бен Миърс.

— Здрасти — каза Мат. — Подранил си.

Бен стана от стола и протегна ръка.

— Семейна черта. Слушай, сигурен ли си, че хлапетата няма да ме изядат?

— Няма страшно — каза Мат. — Идвай.

Видът на Бен леко го изненада. Беше се облякъл с елегантно спортно сако и сив памучен панталон. Удобни, почти неносени обувки. Мат бе канил в училище и други литератори — обикновено те идваха облечени как да е, а понякога направо приличаха на смахнати. Преди година бе помолил една сравнително известна поетеса, която четеше лекции в Мейнския университет, да гостува в класа му и да разкаже за творчеството си. Тя бе пристигнала с панталон за колоездене и обувки с висок ток. Сякаш подсъзнателно заявяваше: вижте ме, аз се преборих със системата. Волна съм като вятъра.

Уважението му към Бен се изкачи с още едно стъпало по-нагоре. След тридесет и три години учителски труд твърдо смяташе, че никой не може да се пребори със системата и да спечели, само наивниците вярваха, че са излезли начело.

— Приятна сграда — каза Бен, докато вървяха по коридора. — Няма нищо общо с гимназията, където учих преди години. Там повечето прозорци приличаха на амбразури.

— Грешка номер едно — поправи го Мат. — Не бива да говориш за сграда. Това е „учебно заведение“. Черната дъска се нарича „нагледно пособие“. А хлапетата са „хомогенен образователен колектив на юношеска възраст“.

— Каква радост за тях — ухили се Бен.

— Голяма радост, нали? Посещавал ли си колеж, Бен?

— Опитах. Специалност изкуствознание. Но там всичко живо си играеше на интелектуална гоненица, изглежда, смятаха, че щом развъртиш срещу ближния бойната томахавка, тутакси ставаш обичан и известен. Затова зарязах учението. Преди да излезе „Дъщерята на Конуей“ по цял ден товарех камиони с кока-кола.

— Кажи го на децата. Ще им бъде интересно.

— Харесваш ли си професията? — запита Бен.

— И още как. Ако не я харесвах, щях да съм пропилял четирийсет години от живота си.

Гръмко отекна звънецът за последния час. Коридорът бе опустял, само един ученик неохотно се влачеше по посока на изрисуваната върху стената стрелка с надпис „Дърводелска работилница“.

— Как сте с наркотиците? — запита Бен.

— Намират се. Като във всяко американско училище. Обаче с пиенето си имаме повече ядове.

— А с марихуаната?

— Лично аз не я смятам за сериозен проблем, а и директорът е на същото мнение, когато обърне две-три чашки. Доколкото знам, преподавателят по професионално ориентиране, един от най-добрите ни учители, от време на време припалва и се отправя към блажените видения. И аз съм опитвал. Ефектът е приятен, но после имам киселини в стомаха.

— И ти ли?

— Шшшт — каза Мат. — Големият брат подслушва навсякъде. Освен това стигнахме до стаята.

— Олеле.

— Не се стягай — рече Мат и го въведе. — Добро утро, приятели — поздрави той двадесетината ученици, вперили погледи в Бен. — Това е мистър Бен Миърс.

2.

Отначало Бен помисли, че е сбъркал къщата.

Беше сигурен, че когато го покани на вечеря, Мат Бърк спомена за малка сива къщичка до червена тухлена сграда, но от прозорците на този дом се лееха ритмите на оглушителен рокендрол.

Потропа с потъмнялото медно чукче, не чу отговор и потропа отново. Този път музиката позатихна и гласът на Мат изрева:

— Отворено е! Влизай!

Бен влезе, като се озърташе любопитно. Входната врата се отваряше право към малко холче, обзаведено в стил „вехт американски битпазар“, сред което биеше на очи невероятно стар телевизор марка „Моторола“. Музиката гърмеше от стереоуредба с четири говорителя.

От кухнята изскочи Мат, пременен с червено-бяла карирана престилка. Подир него долетя ароматът на сос за спагети.

— Извинявай за шума — каза Мат. — Малко недочувам. Затова го засилвам.

— Приятна музика.

