`Да се влюбиш в негодник - Джоана Линдзи`

Дъждът не успя да отмие смрадта или да понамали горещината. Ставаше даже още по-зле. Боклукът беше събран на купчини от страни на тясната уличка — кутии, развалена храна, кашони, счупени чинии, всякакви захвърлени неща, които на никого не трябваха вече. Жената и детето пропълзяха в един от по-големите кашони, на върха на камарата от боклук, за да се скрият. Детето не знаеше защо трябва да се скрият, но усещаше страха на жената.
Този страх беше там непрекъснато, в думите й, в нейния глас, в треперещата ръка, с която държеше детето и го влачеше от уличка, на уличка през нощта. Винаги само нощем и никога денем, когато можеше да срещнат други хора.
Жената й каза да я нарича госпожица Джейн. Детето си помисли, че би трябвало да знае това име, но не го помнеше. То не помнеше дори собственото си име, затова когато жената я нарече „момиче Дани”, детето реши, че сигурно така се казва.
Госпожица Джейн не беше нейната майка. Когато Дани я попита тя отговори:
— Не, аз съм твоята бавачка.
На Дани дори не и дойде на ум да попита какво е „бавачка”, защото звучеше като нещо, което тя би трябвало да знае. Госпожица Джейн беше с нея от самото начало. От както се помнеше, което всъщност означаваше от няколко дни. Тя се бе пробудила, лежейки до жената в една уличка, много напомняща на тази, и двете целите изцапани с кръв, и от тогава те постоянно бягаха и се криеха. Повечето от кръвта беше на госпожица Джейн. Някой беше забил нож в гърдите й, а имаше и други рани, където бе намушкана повече от веднъж. Тя беше успяла да извади сама ножа от гърдите си, когато се събуди и не обърна внимание на останалите си наранявания. Нейната единствена грижа беше детето и тя се зае да спре кръвта, която се процеждаше от тила на Дани, както и да се погрижи да изчезнат бързо от това място.
— Защо се крием? — попита Дани, когато вече беше абсолютно сигурна, че правят точно това.
— За да не те намери.
— Кой?
— Не знам дете. Мислех, че е само крадец, решил да не оставя никакви свидетели след себе си, но вече не съм толкова сигурна. Има много хора, които искат да те намерят. Но аз успях да те измъкна и ще се погрижа за теб. Той няма да те нарани отново, обещавам ти.
— Не помня да са ме наранявали.
— Паметта ти ще се върне, момиче Дани, не се тормози сега, макар че ще е по-добре това да не стане скоро. За теб е по-добре, че в момента не помниш нищо.
Дани не се тревожеше, от това, че не помни нищо от преди момента, в който видя кръвта. Твърде малка бе за да се притеснява, какво ги очаква. Нейните единствени грижи бяха глада и неудобствата, и това, че госпожица Джейн не се бе събудила, откакто заспа миналата нощ.
Бавачката й изглежда мислеше, че ще намерят нещо полезно в планините от боклук около тях, но още беше твърде слаба, за да претърси мястото. Посред нощ те бяха пропълзели в този кашон и госпожица Джейн бе проспала целия ден.
Отново беше нощ, а тя продължаваше да спи. Дани я раздруса, но госпожица Джейн не помръдна. Тя бе студена и вкочанена. Дани не знаеше какво значи това, не знаеше, че госпожица Джейн бе мъртва и ужасната миризма наоколо идва от нея.
Дани пропълзя навън, за да се възползва от дъжда, който да отмие засъхналата кръв по тялото й. Тя не обичаше да е мръсна, и не искаше да свиква с това. Отчайващо беше, че помни такива неща, а не може да си спомни нищо по-важно.
Предположи, че може да претърси боклука, както бе решила госпожица Джейн, но не бе сигурна, че ще намери нещо, което да й бъде полезно. Тя събра, няколко неща, които сметна за интересни: мръсна, парцалена кукла, на която й липсваше едната ръка, мъжка шапка, с която да предпази очите си от проливния дъжд, една нащърбена чиния, която да ползват за ядене, намери и липсващата ръка на куклата…
Вчера госпожица Джейн бе продала един пръстен, за да се нахранят. Това беше единствения път, когато се осмелиха да се появят на улицата посред бял ден. Тя се беше увила плътно с шала, за да прикрие кървавите петна по дрехите си. Дани не знаеше дали дойката й има други пръстени, които да продаде, и не бе помисляла да попита. Но това беше последният път, когато ядоха. Из боклука имаше доста развалена храна, но въпреки глада си, тя не можа да я докосне. Не защото беше придирчива, а защото нямаше представа какво е да си отчаян пък и миризмата й беше противна.
Вероятно щеше да умре от глад, притисната в кашона до тялото на госпожица Джейн, чакайки я да се събуди, ако не бе чула шума от някой друг, който също ровеше в боклука през нощта и който бързо се приближаваше към нея. В действителност, това беше момиче на не повече от дванадесет години, но все пак бе по-голяма и Дани я помисли за възрастен човек.
За това и тонът й бе почтителен, щом се обърна към нея:
— Добър вечер, госпожо.
Момичето се стресна.
— К'во прайш навън под дъжда, момиче?
— Откъде знаете името ми?
— А?
— Това е името ми. Момиче Дани.
Момичето се изкикоти.
— По-скоро само половината ти име, драга. Наблизо ли живейш?
— Не, не мисля, че живея наблизо.
— Тогаз къде е майка ти?
— Мисля, че вече не е жива. — насили се да отговори Дани.
— Ник'ви роднини? Ник'ви близки? Твърде хубавичка си, та да те зарежат съвсем сама. С кой си тука?
— Госпожица Джейн.
— Ето виждаш ли? — каза бодро момичето. — И къде е тя?
Дани посочи към кашона зад нея, а момичето се намръщи със съмнение. Погледна внимателно вътре и бавно се плъзна в кашона. Дани не искаше да се връща отново вътре, затова остана на място. Вън при боклука миришеше по-малко, отколкото в кашона.
Когато момичето се показа отново, пое дълбоко дъх и потрепери. После погледна надолу към Дани и леко й се усмихна.
— Горкичката, само нея ли имаши?
— Тя беше с мен, когато се събудих. И двете бяхме ранени. Тя каза, че раната на главата ми е отнела спомените ми, но, че ще си ги върна някой ден. Тя каза, че трябва да се крием постоянно, за да не може мъжът, който иска да ни нарани, да ни намери.
— Е т'ва е срамота. Дали пък да не та взема у дома с мен? Не, че е истински дом, просто място дет има много деца като тебе без хора, дет да се грижат за тях. Ама добре сме си. Ние всички са издържаме сами, дори и малчуганите кат теб. Момчетата претърсват джобовете, същото правят и момичетата, ако не са достатъчно големи да изкарват парите си по гръб, както ще правя скоро и аз, ако онова копеле Дагър каже тъй.
Последното беше казано с такова отвращение, че Дани полюбопитства:
— Това лоша работа ли е?
— Много гадна, скъпа, може да ти докара сифилис и ранна смърт, но к'во му дреме на Дагър, докато си получава мангизите.
— Тогава не искам да идвам. Ще си остана тук, благодаря.
— Не мойш. — започна момичето, но после се замисли. — Слушай, имам една идея. Ще ми се и аз да го бях напрайла, макар да не знам, к'во щеше да стане. За мене е късно, но не и за тебе, ако та мислят за момче.
— Но аз съм момиче.
— Разбира се, че си, малката, но може да ти вземем едни панталони, да кръцнем косата ти, и… — момичето се изкиска. — Няма да има нужда да му казваме к'во си ти. Ще те види в панталони и веднага шъ та помисли за момче. Шъ бъди като игра на криеница. Много забавно, шъ видиш. И ти сама шъ решиш с к'ва работа да се захванеш, кат пораснеш, а не да вярваш, че има само една работа за теб, ако си момиче. Та как ти звучи, а? Ще пробваш ли?
— Не мисля, че съм играла някога на криеница, но имам желание да се науча, госпожо.
Момичето завъртя очи.
— Говориш много изискано, Дани. Не знайш ли някъв друг начин, по който да говориш?
За малко да каже „Не, не мисля”, но вместо това поклати засрамено глава.
— Тогаз по добре не говори докат не съ научиш да говориш кат' мен? Не щем всеки да гледа към теб кат' си отвориш устата. Не са плаши, аз шъ тъ научъ.
— Госпожица Джейн ще може ли да дойде с нас, след като се почувства по-добре?
Момичето въздъхна.
— Тя е мъртва. Твърде много рани, явно не е имала никакъв шанс. Покрих я с онзи огромен шал. Е, недей да плачиш сега. Имаш мене да се грижа за тебе.

Джереми Малори и преди беше ходил в разни отвратителни кръчми, но тази очевидно бе от най-противните. Нищо чудно, че се намираше в един от най-лошите бедняшки квартали на Лондон — свърталище на крадци и главорези, проститутки и диви гамени, които без съмнение щяха да са следващото поколение лондонски престъпници.
Той всъщност не би дръзнал да влезе по-навътре в квартала. Ако го направеше, вероятно никой от семейството му нямаше да чуе за него нищо повече. Но кръчмата, в покрайнините на това свърталище на крадци, беше построена там точно заради неподозиращите нещастници, които искаха да пийнат няколко чашки, да похарчат малко пари и, ако са достатъчно глупави, да си наемат стая за през нощта, за да се приберат ограбени до шушка, дори и без риза на гърба си.
И Джереми бе платил за стая. Не само това, той бе решил да покаже благосклонност като почерпи с питиета няколкото клиенти в кръчмата, и буквално си просеше да бъде ограбен. Всичко това бе нарочно изиграно, за да привлече погледите на крадците към него. Точно за това бяха там с приятеля му Пърси, за да хванат крадец.
Изненадващо, Пърси Алдън поне веднъж си държеше устата затворена. По природа той бе невероятно словоохотлив, а като връх на всичко, бе и страшно лекомислен. Фактът, че Пърси бе непривично мълчалив сега, само показваше колко е нервен. Разбираемо. Ако Джереми можеше да се чувства като у дома си в тази среда, защото бе роден и израснал в кръчма, преди баща му да попадне на него, когато бе на шестнадесет, то Пърси бе възпитан като член на висшето общество.
Малко или много, Джереми бе наследил Пърси, откакто най-добрите му приятели Никълъс Идън и братовчед му — Дерек Малори, се бяха предали и бяха надянали брачните окови. И след като Дерек бе взел Джереми под крилото си, щом той и баща му Джеймс, се бяха върнали в Лондон след дългото отчуждаване от семейството, беше напълно нормално, заради близката им възрастова граница, Пърси да сметне Джереми за негов най-добър приятел и сподвижник, дори и в забавления от най-разюздан характер.
Джереми нямаше нищо против. Той се бе привързал към Пърси за последните осем години, и бяха добри приятели. Ако не бяха, Джереми нямаше да тръгне да измъква Пърси от последната му глупост, когато изгуби цяло състояние от един от приятелите комарджии на лорд Крендал, на партито миналия уикенд. Пърси бе загубил три хиляди лири, каретата си и не един, а цели два пръстена, които били семейна ценност. Бил толкова пиян, че дори не го помнел, докато на другата сутрин един от състрадателните гости, не му бе разказал всичко.
Пърси бе напълно съсипан, и то с право. Загубата на парите и каретата не бяха голяма трагедия, а и той си го заслужаваше, но двата пръстена бяха друг въпрос. Единият беше невероятно стар и на всичкото отгоре със семейния печат, докато другият бе безценен, заради скъпоценните камъни по него и факта, че се предаваше от цели пет поколения назад в семейството му. Джереми се зачуди, дали е възможно Пърси да ги е заложил. По-скоро е бил принуден, провокиран или измамен, за да ги заложи доброволно на игралната маса.
Всичко това, сега принадлежеше на лорд Джон Хедингс, и Пърси не беше на себе си, откакто Хедингс отказа да му продаде пръстените обратно. Лордът не се нуждаеше от пари и определено не му трябваше и каретата. Явно приемаше пръстените като трофей, явно доказателство за комарджийските му способности. По-скоро доказателство за измамническите му способности, помисли си Джереми, но едва ли би могъл да докаже каквото и да било, след като не е бил там за да потвърди измамата.
Ако Хедингс беше почтен, щеше да изпрати Пърси да си легне, вместо да му налива още и още в чашката, докато го убеди да заложи семейните реликви. Ако той наистина имаше достойнство, щеше да му позволи да откупи пръстените по-късно. Пърси дори бе предложил да му заплати много повече, отколкото струват в действителност. Той не беше беден, в края на краищата, вече беше получил наследството от баща си.
Но Хедингс не се интересуваше, че не постъпва почтено. Вместо това, той взе да дразни Пърси настойчиво и открито, а накрая го заплаши и с физическа разправа, ако не спре да го притеснява. Което от своя страна ядоса Джереми достатъчно, за да предложи друг начин да си върнат пръстените. Пърси беше почти сигурен, че ако майка му разбере за това, ще се отрече от него. Оттогава той я избягваше, за да не може тя да забележи, че пръстените не са на ръцете му.
След като се качиха в таванската стаичка над кръчмата преди няколко часа, имаше три опита да ги ограбят. Всички до един некадърни аматьори и след последния Пърси започна да се отчайва, че няма да намерят крадец, способен да осъществи мисията им. Джереми не беше толкова обезверен. Щом за два часа имаше толкова опити, значи до края на нощта, щеше да има още много крадци, които да си опитат късмета.

Вратата се отвори отново. Нямаше никаква светлина в стаята. Пълен мрак цареше и отвън в коридора. Ако този крадец бе поне малко добър, то нямаше да му трябва светлина, просто щеше да изчака първо, докато очите му привикнат с тъмнината. Стъпки, но твърде шумни. Шум от запалване на клечка кибрит.
Джереми въздъхна и с леко движение стана от стола близо до вратата, където стоеше на пост. Направи го много по-тихо, отколкото крадеца преди малко и изненадващо му препречи пътя. Когато дребничкият крадец бе спрян от „планината от мускули”, се уплаши, обърна се и хукна обратно надолу.
Джереми затръшна вратата след хлапака. Все още не беше обезсърчен. Нощта беше в самото си начало. Крадците още не се бяха отчаяли. Пък и ако се наложеше, той просто щеше да задържи един от тях, докато останалите не му доведат най-добрия крадец.
Обаче Пърси бързо губеше надежда. Сега се беше изправил в леглото, облегнал гръб на стената. Бе му писнало да лежи цяла вечер, притихнал върху чаршафите. Но Джереми настояваше за това, за да създаде впечатление, че там има спящ мъж. Пърси беше благоволил да се излегне върху завивките поне, слава на Бога.
— Трябва да има и по-лесен начин да наемем крадец. — оплака се Пърси — Дали пък няма агенция за крадци или нещо подобно?
Джереми се опита да не се изсмее:
— Търпение, старче. Предупредих те, че това може да продължи цяла нощ.
— Трябваше да поговорим с баща ти за това. — измърмори Пърси.
— Какво каза?
— Нищо, драги, абсолютно нищо.
Джереми поклати глава, но не каза нищо повече. Не можеше да обвинява Пърси, че го смята за неспособен да се справи сам с това. Все пак, беше с девет години по-млад. Още повече, че заради лекомислието си и голямата си уста Пърси не беше посветен в семейните тайни, които включваха и необичайното възпитание, което Джереми беше получил.
Живеейки и работейки в кръчма през първите шестнадесет години от живота си, Джереми бе придобил няколко неочаквани таланта. Бе развил завидна издръжливост към алкохола и можеше да пие, докато приятелите му изпопадат под масата, а той все още да бъде напълно трезвен. Беше се научил да си служи с всякакви средства, дори и не толкова почтени, в боя и имаше завидното умение да различава истинската опасност от безобидните ежедневни неприятности.
Неговото необичайно обучение не свършваше, обаче, до момента, когато баща му бе открил съществуването му и го бе взел със себе си. Не, по това време Джеймс Малори все още беше в немилост от семейството си и водеше безгрижния живот на пират от Карибите, или Джентълмен-пират, както предпочиташе да го наричат. Тогава разнородния и странен екипаж на Джеймс, бе взел Джереми под крилото си и той бе научил неща, които нито едно момче на неговата възраст не бива да знае.
Но Пърси не знаеше нищо за това. Всичко, което някога му бе позволявано да види бе това, което е на повърхността — очарователен хаймана, не по-различен от всеки двадесет и пет годишен младеж, чаровен и толкова красив, че където и да се появеше, всяка жена се влюбваше в него почти веднага. Жените от семейството му бяха изключение, разбира се. Те просто го обожаваха.
Джереми приличаше на чичо си Антъни — факт, каращ всеки, който го види за пръв път, да помисли, че е син на Тони, а не на Джеймс. Като чичо си, той бе висок, с широки рамене, тесен ханш, стройни бедра и дълги крака. И двамата имаха широка уста и силна, дръзка брадичка, прав, орлов нос, мургава кожа и абаносово черна коса.
Но очите му бяха най-изразителни, белег само за няколко члена от фамилията Малори — ясно сини, обрамчени от тежки гъсти мигли, и екзотично извити, тъмни вежди. Цигански очи, както гласеше легендата, смяташе се, че ги е наследил от прапрабаба си Анастасия Стефанова, която както бяха научили наскоро, е била наполовина циганка. Тя успяла да омае Кристофър Малори, първия маркиз на Хаверстън, който се оженил за нея още на втория ден след запознанството им. Но това беше история, която също знаеха само членовете на семейството.
Беше повече от разбираемо защо Пърси предпочиташе помощ от баща му. Нали все пак, най-добрият му приятел Дерек, бе отишъл направо при Джеймс, когато се беше забъркал в неприятности? Пърси може и да не знаеше за пиратския му живот, но Джеймс Малори бе един от най-известните женкари в цял Лондон, преди да тръгне по море и никой не би дръзнал да застане срещу него, тогава или сега, било то за пръстен или на полето на честта?
Пърси пак се бе излегнал по гръб на леглото, „за да създаде впечатление”, че спи. След известно мърморене, сумтене и мятане насам-натам в кревата той най-накрая утихна в очакване на следващия натрапник.
Джереми се зачуди дали да не спомене, че ако се обърнат към баща му ще трябва доста да почакат да разреши проблема им. Причината бе, че Джеймс отиде в Хаверстън, уж за да посети по-големия си брат Джейсън, само няколко дни след като Джереми се настани в новата си градска къща. Беше почти сигурен, че баща му се скри в провинцията за седмица-две, ужасен от перспективата синът му да започне да го влачи със себе си по магазините за нови мебели.
Джереми едва не пропусна сянката, прокрадваща се в стаята близо до леглото. Не беше чул, кога вратата се е отворила, нито кога бе затворена отново, по-дяволите, абсолютно нищо не беше чул. Ако обитателят на стаята наистина спеше, той определено нямаше да се събуди от този натрапник.
Джереми се усмихна вътрешно, точно преди да драсне клечка кибрит и да я доближи над свещта, която държеше на масата точно до стола му. Очите на крадеца моментално се впиха в него. Джереми не направи нищо друго, освен да стои там напълно спокоен. Крадецът не знаеше колко бързо може да се движи Джереми, и дали ще го хване, ако се опита да избяга. Той обаче не помръдваше, сякаш беше замръзнал от изненада, че е бил хванат.
— О, аз ще го кажа. — Пърси размаха ръце. — Да не би най-накрая да извадихме късмет?
— Така изглежда. — отвърна Джереми. — Чу ли го изобщо? Той е нашия човек, или момче може би.
Крадецът започна да се отърсва от изненадата и вероятно не му допадаше това, което чуваше, вперил подозрителен поглед в Джереми, който тепърва започваше. Той не се впечатли, но го огледа за оръжие. Явно крадецът не носеше такова. Разбира се, Джереми имаше по един пистолет, скрит във всеки джоб на сакото му, така че фактът, че не може да види оръжие, не означаваше, че момчето няма такова.

