"Брулени хълмове" Емили Бронте
Страница 3 от 3
Страница 3 от 3 • 1, 2, 3
Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте
— О — провикна се той, — именно на вас няма да кажа къде е! Това е наша тайна. Никой не бива да го знае, нито Хертън, нито Зила. Ето на! Изморихте ме. Вървете си, вървете си! — Той облегна лице на ръката си и отново си затвори очите.
Сметнах, че е най-добре да си тръгна, без да се видя с господин Хийтклиф, и да доведа хора от «Тръшкрос Грейндж», за да освободя младата си господарка. Когато пристигнах там, другите прислужници бяха изумени и много радостни да ме видят, а като чуха, че младата им господарка е здрава и читава, двама-трима от тях понечиха веднага да изтичат горе и да кажат новината на господин Едгар през вратата. Но аз си запазих правото да му го съобщя сама. Колко променен ми се видя дори и само за тези няколко дена! Той лежеше като въплъщение на скръб и примирение и чакаше смъртта си. А изглеждаше толкова млад! При все че в същност беше тридесет и девет годишен, човек би помислил, че е най-малко десет години по-млад. Той мислеше за Катрин, защото промълви нейното име. Докоснах ръката му и заговорих.
— Катрин се връща, скъпи господарю — прошепнах аз. — Тя е жива и здрава и се надявам довечера да бъде тука.
Изтръпнах, като видях как му въздействува тази новина. Той се понадигна, огледа възбудено стаята, после падна в безсъзнание. Щом дойде на себе си, аз му разказах за принудителното ни посещение и задържане в «Брулени хълмове». Казах му, че Хийтклиф ме застави да вляза, което не беше съвсем така. Гледах колкото се може по-малко да злословя против Линтон. Не описах грубото държане на баща му, понеже се мъчех, доколкото можех, да не добавям нови огорчения към неговата и без това преляла чаша.
Той се досети, че една от целите на неприятеля му беше да осигури имуществото, както и имението за сина си или по-скоро за самия себе си. Все пак за моя господар оставаше загадка защо Хийтклиф няма търпение да дочака смъртта му, понеже нямаше представа, че щеше да напусне тоя свят почти едновременно с племенника си. Обаче той реши, че ще е по-добре да промени завещанието си. Вместо да остави наследството направо на Катрин, той реши да го повери на опекуни, които да го управляват за нея, докато е жива, или пък за нейните деца, ако тя има такива, след смъртта й. По този начин господин Хийтклиф нямаше да може да сложи ръка на имота, в случай че Линтон умре.
След като изслушах нарежданията му, изпратих човек да повика нотариуса, а други четирима, надлежно въоръжени — да освободят младата ми господарка от нейния тъмничар. И единият, и другите много се забавиха. Слугата се завърна пръв. Той ми каза, че господин Грийн, нотариусът, не бил у дома си, когато той пристигнал там, и трябвало да го чака два часа. След това господин Грийн казал, че имал малко неотложна работа в селото, но щял да дойде в «Тръшкрос Грейндж» преди сутринта. Четиримата се върнаха също така сами. Те донесоха новината, че Катрин била зле — твърде зле, за да напусне стаята си, — а Хийтклиф не ги пуснал при нея. Аз хубавичко скастрих тези глупаци, защото са повярвали на тази басня, която не исках да повтарям на господаря. Реших, щом се развидели, да заведа до «Брулени хълмове» цяла чета и просто да щурмувам имението, освен ако ни предадат пленницата без разправии. Баща й непременно ще я види, зарекох се аз и многократно повторих тази клетва, дори и да убием този сатана на собствения му праг, ако се опита да ни спре!
За щастие и ходенето, и неприятностите ми бяха спестени. В три часа бях слязла долу да взема кана вода и тъкмо я носех през хола, когато едно силно почукване на входната врата ме стресна. «Ах, това е Грийн, само Грийн» — казах си аз, като си спомних и продължих, с намерение да изпратя някой друг да отвори. Но почукването се повтори, не много силно, но все пак настойчиво. Сложих каната на перилата на стълбите и, побързах сама да отворя на нотариуса. Пълната септемврийска луна лееше обилна светлина. Това не беше нотариусът. Сладката ми малка господарка се хвърли на врата ми и през сълзи ме попита:
— Елен! Елен! Жив ли е татко?
— Да! — извиках аз. — Да, ангелчето ми, жив е! Слава богу, че сте пак между нас!
Както беше запъхтяна, тя искаше да изтича нагоре, в стаята на Линтон, но аз я накарах да седне на един стол, дадох й да пие нещо и измих бледото й лице, като го разтърках с престилката си, докато придобие малко цвят. Тогава й казах, че трябва първо да отида и да го предизвестя за пристигането й. Умолявах я да му каже, че ще е щастлива с младия Хийтклиф. Тя ме изгледа втрещено, но скоро разбра защо я съветвам да изрече тази неистина и ми обеща да не се оплаква.
Нямах сили да присъствувам на срещата им. Четвърт час стоях пред вратата на стаята, а после едва се осмелих да се приближа до леглото. Обаче и двамата бяха спокойни. Катрин изживяваше отчаянието си толкова мълчаливо, колкото баща й радостта си. Тя го ободряваше, привидно спокойна, а той я гледаше очарован, с разширени от радост очи.
Той умря блажено, господин Локууд; блажено умря. Целуна я по бузата и промълви:
— Аз отивам при нея, а ти, скъпо дете, ще дойдеш при нас — и нито мръдна, нито проговори вече, само продължаваше да я гледа с този възхитен, лъчезарен поглед, докато неусетно пулсът му секна и душата отлетя. Никой не можа да забележи точния момент на смъртта му. Тя настъпи съвсем леко, без всякаква борба.
Не зная дали сълзите на Катрин бяха пресъхнали, или скръбта й тежеше твърде много, за да може да заплаче, но тя остана да седи там със сухи очи чак до изгрев слънце; остана така до пладне и навярно щеше дълго да бди още над този смъртен одър, потънала в печалните си мисли, обаче аз настоях да се махне и да си отпочине. Добре беше, че успях да я отведа, защото към обед дойде нотариусът, след като се беше отбил в «Брулени хълмове» да получи нареждания как да се държи. Той се беше продал на господин Хийтклиф и затова не бе дошъл, когато го повика моят господар. За щастие никакви земни грижи не бяха смутили господин Линтон след идването на дъщеря му.
Господин Грийн започна да се разпорежда с всичко и всекиго в имението. Уволни всички слуги освен мене. Искаше да използува пълномощията си дотам, щото дори настояваше Едгар Линтон да не бъде погребан до жена си, а в параклиса, при семейството си. Обаче в това му попречиха разпорежданията на завещанието и моите силни протести срещу нарушаването им. С погребението се избърза. На Катрин, сега госпожа Линтон Хийтклиф, разрешиха да остане в «Тръшкрос Грейндж», докато бяха там тленните останки на баща й.
Разказа ми, че нейните терзания най-сетне подтикнали Линтон да поеме риска да я освободи. Тя чула изпратените от мене хора да спорят пред вратата и доловила смисъла на отговора на Хийтклиф. Това я докарало до отчаяние. Линтон, който бил заведен горе, в малкия салон, скоро след моето тръгване, толкова се изплашил, че взел ключа, преди баща му отново да се качи горе. Много хитро той отключил вратата и пак превъртял ключа, без да я затвори, а когато дошло време да си ляга, помолил да го пуснат да спи с Хертън и този път молбата му била удовлетворена. Катрин се измъкнала, преди да се зазори. Тя не посмяла да излезе през входната врата от страх да не вдигнат шум кучетата, а обиколила празните стаи и проверила прозорците. Имала късмет да попадне на прозореца в стаята на майка й, лесно се промъкнала през дървената му решетка и слязла на земята по растящата до него ела. Съучастникът й получил своя дял от наказанието за нейното бягство въпреки плахите му измислени извинения.“
„Вечерта след погребението младата ми господарка и аз бяхме седнали в библиотеката. Ту ни обземаха скръбни мисли за голямата загуба, които за Катрин стигаха до отчаяние, ту правехме догадки за мрачното бъдеще.
Бяхме се вече съгласили, че най-добрата съдба, която можеше да очаква Катрин, би била да й позволят да остане да живее в «Тръшкрос Грейндж» — поне докато беше жив Линтон, — като му разрешат да дойде при нея, а аз да остана като икономка. Това изглеждаше твърде благоприятно разрешение на въпроса, за да се надяваме на него. Все пак аз хранех известни надежди и тъкмо започнах да се ободрявам при мисълта да запазя своя дом и служба, а най-вече да остана при любимата си малка господарка, когато при нас се втурна един от уволнените слуги, който още не беше напуснал къщата, и каза, че «този дявол Хийтклиф» минава през двора, после ни попита дали да му затвори вратата в лицето.
Дори и да бяхме достатъчно глупави да му дадем подобна заповед, нямаше време да я изпълнят. Хийтклиф не сметна за нужно да почука или да съобщи за идването си. Той беше господар и се възползува от господарската привилегия да влиза направо вътре без всякакво предупреждение. Гласът на слугата, който ни извести за идването му, го насочи към библиотеката. Той влезе, направи на слугата знак да се маха и затвори вратата.
В същата стая той бе въведен като гост преди осемнадесет години. Същата луна грееше през прозореца и навън се виждаше същият есенен пейзаж. Още не бяхме запалили свещ, но в стаята се виждаше всичко, дори портретите на стената — прекрасната глава на госпожа Линтон и изящният лик на нейния съпруг. Хийтклиф се приближи към огнището. Времето почти не бе го променило. Пред нас стоеше същият човек, може би само лицето му беше станало малко по-жълто и по-спокойно и снагата натежала с дванадесетина килограма, и нищо друго. Щом го видя, Катрин скочи и инстинктивно понечи да избяга.
