Софи Кинсела - "Можеш ли да пазиш тайна?"

I

Разбира се, че имам тайни.
Естествено, че имам. Всеки си има някакви тайни. То си е съвсем в реда на нещата. Сигурна съм, че моите не са повече, отколкото на всеки друг.
Не говоря за големи, потресаващи тайни. Нямам предвид тайни от рода на „Президентът планира да бомбардира Япония и само Уил Смит може да спаси света“. Става дума за нормални, всекидневни тайнички.
Ето например няколко от моите тайни, за които се сещам в момента:

1. Чантата ми с марка „Кейт Спейд“ не е оригинал.
2. Обожавам сладко шери — възможно най-непрестижната напитка във вселената.
3. И представа си нямам как се разщифрова съкращението НАТО. Нито пък какво е това.
4. Тежа шестдесет и един, а не петдесет и един килограма, както си мисли гаджето ми Конър. (За свое оправдание ще кажа, че когато се запознавахме и стана дума за това кой колко тежи, възнамерявах да се подложа на диета. Пък и нека бъдем справедливи, разликата е само една цифричка, все пак.)
5. Винаги съм си мислила, че Конър прилича на Кен. И че с него сме малко нещо като Барби и Кен.
6. Понякога, когато с Конър сме във вихъра на страстния секс, изведнъж ме обзема адско желание да се разсмея.
7. Изгубих девствеността си на петнадесетгодишна възраст, с Дани Нъсбаум, у дома, в стаята за гости, докато мама и татко гледаха „Бен Хур“ долу в хола.
8. Отдавна съм изпила бутилката вино, която татко ми подари за двадесет и първия ми рожден ден, като заръча да я оставя да отлежава двадесет години (и е убеден, че съм го послушала).
9. Сами, златната рибка в аквариума вкъщи, не е същата златна рибка, която мама и татко ми връчиха, за да се грижа за нея, докато те са в Египет.
10. Когато моята колежка Артемис ме изкара от нервите ми, тайно поливам с портокалов сок растението в саксията на бюрото й.
11. Веднъж сънувах някаква откачена лесбийска история за мен и съквартирантката ми Лиси.
12. Прашката, която нося, ме убива и ми е неудобна.
13. Дълбоко в себе си винаги съм била убедена, че не съм като всички останали и че ме чака удивително вълнуващ нов живот, при това в най-скоро време.
14. И представа си нямам какво ми говори този тип в сив костюм.
15. Пък и вече съм забравила името му.

А се запознахме само преди десетина минути.
— Ние твърдо вярваме в логистично формираните тесни връзки с клиентите — дудни той с дразнещо носов глас — както над, така и под продуктовата линия.
— Абсолютно правилно — заявявам убедено и ведро, сякаш да му кажа „Ами да, всеки го прави, нали така?“.
Логистично. Това пък какво беше, а?
О, Боже, ами ако ме попитат какво значи „логистично“?
Не изглупявай, Ема! Никой няма да вземе да те пита какво означава „логистично“. Така де, и аз съм маркетинг специалист като тях, нали? Повече от ясно е, че ги знам тези неща.
Все едно, ако пак я споменат тази дума, просто ще сменя темата. Или пък ще кажа, че съм надживяла логистичното (каквото и да значи) или нещо подобно.
Най-важното е да изглеждам самоуверена и делова. Мога да го направя! Това е големият ми шанс и в никакъв случай няма да го прецакам.
Седя в един от офисите на щабквартирата на „Глен Петрол“ в Глазгоу. От време на време хвърлям поглед към отражението си в стъклото на прозореца, за да се уверя, че изглеждам като истинска бизнесдама. Косата ми е опъната назад, нося дискретни обеци (точно както ни съветват в статиите „Как да спечелим работата, за която кандидатстваме“) и съм в страхотния си нов строг костюм на „Джигсоу“. (Така де, почти нов — купих си го втора ръка от магазина на организацията „Ракови изследвания“, приших му копче на мястото на липсващото и изобщо не си личи, че е носен.)
Тук съм като представител на „Пантера Корпорейшън“, където работя. Това съвещание е за последно уточняване на подробностите по договора с „Глен Петрол“ за промоция на „Пантера Прима“ — лансираната от нашата корпорация безалкохолна газирана напитка за спортисти с аромат и вкус на къпини. Тази сутрин долетях със самолет от Лондон специално с тази цел. (Компанията ми плаща билета и изобщо всичко!)
Когато пристигнах, типовете от отдела по маркетинг на „Глен Петрол“ на секундата се впуснаха да обсъждат надълго и нашироко промоциите за пролетени въздушни мили и колко било уморително да летиш до Вашингтон без прекъсване — с други думи, взеха да се фукат кой е имал най-най-много служебни пътувания. Мисля, че блъфирах доста успешно. (Само дето казах, че съм летяла с „Конкорд“ до Отава, а излезе, че „Конкорд“ не лети до Отава.) Истината е, че това ми беше първото пътуване във връзка с някаква сделка на компанията.
Добре де! Истинската истина е, че това беше изобщо първата сделка, която ми поверяваха. Работех вече от единадесет месеца в „Пантера Корпорейшън“ като асистент в отдела по маркетинг, но до този момент единственото, което ми даваха да правя, беше да набирам текстове на компютъра, да фотокопирам материали, да уреждам съвещанията на другите, да им нося сандвичите и да прибирам дрехите на шефа от химическо чистене.
Така че сегашната ми задача е моят голям пробив в професионално отношение. И аз се надявам тайничко, че ако се справя добре, може й да бъда повишена в ранг на специалист. В онази обява за работа, която ме привлече да кандидатствам в „Пантера Корпорейшън“, се казваше „възможност за служебно повишение след изтичането на една година“. Следващия понеделник ми предстоеше да се срещна с моя шеф, Пол, за „годишна оценка на служителя“, за която в брошурата на корпорацията се казваше, че е „идеален случай за обсъждане на възможностите за напредване в кариерата“.
Напредване в кариерата! При тази мисъл усещам сърцето ми да се свива в до болка познат копнеж. Най-после ще покажа ла татко, че не съм пълна загубенячка. И на мама. И на Кери. Щях да им отида на гости и в един момент да, подхвърля небрежно: „Впрочем, повишиха ме в изпълнителен директор по маркетинга.“
На визитките ми щеше да пише: „Ема Коригън, изпълнителен директор по маркетинга.“
Или „Ема Коригън, главен вицепрезидент (маркетинг)“.
Стига само всичко да мине добре днес. Пол каза, че сделката била бетон и че за мен оставало само да кимам и да им стисна ръцете, така че дори аз съм щяла да се справя с приключването й. Е, поне дотук всичко върви наистина идеално.
Добре де, признавам си, че не разбирам деветдесет процента от това, което казват. Ама аз не разбирах нищо-нищичко и по време на устния изпит по френски на матурата, а пак получих петица, нали така?
До слуха ми достига смътно: „Ренозициониране… анализ… ефективност на себестойността…“
Мъжът в сивия костюм продължава да дудне за нещо си. С възможно най-непосредствен жест протягам ръка и примъквам мъничко към себе си визитната картичка с името му, оставена на масата пред него, така че да мога да прочета какво пише на нея.
Дъг Хамилтън. Точно така. Хубаво, ще мога да го запомня. Дъг. От дъга. Фасулско. И после… Хам… нещо като ам-ам, нали? И какво се получава? Да изкльопаш дъгата, а? Шантава работа. Или пък…
Добре де, забрави! Просто ще си го запиша.
Записвам си в бележника „ренозициониране“ и „Дъг Хамилтън“ и незабелязано се понамеетвам на стола си. О, Боже, тази прашка ми е адски неудобна. Така де, поне според мен прашките поначало са адски неудобни за носене, ама тази, с която съм сега, е наистина адски-адски неудобна. Може би защото ми е с два номера по-малка, знам ли.
Което пък вероятно се дължи на факта, че ми е подарък от Конър. Той сигурно е казал на продавачката, че тежа петдесет и един килограма. И тя е предположила, че нося осми номер. Осми номер! Ха!
(Честно да ви кажа, мисля, че тази мърла просто е искала да ми направи сечено. Няма начин да не знае, че съм послъгала за килограмите. Така де, всяка жена го прави!)
Разменяме си значи ние подаръците за Коледа, аз си отварям моя и какво да видя? Адски секси светлорозова копринена прашчица! Да, ама осми номер. Та какво да направя? Едно от двете:
А. Да си призная истината на Конър: „Прелестна е, но ще ми е малка. Аз нося по-скоро номер дванадесети и между другото не тежа петдесет и един килограма.“ Или…
Б. Да се напъхам някак си в прашката.
Всъщност напъхването не беше чак толкова страшно. Пък и после — особено на тъмно — възпалените червени черти по кожата ми почти не си личаха. Междувременно обаче се наложи скорострелно да изрежа от дрехите и бельото си всички етикетчета с размери, така че Конър никога да не разбере зловещата истина.
Излишно е да казвам, че оттогава много, много рядко съм си обувала точно тази прашка. Само от време на време ми се е случвало да я мярна как си лежи в чекмеджето ми за бельо — розовка, секси, адски луксозна — сърцето ми да се разтопи и да си кажа „О, не може пък да е чак толкова тясна“, а после да се напъхам някак си в нея. Точно така се случи и тази сутрин. Дори за момент си помислих, че съм отслабнала, защото отначало не ме убиваше особено много.
Ама че съм заблудена глупачка!
Спецът в сиво продължава да говори, но аз вече отдавна не се и опитвам да разбера какво казва. Дочувам само откъслечни фрази: „…за жалост след репозиционирането… основно преосмисляне… необходимост да потърсим алтернативни партньорства…“
До този момент си седях най-спокойно и кимах мъдро, като си мислех, че в цялата тази работа няма нищо сложно — свършваме съвещанието, прибирам се в Лондон и си получавам повишението. Изведнъж обаче глухият глас на Дъг Хамилтън започва да прониква в съзнанието ми. За какво всъщност говори той?
„…двата продукта се разминават кардинално… стават несъвместими…“
Чакайте сега, как така „несъвместими“? И какво е имало нужда от „основно преосмисляне“? Изведнъж усещам да ме обзема нещо като тревога. Може пък това да не е празно дърдорене, а? Може би той наистина казва нещо важно. Бързо, Ема, слушай, слушай!
— Ние всички ценим високо финансовото и идейно партньорство, на което се радваха в миналото „Пантера Корпорейшън“ и „Глен Петрол“ — заявява Дъг Хамилтън. — Но, вярвам, ще се съгласите, че понастоящем двете компании очевидно вървят в различни посоки.
В различни посоки ли? Как така в различни посоки? Ама затова ли е говорил той през цялото време? Стомахът ми се свива на топка от паническа тревога. Не, не вярвам те да… Да не би да се опитват да се измъкнат от сделката, а?
— Извинете ме за момент, Дъг — обаждам се с възможно най-спокоен тон. — Аз, разбира се, изслушах най-внимателно всичко, казано досега — отбелязвам с всеобхватна, дружелюбна усмивка тип „тук сме се събрали все професионалисти, нали?“ и добавям: — Но ако обичате, бихте ли… хм… обобщили ситуацията… накратко?
„И то на разбираем английски, за Бога!“, моля се мислено. Дъг Хамилтън и другият спец се споглеждат, после той казва:
— Ние сме малко обезпокоени от вашите нравствени ценности.
— От моите нравствени ценности?!? — повтарям, обзета вече от истинска паника.
— От нравствените ценности, внушавани от продукта — натъртва Дъг, като ме поглежда малко странно. — Както вече обясних, ние тук, в „Глен Петрол“, понастоящем сме в процес на репозициониране на нашата марка и до голяма степен виждаме новия си имидж като хуманен и грижовен бензин, както го показва и детелинката от новото ни лого. И в тази светлина ни се струва, че напитката „Пантера Прима“, която набляга върху спорта и състезателността, е твърде агресивна за нас.
— Агресивна ли? — зяпвам го аз изумена. — Но, но това е плодов сок, за Бога!
Не, не, пълна лудост! Продуктът на „Глен Петрол“ е даващ отровни изпарения, разрушаващ озоновата дупка, съсипващ света бензин! Докато газираната напитка на „Пантера Корпорейшън“ е най-невинен къпинов сок! Как изобщо може да бъде „твърде агресивна“?!

— Агресивни са внушаваните чрез промоцията й нравствени ценности — посочва с ръка Дъг към пръснатите по масата рекламни брошури. - Твърда решимост. Елитарност. Мъжественост. Дори самият слоуган „Не спирай!“ е повече от агресивен. И да ви кажа честно, този подход ни се струва леко отживял. — Дъг свива рамене и добавя: — Не смятаме, че инициативата за съвместна промоция на нашите два продукта е уместна.
Не! Не! Сигурно сънувам. Невъзможно е да се оттеглят от сделката!
Всички в „Пантера Корпорейшън“ ще решат, че аз съм виновна. Ще помислят, че нещо съм сгафила, за да стане така, и че за нищо не ставам.
Сърцето ми бие до пръсване. Усещам лицето ми да гори. Не, не мога да позволя да се случи подобно нещо! Но какво да им кажа? Изобщо не съм подготвена. Пол каза, че сделката е бетон и че трябва само да си стиснем ръцете.
— Ние, разбира се, ще обсъдим още веднъж нещата, преди да вземем окончателно решение — оповестява Дъг, като ми се усмихва криво. — И, както вече казах, бихме искали и занапред да си партнираме с „Пантера Корпорейшън“, така че тази среща беше при всички положения полезна.
Той отдръпва стола си от масата и се готви да стане.
Не, не мога да позволя сделката да ни се изплъзне! Трябва да се опитам да ги спечеля за идеята. Трябва да се опитам да я заключа тази проклета сделка.
Да ясключа, имам предвид.
— Чакайте! — чувам се да казвам. — Аз… момент, моля! Бих искала да изтъкна няколко аргументи.
Олелеее, какви ги дрънкам?! Та аз нямам абсолютно никакви аргументи!
Мярвам оставената на масата пред Дъг Хамилтън кръгла метална кутийка — мостра на „Пантера Прима“. Грабвам я с, надеждата да ми дойде някакво вдъхновение. Опитвайки се да печеля време, скачам на крака, отивам до центъра на заседателната зала и вдигам високо кутийката, така че всички да я видят.
— „Пантера Прима“ е… безалкохолна газирана напитка за спортисти!
Спирам и оглеждам лицата им, застинали в учтиво мълчание. Усещам мускулите на лицето ми да потрепват нервно.
— Тя е… ъъъ… тя е много…
О, Боже мили! Какви ги върша?!?
Хайде, Ема! Мисли! Мисли за „Пантера Прима“! Мисли за „Кола Пантера“… Мисли!… Мисли!…
Ами да! Разбира се!!!
Добре, започвам отново.
— От лансирането на „Кола Пантера“ в края на осемдесетте години напитките на „Пантера Корпорейшън“ са синоним на енергичност, вълнуващи изживявания и съвършенство — изричам на един дъх.
Благодаря ти, Боже, за вдъхновението! Това са стандартните рекламни фрази за „Кола Пантера“. Преписвала съм ги толкова безкрайно много пъти, че мога да ги изрецитирам и на сън дори.
— Напитките на „Пантера Корпорейшън“ са пазарен феномен — продължавам ентусиазирано. — Логото на „Пантера“ е едно от най-добре познатите и разпространени пр целия свят, а класическият ни слоуган „Не спирай!“ дори влезе в речниците! Сега предлагаме на „Глен Петрол“ изключителната възможност, да се присъедини към нашата първокласна, световноизвестна марка.
С нараснала самоувереност тръгвам да обикалям из залата, размахвайки внушително кутийката.
— Купувайки здравословната газирана напитка на „Пантера“, потребителят дава знак, че не би приел нищо, освен най-доброто. — За да подчертая твърдението си, плясвам силно с другата си длан кутийката „Пантера Прима“ в ръката си. — Той очаква най-доброто от своята тонизираща газирана напитка. Той очаква най-доброто и от своя бензин. Очаква най-доброто от самия себе си!
Летя на крилете на вдъхновението! Фантастична съм! Ако Пол можеше да ме види сега, веднагически би ме повишил!
Приближавам до централното място на заседателната маса и забивам внушително поглед в очите на Дъг Хамилтън.
— Когато потребителят на продуктите на „Пантера Корпорейшън“ отвори тази кутийка, той прави избор, който оповестява на света кой е и какъв е. Приканвам „Глен Петрол“ да направи същия избор.
При тези заключителни думи трясвам кутийката на масата пред Дъг, хващам езичето й и със самоуверена усмивка рязка отварям капачето.
В следващия миг сякаш изригва вулкан.
Газираният сок с вкус и аромат на къпини избухва на вълни от кутийката, залива масата, напоява разпръснатите по нея материали с кървавочервена течност и… О, не, моля те, Боже, не!… опръсква от горе до долу ризата на Дъг Хамилтън.
— Мамка му! — изтрисам спонтанно. — Искам да кажа, съжалявам… наистина…
— Боже Господи! — възкликва Дъг Хамилтън гневно, като скача и измъква от джоба си носна кърпа. — Остават ли лекета от този сок?
— Ъъъ… — грабвам безпомощно кутийката. — Не знам.
— Ще ти донеса кърпа — скача услужливо другият тип.
Вратата се затваря зад гърба му и в залата настава тишина, нарушавана единствено от капките къпинов сок, които се стичат от масата на пода.
Впивам очи в Дъг Хамилтън — лицето ми гори, сърцето ми бие оглушително.
— Много ви моля — изхриптявам със свито гърло. — Не казвайте на шефа ми!
И какво? В крайна сметка прецаках цялата работа.
Влача токчетата си на самоуверена и преуспяваща бизнесдама по коридорите на летището в Глазгоу и се чувствам тотално смазана. Всъщност Дъг Хамилтън се държа доста мило на раздяла. Бил сигурен, че петната щели да излязат. И нямало да каже на Пол за станалото. Но и нямало да си промени мнението относно сделката.
Първото ми голямо участие в корпоративно съвещание. Първият ми голям шанс. А ето какво става! Ще ми се да махна с ръка на всичко. Да се обадя в офиса на Пол и да кажа: „Това е, край. Никога повече няма да се върна. А междувпрочем, аз бях виновна за онова голямо задръстване на фотокопирния апарат.“
Но не мога да го направя. За изминалите четири години това е третата нова кариера, която подхващам. Този път нещата просто трябва да потръгнат. За да докажа на самата себе си, че мога да постигна нещо. И за да мога да се уважавам и да имам самочувствие. Пък и защото дължа на татко четири хиляди лири.
— Е, какво да бъде? — чувам над главата си мъжки глас с австралийски акцент и замаяно вдигам поглед да видя откъде идва.
Бях пристигнала на летището един час по-рано от необходимото, така че се бях отправила направо към бара, където се бях стоварила омаломощено на първото свободно столче край барплота. И сега барманът висеше пред мен и ме гледаше с прикрито нетърпение.
— Ъъъ… — Умът ми е абсолютно празен. Какво се поръчваше в баровете, по дяволите?!? — Ъъъ… чаша бяло вино. Не! Чакай! Всъщност… водка с тоник. Благодаря.
Австралиецът се отдалечава към другия край на барплота, а аз отново увесвам нос. В бара влиза стюардеса със сплетена на френска плитка коса и сяда през две столчета от мен. Усмихва ми се и аз също й се усмихвам вяло.
Не, просто не разбирам как другите хора успяват да се оправят с кариерата си. Ама наистина не го разбирам това чудо! Да вземем например най-старата ми приятелка, Лиси. Тя открай време е знаела, че иска да стане адвокат. И ето че сега — да-да-да-да! — Лиси е адвокат, специалист по наказателно право. А аз дори като завърших колежа нямах ни най-малка представа каква искам да стана. Първата ми работа беше като брокер в агенция за недвижими имоти. Хванах се на нея просто защото винаги съм обичала да разглеждам къщи. Пък и защото на един от панаирите за представяне на различните кариери, където най-редовно и съзнателно ходех, се запознах с една жена с невероятно хубав червен лак на ноктите, която ми каза, че изкарвала толкова много пари като брокер на недвижими имоти, че щяла да може да се пенсионира още на четиридесетгодишна възраст.
Добре, ама аз я намразих тази работа още в мига, в който започнах. Мразех другите брокери, които ни обучаваха. Мразех да казвам неща от рода на „прелестен аспект“. А най-вече мразех това, че когато хората ни кажеха примерно, че могат да си позволят да похарчат най-много триста хиляди лири, ние трябваше да започнем да им предлагаме и да им хвалим в подробности къщи минимум за четиристотин хиляди, а после да ги гледаме отвисоко, един вид: „Имате само триста хиляди, така ли? Господи, ами че вие сте пълни загубеняци!“
И така, след шест месеца напуснах и обявих на нашите, че сменям кариерата и че ще стана фотограф. Това бе направо фантастичен момент, като на филми или нещо подобно. Татко ми даде назаем пари за курса по фотография и да си купя професионален фотоапарат. Беше наистина невероятно вълнуващо! Щях да се хвърля в тази нова за мен и много творческа кариера! Щях да започна приказен нов живот!
Да, ама не. Нищо подобно не стана.
Така де, като начало, имате ли изобщо представа колко получава един асистент-фотограф?
Нищо. Буквално нищо.
Аз, разбира се, не бих имала нищо против и така да работя, стига някой да ми беше предложил място на асистент-фотограф. Обаче не и не, нямаше работа и това си е.
Въздишам тежко и поглеждам унилото си отражение в огледалото зад бара. Ами да, типично! Едно нещо да ми тръгне наопаки и край, всичко отива по дяволите. Ето на — косата ми, дето сутринта я изправих и опънах толкова старателно с гел, вече цялата се е накъдрила и стърчи на всички страни!

Е, поне не съм единствената, дето доникъде не стигна. От осемте души в курса ни по фотография само едно момче постигна светкавичен успех и сега прави снимки за „Вог“ и разни други лъскави списания. А останалите какво? Едно момче ходи да снима по сватби. Едно момиче изкара любовна афера с ръководителя на курса. Друго момче тръгна да пътешества по света. Друго момиче роди бебе. Трето започна работа във фабрика за детски закуски — от тези, дето ги продават с по някоя играчка във всеки пакет. А един пък стана застрахователен агент.
Междувременно аз затъвах все повече и повече в дългове, така че започнах да се хващам на всякакви временни работи и да кандидатствам за места, където плащаха истински заплати. Ето как преди единадесет месеца се озовах като асистент в отдела по маркетинг на „Пантера Корпорейшън“.
Барманът слага пред мен водката с тоник и ме поглежда изпитателно, а после ми подхвърля:
— Я горе главата! Не може да е чак пък толкова кофти!
— Благодаря — отвръщам признателно и отпивам от чашата.
И веднага ми става мъъъъничко по-добре. Точно се каня да отпия втора глътка и мобилният ми телефон зазвънява.
Стомахът ми се преобръща нервно. Ако ми звънят от офиса, ще се направя, че не съм чула.
Но не, не ми звънят от офиса. На екрана е изписан домашният ми номер.
— Здрасти! — казвам, натискайки зеленото бутонче за разговор.
— Ей, как си? — долита гласът на Лиси. — Как мина?
Лиси ми е съквартирантка и най-старата ми приятелка на света. Тя има буйна черна коса, коефициент на интелигентност някъде към 600 и е най-милият човек, когото познавам.
— Пълна катастрофа — осведомявам я покрусено.
— Какво стана? Не я ли сключи тази сделка?
— Не само не я сключих, ами и залях с къпинов сок директора по маркетинг на „Глен Петрол“.
Забелязвам, че при тези мои думи стюардесата през две столчета от мен едва успява да прикрие усмивката си. Усещам, че се изчервявам. Страхотно! Сега вече целият свят знае за провала ми.
— О, милото ми! — възкликва Лиси и аз просто я чувствам как се опитва да измисли нещо позитивно, което да ми каже. — Е, поне си привлякла вниманието им — заявява най-сетне тя с категоричен тон. — Поне няма да те забравят скоро.
— Ами да, предполагам — съгласявам се мрачно. — Някой да е оставял съобщения за мен?
— Ъъъ… не. Искам да кажа, баща ти се обади, обаче… ъъъ… е, знаеш… то не беше… — проточва Лиси уклончиво.
— Лиси! Какво искаше татко?
Мълчание.
— Ами, каза, че братовчедка ти спечелила някаква браншова награда — най-сетне измърморва Лиси с извинителен тон. — Щели да го празнуват в събота, едновременно с рождения ден на майка ти.
— О, чудничко.
Отпускам се още по-тежко на столчето. Само това ми трябваше. Братовчедка ми Кери, притиснала до гърдите си сребърна купа за „Най-добър пътен агент на света, всъщност не — на цялата вселена“.
— Обади се и Конър също, да види знам ли как вървят нещата при теб — добавя бързо Лиси. — Беше много мил. Каза, че не искал да ти звъни на мобилния, да не би да те обезпокои по време на съвещанието.
— Наистина ли?
За първи път днес почувствах духът ми леко да се повдига. Конър. Гаджето ми. Моят мил, тактичен приятел.
— Той е такъв сладур! — възкликва Лиси. — Каза, че цял следобед не можел да мръдне от някакво тяхно съвещание, но че специално заради теб отложил уговорката си за тенис след работа. И пита дали ще приемеш да те изведе на вечеря.
— О! Би било чудесно. Благодаря ти, Лиси.
Затварям телефона и отново отпивам от водката, вече в много по-ведро разположение на духа.
Конър. Гаджето ми. Моят приятел.
Както казва Джули Андрюс (Джули Андрюс (род. 1935 г. в Англия) — изключително популярна американска театрална и киноактриса, певица, водеща на телевизионни шоу и образователни програми, авторка на детски книги и общественичка. — Бел. прев.): „Когато кучетата хапят, когато пчелите жилят… достатъчно е да си спомня, че имам приятел, и нещата вече не ми изглеждат чак толкова скапани.“
Или както там го е казала.
При това не какъв да е приятел. Защото Конър е висок, красив и умен — списание „Маркетинг Уийк“ го обяви за „един от най-ярките таланти в сферата на съвременните маркетингови проучвания“.
Отпускам се, отпивам от водката и се унасям в утешителни мисли за Конър. За това как блести на слънцето русата му коса. И за вечната му усмивка. И за това как ъпгрейдва онзи ден целия софтуер на компютъра ми, без дори да съм го молила да го направи. И как… и как…
„И как… и как…“, ама в ума ми изведнъж настава пустота. Ха, странна работа. Ами че в Конър има още толкова много прекрасни неща, които ме привличат! Например… като се почне с… с дългите му крака. Ами да! И широките му рамене. И това как се грижеше за мен, когато лежах с грип. Така де, колко гаджета биха го направили, а? Именно.
Голям късмет извадих с Конър, да знаете.
Прибирам телефона, прокарвам пръсти през косата си и поглеждам часовника над бара. Още четиридесет минути до полета. Съвсем малко остава. Побиват ме ситни нервни тръпки — усещам ги да пробягват по кожата ми като малки насекоми. Пресушавам чашата си на един дъх.
„Всичко ще е наред“, повтарям си за милионен път. Всичко ще е съвсем, съвсем наред.
Не ме е страх. Само… само…
Добре де, страх ме. Страх ме е!
И това е още една от моите малки тайни:

16. Страх ме е да летя със самолет.

Никога на никого не съм признала, че ме е страх да летя със самолет. Толкова тъпо звучи. Искам да кажа, че при мен това не е фобия или нещо подобно. Не че не мога да се кача в самолет. Мога. Само че, ако има начин, бих предпочела да съм си на земята.
Навремето не ме беше страх. Но през последните няколко години постепенно взех да ставам все по-неспокойна и по-неспокойна при всеки полет. Знаем, че е абсолютно ирационално. Известно ми е, естествено, че всеки божи ден хиляди хора летят със самолет и че на практика това е дори по-безопасно, отколкото да си лежиш в леглото. Шансът да попаднеш в самолетна катастрофа е по-малък, отколкото… отколкото да си намериш свестен мъж в Лондон или нещо подобно.
И все пак… абе не ми харесва и това си е.
Май ще е добре да обърна още една водка.
Докато ни извикат за отвеждане към самолета, бях изпила още две водки и вече се чувствах много по-позитивно настроена. Ами да, права е Лиси. Поне им направих впечатление, нали така? Поне няма да ме забравят коя съм. Докато вървя по коридора с дипломатическото си куфарче в ръка, почти започвам да се чувствам отново като самоуверена и преуспяваща бизнесдама. Неколцина от хората, с които се разминавам, ме поглеждат и ми се усмихват. В отговор аз също им се усмихвам широко, усещайки да ме изпълва топла дружелюбност. Ето, виждаш ли, Ема? В крайна сметка светът не е чак пък толкова лош. Въпросът е да гледаш позитивно на нещата. В този живот всичко може да ти се случи, нали така? Човек никога не знае какво го очаква в следващия миг.
Стигам до вратата за отвеждане към нашия самолет и какво да видя? Бордовите карти ги събира същата стюардеса с френската плитка, която седеше през две столчета от мен на бара.
— Здравейте отново — усмихвам й се аз. — Какво съвпадение, нали?
Момичето ме гледа някак странно.
— Здравейте. Ъъъ…
— Какво има?
Защо ли изглежда толкова притеснена?
— Извинете, но… Знаете ли, че… — мънка тя и прави неопределен жест към гърдите ми.
- Какво да знам? — питам с учтива усмивка.
После поглеждам надолу и замръзвам със зяпнала уста.
Незнайно как копринената ми блузка се е разкопчала от само себе си, докато съм вървяла.
Сутиенът ми е изложен на показ! Моят розов дантелен сутиен! Същият, дето малко нещо се пораздърпа при прането!
(За да узнаете нещо повече за опасностите, дебнещи под пьт и над път съвременната делова жена, а също и как да подхождате към тях, прочетете „Маниашки наръчник на Алис К. (Как да оцелееш, да не полудееш и да откриеш идеалните обувки)“ от Каролин Нап, ИК „Кръгозор“, 2003 г. — Бел. ред.)
Ето защо значи онези хора са ми се усмихвали. Не защото светът е прекрасен, а защото аз съм Жената с раздърпания розов сутиен. О, ужас!
— Благодаря — смутолевям и припряно, с разтреперани пръсти и пламнала от унижение, започвам да се боря с копчетата на блузката си.
— Днес май не е най-щастливият ви ден — отбелязва съчувствено стюардесата, като протяга ръка за бордовата ми карта. — Съжалявам, но на бара нямаше как да не чуя какво казахте по телефона.
— Няма нищо — успявам да лепна на лицето си нещо като полуусмивка. — Така си е, не бих казала, че е най-щастливият ден през живота ми.
Настава кратко мълчание. Стюардесата гледа замислено бордовата ми карта.
— Вижте какво… — започва тя почти шепнешком, — какво ще кажете да ви сменя класата с по-висока?
— Да ми смените класата ли? — зяпвам я слисано.
— Е, заслужавате да ви се случи и нещо хубаво, нали?
— Ама наистина ли? Но… можете ли да го правите? Просто ей така, без нищо?
— Ако има свободни места — да, можем. Но умерено и дискретно, разбира се. Пък и този полет е много кратък, така че… — Стюардесата ми се усмихва заговорнически и добавя: — Но няма да казвате на никого, нали?
Отвежда ме в предната част на самолета и ми посочва с жест едно от широките, удобни кресла. Никога преди, в целия ми живот, не ми е била повишавана класата! Почти не ми се вярва, че ето, сега, тази стюардеса наистина го прави.
— Това първа класа ли е? — питам я шепнешком, оглеждайки почтително луксозната обстановка. От дясната ми страна мъж в изискан сив костюм пише нещо на лаптопа си, а две възрастни дами в ъгловите кресла си нагласят слушалките на главите.
— Бизнескласа. На този полет няма първа — отговаря ми стюардесата тихо, а после повишава глас до нормален тон: — Всичко наред ли е? Доволна ли сте?
— Идеално. Много ви благодаря.
— Няма проблем.
Момичето ми се усмихва отново и се отдалечава по пътечката, а аз напъхвам дипломатическото си куфарче под предната седалка.
Уаууу! Ама тук наистина е страхотно! Широки удобни кресла, поставки за отмора на краката и изобщо… Това пътуване ще бъде абсолютен кеф от началото до края — казвам си твърдо аз. Пристягам възможно най-безгрижно колана през кръста си, като старателно се опитвам да не забелязвам ужасените присвивания на стомаха си.
— Ще желаете ли малко шампанско?
Приятелката ми, стюардесата, се е появила отново и ми се усмихва топло.
— О, чудесно — отговарям. — Благодаря.
Шампанско!
— А за вас, сър? Малко шампанско?
До този момент мъжът в креслото до мен изобщо не ме беше погледнал. Седи извърнат към прозореца. Облечен е в поизтъркани дънки и суичър. Когато се обръща да отговори на стюардесата, мярвам тъмни очи, набола тъмна брада и дълбока бръчка на челото.
— Не, благодаря. Само чаша бренди.
Гласът му е суховат, с американски акцент. Каня се да го попитам учтиво откъде е, но преди още да си отворя устата, той отново се е извърнал към прозореца.
Чудесно, защото ако трябва да бъда откровена, аз също нямам никакво настроение за разговори.

