`Да се влюбиш в негодник - Джоана Линдзи`

Джереми беше толкова побеснял, че едва се сдържаше. Бе необичайно за него да е ядосан на жена, но тази го изнудваше! По дяволите, това би накарало и светец да се вбеси.
Изненада се, че тя прибягна до това, но би трябвало да го очаква. Тя беше умна, все пак. Не би предположил това за всеки, дошъл от бедняшките квартали, но тя го доказа в нощта на грабежа, когато ги измъкна от неприятната, дори донякъде опасна, ситуация.
Припомняйки си, че й е длъжник за това, гневът му понамаля, но само малко.
Това беше абсурдно. Той знаеше как да се справя с жените. Къде се беше изпарил прочутия му финес точно с нея? Трябваше да гледа откъм добрата страна. Сега, когато щеше да живее под покрива му, той не се съмняваше, че накрая ще я вкара в леглото си.
Не му липсваше увереност, що се отнасяше до жените. А тази беше уникална, очарователна в момчешките си дрехи, удивителна с височината си, невероятно завладяваща с тези големи виолетови очи и ни най-малко не се поддаваше на прелестите му — все още.
Въпреки това, тя беше привлечена от него. Дяволски добре знаеше кога една жена го харесва. Но тя не даваше никакви признаци това да е от значение. „Не ме докосвай, дори не се доближавай до мен.” беше едва доловимото послание, което му отправи. Беше ли това отчасти причината за гнева му? Отново нещо ново за него. Не, просто не му се нравеше да бъде изнудван и то от жена, с която би искал да се люби. По дяволите!
Той въздъхна. Звукът я изтръгна от замисленото й състояние и тя го информира:
— Ще приема работата на прислужница.
— Много жалко. Би било забавно да наблюдавам как оплескваш всичко като портиер.
Тя го изгледа свирепо. Той повдигна едната си вежда.
— Не си съгласна? И между другото, не гледай намръщено работодателя си! От теб се иска само да казваш „Да, сър.”, „Не, сър.”, „Много добре, сър.” с усмивка или най-малкото без да показваш чувствата си. Когато ми станеш любовница, може да ми се мръщиш колкото си искаш.
Тя понечи да му се сопне, но вместо това му обърна гръб. Позата й беше вдървена, изпълнена с възмущение и гняв.
— Броиш до десет, нали? — каза сухо Джереми.
Тя се обърна отново към него, усмихна се нервно и процеди през зъби:
— Да, сър.
Той избухна в смях. Просто не можа да се сдържи. Това окончателно прогони гнева му, поне засега. Явно щеше да се окаже доста забавно да проследи опитите й за самоусъвършенстване. Предполагаше, че може да допусне да го изнудват, ако в крайна сметка изнудвачът му станеше любовница.
Все още ухилен, той каза:
— Нека те настаним тогава. Ще започнем ли с името ти?
Тя се отпусна достатъчно, за да отговори:
— Дани.
— Не, имах предвид истинското ти име. Ако беше искрена, когато каза, че ще обърнеш нова страница, а ти беше, тогава не би ли искала да започнеш на чисто?
— Това е истинското ми име — отговори тя с леден глас.
— Наистина ли? Не е съкращение от Даниел или…?
— Това е единственото име, за коет' имам спомен. Дори да са ми дали друго по рождение, няма как да го знам.
Джереми се почувства леко засрамен. Разбира се, един сирак можеше и да не знае истинското си име. А тя очевидно нямаше дори и фамилия. Какъв лош късмет, да живееш без фамилно име.
Той я попита колебливо:
— Би ли имала нещо против, ако те наричам Даниел?
— Да, бих. Аз ни съм Даниел. Приятелите ми ми викат Дани. След кат' ти не си един от тях, мож' да ми казваш Дан.
Тя беше възхитително забавна в упоритостта си да остане резервирана. Той предполагаше, че не би отстъпила и на инч. Навик, беше сигурен. Но допускаше, че й се е налагало да се държи отбранително там, където е израснала.
— Но ние ще бъдем приятели, скъпо момиче. Така че, мисля, ще трябва да свикна с Дани. Всъщност това е хубаво име, мелодично е.
— Преживей го, приятел… — отвърна кисело тя, но когато едната му вежда се повдигна, добави — … сър.
Той се ухили.
— Много добре. Да преминем на следващата тема тогава. Имаш ли някакви рокли в тази торба, която пазиш с цената на живота си?
Тя поклати глава.
— Само моя домашен любимец и дрехи за преобличане.
— Още панталони, предполагам?
— Разбира са, че панталони. — каза тя кратко. — Бях момче цели 15 години.
— Мили Боже, наистина ли?
Тя се изчерви цялата.
— А осъзнаваш ли, че си избра работа, която изисква женски дрехи? Баща ми би се отнесъл с пренебрежение, що се отнася до това, но аз не съм баща си. Въпреки това, не изисквам униформа. — увери я той. — Наистина. Това е ергенско жилище и като такова, очаквам служителите ми да се наслаждават на работата тук. Да не се притесняват дали якичките им са колосани достатъчно, намачкани ли са им полите или нещо подобно.
— Очаквах, че шъ нося рокля. — каза тя хладно. — Споменах ли, че ня'ам пари?
— Спомена вече. — Той се ухили отново. — Не се притеснявай. Икономката ми ще ти помогне що се отнася до това, а също така ще те настани и инструктира. Хайде. Колкото и да ми е приятна компанията ти, предполагам, че вече е време да те оставя в нейните ръце.
Тя го последва, но спря, когато стигнаха до подножието на стълбите и го попита:
— Ще й кажеш ли, че ти си ме наел, така че да не може да ме уволни? Последния път, когато опитах да бъда прислужница, веднага щом се срещнах с икономката, ме уволниха. Тя не хареса начина, по който говорех и изглеждах.
— Мога да си представя. — каза той сухо.
— Не, не мо'еш. — изсумтя тя. — Никогиш не си съ опитвал да бъдеш прислужница.
— Е, не, предполагам, че не.
— Ня'а да ми съ смейш пак, Малори. Ня'а да го допусна. И туй стана в по-бедно домакинство, не като туй, в дяволски богатата част на града.
Усмивката изчезна от лицето му.
— Значи и преди си опитвала да си изкарваш честно прехраната?
— Ама не ми дадоха никакъв шанс. Или ме уволняваха бързо или въобще не мъ вземаха. Не мога да чета, нъл знайш, а туй не ми дава голям избор за работа.
— Искаш ли да се научиш да четеш? — попита той с любопитство.
— Разбира се, че искам, но вече съм дяволски стара за училище.
— Никога не е късно да започнеш да учиш. Въпреки това, не е нужно да се притесняваш, че някой може да те уволни тук. Все пак не беше наета при нормални обстоятелства, нали?
Той беше изненадан, че тя всъщност изглеждаше засрамена при това напомняне. Нямаше да е лесно да се справи с нея. Мина му през ума, че ще върви по тънък лед. Да се защитава от всички и всичко й беше вродено. Толкова лесно се обиждаше, а и не умееше да се подчинява. Наперено гаменче, това беше тя. Съвсем нормално за някой, на който не му се е налагало да си има вземане даване с благородници преди — освен, за да ги ограби.
— Хайде! — предложи Джереми. — Г-жа Робъртсън вероятно е някъде в задната част на къщата. Ще я харесаш. Много мила жена е. Тя…
Той не можа да продължи, тъй като входната врата се отвори и братовчедка му Реджина влетя вътре. Реджи имаше лошия навик да не чука. Разбира се, тя живееше само през няколко къщи надолу по улицата и знаеше, че още не си е намерил иконом.
Тя се изненада от присъствието му в антрето.
— Боже мой, не очаквах да те намеря толкова бързо. Накъде си се запътил? Излизаш ли?
— Не, просто настанявам новия си служител.
Тогава тя погледна към Дани и й хвърли кратка усмивка, а на Джереми каза:
— Е, това решава въпроса.
Той повдигна въпросително вежда към нея.
— Смея ли да попитам, кой въпрос?
Реджи въздъхна.
— Дойдох, за да ти предложа един от портиерите си. Билингс се завърна от отпуск. Трябваше да го наемем отново, разбира се. Той е като част от семейството. Но новото момче, което го заместваше, също върши прекрасна работа. А аз не се нуждая от трима портиери, само от двама. Така че, се надявах ти да наемеш новото момче. Но не ти трябват двама, един ще ти е предостатъчен. И…
— За Бога, Реджи, изплюй камъчето.
Тя му отправи укорителен поглед.
— Щях да стигна дотам. Този приятел тук е прекалено млад, за да бъде иконом, така че е очевидно, че току що си наел портиер. Което е перфектно…
Този път Дани я прекъсна.
— Наета съм за прислужница, госпожо. Реших, че работата като портиер, ще е прекалено лесна.
Реджи премигна насреща й и завъртя очи към Джереми.
— Много смешно. Разбирам защо си го наел. Той ще те забавлява непрекъснато с шеги като тази. Сега трябва да вървя. Имам да върша стотици неща днес. И не забравяй, че си поканен на вечеря.
— Поканен ли съм?
— Забравил си! — възкликна тя ужасена.
Той й се ухили.
— Не, бих казал, че ти си забравила. За пръв път чувам за това.
— Но Никълъс щеше да се отбие да… чудесно, предполагам, че е забравил. Е, както и да е. Сега вече знаеш, така че не закъснявай. Вуйчо Тони и Рос ще дойдат. И Дрю, Дерек и Келси — също. Поканих дори Пърси.
— Дрю е в града? — попита с изненада Джереми.
Тя кимна.
— Корабът му акостира тази сутрин. И след като баща ти и Джордж са на гости на вуйчо Джейсън в Хаверстън, предполагам, че Дрю ще е свободен като птичка. Все пак очаквам, че Джордж ще побърза да се върне в Лондон, веднага щом разбере, че брат й е тук.
— И мислиш да го развличаш през това време?
— Разбира се. Баща ти може още да мрази шуреите си, но ние останалите ги харесваме предостатъчно.
Джереми се подсмихна.
— Знаеш, че той не ги мрази. Просто… е, не ги харесва. Въпрос на принципи, нали знаеш?
— Да, точно както не харесва съпруга ми. — нацупи се тя.
Джереми се засмя.
— Е, старият Ник се опита да го обеси.
— Както и братята на Джордж, но на кой ли му пука. — изпухтя тя на път към изхода.
Джереми почти остана без дъх след тази кратка визита. Но Реджи си беше такава, вихрушка от бърборене. Хвърли поглед към Дани и забеляза, че тя също изглежда малко замаяна. Представи си как цялото това бръщолевене й се е сторило съвсем безсмислено.
Имайки предвид заключението, до което Реджи бе стигнала, и Пърси също, Джереми я попита с любопитство.
— Аз ли съм единственият, който вижда жената в теб?
Устните й се свиха с отвращение.
— Точно така. Заради панталоните е. Обикновено ми служат добре, но теб не те заблудиха въобще.
Той се приближи крачка напред, но трябваше да погледне само няколко инча надолу, за да срещне очите й.
— Не, бих казал, че е заради височината. По-висока си от повечето мъже. Това е рядкост.
Тя увеличи разстоянието помежду им отново, преди да каже:
— Сякаш мога да направя нещо за туй.
— Не ставай враждебна. Няма лошо да си висок. Въпреки че, като се замисля, г-жа Робъртсън вероятно ще се затрудни да ти намери дрехи по мярка. Ще се наложи да оправяш леглата, носейки своите…
Той прекъсна рязко тази мисъл. Беше пагубно за него да си я представя близо до легло.
— Туй сестра ти ли беше?
Безопасна тема, слава Богу.
— Не, братовчедка ми — Реджина Идън. Тя и съпругът й, Никълъс, имат градска къща по-надолу по улицата, въпреки че прекарват повечето време в Силвърли, неговото провинциално имение.
— Личи си, че сте роднини. Цялото ти семейство ли си приличате тъй?
— Не, повечето Малори са огромни и руси, като баща ми. Само някои сме се метнали на прапрабаба ми, включително и аз. Приличам толкова много на чичо си Тони, че повечето хора, като ни видят мислят, че той ми е баща.
— Май ти е забавно от туй.
— Ама то си е забавно.
— Бас ловя, че баща ти не мисли така.
Той се изкикоти.
— Разбира се, че не, но точно заради това е толкова забавно.

Вечерята беше много приятна тази вечер. Обикновено беше така, когато се събираше само семейството и най-близките приятели. Разбира се, Антъни подкачи няколко пъти съпруга на Реджи, Никълъс. Това беше едно от малкото неща, за които Джеймс и Антъни бяха на абсолютно едно и също мнение, а именно, че Никълъс Идън, бивш женкар, не беше подходящ за тяхната любима племенница и никога нямаше да бъде. Фактът, че братята също бяха едни от най-прочутите женкари в Лондон, изобщо не променяше нещата.
Реджи беше специална за тях — и четиримата братя бяха взели участие в отглеждането й, след като единствената им сестра бе починала. И независимо, че Реджи обожаваше съпруга си, Джеймс и Антъни никога нямаше да оставят Никълъс да забрави, че ако я нарани по някакъв начин, ще се разправя с тях.
Всъщност, подигравките на Антъни тази вечер бяха по-скоро приятелски, отколкото унизителни и след като жена му Рослин го изрита под масата, за да спре да се заяжда, той насочи вниманието си към Джереми.
— Е, как вървят нещата в новото ти жилище? Успя ли вече да намериш слуги и да го обзаведеш за големия прием, който ще дадеш?
Джереми се прокашля.
— Наех малко персонал, но почти няма мебели, а колкото до приемите, ще трябва да почакат до зимата.
— Сам ли живееш вече, Джереми? — попита изненадано Дрю Андерсън, който беше брат на мащехата му.
Джереми се ухили:
— Съвсем отскоро. Чичо Тони и баща ми решиха, че ми е време да се насладя на истинския ергенлък.
Сега пък Антъни се изкашля:
— Гръм и мълнии! Звучи все едно сме го подтикнали нарочно да се отдаде на пълен разврат.
— Мисля, че той няма нужда някой да го подтиква. — намеси се Реджи с дяволита усмивка.
— Не го окуражавай повече, котенце! — смъмри я Антъни. — Този очарователен дявол имаше нужда да се научи как да управлява имущество, да се справя със собственото си домакинство и да започне да се държи като мъж.
— Аз не мисля, че му трябва помощ за това, — възпротиви се Реджи, — той се държи като мъж от дванайсетгодишен.
— Нямах предвид този вид мъжество.
— Леле Тони, ама ти наистина им се върза! — обади се Рослин с мекия си шотландски акцент. — Всички знаем, че имахте добри намерения. — но после тя самата го подкачи. — Обаче недей да използваш управлението на имота като оправдание. За никого от нас не е тайна, че той помага на брат ти и управлява инвестициите вече от няколко години.
Този път Джереми се притече на Антъни на помощ.
— Да се грижиш за наемите, ремонтите и да внимаваш да не те излъжат агентите е малко по-различно от това да се оправяш със собствено домакинство.
— И е толкова трудно да се намерят добри слуги, особено такива, които да искаш да задържиш. — добави и Реджи. — Между другото, Джереми, как се оправя новият ти портиер?
— Всъщност, ще взема твоя човек. — отвърна Джереми. — Изпрати ми го утре.
— Чудесно! Но се надявам, че не си отпратил онова красиво момче, само защото аз предложих…
— Не, не, нищо такова.
Джереми не си направи труда да обясни на братовчедка си, че бърка пола на неговата нова слугиня. Той направи Дани прислужница на горния етаж, така че нямаше голяма вероятност Реджи да налети на нея отново. А и честно казано, изобщо не му се говореше за нея или да обяснява защо, за Бога, е наел бивш крадец — е, той поне се надяваше, че е бивш — да работи за него.
За щастие, разговорът тръгна в друга посока след това, защото от момента, в който му припомниха за нея, съзнанието на Джереми беше обсебено от мисли за новата му прислужница. Това беше ново, неизпитано от него досега усещане, което го караше да таи две абсолютно противоречащи си чувства свързани с нея — гняв и желание. Той можеше да контролира гнева си, но за желанието не беше толкова сигурен. Гневът би трябвало да е унищожил желанието му да я има, но не, той продължаваше да я иска все толкова страстно.
Да си разсеян в компанията на семейството си имаше и своите недостатъци, разбра Джереми, когато осъзна, че Дрю Андерсън е поканен да отседне при него, докато баща му и мащехата му се завърнат в града. Не беше сигурен защо точно той бе избран да приюти Дрю, но тъй като цялото семейство знаеше, че се разбират добре, и че сега Джереми разполага със собствена ергенска бърлога, бяха предположили, че щяха да си прекарат страхотно заедно. И си беше точно така.
Той харесваше Дрю Андерсън. Наистина се разбираха чудесно и харесваха едни и същи неща, а именно жени и пак жени. Те често се бяха забавлявали заедно, откакто той и братята му започнаха да идват в Англия, след женитбата на единствената им сестра с един от братята Малори. Но точно сега не му беше до гости, особено толкова красиви, колкото Дрю.
Джордж беше казала веднъж, че Дрю има любовница във всяко пристанище, където е попадал и това най-вероятно беше вярно. Предпоследен по възраст от петимата братя Андерсън, Дрю беше най-безгрижния дявол от тях и на 34 години все още беше развратник, който обича забавленията. Нямаше никакво намерение да се обвързва само с една жена, а за сключване на брак и дума не можеше да става. Дори и фактът, че брат му Уорън, закоравял ерген, накрая се ожени щастливо за Ейми Малори, не промени мнението на Дрю. И той като Джереми смяташе, че разнообразието прави живота по-интересен и изповядваше максимата „Колкото повече, толкова по-добре”.
С високия си ръст от почти два метра и отлично изваяното си тяло на борда на собствения му кораб в продължение на дълги години, Дрю определено привличаше погледите на жените, където и да се появеше. С тази кестенява къдрава грива и тези очи — толкова тъмни, че беше невъзможно да се определи точно цвета им — той беше изключителен красавец. Именно за това Джереми не го искаше вкъщи точно сега, дори и за кратко, не и когато под покрива му живееше жена, за която самият той имаше конкретни планове.
Затова когато наближиха къщата Джереми каза:
— Дрю, сигурен ли си, че не предпочиташ да отседнеш в някой хотел за няколко дни? Домът ми още не е съвсем обзаведен. Има легла в спалните, но почти нищо друго. Останалите стаи също още не за мебелирани. И аз самият се храня в кухнята.
Тази стая поне беше добре обзаведена, сега когато имаше готвачка и й беше дал карт бланш да закупи всичко необходимо. А и неговата спалня беше напълно обзаведена, благодарение на Джордж, която настоя той да вземе всичко от старата си стая.
Дрю се усмихна:
— Единственото, от което имам нужда, е легло.
— Не е ли твърде рано за лягане? — намеси се и Пърси. Тъй като живееше само на няколко пресечки от дома на Джереми, и той се беше присъединил към тях. — Няма ли да идем…?
— Не и тази вечер, Пърси. — пресече го Дрю. — Беше тежък ден за мен. Да хвърлиш котва в пристанището винаги си е било разправия. Толкова много кораби чакат да акостират. А после изгубих сума ти време и в офиса на „Скайларк”. И утре сутринта пак трябва да ходя.
— Пързаляш ли ме, старче? Мислех, че първото нещо, което правите вие, моряците, като слезете на сушата, е да си намерите женска компания.
Дрю се ухили.
— Абсолютно правилно, но предпочитам да го направя като се освежа и спра да мисля за леглото само като за място, където да се наспя. Какво ще кажеш за утре вечер?
— Разбира се. Ще чакам с нетърпение. А ти, Джереми, не мислиш ли че…?
Джереми реши да го прекъсне преди да се изкуши.
— И аз искам да се наспя добре, Пърси, особено след онова будуване преди няколко дни.
Споменаването на пътешествието до къщата на Хедингс накара Пърси да се откаже.
— Вярно, сега като го споменаваш леглото наистина изглежда привлекателна идея, нали?

Джереми не си легна веднага. Още щом показа стаята на Дрю, той се прибра в своята и дръпна рязко шнура на звънеца за слугите. Надяваше се, че икономката беше обяснила на Дани, какво се очаква от нея, ако звънне звънецът в стаята й. Съмняваше се да си е легнала толкова рано, но пък можеше и да е в леглото.
Всъщност, ако я събуди, това ще му даде предимство. Представата за Дани, мека и сънлива в ръцете му, отклони мислите му в посока, съвсем различна от намерението му да й покаже какво означава един мързелив господар. Планът беше да я накара да му угажда на всеки каприз, но нямаше да се получи, ако тя се поддаде на чара му. Щеше да реши според ситуацията — дали да я накаже, или да й достави огромно удоволствие.
Явно беше будна, и не й се беше наложило да се облича, защото дойде много бързо. Джереми тъкмо беше успял да си смъкне жакета, когато тя похлопа доста силно по вратата. Той отвори и бързо я издърпа да влезе, преди Дрю да е чул шума.
— Тука съм, де! — възпротиви се тя и се освободи от ръцете му.
— Тихо. Имам гости в другия край на коридора.
Тя повдигна вежда невярващо.
— К'во искаш тогаз?
Очевидно фактът, че има сигурна работа, покрив над главата си и храна по всяко време, не беше подобрил необщителния й характер въобще. Но явно и тя съжали за думите си, защото започна да отстъпва към вратата.
Джереми много добре знаеше, че ако сега й каже какво наистина иска ще сбърка, затова бързо отговори.
— Искам нова бутилка бренди. Ще намериш няколко в килера.
— И ма викна зарад' туй? — попита невярващо тя. — След кат' мо'ише да си я 'земеш и сам?
Той я изгледа невинно.
— И защо да го правя, след като вече си имам прислужница?
Тя понечи да му изръмжи нещо, но после бързо затвори уста и тръгна да търси брендито. Джереми едва се сдържа да не избухне в смях, но успя да се овладее, преди тя да се върне с брендито в ръка.
Беше се настанил удобно в един стол до камината. Тя приближи и му подаде бутилката. Той просто кимна към полицата, където стоеше празната бутилка.
— Налей ми една чаша, докато си там. — каза Джереми и после продължи с насмешка. — И се надявам, че ще се сетиш да ми я донесеш.
Тя изсумтя сърдито и доста шумно, но изля в чашата почти една трета от съдържанието на бутилката, много повече отколкото трябваше. Чашата беше широка и тумбеста като за коняк. Явно не знаеше колко да налее.
Той въздъхна, давайки й да разбере, че е раздразнен от нейното невежество. После се зае да я поучава.
— Следващия път не наливай повече от един пръст.
Тя вирна брадичка, докато се обръщаше към него с чаша в ръка. Цяло чудо беше, че не изля брендито върху него, толкова грубо го тикна в ръцете му. Лошо. Би могъл да я накара да го изчисти. Мисълта за Дани, приведена над него да прокарва кърпата по гърдите му беше възхитителна.
— Сега, след като си тук, оправи леглото за лягане. — предложи той. — Госпожа Робъртсън ти обясни задълженията ти, нали?
— Не още, но съм сигурна, че опра'янето на леглата е едно от тях.
— Разбира се, и очаквам да го правиш всяка вечер. Сигурен съм, че бързо ще се научиш. Между другото, как мина днес с госпожа Робъртсън? Имаше ли някакви проблеми? Помня, че се безпокоеше за това?
Тя изглежда леко се отпусна от смяната на темата и като сви рамене се отправи към леглото и дръпна покривките.
— Дъртата е странна птица, но е добра. Накара мъ да повтарям по няколко пъти докат' ме разбере, но явно ня'аше нищо против.
— Дани, Дани! — въздъхна той. — Виж какво направи. Когато оправяш леглото за спане, само отмахваш завивките, не ги събираш на топка все едно ще ги сменяш. Искам да мога да се пъхна между чаршафите, а не да се боря с тях, докато се завия.
Тя се изчерви при тази забележка, но не се поколеба, а продължи да оправя леглото. Това го изненада. Тя го беше изнудила да я вземе на работа, не мислеше, че го е приела за господар насериозно. Явно беше така, което му отвори очите за безброй възможности, да се забавлява. На нея, обаче, едва ли щеше да й е забавно.
— Не забравяй да бухнеш възглавницата! — нареди той.
Тя потръпна точно преди да забие юмрука си право в средата на възглавницата му. Джереми преглътна още един пристъп на смях и си каза, че отмъщението може да бъде много сладко.
— А сега ботушите ми.
Тя го изгледа нервно и пак го обърна на жаргон:
— К'во за тях?
— Помогни ми да ги сваля.
Тя не помръдна и тревогата ясно личеше в гласа й, когато попита.
— Ня'аш ли си човек за таз' работа? Как му викаха на туй?
— Камериер. И не, нямам, не ми трябва такъв, не и когато имам теб да се погрижиш за тези маловажни подробности.
Тя притвори очи. Стори му се, че чу лек стон, но не беше сигурен. Може и да си бе въобразил, защото в стаята беше тихо. Но дали само си въобразяваше, че й въздейства, та тя се държеше толкова враждебно? Кръвта му кипна. Искаше я в леглото си, а не изправена до него.
— Ела тук! — каза той с чувствен глас.
Очите й се разшириха още повече, но не посмя да го приближи. Той предположи, че я е изплашил наистина.
За да я успокои и да прогони страха й, той се взря в краката си и й припомни.
— Какво стана с ботушите ми? Иска ми се да поспя все пак тази нощ и определено няма да си легна с тях. — тя все още стоеше замръзнала насреща му, така че той продължи рязко. — Трябва ли да ти припомням, че ти настояваше да ти дам тази работа?
Това я отрезви и тя буквално прелетя през стаята, сграбчи един от ботушите му и го задърпа енергично. Обаче не се оказа толкова лесно. Не можеше да измъкне ботуша и това е. Тя го дърпа, извива и се бори с него мъжки още известно време, но без никакъв резултат.
Накрая Джереми сухо каза:
— Предполагам, че и това не знаеш как се прави?
— Знам. — защити се тя. — Просто се надявах, че вие, богаташите, носите ботуши, които се свалят по-лесно.
— Не се срамувай да възкачиш крака ми, мило момиче, просто го извади този проклет ботуш.
И тя го направи, обръщайки му гръб, сигурна че ще опре другия си крак на гърба й, за да й помогне да измъкне ботуша. Но сега Джереми се парализира. Тя се беше качила горе без палтото, само по риза, панталони и чорапи, така че нищо не прикриваше добре оформеното й дупе, което изведнъж изскочи пред него и беше толкова близко, че ако се пресегнеше, щеше да го докосне. Това сигурно беше едно от най-трудните неща, които някога беше правил. Вместо да я обхване с ръце, той сложи крака си на задника й, за да й помогне.
Ядосан, че пак го е накарала да я желае, той я ритна малко по-силно от необходимото. Тя се препъна няколко пъти, но ботуша изхвърча. Тя обаче не видя нищо нередно в това, защото се върна веднага и се зае със другия.
Опитвайки се да охлади страстта си, той отбеляза небрежно:
— Виждам, че още си със старото си облекло. Госпожа Робъртсън не ти ли намери подходящи дрехи?
Тя го погледна сърдито, но ядът й не си пролича, когато проговори:
— Намери ми. Заведе ме при шивачката на сестра си. Каза, че щяло да бъде загуба на време да ми търси нещо готово. Нямало да ми стане, а тя каза, че не иска да ми се виждат глезените.
— Лошо, да ти се виждат глезените звучи много интересно.
Тя изсумтя като видя, че се усмихва.
— Първата рокля ще я изпратят по някое време утре, а другата — вдругиден.
— Само две? Не са достатъчни.
— Нямам нужда от повече и им го казах.
— О, разбира се, че имаш. Не можеш да ги переш всеки ден. Това ще е чиста загуба на време. Ще наредя да ти набавят още. Хареса ли ти стаята? Доволна ли си?
И вторият ботуш беше измъкнат, и тя успя да се обърне към него и да повдигне вежди.
— А щеше ли да я смениш, ако не ми харесва?
Той стана, наклони се към нея и прошепна заговорнически:
— Моята стая е на разположение ако искаш, а знам че аз искам.
Тя отново изпъна гръб.
— Няма начин, приятел.
Той се изправи и въздъхна като я чу.
— Дани, няма нужда да се засягаш така от един безобиден флирт. Наистина, аз не хапя — е, освен за да доставя удоволствие, както обикновено става. Имам предвид да те гризна по вратлето. — Гласът му стана дрезгав. — И ушенцето… и може би наистина е време да тръгваш.
Тя побягна, като че ли дяволът беше по петите й.

