`Да се влюбиш в негодник - Джоана Линдзи`

Дани зачака разтревожена да научи как е протекло издирването на приятели, които да помогнат на Джереми. Когато се прибра по-късно през деня, той не изглеждаше обезкуражен, но късметът не му се беше усмихнал и той не беше открил веднага необходимите хора. Оказа се, че повечето от приятелите му от училище не живеят в Лондон и рядко го посещават. А за компанията развратници, с които той и Пърси кръстосваха града, той можеше само да каже:
— Не бих се доверил на никой от тях, че ще държи устата си затворена, след като всичко приключи.
Обаче това щеше да провали всичко, ако лорд Баскъм научи в последствие. Ето защо Дани предложи:
— Може би не трябва да търсиш приятели, а хора, които с лъжи си изкарват прехраната.
— Да не би да имаш предвид престъпници?
Тя го погледна отвратена и обидена, че веднага това си е помислил.
— Не, имах предвид актьори, разбира се. На тях това им е работата, да накарат другите да повярват в ролята, която играят, нали? Значи ще са добри в лъжите… е, искам да кажа, ако са добри актьори.
— Проклет да съм! Така е, нали? Мисля да наобиколя няколко театъра. И тази вечер трябва да празнуваме, можем да излезем из града. Задължен съм ти за всички тези брилянтни идеи, които ми даде днес. Наистина съм ти задължен.
— Не съм сигурна дали… — отговори тя колебливо, но той вече беше излетял през вратата и тя не беше сигурна дали въобще я чу.
Да излязат из града довечера? Тя нямаше представа какво точно означава това, но много добре знаеше, че няма подходящи дрехи за да придружава един богаташ. Балната рокля беше върната на Реджина, но тя веднага я изпрати обратно, защото беше невъзможно да я носи след поправките. Въпреки това, този тоалет беше предназначен само за грандиозни събития, не за обикаляне из нощен Лондон.
Приключи с работата рано през деня. Нервите и очакването я бяха направили по-припряна. Тъй като нямаше какво да прави, тя предложи на Клеър да й помогне в кухнята. Надяваше се това да подобри отношението на момичето, защото Клеър се държеше подчертано ледено с нея напоследък. Не, че някога се бе държала дружелюбно, но имаше разлика и Дани я усещаше. Не се получи. Все пак накрая стана ясно защо Клеър показваше такава неприязън в последните дни.
Веднага щом госпожа Апълтън сложи вечерята да се готви и излезе от стаята да си почине малко, Клеър изсъска на Дани:
— Ти си истинска уличница! Знаех си, че ще се озовеш в леглото му рано или късно. Просто си прекалено красива.
Дани замръзна за момент. Беше прекалено красива? Тя огледа Клеър критично и най-накрая отговори:
— И ти самата не си някоя повлекана, Клеър. Всъщност си, но мисля, че е защото полагаш съзнателни усилия да изглеждаш така. Защо?
Не беше изненада, че Клеър се обиди и тресна на масата ножа, с който белеше картофите.
— Изобщо не е твоя работа!
Дани сви рамене и продължи да бели своя дял картофи.
— Разбира се, че си права, но не е и твоя работа какво правя аз, така че защо ми го каза!
— Това, което вършиш е грешно.
Дани се засмя.
— И къде го пише? Забавлявам се с един богаташ, какво толкова? Не мисля, че е грешно, след като го правя само с него. Вярно, че ми отне малко време да го проумея, но накрая разбрах. И важно е какво мисля аз, не другите. Пък и той не е женен, аз не съм омъжена. Кой шъ пострада от туй?
— Ти. — каза простичко Клеър.
Това веднага отрезви Дани. Тя и сама беше стигнала до същия извод. Накрая щеше да му омръзне. Надяваше се, че и той щеше да й е омръзнал, когато това се случи, но това, което чувстваше към него сега, я караше сериозно да се съмнява, че някога ще иска да го остави. Е, тя щеше да си тръгне след няколко месеца и да продължи живота си като намери мъж, който да иска да се ожени за нея, не такъв, който не ще и да чуе за женитба никога.
Тя въздъхна и каза:
— Сигур' шъ стане тъй. Но туй си е мой проблем. Ни е твой.
— Не е твой. — поправи я Клейр.
Дани се скова. Тя направи толкова грешки днес в салона, докато разговаряше, че споменаването на последната, я изкара от релси.
— Сега всеки проклет човек в тази къща ли ще започне да ме поправя?
Клеър отново се намуси.
— Мислех, че искаш да се научиш да говориш правилно. Ако е така, трябва да те поправяме постоянно и ни стана по-скоро навик, отколкото задължение.
Логиката й беше неоспорима. Дани дори смътно си спомняше, че Луси правеше същото, когато я учеше да говори като тях в онези далечни години. Просто й се искаше да спре да бърка, когато е нервна или разстроена, но Луси беше свършила превъзходна работа като й изби от главата този „префърцунен начин на говорене”, както го наричаше.
— Съжалявам, — добави Клеър, — нямах намерение да сменям темата.
Дани не се сдържа и се разсмя, като я чу. Особено, като се имаше предвид, че предишната тема беше — както Клеър го беше нарекла — „разюзданото поведение на Дани”.
— Знаеш ли, и ти трябва да се отпуснеш малко. Върши чудеса с настроението.
Тя се опитваше да се шегува, за да покаже, че не е обидена, но Клеър я изуми с отговора си.
— И аз опитах веднъж.
— И?
Последва толкова дълга пауза, че Дани помисли, че Клеър няма да продължи. Накрая тя каза:
— Опознах бившия си работодател доста добре, но това доведе до невъобразими страдания.
Дани не знаеше какво да каже. „Невъобразими страдания” беше странен начин да опишеш разбитото си сърце, затова може би…
— Умря ли? — попита тя плахо.
Клеър изсумтя, като я чу.
— Да беше умрял.
Дани се намръщи.
— Значи сега го мразиш?
— Не, не мога да кажа, дали го мразя. Дори не съм изненадана от това, което направи. Ако трябва да съм напълно откровена, не мога да кажа дори, че съжалявам за това.
— Мили Боже, какво толкова е направил?
Последва нова дълга пауза. Клеър, като че ли, се бореше със себе си, дали да продължи да разказва. Очевидно темата беше болезнена за нея. Очите й се бяха навлажнили.
Дани тъкмо щеше да й каже да забрави за това, когато Клеър проговори:
— Беше само веднъж. Беше грешка. Не трябваше да се случва. Дори не ми хареса… е, поне не всичко. И не трябваше да забременявам още от първия път, но точно това стана.
Господи, родила е дете и то е умряло! Нищо чудно, че каза страдания.
— Клеър, ти не бива да…
— Аз се радвах, че ще имам дете. — продължи Клеър, все едно Дани не е казала нито дума. — Не очаквах да се зарадвам, но животът ми беше безкраен низ от работа и сън, и нищо необичайно не ми се беше случвало до тогава. Детето можеше да промени това, щеше ако… ако…
Клеър вече плачеше горчиво, но тихичко. Огромни сълзи се стичаха по бузите й. Дани не можеше да реши, дали да я прегърне, след като въобще не бяха близки, или да не реагира, та да може Клеър да се съвземе. Искаше да я прегърне, тъй като усещаше огромната мъка, която се изливаше от нея.
Дани понечи да го направи, но после се спря. Те наистина не бяха близки и Клеър можеше да я разбере погрешно, можеше дори да се обиди от изразеното съчувствие. В края на краищата, момичето още от самото начало й беше показало, че не я понася.
Вместо това, реши да я притисне още малко, защото мислеше, че Клеър ще се почувства по-добре, ако говори. Може би никога до сега не е споделяла мъката си с някого и е пазила всичко дълбоко в себе си.
— Как умря детето? — попита Дани накрая.
Клеър премигна и се вторачи в нея, мръщейки се.
— Да умре? Не, той не умря. Откраднаха ми го.
Сега Дани я зяпна.
— Ъ?
— Негова Светлост в началото не вярваше, че детето е негово. Той ми се подигра и ми каза някои доста неприятни неща, които като цяло се свеждаха до това че „няма как да се роди бебе от един път”. И аз си мислех същото, но открих колко бъркам от първа ръка. Нямах никакво намерение да го убеждавам. Не исках да признае детето или каквото и да е. Най-много се тревожех, че щях да загубя работата си заради това. Останалите от прислугата ме презряха и се отнасяха лошо с мен, защото щях да имам дете, но без съпруг да го отгледа.
— И ти напусна?
— Не, искаше ми се да си бях тръгнала. Но леля ми все още работеше там. Тя ми намери работата, също както направи и тук.
— Тук?
— Не знаеше ли? — попита Клеър. — Госпожа Апълтън ми е леля.
Дани не знаеше, а и двете жени изобщо не си приличаха и тя никога не би предположила, че са роднини. Обаче сега повече я интересуваше историята на момичето и затова я попита:
— Какво стана след като роди детето?
— Сестрите на Негова Светлост дойдоха да го видят. Разбираш ли, той им беше казал, че се опитвам да го изкарам негов син. Изобщо не разбирам, защо е трябвало да им казва.
— Може да се е страхувал, че ще идеш при тях да се оплачеш и е искал да ги предупреди да не ти вярват.
— Възможно е, въпреки че аз никога не бих постъпила така. Те не бяха от най-приятните дами, и двете, да ги помоля за помощ за каквото и да е беше немислимо. Две огорчени стари моми — това представляваха. Аз ги отбягвах винаги, когато идваха да му гостуват.
— Но са дошли да видят сина ти?
— О, да, и заявиха, че бил копие на брат им, когато бил бебе. Негова Светлост беше по-малък и от двете, много по-малък, така че, нали разбираш, те и двете го помнеха като бебе.
— Значи са приели сина ти като част от семейството.
— Да.
— Но това би трябвало да е добра новина за теб?
— Как не, по дяволите! Те настояха да им дам сина си да го отгледат. Виждаш ли брат им беше минал средна възраст и все още не беше създал наследник. Те се ужасяваха, че той никога няма да го направи. А аз им го бях осигурила. Можеха да спрат да се тревожат за това и да му го натякват непрекъснато.
— И ти просто им го даде?
Сълзите отново се застичаха по лицето на Клеър.
— Те не ми оставиха никакъв избор. Заплашиха ме, че ще предявят обвинение срещу мен за какви ли не престъпления и ще ме вкарат в затвора, ако не им дам бебето и не се съглася да не го виждам никога повече.
— Наистина ли бяха в състояние да го направят?
— О, да, много лесно. Кой щеше да повярва на една проста кухненска прислужница срещу две дами и лорд от висшето общество?
— Но защо са настояли да не го видиш никога вече? Ти си му майка, за Бога?
— Защото не искаха той да знае за това. Той е техен наследник. Смятаха да го отгледат като истински благородник.
— Без майка? Да не се е пръкнал от въздуха, ей така?
— О, Негова Светлост има съпруга. Аз не знаех, или по-скоро, никога не трябваше да узнавам… ами, нали разбираш. Но аз не бях единствената, която не знаеше. Май повечето от персонала не знаеха също, толкова отдавна съпругата му я нямаше. Предполагам, че не са се разбирали изобщо и тя е отказала да живее с него. Сестрите споменаха нещо, че се върнала с рев при семейството си.
— Защо просто не се е развела?
— Благородниците не правят така.
— Но те са искали да изкарат детето нейно. Тя съгласи ли се с това?
— Сестрите му бяха доста убедителни. — и после Клеър се наведе към нея и прошепна. — Бяха решили да й кажат, че ще трябва да живее с брат им отново. Не се съмняваха, че ще се съгласи на всичко, само и само да не се случи това.
— Те ли ти казаха така? — попита Дани с недоверие.
— Не, но обсъдиха всичко пред мен и как точно мислят да се справят с проблема, все едно ме нямаше там и не чувах всяка тяхна дума.

Номерът да си „невидима” отново. Учудващо, колко добре действаше.
— Тоест, не ти беше разрешено да останеш на работа след това?
Устните на Клеър започнаха да треперят отново.
— Не, трябваше да си тръгна още същия ден и освен това, да се закълна никога да не се връщам или да се опитвам да видя сина си. Но той щеше да получи най-доброто образование и чудесен живот, щеше да получи всичко, което се купува с пари.
— И по думите ти също и едно жалко и презряно семейство.
Клеър въздъхна.
— Не, всъщност те много го обичат.
— Как би могла да знаеш, като никога не си се връщала?
— Леля ми остана там още известно време, за да се увери, че се отнасят добре с него. Те не знаеха, че ми е леля, така че тя можеше да продължи да работи, когато аз си тръгнах. Тя ми каза, че обожавали момчето, че били напълно променени, когато той бил с тях, били много добри и дори на Негова Светлост бащинството се отразило добре.
Дани чак сега започна да разбира, защо й каза че е откровена.
— Значи мислиш, че на него му е по-добре с тях?
— Знам, че е така. Какво бих могла да му предложа аз в края на краищата, освен петното, че е копеле?
— Любов? — предположи тя.
— Той получава повече от достатъчно. Не, много по-добре е при тях. Просто на мен… много ми липсва. Сестрите се появиха цели два месеца след като го родих. През цялото това време беше мой и сега ми се иска да бяха го взели по-рано. Щеше да ми е много по-лесно да се откажа от него, ако не го бях държала в ръцете си и не го бях кърмила, и…
Сълзите й потекоха отново неудържими. Дани усети, че и тя е на път да се разплаче. Не се сдържа и прегърна Клеър, и не беше отблъсната.
След като се успокоиха малко, Дани я попита:
— Мислила ли си да смениш професията си? Изглежда работата в кухнята не ти допада?
— А, добре съм си, само дето момченцето ми ми липсва много.
— А не си ли мислила да имаш други деца? Това може да ти помогне да превъзмогнеш загубата.
— Да не би да имаш предвид още копелета?
— Не, мисля, че първо трябва да се омъжиш.
Клеър изсумтя.
— И кой ще ме вземе?
Дани извъртя очи.
— Никой, ако изглеждаш и се държиш както сега. Но имаш красиво лице, Клеър. Няма нужда да го прикриваш. В стаята си имам огледало, от което няма кой знае каква полза. Защо не идем там и да видим какво може да се направи с косата ти? Не изглежда добре така, както я носиш в този кок. И какво не е наред с гърба ти, че ходиш така прегърбена?
Клеър се изчерви и прошепна:
— Просто имам много едри гърди и не ми харесва да привличат нежелано внимание.
Дани избухна в смях.
— Разбирам. Явно не съм единствената, която има нужда да я поправят. Този вид внимание, за който говориш не винаги е нежелано, ако знаеш как да се оправяш с него. Ако искаш да имаш още деца, първо трябва да си намериш съпруг, така че се вземи в ръце и си потърси мъж.
— Както гледам, ти не правиш това.
— Първо трябва да се усъвършенствам и чак след това да започна да си търся почтен съпруг. Точно това правя тук.
— Не бих нарекла флиртуването с Малори усъвършенстване, особено ако ще си търсиш съпруг.
— Права си, но Малори си е изключение от всички правила, ако ме разбираш. Той е толкова дяволски греховно красив. Опитах се да му устоя, наистина опитах, но сега когато спрях да се съпротивлявам, проклета да съм, ако не съм щастлива! Той е мъж, на когото всяко момиче трябва да се наслади, ако й се отдаде възможност. А възможност като тази идва един път в живота.
— И не те безпокои фактът, че от това нищо няма да излезе?
— Ами, аз и не очаквам нищо, освен да си прекарвам добре с него известно време. Сама шъ туря край след няколко месеца, ако той не го направи по-рано. Ще съжалявам когато свърши, но докато не забравям, че всичко това ще има край скоро, няма да рухна от изненада, че се е случило.
— Доста либерален поглед на нещата имаш. Повечето жени изобщо не биха го приели така, да знаеш.
Дани се засмя.
— От скоро съм жена, Клеър, така че откъде да знам, а?
— Толкова ли си млада?
— Не, просто прекалено дълго носих панталони

Джереми не искаше да рискува въобще когато над него беше надвиснала заплахата да се ожени насила. Той се срещна със седем актьора и всичките ги завлече в къщата на баща си още същия ден. И накрая му се усмихна късметът. Докато обикаляше театрите, видя свой стар познайник още от училище да го подминава в една открита карета и го догони по улицата.
Андрю — или Анди, както го наричаха — Уитълби, виконт Марслоу всъщност си делеше една стая с Джереми в един от колежите, които посещаваше и му беше другар в лудориите, заради които го бяха отстранявали от занятия неведнъж, докато накрая не го изритаха окончателно в друго училище. Още тогава Анди беше доказал, че може да му се има доверие, че ще си държи устата затворена. Това беше и една от причините Джереми да остане по-дълго в това училище, отколкото в останалите. Анди доста често трябваше да го прикрива. Беше добър приятел, винаги готов да помогне и да те измъкне от блатото.
Беше среден на ръст, с руса коса и кафяви очи и ако беше малко по-висок, всеки би помислил, че е коринтянин. Беше хубав мъж и все още ерген. Той се беше оттеглил в имението, което вървеше заедно с титлата му, когато завърши училище и затова Джереми не го беше виждал от тогава. Той предпочиташе сам да се грижи за собствеността си и обожаваше откритите пространства. Щеше да наследи още много имоти и титли, когато баща му починеше, което не беше много вероятно да се случи скоро. С две думи беше превъзходна партия. Колко жалко, че Емили не се беше запознала първо с него.
След като Джереми обясни ситуацията, в която беше изпаднал, Андрю се съгласи да му помогне и да излъже заради него. Джереми въобще не се съмняваше, че ще се справи убедително. Той дори беше видял Емили преди няколко нощи и сам беше решил да я ухажва, докато слуховете за Джереми не го бяха разколебали.
— Не вярвах, че ще успея срещу теб, Джереми. Наистина, и затова се отказах. С голямо съжаление. Тя наистина изглежда възхитително.
— Твоя е, ако за теб няма значение, че е интригантка, ужасно е разглезена и е умела лъжкиня, която би прибягнала до всякакви средства, за да постигне своето. Решила е, че трябва да й стана съпруг и когато не й обърнах никакво внимание, тя започна да разпространява безобидни в началото слухове, които обаче прераснаха в абсолютно безумие, когато взе да приказва на кого ли не, че чака дете от мен. И то при положение, че едва ли съм разменил повече от две думи с нея, какво остава да я докосна.
Андрю изглежда се развесели за момент, но после обясни защо:
— И майка ми беше такава навремето… Е, не чак такава, но нещо подобно. Тя измисляше какви ли не истории за нашите съседи. Вбесяваше ги, изправяше ги на нокти и после тихичко се смееше на тяхната наивност. А те така и не се усещаха какво става. Такава си беше майка ми. Обичаше да извърта нещата и да си измисля истории.
— Едва ли чак такива, но… предполагам, че ако човек е предупреден, това прави нещата по-различни. Значи все още се интересуваш от Емили?
— О, да, определено! Ще се оженя за нея веднага, ако ме иска, така че ще съм доста убедителен. Мислиш ли, че баща й ще я накара да се ожени за мен, ако повярва, че детето е от мен?
— Ами, това е идея и тя точно това заслужава, след като ковеше същите планове и за мен. Кажи го на баща ми. Той ще определи точно какво да говорите.
— О, със сигурност ще му кажа. Значи най-накрая ще се запозная с баща ти? Чудесно! Знаеш, че винаги съм искал да го срещна. Този човек има удивителна репутация, непобедим на ринга и в дуелите и знаеш ли, че…
Джереми го слушаше с половин ухо, докато вървяха към къщата на баща му. Нищо ново нямаше в това, което приятелят му говореше и най-забавното всъщност беше, че Андрю не знаеше дори и половината от истината за баща му.
И тогава късметът му се усмихна отново. Дрю също се беше съгласил да му помогне и вече беше съчинил история за пред баща му. По ирония на съдбата, тя не беше по-различна от обичайното му отношение към жените и просто трябваше да вмъкне името на Емили в нея. Единственото, което остана на Джеймс, беше да избере един от актьорите, които Джереми беше домъкнал и да го инструктира.
Джереми очакваше с нетърпение събитието, което щеше да се състои у Баскъм, но когато го спомена, Джеймс го сряза с равен тон:
— Ти няма да идваш, младежо! Присъствието ти е нежелателно и само ще даде възможност на момичето да прояви актьорските си способности. Целта ни е да я изненадаме толкова, че да се оплете в собствените си измислици.
Джереми трябваше да се примири с решението на баща си, но проклет да е щеше да е ужасно трудно просто да седи и да чака, докато разбере дали плана е проработил. Е поне Дани щеше да го разсее. Истина е, че когато беше с нея, едва ли можеше да мисли за нещо друго.
Все още се плашеше от промяната в нея. Факт е, че без съмнение й харесваше да прави любов с него. Веднъж преодоляла възраженията си, тя се държеше все едно няма нищо против. Това, което го безпокоеше, беше отношението й към връзката им — без обвързване, без задължения, просто споделено удоволствие. Боже, държеше се като мъж.
Проклета да е. Като се замислеше, тя се държеше по същия начин, както той се държеше с другите жени. Но за пръв път това не му харесваше. Искаше му се Дани да се чувства малко по-обвързана, по дяволите, дори много повече. Искаше му се и да прекарва много повече време с нея всеки ден, отколкото тя му отделяше и то не само в леглото. Започваше да се чувства отвратително объркан от това, че не може, от това, че трябва да пази връзката им в тайна, за да не се разбунтуват останалите слуги. Ако тя беше негова любовница, щеше да прекарва колкото си иска време с нея, щеше да й купи подходящи дрехи и да я води навсякъде, където една любовница би била приета. За негово най-голямо огорчение, тя изобщо не се интересуваше от това.
Е, поне беше тук, в къщата му, достъпна за него — е, поне през повечето време. Но когато се прибра, я нямаше. И когато най-накрая се предаде и слезе да я търси в стаята й, чу женски смях откъм вратата й, който му подсказа, че не е сама. По дяволите! Толкова по въпроса за празнуването тази вечер. Е, разбира се, да празнуват беше малко прибързано, след като още не беше отървал кожата.