— Стой! рече той и я хвана за ръката. — Няма вече да ми избягаш! Къде ли би отишла? Дошъл съм да те заведа у дома и вярвам, че ще бъдеш покорна дъщеря и няма вече да насърчаваш сина ми да не ме слуша. Просто не знаех как да го накажа, когато открих каква роля е изиграл в цялата работа, но по вида му ще познаеш, че си е получил заслуженото. Една вечер го свалих долу, завчера беше, оставих го на един стол и не съм го пипнал след това. Казах на Хертън да излезе и останахме сами в стаята. След два часа повиках Джоузеф да го занесе пак горе. Оттогава му вдъхвам такъв ужас, като че съм призрак, и ми се струва, че той ме вижда често, макар и да не съм наблизо. Хертън казва, че се събуждал нощем, пищял с часове и те викал да го пазиш от мен, тъй че безразлично дали харесваш скъпия си съпруг, или не, ще трябва да дойдеш. Отсега нататък той е твоя грижа. Оставям го изцяло на тебе — аз се дезинтересирам от него.
— Защо не оставите Катрин да си живее тука и не изпратите господин Линтон при нея? — замолих му се аз. — Понеже мразите и двамата, те няма да ви липсват. Те само всеки ден ще тровят безчувственото ви сърце.
— Аз търся наемател за «Тръшкрос Грейндж» — отговори той — и, разбира се, искам моите деца да са около мене. Освен това тази девойка ще трябва да ми работи за хляба си. Нямам намерение да я оставя да живее в разкош и безделие, след като умре Линтон. Хайде, побързай и се приготви. Не ме карай да прибягвам до насилие.
— Ще дойда — каза Катрин. — Само Линтон ми остава на този свят и макар да направихте всичко по силите ви, за да ми стане омразен, а и аз на него, вие не можете да ни накарате да се намразим. Опитайте се само да му направите някакво зло, когато съм до него, или да ме сплашите!
— Много самонадеян защитник имал Линтон в твое лице — отвърна Хийтклиф, — обаче аз не държа достатъчно на тебе, за да му напакостя. Ще можеш да се мъчиш заедно с него, докато умре. Не аз ще го направя омразен в твоите очи, а собственият му прекрасен нрав. Той е страшно озлобен срещу тебе за бягството ти и последиците от него. Недей очаква благодарности за благородната си преданост. Чух го да разправя на Зила какви приятни неща би направил, ако беше силен като мене. Не му липсва желанието, а самата му немощ ще го направи находчив и ще му подскаже с какво да замени силата.
— Зная, че той има лош нрав — каза Катрин, — нали е ваш син. Радвам се обаче, че аз съм по-добра, та мога да му простя. Освен това зная, че ме обича и затова го обичам и аз. Господин Хийтклиф, вие нямате никого, който да ви обича. Колкото и да страдаме от вас, нашето отмъщение е съзнанието, че сте жесток, защото страдате повече и от нас. Вие сте нещастен, нали?… Самотен като дявола и завистлив като него? Никой не ви обича… никой не ще плаче за вас, когато умрете. Не бих искала да бъда на вашето място.
Катрин говореше с някакво мрачно тържество. Като че беше решила да възприеме общия дух на бъдещото си семейство и да извлича удоволствие от скърбите на своите неприятели.
— Постой там още една минутка и ще съжаляваш, че си се родила — каза нейният свекър. — Махай се, вещице, и си събери нещата!
Катрин го измери с презрителен поглед и излезе. Тогава взех да му се моля да ми даде службата на Зила в «Брулени хълмове», като предложих да й отстъпя моята, но Хийтклиф не искаше и да чуе за такова нещо. Той ми заповяда да млъкна и след това за пръв път си позволи да огледа стаята и спря погледа си на портретите. След като разгледа този на госпожа Линтон, той каза:
Сметнах, че е най-добре да си тръгна, без да се видя с господин Хийтклиф, и да доведа хора от «Тръшкрос Грейндж», за да освободя младата си господарка. Когато пристигнах там, другите прислужници бяха изумени и много радостни да ме видят, а като чуха, че младата им господарка е здрава и читава, двама-трима от тях понечиха веднага да изтичат горе и да кажат новината на господин Едгар през вратата. Но аз си запазих правото да му го съобщя сама. Колко променен ми се видя дори и само за тези няколко дена! Той лежеше като въплъщение на скръб и примирение и чакаше смъртта си. А изглеждаше толкова млад! При все че в същност беше тридесет и девет годишен, човек би помислил, че е най-малко десет години по-млад. Той мислеше за Катрин, защото промълви нейното име. Докоснах ръката му и заговорих.
— Катрин се връща, скъпи господарю — прошепнах аз. — Тя е жива и здрава и се надявам довечера да бъде тука.
Изтръпнах, като видях как му въздействува тази новина. Той се понадигна, огледа възбудено стаята, после падна в безсъзнание. Щом дойде на себе си, аз му разказах за принудителното ни посещение и задържане в «Брулени хълмове». Казах му, че Хийтклиф ме застави да вляза, което не беше съвсем така. Гледах колкото се може по-малко да злословя против Линтон. Не описах грубото държане на баща му, понеже се мъчех, доколкото можех, да не добавям нови огорчения към неговата и без това преляла чаша.
Той се досети, че една от целите на неприятеля му беше да осигури имуществото, както и имението за сина си или по-скоро за самия себе си. Все пак за моя господар оставаше загадка защо Хийтклиф няма търпение да дочака смъртта му, понеже нямаше представа, че щеше да напусне тоя свят почти едновременно с племенника си. Обаче той реши, че ще е по-добре да промени завещанието си. Вместо да остави наследството направо на Катрин, той реши да го повери на опекуни, които да го управляват за нея, докато е жива, или пък за нейните деца, ако тя има такива, след смъртта й. По този начин господин Хийтклиф нямаше да може да сложи ръка на имота, в случай че Линтон умре.
След като изслушах нарежданията му, изпратих човек да повика нотариуса, а други четирима, надлежно въоръжени — да освободят младата ми господарка от нейния тъмничар. И единият, и другите много се забавиха. Слугата се завърна пръв. Той ми каза, че господин Грийн, нотариусът, не бил у дома си, когато той пристигнал там, и трябвало да го чака два часа. След това господин Грийн казал, че имал малко неотложна работа в селото, но щял да дойде в «Тръшкрос Грейндж» преди сутринта. Четиримата се върнаха също така сами. Те донесоха новината, че Катрин била зле — твърде зле, за да напусне стаята си, — а Хийтклиф не ги пуснал при нея. Аз хубавичко скастрих тези глупаци, защото са повярвали на тази басня, която не исках да повтарям на господаря. Реших, щом се развидели, да заведа до «Брулени хълмове» цяла чета и просто да щурмувам имението, освен ако ни предадат пленницата без разправии. Баща й непременно ще я види, зарекох се аз и многократно повторих тази клетва, дори и да убием този сатана на собствения му праг, ако се опита да ни спре!
За щастие и ходенето, и неприятностите ми бяха спестени. В три часа бях слязла долу да взема кана вода и тъкмо я носех през хола, когато едно силно почукване на входната врата ме стресна. «Ах, това е Грийн, само Грийн» — казах си аз, като си спомних и продължих, с намерение да изпратя някой друг да отвори. Но почукването се повтори, не много силно, но все пак настойчиво. Сложих каната на перилата на стълбите и, побързах сама да отворя на нотариуса. Пълната септемврийска луна лееше обилна светлина. Това не беше нотариусът. Сладката ми малка господарка се хвърли на врата ми и през сълзи ме попита:
— Елен! Елен! Жив ли е татко?
— Да! — извиках аз. — Да, ангелчето ми, жив е! Слава богу, че сте пак между нас!
Както беше запъхтяна, тя искаше да изтича нагоре, в стаята на Линтон, но аз я накарах да седне на един стол, дадох й да пие нещо и измих бледото й лице, като го разтърках с престилката си, докато придобие малко цвят. Тогава й казах, че трябва първо да отида и да го предизвестя за пристигането й. Умолявах я да му каже, че ще е щастлива с младия Хийтклиф. Тя ме изгледа втрещено, но скоро разбра защо я съветвам да изрече тази неистина и ми обеща да не се оплаква.
Нямах сили да присъствувам на срещата им. Четвърт час стоях пред вратата на стаята, а после едва се осмелих да се приближа до леглото. Обаче и двамата бяха спокойни. Катрин изживяваше отчаянието си толкова мълчаливо, колкото баща й радостта си. Тя го ободряваше, привидно спокойна, а той я гледаше очарован, с разширени от радост очи.
Той умря блажено, господин Локууд; блажено умря. Целуна я по бузата и промълви:
— Аз отивам при нея, а ти, скъпо дете, ще дойдеш при нас — и нито мръдна, нито проговори вече, само продължаваше да я гледа с този възхитен, лъчезарен поглед, докато неусетно пулсът му секна и душата отлетя. Никой не можа да забележи точния момент на смъртта му. Тя настъпи съвсем леко, без всякаква борба.
Не зная дали сълзите на Катрин бяха пресъхнали, или скръбта й тежеше твърде много, за да може да заплаче, но тя остана да седи там със сухи очи чак до изгрев слънце; остана така до пладне и навярно щеше дълго да бди още над този смъртен одър, потънала в печалните си мисли, обаче аз настоях да се махне и да си отпочине. Добре беше, че успях да я отведа, защото към обед дойде нотариусът, след като се беше отбил в «Брулени хълмове» да получи нареждания как да се държи. Той се беше продал на господин Хийтклиф и затова не бе дошъл, когато го повика моят господар. За щастие никакви земни грижи не бяха смутили господин Линтон след идването на дъщеря му.