Дани забърза по коридора към кухнята. Беше се успала. Това не беше добър начин да започнеш първия си работен ден, а работата беше толкова хубава. Тя още не можеше да повярва, че ще живее и работи в такава изискана къща. Дори и коридорът в крилото на прислугата беше постлан с килим. Но въпреки че, имаше нужда от персонал, Малори нямаше да я наеме на работа, ако не го беше изнудила. Чувстваше се зле заради това и се закле, че ще се реваншира, като стане най-добрата прислужница — по-добра даже от онези, които той би наел при нормални обстоятелства.
Мисълта за него я накара да се развълнува отново, но тя бързо потисна това чувство. Нямаше да е лесно да пренебрегне привличането си към този мъж, но трябваше да го направи, иначе той щеше да се превърне в олицетворение на нейното падение.
Когато Дани стигна кухнята, готвачката — госпожа Апълтън — вече беше там. Тя беше общителна жена на средна възраст, ниска и набита. Обичаше да пее, докато готви и го правеше на висок глас.
Вчера, когато госпожа Робъртсън представи Дани като „прислужницата от горния етаж”, тя избухна в смях и не спря цели десет минути. Спираше и после пак започваше само като погледнеше към Дани. Сигурно беше заради дрехите. Поне Дани се надяваше, че това е причината за тази нейна реакция. Сигурно никога преди не беше виждала жена да носи панталони.
Помощничката й Клеър също беше в кухнята. Това беше нацупеното момиче, което вчера й отвори вратата. Тя не се забави да отбележи веднага след като Дани влезе:
— Закъсня.
— Знам. Много съжалявам.
— Храната вече изстина.
Каза го така, сякаш Дани беше виновна за това. Клеър определено беше мрачно същество. Имаше трътлеста фигура, ходеше прегърбена и изглежда беше непрекъснато намръщена или поне Дани не беше видяла друго изражение на лицето й. А може би просто биеше на очи заради вечно усмихнатото лице на готвачката.
— Сега ня'а да има време да ям. — обясни Дани с тъжна въздишка, вперила поглед в богатия асортимент от блюда по масата. Беше много гладна.
— Защо не? — настоя Клеър. — Къде смяташ да ходиш? Ти закъсня само за закуската.
— О, значи ни съм окъсняла за работа?
Клеър изсумтя насреща й:
— Аз започвам рано работа, не ти. Ти ще трябва да изчакаш господаря да стане и да освободи стаята за да я изчистиш. Не може да вдигаш шум горе и да го събудиш по-рано.
— А ако проспи целия ден? Тогаз к'во?
— Тогава ще работиш през нощта. Трябва също да поработиш и върху говора си. — добави Клеър с отвращение. — Кълна се, звучиш като някой уличен хулиган. Откъде си?
Дани не й отговори. Беше твърде заета да се изчервява. Тя можеше да се опита да говори по-правилно, но това щеше да изисква цялата й концентрация и щеше да й е много трудно, ако е ядосана или нервна, както сега. Пък и фактът, че си спомни, че е говорила така преди, не означаваше непременно, че ще си възвърне умението пак ей така изведнъж, след като не го беше правила цели 15 години.
Готвачката изшътка на помощничката си да млъкне и каза на Дани:
— Не се тревожи за това, скъпа. Госпожа Робъртсън ще те научи на всичко, което ти трябва да знаеш, но всяко нещо с времето си. Изпълнявай каквото ти каже и ще видиш, че всичко ще бъде наред.
Въпросната госпожа влезе в кухнята и веднага забеляза Дани.
— А, ето къде си. Нахранихте ли се вече? Последвай ме.
Значи нямаше да й се карат. Просто беше закъсняла за закуска. Облекчението й беше огромно, но също толкова огромен беше и гладът й.
Тя хвърли един последен поглед към масата, отрупана с храна, успя да отмъкне две кифлички и ги напъха в джобовете си. След това послушно забърза след икономката. Готвачката обаче я видя и пак избухна в смях, докато Дани излизаше през вратата.
Госпожа Робъртсън я заведе на горния етаж и я въведе в една от още незаетите стаи. После тя започна в детайли да обяснява на Дани какви ще са задълженията й. Въпреки че, стаята беше все още полупразна, това щеше скоро да се промени и затова госпожа Робъртсън й разясни подробно какво ще трябва да прави, когато стаята бъде напълно обзаведена.
Не трябваше да има и прашинка в цялата къща. Това беше правило номер едно на Госпожа Робъртсън. Дани трябваше да се грижи за прането, подовете, прозорците, въобще всичко на горния етаж трябваше да е безупречно чисто.
Горният етаж щеше да е нейната територия, наблегна госпожа Робъртсън. Дани се зарадва като чу това. Но междувременно, докато намерят прислужница и за долния етаж, Дани трябваше да помага и в почистването на стаите долу. Клеър се грижеше за кухнята, повечето от другите стаи бяха все още празни, така че нямаше да отнема много време да се подържат чисти.
— Ще трябва да чакаш, докато господарят Джереми излезе от стаята, преди да влезеш да я почистиш, освен ако той няма нужда от нещо, а тогава той сам ще ти позвъни да идеш при него. Ако в къщата има гости, отново ще трябва да ги изчакаш да слязат долу, преди да влезеш. Никога не безпокой гостите горе, докато спят. В момента един член от семейството му е отседнал тук, така че две от стаите са заети. Не е важно в какъв ред ще вършиш задачите си стига всичко да е направено до края на деня.
Госпожа Робъртсън продължи да изрежда още неща и Дани се помъчи да запомни всичко, но все още й се струваше, че това няма да запълва целия й ден и тя каза:
— А кат' свърша 'сичко по-рано?
— Ще си на разположение на господаря Джереми, ако си е вкъщи и иска нещо. Ако го няма, можеш да правиш каквото пожелаеш — да си почиваш, да четеш, да се виждаш с приятелите си, каквото искаш. Неделята ти е почивен ден, веднага щом се погрижиш всичко на етажа да е наред. Можеш също така да прекарваш всеки ден по-малко време да работиш и върху говора си.
— Ъ?
— Точно това имам предвид. Правилният отговор би бил: „Какво не е наред с говора ми?” или „Какво означава правилен говор?”, или дори „Харесва ми да си говоря, както до сега, благодаря.”
— Ами и аз туй казах, само че с една дума.
Изненадващо жената се засмя.
— Момиче Дани, това не е нищо лично. Наистина. Аз дори намирам начинът, по който говориш за доста очарователен. Напомня ми на младежките ми години. Да знаеш, не винаги съм работила само за благородници. Но ти ще видиш, че ако започнеш да говориш правилно, това ще ти е само от полза. Освен, ако не предпочиташ да се срамуваш, защото не можеш да изразиш правилно мислите си?
Дани беше шокирана от това, че икономката я нарече „момиче Дани”. Това й върна някакъв смътен спомен, че е заобиколена от много играчки, някой я държи за ръката и й казва: „Избери си, момиче Дани. Баща ти каза, че можеш да вземеш всяка играчка, която ти харесва за рождения ти ден.”
Наистина ли животът й е бил толкова хубав, преди някой да я откъсне грубо от всичко с опита си да я убие? Или беше просто сън, който е сънувала преди? Главата я заболя, докато се напрягаше да си спомни още, но нищо друго не изскочи от паметта й, за да й подскаже дали е било само сън — или реален спомен. А и госпожа Робъртсън чакаше отговор на въпроса си.
— Аз… Аз може и дъ знам как да говоря по-добре. — започна тя колебливо. — Просто от толкова отдавна не съм го пра'ила, че почти всичко съм забра’ила. Моята приятелка Луси искаше да говоря както сега. Тя не се отказа докат' не мъ научи.
— Колко странно, но при всеки случай, аз нямам нищо против да те поправям, ако и ти нямаш нищо против. Господарят Джереми също спомена, че ще ти помогне за това.
— Тъй ли е рекъл?
— Да, той очевидно проявява голям интерес към теб. Това е дом на истински благородник. Ако беше попаднала в къщата на някой търговец, нямаше да има особено значение, но слугите на аристократите могат да бъдат същите сноби като своите господари, а ти не искаш да си по-долу от тях, нали?
Дани размисли за момент и после каза:
— Не мисля, че бих искала да съм сноб, определено не искам.
Госпожа Робъртсън отново избухна в смях.
— Ти наистина си много забавна, дете. Не съм се смяла така от години. Нямах предвид да се превърнеш в сноб. Мили Боже, разбира се, че не. Аз и себе си не смятам за такава, а господарят Джереми определено не е. Но е сигурно, че ще ти се наложи да срещаш и други слуги по улиците, пък и не сме попълнили персонала тук още. Това, което исках да кажа е, че е много вероятно да се натъкнеш на такива хора и не би искала да изглеждаш смешна в очите им, и да ти се подиграват, нали? Разбира се, че не. Никой не обича да му се подиграват.
Дани не очакваше такъв вид напътствия, но след като това съвпадаше напълно с намерението й да стане по-добра, тя изпита благодарност към нея за предложението й и й го каза.
— Благодаря, госпожо. Ще съм ви много признателна за помощта.
— Чудесно. Искаш ли да отделяме по половин час всяка вечер на това? Ще видиш, че ще изгладим речта ти за нула време.
Дани се ухили.
— Туй съ петнайсе' години, все тъй съм говорила. Сигур' ще отнеме малко повечко.
— Вероятно, но ти не си тръгнала да си ходиш, нали? Ще имаме достатъчно време, за да се справим с това.
Не е тръгнала да си ходи? Част от тежестта, която сковаваше сърцето й изчезна. Ако можеше само и с Малори да се справи веднъж завинаги.

— Ехо, къде са всички?
Дани чу гласа на жената и подаде глава иззад ъгъла на горния етаж да види, кой вдига този шум. Три жени стояха във фоайето, облечени по последна мода. И трите бяха красавици. Тя позна едната — братовчедката на Малори — Реджина Идън, която се беше отбила вчера. Е, това обясняваше как са влезли, след като никой не им беше отворил.
Дани нямаше никакво намерение да отговаря на въпроса на дамата. Тя ясно си спомняше какви са задълженията й, и те не включваха отварянето на вратата и посрещането на гости. Знаеше също, че все още няма иконом или портиер, но Клеър беше наоколо и можеше да ги посрещне, точно както беше направила вчера с нея.
Дани се дръпна назад, за да не я видят, но явно не беше успяла да се скрие достатъчно бързо.
— Ей, ти там. Ела долу, моля те.
Дани не помръдна. Изглеждаше, сякаш жената говори на нея, но можеше и да не е така. Сигурно Клеър се бе появила. Все някой трябваше да дойде при целия този шум.
— Знам, че ме чу. Затова не бягай, а ела долу, моля те.
Дани подаде глава иззад ъгъла отново. Абсолютно сигурно беше, че Реджина Идън гледаше право към нея и й махаше с ръка да слезе. Нямаше спасение. Грубостта не беше част от задълженията й.
Тя се понесе надолу с обичайната си енергична походка в стил „ще се справя” и едва не се приземи по задник върху мрамора, след като се подхлъзна на последното стъпало. Проклет хлъзгав под! Тя се изчерви, но почти веднага пребледня, след като вече можеше да види жените от по-близо. Те не бяха просто красиви, те бяха пленително красиви.
Едната от тях имаше огнена златисточервена коса и сивозелени очи. Тя беше дребничка, с цели десет сантиметра по-ниска от Дани, и изглежда беше в началото на тридесетте. Другата беше по-млада, може би около двадесет и пет годишна и имаше естествено къдрава черна коса и меки сиви очи. Тя също беше малко по-ниска и Дани определено се почувства като някакъв великан, стоейки до тях.
Реджина беше роднина на Малори, но останалите две? Той беше казал, че останалите от семейството са руси, значи тези двете не бяха част от него. И щом такива красавици го посещаваха, значи може би все пак нямаше да иска да я вкара в леглото си. Сигурно само си играеше с нея. Тя изобщо не можеше да се сравнява с тези елегантни дами, а те определено бяха дами. На челото им пишеше, че са благороднички.
— Харесва ли ти новата работа, момче? — питаше Реджина. — Портиерът ми ще дойде по някое време по-късно днес. Сигурна съм, че ще се разбирате чудесно. Той е много добро момче. Междувременно, явно си единствения, който може да ни помогне да се доберем до Джереми. Мога да си представя как е продължила нощта за него и Дрю, след като си тръгнаха снощи от нас. Не че Джереми по принцип става рано. Все още ли спи?
Беше още рано. Едва десет сутринта. Дани определено можеше да каже, че все още е в стаята си, тъй като я беше държала под око цяла сутрин, за да е сигурна, че ще е добре скрита зад някоя друга врата, когато той излезе. Не смяташе да превръща в ежедневие срещите с Малори из коридорите на къщата.
— Не съм го виждал днес, тъй че най-вероятно още спи.
Това трябваше да ги накара да си тръгнат, но Реджина каза:
— Ами тичай горе и го събуди. И му кажи да побърза. Чакат ни толкова много магазини и складове да обиколим днес, ако искаме да обзаведем това място.
— Шъ го водите дъ пазарува?
— Налага се. Ако чакаме да го направи сам, никога няма да видим това място такова, каквото трябва да е. Ще му се наложи да даде поне един прием, но как да го направи, като няма един свестен диван да седнеш на него.
Дани се зачуди дали Джереми знае, че ще дава прием. Тя се ухили самодоволно, докато се качваше по стълбите. Братовчедка му изглеждаше доста нахакана. Дани нямаше да се изненада, ако идеята за приема беше нейна, а не на Джереми.
Тя се спря малко преди да стигне стаята му, осъзнавайки, че ще трябва да го събуди. Беше се надявала да не го види цял ден. Искаше й се да посвикне малко с работата, преди да й се наложи да се изправи пред него. След това, което й каза снощи… дъхът й секна, само като си припомни думите му и начина, по който я гледаше.
Тя продължи напред и потропа на вратата викайки:
— Ставай, господинчо. Имаш гости.
После се затича по коридора да се скрие в някоя празна спалня. Но не успя. Вратата срещу неговата стая се отвори и един рус гигант пристъпи напред и изръмжа насреща й.
— Ако така ще будиш хората, изпрати някоя прислужница следващият път или ще те хвърля надолу по стълбите.
На Дани й се доплака. Тъкмо беше започнала да свиква и сега оплеска всичко. Да разгневи така член на семейството му, че да я хвърли надолу по стълбите? Тя се обърна, готова да се извини, но думите веднага изхвърчаха от главата й. Той беше голям, рус и великолепен. И също толкова изненадан, като нея, когато се огледаха.
— Проклет да съм, ако не си жена. Готов съм да изям целия си кораб дъска по дъска, ако това не е вярно.
— Стомах, пълен с трески, не ми съ стру'а мно’о вкусно. — призна му тя.
Той се ухили.
— Предполагам, че ти си прислужницата? Или нека да го кажа така: Надявам се, че ти си прислужница, а не една от любовниците на Джереми.
— Ни съм ничия любовница.
— Значи днес е моят щастлив ден.
— Ъ?
— Тоест, си на разположение, скъпа.
Дани изсумтя:
— Нищо таквоз ни значи.
— Не ме сразявай така толкова рано сутринта. Може и да не мога да се съвзема.
Тъй като изобщо не й изглеждаше сразен, а по скоро самоуверен и жизнерадостен, тя отговори простичко:
— Шъ го преживейш.
Дани се обърна отново да си върви. Не беше свикнала мъжете да флиртуват с нея. Жените — да, през цялото време, където и да отидеше. Толкова беше привикнала с това, защото все пак те я мислеха за красиво момче. Беше наизустила няколко изтъркани фрази, за да не ги обиди, но ясно да им покаже, че не се интересува от тях. Но с мъже… и как по дяволите и той я беше разкрил толкова бързо?
Пусто да остане! Права беше да се тревожи, че няма да може да се прави на мъж още дълго. Бяха я разобличили на два пъти само за няколко дни.
Не можа да направи и две крачки когато чу Джереми да казва:
— Слугите ми са забранена територия, Дрю.
— А, така ли? Не съм изненадан. Заради такова личице си струва човек да се откаже дори от плаването по море.
— Нещо, което ти нямаш намерение да направиш, никога.
Той се подсмихна.
— Прав си. Никакъв шанс.
Една от вратите се затвори, но Дани не можеше да каже коя. Тя хвърли поглед през рамо, надявайки се да е на стаята на Джереми. Естествено, че не беше. Той си стоеше там и я гледаше. Не беше съвсем облечен още. Всъщност беше обул само панталоните си.
Тя замръзна. Забрави дори да диша за момент. Стоеше като хипнотизирана. Изглеждаше още по-мускулест без дрехите и твърд като скала. Кожата му беше също толкова тъмна и по гърдите, което подсказваше, че това е естествения й цвят. А косата му, разбъркана от съня, му придаваше такова неустоимо секси излъчване, че тя се почувства като пеперуда, неумолимо привлечена от пламъка на огъня.
О, Боже! Тя се втурна към най-близката стая и се скри вътре. По дяволите! Озова се в килера, където държат чаршафите и материалите за почистване. Беше тъмно и нямаше почти никакво разстояние между вратата и рафтовете зад нея, но тя нямаше никакво намерение да се върне обратно в коридора при този полугол мъж.
Той затропа по вратата и тя изстена вътрешно.
— Махай съ. Не си облечен.
— Ще трябва да свикнеш с това.
— Да бе, как ли пък не.
Тя го чу как се смее и стисна зъби.
— Имаше ли някаква конкретна причина почти да разбиеш вратата, за да ме събудиш?
Тя се изчерви. Сега, когато той постави нещата по този начин тя си призна, че можеше и да не думка толкова силно по вратата. Явно щеше да и се налага да го събужда от време на време и това определено щеше да бъде най-трудната част от работата й. Трябваше да измисли някакъв начин да го избягва. Сигурно щеше да успее да се договори с портиера, когато дойде. Тя се почувства по-добре, но после си спомни, че Джереми стои от другата страна на вратата и чака отговора й. И при това беше полугол.
— Много добра при това. Долу те чака цяла орда жени.
Дъхът й секна. Той беше отворил вратата. Стоеше пред нея, облегнат на рамката с ръце кръстосани на гърдите. А това бяха много широки гърди, в контраст с тесния му кръст. Ето защо беше толкова самоуверен. Много добре си знаеше, че е удивително красива гледка.
В момента беше напълно отпуснат… и явно се забавляваше. Тя впери поглед в сините му очи, за да спре да го зяпа в гърдите.
— Да си говорим през вратата е доста глупаво, не мислиш ли? — попита я той.
— Глупаво е туй, дето въобще говорим след кат' та чакат гости долу.
— Кой ме чака?
— Брад'четка ти и две други дами.
— Предполагам, че не са се отбили само за да кажат „здрасти”? — каза той с надежда да не е прав.
Тя поклати глава, но дори и животът й да зависеше от това, не би могла да обясни злорадството, което се прокрадна в гласа й, когато му отговори.
— Искат да та влачат да пазарувате.
Сигурно защото беше очевидно, че той не обича да ходи на пазар, иначе досега да е обзавел къщата сам.
Той въздъхна нещастно.
— Проклятие! Ще ми се Реджи да ме предупреждава, когато прави планове, свързани с мен. Но пък разбира се, тогава нямаше да е нашата сладка Реджи. Бъди добричка и ми донеси няколко пасти, докато се обличам. Братовчедка ми едва ли ще има търпението да ме изчака докато закуся като хората.
Каквото кажеше, само да се махне оттук.
Но той не се помръдна. Тя трябваше да се промуши покрай него и, разбира се, го закачи за ръката. Същата тази ръка се стрелна и се уви около кръста й да я спре.
— Следващия път, когато решиш да се скриеш в килера, — той се приведе към нея и зашепна, — можеш да ме извикаш, за да не си сама. Ще се учудиш колко много удоволствие може да се открие в едно такова уютно местенце.
Дани не му отговори. Не беше в състояние да изрече и дума, дори и да се беше сетила какво да му каже. Тя го отблъсна от себе си и полетя надолу по стълбите. Последното, което чу беше въздишката на Джереми. Цяло чудо бе, че успя да стигне до кухнята, без да се разпадне от вълнение, задето се беше оказала толкова близо до него.

— Изобщо не виждам как ще успееш. Той е заклет ерген и женкар на всичкото отгоре. Посещава такива места само за да угоди на семейството си.
Емили Баскъм слушаше приятелката си само с половин ухо, докато наблюдаваше Джереми Малори, който стоеше в другия на стаята. Не би могла да го сбърка в тълпата, не само заради неговия ръст, но и защото беше толкова греховно красив, че всяка жена в залата го беше забелязала в момента, когато пристигна. Черното му вечерно облекло му стоеше превъзходно. Косата му, която падаше на гъсти черни вълни до врата му беше само малко по-дълга от общоприетото, точно колкото да му придаде леко екстравагантен вид.
И двете момичета бяха дебютантки този сезон, въпреки че Емили определено жънеше небивал успех с несравнимата си красота. Дженифър беше свикнала с това още докато бяха у дома в провинцията. С русата си коса и светлосините си очи, с дребната си, но изящна фигура, Емили предизвика фурор и се радваше на обожанието на всички.
Но от момента, в който зърна Джереми Малори, миналата седмица, тя беше запленена от него и твърдо реши, че той ще бъде неин. Не беше очаквала никаква съпротива и беше доста озадачена, че той почти не й обърна внимание по време на кратката им среща, когато му я представиха миналия път, а сега, когато се виждаха отново, напълно я пренебрегваше, все едно не се познаваха.
Това вече беше прекалено. Тя беше сигурна, че може да завърти главата на всеки млад лорд този сезон, всеки освен Малори. Но тя не искаше никой друг… само него.
Още преди години беше чула слуховете, за това колко е красив, но тъй като живееше в провинцията със семейството си и много рядко идваше в Лондон, не бе имала възможност да установи сама, дали това е истина. Вярно беше. Той изглеждаше наистина умопомрачително.
Приятелката й Дженифър все още се опитваше да я вразуми.
— И единствените жени, на които той обръща внимание са… — тя направи пауза и продължи шепнешком, — тези, за които знае, че може да ги заведе в леглото си, без да застраши статута си на ерген.
— Джен, ти не разбираш! — възрази Емили нетърпеливо. — Ние ще се оженим, дори и да се наложи първо да преспя с него, за да го постигна. По един или друг начин, той ще бъде мой.
— Емили Баскъм,ти не би посмяла! — ахна Дженифър.
Емили сви нацупено красивите си устни и дръпна приятелката си настрани шепнейки:
— Разбира се, че не, но никой няма да се изненада, че още един ерген е бил завлечен до олтара заради неподходящи слухове по негов адрес, нали?
— Какви слухове?
— Дай ми няколко минути и ще измисля нещо. Но преди това ще му дам един последен шанс да поправи грешката си. Ела с мен. Трябва да му припомним, че вече сме му представени.
— Аз не съм. — отбеляза Дженифър, която изобщо не искаше да се въвлича в плановете на приятелката си.
— Тогава аз ще те представя.
— Не можеш да направиш това. — изписка Дженифър, дърпайки се. — Ти самата съвсем отскоро го познаваш.
Емили й изшътка да замълчи и я пусна.
— Как очакваш да постигнеш това, което искаш в живота, като си такава страхливка? — въздъхна тя. — Както искаш. Отивам сама. Няма нищо неприлично в това да заговориш мъжа, за когото ще се омъжиш.
— Но ти… няма да…
Дженифър затвори уста, притеснена, че е останала сама, тъй като Емили вече я беше изоставила. Приятелката й беше доста дръзка, но така ставаше, когато си най-красивата жена в цяла Англия. Това й създаваше самочувствие като на кралица.
Джереми я видя, че се приближава и се извърна рязко към първия най-близък изход да избяга, но Дрю неочаквано препречи пътя му.
— Това не беше точно представата ми за прекарване на вечерта. — започна той. — Много по-добре се оправям със социалните сбирки, ако първо съм преспал с няколко проститутки.
— Всички сме така. — ухили се Джереми и задърпа Дрю към вратата. — Е, хайде, какво чакаме? Този бал беше идея на Пърси и той каза, че трябва само да се появим за малко. Е, направихме го, така че…
— Джереми, не е възможно да си тръгваш толкова скоро. Все още не си ме поканил на танц.
Той можеше да се престори, че не я е чул, но щеше да е изключително грубо от негова страна, затова вътрешно въздъхна тежко и се обърна.
— Лейди Емили, колко хубаво, че се виждаме отново. — каза Джереми с учтив, но издаващ лекото му раздразнение тон, надявайки се тя да разбере, че той не се интересува от нея.
Тя не разбра. Лицето й грейна в усмивка насреща му. Определено беше изумително красива, когато се усмихнеше така с тези нейни блестящи сини очи, помисли си той. Беше си сензацията на сезона, но си търсеше съпруг, което автоматично я поставяше в категорията „неподходящи” за него.
— И аз много се радвам. — каза тя с престорена скромност. — Не можахме да си поговорим повече, когато се видяхме миналата седмица.
— Закъснявах за среща. И се страхувам, че и днес е така. Ние тъкмо…
Дрю го сръчка в ребрата и каза:
— Няма ли да ме представиш?
Джереми въздъхна отново.
— Лейди Емили, запознайте се с Дрю Андерсън, брат на мащехата ми.
— Нарочно ме изкара по-възрастен, нали? — оплака се Дрю, поемайки ръката, която Емили беше протегнала към Джереми и я разтърси леко за поздрав, но не я пусна веднага. — Удоволствието е изцяло мое, особено ако сте тук, без съпруга си.
— Съпруг? Но аз не съм омъжена… още.
Дрю се изкашля осъзнавайки веднага грешката си, въпреки че не беше чудно, защо се беше заблудил. Дори и американците знаеха, че неомъжените дебютантки, от едната и от другата страна на океана, не заговаряха сами ергените, без подходящ придружител.
— Съжалявам много за това. — отвърна Дрю, хвърляйки в смут младата дама.
Джереми за малко да избухне в смях. Дрю беше доста впечатлен, до момента, в който разбра, че тя е млада и невинна.
Той спаси Дрю от необходимостта да обяснява, какво има предвид като каза:
— Съжалявам старче, но ще трябва да продължиш разговора си с младата лейди някой друг път. Наистина трябва да тръгваме вече. Доста закъсняхме.
— Колко жалко! — каза Дрю. — Но ние наистина… — и този път той задърпа Джереми към вратата.

