Софи Кинсела - Сватбата на Беки Би.

Добре де, спокойно! Не се паникьосвай! Мога да го направя. Напълно възможно е да го направя. Всичко е просто въпрос на леко маневриране наляво, на мъничко повдигане и на по-яко побутване… Така де! Толкова ли е трудно да наместиш едно шкафче за коктейли в нюйоркско такси?!
Сграбчвам полираното дърво още по-настървено, поемам си дълбоко дъх и още веднъж побутвам навътре. Напразно. Днес е един от онези кристално ясни зимни дни в Гринич Вилидж, когато въздухът прилича на паста за зъби и всяко поемане на дъх те кара да потреперваш, а хората се носят призрачно наоколо, скрити зад плътните си шалове. Обаче аз се потя. Лицето ми е червено като домат, косата ми се е измъкнала от новата ми казашка шапка и ми е паднала пред очите, а освен това усещам любопитните погледи на всички, насядали край витрината на отсрещното кафене „Джо-Джо“.
Обаче аз не смятам да се предавам така лесно. Знам си, че ще успея.
Налага се, защото да не съм луда да плащам за доставка, когато живея само на две преки оттук!
— Няма да влезе — чувам гласа на шофьора на таксито, който си подава главата от прозорчето и ме поглежда апатично.
— Ще влезе! Вече успях да вмъкна предните два крака… — изпъшквам и продължавам да бутам. Само да можех да измисля някакъв начин да накарам другите два крака също да влязат! Все едно, че ще водиш кучето си на ветеринар.
— Ама аз не съм застрахован! — обажда се пак таксиджията.
— Няма значение! Аз съм само на няколко преки. Ще го държа през целия път. Няма да има проблеми.
Шофьорът сбръчква вежди и започва да си чисти зъбите с почерняла клечка за зъби.
— Да не би да си въобразявате, че и вие ще можете да влезете след това нещо? — заявява той по едно време.
— Ще се сгъна някак си! Сигурна съм, че ще мога! — изпъшквам и отчаяно продължавам да бутам шкафчето за коктейли. Чува се съмнителен звук от досег с предната седалка.
— Много съжалявам — изричам, едва поемайки си дъх. — Добре. Вижте сега, ще започна отначало. Може би просто не съм подходила от правилния ъгъл…
Колкото е възможно по-внимателно аз повдигам предния край на шкафчето, измъквам го от таксито и го връщам обратно на тротоара.
— И какво е това чудо, по дяволите?! — чуди се шофьорът.
— Това е шкафче за коктейли от 1930-те! Вижте само, капакът е подвижен! — Измъквам капака от кукичката му и с горда физиономия разкривам невероятните чудеса вътре: огледалните стени в стил арт деко. — Тук се поставят чашите… а ето там пък има два шейкъра за коктейли.
Прокарвам гальовно ръка по лъскавата му повърхност. Още в мига, в който го зърнах на витрината на „Антиките на Артър“, знаех, че трябва да го имам! Вярно, че двамата с Люк се споразумяхме да не купуваме повече мебели за апартамента, обаче това тук е различно. Абсолютно съм убедена! Боже, истинско шкафче за коктейли, като по филмите с Фред Астер и Джинджър Роджърс! То ще внесе огромна промяна в нашите тихи вечери. Всяка вечер двамата с Люк ще си смесваме мартинита, ще танцуваме под звуците на песните от онези години и ще наблюдаваме прехласнати залеза! Ще бъде толкова… атмосферично! Ще трябва да си купим един от онези старомодни грамофони с огромните фунии и да започнем да си събираме плочи на 78 оборота, а аз пък ще се разхождам величествено, облечена в разкошни стари рокли от най-висока класа!
И нищо чудно щом разберат, хората да започнат да се отбиват у нас за по един коктейл всяка вечер. Ще се прочуем в целия град с оригиналните си соарета. „Ню Йорк таймс“ ще ни посвети цяла статия! Ами да! „Отново имаме щастиетода се порадваме на изисканите коктейли, които бяха възродени с елегантен замах в Уест Вилидж. Стилната, наскоро пристигнала в нашата страна двойка Ребека Блумууд и Люк Брандън…“
Стряска ме прищракващ звук. Вратата на таксито се отваря и пред леко премрежения ми поглед се появява шофьорът.
— О, много благодаря! — изричам с благодарност. — Малко помощ няма да ми се отрази никак зле. Може би, ако имате под ръка някое въже, бихме могли да го прикрепим на покрива…
— Нито въже ще ви дам, нито ще ви кача! — отсича той и трясва пътническата врата под носа ми. И под ужасения ми поглсе той се врьща от другата страна на колата и се настанява преспокойно зад волана.
— Ама не можете да си тръгнете просто ей така! Не е законно! Трябва да ме вземете! Нали кметът го казва?!
— Да, ама кметът не казва нищо по въпроса с шкафчетата за коктейли! — предъвква летаргично той и завърта ключа на стартера.
— Но как ще се прибера вкъщи тогава?! — провиквам се възмутено аз. — Почакайте! Върнете се!
Обаче таксито вече се измъква и се влива в движението, а аз си оставам на тротоара, сграбчила безценното си шкафче и се чудя какво ще правя сега.
Така. Мисли разумно. Може пък да се пробвам да го отнеса на ръце. Не е чак толкова далече в края на краищата!
Протягам ръце колкото ми е възможно и успявам да обхвана шкафчето от двете страни. Повдигам го бавно от тротоара, правя крачка напред и… веднага го пускам долу. Боже, тежичко що дойде! Май си разтеглих някое сухожилие.
Добре де, може пък и да не го нося. Но все трябва да измисля начин да го отнеса вкъщи. Ако взема да премествам краката по два, по два на всеки няколко сантиметра… първо предните… после завъртане и задните…
Да. Това определено ще стане! Вярно, че малко бавничко, ама ако не се отказвам и продължавам да вървя напред… ако му хвана ритъма…
Лявата страна напред… дясната страна напред…
Номерът е да не си мислиш колко метра си изминал, а просто да продължаваш да вървиш. Да напредваш. Да прогресираш. И няма начин в един прекрасен момент да не се окажеш вкъщи!
Две тийнейджърки с дебели палта ме подминават и се изкискват на глас, обаче аз съм прекалено съсредоточена, за да им обърна някакво внимание.
Лявата страна напред… дясната страна напред…
— Извинете — достига до съзнанието ми ядосан, дрезгав глас, — бихте ли се отместили, за да не блокирате тротоара?! — Обръщам се и за мой ужас виждам срещу себе си жена с бейзболна шапка на главата си и маратонки, която се приближава, повела пред себе си десетина кучета от всякакви породи и размери.
О, Боже! Не мога да разбера защо хората не си разхождат сами собствените си кучета! Така де, щом не обичаш да се разхождаш, тогава по-добре си вземи котка! Или пък аквариум с тропически рибки!
Но четириногите вече ме връхлитат. Всичките скимтят и лаят, и ръмжат, и клатят глави, и… Боже, не мога да повярвам на очите си! Един пудел вдига крак до крачето на безценното ми коктейлно шкафче!
— Престани! — изпищявам ужасено. — Махнете това куче оттук!
— Хайде, Фло — обажда се жената и ми хвърля убийствен поглед, след което се отдалечава, повлечена от каишките на кучетата.
Не, безнадеждно е. Вижте само докъде съм стигнала! Даже не съм успяла да подмина края на витрината на „Антиките на Артьр“, а вече съм като пребито куче.
— Е — чувам зад себе си ироничен глас, — може би в крайна сметка ще се решите да ви го доставим?
Обръщам се и виждам зад себе си Артър Греъм — собственика на антикварния магазин, подпрян на рамката на вратата на своята собственост, изтупан в безупречното си сако и вратовръзка.
— Ами… не знам. — Отпускам се на коктейлното шкафче и се старая да си придам безгрижен вид. Сякаш имам някакъв избор като се изключи възможността да си остана тук, на тротоара, до второ пришествие. — Може би.
— Седемдесет и пет долара, във всяко кътче на Манхатън — изрецетира той.
„Ама аз не съм във всяко кътче на Манхатън! — идва ми да изплача. — Аз съм само на две преки оттук!“
Артър ми се усмихва победоносно. Знае, че е спечелил този рунд.
— Окей — принуждавам се да кимна аз. — Може би идеята не е лоша.
Седя си и гледам как Артър прави знак на някакъв мъж, който, за мое най-голямо раздразнение, пристига и вдига шкафчето ми с такава лекота, сякаш е перце. После тръгвам след двамата мъже и се връщам в топлия, претъпкан с всевъзможни джунджурии магазин, където отново започвам да се оглеждам, макар че бях тук само преди десетина минути. Боже, обожавам го това място! Накъдето и да се обърнеш, все ще видиш нещо, което искаш да имаш! Като например онзи приказен резбован стол, и ръчно рисуваната кадифена покривка… Ама вижте само този удивителен стар часовник с махало! Всеки ден карат по нещо ново!
Не че идвам тук всеки ден, де.
Просто… нали се сещате… предполагам, че е така.
— Изборът ви е страхотен! — обажда се Артър, като посочва шкафчето ми за коктейли. — Определено имате око за тези работи. — Усмихва ми се и надрасква нещо на мъничка бележка.
— Не съм много сигурна, но щом казвате — отвръщам, като повдигам скромно рамене.
Въпреки че, ако трябва да бъдем честни, наистина имам око за тези работи. Някога с мама всяка неделя гледахме шоуто „Пътят на антиките“, така че няма начин част от експертните съвети от него да не се е просмукала и в мен.
— Това там е също много добро — казвам аз с глас на специалист, като кимвам по посока на голямо огледало в позлатена рамка.
— Ах, да — съгласява се Артър. — И модерно, разбира се…
— Разбира се — побързвам да се съглася с него.
Веднага схванах, естествено, че е модерно. Просто исках да подчертая, че придобивката е добра, като вътрешно имах предвид именно модерна.
— Интересуват ли ви сервизи от 1930-те, които биха могли да допълнят вашето шкафче за коктейли? — вдига очи към мен Артър. — Високи чаши… Гарафи… Тук имаме няколко прекрасни образци.
— О, да! — разцъфтявам аз. — Определено ме интересуват!
Чаши от 1930-те години! Така де, кой ще иска да пие от някакви си модерни боклуци, когато може да има нещо антично?!
Артър отваря големия си журнал с кожена подвързия и надпис „Колекционери“ и аз усещам как душата ми се изпълва с гордост. Аз съм колекционер! Аз съм вече пораснала!
— Мис Р. Блумууд… сервизи от 1930-те. Така. Имам телефонния ви номер, така че, ако пристигне нещо интересно, ще ви се обадя — отбелязва Артър, като преглежда страницата. — От този списък разбирам, че се интересувате също така и от вази от венецианско стъкло.
— Така ли? Ами… да.
Нещо ми е излязло от ума, че се интересувам от вази от венецианско стъкло. В интерес на истината даже не съм сигурна къде се дяна първата от този вид.
— А също така и от ланци за часовници от деветнадесети век… — продължава Артър, като прокарва пръст нагоре по страницата, — формички за кейк… ръчно бродирани възглавнички… — Вдига очи и ме поглежда. — Все още ли ви интересува всичко това?
— Ами… — прочиствам си гърлото аз. — Ако трябва да бъда честна, май онези ланци вече не са ми особено интересни. Нито пък формичките, за които споменахте.
— Разбирам. Ами викторианските лъжички за сладко?
Лъжички за сладко ли? Откъде накъде ми е хрумнало, че ще ми трябват някакви си древни лъжички, и то за сладко?!
— Знаете ли какво — изричам замислено, — мисля, че отсега нататък ще се придържам само към сервизите от 1930-те. Ще си събера истинска, пълна колекция от такива.
— Мисля, че постъпвате много разумно — усмихва ми се собственикът на антиквариата и започва методично да задрасква всяка точка от така насъбралия се списък. — В такъв случай доскоро!
Когато излизам на улицата, установявам, че е настъпил арктически студ. Във въздуха прехвърчат снежинки. Но аз горя вътрешно. Горя от задоволство. Боже, каква фантастична инвестиция направих само! Истинско шкафче за коктейли от 1930-ге, а много скоро ще разполагам с абсолютно пасващ му сервиз чаши от същия период! Толкова съм горда със себе си! Просто не можете да си представите!
Абе, за какво излязох навън?
Да. Две кафета капучино.

* * *
С Люк живеем заедно в Ню Йорк вече близо година, а апартаментът ни е на Западна 11-та улица — в много приятен, озеленен квартал, излъчващ истинска атмосфера. Къщите се кипрят с малките си орнаментирани балкончета, солидни каменни стълби водят до всяка входна врата, а по тротоара има даже и дървета. Точно срещу нас живее някакъв тип, който свири джаз на пиано, и през летните вечери, когато вътре е задушно, с Люк излизаме на терасата на покрива на нашата сграда, сядаме на възглавнички, пийваме си вино и го слушаме. (Е, поне веднъж го направихме.)
Влизам в къщата и виждам, че в коридора ме очаква цяла купчина поща за нас. Прибирам я и бързо я преглеждам.

Досада…
Досада…
Британското издание на „Вог“? Аха!
Досада…
Боже! Сметката ми от „Сакс“ на Пето авеню!
Втренчвам се в плика за няколко секунди, след което го изваждам от купчината и го пъхвам в чантата си. Не че го крия, да не си помислите! Просто не виждам никакъв смисъл Люк да го зърва. Наскоро прочетох една страхотна статия, озаглавена „Прекалено много информация?“, в която се казваше, че човек трябва да филтрира събитията, които са му се случили през деня, а не да занимава партньора си с всяка нищожна дреболия, която би натоварила и без това натоварения му мозък. Там се казваше също така, че домът е светилище, в което на никого не е необходимо да знае абсолютно всичко. Което действително има смисъл, като се замислиш.
Така че, в последно време започнах най-старателно да филтрирам информацията. Но само отегчителните, рутинни дребни нещица от ежедневието, като например… ами, като например сметките от магазините и точната сума, която съм платила за новите си обувки. И знаете ли какво? Теорията очевидно е вярна, защото оттогава насам отношенията ни с Люк са действително много различни!
Пъхвам под мишница останалата част от купчината с пликове и тръгвам нагоре по стълбите. От Англия няма нищо — не че точно днес очаквам нещо оттам. Защото довечера — познайте какво? Ние се прибираме вкъщи! За сватбата на най-добрата ми приятелка Сузи! Направо нямам търпение да се кача на самолета!
Тя се омъжва за Таркуин — един голям сладур, когото тя познава откакто се помни. (Всъщност той й е братовчед. Но всичко е напълно законно. Те провериха.) Сватбата ще бъде в дома на нейните родители в Хампшир. Ще има много шампанско, коне и каляски… А най-хубавото от всичко е, че аз ще съм шаферката!
При тази мисъл усещам, че нещо ме пробожда отвътре. С такова нетърпение очаквам това събитие! И не само защото ще съм шаферка, а и защото ще видя Сузи, моите родители и моя роден дом. Вчера се сетих, че не съм стъпвала в Англия повече от шест месеца, което внезапно ми се стори невероятно дълъг период от време. Така и не успях да видя как татко го избраха за капитан на местния голф клуб — нещо, за което той бе мечтал през целия си живот. Освен това пропуснах и скандала, когато Сиобхан от църквата взел, че откраднал парите за поправка на покрива й и отпрашил с тях за Кипър. А най-много съжалявам за това, че изпуснах годежа на Сузи, макар че само две седмици след това тя пристигна в Щатите, за да ми покаже пръстена си.
Не че ми е мъчно чак толкова, защото в края на краищата тук си прекарвам страхотно. Работата ми в „Барнис“ е перфектна, животът ми в Уест Вилидж също е перфектен. Обичам да крача по малките улички, скътани далеч от натовареното движение на града, да си купувам малки кексчета от хлебарницата „Миньола“ всяка събота сутрин и на връщане да минавам през пазара. Като цяло обичам всичко, което имам тук, в Ню Йорк. Освен може би майката на Люк.
И все пак нищо не може да се сравни с родния дом.

