Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 16:50

ПРОЛОГ

Що дириш тука, друже стар?
След толкова години във чужбина
се връщаш с обрати лелеяни
под чужди небеса, далеч от роден край.
Джордж Сеферис

1.

Почти всички смятаха мъжа и момчето за баща и син.

Те лъкатушеха на югозапад през страната със стара лимузина „Ситроен“, като се придържаха предимно към второстепенни пътища и ту спираха за известно време, ту отново потегляха. Преди да достигнат крайната си цел, трябваше да прекъснат пътешествието на три места: първо в Род Айланд, където високият чернокос мъж се хвана на работа в текстилна фабрика; после в Йънгстаун, щат Охайо, където му се наложи три месеца да сглобява трактори; накрая — в малко калифорнийско градче близо до мексиканската граница, където той дълго се занимава с наливане на бензин и ремонт на чуждестранни малолитражни коли, при това тъй успешно, че сам се изненада приятно.

Където и да бяха, той получаваше от щата Мейн портландското вестниче „Прес-Хералд“ и диреше по страниците му вести за събития от района на едно градче в южните покрайнини на същия щат, наречено Джирусълъм’с Лот. От време на време намираше по нещичко.

Още преди да стигнат до Сентръл фолс, щат Род Айланд, мъжът успя да напише в самотата на мотелските стаи, резюме на роман и го изпрати на литературния си агент. Беше сравнително добър писател — някога, преди милион години, в хубавите времена преди мракът да обгърне живота му. Агентът отнесе резюмето при издателя на последната му книга, който прояви учтив интерес, ала не бе склонен да прежали пари за аванс. „Моля“ и „благодаря“ все още са безплатни, каза мъжът на момчето, докато късаше писмото от агента. Но не се огорчи много и въпреки всичко захвана да пише книгата.

Момчето почти не говореше. Лицето му вечно изглеждаше изпито и сурово, а очите — мрачни, сякаш се взираха в някакъв незнаен злокобен хоризонт. В крайпътните закусвални и бензиностанции, където спираха, то се държеше учтиво — и нищо повече. Изглежда, не искаше да изпуска високия мъж от очи и започваше да нервничи дори когато той отскачаше до тоалетната. Не желаеше да разговаря за Джирусълъм’с Лот, макар че мъжът от време на време опитваше да засегне темата за градчето; не поглеждаше вестниците от Портланд, които мъжът понякога нарочно оставяше на видно място.

Когато книгата бе написана, двамата живееха в една виличка на плажа, недалеч от магистралата, м всеки ден плуваха във вълните на Тихия океан. Той бе по-топъл и по-дружелюбен от Атлантическия. Не криеше спомени. Момчето ставаше все по-мургаво.

Макар че живееха сносно, хранеха се по три пъти дневно и имаха покрив над главата, мъжът почваше да се чувства неуверен и потиснат от този начин на живот. Грижеше се за момчето и като че успяваше да предотврати пропуски в образованието му (също като него, момчето беше умно и обичаше да чете), но не вярваше да излезе нещо добро от премълчаването на Сейлъм’с Лот. Нощем му се случваше да пищи насън и да отмята завивките на пода.

От Ню Йорк пристигна писмо. Литературният агент на високия мъж съобщаваше, че издателство „Рандъм Хаус“ предлага 12 000 долара аванс и абонаментната разпродажба е почти гарантирана. Съгласен ли е?

Съгласен беше.

Мъжът напусна работата си в бензиностанцията и двамата с момчето пресякоха границата.

2.

Лос Сапатос (в превод това означава „обувките“ и кой знае защо, мъжът тайничко харесваше името) беше малко селце, недалеч от океана. Туристи почти не се мяркаха. Нямаше нито свестен път, нито изглед към океана (за да види брега, човек трябваше да пропътува цели пет мили на запад), нито исторически забележителности. Освен това местната кръчма гъмжеше от хлебарки, а единствената курва беше петдесетгодишна бабичка.

Откакто напуснаха Щатите, в живота им се възцари едва ли не свръхестествен покой. В небето рядко прелитаха самолети, по шосетата не им искаха пътна такса и в радиус от сто мили никой нямаше моторна косачка (пък и за какво ли). Имаха радио, но дори и то пръскаше само безсмислена шумотевица; всички новини се излъчваха на испански, който момчето почваше да разбира, но за мъжа този език си оставаше — и щеше да си остане — загадъчен брътвеж. Музикалният избор като че се ограничаваше само в рамките на операта. Нощем понякога хващаха от Монтърей естрадна музика, изпъстрена с трескави коментари от Уулфман Джак, но предаването ту се засилваше, ту заглъхваше напълно. Единственият двигател, който можеха да чуят в околностите, бе вехтият немощен мотокултиватор на някакъв местен фермер. Когато вятърът сменяше посоката, астматичното гърлено бучене долиташе до ушите им глухо, като стон на непокаяна душа. Вода си набавяха от кладенеца, на ръка.

Веднъж-дваж месечно (не винаги заедно) ходеха на литургия в малката селска църквичка. Не схващаха нищичко от церемонията, но въпреки това я посещаваха. В задушливата жега мъжът понякога откриваше, че е задрямал сред познатите отмерени ритми и гласовете, които им придаваха смисъл. В един неделен ден момчето се появи на паянтовата задна веранда, където мъжът се бе захванал да пише нов роман, и колебливо съобщи, че е помолило свещеника да го приеме в църквата. Мъжът кимна и го попита дали вече се справя с испанския колкото да разбере напътствията. Момчето отвърна, че не вярва да има проблеми.

Всяка седмица мъжът изминаваше четиридесет мили, за да получи портландския вестник — неизменно остарял с десетина дни, а понякога и пожълтял от кучешка урина. Две седмици след като момчето бе споделило намеренията си, той откри голяма статия за Сейлъм’с Лот и още едно градче — Момсън в щата Върмонт. В статията се споменаваше и името на високия мъж.

Остави вестника на видно място, без особено да се надява, че момчето ще го прочете. Статията го безпокоеше по ред причини. Изглежда, в Сейлъм’с Лот нещата още не бяха приключили.

На другия ден момчето дойде при него с вестника в ръка — беше го сгънало тъй, че да се вижда заглавието: „Град-призрак в Мейн?“

— Страх ме е — каза то.

— И мене — отвърна високият мъж.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 16:52

3.

ГРАД-ПРИЗРАК В МЕЙН?

от Джон Люис
литературен редактор на „Прес-Хералд“

Джирусълъм’с Лот — Джирусълъм’с Лот е малко градче на изток от Къмбърланд и на двадесет мили северно от Портланд. Не е първият град в американската история, който просто губи жизнени сили и умира, навярно няма да е и последният, но несъмнено е един от най-странните. Градовете-призраци са познато явление в югозападните щати, където общините изниквали като гъби около богатите залежи на злато и сребро, а след изчерпването на жилите чезнели почти също тъй бързо, изоставяйки опустелите магазини, хотели и кръчми да гният унило сред пустинното безмълвие.

В Нова Англия загадъчното опустяване на Джирусълъм’с Лот или Сейлъм’с Лот, както го наричат местните жители като че няма друг аналог освен градчето Момсън в щата Върмонт. През лятото на 1923 година Момсън очевидно е загубил жизнени сили и престанал да съществува, а заедно с него изчезнали и всичките му 312 жители. Къщите и няколко делови сгради в центъра на градчето са се съхранили и до днес, но остават необитаеми от онова далечно лято преди петдесет и две години. На места мебелировката е изнесена, но в повечето къщи всичко си е на място, сякаш насред забързаното ежедневие някакъв мощен вихър е отнесъл всички хора. В една от сградите масата била подредена с всичко необходимо за вечеря, включително и вазичка с отдавна повехнали цветя. На друго място завивките в спалните на горния етаж били спретнато подгънати, сякаш чакали обитателите да си легнат. Върху тезгяха на местната бакалница бил намерен топ прогнило памучно платно, а на касата била набрана цена долар и двайсет и два цента. В чекмеджето детективите открили недокоснати 50 долара в брой.

Жителите на околните области обичат да забавляват туристите с тази история и намекват, че из градчето бродят призраци — затова е останало необитаемо, твърдят те. По-вероятна причина изглежда фактът, че Момсън се намира в едно от най-затънтените кътчета на щата, далеч от всички главни пътища. Там няма нищо изключително, което да не се повтаря в стотици други градчета — освен, разбира се, загадката на внезапното му опустяване, напомняща мистерията на кораба „Мери Селист“.

Почти същото може да се каже и за Джирусълъм’с Лот.

При преброяването през 1970 година в Сейлъм’с Лот са записани 1319 жители — населението е нараснало точно с 67 души за десетте години след предишното преброяване. Градчето, наричано от предишните си обитатели просто Лот, е просторно и приятно, но рядко би могло да се похвали с някакво по-значително събитие. Старите кореняци, които редовно се събирали в парка или около печката в селскостопанския магазин на Кросън, имали само една съществена тема за разговор — пожарът през петдесет и първа година, когато небрежно захвърлена клечка кибрит предизвикала едно от най-големите горски опустошения в цялата история на щата.

Сейлъм’с Лот навярно би бил подходящ избор за пенсионер, желаещ да изживее спокойни старини в провинциално градче, където всички си гледат работата и най-голямото седмично събитие е изложбата на домашно печиво в Дамския клуб. Демографски погледнато, преброяването през 1970 година разкрива обща картина, добре позната както за специалистите по социология на селскостопанските райони, така и за кореняците от всяко малко градче на щата: предимно застаряващо население, неколцина бедняци, множество младежи, които напускат областта с дипломи под мишница и вече никога не се завръщат.

Но преди малко повече от година в Джирусълъм’с Лот взело да става нещо необичайно. Хората започнали да изчезват. Естествено, по-голямата част не са изчезнали в буквалния смисъл на думата. Бившият полицай на Лот, Паркинс Джилеспи, живее при сестра си в Китъри. Чарлс Джеймс, собственик на бензиностанцията срещу дрогерията, сега е управител на авторемонтна работилница в съседния Къмбърланд. Полин Дикенс се е преселила в Лос Анджелис, а Рода Кърлис работи към мисията „Сейнт Метю“ в Портланд. Списъкът на „неизчезналите“ може да продължава още и още.

След откриването на тези хора обаче най-смущаващо е единодушното им нежелание — или неспособност — да разговарят за Джирусълъм’с Лот и тамошните събития, ако изобщо е имало някакви събития. Паркинс Джилеспи само изгледа пишещия тези редове, запали си цигара и каза: „Просто реших да напусна.“ Чарлс Джеймс твърди, че бил принуден да си тръгне, тъй като работата му западнала заедно с градчето. Полин Дикенс, дългогодишна сервитьорка в кафе „Ексълънт“ изобщо не отговори на писменото ни запитване. А мис Кърлис категорично отказва да разговаря за Сейлъм’с Лот.

Някои изчезвания могат да се обяснят чрез правдоподобни догадки и малко усърдие в проучването. Местният агент по продажба на недвижими имоти Лоурънс Крокет, изчезнал заедно със съпругата и дъщеря си, е изоставил значителен брой съмнителни делови начинания, включително спекулативна сделка с голям терен в Портланд, където сега се изгражда пешеходна зона и търговски център. Сред напусналите срещаме Ройс Макдугъл и съпругата му, които преди няколко месеца са погребали невръстния си син, тъй че не е имало какво да ги задържа в градчето. Може би са заминали, накъдето им видят очите. Към същата категория спадат и други личности. Според началника на щатската полиция Питър Макфий, „Завели сме дела за издирване на доста народ от Джирусълъм’с Лот, но това далеч не е единственото градче в Мейн, където изчезват хора. Например Ройс Макдугъл е напуснал, без да си изплати дълговете към банката и две кредитни компании… според мен той просто е бил развейпрах и по някое време му е хрумнало да си вдигне багажа. Сега ли ще е, догодина ли, но в един прекрасен ден ще извади от портфейла си някоя стара кредитна карта и кредиторите ще го спипат за яката. В Америка изчезванията са нормално явление, досущ като вишневия пай. Днешното общество се крепи на автомобила. Минат ли две-три години, хората си събират партакешите и се преселват. Понякога забравят да оставят нов адрес. Особено безделниците.“

Ала въпреки безспорно трезвото и практично изказване на капитан Макфий, в Джирусълъм’с Лот все още има редица неизяснени въпроси. Заедно със съпругата и сина си е изчезнал Хенри Петри, а като служител на застрахователната компания „Пруденшъл“ той едва ли може да бъде причислен към безделниците. В кръга на липсващите срещаме местния гробар, местната библиотекарка и градската козметичка. Дължината на списъка вдъхва тревога.

Из околните градчета вече активно се развихря клюкарската кампания, която полага началото на една бъдеща легенда. От време на време се появяват съобщения за разноцветни светлини, висящи над далекопровода на щатската електрокомпания, който пресича града, тъй че никой не би ви се изсмял, ако подхвърлите, че жителите на Лот са били отвлечени от летящи чинии. Мълвата е споменавала и за съществуването на „нечестиво сборище“, където млади хора организирали черна литургия и може би с това са навлекли Божия гняв върху градчето, носещо името на най-святото място на Светата земя. Други, не тъй мистично настроени коментатори, си припомнят за младежите, „изчезнали“ преди около три години в района на Хюстън, щата Тексас, и открити по-късно в зловещи масови гробове.

След като посетихме Сейлъм’с Лот, подобни твърдения вече не ни се струват само плод на развинтена фантазия. В градчето не работи нито едно заведение. Най-дълго е издържало смесеното магазинче-аптека на Спенсър, което окончателно затворило врати през януари. Селскостопанският магазин на Кросън, универмагът, мебелният магазин на Барлоу и Стрейкър, кафе „Ексълънт“ и дори общинската управа — навсякъде вратите са заковани с дъски. Новата прогимназия пустее, както и обединената гимназия, построена през 1967 година, за да приеме младежите от още две съседни градчета. Училищната мебелировка и учебниците са пренесени временно в Къмбърланд, очаквайки съдбата им да бъде решена чрез гласуване в останалите населени места на учебния район, но едва ли има изгледи в началото на есента класните стаи да се запълнят с деца от Сейлъм’с Лот. Няма деца; само изоставени магазини и заведения, занемарени къщи, буренясали дворове, опустели улици и пътища.

Щатската полиция би желала да открие или поне да узнае нещичко за още доста хора, сред които можем да изброим Джон Грогинс, пастор на Методистката църква в Джирусълъм’с Лот; отец Доналд Калахан, енорийски свещеник на църквата „Сейнт Ендрю“; Мейбъл Уъртг, изтъкната участничка в църковните и обществени дела на Сейлъм’с Лот; семейство Лестър и Хариет Дърхам, местни жители, работили и двамата в текстилната фабрика; Ева Милър, собственичка на местния пансион…[/b]

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 16:53

4.

Два месеца след отпечатването на статията момчето бе прието в църквата. То направи първата си изповед — и изповяда всичко.

5.

Селският свещеник беше беловлас старец с лице, прорязано от дълбоки бръчки. Между мургавите му, обветрени скули блестяха удивително жизнерадостни и бодри очи. Сини, типично ирландски. Когато високият мъж пристигна в дома му, старецът седеше на верандата и пиеше чай. До него стоеше някакъв непознат, облечен в градски костюм. Косата му беше сресана на път по средата и лъщеше от брилянтин, тъй че високият мъж неволно си помисли за фотографии от края на миналия век.

— Аз съм Хесус де ла рей Муньос — сдържано изрече непознатият. — Отец Гракон не разбира английски, затова ме помоли да превеждам. Той оказа на семейството ми голяма услуга, за която не бива да споменавам подробности. Устните ми ще са също тъй запечатани и по въпроса, който е пожелал да обсъдим. Имате ли нещо против?

— Не.

Мъжът подаде ръка на Муньос, после на Гракон. Свещеникът каза нещо на испански и се усмихна. Бяха му останали само пет зъба, но усмивката бе дружеска и лъчезарна.

— Той пита ще желаете ли чаша чай. Зелен чай. Много освежава.

— С удоволствие.

След като си размениха още малко любезности, свещеникът каза:

— Момчето не ви е син.

— Не е.

— Странни неща изповяда. Право да си кажа откакто станах свещеник, не съм чувал по-странна изповед.

— Това не ме учудва.

— То плака — каза отец Гракон, отпивайки от чая. Плака дълбоко и страшно. Риданията идеха от дъното на душата му. Да ви изкажа ли съмненията, които посели в сърцето ми тая изповед?

— Не — равнодушно изрече високият мъж. — Няма защо. Момчето казва истината.

Още преди Муньос да преведе, Гракон кимна и лицето му стана сериозно. Той стисна с колене сплетените си длани, приведе се напред и дълго говори. Муньос слушаше съсредоточено, пропъждайки усърдно всякакви чувства от безизразното си лице. Когато свещеникът замълча, Муньос преведе:

— Той казва, че по света има безчет странни неща. Преди четирийсет години един селянин от Ел Гранионес му донесъл гущер, който пищял като жена. Случило му се да види и човек с белези там, където са раните на Спасителя, и на Разпети петък по дланите и нозете на този човек се стичала кръв. Казва, че станалото е ужасно, че е мрачно дело. Много е сериозно за вас и момчето. Особено за момчето. Страданието го разяжда. Казва…

Гракон се намеси с няколко кратки думи.

— Той пита дали разбирате какво сте сторили в онзи Нов Йерусалим.

— Джирусълъм’с Лот — поправи го високият мъж. Да, разбирам.

Гракон изрече още нещо.

— Пита как смятате да се борите.

Високият мъж поклати глава бавно, много бавно.

— Не знам.

Още няколко думи на Гракон.

— Той казва, че ще се моли за вас.

6.

Една седмица по-късно мъжът се събуди от кошмарите облян в пот и повика момчето по име.

— Връщам се — каза той.

Въпреки тена, момчето пребледня.

— Ще можеш ли да дойдеш с мен? — запита мъжът.

— Обичаш ли ме?

— Да. Господи, да.

Момчето зарида и високият мъж го прегърна.

7.

Все още не можеше да заспи. Из сенките се спотайваха лица, връхлитаха към него, замъглени като от снежни вихрушки и когато вятърът заблъска по покрива с клоните на надвисналото дърво, човекът подскочи.

Джирусълъм’с Лот.

Той затвори очи, закри ги с лакът и потокът на спомените се отприщи. Сякаш пак виждаше стъкленото преспапие — от ония, в които се надига миниатюрна виелица, когато ги разтръскаш.

Сейлъм’с Лот…

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:01

ПЪРВА ЧАСТ
МАРСТЪНОВИЯТ ДОМ

Нито един жив организъм не би могъл да съществува дълго в условията на абсолютна реалност и при това да запази разсъдъка си; някои учени допускат, че дори чучулигите и скакалците сънуват. Къщата на хълма не бе запазила разсъдъка си. Тя се издигаше самотна, опряна на възвишенията, и зад стените й се таеше мрак; бе стояла така осемдесет години и би могла да стои още толкова. Отвътре стените бяха все тъй прави и гладки, тухлите си стояха на място, дюшемето бе здраво, а вратите — благоприлично затворени; глуха тишина тегнеше над гредите и камъните на този дом и онова, което обикаляше из него, крачеше в самота.
Шърли Джаксън „Призрак в къщата на хълма“

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:03

ПЪРВА ГЛАВА
БЕН (I)

1.

Когато отмина Портланд и продължи по отклонението на север, Бен Миърс усети как в стомаха му започват да се надигат тръпките на приятна възбуда. Беше 5 септември 1975 година и наоколо с опиянение се развихряха последните пориви на лятото. Дърветата бяха натегнали от зеленина, над тях се издигаше високият, нежносин небосвод, а малко след фолмаут Бен зърна две хлапета да крачат по пътеката край шосето, преметнали въдиците си на рамо като карабини.

Той свърна в локалното платно, намали до минималната разрешена скорост и подири с поглед нещо, което би разбудило спомените. Не го откри веднага и мислено се подкани да бъде готов за почти гарантираното разочарование. По онова време си бил едва седемгодишен. Много вода е изтекла, двайсет и четири години са това. Местата се променят като хората.

В ония далечни дни още не съществуваха четирите платна на шосе 295. Ако някой искаше да стигне от Лот до Портланд, трябваше да мине през фолмаут по местен път 12 и после да свие по номер 1. Да, много време бе минало.

Престани с тия тъпотии.

Но не бе лесно да престане. Никак не бе лесно, когато…

Внезапно по съседното платно с рев го задмина огромен мотоциклет с щръкнали ръкохватки, яхнат от момчурляк по тениска, зад който седеше момиче с тънко червено яке и грамадни огледални очила. Засякоха го прибързано; преди да прецени, че няма опасност, той вече бе настъпил спирачката и натискаше клаксона с две ръце. Мотоциклетът се стрелна по-нататък, бълвайки от ауспуха синкав пушек, а момичето размаха назад среден пръст.

Докато потегляше отново, той се пребори с желанието да запали цигара. Мотоциклетът вече почти бе изчезнал от поглед и продължаваше да се отдалечава. Хлапетии. Проклети хлапетии. Спомените се мъчеха да нахлуят в главата му — други, по-пресни спомени. Той ги отпъди. От две години не бе възсядал мотоциклет. И никога нямаше да го стори.

С крайчеца на окото си зърна отляво нещо червено и когато погледна нататък, в гърдите му припламна радост от срещата с нещо познато. Далече отвъд полегатото нагорнище, засадено с детелина и тимотейка, се извисяваше голям червен хамбар с белосана куличка — дори от това разстояние се виждаше как блести ветропоказателят над нея. Изглеждаше съвършено непроменен. Дали пък нещата нямаше да потръгнат в крайна сметка? Сетне сградата изчезна зад дърветата.

Отклонението навлезе в околностите на Къмбърланд и гледката взе да става все по-позната. Мина по моста над Роял ривър, където като деца ловяха костури и дребни щуки. За миг между дърветата се мярнаха потрепващите къщурки на Къмбърланд Вилидж. В далечината стърчеше къмбърландската водна кула с изписания по стените й тлъст лозунг: „Нека озеленим Мейн.“ Леля Синди вечно се шегуваше, че някой трябва да добави отдолу: „донесете пари“.

Възбудата ставаше все по-силна и той увеличи скоростта, като се взираше напред, очаквайки да види указателя. И наистина, пет мили по-нататък от далечината изплува искрящото зелено табло, затрептяло в горещия въздух.