Градската къща на семейство Баскъм беше доста малка, но пък лорд Баскъм и чудесната му съпруга рядко идваха в Лондон и много от благородниците споделяха модерното напоследък мнение, че да поддържаш празна къща, в която да живеят само прислужници, е разхищение на добър персонал. Естествено, никой не би си признал, че всъщност е разхищение на пари. Смятаха за допълнително предимство да не държат къщи в града. Последните тенденции бяха да се наемат обзаведени апартаменти, когато им се наложи да останат в града за известно време или да отсядат в луксозните хотели, ако визитата е кратка.
Баскъм имаше бизнес интереси в града и вероятно затова все още поддържаше градската си къща. А това се оказа доста полезно сега, когато дъщеря им беше в града за дебюта си. Въпреки че беше малка, къщата беше богато обзаведена с някои изключителни произведения на изкуството. Семейството си беше доста заможно, но разбира се, умерено пестеливо.
Джеймс Малори пристигна там още на следващата сутрин. Предния ден беше изпратил съобщение, че ще ги посети и затова фактът, че го накараха да чака в това малко фоайе, му се стори забавен… е, поне в началото.
Албърт си беше вкъщи. След като го пусна да влезе, икономът го информира, че господарят му е доста зает и попита дали Джеймс не би се върнал в по-удобен момент. Джеймс просто отпрати иконома със съобщението, че няма да си тръгне.
— Доста грубо от негова страна, не мислиш ли? — отбеляза Андрю, след като изминаха 20 минути.
— Може би, просто е знак, че цялата тази история бая го е разстроила. — предположи Дрю.
— Не се и съмнявам, че е разстроен, — отвърна Джеймс с раздразнение — достатъчно, че да се втурне към Хаверстън и да изложи проблема на брат ми Джейсън.
— А може и да си мисли, че вече е уредил нещата и срещата му с нас е чиста загуба на време, — обади се Андрю — което пак е много грубо от негова страна. Може поне да дойде и да ни го каже.
— Джейсън може и да го е оставил с усещането, че всичко е уредено, — допусна Джеймс — но много се съмнявам. Джейсън е много добър в това да ти каже това, което искаш да чуеш, без всъщност да разкрие нищо съществено.
Дрю се подсмихна като чу това.
— Ще ми се да знаех как става това.
— С финес, момчето ми, с много финес, — отвърна му Джеймс — а и ти се справяш чудесно. Просто го прилагаш предимно на жените.
— А, този вид финес! — ухили се Дрю.
Пет минути по-късно търпението на Джеймс се изчерпа и той каза на по-младите мъже.
— Елате с мен, но ще стоите пред вратата, докато ви повикам.
Икономът, който седеше на пост пред вратата на господаря си, понечи да спре Джеймс. Но бързо се отказа. Един поглед към него и той отвори вратата и обяви посещението му.
Албърт четеше някакви документи, седнал на бюрото си. Той вдигна поглед и въздъхна при вида на Джеймс влизащ в стаята.
— Сега наистина не е удобно.
— И на мен така ми казаха, но се съмнявам, че едва ли ще има удобен момент за такъв неприятен разговор. Като се има предвид, че сте се обърнал към погрешния Малори, ще трябва да отделите малко време и на мен, нали?
Това въобще не беше въпрос. Албърт също го усети и бутна документите настрани. Джеймс никога не беше виждал този човек преди. Изглеждаше доста изискан — кестенява коса, леко изсветляла по слепоочията, издаваща че скоро ще посивее. Джеймс беше учуден, че все още не е побелял с дъщеря като Емили.
— Няма какво повече да обсъждаме, освен датата на сватбата. — настоя Албърт. — За това ли сте дошъл?
Джеймс не отговори. Той придърпа един от няколкото столове близо до бюрото на Албърт и го сложи отстрани, така че да има добра позиция, когато представлението започне. Столът беше удобен и това беше добре. Той имаше чувството, че визитата може да се проточи.
Тишината изнерви по-възрастният мъж и накрая той изстреля:
— Вижте сега, много добре познавам репутацията ви и отказвам да бъда тормозен.
Джеймс повдигна вежда.
— Хайде човече, откъде пък ви хрумна, че ще ви тормозя? Или ще забравя или… е, сигурен съм, че няма да се стигне до там.
Червенина плъзна по бузите на Албърт.
— Тогава говорете по същество, Малори. За какво сте дошъл?
— Ами, странно нещо са слуховете. Те имат за цел да дразнят, удивляват или да вбесят някого, в зависимост от гледната точка на въвлечените.
— И аз чух някои наистина много притеснителни неща. Който ги разпространява, трябва да бъде застрелян. За нещастие се оказа, че са истина.
— Ще си позволя да не се съглася с вас. Истинско щастие е, че няма нищо вярно в тях.
— Значи синът ви не смята да поеме отговорността си? Доста страхливо…
— Въздържайте се от обиди, Баскъм. Имам навика да ги приемам лично.
Тонът, с който проговори беше повече от мек, но Албърт въпреки всичко пребледня преди да избухне отново.
— Става въпрос и за вашия внук, не само за моя.
— Ако ставаше въпрос за моя внук, можете да бъдете сигурен, че нямаше да водим този разговор.
— Истината скоро ще излезе наяве. — каза Албърт уверено.
— Така е, но няма да е истината, която вие очаквате и няма как да разберем, преди да е станало твърде късно. Затова ви доведох три други истини, които ще трябва да преглътнете.
— Това ли е моментът, в който ще започнете да ме заплашвате, че ще ме убиете?
Джеймс избухна в смях, не заради самия въпрос, а заради възмущението, с което беше изречен.
— Не знам какво сте чул за мен, Баскъм, но вероятно само половината е истина, уверявам ви. Още една порция безпочвени слухове, нали разбирате.
— Съмнявам се. — измърмори Албърт.
— Както искате, но заради нестихващите слухове, един от които, че дъщеря ви ще се омъжи за Джереми, къщата ми беше обсадена от двама, възмутени от дъщеря ви ергени, които още не знаеха, че Джереми вече има собствено жилище. Мислеха, че ще го открият при мен. Има и трети, но за мое нещастие, той живее в къщата ми в момента — роднина на жена ми. От него съвсем нямаше как да се отърва.
Откъм вратата се чу покашляне, но изглежда Албърт не го забеляза.
— И? — попита той с презрение.
— Ами, представете си изненадата ми, когато и тримата взеха да настояват, че имат по-голямо право да се оженят за Емили от Джереми, защото са били с нея преди него.
— С нея? Какво всъщност намеквате?
Джеймс отново повдигна вежда.
— Трябва ли да се впускам във вулгарни подробности, Баскъм?
Мъжът почервеня от ярост, изправи се и се приведе напред с побелели от стискане юмруци.
— Ако си мислите, че можете да правите тези намеци без никакви доказателства, лорд Малори…
— А вашето доказателство какво е?
Албърт отново почервеня, но този път, защото много добре разбра логиката му. Джеймс му позволи още миг, за да осъзнае, че това, за което Албърт настоява, се базира само на историята, която дъщеря му беше разпространила.
После каза:
— Предлагам ви да извикате дъщеря си тук и да видим какво има тя да каже по въпроса. Всъщност, настоявам да го направите.
— Настоявате? Темата е немислима за момиче на нейната крехка възраст…
— Глупости! Тя сама предизвика всичко с мнимата си недискретност. Наистина ли си мислехте, че ще можете да принудите сина ми да се ожени за нея, без да сме чули версията й от самата нея? Аз доведох със себе си доказателствата, и тримата джентълмени, които претендират, че я познават… много добре.
— А защо синът ви не е тук? Ако ще подлагаме дъщеря ми на този неудобен разпит, бих искал да чуя гледната точка и на момчето.
— Той просто ще ви каже, че въобще не е докосвал момичето. Какво като го чуете и от неговата уста. Пък и вие сте този, който има претенции, Баскъм, не моето семейство. Не го забравяйте!
Албърт измарширува със строго изражение към вратата и заповяда на слугата си да доведе Емили. Като видя тримата непознати отвън, каза рязко:
— Влезте! Предпочитам да чуя разказа ви, преди дъщеря ми да е дошла.
Тримата влязоха в стаята. Само Дрю се настани удобно в един от столовете до бюрото. Андрю стоеше скован отстрани, докато третия се приближи до един от прозорците, където беше по-светло. Актьорите винаги се вълнуваха от такива неща като светлината.
Андрю не изглеждаше нервен, само разтревожен. Джеймс се изненада като чу, че той още иска да се ожени за момичето. Щеше да му пожелае късмет, но както виждаше нещата, късмет щеше да е, ако не получи тази интригантка.
Актьорът — Уилям Шейкс — Джеймс падаше от смях всеки път, когато си спомнеше псевдонима му — беше нетърпелив представлението да започне. Той виждаше това като възможност да докаже актьорските си способности и в по-тесен кръг. Семейство Баскъм обаче можеше и да са го гледали в някоя пиеса и да го разпознаят. Затова той нямаше да лъже за това какъв е.
Малко рискуваха с този човек. Трудно беше някой да повярва, че момиче с положението на Емили би си позволило да има нещо общо с мъж от неговата класа. Но от друга страна, Емили Баскъм сама беше унищожила репутацията си безвъзвратно, така че какво значение би имало още едно отклонение от правилата?

— Преди тези самодоволни глупаци да са изложили твърденията си, лорд Баскъм, — започна Андрю — позволете ми да ви уверя, че обожавам Емили и горещо желая да я взема за жена с ваше одобрение.
— И кой сте вие, сър? — попита Албърт.
Андрю изреди титлите и връзките си. Албърт беше доста впечатлен. Дори и Джеймс се впечатли, защото не ги знаеше всичките.
Когато Андрю свърши, Албърт призна:
— Познавам баща ви. Добър човек.
— Я, чакайте! — започна представлението Уилям, показвайки недоволството си. — Всичките тези титли не променят факта, че детето може и да е от мен. Може и да не ме смятате за подходящ за дъщеря ви милорд, но ви уверявам, че тя ме намери за доста забавен.
— А вие сте?
— Уилям Шейкс, на вашите услуги. Актьор съм, сър, при това доста добър. Едно от последните ми представления беше толкова сполучливо, че в резултат ме поканиха да присъствам на един бал преди няколко седмици и там се запознах с Емили. Нямам нищо против да призная, че много си допаднахме. И успяхме да открием една празна стая на горния етаж — да, е сигурен съм, че не искате да се впускам в повече подробности.
Албърт не само се почувства неудобно, като чу това, той направо побесня.
— Дъщеря ми да има нещо общо с актьор?! Пълен абсурд!
Уилям пренебрегна гнева му, просто сви рамене и отбеляза:
— Ами, бях героя на вечерта и други тям подобни. Определено беше решила да се запознае с мен, а по-късно и да направи вечерта ми незабравима, трябва да добавя. — каза той с дяволито намигване. — Съгласен съм дори да се оженя за нея, ако детето е мое, въпреки че всъщност не искам да се женя още, така че ако пък не е… Разбира се, това означава да ме приемете в семейството. Знам, че доста благородници биха ме сметнали за неподходяща партия.
— Поне ви е ясно, защо въобще не е трябвало да идвате тук. — каза Андрю на Уилям отправяйки му свиреп поглед. — Тя никога няма да се съгласи да се омъжи за вас. Баща й най-вероятно ще я обезнаследи, дори и само да му намекне за такова нещо.
— Добре де, но ако детето е мое? — противопостави се Уилям. — Не може просто така да пренебрегнете това.
— Кой от нас е бащата е без значение, след като така или иначе никога няма да разберем. — настоя Андрю.
— Как така?
— Ами, ако прилича изцяло на майка си. Но аз възнамерявам да се оженя за нея и да отгледам детето, независимо дали ще се окаже мое или не.
— Е, това е вече прекалено благородно, дори и за благородник. — подигра му се Уилям.
— Нищо такова, — опроверга го Андрю — просто я искам за жена.
Думите на Андрю донякъде поуспокоиха Албърт. По-възрастният мъж успя да си възвърне част от хладнокръвието като разбра, че възможностите не са толкова ужасяващи. Но после погледът му попадна на Дрю, който седеше на стола си толкова спокоен и дори усмихнат, и отново се скова.
— Намирате всичко това за забавно, така ли? — настоя за обяснение Албърт.
— Всичко това? — каза Дрю, клатейки глава. — Не съвсем. Но това, че тези двамата се хванаха за гушите от момента, в който разбраха, че Емили е била благосклонна и към двамата? Ами да, намирам го за забавно.
— Вие пък кой сте?
— Дрю Андерсън. Не съм сигурен, че Емили разбра, че съм роднина на семейство Малори, когато взе да мига с тези разкошни очи към мен. Малко хора знаят, че сестра ми е омъжена за бащата на Джереми. Ние сме американци, в края на краищата, и имаме собствени кораби, така че не идваме често в Лондон. Аз акостирах в пристанището само няколко дни преди да срещна Емили, така че още не бях чул слуховете, че тя и Джереми… ъъъ…
— Говорете по същество, човече!
— Разбира се. Аз пътувам много и никога не отказвам на красива жена, когато намеренията й са толкова очевидни. Възползвам се от удоволствията, когато ми се предостави възможност, ако ме разбирате. Винаги съм го правил и вероятно така ще е и занапред.
— Предполагам, че и вие твърдите, че детето е ваше? — настоя Албълт.
— За Бога, не!
— Тогава, какво правите тук?! — намръщи се Албърт.
— Тук съм, защото въпреки че в действителност не съм спал с момичето, бяхме доста близко до това да го направим. Докато бяхме на едно събиране, на което сестра ми ме завлече, я изведох на разходка в градината и намерих едно усамотено местенце за нас двамата. Ако бяхме продължили само още минута или две, аз също щях да претендирам за бащинството, но ни прекъснаха точно, когато щях да… ами… както и да е, облякохме се бързо и се върнахме вътре. Обеща ми да се видим по-късно и да продължим оттам където бяхме спрели. Аз отидох на срещата, но Емили не се появи. Чаках я цял проклет час! — добави Дрю с раздразнение. — Щеше да си заслужава чакането. И после, на другия ден чух слуховете, че ще има дете от Джереми. Не ми е приятно, че го казвам, но не се и съмнявам, че е бременна като така щедро отдава прелестите си на всички.
Албърт отново беше почервенял от ярост, когато Дрю най-накрая млъкна. Джеймс не би могъл да го вини. Той никога не би се изразил така, независимо дали лъжеше или казваше истината. Типично в техен стил, проклетите американци да говорят толкова безсрамно.
И точно тогава Емили Баскъм се появи в кабинета. Тя влезе усмихната, очаквайки да завари само баща си вътре. Беше невъобразимо красива. Колко жалко, че беше толкова разглезена и смяташе, че може да има всичко, което си поиска — на каквато и да е цена.
Усмивката й замръзна, когато видя колко ядосан е баща й. Като забеляза Джеймс обаче, в очите й припламна гняв за секунда преди да надене неразгадаема маска на лицето си. Джеймс въздъхна вътрешно. Тази работа може и да не се окажеше толкова лека, колкото си беше мислил, след като тя така умееше да прикрива емоциите си.
— Не знаех, че имаме гости, татко.
— Нямаме. При никакви обстоятелства не бих нарекъл тези господа гости.
Андрю се изчерви при тази забележка и привлече вниманието на Емили. Тя явно реши да се прави на изтънчена дама за момента, защото каза:
— Лорд Уитълби, колко приятно да ви видя отново.
— Удоволствието е изцяло мое, скъпа. — отвърна Андрю и й хвърли поглед, изпълнен с обожание, докато ниско й се покланяше. Това му спечели възхитителна усмивка.
— Значи наистина го познаваш? — попита я Албърт.
Емили се намръщи, като чу резкия тон на баща си.
— Разбира се. Представиха ни миналата седмица на едно соаре, а после пак се видяхме преди няколко вечери. Не бях сигурна, че ме помни. — добави тя срамежливо.
— О, помни те много добре! — каза Албърт с пренебрежение. — И, слава Богу, иска да се ожени за теб.
— Поласкана съм. — започна тя, но замлъкна, когато осъзна думите на баща си. — Какво имаш предвид с това „слава Богу”?
Андрю побърза да й отговори пръв:
— Каквото и да се случва сега, Емили, моля те повярвай, че за мен ще е чест да станеш моя жена.
— Още веднъж, поласкана съм, сър, но…
— Стига с това „но”, Емили! — прекъсна я грубо баща й. — Джереми Малори не те иска и отрича някога да те е докосвал.
Тя тежко въздъхна. Леко преигра, ако питаха Джеймс. Прекали малко с отчаянието.
— Предупредих те, че той ще отрича, че е безотговорен женкар. — и после се обърна към Джеймс и го погледна изненадано, все едно чак сега забелязваше, че е в стаята. — О, моля за извинение, лорд Малори, но пък от друга страна всички знаят от кого Джереми е наследил навиците си.
Джеймс избухна в смях при тази забележка. Тя вече беше заела отбранителна позиция. Трябваше да е много глупава, та да не разбере, че нещо в плана й се е объркало много, след като баща й беше толкова ядосан.
— Да, всъщност съм много горд с момчето, особено от факта, че той не лъже.
— Вас, може би, — подигра му се тя — но лъже, що се отнася до този въпрос.
— Стига, Емили! — прекъсна я Албърт — познаваш или не тези мъже?
Гърбът й се скова отново. Джеймс имаше чувството, че тя не е свикнала баща й да й се сърди така и това само по себе си я тревожеше най-много. Тя просто не знаеше как да се справи с гнева му, не и пред всички присъстващи в стаята.
Тя огледа мъжете и призна:
— Да, повечето ги познавам.
— И този американец? — не спираше баща й.
— Ами, да, спомням си, че съм го виждала. Трудно е да забравиш толкова висок човек.
— И красив. — ухили й се Дрю, намигайки дяволито.
— Срамота, сър, не бива да сте толкова самовлюбен. — опита се тя да се върне към безобидното флиртуване, с което беше свикнала.
— А, този? — Албърт посочи Уилям.
— Не, не мисля, че съм го виждала преди. — каза Емили меко.
Уилям веднага намести ядосано изражение на лицето си.
— Така значи, а? — каза той възмутено. — Нямаше нищо против и даже много ти хареса да се закачаш с мен, докато баща ти не знаеше, нали? А сега всичко ще отричаш.
— Да отрека какво? Аз не ви познавам. Какво има да отричам?
— Мили Боже, наистина ли не си спомняш? Беше леко пияна онази нощ на бала, но досега не бях чувал жена да забрави нещо такова. Или си спала с толкова много мъже, че вече не ги помниш всичките?
Емили ахна от ярост. Лицето й гореше. Уилям беше прекалил. Вулгарността му щеше само да я обиди, независимо дали казва истината или лъже, и щеше да е трудно да се прецени реакцията й от намеците, които направи.
В обидата си тя насочи гнева си към баща си.
— Това ли те е разстроило? Някакъв си непознат идва тук и започва да дрънка най-невъобразими лъжи и ти му вярваш? И никога през живота си не съм се напивала — е, като изключим онзи път на рождения ден на мама миналата година, но ти вече знаеш за това, а и там нямаше никакви мъже.
— Проблемът не е в това дали пиеш, захарче. — намеси се и Дрю. — Не съм дошъл тук да твърдя, че детето е мое, обаче трябва да признаеш, че малко ни оставаше.
Тя се извъртя рязко да го погледне и ахна отново.
— Мили Боже, и вие ли? Какво е това? Конспирация, замислена от всички Малори? — после пак се обърна към баща си с умолително изражение на лицето. — Татко, кълна се, те лъжат.
— И тримата? — каза Албърт уморен, докато сядаше зад бюрото си. — Ако беше един, щях да се усъмня, дори ако бяха двама. Но трима?
Емили погледна към Андрю с болка:
— Боже, само не и вие?
Той потрепери при явното й разочарование. Имаше голяма вероятност да рухне и да провали всичко. Та нали той все още я искаше за жена. И тъй като тя много добре знаеше, че той лъже, щеше доста да загази, ако станеше както иска и Албърт се съгласи да се оженят. Явно той си беше припомнил, че цялото това представление беше точно каквото и тя беше планирала за Джереми, че просто и го връщаха със същите средства и ако трябваше да се сърди на някого, то най-добре да се сърди на себе си.
— Аз най-много се безпокоя за детето. — каза й Андрю. — То може да е моя наследник.
— И двамата знаем, че не е твое. — сопна му се тя. — Затова спри тази лудост, моля те!
— Нищо такова не знам. Разбирам желанието ти да отричаш, но не забравяй, че аз все още искам да се оженя за теб. Ще отгледам детето, независимо дали е мое или не и ще се опитам да забравя твоите… — той направи пауза и хвърли поглед към другите мъже — много прегрешения.
Тя отново почервеня цялата, но не от неудобство, а от сляпа ярост, която веднага насочи към баща си.
— Обвиняваш ме в тези ужасни неща, в които няма и частица истина. Не виждаш ли какво става? Това е пълен фарс, заговор измислен от лорд Малори тук и то сигурна съм само, за да отърве сина си…
— Стига! — изрева Албърт. — Не ме карай да се срамувам още повече от теб.
От това явно много я заболя. Тя пое дъх преди да проговори:
— Значи ще повярваш на тях, а не на мен?
Успя даже да отрони няколко сълзи и изглеждаше напълно сразена. Лицето на Дрю омекна. Той не можеше да издържа на женски сълзи. Андрю се извърна, за да не се разчувства и той. Уилям извъртя очи, разпознавайки способен колега актьор.
За щастие Албърт добре познаваше дъщеря си и номерата й.
— Знам, че можеш да лъжеш, Емили. Лош навик, който придоби докато растеше. И знам, че можеш да го правиш много добре. Просто никога не бих си помислил, че ще седнеш да лъжеш за такова нещо с толкова непоправими последици.
Тя замръзна. Гневът й се върна толкова бързо, че очевидно не я беше напускал, просто го беше потушила, за да спечели съчувствието на баща си. Този път избра да атакува Джеймс, смятайки, че той е виновника за провала на плановете й.
— Знам, че всичко това е ваше дело, лорд Малори. Но май не сте го дообмислили съвсем, нали? — каза тя язвително. — Не знам как ще се измъкнете от всичко, когато докажа, че те лъжат.
Джеймс повдигна вежда язвително на свой ред.
— И как, моля ви, ще го направите, когато тук става въпрос за вашата дума срещу тяхната. Както изглежда трима срещу един — не, всъщност четирима срещу един, тъй като и Джереми също твърди, че сте лъжкиня.
— Проклет да е този Джереми, мога да го докажа, защото все още съм…
Тя осъзна какво щеше да каже и млъкна, но Джеймс продължи мисълта й.
— Девствена?
Джеймс се изправи. Емили отстъпи назад най-накрая осъзнала кого точно е обиждала досега. Но Джеймс вече не се интересуваше от момичето. Тя направи точно това, на което той се надяваше.
— Моите извинения, лорд Баскъм, но тази визита наистина беше необходима. — каза той.
Албърт кимна сковано. Изражението му беше замислено. Чувстваше се много неудобно сега, когато беше разбрал докъде може да стигне дъщеря му, за да си хване съпруг.
— Между другото, — добави Джеймс — в случай, че още не сте отгатнал, тя е тази, която разпространяваше слуховете и ги подхранваше непрекъснато. Не ви препоръчвам да я застреляте, но определено й е нужна повече дисциплина. Това момиче не може просто така да решава бъдещето на другите. Моето семейство вече няма нищо общо с вашето. Погрижете се нещата да си останат така. След вас, господа! — каза той на придружителите си.
Дрю и Уилям се изнизаха от стаята, но Андрю не помръдна.
— Тръгвайте, милорд! Сигурен съм, че аз и лорд Баскъм имаме още доста неща да обсъдим. Все пак репутацията на Емили още не е спасена.
— Благодаря много, но аз сама ще се оправям с репутацията си. — изръмжа Емили и измарширува през вратата.
Джеймс повдигна вежда и погледна Андрю. Усмивката, която съзря на лицето му му подсказа, че той все пак ще остане. Момчето май беше влюбено, за да я иска още, след като се бе запознал от близо с темперамента и с театралните й способности.