Независимо от новите мебели, които пристигнаха днес, настроението на Дани си остана мрачно през целия ден и не се беше променило, когато тръгна да си ляга. Но не можеше да заспи. Не можеше и да разбере каква е причината да е толкова унила. Би трябвало да е на седмото небе от щастие. Беше изкарала цял ден на работното си място, на такава хубава работа и не я бяха уволнили. Трябваше да се гордее, че е успяла да тръгне по правия път. Работата не беше трудна и останалите слуги бяха доста приятни. Икономката дори искаше да я научи да говори правилно. Имаше си и чудесна собствена стая. Би трябвало да подскача от радост.
Новите й дрехи бяха пристигнали по-рано през деня. Бяха съвсем обикновени и много удобни за работа. Бялата блуза беше с дълги ръкави и малки къдрички на маншетите, с висока затворена яка, но не толкова стегната, че да я задушава. Полата беше чисто черна. Имаше и една къса престилка, която беше поръбена отново с малки къдрички, но иначе си беше определено престилка за прислужница с дълбоки джобове от двете страни и дори един по дълбок и тесен, който явно беше за пръчката с пера за бърсане на прах.
Тя се полюбува известно време на вида си в огледалото. След като затъкна буйните си къдрици зад ушите, за да ги укроти тя реши, че е доста красива. Сметна даже, че по нищо не отстъпва на тези дами, които сутринта дойдоха при Малори. Това ли виждаше и той когато я погледнеше?
Новият портиер се беше появил около обяд, горе-долу когато пристигнаха и новите мебели. Казваше се Карлтън. Беше млад, може би няколко години по-възрастен от Дани, и изглеждаше съвсем обикновено, но имаше топли кафяви очи. Беше приказлив и добродушен. Дани му обърна доста голямо внимание, докато го представяха на персонала и това го накара да се изчерви няколко пъти. Не че беше точно привлечена от него, но осъзна, че той е от типа мъже, от които би излязъл почтен съпруг и реши да го опознае по-добре, ако има възможност.
Все още не можеше да заспи. Накрая стана и обиколи пак втория етаж, за да е сигурна, че всичко е наред. Беше, като изключим факта, че двамата богаташи още не се бяха прибрали. Вероятно обикаляха града в търсене на жени за забавление.
Така обикновено правеха богатите, нали? Това ли я безпокоеше? Че Малори беше излязъл да търси някоя фуста, на която да запретне полите, защото тя го беше отблъснала? Би трябвало да се радва, ако е така. Това значеше, че ще я остави на мира. Тази мисъл, обаче, въобще не й хареса.
Тя слезе на долния етаж все така начумерена. Тъкмо зави зад ъгъла в края на коридора, когато входната врата се отвори и тя успя да чуе края на разговора между двамата мъже.
— Ами тогава какво чакаш? Тя е само една проститутка. — казваше Дрю.
— Не, не е. — отвърна Джереми. — И не искам да говоря за нея.
— О, така ли? Ами тази красавица, малката Емили Баскъм, на която й изтекоха очите по теб тази вечер на бала? Не ми казвай, че не си заинтригуван.
— Приличам ли ти на заинтригуван?
— Не, въобще. И точно затова те питам. Защо не си?
— По същата причина, поради която и ти си плю на петите в момента, в който чу, че не е омъжена. Знаеш, че избягвам дебютантките през първия им сезон, втория им сезон или който и да е проклет сезон. Повече от очевидно е, че Емили ми е хвърлила око, но тя иска да се омъжи, а аз не. Сигурен съм, че знаеш за какво говоря.
— Да, сватба или нищо. — въздъхна Дрю. — Колко жалко. Тя е една малка сладурана, а и ми се струва, че има много какво да предложи.
Имаше нотка на пренебрежение в тона на Джереми когато отвърна:
— О, не се и съмнявам. Някои имат дори склонността да слагат каруцата преди коня, но само защото са достатъчно самоуверени да мислят, че накрая ще постигнат това, което са си наумили. Познавам не един лорд, който е попадал в капан като този.
— Ъ? — и след като размисли известно време. — О, имаш предвид, да ги принудят да се оженят. Е, това вече наистина е много депресиращо. Смятам да си остана при сервитьорките в кръчмите и прислужниците.
— Някой казвал ли ти е досега, че дрънкаш много, когато се натряскаш?
— Не съм се натряскал. Само съм леко пиян. И защо вие проклетите англичани не говорите английски. Понякога ми трябва речник, та да ви разбера.
Джереми се изсмя тихичко.
— Езикът доста се различава в някои части на страната, но ти сигурно имаш предвид жаргона. И това ще отмине, старче. Сигурно никой няма да използва този израз след година или две.
— И ще го замени с нещо още по-неразбираемо. — оплака се Дрю.
— Все едно вие американците не говорите на жаргон?
— Не и толкова неразбираемо. — каза Дрю усмихнато.
— Разбирате си го само вие, старче. На мен ми звучи като чужд език.
— Опитай се да не звучиш толкова логично, когато съм пиян, Джереми. Ще ме заболи глава.
Джереми се изсмя. Дори и Дани се подсмихна лекичко, което й напомни да побърза да се прибере в стаята си, преди да са я открили в коридора. Сега, когато Малори си беше у дома, тя заспа веднага.

— Ще има парти на вечеря днес. — обяви госпожа Апълтън на Дани и Клеър. — Госпожа Робъртсън ще ви каже всичко, което се очаква от вас. Аз самата научих едва снощи. Едва ще смогна да изготвя менюто за толкова кратко време.
— Толкова скоро? — попита Дани, докато пълнеше чинията. Днес нямаше намерение да пропуска закуската си. — Не трябва ли първо да се разпратят поканите?
— Обикновено е така, — съгласи се госпожа Апълтън, — но днес ще бъде само семейството.
— О, — възкликна Дани, изгубила интерес, — ами ще гледам да не им се пречкам довечера.
— Няма да можеш. Ти и Клеър ще сервирате. Също и Карлтън.
Дани се справяше чудесно с правилния си говор… до този момент.
— Шъ сервирам к'во?
— Храната и напитките, разбира се.
— Туй не ми е работа. — отбеляза Дани с основание.
— Ще се наложи. Както знаеш не ни достига персонал. — контрира готвачката за голямо учудване на Дани. — Ще трябва да помогнат всички, след като ни чака вечеря за 15-20 човека.
— Значи все пак няма да е само семейството.
— Само те. Малори са голямо семейство. Но не всичките са в Лондон сега. Маркизът на Хаверстън, главата на семейството, рядко идва в града, доколкото знам. И дъщерите на графа също са в провинцията — в именията на съпрузите си. Едната е женена за херцог, нали знаеш.
Кралска особа, помисли си Дани. Проклетият богаташ беше сроден с кралския двор. И госпожа Апълтън явно беше много горда от този факт.
— Мисля, че ще повърна. — каза Дани.
— Нищо такова няма да правиш. — изсумтя готвачката. — Това ще е добър тест за твоите способности, мила. С малко напътствия ще се справиш чудесно.
Дани се съмняваше, но не каза нищо повече по въпроса. Закуската обаче не й се услади и тя не изяде всичко в чинията си. Остави храната и се заизкачва по стълбите, за да започне със задачите си за деня. Може би, ако успееше да отбягва икономката днес, тя нямаше да може да я инструктира и на Дани нямаше да й се наложи да сервира на тези кралски особи довечера.
Дани беше толкова изнервена, че успя да изчисти целия горен етаж още до обяд, освен стаята на Джереми. Той още не беше излязъл и тя гледаше да стои по-далеч от стаята му.
Госпожа Робъртсън я намери по някое време сутринта и я заведе в голямата трапезария за обещаните напътствия. Нямаше кой знае какво за запомняне, само на кого да сервира първо, как да долива чашите, без да натрапва присъствието си, да следи чашите да са пълни непрекъснато. Мъжете сигурно сами щяха да се обслужат с питиетата си преди вечеря. Тя трябваше да донесе чай на дамите, ако я помолят. Но беше задължително да стои в салона през цялото време, в случай, че им потрябва. И трябваше да се държи така, че да не привлича вниманието към себе си.
— И те искам в изрядно облекло. — предупреди я госпожа Робъртсън, преди да я изпрати обратно да чисти.
Дани се изчерви. Клеър вече й се беше присмяла сутринта заради измачканите дрехи. Явно щеше да се наложи да се отучи от навика да спи с дрехите си.
— Дани, ела тук, моля те.
Дани въздъхна вътрешно. Толкоз по въпроса с отбягването на Джереми. Само той беше все още на горния етаж и не беше излязъл от стаята си. Очевидно обаче беше буден. Беше отворил вратата да я извика и я беше оставил така.
Тя подаде глава иззад рамката. Той беше все още в леглото с ръце, кръстосани зад главата и изглеждаше отпуснат и дяволски спокоен. Не беше напълно облечен. Носеше единствено бяла ленена риза, закопчана само донякъде и светлобежови бричове. Беше бос, дори не беше обул чорапи.
Явно имаше намерение да се излежава цял ден. Същото правеше и тя, преди да си намери истинска работа. И как щеше да изчисти стаята, след като той не искаше да излезе от нея?
Всъщност само си търсеше извинения за раздразнението си, а истината бе, че като го зърна в леглото и пулсът й се ускори. Господи, искаше й се да не е толкова дяволски хубав. Ръцете я засърбяха от желание да го докосне.
— Нямаш ли някаква работа, та да се разкараш от стаята? — каза тя по-остро, отколкото трябваше.
Гласът й привлече вниманието му и кобалтовите му очи се разшириха от изненада. Той дори скочи и седна на ръба на леглото.
— Мили Боже, та ти си красавица! — възкликна той.
Дани би се зарадвала да чуе нещо такова от Карлтън, но ласкателствата на Малори не я интересуваха, защото много добре знаеше какво цели. Пък и не беше в най-добрия си вид, така че само изсумтя.
— Проклет лъжец! Вече два пъти днес ми казаха, че съм отвратително измачкана.
— Това не може да прикрие истината. Дрехите ти не могат да скрият изящната ти фигура и да променят уникалния цвят на косата ти или виолетовия блясък на очите ти. Но тъй като това не беше тайна за мен и преди, сигурно трябваше да кажа: „Мили Боже, какви хубави гърди!”
Лицето й пламна. Но този път не можа да го обвини, че е лъжец. Не и след прекараните вчера 30 минути пред огледалото да се възхищава на това, колко добре й стоеше блузата.
Тя се намръщи насреща му, смутена дотолкова, че пак го обърна на жаргон.
— Ни е пра'илно да говориш за гърдите ми.
Той се ухили нагло и я увери.
— Само ако не сме сами.
Тя стисна устни.
— Значи тъй говориш и на 'сички останали слуги, ъ?
— Не, само на тези, с които смятам да стана много близък. Между другото това легло е много удобно. Не би ли искала да го пробваш по-скоро, вместо да отлагаш — искам да кажа — сега?
Знаеше си, че не трябва да го провокира с тези въпроси. Само го окуражаваше да бъде още по-прям.
— Единственото, което ще направя с това легло е да оправя завивките, след кат' станеш оттам.
— Сразен съм. — въздъхна той.
— Не, мързелив. Иди свърши нещо, та да мо'а да оправя стаята.
— Но аз върша нещо. Възстановявам се от снощните развлечения и събирам сили за довечера. Пък и никой не казва, че стаята трябва да е празна. Можеш да си чистиш наоколо. — Той се обърна на една страна, подпря глава на лакътя си и се ухили отново. — Представи си, че ме няма.
Да бе, като че ли беше възможно. Но тя се опита да не го поглежда. Триста дяволи, така нямаше да стане, защото тя много добре знаеше, че я наблюдава. А дори и да не беше така, тя щеше да се чуди, дали го прави и да му хвърля погледи скришом, за да провери, и…
— Ще почакам.
— Не, няма. — той изглеждаше щастлив да я уведоми. — Ще си почивам до довечера.
Тя стисна зъби, извади пръчката за прах от джоба на престилката си и се отправи към малкото писалище, готова да го атакува с перата. Вместо това ахна, когато видя шапката отгоре. Вчера я нямаше там.
— Мойтъ шапкъ! Що я пазиш още?
— Ами, спомен ми е от едно… интересно преживяване. — отвърна той незаинтересовано.
— Липсваше ми.
— Лошо. Сега е моя.
Тя го изгледа с любопитство.
— Защо? Ти не би я носил за нищо на света.
— Нямам намерение да я нося, но няма и да ти я върна. Така че, ако открия, че липсва, ще знам къде да я търся, нали?
— Вече не крада.
— Радвам се да го чуя. Значи шапката ми е на сигурно място. — с това си спечели един свиреп поглед, който го накара да се подсмихне. — По-весело, любима, и без туй няма да отива на полите. По-подходящи ще са шапчиците с връзки и къдрички. Да, от такива ще имаш нужда.
Тя изпухтя.
— Ще нося проклетите поли, но тези глупави дамски шапки не са за мен.
Той изцъка:
— Пак мислиш като мъж.
— И какво, ще ме застреляш ли?
Тя отново се обърна към бюрото, но то беше почти празно и нямаше много прах, която да вдигне във въздуха в яда си. Внимаваше много да не пипа нейната… неговата шапка. Имаше чувството, че той тихичко й се смее, че така се разстрои заради шапката. Не й пукаше.
Тя спря за момент да огледа стаята и с удоволствие установи, че вчера я беше изчистила толкова добре, та днес почти нямаше какво да се оправя. Само да събере дрехите, които беше хвърлил на пода. Тя го направи и тръгна да излиза с тях, като внимаваше да не поглежда към леглото.
— Дявол го взел, Дани, не мислиш да ме лишиш от чудесната си компания толкова скоро, нали?
Той наистина звучеше разочарован. Преструваше се без съмнение, но тя се спря на вратата и отвърна.
— Довечера ще имаш гости. Има още много неща да се свършат, преди те да пристигнат.
Той въздъхна.
— О, да, моя първи опит да се правя на домошар и да давам приеми. — после добави леко подигравателно. — Пак ли се правиш на перфектната прислужница?
Тя се скова, осъзнавайки че той има предвид начина й на говорене.
— Не, всъщност госпожа Робъртсън започна да ме поправя.
— Мили Боже! И ти свикна толкова бързо?
Тя усети иронията му и реши да не му обяснява, че и преди е говорила така и сега си го припомняше все по-бързо, въпреки че все още правеше доста грешки, когато беше нервна или ядосана. Нямаше да й повярва, затова побърза да смени темата.
— Изненадана съм, че организираш вечеря толкова скоро. Едва успях да изчистя мръсотията и прахта от новите мебели.
— Уверявам те, че не беше моя идея.
Тя повдигна вежда.
— Нека позная — на братовчедка ти?
— Разбира се.
Тъй като той звучеше ядосан в момента, настроението на Дани значително се подобри. Тя дори му се усмихна весело.
— Горе главата, господинчо! Казаха ми, че ще е само семейството ти. Тях няма да има нужда да ги впечатляваш.
— Точно обратното. Хич не ми пука за другите ми познати, но семейството ми трябва да се убеди, че се справям добре или ще обединят усилия да разберат на всяка цена какво не е наред и дружно ще се заемат да го оправят.
— Ти си голям мъж вече. Защо не те оставят да се оправяш сам?
— Защото ме обичат, разбира се.

„Защото ме обичат, разбира се.” Дани не можеше да си избие тези думи от главата. Сигурно беше хубаво да имаш такова семейство. Нейното „семейство” всъщност не беше истинско. Членовете на групата непрекъснато се сменяха. Идваха на възраст между 5 и 10 години, и нямаше кръвна връзка, която да създаде истинска близост между тях. Пък и обикновено си тръгваха, когато станеха на 14 до 17 години, за да поемат по свой път. Рядко се случваше някой да се отбие да ги види как са след това. Веднъж тръгнали си, не се обръщаха назад.
Дани обичаше да помага на по-малките и дори си имаше няколко любимци през годините, но така и не ги почувства като братя и сестри. Люси беше единствения й близък човек. Беше й като сестра. Но след като започна да проституира, тя нямаше вече много време за Дани.
Затова тя беше твърдо решена да създаде собствено семейство. Тази идея се беше родила преди няколко години и оттогава мисълта за това не напускаше Дани. В началото не го мислеше сериозно, с този маскарад щеше да й е трудно да търси съпруг, след като сама се правеше на мъж. Но сега тя беше себе си. Или поне се опитваше да бъде, така че нищо нямаше да я спре да се омъжи, когато открие подходящия мъж. И тогава щеше да има истинско семейство.
Семейство Малори не се появиха наведнъж. Точиха се в продължение на няколко часа преди вечерята. Първи пристигнаха Реджина Идън и съпругът й Никълъс, може би защото живееха през няколко къщи надолу по улицата.
Реджина спря рязко, когато видя Дани облечена в новата си тъмносиня пола и бяла блуза. Светлосинята престилка, вързана отпред, й придаваше дори още повече цвят. Но тя каза само:
— Не може да бъде! Да не би зрението ми да е отслабнало? Обикновено веднага разпознавам представителките от моя пол, независимо как са облечени.
— Сигур' е заради косата, госпожо. С тази шантава пострижка, нали разбирате!
— Предполагам. — въздъхна Реджина. — Просто не мога да повярвам, че съм допуснала такава огромна грешка.
— Хубаво момиченце! — чу Дани забележката на Никълъс Идън, докато се отдалечаваше с жена си да се присъединят към Дрю в другия край на просторния салон.
— Не би трябвало да го забелязваш! — сгълча го Реджина, но не звучеше сърдита. — сигурна съм обаче, че и Джереми не го е пропуснал.
После запристигаха още и още членове на семейството. Карлтън ги въвеждаше навътре. Дани трябваше да сервира чай за дамите за втори път с напредването на вечерта. Тя научи и имената на гостите от това, което дочуваше от разговорите. Усети също, че доста от тях я гледаха с любопитство.
Двете дами, които вчера придружаваха Джереми на пазар, се оказаха братовчедка му и съпругата на един от чичовците му. Тъмнокосата братовчедка се казваше Келси и беше омъжена за Дерек, огромен рус красавец, който пък се оказа син на Джейсън, маркизът дето рядко идваше в града.
Червенокосата красавица беше Рослин, съпругата на чичото на Джереми — Антъни. Този човек направо я срази, когато го видя да влиза. Антъни и Джереми толкова си приличаха, че чак я побиха тръпки. Просто Антъни беше по-възрастната версия. Сигурно беше много странно усещане да знаеш точно как ще изглеждаш, с напредването на годините, но пък от това, което виждаше тази по-възрастна версия беше толкова дяволски хубава, че нищо чудно дето Джереми преливаше от такова самочувствие. Просто знаеше, че още дълги години ще запази своето удивително секси излъчване.
Пристигна и още един от чичовците — графът, който госпожа Апълтън беше споменала. Едуард Малори беше весел и приветлив представител на русокосите мъже в семейството. Около десетина години по-възрастен от брат си Антъни, Едуард имаше голямо семейство. Съпругата му Шарлот също беше тук, както и двамата му сина — Травис и Маршъл. Имаха и три дъщери още, явно всичките вече омъжени, но никоя от тях не се очакваше да присъства тази вечер. Две от сестрите живееха в провинцията, а най-малката — Ейми — беше отпътувала за Америка със съпруга си Уорън, който пък беше един от братята на Дрю Андерсън. Чакаха ги да се върнат по някое време през лятото, но никой не знаеше с точност, кога ще си дойдат.
Тъй като беше само семейна вечеря, малката дъщеря на Рослин и Антъни, Джудит, също беше тук. При такива красиви родители нямаше нищо чудно, че Джуди, както я наричаха всички, също беше красавица. Наследила беше златисточервената коса на майка си и кобалтовосините очи, които имаха баща й, Реджина и Джереми. Беше много будна за възрастта си и доста пряма в оценките си, каквито обикновено бяха децата.
Тя се приближи до Дани, преди още вечерята да бъде сервирана и след като я огледа в продължение на няколко минути, обяви без заобикалки:
— Много си красива.
— Ти също.
— Знам. — но го каза с въздишка, все едно въобще не е доволна от това. — Казват, че ще създам много главоболия на баща ми като порасна.
— Защо?
— Заради всичките ухажори, които ще имам.
— Толкова много?
— Да, стотици. Чичо Джеймс мисли, че татко няма да може да се справи с тях. Той мисли, че татко ще се превърне в абсолютен задник като опре до това.
Дани преглътна смеха си.
— А ти какво мислиш?
— Мисля, че чичо Джеймс сигурно ще се окаже прав.
Дани не можа да се сдържи и избухна в смях. Обаче веднага съжали, защото всички в стаята обърнаха поглед към нея. Щеше да се съвземе, въпреки че ужасно се притесни, ако не беше привлякла вниманието и на Джереми.
От началото на вечерта той обикаляше гостите си, бъбреше с всеки новодошъл и много добре се справяше с това да пренебрегва присъствието й до вратата. Но вече не. Направо я изпиваше с поглед в момента. А всички останали бяха почнали да шушукат по неин адрес. Знаеше го, усещаше го, дори подочу някоя откъслечна дума. Беше й ужасно неудобно, че изведнъж се превърна в тема на разговор за всички.
В другия край на стаята Антъни шепнеше на Джереми.
— Намери й собствено жилище. Слугите ще почнат да недоволстват, когато разберат, че спиш с нея. На Джейсън може и да му се размина през всичките тези 25 години, но той си имаше таен вход към стаята на икономката си Моли. Сигурен съм, че тук няма такива удобства.
— Не спя с нея, това е.
— Каква опашата лъжа! — подсмихна се Антъни. — Не би подминал такова първокласно парче като нея.
— Нямам и намерение. — измърмори Джереми. — Просто още не съм успял да я вкарам в леглото си.
Антъни повдигна вежда.
— Да не би да губиш уменията си, момче?
Джереми се намръщи.
— Започвам да вярвам, че има нещо такова. Непрекъснато трябва да си повтарям, че е несравнима.
— Несравнимо красива, не мога да не се съглася. Но ти имаше друго предвид, нали?
— Да, изглежда в нея няма нищо обикновено. Произхода й, навиците й, нищо свързано с нея не е такова, каквото би очаквал, по дяволите!
— Не вярвам да е чак толкова странна, младежо. — възрази Антъни.
— Ще те изненада. Вчера говореше като уличен хлапак, а днес вече реди думите като домашна възпитателка. А и мисли като мъж. Всъщност до вчера е носила панталони почти през целия си живот. Но щом навлече полите и започна да иска съпруг. — смутолеви Джереми накрая.
Антъни се закашля.
— Теб?
— Не, знае, че ще си остана ерген и не иска да има нищо общо с мен. Иска почтен съпруг.
Антъни избухна в смях.
— Признавам, че с панталоните донякъде ме заблуди, но другото си е съвсем типично. Повечето жени това искат — почтени съпрузи.
Джереми повдигна вежда:
— След като самата тя не е почтена?
— А, разбирам. Иска да се издигне в обществото, нали? Ами след като явно нямаш голям шанс да я спечелиш, защо просто не се отървеш от нея и не спреш да се тормозиш.
Джереми най-накрая се ухили широко.
— Мъжете от семейство Малори не се отказват толкова лесно.
В другият край на стаята Едуард попита жена си:
— Прислужницата не ти ли се струва позната?
— Не бих казала. — отвърна Шарлот.
Едуард сбърчи вежди.
— Не мога да се сетя откъде, но мисля, че я познавам.
— Може да си я видял на улицата или в някой магазин. Красиво момиче като това не може да не направи впечатление.
— Предполагам. — въздъхна той. — Но сега няма да се успокоя, докато не се сетя къде съм я виждал.
До камината Травис се обърна към брат си въздишайки почти като баща си.
— Предполагам, че Джереми вече й е хвърлил око.
Маршъл се ухили.
— Разбира се. Но, проклет да съм, ако я оставя да се преструва на прислужница в дома ми.
— На нея може би й харесва.
— По-вероятно, още не е осъзнала, че няма нужда и пръста си да помръдва, освен да прави нашия братовчед щастлив. Този проклет кучи син е такъв късметлия. Откъде ги намира всичките тези красавици? Няма събиране, на което да съм бил и всички красиви дами да не се надпреварват за вниманието му. Емили Баскъм също е лапнала по него, разбира се, а аз направо щях да падна като я видях. Наистина. Мислех да я ухажвам, дори успях да привлека интереса й, докато не се появи нашият мил братовчед и… край. Тя вече нямаше очи за никой друг.
— Знам какво имаш предвид. — отвърна му Травис. — Иска ми се Джереми да се беше оженил вече. Нямаме никакъв шанс с красивите дами, когато той е наоколо. Същото беше и преди да се ожени Дерек.
— Ще остареем и посивеем, преди Джереми да реши да се ожени. Проклет да съм, и аз не бих го направил, ако изглеждах като него и жените се хвърляха сами в ръцете ми.
А в средата на стаята, седейки на един от двата нови дивана, Реджина каза на Келси:
— Не мога да разбера, какво си мисли Джереми, като я държи в къщата си. Смятам, че чичо Джеймс ще трябва да проведе един разговор с него и да му припомни обществените порядки.
— Мила, това е ергенско жилище.
— Да, знам, и ако иска да държи любовницата си тук, слугите едва ли ще се учудят. Само трябва да внимава да бъде дискретен и да не тръгнат слухове. Но той я е направил част от персонала и това ще създаде проблеми между слугите. Той може и да не се интересува, но горкото момиче ще трябва да търпи последиците.
Келси потупа Реджина по ръката.
— Мисля, че трябва да го оставим сам да се оправя. Досега не е имал собствена прислуга. Ще свикне. Чичо му и баща му определено нямаха проблем. Колкото и прочути развратници да са били, сигурна съм, че са се справяли с домакинствата си прекрасно.
Ако Дани знаеше, че всеки член от семейството в стаята я мислеше за любовница на Джереми, тя щеше ужасно да се притесни, щеше да побеснее… и да направи такава сцена, че със сигурност щяха да я изхвърлят, независимо от изнудването. Но тя беше в блажено неведение по въпроса и не знаеше до какви заключения бяха стигнали Малори. Но въпреки, че всички в стаята я обсъждаха и това я караше да се чувства ужасно неудобно, пристигането на Пърси успя да я разсее.
Той се спря при нея като влезе, намръщи се за момент и после каза.
— А, разбирам. Близнаци. Познавам брат ти. Страхотен тип. Направи ми услуга, за която ще съм му вечно благодарен.
Дани не беше сигурна как трябва да отговори. Да го осведоми за грешката, която прави той и да обяви на всички, че е носила панталони само до преди няколко дни?
Джереми я спаси от необходимостта да каже каквото и да било. Явно знаеше какво може да изтърси Пърси всеки момент и очевидно не искаше да му позволи да го направи пред цялото му семейство.
— Закъсняваш, старче. Почти не остана време за питие преди вечеря. Ела да ти налея малко все пак.
— Остави! — отвърна Пърси. — Но с нетърпение очаквам да проверя, дали е проработил късмета ти с готвачката. Между другото, къде успя да откриеш сестрата близначка на нашия джебчия. Не ми казвай, че си се осмелил да навлезеш по-навътре в онзи ужасен квартал от кръчмата, където бяхме онази нощ.
Тъй като Джереми и Пърси бяха стигнали вече до средата на стаята почти всички успяха да чуят, това което той каза. Джереми закри очите си с ръка и изпъшка.
Дани реши, че това е идеалния момент да отиде да провери дали вечерята е готова.

Късметът на Тайръс Дайър определено се беше подобрил. Той обмисли добре ситуацията няколко дни и реши, че ако ще убива момичето, то ще трябва да му платят като хората този път. Нямаше да бъде алчен. Фактът, че късметът му се беше върнал, беше по-важен. Но след като ще я убие така или иначе, защо да не измъкне добри пари от това, разсъждаваше той.
Затова той реши да потърси лорда, който го беше наел миналия път. Още помнеше къде живее. Първоначално не беше сигурен дали това е мястото, защото беше идвал само два пъти, но когато видя къщата, веднага я позна. И лордът си беше вкъщи.
Определено късметът му се беше подобрил, защото бъбривият слуга каза, че господарят му живеел в провинцията сега и много рядко идвал в Лондон, може би един или два пъти годишно. Каза още, че е пристигнал само преди няколко дни за кратко, защото имал някаква работа. Тайръс не можа да повярва, че е такъв късметлия. Фактически лордът трябваше да се върне в провинцията утре сутринта. Ако се беше колебал дори само още един ден, щеше да го изпусне.
Разбира се, благородникът можеше и да не иска да го приеме, когато чуеше името му. Предишния път се бяха разделили доста бурно, заради провала на Тайръс. Мъжът можеше да се опита да го убие отново. Но Тайръс реши, че лордът беше реагирал така от ярост и че за 15 години сигурно е успял да успокои гнева си.
Накараха го да чака почти 3 часа. Беше сигурен, че е нарочно. Но той нямаше никакво намерение да се отказва, ако това си е мислил лордът. Беше дошъл да иска доста пари, за да довърши работата, за която беше нает преди толкова много години. Заслужаваше си да почака малко.
Наближаваше почти полунощ, когато слугата най-накрая дойде да го отведе при господаря. Той беше в кабинета си в дъното на къщата и седеше зад бюрото. От двете му страни стоеше по един мъж. И двамата приличаха на улични главорези. Дланите на Тайръс започнаха да се потят.
Зачуди се дали не се е заблудил. Май фактът, че беше сварил лорда у дома, не беше чак такъв късмет, както си мислеше. Дали затова не го накараха да чака толкова? Да довтасат тези гангстери и да го убият.
Преди лордът да отвори уста и да нареди да го очистят, Тайръс изтърси.
— Ня'аше да дойдъ тук, ако ни мислех, че шъ искаш да чуйш туй, дет имам да казвам.
— Седнете, господин Дайър.
Тайръс въздъхна облекчено и се ухили самодоволно, докато сядаше от другата страна на бюрото. Двамата мъжаги го следяха неотклонно с поглед, въпреки че лицата им бяха безизразни.
— Помните ме, нали?
— За съжаление да, поне името ти. Трябва да призная, че не бих те познал. Доста си се променил, нали?
Тайръс сви устни от яд. Този богаташ имаше предвид косата му, разбира се. Той беше на 42 години и нямаше нито една бръчка, но косата му беше побеляла напълно още преди няколко години, докато този тип почти не се беше променил. Сигурно наближаваше петдесетте, но изглеждаше много по-млад.
— По наследство ми е. — излъга той. — Вие добре ли я карате?
— Много добре… но не благодарение на теб.
Тайръс не беше сигурен, че се радва да чуе това. Ако този благородник не се интересуваше повече от момичето, едва ли щеше да се навие да плати, за да я убие. Но от друга страна, ако джобовете му бяха пълни в момента, можеше да се съгласи да плати дори повече, отколкото Тайръс беше намислил да иска, за да свърши работата.
— Късно е. — каза лорда уморено. — Казвай, каквото имаш да казваш, господин Дайър.
Тайръс кимна.
— Открих момичето. Онова дето успя да избяга. Още е жива.
— Аз знам, че е жива.
Надеждите на Тайръс помръкнаха.
— Знайте?
— Имаше някаква суматоха на улицата онзи ден, близо до моята банка. Бях съвсем наблизо и видях за какво става въпрос. Не можах да повярвам на очите си, като видях момичето, което беше предизвикало всичко.
— Знам к'во имате предвид. И аз се усъмних в зрението си.
— Почти бях забравил за нея. Трябваше отдавна да съм я обявил за мъртва, след като тялото така и не беше открито, но ме убедиха, че това няма да е добро решение.
— И ни сте я последвал?
— Разбира се, че го направих, но я изгубих след няколко пресечки.
— Аз обаче я проследих. Знам къде живее.
До този момент лордът си седеше облегнат на стола и не даваше вид, че се интересува от темата, но сега се изправи рязко и това възроди надеждите на Тайръс.
— Къде?
Тайръс се усмихна
— Не мислите, че ще ви кажа просто ей така, нали?
Лордът се облегна отново и махна с ръка на мъжете до себе си, които веднага се раздвижиха. Тайръс почти преобърна стола си от бързане да им избяга. За малко да падне, но бързо се изправи, този път с пистолет в ръката си. Главорезите замръзнаха на място, докато той размахваше пистолета в лицата им. Вече не изглеждаха безразлични. Бяха доста ядосани.
Самият Тайръс беше много нервен, но настоя:
— Ако още искаш да я убия, шъ го напра’я, но шъ ми платиш два пъти повече от преди. Пол'вината сега и пол'вината кат' ти кажа къде е тялото. Тоз' път искам да съм сигурен.
— Мъжът се разсмя.
— Нищо няма да ти платя, докато не видя резултати. Вече ми доказа, че лесно се проваляш, господин Дайър. Ще си получиш парите, но само ако свършиш работата този път.
Тайръс нямаше нищо против. Да, късметът му определено се беше върнал.