МЕСТЕН ПЪТ 12 — Джирусълъм’с Лот
ОКРЪГ КЪМБЪРЛАНД

Мрачното настроение го налегна изведнъж и радостта изгасна като жарава под влажен пясък. Бе свикнал с тия пристъпи откакто (името на Миранда се помъчи да изплува в съзнанието му и той го отблъсна към забравата) настанаха лошите времена; знаеше как да ги предотвратява, но този път скръбта бе връхлетяла с поразителна, свирепа мощ.

Какво се мъчеше да постигне с това завръщане към градчето, където бе изживял четири години от детството си, защо опитваше да си възвърне нещо безвъзвратно загубено? Каква ли магия очакваше да преоткрие по пътищата, където бе крачил като малко момче и където днес навярно всичко беше асфалтирано, оправено, изсечено и осеяно от туристите с боклуци и празни бирени кутии? Нямаше вече магия, ни черна, ни бяла. Всичко бе отлетяло по вятъра в оная нощ, когато мотоциклетът престана да се подчинява и жълтият камион отсреща растеше, растеше, а писъкът на жена му Миранда рязко секна завинаги, когато…

Разклонът се появи отдясно и за миг той се поколеба дали да не го отмине, да продължи към Чембърлейн или Люистън, да обядва там, сетне да завие и да поеме обратно. Но накъде? Към дома? Смешки. Ако някога бе имал дом, той се намираше тук. Макар и само за четири години, домът си оставаше негов.

Той натисна клаксона, намали скоростта и отклони Ситроена по рампата. На билото, където бе касата за пътна такса и рампата извеждаше към местен път 12 (по-близо до града той се превръщаше в Джойнтнър Авеню), Бен вдигна очи към хоризонта. Онова, което видя, го накара да натисне спирачката с все сила. Ситроенът закова на място, двигателят се задави и млъкна.

Дърветата, предимно борове и смърчове, пълзяха нагоре по полегатите източни възвишения и се сливаха в плътна стена нейде накрай света. Градчето не се виждаше. Само дърветата… и в далечината, сред извисените им корони, на фона на небето стърчеше островърхият двукрилен покрив на Марстъновия дом.

Бен гледаше като омагьосан. Противоречиви чувства се изписваха по лицето му и тутакси чезнеха като картинки в калейдоскоп.

— Още е там — прошепна на глас. — Боже мой.

Сведе очи към ръцете си. Бяха настръхнали.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:05

2.

Нарочно бе заобиколил градчето, за да пресече Къмбърланд и после да навлезе в Сейлъм’с Лот откъм западната страна, по Бърнс Роуд. С изненада откри колко малко са се променили тия места. Няколко непознати къщи, две нови каменни кариери и досами края на града — някаква кръчма със скучното име „При Дел“. Повечето широколистни горички бяха изсечени. Но вехтият тенекиен указател все още сочеше пътя към сметището, а и самият черен път си беше все тъй осеян с ями и бабунки; хълмът Скулярд Хил надничаше в просеката на югоизток, по която се нижеха стълбовете на главния щатски далекопровод, фермата на Грифън също не бе мръднала, само дето си имаше по-голям хамбар. Бен се запита дали там още сами си бутилират млякото за продан. Някога върху етикета имаше усмихната крава, а над нея надпис: „Слънчево мляко от фермата на Грифън!“ Усмихна се. Сума ти слънчево мляко бе изпил заедно с царевичните пръчици в дома на леля Синди.

Зави надясно по Брукс Роуд, отмина портата от ковано желязо и ниската каменна стена около гробището Хармони Хил, после се спусна по стръмното надолнище и пое по отсрещния склон — склона, известен под името Марстънов хълм.

Най-горе дърветата се отдръпваха от пътя. Отдясно се виждаше центърът на града — така го бе зърнал и първия път. Отляво бе Марстъновият дом. Бен отби и слезе от колата.

Домът беше все същият. Ни най-малка разлика. Сякаш не бе минал и ден.

Избуялите из двора плевели и храсталаци закриваха старите напукани плочи на пътеката към верандата. В тревата пееха щурци, над тях скакалците описваха из въздуха хаотични параболи.

Фасадата на дома гледаше към града. Беше грамадна, порутена и крива, небрежно закованите прозорци й придаваха онзи зловещ вид, който след време придобиват всички необитаеми стари къщи. Боята отдавна се бе олющила и всички стени изглеждаха еднакво сиви.

Бури и ветрове бяха съборили доста керемиди, откъм запад покривът бе хлътнал под товара на някогашен снеговалеж и краят му стърчеше като уродлива гърбица. Върху дясната колона на входа висеше обрулена табела „Влизането забранено“.

Обзе го непреодолимо желание да закрачи по буренясалата пътека покрай щурците, които да подскачат около обувките му, да се изкачи на верандата и през цепките между хлабавите дъски да надникне във вестибюла или някоя от стаите. Може би и да провери предната врата. Ако се окаже отключена — да влезе.

Преглътна и се втренчи в къщата като хипнотизиран. Тя отвърна на погледа му с идиотско безразличие.

Тръгваш по коридора, вдъхваш мириса на влажна мазилка и прогнили тапети, а из дупките в стените шумолят мишки. Сигурно са останали още купища вехтории и можеш да вземеш нещичко, например преспапие и да го пъхнеш в джоба. После, към края на коридора, вместо да влезеш в кухнята, можеш да свърнеш наляво и да се изкачиш по стълбите, а под краката ти ще скърца мазилката, която с години се е ронила от тавана. Стъпалата са четиринайсет, точно четиринайсет. Но най-горното е малко, несъразмерно ниско, сякаш са го прибавили, за да избягнат фаталното число. След стълбата се озоваваш на площадка и гледаш по коридора към затворената врата в дъното. Крачиш срещу нея, виждаш я като на кино как расте, става все по-голяма, вече можеш да протегнеш ръка и да хванеш потъмнялата сребърна дръжка…

Обърна гръб на къщата и дъхът излетя от гърлото му със сухо, сламено свистене. Не сега. По-късно, може би, но не сега. За момента му стигаше да знае, че всичко е още тук. Бе го дочакало. Подпря се с длани върху предния капак на колата и огледа града. Там можеше да открие кой се занимава с Марстъновия дом и евентуално да го наеме. От кухнята би излязъл сносен работен кабинет, а приемната щеше да пригоди за спалня. Но в никакъв случай нямаше да се качва горе.

Освен, ако му се наложеше.

Седна в колата, включи двигателя и подкара надолу към Джирусълъм’с Лот.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:10

ВТОРА ГЛАВА
СЮЗЪН (I)

1.

Както си седеше на пейката в парка, той усети, че девойката го наблюдава. Беше много красива, с копринен шал върху пшенично русата коса. В момента четеше книга, но на пейката до нея имаше скицник и въгленов молив. Бе 16 септември, първият училищен ден, и в парка като по чудо нямаше и помен от най-пакостливите обществени елементи. Оставаха само майки с невръстни дечица, неколцина старци край паметника на загиналите във войната, и тази девойка под шарената сянка на престарелия бряст.

Тя срещна погледа му. По лицето й се изписа изненада. Сведе очи към книгата; пак го погледна и понечи да стане; едва не се отказа в последния момент; стана; отново седна.

Бен се изправи и тръгна към нея, също с книга в ръка — евтино каубойско романче.

— Здравейте — любезно изрече той. — Познаваме ли се?

— Не — каза тя. — Тоест… вие сте Бенджамън Миърс, нали така?

— Съвършено вярно — отвърна той и въпросително вдигна вежди.

Тя се разсмя нервно; не посмя да го погледне в очите, само за кратък миг се опита да разгадае изражението му. Очевидно нямаше навика да разговаря с непознати в парка.

— Мислех, че ми се привижда.

Тя повдигна книгата от скута си. Пред погледа на Бен се мярна печатът, ударен отстрани върху ръбчетата на страниците — „Общинска библиотека на Джирусълъм’с Лот“. Беше вторият му роман, „Въздушен танц“. Момието посочи задната корица с негова снимка отпреди четири години. Лицето изглеждаше хлапашко и ужасно сериозно, с очи като черни диаманти.

— От такива незначителни случайности са се зараждали цели династии — каза той и макар че го бе подхвърлил на шега, изречението увисна между тях като уж небрежно изречено пророчество.

Нейде зад гърба му едва проходили дечица въодушевено щъпукаха из плиткото басейнче, а някаква майка се караше на Роди да не люлее сестричката си толкова високо. Това не пречеше на сестричката да излита с развяна рокличка все по-нагоре, право към небето. Години по-късно щеше да си спомня този миг като че нечия ръка бе отрязала специално за него тъничък резен от тортата на времето. Ако между двама души не припламне нещичко, подобен миг просто потъва из вехтошарските складове на паметта.

Сетне тя се разсмя и му подаде книгата.

— Ще ми дадете ли автограф?

— Върху библиотечна книга?

— Ще им купя друга за подмяна.

Той извади от джоба на пуловера автоматичен молив, отвори книгата на титулната страница и запита:

— Как се казвате?

— Сюзън Нортън.

Бързо, без да мисли, Бен написа: „На Сюзън Нортън, най-красивото момиче в парка. С обич и уважение, Бен Миърс“. Най-отдолу отривисто добави датата.

— Сега ще трябва да я откраднете — каза той, докато връщаше книгата. — Уви, „Въздушен танц“ отдавна е разпродадена.

— Ще я потърся от някой букинист в Ню Йорк. — Тя се поколеба и този път си позволи да го погледне в очите. — Книгата е страхотна.

— Благодаря. Колкото пъти я взема да хвърля едно око, все се чудя как изобщо стигна до печат.

— Често ли я взимате?

— Честичко, обаче се мъча да отвикна.

Тя се усмихна широко, после двамата се разсмяха и всичко стана по-естествено. След време той щеше да размишлява колко лесно, колко гладко са се развили нещата. И мисълта щеше да го тревожи. Тя пораждаше друга представа за съдбата — не сляпа, а с великолепно зрение (0,00 диоптра), и при това твърдо решена да смели безпомощните простосмъртни под мелничарските камъни на вселената, за да омеси от тях някакъв непостижимо загадъчен хляб.

— Чела съм и „Дъщерята на Конуей“. Много ми хареса. Сигурно са ви проглушили ушите с такива приказки.

— Чувам ги поразително рядко — призна си той. Миранда също харесваше „Дъщерята на Конуей“, но повечето му приятели по кафенетата предпочитаха да се въздържат от коментари, а критиците почти единодушно оплюха романа. Е, това е то критиката. Не ти признават сюжета, а пък останалото си е чист онанизъм.

— Е, на мен ми харесва.

— Четохте ли последната книга?

— Коя, „Продължавай, каза Били“ ли? Още не съм. Мис Кугън от дрогерията разправя, че била доста неприлична.

— По дяволите, книгата е едва ли не пуританска — възрази той. — Езикът е грубоват, но щом пишеш за неуки селски момчета, не можеш да… слушайте, може ли да ви почерпя един сладолед или нещо подобно? Тъкмо ми се е приял сладолед.

Тя отново се вгледа изпитателно в очите му. После се усмихна от сърце.

— Дадено. Идвам с удоволствие. При Спенсър сладоледът е великолепен.

Така започна всичко.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:12

2.

— Онова там мис Кугън ли е?

Бен зададе въпроса шепнешком. Гледаше към една висока, суховата жена с червена найлонова наметка върху бялата престилка. Косата й беше боядисана в синьо и грижливо навита на ситни стъпаловидни къдрици.

— Тя е. Всяка седмица в четвъртък вечер се запътва към библиотеката с количка за пазаруване. Поръчва тонове книги и направо вбесява мис Старчър.

Двамата седяха на червени кожени табуретки до автомата за сода. Той пиеше шоколадов сироп, тя — ягодов. Спенсър обслужваше и местната автогара, тъй че от местата си двамата можеха да надникнат през старомодното сводесто гише към чакалнята, където самотен младеж в синя униформа на военен пилот седеше унило с куфарче между краката.

— Накъдето и да отива, май не му се ще да стигне там, нали? — подхвърли момичето, като видя накъде гледа Бен.

— Свършва му отпуската, предполагам.

Сега ще ме пита дали съм бил в армията, помисли той. Но чу съвсем друго:

— Някой ден и аз ще хвана автобуса в десет и трийсет. Сбогом, Сейлъм’с Лот. Сигурно няма да изглеждам по-весела от онова момче.

— Закъде?

— За Ню Йорк навярно. Да разбера дали мога все пак сама да се оправям в тоя живот.

— Какво не ти харесва тук?

— В Лот ли? Обичам го. Само че нашите, нали разбираш. Все ще ги усещам как ми надничат през рамото. Много тъпо. Пък и Лот всъщност не предлага кой знае какви шансове за амбициозни млади госпожици.

Тя сви рамене и приведе глава да смукне от сламката. Шията й беше дълга, с изящни мускули под летния загар. През пъстрата щампована рокличка личеше, че има хубава фигура.

— Каква работа ще търсиш?

Тя отново сви рамене.

— Имам диплома от Бостънския университет… право да си кажа, едва ли струва колкото хартията, на която е отпечатана. Първа специалност изкуствознание, втора — английски. Стандартната комбинация. Безспорен претендент за категорията „образован идиот“. Не ме бива даже един кабинет да обзаведа. Някои от съученичките ми в гимназията вече са си уредили топлинки секретарски местенца. Аз лично не можах да стигна по-горе от машинописа.

— И какво ти остава?

— О…, може би някое издателство — неопределено отвърна тя. — Списание… или рекламна агенция, да речем. Все ще им трябва човек, който може да рисува по поръчка. Аз мога. Имам цяла папка с рисунки.

— А предложения имаш ли? — сдържано се осведоми той.

— Не… не. Но…

— Не бива да тръгваш за Ню Йорк без предложения — каза Бен. — Повярвай ми. Ще ти се изпокъсат обувките от обикаляне.

Тя се усмихна смутено.

— Е, ти сигурно най-добре знаеш.

— Пласирала ли си някоя картина по тия места?

— О, да. — Изведнъж тя се разсмя. — Най-голямата ми сделка до днес е със „Синекс корпорейшън“. Откриха в Портланд новото кино с три салона и купиха наведнъж дванайсет картини за фоайето. Дадоха ми седемстотин долара. Веднага си изплатих колата.

— В Ню Йорк би трябвало да наемеш хотелска стая за около седмица — каза той — и да заблъскаш с папката по вратите на всяка срещната редакция и издателска къща. Уреди си срещите шест месеца предварително, та редакторите и служителите да нямат никакви ангажименти за часа. И, за Бога, недей просто да залагаш на големия град.

— Ами ти? — запита тя, като остави сламката и загреба лъжичка сладолед. — Какво правиш в цветущата община Джирусълъм’с Лот, щата Мейн, население триста души?

Той вдигна рамене.

— Мъча се да напиша роман.

Тя моментално пламна от възбуда.

— В Лот? За какво се разказва? Защо тук? Ти да не би…

Той я изгледа сериозно.

— Ще се окапеш.

— Ще се…? Ох, вярно. Извинявай. — Тя избърса със салфетка столчето на чашата. — Слушай, нямах намерение да ти се бъркам. По принцип не съм бъбрива.

— Няма защо да се извиняваш — каза той. — Всички писатели обичат да говорят за книгите си. Нощем в леглото понякога си представям как сам си правя интервю за „Плейбой“. Има да чакам. Там представят писатели само ако студентите си падат по тях.

Младият пилот бе станал от пейката. Край тротоара отвън изпъшкаха въздушните спирачки на автобуса.

— Като хлапе живях четири години в Сейлъм’с Лот. Горе, на Бърнс Роуд.

— Бърнс Роуд ли? Сега там няма нищо освен Блатата и едно малко гробище. Наричат го Хармони Хил.

— Живеех при леля Синди. Синтия Стуънс. Нали разбираш, татко почина, а пък мама имаше… е, нещо като нервна криза. Тъй че ме прати при леля Синди, докато си стъпи на краката. Около месец след големия пожар леля Синди ме качи в автобуса и се прибрах в Лонг Айлънд при мама. — Той погледна отражението си в огледалото зад автомата за сода. — Плаках в автобуса след раздялата с мама, плаках и когато отпътувах от леля Синди и Джирусълъм’с Лот.

— Родена съм в годината на пожара — каза Сюзън. Проспала съм най-голямото събитие в историята на града, мътните да го вземат.

Бен се разсмя.

— Значи си с около седем години по-възрастна, отколкото ми изглеждаше в парка.

— Наистина ли? — Изглеждаше поласкана. — Благодаря… ако не се шегуваш. Къщата на леля ти сигурно е изгоряла.

— Да — каза той. — Онази нощ е един от най-ясните ми спомени. Няколко души с пръскачки на гръб почукаха на вратата и казаха, че трябва да се махаме. Беше много вълнуващо. Леля Синди се щураше насам-натам, сбираше покъщнина и я товареше в стария си хъдсън. Господи, каква нощ.

— Беше ли застрахована?

— Не, но живеехме под наем, пък и успяхме да натоварим в колата почти всичко ценно, освен телевизора. Как ли не се мъчихме, обаче така и не го мръднахме от пода. Беше марка „Видео Кинг“, с осемнайсет сантиметра екран и увеличително стъкло. Жива мъка за очите. Не беше кой знае каква загуба, и без това хващахме само един канал — кънтри музика, земеделски вести и Кити клоунът.

— А сега се връщаш да пишеш книга — учудено промълви тя.

Бен не отговори веднага. Отсреща мис Кугън отваряше кашончета цигари и подреждаше пакетите по рафтовете зад касата. Аптекарят мистър Лабри лениво се туткаше зад високия тезгях като заскрежен призрак. Униформеният хлапак стоеше край вратата на автобуса и чакаше шофьорът да се върне от тоалетната.

— Да — каза Бен. Изви глава и за пръв път я погледна право в лицето. Беше много красива, с искрени сини очи и високо, гладко, загоряло чело. — Тук ли е минало детството ти? — запита той.

— Да.

Той кимна.

— Тогава разбираш. Бил съм хлапе в Сейлъм’с Лот и за мен в този град още витаят духове. Когато се връщах насам, едва не отминах разклона, защото се боях, че няма да е същото.

— Тук нищо не се променя — каза тя. — Почти нищо.

— С децата на Гарднър често играехме на война из Блатата. Бяхме пирати край вировете на Роял Ривър. В парка играехме на криеница и бой за знамето. След като напуснах леля Синди, двамата с мама доста обикаляхме и на места никак не беше сладко. Тя се самоуби когато бях на четиринайсет, но вълшебството се бе оронило от душата ми много преди това. И ако оставаше нещичко, то бе тук. Още е тук. Градът не се е променил кой знае колко. Погледнеш ли Джойнтнър Авеню, то е като да гледаш през късче тънък лед — късче ноемврийски лед от ръба на общинския водоем, само трябва да се отчупва внимателно — гледаш през него към детството си. Всичко е размито и мъгляво, на места съвсем се губи, но все още го има.

Той млъкна изумен. Бе произнесъл цяла реч.

— Говориш точно като в книгите си — благоговейно прошепна момичето.

Бен се разсмя.

— Не помня друг път да съм казвал нещо подобно. Поне на глас.

— Как живя, след като майка ти… след нейната смърт?

— Мотах се — отсече той. — Яж си сладоледа.

Тя послушно пое лъжичката.

— Не всичко е същото — каза Сюзън след малко. — Мистър Спенсър почина. Помниш ли го?

— Естествено. Всеки четвъртък вечер леля Синди идваше да пазарува в магазина на Кросън и ме пращаше тук за билково пиво. По онова време все още го варяха — истинско рочистърско билково пиво. Даваше ми кърпичка с петаче във възела.

— А по мое време струваше десет цента. Помниш ли какво повтаряше мистър Спенсър?

Бен се прегърби, изкриви пръсти като да страдаше от артрит и ъгълчето на устните му се сгърчи надолу.

— Пикочният мехур — изфъфли той. — Туй билково пиво ще ти съсипе мехура, момко.

Смехът й звънна под бавно кръжащите перки на вентилатора над главите им. Мис Кугън ги изгледа подозрително.

— Безпогрешно. Само че на мен ми казваше девойче.

Двамата се спогледаха развеселени.

— Слушай, ходи ли ти се на кино тая вечер? — запита той.

— Много.

— Къде ще е най-близко?

Тя се изкиска.

— Чак в Портланд. „Синекс“, където фоайето е украсено с безсмъртните картини на Сюзън Нортън.

— Че как иначе? Какви филми харесваш?

— Да е нещо напрегнато и да се гонят с коли.

— Дадено. Помниш ли кино „Нордика“? То беше тук, в града.

— Помня, разбира се. Затвориха го през 1968. Като ученичка ходех там с двамата си обожатели. Ако се случеше слаб филм, замеряхме екрана с кутии от пуканки. — Тя се засмя. — Обикновено филмите не струваха.

— Навремето пускаха разни вехти сериали — каза той. — „Живата ракета“. „Завръщането на живата ракета“. „Буйният Калахан и хаитянският бог на смъртта“.

— Било е преди да се родя.

— Какво стана с киното?

— Сега там е кантората за недвижими имоти на Лари Крокет — обясни тя. — Мисля, че ги съсипа лятното кино в Къмбърланд. И телевизията.

Помълчаха, всеки унесен в мислите си. Часовникът на автогарата показваше 10:45. После изрекоха едновременно:

— Ами помниш ли…

Спогледаха се, избухнаха в смях и този път мис Кугън ги огледа поотделно. Даже мистър Лабри надигна глава.

Поговориха още четвърт час, докато накрая Сюзън неохотно каза, че трябва да тича за покупки, но да, ще е готова към седем и половина. Когато си тръгнаха в различни посоки, двамата еднакво учудено си мислеха колко леко, естествено, случайно се бяха преплели пътищата им.

Без да бърза, Бен закрачи обратно по Джойнтнър Авеню и на пресечката с Брок Стрийт спря, за да хвърли разсеян поглед нагоре към Марстъновия дом. Спомни си, че големият горски пожар през петдесет и първа бе стигнал почти до двора на къщата, преди вятърът да смени посоката.

Може би трябваше да изгори, помисли той. Може би така щеше да е най-добре.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:14

3.

Ноли Гардънър излезе от Общинската управа и седна стъпалата до Паркинс Джилеспи тъкмо навреме, за да види как Бен и Сюзън влизат заедно в магазинчето на Спенсър. Паркинс пушеше „Пал Мал“ и чистеше пожълтелите си нокти с джобно ножче.