По това време сутринта в градската къща на Джереми Дани бършеше прах на горния етаж, когато някой започна да крещи и да пищи. Отначало тя си помисли, че сигурно нещо става на улицата. Такъв беше шумът. Някой се веселеше, друг викаше високо, трети пищеше. Накрая осъзна, че шумът идва точно отдолу и се втурна по стълбите да види какво става.
Суматохата идваше от кухнята. Клеър беше вътре и държеше една тенджера в ръката си като оръжие. И Карлтън беше там. Беше вдигнал една метла над рамото си. Дани първо си помисли, че тези двамата сериозно се караха, но не се гледаха един друг. И госпожа Апълтън също беше там, но тя не обръщаше внимание на врявата. Просто си стоеше до печката и слагаше някакви подправки в яхнията, която готвеше за обяд.
Карлтън се беше навел и търсеше нещо под шкафа. Очите на Клеър шареха като обезумели из цялата стая и също търсеха нещо.
— Какво има? — попита Дани, чудейки се дали и тя да не се въоръжи с нещо.
— Един плъх влезе тук. — каза Клеър. — Намерих го в килера и после влезе тук.
— Плъх? В квартал като този? — усъмни се Дани.
— Не е чак толкова нечувано, мила. — отбеляза госпожа Апълтън и й хвърли поглед през рамо. — Има ги навсякъде, където има храна, а ние добре сме заредили килера.
— А миризмата от нашата 'рънъ, момиче, шъ ги примами чак от доковете насам. — весело каза иконома Арти, докато пристъпваше зад Дани.
Това накара готвачката да се изчерви. Дани още не можеше да повярва на очите си, когато Клеър отново извика:
— Ето го, зад мивката!
Карлтън се втурна в тази посока и завря метлата под обемистата мебел, за да изкара плъха навън. Това помогна и гризача се стрелна към следващото най-близко скривалище — голямата чугунена печка, пред която стоеше госпожа Апълтън. Тя пак не се помръдна, просто продължи да си бърка яхнията и това попречи на Карлтън, но той все пак успя да провре метлата под печката.
— Спрете! — каза Дани, но никой не я чу.
Клеър крещеше на Карлтън какво да прави и го предупреждаваше да не изпусне плъха отново — той почти го беше уловил с метлата когато, гризачът се измъкна и се шмугна под печката. Арти се заливаше от смях доста шумно заради маймунджилъците на Карлтън.
Дани се опита отново да ги предупреди, но печката не беше много близо до земята, та гризача да се почувства в безопасност отдолу с тази метла, стрелкаща се напред-назад. Този път той изтърча на открито. Карлтън се спусна и вдигна метлата да го цапардоса хубаво, но тогава и Дани се спусна към Карлтън и го събори на земята.
— Плъхът избяга, Дани. — изкиска се Арти.
— Не се целех в него. — изръмжа тя и седна върху гърдите на Карлтън, за да го задържи легнал, докато му обяснява.
— Туй е домашния ми любимец. — каза тя на втрещения портиер. — Опитай още веднъж да го убиеш и ще те погна с метлата. Шъ го напра'я да знайш.
Той я погледна ококорил очи, по-скоро изумен, че е седнала върху гърдите му, отколкото, че гледа плъх като домашен любимец.
— Не знаех, че е твой. — оправда се Карлтън.
Тя кимна приемайки извинението му и тъкмо щеше да стане от него, когато Джереми влетя в кухнята, привлечен от невъобразимия шум и каза:
— Карлтън, уволнен си.
Дани погледна към вратата и видя, че той не се усмихва. Всъщност беше ужасно сериозен.
— За какво ще го уволняваш?
— За навлизане в чужда собственост.
Странен начин да го обясни, но тя много добре го разбра. Карлтън също, защото се свлече обратно на пода и изпъшка.
Дани изсъска на Джереми:
— Това не е вярно. Аз го повалих на земята, защото се опитваше да убие домашния ми любимец.
— Тогава е уволнен и заради това. — добави Джереми.
Карлтън изпъшка отново.
— Не си уволнен, човече, така че спри да пъшкаш! — сопна му се Дани, докато се изправяше на крака. Тя изгледа кръвнишки и Арти, който отново се заливаше от смях.
— Ти наистина ли имаш плъх за домашен любимец, Дани? — попита най-накрая Клеър.
Джереми веднага реагира.
— О, Господи, плъх? Карлтън, вече не си уволнен.
Дани усети как се вбесява все повече и повече.
— Той не е плъх. Мишка е.
— Дани, това нещо беше огромно! — позволи си да не се съгласи с нея Клеър. — Не е възможно да е мишка.
— И какво? Просто е дебела. Добре я храня. Но не е плъх.
— Ти, въобще правиш ли разлика между плъх и мишка? — попита Клеър отново.
Дани се замисли за момент и накрая призна:
— Вероятно не. Какъвто и да е, той си е домашния ми любимец.
Тя се наведе така, че големият джоб на престилката да се допре до земята.
— Ела тук, Туич.
Не беше видяла къде се скри за последно и й отне минута, докато го откри да подава глава изпод кутията за тесто. Нямаше нужда да го вика отново. В момента, в който я видя да гледа право в него, той прелетя през пода и се скри в джоба на престилката й.
— Проклет да съм! — каза Арти. — Леле, това наистина е домашното й животно!
— Не знаех, че плъховете могат да се укротяват. — добави Клеър с изумление.
— Мишка е. — измърмори Дани.
Клеър се засмя. Смееше се красиво. Повечето от тях никога не я бяха чували да се смее преди това.
И тримата мъже я зяпнаха едновременно. Джереми повдигна вежда въпросително.
— Какво си направила със себе си, момиче? Изглеждаш… по-женствена.
— Страшна красавица е, нали? — намеси се Карлтън. Или наистина мислеше така или все още се опитваше да омилостиви Джереми и да го накара да забрави за ревността си.
Клеър обаче не се изчерви, вероятно защото въобще не му повярва. Но се ухили и му каза.
— Я, не ми говори глупости!
Промяната в момичето наистина беше изумителна, но и самоувереността наистина вършеше чудеса. При Клеър тя беше изгладила всички ръбове и тя беше започнала да флиртува и да се държи по-свободно. Спря също и да се прегърбва и се оказа, че наистина има големи гърди. Това беше и първото нещо, което Карлтън забеляза тази сутрин, когато видя „новата” Клеър. Беше дръпнала назад косите си, за да се вижда лицето й и беше облякла най-хубавите си пола и блуза, които беше изровила от дъното на сандъка. Тези незначителни промени я правеха да изглежда толкова различна, че едва се разпознаваше в огледалото.
Но всъщност новата й самоувереност беше очертала финалния щрих и беше причината за усмивките и смеха й, които променяха лицето й и разкриваха хубостта й. Не беше красавица и беше леко пълничка, но като цяло беше хубаво момиче, което без проблем можеше да привлече мъжкото внимание.
Най-виновна за разчупване на черупката, в която се беше скрила Клеър, беше Дани, разбира се, и тя беше много горда от това. Снощи те прекараха часове заедно в стаята й, разговаряйки и смеейки се, докато променяха външния вид на Клеър. Станаха близки и Дани почувства, че отново има истинска приятелка. Това толкова й беше липсвало, откакто напусна дома си. Някой с когото да споделя грижите си, малките си победи и горчивите си загуби.
— Деца, хайде, обратно на работа! — каза госпожа Апълтън съзнаваща, че господарят на къщата е още там. — Ще си играете с домашния любимец на Дани по-късно.
Дани извъртя очи и понесе Туич към стаята си да го тури в кутията му. Явно беше започнал да свиква с новото място и беше решил да тръгне на разузнаване извън стаята й. А иначе беше толкова страхлив!
Тя не очакваше Джереми да я последва, когато всички ги гледаха, но определено щеше да поговори с него за този изблик на ревност по-късно. Проклет да е, не трябваше да показва толкова явно на всички, че са любовници. Не, че някой все още се съмняваше… може би госпожа Апълтън още не се беше досетила… и все пак той все едно беше изкрещял на Карлтън „Дръж ръцете си далече от нея! Тя е моя!”
Одеве наистина доста се ядоса, но сега се чувстваше силно развълнувана от неприкритото му чувство за собственост по отношение на нея. Може би той държеше на нея малко повече, отколкото й показваше. Или пък просто беше ревнив към всичките си жени.
За нещастие, сигурно беше второто. Повечето мъже излизаха от кожата си, ако друг мъж покажеше очевиден интерес към жената, с която спяха в момента. Глупаво беше да си въобразява нещо повече, беше просто мъжкия му инстинкт.
— Не държиш други животни тук, нали? Змии, паяци, други плъхове?
Дани се обърна рязко и видя Джереми да стои облегнат на рамката на вратата с кръстосани ръце и крака. Значи все пак я беше последвал. Не биваше да го прави.
Колкото до въпроса му, тя веднага изсумтя.
— Той не е плъх. Просто дебела мишка.
— Щом казваш, скъпа.
— И е страхливец.
— Доколкото знам всички плъхове са страхливци, когато метла стотици пъти по-голяма от тях ги подгони.
Тя се ухили насреща му.
— Сигурно си прав.
Той се отблъсна от вратата. Дани ахна. Отпуснатата му поза е била за заблуда и сега Дани можеше да усети огъня и напрежението в погледа му. Явно още не се беше възстановил от пристъпа на ревност преди малко. Силата на ръцете му, когато я привлече към себе си, за да я целуне, беше още едно доказателство за това.
Той не й причиняваше болка, съвсем не. Но я увличаше в страстта си, езикът му превзе устата й, ръцете му я сграбчиха и я повдигнаха към него, за да усети възбудата му. Тази агресия над сетивата й беше почти плашеща, но също и много вълнуваща. Усещането, че я иска толкова силно, направо я покори. Но също и я направи по-дръзка и тя притисна с ръка тъмната му глава, докато плъзна другата си ръка по гърба му, почти докосвайки задните му части, за да го притисне по-силно към себе си.
От гърдите му се откъсна стон на удоволствие, докато дърпаше ризата й и някак си успя да пъхне ръце в гащичките й галейки я, докато достигна горещата, влажна сърцевина на желанието й. О, Господи! Пръстите му се гмурнаха в нея, отново и отново, навън и навътре, а ръката му я държеше здраво за дупето, докато възбуденият му член я притискаше отпред. Тя беше толкова възбудена, че заскимтя и свърши за секунди. Ако той все още не я държеше здраво, сигурно щеше да се строполи в краката му.
Устата му се плъзна от бузата към ухото й и я близна с език преди да проговори.
— Искам да те храня със сиренце в леглото. И мишката ти може да дойде. Искам да излея шампанско върху голите ти гърди и да го оближа цялото, докато един от нас се опияни. Искам да те обвия в най-фина коприна и да те украся с най-скъпите бижута. Искам да прекарвам повече време с теб, Дани. — той се облегна назад и онова чувство на собственост в очите му беше по-силно от всякога. — Стани моя любовница. Обещавам ти, че никога няма да съжаляваш.
Тя не можеше да мисли в момента и не искаше да дава отговор на нещо толкова сериозно. Но и не искаше да го отблъсне, въпреки че всички вече знаеха, че я е последвал в стаята й. Самата тя беше силно разгорещена.
— Не искаш ли да затвориш вратата? — промълви тя с дрезгав глас.
Той се обърна да го направи, само за да се сблъска с Арти.
— Баща ти е тук с чичо ти. Ни знам дали носят добри новини. Пак са съ хванали за гушите, както обикновено, тъй че ми е трудно да с'вана дали новините са добри или лоши.
Джереми въздъхна, но не заради думите на Арти, а защото не беше успял да затвори вратата достатъчно бързо и да прогони натрапниците. Въздишката на Дани беше дори още по-дълбока. Тя имаше нужда да седне. Имаше нужда и от един студен душ.
Джереми като че ли не забеляза това и каза:
— Хайде, Дани, да видим дали планът ти се е оказал успешен.

— И с какво щеше ти да помогнеш? — питаше Джеймс брат си, когато Джереми и Дани влязоха в салона. — Ти си женен, или пак са те заточили да спиш на дивана от толкова отдавна, че си забравил това?
— Не спя на дивана, — отвърна Антъни, — и никога няма да забравя, че съм женен за най-красивата жена на този свят.
— Не съм съгласен, старче, — отбеляза Джеймс. — Джордж е много по-красива.
— Джордж е американка. — отвърна Антъни, като че ли това обясняваше всичко.
Джеймс въздъхна.
— Някои неща е по-добре да не бъдат споменавани, не знаеш ли?
— Между другото, — Антъни се върна пак на темата, заради която се препираха, — пак извърташ нещата, както винаги. Имам чувството че го правиш нарочно.
— Аз? Нарочно да се опитвам да те ядосам? От къде ти дойде това на ум?
Антъни подсвирна подигравателно.
— Както ти казвах, не съм предлагал да участвам в представлението, защото както ти уместно изтъкна, от това нямаше да има никаква полза. Това, което имам предвид беше, че трябваше да го обсъдите с мен, преди да идете там.
— Защо?
— Защото той ми е племенник. Защото съм добре известен с гениалните си идеи и можех доста да допринеса за благополучния изход от ситуацията.
Джеймс извъртя очи.
— Ако нещо се беше объркало, сигурно щяхме да въвлечем и теб… накрая. Но имахме превъзходен план, така че не ни трябваха други гениални идеи. Гениални? Как ли пък не! — добави той, за да е по-убедителен.
Джереми реши, че това е подходящия момент да се намеси в обичайната им препирня.
— Превъзходен значи, че е бил и успешен надявам се?
Джеймс хвърли един поглед на сина си и дори му се усмихна.
— Така си е, момко. Всичко мина чудесно.
— Въпреки факта, че на мен никой нищо не каза. — измърмори Антъни.
— Значи Емили си призна, че е лъгала от самото начало? — попита баща си Джереми.
— Още по-добре. Призна, че все още е девствена. Изплъзна й се без да иска, но нали ние точно на това се надявахме. Обаче бяхме много близко до провал, защото тя ни обвини в заговор, за да те отървем. Веднага схвана точно какво става. Добре, че баща й не се усети, а и имахме възможността да посеем съмнение в него относно морала на дъщеря му, преди тя да се появи и да започне да отрича. В наш плюс беше и фактът, че той много добре знаеше склонността на дъщеря си да послъгва, защото тя явно го прави още от дете.
— Не мога да повярвам, че всичко е минало толкова добре. — каза Джереми, усмихвайки се с радостно облекчение.
— Можеше и да не се получи. На косъм бяхме. — беше принуден да признае Джеймс. — Мисля, че приятелят ти Анди помогна най-много.
— Как така?
— Ако не беше уверил баща й веднага, че все още иска да се ожени за Емили Баскъм, можеше и да не се поддаде толкова лесно. А ако тя беше усетила закрилата и подкрепата му, сигурно нямаше да изгуби контрол и да се изпусне.
— Но нали въпреки всичко бяхте трима срещу един?
— И десет да бяхме при това положение… Най-застрашени бяхме, когато тя обяви за заговора и това за малко да обърка всичко, но залозите вече бяха направени. И това трима срещу един наистина свърши работа. Всички знаем на кого трябва да благодариш.
Дани веднага се изчерви като видя и трите чифта очи вперени в нея. Тя се развълнува като чу, че планът е проработил и на Джереми няма да му се наложи да се ожени за жена, която не иска. Всъщност, беше още по-развълнувана от факта, че той щеше да си остане ерген и така престоят й в къщата му щеше да се удължи. Но мразеше да бъде център на внимание и се чувстваше много неудобно.
— Не беши кой знае какво. — промърмори тя.
— Не беше. — прошепна Джереми зад гърба й.
Тя го настъпи.
— И това също.
Той каза на баща си:
— Така е. И смятам да й купя едно котенце в знак на моята благодарност.
— Това ли наричаш подходящ подарък? — подсвирна Антъни и после се обърна към брат си и добави. — На нищо ли не си го научил това момче?
— Всъщност, — намръщи се Джереми замислено и промени решението си — котките не се разбират много с плъховете, нали? Май ще е по-добре да й купя кученце.
Дани пак го настъпи, този път доста по-силно.
— Да не си посмял да споменеш домашния ми любимец пред тях. — изсъска му тя.
Но баща му беше чул и възкликна:
— Какво общо, за Бога, имат плъховете с това? И поне веднъж брат ми да е прав. Смятам, че една красива дрънкулка ще е много по-подходяща за награда, не мислиш ли? На мен винаги ми е вършило работа.
— Правилно ли чух? — скочи Антъни, като чу Джеймс. — Ти призна, че съм прав?
— Да не си го споменал повече! — измърмори Джеймс.
Джереми продължи да обяснява като дръпна краката си на безопасно разстояние.
— Ако й подаря бижу, ще ми го хвърли обратно в лицето. Тази жена не приема никакви подаръци.
— Значи това било. — каза Джеймс. После се обърна към Джереми. — Сигурно това е причината още да носи престилка също?
Притеснението на Дани достигна върха си и тя отвърна разгорещено:
— Аз сама решавам какво да правя, господа. Не се опитвайте да ме изкарате нечия любовница. Не съм и никога няма да бъда. Аз сама си плащам за всичко и когато реша да се забавлявам, ще е при моите условия.
— Леле, леле! — развесели се Антъни. — Мили Боже, искаше ми се повече жени да мислеха така. Нали знаете, че те не го правят. Като се замисля, само мъжете разсъждават така.
Дани се изчерви още по-силно, вдигна ръце с отвращение и закрачи горделиво към вратата. На излизане изръмжа под нос:
— Проклети богаташи!
— Уф, гръм да ме удари, не съм искал да обидя момичето! — каза Антъни.
— Не си. — отвърна му Джереми. — Просто не обича да й припомнят, че е носила само панталони през последните 15 години и е живяла и мислила като момче.
— Значи Джеймс не ме е избудалкал поне този път? — попита Антъни учуден. — Тя наистина ли е живяла като момче през по голямата част от живота си?
— Сама го е избрала. Подозирам, че така е успяла да се спаси от необходимостта да проституира.
— А, за това значи! — кимна Антъни. — Умно момиче. Но сигурно ти е ужасно трудно да се оправяш с нея, щом разсъждава по този начин.
Джереми избухна в смях.
— Не би могъл да си представиш и половината от всичко, чичо Тони.

Да дразни Дани можеше да се окаже вредно за здравето му, затова Джереми реши да дочака до следобеда, преди да я доближи отново. Пък и това му даде необходимото време да открие подарък, който тя не би отблъснала. Също така имаше и план как да останат насаме за известно време, който също зависеше от времето за изпълнение.
Затова с напредването на деня той я потърси и я откри да сменя завивките на леглото в една от стаите за гости. Боже, беше толкова трудно да е до нея, когато в близост имаше легло, наистина много трудно. Всеки път го заливаше дяволски диво желание. Разбира се, не беше от особено значение дали наблизо има легло или не. Дани му действаше по този начин, където и да се намираха.
Той се спря на вратата и прочисти гърлото си, за да привлече вниманието й. Тя го погледна и веднага се намръщи. Явно още не й беше минало от това, че той извади на показ връзката им пред роднините си и вероятно всеки момент щеше да го скастри, но каквото и да беше наумила да му каже, явно изхвърча от главата й като видя какво държи той във… всяка ръка.
— О, ти си го направил? — каза тя като се приближи и грабна снежнобялото котенце от лявата му ръка. — Не мога да го задържа. — добави, докато притискаше котенцето към бузата си да го гушне.
— Не съм си го и помислял. — каза само Джереми и успя да не се усмихне.
С едно око вперено в кученцето в дясната му ръка, тя настоя:
— И него не мога да задържа. — после протегна и другата си ръка и взе кученцето от него.
— Разбира се, че не. — съгласи се Джереми.
Тя се върна обратно до леглото и сложи и двете животинки отгоре. Те се подушиха за момент, после кученцето се сви на кълбо и заспа, а котенцето застана отстрани и започне да ближе лапичките си. Бяха почти еднакви на възраст, сигурно на по няколко седмици.
— Чувал съм, че се разбират чудесно, ако са отгледани заедно. — отбеляза Джереми, заставайки зад гърба й, вперил поглед в малките създания.
— Мислиш ли?
— Надявам се да се погодят и с плъха.
Тя изстена и проплака:
— Ти си един отвратителен мъж, Джереми Малори.
— Много ти благодаря. Наистина се старая.
Тя пак го погледна.
— Не можеше ли просто да кажеш, че си ги купил за себе си?
— Но това е самата истина.
— Много добре тогава. Предполагам, че няма да имаш нищо против да се грижа за тях вместо теб?
— Абсолютно нищо против, любима.
Тя грейна от радост, седна на леглото и придърпа котенцето в скута си, за да го погали.
— Прелестни са, нали?
Единственото, което той намираше прелестно напоследък беше самата тя. Като се замислеше, не беше поглеждал друга жена от момента, в който видя Дани. Искаше да запази хубавото й настроение, за да изпълни плана си и затова просто кимна.
— Колкото и да ми се иска да те облека в някоя красива рокля и да те изведа навън, — продължи небрежно — се сетих, че ще ни трябва и придружител, а това не влиза в плановете ми. Затова реших да си направим един хубав пикник.
— Но вече мина обяд, не си ли забелязал?
— Но вечерята не е минала, нали? И кой казва, че пикник може да се прави само по обяд? Представях си пикник с една ранна вечеря близо до някое езерце, с ухаещи във въздуха цветя. Признай, че това е чудесен начин да отпразнуваме победата. Ти си главната виновница да ме измъкнат от дебрите на ада. Това не е ли повод за празнуване според теб? Според мен — е — и искам ти да дойдеш с мен. Е, как ти се струва идеята?
— Звучи наистина чудесно. Никога досега не съм ходила на пикник. Има ли езеро в града?
— Всъщност мислех си за някое малко по-усамотено местенце, където няма да налетим на хора, които ме познават. За щастие, знам точно такова място съвсем близо до Лондон. Изобщо не е далеч. Вече поръчах да приготвят каретата и госпожа Апълтън се съгласи да наглежда бебетата в кухнята, докато се върнеш. Освен това, вече ни е приготвила и кошница с храна, така че грабвай палтото си и да вървим.
Той излезе от стаята преди тя да успее да измисли каквато и да е причина да не тръгне с него.
30 минути по-късно те вече бяха оставили Лондон зад гърба си. Той малко излъга, че мястото е наблизо. Всъщност езерцето, за което говореше, се намираше до една странноприемница на малко повече от час път извън града. Баща му често отсядаше в тази странноприемница като се връщаше от Хаверстън, ако е тръгнал по-късно. Фактът, че се намираше толкова близо до езерото, беше от решаващо значение за плана на Джереми, който всъщност се надяваше да прекара нощта там с Дани.
Тя не обърна много внимание на времето, което им отне да стигнат, защото никога досега не беше пътувала в карета, кацнала на мястото на кочияша и се наслаждаваше на великолепната гледка. Той самият се стремеше да поддържа лек, неангажиращ разговор като й разказваше за многобройните си перипетии, докато открие животинките. Представяше го все едно беше минал през ада, докато всъщност откри котенцето в задния двор на Реджи, а кученцето взе от задния двор на Келси. И двете дами бяха споменали за животинките, когато ходиха заедно да пазаруват мебели.
Край езерцето беше наистина чудесно по това време на годината. Цветя в безброй краски бяха изпъстрили пейзажа, патица с три малки патенца след нея плуваше по средата му. Пък и госпожа Апълтън беше надминала себе си за малкото време, с което разполагаше — храната беше богата и разнообразна, имаше и няколко бутилки вино в кошницата.
Те ядоха, смяха се, дори накрая подхванаха малко по-сериозен разговор. Независимо, че Джереми искаше да поддържа настроението ведро, някак си целите, които Дани си беше поставила, бяха споменати и тя веднага сериозно призна.
— Имах една цел преди години. Беше много нереалистична, защото нямаше как да я постигна.
— Каква?
Тя се беше излегнала на одеялото, което бяха постлали близо до водата, а главата й лежеше в скута му. В едната си ръка въртеше стъблото на една маргаритка между пръстите си, а в другата държеше чаша с вино.
— Исках да осигуря на малките по-стабилна среда.
— Тези, с които си живяла? — попита той, докато пръстите му небрежно рошеха къдриците й.
— Да, чувствах остро липсата си на образование и предполагах, че и с тях е същото. Исках да им го осигуря, както и винаги да имат храна, за да не им се налага повече да крадат.
— Звучи, сякаш си искала да основеш истинско сиропиталище за тях.
Ръцете му се плъзнаха към врата й и после към ухото й, но докосването му все още беше небрежно. Той обаче усети как тя се разтрепери и изпусна маргаритката, без дори да се усети. Това забави отговора й.
— Ами, бях много малка тогава и не го осъзнавах. Беше просто една цел, която владееше мислите ми година или две. — каза тя накрая и сви рамене.
Джереми малко се поколеба, но накрая все пак се престраши.
— Ще ми позволиш ли да направя нещо такова вместо теб?
Тя се намръщи.
— Имаш предвид да платиш всичко?
— Ами, нещо такова.
— Това ще е подарък за мен, нали? При това много задължаващ подарък. Не, това не е твоя цел. Моя си е, но дори и сега не виждам как бих могла да я постигна само със заплатата, която ми плащаш.
Той се покашля и каза:
— Не и ако ти увелича заплащането.
Тя се засмя като го чу.
— Тогава ще трябва да увеличиш заплатите и на другите, нали? Успя да ми пробуташ един подарък, господинчо, и ще си затворя очите за това, но да не си посмял да опиташ пак, чу ли?
Той се пресегна и улови празната й ръка, след което я поднесе към устните си, за да докосне пръстите й.
— Правиш всичко толкова трудно, любима. Виждаш ли, аз усещам такава завладяваща нужда да ти подарявам разни неща. — той пъхна един от пръстите й в устата си и го засмука за момент. — И не знам защо. — захапа леко възглавничката на втория пръст. — А това е доста объркващо… не всъщност направо е ужасно объркващо, като се замисля.
Сега тя гледаше право в него и му каза почти останала без дъх:
— Нищо такова не усещаш.
— Ти откъде знаеш, след като вероятно никога не си изпитвала такова чувство.
— Всъщност съм. — призна тя. — Всеки път, когато видех нещо, което искам за себе си, си мислех, че и на Луси ще й хареса. Разбира се, аз много държа на нея. Тя ми беше и майка, и сестра, и най-добър приятел едновременно. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че държиш на мен?
— О, Господи, ако още не си го разбрала, мисля, че ще те удуша. Или по-добре…
Той я придърпа, докато тя се сгуши в извивката на ръката му и сведе устни към нейните, вкусвайки я жадно с цялата страстна настойчивост, която вече не можеше да контролира. Обичаше вкуса й, обичаше да я усеща как трепери в ръцете му, както сега. Започна да разкопчава блузата й, но после нетърпението му взе връх и той захлупи с ръце гърдите й през плата. Тя положи ръка на бузата му и това още повече го възпламени, но стонът, който чу да се отронва от устните й…
Мобилизирайки всяка частица воля, която притежаваше, Джереми отдръпна глава.
— Дявол да го вземе, ако не знаех, че наблизо ни чака удобно легло, щях да те любя още сега тук на земята. Мисля, че е време да тръгваме, любима, наистина крайно време е.