Добре де! Истината е, че цялата тази работа изобщо не ми харесва.
Хубаво, знам, че седя в бизнескласа; знам, че съм заобиколена от страхотен лукс. Ама стомахът ми въпреки всичко се е свил на топка от страх.
По време на излитането броях много бавно, със затворени очи, и това донякъде помогна. Но когато се издигнахме на около петстотин километра във въздуха, цялата ми решимост се изпари. Така че сега седя, отпивам от шампанското, чета някаква статия в „Космополитън“ — „Тридесет неща, които всяка жена трябва да направи, преди да навърши тридесет години“ — и полагам неимоверни усилия да приличам на безгрижна, изискано отпусната, пътуваща в бизнескласа висша специалистка по маркетинг. Но (О, Боже! О, мили Боже!) истината е, че и най-малкото шумче ме кара да подскачам; и при най-малкото трепване на самолета затаявам дъх и стисвам зъби.
С жест на привидно спокойствие протягам ръка към брошурата с инструкции за безопасност и уж разсеяно започвам да я чета. Спасителни изходи. Как да се свиеш и обгърнеш с ръце. Ако се наложи използването на спасителни жилетки — те са първо за децата и старите хора. О, Боже!!!!!!
Защо изобщо ги чета тези работи?!? Ами картинките?!? С какво може да ми помогне гледането на това как мънички човечета в спасителни жилетки скачат в океана, докато самолетът над главите им избухва?!? Бързо пъхвам инструкциите обратно на мястото им и отпивам глътка шампанско.
— Извинете, мис — казва появилата се до креслото ми непозната стюардеса с червени къдрици. — Вие в бизнескласа ли пътувате?
— Да — отговарям, като приглаждам косата си с жест на едва прикрита гордост.
Момичето ми подава брошура, озаглавена „Улеснения за бизнес дейност“, на чиято корица има снимка на костюмирани мъже и жени с вид на шефове, които разговарят оживено пред клипборд с начертана вълнообразна графика.
— Малко информация за нашия нов салон за бизнесдейност на летище „Гетуик“. Предлагаме всички условия за провеждане на конференции, а също и зали за съвещания. Дали това ще ви заинтересува?
О, добре. Аз съм преуспяваща бизнесдама. Специалистка с много, много висока директорска позиция в служебната йерархия.
— Вероятно — отговарям, като прелиствам небрежно брошурата. — Да, бих могла да използвам някоя от тези зали, за… за да дам наставления на екипа си. Работя с доста голям екип и, както се досещате, хората се нуждаят от много наставления. По бизнесвъпроси. — Покашлям се лекичко и добавям: — Предимно… логистични.
— Желаете ли отсега да ви резервирам една зала? — пита с надежда стюардесата.
— Ъъъ… не, благодаря — отказвам, след което правя кратка пауза и пояснявам: — Точно днес хората ми са по домовете си. Дадох на всички почивен ден.
— Ясно — кимва момичето с леко озадачен израз на лицето.
— Но другия път вероятно ще се възползвам — добавям бързо. — Впрочем… просто се чудех… Този звук нормален ли е?
— Какъв звук? — пита стюардесата и се ослушва с леко наклонена глава.
— Ами това… виене откъм крилото?
— Не, нищо не чувам — казва момичето и ме поглежда съчувствено. — Вероятно сте малко нервна.
— Не! — възкликвам на секундата, дори успявам да се позасмея. — Не, не съм нервна. Само… се чудех. Чисто любопитство.
— Ще се постарая да удовлетворя интереса ви след малко — казва ми тя мило, след което се обръща към мъжа в съседното кресло: - Заповядайте, сър. Малко информация за нашия нов салон за бизнесдейност на летище „Гетуик“.
Американецът взема брошурата мълчаливо и я оставя на масичката пред себе си, без изобщо да я погледне. Стюардесата тръгва по пътечката, като за миг залита леко, понеже самолетът изведнъж се тръсва леко.
Какво става? Защо самолетът се тръсна?
О, Боже!!! Изневиделица ме залива цунами от панически ужас. Какво правя аз тук?!? Това е лудост! Пълна лудост! Да седиш затворен в някаква огромна, тежка, метална кутия… на хиляди километри над земята… и да не можеш да избягаш!
Не, не мога да се справя сама с ужаса си. Изпитвам непреодолимо желание да говоря с някого. С човек, който да ме успокои. И да ме накара да се чувствам в безопасност.
Конър.
Инстинктивно измъквам от чантичката мобилния си телефон, но стюардесата на секундата се надвесва над мен.
— Боя се, че не е разрешено да използвате телефона си на борда на самолета — казва ми момичето с широка усмивка. — Бихте ли проверили дали е напълно изключен, моля?
— О! Ъъъ… извинете.
Ами да, естествено, че не мога да използвам телефона си. Откакто сме се качили на борда, сигурно ни го казаха поне милион пъти. Как можах да забравя?!? Както и да е. Няма значение. Добре съм. Добре съм! Пъхвам телефона обратно в чантичката си и опитвам да се съсредоточа във филма, който са ни пуснали.
Може би е добре да започна да броя отново. Триста четиридесет и девет. Триста и петдесет. Триста петдесет и…
Божичко!!! Какво беше пък това сега?!? Самолетът изведнъж подскочи! Да не би нещо да ни е ударило!?!
Без паника, Ема! Просто леко тръсване, чудо голямо. Сигурна съм, че всичко е наред. Вероятно сме налетели на някой гълъб или нещо подобно. Та докъде бях стигнала с броенето?
Триста петдесет и едно. Триста петдесет и две. Триста петдесет и…
И край, дотук беше.
Защото точно в този момент всичко сякаш се разпадна на отделни фрагменти.
Дочувам писъците да ме заливат като вълна — дори преди още да осъзная какво става.
О, Боже! О, Боже! О, Боже! О, Боже! О, Боже! О, Боже… ООО!… НЕ! НЕ! НЕ!
Падаме! О, Боже, падаме!!!
Сриваме се надолу. Самолетът пада като камък. Един мъж от другата страна на пътеката излита от креслото и си удря главата в тавана. По челото му потича кръв. Вкопчвам се в креслото си, за да не ме постигне същата участ, но усещам как нещо се опитва да ме изтръгне нагоре, сякаш някой ме дърпа… като че гравитацията се е задействала в обратна посока. Няма време за мислене. Умът ми не може да… Из кабината летят чанти, чаши, една от стюардесите е паднала, вкопчила се е в седалката…
О, Боже! О, Боже! О, сега скоростта май намалява. Сега… май е по-добре.
Мамка му! Просто… не мога… аз…
Поглеждам американеца в съседното кресло — и той се е вкопчил в седалката си също като мен.
Прилошава ми. Мисля, че ще повърна. О, Боже!
Добре. Сега… май вече… всичко е отново нормално.
— Дами и господа — долита глас по интеркома и всички рязко вдигат глави, — говори капитанът на самолета.
Сърцето ме стяга и бие до пръсване в гърдите ми. Не съм в състояние да слушам. Нито да мисля.
— Попаднахме във въздушно завихряне и за известно време може да сме малко нестабилни. Призовавам ви да се върнете по местата си и да си закопчеете коланите колкото е възможно по-…
Самолетът отново подскача силно и гласът на капитана потъва в писъците и виковете на пътниците.
Сякаш сънувам някакъв кошмар.
Хората от екипажа сядат на седалките си и се пристягат с коланите. Една от стюардесите попива със салфетка стичащата се по лицето й кръв. Само допреди миг момичетата щастливо ни предлагаха захаросани бадеми.
Не, не, това се случва с други хора, в други самолети. Като тези по видеофилмите с инструкции за безопасност. Не и с мен!
— Моля, запазете спокойствие — долита гласът на капитана. — Веднага, щом имаме допълнителна информация, ще…
Да запазя спокойствие ли?!? Та аз не мога да дишам, камо ли да запазвам спокойствие!! Какво да направим, за Бога? Защото не може просто да си седим, докато самолетът подскача като побеснял кон, нали така?!?
Чувам някой зад мен да рецитира „Света Богородице, изпълнена с милост…“ и ме залива нова вълна от паника. Хората се молят. Значи това наистина ни се случва.
Ще умрем.
Ще умрем!
— Моля? — пита американецът от съседното кресло, който се е обърнал към мен и ме гледа с напрегнато и пребледняло лице.
Да не би да съм го казала на глас?
— Ще умрем — повтарям, загледана в лицето му.
Това е може би последният жив човек, който ще видя преди смъртта си. Буквално попивам с поглед чертите на лицето му, бръчиците край тъмните му очи, изпечената челюст със сянка от наболата брада.
Самолетът изведнъж пропада рязко надолу и аз неволно изпищявам.
— Не, не мисля, че ще умрем — казва американецът, но виждам, че и той се е вкопчил здраво в страничните облегалки на креслото си. — Капитанът каза, че просто сме попаднали в завихряне…
— Ами да, какво друго да каже?!? — възкликвам истерично. — Не може да ни изтресе „Е, хора, това е краят, ще се видим на оня свят!“, нали така? — Самолетът отново подскача ужасяващо и аз панически сграбчвам ръката на американеца. — Не, няма да се спасим. Знам, че няма да се спасим. Това е краят, Но аз съм само на двадесет и пет години, за Бога! Още не съм готова да умра! Нищо не съм постигнала. Не съм имала деца. Не съм спасила човешки живот… — Блуждаещият ми поглед случайно допада на статията „Тридесет неща, които всяка жена трябва да направи, преди да навърши тридесет години“. — Не съм покорила никой планински връх. Нямам татуировка. И дори не знам дали имам G-точка (Предполага се, че във вагината на всяка жена има особено чувствителна област, G-точка, чието стимулиране води до страхотен оргазъм. — Бел. прев.)!…
— Извинете, не ви разбрах? — поглежда ме леко стреснато мъжът, но аз дори не го и чувам.

— Кариерата ми е пълен майтап. Изобщо не съм преуспяваща бизнесдама. — При тези думи незнайно защо посочвам полуразплакана костюма си. — И нямам никакъв екип! Аз съм само една нищо и никаква асистентка и днес беше изобщо първата в живота ми голяма самостоятелна делова среща за сключване на сделка и какво? Пълен провал! През повечето време нямам никаква представа за какво говорят хората. И не знам какво значи „логистично“. И никога, никога няма да заслужа повишение. И дължа на татко четири хиляди лири. И никога не съм се влюбвала истински…
Изведнъж се стряскам от думите си.
— Извинете ме — обръщам се към американеца, като издишам рязко. — Не би трябвало да ви обременявам по този начин.
— Няма нищо — отговаря ми той любезно.
Боже мили, съвсем съм си изгубила ума! Пък и това, което казах, всъщност не е истина. Ами да, защото аз съм влюбена в Конър, нали? Добре, Ема, опитай отново да броиш. Триста пет-десет и… шест. Триста петдесет и…
О, Боже! О, Боже! Не! Моля те, Господи! Не!!! Самолетът отново подскача ужасяващо. И отново летим като камък надолу.
— Никога не съм направила нещо, заради което родителите ми да се гордеят с мен. — Думите излитат от устата ми, преди да успея да ги спра. — Никога.
— Убеден съм, че това не е истина — отбелязва американецът мило.
— Истина е! Навремето може и да са се гордели с мен, ама после братовчедка ми Кери дойде да живее с нас и изведнъж мама и татко сякаш изобщо вече не ме и забелязваха. Само тя ги интересуваше, аз сякаш не съществувах. Кери беше на четиринадесет, когато дойде да живее с нас, а аз бях на десет и отначало си мислех, че ще е страхотно, нали разбирате. Все едно да имаш по-голяма сестра. Да, ама нещата не се развиха така…
Не мога да спра да говоря. Просто не мога и това си е! При всяко подскачане или пропадане на самолета от устата ми изригва нов порой от думи.
Или говориш, или пищиш — няма друга алтернатива.
— …тя беше шампион по плуване, и изобщо шампион по всичко, а аз бях само… едното нищо в сравнение с нея…
— …курс по фотография и бях убедена, че това ще промени живота ми…
— …шестдесет и един килограма, но възнамерявах да се подложа на диета и…
— …м кандидатствах за абсолютно всяка работа на света, за която чуех или прочетях обява. Бях толкова отчаяна, че кандидатствах дори за…
— …отвратителна колежка на име Артемис. Онзи ден докараха едно ново бюро и тя на секундата си го присвои, въпреки че моето е тясно и цялото очукано, с изкъртени вратички…
— …понякога поливам тъпата й коледна звезда (Стайно растение с красиви, яркочервени цветове. — Бел. прев.) с портокалов сок, просто за да й отмъстя…
— …мило момиче Кейти, което работи в „Личен състав“. С нея си имаме таен код. Когато влезе в нашия офис и ме попита „Би ли дошла да прегледаме някои отчети, Ема?“, това всъщност означава „Давай да се измъкваме към близката сладкарница на «Старбъкс»!“…
— …отвратителни подаръци и се налага да се преструвам, че ги харесвам…
— …онзи ден без да искам счупих любимата чаша на шефа и после скрих парчетата в чантичката си…
— …кафето в службата е възможно най-гадното на света, истинска отрова…
— …писах в автобиографията си, че на матурата имам шестица по математика, докато всъщност имам четворка. Знам, че е непочтено. Знам, че не трябваше да го правя, но толкова много исках да получа тази работа, че…

Боже мили, какво ми става? Обикновено в главата ми има нещо като филтър, който ме спира да не избълвам всичко, каквото мисля.
Но явно филтърът ми се е повредил. Думите извират от устата ми на буен, врящ и кипящ порой. Изобщо не съм в състояние да ги озаптя.

— …понякога си мисля, че вярвам в съществуването на Бог, защото как иначе ще ни има на този свят, нали така? После обаче започвам да си мисля: „Добре де, ами войните и всякаквите други гадости…“
— …да нося прашки, защото като си с прашка и те погледнат в гръб, не си личат грозните очертания на бельото под дрехата. Ама прашките са толкова неудобни за носене и убиват…
— …беше осми номер и просто не знаех какво да правя, така че само казах: „Уаууу! Абсолютно фантастична е!“…
— …печени чушки, защото това е най-най-любимото ми ядене…
— …присъединих се към един читателски клуб (Широко разпространена практика в Америка. Читателските клубове са неформални групи, обикновено от жени, които четат и обсъждат подбрани от тях книги. Издателствата периодично провеждат анкети сред читателските клубове, за да преценят маркетинговите тенденции. — Бел. прев.), ама „Големите очаквания“ ми беше толкова скучна, че… така де, погледнах само началото и края и после се преструвах, че съм я прочела цялата.
— …изсипах в аквариума на Сами цялото пликче с храна за златни рибки и, честно, не ми е ясно защо умря и после…
— …само като чуя първите тактове от песента на Карпънтърс „Близо до теб“, и започвам да плача…
— …наистина ми се ще да имах по-големи цици. Така де, не големи колкото на момичето от трета страница на „Пентхауз“, не глупаво огромни, нали разбираш, ами просто по-големи. Само за да знам какво е да…
— …перфектната първа среща с мъж си личи по това, че шампанското се появява изневиделица на масата, сякаш с махване на вълшебна пръчица…
— …този лесбийски сън направо ме срина, купих си огромна кутия сладолед и после го излапах наведнъж и никога не споменах и думичка на Лиси…

Изобщо не забелязвам какво става край нас. Светът сякаш се е свил и на него сме само аз и този непознат, а от устата ми бълват всички мои най-най-съкровени мисли и тайни.
Вече дори не си давам сметка какво говоря. Знам само, че говоренето ме кара да се чувствам добре.
Дали пък и психотерапията не е нещо подобно?

— …казваше се Дани Нъсбаум. Мама и татко бяха долу в хола, гледаха „Бен Хур“ по телевизията и помня, че си помислих: „Ако това е въпросният секс, по който светът е пощурял, значи светът е ама наистина луд“…
— …лежа обърната на една страна, защото по този начин деколтето изглежда по-пълно…
— …работи в сферата на маркетинговите проучвания. Помня, че когато го видях за първи път, си помислих: „Уаууу, много е сладък!“ Той е висок и русокос, защото е наполовина швед, и има невероятни сини очи. И така, той ме покани на среща…
— …винаги преди среща с мъж да изпивам по чаша сладко шери, просто за успокоение на нервите…
— …той е невероятен. Конър е направо прекрасен. Страхотен късмет извадих с него. Всички непрекъснато ми разправят колко е готин. Той е мил, и е добър, и преуспява в работата си, и всеки казва, че сме съвършената двойка…
— …това не бих го казала на никого, за нищо на света… понякога си мисля, че той е почти прекалено красив. Като… като кукла. Като Кен. Като един рус Кен.

Сега пък съм на тема „Конър“. И дрънкам неща, които никога и на никого не съм казвала. Неща, които дори не съм съзнавала, че ми се въртят в главата.

— …му подарих за Коледа един стилен часовник с кожена каишка, ама той продължава да си носи своя оранжев дигитален кич, само защото му казвал каква е температурата в Полша или други подобни глупости…
— …ме водеше по всякакви джаз концерти и аз от учтивост се преструвах, че ми харесват, така че сега той си мисли, че обичам джаз…
— …знае наизуст абсолютно всеки филм на Уди Алън и казва всяка реплика, преди още да се е разнесла от екрана, и с това адски ми лази по нервите…
— …само ме гледа неразбиращо, сякаш му говоря на някакъв чужд език…
— …твърдо решен да открие моята G-точка, така че прекарахме целия уикенд да го правим в най-различни пози и накрая бях направо съсипана, не исках нищо друго, освен пица и да си гледам сериала „Приятели“…
— …непрекъснато ме питаше: „Как беше? Как беше?“ Така ми писна, че накрая послъгах и казах, че е било удивително и че цялото ми тяло сякаш се е разтворило като цвете. И тогава той започна да пита като какво цвете по-точно и аз му казах „бегония“…
— …човек не може да очаква първоначалната страст да продължи вечно. Но пък как можеш да познаеш дали страстта се уталожва по един положителен, хубав начин, както е при всеотдайните дълготрайни връзки, или по грозен начин, един вид „двамата с теб вече не се привличаме един друг“…
— …рицарят на бял кон не е реалистична възможност. Въпреки това обаче част от мен копнее за огромна, удивителна любов. Искам да има страст. Искам да бъда пометена от вихър. Искам земетресение или поне… не знам, ураган… нещо вълнуващо. Понякога имам чувството, че там някъде ме чака цял един нов, безкрайно вълнуващ живот и че ако мога само да…

— Извинете, мис…?
— А? Какво? — вдигам замаян поглед. Стюардесата с френската плитка ме гледа и се усмихва.
— Приземихме се.
Зяпвам я неразбиращо:
— Как така сме се приземили!
Не, нещо не ми се връзва. Нали уж щяхме да умираме, а сега изведнъж… Оглеждам се наоколо — истина е, самолетът е неподвижен. На земята сме!
Чувствам се като Дороти. Само допреди миг съм се вихрила из Оз, а сега изведнъж се събуждам отново нормална.
— Не подскачаме вече — отбелязвам тъпо.
— Подскачането спря доста отдавна — обажда се американецът.
— И няма… няма да умрем — казвам невярващо.
— Не, няма да умрем — потвърждава той.
Поглеждам го и сякаш го виждам за първи път. Изведнъж осъзнавам, че в продължение на цял час съм дрънкала каквото ми дойде на ум пред един съвършено непознат човек. Един бог знае какви съм му ги наговорила.
Иска ми се на секундата да напусна самолета. Или поне да потъна вдън земя.
— Извинете — промърморвам засрамено. — Трябваше да ме спрете.
— Щеше да ми е доста трудно — отговаря той с лека усмивка. - Малко нещо не бяхте на себе си.
— Толкова ми е неудобно!
Опитвам да се усмихна, но изобщо не мога да го погледна в очите. Така де, та аз му разправих за прашката си! Казах му и за G-точката ми!
— Не се притеснявайте. Всички бяхме стресирани. Ама че полет! — казва той, взема раничката си и става от креслото. После ме поглежда и добавя: — Добре ли сте вече? Ще можете ли да се приберете у дома си?
— Да. Всичко е наред. Благодаря. Приятно изкарване в Англия! — подвиквам след него, но не мисля, че ме чу.

Събирам бавно нещата си и напускам самолета. Имам чувството, че съм вир-вода от пот, косата ми е разрошена до безобразие, усещам в главата ми да пулсира болка.
Салонът на летището изглежда толкова светъл, тих и спокоен след напрегнатата атмосфера в самолета! А земята — някак особено твърда и солидна. Отпускам се на един от пластмасовите столове и известно време седя със затворени очи, като се опитвам да дойда на себе си. Когато най-сетне ставам, все още се чувствам леко замаяна. Движа се като в мъгла, все още не мога да повярвам, че съм тук — че съм жива! Да си призная, изобщо не мислех, че ще стъпя отново на земята.
— Ема! — чувам някой да ме вика, когато излизам от салона на „Пристигащи“, но изобщо не поглеждам. На света има безброй Еми.

— Ема! Тук съм!
Вдигам удивено глава. Това не е ли…?
Не. Не може да бъде, не може да е…
Да! Конър е!
Изглежда потресаващо красив. Прилича повече от всякога на скандинавец, а очите му са невероятно яркосини. И тича към мен. Не, нещо не ми се връзва. Какво прави той тук? Когато стигаме един до друг, той ме сграбчва в прегръдките си и ме притиска силно до гърдите си.
— Слава Богу! — възкликва Конър дрезгаво. — Слава Богу! Добре ли си?
— Конър, какво… какво правиш тук?
— Звъннах на авиокомпанията, за да проверя в колко часа кацате, и те ми казаха, че самолетът попаднал в силен турболентен поток. И аз… просто нямаше начин да не дойда на летището. — Той ме обгръща с поглед от висотата на своя ръст и добавя настойчиво: — Ема, гледах как самолетът се приземява. Изпратиха линейка към него. После ти все не излизаше и си помислих, че… — Конър преглъща тежко и завършва: — И аз не знам какво точно си помислих.
— Добре съм. Не излизах, защото седнах за малко, за да дойда на себе си. О, Боже, Конър, беше ужасно! — Гласът ми изведнъж се разтреперва, което е тъпо и смешно, защото сега съм в пълна безопасност, нали така? — В един момент наистина си помислих, че ще умра.
— Когато най-сетне се появи… — Гласът на Конър е дрезгав от напрежение, той млъква и няколко секунди ме гледа мълчаливо и настойчиво. — Мисля, че за първи път осъзнах колко дълбоки са чувствата ми към теб.
— Наистина ли? — прошепвам аз.
Сърцето ми бие до пръсване, струва ми се, че всеки момент ще припадна.
— Ема, мисля, че ние с теб трябва да…
Да се оженим ли? Сърцето ми се свива от страх. О, Боже! Той се кани да ми направи предложение за женитба, още тук, на летището. Какво да му отговоря, за Бога?!? Изобщо не съм готова да се женя! Но ако му откажа, той като нищо може да ме зареже и да избяга. Мамка му! Добре де, ще му кажа: „О, Конър, това е страхотна идея, но ми трябва малко време да…“
— …се съберем да живеем заедно — завършва изречението си Конър.
Ама че съм глупачка да си въобразявам разни работи! Той явно няма никакво намерение да ми прави предложение за женитба.
— Какво ще кажеш? — пита Конър и нежно ме погалва по косата.
— Ъъъ… — измънквам и разтривам с ръце лицето си, като се опитвам да спечеля малко време, защото в момента изобщо не мога да мисля рационално.
Да живея заедно с Конър… Ами да, звучи разумно. Защо не? Има ли някаква причина да не искам да го направя? Чувствам се адски объркана. Нещо в мозъка ми сякаш се опитва да ми изпрати някакво съобщение…
И в следващия миг си спомням някои от нещата, които казах на американеца в самолета. Това, че никога не съм била истински влюбена. И че Конър всъщност не ме разбира.
Но пък… аз тогава не бях на себе си, нали така? Защото… защото бях убедена, че всеки миг ще умра, за Бога! При това положение как да мислиш разумно?
— Конър, а какво стана със съвещанието ти днес следобед? — спомням си изведнъж.
— Отложих го.
— Отложил си го? — питам удивено, защото знам колко много държи на работата си. — Заради мен ли?
Сега вече наистина ми се завива свят. Усещам, че краката ми едвам ме държат. Само дето не ми е ясно дали е реакция на преживяното в самолета или е от любов.
О, Боже! Конър е висок, и красив, и е отложил съвещанието си заради мен, и е дошъл да ме спаси!
Ясно, вие ми се свят от любов. Трябва да е от любов!
— С удоволствие ще живея с теб, Конър — прошепвам и за мое огромно учудване избухвам в сълзи.

На другата сутрин се събуждам от играта на слънчевата светлина по клепачите ми и от примамливия аромат на кафе.
— Добр’утро! — долита до слуха ми гласът на Конър.
— Добр’утро! — измърморвам в отговор, без да отварям очи.
— Чаша кафе?
— Да, моля.
Обръщам се на другата си страна и заравям замаяната си глава във възглавницата, като се опитвам да потъна в сън за още няколко минути. Обикновено това не ми представлява никаква трудност. Днес обаче не успявам да заспя отново. Дали пък не съм забравила нещо? Нещо важно, което ме притеснява?
Лежа, заслушана в шумовете откъм кухнята, където Конър приготвя кафето, и в приглушения звук на телевизора откъм хола, а умът ми трескаво се опитва да открие защо не мога да се отпусна и да заспя отново. Събота сутрин е. Лежа в леглото на Конър. Снощи вечеряхме на ресторант… О, Боже, ужасното пътуване със самолета!… Той дойде да ме посрещне на летището… и каза… каза, че…
Двамата ще живеем заедно!
Сядам рязко в леглото точно когато Конър влиза в спалнята, понесъл табла с порцеланов кафеник и две чаши на нея. Облечен е в белия си халат на вафлички и изглежда страшно секси. Усещам да ме обзема лека гордост, че ми е гадже, и се надигам да го целуна.
— Хей, внимателно — засмива се Конър, като ми подава едната чаша с кафе. — Как се чувстваш?
— Добре — отговарям и отмятам косата от лицето си. — Малко уморена.
— Нищо чудно… — отбелязва Конър и добавя, като вдига вежди и врътва очи: — Ама че ден беше вчера!
— Ужасен — кимвам и отпивам глътка кафе. — Значи ние ще… живеем заедно, така ли?
— Ами да, ако все още искаш.
— Разбира се, разбира се, че искам! — възкликвам с лъчезарна усмивка.
Така си е, наистина искам.
Имам чувството, че някак изведнъж, само за една нощ, съм пораснала. И ето, вече съм истински възрастна и ще живея с приятеля си. Животът ми най-сетне става такъв, какъвто би трябвало да бъде!
— Разбира се, няма да стане още утре, защото трябва да предупредя Андрю — отбелязва Конър с жест към стената, зад която е стаята на съквартиранта му. — Но след един месец…
— Аз също трябва да кажа на Лиси и Джемима.
— И ще трябва да си намерим подходящо жилище. И ти да обещаеш, че ще го поддържаш в идеален ред — усмихва ми се той закачливо.
— Хубава работа! — възкликвам, престорено обидена. — Ти си този, който има петдесет милиона разхвърляни навсякъде компактдиска.
— То е различно!
— Че кое му е различното, ако смея да попитам?
Задавам въпроса, като слагам юмрук на хълбока си като жените в ситуационните комедии по телевизията и Конър се разсмива.
Настава кратка пауза, сякаш двамата сме изчерпили парата си за шеги. Отпиваме от кафето си.
— О, трябва да тръгвам — подхвърля Конър след малко. Този уикенд има курс по компютри. А после добавя: — Съжалявам, че няма да се видя с родителите ти.
И наистина съжалява! Хм, не стига, че имам идеалното гадже, ами на всичкото отгоре Конър изпитва и искрено удоволствие от срещите с родителите ми!
— Няма проблем — махвам с ръка великодушно.
— О, забравих да ти кажа! — възкликва Конър със загадъчна усмивка. — Познай за какво съм купил билети!
— Ооо! — възкликвам възторжено. — Ъъъ…
Каня се да кажа „за пътуване до Париж!“, но Конър ме прекъсва.
— За джаз фестивала! — оповестява с широка усмивка. — За „Квартет Денисън“! Това е последният им концерт за сезона. Помниш ли, че слушахме техен запис при Рони Скот?
За момент сякаш онемявам.
— Уаууу! — успявам да изцедя най-сетне престорено въодушевено възклицание. — „Квартет Денисън“! Разбира се, че ги помня.
Свиреха на кларнети. Надуваха ги, надуваха ги, надуваха ги… цели два часа без прекъсване, дори дъх не спряха да си поемат.
— Знаех си, че това ще те зарадва — казва Конър и ласкаво погалва ръката ми, а аз успявам някак да му се усмихна едва-едва.
— Да, наистина!
Добре де, някой ден може и да обикна джаза, нали така? Дори всъщност съм сигурна, че ще го обикна.
Наблюдавам го разнежена как си измива зъбите, минава ги грижливо с конец, облича се и си взема дипломатическото куфарче.
— Виждам, че носиш подаръка ми — подхвърля Конър със задоволство, поглеждайки захвърлената на пода розова прашка.
— Ооо! Ъъъ… често я нося — заявявам припряно, като заключвам пръсти зад гърба си, защото лъжа, естествено. — Прелестна е!
— Да си прекараш чудесно с родителите си — пожелава ми Конър, приближава към леглото да ме целуне, после се поколебава за миг. — Ема?
— Да?
Той присяда на леглото и се вглежда сериозно в лицето ми. О, Боже, очите му са толкова яркосини!
— Искам да ти кажа нещо — започва Конър, после млъква за миг, като прехапва устни. — Знаеш, че винаги говорим откровено за връзката си.
— Ъъъ… да — отговарям с чувство на леко неудобство.
— Просто ми хрумна нещо. Може и да не ти хареса. Искам да кажа… това, дали ще го направим, зависи изцяло от теб.
Поглеждам го озадачено. Той леко се изчервява и изглежда смутен.
О, Боже! Да не би да е започнал да иска разни откачени неща? Да се обличам като медицинска сестра примерно или нещо подобно?
Всъщност не бих имала нищо против да бъда медицинска сестра. Или жената котка от „Батман“. Дори би било адски готино. Той ще ми купи лачени ботушки и…
— Мислех си, че… може би… бихме могли… — мънка Конър и отново замлъква нерешително.
— Да? — слагам окуражително длан върху ръката му.
— Бихме могли да… — отново млъква.
— Да?
Паузата се проточва. Едва си поемам дъх. Какво иска да правим, за Бога? Какво?!?
— Бихме могли да започнем да се наричаме един друг „мили“ и „мила“ — изстрелва Конър, целият пламнал от смущение.
— Каквооо? — зяпвам го същисано.
— Ами щом като… — изчервява се той още по-силно, — …щом като вече ще живеем заедно… Това си е сериозно обвързване. А неотдавна ми направи впечатление, че ние с теб никога не използваме… нежни обръщения един към друг.
Зяпвам го изумено. Изведнъж имам чувството, че сякаш съм уловена в капан.
— Ама никакви ли?
— Никакви.
— О! — възкликвам и отпивам от кафето си.
Като се позамисля, той е прав. Наистина не използваме. Защо не използваме нежни обръщения един към друг?
— Е, какво ще кажеш за идеята ми? Но само ако наистина искаш, нали?
— Абсолютно! — съгласявам се припряно. — Така е, прав си. Наистина би трябвало да използваме — покашлям се лекичко и добавям неуверен, — …мили!
— Благодаря, мила — казва Конър с обичлива усмивка.
На свой ред му се усмихвам, като се старая да не обръщам внимание на приглушените протести в главата си.
Не, не ми звучи точно.
Не се чувствам като „Мила“.
„Мила“-та е съпруга с наниз перли на врата и стабилна, скъпа кола.
— Ема? — Конър ме гледа изпитателно. — Нещо не е наред ли?
— Ами… не съм сигурна! — разсмивам се пресилено и притеснено. — Просто не се чувствам като „мила“. Но… знаеш, ще свикна… с течение на времето.
— Така ли? Е, можем да използваме друго обръщение. Какво ще кажеш за „скъпи“ и „скъпа“?
„Скъпи“ и „скъпа“ ли? Ама не, той сериозно ли ми говори или какво?!?
— Не, не! — отговарям бързо. — Мисля, че „мили“ и „мила“ е по-добре.
— Или „душице“… „зайче“… „ангелче“…
— Може би. Виж, дай да оставим засега този въпрос, а?
Лицето на Конър посърва и това ме изпълва с угризения. Добре де, какво пък толкова? Мога да наричам приятеля си „мили“, за Бога! Това означава да си възрастен, нали така? Просто ще трябва да свикна.
— Конър, извинявай — казвам му аз. — Не знам какво ми става. Може би още съм под напрежение от полета. — Хващам ръката му и добавям: — Мили.
— Няма нищо, мила — усмихва ми се той и ме целува, а лицето му отново просветва. — Довиждане, мила.
Ето, виждате ли? Фасулска работа. О, Боже!!!
Както и да е. Няма значение. Предполагам, че всички двойки имат подобни неприятни моменти. Вероятно е съвсем нормално.
Отнема ми около половин час, за да стигна от дома на Конър на Мейда Вейл до Айлингтън, където е моето жилище. Когато отварям входната врата, сварвам Лиси на дивана — затрупана с купища документи и материали, съсредоточено смръщила вежди. Лиси работи страшно много. Понякога дори прекалява.
— Над какво работиш този път? — питам съчувствено. — По онова дело за измама ли?
— Не. Над ей тази статия тук — отвръща ми тя разсеяно и повдига леко лъскавото модно списание от коленете си. — Пишат, че още от времето на Клеопатра пропорциите, определящи красотата, не са се променили. И че човек може по научен път да прецени абсолютно точно колко е красив. Трябва само да се направят някои измервания и изчисления…
— О, така ли? — питам заинтригувано. — Е, и? Ти колко си красива?
— Ами точно сега изчислявам — отвръща Лиси и отново се смръщва над страницата. — Това прави петдесет и три… минус двадесет… равно на… О, неее! Боже мили! — Лиси се опулва невярващо и потресено в страницата на списанието. — Имам само тридесет и три!!!
— От колко?
— От сто!!! Тридесет и три от сто!!!
— О, Лиси. Това е гадно — казвам утешително.
— Знам — заявява Лиси адски сериозно. — Грозна съм. Знам си го. Цял живот тайно в себе си съм то знаела, но…
— Не! — извиквам, като се опитвам да не се разсмея. — Имам предвид, че списанието е гадно, не ти! Невъзможно е да измериш красотата с някакъв си индекс. Погледни се, за Бога! — Посочвам й с жест към огледалото. Лиси има най-огромните зелени очи на света и страхотно бяла, направо съвършена кожа. Направо е потресаващо красива, въпреки че последната й прическа не е от най-успешните. — Така де, на какво ще повярваш? На огледалото или на някаква тъпа и безсмислена статия в списанието?
— На тъпата и безсмислена статия в списанието — отговаря Лиси така, сякаш става дума за нещо съвършено очевидно.
Знам, че не го мисли наистина — поне не напълно, — но откакто гаджето на Лиси, Саймън, я заряза, самочувствието й направо никакво го няма. Дори се тревожа за нея.