Крадецът беше много по-висок, от останалите изверги, които се опитаха да ги ограбят, и за щастие бе не по-възрастен от петнадесет, шестнадесет годишен, ако се съдеше по голобрадото му лице. Косата му бе толкова руса, че чак белееше, бе естествено къдрава и късо подстригана. На главата му имаше много стара, безформена черна шапка. Носеше мъжко палто от тъмно зелено кадифе, безспорно откраднато отнякъде, съвсем мърляво и леко омачкано, сякаш спеше с него. Под него носеше потъмняла бяла риза само с няколко гънки около врата, дълги черни панталони и никакви обувки. Умник, нищо чудно, че не го бяха чули, като влезе в стаята.
Много пищно облекло за крадец, но вероятно му изглеждаше така, защото бе много красив младеж. И определено се бе възстановил от изненадата си. Джереми го разбра секунда преди да се стрелне към изхода и се озова пред вратата преди крадеца, като се наведе и сключи ръце около гръдния му кош.
Джереми се ухили лениво.
— Не искаш да ни напуснеш толкова рано, нали скъпо момче? Още не си чул предложението ни.
Крадецът отново го зяпна. Може би заради усмивката му, или пък заради скоростта, с която се озова до вратата преди него. Но Пърси забеляза погледа на крадеца и се оплака:
— Проклет да съм, той те е зяпнал, по същия начин както те зяпат и всички жени. Нуждаем се от мъж, не от дете.
— Възрастта е без значение, старче. — отвърна Джереми — Той притежава способностите, от които се нуждаем. Опаковката, в която идва при нас, няма никакво значение.
Момчето се изчерви, както изглеждаше обидено. Като изгледа намръщено Пърси, проговори за пръв път:
— Досега не съм виждал богаташ, който да е толкоз хубав.
Думата „хубав” накара Пърси да се запревива от смях. На Джереми, обаче, вече не му беше много забавно. Последният, който го бе нарекъл „хубавец”, бе изгубил няколко зъба заради това.
— Ти ли го казваш, след като имаш лице като на момиче? — каза Джереми.
— Наистина има момичешко лице, нали? — съгласи се Пърси — Вече трябваше да има брада и гласът му трябваше да бъде с няколко октави по-нисък.
Момчето отново се изчерви и промърмори:
— Брадата ми не е пораснала още. Аз съм само на петнайсе, май че. Пораснал съм само на височина.
Джереми почувства силно съжаление към момчето, защото това „май че” означаваше, че то не е сигурно, през коя година точно е родено, както обикновено беше при сирачетата. Но и забеляза едновременно две неща. Гласът на момчето бе станал по-висок, от първия път, когато бе проговорило, а както знаеше минаваше доста време преди гласът на един младеж да възмъжее. Сега вече Джереми бе сигурен, че това не е естественият глас на момчето, този глас беше преправен.
Второто нещо, което забеляза е, че момчето не само бе хубаво, то направо беше красиво. Същото можеше да се каже и за Джереми, когато беше на неговата възраст, но тогава неговата красота бе подчертано мъжка, докато тази на момчето бе по-скоро женствена. Гладки бузи, сочни устни, сладко дръзко малко носле, но имаше и още. Брадичката беше твърде слабовата, шията твърде тясна, дори позата го подсказваше, поне на мъж, познавач на жените, като Джереми.
Той едва ли би бил в състояние да стигне до тези заключения, поне не толкова бързо, ако не беше младата съпруга на баща му, която си бе послужила със същата хитрост, когато за пръв път бе срещнала баща му. Тя отчаяно бе искала да се върне в Америка и единствения начин да го направи, бе да започне работа като каютен прислужник на Джеймс. Разбира се, Джеймс бе разбрал още от самото начало, че тя не е момче, и по неговите думи страшно много се бе забавлявал, докато се правил, че се е хванал на въдицата й.
Джереми можеше да греши по този въпрос. Имаше такава възможност, макар и малка. Обаче рядко грешеше в преценките си.
Реши за сега да не я изобличава. Каквато и причина да имаше за да крие пола си, това си бе нейна работа. Той можеше да е страшно любопитен, но отдавна бе научил, че търпението се възнаграждава най-добре. Освен това единственото, което искаха от нея бе таланта й.
— Как се казваш, дребосък? — попита я той.
— Не е твоя работа.
— Не мисля, че е разбрал, че ще му направим голяма услуга. — отбеляза Пърси.
— Заложихте ми капан…
— Не, не, помисли за нас като за възможност, от която можеш да се възползваш — поправи го Пърси.
— Капан е! — настоя крадецът. — Не щъ и да знам к'во искате.
Джереми смръщи вежди.
— И дори не си поне мъничко любопитен?
— Не. — сопна се упорито крадецът.
— Много лошо. Хубавото нещо на капаните е, че не можеш да се измъкнеш от тях, ако някой не те пусне. Като ни гледаш така, смяташ ли, че ще те пуснем?
— Ако сте решили, че сте ме спипали, значи не сте наред. Мислите ли, че съм дошъл сам тук? Те ще дойдат за мен, ако не се върна навреме.
— Те?
Въпросът накара Джереми отново да се намръщи. После безразлично сви рамене. Той не се съмняваше, че тя се движи с група крадци, голяма група при това, която пращаше непрекъснато свои хора, за да ограбят неподозиращите нещастници, направили грешката да влязат в тяхната територия. Но дълбоко се съмняваше, че ще дойдат да я търсят тук. Щяха да са по-заинтересувани от някоя пълна кесия с пари, отколкото да се сетят да я спасяват по някакъв начин. Единственото по-вероятно бе да помислят, че обирът се е провалил и тя е била задържана, обезвредена или убита, и скоро да не изпратят нов крадец.
Което значеше, че трябва да се задоволят с този и всичко да стане по техния начин. Планът им вече се задействаше, затова Джереми каза бързо.
— Сядай долу, момко, и ще ти обясня какво ще правиш.
— Нищо няма да пра…
— Напротив. Откакто премина през тази врата, не решаваш вече ти.
— Сбърках стаята. — опита се да възрази крадецът. — Никога ли не сте влизали по погрешка в друга стая?
— Разбира се, макар че обикновено нося обувки. — рече сухо Джереми.
Тя се изчерви отново и изпсува тихо.
Джереми се прозя. Колкото и да му допадаше тази игра на котка и мишка, не би искал да си приказват цяла нощ. А и имаха страшно много път до имението на Хедингс в провинцията.
Заповедническа нотка се прокрадна в гласа му, когато нареди.
— Сядай долу, или аз лично ще те сложа на стола.
Джереми още не беше приключил, когато тя изтича до стола и послушно седна. Определено не искаше да рискува Джереми да я докосва. Той се насили да се усмихне и се премести към вратата, за да бъде точно срещу нея.
Учудващо Пърси реши да се намеси.
— Аз казвам веднага да обясним всичко, става ли? Ние намерихме нашия човек. Има ли някаква причина да протакаме всичко толкова дълго?
— Абсолютно си прав. Намери ми нещо за връзване.
— За какво ти е?
— За да го вържа. Или не си забелязал, че нашият крадец не е склонен да ни сътрудничи все още?
В същия миг крадецът отчаяно се стрелна към вратата.

Джереми го очакваше. Беше го прочел в очите й в мига, преди тя да прехвърчи покрай него и успя да стигне до вратата, преди тя да я отвори, но вместо само да я затисне с тежестта на тялото си, той реши окончателно да се убеди в пола на крадеца и уви ръцете си около нея. Беше прав. Под дланите му определено имаше женски гърди, силно пристегнати, но безпогрешно разпознати при докосването му.
Но тя не остана дълго така, изложена на изучаващите му докосвания. Завъртя се и, мили Боже, така беше още по-добре, плътно прилепена към него, ръцете му можеха да усетят абсолютно всичко, което тя се опитваше да скрие. Последното, което бе очаквал да намери тази нощ, бе красива проститутка, която да се извива чувствено в ръцете му. Сега, когато бе напълно сигурен, че е жена, той реши да й се наслади.
— Предполагам, че трябва да ви проверя за оръжие. — каза Джереми с дрезгав глас. — Да, всъщност наистина трябва.
— Нямам. — опита се да възрази тя, но си пое дълбоко въздух, щом дланите му се плъзнаха върху задника й и останаха там.
Вместо да потупа джобовете й, както се прави, за да провери дали има оръжие, той заиследва всяка закръгленост, като я стискаше нежно. Тя беше мека и гъвкава, в един момент той закопня за нещо повече от това да я почувства под дланите си, искаше да притисне твърдите си слабини към тялото й, да съдере тези смешни панталони, да усети топлата й гола кожа под дланите си и да се потопи във влажната й топлина. Не би могъл да бъде в по-добра позиция от тази, докато ръцете му се намираха на сочното й дупе. Той вече изгаряше, но сега моментът не беше подходящ, а и не искаше тя да разбере, че му въздейства толкова силно.
— Това става ли? — попита Пърси, напомняйки на Джереми, че не е сам с момичето.
Джереми въздъхна и дръпна ръцете си от тялото на крадеца им, като я побутна назад и я настани да седне на стола. Той застана пред нея, като подпря ръцете си на дръжките на стола и прошепна:
— Стой там, ако не искаш да усетиш ръцете ми по цялото си тяло.
Замалко не се разсмя, като я видя как се закова неподвижно. Но блестящите й очи, му обещаваха възмездие. Той не се заблуждаваше, че тя е способна на всичко, защото най-вероятно беше.
Забеляза с радост, че Пърси е накъсал чаршафа на леглото, все пак бе намерил какво да използва за връзване, и в ръцете си държеше няколко ленти.
— Ще свършат идеална работа, дай ги насам. — каза Джереми.
Можеше да каже на Пърси да поеме от тук, но не го направи. Опита се да не докосва момичето повече, отколкото се налагаше, наистина се опита, но той беше мъж, който обича жените, и просто не можа да се сдържи. Държеше и двете й ръце в своята, докато с другата омотаваше плата около китките й. Ръцете й бяха топли и влажни от страх. Тя нямаше откъде да знае, че не й мислят злото и страхът й си беше напълно естествен. Той можеше много лесно да я успокои, но Пърси беше прав, трябваше да се махнат от това място, преди да се е появил следващият крадец, затова обясненията можеха да почакат.
Следваше кърпата, и той не би се навел толкова близо до нея, ако не трябваше да завърже краищата й зад врата. Вероятно трябваше да върже ръцете й зад гърба, но не искаше да й създава повече неудобства от тези, които се налагаха.
Обаче не би я оставил с развързани крака. Наведе се за да увие плата около глезените й и щеше да го направи първоначално, но се поразмисли и седна на рамото на стола, вдигайки краката й в скута си. Тя изписка под кърпата веднъж, но после се успокои отново. Носеше дълги панталони и чорапи, така че нямаше как да докосне гола кожа. И въпреки това, дори само фактът, че държи краката й в скута си, го разтърси дълбоко. След като я завърза той я изгледа с такава жар, че тя щеше веднага да разбере, че я е разкрил, ако го беше погледнала. Но не. Тя се опитваше да развърже китките си и почти беше успяла.
Той отново сложи ръцете й в своите и каза:
— Недей, или вместо приятеля ми, аз ще те вдигна и ще те изнеса оттук.
— Ей! Защо аз? — Оплака се Пърси. — Ти си много по-силен. Нямам нищо против да го призная, защото то си е очевидно.
Джереми с удоволствие би се погрижил за момичето, но сега трябваше да бъде разумен.
— Защото единият от нас трябва да се увери, че няма да има проблеми да напуснем тая дупка. Съмнявам се, че ти ще искаш да се заемеш с тази задачка, старче, а аз ще й се насладя много повече, отколкото ти.
— Проблеми?! — измърмори смутено Пърси.
— Всъщност ние тримата няма да излезем от тук хванати ръка за ръка.
Чак сега Пърси разбра всичко и каза рязко:
— Естествено. Въобще не знам какво си мислих. Ти си по-добър в разбиването на черепи от мен.
Джереми едва не се разсмя, защото Пърси вероятно никога, през живота си, не бе разбивал нечий череп.
Не попаднаха на голяма съпротива. Само барманът още беше долу — огромен, грозен мъжага, който караше повечето хора да замлъкнат, ако дори само погледнеше в тяхна посока.
— И накъде сте съ запътили вий с тоз товар? — изръмжа той.
— „Товарът” се опита да ни ограби. — сряза го Джереми, като се мъчеше тонът му да бъде колкото се може по-миролюбив.
— Верно? Тогава го утрепете или го пуснете, ама не го карайте на стражата. Не щъ нек'ви си костюмари от властите да си врът носа в заведението ми.
Джереми опита отново:
— Ние въобще не мислим да го предаваме на властите, добри ми човече. Този товар ще го върнем тук на сутринта, цял целеничък.
Грамадният мъжага заобиколи бара с намерението да им препречи пътя към изхода:
— Тука си имаме правила. Каквото е тук си остава тук, схващаш ли?
— О, много добре схващам. И там, откъдето идвам аз имаме правила. Понякога те не се нуждаят от обясняване. А ти схващаш ли?
Джереми мислеше, че щом работи тази работа, тоя здравеняк не веднъж е налитал на бой, затова той просто измъкна един от пистолетите си и го завря в лицето му. Това свърши работа. Мъжът разтвори широко ръце и отстъпи назад, за да им направи път.