Почти се беше стъмнило, когато събраха остатъците от пикника си и се качиха обратно в каретата. Слънцето вече залязваше, но и малкото останала светлина беше скрита от плътните облаци и дърветата покрай пътя. Ако не бяха тези дървета, които образуваха нещо като ограда, сигурно отдавна да са излезли от пътя, защото каретата не беше подходяща за извънградски разходки, особено през нощта.
Добре осветената странноприемница беше като фар в далечината и когато най-накрая пристигнаха, Джереми облекчено въздъхна. Той не й спомена какво можеше да се случи по пътя нощем, когато господстваха разбойниците или пък, че най-лекото отклонение от пътя можеше да ги вкара право в канавката. Ако бяха прекарали нощта в карета насред пътя, това щеше да бъде най-отвратителния начин да приключи този прекрасен ден.
Ръка за ръка, те се качиха по стълбите към стаята си. Дани не го попита, защо ще останат в странноприемницата, вместо да се върнат в Лондон. Не зададе въпрос и за това, че наеха само една стая. Явно беше наясно с опасностите по пътя, но колкото до стаята или също беше нетърпелива да се любят като него, или беше решила, че това няма особено значение тук в провинцията, където никой не ги познава.
Последното не беше съвсем вярно. Собственикът на странноприемницата го познаваше и го нарече по име. Той беше идвал тук неведнъж през годините и човекът го помнеше. Един от другите гости в съседната стая също го разпозна или поне създаде такова впечатление. Всъщност господинът зяпаше Дани, сякаш току-що беше съзрял ангел… или призрак.
Но те двамата не му обърнаха никакво внимание и не беше учудващо, че финесът на Джереми отново се изпари след като затвори вратата на стаята им. Лампите можеха да почакат. И разсъбличането остави за по-късно. Той просто хвърли Дани на леглото и я зацелува толкова силно, че тя не можа и звук да пророни в знак на протест. Но и ни най-малко не искаше да протестира. Всъщност той не беше сигурен, кой от двамата беше по-завладян от изгарящото ги желание.
Дани реши, че липсата на контрол от страна на Джереми е невероятно възбуждаща. Той се измъкна от палтото си и го захвърли настрани. Тя носеше своето в ръка и го пусна на пода, когато той я хвърли на леглото. Той разпра маншетите на ризата си и просто я издърпа през главата. Тя бързо разкопча блузата си, защото се страхуваше, че той и нея ще разкъса, ако не го направи. Долната й риза просто беше смъкната надолу и той покри гърдите й с ръце и зарови главата си между тях със стон, засмуквайки едната й гърда, докато тя не започна да моли за милост. Устата му прокара гореща диря по врата й като не спираше да целува и засмуква едновременно. После се премести върху ухото й и тогава тя го чу да казва дрезгаво:
— Докосни ме! Обожавам да ме докосваш.
Той се преобърна и я намести върху слабините си, за да го почувства по-добре. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му, пощипвайки леко зърната. Той изстена, когато тя се наведе и облиза едното с език и толкова се възбуди, че почти я отхвърли от себе си. Издърпвайки грубо настрани полата за да не му пречи, той мушна ръце в гащичките й, обхвана дупето й и започна да търка слабините си в нейните. Господи, тя искаше повече. Това беше истинско мъчение. Жадуваше да го усети в себе си, твърд и горещ и дълбоко заровен в нея. Не можеше да чака повече.
Тя изскимтя и той разбра. Ръката му сграбчи косата й и привлече устата й към неговата, докато я преобърна отново под себе си, а другата му ръка свали гащичките й през това време. И после чакането свърши. Той се гмурна в нея, горещ, пробивайки си нежно път до най-дълбоките кътчета на тялото й, а тя го приласка и го примами дори още по-навътре. Виковете й на удоволствие се губеха в целувките му, тласък след тласък, докато собственият му вик на освобождение не разцепи тишината.
Сърцето на Джереми още биеше силно в гърдите му. Това беше най-поразителния оргазъм, който някога беше преживявал. Ето какво ставаше, когато очакването се беше проточило с часове.
Не, и преди му се беше налагало да чака, но никога не беше преживявал такова нещо. Всичко беше заради Дани. Поради някаква причина тя му въздействаше както никоя жена досега. И не ставаше въпрос само за страхотното им любене. Желанието да бъде с нея всяка минута от денонощието, когато много добре знаеше, че не е възможно, го караше да се чувства в безизходица и той не знаеше как да се справи с това.
Джереми не искаше да я пусне дори и за миг, но поне вече се бяха разсъблекли. Той дори беше запалил няколко лампи, тъй като още беше рано и въобще не беше уморен.
— Не сме си донесли нищо за спане. — отбеляза Дани, когато той се върна при нея на леглото.
— Напротив, — каза той, придърпвайки я близо до себе си — не знам за теб, но аз смятам да спя в прегръдката ти. Разбира се, ако искаш и ти можеш да спиш в моята.
— Щом смяташ, че ще помогне. Мисля да се доверя на преценката ти. — тя се сгуши до него и се намести удобно. — Странно, никога не съм била в странноприемница, без да се налага да обирам гостите.
Той се засмя.
— Няма да ми се наложи да те заключвам, нали? Ще можеш да се въздържиш, докато сме тук?
— Ами, обмислям въпроса. Гостите стават много шумни, когато разберат, че са ги обрали. Не ми се ще да ме будят, когато вдигнат врява, че им няма нещата.
Тя млъкна. Той изчака цяла минута, преди да вдигне глава за да провери дали се смее. Но тя беше абсолютно сериозна.
— Шегуваш се, нали?
— Разбира се, приятел. — увери го тя. — И докато все още говорим за въздържание, ти самият трябва още да се поупражняваш.
— Пепел ти на устата. Ти ме караш да го правя непрекъснато. Ако продължиш така, ще полудея.
Тя изсумтя насреща му.
— Не, няма, и нямах предвид този вид въздържание. Говорех за проявата ти на ревност.
— Ревност! — възкликна той и добави възмутен. — Никога през живота си не съм изпитвал ревност.
— Тогава за какво уволни Карлтън днес, а?
— О, това ли? — каза той, свивайки рамене. — Това беше… ами… беше… хм, не съм сигурен какво, по дяволите, беше, но определено не…
— Точно това си беше. И беше глупаво. Ти дори не спря, за да помислиш каква е причината да седя отгоре му, преди да уволниш горкия човек. Можеше все пак да ми се довериш, Джереми, защото това е единствения начин да се разбираме, схващаш ли?
— Проклет да съм, нищо не схващам!
Тя пусна една дълга въздишка.
— Направих изключение с теб. Ако започна да спя с всеки Том, Дик или Хари, тогава ще се превърна точно в това, което съм се заклела никога да не бъда. Така че, не би могло да има друг мъж за мен. Когато всичко между нас свърши, ще си потърся съпруг, но няма да му позволя никакви волности, преди да се оженим, ако ме разбираш правилно.
Той я придърпа още по-близо.
— Дани, любима, сериозно се съмнявам, че това между нас някога ще свърши.
Тя не отговори веднага. Той почувства, че е задържал дъха си, докато не я чу.
— Освен, ако не си намеря по-добра работа.
Той седна в леглото. Тя го дръпна обратно.
— Шегувам се бе, човече. Брей, няма ли да се научиш да познаваш най-накрая, а?
Той се намръщи.
— Сигурен съм, че вече те познавам и ти не се шегуваше този път. Каква работа би те изкушила да ме напуснеш?
Тя отново замълча, все едно нямаше намерение да му отговори, но накрая въздъхна и каза:
— Съпруга и майка. И нищо не може да ме отклони от това. Искам свое собствено семейство. Ти вече си имаш, при това огромно и едва ли копнееш за ново, но аз няма да се спра, докато не постигна собствените си цели накрая.
Той я притисна към себе си по-силно от друг път. Не искаше да си припомня за целите й но това нейно „накрая” можеше да означава години или пък никога да не дойде, така че той реши да не се тревожи за това сега, когато връзката им се развиваше толкова добре.
Малко по-късно той призна:
— Не мисля, че мога да опиша с думи колко щастлив се чувствам в момента.
Дани вече беше задрямала, но като го чу се събуди веднага. Тя се подпря на една страна и каза:
— Наистина ли?
— Нямаше да го кажа, ако не беше така. Но наистина ми се иска да започнеш да спиш в леглото ми, като се приберем вкъщи. Така или иначе, всички вече знаят. Аз го показах пределно ясно тази сутрин, нали?
Тя присви очи.
— Ако сега признаеш, че си се държал така глупаво нарочно, направо ще те… ударя и то здравата.
— Ами, не беше нарочно, — но после й се ухили — но пък свърши страхотна работа, не мислиш ли?
— Мисля, че трябва да оставим нещата такива каквито са. Ти не отказваш да опитваш да ме направиш своя любовница. Трябва да спреш с това. Казах ти какви са условията ми. Няма да отстъпя от тях.
— Да, но какво общо има това с желанието ми да спиш при мен нощем? И имам предвид да спим, Дани. Наистина обожавам просто да те държа в ръцете си.
Тя му се усмихна и се сгуши в него.
— Хубаво ни е тъй, нъл? Ще трябва да си помисля още веднъж. — и после докато се унасяше в сън промърмори. — От теб става наистина страхотна нощница, приятел. Наистина.

Странноприемницата не беше най-доброто място да си свърши работата. Тайръс стигна до този извод когато мина полунощ, но лампите в стаята на момичето все светеха. Той все още не можеше да повярва, че я е открил отново, след като беше изгубил всякаква надежда. Беше толкова сигурен в себе си след като се видя с богаташа, че този път няма да оплеска нещата. И то само, за да открие, че вече я няма там, докъдето я беше проследил предния ден. Казаха му, че са я изгонили и никой не знае къде е отишла. А Лондон беше дяволски голям град, за да се надява, че ще се сблъска с нея отново и затова той се отказа.
Обаче не се върна при богаташа да му каже лошите новини. Не му се искаше да обяснява, че пак се е провалил. Но сега я беше открил отново и този път нямаше да й позволи да му се изплъзне — щеше да свърши работата още тази вечер.
Той предположи, че ще му се наложи да изчака няколко часа и затова взе от собственика една бутилка ром и я качи в стаята си. Не се беше досетил, че двойката не е наела стаята само, за да спят. А трябваше. Момичето се беше превърнало в истинска красавица, точно като майка си. А и мъжът с когото беше, не отлепяше ръцете си от нея.
Е, все някога трябваше да поспят малко. Съмняваше се, че ще решат да си тръгнат посред нощ. Затова зачака. На всеки десет минути отваряше вратата на стаята си да провери дали изпод тяхната врата се процежда светлина.
Това, че момичето беше с един Малори никак не беше добре. Семейството беше прочуто и дори той беше чувал за тях. Всичките бяха проклети лордове, но не това беше проблема, а че бяха мъже, с които едва ли човек би искал да си има работа. Превъзходни стрелци, майстори в дуелирането и раздаването на юмруци… въобще майстори в това да ти го върнат тъпкано, ако нещо си ги засегнал. Трябваше да се опита да не нарани много господина, а само да го зашемети за малко.
С този противен късмет като нищо щеше да се наложи да убие и него. Не, нямаше, ако успее да убие момичето първо. Веднага щом приключи с нея, добрият му късмет щеше да се завърне.

* * *

Дани сънува съня тази нощ. Кошмара. Не би трябвало. Случваше й се само ако беше разтревожена от нещо или просто неспокойна, а тази нощ нищо такова не беше почувствала. Но се събуди веднага, както обикновено ставаше, когато тоягата се извисеше над главата й.
Тя потрепери, за да се отърси от съня и се обърна да се примъкне по-близо до Джереми. Поне този път имаше в кого да потърси утеха. Не, че искаше да го събуди. Искаше просто да се притисне в него и това щеше да я успокои.
Все още напълно будна тя изведнъж чу тихо почукване по вратата и женски глас, който питаше шепнейки:
— Джереми, там ли си?
Дани замръзна. Един куп неща минаха през ума й и нито едно от тях не беше приятно, затова здравата раздруса Джереми да го събуди и да му даде да се разбере.
— Какво? — той веднага се изправи в леглото.
— Пред вратата има някаква жена и те вика. — изръмжа вбесена Дани.
— Стига бе! Да не си сънувала?
Откъм вратата се чу отново:
— Джереми, чувам, че си вътре. В достатъчно приличен вид ли си за да вляза?
— О, Мили Боже, — каза той изумен — Ейми?
— Значи я познаваш, а?
Дани звучеше толкова ядосана, че той веднага се досети.
— Не е каквото си мислиш. Това е братовчедка ми.
— Да бе, разбира се! — каза Дани, подпря и двата си крака в гърба му и го изрита от леглото.
— Мътните да го вземат! — каза той, докато се приземяваше на пода. — Така е, наистина.
Той драсна една клечка кибрит и запали лампата до леглото. Дани ахна и той я погледна отново, а после погледът му се отклони към мъжа, в който тя беше вперила очи. Беше на средна възраст, въпреки че косата му беше съвсем побеляла и дълга, завързана отзад с една сламка. Сламка? Беше висок, слаб и облечен като просяк. Дрехите му бяха износени и целите осеяни с дупки.
Мъжът беше замръзнал на място, когато лампата го освети на няколко стъпки от леглото от страната на Дани и изглеждаше също толкова изненадан, колкото и те. Държеше тояга в едната си ръка и възглавница в другата, вероятно да натъпче вътре нещата, които щеше да открадне. Миришеше на алкохол и вероятно не разсъждаваше много ясно.
— Ейми! — извика Джереми. — Дръпни се от вратата, че трябва да изхвърля нещо навън… освен ако не носиш оръжие. В такъв случай по-добре да влезеш и да го използваш.
— Аз не нося оръжия, — отвърна жената — обаче Уорън винаги има. Той отиде да се погрижи за конете в конюшнята. Ще дойде тук всеки момент.
Джереми вече беше преполовил пътя до леглото в опит да сграбчи натрапника. Споменаването на оръжия явно паникьоса мъжа, защото той се опита да прескочи леглото и да стигне до вратата, за да избяга. Дани успя да го хване за единия крак, докато прелиташе отгоре й, но го изпусна в бързината. Това го принуди да се приземи на главата си от другата страна. Имайки предвид възрастта му, той успя доста бързо да се изправи на крака и изхвърча през вратата.
Джереми се втурна след него, без да се замисли, че е гол. Дани бързо започна да облича блузата и полата си, за да го последва. Жената в коридора не надникна в стаята. Ако наистина беше братовчедка на Джереми, то сигурно стоеше отвън стиснала очи.
Джереми се върна точно когато Дани привърши с обличането. Изглеждаше доста раздразнен и тя избухна в смях.
— Какво, за Бога, е толкова смешно? — попита той и гласът му звучеше също толкова ядосано, колкото показваше и изражението му.
Това си беше истинска комедия от грешки. Тя не можа да се въздържи и каза:
— Ами подгони този крадец по коридора чисто гол.
— И направо изпаднах шок! — извика Ейми от коридора възмутено.
— Щеше да избяга, преди да си обуя панталоните. — отбеляза Джереми логично.
— Значи като изхвърча след него гол го хвана? — попита Дани.
— Не. — измърмори Джереми. — Доста бързо изчезна по стълбите. Всъщност, се претърколи надолу и после не спря. Много благодаря, но нямам никакво намерение да търча из поляните както майка ме е родила, при това без ботуши.
— Забрави за ботушите, обу ли си панталона вече? — попита Ейми.
Джереми извъртя очи и взе панталона, който Дани беше протегнала към него. Секунда по-късно той се провикна към вратата:
— Докарай си задника тук, котенце, и ми кажи какво, по дяволите, си мислеше та си затропала така по вратата ми посред нощ?
Ейми мушна глава в стаята и като видя, че той изглежда що-годе прилично и е обул панталона си, влезе и каза сърдито:
— Не съм тропала! Почуках много тихичко, наистина.
— Така е. — каза Дани, вече сигурна, че тя наистина е братовчедка на Джереми.
Тонът му и това, което й каза вече я бяха убедили, но като я видя не остана и капчица съмнение. Имаше същата абаносовочерна коса и същите дълбоки кобалтовосини екзотични очи, леко скосени надолу. И тя беше изключително красива. Всички ли в семейството му бяха такива?
— Какво правиш тук, Ейми? — настоя Джереми. — И преди всичко, кога пристигнахте в Англия с Уорън?
— Тази сутрин, или по-скоро вчера следобед. И имах това предчувствие…
— Мили Боже, няма значение. — прекъсна я Джереми със стон. — Забрави, че попитах. Изобщо не искам да знам.
— О, я стига! — каза Ейми, докато се настаняваше на един от тапицираните столове в стаята.
Джереми се огледа наоколо, търсейки ризата си, която беше запратил някъде по-рано. Стараеше се всячески да не обръща внимание на братовчедка си. Дани приседна на леглото. Имаше усещането, че скоро няма да си легнат.
— Акостирахме тази сутрин, или по-скоро стигнахме с лодка до брега. Корабът на Уорън сигурно още очаква разрешение да влезе в пристанището. Веднага щом стъпих на брега, ме обзе странно предчувствие, че си се забъркал в някаква неприятност. Затова отидохме до къщата на чичо Джеймс, само за да разберем, че вече си се преместил в собствена къща, докато ни е нямало. Между другото, харесва ли ти на новото място?
— Чудесно е, благодаря, че попита. Не си казала на баща ми за предчувствието си, нали?
— Не, не. Успях да се въздържа. Но после отидохме да те търсим у вас. Доста се ядосахме, като разбрахме, че и там те няма. Поне се беше сетил да кажеш на икономката, къде си отишъл, за да те открият при нужда.
— Каква неприятност, Ейми?
— Нищо конкретно и е по-скоро заплаха, отколкото истинска неприятност. Не си се забъркал в нещо опасно, нали?
— Нещо опасно? Не, нищо такова не планирам тази седмица.
Тя го погледна обидено и отговори:
— Не ми се подигравай, ако обичаш! Много добре знаеш, че предчувствията ми никога не лъжат. Нямаше да помъкна Уорън насам, след като току-що сме се прибрали, ако не беше сериозно.
— Разбира се, че щеше да го направиш.
Тя изцъка в знак на несъгласие и продължи:
— Предчувствието беше много силно. Тя не планира да те убие или нещо такова, нали?
Дани примигна, тъй като жената гледаше право в нея, при това с явно подозрение. Джереми избухна в смях.
— Ако ме убие, то ще е от удоволствието, с което ме дарява, но иначе не. — успя да каже през смях той. — Това е моята… приятелка Дани. Дани, запознай се с това дяволче, братовчедка ми, Ейми.
— Така ли му викат вече? — попита Ейми, въртейки очи.
— Не си измислям. — настоя Джереми. — Тя отказва да ми бъде любовница, за твое сведение, и затова ми е само приятелка. Е, и прислужница. Държи сама да изкарва прехраната си.
Ейми се усмихна сърдечно на Дани.
— Колко изненадващо! Слугиня, която отказва да мързелува. Приятно ми е, Дани.
Дани кимна рязко. Не й харесваше да я обсъждат толкова прямо. И това беше първия път, когато Джереми я нарече „приятелка”. Тя не би се изразила точно така, но пък как иначе да го определи, когато той беше за нея много повече от просто господар? Партньор в любовните игрички? Другар в забавленията? Имаше ли въобще определение за тяхната връзка?
— Нищо лошо не се е случило, котенце, освен, че дойде точно навреме да осуетиш обирането ни. — побърза да успокои братовчедка си Джереми.
— А, значи затова беше всичко преди малко.
— Да, не бих го нарекъл кой знае колко опасно премеждие, защото човекът беше въоръжен само с тояга. Но ти успя да го спреш и се обзалагам, че точно затова си имала предчувствието.
Ейми го изгледа със съмнение за момент, но после отстъпи.
— Предполагам, че ако те беше събудил, щяхте да се сборичкате и можеше да те нарани. Да, предполагам, че е било за това.
— Това означава ли, че вече можем да поспим? — каза Уорън, влизайки в стаята.
— Добре дошъл вкъщи, старче! — поздрави го Джереми с широка усмивка на лицето. После се обърна към Дани да й обясни. — Това е втория Андерсън, който се ожени в семейството. Първа беше сестра му Джордж…
— Джорджина. — поправи го Уорън по навик.
— …която се омъжи за баща ми. — продължи Джереми. — Преди Уорън беше най-огорчения човек на света, а сега е най-щастливия, благодарение на братовчедка ми.
Ейми се изправи и направи дълбок поклон.
— Заслугата е изцяло моя, така е.
Уорън беше изключително висок. Дани реши, че не си приличат много с Дрю, освен по ръста и по златистокафявата коса. Очите на Уорън бяха тревистозелени и изпълнени с топлина, когато погледна към жена си.
— Това е приятелката ми Дани. — представи я Джереми отново.
— Пак мъжко име. — поклати глава Уорън. — Какво ви става на всички Малори с тази склонност да наричате жените си с мъжки имена?
— За това име нямам никаква заслуга. — ухили се Джереми. — Тя наистина така се казва, въпреки че аз смятам, че е съкратено от Даниел.
— Не е. — промърмори Дани.
— И откъде знаеш, като не си спомняш? — противопостави й се Джереми.
— Просто знам. — настоя на своето тя.
Дръпнатия й тон накара Уорън да се обади:
— Мисля, че всички трябва да поспим малко.
— Взе ли стая за нас? — попита Ейми.
— От другата страна на коридора.
— Чудесно. — каза Ейми и се обърна към Джереми. — Ще се видим сутринта тогава. Можем да пътуваме заедно на връщане. И искам да ми разкажеш всичко, което се е случило, докато ме нямаше.
Уорън издърпа съпругата си през вратата, преди да се сети за още нещо и затвори вратата зад тях. Джереми отиде при Дани и седна на леглото.
— Добре ли си? — попита внимателно.
— И защо да не съм?
— Ами, предполагам, че не си свикнала теб да те обират. Не е приятно, нали?
— Да не си посмял да ме обвиняваш за нещо, което бях принудена да правя през всичките тези години. Никога не ми е харесвало да крада. Направо го мразех.
— Но си го правила, така или иначе.
— Аз съм от бедните квартали, господинчо. Имаш ли ня'ква представа колко малко възможности има за една жена, която не може да чете и да пише, или дори да говори пра'илно?
— Виждам каква ненавист изпитваш към тази „дума”. — отговори й, внимавайки самият той да не я назове.
— Ами, точно това се случва с повечето от тях, проституират или крадат.
Той преметна ръка през раменете й.
— Но не това те разстрои сега. Признай си. Фактът, че самата ти за малко да станеш жертва, те накара да се замислиш как ли са се чувствали другите жертви.
Тя извъртя очи и го погледна.
— Нищо подобно, приятел. Пък и нас не ни обраха, нито пък крадецът щеше да успее. Аз бях будна. Щях да усетя непохватните му стъпки из стаята, ако не бях чула първо почукването по вратата, или щях да го подуша. Той вонеше на ром, ако не си забелязал. Беше обречен на неуспех. Добрият крадец много добре знае, че не трябва да пие алкохол преди това.
— Добре, предавам се! — въздъхна той. — Какво те вкисна така?
— Не съм се вкиснала. Просто осъзнах, че няма определение за теб и мен, за нашата връзка. Ти ме нарече приятелка, но се замисли преди да го кажеш. Всъщност, не ме смяташ за такава, нали?
— Ами, ако се водим от значението на тази дума, то — да, наистина те смятам за такава. Какво значи приятел, ако не някой когото чувстваш много близък, с когото искаш да бъдеш и на когото можеш да се довериш, или да се забавлявате заедно. — той се ухили дяволито. — Разбира се, нямам предвид нашите забавления, но ти ме разбра. Истина е, че още не сме най-добри приятели, но много скоро може и да станем.
Тя изглеждаше изненадана, когато го попита:
— Не ме будалкаш нещо, нали?
Той я бутна назад върху леглото и се наведе над нея.
— Никога не бих се шегувал за нас, Дани. Така, досега не съм ти казал много, освен нещата, които си чула и от другите, затова — ето ти една малка тайна. Ейми е най-добрата ми приятелка и затова често ще я виждаш… е, освен когато съпругът й я помъкне пак в Америка. Бих искал двете да се опознаете по-добре. Ще видиш, че ще я харесаш. Не би и могло да е другояче, защото тя е голяма сладурана. Просто никога не се обзалагай за нищо с нея.
— Защо?
— Защото тя никога не губи.
— Такава късметлийка ли е?
— Не, толкова е талантлива и надарена. Заради нейните предчувствия. Те никога не я лъжат. Считай се за предупредена. Ако тя поиска да се обзаложите за нещо, просто бягай надалеч.