Госпожа Апълтън беше във възторг от това, че първата й вечеря беше преминала с такъв успех и си наля чаша вино, за да го отпразнува. Наля също на Дани и на Клеър, но Клеър отказа. Тя още миеше чиниите. Дани обаче трябваше само да провери трапезарията и салона още веднъж, за да е сигурна, че всичко е наред, преди да си легнат, така че изпи чашата си на един дъх.
Готвачката поклати глава с неодобрение, като я видя.
— Това си беше чисто прахосване и не искам да го виждам повече. Така ли си пила досега? Или просто не знаеш, че хубавото вино трябва да се отпива бавно, за да се усети вкуса му?
Дани не се изчерви, е поне не много. Но наистина съжали, че е изпила виното на един дъх и усети вкуса му чак, когато вече го беше изпила. По принцип беше свикнала с евтини вина, които нямаха този изтънчен аромат.
Госпожа Апълтън се засмя.
— Е, предполагам, че си го заслужи. Справи се страхотно, момиче, наистина страхотно. Нищо не разля, нищо не изпусна. Добрата прислужница е тази, която не се забелязва. Разбира се, ти не би могла да го постигнеш, заради начина, по който изглеждаш, но все още можеш да станеш най-добрата прислужница в квартала, ако се постараеш още.
— И к'во ми е на начина, по който изглеждам? Госпожа Робъртсън ми избра тез' дрехи, дъ знайш.
— Бог да те благослови, дете, сигурно знаеш колко си красива. Това твое лице винаги ще привлича внимание. Нищо не може да се направи за това. Но, ако си вършиш работата добре, ще преодолееш този недостатък. Сега бягай. Заслужи си почивката, а утрото ще дойде много бързо.
Дани излезе от кухнята с усмивка на лице. Кой, ако не една домашна прислужница би решил, че красивата външност е недостатък?
Последният гост си беше тръгнал преди известно време и Дани беше успяла да разчисти трапезарията на спокойствие, така че когато влезе отново да провери за последен път всичко, не очакваше да има някой в стаята. Обаче завари Джереми на масата с гарафа вино пред него и полупразна чаша в ръката му. Не изглеждаше щастлив. Напротив, изглеждаше направо нещастен и дори не забеляза, че е влязла в стаята.
Дани се поколеба, дали да го попита какво има, или да се измъкне през вратата, преди да я забележи. Избра по-разумното и тръгна обратно.
— Значи не искаш да останеш?
— Не.
— Толкова пряма. — каза той. — Не би трябвало да си толкова откровена с мъж в такова ужасно настроение, не знаеш ли? Всяка лъжа, дори и най-прозрачната, би свършила работа.
Дани се опита да се концентрира, за да не сбърка, докато му отговаря, но виното, което беше изпила й пречеше.
— Значи искаш да тъ лъжа?
Той се замисли за момент, после й каза:
— Всъщност не, предполагам, че не. Но извиненията не се смятат за лъжи, нали? Смятат ги за опашати лъжи.
— Да не си пиян, Малори?
Той премигна насреща й, после се изправи олюлявайки се и зае отбранителна поза.
— Разбир' се, че не. Досега не си спомням някога да съм бил пиян.
— 'сички така приказват. — изсумтя Дани. — И тъй, к'во ти е извинението? Партито ти беши успех. Трябваши да са радваш, а не да съ давиш в алкохол.
— Щях, ако не бях сигурен, че трима, не — вероятно четирима — от семейството, и аз знам точно кои, ще изприпкат право при баща ми и ще му извадят душата, докато не го убедят, че напълно съм се провалил в това да управлявам собствен дом.
— Партито беше фантастично, а ти мислиш, че си се провалил. Да, натряскал си се до козирката.
Джереми допи виното си, стовари грубо чашата на масата и призна.
— Не е заради вечерята, скъпо момиче. Заради Пърси и проклетатата му голяма уста е. И ако познаваше баща ми, нямаше да искаш да ти е ядосан.
— Имаш много хуба'о семейство. Дори и аз можах да го видя. Баща ти не мож' да е по-лош от другите.
Той се засмя. Тя зачака, но явно това беше единственият му отговор. Тогава тя поклати глава и му каза:
— Лягай си, приятел, и се наспи добре.
Той се намръщи за момент.
— Щях, само дето не мога да открия леглото си.
— Ъ?
— Опитах. Наистина опитах, но все попадах на легла, които не са мои. Мога да си позная леглото, да знаеш. Затуй се върнах тук да си намеря стол.
Дани извъртя очи, измарширува до него, сграбчи го за ръката и го задърпа към стълбите. Обаче той се отпусна, когато ги заизкачваха. Тя го погледна и видя, че се мръщи.
— Не мисля, че ще мога да се кача пак. — призна. — Не и без помощта ти.
— И к'во според теб се мъча да напра'я?
— Но, ако ме изпуснеш без да искаш, ще се пребия. Разбира се, ако си счупя врата, баща ми сигурно ще се умилостиви.
На Дани започна да й става смешно. Явно пиян, Джереми беше наистина забавен. И безобиден. Липсваха чувствените погледи, които можеха да я погубят и безпокойството, което изпитваше, когато беше около него, беше изчезнало напълно. Нямаше нищо против, дори да го докосва в момента.
— Да не би да искаш да спиш на дивана тогава?
— При положение, че си имам превъзходно легло горе? — каза той с възмущение. — Не! Ако се хвана за теб, може и да успеем да се качим по стълбите.
Виолетовите й очи се присвиха подозрително.
— Да се хванеш за какво?
— За рамото ти, разбира се. Какво, за Бога, си мислеше?
Тя се изчерви леко, промуши ръка през кръста му и издърпа ръката му върху рамото си.
— Така по-добре ли е?
— Много по-добре.
Успяха да се качат по стълбите благополучно. Той почти се беше отпуснал върху нея, но въпреки че имаше крехка структура, тя беше доста силна и успя да го издържи. Не я пусна, когато стигнаха коридора горе, даже изглежда, че я поведе по него. Тя реши, че ще стигнат стаята му по-бързо, ако просто си замълчи и го заведе дотам. Но той не я пусна и когато влязоха вътре, очевидно очакваше да му помогне да стигнат до леглото.
Подозренията на Дани се върнаха веднага щом той стана изключително тромав, когато стигнаха до леглото и се тръшна отгоре му, завличайки и нея със себе си. За съжаление, тя се озова под него и не можа да се измъкне бързо. Отпуснат, както сега, Джереми беше ужасно тежък. Тя започна да го блъска и бута, но усилията й бяха напразни.
— По-добре не заспивай сега, господинчо! — изръмжа тя. — Пусни ме, или…
— Стой мирна! — предупреди я той пъшкайки. — Мисля, че ще повърна.
Дани замръзна — беше забравила, че е пиян. Почувства се виновна, че е толкова подозрителна… за цели пет секунди. Той беше обърнал главата си към нея, когато проговори и сега я беше навел леко за да положи устни точно върху нейните.
Дани извърна глава. Искаше да му даде възможност да размисли, но тогава устните му се спуснаха по врата й и изпратиха тръпки по гръбнака й. Тогава тя го чу:
— Знаеш, че те искам. Никога не съм се преструвал. Сигурен бях, че удоволствието ще е незабравимо, любима. Не се бори повече.
Преди да се предаде — отчаяна, защото думите му вече я бяха размекнали — тя обърна глава да му каже какво да направи със своето удоволствие и отново попадна в капан. Опита се да устои, наистина опита, но всички причини защо не трябваше да му позволява да я целува, излетяха от главата й. Винаги се беше чудила какво ли ще е. Луси й беше говорила за онези блудкави и лигави целувки. Също за пиянските. Беше й разказала обаче и за хубавите, тези редките, които могат да предизвикат сексуален копнеж.
Дани разбираше, че тази беше от последните. Дори знаеше защо. Той беше Малори в края на краищата и тя беше привлечена от него повече, отколкото към който и да е мъж до сега. Може и да беше пиян в момента, но това не се отразяваше на целувката му въобще, напротив. Нямаше да се изненада, ако тази нейна първа целувка си останеше най-главозамайващата, която някога щеше да получи, ако никога не изпиташе тази силна и чувствена магия отново.
Тя трябваше да прекрати това веднага, преди да й се е усладило. Иначе щеше да е загубена завинаги. Сигурна беше. Как би приела някой друг, след като се беше докоснала до най-добрия. Но да спре сега беше последното, което би направила. Вече нямаше сили, не и когато така майсторски манипулираха сетивата й, когато единственото, което искаше да направи, беше да обвие ръце около него и никога да не го пусне.
Странно — помисли си — ако така целува, когато е пиян, как ли би я целунал, ако не е?
— Господи, толкова си вкусна!
И тя си мислеше същото за него. Устните му бяха кадифено меки. Или може би нейните бяха такива и съединяването им сътворяваше удивителна комбинация. Дъхът му не беше пропит с алкохол въобще, имаше упойващ аромат. Вкусът му беше екзотичен, тя дори не би могла да го опише. А усещаше и друго освен целувката. Възхитителни тръпки, всичките нови и изключително приятни.
Единият му крак се беше плъзнал между нейните. Натискът предизвикваше силна възбуда, защото той не спираше да го движи, а го търкаше в слабините й по най-еротичен начин. И я беше придърпал толкова близо до себе си, държеше я толкова здраво. Едната му ръка притискаше гърба й, а другата беше обхванала дупето й и тя се беше прилепила плътно към него. Огънят, който се разгаряше диво в тях, щеше всеки момент да експлодира…
— Дявол те взел, Джереми! — оплака се Дрю откъм коридора, а тонът му беше също толкова раздразнителен, колкото и думите. — Можеше поне да затвориш проклетата врата.
След което вратата към стаята на Дрю се затвори с трясък. Дани вече можеше лесно да се измъкне. Тя не само го изблъска, ами сви юмрук и го удари по ухото. Той изрева от болка и се изтърколи от нея веднага.
Тя скочи от леглото и без да си прави труда да го погледне, изсъска:
— Следващия път кат' са натряскаш, не чакай помощ от мен, приятел. Мо'иш да си спиш на пода.

На другата сутрин, докато Дани слизаше по стълбите да изчисти стаите на долния етаж, защото горе не беше останало нищо друго за чистене, освен стаите на двамата мързеливци, тя чу някой да хлопа по вратата. Карлтън го нямаше да отвори. Знаеше, защото беше излязъл с госпожа Робъртсън да й помогне за някакви поръчки и не ги беше чула да се връщат. Въпреки всичко не отвори веднага. При настроението, в което се намираше в момента, нямаше да се справи добре в ролята на вежлив портиер.
Тя не беше сърдита на Джереми заради това, което се случи миналата нощ. Алкохолът си беше алкохол в края на краищата и караше хората да вършат глупости. Не, тя беше ядосана на себе си. Нямаше извинение за това, което беше допуснала да се случи. Би могла да измисли дузина начини да се освободи веднага и да се измъкне от целувката снощи, но тя не беше опитала дори, чисто и просто, защото не искаше. И точно това я вбесяваше. Това, че разбираше, че знаеше докъде може да доведе тази целувка, нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен неописуемото удоволствие, което Джереми Малори можеше да й достави.
Клеър не се появи да отвори вратата. И тропането се беше засилило, за да покаже нетърпението на посетителя.
Ядосана, Дани отиде до вратата, отвори я рязко и изстреля:
— Всички още спят. Елате по-късно.
— Не ви разбрах? — тонът на мъжа беше язвителен и показваше, че няма никакво намерение да си тръгне.
Дани започна да се поти. Огромният мъжага, който стоеше на прага, беше най-заплашителния мъж, който беше виждала някога.
Беше огромен, наистина огромен, с яки ръце и удивително широки мускулести гърди, но не беше много по-висок от нея, някъде към метър и осемдесет. Тя предполагаше, че е в средата на четиридесетте, но не можеше да отгатне дали е благородник, или не. Фигурата му подсказваше, че е такъв, но беше облечен доста обикновено: без шалче, само с бяла ленена риза, отворена на врата, черно палто, светлобежови панталони и беше обул черни ботуши за езда. Русата му коса също беше много по-дълга, отколкото беше модерно сега сред членовете на висшето общество. Падаше чак до раменете му на гъсти вълни и му придаваше вид на пират. Изражението му ясно показваше, че е по-добре да не му противоречат. Той целия излъчваше усещане за опасност и тя изведнъж се притесни. Никога досега не беше срещала мъж с такова излъчване и не се съмняваше, че той можеше да бъде безмилостен, ако го провокират… и смъртоносен.
Изкуши се да му тресне вратата под носа и сигурно щеше да го направи, но той се промуши покрай нея и влезе в антрето, където стоеше сега с ръце, скръстени на гърдите.
Тя се сви от страх, тъй като щеше да й се наложи да го отпрати.
— Те наистина спят още. Кой от двамата искати да видити?
— Джереми.
— Не ми се вярва точно тоз' да стани рано. Снощи са натряска до козирката и сега спи кат' заклан.
Златната му вежда се повдигна в учудване.
— Каква невъобразима глупост! Джереми пиян? Това е невъзможно. Той е закърмен с алкохол. Този младок не е в състояние да се напие, уверявам те, така че тичай горе да го събудиш и му кажи да си довлече задника тук веднага.
Дани се втурна по стълбите, но забрави да повдигне полата си и се препъна леко, после я запретна високо и продължи да тича, докато не изчезна от погледа му. Вече горе, на сигурно място, тя въздъхна дълбоко, за да се успокои и тогава си припомни думите на непознатия. Малори никога не се напиваше? Значи цялата тази глупост снощи е била хитрост, за да я завлече горе и най-вече в леглото си. Този проклет кучи син! Как смее да си играе така с нея?
Тя не почука по вратата, беше твърде ядосана. Влезе направо и го завари в леглото, напълно събуден. Просто си лежеше там с онази негова самодоволна, надута физиономия. Тя го стресна, като влетя в стаята така и той рязко се изправи. Дори изражението му стана бдително, след като я изгледа внимателно.
Тя се спря пред него с ръце на хълбоците и изкрещя:
— Ти, кучи сине, ако още веднъж ма изиграеш тъй, за да ма вкараш в леглото си, шъ тъ удуша! И хич не ми пука, че шъ ма уволниш.
— За какво говориш, за Бога?
— Дет' си бил пиян. Не си бил пиян снощи. Ти не мо'иш да са напиваш.
Нахалникът се ухили широко.
— Казвал съм ти го, нали? Определено си спомням, че съм ти го казвал преди.
— А дет' не мо'ише да си откриеш проклетото легло? За туй помниш ли?
Той се усмихна.
— Дани, любима, не оставяш голям избор на мъжете. Започнах да се отчайвам и реших да се възползвам от погрешното ти заключение. Е, послъгах за някои дребни неща, но си заслужаваше, за да опитам вкуса ти най-накрая.
— Заслужаваше ли си? — изръмжа тя и юмрукът й се стрелна към бузата му.
Тя очакваше той да го избегне. Беше се справял чудесно с това преди. Беше изненадана, когато усети как кокалчетата на пръстите й изтръпват от удара, но изпита истинско удовлетворение от това.
— Още ли мислиш тъй? — попита тя доволна от себе си. — Леко ти са размина, приятел. И си дръж проклетите целувки за себе си отсега нататък.
Тя изхвърча обратно навън в коридора, но се блъсна в една тухлена стена. Е, поне така и се стори. Заплашителният мъж, който беше оставила в антрето, се беше качил горе. Явно беше изгубил търпение.
— Тичай долу, момиче! — каза й той. — Аз ще довърша това, което започна, можеш да разчиташ на това.
Това прозвуча направо зловещо. Малори щеше да си го получи — много повече от едно насинено око — бас ловеше. Точно това заслужаваше този негодник.

Джереми се отпусна обратно в леглото пъшкайки, защото беше разпознал гласа пред вратата. Надяваше се да има поне още ден-два на разположение, преди баща му да се върне в града. Нямаше съмнение, че Джордж го е повлякла насам, веднага щом е разбрала, че корабът на брат й е пристигнал. И като чу какво каза баща му, разбра, че снощи е бил прав, дето чудесните му роднини са прекалено загрижени за неговото поведение, та да си замълчат. Сигурно веднага са му докладвали какво каза Пърси или, че спи с прислужницата си. Най-вероятно и двете. Чудеше се как всичко беше стигнало толкова бързо до Джеймс.
— Криеш се зад насиненото си око, а момко?
Джереми седна в леглото и посочи бузата си.
— Я провери. Уцели ме с юмрука си тук, но мисля, че окото ми се отърва. Как мислиш, ще посинее ли?
— Мисля, — каза баща му, — че е съвсем сигурно, че си си изгубил ума, щом си се забъркал с момиче, което раздава юмруци вместо плесници.
Джереми се ухили.
— Изобщо не мислиш това. Вече я видя и знаеш много добре защо я искам, независимо какво раздава.
— И това също. — каза Джеймс, но приближи леглото и хвана Джереми за брадичката, килна я на една страна и огледа бързо посиняващата му страна.
— Не е кой знае какво, но може и да свърши работа да отблъсне момичето на Албърт Баскъм и тя да насочи вниманието си другаде.
Джереми потрепери и възкликна.
— Дявол го взел! И за нея ли знаеш?
Джеймс настани удобно огромното си тяло в един от тапицираните столове в стаята.
— Нека да ти кажа как премина сутринта за мен, скъпо момче. Успях да стигна до дома някъде до средата на утрото за радост на Джордж, само за да открия братчето Еди да прави дупки в килима на кабинета ми от нетърпение да ме види. 30 минути по-късно старият си тръгна, изключително недоволен, разбира се, от това, което му отговорих.
— Естествено. — ухили се Джереми.
Баща му беше различен от останалите Малори. Винаги си е бил. Правеше каквото си иска и нарушаваше всички обществени порядки, както му скимне. Беше черната овца в семейството. Братята му го бяха обезнаследили за цели 10 години, когато той стана пират и отплува в открито море. Сега го бяха приели обратно в лоното на семейството, но това не значеше, че той се е променил. Още не се съобразяваше с никого.
Джеймс просто обожаваше да се държи различно. Дори и имената, с които наричаше близките си бяха различни. Почти всички в семейството наричаха Реджина „Реджи”, но Джеймс не спираше да й вика „Рийгън”, с което вбесяваше братята си. Дори собствената си дъщеря — Джаклин, той наричаше „Джак”, което също не се харесваше на чичовците й, разбира се.
— После цъфна Тони с убеждението, че прислугата ти ще напусне кораба, защото спиш с една от тях. — продължи Джеймс.
— Мислех си, че поне той ще разбере. — каза Джереми.
— О, той беше доста забавен през повечето време. Обаче на брат ми явно много му харесва това с бащинството и сега е решил да се прави и на твой баща, ти не знаеше ли?
— Искаш да кажеш, че е забравил какво е да си млад и свободен?
— Именно.
— Но ти не си…
— Ще стигна и до това, момко. — прекъсна го Джеймс. — После и Рийгън, милото котенце, се появи преди още Тони да си е тръгнал и побърза да добави още един проблем — за лейди Баскъм, за да съм точен — към безкрайния списък от тревоги за твоята особа.
— Как, за Бога, е успяла да научи за това момиче. Споменах за това само на Пърси и на Дрю… забрави. Пърси и проклетата му голяма уста.
— Всъщност, момичето на Баскъм сама разпространява тези слухове, че ще се омъжи за теб до края на годината. Както излезе, Рийгън е успяла да я чуе да казва на приятелката си, че ще те има, така или иначе.
— Така или иначе? — намръщи се Джереми. — Какво, по дяволите, означава това?
— Ти какво си мислиш, че означава? Винаги ще се намери някоя гнила ябълка в кошницата, която да лъже и манипулира, само и само да постигне своето. Ти ухажвал ли си дамата?
— Тя е дебютантка и това е първия й сезон. Бягам от такива като от чума.
— И аз така си помислих. Съветвам те да продължиш да стоиш далеч от нея, много надалеч, въпреки, че не знам дали това ще помогне. Лъжливите слухове могат да те провалят също толкова бързо, колкото истината.
— Мога да стоя настрана от светския живот за известно време, докато тя се заинтересува от някой друг. Младите, искащи да се омъжат на всяка цена, дами не се славят с особено търпение. Напротив, търсят начин да си намерят съпруг още през първия си сезон, а това намалява шансовете им да уловят най-добрия за толкова кратко време. Пък и сега, когато Джордж се върна, тя може да заведе брат си на няколко бала. Всички дебютантки ще се втурнат към него, щом го видят.
— Пепел ти на устата, младежо. Това значи и мен да ме влачат по балове.
Джереми се подсмихна. Ако имаше нещо, което баща му наистина да ненавижда, то това бяха лондонските светски събития.
— За щастие и Дрю предпочита моя начин на забавление и местата, където със сигурност може да си намери някое момиче за през нощта. Той със сигурност ще измисли някакво извинение за пред Джордж, както досега.
— Да, но след като вече е станало, както тя иска и то няколко пъти. Моята скъпа съпруга винаги постига това, което си е наумила, знаеш. Няма значение, аз също вече обмислям няколко извинения да не придружа жена си и зет си. Сега…, — мълчанието се проточи достатъчно, та Джереми да се досети какво ще последва и изстена вътрешно, — какво, по дяволите, си търсил в самото леговище на най-опасните престъпници в града?
— Не съм ходил там. — побърза да го увери Джереми. — Е, само в покрайнините, но каузата си заслужаваше. — и той побърза да обясни проблема на Пърси и как го бяха разрешили.
Когато свърши Джеймс се ухили.
— Откраднали сте ги пак, а? Не знам дали аз бих се сетил.
— Не, ти щеше да извикаш Хедингс на боксовия ринг за един или два рунда.
Джеймс сви рамене.
— Ами, върши доста добра работа, нали знаеш? Обаче не ми харесва това, че е взел едно от бижутата на Даяна. Да откраднеш от племенницата ми е все едно да откраднеш от мен, проклет да съм, ако не е така.
— Е, ние взехме всичко, или по-точно нашият крадец го направи. Успях да върна тези бижута, които разпознах на собствениците им, а останалото предадох на съдията. Надявам се той да знае на кого да ги върне.
— А не искаш ли да накажеш Хедингс заради това?
— Няма начин, без да призная как сме намерили бижутата и че всъщност сме го обрали.
Джеймс се засмя.
— Прав си. Сигурно ще искат да знаят как си открил откраднатите неща. Е, може пък той да осъзнае грешката си и да спре да краде, сега когато и друг знае за престъплението му.
— Едва ли. Сигурно си мисли, че го е обрал обикновен крадец и нищо няма да се появи на бял свят. Не вярва, че крадецът ще разпознае някое бижу, а още по-малко, че се е досетил, че нещата вече са били крадени.
Джеймс въздъхна.
— Предполагам, че просто ще трябва да го убия този, за да съм сигурен, че няма да краде от семейството ми повече.
Джереми се закашля като чу това.
— Няма нужда да се забъркваш и ти. Имам намерение да го държа под око. Ще открия любимите му местенца и ще започна да ги посещавам и аз. Не съм много сигурен как точно го прави, но ще го хвана. И след това вече ще мога да го предам на властите.
Джеймс замълча за момент. Следващите му думи показаха, че е оставил случая засега.
— Между другото, как успя да наемеш сестрата на крадеца, след като не си се връщал в онзи квартал?
На Джереми му се прииска да може да излъже баща си поне веднъж. Но досега никога не го беше правил и не искаше сега да започва.
— Новата ми прислужница е нашия крадец. И нямаше нужда аз да я търся. Тя ме намери, защото ме смята отговорен за това, че са я изритали от бандата й.
Джеймс повдигна вежда.
— Да разбирам ли, че твоят приятел Пърси не знае за това?
— Не, тя беше преоблечена като мъж. Преструвала се е откакто е в бандата, което е почти през целия й живот. Пърси така и не я разпозна, че е жена, затова когато я видя снощи реши, че познава брат й и че са близнаци.
— Разбирам. Проклятие… не, не разбирам. Пуснал си най-обикновен крадец в къщата си?
Джереми потръпна, като чу баща му да повишава тон.
— Няма нищо обикновено в това момиче. Ти успя ли да огледаш лицето й? Има такива фини кости, че би могла и да е принцеса. Говори като улично хлапе, но и как иначе, след като е израсла на улицата. Освен това е сирак. Не знае кои са родителите й и не знае дори името, с което е родена. Обаче иска да се издигне в обществото и аз нямам съмнение, че ще успее, защото е много умна. Само за няколко дни започна да говори по-правилно. Всъщност, тя ме потърси просто защото ме обвинява, задето е изгубила дома си.
— А ти виновен ли беше?
— Очевидно. Не й дадох голям избор онази вечер. Оказа се, че малката им тайфа се подчинява на строги правила, а тя трябваше да ги наруши всичките заради нас.
— Значи си я наел защото мислиш, че й го дължиш?
— Разбира се, че не. — отговори Джереми и леко се изчерви. — Наех я, защото ме заплаши, че ще каже на Хедингс. Просто не ми остави избор.
Джеймс се намръщи.
— Я, чакай да видя дали съм разбрал правилно. Вместо да се опита да ти измъкне пари за мълчанието си, тя е поискала да й дадеш работа? Ти не каза ли, че е умна?
— Умна е. Да си намери работа е част от плана й да се издигне в обществото.
— И с пари щеше да го направи. — отбеляза сухо Джеймс.
— Знам. И на мен ми е странно, че не избра този път. Но честно казано започвам да мисля, че само е блъфирала.
— Вероятно. Ако е толкова умна, колкото казваш, сигурно знае, че ако отиде при Хедингс, ще издаде и себе си.
— Именно. Но пък се справя доста добре като прислужница. В началото не вярвах, че ще се получи, но е така. Пък и все още искам да спя с нея.
— Тогава защо, за Бога, не го направиш и не я отпратиш?
— Защото не мисля, че веднъж ще ми е достатъчно, а пък и тя не е много склонна „да се търкаля в кревата с мен”.
— Господи, само не ми казвай, че една крадла и изнудвачка се пази за съпруга си.
— Не, просто не иска да има нищо общо с мен.
Джеймс извъртя очи.
— Е, това вече е странно. Сигурен съм, че го вярваш щом го казваш, но никой друг няма да ти повярва.
— Истина е. И аз самият още не мога да разбера защо.
— Не си ли помислял да я попиташ?
— И да сваля всички карти на масата?
Джеймс изсумтя.
— От това, че тя те цапардоса така, мога да заключа, че вече си го направил. Попитай я, разбери се с нея и я заведи в леглото. После я махни от тази къща. Освен фактът, че може да те обере до шушка, докато я държиш тук…
— Тя вече не краде.
— Да бе! — не повярва Джеймс.
— Не, наистина. Тя твърди, че никога не е искала да го прави и като се замисля сигурно това е причината да не иска пари от мен. Възприема го като кражба.
— Няма значение. Настани я някъде другаде, щом искаш да се забавляваш с нея, но не я дръж като прислужница. Може дори и да остане тук, но го направи като хората. Да работи като твоя прислужница, докато спиш с нея, ще създаде проблеми с другите слуги.
— Ти ли мислиш така или ти го подшушнаха тази сутрин?
Джеймс се усмихна.
— Ние от семейство Малори не шепнем, докато се оплакваме, младежо. Но ти си прав. Изобщо не ми пука, ако си решил да оплескаш всичко в дома си, като оставиш слугите ти да си съперничат помежду си. Това, за което ми пука е досадните ми братя да спрат да ми дишат във врата. Имам предвид най-вече Джейсън. Така че, достави удоволствие на семейството си и се дръж както трябва, тогава няма да изтърчат при Джейсън и няма да ми се наложи да слушам пак неговите проповеди.
Джереми въздъхна тежко.
— Реджи е единствената, която идва тук често. Чудя се дали не мога да й забраня да го прави. Мислиш ли, че един иконом би успял да я спре да не влезе?
Джеймс се изсмя.
— Никакъв шанс. Не че ти би го направил. Тази сладурана е голяма интригантка и сватовница, но намеренията й винаги са били добри, а и определено доста я бива. Какъв срам, да се ожени за простак като Идън.
Джереми се ухили. Баща му се разбираше доста добре с Никълъс Идън напоследък, особено след като печелеше в словесните им престрелки. Всъщност тези двамата се знаеха още от времето, когато плаваха по море. Джереми беше ранен в една схватка между тях и затова в последствие Джеймс заряза пиратството. Ник беше отплавал невредим и се беше отнесъл с пренебрежение, нещо, което просто не може да остане ненаказано от Джеймс Малори.
Затова после Джеймс го смаза от бой, точно преди да се ожени за Реджи и той едва не пропусна собствената си сватба. В замяна Ник го вкара в затвора, което също се оказа за добро, защото така успяха да инсценират „смъртта” на пирата капитан Хоук. Така го знаеха по моретата. Джеймс успя да избяга и да се върне в Англия благополучно.
— Като спомена иконом, какво ще кажеш да вземеш един от моите?
— Дяволите да ме вземат! Надявах се да го предложиш.
— За малко, момко, не за постоянно. Всъщност Арти го предложи. Тъй като с Анри си поделят работата, както знаеш, не са кой знае колко заети.
— И кой от двамата ще ми пратиш?
Джеймс се изсмя.
— И двамата, разбира се. Ще се редуват, както вкъщи. Тези два стари морски вълка си поделят задълженията от толкова отдавна, че няма да се учудя, ако си мислят, че това е нормалния начин, по който се прави.