— Падам си по рока още от времето на Бъди Холи. Чудесна музика. Гладен ли си?

— Аха — каза Бен. — Още веднъж благодаря за поканата. Откакто пристигнах в Сейлъм’с Лот, май съм изял повече, отколкото за последните пет години.

— Тукашните хора са дружелюбни. Надявам се, че нямаш нищо против да вечеряме в кухнята. Преди два месеца един пътуващ антиквар ми предложи двеста долара за масата в столовата. Още не съм намерил време да купя нова.

— Не възразявам. Аз съм кухнеядец от стар кухнеядски род.

Кухнята беше педантично чиста. На малката печка с четири плочи къкреше тенджерка със сос, а спагетите вдигаха пара в голяма цедка над мивката. Върху сгъваема масичка бяха подредени разнокалибрени чинии и чаши с образи на герои от мултфилми — чаши от конфитюр, развеселено помисли Бен. С тази мисъл последните задръжки изчезнаха и той се почувства у дома.

— В шкафчето над мивката има бърбън, уиски и водка — каза Мат и за по-сигурно посочи с ръка. — В хладилника ще се намери и нещичко за коктейли. Но се боя, че ако искаш нещо по-специално…

— За мен бърбън и чиста вода.

— Самообслужвай се. Аз ще сервирам тоя буламач.

Докато си наливаше, Бен каза:

— Харесаха ми твоите хлапета. Задаваха умни въпроси. Трудни, но умни.

— Като например откъде си намирате идеи? — запита Мат, имитирайки съблазнителното детинско глезене на Рути Крокет.

— Тя е парче и половина.

— Споделям оценката. В хладилника зад ананасовите резени има бутилка „Лансърс“. Купих я специално за случая.

— Слушай, не трябваше…

— Я стига, Бен. Да не мислиш, че в Лот всеки ден ни гостуват знаменити писатели?

— Звучи малко екстравагантно.

Бен допи питието, пое от Мат чиния спагети, заля ги със сос и се зае да ги намотава на вилицата.

— Фантастично — възкликна той. — Мамма миа!

— Естествено — кимна Мат.

Бен сведе очи към чинията си, която се бе изпразнила с поразителна бързина. Малко засрамен, той избърса устни.

— Още малко?

— Половин чиния, ако може. Спагетите са страхотни.

Мат му поднесе препълнена чиния.

— Ако не ги изядем, котаракът ще им види сметката. Пустото му животно вече тежи десет кила и едва се дотътря до паничката.

— Господи, как не съм го видял досега?

— Скитосва — усмихна се Мат. — Роман ли пишеш сега?

— Литературно-документален — каза Бен. — Между нас казано, пиша го за пари. Изкуството е чудесно нещо, но ми се иска поне веднъж и аз да ударя голямата печалба.

— И какви са изгледите?

— Мрачни.

— Да минем в хола — предложи Мат. — Там креслата са на буци, но все ще ни е по-удобно, отколкото върху тия кухненски столове на мъченията. Нахрани ли се?

— Иска ли питане?

В хола Мат зареди автоматичния грамофон с камара плочи и се захвана да пали огромна лула от възловата кратунка. След като се справи що-годе задоволително с начинанието (седнал сред грамаден облак дим), той погледна Бен.

— Не, оттук не се вижда.

Бен рязко извърна глава.

— Какво?

— Марстъновият дом. Обзалагам се на пет цента, че заради него гледаше през прозореца.

— Пасувам — отвърна Бен с нервен смях.

— За градче като нашето ли пишеш?

— За градчето и хората — кимна Бен. — Описвам поредица от сексуални убийства и наранявания. Ще започна с едно от тях и ще го развия до най-малки подробности от началото до края. Ще натрия носа на читателя в цялата мръсотия. Тъкмо бях почнал да нахвърлям плановете за този епизод, когато изчезна Ралфи Глик и това ме… е, потресе ме доста дълбоко.

— Изчезванията от трийсетте години ли си взел за основа?

Бен го погледна изпитателно.

— Знаеш ли нещо за тях?

— О, да. Както и мнозина от по-старите кореняци. По онова време още не бях в Лот, но Мейбъл Уъртс, Глинис Мейбъри и Милт Кросън помнят всичко. Някои от тях вече са си направили изводи.