Джерeми беше прав за Ейми Андерсън — беше невъзможно да не я харесаш. Тя бе жизнерадостна, изненадващо пряма и забавна и способна да бъбри до безкрай. Дани седеше в каретата до Ейми, докато Джереми я управляваше обратно към Лондон, а Уорън яздеше отстрани. Някакси Ейми беше успяла да измъкне цялата история на живота й, или поне това, което помнеше, включително и целите, които си беше поставила. И не се беше изненадала от това, което чу, просто беше заинтригувана. Тя хвърли няколко пъти поглед към гърба на Джереми и Дани се зачуди дали той ги е чул. Но тъй като не се намеси нито веднъж в разговора, се съмняваше, че ги слуша.
Вече приближаваха покрайнините на града, когато Ейми внезапно каза:
— Някой ни следи.
Джереми веднага спря каретата, доказвайки, че ги е слушал през цялото време, но пък и Дани не беше казала нищо, което той вече да не знае.
— Кой? — попита той братовчедка си. После осъзна, че тя не би могла да знае и се поправи. — Да ни наранят ли искат?
Дани тъкмо щеше да отбележи, че Ейми и това не би могла да знае, когато дамата отговори.
— Определено.
Дани се почувства неудобно в този момент, тъй като и Уорън се върна назад да види дали няма да открие някого да се крие покрай пътя. И тя имаше усещането, че някой ги преследва, но веднага го отхвърли, защото вече на два пъти бе усетила същото в града, а никой не се появи. Сега обаче, след като и Ейми почувства същото и след като семейството й изобщо не се съмняваше в предчувствията й, тя се зачуди дали да не спомене, че не й е за първи път да я следят.
Предпочете да не казва нищо. Не би могло да има връзка с предишните пъти. Тогава я бяха проследили в града и сигурно това беше работа на онзи главорез, за който й каза Луси, че я търсел. Който и да ги преследваше сега, нямаше нищо общо с нея и сигурно беше някой разбойник, който не е успял да ги спре преди да са стигнали толкова близо до града.
Уорън уверено се приближи към каретата, клатейки глава в знак, че нищо не е открил и Ейми отново се успокои.
— Опасността премина. Сигурна съм, че си ги изплашил, Уорън, които и да са били.
Те продължиха по пътя, все едно нищо не се беше случило. Дани беше изумена. Двамата мъже изглежда приемаха думите на Ейми като Божия истина. Тя просто каза, че опасността е отминала и те веднага й повярваха.
Джереми остави Дани у дома и отиде да закара Ейми до тях. Спомена, че сигурно ще се забави, защото имал някаква работа, нещо свързано с дърводелци, които трябвало да наеме за един от имотите на чичо си, който имал нужда от ремонт.
Дани се върна веднага към задълженията си, като че ли не беше прекарала цялата нощ с господаря на къщата. Стаите не бяха кой знае колко изцапани, откакто бяха тръгнали, така че тя успя спокойно да свърши преди вечеря. Горе-долу по същото време се върна и Джереми и я повика в трапезарията, където вечеряше точно когато и тя беше седнала да се нахрани.
— Седни, любима. Яде ли вече?
— Точно вечерях.
— Донеси си чинията тук да ми правиш компания.
Тя приседна до него. Нямаше никакво намерение да се възползва от поканата му.
— Знаеш, че това не е редно.
Той въздъхна:
— Няма да те задържам тогава. Просто исках да ти разкажа плановете си за уикенда.
И тя изпусна лека въздишка:
— Знаеш също, че не е необходимо да ме информираш за плановете си.
— Защо се опитваш да издигнеш стена между нас? Мисля, че се разбрахме, че сме приятели. А приятелите си споделят какво мислят да правят.
Тя сведе поглед, за да избегне неговия. Това ли правеше? Опитваше се да увеличи разстоянието между тях, защото се канеше да го напусне? Сигурно. Нямаше да й е лесно да си тръгне и да остави Джереми Малори, но колкото по-скоро го направеше, толкова по-малко щеше да я боли.
Тя прогони тези неприятни мисли и каза:
— Добре де, какво си намислил, приятел?
— Освен събирането в Крандъл Хаус? Всичко, което би ти хрумнало и на теб, скъпа.
— Крандъл? Това не беше ли мястото, където са обрали Пърси?
Джереми не отговори. Стана, заобиколи стола й и вдигна и нея. Преди да се усети какво е намислил, той вече я целуваше толкова силно, че коленете й омекнаха. Тя изгуби представа за времето и всяка мисъл излетя от ума й, както обикновено ставаше, когато се целуваха.
Тя обви ръце около врата му и отвърна на целувката. В следващия миг той я отдели от себе си и тя ясно видя, че е ядосан.
Не го усети в целувката му, но определено го четеше по лицето му и в гласа му когато я предупреди:
— Това ще се случва всеки път, когато започнеш да се преструваш на безразлична. Съветвам те да не опитваш отново. Проклет да съм, изобщо не ми харесва!
Тя не се опитваше да се прави на безразлична към плановете му за уикенда. Опитваше се да пренебрегне чувствата, които я караше да изпитва, когато беше близо до него, но нямаше никакъв шанс да успее. Би трябвало да е разбрала това досега.
Ядосана и на себе си, и на него заради начина, по който й показа какво мисли, тя забучи пръст в гърдите му.
— Изобщо не съм се преструвала. Опитвах се да не ти се нахвърля и да те завлека в стаята ти. Мислех, че първо ще искаш да се навечеряш.
Той примигна насреща й и избухна в смях.
— Божичко, не! Можеш да ми се нахвърляш по всяко време, когато пожелаеш, скъпо момиче.
Тя изсумтя.
— Сядай долу, господинчо! Моментът отлетя. Можеш все пак да ми разкажеш защо ще ходиш на това събиране, където е много вероятно да се сблъскаш с лорд Хедингс.
Той изцъка с език, но седна отново.
— Защото е много вероятно да го срещна там, разбира се.
Тя се намръщи.
— Ще се опиташ да го хванеш, докато краде, нали?
— Разбира се. Освен това, което стори на Пърси, той е откраднал и от семейството ми. Ако аз не го хвана и не се погрижа да го затворят, баща ми ще го убие. В края на краищата, сигурен съм, че Хедингс би предпочел да се разправя с мен.
Тя извъртя очи, надявайки се, че той преувеличава относно баща си.
— Идвало ли ти е на ум, че той не работи сам? Че сигурно е наел хора да крадат вместо него?
— Разсъждаваш като крадец, мила моя. Помисли от гледна точка на благородник…
— Именно. Мислиш ли, че един лорд би рискувал сам да си цапа ръцете, вместо да наеме хора да му свършат мръсната работа, а той само да прибира печалбата? И не забравяй, че за този човек работят хора, които се разхождат въоръжени посред нощ. Това би трябвало да ти говори нещо.
— Това беше доста странно, нали?
— По-скоро нормален иконом свикнал всякаква измет да се появява по всяко време на нощта… включително и ние самите, разбира се. — реши да добави тя в интерес на справедливостта.
— Естествено. Но се надявам да не е така. Предпочитам да го хвана на местопрестъплението. Това ще ме удовлетвори напълно.
Тя въздъхна.
— Ще внимаваш, нали?
— Аха, — нападна я той неочаквано — значи все пак ще признаеш, че ти пука за мен, а?
— Никакъв шанс, приятел! — измрънка тя. — Просто се тревожа за заплатата си. — и после го подразни. — Може би трябва да те накарам да ми платиш, преди да отидеш на това събиране.
— Не, но аз ще те накарам да си платиш за тези приказки.
И го направи по най-приятния начин.

Дани беше оставила лампата да свети заради животинките. Беше ги взела в леглото да спят при нея и искаше да имат мъничко светлина, за да си поиграят преди да заспят.
И точно опашката на котенцето, която усети върху бузата си, я разбуди бавно. Тя отново видя тоягата, надвесена над главата й. Усети болката. Боже, как болеше! Но нали никога преди не беше усещала болката в съня си, само спомена за… о, Боже! Не сънуваше.
Той замахна с тоягата отново. Тя го видя ясно. Мъжът на средна възраст с бялата провиснала коса, а после в паметта й изникна друг образ — по-млад мъж, с черна коса и също толкова тъмни очи, изпълнени със смъртоносна решителност. Това беше същия мъж. Човекът, който я нарани като дете, разруши живота й и открадна спомените й. Тя не го беше разпознала в странноприемницата, но сега беше сигурна, че това е мъжът от нейното минало. И все още искаше да я убие…
Тя не можеше да помръдне, защото завивките й пречеха, но успя да се отмести втория път, когато той замахна с тоягата към възглавницата. Заизвива се в чаршафите, за да освободи краката си. Сигурна беше, че няма да може да му избяга, освен ако не се претърколи от леглото. Но я беше страх, че така още повече ще се оплете в тях и ще е по-безпомощна отвсякога. Единственият й шанс беше да се сбори с него и да се опита да му изтръгне тоягата от ръцете.
Тя се извърна назад, за да посрещне следващия му удар, но точно тогава се появи Джереми и докато тя се усети, той вече налагаше мъжа на пода. Удряше го отново и отново. Дани никога не го беше виждала такъв. Изглеждаше решен да го убие с голи юмруци.
— Не мисля, че вече усеща каквото и да било. — каза тя.
Джереми я погледна. Държеше мъжа във въздуха за яката, за да му е по-удобно да го удря право в лицето. Сега го пусна и приседна до нея. Повдигна лицето й с изучаващ поглед.
Звучеше почти обезумял от тревога, когато я попита:
— Къде те удари?
— По главата, но мисля, че ръката ми пострада повече, докато се опитвах да махна котенцето от бузата си.
Той веднага се зае да преглежда главата й и откри малка цицина. Тя трепна, когато той я докосна, но не каза и дума, въпреки че усещаше как мястото пулсира от болка и цицината расте. Всъщност, ръката я болеше повече.
— Кожата не е разкъсана. — каза й той. — Сигурно ще те боли главата ден-два. Трябва да сложим лед на мястото. Ще накарам Арти да ни донесе, след като се отърве от този боклук тук.
Джереми отиде до вратата, за да извика иконома си, но после веднага се върна до леглото и най-накрая я пое в прегръдката си.
— Не мога да повярвам, че това се случи! — каза той. — Добре си, нали? Кажи ми, че си добре!
— Добре съм. Но ти откъде знаеше, че той е тук?
— Не знаех. Някакъв шум ме събуди, той сигурно е търсил какво да открадне на горния етаж. Вече събуден, веднага си помислих за теб, свита уютно в креватчето си и реших, че ми е самотно в студеното ми легло. Ейми явно пак е била права. Той сигурно ни е проследил от странноприемницата.
— Проследил е мен. — поправи го Дани. — Ако се е качвал горе, то е било, защото е търсил мен. Това е същия човек, който се опита да ме убие като дете. Същият, който уби родителите ми.
Той се втренчи в нея изумен.
— Но ти въобще не го позна в странноприемницата?
— Не, не го познах, не и докато не го видях с тази тояга, надвесена над главата ми тази нощ. Трябваше да се сетя, че не беше в стаята ни тогава, за да ни обере. Имах усещането, че някой ме следи напоследък, всъщност, откакто тръгнах да те търся, но мислех, че съм успяла да му се изплъзна.
— Докато не налетя на теб в странноприемницата и после ни е проследил до тук.
— Така изглежда.
— Мислиш ли, че просто е искал да довърши започнатото, защото се е страхувал, че може да си го разпознала?
— Но аз не бих могла. Изобщо не го помнех, докато не се появи тук тази нощ.
— Само че, той няма откъде да е знаел това, нали?
— Не. Внимавай! — изкрещя тя, като видя, че мъжът се изправя зад гърба на Джереми.
Джереми се извърна, но явно предупреждението й беше разколебало мъжа и той не ги нападна. Вместо това се хвърли към вратата… и се блъсна в Арти, ако можеше да се съди по оплакванията, които се чуха оттам. Джереми също се втурна към вратата и каза на Арти да се оправи с мъжа. После веднага се върна при Дани.
Нямаше никакво намерение да я оставя сама, докато този луд човек беше все още в къщата.
— Арти ще го хване. Той може да бъде доста безмилостен, ако обстоятелствата го изискват.
Дани мислеше, че увереността му в способностите на иконома е малко преувеличена, докато Арти не се върна и не обяви:
— Мъртъв е.
— Мътните да те вземат, Арти! — оплака се Джереми. — Исках да го разпитам, преди да му видиш сметката.
— Не съм го убил аз! — сви рамене Арти. — Той се хвърли към прозореца, който явно е счупил, за да влезе и се наниза на едно парче стъкло.
Дани се разплака без глас и извърна глава да не я видят мъжете. За щастие, Джереми излезе с Арти да се погрижи за мъртвия и да уведоми властите и това й даде време да се овладее. Но не успя. Сълзите й се лееха безспирно, защото вече беше осъзнала, за съжаление твърде късно, че този човек би могъл да й каже коя е. Само дето вече не можеше.

— Идваш с мен и това е! — каза Джереми.
— Наистина се държиш глупаво, когато се разтревожиш за нещо, приятел. — отвърна му Дани. — Този човек беше сам. Никой няма да нахлуе тук, за да ме убие.
— Няма откъде да си сигурна или вече си спомни всичко?
Бяха в стаята му. Джереми си събираше багажа за предстоящото събиране през уикенда в Крандъл Хаус. Той почти се беше отказал да ходи тази сутрин. Твърде много се тревожеше за нея. Но после се сети, че там не се правят често партита. Само няколко пъти през сезона и щеше да му се наложи доста да чака, преди да му се отвори нова възможност да наблюдава Хедингс и да го залови на местопрестъплението. Дани трябваше за пореден път да го увери, че е добре и няма нужда да променя плановете си заради нея.
Тъкмо си мислеше, че е успяла да го успокои. Той се беше съгласил с нея, но явно само привидно, защото току-що я беше привикал в стаята си, за да я уведоми, че тя отива с него.
— Нищо друго не помня. — отговори на въпроса му тя.
Всъщност все още не можеше да се начуди, че вече си спомня името си. Не цялото. Само първото име. Изскочи в ума й, веднага щом се събудиха на другата сутрин и тя веднага изстреля.
— Името ми е Данета. — и после се засмя. — Доста по различно от Даниел, а? Звучи ми доста неанглийско и не съм сигурна, че ми харесва.
— Аз пък мисля, че е много красиво име. — каза той.
— Лошо, защото това си е моето име и аз избирам да го забравя отново.
Но тя нямаше да го забрави. И горещо се надяваше да си върне и другите спомени. Дали пък не беше заради удара по главата? Каквато и да беше причината, тя вече вярваше, че ще си спомни и останалото.
— Така или иначе, идваш с мен. — настоя той. — Или предпочиташ да чистиш къщата, вместо да дойдеш на парти?
Тя изсумтя пред необоримата му логика.
— Предпочитам да си остана здраво стъпила на земята, ако не възразяваш. Не ми е мястото по такива събирания и ти много добре го знаеш. Виж какъв шум се вдигна като се появих на бала.
— Но ти се справи чудесно там.
— Е, и…? Какво общо има това със сегашното събиране? Пък и нямам подходящи дрехи. Имам само онази бална рокля…
— …Която ще свърши превъзходна работа.
— И за двата дни? Вие благородниците никога не бихте си позволили да носите едни и същи дрехи два дни подред, приятел.
— Ами, това е единствената оцеляла от сандъка, който сме успели да спасим от реката. Всичко останало е потънало. Съвсем разбираемо е, че…
Тя го зяпна с недоумение и после избухна в смях.
— И кой ще повярва на тази небивалица?
— Всеки, на който благоволя да го спомена. Не вярваш ли, че благородниците също ги сполетяват неудобства като това, да си загубят багажа в реката? Уверявам те, че и на висшето общество му се налага да страда отвреме-навреме от дяволските игрички на съдбата.
Щеше да стане на неговата пак, негодника му с негодник. Независимо от всичките й възражения, щеше да я върти на шиш, докато накрая не я изнуди да се съгласи с него.
Тя се почувства задължена да го предупреди за последно:
— Знаеш ли, приятел, ако не спреш да се опитваш да ме превърнеш в дама може да вземе да ми хареса и да си намеря някой лорд за съпруг, вместо просто почтен мъж.
И това не помогна. Той просто отговори небрежно:
— Отдавна не съм убивал никого. Явно ми е крайно време.
Това веднага я накара да млъкне. Очевидно се шегуваше, но на нея хич не й хареса. Напомняше й много на начина, по който се държи баща му. Е, той си беше син на Джеймс Малори, и въпреки че беше един очарователен негодник, както братовчедка му го нарече, може би имаше и друг Джереми, когото тя още не познаваше.
* * *
— Никога не съм си мислила, Джереми Малори, — каза Ейми — че ще доживея деня, в който ще се влюбиш.
Ейми и Уорън се бяха присъединили към Джереми и Дани на събирането в Крандъл Хаус. Решиха го, когато Джереми отиде да вземе каретата им и му беше напомнено, че „Даниел” трябва да си има придружителка.
— Пепел ти на устата, братовчедке! — отвърна й Джереми — Все още не си.
Тя избухна в смях, който го накара да изскърца със зъби. Танцуваха и това беше първата им възможност да си поговорят, откакто тя се беше върнала в Англия. Едно трио музиканти засвири след вечеря и след като Уорън беше окупирал Дани и се беше заел да я учи да играе карти, Джереми се остави Ейми да го завлече на дансинга.
Лорд Хедингс все още не се беше появил, а можеше и въобще да не дойде. Ейми се беше съгласила да си сложи едно от най-хубавите бижута — дано да го изкуши. Но каква полза, ако той изобщо не дойдеше.
— Да бе, да — не виждам ли, че не сваляш поглед от нея дори и за минута. — каза Ейми, тържествуваща, че е доказала твърдението си.
Джереми изсумтя.
— Ами, тя си е изключителна красавица. Разбира се, че няма да откъсна поглед от нея. Трябва да съм сляп, че да не я гледам.
— Нищо лошо няма в това да си влюбен в нея. И е от добро семейство.
— Ако бях влюбен в нея, въобще нямаше да ми пука от какво семейство е и как, по дяволите, реши че е от добро? Не, няма значение. Забрави, че попитах.
— Не се тревожи. Това не е едно от предчувствията ми. Просто я погледни и я чуй за момент и ще усетиш благородното й потекло.
Той се изсмя на думите й и каза:
— Нямаше да говориш така котенце, ако я беше чула как говореше само допреди няколко седмици. Звучеше като улична отрепка и всъщност си беше точно такава.
— Именно. — възтържествува Ейми. — Нали не вярваш, че такъв човек би се научил толкова бързо да говори добре само за няколко седмици? Освен, ако не е говорила така в самото начало. Тя каза, че приятелката й Луси доста се е потрудила, докато я научи да говори като тях. Не си ли се чудил каква е била, преди да се присъедини към тази измет?
— Разбира се, че съм се чудил. Но нищо не мога да направя, след като тя дори не помни цялото си име. И е сигурна, че това копеле, дето се опита да я убие, е убило родителите й. В противен случай щяха да я търсят под дърво и камък, докато я открият, нали? Така че, дори и да си спомни — при кого да се върне?
— Не се надявай толкова. — изпухтя Ейми. — Може да има далечни роднини. И нямам предвид тези, които ти си изфабрикувал. А дори и да няма, това не означава, че можеш да я държиш вечно като прислужница. Момичето си е поставило цели, Джереми. Ако не знаеш, ти си спомогнал само за осъществяването на първата. Да си намери работа.
— Знам за проклетите й цели. — измърмори той. — Пусто да остане, да не би да ти е разказала всичко по пътя за Лондон онзи ден?
Ейми му се ухили.
— Знаеш, че си имам начин да накарам хората да се отпуснат пред мен и да ми кажат всичко. Никой не може да се скрие от мен.
— За съжаление.
— Не мога да разбера защо още се противиш на очевидното, негоднико. Знаеш, че можеш да й помогнеш и за другите две цели, въпреки че, като се замисля, не бих те нарекла уважаван, нали? — Ейми въздъхна престорено. — Забрави, че го казах.
Джереми се навъси. Мразеше, когато Ейми започнеше да го дразни така. Също като двамата си прочути чичовци и тя можеше да ти изпие кръвчицата, ако си науми.
За щастие, мъжът, който влезе през вратата, смени темата.
— А, ето го най-после.
Ейми проследи погледа му.
— Лорд Хедингс?
— Да, защо не идеш да му се представиш, котенце, и да му дадеш възможност да огледа добре тези джунджурии, с които си се накичила. Ти и Уорън си имате собствена стая, нали? Съмнявам се, че ще се опита да се промъкне, ако разбере, че делите стаята с някой друг.
— Да, имаме си собствена стая. Крандъл се е разбрал с двама по-близки съседи да му помагат, когато има повечко гости и стаите не му достигат. За наш късмет, дойдохме по-рано, иначе щеше да се наложи да си търсим друго място за през нощта. Да разбирам ли, че ти ще трябва да споделиш стаята си с някой друг?
— Разбира се. С още половин дузина ергени по последни изчисления. И Дани беше настанена заедно с другите девойки. Не бях го предвидил това като я домъкнах тук. — добави той намръщено.
— Не се тревожи за нея. Тя ще е добре.
Сега той оглеждаше стаята, защото беше забелязал, че Дани не е при масата за карти с Уорън и не можеше да я открие никъде. Но пък Хедингс се запъти точно натам.
— Пресрещни го, преди да е стигнал до масите. Всички знаят, че само това прави по цяла нощ. Играе комар. Аз ще ида да намеря Дани.
Според Уорън, беше отишла да си легне. Да не повярваш. Толкова рано? Споменала, че я боли главата, което накара Джереми да се почувства като долен мерзавец, задето беше забравил за удара по главата й. Тя го беше уверила, че е добре, но явно тази жена се оправяше с лъжите също толкова добре, колкото и с обирите.
Той изкачи стълбите да провери как е. Надяваше се, че в този ранен час в стаята, където я бяха настанили, ще открие само нея. Почука и тя отвори вратата все още облечена. Вероятно самата тя току-що се беше качила.
— Защо не ми каза, че все още те боли главата? — смъмри я той доста остро. После я изгледа подозрително и добави. — Не би ме излъгала за това, нали?
— Разбира се, че бих. Крадците са много добри лъжци, нали знаеш?
Той се намръщи още повече. Тя се усмихна.
— Шегувах се бе, човече. Брей, много си докачлив напоследък.
Той въздъхна и се облегна на рамката на вратата.
— Казаха ми, че Крандъл има много хубава градина. Надявах се да ти я покажа по-късно.
Тя повдигна една вежда.
— Не е ли по-добре да я разгледам на дневна светлина? За да мога наистина да й се насладя.
— Ами, не. Всъщност, няма на какво толкова да се насладиш.
Още не беше свършил да говори, когато ръката му се стрелна и придърпа тялото й към себе си, а устата му покри нейната. Искаше, едва ли не, да я погълне, но се сдържа с последно усилие на волята. Целувката беше много чувствена. Господи, обожаваше вкуса й! Тя се целуваше с цялото си тяло, не само с уста. Притискаше се плътно към него.
Той се отдръпна рязко, преди да изгуби контрол и да я понесе към леглото. Легло, което нямаше да им гарантира усамотение след малко. Отстъпи назад все още треперейки.
— Съжалявам. — каза той. — Не трябваше да го правя.
— Не, не трябваше. — отговори тя, останала почти без дъх.
Той изстена вътрешно и едва не я сграбчи отново. Вместо това, бързо пъхна ръце в джобовете си и се опита да пренебрегне факта, колко много иска целувките й и самата нея точно в този момент, като смени темата.
— Хедингс най-накрая се появи. — каза той.
— Ами, това е чудесно, нали?
— Кое?
— Ако не знае, че съм тук, няма да тръгне да ме търси на сутринта. Със сигурност ще се поинтересува колко хора има в стаята, преди да се вмъкне да краде. Ако въобще опита.
— Ти все още не вярваш, че ще го направи сам, така ли?
— Мисля, че е прекалено умен, за да краде самият той. — обясни тя.
— Не съм съгласен. Аз пък мисля, че няма да устои на изкушението.
— Не забравяй какво рискува, ако го хванат.
— Именно. Някои мъже намират опасността за вълнуваща. Но предполагам, че и двамата сме прави. Може и да не рискува често. Обаче бижутата на Ейми са голямо изкушение и е много вероятно да не се сдържи. Тя доста пътува напоследък като съпруга на капитан на кораб. Затова, ако поиска нейните дрънкулки, ще трябва да се възползва от шанса си сега.
— Той откъде би могъл да знае, че тя често отсъства от Англия?
— Защото тя ще му го каже, скъпо момиче. Ейми е също толкова добра, колкото и Реджи в заговорите. Тя ще му спомене, че макар с Уорън току-що да са се прибрали, отново ще отплават след няколко дни. А може би сигурно ще намекне, че този път не възнамеряват да се връщат, защото Уорън обсъжда нов маршрут, който не включва Англия. И съвсем без да иска, ще си остави бижутата в стаята утре сутрин. Така че, това ще е единствения му шанс.
Дани сви рамене примирено.
— Ами, ако е толкова глупав, както казах, добре че вече се бях качила горе, преди да ме види. Просто ще си остана тук утре сутринта и ще се ослушвам за него. Ако възнамерява да краде, сигурна съм, че първо ще се увери, че всички гости са вече долу.
Джереми поклати глава насреща й.
— Не ти ще дебнеш да го заловиш, мила. Ако или когато се качи утре сутрин, аз ще изчакам няколко минути и ще го последвам…
— И ще го изпуснеш, ако е бърз? Ако го завариш тук в коридора или в собствената му стая, нищо няма да можеш да докажеш, нали? Трябва да разчетеш времето до секунда.
— Фактът, че бижутата липсват, ще е достатъчно доказателство.
— Не и ако ги скрие някъде горе. Може дори да ги хвърли през прозореца в края на коридора и съучастниците му да ги чакат отдолу. Ейми със сигурност ще започне да търси нещата, така че той едва ли ще ги държи у себе си.
— Мътните го взели! Доста варианти си измислила. Няма ли да спреш най-накрая да мислиш като крадец?
Тя му се ухили.
— Можеш да го проследиш, както беше намислил. Аз просто ще съм тук и ще те упътя в правилната посока.
— И ще пропуснеш цялото забавление?
— Така или иначе не исках да идвам, приятел. Но, не. Ако не се качи до обяд, аз ще сляза долу. Нямам никакво намерение да умра от глад само, за да ти хвана крадеца.

