Софи Кинсела - "Можеш ли да пазиш тайна?"

Е, не успявам да се въздържа! Той изглежда толкова дълбоко обиден, пък и начинът, по който произнася „яйчници“, е толкова смешен, че преди да се усетя, избухвам в смях. За един миг Джак изглежда изненадан от реакцията ми, след което обаче цялото му лице някак много симпатично се сбръчква и в следващата секунда той също вече се смее неудържимо. При това носът му става като на бебче, което го прави невъобразимо смешен.
О, Боже, ще умра! Хълцам, превивам се, ребрата ме болят, но всеки път, щом го погледна, избухвам в още по-силен смях. По лицето ми се стичат сълзи, носът ми също тече, а нямам кърпичка… Май ще се наложи да го издухам в рисунката с яйчниците…
— Ема, защо си с този мъж?
— Какво? — поглеждам го, като продължавам да се смея.
И в следващия миг осъзнавам, че той е вече сериозен. Гледа ме с непроницаем израз на лицето.
— Защо си с този мъж? — повтаря въпроса си Джак.
Изведнъж желанието ми да се смея се изпарява. Отмятам коса от лицето си, като се опитвам да печеля време, тъй като наистина не знам как да му отговоря.
— Какво имате предвид?
— Конър Мартин няма да те направи щастлива. С него няма да се чувстваш удовлетворена.
Зяпвам го поразена.
— Кой казва, че няма?
— Опознах добре Конър през тези няколко дни. Часове наред сме били заедно на съвещания. Разбрах как работи умът му. Той е свестен мъж и мил човек… но ти заслужаваш повече. — Джак ми отправя продължителен изпитателен поглед. — Мога да се хвана на бас, че в действителност не искаш да живееш с него. Но се страхуваш да го зарежеш.
Усещам да ме обзема негодувание. Как смее да ми чете мислите и да ги тълкува толкова… погрешно! Разбира се, че искам да живея с Конър.
— Дълбоко грешите — отговарям остро. — С нетърпение очаквам да заживеем заедно. Всъщност… всъщност точно преди малко си седях на бюрото и си мислех, че изгарям от нетърпение по-скоро да заживеем заедно!
Точно така!
Джак поклаща глава недоверчиво.
— На теб ти трябва по-интересен човек. Някой, който да те вълнува.
— Обясних ви вече, че не съм ги мислила тези неща, които ви ги наговорих в самолета. Конър ме вълнува! — заявявам, като му отправям предизвикателен поглед. — Така де… когато ни видяхте последния път, май бяхме доста страстни, нали?
— О, в архива ли? — пренебрежително свива рамене Джак. — Предполагам, че това е било отчаян опит от твоя страна да посъживиш любовния си живот.
Тази негова забележка ме изпълва с ярост.
— Нищо подобно! — изсъсквам срещу него. — Това беше… беше… спонтанен израз на дива страст.
— Извинявай в такъв случай — тихо отговаря Джак. — Грешката е моя.
— Пък и вас това какво ви засяга? — скръствам ръце пред гърдите си. — Какво ви интересува дали съм щастлива или не?
Настава продължително мълчание. Усещам, че ме гледа и пулсът ми се ускорява. За секунда срещам тъмните му очи и бързо отклонявам поглед.
— И аз си зададох този въпрос — отговаря ми той все така тихо. После свива рамене. — Може би защото изживяхме заедно онова премеждие със самолета. Може би защото ти си единственият човек в цялата компания, който не лицемерничи пред мен и не ми се прави на интересен.
Ще ми се да му се сопна: „И аз бих се правила на интересна! Ама нямах избор!“
— Всъщност, искам да кажа, че… те чувствам като приятел — продължава Джак. — А на мен не ми е безразлично какво става с приятелите ми.
— О! — отронвам, като потърквам смутено носа си.
Точно се каня да отговоря учтиво, че и аз го чувствам като приятел, когато той добавя:
— Пък и всеки, който цитира филмите на Уди Алън реплика по реплика, няма начин да не е пълен смотаняк.
Чувствам да ме залива вълна на обида заради Конър.
— Как може да говорите така! Нищо не разбирате! — възкликвам разпалено. — И да ви кажа, хиляди пъти съжалявам, че седях до вас в тъпия самолет! Нарочно ми ги говорите всички тези неща за да ме дразните. И се държите така, сякаш ме познавате по-добре от всеки друг…
— Може би е истина — прекъсва ме той и в очите му проблясват искрици.
— Кое?
— Може би наистина те познавам по-добре от всеки друг.
Гледам го, задъхана от някаква странна смесица на гняв и адски приятно вълнение. Изведнъж започвам да се чувствам така, сякаш двамата с Джак играем тенис. Или танцуваме.
— Не ме познавате по-добре от всеки друг! — сопвам му се с възможно най-остър тон.
— Знам, че няма да се събереш да живееш с Конър Мартин.
— Ще се събера.
— Няма да го направиш.
— Ще го направя.
Той се разсмива.
— Ще го направя! И ако искате да знаете, сигурно дори ще се омъжа за Конър.
— Ще се омъжиш за Конър? — повтаря той, сякаш това е най-смешната шега, която изобщо някога е чувал.
— Да! Защо не? Той е висок. И е красив. И е мил. И е много… той е… — Не ми идва на ум какво друго да кажа. — Пък и все едно, става дума за личния ми живот. Вие сте ми шеф и ме познавате едва от една седмица. И да ви кажа, това изобщо не е ваша работа!
Смехът на Джак изведнъж секва. Изглежда така, сякаш съм му зашлевила шамар. Няколко мига ме гледа мълчаливо. После отстъпва крачка назад и натиска бутона на асансьора.
— Права си — казва със съвършено променен тон на гласа. — Личният ти живот не е моя работа. Пристъпих границата на допустимото. Извинявай.
Сърцето ми се свива от изненада.
— Аз… не исках да кажа, че…
— Не. Права си. — Няколко мига остава загледан в пода, после отново вдига поглед към мен. — Е, утре си заминавам за Щатите. Посещението ми тук беше много приятно и бих искал да ти благодаря за оказаната помощ. Ще се видим ли на партито за сбогуване тази вечер?
— Ъъъ… не знам — измънквам смутено.
Потъваме в тягостно мълчание.
Това е ужасно. Направо ужасно! Иска ми се да кажа нещо. Иска ми се по някакъв начин да оправя нещата и всичко да си е как както беше допреди малко — да се смеем и да се шегуваме. Но не знам какво да кажа.
Асансьорът спира на деветия етаж и вратите се отварят.
— Мисля, че оттук мога да се оправя — подхвърля Джак. — Всъщност, поисках да ме придружиш само за компания.
Неловко му подавам папките, които държа.
— Е, Ема — казва той все така официално, — в случай че не се видим по-късно… беше ми много приятно да се запозная с теб. — Улавя погледа ми и за момент в очите му отново проблясва предишната топлота. — Наистина.
— И на мен — отговарям със свито гърло.
Не, не искам да заминава. Не искам това да е краят. Иска ми се да се вкопча в ръката му и да кажа: „Не си отивай!“ Господи, ама какво ми става?!?
— Приятно пътуване — успявам да измърморя, докато се ръкуваме за довиждане.
Джак се обръща рязко и тръгва по коридора.
Отварям на няколко пъти уста, за да го извикам… но какво бих могла да му кажа? Няма какво. Утре сутринта той ще се качи на самолета и ще се върне към своя си живот. А аз ще остана тук, в моя.

До края на деня съм като изтръпнала. Всички бъбрят развълнувано само за прощалното парти на Джак Харпър. Тръгвам си половин час по-рано. Прибирам се право вкъщи, правя си чаша горещ шоколад и се отпускам на дивана, загледана в нищото. По едно време чувам Конър да си отключва вратата.
Поглеждам го, когато влиза в хола, и на секундата разбирам, че нещо се е променило. Не, не в него. Той си е все същият.
А в мен. Аз съм се променила.
— Здрасти — леко ме целува той по косата. — Тръгваме ли?
— Къде да тръгваме?
— Да видим онзи апартамент на Едит Роуд. Трябва да побързаме, за да не закъснеем за партито на Джак Харпър. О, имам една изненада. Мама ни е изпратила подарък за новата къща. Получи се по куриер в офиса — казва Конър и ми подава картонена кутия.
Отварям я, изваждам отвътре… доста странен на вид стъклен чайник с два чучура и го зяпвам тъпо.
— В него запарката на чаените листенца е отделена от горещата вода. Мама казва, че така чаят ставал много по-хубав…
— Конър — чувам се да казвам неочаквано и за самата себе си. — Не мога да го направя.
— О, много е лесно, ще видиш. Трябва само да вдигнеш…
— Не! — Стисвам очи, за да събера повечко кураж, после отново ги отварям. — Не мога да го направя. Не мога да живея с теб.
— Какво? — облещва се насреща ми Конър. — Нещо случило ли се е?
— Да. Не. — Преглъщам тежко и започвам да мънкам: — От известно време ме мъчат… съмнения. За нас двамата. И напоследък… напоследък те се потвърдиха. Ако го направя, това би било върхът на лицемерието. Няма да е честно. Нито към теб, нито към мен.
— Какво! — още по-изумено повтаря Конър, като разтрива с длан лицето си. — Ема, да не искаш да кажеш, че си решила да… че искаш да…
— Искам да скъсаме — казвам тихо, забила поглед в килима под краката си.
- Шегуваш се.
— Не се шегувам! — възкликвам, изведнъж обзета от необясним гняв. — Изобщо не се шегувам!
— Но… Та това е смешно! Смешно и… глупаво! — Конър крачи нервно насам-натам из стаята. Изведнъж спира, поглежда ме втренчено и заявява: — Заради самолета е.
— Какво? — питам стреснато, сякаш ме е ударил.
— Откакто се върна от Шотландия, не приличаш на себе си.
— Не е вярно!
— Вярно е! Непрекъснато си някак настръхнала, излъчваш напрежение… — Конър прикляка пред мен и взема ръцете ми в своите. — Ема, мисля, че още си в травма от онова кошмарно пътуване. Може би е добре да поговориш с някой психотерапевт.
— Не ми трябва психотерапевт, Конър! — Издърпвам рязко ръцете си от неговите. — Но вероятно си прав. Може би изживяването в самолета наистина… — Преглъщам мъчително. — …ми се е отразило. Може би то ме накара да погледна живота си в перспектива и да осъзная някои неща. И едно от тях е, че ние с теб не сме един за друг.
Конър сяда бавно на килима с безкрайно удивен израз на лицето.
— Но, Ема, всичко между нас беше страхотно! И сексът, и изобщо…
— Да, знам.
— Има ли някой друг?
— Не! — отговарям остро. — Разбира се, че няма никой друг! — добавям, като машинално започвам да драскам с нокът тапицерията на дивана.
— О, разбирам. Ти не го мислиш наистина — изведнъж заявява Конър. — Просто си в кофти настроение. Ей сега ще ти напълня ваната с гореща вода, ще запаля няколко ароматизирани свещи и…
— Конър, моля те, недей! — прекъсвам го рязко. — Стига с тези ароматизирани свещи! Чуй ме какво ти говоря! Трябва да ми повярваш! — Впервам поглед в очите му и натъртвам: — Искам да се разделим!
— Не ти вярвам! — клати той глава. — Та аз те познавам, Ема! Ти не си такъв човек! Не си в състояние изведнъж да захвърлиш… Не би могла да…
В следващия миг той замлъква шокирано, тъй като аз най-неочаквано хвърлям шантавия стъклен чайник на пода. Един миг двамата го гледаме сащисано.
— Ъъъ… трябваше да се счупи — обяснявам след кратка пауза. — И това щеше да означава, че съм в състояние да захвърля… нещо, когато знам, че не… че не ми подхожда.
— Май се счупи — отбелязва Конър, като вдига чайника и започва да го оглежда. — Всъщност, има само една тъничка като косъм пукнатина.
— Ето, виждаш ли!
— Все още можем да го използваме и да…
— Не. Не можем.
— Можем да го залепим с прозрачно лепило за стъкло.
— Да, но никога няма да работи така, както трябва — натъртвам през стиснати зъби, свила юмруци от двете страни на тялото си. — Няма да е същото. Изобщо няма… няма да стане.
— Разбирам — отронва Конър след кратък размисъл.
И си мисля, че най-сетне наистина разбира. Възцарява се тягостно мълчание.
— Ами… в такъв случай… май трябва да тръгвам — казва най-после Конър. — Ще се обадя на собствениците на апартамента да им кажа, че двамата с теб сме се… — Рязко млъква и силно си разтрива с пръсти гърбицата на носа, сякаш да възпре сълзите си.
— Добре — отговарям с глас, който ми прозвучава като чужд, а после добавям: — Имаш ли нещо против, ако не го разгласяваме в службата? Поне за известно време.
— Не, разбира се — отговаря мрачно Конър. — На никого нищо няма да кажа.
Почти е прекрачил прага на вратата, когато изведнъж се обръща, бъркайки в джоба си.
— Ема, ето билетите за джаз фестивала — казва той с леко разтреперан глас. — За теб са.
— Какво? — ужасено зяпвам билетите в ръката му. — О, не! Нека останат при теб, Конър! Те са си твои!
— Не, ти ги вземи. Знам с какво нетърпение очакваше да чуеш „Квартет Денисън“ на живо.
И той пъхва яркооцветените билети в ръката ми, като притиска пръстите ми върху тях.
— Аз… аз… — Преглъщам тежко. — Конър… аз всъщност не… не знам какво да кажа.
— Е, поне джазът винаги ще ни свързва — отвръща Конър дрезгаво, излиза припряно и затваря вратата зад гърба си.

Чудничко. Сега вече си нямам ни повишение, ни гадже. Но затова пък си имам очи, зачервени и подпухнали от ллач. И всички мислят, че съм откачила.
— Ти си луда! — заявява ми категорично Джемйма приблизително на всеки десет минути.
Събота сутрин е, така че ние и трите сме се отдали на обичайната си рутина — мотаем се из апартамента по пеньоари и се наливаме с кафе с надеждата да се отърсим от махмурлука. А в моя случай — от раздялата с повишението и с гаджето.
— Даваш ли си сметка, че той ти беше в ръцете? — смръщва вежди Джемима, вторачена в палеца на крака си, който се е заела да лакира в бебешко розово. — Сигурна съм, че до шест месеца щеше да си с диамант на пръста.
— Ти май казваше, че съм си проиграла всички шансове, съгласявайки се да живея с него — напомням й нацупено.
— Е, в случая с Конър нямаше такава опасност — отсича Джемима, поклаща глава и добавя за пореден път: — Ти си луда!
— Мислиш ли, че съм луда? — обръщам се към Лиси, която седи в люлеещия се стол с присвити към корема колене и дъвче препечена филийка. — Ама честно!
— Ами… ъъъ… не — измънква тя крайно неубедително. — Разбира се, че не си!
— О, Лиси! И ти също мислиш, че съм луда!
— Не, не, но… двамата изглеждахте идеална двойка.
— Знам. Знам, че изглеждахме идеална двойка. — Замълчавам за миг, за да събера мислите си. — В действителност обаче непрекъснато имах чувството, че не съм… аз самата. Все ми се струваше, че някак… играем. Всичко ми се струваше някак… нереално.
— Това ли било?! — прекъсва ме Джемима и по погледа й разбирам, че според нея говоря пълни глупости. — И това е причината да скъсаш с него, така ли?
— Доста основателна причина, не мислиш ли? — лоялно застава на моя страна Лиси.
Джемима ни гледа неразбиращо, а после възкликва:
— Разбира се, че не! Защото, Ема, ако беше имала търпението да се държиш достатъчно дълго време така, сякаш сте идеалната двойка, в крайна сметка щяхте да станете идеална двойка.
— Да, но… нямаше да бъдем щастливи!
— Да, но щяхте да бъдете идеалната двойка — бавно и натъртено изрича Джемима, все едно говори на някое много глупаво дете. — Разбира се, че щяхте да бъдете щастливи. — Тя се изправя внимателно и пристъпвайки предпазливо с разперени пръсти на краката, се отправя към вратата. — Пък и да ти кажа, всеки се преструва, независимо каква е интимната връзка.
— Не е вярно! Или поне… не би трябвало да е така!
— Глупости! Естествено, че трябва да е точно така! — Джемима ни поглежда многозначително през рамо и добавя назидателно: — Майка ми е женена за баща ми вече тридесет години, а той все още не е наясно, че тя не е естествено руса!
Джемима излиза от хола, а ние с Лиси се споглеждаме.
— Мислиш ли, че е права? — питам аз леко разколебано.
— Не, разбира се! — отговаря Лиси доста неуверено. — Интимните и приятелските връзки би трябвало да се градят въз основа на… на взаимното доверие и… истината… — Тя спира за миг и ме поглежда разтревожено. — Ема, ти никога не си ми казвала, че изпитваш подобни чувства по отношение на Конър.
— Ами аз… ъъъ… на никого не съм го казвала.
И в същия миг осъзнавам, че това не е вярно. Но пък не мога да призная на най-добрата си приятелка, че съм казала много повече и далеч по-съществени неща за себе си на един съвършено непознат мъж, вместо на нея, нали така?
— О, бих искала да се доверяваме и да си споделяме повече една на друга! — възкликва Лиси. — Ема, хайде да си обещаем от днес нататък да си казваме абсолютно всичко. Пък и по принцип не би трябвало да имаме тайни една от друга. Нали сме най-добри приятелки!
— Съгласна съм! — възторжено приемам предложението й.
Изведнъж изпитвам такава сърдечна топлота към нея, че се навеждам и я прегръщам силно.
Лиси е съвършено права! Би трябвало да си споделяме повече. Не трябва да имаме тайни една от друга. Така де, двете с нея се познаваме от двадесет години, за Бога!
— Е, щом вече ще си казваме абсолютно всичко… — Лиси отхапва от препечената си филийка и ме поглежда изпитателно. — Това, че зарязваш Конър, има ли нещо общо с… с мъжа от самолета?
Сърцето ми трепва и аз се опитвам да го успокоя, като отпивам глътка кафе.
Дали това има нещо общо с него? Не. Няма.
— Не — казвам, без да вдигам поглед към Лиси. — Няма.
Няколко минути и двете мълчим, загледани в екрана на телевизора, по който дават интервю с Кайли Миног.
— О, Лиси! — изведнъж се сещам аз. — Щом ще си задаваме въпроси една на друга… какво вкъщност правехте в твоята стая с тозиЖан-Пол?
Лиси си поема дълбоко дъх, явно смутена.
— И хич не ми разправяй, че сте преглеждали някакво си дело — бързам да добавя. — Защото това едва ли е свързано с толкова яко пухтене и блъскане на легло.
— О! — отронва Лиси, притисната в ъгъла. — Добре де… ами ние… такова. — Тя отпива голяма глътка кафе, като упорито отбягва погледа ми. — Ние… хм… правехме секс.
— Какво? — зяпвам я сащисано.
— Ами да, правехме секс. Затова и не исках да ти кажа. Беше ме срам.
— Ти и Жан-Пол сте правили секс, така ли?
— Да! — Лиси се прокашля смутено, но после добавя решително: — Правехме страстен… бурен… първичен… животински секс.
Не, нещо тук не е наред.
— Не ти вярвам! — хвърлям й изпитателен поглед аз. — Не сте правили секс.
Розовите петна по бузите на Лиси стават яркочервени.
— Правехме.
— Не, не сте! Лиси, кажи ми какво наистина правехте?
— Секс! Заклевам се! — възкликва Лиси разпалено. — Жан-Пол е новото ми гадже и… това правехме! Остави ме на мира вече!
Лиси скача на крака, разпилявайки трохи по целия диван, и припряно излиза от стаята, като се спъва леко в килима.
Зяпам след нея с отворена уста.
Защо ме лъже? Какво, за Бога, са правили в стаята й? Ако е било само секс, тя нямаше да е чак пък толкова засрамена, нали така? Но какво по-срамно нещо от секса би могло да има, по дяволите?!? Толкова силно съм заинтригувана, че направо ми става ведро на душата.

Да си призная, това определено не е сред най-страхотните уикенди в живота ми. А нещата стават още по-мрачни, когато пристига пощата и в купчината сметки и рекламни брошури откривам картичка с изглед от средиземноморски курорт, в която мама и татко ми пишат колко чудесно си прекарват. И дори още по-мрачни, когато прочитам хороскопа си в „Мейл“, в който се казва, че през последните ден-два вероятно съм допуснала огромна грешка.
Но в понеделник сутринта вече се чувствам по-добре. Не, не съм допуснала грешка! От днес започвам нов живот! Абсолютно забравям за всякакви любови и други подобни глупости и се съсредоточавам изцяло върху кариерата си. Може дори да си потърся нова работа.
На излизане от метрото вече съм запленена от тази идея. Ще кандидатствам за работа като специалист по маркетинг в „Кока-кола“ или в някоя друга голяма компания. И те ще ме назначат. И тогава Пол изведнъж ще осъзнае каква огромна грешка е допуснал, като не ме е повишил. И ще ме моли да не напускам, но аз ще му кажа: „Късно си се сетил. Дадох ти шанс, но ти го проигра.“ И тогава той ще започне да ме умолява: „Ема, какво бих могъл да направя, за да промениш решението си?“ Но аз ще му отговоря…
Когато наближавам входа на „Пантера Корпорейшън“, Пол вече лази в краката ми, а аз седя небрежно отпусната в шефското кресло зад неговото бюро (облечена в много шикозен нов костюм с панталон и обута в „Прада“) и казвам: „Знаеш ли, Пол, трябваше само да се отнасяш към мен с поне мъничко уважение…“
Мамка му! Изведнъж заковавам на място, с ръка на остъклената входна врата. Във фоайето се мярка русокоса глава.
Конър. Обхваща ме паника. Не, не мога да вляза. Просто не мога и това си е. Не мога да…
После обаче главата се извръща и виждам, че не е Конър, а Андрея от счетоводството. Бутвам вратата и влизам, като се чувствам като пълна глупачка. О, Боже, съвсем съм се скапала. Трябва да се взема в ръце, защото рано или късно ще налетя на Конър и ще трябва някак да се справя с положението.
Поемам нагоре по стълбите. Добре поне, че все още никой в офиса не знае. Това би направило нещата хиляди пъти по-кофти. Дко трябваше да изтърпявам хората да идват и да ми казват…
— Ема, толкова съжалявам за теб и Конър!
— Какво? — вдигам рязко глава и виждам към мен да приближава Нанси от администрацията.
— Тази новина ни дойде като гръм от ясно небе. Кой би могъл да предположи, че ще скъсате! Та вие бяхте идеалната двойка! Но пък човек никога не знае…
Зяпам я тъпо.
— Ти… как разбра?
— О, всички знаят! — възкликва Нанси. — Ами, в петък вечерта отидохме заедно на бар. По едно време Конър също дойде и доста се напи, а после го съобщи на всеослушание. Всъщност произнесе нещо като реч!
— Какво… какво е направил?
— Беше много трогателно, да ти кажа. Сподели, че чувства „Пантера Корпорейшън“ като свое семейство и вярва, че всички ние ще го подкрепим в този труден за него момент. Както и теб също, разбира се — припряно добавя Нанси след секундна пауза. — Въпреки че всъщност Конър е този, който се нуждае от подкрепа, защото ти го изоставяш, а не той теб. — Нанси се накланя доверително към мен и снишава глас. — И да знаеш, доста от момичетата смятат, че си се побъркала!
Не, не мога да го повярвам! Конър е държал реч по повод раздялата ни. И то след като ми обеща, че на никого няма да казва! А ето че сега всички са на негова страна.
— Ясно — успявам най-сетне да кажа. — Е, аз по-добре да…
— Срамота наистина! — възкликва Нанси, като ми отправя изпитателен поглед. — Двамата изглеждахте идеална двойка!
— Да, знам — отговарям с пресилена усмивка. — Както и да е, трябва да тръгвам. Ще се видим по-късно.

Отправям се към новия автомат за кафе и зачаквам чашката да се напълни, забила пуст поглед пред себе си, опитвайки се да осмисля положението. Изведнъж ме стряска тих треперлив глас.
— Ема?
Вдигам глава и сърцето ми се обръща. Пред мен стои Кейти и ме гледа така, сякаш съм някакво чудовище с три глави.

— О, здрасти! — възкликвам уж ведро.
— Вярно ли е? — пита шепнешком тя. — Наистина ли сте скъсали? Няма да го повярвам, докато не го чуя от собствената ти уста.
— Да — признавам неохотно. — Вярно е. Конър и аз се разделихме.
— Боже мой! — поглежда ме Кейти с широко отворени очи. Дишането й става все по-тежко и по-тежко. — Боже мой! Разделили сте се! Боже мой! Не, не мога да го понеса…
Мамка му! Ще припадне! Сграбчвам я за раменете и лекичко я разтърсвам.
— Кейти, успокой се, за Бога! Дишай дълбоко… дишай… издишай… дишай…
— Това е ужасно! Само като си помисля, че… Откакто го чух в петък вечер, не съм на себе си… Тази нощ например се събудих плувнала в студена пот и си помислих, че ако е истина, то нищо на този свят вече няма смисъл. Животът няма абсолютно никакъв смисъл!
— Кейти, за Бога! Чудо голямо, че сме се разделили с Конър! Хората непрекъснато се разделят.
— Но ти и Конър не бяхте „хората“! Вие бяхте идеалната двойка! Искам да кажа, че щом като вие двамата не успяхте, то за останалите от нас изобщо няма никакъв смисъл дори да се опитваме!
— Кейти, ние не бяхме идеалната двойка! — натъртвам, като се старая да запазя самообладание. — Бяхме най-обикновена двойка. Но не ни потръгна и… Е, стават такива неща.
— Но…
— И да ти призная, не ми се говори за това.
— О! — възкликва Кейти и ме поглежда стреснато. — О, Боже, разбира се. Извинявай, Ема. Не исках да… Аз само… това беше такъв шок за мен!
— Хайде, стига! — отговарям рязко. — А как мина твоята среща с Филип? Разведри ме с някоя приятна новина.
Постепенно Кейти се е успокоила и вече диша нормално.
— Ами… доста добре мина всъщност — казва тя въодушевено. — И пак ще се видим!
— Браво!
— Той е много чаровен. И внимателен. И двамата с него имаме еднакво чувство за хумор. И харесваме едни и същи неща. — По лицето й се разлива възторжена усмивка. — Чудесен е!
— Звучи прекрасно! Ето, виждаш ли? — Стисвам насърчително ръката й. — Вероятно вие двамата с Филип ще бъдете много по-добра двойка, отколкото бяхме ние с Конър. Искаш ли кафе?
— Не, благодаря. Трябва да тръгвам. Имаме съвещание с Джак Харпър.
— Аха, ясно — отговарям разсеяно.
След около пет секунди обаче думите й най-сетне стигат до съзнанието ми.
— Чакай! — Втурвам се след Кейти по коридора и я хващам за рамото. — С Джак Харпър ли каза?
— Да.
— Но… той нали замина? Нали замина в петък?
— Не. Промени си плановете.
Зяпвам я изумено.
— Променил си е плановете?
— Ами да.
— Значи… — Преглъщам тежко. — Значи е тук, така ли?
— Тук е, разбира се — засмива се Кейти. — На директорския етаж.
Усещам краката ми да се подкосяват.
— Защо… — Прокашлям се лекичко, защото гърлото ми изведнъж пресъхва. — Защо си е променил плановете?
— Кой знае? — свива рамене Кейти. — Той е шефът. Може да прави каквото си поиска, нали така? И да ти кажа, той ми изглежда много разумен човек. — Кейти бръква в джоба си, изважда пакетче дъвки и ми предлага да си взема. — В петък вечер се държа много мило с Конър, след онази негова реч…
Сърцето ми се преобръща.
— Какво? Джак Харпър е чул Конър да казва, че сме скъсали, така ли?
— Ами да! Той седеше точно до него. — Кейти лапва парченце дъвка. — А после му каза, че много добре го разбира как се чувства. Мило, нали?
Трябва да седна. Трябва да размисля. Трябва да…
— Ема, добре ли си? — пита разтревожено Кейти. — Боже, толкова съм нетактична…
— Добре съм — отговарям омаломощено. — Добре съм, наистина. Ще се видим по-късно.

Влизам замаяна в отдела по маркетинг.
Нещата вземаха доста неочакван обрат. Ами да! Предполагах, че Джак Харпър си пътува обратно за Америка. Без изобщо да подозира, че след нашия разговор в петък аз съм се прибрала веднага вкъщи и на секундата съм скъсала с Конър.
Изведнъж ме обзема чувство на ужасно унижение. О, Господи! Сега той ще си помисли, че съм скъсала с Копър заради онова, което ми е казал в асансьора. Ще си помисли, че съм го направила заради него. Което не отговаря на истината. Ама изобщо не…
Добре де, само отчасти…
Може би затова той…
Не! Смешно е да си мисля, че промяната в плановете му има нещо общо с мен. Пълна глупост! Просто не разбирам защо съм толкова нервна и напрегната.
Когато наближавам бюрото си, Артемис вдига поглед от броя на „Маркетинг Уийк“, който чете.
— О, Ема. Съжалявам за теб и Конър.
— Благодаря — отговарям сухо. — Но не бих искала да обсъждам този въпрос, ако нямаш нищо против.
— Хубаво — свива рамене Артемис. — Все ми е тая. Това беше просто проява на учтивост от моя страна — заявява тя с безразличие, после хвърля поглед към бележника върху бюрото си и добавя: — Впрочем, за теб има съобщение от Джак Харпър.
— Какво?!? — само дето не подскачам стреснато.
Мамка му, не бива да издавам колко съм притеснена.
— Ъъъ… за какво става дума? — питам по-овладяно.
— Иска да му занесеш… — Артемис присвива очи към записаното в бележника — …досието „Леополд“ в неговия офис. Каза, че си знаела за какво става въпрос. Но че не било проблем, ако не можеш да го намериш.
Зяпвам я с разтуптяно сърие.
Досието „Леополд“.
_„Използвахме го като извинение да се измъкнем от бюрата си…“_
О, Господи! Това е парола. Иска да ме види!
О, Господи! О, Боже!
Никога, през целия си живот, не съм била по-развълнувана, заинтригувана и ужасена… едновременно!
Присядам на стола си и няколко минути зяпам тъпо тъмния екран на компютъра. После с треперещи ръце измъквам от чекмежето една празна папка. Изчаквам Артемис да се обърне на другата страна и с преправен почерк припряно написвам „Леополд“ върху страничния кант.
Добре де… и сега какво?
Ами… ясно какво. Ще я отнеса горе в кабинета му.
Освен ако… Мамка му, как може да съм толкова тъпа?!? Ами ако действително има все пак някакво досие „Леополд“?
Пускам компютъра и влизам в архивната база данни на компанията. Не откривам абсолютно нищичко за „Леополд“.
Права съм била, значи. Наистина е парола. О, Боже!
Вече се каня да стана от бюрото си, когато ме обзема поредната параноя. Ами ако някой ме спре и ме попита какво е това досие „Леополд“? Или ако изпусна папката на пода и всички видят, че е празна?
Припряно отварям нов файл на компютъра, оформям засукана титула на писмо, а после написвам няколко реда от името на мистър Ърнест Р. Леополд до „Пантера Корпорейшън“. Програмирам файла за принтиране, а после спринтирам към принтера и бързо измъквам листа, преди някой да е видял какво пише на него. Не че другите обръщат някакво внимание какво правя, ама все пак…
— Ами добре… — подхвърлям възможно най-небрежно, като пъхвам листа в папката „Леополд“. — Отивам да му занеса досието.
Артемис изобщо не вдига поглед от вестника си.
Вървя по коридорите, а стомахът ме присвива и ми е едно такова адски притеснено, като че абсолютно всеки в сградата знае какви ги върша. Въпреки че асансьорът чака на етажа, поемам нагоре по стълбите — първо, за да не ми се наложи да говоря с когото и да било, и второ, защото имам чувството, че буквално ще се пръсна, ако не изразходя поне част от задушаващата ме нервна енергия.
Защо иска да ме види Джак Харпър? Ако е само за да ми каже, че от самото начало е бил прав за Конър, то може да си… по дяволите, може да… Изведнъж се сещам за тягостната атмосфера към края на пътуването ни с асансьора и усещам стомахът ми да се свива от паника. Ами ако се държи ужасно с мен? Ами ако ми е сърдит?
Всъщност, напомням си аз, не съм длъжна да ходя, нали така? Той самият ми е оставил вратичка за измъкване. Спокойно мога да се обадя на секретарката му и да кажа: „Съжалявам, ноне можах да открия досието «Леополд».“ И това ще е всичко.
За момент спирам разколебано, стиснала здраво папката с несъществуващото досие. После обаче продължавам нагоре.

Когато стигам пред вратата на офиса на Джак, виждам, че на стража пред нея е не някоя от секретарките, а Свен.
О, Господи. Добре де, Джак ми каза, че той е най-старият му приятел, ама все пак… тръпки ме побиват от този тип.
— Здравейте — измънквам нерешително. — Ъъъ… мистър Харпър е помолил да му донеса досието „Леополд“.
Свен ме поглежда втренчено и за секунда ми се струва, че и двамата сме наясно за какво става дума. Той знае. Няма начин да не знае. Вероятно и той също използва тази парола. Свен вдига слушалката на интеркома и след миг мълчание съобщава:
— Джак, Ема Коригън е тук с досието „Леополд“. — Затваря телефона и без следа от усмивка казва: — Влизайте направо.
И аз влизам, препъвайки се от неудобство. Офисът е огромен, целият в дървена ламперия. Джак седи зад голямо дървено бюро. Когато вдига поглед към мен, от очите му блика топлота и дружелюбие. Мъничко се поотпускам.
— Здрасти — поздравява ме Джак.
— Здравейте — отговарям.
Настава кратко мълчание.
— Ъъъ… хм… нося ви досието „Леополд“ - измънквам, обзета от неудобство, и му протягам папката.
— Досието „Леополд“! — разсмива се той. — Чудесно. — Отваря небрежно папката и изумено се втренчва в изписания лист хартия, който съм пъхнала в нея. — Какво е това?
— Ами… писмо до „Пантера Корпорейшън“ от мистър Леополд от „Леополд и къмпани“.
— Написала си писмо от името на мистър Леополд…? — пита той с безкрайна изненада и изведнъж започвам да се чувствам като абсолютна глупачка.
— Помисли си, че… може случайно да изпусна папката на пода и… и някой да види, че е празна — мънкам засрамено. — Затова го написах. Няма значение.
Опитвам се да измъкна папката от ръцете му, но Джак бързо я дръпва встрани.
— „От офиса на Ърнест Р. Леополд…“ — започва да чете той на глас писмовното ми творение, а лицето му се сбръчква от сдържан смях. — О! Виждам, че той иска да ни поръча 6000 каси „Кола Пантера“! Солиден клиент е този мистър Леополд.
— За някакво корпоративно събиране — обяснявам припряно. — Обикновено купували „Пепси“, но наскоро един техен служител опитал „Кола Пантера“ и толкова му харесала, че…
— …че решили занапред да поръчват само от нас — довършва изречението ми Джак, а после продължава да чете писмото на глас: — „И ще добавя, че съм толкова доволен от всички аспекти на произвежданите от вашата компания продукти, че вече почти не свалям от гърба си анцуга с марка «Пантера», защото, да ви призная, това е най-удобното спортно облекло, което изобщо някога съм носил.“ — Миг-два Джак остава загледан в писмото, после ме поглежда с усмивка. С изненада виждам, че очите му са леко навлажнени. — Знаеш ли, Ема, това страшно би допаднало на Пийт.
— На… на Пийт Лейдлър ли? — уточнявам колебливо.
— Аха. Именно на Пийт му хрумна паролата с досието „Леополд“. Непрекъснато измисляше разни такива номера. — Потупва лекичко писмото с ръка и пита: — Мога ли да го задържа?
— Разбира се — отговарям, леко сащисана.
Джак сгъва листа на четири и го пъхва в джоба си. Известно време и двамата мълчим.
— И така… — най-сетне заговорва Джак, като вдига глава и ме поглежда с безизразна физиономия, — …скъсала си сКонър.
Стомахът ми се преобръща. Не знам какво да кажа.
— И така… — вирвам брадичка предизвикателно, — …отложили сте заминаването си.
— Да, защото… — Той изпъва пръстите на ръцете си и един миг ги разглежда съсредоточено. — Помислих си, че е добре да проуча по-отблизо някои от европейските ни клонове. — Поглежда ме кратко. — Ами ти защо?
Май иска да чуе, че съм скъсала с Конър заради него, нали? Е, хубаво, ама аз пък няма да му кажа нищо подобно. За нищо на света.
— Поради същата причина — кимвам решително. — Заради европейските клонове.
По устните на Джак се изписва лека усмивка.
— Разбирам. А ти… добре ли си?
— Прекрасно. Всъщност, отново се радвам на свободата си. — Ръкомахам импулсивно, за да подчертая думите си. — Нали разбирате… да не зависиш от никого, да правиш каквото си поискаш…
— Страхотно. Е, в такъв случай сега сигурно не е най-подходящото време за… — Джак спира колебливо.
— За какво? — питам някак прекалено нетърпеливо.
— Знам, че в момента не ти е до това… — продължава той внимателно, — …но просто се чудех… — Отново замълчава, а сърцето ми забива още по-лудо. — …Искаш ли да излезем да вечеряме заедно някой път?
Господи, той ме кани на среща! Джак Харпър ме кани на среща!!!
Устата ми е като залепнала от удивление.
— Да — отговарям най-сетне. — С удоволствие.
— Чудесно! — Нова пауза. — Само че точно сега животът ми е доста усложнен… И бих искал да… да не го разгласяваме из офиса.
— О, съгласна съм, разбира се — отвръщам припряно. — Трябва да сме дискретни.
— Ами в такъв случай… какво ще кажеш за утре вечер? Удобно ли ти е?
— Напълно.
— Ще дойда да те взема. Прати ми по имейла адреса си. В осем става ли?
— Идеално. В осем!
— И, Ема, ще те помоля за още нещо… Не се обръщай към мен толкова официално.
— Разбира се… Джак.
Когато излизам от офиса му, Свен ме поглежда и вдига въпросително вежди, но аз си премълчавам. Отправям се надолу към отдела по маркетинг, като се старая да изглеждам безразлична и спокойна. Но вътрешно цялата треперя от вълнение, а на лицето ми непрекъснато се промъква широка усмивка.
О, Господи! О, Боже мой! Джак Харпър ме покани на вечеря… Просто не мога да го повярвам!
О, я стига! Какво се правя на интересна? Знаех си, че така ще стане. Още като чух, че не си е заминал за Америка. Знаех си!