— Какви изводи?

— Не се занасяй, Бен. Изводите са очевидни, нали?

— Навярно имаш право. Когато къщата е била обитавана, за десет години са изчезнали четири хлапета. Отминават трийсет и шест години, горе пак се заселват хора и тутакси изчезва Ралфи Глик.

— Мислиш ли, че е съвпадение?

— Предполагам — предпазливо каза Бен. В ушите му сякаш отекваше предупреждението на Сюзън да внимава. — И все пак е странно. Просто за сравнение прегледах всички броеве на „Бележник“ от 1939 до 1970 година. Изчезнали са три хлапета. Едното избягало от къщи и по-късно го открили да работи в Бостън — било на шестнайсет, но изглеждало по-голямо. Второто било извадено от водите на Андроскогин след едномесечно търсене. А третото се оказало закопано край шосе 116 недалече от Гейтс Фолс, изглежда, е било блъснато от невнимателен шофьор. И трите случая са ясни.

— Може би и сегашното изчезване ще се изясни.

— Може би.

— Но не ти се вярва. Какво знаеш за онзи Стрейкър?

— Нищичко — каза Бен. — И даже не съм сигурен дали искам да го видя. В момента съм се заел доста успешно с книгата, а тя е свързана с определена представа за Марстъновия дом и неговите обитатели. Току-виж съм изхвръкнал от релсите, ако открия, че Стрейкър е най-обикновен търговец, в което всъщност не се и съмнявам.

— Мисля, че няма такава опасност. Знаеш ли, той днес откри магазина. Доколкото чух и Сюзи Нортън е наминала с майка си… по дяволите, почти цялата женска половина от градчето отскочи дотам да хвърли едно око. Според безупречната информация на Дел Марки, даже Мейбъл Уъртс докуцукала до центъра. Казват, че Стрейкър бил поразителен. Наконтен, изключително любезен и напълно плешив. Отгоре на всичко — очарователен. Даже успял да продаде туй-онуй.

Бен се усмихна.

— Чудесно. А видял ли е някой и втория човек?

— Предполага се, че е на делова обиколка.

— Защо да се предполага?

Мат смутено сви рамене.

— Не знам. Сигурно цялата работа е съвършено нормална, но Марстъновият дом ме тревожи. Двамата сякаш специално са го търсили. Както казваш, той е като идол, приклекнал високо над хълма.

Бен кимна.

— А на всичко отгоре, ето че пак изчезва дете — продължаваше Мат. — Да не забравяме и брат му Дани. Починал в полунощ. От злокачествена анемия.

— Какво странно има в това? Вярно, голямо нещастие, но…

— Бен, моят домашен лекар е младеж на име Джими Коди. Преподавал съм му навремето. Беше страхотен хулиган, но стана добър лекар. Ще ти кажа нещо, обаче между нас да си остане. Клюка е. Непотвърден слух.

— Разбрано.

— Посетих го за преглед и между другото споменах, че тая история с малкия Глик е направо жесток удар за родителите, особено след изчезването на по-малкия. Джими ми каза, че с Джордж Горби са обсъждали заболяването. Момчето несъмнено било анемично. Според него момче на тая възраст трябвало да има от осемдесет и пет до деветдесет и осем на сто червени кръвни телца. А при Дани били спаднали на четиридесет и пет процента.

— Ужас — възкликна Бен.

— Биели му витамин B12, хранели го с телешки черен дроб и изглежда, че му се отразявало добре. Канели се да го изпишат на другия ден. И ненадейно момчето пада мъртво.

— Гледай да не те чуе Мейбъл Уъртс — каза Бен. — Ще вземат да й се привиждат диваци с отровни стрели из парка.

— Само на теб го казвам. И не възнамерявам да споделям с никой друг. Впрочем, на твое място бих си мълчал за темата на книгата. Ако те пита Лорета Старчър, кажи, че пишеш за архитектурата.

— Вече получих подобен съвет.

— От Сюзън Нортън, несъмнено.

Бен погледна часовника си и стана.