Джереми откри Дани в салона да бърше праха на една от масите отново и отново, толкова замислена, че дори не го чу като влезе. Чудеше се дали мислите й са свързани с него и дали още му е бясна. Дали няма да му насини и другото око, ако я обърне към себе си и я целуне.
Вместо това се закашля, за да привлече вниманието й. Тя се обърна и го изгледа изненадана, сякаш въобще не очакваше да го види тук.
Въпросът й обясни защо.
— Жив ли си още?
Джереми се замисли над това за момент.
— Да умра от едно насинено око? Не, не мисля че това е възможно. Аз поне не съм чувал да се е случило с някого.
— Ня'ах предвид дет' та ударих, и окото ти ни е синьо.
— Все още. — поправи я весело и това пак я накара да се намръщи. Той се усмихна.
— Много добре, предавам се. Изплюй камъчето, момиче. Защо очакваше да съм мъртъв?
— Тоз гост дет' дойде при теб… — тя почти шепнеше от притеснение. — Скрих са в кухнята, докат' си тръгне. Изкара ми акъла. Имах чувството, че шъ ти прегризе гърлото без дори окото му да мигне. Не познавам много такива зловещи типове, но тоз' имаше такъв вид, ако ма разбираш к'во говоря. И ти беше бесен.
Джереми избухна в смях и Дани отново се намръщи.
— К'во му е толкоз смешното? — попита го тя възмутена.
— Говориш за баща ми, скъпо момиче.
— Да бе, как ли не! — подигра му се тя. — К'ъв лъжец! Той изобщо не прилича на теб.
— Не, наистина, но ми е баща. Джеймс Малори, виконт Райдинг, четвъртият по ред от братята Малори, бивш женкар, бивш пир… няма значение, но сега е предан съпруг и баща на четири деца, и чакат следващото.
Тя най-накрая му повярва. Даже изпита съчувствие към него.
— Горкичкият. Не бих искала и моят баща да е такъв заплашителен.
Той се ухили.
— Всъщност не е чак такъв, наистина, е поне след като го опознаеш.
Тя му показа ясно какво мисли с едно „Хм”.
— Очевидно ни тъ е разкъсал на парчета, а аз си мислех, че няма търпение да го напра'и. Мно'о жалко, ако мъ питаш.
Гневът й се беше завърнал толкова бързо. Джереми се изкашля.
— Хайде да си побъбрим, Дани.
— Не, благодаря.
— Не се ли научи вече, че трябва да развличаш господаря си през цялото време.
— Няма начин, не и когато господарят ми е едно похотливо магаре и единственото, коет' иска е да съ завре под полите ми.
— Дяволите да те вземат, Дани, трябва да направиш нещо с тази твоя откровеност, наистина трябва.
— Що?
— Защото…
Той млъкна изведнъж. Тя беше права. Това беше още едно от нещата, които я правеха уникална и той не искаше да я променя. А и точно сега целеше точно това — да е откровена с него — не да започне да го увърта. Повечето жени правеха така, ако им зададеш конкретни въпроси, а той вече си беше намислил няколко такива.
— Значи имаш братя и сестри, така ли?
Джереми се обнадежди. Тя не го беше изчакала да отговори на въпроса й, а любопитството й беше ясен знак, че се интересува от него повече, отколкото се опитваше да покаже.
— Всъщност имам двама братя близнаци и една сестра, — отвърна той, — всичките са още мънички.
— И защо не бяха на вечерята? Или по-точно защо баща ти го нямаше?
— Бяха при чичо Джейсън в провинцията. Той е главата на семейството и не идва много често в града, така че ако искаме да го видим, отиваме в семейното имение Хаверстън. Но децата не присъстват на такива събирания, така или иначе.
— Дори и когато се събира само семейството? — попита тя.
Джереми се ухили пак.
— Опитахме един-два пъти, но има много дребосъци в семейството. Когато ги съберем заедно, къщата се превръща в нещо като бойно поле.
Тя се усмихна за момент.
— Мисля, че знам за какво говориш. И аз съм попадала в такава ситуация.
— Така ли? Сигурно е имало доста деца в тази банда.
— Почти всички бяха деца и всичките също като мен сираци. Дагър ни осигуряваше покрив над главите и храна и ни учеше как да се оправяме сами.
— Имаш предвид, че ви учеше да крадете?
— И това също.
— Значи той е бил вашия главатар. Правилно ли схващам, че точно той те е изгонил?
Тя кимна рязко, обърна се и се зае с чистенето отново, доста енергично при това. Явно беше болезнена тема за нея. Беше твърде скоро след като я бяха отлъчили от бандата и тя не искаше да го обсъжда. Изненада се, че му каза толкова много, след като въобще не искаше да говори за това преди.
— Ела да седнеш, Дани. — предложи той любезно. — Има още няколко неща, които искам да те питам. Нека да се настаним удобно.
Той й посочи дивана. Тя обърна поглед натам за момент и каза.
— Не е редно, не мислиш ли? Ти седни. Аз шъ си стоя тук.
— Това, което ще те питам е доста лично. Ще е по добре, ако си седнала при мен.
— Та да започнеш пак с номерата си? Знам та вече, господинчо. Откажи се.
— Никакъв шанс, любима.
Не беше нарочно, но погледът на Джереми стана толкова чувствен, че Дани ахна и бързо отмести поглед. Дори започна да си вее с пръчката за прах, очевидно несъзнаваща какво прави. Когато най-накрая забеляза изпъшка шумно.
От своя страна Джереми беше изправен пред сериозна дилема. Да се възползва ли от това, че толкова я беше възбудил или да продължи с плана си да я опознае по-добре. Въпреки че, не беше в природата му да пренебрегва инстинктите си, той се насили да избере второто. Просто искаше от нея повече от едно мимолетно удоволствие. А беше сигурен, че дори и да му се отдаде напълно сега, по-късно щеше да сметне, че се е възползвал от нея и щеше така да му се вбеси, че да напусне работа и да си тръгне.
Минута по-късно тя каза останала без дъх:
— Добре, ще седна тук, но ти си намери друго място.
Джереми се ухили широко. Това си беше напредък, голям при това. И като приближи дивана, тя седна на самия ръб, възможно най-далеч от него. Той въздъхна и отиде да седне на другия диван срещу нея.
— Това няма да трае много, нали? — попита тя с раздразнение, сега след като вече се беше съгласила. — Имам си работа за вършене.
— Би могло да продължи и по-дълго, но не вярвам. И не се тревожи за работата си, щом аз ти преча да си я вършиш. Ако не успееш да приключиш с всичко днес, ще поема вината.
— Какво искаш да знаеш тогава?
— Да започнем с възрастта ти.
— Нали вече ти казах.
— Да, не беше ли 15?
— Всъщност съм на десет, просто съм по-висока.
Джереми се засмя високо, но тя не изглеждаше развеселена, така че той бързо спря да се смее и каза.
— Значи си останала сирак на колко… две или три години?
— Предполагам, че някъде на четири-пет, може би дори на шест.
— Тоест, сега си някъде на двайсет-двайсет и една?
Тя кимна бързо, даже прекалено рязко. Все още не се беше отпуснала и той не се сещаше как да го постигне, след като точно неговото присъствие я изнервяше така. Надяваше се тя да се успокои и да забрави, че й се иска да е където и да е другаде, освен тук с него.
Той опита да смени подхода.
— Дагър ли беше този, който те научи да крадеш?
— Не, беши Луси. Тя беши тази, дето ме намери и ме заведе там.
Два пъти спомена „беши” и това го подсети, че бе обещал да й помогне да говори правилно.
— „Беше” вместо „беши”.
— Ъ?
— Каза думата грешно два пъти. Правилното…
Тя го прекъсна с възмущение.
— Знам, че не говоря достатъчно добре, за да съм прислужница в такава изискана къща. Госпожа Робъртсън се опитва да ми помогне, но тя лесно се разсейва и все се отплесва към нещо различно.
— Аз ще те науча.
Поради някаква причина думите му я накараха да се намръщи.
— Ще ме научиш? На какво?
Той се усмихна на вечната й подозрителност.
— На всичко, което поискаш, скъпо момиче, но в момента имах предвид начина ти на говорене. Знаеш, че това може да се поправи. И мен тря'аше да ма попра'ат. Не си изненадана? О, разбирам, не ми вярваш.
— И как говореше преди? Като мен? — попита тя сковано.
— Не съвсем, — ухили й се той, — но почти като теб.
Очевидно още не му вярваше, защото изсумтя насреща му:
— Да не са откраднали и теб като бебе и да са те отгледали крадци?
— Отгледан съм в една кръчма, Дани, и ако изпръхтиш пак така, ще седна при теб и ще ти запуша носа. Там работеше майка ми и аз останах, след като тя умря. Аз съм незаконнороден, не знаеше ли? — добави той весело.
— Не ма будалкаш, нали?
— Съвсем не. И да не си посмяла сега да кажеш „Ти?”
Тя се изчерви, но съвсем леко.
— Кога та е взел баща ти тогаз?
— Бях на 16, когато ме откри или по-скоро аз го открих. Той не знаеше за моето съществуване.
— Тогава откъде разбра, че е той?
— Защото майка ми беше толкова запленена, че не спираше да говори за него всеки божи ден и ми го беше описала много добре. Познах го в мига, в който го видях. Щеше да падне, разбира се, когато разбра, че съм му син.
— И той ти повярва, просто така?
Джереми се усмихна.
— Е, имаше момент на колебание, всъщност сериозно колебание, но не дали съм му роднина, а дали той ми е баща. Беше сигурен, че съм му роднина още като ме видя, не можеше да не забележи, че съм, едва ли не, копие на брат му Тони. Но след като му разказах за майка ми, той успя да си я спомни. Спомни си и времето, което са прекарали заедно.
— Да ни съ опитваш да ми кажеш, че не си се родил богаташ и не си живял като такъв, докато не си станал на 16?
— Точно така.
— Ама ти съ държиш кат' проклет богаташ толкоз добре!
— Научих се впоследствие, скъпа моя. И това само доказва, че съм прав, нали?
— Че и аз мога да се науча да говоря като теб?
— Точно така.
— Аз и преди съм го правила. — призна тя.
— Ъ?
Сега тя се засмя. Беше прекрасна гледка — Джереми, изгубил дар слово. Дани реши да не го държи в напрежение и добави.
— Да говоря като теб.
— Наистина?
— Понякога става съвсем естествено, но обикновено трябва да помисля преди това, а когато съм нервна или ядосана направо забравям и да опитвам. Било е толкова отдавна, когато съм говорила правилно, че сега просто ми звучи непознато.
— Да, вече знам, че си много стара.
Тя му се усмихна, но не каза нищо повече, което съвсем изостри любопитството му.
— Значи не си родена в бедните квартали?
Тя сви рамене.
— Не знам къде съм родена. Изгубих паметта си като малка. Както ти казах, Луси ме намери и ме заведе у дома при нея. Тя самата не беше на повече от 12 години. Трудно ми е да си спомня неща от толкова отдавна, но се сещам, че тя каза, че говоря много правилно и че няма да ме приемат, ако не започна да говоря като нея и ме научи — вероятно, както и ти сега го правиш. — довърши Дани с усмивка.
— Къде беше, когато те е открила?
— В една уличка.
— Не помниш ли как си се озовала там?
— Разбира се, че помня. Госпожица Джейн ме заведе там. Обаче тя умря същия ден, когато Луси ме откри.
— Коя е госпожица Джейн? Майка ти?
— Тя каза, че не ми е майка, а бавачка. Тя беше с мен след кръвта. Мисля, че тя ме отведе оттам.
Джереми се наведе рязко напред и възкликна.
— Мили Боже, каква кръв?
Дани се намръщи.
— Тази част не я помня добре. И от преди това също нищо не помня. Имах дълбока рана отзад на главата. Луси каза, че ми е останал белег. Аз самата никога не съм го виждала.
— Значи изобщо не помниш родителите си?
— Не. Но имам сънища. Един от тях е за една много хубава лейди. Тя е толкова красиво облечена, като ангел. Казах на Луси за това и тя реши, че сънувам ангела, който ма пази, защото иначе трябвало отдавна да съм мъртва.
— Ме пази. — поправи я той почти машинално. — Ангелът на теб ли приличаше?
Дани премигна.
— Откъде позна? Не казах на Луси за това. Но да — наистина приличаше на мен, поне в лицето. И косата й е почти бяла, като моята, но има много хубава прическа. И не е стара, въобще.
— Дани, това сигурно е майка ти.
Тя изръмжа.
— Да бе! Твърде красиво е облечена. Аз мисля, че е по-вероятно да е това, в което искам да се превърна.
Той размисли за момент и после призна.
— Може би, — усмихна й се, — и в никакъв случай не е невъзможно. Чудя се, как ли би изглеждала в коприна и със сложно фризирана прическа… Господи, няма значение. Мога да си те представя, как сигурно ще ме накараш да се влача по корем, да целувам краката ти и да ти обещая цялата вселена.
Тя избухна в див смях. Джереми отново затаи дъх. Виолетовите й очи искряха, като се засмееше. Цялото й лице засияваше и ставаше още по-красива. Той не вярваше, че това е възможно. Тя по начало си беше до болка красива.
— Треперя от ужас, само като си го помисля, така че не разбирам защо се смееш? — настоя той с престорена строгост.
— Защото, когато решиш да се правиш на глупак, нямаш равен. Да ми целуваш краката, ха! Ще трябва ли да си събуя обувките преди това?
Той премигна и погледна надолу към краката й.
— Проклет да съм! Ти си още с ботушите! Да не би госпожа Робъртсън да е забравила за тази съществена част от гардероба ти? Трябва да носиш удобни домашни пантофи, скъпа моя. В края на краищата, работата ти го изисква. На крак си по цял ден. Сега, като се замисля, предпочитам да си по гръб по цял ден. Дали случайно не си размислила да си смениш работата?
— Проклета да съм, ако го направя!
Той повдигна вежда.
— И дори не си любопитна какво предлагам?
— Живяла съм сред момчета цели 15 години и аз самата съм са преструвала на мъж, тъй че много добре знам к'во си мислиш. — тя се изправи сковано, докато говореше и преди да изхвърчи от стаята, добави: — Ни го забра'яй, приятел, когат' следващия път решиш да ма обиждаш.
— Чакай сега… Не исках…
Джереми се предаде. Тя беше изчезнала. Мътните да го вземат, как успя да обърка всичко само за един миг? Само допреди минута тя се смееше.
Той въздъхна, после усмивка пробяга по устните му. Разговорът им не завърши както искаше, но определено беше постигнал много. Накара я да се успокои в негово присъствие и я разсмя. Следващата стъпка бе да продължи да се шегува с нея, да я дразни, да я разсмива. Накрая… да започне да си краде целувки… Е, може би първо ще изчака да избледнее синината на бузата му. Не трябваше да забравя, че тя раздаваше юмруци, вместо шамари.

— Луси! — Ахна Дани, като стигна до вратата след като й казаха, че има посетител. Луси разпери ръце и я прегърна горещо, но само един поглед към лицето на приятелката й след като отстъпи назад, я накара да попита:
— Какво не е наред?
— Айде да са порас'одим, а? Ни съ чувствам добре на място кат' туй.
Дани разбра. Луси не просто беше проститутка. Тя се обличаше като такава и никак не подхождаше на място като това. Изненадващо беше, че въобще е стигнала до тук, без някой да я подгони или да се опита да я изхвърли от квартала.
— Хайде да идем до парка. — Предложи Дани, хващайки Луси за ръката, за да пресекат улицата. — Как стигна до тук?
Луси се захили.
— Намерих един файтон. На шофьора толкоз му 'ареса с мен, че са съгласи да ма докара. — Тя се обърна и пусна една въздушна целувка към шофьора, който я чакаше в края на улицата. — Той шъ ма изчака да ма върне после.
— Не очаквах да дойдеш толкова скоро. Няма ме само от седмица.
Дани беше използвала няколко монети от парите, които госпожа Робъртсън й даде да наеме коминочистач, за да изпрати на Луси новия си адрес. Госпожа Апълтън го беше написала вместо нея и едно момче се съгласи с радост да изпълни поръчката, защото през лятото нямаше толкова работа, колкото през зимата.
— Но се радвам много все пак. — Довърши Дани, докато сядаха на една пейка все още близо до улицата.
— Тревожех съ, че ня'а да си намериш работа толкоз скоро, зарад 'сичките пъти преди кат' търсеше. Обачи, явно си имала късмет. Я са виж. Едвам тъ познах в тез 'убави дрехи. И напра'о щях да падна, когат' шофьора ми посочи таз' къща. 'аресва ли ти тук? Божке, ама как ня'а да ти 'аресва?
— Все още ми трябва време да свикна, но хората са много мили и ми помагат. Даже ме учат да говоря правилно.
— Да, забелязах вечи. Толкоз 'убаво говориш, че чак мъ болят ушите.
Дани се усмихна.
— Не, все още не. Помниш ли как ме щипеше всеки път като направя грешка, докато ме учеше да говоря като вас.
— Ник'гиш не съм та щипала силно, просто не исках да та изхвърлят, щот’ не си кат' нас. Ама честно да си кажа, аз винаги съм мислила, че няма да останиш дълго, че семейството ти шъ та намери и шъ та отведе.
— Наистина ли?
И Дани се беше надявала на същото. Дълги години беше плакала преди да заспи и беше мечтала за родителите си, които даже не помнеше. После порасна и разбра, че явно няма друго семейство, освен Луси и останалите от бандата. Ако имаше някой жив, дори и далечен роднина, госпожица Джейн щеше да го спомене или да се опита да я заведе при него, нали?
Фактът, че след толкова години я бяха изгонили от тайфата, отрезви и двете.
— Беши време да тръгнеш по пътя си, Дани, и виж как 'убаво са е наредило 'сичко с теб.
— Знам, но всички вие много ми липсвате.
— Мо'иш да идваш да на виждаш. Шъ му натриеш носа на Дагър, дет' си са спра'ила толкоз добре. Кат' споменах носа му — един тип му го счупи.
Дани премигна.
— Така му се пада. Хич не ми е жал за него в момента. Но ти не си била целия този път само заради това, нали?
— Правичката да си кажа, точно за туй. — Луси стана очевидно неспокойна. — Ни съм била там кат' е станало и ни можах да огледам мъжа, но той го е цапардосал, за да му каже къде си отишла.
— Аз?
— Аха! Разбира съ, Дагър нищо не му е казал, щот' не знай. Туй момче дет донесе адреса ма намери на улицата и Дагър не знаише, че аз знам къде си.
— И този мъж е търсил мен?
Луси кимна утвърдително.
— Ни е казал как са казва или защо та търси. Обаче е изкарал акъла на Дагър, а ти знаиш, че той ни съ плаши лесно. Пък аз са уплаших, че ше го претрепе само и само да та намери и сигур' и теб шъ тъ нарани. И Дагър вече знае.
— Какво?
— Че си жена. Мъжът та нарече жената с бялата коса.
Дани потрепери.
— Много ли беше ядосан?
— Беши твърде зает да ни намери ново място, та да не мож' тоз' тип да ни открий отново, и да си лекува носа и другите синини. Ни знам к'во го ядоса повече, туй дет' са случи или туй, че си го лъгала.
— Мислиш ли, че може да е някой, когото съм обрала?
— Ни съ сещам за друго. Ама ти толкоз внимаваше да не та видат.
— Знам, но… — Дани млъкна, защото се сети кой би могъл да бъде.
— К'во?
— Този лорд дето го обрах онази нощ. Слугата му ме видя. И въпреки че успях да го излъжа тогава, на другия ден със сигурност е разбрал, че съм крадец като са видели, че бижутата липсват. Излезе, че и самият лорд е крадец, така че не му е било трудно да наеме някой бандит от улицата да ме проследи.
— Туй хич не ми 'аресва. — каза Луси разтревожено.
— И на мен.