Никога не съм виждала Джемима толкова отвратена.
— Какво?!? Той знае всичките ти тайни?!? — зяпва ме тя втрещено, сякаш току-що съм я информирала гордо, че ще ходя на среща с някой масов убиец. — Как така?!?
— Ами двамата седяхме един до друг в самолета и аз му казах всичко за себе си.
Смръщвам се леко срещу отражението си в огледалото и изскубвам поредното косъмче от веждата си. Вече е седем вечерта. Приключила съм с банята. Изсушила съм си косата. И сега съм на етап гримиране.
— И ето че той я е поканил на вечеря — доволно заявява Лиси, която седи на пода, прегърнала колене, и наблюдава с интерес приготовленията ми за срещата. — Не е ли адски романтично?
— Шегуваш се, нали? — пита Джемима, явно тотално поразена. — Кажи, че се шегуваш.
— Нищо подобно! Разбира се, че не се шегувам. Защо? Какъв е проблемът?
— Отиваш на среща с мъж, който знае всичко за теб!
— Е, и?
— И ме питаш какъв е проблемът?!? — невярващо извисява глас Джемима. — Да не си се побъркала!
— Не, разбира се!
— Знаех си аз, че си падаш по него! — заявява Лиси за хиляден път. — Знаех си! Още от първия миг, когато заговори за него. — Тя поглежда отражението ми в огледалото и добавя: — Стига се скуба вече. Добре си.
— Мислиш ли? — вглеждам се във веждите си аз.
— Ема, никоя разумна жена не казва на мъжете всичко за себе си! — назидателно натъртва Джемима. — Винаги трябва да оставаш загадка за тях! Мама все ми повтаря, че един мъж никога, ама абсолютно никога не трябва да знае какво има в сърцето и в дамската ти чантичка.
— Е, късно е вече — казвам леко предизвикателно. — Джак вече знае всичко.
— В такъв случай нямаш никакъв шанс — категорично заявява Джемима. — Той никога няма да те уважава.
— Глупости! — отсичам аз.
— Ема! — възкликва Джемима снизходително и почти с нещо като съжаление към мен. — Как не разбираш?! Ти вече си загубила битката!
— Не е вярно! Никаква битка не съм губила!
Понякога си мисля, че за Джемима мъжете не са човешки същества, а някакви извънземни роботи, които трябва да бъдат сразени с цената на всичко.
— Знаеш ли, Джемима, по този начин с нищо не й помагаш — намесва се Лиси. — А ти си излизала със сума ти богати бизнесмени. Сигурно можеш да я посъветваш нещо, което ще й е от полза!
— Ами хубаво — въздъхва Джемима. — То си е изгубена кауза, но ще се постарая. — Започва да брои на пръстите си, като се обръща към мен: — Първото и най-важно нещо е да изглеждаш колкото се може по-добре поддържана.
— Че защо, мислиш, си скуба веждите, а? — правя й гримаса в огледалото аз.
— Чудесно. Следващото важно нещо е да проявяваш интерес към неговите любими занимания. Той какви хобита има?
— Откъде да знам. Коли, предполагам. Говори се, че на ранчото си има куп адски скъпи ретроавтомобили.
— Великолепно! — Лицето на Джемима се прояснява. — Идеално. Преструваш се, че си падаш по коли. Предлагаш му да посетите някоя специализирана изложба за ретроавтомобили.
— Не става! — отсичам, като отпивам от коняка, който съм си сипала за кураж. — В самолета му казах, че мразя ретроколите.
— Какво си направила?!? — възкликва изумено Джемима и ме поглежда така, сякаш изгаря от желание да ме удари. — Казала си на мъжа, с когото излизаш, че мразиш любимото му хоби?!?
— Тогава изобщо не знаех, че ще ме покани на вечеря и че ще излизам с него! — заемам отбранителна позиция аз и протягам ръка към тубичката с фон дьо тен. — Пък и това си е чистата истина. Мразя ретроколите! Типовете, дето ги карат, винаги изглеждат адски самодоволни и нафукани. Направо отвратително!
— Че какво общо има истината с цялата тази работа? — извисява глас Джемима. — Съжалявам, Ема, но не мога да ти помогна! Положението ти е катастрофално. Ти си неспасяем случай. То е все едно да тръгнеш на бой по нощница.
— Джемима, не отивам на бой! — отвръщам остро, като врътвам очи към небето. — Нито на турнир по шахмат. Просто излизам на вечеря с един приятен мъж!
— Ужасно цинична си, Джемима — намесва се и Лиси. — Според мен е много романтично дори! Ще си прекарат идеално, защото няма да го има цялото онова неудобство, че не се познават. Той вече знае всичко за Ема. Знае какво й харесва, от какво се интересува… Предварително е ясно, че си подхождат.
— Изгубена кауза — отново поклаща глава Джемима. — Какво ще облечеш? — пита тя, като присвива очи. — Къде ти е тоалетът?
— Черната си рокля — отвръщам невинно и посочвам към вратата, на която виси закачалка с черната ми рокля. — И черните сандали с високите токчета и връзките.
Очите на Джемима се присвиват още повече. Често си мисля, че от нея би излязъл чудесен есесовец.
— Надявам се, че няма да отмъкваш нищо от моя гардероб.
— Не, разбира се! — възкликвам възмутено. — Какви ги говориш, Джемима! Та аз си имам свои дрехи, за Бога!
— Хубаво. Е, аз излизам. Приятно прекарване.
Двете с Лиси изчакваме в напрегнато мълчание, докато стъпките на Джемима заглъхнат по коридора и чуем затварянето на входната врата.
— Готово! — възкликвам въодушевено, но Лиси вдига ръка предупредително.
— Чакай!
Замръзваме неподвижно за няколко минути. По едно време чуваме входната врата да се отваря много тихичко.
— Опитва се да ни излови в крачка — прошепва Лиси, после извисява глас и пита: — Кой е? Джемима, ти ли си?
— О, забравих си червилото. — Джемима се появява на прага и зорко оглежда хола.
- Едва ли ще го откриеш тук — подхвърля Лиси невинно.
— Май си права — казва Джемима и повторно оглежда стаята. — Е, тръгвам. Още веднъж приятно прекарване.
Стъпките й отново заглъхват по коридора. Входната врата се затръшва. Двете с Лиси пак замръзваме, напрегнато заслушани.
— Готово! — щраква с пръсти тя след малко. — Да вървим!

Внимателно отлепяме прозрачната лентичка скоч от външната страна на вратата към стаята на Джемима. Лиси драсва лекичко с нокът по боята, за да отбележи точното й място.
— Чакай! Сложила е още една в долния край — спира ме тя, когато вече се каня да отворя вратата.
— Родена си за шпионин — отбелязвам, докато я наблюдавам как внимателно отлепва почти невидимата лентичка скоч.
— Готово — подхвърля Лиси, смръщила съсредоточено вежди. — Но внимавай, положително ни е заложила и други капанчета.
— Вратите на гардероба също са залепени със скоч — отбелязвам, а после вдигам поглед нагоре и възкликвам: — Боже мили!
Посочвам на Лиси закрепената върху гардероба чаша с вода, готова да ни залее в мига, в който отворим вратите му.
— Надута крава! — изсъсква Лиси, докато свалям внимателно чашата. — Онзи ден цяла вечер записвах кой за какво я е търсил но телефона, а тя дори едно благодаря не ми каза.
Лиси ме изчаква да сваля чашата, преди да отвори вратите на гардероба.
— Готово ли е?
— Готово!
Лиси си поема дълбоко дъх и предпазливо отворя гардероба. В същия миг се разнася пронизителен вой на аларма.
— Мамка му! — изругава Лиси и припряно затваря вратите на гардероба. — Мамка й! Как е успяла да я монтира?!?
— Не спира! — само дето не викам от вълнение. — Изключи я! Изключи я!
— Не знам как! Сигурно има специален код!
Двете опипваме трескаво гардероба.
— Не откривам никакъв бутон, ключ или каквото и да било…
Воят на алармата рязко спира. Двете с Лиси се споглеждаме, леко задъхани.
— Всъщност… — обажда се тя след дълга пауза — май беше аларма на кола отвън.
— О! О, да. Може би си права.
Леко поуплашена, Лиси протяга ръка към вратите на гардероба и предпазливо ги отваря. Тишина.
— Добре. Готово — въздъхва тя успокоено.
— Уаууу! — възкликваме и двете в един глас, когато вратите се отварят.
Гардеробът на Джемима прилича на приказна пещера със съкровища. Пълен е с какви ли не новички, блестящи, секси дрехи — грижливо сгънати и подредени по рафтовете или окачени на закачалки, с торбички ароматни сухи цветчета между тях, също като в луксозен бутик. Най-долу са подредени обувките — всеки чифт в съответната му кутия, със залепена отпред полароидна снимка. На кукичките от вътрешната страна на вратите висят коланите. На отделен рафт са грижливо подредени чантите. Доста отдавна не съм заемала нищо от гардероба на Джемима и сега имам чувството, че той е изцяло подновен.
— Тя сигурно отделя поне един час дневно, за да подрежда нещата си — отбелязвам с лека въздишка при мисълта за пълния хаос в собствения ми гардероб.
— Дори повече — подхвърля Лиси презрително. — Виждала съм я. Тотално е вманиачена на тази тема.
Истината е, че гардеробът на Лиси — ако изобщо може да се използва тази дума — е в още по-лошо състояние дори от моя. Защото нейният гардероб всъщност се състои от един стол в стаята й, върху който всичките и дрехи са отрупани на огромна купчина. Лиси твърди, че от сгъването и подреждането им я заболявало глава, пък и било съвършено излишно — щом дрехите са чисти, нищо друго нямало значение.
— И така… — ухилва се Лиси и сваля от закачалката една бяла рокля от блестяща материя. — Как би искала да изглежда мадам тази вечер?

В крайна сметка се отказвам от блестящата бяла рокля. Но след като я премервам, разбира се. Всъщност, двете с Лиси премерваме повечето от тоалетите на Джемима, а после много внимателно ги оставяме обратно по местата им. В един момент откъм улицата отново писва аларма на кола и в първия миг двете с Лиси неволно подскачаме ужасено, но веднага се преструваме, че изобщо не сме се стреснали.
Най-сетне се решавам и обличам нова червена блузка със секси смъкнатите рамене (на Джемима), черни копринени панталони с престижната марка „DKNY“ (мои собствени, купени само за двадесет и пет лири от магазин за дрехи втора употреба) и сребристи сандали с високи токчета от „Прада“ (на Джемима). А после, в последната минута, дори без да се замислям, грабвам от рафта малка черна чантичка на „Гучи“.
— Изглеждаш страхотно! — възкликва Лиси, докато се въртя пред нея. — Абсолютно потресаващо!
— Не съм ли много натруфена?
— Не, разбира се! Стига де, излизаш на вечеря с мултимилионер, в края на краищата!
— Млъквай! — изписквам нервно и стомахът ми отново се свива от притеснение.
Поглеждам часовника си. Вече е почти осем.
О, Господи! В цялата тази забавна суматоха с меренето на дрехи почти бях забравила за какво всъщност го правя.
Спокойно! Спокойно! Спокойно! Та това е само една най-обикновена вечеря. Нищо специално. Нищо, което да е извън рамките на…
— Божичко! — извиква Лиси откъм прозореца в хола. — Ела да видиш каква страхотна кола е спряла пред нас!
— Какво? Къде? — изтичвам до прозореца с разтуптяно сърце.
Когато поглеждам накъде ми сочи, дъхът ми буквално спира. Пред къщата е спряла огромна луксозна лимузина. Ама наистина огромна! Сребриста, блестяща, подозрително баровска за нашата тясна уличка. Забелязвам, че някои съседи от отсрещната къща също я оглеждат любопитно от прозорците си.
Изведнъж ме обзема панически страх. Какво правя аз всъщност?!? Та това е свят, за който нищо-нищичко не знам. Когато седяхме един до друг в самолета, Джак и аз бяхме двама души на едно и също ниво. Но сега… Виж само в какъв свят живее той… и в какъв живея аз.
— Лиси — прошепвам със свито гърло, — не искам… няма да отида.
— Ще отидеш! — казва Лиси, но си личи, че и тя е уплашена не по-малко от мен.
В следващата секунда звънецът иззвънява и двете подскачаме стреснато.
Имам чувството, че ще повърна от ужас. Добре де, спокойно!
— Здравей — казвам по домофона. — Ей сега слизам.
Оставям слушалката и поглеждам уплашено Лиси.
— Ами… — измънквам с разтреперан глас — …отивам.
— Ема — сграбчва ръцете ми Лиси, — хич и не мисли какви ти ги наприказва Джемима. Просто се отпусни и си прекарай приятно вечерта. — Прегръща ме здраво и добавя: — Звънни ми, ако ти се отдаде възможност, да кажеш как си.
— Добре.
Поглеждам се за последен път в огледалото, отварям вратата и поемам надолу по стълбите.
Джак ме чака пред входа на къщата, облечен със сако и вратовръзка. Усмихва ми се и изведнъж всичките ми страхове се изпаряват. Не е права Джемима. Това изобщо не е битка — аз срещу Джак. По-скоро е танц — аз с Джак.
— Здравей — усмихва ми се топло той. — Изглеждаш прекрасно!
— Благодаря.
Протягам ръка към дръжката на вратата на лимузината, но униформеният шофьор изтичва и я отваря вместо мен.
— Ама че съм глупава! — позасмивам се нервно.
Направо не мога да повярвам, че се качвам в такава кола! Аз, Ема Коригън! Чувствам се като принцеса. Като кинозвезда!
Отпускам се на кожената тапицерия, като се старая да не мисля колко по-различно е усещането, отколкото в която и да било друга кола, в която съм седяла през живота си.
— Добре ли си? — пита Джак.
— Да! Прекрасно! — отговарям с леко писклив и треперещ от вълнение глас.
— Ема, ще бъде забавно. Обещавам — успокоява ме Джак. — Пийна ли си и чашка сладко шери преди срещата?
За Бога, откъде знае, че…
О, нали му го казах в самолета.
— Да, пийнах си — признавам смутено.
— Искаш ли още малко? — предлага ми Джак и отваря барчето, където виждам бутилка от любимото ми шери върху сребърен поднос с две кристални чащи.
— Специално заради мен ли си го взел? — питам невярващо.
— Не, това е любимата ми напитка — отговаря той с толкова комично сериозно изражение, че не издържам и се разсмивам. — Ще ти правя компания — добавя и ми подава едната чаша. — Никога преди не съм го опитвал. — Сипва по един пръст шери в двете чаши, отпива от своята и почти се задавя, когато преглъща. — Ей, ама ти наистина ли го харесваш това нещо?
— Да, страхотно е! Има вкус на… на Коледа!
— Има вкус на… — Джак поклаща озадачено глава. — Дори не искам да ти казвам на какво има вкус. Ще мина на уиски, ако не възразяваш.
— Както искаш — свивам рамене аз.
Отпивам голяма глътка от чашата си и му се усмихвам широко. Вече няма и помен от страховете и притесненията ми. Това ще бъде идеалната среща!

Спираме пред някакъв ресторант в Мейфеър, където никога преди не съм влизала. Всъщност, дори не съм сигурна, че изобщо някога съм стъпвала в този баровски квартал. Ами да, всичко тук е толкова луксозно и скъпо, че и през ум не ми е минавало да…
— Това е нещо като частен клуб — обяснява ми тихичко Джак, докато приближаваме към входа. — Много малко хора знаят за съществуването му.
— Мистър Харпър. Мис Коригън. — Някакъв мъж в скъп костюм се материализира сякаш от нищото пред нас и ни отваря вратата. — Оттук, моля.
Уаууу! Тук знаят името ми!
Минаваме през луксозно обзаведено фоайе с колонади и влизаме в богато орнаментиран салон, където вече седят три други двойки. Когато минаваме покрай едната от тях, жената — на средна възраст, с платиненоруса коса и облечена в златист жакет — вдига поглед към мен.
— О, здравей, мила! — възкликва тя. — Рейчъл!
— Какво? — оглеждам се озадачено. На мен ли говори?
Жената се надига от стола си, приближава с леко олюляване и ме целува.
— Как си, скъпа? От цяла вечност не сме те виждали тук!
Ясно, от нея се носи на талази дъх на алкохол. Хвърлям поглед към партньора й на масата — и той не изглежда по-трезвен.
— Грешите — отговарям любезно. — Не съм Рейчъл.
— О! — Един миг жената остава загледана в мен. После поглежда към Джак и по лицето й се изписва разбиране. — О! Разбирам. Не, ти не си Рейчъл, естествено — казва най-сетне тя, като ми намига.
— Не! — възкликвам ужасено. — Грешите. Аз наистина не съм Рейчъл. Казвам се Ема.
— Ема. Да, разбира се — кима жената съзаклятнически. — Е, приятна вечеря. Обади ми се някой път.
Тя се връща с олюляване на мястото си, а Джак ме поглежда изпитателно и пита:
— Да имаш да ми казваш нещо?
— Да — отговарям. — Тази жена е напълно пияна.
Той прави пресилено шокирана физиономия. Не издържам и тихичко се изсмивам. Неговите устни също потрепват в усмивка, когато пита:
— Е, ще сядаме ли? Или може би тук имаш и други отдавна изгубени приятели, с които би искала да се поздравиш?
Оглеждам помещението, като се преструвам на замислена.
— Не. Това май беше всичко.
— Сигурна ли си? Не е нужно да бързаш. Убедена ли си, че онзи престарял джентълмен ей там не е дядо ти?
— Не, не мисля…
— И да ти кажа, нямам нищо против псевдонимите — добавя Джак. — Аз самият често се представям под името Егбърт.
Неволно избухвам в смях, който бързам да потуша. Така де, не върви да се хиля като побъркана в такъв баровски ресторант. Хората вече ни поглеждат озадачено.
Настаняват ни на маса в ъгъла, близо до камината. Един келнер придържа стола ми, докато сядам, а после разгръща на скута ми голяма платнена салфетка. Друг ми сипва вода в чашата, а трети ми предлага сусамено хлебче. Точно същото се случва и с Джак. Шестима души се въртят край нас в някакъв шантав келнерски танц! Иска ми се да уловя погледа на Джак и да се разсмея, но той изглежда абсолютно сериозен, сякаш всичко това е съвършено нормално.
Изведнъж ми хрумва, че може пък наистина да е нормално за него. Ами да! Той може би си има иконом, който му поднася чай и дори му глади вестника всеки божи ден!
Добре де, ами ако действително е така? Не, не бива да издавам колко необичайно е всичко това за мен!
— И така… — подемам, когато шестимата келнери привършват уводния си танц и сякаш се изпаряват. — Какво ще пием?
Вече съм си харесала питието на онази жена в златистия жакет. Нещо розовко, с тънки резенчета пъпеш като украса на чашата, изглеждаше потресаващо примамливо.
— Вече е поръчано — отговаря Джак с усмивка и в същия момент един от келнерите се материализира от нищото край нас и отваря бутилка шампанско. — В самолета ти ми каза, че за теб идеалната среща започва с бутилка шампанско, която се появява като по вълшебство на масата.
— О! — възкликвам, като се опитвам да потуша лекото си разочарование. — Ъъъ… да, наистина!
— Наздраве — казва Джак и чуква чашата си в моята.
— Наздраве — отговарям и отпивам от шампанското.
А то е чудесно. Наистина е чудесно. Сухо и… чудесно. Какъв ли е вкусът на розовата напитка с пъпеша?
Стига, Ема! Шампанското е върхът! Джак е прав — шампанското е идеалното начало за интимна среща!
— За първи път опитах шампанско, когато бях шестгодишна… — започвам аз.
— В дома на леля ти Сю — прекъсва ме Джак с усмивка. — После си съблякла всичките си дрехи и си ги хвърлила в езерцето пред къщата.
— Точно така — преглъщам разочаровано, — Май и това също съм ти го казала в самолета, а?
Хубаво, няма да му досаждам повторно с тази случка. Отпивам от шампанското си, като мисля на бързи обороти какво друго да кажа. Нещо, което да не знае.
Има ли изобщо такова?
— Избрал съм едно много специално ястие, което, вярвам, ще ти хареса — усмихва ми се Джак. — Поръчах го предварително, специално за теб.
— Уаууу! — възкликвам изненадана. — Това е… върхът!
Специално поръчано за мен ястие! Боже мили! Невероятно!
Само дето… ами всъщност голяма част от удоволствието да се храниш на ресторант е именно да си избираш от менюто с екзотични названия какво ти се иска да опиташ в момента, нали така? Хм… това е почти най-любимата ми част от ходенето на ресторант.
Както и да е. Няма значение. Ще бъде идеално. Вече е идеално!
Хубаво. Дай сега да завържем някакъв разговор.
— И така, Джак, какво обичаш да правиш в свободното си време? — питам ведро.
Той свива рамене.
— Ами излизам насам-натам. Гледам мачове по бейзбол. Оправям колите си…
— Имаш колекция от ретроавтомобили! Ясно. Уауу! Аз наистина… ъъъ…
— …мразиш ретроавтомобилите — довършва Джак с усмивка. — Да, помня.
По дяволите! Надявах се да е забравил.
— Не мразя колите като такива — бързам да поясня. — Но ненавиждам хората, които… които…
Мамка му! Май не звучи много добре. Припряно отпивам глътка шампанско, но се задавям и започвам да кашлям. О, Господи, гърдите ми се дерат от кашлица. От очите ми се стичат сълзи.
Останалите шестима души в салона са спрели да се хранят, всички са се обърнали към нашата маса и зяпат.
— Добре ли си? — пита Джак разтревожено. — Пийни малко вода. Обичаш „Евиан“, нали?
— Ъъъ… да. Благодаря.
Мътните го взели! Макар да ми е неприятно да го призная, но Джемима май имаше право. Колко по-безпроблемно би било всичко, ако бях възкликнала лъчезарно: „О, обожавам ретроколите!“
Както и да е. Няма значение.
Докато отпивам от водата си, на масата пред мен като по вълшебство се материализира чиния с печени чушки.
— Уаууу! — почти изписквам от удоволствие. — Обичам печени чушки.
— Да, помня — подхвърля Джак, който изглежда адски доволен от себе си. — В самолета ми каза, че любимото ти ядене били печените чушки.
— Така ли? — зяпвам го леко изненадана.
Ха! Не помня такова нещо! Искам да кажа, че наистина обичам печени чушки, ама чак пък да съм му го казала…
— Ето защо се обадих предварително в ресторанта и поръчах да ги приготвят специално за теб. Аз самият не ям чушки — добавя Джак, когато поставят пред него чиния с миди, — инак с удоволствие бих ти правил компания.
Само дето не се облизвам, втренчила поглед в чинията му. О, Господи! Тези миди изглеждат фантастично. Обожавам мидите!
— Добър апетит! — пожелава ми Джак с лъчезарна усмивка.
— Ъъъ… да! Добър апетит.
Отхапвам парченце печена чушка. Ммм! Великолепно! Корко мило от негова страна, че се е сетил какво обичам.
Но очите ми непрекъснато лепнат по мидите в неговата чиния. При вида им устата ми се изпълва със слюнка. И този зеленикав плътен сос! Боже, сигурно са сочни и идеално приготвени…
— Искаш ли да опиташ една мида? — предлага Джак, забелязал погледа ми.
— Не! — само дето не извиквам стреснато. — Не, благодаря. Чушките са абсолютно… върхът! — Усмихвам му се широко и пъхвам в устата си поредното парченце.
Изведнъж Джак се потупва по джоба.
— Мобилният ми телефон — пояснява той. — Ще имаш ли нещо против, ако отговоря? Може да е нещо важно.
— Разбира се, че не — махвам с ръка. — Говори си спокойно.

Когато Джак се отдалечава към фоайето, за да проведе разговора си на спокойствие, не успявам да се въздържа, присягам се и си бодвам една от неговите миди. Лапвам я и дъвча, притворила очи, за да се насладя най-пълноценно на вкуса й. Просто… божествено! Най-вкусното нещо, което съм опитвала през целия си живот! Точно се чудя дали не мога да си хапна още една мида, като поразместя останалите в чинията, за да не си личи, когато усещам да ме лъхва на джин. Платиненорусата жена със златистия жакет е надвиснала над ухото ми.
— Казвай бързо! — прошепва ми тя. — Какво става?
— Ами… вечеряме.
— Това ми е повече от ясно — изсъсква непознатата нетърпеливо. — Но Джереми? Той подозира ли?
О, Боже мили!
— Вижте — свивам безпомощно рамене, — аз не съм жената, за която ме мислите…
— Това ми е повече от ясно! Никога обаче не съм допускала, че го носиш в себе си — възкликва непознатата и одобрително ме потупва по ръката. — Но ако питаш мен, браво, миличка, забавлявай се! Виждам, че си свалила халката си — добавя жената, като хвърля поглед към лявата ми ръка. — Умница… Опа! Идва! Изчезвам!
И тя припряно се отдалечава с олюляване. Когато Джак сяда на мястото си, аз се привеждам към него, вече почти разкикотена на глас. Сигурна съм, че това недоразумение ще му хареса.
— Знаеш ли какво? — възкликвам шепнешком. — Аз имам съпруг на име Джереми! Приятелката ми ей там току-що дойде да ми го съобщи. Е, как предполагаш? Дали Джереми също кръшка?
Настава мълчание. Джак ме гледа неразбиращо.
— Моля?
Явно изобщо не ме е чул.
Няма начин да му повторя дума по дума казаното. Това би ме накарало да се почувствам адски глупаво. Всъщност, вече се чувствам глупаво.
— Няма значение — отговарям с пресилена усмивка.
Ново мълчание. Оглеждам се наоколо, като се чудя какво да кажа.
— Трябва да ти призная нещо — подхвърлям най-сетне, — отмъкнах една от твоите миди.
Очаквам да се престори на шокиран или ядосан. Изобщо да прояви някаква реакция, за да завържем разговор.
— Няма проблем — отговаря Джак разсеяно и започва бързо да набожда и дъвче останалите в чинията му миди.
Не, просто не разбирам! Какво се е случило? Къде изчезни ведрото му настроение? Джак изведнъж е станал неузнаваем.

Докато привършим печеното пиле със зелена салата и пържени картофи, цялото ми тяло вече ме боли от напрежение и тотална мизерия. Не, тази среща е пълен провал! Абсолютна катастрофа! Положих какви ли не усилия да водя лек разговор, да се шегувам и да бъда забавна. Но телефонът на Джак звъня още на два пъти, а след проведените разговори той ставаше все по-мрачен и разсеян. Да си кажа честно, имах чувството, че изобщо не забелязва присъствието ми.
Направо ми се плаче от разочарование. Наистина не разбирам какво става! Всичко вървеше толкова добре. Всъщност… фантастично! Какво се обърка?
— Ще ида да се поосвежа — подхвърлям, след като келнерите раздигат чиниите от основното ни ястие.
Джак само кимва мълчаливо.
Дамската тоалетна прилича повече на палат, отколкото на клозет — с позлатени огледала, тапицирани в плюш столове и униформена служителка, която да подава ароматизираните меки кърпи. За един миг ми става неудобно да звъня на Лиси пред жената, но после си казвам, че сигурно е чувала къде-къде по-неудобни разговори.

— Здрасти — казвам, когато Лиси вдига слушалката. — Аз съм.
— Ема! Как вървят нещата?
— Отвратително — отговарям мрачно.
— Какво искаш да кажеш? — възкликва Лиси ужасено. — Как така отвратително? Какво стана?
— Направо е ужасно — простенвам, като се отпускам тежко на един стол. — Всичко започна великолепно. Смеехме се, шегувахме се… Ресторантът е потресаващ… и той беше поръчал фантастично меню специално за мен, с най-най-любимите ми яденета…
Преглъщам мъчително. Като се чувам как описвам началото на вечерта, срещата ни изглежда направо съвършена.
— Звучи прекрасно — отбелязва Лиси озадачена. — Защо в такъв случай казваш, че…
— Защото точно по средата на вечерята някой му се обади по мобилния телефон… — подсмръквам и издухвам носа си в книжна кърпичка — …и оттогава изобщо не ми е продумал нито дума. После пак му звъняха и той непрекъснато излиза във фоайето да говори и ме оставя да вися сама на масата, а когато се връща, разговорът изобщо не върви и си личи, че въобще не ме слуша.
— Може би е разтревожен за нещо, но не иска да те натоварва с грижите си — предполага Лиси след миг размисъл.
— Вярно — съгласявам се бавно. — Наистина изглежда силно притеснен.
— Може би се е случило нещо ужасно, но той не иска да ти разваля настроението. Опитай се да поговориш с него. Да споделиш тревогите му!
— Добре — отговарям леко обнадеждена. — Ще опитам. Благодаря, Лиси.

Връщам се на масата донякъде по-позитивно настроена. Появилият се изневиделица келнер придържа стола ми. Сядам и поглеждам Джак възможно най-топло и съчувствено.
— Джак, всичко наред ли е?
Той смръщва вежди.
— Защо питаш?
— Ами, тези телефонни обаждания явно те разстройват. Питах се дали няма нещо, за което… би искал да поговорим.
— Не, всичко е наред — отговаря сухо Джак. — Благодаря.
Тонът му издава, че не желае да говори на тази тема, но когато си наумя нещо, аз не се отказвам така лесно.
— Някакви лоши новини ли ти съобщиха?
— Не.
— Нещо свързано с… бизнеса ли? — настоявам аз. — Или… или може би е лично…
Джак ме поглежда и по лицето му неочаквано се изписва гняв.
— Вече ти казах, че няма проблем. Престани да питаш.
Страхотно. С това май великият Джак Харпър иска да ме постави на мястото ми, а?
— Ще желаете ли нещо за десерт?
Гласът на изневиделица появилия се келнер прекъсва мрачните ми размисли и аз му отправям скована усмивка.
— Не, благодаря.
Преситена съм от цялата тази скапана вечер. Мечтая да свьршва по-скоро и да си отида вкъщи.
— Може би кафе? — предлага ми с усмивка келнерът.
— Дамата иска десерт — изведнъж се обажда Джак.
Какво? Какво каза той току-що? Келнерът ме поглежда нерешително.
— Не, не искам — заявявам твърдо.
— Стига де, Ема! — подхвърля Джак и в гласа му отново се прокрадват предишните топли и закачливи нотки. — Не е нужно да се преструваш пред мен. В самолета ми каза, че винаги правиш така. Казваш, че не искаш десерт, но всъщност искаш.
— Е, този път наистина не искам.
— Десертът е предварително поръчан, специално за теб. Сладоледена торта с карамел…
Изведнъж възприемам поведението му като обидно снизходително. Откъде накъде пък ще знае какво искам?!? Може да искам някакъв плод, например. Или пък нищо. Та той въобще не ме познава. Ама изобщо!!!
— Не съм гладна — отсичам и отдръпвам стола си назад.
— Ема, много добре те познавам. Знам, че всъщност го искаш…
— Не ме познаваш! — извиквам гневно, преди да успея да се възпра. — Знаеш само някои отделни факти за мен. Но това изобщо не значи, че ме познаваш!
— Какво искаш да кажеш? — отправя ми озадачен поглед Джак.
— Ако ме познаваше — продължавам с разтреперан глас, — щеше да знаеш, че когато излизам на вечеря с някого, искам този човек да ме слуша, когато му говоря. И да се отнася с мен поне с мъничко уважение, а не да ми се сопва да престана да задавам въпроси, когато всъщност се опитвам единствено да завържа разговор с него…
Джак ме гледа изненадано.
— Ема, добре ли си?
— Не, не съм добре! Та ти ме пренебрегваше почти през цялата вечер.
— Не си справедлива.
— Пренебрегваше ме! Караше на автопилот. Откакто първия път звънна мобилният ти телефон…
— Виж, Ема — подхвана Джак, като разтърка лице с длани, — точно сега в живота ми стават някои неща, които са изключително важни за мен…
— Хубаво, нека си стават, само че без мен.
Очите ми са замъглени от сълзи, когато се изправям и посягам за чантата си. Толкова исках да прекараме една чудесна вечер! Толкова големи надежди имах. Направо не ми се вярва как се обърка всичко.
— Точно така! Дай му да се разбере! — провиква се одобрително от другия край на салона жената със златистия жакет, а после се обръща към Джак: — И да знаеш, че това момиче си има прекрасен съпруг. Изобщо не си й притрябвал!
— Благодаря ти за вечерята — казвам, забила поглед в покривката на масата, когато един от келнерите изниква до мен с палтото ми в ръце.
— Ема — гледа ме невярващо Джак и също става, — не мислиш сериозно да си тръгнеш, нали?
— Напротив, тръгвам си.
— Не го прави. Моля те. Седни и изпий поне едно кафе. Обещавам да разговарям…
— Не искам кафе — отсичам, докато келнерът ми държи да си облека палтото.
— Един ментов чай тогава. Или хапни няколко бонбона. Специално за теб съм поръчал една кутия „Годива“. (Прочута (и скъпа) марка шоколадови бонбони с различен пълнеж. - Бел. прев.)
Тонът на гласа му е умолителен и за секунда се поколебавам. Обожавам бонбоните „Годива“!
Но не! Решила съм и край! Тръгвам си!
— Не! — Преглъщам тежко. — Отивам си. Много ви благодаря — обръщам се към келнера. — Как разбрахте, че искам палтото си?
— Стараем се да забелязваме тези неща — отговаря ми той дискретно.
— Ето, виждаш ли?! — казвам на Джак. — Тези хора ме познават!
Един миг двамата се гледаме напрегнато.
— Добре — въздъхва най-сетне Джак и свива примирено рамене. — Чудесно. Даниел ще те откара до вас. Той чака вън в колата.
— Няма да използвам колата ти! — възкликвам ужасено. — Сама ще се прибера, благодаря.
— Ема, не прави глупости.
— Довиждане. И много благодаря — добавям към келнера. — Вие всички бяхте много внимателни и мили с мен.

Изхвърчавам от ресторанта. И откривам, че навън вали. А аз нямам чадър.
Много важно, не ми пука! Тръгвам си и това е! Поемам почти тичешком по улиците, като леко се подхлъзвам по влажния паваж, а по лицето ми се стичат дъждовни капки, примесени със сълзи. Нямам никаква представа къде се намирам. Нито къде е най-близката станция на метрото… нито пък къде…
О, ето някаква автобусна спирка. Сред номерата на табелата разпознавам един, който отива до Айлингтън.
Прекрасно. Ще се прибера с автобуса. А вкъщи ще си сваря голяма чаша горещ шоколад. Може да хапна и малко сладолед пред телевизора.
Под навеса на спирката има пейка, на която се отпускам унило, благодарейки на Бога, че косата ми няма да се намокри още повече. Гледам тъпо в някаква реклама за коли, като се чудя каква ли щеше да е сладоледената торта, която Джак е поръчал да направят специално за мен в ресторанта, и дали в пълнежа щеше да има ядки или захаросани плодове… И точно тогава на паважа пред спирката спира плавно голяма сребриста лимузина.
Не, не мога да повярвам на очите си!
— Моля те — казва Джак, излизайки от колата, — нека те откарам до вас.
— Не — отговарям, без дори да извръщам глава към него.
— Не можеш да седиш и да чакаш тук под дъжда.
— Мога. Някои от нас живеят в реалния свят, а не се возят с лимузини.
Обръщам глава на другата страна и се втренчвам невиждащо в информационен плакат за предпазване от СПИН. В следващия миг Джак е вече под навеса и сяда до мен на пейката. Известно време мълчим.
— Знам, че тази вечер се държах ужасно — казва най-сетне той. — Моля те да ме извиниш. И наистина съжалявам, че в момента не мога да ти обясня защо стана така… Но напоследък животът ми е… доста усложнен. И някои неща в него са твърде деликатни. Разбираш ме, нали?
Ще ми се да му кажа, че изобщо не го разбирам. Ами да, как да го разбера, след като аз самата съм му казала и най-малките подробности за моя живот!
— Предполагам — свивам леко рамене.
Дъждът се усилва още повече, барабани по покрива на навеса, просмуква се в моите — тоест на Джемима — сребристи сандали. Надявам се да не ги съсипе.
— Съжалявам, че вечерта беше такова разочарование за теб — повишава глас Джак, за да го чуя през шума на дъждовните капки.
— Не че е била разочарование, ама… — чувам се да казвам изведнъж — …просто очаквах много повече! Искаше ми се да те опозная поне малко… и да се забавляваме, да се смеем… и исках един от онези розови коктейли, а не шампанско…
По дяволите. Мамка му! Изплъзна ми се, преди да успея да се възпра.
— Но… ти обичаш шампанско! — възкликва Джак явно озадачен. — Сама ми каза! В самолета ми каза, че за теб идеалната среща с мъж започва с шампанско.
Не, просто не мога да го погледна в очите.
— Да де, ама… тогава не знаех за розовите коктейли, нали?
Джак отмята глава назад и избухва в смях.
— Точно така. Абсолютно си права. И аз те лиших от правото ти на избор, нали? — Той тръсва силно глава. — Представям си как си си мислила: „Да го вземат мътните този надут глупак! Не можа ли да каже, че искам розов коктейл?“
— Не е вярно! — възкликвам на секундата, но усещам, че се изчервявам, а Джак ме гледа с толкова комичен израз на лицето, че ми се приисква да го прегърна.
— О, Ема! Извинявай! — Той поклаща глава със съжаление. — Аз също исках да те опозная по-отблизо. И също исках да се забавляваме и да се смеем. Изглежда и двамата сме искали едни и същи неща. Аз съм виновен, че нищо не се получи.
— Не, не си — измънквам унило.
— Съвсем по друг начин бях планирал всичко — казва Джак, поглежда ме сериозно и пита: — Ще ми дадеш ли втори шанс?
Червен двуетажен автобус приближава с рев към спирката и заковава пред нас. Двамата с Джак вдигаме стреснато глави и го поглеждаме.
— Трябва да тръгвам — казвам, ставайки. — Това е моят автобус.
— Стига де, Ема, ще те откарам с колата.
— Не, ще се прибера с автобуса!
Автоматичните врати се отварят и аз се качвам. Показвам на шофьора абонаментната си карта и той ми кимва.
— Наистина ли мислиш да пътуваш с това чудо? — пита Джак и се качва след мен, като оглежда с подозрение обичайната пъстра сбирщина от среднощни автобусни пътници. — Смяташ ли, че е безопасно!
— Говориш точно като дядо ми! Разбира се, че е безопасно. И автобусът спира почти пред дома ми.
— Побързай! — нетърпеливо поглежда към Джак шофьорът на автобуса. — Ако нямаш пари за билет, слизай!
— Имам „Американ Експрес“ — бръква в джоба си Джак.
— Не можеш да плащаш за градски транспорт с „Американ Експрес“, Джак! — врътвам очи към небето. — Ама ти нищо ли не знаеш за реалния живот?! Пък и… бих предпочела да пътувам сама, ако не възразяваш.
— Разбирам — кимва Джак с променен тон на гласа. — Май е по-добре да сляза — подхвърля на шофьора. После ме поглежда и добавя: — Не ми отговори. Може ли пак да излезем заедно? Утре вечерта, примерно. И този път ще правим каквото ти поискаш.
— Добре — опитвам се да прозвучи безразлично, но когато срещам погледа му, не издържам и се усмихвам.
— Пак в осем ли да те взема?
— В осем. И без колата — добавям твърдо. — Този път аз ще организирам нещата.
— Чудесно! Горя от нетърпение. Лека нощ, Ема.
— Лека нощ.
Джак слиза, а аз се качвам на втория етаж на автобуса. Настанявам се на предната седалка — любимото ми място, където винаги сядах като малка — и се вглеждам през прозореца в тъмната, дъждовна лондонска нощ. Ако се взираш достатъчно дълго, светлините на уличните лампи се сливат и заиграват като в калейдоскоп. Сякаш попадаш в приказна страна.
В ума ми се въртят различни картини от вечерта — жената в златистия жакет, розовия коктейл, лицето на Джак, когато казах, че си тръгвам, келнерът с палтото ми в ръце, приближаващата към автобусната спирка кола на Джак… Всъщност не съм наясно какво точно си мисля. Седя, загледана през прозореца, заобиколена от успокоително познатите шумове наоколо ми. Бученето и хъркането от двигателя на старомодния автобус. Свистенето при отварянето и затварянето на вратите. Трополенето на хората, които се качват и слизат.
Усещам лашкането на автобуса при завоите, но почти не си давам сметка накъде пътуваме. След известно време обаче до съзнанието ми започват да достигат познати гледки от външния свят и осъзнавам, че наближаваме моята улица. Тръсвам глава, вземам чантата си и тръгвам по пътеката към стълбите за долния етаж.
Изведнъж автобусът завива рязко наляво. Вкопчвам се в облегалката на близката седалка, за да не падна. Защо завиваме наляво, по дяволите? Поглеждам през прозореца, като си мисля, че ще е адски гадно, ако ми се наложи да вървя по-дълго пеша под дъжда заради някаква тъпа промяна на маршрута. И буквално зяпвам от изумление.
Не, не може да бъде!
Няма начин да сме…
Няма, няма, ама сме! Вглеждам се изумено през прозореца. Ами да! Автобусът е навлязъл в нашата тясна уличка.
И спира точно пред входната ми врата!
Толкова бързо се втурвам надолу по стълбите, че за малко да си счупя глезена. Втренчвам се изумено в шофьора.
— Елърууд Роуд, номер четиридесет и едно — оповестява той тържествено.
Не, невъзможно.
Сащисано се оглеждам из автобуса. Двама подпийнали тийнейджъри ме зяпат тъпо.
— Каква е тази работа? — поглеждам отново шофьора, — Да не би да ви е платил?
— Петстотин кинта — отговаря шофьорът, като ми намигва. — Който и да е този мъж, миличка, на твое място не бих го изпуснал.
Петстотин лири?! Господи!
— Благодаря — казвам замаяно. — Така де, благодаря, че ме докарахте.
Имам чувството, че сънувам. Слизам и пристъпвам към входната врата. Но Лиси вече я отваря със замах.
— Това автобус ли е? — извиква тя изумено. — Какво прави тук?
— Това е моят автобус — отговарям невъзмутимо. — Просто ме докара до вкъщи.
Махвам с ръка на шофьора, който отново ми намигва и потегля.
— Не, невъзможно! — отронва бавно Лиси, загледана след изчезващия зад ъгъла автобус. После се обръща и ме поглежда изпитателно. — Значи… в крайна сметка всичко е… наред, а?
— Да! — отговарям. — Да, всичко е… наред.