— Тоя образ май бил писател, а? — запита Ноли.

— Ъхъ.

— Сюзи Нортън ли беше с него?

— Ъхъ.

— Става интересничко — каза Ноли и пъхна палци под войнишкия си колан. Върху гърдите му гордо проблесна звездата на помощник-шериф. Беше си я поръчал по пощата от едно детективско списание; общината не осигуряваше значки за доброволните помощници. Паркинс имаше звезда, но си я носеше в портфейла и Ноли все му се чудеше на акъла. Естествено, всички в Лот знаеха кой е полицаят, обаче традицията си е традиция, нали така? И отговорността си е отговорност. Щом станеш служител на закона, трябва да мислиш за тия неща. Ноли често мислеше за тях, макар че можеше да ги практикува само в свободното си време.

Ножчето на Паркинс се плъзна и сряза кожичката под нокътя на палеца му. Той тихо изруга.

— Мислиш ли, че наистина е писател, Парк?

— Ясна работа. Три книги има в библиотеката.

— Истински или измишльотини?

— ИЗМИШЛЬОТИНИ.

Паркинс прибра ножчето и въздъхна.

— На Флойд Тибитс хич няма да му допадне дето някакъв тип се разкарва с неговото момиче.

— Не са женени — каза Паркинс. — И тя е пълнолетна.

— На Флойд хич няма да му допадне.

— Не ми пука — каза Паркинс. — Ако му е толкова криво, нека си дриска в шапката или да я обърне наопаки.

Той изгаси цигарата върху стъпалото, извади кутийка от бонбони, сложи фаса вътре и прибра кутийката в джоба си.

— Къде живее тоя писател?

— В пансиона на Ева. — Паркинс огледа внимателно срязаната кожичка. — Онзи ден беше горе да оглежда Марстъновия дом. Странна физиономия имаше.

— Странна ли? Какво имаш предвид?

— Странна и толкоз. — Паркинс пак извади цигари. Слънцето приятно напичаше лицето му. — После отиде при Лари Крокет. Искаше да наеме къщата.

— Марстъновата къща?

— Ъхъ.

— Абе, тоя да не е смахнат?

— Кой го знае. — Паркинс прогони една муха от лявото си коляно и я погледна как отлита с бръмчене: в ясното утро. — Напоследък старият Лари Крокет си има доста работа. Разправят, че успял да продаде „Старото корито“. Още преди време, ама си траел.

— Какво, продал оная вехта автоматична пералня?

— Ъхъ.

— Че на кого му е притрябвала?

— Де да знам.

— Е, добре: — Ноли стана и оправи колана си. — Мисля да пообиколя града.

— Няма да е зле — каза Паркинс и запали цигара.

— Искаш ли да дойдеш?

— Не, мисля да поседя още малко.

— Окей. Пак ще намина.

Ноли слезе по стъпалата, като се питаше (не за пръв път) кога ли най-сетне Паркинс ще реши да се пенсионира, та той, Ноли, да поеме работата изцяло. Как, за Бога, може човек да воюва срещу престъпленията, като седи по цял ден пред Общинската управа?

Паркинс го изпроводи с поглед и усети, че му поолеква. Ноли беше свястно момче, но ужасно се натягаше. Извади джобното ножче, отвори го и пак се зае с ноктите си.

4.

Джирусълъм’с Лот бе влязъл в състава на федерацията през 1765 година (два века по-късно градчето отпразнува юбилея с фойерверки и карнавално шествие в парка; една бомбичка подпали костюма на малката Деби Фористър, облечена като индийска принцеса, а Паркинс Джилеспи трябваше да прибере на топло шестима младежи за буйство в нетрезво състояние), цели петдесет и пет години преди Мейн да бъде обявен за щат в резултат на Мисурийското споразумение.

Необичайното си име дължеше на една съвсем прозаична случка. Сред първите заселници в областта имало навъсен дългунест фермер на име Чарлс Белнап Танер. Той отглеждал свине и нарекъл най-голямата Йерусалим. Един ден както ги хранел, Йерусалим се измъкнала от кочината, избягала в близката гора и подивяла. Години наред след случката Танер пъдел децата от имота си, като се привеждал през стобора и грачел зловещо: „Да н’сте припарили до онзи ми ти Йерусалимски парцел у гората, че ви ойдоха и коремите, и червата!“ Предупреждението се запомнило, а заедно с него и името. Това не доказва кой знае какво, освен може би, че в Америка дори и една обикновена свиня има право да претендира за безсмъртие.

Главната улица, известна първоначално като Портландски пощенски път, получила през 1896 година името на Илайас Джойнтнър. Въпросният джентълмен, член на Долната камара в течение на шест години (повече не успял, защото починал от сифилис малко след като навършил петдесет и осем), беше що-годе най-приемливата знаменитост и гордост на Лот, ако не се броят свинята Йерусалим и Пърл Ан Бътс, която през 1907 избягала в Ню Йорк и се включила в трупата на Зигфелд.

Брок Стрийт пресичаше Джойнтнър Авеню под прав ъгъл и точно по средата, а самото градче беше почти кръгло (посплескано само откъм изток, където го ограничаваше лъкатушната Роял Ривър). На картата двете главни улици бяха съвсем като кръст в оптически мерник.

Северозападната четвъртинка на мерника се заемаше от Северен Джирусълъм, най-гористата част на града. Смятаха тия места за възвишения, макар че едва ли биха изглеждали особено високи за когото и да било, освен за някой пришълец от равнините на Средния Запад. Морните изветрели хълмове, прорязани от стари дърварски пътища, слизаха полегато към града и на последното било стърчеше Марстъновият дом.

Североизточната четвъртинка беше предимно равна и открита, там се простираха ливади, засяти с люцерна и тимотейка. Пресичаше я Роял Ривър — стара река с широки, равни брегове. Тя минаваше под дървеното мостче на Брок Стрийт и продължаваше на север с плоски, искрящи дъги, докато достигне северните предградия, където под тънкия слой почва се криеше яка гранитна скала. За милиони години водите бяха прерязали там петнайсетметрова пропаст. Хлапетата я наричаха Пиянската дупка, тъй като преди няколко години Томи Ратбун, непрокопсаният брат на Върдж Ратбун, бе цамбурнал долу, търсейки къде да се облекчи. Макар да се вливаше в замърсената от промишлени отпадъци река Андроскогин, Роял Ривър никога не бе страдала от замърсяване. Единствената промишленост, с която можеше да се похвали Лот, бе отдавна затворената дъскорезница. През летните месеци беше нормално да видиш въдичари по моста на Брок Стрийт. И рядко се случваше да си тръгнат недоволни.

Югоизточната четвъртинка беше най-красива. Там отново се надигаха възвишения, но вече без грозни обгорели дървета и опожарени поляни. Земите около Грифън Роуд бяха собственост на Чарлс Грифън, най-големият производител на мляко южно от Миканик Фолс; от хълма Скулярд Хил се виждаше как алуминиевият покрив на огромния му хамбар блести под слънчевите лъчи, сякаш праща някакви фантастични хелиографни сигнали. В района имаше още няколко ферми и множество къщи, закупени от работници и служители, които всеки ден пътуваха до Портланд или Люистън. През есенните дни човек можеше да застане навръх Скулярд Хил и вдъхвайки острия мирис на горящи стърнища, да гледа как камиончето на Доброволната пожарна команда чака да се намеси, ако стане някоя беля. Хората бяха запаметили урока от петдесет и първа.

В югозападната четвъртинка като крайградски астероиден пояс бе започнало нашествието на караваните и всичко свързано с тях: разнебитени автомобили на трупчета, люлки от вехти гуми и протрити въжета, лъскави бирени кутии покрай пътя, парцаливо пране на канапи между килнати върлини, тежка воня на небрежно изкопани септични ями. Тази местност се наричаше Завоят и къщичките из нея си бяха чисто и просто бараки, но почти над всяка стърчеше лъскава телевизионна антена, а вътре телевизорите бяха цветни, купени на кредит от магазина на Грант или Сиърс. Обикновено дворовете на бараките и караваните бяха пълни с дечурлига, играчки, камионетки, моторни шейни и мотоциклети. Някои фургони изглеждаха добре поддържани, но в повечето случаи стопаните не си правеха труда да чистят. Наоколо човек затъваше до коляно в глухарчета и вещинска трева. Малко извън града, където Брок Стрийт се превръщаше в Брок Роуд, бе кръчмата „При Дел“, където всеки петък свиреше рок-състав, а в събота — джазов оркестър. Заведението беше възстановено след пожар през 1971. Повечето юначаги от центъра редовно отскачаха насам с приятелките си да пийнат по една бира или да развъртят юмруци.

Телефонните линии имаха по два, четири, понякога и шест деривата, тъй че хората лесно намираха с кого да си побъбрят. В малките градчета скандалът винаги къкри върху ъгълчето на печката, като тенджерата с фасул на леля Синди. Най-много скандали узряваха из Завоя, но от време на време в общинската тенджера хлътваше за подправка и някоя малко по-свястна личност.

Всички важни въпроси се решаваха от общоградско събрание и макар че от 1965 година се говореше за преминаване към градски съвет с шестмесечен финансов отчет, идеята още не бе спечелила популярност. Градчето не растеше чак толкова бързо, че старите обичаи да се превърнат в сериозна пречка, само някои от новодошлите вдигаха очи към небето в безмълвно отчаяние от тромавата персонална демокрация. Властта се олицетворяваше от тричленна градска управа, общински полицай, църковен благотворителен надзирател, градски деловодител (за да си регистрира колата, човек трябваше да излезе далеч извън града по Тагарт Стрийм Роуд и да се пребори с двете зли кучета, които свободно беснееха из двора му) и училищен инспектор. Доброволната пожарна команда получаваше всяка година символично възнаграждение от триста долара, но всъщност си беше клуб за стари ергени и пенсионери. Наесен те си намираха забавление с горящите стърнища, а през останалата част от годината редовно се събираха на приказка около пожарната кола. Отдел по комунално благоустройство не съществуваше поради липсата на общински водопровод, газопровод, канализация и електроснабдяване. Щатската високоволтова линия пресичаше града по диагонал от северозапад на югоизток и стълбовете отваряха през гората чудовищна просека, широка цели петдесет метра. Един от тях стърчеше край Марстъновия дом като марсиански пришълец на стража.

Сейлъм’с Лот черпеше познанията си за войни, пожарища и правителствени кризи главно от телевизионния коментар на Уолтър Кронкайт. Е, момчето на Потър бе загинало във Виетнам, а синът на Клод Бауи се върна с изкуствен крак — настъпил противопехотна мина — обаче му намериха работа в пощата като помощник на Кени Данлис, тъй че с него всичко беше наред. Напоследък хлапаците си пускаха дълги коси и не се сресваха прилично като някога, но вече не им обръщаха внимание. Когато в Областната гимназия отмениха носенето на униформа, Аги Корлис прати писмо до къмбърландския „Бележник“, ала тя и без това си им пишеше всяка седмица, предимно за бедите от алкохола и чудото да приемеш от сърце Христос като свой личен спасител.

Някои от хлапетата се забъркваха с наркотици. Франк, момчето на Хорас Килби, стигна през август чак до съдията Хукър и бе глобен петдесет долара (съдията се съгласи да го изчака, докато припечели от разнасяне на вестници), но с пиенето имаше повече ядове. Откакто възрастовата граница за продажба на алкохол слезе на осемнайсет години, сума ти дечурлига киснеха при Дел. После пияни-заляни тътреха подметки по асфалта, сякаш искаха да му добавят гумено покритие, а от време на време някой се претрепваше. Като Били Смит, дето налетя върху едно дърво на Дийп Кът Роуд със сто и петдесет километра в час и загина заедно с приятелката си Лавърн Дюб.

Но ако не се брояха тези дребни изключения, познанията на градчето за мъчителните американски проблеми бяха чисто академични. Тук ритъмът на времето бе друг. Нищо непристойно не можеше да се случи в подобно спретнато градче. Другаде — да, но не и тук.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:14

5.

Ан Нортън тъкмо бе захванала да глади, когато дъщеря й нахълта с торба покупки, тикна под носа й задната корица на някакво книжле със снимката на костелив младеж и заговори като картечница.

— Я свали малко оборотите — рече Ан. — Намали звука на телевизора и казвай, каквото има за казване.

Сюзън взе думата на Питър Маршал, който раздаваше хилядарки в „Холивудски квадрати“, и разказа на майка си за срещата с Бен Миърс. В хода на повествованието мисис Нортън се постара да запази спокойствие и да кима заинтересовано въпреки жълтите предупредителни лампички, които припламваха в съзнанието й всеки път щом Сюзън споменаваше нови момчета… всъщност вече мъже, помисли тя, макар че не бе лесно да приеме Сюзън за чак толкова пораснала, та да ходи с мъже. Днес обаче светлинките бяха малко по-ярки от друг път.

— Звучи много вълнуващо — каза тя и сложи върху дъската следващата риза на съпруга си.

— Беше страхотно любезен — каза Сюзън. — И не се преструваше.

— Ооох, краката ми — въздъхна мисис Нортън. Остави ютията изправена, изтръгвайки от нея злобно съскане, после седна на люлеещия се стол до панорамния прозорец. Взе пакет „Парламент“ от масичката за кафе, измъкна цигара и запали. — Сигурна ли си, че е порядъчен човек, Сюзи?

Сюзън се усмихна малко извинително.

— Разбира се, че съм сигурна. Прилича на… о, не знам — на преподавател в колеж или нещо подобно.

— Разправят, че Лудия Бомбаджия приличал на градинар — замислено отвърна мисис Нортън.

— Миши пръдни са тия приказки — весело заяви Сюзън. Знаеше, че с този израз непременно ще я раздразни.

Майка й протегна ръка.

— Дай да видя книгата.

Сюзън я подаде и изведнъж си спомни сцената на хомосексуално изнасилване в главата за затвора.

— „Въздушен танц“ — унесено промърмори Ан Нортън и запрелиства страниците.

Сюзън примирено я зачака да свърши. Щеше да направи книгата на баница. Винаги така ставаше.

Прозорците бяха отворени и ленивият предобеден ветрец полюшваше завеските в кухнята — мама упорито я наричаше трапезария като че живееха в луксозна резиденция. Къщата беше хубава, през зимата се затопляше трудничко, но пък лете ставаше прохладна като пещера. Изградена бе на полегатия наклон над края на Брок Стрийт и от панорамния прозорец се откриваше гледка чак до центъра на града. Изгледът беше приятен, а през зимата ставаше направо великолепен с просторните равнини от искрящ недокоснат сняг и смалените от далечината здания, чиито прозорци хвърлят надолу правоъгълници жълта светлина.

— Май съм чела рецензия за тая книга в портландския вестник. Не беше много ласкава.

— На мене ми харесва — упорито заяви Сюзън. — И той ми харесва.

— Може пък и Флойд да го хареса — небрежно подхвърли мисис Нортън. — Трябва да ги запознаеш.

Сюзън усети истински изблик на гняв и това я стресна. Беше си мислила, че между тях двете вече са отминали и последните остатъци от възпитателните бури, но ето, че пак се започваше. Отново подхващаха старото сражение: нейната личност срещу майчиния опит и мироглед, всичко омотано като в старо раздърпано плетиво.

— Вече сме разговаряли за Флойд мамо. Знаеш, че ама нищо сериозно.

— Във вестника пишеше, че имало и някакви много, неприлични затворнически сцени. Момчета да лягат с момчета.

— О, майко, за Бога!

Сюзън се пресегна и взе една цигара.

— Няма какво да споменаваш Бога — невъзмутимо отвърна мисис Нортън.

Тя върна книгата и тръсна дългата пепел от цигарата си в керамичния пепелник с форма на риба. Бяха й го подарили приятелките от дамския клуб и Сюзън от край време изпитваше към него някаква неопределена (досада. Имаше нещо извратено в това да си тръскаш цигарата в устата на костур.

— Ще прибера покупките — реши тя и се изправи.

Мисис Нортън тихо добави:

— Исках само да кажа, че ако ще се жените с Флойд Тибитс…

Накипялото раздразнение се изля в познатия пристъп на гняв.

— Откъде, за Бога, си си втълпила тая идея? Казвала ли съм ти някога нещо подобно?

— Смятах, че…

— Погрешно си смятала — заяви Сюзън разпалено и не съвсем искрено. Но от няколко седмици чувствата й към Флойд наистина охладняваха постепенно.

— Смятах, че когато година и половина се срещаш с едно и също момче — продължаваше майка й кротко и неумолимо, — значи нещата трябва да са стигнали по-далеч от кроткото ръкостискане.

— С Флойд сме нещо повече от приятели — равнодушно се съгласи Сюзън.

Да те видя как ще изтълкуваш това, помисли тя. Неизреченият разговор увисна във въздуха помежду им.

Спала ли си с Флойд?

Не е твоя работа.

Какво изпитваш към този Бен Миърс?

Не е твоя работа.

Ами ако хлътнеш по него и сториш някоя глупост?

Не е твоя работа.

Обичам те, Сюзи. Двамата с татко ти те обичаме.

И за това нямаше отговор. Нямаше и нямаше. Тъкмо затова трябваше да избяга в Ню Йорк — или където и да било. В крайна сметка винаги се сблъскваше с безмълвните барикади на тяхната обич, непреодолими като стени на тапицирана килия. Обичта им бе искрена и това осуетяваше всякакви логични спорове, изпразваше от смисъл всичко станало досега.

— Добре — тихо промълви мисис Нортън. Изгаси цигарата си върху устната на костура и пусна фаса в корема му.

— Качвам се горе — каза Сюзън.

— Качвай се. Може ли да прочета книгата, като я свършиш?

— Ако ти се чете.

— Бих искала да се запозная с него.

Сюзън разпери ръце и вдигна рамене.

— Ще закъснееш ли довечера?

— Не знам.

— Ако се обади Флойд Тибитс, какво да му кажа?

Отново я обзе гняв.

— Кажи му, каквото искаш. — Тя помълча. — Все едно, ще му разправиш всичко.

— Сюзън!

Тя пое нагоре по стъпалата, без да поглежда назад.

Мисис Нортън си остана на място, зареяла невиждащ поглед към града. Отгоре долетяха стъпките на Сюзън, после изтракаха крачетата на статива.

Стана от стола и отново се захвана да глади. Когато реши, че Сюзън се е вглъбила в рисуването (макар че не позволяваше на тази мисъл да изплува от дъното на съзнанието й), тя отиде до телефона в трапезарията и се обади на Мейбъл Уъртс. В хода на разговора спомена уж между другото, че според Сюзън в града бил пристигнал прочут писател, а Мейбъл презрително изсумтя и рече, че сигурно става дума за онзи, дето е написал „Дъщерята на Конуей“, мисис Нортън потвърди и Мейбъл заяви, че това не е никакво писане, ами чисто и просто порнография. Мисис Нортън запита дали е отседнал в някой мотел или…

Оказа се, че е отседнал в пансиона на Ева — единственият хотел в градчето. Мисис Нортън усети, че й поолеква. Ева Милър беше почтена вдовица и не търпеше разни щуротии. Правилата й за достъпа на жени до стаите бяха кратки и ясни. Ако ти е майка или сестра, всичко е наред. Ако не — можете да поседнете в кухнята. Пазарлъци по правилото не се допускаха.

Петнайсет минути по-късно мисис Нортън остави слушалката, след като изкусно бе замаскирала основната цел с дребни клюки.

Сюзън, помисли тя, докато се връщаше към дъската за гладене. О, Сюзън, само доброто ти желая. Не го ли разбираш?

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:17

6.

Прибраха се от Портланд по шосе 295 и съвсем не беше късно — малко след единайсет часа. След портландските предградия разрешената скорост бе 90 километра и Бен караше умело, фаровете на ситроена прорязваха нощния мрак.

Двамата бяха изгледали филма с удоволствие, но и предпазливо, като хора, които усещат помежду си невидима граница. По някое време Сюзън се сети за въпроса на майка си и го повтори:

— Къде си отседнал? Под наем ли?

— Наех една стаичка на третия етаж в пансиона на Ева, на Рейлроуд Стрийт.

— Но това е ужасно! Горе жегата сигурно е хиляда градуса!

— Обичам жегата — каза той. — През лятото работя най-добре. Събличам се до кръста, пускам радиото и изпивам десетина бири. Напоследък изкарвам по десет страници на ден заедно с поправките. И наблюдавам из пансиона разни интересни чешити. А като свърша привечер и изляза на верандата да ме подухне ветрецът… райско блаженство.

— И все пак… — усъмни се тя.

— Мислех да наема Марстъновия дом — небрежно подхвърли Бен. — Даже ходих да питам как стоят нещата. Обаче е продаден.

— Марстъновият дом ли? — Тя се усмихна. — Нещо бъркаш.

— Няма грешка. Горе, на първия хълм северозападно от града. Близо до Брукс Роуд.

— Продаден? Че кой, за Бога…

— Тъкмо това се питах. Случвало се е да ми казват, че не съм редовен, но дори и аз мислех само да наема къщата. Агентът не пожела да разкрие името на купувача. Изглежда, че е дълбока и мрачна тайна.

— Може някакви пришълци от друг щат да са решили, че става за лятна резиденция — каза тя. — Които и да са, нямат ум за пет пари. Едно е да обновиш стара къща — аз самата с удоволствие бих опитала — но оная сграда вече не става за нищо. Развалина е откакто се помня. Бен, откъде ти е хрумнало да се заселиш там?

— Влизала ли си някога вътре?

— Не, но веднъж се хванах на бас и надникнах през прозореца. Ти влизал ли си?

— Да. Веднъж.

— Зловещо място, нали?

Настана мълчание и двамата се замислиха за Марстъновия дом. Този път спомените от детството не бяха обагрени в обичайната пастелна носталгия. Скандалът и насилието в старата къща датираха още отпреди раждането им, ала малките градчета имат дълга памет и с тържествен ритуал прехвърлят ужасите си от поколение на поколение.

Историята на Хъбърт Марстън и неговата съпруга Бърди беше единственото събитие в летописите на градчето, което да заслужава традиционното сравнение със „скелет в гардероба“. През двайсетте години Хъби бил президент на голяма автотранспортна компания в Нова Англия — според някои слухове най-изгодните операции на компанията се провеждали след полунощ и спомагали за прехвърляне на канадско уиски в Масачузетс.