— Добре, че спомена Сюзън…

— Паунът разперва опашка — усмихна се Мат. — Всъщност и аз трябва да отскоча до училището. Репетираме трето действие на училищната пиеса, актуална съвременна комедия, озаглавена „Проблемите на Чарли“.

— И с какво си има проблеми?

— С младежките пъпки — ухили се Мат.

Докато крачеха към вратата, Мат смъкна от закачалката вехто университетско яке, Бен си помисли, че прилича не толкова на саможив преподавател по английски, колкото на застаряващ треньор по лека атлетика. Издаваше го само лицето — интелигентно, но мечтателно и някак невинно.

— Слушай — каза Мат, когато излязоха навън, — имаш ли планове за петък вечер?

— Не знам — поколеба се Бен. — Мислех да идем на кино със Сюзън. Тук май няма какво друго да прави човек.

— Аз мога да измисля нещо по-интересно — каза Мат. — Да оформим тричленна делегация и да отидем до Марстъновия дом за среща с новия собственик. От името на градската общественост, разбира се.

— Естествено — кимна Бен. — Нормална проява на любезност, нали?

— Както нашите прадеди са впрягали каруцата да поздравят новия съсед — потвърди Мат.

— Ще спомена на Сюзън. Мисля, че ще й хареса.

— Добре.

Докато ситроенът се отдалечаваше с тихо бръмчене, Мат размаха ръка. Бен му отвърна с двукратно натискане на клаксона, сетне червените светлини на колата изчезнаха зад завоя.

Мат постоя на верандата почти цяла минута след като шумът на двигателя бе заглъхнал. Стоеше с ръце в джобовете и гледаше към къщата върху хълма.

3.

В четвъртък вечер нямаше репетиция и около девет часа Мат отскочи да изпие две-три бири при Дел. Щом онзи проклетник Джими Коди не искаше да му предпише нещо против безсъницата, щеше да се заеме със самолечение.

В почивните дни на оркестъра клиентелата беше оскъдна. Мат зърна само трима познати: Крейг Невестулката с чаша бира в ъгъла; Флойд Тибитс, навъсен като буреносен облак (тази седмица бе разговарял три пъти със Сюзън — два пъти по телефона и веднъж насаме в хола на семейство Нортън, но нито един от разговорите не бе минал успешно) и Майк Райърсън, облегнат на стената в едно от крайните сепарета.

Мат се приближи към бара, където Дел Марки бършеше чаши и гледаше по телевизията „Железният човек“.

— Здрасти, Мат. Как я караш?

— Горе-долу. Тая вечер май няма навалица.

Дел сви рамене.

— Ъхъ. Лятното кино в Рейтс Фолс прожектира филм с мотоциклети и пукотевица. Няма как да ги конкурирам. Чаша или каничка?

— Нека да е каничка.

Дел наля, махна пяната и добави още пет сантиметра. Мат плати и след кратко колебание се отправи към сепарето на Майк. Както почти всички младежи в градчето, Майк бе минал през неговите уроци по английски и Мат го харесваше. При средните си способности момчето бе показвано много добри резултати, защото се стараеше, а когато не разбираше нещо, питаше и разпитваше, докато му стане ясно. Освен това имаше ведро, искрящо чувство за хумор и приятна самобитност, която го правеше любимец на преподавателите.

— Здрасти, Майк — каза Мат. — Може ли да седна при теб?

Майк Райърсън вдигна очи и Мат усети как изненадата го разтърсва като електрически шок. Първата му реакция бе: Наркотици. От най-тежките.

— Разбира се, мистър Бърк. Сядайте.

Гласът му звучеше безжизнено. Върху ужасяващото пепеляво лице изпъкваха тъмните кръгове под очите. Самите очи изглеждаха разширени и трескави. В сумрака на кръчмата ръцете му бавно пълзяха по масата като ръце на призрак. Чашата бира стоеше недокосната пред него.

— Как си, Майк? — запита Мат и си наля бира, като се мъчеше да овладее треперещите си ръце.

