Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

35.

— Калахан е изчезнал — глухо каза Джими, след като бяха претърсили цялата къща.

Бен се насили да изрече неизбежното:

— Станал е плячка на Барлоу.

Сведе очи към пречупения кръст, който държеше. Вчера този кръст висеше върху гърдите на Калахан. Това бе единствената следа от свещеника. Бяха го намерили край телата на съпрузите Петри, които наистина се оказаха мъртви. Главите им бяха блъснати една в друга с чудовищна, премазваща сила. Бен си спомни за неестествената енергия на мисис Глик и потръпна.

— Хайде — каза той на Джими. — Трябва да ги покрием. Обещах.



36.

Смъкнаха калъфа от канапето в хола и прикриха труповете. Бен се мъчеше да не мисли какво правят, но това бе невъзможно. Когато свършиха, изпод веселите шарки на калъфа продължаваше да стърчи изпъната ръка — по изящния лакиран маникюр се познаваше ръката на Джун Петри — и той я прибута отдолу с крак, бърчейки лице от усилието да потисне бунта на стомаха си. Очертанията на труповете под покривалото личаха недвусмислено и му напомниха за вестникарските снимки от Виетнам — бойно поле, осеяно с трупове, сред които неколцина войници мъкнат ужасния си товар в черни гумени чували; чувалите нелепо приличаха на калъфи, в каквито се носят стикове за голф.

Взеха по наръч ясенови цепеници и слязоха в мазето.

Мазето бе царство на Хенри Петри и отлично отразяваше характера му: над работния кът бяха закрепени в идеално права линия три мощни лампи с широки тенекиени абажури, които хвърляха ярка светлина над хобелмашината, банцига, струга и шмиргела. Бен забеляза недовършена къщичка за птици. Навярно Хенри Петри бе искал да я закачи в задния двор идната пролет. Работният чертеж беше грижливо разгънат върху тезгяха, притиснат в четирите ъгъла с парчета струговано желязо. Къщичката беше полуготова — старателна, но лишена от фантазия работа, която щеше да остане завинаги недовършена. Макар че подът беше чисто изметен, из въздуха се носеше приятен и носталгичен мирис на стърготини.

— Няма да стане — каза Джими.

— Знам — отвърна Бен.

— Дърва за зимата — презрително изсумтя Джими и с трясък стовари цепениците на пода.

Дървата се пръснаха безредно, като в игра на клечки. Джими избухна в писклив истеричен смях.

— Джими…

Но смехът заглушаваше думите на Бен като звън на скъсани струни за пиано.

— Ще идем да сложим край на бедствието с камара цепеници от задния двор на Хенри Петрм. Дали да не добавим крака от столове и бухалки за бейзбол?

— Джими, какво друго можем да сторим?

Джими го погледна и се овладя с явно усилие.

— Да си поиграем на съкровище — каза той. — Отмери четиридесет крачки в северното пасище на Грифън и надникни под големия камък. Ха! Господи. Можем да напуснем града. Това можем.

— Да се предадем? Това ли искаш?

— Не. Но не е задължително да свършим всичко днес, Бен. Ще минат седмици, преди да открием всички, ако изобщо ги открием. Можеш ли да издържиш това? Ще понесеш ли да вършиш… да вършиш онова, което стори със Сюзън, още хиляда пъти? Да ги измъкваш с писъци и борба от гардероби и вонящи дупки само за да забиеш кол в гръдния кош на всеки един и да разкъсаш сърцето. Ще можеш ли да го вършиш до ноември, без да се смахнеш?

Бен си помисли за това и се блъсна в плътна стена — мозъкът му отказваше да го осъзнае.

— Не знам — каза той.

— Добре де, ами хлапето? Мислиш ли, че ще издържи? Дотогава ще е само за лудницата. А Мат ще е мъртъв. Гарантирам. И какво ще правим, когато щатските ченгета се зачудят какви дяволии стават в Сейлъм’с Лот и вземат да душат наоколо? Какво ще им кажем? „Ако обичате, изчакайте да наръгам и тоя кръвопиец.“ Тъй ли да речем, Бен?

— Откъде да знам, по дяволите? Кой от нас е имал време да поседне и да размисли?

Двамата едновременно осъзнаха, че са опрели гърди в гърди и крещят с всичка сила.

— Хей — рече Джими. — Хей.

Бен наведе глава.

— Извинявай.

— Не, аз съм виновен. Живеем в ужасно напрежение… Барлоу сигурно би казал, че навлизаме в ендшпила.

Джими разроши с пръсти рижата си коса и се огледа разсеяно. Изведнъж погледът му се прикова към нещо до чертежа и той посегна натам. Дърводелски молив.

— Може би така ще е най-добре — промърмори той.

— Какво?

— Остани тук, Бен. Заеми се с коловете. Щом ще го правим, поне да е с научни методи. Ти си производственото звено. Аз и Марк поемаме изследователската дейност. Тръгваме из града да ги търсим. И ще ги намерим, както намерихме Майк. Ще отбелязвам скривалищата с дърводелския молив. А утре — коловете.

— Няма ли да видят знаците и да избягат?

— Не ми се вярва. Мисис Глик не изглеждаше твърде съобразителна. Мисля, че ги движи не толкова разсъдъкът, колкото инстинктът. След време може да поумнеят, да свикнат да се укриват по-умело, но смятам, че засега ще е като стрелба по вързани зайци.

— Защо да не отида аз?

— Защото познавам града и всички ме знаят — както знаеха баща ми. Днес живите в Лот са се укрили по домовете си. Ако почукаш, няма да ти отворят. А мене ще ме приемат почти всички. Освен това знам за някои от скривалищата. Знам къде се свират пияниците из Блатата и накъде водят калните пътечки. Ти не знаеш. Ще можеш ли да се справиш със струга?

— Да — каза Бен.

Естествено, Джими бе прав. И все пак Бен се почувства виновен, когато въздъхна с облекчение при мисълта, че не трябва да тръгва срещу ония.

— Добре тогава. Хващай се на работа. Вече минава пладне.

Бен пристъпи към тезгяха, после пак се обърна.

— Ако почакаш половин час, ще можеш да вземеш пет-шест готови кола.

Джими се поколеба и наведе очи.

— Ъ-ъ-ъ… мисля, че утре… утре ще е…

— Добре — каза Бен. — Тръгвай. Слушай, защо не се върнеш към три часа? Дотогава училището вече ще е празно и ще можем да го претърсим.

— Прав си.

Джими обърна гръб на работния кът и закрачи към стъпалата. Нещо — недооформена мисъл или може би прозрение — го накара да се озърне. Видя Бен, приведен над струга под яркия блясък на редицата от лампи.

Имаше нещо… но бе отлетяло.

Той тръгна обратно.

Бен изключи струга и вдигна глава.

— Сети ли се нещо?

— Да — каза Джими. — Беше ми на езика. Обаче там си остана.

Бен учудено сбръчка чело.

— Когато се озърнах откъм стъпалата и те видях, нещо ми прещрака в главата — обясни Джими. — Но го изтървах.

— Важно ли беше?

— Не знам.

Джими смутено пристъпи от крак на крак. Искаше му се да върне спомена. Имаше нещо важно в образа на Бен, прегърбен над струга под блясъка на лампите. Не, безполезно. От усилието мисълта само се губеше още повече.

Той се изкачи нагоре, но на последното стъпало спря да се озърне още веднъж. Образът му се стори мъчително познат, ала идеята не се завърна. Джими прекоси кухнята, излезе и се качи в колата. Дъждът продължаваше да отслабва.

37.

Колата на Рой Макдугъл стоеше край фургона и присъствието й тук в делничния ден накара Джими да заподозре най-лошото.

Двамата с Марк излязоха. Джими носеше черната си чанта. Натисна звънеца, но не чу нищо и почука. Ударите не привлякоха ничие внимание — нито във фургона на Макдугъл, нито в съседната каравана, от която ги деляха само двайсетина метра. До нея също имаше кола.

Джими натисна дръжката, но вратата се оказа залостена.

— Чукът е в колата, на задната седалка — каза той.

Марк изтича за чука и Джими строши стъклото на малкото прозорче върху вратата. Провря ръка през него и дръпна резето. Влязоха.

Веднага познаха миризмата и Джими усети как ноздрите му се свиват, опитвайки да я прогонят. Не беше толкова силна, както в мазето на Марстъновия дом, но си оставаше все тъй дълбоко противна — воня на гнилоч и мъртвило. Влажно, тлетворно зловоние. Джими неволно си спомни как като момче обикаляше с приятелите си на велосипед из околностите всяка пролет. Събираха подалите се изпод снега бутилки от бира и безалкохолни напитки. В една от тях (бутилка от оранжада) бе видял дребна, полуразложена полска мишка — привлечено от сладкия сок, животинчето не бе успяло да се измъкне. Джими тутакси бе повърнал от миризмата. Сегашната воня напомняше онази — отвратителна ферментирала смес от нещо сладникаво и нещо прогнило-кисело. Повдигаше му се.

— Тук са — каза Марк. — Някъде наблизо.

Претърсиха жилището методично — кухнята, столовата, дневната, двете спални. Пътьом отваряха шкафовете. За момент Джими помисли, че са открили нещо в единия гардероб, но то се оказа куп мръсни дрехи.

— Няма ли мазе? — запита Марк.

— Не, но отдолу може да има място.

Излязоха, заобиколиха и видяха малка вратичка, вградена в евтините бетонни основи на фургона. Беше заключена със стар катинар. С пет яки удара на чука Джими го разби и когато бутна вратата навътре, вонята ги лъхна с пълна сила.

— Там са — каза Марк.

Надничайки в полумрака, Джими различи три чифта крака. Едните бяха обути в груби работни обуща, другите с чехли, а третите — съвсем мънички крачета — бяха боси. Телата лежаха едно до друго като жертви на бойни действия.

Семейна сцена, тъпо помисли Джими. Къде сте сега, журналисти от „Ридър’с дайджест“? Обзе го чувство за нереалност. Бебето, помисли той. Как можем да сторим това с невръстно бебе?

Надраска с дърводелския молив кръст върху вратичката и вдигна строшения катинар.

— Да вървим по-нататък.

— Почакай — каза Марк. — Нека да издърпам някой от тях.

— Да издърпаш някой ли?… Защо?

— Може дневната светлина да ги убие — обясни Марк. — Може би ще си спестим работата с коловете.

Джими се обнадежди.

— Да, добре. Кого?

— Не бебето — побърза да отговори Марк. — Мъжа. Ти го хвани за единия крак.

— Добре — повтори Джими.

Устата му бе пресъхнала като памук и когато преглътна, нещо прещрака в гърлото му.

Марк пропълзя по корем и навяните вътре сухи листа запращяха под тежестта му. Хвана едната обувка на Рой Макдугъл и задърпа. Борейки се с клаустрофобията, Джими се вмъкна до него. Гърбът му се триеше в ниския таван. Хвана другия крак и заедно изтеглиха тялото под ясната дневна светлина и едва ромолящия дъждец.

Онова, което последва, бе почти непоносимо. Още щом светлината обля Рой Макдугъл, той взе да се гърчи като че сънуваше кошмар. От порите му избиваше пара и влага, кожата жълтееше и провисваше. Очите се въртяха под затворените клепачи. Краката му бавно и сънливо ритаха сред мокрите листа. Горната му устна се повдигна, разкривайки зъби като на едро куче — германска овчарка или коли. Ръцете му бавно се мятаха, пръстите се свиваха и отпускаха. Едната ръка се плъзна по ризата на Марк и момчето отскочи с вик на отвращение.