Господин Грийн започна да се разпорежда с всичко и всекиго в имението. Уволни всички слуги освен мене. Искаше да използува пълномощията си дотам, щото дори настояваше Едгар Линтон да не бъде погребан до жена си, а в параклиса, при семейството си. Обаче в това му попречиха разпорежданията на завещанието и моите силни протести срещу нарушаването им. С погребението се избърза. На Катрин, сега госпожа Линтон Хийтклиф, разрешиха да остане в «Тръшкрос Грейндж», докато бяха там тленните останки на баща й.
Разказа ми, че нейните терзания най-сетне подтикнали Линтон да поеме риска да я освободи. Тя чула изпратените от мене хора да спорят пред вратата и доловила смисъла на отговора на Хийтклиф. Това я докарало до отчаяние. Линтон, който бил заведен горе, в малкия салон, скоро след моето тръгване, толкова се изплашил, че взел ключа, преди баща му отново да се качи горе. Много хитро той отключил вратата и пак превъртял ключа, без да я затвори, а когато дошло време да си ляга, помолил да го пуснат да спи с Хертън и този път молбата му била удовлетворена. Катрин се измъкнала, преди да се зазори. Тя не посмяла да излезе през входната врата от страх да не вдигнат шум кучетата, а обиколила празните стаи и проверила прозорците. Имала късмет да попадне на прозореца в стаята на майка й, лесно се промъкнала през дървената му решетка и слязла на земята по растящата до него ела. Съучастникът й получил своя дял от наказанието за нейното бягство въпреки плахите му измислени извинения.“
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
„Вечерта след погребението младата ми господарка и аз бяхме седнали в библиотеката. Ту ни обземаха скръбни мисли за голямата загуба, които за Катрин стигаха до отчаяние, ту правехме догадки за мрачното бъдеще.
Бяхме се вече съгласили, че най-добрата съдба, която можеше да очаква Катрин, би била да й позволят да остане да живее в «Тръшкрос Грейндж» — поне докато беше жив Линтон, — като му разрешат да дойде при нея, а аз да остана като икономка. Това изглеждаше твърде благоприятно разрешение на въпроса, за да се надяваме на него. Все пак аз хранех известни надежди и тъкмо започнах да се ободрявам при мисълта да запазя своя дом и служба, а най-вече да остана при любимата си малка господарка, когато при нас се втурна един от уволнените слуги, който още не беше напуснал къщата, и каза, че «този дявол Хийтклиф» минава през двора, после ни попита дали да му затвори вратата в лицето.
Дори и да бяхме достатъчно глупави да му дадем подобна заповед, нямаше време да я изпълнят. Хийтклиф не сметна за нужно да почука или да съобщи за идването си. Той беше господар и се възползува от господарската привилегия да влиза направо вътре без всякакво предупреждение. Гласът на слугата, който ни извести за идването му, го насочи към библиотеката. Той влезе, направи на слугата знак да се маха и затвори вратата.
В същата стая той бе въведен като гост преди осемнадесет години. Същата луна грееше през прозореца и навън се виждаше същият есенен пейзаж. Още не бяхме запалили свещ, но в стаята се виждаше всичко, дори портретите на стената — прекрасната глава на госпожа Линтон и изящният лик на нейния съпруг. Хийтклиф се приближи към огнището. Времето почти не бе го променило. Пред нас стоеше същият човек, може би само лицето му беше станало малко по-жълто и по-спокойно и снагата натежала с дванадесетина килограма, и нищо друго. Щом го видя, Катрин скочи и инстинктивно понечи да избяга.
— Стой! рече той и я хвана за ръката. — Няма вече да ми избягаш! Къде ли би отишла? Дошъл съм да те заведа у дома и вярвам, че ще бъдеш покорна дъщеря и няма вече да насърчаваш сина ми да не ме слуша. Просто не знаех как да го накажа, когато открих каква роля е изиграл в цялата работа, но по вида му ще познаеш, че си е получил заслуженото. Една вечер го свалих долу, завчера беше, оставих го на един стол и не съм го пипнал след това. Казах на Хертън да излезе и останахме сами в стаята. След два часа повиках Джоузеф да го занесе пак горе. Оттогава му вдъхвам такъв ужас, като че съм призрак, и ми се струва, че той ме вижда често, макар и да не съм наблизо. Хертън казва, че се събуждал нощем, пищял с часове и те викал да го пазиш от мен, тъй че безразлично дали харесваш скъпия си съпруг, или не, ще трябва да дойдеш. Отсега нататък той е твоя грижа. Оставям го изцяло на тебе — аз се дезинтересирам от него.
— Защо не оставите Катрин да си живее тука и не изпратите господин Линтон при нея? — замолих му се аз. — Понеже мразите и двамата, те няма да ви липсват. Те само всеки ден ще тровят безчувственото ви сърце.
— Аз търся наемател за «Тръшкрос Грейндж» — отговори той — и, разбира се, искам моите деца да са около мене. Освен това тази девойка ще трябва да ми работи за хляба си. Нямам намерение да я оставя да живее в разкош и безделие, след като умре Линтон. Хайде, побързай и се приготви. Не ме карай да прибягвам до насилие.
— Ще дойда — каза Катрин. — Само Линтон ми остава на този свят и макар да направихте всичко по силите ви, за да ми стане омразен, а и аз на него, вие не можете да ни накарате да се намразим. Опитайте се само да му направите някакво зло, когато съм до него, или да ме сплашите!
— Много самонадеян защитник имал Линтон в твое лице — отвърна Хийтклиф, — обаче аз не държа достатъчно на тебе, за да му напакостя. Ще можеш да се мъчиш заедно с него, докато умре. Не аз ще го направя омразен в твоите очи, а собственият му прекрасен нрав. Той е страшно озлобен срещу тебе за бягството ти и последиците от него. Недей очаква благодарности за благородната си преданост. Чух го да разправя на Зила какви приятни неща би направил, ако беше силен като мене. Не му липсва желанието, а самата му немощ ще го направи находчив и ще му подскаже с какво да замени силата.
— Зная, че той има лош нрав — каза Катрин, — нали е ваш син. Радвам се обаче, че аз съм по-добра, та мога да му простя. Освен това зная, че ме обича и затова го обичам и аз. Господин Хийтклиф, вие нямате никого, който да ви обича. Колкото и да страдаме от вас, нашето отмъщение е съзнанието, че сте жесток, защото страдате повече и от нас. Вие сте нещастен, нали?… Самотен като дявола и завистлив като него? Никой не ви обича… никой не ще плаче за вас, когато умрете. Не бих искала да бъда на вашето място.
Катрин говореше с някакво мрачно тържество. Като че беше решила да възприеме общия дух на бъдещото си семейство и да извлича удоволствие от скърбите на своите неприятели.
— Постой там още една минутка и ще съжаляваш, че си се родила — каза нейният свекър. — Махай се, вещице, и си събери нещата!
Катрин го измери с презрителен поглед и излезе. Тогава взех да му се моля да ми даде службата на Зила в «Брулени хълмове», като предложих да й отстъпя моята, но Хийтклиф не искаше и да чуе за такова нещо. Той ми заповяда да млъкна и след това за пръв път си позволи да огледа стаята и спря погледа си на портретите. След като разгледа този на госпожа Линтон, той каза:
Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте
— Ще заповядам да ми го донесат у дома… не защото ми е нужен, но… — Той рязко се обърна съм огъня и продължи да говори. По лицето му се изписа нещо, което поради липса на по-подходяща дума трябва да нарека усмивка. — Ще ви кажа какво направих вчера. Накарах гробаря, който копаеше гроба на Линтон, да махне пръстта от капака на нейния ковчег и го отворих. Едно време си мислех, че бих останал там. Като видях отново лицето й (то още не се е променило), гробарят с мъка ме накара да се махна. Но той каза, че щяло да се промени от съприкосновението с въздуха; тогава разковах едната страна на ковчега и го покрих, разбира се, не страната откъм Линтон, дяволите да го вземат! Жалко, че не запоиха ковчега му с олово. След това подкупих гробаря да махне разкованата страна, когато ме сложат там мене, и да издърпа страната и на моя ковчег. Ще поръчам така да го направят. И после, когато Линтон се намери до нас, няма да знае кои са нейни, кои са мои останки.
— Как можахте, господин Хийтклиф! — възкликнах аз. — Не ви ли беше грях да безпокоите покойниците?
— Никого не съм безпокоил, Нели — отвърна той, — а аз почувствувах известно облекчение. Сега ще бъда много по-спокоен, пък и за вас ще е по-лесно да ме задържите под земята, когато се намеря там. Да съм я безпокоил? Не! Тя ме е тормозила ден и нощ цели осемнадесет години, безспирно, безмилостно, до снощи. Но снощи се успокоих. Сънувах, че спя последния си сън до нея, със сърце, притиснато до нейното, и с ледена буза, долепена до нейната.
— А ако тя беше се превърнала в прах или нещо подобно, какво щяхте да сънувате тогава? — попитах аз.