Животът му открай време бе приятно умерен, като диаграма с леки повишения и спадове (а дори и спадовете съвсем се бяха загладили след смъртта на майка му преди тринайсет години). Едно от малкото нарушения на този покой бе мисълта за печалната съдба на някои негови ученици. Били Ройко, загинал при падане на хеликоптер във Виетнам два месеца преди да подпишат примирието; Сали Гриър, една от най-умните и весели ученички, убита от пияния си приятел, когато му казала, че иска да скъсат; Гари Колман, ослепял от някаква загадъчна атрофия на очния нерв; Дъг Мейбъри, единственото свястно момче в целия си малоумен род — удавен на плажа Олд Орчард; и плюс всичко това — наркотиците, малката смърт. Не всички нагазили във водите на Лета потъваха окончателно, ала не бяха и малко — хлапета, превърнали сънищата в насъщен хляб.

— Как съм ли? — бавно изрече Майк. — Не знам, мистър Бърк. Не много добре.

— С какъв боклук си се натъпкал, Майк? — кротко запита Мат.

Майк го изгледа озадачено.

— Наркотик — поясни Мат. — Фенамин? ЛСД? Кокаин? Или…

— Не съм взимал наркотик — каза Майк. — Мисля, че съм болен.

— Наистина ли?

— Никога не съм опитвал сериозно — каза Майк и думите сякаш му струваха огромни усилия. — Само марихуана, ама то беше преди четири месеца. Болен съм… май от понеделник. Разбирате ли, в неделя вечерта заспах на Хармони Хил. Събудих се чак в понеделник сутринта. — Той бавно поклати глава. — Чувствах се като пребит. И досега не мога да се оправя. С всеки ден май става по-зле.

Майк въздъхна и свистенето на въздуха в гърлото му го разтърси цял като съсухрено листо върху ноемврийски клен. Разтревоженият Мат се приведе напред.

— Значи е станало след погребението на Дани Глик?

— Аха. — Майк отново го погледна. — Върнах се да довърша работата, обаче след като всички си тръгнаха, онзи шибан… извинявайте, мистър Бърк… Роял Сноу така и не се появи. Чаках го дълго и сигурно тогава ме е прихванало, защото оттам насетне всичко е… ох, главата ме боли. Трудно ми е да мисля.

— Какво си спомняш, Майк?

— Какво си спомням ли?

Майк надникна в златистите дълбини на бирената чаша и се загледа в мехурчетата, които се откъсваха от стените, за да изплуват и да изчезнат.

— Спомням си, че пях — каза той. — Най-сладката песен, която някога съм чувал. И сякаш… сякаш се давех. Но приятно. Само да не бяха очите. Очите.

Той стисна лактите си с длани и замълча; Мат се приведе напред.

— Чии очи?

— Бяха червени. О, страшни очи.

— Чии?

— Не помня. Нямаше очи. Сънувал съм. — Майк прогони мисълта и Мат сякаш усети физическото му усилие да го стори. — Нищо не помня за неделната нощ. В понеделник сутринта се събудих на голата земя и отначало даже не можах да се изправя, толкова бях уморен. Но накрая станах. Слънцето изгряваше и се боях да не би да ме изгори. Затова отидох в горичката край потока. Уморен бях. Ох, ужасно уморен. И пак заспах. Спах до… о, до четири или пет следобед. — Смехът му прозвуча тихичко, като шумолене на смачкана хартия. — Когато се събудих, целият бях в листа. Обаче се чувствах малко по-добре. Станах и се върнах при камионетката. — Майк бавно прокара длан по лицето си. — А с малкия Глик трябва да съм приключил в неделя вечер. Смешна работа, изобщо не си спомням.

— Какво си приключил?

— Гробът беше заровен, нищо, че Роял го нямаше. Изравнен, покрит с чимове и прочие. Хубава работа. Не помня как съм я свършил. Трябва да съм бил много болен.

— Къде беше в понеделник вечерта?

— У дома. Къде другаде?

— Как се чувстваше във вторник сутринта?

— Изобщо не се събудих. Проспах целия ден. Събудих се чак вечерта.

— Как беше тогава?

— Ужасно. Краката ми бяха като гумени. Опитах да си налея чаша вода и едва не паднах. За да ида до кухнята, трябваше да се подпирам на стените. Бях слаб като новородено коте. — Майк се намръщи. — За вечеря си отворих консервирана яхния, обаче не можах да хапна. Само като я гледах и ми призляваше. Както става след жестоко преливане.