* * *
Когато стигам до втория етаж, откъм нашата врата до ушите ми достига музика и сърцето ми потрепва в очакване. Сигурно е Дани, когото оставих да работи у нас. Сигурно вече е свьршил. Моята рокля е готова!
Дани Ковиц живее над нас, в апартамента на брат си и откакто съм в Ню Йорк, той стана моят най-добър приятел, фантастичен дизайнер е, наистина много талантлив — макар че засега не е преуспял особено.
Е, ако трябва да бъдем честни, изобщо не е успял. Пет години след завършване на дизайнерския колеж той продължава да чака своя голям пробив. Но, както и самият Дани често обича да казва, да пробиеш като дизайнер е дори по-трудно от това да пробиеш като актьор. Ако не познаваш подходящите хора или ако баща ти не е някой от бившите бийтълси, то тогава по-добре забрави. Толкова ми е мъчно за него, защото той действително заслужава да направи кариера! Така че веднага, щом Сузи официално ме покани да стана нейна шаферка, аз го помолих да ми ушие роклята. Защото важното в случая е, че на сватбата на Сузи ще има всякакви важни, богати особи. И аз се надявам, че всички ще се скупчат да ме питат кой ми е шил роклята, а когато мълвата се понесе, Дани ще се прочуе!
Направо нямам търпение да зърна каква изненада ми е приготвил! Всички скици, които ми показа, бяха буквално зашеметяващи — а освен това ръчно ушита рокля би изисквала далеч по-голямо майсторство и изпипване на подробностите от онези, които просто сваляш от закачалката и обличаш. Например горната част ще представлява ръчно бродиран корсет, към който Дани предложи да прикачи рождените камъни на всички главни гости на сватбата. Толкова е оригинален!
Единственото ми дребно притеснение (нищо особено, само леко нрисвиване под лъжичката) е, че сватбата е след два дена, а аз още не съм направила дори първа проба. Даже не съм зървала роклята. Тази сутрин звъннах на вратата му, за да му напомня, че полетът ми за Англия е днес, а след като той най-накрая успя да се довлече до прага, ми обеща, че до обяд ще я е завършил. Заяви, че винаги оставя идеите си да ферментират в главата му до последния момент — тогава внезапно получавал прилив на адреналин и вдъхновение и работел невероятно бързо. Просто по този начин работел — или поне така ме увери — и никога досега не бил закъснявал с крайните срокове.
Отварям вратата и весело извиквам: „Здрасти!“ Никакъв отговор. Отварям вратата към многофункционалната ни всекидневна. От радиото се носи гласът на Мадона, телевизорът е включен на МТУ, а кучето робот на Дани се опитва да се качи на дивана.
Самият Дани се е проснал върху шивашката си машина сред облак от златиста коприна и здраво похърква.
— Дани! — изписквам ужасена. — Хей, човече, събуди се!
Дани се стряска, сяда и потрива слабоватото си лице. Къдравата му коса стърчи на всички страни, а бледосините му очи са още по-кръвясали дори от сутринта, когато се дотътри, за да ми отвори вратата. Мършавата му фигура е облечена в стара сива тениска, а от прокъсаните му дънки стърчат костеливите му колене, в комплект с раната, която получил, докато карал ролери през уикенда. Прилича на десетгодишен хлапак с набола брада.
— Беки — изломотва едва той. — Здрасти! Какво правиш тук?
— Това е моят апартамент. Да не би да си забравил? Реши, че ще работиш тук, защото токът ти спрял.
— Да бе, вярно — смотолевя той и се оглежда замаяно. — Така беше.
— Добре ли си? — втренчвам се притеснена в него аз. — Имам кафе, ако искаш.
Подавам му пълна догоре чаша и той отпива жадно две големи глътки. После погледът му се приземява върху купчината поща в ръцете ми и за първи път, откакто го видях сутринта, изглежда, като че ли се събуди.
— Ей, това там британският „Вог“ ли е?
— Кое?… А, да — отвръщам неопределено и небрежно оставям списанието максимално далече от ръцете му. — Е, как върви моята рокля?
— Страхотно, да знаеш! Всичко е напълно под контрол.
— Вече мога ли да я пробвам?
Тишина. Дани заковава поглед върху купчината златиста коприна пред него, сякаш я вижда за първи път през живота си.
— Не, все още не можеш — изрича накрая.
— Но ще бъде ли готова навреме?
— Разбира се! Непременно! — Дани отпуска крак върху педала на машината и тя започва да бръмчи. — Знаеш ли какво? — опитва се да надвика бръмченето той. — Няма да ти се разсърдя, ако ми донесеш чаша вода.
— Идва веднага!
Влизам стремително в кухнята, завъртам кранчето на чешмата и чакам водата да се изстуди добре. Водопроводната инсталация в тази сграда има твърде ексцентрично поведение, затова непрекъснато тормозим собственичката госпожа Уотс да я поправи. Но тя живее на хиляди километри оттук — във Флорида, и очевидно изобщо не я интересува какво става в собствеността й. Като изключим този малък проблем, всичко тук е прекрасно. Апартаментът ни е направо огромен по нюйоркските стандарти, с дървени подови настилки и камина, както и големи прозорци от пода до тавана.
(Мама и татко, разбира се, изобщо не бяха впечатлени, когато ни идваха на гости. Първо, изобщо не проумяха защо не живеем в къща. Не можаха да разберат и защо кухнята ни е толкова малка. После пък започнаха да ни опяват, че е срамота, че си нямаме градинка и че не съм ли чувала, че съседът Том се е преместил в къща с градина от двеста и петдесет квадрата? Ама как може така! Само че те изобщо не знаеха, че ако в Ню Йорк се намери двеста и петдесет квадрата свободна площ, някой автоматично ще издигне на нея огромен небостъргач с офиси.)
— Добре, ето. Е, как е… — Влизам във всекидневната и думите ми увисват. Шевната машина е спряла, а Дани се е захласнал по моя „Вог“.
— Дани! — надавам вой аз. — Ами моята рокля?!
— Видя ли това! — писука Дани и забива пръст в една страница. — „Колекцията на Хамиш Фаргъл се превърна в ярка демонстрация на обичайния за него замах и въображение“ — чете на глас той. — Ама чакай малко! Та талантът на този човек е равен на кръгла нула! Кръгла нула, чуваш ли ме?! Знаеш ли, че бяхме състуденти с него? Веднъж буквално ми измъкна изпод носа една страхотна идея… — Вдига поглед към мен и присвива подозрително очи. — В „Барнис“ имате ли негови неща?
— Ами… нямам представа — решавам да излъжа аз.
Дани страда от фикс-идеята неговите дрехи да се продават в „Барнис“. Това е единственото нещо, което иска от живота. И само защото аз работя там като личен продавач-консултант, той очевидно си е въобразил, че ще мога да му уреждам срещи с мениджъра по продажбите.
В интерес на истината аз действително му уредих среща с мениджъра по продажбите. Първия път Дани пристигна на срещата със седмица закъснение, през което време тя бе заминала за Милано. Втория път той й демонстрира едно сако, но докато шефката го пробваше, всичките му копчета изпопадаха като конфети.
Господи! Къде ми е бил акълът, когато му предложих да ми ушие шаферската рокля?!
— Дани, кажи ми честно. Роклята ми ще бъде ли готова навреме?
Продължителна пауза.
— Толкова ли е важно да бъде готова точно за днес? — пита той накрая. — Искам да кажа, точно за днес ли?
— След шест часа трябва да се кача на самолета? — Гласът ми се извисява с една октава. — А към олтара след булката трябва да тръгна само след… — Не довършвам и поклащам глава. — Виж какво, в крайна сметка не се тревожи. Ще облека нещо друго.
— Нещо друго ли?! — граква невярващо Дани, хвърля списанието и се втренчва пребледнял в мен. — Какво искаш да кажеш с това „нещо друго“?
— Е, ами…
— Да не би да ме уволняваш? — И ме поглежда така, сякаш току-що съм му съобщила, че с десетгодишния ни брак е свършено. — Само защото малко позакъснявам с графика?!
— Не те уволнявам! Просто искам да кажа… така де, каква шаферка ще съм без рокля, а?!
— Но какво друго би могла да облечеш?
— Де да знам… — започвам да кърша ръце аз. — Вярно, че в гардероба ми имам нещо като дълбок резерв, но…
Сърце не ми дава да му призная, че всъщност имам три резервни варианта. А в „Барнис“ са ми запазили още две неща.
— От кого?
— Ами… от Дона Карън — преглъщам виновно.
— Дона Карън, а?! — Гласът му се срива от това велико предателство. — Значи предпочиташ Дона Карън пред мен, така ли?
— Не, разбира се! Но, виж сега, искам да кажа, че тя поне е налице, готова е, всичко й е зашито и…
— Облечи моята рокля!
— Дани…
— Облечи моята рокля, моля те! — Той пада на колене на пода и започва да пристъпва към мен, влачейки краката си. — Ще стане готова! Ще видиш! Ще работя денонощно…
— Но ние не разполагаме нито с ден, нито с нощ, Дани! Имаме само… колко — три часа!
— Тогава ще работя цели три часа! Ще я направя!
— Да не би да искаш да ми кажеш, че можеш да ушиеш ръчно бродиран корсет само за три часа?! — възкликвам невярващо аз.
Дани ме поглежда сконфузено.
— Е, в такъв случай може би ще ни се наложи да попроменим мъничко дизайна…
— Как да го променим?
Известно време той потропва с пръсти по масата, после вдига глава и отсича:
— Имаш ли обикновена бяла тениска?
— Тениска ли?! — едва успявам да скрия потреса си аз.
— Ще стане страхотно! Обещавам ти! — Откъм улицата до нас достига звук от спиране на микробус и той надниква през прозореца. — Ей, да не би да си купила още някоя антика?

* * *
Само час по-късно стоя пред огледалото и се взирам в отражението си. Облечена съм в рокля с богато надиплена пола от златиста коприна, върху която е кацнала моята бяла тениска, напълно трансформирана и неузнаваема. Дани й е изтръгнал рькавите, пришил й е пайети, събрал е подгъва и е създал нови линии там, където доскоро не е имало нищо — с една дума, превърнал я е в най-приказната горна част на рокля, която някога съм виждала.

— Страхотна е! — обръщам се към Дани аз, цялата сияеща. — Буквално се влюбих в нея! Ще бъда най-готината шаферка в целия свят!
— Става, нали? — свива небрежно рамене той, но не може да скрие от мен, че е доволен от себе си.
Отпивам поредната глътка от моя коктейл и пресушавам чашата.
— Божествено! Да си направим ли по още едно?
— Какво имаше в този?
— О-о-о… ами… — започвам и поглеждам несигурно бутилките, подредени върху шкафчето за коктейли. — Май не съм особено сигурна.
Качването на коктейлния шкаф нагоре по стълбите и вкарването му в апартамента малко се позакучи. Ако трябва да бъдем честни, оказа се малко по-големичък, отколкото си го спомням и не съм убедена, че ще влезе в онази малка ниша зад дивана, където бях планирала да го сложа. Въпреки това изглежда фантастично! Сега стои гордо в средата на стаята и ние вече го включихме порядъчно в употреба. Веднага щом шкафът пристигна, Дани се качи у тях и прерови всичките бутилки с алкохол на брат си Рандал, а аз от своя страна пренесох от кухнята всичко, което успях да намеря. Изпихме по една маргарита, както и по един гимлет, после по едно мое изобретение, наречено коктейл „Блумууд“, което се състои от водка, портокал и бонбонки „М & М“, които просто трябва да загребеш с лъжицата и да ги изсипеш в чашата.
— Дай ми горната част. Искам малко да постегна рамото.
Аз смъквам горната част, подавам му я и се пресягам за моя пуловер, без ни най-малка доза свенливост. Така де, та това е Дани. Той вдява игла и конец и започва уверено да събира подгъва на тениската.
— Я ми разкажи повече за тези твои смахнати приятели, братовчедите, които ще се женят? Каква е историята им?
— Изобщо не са смахнати! — въкликвам възмутено аз. След известно колебание обаче добавям: — Добре де, Таркуин е може би мъничко смахнат, обаче Сузи изобщо не е такава! Тя е най-добрата ми приятелка!
Дани повдига вежди и пита:
— Хубаво, ама не можаха ли да намерят да се оженят за някой друг, а не да се женят в собственото си семейство? Да не би да е било като: „Окей, мама вече са я взели… сестра ми е прекалено дебела… кучето… пфу, не ми харесва козината…“
— Престани! — скастрям го аз, но не мога да спра да се хиля. — Просто внезапно осъзнаха, че са родени един за друг.
— Както в „Когато Хари срещна Сали“ ли? — обажда се Дани, преправя си гласа и започва тържествено, като говорителите по по телевизията: — „Те бяха приятели. Те произхождаха от едно и също генетично блато.“
— Дани!
— Окей — предава се той и скъсва експертно конеца. — Ами вие с Люк?
— Какво ние с Люк?
— Не смятате ли да се жените?
— Аз… ами нямам никаква представа — смотолевям и усещам, че се изчервявам. — Ако трябва да си призная, тази мисъл дори и не ми е минавала през ума.
Което си е напълно вярно.

* * *
Добре де, не съвсем. Не е напълно вярно. Може и да ми е минавало през ум от време на време. Ама много рядко. Няколко пъти съм си драскала съчетанието „Беки Брандън“ в бележника, просто за да видя как изглежда. Вероятно се е случвало един-два пъти да прехвърля и списанието „Сватбите на Марта Стюарт“. Ей така, от чисто любопитство.
Може и също така да ми е хрумвало, че Сузи се омъжва, а двамата с Таркуин ходеха много по-малко, отколкото ние с Люк се познаваме.
Но… как да ви кажа. Не е чак толкова важно. Аз наистина не си падам много по сватбите. Всъщност, ако Люк ме попита, аз вероятно ще кажа „не“.
Хубаво де, не съм съвсем честна. Може би ще кажа „да“.
Важното в случая е, че това надали ще се случи. Люк не желае да се жени „още много дълго време, ако въобще се ожени“. Изрекъл тези думи в едно интервю за „Телеграф“ преди три години, което открих случайно в неговата папка с изрезки. (Не че търсех нарочно. Просто се оглеждах за някакво ластиче.) Статията бе посветена главно на неговия бизнес, но са го питали и за лични неща. А под снимката му са поставили надписа: „Брандън: бракът е на последно място в моя списък.“
Мен това ме устройва. И в моя списък е на последно място.

* * *
Докато Дани ми довършва роклята, аз се заемам с малко домакинска работа. Което означава, че хвърлям мръсните чинии в мивката — да си киснат на воля, изтривам едно петънце от барплота, а после пренареждам бурканчетата с подправки според цвета. Тази работа е толкова удовлетворителна. Почти като да организираш флумастрите си както в доброто старо време.
— А трудно ли ви е да живеете заедно на вас двамата? — чувам гласа на Дани, който е застанал на прага на кухнята и ме наблюдава.
— Не — обръщам се и го поглеждам изумено. — Защо питаш?
— Приятелката ми Кърсти веднъж се опита да поживее с приятеля си. Истинска катастрофа. Непрекъснато се караха и биеха. Та тя сподели с мен, че направо не разбира как хората го правят — да живеят заедно де.
Премествам бурканчето с кимион до това със замбун (абе, какво е това „замбун“, за бога?), изпълнена със самодоволство. Истината е, че откакто живеем с Люк, нямаме почти никакви проблеми. (Освен може би онзи случай, когато реших да пребоядисам банята и изцапах новия му костюм със златиста блажна боя. Обаче това не се брои, защото, както и самият той призна по-късно, малко е прекалил с реакцията си, защото всеки, който има макар и капчица мозък в главата си, е щял да забележи, че боята по стената е прясна.)
Сега, като се замисля, може и да сме имали от време на време по някое и друго търкане относно колко дрехи си купувам. Може би понякога Люк е отварял гардероба и е възкликвал раздразнено: „Смяташ ли да облечеш някога всичко това?“
Може и да сме имали също така и по някое и друго пререк… — открита дискусия относно часовете, които Люк прекарва на работа. Той ръководи своя собствена, изключително преуспяваща компания за връзки с обществеността, наречена „Брандън Къмюникейшънс“, която има клонове в Ню Йорк и Лондон и непрекъснато се разраства. Люк много обича работата си и е възможно един-два пъти да съм му отправяла обвинения, че нея обича повече от мен.
Важното обаче е, че ние сме зряла, способна на гъвкавост двойка, която умее да разговаря и така да решава проблемите си. Наскоро ходихме на обяд и си поговорихме хубавичко — тогава аз дадох искрено обещание да се опитам да пазарувам малко по-малко, а Люк даде искрено обещание да се опита да работи по-малко. После той се върна в офиса си, а аз се отправих къв „Дийн и Делука“, за да купя вечеря. (И намерих онзи вълшебен студено рафиниран зехтин с пресовани портокали, за който все някога трябва да намеря някоя рецепта.)
— Върху съвместното съжителство трябва да се работи непрекъснато — изричам дълбокомислено аз. — Трябва да се проявява гъвкавост. Трябва не само да вземаш, а и да даваш.
— Сериозно?
— Ами да! Двамата с Люк споделяме и парите, и задачите си — всичко е въпрос на добра екипна работа. Най-важното е никога да не живееш с илюзията, че нещата завинаги ще си останат същите, каквито са били и в началото. Трябва да се приспособявате.
— Така ли? — възкликна Дани, искрено заинтригуван. — И кой, според теб, се приспособява повече повече от другия — ти или Люк?
Хвърлям му порция доста сериозно мислене и накрая отвръщам:
— Всъщност е доста трудно да се каже кой. Предполагам, че и двамата. По равно.
— Ами всичките тези неща? — пита Дани и обхваща с жест натурията в апартамента ни. — Кои са повече — твоите или неговите?
— Ммммм… — оглеждам се замислено, обхващайки с поглед всичките ми свещи за ароматерапия, старомодните дантелени възглавнички от най-висока класа и купчините списания. За части от секундата спомените ми се връщат към безупречно подредения някогашен апартамент на Люк в Лондон, обзаведен в минималистичен стил.
— Как да ти кажа — изричам бавно, — по малко и от двете.
Което си е отчасти вярно. Така де, лаптопът в спалнята нали е на Люк?
— Най-важното е, че между нас няма никакви търкания — продължавам компетентно. — Ние мислим като един човек. Ние сме като… едно цяло.
— Това е страхотно! — констатира Дани и протяга ръка към една ябълка във фруктиерата наблизо. — Значи сте късметлии.
— Знам, че е така — кимвам и го поглеждам съзаклятнически. — И ще ти кажа една тайна: двамата с Люк сме толкова синхронизирани, като че ли… като че ли между двама ни съществува някакво ълка във фруктиерата наблизо. авам ения [???] някогашен апартамент на Люк в Лондон, обзаведен в минималшесто чувство.
— Сериозно?! — възкликва изумено Дани. — Ти да не ме премяташ?
— Нищо подобно! Много добре знам какво се кани да отговори той или поне го чувствам, когато е някъде наблизо…
— Като… като Силата?
— Нещо такова — отвръщам и свивам рамене с престорена равнодушие. — Но за нас то е като някаква дарба и затова не се замислям особено много какво е всъщност.
— Поздрави, Оби уан Кеноби! — изрича плътен глас зад нас и двамата с Дани си изкарваме ангелите. Аз се обръщам рязко. И ето ти го Люк, застанал на прага, ухилен до уши. Лицето му е зачервено от студа навън, по тъмната му коса са полепнали снежинки и изглежда толкова висок, че стаята внезапно ми се струва много по-миниатюрна.
— Люк! — изпищявам. — Уплаши ни!
— Извинявай! Предположих, че вече си усетила моето присъствие.
— Да, ама… Добре де, май че наистина усетих нещо… — изломотвам отбранително.
— Със сигурност си усетила — казва той и ме дарява с целувка. — Здрасти, Дани!
— Здрасти! — отвръща Дани и погледът му проследява как Люк си съблича тъмносиньото кашмирено палто, как си разхлабва ръкавелите и едновременно с това си разхлабва и вратовръзката — с онези толкова характерни за него уверени движения.
Веднъж, когато бяхме доста нафиркани, Дани ме попита: „Люк по същия начин ли прави любов, както отваря бутилка шампанско?“ И въпреки че тогава аз изписках и го ударих, и му заявих, че това не е негова работа, схванах какво е имал предвид. Люк никога не се тутка, не се колебае и не изглежда объркан! Той винаги изглежда така, като че ли отлично знае какво иска и винаги го получава — независимо дали става въпрос за отваряне на бутилка шампанско или за нов клиент на неговата компания, или в леглото.
Както и да е. Неко просто кажем, че откакто живеем заедно, хоризонтът ми доста се разшири.
А сега той взема купчината с писма и започва бързо да ги преглежда.
— Е, какво става с теб, Дани?
— Всичко е наред, благодаря — отговаря Дани и отхапва от ябълката. — А как е светът на големите финанси? Днес вижда ли се с брат ми?
Братът на Дани — Рандал, работи в една финансова компания и двамата с Люк са обядвали два-три пъти.
— Точно днес не.
— Тогава, когато го видиш, попитай го да не би да е понапълнял малко. Ей така, между другото. Кажи просто: „Рандал, струваш ми се малко понаедрял в последно време.“ А после може и да направиш някакъв коментар във връзка с избора му на ордьовър. Той е абсолютен параноик на тема напълняване. Направо е абсурден.
— Това е тя, братската любов — отбелязва Люк. — Чудничко, нали? — Стига до края на купчината пликове и ме поглежда с леко смръщена физиономия.
— Беки, не е ли пристигнало още извлечението от общата ни банкова сметка?
— Ами… не е. Засега. — Усмихвам му се успокояващо. — Предполагам, че ще пристигне утре.
Това не е съвсем вярно. Извлечението от общата ни банкова сметка всъщност пристигна вчера, обаче аз го пъхнах директно в чекмеджето с бельото ми. Изпитвам лека тревога относно някои от точките там, така че съм решила да проверя дали не мога да направя нещо, за да оправя създалата се ситуация. Истината е, че въпреки думите, които наговорих на Дани, намирам работата с тази наша обща банкова сметка малко завързана.
Не ме разбирайте погрешно — аз изцяло подкрепям идеята парите ни да бъдат общи. В интерес на истината, с ръка на сърцето си признавам, че обожавам да харча общите пари на Люк. Преживяването направо ме замайва! Просто не ми допада особено, когато той внезапно попита: „За какво са тези седемдесет долара, похарчени в «Блумингдейлс»?“, а аз не мога да си спомня веднага. Затова съм си изработила една изцяло новаторска тактика — колкото проста, толкова и брилянтна.
И тя се състои в следното: случайно разливаш нещо върху банковото извлечение, така че да не може да се разчете.
— Ще си взема един душ — заявява Люк, като прибира пощата. И почти е излязъл от стаята, когато внезапно се заковава на място. Обръща се много, много бавно и се вторачва в шкафчето за коктейли, като че ли го вижда за първи път.
— Какво е това? — изрича бавно.
— Това е шкафче за коктейли — изчуруликвам весело аз.
— И откъде се появи тук?
— То… ами… купих го днес.
— Беки… — Люк притваря очи. — Мисля, че се разбрахме — стига повече боклуци.
— Но това не е боклук! Това е истински образец на 1930-те! С негова помощ всяка вечер можем да си приготвяме вълшебни коктейли! — Забелязвам изражението му и незнайно защо по гърба ми запълзява мравучкане, което ме кара да забърборя объркано: — Виж сега, знам, че се споразумяхме да не купуваме повече никакви мебели. Но това тук е различно. Искам да кажа, че когато човек зърне нещо такова, просто няма как — трябва да го грабне веднага!
Млъквам и прехапвам устни. Без да каже и думица, Люк тръгва бавно по посока на шкафчето. Прокарва ръка по повърхността му, а после вдига един от шейкърите, здраво стиснал устни.
— Люк, скъпи, просто си помислих, че ще е добре да го имаме! Смятах, че ще ти хареса! Човекът в магазина отбеляза, че имам око за тези работи и…
— Око за тези работи — повтаря като ехо Люк, но определено невярващо.
Аз ахвам и изпищявам, когато го виждам да подхвърля шейкъра във въздуха, а после примигвам, чакайки го да падне и да се строши на дървения ни под. Обаче точно в този момент Люк неочаквано го хваща. Двамата с Дани пак ахваме, когато той отново го подхвърля нагоре, завърта го с жест на експерт и го изтъркулва по ръката си.
— Боже, направо не мога да повярвам, че толкова време вече живея с Том Круз!
— Едно лято работих като барман — отвръща Люк и по лицето му се разлива усмивка.