— Че съм се превърнал в прах заедно с нея и че съм още по-щастлив — отговори Хийтклиф. — Нима мислите, че ме е страх от подобно нещо? Очаквах такава промяна, когато повдигнах капака, но съм много по-доволен, че тя няма да настъпи, преди аз самият да се превърна в прах. Освен това, ако не бях видял безстрастните й черти толкова ясно, надали щях да се освободя от това странно чувство. То започна по много чудноват начин. Знаете, че бях съвсем подлудял след смъртта й и непрекъснато, денонощно се молех да се върне при мене нейният дух. Дълбоко вярвам в привидения и съм убеден, че те действително съществуват между нас. В деня на нейното погребение заваля сняг. Вечерта отидох в черковния двор. Духаше студен зимен вятър, наоколо нямаше жива душа. Не се опасявах глупавият й съпруг да дойде толкова късно на това страшно място, пък и никой друг нямаше за какво да идва там. Понеже бях съвсем сам и знаех, че единствената преграда помежду ни беше метър рохкава пръст, аз си казах: «Ще я прегърна още веднъж! Ако тя е студена, ще мисля, че ме брули севернякът; ако е неподвижна, ще мисля, че спи.» Взех лопата от бараката и започнах да копая с всички сили. Лопатата удари в ковчега. Залових се с ръце. Дървото запращя около бурмите. Малко оставаше да постигна целта си, когато ми се стори, че чух някой да въздиша горе, на ръба на гроба. «Само да мога да сваля този капак — промърморих аз, — пък после дано засилят двама ни с пръст!» И аз задърпах капака още по-силно. Близо до ухото си долових втора въздишка. Дори ми се стори, че усетих топлият й дъх да прогонва силната лапавица. Знаех, че до мене няма живо същество от плът и кръв, обаче със същата сигурност, с която усещаш, че се приближаваш към някаква човешка фигура в тъмнината, макар и да не можеш да я различиш, със същата сигурност усетих, че Кати е там — не под мене, а горе, край гроба. Внезапно от сърцето ми, по всичките ми жили, се разля чувство на облекчение. Отказах се от настървените си усилия и изведнъж почувствувах утеха, неизразима утеха. Нейният дух беше до мене; той остана с мене, докато зарових отново гроба, и ме придружи до в къщи. Смейте ми се, ако щеше, но бях уверен, че ще я видя там. Бях сигурен, че тя е с мен, и не можех да не и говоря. Когато стигнах в «Брулени хълмове», втурнах се припряно към вратата. Тя беше заключена и си спомням, че този проклет Ърншоу и жена му не ме пускаха да вляза. Спомням си, че се спрях здравата да го наритам, а след това изтичах горе в някогашната й стая. Огледах се нетърпеливо; усещах я до себе си; почти я виждах и все пак не можех да я съзра! Чудно, че не ме изби кървава пот тогава — толкова нетърпима бе болката на моя копнеж, толкова пламенно й се молех да я зърна поне за миг. Не я видях. Тя ме измъчи като дявол, както често бе правила приживе! И оттогава, кога повече, кога по-малко, ставам жертва на това нетърпимо мъчение!… Адски мъки — нервите ми са така опънати, че ако не бяха яки като волски жили, отдавна биха станали като тези на Линтон. Когато седях у дома с Хертън, струваше ми се, че като изляза, ще я срещна; когато скитах из полето, мислех, че ще я срещна при завръщането си; когато излизах от къщи, бързах да се прибера. Бях убеден, че трябва да е някъде около «Брулени хълмове». А когато спях в нейната стая, стигах съвсем до полуда. Не можех да лежа там, защото, щом затварях очи, тя се явяваше или пред прозореца, или разтваряше вратите на шкафа, дето бе кревата, или влизаше в стаята, или дори слагаше прекрасната си главичка на същата възглавница, по стар навик от детските й години. Трябваше на всяка цена да отворя очи, за да видя. И така аз ги отварях и затварях по сто пъти на нощ, но винаги бях разочарован. Това беше цяло мъчение. Често стенех на глас и без съмнение този стар негодник Джоузеф вярваше, че съвестта ми ме тормози. Сега, откакто я видях, се поуспокоих… малко. Странен начин да убиваш човека — не със сантиметри, а с деления от дебелината на косъма — да ме залъгва с призрака на надеждата цели осемнадесет години!
Господин Хийтклиф млъкна и си избърса челото. По него бяха полепнали мокри от пот коси; очите му се взираха в жаравата, веждите не бяха свити, а вдигнати чак до слепите очи, с което намаляваха жестокото изражение на неговото лице и му придаваха особен, разтревожен вид, някаква болезнена, умствена съсредоточеност върху един всепоглъщащ въпрос. Думите му само отчасти бяха отправени към мен и аз не наруших мълчанието. Не ми беше приятно да го слушам. След малко той отново загледа картината, свали я и я опря на канапето, за да може да я съзерцава при по-добро осветление. Той все още беше задълбочен в портрета, когато в стаята влезе Катрин и заяви, че била готова, само чакала да оседлаят понито й.
— Изпратете това утре — каза ми Хийтклиф, след това се обърна към девойката и добави: — Можеш да минеш и без понито. Вечерта е чудесна, а в «Брулени хълмове» няма да имаш нужда от никакви понита — там, където и да отидеш, ще можеш да си служиш с краката си. Хайде!
— Сбогом, Елен! — пошепна скъпата ми малка господарка. Когато ме целуна, устата й беше студена като лед. — Идвай да ме виждаш, Елен, не ме забравяй.
— Да не сте помислили да направите подобно нещо, госпожо Дийн! — каза новият й баща. — Когато пожелая да говоря с вас, ще идвам тук. Не искам да си пъхате носа в моя дом.
Той направи знак на Катрин да тръгне пред него и тя се подчини, извръщайки се, за да ми хвърли поглед, който ме преряза през сърцето. Следих ги през прозореца, докато минаваха през градината. Хийтклиф накара Катрин да го хване под ръка, макар че отначало тя явно се противеше, след това с бързи крачки я поведе по алеята, дърветата на която ги скриха от погледа ми.“
„Ходих в «Брулени хълмове», но не съм я виждала, откак ни напусна. Джоузеф сложи ръка на вратата, когато поисках да я видя, и не ме пусна. Каза ми, че госпожа Линтон била «заета», а господарят не бил в къщи. Зила ми поразправи как им върви животът, иначе надали бих знаела кой е жив, кой е умрял. Тя смята, че Катрин е високомерна, и не я обича, както личи от приказките й. Младата ми господарка я помолила да й помогне нещо, когато пристигнала там, но господин Хийтклиф й казал да си гледа работата и да остави снаха му сама да се грижи за себе си; Зила с радост се подчинила, понеже е тесногръда, егоистична жена. Това незачитане накарало Катрин да прояви детинско раздразнение. Тя й отвърнала с презрение и така окончателно включила Зила в числото на своите неприятели, сякаш й е сторила някакво голямо зло. Имах дълъг разговор със Зила преди около шест седмици, малко преди да дойдете вие, когато се срещнахме един ден на полето, и ето какво ми разказа тя.
«Първото нещо, което направи госпожа Линтон при пристигането си в „Брулени хълмове“ — каза тя, — беше да изтича горе, без дори да каже добър вечер на мен и Джоузеф; заключи се в стаята на Линтон и остана там до сутринта. Сетне, когато господарят и Ърншоу бяха на закуска, тя влезе в хола и цяла разтреперана, запита дали може да повикат лекаря: братовчед й бил много болен.
— Това ни е известно — отговори Хийтклиф, — обаче животът му не струва счупена пара и нямам намерение да харча нищо за него.
— Но аз не зная какво да правя — възрази тя — и ако никой не ми помогне, той ще умре.
— Напусни стаята — извика господарят — и никога вече да не съм чул дума за него. Никой тука пет пари не дава какво ще става с него. Ако държиш на него, гледай го, ако ли не, заключи го и го зарежи.
Тогава тя започна да ме безпокои и аз й казах, че съм имала достатъчно главоболия с това противно същество. Всеки от нас има определена работа, а нейната работа е да гледа Линтон. Господин Хийтклиф ми нареди да оставя тази работа на нея.
Как са се оправяли двамата, не зная. Предполагам, че той доста се е мъчил и пъшкал ден и нощ. От бледото й лице и тъмните кръгове под очите явно личеше, че едва й е оставало време да си почине. Понякога влизаше в кухнята съвсем като побъркана, сякаш искаше помощ от нас. Но аз нямах намерение да престъпя заповедите на господаря — никога не съм посмяла да не го послушам, госпожо Дийн — и макар и да мислех, че не е право да не повикат Кенет, не ми влизаше в работата нито да давам съвети, нито да се оплаквам и винаги съм отказвала да се меся в тези неща. Случвало се е един или два пъти, след като си легнем, да отворя пак вратата и да я видя разплакана, седнала горе на стълбището; тогава бързо затварях, от страх да не би да се трогна и да се намеся. Дожаляваше ми за нея тогава, право ви казвам, и все пак не исках да си загубя службата, нали разбирате?
Най-сетне една нощ тя слезе смело в стаята ми и ми изкара ума от страх, като ми рече:
— Кажи на господин Хийтклиф, че синът му умира. Сигурна съм, че този път наистина умира. Стани веднага и му съобщи.
Тя каза това и изчезна. Четвърт час останах да лежа, цяла разтреперана и нащрек. Нищо не се помръдваше — къщата тънеше в тишина.
„Тя е сгрешила — казвах си. — Минало му е. Няма защо да ги будя.“ И започнах да се унасям. Ала сънят ми бе прекъснат за втори път, когато звънецът силно зазвъня — единственият звънец, който имаме сложен нарочно за Линтон. Господарят ме извика да видя какво става и да им кажа, че не иска повече да чува този шум.
Предадох му думите на Катрин. Той изруга и след малко излезе със запалена свещ и се запъти към тяхната стая. Аз тръгнах подире му. Госпожа Хийтклиф беше седнала до леглото със скръстени на скута ръце. Свекърът й се приближи, поднесе светлината към лицето на Линтон, погледна го и го попипа. След това се обърна към нея.
— Е, Катрин — заговори той, — как се чувствуваш? Тя не отговори.
— Как се чувствуваш, Катрин? — повтори Хийтклиф.