Дани със сигурност съжаляваше за решението си да чака в стаята на следващата сутрин, тъй като огладня скоро след като се събуди. Но понеже си беше легнала рано, се събуди преди останалите дами, с които делеше стаята, а може би и преди всички останали гости. Така че се промъкна долу, за да хапне набързо и успя да се върне в стаята, без да срещне никого, освен персонала.
Когато другите момичета се събуждаха една друга за закуска, тя се оправда отново с главоболието си и остана в стаята. Те не бяха взели със себе си прислужнички, а и явно бяха свикнали да си помагат при обличането при подобни събирания. Всички завиждаха на Дани, тъй като бяха чули клюките, че Джереми Малори я ухажва, които се потвърдиха, когато тя пристигна с него и роднините му.
Наложи й се да слуша превъзнасянията им за това колко бил красив и как бил най-подходящия ерген в цяла Англия. Едва се удържа да не се разсмее. Ерген — да. Най- подходящ — как не!
Отново сама, тя се настани до вратата така, че да може да чува стъпките на останалите гости, тръгнали надолу. Не възнамеряваше да легне на пода да гледа минаващите, както бе направила в къщата на Хедингс, понеже някоя от младите дами можеше да се върне за нещо и да я цапардоса с вратата по главата. Вместо това реши, че ще по-безопасно да остави вратата съвсем леко открехната. Така можеше да наблюдава стаята на Ейми — единствената стая, която имаше значение.
Не й се наложи да чака дълго. Добре облечен джентълмен, на средна възраст, се появи в полезрението й. Беше висок, атрактивен, с черни коси, леко посребрели над слепоочията. Той се спря пред вратата на Ейми, огледа коридора в двете посоки и натисна дръжката. Вратата не бе заключена и той се шмугна в стаята.
Дани бе изумена. Не очакваше той да е толкова глупав, но Джереми се оказа прав. Освен, ако това не беше лорд Хедингс. Но кой друг, ако не той? Тя се бе запознала с повечето гости вчера на вечеря и този мъж не беше един от тях. Беше твърде добре облечен, за да е от прислугата. Предпазливостта, с която се бе огледал преди да влезе в стаята, й доказваше, че той не бе дошъл с добри намерения.
Ослушваше се за Джереми, но никакви други шумове не се чуваха от коридора. Надяваше се, че той не бе дал на Хедингс голяма преднина. Не знаеше какво да прави, ако лордът напусне стаята на Ейми преди Джереми да се появи. Може би той дори не е забелязал мъжа като се е качил по стълбите? Хедингс щеше да се измъкне безнаказано, ако Джереми не побързаше. Би могла сама да го обвини. В крайна сметка тя беше станала свидетел как влиза в стаята на Ейми. Обаче това нямаше да помогне особено, ако той се отървеше от бижутата преди това.
Отсрещната врата се отвори отново толкова тихо, че тя за малко да не чуе. Той обаче не излезе веднага — огледа се в едната посока, после надникна към другия край на коридора. Не видя никого и направо изхвърча от стаята, затваряйки вратата след себе си, забърза надолу по коридора, извън полезрението на Дани.
Тя трябваше бързо да реши какво да прави. Вероятно би могла да го забави, докато Джереми дойде.
Тя излезе и каза:
— Почакайте, лорд Хедингс!
Той се обърна. Дани се оглеждаше дали в коридора имаше място, където той би могъл да скрие бижутата временно. Не видя нищо подходящо за тази цел, дори и ваза. Прозорецът също беше доста далече, така че скъпоценностите бяха все още у него.
Забеляза, че той я гледа учудено. Значи щеше да се прави на невинен, а? Да беше почакал първо да го обвини в нещо.
Пое нещата в свои ръце и го предупреди:
— Откажете се, милорд! Зная какво направихте.
— Значи той се провали отново в опита да се отърве от теб! — отвърна Хедингс, изпълнен с отвращение. — Същият некадърник е, както преди петнадесет години! Обаче каквото и да ти е казал, ти не можеш да го докажеш.
Дани се олюля. Задъхваше се. Той не говореше за кражбата. Той говореше за мъжа, който два пъти се опита да я убие, както и за собственото си участие в това подло дело.
В следващия момент тя наистина не можеше да диша, защото ръцете му я бяха стиснали за гърлото. Тя го чу да просъсква:
— Аз сам ще те довърша!
Тя се бореше, опитвайки се да отслаби хватката му, но скоро цялата изтръпна и започна да губи сила. Очите й бяха замъглени. Последното, което видя беше омразата в неговите очи…
Джереми се появи иззад ъгъла в края на стълбището. Изпсува тихо като видя Дани, застанала пред Хедингс. Беше я предупредил да не се намесва. Щеше да е добре, ако отвреме-навреме го слушаше.
Почти беше стигнал до тях, когато Дани се свлече в краката на Хедингс.
— Какво, по дяволите…
— Припадна. — каза лорд Хедингс. — Спомена, че днес не е хапнала нито залък, а и вчера почти не се е хранила. Ще потърся амоняк.
Джереми коленичи до Дани, за да я вдигне и едва тогава забеляза червенината около врата й. Емоциите, преминали през тялото му, за момент го задушиха, после преминаха в сърцераздирателен плач. Повдигна отпуснатото й тяло към гърдите си и започна да я люлее в прегръдката си. Болка разкъсваше сърцето му. Не го бе боляло така, откакто загуби майка си.
— Джереми! — колебливо каза Уорън, докосвайки с ръка рамото му.
Той погледна нагоре. Не можеше да види Уорън ясно през влагата в очите си.
— Той я уби. — промълви тихо с пресекнал глас.
Уорън се наведе и се опита да дръпне Дани от ръцете му, но Джереми не само не я пусна, но продължи да я люлее. Уорън прошепна:
— Джереми, не мисля, че е мъртва. Все още е топла.
Той спря и погледна към гърдите й, но тя не дишаше. Сложи ухо на устните й и чу съвсем слабия й дъх.
— О, Господи! — проплака той и с облекчение я притисна до себе си.
Този път Уорън отсече рязко:
— За Бога, Джереми, пусни я! Тя има нужда да диша.
Тези думи го изкараха от унеса му и ново чувство го заля, толкова първично и завладяващо.
— Погрижи се за нея. — каза той, оставяйки нежно Дани в ръцете на Уорън. — А аз ще се погрижа за него.
— Ти го разобличи и то не само за кражба. Остави властите да се погрижат…
Нямаше смисъл Уорън да продължава, тъй като Джереми вече не го слушаше. Той тичаше надолу по коридора към единствената отворена врата. Хедингс тъкмо се бе покатерил на прозореца. Джереми го сграбчи с такава сила, че го захвърли през стаята. Обаче Хедингс не се опита да стане. Вместо това, посегна да извади от джоба си пистолета, който бе измъкнал от една от чантите си и който бе причината да не избяга веднага.
В опита си да хване Хедингс отново, Джереми не забеляза оръжието. Изстрелът проехтя край него. Не обърна внимание, защото онази първична жажда за мъст го бе завладяла напълно.
Застана до него, изрита пистолета от ръката му и започна да го удря с все сила. Искаше да го нарани, но не да го убие, макар че в момента не се интересуваше, ако това се случи. Джереми бе завладян от мисълта, че мъжът трябваше да си плати за това, че бе наранил Дани.
Едва го отдръпнаха от Хедингс. Сигурно Уорън го бе издърпал, като се имаше предвид колко беше разярен. Другите присъстващи бяха привлечени от изстрела. Джереми не бе убил Хедингс. Затова пък го бе потрошил доста добре, а лицето му никога нямаше да заздравее напълно.
Той остави Уорън да обясни случилото се и отиде да намери Дани. Тя беше в стаята на Андерсън, а Ейми седеше на леглото до нея. Дани бе седнала и разтриваше врата си. След като се убеди, че тя ще се оправи, той избухна.
— Ти го обвини, нали? — каза той ядосано.
— Ами, да, но той помисли, че го обвинявам за нещо друго.
— По-точно?
Без да дочака отговора й, Ейми го избута настрани.
— Сега не е моментът да я разпитваш. Погледни я, Джереми! Не разбираш ли колко отпаднал и дрезгав е гласа й?
Той се втренчи в Дани. Червенината по врата й избледняваше, но синините вероятно щяха да се появят след няколко часа.
Той коленичи до нея, взе ръката й в своята, поднесе я към устните си и каза гузно:
— Съжалявам! Ейми има право. Трябва да си починеш. Не говори засега.
— Ще говоря, колкото си искам, приятел.
Джереми вдигна ръце при тази упорита забележка, но Ейми му напомни, че трябва да я оставят сама, за да си почине.
Не искаше да я оставя дори за секунда сама, а да я отведе у дома, където сам да се погрижи за нея. Но само кимна на братовчедка си. Все пак трябваше да говори със съдията лично, за да бъде сигурен, че Хедингс ще бъде обвинен не само за кражбата.
Дани искаше да попита толкова много неща, че не можа просто да си седи и да гледа как те си отиват.
— Почакайте! Какво стана с Хедингс?
Джереми се опита да съкрати историята максимално, така че да не й се налага да задава още въпроси:
— Той е в безсъзнание в момента. Повече няма да се опитва да бяга през прозорците. Мисля, че счупи поне едната си ръка, докато се пазеше от ударите ми.
— Ти си го пребил?
— Нещо такова. Съдията вече бе повикан и най-вероятно ще иска да разпита и теб, но аз ще се постарая да бъде кратък.
— Той щеше да ме убие. — прошепна Дани. — И то не защото го хванах да краде, а защото знае коя съм аз. Знае и за другия мъж, който ме нападна. Мисля, че именно той го е пратил.
— Значи го разпозна?
— Не, въобще не. Не ми е ни най-малко познат. Но той ме разпозна веднага щом ме зърна. Би могъл да ми каже коя съм.
— Ако поиска. Съмнявам се да е особено сговорчив, предвид обстоятелствата, любов моя.

Заради Дани Джереми се опита да разпита Хедингс, преди да го отведат. След като местният съдия го беше поздравил, си призна, че са подозирали лорд Хедингс и са се опитвали да го хванат от известно време, но не са имали никакви доказателства. Той наистина имаше съучастници, както Дани беше предположила. Очевидно набелязваше бижутата на партитата, които посещаваше, научаваше адресите на собствениците и после пращаше хората си да оберат жертвите. Оказа се, че не е обичайно самият той да се опита да открадне нещо.
Заподозрели го, когато започнал да ламти не само за пари. Повечето бижута наистина просто продавал, но откраднатите от изтъкнати членове на висшето общество запазвал и изчаквал няколко месеца. После се свързвал със собственика и казвал, че е чул за загубата им и, видиш ли, съвсем случайно се е натъкнал на тях в една заложна къща. Така че, предлагал да върне нещата, но не искал пари в замяна, а услуги. Услуги, които сега нямаше никак да му помогнат.
Бижуто на Ейми беше извадено от джоба му, преди да дойде в съзнание и с толкова много свидетели, че лордът нямаше как да отрече престъплението. Бяха го спипали и той побесня, като го осъзна, веднага щом се събуди. Яростта му явно го спасяваше от болката от многото му наранявания. А също и държеше устата му затворена по отношение на Дани.
— Опита се да я убиеш. Защо?
— Значи е жива? Много лошо.
Джереми пак побесня и трябваше да го дръпнат назад, за да не забие юмрука си отново в лицето му. Хедингс само се изсмя, уверен че тримата полицаи ще държат Джереми далеч от него.
— Защо я мразиш толкова? — настоя Джереми.
— Не я мразя. Аз дори не я познавам.
— Значи просто обичаш да убиваш красиви момичета, ей така, за удоволствие?
Хедингс изсумтя насреща му.
— Въпросът е в това коя е тя, Малори. Това е важното.
— И коя е?
Хедингс изглеждаше изненадан.
— Не ти ли е казала?
— Тя не помни.
Хедингс пак избухна в смях.
— Е, това вече е върхът. Почти си заслужаваше да мина през всичко това за да го науча.
— Коя е тя?
— Мислиш ли, че бих ти казал, ако знам? — подигра му се Хедингс. — Никакъв шанс. Тази информация ще занеса със себе си в гроба и това ще е моето отмъщение.
— Лъжеш!
— Не, и нямам какво повече да ти кажа. — после се обърна към полицаите и каза. — Изкарайте ме оттук или разкарайте него. Не ми пука кое от двете.
Джереми обмисляше дали да не си осигури пет минути насаме с Хедингс, но после реши, че това с нищо няма да помогне. Осъзна, че независимо от всичко, Хедингс няма да проговори.
Затова забърза към Дани с лошите новини. Бяха й заповядали да не мърда от леглото до края на деня. Един от гостите се оказа доктор и направи на гърлото й студен компрес. Даде й и мехлем да облекчи нараняванията. В стаята завари и една прислужница да сменя компреса като се стопли. Джереми я отпрати и затвори вратата зад нея.
Дани се изправи и попита с надежда:
— Какво каза той?
Джереми приседна на леглото и погали нежно с ръка бузата й.
— Толкова ли е важно да разбереш коя си, любима? Досега си оцеляла в живота и без да знаеш.
Тя се отпусна обратно на възглавницата.
— Прав си. Не е чак толкова важно.
— Не исках да кажа това…
— Не, наистина, прав си. Така или иначе, нямам семейство, при което да отида. Ако имах, щяха да ме търсят, нали? Или госпожица Джейн щеше да го спомене и да ме заведе при тях, но тя никога и дума не обели да се върнем, което явно значи, че не е имало къде. Значи, той не ти каза коя съм?
— Не.
— Но знае, нали? Знам, че знае. Видях го в очите му, в изражението на лицето му. Не можа да повярва, че ме вижда да стоя пред него в коридора.
— Не се съмнявам и за миг, че знае, но той реши да си отмъсти като запази това за себе си. В крайна сметка точно ние сме главните виновници за провала му. Заради нас ще иде в затвора.
— Ами, ако му обещаеш да свалиш обвиненията?
Той се усмихна нежно.
— Късно е вече за това. Целият коридор беше пълен със свидетели, които разбраха, че се опита да те убие, няколко от тях самите са били негови жертви в миналото и след като откриха бижуто на Ейми в джоба му… Пък и той вече е бил под подозрение от няколко години. Просто не е имало доказателства, за да го обвинят. А ние им ги предоставихме.
Джереми не се беше отказал обаче. Просто не искаше Дани да се разочарова, ако не успее. Вече беше решил, че ще даде на Хедингс няколко седмици да осъзнае положението, в което е изпаднал и после щеше да му подхвърли предложението да оттегли обвиненията, ако му даде необходимата информация.
Тя въздъхна.
— Е, поне ти постигна това, за което дойдохме.
— И почти не те убиха.
Тя потрепери като чу сърдития му глас.
— Исках само да го забавя малко. Ти много закъсня. — добави тя, сърдита на свой ред. — Можеше да се отърве от бижутата и тогава какво щеше да постигнеш?
— Щях да го преживея. И сега вратът ти нямаше да е целия в синини.
Тя го изгледа намръщено.
— Аз откъде да знам, че ще ме познае и ще ме нападне заради нещо, което няма нищо общо с кражбата, която току-що беше извършил? Как да знам, а?
— Не, нямаше откъде да знаеш. Сега си почивай. Утре сутрин си тръгваме за вкъщи.
— Предпочитам да си тръгнем още сега. Добре съм вече. Не си ли личи? Просто няколко синини, които да ми напомнят за глупостта ми. Предпочитам да се върна към работата, вместо да се излежавам тук и да си спомням отново и отново какво можех да узная днес.
Погледнато от тази страна, той нямаше как да не се съгласи с нея.

Дани изчака още четири дни. Време достатъчно за да изчезне болката в гърлото. Не искаше нищо да й попречи да изпълни намеренията си. Изчака също и Джереми да отсъства от къщата за повече от няколко часа и точно тук на помощ й се притече Пърси. Той намина тази седмица и покани Джереми да идат заедно на няколко конни надбягвания, които се организираха извън Лондон. Всъщност, тя не си мислеше, че той ще се опита да я спре, но не смееше да рискува и затова не искаше той да научи, преди тя да е отишла далеч от тук.
Веднага щом Джереми тръгна за надбягването сутринта, Дани отиде в стаята си и си събра нещата. Не й отне много време. Зачуди се дали да не остави балната рокля, защото беше много обемиста и не й се щеше да я влачи из Лондон, но шивачката, позната на госпожа Робъртсън беше наблизо и накрая реши, че ще може да изкара малко монети, ако й я продаде. Можеше дори да получи няколко лири. Всяка монета щеше да й трябва, докато си намери нова работа.
Този път се надяваше да открие работа по-бързо. Вече имаше опит и говореше много по-правилно. Даже вече не бъркаше, когато беше нервна. Сигурно нямаше да бъде трудно да се наеме пак като прислужница, дори и в тази част на града. Не, така щеше да е много близо до Джереми. Там, където живееше средната класа, щеше да е по-добре, а и по-лесно можеше да си намери съпруг, може би дори някой по-издигнат? Със сигурност поне някой, който не е толкова високопоставен и няма да има проблем да се ожени за прислужница.
Щеше й се да остави бележка на Джереми. Не искаше да си тръгва, без да му обясни. Това бе новата й цел — веднага щом може да си го позволи, ще си намери учител и ще се научи да чете и пише. Сега обаче тя домъкна Клеър в стаята си и я помоли да напише съобщението вместо нея.
— Време е да си тръгвам вече. — каза тя на приятелката си. — Ще прекарам няколко нощи в стария си дом, ако ме приемат, докато си търся друга работа. Или пък ще си наема жилище.
— Защо трябва да си тръгваш? — оплака се Клеър. — Тъкмо станахме добри приятелки.
— Това няма да се промени. Ще държим връзка. Може дори да идвам да те виждам отвреме-навреме. — Но Дани нямаше го направи. Не можеше да понесе риска да види Джереми отново, след като си е тръгнала. — Или по-добре ти да идваш да ме виждаш. Веднага ще ти пиша къде съм се настанила.
Клеър въздъхна, но после попита подозрително:
— Не си бременна, нали?
Дани поклати глава.
— Не, имах късмет досега. Но и това ще се превърне в проблем, ако остана. И въпреки че, не вярвам той да ми отнеме детето, ще ми е още по-трудно да си тръгна тогава.
— Защо въобще се налага да си ходиш?
— Защото се влюбих в този мъж, Клеър, и той ме изкушава да се откажа от всичките си мечти заради него.
— Той не знае, че ще си тръгнеш, нали?
— Разбира се, че не. Никак няма да му е трудно да ме разколебае. Много е добър в това да ме върти на шиш, докато стане на неговата. Затова недей да му казваш къде съм отишла. И все пак искам да му оставя бележка, ако не възразяваш.
— Разбира се.
— Напиши му, че съм му много благодарна, че направи живота ми по-добър и сега съм много по-уверена в себе си, че ще постигна всичко, което съм си поставила за цел.
Клеър повдигна вежда.
— Мислиш ли, че ще иска да чуе точно това? Или той не знае какви са целите ти?
— Права си. Това за целите го задраскай. Вместо това му напиши, че трябва да продължа живота си. И му кажи… — тя млъкна за момент, защото гърлото й се сви — кажи му, че не съжалявам, че съм била негова приятелка.
— А?
— Той ще разбере. Сега трябва да тръгвам. Нали ще се грижиш за животинките ми?
— Няма ли да ги вземеш с теб?
— Само Туич. Другите две и без туй не биваше да ми ги подарява. — Дани прегърна Клеър. — Ще ми липсваш. Всички много ще ми липсвате.
— По дяволите! Ще се разплача. Тръгвай, ако ще тръгваш и късмет!
Дани затича нагоре по стълбите за последен път. Джереми я беше предупредил да не я взима, но тя си искаше старата шапка. И щеше да си я вземе, колкото и да не му харесва. Нямаше да я носи. Щеше да изглежда глупаво с тези поли, но си беше нейна, а не искаше да оставя нищо свое след себе си.
Спря се в стаята му и я огледа още веднъж за последно. Докосна леглото, възглавницата му. Сълзите потекоха от очите й.
Не искаше да си тръгва. Беше го казала на Клеър, но това беше първия път, когато обличаше чувствата си към него в думи. Тя обичаше Джереми Малори. Не трябваше да го допуска. Мислеше, че ще си тръгне преди да се случи, но вече беше твърде късно. Искаше да изживее живота си с Джереми. Той би могъл да сбъдне всичките й мечти… ако поиска.
Мили Боже! Ами, ако иска? Как би могла да си тръгне, без да е разбрала дали е така?
Щеше да й се наложи да говори с него и да си признае всичко, и да рискува — от това най-много се страхуваше — той да успее да я разубеди да си тръгне. Не, сега вече тя беше решила окончателно. Но вътрешно щеше да я убие, ако опита и така усложни всичко още повече.
Дани продължи да се колебае и агонията на несигурността й направо щеше да я убие. Накрая искрицата надежда, че Джереми я обича и би могъл да наруши всички условности и да се ожени за нея, взе връх и тя успя да го дочака.
Сети се и да каже на Клеър да не пише нищо и й обясни защо.
— По-смела си, отколкото аз бих била при тези обстоятелства. — каза Клеър. — Късмет, Дани!
Не й трябваше късмет. Искаше само надеждата й да се сбъдне.
Джереми се върна навреме за обяд. И Пърси беше с него. Те се смееха, докато влизаха през вратата и Дани веднага ги видя, защото стоеше пред вратата на салона. Не държеше торбата си в ръце. Беше я оставила на пода точно до вратата, за да може бързо да я грабне, ако се наложи.
Сигурно нещо в изражението й накара Джереми да спре да се смее и той веднага стана сериозен. Обърна се към Пърси и каза:
— Бягай в кухнята и им кажи, че сме гладни, старче. Аз ей-сега идвам. — после се приближи към Дани и сложи ръка на бузата й. — Какво не е наред, любима?
Тя се отдръпна далеч от него и влезе в салона. Нямаше да е в състояние да му каже това, което си беше наумила, ако продължи да я докосва. Той я последва в стаята и пак посегна към нея, но тя го спря с ръка.
— Тръгвам си, Джереми.
— Но аз току-що се прибрах. Къде ще ходиш?
Тя усети, че е пил и явно затова не я разбра. Не, че беше пиян. Джереми не беше в състояние да се напие.
— Не излизам по работа. Тръгвам си от тук.
— Как ли пък не, по дяволите! Толкова скоро?
— Всъщност, не трябваше да оставам толкова дълго. Не ме разбирай погрешно, не съжалявам и за минута, прекарана тук с теб. Въобще не съжалявам и ще… ще ми липсваш много. — тя замълча, защото усети как гърлото й се свива от мъка. — Но трябва да продължа живота си.
— Не го прави, Дани.
— Ами, дай ми тогава причина да остана. Да живея тук и да споделям само половината от живота ти не е това, което искам за себе си. Искам истинско семейство и деца, които да не са копелета. Нищо от това няма да получа тук, освен ако не се ожениш за мен.
Ето. Каза го и сложи сърцето си на масата.
А той нищо не отвърна.
Дори изражението на лицето му беше неразгадаемо като никога. И то когато очите му винаги са били толкова изразителни? Явно това беше неговия начин да й отговори. Нямаше да й обяснява пак, че женитбата не влиза в плановете му. Сигурно искаше да й спести унижението. Господи, каква глупачка беше да се улови за толкова слаба надежда.
Не беше много сигурна как успя да си тръгне, без да избухне в сълзи още пред него. Но веднага, след като се озова навън, сълзите й потекоха и не спряха. Знаеше, че ще боли, но не беше предполагала колко трудно ще бъде да прекрачи тази врата със съзнанието, че никога повече няма да види Джереми Малори.