Рой се превъртя по корем и бавно запълзя към укритието, дълбаейки с ръце, колене и лице бразди в меката пръст. Джими забеляза, че още при първото докосване на светлината тялото бе започнало да диша пресекливо, сякаш страдаше от синдрома на Чийн-Стоукс; щом Макдугъл се озова на сянка, дишането тутакси престана. Изчезна и влагата по кожата му.

Когато се добра до предишното място, Макдугъл легна възнак и замръзна неподвижно.

— Затвори — задавено избъбри Марк. — Моля ти се, затвори.

Джими затвори вратичката и как да е закрепи счупения катинар. В мислите си продължаваше да вижда как тялото на Макдугъл се гърчи сред мокрите, прогнили листа като замаяна змия. Знаеше, че дори да доживее до сто години, споменът ще остане в паметта му все тъй свеж, готов да изплува при първо повикване.



38.

Стояха разтреперани под дъжда и се гледаха.

— А сега при съседите ли? — запита Марк.

— Да. Тия тук сигурно са започнали от тях.

Приближиха се към съседния фургон и този път ноздрите им доловиха миризмата на гнило още от двора. Под звънеца беше изписана фамилията Еванс. Джими кимна. Дейвид Еванс. Работеше като автомеханик в Гейтс Фолс. Преди две години го бе лекувал от киста или нещо подобно.

Този път звънецът работеше, но никой не отговори. Намериха мисис Еванс в леглото. Двете деца лежаха в детската стая, облечени в еднакви пижамки с щамповани герои от приказките за мечо Пух. По-трудно откриха Дейв Еванс. Беше се скрил в недовършената ниша за инструменти над малкия гараж.

Джими надраска кръстове на вратите на фургона и гаража.

— Добре се справяме — каза той. — Два опита, две попадения.

— Ще ме почакаш ли една-две минути? — срамежливо запита Марк. — Искам да си измия ръцете.

— Разбира се — кимна Джими. — И аз май ще трябва да свърша тая работа. Стопаните няма да възразят.

Влязоха във фургона, Джими седна на едно кресло в дневната и затвори очи. След малко чу как Марк пуска водата в банята.

Пред затъмнения екран на клепачите му изплува масата в погребалното бюро. Видя как чаршафът започва да трепери върху тялото на Марджъри Глик, как ръката й се подава и пръстите подхващат колеблив танц из въздуха…

Той отвори очи.

Този фургон беше по-чист и спретнат от бърлогата на семейство Макдугъл. Джими не бе срещал мисис Еванс, но от пръв поглед личеше, че тя се е гордяла с дома си. Играчките на мъртвите деца бяха грижливо подредени в малка ниша, която навярно бе носила гордото име „перално помещение“ в брошурата на продавача. Горките деца, дано да се бяха наиграли на воля, докато още са имали ясни дни и слънчеви лъчи, в които да се радват на играчките. Джими ги гледаше разсеяно — велосипедче с три колела, няколко големи пластмасови камиончета, бензиностанция, гъсеница на колела (колко ли рев е било, докато я купят родителите), детски билярд.

Той започна да извръща глава и изведнъж стреснато върна поглед натам.

Син тебешир.

Редица от три лампи с плътни абажури.

Мъже обикалят около зелената маса под яркото осветление, прицелват се с щеките, изтупват от пръстите си прашинки син тебешир…

— Марк! — изрева той и подскочи в креслото. Марк!

И Марк дотърча без риза, за да види какво се е случило.

39.

Около два и половина един бивш ученик на Мат (випуск ’64, шестици по литература, четворки на съчиненията) намина на свиждане и като видя купищата мистична литература, шеговито го запита дали не се готви да вземе научна степен по окултизъм. Мат така и не можа да си спомни дали се казваше Хърбърт или Харолд.

До идването на посетителя бе чел книга, озаглавена „Странни изчезвания“, но с радост я остави настрани. Очакваше телефонът да иззвъни всеки миг, макар да знаеше, че в училището на Брок Стрийт може да се влезе незабелязано чак след три. Мъчеше го нетърпеливото желание да разбере какво се е случило с отец Калахан. Денят сякаш изтичаше с отчайваща бързина — а уж времето в болница минавало бавно. Чувстваше се тромав и замаян, най-сетне се бе превърнал в старец.

Започна да разказва на Хърбърт (или Харолд) за градчето Момсън в щата Върмонт, чиято история бе чел преди малко. Случаят му се струваше особено интересен, защото смяташе, че ако е верен, може да се окаже трагичен предшественик на събитията в Лот.

— Всички изчезнали — каза той на Хърбърт (или Харолд), който слушаше любезно, но със зле прикрита скука. — Най-обикновено градче в северната част на Върмонт, до което се стигало по междущатска магистрала 2 или по щатско шосе 19. Според преброяването през 1920 година имало 312 жители. През август 1923 една жена от Ню Йорк се разтревожила, защото вече два месеца нямала писмо от сестра си. Заедно със съпруга си потеглила натам и двамата първи разгласили в печата за случая, макар да не се съмнявам, че в околните селища отдавна са знаели за изчезванията. Сестрата била изчезнала с цялото си семейство, както и всички други жители на Момсън. Къщите и оборите си стояли недокоснати, а в една кухня на масата имало сервирана вечеря. По онова време се вдигнал доста шум около случая. Не бих желал да мина нощем оттам. Авторът на тая книга твърди, че из съседните градчета се носят странни слухове… призраци, таласъми и прочие. И до ден-днешен някои местни жители рисуват по хамбарите си големи кръстове и други знаци против магии. Виж, ето снимка на бакалницата, бензиностанцията и магазина за фураж — това се е смятало за център на Момсън. Как мислиш, какво може да се е случило?

Хърбърт (или Харолд) учтиво се вгледа в снимката. Най-обикновено малко градче с два-три магазина и няколко къщи. Някои покриви бяха порутени, навярно от тежестта на зимните снегове. Приличаше на всяко друго малко градче в страната. След осем вечерта сигурно прибират тротоарите и ако минеш през него, изобщо няма да разбереш дали има жива душа. Старецът определено започваше да изкуфява. Хърбърт (или Харолд) си спомни за една своя престаряла леля, която през последните две години от живота си бе повярвала твърдо, че дъщеря й е убила любимия й папагал и всеки ден слага по малко от месото му в кюфтетата. Странни работи им хрумват на старите хора.

— Много интересно — каза той и надигна глава. — Но не смятам, че… Мистър Бърк? Мистър Бърк, какво ви е? Да не би… сестра! Хей, cecmpa!

Очите на Мат бяха неподвижни и втренчени. С едната ръка стискаше завивката. Другата бе притиснал към гърдите си. Лицето му бе пребледняло и пулсът блъскаше право в средата на челото му.

Много е рано, помисли той. Не, много е рано.

Премазващата болка нахлуваше на вълни, тласкаше го към мрака. През главата му мина смътна мисъл: Пази се от последното стъпало, то е убиец.

После рухна надолу.

Хърбърт (или Харолд) се втурна към коридора, събаряйки пътьом един стол и купчина книги. Сестрата вече се задаваше почти тичешком.

— Мистър Бърк не е добре — каза Хърбърт (или Харолд). Все още държеше книгата, разтворена на страницата с изглед от градчето Момсън, щат Върмонт.

Сестрата само кимна и влезе в стаята. Мат лежеше с провиснала от леглото глава. Очите му бяха затворени.

— Да не би… — боязливо запита Хърбърт (или Харолд).

Всъщност в гласа му нямаше многоточие.

— Да, така мисля — отвърна сестрата и натисна бутона за повикване на електрокардиографския екип. — Сега трябва да си вървите.

Вече всичко бе ясно, тя се успокои и даже успя да съжали за недоядения си обяд.



40.

— Но в Лот няма билярдна зала — каза Марк. — Най-близката е в Гейтс Фолс. Мислиш ли, че той би отишъл там?

— Не — отвърна Джими. — Сигурен съм, че не би отишъл. Но някои хора си имат собствен билярд.

— Да, знам.

— Има и още нещо — каза Джими. — Върти ми се из главата.

Той се облегна в креслото, затвори очи и ги закри с длани. Имаше още нещо и мисълта му го свързваше с пластмаса. Защо пластмаса? Пластмасови играчки, пластмасови чинийки за пикник, пластмасови покривала за лодки през зимата…

И внезапно в съзнанието му изплува билярдна маса, обвита в голямо найлоново покривало. Картината бе придружена със звук и нечий глас говореше: Наистина би трябвало да я продам, преди да е мухлясало сукното — Ед Крейг казва, че може да мухляса — но масата беше на Ралф…

Той отвори очи.

— Знам. Знам къде е Барлоу. В мазето под пансиона на Ева Милър.

И наистина знаеше. Усещаше, че мисълта се е наместила в съзнанието му — правилна и неоспорима. Очите на Марк заблестяха.

— Да вървим.

— Почакай.

Джими отиде до телефона, откри в указателя номера на Ева и бързо го набра. Никой не отговори на повикването. Сигналът прозвуча десет, единайсет, дванайсет пъти. Изтръпнал, той остави слушалката. В момента Ева имаше поне десетина наематели, предимно пенсионери. Винаги имаше кой да се обади. Винаги… досега.

Погледна часовника си. Беше три и петнайсет, времето летеше стремглаво.

— Да вървим — каза той.

— Ами Бен?

— Не можем да му се обадим — мрачно каза Джими. — Вашият телефон е прекъснат. Отиваме в пансиона на Ева и ако сме сбъркали, ще ни остане доста време до вечерта. Ако сме прави, връщаме се за Бен и си разчистваме сметките с онзи шибан гадняр.

— Чакай да си облека ризата каза Марк и изтича към банята.

41.

Ситроенът на Бен си стоеше на паркинга зад пансиона, облепен с мокри листа от брястовете, които надвисваха над чакълестата площадка. Вятърът се засилваше, но дъждът бе спрял. Табелката с надпис „Ева, стаи под наем“ се полюшваше и скърцаше в тишината на сумрачния следобед. Около къщата се разливаше зловещо, изчакващо безмълвие. Джими неволно го свърза с друг спомен и по гърба му пролази хлад. Точно като Марстъновия дом. Запита се дали някога тук не е имало самоубийство. Ева би трябвало да знае, но тя едва ли щеше да каже… вече.

— Идеално място — изрече той. — Заема местния пансион и се обкръжава с изчадията си.

— Сигурен ли си, че не трябва да повикаме Бен?

— По-късно. Ела.

Излязоха от колата и тръгнаха към верандата. Вятърът ги дърпаше за дрехите, разрошваше косите им. Навсякъде завесите бяха спуснати и къщата сякаш дебнеше неканените гости.

— Усещаш ли миризмата? — запита Джими.

— Да. По-тежка от друг път.

— Готов ли си?

— Да — твърдо каза Марк. — А ти?

— Моля се на Бога да съм готов.

Изкачиха се по стъпалата и Джими натисна вратата. Не беше заключена. Когато пристъпиха в безупречно чистата кухня на Ева Милър, вонята ги лъхна като от разтворена шахта за смет…, ала бе суха, сякаш изпълнена с дим от безброй изгорели години.