— Той се е избавил, а аз съм свободна — отвърна тя. — Би трябвало да се чувствувам добре — продължи тя с горчивина, която не можеше да прикрие, — но вие ме оставихте толкова дълго да се боря срещу смъртта сама, че сега усещам и виждам само смъртта. Чувствувам се като умряла.
И тя наистина имаше мъртвешки вид. Дадох й малко вино. По това време влязоха Хертън и Джоузеф, събудили се от звънеца и трополенето из къщата. Те бяха чули разговора ни пред вратата. Струва ми се, че Джоузеф се зарадва на смъртта на момчето. Хертън изглеждаше малко разтревожен, макар че явно бе по-залисан по Катрин, отколкото в мисли по Линтон. Но господарят му заповяда пак да си легне, като му каза, че не ни е потребна неговата помощ. Сетне той накара Джоузеф да премести покойника в неговата стая, каза на мене да се прибера в стаята, а госпожа Хийтклиф остана сама.
Сутринта ме изпрати да й кажа, че трябва да слезе долу за закуска. Тя се бе съблякла и като че тъкмо заспиваше. Каза ми, че била болна, което съвсем не ме учуди. Съобщих това на господин Хийтклиф и той отговори:
— Е, хайде, остави я до след погребението, качвай се само сегиз-тогиз да й занесеш, каквото й трябва. Щом видиш, че е по-добре, кажи ми.»
Кати стояла горе две седмици, както ми каза Зила. Последната я спохождала два пъти на ден, готова да бъде много по-дружелюбна, обаче опитите й да се държи по-любезно били гордо и незабавно отблъсквани.
Хийтклиф се качил веднага да й покаже завещанието на Линтон, който завещавал на баща си цялото си движимо имущество, както и това, което някога е било нейно. Нещастникът бил заплашен или подлъган да извърши това през едноседмичното й отсъствие, когато умря чичо му. Със земите той не можеше да се разпорежда, понеже беше непълнолетен. Обаче господин Хийтклиф предяви и запази правата на жена му, както и своите. Във всеки случай предполагаше, че Катрин, останала без средства и без приятели, не може на законно основание да оспори неговото владение.
«Никой не се приближи до вратата й освен мене, с това едничко изключение — каза Зила, — и никой не се осведомяваше за нея. За първи път тя слезе долу в хола един неделен следобед. Когато й занесох обеда, тя извика, че не можела вече да търпи студа; тогава й казах, че господарят ще отива в „Тръшкрос Грейндж“, а няма защо да не слиза заради Ърншоу и мене. И тъй, щом чу да се отдалечава конят на Хийтклиф, тя се появи, облечена в черно, с вчесани зад ушите руси къдрици, скромна като квакерка. Тя не можеше да ги разреши.
Джоузеф и аз обикновено отиваме в параклиса в неделя. (Черквата, както знаете, няма свещеник сега — обясни госпожа Дийн, — а параклис наричат черквицата в Гимъртън, методистка ли е или баптиска, не зная.) Джоузеф отиде — продължи Зила, — но аз сметнах, че е редно да остана у дома. За младите винаги е по-добре да има някой по-възрастен да ги наглежда, пък и Хертън, колкото и да е свенлив, не е образец на добро държане. Казах му, че съвсем не е изключено братовчедка му да поседи с нас. А понеже е свикнала да се зачита неделният ден, няма да сбърка, докато тя е при нас, да остави своите пушки и юзди, с които се занимаваше в къщи. Той се изчерви, като чу новината, и погледна ръцете и дрехите си. Веднага прибра китовата мас и барута. Разбрах, че се канеше да й прави компания, а по държането му се досетих, че иска да има приличен вид. Разсмях се, както не бих си позволила да се смея пред господаря, предложих му, ако иска, да му помогна и го закачих за смущението му. Той се разсърди и започна да псува.
— Госпожо Дийн — продължи Зила, като забеляза, че не одобрявам държането й, — вие може да смятате, че младата ви господарка е много изтънчена за господин Хертън, и може да сте права, но да си призная, много ми се ще да видя носа й не чак толкова вирнат. И за какво й е сега цялата ученост и изисканост? Тя е бедна като нас двете, даже и по-бедна, бас държа. Вие пестите, пък и аз слагам нещичко настрана.»
Хертън позволил на Зила да му помогне и тя успяла с ласкателства да възвърне доброто му настроение. И тъй, когато Катрин влязла, според разказа на икономката, той почти не си спомнял за предишните й оскърбления и се помъчил да й бъде приятен.
«Госпожата влезе ледено студена и надменна като княгиня. Аз станах и й отстъпих креслото си. Но не, тя гордо пренебрегна моята любезност. Ърншоу също стана и я покани да седне на пейката близо до огъня. Каза й, че сигурно много е изгладняла.
— Гладна съм цял месец и повече — отговори тя, влагайки в тези думи колкото се може повече презрение.
— Как можахте, господин Хийтклиф! — възкликнах аз. — Не ви ли беше грях да безпокоите покойниците?
— Никого не съм безпокоил, Нели — отвърна той, — а аз почувствувах известно облекчение. Сега ще бъда много по-спокоен, пък и за вас ще е по-лесно да ме задържите под земята, когато се намеря там. Да съм я безпокоил? Не! Тя ме е тормозила ден и нощ цели осемнадесет години, безспирно, безмилостно, до снощи. Но снощи се успокоих. Сънувах, че спя последния си сън до нея, със сърце, притиснато до нейното, и с ледена буза, долепена до нейната.
— А ако тя беше се превърнала в прах или нещо подобно, какво щяхте да сънувате тогава? — попитах аз.
— Че съм се превърнал в прах заедно с нея и че съм още по-щастлив — отговори Хийтклиф. — Нима мислите, че ме е страх от подобно нещо? Очаквах такава промяна, когато повдигнах капака, но съм много по-доволен, че тя няма да настъпи, преди аз самият да се превърна в прах. Освен това, ако не бях видял безстрастните й черти толкова ясно, надали щях да се освободя от това странно чувство. То започна по много чудноват начин. Знаете, че бях съвсем подлудял след смъртта й и непрекъснато, денонощно се молех да се върне при мене нейният дух. Дълбоко вярвам в привидения и съм убеден, че те действително съществуват между нас. В деня на нейното погребение заваля сняг. Вечерта отидох в черковния двор. Духаше студен зимен вятър, наоколо нямаше жива душа. Не се опасявах глупавият й съпруг да дойде толкова късно на това страшно място, пък и никой друг нямаше за какво да идва там. Понеже бях съвсем сам и знаех, че единствената преграда помежду ни беше метър рохкава пръст, аз си казах: «Ще я прегърна още веднъж! Ако тя е студена, ще мисля, че ме брули севернякът; ако е неподвижна, ще мисля, че спи.» Взех лопата от бараката и започнах да копая с всички сили. Лопатата удари в ковчега. Залових се с ръце. Дървото запращя около бурмите. Малко оставаше да постигна целта си, когато ми се стори, че чух някой да въздиша горе, на ръба на гроба. «Само да мога да сваля този капак — промърморих аз, — пък после дано засилят двама ни с пръст!» И аз задърпах капака още по-силно. Близо до ухото си долових втора въздишка. Дори ми се стори, че усетих топлият й дъх да прогонва силната лапавица. Знаех, че до мене няма живо същество от плът и кръв, обаче със същата сигурност, с която усещаш, че се приближаваш към някаква човешка фигура в тъмнината, макар и да не можеш да я различиш, със същата сигурност усетих, че Кати е там — не под мене, а горе, край гроба. Внезапно от сърцето ми, по всичките ми жили, се разля чувство на облекчение. Отказах се от настървените си усилия и изведнъж почувствувах утеха, неизразима утеха. Нейният дух беше до мене; той остана с мене, докато зарових отново гроба, и ме придружи до в къщи. Смейте ми се, ако щеше, но бях уверен, че ще я видя там. Бях сигурен, че тя е с мен, и не можех да не и говоря. Когато стигнах в «Брулени хълмове», втурнах се припряно към вратата. Тя беше заключена и си спомням, че този проклет Ърншоу и жена му не ме пускаха да вляза. Спомням си, че се спрях здравата да го наритам, а след това изтичах горе в някогашната й стая. Огледах се нетърпеливо; усещах я до себе си; почти я виждах и все пак не можех да я съзра! Чудно, че не ме изби кървава пот тогава — толкова нетърпима бе болката на моя копнеж, толкова пламенно й се молех да я зърна поне за миг. Не я видях. Тя ме измъчи като дявол, както често бе правила приживе! И оттогава, кога повече, кога по-малко, ставам жертва на това нетърпимо мъчение!… Адски мъки — нервите ми са така опънати, че ако не бяха яки като волски жили, отдавна биха станали като тези на Линтон. Когато седях у дома с Хертън, струваше ми се, че като изляза, ще я срещна; когато скитах из полето, мислех, че ще я срещна при завръщането си; когато излизах от къщи, бързах да се прибера. Бях убеден, че трябва да е някъде около «Брулени хълмове». А когато спях в нейната стая, стигах съвсем до полуда. Не можех да лежа там, защото, щом затварях очи, тя се явяваше или пред прозореца, или разтваряше вратите на шкафа, дето бе кревата, или влизаше в стаята, или дори слагаше прекрасната си главичка на същата възглавница, по стар навик от детските й години. Трябваше на всяка цена да отворя очи, за да видя. И така аз ги отварях и затварях по сто пъти на нощ, но винаги бях разочарован. Това беше цяло мъчение. Често стенех на глас и без съмнение този стар негодник Джоузеф вярваше, че съвестта ми ме тормози. Сега, откакто я видях, се поуспокоих… малко. Странен начин да убиваш човека — не със сантиметри, а с деления от дебелината на косъма — да ме залъгва с призрака на надеждата цели осемнадесет години!