— Това да не е златната пропорция на красотата? — пита другата ни съквартирантка, Джемима, като изтопурква в стаята иа високите си токчета. Облечена е в тесни светлорозови дънки и прилепнала блузка. Както винаги, тенът й е идеален, а гримът — перфектен. На теория Джемима работи — консултантка е в някаква галерия за скулптури. На практика обаче единственото, което прави по цял ден, е да скубе, щави и масажира различни части от тялото си, а вечер да ходи по срещи с разни банкери и други баровци от Ситито, чиято заплата винаги проверява, преди да приеме да излезе с когото и да било от тях.
Аз всъщност се разбирам добре с Джемима. Така де, донякъде. Дразни ме само това, че тя започва всяко свое изречение с: „Ако искаш огромен диамант на пръста си“, „Ако искаш да живееш в баровски квартал“ и „Ако искаш да се прочуеш с фантастично изисканите вечери, на които си домакиня“.
Добре де, нямам нищо против да се прочуя с фантастично изисканите вечери, на които съм домакиня. Само че, да си призная, точно сега това не ми е приоритет.
И още нещо. Представата на Джемима за фантастично изискани вечери, на които е домакиня, е да покани куп свои богати приятели, да накачули апартамента с разни премигващи лампички и какви ли не дрънкулки, да поръча на фирма за катеринг да й доставят сума ти изискани и екзотични блюда, а после да разправя на гостите си, че ги е сготвила сама, да отпрати съквартирантките си (мен и Лиси) на кино за цялата вечер и да изглежда дълбоко обидена, ако в полунощ те най-сетне дръзнат да се промъкнат на пръсти в дома си и да влязат в кухнята да си сварят горещ шоколад.
— И аз го направих този тест — заявява Джемима и взема розовата си чантичка на „Луи Вюитон“.
Тази чантичка й е подарък от баща й, който й я купи, когато Джемима скъса с един мъж след третата им среща — явно е предполагал, че сърцето й е разбито.
Какво пък, може и наистина да беше разбито — мъжът имаше огромна яхта все пак.
— И колко точки събра? — пита Лиси.
— Осемдесет и девет — отговаря небрежно Джемима, докато се пръска обилно с парфюм, отмята дългата си руса коса и доволно се усмихва на себе си в огледалото. — Какво чувам, Ема, с Конър ще живеете заедно, а?
Зяпвам я изумено.
— Откъде знаеш?
— Е, казаха ми. Тази сутрин Андрю се обадил на Рупис да се уговорят за крикет и между другото му споменал, че Конър ще се изнася от апартамента, за да живее с теб.
— Ама наистина ли, Ема? — пита Лиси невярващо, — Защо не си ми казала досега?
— Снощи го решихме. Канех се да ти кажа, често, ама се заговорихме за статията и… Не е ли страхотно?
— Кофти ход, Ема — поклаща неодобрително глава Джемима. — Много лоша тактика.
— Тактика ли? — врътва очи Лиси. — Каква тактика, за Бога?! Тук става въпрос за връзка, а не за игра на шах, Джемима!
— Връзката е игра на шах — сопва се Джемима, докато си слага спирала на миглите. — Мама казва, че една жена винаги трябва да мисли няколко хода напред. И да планира внимателно стратегията си. Един погрешен ход и си загубена.
— Глупости! — заявява Лиси предизвикателно. — За да има връзка, не са нужни тактики и стратегии, а еднакъв начин на мислене. Това е среща на две сродни души.
— Да бе, да, сродни души! — изсумтява Джемима пренебрежително. После ме поглежда и добавя назидателно: — Не забравяй, Ема, ако искаш огромен диамант на пръста си, не се нанасяй да живееш с Конър.
При тези думи очите на Джемима инстинктивно се извъртат към фотографията върху полицата над камината — на нея тя се запознава с принц Уилям на някакъв благотворителен поло мач.
— Все още си мечтаем за кралското височество, а, Джемима? - подхвърля ехидно Лиси. — Я ми припомни той колко десетилетия беше по-млад от теб, че съм забравила?
— Не се прави на глупачка, Лиси! — озъбва й се Джемима, като се изчервява. — Понякога се държиш ужасно детински.
— Все едно, аз изобщо не искам диамант на пръста си, пък било то и огромен — прекъсвам ги троснато.
Джемима ме поглежда и вдига перфектно очертаните си като дъги вежди, сякаш иска да каже: „Ех, ти, бедна, невежа глупачко!“
— Между впрочем — възкликва изведнъж тя, като взема чантичката си, — някоя от вас да е обличала джемпъра ми от „Джоузеф“?
За част от секундата се споглеждаме мълчаливо.
— Не — заявявам аз най-невинно.
— Дори не знам за кой джемпър става дума — свива рамене Лиси.
Старая се да не поглеждам към Лиси. Сигурна съм, че преди вечеря я видях да излиза облечена точно в този джемпър.
Сините очи на Джемима пробягват по лицата ни като радар.
— Защото, както знаете, моите ръце са много слаби и изящни — натъртва тя, — така че не искам ръкавите му да бъдат разтегнати. И не си въобразявайте, че няма да забележа дали е носен. Ще забележа. Чао.
В мига когато излиза, двете с Лиси се споглеждаме.
— Мамка му! — възкликва Лиси. — Забравих проклетия й джемпър в службата. Както и да е, ще го прибера в понеделник — свива рамене тя и отново се зачита в списанието.
Добре де, истината е, че ние и двете от време на време обличаме по някоя дрешка на Джемима. Без да питаме. В наша защита обаче ще кажа, че тя има страшно много дрехи — и до този момент никога не ни е излавяла. Пък и според Лиси основно човешко правило е съквартирантките да могат да си заемат дрехите една на друга. Тя казва, че на практика това си е част от Английската конституция, макар и не записана на хартия.
— Все едно — добавя Лиси, — Джемима ми е длъжница заради онова писмо до общината, което й написах, за да оправдае неплатените си билети за паркинг. Тя дори едно благодаря не ми каза тогава. — Лиси вдига поглед от статията за Никол Кидман и пита: — Какво ще правиш следобеда? Искаш ли да отидем на кино?
— Не мога — отвръщам със съжаление. — Днес е семейното събиране за рождения ден на мама.
— О, вярно, забравих — казва Лиси, прави съчувствена физиономия и добавя: — Ами късмет тогава. Надявам се всичко да мине добре.
Лиси е единственият човек на света, който има представа как ме карат да се чувствам посещенията при родителите ми. Но дори тя не знае всичко докрай.

Докато пътувам с влака към дома на родителите ми, вземам твърдо решение този път срещата ни да протече различно и много по-добре. Преди няколко дни гледах по телевизията токшоуто на Синди Блейн, чиято тема този път беше откриването и сближаването на отдавна отчуждени една от друга майки и дъщери — и показаните срещи бяха толкова покъртителни, че много скоро вече се обливах в сълзи. В края на предаването Синди каза няколко заключителни думи за това колко е лесно да приемем родителите и особено майка си за даденост и да не се съобразяваме с тях, но че би трябвало да ги ценим и зачитаме, защото те са ни дали живот. И аз изведнъж се почувствах някак просветлена.
И така, ето какво съм решила твърдо за днешния ден:
Няма:
— да допусна семейството ми да ме изнерви и потисне;
— да ревнувам от Кери, нито да позволя съпругът й Нев да ме вбеси;
— да си гледам през пет минути часовника и да се чудя кога най-скоро мога да си тръгна.
Ще:
— оставам спокойна и изпълнена е обич към тях, като помня, че всички ние сме свещени брънки от вечния кръговрат на живота;
(И това го чух в токшоуто на Синди Блейн.)
Допреди време мама и татко живееха в Туикънхам, където и израснах. После обаче се преместиха извън Лондон, в едно малко селце в Хемшир. Пристигам в къщата им броени минути след дванадесет и заварвам мама в кухнята, заедно с Кери. Братовчедка ми и съпругът й Нев също се изнесоха от Лондон и сега живеят в едно селце на пет минути с кола от мама и татко, така че непрекъснато се виждат с тях.
Усещам обичайното свиване на сърцето, когато ги забелязвам двете да стоят една до друга пред готварската печка. Много повече приличат на майка и дъщеря, отколкото на леля и племенница. Имат една и съща къса прическа — въпреки че косата на Кери е е повече руси кичури, отколкото тази на мама, — и двете са облечени в ярки на цвят блузи, които щедро разкриват деколтета с великолепен тен. И двете се смеят. Забелязвам на шкафа до печката бутилка бяло вино, вече преполовена.
— Честит рожден ден! — прегръщам сърдечно мама.
Поглеждам под око красиво опакования пакет на кухненската маса и усещам тръпка на вълнуващо нетърпение. Моят подарък за мама е възможно най-страхотният на света! Горя от желание колкото се може до-скоро да й го връча!
— Здрасти! — подхвърля Кери и се извръща леко към мен. Очите й са силно гримирани, а на врата й виси диамантен кръст, който не съм виждала никога преди. При всяка поредна среща с Кери тя е с някое ново бижу, все по-скъпо и по-скъпо.
— Радвам се да те видя, Ема! Много рядко идваш насам — бодва ме братовчедка ми, но веднага добавя: — Липсваш ни. Нали, леличко Рейчъл?
— Определено ни липсваш — казва мама и ме притиска силно до гърдите си.
— Дай да ти окача палтото — предлага Кери, докато пъха в хладилника бутилката шампанско, която съм донесла. — Да ти сипя ли чаша вино?
Ето, всеки път ми говори така. Сякаш съм гостенка. Няма значение. Няма да се ядосвам и потискам от това! Ще помня, че сме свещени брънки от вечния кръговрат на живота.
— Не се притеснявай — отговарям, като се старая да звуча мило, — сама ще се оправя.
Отварям шкафа над мивката, където открай време стоят чашите, но виждам пред себе си консерви с домати.
— Чашите са ей там — посочва Кери към другия край на кухнята. — Пренаредихме всички шкафове! Сега нещата са организирани много по-рационално и удобно.
— О, ясно. Благодаря. — Поемам чашата, която ми е напълнила, и отпивам глътка вино. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Няма с какво, струва ми се… — отговаря Кери, като оглежда критично кухнята. — Всичко е почти напълно готово. И тогава попитах Илейн — обръща се тя към мама, продължавайки разговора, който явно бях прекъснала с появата си — откъде си е купила обувките. И тя каза, че от „Марк енд Спенсър“! Не можах да повярвам на ушите си!
— Коя е Илейн? — попитах, за да се включа в разговора им.
— Не я познаваш, тя е от клуба ни по голф — подхвърля ми небрежно Кери.
Навремето мама не играеше голф. Когато обаче се преместиха в Хемшир, двете с Кери се записаха заедно в клуба. И сега непрекъснато слушам за мачове по голф, за вечери в клуба по голф и за безкрайни купони с приятели от клуба по голф.
Веднъж отидох с тях, за да видя за какво става дума. Първо се оказа, че имат някакви глупави правила за това как трябва да си облечен, които аз не знаех естествено, и един старчок само дето не получи удар, като ме видя да се появявам в дънки. Така че трябваше да ми намерят пола и чифт от онези грозни обувки със спайкове. После, когато най-сетне излязохме на игрището, аз не можех да уцеля топката. Не че не я нацелвах добре, ами съвсем буквално не бях в състояние да осъществя контакт между стика и топката. Накрая те се спогледаха и ми казаха да ида да ги чакам в салона на клуба.
— Извинявай, Ема, само да взема… — Кери протяга ръка над рамото ми и изважда от шкафа зад гърба ми чиния за сервиране.
— Извинявай — казвам и се дръпвам встрани. — Наистина ли няма какво да помогна, мамо?
— Можеш да нахраниш Сами — казва тя и ми подава пликче с храна за златни рибки. На лицето й се изписва тревога. — Да ти призная, доста съм притеснена за Сами.
— О! — отронвам и усещам пристъп на паника. — Ъъъ… защо?
— Ами откакто сме се върнали, той някак не прилича на себе си — пояснява мама и надниква към рибката в аквариума. — На теб как ти се струва? Нормално ли ти изглежда?
Надниквам и аз в аквариума, като си лепвам замислен израз на лицето и се преструвам, че се вглеждам в чертите на Сами.
О, Боже! Нито за миг не съм и предполагала, че тя ще забележи. Положих всички усилия да намеря златна рибка, която да изглежда досущ като Сами. В смисъл… да е оранжева, да има две перки, да плува насам-натам… Че какво им е различното, за Бога?!
— Вероятно е малко нещо депресиран — отбелязвам най-сетне. — Ще му мине.
Започвам да се моля мислено: Моля те, Боже, дано не го занесе на ветеринар или нещо подобно. Като купувах тази рибка, с която да заместя Сами, дори не проверих дали е от същия пол като него. Пък и изобщо не знам дали златните рибки са двуполови същества или какво?
— Нещо друго за помагане? — питам, като ръся щедро храна в аквариума и се старая да скрия с нея така наречения Сами от погледа на майка ми.
— Двете с леличка Рейчъл почти приключваме — подхвърля Кери мило.
— Защо не идеш да кажеш „добър ден“ на татко си? — предлага мама, като оцежда граха от водата, в която е врял. — Обядът ще е готов след десетина минути.

Баща ми и Нев седят в хола пред телевизора и гледат мач по крикет. Посивялата брада на татко е както винаги идеално оформена. Държи в ръката си също толкова сребриста халба с бира, от която периодично отпива. Неотдавна мама редекорира стаята, но на стената пак висят всички купи по плуване, спечелени от Кери. Мама редовно ги лъска до блясък, всяка седмица.
До тях са и моите две розетки за изразително четене. Тях тя само ги бръсва с четката за прах — поне така си мисля.
— Здрасти, тате — казвам, като го целувам по бузата.
— Ема! — плясва се татко по челото с присмехулна изненада. - Успя да пристигнеш жива и здрава! Този път нямаше объркани посоки, а? Нито разглеждане на исторически забележителности?
— Не и в ден като днешния! — успявам да се позасмея, сякаш това е някаква шега.
Намекът е за онзи път, когато — скоро след като родителите ми се бяха преместили в тази къща — на идване се качих на погрешен влак и се озовах в Солсбъри. Оттогава татко все ме подкача за това.
— Здрасти, Нев — поздравявам мъжа на Кери и го целувам кратко по бузата, като се моля да не се задуша от огромното количество афтършейв, с което се е залял.
Нев е облечен в широки, тъмносиви дочени панталони и бяло поло, на китката си носи масивна златна верижка, а на пръста му проблясва брачна халка с вграден диамант. Той управлява фамилната фирма на родителите си, която доставя офис оборудване из цялата страна. С Кери се запознали на някакъв семинар за млади предприемачи. Както двамата не пропускат да изтъкнат, повод да се забележат и заговорят станало това, че всеки оценил "Ролекса" на другия.
— Здрасти, Ема — подхвърля ми Нев и веднага пита: — Видя ли новите ми колела?
— Какво? — поглеждам го тъпо, защото в първия момент изобщо не схващам за какво говори. После обаче се сещам, че на идване мярнах пред къщата някаква чисто нова и адски лъскава кола. — А, да! Много е готина.
— Мерцедес петица — отпива Нев със задоволство от бирата си. — Четиридесет и две хиляди лири фабрична цена.
— Уаууу!
— Обаче ми излезе по-евтино, естествено. Колко мислиш съм дал за нея?
— Ъъъ… четиридесет?
— Посмали малко.
— Тридесет и девет?
— Тридесет и две хиляди двеста и петдесет! — обявява Нев триумфално. — Плюс безплатна уредба за компактдискове. И ми се признава за фирмен разход — добавя той.
— Ясно. Страхотно!
Не знам какво друго да кажа, затова присядам на облегалката на дивана и лапвам няколко фъстъка от купата на масичката за кафе.
— Ето, това трябва да е и твоята цел, Ема! — обажда се татко. — Мислиш ли, че някога ще я постигнеш?
— Ами… не знам. Ъъъ… Татко, да не забравя, имам чек за теб. — Бръквам в чантичката си и изваждам чек за триста лири.
— Браво, моето момиче — казва татко. — Ще ги приспаднем от общата сума по кредита. — Зелените му очи ми намигат, докато прибира чека в джоба си. — Така се научава човек да цени парите. И да стои здраво на собствените си крака!
— Безценен урок — кимва с глава Нев. Отпива от бирата си и се ухилва на татко, като ме пита: — Я ми напомни, Ема… в каква кариера си тази седмица?
За първи път видях Нев точно когато напуснах агенцията за недвижими имоти, за да стана фотограф. Преди две години и половина. Оттогава обаче той повтаря тази тъпа шега всеки път, когато ме види. Проклето, гадно коп…
О, спокойно, Ема! Само хубави и позитивни мисли! Цени и зачитай семейството си. Цени и зачитай Нев.
— Все още съм в маркетинга — отговарям лъчезарно усмихната. — Вече от близо една година.
— Ааа, маркетинг. Добре, добре!
Няколко минути цари мълчание, нарушавано само от коментатора на мача по крикет. Изведнъж татко и Нев изръмжават хорово на нещо, което е станало на терена. След малко отново изръмжават.
— Ами… аз ще…
Не довършвам какво „ще“, ставам от дивана и тръгвам към вратата, а те дори не ме поглеждат.
Излизам в коридора и вземам кашона, който нося от Лондон. Излизам навън, заобикалям ниската преградка отстрани на входа и внимателно отварям вратата на пристройката.
— Дядо?
Дядо е бащата на мама и живее с нас вече от десет години — откакто претърпя сърдечна операция. В Туикънхам той си имаше своя стая, но тази къща е по-голяма, така че тук дядо си има обособено апартаментче от спалня, хол и малка кухничка. Заварвам го да седи в любимото си кожено кресло. От радиото се лее класическа музика, а на пода пред него са струпани поне шест огромни кашона, пълни с разни неща.
— Здрасти, дядо — поздравявам го аз.
— Ема! — Той вдига поглед към мен и лицето му светва. — Милото ми момиче! Ела, ела насам!
Навеждам се да го целуна и той стисва здраво ръката ми. Кожата му е суха и студена, а побелялата му коса е дори още по-бяла от последния път, когато се видяхме.
— Нося ти още „Пантера барс“ — кимвам към кашона в ръцете си.
Дядо е буквално пристрастен към произвежданите от „Пантера Корпорейшън“ шоколадови блокчета, обогатени с витамини и минерали, за които се твърди, че зареждат с енергия. Пристрастени към тях са и всичките му приятели от клуба по боулинг, така че всеки път, когато идвам, им нося по един кашон, пълен с „Пантера барс“, които купувам с голямо намаление като служител на фирмата.
— Благодаря, любов моя — засиява дядо. — Ти си добро момиче, Ема.
— Къде да ги оставя?
Двамата се оглеждаме безпомощно — цялата стая е задръстена от какво ли не.
— Защо не ги оставиш ей там, зад телевизора? — предлага дядо най-сетне.
Промъквам се внимателно през хола, стоварвам кашона на пода зад масичката с телевизора и после се връщам отново до креслото на дядо, като се старая да не стъпча нищо по пътя си и да не се спъна.
— Виж, Ема, онзи ден прочетох във вестника една много тревожна статия — подхваща дядо, когато се настанявам върху един от кашоните в краката му. — Става дума за безопасността на хората в Лондон — добавя той, като ме поглежда многозначително. — Ти нали не пътуваш по тъмно с обществен транспорт?
— Ами… ъъъ… почти никога — отговарям, като заключвам пръсти зад гърба си, защото лъжа, естествено. — Само от време на време, много рядко, когато наистина е наложително…
— О, милото ми момиче, не го прави! Никога! — казва дядо, безкрайно развълнуван и силно разтревожен. — В статията се казва, че по тъмно из метрото вилнеят тийнейджъри с качулки и автоматични ножове. И че пълчища пияници трошат бутилки и си вадят един на друг очите…
— Е, не е чак пък толкова страшно…
— Чуй ме, Ема, не си струва да рискуваш живота и здравето си заради няколко мижави сметки за такси!
Сигурна съм, че ако попитам дядо колко, според него, излиза средно едно такси в Лондон, той ще ми каже напълно убедено: „Пет шилинга.“ (Един шилинг е равен на една двадесета от лирата. В момента пет шилинга са приблизително 0.75 лв. — Бел. прев.)
— Честно, дядо, аз много внимавам — уверявам го аз, като го потупвам успокоително по ръката. — А когато се случи да закъснея, вземам такси.
За всеки случай заключвам пръсти зад гърба си. Макар че не съм сигурна дали това се брои за лъжа. Така де, понякога наистина се прибирам с такси. Хм… може би веднъж годишно.

— Както и да е. Какво има във всичките тези кашони? — питам, за да сменя темата.
Дядо въздъхва тежко, като им отправя мрачен поглед.
— Майка ти разчисти тавана миналата седмица. Заел съм се да сортирам какво да остане и какво да отиде на боклука.
— Добра идея.
Поглеждам към огромния куп вехтории, струпани на пода до кашоните, и питам:
— Това тук е за боклука, нали?
— Не! — виква дядо и протяга закрилнически ръка над купа вехтории. — Тези неща ще ги запазя.
— Ами къде е купчината за боклука? — питам, като се оглеждам наоколо.
Настава продължително мълчание. Дядо отбягва погледа ми.
— Дядо! Трябва все пак да изхвърлиш някои от тези неща — възкликвам, като се опитвам да не се разсмея. — За какво са ти например всички тези изрезки от стари вестници? Ами това пък какво е? — питам, като се присягам през изрезките и измъквам старо йо-йо. Положително е за боклука.
— Йо-йото на Джим. — Дядо посяга да го вземе от ръката ми, а очите му се навлажняват. — Добрият стар Джим.
— Кой беше Джим? — питам озадачено. Никога преди не съм го чувала да споменава това име. — Някой твой близък приятел от детинство ли?
— Запознахме се на панаира. Целия следобед прекарахме заедно. Аз бях на девет години тогава.
Дядо върти замислено йо-йото между пръстите си.
— И какво, после се сприятелихте, така ли?
— Никога повече не го видях — клати тъжно глава дядо. — Но никога няма да забравя онзи следобед.
Истината е, че дядо никога нищо не забравя.
— Добре де, ами тези картички тук? — измъквам дебел куп свързани с ластиче поздравителни коледни картички.
— Никога не изхвърлям поздравителни картички! — категорично заявява дядо. После ми отправя дълъг поглед и добавя: — Когато станеш на моята възраст, когато хората, които си познавал и обичал цял живот, започнат един след друг да си отиват… Иска ти се да се вкопчиш във всяко нещо, което ти напомня за гях. Дори за най-дребното.
— Да, разбирам — отронвам трогнато и развълнувано. Вземам най-горната от купчинката картички, отварям я и се изблещвам: — Но дядо! Тази е от „Смит — фирма за ремонт на електроуреди“ за Коледата на 1965 година!
— Франк Смит беше много свестен човек… — започва дядо.
— Не! — отсичам твърдо. — Тази заминава на боклука. Не е нужно да пазиш и… — отварям следващата картичка — „Доставчик на газ в югозападните щати“. Не са ти необходими и двадесет стари екземпляра на „Пънч“. — Решително ги оставям на купчинката за боклука. — А това тук какво е? — Бръквам в кашона и изваждам дебел плик със стари снимки. — Наистина ли е нещо, което действително би искал да запазиш или…
Изведнъж нещо ме прерязва в сърцето и млъквам насред изречението.
На снимката, която съм извадила от плика, сме аз, татко и мама, седнали на пейка в някакъв парк. Мама е облечена във весела рокля на цветя, татко е нахлупил на главата си смешна лятна шапка, а аз седя на коленете му — изглеждам на около девет години — и ближа сладолед. Личи си, че тримата се чувстваме невероятно щастливи заедно.
Безмълвно изваждам друга снимка. На нея смешната лятна шапка на татко е върху моята глава и тримата се заливаме в смях. Само ние тримата — мама, татко и аз.
Само ние тримата. Преди появата на Кери в живота ни.
Все още си спомням съвсем ярко деня, когато тя пристигна у дома. Червен куфар в коридора, непознат глас откъм кухнята, необичаен мирис на парфюм във въздуха. Влязох в кухнята и я видях — една непозната, която пиеше чай. Беше с ученическа униформа, но въпреки това ми се стори напълно възрастна. С огромен бюст, златни обички на ушите и изрусени кичури в косата. За рекордно кратко време мама и татко започнаха да й позволяват да изпива и по чаша вино, когато се хранехме. Мама непрекъснато ми повтаряше, че трябва да съм свръхмила с нея, защото майка й е умряла. Всички трябваше да бъдем свръхмили с Кери. Поради това й дадоха моята стая.
Прехвърлям набързо останалите снимки, като се опитвам да преглътна заседналата в гърлото ми буца. Вече си спомням къде е направена първата снимка — парка, в който ходехме обикновено преди появата на Кери. Там имаше люлки и пързалки. Но Кери обяви, че там е много скучно. По онова време аз страшно много исках да приличам по всичко на нея, затова също казах, че е скучно. Никога повече не отидохме в парка.
— Чук, чук! — Вдигам стреснато глава и виждам Кери да стои на прага с чаша вино в ръка. — Обядът е готов!
— Благодаря. Ей сега идваме.
— О, дядо! — Кери размахва укоризнено пръст към дядо и посочва към кашоните. — Още ли не си ги разчистил тези боклуци?
— Това е трудна работа, Кери — казвам, изведнъж обзета от желание да защитя дядо. — Тук има толкова много скъпи спомени. Човек не може просто ей така да ги изхвърли.
— Щом казваш — врътва очи Кери и свива презрително рамене. — Ако зависеше от мен, отдавна всичко да е на боклука.

Не, не мога да я ценя и зачитам. Няма начин! Дори от известно време ми се иска да я замеря с парчето торта от чинията си.
Седим на масата вече четиридесет минути, а единственият глас, който се чува, е този на Кери.
— Всичко опира до имиджа — заявява тя точно в този момент. — Всичко зависи от правилните дрехи, правилния външен вид, правилната походка. Когато вървя по улицата, чрез външния си вид отправям към света посланието: „Аз съм преуспяваща жена.“
— Я ни покажи! — предлага мама възхитено.
— Ами… — прави се Кери на скромна — …добре.
Отдръпва стола си от масата, избърсва устни със салфетката и става.
— Гледай внимателно, Ема — обръща се към мен мама. — И запомни някои неща!
Всички отправяме поглед към Кери, която започва да обикаля демонстративно из стаята. Брадичката й е вирната нагоре; гърдите й стърчат, изпъчени напред; очите й са фиксирани в някаква мислена точка в далечината; задникът й се врътка ту на едната, ту на другата страна.
Прилича на хибрид между щраус и андроид от филма „Атака на клонингите“.
— Би трябвало да съм на по-високи токчета, естествено — отбелязва братовчедка ми, без да спира демонстрацията си.
— И ще ви кажа, че когато Кери влиза в някоя заседателна зала, всички глави се обръщат към нея — подхвърля Нев гордо, като отпива от виното си. — Хората зарязват работата си и я зяпат!
Няма начин да не я зяпат — с тази безумна походка. О, Боже! Едва сдържам смеха си. Не, не бива да се смея. Не бива!
— Защо не станеш и ти, Ема? — предлага ми Кери. — Върви след мен и се опитай да ми подражаваш.
— Ъъъ… не, не е необходимо — отговарям задавено. — Мисля, че… схванах най-същественото.
Изведнъж от гърлото ми се изтръгва лек кикот, който бързам да замаскирам като кашлица.
— Кери се опитва да ти помогне, Ема — отбелязва мама. — Трябва да си й благодарна! Много мило от твоя страна, Кери.
Мама се усмихва обичливо на братовчедка ми, която все така наперено се връща до масата и сяда отново на мястото си.
Отпивам глътка вино.
Да бе, да! Кери наистина иска да ми помогне.
Точно затова, когато отчаяно се нуждаех от нова работа и я помолих да ми даде възможност да натрупам малко професионален опит в нейната компания, тя ми отказа. Бях й написала едно дълго, внимателно обмислено писмо, в което й казвах, че съзнавам в колко неудобна позиция я поставя молбата ми, но че наистина ще съм й дълбоко признателна, ако ми даде и най-малък шанс за натрупване на опит, пък било то и само няколко дни като „момче за всичко“.
В отговор получих от нея стандартното писмо за отхвърляне на кандидатура.
Това ме потресе толкова дълбоко, че никога и с никого не го споделих. Най-малкото пък с мама и татко.
— Би трябвало да се вслушаш поне в някои от бизнес съветите на Кери, Ема — отбелязва татко остро. — Може би ако го направиш, ще се справяш по-добре в живота.
— Е, това все пак е само походка — подхвърля Нев и се позасмива гадничко. — Едва ли е панацея за всичките й проблеми!
— Нев! — възкликва мама леко укоризнено.
— Ема знае, че само се шегувам. Нали, Ема? — измъква се Нев и си налива още вино.
— Разбира се — отговарям, като се насилвам да се усмихна весело.
Ще видите вие като ме повишат в службата. Ще видите вие. Ще видите!
— Ема! Земя вика Ема! — размахва разперени пръсти пред очите ми Кери. — Къде си се отнесла! Време е за подаръците.
— А, да — отърсвам се от мислите си аз. — Ами добре. Ще ида да взема моя.
Докато мама отваря другите си подаръци — фотоапарат от татко и портмоне от дядо, — започва да ме обзема все по-трескаво вълнение. Надявам се мама да хареса страшно много моя подарък.
— Не изглежда нищо особено — протягам й аз розовия пощенски плик. — Но ще видиш, като го отвориш…
— Ха! Какво ли има вътре? — възкликва мама заинтригувано. Разкъсва плика, изважда и разгръща разкрасената с цветенца картичка и зяпва изумено: — О, Ема!
— Какво е това? — пита татко.
— Абонамент за един ден в център по разкрасяване! — възкликва мама възторжено. — Един цял ден с какви ли не глезотии!
— Прекрасна идея — отбелязва дядо и потупва одобрително ръката ми. — Ти винаги имаш прекрасни идеи за подаръци, Ема.
— Благодаря ти, обична моя дъщеричке! Каква чудесна изненада!
Мама се навежда да ме целуне и аз усещам сърцето ми да се разтапя. Идеята за този подарък ми хрумна преди няколко месеца. Въпросният център правеше промоция на наистина прекрасен еднодневен пакет от услуги за разкрасяване и тонизиране, като много от процедурите бяха безплатни и имаше ред други съблазнителни добавки.
— Включва и обяд с шампанско — бързам да поясня. — И можеш да задържиш чехличките за спомен!
— Чудесно! — възкликва отново мама. — С нетърпение ще чакам посочената дата. Наистина прелестен подарък, Ема!
— Ооо! — отронва Кери, като се позасмива с леко неудобство и поглежда големия кремав плик, който държи. — Боя се, че при това положение моят подарък става неуместен. Няма значение. Ще го сменя.
Поглеждам я, изведнъж обзета от лека тревога. Има нещо в гласа на Кери, което ме изправя на нокти. Ясно ми е, че нещо се мъти. Знам си аз, че е така.
— Какво искаш да кажеш? — пита мама.
— Няма значение — прави се на интересна Кери. — Просто ще… ще измисля нещо друго. Няма проблем — добавя и понечва да пъхне плика обратно в чантата си.
— Кери, мила! — спира я мама. — Престани! Не изглупявай. Какъв е подаръкът?
— Ами… — започва Кери — …изглежда, че на двете с Ема ни е хрумнала една и съща идея. — Подава на мама плика, като отново се позасмива уж от неудобство. — Невероятно, нали?
Цялата се сковавам в очакване на нещо неприятно.
Не.
Не! Тя не би могла да направи това, което предполагам, че е направила, нали така?!?
Възцарява се пълно мълчание, докато мама отваря плика.
— О, мили Боже! — възкликва мама, като измъква отвътре позлатена брошура. — Какво е това! „Клуб Медитераеен“ (В превод „Средиземноморски клуб“ — стара, прочута и престижна агенция за луксозни екскурзии, която притежава кораби, санаториуми, хотели и цели курорти по света. — Бел. прев.)?! — Някакви листчета се плъзват от брошурата и мама се втренчва изумено в тях. — Самолетни билети до Париж?!? Кери!
Кучка! Направила го е! И то нарочно, за да провали ефекта от моя подарък!
— За двама ви — натъртва Кери. — За теб и за чичо Брайън също.
— Кери! — на свой ред възкликва възторжено и татко. — Ти си невероятна!
— Надявам се да прекарате добре - усмихва се Кери със задоволство. — Петзвезден хотел… майстор-готвачът е отличен с три звезди на „Мишлен“ (Корпорацията „Мишлен“, произвеждаща едноименните автомобилни гуми, редовно провежда класация на най-добрите майстор-готвачи в света, а присъжданото на тях отличие — звезда — се смята за изключително престижно и е знак за високо качество в кулинарното изкуство. — Бел. прев.)…
— Не, не мога да повярвам! — възклицава мама, като прелиства трескаво брошурата. — Вижте само какъв басейн! Ами градините?!
Моята картичка на цветенца лежи забравена сред разкъсаните опаковки на другите подаръци.
Едва сдържам сълзите си. Кери знаеше. Знаеше!
— Кери, ти знаеше, че аз… — изведнъж изтърсвам, без да успея да се възпра. — Казах ти, че ще подаря на мама еднодневен абонамент за центъра по красота. Казах ти го! Говорихме за това преди няколко месеца. Тук, в градината!
— Наистина ли? — подхвърля Кери небрежно. — Не си спомням.
— Ема! — скастря ме мама остро. — Станало е по погрешка. Нали, Кери?
— Но да, разбира се! — потвърждава Кери, като опулва невинно очи. — Ема, ако нещо съм те засегнала с подаръка си, мога само да ти се извиня и…
— Не е нужно да се извиняваш, Кери, мила — прекъсва я мама. — Стават такива недоразумения. И двата подаръка са прекрасни. И двата! — Мама поглежда моята картичка и добавя: — Вижте, момичета, вие сте си най-близки приятелки! Не искам да се карате. Особено на рождения ми ден.
Мама ми се усмихва и аз отвръщам някак също с усмивка. Но вътрешно се чувствам отново като десетгодишно момиченце. Кери винаги успява да ме представи в неблагоприятна светлина и да ме измести. Открай време постъпва така, още откакто дойде да живее при нас. Независимо какво прави, всички застават на нейна страна. Ами да, нейната майка беше умряла. Всички трябваше да бъдем много, много мили с Кери. Нямаше начин аз да изляза правата, поне веднъж.
Опитвайки се да си възстановя самообладанието, надигам чашата с вино и отпивам голяма глътка. После поглеждам скришом часовника си. Мога да си тръгна в четири, като се извиня с късно пристигащите влакове, примерно. Значи трябва да устискам само още час и половина. Може би междувременно ще седнем да гледаме телевизия или нещо подобно… Дано.
— Петаче за мислите ти, Ема — казва дядо, като потупва утешително ръката ми и се усмихва лекичко.
Вдигам виновно поглед.
— Ъъъ… нищо — насилвам се да се усмихна и аз. — Наистина за нищо не мислех.