Да не казвам на никого. Да не казвам на абсолютно никого!
Да не казвам на абсолютно никого в службата, че снощи съм била на среща с Джак Харпър.
Така де, не че имам намерение да казвам на когото и да било, ама… почти съм убедена, че ще го изтърся по погрешка.
Или че някой ще се досети къде съм била снощи. Така де, положително ми личи… по израза на лицето, по дрехите, по походката… Имам чувството, че всичко в мен сякаш крещи: "Хей! Знаете ли къде бях снощи?!?"
— Здрасти — изненадва ме Каролин пред автомата за кафе. — Как си?
— Чудесно, благодаря — отговарям, като изтръпвам виновно. — Снощи си прекарах една спокойна вечер вкъщи. Беше… наистина спокойно! Бяхме само двете със съквартирантката ми. Изгледахме три филма на видеото. „Хубава жена“, „Нотинг Хил“ и „Четири сватби и едно погребение“. Само двете с нея. Нямаше никой друг.
— Ясно — отговаря Каролин с леко озадачен израз на лицето. — Прелест!
О, Господи! Изпускам си нервите. Сама се издавам! Всеки знае, че точно така се прецакват престъпниците. Започват да трупат прекалено много подробности в свое оправдание и сами се набутват.
Край! Никакво дърдорене! Само едносрични отговори!
— Здрасти — подхвърля Артемис, когато сядам на бюрото си.
— Здрасти — отговарям и здраво стисвам устни, за да не изтърся още нещо.
Въпреки че на езика ми е цяла една грижливо нагласена история за това как снощи двете с Лиси сме си останали вкъщи и сме си поръчали за вечеря пица със сладки зелени чушки, а са ни донесли пица със зелени люти чушлета, ха-ха, какво недоразумение.
Тази сутрин имам да вкарвам в компютъра разни рекламни материали, вместо това обаче измъквам лист хартия и започвам да нахвърлям идеи къде бих могла да заведа Джак Харпър тази вечер.
1. На кръчма. Не. Банално и досадно.
2. На кино. Не. Ще трябва да седим и да мълчим два часа, вместо да си говорим и да се опознаваме взаимно.
3. На пързалката за зимни кънки. Това пък откъде ми хрумна?!? Та аз изобщо не карам зимни кънки! А, да… преди време гледах един готин филм и там той и тя се свалиха на пързалката. Беше адски романтично. Както и да е.
4. …
Господи, нищо друго не ми хрумва. Ама че идиотска работа! Седя тъпо загледана в листа, заслушана с половин ухо в разговорите край мен.
— …наистина работи над някакъв таен проект или това са само слухове?
— …компанията в нова посока, но никой не е наясно какви са намеренията му.
— …този Свен? Каква всъщност е ролята му в компанията?
— Ами той и Джак са си близки, нали така? — отговаря Ейми, която работи във финансовия отдел, но си пада по Ник, така че непрекъснато си намира поводи да виси при нас. — Той е любовник на Джак.
— Какво?!? — възкликвам и рязко вдигам глава. За щастие всички са толкова заети с клюкарстване, че никой не ми обръща внимание.
Джак е хомо? Джак е хомо?!?
О, затова значи снощи не ме целуна на сбогуване! Явно го интересувам само като приятел. И сигурно в най-скоро време ще дойде на някоя от срещите ни със Свен и тогава ще трябва да се преструвам, че това си е в реда на нещата, сякаш от първия миг съм го знаела…
— Ама Джак Харпър хомосексуален ли е? — пита удивено Каролин.
— Предполагам — свива рамене Ейми. — Поне на такъв прилича, не мислиш ли?
— Нямам такова впечатление — замислено сбръчква нос Каролин. — Не е достатъчно изтупан и поддържан.
— Изобщо не прилича на хомо! — подхвърлям възможно най-нехайно и безразлично.
— Не е хомо! — авторитетно заявява Артемис. — В „Нюзуийк“ открих публикуван преди време материал за него и там се казваше, че излизал с президентката на „Ориджин Софтуер“. И че преди нея ходел с една от най-известните манекенки.
Залива ме вълна на облекчение.
Знаех си аз, че не е хомо. Ами да, знаех си. И през ум не ми е минавало, че може да е хомо.
Пълна дивотия! Тези хора нямат ли си друга работа, ами са седнали да клюкарстват тъпо и безсмислено за някого, когото изобщо не познават?!?
— Добре де, ами в момента има ли си гадже? — най-неочаквано се чувам да питам.
— Кой го знае — подхвърля някой.
— Ама е адски секси, не мислите ли? — ухилва се многозначително Каролин. — Аз лично не бих имала нищо против.
— Сигурно — намесва се Ник. — Не би имала нищо против и частния му самолет, нали?
— Изглежда, не е имал интимна връзка от смъртта на Пийт Лейдлър — свива устни Артемис. — Съмнявам се, че ще ти се отвори парашутът.
— Кофти късмет, Каролин — разсмива се Ник.
Става ми адски неудобно да ги слушам да говорят така. Може би е добре да изляза и да не се връщам, докато не приключат темата. Но пък, от друга страна, това може да привлече вниманието им към мен и да…
За секунда си представям какво би станало, ако стана и заявя: „Всъщност Джак Харпър ми определи среща и снощи ме заведе на вечеря.“ Всички ще ме зяпнат сащисано, някой сигурно ще възкликне от удивление и…
О, ама че съм глупачка! Та те сигурно изобщо няма да ми повярват. Ще кажат, че се правя на интересна или че съм откачила.
— Здрасти, Конър — прекъсва размислите ми гласът на Каролин.
Конър? Рязко вдигам глава и го виждам да приближава бюрото ми с многострадален израз на лицето.
Какво търси Конър тук?
Дали не е разбрал за Джак и мен?
Сърцето ми се разбива ужасено, приглаждам нервно косата си. Откакто скъсахме, на два-три пъти съм го мярвала отдалеч по коридорите на сградата, но сега за първи път се срещаме очи в очи.
— Здрасти — казва Конър.
— Здрасти — измънквам в отговор. Настава тягостно мълчание.
Изведнъж забелязвам листа с идеите къде да заведа Джак да лежи открито на бюрото ми. С възможно най-нехаен жест го вземам, смачквам го на топка и го пускам в кошчето за боклук.
Вече никой не клюкари за евентуалните хомосексуални взаимоотношения на Джак и Свен. Всички са наострили уши към нас, макар да се преструват, че вършат нещо друго. Все едно, че двамата с Конър сме герои от някакъв сапунен сериал или нещо подобно.
И аз много добре знам чия роля ми е отредена. Тази на безсърдечната кучка, абсолютно безпричинно зарязала своя безкрайно мил и почтен приятел.
О, Господи! Истината е, че действително се чувствам виновна. Честно. Всеки път, когато видя Конър или дори само като се сетя за него, усещам сърцето ми да се свива от мъчителни угризения. Добре де, ама все пак… трябва ли непременно да се мотае наоколо с подобно изражение на засегнато благородство? Сякаш казва: „Ти ме нарани смъртоносно, ама аз съм толкова свестен човек, че ти прощавам.“
Усещам чувството ми за вина да се изпарява и да ме обзема безкрайна досада и яд на Конър.
— Дойдох само за да… — заговорва най-сетне той — …Бяхме се записали да поемем заедно една от смените на щанда за напитки по време на Корпоративния ден на семейството. Но тъй като нещата при нас се промениха, си помислих, че… — Млъква, а по лицето му се изписва още по-дълбоко наранен и оскърбен израз. — Както и да е. Дойдох само за да ти кажа, че въпреки всичко нямам нищо против да изпълним задължението си към компанията. Ако и ти си на това мнение, разбира се.
Добре де, няма начин да му кажа, че ми е нетърпима дори самата мисъл да стоя до него в продължение на половин час, нали така?
— Нищо против! — отговарям сухо.
— Ами, хубаво.
— Ами, хубаво.
Нова тягостна пауза.
— Между другото, намерих в прането синята ти риза — подхвърлям, свивайки рамене с пресилено нехайство. — Ще ти я донеса.
— Благодаря. И при мен също са останали някои твои неща…
— Ей! — подвиква Ник и приближава към нас, като ни наблюдава със сатанински блеснали очи. — Снощи те видях да вечеряш на ресторант в компанията на доста интересна личност.
Сърцето ми прескача и буквално спира от ужас. Мамка му! Мамка му! Добре… добре… всичко е наред. Ник изобщо не поглежда към мен. Забил е изпитателен поглед в Конър.
Конър?! По дяволите, с коя ли е бил?
— Просто излязох да хапна с една стара приятелка — отвръща той сковано.
— О, така ли? — продължава Ник. — Изобщо не ми се видя стара, пък и двамата се държахте твърде… хм… приятелски.
— Млъквай, Ник — срязва го Конър с още по-наскърбен израз на лицето. — Прекалено рано е още, за да си мислим за… нови връзки. Нали, Ема?
— Ъъъ… да. — Преглъщам няколко пъти и добавям: — Определено. Абсолютно. О, Господи!

Както и да е. Няма значение. Няма да се тревожа заради Конър. Довечера имам решаваща среща, за която още нищо не сьм измислила. Слава Богу, към края на работното време изведнъж ми хрумва великолепно място, където да заведа Джак. Как не се сетих по-рано! Има само една мъничка спънка, но съм сигурна, че ще я преодолея с лекота.
Така и става. Отнема ми не повече от половин час, за да убедя Лиси, че правилото за членуване в клуба, което гласи „При никакви обстоятелства този ключ не бива да бъде преотстъпван на човек, който не е член на клуба“, всъщност е записан в устава му само про форма. Най-сетне Лиси бръква в чантата си, изважда заветния ключ и ми го подава, макар и с тревожен израз на лицето.
— И да не го загубиш!
— Няма. Благодаря, Лиси. — Прегръщам я силно. — Обещавам да ти върна жеста, когато стана член на някой ексклузивен клуб.
— Помниш паролата, нали?
— Да. „Александър“.
— Къде отиваш? — пита Джемима, влизайки в стаята ми, изтупана за поредната си среща. Оглежда ме критично и подхвърля: — Хубава блузка. Откъде е?
— От „Оксфам“. Имам предвид „Уистлис“. („Оксфам“ — голяма верига от магазини за евтини дрехи втора употреба; „Уистлис“ — престижна верига от магазини за луксозно облекло. — Бел. прев.)
Реших за тази вечер дори да не се и опитвам да взема назаем нещо от гардероба на Джемима. От горе до долу съм облечена само в мои си дрехи, а пък ако те не се харесат на Джак, да си гледа работата.
— Исках да ви питам — присвива насреща ни очи Джемима, — случайно двете да сте влизали снощи в стаята ми, а?
— Не, не сме — отговаря най-невинно Лиси. — Защо питаш? Да не би да има нещо, което да те кара да ни подозираш?
— Не, няма — признава Джемима е половин уста. — Всичко си беше на мястото. Но имам едно такова…усещане. Като че някой е влизал в стаята ми.
— Да не си оставила прозореца си отворен? — пита Лиси. — Защото наскоро четох в един вестник, че крадците дебнели къде има отворен прозорец и пращали в дома маймуни, за да крадат разни неща.
— Маймуни ли? — зяпва я изумено Джемима.
— Ами да. Дресирани от крадците маймуни — отговаря Лиси адски убедително.
Джемима ни изглежда сащисано една след друга. Едва се сдържам да не се разсмея.

— Както и да е — подемам бързо, за да сменя опасната тема. — Сигурно ще ти е любопитно да чуеш, че не си права по отношение на Джак. Тази вечер пак излизаме заедно. Срещата ни снощи изобщо не беше провал!
Съвършено излишно е да й казвам, че сме се скарали насред ресторанта, при което съм си тръгнала ядосана и разплакана, а после той ме е последвал до автобусната спирка. Не й трябва да ги знае тези подробности, нали така? Важното е, че тази вечер имаме втора среща!
— Права съм — натъртва Джемима. — Почакай и ще видиш. Убедена съм, че всичко ще завърши катастрофално.
Джемима тръгва да излиза, а аз правя маймунска физиономия зад гърба й и после се заемам да си слагам спирала на миглите.
— Колко е часът? — питам и смръщвам нос, защото неволно съм мацнала малко туш върху клепача си.
— Осем без десет — отговаря Лиси. — Как ще стигнете дотам?
— С такси.
Изведнъж се разнася пронизителният звън на входната врата и двете стреснато се споглеждаме.
— Подранил е — отбелязва Лиси. — Странно.
— Абсурд да е подранил!
Двете се втурваме към хола. Лиси първа стига до прозореца и надниква надолу към улицата.
— О, Боже! — изписква тя. — Конър е!
— Конър ли? — зяпвам я ужасено. — Конър е долу?
— Носи някаква кутия, явно с твои неща. Да му отваря ли да се качва?
— Не! Няма ни!
— Късно е — прави физиономия Лиси. — Съжалявам. Видя ме.
Звънецът отново проехтява и двете се споглеждаме безпомощно.
— Добре де — казвам най-сетне, — ще сляза до долу.
Мамка му! Мамка му!
Втурвам се надолу по стълбите и останала без дъх, отварям сьс замах входната врата. И се озовавам точно пред Конър, който виси на прага със същото многострадално изражение, каквото демонстрираше и в офиса.
— Здрасти — казва той. — Нося ти нещата, които си беше забравила при мен. Помислих си, че може да ти трябват.
— Ъъъ… благодаря — измънквам и припряно грабвам от ръцете му кутията, в която мярвам единствено полупразно шише шампоан за коса на "Л’Ореал" и някаква жидетчица, която никога през живота си не съм виждала. — Още не съм успяла да отделя твоите неща, така че ще ти ги донеса в службата, става ли?
Отстъпвам крачка назад, но препречвам с кутията в ръце вратата, така че Конър да не реши, че го каня да влезе.
— Ами… хм… благодаря — измънквам. — Много мило, че мина да ми ги оставиш.
— Няма проблем — отговаря Конър, после въздъхва тежко и добавя: — Ема… мислех си, че бихме могли да използваме тази среща, за да поговорим. Можем да пийнем по чашка. Или дори да вечеряме заедно.
— О, чудесно — възкликвам ведро. — Да, бихме могли. Но да ти призная, сега не е най-удобният момент.
— Да не би да излизаш? — пита Конър, а лицето му се смъква още повече.
— Ъъъ… да. С Лиси. — Хвърлям бегъл поглед към часовника си. Осем без шест минути. — Както и да е, скоро ще се видим. Така де… в офиса…
— Защо си толкова притеснена и изчервена? — изпитателно се вглежда в мен Конър.
— Не съм притеснена! — отговарям и уж нехайно се облягам на рамката на вратата.
— Какво има? — Конър присвива подозрително очи и се опитва да надникне иззад рамото ми навътре във фоайето на сградата. — Какво става?
— Нищо не става, Конър — успокоително го докосвам по ръката аз. — Въобразяваш си разни работи.
Точно в този момент обаче Лиси изтупурква надолу по стълбите и се появява зад мен на вратата.
— Ъъъ… Ема, търсят те много спешно по телефона — припряно избъбря Лиси с неестествено писклив глас. — По-добре веднага… О, здрасти, Конър!
За жалост Лиси е възможно най-нескопосаният лъжец на света.
— Опитвате се да се отървете от мен! — казва Конър удивено, като мести невярващ поглед ту към мен, ту към Лиси.
— Нищо подобно! — отговаря Лиси, но се изчервява като домат.
— Я чакай малко! — възкликва изведнъж Конър, втренчил поглед в дрехите ми. — Чакай, чакай малко. Ти да не би… не, не мога да повяр… да не би да отиваш на… среща?
Умът ми заработва трескаво. Ако отрека, това вероятно ще доведе до продължителен спор. Докато ако си призная, той може би ще се нацупи и ще си тръгне сърдит.
— Прав си — казвам най-сетне. — Имам среща.
Настъпва шокирано мълчание.
— Не, не мога да повярвам — отронва Конър и за мое безкрайно удивление се отпуска тежко на стъпалата пред входа.
Поглеждам часовника си. Осем без три минути. По дяволите!
— Конър…
— Каза ми, че нямало никой друг! Закле ми се, че няма! О, Ема!
— Нямаше. Но… сега има. И той всеки миг ще дойде да ме вземе… Конър, сигурно няма да ти е приятно да… — Сграбчвам го за ръката и се опитвам да го издърпам да стане, но той се е отпуснал и тежи най-малкото сто килограма. — Конър, моля те! Не прави нещата още по-тежки за всички ни.
— Предполагам, че си права — въздъхва Конър и най-сетне се изправя. — Отивам си.
И той се повлича към малката порта към улицата, унило превил гръб. Усещам пристъп на остро чувство за вина, примесено обаче с не по-малко остро желание той да изчезне по-бързо. За мой ужас обаче в същия момент Конър спира и се обръща.
— И… кой е той?
— Ами… не го познаваш — отговарям, като заключвам пръсти зад гърба си. — Виж, обещавам ти в най-скоро време да излезем да обядваме заедно и да поговорим за всичко.
— О, добре — навежда глава Конър, а по лицето му се изписва дори още по-обиден и наранен израз. — Ясно. Схванах намека ти.
Със затаен дъх го гледам как затваря портичката зад гърба си и бавно поема надолу по улицата. Продължавай да вървиш!… Не спирай!…
В мига, в който Конър свива зад ъгъла, в другия край на улицата се появява колата на Джак.
— Боже мили? — възкликва Лиси, като я вижда. — За малко да…
— Млъквай! — прекъсвам я и се отпускам тежко на стъпалата пред входа. — О, Лиси, не мога да се справям с цялата тази история.
Цялата треперя от нервно напрежение. Имам нужда да пийна нещо. А на всичкото отгоре изведнъж си давам сметка, че сьм гримирала само едното си око.
Сребристата лимузина спира пред къщата, униформеният шофьор излиза, отваря задната врата и отвътре се появява Джак.
— Здрасти! — поздравява ме той леко стреснато, като ме вижда. — Да не съм закъснял?
— Не! Аз само… хм… си седя тук. Нали разбираш, любувам се на… гледката. — Махвам с ръка към улицата и едва сега забелязвам, че точно пред къщата отсреща някакъв мъж с огромно шкембе сменя колелото на караваната си. Прелестна гледка, няма що. — Както и да е. Аз всъщност още не съм готова. Ще влезеш ли за минутка?
— Ами добре — приема Джак с усмивка. — Много мило, че ме каниш.
— И отпрати колата си! — добавям припряно. — Нали щеше да бъдеш без нея!
— Е, не предполагах, че ще седиш на улицата и че ще ме видиш — усмихва ми се Джак. — Както и да е. Даниел, това е всичко за тази вечер — кимва той на шофьора си. — От този момент съм изцяло в ръцете на дамата.
— Това е Лиси, съквартирантката ми — запознавам ги аз, докато шофьорът сяда зад волана и потегля. — А това е Джак.
— Здрасти — усмихва се Лиси смутено и двамата се ръкуват.
Тръгваме нагоре по стълбите към апартамента. Изведнъж си давам сметка колко са тесни. И забелязвам, че боята по стените се лющи, а от мокета, с който са застлани, лъха на зеле. Джак сигурно живее в някое огромно и добре поддържано имение. И там стълбите вероятно са мраморни или нещо подобно.
Добре де, какво от това? Не може всички да имаме мраморни стълби, нали така?
Както и да е. Пък и сигурно е отвратително да имаш такива стълби в дома си. Мраморът излъчва студенина. И се вдига шум, като се ходи по него. И навярно човек непрекъснато се подхлъзва по стъпалата и може да се потроши. И… и… А, да! И сигурно лесно се напуква и троши. И…
— Ема, ще предложа на Джак нещо за пиене, докато се приготвиш — подхвърля Лиси с усмивка, чието значение разтълкувам като „Готин е!“.
— Благодаря — отговарям и й хвърлям поглед в смисъл „Да, нали?“.
Втурвам се в стаята си и припряно се заемам да довърша грима си.
След няколко секунди чувам деликатно почукване на вратата.
— Влизай! — извиквам, като очаквам да е Лиси.
Но на прага се появява Джак, носейки две чаши. По цвета познавам, че в едната има сладко шери, а в другата — уиски.
— О, благодаря! — поглеждам го мило. — Добре ще ми дойде.
— Няма да влизам — подхвърля той тактично.
— Не, не, няма проблем. Влизай и сядай.
Махвам с ръка към леглото, но в същата секунда виждам, че то е затрупано с дрехи. А върху столчето пред тоалетката ми има голяма и раздърпана купчина модни списания. По дяволите, трябваше да се сетя да пооправя малко стаята си.
— Предпочитам да постоя — отговаря Джак с лека усмивка. Отпива от уискито си и оглежда любопитно наоколо. — Значи това е твоята стая. Твоят интимен свят.
— Аха — изчервявам се леко, като свалям капачката на червилото си. — Малко е поразхвърляно…
— Много е приятна. Излъчва… домашен уют.
Забелязвам, че хвърля поглед към купчината обувки в ъгъла, към висящата от полилея пъстра пластмасова рибка, към огледалото, в чиито ъгли са преметнати няколко шалчета и коланчета, към новата ми пола, която виси на закачалка върху открехнатата вратичка на гардероба.
— „Онкологични изследвания“? — пита той озадачено, прочитайки етикета на полата ми. — Какво…
— Това е магазин — прекъсвам го аз донякъде предизвикателно. — За дрехи втора употреба.
— Аха — кимва той с тактично разбиране. — Красива кувертюра — добавя Джак с лека усмивка, като кимва към леглото ми, където между струпаните дрехи надничат щамповани шарени зайчета, мечета, котета и други животинки.
— Това е иронично — подхвърлям припряно. — Ъъъ… иронично послание, искам да кажа.
Адски неудобно! Трябваше да се сетя да покрия леглото си с нещо друго. Така де, с някоя по-изтънчена кувертюра.
Забелязвам, че Джак е втренчил невярващ поглед в отвореното чекмедже на тоалетката ми, претъпкано с гримове.
— Ама ти колко червила имаш? — пита той сащисано.
— Ъъъ… те са ми за всеки случай — измънквам и бързо затварям чекмеджето.
Май не беше добра идея да го каня да влезе в стаята ми. Джак взема от тоалетката ми шишенцето с поливитамини и съсредоточено започва да го разглежда. Хубаво де, какво толкова интересно има в едни витамини, по дяволите?!? Сега пък се вторачва в плетеното на една кука коланче от Кейти, което виси, преметнато върху огледалото.
— Какво е това? Змия ли?
— Коланче — отговарям, като смръщвам лице, докато си слагам едната обеца. — Ужасно е, знам. Не мога да понасям плетива на една кука.
Къде ми е другата обеца? Къде се е затрила, по дяволите?!
О, ето я. Слава Богу! Какво прави Джак сега?
Обръщам се и го виждам да чете с интерес графика ми за физически упражнения, който си направих в началото на януари, след като през целите коледни празници се бях тъпкала със сладкиши и какво ли не още.
— „Понеделник, седем сутринта… — започва да чете Джак на глас — …три обиколки тичешком на квартала; четиридесет коремни преси. В обедната почивка: курс по йога. Вечерта: петдесет лицеви опори; шестдесет коремни преси.“ — Отпива от уискито си, поглежда ме с уважение и кимва: — Много внушителна програма. И ти го правиш всичко това, така ли?
— Ами… — казвам след кратка пауза, — не винаги успявам да… абсолютно всеки… Така де, беше твърде амбициозно… нали разбираш… ъъъ… Както и да е! — прекъсвам рязко, пръсвам си щедро парфюм и добавям: — Да вървим!
О, Господи, трябва по-бързо да го измъкна от стаята ми, преди да е забелязал някой захвърлен санитарен тампон и да ме е попитал какво е това! Ама не, честно, това на нищо не прилича! Какво толкова се интересува от всичко?!?

Най-сетне излизаме. Когато вдъхвам прохладния вечерен въздух, усещам да ми олеква и да ме обзема щастливо нетърпение. Настроението ми е съвсем различно от снощи. Няма стряскащи с лукса си лимузини, нито баровски ресторанти. Всичко е много по-непосредствено и забавно.
— И така — подхвърля Джак, докато вървим към булеварда, — срещата ни ще бъде в стил „Ема“, а?
— Абсолютно!
Вдигам ръка, за да спра минаващото свободно такси и казвам на шофьора името на булеварда в Клеркънуел, където е пресечката с частния клуб.
— Значи ни е позволено да ползваме такси, така ли? — подхвърля Джак невинно, докато се качваме в колата. — Не е нужно да висим да чакаме автобус…
— По изключение, като много, много специална глезотия — отговарям престорено сериозно и назидателно.
— Добре де, и къде отиваме? На ресторант ли? Или на бар? Или на дискотека?
— Почакай и ще видиш! — усмихвам му се широко. — Помислих си, че е добре да прекараме една необременителна и спонтанно забавна вечер.
— Снощи май се изхвърлих, нали? — пита Джак след кратка пауза.
— Не, беше много мило! — отговарям любезно. — Но понякога човек прекалено много обмисля нещата. Нали разбираш… понякога е по-добре да се оставиш на течението, пък каквото ще да става.
— Права си — усмихва ми се Джак. — Е, с нетърпение се оставям на течението.
Докато таксито се носи по широките булеварди, аз се чувствам наистина горда от себе си. Ами да, тази вечер е доказателство, че съм истинска лондончанка! В състояние съм да заведа гостите си на места, които са извън отъпкания коловоз. Познавам заведения, които са далеч по-екзотични от обичайните. Не че ресторантът, в който ме заведе Джак снощи, не беше страхотен. Но пък мястото, където го водя аз, е направо върхът. Частен клуб! Така де, кой знае, може би Мадона ще бъде там тази вечер!
След двадесетина минути стигаме в Клеркънуел. Макар и неохотно, Джак се съгласява аз да платя таксито, след което го повеждам по тясната пресечка към сградата на клуба.
— Много интересно — подхвърля той, като се оглежда. — Ще ми кажеш ли най-после къде отиваме?
— Почакай и ще видиш — отговарям загадъчно.
Отправям се към вратата, натискам звънеца и изваждайки ключа на Лиси от джоба си, усещам тръпка на сладостно вълнение.
Джак ще бъде силно впечатлен. Джак ще бъде адски силно впечатлен!
— Да? — разнася се глас от домофона.
— Търся Александър, моля — отговарям колкото се може по-небрежно.
— Кого? — пита гласът.
— Александър — повтарям, като се подсмихвам с разбиране. Така де, естествено е да проявяват бдителност, като се има предвид какви знаменитости членуват в клуба.
— Нямаме Александър.
— Сигурно не сте ме разбрали. А-лек-сан-дър! — натъртвам отчетливо.
— Няма никакъв Александър тук.
Изведнъж ми хрумва, че може би съм сбъркала вратата. Помня, че беше тази, ама… дали пък не беше съседната, с опушеното стъкло. Ами да. Тя ми изглежда страшно позната всъщност.
— Малко недоразумение — усмихвам се пътьом на Джак и натискам звънеца на съседната врата.
Тишина. Изчаквам около минута, после позвънявам отново… и пак… и пак. Никой не отваря. Добре де… явно не е и тази врата.
Мамка му!
Ама че съм глупава! Защо не си записах адреса?! Ама бях толкова сигурна, че помня къде е, че…
— Някакъв проблем ли има? — пита Джак.
— Не! — отговарям с ведра усмивка. — Просто се опитвам да си спомня къде точно…
Оглеждам къщите от двете страни на улицата, като се старая да не изпадам в паника. Всички къщи изглеждат абсолютно еднакво. И всички прозорци са тъмни. О, Господи! Ами ако проклетият клуб е не тук, ами на съседната пресечка? Или дори на някоя друга от десетките закътани улички в този баровски квартал? И през ум не ми е минавало, че…
Каква съм глупачка! Ами да! Ще звънна на Лиси и всичко ще е наред. Набирам трескаво номера на домашния ни телефон, но той дава непрекъснато заето. Звъня й на мобилния, но той пък се оказва изключен.
Мамка му! Господи, какво да правя? Не можем да висим тук цяла нощ, нали така?
— Ема — обажда се Джак предпазливо, — искаш ли да извикам колата и да…
— Не! — заявявам категорично и решително поемам към централния булевард.
За щастие, точно когато излизаме на него, виждам да идва свободно такси и му махвам. Двамата се качваме и аз уверено казвам на шофьора адреса на един бар в Клапъм.
Ура! Успях да запазя самообладание и да се държа съвсем като възрастен и решителен човек. Спасих положението!
— Къде отиваме този път? — пита мило Джак.
— В един бар в квартала, където навремето живеехме двете с Лиси. Вярно, че е чак в другия край на града, но пък е много симпатично. Ще видиш. Храната е страхотна и никога не лъжат в сметките.
— Звучи страхотно — усмихва ми се Джак и аз също му се усмихвам, преизпълнена с гордост от себе си.
Добре де! Откъде да знам, че по това време на нощта движението в центъра на Лондон е толкова задръстено! Както и да е. Най-сетне прекосяваме града и стигаме в Клапъм. Освобождавам таксито и уверено повеждам Джак в уличката. Само след няколко крачки обаче спирам като закована — на мястото на бара виждам да се издига някакъв недовършен строеж!
Ами сега?!? Изведнъж ми се приисква да избухна в сълзи. Да се свлека на паважа, да заровя глава в ръце и да плача, да плача…
— Какво ще кажеш за една пица?
— Не знам наоколо да има пицария…
— Ей там продават пици за вкъщи — кимва Джак към някакво неугледно магазинче в единия край на улицата. — А там пък виждам пейка — махва той с ръка към противоположната посока, където има малка градинка с павирани алеи, няколко дървета и една дървена пейка. — Ти вземи пиците, а аз ще запазя пейката — усмихва ми се той.

Никога през целия си живот не съм се чувствала толкова унизително. Никога.
Джак Харпър ме води на вечеря в най-луксозния, най-модния ресторант на света. А аз го гощавам с пица на градинска пейка насред един от най-бедняшките квартали на Лондон.
— Ето пиците — казвам, когато донасям двете горещи кутии на пейката. — Взех маргарити, с шунка, гъби и зелени чушки.
Направо не ми се вярва, че това ще е вечерята ни. Поне да беше някоя наистина хубава пица, нещо по-специално, с броколи и морски дарове например, а то…
— Върхът! — възкликва Джак с усмивка, отхапва с апетит, дъвче и преглъща с наслада, като същевременно бръква във вътрешния джоб на сакото си. — Смятах да ти го подаря в края на вечерта, на сбогуване, но сега май е по-добре…
Зяпвам от изненада, когато той изважда малък сребрист шейкър за коктейли с две чаши към него. Развинтва капачката и щедро сипва в чашите някаква искряща розова течност.
Това ми прилича на…
— Не може да бъде! — ококорвам очи насреща му.
— Е, не бих могъл да те оставя цял живот да се чудиш какъв е бил вкусът му, нали? — Подава ми едната чаша и вдига другата за наздравица. — Наздраве.
— Наздраве — отвръщам и нетърпеливо отпивам от коктейла.
Боже мили… фантастичен е! Остър и сладък, с лек вкус на водка.
— Харесва ли ти?
— Вълшебен е! — възкликвам и отпивам повторно.
Толкова е мил с мен. Преструва се, че му е забавно, но какво ли си мисли всъщност? Навярно ме презира. Сигурно ме мисли за пълна глупачка.
— Ема, добре ли си?
— Не, не съм — отговарям с пресипнал от вълнение глас. — Джак, съжалявам. Наистина съжалявам. Честно, всичко бях планирала. Смятах да отидем в онзи адски шик частен клуб, където ходят куп знаменитости, щеше да е много забавно и…
— Ема… — Джак оставя чашата си на пейката и ме поглежда сериозно, — исках да прекараме тази вечер заедно. Точно това правим.
— Да, но…
— Точно това правим — повтаря той настойчиво.
Загледан в очите ми, той се навежда бавно към мен. Сърцето ми забива учестено. О, Господи! О, Господи! Ще ме целуне. Ей сега ще ме…
— Ау! Ауу!! Аууу!!!
Панически скачам от пейката. По крака ми се катери паяк. Голям черен паяк!
— Махни го! — разкрещявам се неистово. — Махни го!
С рязко движение Джак отхвърля паяка в тревата. Отпускам се отново на пейката. Имам чувството, че сърцето ми ще изхвръкне от преживения ужас.
И, разбира се, романтичният момент е безвъзвратно пропилен. Страхотно. Направо чудничко. Джак понечва да ме целуне, аз се разпищявам. Добре се представям тази вечер, няма що!
— Теб явно не те е страх от паяци — правя жалък опит да се разсмея. — Предполагам, че от нищо не те е страх.
Джак само свива рамене.
— Кажи де, страх ли те е от нещо? — настоявам аз.
— Истинските мъже не изпитват страх — отговаря той шеговито.
Неволно ме жегва леко раздразнение. Джак явно е от типа мъже, които не обичат да говорят за себе си.
— А от какво ти е този белег? — продължавам да питам, като посочвам китката на ръката му.
— О, това е дълга и скучна история — усмихва ми се той. — Сигурно не би искала да я чуеш.
Ще ми се да извикам: „Искам и още как!“ Но само му се усмихвам мълчаливо и отпивам от коктейла си.
Господи, сега Джак пак се е загледал в далечината, сякаш изобщо ме няма.
Ама той какво… забравил ли е, че иска да ме целуне?
Дали пък не трябва аз да го целуна? Не. Не.
— Пийт обичаше паяците — изведнъж казва Джак тихо. — Отглеждаше си няколко като домашни дюбимци. От онези огромните и космати. А също и змии.
— Наистина ли? — сбърчвам лице ужасено.
— Шантава работа. Той беше доста ексцентричен човек — въздъхва тежко Джак.
— Все още… ти липсва — отронвам колебливо.
— Да. Все още ми липсва.
Настава мълчание.
— Той имаше ли семейство? — питам предпазливо и в същия миг забелязвам, че лицето на Джак сякаш се затваря.
— Аха — изсумтява неопределено той.
— Виждаш ли се с близките му?
— От време на време — все така лаконично и безизразно отговаря Джак. После изведнъж се обръща към мен и ми се усмихва. — Имаш кетчуп на брадичката си.
Протяга ръка да ме избърше и очите му срещат моите. Бавно се навежда към мен. О, Господи! Ей сега ще… ей сега ще ме…
— Джак!
Двамата се отдръпваме стреснато един от друг. Изпускам чашата си на земята. Обръщам се по посока на гласа и зяпвам изумено. Свен стои край ниската ограда на градината.
По дяволите, какво прави Свен тук?
— Съжалявам — прошепва Джак. — Здрасти, Свен.
— Но… какво прави той тук? — поглеждам го аз удивено. — Как е разбрал къде сме?
— Обади ми се, докато ти беше за пицата — въздъхва Джак и разтрива лице с длан. — Не предполагах, че ще дойде толкова бързо. Ема… налага се да поговоря за нещо с него. Важно е. Обещавам, че бързо ще свършим. Нали не възразяваш?
— Не, разбира се — свивам рамене.
Какво друго бих могла да кажа? Но вътрешно кипя от разочарование, граничещо с яд. Опитвам се да запазя самообладание, вземам шейкъра, изсипвам остатъка от коктейла в чашата си и отпивам голяма глътка.
Джак и Свен стоят от двете страни на оградата и тихо разговарят оживено. Отново вдигам чашата към устните си и лекичко се извъртам на пейката, за да чувам по-ясно какво си говорят.
— …какво да правим оттук нататък…
— …план „Б“…обратно в Глазгоу…
— …спешно…
Поглеждам към тях и срещам погледа на Свен. Бързо свеждам очи и се преструвам, че разглеждам нещо на земята. Гласовете им притихват още повече и вече нищичко не чувам. После Джак се обръща и бързо приближава към мен.
— Ема… наистина съжалявам, но се налага да си тръгна.
— Да си тръгнеш ли? — впервам невярващ поглед в него. — Какво, веднага ли?
— Налага се да замина за няколко дни. Съжалявам — казва той и сяда до мен на пейката. — Но… много е важно.
— О! Разбирам.
— Свен е поръчал кола да те закара до вас.
Страхотно. Направо съм бясна. Много ти благодаря, Свен.
— Много… предвидливо от негова страна — измънквам, загледана във върха на обувката си, с който чертая някаква фигура в пръстта.
— Ема, действително се налага да замина — настойчиво повтаря Джак, забелязал израза на лицето ми. — Но ще се срещнем веднага, щом се върна. На Корпоративния ден на семейството. Пак ще се видим, Ема.
— Добре. — Опитвам се да се усмихна. — Чудесно.
— Много ми беше приятно тази вечер.
— И на мен също — отговарям, забила поглед в пейката. — Много.
— Ще имаме още много приятни вечери. — Джак повдига нежно брадичката ми, докато не го погледна право в очите. — Обещавам ти, Ема.
Навежда се към мен, този път без никакво колебание. Устните му покриват моите. Целува ме! Джак Харпър ме целува на пейка в квартална градинка!
Устните му разтварят моите. Наболата му брада драска лицето ми. Прегръща ме и ме притегля към себе си. Дъхът ми замира. Мушвам ръка под сакото му, усещам мускулите на гърдите му под ризата, иска ми се да я разкъсам. О, Господи, искам да не спира да ме целува. Искам… още.
Изведнъж Джак се отдръпва и това сякаш ме изтръгва от вълшебен сън.
— Ема, трябва да тръгвам.
Устните ми са влажни от целувката му. Продължавам да усещам допира на лицето му до моето. Цялото ми тяло тръпне от желание за близост. Не, не искам това да е краят. Не искам.
— Не си отивай! — прошепвам дрезгаво. — Само половин час.
Какво намеквам, за Бога? Да го направим в храстите ли?
Да си призная… да. Където и да е. Никога, през целия си живот, не съм желала толкова силно някой мъж.
— И аз не искам да си тръгвам. — Тъмните му очи не се откъсват от моите. — Но се налага.
Хваща ръката ми и аз се вкопчвам в неговата, за да удължа колкото се може повече момента на близост.
— Джак!
Обръщаме стреснато глави към Свен.
— Идвам — извиква му Джак и двамата неохотно ставаме от пейката.
Когато излизаме на кръстовището, виждам да ни чакат две сребристи лимузини. До едната стои Свен, а другата явно е за мен. Боже Господи! Имам чувството, че сякаш изведнъж съм станала член на кралското семейство или нещо подобно.
Докато шофьорът ми отваря вратата, Джак погалва леко ръката ми. Иска ми се да го прегърна и целуна за сбогом, но се овладявам.
— До скоро — прошепва той.
— До скоро — прошепвам и аз.
После сядам в колата, вратата се затваря и потегляме.