През 1928 година, след натрупване на значително състояние, той се оттеглил заедно със съпругата си в Сейлъм’с Лот, а по време на Големия борсов крах една година по-късно загубил солидна част от богатството си (чиито точни размери не знаеше никой, дори и Мейбъл Уъртс).

През десетте години между рухването на борсата и възхода на Хитлер двамата съпрузи водели уединен отшелнически живот. Виждали ги само в четвъртък вечер, когато слизали до центъра да пазаруват. Тогавашният пощальон Лари Маклауд разправял, че получават четири ежедневника плюс „Сатърди ивнинг поуст“, „Ню оркър“ и някакво евтино фантастично списание, озаглавено „Амейзинг сториз“. Веднъж седмично пристигал чек от автотранспортната компания със седалище във Фол Ривър, щата Масачузетс. Лари се хвалел, че лесно разбрал за чека — просто прегъвал плика н надзъртал през прозорчето за адреса.

Точно Лари ги открил през лятото на 1939: Цели пет дни вестници и списания се трупали в пощенската кутия, докато накрая нямало къде да се натъпчат новите. Лари награбил целия куп и тръгнал по алеята с намереше да пъхне пощата между входната врата и мрежата против мухи.

Било насред август, тъкмо започвали горещините сочната зелена трева в двора на Марстън стигала до коляно. По дървената решетка западно от къщата буйно се виели стъблата на орловите нокти и едри пчели бръмчали безгрижно над уханните восъчнобели цветове. По онова време къщата все още изглеждала чудесно въпреки занемарената ливада и всички единодушно смятали, че Хъби е изградил най-приятния домв Сейлъм’с Лот, преди да се смахне.

Според легендата, която се предаваше със задъхан шепот на ужас при всяка поява на нова участничка в Дамския клуб, някъде към средата на алеята Лари надушил някаква воня като от развалено месо. Почукал на предната врата, но никой не се обадил. Надникнал през малкото прозорче и не различил нищо в гъстия сумрак. За свой късмет вместо да влезе направо, решил да заобиколи. Отзад вонята ставала още по-лоша. Лари побутнал задната врата, видял, че е отключена и пристъпил в кухнята. Бърди Марстън се валяла в ъгъла боса, с разперени крака. Половината й глава била отнесена от упор с куршум трийсет и шести калибър.

(„Мухи — неизменно изричаше в тази точка на разказа Одри Хърси със спокоен и авторитетен глас. — Лари разправяше, че кухнята гъмжала от мухи. Бръмчали насам-натам, кацали върху… нали ме разбираш, и пак излитали. Мухи“)

Лари Маклауд се завъртял и отпратил към града. Намерил тогавашния полицай Норис Варни и трима-четирима безделници, насядали в магазинчето на Кросън — не Милт Кросън, а баща му. Сред тях бил и Джаксън, по-големият брат на Одри. Всички поели обратно с шевролета на Норис и пощенската камионетка на Лари.

Дотогава никой от местните не бил стъпвал в къщата, тъй че всичко се превърнало в сензация. След като вълнението позатихнало, портландският вестник „Телеграм“ посветил на събитието обширна статия. Домът на Хъбърт Марстън бил същински рай за плъховете — невероятен хаос, толкова отрупан и претъпкан с вехти боклуци, че човек едва можел да се провре по тесните криволичещи проходи между вързопи пожълтели вестници и камари мухлясали приключенски книжлета. Предшественичката на Лорета Старчър успяла да изрови събраните съчинения на Дикенс, Скот и Мариат за Общинската библиотека на Джирусълъм’с Лот, където и до днес стояха по рафтовете.

Джаксън Хърси вдигнал един стар брой на „Сатърди ивнинг поуст“, прелистил го и извадил голям късмет. На всяка страница била грижливо залепена по една доларова банкнота.

Норис Варни пък открил колко му провървяло на Лари, че заобиколил отзад. Оръжието на престъплението било вързано за един стол и дулото сочело право към предната врата, на височината на гърдите. Ударникът бил вдигнат и спусъкът прикрепен с канап за дръжката на вратата.

(„А в цевта имало патрон — уточняваше Одри. Само едно дръпване и Лари щял да отлети към райските порти.“)

Срещали се и други, не чак толкова смъртоносни капани. Над вратата на трапезарията била закрепена двайсеткилограмова бала вестници. Едно от стъпалата на стълбата за втория етаж се крепяло на панти и само по чудо никой не си строшил крака. Скоро станало ясно, че Хъби Марстън не е бил просто смахнат, а чистопробен безумец.

Намерили го увиснал под гредата в последната стая на горния етаж.

(Някога Сюзън и нейните приятелки с ужас и наслада си предаваха слуховете, които бяха дочули от възрастните; Ейми Роуклиф си имаше къщичка за игри в задния двор, всички се заключваха вътре, седяха на тъмно, плашеха се взаимно с Марстъновия дом, който се бе превърнал в нарицателно още преди Хитлер да нахлуе в Полша, и повтаряха чутото от родителите, като го разкрасяваха усърдно със зловещи измислици. Дори и сега, осемнайсет години по-късно, тя усещаше как самата мисъл за Марстъновия дом като вълшебно заклинание връща ясната до болка картина — стиснали ръце, момиченцата седят в тъмната къщичка и Ейми изрича с призрачен шепот: „Цялото му лице било подуто, а пък почернелият език провисвал навън и мухите лазели по него. Тъй рече мама на мисис Уъртс.“)

— … къща.

— Какво? Извинявай.

С почти физическо усилие тя се завърна в настоящето. Бяха излезли от магистралата и се изкачваха по рампата към пътя за Сейлъм’с Лот.

— Казах, че е зловеща стара къща.

— Разкажи ми как си влязъл.

Той се засмя насила и включи дългите светлини. Двете пусти асфалтови платна се разстилаха право пред тях, оградени от борове и смърчове.

— Започна се като детска лудория. Може и да не е имало нищо повече. Не забравяй, беше през 1951 и хлапетата още не се бяха сетили да дишат лепило, тъй че трябваше да се занимават с нещо друго. Често играех с момчетата от Завоя, те сигурно отдавна са се преселили… на южния квартал още ли му казват Завоя?

— Да.

— Скитосвах с Дейви Баркли, Чарлс Джеймс — само че всички хлапета му викаха Сони, — Харолд Робърсън, Флойд Тибитс…

— Флойд ли? — сепна се тя.

— Да, познаваш ли го?

— Излизали сме заедно — каза Сюзън и от страх, че гласът й може да е прозвучал странно, побърза да добави: — И Сони Джеймс още си е тук. Има бензиностанция на Джойнтнър Авеню. Харолд Робърсън почина. Левкемия.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:17

— Всички бяха с година-две по-големи от мене. Имаха си клуб. Таен, нали знаеш. Приемат се само Кръвожадни пирати с не по-малко от три препоръки. — Бе искал да го изрече шеговито, но под думите и до днес дращеше някогашната обида. — Аз обаче бях упорит. Нищо друго не исках от тоя свят, освен да съм между Кръвожадните пирати… е, поне през онова лято. Накрая кандисаха и казаха, че ще ме приемат, ако издържа изпитанието, което Дейви измисли начаса. Всички щяхме да се качим до Марстъновия дом, а от мен се очакваше да вляза и да изнеса нещо. Пиратска плячка.

Той се изкиска, но устата му бе пресъхнала.

— Какво стана после?

— Влязох през един прозорец. Къщата все още беше пълна с вехтории, макар да бяха минали дванайсет години. Вестниците бяха изнесени, сигурно по време на войната, но останалото си стоеше на мястото. В приемната имаше маса, а на нея — една от ония стъклени топки със снежен пейзаж… нали се сещаш? Вътре има къщичка и като я тръснеш, започва виелица. Прибрах я в джоба си, но не излязох. Исках наистина да покажа колко струвам. Затова тръгнах нагоре към стаята, където се е обесил.

— Боже мой — прошепна тя.

— Би ли ми извадила една цигара от жабката? Мъча се да ги откажа, но с тоя спомен няма как да не запаля.

Тя му подаде цигарата и той припали от запалката на таблото.

— Къщата вонеше. Нямаш представа как вонеше. На мухъл, на гнила тапицерия и още някакъв отвратителен мирис като от гранясало масло. Миришеше и на живи твари — плъхове, мармоти и кой знае още какви животни гнездяха из стените или дремеха в мазето. Жълт, влажен мирис. А аз, деветгодишно хлапе, се катерех по стълбата и бях готов да напълня гащите. Наоколо улягащите стени пукаха и чувах как се разбягват някакви животинки зад мазилката. През цялото време ми се струваше, че зад гърба ми отекват стъпки. Не смеех да се обърна — боях се, че ще видя как подир мен се тътри Хъби Марстън с почерняло лице и примка в ръката.

Той бе стиснал волана с всичка сила. Шеговитият тон се бе изпарил. Сюзън се постресна от невероятното напрежение на спомена. В меката светлина на таблото лицето му бе прорязано от дълги бръчки като лице на човек, който все не може да напусне някаква омразна страна и е принуден да броди из нея.

— На последното стъпало събрах кураж и изтичах по коридора към онази стая. Мислех да нахълтам вътре, да грабна нещо и оттам, сетне да си плюя на петите. Вратата в дъното беше затворена. Виждах я как идва все по-близо и по-близо, виждах, че пантите са поддали и долният й край опира в пода. Виждах дръжката, сребриста и малко потъмняла там, където са я докосвали с длани. Когато я дръпнах, долният край на вратата изскърца по дюшемето, сякаш пищеше заклана жена. Ако бях с всичкия си, сигурно щях незабавно да се врътна и да търтя да бягам. Но кръвта ми беше напомпана с адреналин, тъй че сграбчих дръжката с две ръце и дръпнах с все сила. Вратата се отвори изведнъж. А вътре Хъби висеше под гредата и тялото му се очертаваше като черен силует на фона на прозорците.

— О, Бен, недей… — нервно промърмори Сюзън.

— Не, истина ти казвам — настоя той. — Във всеки случай истината за онова, което е видяло едно деветгодишно момче и си го спомня като мъж двайсет и четири години по-късно. Хъби висеше там и лицето му съвсем не беше почерняло. Беше зелено. Подпухналите клепачи бяха затворени. Ръцете му — бледи… призрачни. И после той отвори очи.

Бен вдъхна дълбоко от цигарата и я изхвърли в мрака зад прозорчето.

— Тъй изпищях, че сигурно са ме чули на три-четири километра наоколо. Сетне побягнах. Изтъркалях се по половината стълба, скочих на крака, изхвръкнах през предната врата и отцепих към пътя. Момчетата ме чакаха цял километър по-долу. Едва тогава забелязах, че още стискам стъклената топка. Пазя я и до днес.

— Всъщност не вярваш, че си видял наистина Хъбърт Марстън, нали, Бен?

Сюзън с облекчение забеляза как далече отпред се появяват жълтите примигващи светлинки на градския център. След дълго мълчание Бен каза:

— Не знам. — Изрече го неохотно, през зъби, сякаш би предпочел да се съгласи и да приключи разговора. — Вероятно съм бил толкова възбуден, че всичко ми се е привидяло. А от друга страна, може и да има нещо вярно в идеята, че къщите поглъщат емоциите на своите обитатели и запазват нещо като… акумулаторен заряд. Може би определена личност, например личността на момче с разпалено въображение, успява понякога да подействува като катализатор на заряда и предизвиква чрез него активна проява на… на нещо. Не говоря за призраци. Имам предвид нещо като обемна психическа телевизия. Може би дори нещо живо. Ако предпочиташ — чудовище.

Тя запали една от неговите цигари.

— Както и да е, след това седмици наред заспивах само на светло, а и до днес ми се случва да сънувам как отварям онази врата. Налегнат ли ме тревоги, сънят се завръща.

— Ужасно.

— Не е ужасно — каза той. — Не особено, във всеки случай. Всички си имаме кошмари. — Той посочи с палец прелитащите край тях безмълвни задрямали къщи по Джойнтнър Авеню. — Понякога се чудя как ли още не са закрещяли стените от всички ужаси, които ни спохождат насън. — Помълча. — Ако не бързаш, ела при Ева да поседим на верандата. Не мога да те поканя вътре — правилникът го забранява — но ако ти се пие нещо за лека нощ, в хладилника имам две кутии кока-кола, а в стаята съм скътал малко бакарди.

— Тъкмо това ми трябваше.

Той зави по Рейлроуд Стрийт, изключи фаровете и спря на прашния паркинг зад пансиона. Задната веранда беше бяла с червени ивици по ръбовете и трите плетени кресла гледаха към Роял Ривър. Реката искреше като в сън. Наближаваше пълнолуние и късната лятна луна висеше сред дървесните корони на отсрещния бряг, очертавайки по водите сребърна пътека. Сред стихналия град откъм преливниците на бента долиташе приглушено бълбукане.

— Сядай. След малко ще се върна.

Той влезе и тихичко затвори зад гърба си мрежестата врата, а Сюзън се отпусна на едно от креслата.

Харесваше го, колкото и странен да изглеждаше. Не вярваше в любов от пръв поглед, макар да бе убедена, че ненадейната плътска страст (прикрита под невинното название „фатално привличане“) е доста често явление. И все пак той не бе от ония мъже, които вдъхновяват среднощни словоизлияния в тайния девически дневник, беше прекалено мършав за ръста си и доста бледен. Имаше унесено лице на книголюбец, а очите му рядко издаваха за какво мисли. А над всичко това — буйна черна грива, сресана сякаш с пръсти вместо с гребен.

И тази история…

Нито в „Дъщерята на Конуей“, нито във „Въздушен танц“ се долавяше намек за подобни нездрави настроения. Първата книга разказваше за дъщерята на свещеник, която избягва от къщи, попада в упадъчна среда и предприема дълго, безцелно пътешествие на автостоп из страната. Втората описваше историята на Франк Бъзи, избягал затворник, който започва нов живот като автомобилен механик в друг щат и в крайна сметка е заловен. И двете книги бяха умни, енергични, ала никъде не се мяркаше увисналата сянка на Хъби Марстън, отразена в очите на деветгодишно момче.

При тази мисъл тя откри, че очите й неволно са се устремили вляво от верандата, отвъд реката, където звездите чезнеха зад сянката на най-близкия хълм.

— Готово — раздаде се гласът на Бен. — Дано да ти хареса.

— Виж Марстъновия дом — каза тя.

Той погледна. Горе блещукаше светлинка.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:19

7.

Отминаваше полунощ и чашите бяха празни; луната чезнеше зад хоризонта. Бяха разговаряли за това-онова, после настана мълчание и накрая Сюзън каза:

— Харесваш ми, Бен. Много.

— И ти ми харесваш. Изненадан съм, не, не това имах предвид. Спомняш ли си какви ги приказвах в парка? Всичко изглежда толкова ненадейно.

— Искам пак да се видим, ако и ти искаш.

— Искам.

— Само не прибързвай. Помни, че съм провинциално момиче.

Той се усмихна.

— Като в холивудска история. Но от хубавите. Сега навярно трябва да те целуна?

— Да — сериозно потвърди тя. — Мисля, че се полага.

Той се полюшваше в съседното кресло и без да спира равномерното движение, се приведе и притисна устни към нейните, ала без да търси езика й или да я докосва с ръка. Устните му бяха еластични, изпънати от едрите зъби, с лек вкус-аромат на ром и тютюн.

Тя също се залюля и движението превърна целувката в нещо ново. Допирът се засилваше и чезнеше — ту въздушен, ту плътен. Отпива от мен, помисли тя. Мисълта разпали в гърдите й потайна, невинна възбуда и тя прекъсна целувката, преди да се е увлякла.

— Оу! — възкликна Бен.

— Искаш ли да те поканя утре на вечеря? — попита тя. — Обзалагам се, че нашите ще се радват.

В безметежната наслада на този миг бе решила, че може и да поотстъпи в нещичко пред майка си.

— На домашна кухня?

— По-домашна няма накъде.

— Великолепно. Откакто се заселих тук, вечерям пред телевизора.

— Какво ще речеш за шест часа? В провинцията вечеряме рано.

— Разбира се. Чудесно. И като стана дума за дом, май вече е време да те откарам. Ела.

По пътя мълчаха, докато на възвишението отпред се появи лампата край вратата — майка й винаги я оставяше да свети, когато Сюзън закъсняваше.

— Чудя се кой ли е горе тази вечер — каза тя и се обърна към Марстъновия дом.

— Сигурно новият собственик — уклончиво отвърна Бен.

— Не ми приличаше на електрическа лампа — замислено промърмори тя. — Беше прекалено жълта и слаба. Газена, може би.

— Навярно не са имали време да възстановят инсталацията.

— Може и да си прав. Но ако имаха поне капчица здрав разум, щяха да се обадят на електротехниците, преди да се нанесат.

Бен не отговори. Бяха стигнали до алеята пред къщата.

— Бен — внезапно запита тя, — за Марстъновия дом ли е новата ти книга?

Той се разсмя и я целуна по носа.

— Късно става.

Тя се усмихна смутено.

— Не исках да ти се бъркам.

— Няма нищо. Може би друг път… по светло.

— Добре.

— Хайде, прибирай се, девойче. Утре в шест, нали?

Тя погледна часовника си.

— Днес в шест.

— Лека нощ, Сюзън.

— Лека нощ.

Тя слезе от колата и пъргаво изтича по пътеката към страничната врата, после се обърна и му махна с ръка, докато завиваше към града. Преди да влезе, вдигна от прага поръчката за млекаря и добави кисела сметана. Сметана и картофи на фурна — така вечерята щеше да е по-шик.

Постоя още минута, загледана към Марстъновия дом.

8.

В тясната стаичка Бен се съблече, без да пали лампата и се вмъкна гол под завивките. Добро момиче, първото свястно момиче, което срещаше, откакто бе загубил Миранда. Надяваше се, че не ще се поддаде на изкушението да я превърне в нова Миранда, би било болезнено за него и ужасно непочтено спрямо нея.

Отпусна тяло и постепенно се унесе. Малко преди да задреме, той се надигна на лакът и погледна през прозореца покрай ъгловатата сянка на пишещата машина и тъпичкото снопче изписани листове до нея. След огледа на няколко стаи бе помолил Ева Милър да му даде тъкмо тази, защото бе обърната право към Марстъновия дом.

Горе лампата още светеше.

Тази нощ старият сън го навести за пръв път, откакто бе пристигнал в Джирусълъм’с Лот — ярък, реалистичен като в онези страшни дни на самота след мотоциклетната катастрофа м гибелта на Миранда. Тичането по коридора, ужасният писък на дръпнатата врата, висящата фигура, която внезапно отваря страховити подпухнали очи, а той панически се обръща към вратата с кошмарно бавно движение като че гази в тиня…

И я открива заключена.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:23

ТРЕТА ГЛАВА
ЛОТ (I)

1.

Градът се събужда отрано — работата не чака. Слънцето още се крие зад хоризонта и над равнините тегне мрак, а вече кипи трескава дейност

2.

4:00

Момчетата на Грифън — осемнайсетгодишният Хал и четиринайсетгодишният Джак — започваха доенето заедно с двамата ратаи. Оборът бе изумително чист, белосан и светъл. Циментовата поилка го пресичаше открай докрай между безукорно гладките пътеки и двата реда отделения за кравите. В дъното Хал натисна един бутон и завъртя големия кран. Незабавно се раздаде тихото бръмчене на електрическата помпа, черпеща вода от артезианския кладенец. Хал беше навъсено и не много умно момче, а днес имаше особен повод за раздразнение. Снощи се бе скарал с баща си. Искаше да напусне училището. Мразеше всякакви училища. Мразеше скуката, задължението да седиш кротко по цели петдесет минути, и ненавиждаше всички учебни предмети освен трудово обучение и изобразително изкуство. Английският го подлудяваше, историята беше глупава, математиката — неразбираема. И, дявол да го вземе, нито един от тия предмети нямаше да му е от полза, това го ядосваше най-много. Кравите не се интересуват дали казваш „к’во“ или бъркаш граматическите времена, не им пука кой е бил главнокомандващ на някаква си армия край река Потомак по време на проклетата Гражданска война, а колкото до математика — собственият му баща, мътните го взели, не би могъл да събере две пети и една втора, та ако ще на шиш да го въртят. Затова си имаше счетоводител. Момче за пример! Колеж завършил, ама пак работи за дръвник като стария. Баща му често повтаряше, че не в книжовното образование е разковничето за успешен бизнес (а млекопроизводството си беше бизнес като всеки друг); важното е да опознаеш хората. Но инак много си падаше по тъпите приказки за чудесата на образованието — той, дето едвам беше завършил шести клас. Само „Ридър’с дайджест“ четеше, а пък изкарваше от фермата шестнайсет хиляди долара годишно. Опознай хората. Научи се да протягаш ръка и да разпитваш по име как са жените им. Е, Хал познаваше хората. Имаше два вида хора — едните можеш да ги прецакаш, другите не можеш. Първите бяха десет пъти повече.

За жалост баща му беше от вторите.

Той се озърна през рамо към Джак, който бавно и сънливо премяташе с вила сеното от една разкъсана бала в първите четири отделения. Ето го книжният червей, любимецът на татко. Жалко ситно лайно.

— По-живо! — кресна той. — Размърдай го туй сено!

Отвори шкафовете и извади първата от четирите доилки. Подкара машината по циментовата пътека, като се мръщеше свирепо над лъскавия стоманен капак.

Училище. Проклето шибано училище.

Предстоящите девет месеца зееха пред него като бездънен гроб.

Уин бе навършил шейсет и една през август и за пръв път предстоящата пенсия му се струваше близка и реална. Съпругата му, проклета дърта вещица на име Елси, бе умряла през есента на 1973 (единствената й умна постъпка за цели двайсет и седем години брачен живот), тъй че щом най-сетне му дойдеше пенсията, щеше да се пресели в Пемакуид Пойнт заедно с кучето си, нечистокръвен кокер наречен Док. Възнамеряваше да спи до девет и додето е жив, да не види изгрева.

Той спря колата пред дома на семейство Нортън и наслага в кошницата си обичайната им поръчка: портокалов сок, два литра мляко, дузина яйца. Докато излизаше от кабината, коляното го стрелна, но съвсем лекичко. Денят щеше да е хубав.

Под поръчката на мисис Нортън беше добавено със закръгления почерк на Сюзън: „Моля те, остави една малка кисела сметана, Уин. Благодаря.“

Пуринтън се върна да я вземе и си помисли, че денят май ще е от ония, в които всеки иска нещо специално. Кисела сметана! Веднъж бе опитал и едва не се издрайфа.