Както и да е. Няма значение. Защото в най-скоро време ще бъда повишена. Тогава Нев ще бъде принуден да престане да си прави майтапи с кариерата ми. И ще мога да се издължа на татко. Всички ще бъдат силно впечатлени. Ще бъде направо фантастично!
В понеделник сутрин се събуждам настроена позитивно и кипяща от енергия. Намъквам обичайния си работен тоалет — дънки и някоя хубава блузка. Този път избирам тази от „Френч Кънекшън“.
Добре де, не точно от „Френч Кънекшън“. Да си призная, купих си я втора ръка от „Оксфам“. Но на етикета й пише „Френч Кънекшън“. Докато не се издължа изцяло на татко, нямам кой знае какъв избор откъде да пазарувам. Така де, една нова блузка от „Френч Кънекшън“ струва близо петдесет лири, докато тази я взех само за седем и петдесет. И е почти нова!
Изкачвам две по две стъпалата на излизане от метрото. Слънцето свети ярко. Чувствам се изпълнена с оптимизъм. Представям си как ме повишават. Представям си как го съобщавам на всички. Мама ми се обажда по телефона и пита: „Как мина седмицата?“ А аз й отговарям: „Ами, всъщност, мен ме…“
Не! По-добре да изчакам, докато си отида у дома. А там небрежно да им подам новата си визитка.
Или може би ще е най-добре да пристигна при мама и татко с новата фирмена кола, която си върви към повишението! Всъщност… не съм съвсем сигурна дали другите специалисти от отдела по маркетинг имат фирмени коли, но… е, човек никога не знае, нали така? Може пък точно по случай моето повишаване да въведат тази нова фирмена политика. Или да ми кажат; „Ема, ти си толкова ценна за нас, че решихме специално за теб да…“
— Ема!
Оглеждам се и виждам Кейти, моята приятелка от „Личен състав“, да изкачва стълбите малко след мен. Леко се е запъхтяла, червената й къдрава коса е цялата разрошена, държи в ръка едната си обувка.
— Какво се е случило, за Бога? — питам я аз, когато стига до мен на площадката пред метрото.
— Глупавата ми обувка! — възкликва Кейти отчаяно. — Онзи ден я взех от обущаря, а ето, че токчето й пак се разкова! — Тя размахва възмутено обувката към мен и добавя: — Платих шест лири за поправката на това скапано токче! Днешният ден е тотален ад! Сутринта млекарят забрави да ми донесе млякото. Уикендът ми беше отвратителен и изобщо…
— Мислех, че ще го прекараш заедно с Чарли — казвам изненадано. — Какво стана?
Чарли е последният мъж в живота на Кейти. Излизаха заедно от няколко седмици и в петък тя ми беше казала, че ще ходят заедно на вилата му, която той довършвал през уикендите.
— Беше ужасно! Още щом пристигнахме, Чарли заяви, че отива да играе голф.
— Аха, ясно — кимвам с разбиране. После се опитвам да открия и нещо позитивно в ситуацията. — Е, това поне показва, че той се чувства непосредствено в твое присъствие. Достатъчно добре, че да се държи нормално.
— Може би — поглежда ме Кейти с известно съмнение. — После обаче ме попита дали бих имала нещо против да му помогна едно-друго по къщата, докато е на игрището. Казах, че не, разбира се. И тогава той ми връчи едно мече и три кофи боя и заяви, че докато се върне, би трябвало да съм свършила с боядисването на хола.
— Каквооо?!?
— Върна се чак в шест вечерта, огледа стените и каза, че съм ги била боядисала немарливо! — Кейти извиси глас възмутено, а тонът й граничеше с истерия: — Изобщо не беше немарливо! Нищо подобно! Много марливо си беше даже! Само някои места бяха малко неравни, ама то е защото тъпата му стълба не беше достатъчно висока!
Зяпвам я изумено И питам невярващо:
— Кейти, да не би да искаш да ми кажеш, че си боядисала стаята?!?
— Ами… да. — Тя ме гледа с огромни, невинни сини очи. — Нали разбираш… за да му помогна. Сега обаче започвам да се питам дали… дали той само не ме използва?
Почти изгубвам и ума, и дума от изумление.
— Кейти, ама, разбира се, че те използва! — успявам най-сетне да проговоря. — Иска безплатен бояджия човекът! Трябва да го зарежеш! Незабавно! На секундата!
Кейти мълчи миг-два, а аз я наблюдавам леко нервно. Лицето й е безизразно, но ми е ясно, че под тази маска бушува буря от мисли и чувства.
— Така е! — изведнъж избухва Кейти. — Права си! Той ме използва! Но сама съм си виновна. Трябваше да го осъзная още когато ме попита разбирам ли нещо от водопроводни свръзки и покривни покрития.
— Каквооо?!? — отново възкликвам невярващо. — Кога те е попитал?
— Още на първата ни среща! Ама аз тогава си помислих, че той просто… е, нали разбираш… че се опитва да води непосредствен разговор.
— Кейти, ти нямаш абсолютно никаква вина. Не би могла да знаеш предварително що за човек е — казвам, като стисвам окуражително ръката й.
— Просто не разбирам! — възкликва Кейти и изведнъж спира насред улицата. — Какво не ми е наред, за Бога? Защо привличам само такива пълни задници?
— Не е вярно!
— Вярно е! Виж само мъжете, с които съм била досега! — И Кейти започва да ги изрежда, като брои на пръстите си: — Даниел взе на заем от мен огромна сума пари и изчезна в Мексико. Гари ме заряза в мига, в който му намерих работа. Дейвид непрекъснато ме лъжеше и ми изневеряваше. Това да ти говори нещо?
— Ами… ъъъ… — мънкам безпомощно. — Може би просто…
— Мисля си дали не е крайно време да се откажа — прекъсва ме Кейти с посърнало лице. — Никога няма да си намеря свестен мъж.
— Не говори така! Не се отказвай, Кейти! Убедена съм, че нещата ще се обърнат. И че ще срещнеш някой чудесен, мил, прекрасен мъж…
— Къде, къде ще го срещна този мъж?!? — пита Кейти безнадеждно.
— Ами… не знам — измънквам, после заключвам пръсти зад гърба си и добавям: — Но знам, че ще стане. Имам страхотното усещане, че ще стане, при това в най-скоро време!
— Ама наистина ли? — зяпва ме Кейти. — Толкова ли си сигурна?
— Абсолютно! — Мисълта ми работи на бързи обороти. — Слушай, имам една идея. Защо не опиташ… днес да отидеш да обядваш в някое друго заведение? На друга улица, в друг квартал, нещо съвсем различно. Може би там ще го срещнеш.
— Мислиш ли? — За миг Кейти ме гледа изпитателно, после тръсва решително глава: — Добре. Ще го направя.
Въздъхва дълбоко и двете отново поемаме към службата.
— Единственото хубаво нещо през този уикенд беше, че успях да довърша новата си блузка — отбелязва тя по едно време. — Я виж! Какво ще кажеш?
Кейти съблича жакета си и се завърта на пети, за да ми демонстрира блузата си. Няколко секунди я гледам мълчаливо, защото просто не знам какво да кажа.
Не че не харесвам плетивата на една кука, ама…
Добре де, не ги харесвам! Не харесвам дрехи, плетени на една кука и това си е!
Особено плетени на една кука розови блузи с голямо деколте. През едрата мрежа на плетивото се вижда сутиенът й, за Бога!
— Ммм… жестока е — успявам най-сетне да кажа. — Абсолютно фантастична!
— Нали е страхотна! — отправя ми Кейти изпълнена със задоволство усмивка. — И толкова бързо я изплетох! Сега ще взема да си изплета и пола към нея.
— Чудесно — отронвам лицемерно. — Ти си толкова сръчна, Кейти.
— О, не е кой знае какво. Просто ми харесва да плета.
Кейти се усмихва скромно и отново облича жакета си.
— Ами ти? — обръща се към мен тя, докато пресичаме улицата. — Добре ли прекара уикенда? Ама и аз какво питам, като знам! Няма начин да не си го прекарала добре. Конър сигурно е бил абсолютно прекрасен и много романтичен. Сигурно те е завел да вечеряте в някой готин ресторант или нещо подобно.
— Ами… той всъщност ми предложи да се преместим да живеем заедно — смутолевям с неудобство.
— Наистина ли?!? — възкликва Кейти хем радостно, хем леко завистливо. — Боже, Ема, вие с него сте идеалната двойка! Като ви гледам, започвам да се изпълвам с надежда, че подобно нещо наистина е възможно. При вас изглежда някак толкова лесно и осъществимо!
Усещам тръпка на удоволствие. Аз и Конър. Идеалната двойка. Пример за подражание на други хора.
— Не е чак толкова лесно — отговарям със скромна усмивка. — Искам да кажа… и ние се караме понякога, като всички останали двойки.
— Така ли? — поглежда ме Кейти изненадано. — Никога не съм ви виждала да се карате.
— Разбира се, че се караме.
Опитвам се да си спомня кога двамата с Конър сме се карали за последен път. Естествено, че и ние се караме. Дори честичко. Това си е нормално и дори здравословно. С всички двойки е така. Кога сме се карали за последно… кога изобщо сме се карали…
Хайде де, Ема, мисли… мисли… Няма начин поне веднъж да не сме се скарали. Така де, нали сме идеалната двойка!
Да! Сетих се! Онзи път, когато се разхождахме край реката и аз настоявах, че белите птици в нея са патици, а Конър твърдеше, че са лебеди. Точно така! Съвършено нормална двойка сме!
Знаех си аз!

С Кейти вече сме стигнали до сградата на „Пантера Корпорейшън“. Поемаме нагоре по стъпалата към входа — светли каменни плочи, върху всяка от които е гравирана политнала в скок пантера. Изведнъж ме обзема лека нервност. Пол ще иска да дам пълен отчет как е минала срещата с „Глен Петрол“.
Въпросът е какво да му кажа?
О, естествено, че ще бъда напълно откровена и искрена. Без обаче да му казвам чистата истина, ами…
— Ей, я виж! — прекъсва размислите ми гласът на Кейти. Проследявам погледа й. През остъклената входна врата виждам във фоайето някаква тълпа. Това не е нормално. Какво става?
Боже мили, да не би да има пожар или нещо подобно?
Двете с Кейти се споглеждаме озадачено, докато отваряме тежките крила на остъклената врата. Вътре цари пълен хаос. Хора тичат насам-натам. Един полира месинговия парапет на стълбището, друг лъска листата на изкуствените растения. Сирил, главният офис мениджър, бута хората към асансьорите.
— Разотивайте се по офисите си, моля! Не искаме никой да се мотае около рецепцията! Досега всички вече трябваше да сте на бюрата си! — подвиква той. Изглежда тотално стресиран. — Няма какво да зяпате тук! Отивайте на бюрата си!
— Какво става? — питам Дейв, охранителя, който — както винаги — стои небрежно облегнат на стената, с чаша чай в ръка.
Той отпива от чая, преглъща бавно, ухилва ни се и отговаря:
— Чакаме Джак Харпър.
— Каквооо? — възкликваме двете хорово и го зяпваме изумено.
— Днес ли? — питам аз.
— Сериозно? — опулва се Кейти.
В света на „Пантера Корпорейшън“ то е все едно да кажеш, че идва папата. Или Дядо Коледа. Джак Харпър е един от двамата основатели на корпорацията. И създателят на „Кола Пантера“. Знам го, защото милиони пъти съм набирала на компютъра разни рекламни материали, в които се говореше за него: „През 1987 г. младите и динамични бизнес партньори Джак Харпър и Пийт Лейдлър купуват западащата компания за безалкохолни напитки «Зут», измислят нова и привлекателна опаковка за тяхната «Зутакола», лансират я на пазара като «Кола Пантера» под хитовия слоуган «Не спирай» и така влизат в историята на маркетинга.“
Е, нищо чудно, че Сирил е пощурял.
— Ще пристигне след около пет минути — отбелязва Дейв, като си поглежда часовника. — Горе-долу.
— Но… как така? — пита Кейти. — Искам да кажа… защо така изневиделица?
Очите на Дейв блестят от удоволствие. Той очевидно цялата сутрин съобщава на хората грандиозната новина и искрено се кефи на изненадата им.

— Изглежда, иска да види как вървят нещата тук, в английския клон на корпорацията — свива рамене Дейв.
— Мислех си, че вече се е оттеглил от активния бизнес — подхвърля Джейн от счетоводството, която е влязла току-що и ни слуша със зяпнала уста, изненадана от новината. — Нали се чу, че след смъртта на Пийт Лейдлър той бил потресен от мъка и се оттеглил в усамотение, В имението си или нещо подобно.
— Това беше преди три години — отбелязва Кейти. — Може би вече се чувства по-добре.
— По-вероятно е решил да ни продаде — процежда Джейн мрачно.
— Че защо ще ни продава? — недоумява Кейти.
— Човек никога не знае — дълбокомислено заявява Джейн.
— Според мен… — започва Дейв и ние всички обръщаме любопитно очи към него — той иска да види дали всичко тук е лъснато до блясък.
Дейв кимва многозначително към Сирил, който наблюдава съсредоточено почистването на листата на изкуствените растения.
— Внимателно със стеблата! — точно в този момент извиква Сирил разтревожено и ние избухваме в хоров кикот. Това привлича вниманието му към нас и той ни подвиква трескаво: — Каквс правите още тук?
— Изчезваме — отвръща Кейти успокоително. Отправяме се вкупом към стълбите. Никога не използвам асансьор, защото така си спестявам ходенето на фитнес. Пък и офисите на отдела по маркетинг са на първия етаж. Току-що сме започнали да се качваме, когато Джейн изписква:
— Вижте, вижте! О, Боже! Идва!
Дълга лимузина спира на улицата пред остъклените врати на сградата.
Винаги съм се чудила защо лимузините изглеждат толкова лъскави, сякащ металът, от който са направени, е съвършено различен от този на нормалните коли.
Като че по команда вратите на асансьора в другия край на фоайето се отварят и отвътре делово изприпква Греъм Хилингдън, нашият главен изпълнителен директор, следван от директора по мениджмънт и още поне шестима други шефове, всичките облечени в безупречни тъмни костюми.
— Достатъчно! — изсъсква Сирил към хората, лъскащи едно-друго из фоайето. — Изчезвайте! Веднага!
Кейти, Джейн и аз се притаяваме в основата на стълбището; побутваме се и се кикотим като хлапета. Вратата на лимузината се отваря тържествено. Миг по-късно отвътре се появява русокос мъж в морскосиньо пардесю, с черни очила и много луксозно дипломатическо куфарче.
Уаууу! Изглежда страхотно! Като… като банкнота от един милион долара!
Греъм Хилингдън и останалите шефове го чакат отвън пред входа, подредени в шпалир на стъпалата. Един след друг се ръкуват с него, после припряно го въвеждат вътре, където го пресреща Сирил.
— Добре дошли в „Пантера Корпорейшън, Великобритания“ — поздравява го той важно и тържествено. — Надявам се, че сте пътували добре.
— Да, благодаря — отговаря мъжът с отчетлив американски акцент.
— Както ще се убедите, за нас тук това е един нормален работен ден…
— Ей, вижте! — прошепва ни Кейти. — Кени е запецнал отвън на входа.
Кени Дейви, един от нашите дизайнери, с вечните си дънки и бейзболни обувки, стои нерешително на стъпалата пред входа и явно се чуди дали да влезе или не. Протяга длан да бутне остъкленото крило на вратата, но веднага я дръпва и отстъпва крачка назад, после отново приближава и неуверено наднича навътре.
— Влизай! — казва Сирил, като му отваря вратата с донякъде дивашка усмивка. — Един от нашите дизайнери, Кени Дейви — представя го той набързо на Джак Харпър, а после отново се обръща към сащисания ни колега: — Трябваше да си тук още преди десет минути, Кени. Както и да е, няма значение!
Сирил припряно побутва озадачения Кени към асансьора, после поглежда към стълбите, забелязва ни и с гневни мимики ни дава знак да се махаме.
— Хайде — казва Кейти, — по-добре да изчезваме.
И трите се устремяваме нагоре по стълбите, като полагаме неимоверни усилия да не се кикотим.

Атмосферата в отдела по маркетинг е горе-долу като тази, която цареше в моята стая у дома, когато бях ученичка и с приятелките ми се готвехме за някое парти — трескаво ресане на коси, пръскане с парфюми, безсмислено преместване на разни неща насам-натам по бюрата, развълнувано клюкарстване. На минаване покрай остъкления офис на Нийл Грег, който отговаря за медийната ни стратегия, го мярвам да подрежда грижливо върху бюрото си своите награди за маркетингова ефективност, докато асистентката му Фиона припряно забърсва прахта от поставените в рамка снимки на Нийл, ръкуващ се с различни прочути личности.
Точно окачам палтото си на общата закачалка, когато Пол, шефът на маркетинговия отдел, ме придърпва встрани.
— Какво, по дяволите, е станало на срещата с „Глен Петрол“? — пита той мрачно. — Тази сутрин получих много странен имейл от Дъг Хамилтън. Заляла си го със сок, така ли?
Зяпвам го шокирана. Дъг Хамилтън е казал на Пол! Но нали обеща да не му казва!!
— Не беше нарочно — бързам да се оправдая. — Исках да демонстрирам достойнствата на „Пантера Прима“ и… без да искам разлях малко сок.
Пол ми отправя не особено дружелюбен поглед и отбелязва:
— Ясно. Явно сме те надденили с тази задача.
— Не, не сте! — настоявам припряно. — Всичко щеше да е чудесно, ако… искам да кажа… ако ми дадете втори шанс, ще се представя по-добре, обещавам.
— Ще видим — казва Пол и поглежда часовника си. — Сега по-добре върви на мястото си. Бюрото ти е в пълен безпорядък.
— Ъъъ… в колко часа да дойда за годишната оценка на работата ми?
— Ема, вероятно още не си уведомена, но днес на посещение при нас е Джак Харпър — отбелязва Пол с възможно най-саркастичен тон. — Но, разбира се, ако смяташ, че твоята годишна оценка е по-важна от основателя на компанията…
— Нямах предвид… аз само…
— Върви си оправи бюрото — срязва ме Пол с досада в гласа. — И да знаеш, че ако залееш с „Пантера Прима“ Харпър, на секундата си уволнена.
Докато подтичвам към бюрото си, в помещението влиза Сирил — задъхан, разрошен, извън себе си от трескаво вълнение.
— Внимание! — извиква той, като пляска с ръце като учителка в детски дом. — Внимавайте всички! Това е едно най-обикновено, неофициално посещение, нищо повече. Мистър Харпър ще влезе, може би ще размени по някоя дума с един-двама от вас, ще погледа как работите. Така че искам всички вие да се държите съвсем нормално, като, естествено, се придържате към нашите високи стандарти… Какви са тези листове? — изведнъж виква той рязко, втренчен в спретнатата купчина коректури в ъгъла до бюрото на Фъргъс Грейди.
— Ами… това са… ъъъ… за рекламната кампания на новата ни „Дъвка Пантера“ — отговаря Фъргъс, който е ужасно стеснителен и изключително талантлив. — На бюрото ми няма достатъчно място и…
— Абсурд е да останат тук! — срязва го Сирил, награбва купчината коректури и ги тръсва на бюрото пред Фъргъс. — Разкарай ги! — нарежда му той, после се врътва на пета и повишава още повече глас, за да го чуем всички: — Ако той зададе някакъв въпрос на когото и да било от вас, отговаряйте учтиво и естествено. Когато влезе, искам да завари всички ви да работите. Просто се заемете с типичните си задачи, с които бихте се занимавали в един най-нормален работен ден. — Сирил хвърля разсеян поглед наоколо и добавя: — Някои може да водят делови разговор по телефона, други да пишат на компютрите си… двама от нас може да обсъждат творчески идеи… Помнете, този отдел е сърцето на компанията. „Пантера Корпорейшън“ е прочута с брилянтния си маркетинг!
Сирил млъква и в настъпилата тишина всички ние го зяпаме тъпо.
— Хайде, на работа! — подканящо пляска с ръце той. — Не ми стойте така! Ти! — изведнъж ме посочва с пръст Сирил. — Няма какво да ме гледаш! Действай!
Боже мили! Бюрото ми е затрупано с какво ли не. Отварям най-горното чекмедже и със замах напъхвам вътре купчина листове, след което, обзета от лека паника, започвам да подреждам в редички разпилените навсякъде моливи, химикалки и маркери. На съседното бюро Артемис Харисън си слага червило.
— Срещата с него несъмнено ще бъде много вдъхновяваща — отбелязва тя високопарно, като се любува на себе си в ръчното си огледалце. — Мнозина смятат, че той сам-самичък е променил коренно и завинаги начина, по който се прави маркетинг. — Случайно попадам в полезрението й и Артемис рязко сменя тона. — Нова блузка, а, Ема? Откъде е?
— Ъъъ… от „Френч Кънекшън“ — отговарям след кратка пауза.
— В събота минах през „Френч Кънекшън“ — присвива подозрително очи Артемис. — Не видях да имат този десен.
— О, може би вече са ги свършили — припряно й обръщам гръб и се заемам да подреждам средното чекмедже на бюрото си.
— Ами как да го наричаме? — трескаво пита Каролин. — Мистър Харпър или Джак?
— Пет минути насаме с него! — развълнувано говори в телефонната си слушалка Ник, един от главните ни маркетингови специалисти. — Нищо повече не ми трябва. Пет минутки, за да му изложа идеята си за уебсайт. Мили Боже, ако я възприеме, аз ще…
О, Господи, цялото това трескаво вълнение е адски заразително. Усещам прилив на адреналин, грабвам гребена и ръчното си огледалце, проверявам дали не трябва да освежа блясъка на устните си. Така де, никога не се знае. Може пък той да забележи някак си моя потенциал. Може да ме отличи от тълпата!
— Внимавайте всички! — влетява Пол в отдела. — Вече е на етажа. Първо ще мине през администрацията, а после…
— Захващайте се с ежедневните си задачи! — крясва Сирил. — Веднага!
Мамка му! Каква ми е ежедневната задача?!?
Грабвам телефонната слушалка и набирам кода за гласовата поща. Ами да, може пък да прослушвам съобщенията си, когато той влезе.
Хвърлям поглед наоколо и забелязвам, че всички останали правят точно същото.
О, няма начин всички да сме на телефоните си едновременно. Би било адски тъпо! Добре де, ще включа компютъра си и просто ще го чакам да загрее.
Гледам смяната на цветовете по екрана, а в това време Артемис изведнъж заговорва на висок глас:
— Мисля, че същината на цялата концепция е виталността — казва тя, като непрекъснато поглежда към вратата. — Схващате ли какво имам предвид?
— Ъъъ… да — отговаря Ник. — Смятам, че в модерната маркетингова среда е необходимо да се стремим към… ъъъ… сливане на стратегията с напредничавата визия…
Ама че е бавен компютърът ми днес! Джак Харпър ще влезе, а аз още ще гледам тъпо в празния екран като пълна глупачка.
О, знам какво ще правя, когато дойде! Гениално! Аз ще съм колежката, която си взема кафе от автомата! Така де, какво по-естествено от това?!
— Ще ида да си взема едно кафе — оповестявам уж небрежно и ставам от стола си.
— Би ли ми донесла и на мен? — подхвърля Артемис, като ме поглежда кратко. — Та значи, докато следвах маркетинг и бизнес…
Автоматът за кафе е близо до входа за отдела, в специална малка ниша. Докато чакам гадната блудкава течност да напълни чашката ми, вдигам поглед и забелязвам Греъм Хилингдън да излиза от административния отдел, следван от други няколко души. Боже мили! Идва!!!
Спокойно, Ема! Запази хладнокръвие! Ти просто чакаш да се напълни и чашката за колежката ти… любезно и естествено…
О, ето го! С русата си коса, скъпия костюм, тъмните очила… За моя изненада обаче той отстъпва крачка назад и встрани.
Всъщност никой от останалите дори не го и поглежда. Вниманието на всички е насочено към един друг мъж, който в момента излиза от административния отдел. Някакъв тип в дънки и черно поло.
Докато зяпам с интерес, типът се извръща. И когато виждам лицето му, усещам сякаш удар в слънчевия сплит.
О, Господи! О, Боже!
Той е!
Същите тъмни очи. Същите бръчици около тях. Няма я сянката от наболата брада, но… Той е!
Мъжът от самолета.
Какво прави той тук?
И защо всички са насочили вниманието си към него? Нещо им говори и те попиват жадно всяка негова дума.
Мъжът отново се извръща и аз инстинктивно се свивам навътре в нишата с автомата за кафе, като се опитвам да запазя самообладание. Какво прави той тук? Не може той да е…
Това не може да е…
Няма начин той да е…
С омекнали крака се отправям към бюрото си, като се старая да не изпусна чашките с кафе от разтрепераните си ръце.
— Ей — обръщам се към Артемис, а гласът ми прозвучава някак истерично високо, — знаеш ли как изглежда Джак Харпър?
— Не — отговаря тя, като поема от ръцете ми едната чашка кафе. — Благодаря.
— Тъмнокос — обажда се някой.
— Тъмнокос ли? — преглъщам тежко. — Ама не е ли с руса коса?
— Пссст! Идва насам! — изшътква друг. — Идва!
С омекнали колене се свличам на стола си. Отпивам от кафето, без изобщо да усещам вкуса му.
— …нашия директор по маркетинг и реклама, Пол Флетчър — дочувам да казва Греъм Хилингдън.
— Радвам се да се запознаем, Пол — долита до слуха ми познатия сух глас с американски акцент.
Той е! Няма грешка, той е!
Добре, Ема, спокойно! Може пък да не ме познае. В края на краищата съвместният ни полет продължи съвсем кратко, нали така? Той сигурно лети много често и среща по самолетите какви ли не хора.
— Внимание, моля! — обръща се Пол към нас, като отвежда важния гост в центъра на офиса. — За мен е огромно удоволствие да ви представя основателят на нашата компания, мъжът, повлиял и вдъхновил цяло едно поколение специалисти в маркетинга, Джак Харпър!
Избухват ръкопляскания. Джак Харпър поклаща скромно глава и се усмихва.
— Моля ви, не е нужно — казва той. — Не бих искал да преча на обичайната ви работа.
След което тръгва из офиса, като от време на време поспира тук и там, за да поговори с хората. Пол го развежда между бюрата и му представя служителите, а неотлъчно след тях мълчаливо върви русокосият мъж с тъмните очила.
— Идва насам! — изсъсква Артемис и всички в нашата част на офиса изведнъж се сковаваме.
Сърцето ми бие до пръсване. Свличам се по-надолу на стола си, като се опитвам да се скрия зад компютъра. Може пък да не ме познае. Може да не си спомни. Може да не…
Мамка му! Гледа право към мен. Виждам в очите му да проблясва изненада, а после и да вдига въпросително вежди.
Позна ме.
„Моля те, моля те, Пол, не го води насам! — повтарям си мислено. — Моля те, мистър Харпър, не идвай насам!!!“
— А това кой е? — чувам в следващия миг въпроса му към Пол.
— Това е Ема Коригьн, една от нашите младши асистентки в отдела.
Джак Харпър приближава към мен. Артемис млъква насред поредното си префърцунено изречение. Всички ни зяпат. Цялата горя от притеснение.
— Здравейте — казва ми той мило.
— Здравейте… — успявам да изрека, — мистър Харпър.
Добре, ясно, познал ме е. Ама това съвсем не значи, че си спомня какво съм му говорила в самолета, нали така? Ами да, как ще си спомня няколко незначителни коментари, случайно подхвърлени от пътника в съседното кресло! Че кой помни такива неща?!? Може би той дори не ме е слушал!