„Пак ще се видим.“
Това би могло да означава, че… Или пък, че…
О, Господи! Всеки път, когато се замисля за това, в стомаха ми запърхват пеперудки от вълнение. Не мога да ее съсредоточа в работата си. За нищо друго не мога да мисля.
И непрекъснато ми се налага да си напомням, че Корпоративният ден на семейството е фирмено мероприятие, а не интимна среща. И че сигурно двамата с Джак едва ли ще можем да си кажем нещо повече, освен да разменим формален поздрав, като шеф и служителка. Най-многото да си стиснем ръцете. Нищо повече.
Да де, ама… човек никога не знае какво може да се случи, нали така?
„Пак ще се видим.“
О, Господи! О, Боже!
В събота сутринта ставам още по тъмно, щателно се обезкосмявам, изкъпвам и втривам в кожата си от най-скъпия ароматизиран крем, който имам, а после грижливо лакирам ноктите на краката си.
Така де, човек винаги трябва да е добре поддържан. Не за друго.
Обличам си луксозните сутиен и бикини от фина дантела, а върху тях — любимата си лятна рокля с дълбоко деколте.
С леко изчервяване мушвам в чантата си няколко презерватива. Не за друго, ами защото човек трябва да е винаги подготвен за всякакви евентуалности, нали така? Това е урок, който научих още в първи клас. Е, вярно, че учителката говореше за носни кърпички и за несесерче с игла и конец, а не за презервативи, ама принципът е един и същ, нали така?
Поглеждам се за последно в огледалото, начервявам си втори път устните и се напръсквам щедро с „Алюр“. Готово! Готова съм за секс.
Грешка на езика. Искам да кажа… за Джак.
Имам предвид… О, Господи. Както и да е.
Корпоративното парти се провежда в огромното извънградско имение, собственост на „Пантера Корпорейшън“ — внушителна и луксозно обзаведена стара сграда, истинско архитектурно бижу, разположена насред приказно красив парк.
Когато пристигам, купонът вече се вихри с пълна сила из цялата къща, но най-вече вън на моравата, където са опънати големи шатри. На специално издигнат подиум малък оркестър свири танцова музика. Въздухът се цепи от крясъците на гонещите се деца.
— Ема!
Оглеждам се и виждам към мен да приближава Сирил, облечен като шут, с островърха шапка на червени и жълти ивици.
— Къде ти е костюмът? — пита той строго.
— Костюм ли? Какъв костюм? — правя се на изненадана аз. — О… хм… не знаех, че трябва да сме костюмирани.
Добре де, знаех. Вчера, малко преди края на работното време, Сирил разпрати до абсолютно всички в сградата спешен имейл със следното съдържание: „Напомняне: всички служители са длъжни да се явят с карнавални костюми на КДС!“
Абсурд! Точно пък днес няма сила на света, която да ме накара да облека някакъв грозен найлонов карнавален костюм!
Пък и нищо не могат да ми направят, нали така?
— Съжалявам — подхвърлям неопределено към Сирил, като се оглеждам за Джак. — Както и да е.
— Ех, че сте разсеяни всичките. Сто пъти ви напомнях и пак… — Сирил ме сграбчва здраво за рамото и добавя: — В такъв случай ще трябва да си избереш някой от резервните.
— Какво? — поглеждам го тъпо. — Какви резервни?
— Предчувствах, че така ще стане — обяснява Сирил триумфално, — така че взех мерки.
Усещам да ме облива студена пот. Не, невъзможно е да иска да каже, че…
Абсурд е да иска аз да…
— Имаш доста голям избор — отбелязва самодоволно Сирил.
Не! Няма начин! Трябва да избягам! Веднага!
Отчаяно се опитвам да се измъкна, но Сирил ме държи здраво и безапелационно ме помъква към една от шатрите. Вътре виждам две гардеробиерки пред купчина отвратителни, абсурдно грозни карнавални костюми, нескопосано шити на ръка. От къде ли ги е изкопал, за бога?
Правя още по-отчаяни усилия да се измъкна, но безуспешно.
— Ема, събрали сме се тук да се забавляваме — изсъсква Сирил. — И част от забавлението е да видим колегите и близките си, облечени в смешни костюми. Което ми напомня да те питам… къде е семейството ти?
— О! — на секундата опъвам лице в унилата физиономия, която съм упражнявала цяла седмица. — Ами те… възпрепятствани са и… няма да могат да дойдат.
Така де, защото изобщо не съм им казала.
— Нали си им казала? — подозрително присвива очи Сирил. — И си им пратила брошурата ни, надявам се?
— Да! — отговарям светкавично, като заключвам пръсти зад гърба си. — Разбира се! И те много съжаляват, че няма да могат да дойдат!
— Е, в такъв случай, ще се забавляваш с колегите си и техните роднини. Хайде, обличай това. Ще бъдеш Снежанка — заявява Сирил и напъхва в ръцете ми някаква кошмарна найлонова рокля с буфан ръкави.
— Не искам да бъда Снежанка… — започвам аз, но в същия миг прехапвам език, защото виждам гардеробиерките да напъхват разплаканата Мойра от счетоводството в размъкнат костюм на горила. — Добре! — Сграбчвам роклята. — Ще бъда Снежанка.

Унило се измъквам от шатрата и само дето не плача с глас. Само след няколко крачки се сблъсквам с Пол, облечен като пират. За крачолите на панталона му се държат три малки хлапенца и всяко го дърпа на различна страна.
— Здрасти, Пол — поздравявам мрачно. — Забавляваш ли се?
— Който е измислил Корпоративния ден на семейството, трябва да бъде разстрелян! — изръмжава в отговор той, без и следа от хумор, а после отминава, като безуспешно се опитва да отърси от краката си хлапетата, които пищят от удоволствие.
— Но, мамче, не съм гладна! И не искам сладкиши! — чувам облечената като русалка Артемис да скимти жално, докато минава покрай мен, помъкната за ръката от едра, властна жена с огромна широкопола шапка, натруфена с цветя, пера, птички и какво ли не още.
Откачена работа! Когато са с роднините си, хората стават съвсем различни. Слава Богу, че моите ги няма.
Чудя се къде ли е Джак. Вероятно е вътре в къщата. Може би е добре да…

— Ема! — чувам да ме вика някой.
Вдигам поглед и виждам Кейти да бърза към мен, облечена в някакъв шантав костюм на морков и хванала под ръка стар мъж със снежнобели коси. Баща й, предполагам.
Странно, тя не каза ли, че ще дойде с…
— Ема, запознай се с Филип! — казва с лъчезарна усмивка Кейти. — Филип, това е приятелката ми Ема. Благодарение на нея сме заедно!
— Ка…какво!?! — заеквам насреща им аз. Не! Абсурд!
Това е новото гадже на Кейти, така ли? Това е Филип? Господи, но той е поне седемдесетгодишен!
Успявам някак си да се ръкувам с него — кожата му е суха и тънка, също като на дядо — и да подхвърля нещо за времето, но съм в тотален шок.
Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против старите хора. Изобщо не страдам от каквито и да било предразсъдъци. За мен хората са еднакви — просто хора, — независимо дали черни или бели, мъже или жени, млади или…
Но той е старец, за Бога! Истински старец!
— Не е ли прелестен? — изгуква нежно Кейти, когато Филип отива за напитки. — Толкова е мил и внимателен. Готов е на всичко за мен. Никога преди не съм излизала с такъв невероятен мъж като него!
— Не мога да повярвам! — подхвърлям леко задавено. — Колко е разликата между вас впрочем?
— Не знам точно — изненадва се от въпроса ми Кейти. — Никога не съм се интересувала на колко е години. Защо питаш?
Лицето й буквално сияе от щастие. Господи, нима не забелязва колко е стар?
— Просто така. — Прокашлям се леко и добавям: — Ъъъ… припомни ми, моля те, къде по-точно се запозна с Филип?
— Много добре знаеш къде, глупчо! — закачливо ме смушква Кейти. — Нали ти самата ме посъветва да сменя мястото, където обядвам! Така попаднах на това доста необичайно заведение, закътано в една странична уличка. Между другото, горещо ти го препоръчвам.
— Какво представлява? Ресторант ли е? Кафене? Закусвалня?
— Ами… всъщност не е нищо такова — отговаря Кейти замислено. — Никога преди не съм била на подобно място. Влизаш и ти връчват табла, после минаваш покрай един щублер, където ти дават чинии с храна и сядаш да се храниш на едни такива дълги, дълги маси. И целият обяд струва само две лири! А после има безплатна забава! Понякога бинго… друг път игри на карти… или хората пеят, насъбрани около пианото. А веднъж имаше страхотно парти с чай и танци! Там завързах куп нови приятелства.
Няколко минути я зяпам невярващо.
— Кейти — най-сетне започвам внимателно, — това място… да не би случайно да е дневна столова и клуб за стари хора?
— О! — възкликва тя изненадано. — Ъъъ…
— Я помисли! Помисли дали всички там не са… малко нещо старички?
— Ха! — бавно отронва Кейти и сбръчква нос замислено. — Сега като го спомена… май наистина всички са… доста… зрели. Но, Ема, честно, трябва някой път да дойдеш! — Лицето й отново просиява. — Всеки път се заливаме от смях!
— А ти… често ли ходиш там? — поглеждам я изпитателно.
— Ами да! Всеки ден! — отговаря тя изненадано. — Аз съм в техния социален комитет.
— Ето ме и мен! — провиква се ведро Филип, като приближава с три чаши бяло вино в ръце.
Той някак целият светва, когато спира поглед върху Кейти, усмихва й се лъчезарно и нежно я целува по бузата, като й подава чашата. Тя също засиява насреща му. И изведнъж усещам прилив на топлота към този възрастен мъж. Добре де, шантаво е, знам, но двамата изглеждат наистина много мила и щастлива двойка.
— Младежът на масата за напитки изглежда напълно изтощен горкичкият — подхвърля Филип, докато отпивам първата си глътка вино, притворила очи, за да му се насладя по-пълно.
Мммм! Няма нищо по-хубаво в горещ летен ден от чаша студено…
О, не! Отварям ужасено очи. Напитките!
Мамка му! Май бях обещала да изкарам едно дежурство на масата за напитки заедно с Конър, нали?!? Поглеждам часовника си. По дяволите! Вече съм закъсняла десет минути. Нищо чудно, че е изтощен.
Извинявам се набързо на Кейти и Филип и хуквам през глава към масата за напитки, която е в дъното на моравата. Заварвам Конър сам-самичък да обслужва самоотвержено цяла тълпа прежаднели гости. Облечен е в костюм на Хенри Осми — елек с огромни ръкави, бричове и залепена на лицето червена брада. Сигурно е заврял в тази жега.
— Извинявай — подхвърлям, като се мушвам зад масата до него. — Трябваше да си облека костюма. Какво да правя?
— Наливай шампанско — нарежда ми той сухо, без да ме поглежда: — Лира и петдесет чашата. Мислиш ли, че ще се справиш?
— Разбира се, че мога да се справя — отговарям озадачена.
Следващите десетина минути сме така заети, че не можем и дума да разменим. Слава Богу! После обаче тълпата оредява и скоро оставаме сами.
Конър мълчаливо мести чашите насам-натам, но толкова яростно, че ме е страх да не счупи някоя. Защо ли е в толкова кофти настроение?
— Добре де, Конър, извинявай, че закъснях.
— Няма проблем — отговаря той през зъби и затраква още по-яростно с чашите. — Е, добре ли прекара онази вечер?
Това било значи!
— Добре, благодаря — отвръщам след кратка пауза.
— С новия тайнствен мъж в живота ти, а?
— Да — отронвам и скришом се оглеждам за Джак.
— Някой от службата, нали? — изведнъж изтриса Конър и стомахът ми се свива на топка.
— Откъде накъде? — питам уж нехайно.
— Затова не искаш да ми кажеш кой е.
— Нищо подобно… Виж, Конър, не мисля, че ни е от полза подобен разговор.
— Е, сам ще се сетя кой е — стисва той челюсти. — И то много скоро.
— Конър, моля те, не смятам, че…
— Ема, не съм глупак — прекъсва ме той и ме оглежда изпитателно. — И те познавам много по-добре, отколкото си мислиш.
Обзема ме неувереност. Може би през цялото време съм подценявала Конър, а? Може би той наистина ме познава! О, Господи! Ами ако се досети?
Започвам да режа един лимон, като оглеждам под око тълпата на моравата. Къде е Джак, по дяволите?
— Сетих се! — изведнъж възкликва Конър и го виждам да ми отправя триумфален поглед. — Пол е, нали?
— Какво? — зяпвам го аз и едва се сдържам да не се разсмея. — Не, не е Пол! Откъде, за Бога, ти хрумна подобна глупост?
— Непрекъснато го гледаш — махва Конър с ръка към Пол, който стои мрачно на няколко метра от нас с кутия бира в ръка. — На всеки две минути.
— Не го гледам него — отричам припряно. — Гледам… хората.
— А защо тогава той виси тук, а?
— Стига, Конър! Честно, не излизам с Пол!
— Мислиш ме за глупак, така ли? — изсъсква Конър, гневно стиснал зъби.
— Не те мисля за глупак! Просто смятам, че това е… безсмислено занимание. Никога няма да…
— Ник е! — присвива очи Конър. — Двамата с него открай време се разбирате подозрително добре.
— Не! — тръсвам нетърпеливо глава. — Не е Ник.
Мамка му! Не трябваше да се съгласявам да дежурим заедно!
— О, Боже! — изведнъж възкликва Конър, като понижава глас до шепот. — Виж!
Поглеждам и усещам коленете ми да омекват. През моравата към нас идва Джак, облечен като каубой — с кожени панталони, карирана риза, каубойски ботуши и шапка.
Изглежда толкова абсолютно, върховно секси, че свят ми се завива.
— Идва насам! — изсъсква Конър. — Бързо! Разчисти обелките от лимона! — Здравейте, сър! — повишава глас той. — Чаша вино?
— Много благодаря, Конър — усмихва му се Джак. После поглежда към мен. — Здрасти, Ема. Забавляваш ли се?
— Здравейте — отговарям с няколко нотки по-висок глас от обичайното. — Да… чудесно е!
С треперещи ръце наливам чаша вино и му я подавам.
— Благодаря — усмихва ми се той и отпива.
Всичко ми се струва абсолютно нереално. Двамата с Джак не можем да откъснем очи един от друг. Сигурно за всички е очевидно какво става. Няма начин Конър да не забележи. Бързо отклонявам поглед и се правя на страшно заета с ваденето на лед от формичките.
— Между другото, Ема — подхвърля Джак небрежно, — налага се да поговорим накратко по работа. За онзи извънреден материал, който ти поръчах да набереш. Досието „Леополд“.
— Ъъъ… да? — усещам, че се изчервявам и изпускам няколко кубчета лед върху масата.
— Удобно ли ще е да разменим няколко думи по въпроса, преди да си тръгна? — Очите му срещат и задържат погледа ми. — Отделили са ми един апартамент тук за кабинет, на втория етаж.
— Ами добре — измънквам, а сърцето ми бие оглушително.
— Да речем в… един часа?
— Добре, в един.
Той ни кимва и си тръгва, с чашата вино в ръка, а аз така се зазяпвам след него, че изпускам формичката с лед на тревата.
Апартамент. Господи! Това означава само едно.
Джак и аз ще правим секс.
И изведнъж, най-неочаквано, ме обзема паническа нервност.
— Ама че съм глупак! — възкликва изведнъж Конър и плясва силно с длан по масата. — Бил съм напълно сляп! — Той се обръща и вторачва в мен очи, горящи със син пламък — Ема, вече знам кой е тайнственият ти приятел.
Усещам спазъм на страх.
— Не, не знаеш! — заговорвам припряно. — Изобщо не е от службата. А е един мъж, който живее в Западен Лондон. Не го познаваш. Никога не си го виждал. Казва се… казва се… хм… Гари. И е пощаджия.
— Не ме лъжи! Много добре знам кой е! — изръмжава Конър, скръства ръце пред гърдите си и ми отправя пронизителен поглед. — Тристан от дизайнерското студио! Той е, нали?

Веднага след като изтича дежурството ми при масата за напитки, аз се спасявам с чаша вино в ръка, сядам на тревата под едно дърво и се отдавам на размисъл, като през минута-две поглеждам часовника си. Просто не мога да повярвам колко съм нервна. Джак сигурно знае какви ли не сексуални трикове. Може би ще очаква от мен да съм изтънчена. Или пък да владея техники, за които не съм и чувала.
О, Господи! Въпреки че… всъщност не мисля, че съм зле в леглото.
Така де. Най-общо казано.
Добре де, ама въпросът е според какви стандарти? Чувствам се така, сякаш до този момент съм се изявявала в малки мести състезания, а сега изведнъж се хвърлям в олимпийската надпревара. Джак Харпър е международно известен мултимилионер. Сигурно е ходил с манекенки… и с гимнастички… жени с едри стегнати гърди… умеещи да правят разни откачени секси неща с мускули, за които и представа си нямам дали притежавам…!
О, Боже! Възможно ли е изобщо да се покажа на висота? Или поне да не се изложа тотално? Прилошава ми от нерви. Как можах! Как можах да се съглася на подобно нещо!
Добре де, Ема, хайде, успокой се! Та това е смешно! Всичко ще е наред. Сигурна съм, че ще е наред. То е същото като да се явяваш на изпит по балет — затанцуваш ли веднъж, забравяш да се притесняваш. Някогашната ми учителка по балет непрекъснато ни повтаряше: „Достатъчно е да държите краката си добре разтворени и усмивката да не слиза от лицето ви и ще се справите чудесно.“
Което, предполагам, е валидно и за секса, нали така?
Отново поглеждам часовника си и тялото ми се сгърчва от страх. Станало е един часа!
Време е да отивам да правя секс. Ставам и набързо правя няколко упражнения за разгряване — за всеки случай. Поемам си дълбоко дъх и с биещо до пръсване сърце тръгвам бавно към къщата. Вече съм стигнала края на моравата, когато до слуха ми долита пронизителен глас:
— Ето я! Емааа! Ехооо!
Ха! Звучи точно като гласа на мама. Шантава работа. Поспирам и крадешком се озъртам. Няма я, естествено. Явно имам халюцинации от нерви. Сигурно подсъзнателно изпитвам чувство за вина, което се опитва да ме възпре или нещо подобно.
— Емааа! Обърни се! Насам, насам!
Чакай малко! Това сега пък ми се счу като гласа на Кери.
Взирам се озадачено в тълпата на моравата, присвивайки очи срещу яркото слънце. Не, нищо не виждам. Ето, оглеждам навсякъде и пак нищо не…
И в същата секунда те се материализират сякаш от въздуха пред смаяния ми поглед. Кери, Нев, мама и татко! Идват насреща ми. В карнавални костюми. Мама е облечена в ярко японско кимоно и носи кошница за пикник. Татко е с костюм на Робин Худ и с два сгъваеми стола в ръце. Нев е облечен като Супермен и размахва бутилка вино. А Кери се е превъплътила в Мерелин Монро — включително платиненоруса перука и невъобразимо високи токчета — и доволно се фръцка под възторжените погледи на тълпата.
Какво става, за Бога?!
Какво правят те тук?!
Изобщо не съм им казала за Корпоративния ден на семейството. Много добре знам, че и думичка не съм им споменала. Абсолютно съм сигурна!
— Здрасти, Ема! — подвиква Кери, когато наближават. — Харесва ли ти костюмът ми? — пита и започва да се върти насам-натам, като разбухва с ръце перуката си.
— А ти кой герой представляваш, миличка? — предпазливо пита мама, като оглежда озадачено раздърпаната ми найлонова рокля. — Пепеляшка ли?
— Ъъъ… — разтривам нервно очи с ръка. — Мамо… Какво правите тук? Аз изобщо не съм ви… така де, забравих да ви кажа за…
— Естествено, че си забравила — натъртва Кери. — Но твоята приятелка и колежка Артемис ми каза за днешното събиране, когато те търсих по телефона преди няколко дни.
Гледам я мълчаливо.
Ще я убия тази Артемис! На парченца ще я разкъсам!
— Е, в колко часа започва конкурсът за карнавален костюм? — пита Кери и намигва на двама тийнейджъри, които са спрели встрани от нас и я зяпат. — Не сме го изпуснали, нали?
— Няма… няма да има конкурс — измънквам.
— Наистина ли? — възкликва съкрушено Кери.
Невероятно! Само за това е дошла! Да парадира и да спечели някакъв тъп конкурс.
— Какво? Били сте целия този път само заради конкурса за костюми, така ли? — не се въздържам аз.
— Не, разбира се! — възвръща високомерното си изражение Кери. — Двамата с Нев ще водим майка ти и баща ти на вечеря в курорта Хенууд Манър. Не е далеч оттук, така че решихме да наминем.
Усещам да ме обзема надежда. Слава Богу. Ще побъбрим малко и ще си тръгнат.
— Донесохме разни неща да си направим пикник — съобщава мама. — Хайде да намерим някое удобно местенце да се разположим.
— Мислиш ли, че имате време за пикник? — питам уж небрежно. — Може после да попаднете в задръстване и да закъснеете. Няма ли да е по-добре веднага да тръгнете, за да сте сигурни, че…
— Запазили сме маса за седем часа! — прекъсва ме Кери, като ми отправя странен поглед. — Какво ще кажете да седнем под онова дърво там?
Със свито сърце наблюдавам как мама разстила одеялото за пикник, а татко отваря двата стола. О, не, няма начин да седна и да си правя семеен пикник, когато Джак ме чака за секс! Трябва да измисля нещо, при това бързо. Мисли, Ема, мисли!
— Ъъъ… аз всъщност няма да мога да остана. Имаме служебни ангажименти.
— Не ми казвай, че няма да те освободят от задълженията ти дори за половин час — подхвърля татко.
— О, нима не знаеш? Ема е моторът на цялата организация! — ухилва се ехидно Кери.
— Ема! — приближава Сирил към нас. — Близките ти успяха да дойдат в крайна сметка! И то с костюми! Радвам се, радвам се! Приканвам ви да си купите билети за томболата.
— Непременно — кима мама. — Но се чудехме… — усмихва му се подкупващо мама — …дали не бихте освободили Ема за малко от задълженията й, за да си направим заедно пикник?
— Но да, разбира се! — възкликва Сирил. — Нали приключи е дежурството си, Ема? Почивай сега.
— Чудесно! — изгуква мама. — Нали, Ема?
— Просто върхът! — успявам да процедя с крива усмивки.
Нямам избор. Няма начин да се измъкна от семейния пикник. Отпускам се мрачно на одеялото и приемам чаша вино.
— А Конър тук ли е? — пита мама, като изсипва панирани пилешки кълки в една чиния.
— Шшт! Не споменавай Конър! — с висок театрален шепот подхвърля татко.
— Мислех, че се каниш да се местиш да живееш с него — отбелязва Кери и отпива от шампанското си. — Какво стана?
Опитвам да се усмихна, но мускулите на лицето ми не ми се подчиняват. Поглеждам часовника си. Един и десет. Господи, какво да правя?
Татко ми подава чиния и докато я поемам, мярвам покрай нас да минава Свен.
— Свен — повиквам го веднага. — Ъъъ… мистър Харпър беше така любезен да се поинтересува дали близките ми ще дойдат или не. Би ли му казал, че… най-неочаквано са дошли?
Поглеждам го отчаяно и виждам по лицето му да се изписва разбиране.
— Да, ще му предам — отговаря Свен.
И това е краят.

Седя, тъпо загледана в пластмасовата си чиния, и си повтарям, че семейният ни пикник не може да продължи до безкрай все пак, нали така? Татко и Нев си размениха сигурно милион шеги на тема „Не споменавай Конър“. Кери ми се изфука с новия си швейцарски часовник за четири хиляди лири и с това, че компанията й непрекъснато се разраствала. А в момента ни разказва как миналата седмица играла голф с главния изпълнителен директор на „Бритиш Еъруейс“ и той се опитвал да я примами на работа при него.
— Всички ме искат да работя при тях — отбелязва тя самодоволно, като отхапва от едно пилешко бутче. — Но аз им казвам, че ако имах нужда от работа… — Спира насред изречението и пита: — Желаете ли нещо?
— Здравейте — чувам познат сух глас.
Бавно вдигам глава, като премигвам срещу слънцето.
Джак! Стои на фона на синьото небе в каубойския си костюм. Усмихва ми се едва забележимо и усещам сърцето ми да се обнадеждава. Дошъл е да ме вземе. Трябваше да предположа, че ще дойде.
— Здрасти! — отговарям замаяно. — Мамо, татко, това е…
— Казвам се Джак — прекъсва ме той с ведър тон. — Приятел на Ема. Ема — поглежда ме с нарочно безизразно лице, — боя се, че имаме нужда от теб.
— О, Боже! — Усещам да ме залива вълна на облекчение. — Е, няма значение, случва се.
— Жалко! — възкликва мама. — Не можеш ли да останеш поне да си доизпиеш чашата? Джак, заповядай, седни при нас, вземи си бутче или баничка.
— Налага се да тръгваме — казвам припряно. — Нали, Джак?
— Боя се, че да — потвърждава той и ми подава ръка, за да стана.
— Съжалявам — обръщам се към останалите.
— Няма проблем! — все така ехидно се ухилва Кери. — Сигурна съм, че имаш някаква жизненоважна работа, Ема. Всъщност предполагам, че цялото това мероприятие ще се провали, ако не си ти!
Джак спира. Много, много бавно извръща глава и й отправя дълъг поглед.
— Нека позная… — подхвърля любезно. — Вие сигурно сте Кери.
— Да! — потвърждава тя изненадано. — Точно така.
— Мама… и татко… — Джак оглежда лицата им едно след друго. — А вие трябва да сте… Нев?
— Позна! — изкикотва се Нев.
— Чудесно! — разсмива се и мама. — Ема явно ви е разказвала за нас.
— Да… разказвала ми е — съгласява се Джак и оглежда групичката ни с някак странно заинтригувано изражение на лицето. — Май ще имаме време за по едно питие все пак.
Какво? Какво каза?
— Прекрасно! — засиява мама. — Винаги се радваме да се запознаем с приятелите на Ема!
Наблюдавам с пълно недоумение как Джак се настанява удобно в единия край на одеялото. Така де, той трябваше да ме спаси от този семеен пикник! Не да се присъединява към него. Бавно се отпускам до него.
— Значи, Джак, и ти също работиш за компанията, а? — подхвърля татко, като му сипва чаша шампанско.
— В известен смисъл — отговаря Джак след кратка пауза. — Би могло да се каже, че… работех.
— В момента си между две работи, така ли? — пита мама тактично.
— И така може да се каже, предполагам — леко се усмихва Джак.
— О, горкичкият! — възкликва мама съчувствено. — Но не се тревожи, убедена съм, че все нещо ще изникне.
Господи! Тя няма абсолютно никаква представа кой е Джак. Никой от семейството ми няма представа кой е Джак.
Не, не съм сигурна, че цялата тази история ми харесва!
— Но навярно в момента ти е трудно финансово, нали, Джак? — продължава мама състрадателно, като му подава картонена чиния с пилешко бутче. После бърка в кошницата и му тиква в ръцете два големи домата и опакована с фолио формичка с готова баница, купена от „Сейнсбъри“. — Ето, вземи, това ще ти помогне да избуташ днешния ден.
— О, не! — опитва се да й ги върне Джак. — Не бих могъл… наистина…
— Вземи ги! Настоявам! — не се предава мама.
— Ами… много съм ви признателен — отправя й топла усмивка Джак.
— И от мен един безплатен съвет за кариерата ти, Джак — подхвърля Кери, дъвчейки парче пилешко.
Сърцето ми се свива нервно. Моля те, моля те, Кери, не се опитвай да учиш Джак как да ходи като преуспяваща бизнесдама!
— Слушай Кери, момчето ми! — вметва татко гордо. — Тя е звездата на семейството ни! Има своя компания!
— Наистина ли? — пита Джак любезно.
— Моя собствена туристическа агенция — натъртва Кери със самодоволна усмивка. — Започнах от нулата. А сега имам четиридесет служителя и годишен оборот малко над два милиона лири. И знаеш ли каква е тайната за успеха ми?
— Ами… не, не знам — отговаря Джак.
Кери се привежда към него и го фиксира настойчиво със студените си сини очи.
— Голфът!
— Голфът? — повтаря Джак.
— Бизнесът е въпрос на контакти! — натъртва Кери. — Всичко зависи от връзките. И ще ти кажа, Джак, че аз съм се запознала с най-влиятелните хора в бизнеса на тази страна на игрището за голф. Благодарение на голфа познавам шефовете на всички големи компании. Дори на тази тук — махва тя към къщата с недоизяденото пилешко бутче в ръка. — Познавам шефа тук. Още утре мога да му се обадя, ако поискам.
Зяпвам я, смразена от ужас.
— Ама наистина ли? — пита Джак, сякаш изпълнен със страхопочитание.
— О, да! — потвърждава Кери, навежда се към него и добавя доверително: — И то баш шефът!
— Баш шефът — повтаря Джак. — Страхотно.
— О, Кери би могла да му каже някоя добра дума за теб, Джак! — разпалено подхвърля мама, обзета от неочаквано вдъхновение. — Ще го направиш, нали, Кери, миличка?
Усещам да ме напушва истеричен смях. Само да не беше всичко толкова потискащо!
— Май ще трябва незабавно да се запиша на курс по голф — казва Джак съвършено сериозно. — За да се запозная с подходящите за кариерата ми хора. — Повдига леко вежди към мен и пита: — Ти как смяташ, Ема?
Загубила съм ума и дума от неудобство. Иска ми се да потъна в земята от срам.
— Мистър Харпър? — чувам гласа на Сирил и въздъхвам с облекчение.
Всички вдигаме глави към него. Сирил се навежда уважително към Джак.
— Безкрайно съжалявам, че се налага да прекъсна разговора ви, сър — казва той, като оглежда озадачено семейната ни групичка, сякаш се пита поради каква причина великият Джак Харпър е седнал при нас. — Но Малкълм Сейнт Джон е тук и би желал да размени няколко думи с вас.
— Да, разбира се — кимва Джак и добавя с учтива усмивка към мама: — Бихте ли ме извинили за момент.
Джак закрепва внимателно чашата върху чинията си, изправя се и се отдалечава, а близките ми се споглеждат объркано.
— Значи му давате втори шанс, а? — подвиква татко шеговито към Сирил.
— Моля? — пита неразбиращо Сирил.
— Това момче Джак… — махва татко към Джак, който разговаря с внушителен на вид възрастен мъж, облечен в морскосин блейзер. — Мислите отново да го назначите, нали така?
Сирил мести втренчен поглед от татко към мен и обратно.
— Всичко е наред, Сирил — подвиквам му аз ведро. После снишавам глас и прошепвам на баща ми: — Млъквай, татко. Той е собственик на компанията.
— Какво? — зяпват ме близките ми озадачено.
— Той е собственик на компанията — повтарям, цялата пламнала. — Така че… по-добре престанете да…
— Този мъж с костюм на шут е собственикът на компанията ви, така ли? — Мама гледа изненадано след Сирил.
— Не той! А Джак. Компанията е на Джак. Или поне по-голямата й част. — Те продължават да ме гледат неразбиращо. — Джак е един от основателите на „Пантера Корпорейшън“ — натьртвам отчаяно. — Но е скромен.
— Да не искаш да кажеш, че това момче тук е великият Джак Харпър? — пита Нев невярващо.
— Да.
Настава потресено мълчание. Поглеждам ги. Парченце пилешко пада от зяпналата уста на Кери.
— Джак Харпър… мултимилионерът? — уточнява за всеки случай татко.
— Мултимилионер ли? — повтаря мама тотално объркана. — Ами в такъв случай доматите и баницата…
— Стига с тази баница! — срязва я татко. — За какво му е на него твоята баница?! Той може да си купи милион баници, ако поиска!
Мама трескаво започва да оглежда одеялото за пикник, върху което сме се разположили.
— Бързо! — изведнъж ми нарежда тя. — Изсипи пържените картофи в купа!
— И така са си добре… — възразявам вяло.
— Мултимилионерите не ядат пържени картофи от хартиен плик! — изсъсква ми мама, изважда от кошницата една пластмасова купа и ги изсипва в нея. После започва припряно да оправя одеялото. — Браян! Имаш трохи по брадата.
— Ти пък как така се познаваш с Джак Харпър, по дяволите? — пита Нев.
— Ами… познавам се — измънквам и леко се изчервявам. — Работихме заедно и… един вид… се сприятелихме. Вижте какво, дръжте се естествено — добавям припряно, когато виждам, че Джак се ръкува с мъжа в блейзера и тръгва обратно към нас. — Дръжте се както преди…
О, Господи! Защо изобщо си хабя думите! Когато Джак наближава, и четиримата изпъват учтиво рамене и го зяпват в мълчаливо страхопочитание.
— Седни — казвам му с възможно най-естествен тон и ги поглеждам многозначително под око.
— Е… Джак — подема татко сковано, — пийни още една чашка! Харесва ли ти това вино? Защото, ако смяташ, че не е добро, може да отскочим с колата до магазина за алкохол и да изберем нещо по-престижно.
— Виното е страхотно, благодаря — отговаря Джак леко озадачен.
— Какво друго да ти предложа за хапване… Джак? — суети се мама, пламнала като домат. — Тук някъде имаше ролца с пушена сьомга… Ема, дай на Джак твоята пластмасова чиния — изсъсква ми тя. — Неудобно е да яде от картонена.
— Ей… Джак — провиква се Нев с пресилено другарски тон, — я кажи какво кара човек като теб, а? Не, не, чакай аз да отгатна! Порше! Прав съм, нали?
Джак ме поглежда въпросително. Отправям му умолителен поглед, като се опитвам да му предам, че не съм имала друг избор, освен да им кажа кой е… и че наистина съжалявам… и че направо искам да умра от срам…
— Доколкото разбирам, моето инкогнито е разкрито — усмихва се широко той.
— Джак! — извиква Кери, която междувременно е успяла да възвърне самообладанието си. Отправя му съблазнителна усмивка и протяга ръка за поздрав: — Радвам се да се запознаем лично.
— Абсолютно! — отговаря й той с любимия ми израз. — Въпреки че… нали преди малко вече се запознахме?
— В качеството си на професионалисти — натъртва Кери. — Като един собственик на компания с друг собственик на компания. Ето ти една моя визитка и ако някога имаш нужда от помощ при организирането на каквито и да било пътувания, непременно ми се обади. Ще се радвам да поддържаме и социални контакти… Може би някой път четиримата бихме могли да… излезем заедно! Да се позабавляваме! Нали, Ема?
Гледам я сащисано. Че кога пък с Кери сме излизали и сме се забавлявали заедно?!
— Двете с Ема сме почти сестри — добавя тя сладникаво и обгръща с ръка раменете ми. — Сигурна съм, че тя ти е казала.
— О, да, казвала ми е някои неща — отговаря Джак с непроницаем израз на лицето. Отхапва парче месо от бутчето в чинията си и започва да дъвче.
— Израснахме заедно, всичко сме си споделяли — стисва рамото ми Кери и аз се опитвам да се усмихна, но буквално се задушавам от тежкия й парфюм.
— Колко са милички! — изгуква мама. — Как нямам фотоапарат да ги снимам.
Джак дъвче мълчаливо, отправил към Кери преценяващ поглед.
— Двете сме изключително близки — продължава Кери с още по-сладникава усмивка. Прегръща ме толкова силно, че усещам ноктите й да се забиват в тялото ми. — Нали, Ема?
Джак продължава да дъвче. Най-сетне преглъща и я поглежда втренчено.
— О, в такъв случай сигурно ти е било изключително тежко да вземеш онова решение… когато се е наложило да отхвърлиш Ема — казва й той с най-непосредствен тон. — Щом сте толкова близки, почти сестри.
— Аз да съм отхвърлила Ема ли? — изсмива се пискливо Кери. — Ей Богу, не знам за какво…
— Когато тя те е помолила да я вземеш на работа в твоята компания, за да натрупа професионален опит, а ти си й отказала — пояснява Джак мило, като отново отхапва от бутчето.
Седя като замръзнала на мястото си.
Това беше тайна! И трябваше да си остане тайна!
— Какво? — възкликва татко почти през смях, сякаш е чул някаква шега. — Ема е кандидатствала за работа при Кери?
— Не знам… не знам за какво става дума! — измънква Кери, но се изчервява.
— Мисля, че съм схванал правилно нещата — продължава Джак, дъвчейки. — Предложила ти е да работи дори без заплащане, само за да придобие опит… но ти въпреки всичко си й отказала. — Един миг той я гледа озадачено. — Интересно решение.
Забелязвам, че изразът по лицата на мама и татко бавно се променя.
— За късмет на нас тук, в „Пантера Корпорейшън“ — добавя Джак ведро. — Всички ние сме много щастливи, че Ема не е направила кариера в туристическата индустрия. Така че, предполагам, трябва да ти благодаря, Кери! Като един притежател на компания на друг — усмихва й се той. — Оказала си ни голяма услуга.
Кери изглежда тотално смазана.
— Кери, вярно ли е? — пита мама с остър тон. — Наистина ли си отказала на Ема, когато те е помолила за работа?
— Изобщо не си ни казвала за това, Ема — обръща се към мен татко безкрайно потресен.
— Беше ме срам — измънквам с треперещ глас.
— Разбира се, че те е било срам! — подвиква Нев, като отхапва от парче баница. — Да използваш семейните си връзки, за да се уредиш! Тогава Кери беше възмутена от наглостта ти. Нали, мила?
— Наглост ли? — повтаря мама невярващо. — Кери, ако си спомняш, ние ти дадохме парите, за да основеш компанията си. Изобщо нямаше да имаш никаква компания, ако не беше нашето семейство!
— Ама не! — възкликва Кери и мята убийствен поглед на Нев. — Станало е някакво… недоразумение! — Пооправя нервно косата си и отново ми се усмихва сладникаво. — Ема, с удоволствие ще ти помогна за работа. Трябвало е да ми кажеш по-рано! Звънни ми утре в офиса. Ще направя всичко, каквото мога, за да…
Отправям й изпълнен с ненавист поглед. Не, не мога да повярвам, че се опитва да представи всичко като недоразумение, все едно не е било. Лицемерна гадина!
— Не беше недоразумение, Кери! — казвам с възможно най-спокоен тон. — И двете много добре знаем какво стана. Помолих те за помощ, а ти ми отказа. Разбирам, компанията си е твоя и ти си в правото си да вземаш каквито сметнеш за добре решения. Но не се опитвай да извъртиш нещата така, сякаш не е имало такъв случай. Имаше!
— Ема! — възкликва Кери с нервен смях и посяга да хване ръката ми. — Глупаво момиче! Изобщо не съм допускала… Ако знаех, че е толкова важно за теб…
О, така ли?! Не знаела, че е важно?!
Дръпвам ръката си и усещам в душата ми да напират всички натрупвани с годините обиди и унижения от страна на Кери. Болката ми става нетърпима, не издържам и избухвам:
— Знаеше! Много добре знаеше, че е важно! Знаеше съвсем точно какво правиш! Знаеше колко съм отчаяна! Но откакто дойде в нашето семейство, ти непрекъснато се опитваш да ме потискаш и унижаваш. Подиграваш ми се за неуспешните ми кариери. Хвалиш се със собствените си успехи. Благодарение на теб през целия си живот съм се чувствала незначителна и глупава. Е, добре. Ти победи, Кери. Ти си звездата на семейството, а аз съм кръгла нула. Ти си олицетворение на успеха, а аз — на провала. Само не се преструвай, че си ми приятелка, ясно ли е?! Защото нито си ми приятелка, нито пък някога ще бъдеш!
Млъквам задъхана. Всички ме гледат стреснато. Имам ужасното чувство, че всеки момент ще се разплача.