На изток небето започваше да просветлява, а из крайградските ливади бяха натегнали росни капки, искрящи като диаманти в кралска съкровищница.

3.

4:30

Млякото от снощното доене вече бе обработено и се връщаше към Лот, но сега не беше в стоманени гюмове, а в картонени пакети с шарения етикет на млекоцентрала „Слюфут Хил“. Някога бащата на Чарлс Грифън бе пакетирал млякото сам, но вече нямаше сметка в тая работа. Едрите фирми бяха погълнали и последните независими предприемачи.

Доставчикът на „Слюфут Хил“ за западните квартали се казваше Ъруин Пуринтън и започваше обиколката си от Брок Стрийт (известна още под името Брок Роуд или просто „пустата яма до яма“). По-късно щеше да обслужи центъра и да се върне към покрайнините по Брукс Роуд.

4.

5:15

Вече от двайсет минути Ева Милър беше на крак, облечена в парцалив пеньоар и чифт безформени розови чехли. Приготвяше си закуска — четири бъркани яйца, осем резена бекон, тенджерка пържени картофи. Към скромната трапеза щеше да прибави две препечени филийки с мармалад, каничка портокалов сок и накрая две чаши кафе със сметана. Беше едра, но не дебела; прекалено много труд хвърляше за поддържане на пансиона, та нямаше как да затлъстее. Извивките на тялото й бяха героични, раблезиански. Да я гледаш как шета около осемте плочи на електрическата печка бе като да съзерцаваш неуморното движение на прилива или бавното изместване на пясъчните дюни.

Обичаше да закусва рано, в пълна самота и да планира задачите за деня. Днес имаше много работа — в петък сменяше бельото. Засега имаше девет наематели заедно с новия, мистър Миърс. Къщата беше триетажна, със седемнайсет стаи и трябваше да се мият подове, да се метат стълбища, да се лъскат перила и да се изтупа килимът на дневната. Ако Крейг Невестулката не беше махмурлия, щеше да му прехвърли част от задачите.

Тъкмо сядаше на масата и задната врата се отвори.

— Здрасти, Уин. Как я караш?

— Сносно. Коляното малко ме щрака.

— Неприятно. Би ли оставил още пакет мляко и четири литра от оная лимонада?

— Дадено — отвърна той с примиренчески глас. Знаех си, че днеска натам е тръгнало.

Без да обръща внимание на коментара, тя начена яйцата. Уин Пуринтън вечно намираше за какво да се оплаква, макар че, Бог е свидетел, би трябвало да е най-щастливият мъж на света, откакто оная негова чума падна по стълбата на мазето и си строши врата.

В шест без четвърт, тъкмо докато пушеше „Честърфийлд“ и допиваше второто кафе, сгънатият брой на „Прес-Хералд“ тупна по външната стена и се изтърси в розовите храсти. За трети път тази седмица — хлапето на Килби караше като бясно. Кой го знае дали не се тъпчеше с хапчета и докато разнасяше вестници. Е, вестникът можеше да полежи. Първите бледи и изумително златни лъчи на изгрева падаха косо през източните прозорци. За нея това бе най-хубавото време на деня и нямаше да разваля безгрижния му покой с разни дреболии.

Наемателите можеха да ползват печката и хладилника — заедно със смяната на бельото това влизаше в наема — и скоро покоят щеше да отлети щом Гроувър Върил и Мики Силвестър слезеха да си излапат набързо юфката, преди да поемат към текстилната фабрика в Гейтс Фолс, където работеха и двамата.

Мисълта й сякаш бе дала сигнал за тяхното пристигане — тоалетната на втория етаж избуча и по стълбата затропаха тежките работни ботуши на Силвестър. Тя тежко се надигна и тръгна да издирва вестника.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:24

5.

6:05

Тъпичките вопли на бебето проникнаха в неспокойната утринна дрямка на Санди Макдугъл и тя се надигна със залепнали от сън очи. Подпря брадичка на нощното шкафче и запита:

— Има ли ако?

Като я чу, бебето се разрева още по-силно.

— Млък! — кресна тя. — Идвам!

Упъти се по тясното коридорче на фургона към кухнята. Беше крехко момиче, вече губещо предишната си невзрачна свежест. Извади шишето на Ранди от хладилника, помисли дали да не го затопли, после реши да кара по бързата процедура. Щом си толкоз на зор, пискало проклето, ще си го пиеш студено.

Мина в детската стая и навъсено изгледа бебето. То беше вече на девет месеца, но болнаво и ревливо за възрастта си. Едва миналия месец бе почнало да лази. Кой знае дали нямаше полиомиелит или нещо подобно. А сега имаше нещо по ръцете му, че и по стената. Тя пристъпи напред, като мислено питаше дева Мария какво ли е направило пак пустото хлапе.

Беше седемнайсетгодишна и през юли двамата бяха отпразнували първата годишнина от сватбата. Когато навремето се омъжи за Ройс Макдугъл, в шестия месец и с корем като дирижабъл, бракът изглеждате точно толкова благословен, колкото разправяше отец Калахан — благословена вратичка за бягство. А сега приличаше просто на купчина ако.

И с отчаяние видя, че тъкмо това бе размазал Ранди по ръцете си, по стената и по косата си.

Тя стоеше, гледаше го тъпо и стискаше студеното шише.

Заради това бе зарязала гимназията, приятелките си, надеждите да стане манекен. Заради този гаден фургон насред Завоя с вече отлепени ивици тапицерия, заради някакъв съпруг, дето по цял ден се бъхти във фабриката, а вечер тича в бензиностанцията да пие и да играе покер с непрокопсаните си приятели. Заради хлапе, дето е одрало кожата на некадърния си баща и цялото вони на ако.

Бебето пищеше до премала.

— Затваряй си човката — изрева му тя изведнъж и го замери с пластмасовото шише. Шишето го удари по челото и бебето с писък се просна в люлката, размахвайки ръчички. Точно под линията на косата му имаше червен кръг и Санди усети как в гърлото й се надига някаква ужасяваща смес от задоволство, жал и ненавист. Подбра го от люлката като парцал.

— Млъквай! Млъквай! Млъквай!

Преди да се удържи, вече го бе зашлевила два пъти и болезнените писъци на Ранди ставаха толкова силни, че гласът му секна. Лежеше в люлката задъхан, с пурпурно личице.

— Извинявай — избъбри тя. — Исусе, дево Марийо и Йосифе. Извинявай. Добре ли си, Ранди? Чакай минутка, мама ей-сегичка ще те изчисти.

Когато се върна с мокър парцал, двете очи на Ранди се бяха подули като цепки и почваха да посиняват. Но бебето пое биберона и се усмихна беззъбо, когато тя взе да бърше лицето му.

„Ще кажа на Рой, че е паднал от масата, докато съм го преобличала — помисли Санди. — Той ще повярва. Моля ти се, Господи, нека да повярва.“

6.

6:45

Почти цялото трудово население на Сейлъм’с Лот вече пътуваше към работните си места. Майк Райърсън бе един от малцината, които работеха в града. В ежегодния общински отчет се числеше като пазач на терени, но всъщност имаше задачата да поддържа трите градски гробища. През лятото грижите по тях му отнемаха почти по цял ден, но и през зимата не седеше със скръстени ръце, както мислеха някои, например онзи лицемер Джордж Мидлър от универмага. Майк помагаше и в погребалното бюро на Карл Форман, а пък старците като че предпочитаха да се гътват през зимата.

В момента караше към Бърнс Роуд камионетката си, натоварена с градинарски ножици, акумулаторна машинка за кастрене на храстите, стойки за флагчета, лост за изправяне на евентуално паднали надгробни плочи, четиридесетлитров бидон с бензин и две моторни косачки „Бригс енд Стратън“.

Тая сутрин щеше да окоси тревата в Хармони Хил, после да оправи, каквото трябва по паметниците и каменната ограда, а следобед щеше да мине оттатък града, в гробището Скулярд Хил, където понякога идваха учители да проучват надгробните надписи, останали от отдавна изчезнала квакерска колония. Но най-много му харесваше Хармони Хил. Не беше толкова старо колкото Скулярд Хил, но пък беше приятно и сенчесто. Надяваше се и той да легне там някой ден — да речем, след стотина години.

Беше на двайсет и седем, а сред възходите и паденията на жизненото му поприще имаше и три години колеж. Смяташе някога да се върне и да докара учението докрай. Беше симпатичен, с приятно открито лице и без затруднения се сприятеляваше със скучаещи жени в кръчмата на Дел или в Портланд. Някои се отдръпваха щом чуеха какво работи и Майк искрено им се учудваше. Работата беше приятна, нямаше шеф да му надзърта през рамото и по цял ден прекарваше на чист въздух, под Божия небосвод; какво толкова, че е изкопал няколко гроба, или че от време на време кара катафалката на Карл Форман? Все някой трябваше да го върши. Според него само едно нещо беше по-естествено от смъртта — сексът.

Тананикайки, той свърна към Бърнс Роуд и смени предавката по нагорнището. Отзад се надигнаха облаци сух прахоляк. През буйната лятна зеленина от двете страни на пътя се виждаха голите безжизнени скелети на дървета, изгорели по време на големия пожар през петдесет и първа — напомняха му стари прогнили кости.

Знаеше, че навътре има купища дънери, където човек можеше да си строши крака, ако не внимава. Дори и след четвърт век още си личаха белезите на някогашното пожарище. Е, това си е. Насред живота гробът ни очаква.

Гробището беше навръх хълма. Майк зави по алеята към него, готов да слезе, за да отключи портата… и после с рязко натискане на спирачките закова камионетката.

Върху портата от ковано желязо висеше мъртво куче и земята под него бе подгизнала от кръв.

Майк скочи от кабината и изтича нататък. Измъкна работните ръкавици от задния джоб и повдигна с една ръка главата на кучето. Тя се поддаде ужасяващо леко, като че нямаше кости, и той се взря в безизразните изцъклени очи на Док, нечистокръвния кокер на Уин Пуринтън. Кучето беше нанизано върху един от горните шипове на портата като парче телешко в месарницата. По тялото му вече лениво пълзяха мухи, вцепенени от ранния утринен хлад.

Майк се напъна, задърпа и най-сетне го откачи, усещайки как му прилошава от мляскащите звуци, които съпровождаха усилията му. Гробищният вандализъм отдавна не го учудваше, особено около деня на вси светии, но дотогава, имаше още месец и половина, а чудо като днешното изобщо не бе виждал. Обикновено хулиганите се задоволяваха да катурнат две-три надгробни плочи, да надраскат по някоя неприлична дума или да закачат на портата книжен скелет. Но ако тая касапница бе дело на хлапетата, значи бяха истински малки негодници. Щяха да разбият сърцето на Уин.

Замисли се дали да откара веднага кучето в града, за да го покаже на Паркинс Джилеспи, но реши, че няма смисъл. Можеше да откара горкия стар Док, като се връща за обяд… не че щеше да има кой знае какъв апетит.

Отключи портата и огледа кървавите петна по ръкавиците си. Трябваше да изстърже желязната решетка и в крайна сметка изглеждаше, че днес няма да се добере до Скулярд Хил. Вкара камионетката вътре, без вече да тананика. Радостта на деня бе отлетяла.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:26

7.

8:00

Жълтите училищни автобуси громоляха по обичайните си маршрути и събираха децата, застанали край пощенските кутии с кутии за закуска в ръце и погледи, зареяни из небето. Чарли Роудс караше един от тия автобуси и маршрутът му обхващаше Тагарт Стрийм Роуд в източния квартал и горната половина на Джойнтнър Авеню.

Хлапетата от автобуса на Чарли бяха най-примерните в градчето — а всъщност и в цялата училищна област. В автобус № 6 нямаше крясъци, тропот и дърпане на плитки. Всички проклетници седяха кротко и си гледаха работата, иначе можеха да извървят пеш трите километра до прогимназията на Стенли Стрийт и да обяснят в дирекцията какво им се е случило.

Той знаеше какво мислят за него и имаше представа как го наричат зад гърба му. Но това не го смущаваше. В своя автобус нямаше да допусне щуротии и лайномятаници. Тия да ги показват на безгръбначните си учители.

Директорът на прогимназията бе имал нахалството да го запита дали не е постъпил „импулсивно“, когато накара хлапето на Дърхам да търчи три дни задето само било малко шумно. Чарли просто го изгледа и в крайна сметка директорът, писклив женчо с просълзени очи, завършил колежа преди има-няма две години, не издържа и извърна глава. Дейв Фелсън, началникът на гаража, беше стар приятел; заедно бяха изкарали корейската война. Разбираха се. Разбираха какво става в страната. Разбираха как хлапето, което е „само малко шумно“ в училищния автобус през 1958, става хлапе, което препикава националното знаме през 1968.

Той надзърна в широкото огледало и видя как Мери Кейт Григсън подава бележка на приятелчето си Брент Тени. Приятелче, а? Напоследък почваха да се чукат още в шести клас.

Включи стоповете и отби край пътя. Мери Кейт и Брент отчаяно надигнаха глави.

— Сигурно имате да си кажете доста нещо? — изрече той към огледалото. — Добре. Почвайте.

Отвори вратата и ги изчака да се пръждосат от неговия автобус.

8.

9:00

Крейг Невестулката се изтъркаля от леглото — в буквалния смисъл на думата. Стаичката му беше на втория етаж и през прозореца нахлуваха ослепителни слънчеви лъчи. Главата му бучеше отвратително. Онзи писарушка отгоре вече тракаше като кълвач. Божичко, човек трябваше да е луд за връзване, та по цял ден да се занимава с туй проклето трак-трак-трак.

Той стана и по гащи се запъти към календара да види дали е дошло време да получи помощта за безработни. Не. Беше сряда.

Махмурлукът не го мъчеше чак толкова, колкото се бе случвало. Снощи бе висял при Дел чак до затварянето в един след полунощ, обаче имаше само два долара, а след стопяването им не бе успял да изкрънка повече от две-три бири. „Губя тренинг“ — помисли той и разтри с длан брадясалата си буза.

Той надяна ватираната долна фланела, която носеше независимо от сезона, нахлузи зеления работен панталон, после отвори гардероба и извади закуската си — бутилка топла бира за тук и кутия безплатна юфка (дар от правителството) за долу. Не понасяше юфка, но бе обещал на вдовицата, че ще й помогне да изтупа килима, а сигурно вече му бе измислила и други задачи.

Макар че мърмореше понякога, той нямаше нищо против това — беше останало от времето, когато споделяше леглото на Ева Милър. Съпругът й бе загинал при злополука в дъскорезницата през 1959 — смешна история, ако изобщо може да има нещо смешно в такова ужасно нещастие. По онова време в дъскорезницата работеха шейсет-седемдесет души и Ралф Милър се очертаваше като бъдещ директор.

Смешното беше там, че Ралф Милър не бе докосвал машина цели седем години след 1952, когато стремглаво се издигна от майстор до член на управата. Ясна работа, ръководството му се отблагодаряваше и то напълно заслужено. Когато навремето източен вятър със скорост петдесет и пет километра в час подгони големия пожар из Блатата и го прехвърли през Джойнтнър Авеню, фабриката изглеждаше обречена. Пожарните команди от шест съседни градчета и без това се бореха отчаяно да спасят града, та едва ли щяха да отделят хора за пикливата операция по опазване на местната дъскорезница. Тогава Ралф Милър организира пожарен отряд от цялата втора смяна, под негово ръководство хората обляха покрива с вода и сториха онова, което обединените пожарникарски сили не бяха успели да постигнат западно от Джойнтнър Авеню — издигнаха непреодолима преграда пред пожара и го отклониха на юг, където бе окончателно овладян.

Седем години по-късно той падна в резачката, докато развеждаше из фабриката важни гости от някаква масачузетска компания. Надяваше се да ги склони към покупка на акции. Подхлъзна се на локва вода, да я вземат дяволите, и право пред очите им хлътна в резачката. Излишно е да се казва, че всякаква възможност за сделка стана на парчета заедно с Ралф Милър. Дъскорезницата, която бе спасил през 1951, окончателно затвори врати през февруари 1960.

Невестулката надзърна в петносаното огледало и среса бялата си коса — буйна, красива и все още секси, макар да бе навършил шейсет и седем. Единствената част на тялото му, която сякаш процъфтяваше от алкохола. После навлече тютюневата работна риза, взе кутията юфка и слезе надолу.

Сега, почти шестнайсет години след онова нещастие, бе изпаднал до положението на некадърен иконом при една жена, с която някога бе спал и още я смяташе за адски привлекателна.

Още щом пристъпи в слънчевата кухня, вдовицата го налетя като лешояд.

— Слушай, Невестулка, би ли излъскал перилата отпред като закусиш? Нали имаш време?

И двамата упорито поддържаха благоприличната измислица, че всичко се върши като услуга, а не в замяна на наема за стаичката му — четиринадесет долара седмично.

— Ще стане, Ева.

— И онзи килим в дневната…

— Да се изтупа. Да, не съм забравил.

— Как е главата тая сутрин? — Тя зададе въпроса деловито, без да допуска в гласа си и капчица състрадание…, ала той долавяше, че състраданието се таи нейде дълбоко под повърхността.

— Добре е — докачено отвърна той, докато слагаше да кипне вода за юфката.

— Късно се прибра, затова питам.

— Май си ми хвърлила око, а? — Той закачливо й намигна и с удоволствие забеляза, че тя все още се изчервява като ученичка, макар че вече от девет години бяха престанали с щуротиите.

— Виж какво, Ед…

Тя единствена все още го наричаше по име. За всички останали в Лот той беше просто Невестулката. Е, няма нищо. Да го наричат както си щат. Сам си знаеше, че отдавна е затънал.

— Остави — дрезгаво каза той. — Станал съм със задника нагоре.

— Ако се съди по звука, май по-скоро се изтърси.

Тя изрече тия думи по-прибързано, отколкото бе искала, но Невестулката само изсумтя. Свари и изяде омразната юфка, после взе парцала и паркетина и излезе, без да се обръща.

Горе машината на онзи писарушка продължаваше да трака неуморно. Вини Ъпшоу, който живееше срещу него, разправяше, че почвал всяка сутрин в девет, карал до пладне, пак захващал в три, спирал в шест, още веднъж подемал в девет и отцепвал чак до полунощ. Невестулката не можеше да си представи как може човек да има толкова думи в главата.

Все пак момчето изглеждаше свястно и сигурно нямаше да се поскъпи за две-три бири някоя вечер при Дел. Невестулката бе чувал, че повечето писатели пиели като разпрани.

Методично се зае да лъска перилата и по някое време пак си помисли за вдовицата. Тя бе превърнала сградата в пансион с парите от застраховката на мъжа си и чудесно се справяше. Защо пък не? Работеше като впрегатен кон. Но сигурно бе свикнала редовно да получава от мъжа си каквото се полага, тъй че след притихването на скръбта желанието се бе съхранило. Божичко, как си падаше по оная работа!

По онова време, през шейсет и първа и шейсет и втора той не беше Невестулката, хората все още го наричаха Ед и стискаше бутилката, вместо тя да стиска него. Имаше си добра работа и неизбежното се случи през една януарска вечер на 1962.

Той спря за миг равномерното движение и се загледа през тясното прозорче на площадката между първия и втория етаж. Отвън нахлуваха последните златни, лекомислено ярки лъчи на лятото — лъчи, изпълнени с присмех към хладната скърцаща есен и още по-хладната зима подир нея.

За онази вечер отчасти бе виновна тя, отчасти той, сетне двамата лежаха един до друг в мрака на нейната спалня, а тя изведнъж се разплака, че не бивало да го правят. Той я увери, че всичко е правилно, като се чудеше дали наистина е така, но всъщност не го интересуваше, а севернякът фучеше, кашляше и виеше над керемидите, в стаята беше топло и спокойно, и накрая заспаха притиснати един към друг като лъжички в чекмедже за прибори.

Ах, Господи Исусе, времето течеше като река и Невестулката се питаше дали онзи писател знае това.

Той пак се зае да лъска перилата с широки, плавни движения.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:27

9.

10:00

Бе дошло време за междучасие в прогимназията на Стенли Стрийт — най-новата училищна сграда, гордост за градчето. Беше ниска, остъклена, с четири класни стаи и изглеждаше толкова нова, светла и модерна, колкото вехта и мрачна бе прогимназията на Брок Стрийт. Общинските училищни власти все още я изплащаха.

Ричи Бодин, който се гордееше с ролята си на пръв побойник в училището, излезе величествено на двора, дирейки с поглед онзи умник, новака, дето все се пъчеше, че знае отговорите по математика. Нито един новак нямаше право да се мотае из училището, без да разбере кой е най-главен тук. Особено пък разни очилати подлизурковци като тоя.

Ричи беше единайсетгодишен и тежеше 65 килограма. Откакто се помнеше, майка му канеше всички наред да видят какъв грамаден юнак е отгледала. Знаеше, че е едър. Понякога имаше чувството, че усеща как земята трепери под стъпките му. А като пораснеше, щеше да пуши „Камел“ като баща си.

Четвъртокласници и петокласници трепереха от него, а по-малките хлапета го смятаха за тотем на училището. Когато станеше седмокласник в гимназията на Брок Стрийт, пантеонът им щеше да се лиши от дявол. Всичко това му доставяше огромно удоволствие.

А, ето го онова хлапе, Петри, чака да види от коя страна ще го изберат за футбола.

— Хей! — изрева Ричи.

Озърнаха се всички освен Петри. Всяко око лъщеше изцъклено, всеки поглед се изпълваше с облекчение, щом виждаха, че Ричи гледа другаде.

— Хей, ти! Очиларката!

Марк Петри се обърна и погледна Ричи. Стоманените рамки на очилата му проблясваха под утринното слънце. Беше висок колкото Ричи, тоест стърчеше над повечето си съученици, но имаше по-стройна фигура, а лицето му изглеждаше беззащитно и унесено.

— На мен ли говориш?

— „На мен ли говориш?“ — подигра му се Ричи с тънък фалцет. — Знаеш ли, че приказваш като педал, очиларко?

— Не, не знаех — каза Марк Петри.

Ричи пристъпи напред.

— Знаеш ли, очиларко, бас държа, че го духаш. Бас държа, че духаш дъртия космат корен.

— Наистина ли?

Любезният му тон беше направо вбесяващ.