— Научи ме как се прави! — изписквам възторжено аз. — Искам и аз да стана експерт като теб!
— И аз, и аз! — включва се Дани. Грабва другия шейкър, опитва се неумело да го завърти, после ми го подхвърля. Аз се опитвам да го хвана, обаче шейкърът пада на дивана.
— Кашкавалени пръсти! — присмива ми се Дани. — Хайде, Беки! Трябва да се поупражняваш за хващане на булчинския букет!
— Няма нужда! За какво ми е?!
— Напротив, има нужда! Нали искаш да бъдеш следващата, а?!
— Дани, моля ти се… — опитвам се да се разсмея безгрижно.
— Вие двамата определено трябва да се ожените — продължава Дани, без изобщо да обръща внимание на настойчивите погледи, които му хвърлям. После взема отново шейкъра и започва да си го подхвърля от ръка в ръка. — Перфектни сте! Вижте се само! Живеете заедно, не се опитвате да се убиете взаимно, нямате роднинска връзка помежду си… Аз бих могъл да ти ушия приказна рокля… — оставя шейкъра на място и внезапно ме поглежда сериозно. — Ей, Беки, слушай! Обещай ми, че когато се зажениш, ще ми позволиш да ти ушия роклята!
Но това е истински кошмар! Ако продължава така, Люк веднага ще си помисли, че аз се опитвам да го принудя на тази стъпка! Може даже да си въобрази, че съм помолила Дани нарочно да повдигне тази тема!
Трябва веднага да поправя щетите! Светкавично!
— Всъщност, аз не искам да се омъжвам — чувам се незнайно защо да изричам. — Или поне не и за следващите десет години.
— Така ли?! — възкликва невярващо Дани. — Наистина ли не искаш?!
— Вярно ли е това? — включва се и Люк и ме поглежда с неразгадаемо изражение. — Нямах представа, че се чувстваш така.
— Нямаше ли? — отвръщам, като се старая да звуча напълно безгрижно. — Е, сега вече знаеш!
— И защо не искаш да се омъжваш още десет години? — пита Дани.
— Аз… хммм… — прочиствам си гърлото. — Работата е такава… в общи линии… има много неща, които ми се иска да свърша преди това. Искам да се концентрирам върху кариерата си и искам да… да реализирам пълния си потенциал… и… да се опозная по-добре… първо… и… да се превърна в завършен… цялостен човек. Да.
Млъквам и отправям предизвикателен поглед към удивените очи на Люк.
— Разбирам — изрича накрая той и кимва. — Е, звучи ми напълно разумно. — Поглежда шейкъра за коктейли в ръцете си, после го оставя на мястото му и заявява: — Хубаво. Май е най-добре да започвам да си стягам багажа.
Чакайте малко! Ама от него нали не се очакваше да се съгласи с мен, не е ли така?!

Пристигаме на лондонското летище „Хийтроу“ в седем на другата сутрин и веднага се качваме на взетата под наем кола. Докато пътуваме към дома на родителите на Сузи в Хампшир, аз съзерцавам унесено заснежените поля наоколо, живите плетове, нивите и китните селца, сякаш никога досега не съм ги виждала. След Манхатън всичко ми се струва толкова миниатюрно и някак си… кукленско. За първи път ми става ясно защо всеки попаднал във Великобритания американец се лута като обезумял и непрекъснато чирика колко „чудато“ е всичко наоколо.
— Сега накъде? — стряска ме гласът на Люк и аз осъзнавам, че сме попаднали на поредното кръстовище.
— Ами, тук определено трябва да завием наляво. Така де… надясно. Не, искам да кажа наляво!
Докато колата взема завоя, аз започвам да тършувам в чантата си, за да открия поканата и да проверя още веднъж адреса.
C>
„Сър Гилбърт и лейди Клийт-Стюарт
Ви канят най-учтиво на…“
C$
Вторачвам се като хипнотизирана в изисканото калиграфско писмо на поканата. Боже, още не мога да повярвам, че Сузи и Таркуин се женят!
Така де. Не че не вярвам. В крайна сметка двамата ходят вече повече от година, а Таркуин даже се е преместил да живее при Сузи в апартамента, в който някога живеех и аз — макар че, доколкото разбирам, те прекарват все по-голяма част от времето си в Шотландия. И двамата са много сладки, и улегнали, и всички са единодушни, че от тях ще излезе прекрасна двойка.
Но от време на време, когато не съм концентрирана, непослушното ми съзнание внезапно изпищява: „Каквооо?! Сузи и Таркуин?!“
Та доскоро Таркуин си беше просто странният братовчед на Сузи! Години наред той беше просто онзи непохватен тъпанар в ъгъла, който се разнася навсякъде със старомодните си сака и страда от неконтролируемия импулс да си тананика Вагнер на публични места. Той беше онзи тип, който рядко се осмеляваше да пристъпи извън стените на шотландския си замък — а в редките случаи, когато събереше смелост, бе, за да направи някоя идиотска грешка, като например онзи случай, когато ме изведе на най-гадната среща в живота ми (макар че по взаимно съгласие никой повече не отваря и думица по този въпрос).
Обаче сега същият този тип е… ами, гаджето на Сузи. Макар че си е все така непохватен и все така неспособен да се излекува от пристрастеността си към вълнените пуловери, плетени от старата му бавачка. И все така нуждаещ се от малко шлифовка. Но Сузи си го обича и такъв — а в случая това е най-важното.
Боже, не бива отсега да се разплаквам! Още не! Трябва да се стегна!
— Харбъро Хол — прочита Люк, спирайки за миг пред две ронещи се каменни колони. — Това ли е?
— Хммм… — подсмърчам аз и се опитвам да си придам делови вид. — Да, това е. Продължавай напред.
Гостувала съм на Сузи сигурно хиляди пъти, но винаги забравям колко импозантна е къщата им. Влизаме в дългия, подобен на тунел път, от двете страни на който се възправят огромни дървета, и накрая стигаме до чакълената алея. Къщата е сива и величествена, а колоните отпред и бръшлянът по стените подсказват, че е и много стара.
— Хубава къщичка — отбелязва Люк, докато се насочваме към парадния вход. — Знаеш ли на колко години е?
— Нямам представа — отвръщам неопределено. — Предава се в семейството им вече поколения наред.
Дръпвам шнура на звънеца — ей така, за всеки случай, просто за да проверя дали случайно някой не го е оправил — но очевидно не са стигнали още до него. После почуквам два пъти с тежкото древно чукало — и когато и този път никой не отваря, аз бутвам вратата и се озовавам в огромното, покрито с каменни плочи фоайе, където край пращящите съчки в камината спи кротко стар лабрадор.
— Ехо! — виквам. — Сузи!
И в този момент забелязвам, че в стария удобен фотьойл край камината похърква и бащата на Сузи. Честно да ви призная, изпитвам известен страх от този човек. И за нищо на света не ми се ще да го будя.
— Сузи! — прошепвам изтръпнала.
— Беки! Стори ми се, че чух нещо, но…
Вдигам глава — и ето я моята Сузи, изправена на огромнотс стълбище, с халат от шотландско каре, спускаща се величествено по гърба й руса коса и превъзбудена усмивка.
— Сузи!
Изстрелвам се по стълбите и я притискам в обятията си. Когато най-накрая се отдръпвам, забелязвам, че и двете сме се сдобили с някакъв необичаен цвят около очите. Изкисквам се смутено. Боже, колко ми е липсвала Сузи — много повече, отколкото съм си давала сметка!
— Хайде в стаята ми! — дърпа ме нетърпеливо тя. — Искам да ти покажа роклята си!
— Наистина ли е толкова хубава, колкото изглеждаше на снимките? — питам превъзбудено аз.
— Божествена е! Освен това трябва да видиш и най-жестокия корсет от „Ригби и Пелър“, с който се сдобих, както и разкошното бельо…
Люк си прочиства гърлото и двете се обръщаме стреснато.
— О! — възкликва Сузи. — Много се извинявам, Люк! В кухнята ще намериш готово кафе, вестници и каквото си искаш. Можеш да минеш ето оттам — посочва му тя някакъв коридор. — Ако си гладен, госпожа Гиъринг ще ти приготви яйца с бекон.
— Значи госпожа Гиъринг е точно жената, която ми трябва — усмихва се Люк и добавя: — До скоро, момичета!

* * *

Стаята на Сузи е голяма, просторна и гледа към градината. Макар че думата „градина“ надали е в състояние да обхване дванадесетте хиляди акра площ, с моравите, спускащи се от къщата чак до кедровата горичка в далечината и езерото, в което Сузи едва не се удавила, когато била на три годинки. Вляво се вижда обградената с тухлени стени розова градина, с красивите й алеи и чакълените й пътечки, където Таркуин е направил предложение на Сузи. (Доколкото знам, той е паднал на едно коляно, а когато се е изправил, по панталона му били залепнали камъчета. Напълно в негов стил.) Вдясно е старият тенискорт, след който следва обширна тревна площ, простираща се до живия плет, отвъд който пък се намира църковният двор на селото. Поглеждам през прозореца и зървам огромна палатка, издигаща се чак до другия край на къщата. Над алеята, която се вие през тенискорта и тревната площ и достига до църквата, в момента издигат тента.
— Да не би да възнамеряваш да изминеш пеш цялото това разстояние до църквата?! — възкликвам ужасено, представяйки си безценните сватбени обувки на Ема Хоуп, които Сузи си купи.
— Не, глупаче! Ще отида дотам с каляска. Но гостите ще могат да минат под тентата, без да се намокрят, а освен това на всеки няколко крачки ще има сервитьори с подноси горещо уиски.
— Господи, ще бъде грандиозно! — възкликвам, съзерцавайки някакъв мъж в дънки, който се навежда и започва да забива поредния кол за тентата в твърдата земя. И пряко волята си усещам, че ме пробожда лека завист — винаги съм си мечтала да имам грандиозна сватба, с коне, каляски и други такива приказни неща.
— Така си е! Ще стане много красиво! — разцъфтява щастливо Сузи. — Извини ме за момент, само да си измия зъбите…
И тя изчезва в банята, а аз се замотавам пред тоалетката й, където зървам прикрепеното към огледалото съобщение за годежа й. „Нейно благородие Сюзан Клийт-Стюарт и Негово благородие Таркуин Клийт-Стюарт.“ Ужас! Все забравям колко велика е Сузи!
— И аз искам да имам титла — отсичам, когато Сузи се появява обратно в стаята с четка за зъби в ръка. — Чувствам се толкова невзрачна! Как мога да я получа според теб?
— Въобще не ти трябва! — заявява Сузи, сбърчила нос. — Титлите са голяма глупост! Непрекъснато получаваш писма, които започват например със: „Скъпа госпожо ваше благородие…“ от хора, които изобщо си нямат понятие от благородство.
— Нищо. Ще бъде много готино! Каква бих могла да стана според теб?
— Ами… — замисля се Сузи и започва да навива кичур коса между пръстите си, — какво ще кажеш например за „Дейм (Титла на жена с ордена на Британската империя. — Бел. прев.) Беки Блумууд“?
— Звучи ми така, сякаш съм към деветдесет и три годишна — отвръщам колебливо. — Не може ли например… Беки Блумууд, МВЕ (МВЕ — член на Ордена на Британската империя. На практика това е същото като горната титла. — Бел. прев.). Тези титли в края на имената са по-лесни за получаване, нали?
— Фасулска работа — изрича уверено Сузи. — Можеш да получиш титла за заслуги в областта на индустрията или нещо такова. Ако искаш, мога да те номинирам. А сега дай да ти видя роклята.
— Окей — кимвам, вдигам куфара си на леглото, щраквам ключалката и внимателно измъквам оттам творението на Дани. — Какво ще кажеш? — вдигам я върху себе си аз и гордо разстилам златистата коприна. — Много е шик, нали?!
— Направо е фантастична! — ахва Сузи и се втренчва в роклята с широко отворени очи. — Никога не съм виждала подобно нещо! — Опипва пайетите на рамото и добавя: — Откъде взе този разкош? Да не би да е онази, дето си беше запазила в „Барнис“?
— Не, това е роклята от Дани. Не си ли спомняш? Споменах ти, че той ми шие рокля.
— Да бе, вярно — сбърчва нос Сузи. — Само ми припомни кой беше този Дани.
— Съседът ми от горния етаж. Дизайнерът. Онзи, с когот се сблъскахме веднъж на стълбите.
— Да, ясно — кимва тя. — Сега си спомням.
Но по начина, по който го изрича, веднага разбирам, че не си спомня абсолютно нищо.
Не че мога да й се сърдя — срещата й с Дани надали продължи повече от две минути. Той тъкмо се бе отправил на гости на родителите си в Кънектикът, а точно тогава краката на Сузи се бяха скапали от ходене, така че двамата да са си разменили не повече от две думи. Все пак е доста странно, като си помисля, че Сузи не познава добре Дани, нито пък той нея, но и двамата значат толкова много за мен. Като че ли водя две напълно различни съществувания и колкото по-дълго стоя в Ню Йорк, толкова повече двата ми живота се раздалечават.
— А ето и моята! — заявява тържествено и развълнувано приятелката ми.
Отваря вратата на гардероба, смъква ципа на платнения калъф и отвътре се показва най-зашеметяващата булчинска рокля — цялата от бяла коприна и кадифе, с дълги ръкави и традиционния дълъг шлейф.
— Боже мой, Сузи! — ахвам аз, прочиствам си гърлото и добавям: — Ще бъдеш направо неотразима! Още не мога да повярвам, че се омъжваш! „Госпожа Клийт-Стюарт“!
— Я не ме наричай така! — смръщва се Сузи. — Такава е майка ми! Обаче иначе е доста удобно да се омъжиш в семейството — добавя, като затваря гардероба. — Защото едновременно си запазвам фамилията и приемам неговата. Така че инициалите на моите рамки ще си останат все същите: „С К-С“. — Протяга ръка към една кутия и измъква оттам красива стъклена рамка, цялата спирали и извивки. — Виж, това е новата ми серия!
Сузи се е посветила на кариерата на създаването на красиви рамки за снимки, които станаха голям хит и се продават в цялата страна. А миналата година тя реши да разшири асортимента си с фотографски албуми, опаковъчна хартия и подаръчни кутии.
— Темата на новата ми серия е „мидени форми“ — изтъква гордо тя. — Харесва ли ти тази?
— Много е красива! — възкликвам и прокарвам пръсти по спиралите. — Как ти хрумна тази идея?
— Всъщност, виновникът за идеята е Тарки! Един ден двамата се разхождахме и той ми разказа как някога, когато бил малък, е обичал да събира мидички, после ми заговори за удивителните форми, които съществуват в природата и… тогава ме осени!
Вторачвам се в светналото й от щастие лице и в съзнанието ми веднага изниква картина как двамата с Таркуин се разхождат из призрачните блата, хванати за ръце, облечени в идентични вълнени пуловери, а в далечината се възправя шотландският им замък.
— Сузи, убедена съм, че ще бъдеш много щастлива с Таркуин! — изричам прочувствено.
— Наистина ли го вярваш? — изчервява се тя.
— Абсолютно! Та виж се само! Ти направо цъфтиш!
Което си е абсолютната истина. До този момент не го бях забелязала, но сега установявам, че тя е напълно различна от старата Сузи, която познавам. Деликатният й нос си е все същият, скулите й — все така ясно очертани, но лицето й е някак си по-заоблено, излъчващо някаква особена мекота. И си е все така елегантна, но в в тялото й личи някакво изпълване… почти като… може би…
Погледът ми се спуска към корема й и спира.
Чакай малко! Какво е това?
Не. Не е възможно… Не.
— Сузи?
— Да?
— Сузи, ти да не би да си… — преглъщам едва-едва. — Нали не си… бременна?!
— Нищо подобно! — надига възмутено глас тя. — Естествено, че не съм! Така де, какво толкова те накара да си помислиш, че… — Очите й се приковават в моите, тя бие отбой, свива рамене и отговаря: — Добре де, какво пък толкова? Да, бременна съм! Как се досети?
— Как се досетих ли? Ами от твоя… Погледни се само! Та ти изглеждаш бременна!
— Изобщо не изглеждам! Никой досега не се е досетил!
— Не е възможно! Фактът е повече от очевиден!
— Не, не е очевиден! — натъртва тя, глътва си корема и се поглежда в огледалото. — Пък и щом си сложа онзи корсет на „Ригби и Пелър“…
Направо не ми го побира умът! Приятелката ми е бременна!
— Значи е тайна, така ли? Или родителите ти вече знаят?
— Нищо подобно! Никой не знае още! Даже и Тарки! — Смръщва се леко и добавя: — Малко е неудобно да си бременна точно на сватбата си, не мислиш ли?! Смятах да се престоря, че бебето е плод на медения ни месец!
— Но ти трябва да си вече минимум в третия месец! — възкликвам изумено.
— По-точно в четвъртия. Терминът ми е в началото на юни.
Втренчвам се невярващо в нея.
— Тогава как, за Бога, ще го минеш като плод на медения ви месец?!
— Ами… — замисля се тя, — би могло да се роди малко преждевременно.
— Цели четири месеца!
— Никой няма да забележи, повярвай ми! Нали знаещ колко отнесени са родителите ми!
Това си е чистата истина. Веднъж родителите на Сузи се появили в пансиона й, за да си я приберат вкъщи след края на срока — в което не би имало нищо странно, ако тя не бе завършила колежа преди цели две години!
— Ами Таркуин?
— О, той изобщо няма представа колко време му трябва на едно бебе, за да се роди! — махва небрежно с ръка Сузи. — Нали е свикнал да отглежда овце, а овцете носят по пет месеца. Ще му кажа, че при хората е същото. — Протяга ръка към четката си за коса и добавя: — Знаеш ли, веднъж му казах съвсем на майтап, че жените трябва да ядат шоколад минимум два пъти на ден, иначе ще припаднат, и той напълно ми повярва!