Продължавайки да се чуди, след като Луси си тръгна Дани взе да се съмнява, че човекът, който я е търсил е бил нает от лорд Хедингс. Той е питал за жена, а слугата онази нощ бе видял мъж, поне нямаше никакви признаци да е разпознал дегизировката й. Ако са те, би трябвало да търсят мъж с бяла коса, а не жена.
После си спомни и за онова чувство, че някой я преследва онази сутрин. Вероятно след като са я изгубили са взели да разпитват и са открили къде живее. Тя прекоси няколко по-богати квартала, за да стигне до вкъщи. Сигурно е бил някой богаташ, който я е видял да минава през квартала, помислил е че тя го е ограбила и я е проследил, за да си разчисти сметките с нея. Тя вече си беше загубила шапката и е било много по-лесно да познаят, че е жена без нея. Или пък, след като преследвачът е видял къде живее е предпочел да не се намесва сам, а да наеме някой да му свърши мръсната работа.
Това изглеждаше много по-вероятно и не си заслужаваше да се тревожи особено. Тук, където живееше сега, никога нямаше да я открият. Затова тя се качи горе и започна да чисти, без да мисли повече за това.
Неочакваната, но много приятна среща с Луси я беше принудила да изостане малко със задачите си. Беше късен следобед, когато тя най-накрая слезе долу за да изчисти и стаите на първия етаж. Мислейки, че е празен тя влетя в салона, но видя Джереми и братовчедка му да седят на дивана и веднага се завъртя кръгом да излезе. Обаче не беше достатъчно бърза.
— Влизай, Дани, можеш да си чистиш спокойно. — й каза Джереми.
— Мога да почакам. — увери го тя.
— Не ставай глупава! Виж колко е късно! Давай, изчисти, за да приключиш за днес.
И тя това искаше. Салонът беше последната останала стая. Пък и не беше необходимо да чисти кой знае какво. Никой не беше влизал, откакто тя самата седеше на същия този диван вчера.
Не беше виждала и Джереми оттогава. Той излезе снощи. Излезе отново и тази сутрин рано и току що се беше върнал. Странно, но къщата не беше същата, когато него го нямаше. Тя не можеше да си обясни защо, но определено го усещаше. Може би защото не можеше да се отпусне напълно когато знаеше, че си е вкъщи? Не, това трябваше да е причината, но всъщност беше точно обратното. Тя явно не можеше да се отпусне когато него го нямаше.
Все още беше малко сърдита за това, че го допусна до себе си вчера. Номерът, който й извъртя онази нощ беше показателен, че не бива да го позволява. Но пък вчера те само си говориха. И научи доста интересни неща за него.
Той беше копеле. Да не повярваш! И кой би могъл да си го помисли, след като живее в такава огромна къща в един от най-хубавите квартали на града… и при това негово огромно семейство и факта, че всеки от тях го приема безрезервно?
Роден и израснал в кръчма! Все още не можеше да го повярва. Но това го принизяваше до нейното ниво. Майка му сигурно не е била по високопоставена от собствените й родители. И защо въобще й го каза? Тя си мислеше, че такива неща се пазят в тайна.
— Тя още ли продължава да чисти? — Реджина попита Джереми, докато Дани прекосяваше стаята, за да изчисти полицата над незапалената камина. — Да не би да обича да бърше прах?
— Не започвай пак… — поде Джереми, но Реджи го прекъсна.
— Кълна се, Джереми, от всички, които познавам ти най-добре трябва да знаеш как да се отнасяш с една любовница.
Дани хвърли един поглед през рамо точно когато Джереми сръга братовчедка си и я изгледа свирепо. Дамата просто изцъка и смени темата, като всъщност се върна на тази, която обсъждаха, преди тя да влезе.
— Не можеш да пропуснеш този бал, Джереми, наистина не можеш. И е чудесна възможност да се оправиш с тази Емили Баскъм веднъж завинаги. От снощи тя разпространява нов слух — че вече сте любовници. Знаеш какво значи това, нали?
— Значи, че е една проклета лъжкиня!
— Не, ние знаем това, но никой друг не го знае. Значи, че е извадила тежката артилерия и е прибягнала до последното си средство, а сезонът едва е започнал.
— Дяволите да го вземат, та аз дори не съм поглеждал към това момиче! — оплака се Джереми. — Не разбирам защо ме е избрала, след като не съм й отделил и две минути от времето си насаме, та да си помисли, че искам да се опознаем по-добре.
— И какво точно си й казал?
— Нищо значимо. Тя беше накарала някой да ни представи един на друг, дори не помня кой, но аз вече си тръгвах, така че не съм й казал повече от две думи. И онази вечер на бала тя дойде при нас с Дрю, но аз отново почти не я погледнах. Пусто да остане, човек би си помислил, че все пак ще й трябва някакъв знак от мен, че се интересувам, преди да подхване тази кампания да ме улови.
— Чудесно, няма що! Отричането няма да ни помогне в това, Джереми. Много добре знаеш, че няма нито една неомъжена девойка в този град, която да не подскочи от радост, ако те хване. Емили Баскъм просто се е заела да направи нещо по въпроса, докато останалите само си седят и въздишат дори за един твой поглед.
Дани пак се обърна, точно навреме да види как Джереми се изчервява. Заинтригувана от разговора им, тя не посмя да продължи с другите мебели, за да не им напомни, че е в стаята.
— Като знаеш толкова много, котенце, би ли ми обяснила, защо е цялото това бързане? — продължи да се оплаква Джереми. — Аз я видях за първи път едва миналата седмица. Мислиш ли, че има някаква причина да е толкова нетърпелива? Да не би да е бременна?
Реджина се намръщи и поклати глава.
— Едва ли. Съмнявам се. Мисля, че момичето яко е лапнало по теб и е решило, че не иска никой друг. Нетърпението й е резултат от това, че е ужасно разглезена. Успях да поразуча малко повече за нея от един стар познат на семейство Баскъм. Той ми спомена, че е единствено дете и баща й я е разглезил непоправимо.
— Но да петни собственото си име във всичко това? Не е ли вече прекалено?
— Ами, сигурно го прави с една единствена цел — баща й да научи и да поеме нещата в свои ръце. Сега разбираш ли защо трябва да дойдеш на бала утре?
— Не, ако аз присъствам утре и тя е там, това само ще…
— Чакай, чакай, ти няма да си сам утре. Снощи срещнах една стара приятелка на братовчедка ни.
— Коя братовчедка?
Реджина изцъка нетърпеливо.
— Даяна, не че това е от значение. Мисълта ми е, че сестрата на тази приятелка е също в Лондон за първия си сезон.
— Познавам ли я?
— Не, не мисля.
— И тогава какво целиш?
— Сигурна съм, че ще се съгласи да я придружиш на бала, ако й обясним за какво става въпрос. И като посветиш на нея цялата вечер, ще докажеш на всички, че романтичните ти намерения са отправени в съвсем друга посока. Просто не трябва да обръщаш на Емили никакво внимание.
— Никак няма да ми е трудно, но другото момиче да не вземе и то да си помисли нещо?
— Не… Виж, възможно е все пак. Те всичките го правят само като ги погледнеш. Но ние ще обясним най-подробно защо го правиш и че тя само ще ти помогне да се измъкнеш от тази отвратителна ситуация, която излиза извън контрол. Пък и тя ще се радва на вниманието ти цяла вечер. Това само ще провокира всички останали младоци да й обърнат повече внимание. Веднага ще се зачудят, какво толкова си намерил в нея.
Джереми се усмихна.
— Преувеличаваш влиянието, което имам, котенце.
— Да бе! Много добре знаеш, че присъствието ти на всяка социална сбирка разбунва духовете веднага. Всички са любопитни дали приличаш на баща си и на чичо си. Тези двама женкари бяха доста прочути с развратното си поведение, преди да се задомят. Ти обаче, някак си успя да се опазиш от скандали до сега и затова никой не знае какво да мисли за теб.
— Правя каквото мога. — ухили се Джереми.
— Всички в семейството го оценяват. — каза Реджина, потупвайки го по ръката. — Предполагам, че си се научил от Дерек как да пазиш връзките си в тайна. Разбира се, фактът, че си избираш жени, които не обичат да се хвалят с това, също много помага. И да не си посмял сега да ми изтъкнеш лошия късмет на моя Ник в това отношение.
Джереми се засмя неудържимо.
— Никога не бих посмял, мила приятелко. Въпреки че, като се замисля сега, неговият лош късмет с лейди Едингтън май се оказа добър късмет за теб. Съмнявам се, че щяхте да се срещнете въобще или че щеше да бъдеш принудена да се омъжиш за него ако лейди Е не беше изпяла на приятелите си, че той е искал да отвлече нея, но е налетял на теб.
Реджина се намръщи.
— Много ти благодаря, че ми го припомняш. А сега както казвах ако се появиш утре вечер с тази дебютантка и цяла вечер не спираш да я обсипваш с внимание, ще унищожим всичките слухове, че ухажваш Емили. След това никой няма да й вярва повече и тя ще трябва да се оттегли…
— Може би, ако Емили повярва. — прекъсна я Джереми. — Това момиче — сестрата на приятелката на Даяна — тя по-хубава ли е от Емили?
Реджина пак се намръщи.
— Ами, всъщност — не. По дяволите, нищо няма да излезе от тази разкошна идея. Прав си, че Емили няма да повярва. Ще ни разконспирира веднага и въобще няма да се откаже, да не говорим, че може и да удвои усилията си.
— Идеята е страхотна и ще свърши работа, но само ако ми намериш момиче по-красиво от Емили. Трудна задача, ако питаш мен. Дамата наистина е зашеметяваща.
Реджина въздъхна.
— Мътните да те вземат, Джереми! Ако мислиш така, защо тогава не се интересуваш от нея? Сигурно и тя се пита същото и си мисли, че просто се правиш на труднодостъпен. Навярно е убедена, че ти прави услуга, като ускорява нещата с тези лъжи и слухове, които разпространява.
— Много е просто, котенце. Помисли само за миг и веднага ще се сетиш.
Повдигайки едната си черна вежда, Реджина каза с престорено комичен тон:
— Защото си решил да си останеш ерген цял живот!
— Абсолютно. Затова не посягам към дебютантки или другите млади госпожички, които си търсят съпруг. Има достатъчно жени, на които да се наслаждавам, без да рискувам да попадна в капана на брака.
— О, спести ми подробностите, моля те! — каза Реджина извъртайки очи. — И ще трябва да забравим за брилянтния ми план. Тази година просто няма момичета дори и наполовина впечатляващи, колкото тази Емили Баскъм. Нито като положение в обществото, нито като външен вид.
Сега Джереми я потупа по ръката.
— Сигурен съм, че ще ти дойде на ум нещо друго, котенце. Винаги измисляш нещо.
Реджина въздъхна.
— Но нямаме време. Тя вече разправя наляво и надясно че сте любовници, въпреки че, не е вярно. Тези измишльотини ще стигнат и до баща й накрая и той ще иска да се види с баща ти, и… знаеш как става.
Джереми се захили лукаво.
— Баща ми ще му се изсмее в лицето и ще му каже да върви да купува съпруг за дъщеря си някъде другаде и че аз не се продавам.
— Тогава той просто ще иде при чичо Джейсън и ти знаеш много добре, че на него изобщо няма да му е забавно, като чуе за какво става въпрос.

Сега Джереми видимо се сви от страх.
— Така… Значи положението наистина е отчайващо. Планът ти звучеше доста добре. Само измисли някое друго момиче, което поне донякъде да може да се сравнява с Емили.
Реджина отново поклати глава.
— Не искам да ти го казвам, но наистина няма голям избор тази година. Единственото друго момиче, за което се сещам, вече е сгодено. Честно казано, не мога да се сетя дори и за една млада неомъжена девойка в цял Лондон, която… хмм…
— Какво?
— Ще се поправя. Има една и аз я гледам в момента.
Дани се извъртя да види за кого говори тя, и свари Джереми и Реджина да зяпат право в нея. Тя започна да се изчервява. Беше следила разговора им много внимателно и не беше необходимо да пита Реджи какво има предвид. Току-що й бяха направили страхотен комплимент и тя все още не можеше да определи как се чувства, след като го чу.
Джереми погледна отново братовчедка си намръщено и заяви:
— Не!
— Но тя е съвършена! — възкликна Реджина. — Направо ще засенчи Емили.
— Не!
— И защо не?! Да, да, знам че ще трябва да си държи устата затворена, но…
— Не е това…
— Разбира се, че е това! — прекъсна го Реджина. — Ако проговори, ще провали всичко. Можеш ли да си държиш устата затворена, Дани? — Дани не пророни нито дума и това даде повод на Реджина да продължи. — Виждаш ли, няма проблеми!
— Реджи, знаеш, че те обожавам, но това сега… е, доста глупаво е. Тя си говори съвсем правилно, ако не е изнервена, н…
— Говори правилно? — прекъсна го отново Реджина изненадана.
— Да, въпреки че, няма гаранции дали няма да допусне някоя грешка. Проблемът е, че тя няма подходящо облекло за бал и не виждам как би могла да й набавиш бална рокля от днес за утре.
— Не го мисли! Ще облече някоя от моите.
Той повдигна вежда.
— Да не си пораснала с десетина сантиметра от снощи?
— Ами, ще пришием подгъв. Стига си упорствал, Джереми. Знаеш, че ще стане. Особено, ако тя се постарае да се държи подходящо.
— Няма да стане, тя не може да танцува, тя…
— Ти отде знаиш, че ни мо'а да танцувам? — намеси се Дани. — Може пък да съм присъствала на тез' маскени балове в Ковънт Гардън. Може пък да си танцувам чудесно.
— Като мъж, — пресече я Джереми веднага, — някога опитвала ли си като жена?
Дани пак се изчерви. В действителност не беше танцувала никога досега, но я хвана яд, че той веднага реши, че не умее. Пък и тази идея взе да й се струва забавна. Да присъства на бал сред висшето общество. Не си беше и мечтала за това. А щеше да е чудесна възможност да се срещне с някой мъж, който да се влюби в нея и да иска да я вземе за жена. Не лорд, разбира се. Тя знаеше, че не може да се цели толкова високо. Но сигурно щеше да има и други мъже, поканени на това събиране. Други заможни и уважавани мъже, без титли и ограничения като това, за кого да се оженят.
И тя наистина беше присъствала на бал в Ковънт Гардън… е, не точно, но гледаше отстрани, искайки й се да присъства. Хората там явно си прекарваха много добре. И тези балове не бяха само за благородници. Съвсем не.
Всеки можеше да отиде и да се преструва, че е нещо, което всъщност не е.
— Значи няма да танцува тогава. — оборваше Реджина последната забележка на Джереми. — Изкълчен глезен и така нататък.
— Тоест, не може да говори и едва ходи? Звучи все едно трябва да е на легло, а не да присъства на бал.
Реджина го изгледа кръвнишки преди да продължи.
— Ти не се ли сещаш? Загубила е гласа си в онзи толкова вълнуващ лов на лисици в провинцията в началото на седмицата. Възстановява се бързо, но все още си пази гласните струни. И пак там си е изкълчила крака, разбира се. Щяла е да откаже да дойде на бала, но не е искала да те разочарова, след като си искал толкова да я покажеш на всички утре вечер. А и факта, че е в града само за уикенда…
— Схванах, Реджи! И като каква всъщност ще се представи?
— Може би далечна роднина на Келси. Тя си има цял куп титли, които изобщо не използва откакто е омъжена за Дерек. Сигурна съм, че няма да възрази, ако обявим Дани за нейна роднина.
— Да я сродиш с дук май е прекалено, не мислиш ли? — възрази Джереми.
— Не, не, някоя от по-непретенциозните титли, разбира се. И ще е много далечна роднина. Може би родителите й са се преместили в Америка и тя е израснала там… не, сетих се — Корнуол. За всеки случай, ако някой усети акцента й. Това ще свърши страхотна работа. Никой, убедена съм, че абсолютно никой няма да се усъмни, че си ухажвал такова момиче през последните няколко месеца и очевидно не е възможно да си се срещал и с Емили Баскъм. Ще решат, че щастливецът е някой друг.
Джереми поклати глава изумен.
— Как го правиш, братовчедке? Направо ме разби, наистина!
— Глупости! — присмя му се Реджина. — Вземам я с мен за да я приготвя. Ела утре с каретата да ни вземеш точно в 9 вечерта. Ще закъснеем само колкото е модерно, не повече.
— Да Ви взема?
— Идвам с вас, разбира се, трябва й и придружителка, нали се сещаш?
— Ти от кога се превърна в мой ангел-хранител, котенце?
— Откакто Ейми ме помоли да те държа под око, докато се върне.
Той извъртя очи. Ейми не беше само тяхна братовчедка, но и най-добрия му приятел и се тревожеше за него много повече от необходимото.
— Далеч съм от мисълта да попарвам ентусиазма ти, но не е ли редно все пак да попиташ Дани дали е съгласна да ме спаси от ноктите на Емили?
— О, Боже, — въздъхна Реджина, — предполагам, че си прав. — и се обърна към Дани.
— Съгласна ли си с плана, мила? Джереми наистина има нужда от помощ иначе ще го замъкнат пред олтара, преди да се е усетил.
Дани широко се ухили.
— Ами аз съм доста добра в маскарадите.
Реджина премигна объркано.
— Моля? О, да предполагам, че наистина е така. Ами, хайде тогава. Имаме да вършим толкова много неща, а времето е толкова малко.

Реджина Идън беше просто невероятна. Беше като вихрушка, която вечно имаше нещо да прави, бълваше инструкции безкрай и бърбореше през цялото време. Тя наистина измъкна Дани от къщата на Джереми и я заведе у тях. Веднага я качи в спалнята, като не й даде възможност дори да ахне при вида на тази великолепна градска къща. Направо прелетяха през другите помещения и когато стигнаха горе, тя веднага повика прислужницата си, Тес, каза й какво е необходимо и започнаха да вадят безброй бални рокли от гардероба на Реджина. Дани не беше виждала толкова красиви неща досега. Когато най-накрая се спряха на една, Дани едва я зърна преди Тес да я отнесе, за да я преправи.
Следваха обувките, но тези които отиваха на роклята просто не й ставаха, независимо от многократните опити да ги разширят, а нямаше време да се правят нови. Затова Реджина изпрати портиера си до домовете на роднините си. Дани не беше много сигурна, чии точно пантофки се появиха преди вечеря, но те само леко и стискаха на петите и пръстите й не бяха стегнати като в менгеме, както в обувките на Реджи.
Нямаше дори почивка за вечеря. Реджина накара слугите да донесат подноса с храната в стаята й и Дани трябваше да се храни, докато Тес се опитваше да измисли какво да направи с косата й. Трудна задача. Всъщност това се оказа един от най-сложните за разрешаване проблеми. Тези къси къдрици просто не искаха да бъдат укротени. А голяма част от тях трябваше да се подрежат, за да изравнят краищата и да се заличи вандалството на Луси.
Реджина накрая успя да изрови една диадема и Тес възкликна:
— Това ще свърши работа! Мога да разделя къдриците сега и да ги подредя така. Ще й придаде по-сдържан вид.
— Знаех си, че ще успееш, Тес. Искам утре да изглежда точно така.
Дани не успя да се види преди да махнат диадемата, защото Реджина я заведе веднага в стаята за гости и й нареди да ляга да спи. Щели да имат още много работа утре и щели да станат много рано.
Стаята за гости! Дани не можеше да повярва, беше удивително на какво е способна Реджина, за да спаси братовчед си от женитбата с тази красива наследница. Щом и тя не можеше да го изкуши да попадне в капана на брака, значи той изобщо не преувеличаваше като каза, че ще си остане ерген цял живот. Колко жалко, помисли си тя натъжена. Щом така се бореше да си остане неженен, значи не беше мъж за нея.
От друга страна чакаше с нетърпение да види как ще реагира утре на преобразяването й в лейди. Щеше да ходи на бал с него. Той дори щеше да се преструва, че я ухажва. Съвсем за мъничко реалността щеше да отстъпи пред фантазиите и тя също би могла да се престори, че тази великолепна нощ е истина…

Събудиха я по-рано, отколкото очакваше. Струваше й се, че току-що си е легнала, когато прислужницата затропа по вратата и после влезе с поднос със закуска в ръце. Беше изяла само половината от храната, когато и Реджина влетя в стаята, оплаквайки се.
— Не си ли готова още? Добре, но побързай! Не би трябвало да танцуваш довечера, но за всеки случай, ако нещо се обърка и ти се наложи реших, че ще има време да те понаучим малко.
— Ще ме учиш да танцувам?
— Не аз мила моя, Джереми. Вече изпратих да го повикат.
Дани не се въздържа и изсумтя.
— Няма начин да го накараш да стане толкова рано.
— Да, знам, по принцип. Но аз казах, че ми трябва спешно.
— А спешно ли е?
— Разбира се, че не, но това ще го накара да дотърчи веднага. А сега предполагам, че ще трябва да ти обясня някои неща за този бал. Лейди Ейтчисън го организира, а това значи, че ще е най-важния бал за сезона, защото тя го прави само веднъж на всеки четири години и винаги е хитът на сезона.
— Тоест, там ще има много хора!
— Да, ще е голяма лудница и ще присъства каймакът на лондонското общество. Всички дебютантки този сезон и всички млади мъже, които си търсят съпруга, заедно с майките, бащите си и още сума ти народ, дето ще ги придружава. Ще има и няколко негодника като Джереми, които обаче трябва да отбягваш.
— Той не е негодник. — каза Дани, въпреки че самата тя го беше наричала така не веднъж.
— Точно такъв е, разбира се, но е очарователен негодник. Не виждаш ли? Направи те своя любовница и същевременно те остави да му чистиш къщата.
— Аз не съм му любовница и никога няма да бъда такава.
Реджина премигна при яростта в тона, с който Дани изрече думите.
— Наистина? О, Боже, извинявам се тогава. Аз си помислих… Ами, то цялото семейство беше сигурно… Мътните да го вземат! Е, поне е сигурно, че е решен да те направи такава, а Джереми винаги досега е получавал жените, които е искал.
Дани вече беше започнала здравата да се черви, защото и тя самата беше толкова близо до това да му се отдаде изцяло и трябваше непрекъснато да си повтаря какви са целите й в живота и че Джереми не е част от тях, за да му устои. Слава Богу, Реджина не забеляза, че се е изчервила, защото, напълно в неин стил, ненадейно смени темата.
— Хайде, идвай с мен! Салонът вече е изчистен, за да може да се упражняваш там.
Упражненията не се състояха само в танци. Веднага щом слязоха долу, Реджина й каза:
— Я, сега да те видя как ходиш! Не, не вече не си обута в панталони! Прави по-малки стъпки! Така е по-добре, но не движи цялото си тяло, само краката. Трябва да изглежда все едно се носиш из стаята без въобще да се движиш.
Дани забави ход и започна да прави по-малки стъпки.
— Превъзходно! — възкликна Реджина.
Дани се ухили.
— Ти така ли ходиш?
Реджина се усмихна.
— Ами, опитвам се. Наистина много се старая, но като малка си бях доста буйна и малко мъжкарана. Отраснах с братовчеда Дерек след като майка ми умря и се наслаждавах на свободата, която имаха момчетата. Ти сигурно ме разбираш добре. Нали затова носеше панталони?
— Не, там откъдето идвам момичетата работят по гръб и при това от малки. Не исках и с мен да се случи и затова се преструвах на момче.
— О, Господи! — Сега Реджина се изчерви. — И никой ли не знаеше?
— Само приятелката ми Луси.
— Реджи, къде си? — чу се внезапно гласът на Джереми от коридора.
— Тук вътре.
Той се появи на вратата, а изражението на лицето му беше доста кисело като се обърна към братовчедка си.
— Знаеш ли колко е часът?
— Да, и вече пропиляхме половината сутрин. Ти ще научиш Дани да танцува!
— Аз ли? — той скръсти ръце и се облегна на рамката на вратата. — Мислех, че си е изкълчила крака!
— Да, но почти се е възстановила. Няма да я караме да куца, я! Пък и това е само за всеки случай. Ами, ако се появи крал Джордж и я покани на танц?
Джереми пребели очи.
— Това вече е прекалено, Реджи. Тъй си е, наистина.
— Просто един пример защо Дани трябва да се научи да танцува. Спри да се дърпаш вече! Нали спасяваме твоята кожа!
Той погледна към Дани и очите му леко се разшириха от удивление.
— Подстригали са те? Изглеждаш много добре.
Дани се изчерви както обикновено.
— Ще я фризират за довечера.
— Господ да ми е на помощ, ако те направят още по-красива. — Той се ухили и каза на братовчедка си:
— Проклет да съм, ти няма да ни оставиш насаме по време на танците, нали Реджи?
— Никакъв шанс! Това не е извинение за да можеш свободно да я опипваш, така че внимавай как се държиш!
Той въздъхна.
— Няма ли да ни трябва някаква музика?
— Аз ще тананикам някаква мелодия и ако започнеш да ми се подиграваш, ще ти дам да се разбереш, ще видиш.
Той прекоси салона и подаде ръка на Дани.
— Готова ли си за урока, любима?
Така го каза, че тя не се въздържа и измърмори:
— Само да се науча да танцувам.
— Колко жалко! — прошепна той, докато я придърпваше по близо и я завъртя в ритъма на валса из стаята.
Тя остро усещаше ръката му на гърба си и другата обхванала дланта й. Стаята беше голяма и Реджина се намираше в другия край на салона, така че нямаше как да чуе, когато Джереми взе да я разконцентрира с прошепнатите си думи.
— Обожавам да те докосвам. Мислиш ли, че ще забележи, ако сложа ръка на дупето ти?
— Аз ще забележа! — ахна Дани.
Той се усмихна.
— Но ще ти хареса, нали?
— Не, и да не си посмял! Трябва само да танцуваме, не помниш ли?
— Но аз мога и да танцувам и да правя любов едновременно. — прошепна Джереми. — Обещавам ти!
Дани за малко да се задави и едва отговори.
— Каква опашата лъжа! Престани вече!
Той, разбира се, не спря. Навеждайки се още по-близо прошепна пак:
— Да ти кажа ли как ще го направя? Ти само трябва да ме държиш здраво и да обвиеш крака около бедрата ми. И двамата ще сме голи, естествено.
Тя се препъна. Цяло чудо е, че досега не го беше сторила след всичките тези приказки. Не можеше да се концентрира върху нищо друго освен върху картините, които той рисуваше в съзнанието й. Той я придърпа още по-близо, докато възстанови равновесието си, но това само направи нещата още по-лоши.
Реджина спря да тананика. Дани го осъзна, когато забеляза слугата, влязъл за да разговаря с нея. Сигурно и Джереми беше усетил, че братовчедка му не им обръща внимание в момента, защото веднага целуна горещо Дани по врата. После устните му се преместиха върху ухото й и езикът му се плъзна навътре. О, Господи, чувството беше фантастично! Краката й омекнаха, но това нямаше значение, защото Джереми я държеше здраво и едва се докосваше до пода. Самата тя се беше притиснала плътно към него без да може да му се противопостави. Чувствата, които той пораждаше в нея я караха да се стреми да е все по-близо и по-близо до него.
Реджина шумно се прокашля и те се отделиха един от друг, но много бавно. С крака отново на пода, Дани се опита да си възвърне присъствието на духа. Ухиления Джереми доста й помогна в това отношение. Този негодник! Много добре знаеше как й е въздействал току-що и беше страшно доволен от себе си.
После, обаче, като че ли я съжали и стана сериозен. Обясни й как да го следва в танца и тя все пак успя да научи едно-две неща за танцуването, преди той да си тръгне.
Дани мислеше, че ще продължат след обяда, но вместо това я изпратиха в стаята й и Реджина я предупреди да се наспи добре, а не само да почива, защото балът щял да продължи до ранните утринни часове. Тя реши, че е невъзможно да заспи по средата на деня при всичките тези емоции, но явно наставленията и уроците я бяха изтощили и тя заспа в мига, в който положи глава на възглавницата.