— Умник. — продължи Джереми. — Сега може и да ви върнем крадеца обратно.
— E, той не е мой! — помисли си че е разумно да спомене едрия барман.
— Все тая — отвърна Джереми и излезе. — Ще го върнем след като ни свърши работата.
Нямаше друг опит да ги спрат да напуснат района. Единственото друго лице, което видяха в онзи късен час на нощта бе една пияна старица, която все още имаше достатъчно ум да премине от другата страна на улицата и да се махне от пътя им, когато ги видя.
Но Пърси определено бе останал без дъх след четири пресечки, които премина с овързания крадец на рамото си. Не бяха оставили каретата в близост до механата по очевидни причини, главната бе, че вероятно нямаше да я намерят там, като си тръгват. Четири пресечки по нататък бе по-безопасно, добре осветената улица изглеждаше разумно място, но бе доста далеч да се влачи крадец. Така че не бе изненадващо, че Пърси просто стовари пакета си на пода на каретата и то доста грубо. Беше толкова изморен, че въобще не се опита да бъде по-внимателен.
Качвайки се зад Пърси, Джереми разбра, че няма друг избор. Отново трябваше да докосне проститутката, за да я вдигне върху седалката. Опита се да избегне изкушението, като я остави на грижите на Пърси. Не, че не можеше да я носи и едновременно с това да внимава да не ги нападнат. Но той възложи тази работа на Пърси, защото вече знаеше как му въздейства тя, когато я докосне. Да гледаш беше едно. Това трудно можеше да повлияе на мъж, който бе презадоволен от жени. Докосването, обаче, бе твърде интимно, и Джереми реагира на интимността на чисто похотливо ниво.
И простата истина бе, че не искаше да желае тази проститутка. Тя беше красива, да, но беше крадец, вероятно, отгледана в канавка или по-лошо. Хигиенните й навици най-вероятно бяха толкова далеч под стандартите му, че даже не му се мислеше.
Обаче нямаше как. Пърси, горкият беше точно толкова изтощен колкото изглеждаше. Но преди Джереми, всъщност, да посегне към момичето, той осъзна, че докато е разсъждавал върху своята дилема каретата беше напуснала покрайнините на града. Помисли си, че ще е доста по-лесно да опази тяхната пленничка от бягство сега. Можеше просто да я развърже, за да седне и тя удобно.
И го направи, първо освободи нейните изящни крачета. После и ръцете й. Не докосна кърпата, с която запуши устата й. Бе в състояние да я махне и сама и тя веднага го направи. Още по-бърз беше и юмрукът й, който полетя към него, още докато се изправяше от пода.
Това го изненада, макар че не би трябвало, тъй като тя бе се опитала да го удари и по-рано. Да крещи и да беснее — да, да го засипе с обиди — несъмнено, но да реагира, както един мъж би реагирал…
Тя не успя да го уцели, разбира се, защото Джереми реагира мигновено. И въпреки че, не успя да стигне челюстта му, където се беше прицелила, тя все пак го плъзна по бузата му и закачи ухото му, от което доста го заболя.
Но преди да реши, как да я накаже за дързостта, Пърси каза с прекалено сух тон:
— Ако си решил да му размазваш фасона, скъпо момче, направи го тихо, ако обичаш. Смятам да подремна, докато пристигнем.
В този момент техният крадец се обърна към вратата, но Джереми бързо се пресегна, хвана я за яката и я издърпа в скута си.
— Опитай отново и може да прекараш следващите няколко часа точно тук — каза той, обвивайки ръцете си около нея, така плътно, че тя не можеше да помръдне.
Не можеше да се освободи, но това не означаваше, че ще се откаже. Въртенето насам-натам в скута му, обаче, вероятно бе най-лошото нещо, което можеше да направи. Позицията бе много чувствена, навеждаше го към похотливи мисли за това, което би искал да направи, не, щеше да направи, ако бяха сами. Ще съблече дрехите й бавно, откривайки гърдите, които тя прикрива с ръце, гризвайки я по рамото като я притисне. По дяволите. Ако продължи да подскача върху него така, той просто щеше да изрита Пърси от каретата за малко.
Тя явно осъзна, че усилията й са безполезни точно, когато Джереми си мислеше, че не може да се сдържа повече, без да се издаде колко е възбуден. Тя изстена, но за него това прозвуча по-скоро страстно, отколкото обезсърчено и той я изблъска от себе си, като опарен. Мили боже, тя не биваше да му въздейства толкова силно. Трябваше да се вземе в ръце и да държи нещата под контрол.
Тя падна на пода отново, но веднага се изкатери на седалката срещу тях, изтупвайки реверите на палтото си, и мърлявите си панталони от прахта, и отбягвайки погледа му притихна, очевидно в очакване на удобна възможност да отвърне на удара, както и самия Пърси беше предположил в началото.
Джереми изчака цели пет минути, време, което му трябваше за да охлади желанието си и гласът му да не го издаде. Накрая той простря краката си, кръстоса ги, облегна се назад, кръстоса също и ръцете си и каза:
— Спокойно, младежо. Ние не искаме да те нараним. Ти ще ни направиш една услуга, от която и ти ще забогатееш. Можеш да бъдеш по-любезен отсега нататък, нали?
— Не и докато не ме върнете обратно.
— Малко вероятно. Много неприятности имахме, докато се сдобием с теб.
— Да, но първо трябваше да получите проклетото ми съгласие,… гос'дарю.
Титлата добави, след кратък размисъл, и то с очевидно презрение.
Тя пак го гледаше свирепо, явно поуспокоена, че той няма да я удуши. Той се опита да не се взира в очите й от толкова близо, надявайки се, че мрачната светлина на свещта в механата го бе заблудила. Но ярката лампа в каретата и непосредствената й близост бяха пагубни. Очите й бяха просто невероятни и я правеха десетократно по-красива. Виолетови, тъмно виолетов цвят, изумително контрастиращи с нейните златисти гъсти къдрици. Миглите й бяха дълги, но не прекалено тъмни. Веждите също не бяха много тъмни, само няколко тона по-тъмно златисти.
Той пак опита, наистина се помъчи, да долови нещо мъжествено в лицето срещу него, но такова просто нямаше. „Как може някой по погрешка да я вземе за момче” се чудеше наум. И все пак Пърси не се съмняваше, че е момче, макар и такъв „хубавец”. Предположи, че е заради ръста. В края на краищата не всеки ден се срещаха жени, които бяха високи колкото баща му. Всеки с такъв ръст естествено се приемаше за мъж.
Опита, също така, и да не реагира спрямо нея, както би реагирал при вида на всяка красива жена, която му се изпречи на пътя. Но тези очи… той се предаде. Щеше да я има в леглото си, и то преди да дойде утрото. Беше абсолютно сигурен в това.
Веднъж предал се на похотта си, промяната в Джереми беше незабавна. Някои го наричаха чар, но в действителност си бе чиста чувственост, а ако този някой надникнеше в неговите плътски мисли, щеше да види обещание за несметни удоволствия.
Проститутката реагира незабавно на начина, по който той вече я гледаше, сведе поглед, но не и преди да се изчерви. Джереми се усмихна. Знаеше, че няма да е лесно завоевание, но все пак тази руменина говореше много. Тя не беше безразлична към него, също както и всички останали жени. Но той нямаше да разкрива още малката й тайна. Ще я остави да поиграе още малко ролята на мъж — поне докато останат сами.
За момента отбеляза, чудейки се на глас:

— Ти да не би да получи съгласието ни да ни ограбиш? — Това предизвика друго изчервяване, така че той просто заключи. — Не, аз не мисля, че би го направила. Така че нека просто ти обясня какво е необходимо и защо, преди да откажеш. Виждаш ли, моят приятел тук позволи да го ограбят, но по легален начин.
— Като шъ ми съ обяснявате така или иначе — изстреля тя — поне говорете смислено.
Истинско мърморене. Окуражаващо. Очевидно щеше да го изслуша.
— Под легален начин имам предвид на хазарт.
Тя изсумтя.
— Това не е обир, той си е виновен, че е глупак. Голяма разлика има, пич.
Джереми се ухили и проститутката очевидно се смути от него, което го накара да й се усмихне знаещо. Обясни, че Джон Хедингс беше виновника, който избра да не играе честно и че тя ще е точното възмездие за него.
— Водим те в дома на Хедингс в провинцията, — Джереми продължи. — той е доста голям, ще бъде изпълнен със слуги, и по този начин, те ще бъдат сигурни, че е невъзможно да бъдат обрани, което ще ти е само от полза, момче.
— И как шъ стане?
— Вратите може да бъдат заключени, но прозорците, вероятно ще бъдат отворени по това време на годината. Факт е, че те не очакват домът да бъде обран и няма да го охраняват. Ще е минало полунощ, и слугите би трябвало да спят до сутринта. Така че няма да е проблем да проникнеш в къщата.
— И после к'во?
— Ще трябва да влезеш в спалнята на господаря, без да те усетят. Има шанс Хедингс да бъде в нея, докато го правиш, но ти си доста тих, сигурен съм. Подобно на слугите, той сигурно също ще е дълбоко заспал по това време на нощта. След това ще направиш това, което правиш най-добре. Ще го обереш.
— Що си мислиш, че скъпоценностите няма да са заключени в каса?
— Няма, защото той не живее в Лондон. В провинцията се чувстват много по-сигурни.
— К'во представляват тез' бижута, коит' тря'а да открадна от богаташа?
— Два пръстена, и двата много старинни.
— Все още се нуждая от описание, човече, ако тря'а да ги разпозная в кюпа.
Джереми извърна глава към нея.
— Това няма значение, защото не можеш да вземеш само двата пръстена на Пърси. Така Хедингс веднага ще разбере кой го е обрал. Работата ти, скъпо момче, не е по-различна, отколкото си свикнал, вземаш всичко стойностно, което намериш. Твоята печалба е, че можеш да задържиш всичко останало за себе си, стойността на бижутата е около хиляда паунда, сигурен съм.
— Хиляда! — каза тя, зяпвайки към него.
Той добави със сподавен смях:
— Сега не се ли радваш, че настояхме да дойдеш?
Тези прекрасни виолетови очи се присвиха рязко срещу него.
— Ти си истински кретен, ако си мислиш, че всички дребни украшения, без значение колко са скъпи, ще си струват неприятностите, ако ме хванат вътре.
Джереми се намръщи, но не от обидата.
— Нямаш друг избор!
— Имах правила, към които съ придържах, ама ти мъ накара да наруша 'сичките.
Той изпусна тежка въздишка.
— Е, трябваше да споменеш това по-рано
— Мислех, чи бармана шъ тъ спре. Не мислех, че има страхливец, толкоз голям колкот' него.
— Никой не обича да получи куршум в лицето, момче. — каза Джереми в защита на бармана. Но той може да удостовери, че не ти беше даден избор в случая. Е, какъв всъщност е проблемът?
— Това не тъ касае.
— Не съм съгласен, току що го направи и моя работа.
— По дяволите. Не ти ли е ясно приятел, че съ месиш в живота ми твърде много. Стига по този въпрос или няма да говорим за нищо.
Мина много време преди Джереми да кимне:
— За сега.
Но да създават проблеми на техния крадец, не беше част от плана. Сега щеше да се наложи да придружи момичето до вкъщи, като свършат и да се погрижи тя да няма неприятности заради него.
Би следвало да няма никакви проблеми, въпреки че ситуацията бе повече от странна. Предлагаха на един крадец златна възможност. Всеки нормален джебчия щеше да скочи върху него от благодарност, че му се пада тази златна възможност. Но, не, трябваше да има едно изключение от бандата, който толкова строго да спазва правилата, че не можеха да му дадат временна работа дори, без разрешение първо. Което предизвикваше проблема. Какво значение, по дяволите, имаше кога, къде, или какво, докато се прибираше с пълен портфейл в къщи?
Каретата спря. Пърси въздъхна:
— Най-накрая. — и после добави. — Успех, момче. Не, че се нуждаеш от него. Ние ти вярваме, наистина. И не мога да ти опиша, колко са ценни тези вещи. Дяволски трудно е да крия от майка ми, особено при положение, че живея с нея.
Джереми отвори вратата на каретата и съпроводи момичето навън преди тирадата на Пърси да се превърне в обичайната скука. Бяха паркирали в гората, близо до имението на Хедингс. Улови я за ръката и я поведе покрай дърветата, докато пред очите им изникна къщата.
— Желая ти късмет, макар наистина да не се нуждаеш от него. — каза той на прощаване. — Видях, че си в състояние да се справиш.
— Що си мислиш, че няма да хукна към вкъщи, веднага щом ме изгубите от поглед?
Джереми се усмихна, въпреки че тя вероятно не можеше да го види.
— Защото нямаш абсолютно никаква представа къде си. Защото е около полунощ. Защото ще те върнем в Лондон много по-скоро, отколкото, ако сама се опиташ да го намериш. Защото ще се радваш да се завърнеш у дома с джобове, пълни с проклети скъпоценни камъни, вместо с празни. Защото…
— Стига толкова, пич. — престана да се оплаква тя.
— Точно така. Но едно последно обещание. Ако по някаква необяснима причина те хванат, не се паникьосвай. Не те изпращам в устата на вълка, скъпо момче. Ще се погрижа да те освободя, без значение какво ще предприема. Може да разчиташ на това.

Глава 3

„Не те пращам в устата на вълка.” — кого си мислеше, че заблуждава. Той беше проклетия вълк. Но тя отново можеше да диша нормално, сега когато той вече не бе близо до нея, гледайки я с тези пронизващи сини очи. Почти се беше издала с всички тези изчервявания, че я беше уплашил, че не беше в състояние да контролира това, което джентълменът я караше да изпитва. Обикновено, се разбираше добре с мъжете, в края на краищата тя „беше” един от тях. От друга страна, никога не се бе приближавала толкова близо, до някой от калибъра на Малори. Само поглед към него беше достатъчен да я развълнува, намираше го толкова привлекателен. Дани не се беше чувствала толкова объркана през целия си живот, освен веднъж. Но бе прекалено млада тогава, за да осъзнае опасността, в която се намираше, не разбираше, че остане ли там, то със сигурност щеше да намери смъртта си. Знаеше само, че е съвсем сама на света, без да има към кого да се обърне за помощ. Вече не беше сама, но докога ли! Тя беше живяла в страх няколко години, защото вече беше твърде голяма, за да скрие това, че никога няма да заприлича на мъж, като останалите момчета. Рано или късно, някой щеше да разбере и да разкрие, че тя е лъгала всички от самото начало. Беше лесно да опази тайната през годините, много по-лесно, отколкото можеше да се надява, и всичко това, защото Луси се бе оказала права. Завеждайки я у дома, предрешена в раздърпани кюлоти, риза, която й беше твърде голяма и палто, което пък й беше малко, нахлупила старата шапка, която намери за да пази очите си от дъжда, и с късата си зле подстригана коса вместо буйните къдрици, тя създаде такова впечатление, че никой не се усъмни през годините. Бързо се превърна в „едно от момчетата”. Научи се да краде с тях, да се бие с тях, научи всичко, което те правеха — добре де, почти всичко, за търсенето на женска компания Дани не искаше да знае и до днес.
Те бяха четиринадесет в момента, и живееха в една порутена къща, за която Дагър плащаше наема. Бяха сменили много къщи като тази през годините, дори няколко изоставени сгради, когато нямаха достатъчно пари да плащат наема.
Дагър никога не се задържаше на едно място за дълго. Сегашната къща имаше четири стаи: кухня, две спални, и голяма всекидневна. Дагър беше задържал една от спалните за себе си. Момичетата взеха другата спалня за да спят, или да работят в нея, ако бяха достатъчно големи за да започнат да го правят. Всички останали спяха в голямата всекидневна, включително и Дани.
Имаше един малък заден двор. Въпреки че в него не растеше трева, за малките деца беше хубаво да си играят в него. Дани обичаше да се забавлява там, докато не разви ненавист към мръсотията. Къпането не беше любимото й занимание, поне не и общите бани, провеждани веднъж седмично в кухнята. Вместо това, тя се спускаше към реката когато можеше. И дъждът стана неин приятел.
Луси беше единствения й довереник. Тя не хвана сифилис, както се опасяваше, но и не спря да продава тялото си, по настояване на Дагър. Дани разбираше неговата логика, въпреки че не я харесваше. Бидейки красива жена, Луси печелеше много повече предлагайки тялото си, въпреки че, предпочиташе да краде. Обаче джебчията трябва да е почти невидим за своята жертва, а Луси не беше такава, и по какъв друг начин можеше да припечелва тогава?
Дагър беше най-стария сред тях, затова се подразбираше, че е техния лидер. Имаше само няколко правила, когато започнаха работа и никой нямаше нищо против тях. Но Дагър явно мислеше, че ако не измисля нови и нови правила никой нямаше да го взима на сериозно. Дани никога не спореше с него. Правеше това, което й наредяха, без да се оплаква. Очите на Дагър бяха остри и пронизващи и Дани се съобразяваше единствено с него, защото като изключим Луси, той беше единствения, който присъстваше в деня на пристигането й, и евентуално би му дошло на ум да сметне годините й — и да се чуди защо двадесетгодишен мъж все още има лицето на дванадесетгодишно момче.
Самият той беше приблизително тридесетгодишен, а все още се разправяше с банда сираци, а можеше отдавна да си е тръгнал. Повечето от тях го правеха когато пораснеха, искайки повече от това, което бандата предлагаше, искайки да имат правото да задържат каквото откраднат, вместо всичко да отива при Дагър, който купуваше храна, плащаше наема и носеше вкъщи от време на време някоя дреболия, за да ги зарадва. Той можеше да се заеме с по-доходоносни престъпления, но не го правеше.
И Дагър беше добър, дори когато се заяждаше. Още преди години Дани стигна до извода, че той има добро сърце, скрито някъде в мършавите му гърди. Като лидер, той може би смяташе, че трябва да е твърд и непреклонен. Но тя предполагаше, че не вижда себе си само като техен главатар, ами се възприемаше и като техен баща. И затова не си беше тръгнал. Много сираци си бяха тръгвали, но и много се бяха присъединявали през годините. Тяхната бройка не надвишаваше двадесет, но и не падаше под десет. Винаги имаше някой, който се нуждае от грижи.
Правило номер едно на бандата беше никога, абсолютно никога да не се краде от дома на джентълмените. Това беше най-сигурния и бърз начин да бъдат хванати от ръцете на властта, които идваха първо в гетата да търсят виновниците. Ако откриеха къща пълна със сираци, които не бяха официално обявени, това щеше да бъде пълна катастрофа. И ужасните истории, които Дагър разказваше за истинските сиропиталища, бяха достатъчни за да наложат спазването на това правило. Дани щеше да наруши това правило тази вечер.
Всъщност, обирането на джентълмените не беше забранено. Но те биваха ограбвани само в случай, че се намираха навън, на улиците, в кръчмите, в магазините, докато пазаруват, и беше малко вероятно да забележат, че им липсват няколко монети, но ако все пак им направеше впечатление смятаха, че просто са ги оставили случайно или са ги изхарчили, без да си спомнят.
Второто правило, на което всички те се подчиняваха безусловно, беше, че те поддържаха собствените си територии и никога не биха се отклонили, за да крадат из места, които не познават. Дагър определяше на всеки дадена зона и я сменяше веднъж седмично, така че местните жители да не могат да разпознаят никой от тях. Дани нарушаваше и това правило.