* * *

Сузи е права поне в едно нещо — щом се намърда в корсета си, коремът й напълно се изгуби. В интерес на истината, докато двете седим пред тоалетката й на сутринта в деня на нейната сватба, тя изглежда даже по-слаба и от мен, което си е малко нечестно! Така де!
Последните два дена бяха страхотни — отпускахме, гледахме стари филми на видеото и се спукахме да се тъпчем с десертчета „Кит-Кат“. (Нали Сузи и без това яде за двама, а и аз се нуждая от малко енергия след трансатлантическия полет!) Люк си бе взел малко бумащина за отхвърляне и по-голямата част от времето го изкара в библиотеката — като никога обаче аз нямах нищо против. Много съм щастлива, че успях да се насладя на тези няколко дена със Сузи. Научих всичко за апартамента в Лондон, който двамата с Таркуин ще си купуват, разгледах подробно всички снимки на разкошния хотел в Антигуа, където ще прекарат медения си месец, а освен това пробвах повечето от новите дрехи в нейния гардероб.
Междувременно в къщата е истински хаос — цветарите и уредниците на тържеството се блъскат с непрекъснато пристигащите роднини. Най-странното обаче е, че този хаос май не впечатлява никого. През двата дена преди сватбата майката на Сузи бе непрекъснато на лов, а баща й не си излезе от кабинета. Икономката им госпожа Гиъринг организира всичко — и палатката, и цветята, и храната, — а дори и тя ми се струва удивително спокойна. Когато запитах Сузи защо е така, тя просто повдигна рамене и отбеляза: „Сигурно защото сме свикнали да организираме големи партита.“

Снощи имаше страхотен коктейл за по-голямата част от роднините на Сузи и Таркуин, които бяха пристигнали от Шотландия и аз се надявах, че всички ще говорят за сватбата — поне тогава. Но всеки път, когато се опитвах да изтръгна някаква реакция относно цветята или колко романтично изглежда всичко, бях принудена да се сблъскам с безизразни лица. Едва когато булката спомена, че Таркуин ще й купи кон като сватбен подарък, гостите като че ли се оживиха и започнаха да си бъбрят за коневъдите, които познават, за конете, които са си купили, и как един техен голям приятел имал страхотна кафява кобила, която Сузи може би ще хареса.
А бе, как така никой не се сети да ме запита с каква рокля ще бъда на сватбата?!
Както и да е. Няма значение. И без това всичко изглежда прекрасно. Ние двете също изглеждаме прекрасно. И двете бяхме гримирани от фантастична професионална гримьорка, след което ни направиха разкошни прически — елегантни кокчета. Фотографът вече направи така наречените естествени снимки на Сузи — например как й закопчавам роклята (накара ме да го направя три пъти и затова сега ръцете ме болят ужасно). А точно в този момент Сузи ахка и охка над шест семейни тиари, докато аз си отпивам от чашата с шампанско. Просто за да се поуспокоя малко.
— Ами майка ти? — обръща се фризьорката към Сузи, докато й измъква фини руси кичурчета около лицето. — Тя няма ли да иска поне прическа със сешоар?
— Дълбоко се съмнявам — смръщва се приятелката ми. — Мама не си пада особено по тези неща.
— А с какъв тоалет ще бъде днес? — намесвам се аз.
— Кой да ти каже?! — отбелязва Сузи. — Вероятно първото, което й попадне пред погледа.
Погледите ни се срещат и аз кимвам съчувствено. Снощи майка й слезе на коктейла с карирана пола и вълнен пуловер на шарки, върху който бе забола диамантена брошка. А имайте предвид, че майката на Таркуин изглеждаше още по-зле. Направо не мога да разбера от кого Сузи е наследила превъзходния си усет за стил!
— Беки, имаш ли нещо против да наминеш при нея, за да се увериш, че няма да облече някоя стара градинарска рокля? — обажда да се булката. — Теб ще те послуша. Сигурна съм.
— Ами, добре… — изричам колебливо. — Поне ще опитам.
Когато се измъквам от стаята, зървам Люк да върви по коридора, облечен в официалния си костюм.
— Много си красива! — усмихва ми се той.
— Така ли?! — изкисквам се аз. — Роклята е прекрасна, нали? И ми пасва перфектно.
— Нямах предвид роклята — казва той и ми намигва дяволито, а душата ми се облива от щастие. — Сузи облечена ли е вече? — добавя той. — Искам да й изкажа най-добрите си пожелания.
— О, да, отдавна е готова. Можеш да влезеш. Ей, а знаеш ли какво?
През последните два дена ми струваше много усилия да не се изпусна да кажа на Люк за бебето на Сузи, но ето, че сега думите сами ми се изплъзват.
— Какво?
— Тя е… — Боже! Не мога да му кажа! Просто не мога! Сузи ще ме убие! — Тя има… много красива булчинска рокля — довьршвам сконфузено.
— Хубаво — кимва Люк и ми отправя неразбиращ поглед. — Голяма изненада, няма що! Е, само ще надникна при нея и ще й кажа две думи. До скоро!
Отправям се с внимателна стъпка към спалнята на майката на Сузи и почуквам леко на вратата.
— Влееез! — избоботва отвътре нечий глас и вратата се отваря. На прага стои майката на Сузи — Каролайн. Извисява се на повече от 180 сантиметра височина, дългите й крака са разтворени в бойна стойка, сивата й коса е вдигната на малко кокче, а обветреното й лице се разлива в усмивка, когато ме зърва.
— Ребека! — избоботва щастливо тя, после си поглежда часовника. — Нали още не е станало време да потегляме?
— Не, нищо подобно — усмихвам се колебливо аз и погледът ми се плъзва по старомодната й тъмносиня риза, панталоните и ботушите за езда. Каролайн има удивително запазена фигура за жена на нейната възраст. Нищо чудно, че Сузи е толкова кльощава. Обхождам с поглед обстановката наоколо, ала никъде не съзирам издайническите кутии за шапки или калъфи за дрехи, които би трябвало да присъстват в стаята на жена, готвеща се да отиде на сватба.
— Аз… ами… Каролайн, питах се какво смяташ да облечеш днес като майка на булката?
— Майка на булката ли?! — вторачва се ужасено в мен тя. — Боже мой! Май си напълно права. Странно, но не бях поглеждала на нещата по този начин!
— Ясно. Значи… нямаш специален тоалет за днес, така ли?
— Май вече е доста късничко за това. Очевидно ще трябва да си хвърля каквото намеря.
— Какво ще кажеш да ти помогна да го избереш? — заявявам безпрекословно аз и се отправям с бойна стъпка към гардероба. Отварям го, вътрешно подготвена да получа шок и… зяпвам изумено.
Направо не мога да повярвам! Това определено е най-необичайната колекция от дрехи, която съм зървала някога! Костюми за езда, висящи редом до бални рокли, костюми от тридесетте, индийски сарита, мексикански пончо… и невероятна сбирщина от всевъзможни бижута.
— Боже, какви дрехи! — ахвам удивено.
— Да бе — махва с ръка Каролайн. — Купчина стари парцалки, нищо повече.
— Стари парцалки ли?! Господи, ако ги видят антикварите на Ню Йорк!… — Измъквам наслуки едно бледосинъо сатенено сако, поръбено с панделка, и въздъхвам: — Приказно е!
— Наистина ли ти харесва? — изненадва се Калорайн. — Тогава е твое!
— О, не мога да го приема!
— Мило момиче, аз просто нямам нужда от него!
— Но сигурно то има някаква сантиментална стойност… така де, нещо, свързано със спомените ти…
— Спомените ми са ето тук — почуква се тя по главата, — а не в този гардероб! — Прокарва ръка през мелето от дрехи, след което изважда отвътре парченце кост, вързано за кожена каишка. — Виж, това нещо ми е много скъпо!
— Това ли? — опитвам се да придам на гласа си известен ентусиазъм. — Ами, то е…
— Подарък ми е от един масайски вожд. Преди много години. Беше на зазоряване, обикаляхме с колата в търсене на едно стадо слонове, когато един местен вожд ни спря. Жена от неговото племе получила треска след раждането. Ние помогнахме да й се смъкне температурата и племето ни удостои с разни дарове. Ходила ли си при масаите, Ребека?
— Аз… ами, не. Никога не съм ходила…
— А това прекрасно нещо тук — вади тя една ръчно избродирана торбичка — го купих от уличния пазар в Коня. Размених го за последната ми кутия цигари, преди да потеглим към Немрут Даги. Ходила ли си някога в Турция?
— Ами, и там не съм ходила — отвръщам аз и усещам нарастваща неадекватност.
Господи, ама аз не съм ходила никъде! Претърсвам спомените си, като се опитвам да се сетя за някое място, което съм посетила и с което бих могла да я впечатля. Обаче списъкът ми се оказва твърде късичък. Няколко пъти във Франция, Испания, остров Крит… и май с това се изчерпват моите пътешествия. Защо и аз не съм ходила на някое вълнуващо място?! Защо не съм обикаляла пеш Монголия например?!
Сега, като стана въпрос, се сещам, че веднъж се канех да замина за Тайланд. Но после реших да отскоча само до Франция и да похарча спестените за пътешествието пари за дамска чанта на Лулу Гинес.
— В интерес на истината не съм ходила на много места — признавам си аз виновно.
— А трябва, мило момиче! Трябва да го направиш! — избоботва Каролайн. — Трябва да разшириш хоризонтите си! Да научиш смисъла на живота, но от истинските хора! Една от най-добрите ми приятелки в целия свят е боливийска селянка. Двете отглеждахме известно време царевица по техните ляноси.
— Ооо! — зяпвам аз.
Малкият часовник върху полицата над камината отброява половин час и аз се стряскам, давайки си сметка, че не сме стигнали доникъде.
— Както и да е — отсичам. — Имаш ли някакви идеи за тоалета за сватбата?
— Нещо топло и шарено — отбелязва Каролайн и протяга ръка към дебело пончо в червено и жълто.
— Хммм… Не съм особено сигурна, че това ще бъде подходящо за случая… — Разравям закачалките със саката и роклите и внезапно забелязвам една божествена кайсиева коприна. — Охо! Това вече е хубаво! — Измъквам го от гардероба и ахвам: истински „Баленчага“!
— Тоалетът ми за екскурзии — изрича замислено Каролайн. — Ходихме с „Ориент Експрес“ във Венеция, после разгледахме пещерите в Постойна. Познаваш ли онзи регион?
— Облечи го! — извиквам и усещам, че гласът ми се извисява от вьлнение. — Ще бъдеш забележителна! Освен това е толкова романтично да облечеш тоалета си за екскурзии!
— Защо пък не?! Ще бъде забавно! — отбелязва тя и го полага върху себе си със зачервените си, обветрени ръце, които ме карат да примигвам всеки път, когато ги зърна. — Като гледам, все още ми става, нали? Тук някъде трябва да има и някаква шапка… — Оставя костюма и започва да тършува по полицата.
— Сигурно много се радваш заради Сузи — обаждам се аз, вземам едно емайлирано ръчно огледалце и го разглеждам.
— Таркуин е мило момче — отвръща тя, обръща се и се почуква по носа. — Много надарено!
Това е напълно вярно. Таркуин е петнадесетият най-богат човек в цялата страна, или нещо такова. Но все пак съм изненадана, че майката на приятелката ми обръща внимание на подобен въпрос.
— Е, така е… — смотолевям аз. — Макар да не съм особено сигурна, че Сузи е преритала за парите му.
— Аз не говоря за пари! — натъртва тя и ми се усмихва многозначително. Едва тогава схващам накъде бие.
— О, Боже! — изчервявам се като домат. — Да, вече разбрах!
— Всички мъже от рода Клийт-Стюарт са такива. Прочути са с това! Откакто се помним, в семейството не е имало нито един развод! — допълва тя и пльосва върху главата си зелена филцова шапка.
Олеле! Май ще започна да гледам на Таркуин с различни очи!