Господин Хийтклиф млъкна и си избърса челото. По него бяха полепнали мокри от пот коси; очите му се взираха в жаравата, веждите не бяха свити, а вдигнати чак до слепите очи, с което намаляваха жестокото изражение на неговото лице и му придаваха особен, разтревожен вид, някаква болезнена, умствена съсредоточеност върху един всепоглъщащ въпрос. Думите му само отчасти бяха отправени към мен и аз не наруших мълчанието. Не ми беше приятно да го слушам. След малко той отново загледа картината, свали я и я опря на канапето, за да може да я съзерцава при по-добро осветление. Той все още беше задълбочен в портрета, когато в стаята влезе Катрин и заяви, че била готова, само чакала да оседлаят понито й.
— Изпратете това утре — каза ми Хийтклиф, след това се обърна към девойката и добави: — Можеш да минеш и без понито. Вечерта е чудесна, а в «Брулени хълмове» няма да имаш нужда от никакви понита — там, където и да отидеш, ще можеш да си служиш с краката си. Хайде!
— Сбогом, Елен! — пошепна скъпата ми малка господарка. Когато ме целуна, устата й беше студена като лед. — Идвай да ме виждаш, Елен, не ме забравяй.
— Да не сте помислили да направите подобно нещо, госпожо Дийн! — каза новият й баща. — Когато пожелая да говоря с вас, ще идвам тук. Не искам да си пъхате носа в моя дом.
Той направи знак на Катрин да тръгне пред него и тя се подчини, извръщайки се, за да ми хвърли поглед, който ме преряза през сърцето. Следих ги през прозореца, докато минаваха през градината. Хийтклиф накара Катрин да го хване под ръка, макар че отначало тя явно се противеше, след това с бързи крачки я поведе по алеята, дърветата на която ги скриха от погледа ми.“
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
„Ходих в «Брулени хълмове», но не съм я виждала, откак ни напусна. Джоузеф сложи ръка на вратата, когато поисках да я видя, и не ме пусна. Каза ми, че госпожа Линтон била «заета», а господарят не бил в къщи. Зила ми поразправи как им върви животът, иначе надали бих знаела кой е жив, кой е умрял. Тя смята, че Катрин е високомерна, и не я обича, както личи от приказките й. Младата ми господарка я помолила да й помогне нещо, когато пристигнала там, но господин Хийтклиф й казал да си гледа работата и да остави снаха му сама да се грижи за себе си; Зила с радост се подчинила, понеже е тесногръда, егоистична жена. Това незачитане накарало Катрин да прояви детинско раздразнение. Тя й отвърнала с презрение и така окончателно включила Зила в числото на своите неприятели, сякаш й е сторила някакво голямо зло. Имах дълъг разговор със Зила преди около шест седмици, малко преди да дойдете вие, когато се срещнахме един ден на полето, и ето какво ми разказа тя.
«Първото нещо, което направи госпожа Линтон при пристигането си в „Брулени хълмове“ — каза тя, — беше да изтича горе, без дори да каже добър вечер на мен и Джоузеф; заключи се в стаята на Линтон и остана там до сутринта. Сетне, когато господарят и Ърншоу бяха на закуска, тя влезе в хола и цяла разтреперана, запита дали може да повикат лекаря: братовчед й бил много болен.
— Това ни е известно — отговори Хийтклиф, — обаче животът му не струва счупена пара и нямам намерение да харча нищо за него.
— Но аз не зная какво да правя — възрази тя — и ако никой не ми помогне, той ще умре.
— Напусни стаята — извика господарят — и никога вече да не съм чул дума за него. Никой тука пет пари не дава какво ще става с него. Ако държиш на него, гледай го, ако ли не, заключи го и го зарежи.
Тогава тя започна да ме безпокои и аз й казах, че съм имала достатъчно главоболия с това противно същество. Всеки от нас има определена работа, а нейната работа е да гледа Линтон. Господин Хийтклиф ми нареди да оставя тази работа на нея.
Как са се оправяли двамата, не зная. Предполагам, че той доста се е мъчил и пъшкал ден и нощ. От бледото й лице и тъмните кръгове под очите явно личеше, че едва й е оставало време да си почине. Понякога влизаше в кухнята съвсем като побъркана, сякаш искаше помощ от нас. Но аз нямах намерение да престъпя заповедите на господаря — никога не съм посмяла да не го послушам, госпожо Дийн — и макар и да мислех, че не е право да не повикат Кенет, не ми влизаше в работата нито да давам съвети, нито да се оплаквам и винаги съм отказвала да се меся в тези неща. Случвало се е един или два пъти, след като си легнем, да отворя пак вратата и да я видя разплакана, седнала горе на стълбището; тогава бързо затварях, от страх да не би да се трогна и да се намеся. Дожаляваше ми за нея тогава, право ви казвам, и все пак не исках да си загубя службата, нали разбирате?
Най-сетне една нощ тя слезе смело в стаята ми и ми изкара ума от страх, като ми рече:
— Кажи на господин Хийтклиф, че синът му умира. Сигурна съм, че този път наистина умира. Стани веднага и му съобщи.
Тя каза това и изчезна. Четвърт час останах да лежа, цяла разтреперана и нащрек. Нищо не се помръдваше — къщата тънеше в тишина.
„Тя е сгрешила — казвах си. — Минало му е. Няма защо да ги будя.“ И започнах да се унасям. Ала сънят ми бе прекъснат за втори път, когато звънецът силно зазвъня — единственият звънец, който имаме сложен нарочно за Линтон. Господарят ме извика да видя какво става и да им кажа, че не иска повече да чува този шум.
Предадох му думите на Катрин. Той изруга и след малко излезе със запалена свещ и се запъти към тяхната стая. Аз тръгнах подире му. Госпожа Хийтклиф беше седнала до леглото със скръстени на скута ръце. Свекърът й се приближи, поднесе светлината към лицето на Линтон, погледна го и го попипа. След това се обърна към нея.
— Е, Катрин — заговори той, — как се чувствуваш? Тя не отговори.
— Как се чувствуваш, Катрин? — повтори Хийтклиф.
— Той се е избавил, а аз съм свободна — отвърна тя. — Би трябвало да се чувствувам добре — продължи тя с горчивина, която не можеше да прикрие, — но вие ме оставихте толкова дълго да се боря срещу смъртта сама, че сега усещам и виждам само смъртта. Чувствувам се като умряла.
И тя наистина имаше мъртвешки вид. Дадох й малко вино. По това време влязоха Хертън и Джоузеф, събудили се от звънеца и трополенето из къщата. Те бяха чули разговора ни пред вратата. Струва ми се, че Джоузеф се зарадва на смъртта на момчето. Хертън изглеждаше малко разтревожен, макар че явно бе по-залисан по Катрин, отколкото в мисли по Линтон. Но господарят му заповяда пак да си легне, като му каза, че не ни е потребна неговата помощ. Сетне той накара Джоузеф да премести покойника в неговата стая, каза на мене да се прибера в стаята, а госпожа Хийтклиф остана сама.
Сутринта ме изпрати да й кажа, че трябва да слезе долу за закуска. Тя се бе съблякла и като че тъкмо заспиваше. Каза ми, че била болна, което съвсем не ме учуди. Съобщих това на господин Хийтклиф и той отговори:
— Е, хайде, остави я до след погребението, качвай се само сегиз-тогиз да й занесеш, каквото й трябва. Щом видиш, че е по-добре, кажи ми.»
Кати стояла горе две седмици, както ми каза Зила. Последната я спохождала два пъти на ден, готова да бъде много по-дружелюбна, обаче опитите й да се държи по-любезно били гордо и незабавно отблъсквани.
Хийтклиф се качил веднага да й покаже завещанието на Линтон, който завещавал на баща си цялото си движимо имущество, както и това, което някога е било нейно. Нещастникът бил заплашен или подлъган да извърши това през едноседмичното й отсъствие, когато умря чичо му. Със земите той не можеше да се разпорежда, понеже беше непълнолетен. Обаче господин Хийтклиф предяви и запази правата на жена му, както и своите. Във всеки случай предполагаше, че Катрин, останала без средства и без приятели, не може на законно основание да оспори неговото владение.
«Никой не се приближи до вратата й освен мене, с това едничко изключение — каза Зила, — и никой не се осведомяваше за нея. За първи път тя слезе долу в хола един неделен следобед. Когато й занесох обеда, тя извика, че не можела вече да търпи студа; тогава й казах, че господарят ще отива в „Тръшкрос Грейндж“, а няма защо да не слиза заради Ърншоу и мене. И тъй, щом чу да се отдалечава конят на Хийтклиф, тя се появи, облечена в черно, с вчесани зад ушите руси къдрици, скромна като квакерка. Тя не можеше да ги разреши.
Джоузеф и аз обикновено отиваме в параклиса в неделя. (Черквата, както знаете, няма свещеник сега — обясни госпожа Дийн, — а параклис наричат черквицата в Гимъртън, методистка ли е или баптиска, не зная.) Джоузеф отиде — продължи Зила, — но аз сметнах, че е редно да остана у дома. За младите винаги е по-добре да има някой по-възрастен да ги наглежда, пък и Хертън, колкото и да е свенлив, не е образец на добро държане. Казах му, че съвсем не е изключено братовчедка му да поседи с нас. А понеже е свикнала да се зачита неделният ден, няма да сбърка, докато тя е при нас, да остави своите пушки и юзди, с които се занимаваше в къщи. Той се изчерви, като чу новината, и погледна ръцете и дрехите си. Веднага прибра китовата мас и барута. Разбрах, че се канеше да й прави компания, а по държането му се досетих, че иска да има приличен вид. Разсмях се, както не бих си позволила да се смея пред господаря, предложих му, ако иска, да му помогна и го закачих за смущението му. Той се разсърди и започна да псува.