— Да, чух, че наистина го духаш. Не само по празниците. Не ти се чака толкоз. Всеки ден го правиш.

Хлапетата вече се стичаха да видят как Ричи ще смаже новака. Мис Холкомб, която беше тази седмица дежурна по междучасие, стоеше от другата страна да наглежда малчуганите по люлките и катерушките.

— Накъде биеш? — запита Марк Петри. Гледаше Ричи като да бе открил някакъв интересен нов бръмбар.

— „Накъде биеш?“ — пак го подигра с фалцет Ричи. Хич наникъде не бия. Просто чух, че си един голям тлъст педал и толкоз.

— Така ли? — запита Марк все тъй любезно. — Аз пък чух, че си голяма, недодялана тъпа фъшкия, това чух.

Гробовно мълчание. Другите момчета зяпнаха (но лицата им изразяваха интерес; не бяха чували досега някой сам да си подписва смъртната присъда). Като ударен от гръм, Ричи зяпна заедно с останалите.

Марк свали очилата и ги подаде на съседното момче.

— Би ли ги подържал?

Момчето ги пое и безмълвно се опули.

Ричи се хвърли напред. Атаката беше бавна и тромава, без капчица изящество. Земята тътнеше под нозете му. Изпълваше го самоувереност и буйната, радостна страст да мачка и тъпче. Той размаха десница с все сила, за да улучи очилатия педал право в зъбите и да ги пръсне на всички страни като клавиши на пиано. Готви се за зъболекаря, смотаняк! Ето ме.

Марк Петри приклекна и отскочи в същия миг. Крошето прелетя над главата му. Силата на удара завъртя Ричи на сто и осемдесет градуса и Марк трябваше само да му подложи крак. Ричи Бодин се сгромоляса с тътен.

— Ааааа — изреваха децата наоколо.

Марк отлично разбираше, че ако едрото тромаво момче се надигне от земята и поеме инициативата, го чака жесток пердах. Беше пъргав, но пъргавината не помага задълго при схватки в училищния двор. На улицата това би бил мигът да побегне, да се откъсне от недодялания преследвач, после да се извърти и да му разкваси носа. Но не беше на улицата и отлично разбираше, че ако сега не напердаши голямата грозна фъшкия, никога няма да се отърве от побоища.

Всички тия мисли прелетяха през главата му за една пета от секундата.

Хвърли се върху гърба на Ричи Бодин.

Ричи изръмжа. Тълпата отново изрева. Марк сграбчи ръката на противника, като внимаваше да я хване за ръкава на ризата, та да не му се изплъзне от потта, после я изви зад гърба. Ричи изпищя от болка.

— Кажи „чичо“ — заповяда Марк.

Отговорът на Ричи би задоволил и ветеран от военния флот.

Марк опъна ръката на Ричи до плешките и врагът изпищя отново. Изпълваха го възмущение, страх и недоумение. Никога не му се бе случвало подобно нещо. Нямаше начин да се случи и сега. Как можеше някакъв си очилат педал да го възсяда, да му извива ръката и да го кара да пищи пред поданиците си?

— Кажи „чичо“ — повтори Марк.

Ричи тежко се надигна на колене; Марк стисна хълбоците му със собствените си колене като ездач без седло и успя да се удържи. Двамата бяха обсипани с прах, но Ричи изглеждаше далеч по-зле. Беше се зачервил от напъване, очите му изхвръкнаха от орбитите и на бузата му кървеше дълга драскотина.

Опита да изтърси Марк от раменете си, а Марк дръпна ръката още по-нагоре. Този път Ричи не изпищя. Изплака.

— Кажи „чичо“, или, Бог ми е свидетел, ще я строша.

Ризата на Ричи бе изхвръкнала от панталона. Усещаше по корема си парещи драскотини. С ридание разклати рамене насам-натам. Ала омразната очиларка не пускаше. До лакътя ръката му беше като от лед, нагоре — като огън.

— Пусни ме, копеле курвенско! Не се биеш честно! — Взрив на болка.

— Кажи „чичо“.

— Не!

Както стоеше на колене, той загуби равновесие и заби лице в прахта. Болката в ръката го парализираше.

Гълташе прах. Прахът се набиваше в очите му. Безпомощно риташе с крака. Бе забравил, че е грамаден. Бе забравил как се тресе земята под стъпките му. Бе забравил, че като порасне, ще пуши „Камел“ като баща си.

— Чичо! Чичо! Чичо! — изпищя Ричи. Усещаше, че може да крещи „чичо“ часове наред, стига само това да му върне ръката.

— Кажи „Аз съм голяма грозна фъшкия“.

— Аз съм голяма грозна фъшкия! — изпищя Ричи в праха.

— Стига ти толкова.

Марк Петри го пусна и предпазливо се отдръпна, докато Ричи ставаше на крака. Бедрата го боляха от стискане. Надяваше се, че Ричи е загубил желание да се бие. Иначе предстоеше катастрофа.

Ричи стана. Озърна се. Никой не го поглеждаше в очите. Момчетата му обърнаха гръб и всеки захвана, каквото бе правил преди произшествието. Онова гадно хлапе Глик стоеше до педала и го гледаше като Божи пратеник.

Ричи стоеше самичък и още не можеше да повярва колко лесно бе връхлетяло падението. Прах покриваше лицето му, само под очите кожата беше измита от сълзи на ярост и срам. Помисли дали да не се нахвърли върху Марк Петри. Но го възпираха срам и страх — непознати, нови-новенички и грамадни. Не сега. Ръката го болеше като прогнил зъб. Мръсно копеле курвенско, нечестен побойник. Само да ми паднеш и да те катурна…

Но не днес. Той се завъртя, закрачи настрани и земята изобщо не трепна. Беше навел очи към краката си, та да не гледа никого в лицето.

Откъм момичетата някой се изсмя — пискливият подигравателен звук полетя болезнено звънко в утринния въздух.

Той не вдигна очи да види кой му се присмива.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:29

10.

11:15

Преди време Общинското бунище на Джирусълъм’с Лот беше просто стара каменна кариера, докато през 1945 година работниците стигнаха до глина и се преместиха. Намираше се в края на черния път, който продължаваше от Бърнс Роуд още три километра след гробището Хармони Хил.

Дъд Роджърс чуваше как в далечината пращи и кашля косачката на Майк Райърсън. Но пукотът на пламъците скоро щеше да заглуши този звук.

Дъд беше пазач на сметището от 1956 и ежегодното му преназначаване на градско събрание беше проста рутина, придружена с всеобщи овации. Живееше до сметището, в спретната барачка от катраносан картон с надпис „Сметищен надзирател“ на паянтовата врата. Преди три години бе изкопчил от стиснатите общински съветници пари за калорифер и окончателно се бе отказан от градския си апартамент.

Беше гърбав, със странно килната глава, сякаш в лошо настроение Господ го бе усукал за последно, преди да му даде път към белия свят. Ръцете му, увиснали до коленете като на маймуна, бяха поразително силни. Четирима мъже едва бяха натоварили в панеловоза старата каса на универмага, за да я докарат тук след покупката на нова вградена каса. Камионът забележимо бе приклекнал под тежестта. Но Дъд Роджърс я бе свалил сам — с жили като изпънати въжета по шията, с изхвръкнали вени по челото и китките, с бицепси като арматурно желязо. Без чужда помощ я бе прекатурил през източния ръб.

Дъд обичаше сметището. Обичаше да пъди хлапетата, които идваха да трошат бутилки, обичаше да насочва камионите към всяко ново място за разтоварване. Обичаше да подбира вехтории между боклуците — привилегия на надзирателя. Сигурно му се надсмиваха, като го гледаха как крачи през планини от боклук с високите ботуши, с кожени ръкавици, с пистолет в кобура, торба на рамо и джобно ножче в ръка. Нека си се смеят. Тук имаше медни кабели, понякога се намираха и електромотори с недокоснати намотки, а в Портланд за медта му брояха суха пара. Намираше изхвърлени бюра, кресла и канапета, все неща, които можеше да поправи и после да продаде на антикварите по шосе № 1. Дъд скубеше антикварите, те пък скубеха летовниците и светът си се въртеше най-чудесно. Преди две години бе намерил строшено сгъваемо легло с пукната табла и го бе продал на някакъв сбъркан от Уелс за две стотачки. Сбърканият бе изпаднал в екстаз от автентичния дух на Нова Англия, без да знае, че Дъд грижливо е изличил с пясък от таблата надписа „Произведено в Гранд Рапидс“.

На другия край на сметището бяха вехтите коли. Буици, фордове, шевролети, каквото ти душа иска, и Боже мой, колко чаркове си оставяха хората по старите коли. Най-добре вървяха радиаторите, но един запазен карбуратор докарваше седем долара, след като се измие с бензин. Да не говорим за ремъци, стопове, разпределители, предни стъкла, волани и килимчета.

Да, сметището бе хубаво място. Като Дисниленд и Шангри-ла, обединени в едно. Ала най-хубавото не бяха парите, заровени в черно сандъче под креслото му.

Най-хубави бяха огньовете… и плъховете.

В неделя и сряда Дъд подпалваше сметището сутринта, а в понеделник и петък — вечер. Най-красиви бяха вечерните пожарища. Обичаше мътното розово зарево, разцъфващо над старите найлонови торби с боклук, над смачканите вестници и кашони. Но с плъховете по му вървеше сутрин.

Сега той седеше в креслото и гледаше как огънят прихваща, почва да пуска нагоре тлъст черен пушек и пропъжда гаргите. Дъд спокойно държеше спортния си пистолет 22-ри калибър и чакаше да изскочат плъховете.

Те винаги изскачаха на цели батальони. Бяха едри, мръсни, сиви, с розови очи. По козината им подскачаха ситни бълхи и кърлежи. Опашките се влачеха подире им като дебели розови жици. Дъд обожаваше да стреля по плъхове.

— Сума ти патрони купуваш, бе, Дъд — казваше с медения си глас Джордж Мидлър от универмага, избутвайки по тезгяха тежките картонени кутии. — Общината ли ги плаща?

Стара шега. Преди години Дъд бе вписал в служебните сметки поръчка за две хиляди патрона 22-ри калибър с рязани куршуми и Бил Нортън мрачно се бе заканил да го уволни.

— Хайде, хайде, Джордж — отвръщаше Дъд, — нали знаеш, че само за обществото го правя.

Ето го. Онзи, тлъстият с куц заден крак, беше Джордж Мидлър. От устата му провисваше нещо, може би парче пилешки черен дроб.

— Пипнах те, Джордж. Пипнах те — промърмори Дъд и натисна спусъка.

Изстрелът беше глух и почти безобиден, но плъхът се преметна два пъти и остана да лежи, ритайки с крачета. Рязани куршуми, това беше номерът. Някой ден щеше да си купи пищов 45-ти калибър или „Магнум-357“ и да види как ще им се отрази на ситните гадини.

Онзи, следващият, беше дребното курве Рути Крокет, дето не носи сутиен в училище и все ръчка приятелчетата си с лакът и се хили, когато минава Дъд. Бам! Лека ти пръст, Рути.

Плъховете търчаха като обезумели към спасителния край на сметището, но преди да изчезнат, Дъд бе претрепал шест парчета — добър утринен резултат. Ако отидеше да ги погледне, щеше да види как кърлежите бягат от изстиващите тела като… като… ами, като плъхове от потъващ кораб.

Това му се стори великолепен майтап. Той отметна причудливо изкривената си глава, облегна се на гърбицата и дълго се смя, докато алчните оранжеви пръсти на огъня пълзяха през боклука.

Не ще и дума, животът беше голяма работа.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:29

11.

Пладне.

Мощният рев на градската сирена отекна за дванайсет секунди, възвестявайки средата на деня и началото на обедната почивка в трите училища. Лоурънс Крокет, втори член на общинската управа и собственик на компания за застраховки и търговия с недвижими имоти, остави книгата, която четеше („Сексуални роби на Сатаната“) и свери часовника си. Отиде до вратата и закачи табелката „Връщам се в един часа“. Ежедневието му беше неизменно. Щеше да отскочи до кафе „Ексълънт“ за два сандвича със сирене и да изпуши една пура над чашка кафе, зяпайки краката на Полин.

Побутна вратата, за да провери дали е добре заключена, после пое надолу по Джойнтнър Авеню. На ъгъла спря и се озърна към Марстъновия дом. На алеята отпред имаше спряла кола. Едва я различаваше сред искренето на трептящия въздух. Нещо тревожно се обтегна в гърдите му. Преди повече от година бе продал в пакет Марстъновия дом и отдавна занемарената пералня „Старото корито“. Най-странната сделка през живота му…, а в дългата си кариера бе виждал доста смахнати пазарлъци. Колата горе навярно принадлежеше на някой си Стрейкър. Р. Т. Стрейкър. А тъкмо тази сутрин бе получил по пощата нещо от него.

В един горещ юлски следобед преди малко повече от година въпросният тип пристигна пред кантората на Крокет. Излезе от колата и постоя на тротоара, преди да прекрачи прага. Беше висок и въпреки жегата носеше старомоден костюм с жилетка. Плешив като билярдна топка и също като нея по кожата му нямаше и капчица пот. Веждите му се сливаха в плътна права черта, а очите под тях хлътваха дълбоко като черни дупки, пробити с бормашина върху ъгловатото лице. В ръка държеше тънко черно куфарче. Когато Стрейкър влезе, Лари беше сам в кантората; имаше секретарка на половин работен ден — едно момиче от фолмаут с най-разкошните цици, които някога бе виждал — но следобед тя работеше при някакъв адвокат в Гейтс Фолс.

Плешивият посетител седна на креслото за клиенти, сложи куфарчето в скута си и се втренчи в Лари Крокет. Изразът на очите му не се поддаваше на разгадаване и това смути Лари. Той обичаше да разчита какво желае човек, бил той хлапак или побелял старец, още преди да си е отворил устата. Този тук не си бе направил труда да погледне снимките на местни имоти, закачени по дъската за обявления, не бе подал ръка, не се бе представил, даже едно „здрасти“ не бе казал.

— С какво мога да ви услужа? — запита Лари.

— Изпратен съм да закупя резиденция и търговска сграда във вашето прекрасно градче — рече плешивият. Говореше глухо, безизразно, без ударения и Лари неволно си помисли за телефонните записи на прогнозата за времето.

— Ехей, чудесно — възкликна Лари. — Имаме няколко много приятни имота, които могат…

— Не е необходимо — прекъсна го плешивият и вдигна длан като да задържи думите му. Лари с изумление забеляза, че пръстите му са невероятно дълги, средният навярно имаше десет-дванадесет сантиметра. — Търговската сграда се намира една пресечка зад Общинската управа. Обърната е към парка.

— Да, можем да се спогодим за нея. Едно време беше автоматична пералня, фалира миналата година. Мястото е наистина чудесно, ако сте…

— Резиденцията — пак го прекъсна плешивият — е къщата, наричана в градчето Марстънов дом.

Лари бе врял и кипял в бизнеса, затова съумя да прикрие смайването си.

— Така ли?

— Да. Името ми е Стрейкър. Ричард Трокет Стрейкър. Всички документи ще бъдат на мое име.

— Много добре — каза Лари. Човекът бе деловит, това поне му личеше. — Марстъновият дом е оценен за четиринайсет хиляди, но мисля, че ще убедя клиентите си да отстъпят малко. Колкото до старата пералня…

— Не приемам. Упълномощен съм да платя един долар.

— Един?… — Лари изви глава и се приведе напред, като, че не вярваше на ушите си.

— Да. Изчакайте, моля.

Дългите пръсти на Стрейкър откачиха закопчалките на куфарчето, отвориха го и извадиха отвътре документи в прозрачна синя папка.

Лари Крокет го гледаше намръщен.

— Прочетете, ако обичате. Така ще си спестим време.

Лари отметна пластмасовата корица и се взря в първия документ с физиономията на човек, който си има работа с луд. Няколко секунди очите му скачаха безредно от ляво на дясно, после се приковаха към нещо.

Тънките устни на Стрейкър трепнаха в едва доловима усмивка. Той бръкна в джоба на сакото, извади златна табакера и си избра цигара. Размачка я и драсна клечка кибрит. Острият аромат на турски тютюн изпълни кантората и отлетя настрани, подгонен от вентилатора.

През следващите десет минути в кантората царуваше тишина, нарушавана само от бръмченето на вентилатора и далечния приглушен шум на уличния транспорт. Стрейкър допуши цигарата докрай, смачка въгленчето с пръсти и запали нова.

Блед и потресен, Лари надигна глава.

— Това е шега. Кой ви осведоми? Джон Кели?

— Не познавам Джон Кели. И не се шегувам.

— Тия документи… прехвърляне на правата… разрешително за експлоатация… Боже мой, човече, не знаете ли, че този терен струва милион и половина?

— Заблуждавате ме — хладно отвърна Стрейкър. Струва четири милиона. Скоро ще построят търговския център и тогава ще струва много повече.

— Какво искате? — запита Лари с пресипнал глас.

— Казах ви какво искам. Аз и моят партньор смятаме да открием магазин в този град. Възнамеряваме да живеем в Марстъновия дом.

— Какво ще продавате? Може би билети за оня свят?

Стрейкър се усмихна студено.

— За жалост ще ви разочаровам, става дума за съвършено нормална търговия с мебели. И доставка на редки антики за колекционерите. Моят партньор с право се смята за експерт в тази област.

— Дрън-дрън — грубо отсече Лари. — Марстъновия дом можете да получите за осем бона и половина, пералнята за шестнайсет. Вашият партньор трябва да го знае. А и двамата трябва да знаете, че в това градче просто няма място за разни модерни мебели и антики.

— Моят партньор опознава извънредно добре всяка област, която привлече интереса му — каза Стрейкър. — Той знае, че близо до вашето градче минава магистрала, обслужваща туристи и летовници. Точно с тези хора възнамеряваме да въртим основния си бизнес. Ала това не ви засяга. Смятате ли документите за редовни?

Лари потупа синята папка върху бюрото.

— Така изглежда. Но няма да се подведа, независимо какво твърдите, че искате.

— Разбира се, че не. — В гласа на Стрейкър се прокрадваха нотки на благовъзпитано презрение. — Ако не греша, вие имате адвокат в Бостън. Някой си Франсис Уолш.

— Откъде знаете? — подскочи Лари.

— Няма значение. Занесете му документите. Той ще потвърди, че са валидни. Земята, където предстои изграждането на търговския център, ще бъде ваша, ако изпълните три условия.

— А — възкликна Лари и лицето му се проясни. — Условия. — Той се облегна назад и взе пура от керамичната кутия на бюрото. Драсна клечка кибрит и пусна облаче дим. — Това вече е разговор. Казвайте.

— Първо. Ще ми продадете Марстъновия дом и търговската сграда за един долар. По въпроса за къщата ваш клиент е една корпорация за продажба на недвижими имоти със седалище в Бангор. Търговската сграда принадлежи в момента на една портландска банка. Смятам, че и двете организации ще приемат, ако лично добавите необходимите суми, за да предложите най-ниските възможни цени. Като приспаднете комисионата си, разбира се.

— Откъде получавате информация?

— Не ви се полага да знаете, мистър Крокет. Второ условие. Няма да казвате нищо за днешната ни сделка. Нищо. Ако стане въпрос за продажбата, знаете само онова, което ви казах — двама партньори започват бизнес, насочен към туристите и летовниците. Много е важно.

— Не съм клюкар.

— Независимо от това искам да подчертая колко сериозно е условието. Може да дойде време, мистър Крокет, когато ще ви се прииска да разкажете някому каква чудесна сделка сключихте днес. Ако го сторите и узная, ще ви разоря. Разбирате ли?

— Говорите като герой от евтин шпионски филм каза Лари. Гласът му звучеше невъзмутимо, ала усещаше как в гърдите му се надигат отвратителни тръпки на страх. Думите „ще ви разоря“ бяха изречени деловито, като че човекът го питаше как е днес. От това изявлението твърде неприятно заприличваше на истина. И как, по дяволите, бе узнал този образ за Франк Уолш? Дори и жена му не знаеше за Франк Уолш.

— Разбирате ли ме, мистър Крокет?

— Да — каза Лари. — Нямам навика да си вадя кирливите ризи.

Стрейкър отново го удостои със сдържаната си усмивка.

— Естествено. Затова реших да работя с вас.

— А третото условие?

— Къщата се нуждае от известно обновяване.

— Меко казано — сухо добави Лари.

— Моят партньор смята да се погрижи лично за това. Но вие ще бъдете негов агент. От време на време ще има поръчки. Понякога ще ми трябват услугите на местни работници за доставка на разни товари в къщата или магазина. Няма да казвате никому за тези услуги. Разбирате ли?

— Да, разбирам. Но вие не сте тукашен, нали?

Стрейкър надигна вежди.

— Има ли значение?

— Естествено, че има. Тук не ви е Бостън или Ню Йорк. Не е въпросът само аз да си затварям устата. Хората ще се разприказват. Ами че на Рейлроуд Стрийт има една бабка на име Мейбъл Уъртс, която от сутрин до вечер не се разделя с бинокъла…

— Не ме интересуват местните жители. И моят партньор не се интересува от тях. В малките градчета хората винаги приказват. Като свраки по телефонните жици. Скоро ще свикнат с нас.

Лари сви рамене.

— Ваша си работа.

— Правилно — кимна Стрейкър. — Ще плащате всички услуги и ще съхранявате сметките и квитанциите. Аз ще ви обезщетявам. Съгласен ли сте?

Както бе казал, Лари нямаше навика да си вади кирливите ризи и се славеше като един от най-добрите играчи на покер в окръг Къмбърланд. Но макар да бе съхранил външното си спокойствие през целия разговор, отвътре се печеше на бавен огън. Този безумец му предлагаше сделка, каквато се случва веднъж в живота, ако изобщо се случи. Може би работеше за някой от ония смахнати милиардери — отшелници, които…

— Мистър Крокет? Чакам.

— И аз имам две условия — каза Лари.

— А? — По лицето на Стрейкър се изписа учтив интерес.

Лари разтръска синята папка.

— Първо, тези документи трябва да се потвърдят.

— Естествено.

— Второ, ако там горе вършите нещо незаконно, не искам да го знам. Под това разбирам…

Но той не успя да довърши. Стрейкър отметна глава и избухна в удивително хладен и безстрастен смях.

— Нещо смешно ли казах? — запита Лари без следа от усмивка по лицето.