На Дани й трябваха няколко часа, докато открие къде Дагър беше преместил бандата. Обаче знаеше точно кого да попита. За нейна изненада, много хора в стария квартал не я разпознаха веднага, а малкото, които успяха — бяха шашнати. Тя се замисли за всички онези, с които бе прекарала по-голямата част от живота си, а те не я разпознаха.
Нима се беше променила толкова много?! Вероятно — да. Но не само облеклото й беше различно. Тя вървеше гордо в един от най-бандитските квартали в града, напълно уверена, че може да се справи с всякаква беда.
Дагър си беше у дома, а също и Луси, която щастливо изпищя, щом видя Дани да влиза през вратата. Част от децата си бяха вкъщи, спуснаха се към нея и всяко искаше да му бъде обърнато внимание. След десет прекрасни минути, тя се обърна и опита да прецени реакцията на Дагър.
Той още не беше казал нито дума. Зяпаше я така, сякаш не можеше да я разпознае. Може би бе осъзнал, че тя всъщност е жена и вероятно се чудеше, как е могъл да не забележи този факт през годините.
Накрая каза грубо:
— Не мо'еш остана тука. Нек'ъв кофти тип те търси из махалите и ти мисли лошо.
— Да, знам.
Дани отиде до малката кухненска масичка, където той обикновено седеше. Всъщност, тази маса беше винаги с него. Беше нещо като негов офис или трон — той даваше заповедите си оттук и контролираше правилата му да бъдат спазвани. Би трябвало да има собствен истински офис, мина й през ума.
— Трябва ти офис, Дагър. Използвай една от стаите за целта.
— Все едно имаме излишни стаи. — измърмори той, подсмърквайки. — И не сменяй темата.
Направи й впечатление, че носът му бе разкривен леко.
— Боли ли те много?
— Абе, повече кръв имаше. Оня тип, дето те търсеше, го счупи.
— Да, знам, Луси ми каза.
Дагър млъкна за момент и изгледа свирепо Луси, която тъкмо се беше присъединила към тях на масата.
— И какво, като знаех къде работи, а ти — не. По-добре, дет' не ти казах, инак всичко щеше да изпееш на оня главорез.
— Вече няма значение. — намеси се Дани. — Той така или иначе ме намери. Мъртъв е, така че няма да ни безпокои.
— Утрепа ли го?
Дани поклати глава и обясни:
— Той сам си го причини като побягна, след като го хванаха да се опитва да ме убие. А лордът, който го бе наел за тая работа, сега е на път за затвора и няма да може да наема повече убийци.
— Лорд?! — възкликна Дагър. — В к'ва беля, по дяволите, си се забъркала, бе, Дани?
— Не съм се забърквала. Миналото ми ме застигна. Въпросният лорд знаеше коя съм аз. Негодникът не иска и дума да обели, пък и аз не си спомням. Но все си мисля, че именно той е убил семейството ми. Трябвало е да умра с тях, но дойката ми ме е спасила като е избягала с мен. После Луси ме е намерила.
Дагър погледна Луси с недоумение.
— Домъкнала си ми вкъщи богаташче?
— Не мисля, че съм такава. — побърза да отрече Дани. — Тоя лорд беше голяма измет и крадец. Ако семейството ми е било забъркано по някакъв начин с него, значи не са били чак толкова издигнати. В крайна сметка, той е опитал да ни изтреби до един. А да заличиш цяло семейство си е по-скоро отмъщение, независимо как ще погледнеш на нещата.
Луси въздъхна тежко:
— Тя си беше богаташче. Приказваше като такова и дрехите й бяха богаташки. Пък лордовете се трепят един друг за к'во ли не, къдет' нас тука хич не ни интересува.
Дани извъртя очи и беше готова да спомене, че не само богатите говореха така, но и техните лични слуги, когато Дагър кресна:
— За к'во тогава ми я домъкна на мене? Не можа ли дъ помислиш малко?!
— Щот' си ня'аше никого, пък и нищо не помнеше, а беше само на пет годинки. Ако мислиш, че съм толко' коравосърдечна да я оставя сама на произвола на съдбата, значи тря'а дъ те фрасна по носа и дъ го счупя пак.
— Ма, кат' си знаела к'ва е изнежена, пък и женска при това, за к'во си я взела?
— Щот' ти беше закъсал за пари толко', че да ме пратиш да стана курва за стотинки. Бях ти много бясна, Дагър! И не исках и с Дани да стане така. Исках да има шанс в живота, па кат' момче щеше да й е по-добре.
Дагър беше почервенял, докато слушаше Луси.
— Колко още тря'а да съ извинявам за т'ва?
— О, майната ти, Дагър! От мене излезе много добра курва. Ма, вече мисля да се пенсионирам. Намерих мъж, дет' ме иска само за себе си.
Дани се изхили и предположи:
— Оня с каруцата?
Луси се ухили.
— К'ъв е сладък само. Иска да съ женим! Кой би помислил, а?
— 'начи и тебе шъ та загубя?! — каза Дагър съкрушен.
В този момент Дани реши, че е дошло време да сподели една своя отколешна идея.
— Дагър, мислил ли си някога да превърнеш това място в истинско сиропиталище? Може да си намерим истинска работа и да се грижим за децата. Ще наемем учител и ще купим истински легла. Даже и Луси може да ни помогне.
Той я зяпаше, сякаш си бе загубила ума:
— Ти имаш ли нак'ва идея за к'ви луди пари говориме тука. Даскалите не са хич евтини, мамка им! И кревати?!
— Ще се справим, Дагър! Помисли си.
— Къде шъ си намеря истинска работа, бе? Ти не си намери!
— Намерих. — каза тя ядосано.
— И к'во тогава търсиш пак тука? — подвикна й той. — Да не те разкараха вече?
— Не, аз сама напуснах. Беше много хубава работа, обаче се привързах твърде много към господаря си и затова реших, че ще е по-добре, ако си тръгна.
Очите й се навлажниха. Тя се изправи и се обърна с гръб към масата. В следващия момент Луси беше до нея, прегърна я и изгледа Дагър накриво.
— Не съм дошла да остана, Дагър. — продължи Дани, след като се поокопити. — Дойдох само, за да оставя нещата си при Луси, докато си намеря нова работа. Пък и толкова много ми липсвахте, вие и децата! Знам, че ми каза да не се връщам никога вече, но…
— Тихо, малката ми. — намеси се Луси. — Можеш остана колкото си искаш. Тъй ли е, Дагър?
В тона й прозвуча толкова силна заплаха, че Дагър едва чуто измърмори нещо, грабна си шапката и излетя навън, вероятно към най-близката кръчма. След секунда Луси обърна Дани към себе си, загледа се в зачервените й от напиращите сълзи очи, и я прегърна силно.
— Горкото ми момиченце, нъл' не си бременна?
— Не, поне не мисля, че съм.
— Тогава, 'що си толко' тъжна?
— Няма как да не съм. Мислех, че колкото по-бързо си тръгна, толкова по-добре, обаче… обаче, не предполагах, че ще ме боли така.
— Ник'ъв шанс ли нямахте?
— Не. Казах му защо си заминавам, а той дори не опита да ме спре!
— 'щото е няк'ва важна клечка ли?
Дани поклати глава:
— Може и да идва от семейство, пълно с лордове и дами, обаче има и членове на рода му, дори баща му, които това не ги интересува. Само че, той не иска да се жени. Заклет ерген е. Само искаше да му стана любовница за малко.
— А на тебе т'ва хич не ти се нрави, а?
— Никак даже.
— Макар, че някои мъже остават с любовниците си цял живот?
— Той не е такъв. — промълви Дани. — Луси, той е толкова очарователен, че би разтопил лед с усмивката си. Жените какви ли не ги измислят само и само да го замъкнат пред олтара, а той все намира начин да ги избегне. Но това вече е без значение. Аз искам свое собствено семейство. А Джереми Малори не може да ми го даде.

— Не съм изненадан. — каза Антъни, докато каретата криволичеше из уличките късно следобед на другия ден. — Видях, че има крехкото телосложение на благородничка.
Джеймс се сопна на брат си.
— Нищо такова не си видял!
— Позволи ми да не се съглася, старче. Само, защото ти нищо не си усетил, не означава, че някой с по-проницателен поглед не го е видял. Май вече ти трябват очила на тази възраст, а?
— Май на теб ти трябва един хубав бой при Найтън, като свършим с това.
Антъни се захили. Найтънс хол беше мястото, където ходеха да се боксират, за да освободят напрежението. И двамата братя бяха известни с това, че прекарваха доста време там, за да усъвършенстват уменията си в тази насока.
— Ще се радвам да се видим там съвсем скоро, — отвърна Антъни — но признай си. Вбесен си, само защото не можа да предвидиш всичко това.
— Е, как да предвидя, че Джейсън ще си спомни това отдавнашно събиране, преди 20 години, че и повече? Той я е видял само веднъж тогава, за Бога!
Антъни се засмя отново.
— Защото това го е човъркало от момента, в който я е видял и нищо не е можело да го отклони от въпроса, докато не се сети откъде я познава. Между другото, изобщо не съм изненадан, че пак е цъфнал в Лондон, само за да ти проглуши ушите по въпроса.
— Не бях аз целта му. Втурна се направо към къщата на Джереми, но момчето не беше вкъщи. Какъвто си е нетърпелив, веднага се е отправил към мен при това положение.
— Не ти завиждам. Не бих искал аз да обяснявам на сина си, че трябва да се откаже от такова превъзходно парче.
Джеймс изсумтя.
— Ти нямаш син. И да не си посмял да кажеш на моя такова нещо. Момчето вече е истински мъж. Той сам ще реши какво да прави и как да излезе от тази каша. Пък и само защото Джейсън е казал нещо? Да бе, как не!
Антъни се ухили.
— Напоследък имам дяволски добър късмет, че не ме тормози с неговите проповеди. Много добре знам, че ти няма да си отвориш проклетата уста и да ми кажеш.
— Разбира се, че щях да ти кажа. Да не искаш сам да го отнеса?
И те не успяха да открият Джереми вкъщи, но за разлика от Джейсън, Джеймс знаеше кого да попита къде е.
— Отиде да открие момичето. — каза Арти на Джеймс. — Тя напусна кораба.
— Скарали ли са се?
— Не мисля. Тръгна да си търси нова работа. Така поне рече момичето от кухнята.
— И къде каза, че е отишла? — попита Джеймс меко.
— Нищо не съм казал. Обачи, момичето от кухнята му каза къде да я търси. Тя рече, че девойката щяла дъ иде вкъщи първо преди да почне да търси работа.
— Което значи, че е тръгнала накъде?
— Ня'а да кажа. — изненада го Арти и каза упорито. — Освен, ако ни мъ вземете да ви пазя гърба.
— Разбира се. Не бих си и помислил друго. И така, накъде тръгна да я търси?
— В най-пропадналите квартали на града, както си мислите и вий. Най-бедните и с най-голямата измет.
* * *
— Мислил ли си да направиш сиропиталище, Дагър?
— Не. — измърмори той. — А ти как си я предста'яш тая работа? К'во шъ стане, ако от идеята нищо ни излезе? Шъ им дадеш на тези младежи надежда за по-добър живот и после шъ им го вземиш, щот ня'а да мож' да покрием разходите. Туй шъ ги разочарова още повече и ша ги напра'иш още по-лоши. Сега поне не очакват нищо 'убаво и са си таквиз, каквито са.
Значи и той беше мислил за това? А и тя не беше взела предвид факта, че може и да се провалят. Но пък той беше толкова черноглед. Ако мислеха така, разбира се, че щяха да се провалят.
— Намерих си хубава работа тази сутрин. Взеха ме още на първата, за която попитах.
— К'во искаш да кажеш?
— В града плащат по-добре. Ако и ти си намериш работа, можем и да основем сиропиталището там. Мислиш ли, че ще е трудно да намерим място, не в богаташките квартали, но в търговската част?
— Забрави за т'ва. — каза й ядосано. — Нивгиш не съм са 'фащал на нормална работа.
— Не е вярно. Ти беше и управител, и предприемач, и домакин, и какво ли още не през всичките тези години.
— К'вото го мога — го мога и ни съ опитвам да са пра'я на к'вот' не съм. Ни съм кат' теб. Твойте желания са неизпълними. Единствения начин да си получиш сиропиталището е, ако ти помогне правителството или някой друг с пари.
— Ако намеря някой да ми помогне, ти ще се заемеш ли с управлението?
— Разбира съ. Ти го направи. Аз шъ са грижа за нещата вместо теб. — Но после тонът му стана подигравателен, когато добави. — 'начи си завъдила богати приятелчета, тъй ли?
Той го каза просто, защото не вярваше, че тя някога ще успее да го постигне. И може би беше прав. Но тя нямаше никакво намерение да се откаже.
— Ами, всъщност точно така е.
Дани се извърна рязко и ахна при вида на Джереми, изпълващ вратата. Гледаше я, сякаш искаше да я грабне и да я разтърси… или да я прегърне. Всъщност, толкова много емоции излъчваха очите му, че тя трудно можеше да определи точно какво изпитва. Най-накрая той свали поглед от нея и го насочи към децата отзад. Те се бяха скупчили и гледаха с изумление този богаташ дошъл в тяхната част на града.
Той подхвърли една монета и каза:
— Ще имаш ли нещо против, момче, да ми пазиш каретата? Ако е още отвън, когато се върна, ще ти дам още една монета. Ако не е — ще ти помогна да си изкопаеш гроба, преди да те вкарам в него.
Това извади Дани от вцепенението й. Тя се втурна към вратата.
— Той не искаше да каже това. — каза тя на момчето, което зяпаше с отворена уста. — Просто седни в каретата и извикай, ако някой се опита да я открадне.
После се опита да се отдалечи от Джереми, преди да го нападне.
— Как ме откри?
— Ами, трябваше да пребия това чудовище в кръчмата и да го заплаша, че ще му извадя сърцето с голи ръце, ако не ми каже къде се е скрила бандата ти.
— Разправял си се с него?
— Не, но прозвуча убедително, нали? — каза Джереми широко усмихнат.
Дани изобщо не го намери за забавно, за разлика от Дагър. Той избухна в смях, а Джереми продължи.
— Всъщност, парите му развързаха езика и не се наложи да прилагам никакво насилие. Доста са лоялни приятелите ви наоколо, няма що. — добави той сухо.
Смехът на Дагър беше накарал Луси да излезе от стаята си. Тя се взря в Джереми, невярваща на очите си, преди да отправи още по-изумен поглед към Дани.
— Ти си го напуснала? Брей, Дани, да ни си са побъркала?
Дани взе да се изчервява, но Джереми й се усмихна сърдечно и каза:
— Ти трябва да си Луси. Задължен съм ти. Наистина.
Луси премигна.
— Тъй ли? Що?
— Задето си пазила момичето ми през всичките тези години, докато я срещна. Благодаря ти! И на теб също. — добави той, гледайки Дагър. — Щото си я изритал оттук, та да ме намери.
Дани извъртя очи. Дагър се закашля, а Луси каза:
— Дагър, хайде да идем да видим каретата на човека, а? Да ги оставим тез' двамата насаме за малко?
— Само за малко. — настоя Дани, но те вече излизаха през вратата, затова тя се обърна отново към Джереми и го изгледа свирепо.
— Защо си тук?
— Дойдох да си взема шапката, разбира се. Предупредих те да не я крадеш.
Не това очакваше да чуе и въпреки че усети, че той само я дразни, тя ядосано измарширува в стаята на Луси, изрови я от торбата и после се върна да му я хвърли в лицето. Той я улови приближи се и й я подаде отново.
— Ето, връщам ти я и вече можеш да я задържиш. — Още не беше свършил, когато я дръпна към себе си, шепнейки. — Но аз ще задържа теб. Боже, Дани, не ме подлагай никога повече на този ад.
Той я притискаше толкова силно, че тя едва дишаше, но точно сега това въобще не я интересуваше. Опиваше се от щастието да бъде в прегръдките му. После обаче, здравият й разум се върна и тя го отблъсна от себе си. Той я пусна, но не й позволи да се отдалечи толкова, че да не може да я привлече отново към себе си.
— Не трябваше да идваш тук. — каза му тя.
— Не трябваше да ме караш да го правя. И щях да дойда по-рано, но хората от квартала истински се забавляваха, докато ме упътваха в погрешна посока в продължение на половин ден.
— Не трябваше да съм тук въобще, така или иначе. Дойдох само да си оставя нещата, докато си намеря нова работа.
— Можеш да забравиш за това. Връщаш се обратно с мен вкъщи, където ти е мястото.
Дани изстена вътрешно. Никога не беше чувало нещо толкова мило. „Където ти е мястото”. Мили Боже, знаеше, че ще й е адски трудно да устои, ако той вземе да я разубеждава.
Тя се обърна и се насили да каже:
— Няма да променя решението си, Джереми. Искам повече отколкото ти си в състояние да ми дадеш.
— Ако не беше избягала толкова бързо…
Тя ахна и го сряза веднага:
— Не съм избягала. Казах ти какво ще ме задържи при теб, но ти не ми обърна внимание. Остави ме да си отида.
Той изцъка невярващо.
— Ами, просто ме шокира, скъпо момиче, не очаквах да ми предложиш така. Наистина трябва да запомниш, че вече не носиш панталони. Направо изгубих ума и дума, ако искаш да знаеш.
— Да бе! Знаеше, че ще стигнем дотам. Бях те предупредила какви са целите ми още от преди и че ще си тръгна скоро и ще направя всичко възможно да ги постигна.
— Но твоето „скоро” беше години в съзнанието ми, скъпа.
Тя изсумтя.
— Значи на теб ти трябва речник.
— Може би, но това което наистина ми е нужно си ти. Ела си вкъщи…
— Недей! — каза задавено тя и очите й се напълниха със сълзи. — Просто си върви, Джереми. Не можа да се удържиш да не опиташ да ме убедиш да остана. Е, вече можеш да си тръгнеш. Нищо нямаше да излезе от това и все още нямаме шанс. Просто тръгвай!
— Тук съм, за да се извиня и да обсъдя женитбата си.
— С кого?
— С теб, глупачето ми.
Тя замахна насреща му, целейки се в окото му. Беше бясна. Но той се наведе и възкликна.
— Мътните да те вземат! Това защо го направи?
— Това не е нещо, с което да се шегуваш, Джереми Малори. Толкова отвратително жесток си. Не мога да повярвам, че го правиш. Махай се! И да не си ме потърсил отново!
Вместо да я послуша, той я притисна към себе си отново. Силно. Ръцете му я обвиха толкова плътно, че дори не можеше и да удари този негодник. Но тя и не искаше вече.
Той каза самодоволно:
— Това „да” ли беше?
Тя се опита да го удари отново. Той само се изсмя.
— Предай се, любима. Никога не съм си мислил, че ще предлагам на някоя жена да се омъжи за мен, така че е нормално да оплескам всичко. Но ти ме познаваш добре и знаеш, че никога не бих се шегувал с нещо такова.
Тя изведнъж замръзна в ръцете му. Той беше прав. Никога не би се шегувал с нещо такова. Но тя все още не можеше да повярва, че е сериозен.
— Защо? Знам, че никога не си си и помислял да се жениш. Показа ми го доста ясно. Защо си промени мнението сега?
— Защото си инат. Защото това е, което искаш ти, а аз искам да те направя щастлива. Защото те обичам и мисълта да прекарам живота си без теб ме разкъса на парчета и не искам това да ми се случи отново. Не, благодаря! Защото искам да се будя до теб всяка сутрин, а не само когато имам късмет. И защото ти си всичко, което искам от една жена, Дани. Защо да не искам да се оженя за теб? Е, и аз си зададох същия въпрос, а сега и двамата знаем отговора. Не знаех, че съм влюбен в теб, докато не помислих, че съм те изгубил. Сигурно щях да го разбера накрая, но се радвам че го разбрах сега, а не по-късно. Така че, ще се омъжиш ли за мен и ще ми позволиш ли да създам бленуваното от теб семейство?
Тя се облегна назад и го погледна с недоумение.
— Искрен си, нали? Наистина ли ме обичаш?
— Повече отколкото бих могъл да опиша с думи.
Гласът на Антъни ги прекъсна, докато те двамата с Джеймс влизаха през вратата.
— Казаха ти да не ги безпокоиш. Дяволски неудобно е да слушаш тези сантиментални глупости, нали?
Джереми се обърна и се ухили на баща си и чичо си.
— Поздравете ме! Тя се съгласи да се омъжи за мен. — но после прошепна на Дани. — Така е нали?
— Да. — прошепна в отговор тя, имайки чувството, че ще се пръсне от щастие. — Определено.
— Ами, проклет да съм! — каза Джеймс. — Не мисля, че Джейсън се е сетил и за това, докато ми четеше проповедите си. Обаче, това ще оправи проблема.
— Какъв проблем?
— Джейсън знае коя е тя, момко.
— Че е от бедняшките квартали?
— Не — знае коя е тя в действителност.