— Госпожо Дийн — продължи Зила, като забеляза, че не одобрявам държането й, — вие може да смятате, че младата ви господарка е много изтънчена за господин Хертън, и може да сте права, но да си призная, много ми се ще да видя носа й не чак толкова вирнат. И за какво й е сега цялата ученост и изисканост? Тя е бедна като нас двете, даже и по-бедна, бас държа. Вие пестите, пък и аз слагам нещичко настрана.»
Хертън позволил на Зила да му помогне и тя успяла с ласкателства да възвърне доброто му настроение. И тъй, когато Катрин влязла, според разказа на икономката, той почти не си спомнял за предишните й оскърбления и се помъчил да й бъде приятен.
«Госпожата влезе ледено студена и надменна като княгиня. Аз станах и й отстъпих креслото си. Но не, тя гордо пренебрегна моята любезност. Ърншоу също стана и я покани да седне на пейката близо до огъня. Каза й, че сигурно много е изгладняла.
— Гладна съм цял месец и повече — отговори тя, влагайки в тези думи колкото се може повече презрение.
Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте
Тя си взе един стол и го сложи на разстояние от двама ни. Поседя така, докато се стопли, след това започна да се оглежда и откри няколко книги в бюфета. Начаса скочи и протегна ръка да ги стигне, но те бяха твърде високо. Като понаблюдава известно време усилията й, нейният братовчед най-после събра смелост да й помогне. Тя подложи полата си, а той я напълни с първите книги, които успя да досегне.
Това беше голяма крачка напред за момчето. Тя не му благодари, но все пак той се чувствуваше поласкан, че е приела помощта му, и се реши да застане зад нея, докато тя разглеждаше книгите, а дори и да се наведе и да посочи нещо, което беше привлякло вниманието му на някоя от старите картини. Не го обезсърчи дори и дръзкият начин, по който тя дръпна страницата изпод пръста му. Той се задоволи да стои малко по-назад и да гледа нея вместо книгата. Катрин продължаваше да чете или да търси нещо за четене. Момчето постепенно съсредоточи цялото си внимание върху гъстите й свилени къдри. Той не можеше да види лицето й, а и тя не можеше да го види. И може би, без напълно да съзнава какво прави, притеглен като дете от пламъка на свещ, накрая посегна да ги пипне. Хертън протегна ръка и нежно погали една къдрица, сякаш беше птичка. Нож във врата й да бе забил, тя нямаше да се обърне тъй рязко, нито да се нахвърли по-свирепо срещу него.
— Махай се веднага! Как смееш да ме докосваш! Защо си застанал тук? — извика тя с тон на отвращение. — Не мога да те понасям! Ако се приближиш до мене, ще се кача горе.
Господин Хертън се отдръпна със страшно глупав вид. Той седна тихичко на пейката, а тя продължи да прелиства томовете още половин час. Най-после Ърншоу се приближи до мене и ми прошепна:
— Хайде, помоли я да ни почете, Зила. Схванах се да стоя без работа, а пък обичам… ще ми се да я послушам. Недей й казва, че аз искам, поискай го за себе си.
— На господин Хертън се иска да ни почетете, госпожо — веднага се обадих аз. — Той ще ви е много благодарен… ще ви бъде много задължен.
Тя се навъси, вдигна очи и отговори:
— Господин Хертън и всички останали ще имате добрината да разберете, че не приемам никаква престорена любезност, която имате лицемерието да ми предлагате! Презирам ви и нямам за какво да говоря с никого от вас! Когато бях готова живота си да дам за една мила дума или дори само да видя лицето на някого от вас, вие всички страняхте от мене. Но няма да се оплаквам на вас. Студът ме накара да сляза; не слязох, за да ви забавлявам, нито пък да се радвам на вашето общество.
— Какво можех да направя? — запита Ърншоу. — В какво съм виновен?
— О, ти си изключение — отговори госпожа Хийтклиф. — Никога не съм почувствувала нужда от грижи като твоите.
— Но аз неведнъж съм предлагал и съм молил — каза той, докачен от нейната рязкост. — Помолих господин Хийтклиф да ми позволи да бдя заради вас…
— Млъкни! Предпочитам да изляза вън, да ида където и да е, само да не чувам противния ти глас — каза госпожата.
Хертън промърмори, че малко го било грижа, ако тя отидела по дяволите, после откачи от стената пушката си, решен да не се въздържа повече от неделните си занимания. Той вече се отпусна да приказва, а скоро тя реши да се уедини. Обаче студовете бяха настъпили и въпреки гордостта си тя се видя принудена да понася нашето общество все повече и повече. Аз обаче внимавах да не й давам възможност да отблъсва добрината ми. Оттогава станах надменна като нея и между нас няма никой, който да я обича или харесва; тя не го и заслужава, защото при най-малкия повод се наежва, без да зачита когото и да било. Сопва се и на самия господар и просто като че го предизвиква да я набие. И колкото повече я оскърбяват, толкова по-жлъчна става.»
Като чух всичко това от Зила, отначало реших да се откажа от службата си, да си взема една къщурка и да убедя Катрин да дойде да живее при мене. Но господин Хийтклиф не искаше и да чуе за това (колкото би се съгласил да настани Хертън в отделна къща) и засега не виждам друг изход, освен да се омъжи повторно. Това обаче не е в кръга на моите възможности.“
Така завърши разказа си госпожа Дийн. Въпреки предвижданията на доктора аз бързо възстановявам силите си и макар сега да е едва втората седмица на януари, смятам след някой и друг ден да отида на кон до „Брулени хълмове“ и да съобщя на своя хазаин, че следващите шест месеца ще прекарам в Лондон, та ако иска, да си намери друг наемател за имението след октомври. Мъчно биха ме съблазнили да прекарам тука още една зима.
Вчера беше ясно, тихо и мразовито. Отидох до „Брулени хълмове“, както си бях намислил. Моята икономка ме замоли да занеса една бележчица от нея до младата й господарка и аз не й отказах, понеже добрата жена не виждаше нищо необичайно в молбата си. Входната врата беше отворена, но портата бе грижливо заключена, както при първото ми посещение. Почуках и извиках Ърншоу, който беше сред лехите. Той откачи веригата и аз влязох. Този момък е истински хубавец-селяк. Този път добре го разгледах. Той обаче сякаш нарочно прави всичко възможно, за да не изпъкват предимствата му.
Запитах дали господин Хийтклиф е в къщи. Отговори ми се, че не бил, но щял да се върне за обяд. Беше единадесет часът и аз изказах желание да вляза и да го почакам. Той веднага остави сечивата си и ме придружи по-скоро като копой, отколкото като заместник на домакина.
Влязохме заедно. Катрин беше вътре и помагаше в беленето на някакви зеленчуци за наближаващия обед. Изглеждаше по-мрачна и по-унила, отколкото при първото ми посещение. Тя едва дигна глава да ме погледне и продължи заниманието си, пренебрегвайки общоприетите правила на учтивостта, както и преди, и не отговори на моя поздрав и с най-малкия жест.
„Съвсем не изглежда толкова мила, както госпожа Дийн се мъчи да ме убеди — помислих си аз. — Вярно е, че е красавица, но не е ангел.“
Ърншоу най-грубо й заповяда да занесе нещата си в кухнята.
— Ти ги занеси — отвърна тя и ги бутна настрана, щом свърши работата си. После седна на едно столче до прозореца, където започна да изрязва фигурки на птици и животни от останалите в скута й беленки от ряпа. Под предлог, че искам да поразгледам по-добре градината, аз се приближих към нея и според мен ловко пуснах бележката от госпожа Дийн на коленете й, без да ме забележи Хертън. Обаче Катрин високо ме попита: „Какво е това?“ и я бутна настрана.
— Писмо от ваша стара познайница, икономката на „Тръшкрос Грейндж“ — отговорих аз, ядосан от това, че ме е злепоставила за добрината ми и понеже се боях да не би да си въобразят, че писмото е от самия мен. Тя на драго сърце би го взела, когато чу обяснението ми, но Хертън я изпревари. Той го сграбчи и го сложи в жилетката си, като каза, че първо трябвало да го види господин Хийтклиф. Тогава Катрин мълчаливо се обърна на другата страна, извади крадешком носната си кърпичка и я притисна към очите си. След кратка душевна борба, при която се опита да потисне добрите си чувства, братовчед й измъкна писмото и го захвърли колкото се можеше по-грубо на пода до нея. Катрин го грабна и жадно го прочете. След това тя ме разпита за обитателите на бившия й дом — както за хората, тъй и за животните — и загледана към хълмовете, прошепна сякаш на себе си:
— Колко бих искала да яздя Мини там! Бих искала да се катеря там! Ах! Омръзна ми… тук съм като вързана, Хертън! — Тя склони хубавата си главица на перваза на прозореца и с полупрозявка и полувъздишка тъжно се унесе, без да я е грижа дали я забелязваме, или не.
— Госпожо Хийтклиф — заговорих аз, след като доста време поседях мълчаливо, — не виждате ли, че аз съм ваш стар познат? Толкова близък, щото ми се струва чудно, че не желаете да си поприказваме. Моята икономка непрестанно ми говори за вас и ви хвали и тя ще бъде много разочарована, ако се върна, без да мога да й разкажа друго освен това, че сте получили писмото й и не сте казали нищо.
Тези мои думи като че я учудиха и тя попита:
— Елен харесва ли ви?
— Да, много — отвърнах аз без всякакво колебание.
— Трябва да й кажете — продължи тя, — че бих отговорила на писмото й, но нямам с какво да го напиша, нямам дори и книга, от която да мога да откъсна някой лист.