Друго правило засягаше само нея и малцина други, откакто тяхната възраст и височина ги беляза и вече не бяха деца. Логиката беше, че като по-високи, ще им трябва по-малко време, за да прострат ръцете си до нечий джоб. Затова когато достигнеха известна височина, те преминаваха в класа „само специфична работа”, което означаваше, че те няма да крадат по собствено желание, а само когато Дагър ги изпращаше да свършат това. Дани определено нарушаваше и това правило.
Дагър си имаше връзки за тези работи и използваше три кръчми и една гостилница. И понеже Дани беше изключително разпознаваема с цвета на очите и косата си, Дагър държеше тя да не върши друго, освен да обира спящите в стаите им. Досега никога не се бе проваляла, но и никога не бе попадала в капан.
Обаче проблемът си беше само неин. Ако едно от другите момчета беше хванато вместо нея, нямаше съмнение, че Дагър щеше да каже „чудесно” и да бъде доволен от неочакваното богатство, което щеше да ги подпомогне за доста време. Те щяха да бъдат възхвалявани и потупвани по гърба. Но понеже тя беше заловена и принудена да наруши правилата, Дагър щеше да вземе точно обратната позиция — защото той си търсеше причина да я изрита.
Повече от две години, приблизително три вече, тя беше скарана с Дагър. Докато преди те се разбираха чудесно, всичко беше наред, шегуваха се и се смееха много, то сега нещата изглеждаха все едно, че той я презира. Беше я нарочил и я порицаваше всеки път, когато му се отдадеше възможност. Критикуваше я постоянно, било заслужено или не. Не можеше да бъде по-очевидно желанието му тя да си тръгне, но не му беше дала повод да я изрита. Досега.
Тя не знаеше, защо той се бе обърнал срещу нея, но всичко започна, когато Дани го бе надминала по височина. Възможно бе това да е причината, защото той си въобразяваше, че трябва да е по-висок. Но той по принцип не беше висок човек само около пет фута и седем инча. Освен това тя беше пищна в облеклото си, докато Дагър беше невзрачен, което правеше впечатление на децата. Много от тях я копираха и се обръщаха към нея, когато се нуждаеха от нещо.
Дани предполагаше, че Дагър се страхува, да не би тя да иска да заеме неговото място. Не искаше. Дори не харесваше да краде, затова безспорно не искаше да поеме отговорността да праща другите да го вършат. Тя усещаше че е грешно. Беше някакво вътрешно чувство, от което така и не успя да се отърси. Но нямаше голям избор в действителност, живеейки измежду крадци. Както и да е, тя се беше опитала да успокои Дагър, че не желае мястото му, без да нарича нещата с истинските им имена, но изглежда това не беше помогнало.
Можеше да излъже Дагър, да каже, че са я извлекли от кръчмата, и са я хвърлили в затвора, но тя е успяла да избяга, което й е отнело много време, както и търсенето на обратния път към дома. Той не можеше да я изрита, само защото беше попаднала в капан. Тя разчиташе на това.
Нейното нещастие произтичаше не само от факта, че й предстои неприятна среща, когато се прибере. Беше заради него, заради лорд Малори. Той толкова я беше развълнувал, че тя не можеше да мисли, да диша. Но не беше само това, той я плашеше до смърт, тя беше като хипнотизирана.
Дани никога през живота си не бе подозирала, че някой може да изглежда като него. Той не беше просто хубав. Той беше много повече от хубав и тя просто не можеше да намери думи, с които да го опише. Най-близкото, за което можеше да се сети, бе красив. Мъжественият начин, по който се комбинираха, цвят и форма, беше съвършено учудващ и хипнотизиращ.
Цяло чудо беше, че изобщо успя да говори с него, дотолкова я беше развълнувал. И тя много добре знаеше какво разстройва сетивата й и отнема дъха й всеки път, когато го погледне. Той я привличаше сексуално, а това беше нещо, с което никога не се бе сблъсквала досега. Други мъже бяха предизвиквали интереса й през годините, но никога до степен да пожелае наистина да направи нещо по въпроса. Играейки ролята на мъж, за нея беше достатъчно лесно да не обръща внимание на тези неща. Но не и този път. И това я беше уплашило почти толкова, колкото самия лорд Малори.
Тя се бе борила петнайсет години, всъщност целият си съзнателен живот, или поне този, който помнеше, да избегне съдбата на Луси. И то по една единствена причина: да не свърши като курва. Изобщо не бе променила мнението си по този въпрос. Въпреки че, Луси имаше постоянна работа, въпреки че, не се оплакваше, колкото преди, Дани виждаше, че това беше най-лошия вид деградация, това бе дъното.
За нея това би означавало край на живота й, при това не метафорично, защото тя би предпочела да умре от глад в някоя алея, отколкото да допусне някой непознат да й плати, за да използва тялото й. Но ето, че се беше появил мъж, който да я накара да го поиска. По-лошо, той я беше погледнал сякаш знаеше тайната й, сякаш виждаше право вътре в нея, сякаш искаше да я докосне. Несъмнено въображението й си играеше номера с нея, но тя не можеше да се отърси от чувството, че той знаеше, особено когато погледът му стана толкова чувствен, че тя усети, че се разтапя.
Той беше любовник. Луси би го определила като такъв. Тя постоянно поставяше мъжете в една или друга категория, в зависимост от начина по който искаха да я използват и колко дълго. Имената, които им приписваше бяха предимно унизителни и твърде категорични, като лепки и зверове. Сбогом Хенри, тя харесваше най-много, защото не заемаха голяма част от времето й, обикновено пет минути им бяха достатъчни, за да кажат и „Здравей” и „Сбогом”. Любовниците твърдеше тя, са рядкост, мъже, които всъщност искаха не само да получат, но и да дарят удоволствие.
Дани определено беше в опасност. Лорд Малори беше заплаха за нейните чувства, за душевния й мир, за тайната й и колкото по-скоро се отърве от него, толкова по-добре за нея. Надяваше се само да е скоро.

Задачата, която й бяха поставили младите лордове, беше толкова проста, в сравнение с тревогите й, че Дани се зае да я изпълни, без да се замисля. Всички прозорци в имението бяха отворени. Дани избра един, който се намираше на фасадната част, промъкна се през него и крадешком се качи по застланите с килим стълби.
Всички лампи бяха загасени, но луната ярко светеше през отворените прозорци. Всъщност, Дани не се нуждаеше от осветление, защото бе свикнала да работи на тъмно. Прозорецът на горния етаж в края на коридора също беше отворен.
Почти всички врати на горния етаж бяха затворени. Това наистина беше голяма къща, по-голяма от всяка, в която досега бе влизала. Забелязвайки, че от едната страна на коридора има повече врати, отколкото на другата, Дани реши че зад тези стени има различни по размер стаи, а сред тях е и стаята на господаря на имението.
И беше права. Това беше втората врата, която тя отвори. Огромният размер на стаята и едва различимата фигура на леглото й го подсказаха. Хедингс спеше дълбоко и стаята се озвучаваше от хъркането му. Дани се намръщи с досада. Тя се гордееше с умението си да стъпва безшумно, като котка, но тук това не беше необходимо — Хедингс заглушаваше всичко със звуците, които издаваше.
Първоначално Дани се насочи направо към високото бюро. Във второто чекмедже лежеше голяма кутия за бижута, едва побираща се вътре. Кутията не беше заключена и даже нямаше ключалка. Очевидно, лорд Хедингс вярваше, че нищо не го заплашва в собствения му дом.
Повдигайки капака на кутията, Дани за миг беше заслепена от великолепието не само на пръстените — вътре имаше гривни, брошки и даже колиета. Почти всички бижута бяха женски. Спечелени от хазарт? На нея й беше все едно.
Дани реши да не взема със себе си кутията, защото тя беше прекалено голяма, а и нямаше да е лесно да я извади от чекмеджето, затова напълни джобовете на палтото си. Когато направи това, прокара ръка по кадифеното дъно на кутията, проверявайки дали не е забравила някоя невзрачна дреболия. Само това оставаше, сред откраднатото да липсват фамилните ценности на Пърси и да трябва да се връща пак.
С тази мисъл Дани бързо претърси останалата част от бюрото, но не намери нищо ценно. Провери и писалището, но там имаше само документи. Накрая се зае с тоалетната масичка, на която откри дебела пачка с банкноти, златен джобен часовник и още един пръстен, търкулнал се зад шишенцата с одеколон, сякаш го бяха запратили там. Последните скъпоценности Дани сложи в джоба на панталона си, защото тези на палтото вече бяха пълни.
Нямаше къде да търси повече. На нощните масички от двете страни на леглото нямаше чекмеджета, а около рафтовете с книги мина бързо, уверена, че човек, който е оставил бижута в незаключено бюро, едва ли ще крие нещо между книгите.
Облекчена, че е почти готова, тя тръгна към вратата, но се закова на място, когато Хедингс се закашля. Дани се наведе ниско и се скри зад таблата на леглото. Кашлицата беше силна и можеше да го разбуди. А ако му хрумнеше да стане и да пие вода от каната в другия край на стаята? Дани се надяваше да успее да се пъхне под леглото.
Кашлицата се засили. Звучеше, сякаш той започна да се задушава. Пред очите си Дани видя картина как той се задушава, умира, а тя е призната за виновна в убийство и е осъдена да я обесят. Дланите й се изпотиха. Може би трябваше да му помогне? Но страхът беше парализирал Дани и след миг тя си помисли, че нищо по-глупаво не би могла да стори.
Тя почака още малко, за да се убеди, че Хедингс е заспал спокойно. Силното му хъркане й се стори един от най-красивите звуци, които е чувала някога. Е, това скоро отново стана много досадно и Дани побърза да излезе от стаята.
На долния етаж все още беше тихо. Дани бързо се промъкна в стаята, от която по-рано беше влязла.
Но точно в този момент някой я притисна към гърдите си и й запуши устата с ръка. Съвсем напразно — от страх тя не можеше да издаде даже звук. Всеки момент щеше да припадне.
Познат глас прошепна:
— Какво, по дяволите, прави там толкова време?
Той! Облекчението й трая не повече от секунда. След това се вбеси.
— Ти, к'во, да не се побърка? К'во пра'иш тука?
— Притесних се за теб. — последва възмутен отговор.
Дани изсумтя под нос. Лъжеше. Беше по-вероятно да се безпокои, че ще избяга с откраднатото.
— Ако пак искаш да плашиш някой, почни със себе си. Аз са омитам от тук.
— Намери ли пръстените?
— За т'ва после. Сега тряб'а да са махаме оттука.
— Така е. — съгласи се той, а Дани вече се бе отправила към прозореца и изведнъж се спъна в килима. Тя се изненада, когато падна, защото никога не е била невнимателна а и килима беше гладко изпънат. Опитвайки се да запази равновесие, Дани се хвана за стоящия до нея пиедестал с някакъв бюст върху него. Пиедесталът остана на мястото си и й помогна да не падне, но бюстът отгоре му се заклати и падна на пода.
Тя мислено простена. В нощната тишина такъв шум бил би достатъчен да събуди и мъртвите, да не говорим за слугите, спящи на този етаж. Дани се обърна да каже на Малори, че трябва да бягат, когато забеляза непознат мъж до вратата, целещ се с пистолет в тях.
Дани спря да диша. Въоръженият мъж беше напълно облечен — вероятно е бил близо до тях, преди бюстът да падне на земята. Мъжът имаше право да застреля двамата неканени гости на място, без дори да ги попита какво правят тук. Така би постъпила и тя, ако откриеше в дома си двама непознати мъже посред нощ.

Малори стоеше с гръб към стената. Той подскочи напред за да предотврати падането на Дани, но спря като видя, че тя се оправи сама. Той все още гледаше към нея, но вече на светло, тъй като мъжът държеше лампа в едната си ръка. А Малори явно не осъзнаваше, че в стаята е вече светло.
— Не се обръщай! — тихо прошепна Дани. — Ако те познаят, толко' ше загазиш, че по-добре да тъ прострелят.
Дани се стегна и показа на Малори с ръка да застане така, че тя да го скрие от погледа на мъжа. След това се обърна към него:
— Приятел, пистолет няма да ти трябва. Само търсехме място, в което да прекараме нощта. Каретата ни се развали по средата на гората. На милорд му се видело, че некога е идвал в тая къща. Ама, той е пиян и нема да се учуда, ако се е объркал. Почукахме, ама никой не отвори. А милорда каза да влеземе сами и да спиме у хола. Хедингс, вика нищо няма да каже. К'во, така ли е? А т'ва къщата на Хедингс ли е?
Напрежението на лицето на непознатия мъж изчезна. Той отпусна пистолета, въпреки че не го прибра.
— Той все говореше, че аз съм виновен, че падна колелото на каретата, а аз още преди месец му казах — требва да сменяме колелата, каретата ей с'а ше падне, е да, той може да харчи последните си пари за жени и комар, а за мойта заплата не си спомня.
Мъжът се изкашля и каза:
— Може би не трябва да говориш така пред него.
— Да бе, тоя е такова говедо. Утре нема да си спомня нищо.
— Кой е той?

Дани не очакваше този въпрос, но имайки предвид как се бе оказала на това място, името бързо изплува в съзнанието й.
— Лорд Кериуей от Лондон.
[* лорд Отвлечи ме (англ.) — Б.пр.]
— А що не го остави да спи в каретата? — попита след това мъжа.
— Можех, но усетих нек'ви движения в гората. Може да са били животни, а може и престъпници. Ако ни беха ограбили, милорда щеше да мъ изгони. По-добре да си запаза работата, дори и да е при лорд, който по-често е пиян, отколкото трезвен.
Последва дълга пауза и Дани вече почти не се съмняваше, че мъжът ей сега ще я обвини, че лъже и ще се изсмее в лицето й. Тя вече мислеше в коя страна трябва да бяга, а след това се зачуди дали да не се хвърли в краката му и по този начин да го изненада.
— Води го нататък тогава. Има няколко стаи за гости на горния етаж. Ще се намери и удобен диван за теб.
Дани не вярваше, че мъжът й беше повярвал. Може би той самият беше слуга или иконом и затова не можеше да изхвърли благородник навън посред нощ. Той можеше да ги заключи до сутринта, когато да провери това, което тя му бе казала. Или пък просто не беше подозрителен и й вярваше.
Удобен случай да избягат през прозореца се появи, веднага след като мъжът се обърна с гръб към тях, за да им покаже пътя към стълбите. Но той все още не беше прибрал пистолета си. Дани предпочете да завърши представлението без един-два куршума в гърба си. Освен това, те бяха двама и нямаше начин единият да не бъде застрелян, докато се опитват да избягат.

Слава Богу, богаташчето не каза нито дума. Цялата история можеше да рухне, ако слугата заподозреше, че изобщо не е пиян. Той беше или достатъчно умен, за да играе ролята, която тя му бе наложила, или се беше уплашил до такава степен, че бе изгубил дар слово. Не, тя се съмняваше че той е уплашен, или поне не толкова, колкото тя самата. Малори се оправи с бармана прекалено лесно, за да го е страх сега от един слуга. Беше смел и абсолютен негодник, за да я забърка във всичко това.
Дани сложи ръката му на рамото си, за да изглежда, че тя го носи и направо пребледня, когато видя в другата му ръка пистолет. Значи през цялото време е държал слугата под прицел! Ако беше избухнала престрелка, можеше и двамата да са мъртви. Дани хвана пистолета и го сложи в джоба му, след това чу тихият му смях. Господ да я пази от глупаци!
— Надявам се да мо'еш да се напрайш на пияница, приятел, и си дръж главата наведена!
Беше лесно да го води нагоре по стълбите. Дани беше прекалено възбудена, за да осъзнае как се докосват телата им и как Малори тежко се опира на нея, но само когато прислужникът гледаше към тях.
— Тук! — каза слугата и отвори една врата. — Сутринта ще оправят каретата ви и ще можете да продължите по пътя си.
— Мно'о благодаря, приятел.
Слугата ги последва в стаята, запали лампа и тръгна към вратата. Пусна пистолета само за миг, докато палеше клечката кибрит. Дани се замисли, дали все пак той й бе повярвал. Тя махна ръката на Малори от рамото си и се затича към вратата в момента, в който тя се затвори. И вместо отдалечаващи се стъпки, чу щракването на ключалката.