Обичайните за края на лятото цветя бяха покрили полетата около пътя, който минаваше през Самърсет. Беше далече от Лондон, а се очертаваше да пътуват цял ден и дори утре сутрин. Дани не обърна внимание на по-голямата част от пътуването. Беше замаяна от обхваналите я емоции.
Това трябваше да е истинското щастие. Никога не бе изпитвала толкова силни чувства. Той щеше да се ожени за нея. Щеше да сбъдне всичките й мечти. Това беше почти всичко, за което някога се бе надявала. Само да не беше този страх, който вземаше връх над всичко друго.
Опасяваше се, че това не беше истина и Джереми Малори бе сгрешил. Потреперваше от мисълта, че всъщност беше истина и майка й бе още жива. Последното, което знаеха за нея бе, че живее в Самърсет в имението на баба си, но никой не я бе виждал, откакто се бе затворила там преди петнадесет години. Може би беше мъртва и те напразно пътуваха дотук. Но Дани се боеше, че ако Евелин Хилъри бе все още жива, можеше да не я приеме като своя дъщеря. Нямаше никакви доказателства за това, освен съвсем беглата им прилика. Как една прекрасна дама — дъщеря на граф и вдовица на барон — би признала една бездомница за своя собствена дъщеря?
Джеймс Малори бе настоял да дойде с нея, като бе казал на сина си, че тя има нужда от придружител сега, когато знаеше коя е.
На Джереми това изобщо не му се хареса, а и тя самата вероятно би възразила също, само да не беше в такъв шок. Та те дори не бяха напълно убедени, а само гадаеха. Само защото трагедията на Евелин Хилъри леко съвпадаше с нейната собствена, не значеше нищо. Вероятно бе само съвпадение.
— Дамата не е била там, когато съпругът й, Робърт, бил убит. Били в Лондон за кратко, когато тя била повикана обратно в Самърсет. Май че, баба й паднала или нещо подобно. За убийствата, отразени във всички вестници, се предполагаше, че са извършени от някой луд, който отишъл да краде в лондонския им дом и изведнъж започнал да убива наред. Съпругът й Робърт и няколко човека от прислугата били убити. Дъщеря й и дойката никога не били намерени, но заради кръвта в къщата, се предполагаше, че и те са били убити и после извлечени от дома. Фактът, че техните тела бяха изчезнали, а останалите бяха оставени в къщата, наведе на мисълта за луд човек. Просто нямаше никакъв смисъл в подобно клане.
— Как така не успя да я познаеш? — беше попитал Джереми баща си. — Нали си бил в Лондон тогава?
— Всъщност, причината бе доста романтична. — каза Джеймс. — Доколкото си спомням бях много разочарован, че така и не се запознах с лейди Евелин. Случи се така, че тя имаше най-краткия сезон, познат досега — беше се появила само на едно парти, където Джейсън се бе запознал с нея. Излиза, че Робърт Хилъри вече я познавал и я бе последвал в Лондон, за да й направи предложение. Тя прие и те се прибраха на другия ден. Установиха се в провинциалното му имение в Хемпшир, където им се роди дъщеря. Понякога посещаваха Лондон, но не общуваха с никого, докато бяха в града и именно затова толкова малко хора си спомнят лейди Евелин.
Дани почти не чу казаното. То бе в съзнанието й, но тя някак си не можеше да направи връзката със себе си. Все още не. Страхът не я напускаше.
Присъствието на Джереми я успокояваше, но още по-добре й беше, че я прегръщаше през цялото пътуване. Без него, тя сигурно щеше да се побърка. Колкото повече се приближаваха до Самърсет, толкова повече страхът я задушаваше. Ако имаше как да избистри мислите си, сигурно би побягнала в обратната посока.
Имението, в което пристигнаха най-накрая беше великолепно. Основната сграда беше на три етажа, но имаше и две по-малки крила отстрани. Беше изградена от тъмен сив камък и покрита с бръшлян. Наоколо се простираха добре поддържани поляни, осеяни с величествени стари дъбове. Гледката усили страха на Дани стократно. Никога не беше мислила, че някой може да живее в толкова голяма къща.
Не ги допуснаха вътре. Дани остана доволна като чу, че лейди Хилъри не приема посетители по никакъв повод. Икономът бе непреклонен, а името Малори не означаваше нищо за него.
Вратата почти бе затръшната пред тях, когато Джереми загуби търпение и избута пред себе си Дани, която досега се криеше отзад.
— Вярвам, че госпожата би желала да види дъщеря си. — каза той на мъжа.
Икономът — доста сериозен мъж — пребледня и зяпна Дани. След няколко дълги секунди каза с треперещ глас:
— Влезте! Моята господарка е в градината зад къщата. Ще ви отведа…
— Само ни покажи накъде да вървим! — каза Джеймс, който още беше ядосан на човека.
Тя не беше в градината. Един от работниците ги насочи към езерото точно зад редица дървета, като поясни, че мадам обичала да се разхожда там.
Дани изоставаше нарочно и трябваше да я теглят за ръка. Накрая тя се запъна и спря. Джереми повдигна лицето й към своето, видя колко бе пребледняла и я прегърна.
— Не мога да отида там. Заведи ме у дома! — примоли се тя.
— От какво се боиш?
— Тя ще ме намрази. Едва ли би искала някоя като мен да й бъде дъщеря. Твърде късно е да бъдем семейство.
— Знаеш, че това не е така, но никога няма да разбереш, ако не се срещнете. — После добави с изключителна нежност. — А дори и така да е, ти имаш мен.
Думите му я разтопиха. Щастието й надви страха и я обгърна с все сила, като й върна смелостта.
Позволи му да я преведе през равните редици от дървета до другата страна, където Джеймс бе спрял, за да ги изчака. Джереми се опита да я разсее и попита:
— Не разпознаваш ли имението?
— Не, изобщо. Изглежда ми твърде голямо, за да може някой да живее в него.
— Всъщност, то е съвсем мъничко.
— Лъжец!
— Не, наистина. — уютно и приятно е.
Тя му се изплези, но почти веднага замръзна на място. Пред езерото имаше поле, застлано с цветя и там се разхождаше дама със сребърно руси коси.
— О, Боже! Сънят ми, Джереми! Аз съм била тук преди — с нея!
Наложи му се пак да я дърпа напред, защото краката й просто отказваха да й се подчинят. Джеймс ги поведе. Нито един от тях нямаше да допусне тя да спре.
Дамата беше с гръб към тях и се движеше бавно през цветята. Бе потънала в мислите си и явно не ги чу.
Първите слова на Джеймс я стреснаха и тя се завъртя рязко към тях.
— Лейди Евелин, позволете ми да се представя. Джеймс Малори, на вашите услуги. Запознали сте се с по-големия ми брат Джейсън преди много години.
— Не си спомням, но по-важното е, че аз не приемам посетители. Моля да си вървите, сър. Нарушавате спокойствието ми.
Тя се обърна и понечи да си тръгне. Беше кимнала леко на Джеймс, но не бе обърнала никакво внимание на Джереми, нито пък бе забелязала Дани, която отново се бе скрила зад гърба му. Тя бе напълно сериозна като каза, че не приема посетители, но не настоя да разбере кои бяха те или как въобще се бяха промъкнали покрай иконома й.
— Може ли да си вървим вече? — едва чуто прошепна Дани.
Джеймс обаче я чу:
— Да му се не види! — прокле тихо той и се обърна към отдалечаващата се дама. — Не дойдохме чак от Лондон, за да бъдем отпратени с лека ръка. На мен може и да не обърнете внимание, но може би бихте изявили желание да се запознаете с бъдещата ми снаха. Тя поразително много прилича на… Вас!
Дамата отново се обърна. Явно забележката на Джеймс никак не я бе впечатлила. Напротив. Тя изглеждаше вбесена.
— Не ме правете на глупачка, сър. Уверявам ви, вече не съм толкова наивна. Нима си мислите, че сте първия, дошъл тук да ми пробутва дъщеря, само за да се докопа до имението на мъжа ми?! Първия път бях съкрушена. При втория опит бях по-предпазлива, но все още исках да повярвам, че дъщеря ми се е намерила. След третия опит, загубих всякаква надежда. Знаете ли какво е да загубите всякаква надежда?!
— Не мисля, че знам. Но ние не сме тук да ви убеждаваме в каквото и да било. Няма нужда от това. Девойката скоро ще стане част от моето семейство, а ние се грижим сами за себе си, тъй че не искаме нищо от вас.
— Тогава за какво сте тук?
Джеймс сви рамене:
— Предполагам, че би искала да си върне майката, но сякаш започвам да се замислям дали не й е по-добре без нея.
Дамата се вцепени, а Дани просъска към Джеймс:
— Не си въобразявай разни работи за мене, приятел. И не си и помисляй да я обиждаш!
Джеймс я погледна с повдигната вежда и отвърна сухо:
— Най-после спря да се боиш от мене, а?
Дани се изчерви и отново скри лице в гърба на Джереми. Това „Ние се грижим сами за себе си.” бе издигнало Джеймс Малори в очите й завинаги. Сега наистина не я бе страх от него. Но все още не можеше да се срещне лице в лице с майка си.
Евелин обаче я бе чула и макар да виждаше само полата на Дани зад краката на Джереми, тя обърна към нея цялото си внимание и каза настойчиво:
— Тя защо се крие?
— Защото е ужасена от мисълта, че няма да я искате. — отвърна Джереми. — През всички тези години, тя не помнеше нищичко от случилото се. Наскоро спомените й започнаха да се връщат.
— О, моля ви! Спрете! — каза Евелин подигравателно. — Толкова пъти са идвали именно с това оправдание.
Джереми не отговори. Обърна се и повдигна брадичката на Дани.
— Надявам се, осъзнаваш, че само усложняваш нещата. Тя ще съжалява за всяка казана дума.
— Или пак ще ни каже да се разкараме.
— Какво, ако ни каже така? Тогава ще си отидем у дома, ще се оженим и ще започнем да правим бебета. — ухили се той. — Ако това е, което иска да ни каже, то тогава, любов моя, нека приключваме. Протакането няма да промени нещата.
Дани изпъшка. Той бе прав, разбира се. Тя само се предаваше на страховете си и с това удължаваше агонията си. Тя пристъпи встрани от него и видя ядосаното лице на майка си. Почувства се, сякаш сърцето й падна в петите.
Но тъй като Евелин се беше подготвила за разочарование, отново беше бясна, че се опитваха да я измамят. За момент погледна към Дани, взря се в нея и остана толкова шокирана, че не можа да каже и дума. Виждаше себе си преди двадесет години, почти същата, а всъщност това бе детето, което мислеше, че няма да види никога вече.
Дани се бе обърнала и почувства как най-ужасните й страхове се превръщаха в реалност. Тя се сгуши в Джереми и зарови лице в гърдите му.
Гърлото й се бе свило дотолкова, че едва успя да произнесе:
— Отведи ме у дома!
Нямаше да заплаче. Отказваше да плаче тук, пред Евелин Хилъри. По-късно…
— Дани!
Тя се обърна. Майка й протягаше ръка към нея. Вцепенението й бе очевидно. Беше съвсем пребледняла.
— О, Господи, Дани, нима това наистина си ти?!
И сълзите рукнаха. Дани пристъпи към нея, после направи още една стъпка и накрая пробяга последните няколко, плачейки на воля и зарида още по-силно, когато ръцете на майка й я обгърнаха, притискайки я с толкова много любов. Тя разпозна миризмата, мекотата — всичко се връщаше по местата си. Колко много е била обичана тук! Тя най-после бе у дома.

Салонът беше огромен, както можеше да се очаква, добре почистен, но си личеше, че рядко се използва. Те се настаниха удобно. Евелин и Дани на дивана, Джереми на стола срещу тях, Джеймс остана прав, облегнат на студената камина и просто ги наблюдаваше готов да се намеси, ако се наложи или дори и да не се наложи.
Евелин държеше ръката на Дани. Не беше я пуснала, откакто ги поведе към къщата. Все още избухваше в плач отвреме-навреме, всъщност, всеки път когато погледнеше Дани и затова предпочете да обърне поглед към Джереми. И Дани не спираше да плаче и не й трябваше много за да потекат отново сълзите. Беше намерила майка си. Беше си върнала самоличността и истинския си живот. Все още очакваше да се събуди, толкова невероятно бе, че всичко за което си беше мечтала се сбъдна.
Тя вече беше разказала всичко по пътя към къщата. Евелин беше настояла почти веднага да чуе цялата й история. Но не беше много изненадана от това, което чу. Сега разбираше, защо така и не е успяла да открие Дани. Никога не би и дошло на ум да я търси в най-бедните коптори на Лондон.
— Мислех, че си мъртва. — казваше Евелин сега. — След като те търсих с години, накрая изгубих всяка надежда. А и тези измамнички започнаха да идват. Те имаха твоите очи, и трите. Иначе въобще не приличаха на теб. Цветът на косата можеше да е различен, можеше да си се променила много с годините, но очите щяха да са същите и затова мисля, че някой, който познава семейството ми, много добре ги е подучвал.
— Колко бяха? — попита Джереми.
— Три. Първото момиче беше на десет. Тя ме заблуди най-дълго. Минаха пет години преди следващия опит. И после още две, преди последния. Имах чувството, че братовчед му на Робърт ги намира и им казва как да се държат. Той искаше да заграби и имота и титлата на Робърт. След като опитът му да обяви Данета за мъртва се провали, той явно реши да създаде нова Дани, някоя, която да може да контролира или пък да се отърве от нея лесно и да докаже най-накрая, че е мъртва.
— И мен това ме учуди. — призна Джереми. — След 15 години отдавна трябваше да е обявена за мъртва.
— Той наистина се опита и беше бесен, когато молбата му беше отхвърлена. Баба ми беше жива все още и беше близка приятелка със съдията.
— Той е единствения жив роднина на съпруга ви, нали? — попита Джеймс.
— Да, негов трети братовчед и е незаконнороден, затова титлата ще се наследи от децата на Дани, а не от него. Но би могъл и да я получи, ако обяви Дани за мъртва, преди да е родила дете. Имаш ли дете, скъпа? — обърна се тя към Дани.
Дани се изчерви.
— Не, не още.
— Но скоро. — добави Джереми ухилен.
Евелин въздъхна.
— Предполагам, че не мога да спра тази сватба? Току-що я открих, а сега отново ще я изгубя?
— Не, но можете да дойдете да живеете с нас в Лондон. — предложи Джереми.
— Това е много благородно от ваша страна, — отвърна Евелин — но не бих си позволила да се натрапя на новобрачна двойка. Обаче ще се върна в Лондон, за да мога да виждам дъщеря си по-често. Старата ни къща в града е срината до основи, така и не я построих наново. Като знам какво се случи там… — Тя потрепери от ужас при спомена. — Но сега бих могла да я възстановя. Все още притежавам земята.
— Нямам спомен за тази къща. — каза Дани.
— Нищо чудно. Това беше първото ти пътуване до Лондон. Бяхме пристигнали само преди няколко дни, които ти прекара предимно по магазините и в парка с бавачката си. Така че, беше спала само няколко нощи там, преди да се появи убиеца. Аз самата също щях да умра там онази нощ, не се съмнявам. Просто баба ми си счупи крака. Ние бяхме много близки, тя беше всичко, което имах, след като изгубих родителите си като малка и тя ме беше отгледала. Нямаше да се успокоя, докато не отида да се убедя сама, че е добре.
— Значи си била тук, когато е станало?
— Дори още не бях пристигнала. Напуснах Лондон онзи следобед. Лошите новини ме завариха тук. Бях съсипана. Изгубих почти цялото си семейство. Робърт беше любовта на живота ми. Познавах го от дете, защото семейството му живееше съвсем наблизо. Отидох в Лондон за сезона само, за да го принудя да ми предложи брак. Вече бяхме влюбени един в друг. Просто на него му отне малко повече време да го осъзнае. Възможността да си оцеляла, Дани, беше единственото, което ме крепеше през годините, но неизвестността за съдбата ти ме измъчваше жестоко.
— Не се и съмнявам, че госпожица Джейн щеше да ме върне при теб, ако не беше умряла. — каза Дани.
— О, сигурна съм в това. Тя беше добра жена. Това беше още една причина да изгубя надежда. Накрая повярвах, че нещо се е случило, а ти беше толкова мъничка. Не беше възможно сама да намериш пътя към дома. Изобщо не предположих, че може да си загубила паметта си.
— Сега всичко се връща бавно. Откакто срещнах Джереми. Спомних си парка, в който съм играла. Спомних си и първото си име, но не го харесах много.
Евелин се засмя.
— И ние не го харесвахме. Трябваше да те кръстим така на майката на Робърт и се подчинихме, но баща ти беше първия, който те нарече Дани.
Дани се усмихна, но после колебливо продължи:
— И разпознах мъжа, който е убил всички онази вечер, когато ме откри и се опита да ме убие отново.
— Кога стана това?
— Съвсем наскоро. Той самият умря, докато се опитваше да избяга и не можахме да разберем кой е.
Евелин въздъхна.
— Винаги съм подозирала братовчеда на Робърт. Той беше единствения, който щеше да се облагодетелства от смъртта му. Но нямаше начин да го докажа. Пък и той даже не беше в Лондон, когато това се случи.
— Да не би случайно да се казва лорд Джон Хедингс?
— Да, Джон Хедингс, но не е никакъв лорд. Как отгатна? Ти не го познаваше. Той нито веднъж не ни посети, след като ти се роди. Мразеше Робърт и ние дори името му не сме споменавали. Аз самата съм го виждала само няколко пъти и то преди да се оженим. Усещаше се колко мрази Робърт. Въобще не си правеше труда да скрие ненавистта си.
Джереми обясни:
— Живееше в голяма къща, недалеч от Лондон и се представяше за лорд. Очевидно никой не си е направил труда да провери произхода му. А всъщност си беше комарджия и крадец от години и така е успявал да поддържа такъв висок стандарт на живот.
— И той също се опита да ме убие, — добави Дани — докато се опитвахме да го хванем в кражба, защото вече знаехме, че е крадец. Но като ме видя, ме позна, по-точно разпозна теб в мен и веднага разбра коя съм. Спомена също и другия мъж, че отново се бил провалил, както преди 15 години и реши сам да ме убие. Слава Богу, Джереми се появи и успя да го спре. Тогава разбрах, че той е бил човека, който е изпратил убиеца преди толкова много години. Но нямаше как да го докажем пък и нямахме представа за мотивите му.
— Боже Господи! Значи все пак съм била права. — каза Евелин. — Веднага ще повдигна обвинение.
— Ще трябва да си изчакате реда. — отбеляза Джеймс. — Той вече е арестуван за кражба и опит за убийство.
— Тогава веднага ще се погрижа да го променят на убийство. Няма да му се размине сега, когато знам кой е платил за да убият моя Робърт.
— Бъдете сигурна, че дните му са преброени, лейди Евелин. — увери я Джеймс. — Моето семейство също вече има законно право да търси възмездие, след като Дани скоро ще бъде една от нас.
— А, да, отново ми напомняте, че скоро ще я загубя. Но до сватбата тя ще остане тук с мен. Дали пък няма да се съгласите да отложите малко женитбата?
Джереми вече сериозно се мръщеше на думите й. „Ще остане тук с мен.” Как ли пък не! Но на бъдещата си тъща каза само:
— Проклет да съм, в никакъв случай!
Евелин изцъка неодобрително, Дани обаче му се усмихна, преди да се обърне към майка си.
— И аз самата щях да кажа същото.
— Значи го обичаш? — попита Евелин меко.
— О, да, с цялото си сърце!
Джеймс извъртя очи и каза сухо:
— Хайде да не ставаме толкова сантиментални още преди да е минал обяда, деца! И не забравяйте, че ще спите в отделни стаи. Трябва да се отнасям сериозно към ролята си на придружител, не мислите ли?
Това накара Джереми да изстене доста високо.

Ожениха се в края на август. Съобщението за сватбата беше разпратено из графството на Евелин, както и в Лондон и това шокира цялото висше общество. Вярно, че си шушукаха, че Джереми ухажва красавицата Лангтън, но никой не бе повярвал и за миг, че той ще надене брачните окови.
Дани разбра, че Реджина Идън много я биваше да оправя заплетени ситуации, когато веднага измисли обяснение защо Дани беше представена на обществото като роднина на Келси Лангтън, но всъщност сега беше дъщеря на Евелин Хилъри. А това си беше доста сложно за обяснение. Обаче Реджи просто даде да се разбере, че е забравила да спомене, че семейство Лангтън са осиновили Дани като малка и са я отгледали като собствено дете, защото са я мислили за сираче по онова време.
Сватбата беше великолепна. След като толкова години беше вярвала, че няма да може да организира сватбата на дъщеря си, сега Евелин получи тази възможност и надмина себе си.
Дани можеше да си избере нова рокля, с каквато си иска кройка, или да предпочете роклята, в която Евелин се беше омъжила. Тя никога не бе имала чак такива грандиозни планове за сватбата си и не бе вярвала, че ще носи истинска булчинска рокля и затова избра роклята на майка си. Беше прекалено красива, за да я отхвърли — от небесносин сатен и дантела, толкова мека, като коприна. А и й беше точно по мярка. Вече беше забелязала, откакто се бяха сближили с майка си отново, че тя е също толкова висока като нея. Това била една от причините Евелин да не иска да присъства на сезона си в Лондон и затова си тръгнала веднага щом Робърт й предложил. Винаги се бе чувствала малко неудобно от високия си ръст. Всъщност, Робърт не бил по-висок, така че явно Дани бе наследила ръста на майка си.
Странно как отношенията им се развиха през тези седмици до сватбата. Беше все едно никога не се бяха разделяли. Топлината и любовта си бяха още тук и те не се поколебаха да ги споделят една с друга. И Евелин искаше да знае всичко за времето, през което Дани не е била с нея. Разговаряха до безкрай, понякога до късно през нощта. Смееха се и плачеха заедно. Дани все повече си спомняше за първите си години, които бе прекарала с родителите си. Боже, толкова хубаво бе да намери майка си отново!
Докато тя беше на седмото небе и имаше чувството, че ще се пръсне от щастие, Джереми не беше на себе си от мъка. Просто му бяха наредили да си тръгне. Казаха му, че само ще им се пречка и да не се сърди, защото той щял да получи Дани за цял живот и нищо нямало да му стане да потърпи няколко седмици. Не, изобщо не беше щастлив. Но й пишеше писма всеки ден, напълно забравил, че тя не може да чете. Всъщност, тя в последствие разбра, че човекът, който донесе първото е трябвало да й каже да ги пази и събира, за да може Джереми да й ги прочете, когато се оженят, но мъжът беше заслепен от усмивката на Дани и изобщо не го беше споменал. Затова Дани помоли майка си да й чете писмата всеки ден и Евелин непрекъснато се изчервяваше, докато четеше. Дани обаче нищо не забелязваше, завладяна и развълнувана от силата на страстта му към нея.
Той я обичаше. Наистина, наистина я обичаше! Чудеше се дали някога ще може да спре да се удивлява на този факт. И беше нещастен от кратката им раздяла, дори писа, че се напил за първи път в живота си. Е, всъщност, той пишеше, че се съмнява, че е вярно, но баща му, двамата му чичовци и Пърси, всичките твърдели, че се бил натряскал здравата и накрая се наложило да приеме, че е истина.
Евелин изненада Дани, като изпрати да доведат Дагър и Луси, както и всички деца. Тя осигури три карети да ги докарат и нямаше намерение да ги пусне да се върнат обратно в Лондон. Реши вместо това да изпълни отколешното желание на Дани и да създаде истинско сиропиталище за тях. Робърт имаше още два имота наблизо и единият от тях можеше да се превърне в чудесен дом за децата, докато растат. Дагър можеше да го стопанисва, но под ръководството на Евелин.
Те не се харесаха много в началото. На него хич не му допадна идеята да го командва някаква дама в напреднала възраст. Тя пък мразеше мисълта, че той е отгледал момиченцето й. Размениха си доста остри думи, но накрая се разбраха и започнаха заедно да обсъждат подробностите.
Слугите на Джереми също бяха поканени на сватбата. Те бяха приятели на Дани, в края на краищата. Тя беше решила да предложи на Клеър да смени работата си, защото мислеше, че ще й хареса много повече да работи с деца. И се оказа права. Клеър веднага се съгласи и с Дагър се харесаха още от първата си среща. Не, че Дагър се държеше по-различно, но Клеър беше станала по-уверена напоследък и въобще не му се плашеше.
Дагър, облечен в нов костюм за сватбата беше претърпял забележителна промяна. Беше се обръснал за случая, изглеждаше и се държеше чудесно. Дани си спомни, защо го беше мислила за свое семейство толкова много години. Вече му беше простила, че я изгони от бандата, още повече, че ако не беше станало така, тя вероятно нямаше да види Джереми никога повече. Направо го изуми, когато го помоли да я преведе по обсипаната с цветя пътека към олтара и да я предаде на младоженеца.
Луси също беше облечена в красива рокля и не спря да плаче по време на церемонията. Както и Евелин, разбира се. Самата Дани отрони няколко сълзи под прелестния воал, но това бяха сълзи на радост, докато изричаше клетвите, които щяха да я направят едно цяло с Джереми Малори. Тя не получи уважавания съпруг, за който си мечтаеше, когато реши да си търси мъж, но получи много повече от това — най-желания мъж в цял Лондон и той беше само неин вече.
Той не я видя преди сватбата. Пристигна предната нощ, но нея я изпратиха да си легне рано, а на сутринта имаше много работа и тя беше заета. Когато застана до него пред олтара, той я видя за първи път от няколко седмици насам, така че нямаше нищо чудно, че когато ги провъзгласиха за съпруг и съпруга, целувката продължи необичайно дълго и дори леките покашляния, които се чуха, не можаха да я прекъснат, та накрая се наложи баща му да го удари по гърба, за да го поздрави. Това едва не ги запрати и двамата на земята.
Всички Малори бяха тук, без изключение и така Дани можа да се запознае с тези, които не беше виждала още. Включително и децата. Тя самата беше настояла те да присъстват. Семейство Малори наистина се оказа доста по-голямо, отколкото си мислеше и сега тя беше една от тях. Още една от мечтите й се беше сбъднала. Вече имаше голямо семейство. Всъщност, с Джереми и майка си беше постигнала всичките си цели, освен една и тя го спомена вечерта, докато лежаха в голямото господарско легло в собствената й къща, наследствения дом на баща й, който сега беше неин, докато не роди син и той не порасне достатъчно, за да претендира за къщата и титлата барон, която вървеше с имота.
Те вече бяха прекарали заедно няколко часа, наваксвайки си за принудителната раздяла. Завивките бяха в пълен безпорядък. Тя се беше излегнала върху гърдите на Джереми и ръцете му плътно я обвиваха. Не беше ни най-малко уморена. Нито пък той.
— Ще трябва да проветрим това място. Все още е твърде задушно. — казваше Джереми.
Дани се съгласи.
— Ами, току-що е почистено, а е било затворено през всичките тези години. — после се сепна и попита. — Искаш ли да живеем тук?
— Не. — отвърна й той и след дълга пауза я попита на свой ред. — А ти?
— Не, повече ми харесва твоята къща. Пък и много по-лесно се чисти.
Той рязко се изправи и се намръщи насреща й.
— Да не си посмяла да почнеш да чистиш къщата пак, Дани! Сериозно. Дните ти с бърсалката за прах приключиха!
Тя му се усмихна, дръпна го надолу и пак се намести удобно отгоре му.
— Само те дразнех! Наясно съм с новото си положение.
Той измърмори:
— Дяволски добре стана, че аз не бях наясно, когато ти предложих да се омъжиш за мен. Иначе сигурно нямаше да го направя.
Сега пък тя се изправи рязко и настоя:
— Защо не?
— Защото, мила моя, майка ти изобщо нямаше да ми позволи да припаря до теб. Като не те познавам, как щях да се влюбя в теб. Щях все още да си се веселя с приятелите в блажено неведение, че никога няма да бъда щастлив без теб.
Тя се замисли над думите му за момент и после се засмя.
— Нямаше да те изгони, ако те опознаеше по-добре.
— Не бих разчитал на това, любима. Щеше просто да ме измери с поглед и да реши, че съм негодник и въобще не ставам за дъщеря й. Според нея, би трябвало да се стремиш към някой с величествена титла, нали разбираш, така разсъждават майките.
— Иска ми се сама да го разбера.
— Да разбереш какво?
— Как мислят майките. — после прошепна. — Искам дете, Джереми, твоето дете.
Той изстена, дръпна я обратно към себе си и силно я прегърна. Преди да я целуне, каза с дрезгав глас:
— Удоволствието ще е изцяло мое да удовлетворя това желание, Дани. Уверявам те!
— След като удоволствието ще е и мое, не може ли да поработим още тази нощ по въпроса?
— Тази нощ, утре, всеки божи ден, докато не започнеш да повръщаш сутрин, скъпо момиче.
— Аз няма да страдам от сутрешно неразположение. Майка ми каза, че не е имала такова, а също и нейната майка.
— Ни си го наследила, значи? Е, ето нещо, за което мога да благодаря на майка ти.
— Не си. — каза Дани.
— А?
— Не си го наследила, значи? — грейна тя насреща му. — Ама, наистина чудесно е да те поправя и аз веднъж за разнообразие. — после го изимитира. — истина, приятел.
Джереми избухна в смях.