* * *
Не е лесно да разубедя Каролайн да се откаже от зеления филц, но накрая все пак тя се примирява и с една шикозна черна клоширана шапка. Докато пристъпвам по коридора обратно към стаята на Сузи, до ушите ми достигат познати гласове. От фоайето отдолу.
— Всеизвестен факт е, че тази болест се причинява от прелетните гълъби!
— Гълъбите ли?! Да не би да искаш да ми кажеш, че подобна епидемия, която успя да изтрие от лицето на Европа толкова много добитък, е плод на някакви си безобидни гълъби?!
— Безобидни ли?! Но, Греъм, те са истинска напаст!
Мама и татко! Спускам се към перилата и… ето ги тях, застанали край камината! Татко е с официалния си костюм, хванал цилиндъра под мишница, а мама е облечена с тъмносиньо сако, пола с флорални мотиви и яркочервени обувки, които не пасват напълно на червеното на шапката й.
— Мамо?
— Беки!
— Мамо! Татко! — Втурвам се по стълбите, обгръщам ги едновременно в прегръдките си и вдишвам с наслада така познатите ми миризми на талк и „Туид“.
Това пътуване става все по-емоционално с всяка изминала минута. Не съм виждала родителите си, откакто ми идваха на гости в Ню Йорк преди четири месеца. А дори и тогава те останаха при нас само три дена, защото бяха на път за Флорида.
— Мамо, изглеждаш зашеметяващо! Да не си правила нещо с косата си?
— Морийн ми я повдигна малко — отговаря тя, очевидно доволна. — А тази сутрин се отбих при Джанис, за да ми направи лицето. Нали знаеш, че тя изкара курс за професионална гримьорка? Станала е страхотен експерт!
— Да… виждам! — изричам неуверено аз, поглеждайки натрапващите се линии руж по бузите на мама. Може и да успея да ги изтрия без да искам нарочно.
— Е, Люк тук ли е? — пита мама и се оглежда със светнали очи като катеричка, търсеща орехче.
— Да, тук някъде е — отговарям аз, а мама и татко си разменят погледи.
— Но е тук, нали? — засмива се притеснено мама. — Пътувахте с един и същи самолет, нали?!
— Мамо, не се тревожи, моля те! Той е тук! Наистина!
Обаче мама не изглежда особено убедена. Не че мога да й се сърдя за това! Истината е, че на последната сватба, на която всички бяхме канени, се случи едно мъничко произшествие… Люк не се появи и аз бях толкова отчаяна, че започнах да… А бе, минали работи!
Добре де. Беше просто една дребничка бяла лъжа. Искам да кажа, че той наистина можеше да е някъде сред нас, залутан в тълпата. И ако не бяха организирали онази глупава обща снимка, никой нямаше и да разбере.
— Госпожо Блумууд! Здравейте!
Ето го и Люк, преминаващ с широка крачка парадния вход. Благодаря на Бога за тази навременна поява!
— Люк! — изкисква се облекчено мама. — Но ти си тук! Греъм, той е тук!
— Разбира се, че е тук — изтъква баща ми нетърпеливо, — а ти къде си мислеше, че е — на Луната ли?!
— Как сте, госпожо Блумууд? — обръща се Люк към майка ми и я целува по бузата.
— Стига, Люк, трябва да ми говориш на „ти“ и да ме наричаш Джейн! Колко пъти да ти казвам?!
Лицето на мама е зачервено от щастие. Сграбчила е ръкава на Люк, сякаш се опасява, че той всеки момент, може да се изпари в небитието. Той ми се усмихва и аз му отвръщам със същото. Толкова дълго чакам този момент, и ето, че най-сетне го дочаках! Все едно е Коледа. В интерес на истината, даже е по-хубаво, отколкото Коледа. През отворения параден ход виждам гостите на сватбата, които преминават по заснежения чакъл в официални костюми и цилиндри. В далечината вече се чува веселият звън на църковната камбана. Наоколо цари някаква особена, развълнувана атмосфера на очакване.
— А къде е красивата булка? — пита татко.
— Тук съм! — достига до нас гласът на Сузи. Всички вдигаме глави.
Ето я и нея, сякаш носеща се по въздуха над стълбите, сграбчила в ръце умопомрачителен букет от рози и бръшлян.
— О, Сузи! — ахва майка ми и поставя ръка на устата си. — Боже, каква рокля! О, Беки… Ти ще изглеждаш… — Обръща към мен разнежения си поглед и като че ли за първи път зърва роклята ми. — Беки, ти с това ли ще бъдеш?! Ама ти ще замръзнеш!
— Няма. В църквата ще е отоплено.
— Много е красива, нали? — намесва се булката. — Толкова необичайна!
— Но това тук е само някаква си тениска! — изписква възмутено мама и подръпва отвратено ръкава. — Виж колко е изтъркано тук! А тук! Та тя дори не е завършена както трябва!
— По поръчка на клиента е — обяснявам аз. — Истински уникат.
— Уникат ли?! А не си ли длъжна да бъдеш облечена като другите?
— Други шаферки няма — намесва се приятелката ми. — Единствената друга шаферка, която бих поканила, е сестрата на Таркуин — Фени. Обаче тя заяви, ако само още веднъж стане шаферка, ще унищожи завинаги шансовете си някога да се омъжи. Нали знаете онова поверие: „Три пъти шаферка…“ А тя, горката, е била шаферка сигурно деветдесет и три пъти! Освен това е хвърлила око на един тип, който работи в Сити, така че не иска да си изпуска късмета.
Настъпва кратка тишина. Буквално виждам как мозъкът на майка ми щрака ли, щрака като обезумял. Боже, моля те, само това не!
— Беки, скъпа, ти колко пъти досега си била шаферка? — изрича накрая тя с престорена небрежност. — На сватбата на чичо ти Малкълм и леля ти Силвия… но май само това беше, нали?
— И на Рути и Пол — напомням й аз.
— Тогава изобщо не беше шаферка — изтъква поучително майка ми. — Беше само… момичето с цветята. Така че, два пъти, с днес.
— Люк, ти схвана ли това? — намигва му баща ми. — Два пъти!
Ама родителите ми понякога могат да бъдат крайно нетактични!
— Както и да е — побързвам да вметна аз, за да сменя темата. — Та сега…
— Но Беки, разбира се, има още цели десет години, докато започне да се притеснява за подобни работи — изрича съвсем спокойно Люк.
— Какво?! — вдървява се майка ми и очите й се стрелкат от Люк към мен и обратно. — Какво искаш да кажеш с това?
— Беки иска да изчака още десет години, докато се омъжи — отговаря й Люк. — Не съм ли прав, Беки?
Настъпва неловка тишина, в която усещам, че лицето ми буквално пламва от срам.
— Ами… — прочиствам си гърлото и правя всичко възможно да си залепя една безгрижна усмивка. — Да… прав си.
— Сериозно?! — възкликва изумено Сузи. — Нямах представа, че си решила подобно нещо! И защо?

— За да мога да… хммм… реализирам пълния си потенциал — смотолевям аз, без да смея да вдигна очи към мама. — И да… да се опозная по-добре.
— Да се опознаеш по-добре ли?! — извисява се гласът на мама, сдобил се с особен, писклив оттенък. — И защо са ти цели десет години за тази цел? Бих могла да ти разкрия истинската ти същност само за десет минути!
— Чакай малко, Беки, след десет години ще бъдеш на колко? — сбърчва замислено нос Сузи.
— Не съм казала, че за това ще ми трябват точно десет години — намесвам се аз, напълно съсипана. — Може би… осем ще са достатъчни.
— Осем ли?! — Майка ми изглежда така, като че ли всеки момент ще се залее в сълзи.
— Люк — вметва Сузи, доста разтревожена. — Ти знаеш ли нещо по този въпрос?
— Да, точно онзи ден го обсъждахме — отвръща той със спокойна усмивка.
— Ама не разбирам… — не го оставя на мира тя. — Ами какво ще стане с…
— Времето ли? — прекъсва я елегантно той. — Права си. Мисля, че вече е крайно време да тръгваме. Знаете ли, че е два без пет?
— Пет минути?! — изписква ужасено булката. — Само толкова?! Ама аз още не съм готова! Беки, къде са ти цветята?
— Хмм… мисля, че са в твоята стая. Оставих ги там някъде, но…
— Тогава веднага тичай да ги вземеш! И къде изчезна татко? Мамка му, искам една цигара!
— Сузи, знаеш, че не трябва да пушиш! — Сега е мой ред да се ужася. — Не се препоръчва за… — Млъквам точно навреме.
— За роклята, нали? — намесва се услужливо Люк.
— Именно. Може върху нея да падне пепел и да я прогори — побързвам да замажа положението.

* * *
Докато открия цветята си в стаята на Сузи (бяха в банята), докато си освежа червилото и отново сляза, във фоайето ме чака само Люк.
— Родителите ти вече заминаха — отбелязва той. — Сузи каза и ние да тръгваме, а те с баща й ще пристигнат с каляската. Намерих ти и връхна дреха — добавя и ми подава едно сако от овча кожа. — Майка ти е права — не можеш да излезеш навън така.
— Окей — съгласявам се неохотно. — Обаче в църквата ще го сваля!
— Между другото, известно ли ти е, че роклята ти е започнала да се разшива на гърба? — казва той, докато ми помага да си облека сакото.
— Сериозно?! — поглеждам го ужасено. — Много грозно ли стои?
— Стои си много хубаво — изкривява уста в усмивка той. — Но след церемонията може би би могла да потърсиш безопасна карфица.
— Да го вземат мътните този Дани! — клатя глава аз. — Знаех си, че трябва да избера роклята на Дона Карън!
Двамата с Люк тръгваме по чакъла и се насочваме към покритата с тента алея. Наоколо цари покой и тишина. Точно в този момент се показва бледичко слънце. Радостните камбанни звуци са се свели до единични удари и наоколо няма жива душа, с изключение на някой и друг забързан нанякъде сервитьор. Сигурно всички останали вече са в църквата.
— Извинявай, че повдигнах този деликатен въпрос пред всички — казва внезапно Люк.
— Деликатен ли? — повдигам учудено вежди аз. — О, да, онзи въпрос. Но той въобще не е деликатен!
— Майка ти ми се стори малко притеснена…
— О, мама! Тя за всичко се притеснява. Даже в случая просто се шегуваше.
— Шегуваше ли се?!
— Ами да! — изричам с леко отбранителен тон. — Шегуваше се!
— Разбирам — кимва Люк и ми хваща ръката, докато се препъвам по пътеката с цвят на кокосов орех. — Значи все още си решена да чакаш осем години, преди да се омъжиш.
— Категорично! — кимвам аз. — Минимум осем години!
Продължаваме да вървим, потънали в мълчание. В далечината дочувам тропот на копита върху чакъла — сигурно каляската на Сузи вече тръгва.
— Може пък да са и само шест — добавям небрежно. — Или… пет. Зависи от много неща.
Нова продължителна тишина, нарушавана единствено от леките ни, ритмични крачки по застланата пътека. Атмосферата между двама ни става все по-странна и аз изобщо не смея да погледна към Люк. Прочиствам си гърлото и разтривам носа си, опитвайки се да измисля някакъв коментар относно времето.
Стигаме до вратата на църквата и Люк се обръща да ме погледне. И аз се вкаменявам. Лицето му е изгубило обичайното си дяволито изражение.
— Питам те съвсем сериозно, Беки — изрича той. — Наистина ли искаш да чакаш още пет години?
— Аз… ами… не знам — отвръщам сконфузено. — А ти?
Обгръща ни нова смразяваща тишина и аз почти чувам ударите на сърцето си.
— О, Господи! Боже мой! Да не би той да… Може би се кани да…
— Аха! Ето я и шаферката! — стряска ни появилият се от църквата викарий и двамата подскачаме. — Всички ли са готови да се отправят към олтара?
— Ами… аз… мисля, че съм — смотолевям, усещайки изгарящия ме поглед на Люк. — Да, готова съм.
— Браво! — кимва усмихнато викарият, обръща се към Люк и добавя: — Вие най-добре влизайте вътре! Нали не искате да пропуснете великия миг?!
— В никакъв случай — отговаря той след кратка пауза. — За нищо на света не бих го пропуснал!
Поставя целувка на рамото ми и влиза в църквата, без да отрони и думичка повече, а аз гледам втренчено след него, напълно объркана.
Преди малко не говорехме ли за… Люк наистина ли искаше да…
Точно в този момент се разнася веселият тропот на копита, който ме изтръгва от унеса. Обръщам се и виждам срещу себе си каляската на Сузи, излизаща сякаш от приказките. Воалът й се ветрее далеч след нея и тя се усмихва на хората, спрели встрани, за да погледат. Никога не съм я виждала толкова красива!

* * *
Изобщо не възнамерявах да плача. Честно! Всъщност, даже бях измислила начин да се спра, ако сълзите ми решат да рукнат — като си рецитирам наум азбуката отзад напред, с френски акцент. Но сега, докато помагам на Сузи да оправи шлейфа си, усещам, че очите ми се навлажняват. А когато от вътрешността на църквата се разнасят тържествените звуци на органа и двете започваме да вървим бавно към олтара, се налага да подсмърквам на всеки два такта, заедно с органа. Сузи се държи здраво за ръката на баща си, а шлейфът й се влачи по каменните плочи. Аз вървя след тях, като се опитвам да не потропвам от студ, с надеждата, че никой не е забелязал, че роклята ми е започнала да се разшива.
Стигаме до олтара. Ето го и Таркуин, коцто ни очаква заедно със своя кум. Той си е все същата суха върлина и лицето му все така ми прилича на сибирска белка, но съм принудена да призная, че изглежда особено внушително с карираната си шотландска пола, ножа и кожената торбичка. А сега съзерцава Сузи с такава безрезервна любов и възхищение, че носът ми отново ме засърбява. Обръща се лекичко, очите му срещат моите и той се ухилва нервно. Аз му връщам същата притеснена усмивка. Ако трябва да бъдем честни, никога повече не бих могла да го погледна, без да се сетя за думите на Каролайн.
Викарият започва своята традиционна сватбена реч, а аз аз отпускам, за да се насладя напълно на всяка една така добре позната дума. Все едно гледам началото на любим филм, в който главните роли се изпълняват от двамата ми най-добри приятели.
— Сюзан, вземаш ли този мъж за свой съпруг? — Викарият има гъсти, рунтави вежди, които обича да повдига често-често, сякаш се опасява, че отговорът в случая може и да е „не“. — Да го обичаш, да му бъдеш утеха, да го уважаваш и да бъдеш до него в болест и здраве и като забравиш всички останали, да бъдеш единствено с него, докато смъртта ви раздели?
Настъпва кратка пауза, след което Сузи изрича „да“ с ясен като звънче глас.
Ще ми се и шаферките да имаха някакви реплики в този момент. Нещо като „да“ или „съгласна съм“. Нещо съвсем незначително…
Когато стигаме до онази част, когато Сузи и Таркуин трябва си хванат ръцете, булката се обръща и ми подава букета, а аз се възползвам от намалението да огледам насъбралото се паство. Църквата е претъпкана, има даже и правостоящи. Забелязват се множество мъже в шотландски полички и жени с кадифени костюми, а ето я там и Фени с цялата си тълпа лондонски приятелки, всички до една с шапки на Филип Трейси. Ето я и мама, притисната до татко, попиваща сълзите си с хартиена носна кърпичка. Тя вдига глава и ме поглежда и аз се усмихвам, обаче тя пак изхълцва.
Обръщам се. Сузи и Таркуин вече са коленичили и викарият им напява поучително:
— Тези, които Господ е съединил, никой човек не може да раздели.
Поглеждам приятелката си и забелязвам, че се е втренчила в своя съпруг и не вижда никой друг около себе си. Напълно е потънала в очите му. Напълно принадлежаща на него. За моя огромна изненада неочаквано се усещам куха отвътре. Сузи се омьжи. Нищо повече няма да е същото.
Измина повече от година, откакто се преместих да живея в Ню Йорк и трябва да си призная, че нито за миг не съм съжалила за това. Там много ми харесва. Но подсъзнателно си давам сметка, че в някое ъгълче на съзнанието си винаги съм знаела, че ако нещо се обърка, винаги мога да се върна в Лондон, към стария си живот със Сузи. А сега… просто не мога.
Сузи вече не се нуждае от мен. Вече си има някой друг, когото ще поставя на първо място в живота си. Наблюдавам ги как викарият поставя ръка върху главите им, за да ги благослови, и гърлото ми се стяга, когато си спомням за всичките ни хубави мигове заедно. Онзи път, когато сготвих ужасното къри, за да спестим пари, и как Сузи непрекъснато повтаряше колко е вкусно, макар че устата й гореше. Или пък онзи път, когато тя се опита да прелъсти моя банков мениджър, за да ми увеличи кредитния лимит. Всеки път, когато оплетях конците, тя бе до мен, за да ми помогне.
А сега всичко свърши.
Внезапно ме връхлита необходимостта от малко окуражаване. Обръщам се и бързо обхождам с поглед пейките в църквата, търсейки лицето на Люк. В продължение на няколко секунди не съм в състояние да го открия и макар че лицето ми продължава да е украсено с уверената ми усмивка, усещам, че в гърдите ми се надига необяснима паника — като дете, което е останало последно в училище, когато всички други негови другарчета са били взети от родителите си, а него са го забравили.
И тогава го зървам. Застанал е до един стълб към задния край на църквата — висок и тъмен, и стабилен, с очи, приковани върху моите. Вижда само мен и никого другиго. И докато му връщам погледа, чувствам, че се съживявам. Най-сетне ме взеха от училище. Всичко е наред.

* * *
Излизаме в църковния двор, сподирени от тържествения камбанен звън, а насъбралата се там тълпа започва да вика възторжено.
— Честито! — изкрещявам аз и прегръщам Сузи. — На теб също, Таркуин!
Открай време се чувствам малко неудобно в присъствието на Таркуин. Но сега, когато го виждам до най-добрата ми приятелка — вече като неин съпруг, — неудобството ми се изпарява.
— Убедена съм, че ще бъдете много щастливи заедно — изричам топло и го целувам по бузата, а после и двамата се засмиваме, защото някой започва да хвърля отгоре ни конфети. Гостит вече се точат от вратите на църквата като сладко от буркан, разговарят, смеят се и си подвикват високо и самоуверено. Тълпя се около Сузи и Таркуин, целуват се, прегръщат се и си стискат ръцете, а аз се оттеглям лекичко назад, питайки се къде ли е Люк.
Вече целият двор се изпълва с хора и аз не съм в състояние да се въздържа и да не огледам някои от роднините й. Точно в този момент баба й излиза от църквата много бавно и царствено, подпряла се на бастунче, следвана почтително от млад мъж, облечен в официален костюм. Слабо момиче с бледа кожа и огромни очи си е сложило грамадна черна шапка, държи един мопс и пуши цигара от цигара. Забелязвам цяла рота от почти идентични братя в шотландски полички, застанали до портата на църковния двор, и тогава си спомням, че Сузи ми е разказвала за една от своите лели, която е трябвало да роди цели шест момчета, преди най-накрая да се сдобие с момичета близначки.
— Ето, облечи го — чувам в ухото си гласа на Люк. Обръщам се и най-сетне го зървам — държи онова сако от овча кожа. — Сигурно вече замръзваш.
— Не се тревожи за мен! Добре съм си!
— Беки, ако още не си забелязала, всичко е побеляло от сняг — отсича безпрекословно той и ми намята сакото. След което добавя: — Прекрасна сватба.
— Наистина.
Поглеждам го предпазливо, като се питам дали не бихме могли да върнем лентата назад и да продължим разговора си оттам, където спряхме преди сватбената церемония. Обаче Люк се е втренчил в Сузи и Таркуин, които точно в този момент ги снимат под огромния дъб. Сузи изглежда абсолютно зашеметяваща и бляскава, ала Таркуин все едно е изправен пред наказателната рота.
— Много приятен човек — отбелязва Люк, кимайки по посока на младоженеца. — Малко е странничък, но иначе е готин.
— Да, точно така. Виж какво, Люк…
— Желаете ли чаша горещо уиски? — прекъсва ни застаналият до нас сервитьор и ни поднася таблата. — Или може би шампанско?
— О, горещо уиски, прекрасно! — изричам с благодарност аз. — Отпийвам няколко глътки и притварям очи, като оставям топлината да се разлее по цялото ми тяло. Само да можеше да достигне и до краката ми, които, ако трябва да бъда откровена, са напълно замръзнали…
— Шаферката! — провиква се неочаквано Сузи. — Къде е Беки? Беки, трябваш ми за снимка!
Отварям очи.
— Тук съм! — провиквам се в отговор, свалям сакото от раменете си и се обръщам към Люк: — Би ли ми подържал за малко чашята…
Понасям се светкавично през тълпата и се присъединявам към Сузи и Таркуин. Може да ви звучи невероятно, но точно в този момент, когато всички са вперили погледи в мен, вече не ми е студено. Усмихвам се с най-чаровната си усмивка, взимам букета както подобава и хващам Сузи под ръка, когато фотографът ми казва да го направя, а между два кадъра помахвам на мама и татко, които са успели да, си пробият път и да застанат най-отпред, за да гледат.
— Скоро потегляме към къщата — отсича делово госпожа Гиъринг, докато целува Сузи. — Хората започват да замръзват. Можете да довършите снимките си там.
— Добре — съгласява се Сузи. — Нека само да ни направи една на нас двете.
— Страхотна идея! — съгласява се бързо Таркуин и се измъква от дулото на обектива с очевидно облекчение, за да поговори с баща си, който изглежда точно като него, само че с четиридесет години по-стар.