Заключени, в очакване на… какво?
Дани загуби и малкото цвят останал по бузите й. Дали мъжът не бе повярвал на историята им или просто бе предпазлив?
Тя се надяваше да е второто. Все пак, те бяха непознати, докато господарят му не потвърдеше обратното. Но ако той възнамеряваше да стои на стража пред вратата им през остатъка от нощта, тогава зле им се пишеше.
Тя се обърна към Малори, забелязвайки, че той я наблюдава с любопитство, едната му вежда се повдигна въпросително. Забърза обратно към него и прошепна:
— Той ни заключи.
— По дяволите. — изръмжа Малори ниско.
— Точно така, приятел. Така че гушвай възглавницата и започвай да похъркваш, при това по-шумно. Трябва да го накараме да мисли, че сме заспали, за да си легне и той.
След като каза това, тя не изчака, за да види дали той ще направи каквото му каза. Върна се до вратата и легна на пода пред нея, за да погледне под ръба. Със сигурност имаше обувки точно от другата страна. Слугата все още стоеше отвън, вероятно самият той опитвайки се да чуе нещо.
Когато не дочу никакво хъркане, тя се обърна и изгледа свирепо Малори. Той извъртя очи към тавана, устните му се свиха от отвращение, като че предложението й бе абсолютно под достойнството му и вместо да отиде направо към леглото, той се отправи към прозореца, за да провери има ли начин да се измъкнат от там. Трябва да бе решил, че няма да стане, тъй като въздъхна и седна на леглото, всъщност се просна на него, след това изпробва няколко хъркащи звука, докато не остана доволен и започна да вдига невъобразим шум.
Дани почти се усмихна. Той изглеждаше ужасно раздразнен от факта, че му се налагаше да прави нещо толкова недостойно като хъркането, обаче сега нямаше да стоят заключени в спалнята на горния етаж, ако той не се бе появил в къщата, за да обърка всичко. Тя щеше да се е измъкнала навън без проблем, вместо да лежи на пода, надявайки се, че подозрителният слуга ще се умори и ще си легне.
Не изглеждаше той да има подобни намерения. Очевидно възнамеряваше да стои на стража отвън в коридора през цялата нощ. Тя почти можеше да чуе затръшването на затворническата врата зад себе си и почувства, че стомахът й се разбунтува.
Отчаянието, което бавно я завладяваше я накара и тя да отиде до прозореца, за да провери сама. Въздишката на Малори бе основателна. Нямаше възможност за лесен изход, не и без въже. Нямаше и дърво наблизо, върху което да се скочи, нито пък каквито и да било издатини, които да използват при слизане.
Можеха да разкъсат чаршафите, за да си направят собствено въже, за което тя дори не би се сетила, ако богаташите не го бяха направили по-рано вечерта, но на слабата светлина в стаята не можа да види нищо достатъчно тежко, което да се използва като опора за тежестта на Малори. Нейната може би, но не и неговата. Леглото можеше да свърши работа, но то бе малко, за един гост, и имаше дървена, рамка, която би могла да се счупи. Пък и най-вероятно щяха да събудят цялата къща, ако се опитаха да го избутат до прозореца.
Когато най-накрая се досети, че може би слугата чакаше да изгасят лампата, на Дани и се прииска да се ритне отзад. Нейният пиян „работодател”, може би, не би се тревожил за лампата, но защо трезвият „кочияш” би желал да остави светнато, докато спи, освен ако въобще не планираше да си ляга? Тя се надяваше, че това е, което си мисли прислужникът и действително, около десет минути след като загасиха светлините, той се придвижи надолу по коридора и заслиза по стълбите.
През цялото това време Малори изпробваше широк асортимент от хъркащи звуци, които биха накарали Дани да избухне в смях, ако вече не беше убедена, че ще останат тук заключени цялата нощ. Слугата определено не им вярваше, в противен случай не би стоял пред стаята им толкова дълго. Но можеше да бъде и по-зле. Той би могъл да събуди господаря си, можеха да проверят дали нещо липсва от къщата и тя нямаше да може да го забаламоса да я пусне с джобове, пълни с бижутата на Хедингс.
Тя се отдръпна от вратата и каза на богаташа:
— Най-накрая си отиде. Шъ изчакаме още няколко минути докат' си легне.
— И после какво?
— Посли шъ са спра'им с таз' ключалка и шъ са махнем от тук.
— Знаеш ли как да го направиш?
Тя изсумтя:
— Разбира са, че знам, и си нося собствен шперц.
Тя извади от шапката си дебела фиба и се зае с вратата. Нищо работа. Спалните обикновено бяха много лесни.
След секунди промърмори:
— Хайде. И шъ използваме предната врата. Те вече знаят че сме били тук, тъй че ня'а смисъл да я заключваме.
Не изчака да види, дали той ще я последва. В момента, в който се оказа навън, побягна с всички сили, не спря и не се обърна назад, докато не достигна дърветата. Едва тогава поспря, но само за да си поеме дъх и да се ориентира. Отне й само миг да забележи фенерите на каретата през гъстата зеленина. Тогава Малори я настигна.

Той сграбчи ръката й и я поведе към каретата. Тя се опита да я издърпа, но това само го накара да обвие ръка около рамото й. Очевидно й нямаше доверие, че ще му даде бижутата сега, когато бяха в безопасност извън къщата на Хедингс.
Без надвисналата опасност от слуга, държащ оръжие насочено към нея, тя не можеше да понесе да е толкова близо до Малори. По-рано, когато вървяха нагоре по стълбите на Хедингс и той я бе обгърнал с ръка, тя не почувства нищо парализирана от страх. Обаче сега… Сега тя усещаше цялото му тяло притиснато към нейното, мускулестото му бедро, хълбока му и твърдите му гърди, чувстваше как перфектно приляга под ръката му, усещаше топлината, идваща от него — или това беше нейната топлина? Припомни си колко дяволски красив беше, въпреки че не можеше да види лицето му в тъмнината на гората. Припомни си и онези секси сини очи, които я изучаваха в каретата, като че ли можеше да вижда през дегизировката й.
Ако сега спреше и я притеглеше към себе си тя щеше да го остави да прави с нея каквото си иска. Джереми спря. Сърцето й запрепуска, толкова силно, че бумтеше в ушите й. Той щеше да го направи, да наведе уста към нейната. Първата й целувка, и то от най-красивия мъж, който бе срещала някога. Щеше да е невъобразимо. Тя знаеше това и задържа дъха си, трепереща в очакване.
Той я блъсна в каретата. Бяха спрели само, за да може той да отвори вратата.
Разочарована, повече отколкото искаше да си признае, Дани седна на мястото си сърдита, след което изгледа кръвнишки Малори, веднага щом той зае мястото насреща й. До голяма степен този свиреп поглед се дължеше на това, което бе станало току що, или по-точно не бе станало. Виновно беше само нейното развинтено въображение, разбира се, но това не й пречеше да се чувства неудовлетворена. Малори обаче, нямаше откъде да го знае. Той щеше да отдаде вида й единствено на темата, която тя подхвана.
— Туй беши най-глупавото нещо, коет' съм виждал. — каза му тя. — Разби'аш ли, че бяхме заловени по твоя вина! Кат' си искал да влизаш в къщата, да си беше взел сам нещата. За к'во тря'аше да ма влачиш и мен, а?
— Какво се случи? — попита Пърси, но никой не му обърна внимание.
— Ти се забави повече от необходимото. — отбеляза Малори хладно. — Иначе не бих влязъл.
— Нямаши ма по-малко от десет минути!
— Е, бяха прекалено дълги десет минути. Което не е от значение сега.
— Мо'еха да ни убият зарад' теб! Туй не е ли от значение, приятел?
— Какво стана? — попита отново Пърси.
— Нищо, с което, младежът тук да не може да се справи. — призна Малори. После се обърна към Дани, все едно изобщо не я беше похвалил току що, и добави. — Хайде да видим какво си донесъл, и дали всички тези неприятности си струваха усилието.
— Първо подкарай каретата. — Каза тя, омекнала до някъде от фактът, че той все пак призна, че му е спасила задника. — Не сме в безопасност, докат' са мотаем наоколо.
— Имаш право. — Съгласи се Пърси и потропа на тавана на каретата, което сигнализира на кочияша да се отправи обратно към града. — Сега, моля, не ме дръжте повече на тръни.
Тъй като не лорд Малори, а приятелят му я молеше, тя започна да изпразва джобовете си на седалката до нея, включително пачката с пари, след това загреба цялата купчина и я стовари между двамата богаташи. Дори обърна джобовете си навън, за да им покаже, че не е задържала нищо.
Пърси веднага сграбчи един старинно изглеждащ пръстен с възклицанието „Мили Боже, да!” Той поднесе антиката към устните си и я целуна, след което с неподходяща припряност я напъха обратно на пръста си, където очевидно бе стояла.
— Не мога да ти се отблагодаря достатъчно, мило момче. Имаш моята… — Неговите излияния секнаха, когато очите му отново се върнаха на бижутата. — Боже мой, ето го и другия! — Възкликна той и разпръсна бижутата, за да сграбчи втория пръстен от купчината.
— Имаш нашите благодарности, младежо. — лорд Малори довърши мисълта на Пърси.
— Вечни благодарности. — допълни Пърси, и отправи сияещ поглед към Дани.
— Не бих стигнал толкова далеч. — присъедини се отново Малори.
— Говори за себе си, стари приятелю. Не беше ти този, който криеше от собствената си майка.
— Аз нямам майка.
— От Джордж тогава.
— Взимам си думите обратно. — призна Малори с усмивка.
— Джордж? — попита Дани.
— Мащехата ми.
— Казва се Джордж? — ахна тя.
Когато младият лорд се засмя, кобалтовите му очи заблестяха.
— Всъщност е Джорджина, но баща ми го съкрати просто, за да бъде наопаки на всички. Това му е навик, разбираш ли?
Тя не разбираше, а и не искаше да разбира. Беше направила това, което я помолиха — настояха — да направи. И успешно, така че не се налагаше да го прави отново. Просто искаше да се прибере у дома, да се изправи пред Дагър и да разбере дали все още има дом.
Припомнила си това, изражението й стана мрачно. Те не забелязаха. Все още гледаха към купчината от ценности.
Пърси потупа голям овален медальон, обграден от изумруди и диаманти.
— Изглежда ти познато нали? — каза той на приятеля си.
— Наистина. Възхищавал съм се неведнъж на деколтето на лейди Катрин, когато то украсяваше гърдите й.
— Не бих я взел за комарджия, поне не такъв, който би се разделил с нещо подобно.
— Разбира се, че не е. Чух, че е бил откраднат преди няколко месеца, докато е била на почивка в Шотландия.
— Будалкаш ли ме, старче?
Малори се бе намръщил.
— Не, и тази гривна ми изглежда доста позната. Бих се заклел, че братовчедка ми Даяна я носеше точно миналата Коледа. Не си спомням да е споменавала, че е била открадната, но знам, че тя въобще не залага на хазарт.
— О, разбирам, да не би да мислиш, че лорд Хедингс е крадец?
— Май така излиза, нали?
— Но това е прекрасна новина. Не мога да ти опиша колко виновен се чувствах по време на цялата тази ужасна работа.
Малори забеляза Дани да върти очи при тази забележка. Би казала, че и той с мъка се сдържа да не й се ухили. Пърси обаче, не беше приключил и следващият му въпрос отрезви младия лорд.
— И какво ще правим сега?
— Няма какво да направим, без да замесим себе си и нашия млад приятел тук.
— Е, това е много лошо. Мразя когато крадец се измъква без да плати за… стореното… — Пърси улови втренчения поглед на Дани и се прокашля. — Присъстващите се изключват, естествено.
— Не забравяйте и себе си. — подигра се Дани. — Кражбата на тези скъпоценности не беше моя идея.
— Точно така. — каза Пърси и се изчерви.
Но лорд Малори отбеляза с недоволство.
— Не, твоята идея беше да ни опразниш джобовете, така че няма защо да ни сочиш с пръст.
Топлината от многобройните изчервявания, която тя усети тогава можеше да запали мангала на каретата. Дани мразеше да й припомнят действията й, наистина мразеше. Но предвид обстоятелствата, се бе изчерпала откъм възражения.
Този мъж беше много бърз, а също така и подозрителен, иначе не би я последвал в къщата, за да се увери, че ще свърши работата. Беше проницателен и много умен. Тя не се съмняваше, че идването тук е било негова идея.
Колко жалко, че не беше слабоумен като приятеля си. Можеше и да го е нарекла така наум по-рано, но знаеше, че не е. В противен случай сигурно щеше да успее да се измъкне вместо да се забърка във всичко това. Вероятно все още можеше да опита да го придума — ако не беше толкова дяволски красив. Но губеше ума и дума, когато той обърнеше тези кобалтови очи към нея. Хитростта и съобразителността й се бяха изпарили през вратата, оставяйки след себе си една безмозъчна глупачка. Чувстваше се безнадеждно изгубена.

Изглеждаше, че ще им отнеме доста повече време да се върнат в града, отколкото им бе трябвало, за да стигнат до къщата на Хедингс. Дани нямаше часовник, но не би се изненадала, ако скоро слънцето се покаже. Беше изморена, наистина изтощена, от всичките тези емоции. Освен това започваше да огладнява. А имаше да се справя с още много неща, когато най-накрая се прибере.
Всъщност, тя се надяваше, че Дагър все още ще спи, така че и тя самата да може да поспи малко. Би било доста по-лесно да предложи обяснения или лъжи, ако се наложи, с бистър ум, който не е размътен от преумора.
Пърси отново дремеше, умен човек. На Дани й се искаше да можеше да направи същото, но с лорд Малори, напълно буден насреща й, не смееше. Не защото си мислеше, че той би й направил нещо докато спи. Просто трябваше да е будна и да се оглежда за възможност да избяга, веднага щом съзре някое познато място.
Не се съмняваше, че ще я пуснат да си върви сега, след като беше направила всичко, което искаха, но се съмняваше, че ще я върнат там, където я бяха намерили. Защо биха се отклонявали от пътя си, при все че беше толкова късно? А ако я оставеха в техния край на града, това би означавало, че ще е безнадеждно изгубена и ще и отнеме часове да намери пътя към дома. Можеше и да е израснала в Лондон, но той беше голям град и тя познаваше само малка част от него.
Усети мига, в който очите му се спряха върху нея. Беглият поглед, който му отправи, го потвърди. Той имаше нещо на ум. Гледаше я прекалено замислено.
— Впрочем, къде си оставил обувките си?
Въпросът я изненада. Със сигурност не беше очаквала да чуе точно това, имайки предвид замисленото му, начумерено изражение. И всъщност, тя бе изненадана, че не го бе споменал по-рано, след като я беше накарал да си проправя път през гората по чорапи. Освен това беше завързал глезените й по-рано. Трябва да е бил сляп, за да не забележи, че не носи нормални обувки.
— Т'ва са моите обувки — отговори тя и повдигна единия си крак, така че той да може да види меката подметка от кожа върху долната част на вълнените й чорапи.
— Находчиво.
Тя се изчерви леко, но само защото беше горда от импровизираните си обувки. Беше си ги направила собственоръчно. Имаше и нормален чифт обувки, тъй като ако се разхождаше насам-натам, както изглеждаше, по чорапи, това би породило доста коментари през деня. Тези тя носеше само когато работи.
— Нещо против да погледна по-отблизо? — попита той.
Тя бързо напъха краката си под седалката, толкова далеч от него, колкото можеше, и го погледна непреклонно. Той само сви рамене.
После я изуми, като добави:
— По-умен си, отколкото бих предположил. Биваше си я историята, която измисли по-рано, съвсем спонтанно. Лорд Кериуей? — Веднага след като каза това, той се подсмихна.
Дани сви рамене.
— Свърши работа.
— Предполагам — съгласи се той, но любопитството му още беше очевидно. — Често ли те хващат и ти се налага да се измъкваш с приказки?
— Не. Никога не са мъ залавяли, нито веднъж — до тази вечер. Два пъти за една нощ и то все зарад' теб.
Той се прокашля леко. Но за да избегне подхвърлянето на вината за пореден път, вместо това изложи въпроса, който наистина го вълнуваше.
Потупа колието и гривната на седалката до себе си, които бяха обсъдили по-рано и каза:
— Бих искал да върна тези две бижута на законните им собственици, анонимно, разбира се. — Прочисти гърлото си и с явно неудобство добави. — Би ли имал нещо против, млади момко?
— Бих ли имал против к'во?
— Тъй като тази купчина е твоя.
Тя изсумтя. Вече беше решила, че не иска никаква част от скъпоценностите. Мисълта как бива заловена и увисва на въжето още я караше да потръпва. А фактът, че бижутата са крадени два пъти, правеше риска още по-голям и тя му го каза.
— Едно е да съ отървеш от подобни вещи, когат' са крадени, просто трябва да си бърз. Но да съ опитваш да продадеш скъпоценности, когат' са откраднати за втори път, е все едно да си просиш залавянето. Някои от тези неща, ако не и всичките, вече се търсят. По-скоро бих ги изхвърлил през прозореца, отколкото да ги пипна отново.
Той поклати глава.
— Това не е честно. Обещах ти състояние.
— Преживей го, приятел. Ако искам нещо от теб, шъ разбереш.
О, Боже, погледът му отново стана чувствен, сгорещявайки мислите й, карайки вътрешностите й да се преобърнат. Ако кажеше още нещо в този момент, то щеше да е пълна безсмислица. Как можеше той да направи това само с поглед? И какво беше казала тя, за да промени изражението му така? Споменаването на „искам”? Това би означавало, че той знае, че тя е жена, но той не би могъл да знае. Никой не знаеше. И не би могъл да предположи. Тя дори не помнеше как да се държи като жена, беше играла ролята на момче толкова дълго и досега никой не се беше усъмнил.
Той я освободи от омаята като смекчи похотливия си взор. Срамуваше ли се тя? Вдигна пачката с пари, прокара палец по нея и я хвърли върху нейната седалка.