Дани беше толкова дълбоко заспала, че когато я събудиха не можа да се сети къде е и беше много объркана. Вероятно беше сънувала, че ще ходи на бал. Но после затропаха на вратата, тя се събуди и видя, че наистина се намира в къщата на Реджина Идън и наистина ще ходи на бал.
Веднага й донесоха вана и топла вода и после стана време да се приготвя. Отново я заведоха в стаята на Реджина и я сложиха да седне пред тоалетната масичка, за да може този път да следи какво прави Тес с косата й. За Реджина се грижеше една от другите прислужници, и тя пак не спираше да дава нареждания, които Дани почти не чуваше. Беше изумена от това, което се случваше с облика й.
Диадемата, която Тес й беше сложила, за да укроти къдриците й, бе обсипана с бижута, включително и един огромен аметист в средата. Начинът, по който се разделяше косата и оставяше няколко кичура да се вият по слепоочието й като букли, а останалата коса беше сресана така, че да й придаде изискан вид, много модерен сред жените от преди няколко години. После припряно взеха да й навличат фустите една върху друга, а най-отгоре облякоха една от най-възхитителните бални рокли, която беше виждала.
Цветът беше предимно бледолилав, но имаше два пласта къдрички прозрачна дантела в подгъва. Към втория пласт прислужницата беше добавила ивица бяла коприна и после още една бледолилава дантела. Същите къдрички бяха прибавени и към буфан ръкавите и съвсем тънка ивица — към дълбокото деколте. Не бяха забравили да пришият и няколко сантиметра от същата материя към белите ръкавици, които вървяха към роклята. Ефектът беше поразителен. Все едно тази рокля беше шита специално за нея.
Беше се наложило да преправят раменете на дрехата, тъй като на Дани й идваше високо талията, защото Реджина беше доста по-ниска. Но допълнителните ивици бяла коприна и бледолилава дантела се съчетаваха толкова сполучливо с добавките към ръкавите, че сега роклята й стоеше като излята.
Целият тоалет беше толкова изящен, че Дани се сети за съня, който й се беше присънвал толкова пъти за онази ангелски красива жена. Сега този сън се беше сбъднал. Тази нощ тя щеше да бъде тази удивително красива жена. Просто не можеше да спре да зяпа в огледалото. Реджина буквално трябваше да я извлече от стаята, когато приключиха.
— Затвори си устата, Джереми! — изсъска Реджина, когато видя братовчед си да ги чака във фоайето.
Той обаче не го направи и не спря да я зяпа и Дани пак се изчерви. Тя имаше чувството, че той даже не е чул забележката на Реджина. Дълбоко в себе си беше толкова щастлива от реакцията му, че едва се сдържаше.
Самият Джереми изглеждаше страхотно в черното си официално облекло. Сакото му беше разкопчано. Надипленото му бяло шалче беше вързано небрежно и му придаваше елегантен и екстравагантен вид. Гарваново черната му коса беше сресана назад, но непокорни кичури се спускаха по слепоочието и врата му. Начинът, по който я изгледа, я развълнува дълбоко.
Определено беше шокиран от вида й. Тя самата беше шокирана, така че можеше да разбере защо я зяпа така.
Реджина трябваше да го смушка няколко пъти, за да й обърне внимание. Когато Джереми най-накрая го направи, се запъна като магаре на мост и каза:
— Тя няма да излезе от тук в този вид!
— И какво й е на вида? Трябва да ти кажа, че…
— Тя е прекалено красива и ти дяволски добре го знаеш, Реджи!
Тя се опули насреща му.
— Нали това е целта, малоумнико?
— Но не и така. Не съм очаквал да изглежда чак така. Тя ще се превърне в сензацията на сезона. Всички в целия проклет град ще започнат да говорят само за нея. Тя остава тук и точка по въпроса.
Реджина взе да съска вбесена.
— Ти си стой вкъщи! Тя отива на бала. Като се замисля, ти не ни трябваш. Мога да пусна слуха много лесно и без да присъстваш. Но тя трябва да е там. Никой няма да повярва, ако не я види с очите си.
— Ти явно не ме слушаш, Реджи.
— Не, ти не ме слушаш! Нещата вече не зависят от теб. Ще те спася, независимо от опитите ти да ми попречиш. Хайде, Дани! Каретата ни чака.
Джереми ги последва веднага, разбира се. И не спря да се противопоставя през цялото време докато стигнаха дома на Ейтчисън, който, слава Богу, не беше толкова далеч. Балът беше организиран в едно от именията в близост до първата къща на семейство Малори, която Дани бе открила.
Реджина вече не го слушаше, защото се беше ядосала здравата. Дани също. Беше разочарована, че той вдига такъв шум и не разбираше много добре защо го прави. Че беше твърде красива? Щяла да създаде голяма суматоха заради това? Не беше ли това целта, да оборят лъжливите слухове, които Емили Баскъм разпространяваше.
Пътуването в каретата с Джереми я върна към спомените за последния път когато бяха заедно в една карета. Джереми май се досети какво мисли като видя изражението й, защото прошепна.
— Доста по-различно е от последния път, когато пътувахме заедно, а? Знам колко си добра в това да скачаш от каретите в движение. Защо не опиташ и сега? Аз няма да възразя.
Тя изсумтя като го чу. Мъжът беше решил да развали всичко с лошото си настроение и ужасните си предсказания за това, което мислеше, че ще се случи тази нощ.
Но като си припомни обстоятелствата от онази другата нощ, тя му прошепна в отговор:
— Мислиш ли, че той ще е там?
Без да пита за кого говори тя, той отвърна, свивайки рамене:
— Няма значение, дори и да е така. Само слугата му може да те разпознае. А той не би те познал в този вид .
Реджина спря Джереми още веднъж, точно преди да влязат в имението на Ейтчисън. Забучи пръст в гърдите му и изръмжа:
— Ако не спреш да предвещаваш всички ужаси на света, повече няма да ти проговоря!
— Обещаваш ли? — отвърна той.
Тя се направи, че не го е чула и добави:
— И ако възнамеряваш да влезеш вътре с нас, опитай да се държиш подобаващо и да накараш всички да повярват, че си запленен и омагьосан. Иначе целият този фарс няма да има никакъв смисъл. Сега, бързо се вземи в ръце, Джереми! Представлението започва.
Ето че настъпи мига и мрачни предчувствия обзеха Дани. Реджина й беше напълнила главата с хиляди наставления какво трябва или не трябва да прави докато преправяха роклята й, но сега всичките излетяха от ума й. Просто онемя, като видя изискания бал, който беше в разгара си. Светлините, цветовете, най-великолепните рокли и вихъра на танците в салона. Тя никога не беше виждала такова нещо през живота си.
Сигурно беше зинала с отворена уста, защото Джереми изсъска в ухото и:
— Спри да гледаш все едно никога не си виждала нещо такова. Тази вечер си от висшето общество и се предполага, че непрекъснато присъстваш на такива събирания.
— Да, но аз… — тя се закашля и продължи, — не съм присъствала на много такива събития, откакто съм завършила училище.
— И това ли го измисли Реджи?
Тя се изчерви.
— Да, и още много неща.
— И защо? — изръмжа той. — Нали въобще няма да говориш?
Дани сви рамене.
— Предполагам, че се страхува да не се объркам поне един-два пъти.
— Или три-четири. Господи, не трябваше да го правим! Сигурно съм си изгубил ума. Няма друго обяснение, че се съгласих с всичко това. Ти си виновна, да знаеш!
Тя се извъртя рязко към него, чудейки се как е възможно да обвини нея за всичко.
— И що тъй, приятел?
— Искам те толкова много, че вече не мога да мисля ясно.
Устата на Дани отново увисна, придружена от ярко изчервяване. Коленете й се подкосиха. Усещаше се замаяна от представата, която изплува в съзнанието й, как двамата се въртят из салона във вихрен танц, чисто голи…
Защо трябваше да й говори такива неща? Да я кара да се разтапя вътрешно? И то точно сега, когато беше изложена на погледите на половината висше общество.
Реджина се приближи и прошепна:
— Не я разстройвай точно сега, Джереми! Нека се наслади на успеха си! Тя вече срази всички.
— Казах ти, че ще предизвика сензация. — сопна се братовчед й ядосано.
— И се радвам, че позна. Ако не си забелязал, Емили е тук и точно в този момент гледа свирепо към нашата Дани.
— Нашата Дани? Кога пък стана наша?
— Естествено, че е наша. Може ти да си я открил, но аз й помогнах да заблести, мило момче. Сега спри да я гледаш все едно искаш да й извиеш врата. Не помниш ли, че си влюбен в нея? Поеми своята роля или трябва да обяснявам точно на теб какво да правиш!
Той извъртя очи, но същевременно започна да се смее. И предупреди Дани.
— Ще ни нападнат отвсякъде. Запомни! Няма да отговаряш, ако не се налага. „Да”, „Не”, „Приятно ми е”. Това трябва да е достатъчно. Кимай повечко! Върши чудеса да поддържа разговора.
Той се оказа прав, че ги наобиколиха. Първите двама просто не издържаха на любопитството си и пристъпиха веднага. После се скупчиха още двайсетина. Реджина Идън още един път доказа находчивостта си. Тя отговаряше на въпросите, обяви, че Дани е загубила гласа си временно и е изкълчила крака си, както се бяха уговорили, и успя да предпази Дани от необходимостта да прави нещо повече от това да се усмихва и да протяга ръка за поздрав. Е, поне през повечето време. Няколко от гостите бяха доста настоятелни и успяха да измъкнат дума или две от нея, но май причината беше, че си съперничеха, за да могат после да кажат на приятелите си „Тя говори с мен”.
Тя не се опита дори да запомни всички имена, които чу като й се представяха, защото беше сигурна, че няма да види никого повече. Правеше се на млада девойка, току-що станала от училищната скамейка, която просто е имала щурия късмет да привлече вниманието на Джереми Малори и да го накара да се замисли дали да не надене най-накрая брачните окови. Името й беше Даниел Ленгтън, и на няколко пъти се намекна, че е далечна роднина на семейството на Келси.
Разбира се, това предизвика още разговори, тъй като не бяха забравили трагедията около семейството на Келси. Всички знаеха, че майка й беше застреляла баща й заради дълговете му на комар и после се беше самоубила. Естествено, това беше нещастен случай. Тя не е искала да го застреля или да падне през прозореца след това, но пък и точно затова всички бяха окачествили случая като трагедия.
Нищо не можеше да се докаже, но всички бързо приеха, че Дани е Ленгтън и е роднина на Келси. Също толкова бързо решиха и че е сгодена за Джереми, тъй като тя явно беше част от семейството им. Когато няколко по-възрастни господа се заклеха, че им изглежда много позната Реджина се намеси и обясни този феномен с думите:
— Ако чуеш нещо хиляда пъти, започваш да вярваш, че то е истина.
Джереми също се беше отпуснал и беше спрял да се оплаква като видя колко умело Реджина успя да се справи с всички въпроси. Обаче, не след дълго се приближи един младеж, който явно не беше чул за изкълчения глезен. Дани беше сигурна, че й го представиха, но не можеше да се сети как се казва.
Той й се усмихна приветливо.
— Възнамерявам да се застрелям, ако не ми окажете честта за първия танц, лейди Даниел.
Джереми не й позволи да отговори на такова скандално твърдение.
— Няма да ти се наложи, Фоулър. — каза му той. — Ще се радвам да ти съдействам за това. Тя няма да танцува с никой друг, освен с мен. Така че, изчезвай!
Изражението на Джереми беше толкова свирепо, че господинът не каза и дума и бързо се оттегли.
Дори и след като всички се отдалечиха и тя най-накрая остана сама с Джереми се усещаше, че хората не спираха да я обсъждат. Тя се справяше много добре, въпреки всичко, и дори леко тържествуваше.
— Иска ли ти се да опиташ един танц? — попита я той няколко минути след като останаха сами.
— И да проваля всичко досега?
— И за какво те въртях цял час в салона на Реджи, след като не искаш поне да опиташ? И да се спънеш един-два пъти ще го извиним с изкълчения ти глезен. Знаеш, че не е кой знае какво. Просто трябва да ме оставиш да те водя.
Тя наистина искаше да опита. Изглеждаше й много забавно. Затова кимна и го остави да я поведе към дансинга. За миг забрави къде се намира и че всички я гледат.
Той я държеше здраво. Ръката й лежеше в неговата топла длан, а кожата му беше леко груба. И останалата част от тялото му ли щеше да усети такава? Господи, ръцете я засърбяха да разбере. И това видение, което се върна за тях двамата, носещи се по дансинга — тя с крака обвити плътно около него, и двамата голи, музиката изпълваща я изцяло, той изпълващ я… О, Боже…
— Какво има? — попита я Джереми като чу тихия й вик.
— Нищо. — излъга Дани, отчаяно прогонвайки видението от ума си. — Този господин не говореше сериозно, нали? Че ще се застреля?
— Разбира се, че не, сигурен съм, че това разправя на всяка млада дама. Ласкателства като това помагат понякога. Аз предпочитам да казвам истината, така че това, което бих казал е, че ако не правим любов скоро ще се застрелям.
Тя премигна насреща му и избухна в смях.
— И ти наричаш това истина?
— Е, малко преувеличено, но точно така се чувствам. Започвам да се отчайвам, мило момиче.
Тя затаи дъх. То беше там, в очите му. Не точно отчаяние, но гореща страст, достатъчно силна да я изпепели. Тя отмести поглед, безсилна да отблъсне желанието му.
За да го отклони от това, смени темата:
— Кой те научи да танцуваш?
— Най-близкият приятел на баща ми.
Тя го изгледа удивена.
— Най-близкият му приятел е бил жена?
— Не, викаме му Кони, но Конард Шарп е двуметров, червенокос шотландец и ако само го бе видяла как се преструва на жена цял един час, само за да ме научи да водя в танца, щеше да паднеш от смях.
Тя се усмихна.
— Представям си.
— Но съм сигурен, че аз се забавлявах повече от него, докато те учех как да танцуваш.
Тя се изчерви.
— Дръж се възпитано, Джереми.
— Никога. — прошепна той в ухото й.
Той продължи да я измъчва и разсмива. Беше превъзходен танцьор и беше толкова красив тази вечер — Боже, той винаги си беше красив — но тази вечер в тези черни официални дрехи беше изключителен. Накара я да се чувства специална, да танцува с него, да повярва, че наистина принадлежи на това общество. Не можеше да си спомни откога не се беше чувствала толкова добре. И не можеше повече да отрича. Джереми се преструваше чудесно, че е влюбен в нея, но тя изобщо не беше сигурна, че се преструва.

Джереми може и да се беше отпуснал достатъчно, за да изиграе добре ролята си, но това въобще не му бе по вкуса. Единственото хубаво тази вечер беше, че Дани наистина си прекарваше добре. Не, че той я пазеше само за себе си, не. Само дето ненавиждаше мисълта да я сподели с когото и да било друг.
Просто тя му принадлежеше, както той виждаше нещата, и всеки път, когато някой друг мъж я приближеше, той изпитваше примитивната нужда да защити това, което си е негово. Но това си беше чиста лудост. Тя не му принадлежеше изобщо. Беше една от прислужниците му. Това е. Искаше му се да е нещо повече, но явно тя не се интересуваше.
Той тръгна да донесе шампанско на Реджина и Дани. Направо му бяха извили ръцете, та да го склонят. Не искаше да остави Дани сама дори и за секунда. За нещастие, улови погледа на Емили докато прекосяваше залата и я видя да го гледа тъжно. Мили Боже! Сега пък на наранена любовница ли щеше да се прави? И да продължи да разправя, че е спал с нея след като и с пръст не я беше пипнал?
— Определено си за лудницата, момче. — чу един до болка познат глас зад гърба си.
Джереми се сви. Баща му. Не беше видял кога е пристигнал, май нищо друго не забелязваше цяла вечер освен Дани.
— Знам.
— Какво, по дяволите, ти щукна та да я водиш тук?
— Идеята не беше моя. Да не мислиш, че искам всяко похотливо магаре наоколо да я зяпа влюбено. Проклет да съм, не!
— И кой го измисли тогава? И трябва ли въобще да питам?
— Не. Разбира се, че Реджи.
— Моята скъпа племенница определено обича да се бърка в работите на другите, но не разбирам какво я е прихванало този път.
— И как да разбереш. Само жена може да го измисли. Измъдри план да ме отърве от Емили. Трябва да убедя всички, че се интересувам от друга и единствената, която би могла да засенчи Емили…
— Схванах. Но, мислиш ли, че ще свърши работа.
— И Реджи не вярва. Смята, че трудно ще накараме Емили да си намери нова мишена. Този фарс има за цел поне да опровергаем слуховете, които тя самата разпространява, че вече съм спал с нея.
— Мътните да го вземат!
— Именно. Но сега поне ще им дадем още една гледна точка. В крайна сметка за какво ми е да преследвам обикновена „маргаритка” след като съм ухажвал „рядка бяла роза”.
— Ухажвал?! — задави се Джеймс.
— За по-голям ефект. — увери го Джереми. — А и няма да се наложи да повтаряме представлението. Дани направи такъв фурор тук, че всички само за това ще говорят седмици наред. Сега ми кажи ти какво правиш тук? Мога да се закълна, че щеше да измислиш не едно извинение да не стъпиш на място като това.
— Промених си решението. Исках да хвърля един поглед на това момиче дето се мъчи да те завлече до олтара. Впрочем коя точно е тя?
Джереми затърси с поглед Емили където за последно я беше видял, но не я откри. После обърна поглед и забеляза, че мащехата му Джордж е обсебила вниманието на Реджина за момент и Дани стоеше самичка и незащитена от никого. Предупредителни камбани звъннаха в главата му, когато видя кой се е възползвал от това.
— Мили боже, Емили се е докопала до Дани!
Джеймс повдигна вежда, докато обръщаше поглед в същата посока.
— Май ще стане интересно. Досега не съм бил свидетел на женски бой, а като се има предвид от къде идва твоята Дани много вероятно и до там да стигнат.
Дани направо настръхна когато една дама я ощипа, за да привлече вниманието й. Беше красавица. Русата й коса беше грижливо подредена в превъзходна прическа. Носеше зашеметяваща бяла бална рокля, явно любимият цвят на всички дебютантки. Точно тази бяла рокля беше поръбена в светло синьо, очевидно, за да подхожда на лазурносините очи на притежателката. Само че, сега тези очи я гледаха с опасен гневен блясък. Толкова омраза се четеше в погледа й, че Дани направо се вцепени за момент.
— Не знам коя сте, но ако мислите, че ще ми го откраднете, трябва дълбоко да ви разочаровам. — каза й младата жена.
Това обясни веднага коя е дамата. Реджина трябваше да й я покаже в началото, за да може Дани да се подготви. Не, че би могла да направи нещо след като въобще не я беше усетила да приближава.
Въпреки излишното ощипване, Дани не я удари докато отговаряше.
— О, вие трябва да сте Емили лъжкинята.
— Моля?
— Правиш се на глупачка, скъпа. Той го знае. Семейството му го знае, а след тази вечер и целият град ще разбере. Лъжите ти само ще увеличат още повече собствения ти срам.
Емили ахна и ярка червенина започна да пълзи по бледите й страни.
— Мисля, че не ме разбрахте. Той ще се ожени за мен. Баща ми ще се погрижи за това.
Дани повдигна вежда.
— Заради една лъжа?
— Виждам, че са ви заблудили. Аз не лъжа. Но той определено го прави, ако се опитва да отрече, че си играе с мен.
— Така ли му викат на това да размениш две приказки с някого? — попита Дани невинно.
— Това ли ви е казал? — изгледа я Емили невярващо. Беше толкова убедителна, че наистина трудно някой щеше да повярва, че тя си измисля всичко. После добави с въздишка. — Трябваше да се досетя, че той няма да спази обещанията си. В края на краищата баща му е един от най-прочутите женкари, които този град е виждал. Чичо му Антъни също и очевидно и Джереми е поел по този път.
Дани нямаше какво да отговори на това. Нямаше въобще да се учуди, ако дори е вярно. Тя знаеше, че Джереми няма никакво намерение да се жени. Беше го чула да го казва неведнъж. И очевидно не се отказваше от забавленията с жени непрекъснато. Нали и под нейната пола се беше опитал да се намърда. Но тя не смяташе, че той е коравосърдечен и дава обещания, които няма намерение да спази. Може и да е прелъстил дамата, да, но Дани се съмняваше, че за него това е било нещо повече от просто мимолетно удоволствие.
Дани обаче се изненада, че момичето звучи толкова искрено. Беше много убедителна. Или беше наистина много добра лъжкиня, или пък казваше истината.
И Дани се опита да разбере.
— След като е толкова лош, колкото твърдиш, защо го искаш?
— Не, вече не. — настоя Емили. — Но нямам избор. — и продължи шепнейки. — Виждаш ли, аз подозирам, че съм бременна.
— И как разбра толкова скоро. Та ти го познаваш едва от миналата седмица.
— Казах, че само подозирам, — изсъска ядосано Емили, — но ще знам със сигурност след седмица или две. И се моля да не съм, наистина. За мое нещастие, обаче, мисля, че ще се окаже точно така. Сега, надявам се, че разбирате защо ви казвам, че си губите времето с него и накрая ще бъдете много разочарована.
Дани поклати глава.
— Не, това което разбирам е, че ти сама заблуждаваш себе си. Оттегли се и приеми поражението си. Ако въвлечеш и баща си в това, само още повече ще се посрамиш. И за какво? Той пак няма да се ожени за теб.
— Ти си истинска глупачка! Изобщо не знаеш как стават тези неща. Когато става въпрос за наследник на голямо богатство, личните предпочитания нямат никакво значение. Нито аз, нито Джереми ще имаме думата по въпроса.
Дани изобщо не познаваше тази жена, но започваше сериозно да не я харесва.
— Изчезвай от тук, жено. Започва да мъ боли глава зарад' теб.
Емили ахна, извън себе си от ярост.
— Няма да стане!
Дани кимна в знак на съгласие.
— Явно, това е първата истина излязла от устата ти.
Емили отвори уста да отвърне, но после промени намерението си и забърза нанякъде. Дани разбра защо, като чу гласа на Джереми зад себе си.
— Добре ли си?
Тя се обърна и го изгледа сърдито.
— Това си беше гадно, приятел. Да внимавам как говоря толкова време. Заболя ме проклетата глава зарад' нея, шъ знаиш.
— Ето, това ще ти помогне. — каза той, подавайки й чаша шампанско. — Съжалявам, че се наложи да говориш с нея. Направо не повярвах, че имаше куража да те заговори. Не беше много злобна с теб, нали?
— Беше много убедителна. Това беше.
— И това, че ти се появи с мен не я е разколебало въобще, така ли?
— Как не! Обзалагам се, даже, че се е нахъсала още повече и ще удвои усилията си.
— По дяволите!
— Горе главата, приятел! — каза Дани нахално. — Винаги можеш да избягаш в Африка.
Той избухна в смях. После си пое дъх и каза.
— Предпочитам да си остана тук. Пък и плана на Реджи успя поне наполовина. Всички ще говорят за друго сега. Я, да им дадем още храна за приказки като изтанцуваме още един танц. Поне да се позабавляваме, докато сме тук.
Тя изрази недоволството си, въпреки че му се усмихваше.
— Знам те аз, господинчо! Просто си търсиш извинения пак да ме опипваш.
— И през ум не ми е минало даже! — запротестира той. Но усмивката му й казваше точно обратното. Дали, защото тя го беше подсетила, или той си го беше намислил от преди това, но те не останаха дълго на дансинга. Той я завъртя няколко пъти и после затанцува с нея към ъгъла на стаята, подреден като малка градинка с всичките тези цветя в саксиите.
Той се опитваше да е дискретен, но просто вече не можеше да сдържа страстта си към нея. Зеленината ги прикриваше само от половината хора. Другата половина спокойно можеха да наблюдават недискретното му поведение.
— Това трябва да помогне. — прошепна той преди да я целуне.
Дани щеше да падне от изненада. Мъжете и жените не се целуваха на публични места, освен ако вече не бяха определили дата за сватбата. Само негодник като Джереми би пренебрегнал всички правила. Но думите му подсказваха, че това е част от плана и тя трябва да му съдейства. Дани щеше да поспори по въпроса, но той не й остави никакъв шанс, пък и присъствието му толкова близо до нея през цялата вечер, чувството, породено от ръцете му, шарещи по тялото й… Тя беше привлечена от чувственото обещание в очите му.
Само за миг, каза си тя, само за… О, Боже, не искаше тази целувка да свършва никога! Страстта му опърли всеки неин нерв и разгорещи и двамата толкова бързо, че ако носеше очила, сигурно щяха да са напълно замъглени от парата, която изпускаха телата им. Усети как ниско в корема й се зароди вълнение, което бързо се спусна и към онова тайно място между бедрата й, пулсирайки възхитително.
Едва издържаше, обзета от желание да разкъса ризата му и да прокара устни по твърдите му мускулести гърди, да разкопчае панталона му и да почувства горещата му плът в ръцете си. Слава Богу, беше й останала частица разум. Ако не го спре сега, не вярваше, че някога ще може.
Тя проговори задъхана.
— Спри!
— Трябва ли?
Каза го толкова спокойно. Тя трепереше в ръцете му, а той звучеше все едно не беше почувствал нищо от страстта, разгоряла се между тях. Но после срещна очите му и го видя. Обещанието за това, което можеше да се случи, ако тя просто му позволи.

Дани трябваше да си признае, че никога в живота си не беше прекарвала толкова добре. Не беше и сънувала, че ще присъства някога на бал, камо ли на един от най-грандиозните през сезона. Все още преливаше от удоволствие и от шампанското, което беше изпила, на път за вкъщи. Тя си знаеше, че беше пила повече, отколкото трябва. Главата й леко се замая още след втората чашка, но тя изпи още една или две след това. Шампанското нямаше нищо общо с хубавото вино, което й бяха дали преди няколко дни. То влизаше толкова меко, че силата му й подейства веднага.
Но това нямаше значение. Ще си легне и като се наспи ще й мине. А и беше сигурна, че питиетата не попречиха на представянето й тази нощ. Не беше объркала нищо, иначе Джереми веднага щеше да й каже, а след разговора с Емили Баскъм той не се беше отделил от нея нито за минута. Е, позволи й един танц с друг господин, но на нея й се искаше да не го беше направил. Всички останали джентълмени прогони, но явно този нямаше как.
На нея не й хареса да танцува с Джеймс Малори. Този човек още я плашеше до смърт, въпреки че се опита да я накара да се отпусне с няколко духовити забележки и да я разсмее. Не успя.
Тя направо съжаляваше съпругата му Джорджина, която видя за малко. Наричаха я Джордж. Приятна жена, особено за американка, и много хубава.
Джереми й помогна да слезе от каретата и ръката му легна на кръста й, докато я водеше към къщата. Тя не се впечатли особено. Все още беше под влияние на омаята от чудесно прекараната вечер. Смътно забеляза, че се качваше по стълбите. Точно така, нали отговаряше за втория етаж. Не, всъщност…
Тя спря горе в коридора.
— Май обърках етажа.
— Не, не си. — позволи си да не се съгласи с нея Джереми и продължи. — Ще ти трябва помощ за тази рокля. Няма да можеш сама да я свалиш с всичките тези копчета на гърба.
Прав беше. Помнеше, че Реджина й каза да помоли някоя от прислужниците да й помогне да свали роклята. Но те всичките спяха в този късен час.
— Шъ ми помогнеш ли, приятел?
— Разбира се, веднага щом запаля лампата, за да мога да виждам. И на теб ще ти трябва за да стигнеш до стаята си.
— Ще ми трябва какво?
— Лампа, скъпа моя. Май не са оставили никъде да свети, освен онази лампа във фоайето.
Дани кимна и те влязоха в стаята му. Тя изчака, докато той запали една лампа и после се обърна с гръб към него, за да може да разкопчее роклята. Въздъхна замечтано, докато той се зае с копчетата, потрепервайки при всеки допир на пръстите му до кожата й.
— Значи ти хареса бала тази вечер?
— Даже прекалено много. — призна му тя с усмивка. — Обичам да танцувам.
— И аз също… с теб.
Тя се изкиска.
— Не ми пробутвай тези съблазнителни приказки, приятел! Май забравяш, че те познавам много добре.
— Не е това, Дани. Не си спомням някога да съм се наслаждавал на танците така, както тази вечер.
Искаше й се да му повярва. И все пак думите му я сгряха.
Тя му хвърли един поглед през рамо и каза искрено:
— Благодаря ти, че ме научи.
— Удоволствието е мое, но още не съм свършил с уроците за днес.
Роклята беше разкопчана. Той й беше помогнал да я свали, като същевременно разговаряха и тя още не беше осъзнала, че не би трябвало да я съблича в неговата, а в нейната стая. Просто й беше трудно да се концентрира върху две неща едновременно, три всъщност. Той беше продължил да я докосва, докато събличаше роклята и тя остро усещаше всеки негов допир до голата си кожа.
Но не биваше да го поглежда. Беше добре, докато не се взря в очите му и не се изгуби в този дълбок син поглед. Веднага прочете чувствата му и страстта, която бе толкова силна, че направо я изгори. Или това беше нейната страст, която също бързо се надигаше вътре в нея.
Той я обърна към себе си. Постави ръка на тила й, а палецът му наклони брадичката й. В следващия, отнемащ дъха й момент, той я целуваше изключително нежно. Само една целувка. С какво можеше да я нарани? А и беше толкова хубаво.
Тя не беше усетила другата му ръка, която придържаше гърба й, докато не я придърпа по-близо до него, и още по-близо. Едва си поемаше дъх, но се чувстваше изключително добре. Измамна беше нежността на тази целувка. Нямаше нужда да я покорява със страстта си. Нейната собствена страст към него беше не по-малко силна.
Но сега той я целуваше отново. Бавно, а целувката му ставаше все по-сластна. Езикът му се втурна в устата й, улови нейния и го засмука, докато тя не изстена в отговор. Трябваше да се вкопчи здраво в раменете му, защото коленете й бяха започнали да омекват. А и ръцете му не спираха. Едната улови къдриците й и придърпа главата й плътно към неговата, докато другата бавно се плъзна към дупето й да го погали. После изведнъж и двете му ръце се озоваха там, притискайки я плътно към слабините му.
О, Господи! Вече нищо не можеше да й помогне. Силата на страстта им нарастваше с всяка секунда, а Дани беше уморена да се бори. Това, което той правеше с нея, беше толкова хубаво, че тя забрави защо не трябва да му се наслаждава.
Някакси той успя да я положи в леглото, без да прекъсва целувките. Дани се почувства леко замаяна като легна, но след няколко секунди вече нямаше значение. Това, което имаше значение, бяха ръцете на Джереми върху гърдите й, галейки я леко, дразнейки зърната, вече втвърдени от нежното му внимание. Тя никога не беше обръщала внимание на гърдите си, освен за да се ядосва, когато бяха започнали да растат и стана все по-трудно да ги прикрива. Нямаше представа, че са толкова чувствителни за усещанията, които се разпростираха из цялото й тяло. И целувките не спираха. Станаха толкова горещи, че тя се усъмни дали стаята не е избухнала в пламъци.
Дани усети, че бързо се доближават до момента, в който нямаше да има връщане назад. Вече беше без долната си риза и фустите. Имаше смътен спомен, че бяха паднали на пода скоро, след като Джереми започна да я целува, сигурно защото и тях беше разкопчал, докато сваляше роклята. Но тя не беше забелязала. Нито пък това, че си е свалил палтото и ризата. Нямаше представа нито кога, нито как го е направил, но сега, когато той я прегърна силно, тя усети как тялото й гори при допира с неговото голо тяло.
Той свали гащичките й толкова бавно, че тя се зачуди дали не се страхува, че тя ще го спре. Никакъв шанс, след като изпитваше такава изгаряща нужда да усеща голото му тяло до своето. Но той превърна това в една много дълга милувка, горещата му ръка се спускаше от бедрото й към прасеца, докато сгъваше коляното и глезена й, а гащичките й просто си висяха върху китката му докато той изследваше дългите й крака.
Тя не знаеше какво да прави със собствените си ръце, освен да ги държи заровени в косата му, защото за нищо на света не искаше да спре да я целува. Лошото бе, че тя не знаеше какво точно иска, но го искаше отчаяно.
Явно Джереми знаеше, защото след малко спря изтънченото си мъчение, хвана ръцете й и ги обви около врата си.
— Дръж се здраво за мен, любима. Още по-здраво.
И тя направи точно това. Притисна се към него със всичка сила, докато той покриваше тялото й със своето, точно както жадуваше. И тогава усети остра болка.
Дани изпищя и го задърпа за косата, докато той не вдигна глава.
— Защо, проклет да си, направи това?
Джереми я зяпна все едно си е изгубила ума, но после се усмихна нежно.
— Дани,… любима,… — започна да обяснява, но после спря и я целуна дълбоко със същата всепоглъщаща страст от преди малко.
Да не би да си мислеше, че това ще я успокои? Е, наистина й отвлече вниманието за малко.
— Това се случва само когато се любиш за първи път, — продължи той, — как да го кажа, когато проникнах в теб. Но никога вече няма да те боли, наистина. — и после изведнъж, като че ли изтрезня и я попита. — И как така все още беше девствена?
— И каква да съм, като се представях за момче през всичките тези години?
— Ами, аз си помислих… няма значение. — той я погледна с безкрайна нежност. — Много се радвам, че беше…
— Съм, — поправи го тя.
— Беше… — настоя той и леко се сви, защото очакваше пак да го нападне.
И тя, разбира се, не закъсня да го направи. Разшири очи и изстреля.
— Ти, проклето копеле такова, направи ме курва.
— Мили боже! Това пък откъде ти дойде на ум! Не можеш да си курва, ако спиш само с един мъж. Това е много по-различно от това да си курва… е, различно е и от това да си девствена, а ти вече не си.
— И каква съм тогава?
— Мила моя, ти си най-сладкото същество на този свят — наведе се и близна зърното й — и несравнимо красива — добави, преди да засмуче и другото й зърно, — и единственото, което трябва да те вълнува е колко често можем да правим това.
Той се поизправи и й се усмихна. Дани беше затаила дъх, борейки се с дивото желание да го придърпа пак към гърдите си. Не разбираше ли какво й причинява? Явно смяташе, че това „да проникне в нея” не е кой знае какво. Може би, за него беше така. Но за нея светът беше свършил.
— Не разбираш, приятел, но аз и не съм очаквала да ме разбереш. Сега ме пусни да стана.
Той не помръдна, само погали бузата й с пръст.
— Знаеш, че много ти хареса всичко, което правихме досега. Защо си отказваш това удоволствие? А и ще стане още по-хубаво. Можеш да разчиташ на това.
— Хич и не се съмнявам, — отвърна тя с въздишка, — но може би все още мога да се спася, ако не узная колко точно хубаво.
— Ти се шегуваш! Станалото — станало, Дани. Нека поне ти докажа, че си е заслужавало. Може и да не си права, знаеш ли? Каквото и да си мислиш, може да се окаже, че не си права. И ще съжалиш, че си пропуснала това.
Той се раздвижи вътре в нея, за да й покаже точно какво е „това”. О, Господи, огънят се завърна толкова бързо и я обгори чак до пръстите на краката. Нямаше и следа от болката, само дълбоко неописуемо удоволствие. Той продължи да се движи в нея. Явно мислеше, че не го е разбрала. Щеше да го спре след миг. Само още един миг. Но преди да се усети, тя вече се движеше с него и после вече беше прекалено късно. Тя го усети изведнъж, разцъфтя вътре в нея и я накара да се вкопчи в Джереми с цената на живота си и после… о, Боже, най-поразителното усещане избухна в нея и я заля цялата, карайки я да се къпе в наслада, докато той продължи да търси своето освобождение.
Тя не искаше да го пусне. Дори и когато усети, че и той е стигнал върха си, не искаше да го освободи от прегръдката си. Той отговори на желанието й по своему, като излезе от нея, но после веднага я придърпа в обятията си.
Слава Богу, не продума, нито пък започна да злорадства, че е бил прав. Просто я държеше в ръцете си и нежно галеше гърба й. Той въздъхна със задоволство, сигурна беше че го чу, и после заспа.
И на нея й се искаше да направи същото. Искаше й се той да не се беше оказал прав. Но повече от всичко и се искаше тя да не беше права също.