— О…, ъ… разбира се, не, мистър Крокет. Бъдете добър да ме извините за изблика. Вашата забележка ми се стори забавна по чисто лични причини. Какво се канехте да добавите?

— По въпроса за обновяването. Няма да ви доставя нищо, което да ме поставя под удар. Ако се оборудвате за незаконно производство на алкохол, ЛСД или експлозиви за някоя група хипита-радикали, това си е ваша грижа.

— Разбрано — каза Стрейкър. Усмивката бе напуснала лицето му. — Споразумяхме ли се?

И преодолявайки странното чувство на неохота, Лари изрече:

— Ако тези документи се потвърдят, мисля, че се споразумяхме. Макар да изглежда, че за вас остава споразумението, за мене — парите.

— Днес е понеделник — каза Стрейкър. — Да намина ли в четвъртък следобед?

— По-добре в петък.

— Ясно. Много добре. — Стрейкър стана. — Приятен ден, мистър Крокет.

Документите се потвърдиха. Бостънският адвокат съобщи на Лари, че теренът за изграждане на търговския център в Портланд е бил закупен от никому неизвестната компания за търговия с терени и недвижими имоти „Континентал“ — фиктивна организация със седалище в сградата на „Кемикъл Банк“ в Ню Йорк. В канцелариите на „Континентал“ нямало нищо, освен няколко празни етажерки и купища прах.

В петък Стрейкър се върна и Лари подписа необходимите пълномощни. Стори го, усещайки в гърлото си горчилката на съмнението. За пръв път нарушаваше собствения си девиз: не дрискай там където ядеш. И макар че залогът беше огромен, докато Стрейкър прибираше в куфарчето документите за собственост на Марстъновия дом и бившето „Старо корито“, Лари осъзна, че от днес изцяло е под петата на този човек. Същото се отнасяше и до отсъстващия партньор мистър Барлоу.

Но август отмина, лятото се превърна в есен, есента в зима и Лари взе да усеща някакво неопределено облекчение. Напролет почти бе успял да забрави с цената на каква сделка бе получил документите, които сега лежаха в личния му сейф в Портланд.

После започнаха събитията.

Преди около седмица и половина онзи писател Бен Миърс бе дошъл да пита дали може да наеме Марстъновия дом и бе удостоил Лари със странен поглед при вестта, че къщата е продадена.

Вчера пък бе открил в кантората си дълъг картонен калъф и писмо от Стрейкър. Всъщност проста бележка. Текстът беше кратък: „Любезно моля да поставите получения плакат във витрината на магазина. Р. Т. Стрейкър.“ Самият плакат беше съвсем обикновен. Гласеше: „След седмица отваряме врати. Барлоу и Стрейкър. Изящни мебели. Подбрани антики. Вижте, пипнете, добре сте дошли.“ Лари бе заръчал на Роял Сноу да го постави на място. А сега горе край Марстъновия дом имаше автомобил. Все още гледаше нататък, когато досами ухото му някой изрече:

— Дремеш ли, Лари?

Той подскочи и извърна глава към Паркинс Джилеспи, който стоеше до него на ъгъла и палеше цигара „Пал Мал“.

— Не — отвърна Лари с нервен смях. — Бях се замислил.

Паркинс вдигна очи към алеята пред Марстъновия дом, където слънчевите лъчи искряха по хромираните части на автомобила, после погледна старата пералня с новия плакат на витрината.

— Май не си само ти. Винаги е добре да дойде нов човек в градчето. Срещал си ги, нали?

— Единия. Миналата година.

— Мистър Барлоу или мистър Стрейкър?

— Стрейкър.

— Доста приятно изглежда, нали?

— Трудно е да се каже — отвърна Лари и внезапно изпита желание да оближе пресъхналите си устни. Въздържа се. — Говорихме само по бизнес. Изглеждаше редовен.

— Добре. Това е добре. Хайде да вървим. Ще те изпратя до „Ексълънт“.

Докато пресичаха улицата, Лоурънс Крокет си мислеше за сделки с дявола.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:31

12.

13:00

Сюзън Нортън пристъпи в козметичния салон, усмихна се на Бабс Грифън (по-голяма сестра на Хал и Джак) и каза:

— Слава Богу, че можеш да ме поемеш така ненадейно.

— В средата на седмицата няма проблеми — отвърна Бабс, включвайки вентилатора. — Леле, че е жега. Следобед ще има буря.

Сюзън се озърна към ясносиньото небе.

— Мислиш ли?

— Аха. Как ще я искаш, сладур?

— Естествена — каза Сюзън, мислейки за Бен Миърс.

— Все едно, че не съм припарвала насам.

— Сладурче — въздъхна Бабс и пристъпи към нея — всички така разправят.

Въздишката лъхаше на плодова дъвка и Бабс взе да разпитва Сюзън дали е видяла, че някакви хора щели да откриват мебелен магазин в бившето „Старо корито“. Скъпотия, личало си от пръв поглед, но нима нямало да е чудесно, ако се намери при тях едно такова симпатично ветроупорно фенерче като онуй, дето си го имала в апартамента, а пък най-умната постъпка в живота й била дето се изнесла от къщи и дошла да живее в града, и лятото е просто разкошно, нали? Направо да ти е жал, че някога ще трябва да свърши.

13.

15:00

Бони Сойър лежеше на голямото двойно легло в дома си на Дийп Кът Роуд. Къщата беше истинска, не някакъв си скапан фургон, имаше даже основи и мазе. Съпругът й Рег изкарваше добри пари като автомеханик в портландския гараж „Понтиак“.

Бони беше гола, само по прозрачни сини бикини и гледаше нетърпеливо часовника върху нощното шкафче. Три и двайсет — къде се бави?

В този момент вратата на спалнята се открехна едва-едва и сякаш повикан от мисълта, Кори Брайънт надникна през нея.

— Може ли? — прошепна той.

Кори беше само на двайсет и две, от две години работеше за телефонната компания и връзката му с омъжена жена — особено зашеметяваща красавица като Бони, избрана за Мис окръг Къмбърланд през 1973 — го караше да се чувства едновременно изнемощял, нервен и възбуден.

Бони му се усмихна, разкривайки изящните си зъби.

— Ако не можеше, скъпи — каза тя, — в тебе вече щеше да зее такава дупка, че телевизия да се гледа през нея.

Той се вмъкна на пръсти, звънтейки нелепо с инструментите по работния си колан. Бони се изкикоти и разтвори обятия.

— Наистина ми харесваш, Кори. Много си мил.

Погледът на Кори срещна тъмната сянка под изопнатия син найлон и той взе да се чувства no-скоро възбуден, отколкото нервен. Забрави да стъпва на пръсти, хвърли се към нея и докато се сливаха, нейде в гората се надигна жуженето на цикада.

14.

16:00

Привършил със следобедното писане, Бен Миърс отдръпна стола от бюрото. За да отиде с чиста съвест на вечеря у семейство Нортън, днес бе прескочил разходката в парка и бе писал почти цял ден без прекъсване.

Стана и се протегна, слушайки как пукат прешлените. Гърдите му бяха мокри от пот. Пристъпи към шкафа до леглото, извади чиста кърпа и се накани да поеме към банята, за да си пусне един душ преди другите да се приберат от работа.

Метна кърпата през рамо, тръгна към вратата и сетне се върна до прозореца, където нещо бе привлякло вниманието му. В градчето нямаше нищо забележително — то дремеше в късния следобед под небе с онзи особен тъмносин оттенък, който разхубавява Нова Англия в последните ясни летни дни.

Оттук се виждаха двуетажните сгради по Джойнтнър Авеню с плоски асфалтирани покриви, виждаше се паркът, където излезлите от училище деца лениво седяха по тревата, караха велосипеди или спореха разгорещено, по-нататък беше северозападната част на града, където Брок Стрийт изчезваше зад склона на първия горист хълм. Погледът му неволно плъзна нагоре до просеката, в която Бърнс Роуд и Брукс Роуд се срещаха като огромна буква Т… сетне още по-нагоре — към надвисналия над града Марстънов дом.

Оттук домът изглеждаше съвсем миниатюрен, смален до размерите на кукленска къщичка. И така му харесваше. Човек можеше да се справи с Марстъновия дом, когато го гледа толкова дребен в далечината. Можеше просто да вдигне длан и да го закрие.

На алеята имаше кола.

Бен стоеше с кърпата на рамо, гледаше я без да помръдне и усещаше как в стомаха му пъпли необясним ужас. Два от падналите капаци на прозорците бяха подменени, придавайки на дома нещо сляпо и потайно, което не бе съществувало досега.

Устните му безмълвно трепнаха като че изричаха слова, неразбираеми за никого — дори за самия него.

15.

17:00

С куфарче в лявата ръка Матю Бърк излезе от гимназията и закрачи през опустелия паркинг към вехтия си „Шевролет Бискейн“, чиито миналогодишни зимни гуми все забравяше да смени.

Беше на шейсет и три, оставаха му две години до пенсия, но все още продължаваше да влачи изцяло часовете по английски и извънкласната дейност. Наесен основното събитие беше училищната пиеса и той тъкмо бе привършил подготовката за фарс в три действия, озаглавен „Проблемите на Чарли“. Както винаги, беше се сблъскал с куп съвършено неприемливи кандидати, десетина поносими ентусиасти, които поне щяха да си назубрят ролите (а сетне да ги изрецитират с убийствено монотонен, треперещ глас) и три хлапета с усет към театъра. Щеше да разпредели ролите в петък и следващата седмица започваха репетициите. Трябваше да се сработят до 30 октомври — датата на представлението. Мат се придържаше към теорията, че гимназиалната пиеса трябва да е като чиния консервирана супа — безвкусна, но не особено противна. Роднините щяха да дойдат и да я харесат. Театралният критик на къмбърландския „Бележник“ щеше да изпадне в екстаз, придружен с многосрични излияния, нали му плащаха тъкмо за такава реакция спрямо всяко местно представление. Изпълнителката на главната роля (тази година навярно щеше да е Рути Крокет) щеше да се влюби в някого от трупата и може би да загуби девствеността си след представлението. А после Мат щеше да се захване със заплетените спорове в дискусионния кръжок.

Дори на шейсет и три години Мат Бърк все още обичаше учителската професия. Беше скаран с дисциплината и това отдавна го бе лишило от всякакви изгледи да се издигне до административен пост (от разсеян мечтател като него едва ли би излязъл свестен заместник директор), но липсата на дисциплина никога не му бе пречила да преподава. Бе чел сонетите на Шекспир в студени стаи с бучащи тръби, където въздухът гъмжи от книжни самолетчета и топчета дъвкана хартия, бе сядал върху кабарчета и небрежно ги бе захвърлял настрани с препоръка към учениците да отворят учебника по граматика на страница 467, бе отварял чекмеджетата, за да извади бели листа за съчинения и вместо тях бе откривал щурци, жаби, а веднъж даже двуметрова черна змия.

Бе пребродил английския език надлъж и шир като самотен и учудващо добродушен стар мореплавател: първи час — Стайнбек, втори час — Чосър, трети час — функции на изречението, и точно преди обяд — употреба на наречията. Пръстите му бяха вечно жълти, не от никотин, а от тебеширен прах, ала и тебеширът сякаш го бе увлякъл с упойващата страст на наркотик.

Децата не го обожаваха, дори не го обичаха; той не бе потенциална кинозвезда, очакваща откриването си в това затънтено кътче на Америка, но постепенно повечето от учениците му започваха да го уважават, а неколцина усвояваха от него простата истина, че посвещаването на една цел, та била тя ексцентрична или невзрачна, може да бъде нещо забележително. Мат обичаше професията си.

Той седна в колата, задави двигателя от първия опит, изчака малко и опита отново. Портландската радиостанция излъчваше рокендрол и той засили звука до пръсване. Смяташе рокендрола за чудесна музика. Изкара колата от паркинга на заден ход, при което двигателят пак се задави.

Мат имаше малка къщичка извън града, на Тагарт Стрийм Роуд, и рядко посрещаше гости. Не се бе оженил и нямаше никакви роднини освен един брат, който работеше в някаква тексаска петролна компания и не пращаше даже картички. Но не усещаше липсата на човешки връзки. Беше самотник, без това да се отразява на характера му.

Спря пред примигващия жълт светофар на пресечката на Джойнтнър Авеню и Брок Стрийт, после зави към дома си. Сенките се удължаваха и светлината на деня бе пропита със странна, красива топлота — безплътна и златиста като в картина на френски импресионист. Озърна се наляво, забеляза Марстъновия дом и още веднъж погледна нататък.

— Капаците — изрече той срещу излитащите от радиото буйни ритми. — Пак са ги сложили на прозорците.

Погледна в огледалото и видя, че на алеята отпред е спряла кола. Преподаваше в Сейлъм’с Лот от 1952 година и още никога не бе виждал автомобил на това място.

— Живее ли някой горе? — запита той пустотата и подкара по-нататък.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:32

16.

18:00

Бил Нортьн, баща на Сюзън и пръв общински съветник на Лот, с изненада откри, че харесва Бен Миърс — и то доста. Бил беше едър, жилав мъж с гъста черна коса, телосложение на товарен камион и нито грам тлъстина дори и след петдесетте. С разрешение на баща си бе напуснал единадесети глас на гимназията, за да постъпи във военния флот и след това с нокти и зъби да си пробие път нагоре, като на двайсет и четири години почти небрежно издържа изпитите за средно образование. Не беше ограничен и недодялан антиинтелектуалец, в какъвто често се превръща обикновеният трудов човек, когато съдбата или собственото поведение го откъсне от образователното ниво, което би могъл да постигне, ала и не търпеше „артистичните пръдльовци“ — така наричаше плахите дългокоси съученици на Сюзън, които понякога идваха на гости. Нямаше нищо против косата или облеклото им. Дразнеше го това, че нито един не изглеждаше сериозен. Не споделяше симпатиите на жена си към Флойд Тибитс, с когото ходеше Сюзън, откакто бе завършила образованието си, но и не изпитваше неприязън към него. Флойд имаше добра работа като банков администратор във Фолмаут и Бил Нортън го смяташе за сравнително сериозен. Плюс това беше тукашен. Но в известен смисъл същото можеше да се каже и за Миърс.

— Слушай, недей да му досаждаш с твоите приказки за артистични пръдльовци — каза Сюзън, когато откъм вратата долетя звън. Беше облечена в бледозелена лятна рокля, а новата, привидно небрежна прическа беше изтеглена назад и пристегната хлабаво с огромна зелена панделка.

Бил се разсмя.

— Както ги виждам, тъй ги наричам, скъпа. Няма да те изложа… кога ли съм го правил?

Тя му се усмихна замислено и нервно, после отиде да отвори.

Мъжът, когото доведе, беше висок и пъргав на вид, с изящни издължени черти и вълмо гъста, лъскава черна коса, която макар и естествено мазна, изглеждаше току-що измита. Облеклото му приятно изненада Бил — простички, съвсем нови джинси и бяла риза с навити ръкави.

— Бен, това са татко и мама — Бил и Ан Нортън. Мамо, татко, Бен Миърс.

— Здравейте. Много ми е приятно.

Той се усмихна малко сдържано на мисис Нортън и тя отвърна:

— Здравейте, мистър Миърс. За пръв път виждаме жив писател отблизо. Сюзън беше ужасно развълнувана.

— Не се тревожете; няма да ви досаждам с цитати от творчеството си — каза Бен и пак се усмихна.

— Здрасти — рече Бил и се надигна от креслото. Сегашното си място на профсъюзен шеф в портландското пристанище бе постигнал с много труд и ръкостискането му беше здраво и силно. С удоволствие забеляза, че за разлика от обичайните артистични пръдльовци ръката на Миърс не се разплесква като смачкана медуза. Незабавно пристъпи към втората проверка.

— Ще пиеш ли една бира? Сложил съм няколко върху лед. — Бил махна с ръка към задното дворче, което бе изградил без чужда помощ. Артистичните пръдльовци неизменно отказваха; повечето бяха нафукани умници и не благоволяваха да хабят безценното си съзнание с алкохол.

— Умирам за бира — отвърна Бен и усмивката му се разтегли до ушите. — Може и две-три.

Смехът на Бил разтърси къщата.

— Така те искам, мой човек. Идвай.

Този смях сякаш прокара за миг някаква недоловима връзка между двете жени, които си приличаха почти като сестри. Загрижени бръчки прорязаха челото на Ан Нортън, а лицето на Сюзън се проясни, като че по телепатия си бяха разменили през стаята товара на тревогата.

Бен последва Бил към верандата. На табуретка в ъгъла имаше сандъче с лед, от което стърчаха кутии „Пабст“. Бил подхвърли една и Бен я хвана с една ръка, но леко, за да не се разпени при отварянето.

— Хубаво е тук — каза Бен, оглеждайки зиданата скара в задното дворче. Беше ниска, удобна и над тухлените й ръбове въздухът трептеше от топлина.

— Сам съм правил всичко — рече Бил. — Как няма да е хубаво.

Бен отпи дълбока глътка и се оригна — поредна точка в негова полза.

— Сюзи мисли, че си свястно момче — каза Нортън.

— Тя е добро момиче.

— Умно, практично момиче — добави Нортън и се оригна замислено. — Казва, че си написал три книги. И си ги издал.

— Да, така е.

— Носят ли пари?

— Първата донесе — каза Бен и млъкна.

Бил Нортън леко кимна в знак на уважение към човек, който има достатъчно пипе, за да не споделя с първия срещнат как е с доларите и центовете.

— Ще ми помогнеш ли за кюфтетата и кренвиршите?

— Дадено.

— Кренвиршите се режат, за да излиза парата, нали знаеш?

— Аха. — Бен се ухили и размаха показалец като че режеше с нож. Обвивката на кренвиршите трябваше да се цепне предварително, инак се пукаха.

— Тукашно момче си, по говора личи — одобри Бил Нортън. — Донеси оная торба с брикети, а аз отивам за месото. Да не си забравиш бирата.

— С топ няма да ме откъснат от нея.

На прага Бил се поколеба и с леко съмнение повдигна вежда.

— Ти сериозно момче ли си? — запита той.

Бен се усмихна малко тъжно.

— Такъв съм.

Бил кимна.

— Добре — каза той и влезе вътре.

Предсказанието на Бабс Грифън за дъжд се оказа безкрайно далече от истината и вечерята в задния двор мина чудесно. Лекият ветрец и синкавият пушек над скарата пропъждаха най-досадните летни комари. Жените разтребиха картонените чинии и подправките, сетне се върнаха да пийнат по бира и да погледат със смях как опитният Бил използва помощта на коварния вятър, за да разгроми Бен на бадминтън с 21 на 6. С искрено съжаление Бен отклони поканата за реванш, сочейки часовника си.

— Захванал съм нова книга — каза той. — За днес не съм издължил още шест страници. Ако се напия, утре сутрин няма да мога да разчета какво съм написал.

Сюзън го изпрати до пътя — беше пристигнал пеш от града. Докато гасеше огнището, Бил доволно кимна. Беше склонен да повярва, че момчето наистина е сериозно. Не бе дошло с голямата кошница да прави добро впечатление, но щом човек работи и след вечеря, значи сигурно ще си запише името някъде — най-вероятно с едри букви.

Но Ан Нортън си оставаше неприветлива.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:32

17.

19:00

Флойд Тибитс спря на чакълестия паркинг пред кръчмата на Дел десетина минути след като собственикът Делбърт Марки бе включил новия надпис над входа. Светещите розови букви „ПРИ ДЕЛ“ бяха цял метър високи, а вместо кавички имаше чаши за уиски.

Навън слънчевите лъчи бавно се преливаха в прииждащия пурпурен здрач и скоро от низините щеше да се надигне мъгла. Редовните вечерни посетители се събираха около час по-късно.

— Здрасти, Флойд — поздрави Дел, вадейки от хладилника бутилка бира „Мичлоб“. — Как мина денят?

— Нормално — каза Флойд. — Тая бира ми изглежда добра.

Беше висок, с добре поддържана русолява брада, облечен с памучен панталон и удобно спортно сако — обичайното му работно облекло в банката „Грант“. Харесваше работата си като заместник-завеждащ отдел „Кредити“ — харесваше я с онази небрежност, която почти изневиделица може да се превърне в скука. Разбираше, че се е оставил да плава по течението, но усещането не бе особено неприятно. Пък и нали си имаше Сюзи — чудесно момиче. В най-скоро време работите с нея щяха да потръгнат и Флойд щеше да покаже на какво е способен.

Той остави на бара един долар, внимателно си сипа бира, изпи чашата наведнъж и пак я напълни. В момента барът имаше само още един клиент, младеж в работно облекло на телефонен техник — хлапето на Брайънт, позна го Флойд. Седеше край масичката в ъгъла на чаша бира и слушаше някаква тъжна любовна песен от автоматичния грамофон.

— Е, какво ново из града? — запита Флойд.

Знаеше отговора предварително. Всъщност нищо ново. Нямаше представа какво би могло да се случи, освен някой учител да е отишъл на работа пиян.

— Ами… някой е претрепал кучето на чичо ти. Това е новото.

Флойд застина както бе надигнал чашата.

— Какво? Док, кучето на чичо Уин?

— Точно така.

— С кола ли?

— Не личи да е тъй, Майк Райърсън го намерил. Отишъл да коси тревата на Хармони Хил, а пък Док висял на ония шипове над портата на гробището. Целият разпран.

— Копеле гадно! — смаяно изруга Флойд.

Дел кимна многозначително, доволен от ефекта. Знаеше още нещичко, което разпалено се коментираше из градчето тази вечер — че са видели момичето на Флойд с онзи писател от пансиона на Ева. Но това Флойд можеше да си го открие и сам.

— Райърсън докара трупа при Паркинс Джилеспи — продължи Дел. — Паркинс мисли, че кучето може да е умряло преди това и хлапетата да са го закачили там на майтап.

— Тоя глупак Джилеспи и собствения си задник не би познал.

— Може и да е тъй. Да ти кажа аз какво мисля. — Дел подпря на бара мощните си ръце и се приведе напред. — Мисля, че наистина са хлапета… по дяволите, знам, че са хлапета. Обаче може да е нещичко повече от майтап. Гледай тука.

Той бръкна под бара и с размах тупна отгоре някакъв вестник, отворен на вътрешната страница.