Фотографът ни снима как се усмихваме една на друга, после спира, за да презареди с нова лента. Сузи поема една чаша с горещо уиски от сервитьора, минаващ наблизо, а аз тайничко извивам ръка към гърба си, за да проверя докъде е стигнало разшиването.
— Беки! — чувам настойчивия шепот на Сузи зад себе си. Толкова е близо, че виждам всяка една прашинка от сенките по клепачите й. — На всяка цена трябва да те питам нещо! Нали не е истина, че искаш да чакаш цели десет години, преди да се омъжиш?!
— Ами… не съвсем — принудена съм да си призная аз.
— И смяташ, че Люк е мъжът на живота ти? Ама отговори ми честно! Ще си остане между нас!
Настъпва продължителна пауза. До ушите ми достигат откъслечни фрази от нечий разговор: „Нашата къща, разбира се, е относително модерна. Мисля, че е строена наскоро — някъде през 1853-та…“
— Да — изричам накрая и усещам, че се изчервявам като домат. — Да, смятам, че той е мъжът на живота ми!
Сузи ме разглежда внимателно още известно време, после очевидно стига до някакво решение.
— Ясно! — заявява и оставя чашата си с уиски. — Сега ще хвърлям букета си!
— Какво?! — поглеждам я невярващо. — Не бъди глупава, моля те! Как ще хвърляш букета си сега?! Много е рано!
— Мога и ще го направя! Мога да си хвърлям букета, когато си пожелая! Аз съм булката!
— Ама нали трябва да го хвърлиш, преди да потеглиш за медения месец?!
— Не ми пука! — инати се Сузи. — Не мога да чакам повече! Реших и ще го хвърля сега!
— Но нали се предполага да го хвърлиш накрая?!
— Виж какво, кой тук е булката — ти или аз?! Ако чакам до края, ще му се изгуби смисълът! Така. Сега застани ей там! — И посочва царствено към малка заснежена височинка. — Остави си твоите цветя. Няма да успееш да хванеш моя букет, ако държиш твоя! Тарки? — провиква се после. — Ще взема да си хвърля букета сега, става ли?
— Става! — провиква се весело в отговор Таркуин. — Прекрасна идея!
— Хайде, Беки!
— Виж какво, ама аз дори не искам да го хващам! — мърморя аз.
Обаче, като си дам сметка, аз наистина съм единствената шаферка, така че си оставям букета на тревата и се запътвам към височинката, изпълнявайки заповедите на нейно величество.
— Искам този миг също да се запечата на снимка! — заповядва Сузи на фотографа. — А къде е Люк?
Малко странничко, но не забелязвам никой да се присъединява към мен. Всички други очевидно са се изпарили. Внезапно забелязвам, че Таркуин и неговият кум обикалят и шепнат нещо на хората и постепенно всички гости се обръщат към нас, усмихнати в очакване на събитието.
— Готова ли си, Беки? — провиква се пак Сузи.
— Чакай малко! — извиквам. — Тук няма достатъчно хора! Нали трябва да сме много момичета наоколо?!
Чувствам се толкова глупаво, стъпила на това хълмче, съвсем сама. Ама Сузи наистина бърка по този въпрос! Като че ли не е присъствала на никаква друга сватба до този момент…
— Сузи, чакай! — викам пак, но вече е прекалено късно.
— Хващай! — изревава тя. — Дръъъж!
Букетът прави огромна парабола във въздуха и се налага да подскоча, за да го хвана. Той е много по-голям и тежък, отколкото очаквах. В продължение на няколко секунди го гледам втренчено, изпаднала в транс — отчасти щастлива и отчасти бясна заради своеволието на Сузи.
Но после погледът ми идва на фокус. И виждам вътре мъничкото пликче, на което пише: „За Беки.“
Пликче, адресирано до мен в булчинския букет на Сузи?…
Вдигам объркано поглед към приятелката си и виждам как тя ми кима с блеснали очи по посока на пликчето.
Отварям картичката с треперещи пръсти. Вътре има и нещо големичко… Но това е…
Това е пръстен, обвит в памук! Има и послание с почерка на Люк и там пише…
Там пише: „Ще се…“…
Втренчвам се невярващо, като се опитвам да се овладея, обаче всичко около мен се завърта, а кръвта започва да пулсира бясно в главата ми.
Оглеждам се замаяно и ето го — към мен върви Люк. Проправя си път между хората. Изражението му е сериозно, но очите му излъчват топлота.
— Беки — започва той, когато стига до мен и дочувам как всички наоколо млъкват и си поемат дъх в очакване. — Ще се…
— Да! Дааааааа! — достига до ушите ми радостен възглас и разцепва въздуха. Едва тогава си давам сметка, че е излязъл от моето гърло. Боже, толкова съм завладяна от чувства, че гласът ми даже не звучи като моя. Ако трябва да бъда честна, прилича ми по-скоро като…
Маминият.
Направо не мога да повярвам.
Извъртам се бясно на пети и я виждам как си запушва ужасено устата.
— Извинявай! — прошепва тя и през тълпата се донасят вълни от смях.
— Госпожо Блумууд — изрича Люк, а очите му се смеят, — за мен ще бъде чест! Но доколкото знам, вие вече сте заета!
После отново извръща поглед към мен.
— Беки, ако трябва да чакам пет години, ще чакам. Или осем. Или дори десет. — Млъква и аз си давам сметка, че наоколо се е възцарила такава тишина, че с нож да я режеш. Единственият шум е от лекия порив на вятъра, разнасящ нападалите по земята конфети. — Но смея да се надявам, че някой ден — за предпочитане по-рано, отколкото по-късно — ще ми окажеш честта да станеш моя съпруга!
Гърлото ми се е стегнало така, че не мога да изрека и думица. Затова само успявам да кимна и Люк поема ръката ми. Разтваря пръстите ми и измъква оттам пръстена. Сърцето ми бие като лудо. Люк иска да се ожени за мен! Очевидно е планирал това много отдавна. И го е запазил в пълна тайна!
Поглеждам пръстена и очите ми се насълзяват от щастие. Това е стар диамантен пръстен, със златен обков във формата на нокти на хищна птица. Никога досега не съм виждала нещо подобно. Прекрасен е!
— Може ли?
— Да — едва успявам да прошепна и наблюдавам безсилно как Люк ми поставя пръстена. После отново ме поглежда. Очите му излъчват такава нежност, каквато не съм виждала никога досега. Целува ме и тълпата избухва във възторжени крясъци.
Направо не мога да поврявам! Вече съм сгодена!

Добре де, може и вече да съм сгодена, обаче не смятам да позволя на този факт да ме главозамае.
В никакъв случай!
Знам, че някои момичета буквално се побъркват, втурвайки се да подготвят най-грандиозната сватба във вселената и престават да мислят за каквото и да било друго. Обаче аз не съм от тях! Не възнамерявам да позволя на това нещо да превземе живота ми! Така де, дайте първо да си изясним приоритетите! Най-важното нещо в една сватба не е нито роклята, нито обувките, нито булченският букет, нали така?! Най-важното нещо е фактът, че даваш обещание за обвързване за цял живот. Сватбата е най-висшата форма на клетва за вярност един към друг.
Ръката ми, поднасяща овлажняващия крем към лицето ми, се заковава насред пътя си и аз се втренчвам в отражението си в огледалото в моята детска стая.
— Аз, Беки… — промърморвам с тържествен тон, но се поправям: — Аз, Ребека, вземам теб, Люк…
От тези толкова древни думи направо те побиват тръпки, не мислите ли?
— Да бъда твоя… мой… съпруг… В добро, в богатство…
Прекъсвам и се смръщвам озадачено. Май не ми звучи особено добре. Но нищо, докато наближи моментът, ще го науча. Клетвите са най-важното в една сватба, ето това е! Не е необходимо да се изсилваме чак толкова! Само една простичка, елегантна церемония. Без излишни изсилвания, без превземки. Така де, Ромео и Жулиета са минали и без голяма сватба със захаросани бадеми и воловани, нали?!
Може би дори трябва да се оженим тайно, както са го направили и те! Внезапно пред очите ми изниква картина как двамата с Люк коленичим пред някакъв италиански свещеник в каменен параклис, точно в полунощ. Господи, страхотно романтично ще бъде! А после по някакъв начин Люк ще си въобрази, че аз съм умряла и ще извърши самоубийство, а после и аз, и всичко ще бъде невероятно трагично, и всички ще разказват, че сме го направили от любов и че целият свят би трябвало да се поучи от нашия пример…
— Караоке бар ли? — долита до мен гласът на Люк от коридора. — Да, това определено е една възможност.
Вратата се отваря и той ми носи чаша кафе. След сватбата на Сузи двамата с него решихме да погостуваме на родителите ми. Допреди малко закусвахме, но аз реших да се кача в стаята си и когато ги оставих, Люк играеше рефер на родителите ми, които спореха по въпроса дали кацането на Луната действително се е състояло или е фалшификат.
— Майка ти вече предложи евентуална дата за сватбата — казва той. — Какво ще кажеш за…
— Люк! — прекъсвам го покровителствено с ръка. — Нека не избързваме. Трябва да действаме малко по-внимателно, не мислиш ли? — Усмихвам му се мило. — Ами че ние току-що се сгодихме! Няма да е зле първо да си съберем мозъците! Не виждам никакъв смисъл да се препираме толкова и да посочваме дати.
Поглеждам се отново в огледалото. Чувствам се най-сетне пораснала и напълно горда със себе си. За първи път в живота си не се препирам. За първи път в живота си не действам превъзбудено и неразумно.
— Напълно си права — отвръща след кратък размисъл Люк. — Да, напълно си права! Значи датата, която майка ти предложи, ще ти се види кошмарно рано.
— Така ли? — Отпивам замислено от кафето си и подхвърлям небрежно: — Добре де… просто от любопитство… коя е тази дата?
— 22-ри юни. Тази година — отговаря той и поклаща глава. — Истинска лудост, нали?! Та това е само след няколко месеца!
— Лудост, не, ами… — съгласявам се аз. — Нямаме закъде да бързаме толкова, нали така?!
22-ри юни. Ама че дата! Абе, мама какви ги мисли…
Въпреки че… от друга страна, една лятна сватба по принцип е доста приятно нещо.
И не съществува нищо, което да ни спира да не се оженим още тази година.
И ако действително я решим за юни, ще трябва да започвам да си търся булчинска рокля още отсега! Бих могла дори да започна да пробвам тиари! И даже да чета списание „Булки“! Да!!
— От друга страна — добавям небрежно, — няма кой знае каква належаща причина да отлагаме, не смяташ ли? Искам да кажа, че така и така сме се решили да го направим, тъй че бихме могли и… да го направим. Защо да си губим времето?!
— Сигурна ли си в това, което казваш? Беки, скъпа, не искам да се чувстваш така, сякаш те притискам…
— Няма проблеми, Напълно съм сигурна. Хайде пък да се оженим през юни!
Значи ще се и оженим! При това съвсем скоро! Ураа! Улавям отражението си в огледалото и неочаквано съзирам върху изражението си нещо ново — то е заблестяло от щастие!
— Значи ще съобщя на майка ми, че датата е 22-ри юни — прекъсва Люк моите мисли. — Убеден съм, че много ще се зарадва. — Поглежда часовника си и отсича: — Всъщност вече трябва да тръгвам.
— Да, наистина — отвръщам аз, като се опитвам да си придам необходимия за случая ентусиазъм. — Прав си. Не трябва да закъсняваш за срещата си с нея, нали така?!
Люк ще прекара днешния ден с майка си Елинор, която се е отбила в Лондон на път за Швейцария. Официалната версия гласи, че тя отива там на гости на свои стари приятели, за да си почине и да се наслади на планинския въздух. Но всички, разбира се, знаят, че й предстои поредният лифтинг на лицето — сигурно хилядният по ред.
И този следобед мама, татко и аз трябва да се срещнем с тях на чай в ресторанта на хотел „Клариджис“. От известно време насам ми проглушиха ушите с възгласи колко е щастливо съвпадението, че Елинор е във Великобритания, та двете семейства да могат да се запознаят. Но при всяка мисъл за предстоящата среща стомахът ми се преобръща. Не бих имала нищо против, ако ставаше въпрос за истинските родители на Люк — баща му и неговата втора майка, които наистина са много приятни хора и живеят в Девън. Ала точно сега те са в Австралия, на гости на природената сестра на Люк и сигурно ще се върнат малко преди сватбата ни. Така че, щем не щем, ще трябва да се примирим с единствения представител на Люк в случая — Елинор.
Елинор Шърман. Моята бъдеща свекърва.
Обаче… по-добре да не мисля по този въпрос. Един ден е — ще се изтърпи!
— Люк… — започвам аз, но се спирам, като се опитвам да подбера по-подходящи думи, — как, според теб, ще мине днес? Имам предвид, че родителите ни ще се срещнат за първи път? Нали се сещаш какво имам предвид — майка ти и… моята майка… защото не може да се каже, че си приличат особено, нали?!
— Всичко ще мине чудесно! Сигурен съм, че двете много ще се харесат!
Горкичкият очевидно изобщо няма представа какво имам предвид!
Знам, че е много хубаво това, дето Люк обожава майка си. Знам също така, че синовете са длъжни да обичат своите майки. Знам освен това, че той почти не я е виждал, когато е бил малък, и сега се опитва да навакса загубеното време… но все пак… Как е възможно да бъде чак толкова привързан към Елинор?!