Джими си спомни един разговор с Ева отпреди четири години, малко след като бе почнал да практикува. Ева бе дошла на преглед. От години беше пациентка на баща му, а когато Джими зае неговото място в стария къмбърландски кабинет, тя продължи да идва без сянка от смущение. Разговаряха за Ралф, по онова време покойник вече от дванайсет години, и тя каза, че призракът му още бродел из къщата — от време на време намирала из чекмеджетата или в таванското помещение отдавна забравени предмети. А най-много спомени били свързани с билярдната маса в мазето. Искала да се отърве от нея; масата само заемала място, което би свършило работа за нещо друго. Но мислите за Ралф просто не й позволявали да пусне обява във вестника или да се обади на местната радиопрограма „Предприемчивият янки“.

Пресякоха кухнята и Джими отвори вратата на мазето. Вонята беше тежка, почти убийствена. Той щракна ключа на лампата, но нямаше резултат. Естествено, Барлоу бе прекъснал осветлението.

— Огледай из кухнята — подвикна Джими към Марк. — Все някъде трябва да има фенерче или свещи.

Марк се зае да обикаля и да наднича из чекмеджетата. Забеляза, че стойката за ножове над мивката е празна, но не обърна внимание на това. Сърцето му тътнеше мъчително бавно, като приглушени удари на тъпан. Осъзна, че е стигнал до далечните, разпокъсани граници на собствената си издръжливост, до сетния предел. Съзнанието му вече сякаш не мислеше, а само реагираше. Непрестанно забелязваше движение с крайчеца на очите си и трескаво се оглеждаше, без да види нищо особено. На негово място някой ветеран от войната веднага би познал първите симптоми на така наречената „войнишка умора“.

Мина в коридора и се зае със стария бюфет. В третото чекмедже откри дълго фенерче с четири батерии. Изтича с него към кухнята.

— Ето го, Джи…

Раздаде се трясък, последван от тежък глух удар.

Вратата към мазето беше отворена.

И прокънтяха писъци.



42.

Когато Марк отново пристъпи в кухнята на Ева, беше пет без двайсет. Очите му бяха безжизнени, по тениската му тъмнееха кървави петна. Гледаше зашеметено и недоумяващо.

Внезапно закрещя.

Звукът изригваше от корема му, прекосяваше мрачния тунел на гърлото и излиташе през разчекнатите челюсти. Крещя, докато усети, че безумието в главата му започва да се разсейва. Крещя, докато пресипна и непоносима болка се загнезди в гласните му струни като остра кост. А дори и когато успя да излее навън всичкия страх, ужас, гняв и разочарование, остана ужасният натиск, който долиташе на вълни откъм мазето — мисълта, че Барлоу е нейде долу, а вечерта наближава.

Излезе на верандата и хлипайки, задиша с пълни гърди ветровития есенен въздух. Бен. Трябваше да намери Бен. Но някаква странна летаргия наливаше нозете му с оловна тежест. Каква полза? Барлоу щеше да победи. Лудост бе, че тръгнаха срещу него. И сега Джими бе платил скъпо, като Сюзън, като отеца.

И все пак желязното му упорство не скланяше глава. Не. Не. Не.

С разтреперани крака той слезе по стъпалата на верандата и седна в буика на Джими. Ключовете висяха на таблото.

Намери Бен. Опитайте още веднъж. Краката му не стигаха до педалите. Той избута седалката назад и завъртя ключа. Моторът изрева. Превключи на скорост и натисна педала на газта. Колата се стрелна напред. Той настъпи с всичка сила спирачката и болезнено се блъсна във волана. Клаксонът изсвири. Не мога да карам.

И сякаш чу баща си да говори с логичен, педантичен глас: „Когато се учиш да шофираш, трябва да бъдеш много внимателен, Марк. Единствено автомобилният транспорт не се регулира изцяло от федералните закони. И като резултат всички шофьори са любители. Мнозина сред тях са същински самоубийци. Следователно трябва да бъдеш крайно внимателен. Представи си, че между крака ти и педала на газта има яйце. Когато караш автомобил с автоматични скорости като нашия, левият крак изобщо не се използва. Само десният — първо спирачката, после газта.“

Той вдигна крак от спирачката и колата запълзя по алеята. Колелата закачиха тротоара и Марк рязко спря. Стъклото отпред се бе замъглило. Избърса го с длан и стана още по-зле.

— Мамка ти — изруга той.

Рязко потегли напред, зави като пиян в широка дъга на 180 градуса, закачи отсрещния тротоар и подкара към дома. За да види какво има отпред, трябваше да изпъва шия над волана. С дясната ръка напипа копчето на радиото и го завъртя докрай. Плачеше.

43.

Бен крачеше по Джойнтнър Авеню към центъра, когато отдолу се зададе буикът на Джими — на тласъци и с пиянско лъкатушене. Бен размаха ръка, колата се приближи, изскочи на тротоара с предното ляво колело и спря.

Зает с коловете, бе загубил представа за времето и поглеждайки часовника, с изненада бе разбрал, че наближава четири и десет. Бе изключил струга и пъхайки два кола под колана си, бе отишъл горе да позвъни по телефона. И чак тогава си бе спомнил, че линията е прекъсната.

Сериозно разтревожен, той бе изтичал навън да огледа колите на Калахан и Петри. Не откри ключовете. Можеше да влезе и да прерови джобовете на Хенри Петри, но самата мисъл го ужасяваше. Тогава с бърза крачка се отправи към града, като се озърташе да види някъде колата на Джими. Вече се канеше да свърне към училището на Брок Стрийт, когато буикът изскочи насреща.

Изтича към лявата врата и видя зад волана Марк Петри… сам. Момчето го гледаше като замаяно. Мърдаше устни, ала не можеше да издаде звук.

— Какво има? Къде е Джими?

— Джими е мъртъв — глухо избъбри Марк. — Барлоу пак е предвидил ходовете ни. Той е някъде в мазето на мисис Милър. И Джими е там. Слязох да му помогна, а после не можах да се измъкна. Накрая намерих една дъска и се изкатерих, но отначало си мислех, че ще остана затворен долу… до з-з-залез слънце…

— Какво е станало? За какво говориш?

— Джими се сети за синия тебешир, нали разбираш? Докато бяхме в един фургон на Завоя. Син тебешир. Билярдна маса. В мазето на мисис Милър има билярд, бил е на нейния мъж. Джими позвъни в пансиона и никой не се обади, затова отидохме там. — Момчето вдигна глава и се втренчи в Бен с пресъхнали очи.

— Той ми каза да потърся фенерче, защото лампите в мазето не работеха, както в Марстъновия дом. Тръгнах из кухнята. И… и видях, че ножовете от стойката на мивката са изчезнали, но не обърнах внимание. Значи в известен смисъл и аз съм го убил. Аз. Аз съм виновен, за всичко съм виновен, за всичко…

Бен стисна раменете му и рязко го тръсна, после още веднъж.

— Престани, Марк! Престани!

Марк притисна устата си с длани като че искаше да задържи истеричния брътвеж. Над преплетените пръсти две огромни очи се вглеждаха в Бен. Най-сетне момчето продължи:

— Намерих фенерче в един бюфет. И точно тогава Джими падна и изпищя. Той… и аз щях да падна, но той ме предупреди. Последното, което каза, беше: Пази се, Марк.

— Какво е станало? — запита Бен.

— Барлоу и другите просто са махнали стълбата — отвърна Марк с безжизнен, апатичен глас. — Отрязали са я след второто стъпало. Оставили са част от парапета, та да изглежда… да изглежда… — Той поклати глава. — В тъмното Джими просто е мислел, че стъпалата са си на място. Разбираш ли?

— Да — каза Бен. Разбираше. Призляваше му. — А ножовете?

— Наслагани отдолу на пода — прошепна Марк. Ония са ги забили докрай в парчета шперплат, после са отчупили дръжките, та шперплатът да стои стабилно, а остриетата да сочат… да сочат…

— О — безсилно промълви Бен. — О, Господи. Пресегна се и хвана Марк за раменете. — Сигурен ли си, че е мъртъв, Марк?

— Да. Беше… беше намушкан на пет-шест места. Кръвта…

Бен погледна часовника си. Пет без десет. Отново изпита чувството, че събитията го гонят по петите, че безценното време изтича.

— Какво ще правим сега? — безучастно запита Марк.

— Ще слезем в града. Ще се обадим на Мат, после ще поговорим с Паркинс Джилеспи. Ще унищожим Барлоу, преди да се мръкне. Длъжни сме.

Марк се усмихна унило.

— И Джими тъй казваше. Че ще си разчистим сметките. Но той винаги ни побеждава. Сигурно са опитвали и по-добри от нас.

Бен погледна момчето и се приготви да извърши нещо гадно.

— Изглеждаш ми изплашен — каза той.

— Наистина съм изплашен — отвърна Марк, без да приема предизвикателството. — Ти не си ли?

— Изплашен съм — призна Бен, — но съм и озверял. Загубих момичето, което адски харесвах. Мисля, че я обичах. И двамата загубихме Джими. Ти загуби майка си и баща си. Сега те лежат у вас, в хола, под калъфа от канапето. — Той стисна зъби и се застави да бъде докрай жесток. — Искаш ли да ги видиш?

Марк се отметна назад с изкривено от болка и ужас лице.

— Искам да дойдеш с мен — продължи по-меко Бен. Отвращаваше се от себе си. Приказваше като футболен треньор преди решителен мач. — Не ме интересува кой е опитвал да го спре досега. Не ме интересува дали хунският вожд Атила е излязъл насреща му и е загубил. Ще се бия каквото ще да става. Искам да дойдеш. Не мога без теб.

И това бе голата, чиста истина.

— Добре — каза Марк.

Той сведе очи към скута си, ръцете му се срещнаха и пръстите подхванаха някаква безсмислена пантомима.

— Стегни се — каза Бен. Марк го изгледа безнадеждно.

— Опитвам — рече той.



44.

Бензиностанцията на Сони в края на Джойнтнър Авеню беше отворена и Сони Джеймс (който бе закачил край кутиите с машинно масло огромен цветен плакат на кънтри-певеца със същото име) излезе да ги обслужи лично. Той беше дребен, почти джудже, с късо подстригана оредяваща коса, през която прозираше розовото теме.

— Я, здрасти, мистър Миърс, как сте? Де ви го ситрувена?

— Паркиран е, Сони. Къде е Пит?

Пит Кук редовно помагаше на Сони, но за разлика от него живееше в градчето.

— Днеска никакъв го няма. Ама все тая. И без туй няма клиенти. Жива душа не се мярка из града.

Бен усети как в стомаха му се надига мрачен, истеричен смях, готов всеки миг да изригне в мощна зловонна вълна.

— Ще налееш ли бензин? — успя да изрече той. Може ли да се обадя по телефона?

— Естествено. Здрасти, момче. Днеска нямате ли училище?

— Мистър Миърс ще ме води на излет — каза Марк. — Тече ми кръв от носа.

— То си личи. И брат ми си патеше от носа. Значи имаш високо кръвно, момче. Да внимаваш.

Сони заобиколи отзад и развинти капачката на резервоара.

Бен влезе в бензиностанцията, откри телефонния автомат до щанда с пътни карти на Нова Англия и набра номера.

— Къмбърландска болница, кое отделение търсите?