Флойд вдигна вестника. Заглавието гласеше „САТАНИНСКА СЕКТА ОСКВЕРНЯВА ЦЪРКВА ВЪВ ФЛОРИДА“. Набързо прегледа статията. Доколкото разбра, група хлапета се вмъкнали малко след полунощ в католическата църква на Клюистън, щата Флорида, и осъществили там светотатствени ритуали. Олтарът бил осквернен, по пейките, изповедалните кабинки и купела за светена вода имало неприлични надписи, а по стъпалата на олтара полицията открила пръски от кръв.

Лабораторният анализ потвърдил, че макар една част да била животинска (най-вероятно на козел), повечето кръв несъмнено била човешка. Шефът на клюистънската полиция признавал, че засега следствието не разполага с улики.

Флойд остави вестника.

— Сатанинска секта в Лот? Не се занасяй, Дел. Ти май съвсем си мръднал.

— Хлапетата са пощурели — упорито заяви Дел. Помни ми думата. Додето се усетим, ще вземат да правят човешки жертвоприношения в ливадата на Грифън. Още една бира?

— Не, благодаря — каза Флойд и се смъкна от табуретката. — Ще ида да видя как се чувства чичо Уин. Много си обичаше кучето.

— Поздрави го от мен — рече Дел, прибирайки под бара сгънатия вестник — главна забележителност на вечерта. — Ужасно съжалявам, че тъй е станало.

Преди да стигне до изхода, Флойд спря и изрече в празното пространство:

— На шиповете го закачили, а? Божичко, как ми се ще да спипам тия хлапета, дето са го сторили.

— Поклонници на дявола — каза Дел. — Хич не бих се изненадал. Не знам какво му стана на тоя народ напоследък.

Флойд излезе. Хлапето на Брайънт пусна в грамофона още десет цента и гласът на Дик Кърлис запя „Погребете бутилката с мен“.

18.

19:30

— Да се приберете рано — заръча Марджъри Глик на по-големия си син Дани. — Утре сте на училище. Брат ти да е в леглото до девет и четвърт.

Дани пристъпи от крак на крак.

— Не разбирам защо изобщо трябва да го взимам.

— Не трябва — отвърна Марджъри със заплашително спокоен тон. — Можеш и да си стоиш в къщи.

Тя се обърна към масата, върху която чистеше риба, а Ралфи се изплези. Дани разтръска юмрук, но гнусното му братче само се ухили.

— Ще се приберем — промърмори той и следван от Ралфи се запъти към кухненската врата.

— До девет.

— Добре де, добре.

В хола Тони Глик седеше с крака на табуретката и гледаше по телевизията мача между „Ред сокс“ и „Янкис“.

— Накъде така, юнаци?

— Отиваме да видим новото момче — каза Дани. — Марк Петри.

— Да — намеси се Ралфи. — Ще му видим… електрическите влакчета.

Дани го изгледа кръвнишки, но баща им не усети нито колебанието, нито последните натъртени думи. На екрана Дъг Грифън се готвеше за удар.

— Не закъснявайте — разсеяно рече той.

Навън небето все още светлееше след залеза. Докато пресичаха задния двор, Дани заканително обеща:

— Ще ти тегля един пердах да се научиш на ум.

— Аз пък ще кажа — самодоволно заяви Ралфи. — Ще им кажа защо всъщност искаше да отидеш.

— Гадина — безнадеждно въздъхна Дани.

Отвъд окосения двор започваше пътека, слизаща надолу към гората. Къщата на семейство Глик беше на Брок Стрийт, а Марк Петри живееше в южния край на Джойнтнър Авеню. Пряката пътека пестеше доста време, особено, ако си на девет или дванайсет години и нямаш нищо против да минеш по камъните през ручея Крокет. Под краката им пращяха сухи вейки и борови иглички. Наоколо свиреха щурци и нейде в гъсталака пееше козодой.

Дани бе допуснал грешката да каже на брат си, че Марк има пълен комплект пластмасови чудовища: човекът-вълк, мумията, Дракула, лудият доктор Франкенщайн и дори залата на ужаса. Според майка им всички тия работи бяха вредни, скапвали мозъка или нещо подобно, и братчето му тутакси бе използвало възможността за шантаж. Скапан мъник и туйто.

— Знаеш ли, че си скапан? — запита Дани.

— Знам — гордо отвърна Ралфи. — Какво е скапан?

— Значи, че си зеленясал и прогнил като страшилищата.

— Глей си работата — отсече Ралфи.

Вървяха по брега на потока, който бълбукаше лениво из каменистото си русло и по повърхността му все още пробягваше бледо перлено сияние. На две мили източно оттук водите му се вливаха в рекичката Тагарт Стрийм, а тя на свой ред отиваше в Роял Ривър.

Присвил очи в гъстеещия здрач, за да види къде стъпва, Дани заподскача по камъните през ручея.

— Ще те катурна! — радостно закрещя Ралфи зад гърба му. — Пази се, Дани, ще те катурна!

— Само да си ме катурнал, гадино, аз пък ще те катурна в подвижните пясъци — заплаши го Дани.

Стъпиха на отсрещния бряг.

— По тия места няма подвижни пясъци — изкиска се Ралфи, но за всеки случай пристъпи по-близо да брат си.

— Тъй ли? — зловещо запита Дани. — Само преди няколко години едно момче потънало в подвижните пясъци. Чух как го разправят дъртаците, дето все киснат около магазина.

Наистина ли? — сепна се Ралфи. Очите му бяха станали кръгли.

— Аха — потвърди Дани. — Потънало с рев и писъци, устата му се напълнила с пясък и толкоз. Уаааарррххх!

— Стига бе — неспокойно рече Ралфи. Наоколо вече царуваше почти пълен мрак и гората се бе изпълнила с танцуващи сенки. — Да се махаме оттук.

Като се подхлъзваха тук-там по боровите иглички, двамата изкачиха отсрещния бряг. Десетгодишното момче, за което бе чул Дани, се казваше Джери Кингфийлд. Кой знае, може наистина да бе потънало в тресавището с рев и писъци, но във всеки случай никой не го бе чул. Преди шест години просто бе изчезнало сред блатата, отивайки за риба. Едни мислеха, че е потънал в подвижни пясъци, други — че го е убил някой — ония, дето им викат сексуални маниаци. Навсякъде шареха маниаци.

— Разправят, че духът му още витаел из тия гори — тържествено обяви Дани, пропускайки да спомене пред братчето си, че Блатата са на пет километра южно от тук.

— Недей, Дани — боязливо рече Ралфи. — Не сега… в тъмното.

Наоколо потайно пукаха клони. Крясъците на козодоя бяха секнали. Отзад изпращя вейка, сякаш някой се промъкваше през гората. В небето чезнеха сетните лъчи на отминалия ден.

— От време на време — продължаваше Дани със зловещ глас, — когато някой ситен гаден хлапак излезе по тъмно, онова момче изскача от гората, а пък лицето му е прогнило и облепено с пясък…

— Дани, да вървим. — В гласа на братчето му звучеше искрена молба и Дани млъкна. Бе почнал сам да се плаши. Дърветата ги обкръжаваха отвсякъде с мрачни тромави силуети, и бавно се люшкаха от нощния вятър, триеха се едно в друго, скърцаха със стави.

Отляво пак изпращя съчка.

Дани изведнъж съжали, че не бяха тръгнали по пътя.

Изпращя още една съчка.

— Дани, страх ме е — прошепна Ралфи.

— Не ставай глупав — каза Дани. — Да вървим.

Отново закрачиха напред. Под стъпките им шумоляха борови иглички. Дани си повтаряше, че не чува никакво пращене. Не чуваше нищо освен собствените си стъпки. Кръвта туптеше в слепоочията му. Ръцете му бяха изстинали. Брой крачките, каза си той. След двеста крачки ще излезем на Джойнтнър Авеню. А на връщане ще минем по пътя, та да не се плаши тоя дребен глупчо. Само след минутка ще видим уличните лампи и ще разберем колко сме глупави, но ще е толкова хубаво да знаем, че е така, затова брой стъпките. Едно… две… три… Ралфи изпищя.

— Виждам го! Виждам призрака! ВИЖДАМ ГО!

Ужасът избухна в гърдите на Дани като нажежено желязо. Сухожилията в краката му се превръщаха в изопнати стоманени жици. Би се обърнал да побегне, но Ралфи го стискаше с все сила.

— Къде? — прошепна той, забравяйки, че призракът е негова измислица. — Къде?

Предварително изплашен от онова, което би могъл да види, той се взираше към гъсталака, но виждаше само мрак.

— Сега изчезна…, но го видях. Очи. Видях очи — бръщолевеше Ралфи. — Олеле, Данииии…

— Няма призраци, глупчо. Идвай.

Дани стисна ръката на братчето си и го поведе напред. Имаше чувството, че краката му са сглобени от десет хиляди гумички. Коленете му трепереха. Ралфи ce притискаше към него с такава сила, че едва не го избутваше от пътеката.

— Гледа ни — прошепна Ралфи.

— Слушай, недей да ме…

— Не, Дани. Наистина. Не го ли усещаш?

Дани спря. И както става понякога с децата, той наистина усещаше и знаеше, че вече не са сами. В гората бе натегнала дълбока, злокобна тишина. Наоколо лениво танцуваха подгонени от вятъра сенки.

И Дани усети дъха на нещо свирепо и безжалостно — усети го, но не с обонянието си.

Призраци нямаше, но имаше маниаци. Те излизат от черни коли и ти предлагат бонбони, или висят по уличните ъгли, или… или те преследват из гората… И после… Ох, и после те…

— Бягай — дрезгаво изрече той.

Но парализираният от страх Ралфи трепереше до него. Пръстите му се впиваха в китката на Дани като тел върху бала слама. Очите му се втренчиха в гъсталака и изведнъж взеха да се разширяват.

— Дани?

Изпращя съчка.

Дани се завъртя и видя накъде гледа брат му.

Мракът ги обгърна.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:34

19.

21:00

Мейбъл Уъртс беше грамадна и невероятно дебела жена, неотдавна бе навършила седемдесет и четири и ставаше все по-трудно да се осланя на краката си. Беше се превърнала в хранилище на градската история и градските клюки, а паметта й обхващаше пет десетилетия, изпълнени с погребения, изневери, кражби и безумни постъпки. Макар и клюкарка, тя не можеше да бъде наречена жестока (противното мнение изразяваха само ония, чиито интимни тайни бе пуснала да циркулират из задните дворчета); просто живееше в градчето и за градчето. В известен смисъл тя олицетворяваше градчето — една затлъстяла вдовица, която напоследък съвсем рядко излизаше от дома си и почти по цял ден седеше край прозореца, облечена в необятна нощница от червена коприна, с навити около главата избелялоруси плитки, положила до дясната си ръка телефона, а до лявата — мощен японски бинокъл. Комбинацията от тези две удобства — плюс достатъчно време, за да ги използва пълноценно — я превръщаше в добродушен паяк, заседнал сред комуникационна мрежа, обхващаща цялата територия от Завоя до източните квартали.

По липса на нещо по-интересно тя наблюдаваше Марстъновия дом, когато изведнъж капаците на прозореца вляво от входа се открехнаха и разкриха квадрат от златна светлина, която явно нямаше нищо общо с яркото електрическо сияние. На светлия фон за миг се очерта мъчително неясен силует на нечии рамене и глава. Кой знае защо, Мейбъл изтръпна.

Продължи да гледа, но вече нищо не помръдваше.

Що за хора, помисли тя, отварят тъкмо когато човек не може да им хвърли едно око.

Остави бинокъла и лекичко вдигна телефонната слушалка. Два гласа — Мейбъл веднага разпозна Хариет Дърхам и Глинис Мейбъри — си говореха как момчето на Райърсън открило кучето на Ъруин Пуринтън.

Тя седеше кротко и дишаше през устата, за да не издава, че се е включила към разговора.

20.

23:59

Денонощието се люшкаше на ръба на изчезването. Къщите спяха в мрака. Долу в центъра нощните лампи на универмага, погребалното бюро и кафе „Ексълънт“ хвърляха по тротоара меки електрически отблясъци. Някои хора лежаха будни — Джордж Боайе току-що се бе върнал от следобедната смяна във фабриката, Уин Пуринтън седеше и редеше пасианс, защото не можеше да заспи от мисли за Док, чиято гибел го бе разстроила много по-дълбоко отколкото смъртта на жена му. Но повечето жители на градчето спяха със съня на праведни и отрудени хора.

Няколко крачки отвъд портата на гробището Хармони Хил една мрачна фигура търпеливо изчакваше да настане часът. Когато заговори, гласът звучеше меко и благовъзпитано.

— О, отче мой, дай ми своето благоволение. Повелителю на мухите, дай ми своето благоволение. Виж, нося ти гнило месо и воняща плът. Жертвоприношение съм сторил в твоя чест. С лявата ръка го нося. Дай ми знак на тая земя, осенена с твоето име. Чакам за знак да започна делото ти.

Гласът стихна. Надигна се лек, гальовен ветрец, носещ шепнещите въздишки на разлистени клони и треви, а сред тях и дъха на мърша от сметището в края на пътя.

Не звучеше нищо друго освен шепота на вятъра. Фигурата постоя замислена и безмълвна. После се приведе и вдигна високо едно детско телце.

— Нося ти това.

Стана неописуемо.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:37

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ДАНИ ГЛИК И ДРУГИТЕ

1.

Дани и Ралфи Глик бяха тръгнали да посетят Марк Петри със строгата заръка да се приберат до девет часа и след като закъсняха с повече от час, Марджъри Глик телефонира в дома на семейство Петри. Не, каза мисис Петри, момчетата не са там. Не са идвали. Може би ще е по-добре съпругът ви да поговори с Хенри. Мисис Глик подаде слушалката на мъжа си, усещайки как в корема й се разлива хладната безтегловност на страха.

Мъжете обсъдиха положението. Да, момчетата са тръгнали по горската пътека. Не, през този сезон ручеят е съвсем плитък, особено пък с топлото време напоследък. Най-много до глезена. Хенри предложи да тръгне с прожектор от едната страна на пътеката, а мистър Глик — от другата. Може момчетата да са намерили дупка на мармот, или да пушат цигари, или нещо подобно. Тони се съгласи и благодари на мистър Петри за голямата услуги. Мистър Петри отвърна, че няма проблеми. Тони остави слушалката и се постара да поуспокои ужасената си жена. Вече бе решил, че само да намери момчетата, после цяла седмица ще се чудят как да седнат.

Но преди да се отдалечи от къщата, Дани излезе с несигурна походка от гората и се свлече край огнището в задния двор. Беше замаян, говореше бавно, а на въпросите отвръщаше с усилие и не винаги смислено. По ръкавите имаше трева, а от косата му стърчаха няколко есенни листа.

Разказа на баща си как двамата с Ралфи слезли по горската пътека, пресекли по камъните ручея Крокет и без затруднения достигнали отсрещния бряг. Сетне Ралфи взел да приказва за призраци между дърветата (Дани пропусна да спомене, че сам е втълпил на братчето си тази идея). Ралфи казвал, че забелязва нечие лице. Дани започнал да се плаши. Не вярвал в призраци или разни страшилища, но му се сторило, че чува шум в тъмното.

Какво са направили след това?

Дани мислеше, че след това пак са тръгнали ръка за ръка. Не беше сигурен. Ралфи хленчел и бъбрел за призрака. Дани му казал да не плаче, защото скоро щели да видят лампите по Джойнтнър Авеню. Оставали само двеста крачки, може би и по-малко. После се случило нещо лошо.

Какво? Какво лошо?

Дани не знаеше.

Говореха му все по-възбудено, увещаваха го. Дани само клатеше глава бавно и с недоумение. Да, знае, че трябва да си спомни, но не може. Честна дума, не може. Не, не си спомня да се е препънал в нещо. Просто… всичко станало тъмно. Съвсем тъмно. А след това си спомня как лежал сам на пътеката. Ралфи бил изчезнал.

Паркинс Джилеспи каза, че няма смисъл да пращат нощем хора из гората. Доникъде нямало да стигнат през купищата стари дънери. Сигурно момчето просто е загубило пътеката. Паркинс, Ноли Гардънър, Тони Глик и Хенри Петри цяла нощ обикаляха по пътеката и околните улици, викайки детето с портативни мегафони.

Рано на следващата сутрин областната и щатската полиция организираха систематично претърсване на горския район. Когато не откриха нищо, кръгът на издирването бе разширен. Четири дни полицаи и доброволци ровеха из гъсталаците, четири дни мистър и мисис Глик бродиха из ливади и гори, заобикаляйки купищата обгорели дънери, останали от някогашния пожар — и през цялото време крещяха името на сина си с неизчерпаема, сърцераздирателна надежда.

В четири часа сутринта на петия ден Марджъри Глик събуди мъжа си разтреперана, почти в истерия. Дани бе припаднал в коридора на горния етаж, навярно отивайки към тоалетната. Скоро линейката откара детето в областната болница. Първоначалната диагноза бе тежък и продължителен емоционален шок.

Лекуващият лекар на име Горби придърпа мистър Глик настрани.

— Страдало ли е момчето ви от пристъпи на астма?

Мистър Глик примига и поклати глава. За по-малко от седмица бе остарял с десет години.

— Да е боледувал от ревматизъм?

— Дани? Не… няма такава работа.

— Взимана ли му е през последната година кожна проба за туберкулоза?

— Туберкулоза? Момчето ми болно от туберкулоза?

— Мистър Глик, ние само се мъчим да разберем…

— Мардж! Марджи, ела насам!

Марджъри Глик стана от стола и бавно закрачи по коридора. Беше бледа, небрежно сресана. Изглеждаше като че я мъчи свирепа мигрена.

— Тая година взимали ли са на Дани в училище кожна проба за туберкулоза?

— Да — глухо каза тя. — В началото на учебната година. Резултатът беше отрицателен.

— Кашля ли нощем? — запита Горби.

— Не.

— Да се оплаква от болки в гърдите и ставите?

— Не.

— Да е имал по-сериозни кръвотечения? Кръвотечение от носа, кървави изпражнения или повечко рани и драскотини?

— Не.

— Болки при уриниране?

— Не.

Горби се усмихна и кимна.

— Ако не възразявате, бихме искали да го задържим за изследвания.

— Разбира се — каза Тони. — Разбира се. Имаме медицинска застраховка.

— Реакциите му са много забавени — продължаваше лекарят. — Ще му направим рентгенови снимки, проба от костен мозък, преброяване на белите кръвни телца…

Очите на Марджъри Глик бавно се разширяваха.

— От левкемия ли е болен? — прошепна тя.

— Мисис Глик, едва ли можем…

Но тя бе припаднала.

CriminaL Baby. Пон 16 Фев 2009, 17:38

2.

Бен Миърс беше един от местните доброволци, които издирваха Ралфи Глик из гъсталаците, ала от всичките си усилия спечели само гроздове репеи по крачолите и тежък пристъп на сенна хрема, предизвикана от късно разцъфналите цветове на златничето.

На третия ден от издирването той влезе в кухнята на Ева с намерение да излапа някоя консерва и после да се просне за кратка дрямка преди писането. Завари пред печката Сюзън Нортън да готви кренвирши със сос. Мъжете, току-що пристигнали от работа, седяха около масата, правеха се, че разговарят и хвърляха към нея разнежени погледи — беше облечена с рязани кадифени шорти и избеляла карирана риза, вързана отпред на възел. В нишата до кухнята Ева Милър гладеше бельо.

— Хей, какво правиш тук? — запита той.

— Готвя ти нещо свястно преди съвсем да изпосталееш — отвърна тя и Ева весело изпръхтя зад стената. Бен усети как ушите му пламват.

— Страшно добре готви, ще знаеш — заяви Невестулката. — Мене питай за тая работа. Гледам я откак почна.

— Ако погледаш още малко, ще ти окапят очите — изкиска се Гроувър Върил.

Сюзън сложи капака на стъклената тенджера, пъхна я във фурната и двамата излязоха на задната веранда. Огненочервеното слънце потъваше зад хоризонта.

— Нещо обнадеждаващо?

— Не. Нищо.

Бен измъкна смачкан пакет от джобчето на ризата си и запали цигара.

— Миришеш така, сякаш си се къпал с лосион против комари — каза Сюзън.

— То пък един лосион… — промърмори Бен и посочи ръката си, покрита с подутини и драскотини. — Тия гадни комари и проклетите трънаци.

— Как мислиш, Бен, какво се е случило?

— Един Господ знае. — Той издиша струйка дим. Може би някой се е промъкнал зад по-големия брат, зашеметил го е с торбичка пясък или нещо подобно, а после е отвлякъл хлапето.

— Мъртво ли е според теб?

Бен я погледна, за да разбере дали очаква искрен отговор или все още иска да се надява. Хвана я за ръката и преплете пръсти с нейните.

— Да — отсечено каза той. — Мисля, че момчето е мъртво. Още нямаме доказателства, но сигурно е така.

Тя бавно поклати глава.

— Дано да грешиш. Мама и още няколко жени посетиха мисис Глик. Обезумяла е, мъжът й също не е на себе си. А другото момче просто блуждае като призрак.

Бен изсумтя. Бе престанал да слуша и гледаше към Марстъновия дом. Капаците бяха затворени; щяха да се отворят по-късно. Когато се смрачи. Капаците щяха да се отворят, когато се смрачи. Побиха го зловещи тръпки — мисълта звучеше почти като заклинание.

— … вечер?

— Ммм? Извинявай.

Той се обърна към Сюзън.

— Казах, че татко би искал да наминеш утре вечер. Можеш ли?

— Ще си бъдеш ли вкъщи?

— Естествено — каза тя и го погледна.

— Добре тогава. Разбрахме се.

Искаше да я гледа — беше прекрасна в лъчите на залеза — ала Марстъновият дом привличаше очите му като магнит.

— Привлича те, нали? — каза тя и имаше нещо свръхестествено в това, че е прочела мислите му толкова точно.

— Да. Привлича ме.

— Бен, за какво се разказва в новата ти книга?

— Не сега — каза той. — Дай ми време. Стане ли възможно, ще чуеш всичко. Книгата трябва… трябва да узрее сама.

Точно в този миг тя искаше да каже „Обичам те“, да го каже тъй простичко и спонтанно, както бе изплувало в съзнанието й, но вместо това само стисна устни. Не можеше да го изрече, докато той гледа… нататък.

Сюзън се изправи.

— Отивам да проверя какво става с кренвиршите.

Докато влизаше вътре, Бен продължаваше да пуши и да гледа към Марстъновия дом.

Sponsored content

Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"

Re: Стивън Кинг - "Сейлъмс Лот"