Срещам очите на Джак и той ми отправя лека, одобрителна усмивка. Хвърлям плах поглед към мама и татко. Двамата седят като парализирани, сякаш не знаят нито какво да направят, нито какво да кажат.
В нашето семейство не е прието да се проявяват бурни изблици на чувства.
Всъщност и аз самата не знам какво да направя сега.
— Ъъъ… трябва да тръгвам — казвам с треперащ глас. — Хайде, Джак. Чака ни работа.

Тръгвам като замаяна през моравата, препъвайки се в тревата. Чувствам се толкова силно наранена и обидена, че почти не съзнавам какво правя.
— Това беше направо фантастично, Ема! — казва ми тихо Джак. — Страхотна беше! Абсолютно… логистичен подход — добавя той по-високо, когато минаваме покрай Сирил.
— През целия си живот никога не съм говорила така — отговарям му тихо аз. — Изобщо никога не съм правила… оперативен мениджмънт — почти извиквам, когато минаваме покрай двама колеги от счетоводството.
— Досетих се — поклаща глава Джак. — Господи, тази твоя братовчедка е… маркетингова валидация.
— Абсолютна… финансова преценка — добавям бързо, докато минаваме покрай Конър. — Да, мистър Харпър, разбира се, че ще дойда да напечатам всичко това.
Успяваме някак да стигнем до къщата и да се качим на втория етаж, без никой да ни заговори. Джак ме повежда по коридора, после изважда ключ и отключва една от вратите. Влизаме в просторна, окъпана в светлина стая. С голямо двойно легло. Той заключва вратата зад нас и изведнъж отново се разтрепервам от нерви. Най-после. Най-после сме заедно. Сами в една стая. С легло.
В следващия миг мярвам отражението си в огледалото на стената и дъхът ми спира от ужас. О, Господи, напълно бях забравила, че съм облечена в грозната найлонова рокля на Снежанка. Лицето и очите ми са подпухнали и зачервени от плач. Косата ми стърчи на всички страни.
И през ум не ми беше минавало, че може да изглеждам толкова кошмарно.
— Ема, наистина съжалявам, че дадох повод за… — виждам погледа на Джак в огледалото. — Трябваше да си държа езика зад зъбите. Нямах никакво право да се намесвам в семейните ви работи по този начин. Но тази… тази твоя братовчедка направо ме изкара от кожата ми…
— Не — прекъсвам го, като се обръщам към него. — Това ми се отрази добре. Никога преди не съм казвала на Кери какво мисля за нея. Никога! Това беше… беше…
Настава миг мълчание. Джак е впил поглед в пламналото ми лице. Гледам го в очите, сърцето ми бие до пръсване, цялата треперя. В следващата секунда той изведнъж се навежда и ме целува.
Устните му разтварят моите и вече дърпа надолу ръкавите на роклята, разголва раменете ми, разкопчава сутиена. Разкопчавам ризата му. Устните му намират гърдите ми. Задъхвам се от възбуда. Той ме дръпва надолу и лягаме на затопления от слънцето килим.
О, Боже, колко бързо става всичко! Ръцете му са… пръстите му са… Едва си поемам дъх… Всичко става толкова бързо, че почти не съзнавам какво правим. Толкова е различно от секса с Конър. Толкова е различно от всичко, което… изобщо някога… Преди миг бях на прага, напълно облечена, а сега вече съм… той вече е…
— Чакай! — успявам да кажа. — Чакай, Джак. Трябва да ти кажа нещо.
— Какво? — поглежда ме той нетърпеливо, с потъмнели от страст очи. — Какво има?
— Аз… не знам никакви трикове — прошепвам с леко дрезгав от притеснение глас.
— Ти… какво? — отдръпва се малко Джак и ме поглежда втренчено.
— Трикове! Не знам никакви трикове — повтарям мрачно. — Така де, ти сигурно си правил секс с хиляди манекенки и гимнастички… и те са знаели какви ли не фантастични… — Млъквам, като виждам израза на лицето му. — Както и да е — добавям бързо. — Няма значение. Забрави!
— Наистина ме заинтригува — гледа ме втренчено Джак. — Какви трикове по-специално предвиждаш?
Господи, защо ми трябваше да си отварям глупавата уста?! Защо?!?
— Никакви! — отговарям и усещам да ме залива гореща вълна от притеснение. — Точно за това става дума. Аз не знам никакви трикове.
— Нито пък аз — отговаря Джак съвършено сериозно. — И аз не знам нито един трик.
Напушва ме смях.
— Да бе, да, не знаеш…
— Честно! Не знам! — Джак се замисля, като бавно прокарва пръст по голото ми рамо. — Добре де. Знам един.
— Какъв? — питам нетърпеливо.
— Ами… — Той ми отправя дълъг поглед, после тръсва глава. — Не, не!
— Кажи ми де! — Не издържам и вече се кикотя на глас.
— Покажи ми, а не кажи ми! — прошепва ми той и ме привлича към себе си. — И това ли не си научила?

Влюбена съм.
Аз, Ема Коригън, съм влюбена!
За първи път през абсолютно целия ми живот съм напълно, тотално, сто процента влюбена! Прекарах цялата нощ с Джак в имението на „Пантера Корпорейшън“. Събудих се в прегръдката му. Правихме секс някъде към деветдесет и пет пъти и всеки път беще просто… върхът! (И някак изобщо не се стигна до трикове.)
Но не става дума само за секса, ами за… за всичко. За това, че когато се събудих сутринта, той ми беше приготвил чаша чай. И за това, че включи лаптопа си специално, за да си изчета всички хороскопи. Джак знае всички, абсолютно всички неудобни и притеснителни неща за мен, които обикновено се старая да крия до последно от мъжа, с когото съм… и въпреки това ме обича.
Е, не ми е казал направо, че ме обича. Но каза нещо много по-страхотно! Каза, че бил тотално и безвъзвратно запленен от мен още от първия миг, когато съм му заговорила в самолета! Запленен! От мен!!
Прибирам се сияеща вкъщи. Имам чувството, че вътре в мен се е запалила някаква лампа и озарява целия живот. И вече всичко ми е ясно. Изведнъж знам смисъла на живота. Джемима греши. Мъжете и жените не са врагове. Мъжете и жените са сродни души. Пълна глупост е това, че за да сме си интересни, трябва да се правим на загадъчни. Напротив! В любовта всеки трябва да споделя всичките си тайни с другия още от самото начало!
Качвам се тичешком по стълбата и отключвам вратата па апартамента.
— Лиси! Лиси! — виквам възторжено. — Влюбена съм!
Обзема ме леко разочарование, когато не я чувам да ми отговаря. Иска ми се да говоря с някого за любовта си… и за това колко е важно всичко да се споделя… и за смисъла на…
Изведнъж дочувам трополене и пухтене откъм стаята на Лиси и замръзвам насред коридора. О, Господи! Отново тези загадъчни шумове. Ето пак… И отново… Какво става там, за Бога?
И в същата секунда мярвам през отворената врата на хола едно дипломатическо куфарче. Оставено на пода, до дивана. От черна кожа. Той е! Жан-Пол. Тук е. Пристъпвам няколко крачки по коридора и заинтригувано се вторачвам във вратата към стаята на Лиси.
Какво правят вътре?
Изобщо не вярвам на приказките й, че правели секс. Но пък какво ли друго би могло да бъде? Направо умирам от любопитство.
О, я стига! Това какво правят Лиси и Жан-Пол в нейната стая, изобщо не е моя работа. И щом като Лиси не иска да ми каже, значи не иска и край, точка. Горда от зрялото си отношение по въпроса, отивам в кухнята и вземам чайника, за да сложа вода за кафе.
Веднага обаче пак го оставям. Защо Лиси не иска да ми каже какво правят? Защо има тайна от мен? Нали сме най-добри приятелки и всъщност именно тя настояваше, че не бива да имаме тайни една от друга.
Не, не издържам повече. Любопитството ме гложди като свредел. Ще умра, ако не разбера какво правят. Пък и днес може да е последният ми шанс да узная истината. Но как? Не мога просто да отворя вратата и да вляза, нали така? Дали пък не мога?
Добре де, да предположим, че не съм видяла дипломатическото куфарче. Да предположим, че се прибирам най-невинно в апартамента и по една случайност имам да казвам нещо спешно на Лиси, тръгвам направо към стаята й и отварям вратата. Какво пък, при това положение никой не би могъл да ме обвини, че си вра носа в чужди работи, нали така? Ами да!
Подавам се предпазливо от кухнята, миг-два се ослушвам напрегнато, после изтичвам на пръсти до входната врата.
И така, започваме. Все едно чак сега си идвам за пьрви път. Шумно отварям и затварям вратата.
— Здрасти, Лиси! — извиквам, но с адско чувство на неудобство, сякаш съм пред кинокамера. — Ха! Къде ли е? Я да види дали не е… хм… в стаята си!
Тръгвам по коридора, като се опитвам да вървя естествено, спирам пред вратата на Лиси и тихичко почуквам, ама почти без да докосвам дървото.
Никакъв отговор. Трополенето е престанало. Секунда гледам замислено вратата, обзета от нерешителност.
Готова ли съм наистина да го направя?
Да, готова съм! Трябва да разбера какво правят!
Хващам дръжката, отварям вратата и… надавам писък на ужас.
Разкрилата се пред погледа ми картина е толкова странна, че въобще не мога да осъзная какво виждам. Лиси е гола. И двамата са голи. И са преплели телата си във възможно най-шантавата поза, която изобщо някога съм виждала… която изобщо някога съм предполагала, че би могло да… Седят на земята, извили тела под някакъв невъзможен ъгъл. Краката на Лиси са вирнати във въздуха, а неговите са усукани около нея. Дишат тежко с аленочервени лица.
— Извинявайте! — изломотвам. — О, Боже, извинявайте!
— Ема, чакай! — виква след мен Лиси, но аз влетявам в моята стая, затръшвам вратата и се хвърлям на леглото.
Сърцето ми бие до пръсване. Имам чувството, че ще повърна. Никога, през целия си живот, не съм изживявала по-голям шок. Изобщо не трябваше да отварям вратата. Ама изобщо!
Значи не ме е лъгала. Наистина са правели секс! Но що за разкривена и откачена поза. По дяволите! Не съм и предполагала. Дори не съм допускала, че…
Някаква ръка се отпуска на рамото ми и надавам нов писък.
— Ема, успокой се! Аз съм! — казва Лиси. — Жан-Пол си тръгна.
Абсурд да вдигна глава и да я погледна в очите. Няма начин.
— Лиси, извинявай — мънкам, забила поглед в пода. — Страшно съжалявам! Аз без да искам… изобщо не трябваше да… твоят сексуален живот си е твоя лична работа.
— Ема, не правехме секс, глупчо!
— Правехте! Видях ви! Бяхте съблечени.
— Нищо подобно. Облечени бяхме. Ема, погледни ме!
— Не! — извиквам панически. — Не искам да те гледам!
— Погледни ме, за Бога!
Предпазливо вдигам очи от пода и ги насочвам към изправената пред мен Лиси.
О! О… ясно. Облечена е в някакво трико с телесен цвят.
— И какво правехте, щом казваш, че не сте правили секс? — почти обвинително я питам аз. — И защо си облечена така?
— Танцувахме — отговаря Лиси, пламнала от смущение.
— Какво? — зяпвам я сащисано.
— Танцувахме. Това правехме.
— Танцували сте? Но… защо сте танцували?
Пълна безсмислица! Лиси и някакъв французин на име Жан-Пол танцуват в нейната стая? Имам чувството, че изведнъж съм попаднала насред абсолютно откачен сън.
— Присъединих се към една група — пояснява Лиси след миг мълчание.
— О, Господи! Някакъв култ…
— Не, не е култ. Това е… това е… — Лиси прехапва смутено устни. — Ами… група адвокати, които са си сформирали балетен състав.
Балетен състав?
На секундата в главата ми изниква представата как внушителни адвокати и съдии, с перуки и папки дела в ръце, но облечени в балетни роклички, се носят насам-натам под звуците на „Лебедово езеро“. Гледката е толкова комична, че не издържам и се разсмивам.
— Ето, видя ли! — възкликва Лиси. — Затова го пазех в тайна! Знаех си, че ще ми се смееш!
— Ох, извинявай, Лиси! — заливам се от смях аз. — Извинявай, ама само като си представя…
— Изобщо не е смешно! — възкликва възмутено Лиси. — Просто група хора със сериозни професии искат да изразят съкровената си същност чрез танц.
— Да де, но не знаех, че умееш да танцуваш.
— Изобщо не умея — веднага отрича Лиси. — Страшно съм скована. Но е забавно. Искаш ли кафе?

На влизане в кухнята Лиси ме поглежда с приповдигнати вежди и подхвърля:
— Доста нагло от твоя страна да ме обвиняваш мен, че правя секс. Ти къде беше цяла нощ, а?
— С Джак — признавам с мечтателна усмивка. — Правихме секс. Цяла нощ.
— Знаех си!
— О, Лиси! Луда съм от любов към него!
— Любов ли? — натъртва Лиси и включва чайника. — Ема, сигурна ли си, че става дума за любов? Та ти го познаваш само от няколко дни!
— Това няма абсолютно никакво значение! Ние сме създадени един за друг. С него няма нужда да се преструвам на такава, каквато не съм… И сексът е… върхът!… В него откривам всичко, което ми е липсвало в Конър. Всичко! И той наистина се интересува от мен. Непрекъснато ми задава разни въпроси и действително слуша и помни какво му отговарям. Двамата си казваме всичко един на друг.
— Добре де, и къде е сега този твой Джак? — пита Лиси и сипва кафе в чайника.
— Налага му се да замине за известно време. Да обсъди някакъв нов проект с творческия си екип.
— Какво по-точно?
— Ами не знам. Не ми каза. Ще работят много усилено и вероятно няма да има възможност да ми се обажда по телефона. Но ще ми праща имейли всеки ден! — добавям щастливо. — И знаеш ли, Лиси, благодарение на Джак разбрах смисъла на нещата. Толкова е просто да бъдем щастливи! Достатъчно е хората да са откровени един с друг. И да си споделят всичко! Мъжете и жените да си споделят, семействата да си споделят, политическите лидери да си споделят!
— Хм. — Лиси ме гледа мълчаливо няколко мига. — Ема, Джак всъщност каза ли ти къде е трябвало да замине толкова спешно посред нощите, когато излязохте онази вечер?
— Не — отговарям, изненадана от въпроса й. — Нещо във връзка с бизнеса му, предполагам.
— А каза ли ти за какво са били всички онези телефонни разговори по време на първата ви среща?
— Ами… не.
— Разказал ли ти е нещо повече за себе си, за живота си, освен най-минималните сведения?
— Достатъчно ми е разказал — сопвам й се аз. — Лиси, какъв ти е проблемът?
— Никакъв — отвръща Лиси мило. — Просто се чудех… дали споделянето не го правиш само ти?
— Какво?
— Дали и той споделя с теб всичко? — Лиси залива кафето с вряща вода. — Или само ти споделяш всичко с него?
— И двамата си споделяме всичко един с друг — отговарям, извила поглед встрани.
Точно така! Абсолютно вярно! Джак ми е споделил страшно много неща! Каза ми, че…
Каза ми всичко за…
Добре де, както и да е. Вероятно просто не е бил в настроение за споделяне. Какво пък толкова?!
— Пий си кафето — подава ми Лиси пълната чаша.
— Благодаря — казвам намусено.
Лиси въздъхва.
— Виж, Ема, не си мисли, че искам да… Той наистина изглежда много мил…
— Такъв е! Честно, Лиси, той е невероятен. Толкова е романтичен. Знаеш ли какво ми каза тази сутрин? Каза, че бил тотално запленен от мен в мига, когато съм го заговорила в самолета!
— Наистина ли? — поглежда ме Лиси. — Така ли ти каза? Права си, много е романтично.
— Ами да! — засиявам насреща й. — Лиси, Джак е… върхът!

През следващите две седмици абсолютно нищо не е в състояние да помрачи щастието ми. Абсолютно нищо. Имам чувството, че плувам в облаците. В офиса по цял ден си седя и се усмихвам на компютъра си. Саркастичните подмятания на Пол отскачат от мен като сапунени мехурчета. И изобщо не ми пука, че Артемис ме представя като своя лична секретарка на хората от някаква рекламна агенция, дошли на посещение при нас. Да приказват каквото си искат. Все ми е едно. Защото те не знаят, че когато се усмихвам влюбено на компютъра си, то е заради поредния шеговит и нежен имейл от Джак. Не знаят, че човекът, на когото служат всички те, е влюбен в мен! В мен!! В Ема Коригьн. Най-нисшестоящата служителка в отдела по маркетинг на неговата компания.
— Е, разбира се, аз на няколко пъти разговарях надълго и нашироко с Джак Харпър по този и много други въпроси — чувам да казва Артемис на някого по телефона. — Именно. И той също смята — точно като мен самата, — че фокусът на тази концепция действително трябва да бъде пренасочен.
Дрън-дрън! Изобщо не е разговаряла надълго и нашироко с Джак Харпър. Нито веднъж. Почти се изкушавам да му пратя веднага един имейл, за да го информирам колко нагло споменава всуе неговото име.
Само че би било твърде дребнаво, нали?
Пък и не само Артемис го прави. Буквално всички с повод и без повод подхвърлят: „Дълго говорих с Джак Харпър за еди какво си“, „Двамата с Джак Харпър смятаме, че…“, „Джак Харпър ме подкрепя изцяло за…“ и други подобни измишльотини. Сега, когато го няма, за да ги опровергае, всички изведнъж започнаха да се правят на негови най-задушевни приятели.
Всички, освен мен. Аз си кротувам и се пазя изобщо да не произнасям името му.
Отчасти, защото знам, че ако го произнеса, веднага ще се изчервя като домат, ще се ухиля до уши или нещо подобно. И отчасти, защото имам ужасното предчувствие, че веднъж започна ли да говоря за Джак, после въобще няма да мога да спра. Но най-вече, защото никой не повдига темата „Джак Харпър“ пред мен. Така де, какво бих могла да кажа аз по нея? Ами да, аз съм последната дупка на кавала тук, една мижава асистентка и нищо повече.
— Ей — провиква се Ник с телефонната слушалка в ръка. — Джак Харпър ще говори по телевизията!
— Какво? Кога? — разнасят се възгласи от всички страни.
Вдигам изненадано глава. Джак ще говори по телевизията ли?
Как така не ми е споменал нито дума за това?
— Да не би някой телевизионен екип да се изтресе тук? — суетно започва да оправя косата си Артемис.
— Не знам — свива рамене Ник.
— Я чуйте всички — надига глас Пол, който точно в този момент се появява от офиса си. — Джак Харпър е дал интервю за телевизионната програма „Бизнес наблюдател“. В голямата заседателна зала сме сложили широкоекранен телевизор. Всеки, който желае, може да отиде и да гледа интервюто там. Един от вас обаче трябва да остане, за да вдига телефоните — заявява Пол и погледът му се спира върху мен. — Ема, ти оставаш тук.
— Какво? — питам неразбиращо.
— Ти оставаш тук да вдигаш телефоните — натъртва Пол. — Ясно ли е?
— Не. Искам да кажа… И аз също искам да гледам интервюто! — възкликвам настоятелно. — Не може ли някой друг да остане? Артемис, не можеш ли ти да останеш?
— Изключено! — само дето не кресва Артемис. — Не бъди такъв егоист, Ема. Пък и на теб изобщо няма да ти бъде интересно.
— Ще ми бъде интересно!
— Не, няма! — презрително врътва очи Артемис.
— Ще ми бъде! — виквам отчаяно. — Той е…той е и мой шеф също!
— Да бе, вярно — съгласява се саркастично Артемис. — С една малка разлика. Ти едва ли си разменила и две думи с Джак Харпьр.
— Напротив! Много повече съм разменила дори! — изтърсвам, преди да успея да се възпра. — Веднъж например присъствах на заседание, на което беше и той…
— И му поднесе чаша чай, а? — Артемис среща погледа на Ник и му прави подигравателна физиономия, за да подчертае колко съм глупава.
Гледам я преизпълнена с ярост, кръвта бучи в ушите ми, изгарям от желание поне веднъж да ми хрумне нещо наистина умно и съкрушително, с което да я унижа.
— Достатъчно, Артемис — отсича Пол. — Ема, ти оставаш тук. Край, въпросът е решен.

В дванадесет без пет офисът вече е напълно пуст. Тук сме само аз, една бръмчаща муха и един факсов апарат, който делово изписва получавано в момента съобщение. Отчаяно бръквам в средното чекмедже на бюрото си и измъквам един аерошоколад, а след него и голяма диетична бисквита. Точно съм отхапала първата хапка шоколад, когато телефонът ми иззвънява.
— Всичко е наред — долита гласът на Лиси. — Видеото е готово за запис.
— Благодаря ти, Лиси — казвам, дъвчейки поредното парче шоколад. — Ти си страхотна.
— Не мога да повярвам, че не са ти позволили да отидеш и ти да го гледаш.
— И аз. Адски несправедливо! — Свличам се още по-нещастно в стола си и буквално натъпквам устата си с шоколад.
— Както и да е, довечера ще го гледаме заедно. Джемима също е пуснала видеото си да записва, така че твърдо ще го имаме.
— А Джемима защо си е вкъщи? — питам изненадано.
— Писала се е болна, за да се отдаде на домашни козметични процедури. О, щях да забравя. Обади се баща ти — додава Лиси предпазливо.
— Аха — отронвам с леко угризение на съвестта. — И какво каза?
Не съм говорила с мама и татко от скандала на Корпоративния ден на семейството. Просто нямам сили да го направя. Още ме боли и се срамувам от станалото, пък и съм наясно, че те при всички положения ще застанат на страната на Кери.
Ето защо когато татко ми звънна в офиса още на следващия понеделник, аз се направих на много заета и казах, че ще им се обадя. Така и не го направих.
Добре де, знам, че все някога ще трябва да говоря с тях. Но само да не е сега. Не и когато съм толкова щастлива.
— Видял рекламния спот за интервюто — казва Лиси. — Познал Джак и се притеснил, че може да го изпуснеш, ако не знаеш кога ще го излъчват. И освен това каза, че… — Лиси замълчава колебливо. — Наистина иска да поговорите за някои неща.
— Ооо! — възкликвам и покривам с драскулки някакъв телефонен номер в бележника си, който се предполага, че трябва да пазя.
— Каза още, че двамата с майка ти ще го гледат. А също и дядо ти.
Страхотно. Направо чудничко. Целият свят ще гледа Джак по телевизията. Така де, целият свят без мен.
С Лиси си казваме довиждане и после отивам да си взема едно капучино от новия автомат за кафе. Връщам се и унило оглеждам пустия офис. Отивам и сипвам щедра доза портокалов сок в корените на коледната звезда на Артемис. Като допълнително отмъщение добавям и малко тонер за фотокопирни апарати.
После обаче ми става кофти от собствената ми дребнава отмъстителност. Така де, какво е виновно бедното растение?
— Извинявай — обръщам се гласно към коледната звезда и леко докосвам с пръст едно от листата й. — Ама собственичката ти е голяма гадина. Но това вероятно ти е известно и без да ти го казвам.
— Говориш с твоя тайнствен приятел, а? — разнася се саркастичен глас зад гърба ми.
Обръщам се стреснато и виждам Конър да стои на прага.
— Конър? Какво правиш тук? — питам изненадано.
— Отивам да гледам интервюто на Харпър. Но първо исках да ти кажа нещо набързо. — Той пристъпва няколко крачки в офиса и забива в мен обвинителен поглед. — И така, ти ме излъга, Ема.
Мамка му! Дали се е досетил? Сигурно ни е разкрил на Корпоративния ден на семейството.
— Какво имаш предвид? — питам нервно.
— Току-що си поговорих с Тристан от дизайнерското студио — отбелязва Конър с натежал от възмущение глас. — Той е гей! Няма начин да излизаш с него, нали така?
Чакай, чакай малко! Ама той сериозно ли си е мислил, че излизам с Тристан от дизайнерското студио? Та на Тристан от сто километра си му личи, че е гей. Хич не му и трябва да носи розови панталонки, дамска чантичка и да си тананика хитовете на Барбара Стрейзанд.
— Правилно — потвърждавам, като едва се сдържам да не се разсмея. — Не излизам с Тристан.
— Не разбирам защо трябваше да ме лъжеш — вирва брадичка Конър с израз на наранено достойнство. — Очаквах да сме по-откровени един с друг. Просто не разбирам в що за човек си се превърнала, Ема. Това е всичко, което исках да ти кажа.
След тези думи той се врътва и бързо се отдалечава по коридора.

В следващите двадесетина минути приемам няколко съобщения за Пол, едно за Ник и едно за Каролин. Разпределям купчина новополучени писма. Адресирам няколко плика за изпращане. И после изведнъж скачам решително.
Така де, тъпо е да стоя тук. Дори е повече от тъпо. Смешно и жалко е! Та аз обичам Джак. И Джак ме обича. Трябва да съм там, да му оказвам морална подкрепа. Грабвам капучиното и бисквитата си и се втурвам по коридора. Заседателната зала е претъпкана, но успявам да се промъкна напред, между двама типа, и аз не знам от кой отдел, които дори не гледат Джак, ами обсъждат резултатите от някакъв мач.
— Какво правиш ти тук? — пита Артемис, когато в един момент се озовавам до нея. — Ами телефоните?
— Няма таксация без презентация — чувам се да казвам внушително.
Това едва ли е подходящо изказване за случая (не че изобщо знам какво означава), но с него определено постигам желания ефект, защото Артемис ме зяпва и млъква.
Надигам се на пръсти, за да мога да виждам екрана над главите на хората пред мен. И най-сетне — да, ето го! Седи небрежно отпуснат на креслото в студиото, облечен в дънки и бяла тениска, а срещу него са седнали водещите на предаването — мъж и жена в делови костюми.
Ето го! Мъжът, когото обичам. О, Боже, толкова е хубав, че ми се приисква да го целуна. И ако нямаше хора, положително щях да отида и да лепна една целувка на телевизора. Честно.
— Разбира се, след смъртта на Пийт ми беше много тежко — казва Джак точно в този момент. — Но наскоро… наскоро животът ми се преобърна и отново се чувствам вдъхновен. Отново изпитвам удоволствие и от живота, и от работата си.
Цялата потръпвам от щастие и гордост.
Така де, той сигурно намеква за мен, нали? Няма за какво друго. Аз съм преобърнала живота му! О, Господи! Това звучи дори още по-романтично от „ти ме заплени“!
— Вече навлязохте на пазара за тонизиращи напитки — отбелязва водещият. — А сега се каните да стъпите и на пазара за женски артикули.
— Какво? — разнасят се изненадани възгласи из залата и хората започват да се споглеждат.
— Каним се да стъпим на женския пазар, така ли?
— Че откога?
— Аз всъщност знаех — подхвърля нехайно Артемис. — От известно време няколко души сме в течение на този проект.
Изведнъж се сещам за онова съвещание на Джак… с яйчниците. Адски вълнуващо! Тръгваме в нова посока!
— Би ли споделил с нас малко повече подробности? — пита водещият.
— Проектът все още е в ранните си стадии — отговаря Джак. — Но мога да ви кажа, че предвиждаме цяла линия продукти, предназначени за жени. Напитка, дрехи, парфюми. Имаме съвсем точна творческа визия — казва той, усмихва се на водещия и добавя: — И сме въодушевени от новия си проект.
— А накъде ще се прицелите този път? — пита водещият, като се консултира със записките си. — Към жените от спортен тип ли?
— Съвсем не — отговаря Джак. — Целта ни е… момичето от улицата.
— Момичето от улицата ли? — водещата изведнъж се поизправя на стола си и изглежда някак леко засегната. — Какво имаш предвид? Какво, според теб, представлява това момиче от улицата?

— Какво представлява ли? — Джак прави кратка пауза. — То е на двадесет и няколко години. Работи в някакъв офис. Отива на работа с метрото. Вечер излиза с приятелки, а после се прибира вкъщи с автобуса… Едно най-обикновено, съвсем незабележително момиче.
— Има ги хиляди такива — подхвърля водещият с усмивка.
— Но марката „Пантера“ винаги се е асоциирала с мъжете — отбелязва скептично водещата. — С типично мъжкия стремеж към съревнование и победа. С мъжката ценностна система. Наистина ли смяташ, че ще можете да се прехвърлите и да покорите женския пазар?
— Направихме проучвания — спокойно обяснява Джак. — И имаме чувството, че познаваме добре мишената, към която сме се прицелили.
— Проучвания, така ли? — остро подхвърля водещата. — Да не би това да е поредният случай, когато мъжете ще казват на жените какво да харесват и да искат?
— Определено не — отговаря Джак все така учтиво, но забелязвам по лицето му да пробягва лека досада от неприкрития и нападателен феминизъм на водещата.
— Доста компании са се опитвали да се пренасочат към нов пазар и са се проваляли — казва водещият. — Да не се окажете и вие една от тях?
Господи, защо са толкова враждебно настроени? Сигурна съм, че Джак знае какво прави!
— Убеден съм, че ще успеем — отговаря спокойно Джак.
— О, я стига! — възкликва водещата, обляга се назад и скръства ръце пред гърдите си. Цялата й поза излъчва авторитетност и недоверие. — Възможно ли е компания като „Пантера“… възможно ли е типичен мъж като теб… наистина да прозре в психиката на… както ти го нарече… най-обикновеното, съвсем незабележително момиче?
— Да, възможно е! — предизвикателно я поглежда в очите Джак. — Познавам това момиче, тази млада жена всъщност.
— Познаваш я? — със саркастично недоумение повдига вежди водещата.
— Знам какво представлява тя — продължава Джак. — Знам какви са вкусовете й. Знам какви дрехи харесва. Знам какво обича да яде и да пие. Знам какво иска да получи от живота. Тя носи дрехи дванадесети номер, но й се иска да бъде осми. Тя… — Джак разперва леко ръце, сякаш търсейки вдъхновение. — …Тя яде овесени ядки на закуска и обича да си топва диетична бисквита в капучиното.
Изненадано поглеждам диетичната бисквита, която държа и точно се канех да топна в капучиното си. А… а тази сутрин закусвах овесени ядки.
— В днешно време отвсякъде ни се натрапва агресивно една измислена представа за съвършени, лъскави хора, живеещи в някакъв измислен, съвършен, лъскав свят — все повече се разпалва Джак. — Докато тази млада жена е напълно реална. В някои дни тя има настроение и се чувства добре, в други няма. Носи модни прашки, въпреки че ги смята за неудобни. Прави си стриктен седмичен режим за физически упражнения, който обаче никога не изпълнява. Пред хората се преструва, че чете издания за бизнес, но в действителност чете пъхнатото между страниците им клюкарско списание.
Гледам като омагьосана телевизионния екран.
Чакай, чакай малко… Това ми звучи някак… прекалено познато.
— Точно както правиш ти, Ема — подхвърля ми Артемис. — Видях те да четеш един брой на „Окей“, пъхнат между страниците на „Маркетинг Уийк“. — Поглежда ме с подигравателна усмивка и очите й се спират върху диетичната бисквита и капучиното в ръцете ми.
— Тази млада жена обича красивите дрехи, но не е жертва на модата — продължава Джак от екрана. — Най-често може да я видите обута в дънки…
Артемис вперва невярващ поглед в моите „Левис“.
— …и с изкуствено цвете в косата…
Неволно вдигам ръка и докосвам изкуствената роза в косата си.
Не, не. Невъзможно е той да… Невъзможно е той да говори за…
— О… Боже… мили! — на висок глас, бавно и натъртено произнася Артемис.
— Какво? — пита Каролин, която седи от другата й страна.
После проследява погледа на Артемис и изразът на лицето й постепенно преминава от любопитство в шокирано разпознаване.
— Боже мили! — възкликва Каролин. — Ема! Та това си ти!
— Не, не съм аз! — възразявам, но с разтреперан глас.
— Ти си!
Забелязвам, че хората наоколо започват да се смушкват един друг и да ме зяпат.
— Тя чете по петнадесет хороскопа всеки ден и си избира да вярва на онзи, който й харесва най-много — долита гласът на Джак.
— Ти си! — изумено извиква Каролин. — Ти точно така правиш!
— …прехвърля отгоре-отгоре какво пише по кориците на сериозните книги, а после се преструва, че ги е чела… — продължава Джак.
— Знаех си, че не си чела Дикенс! — триумфално възкликва Артемис.
— …обожава сладко шери…
— Обожаваш сладко шери ли? — поглежда ме ужасено Ник. — А стига бе, такава гадост!
— Това е Ема! — дочувам да си подвикват хората отвсякъде. — Ема Коригьн!
— Ема? — поглежда ме Кейти невярващо. — Но… но…
— Не е Ема! — изведнъж извиква през смях Конър, който се е облегнал на стената в другия край на залата. — Я не ставайте смешни! Като начало, Ема е осми номер, а не дванадесети!
— Осми номер ли? — захилва се подигравателно Артемис.
— Осми номер! — изкикотва се Каролин. — Как ли пък не!
— Какво, не си ли осми номер? — зяпва ме удивено Конър. — Но нали ми каза, че…
— Знам…, че ти казах — преглъщам тежко с пламнало лице. — Но бях… щях да…
— Наистина ли си купуваш дрехите от магазини за втора употреба, а се преструваш, че са нови? — пита Каролин заинтригувано, като отклонява поглед от телевизора към мен.
— Не! — възкликвам възмутено. — Така де… може би… понякога…
— Тя тежи шестдесет и един килограма, но казва, че е петдесет и един — долита гласът на Джак.
Какво? Какво?
Цялото ми тяло се сгърчва шокирано.
— Не е вярно! — виквам възмутено към екрана. — Изобщо не тежа шестдесет и един килограма! Тежа… тежа около… петдесет и шест… и половина… — добавям припряно половинката, защото виждам, че всички са извърнали глави към мен и ме зяпат изпитателно.
- … мрази плетивата на една кука…
Из залата се разнася удивен шепот.
— Какво? Мразиш моите плетива, така ли? — долита до слуха ми невярващият глас на Кейти.
— Не е вярно! — обръщам се ужасена към нея. — Не е вярно! Обожавам ги! Много добре знаеш, че обожавам плетивата на една кука!
Но Кейти вече е изхвърчала ядосано от залата.
— Тя плаче, когато слуша „Карпънтърс“ — казва Джак от екрана. — Тя обича „Абба“ и ненавижда джаза…
О, не! О, не… о, не…
Конър ме гледа така, сякаш собственоръчно съм забила кама в сърцето му.
— Ти… ненавиждаш… джаза!

Чувствам се така, както в някой от онези кошмари, когато съзнаваш, че всички виждат бельото ти и искаш да побегнеш, а не можеш. Буквално съм като парализирана от шок и ужас. В състояние съм единствено да гледам втренчено напред и вътрешно да се гърча в тотална агония, докато гласът на Джак ехти неумолимо откъм телевизионния екран.
Всичките ми тайни! Всичките ми лични… всичките ми най-интимни тайни! Оповестени на всеослушание по телевизията! Толкова силно съм потресена, че дори не възприемам всичко, което казва.
— Когато отива за първи път на среща с някой мъж, тази млада жена си облича бельо, за което вярва, че й носи късмет… тайно взема от гардероба на съквартирантката си обувки и дрехи, които после представя за свои… прави се, че тренира кикбокс… има двойствени чувствало отношение на религията… притеснява се, че гърдите й са прекалено малки…
Затварям очи, неспособна да понеса чутото! Гърдите ми! Той каза за гърдите ми! По телевизията!
Залата вече кънти от смехове. Заравям лице в ръцете си. Имам чувството, че умирам.
— Секси ли е? — пита водещият заинтригувано.
Сърцето ми пропада в петите от ужас. Забивам поглед в екрана, неспособна да си поема дъх от обзелата ме паника. О, Господи! Какво ще каже?
— Много е сексуална! — отговаря Джак на секундата и всички ме зяпват изненадано. — Тя е модерна млада жена, която си носи презервативи в чантичката.
Едва ли би могъл да каже нещо по-страшно от това, нали така?
Боже мили, и майка ми слуша всичко това! Майка ми, за Бога!!!
— Но може би все още не е разгърнала целия си потенциал в тази насока… — продължава Джак. — Може би досега е била разочарована в секса…
Не съм в състояние да погледна към Конър. Нито изобщо към когото и да било.
— Може би изпитва желание да експериментира в тази област… може би е имала… как да кажа… лесбийска фантазия за най-добрата си приятелка.
Не, не, не!!! Свивам се от ужас. Изведнъж си представям как Лиси гледа потресено екрана у дома, отвратено притиснала длан към устата си. Край! Никога повече няма да мога да я погледна в очите.
— Това беше глупав сън! — отчаяно се опитвам да обясня аз, защото всички ме зяпват шокирано. — Не фантазия, а сън! Има разлика между двете!
Иска ми се да се хвърля към телевизора, да го ударя, да го изгася.
Но би било съвършено безсмислено, нали? Защото милиони други телевизори, в милиони домове, са включени. И навсякъде хората гледат и слушат интервюто на Джак!
А той продължава:
— Тя вярва в романтичната любов. Вярва, че някой ден животът й изведнъж ще стане вълнуващ и прекрасен. Тази млада жена си има своите надежди, страхове и тревоги, както всеки един от нас. Понякога се чувства изплашена. — Джак прави кратка пауза и добавя малко по-задушевно: — Понякога се чувства необичана. Понякога й се струва, че никога няма да успее да спечели одобрението на хората, на които държи най-много.
Гледам сериозното, замислено лице на Джак на екрана и очите ми се изпълват със сълзи.
— Но тя притежава невероятен кураж, изключително добро сърце и неизчерпаемо жизнелюбие… — Той тръсва глава замаяно и се усмихва извинително на водещите. — Извинете… Съжалявам. Не знам как стана… Май леко се поувлякох. Бихме ли могли да…
Какво? Какво каза той току-що?
Че се поувлякъл?
Че леко се поувлякъл?
Все едно да кажеш, че Хитлер е бил леко агресивен!
Смътно чувам водещият да благодари на Джак за участието, а после и музикалната тема в края на предаването. Някой загася телевизора.
Известно време залата тъне в пълно мълчание. Всички са се обърнали към мен и ме гледат така, сякаш очакват да произнеса реч или да им изтанцувам нещо. Някои лица издават искрено съчувствие, други — любопитство, трети — злобничка радост, четвърти — доволство, че не са на мое място.
Сега вече знам много добре как се чувстват животните в зоопарка.
Край! Докато съм жива, няма да стъпя в зоопарк.
— Но… но… не разбирам… — долита глас от другия край на залата и всички обръщат глави към Конър, все едно се намират на тенис мач. Той е вперил очи в мен, с пламнало от объркване лице. — Откъде Джак Харпър знае толкова много неща за теб?
О, Господи, знам, че Конър е завършил с отличие университета в Манчестър, ама понякога адски бавно загрява.
Главите на хората в залата отново се обръщат към мен в очакване на отговора ми.
— Ами… ъъъ… — Цялата се треса от неудобство. — Защото аз… ние…
Не, не мога да го произнеса гласно. Не мога и това си е.
Но и не ми се налага. Наблюдавам потресено как лицето на Конър сменя цвета си от аленочервен в мъртвешки блед.
— Не! — изхриптява той и ме гледа така, сякаш вижда призрак. И то не някой обикновен домашен призрак, а истинско чудовище.
— Не! — повтаря Конър ужасено. — Не. Не го вярвам.