— И с какво се занимавате вие тук? — пита ме Джак Харпър.
— Ами… ъъъ… асистирам на отдела по маркетинг и помагам в организирането на съвещания и промоции — измънквам едва чуто.
— В края на миналата седмица Ема беше в командировка до Глазгоу — отбелязва Пол, като ми отправя адски лицемерна усмивка. — Ние тук вярваме, че трябва да натоварваме нашите младши служители с отговорности възможно най-рано, за да им предоставяме шанс да се развиват.
— Много мъдро — кима Джак Харпър. Погледът му обхожда бюрото ми и изведнъж неочакавно спира на пластмасовата чашка за кафе. Очите му срещат моите. — Как е кафето тук? — пита той любезно. — Добро ли е?
_„…кафето в службата е възможно най-гадното на света, истинска отрова…“_
— Страхотно е! — отговарям. — Наистина… чудесно!
— Радвам се да го чуя.
В очите му проблясват весели искрици и аз усещам как се изчервявам като домат.
Помни. Мамка му! Помни!
— А това е Артемис Харисън — казва Пол. — Тя е сред нашите най-находчиви млади маркетингови специалисти.
— Артемис — повтаря Джак Харпър замислено и прави няколко крачки към нея. — Какво чудесно голямо бюро имате, Артемис — усмихва й се той. — Ново ли е?
_„…докараха едно ново бюро и тя на секундата си го присвои…“_
Всичко помни. Абсолютно всичко!
О, Господи! Какво още съм му казала, по дяволите?!?
Докато Артемис му отговаря нещо префърцунено, аз седя като замръзнала на мястото си, лепнала на лицето си израз тип „съвестен служител“. В главата ми обаче кипи трескава дейност; умът ми превърта лентата назад и се опитва да си спомни в подробности какви съм му ги наговорила. О, Господи, Боже мой! Ами че аз май казах на този непознат мъж всичко за себе си! Абсолютно всичко! Казах му какво бельо нося и какъв сладолед обичам, и как загубих девствеността си, и…
Кръвта се смразява във вените ми.
Спомням си нещо, което за нищо на света не е трябвало да му казвам!
Нещо, което за нищо на света не би трябвало да казвам на когото и да било!
_„…знам, че не трябваше да го правя, но толкова много исках да получа тази работа, че…“_
Казах му, че съм излъгала в автобиографията си и съм си писала шестица по математика.
Е, това е! Край! Свършено е с мен!
Той ще ме уволни. В служебното ми досие ще пише, че съм непочтена и никой никога повече няма да ме вземе на работа. И в крайна сметка ще ме покажат в документалния филм „Най-ужасните видове труд във Великобритания“ — как рина кравешки екскременти и заявявам ведро усмихната: „Не е чак толкова ужасно, наистина.“
Добре, Ема, само не се паникьосвай! Сигурно може да се направи нещо. Мога примерно да се извиня. Точно така! Ще кажа, че съм го направила в момент на умопомрачение и че сега дълбоко съжалявам за стореното, и че нито за момент не съм имала съзнателно намерение да заблуждавам компанията, и че…
Не! По-добре ще е да кажа: „Всъщност, действително имам шестица по математика! Ха-ха, как може да съм толкова разсеяна и да забравя!“ И да си изфабрикувам сама сертификат за оценките от матурата с онези шаренки писалчици за калиграфия, дето ги продават по книжарниците. Гениално! Така де, той е американец, изобщо не е наясно какви са английските сертификати.
Уф, не, не става! Ако реши да проверява, ще стане адски кофти. О, Боже! О, Господи! Мамка му!
Добре де, може пък да правя от мухата слон. Я да видим как стоят реално нещата. Сегааа… хм… Джак Харпър е ужасно важна личност. Ами да, то е ясно само като го погледне човек! Движи с лимузини, има си бодигард и притежава огромна корпорация, която му докарва милиони долара печалба всяка година. Какво му пука дали шестицата по математика на някой от служителите му е истинска или не! Така де, хубава работа, ще седне да се занимава с подобни глупости! Как ли пък не!
От нерви се изкикотвам гласно и Артемис ми мята изпепеляващ поглед.
— Много се радвам, че имах възможността да се запозная с всички вас — казва в този момент Джак Харпър и обхожда с очи притихналия офис. — А също и да ви представя моя асистент Свен Петерсен — добавя, като посочва с жест русокосия тип с черните очила.
О, значи не му е бодигард, а асистент. Добре де, все едно.
— Ще остана в Лондон няколко дни — продължава Джак Харпър, — така че се надявам да мога да опозная по-добре някои от вас. Както вероятно знаете, Пийт Лейдлър, с когото основахме заедно „Пантера Корпорейшън“, беше англичанин. И товав една от причините, поради които вашата страна е от огромно значение за мен.
Из офиса се разнася съчувствен шепот. Джак Харпър вдига ръка за сбогуване, кимва ни и тръгва към вратата, следван от Свен Петерсен и останалите шефове. Известно време цари гробно мълчание, после изведнъж всички заговорват развълнувано.
Усещам тялото ми да се отпуска облекчено. Слава Богу! Слава Богу!!!
Честно, голяма съм глупачка! Как изобщо можах да си помисля, че великият Джак Харпър ще помни какви съм му ги дрънкала в самолета! Още по-малко пък, че моите дивотии ще го интересуват! Как изобщо можа да ми мине дрез ума, че един толкова важен и безкрайно зает човек ще вземе да се занимава с нещо толкова дребно и незначително като това, дали съм измислила едно-друго в автобиографията си или не! Сега вече тези мои страхове ми се виждат толкова безумни, че на лицето ми грейва широка усмивка, докато кликвам с мишката, за да отворя нов файл на компютъра си.
— Ема! — чувам над главата си гласа на Пол. Вдигам очи и го виждам да стои до бюрото ми. — Джак Харпър иска да говори с теб — съобщава ми той сухо.
— Каквооо? — Усмивката ми се стопява на секундата. — С мен ли?
— В заседателната зала, след пет минути.
— Каза ли защо?
— Не.
Пол се отправя забързано към офиса си, а аз се вторачвам невиждащо в екрана на компютъра. Буквално ми прилошава.
Права съм била, значи.
Ще ме уволнят.
Ще си изгубя работата заради някакво си тъпо признание, изтърсено от шубе в тъпия самолет!
О, защо ми трябваше да се местя в бизнескласа?!? Защо изобщо не си държах тъпата уста затворена?!? Аз съм едно тъпо, тъпо, тъпо плямпало!
— Защо Джак Харпър иска да говори с теб? — пита Артемис безкрайно озадачено.
— Не знам.
— Вика ли и други от отдела?
— Не знам.
За да я накарам да престане с въпросите си, се правя на много заета и бързо започвам да тракам разни безсмислици на компютъра си, но в ума ми се върти все едно и също.
Не, не мога да изгубя работата си! Не мога да се проваля в още една кариера!
Джак Харпър не може да ме уволни. Просто не може и това е! Не е честно! В самолета изобщо не знаех кой е той. Така де, ако ми беше казал, че е баш шефът на корпорацията, аз естествено никога нямаше да спомена за автобиографията си. Нито за… всичко останало.
Пък и в края на краищата не съм си подправила дипломата, нали така? И нямам криминално досие или нещо подобно! Съвестен служител съм. Наистина се старая! И не клинча чак толкова често, и работих извънредно за промоцията на спортните облекла, и организирах купона на отдела за Коледа, и…
Тракам все по-яростно по клавиатурата, а лицето ми пламти от вълнение.
— Ема! — подава глава от офиса си Пол и гледа многозначително часовника си.
— Тръгвам — отговарям, поемам си дълбоко дъх и ставам от стола.
Не, няма да му позволя да ме уволни. Просто няма да му го позволя и това е!
Припряно минавам през офиса, после по коридора към заседателната зала, почуквам на вратата и я отварям.
Джак Харпър седи в единия край на заседателната маса и пише нещо в бележника си. Когато влизам, той вдига поглед и при вида на сериозното му изражение стомахът ми се преобръща.
Трябва да се защитя! Трябва да запазя работата си!
— Заповядай — казва той. — Би ли затворила вратата? — Изчаква ме да го направя, а после добавя: — Ема, има нещо, за което трябва да поговорим.
— Да, знам — отговарям, като се старая гласът ми да не трепери. — Но може ли първо аз да кажа?
Джак Харпър ме поглежда озадачено и някак стреснато, после вдига вежди и отвръща:
— Разбира се. Казвай.
Приближавам към масата, поемам си дълбоко дъх и заговорвам, като го гледам право в очите:
— Мистър Харпър, знам за какво искате да говорите с мен. Съзнавам грешката си и дълбоко съжалявам за стореното. Това никога, никога няма да се повтори. Но бих искала да кажа нещо в своя защита. — Чувам гласа ми да се повишава развълнувано. — И то е… и то е, че в самолета изобщо нямах представа кой сте. И не мисля, че е правилно да ме наказвате заради това.
Настъпва мълчание.
— Мислиш, че ще те накажа, така ли? — казва най-сетне Джак Харпър, като свива вежди.
Как може да е толкова подъл и лицемерен!
— Ами да! Но трябва да знаете, че ако в самолета знаех кой сте, никога, за нищо на света нямаше да спомена за автобиографията си! Това беше недоразумение! Дори може да се каже, че съм била… подведена! И ако бяхме в съдебна зала, съдията щеше да отхвърли обвинението ви. Дори нямаше да ви позволи да…
— Автобиографията ли? — свъсва озадачено вежди Джак Харпър, но в следващия миг лицето му се отпуска. — Ааа, шестицата по математика. — Отправя ми пронизителен поглед и натъртва: — Фалшифицираната шестица, бих казал.
О, не! Изречено така, на глас, звучи наистина ужасно! Цялата пламвам от срам.
— Мнозина биха нарекли подобна постъпка измама — отбелязва Джак Харпър, като се отпуска назад на стола си.
— Да, знам. Съзнавам колко е лошо. Не биваше да го правя… Но това по никакъв начин не се отразява на работата ми! Изобщо!
— Така ли мислиш? — поклаща замислено глава Джак Харпър. — Не съм напълно убеден. Има доста голяма разлика между четворка и шестица. Ами ако в работата ти се наложи да пресметнеш нещо?
— Но аз мога да смятам! — възкликвам отчаяно. — Хайде, кажете да пресметна нещо. Каквото и да е.
— Добре — съгласява се Джак Харпър, а устата му някак странно потрепва. — Осем по девет.
Застивам с отворена уста. Сърцето ми бие до пръсване. В главата ми е пълна мъгла. Осем по девет… осем по девет… И представа си нямам колко е осем по девет. Ужас! Добре де, едно по девет е девет, две по девет е…
Ааа, да! Сетих се. Осем по десет е осемдесет. Значи осем по девет ще е…
— Седемдесет и две! — извиквам победоносно, но в следващия миг леко се свивам, когато го виждам да се усмихва леко. — Седемдесет и две — повтарям вече по-овладяно.
— Много добре. — Джак Харпър ме поканва с учтив жест да седна. — Е, свърши ли каквото имаше да ми казваш или има още?
Смутено потривам с длан бузата си и питам:
— Нали… нали няма да ме уволните?
— Не, няма да те уволня — отговаря Джак Харпър търпеливо. — А сега може ли вече да поговорим?
Докато се настанявам на стола срещу него, в ума ми се поражда ужасно подозрение.
— За… — покашлям се нервно — …за автобиографията ли искахте да говорите с мен?
— Не — отговаря той с лека полуусмивка. — За нещо съвсем друго.
Боже мили! Искам да умра! Искам да умра още сега, веднага!
— Ясно — приглаждам косата си, като се опитвам да дойда на себе си и да приема делови вид. — Ясно. Ами… ъъъ… за какво… искахте да…
— Бих искал да те помоля за една малка услуга.
— О, добре! — възкликвам, изведнъж обзета от любопитство. — Каквото и да е! Искам да кажа… за какво?
— Поради известни съображения — започва Джак Харпър бавно — бих предпочел никой да не знае, че миналата седмица съм бил в Шотландия. — Поглежда ме втренчено в очите и добавя: — Ще ти бъда много благодарен, ако срещата ни в самолета си остане само между нас.
— Ясно! — казвам след кратка пауза. — Разбира се! Абсолютно! Няма проблем.
— Нали не си казала на никого?
— Не. Не съм. Не съм казала дори на моя… Така де, на абсолютно никого не съм казала.
— Добре. Благодаря. Много съм ти признателен — усмихва ми се той и става от стола си. — Радвам се, че се видяхме отново, Ема. Сигурен съм, че пак ще се срещнем.
— И това ли е всичко? — питам леко озадачена.
— Да, това е. Освен ако ти нямаш още някои въпроси за обсъждане.
— Не, нямам! — скачам припряно от мястото си, като при това доста силно си удрям глезена в крака на масата.
Ама и аз съм еднааа! Какво, да не би да очаквам да ме помоли да оглавя новия му международен проект? Ха!
Джак Харпър отваря вратата и учтиво я придържа, докато изляза. Вече съм почти в коридора, когато изведнъж спирам и възкликвам:
— Момент!
— Какво има?
— За какво да кажа, че сте искали да говорите с мен? Всички ще ме питат.
— Защо не кажеш, че сме обсъждали логистични въпроси? — предлага ми той и затваря вратата.

До края на работното време в офиса цари празнична атмосфера. Аз обаче седя безмълвно на бюрото си и не мога да повярвам на станалото. Докато вечерта пътувам към вкъщи, сърцето ми все още тупти ускорено поради невероятното стечение на обстоятелствата. И поради несправедливостта на всичко това.
В самолета той беше за мен просто един напълно непознат човек. Поне така предполагах тогава. А когато пътуваш с някой непознат, той после сякаш се изпарява и никога повече не го виждаш. Не ти се появява изневиделица в офиса. Не те изпитва колко е осем по девет. Не се оказва изведнъж мегашеф на компанията, в която работиш. Така де!
Е, поне ще ми е за обеца на ухото. Мама и татко винаги са ми набивали в главата да не говоря с непознати. Прави бяха! Край, от днес нататък никога нищичко няма да кажа на който и да било непознат. Ни-ко-га!
С Конър се бяхме уговорили след работа да отида у тях и да прекараме заедно вечерта. Когато пристигам в апартамента му, чак се разтрепервам от облекчение. Най-сетне далеч от офиса! Най-сетне далеч от безкрайните приказки за Джак Харпър. И Конър вече се е заел да готви вечерята. Върхът! В кухнята се носи апетитна миризма на чесъвда подправки, а на масата вече ме чака чаша с вино.
— Здравей! — целувам го аз по бузата.
— Здравей, мила! — натъртва Конър, като вдига поглед от печката.
По дяволите, напълно забравих да кажа „мили“. Уф, какво да направя, за да се подсещам?!
Ааа, да! Ще си го запиша с химикалка на дланта.
— Я погледни там. Свалих ги от Интернет. — Усмихнат до уши, Конър ми посочва една папка на масата. Отварям я и виждам няколко листа с принтирани черно-бели снимки на интериори. На най-горния се вижда стая с диван и някакво голямо растение.
— О, снимки на апартаменти! — възкликвам изненадано. — Много си бърз. А аз още не съм предупредила хазаина, че напускам.
— Е, трябва да почнем да се оглеждаме — отбелязва Конър. — Виж, този тук има и балкон. А в този има работеща камина!
— Страхотно!
Отпускам се на близкия стол и се вторачвам в най-горната снимка, като се опитвам да си представя как двамата с Конър живеем заедно в снимания апартамент. Как седим един до друг на дивана, само той и аз, вечер след вечер.
Чудя се за какво ли ще си говорим.
Какво пък толкова! Ами ще си говорим за… за каквото винаги си говорим.
Може би ще играем на „Монополи“. Ако ни писне да си говорим или нещо подобно.
Измъквам следващия лист и усещам да ме обзема леко вълнение.
На снимката се вижда апартамент с паркет и дървени капаци на прозорците! Винаги съм си мечтала да живея в апартамент с паркет и дървени капаци на прозорците! Ами кухнята…! Страхотна е с този черен гранит на плотовете…
О, чудесно ще бъде да живеем в този апартамент. Нямам търпение!
Щастливо отпивам от виното и точно се отпускам удобно на стола, когато Конър се обажда:
— Я кажи, не е ли вълнуващо това идване на Джак Харпър?
О, Господи, не! Не искам да чувам нито дума повече за проклетия Джак Харпър!
— Запозна ли се с него? — пита Конър, като слага на масата пред мен купа с печени фъстъци. — Чух, че се отбил при вас.
— Мм, да. Запознах се.
— Днес следобед минал и през отдела за изследователска и развойна дейност, но аз бях на една среща извън офиса. — Конър ме гледа очаквателно. — Кажи де, какво представлява?
— Ами… не знам. Тъмна коса… американец… А твоята среща как мина?
Конър напълно пренебрегва опита ми да сменя темата.
— Ама не е ли страхотно! — възкликва той със светнало лице. — Като си помисля само… Джак Харпър!
— Да, предполагам — свивам рамене аз. — Както и да е…
— Ема! Ама наистина ли ти е все едно? — зяпва ме Конър удивено. — За Бога! Та това е основателят на компанията! Човекът, създал концепцията за „Кола Пантера“! Човекът, превърнал една никому неизвестна марка в световен хит! Джак Харпър превърнал една западаща малка компания в огромна, преуспяваща корпорация! И сега най-сетне имаме възможност да се запознаем с него. Не е ли вълнуващо!
— Да — съгласявам се с половин уста. — Ъъъ… вълнуващо е.
— За всички нас идването му тук може да се окаже шанс, който се среща веднъж в живота. Ей Богу, само като си помисля — да научим нещо от самия гений! Сама знаеш, той няма написана книга. И никога не е споделял мислите си с никой друг, освен с Пийт Лейдлър… — Конър изважда от хладилника кутийка „Кола Пантера“ и отваря капачето й.
Той навярно е най-лоялният служител на света. Веднъж бяхме излезли на пикник и аз си купих „Пепси“, а той за малко да получи удар.
— Знаеш ли какво ми се иска най-много? — пита Конър, като отпива от кутийката. — Разговор насаме с него! — заявява той с блеснали очи. — Среща насаме с Джак Харпър! Не би ли било това най-фантастичният професионален стимул, а?
Среща насаме с Джак Харпър. Ха!
Да бе, да, адски ми стимулира кариерата.
— Предполагам — отговарям уклончиво.
— Разбира се, че ще бъде! Достатъчно е дори само да го слуша човек! Да чуеш какво има да каже! Като си помисля само, та той е живял като отшелник цели три години. Какви ли гениални идеи са му хрумнали през това време?! Сигурно е стигнал до толкова много прозрения и теории не само за маркетинга, но и за бизнеса като цяло… за начина, по който работят хората… за самия живот!
Ентусиазираният глас на Конър ми действа като сол в раните. Защото ми показва повече от ясно колко ултраграндиозно съм си проиграла шанса!
Имах уникалната възможност да седя в самолета до великия Джак Харпър, творчески гений и извор на безценна мъдрост не само за маркетинга и за бизнеса като цяло, но и за мистериите на самия живот!
И какво направих? Да са му задавала прозорливи въпроси? Да съм завързала с него интелигентен разговор? Да съм научила поне нещичко от него?
Нищо подобно! През цялото време му разправях какви прашки нося!
Страхотен ход За професионален напредък, Ема! Едва ли има по-добър.

Рано на следващата сутрин Конър бърза за делова среща, но преди да тръгне, измъква отнякъде старо списание със статия за Джак Харпър.
— Прочети това тук — изломотва ми с пълна уста, дъвчейки припряно филийката, която си е препекъл за закуска. — Малко информация за професионалния му път.
Ще ми се да му се сопна, че не ми трябва никаква информация за този човек, но Конър вече е излетял през вратата.
Изкушавам се да зарежа списанието, без изобщо да го отварям, но си давам сметка, че от апартамента на Конър до службата ми се пътува доста дълго, а нямам нищо за четене, Така че го вземам със себе си и в метрото мрачно се зачитам в статията. Историята обаче се оказва доста интересна. Харпър и Лейдлър били близки приятели от деца. Като пораснали, решили да започнат съвместен бизнес. Джак бил творческа личност и затворен, интровертен тип, а Пийт — екстровертен плейбой. Много скоро двамата станали мултимилионери. Били изключително близки, като кръвни братя. А после Пийт загинал при автомобилна катастрофа. Джак бил буквално съсипан и се оттеглил напълно от света, като заявил, че се отказва от всичко.
Докато чета статията, започвам да се чувствам доста глупаво. Как така да не позная Джак Харпър?! Много добре си спомням как изглежда — изглеждаше — Пийт Лейдлър. Първо, защото приличаше на Робърт Редфорд. И второ, защото негови снимки бяха залели вестниците, когато почина. И сега виждам лицето му съвсем ясно, въпреки че по онова време нямах нищо общо с „Пантера Корпорейшън“. Претрепа се с мерцедеса си и всички казваха, че станало точно както с принцеса Даяна.
Статията толкова ме увлече, че за малко да пропусна спирката си. Наложи се в последния момент да скоча от мястото си и да се хвърля като побъркана към вратата, а хората ме гледаха и сякаш си мислеха: „Ама че разсеяна глупачка! Как може да не забележи, че спирката й наближава?“ Чак след като вратите на метрото се затвориха зад гърба ми, видях, че съм изпуснала списанието във вагона.
Е, все едно, успях все пак да прочета най-същественото.
Навън е ярка слънчева утрин и аз се отправям с бодра крачка към бара за сокове, където обикновено се отбивам преди работа. От известно време съм си създала навика всяка сутрин да си вземам за офиса по чаша пресен нектар от манго. Защото е здравословно.
И защото барманът е един много сладък новозеландец на име Ейдън. (Истината е, че мъничко си падах по него, преди да почна да излизам с Конър.) Освен че работи в бара за сокове, Ейдън води и курс по здравословен начин на живот — хранителни режими, спортуване и други такива — и непрекъснато ми разказва разни интересни неща, примерно кои са жизненонеобходимите за организма витамини и минерали.
— Здрасти — посреща ме той с широка усмивка. — Как върви кикбоксът?
— О! — изчервявам се лекичко. — Страхотно, благодаря.
— Пробва ли ритника с извъртане, който ти показах?
— Да! Наистина върши добра работа!
— Знам си аз — подхвърля Ейдън със задоволство и отива да ми приготви нектара от манго.
Чудничко! Истината е, че изобщо не тренирам кикбокс. Пробвах веднъж, в кварталния спортен център, но да си призная, бя истински шокирана! И представа си нямах, че кикбоксът е толкова зверски спорт! Но Ейдън е така запален по него и непрекъснато ми повтаря как това щяло да промени коренно живота ми… хм, просто нямаше начин да си призная, че съм се отказала още след първата тренировка. Защото щеше да ме помисли за ужасно… несериозна. За… кекава. Пък и все едно, той няма да разбере. Виждаме се само тук, в бара, така че…
— Нектар от манго, заповядай — поднася ми високата чаша Ейдън.
— И една голяма шоколадова меденка — добавям, сякаш едва сега съм се сетила. — За… колежката ми.
Ейдън взема от тавата една меденка и я пъха в хартиен плик.
— Да ти кажа, тази твоя колежка трябва да се замисли за нивата на захарта си — смръщва се загрижено той. — Тази е вече… четвъртата й голяма меденка за тази седмица.
— Знам — отговарям припряно. — Ще й кажа. Благодаря, Ейдън.
— Няма защо — кимва ми той. — И помни: рит-рит-врът!
— Рит-рит-врът — повтарям ведро. — Помня го!

Когато влизам в отдела, Пол се появява на вратата на своя офис, щраква пръсти към мен и подвиква:
— Оценката!
Стомахът ми изведнъж се свива и за малко да се задавя с последната хапка от шоколадовата меденка. О, Господи! Край. Не, не съм готова!
Глупости, готова съм! Хайде, Ема! Започвай да излъчваш увереност. Аз съм уверена в себе си млада жена, поела по пътя към… така де, поела нанякъде.

Изведнъж се сещам за Кери и нейната „походка на успеха“. Добре де, знам, че Кери е една надута патка, ама пък има собствена туристическа агенция и изкарва милиарди лири годишно. Значи… предполага се, че прави все пак нещо така, както трябва. Може би пък трябва да я пробвам тази нейна походка. Предпазливо изпъчвам бюст, вирвам брадичка, лепвам на лицето си маска на хладно безразличие, вторачвам се в далечината и вдървено поемам към офиса на Пол, като се старая да си полюшвам задника като Кери.
— Да нямаш менструални болки? — пита грубо Пол, когато стигам до вратата му.
— Не! — отговарям шокирано.
— Изглеждаш много шантаво. Сядай.
Пол затваря вратата, настанява се зад бюрото си и отваря голяма папка с надпис „Годишна оценка на служителите“.
— Съжалявам, че вчера се наложи да го отложим. Но с това посещение на Джак Харпър всичко се обърна надолу с главата.
— Няма проблем.
Опитвам да се усмихна, но безуспешно, защото устата ми изведнъж пресъхва и се сковава. Адски съм нервна. Това е по-кофти и от матура.
— Хубаво… Я да видим… Ема Коригън. — Той се вторачва в листа, който е измъкнал от папката, и започва да отбелязва с хиксчета квадратчетата по него. — Като цяло се справяш добре. Обикновено не закъсняваш… разбираш задачите, които ти се поставят… доста си ефективна… сработваш се добре с колегите си… бла, бла… бла… Някакви проблеми? — изведнъж пита той, като ме поглежда.
— Ъъъ… не.
— Да се чувстваш расово тормозена?
— Ъъъ… не.
— Хубаво — слага хиксче той в поредното квадратче. — Е, това е, свършихме. Браво, Ема. Би ли казала на Ник да дойде?
Каквооо? Ама той да не е забравил?
— Ъъъ… ами повишението? — питам, като се старая въпросът ми да не прозвучи прекалено тревожно.
— Повишение ли? — вторачва се Пол в мен. — Какво повишение?
— Ами… в специалист по маркетинг — измънквам аз.
— За какво говориш, по дяволите?
— Там пишеше… в обявата ви за работа пишеше… — започвам и измъквам намачканата вестникарска страница от джоба на дънките си, където тя отлежава от вчера сутринта. — Ето, туй пише: „Възможност за служебно повишение след изтичането на една година.“
Побутвам страницата с оградената обява към него, той я поглежда свъсено и казва:
— Ема, това се отнася само до служители, които са се изявили изключително добре. Ти още не си готова за повишение! Първо трябва да докажеш на какво си способна.
— Но аз се старая толкова много! И ако само ми дадете шанс да…
— Дадохме ти шанс с „Глен Петрол“ — отбелязва сухо Пол и вдига подигравателно вежди. Прерязва ме остро чувство на унижение. — Ема, истината е, че засега все още не си готова за по-висок пост. След една година ще видим.
— След една година…?
— Разбра ме, нали? Хайде сега, изчезвай.
Главата ми ври и кипи. Но не, трябва да го приема спокойно и достойно. Трябва да кажа нещо от рода на: "Зачитам решението ти, Пол." Да му стисна ръката и гордо да напусна офиса му. Да, точно така трябва да постъпя!
Хубаво. Само дето не мога да помръдна от стола си.
След няколко мига Пол ме поглежда озадачено.
— Приключихме, Ема.
Като парализирана съм. Знам, че веднъж, изляза ли оттук — край, надежда всяка остави.
— Ема?
— Моля те, моля те, Пол, повиши ме! — простенвам отчаяно. — Много те моля! Трябва да получа повишение, за да впечатля родителите и роднините си. Това е единственото нещо на света, което желая от цялото си сърце и душа. Ще работя още по-усилено, обещавам. Ще оставам след работа… ще идвам и през уикенда, и ще… ще нося делови костюми…
— Каквооо? — Пол ме е зяпнал така, сякаш изведнъж съм се превърнала в златна рибка.
— Не е нужно да повишаваш заплатата ми! Ще работя за същите пари като сега. Дори ще платя от джоба си за новите визитки, след като ме повишиш. Искам да кажа, ти изобщо няма да усетиш разлика. Изобщо няма да забележиш, че си ме повишил!
Млъквам рязко, като едва си поемам дъх.
— Надявам се в най-скоро време да осъзнаеш, че не това е смисълът на повишението, Ема — отбелязва Пол саркастично. — Боя се, че отговорът ми е отрицателен. Не, Ема. Още повече, че…
— Но…
— И един съвет от мен. Ако искаш да се издигнеш в службата, трябва сама да създаваш шансовете си за напредък. Трябва ти самата да си градиш възможности за изява. Добре, а сега би ли се измела от офиса ми, по дяволите? И кажи на Ник да дойде.
На излизане забелязвам Пол да извърта очи към небето с подигравателен израз и да вписва още нещо в досието ми.
Страхотно! Сигурно е написал: „Побъркана лунатичка. Да се прати на психиатър.“

Докато влача покрусено крака към бюрото си, Артемис ме поглежда любопитно и подхвърля:
— О, Ема, току-що те търси братовчедка ти Кери.
— Така ли? — питам изненадано. Кери абсолютно никога не ми звъни в службата. Всъщност, не помня изобщо някога да ме е потърсила по телефона където и да било. — Каза ли нещо?
— Да. Пита какво става с повишението ти.
Чудничко! Сега вече всички знаят. Мразя я! Мразя я тази подла и злобна гадина Кери.
— О, ясно — отронвам, като се опитвам да прозвучи така, сякаш това е някакъв досаден, ежедневен въпрос от страна на братовчедка ми. — Благодаря.
— Повишиха ли те, Ема? Не знаех! — нарочно високо и пронизително пита Артемис. Забелязвам няколко от колегите ни да вдигат глави и да се заслушват с интерес. — Значи сега вече си специалист по маркетинг, така ли?
— Не — прошепвам едва-едва, пламнала от унижение. — Не съм.
— О! — прави подигравателно смутена физиономия Артемис. — Но защо в такъв случай братовчедка ти…
— Млъквай, Артемис — срязва я Каролин.
Аз й отправям благодарен поглед и се свличам на стола си.
Още цяла една година! Боже мили, да прекарам още цяла една година като асистентка в отдела и всеки да си мисли, че от мен няма никаква полза! Още цяла една година да не мога да изплатя дълга си към татко, Кери и Нев да ми се подиграват и да се чувствам като пълно нищожество! Отварям някакъв файл на компютъра си и разсеяно натраквам няколко думи.
— Ще отида да си взема едно кафе — подхвърлям. — Някой иска ли да му донеса?
— Не можеш да си вземеш кафе — поглежда ме някак странно Артемис. — Не забеляза ли?
— Какво да забележа?
— Дойдоха и отнесоха автомата за кафе — обяснява Ник. — Докато беше при Пол.
— Отнесли са автомата ли? — поглеждам го озадачено. — Че защо?
— Не знам — отговаря той и тръгва към офиса на Пол. — Просто дойдоха и го отнесоха.
— Ще монтират нови във всички отдели! — съобщава Каролин и понася нанякъде купчина коректури. — Така ми казаха долу! Свестни автомати, които да правят наистина хубаво, силно кафе. Било по нареждане на Джак Харпър.
Каролин излиза, а аз оставам да зяпам с отворена уста след нея.
Каквооо?!? Джак Харпър наредил да ни монтират нови автомати за кафе?!?
— Ема! — нетърпеливо ми подвиква Артемис. — Не ме ли чуваш? Иди да ми намериш брошурата за промоцията на „Теско“, която правихме преди две години. Извинявай, мамо — казва тя в телефонната слушалка. — Трябваше да наредя нещо на асистентката си.
Нейната асистентка ли! О, Господи, направо откачам, като говори така за мен!
Но да си призная, сега съм толкова сащисана, че дори не мога да й се ядосам.
„Не, смяната на автоматите за кафе няма нищо общо с мен!“, казвам си твърдо, докато ровя приклекнала из кантонерката с досиета на предишни промоции. Смешно е да се мисли, че това би могло да има нещо общо с мен. Вероятно поначало е имал предвид да ги смени. Вероятно…
Изправям се с купчина брошури в ръце и в следващия миг едва не ги изтървавам на пода.
Ето го!
Стои точно пред мен.
— Здрасти отново — усмихва ми се Джак Харпър и около очите му заиграват ситни бръчици. — Как я караш?
— Ъъъ… добре, благодаря. — Преглъщам тежко и добавям: — Току-що разбрах, че сменят автоматите за кафе. Ъъъ… благодаря.
— Няма защо.
— Внимание, моля! — притичва Пол след него. — Тази сутрин мистър Харпър ще гостува на нашия отдел.
— Моля, наричайте ме Джак — усмихва ни се американецът.
— Прав си. Тази сутрин Джак ще гостува на нашия отдел. Ще наблюдава с какво се занимавате, как действате като екип. Не е нужно да правите нищо по-специално. Просто се дръжте нормално и си работете. — Погледът му спира върху мен и той ми се усмихва леко снизходително. — Привет, Ема! Как си? Всичко наред ли е?
— Ъъъ… да, благодаря, Пол — измънквам. — Направо страхотно.
— Чудесно! Ние се радваме, когато нашите служители са щастливи и доволни. И между другото — Пол се покашля с леко неудобство, — нека ви припомня, че Корпоративният ден на семейството наближава. Както знаете, този традиционен ежегоден празник на нашата компания ще се проведе идващата събота, така че остават броени дни. И тогава ще имаме прекрасен повод да са отпуснем, да опознаем семействата на колегите си и да се позабавляваме заедно!
Всички го зяпаме леко тъпо. До този момент Пол винаги е наричал това фирмено мероприятие „Корпоративен ден на изтъпяването“ и нееднократно е заявявал, че по-скоро ще се остави да му отрежат топките, отколкото да доведе който и да било член на семейството си на него.
— Е, това е! Продължавайте да работите! Джак, ей сега ще ти донеса стол.
— Не ми обръщайте внимание — казва ни Джак Харпър любезно, като сяда в единия ъгъл на офиса. — Все едно ме няма. Дръжте си се както обикновено.

Както обикновено ли?! Да бе, да.
„Както обикновено“ би означавало да се разплуя на стола си, да си събуя обувките, да си изчета имейлите, да си намажа ръцете с крем, да изям няколко желирани бонбона, да си видя хороскопа за деня в Интернет, да видя и хороскопа на Конър, поне десетина пъти да изпиша в бележника си с разкрасени букви и във винетка от цветенца „Ема Коригьн, директор маркетинг“, да пратя имейл на Конър, да изчакам няколко минути, за да видя дали ще ми отговори веднага, да пийна няколко глътки минерална вода и най-сетне да се помъкна да търся брошурата на „Теско“, дето ми я иска Артемис.
Както обикновено ли?! Как ли пък не!
Сядам на бюрото си, а умът ми работи на бързи обороти. Създавай своите шансове. Гради собствените си възможности за изява. Нали така ме посъветва Пол.
А това какво е, ако не шанс и възможност, а?