— Ако обичате, свържете ме с мистър Бърк. Стая 402.

Последва необичайна пауза и Бен се канеше да запита дали Мат не е преместен в друга стая, когато гласът отново се обади:

— Кой го търси, моля?

— Бенджамън Миърс. — Внезапно мисълта, че Мат може да е умрял, надвисна в съзнанието му като огромна сянка. Възможно ли бе? Не, в никакъв случай… това би било прекалено. — Добре ли е той?

— Роднина ли сте?

— Не, близък приятел. Нали не е…

— Мистър Бърк почина днес следобед в три часа и седем минути, мистър Миърс. Ще видя дали е пристигнал доктор Коди. Той навярно…

Гласът бърбореше още нещо, но Бен вече не го чуваше, макар че продължаваше да притиска слушалката към ухото си. Със смазваща болка бе осъзнал доколко са зависели от Мат, за да приключат успешно този кошмарен следобед. Мат беше мъртъв. Сърдечен удар. Естествена причина. Сякаш сам Господ бе извърнал лице от тях.

Сега сме само Марк и аз. Сюзън, Джими, отец Калахан, Мат. Всички са мъртви.

Обзе го паника и той безмълвно се счепка с нея.

Разсеяно остави слушалката, прекъсвайки някакъв полузададен въпрос.

Излезе навън. Часът беше пет и десет. На запад облаците се разкъсваха.

— Точно три долара, до цент — весело го посрещна Сони. — Тая кола е на доктор Коди, нали? Като гледам докторския знак на номера, все се сещам за оня виц, дето една банда крадци задигала коли с такива номера, защото…

Бен му подаде три долара.

— Трябва да тръгвам, Сони. Извинявай. Имам неприятности.

Сони печално сбръчка лице.

— Тюх, да му се не види, мистър Миърс. Лоши вести от издателя ли?

— И така би могло да се каже.

Той седна зад волана, затвори вратата и потегли. Сони остана да стои пред бензиностанцията с жълтия си дъждобран.

— Мат е мъртъв, нали? — запита Марк, гледайки втренчено Бен.

— Да. Сърдечен удар. Как разбра?

— По лицето ти.

Часът беше 5:15.

45.

Паркинс Джилеспи стоеше на сушина пред Общинската управа, пушеше цигара „Пал Мал“ и гледаше небето на запад. Без особено желание пренасочи вниманието си към Бен Миърс и Марк Петри. Лицето му изглеждаше печално и състарено като чаша за вода в евтина закусвалня.

— Как сте, полицай? — запита Бен.

— Сносно — процеди Паркинс. Загледа се в цепнатата кожичка под нокътя на палеца си. — Гледах ви как сновете из града. Последния път момчето май караше самичко от Рейлроуд Стрийт. Тъй ли беше?

— Да — каза Марк.

— Без малко да си строшиш главата. С насрещната кола се разминахте на курвенски косъм.

— Полицай — намеси се Бен, — искаме да ви кажем какво става тук.

Паркинс Джилеспи изплю фаса, без да вдига ръце от парапета на площадката. Гледайки надолу, той изрече спокойно:

— Не искам да зная.

Онемели от изненада, двамата се вторачиха в него.

— Днес Ноли го няма никакъв — продължи Паркинс със същия спокоен, доверителен тон. — Не знам защо, но ми се струва, че няма да го видя. Късно снощи ми се обади, че бил открил колата на Хоумър Маккаслън някъде на Дийп Кът Роуд… да, мисля, че за Дийп Кът Роуд спомена. Повече не го чух. — Тъжно и бавно, като че се намираше под вода, той бръкна в джобчето на ризата си и извади нова цигара. Замислено я размачка с палец и показалец. — Тия шибани цигари ще ме вкарат в гроба.

Бен направи нов опит.

— Човекът, който купи Марстъновия дом, Джилеспи. Името му е Барлоу. Сега се крие в мазето на Ева Милър.

— Тъй ли? — запита Паркинс без особена изненада. Вампир е, нали? Като в ония комикси, дето ги издаваха преди двайсетина години.

Бен премълча. Имаше чувството, че затъва все по-дълбоко в някакъв необятен, премазващ кошмар, задвижван до безкрайност от скрит часовников механизъм — невидим, ала доловим под самата повърхност на събитията.

— Напускам града — каза Паркинс. — Вече всичко съм си прибрал в багажника. Оставих на лавицата пищова, сигналната лампа и ключовете. Дотук ми беше полицейската работа. Отивам при сестра си в Китъри. Мисля, че там ще съм в безопасност, далечко е от Лот.

Бен чу собствения си глас, глух и далечен:

— Жалка отрепка. Лайно страхливо. Градчето още е живо, а ти бягаш от него.

— Не е живо — възрази Паркинс и драсна клечка кибрит. — Затова онзи е дошъл тук. Мъртво е като него. Вече от двайсетина години. Цялата страна е тръгнала нататък. Преди две седмици отскочихме с Ноли до лятното кино във Фолмаут, малко преди да приключат сезона. Във филма имаше повече кръв и клане, отколкото съм видял за две години в Корея. Хлапетата дъвчеха пуканки и виеха от кеф. — Той неопределено махна с ръка към градчето, което сега напомняше приказно селце в неестественото златисто сияние на залязващото слънце. — Сигурно ще им хареса да станат вампири. Аз обаче съм пас. Ноли ще ме потърси довечера. Заминавам.

Бен го гледаше безпомощно.

— Вие двамата сядайте в тая кола и карайте, накъдето ви видят очите — добави Паркинс. — Градчето ще си крета и без нас… за известно време. После ще е все едно.

Да, помисли Бен. Защо да не го сторим!

Марк отговори и на двамата.

— Защото онзи е зъл, мистър. Наистина зъл. Това е.

— Тъй ли? — рече Паркинс. Кимна и пусна облаче дим. — Е, добре. — Той се озърна към Областната гимназия. — Днес и училището хич го няма. Автобусите закъсняват, хлапетата болни, директорът звъни по домовете и никой не отговаря. Заместникът му отскочи дотук по някое време и аз го поуспокоих. Тоя плешив дребосък мисли, че си разбира от работата. Е, поне учителите са на място. Повечето от тях не живеят тук. Могат да си преподават един на друг.

Мислейки за Мат, Бен го поправи:

— Има и тукашни учители.

— Все едно — каза Паркинс, после сведе очи към коловете, затъкнати под колана на Бен. — С това ли искате да му видите сметката?

— Да.

— Ако искате, мога да ви дам бойната пушка. Ноли настояваше да имаме пушка. Много си падаше по оръжията. А пък в градчето и банка няма, че да се надява на обир. Обаче от него ще излезе свестен вампир, стига само да схване, кое как става.

Марк го гледаше с нарастващ ужас и Бен разбра, че трябва да отведе момчето. Това тук бе по-страшно от всичко друго.

— Ела — каза той. — С него е свършено.

— И аз тъй мисля — каза Паркинс. Присвил бледите си очи, той се загледа към градчето. — Спокойно е, дума да няма. Забелязах Мейбъл Уъртс да зяпа с бинокъла, ама днес май няма да види нищо интересно. Виж, довечера сигурно ще е друга работа.

Върнаха се в колата. Наближаваше 5:30.



46.

В шест без четвърт спряха пред „Сейнт Ендрю“. Дългата сянка на църквата прекосяваше улицата и падаше като мрачно пророчество над къщата на свещеника. Бен взе от задната седалка чантата на Джими и я отвори. Намери няколко шишенца и изсипа съдържанието им през прозореца.

— Какво правиш?

— Ще ги напълним със светена вода — обясни той. Да вървим.

Излязоха на тротоара и се изкачиха по църковните стъпала. Марк се накани да отвори средната врата, но изведнъж спря и посочи с пръст.

— Гледай.

Дръжката беше почерняла и леко огъната, сякаш през нея бе минал мощен електрически заряд.

— Какво е това според теб? — запита Бен.

— Не знам. Не знам, но…

Марк тръсна глава и прогони недооформената мисъл. После отвори вратата и двамата влязоха. В църквата беше прохладно и сумрачно, под свода тегнеше онова безкрайно очакване, което е общо за всички празни олтари на някоя вяра, била тя бяла или черна.

Между скамейките минаваше широка централна пътека, а от двете й страни гипсови ангелчета крепяха купели със светена вода, свеждайки спокойно и уверено прекрасните си лица като че искаха да се огледат в гладката повърхност.

Бен прибра шишенцата в джоба си.

— Наплискай си лицето и ръцете, — каза той.

Марк го погледна тревожно.

— Това е све… свето…

— Светотатство ли? Не и сега. Хайде.

Двамата загребаха с шепи неподвижната вода и я плиснаха в лицата си, както прави човек след тежка дрямка, за да се опомни и да осъзнае къде се намира.

Бен извади едното шишенце и тъкмо го пълнеше, когато се раздаде писклив вик:

— Хей! Хей, вие! Какво правите?

Бен се обърна. Беше Рода Кърлис, икономката на отец Калахан. Допреди малко тя бе седяла на предната скамейка, прехвърляйки безпомощно зърната на броеницата. Сега се задаваше, облечена в дълга черна рокля, изпод която провисваше крайчецът на фустата. Без да усети, бе разчорлила косата си с пръсти.

— Къде е отецът? Какво правите? — Гласът й бе изтънял и немощен, на ръба на истерията.

— Коя сте вие? — запита Бен.

— Мисис Кърлис. Аз съм икономка на отец Калахан. Къде е той? Какво правите?

Тя кършеше пръсти, без да усеща това.

— Отец Калахан вече не е между нас — изрече Бен колкото можеше по-кротко.

— О. — Мисис Кърлис затвори очи. — Той се бореше с онова, което е обзело града, нали?

— Да — каза Бен.

— Знаех си. Нямаше смисъл да питам. Той е истински, силен духовник. Все се намираха хора да казват, че никога няма да може да се мери с предишния отец Бержерон, но ето, че го надмина. — Тя широко разтвори очи и се вгледа в двамата. По лявата й буза се стичаше сълза. — Той няма да се върне, нали?

— Не знам — каза Бен.

— Одумваха го за пиенето — продължаваше тя, сякаш не го бе чула. — Та кога е имало здрав и прав ирландски свещеник, дето да не стиска шишето? Не бяха за него тия глезотии — благотворителност, църква, бинго, молитви, баскетбол. Той беше нещо повече! — Гласът й се извиси към свода в дрезгав, почти предизвикателен вик. — Той беше свещеник, а не някакъв си църковен чиновник!

Бен и Марк слушаха мълчаливо, без изненада. В този кошмарен следобед вече нямаше място за изненада; нямаха и сили да се учудват. Вече не се смятаха за извършители, отмъстители или спасители; денят ги бе погълнал. Само безсилно се мъчеха да преживеят.

— Беше ли силен, когато го видяхте за последен път? — запита жената, като се взираше в тях. Сълзите само подчертаваха свирепата безкомпромисност в очите й.

— Да — отвърна Марк и си спомни как Калахан стоеше в кухнята на майка му с високо вдигнат кръст.

— А сега вие продължавате делото му?

— Да — повтори Марк.

— Вървете тогава — отсече мисис Кърлис. — Какво чакате?

Тя им обърна гръб и закрачи между скамейките — самотна оплаквачка на едно погребение, което не се бе състояло.

47.