Дани бавно се измъкна от прегръдката на съня — лукс, който си беше отказвала напоследък. Сигурно беше закъсняла за работа. Чудеше се дали Клеър не е тръгнала да я търси, след като не я е намерила в стаята. Дали останалите слуги знаеха къде е прекарала нощта? Едва ли. Сигурно са решили, че е преспала у семейство Идън отново. Не я бяха виждали, откакто Реджина я отведе със себе си.
Тя се опитваше да не мисли за това, как се чувства след снощи, но не й беше никак лесно, като се има предвид, че все още лежеше в леглото на Джереми. Той сигурно щеше да проспи цялата сутрин, както обикновено, така че нямаше да й е трудно да се измъкне, без да я усети.
Но все още не й се ставаше. Чувстваше се отпусната, както никога до сега и искаше да се наслади още малко на странното чувство на задоволство, което изпитваше. Но това беше лудост. Светът й се беше преобърнал с краката нагоре. Тя би трябвало да е обезумяла от ужас или най-малкото бясна. Но не беше.
Не можеше да вини Джереми за това, което се случи. Той се беше опитвал да я вкара в леглото си от самото начало и никога не се беше преструвал, че иска нещо друго. И шампанското не можеше да обвини, защото, когато дойде болката, тя изтрезня напълно. Виновна беше тя самата, но всъщност за какво? За това, че го желаеше толкова много, че просто не искаше да се бори повече?
И, Господи, да се люби с него беше толкова хубаво, по-хубаво дори, отколкото си го беше представяла. Тя се беше опасявала, че това може да увеличи малкия й списък със слабости и се беше оказала права. Това щеше да бъде най-неудържимата й слабост… желанието, което изпитваше към него.
Е, добре, тя не беше от тези, дето ще седнат да оплакват съдбата си или да се вайкат за грешките си. Но трябваше да си потърси друга работа. Сега само един поглед от Джереми ще е достатъчен тя да го завлече в първото попаднало й легло.
— Нали не се преструваш на заспала, след като знам, че си будна?
Дани отвори очи и го видя да лежи обърнат на една страна, подпрян на лакътя си и да й се усмихва. Не беше усетила кога се е раздвижил и разбра, че явно я наблюдава от известно време. Може би дори още от преди да се събуди.
Искаше й се да се беше сетила за това. Да го гледа докато спи е едно, но да го погледне сега буден направо я разтърси. Особено след като знаеше, че бе гол и завит само до кръста. Тя вече бе усетила колко е гладка кожата, опънала тези стегнати мускули. Косата му беше разбъркана от съня — Господи, беше толкова секси така. Един кичур беше паднал над очите му и на нея и се прииска да го отметне назад.
— Не ти ли е малко рано да си буден, а приятел?
— Когато знаех, или поне се надявах, че все още ще си тук до мен като се събудя? Почти не съм мигнал.
Тя се засмя. Обожаваше чувството му за хумор и вече не виждаше причина да крие и своето. Той изглеждаше изненадан от сговорчивото й настроение.
Усмивката му се разшири. Дори каза:
— Нищо чудно, че са те мислили за момче толкова дълго. Хъркаш.
Тя премигна насреща му и изсумтя:
— Как може да ми говориш така?
— Не ти ли харесва? Мислех, че ще е по-добре, отколкото да ти кажа колко ми хареса да се любя с теб. Не знаех дали ще искаш да го чуеш още сега.
— Не искам. — съгласи се тя и после добави по-меко — Заслужаваш да те ударя.
— Предполагам, че си права. — въздъхна той. — Ще ти позволя да ме удариш, ако все още мислиш, че се налага.
— Ще ми позволиш? — възкликна тя невярващо и седна.
Той пак й се ухили, но тя имаше чувството, че не се шегува. И веднага сведе поглед към гърдите й като седна. Тя не се изчерви, но това й припомни, че трябва да се облече и да се махне от тук.
С тази мисъл тя се измъкна от леглото. Той не се опита да я спре, вероятно защото беше твърде зает да зяпа голото й тяло. Тя намери бельото си, където го беше захвърлил снощи и започна да се облича, а после нахлузи и красивата рокля. Нямаше смисъл да го кара да я закопчава, след като после трябваше да моли някой отново да я свали. Затова отиде до гардеробната и взе едно от палтата му.
— Ще го взема, само докато сляза до долу. — каза тя като се върна при него и се опита да напъха ръце в ръкавите.
Удивително, колко голямо беше това палто върху нея. Джереми не изглеждаше толкова огромен, но явно беше. Сега, като гледаше голите му гърди, виждаше, че са по-широки, отколкото изглеждаше като бе облечен. Това не би трябвало да я изненадва. Самата тя беше свикнала да използва дрехите, за да прикрие фигурата си.
Освен това изглеждаше и дяволски доволен от себе си. Ами да, защо не? Нали получи каквото искаше. А и това нямаше да промени неговия живот въобще. Всички знаеха, че жените търпяха всички последици от този „първи път” или както му викаха там. Ако питат нея, това беше дяволски несправедливо. И затова тя го изгледа кисело преди да попита:
— Ти затова ли ме напи снощи? Само и само да си легнеш с мен?
— Не, и ще се съгласиш с мен, ако си спомниш. Въпреки, че ако се бях сетил, сигурно щях да го направя. Между другото, вече няма нужда да работиш като прислужница. Можеш да останеш тук и да правиш каквото искаш, стига да посветиш част от времето си и на мен, разбира се. Или, ако предпочиташ, ще ти наема къща. Някъде наблизо за да мога да те посещавам често.
— И ще плащаш за нея?
— Разбира се.
— Ти какво предпочиташ?
— Аз ли? Да не ставаш от това легло никога.
Тя имаше усещането, че той е сериозен. И говореше за това, да я направи своя любовница. Би трябвало да е доволна. Луси щеше да подскочи от радост при такъв шанс и да обсипе с обожание покровителя си. Щеше да е много развълнувана, че ще обслужва само един мъж. Но Дани не виждаше нещата така. Смяташе, че е също толкова ужасно, колкото и ако излезе да продава тялото си на улицата за дребни монети.
Тя обаче не го каза на Джереми. Нямаше да му каже дори и че си тръгва. Просто щеше да си събере нещата, да си вземе домашния любимец и да изчезне. Така беше най-добре, без да й се налага да обяснява защо или пък още по-лошо — да се остави той да я разубеди. Но така не й се тръгваше. Копнееше за него и знаеше, че ще е нещастна, където и другаде да иде да работи.
Тя отиде до леглото и го побутна с коляно.
— Да не стана от тук, не е ли доста нереалистично, приятел?
— Съвсем не. — не се съгласи той и после се намръщи подозрително, докато изричаше — Как така си толкова спокойна за това сега, когато вчера вдигна такава тупурдия? Разбрала си, че възраженията, които си имала по въпроса, каквито и да са били те, са глупави, така ли?
— Не са глупави, но осъзнах защо ти не ги разбираш.
— И ще ме просветлиш ли?
— По-добре не. Няма да разбереш, не и след като не проумяваш, че си ме превърнал в лека жена.
Той въздъхна.
— Пак ли започваш с това? Да ти намеря ли речник?
— След като не мога да чета? Да, много ще ми помогне.
Той се ухили на сарказма в думите й.
— Защо имам чувството, че бъркаш думите курва и проститутка? Не че има значение — ти не си нито едното, нито другото. Ние правихме любов. Беше най-невероятното преживяване в живота ми и нямам нищо против да го узнаеш. Курвата спи с който й падне, просто защото обича разнообразието.
— Като теб?
Той се закашля.
— Ако настояваш, въпреки че има друга дума, когато се отнася за мъж. Но и в двата случая не става въпрос за пари. Сега ела тук, — и той потупа леглото до себе си, — да се поздравим за добро утро както трябва.
Тя за малко да избухне в смях. Трябваше й всяка частица от волята й да не се върне при него в леглото веднага. Вместо това поклати глава отрицателно.
— Защо не? — попита той простичко.
Защо не? Защото това значеше напълно да се предаде, без да й остане и капчица воля. Но тя нямаше намерение да му показва колко много го желае. Както изглеждаше легнал в леглото — дяволски чувствен — тя искаше да го целуне, а не да спори с него. Толкова го харесваше, че едва се сдържаше, а това беше проблем. Вредата вече беше нанесена. Тогава защо да не му се наслади поне за малко? Не много, само няколко седмици, може би месец или поне, докато той загуби интерес към нея.
— Смятах да си тръгна, — каза му тя, — и все още мисля, че трябва. Това, че ме съблазни дори и само веднъж, вече е твърде много. Но ще остана засега. Само не ме изкушавай всеки път, когато попадна пред погледа ти. И ще си запазя работата, благодаря. Ако не правя нищо, това ще означава, че ми плащаш за да си го позволя, а това пък ще значи че ми плащаш за да спя с теб. Не се опитвай да отричаш. Нито аз ще ти плащам, нито ти на мен. Ясно ли е, приятел?
На излизане от стаята Дани осъзна, че той не я е уговарял да остане. Тя сама беше свършила тази работа.

Дани чистеше салона когато Джейсън Малори, маркиз Хаверстън и глава на целия клан Малори пристигна по-късно през седмицата. Тя не трябваше да налита на него след като вече имаше прислужница за долния етаж от вчера. Обаче новото момиче се обиди от новия иконом Анри и напусна само четири часа след като беше наета.
Анри всъщност беше един от двамата икономи в къщата — французин, който се опитваше да говори английски и това го правеше много забавен. Новата прислужница обаче не мислеше така. Той се закле, че просто й е направил комплимент. Явно не го бе разбрала заради силния му френски акцент.
Пръв дойде Анри. После на другия ден се появи приятеля му Арти да го замести. Фактически, те щяха да си поделят мястото, както очевидно бяха правили с години в дома на Джеймс Малори. И двамата бяха стари морски вълци, които на времето бяха плавали с Джеймс на кораба му. Когато той се бе отказал от плаването по море, те избрали да останат с него, но тъй като нямало достатъчно работа в домакинството и за двамата, се съгласили да си поделят мястото на иконома.
Това, което не бяха успели да направят, обаче, е да се научат как да вършат работата. Те си мислеха, че се справят чудесно, но Клеър вече се беше оплакала от грубостта им и дори госпожа Робъртсън беше чута на няколко пъти да мърмори под нос заради нестандартните им методи.
Дани нямаше нищо против, че новото момиче напусна, тъй като все още имаше повече свободно време през деня, отколкото й се искаше. Дори и като се прибавеше чистенето на долния етаж, пак успяваше да свърши много преди вечеря. А и Дрю се беше преместил при сестра си и така на горния етаж имаше само една заета стая. Всички останали бяха празни и това значеше още по-малко работа за нея.
А и този Джереми! Стига да зависеше от него, тя щеше да прекарва цялото си време в стаята му. Ако питаха нея, и тя искаше същото, трябваше да отбележи това, но като се излежава цял ден в леглото с него, кой щеше да свърши работата й? Обикновено, ако я свареше на горния етаж ставаше на неговата. Не беше лесно да се противопостави на методите му на убеждаване. Този секси глас, с приглушен дълбок тембър, когато е възбуден, и изражението на лицето му, обещаващо толкова порочни наслади. По дяволите! Само като го погледнеше и се предаваше на увещанията му. Той беше толкова дяволски красив. И затова, въпреки че беше решила да не прави любов с него всеки ден, всъщност правеше точно това, а понякога и повече от веднъж.
Той я искаше в стаята си и всяка нощ, но тя успя да мобилизира малкото останала й воля и да спи в собственото си легло. По-скоро бягаше в стаята си за да не налети на него отново. Но, въпреки всичко, той дойде и там една нощ и спа в леглото й. Тя в действителност нямаше никакво желание да го изрита, но настоя това да не се повтаря. За нейно най-голямо учудване той я послуша.
Тя трябваше сериозно да си помисли колко още да остане. Колкото повече отлагаше, толкова се отдалечаваше от поставените си цели. А се стремеше към тях толкова отчаяно. Но беше решила, че един месец не е кой знае какво време, пък и ще може да спести заплатата си и когато си тръгне, ще може да си позволи да си наеме апартамент, докато си търси друга работа.
Когато наистина си тръгне… Господи, щеше да й бъде толкова трудно. Да не види Джереми никога повече! Тази мисъл веднага предизвика сълзи в очите й. Какво ли щеше да бъде след месец? Ами, ако той се влюби в нея през този месец? Това не беше чак толкова невъзможно. Тя би могла да се приспособи към неговия свят. Доказа го в нощта на бала. Той би могъл дори да пренебрегне условностите и да се ожени за нея. И това беше истинската причина все още да не си е тръгнала. Тази искрица надежда, че Джереми може да се окаже нещо повече от временно увлечение, че може да е мъжът за нея.
Джейсън Малори не беше сам, когато пристигна. Бащата на Джереми беше с него. Двамата братя много си приличаха. По-възрастният беше няколко инча по-висок, но и двамата бяха огромни, руси, красиви мъже. Джейсън беше малко по-слаб, докато ръцете и гърдите на Джеймс бяха по-мускулести и той напомняше на Дани за онези свирепи хора, които беше гледала в уличните битки.
Джеймс Малори все още я плашеше до смърт и тя не можеше да си обясни защо. Най-вече, защото тя чувстваше, че той по-скоро ще те убие, отколкото да седне да разговаря с теб. Затова и Дани им хвърли един поглед като влязоха и остана с гръб към тях.
За щастие, тя беше усвоила изкуството да е „невидима” в присъствието на благородници. Госпожа Робъртсън се беше опитала да й го обясни една нощ. Високопоставените благородници, на които им се налагаше да живеят в къщи пълни със слуги, бяха свикнали да не забелязват хората, които работеха за тях по цял ден, всеки ден. Освен, разбира се, ако господарите не искаха нещо. Тогава всеки слуга трябваше веднага да стане „видим”.
Тя се надяваше, че е същото и с тези двамата Малори. Убеди се, че е права, когато чу по-възрастния да пита, влизайки в салона:
— Между другото, коя е тази роднина на Келси, за която слушам толкова много, откакто пристигнах в града? Не знаех, че въобще има роднини, които аз не познавам. И Джереми наистина ли я ухажва?
Дани затаи дъх. Това, че самата тя беше тема на разговора им, я ужаси. Сега нямаше да може да се измъкне незабелязана. А и маркиз Хаверстън не беше човек, който ще повярва на измислицата, която бяха пробутали. Сигурно щеше да побеснее като разбере как са преметнали висшето общество. Джеймс, разбира се, не закъсня с отговора си.
— Не, тя е само едно от откритията на Рийгън и имаше за цел да потуши слуховете, които Баскъм разпространяваше.
— Мътните да те вземат, Джеймс! Трябва ли…
— Успокой се, старче! — прекъсна го Джеймс сухо. — Просто един проклет навик. Нищо няма да ти стане, ако приемеш най-сетне, че тя е Реджина, Реджи и Рийгън.
— Забрави, че е и Идън.
— Съвсем съзнателно, повярвай ми.
Джейсън въздъхна:
— Колкото до това, крайно време е ти и Тони да оставите Ник на мира. Той се държи като примерен съпруг.
— Разбира се, че така ще се държи. Иначе ще го убием.
Кръвта на Дани се вледени, но Джейсън очевидно не обърна внимание на тази забележка и продължи:
— Значи, такава роднина не съществува?
— Не. — отвърна Джеймс. — Просто едно момиче, което нашата племенница откри и което е доста по-хубаво от момичето на Баскъм. Не й се наложи да търси много надалеч.
— По-хубава? Казаха ми, че Емили Баскъм била умопомрачителна красавица и, че това била причината Джереми да не може да държи ръцете си далеч от нея.
— Моят син умее добре да подбира жените си и затова не си чул за никакви скандали свързани с него, откакто завърши училище. Вече ти казах, че не я е докосвал. Няма нужда и той да ти го казва.
Дани отново затаи дъх, въпреки че очевидно още не я бяха забелязали. Поне Джеймс още не беше обяснил, че момичето, за което говорят е проста слугиня. Сега, ако можеше само бавничко да стигне незабелязано до вратата както си чисти и да изчезне! Тя пристъпи леко натам все още с гръб към тях.
— Та, значи баща й е бил целият път до Хаверстън за да говори с теб? — попита на свой ред Джеймс.
— Да, и няма да скрия, че разговорът беше доста неудобен, още повече, че никой не ме беше предупредил за скандалните слухове, които се разнасят наоколо.
— Слухове, които самата дама разпространява и всичко е нагла лъжа. — увери го Джеймс.
— И така да е, ти много добре знаеш каква вреда могат да нанесат слуховете, било то лъжливи или истински. Репутацията на момичето вече е унищожена.
Като чу това Джеймс се разсмя.
— Тя сама го направи, и обърни внимание — нарочно. И от кога се мъчим да спасяваме непознати хора от глупостите, които сами са си надробили? Това е проблем на баща й, не е мой и определено не е и на Джереми, който едва ли е разменил повече от две думи с нея.
— Наш проблем е, защото става въпрос за неговата дума срещу нейната.
— Тогава, защо не ме оставиш аз да се оправя с това? — предложи Джеймс меко.
— Как? Като застреляш човека?
— Вече си решил, че за нищо друго не ме бива, нали?
— Съжалявам! Не исках да прозвучи така.
Джеймс кимна приемайки извинението. Дани го видя, докато се опитваше да се приближи още повече до вратата. И точно тогава Джереми влетя в стаята, повикан от Анри. Той веднага я забеляза и дори й се усмихна. Дани се молеше роднините му да не са обърнали внимание на усмивката.
Но после той каза:
— Триста дяволи? Надявам се, че това посещение не е за това, за което си мисля, чичо Джейсън.
Джейсън Малори прочисти гърлото си.
— Албърт Баскъм дойде в Хаверстън вчера.
Джереми изпъшка и се свлече на най-близкия диван.
— Каквото и да ти е казал, всичко е лъжа.
— И баща ти ми каза същото. — отвърна му Джейсън.
Джеймс продължи в защита на Джереми.
— Момичето е изиграло и последния си коз и те е обрисувало в най-черни краски, младежо, че си я прелъстил, обещал си да се ожениш за нея и си я зарязал веднага щом си получил каквото си искал… И, че сега тя е бременна с твоето дете.
— Знаех си, че и до там ще стигне. Дори и наистина да е бременна, детето не е от мен. С пръст не съм пипнал тази жена. Никога не съм си и помислял да го направя. Не, че това има значение, след като е убедила баща си в противното.
— Виждам, че вече си наясно със сериозността на положението. — намеси се Джейсън. — И за да утежним още повече ситуацията — Албърт Баскъм е мой стар познат още от училище. Не го обичахме много. Беше прекалено влюбен в себе си, ако ме разбираш какво искам да кажа. Обаче, женитбата му беше забележителна. Ухажваше една красавица в съседство и успя да я придума да се омъжи за него, преди още да е започнал сезонът в Лондон. Имат само едно дете.
— И са я разглезили непоправимо. Вече знам почти всичко. Реджи е незаменима, когато трябва да се докопа до такъв вид информация и да я разпространи.
— Може, но това, което не знаеш е, че чрез жена си Баскъм има връзки на доста високо ниво.
— Значи, според теб, аз трябва да се оженя за тази жена? — възкликна Джереми.
— Като временна мярка. Щом се докаже, че не е бременна ще поискаме анулиране на брака, разбира се. Така че, наистина ще трябва да продължиш да държиш ръцете си далеч от нея.
Като чу накъде тръгна разговора, Дани не се сдържа и се обърна да погледне Джереми. Изглеждаше унил, като че ли вече се беше примирил със съдбата си. Тя самата също изглеждаше унила, въпреки че не го съзнаваше. Ако Джереми се оженеше, щеше завинаги да го загуби. А времето им заедно беше толкова малко. Прекалено малко за да задоволи копнежа й по него. Но независимо дали женитбата му щеше да е само на хартия, това пак го правеше недостижим за нея. А и тя нямаше никакво намерение да се навърта наоколо, когато се появи жена му.

Джеймс Малори не изгледаше унил. Той изглеждаше дяволски разгорещен.
— Трябваше да ми кажеш какво си наумил, преди да дойдем тук, Джейсън. Проклет да си, много добре знаеш, че няма да позволя да хвърлиш сина ми на вълците, просто ей така! Баскъм въобще не е трябвало да идва при теб. Ти не си бащата на момчето.
— Дошъл е при мен, вероятно заради старото ни познанство. А и много добре познава репутацията ти. Признай честно, че мисълта да постави въпроса пред теб, най-вероятно го е изплашила до смърт.
Джеймс изсумтя. Джереми въздъхна и каза:
— Проблемът е, че лорд Баскъм е убеден, че аз съм виновника тук. И е убеден в това, защото вярва на дъщеря си, което е разбираемо. В края на краищата — защо да се съмнява в нея?
Дани използва моментната тишина, последвала тази забележка и изстреля:
— Тогава просто ще трябва да го разубедите, нали така?
— Как? — отговори й Джереми, очевидно неизпитващ никакво притеснение да я включи в разговора, все едно е участвала в него от самото начало. — Нали вече оспорих твърденията й и виж докъде доведе това.
— Тази дама гради всичко на една лъжа. Защо и ти да не й отвърнеш със същото, а? — продължи Дани да разсъждава логично.
Сякаш и той е знаел от самото начало, че тя е тук, Джеймс също вметна:
— И с какво ще ни помогне това? Все още ще бъде нейната дума срещу неговата.
Дани се изнерви още повече от факта, че трябва да разговаря с Джеймс директно, а и той продължаваше да се мръщи. Насили се да отговори заради Джереми.
— Ня'ах предвид Джереми да лъже. Не, туй изобщо ня'а да стани. То ще е нейните лъжи срещу неговата истина. Но какво, ако на нейната лъжа противопоставите две други лъжи… Хм. Не, нека бъдат три, за всеки случай.
— За какво, за Бога, говори тя? — настоя Джейсън, без да пита някого конкретно.
Дани нямаше проблем да говори с по-възрастния Малори.
— Ами, сега е намесила и дете, нъл'? Тя казва, че то е от него. Но аз подозирам, че дете въобще не съществува. Лошото е, че няма как да се докаже, поне не и преди да са минали четири-пет месеца, а тя няма да чака сватбата толкова дълго, нали? Пък и после винаги може да каже, че е изгубила детето… След като първо се омъжи за Джереми, разбира се.
— И къде в цялата работа се намесват тези три лъжи, за които спомена? — попита Джейсън.
— Трима мъже, които също ще твърдят, че са спали с нея. Тя, разбира се, ще отрече, но ще осъзнае, че трима срещу един не е добър залог. Можеш ли да накараш трима мъже да излъжат зарад' теб, приятел? — обърна се тя към Джереми.
— Разбира се, но… мътните да ме вземат. Това може и да свърши работа. — каза той с широка усмивка на лицето.
Джеймс също се усмихна.
— Наистина, мило момче, особено ако го обявят едновременно на баща й. Чудесно разрешение на въпроса. Чудно, как сам не се сетих за това.
— Предполагам, че аз не трябва да знам нищо за това. — каза Джейсън със строго изражение, но после кимна едва доловимо на брат си в знак на одобрение и добави. — Ще оставя всичко в способните ти ръце, Джеймс.
— Така си и мислех. — ухили се Джеймс.
Джейсън се обърна да си ходи, но се спря при Дани на излизане. Взря се в лицето й за няколко мига, мръщейки вежди.
Нямаше начин да не е забелязал парцала за прах в ръцете й, но въпреки това каза:
— Изглеждаш ми позната, но не мога да си спомня от къде. Срещали ли сме се преди?
— Не, поне аз не помня, милорд.
— Работила си в къщата на Едуард, нали? Или при Реджи? Там ли съм те виждал?
— Не, досега не съм работила другаде като прислужница.
— Странно! Сега място няма да си намеря, докато не се сетя, откъде те познавам.
Дани започна да се чувства неудобно. Тя се надяваше, че не е обирала точно този господин, но беше възможно да е точно това. Все пак се съмняваше. Когато пребъркваше джобовете на хората, не смееше да обира толкова огромни мъже, които лесно можеха да я настигнат, ако се наложи да бяга. А и той изглеждаше така, че трудно би го забравила, ако го е видяла веднъж.
На Джеймс явно му се въртеше същата мисъл в главата, защото веднага след като Джейсън си тръгна й каза, при това доста пренебрежително:
— Да не си му изпразнила джобовете някой път, докато още беше джебчийка?
Тя силно се изчерви, но Джереми веднага й се притече на помощ.
— Не си го изкарвай на нея! Тя току-що ме спаси от тази адска женитба. Страшно съм доволен от нея в момента!
Джеймс извъртя очи към тавана.
— Ти си страшно доволен от нея, откакто я откри. Но си прав, че заслужава похвала за приноса си в плана как да ти отървем кожата. Само дето не си се отървал още. Затова измисли кои точно мъже ще накараш да лъжат заради теб и ги докарай при мен. Аз ще им обясня точно какво да говорят и какви ще са последствията, ако оплескат работата. — и после, вече отправил се към вратата добави. — И, за Бога, моля те — Пърси да не е един от тях.
Дани си отдъхна веднага щом Джеймс си тръгна и дори се усмихна на Джереми.
— Всички в семейството ти ли не вярват на Пърси?
— Съвсем не. Те обичат Пърси, наистина, но просто го познават много добре. Сигурен съм, че ако беше на бала миналата седмица щеше да изтърси „Мили Боже, Джереми, какво прави прислужницата ти тук?
Тя се изкиска.
— Не би го направил.
— О, разбира се, че щеше да го направи, можеш да бъдеш сигурна. Голям късмет беше за нас, че замина към Корнуол за няколко дни да купува нови коне и пропусна бала.
— Не, че представлението онази вечер свърши някаква работа. — напомни му тя с въздишка.
Той сви рамене, но после се ухили.
— Не се тревожи за това, любима. Вярно, че не постигнахме кой знае какво, но поне се забавлявахме, докато опитвахме.
И оттогава не бяха спирали да се забавляват, но тя не каза нищо, защото той пак беше придобил онова изражение, което издаваше точно какви забавления му се въртят в главата сега, а той трябваше да мисли само за избора на приятели, които да излъжат заради него. Тя много се надяваше планът й да проработи. Наистина се надяваше. Иначе Джереми щеше да се окаже оженен за нула време, а на нея щеше да й се наложи да си търси нова работа.