* * *
Когато слизам в кухнята, заварвам мама да почиства масата от закуска с едната си ръка, а с другата да разнася до ухото си телефонната слушалка.
— Да — тъкмо казва тя, — точно така. Блумууд. Б-Л-У-М-У-У-Д. От Оксшот, графство Съри. И ще го изпратите по факса, нали? Благодаря ви много!
— Така — изключва тя телефона и вдига към мен грейналото си от щастие лице. — Ето, че изпратихме съобщение и в „Съри Поуст“.
— Още едно съобщение ли? Мамо, колко такива вече успя да изпратиш?
— Само обичайния брой — отвръща отбранително тя. — Във вестниците „Таймс“, „Телеграф“, „Оксшот Хералд“ и „Ешър Газет“.
— Както и в „Съри Поуст“.
— Да, този е последният. Така че, стават общо колко… пет! Само пет!
— И пет ти се вижда нормално, така ли?!
— Беки, човек се жени само веднъж! — натъртва непреклонно мама.
— Знам, знам… Но все пак…
— Виж сега какво — започва тя, значително поруменяла. — Ти си нашето единствено дете, Беки, и ние изобщо не възнамеряваме да се скъпим за твоята сватба. Искаме да имаш сватбата на мечтите си! Независимо дали се касае за съобщенията във вестниците или за цветята, или ако ти е на сърце каляската — като тази на Сузи, — ще го имаш! Ние държим да го имаш!
— Мамо, точно за това исках да поговорим — изричам някак сконфузено аз. — Двамата с Люк ще ви помогнем за разходите…
— Глупости! — срязва ме мама. — Изобщо не искам да чувам за подобно нещо!
— Ама…
— Винаги сме се надявали, че някой ден ще имаме удовствието да ти направим истинска сватба! Така че вече от доста години спестяваме точно за този случай.
— Наистина ли? — втренчвам се изумено в нея аз и усещам, че ме залива цял океан от нови чувства. Мама и татко са пестили толкова дълго и никога нищо не са ми казали… — Аз… нямах никаква представа…
— Е да, така е. Да не би да си очаквала, че ще ти кажем?! Така! — И мама отново превключва на делова вълна. — Люк съобщи ли ти, че вече намерихме подходяща дата? Изобщо не беше лесно, да ти призная честно! Навсякъде е претъпкано, и то за месеци напред. Обаче аз говорих с Питър от църквата и той ми каза, че е настъпила някаква промяна в графика, така че може да ни вмъкне в три часа въпросната събота. Иначе ще трябва да се чака чак до ноември.
— Ноември ли? — смръщвам се аз. — Не ми звучи като особено сватбен месец…
— Именно! Затова му казах веднага да ни запише! И вече го включих в календара — виж!
Протягам се към хладилника, за да взема календара, който си има различна рецепта за използване на нескафе за всеки месец, и го прелиствам на юни. И ето, че оттам ме гледа изписаният с големи букви и флумастер надпис: „СВАТБАТА НА БЕКИ“.
Гледам го като хипнотизирана. Заливат ме странни чувства на нереалност. Боже, този път наистина се случва!… Аз май наистина ще се омъжвам… Не е някаква си игра.
— Нахвърлях си и няколко идейки относно палатката — добавя мама. — В едно списание зърнах една много красива, на райета, и си помислих, че няма да е зле да ти я покажа…
Протяга ръка зад себе си и внезапно измъква от нищото цяла купчина лъскави списания: „Булки“, „Модерната булка“, „Сватба и дом“… Всичките до едно бляскави, сочни и неустоими — като чиния преливащи от вкусен крем понички.
— Аууу! — ахвам аз и ми струва огромно усилие на волята да не се нахвърля лакомо върху тях. — За първи път виждам тези булчински неща! Даже нямам представа какво пише вътре!
— Аз също — отсича подозрително бързо мама и започва да прелиства списанието „Сватба и дом“ с ръка на експерт. — Не съм се зачитала специално. Само попогледнах тук-таме, за да добия някаква представа. Пък и като гледам, основно са го натъпкали с реклами…
Пръстите ми колебливо потрепват над корицата на „Вие и вашата сватба“. Направо не мога да повярвам, че вече ми е позволено да чета открито подобни неща! Съвсем легално! Оттук нататък няма да ми се налага да се промъквам до килера, за да попрехвърлям надве-натри, каквото успея — все едно съм натъпкала бисквита в устата си и се страхувам, че някой ще ме види и ще ми се скара.
Но очевидно това до такава степен ми се е превърнало в навик, че не съм в състояние да се отърва от него. И въпреки че на същата тази ръка вече стои годежен пръстен, установям, че продължавам да се преструвам, че темата не ме интересува.
— Предполагам, че все пак има смисъл да се надникне вътре — казвам накрая. — Така де, само за най-общите неща… да си състави човек впечатление какво има на пазара…
Да върви по дяволите! Та мама даже не ме слуша! Крайно време е да престана да се преструвам, че няма да погълна и последната запетайка от тези списания — от първата до последната страница. Затова се отпускам щастливо на стола и протягам ръка към „Булки“ и през следващите десет минути двете с мама потъваме в гробовна тишина, поглъщайки снимка след снимка.
— Ето я! — виква внезапно мама и обръща към мен своето списание, така че да мога да видя огромната палатка на бели и сребристи ивици. — Нали е много красива?
— Да, много е хубава.
Погледът ми се спуска към долната снимка, изобразяваща роклите на шаферките, после още по-надолу — към букета на булката и тогава… достига до датата на издаване на броя.
— Мамо! — възкликвам аз. — Но това е от миналата година! Откъде накъде си започнала да четеш булчински списания още миналата година?
— Боже, нямах представа! — запелтечва мама. — Сигурно съм го взела без да искам от някоя докторска чакалня или… кой знае… Абе, остави! Кажи сега, ти имаш ли някакви твои идеи?
— Ами…, още не знам точно — отвръщам неопределено. — Може би ми се ще нещо по-простичко.
В този момент в съзнанието ми изниква картина как вървя, облечена в разкошна бяла рокля, върху главата ми проблясва огромна тиара… моят красив принц ме очаква… тълпите наоколо крещят възторжено…
Окей, стига вече! Нали реших, че няма да се побърквам! Затова, точка!
— Напълно съм съгласна с теб — кимва делово мама. — Искаш нещо елегантно и с много вкус. О, я виж тук — гроздеве, покрити с позлатени листа! Бихме могли да го направим! — Обръща на следващата страница. — Виж, виж! Шаферки близначки! Нали са много сладки, а?! Познаваш ли някого, който има близначки, скъпа?
— Не — отвръщам със съжаление аз. — Такива не познавам. Охо, можеш да си купиш специален часовник, който да отброява дните и часовете до сватбата! Както и сватбен органайзър в комплект със сватбен дневник, за да си записваш незабравимите моменти! Смяташ ли, че трябва да си ги поръчам?
— Определено! — отсича мама. — Ако не го направиш, до края на живота си ще ти се иска да си го сторила! — Оставя списанието си и допълва: — Виж какво, Беки, едно мога да ти кажа по този въпрос: подобно нещо не се прави половинчато! Не забравяй, човек се жени само веднъж!
— Ехооо! — Двете с мама вдигаме очи, защото на задната врата се чува почукване. — Аз съм, че кой друг да е!
През прозореца ни гледат светналите очи на Джанис, която ни помахва весело. Джанис живее в къщата до нас и аз я познавам откакто се помня. Днес е облечена в блузка с флорални мотиви на стресиращо ярък тюркоазен фон, сенките й са в същия отровен нюанс, а под мишницата си носи някаква папка.
— Джанис! — изписква мама. — Заповядай да пиеш едно кафе с нас!
— С удоволствие! — изписква съседката. — Донесох си и моя „Кандарел“. — Влиза и ме прегръща възторжено. — А ето го и нашето специално момиче! Беки, поздравления, скъпа!
— Благодаря! — отвръщам срамежливо и се ухилвам.
— Ама виж го само този пръстен!
— Да, цели два карата! — отсича веднага мама. — Античен е. Предава се от поколение на поколение в семейството!
— Боже, семейно наследство! — повтаря Джанис, останала без дъх от удивление. — Божичко, Беки! — Грабва един брой на „Модерната булка“ и въздъхва замечтано. — Но как ще организираш сватбата, като живееш чак в Ню Йорк?
— Беки няма нужда да се притеснява за нищо! — отсича твърдо мама. — Аз мога да се справя с всичко. Пък и традицията го изисква!
— Е, ако ти трябва помощ, знаеш къде да ме потърсиш! — отвръща Джанис. — Определихте ли вече датата?
— Двадесет и втори юни — отговаря гордо мама, надвиквайки рева на кафемелачката. — В три часа в църквата „Сейнт Мери“.
— В три часа? Прекрасно! — възкликва съседката, оставя списанието на масата и ме поглежда сериозно. — А сега, Беки, искам да ви кажа нещо. И на двете!
— Така ли? Какво? — отвръщам аз, като заставам леко нащрек. Междувременно мама оставя кафеварката, която току-що беше вдигнала.
Джанис си поема дълбоко дъх и изстрелва:
— За мен ще бъде огромно удоволствие да ти направя грима за сватбата! На теб, както и на всички гости!
— Джанис! — възкликва щастливо майка ми. — Колко мило от твоя страна! Представи си го само, Беки, миличка! Професионален грим!
— Ами… фантастично!
— На курса научих толкова много неща — всички трикове на занаята! Имам си цял каталог със снимки, които можете да разгледате и да си изберете онова, което искате! Даже го нося със себе си! Ето, вижте! — И Джанис отваря папката, която носи, и започва да прелиства ламинираните снимки на жени, които изглеждат гримирани по-скоро през седемдесетте. — Вижте, това тук се нарича „Прекрасна принцеса“ — за по-млади лица — започва да нарежда с все по-нарастващ ентусиазъм съседката. — Е, това тук пък е „Бляскава пролетна булка“, с допълнителен слой водоустойчива спирала! … Или пък стил „Клеопатра“, ако предпочиташ по-драматично лице!

— Страхотно! — прошепвам аз. — Може би ще ги разгледам по-подробно, когато наближи времето…
За нищо на света няма да позволя на Джанис да ме направи на клоун!
— И сигурно ще помолиш Уенди да ти направи тортата, нали? — обръща се Джанис към мама, която точно в този момент й поднася кафето.
— Естествено — кимва мама, а на мен обяснява: — Нали си спомняш Уенди Принс, която живее на Мейбъри авеню, онази, дето направи тортата за пенсионирането на баща ти, с косачката отгоре? Боже, какви неща твори само тази жена с шприца си!
Спомням си отлично въпросната торта. Глазурата беше в отровнозелено, а прословутата косачка бе изработена от боядисана кибритена кутийка. През боята й даже още се виждаше надписа на марката „Суон“.
— Видяхте ли, че тук също има няколко прекрасни сватбени торти? — изричам предпазливо и побутвам към тях списание „Булки“. — Правят ги в специална сладкарница в Лондон. Нищо не ни пречи да ги разгледаме.
— Но, миличка, налага се да помолим Уенди! — изписква мама. — Тя ще бъде съкрушена, ако я пренебрегнем! Нали знаеш, че съпругът й наскоро получи удар? Единственото, което я крепи в живота, са захарните й рози!
— Добре де — отвръщам и оставям списанието с огромно чувство за вина. — Нямах никаква представа. Ами… добре тогава. Сигурна съм, че ще бъде много хубава.
— Ние бяхме много доволни от сватбената торта на Том и Луси — въздъхва Джанис. — Даже запазихме най-горния пласт за първото кръщене… Нали знаете, че в момента младите са у дома? На всяка цена ще наминат, за да ви поднесат най-добрите си пожелания. Убедена съм, че ще го направят! Можете ли да повярвате, че са женени вече от година и половина?!
— Толкова много ли мина? — отбелязва учтиво мама, отпива от кафето си и пуска тъничка усмивка.
Сватбата на Том и Луси е все още отворена рана за нашето семейство. Вярно, Джанис и Мартин си ги обичаме и никой не би си изкривил сърцето да каже нещо лошо за тях, обаче снаха им Луси е друг въпрос — никой от нас не си пада особено по нея.
— Има ли вече някакви признаци те да… — започва мама и прави лек евфемистичен жест, — да се превърнат в истинско семейство? — Последното го добавя шепнешком.
— Засега не — отговаря Джанис и усмивката й избледнява. — Двамата с Мартин предполагаме, че сигурно искат първо да се порадват един на друг. Те са толкова щастлива млада двойка! Направо не могат да откъснат очи един от друг! А и Луси, разбира се, има кариера и…
— Вероятно си права — прекъсва я съчувствено мама. — Макар че не е за препоръчване да се чака прекалено дълго.
— Да, знам го много добре — съгласява се Джанис. И двете като че ли по команда се извръщат към мен и ме поглеждат многозначително.
Трябва ми известно време, за да схвана какво имат предвид.
Но аз съм сгодена само от един ден, за Бога! Я ме оставете на мира!

* * *
Решавам да избягам в градината и да се поразходя малко, докато си пия кафето. Снегът вече е започнал да се топи и тук-таме прозира зеленото на моравата, както и по някое клонче от розовите храсти. Докато вървя бавно по чакълената пътека, си мисля колко е хубаво да съм отново в типична английска градина, въпреки студа. В Манхатън изобщо няма подобни градини. Има само един Сентрал Парк и няколко площадчета с цветни лехички. Но там никъде не можеш да видиш истинска английска градина, с моравите й, дърветата й и изобилието й от цветя!
Стигам до беседката с розите и се обръщам назад към къщата, като се опитвам да си представя как ли ще стои тук една сватбена палатка, когато внезапно откъм съседната градина до слуха ми достига някакъв шум. Казвам си, че сигурно е Мартин и тъкмо се каня да надникна, за да го поздравя, когато през заснежения двор дочувам млад женски глас да крещи:
— Обясни ми какво имаш предвид под думата „фригидна“! Защото, ако питаш мен…
Боже, Господи! Това е Луси! И определено е бясна! Някой смолевя нещо неразбрано — а това със сигурност е Том.
— А бе, ти откога се извъди такъв експерт, а?!
Мрън-мрън, мрън-мрън.
— О, я стига!
Прокрадвам се тихомълком по посока на оградата, изгаряща от нетърпение да чуя и двете страни в спора.
— Да, вярно е, че ако живеехме като хората и ако ти не беше такъв мърльо, ами се заемеше да организираш нещо интересно от дъжд на вятър, и може би, ако не бяхме се поддали на шаблона на ежедневието, тогава може би…
Господи, гласът на Луси буквално гърми! И ето, че най-сетне и гласът на Том се извисява отбранително:
— Нали ходихме на… единственото, което правеше там, бе да се оплакваш… поне едничко усилие…
Пук!
Мамка му! По дяволите! Стъпах на едно сухо клонче!
В първия момент ми идва да побягна. Ала вече е прекалено късно — главите им вече надничат над оградата: тази на Том почервеняла и ужасена, а тази на Луси — разкривена от гняв.
— О, здрасти! — поздравявам ги нехайно аз, като се опитвам да си придам спокоен вид. — Как сте? Аз просто… тъкмо… се разхождам на въздух и… и си изпуснах кърпичката.
— Кърпичката ли? — гледа ме подозрително и свирепо Луси. — Не виждам никаква кърпичка!
— Е… та… как е семейният живот?.
— Чудесно — отсича Луси. — Между другото, честито!
— Благодаря!
Настъпва неловка пауза и аз осъзнавам, че оглеждам тоалета на Луси: горната част (черно поло, вероятно от „Маркс енд Спенсър“), панталоните („Ърл Джийнс“, и доста готини в интерес на истината) и ботушите (с тънък висок ток и връзки, „Ръсел енд Бромли“).
Това си е един мой стар навик — да оглеждам дрехите на хората и да ги каталогизирам в съзнанието си като по модните списания. И си въобразявах, че съм единствената, която го прави. Обаче, когато се преместих да живея в Ню Йорк, се оказа, че там всички го правят. Сериозно ви казвам, наистина всички! При първо запознанство с някого, независимо дали се касае за дама от висшето общество или за някой прост портиер, всеки оглежда другия от глава до пети, за около три секунди. По този начин, още преди да си казал „Здрасти“, веднага му поставяш цена с толеранс плюс-минус един долар. Това аз го наричам „Преценка по манхатънски“.
— Е, как е Ню Йорк?
— Страхотен е! Много вълнуващ… И аз много обичам работата си… Изобщо, страхотно място да се установи човек!
— Никога не съм ходил там — изрича мечтателно Том. — Но много исках там да изкараме медения си месец.
— Том, моля те, не започвай отново! — срязва го Луси. — Окей?
— Вероятно бих могъл да ви дойда на гости някой път — продължава той. — Само за уикенда.
— О… ами… да. Може би! И двамата можете да дойдете… — Не довършвам, защото Луси забелва очи, врътва се и се отправя с ядовита крачка обратно към къщата им. — Както и да е. Беше ми приятно да ви видя и много се радвам, че семейният ви живот върви… а бе, че върви.

* * *
Бързам да се върна в кухнята, за да съобщя веднага на мама всичко, което чух, обаче там не заварвам никого.
— Хей, мамо! — провиквам се аз. — Току-що видях Том и Луси!
Хуквам нагоре и заварвам мама на средата на таванската стълба да дърпа след себе си обемист пакет, сложен в найлонов чувал с цип.
— Какво е това? — питам, докато й помагам да го свали.
— Само не казвай нищо — изрича тя, едва сдържаща вълнението си. — Просто… — Ръцете й треперят, докато разкопчава ципа на чувала. — Просто… погледни!
— Но това е твоята булчинска рокля! — възкликвам удивено, когато тя измъква оттам бялата надиплена дантела. — Нямах представа, че още я пазиш!
— Естествено, че я пазя! — Тя сваля няколко хартийки, полепнали по роклята, и добавя: — Тридесетгодишна, но все още е като нова! Знаеш ли, Беки, хрумна ми една мисъл…
— Каква мисъл? — питам, докато й помагам да разстели шлейфа.
— Може дори да не ти стане, но…
Бавно вдигам очи към нея. Господи, не! Тя говори напълно сериозно!
— Съмнявам се, че ще ми стане — отвръщам с престорено нехайство. — Убедена съм, че ти си била много по-слаба от мен! И… по-ниска.
— Но ние с теб сме равни по височина! — възкликва удивено мама. — О, хайде де, Беки, пробвай я!
След пет минути аз се намирам в спалнята на мама и се съзерцавам в огледалото й. Приличам на прищипнат салам с многопластова опаковка. Горната дантелена част е впита, ръкавите са бухнали, деколтето също изобилства от къдрички. Роклята продължава впита чак до бедрата ми, където следва нов пласт къдрички, а оттам нататък се разтваря и превръща в многопластов шлейф.
Никога през живота си не съм обличала по-голяма безвкусица.
— О, Беки! — Вдигам очи и за мой ужас зървам мама, обляна в сълзи. — Такава глупачка съм! — промърморва тя, засмива се и започва да си трие сълзите. — Просто… като гледам малкото ми момиченце… в роклята, която аз някога съм носила…
— О, мамо! — изричам и я прегръщам силно. — Роклята е наистина… много хубава…
Ала как да завърша с думите: „Обаче няма да я облека“?…
— При това ти пасва перфектно — преглъща мама и започва да бърника в джобовете си за носна кърпичка. — Но решението все пак е твое. — Издухва си носа. — Ако смяташ, че не ти отива… само ми кажи. Няма да ти се сърдя.
— Аз… ами… виж какво…
Господи!
— Ще си помисля по въпроса — успявам да изрека накрая и дарявам мама с неубедителна усмивка.

* * *
Връщаме булчинската рокля обратно в чувала и си спретваме няколко сандвича за обяд, след което се отдаваме на един стар епизод от „Смяна на стаите“ по кабелната телевизия, която мама и татко наскоро са инсталирали. А после, въпреки че е малко раничко, аз се качвам в моята стая и започвам да се приготвям за срещата с Елинор. Майката на Люк е една от онези манхатънски дами, които винаги изглеждат абсолютно и напълно безупречно, така че точно днес държа да не й отстъпвам по никакъв параграф.
Обличам ш костюма на Дона Карън, който си купих за Коледа, обувам си чисто нов чорапогащник, а после и новите си обувки от разпродажбите на „Прада“. После се разглеждам изключително внимателно, търсейки и най-незабележимата прашинка или гънчица. Този път няма да позволя да бъда хваната натясно! Няма да позволя да ми видят увиснал конец от полата или нещо намачкано — Елинор има действително рентгеново зрение, когато започне да зумира хората.
Тъкмо реших, че всичко ми е наред, когато мама влетява в стаята ми. Облечена е много елегантно в пурпурен костюм на „Уиндсмур“, а лицето й свети от нетърпение.
— Как изглеждам? — пита тя и се засмива. — Достатъчно ли съм елегантна за „Клариджис“?
— Изглеждаш прекрасно, мамо! Този цвят много ти отива. Само мъничко…
Вземам една носна кърпичка, навлажнявам я на чешмата и попивам бузите й, където мама е решила да последва подхода на Джанис по отношение на ружа.
— Ето. Готово!
— Благодаря ти, скъпа! — изчуруликва мама и се втренчва в отражението си в огледалото на гардероба. — Е, ще бъде много хубаво. Най-сетне ще се запознаем с майката на Люк!
— Хммм… — обаждам се неопределено.
— Надявам се, че двете с нея ще станем много добри приятелки! И без това ще трябва да се разберем по отношение на сватбените приготовления… Нали познаваш Марго, дето живее отсреща? Та те с майката на зет й са такива приятелки, че даже често ходят заедно на почивка! И тя твърди, че не е загубила дъщеря, а е спечелила приятелка!
Мама действително звучи много развълнувано. Господи! Как да я подготвя за горчивата истина?…
— А Елинор наистина ми звучи като много приятен човек — поне по начина, по който я описва Люк. Той изглежда толкова привързан към нея!
— Да, това е вярно — принудена съм с неохота да призная аз. — Наистина е много привързан към майка си!
— Тази сутрин ни разказа за разнообразните благотворителни дела, с които се занимава тя. Жената очевидно има златно сърце!
Докато мама продължава да си бъбри, аз се изключвам, припомняйки си един разговор, който навремето имах с втората майка на Люк — Анабел. Това беше, когато тя и баща му ни дойдоха на гости.
Направо обожавам Анабел. Тя е много по-различна от Елинор — много по-нежна и тиха е и има прекрасна усмивка, от която лицето й буквално разцъфтява. Двамата с бащата на Люк живеят в едно тихо кътче на графство Девън, близо до брега, и на мен много ми се иска да прекарваме повече време с тях. Обаче Люк е напуснал дома си, когато е бил на осемнадесет, и оттогава си ходи много рядко. В интерес на истината имам усещането, че според него баща му си е пропилял живота, като е решил да се установи като провинциален адвокат, вместо да се впусне да завоюва света.
И когато те ни дойдоха на гости в Ню Йорк, един следобед двете с Анабел се оказахме сами. Тръгнахме на разходка из Сентрал Парк, говорехме си за хиляди неща и все не можехме да се наговорим. Затова накрая аз се престраших, поех си дълбоко дъх и й зададох въпроса, чийто отговор отдавна не ми дава мира — как може да търпи Люк да бъде толкова заслепен от Елинор. Така де, Елинор може и наистина да му е биологичната майка, но Анабел е тази, която го е отгледала. Тя се е грижела за него, когато е бил болен, тя му е помагала с домашните работи за училище и тя му е приготвяла вкусна храна. А сега той я е избутал настрани в своя живот.
За миг ми се стори, че зървам болката по лицето на Анабел. Но после тя събра сили, усмихна се и каза, че напълно го разбира. Разказа ми, че Люк е изгарял от нетърпение да се запознае с истинската си майка още от дете и че сега, когато получава възможността да прекарва известно време с нея, би трябвало да бъде оставен да се наслаждава на мига.
— Представи си, че при теб внезапно се появи твоята фея кръстница — продължи тя. — Няма ли да бъдеш заслепена?! Няма ли да забравиш за всички останали, поне за известно време?! Той се нуждае от това време, прекарано с нея!
— Но тя изобщо не е неговата фея кръстница! — възроптах аз. — Тя е по-скоро злобната стара вещица!
— Беки, тя е неговата истинска майка — укори ме нежно Анабел. А после смени темата. За нищо на света не би изрекла лоша дума за Елинор.
Анабел е истинска светица.
— Срамота, че двамата изобщо не са се виждали, когато Люк е бил малък! — тъкмо казва мама. — Трагична история! — И снишава глас, макар отлично да знае, че Люк отдавна е излязъл. — Тази сутрин Люк ми разказа как майка му много е искала да го вземе със себе си в Америка, обаче американският й съпруг категорично й забранил! Горката жена! Сигурно много е страдала — да остави детето си и да не го види толкова време!
— Е, да, и така може да се каже — отвръщам, усещайки, че гневът ми се надига. — С изключение на факта, че… че не е била принудена да ги напусне, нали?! Щом е страдала толкова много, защо просто не е казала на новия си съпруг къде да си го завре?!
Мама ме поглежда изумена.
— Много силни думи, Беки!
— Да… може би си права — свивам рамене и протягам ръка към молива си за устни.