Отново — и най-сетне — в пансиона на Ева. Беше шест и десет. Слънцето висеше над боровете по западния хоризонт, прецеждайки кървави лъчи през разпокъсаните облаци.

Бен спря колата на паркинга и любопитно погледна към прозореца на стаята си. Завесите не бяха спуснати и през стъклото се виждаше като самотен часови пишещата машина, а до нея — купчинката изписани листа, притиснати със стъкленото преспапие. Струваше му се удивително, че може да види оттук тия предмети съвсем ясно, сякаш всичко в света си оставаше смислено, нормално и порядъчно.

Той сведе очи към задната веранда. Люлеещите се столове, върху които двамата със Сюзън бяха се целунали за пръв път, стояха все тъй един до друг. Вратата на кухнята зееше отворена, както я бе оставил Марк.

— Не мога — промърмори момчето. — Просто не мога.

Разширените му очи бяха избледнели. То бе вдигнало колене към брадичката си и не седеше, а клечеше на седалката.

— Трябва да сме заедно — каза Бен.

Той извади от джоба си две шишенца със светена вода. Марк се отдръпна с ужас, сякаш докосването щеше да влее отрова под кожата му.

— Хайде, ела — каза Бен. Вече нямаше доводи. — Ела, ела.

— Не.

— Марк?

— Не!

— Марк, не мога без теб. Ти и аз, само ние останахме.

— Направих достатъчно! — изкрещя Марк. — Не мога повече. Не разбираш ли, че не мога да го погледна?

— Марк, трябва да сме заедно. Знаеш го, нали?

Марк взе шишенцата и бавно ги притисна към гърдите си.

— Ох, майчице — прошепна той. — Майчице, майчице. — Погледна Бен и кимна. Главата му се движеше с мъчителни тласъци. — Добре.

— Къде е чукът? — запита Бен, когато излязоха от колата.

— Беше у Джими.

— Ясно.

Брулени от налетелия вятър, двамата се изкачиха по стъпалата на верандата. Слънцето пламтеше зад облаците, обагряйки всичко в червено. В кухнята вонята на смърт бе влажна и осезаема, притискаше ги отвсякъде като гранитна стена. Вратата на мазето стоеше отворена.

— Толкова ме е страх — изрече разтреперан Марк.

— Така и трябва да бъде. Къде е фенерчето?

— В мазето. Изтървах го, когато…

— Добре.

Сега стояха пред зейналата паст на мазето. Както бе казал Марк, стълбата изглеждаше цяла в лъчите на залязващото слънце.

— Последвай ме — промълви Бен.



48.

Бен помисли съвършено спокойно: Отивам на смърт.

Помисли го леко, без страх или съжаление. Личните преживявания се губеха сред мощната атмосфера на злото, надвиснало в тази къща. Докато се плъзгаше надолу по дъската, с която Марк се бе измъкнал от мазето, Бен изпитваше само неестествено, ледено спокойствие. Забеляза, че ръцете му сияят, сякаш обвити в призрачни ръкавици. Това не го изненада.

Привършва се нелепият театър. Наш цар е сладоледеният император. Кой го бе казал? Мат ли? Мат беше мъртъв. Сюзън беше мъртва. Миранда беше мъртва. И Уолас Стивънс също. На твое място бих предпочел да не гледам. Но той бе погледнал. Така изглеждаш, когато всичко свърши. Като нещо смазано и прекършено, което е било пълно с разноцветни течности. Не беше чак толкова зле. Не толкова зле, колкото другата смърт. Навярно пистолетът на Маккаслън все още беше в джоба на Джими. Щеше да го вземе и ако залезът ги завареше, преди да са свършили с Барлоу… първо момчето, после себе си. По-добре така, отколкото…

Той стъпи на пода и помогна на Марк да се спусне. Момчето стрелна с поглед тъмната, сгърчена фигура, после извърна глава.

— Не мога да гледам — дрезгаво каза то.

— Няма нищо.

Марк обърна гръб, а Бен коленичи. Изблъска настрани убийствените парчета шперплат, над които стърчаха ножовете, блеснали като драконови зъби. След това лекичко преобърна Джими по гръб.

На твое място бих предпочел да не гледам.

— О, Джими — опита се да прошепне той, но думите се разкъсаха и замряха в гърлото му.

Прегърна Джими с лявата си ръка, а с дясната изтегли един по един ножовете на Барлоу. Бяха шест и от раните бе изтекла цяла локва кръв.

На една лавица в ъгъла лежаха грижливо сгънати завеси. Бен ги взе и покри тялото, след като бе открил револвера, фенерчето и чука.

Отново се изправи и провери фенерчето. Пластмасовата леща беше пукната, но крушката светеше. Завъртя лъча наоколо. Нищо. Светна под билярдната маса. Пустота. Нищо зад пещта. Рафтове за зимнина, табло за инструменти. Остатъците от стълбата лежаха в дъното на мазето, за да не се виждат от кухнята. Приличаха на стъпала, водещи към несъществуващ ешафот.

— Къде е? — промърмори Бен.

Погледна часовника си и стрелките сочеха 6:23. Кога залязваше слънцето? Не помнеше. Едва ли по-късно от 6:55. Оставаше им само половин час.

— Къде е? — изкрещя той. — Усещам го, но къде е?

— Там! — викна Марк, сочейки със светеща ръка. — Какво е това?

Бен завъртя лъча. Уелски бюфет.

— Не е достатъчно голям — възрази той. — И стои плътно до стената.

— Да погледнем отзад.

Бен сви рамене. Пресякоха мазето и хванаха бюфета от двата края. Бен усети тръпките на растяща възбуда. Дъхът, излъчването, атмосферата… както и да се наричаше, то ставаше тук по-силно, по противно.

Озърна се през рамо към отворената врата на кухнята. Светлината помръкваше, губеше златистия си блясък.

— Тежко е, няма да мога — изпъхтя Марк.

— Не се тревожи — каза Бен. — Ще го съборим. Хващай здраво.

Марк се приведе и опря рамо в дървото. Очите блестяха свирепо сред сияещото му лице.

— Готов съм.

Натиснаха с все сила, уелският бюфет се прекатури и двамата чуха как вътре са раздроби сватбеният сервиз на Ева Милър с трясък на натрошени кости.

— Знаех си! — победоносно викна Марк.

На мястото на уелския бюфет, в стената се разкри малка вратичка, стигаща едва до гърдите на Бен. Беше заключена с новичък катинар. Бен замахна два пъти с чука и разбра, че катинарът няма да се поддаде.

— Исусе Христе — тихо промърмори той.

В гърлото му се надигаше горчиво разочарование. Да се провали така, в самия край, заради някакъв си евтин катинар…

Не. Ако трябваше, щеше да прегризе вратата със зъби.

Завъртя фенерчето и лъчът освети таблото за инструменти вдясно от стълбата. На два от стоманените щифтове бе закачена брадва с гумен калъф върху острието.

Изтича нататък, грабна брадвата от таблото и смъкна калъфа. Извади едното шишенце от джоба си и го изтърва. Светената вода се разля по пода, излъчвайки меко сияние. Той взе ново шишенце, махна капачката и поръси острието на брадвата. Стоманата заблещука с феерична свръхестествена светлина. А когато пое в ръце дървената дръжка, хватката му се стори невероятно добра, невероятно правилна. Сякаш някаква невидима мощ бе споила пръстите му точно в тази хватка. Постоя, загледан в сияещото острие и нещо неосъзнато го накара да притисне стоманата към челото си. Обзе го твърда самоувереност, чувство за непреодолима праведност, за белота. За пръв път от седмици насам се изтръгваше от усещането, че броди слепешком сред мъгли от вяра и неверие, водейки борба с враг, чието безплътно тяло не оказва съпротива на ударите.

Силата тръпнеше из ръцете му като електрическо напрежение.

Острието сияеше все по-ярко.

— Направи го! — умоляваше Марк. — Бързо! Моля те!

Бен Миърс се разкрачи, отметна брадвата назад и я стовари с широк искрящ замах, който остави светещ отпечатък в дъното на очите му. Острието се впи в дървото с прокобен тътен и потъна до дръжката. Разхвърчаха се трески.

Издърпа го, слушайки как дървото пищи около стоманата. Замахна пак… и пак… и пак. Усещаше как мускулите в ръцете и гърба му се свиват и отпускат, движат се с непозната до днес увереност и умело насочена ярост. При всеки удар треските хвърчаха като картеч. На петия път острието срещна отвъдната пустота и той се зае да разширява отвора с налудничава бързина.

Марк го гледаше изумен. Студеният син пламък бе пропълзял по дръжката на брадвата, после по ръцете и Бен сякаш се движеше сред огнена колона. Беше привел глава настрани, мускулите по шията му се изпъваха от напрежение, едното му око гледаше втренчено, другото бе плътно затворено. На гърба ризата му се бе разцепила между изхвръкналите плешки и под кожата се гърчеха яките въжета на мускулите. Този човек бе обладан от неистова, свръхестествена сила и Марк неволно разбра, че силата няма нищо общо с християнството; доброто в нея бе по-първично, не тъй изтънчено. То бе като оголени буци руда, извергната от земните недра. В него нямаше нищо оформено и довършено. То бе Сила; то бе Мощ; то бе онова, що движи огромните колела на вселената.

Вратата на картофохранилището в мазето на Ева Милър не можеше да устои пред него. Брадвата летеше с неуловима за окото бързина; превръщаше се във вълна, в падаща дъга, в мълния от вдигнатите ръце на Бен до разбитото дърво на последната врата.

Той нанесе сетния удар и захвърли брадвата. Вдигна ръце пред очите си. Пламтяха.

Протегна ги към Марк и момчето отскочи.

— Обичам те — каза Бен.

Пръстите им се сплетоха.

49.

Картофохранилището беше тясно като килия. Вътре нямаше нищо освен няколко бутилки, два-три празни сандъка, прашен кош със стари прорасли картофи… и телата. В дъното ковчегът на Барлоу беше подпрян прав до стената като египетски саркофаг и обковът му хладно проблесваше в заревото, което двамата носеха по себе си като огъня на свети Елм.

Пред ковчега лежаха като железопътни траверси телата на хора, с които Бен бе живял и делил залъка: Ева Милър и Крейг Невестулката един до друг; Мейб Мъликан от крайната стая на втория етаж; Джон Сноу, който живееше от благотворителни помощи и когато го мъчеше артритът, едва слизаше за закуска; Вини Ъпшоу; Гроувър Върил.

Прекрачиха през телата и спряха до ковчега. Бен сведе очи към часовника си; беше 6:40.

— Ще го изнесем оттук — каза той. — При Джими.

— Сигурно тежи цял тон — промърмори Марк.

— Ще се справим.

Почти разколебан, Бен посегна и сграбчи горния десен ъгъл на ковчега. Обковът лъщеше като безжизнено око. Дървото бе хлъзгаво и противно на допир, като изгладен от вековете камък. В него сякаш нямаше нито пори, нито каквито и да било микроскопични вдлъбнатини, в които да се вкопчат пръстите. И все пак ковчегът се люшна покорно. Стигаше да го дръпне с една ръка.

С лек натиск Бен го извъртя напред, усещайки как огромната маса увисва като че уравновесена от невидима противотежест. Вътре нещо глухо изтропа. Бен подпря ковчега с ръка.

— Хайде — каза той. — Хващай другия край.