Това сякаш отприщва потоп в залата. Изведнъж всички започват да ми задават въпроси и да ми подхвърлят разни забележки.
— Затова ли Харпър дойде в Англия? Заради теб?
— Ще се омъжиш ли за него?
— Правили ли сте секс тук, в офиса?
— Заради него ли заряза Конър?
Не, не издържам повече. Трябва да се махна оттук. Веднага!
Ставам и без да поглеждам когото и да било, изхвърчавам от стаята.
Когато влизам в пустия отдел по маркетинг, сварвам телефоните да звънят на пожар. Разтреперана грабвам чантата и връхната си дреха, а междувременно няколкото души, които са ме последвали, започват да отговарят на телефоните.
— Ема, дядо ти се обажда — казва ми Артемис и добавя, като затулва с длан слушалката: — Разправя нещо за нощните автобуси и казва, че никога вече няма да ти вярва.
— Търсят те от рекламния отдел на „Харвис Бристол Крийм“ — подвиква ми Каролин. — Питат на кой адрес да ти изпратят каса сладко шери.
— Ема, баща ти е на тази линия — обръща се към мен Ник. — Спешно трябвало да говори с теб.
— Не мога — измънквам. — Не мога да говоря с никого. Трябва да… трябва да…
Втурвам се навън от офиса. Тичам по коридорите и надолу по стълбите. Навсякъде е пълно с хора, които се връщат по бюрата си след края на интервюто. Всички се обръщат след мен, зяпат ме и коментират.
Спринтирам към изхода, а гласовете ме преследват, отеквайки в мраморното фоайе. Започвам да бутам с две ръце тежката врата на входа. Охранителят Дейв скача, притичва да ми помогне и втренчил неотклонно поглед право в гърдите ми, подхвърля окуражително:
— Нищо им няма, миличка. Много са си хубави даже.
Най-сетне излизам и хуквам през глава по улицата. Когато оставам без дъх, се свличам на първата попаднала ми пейка и заравям лице в ръцете си.
Цялата треперя от преживения шок.
В главата ми цари пълен хаос.
Никога преди, през целия ми живот, никой не ме е карал да се чувствам толкова дълбоко и тотално посрамена и унижена.

Пътувам за вкъщи с метрото, а сълзите се стичат по лицето ми. Чувствам се безкрайно объркана.
Мислех, че Джак ме обича…
Мислех, че той и аз сме…
И изведнъж осъзнавам истината.
Джак изобщо никога не се е интересувал от мен. Никакви сродни души не сме били. За него съм била само типична представителка на потенциалния пазар на тъпата му нова линия от женски продукти. Най-обикновено, съвсем незабележително момиче от улицата.
Джак само ме е използвал.
Ама че глупачка съм била. Пълна глупачка!
Когато най-сетне се довличам до апартамента, спирам за малко пред входа, избърсвам сълзите от лицето си и си поемам няколко пъти дълбоко дъх.
Господи, как сега ще погледна Лиси в очите след това, което Джак каза по телевизията?
С Лиси сме най-добри приятелки от деца. Неведнъж ми се е случвало да изпадам в неудобни ситуации пред нея. Но нищо, абсолютно нищо не може да се сравни с това!
Де да можеше в последния момент преди интервюто тя да е решила да излезе и изобщо да не го е гледала! Но в мига, когато отварям вратата на апартамента, я виждам да излиза от кухнята в коридора. Поглежда ме и по израза на лицето й познавам, че това е краят. Оттук нататък нещата между нас никога няма да са същите, каквито бяха. Джак предаде не само любовта ми. Той съсипа и най-доброто приятелство, което съм имала през живота си. Точно както стана и във филма „Когато Хари срещна Сали“. Сексът се изпречва на пътя на нашите взаимоотношения и никога вече няма да можем да бъдем приятелки, защото искаме ди спим заедно…
Не, не е така! Това беше във филма. Ние с Лиси не искаме да спим заедно. Ние искаме да… Не, тоест ние не искаме да…
Така де… Както и да е. Скапана работа.
— О! Ъъъ… хм… здрасти, Ема! — измънква Лиси, забила поглед в пода.
— Здрасти! — отговарям със свито гърло. — Реших да се прибера по-рано. В офиса стана просто… направо… ужасно…
Млъквам нерешително. Настава възможно най-тягостното, най-отчайващото мълчание на света. Но то не може да продължава вечно, нали така?
— Ъъъ… гледала си интервюто, предполагам — започвам най-сетне аз.
— Да — отронва Лиси, без да откъсва поглед от пода. — И аз… исках само да ти кажа, че… че, ако искаш да се изнеса, веднага ще го направя.
В гърлото ми засяда буца. Знаех си. Знаех си, че така ще стане. Това е краят на нашето неразделно приятелство, продължило двадесет и една години. Една мъничка тайна излиза наяве и край… всичко свършва.
— Не е нужно — казвам, като едва се сдържам да не ревна с глас. — Аз ще се изнеса.
— Не! — извиква Лиси. — Аз ще се изнеса. Ти нямаш никаква вина за това, Ема! Аз съм виновна! Аз… аз… съм те подстрекавала.
— Какво? — зяпвам я изумено — Какви ги приказваш, Лиси?! Изобщо не си ме подстрекавала!
— Подстрекавала съм те! — настоява Лиси. Изглежда буквално смазана. — Чувствам се ужасно виновна пред теб. Но… но… не съм знаела, че изпитваш такива… към мен…
— Ама аз не изпитвам!
— Сега вече си давам сметка какво ти е било. Да ме гледаш да се мотая полугола из апартамента… Нищо чудно, че си се чувствала потисната и нещастна!
— Ама аз не съм! — извиквам отчаяно. — Лиси, не съм лесбийка!
— Добре де, бисексуална. Или двустранно ориентирана. Или какъвто там термин предпочиташ.
— Не съм и бисексуална. Нито двустранно ориентирана. Нито никаква!
— Ема, моля те! — сграбчва ръката ми Лиси. — Не се срамувай от своята сексуалност! Кълна се, че ще те подкрепя изцяло какъвто и избор да направиш…
— Лиси, не съм бисексуална! — виквам й през сълзи аз. — И не ми трябва подкрепа! Това беше само един сън. Най-обикновен тъп кошмар и нищо друго! Не беше сексуална фантазия! Изобщо не съм искала да го сънувам… и това не значи, че съм лесбийка… и не значи, че си падам по теб… и изобщо нищо не значи!
— О! — отронва Лиси сащисано. — О, ясно. Аз пък си помислих, че е… знаеш какво. Помислих си, че ти искаш да…
— Нищо подобно! Просто сънувах веднъж някаква дивотия.
— Аха. Ясно.
Настава продължително мълчание. Лиси разглежда съсредоточено ноктите си, а аз — каишката на часовника си.
— Я кажи, ама ние двете… наистина ли… — започва най-сетне Лиси.
О, Господи!
— Ъъъ… хм… да — признавам с половин уста.
— Ами аз… добра ли бях?
— Какво? — зяпвам я изумено.
— В съня ти. — Лиси ме поглежда право в очите и се изчервява. — Добра ли бях в секса?
— Лиси… — правя измъчена и ужасена физиономия аз.
— Бях пълна трагедия, нали? Тотален боклук! Знаех си! Знаех си, че за нищо не ставам.
— Глупости! Не е вярно! — възкликвам, възмутена от ниското й самочувствие. — Ти беше… беше наистина…
Господи! Не мога да повярвам, че водя с приятелката си разговор за сексуалните й качества на сънувана лесбийка!
— Лиси, дай да оставим тази тема, става ли? Денят ми беше достатъчно ужасен и без това.
— О, Боже! Да. Да, разбира се — изведнъж се изпълва с угризения Лиси. — Извинявай, Ема. Сигурно се чувстваш адски…
— Адски, тотално и абсолютно унижена, обидена и предадена! — Правя безуспешен опит да се усмихна. — Аха. Точно така се чувствам. Дори още по-зле.
— Гледа ли някой от офиса интервюто? — пита Лиси съчувствено.
— Дали някой го е гледал? — извиквам и отново се сгърчвам от ужас. — Всички го гледаха, Лиси! Абсолютно всички! И всички бяха наясно, че става дума за мен! И всички ми се смееха и подиграваха. Идеше ми да потъна в земята от срам. Искаше ми се да се свра някъде и… и да умра.
— Боже мили! — възкликва Лиси потресено.
— Ужасно беше! Просто ужасно! Никога, през целия си живот, не съм се чувствала по-засрамена! Никога не съм се чувствала така… така изложена на показ. Целият свят разбра, че смятам прашките за неудобни и че всъщност не тренирам кикбокс, и че не съм чела Дикенс… — Гласът ми се разтреперва все повече и повече. Изведнъж избухвам в плач. — О, Господи, Лиси! Ти беше абсолютно права. Чувствам се толкова… глупаво. Пълна глупачка! Той просто ме е използвал. Още от самото начало. Никога нито за миг не се е интересувал истински от мен. За него аз съм била просто едно… средство за проучване на пазара.
— Какво говориш?! — възкликва Лиси удивено. — Откъде знаеш?
— Знам! Разбира се, че знам. Затова е бил „запленен“. Затова се интересуваше толкова много от всичко, което казвам. Затова непрекъснато ми задаваше въпроси. Не защото ме е обичал! А защото си е дал сметка, че е попаднал на типичната представителка за пазарната ниша, в която се е прицелил. Още в самолета с разбрал, че до него седи едно най-обикновено, съвсем незабележително момиче от улицата, което инак няма къде да срещне при неговия баровски начин на живот… пък дори да го срещне, изобщо не би му обърнал внимание. Така де, той самият го каза по телевизията. Че съм най-обикновено, съвсем незабележително момиче.
— Не е вярно! — разгорещено ми възразява Лиси, — Ти си забележителен човек, Ема!
— Вярно е! Точно такава съм, каквато той каза! Кръгла нула! И на всичкото отгоре се показах пълна глупачка. Вярвах му за всичко! И бях дълбоко убедена, че ме обича! Добре де, може би не че ме обича — добавям, като се изчервявам, — но поне, че ме харесва толкова, колкото и аз него.
— Знам, Ема, знам! — казва Лиси, готова и тя да ревне с глас.
Навежда се към мен и ме прегръща силно. В следващата секунда обаче се отдръпва рязко и лицето й пламва като домат.
— Това, че те прегръщам, не те… нали? Искам да кажа… не те възбужда или нещо подобно…
— Лиси! — възкликвам отчаяно. — За последен път ти казвам: не съм лесбийка!!!
— Добре де, добре, разбрах! — припряно се съгласява тя. — Хубаво. Извинявай. — Отново ме прегръща, после става от дивана. — Хайде, ела. И двете имаме нужда да пийнем по нещо.
Сипваме си по чаша водка и излизаме на тясното балконче, наречено „просторна тераса“ от хазаина ни, когато наемахме апартамента. Настаняваме се на слънце и замислено отпиваме от чашите си.
— Трябваше да се досетя! — въздъхвам горчиво по едно време. — Как може да съм толкова глупава! Би трябвало да знам, че мултимилионер като него за нищо на света не би се заинтересувал искрено от момиче като мен.
— Стига де, Ема! — възкликва Лиси. — Та той беше толкова мил. Просто не мога да повярвам, че всичко е било само за да те използва. Мислиш ли, че действително може да е толкова циничен? — пита тя с дълбоко съмнение в гласа.
— Лиси… — поглеждам я аз, — истината е, че мъжете като него никога не биха стигнали върха, ако не са безскрупулни и готови да тъпчат другите хора. Просто така е устроен светът.
— Мислиш ли? — мрачно пита Лиси и сбърчва тъжно лице. — Адски депресиращо!
— О, това да не е телевизионната звезда Ема? — долита остър глас зад гърба ни и Джемима се появява на балкона, облечена в пухкав бял халат и плътно намацала лицето си с някаква маска. Присвива яростно очи към мен и добавя: — Мис „Никога не нося чужди дрехи“, а? Нещо да кажеш за сандалите ми от „Прада“?
Вече няма никакъв смисъл да се преструвам, че не е вярно, нали така?
— Прекалено остри върхове и адски неудобни — свивам с безразличие рамене.
Джемима си поема шокирано въздух и надава вик:
— Знаех си! Знаех си аз, че през цялото време тайно вземаш и носиш мои дрехи и вещи! Ами за жилетката ми от „Джоузеф“ ще си признаеш ли? Ами за чантичката от „Гучи?“
— За коя от всичките по-точно? — питам предизвикателно. За момент Джемима загубва дар слово. После обаче изсъсква ядно:
— За всичките! Мога да те дам под съд, ако искаш да знаеш! Ето, тук съм направила списък на поне тридесет неща, за които имам силното подозрение, че са били ползвани и от някой друг, освен мен, през последните три месеца и…
— О, я млъквай! — прекъсва я Лиси остро. — Нима не разбираш, че Ема е действително адски разстроена?! Била е предадена и унижена от мъжа, за когото е вярвала, че я обича, а ти…
— Аууу, каква изненада! — изписква с престорен ужас Джемима, а после добавя саркастично: — Странно, защо не припадам от учудване? Сигурна бях, че ще стане така. И дори те предупредих! Никога не казвай на мъжа всичко за себе си, ако не искаш да си имаш неприятности! Казах ти, че така ще стане, нали?

— Всъщност каза, че няма да се види с диамант на пръста! - обвинително виква срещу нея Лиси. — Изобщо нищо не спомена, че той ще се появи по телевизията и ще оповести пред цялата нация всичките й тайни! Да ти кажа, Джемима, би могла да проявиш поне малко съчувствие!
— Недей, Лиси! Джемима е съвършено права! — казвам мрачно. — Ако си бях държала тъпата уста затворена, нямаше да се случи подобно нещо. — Грабвам бутилката и си сипвам втора чаша водка. — Интимните връзки наистина са бойно поле. Или игра на шах. А аз какво направих? Сама натиках в ръцете му всичките си фигури. — Отпивам голяма глътка и добавям яростно: — Мъжете и жените не бива да си казват никога нищо един на друг! Никога! Нищо!
— Абсолютно! — подхвърля Джемима. — Колкото по-малко…
Тя млъква насред изречението, защото телефонът, който е изнесла на балкона и държи в ръката си, иззвънява.
— Ало? — казва Джемима в слушалката. — Камила, ти ли си? О! Ъъъ… момент.
Затулва микрофона с ръка и с широко отворени от изненада очи прошепва към нас:
— Джак е!
Зяпвам я шокирано.
— Кажи му, че Ема не иска да говори с него! — припряно нарежда Лиси.
— Трябва да говори с него! — прошепва настойчиво Джемима. — Инак той ще си помисли, че е победил.
— Но той при всички положения… — започва Лиси, но аз я прекъсвам, като грабвам слушалката от ръката на Джемима.
— Да? — казвам с бясно биещо сърце, но с възможно най-сух и враждебен тон.
— Ема, аз съм — долита до слуха ми познатия глас и изведнъж усещам прилив на толкова силни емоции, че чак краката ми се подкосяват.
Искам да плача. Искам да го ударя. Искам да го нараня… Но успявам някак да се овладея.
— Не желая никога повече да говоря с теб! — заявявам и изключвам захранването на слушалката, като едва си поемам дъх от вълнение.
В следващия миг телефонът отново зазвънява.
— Моля те, Ема — казва Джак, — изслушай ме за момент! Знам, че сигурно си разстроена. Позволи ми да ти обясня, моля те…
— Не чу ли какво ти казах? — повишавам тон с пламнало лице. — Ти ме използва и ме унижи, така че не искам никога повече да говоря с теб, нито да те виждам, нито да те чувам, нито да… да…
— Да те помирисвам — подсказва ми Джемима с настойчив шепот.
— …да те докосвам. Никога. Абсолютно никога.
Изключвам слушалката, влизам в хола и измъквам щепсела от контакта в стената. После с треперещи ръце изваждам мобилния си телефон от чантата и го изключвам в мига, в който той започва да звъни.

Връщам се на балкона, все още полуразтреперана от шок. Все още не мога да повярвам, че всичко изведнъж свърши… и то по такъв начин… Само за няколко часа цялата ми приказна любов се срина в калта.
— Знаеш какво трябва да направиш сега, нали, Ема? — поглежда ме Джемима.
— Не. Какво?
— Да си отмъстиш, разбира се! — забива в мен изпълнен с решимост поглед Джемима. — Да го накараш да си плати за стореното.
— О, не! — прави отвратена физиономия Лиси. — Толкова е унизително да си отмъщаваш! Не е ли хиляди пъти по-добре да отминеш с гордо презрение?
— Че каква полза като отминеш? — сопва й се Джемима. — Как ще си научи той урока, ако си премълчиш? Как ще разбере, че не е бивало да те обижда, така, че да не го повтаря нито към теб, нито към когото и да било друг?
— Двете с Ема винаги сме били на мнение, че човек трябва да държи на достойнството си — заявява Лиси решително. — Най доброто отмъщение е да не си позволиш да принизиш нравствените си ценности и да живееш добре, с гордо вдигната глава.
Няколко секунди Джемима гледа тъпо Лиси, след което свива рамене и се обръща към мен:
— Както и да е. Просто искам да ти помогна. Всъщност отмъщението е нещо като моя специалност. Не че се хваля, но…
— Добре де, какво имаш предвид? — питам, като отбягвам погледа на Лиси.
— Да издраскаш с пирон колата му, да му нарежеш костюмите, да зашиеш риба в подгъва на пердетата му и после да гледаш сеир, когато се развали… — вдъхновено подема Джемима така, сякаш рецитира поезия.
— Това в училище ли си го научила? — врътва очи към небето Лиси.
— Аз съм феминистка! — рязко вирва глава Джемима. — Ние, жените, трябва да отстояваме правата си. И то решително! Преди да се омъжи за баща ми, майка ми, например, имала връзка с един учен, който постъпил ужасно с нея. Отказал да се ожени за нея три седмици преди сватбата им, представяте ли си?! И така, една нощ тя се промъкнала в лабораторията и изключила всичките му глупави машинарии. Така цялото му многогодишно изследване отишло по дяволите! И това ако не е урок за Емерсън!
— Емерсън ли? — зяпва я Лиси удивено. — Емерсън… Дейвис ли?
— Точно така. Дейвис.
— Емерсън Дейвис, който бил на прага да открие лек срещу едрата шарка, но на последния етап всичките му експерименти изведнъж се провалили? Искаш да кажеш, че…
— Какво пък, не е трябвало да обижда мама! — предизвикателно вирва брадичка Джемима. После се обръща към мен и продължава: — Друго средство, което мама горещо ми препоръчва, е масло от люти чушлета. След като си била обидена, уреждаш по някакъв начин с типа да правите за последно секс. И по едно време му предлагаш да му направиш еротичен масаж. И втриваш маслото в… е, знаеш къде. — Очите на Джемима искрят вдъхновено. — Е, ще го заболи точно на най-чувствителното място!
— Това ти го е казала… майка ти? — пита Лиси невярващо.
— Ами да — потвърждава Джемима. — Всъщност начинът, по който го направи, беше много мил. Навръх осемнадесетия ми рожден ден тя подреди красиво масата, покани ме да седна и каза, че трябва да си поговорим за ваимоотношенията между мъжете и жените…
Лиси и аз я гледаме потресено.
— И тогава ти каза да натриваш мъжките гениталии с… масло от люти чушлета, така ли? — шокирано пита Лиси.
— Само когато мъжът е постъпил наистина гадно с теб — обяснява Джемима с досада. — Какъв ти е проблемът, Лиси? Да не би да смяташ, че трябва да позволяваш на мъжете да те тъпчат безнаказано?
— Не, не, разбира се — отговаря Лиси. — Но не бих си отмъщавала с… люти чушлета!
— Добре де, а как би си отмъстила ти, умницо? — предизвикателно слага ръце на кръста си Джемима.
— Как ли? — повтаря въпроса Лиси и се замисля за секунда. — Е, добре. Ако изобщо реша да падна толкова ниско, че да си отмъщавам… което не бих направила, защото съм убедена, че това би било огромна грешка… Бих постъпила точно така, както е постъпил и той с мен. В случая с Ема, бих изложила на показ неговите тайни.
— Хм… доста добра идея всъщност — намусено признава Джемима.
— Аз бих го унижила него — продължава Лиси с отмъстително пламъче в очите. — Аз бих го посрамила него. За да види колко е хубаво.
Двете се обръщат едновременно и впиват в мен очаквателен поглед.
— Ама аз не знам никакви негови тайни — измънквам смутено.
— Няма начин да не знаеш! — отсича Джемима.
— Сигурно знаеш. Нали той ти е споделял всичко? — отбелязва Лиси.
— Не, не знам. — Усещам да ме залива нова вълна на унижение. — Ти беше права, Лиси. Само аз му споделях всичките си тайни. Той нищо не ми казваше. Изобщо не сме били сродни души. Каква съм глупачка!
— Не, не си глупачка, Ема! — съчувствено потупва ръката ми Лиси. — Просто си била доверчива.
— То е все едно! — мрачно упорствам аз.
— Няма начин да не знаеш поне нещо! — казва решително Джемима. — Спала си с него, за Бога! Той сигурно има някаква тайна. Някое слабо място.
— Ахилесова пета — подхвърля Лиси услужливо.
Джемима й хвърля снизходителен поглед.
— Не е нужно непременно да е свързано с краката му — пояснява ми тя. — Всичко може да свърши работа. Хайде, мисли! Сети се за нещо!
Послушно затварям очи и напрягам мозъка си. Тайни… Някаква тайна на Джак… Мисли, Ема, мисли!
И изведнъж се сещам. Шотландия! Отварям очи и усещам да ме залива вълна на радостна възбуда. И аз знам една от неговите тайни!
— Какво? — жадно пита Джемима. — Сети ли се за нещо?
— Той… — започвам, но веднага прехапвам език.
Нали бях обещала на Джак да не казвам! Обещах му го!
Но пък… какво от това? Защо изобщо трябва да спазвам каквото и да съм му обещала? Да не би той да запази моите тайни?
— Бил е в Шотландия! — заявявам триумфално. — Първия път, когато се запознахме в самолета, той ме помоли да не издавам, че е бил в Шотландия!
— Че защо да не издаваш? — пита Лиси.
— Не знам.
— Какво е правил в Шотландия? — пита Джемима.
— Не знам.
Настава мълчание.
— Хм… — обажда се най-сетне Джемима. — Не бих казала, че това е кой знае колко посрамваща тайна, нали? Така де, и в Шотландия живеят доста умни хора. Не се ли сещаш за нещо по-подходящо? Например… той с перука ли е?
— Разбира се, че не! — отговарям възмутено.
Ама тя сериозно ли си мисли, че бих излизала с мъж, който носи перука?!?
— Ами в такъв случай ще трябва да измислиш нещо — заявява Джемима. — Преди тази история с учения мама е имала връзка с един политик, който е постъпил много гадно с нея. Така че тя пуснала слух, че той взема рушвети от комунистическата партия и се погрижила това да стигне до Камарата на лордовете. Това било добър урок за Денис!
— Да не би да става дума за… Денис Ливлин? — пита Лиси предпазливо.
— Аха. За същия.
— За Денис Ливлин, опозорения държавен секретар?! — зяпва я Лиси шокирано. — Който после цял живот се борил да изчисти опетненото си име и в крайна сметка свършил в клиника за душевно болни?
— Какво пък, да не е обиждал майка ми! — вирва брадичка Джемима. От джоба на халата й се разнася звън на часовник. — О, време е за педикюра ми!
Джемима се врътва и влиза в апартамента, а Лиси клати глава и настойчиво ми шепне:
— Тя е побъркана. Абсолютно откачена. Ема, да не си посмяла да измисляш разни работи за Джак Харпър.
— Няма, разбира се! — възкликвам възмутено. — Ти за каква ме имаш? Пък и все едно. Никога не бих могла да си отмъстя на Джак. По никакъв начин не бих могла да го нараня и унижа. Той няма никакви слаби места. Той е могъщ мултимилионер. А аз съм едно… най-обикновено… една… нищо и никаква… пълна нула!

На следващата сутрин се събуждам, обзета от панически ужас. Буквално ми прилошава от страх. Чувствам се точно като шестгодишно хлапе, което не иска да ходи на училище. Така де, шестгодишно хлапе с махмурлук.
— Не, не мога да отида на работа — заявявам на Лиси в осем и половина и се запъвам в коридора като магаре на мост. — Просто не мога да вляза в офиса и това е!
— Можеш! — окуражава ме тя, като закопчава копчетата на жакета ми. — Всичко ще е наред. Горе главата!
— Ами ако се държат ужасно с мен?
— Няма да се държат ужасно с теб. Та те са ти не само колеги, но и приятели. Пък и досега сигурно вече са забравили всичко.
След около половин час увещания най-сетне тръгвам. Чувствам се точно като куче, което е било изритано навън, когато слизам по стълбите и отварям входната врата. На прага се сблъсквам с някакъв униформен куриер — чете имената по звънците, прегърнал най-огромния букет цветя, който съм виждала през живота си.
— Извинете — обръща се към мен той. — Търся Ема Коригън.
— Аз съм — отговарям изненадано.
— Чудесно! — усмихва ми се куриерът и ми протяга бележник и химикалка. — Днес явно е щастливият ви ден. Подпишете ми се тук, моля…
Гледам изумено букета в ръцете му. Рози, фрезии, някакви огромни пурпурни цветя… и фантастични тъмночервени топчести неща… тъмнозелени стръкове плътни декоративни треви… и нежни бледозелени филизчета, приличащи на аспарагус…
Добре, може и да не ги знам как се казват всички тези цветя, но едно знам със сигурност: тези цветя са адски скъпи.
— Момент — обръщам се към куриера, преди да взема химикалката, която ми подава. — Искам да проверя от кого са.
Грабвам пъхнатата между цветята картичка, разгръщам и и плъзвам поглед по дългия текст, без да вниквам в съдържанието му, докато не стигам най-отдолу, до подписа.
Джак.
Отново се разтрепервам от обида. Какво? Той смята, че някакви глупави цветя могат да заличат всичко, което направи?
Нищо че букетът е огромен и адски луксозен.
— Не ги искам, благодаря — казвам на куриера и гордо вирвам брадичка.
— Не ги искате! — невярващо ме гледа той.
— Какво става тук? — чувам зад себе си гласът на Лиси, също тръгнала да излиза. В следващия миг забелязва букета и възкликва: — Господи, каква прелест! От Джак са, нали?
— Да, но не ги искам. Махнете ги оттук — казвам на куриера.
— Чакай! — виква Лиси. — Нека само ги помириша! — Сграбчва букета и завира лице в цветята. — Никога не съм виждала нещо по-красиво! Не би ли могла да… — поглежда ме умолително тя.
— Не, Лиси! Не мога да ги приема! Защото той ще си помисли, че съм му простила и всичко е наред.
— Май че си права — въздъхва Лиси, като докосва нежно с пръст кадифенорозовото листенце на една от розите. — Жалко, но наистина е по-добре да ги върнеш.
— Да ги върне ли?! — долита зад нас възмутеният глас на Джемима, която идва да види какво става. — В никакъв случай! Утре съм поканила гости на вечеря и тези цветя ще ми свършат чудесна работа. — Тя поглежда етикетчето и възкликва: — „Смит енд Фокс“! Боже мили! Ама ти знаеш ли колко струва този букет? Как така ще го връщаш?!
— Не ме интересува колко струва! — възкликвам разпалено. — Цветята са от Джак! Невъзможно е да ги приема!
— Защо да е невъзможно? — пита Джемима искрено учудена.
— Защото… защото, ако ги задържа, все едно му казвам „Прощавам ти.“
— Глупости! — срязва ме Джемима. — Ако ги задържиш, все едно му казваш „Ти означаваш толкова малко за мен, че дори не си давам труда да ти върна цветята.“
Всички замълчаваме за миг, обмисляйки този вариант.
— Сетих се! — извиква Лиси, грабва бележника на куриера и написва под името ми с големи печатни букви: „Без предразсъдъци.“
— Това пък какво означава? — питам аз.
— Това означава: „Никога няма да ти простя, задник такъв… но напук ще задържа цветята.“
— „И ще ти отмъстя“ — решително добавя Джемима.

Навън е една от онези удивително ясни и свежи утрини, които те изпълват с чувството, че Лондон е най-прекрасният град на света. Времето е толкова приятно, че докато вървя от метрото към офиса, настроението ми неминуемо се повдига.
Може пък Лиси да е права. Възможно е всички в службата вече да са забравили цялата тази история. Така де, няма какво да правя от мухата слон. Чудо голямо. Нищо чак пък толкова интересно не се е случило. Междувременно сигурно се е появил някакъв друг повод за клюки. И сега вече всички ще говорят за… футбол. Или за политика. Или за нещо друго. Именно.
Бутвам тежката остъклена врата и влизам във фоайето с високо вдигната глава и лек прилив на оптимизъм.
— …смята, че прашките убиват! — на секундата чувам да отеква в другия край на фоайето.
Поглеждам натам и виждам пред асансьорите един тип от счетоводството да разговаря с някаква жена с окачен на ревера пропуск за посетител.
— …през цялото време е правила секс с Джак Харпър, така ли? — долита глас над мен.
Вдигам поглед и виждам група момичета от администрацията да се качват по стълбите.
— Единствено за Конър ми е жал — отговаря едно от тях. — Горкият мъж…
— …преструвала се, че обича джаз — казва някой на излизане от асансьора. — Питам се кой нормален човек би правил подобно нещо?
Добре де! Ясно… не са забравили.
Целият ми плах сутрешен оптимизъм се изпарява и за секунда обмислям възможността да избягам и да прекарам остатъка от живота си под одеялото.
Но не мога да го направя, нали така?
Като начало, сигурно бих умряла от скука след около седмица примерно.
Пък и… трябва да ги погледна с гордо вдигната глава, нали? Трябва да го направя!
Поемам си дълбоко дъх, стисвам юмруци, бавно се качвам по стълбите и тръгвам по коридора към отдела по маркетинг. Хората, с които се разминавам, или ме зяпат с нагло любопитство, или се преструват, че не ме гледат. Поне пет разговора прекъсват рязко при появата ми.
Стигам вратата към отдела, стисвам зъби и влизам с възможно най-безгрижен израз.
— Добър ден на всички — подхвърлям, като събличам жакета си и го премятам на облегалката на стола зад бюрото ми.
— Ема! — възкликва Артемис саркастично, с тон на престорено удоволствие, че ме вижда. — Ти се появи! Не може да бъде!
— Добро утро, Ема — излиза от офиса си Пол и ме поглежда изпитателно. — Добре ли си?
— Чудесно, благодаря.
— На твое разположение съм, ако… искаш да поговорим… за каквото и да било — казва Пол и за моя изненада изглежда искрено загрижен.
Хубава работа! Да не би да си въобразява, че ще взема да му плача на рамото „Джак Харпър ме използва“?
Бих направила подобно нещо само ако съм наистина, има наистина отчаяна.
— Благодаря, но… — Усещам, че се изчервявам. — Не, добре съм.
— Радвам се — казва Пол, замълчава за миг, а после продължава с по-делови тон: — Предполагам, че вчера изчезна така внезапно, защото си решила да поработиш на спокойствие вкъщи по проектите, които са ти възложени, нали?
— Ъъъ… да — измънквам, като се прокашлям неловко. — Точно така.
— Несъмнено си отхвърлила купища неотложни задачи, нали?
— Ъъъ… да… купища.
— Отлично. Така и предполагах. Продължавай сега работата си. Всички останали също. — Пол оглежда заплашително колегите ми и добавя: — И помнете какво ви казах!
— Да, разбира се — на секундата отговаря Артемис. — Помним, естествено!
Пол изчезва отново в офиса си, а аз пускам компютъра си и забивам неотклонно поглед в екрана му, докато го чакам да загрее. Всичко ще е наред. Само трябва да се съсредоточа в работата си, изцяло да…
Изведнъж дочувам някой да си тананика доста високо нещо… нещо познато… Това са…
„Карпънтърс.“
В следващия момент се присъединяват и други гласове.
— „Близо до теееб…“ — ехти нестроен хор.
— Добре ли си, Ема? — пита Ник, когато ме вижда да ги поглеждам подозрително. — Искаш ли носна кърпичка?
— „Близо до теееб…“ — подемат всички в унисон и чувам да се разнасят приглушени смехове.
С възможно най-голямо самообладание кликвам да отворя пощенската си кутия и се опулвам шокирано срещу екрана. Обикновено получавам най-много до десет имейла на ден, ако изобщо получавам нещо. Днес имам деветдесет и пет.
Татко: Държа да поговорим колкото се може по-скоро…
Мойра: Знам къде продават наистина удобни прашки…
Шарън: Добре де, и откога имаш връзка с него?!!
Фиона: Знам една диета, която…
Преглеждам бързо списъка и изведнъж сърцето ме прерязва.
Имам три имейла от Джак. Какво да правя? Дали да ги прочета?
Нерешително местя мишката насам-натам. Добре де, може би заслужава поне да му дам шанс да обясни…
— О, Ема! — подхвърля Артемис най-невинно, като приближава към бюрото ми с найлонова торбичка в ръка. — Нося ти една жилетчица… Мисля, че ще ти хареса. На мен ми е малка, а е много хубава… Сигурно ще ти стане, защото… — Млъква за секунда, поглежда към Каролин и довършва: — …е осми номер.
Двете избухват в истеричен кикот.
— О, Ема, исках да ти кажа… — примъква се към бюрото ми и Ник. — Видя ли новата секретарка в администрацията? Страхотна е, нали? — пита той и ми намига, а когато вижда, че го гледам тъпо, добавя: — Има страхотна моряшка подстрижка, носи гащиризон и…

— Млъквай! — крясвам му изведнъж и усещам, че се изчервявам. — Не съм… Аз не съм… Оставете ме на мира! Всички!
С разтреперана от гняв ръка кликвам с мишката и изтривам един след друг и трите имейла от Джак. Не, нищо не заслужава! Никакъв шанс! Нищо!
Скачам и се втурвам навън от офиса. Влетявам в дамската тоалетна, трясвам вратата зад гърба си и опирам пламналото си чело в огледалото. В гърдите ми кипи омраза към Джак Харпър. Има ли той представа на какво съм подложена? Дава ли си изобщо сметка какво ми причини?
— Ема! — разнася се глас зад гърба ми.
Стреснато вдигам глава. Не съм чула кога Кейти е влязла след мен. Виждам лицето й до моето в огледалото. Гледа ме втренчено… Точно както във „Фатално привличане“.
— Значи не харесваш плетива на една кука, а? — подхвърля Кейти със странен глас.
О, Господи! О, Боже! Какво направих?! Отприщила съм лудостта в Кейти и сега тя сигурно… сигурно ще ме прободе с куки за плетене! Какво… какво да кажа? Как да се спася?!?
— Кейти, чуй ме, моля те! — започвам с бясно биещо от ужас сърце. — Не исках да ка…
— Мълчи, Ема! — мрачно вдига тя ръка. — Няма смисъл. И двете знаем каква е истината.
— Не, не! Станала е грешка. Той… той не ме е разбрал правилно! Аз…
— Вчера бях ужасно ядосана — прекъсва ме Кейти с налудничава усмивка. — Но след работа си отидох вкъщи и се обадих на мама. И знаеш ли какво ми каза тя?
— Какво? — питам, като трескаво обмислям възможностите за спасение.
— Каза ми, че… че и тя ненавижда плетивата на една кука.
— Какво? — обръщам се към Кейти и я зяпвам изумено.
— И че баба също ги ненавижда — добавя тя с пламнало лице, усмихва ми се смутено и изведнъж си е пак старата Кейти, която познавам и обичам. — Никой, абсолютно никой не ги харесвал. Години наред само се престрували, за да не…
— О, Господи, Кейти, съжалявам! — прегръщам я аз, изпълнена с угризения. — Извинявай! Аз само… просто… не исках да те обидя.
— Да, знам, че си го правила от добро сърце. Но трябваше да ми кажеш, Ема! Защото… сега се чувствам като пълна глупачка!
— Ами значи ставаме две пълни глупачки — усмихвам се мрачно аз.
— О, Ема! Кажи… добре ли си? — съчувствено пита Кейти.
Да бе, да, добре съм. Само дето се крия в тоалетната, за да не ми се налага да гледам колегите си.
— Как бих могла да съм добре, Кейти? — възкликвам отчаяно аз. — Вчера на всеослушание по телевизията бяха разгласени всичките ми най-съкровени, всичките ми най-интимни тайни! Но пък, от друга страна… — разпервам ръце примирено, — оттук насетне едва ли би могло да ми се случи нещо по-ужасно, така че…
— А, ето я! — влетява в тоалетната Каролин. — Ема, майка ти и баща ти са дошли да те видят!
О, не! Не мога да го повярвам! Просто не мога да повярвам на очите си!
Мама и татко наистина стоят до бюрото ми. Той — облечен в официален сив костюм, а тя — издокарана с тъмносиня пола и бяло сако. И някак едновременно държат голям букет цветя. А всички в офиса са обърнали глави и ги зяпат, сякаш са някакви редки изкопаеми.
О, сега пък всички се извъртат и ме зяпват мен.
— Здравей, мамо. Здрасти, татко! — измънквам с дрезгав от притеснение глас.
Какво правят тук, за Бога?!?
— Ема! — възкликва приветствено татко, като се опитва да имитира обичайния си ведър тон. — С майка ти решихме… да отскочим да те видим.
— Аха — кимвам замаяно.
Да бе, да, като че това е нещо съвършено естествено. Особено пък като се има предвид, че живеят на триста километра оттук!
— Теб и… Това са твоите приятели, нали? — усмихва се мама към хората в офиса.
— Ъъъ… нещо такова — поглеждам мрачно към Артемис, която е лепнала на лицето си сладникава усмивка.
— Точно онзи ден си казвахме с татко ти — продължава мама — колко се гордеем с теб, Ема! Работиш в толкова голяма компания! Сигурни сме, че много момичета биха позавидели на кариерата ти. Нали, Браян?
— Абсолютно! — отвръща татко. — Страхотно се справяш, Ема.
Толкова съм изненадана, че дума не мога да обеля. Срещам погледа на татко и той ми отправя странна, някак стресната усмивка. Забелязвам, че ръцете на мама треперят леко, докато оставя цветята на бюрото ми.
Господи! Изведнъж осъзнавам шокирано, че те са нервни! И двамата!
Точно се опитвам да осмисля това толкова необичайно за тях състояние, когато Пол се изправя на вратата на офиса си.
— Ема… А, ти май имаш посетители? — повдига той вежди към мен.
— Ъъъ… да — измънквам в отговор. — Пол, това са… ъъъ… родителите ми, Браян и Рейчъл…
— Приятно ми е — кимва Пол учтиво.
— Не бихме искали да пречим — смутолевя мама припряно.
— Няма проблем — отправя й очарователна усмивка Пол. — За съжаление, стаята, която обикновено използваме за семейни сбирки, понастоящем е в ремонт.
— О! — възкликва мама объркано, като явно не може да прецени дали той говори сериозно, или се шегува.
— Така че, Ема, защо не изведеш родителите си на… да го наречем един ранен обяд?
Поглеждам стенния часовник. Десет без петнадесет.
— Благодаря, Пол.
И наистина съм му благодарна.