Самият Джак Харпър седи тук и ме гледа как работя. Великият Джак Харпър. Шефът на цялата корпорация. Все ще мога да го впечатля някак си, нали така?
Добре де, съгласих се, познанството ми с него не стартира по най-блестящия начин. Но може пък точно това сега да е моят шанс да оправя нещата! Само трябва да му покажа по някакъв начин, че действително съм умна и мотивирана…

Както си седя и преглеждам файла с материалите за промоцията, изведнъж си давам сметка, че държа главата си леко по-изправена от обикновено, сякаш позирам. Хвърлям поглед наоколо и забелязвам, че всички останали също сякаш позират. Преди Джак Харпър да влезе, Артемис говореше с майка си по телефона, сега обаче си е сложила роговите очила и скорострелно трака на клавиатурата, като от време на време се усмихва в стил „вижте ме що за гений съм“. Ник четеше спортните страници на „Телеграф“, сега обаче се е вглъбил с израз на дълбок размисъл в проучване на някакви документи с графики.
— Ема — обажда се Артемис с престорено сладък гласец, — дали намери брошурата, за която те помолих? Не че е спешно, но…
— Да, естествено — отговарям отзивчиво.
Бутвам деликатно стола си назад, ставам и приближавам към бюрото й, като се старая да изглеждам колкото се може по-естествено. Но, Боже мили, то е все едно си пред телевизионни камери или нещо подобно. Краката ми са някак странно омекнали, усмивката е като залепена на лицето ми и имам ужасното предчувствие, че може изведнъж да извикам „Гащи“ или някаква друга подобна дивотия.
— Заповядай, Артемис — казвам и внимателно поставям брошурата на бюрото й.
— Бог да те поживи, мила! — отговаря ми тя. Очите й срещат за миг моите и осъзнавам, че тя също играе. Слага длан върху моята и ми се усмихва мазно. — Наистина не знам какво щяхме да привим без теб, Ема!
— О, щастлива съм да ти помогна! — отвръщам с подобен на нейния лигав тон.
Мамка му — мисля си, докато се връщам към бюрото си, — трябваше да кажа нещо по-умно. Примерно: „Екипната работа крепи организацията.“
Както и да е. Още не е късно да го впечатля.
Стараейки се да върша всичко колкото се може по-естествено, отварям някакъв файл на компютъра и започвам да пиша с възможно най-бързата си скорост и ефективност, изпънала гръб, сякаш съм глътнала бастун. В офиса ни цари необичайно гробно мълчание. Всички тракат делово по клавиатурите, никой не бъбри. Като че сме на изпит. Кракът ме сърби, но не смея да се почеша.
Е, не! Просто не разбирам как хората издържат да се снимат в цели документални филми от рода на „Един ден в офиса“! Аз лично се чувствам изтощена до краен предел, а са минали само пет минути.
— Много е тихо при вас — изведнъж се обажда Джак Харпър, явно озадачен. — Така ли е винаги?
Всички се споглеждаме нерешително.
— Моля ви, не ми обръщайте внимание. Говорете си както обикновено. Предполагам, че обсъждате някои неща. — Той ни се усмихва дружелюбно и продължава: — Когато аз работех в офис, с колегите ми говорехме за какво ли не. За политика, филми, книги… Я кажете, например, кой какво чете напоследък?
— Аз чета една нова биография на Мао Це Дун — веднага се обажда Артемис. — Много е интересна.
— Аз съм по средата на историята на Европа през четиринадесети век — казва Ник.
— Аз препрочитам Пруст — скромно свива рамене Каролин. — В оригинал.
— Аха — кима Джак Харпър. Лицето му е съвършено непроницаемо. — Ами… ти, Ема? Какво четеш напоследък?
— Ъъъ… всъщност… — Преглъщам, като се опитвам да спечеля време.
Така де, не мога да му кажа, че чета „Талисманите на известните личности и техният скрит смисъл“, нали? Въпреки че е много интересно. Бързо, Ема, мисли, мисли! Хайде де, сети се за някоя сериозна книга.
— Нали ми каза, че четеш „Големите очаквания“ на Дикенс, Ема? — напомня ми Артемис. — За читателския ти клуб.
— Именно! — въздъхвам с облекчение. — Чета…
И в следващия миг млъквам рязко, защото срещам проницателния поглед на Джак Харпър. Мамка му!
Сещам се какво му бях казала в самолета.
_„…погледнах само началото и края и после се преструвах, че съм я прочела цялата…“_
— „Големите очаквания“ — казва Джак Харпър замислено. — Е, какво мислиш за книгата, Ема?
Не, просто не мога да повярвам, че ми задава такъв въпрос! За няколко мига сякаш онемявам.
— Ами… — най-сетне успявам да проговоря, — мисля, че… че е наистина… крайно…
— Прекрасна книга! — намесва се Артемис, нетърпелива да се покаже колко е умна. — Особено когато схванеш докрай символизма.
О, я млъквай, тъпа, префърцунена патко! Боже мили! Какво да кажа?!?
— Мисля, че е наистина много… резонирана — изломотвам несвързано.
— Какво значи „резонирана“? — пита Ник.
— Ами… ъъъ — покашлям се лекичко — …от резонансите.
Настъпва озадачено мълчание.
— Резонансите… я резонират, така ли? — опитва се да схване мисълта ми Артемис.
— Точно така! — казвам предизвикателно. — Резонират я. Както и да е. Трябва да си продължа работата. — Извръщам се към компютъра и яростно започвам да тракам по клавиатурата.
Добре де, обсъждането на книги не беше особено успешно. Ама просто защото ми липсва късмет, не за друго. Мисли позитивно, Ема! Все още мога да го постигна. Мога да го впечатля… с нещо.
— Просто не знам какво му става — чувам Артемис да казва с глезено детинско гласче. — Всеки ден го поливам.
Тя опипва листата на растението, клюмнало в саксията на бюрото й, а после отправя към Джак Харпър изпълнен с трепетна надежда поглед.
— Разбираш ли нещо от растения, Джак?
— Боя се, че не — отговаря той и ме поглежда с непроницаем израз. — Какво предполагаш, че му има, Ема?
_„…понякога поливам тъпата й коледна звезда с…“_
— Ъъъ… нямам представа — измърморвам и продължавам да пиша, но усещам, че се изчервявам все повече и повече.
Добре де! Много важно! Поляла съм някакво си растение с портокалов сок. И какво от това?!
— Някой да е виждал чашата ми с емблемата на Световната купа по бейзбол? — появява се Пол, смръщил вежди. — Никъде не мога да я намеря.
_„…онзи ден без да искам счупих любимата чаша на шефа и после скрих парчетата в чантичката си…“_
Мамка му!
Добре де, няма значение! Счупила съм някаква си чашчица, много важно! Просто продължавай да си пишеш на компютъра, Ема!
— Ей, Джак — подвиква Ник с пресилено хашлашки тон, стил „приятели по чашка и свалки“, — искаш ли малко да се позабавляваш? Я виж това тук! — И кимва към ксерокопирания лист, върху който се виждат ясните очертания на женско дупе с прашка. Тази „картина“ виси на таблото за съобщения в офиса още от Коледа. — Още не знаем на кого е…
_„…пих малко повече на последния коледен купон…“_
Е, това е, край! Сега вече искам да умра. Някой да ме убие, моля!
— Ей, Ема! — влетява Кейти в офиса, пламнала от вълнение. В следващия миг обаче вижда Джак Харпър и се заковава на място. — О!
— Няма проблем. Гледай на мен като на муха на стената — махва й той приятелски. — Хайде, казвай каквото имаш да й кажеш.
— Здрасти, Кейти — успявам да изрека със свито гърло. — Какво има?
В мига, в който произнасям името й, Джак Харпър вдига отново поглед към нас и лицето му се оживява.
Хич и не искам да го гледам оживеното му лице!
Какво му бях казала в самолета за Кейти? Какво, какво…? Трескаво се опитвам да си спомня какви му ги говорих тогава. Добре де, какво пък толкова бих могла да му кажа за Кейти?
И изведнъж се сещам. О, Господи!
_"…С нея си имаме таен код. Когато влезе в нашия офис и ме попита „Би ли дошла да прегледаме някои отчети, Ема?“, това всъщност означава „Давай да се измъкваме към близката сладкарница на «Старбъкс»!“…_
Казала съм му тайния ни код за кръшкане от работа!!! О, не!
Отчаяно се вторачвам в пламналото лице на Кейти, като се опитвам да й предам по телепания да си затваря устата.
За Бога, Кейти, мълчи! Не казвай, че искаш да прегледаме заедно някои отчети!
Тя обаче явно няма телепатични способности.
— Ами аз само… ъъъ… — Кейти се прокашля и като поглежда под око Джак Харпър, ми казва делово: „Би ли дошла да прегледаме някои отчети, Ема?“
Мамка му!
Изчервявам се като домат. Цялото ми тяло започва да ме сьрби от нерви.
— Виж, Кейти — отговарям й с изкуствено приповдигнат тон. — Не съм сигурна, че можем да го направим днес.
Кейти ме зяпва изненадано.
— Но аз трябва да… Наистина ми е наложително да прегледаме заедно някои отчети — натъртва тя и ми кима многозначително.
— Днес съм претрупана с работа, Кейти — усмихвам й се пресилено, като се опитвам да й внуша: „Млъквай, по дяволите!“
— Няма да ти отнема много време! Съвсем набързо.
— Не, не мисля, че е възможно.
Кейти буквално подскача от крак на крак от вълнение.
— Но, Ема, това са много… важни отчети. Наистина трябва да ти разкажа за тях.
— Ема — разнася се гласът на Джак Харпър и аз се стряскам, все едно ме е ударил. Той се привежда към мен и ми казва тихо: — Може би е по-добре да ги видиш тези отчети.
— Добре — кимам след дълга пауза. — Ще ги видя.

Докато вървя по улицата с Кейти, част от мен е буквално пализирана от ужас, а друга част иска да избухне в истеричен кикот. Всичките ми колеги са в офиса и се терзаят как и с какво да впечатлят великия Джак Харпър. А аз най-безгрижно се измъквам под носа му, за да изпия едно капучино с приятелката си.
— Извинявай, че прекъснах работата ти — подхвърля ми Кейти, докато влизаме в „Старбъкс“. — Изобщо не предполагах, че Джак Харпър може да седи при вас! Но да знаеш, кодът ни е много хитър — казва ми тя успокоително. — На него и през ум няма да му мине какви ги вършим.
— Сигурно си права — отговарям мрачно. — Изобщо няма да се досети.
— Добре ли си, Ема? — поглежда ме любопитно Кейти.
— Прекрасно! — отговарям с леко истерична веселост. — Абсолютно прекрасно!… Е, какво има чак толкова спешно?
— О, просто трябваше да ти го кажа! Две чаши капучино, моля — поръчва Кейти на келнерката и ми се усмихва развълнувано. — Направо няма да го повярваш!
— Казвай де!
— Имам среща! Запознах се с един нов мъж!
— Амиии! — зяпвам я изненадано. — Наистина ли? Много бързо стана!
— Да. Вчера. Точно както ти каза! В обедната почивка нарочно тръгнах в обратната посока и скоро попаднах на много симпатично заведение. Реших да обядвам там. На опашката точно до мен чакаше един много приятен мъж, който по едно време ме заговори. После седнахме на една маса и продължихме да си говорим… Вече се канех да си тръгвам, когато той ме попита дали бих приела да излезем заедно някой път да пийнем по нещо! — Кейти отпива от капучиното си и ми отправя широка лъчезарна усмивка. — Тази вечер имаме среща!
— Но това е чудесно! — плясвам с ръце от радост заради нея. — Хайде, разправяй! Той какво представлява?
— Много е готин. Казва се Филип. Има прекрасни пъстри очи. И е много чаровен и учтив. Има и страхотно чувство за хумор.
— Звучи направо фантастично!
— Наистина. Имам чувството, че този път нещата ще потръгнат. — Лицето на Кейти буквално сияе от надежда. — Той изглежда толкова различен от останалите! И, Ема, знам, че ще ти прозвучи глупаво, но… — Кейти се поколебава за миг, преди да продължи. — Имам чувството, че появата на този мъж в живота ми се дължи на теб.
— На мен ли? — зяпвам я изумено.
— Ами да! Ти ми вдъхна увереност да заговоря с него.
— Но аз само ти казах, че…
— Каза, че си абсолютно убедена, че в най-скоро време ще срещна някой свестен мъж. Твоята вяра в мен ме вдъхнови. И го срещнах! — възкликна Кейти и очите й се насълзиха. — Извинявай! — прошепна тя и попи с книжната салфетка сълзите си. — Толкова съм щастлива!
— О, Кейти!
— Наистина си мисля, че животът ми ще се обърне. И че всичко ще се промени за добро. И го дължа на теб, Ема!
— Ами, на мен… — казвам с неудобство. — Нищо не съм направила.
— Не е вярно, направила си! — възкликва Кейти от все сърце. — Искаше ми се да ти се отблагодаря по някакъв начин… — започва тя, като измъква от чантата си някакво оранжево плетиво на една кука — …и снощи ти изплетох нещо. — Подава ми го и ме гледа очаквателно. — Шал за глава.
За няколко секунди буквално замръзвам. Оранжев шал за глава, плетен на една кука! Боже мили! Ами сега?!?
— Кейти — измърморвам най-сетне, — ама наистина… не биваше…
— Исках да те зарадвам! И да ти благодаря! — Кейти ме гледа с трепетно очакване. — Особено след като си изгуби коланчето, дето ти го изплетох за Коледа.
— О! — отронвам, изведнъж обзета от чувство на вина, преглъщам тежко и добавям: — Ъъъ… да. Още ми е мъчно за него. Толкова прелестно коланче беше. Никога няма да си простя, че го изгубих.
— Чудо голямо, Ема! — отново светват очите на Кейти. — Ще ти изплета и едно ново коланче.
— Не! Не! — само дето не извиквам от ужас. — Недей, Кейти! Няма нужда!
— Но аз наистина искам да ти изплета коланче! — Привежда се тя през масата и ме прегръща. — Нали за това са приятелите!

Минават още двадесет минути, докато привършим и вторите си чаши капучино и поемем отново към офиса. Когато наближаваме сградата на „Пантера Корпорейшън“, си поглеждам часовника и изведнъж се стряскам — отсъствали сме цели тридесет и пет минути!
— Не е ли страхотно, че ще имаме нови автомати за кафе? — възкликва Кейти, докато тичаме нагоре по стъпалата.
— О… да. Страхотно е.
Стомахът ми се свива при мисълта, че отново ще се изправя пред Джак Харпър. Не съм се чувствала толкова притеснена от изпита ми по кларнет в първи клас — тогава бях толкова нервна, че когато учителят ме попита как се казвам, аз избухнах в плач.
— Е, ще се видим по-късно — подхвърля Кейти, когато стигаме на площадката на първия етаж. — И още веднъж ти благодаря, Ема.
— Няма защо. До скоро.
Когато поемам по коридора към отдела по маркетинг, осъзнавам, че краката ми не ме слушат. Колкото повече наближавам вратата, толкова по-бавно се движат. По-бавно… и още по-бавно…
Една от секретарките в счетоводството ме задминава, потраквайки устремно с високите си токчета, и ми хвърля странен поглед през рамо.
О, Господи! Не, не мога да вляза!
Глупости! Можеш, Ема! Всичко ще е наред. Просто ще си седна тихичко на мястото и ще си продължа работата. Какво толкова… той може и изобщо да не ме забележи, нали така?
Хайде, Ема! Влизай! Колкото повече отлагаш, толкова по-кофти става! Поемам си дълбоко дъх, стисвам очи, бутвам вратата, пристъпвам няколко крачки навътре и отново ги отварям.
Оживена групичка колеги са се струпали около бюрото на Артемис, а от Джак Харпър няма и помен.
— Възможно е да преустрои цялата компания — казва един от групата.
— Аз пък чух да се говори, че имал някакъв таен проект…
— Не може да централизира изцяло маркетинговата дейност — опитва се да надвика останалите Артемис.
— Къде е Джак Харпър? — питам уж небрежно.
— Отиде си — отговаря Ник.
Залива ме вълна на облекчение. Отишъл си е! Няма го!
— Ще се връща ли? — питам с опасение.
— Май не. Впрочем, Ема, приключи ли с онези писма, коитс ти дадох? Вече минаха три дни, а трябваше…
— Ей сега ще ги напиша — отговарям на Ник, като му се усмихвам до уши.
Сядам на бюрото си с усещането за огромна лекота — сякаш съм балон и всеки миг ще полетя. Въодушевено си събувам обувките, протягам ръка към бутилката с минерална вода и…
Върху клавиатурата пред мен виждам сгънат лист хартия, върху който с непознат за мен почерк е написано „За Ема“.
Хвърлям поглед наоколо — не, никой не ме гледа, очаквайки да открия бележката. Дотолкова са погълнати от темата „Джак Харпър“, че изобщо не забелязват какво става наоколо им.
Бавно разгръщам листа и изумено втренчвам поглед в написаното:
L>
„Надявам се срещата да е била продуктивна. Мен лично преглеждането на отчети винаги ме изпълва с истински ентусиазъм.
@ Джак Харпър“
L$
Добре де, можеше да бъде и по-лошо. Би могло да пише примерно: „Опразни си бюрото.“
Въпреки това обаче до края на работното време стоя на нокти. Всеки път, когато някой влиза в отдела, усещам да ме сграбчва пристъп на паника. А когато чувам някой да оповестява на висок глас в коридора „Джак каза, че може пак да мине през отдела по маркетинг“, съвсем сериозно решавам да се скрия в тоалетната и да не си показвам носа навън, докато той не си тръгне.

В края на работния ден, точно в 5.30, спирам да пиша насред изречението, което съм подхванала, изключвам компютъра, грабвам палтото си и изхвърчавам през вратата. Изтичвам с шеметна скорост надолу по стълбите и леко се поотпускам едва когато се озовавам в относителна безопасност на улицата.
Хлътвам в метрото и след двадесетина минути вече съм си у дома. Отваряйки входната врата на апартамента, дочувам странен шум откъм стаята на Лиси. Някакво пухтене и блъскане по стената. Вероятно се е заела да пренарежда мебелите си.
— Лиси! — извиквам, влизайки в кухнята. — Няма да повярваш какво се случи днес!
Отварям хладилника, изваждам бутилка минерална вода и я притискам до пламналото си чело. След малко я отварям, отпивам няколко глътки и отново излизам в коридора точно когато вратата на стаята на Лиси се отваря.
— Лиси — започвам аз, — какво, за Бога…
И млъквам стреснато, защото от стаята излиза не тя, а един мъж.
Един мъж! Висок слаб тип с модни черни панталони и очила с метални рамки.
— О! — възкликвам изненадано. — Ъъъ… здрасти.
— Ема! — появява се зад него и Лиси, облечена в тениска и някакви сиви спортни панталони, които никога преди не съм виждала. Изглежда стресната от появата ми. — Идваш си по-рано.
— Знам. Но…
— Това е Жан-Пол — казва Лиси. — Жан-Пол, това е съквартирантката ми Ема.
— Здрасти, Жан-Пол — поздравявам с дружелюбна усмивка.
— Радвам се да се запознаем, Ема — отговаря ми той с френски акцент.
Божичко, колко секси звучи френският акцент! Направо адски секси!
— Жан-Пол и аз точно… хм… преглеждахме едно съдебно дело — измънква Лиси.
Съдебно дело ли? Да бе, да, не на мен тия. С цялото това пухтене и блъскане. Аз да не съм расла под върбова сянка!
— Трябва да тръгвам — подхвърля Жан-Пол, като поглежда под око към Лиси.
— Ще те изпратя — отговаря му тя с явно разочарование. Двамата излизат през входната врата и известно време ги чувам да си шепнат на стълбищната площадка.
Отпивам още няколко глътки минерална вода, после влизам в хола и се стоварвам на дивана. Цялото тяло ме боли от това, че съм седяла цял ден скована от напрежение. Адски кофти за здравето. Изобщо не ми е ясно как ще я избутам цялата тази седмица с Джак Харпър, без да погина!
— Я казвай какво става тук? — питам в мига, когато Лиси влиза в хола.
— Какво имаш предвид? — прави се тя на дръж ми шапката.
— Ти и Жан-Пол! От колко време сте…
— Не сме… — започва Лиси и се изчервява като домат. — Това не беше… Просто преглеждахме едно дело. Нищо повече.
— Да бе, да.
— Честно. Кълна ти се!
— Ами добре — вдигам вежди многозначително. — Щом казваш.
Понякога Лиси изпада в подобни настроения — става крайно стеснителна и потайна. Ама някоя вечер ще я изкарам от нерви и ще си признае. Сега обаче не ми е до това.
— Е, как ти мина денят днес? — пита тя, като сяда по турски на пода и взема някакво списание.
Как е минал ли?
Дори не знам откъде да започна.
— Как е минал ли? — възкликвам най-сетне. — Беше истински кошмар!
— Така ли? — поглежда ме изненадано Лиси.
— Не, връщам си думите назад. Не беше кошмар, ами кошмар на кошмарите!
— Какво е станало? — Лиси вече гори от любопитство. — Хайде де, казвай!
— Ха! — поемам си дълбоко дъх, като си приглаждам косата. Просто не знам откъде да започна. — И така, цялата тази ужасна история със самолета от Глазгоу…
— Когато Конър те посрещнал на летището и всичко било ужасно романтично и…
— Всъщност… — покашлям се леко — …преди това. По време на полета. До мен седеше един… мъж. И самолетът се лашкаше като… — Прехапвам устни. — Честно, мислех, че всички ще умрем и че той е последният човек, който виждам в живота си… и… аз…
— О, Боже! — изписква Лиси и затулва уста с длан. — Да не би… да не би да си правила секс с него?
— По-лошо. Казах му всичките си тайни!
Очаквам, че Лиси ще бъде потресена и ще каже нещо от рода на „О, не!“, но тя само ме зяпа тъпо.
— Какви тайни?
— Моите! Така де, нали разбираш…
Лиси ме гледа така, сякаш изведнъж са ми израснали рога.
— Ама ти имаш някакви тайни, така ли?
— Разбира се, че имам тайни! — възкликвам нетърпеливо. — Всеки си има тайни.
— Аз нямам! — извиква тя възмутено и изглежда адски обидена. — Никакви тайни нямам!
— Имаш!
— Като какво например?
— Ами… ами… Я да видим… — Започвам да изброявам на пръсти. — Никога не си признала на баща си, че ти си изгубила ключа от гаража.
— Ама това беше преди сто години! — възкликва Лизи намусено.
— Никога не си казала на Саймън, че се надяваш да ти направи предложение за женитба.
— Изобщо не съм се надявала! — изчервява се Лиси. — Добре де, само малко…
— Мислиш си, че смотаният ни съсед си пада по теб…
— Това не е тайна! — врътва нагоре очи Лиси.
— Да бе, не е! Ами да му го кажа тогава, а? — Накланям се към отворения прозорец и се провиквам: — Ей, Майк! Знаеш ли какво? Лиси мисли, че…
— Млък! — изпищява Лиси.
— Ха! Не било тайна! Видя ли, че и ти имаш тайни? Всеки има някакви тайни! Предполагам, че дори папата си има една-две тайнички.
— Добре де, добре! — примирява се Лиси. — Съгласих се. Ама не разбирам какъв е проблемът. Казала си на някакъв тип в самолета тайните си…
— И днес същият тип се появи в службата.
— Каквооо?!? — зяпва ме Лиси. — Ама ти сериозно ли? Кой е той?
— Той е… — Точно се каня да изтреса името на Джак Харпър, когато изведнъж се сещам за какво ме беше помолил. — Ами той е… един, дето дойде да… да наблюдава работата ни — измънквам неопределено.
— Някакъв шеф ли е?
— Той е… аха. Би могло да се каже, че е доста голям шеф.
— Много важно. — Лиси сбръчква чело замислено. — Добре де, това има ли някакво значение? Какво като знае едно-две неща за теб… Чудо голямо.
— Лиси, не става дума само за едно-две неща. — Усещам, че се изчервявам. — Казах му абсолютно всичко! Казах му, че в автобиографията си съм писала, че на матурата имам шестица по математика, докато всъщност имам четворка.
— Излъгала си?!? — възкликва Лиси потресено. — Сериозно ли говориш?
— Казах му, че поливам с портокалов сок коледната звезда на Артемис. Казах му, че прашките ме убиват и че…
Млъквам, защото забелязвам, че Лиси ме гледа със зяпнала уста и ококорени очи.
— Ема — успява тя най-сетне да проговори, — да си чувала случайно израза „прекомерно много информация“?
— Но аз изобщо не съм искала да му казвам каквото и да било! — сопвам й се отбранително. — Сама не знам как стана! Бях изпила три водки и мислех, че ще умрем. Честно, Лиси, ако беше на мое място, и ти също щеше да си кажеш и майчиното мляко. Всички наоколо пищяха, молеха се на Бога, самолетът се тресеше като за световно…
— И ти значи си издрънкала всичките си тайни на баш шефа си, така ли?
— Но той още не ми беше шеф в самолета! — извиквам отчаяна от тъпотата й. — Беше си един най-обикновен непознат! Предполагаше се, че никога повече няма да го видя!
Настъпва мълчание, докато Лиси се опитва да осмисли нещата.
— Хм, точно същото се случило и на братовчедка ми — казва най-сетне тя. — Отишла на някакъв купон и там се сблъскала с кого мислиш? С лекаря, който бил изродил бебето й само два месеца по-рано!
— Аууу! — възкликвам шокирано.
— Именно! Така ужасно се засрамила, че незабавно си тръгнала. Ами как иначе?!? Та той й бил видял… Каза, че докато раждала, й било все тая, ама като го видяда на купона да бъбри за цени на къщи, с чаша вино в ръка…
— Ами да! Точно същото стана и с мен — въздъхвам отчаяно. — Той е наясно с най-най-интимните ми неща. С тази разлика, че аз няма как да си тръгна! Трябва да седя и да се правя на съвестен служител. А той знае, че не съм!
— И сега какво ще правиш?
— Не знам! Предполагам, че нищо не мога да направя, освен да го отбягвам.
— За колко време е тук?
— До края на седмицата — въздъхвам отчаяно. — Цяла една седмица!
Вземам дистанционното и пускам напосоки телевизора. За момент двете оставаме смълчани, загледани в някаква реклама — танцуващи модели, обути в дънки на „Гап“.
Клипът свършва. Отлепям поглед от телевизора и забелязвам, че Лиси ме наблюдава любопитно.
— Какво? — питам леко стреснато. — Какво има?
— Ема… — започва тя, замлъква неуверено и леко се покашля преди да продължи. — Ти нали нямаш никакви тайни от мен?
— От теб ли? — питам, изненадана от неочаквания й въпрос.
В ума ми избухва фойерверк от спомени. За шантавия ми сън, в който Лиси и аз бяхме лесбийки. За двата или три пъти, когато бях купила моркови от супермаркета (каквито тя категорично отказваше да яде), а после й се бях заклела, че са от магазина за органични храни. За онова лято, когато двете с нея бяхме петнадесетгодишни и тя замина с родителите си на екскурзия до Франция, а аз излязох на една среща и се целувах с Майк Епълтън, в когото Лиси беше адски влюбена, и никога не й го казах.
— Не! Разбира се, че нямам! — отговарям и припряно отпивам глътка вода, като тайничко заключвам пръсти зад гърба си. — Защо питаш? Да не би ти да имаш някакви тайни от мен?
— Не, разбира се, че нямам — отвръща тя, но с доста неестествен тон на гласа. — Просто се… чудех. — Взема телевизионния справочник и припряно започва да го прелиства, като нарочно отбягва погледа ми. — Нали разбираш, от чисто любопитство.
— Аха, ясно — свивам рамене. — Е, и аз питах само от чисто любопитство.
Уаууу! Лиси има тайна!!! Чудя се каква ли би… Ама да, разбира се! Как ли пък не — преглеждали съдебно дело! Ама тя да не ме има за глупачка?

На следващата сутрин пристигам на работа с една-едничка цел: на всяка цена да отбягвам Джак Харпър.
Добре де, няма да ми е особено трудно, нали така? „Пантера Корпорейшън“ е огромна компания в огромна сграда. Днес той ще е зает с посещения из другите отдели. Сигурно ще има и куп съвещания. Вероятно ще прекара целия ден на директорския етаж или нещо подобно.
За всеки случай обаче забавям крачка, когато стигам остъклените врати на входа и предпазливо надниквам вътре, за да се уверя, че не е някъде из фоайето.
— Добре ли си, Ема? — пита Дейв, охранителят, и избързва да ми отвори вратата. — Изглеждаш сякаш си се изгубила.
— Не, добре съм, благодаря — позасмивам се с леко облекчение, докато продължавам да оглеждам зорко фоайето.
Хубаво, никъде не го виждам. Всичко ще е наред. Вероятно още не е дошъл. Нищо чудно днес изобщо да не дойде, нали така? Вече успокоена отмятам коса, прекосявам бързо фоайето и тръгвам нагоре по стълбите.
— Джак! — изведнъж чувам глас откъм площадката на първия етаж. — Може ли за минутка?
— Естествено.
Боже мили, неговият глас! Откъде, по дяволите…
Озъртам се ужасено и го забелязвам в другия край на площадката да разговаря с Греъм Хилингдън. Сърцето ми отива в петите. Вкопчвам се здраво в парапета и леко приклякам. Мамка му! Ако погледне насам, няма начин да не ме види!
Защо виси по площадките?!? Няма ли си някой голям офис на важна клечка, където да си седи?
Както и да е. Няма значение. Просто ще… мина от другаде. Полекичка отстъпвам няколко стъпала надолу, като се старая да не тракам с токчетата си и да не правя резки движения, за да не привлека вниманието му. Мойра от счетоводството минава покрай мен, докато предпазливо слизам заднешком, и ме изглежда странно. Не ми пука! Трябва да се измъкна.
Лекичко си отдъхвам, когато излизам от обсега на полезрението му и вече по-бързо се връщам обратно на изходна позиция. Ами да! Ще се кача с асансьора. Няма проблеми. Уверено тръгвам да прекосявам фоайето и вече съм стигнала по средата му, когато изведнъж замръзвам на място, защото чувам:
— Правилно, така е.
Отново неговият глас! И май приближава. Или от шубе ми се причуват разни неща?
— …мисля да се вгледам по-внимателно в…
Рязко врътвам глава. Добре де, къде е пък сега?!? В коя посока отива?
— …наистина смятам, че…
Мамка му! Слиза по стълбите. Няма къде да се скрия!
Без изобщо да се замисля, хуквам към остъклената входна врата, отварям я със замах и изхвърчавам навън от сградата, Само дето не се сривам надолу по стълбите, тичам като обезумяла около двеста метра и спирам, едва поемайки си дъх.
Нещата не отиват на добре.
Няколко минути стоя като истукан насред улицата, под яркото утринно слънце и се опитвам да преценя колко още ще се мотае из фоайето. После едва ли не на пръсти отново се промъквам до остъклените врати на сградата. Ще приложа нова тактика. Този път ще мина като светкавица през фоайето, адски делово и съсредоточено. Дори Джак Харпър да е някъде там — все едно, няма да поглеждам ни вляво, ни вдясно, и… О, Боже Там е! Говори с Дейв.
Изведнъж се усещам, че отново тичам като гламава по улицата в обратната посока.
Ама не! Цялата тази работа започва да става жалка и смешна! Не мога да прекарам целия ден на улицата, нали така? Трябва да стигна някак до бюрото си. Хайде, Ема! Мисли! Трябва да има някакъв начин…
Ами да! Гениално!
Три минути по-късно за пореден път се отправям към входа на „Пантера Корпорейшън“, забола нос в някаква статия в „Таймс“. Дотолкова съм погълната от нея, че не забелязвам нищо наоколо си — пък и никой не може да види лицето ми, скрито зад разгърнатия вестник! Върхът!
Отварям с рамо остъклената врата, минавам през фоайето и изкачвам стълбите към първия етаж, без изобщо да вдигам поглед от вестника. Подтичвам по коридора към отдела по маркетинг с усещането за уютна безопасност, благодарение на прекрасния „Таймс“. Как не съм се сетила по-рано! Трябва по-честичко да я прилагам тази страхотна тактика! Хи-хи, адски готино чувство — сякаш съм невидима или…
В следващия миг налетявам с пълна сила на някого.
— Ау! Пардон! — възкликвам и подавам глава иззад вестника. Пол си разтрива брадичката и ме гледа яростно.
— Ема! Какви ги вършиш, по дяволите!
— Ами… бях се зачела в „Таймс“ и… — измънквам стреснато. — Извинявай.
— Както и да е. Къде се беше запиляла? Откога те търся! Веднага започвай да правиш кафе и чай. Съвещание на отдела. В десет.
— Кафе и чай ли? — питам озадачено.
Никога не е имало кафе и чай — нито каквото и да било друго — на съвещанията на отдела ни. А и в най-добрия случай на тях я се съберат пет-шест души, я не.
— Днес искам да има кафе и чай, ясно ли е?! А също и няколко вида бисквити! И всички да са на линия, защото Джак Харпър ще присъства.
— Какво? — питам тъпо, обзета от паника.
— Джак Харпър ще присъства! — повтаря Пол нетърпеливо. — Така че, давай по-бързо!
— Ама… трябва ли и аз да идвам? — не успявам да се въздържа.
— Какво! — гледа ме Пол неразбиращо.
— Само се чудех… дали и аз трябва да… влизам на съвещанието или… — мънкам вяло.
— Ема, ако можеш да ни сервираш кафето и чая по телепатия, нямам нищо против да си седиш на бюрото. В противен случай обаче, би ли била така любезна да си размърдаш задника и точно в десет да се появиш в заседателната зала с кафе, чай и бисквити?! И да ти кажа, за човек, който иска да напредне в кариерата, ти…
Пол не довършва изречението, но то е повече от ясно. Поклаща укоризнено глава и забързва по коридора.
О, как е възможно всичко да се изкофти толкова много — и то преди още да съм стигнала до бюрото си?!?