Марк посегна и без никакво усилие вдигна края на ковчега. По лицето на момчето се изписа радостна изненада.

— Мисля, че мога да го вдигна и с един пръст.

— Сигурно можеш. Най-после ни потръгна. Но трябва да бързаме.

Пренесоха ковчега през разбитата врата. Най-широката част се заклещи и Марк натисна напред, привел глава. С писък на продрано дърво ковчегът мина оттатък.

Отнесоха го до тялото на Джими, покрито със завесите на Ева Милър.

— Ето го, Джими — изрече Бен. — Ето го, копелето.

Сваляй, Марк.

Отново погледна часовника. 6:45. Сега светлината в кухненската врата над главите им бе пепелявосива.

— Започваме ли? — запита Марк. Спогледаха се над ковчега.

— Да — каза Бен.

Марк заобиколи и двамата застанаха един до друг пред ключалките на ковчега. Приведоха се едновременно и ключалките се строшиха под допира им, пращейки като разкъсан картон. Вдигнаха капака.

Барлоу лежеше пред тях с извърнати навътре очи.

Сега беше млад; напращяла от живот, лъскавата му черна коса се диплеше по сатенената възглавничка в тясната му обител. Кожата беше лъскава и еластична. Бузите се червенееха като младо вино. Зъбите се подаваха над сочните устни — бели с жълти жилки, като слонова кост.

— Той… — започна Марк, но не успя да довърши.

Червените очи на Барлоу се извъртяха в орбитите и мигом се изпълниха с чудовищна жизненост и подигравателно ликуване. Срещнаха погледа на Марк, момчето зяпна насреща и очите му станаха безизразни, далечни.

— Не го гледай! — изкрещя Бен, но беше късно.

Той изблъска Марк настрани. Момчето изстена гърлено и изведнъж се нахвърли върху Бен. Изненадан, Бен се люшна назад. В следващия миг ръцете на момчето затьршуваха из джоба на сакото му за револвера на Хоумър Маккаслън.

— Марк! Недей…

Но момчето не го чуваше. Лицето му беше безизразно като току-що избърсана черна дъска. Стонът продължаваше да излита от гърлото му като вой на пленена животинка. Стискаше револвера с две ръце. Вчепкаха се, като Бен се мъчеше едновременно да изтръгне оръжието и да удържи дулото насочено настрани.

— Марк! — изрева той. — Марк, събуди се! За Бога…

Цевта светкавично се извъртя към главата му и прогърмя изстрел. Усети как куршумът прелита край слепоочието. Здраво стисна ръцете на Марк и го ритна с крак. Момчето залитна назад и револверът изтрака на пода между тях. Стенейки, Марк се хвърли напред и Бен с всичка сила стовари юмрук право в устата му. Почувства как устните се премазват върху зъбите и изкрещя, сякаш сам той бе ударен. Момчето падна на колене и Бен изрита револвера по-надалече от него. Марк опита да пропълзи след оръжието и Бен го удари отново.

С морна въздишка момчето се свлече на пода.

Вече нямаше нито сила, нито самоувереност. Отново бе само обикновеният човек Бен Миърс и се страхуваше.

Светлият правоъгълник на кухненската врата бе помръкнал до едва доловим пурпур; часовникът показваше 6:51.

Сякаш някаква чудовищна сила теглеше главата му, принуждаваше го да погледне преситения розов паразит в ковчега.

Погледни и ме виж, хилаво човече. Виж Барлоу, за когото столетията са като твоите кратки часове край камината с книга в ръка. Погледни и виж великото създание на нощта, което искаш да унищожиш с жалката си клечица. Погледни мг, драскачо. Аз съм писал човешки съдби и кръвта бе моето мастило. Погледни ме и трепери!

Джими, не мога да го направя. Късно е, той е по-силен от мен…

ПОГЛЕДНИ МЕ!

Часът бе 6:53. Падналият Марк изстена.

— Мамо? Мамо, къде си? Боли ме главата… тъмно е… Ще ми стане слуга, но кастриран…

Бен пипнешком измъкна единия кол изпод колана си и го изтърва. Изкрещя жално, без капчица надежда. Навън слънцето бе изоставило Джирусълъм’с Лот. Само последните му лъчи още се бавеха по покрива на Марстъновия дом.

Наведе се и грабна кола. Но къде беше чукът? Къде беше тоя шибан чук?

До вратата на картофохранилището. Бе опитал да строши катинара с него.

Втурна се през мазето и сграбчи чука.

Марк се бе надигнал на лакът и устата му зееше като кървава рана. Избърса я с длан и смаяно се втренчи в кръвта.

— Мамо! — проплака той. — Къде е мама?

Часът бе 6:55. Светлината и мракът бяха застинали в миг на съвършено равновесие.

Бен хукна през тъмнеещото мазе, стискайки в лявата ръка кола, в дясната чука.

Раздаде се гръмовен, ликуващ смях. Барлоу седеше в ковчега и в червените му очи пламтеше пъклена радост. Погледът на Бен се прикова към тях и той усети как волята му изтича.

С див, безумен крясък вдигна кола над главата си и го стовари надолу в свистяща дъга. Изостреният като игла връх раздра ризата на Барлоу и Бен го почувства как потъва в плътта под нея.

Барлоу изпищя. Викът му бе призрачен и болезнен като вълчи вой. Силата на удара го повали по гръб в ковчега. Сгърчени като зверски лапи, ръцете му излетяха навън и се замятаха из въздуха.

Бен удари с чука и Барлоу отново изпищя. Мъртвешки студена ръка се впи в лявата китка на Бен, която стискаше кола.

Бен пролази в ковчега и притисна с крака коленете на Барлоу. Гледаше право в изкривеното от болка и ненавист лице.

— ПУСНИ МЕ — кресна Барлоу.

— На ти, копеле! — изрида Бен. — На ти, пиявицо! На ти!

Отново замахна с чука. Кръвта изригна на хладен фонтан и за момент го заслепи. Главата на Барлоу се мяташе по сатенената възглавница.

— Пусни ме, да не си посмял, да не си посмял, да не си посмял да го направиш…

Удари с чука още веднъж, и още веднъж. От ноздрите на Барлоу бликна кръв. Тялото му се гърчеше в ковчега като пронизана с харпун риба. Ръцете раздираха бузите на Бен, оставяйки дълбоки бразди.

— ПУСНИ МЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ…

Бен удари с чука още веднъж и кръвта, която извираше на тласъци от гърдите на Барлоу, изведнъж почерня.

После — разпадане.

Всичко стана само за две секунди, прекалено бързо, за да вярва на паметта си под дневната светлина на идните години, ала достатъчно бавно, за да се завръща отново и отново в кошмарните му сънища с ужасната мудност на стоп-кадър.

Кожата пожълтя, загрубя, продра се като вехт брезент. Очите избледняха, покриха се с белезникава пелена, хлътнаха навътре. Косата побеля и се разлетя настрани като перушина. Тялото в черния костюм се съсухри и слегна надолу. Устата зина широко, устните се отдръпваха все повече, докато срещнаха носа и оставиха зад себе си кръг от щръкнали зъби. Ноктите почерняха и се олющиха, после останаха само кости, все още накичени с пръстени, които дрънчаха и тракаха като кастанети. През финото платно на ризата избухнаха облачета прах. Плешивата сбръчкана глава се превърна в череп. Вече нямаше какво да поддържа панталоните и те се сплескаха — ивици черна коприна с две тънки клечки под тях. За момент в ръцете на Бен се замята страховито живо плашило и той изскочи от ковчега със сподавен вик на ужас. Но нямаше сили да откъсне очи от последната метаморфоза на Барлоу; беше като хипнотизиран. Оголеният череп се мяташе по сатенената възглавница. Костеливата челюст се разтваряше в беззвучен вик — нямаше гласни струни, за да крещи. Пръстите на скелета танцуваха и тракаха из мрачния въздух като марионетки.

Миризмите нахлуваха на облачета в носа му и веднага изчезваха: газ; ужасяваща разложена плът; библиотечен дъх на мухъл; лютив мирис на прах; сетне — нищо. Гърчещите се, протестиращи пръсти се разпаднаха на отделни кокалчета и изтракаха като разсипани моливи. Носната кухина на черепа се разшири и стигна до устата. Празните орбити също се разшириха в безплътно изражение на изненада и страх, сляха се и изчезнаха. Черепът хлътна навътре като старинна китайска ваза. Дрехите се слегнаха окончателно и станаха съвсем банални като куп мръсно бельо, приготвено за пране.

Ала все още не бе дошъл краят на упоритата му хватка в света на живите — дори и прахът се виеше и гърчеше на миниатюрни вихрушки из ковчега. Сетне Бен изведнъж усети как нещо полъхна край него като мощен вятър и го накара да потръпне. В същия миг всички прозорци на пансиона избухнаха навън.

— Пази се, Бен! — изкрещя Марк. — Пази се!

Бен се преметна по гръб и ги видя да излизат от картофохранилището — Ева, Невестулката, Мейб, Гроувър и другите. В света бе настанал техният час.

Крясъците на Марк отекваха в ушите му като пожарна сирена и той хвана момчето за раменете.

— Светената вода! — извика Бен право в изкривеното от болка лице на Марк. — Те не могат да ни докоснат!

Крясъците стихнаха, превърнаха се в ридания.

— Качвай се нагоре по дъската — нареди Бен. — По-живо.

Наложи се да обърне момчето нататък и после да го плесне по дупето, за да го накара да се катери. Когато се увери, че Марк се изкачва, извърна глава и погледна Неживите.

Те стояха безучастно на пет метра от него и го гледаха с неясна омраза, в която нямаше нищо човешко.

— Ти уби Господаря — изрече Ева и той почти бе готов да повярва, че долавя в гласа й скръб. — Как можа да убиеш Господаря?

— Ще се върна — каза той. — За всички ви. Изкатери се приведен, като си помагаше с ръце.

Дъската проскърца под тежестта му, но издържа. Когато стигна горе, той хвърли назад един последен поглед. Ония се бяха събрали край ковчега и мълчаливо надничаха в него. Приличаха на хората, придошли около трупа на Миранда след катастрофата.

Подири с поглед Марк и го откри да лежи по очи до вратата на верандата.



50.

Бен си каза, че момчето само е припаднало, нищо повече. Можеше и да се окаже вярно. Пулсът му беше равномерен и силен. Взе го на ръце и го отнесе в ситроена.

Седна зад волана и включи двигателя. Докато излизаше на Рейлроуд Стрийт, закъснялата реакция връхлетя върху него като юмручен удар и той едва се удържа да не изкрещи.

Живите мъртъвци бродеха по улиците.

Обливаха го студени и горещи вълни, в главата му кънтеше безумен рев. Той зави наляво по Джойнтнър Авеню и пое нанякъде — по-надалече от Сейлъм’с Лот.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
БЕН И МАРК

1.

Марк се събуди малко по малко, оставяйки равномерното бръмчене на ситроена да го върне към реалността без помощта на мисъл или спомен. Накрая надзърна през прозорчето и грубата ръка на страха стисна сърцето му. Беше нощ. Крайпътните дървета се мяркаха като неясни размазани петна, а насрещните коли бяха с включени фарове. От гърлото му се изтръгна задавено нечленоразделно ридание и той заопипва със сгърчени пръсти шията си, за да провери дали кръстът още е там.