Не, откачена работа. Абсолютен сюрреализъм!
Десет сутринта. Трябва да съм на бюрото си. Вместо това обаче вървя по улицата с родителите си и се чудя какво ли бихме могли да си кажем. Така де, дори не мога да си спомня кога за последен път съм била насаме с тях. Само ние тримата. Без дядо, без Кери, без Нев. Май преди петнадесетина години или нещо подобно.
— Да влезем тук — предлагам, когато минаваме покрай едно италианско кафене.
— Чудесно! — възкликва татко, отваря вратата и ни пуска да минем пред него, при което подхвърля уж мимоходом. — Вчера видяхме по телевизията твоя приятел Джак Харпър.
— Не ми е приятел! — отговарям остро и забелязвам, че двамата с мама се споглеждат.
Сядаме на една от дървените масички и келнерът слага по едно меню пред всеки от нас. Настава мълчание.
О, Господи! Сега пък аз съм нервна.
— Ами… аз ще изпия един чай — заявява мама. — Или може би… какво е това? Фрапелате?
— За мен чаша най-обикновено кафе — намръщено чете менюто татко. — Ако изобщо сервират такива прости неща.
— Впрочем, Ема, да не забравя — подхвърля мама небрежно. — Купили сме ти един малък подарък. Нали, Браян?
— Ъъъ… така ли? — питам изненадано. — Какъв подарък?
— Една кола — казва мама и вдига поглед към келнера, който се изправя в същия момент до масата ни. — За мен едно капучино. За съпруга ми чаша обикновено кафе през филтър, ако е възможно. А за Ема…
— Една кола! — повтарям изумено.
— Кола или кола? — уточнява келнерът, като ме поглежда с подозрение.
— Ъъъ… капучино, моля — отговарям разсеяно.
— И едно плато с петифури — добавя мама авторитетно. — Grazie!
— Мамо… — замаяно подпирам глава с ръката си. — Какво искаш да кажеш с това… за колата?
— О, нищо особено. Трябва ти кола, Ема. Опасно е да пътуваш с рейсове посред нощите. Прав е дядо ти.
— Но… но аз не мога да си позволя да… Не мога дори да… ами парите, които ви дължа? Ами…
— Забрави за тях — заявява татко категорично. — Нищо не ни дължиш. Абсолютно нищо.
Честно, не разбирам какво става. Абсолютно съм объркана. Бавно местя поглед от татко към мама. После обратно към татко. И отново към мама.
Наистина е странно. Сякаш от години едва сега за първи път се виждаме… наистина се виждаме. И като че… започваме отначало, на чисто.
— С татко ти се чудехме дали би искала да си направим заедно едно ваканционно пътешествие догодина — отбелязва мама. — Само ние.
— Само… ние ли? — питам невярващо.
— Да, само ние тримата — твърдо повтаря мама. После ми се усмихва някак плахо. — Ще бъде забавно, не мислиш ли? Но ако имаш други планове…
— Не, не, нямам! — прекъсвам я припряно. — Искам, разбира се!
— Ема, ние с майка ти имаме чувството… смятаме, че може би… може би не винаги сме забелязвали…
Татко млъква рязко, докато келнерът отрупва масата с поръчките ни.
— Благодаря! — отпраща го мама с нетърпеливо махване на ръката. После ме поглежда в очите. — Ема, двамата с татко ти искаме да ти кажем, че… много се гордеем с теб.
О, Господи! Не може да бъде! Имам чувството, че ще се разплача.
— И ние… — започва татко. — Така да се каже, ние и двамата… майка ти и аз… — Той млъква и смутено се прокашля няколко пъти. — Ние винаги… и винаги ще… и двамата…
Татко отново млъква, като диша тежко. Почти не смея да ги погледна.
— Това, което се опитвам да ти кажа, Ема… — заговорва той отново, — …ти сигурно го знаеш… и ние всички го знаем… а именно…
Отново млъква и започва да бърше със салфетката си избилата на челото му пот.
— Става дума за това, че… че…
— О, просто кажи на дъщеря си, че я обичаш, Браян! — извиква мама. — Кажи й го поне веднъж в живота си!
— Аз… обичам те, Ема! — изрича татко дрезгаво. — О, Господи! Обичам те! — повтаря той и разтрива силно с пръсти очите си.
— И аз те обичам, татко! — казвам със свито от вълнение гърло. - И теб, мамо.
— Ето, виждате ли! — възкликва мама със сълзи в очите. — Знаех си, че трябва да дойдем!
Тя сграбчва ръката ми, аз стисвам ръката на татко и за момент тримата замръзваме в нещо като групова прегръдка.
— Ами да!… Всички ние сме свещени брънки от вечния кръговрат на живота! — изтърсвам, обзета от прилив на емоция.
— Какво? — поглеждат ме неразбиращо родителите ми.
— Ъъъ… както и да е. Няма значение.
Освобождавам ръцете си от техните, отпивам глътка капучино и хвърлям разсеян поглед наоколо.
И сърцето ми буквално спира.
На входа на кафенето стои Джак.

В следващата секунда сърцето ми забива бясно. Гледам го през стъклото на вратата. Гледам го как протяга ръка, отваря и влиза в кафенето.
Докато приближава към нашата маса, цялата се разтрепервам от обзелите ме силни емоции. Ето, това е мъжът, в когото бях влюбена. Това е мъжът, който ме използва и предаде. Усещам в мен отново да се надигат с пълна сила болката, обидата и чувството за унижение. Струва ми се, че пак ще се срина под техния напор.
Не, няма да го позволя! Ще бъда силна и горда!
— Не му обръщайте внимание! — прошепвам на мама и татко.
— На кого? — пита татко и се извръща на стола си. — О!
— Ема, искам да поговорим — казва Джак с умолителен израз на лицето.
— Е, аз пък не желая да говоря с теб.
— Извинете ме, че ви прекъсвам — поглежда Джак към мама и татко. — Ще ви отнема Ема само за няколко минути.
— Никъде не отивам! — възкликвам ядосано.
— Моля те, Ема! — Джак сяда на съседната маса, като обръща стола си към мен. — Искам да ти обясня. И да ти се извиня.
— Не съществува обяснение, което би те извинило — срязвам го аз, а после се обръщам и с едва сдържана ярост нареждам на мама и татко: — Все едно го няма. Хайде да си продължим разговора.
Настъпва тягостно мълчание. Мама и татко се споглеждат. Забелязвам, че мама му прави някакви знаци, но рязко спира, когато ме вижда, че я гледам, и припряно отпива от кафето си.
— Добре де! Хайде да си говорим за… нещо — възкликвам отчаяно. — И така, мамо…
— Да? — поглежда ме тя очаквателно.
На мен обаче главата ми е празна. Изобщо не се сещам какво да кажа. В състояние съм да мисля единствено за това, че Джак е на една ръка разстояние от мен.
— Как върви голфът? — питам най-сетне.
— О! Ами… ъъъ… добре, благодаря — измънква мама и хвърля крадешком поглед към Джак.
— Не го гледай! — изсъсквам й аз. — Ами при теб, татко? — продължавам с неестествено висок глас. — Как е голфът?
— О! Ами… ъъъ… също добре, благодаря — отговаря татко сковано.
— Къде играете? — пита Джак учтиво.
— Ти не участваш в разговора! — сопвам му се аз, като яростно се врътвам на стола си.
Ново тягостно мълчание.
— О, Боже! — изведнъж възкликва театрално мама. — Закъсняваме! Закъсняваме за… за… скулптурната изложба!
Какво? Какво!
— Радвам се, че се видяхме, Ема… — припряно продължава мама.
— Не, не може да си тръгнете! — прекъсвам я аз, обзета от паника.
Но двамата вече са станали. Татко оставя на масата двадесет долара, а мама бързо си облича жакета.
— Просто го изслушай! — прошепва ми тя, докато ме целува за довиждане.
— До скоро, Ема! — притеснено ме потупва татко по ръката. И само след миг двамата са вече на улицата.
Не! Умът ми не го побира! Как могат да постъпят така с мен!
— Чуй ме, Ема… — започва Джак, но аз решително извъртам стола си така, че да не го виждам.
— Ема, моля те! — придърпва и той стола си.
Извъртам се още по-решително и сега вече съм обърната право към стената. Точно така!
Хм… единственият проблем е, че не мога да стигна до капучиното си.
— Заповядай.
Обръщам леко глава и виждам, че Джак е преместил стола си точно до моя и ми подава чашата.
— Остави ме на мира! — виквам ядосано и скачам на крака. — Няма какво да говорим. Абсолютно нищо!
Грабвам чантата си и с препъване изтичвам навън. Тръгвам по оживената улица. След миг усещам една ръка на рамото си.
— Можем поне да обсъдим… — чувам гласа на Джак.
— Какво да обсъждаме? — обръщам се и го поглеждам, обзета от ярост. — Как си ме използвал ли? Или как ме предаде?
— Добре де, Ема! Съзнавам, че те поставих в неудобно положение. Но… какво пък толкова?
— Какво пък толкова ли? — извиквам изумено. — Появи се в живота ми. Замая ме с разни романтични жестове. Накара ме да се влю… — Рязко спирам насред думата, като едва си поемам дъх от възмущение и мъка. — Каза, че си запленен от мен. Накара ме да… да си мисля за теб… и да ти вярвам за всичко! — Гласът ми се разтреперва издайнически. — Вярвах ти, Джак. А ти през цялото време си имал едно на ум. Мислел си само за своето идиотско маркетингово проучване. През цялото време си ме… използвал!
Джак ме гледа мълчаливо.
— Не! Не е така! — казва най-сетне той, като посяга и хваща ръката ми. — Чакай малко! Грешиш! Изобщо не съм имал за цел да те използвам!
— Имал си! — яростно дръпвам ръката си аз. — Разбира се, че си имал! Да не би да отречеш, че по време на интервюто говореше за мен?! — Усещам отново да ме залива вълна на смазващо унижение. — За мен си мислел! Това бях аз! До най-малката подробност!
— О, да! Разбирам! — плясва се Джак по челото. — Добре. Чуй ме, Ема! Не отричам, че съм мислел за теб. Не отричам, че съм говорил за теб… Но това не означава, че… — Той се обръща и ме поглежда право в очите. — През цялото време мисля за теб. Това е истината. Непрекъснато мисля за теб.
Сега е моментът да се обърна и да побягна, а той да се втурне след мен… Но не помръдвам. Искам да побягна, но… искам да чуя и какво още ще ми каже.
— Ема, когато двамата с Пийт основахме „Пантера Корпорейшън“… знаеш ли как работехме? — Джак е впил неотклонно поглед в очите ми. — Знаеш ли как вземахме решенията си какво да правим?
Свивам леко рамене.
— Следвахме инстинкта си. Непрекъснато се питахме един друг какво ние самите харесваме, какво ние бихме купили, какво ние искаме. — Поколебава се за миг, после тръсва глава и продължава: — През последните две седмици изцяло съм погълнат от идеята за тази нова линия продукти за жени. И забелязах, че непрекъснато се питам… Ема би ли харесала това? Ема би ли пила такава напитка? Ема би ли си купила едно или друго? — Затваря за миг очи, после отново впива поглед в моите. — Да, признавам, ти си непрекъснато в мислите ми. И мисълта за теб подхранва идеите ми за работа. Виж, Ема, при мен личният живот и бизнесът винаги са били неразривно свързани. Просто така съм устроен. Но това съвсем не означава, че… — Отново се поколебава за миг. — Това не значи, че нещата между нас не са били… не са… истински.
Джак си поема дълбоко дъх и пъхва ръце в джобовете си.
— Ема, нито за миг не съм те лъгал. Бях запленен от теб в мига, в който ме заговори в самолета. В мига, в който ме погледна и каза „Дори не знам дали имам G-точка!“. И изобщо не съм мислел за бизнес тогава. Бях запленен от теб, Ема. От всичко в теб… до най-мъничката подробност. — По лицето му пробягва лека усмивка, когато продължава: — От това как сутрин изчиташ десетки хороскопи и си избираш да вярваш на този, който ти харесва най-много. И от писмото, което написа от името на Ърнест Р. Леополд. И от забодения на стената режим за тренировки. И от всичко. От всичко, Ема!
Гледа ме настойчиво в очите. Усещам гърлото ми да се свива. Всичко в главата ми се обърква. И усещам как за миг омеквам. Но само за миг.
— Всичко това е много хубаво — казвам с разтреперан глас. — Но ти ме посрами пред всички. Ти ме унижи, Джак!
Обръщам се и тръгвам да пресичам улицата.
Джак тръгва след мен.
— Нямах намерение да ги говоря всички тези неща. Изобщо нямах намерение да казвам каквото ида било. Повярвай ми, Ема! Съжалявам за това толкова, колкото и ти. В мига, в който дойдох на себе си и осъзнах какво съм казал… помолих ги да отрежат тази част от интервюто. И те ми обещаха, но… не го направиха… — Той поклаща озадачено глава. — Не знам как стана, Ема. Бях като… Неволно се… увлякох.
— Увлякъл си се, така ли? — Отново усещам да ме обзема ярост. Спирам и го поглеждам в лицето. — Ти съсипа живота ми, Джак!
Той ме поглежда изпитателно.
— Съсипал съм ти живота ли? Толкова ли е ужасно хората да знаят истината за теб?
— Ъъъ… ами… — Въпросът ме изненадва и за момент не знам какво да му отговоря. Но бързо идвам на себе си. — Дори не можеш да си представиш какво ми е на мен! Всички ми се смеят. Всички ми се подиграват. Целият офис. Артемис ме заяжда…
— Ще я уволня — заявява Джак твърдо.
Това ме хвърля в такъв шок, че неволно се изкикотвам, веднага се правя, че съм се закашляла.
— И Ник също ме заяжда…
— И него ще го уволня. — Джак се замисля за момент и добавя: — Какво ще кажеш за следното: ще уволня всеки, който те заяжда.
Този път не издържам и се разсмивам с глас.
— Няма да ти остане нито един служител.
— Нека! Така ми се пада! Това ще ми е за урок! Да се науча да мисля, преди да говоря. И да бъда по-тактичен.
За момент двамата стоим, загледани в очите си, под ярката слънчева светлина. Сърцето ми бие учестено. И аз самата не знам какво да мисля.
— Ема, хайде да се сдобрим — казва най-сетне Джак. — Искаш ли да отидем да обядваме? Или да пийнем по нещо? Или… да хапнем сладолед? — добавя той с лека усмивка.
Не отвръщам на усмивката му. Прекалено много съм объркана, за да се усмихвам. Усещам се някак раздвоена. Част от мен иска да му повярва. И да му прости. Но пък, от друга страна… имам чувството, че не всичко е наред. Знам, че има нещо, което… Изведнъж една мисъл изкристализира в ума ми.
— Джак… защо си бил в Шотландия? Онзи път, когато се запознахме?
Изразът на лицето му изведнъж се променя. Джак поглежда встрани.
— Ема, боя се, че това е нещо, което не мога да ти кажа.
— Защо? — питам, като се опитвам да звуча ведро.
— Защото… много е сложно.
— Добре. — Замислям се за миг. — Ами къде ходи онази нощ със Свен? Когато прекъсна срещата ни?
Джак въздъхва.
— Ема…
— Ами вечерта на първата ни среща… За какво бяха всички онези телефонни разговори?
Този път Джак дори не си дава труда да отвори уста.
— Разбирам. — Отмятам коса назад, като се старая да запазя самообладание. — Джак, хрумвало ли ти е някога, че за цялото това време, откакто се познаваме, ти не си ми споделил почти нищо за себе си?
— Ами… явно съм много сдържан човек — отговаря Джак. — Защо питаш? Това едва ли има кой знае какво значение.
— За мен има, и то голямо. Аз ти споделих всичко за себе си. Както ти самият каза… моите мисли, страхове и тревоги… всичко. А ти не си ми споделял нищо за теб.
— О, Ема, това не е вярно! Преувеличаваш.
— Ти знаеш всичките ми тайни, абсолютно всичките! А аз не знам нито една твоя тайна!
Джак въздъхва.
— Виж, Ема, цялото ми уважение към твоите тайни, но, мисля, че има известна разлика…
— Какво? — поглеждам го шокирано. — Защо… защо да има разлика?
— Искам да ме разбереш правилно, Ема. В живота ми има неща, които са твърде деликатни… сложни… от голямо значение.
— А моите не са, така ли? — извиквам възмутено. — Смяташ, че моите тайни са по-незначителни от твоите, така ли? Поради което не би трябвало да съм чак пък толкова наранена от това, че си ги разгласил по телевизията, така ли? — Цялата треперя от ярост и разочарование. — Ами да, прав си, предполагам, защото ти си толкова голям и значим човек, а аз съм само едно… Как ме нарече, Джак? — Очите ми се наливат със сълзи. — Едно най-обикновено, съвсем незабележително момиче. Така ли беше?
Джак се смръщва и разбирам, че съм го засегнала. Затваря очи и дълго мълчи.
— Нямах намерение да използвам точно тези думи — казва най-сетне той, като разтърква челото си. — В мига, в който ги казах, ми се прииска да си ги взема обратно. Опитвах се… исках да събудя една много по-различна представа… от тази, която… — Отново ме поглежда в очите. — Ема, знаеш, че не съм имал намерение да…
— Пак ще те попитам, Джак — прекъсвам го с разтуптяно сърце. — Защо беше в Шотландия?
Настава мълчание. Срещам погледа на Джак и по очите му познавам, че няма да ми каже. Знае колко е важно това за мен и въпреки всичко няма да ми каже.
— Ами хубаво — подхвърлям с разтреперан глас. — Чудесно. Ясно е, че съм по-незначителна от теб. Но знаеш ли какво, Джак? Това между нас не е истинска връзка. Истинската връзка се основава на равенството. И на доверието. — Преглъщам заседналата буца в гърлото ми. — Така че защо не си намериш някоя жена на твоето ниво на значимост, с която да си споделяш безценните тайни? Защото очевидно аз съм недостойна за това.
Рязко се врътвам, преди той да е успял да каже каквото и да било, и бързо се отдалечавам по улицата. Усещам до бузите ми да се стичат две едри сълзи.
Прибирам се вкъщи доста по-късно, но все още цялата настръхнала от скарването си с Джак. Имам адско главоболие и съм на границата да заплача с глас.
Отварям вратата на апартамента и сварвам Лиси и Джемима да водят поредния си яростен спор относно правата на животните.
— Лисиците обожават да ги правят на палта! — заявява Джемима, когато влизам в хола. Млъква, поглежда ме и възкликва: — Ема! Добре ли си?
— Не! — свличам се тежко на дивана и се загръщам с пухкавия голям шал на Лиси, подарък от майка й за Коледа. — Току-що се скарах жестоко с Джак.
— С Джак ли?
— Видяла си го, така ли?
— Ами той дойде в… така де, да се извини, предполагам.
Лиси и Джемима се споглеждат.
— И какво стана? — прегръща Лиси коленете си. — Какво ти каза?
— Ами каза, че наистина съжалява за станалото и че не е искал да каже всички онези неща по телевизията, и че връзката ни е… Както и да е. Много неща каза. После обаче каза, че неговите тайни били по-значими от моите.
Разнася се възглас на дълбока обида.
— Не! — извиква Лиси.
— Задник! — казва Джемима и веднага добавя заинтригувано: — Какви негови тайни?
— Попитах го за Шотландия. И за вечерта, когато прекъсна срещата ни. И за всички други неща, за които никога не ми е говорил.
— И той какво ти каза?
— Ами… нищо — свивам рамене с усещане за поредното унижение от страна на Джак. — Не искаше да говори за каквото й да било от това. Каза, че това били неща… деликатни и сложни.
— Деликатни и сложни ли? — веднага се вдъхновява Джемима. — Върхът! Точно това ни трябва. Откриваш каква е тайната… и я изваждаш на бял свят!
Известно време я гледам с разтуптяно сърце. Права е! Мога да го направя. Мога да му го върна на Джак. Мога да направя така, че да го заболи толкова, колкото и мен.
— Но аз нямам ни най-малка представа за какво става дума — казвам най-сетне.
— Ще откриеш! — възкликва Джемима. — Не е особено трудно. Знаеш, че той крие нещо, това е най-важното. Информацията е власт, Ема. Имаш ли информация, имаш и власт.
— Добре де, ами как да я открия тази информация?
— Първо ще опитаме да се справим сами — отговаря делово Джемима. — Ако не успеем… Е, познавам някои… хора, които могат да ни помогнат… дискретно — додава тя и ми намига многозначително.
— Частни детективи ли имаш предвид? — пита Лиси удивено. — Ама ти сериозно ли говориш?
— А после ще разкрием тайната му пред света! — победоносно заявява Джемима. — Мама има връзки във всички вестници…
Сърцето ми бие развълнувано. Наистина ли смятам да го направя? Действително ли възнамерявам да си отмъстя на Джак?
— Като начало можем да започнем от кофите за боклук — нарежда авторитетно Джемима. — Не можете да си представите колко неща се откриват, когато поровиш из нечия кофа.
Изведнъж нормалността ми се завръща с гръм и трясък.
— Какво? Кофи за боклук ли? — зяпвам я ужасено. — В никакви кофи за боклук няма да ровя. Всъщност изобщо нищо няма да правя. Край, точка!
— Целта оправдава средствата, Ема — отмята коса Джемима. — Нали искаш да откриеш каква е тайната му?
— Може пък да не искам да откривам тайната му? — сопвам й се с известна доза гордост. — Може тя изобщо да не ме интересува.
Загръщам се още по-плътно в шала на Лиси и унило се втренчвам в пръстите на краката си.
Значи Джак има някаква голяма тайна, която не иска да сподели с мен. Ами добре. Чудесно. Да си я има! Няма да се принизявам да ровя из кофите за боклук за късче информация. Не ми пука за тайната му. Нито пък за самия него! Щом не иска да ми каже — моля!… аз пък не искам и да знам.
Изведнъж се чувствам адски изтощена след целия този напрегнат ден. Иска ми се единствено да си взема дълга гореща вана, а после да се мушна в леглото си и да забравя, че изобщо някога съм познавала човек на име Джак Харпър.

Не мога да забравя за Джак, естествено. Нито за скарването ни.
Лицето му постоянно изплува в ума ми. Непрекъснато се сещам за едно или друго, което е казал или направил.
Лежа в леглото си, загледана в тавана, и премислям последния ни разговор… когато се скарахме…
Какво всъщност имаше предвид с въпроса си „Толкова ли е ужасно хората да знаят истината за теб?“.
Не, не, край! Преставам да мисля за него. Напълно го изхвърлям не само от живота, но и от съзнанието си.
Когато на другата сутрин се появявам в кухнята, за да си направя чаша чай, вече съм твърдо решена: от днес нататък няма дори да мисля за Джак. Край. Финито.
— И така, имам три теории — появява се Лиси задъхана на прага на кухнята, по пижама и с адвокатския си бележник в ръце.
— Какво? — поглеждам я отнесено.
— За тайната на Джак. Имам три теории.
— Само три ли? — появява се зад нея и Джемима, в пухкавия си бял халат, също с някакъв бележник в ръце. — Моите са осем!
— Осем ли? — поглежда я Лиси засегнато.
— Не искам да знам за никакви теории — обаждам се аз. — Чуйте какво ще ви кажа и на двете. Цялата тази история беше много болезнена за мен. Така че ви моля да уважавате чувствата ми и просто да не споменавате нищо на тази тема. Става ли?
За секунда и двете ме гледат тъпо, после отново се обръщат една към друга.
— Осем ли? — повтаря Лиси. — Как пък успя да ги направиш осем?
— Фасулска работа — свива рамене Джемима, после добавя великодушно: — Сигурна съм, че и твоите са много добри. Защо не започнеш ти първа?
— Хубаво — поглежда я Лиси недоволно, лекичко се покашля и започва: — Теория номер едно: мести цялата „Пантера Корпорейшън“ в Шотландия. Бил е там, за да огледа за пореден път нещата и все още не иска да се разчува. Теория номер две: свързан е с финансово престъпление…
— Какво? — зяпвам я изумено. — Защо го казваш това?
— Порових малко из Интернет и се оказа, че някои от счетоводителите, които са правили последния одит на „Пантера Корпорейшън“, напоследък са се забъркали в доста големи скандали. Което нищо не доказва, разбира се, но ако се държи тайнствено и говори за спешно местене… — Лиси прави многозначителна физиономия.
Джак — финансов измамник? Не! Абсурд. Тотален абсурд! Така де, не че изобщо ми пука, ама…
— И двете ми се струват твърде невероятни — подхвърля Джемима, като повдига презрително вежди.
— Ами да чуем каква е твоята в такъв случай — сопва й се Лиси.
— Пластична хирургия, естествено! — заявява Джемима триумфално. — Направил си е операция за опъване на лицето и е избрал да се възстанови в Шотландия, за да не се разчуе. Знам и какво го е накарало да прекъсне втората ви среща.
— Какво? — питам подозрително.
— Липосукция на ханша! — обявява Джемима самодоволно. — Приятелят му е дошъл да му съобщи, че в претоварения график на пластичния им хирург изведнъж се е появило прозорче и Джак веднага е хукнал, защото такива фантастични възможности изобщо не са за изпускане…
Господи, от коя ли планета пада Джемима?!?
— Джак никога не би си правил липосукция! — отговарям възмутено. — Нито опъване на лицето.
— Ти пък откъде знаеш? — отвръща Джемима. — Да не би да си сравнявала негови снимки „преди“ и „сега“, за да забележиш очебийната разлика?
— Страхотно! — врътва очи Лиси. — Хубаво, а другите ти теории какви са?
— Момент така да видя… — Джемима отгръща бележника си на следващата страница. — Аха. Тази е доста добра. Той е в мафията! — заявява тя и прави кратка пауза за повече драматизъм. — Застрелват баща му и той прави планове как да убие главите на всички други мафиотски фамилии.
— Джемима, разказваш ни „Кръстника“! — отбелязва Лиси с досада.
— О, така ли? — възкликва Джемима, леко озадачена. — Затова значи тази теория ми се струваше леко позната, докато я измислях — заявява тя и я задрасква от листа в бележника си. Отгръща на нова страница. — А, ето и следващата. Той има брат, страдащ от аутизъм…
— „Рейнмен“ — прекъсва я Лиси.
— По дяволите — прави физиономия Джемима и започва един по един да задрасква листовете от бележника си. — В такъв случай и тази не става… и тази също… — По едно време вдига глава и заявява: — Но имам още една теория. Има друга жена!
Поглеждам я стреснато. Друга жена ли? Това и през ум не ми беше минавало.
— Всъщност, това е и моята трета теория — казва Лиси с извинителен тон.
— И двете мислите, че има друга жена, така ли? — местя шокиран поглед от едната към другата. — Но… защо?
Изведнъж отново се усещам малка. И глупава. Дали пък не съм била по-наивна, отколкото съм си мислила. Доплаква ми се. И в същия миг се сещам за твърдото си решение.
— Прекрасно! — заявявам с гордо вдигната глава. — Изобщо не ми пука какво прави. Това си е негова, съвършено лична работа!
— Не само негова, но и твоя, щом ще му отмъщаваш… — отбелязва Джемима.
— Не искам да му отмъщавам, ясно ли е? Отмъщението е нездравословно! — възкликвам разпалено.
— Ема, независимо какво искаш или не искаш, ти си ми приятелка и аз нямам намерение да седя и да гледам безучастно как някакъв си мъж те тъпче и те прави на маймуна — извиква Джемима, а в очите й проблясват налудничави пламъчета. — Той трябва да си плати! Трябва да бъде наказан!
— Джемима! Моля те! — поглеждам я стреснато. — Не искам да правиш нищо по въпроса! Обещай ми!
— Добре де, обещавам! — казва Джемима неохотно.
— Заключила е пръстите си зад гърба — подхвърля Лиси.
— Какво! — хвърлям възмутен и невярващ поглед към Джемима. — Обещай ми както трябва! Закълни ми се в нещо, което наистина обичаш, че няма да отмъщаваш на Джак вместо мен.
— О, добре! — намусва се Джемима. — Ти печелиш. Заклевам се в чантичката си от „Миу Миу“, тази от кожата на пони, че няма да предприемам нищо. Но правиш огромна грешка, да знаеш.
С тези думи Джемима изхвърча ядосано от стаята. Гледам след нея с чувство на неудобство и притеснение.
— Това момиче е пълен психопат — подхвърля Лиси и се настанява на един стол. — Защо ли изобщо я приехме да живее с нас? — свива рамене тя и отпива замислено от чая си. — А, сетих се защо! Баща й ни плати предварително наема за цяла година! — Лиси забелязва израза на лицето ми и пита разтревожено: — Добре ли си?
— Нали не мислиш, че наистина ще направи нещо на Джак? — поглеждам я ужасено.
— Не, разбира се — възкликва Лиси успокоително. — Сигурно ще се види с някой от нейните баровци и ще забрави за цялата тази работа.
— Не че това ми пука! — тръсвам глава аз. — Изобщо не ми пука за Джак Харпър!
Лиси ми се усмихва съчувствено.
На хората в службата вече им е омръзнало да се занимават с мен, така че денят ми минава относително спокойно. По едно време Пол излиза от офиса си с дипломатическо куфарче и списание в ръка.
— Готова ли си да тръгваме за съвещанието? — подхвърля той на Артемис и без да дочака отговор, се обръща навъсено към Ник. — Преди да изляза, Ник, би ли ми казал, по дяволите, откъде накъде ти хрумна да пускаш реклама с купон за шоколадовите блокчета на „Пантера“ в… „Месечник за боулинг“? — пита той, като поглежда корицата на списанието в ръката си. — Предполагам, че си ти, защото блокчетата са твой продукт, нали?
Сърцето ми прескача уплашено. Вдигам глава. Мамка му! Два пъти мамка му! Не мислех, че Пол изобщо ще забележи.
Ник ми хвърля мръснишки поглед и прави агонизираща физиономия.
— Ами, Пол… — започва да мънка той с мазен глас, — …да, по принцип блокчетата са мой продукт. Но стана така, че…
О, Господи! Не, не мога да позволя той да си го отнесе заради мен, нали така?
— Пол — обаждам се с разтреперан глас, като лекичко вдигам ръка като хлапе в детски дом. — Всъщност, това беше…
— Защото трябва да призная — ухилва се Пол на Ник, — че идеята ти е била гениална! Току-що получих данните от продажбите. Направо са фантастични, особено като се има предвид, че се готвехме да изтеглим продукта от производство!
Зяпвам го удивено. Рекламата е била ефективна? Моята реклама с купона е била ефективна?
— Така ли? — възкликва Ник изненадано, но в следващия миг се прави, че е очаквал подобни резултати. — Искам да кажа… чудесно!
— Какво, по дяволите, те подтикна да рекламираш продукт за тийнейджъри в списание с възрастна читателска публика, да не кажа направо старци?
— Ами… — започва Ник, като подръпва маншетите си и старателно отбягва да гледа в моята посока, — това донякъде си беше чист хазарт. Но определено имах чувството, че е време да… по-летим на воля… да поекспериментираме в една нова демографска среда…
Чакай, чакай малко! Какво казва той?
— Е, резултатите са повече от добри — Пол поглежда одобрително Ник. — А най-интересното е, че съвпадат със заключенията от едно скандинавско маркетингово проучване, които току-що получихме. Мини при мен, като се върна, да поговорим по въпроса…
— Да, разбира се! — отговаря Ник с доволна усмивка.
Не! Как може да постъпва така с мен! Ама че задник!
— Чакайте малко! — за свое собствено учудване изведнъж скачам на крака и извиквам възмутено. — Чакайте малко! Това беше моя идея!
— Какво? — смръщва вежди Пол.
— Обявата в „Месечник за боулинг“ беше моя идея. Нали така, Ник? — поглеждам го право в очите аз.
— Може и да сме го обсъждали някога — смънква той, без да ме поглежда в лицето. — Не си спомням точно. Но, Ема, крайно време е да научиш, че в сърцевината на маркетинга е екипната работа…
— Не ми говори снизходително, Ник. Това не беше никаква екипна работа. Идеята си беше изцяло моя, от началото до края! Пуснах рекламата заради дядо!
Мамка му! Нямах намерение да го казвам, ама ми се изплъзна от устата. Но и тъй, и тъй съм започнала, давай поне да довърша.
— Ъъъ… нали казахте, че ще спрете от производство шоколадовите блокчета „Пантера“… и си помислих да спестя малко пари на дядо и приятелите му, като същевременно им дам възможност да се запасят. На онова съвещание се опитах да ти кажа, че дядо и приятелите му обожават блокчетата „Пантера“! Ако ме питате мен, трябва да насочим рекламите си към тях, а не към хлапетиите.
Настава гробно мълчание. Пол ме гледа удивено.
— Знаеш ли, в Скандинавия са стигнали до същото заключение — най-сетне казва той.
— О! — свивам рамене. — Ами… ъъъ… хубаво тогава.
— Добре, а знаеш ли защо хората от това поколение харесват толкова много блокчетата „Пантера“, Ема? — пита Пол искрено заинтригуван.
— Знам, разбира се.
— Заради сивата икономика — авторитетно се обажда Ник. — Демографските изследвания сочат, че населението в пенсионна възраст е…
— Нищо подобно! — прекъсвам го нетърпеливо. — Харесват ги, защото… защото… — О, Господи, дядо направо ще ме убие, ако го кажа! — …защото не лепнат и не… не смъкват ченетата им.
Настава шокирано мълчание. После Пол отмята глава и избухва в гръмогласен смях.
— Ченетата им! — смее се той и бърше с ръце очите си. — Гениално, Ема! Ченетата им!
Гледам го и имам странното усещане, че нещо в мен се надига и всеки миг ще го…
— Сега ще получа ли повишение?
— Какво? — поглежда ме Пол неразбиращо.
Ама не, наистина ли го казах? На глас ли го казах?
— Сега ще получа ли повишение — повтарям отчетливо, макар и с леко разтреперан глас. — Ти каза, че може да получа повишение, ако сама си търся и създавам възможности за развитие. Точно така каза!
Няколко мига Пол ме гледа мълчаливо.
— Знаеш ли, Ема Коригьн — най-сетне казва той. — Ти си сред… най-изненадващите хора, които изобщо някога съм познавал.
— Това „да“ ли значи? — упорствам аз.
В офиса цари напрегната тишина. Всички чакат отговора на Пол.
— О, за Бога! — врътва той очи към тавана. — Добре, повишена си. Вече си специалист по маркетинг. Това ли е всичко?
— Не — чувам се да казвам, а сърцето ми забива още по-бясно. — Бих искала да ти кажа още нещо, Пол. Аз счупих любимата ти чаша за кафе.
— Какво? — поглежда ме той стреснато.
— Без да искам. Извинявай. Ще ти купя нова. — Поглеждам към смълчаните си, озадачени колеги. — Аз задръстих фотокопирната машина онзи път, когато се наложи да викаме техник. Всъщност… всеки път все аз я задръствам. А това дупе е мое! И не искам повече да виси тук! — заявявам сред възгласи на удивление, бързо пристъпвам и смъквам от дъската за обяви фотокопието на женско дупе с прашка. После се връщам към бюрото си. — О, и Артемис… колкото до твоята коледна звезда…
— Какво? — пита тя подозрително.
Поглеждам я, както стои, готова за тръгване — моден шлифер, дизайнерски очила, високомерно изражение… О, по-добре да не се увличам!
— …и представа си нямам защо линее — отговарям и й се усмихвам. — Ползотворно съвещание!

През цялата останала част от деня буквално летя в облаците. Просто не мога да повярвам, че съм повишена! И вече наистина, наистина съм специалист по маркетинг! А и нищо чудно някой ден да стана директор по маркетинг!
Пък и не само това! Не знам какво ми става! Чувствам се като съвършено нов човек. Чудо голямо, че хората знаят колко тежа! Сбогом на предишната плаха и неуверена Ема, която крие под бюрото своите непрестижни чантички! Да живее новата, уверена Ема, която гордо ги премята на облегалката на стола си.
Звънвам на мама и татко и им съобщавам, че съм повишена. Това ги впечатлява изключително много и те настояват да дойдат в най-скоро време до Лондон и да ме заведат на празнична вечеря.
И изобщо не се и сещам за Джак Харпър. Всъщност, почти съм убедена, че напълно съм преодоляла увлечението си по него. Днес сърцето ми се преобърна само веднъж — когато ми се стори, че го мярвам в дъното на коридора, — но бързо дойдох на себе си.
Моят нов живот започва от днес. И нищо чудно тази вечер — на шоуто на адвокатите балетисти — да срещна някой нов и интересен мъж. Някой наистина висок, красив, зашеметяващ адвокат. И после той ще дойде да ме вземе от работа с фантастичната си спортна кола. И аз ще изтичам към него надолу по стълбите, като отмятам със секси жест коси, без изобщо да поглеждам към Джак, който стои на прозореца на офиса си и тъжно…
Не, не! Джак не стои никъде. Вече съм забравила Джак. Как обаче да го запомня, че съм го забравила…?
Най-добре ще е да си го напиша върху ръката.