Захвърлям чантата и жакета върху бюрото си, хуквам по коридорите към асансьора и натискам бутона за повикване. След секунди асансьорът пристига и вратите му се отварят пред мен.
Не! Не!!! Не може да бъде!
Сигурно сънувам някакъв кошмар.
В асансьора е Джак Харпър. Сам. Облечен във вечните си протъркани дънки, но този път с кафяв кашмирен пуловер. Говори нещо по мобилния си телефон.
Неволно отстъпвам стреснато крачка назад. Той затваря телефона си, накланя леко глава настрани име гледа въпросително.
— Е, ще ползваш ли асансьора? — пита Джак Харпър любезно.
Изгубвам ума и дума. Какво да правя, за Бога?!? Защото не мога да му кажа „А, не, повиках го само за майтащ ха-ха“, нали?
— Да — измърморвам най-сетне и пристъпвам в кабинката с вдървени от ужас крака. — Ще го ползвам.
Вратите се затварят и потегляме нагоре в пълно мълчание. Стомахът ми се е свил на топка от напрежение.
— Ъъъ… мистър Харпър — започвам, изпотена от неудобство. Той ме поглежда. — Искам да се извиня за… ъъъ… за вчера. Няма повече да правя така.
— Сега вече ще имате хубаво кафе — отговаря той сериозно, - така че няма да ви се налага да тичате до „Старбъкс“.
— Да, знам. Наистина съжалявам за станалото — повтарям, пламнала от срам. — И искам да ви уверя, че това няма да се повтори. — Прокашлям се лекичко и добавям: — Аз съм изцяло предана на „Пантера Корпорейшън“ и ще й служа вярно от цялото си сърце и душа всеки ден, сега и за в бъдеще.
За малко да добавя „Амин“.
— Разбирам — казва Джак Харпър, без да сваля поглед от мен, а ъгълчетата на устата му леко потрепват. — Това е… чудесно. — Замисля се за момент, а после пита: — Ема, можеш ли да пазиш тайна?
— Да! — отговарям припряно. — Каква тайна?
Джак Харпър се привежда към мен и прошепва:
— Аз също клинчех.
— Каквооо? - опулвам се срещу него невярващо.
— Когато постъпих на първата си работа — продължава той, вече с нормален тон, — имах един колега и приятел, с когото редовно клинчехме. За целта и ние също си имахме код. — В очите му проблясват весели искрици при този спомен: — Когато ни писнеше, някой от нас се обръщаше към другия с настойчивото искане спешно да отидем да изровим от архива досието „Леополд“.
— А какво е било това досие?
— Нямаше такова — усмихва се широко Джак Харпър. — Използвахме го като извинение да се измъкнем от бюрата си.
— О! Ясно!
Изведнъж ми поолеква и започвам да се чувствам малко по-добре.
Великият Джак Харпър е клинчил от работа?!? Аз пък си мислех, че той непрекъснато е бил блестящ и неуморен генератор на гениални творчески идеи!
Асансьорът спира на третия етаж и вратите му се отварят, но в коридора няма никой.
— Колегите ти изглеждат много мили и дружелюбни хора — подема Джак, когато асансьорът отново потегля нагоре. — И безкрайно отзивчиви и любезни един към друг. Винаги ли са такива?
— Абсолютно! — изстрелвам на секундата. — С удоволствие си сътрудничим и винаги… оперираме… в духа на екипната работа. — Чудя се какво още да кажа, което да прозвучи солидно и отговорно, когато улавям погледа му.
О, Господи! Той знае, че това са пълни глупости!
Няма никакъв смисъл да продължавам да му хвърлям прах в очите, нали така?
— Добре де… — подемам, като се облягам на стената на асансьора, — …в реалния живот изобщо не се държим така един към друг. Пол обикновено ми крещи поне шест пъти дневно, а Ник и Артемис се ненавиждат от дън душа. И досега не е имало случай да обсъждаме литературни произведения… нито каквото и да било друго. Преструвахме се… за пред вас.
— Прав съм бил, значи. Атмосферата в административния отдел също ми се стори доста фалшива. И подозренията ми се усилиха още повече, когато двама от служителите там изведнъж запяха хорово химна на „Пантера Корпорейшън“. А аз дори не знаех, че има такава песен.
— Нито пък аз! — възкликвам изненадано. — Готина ли е?
— А ти как мислиш?
Джак сбръчква лице в комична гримаса на ужас. Не издържам и се разсмивам.
Странно, но напрежението между нае изведнъж е изчезнало. Имам чувството, че сме стари приятели или нещо подобно.

— А какво ще кажеш за Корпоративния ден на семейството? — пита Джак. — Очаквате ли го с нетърпение?
— Да бе, да! Все едно чакаме да ни вадят зъб без упойка! — изтрисам, без да се замисля.
— И на мен така ми се стори — кимва той с развеселен израз на лицето. — Ами какво… — продължава той, но изведнъж спира леко разколебано. После тръсва глава. — Какво мислят хората за мен? — С неволен жест на неудобство разрошва косата си и добавя: — Не е нужно да ми отговаряш, ако това те притеснява.
— Нищо подобно. Всички ви харесват! — възкликвам аз. Замислям се за секунда. — Въпреки че… някои хора… ъъъ… се стряскат от приятеля ви.
Няколко секунди той ме гледа неразбиращо, после отмята глава и се разсмива.
— От кого, от Свен ли? О, Свен е един от най-старите и най-близките ми приятели и мога да те уверя, че нямате никакво основание да се стряскате от него. Той всъщност е…
Джак млъква рязко, защото асансьорът спира и вратите му започват да се отварят. На секундата двамата си лепваме сериозни и делови изражения и леко се отдръпваме един от друг. Когато вратите се отварят докрай, стомахът ми се свива на топка.
В коридора пред асансьора стои Конър.
Когато вижда Джак Харпър, лицето на Конър засиява в щастливо удивление — сякаш е видял Господ Бог и не може да повярва на късмета си.
— Здрасти! — подхвърлям колкото се може по-естествено.
— Здрасти — отговаря ми той и влиза в асансьора, а очите му блестят от възторг.
— Здравейте — поздравява и Джак любезно. — За кой етаж сте?
— За девети, моля. — Конър преглъща тежко и подема с леко разтреперан от вълнение глас, като подава ръка за поздрав: — Мистър Харпър, позволете ми да ви се представя. Конър Мартин от отдела за изследователска и развойна дейност. Казаха ни, че днес следобед ще наминете и при нас.
— Радвам се да се запознаем, Конър — стисва любезно ръката му Джак. — Изследователската и развойна дейност е жизненоважна за компания като нашата.
— О, напълно сте прав! — възкликва Конър въодушевено. — Аз всъщност с нетърпение очаквам възможността да обсъдя с вас някои наши открития във връзка със спортните облекла на „Пантера Корпорейшън“. Получихме много интересни резултати относно предпочитанията на потребителите за плътността на тъканите. Направо удивителни!
— Да… сигурно ще е… интересно — отговаря учтиво Джак. Конър ми хвърля възторжена усмивка.
— Познавате Ема Коригън от нашия отдел по маркетинг, нали?
— Да, вече сме се срещали — поглежда ме кратко Джак.
Няколко секунди пътуваме в неудобно мълчание.
Кофти работа.
Не. Защо пък да е кофти? Всичко си е наред.
— Не закъсняваме ли за съвещанието? — подхвърля по едно време Конър и поглежда часовника си.
Изтръпвам от ужас. Забелязвам, че и Джак поглежда неволно часовника на Конър.
Ад!
_„…подарих му един стилен часовник с кожена каишка, ама той продължава да си носи своя оранжев дигитален кич…“_
— А, да! Вие сте Кен! — възкликва Джак спонтанно, в очите му проблясват весели искрици и той се втренчва в Конър така, сякаш едва сега го забелязва.
О, не!
О, не! О, не! О, не! О, не! О, не! О…
— Не, не съм Кен — отговаря Конър озадачено. — Казвам се Конър Мартин.
— Извинете ме! — плясва се Джак по челото. — Конър. Разбира се. И вие двамата… — леко кимва с глава към мен — …сте гаджета, нали?
Конър се изчервява от неудобство.
— Уверявам ви, сър, че в службата нашите взаимоотношения са стриктно професионални. Но в личен план… ние с Ема… имаме връзка.
— Но това е прекрасно! — възкликва Джак насърчително и лицето на Конър светва от удоволствие.
— Всъщност — добавя Конър гордо, — наскоро двамата с Ема решихме да се преместим да живеем заедно.
— Така ли? — поглежда ме Джак с искрена изненада. — Това е… чудесна новина. Кога го решихте?
— Само преди два дни — отговаря Конър. — Когато я посрещах на летището.
— На летището… — повтаря Джак след секунда мълчание. — Много интересно.
Няма сила, която да ме накара да го погледна в този момент. Стоя, отчаяно забила поглед в пода. Ама защо не се движи по-бързо този проклет асансьор?!?
— Е, убеден съм, че двамата ще бъдете много щастливи заедно — обръща се Джак към Конър. — Изглежда си подхождате.
— Да, наистина! — възкликва ентусиазирано Конър. — И двамата сме луди по джаза, например.
— Така ли? — отронва Джак замислено. — Според мен едва ли има нещо по-прекрасно на света от споделената любов към джаза.
Доста иронично го казва. И някак с раздразнение. Но Конър изобщо не се усеща. Ужас! Положението става нетърпимо.
— Наистина ли така смятате? — въодушевено пита Конър.
— Абсолютно — кимва Джак. — Джазът и… филмите на Уди Алън.
— Ние и двамата обожаваме филмите на Уди Алън! — Конър само дето не подскача от удоволствие. — Нали, Ема?
— Да — измърморвам с пресъхнало гърло, — обожаваме ги.
— Всъщност, Конър, би ли споделил с мен… — доверително снижава глас Джак — … дали изобщо някога си намирал…
О, не! Ако сега каже „G-точката“, ще умра! Ще умра! Ще умра!!!
— …присъствието на Ема тук за разсейващо? Защото на твое място аз едва ли бих могъл да работя спокойно! — завършва Джак, като се усмихва дружелюбно на Конър, който обаче не отвръща на усмивката му.
— Както вече ви казах, сър — отговаря той сковано, — когато сме на работа, двамата с Ема се държим стриктно професионално. И през ум не би ни минало да злоупотребяваме с времето на компанията за… наша лична употреба. — Конър изведнъж се изчервява и започва да мънка смутено: — Под „лична употреба“ имам предвид… нямам предвид… имам предвид…
— Радвам се да го чуя — казва Джак, който, изглежда, искрено се забавлява.
Боже мили, Конър не усеща ли, че се излага?! Защо се старае винаги и на всеки да прави добро впечатление?!
Асансьорът спира и усещам да ме залива вълна на облекчение. Слава Богу, най-сетне мога да се измъкна и да…
— Май и тримата отиваме на едно и също място — ухилва се Джак Харпър. — На съвещанието, нали? Ти водиш, Конър.

Не, не издържам. Просто не издържам! Докато наливам кафе и чай по чашите на участващите в съвещанието членове от отдела по маркетинг, външно изглеждам спокойна, усмихвам се на всеки и дори разговарям любезно с хората. Вътрешно обаче съм адски объркана и разтревожена. Колкото и да не ми се иска да си го призная, дори пред себе си, истината е, че изведнъж видях Конър през очите на Джак Харпър и гледката никак, ама никак не ми хареса.
Какво става, за Бога?!? Та аз обичам Конър, нали така? И всъщност нямах предвид нищо от всичко онова, което казах в самолета, нали? Ами да, обичам го. Забивам поглед в лицето му, за да си вдъхна увереност. Няма никакво съмнение, че го обичам. Както и да го погледнеш, Конър е красив. От него буквално струи добро здраве. Косата му е руса и блестяща, очите — яркосини, а когато се усмихва, на едната му буза се появява много сладка трапчинка.
От друга страна, едва ли би могло да се каже, че Джак Харпър е красив, изглежда някак… и аз не знам как. Има тъмни сенки под очите си, косата му е рошава. И има дупка на дънките си!
Въпреки това обаче той ми действа като магнит. Уж съм съсредоточила цялото си внимание върху количката за сервиране на кафе и чай, а не мога да откъсна очи от него.
Сигурно е заради самолета. Ами да! Защото сме преживели заедно една силно травмираща ситуация. Само заради това и нищо друго… нали така? Абсолютно!
— Трябва да си размърдаме мозъците, хора! — казва Пол точно в този момент. — Тонизиращото шоколадово блокче на „Пантера“ няма толкова голям пазарен успех, колкото очаквахме. Конър, носиш последните маркетингови статистики, нали?
Конър се изправя и аз усещам сърцето ми да трепва от съчувствие към него. Познавам, че се притеснява по това, че непрекъснато подръпва маншетите си.
— Разбира се, Пол — отговаря Конър, вдига от масата пред себе си няколко листа и леко се прокашля, преди да заговори. — Проведохме маркетингова анкета, при която 1000 тийнейджъри отговориха на серия въпроси за различни аспекти във връзка с тонизиращото шоколадово блокче на „Пантера“. За съжаление получените данни не навеждат на ясни и категорични изводи относно промените, които би следвало да се направят в продукта, за да се подобри пазарната му изява.
Конър щраква дистанционното и на екрана зад гърба му се появява някаква графика. Всички послушно втренчваме очи в нея.
— Седемдесет и четири процента от децата между десет и четиринадесетгодишна възраст смятат, че консистенцията на блокчето трябва да е по-еластична. Но пък шестдесет и седем процента от групата на петнадесет-осемнадесетгодишните младежи смятат, че консистенцията трябва да е по-хрупкава, докато двадесет и два процента са на мнение, че тя трябва да е по-малко хрупкава…
Надниквам през рамото на Артемис и виждам, че тя е записала в бележника си: „Еластично-хрупкава??“
Конър отново щраква дистанционното и на екрана се появява друга графика.
— Четиридесет и шест процента от групата на десет-четиринадесетгодишните смятат, че ароматът на продукта е прекалено остър. Но пък тридесет и три процента от групата на петнадесет-осемнадесетгодишните са на мнение, че ароматът не е достатъчно силен, докато…
Боже мили! Добре де, знам, че това е Конър. И аз го обичам и изобщо. Ама не може ли все пак да говори поне малко по-интересно?
Хвърлям поглед към Джак Харпър, за да видя как възприема нещата, и той на секундата ми прави дискретна физиономия на смъртна скука. На секундата се изчервявам, обзета от чувството, че проявявам нелоялност към Конър.
Той ще си помисли, че и на мен Конър ми е скучен. А това не е истина. Не е истина!
— Деветдесет процента от тийнейджърките смятат, че продуктьт трябва да съдържа по-малко калории — продължава Конър. — В същото време обаче същият процент от тях искат по-плътна шоколадова обвивка! — Конър свива безпомощно рамене.
— Не знаят какво искат — подхвърля някой.
— В анкетата взеха участие тийнейджъри от различни раси, вероизповедания и прослойки, включително и…ъъъ… — Конър надниква в листовете, които държи — …рицари на джедаите. (Така се наричат тийнейджърите, членуващи във фенклубовете на героите от филмите „Междузвездни войни“. — Бел прев.)
— Хлапешка работа! — снизходително врътва очи Артемис.
— Напомни ни накратко характеристиките на нашия целеви пазар, Конър — казва Пол, като смръщва вежди.
— Нашият целеви пазар… — Конър надниква в друг лист — са подрастващите на възраст между десет и осемнадесет години, с цялостно или частично завършено образование. Те пият „Кола Пантера“ четири пъти седмично, ядат бъргъри три пъти седмично, ходят на кино два пъти седмично, четат списания и комикси, но не и книги и, най-общо казано, одобряват начина на живот, чиято квинтесенция е изразът „По-важно е да си готин, отколкото богат“. — Конър вдига поглед от листовете в ръката си и пита: — Да продължавам ли?
— Знае ли се какво ядат на закуска? — обажда се някой замислено. — Тост или овесени ядки?
— Ммм… не съм сигурен, че… — Конър прехвърля един след друг листовете, които държи. — Но можем да проведем допълнителни изследвания, за да…
— Мисля, че общата картина е ясна — прекъсва го Пол. — Казвайте какво мислите по въпроса.
През цялото време докато Конър говореше, бях събирала кураж да се изкажа, така че сега си поемам дълбоко дъх и казвам:
— Знаете ли, моят дядо страхотно харесва тези блокчета на „Пантера“!
Всички се извъртат на столовете си и отправят погледи към мен. Усещам, че се изчервявам.
— Не виждам каква е връзката — смръщва се Пол и ме поглежда мрачно.
— Мислех си, че… — преглъщам смутено, преди да продължа. — Може би да го попитам какво е неговото мнение за тях.
— Моето уважение към твоя дядо, Ема — казва Конър с донякъде снизходително-пренебрежителнаусмивка, — но той едва ли попада в нашата целева група!
— Освен ако още от пелените не е започнал да прави бебета — подхвърля Артемис ехидно.
Това ме кара да се почувствам адски глупаво. Изчервявам се още по-силно и се заемам да пренареждам пакетчетата чай в кутията върху количката за сервиране.
Да си призная, стана ми болно и обидно от забележката на Конър. Защо трябваше да го казва? Добре де, знам, че иска да се държим един към друг стриктно професионално, докато сме на работа, ама пък това не значи, че трябва да ме унижава, нали така? Аз самата винаги заставам на негова страна.
— Според мен — казва Артемис, — ако шоколадовите блокчета „Пантера“ не се изявяват добре на пазара, трябва да се откажем от тях. Повече от ясно е, че пазарната им изява е проблемна.
Вдигам стреснато поглед. Как така ще се откажат от тях?!? Не, невъзможно! Че какво ще носи дядо на турнирите си по боулинг, ако ги спрат от производство?!?
— Смятам, че ако предприемем ценово и потребителско репозициониране на продукта… — започва друг специалист от отдела, но Артемис го прекъсва рязко, като се привежда силно напред.
— Не, не съм съгласна! Ако искаме да извлечем максимума от нашата иновационна концепция по функционален и логистичен начин, то трябва категорично да се фокусираме върху нашите стратегически компетенции…
— Извинете… — обажда се Джак Харпър, като вдига ръка като ученик в час.
От началото на съвещанието досега той не бе казал нито дума. Всички се обръщат към него. Атмосферата се нажежава от тръпно очакване. Артемис се усмихва самодоволно и го подканя:
— Да, мистър Харпър?
— Изобщо не разбирам за какво говорите — казва той.
Цялата зала осезаемо потръпва от шок, а пък аз неволно прихвам и бързо затулвам уста с ръце.
— Както знаете, аз се бях оттеглил от бизнеса за известно време и явно има неща, които съм пропуснал — усмихва се Джак. — Така че, Артемис, бихте ли ми превела на обикновен английски онова, което казахте току-що?
— О! — възкликва Артемис, явно смутена. — Ами… казах, че от стратегическа гледна точка, ако не отстояваме нашата корпоративна визия…
И млъква, когато вижда недоумението, изписало се по лицето на Джак.
— Опитайте пак — любезно я насърчава той. — Без да използвате думата „стратегически“.
— О! — отново възкликва Артемис, като потърква нервно носа си. — Ами аз… казах, че… че трябва да… да се съсредоточим върху… върху онова, което правим добре.
— Аааа! — Очите на Джак светват. — Сега вече разбрах. Продължавайте, моля.
Джак ме поглежда, намигва ми и дискретно ми се усмихва. Не успявам да се въздържа и също му се усмихвам лекичко.

След края на съвещанието хората се разотиват, като продължават да разговарят, а аз тръгвам покрай масата, за да събера чашите.
— Щастлив съм, че можах да се запозная с вас, мистър Харпър — чувам трептящия от вълнение глас на Конър. — Ако желаете, бих могъл да ви предоставя транскрипция на презентацията си, за да…
— Не, не смятам, че ще е необходимо — отговаря Джак сухо и делово. — Мисля, че схванах за какво става дума.
О, Господи! Ама Конър не загрява ли, че прекалява с умилкването си?!?
Натрупвам чашите върху количката, после започвам да събирам опаковките от бисквитите.

— Буквално след минутки трябва да съм в студиото на дизайнерите — чувам да казва Джак Харпър, — но не си спомням къде беше…
— Ема! — подвиква ми Пол рязко. — Би ли завела Джак до студиото на дизайнерите, ако обичаш. По-късно ще довършиш разчистването тук.
Замръзвам с ръка над масата, протегната към едно оранжево станиолче.
О, не! Не пак, моля ви!!!
— Разбира се — успявам все пак да кажа. — С… удоволствие. Оттук моля.
Припряно извеждам Джак от заседателната зала и двамата тръгваме рамо до рамо по коридора. Усещам лицето ми да се напряга в маска на привидно спокойствие, когато виждам как хората, с които се разминаваме, се стараят да не ни зяпат. Забелязвам, че всички се сковават като роботи от притеснение в мига, в който го видят. Хората в остъклените офиси от двете страни на коридора се смушкват развълнувано едни други и току чувам някой да прошепва високо: „Идва!“
Така ли е навсякъде, където се появява Джак Харпър?
— Та значи… — подема той след малко — …с Кен ще се местите да живеете заедно, така ли?
— Името му е Конър — натъртвам аз. — Да.
— И ти очакваш с нетърпение този момент, а?
— Да. Наистина.
Стигаме до асансьора и натискам бутона, за да го извикам. Усещам изпитателния му поглед. Чувствам го съвсем осезаемо.
— Какво? — питам с отбранителен тон и се обръщам да го погледна.
— Да съм казал нещо? — вдига той вежди.
Когато виждам израза на лицето му, цялата изтръпвам от пристъп на паника.
— Знам какво си мислите — вирвам предизвикателно брадичка. — Но грешите.
— Така ли?
— Да. Не сте схванали правилни смисъла.
— Смисъла?
Изглежда така, сякаш всеки момент ще се разсмее и едно тъничко гласче в главата ми настойчиво ми нашепва да си затварям устата. Ама не мога. Трябва да му обясня как стоят нещата!
— Вижте… Знам, че сигурно съм ви наговорила кой знае какво в самолета — започвам, като стисвам здраво юмруци. — Но трябва да знаете, че каквото и да съм казала, то е било под влияние на стреса… от извънредните обстоятелства. И че всъщност изобщо не мисля много от нещата, които съм ви казала тогава. Почти всичко не го мисля. Направо всичко… така де… не го мисля!
Готово! Сега вече всичко му е ясно!
— Разбирам — кимва Джак замислено. — Значи… ясно, не харесваш шоколадов сладолед.
Поглеждам го объркано.
— Ъъъ… някои неща, естествено… ги мисля.
Асансьорът спира и вратите му се отварят. Двамата се обръщаме стреснато.
— Джак! — долита гласът на Сирил откъм коридора. — Чудех се къде се бавиш.
— Ами говорехме си с Ема. Тя беше така любезна да ме доведе дотук.
— Аха — хвърля ми снизходителен поглед Сирил. — Е, да вървим, хората те чакат в студиото.
— Ами… ъъъ… аз си тръгвам тогава — измънквам притеснено.
— Ще се видим по-късно, Ема — усмихва ми се Джак. — Беше ми много приятно да си поговорим.

Когато си тръгвам от работа, все още цялата треперя и имам чувството, че всичко ми се върти — сякаш съм попаднала в някоя от онези вълшебни стъклени топки. О, колко щастлива си бях, докато си живеех като най-обикновено, потънало в дрямка селце! А сега какво? Идва Джак Харпър, разтърсва ме, навсякъде се разлетяват снежинки, всичко се замъглява и вече изобщо не знам какво да мисля.
Добре де, добре! Освен снежинките има и звездички. Мънички искрящи звездички на тайничко вълнение и тръпна възбуда.
Всеки път, когато уловя погледа или чуя гласа на Джак, в сърцето ми сякаш се забива стрела.
Което е смешно. И тъпо.
Конър е моето гадже. Конър е моето бъдеще. Конър ме обича и аз също го обичам. И двамата ще се местим да живеем заедно. И в апартамента си ще имаме паркет. И дървени капаци на прозорците. И кухненски шкафове с гранитен плот. Това е!
Това е.
Когато се прибирам вкъщи, заварвам Лиси коленичила на пода в хола да помага на Джемима да се напъха във възможно най-тясната черна кадифена рокля на света.
— Уаууу! — възкликвам, като изпускам чантата си. — Страхотно!
— Готово! — казва Лиси и се отпуска на пети. — Най-сетне успях да затворя проклетия й цип. Можеш ли да дишаш?
Джемима стои неподвижно като истукан. Двете с Лиси се споглеждаме.
— Джемима! — извиква Лиси разтревожено. — Можеш ли да дишаш?
— Май да — прошепва най-сетне Джемима. — Ще се оправя.
Много, много бавно, със сковано като бастун тяло, тя се отправя със ситни крачки към стола, на който е оставила чантата си — „Луи Вюитон“, естествено.
— Ами ако ти се припишка? — гледам я със зяпнала уста аз.
— Или ако после отидеш в дома му? — изкикотва се Лиси.
— Абсурд! — процежда Джемима. — Това е едва втората ни среща! Никакво ходене в дома му! — явно иска да възкликне ужасено Джемима, но едва-едва успява да си поема дъх. — Не се прави така… ако искаш диамант на пръста си.
— Добре де, ами ако пламнете от страст? — питам с интерес.
— Ами ако те награби в таксито? — хихика Лиси.
— Той не е такъв — изсъсква Джемима. — И ако искате да знаете, той всъщност е първи асистент на втория секретар на секретаря на държавната хазна.
С Лиси се споглеждаме. Не издържам и започвам да се кикотя.
— Не се смей на човека, Ема — скастря ме Лиси с пресилено сериозна физиономия. — Няма нищо лошо в това да си секретар. Винаги може да се издигне, да придобие квалификация…
— Ха-ха, много смешно — свива презрително устни Джемима. — Някой ден Кралицата ще го посвети в рицарство. Ще видим тогава дали ще се смеете.
— О, надявам се и тогава да се смея — отвръща Лиси. — Дори още повече. — Изведнъж забелязва, че Джемима стои до стола и напразно се опитва да докопа чантата си. — Божке! Ама ти изобщо не можеш да се прегънеш!
— Мога! — процежда Джемима и прави поредно отчаяно усилие да се наведе. — Разбира се, че мога! Ето, стигнах я! — Тя успява някак си да подхване дръжката с един от дългите си изкуствени нокти с ярък маникюр и триумфално мята чантата си на рамо. — Видя ли?!
— Ами ако ти предложи да идете да потанцувате някъде? — пита Лиси ехидно. — Тогава какво ще правиш, а?
По лицето на Джемима се изписва паника, но само след секунда тя отново се усмихва безметежно.
— Няма да ми предложи подобно нещо — натъртва Джемима. — Англичаните никога не го правят.
— Вярно — ухилва се Лиси. — Е, приятно прекарване.
Джемима се изнизва със ситни стъпчици през вратата, а аз се отпускам на дивана и се присягам да си взема някакво списание от масичката за кафе. Поглеждам Лиси, но тя се е вторачила пред себе си с напрегнат израз на лицето.
— Кондиционер! — изведнъж възкликва Лиси. — Ами да! Как може да съм толкова глупава!
Лиси започва да рови под дивана, измъква няколко листа с кръстословици от стари вестници и припряно търси тази, която й трябва.
Ама честно, на какво прилича това, а?!? Сякаш да си топ адвокат не натоварва достатъчно мозъка! През цялото си свободно време Лиси решава кръстословици, играе сложни партии шах чрез кореспонденция и решава някакви много специални шаради, с които редовно я захранва онова откачено общество на свръхумните, където членува. (Организацията им, естествено, не се казва така, ами нещо от сорта на „Нагласа на ума — за хора, които обичат да мислят“. А най-долу на брошурата им между другото небрежно се споменава със ситнички буквички, че коефициентът ти на интелигентност трябва да е минимум шестстотин, за да бъдеш приет за член.)
Когато не се сеща някоя дума, Лиси не вика „тъпа кръстословица“ и не я изхвърля, както бих направила аз, например. Тя си я запазва. И да речем след около три месеца, докато гледаме „Приятели“ или нещо подобно, изведнъж отговорът й идва. И Лиси буквално изпада в транс от щастие! Само защото е успяла да се сети последната дума от някоя кръстословица или каквото и да е там.
Лиси е най-старата ми приятелка, знаем се още от деца и аз много си я обичам. Ама понякога наистина не мога да я разбера.
— Какво е това? — питам, докато тя вписва отговора в квадратчетата. — Някоя кръстословица от 1993 г. ли?
— Ха-ха — отвръща ми тя разсеяно. — Та какво, казваш, ще правиш довечера?
— Ами… мисля да си седя тихо и кротко вкъщи — отговарям, прелиствайки списанието. — И да си прегледам дрехите, примерно — добавям, когато погледът ми попада върху статия, озаглаве на „Основна поддръжка на гардероба“.
— В смисъл?
— Да ги огледам за липсващи копчета и разпрани подгъви — казвам, четейки написаното в статията. — И да изчеткам всичките си сака с четка за дрехи.
— Ама ти имаш ли четка за дрехи?
— Добре де, с четка за коса в такъв случай.
— Аха, ясно — свива рамене Лиси. — Е, щом така си решила… Защото точно се чудех дали няма да искаш да излезем заедно.
— О! — възкликвам въодушевено и захвърлям списанието на пода. — Къде?
— Я виж какво имам тук!
Лиси ми намига закачливо и започва да рови за нещо из чантата си. После нарочно бавно измъква отвътре голям, ръждив на цвят ключодържател, на който виси един-единствен, нов-новеничък ключ.
— Какво е това? — питам озадачено… после изведнъж се досещам и изписквам възторжено: — Амиии! Не може да бъде!
— Може! Приета съм!
— Господи! Лиси!
— Знам! — усмихва ми се тя до уши. — Не е ли фантастично?
Ключът в ръката й е най-страхотният ключ на света. С него се отваря вратата на един частен клуб в Клеркънуел, който е голям хит, но където е невъобразимо трудно да те приемат за член. А Лиси е приета!
— Лиси, ти си върхът!
— Не, не съм — отговаря тя, но сияе от задоволство. — Дължа го на Джаспър от нашата колегия. Той познава абсолютно всички от приемната комисия на клуба.
— Все едно. Важното е, че си приета!
Вземам ключа от ръката й и започвам да го разглеждам заинтригувано. По него обаче няма нищо — нито име, нито адрес, нито лого, абсолютно нищо. Прилича на ключа от бараката за инструменти в градината на родителите ми. Да де, ама ти осигу-инва достъп до много, много по-интересно място.
— Кой мислиш, че ще бъде там? — поглеждам развълнувано Лиси. — Така де, всеки знае, че Мадона е членка на клуба. А също и този адски секси нов актьор от „Приятели“… макар да се говори, че той всъщност е гей…
— Ема — прекъсва ме Лиси, — никой не ти гарантира, че точно тази вечер ще има знаменитости.
— Да, знам! — отговарям остро.
Чувствам се леко обидена от забележката и. Ама тя за каква ме мисли? Аз съм хладнокръвна и изтънчена лондончанка. И изобщо не се вълнувам от някакви си тъпи знаменитости. Споменах го просто ей така… мимоходом.
— Всъщност… — отбелязвам след кратка пауза, — дори бих казчала, че е по-добре, ако няма знаменитости. Така де! Едва ли има нещо по-кофти за настроението от това да се опитваш да водиш приятен, нормален разговор с приятелите си на масата, когато наоколо ти е тъпкано с кинозвезди, със супермодели… и с поп-звезди…
Известно време двете с Лиси мълчим, замислени какво ли би било, ако попаднем в подобна ситуация.
— Ами хубаво… — подхвърля Лиси небрежно. — Да вървим да се приготвяме тогава.
— Може — отговарям също тъй небрежно.