— Не са точно хиляда паунда, но са достатъчно за момента, предполагам.
Защо ли думите му прозвучаха така, като че ли двамата не са приключили един с друг?
— Т'ва е повечи отколкот' съм виждал накуп наведнъж, на два пъти, или на няколко. — Бързо го увери тя. — Устройва мъ напълно.
Той само се усмихна. Тя отново се загледа втренчено през прозореца. Очите й се разшириха, когато видя Лондон, сега от другата страна.
Не разпозна нищо, но все пак каза, с почти отчаян тон:
— Мож' да мъ оставиш тук, приятел. Мога да намеря пътя към вкъщи.
— Никакъв шанс, младежо. Ще те заведа до вратата и ще обясня всичко, за да те измъкна от неприятностите, за които спомена. Но първо ще оставим Пърси. Няма да отнеме много време, изобщо.
И после ще остане сама с него и неговите дяволски очи, които я разсъбличаха? Бе го казал много точно, никакъв шанс.
— Преувеличих. — излъга тя. — Тез' пари шъ са предостатъчна компенсация за времето, през коет' мъ нямаше.
— Настоявам. — каза той, без да се хваща на лъжата й. — Не бих могъл да спя спокойно, ако зная, че тази неприятна работа е имала последици за теб.
— Сякаш мъ е грижа за съня ти! — отвърна тя грубо. — Твойта представа за услуга е как по-бързо да ма натикаш в гроба, така че не ми помагай повече. Шъ си навлека много по-големи неприятности, ако ти покажа къде живеят приятелите ми. Шъ си късметлия, ако въобще се събудиш пребит до смърт в някоя уличка.
— Очакваш да те пребият ли?
— Не мен… — тя прокара пръст по гърлото си многозначително.
Той се засмя.
— Добре, схванах картинката. Но ще те придружа до онази кръчма. Най-малкото, което мога да направя.
Тя не мислеше, че той ще се примири само с това, щом стигнат до там, така че не й остана нищо друго освен да каже:
— Не.
— Не молех за разрешение, мило момче.
Дани отвори уста, за да изръмжи нещо наистина неприлично, но след като с това нямаше да постигне нищо, тя реши да запази енергията си за това, което предстоеше.

Дани зачака богаташа да отмести поглед от нея, преди да действа. Когато той най-накрая го направи, тя не се забави дори и секунда, стрелна се към вратата на каретата, скочи и се шмугна в първата пресечка.
Просто и лесно, точно както си и мислеше, въпреки, че беше подценила високия си ръст и трябваше доста да се наведе за да скочи през вратата. Обяснимо, след като не се возеше често в карети, особено луксозни като тази. Извади късмет, че не се преби и изгуби само шапката си, а не съзнание след като се изтърколи на улицата. Щеше да й липсва тази шапка. Беше си я спечелила при едно сбиване в квартала миналата година и много си я обичаше. Мислеше, че много й отива, вероятно водена от чиста женска суета. Но сега я нямаше. Лежеше на пода в каретата на онзи богаташ и беше безсмислено да рискува отново да го срещне само, за да си я вземе обратно.
Все още не беше задъхана и тичаше с пълна сила, но след още една пресечка Дани реши, че ако продължи със същото темпо, скоро ще се умори много. Забави ход, но не след дълго ясно чу, че някой тича след нея. Хвърли бърз поглед през рамо и хукна отново.
Просто не можеше да повярва. Проклетият богаташ я преследваше! И почти я настигаше. Тя мислеше, че се е отказал още след първата пресечка, но той беше почти зад нея и не спираше да тича. В това нямаше никакъв смисъл. Нали бяха приключили? Тя направи това, което искаха от нея и после я върнаха обратно в Лондон. И защо, по дяволите, беше решил да се отклони от пътя си и да я откара до дома, след като тя очевидно не желаеше?
Дани измина още три пресечки, но той не спираше да тича след нея. Тя започна да се задъхва. Неговите крака бяха по-дълги и той неумолимо скъсяваше разстоянието между тях. Тя почти спря готова да се предаде, но завивайки зад ъгъла съзря един наемен файтон да приближава точно към нея. За няколко секунди Малори я изгуби от поглед и тя успя да се мушне под файтона, хвана се здраво за рамката и се прилепи към дъното, като си помогна с крака за да се задържи. Зачака и го видя да притичва покрай нея. Малори не я видя и продължи да тича, но в обратна посока, така че тя се спусна на земята и изчезна зад ъгъла.
Все още беше леко задъхана и сърцето биеше диво в гърдите й. Беше ужасно гладна и имаше чувството, че всеки момент ще припадне от изтощение. Но тя знаеше, че ако отложи прибирането си вкъщи още малко, това ще направи нещата още по-лоши и затова се отказа от съблазнителната идея да намери някое закътано местенце в някоя уличка и да проспи целия ден.
С ужас установи, че се е изгубила и се намира в някаква част на града, където кракът й не беше стъпвал. А и привличаше много внимание. Без шапката, която криеше сребристо-русите й буйни къдрици, косата й блестеше като факел, особено в контраст с тъмнозеленото й кадифено палто. Откъдето и да минеше всички обръщаха глави след нея и това я изнервяше ужасно, въпреки че не искаше да си го признае.
Отне й един час да се добере до квартал, който познаваше и да спре да се върти в кръг, както досега, а да поеме в правилната посока. Трябваше й обаче още час и половина докато стигне с бавна и измъчена походка до дома.
Дани все още имаше усещането, че някой я преследва. Беше абсолютно сигурна, че Малори я е изгубил, така че не можеше да е той. Но всеки път, когато хвърлеше поглед през рамо, тя виждаше само забързани по работата си хора. Знаеше обаче, че наоколо има много малки улички, където този някой можеше да се скрие и въпреки всичко да я държи под око. Най-накрая тя реши, че се държи глупаво. Вероятно изтощението и развинтеното въображение й погаждаха номера.
Беше разтревожена. Сигурно това беше причината да си въобразява глупости и ставаше все по-лошо с всяка крачка, която я отвеждаше по-близо до дома, защото изобщо не беше сигурна, дали ще има дом от утре.

Тайръс Дайър не можеше да повярва на очите си. Или си беше изгубил ума, защото онази жена не можеше да се подмлади толкова, или току що беше видял момичето, което трябваше да е мъртво. Трябваше да е едно от двете, но на него не му се искаше да вярва, че се е побъркал, така че очевидно момичето не беше умряло. Беше пораснала и ужасно много приличаше на майка си.
Тайръс беше нает да убие и нея, и баща й. Да се справи с мъжа не беше никакъв проблем и се предполагаше, че да ликвидира момичето ще бъде още по-лесно. Обаче тя имаше бавачка и тази жена се би като дявол. Въпреки че, той беше сигурен, че я е ранил смъртоносно, тя успя да го цапардоса със собственото му оръжие и той изпадна в безсъзнание за кратко. Време достатъчно за бавачката да избяга с детето и да се скрие.
Когато той не можа да я открие, реши, че вероятно се е свряла в някоя дупка и е умряла. Тялото й така и не беше открито. Неговият работодател обаче не беше доволен. Ставаше въпрос за много пари и човекът беше толкова вбесен от провала на Тайръс, че освен дето не му плати нищо, но и едва не го застреля. За щастие беше предвидил опасността, успя да се изплъзне от куршумите и да избяга.
Тайръс беше ядосан на себе си години след това. Беше свършил работата само наполовина. Още повече, че от този момент нататък, късметът го беше изоставил, все едно тази недовършена задача го беше урочасала. С каквото и да се захванеше, все нещо се объркваше и в резултат го бяха уволнявали толкова пъти, че вече не им помнеше броя.
Но ето, че сега късметът му се усмихваше отново. Не си въобразяваше. Сигурен беше, че е така. Трябваше да помисли. Не искаше да направи нещо прибързано и да оплеска нещата отново. Вече знаеше къде живее тя. Кой би си помислил, че се е крила в този беден квартал през всичките тези години. Той щеше да се върне…

Беше прекалено да се надява, че Дагър още не е станал. Слънцето вече беше изгряло и той седеше на кухненската маса и пиеше чай, приготвен му от Нан. Шест от децата седяха във всекидневната, без да се броят други две, които още спяха. Те всички обърнаха поглед към Дагър, който се взираше в нея през отворената врата на кухнята и тръгнаха да излизат от къщата.
Дани влезе в кухнята и седна срещу него.
Той изглеждаше съвсем обикновено, но дългият белег на брадичката и по-малкият под лявото око му придаваха зъл вид. Дългата му кестенява коса беше разрошена, а очите му кръвясали. В момента имаше измъчен вид. Всъщност изглеждаше толкова изтощен, колкото беше и тя. Сигурно не беше спал цялата нощ и я беше чакал. Но не защото се беше тревожил за нея. Не, след като не се беше прибрала в уречения час, тя просто му беше дала дългоочакваното основание да я изрита от тук. Той не беше глупак и нямаше смисъл да се опитва да го баламосва.
Дани беше твърде уморена, за да измисля лъжи за това, което беше станало. Щеше веднага да се издаде ако опита. Преди още да е казал и дума, тя побърза да извади пачката пари от джоба си и я хвърли на масата към него. Никой досега не беше носил толкова много пари вкъщи. 100 лири за тях бяха цяло състояние. Тя се надяваше това да го умилостиви малко, но не постигна нищо. Той просто хвърли един бегъл поглед на парите, а тя осъзна твърде късно, че току що му е доказала, че нарочно е нарушила правилата.
— Шъ ма изслушаш ли, Дагър? — попита тя. — Ня'ах голям избор след като тръгнах оттук снощи.
— Зная, че са тъ хванали, но също зная и, че ни съ та хвърлили в затвора.
— Туй също беше капан. Трябваше им крадец, който да открадне нещо вместо тях.
— Е, ти си знайш, и що не им отказа?
— И що мислиш мъ извляко'а оттам вързан? — контрира го тя.
— Ама ни си бил вързан през цялото време, нали? — каза той, взирайки се в парите на масата. — Мо'ише да им избягаш по-рано.
Това беше вярно. Уморено тя се зае да му обясни:
— Ама щях да останъ в провинцията и ни знам как щях да съ прибера.
— Бил си извън Лондон?
Тя потръпна от страх при вика му.
— Затуй не съ опитах да избягам по-рано. Никогиш не съм бил извън Лондон преди. Сигур щях да съ скитам седмици, преди да съ прибера. Обачи те съ заклеха да мъ върнат веднага, щом окрада тоз лорд вместо тях.
— Лорд! — той се развика още по-силно. — Сигур точно неговъта проклета къща?
Можеше да го излъже за това. Трябваше да го излъже. Това беше правило номер едно в края на краищата. Но тя знаеше, разбираше го от въпросите, които й задаваше, че това нямаше да промени нищо.
— Събери си нещата и съ махай. Туй правило никой ни мой да го нарушава тук.
Дани не помръдна. Тя знаеше, че ще чуе точно това, че независимо от това, което щеше да му каже той щеше да я изгони. Но въпреки всичко не беше подготвена за стягащото чувство в гърдите си. Дагър беше нейното „семейство” от 15 години насам. Най-много я болеше от това, че той искаше да се отърве от нея.
Нямаше да се разплаче. Плачеха жените, а се предполагаше, че тя не е жена. Не беше и дете. Смятаха я за мъж, а мъжете не плачеха и тя също нямаше да го направи. Обаче й беше много трудно да се сдържи и затова бързо се отдалечи от масата, за да не може Дагър да види издайническата влага в очите й.
Тя се запъти право към сламеника си, постлан на пода във всекидневната. Той си беше неин. Тя го нави и го вдигна, въпреки че нямаше никаква представа къде ще го постели тази нощ. Торбата й стоеше отстрани. Дрехите, с които беше облечена й бяха любими, така че ги носеше непрекъснато и ги сменяше с единствения си друг кат дрехи само, за да ги изпере. Домашният й любимец си стоеше в малката кутия. Тя успя да го напъха в торбата, за да й е по-лесно да го носи.
Двете деца, които спяха преди малко сега се бяха изправили в леглата си и открито плачеха. Тя отиде и прегърна всяко едно от тях. Друг път би им казала нещо да ги ободри, както обикновено, но сега гърлото й се беше свило и тя не можа да промълви нито дума.
Когато отвори вратата обаче, завари останалите деца строени в редица, повечето от тях също разплакани. Явно бяха подслушвали и знаеха, че няма да я видят повече. Сърцето й се късаше. Тя се беше превърнала в техен герой в продължение на толкова много години. Сигурно дори щяха да я последват, ако ги помоли. Но тя не можеше да причини това на Дагър, независимо от това колко грубо се беше отнесъл с нея. Те бяха всичко, което той имаше. Тя извърна лице от тях и тръгна надолу по улицата.
Каква ирония на съдбата? Тя от години копнееше да си тръгне оттук, да намери истинска работа, почтена работа и да не й се налага никога повече да краде. Дагър просто я принуждаваше да осъществи мечтата си по-скоро, отколкото беше очаквала. Надяваше се, че един ден ще му благодари за това, че болката ще отслабне.

Но това, че не спираше да си повтаря, че винаги е искала точно това, не й помогна да се почувства по-добре. Не искаше да си тръгне така. Вярваше, че ще може да се връща тук, може би да помогне на другите деца също да си намерят почтена работа.
— Дани!
Тя се завъртя обратно и ахна, виждайки Дагър да крачи към нея решително. Болката изчезна веднага. Знаеше си, че той не би постъпил така с нея. Само е искал да я изплаши, за да не престъпва повече правилата и да послужи за пример на другите деца.
Обаче когато я настигна тя видя, че изобщо не беше дружелюбен. Малката искрица надежда угасна окончателно. Той все още беше бесен. Ако трябваше да бъде честна, тя никога не го беше виждала толкова ядосан преди.
— Искаш ли да знайш защо, Дани? — изсъска й той. — Твърде си красив за мъж. Разбрах, че тъ желая и туй мъ кара да се чувствам толкоз отвратен от себе си, че шъ са побъркам. По-скоро бих тъ убил отколкот' да те докосна, тъй че най-добре шъ е да съ отърва от теб, нали? Ти шъ съ опрайш. Не се съмнявам в това. Добре съм та научил. Но не и тук. Сега по-добре тръгвай, преди да съм размислил и да напра'я нещо, за коет' посли и двамата шъ съжаля'аме.
Дани можеше веднага да го успокои, че не е необходимо да се презира за това, че я желае. Тя беше момиче в края на краищата. Но ако му признаеше, сигурно щеше да го разяри още повече заради това, че нарочно го бе заблуждавала през всичките тези години. Пък и той току що й призна, че я желае. Ако знаеше, че е жена, отдавна да я е вкарал в леглото си или да я е принудил да проституира, или и двете. Защо в крайна сметка беше крила пола си през всичките тези години, ако не, за да избегне точно такава съдба.
Тя се обърна и закрачи надолу по улицата, преди да е казала нещо, за което после горчиво ще съжалява. Налетя на Луси, след като зави зад ъгъла.
— Брей, къде беши Дани? Търсих тъ къде ли не. К'во има?
Дани се предаде и сълзите се затъркаляха по бузите й. Тя щеше да издържи. Нямаше да се издаде и да избухне в сълзи, ако не беше видяла Луси. Всеки друг, но не и Луси, нейната сестра, нейната майка, нейната единствена приятелка.
— Напрайл го е, нали? — позна Луси веднага, — изритал тъ е? — като видя Дани да кима, тя продължи. — О, скъпа, ни го приемай тъй. Туй е шансът ти знайш, да напрайш нещо в живота. Говореши за съпруг, дъ отгледаш деца, дъ ги възпиташ 'убаво. Нъл туй искаше, но знайш, че няма да стане кат' си тук.
— Знам, — отвърна Дани, почти нечувайки, какво й говорят заради мъката, която я душеше.
— Ами к'во чакаш? — но още докато й говореше, очите на Луси също се напълниха със сълзи.
Тя обърна гръб на Дани, като че ли така можеше да скрие чувствата, които напираха в нея.
— Шъ ти пиша веднага, щом се установя някъде. — обеща Дани.
— Да не забрайш. Шъ умръ от притеснение докат' ми пишеш. Сега върви. Това е добър ден за теб мила, шъ знайш.
Дани опита. Наистина се опита да повярва на думите й, но не успя. Тя забърза покрай Луси. Това сбогуване беше много по-болезнено, отколкото някога би могла да си го представи. И тогава усети ръката на другата жена на рамото си. Спря и се обърна за последен път.
— Винаги бъди себе си, момиче Дани, — прошепна Луси през сълзи и силно я прегърна. — Крайно време беше да съ случи. Просто бъди себе си и 'сичко шъ съ опрай за теб.