Не ми се ще да развалям нещата още от самото начало. Затова няма да изрека на глас онова, което всъщност мисля, а то е, че Елинор не прояви никакъв интерес към Люк, докато неговата компания за връзки с обществеността не направи такъв голям пробив в Ню Йорк. Люк открай време прави всичко възможно, за да я впечатли — в интерес на истината, точно това е причината, поради която той се втурна да прави клон и в Ню Йорк, макар че никога не би си го признал. Обаче тя изобщо не го удостояваше с внимание (защото си е голяма крава), докато той не спечели няколко изключително големи договора и името му не започна да се появява във вестниците — тогава тя внезапно си даде сметка, че синът й би могъл да й бъде от огромна полза. Точно преди Коледа тя основа своя собствена благотворителна организация — „Фондация Елинор Шърман“ — и сложи Люк за директор. После организира огромен галаконцерт, за да обяви начинанието — и познайте кой работеше по двадесет и пет часа в денонощието, за да й помага до пълно изтощение, като напълно забрави за Коледа!
Но не мога да му кажа нищо по този въпрос. Когато веднъж се осмелих да повдигна темата, Люк автоматично се наежи и изтъкна, че аз открай време не се разбирам с майка му (което си е вярно) и че тя жертва много часове от ценното си време, за да помага на нуждаещите се, и че какво повече искам аз от нея?! И точка.
На което аз просто не успях да намеря подходящ отговор.
— Жената сигурно е много самотна — разсъждава на глас мама. — Горката душа, съвсем сама на този свят! И да си живее в малката кутийка, наречена апартамент!… Няма ли си поне котка да й прави компания?
— Виж какво, мамо… — хващам се за главата. — Елинор изобщо не живее в кутийка, наречена апартамент. Тя разполага с двоен апартамент на Парк авеню!
— Двоен апартамент ли? Това какво означава — мезонет, нали? — смръщва се съчувствено мама. — Да, ама това пак не може да се сравни с една хубава къща, не съм ли права?!
О, предавам се! Няма никакъв смисъл.

* * *
Фоайето на „Клариджис“ е пълно с елегантни хора, пиещи чай. Сервитьори в сиви сака се носят безшумно наоколо, поели чайници на зелени и бели ивици, хората разговарят весело, но от Люк и Елинор няма и следа. Озъртам се и у мен се надига надежда. Може би не са дошли! Може би Елинор не е успяла да дойде на срещата! И ще можем просто да си седнем и да си пийнем по един хубав чай на спокойствие. Слава на Бога за…
— Беки?
Извъртам се рязко и… ето ги и тях, седнали на една софа в ъгъла. Люк отново си е лепнал онова лъчезарно изражение, с което се сдобива всеки път, когато види майка си, а самата Елинор седи на ръба на диванчето в тъмносив костюм, поръбен с кожички. Косата й наподобява твърд, лакирен шлем, а опакованите й в блед чорапогащник крака май са станали още по-тънки. Тя вдига поглед към нас с пълна апатия — но от потрепването на клепачите й разбирам, че прави и на мама, и на татко преценката по манхатънски.
— Това тя ли е?! — прошепва изумено мама, докато подаваме палтата си. — Божичко! Та тя е много… млада!
— Изобщо не е млада! — промърморвам в отговор аз. — Доста са й помогнали, за да изглежда така.
Мама ме поглежда напълно неразбиращо, но след няколко секунди й просветва.
— Да не би да искаш да кажеш, че… си е правила лифтинг?!
— И не само веднъж! Така че, по-добре не отваряй тази тема! Разбрахме ли се?
Двете стоим и чакаме татко да си подаде и своето палто и аз виждам как мозъкът на мама щрака ли, щрака — опитва се да смели тази нова за нея информация, старае се да я напасне някак си в картинката.
— Горката жена! — изрича най-неочаквано. — Сигурно е кошмарно да се чувстваш толкова несигурна в себе си! Това е то да живееш в Америка — от мен да го знаеш!
Когато се приближаваме към софата, Елинор вдига глава и устата й се разтяга с около три милиметра — нейната версия на човешка усмивка.
— Добър ден, Ребека. И поздравления във връзка с вашия годеж! Изключително неочаквано.
Това пък какво трябваше да означава?
— Много благодаря! — отвръщам аз, като се насилвам да се усмихна. — Елинор, бих искала да ти представя моите родители — Джейн и Греъм Блумууд.
— Много ми е приятно! — казва татко и подава ръка с широка усмивка.
— Греъм, стига си се церемонил толкова! — възкликва мама. — Нали вече ще станем едно семейство! — И преди да успея да я спра, тя обгръща изумената Елинор в топла прегръдка. — Толкова се радваме да се запознаем с теб, Елинор! Люк ни разказа всичко за теб!
Когато се отдръпва от нея, виждам, че е измачкала яката на Елинор и едва се сдържам да не се разхиля.
— Не е ли великолепно! — продължава си мама, докато сяда. — Много величествено! — Оглежда се със светнал поглед. — Е, какво ще си поръчаме сега? Една чаша хубав чай или нещо по-силничко, за да отпразнуваме случая?
— За мен чай моля — прошепва Елинор. — Люк…
— Аз ще отида да поръчам — казва Люк и веднага скача на крака.
Господи, мразя начина, по който той започва да се държи, когато е около майка си! Обикновено е много силен и самоуверен. Но пред Елинор започва да се върти на пръсти, сякаш тя е директор на някоя огромна мултинационална компания, а той — прост чиновник. Даже още не ми е казал „Здравей“!
— Мила Елинор — започва мама, — донесла съм ти нещичко. Видях тези неща вчера и просто не можах да им устоя!
И изважда от чантата си пакетче, увито в позлатена хартия, след което го подава тържествено на Елинор. Малко сковано Елинор го разопакова и изважда отвътре син бележник с меки кожени корици, върху който с красиви калиграфски букви блести сребристият надпис „Неговата майка“. Тя се вторачва в него, сякаш мама й е подарила умрял плъх.
— Аз имам същия! — изрича триумфално мама. Бръква отново в чантата си и измъква оттам другия бележник от серията — „Нейната майка“, в розово. — Наричат се „Комплекти на майките за планиране“. Има място да си напишем менюто за обеда, списъка на гостите… идеи за цветовото оформление… а тук има дори пластмасово джобче за часовниците, за да координираме действията си! Тази страница пък е за идеи… Аз вече съм си нахвърлила няколко, но ако ти желаеш да допринесеш с нещо… или ако има някакво конкретно ястие, на което държиш… Най-важното е, че ние много ще се радваме и ти да се включиш, колкото ти е възможно. — Потупва успокоително ръката на Евднор. — Всъщност, ако нямаш нищо против, би могла да ни погостуваш малко, за да се опознаем по-добре…
— Опасявам се, че графикът ми е запълнен до край — изрича Елинор с ледена усмивка и точно в този момент се появява Люк, размахващ мобифона си.
— Чаят ще пристигне всеки момент. Освен това… току-що имах едно доста приятно телефонно обаждане. — Оглежда се, едва сдържащ усмивката си. — Заковахме банка „Нортуест“! Те са вече наши клиенти! Ще се заемем с промоцията на нов търговски отдел! Очертава се голяма сделка!
— Люк! — възкликвам аз. — Но това е чудесно!
Люк ухажва тази банка „Нортуест“ вече цяла вечност. А едва миналата седмица ми призна, че се опасява да не са ги изгубили — някаква друга агенция май им ги е била измъкнала изпод носа. И затова новината е действително страхотна!
— Браво на теб, Люк! — поздравява го татко.
— Това е приказно, скъпи! — включва се и мама.
Единственият, който не казва нищо, е Елинор. Тя дори не му обръща внимание, а търси нещо в чантата си от „Хермес“.
— Какво ще кажеш за това, Елинор? — обръщам се нарочно към нея аз. — Новината е много добра, нали?
— Надявам се, че това няма да ти попречи на работата за фондацията ми — заявява тя и щраква чантата си.
— Не би трябвало — изрича небрежно Люк.
— Но работата на Люк за тази фондация, разбира се, е доброволна — изтъквам аз. — Докато това тук е бизнесът му!
— Така е, наистина — изсъсква Елинор и ме дарява със смразяващ поглед. — Е, Люк, ако толкова нямаш време…
— Разбира се, че имам време — отвръща веднага Люк и ми отправя предупредителен поглед. — За мен няма да бъде никакъв проблем.
Страхотно! Сега и двамата са ядосани.
Мама наблюдава тази размяна на реплики с немалка доза озадачение, но когато чаят най-сетне пристига, изражението й се отпуска облекчено.
— Точно каквото препоръча докторът! — възторгва се тя, докато сервитьорът поставя чайника и сребристия поднос със сладкишите на нашата маса. — Елинор, искаш ли да ти налея?
— Заповядай, вземи си една кифличка — обръща се сърдечно татко към нея. — А какво ще кажеш за малко сметана?
— За нищо на света! — изписква Елинор и се отдръпва ужасено, като че ли из въздуха летят парченца сметана, заплашващи да се пропият по някакъв начин в безценното й тяло. Отпива глътка от чая си, поглежда си часовника и заявява: — Опасявам се, че се налага да тръгвам.
— Какво?! — изумява се мама. — Толкова рано?
— Люк, би ли докарал колата?
— Веднага — изпълнително отвръща Люк и си изпива чая на един дъх.
— Какво? — Сега е мой ред да гледам невярващо. — Люк, но какво става тук, би ли ми обяснил?
— Ще закарам майка ми на аерогарата — отговаря той.
— И защо? Не може ли да си вземе такси?
Когато думите излизат от устата ми, си давам сметка, че звуча малко грубичко — но какво пък! Нали това трябваше да бъде приятно семейно събиране за запознанство. А ние едва седнахме!
— Има някои неща, които желая да обсъдя с Люк — казва Елинор, вземайки си чантата. — И можем да го направим в колата. — Изправя се и избръсква някаква въображаема прашинка от полата си. — Беше ми много приятно да се запознаем. — Това към мама.
— На мен също! — изписква мама, като скача в последен опит да събуди някакви приятелски чувства. — Прекрасно е, че се запознахме, Елинор! Ще взема телефонния ти номер от Беки, та да може да си бъбрим и да се резберем с какви тоалети ще бъдем! Нали трябва да бъдем в синхрон!
— Да, наистина — изрича сковано Елинор, като свежда поглед към обувките на мама. — Довиждане, Ребека! — После кимва по посока на татко и казва: — И на теб, Греъм.
— Довиждане, Елинор — казва татко с привидно учтив тон, но котато го поглеждам, веднага разбирам, че изобщо не е впечатлен. — До скоро, Люк! — Когато двамата изчезват през вратата, той си поглежда часовника и отсича: — Дванадесет минути!
— Какво искаш да кажеш с това? — пита го мама.
— Толкова време ни беше дадено от нейна милост.
— Греъм, мери си думите! Сигурна съм, че жената нямаше предвид… — И мама изведнъж замлъква, когато погледът й пада върху синия бележник с надпис „Неговата майка“, все още лежащ на масата сред опаковъчната хартия. — Но Елинор си забрави бележника за сватбеното планиране! — изписква и го грабва. — Беки, тичай да я настигнеш!
— Мамо… — започвам, поемам си дъх и продължавам: — Ако трябва да бъда откровена с теб, не бих си правила труда. Не съм убедена, че тя проявява интерес към това.
— Не бих разчитал на нея за нищо — обажда се и татко. Протяга ръка към сметаната и поставя пълна лъжица от нея върху кифличката си.
— О! — Мама поглежда мен, после премества поглед към татко, а накрая се отпуска бавно назад, сграбчила здраво бележника. — Разбирам.
Отпива от чая си и я виждам как се опитва да измисли да каже нещо хубаво. Накрая прозрението я осенява и тя прошепва:
— Ами… жената вероятно не иска да ни се меси! Напълно разбираемо!
Ала дори и тя не изглежда чак толкова убедена в собствените си думи. Боже, колко мразя Елинор!
— Мамо, знаеш ли какво предлагам? — обаждам се аз. — Хайде да си изпием чая, а после да отидем на разпродажбите!
— Защо не? — отговаря мама след известна пауза. — Хайде да го направим! Сега, когато го спомена, мисля, че имам нужда от нови ръкавици. — Отпива нова глътка от чая си и лицето й постепенно се прояснява. — А защо не и от хубава чанта!
— Ще си прекараме чудесно? — казвам аз и стискам лекичко ръката й. — Само нашето семейство!
L>
# Франтън, Бинтън и Огълби
# Адвокати
# Трето авеню № 739, ап. 503
# НЮ ЙОРК
----------------------------------------------------------------------------
@@ Мис Ребека Блумууд
@@ Западна 11-та улица № 251, ап. Б
@@ Ню Йорк

@@ 11 февруари 2002 г.

Скъпа мис Блумууд,
Дано ние да сме първите, които ви поздравяваме във връзка с Вашия годеж с мистър Люк Брандън, съобщението за който видяхме във вестник „Ню Йорк таймс“. В този щастлив за Вас момент ние Ви изпращаме нашите най-сърдечни благопожелания за всичко най-добро.
Сигурни сме, че в подобен момент ще бъдете засипана с нежелани, та дори и безвкусни предложения. И все пак ние предлагаме една уникална и много лична услуга, към която бихме искали да насочим Вашето внимание.
Като бракоразводни адвокати с повече от 30-годишен стаж ние прекрасно знаем колко е важно човек да има добър адвокат. Нека се надяваме и се молим, че Вие с мистър Брандън няма да достигнете до този така болезнен момент. И все пак, ако това стане, държим да Ви уведомим, че ние сме специалисти в следните области:
• Оспорване на предбрачни споразумения.
• Осигуряване на издръжка.
• Получаване на възбранителни заповеди.
• Разкриване на информация (с помощта на нашия щатен частен детектив).
Ние не искаме от Вас да се свързвате с нас веднага. Просто приберете това писмо при останалите сватбени спомени — а когато Ви се наложи, вече ще знаете как да ни намерите.

И отново приемете нашите най-искрени поздрави!
@ Ърнест П. Франтън,
@ съдружник
L$
L>
# Гробище „Ангели на вечния покой“
# Уестчестър Хилс, област Уестчестър
# Ню Йорк
----------------------------------------------------------------------------
@@ Мис Ребека Блумууд
@@ Западна 11-та улица № 251, ап. Б,
@@ Ню Йорк

@@ 13 февруари 2002 г.

Скъпа мис Блумууд,

Дано ние да сме първите, които ви поздравяваме във връзка с Вашия годеж с мистър Люк Брандън, съобщението за който видяхме във вестник „Ню Йорк таймс“. В този щастлив за Вас момент ние Ви изпращаме нашите най-сърдечни благопожелания за всичко най-добро.
Сигурни сме, че в подобен момент ще бъдете засипана с нежелани, та дори и безвкусни предложения. И все пак ние предлагаме една уникална и много лична услуга, към която бихме искали да насочим Вашето внимание.

_Различният сватбен подарък_
Какъв по-добър начин Вашите гости да покажат, че оценяват вашата любов един към друг от този да ви подарят гробищни парцели-близнаци?! В спокойствието и покоя на нашите безупречно поддържани градини Вие и Вашият съпруг ще можете да почивате заедно така, както сте живели и приживе-до края на вечността. (В случай на развод парцелите могат да се разделят в двата противоположни края на гробището.)
Двойка парцели в нашата изключително престижна „Градина на Спасението“ в момента се предлага на специална промоция от 6500 $. Защо не я прибавите към списъка със сватбените си подаръци — и да позволите на хората, които Ви обичат, да ви направят подарък, който наистина ще трае вечно?!

И отново честито! Дано имате дълъг и много щастлив семеен живот заедно!

@ Ханк Хамбърг,
@ директор „Продажби“.

(Компанията „Хамбърг Фемили Мортуарис“ си запазва правото да си възвърне гробищното пространство в случай на преразпределение на земята, с 30-дневно предизвестие (виж приложението с условията по договора).)
L$