— Спокойно — каза Бен. — Напуснахме градчето. Вече сме на трийсет и пет километра.

Колата едва не изхвръкна в канавката, когато момчето се пресегна през скута му, за да заключи вратата откъм неговата страна. После то се завъртя да заключи своята врата и бавно се сви на топка върху седалката. Искаше нищото да се завърне. Нищото беше хубаво. Хубаво нищо без лоши картинки в него.

Унасяше се в равномерния лъскав ритъм на двигателя. Ммммммммм. Хубаво. Момчето затвори очи.

— Марк?

По-добре да не отговаря.

— Марк, добре ли си?

Мммммммммммммммммммммммммммммм.

— … Марк…

Гласът едва долиташе от далечината. Чудесно. Хубавото нищо се завърна и го обви с всички оттенъци на сивото.



2.

Спряха пред един мотел малко след границата на щат Ню Хампшър. В регистъра за посетители Бен надраска каквото му хрумна — Бен Коди и син. Марк едва се добра до стаята, стискайки здраво кръста. Очите му се стрелкаха насам-натам като пленени животинчета. Продължи да стиска кръста, докато Бен заключи вратата и закачи на дръжката собствения си кръст. В стаята имаше цветен телевизор и Бен погледа новините. Между две африкански държави бе избухнала война. Президентът бе настинал, но лекарите смятаха, че няма нищо сериозно. В Лос Анджелис безумец бе застрелял четиринайсет души. Метеоролозите предвиждаха дъжд — в северните области на Мейн превалявания от сняг.



3.

Сейлъм’с Лот спеше своя мрачен сън, а вампирите бродеха по улиците и полските пътища като неясен спомен за злото. Някои вече бяха изплували достатъчно от сенките на смъртта, за да придобият известни зачатъци на лукавство. Лоурънс Крокет покани по телефона Роял Сноу на карти в кантората си. Когато Роял пристигна с камионетката си и влезе, Лоурънс и жена му се нахвърлиха върху него. Глинис Мейбъри позвъни на Мейбъл Уъртс, каза, че се страхува и попита дали може да прекара вечерта при нея, докато съпругът й се завърне от Уотървил. Мейбъл се съгласи с достойно за жалост облекчение, а когато десет минути по-късно отвори вратата, Глинис застана пред нея чисто гола, с чантичка под ръка, и се ухили, разкривайки огромни хищни зъби. Мейбъл успя да изкрещи, но само веднъж. Когато Делбърт Марки излезе от пустата си кръчма малко след осем вечерта, насреща му пристъпиха в мрака Карл Форман и ухиленият Хоумър Маккаслън, дошли уж да пийнат по едно. Малко след края на работното време Милт Кросън бе посетен в магазина от множество верни приятели и редовни клиенти. А Джордж Мидлър посети неколцина от учениците, които често пазаруваха в универмага и винаги го оглеждаха с многозначително презрение; този път се изпълниха и най-мрачните му фантазии.

По шосето продължаваха да минават туристи и пътници, ала не забелязваха нищо освен табелата с името на градчето и знака, ограничаващ скоростта до шестдесет километра в час. Щом напуснеха очертанията на селището, те натискаха газта и забравяха откъде са минали с една последна мисъл: Божичко, какво мъртвило.

Градчето пазеше своите тайни, а Марстъновия дом се свеждаше навъсено над него като низвергнат крал.

4.

На другия ден Бен остави Марк в мотела и потегли обратно. За малко спря в Уестбрук и купи от един оживен магазин кирка и лопата.

Сейлъм’с Лот лежеше безмълвен под сивото небе, от което все още не бяха заръсили капки. По улиците почти не минаваха коли. Дрогерията на Спенсър работеше, но кафе „Ексълънт“ стоеше затворено, със спуснати зелени щори, менюто бе изчезнало от витрината, а черната дъска, на която изписваха специалитета за деня, беше избърсана.

От пустотата на улиците Бен изтръпна до мозъка на костите и в паметта му неволно изплува пликът на стара грамофонна плоча с образа на травестит, заснет в профил на черен фон — странно мъжествено лице, измазано с кърваво червило и руж; заглавие: „Те излизат само нощем.“

Най-напред спря при пансиона на Ева, изкачи се на втория етаж и отвори вратата на стаята си. Всичко стоеше така, както го бе оставил — разхвърляно легло, наченат пакет бисквити на масата. Под масата имаше празно тенекиено кошче за боклук и той го издърпа в средата на стаята.

Взе ръкописа, хвърли го в кошчето и смачка на фитил заглавната страница. Щракна запалката и когато хартията се разгоря, пусна я върху изписаните листове. Пламъчето ги близна, хареса вкуса им и чевръсто запълзя на всички страни. Ъглите на страниците обгаряха, извиваха се нагоре, почерняваха. Над кошчето се надигна белезникав дим и без да се замисля, Бен се пресегна над масата и отвори прозореца.

Ръката му срещна преспапието — стъкленото топче, което го съпровождаше още от детството в този сумрачен град — грабнато несъзнателно по време на кошмарното посещение в къщата на чудовището. Разтръскаше ли го, вътре щеше да завали сняг.

Разтръска го, вдигна го пред очите си, както бе правил като дете, и топчето пак показа своя прастар фокус. През падащия сняг се виждаше малка захарна къщурка с пътечка пред вратата. Захарните капаци на прозорците бяха затворени, ала момче с буйно въображение (каквото бе днес Марк Петри) можеше да си представи, че един от капаците бавно се открехва (както сякаш наистина ставаше в този миг) под натиска на дълга бяла ръка, сетне отвътре те поглежда ухилено бяло лице с дълги зъби и те кани да влезеш в тази къщичка нейде отвъд света сред безкрайния и бавен фалшив снеговалеж в страната на фантазията. Лицето го гледаше, бледо и прегладняло — лице, което вече никога няма да вдигне взор към сини небеса.

Това бе собственото му лице.

Запокити преспапието в ъгъла и то се пръсна на парчета.

Изскочи навън, без да поглежда какво ще изтече от него.



5.

Слезе в мазето да прибере трупа на Джими и това бе най-тежкото пътуване. Ковчегът лежеше на снощното си място, но в него вече нямаше и прах. И все пак… не беше съвсем празен. Вътре се търкаляше колът… и още нещо. Усети, че му призлява. Зъби. Зъбите на Барлоу — само това оставаше от него. Бен се пресегна, вдигна ги, а те се загърчиха в дланта му като дребни бели животинки, опитвайки да се съберат и да захапят.

Захвърли ги с вик на отвращение и зъбите се разпиляха на всички страни.

— Господи — прошепна той, бършейки длан в ризата си. — Мили Боже. Моля те, нека това да е краят. Нека се свърши с него веднъж завинаги.



6.

Сам не разбра как успя да измъкне от мазето тялото на Джими, омотано в завесите на Ева Милър. Намести тежкия вързоп в багажника на лекарския буик, сложи кирката и лопатата на задната седалка до черната чанта на Джими, после подкара към дома на Петри. Избра една полянка сред гората зад къщата и остана там до късно следобед — трябваше да изкопае просторен и дълбок гроб. Накрая положи в него Джими и телата на съпрузите Петри, както си бяха обвити в покривалото от канапето.

Към два и половина се зае да засипва с пръст чистите мъртъвци. Когато светлината взе бавно да чезне от облачния небосвод, той заработи все по-припряно. Избилата по кожата му пот се дължеше не само на умората.

Около четири гробът бе заровен. Криво-ляво го закри с чимове, хвърли облепените с пръст инструменти в багажника и подкара колата на Джими обратно към градчето. Остави я пред кафе „Ексълънт“, без да вади ключовете от таблото.

Постоя на тротоара и се огледа, фалшивите фасади на изоставените здания сякаш се привеждаха с пращене над улицата. Започналият около пладне дъжд се ръсеше леко и бавно като прощални сълзи. Малкият парк, където бе срещнал Сюзън Нортън, стоеше изоставен и пуст. В Общинската управа щорите бяха спуснати. Кантората на Лари Крокет също бе затворена и зад стъклената врата висеше табелка, уверяваща с нелепа бодрост: „Скоро ще се върна.“ Не се чуваше нищо освен тихия шепот на дъжда.

Бен закрачи към Рейлроуд стрийт и подметките му безжизнено трополяха по тротоара. Когато стигна до пансиона, той спря край колата си и се озърна за сетен път. Нищичко не помръдваше.

Градчето бе мъртво. Усети го изведнъж, ясно и безвъзвратно, както бе разбрал, че Миранда е мъртва, виждайки обувката на пътя.

Той заплака.

Продължаваше да плаче, когато отмина табелата с надпис: „Сега напускате Джирусълъм’с Лот, прекрасно малко градче. Заповядайте пак!“

Достигна отклонението. Докато се спускаше по рампата, дърветата закриха Марстъновия дом. Той зави на юг и подкара към Марк, към живота си.

1.

Из албума на Бей Миърс (всички изрезки са от портландския вестник „Прес-Хералд“):

19 ноември 1975 (стр. 27):
ДЖИРУСЪЛЪМ’С ЛОТ — Семейството на Чарлс В. Причет, което само преди няколко месеца закупи ферма в градчето Джирусълъм’с Лот, окръг Къмбърланд, отново е решило да напусне, защото нощем се чували странни шумове, както твърдят Чарлс и Аманда Причет, които се бяха преселили тук от Портланд. Фермата е местна забележителност, разположена на възвишението Скулярд хил и до неотдавна принадлежеше на Чарлс Грифън. Бащата на Грифън бе собственик на компанията за млечни продукти „Слънчев лъч“, присъединена през 1962 година към корпорацията „Слюфут“. Нашият репортер не успя да открие за коментар Чарлс Грифън, който продал фермата си чрез портландски посредник „на твърде изгодна цена“ според думите на Причет. За пръв път Аманда Причет споменала на съпруга си, че чува „странни звуци“ в сеновала няколко дни след като…


4 януари 1976 (стр. 1):
ДЖИРУСЪЛЪМ’С ЛОТ — Странна автомобилна катастрофа се е случила снощи или рано тази сутрин в малкото градче Джирусълъм’с Лот, разположено в южния край на щата Мейн. По оставените на местопроизшествието следи от гуми полицията предполага, че колата (нова и изправна) се е движела с превишена скорост, после е изхвръкнала от пътя и се е блъснала в електрически стълб. Автомобилът е буквално смачкан, но макар че по предната седалка и таблото бяха открити следи от кръв, пътниците все още не са намерени. Полицията съобщава, че колата е регистрирана на името на мистър Гордън Филипс от Скарбъроу. Според един съсед, семейството на мистър Филипс отивало на гости у приятели в Ярмаут. Полицията предполага, че Филипс, съпругата му и двете им деца са излезли зашеметени от колата и са се изгубили из горите. Плановете за издирване…


14 февруари 1976 (стр. 4):
КЪМБЪРЛАНД — Изчезнала е мисис Файона Когинс, вдовица, която живееше сама на Смит Роуд западно от Къмбърланд. За изчезването бе съобщено тази сутрин на областния шериф от нейната племенница, мисис Гертруд Хърси. Мисис Хърси каза на полицейските служители, че леля й била болнава и не напускала дома си. Помощниците на шерифа провеждат разследване, но твърдят, че все още не се знае какво…


27 февруари 1976 (стр. 6):
ФОЛМАУТ — Престарелият местен фермер Джон Фарингтън бе открит мъртъв в хамбара си. Тялото е намерено рано тази сутрин от неговия зет Франк Викъри, който твърди, че Фаринггън лежал по очи край сеното и все още стискал вилата. Съдебният лекар Дейвид Райс смята, че Фарингтън е починал от инсулт или вътрешен кръвоизлив…


20 май 1976 (стр. 17):
ПОРТЛАНД — Горските пазачи в окръг Къмбърланд бяха инструктирани от Службата за охрана на дивеча да издирват глутницата подивели кучета, която навярно върлува из областта между Джирусълъм’с Лот, Къмбърланд и Фолмаут. През последните месеци бяха открити няколко мъртви овце с разкъсани гърла и кореми. В някои случаи овцете са били буквално изтърбушени. Заместник-председателят на службата Ъптон Пруит заяви: „Както знаете, положението сериозно се влоши в южните области на Мейн…“


29 май 1976 (стр. 1):
ДЖИРУСЪЛЪМ’С ЛОТ — Подозира се, че все още неизяснено злодеяние е станало причина за изчезването на Даниел Холуей и близките му, които неотдавна се заселиха в една къща на Тагарт Стрийм Роуд в това малко градче. Полицията бе известена от дядото на Даниел Холуей, който се разтревожил след многократните си безуспешни опити да се свърже по телефона.