— Тря'а да доставя една пратка за лорд Малори. Дали ни знайш къде шъ мо'а да ги открия?
— Говори се, че има едно семейство Малори, които живеят на площад „Гросвенър”.
— И къде ше да е туй?
— Ти май не си оттук, а?
— Толкова ли си личи?
— „Гросвенър” е на север от тук. Тръгни надолу по улицата и после завий на дясно. После пак все направо, докато стигнеш богаташките къщи.
Ако имаше адрес, сигурно щеше да е по-добре, но пък от друга страна — може би не. Дани щеше да има нужда от карта, за да го открие, а нямаше представа как да се сдобие с такава, пък и какъв смисъл, след като въобще нямаше да може да я разчете. Точният адрес би и помогнал, само ако можеше да наеме файтон, а тя не можеше.
Дани се чувстваше толкова не на място, че направо й дожаля за самата нея. Остро усещаше и факта, че й липсваше каквото и да е образование. Сигурно досега щеше да се е отказала, ако не я поддържаше тлеещият в гърдите й гняв.
Беше открила една малка и тиха уличка, за да спи през деня, но всъщност се събуди доста по-рано от глада, който я мъчеше. Главоболието, което изпитваше задето беше толкова гладна, я докара почти до отчаяние.
Тя трябваше да си намери работа, колкото се може по-бързо. Ако й се наложеше да краде, за да яде, то щеше да се върне там, откъдето беше тръгнала. Това беше шанс за нея да стане по-добра, не да затъне обратно в калта, откъдето идваше и да продължи със старите навици. Но тя знаеше, че няма да бъде никак лесно. Знаеше, защото беше опитвала и преди.
Луси я беше прикривала, когато Дани излизаше да търси почтена работа. Обаче проблемът беше винаги във външния й вид и липсата на основно образование. За да наемат един неграмотен мъж на работа, той трябваше да има поне мускули, а тя нямаше. За да кандидатства за работа като жена й бяха необходими женски дрехи, а тя не притежаваше такива. Пък и дори по някакво чудо да успее да намери нещо, пак ще й трябва покрив над главата и някакви пари, докато получи първото си заплащане.
Тя си беше помислила, че това може да се реши, само ако се наеме за прислужница. Работата вървеше в комплект със стая и храна, което беше идеално за човек, който няма пукната пара. Тя зае една от роклите на Луси за интервюто и има щастието да бъде наета в продължение на цели два часа. Икономът се съгласи да я вземе и то само, защото беше очарован от вида й. Обаче в момента, в който се срещна с икономката, тя я уволни. Те бяха семейство от средната класа и се опитваха да се изкачат нагоре по социалната стълбица, което означаваше, че и слугите трябва да са на по-високо ниво или поне не такива, които изглеждаха като най-долнопробна измет, или пък имаха вид на курви.
Дани толкова се беше разочаровала от това преживяване, че спря да търси нещо почтено още дълго време. Накрая пак опита, но просто нямаше късмет.
Като си припомни многото си провали, тя се ядоса. Истината беше, че Дани търсеше работа само от време на време, може би четири или пет пъти годишно. Не беше по-упорита, защото още не се чувстваше готова да се отдели и да заживее сама. Но сега нямаше избор, нито пък време. Трябваше да си намери работа веднага. Още днес. И трябваше да намери някаква храна дори още по-скоро. Фактът, че се беше проклела сто пъти, че не задържа поне няколко банкноти, а хвърли цялата пачка на Дагър, нямаше да я нахрани.
Дани не обичаше да бъде сама. Започваше да осъзнава, че никога не бе обичала. Беше отраснала в дом, пълен с деца и това й липсваше сега. Само че искаше децата да са нейни, за да може да ги отгледа правилно. За това щеше да й трябва и съпруг да й помага, и то добър мъж, с почтена работа. Тя мечтаеше за това от толкова отдавна, но просто не беше възможно да го осъществи, докато се преструваше на момче.
Пък и нямаше да си намери съпруг зад следващия ъгъл. И нямаше как да оцелее без храна, така че трябваше да се погрижи за себе си първо и след това да тръгне да търси съпруг, с когото да създаде бленуваното семейство.

Проблемът с храната, като по чудо беше решен когато откри един от пръстените, взети от Хедингс, скрит на сигурно място в палтото си. Беше паднал през една дупчица на джоба й и си седеше скрит в подплатата на дъното. Дани се страхуваше да го продаде, защото беше сигурна, че ще търсят всички откраднати вещи, но после си спомни как госпожица Джейн беше продала един пръстен, за да купи храна.
Не беше се сещала за госпожица Джейн от години, не и откакто кошмарите спряха. Тя не можеше да си спомни точно кога престанаха. Тормозеха я откакто се помнеше — което всъщност беше от краткото време, което беше прекарала с госпожица Джейн. И беше все едно и също. Писъци и кръв, докато една тояга не я удря по главата, и нищо след това.
Един друг сън, който тя не сънуваше толкова често, беше обаче много хубав и тя се събуждаше стоплена и успокоена. Това беше сън за една млада жена, която тя не познаваше, но която имаше същите сребристо-руси коси като нея, само че подредени в една от онези изящни прически, които беше виждала да носят дамите. Красива жена, облечена елегантно, която като ангел се носеше над поляна, пълна с цветя.
Луси беше решила, че в този сън тя наистина сънува своя ангел пазител, защото трябваше да е мъртва от толкова отдавна, а все още беше жива. Разбира се, Луси си беше фантазьорка. Но самата Дани беше още по-смела във фантазиите си, защото си представяше, че красивата жена е самата тя, такава, каквато много й се искаше да бъде. Този сън й даваше надежда.
Точно сега тя наистина имаше нужда от надежда. Пръстенът й беше осигурил по-малко от една лира. Много разочароващо, но единственото, което можа да изкопчи от един странник на улицата, който само си даваше вид, че ще й даде повече пари.
Затрудненото й положение беше изцяло по вина на онзи млад лорд. Ако не беше толкова самонадеян и я беше послушал да потърси някой друг, който с радост би му услужил, тя нямаше сега да се тревожи, кога отново ще намери храна.
Беше й длъжник. И проклет да е, ако не си плати или тя щеше да разкаже на лорд Хедингс, къде се намират всичките му откраднати бижута. Е, вярно, че не би стигнала чак до там, но Малори нямаше как да го знае.
Тя довърши яденето си, което беше поръчала в един хубав ресторант и благодари на сервитьора и за храната, и за упътването. Не обърна внимание, обаче, на намръщеното му изражение. Ако го беше направила, щеше да осъзнае, че е защото не му е оставила бакшиш. Понякога невежеството може да се окаже и благословия, или по точно би могло.
В този случай обаче сервитьорът беше толкова вбесен, че нямаше никакво намерение да остави нещата така и затова я последва на улицата и се разкрещя:
— Ти, мръсно копеле, и то след като ти обясних най-подробно къде да идеш, което въобще не ми е работа.
Дани се извърна, разбирайки, че той крещи на нея, въпреки че нямаше ни най-малка представа защо.
— За к'во ста'а въпрос? Платих си проклетото ядене.
— Толкова ли си тъп, бе? Да не мислиш, че обслужването е безплатно? Знаех си аз, че не трябва да пускам вътре такива като теб.
„Такива като нея”? Заболя я и бузите й поруменяха. Тя беше влязла в първия ресторант, който й се беше изпречил на пътя и въобще не беше обърнала внимание, че се намира в богат търговски квартал и хората наоколо бяха много добре облечени. Крясъците на сервитьора привлякоха вниманието на минувачите и те започнаха да се струпват около нея. Тя можеше съвсем ясно да чуе мърморенето им:
— Без съмнение е крадец.
— По-добре внимавайте за джобовете си, сигурно работи в района.
— Не, по-добре да проверим неговите джобове.
— Аз само исках да се нахраня — каза Дани на сервитьора. — И си платих. Ако не е било достатъчно, мо’ише да ми кажеш вместо да мъ обиждаш.
Човека изглежда разбра, че е прекалил, но наоколо имаше твърде много редовни клиенти, за да се извини и да отстъпи.
— Махай се веднага и кракът ти да не е стъпил повече тук. — предупреди я той. — Това е уважаван квартал. Връщай се обратно в канавката, от която си изпълзял.

Дани излезе от ресторанта, опитвайки се да държи главата си високо изправена, въпреки че й беше ужасно трудно. Искаше й се да се затича и едвам се сдържаше да не го направи, но беше сигурна, че някой веднага ще я подгони, защото ще я сметне за виновна, а тя просто искаше да открие някое тайно местенце, където да се скрие, за да се наплаче на воля. Чувстваше се толкова наранена и унизена. И преди се беше сблъсквала със същото отношение, докато търсеше работа и не разбираше, защо сега се засегна толкова. Случката просто ясно показваше колко трудно ще й бъде да си намери почтена работа.
Отне й още известно време да се съвземе, но когато най-накрая се успокои онова необяснимо чувство, че някой я следи се завърна отново. Можеше и да е някой от онези хора, които просто искаха да са сигурни, че се е махнала от квартала. Но когато се огледа не видя нищо необичайно. Поне не и наблизо. Виждаше един лорд, който влезе в офис сграда наблизо, момче, което разнасяше поръчки, лейди заедно с прислужницата си, затрупана с покупки, няколко двойки, вървейки рамо до рамо и още много хора, всички забързани по собствените си дела. Тя измина няколко пресечки, но усещането не я напускаше и колкото и пъти да хвърляше поглед през рамо, тя не можа да разпознае преследвача си. Имаше толкова много хора по улиците в тази част на града.
Накрая се вмъкна в един магазин, но когато собственикът я видя да се запътва към задната част на магазина, която беше само за работниците му, се разкрещя след нея. Тя се затича и излетя през задната врата. После продължи да тича в продължение на 10 минути, като непрекъснато сменяше посоката, докато най-накрая усети, че е успяла да се измъкне. Дори и някой да я беше преследвал, я беше изгубил и тя бе много доволна от себе си.
Площад „Гросвенър” се оказа доста далеч и нощта падна преди да успее да стигне до там. В тази част на Лондон, където се намираше сега почти нямаше малки закътани улички, подходящи да преспи, но пък имаше много паркове. Някои бяха толкова големи, че тя се уплаши да не е излязла извън града, без да разбере. Накрая си избра няколко ниски храсти, сви се зад тях и зачака утрото, за да може да се ориентира накъде да върви.
Изгревът на слънцето върна и глада. Тя още повече се ядоса, от това, че е изпаднала в това положение. Но когато се огледа наоколо, бързо забрави яда си. Тя познаваше този парк, въпреки че не си спомняше някога да е била в тази част на града. Снощи не можа да види почти нищо, защото беше много тъмно, но сега виждаше добре. Виждаше пейките отстрани на пътеката и огромния дъб, който хвърляше плътна сянка върху тях. Видя и едно дете да тича към ято гълъби, опитващо се да ги подплаши, заливайки се от смях. Тя премигна няколко пъти и детето изчезна, там нямаше никой. Беше просто спомен.
Дани се свлече на земята разтърсена до дъно. Това беше първия й спомен от времето преди да се събуди до госпожица Джейн, вероятно защото за първи път се намираше на място, където явно беше идвала като дете. Дали родителите й са живели някъде наблизо, или пък просто са посещавали квартала. От тази страна на парка имаше хотел, както и малко кварталче, населено от средната класа лондончани. Когато прекоси парка, обаче, тя видя дори още по-хубави къщи по пътя си.
Дани се опита да си спомни още нещо, да разпознае още някое място, но нищо не се получи. Само я заболя главата още повече. Не, това беше заради глада, затова тя ускори крачка. Трябваше да попита още няколко пъти за посоката и накрая успя да стигне до къщата на Малори около обяд.
Това си беше истински палат. Наоколо нямаше други къщи, но имението беше оградено, а в двора имаше дори трева и разцъфнали цветя и храсти. Тя не очакваше такъв разкош. Стоеше отпред толкова уплашена, че не посмя да влезе, особено след случката с ресторанта вчера. Зачака някой, който прилича на слуга да се появи от къщата. След известно време една млада жена излезе, облечена в униформа на прислужница — е не точно униформа, но не приличаше и на господарските модни рокли, затова Дани се престраши да я поздрави.
— Добър ден госпо'ице, 'убавеца Малори тук ли живей?
— Много смешно, драги. — отвърна жената добродушно. — Те всичките са хубавци.
— И колко лордове Малори има?
— Тук живеят трима.
— С черна косъ и…
— Не графа живее тук с двамата си сина, но никой от тях не е с черна коса. Сигурно имаш предвид брат му сър Антъни. Той живее на „Пикадили”. Или пък племенника му Джереми. Тези двама Малори имат черни коси.
— Трябва да доставя таз' пратка. — каза Дани, като вдигна торбата с животинката си. Това беше най-доброто, което й хрумна за да се докопа до адреса на Малори. — Той беши млад лорд, дет' ми поръча, сигур' около 25.
— Трябва да е бил Джереми тогава. Живее с баща си на площад „Бъркли”
Дани се изчерви, но се насили да продължи с лъжите, за да получи адреса.
— Аз съм отскоро в градъ. Шъ мъ упътите ли как дъ стигна до там?
Жената й каза и тя бързо успя да намери мястото, което се оказа претъпкано с хора по това време на деня. Имаше много пешеходци, но и карети паркирани отстрани на тротоара, чакащи техните собственици да напуснат луксозните си къщи. Тя попита още един-два пъти, но сравнително лесно успя да открие къщата. Тази не беше чак толкова внушителна и от опита си в търсене на работа тя знаеше как да открие входа за слугите.
Определено днес късметът я беше изоставил. Това започваше да я плаши. Джереми не живееше вече тук. Преди седмица се беше преместил в свое собствено жилище на Парк Лейн, близо до къщата на братовчедка си. Като че ли на Дани й пукаше за всичката тази излишна информация, с която я засипа дружелюбния помощник-готвач и то само защото веднага й беше хвърлил око. И пак още обяснения, още ходене. По дяволите! Тя не беше ходила пеша толкова дълго през целия си живот. Накрая стигна улицата, която й се стори доста хубава, между впрочем, защото от едната страна се простираше парк целия потънал в зеленина. Но, въпреки че, пристигна бързо й отне още един час да открие търсената къща, защото Малори беше нов в квартала и слугите още не знаеха кой точно е неговия дом. Сега, след цялото това обикаляне, тя се съмняваше, че ще завари Малори вкъщи. Като имаше предвид късмета си до сега, най-вероятно беше да го намери утре или дори вдругиден. Това означаваше още една или две нощи да спи в парка. Слава богу, че беше толкова близо. Тъй като тя не очакваше да го открие скоро, беше оставила гнева си към него да тлее под повърхността, но в момента, в който го зърнеше тя щеше да му даде да се разбере.