— Нищичко ли не хапна?

— Помъчих се, но повърнах. Обаче ми стана малко по-добре. Излязох и се поразходих. После се върнах да си легна. — Пръстите му обикаляха по старите кръгли петна от чаши върху масата. — Преди да си легна, ме хвана страх. Като малко дете след приказки за Страшко и Торбалан. Обиколих и проверих дали всички прозорци са затворени. После си легнах, без да гася лампите.

— А вчера сутринта?

— Ммммм? Не… събудих се чак снощи в девет. — Отново същият тих хартиен смях. — Спомням си, помислих, че ако я карам така, май изобщо няма да се събуждам. А това е, когато човек умре.

Мат го гледаше мрачно, Флойд Тибитс стана, пусна в грамофона четвърт долар и взе да избира песен.

— Странно — каза Майк. — Когато се събудих, прозорецът на спалнята беше отворен. Сигурно сам съм го сторил. Сънувах… някой стоеше навън и аз станах… станах да го пусна вътре. Както бих сторил за стар приятел, който е измръзнал или… или гладен.

— Кой беше?

— Аз просто сънувах, мистър Бърк.

— Но кого видя в съня си?

— Не знам. Канех се да хапна нещо, но само като си помислих и ми се придрайфа.

— Какво направи после?

— Гледах телевизия, докато свърши предаването на Джони Карсън. Стана ми малко по-добре. После си легнах.

— Затвори ли прозорците?

— Не.

— И спа цял ден?

— Събудих се по залез слънце.

— Слаб?

— Нямам думи. — Майк притисна лицето си с длан. Толкова ми е зле! — пресекливо възкликна той. — Хванал съм грип или нещо подобно, нали, мистър Бърк? Нали не е по-тежко заболяване?

— Не знам — каза Мат.

— Мислех, че една-две бири ще ми дойдат добре, но не мога да пия. Опитах и още първата глътка ме задави. Цялата седмица… всичко е като в кошмар. И се страхувам. Ужасно се страхувам.

Майк закри лицето си с длани и Мат разбра, че младежът плаче.

— Майк?

Мълчание.

— Майк. — С внимателни движения Мат отдръпна дланите му. — Искам тази вечер да дойдеш при мен. Ще спиш в гостната. Съгласен ли си?

— Добре. Все ми е едно — отвърна Майк и апатично избърса очите си с ръкав.

— А утре искам да дойдеш с мен при доктор Коди.

— Добре.

— Хайде. Да вървим.

Ставайки, Мат помисли дали да не се обади на Бен Миърс, но реши, че няма смисъл.

4.

— Влез — подвикна Майк Райърсън, когато Мат почука на вратата.

Мат влезе с пижама в ръцете.

— Малко ще ти е голяма, но…

— Няма нищо, мистър Бърк. Не спя с пижама. Майк беше по слипове и Мат видя, че цялото му тяло е ужасяващо бледо. Дъгите на ребрата изпъкваха под восъчната кожа.

— Завърти си главата, Майк. Насам.

Майк покорно извърна глава.

— Майк, откъде имаш тези белези?

Ръката на Майк докосна шията под ъгъла на челюстта.

— Не знам.

Мат се озърна неспокойно. После пристъпи към прозореца. Беше здраво затворен, но въпреки това той го побутна напред-назад с треперещи ръце. Отвън мракът се притискаше към стъклото.

— Повикай ме, ако през нощта имаш нужда от нещо. Каквото и да било. Даже ако сънуваш кошмар. Ще ме повикаш ли, Майк?

— Да.

— Говоря сериозно. Каквото и да било. Аз спя в края на коридора.

— Добре.

Колебливо, с чувството, че би трябвало да стори още нещо, Мат излезе от стаята.



5.

Изобщо не можа да заспи и единственото, което го удържаше да не позвъни на Бен Миърс, бе мисълта, че в пансиона на Ева всички са си легнали. Повечето наематели бяха възрастни и телефонният звън нощем означаваше, че някой е умрял.