Съпрузите Холуей и двете им деца са се настанили на Тагарт Стрийм Роуд през април и често се оплаквали на близки и роднини, че нощем чуват „странни звуци“.

През последните месеци в Джирусълъм’с Лот се случват редица загадъчни произшествия и много семейства вече…


4 юни 1976 (стр. 2):
КЪМБЪРЛАНД — Вдовицата мисис Млейн Тремънт, собственичка на малка къща, разположена в западните покрайнини на града, бе приета в болницата рано тази сутрин след прекаран инфаркт. Тя съобщи на нашия репортер, че както гледала телевизия, чула драскане по прозореца на спалнята си, озърнала се и видяла лице.

„Хилеше се — заяви мисис Тремънт. — Беше ужасно. През целия си живот не съм изпитвала такъв ужас, А откакто се случи онова убийство на Тагарт Стрийм Роуд, само на два километра от дома ми, треперя и денем, и нощем.“

Мисис Тремънт намеква за семейството на Даниел Холуей, което изчезна миналата седмица от жилището си в Джирусълъм’с Лот. Полицията твърди, че разследва връзката между двете произшествия, но…

Високият мъж и момчето пристигнаха в Портланд към средата на септември и се настаниха за три седмици в един местен мотел. Бяха свикнали с горещините, но след сухия климат на Лос Сапатос и двамата се измъчваха от високата влажност. С часове плуваха в басейна край мотела и често се заглеждаха към небето. Всеки ден мъжът, получаваше от Портланд „Прес-Хералд“ и сега броевете бяха нови, без петна от кучешка урина. Четеше прогнозите за времето и търсеше вести от Джирусълъм’с Лот. На деветия ден след пристигането им изчезна един жител на Фолмаут. Кучето му бе намерено мъртво на двора. Полицията водеше разследване.

На 6 октомври мъжът се събуди рано и излезе пред мотела. Повечето туристи вече си бяха заминали за Ню Йорк, Ню Джърси, Флорида, Онтарио, Нова Скотия, Пенсилвания или Калифорния. Туристите изоставяха след себе си купища боклук и небрежно прахосани долари, а местните жители можеха спокойно да се насладят на най-приятния сезон.

Тази сутрин из въздуха витаеше нещо ново. Дъхът на изгорели газове откъм магистралата бе поотслабнал. По хоризонта не трептеше мараня, нямаше и следа от ниската млечна мъгла, която обикновено пълзеше в подножието на пътните знаци. Небето бе чисто, въздухът прохладен. Циганското лято си бе отишло за една нощ.

Момчето излезе и застана до него.

— Днес — каза мъжът.

2.

Малко преди пладне наближиха отклонението за Сейлъм’с Лот и Бен с болка си спомни деня, когато бе пристигнал тук, твърдо решен да прогони всички демони от подсъзнанието си и напълно уверен в успеха. Онзи ден беше по-топъл от днешния, западният вятър вееше по-слабо и циганското лято едва започваше. Спомни си и за двете момчета с въдиците. Днес небесната синева беше по-плътна и студена.

По радиото съобщиха, че рискът от пожари е достигнал пета степен от шест възможни. От началото на септември в Мейн не бе имало съществени валежи. Говорителят посъветва шофьорите да не изхвърлят незагасени цигари, после пусна песен за някакъв нещастен влюбен, който се канел да скочи от водонапорната кула.

Продължиха по местен път 12, отминаха табелата с названието на градчето и се озоваха на Джойнтнър Авеню. Бен веднага забеляза отсъствието на жълтата мигаща светлина. Вече нямаше нужда от предупреждения.

Навлязоха в града. Пресякоха го бавно и Бен усети как старият страх го обгръща като намерено на тавана вехто палто, което стяга тук-там, но все още не е омаляло. Марк седеше вдървено до него, стискайки шишенцето със светена вода, донесено чак от Лос Сапатос. Отец Гракон му го бе подарил на сбогуване.

Със страха се завърнаха и спомените — мъчителни, почти сърцераздирателни.

Дрогерията на Спенсър се бе превърнала в дрогерия на Лавердие, но не личеше това да й се е отразило добре. Затворените прозорци бяха мръсни и без завески. Зад витрината на кафе „Ексълънт“ килната табелка обявяваше заведението за продан, а високите табуретки пред бара бяха изкъртени и отнесени към някоя по-щастлива закусвалня. На някогашната пералня още имаше надпис „Барлоу и Стрейкър — луксозни мебели“, но златните букви бяха потъмнели и унило се взираха към пустите тротоари. Витрината беше празна, по дебелия килим се трупаха боклуци и прах. Бен си спомни за Майк Райърсън и се запита дали още лежи в сандъка отзад. От тази мисъл устата му пресъхна.

На кръстопътя той намали скоростта. На склона горе се мярна къщата на семейство Нортън, но сега високата пожълтяла трева изпълваше задния двор, където някога беше откритото огнище на Бил. Някои от прозорците бяха счупени.

Малко по-нататък той спря до тротоара и хвърли поглед към парка. Паметникът на загиналите във войните се извисяваше над джунгла от бурени и храсти. Плиткото басейнче беше задръстено с водни плевели. Напуканата зелена боя се лющеше от пейките. Люлките бяха ръждясали и досадното им скърцане навярно би прогонило и най-търпеливото дете. Пързалката беше паднала настрани и лежеше с изпружени крака като мъртва антилопа. А от ъгъла на къта за игри с пясък се подаваше върху тревата провисналата ръка на нечия забравена парцалена кукла. Зашитите вместо очи копчета лъщяха с мрачен, неосмислен ужас, сякаш по време на дългия си престой в пясъка куклата бе видяла всички чудовищни тайни на нощта. И може би наистина ги бе видяла.

Бен надигна очи и видя Марстъновия дом да се взира през затворените капаци, към градчето с безсилна злоба. Сега къщата беше безопасна, но щом паднеше нощ…

Дъждовете навярно бяха отмили нафората, с която отец Калахан бе запечатал вратите. Ако онези желаеха, къщата можеше пак да бъде тяхна — храм, мрачен фар, извисен над опустялото, мъртво градче. Събираха ли се там? Бродеха ли бледи призраци по затъмнените коридори, организираха ли пиршества и пращаха ли уродливи молитви към Създателя на своя Създател?

Изтръпнал от студ, той извърна глава.

Марк гледаше къщите. На повечето места завесите бяха спуснати; другаде зад прашните прозорци се разкриваха опустели стаи. И така е по-зле, завесите поне спазват известно приличие, помисли Бен. Изоставените къщи сякаш се взираха в двамата натрапници със замътени, малоумни погледи.

— Те са в тези къщи — едва чуто изрече Марк. — Сега, в момента — навсякъде из къщите. Зад завесите. В легла, килери и мазета. Под дюшеметата. Крият се.

— Не се стягай — каза Бен.

Градчето остана назад. Бен зави по Брукс Роуд и минаха край Марстъновия дом — капаците на прозорците бяха все тъй провиснали, а градината се бе превърнала в лабиринт от избуяли плевели и подивели цветя.

Марк посочи с пръст и Бен погледна настрани. Сред тревата белееше добре утъпкана пътека. Тя започваше от пътя, пресичаше двора и стигаше до входната врата. Сетне къщата отмина назад и Бен усети как обръчът около гърдите му се разхлабва. Бяха преодолели най-страшното.

Някъде на Бърнс Роуд, недалече от гробището Хармони хил, Бен спря колата и двамата излязоха. Рамо до рамо закрачиха през гората. Загрубялата жълта трева сухо пращеше под стъпките им. Наоколо звънтеше песента на закъснели скакалци и от плодовете на хвойновите храсти се носеше острият мирис на джин. Излязоха на малка могилка, извисена над просеката, където хладният вятър люлееше лъскавите жици на далекопровода. Тук-там дърветата вече пожълтяваха.

— Старите кореняци разказват, че се започнало оттук каза Бен. — През петдесет и първа. Духал западен вятър. Смятат, че може би някой е захвърлил неизгасена цигара. Една най-обикновена цигара. Огънят лумнал из Блатата и нищо не можело да го спре.

Той извади от джоба си пакет „Пал Мал“, замислено се вгледа в емблемата — in hoc signo vinces — и разкъса целофановата опаковка. Запали цигара и изгаси клечката кибрит. Цигарата имаше удивително приятен вкус, макар че не бе пушил от месеци.

— Те си имат скривалища — каза той. — Но могат да ги загубят. Много от тях могат да бъдат убити… не, по-точно е да се каже унищожени. Но не всички. Разбираш ли?

— Да — каза Марк.

— Не са много умни. Ако загубят леговищата си, следващия път ще се скрият зле. Двама души могат да свършат много работа, стига само да претърсват най-очевидните места. Може би в Сейлъм’с Лот всичко ще свърши до първия сняг. Може и никога да не свърши. Нито едното е гарантирано, нито другото. Но без… нещо… да ги прогони, да ги подплаши, изобщо няма да има шанс.

— Да.

— Ще бъде грозно и опасно.

— Знам.

— Но казват, че огънят пречиствал — замислено промълви Бен. — Пречистването не е дреболия, нали?

— Да — повтори Марк.

Бен се изправи.

— Трябва да си вървим.

Той захвърли тлеещата цигара в куп сухи храсти и крехки лански листа. Димът се провлачи като тънка бяла панделка над зелените клонки на хвойната, после вятърът го разсея. Пет-шест метра по-нататък имаше огромен куп рухнали дънери.

Двамата гледаха дима занемели, омаяни.

Пушекът се сгъсти. Бликна огнено езиче. Клонките пламнаха и откъм сухия храст долетя тихо пращене.

— Тази нощ няма да гонят овце, няма да бродят из фермите — прошепна Бен. — Тази нощ ще бягат. А утре…

— Ти и аз — каза Марк и стисна юмруци.

Лицето му вече не беше бледо; пламтеше от нахлулата кръв. Очите му искряха.

Слязоха до пътя и потеглиха обратно.

На малката полянка над далекопровода огънят в храсталака се разгаряше, тласкан напред от мощния западен вятър.