Не че това би отнело кой знае колко време. Така де, само да намъкна едни дънки и съм готова. И може би да си измия косата, което и без това се канех да направя.
Междувременно може и да си направя набързичко една маска на лицето.
Един час по-късно Лиси се появява на прага на стаята ми, облечена в прилепнали дънки, тясна блузка тип корсет и с обувките си на високи токчета от „Берти“, за които по една случайност знам, че й убиват и и правят пришки.
— Какво ще кажеш? — пита тя все така небрежно. — Не че съм се престарала кой знае колко…
— Нито пък аз — отговарям, като подухвам втория пласт лак за нокти, който съм си сложила. — Така де, какво пък толкова… не отиваме на среща я! Дори няма да си правя труда да се гримирам. — В този момент поглеждам по-внимателно Лиси и възкликвам: — Ама това изкуствени мигли ли са?
— Не! Искам да кажа… да. Но не би трябвало да се забелязва. В рекламата се казва, че по нищо не се отличават от естествените. — Лиси приближава припряно към огледалото и загрижено премигва срещу отражението си. — Толкова много ли си личи, че са изкуствени?
— Не! — успокоявам я аз, като грабвам четчицата за руж.
Когато отново отлепям поглед от лицето си, забелязвам, че Лиси гледа втренчено към рамото ми.
— Какво е това?
— Кое? — питам най-невинно, докосвам оформеното с блещукащи диамантчета сърчице на ключицата си и подхвърлям небрежно: — О, това тук ли? То е от тези, дето се залепят, нали знаеш… реших да си го сложа просто за майтап.
Намъквам и аз една блузка тип корсет, завързвам връвчиците отпред и обувам островърхите си ботушки с високи токчета. Купих си ги от разпродажба в „Сю Райдър“ преди една година, така че вече са поизтъркани, но в тъмното няма да си личи.
— Мислиш ли, че сме прекалено издокарани? — пита неспокойно Лиси, когато заставам до нея пред огледалото. — Ами ако се окаже, че всички там са по дънки?
— И ние сме по дънки!
— Да де, ама ако те са с размъкнати пуловери върху дънките, ние ще изглеждаме натруфени като пълни глупачки.
Лиси открай време я гони параноя дали е подходящо облечена. Когато постъпи в адвокатската колегия и отиваше на първото си коледно парти там, например, тя не знаеше дали посоченото в поканата изискване за „черна вратовръзка“ означава непременно дълга рокля или просто по-празнично облекло, така че ме накара да я придружа и да чакам пред входа с около шест различни тоалета в найлонови торби, за да може бързо да се преоблече в случай на нужда. (Естествено роклята, с която тръгна, беше напълно подходяща. Казах й, че ще бъде подходяща, ама тя не ми вярваше.)
— Няма да са облечени с раздърпани пуловери — заявявам с категоричен тон на гласа. — Хайде, давай да тръгваме.
— Не можем да се появим там по това време! — възкликва Лиси, като си поглежда часовника. — Още е прекалено рано.
— Можем! — все така категорично заявявам аз. — Все едно сме наминали да пийнем набързо по едно питие, преди да потеглим за някое друго парти на знаменитости.
— О, да! — Лицето на Лиси светва. — Върхът! Да вървим!

За около петнадесетина минути стигаме с автобуса от Айлингтън до Клеркънуел. Лиси ме повежда по една пуста улица, в близост до Смитфийлд Маркет, от двете страни на която се редуват складове и тъмни офис сгради. Свиваме в една пряка, после в друга и най-сетне се озоваваме на някаква малка уличка.
— Това е — отбелязва Лиси, след като се консултира за пореден път с листчето в ръката си. — Клубът е скрит тук някъде.
— Няма ли надпис или нещо подобно?
— Не. Целта е никой, освен членовете му, да не знае къде се намира. Трябва да почукаме на точната врата и да попитаме за Александър.
— Кой е Александър?
— Не знам — свива рамене Лиси. — Това им е паролата.
Парола! Става все по-готино и по-готино! Лиси се вторачва в таблото със звънците на една от сградите, а аз се озъртам любопитно наоколо. Уличка като всяка друга, абсолютно нищо забележително няма на нея. Всъщност дори е доста мижава. Неотличими една от друга мрачни сгради със съвършено еднакви врати и тъмни прозорци. Никакъв признак на живот. А само като си помисли човек, че зад някоя от тези безлични фасади е цялото лондонско общество на знаменитостите!
— Добър вечер, Александър там ли е? — пита Лиси нервно в домофона на една от къщите.
Кратка пауза, след което вратата се открехва като по вълшебство.
Боже мили! Като в приказката за Аладин или нещо подобно. Споглеждайки се възторжено, двете с Лиси поемаме по дискретно осветения коридор, който буквално пулсира от долитащата откъм клуба музика. Стигаме до една метална врата и Лиси изважда ключа си. Докато отключва, аз подръпвам блузката си и си разбухвам косата.
— Влизаме! — измърморва Лиси. — Значи, никакво суетене и никакво зяпане. Желязно самообладание.
— Ясно — измърморвам в отговор и влизам след нея в клуба.
Стоя абсолютно хладнокръвно, забила поглед в гърба й, докато тя показва членската си карта на момичето, което седи на малко бюро във фоайето от другата страна на вратата. А после не откъсвам очи от бежовия килим, докато влизаме в големия, приглушено осветен салон на клуба. Не, за нищо на света няма да се държа като някаква загубенячка и да зяпам по знаменитостите! Няма да…

— Внимавай!
Уупс! Толкова упорито гледам в пода, че без да искам налетявам на Лиси.
— Извинявай — прошепвам. — Къде ще седнем?
Изобщо не се оглеждам за свободна маса, за да не би случайно погледът ми да попадне на Мадона и тя да си помисли, че я зяпам.
— Ей там — някак странно врътва глава Лиси, за да ми посочи свободна дървена маса.
Успяваме някак да седнем, да си оставим чантите и да вземем менютата за коктейли, забили неотклонно погледи една в друга.
— Забеляза ли някого? — питам шепнешком.
— Не. А ти?
— Не.
Отварям менюто за коктейли и съвестно се опитвам да гледам само в него. Истинско мъчение! Очите ме заболяват. Имам чувството, че направо ще умра, ако не се огледам наоколо. Искам да видя как изглежда този прочут клуб, по дяволите!
— Лиси — изсъсквам, — не издържам повече! Ще се огледам!
— Ама наистина ли ще го направиш? — пита с тревожен шепот тя, сякаш съм Стив Маккуин, който оповестява, че се кани да премине през някаква ограда с ток по нея. — Ами… добре. Но внимавай. И дискретно, нали!
— Ще внимавам. Всичко ще е наред!
Добре де! Хайде! Какво пък толкова — просто един бърз панорамен поглед, без зяпане! Облягам се назад на стола, поемам си дълбоко дъх, после най-сетне си позволявам да обходя скорострелно с поглед салона, поглъщайки колкото се може повече впечатления възможно най-бързо. Приглушено осветление… пурпурна тапицерия по диваните и столовете… двама мъже по тениски… три момичета с дънки и пуловери (О, Боже, това ще психяса Лиси)… на една от масите мъж и жена си шепнат нещо… мъж с брада чете клюкарското списание „Скрит поглед“… и това е всичко.
Не, няма начин това да е всичко.
Просто не се връзва с имиджа на клуба! Къде е Роби Уилямс? Къде са Джюд и Сади? Къде са супермоделите?
— Кого… кого видя? — напрегнато шепне Лиси, все още забила очи в менюто за коктейли.
— Ами… не съм много сигурна — прошепвам й неуверено. — Има един тип с брада… може да е някой известен актьор, а?
Лиси се поизвърта уж небрежно на стола си и го оглежда.
— Ммм… не, не мисля — казва най-сетне и отново се обръща към мен.
Миг-два двете се гледаме мълчаливо.
— Добре де, има ли поне една знаменитост тук? — питам най-после аз.
— Присъствието на знаменитости не е гарантирано! — просъсква отбранително Лиси.
— Да бе, знам. Ама човек би си помислил, че щом като…
— Здравейте! — прекъсва ни някакъв глас.
Двете с Лиси се озъртаме едновременно и виждаме към масата ни да приближават две от трите момичета в дънки и пуловери. Едното ми се усмихва нервно и пита:
— Извинете ни за безпокойството, но с приятелките ми се чудехме дали не сте новата звезда от сериала „Приятели“?
О, Боже, пълна трагедия.

Все едно. Не ми пука. Двете с Лиси не сме дошли тук, за да зяпаме как някакви надути знаменитости смъркат кокаин и се перчат. Дошли сме не за друго, ами за да изпием на спокойствие по едно питие заедно.
Поръчваме си ягодово дайкири и някакви луксозни смесени ядки (четири и петдесет лири за една малка купичка; по-добре не питайте за цената на дайкирито!). И да си призная, сега — като знам, че наоколо няма никакви знаменитости, на които да трябва да правя впечатление, — се поотпускам и се чувствам значително по-приятно.
— Как върви работата ти? — питам Лиси, като отпивам чашата си.
— О, нормално — отговаря тя и свива неопределено рамене. — Днес се видях с Измамника от Джърси. Пак е прибран на топло.
Измамника от Джърси е клиент на Лиси, когото непрекъснато арестуват по обвинения във финансови измами. Тя обаче е наистина блестящ адвокат, така че типът все отървава присъдата. В един момент е с белезници на ръцете, а в следващия вече е изтупан в шит по поръчка баснословно скъп костюм и я води на обяд в баровския „Риц“.
— Днес се опита да ми подари диамантена брошка — казва Лиси, като врътва очи към небето. — Бяха му донесли каталога на „Аспри“ и докато разговаряхме, току повтаряше: „Виж, виж, тази тук е доста хубавичка.“ Така че постоянно трябваше да му напомням: „Хъмфри, намираш се в затвора! Концентрирай се върху това, което ти говоря!“ — Лиси поклаща глава, отпива от дайкирито и ме поглежда: — Ами с твоя… мъж какво става?
Много добре знам, че има предвид Джак, но не искам да си призная, че умът ми е все в него, така че се опитвам да я изгледам неразбиращо.
— С кого, с Конър ли?
— Не се прави, че не разбираш! С твоя непознат от самолета. С мъжа, който знае всичките ти тайни.
— О, с него ли… — Усещам, че се изчервявам и забивам поглед в масата.
— Да, с него! Какво, успяваш ли да го отбягваш?
— Не — признавам с половин уста. — Той просто не иска да ме остави на мира.
Млъквам, докато келнерът ни сервира вторите чаши ягодово дайкири. Когато се отдалечава, Лиси ме поглежда изпитателно.
— Ема, ти да не би да си падаш по този мъж, а?
— Глупости! Изобщо не си падам по него — възразявам разгорещено. — Но той ме… разсейва, това е всичко. Напълно естествена реакция. Ако ти беше на мое място, и с теб щеше да е така. Както и да е. Справям се някак. Пък и трябва да издържа само до петък. Тогава си заминава и край, ще си отдъхна.
— А после ще се преместиш да живееш заедно с Конър. — Лиси отпива от дайкирито си и се привежда към мен. — Знаеш ли, имам чувството, че той ще ти предложи да се ожените!
Усещам стомахът леко да ме присвива, но то вероятно се дължи на дайкирито или нещо подобно.
— Голяма си късметлийка! — отбелязва Лиси замечтано. — Оня ден например той окачи онези рафтове в стаята ми дори без да съм го молила да го направи! Колко мъже биха направили подобно нещо, а?
— Знам. Конър е… страхотен. — Настъпва кратка пауза. Започвам да късам хартиената си салфетка на ситни парченца. — Смущава ме единствено това, че… но то е съвсем дребно и незначително… това, че връзката ни вече не е толкова романтична, колкото беше в началото.
— Е, не може да очакваш вечно да остане романтична като в началото — отбелязва мъдро Лиси. — С течение на времето нещата се променят. Нормално е страстите да се поуталжат малко.
— О, да, знам! — уверявам я аз. — Ние с него сме двама зрели, чувствителни хора, а връзката ни е стабилна и изпълнена с обич и уважение. И това е… ами аз точно това искам от живота, нали така? Само дето… — прокашлям се леко от неудобство, преди да довърша: — …Вече не правим секс толкова често…
— Това е обичаен проблем при по-продължителните връзки — кимва Лиси с разбиране. — Трябва да разнообразявате сексуалния си живот.
— Как?
— Пробвали ли сте с белезници?
— Не. А ти? — поглеждам Лиси с тръпно очакване.
— Преди много време — свива пренебрежително рамене тя. — Не беше чак толкова… Хм… Защо не опитате да го правите на различни места? Примерно в службата!
В службата! Ами да! Страхотна идея! Лиси е толкова умна!
— Добре — казвам ентусиазирано. — Ще пробвам!
Измъквам химикалка от чантата си и записвам на дланта си „секс-служба“, редом до напомнящото „мили!“.
Изведнъж изпитвам страхотно въодушевление. Брилянта идея! Утре ще съблазня Конър в службата и това ще бъде най-страхотният секс, който изобщо някога сме правили, страстта ни ще се възпламени и отново ще бъдем лудо влюбени един в друг. Фасулска работа. Ще му дам аз да се разбере на този Джак Харпър!
Не, чакай, чакай малко! Това няма абсолютно нищо общо с Джак Харпър, нали така? Откъде пък ми хрумна подобна дивотия?!?

Има само една-единствена мъничка пречка за осъществяването на гениалния ми план. А именно: изобщо не е толкова лесно да правиш секс с гаджето си в службата, колкото човек си мисли. Досега не ми е правило впечатление колко открито е всичко в офиса ни. И колко много стъклени прегради има, вместо стени. И колко много хора щъкат насам-натам през цялото време.
До единадесет на другата сутрин все още не съм измислила как да осъществя плана си. Снощи си мислех, че спокойно бихме могли да го направим зад някоя от саксиите с изкуствени растения. Като ги гледам сега обаче… ами че те всъщност са съвсем малки! Няма начин двамата с Конър да успеем да се скрием зад някоя от тях… камо ли да рискуваме да направим… каквото и да било движение.
Тоалетните също отпадат. В дамската винаги има по няколко колежки, които клюкарстват и си оправят грима. А в мъжката …уааа! За нищо на света!
Не става да го направим и в офиса на Конър, защото стените му са целите от стъкло, а няма ни щори, ни нищо. И освен това там непрекъснато някой влиза и излиза, защото при него е голямата кантонерка с досиета.
О, Боже, та това е смешно! По офисите непрекъснато се вихрят любовни афери и е повече от ясно, че тези хората правят секс и в службите си! Добре де, но къде? Дали пък няма някоя специална тайна стаичка за секс, за която аз да не знам?
Не мога да пратя имейл на Конър, за да го питам той какво смята по въпроса, защото искам да го изненадам с идеята си. Неочакваността на предложението ми ще бъде за него силен фродизиак и ще направи изживяването и адски възбуждащо, и много романтично. Пък и има известен риск, че ако му кажа предварително, неговата корпоративна съвест може да заговори и той да започне да настоява да си пуснем заявка за един час неплатено отсъствие от работа или нещо такова.
Точно се чудя дали пък не можем да се промъкнем и да го направим някъде по стълбите за евакуация в случай на пожар, когато Ник излиза от офиса на Пол.
Рязко вдигам глава и за момент се отърсвам от мислите си за секс в службата. Защото от вчерашното голямо съвещание насам все се опитвам да събера кураж да го попитам нещо.
— Ей, Ник — спирам го, когато минава покрай бюрото ми, — шоколадовите блокчета „Пантера“ са твой продукт, нали?
— Да де, ако изобщо можем да ги наречем продукт — прави презрителна физиономия той.
- Ще ги спрат ли от производство?
— Повече от вероятно.
— Имам една огромна молба към теб — заговорвам припряно. — Възможно ли е да ми се предостави съвсем мъничко от бюджета за техния маркетинг, за да пусна реклама с купон в някое списание?
Ник опира ръце на кръста си и се вторачва в мен.
— Какво… какво да направиш?
— Да пусна реклама с купон за тях. Изобщо няма да ни струва скъпо, обещавам! Никой дори няма и да забележи този разход.
— Къде?
— В „Месечник за боулинг“ — отговарям, като се изчервявам леко. — Дядо ми е абониран за него.
— Какъв месечник?
— О, Ник, моля те! Виж, няма нужда ти да правиш каквото и да било. Аз ще уредя всичко. Тази рекламка ще бъде капчица в океана на всички реклами, които пускахме за тях. — Гледам го безкрайно умолително, само дето не падам на колене в краката му. — Моля те, Ник!… Моля те!…
— Добре де, добре — махва с ръка той нетърпеливо. — И без това всичко е загубено.
— Страшно ти благодаря! — отправям му широка усмивка, а когато се отдалечава, грабвам телефона и набирам номера на дядо.
— Здрасти, дядо! — казвам, когато чувам сигнала на телефонния му секретар. — Пускам в „Месечник за боулинг“ реклама с купон за намаление от цената при покупка на шоколадовите блокчета „Пантера“. Така че кажи на всичките си приятели! Ще можете да се запасите адски евтино. Скоро ще се видим. Чао.
— Ема? — изведнъж избумтява в ухото ми гласът на дядо. — Тук съм. Просто си правя скрийнинг на обажданията.
— Скрийнинг ли? — повтарям като ехо, опитвайки се да не звуча прекалено обидно изненадана.
Ха! Дядо си прави скрийнинг на разговорите?!? Шантава работа!
— Това е новото ми хоби — продължава той. — Не си ли чувала за тази нова мода сред младежите? Слушаш как приятелите ти оставят съобщения на телефонния секретар и им се смееш. Много е забавно. Слушай сега, Ема. Канех се да ти се обадя. Снощи по новините имаше много тревожен репортаж за бандитизма в центъра на Лондон.
А, не! Не отново!
— Дядо…
— Обещай ми да не ползваш градския транспорт, Ема!
— Ъъъ… обещавам — измънквам, като заключвам пръсти. — Дядо, трябва вече да затварям. Но в най-скоро време пак ще ти се обадя. Обичам те.
— И аз те обичам, милото ми момиче.
Затварям телефона, обзета от задоволство. Така, това го уредихме.
Но какво да правя с Конър?
— Ще трябва да ида да го изровя от архивите — чувам да казва Каролин в другия край на офиса.
И изведнъж ми светва!
Стаята с архивите! Но да, разбира се! Разбира се! Никой не отива там, освен когато е наистина крайно наложително. Стаята с архивите е чак долу, в мазето — потискащо мрачно помещение без прозорци, потънало в прахоляк и паяжини, задръстено от купища стари книги и списания. Често се налага едва ли не да лазиш по пода, за да изровиш каквото ти трябва.
Върхът!
— Аз ще отида, ако искаш — предлагам на Каролин с възможно най-нехаен тон. — Какво ти трябва?
— Наистина ли ще го направиш? — усмихва се Каролин с облекчение. — Благодаря ти, Ема! Търсим една стара реклама. Ето ти данните…
Каролин ми връчва листчето с указанията и аз потеглям, обзета от тръпка на възбуда при мисълта за предстоящия секс-екшън. Измъквам мобилния си телефон и набирам номера на Конър.
— Ей, Конър! — казвам с нарочно нисък и дрезгаво секси глас. — Ела веднага в архивата. Искам да ти покажа нещо.
— Какво?
— Хайде… побързай! — подканям го настоятелно аз.
Чувствам се направо като Шарън Стоун!
Ха! Сега ще видят те какво значи секс в службата!
Само дето не тичам по коридора, но когато минавам покрай администрацията, Уенди Смит ме спира, за да ме пита дали ще се включа в отбора по волейбол, Разговорът с нея ми отнема няколко минути и когато най-сетне отварям вратата на стаята с архиви, Конър вече ме чака там, като нетърпеливо си поглежда часовника.
Това малко обърква сценария ми. Предвиждах аз да го чакам, съблазнително приседнала на купчина книги, кръстосала крак връз крак, с подканящо приповдигната пола.
Както и да е.
— Здравей — измърквам все така секси дрезгаво.
— Здрасти — смръщва се насреща ми Конър. — Какво има, Ема? Тази сутрин съм адски зает и…
— Просто исках да те видя. Целия! — С артистичен жест затръшвам вратата зад гърба си, полюшвайки бедра приближавам до него и прокарвам нокът надолу по гърдите му, като в реклама за афтършейв. — Отдавна не ни се е случвало да правим секс спонтанно.
— Какво? — зяпва ме Конър.
— Хайде, бейби — започвам да разкопчавам ризата му, като се опитвам да докарам перверзен израз на лицето си. — Дай да го направим. Тук. Веднага.
— Да не си откачила! — отблъсква пръстите ми Конър и припряно закопчава ризата си. — На работа сме, Ема!
- И какво от това? Млади сме, предполага се, че сме влюбени… — спускам ръката си надолу под кръста му и Конър се облещва насреща ми.
— Престани! — изсъсква ми той. — Веднага престани! Ема, да не си пияна или какво?
— Просто ми се прави секс! Какво, да не би да искам прекалено много?
— А прекалено много ли ще е да искам да го правим в леглото си, като нормални хора?
— Ама ние вече не го правим в леглото! Почти никога!
Настъпва тягостно мълчание.
— Ема — казва най-сетне Конър, — сега не му е нито мястото, нито времето да…
— Сега е! Или поне може да бъде! Така страстта ни отново ще се разгори! Лиси каза, че…
— Какво? Обсъждала си сексуалния ни живот с Лиси? — потресено ме зяпва Конър.
— Разбира се, че не съм казвала нищо за нас — припряно бия отбой. — С нея си говорехме за… интимните връзки, най-общо казано… и тя спомена, че сексът в службата може да бъде много… секси! Хайде де, Конър! — Присламчвам се по-близо до него, хващам ръката му и я пъхвам в сутиена си. — Не смяташ ли, че е вьзбуждащо? Само при мисълта, че точно сега някой може би идва насам по коридора…

Изведнъж млъквам, защото чувам някакъв шум.
Май наистина точно сега някой идва насам по коридора!
Мамка му!
— Чувам стъпки! — изсъсква Конър и рязко се дръпва по-встрани от мен, ръката му обаче остава заклещена в сутиена ми. Той втренчва ужасен поглед в нея. — Проклетият ми часовник се е закачил за блузата ти! — казва той и се опитва да издърпа ръката си, но безуспешно. — Мамка му! Не мога да си извадя ръката.
— Дръпни по-силно!
— Дърпам! — Конър се оглежда панически наоколо. — Няма ли тук някъде ножица?
— Да не искаш да срежеш блузата ми? — възкликвам ужасено.
— Да ти хрумва нещо друго? — пита ядно Конър и започва да дърпа с все сила ръката си.
Имам чувството, че платът всеки миг ще се скъса.
— О! Спри! Спри! Ще ми съдереш блузата — изписквам тихичко.
— Това ли е най-голямото ти притеснение? Блузата? — сопва ми се ядосано Конър.
— Винаги съм го мразила този твой часовник! — изсъсквам в отговор аз. — Ако носеше другия, който ти подарих…
Млъквам рязко. Стъпките се чуват все по-отчетливо и близко, почти до самата врата.
— Мамка му! — оглежда се панически Конър. — Мамка му! Мамка…
— Спокойно де! Дай да се скрием в ъгъла — прошепвам настойчиво. — Който и да е, може изобщо да не влезе.
— Как можа да ти хрумне тая глупост да слизаме в мазето — мърмори ядно Конър, докато се втурваме към ъгъла, сраснали един за друг като сиамски близнаци. — Страхотна идея, няма що!
— Не ме обвинявай! — сопвам му се аз. — Исках само да поразпаля страстта в…
И замръзвам, защото в същия миг вратата се отваря.
Не! О, Господи, не!
Толкова съм шокирана, че буквално ми се завива свят.
На прага стои Джак Харпър с куп стари списания в ръце.
Очите му бавно попиват разкрилата се пред него сценка — ядосаното изражение на Конър, ръката му в сутиена ми, агонията, изписала се на моето лице.
— Мистър Харпър… — мънка Конър, — …много, много съжалявам. Ние… ние не… Мога само да кажа, че… и двамата сме…
— Сигурен съм, че сте — прекъсва го Джак Харпър с безизразна физиономия и с присъщия му сух тон на гласа. — Може би е добре да си пооправите дрехите, преди да се върнете на бюрата си.
Обръща се и излиза. Вратата се затваря зад гърба му, а ние с Конър оставаме като поразени от гръм.
— Я си извади проклетата ръка от блузата ми! — проговарям най-сетне аз, изведнъж обзета от адски гняв към Конър.
Цялото ми желание за секс се е изпарило. Ненавиждам се. Ненавиждам Конър, Ненавиждам целия свят!

Джак Харпър си заминава днес.
Слава Богу! Слава Тебе, Господи! Защото едва ли бих могла да понеса още от… от него. Сега трябва само да се скатая и да го отбягвам до пет часа, а после да се изнеса скорострелно и всичко ще бъде наред. Животът ми отново ще се върне в нормалното си русло и вече няма да се чувствам така, сякаш радарът ми е бил разфокусиран от някаква невидима магнитна сила.
Не знам защо днес съм толкова напрегната и раздразнителна. Защото въпреки целия този срам вчера, нещата всъщност се развиват доста добре. Първо, защото изглежда, че двамата с Конър няма да бъдем уволнени заради секс в службата (а това беше най-сериозното ми опасение). И, второ, защото блестящият ми план подейства! Веднага щом се върнахме по бюрата си, Коньр започна да ми изпраща имейли с извинения. А вечерта правихме секс! Два пъти! На ароматизирани свещи.
Предполагам, че Конър е прочел някъде, че жените обичат да правят секс на ароматизирани свещи. Може би в „Космополитън“. Защото всеки път, когато ги извади и запали, на лицето му се изписва нещо от рода на „Ама не съм ли досетлив и внимателен, а?“, и от мен се очаква да възклицавам „О! Ароматизирани свещи! Каква прелест!“
Не, не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против ароматизираните свещи. Ама истината е, че сами по себе си те не допринасят с нищо за изживяването, нали така. Искам да кажа… ами те просто си горят и това е. Пък и много често се улавям точно в най-критичния момент да си мисля: „Дано свещта да не падне и да не подпали всичко.“ Което, естествено, ме разбива и…
Както и да е, И така, снощи правихме секс.
А тази вечер след работа ще ходим да гледаме един апартамент. Няма паркет, нито капаци на прозорците, но пък има джакузи в банята, което си е доста готино. Така че животът ми всъщност се нарежда доста добре. Ето защо не мога да си обясня откъде е това мое раздразнение. Но каква е причи…
„Не искам да се местя да живея с Конър“, обажда се някакво гласче в мозъка ми, преди да успея да го възпра.
Не. Няма начин. Абсурд! Конър е идеален. Всеки го казва.
„Ама аз пък не искам да…“
Млък! Двамата с Конър сме Съвършената двойка. Правим секс на ароматизирани свещи. И често излизаме на разходка покрай реката. И в неделя четем заедно вестника — на чаша кафе и по пижами. Точно така правят съвършените двойки!
„Но аз…“
Млък!
Преглъщам тежко. Конър е едничкото хубаво нещо в живота ми. Ако го нямах него, какво ли друго ми остава?
Телефонът на бюрото ми иззвънява и прекъсва мислите ми. Вдигам слушалката.
— Здравей, Ема. - чувам познат сух глас. — Джак Харпър е.
Сърцето ми се преобръща уплашено, едва не се задавям с глътката кафе, която съм отпила. Не съм го виждала от вчерашния инцидент с ръката на Конър, заклещена в сутиена ми. А не искам и да го виждам.
Изобщо не биваше да вдигам телефона.
Всъщност, изобщо не биваше да идвам на работа днес!
— О! — измънквам. — Ъъъ… здравейте.
— Би ли дошла в офиса ми за минутка, ако обичаш?
— Какво… аз ли? — питам нервно.
— Да, ти.
Прокашлям се смутено.
— Трябва ли да… да нося нещо?
— Не. Донеси само себе си.
Той затваря. Няколко минути оставам загледана в телефона, като усещам да ме побиват студени тръпки. Знаех си аз, знаех си… В крайна сметка… ами да, ще ме уволня. Заради… просташка… немарливост… немарлива простащина.
Така де, то си е простащина да те изловят в службата с ръката на гаджето в сутиена ти.
Добре де, все едно, нищо не мога да направя.
Поемам си дълбоко дъх, ставам и се повличам към директорския единадесети етаж. Пред вратата на офиса на Джак Харпър има бюро, но без секретарка на него, така че направо почуквам.
— Влез.
Предпазливо открехвам вратата. Помещението е огромно, окъпано в слънчева светлина и с дървена ламперия по стените. Джак седи начело на голяма овална маса, край която са насядали още шестима души, мъже и жени. Изведнъж си давам сметка, че никога не съм виждала никой от тези хора. Прелистват някакви материали, отпиват от чаши с минерална вода, а атмосферата е някак натегната.
Да не би да са се събрали да гледат как ще ме уволни? Това да не е някакъв откачен семинар за уволняване на служители?
— Здравейте — казвам с възможно най-овладян тон, но си знам, че съм изчервена като домат и че изглеждам напълно спихната.
— Здрасти — усмихва ми се Джак. — Ема… спокойно. Нищо тревожно няма. Само исках да те питам нещо.
— О! Ами добре — отронвам изненадано.
Е, сега вече съм тотално объркана. Какво би могъл да ме пита Джак Харпър, за Бога?!?
Той взема някакъв лист и го вдига така, че да мога да го видя.
— Какво според теб е изобразено на тази рисунка, Ема? — пита Джак.
О, мамка му, сега я загазих!
Кошмар на кошмарите!
Докато навремето си търсех работа, веднъж се явих на интервю в банка „Лейнс“ и на него ми показаха някаква заврънтулка, попитаха ме какво виждам и аз им казах, че виждам някаква заврънтулка. Издъних се, естествено. Ама сега вече знам за какво става дума, така че ще внимавам.
Всички ме зяпат втренчено. О, Боже, искам да отговоря правилно! Сам ако знаех какъв е правилният отговор…
Вглеждам се напрегнато в рисунката, а сърцето ми бие до пръсване. Виждам нарисувани два кръгли предмета. С леко грапава форма. Изобщо си нямам представа какво би могло да бъде това. Абсолютно никаква представа. Приличат ми на… приличат ми на…
Изведнъж ми светва!
— Орехи! Два ореха!
Джак избухва в смях, един-двама от останалите край масата се засмиват приглушено, но бързо потушават веселието си.
— Е, мисля, че това доказва моето мнение — отбелязва Джак.
— Не са ли орехи? — питам разочаровано и безпомощно местя очи по лицата на присъстващите.
— Предполага се, че са яйчници — отговаря ми през зъби някакъв мъж с очила без рамка.
— Яйчници ли? — зяпвам озадачено рисунката. — О, да! Хм, да. Сега вече определено забелязвам яйцевидната форма на два…
— Ореха! — възкликва Джак, като бърше насълзените си от смях очи.
— Както вече обясних, яйчниците са само част от серия символни изображения на женствеността — с отбранителен тон заговорва един от мъжете. — Избрахме на изображението да има яйчници, като символ на плодовитостта, едно око, като символ на мъдростта, дърво, като символ на природата майка…
— Същината на идеята ни е, че тези символни изображения могат да бъдат използвани при цялата серия продукти — уточнява една чернокоса жена, като се привежда напред на стола си. — Независимо дали ще е безалкохолна напитка, дреха или парфюм…
— Целевият ни пазар възприема и откликва много добре на абстрактни образи — добавя мъжът с очилата без рамка. — Проучванията показаха, че…
— Ема — поглежда ме Джак отново, — ти би ли си купила безалкохолна напитка с изобразени на опаковката й яйчници?
Всички погледи се насочват очаквателно към мен.
— Ъъъ… — прокашлям се смутено, защото си давам сметка, че някои от хората ме гледат доста враждебно. — Ами… по-вероятно не.
Неколцина от присъстващите се споглеждат многозначително.
— Това едва ли е показателно — чувам някой да измърморва.
— Джак, три творчески екипа са работили по тази идея — настойчиво казва чернокосата жена. — Не можем да я зарежем и да започнем всичко отначало. Просто не можем!
Джак отпива глътка минерална вода направо от бутилката, избърсва с пръсти устните си и поглежда жената.
— Слоуганът „Не спирай“ ми хрумна, докато си пиех в един бар, и след две минути първоначалната разработка на тази идея вече бе нахвърлена върху една книжна салфетка. Знаете го, нали?
— Да — измънква мъжът с очилата без рамка.
— Няма да продаваме безалкохолна напитка с яйчници! — отсича Джак остро и разрошва още повече косата си. После отдръпва стола си от масата и добавя: — Добре, да направим кратка пауза. Ема, би ли ми помогнала да отнесем тези папки долу, в офиса на Свен?

Господи, чудя се за какво беше всичко това. Но не смея да попитам. Джак ме повежда делово по коридора, вкарва ме в асансьора и натиска бутона за деветия етаж, без да отрони и дума. Потегляме надолу, но след около две секунди Джак натиска бутона за аварийно спиране и асансьорът рязко заковава между етажите. Едва сега той най-сетне ме поглежда и ми задава изпълнен с недоумение въпрос:
— Да не би двамата с теб да сме единствените нормални хора в цялата тази сграда?
— Хм…
— Къде им е интуицията… къде са им инстинктите? — гледа ме той озадачено. — Май вече никой не може да отличи добрата от ужасната идея. Яйчници… — Той поклаща глава с изумление. — Някакви шантави яйчници!