Когато пристигам на мястото, където ще се състои танцовият спектакъл на Лиси и нейната юридическа балетна трупа, заварвам двора пред сградата претъпкан от адски самоуверени адвокати и юристи, изтупани в скъпарски костюми и с мобилни телефони в ръка.
Зад сцената обаче цари съвсем друга атмосфера. Същите тези уж нафукани юристи и адвокати буквално умират от сценична треска и се държат като уплащени хлапенца от детски дом. Връчвам букета на Лиси, която цялата трепери и заеква от ужас, вкопчва се в ръката ми и не иска да ме пусне. Успявам някак да я убедя да не побегне панически и отново излизам на двора пред залата, за да обмисля на спокойствие как да постъпя, ако тя наистина вземе, че забрави стъпките на различните си пируети и па-де-дьо.
Сърцето ми се свива от съчувствие, като си представя, че Лиси може изведнъж да замръзне насред сцената, под насмешливите погледи на публиката от нейни колеги.
О, не! Не бих позволила да й се случи подобно нещо. Ако забележа, че се обърква, ще… ще… ами да, ще се престоря, че получавам сърдечен удар. Ще се срина на пода и за известно време всички ще извърнат очи към мен. Но представлението няма да се провали, изобщо няма да спре, защото ние сме горди англичани… нали така? А когато хората отново погледнат към сцената, Лиси вече ще си е припомнила стъпките. И всичко ще е наред!
— Ема! — чувам глас до ухото си.
— Какво? — питам разсеяно.
И в следващия миг сърцето ми спира. Май наистина ще получа сърдечен удар. Само на крачка от мен стои Джак. Облечен е в обичайната си униформа — избелели дънки и фланелена риза, и се откроява ярко сред тълпата от изтупани адвокати. Когато срещам погледа на тъмните му очи, отново усещам да ме залива обида и болка. Не, няма да им се поддам. Край. Аз съм нова Ема. Забравила съм Джак. Имам нов живот.
— Какво правиш тук? — питам престорено нехайно.
— Видях поканата на бюрото ти — отговаря Джак, без да откъсва очи от моите. — Ема, наистина искам да поговорим!
Ама той какво си въобразява?! Че ще хукна да говоря с него само като ми свирне ли? Ха! Как ли пък не!
Поглеждам го яростно. Той обаче сякаш изобщо не забелязва колко съм ядосана.
— Ема… — подема Джак със съвършено искрен израз на лицето, — …не мога да забравя това, което ми каза. Права си. Трябваше да споделям повече с теб. Не биваше да те изолирам така от живота си.
Това ме изненадва, но веднага усещам в душата ми да се надига наранена гордост. Значи сега иска да споделя с мен, така ли? Е, може би вече е прекалено късно, нали? Аз… може би вече изобщо не се интересувам от него!
— Не е необходимо да споделяш каквото и да било с мен, Джак. Твоите работи са си твои и нямат нищо общо с мен — отправям му дистанцирана усмивка аз. — Пък и вероятно не бих ги разбрала, като се има предвид, че те са толкова деликатни и сложни, а аз съм една… пълна глупачка…
Обръщам се и решително тръгвам през двора към залата.
— Дължа ти поне едно обяснение — тръгва след мен Джак.
— Нищо не ми дължиш! — вирвам гордо брадичка. — Всичко свърши, Джак. По-добре ще е и за двама ни да… О, пусни ме!
Джак е сграбчил ръката ми и ме дръпва да се обърна с лице към него.
— Дойдох специално, за да ти кажа нещо важно, Ема! — заявява той сериозно. — Дойдох, за да ти кажа защо бях в Шотландия.
Опитвам се да прикрия изненадата си.
— Изобщо не ме интересува защо си бил в Шотландия! — Измъквам ръката си и започвам да си проправям път сред тълпата от адвокати, всичките говорещи делово по мобилните си телефони.
— Но аз искам да ти го кажа, Ема! — неотклонно ме следва по петите Джак. — Наистина искам!
— Е, аз пък вече не искам да го знам! — обръщам се към него и го поглеждам предизвикателно в очите.
О, искам, разбира се! Искам и още как! И той много добре знае, че искам.
— Добре де, казвай, щом толкова настояваш! — измърморвам намусено.
Той ме хваща за ръка и ме повежда към едно по-спокойно кътче на двора. Докато вървим, усещам да ме обзема страх.
Така де… действително ли искам да знам тайната му?
Ами ако е финансов измамник, както предполага Лиси? Ами ако се занимава с разни тъмни сделки и иска да ме забърка и мен в тях?
Ами ако наистина има друга жена и сега ми каже, че ще се жени за нея или нещо подобно?
Усещам сърцето ми да се свива от болка. Добре де, в такъв случай… в такъв случай, ще му кажа, че и аз имам друг любовник и че…
— Слушай сега — Джак спира и ме поглежда мрачно.
На секундата решавам, че ако е извършил убийство, ще го предам на властите… независимо че съм му обещала да пазя тайната му и тъй нататък.
— И така… — Джак си поема дълбоко дъх. — Бях в Шотландия, за да… за да се видя с един човек.
— С жена — изтърсвам, преди да успея да се възпра.
— Не, не с жена! — възкликва Джак, но в същия миг изразът на лицето му се променя и той ме поглежда изпитателно. — Това ли си си мислила? Че играя двойна игра?
— Ами… всъщност… не знаех какво да си мисля — измънквам смутено.
— Ема, в живота ми няма друга жена. Отидох да посетя… — Той се поколебава за миг. — Отидох да посетя своята… един вид… фамилия.
Мозъкът ми буквално се сбръчква от ужас.
Фамилия ли?!?
О, Господи! Джемима беше права! Забъркала съм се с мафиот!
Само без паника! Мога да се измъкна, нали така? Мога да се включа към програмата за защита на свидетелите. Новото ми име ще бъде да речем… да речем… Мигън.
Не. Кло. Кло де Суза.
— И по-точно… едно дете.
Дете ли? Дете ли каза?
Мозъкът ми отново се сбръчква. Той има дете, така ли?
— Тя се казва Алис — усмихва се Джак нежно. — И е на четири годинки.
Това е то! Знаех си аз! Знаех си! Това е тайната му! Джак има съпруга и дете!
— Ти… имаш… дете, така ли? — питам с пресъхнало гърло.
— Не. Нямам дете. — Няколко мига Джак остава забил поглед в земята, после тръсва глава и ме поглежда в очите. — Пийт има дете. Дъщеря. Алис е дете на Пийт Лейдлър.
— Но… но… — мънкам объркано — …не знаех, че Пийт Лейдлър има дете.
— Никой не знае — отправя ми дълъг поглед Джак. — Това е тайната.

Е, това се разминава напълно… тотално… абсолютно… с всичките ми очаквания.
Дете. Тайно дете на Пийт Лейдлър.
— Добре де, но… как така никой не знае за нея? — питам глупаво. — Няма начин да не са я виждали, нали така?
— Пийт беше изключителна личност — въздъхва Джак. — Но беше абсолютно неспособен да поддържа предани, стабилни интимни връзки. По времето, когато Мери, майката на Алис, разбрала, че е бременна, те вече били разделени. А Мери е изключително самостоятелна и горда жена. Решила да роди детето и да го отгледа сама. Пийт я подпомагал финансово, но… изобщо не се интересувал от детето. На никого не беше казал, че е баща.
— Дори на теб ли? — поглеждам го изумено. — И на теб ли не ти беше казал, че има дете?
— Да. Дори на мен. Узнах чак след смъртта му. — При тези думи лицето на Джак потъмнява. — Обичах Пийт. Но това е нещо, което ми е трудно да… да му простя. И така, няколко месеца след смъртта му Мери се появи с детето. Можеш да си представиш какъв шок беше това за всички нас. Дори шок е меко казано. Но Мери настояваше никой да не знае. Искаше да отгледа Алис като обикновено, нормално дете, а не като незаконна дъщеря на Пийт Лейдлър. И не като наследница на огромно състояние.
Какво? Едно четиригодишно момиченце наследява частта на Пийт Лейдлър от „Пантера Корпорейшън“?!? Боже Господи!
— Значи тя… наследява всичко, така ли? — питам колебливо.
— Не, не всичко. Но доста голяма част. Семейството на Пийт беше много великодушно и щедро. Ето защо Мери се старае да държи детето встрани от общественото внимание. — Джак разперва леко ръце. — Знам, че не можем да я крием до безкрай. И че рано или късно всичко ще излезе на бял свят. Но когато вестникарите разберат за нея… ще настане истински ад. Алис ще се окаже изведнъж на върха на богатите наследници… Другите деца ще й вгорчат живота… вече няма да може да живее нормално. Някои такива деца успяват да се справят… Но Алис… Алис страда от астма и изобщо е много крехко дете… и физически, и психически.
След кратко мълчание Джак продължава:
— Знам, че прекалявам в опитите си да закрилям това дете. Дори Мери ми казва, че прекалявам. Но… Алис ми е много скъпа. Тя е… всичко, което ни е останало от Пийт.
Поглеждам го, изведнъж силно разчувствана.
— Значи за това са били онези телефонни разговори, така ли? — питам колебливо.
Джак въздъхва.
— Да. Няколко дни по-рано Мери и Алис бяха преживели автомобилна катастрофа. Нищо сериозно. Но… това ни беше чувствително място… след смъртта на Пийт. Искахме да сме сигурни, че всичко с тях е наред.
— Ясно — усмихвам му се леко. — Наистина разбирам.
Настава кратко мълчание. Трескаво се опитвам да осмисля чутото.
— Но пък има нещо друго, което не разбирам — казвам най-сетне. — Защо ме накара да обещая да пазя в тайна това, че си бил в Шотландия? Сигурна съм, че и без това никой нямаше да узнае.
— Поради собствената ми глупост — с яд на себе си казва Джак, като свива рамене. — Казах на някои хора, че същия ден отивам до Париж. Един вид като допълнителна предпазна мярка. Пътувах под друго име. И си мислех, че никой няма да узнае. А после какво? Влизам в офиса и… ти си там.
— Аха… Ясно — измърморвам, като поглеждам встрани.
— Не исках неволно да изтърсиш, че съм бил в Шотландия, а не в Париж, което вероятно щеше да отприщи лавина от интриги. — Джак поклаща глава в недоумение. — Не можеш да си представиш какви глупости са способни да измислят хората, когато нямат какво да правят. Какво ли не съм чувал за себе си! Че планирам да продам компанията… че съм хомосексуалист… че съм член на мафията…
— Ъъъ… наистина ли? — приглаждам нервно косата си. — Ама че глупави хора!
— Ема, извинявай, че не го споделих по-рано с теб — казва Джак тихо. — Съзнавам, че това те е обидило и че си се почувствала изолирана. Но… сама виждаш, че не е нещо, което може да бъде споделяно с лекота.
— Да, разбирам — отговарям веднага. — Естествено, че не би могъл да го споделиш с лекота. Глупаво беше от моя страна да се сърдя.
Трябваше, трябваше да се досетя, че действително става дума за нещо важно. И че не ме лъже, когато казва, че въпросът е деликатен и сложен.
— Само няколко души знаят за това — сериозно ме поглежда в очите Джак. — Само няколко много специални и достойни за доверие хора.
Има нещо в погледа му, което кара кръвта ми да закипи. Усещам, че се изчервявам. Времето сякаш спира за нас.
— Ще влизате ли? — изведнъж ни стряска ведър женски глас. Оглеждаме се замаяно и виждаме към нас да приближава някаква жена. — Представлението всеки момент ще започне.
— Трябва да влизам вече. Дошла съм да видя как танцува Лиси — казвам аз.
— Ами… добре — усмихва се Джак. После отново ме поглежда сериозно. — Ема, исках само да знаеш колко много съжалявам за станалото. Съзнавам колко тежко ти е било тези няколко дни. До този момент ти беше образец на дискретността, а аз… Исках отново да ти се извиня.
— О! Няма… няма проблем.
Джак се обръща и си тръгва, а аз оставам загледана след него.
О, Господи! Специално е дошъл, за да ми сподели тайната си!
Не е бил длъжен, нали така? Искал е да я сподели с мен!
— Чакай! — изведнъж виквам след него и Джак веднага спира и се обръща. — Защо не влезеш и ти с мен?
И буквално се разтапям от удоволствие, когато виждам радостната усмивка по лицето му.
Тръгваме през двора към входа на залата. Най-сетне насъбирам кураж да заговоря:
— Джак, и аз също искам да ти кажа нещо. Нали помниш, че онзи ден те обвиних, че си съсипал живота ми?
— Да, помня — поглежда ме Джак изпитателно.
— Е, може би не е съвсем вярно. Всъщност… изобщо не е вярно. — Поглеждам го откровено в очите и добавям: — Не си съсипал живота ми, Джак.
— Наистина ли? Значи ще ми дадеш втори шанс, така ли?
— Не!
— Това ли е окончателният ти отговор, Ема? — пита той и ме гледа толкова настойчиво, че в сърцето ми се поражда крехка надежда.
Известно време и двамата мълчим.
Изведнъж погледът на Джак попада върху китката на ръката ми. Той се вглежда заинтригувано и прочита на глас:
— „Забравила съм за Джак!“
Мамка му! Изчервявам се като домат.
Никога, никога вече няма да пиша каквото и да било върху ръката си. Никога!
— Това е просто… — започвам да мънкам и точно в този момент мобилният ми телефон иззвънява.
Слава Богу! Който и да ми се обажда — обичам го! Завинаги го обичам!
Припряно включвам бутона за разговор.
— Ема! — долита до слуха ми пронизителният глас на Джемима. — Ей Богу, ще ме обичаш завинаги, така да знаеш!
— Какво? — поглеждам изумено телефона.
— Всичко уредих вместо теб! — заявява триумфално тя. — Върхът съм! Не знам какво би правила без мен!
— Какво! — Усещам да ме обзема тревога. — За какво говориш, Джемима?
— За това как ще си отмъстиш на Джак Харпър, глупчо! Докато ти седеше и хленчеше пасивно, аз поех нещата в свои ръце!
За миг загубвам и ума, и дума.
— Ъъъ… Джак… извини ме за момент — успявам да му се усмихна някак.
С разтреперани крака се втурвам към ъгъла на двора, далеч от чужди уши.
— Джемима, ти ми се закле, че няма нищо да предприемаш! — изсъсквам ядосано в слушалката. — Закле ми се в твоята чантичка от кожа на пони от „Миу Миу“, помниш ли?
— Нямам чантичка от кожа на пони, която да е от „Миу Миу“ — триумфално заявява Джемима с лек кикот. — Чантичката ми от кожа на пони е от „Фенди“!
Тя е луда! Тотално е побъркана!
- Джемима, кажи ми какво си направила! — шептя настойчиво.
Сърцето ми се свива от страх.
— Око за око, Ема! Този мъж те опозори и предаде най-безсрамно! Ние ще постъпим точно по същия начин с него! Слушай сега, тук съм с един много мил тип. Казва се Мик. Журналист. Работи за „Дейли Уорлд“…
Кръвта във вените ми се смразява.
— Жълтата преса! — изричам ужасено. — Джемима, да не си се побъркала?!
— Не бъди толкова задръстена, Ема! — сопва ми се тя укоризнено. — Журналистите от жълтата преса са наши приятели! Също като частните детективи… само че услугите им са безплатни! Мик е помагал неведнъж на мама и е направо страхотен да открива разни неща. И освен това е страшно заинтригуван да открие малката тайна на Джак Харпър! Всъщност, Мик иска да се срещне и да поговори с теб, така че…
Имам чувството, че ще припадна. Не, сигурно сънувам. Не може да е вярно.
— Джемима, забрави цялата тази работа! — шепна настойчиво в слушалката! — Разкарай го този твой Мик!
— Няма пък! — отговаря капризно тя като някакво шестгодишно хлапе. — Мама винаги казва, че… — Чувам изсвистяване на гуми и налудничавият смях на Джемима. — До скоро, Ема!
И сигналът изчезва. Изтръпвам от ужас. Трескаво набирам номера й, но попадам на гласовата поща.
— Джемима, не прави нищо! Спри го! Трябва да го…
Млъквам рязко, защото Джак приближава към мен.
— Всеки момент ще започнат — казва той, като ме поглежда любопитно. — Всичко наред ли е?
— Абсолютно! — отговарям дрезгаво и мушвам телефона в чантата си. — Абсолютно… наред!

Влизаме в залата. Буквално не усещам краката си от обзелата ме паника.
Какво направих?!? Какво направих, за Бога?!?
Предадох най-голямата, най-съкровената тайна на Джак в ръцете на една безнравствена, вманиачена на тема отмъщение, носеща обувки „Прада“ ненормална жена!
Добре де, спокойно сега! Този журналист може би няма да открие нищо! Така де, не разполага с никаква следа, по която да тръгне… нали?
Ами ако открие? Ами ако по някакъв начин се докопа до истината? И ако Джак разбере, че аз съм била причината да…
Стомахът ми се свива на топка от ужас.
О, Господи! Защо изобщо ми трябваше да споменавам за Шотландия пред Джемима? Защо?!?
Край! Никога повече няма да издавам никакви тайни! Нито една! Никога! Абсолютно никога! Дори ако ми се струва незначителна! Дори ако съм ядосана!
Всъщност… най-добре ще е никога повече изобщо да не си отварям устата! Ще мълча и това си е! Май всичките ми беди винаги идват от тази моя голяма уста.
Край, от този момент онемявам. Напълно. Превръщам се в една мълчалива загадка. Когато ме питат нещо, ще кимам утвърдително или ще врътвам глава отрицателно. Или ще пиша разни закодирани неща върху листчета хартия. После хората ще си ги отнасят и години наред ще се опитват да ги дешифрират в търсене на скрития им смисъл и…
— Това ли е Лиси? — пита Джак, като ми сочи в програмата. Проследявам погледа му и само кимвам, здраво стиснала уста.
— Познаваш ли някой друг от участващите? — пита Джак.
Свивам рамене в смисъл: „Знам ли? Може би.“
— Лиси от колко време репетира с трупата? — не спира да пита Джак.
Поколебавам се, после вдигам три пръста.
— Три? — поглежда ме той неразбиращо. — Какво три?
Опитвам се с жестове да му дам да разбере, че става дума за три месеца. Той продължава да ме гледа още по-озадачено.
— Ема, добре ли си? — пита по едно време разтревожено. Бъркам из джобовете и в чантата си за химикалка. Няма, разбира се.
Добре де!
— От три месеца — казвам.
Джак кимва и отново се зачита в програмата. Толкова е спокоен… толкова е доволен… нищо не подозира… Сърцето ми се свива от остро чувство на вина.
Дали пък не трябва да му кажа…
Не. Не мога. Просто не мога. Какво да му кажа по-точно? „Знаеш ли, Джак, тази голяма тайна, която ми сподели и ме помоли да пазя, аз я…“
А, не! Няма начин! Трябва да си държа езика зад зъбите. Периодично ще набирам номера на Джемима и когато успея да я хвана на телефона, с едносрични думи ще й кажа да спре онзи тип, защото инак… инак ще й счупя краката… и ще й съсипя всичките обувки „Прада“!
Изведнъж светлините в залата угасват и екват барабани. Чак подскачам от страх. Толкова съм притеснена за Джемима, че бях забравила къде съм. В следващия момент сцената се осветява от феерични светлини и на нея се появява изящно същество в блестящ черен костюм. Започва да танцува, да се върти и да подскача. Господи, който и да е това — фантастично го прави! Дори не мога да разбера дали е мъж или жена… или видение, но…
Боже Господи! Но това е Лиси!!!
До края на представлението оставам като омагьосана на стола си. Не мога да мисля за нищо друго освен за фееричната картина пред очите ми. Лиси е невероятна!
И представа си нямах, че може да танцува така. Добре де, знам, че като малки ходехме заедно на балет, но… ние никога… аз никога… Как е възможно да я познавам от двадесет години, а да не знам, че танцува така фантастично?
После тя изпълнява бавен танц с един балетист с маска на лицето, за който предполагам, че е Жан-Пол. После отново започва да се върти и да подскача. Всички я гледат прехласнато. Никога, през целия ни живот не съм виждала Лиси така щастлива! Толкова се гордея с нея!
Очите ми се напълват със сълзи и в следващия момент вече плача от възторг.
Усещам някой да ме докосва по ръката. За момент откъсвам очи от сцената и виждам Джак да ми подава носна кърпичка. Пъхва я в ръката ми и за момент сплита пръсти с моите.

Представлението свършва. Всички скачат на крака и ръкопляскат бурно и непрекъснато викат звездата на спектакъла — Лиси! — за поклони. Двамата с Джак също ръкопляскаме и се споглеждаме щастливо усмихнати.
— Да не кажеш на някого, че съм плакала! — прошепвам му аз настойчиво.
— Няма — поглежда ме той с усмивка. — Кълна се!
Завесата се спуска за последен път и всички се отправяме към изхода.
Отново и отново опитвам да се свържа с Джемима, но всеки път попадам на гласовата й поща. Добре де, повтарям си за хиляден път, и без това нищо няма да се случи точно тази вечер. Вкъщи ще се разберем. И всичко ще бъде наред! Нали така?
С Джак се отправяме към гримьорните зад сцената, където участниците са организирали малко парти.
Всъщност, хич не е малко. Гъмжи от народ. Присъстват всички, които са гледали представлението. И поне още толкова, които явно са дошли само за партито. Танцьорите са още със сценичните си костюми. Свири оглушителна музика. Келнери с подноси вино сноват между хората. Отвсякъде се разнасят поздравителни възгласи.
Изведнъж мярвам Лиси, щастливо зачервена и сияеща, заобиколена от тълпа обожатели с вид на баровски адвокати. Втурвам се към нея.
— Лиси! — Тя се обръща и аз я сграбчвам в прегръдките си. — Лиси! Никога не съм предполагала, че можеш да танцуваш така! Фантастична беше!
— Ема! — сияе Лиси. — Никога, през целия ми живот, не съм се чувствала толкова щастлива! И знаеш ли какво? За другата година планираме голямо турне! Върхът!
— Но… — поглеждам я изумено. — Ти нали каза, че никога повече… за нищо на света…
— О, това беше само сценична треска! — махва пренебрежително с ръка Лиси. После понижава глас и ме поглежда любопитно. — Преди малко мярнах Джак. Какво става?
Сърцето ми отново се свива. Дали да й кажа за Джемима? Не! Не бива да развалям вечерта й. Пък и едва ли точно сега бихме могли да направим нещо, за да я спрем.
— Джак дойде тук, за да говори с мен. — Поколебавам се за миг и добавям: — За да ми каже… тайната си.
— Сериозно? — възкликва Лиси. — И? Каква е тайната?
— Не мога да ти кажа.
— Не можеш да ми кажеш ли? — поглежда ме невярващо Лиси. — След всичко… ама ти наистина ли няма да ми я кажеш?
— Лиси, разбери ме, действително не мога — отправям й умолителен поглед аз. — Въпросът е много… деликатен… и сложен.
Господи, звуча точно като Джак!
— Ами… хубаво — намусва се Лиси. — Много важно. Ще го преживея. Добре де… кажи поне, сдобрихте ли се? Пак ли сте… заедно?
— Не знам — изчервявам се аз. — Може би.
— Лиси! Ти беше фантастична! — разнасят се възгласи и група млади жени наобикалят Лиси.
Усмихвам й се и я оставям да си говори с тях. Оглеждам се наоколо. Джак никъде не се вижда. Отново набирам номера на Джемима и пак попадам на гласовата поща. С чаша вино в ръка тръгвам между хората.
В следващия миг мярвам през отворената врата позната руса коса във фоайето. И замръзвам от ужас.
Джемима! А с нея някакъв мъж. В дънки, с късо подстригана коса и остър поглед. През рамото му виси фотокамера.
Не!
Не би могла да го направи! Абсурд!
— Ема? — чувам глас зад гърба си.
— Джак! — Обръщам се и го виждам да ми се усмихва и да ме гледа с много топлота в погледа.
— Добре ли си? — пита той и лекичко докосва носа ми.
— Чудесно! — отговарям припряно. — Страхотно!
Господи, какво да правя?
— Всъщност… Джак, би ли ми донесъл чаша вода? — чувам се да казвам изведнъж. — Ще те изчакам тук. Малко ми се мае главата.
Джак ме поглежда разтревожено.
— О, Ема! — възкликва той. — Знаех си, че не ти е добре. Нека те отведа у вас. Ще се обадя за колата.
— Не, не. Всичко е… наред. Искам да остана. Донеси ми само чаша вода. Моля те.
Виждам го да се отдалечава и веднага се втурвам към фоайето, като чак се препъвам от бързане.
— Ема! — посреща ме Джемима със светнал поглед. — Запознай се с Мик. Той гореше от нетърпение да се види с теб. Ела, можем да поговорим тук.
Тя ме хваща за ръката и ме повежда към някакъв малък офис.
— Не! — дърпам се аз. — Вървете си, Джемима! Веднага!
— Глупости! — срязва ме тя и се обръща към Мик, който ни следва по петите и затваря вратата след себе си. — Казах ти, че ще се дърпа, нали?
— Мик Колинс — навира той в ръката ми визитката си. — Радвам се да се запознаем, Ема. Хайде сега, успокой се. Няма защо да се тревожиш — усмихва ми се насърчително той, явно свикнал да се разправя с хистерични жени, които му крещят да се разкара. — Нека седнем и да си поговорим малко…
— Вижте, станало е недоразумение — опитвам се да говоря учтиво аз. — Няма за какво да говорим.
— Не, има! — намесва се Джемима. — Този задник Джак Харпър постъпи адски подло с теб. И трябва да си получи заслуженото. Нали, Мик?
— Абсолютно правилно — отговаря той и леко накланя глава настрани, сякаш да ме оцени по-добре. — Доста е привлекателна — подхвърля на Джемима. После отново се обръща към мен. — Мислим да добавим към основния материал и интервю с теб. Един вид „Моята забежка с големия шеф“. Доста добри пари можеш да изкараш от това.
— Не! — извиквам ужасено.
— Ама че си глупачка, Ема! — срязва ме Джемима. — Имаш ли изобщо представа какви пари вади Моника Люински на година?
— Ти си луда! — зяпвам я невярващо. — Тотално си откачила! Ти си за лечение, Джемима!
— Правя го за твое добро, глупачко! — озъбва ми се тя.
— Не е за мое добро! — извиквам, цялата пламнала. — Аз… ние с Джак… може да сме пак заедно!
Настъпва миг мълчание.
— Толкова по-добре! — възкликва Джемима. — Това ще го накара да седи на нокти и да внимава какво прави. Ще му покаже кой е шефът. Давай, Мик.
— Интервю с Ема Коригън. Вторник, петнадесети юли, девет и четиридесет вечерта — изрича бързо Мик. Поглеждам го и замръзвам от ужас. Насочил е към мен репортерски касетофон. — За първи път си срещнала Джак Харпър в самолет. Би ли ни казала откъде излетяхте и накъде пътувахте? — казва той делово в микрофона, после ми подхвърля с усмивка: — Дръж се непосредствено. Все едно говориш с приятелка по телефона.
— Спри го! — разкрещявам се аз. — Махайте се! Вървете си!
— Стига се прави на интересна, Ема — скастря ме нетърпеливо Джемима. — Мик все едно ще открие каква е тайната, независимо дали ще му сътрудничиш или не, така че по-добре…
Млъква рязко и чувам вратата зад гърба ми да се отваря.
Пред очите ми притъмнява.
Само да не е… Моля те, Боже, нека не е…
Никога през живота си не съм била по-ужасена.
— Ема? — казва Джак и влиза, понесъл две чаши с вода в едната си ръка. — Добре ли си? Нося ти минерална и газирана, защото не бях съвсем сигурен каква…
В следващата секунда забелязва Джемима и Мик. Забелязвам удивения му поглед, когато вижда визитката на Мик в ръката ми. После очите му се спират върху работещия касетофон и лицето му изведнъж се вкаменява.
— Аз изчезвам — заявява Мик на Джемима, бързо прибира касетофона в джоба си, грабва си раницата и се измъква през вратата.
Известно време никой не проговаря. Чувам единствено бумтенето на сърцето и бученето в главата ми.
— Кой беше това? — пита Джак безизразно. — Журналист ли?
— Аз… Джак… — прошепвам дрезгаво. — Това не е… не е…
— Защо? — пита той, като потрива челото си, сякаш се опитва да осмисли ситуацията. — Защо разговаряше с този журналист, Ема?
— Защо ли? — изведнъж се обажда Джемима с яростен тон. — Да не си въобразяваш, че като си милионер, можеш да тъпчеш обикновените хора? Да не си мислиш, че можеш безнаказано да разгласяваш тайните им и да ги унижаваш! Не можеш! Ема само чакаше сгоден случай да ти отмъсти и най-сетне го дочака! А когато видиш малката си шотландска тайна във всички вестници, ще разбереш какво е да се чувстваш предаден! И тогава ще съжалиш горчиво за онова, което си й причинил! Кажи му, Ема!
Бих искала да й изкрещя да млъкне. Бих искала да му кажа, че не е истина… че никога не бих…
Но съм като парализирана, онемяла от ужас и от смазващо чувство на вина.
В следващата секунда Джак се обръща и бързо излиза от стаята.
Настава миг мълчание.
— Е! — плясва доволно с ръце Джемима. — Натрихме му носа!
Това изведнъж ме изтръгва от вцепенението ми. Съвземам се и разтреперана от гняв й крясвам:
— Тъпа… глупава… безмозъчна… кучка!
В този миг вратата се отваря с трясък и в стаята връхлита Лиси.
— Какво става тук, по дяволите? — пита тя. — Току-що видях Джак да си тръгва, мрачен като буреносен облак!
— Довлече един журналист! — отчаяно махвам с ръка към Джемима. — От жълтата преса! И Джак ни завари тук и си помисли… Един Бог знае какво си е помислил за мен!
— Гъска такава! — виква Лиси и със замах лепва един шамар на Джемима.
— Оу! Само исках да помогна на Ема да отмъсти на врага си! — изхленчва тя.
— Той не ми е враг, идиотко! — разплаквам се на глас. — Лиси… какво да правя? Какво?
— Тичай след него! — побутва ме Лиси към вратата. — Още можеш да го настигнеш. Тичай.

Втурвам се с всички сили, прекосявам двора и изхвърчам на улицата. Оглеждам се трескаво наляво и надясно. Забелязвам го да се отдалечава бързо.
— Джак, чакай! — извиквам и хуквам след него.
Той говори нещо по мобилния си телефон, но когато чува гласа ми, спира и се обръща. Лицето му е студено, неузнаваемо.
— Затова значи се интересуваше толкова много какво съм правил в Шотландия — отбелязва сухо, когато спирам пред него.
— Не е вярно! — отговарям задъхано. — Чуй ме, Джак, нищо не съм им казала. Кълна ти се. Те не знаят нищо за… Джемима знае единствено, че си бил там. Нищо повече. Тя блъфираше, повярвай ми. Нищо не съм им казала.
Джак мълчи. Един миг ме гледа мрачно и изпитателно, после отново тръгва надолу по улицата.
— Джемима се е свързала с журналиста, Джак. Не съм аз! Та ти ме познаваш, за Бога! Знаеш, че никога не бих постъпила така с теб! Изпуснах се пред Джемима за Шотландия, признавам. И тогава бях обидена и… Съзнавам, че допуснах огромна грешка! Но ти също сгреши, Джак, а аз ти простих!
Той дори не ме поглежда. Сребристата му лимузина спира до тротоара. Джак отваря вратата и се качва.
Усещам да ме обзема адска паника.
— Джак, не бях аз, повярвай ми! — повтарям трескаво. — Не съм искала да… продавам тайната ти! — По лицето ми се стичат сълзи, едва дишам от ужас. — Дори не съм искала да зная такава голяма тайна! Исках да знам само малките ти тайни! Глупавите ти малки тайни! Исках само да те опозная… както ти ме познаваш.
Но той изобщо не вдига поглед към мен. Вратата се затваря и лимузината потегля. След миг изчезва от погледа ми.
Оставам да стоя на пътя… обляна в сълзи… Сама.

След известно време идвам на себе си дотолкова, че с препъване да се довлека до сградата, където гледахме представлението. Сварвам Лиси и Джемима все още в малкия офис. Джемима седи свита и трепереща от ужас, а Лиси я ругае ядно, надвесена над нея като богиня на възмездието.
— Тъпа, самовлюбена, егоистична кучка! Повръща ми се от теб, да знаеш!
Бяха ми казвали, че в съдебната зала Лиси прилича на злобен ротвайлер, но никога до този момент не я бях виждала в този й образ. Да си призная, и аз самата се уплаших, като видях яростните светкавици в очите й.
— Ема, кажи й да спре! Накарай я да престане да ми крещи! — изхленчва умолително Джемима.
— Какво стана? — пита Лиси с надежда в гласа.
Мълчаливо поклащам глава.
— О, Ема! — прехапва тя устни съчувствено.
— Чуй ме, Джемима! — обръщам се към хленчещата ни съквартирантка. — Накарай този твой журналист да забрави за цялата тази история! Трябва да го спреш, разбра ли? Веднага!
— Вече го спрях! — отвръща ми тя намусено. — Лиси ме накара да му се обадя. Няма да рови повече.
— Откъде си толкова сигурна?
— Няма да посмее да направи нещо, което би ядосало мама. Той печели доста от нея.
Питам Лиси с поглед дали можем да й вярваме, но тя само свива рамене колебливо. Тръгвам неуверено към вратата, но изведнъж се сещам и се обръщам.
— Предупреждавам те, Джемима — казвам й аз с възможно най-суров израз на лицето. — Ако нещо от това се появи във вестниците… каквото и да било… ще кажа на всички, че хъркаш.
— Не хъркам! — сопва ми се Джемима.
— Хъркаш и още как! — намесва се и Лиси. — Като дъскорезачка. И още, ще кажем на всички, че си купила онова твое палто на Дона Каран от магазин за дрехи втора употреба.
Джемима изписква от ужас:
— Не е вярно!
— Вярно е! Видях торбичката — обаждам се аз. — И още, ще кажем на всички, че перлите ти са изкуствени, а не истински!
Джемима ужасено затулва уста с ръка.
— …и още, че изобщо не готвиш сама ястията, които поднасяш на гостите си…
— …и още, че снимката, на която си с принц Уилям, е монтаж…
— …и още, отсега нататък ще казваме на абсолютно всеки мъж, с когото тръгнеш да излизаш, че целта ти е единствено диамант на пръста! — завършвам триумфално и поглеждам Лиси с благодарност за подкрепата.
— Добре! Добре! Разбрах! Обещавам да забравя цялата тази история! Кълна се! Само, моля ви, не споменавайте, че съм купила палтото си от магазин за дрехи втора употреба! — нарежда през сълзи Джемима. После поглежда умолително към Лиси и пита; — Мога ли да си тръгна?
— Да, можеш — презрително я отпраща с ръка Лиси и Джемима се измъква бързо-бързо.
Когато вратата се затваря зад гърба й, аз поглеждам любопитно Лиси и питам:
— Снимката с принц Уилям наистина ли е монтаж?
— Да! Не съм ли ти го казвала досега? Веднъж работех нещо на компютъра й и по погрешка отворих файла. Беше лепнала своята глава към тялото на някакво друго момиче!
Не издържам и се разкикотвам. Но бързо ми минава. Изведнъж краката ми отмаляват и се отпускам на близкия стол.
Известно време мълчим.
— И какво, не пожела дори да те изслуша, така ли? — пита най-сетне Лиси.
— Не. Качи се в колата си и замина.
— Добре де, не е ли малко прекалено? — поглежда ме тя замислено. — Искам да кажа, той оповести пред целия свят всичките ти тайни, докато ти си казала само нещичко и…
— Нима не разбираш, Лиси? — прекъсвам я, забила мрачно поглед в килима. — Това, което Джак ми сподели, не е просто някаква тайничка, от рода на моите, а нещо действително изключително важно за него. Специално дойде тук, за да ми го каже. За да ми покаже, че ми има тотално доверие. — Преглъщам тежко. — А в следващия момент ме сварва да говоря с журналист от жълтата преса!
— Но ти изобщо не си говорила! — възкликва Лиси. — И нямаш никаква вина за станалото, Ема!
— Имам! Не биваше да споменавам каквото и да било пред Джемима. Нито думичка.
— О, тя все едно щеше да се втурне да му отмъщава! — махва с ръка Лиси. — Маниачка е на тема отмъщение, сама знаеш! И сега вероятно Джак щеше да те съди за надраскана кола. Или за увредени гениталии!
Разсмивам се през сълзи.
Вратата се отваря със замах и един от участниците в представлението надниква в офиса.
— Лиси! Ето къде си била! — възкликва той. — Хайде, идвай! Всички те чакат!
— Ей сега, Колин — отвръща Лиси. — След минутка.
Той затваря вратата, а Лиси се обръща към мен.
— Хайде, ела на партито.
— О, не! Предпочитам да се прибера, Лиси. Но ти върви. Не се притеснявай за мен. Всичко ще е наред.

И наистина смятам да се прибера и да си легна. Но когато излизам навън, усещам, че няма да мога да заспя. Цялата съм напрегната като тетива. Не ми се ходи на партито, където ще трябва да се преструвам на весела и да водя незначителни разговори. Но не ми се и прибира в притихналия ни апартамент.
Прекосявам безцелно двора, без да съм наясно какво всъщност възнамерявам да правя.
И в следващия момент замръзвам.
Не, не мога да го повярвам! Джак!
Джак върви право срещу мен, приближава с решителен израз на лицето.
Сърцето ми забива учестено. Иска ми се да заговоря… или да заплача… или и аз не знам какво.
Но само стоя и го гледам като препарирана.
Той спира пред мен, хваща ме за раменете и впива изпитателен поглед в очите ми.
— Страх ме е от тъмното! — заявява изведнъж Джак.
— Какво? — измънквам изненадано.
— Страх ме е от тъмното. Открай време. Затова винаги си държа една бейзболна бухалка под леглото. За всеки случай.
Зяпвам го изумено.
— Джак…
— И ненавиждам черния хайвер. — Поколебава се за миг и добавя: — И се срамувам от френския си акцент.
— Джак, какво за Бо…
— Този белег на китката ми е откогато бях четиринадесетгодишен и се опитах да отворя кутия бира с вилица. Когато бях малък, имах навика да лепя дъвките си под масата в трапезарията на леля Франсин. Загубих девствеността си с едно момиче, което се казваше Лайза Грийнууд в плевнята на чичо й, а после я попитах може ли да задържа сутиена й, за да го покажа като доказателство на приятелите ми.
Не издържам и се изкикотвам тихичко. Джак обаче не откъсва поглед от очите ми и продължава невъзмутимо:
— Никога не съм носил никоя от вратовръзките, които ми подаряваше мама за Коледа. Винаги съм искал да бъда поне два-три сантиметра по-висок, отколкото съм… Често сънувам един кошмар… че съм Супермен и че падам от небето. Понякога ми се случва да седя на съвещания на борда на директорите, да оглеждам присъстващите край масата и да се питам: „Кои, по дяволите, са всички тези хора?“
Спира за миг, поема си дълбоко дъх и ме поглежда още по-съсредоточено.
— Срещнах едно момиче в един самолет — добавя той. — И после… целият ми живот се промени.
Усещам в мен да напира нещо горещо, гърлото ми се стяга, едва си поемам дъх. Полагам усилия да не заплача, но лицето ми се сгърчва от само себе си.
— Джак — преглъщам отчаяно, — не съм… наистина не съм…
— Знам — прекъсва ме той с кимване. — Знам, че не си.
— Никога не бих…
— Знам, че не би, Ема — казва той нежно. — Знам.
И сега вече не успявам да се сдържа. Сълзите рукват от очите ми. Изпитвам огромно облекчение. Той знае. Чудесно!
— Ъъъ… — избърсвам сълзите от лицето си, като се опитвам да се овладея. — …Това значи ли, че… че ние…
И спирам, защото не ми стига кураж да изрека думите.
Настава продължително, тягостно мълчание.
Не знам какво бих направила, ако отговори с „не“.
— Виж сега, не бързай с решението си — казва най-сетне Джак, като ме поглежда втренчено. — Защото имам още много, много неща да ти споделям. А някои от тях са доста ужасни.
Разсмивам се през сълзи.
— Не е нужно да ми ги казваш всичките.
— А, не! — заявява Джак категорично. — Нужно е! Дай да вървим — махва той неопределено към улицата. — Защото това ще ни отнеме доста време.
— Ами добре — приемам с все още леко разтреперан глас. Джак ми подава ръка и след миг колебание аз я поемам и стисвам.
— И така… докъде бях стигнал? А, да! Но да ти кажа, това е нещо, което не може да бъде споделено с всеки! — Джак се привежда към мен и зашепва: — Истината е, че аз всъщност не харесвам „Кола Пантера“. Предпочитам „Пепси“!
— О, не! — възкликвам шокирано.
— Дори понякога си сипвам „Пепси“ в кутийка от „Кола Пантера“…
— Не е вярно! — изкикотвам се аз.
— Вярно е! Предупредих те, че някои от моите тайни са доста ужасни…
Тръгваме бавно по улицата. Всичко тъне в тишина. Чува се само шумът от стъпките ни, вятърът в дърветата и гласът на Джак, който говори, говори… Джак, който споделя с мен всичко.