Той си беше вкъщи! Не само това, но и пуснаха Дани през входната врата. Едно момиче приблизително на нейната възраст й позволи да влезе. Тя беше леко закръглена, а кафявата й коса беше безжизнена и след като й хвърли бегъл поглед просто каза:
— Чакай тук и недей да пипаш нищо, ако ти е мил животът. — и после изчезна по стълбите нагоре.
Дани зачака напрегнато, все още не можейки да повярва, че са й позволили да влезе. Тя прокара ръка през гъстите си къдрици да ги оправи малко. Луси винаги се беше грижила за косата й, когато останеха само двете. Поддържаше я късо подстригана. Вярно, че Луси не беше много сръчна с ножицата и затова къдриците й обикновено бяха доста неравни.
Но Дани не се интересуваше особено от косата си, пък и нали непрекъснато я криеше под шапката си. Шапката, която й липсваше толкова много в момента. Тя не мислеше да пипа каквото и да е, дори не се огледа. Изведнъж се почувства ужасно неспокойна. Идеята май не беше добра. Не беше ли решила още преди да се разделят, че Малори е опасен и че няма да може да се справи с него. Гневът й я беше накарал да забрави за това, но сега си спомни и това я разтревожи още повече.
Обърна се да си върви, така беше най-добре, но се закова на място при вида на огледалото на стената непосредствено до вратата. Не беше много голямо и висеше над една малка масичка, върху която имаше поднос с две визитки. Видът й в огледалото я стресна и обърка. Рядко беше имала възможност да се огледа в някое. Къщите, които Дагър наемаше не разполагаха с такова, а стаите в които влизаше да краде в онази страноприемница също нямаха — но дори и да имаха, какъв смисъл след като тя влизаше по тъмно и нищо не можеше да види. На това огледало можеше да се види от кръста нагоре и без любимата си мъжка шапка, дори тя не можеше да отрече, че наистина е много хубава. Учудващо, че все още я мислеха за момче и че един чифт панталони можеше да създаде такова погрешно, но трайно впечатление. Е, трябваше да признае, че и плоските й гърди също бяха допринесли.
Това беше един от най-старите й страхове, да не се развие прекалено много, защото нямаше да има никакъв начин да го скрие. Обаче тя извади късмет. Гърдите й бяха малки и стегнати и благодарение на Луси умело прикрити. Не беше много трудно, защото един от заможните клиенти на Луси си беше забравил корсета при нея. Двете доста се посмяха на това, че един мъж носи такова нещо, но после на Луси и хрумна, че може да им свърши работа и наистина се оказа така. Вместо да го носи на кръста, както се предполагаше, тя пристягаше гърдите си с него. Беше се научила да го закопчава отпред, за да не се налага никой да й помага.
В началото й беше доста неудобно с тази корава измишльотина, но корсетът беше изработен от най-висококачествена материя, която не дразнеше и с времето толкова свикна, че дори забравяше за него. Важното бе, че той прикриваше гърдите й много добре. Това, както и изкуствено прегърбената й поза беше достатъчно никой да не се усъмни, че е момче.
Звукът от стъпки откъм стълбите припомни на Дани за решението й да си тръгне и тя разбра, че се е забавила твърде много, любувайки се на образа си в огледалото. Но не се обърна да види кой е и посегна бързо към дръжката на вратата.
— Тръгваш ли? — каза момичето. — По-добре. Той не може да те приеме веднага, така или иначе. Забавлява се горе с една дама. Не съм ги чула да влизат, но пък и аз не стоя често в тази част на къщата. Още не ни достигат хора, иначе нямаше аз да ти отворя вратата.
Дани се обърна. Не искаше да чува всичко това, но разбираше, че прислужницата си търси някого, на когото да се оплаче. По тона й разбираше, че е много недоволна.
— Вие прислужницата ли сте?
— Не, нямаме прислужница още, нямаме дори и портиер да отваря вратата, нито пък иконом. Аз работя в кухнята. Ти по-добре тръгвай сега и се върни по-късно следобед. Приятелката му сигурно ще си е тръгнала дотогава.
Дани възнамеряваше да я послуша, но усети как стомахът й закъркори обезпокоително. Значи така, тя да обикаля улиците няколко часа умираща от глад, а той да се въргаля в леглото с някаква си дама. Тая нямаше да я бъде.
— Ще почакам тук, ако не възразяваш. Важно е да го видя колкото се може по-скоро.
— Както искаш. Ако искаш иди в салона тогава. Ето от тук. Но няма да има къде да седнеш. Къщата не е напълно мебелирана още.
Момичето се отдалечи към другия край на къщата. Дани не помръдна. Беше изумена от начина, по който проговори преди малко. Така говореше преди Луси да я накара да го промени, за да оцелее сред другите от бандата. Научи се да говори като тях и то толкова добре, че не беше говорила правилно от години. Изглеждаше й толкова странно и нямаше понятие, какво я накара да го направи току-що. Може би, защото беше в изискана къща? Или защото прислужницата говореше така? Каквото и да беше, явно й помогна защото момичето се успокои достатъчно, за да я остави сама в къщата.
Колкото до Малори тя щеше да му даде точно десет минути да си довърши забавленията. Беше прегладняла толкова от последните няколко дни насам, че нямаше никакво намерение да чака повече този арогантен млад лорд.

— Бях толкова приятно изненадана да те срещна тази сутрин, — каза Мери Къл, отпуснала се мързеливо в един тапициран стол точно до леглото на Джереми, — беше толкова неочаквано. Мислех си, че всички вие, отявлени женкари, се излежавате в леглото до късно, след като по цяла нощ се забавлявате.
Джереми се усмихна на дамата и коленичи в краката й да й свали обувките. Мери беше доста млада за вдовица. Всъщност беше най-младата, която той беше прелъстявал. Старият лорд Къл беше умрял през първата им брачна нощ. „Твърде изморително за неговата възраст” си бяха казали всички, когато научиха.
Мери не беше красавица, но беше доста хубавичка с тези нейни кръгли сини очи и дълга руса коса. И определено обичаше да прави любов, защото няколко джентълмена я посещаваха най-редовно в дома й. Джереми не беше от постоянните посетители, въпреки че беше откликнал на поканата й цели три пъти до сега и се беше забавлявал много през цялото време. Днес, когато налетя на нея, те се намираха по-близо до неговия дом, отколкото до нейния и това им даде готовото извинение, че уж бил искал да й покаже новата си къща. Разбира се, че не това бе целта им затова, щом пристигнаха, веднага се качиха направо в неговата стая.
— Имах малко работа с чичо Едуард тази сутрин. — каза й Джереми.
— Нещо във връзка със семейството?
— Всъщност не. Управлявам няколко семейни инвестиции, включително и една собствена.
Тя беше изненадана:
— Ти се занимаваш с бизнес? Шегуваш се.
— Ами не съвсем. Открих, че ми допада да се занимавам с ръководна дейност. Не бих си и помислил сам да търся инвестиции. Оставили сме това на чичо ми, защото всички знаят, че той е най-добрият.
— Изумяваш ме, Джереми. Честно. Ти си един от най-красивите мъже в този град и си го знаеш. Твоето семейство е невъобразимо богато. Изобщо не е необходимо да работиш. Защо, за Бога, ще го правиш?
— Пепел ти на езика, скъпа моя. Аз изобщо не го възприемам като работа. Просто ми харесва да го правя. Има голяма разлика, не мислиш ли?
— Не, не мисля, — ухили се тя насреща му, — но щом така ти харесва…
Това последното не биваше да го казват на изпечен женкар като Джереми, ако имаха намерение само да си говорят с него. Изражението на лицето му веднага стана изключително чувствено, а ръцете му се плъзнаха под полата й и започнаха да я вдигат нагоре. Сърцето на Мери започна да бие по-бързо. Но като хвърли поглед към леглото му, където всъщност щяха да се озоват след малко, тя се намръщи.
— Тази стая е ужасно хм… ергенска. Има ли въобще такава дума, скъпи? Няма значение. — тя въздъхна. — Щяхме да се чувстваме много по-удобно в моята спалня.
Полата й се вдигна до бедрата след като ръцете на Джереми достигнаха до хълбоците й и я придърпаха плътно към него. Тя почти лежеше на стола, а краката й бяха обвити около кръста му.
— Представи си, че това е твоето легло.
Тя се засмя.
— И как да стане, като изобщо не прилича на моето? Къде са сатенените чаршафи, пухкавите възглавници, всички онези неща, които те карат да не излизаш от леглото? Това тук определено е легло на ерген, ако въобще знам как изглежда такова легло.
— Не би могла да знаеш дали е удобно, докато не го пробваш, нали? Обещавам ти, мила, че няма да имаш никакви оплаквания от моето легло.
Последното беше прошепнато с такъв дрезгав глас, че Мери се разтопи и придърпа главата му към гърдите си. И точно тогава някой затропа по вратата и се чу глас:
— Гледайте да сте облечени, щото влизам.
Беше Дани, настръхнала от другата страна на вратата. Тя беше дала на Малори неговите десет минути, въпреки че нямаше часовник и не знаеше точно. Страхуваше се, че той ще се окаже от онзи тип любовници, които Луси толкова възхваляваше и ще се забавлява с тази проститутка цял ден, а тя нямаше намерение да го чака толкова дълго. Затова най-накрая измарширува нагоре по стълбите и започна да се ослушва пред всяка врата, докато не чу гласове от едната.
Почти веднага след като тя потропа, вратата рязко се отвори и Малори застана пред нея. Раздразнението му веднага бе заменено от изумление в мига, в който я разпозна.
— Ти?
— Пра'илно, аз. — сопна му се тя. Уличният й жаргон се беше върнал в яда й.
Тонът й го накара да се намръщи отново.
— Какво, по дяволите, правиш тук?
— Отърви се от тая и шъ говорим.
Изглеждаше, че като че ли за момент беше забравил за дамата зад него, а тя пък се беше обидила от думата „тая” и сковано оправяше полите си, докато се оглеждаше за чантичката си. Когато я намери я грабна и закрачи към вратата.
Джереми побърза да й каже:
— Няма нужда да си тръгваш, Мери. Това ще ми отнеме само минутка.
— Всичко е наред, скъпи. — спря се тя за миг и го потупа по бузата, за да му покаже, че не е разстроена от неочакваното прекъсване. — Ела по-късно у дома и аз ще се погрижа да не ни безпокоят. — и като хвърли един последен свиреп поглед в посока към Дани, излезе от стаята.
Лордът прокара ръце през черната си коса, а лицето му издаваше колко е объркан от всичко това. Той се обърна и влезе в стаята, като се насочи направо към полицата над камината и бутилката бренди с двете стъклени чаши върху нея. Дани го последва, но замръзна на място, когато видя леглото. Къде й беше акъла, за Бога? Не биваше да дръзва да влиза в спалнята му.
— Шъ тъ чакам долу. — каза тя неспокойно и се обърна към вратата.
— Как ли пък не! — когато това не я спря той добави. — Не ме принуждавай да те довлека собственоръчно обратно тук. Може и да ми хареса.
Това определено я спря. Тя замръзна неподвижна като статуя. Дали би могла да му избяга отново?

Той явно четеше мислите й, защото добави.
— Ще те хвана, преди да си стигнал коридора, можеш да бъдеш сигурен в това. Затова по-добре затвори вратата и ми кажи, какво правиш тук!
Тя не затвори вратата, но се обърна да го погледне. Почувства раздразнение, защото той изобщо не беше близо до нея. Всъщност се беше облегнал на стената до камината с кръстосани ръце и крака и позата му бе толкова отпусната, както и тогава в онази гостилница. Отпуснат, как ли не. Тя знаеше, че това беше само привидно.
Той повдигна едната си вежда и каза:
— Е, не вярвам да си дошъл да ме обираш. Иначе нямаше да чукаш на вратата. Или бъркам? За толкова добър ли се мислиш?
Тя усети, че се изчервява, но заедно с това се върна и гневът и той й даде сила да му отвърне.
— Зарязах кражбите. Изхвърлиха ме, благодарение на твоята арогантност.
— Така ли? Е, това е лошо, наистина, — но лицето му не показваше и грам съчувствие към нея, докато го казваше. Той даже се усмихваше и тази усмивка я удари право в стомаха и ускори пулса й. Очите му я хипнотизираха и разсеяха мислите й. Как щеше да му даде да се разбере, като мозъкът й не функционираше нормално в негово присъствие?
— Трябваше да ми позволиш да те изпратя до вас и да обясня всичко. — добави той с леко назидателен тон.
— Ня'аше дъ помогни. — измърмори тя. — Той отдавна искаши да мъ изгони. Ти само му дади удобно извинение.
— Той? Това шефа ти ли е?
— Нещо таквоз.
— Значи си очаквал да те изхвърли, така ли?
— Не и толкоз скоро, не и преди да съм си намерил работа, или да съм намерил няк'ви пари. — озъби му се тя.
— Какво стана с парите, които изкара онази нощ? — попита той със слабо любопитство.
Дани пак се изчерви.
— Дадох му ги. Надя'ах се, че това ще помогне, но не стана.
— Значи сега си търсиш нова банда крадци, към които да се присъединиш. Мили боже, нали не си мислил, че ще ги откриеш тук?
Тя присви очи насреща му и откри, че той изглеждаше точно толкова ужасен, колкото звучеше. Трябваше да му отговори положително и да му изтъкне поне няколко причини защо смята, че той би се справил идеално с тази роля. В края на краищата не беше нейна идеята да ограбят лорд Хедингс. Тя обаче предпочете да се върне на най-важното.
— Казах ти, зарязах краденето. Никога не ми е 'аресвало и съ надя'ам никогиш повечи да ни го пра'я. Търся истинска работа.
Можеше да види ясно, че го е заинтригувала.
— И каква точно работа?
— Няма значение, — сви рамене тя, — каквато и да е почтена работа, която шъ ми осигури покрив над главъта и хранъ на масата. Спя на открито, откак мъ изритаха и тъй кат’ ти си виновен за туй, смятам, че си ми длъжник.
— Считам за похвално, дето си предпочел да спиш на улицата, вместо да се заемеш с това, което умееш най-добре.
Тя се изчерви за трети път, но това не я спря да се озъби насреща му.
— Не е това. Ти беше за предпочитане, ‘щото ми го дължиш и щях да цъфна тук още по-рано, ако не ми беше отнело толкоз време да тъ намеря.
Той се подсмихна.
— Независимо, че си решил, че аз съм виновен за окаяното ти положение, не си мисли, че ще си тръгнеш оттук с пълни джобове, без дори да знам, дали това ще ме оневини пред теб. И преди въобще да си го споменал, не ти вярвам и не искам да ме посещаваш отвреме-навреме и да ме осведомяваш как я караш.
Тя изпъна гръб.
— Щях да ти искам пари, но момичето долу каза, че не ви стига персонал тук. Реших, че шъ е по-добре да мъ вземеш на работа.
— Решил си? — той избухна в смях. — И каква работа искаш, като прислужница или като портиер?
Тя го изгледа кръвнишки. Явно изобщо не я вземаше на сериозно. Но после си припомни какво я попита и едва не падна. Той знаеше. Иначе не би споменал работата на прислужница. Вече нямаше смисъл да отрича.
— Кога разбра? — попита го тя без заобикалки. Той се отблъсна от стената и тръгна към нея с небрежна походка — като вълк, който дебне плячката си, помисли си разтревожено тя. Той спря пред нея, и вдигна ръка да докосне бузата й. Тя се наклони назад въпреки, че той спря точно преди да я докосне и усмихнато каза:
— Нямаше нищо за разбиране, мила моя. Аз имам набито око за красивите жени, независимо как са облечени. Въпреки, че ако трябва да съм честен, ги предпочитам голи.
Тя нервно се отдръпна от него.
— Мен ня'а да мъ видиш гола.
Той повдигна вежда.
— Не? Е, това е много жалко. Тогава няма какво да обсъждаме повече, нали?
— Как ли пък не! Ще обсъдим работата, която шъ ми дадеш.
Той въздъхна.
— Вече го направихме и ти ми отказа, без дори да се замислиш.
— Да са съблека гола! — ахна тя възмутено. — Ти наричаш туй работа?
Той се засмя.
— Ами горе долу. Смятах да те направя своя любовница. Намирам те доста забавна и нямам нищо против да си го призная. Сигурен съм, че ще ни е много добре заедно за известно време.
Бузите на Дани се обагриха в тъмночервено, този път не от притеснение, а от гняв.
— Няма да стане, приятел. Аз търся почтена работа и ти шъ ми дадеш такава или шъ отида да посетя лорд Хедингс. Сигурна съм, че той шъ ма наеме в замяна на това което шъ му кажа, за туй къде да търси бижутата си.
Сега и лицето на богаташа почервеня от гняв.
— Това е абсурдно. Ти не знаеш нищо за домакинстването, нито пък как се работи в къща като тази. И говориш като гамен. — каза той презрително.
— Мога да говоря и правилно. — отвърна Дани бавно.
Обаче щеше наложи да се замисля по-сериозно, тъй като отдавна не беше говорила така. Нямаше да й бъде лесно, особено ако е изнервена или ядосана, което й се случваше постоянно в компанията на Малори. От петнадесет години насам тя говореше само на жаргон.
Дани успя да го изненада, но само за миг.
— Значи можеш да се преструваш, че си по-изискана. Но ти не знаеш как да се държиш като такава. Какво мислиш ще стане, след като ако останеш тук със сигурност ще изложиш първо себе си, а после и цялото домакинство?
— Ще се науча. Да, добре ме чу. Ще се науча да си върша добре работата, както и как да се държа правилно.
— Защо? — настоя той с раздразнение. — Защо ти е да си правиш труда, след като можеш…
Тя замахна да го удари. Той се наведе и избегна удара и очевидно разбра, че на нея й беше писнало да я обиждат за днес. Но просто за да е сигурна тя изстреля.
— Защото искам да си намеря уважаван съпруг и да имам много деца. Това искам, господинчо, добра работа, съпруг и голямо семейство, точно в този ред. И ти шъ ми помогнеш с първото или, кълнъ съ, шъ си платиш.
— Триста дяволи! — озъби се той насреща й. — И какво искаш да работиш тогава? Предполагам като портиер.
Този проклет лорд пак се опитваше да я обиди и очевидно успяваше. Или просто се опитваше да й покаже колко трудно ще й бъде да се справи? Дали наистина щеше да успее да се приспособи към този аристократичен свят, дори и само като прислужница?