Лежеше неспокойно и гледаше как светещите стрелки на будилника бавно пълзят от единайсет и половина към дванайсет. Наоколо цареше неестествена тишина — може би защото съзнателно дебнеше да чуе и най-лекия шум. Къщата беше стара и солидна, скърцането и пукотът на улягащи стени бяха отминали преди много години. Не се чуваше нищо освен цъкането на будилника и тихият шепот на вятъра отвън. В делничните вечери по Тагарт Стрийм Роуд не минаваха окъснели коли.

Това, което си мислиш, е чиста лудост.

Но малко по малко недоверието му се пропукваше. Естествено, като литератор най-напред бе помислил тъкмо за това, след като Джими Коди му описа заболяването на Дани Глик. Когато го спомена, и двамата се разсмяха. Може би сега щеше да си понесе наказанието за смеха.

Драскотини ли? Ония белези не бяха драскотини. Убождания бяха.

Човек научаваше отрано, че подобни неща са невъзможни; че случки като в „Кристабел“ на Колридж или в злокобните приказки на Брем Стоукър са само плод на развинтена фантазия. Разбира се, чудовища съществуваха — хора от шест държави с пръст върху термоядрения спусък, масови убийци, мъчители на деца. Но не това. Човек си има здрав разум. Дяволският знак върху женска гръд е просто бенка; човекът, който възкръснал от гроба и застанал пред жена си в погребални одежди, всъщност е страдал от локомоторна атаксия; таласъмът, който се криви и танцува в ъгъла на детската спалня, е най-обикновено смачкано одеяло. Някои църковници твърдяха даже че Бог, този престарял добър магьосник, вече е мъртъв.

Беше изцеден, почти съвсем обезкръвен. Никакъв звук от края на коридора. Спи като камък, помисли Мат. Е, защо пък не? Нали затова бе поканил Майк — поне една нощ да поспи спокойно, без да го тормозят… кошмари? Мат стана от леглото, щракна лампата и пристъпи към прозореца. Оттук се виждаше само връхчето на Марстъновия дом, посребрено от лунните лъчи.

Страх ме е.

Не, по-лошо — примираше от страх. През ума му прелитаха средствата за защита от немислимата болест: чесън, нафора, светена вода, разпятие, роза, течаща речна вода. Не разполагаше с никакъв свещен предмет. Беше методист, но не ходеше на черква и тайничко смяташе, че пастор Джон Грогинс е най-тъпият задник в целия западен свят.

Единственият религиозен предмет в къщата беше… От безмълвния дом долетяха тихо, но съвършено ясно думите, изречени от Майк Райърсън безизразно, като насън:

— Да. Влез.

Дъхът на Мат секна, после излетя навън с беззвучното свистене на сподавен вопъл. Призляваше му от страх. Стомахът му тегнеше като олово. Тестисите му се свиваха нагоре. Боже милостиви, що за твар канеха в неговия дом?

В тишината откъм гостната се прокрадна скърцането на прозоречна дръжка. После шум от триене на дърво в дърво — повдигаха прозореца.

Можеше да слезе. Да изтича и да грабне Библията от скрина в хола. Да се втурне обратно и да нахълта в гостната с високо вдигната Библия: В името на Отца и Сина, и Светия дух, повелявам ти да изчезнеш…

Но кой беше вътре?

Повикай ме, ако през нощта имаш нужда от нещо.

Но аз не мога, Майк. Стар съм. Страхувам се.

Нощта нахлу в главата му и сътвори сборище от кошмарни образи, танцуващи из сенките. Бели клоунски лица, огромни очи, остри зъби, силуети, които изплуват от сенките с дълги бели ръце и посягат към… към…

От гърдите му се изтръгна разтреперан стон и той оброни лице върху дланите си.

Не мога. Страхувам се.

Не би могъл да стане дори ако бронзовата дръжка на собствената му врата почнеше да се завърта. Парализиран от страх, той безумно съжаляваше, че снощи бе отишъл при Дел.

Страхувам се.

И сред страхотното натегнало безмълвие на къщата, докато седеше безпомощно на леглото с длани върху лицето, той чу звънкия, нежен и злобен смях на дете… а сетне мляскане.