— Никакви книги! — възкликнах аз. — Че как можете да живеете тука без тях, ако смея да ви запитам? При все че имам голяма библиотека, често ми е скучно в „Тръшкрос Грейндж“. Ако ми вземат книгите, бих изпаднал в отчаяние.
— Винаги четях, когато имах книги — каза Катрин. — Но господин Хийтклиф никога не чете и затова си науми да унищожи книгите ми. От седмици не съм зърнала книга. Само веднъж претърсих богословските книги на Джоузеф, което много го раздразни… И един път, Хертън, попаднах на книги, скрити в твоята стая, няколко на латински и гръцки и малко разкази и стихове, все стари, познати. Донесох стиховете тук и ти ги отмъкна, както сврака отмъква сребърни лъжици, само от любов към кражбата — те не ти вършат работа; или ги скри от злоба, та да не им се радва никой друг, щом ти не можеш. Може би именно твоята завист да е подсказала на господин Хийтклиф да ме лиши от съкровищата ми? Но повечето от тях са записани в ума ми и отпечатани в сърцето ми, а тях не можеш ми отне.
Ърншоу почервеня като божур, когато братовчедка му разкри тайната за личната му сбирка от книги и заеквайки от възмущение, отрече обвиненията й.
— Господин Хертън иска да разшири кръга на знанията си — притекох му се на помощ аз. — Той не че ревнува, а иска да ви подражава и да достигне вашите познания. За няколко години той ще напредне в учението.
— А иска междувременно аз да затъпея — отвърна Катрин. — Да, чувам го да срича и да си чете и какви грешки прави при това! Бих искала да кажеш още веднъж баладата „Чеви Чейс“, както я казваше вчера — много беше смешно. Чух те, чух те и да прелистваш речника, и да търсиш трудните думи, и после да ругаеш, понеже не можеше да прочетеш обясненията им.
Младежът явно чувствуваше, че не е право да му се присмиват за невежеството му, а след това да му се присмиват, задето се мъчи да се просвети. И аз бях на това мнение и като си спомних разказа на госпожа Дийн за първия му опит да осветли мрака, в който е бил отгледан, забелязах:
— Но, госпожо Хийтклиф, всеки от нас е бил начинаещ и всеки се е спъвал и залитал при първите стъпки. Ако нашите учители се бяха подигравали с нас, вместо да ни помогнат, ние щяхме и днес да се спъваме и да залитаме.
— О! — отговори тя. — Аз не искам да ограничавам познанията му. Все пак той няма право да си присвоява моите книги и да ги карикатури с глупавите си грешки и неправилно произношение. Тези книги — и прозата, и стиховете, са станали свети за мене, понеже са свързани с различни спомени, и аз не искам той да ги унижава и осквернява със своята уста. А освен това от всичките книги е избрал тъкмо любимите ми неща, сякаш напук, от чиста злоба!
В настъпилото за миг мълчание гърдите на Хертън силно се повдигаха. Той се мъчеше да преодолее острото чувство на обида и гняв, а това беше трудна задача. Аз станах и от кавалерско желание да облекча стеснението му застанах на вратата и отправих погледа си към гледката навън. Той последва моя пример и напусна стаята, но почти веднага се появи отново с пет-шест тома в ръце. Той ги хвърли в скута на Катрин и възкликна:
— Вземи ги! Не ща вече нито да ги чета, нито да чувам и мисля за тях!
— Не ги искам сега — отговори тя. — Ще ги свързвам с тебе и те ще ме отвращават.
Това беше голяма крачка напред за момчето. Тя не му благодари, но все пак той се чувствуваше поласкан, че е приела помощта му, и се реши да застане зад нея, докато тя разглеждаше книгите, а дори и да се наведе и да посочи нещо, което беше привлякло вниманието му на някоя от старите картини. Не го обезсърчи дори и дръзкият начин, по който тя дръпна страницата изпод пръста му. Той се задоволи да стои малко по-назад и да гледа нея вместо книгата. Катрин продължаваше да чете или да търси нещо за четене. Момчето постепенно съсредоточи цялото си внимание върху гъстите й свилени къдри. Той не можеше да види лицето й, а и тя не можеше да го види. И може би, без напълно да съзнава какво прави, притеглен като дете от пламъка на свещ, накрая посегна да ги пипне. Хертън протегна ръка и нежно погали една къдрица, сякаш беше птичка. Нож във врата й да бе забил, тя нямаше да се обърне тъй рязко, нито да се нахвърли по-свирепо срещу него.
— Махай се веднага! Как смееш да ме докосваш! Защо си застанал тук? — извика тя с тон на отвращение. — Не мога да те понасям! Ако се приближиш до мене, ще се кача горе.
Господин Хертън се отдръпна със страшно глупав вид. Той седна тихичко на пейката, а тя продължи да прелиства томовете още половин час. Най-после Ърншоу се приближи до мене и ми прошепна:
— Хайде, помоли я да ни почете, Зила. Схванах се да стоя без работа, а пък обичам… ще ми се да я послушам. Недей й казва, че аз искам, поискай го за себе си.
— На господин Хертън се иска да ни почетете, госпожо — веднага се обадих аз. — Той ще ви е много благодарен… ще ви бъде много задължен.
Тя се навъси, вдигна очи и отговори:
— Господин Хертън и всички останали ще имате добрината да разберете, че не приемам никаква престорена любезност, която имате лицемерието да ми предлагате! Презирам ви и нямам за какво да говоря с никого от вас! Когато бях готова живота си да дам за една мила дума или дори само да видя лицето на някого от вас, вие всички страняхте от мене. Но няма да се оплаквам на вас. Студът ме накара да сляза; не слязох, за да ви забавлявам, нито пък да се радвам на вашето общество.
— Какво можех да направя? — запита Ърншоу. — В какво съм виновен?
— О, ти си изключение — отговори госпожа Хийтклиф. — Никога не съм почувствувала нужда от грижи като твоите.
— Но аз неведнъж съм предлагал и съм молил — каза той, докачен от нейната рязкост. — Помолих господин Хийтклиф да ми позволи да бдя заради вас…
— Млъкни! Предпочитам да изляза вън, да ида където и да е, само да не чувам противния ти глас — каза госпожата.
Хертън промърмори, че малко го било грижа, ако тя отидела по дяволите, после откачи от стената пушката си, решен да не се въздържа повече от неделните си занимания. Той вече се отпусна да приказва, а скоро тя реши да се уедини. Обаче студовете бяха настъпили и въпреки гордостта си тя се видя принудена да понася нашето общество все повече и повече. Аз обаче внимавах да не й давам възможност да отблъсва добрината ми. Оттогава станах надменна като нея и между нас няма никой, който да я обича или харесва; тя не го и заслужава, защото при най-малкия повод се наежва, без да зачита когото и да било. Сопва се и на самия господар и просто като че го предизвиква да я набие. И колкото повече я оскърбяват, толкова по-жлъчна става.»
Като чух всичко това от Зила, отначало реших да се откажа от службата си, да си взема една къщурка и да убедя Катрин да дойде да живее при мене. Но господин Хийтклиф не искаше и да чуе за това (колкото би се съгласил да настани Хертън в отделна къща) и засега не виждам друг изход, освен да се омъжи повторно. Това обаче не е в кръга на моите възможности.“
Така завърши разказа си госпожа Дийн. Въпреки предвижданията на доктора аз бързо възстановявам силите си и макар сега да е едва втората седмица на януари, смятам след някой и друг ден да отида на кон до „Брулени хълмове“ и да съобщя на своя хазаин, че следващите шест месеца ще прекарам в Лондон, та ако иска, да си намери друг наемател за имението след октомври. Мъчно биха ме съблазнили да прекарам тука още една зима.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Вчера беше ясно, тихо и мразовито. Отидох до „Брулени хълмове“, както си бях намислил. Моята икономка ме замоли да занеса една бележчица от нея до младата й господарка и аз не й отказах, понеже добрата жена не виждаше нищо необичайно в молбата си. Входната врата беше отворена, но портата бе грижливо заключена, както при първото ми посещение. Почуках и извиках Ърншоу, който беше сред лехите. Той откачи веригата и аз влязох. Този момък е истински хубавец-селяк. Този път добре го разгледах. Той обаче сякаш нарочно прави всичко възможно, за да не изпъкват предимствата му.
Запитах дали господин Хийтклиф е в къщи. Отговори ми се, че не бил, но щял да се върне за обяд. Беше единадесет часът и аз изказах желание да вляза и да го почакам. Той веднага остави сечивата си и ме придружи по-скоро като копой, отколкото като заместник на домакина.
Влязохме заедно. Катрин беше вътре и помагаше в беленето на някакви зеленчуци за наближаващия обед. Изглеждаше по-мрачна и по-унила, отколкото при първото ми посещение. Тя едва дигна глава да ме погледне и продължи заниманието си, пренебрегвайки общоприетите правила на учтивостта, както и преди, и не отговори на моя поздрав и с най-малкия жест.
„Съвсем не изглежда толкова мила, както госпожа Дийн се мъчи да ме убеди — помислих си аз. — Вярно е, че е красавица, но не е ангел.“
Ърншоу най-грубо й заповяда да занесе нещата си в кухнята.
— Ти ги занеси — отвърна тя и ги бутна настрана, щом свърши работата си. После седна на едно столче до прозореца, където започна да изрязва фигурки на птици и животни от останалите в скута й беленки от ряпа. Под предлог, че искам да поразгледам по-добре градината, аз се приближих към нея и според мен ловко пуснах бележката от госпожа Дийн на коленете й, без да ме забележи Хертън. Обаче Катрин високо ме попита: „Какво е това?“ и я бутна настрана.
— Писмо от ваша стара познайница, икономката на „Тръшкрос Грейндж“ — отговорих аз, ядосан от това, че ме е злепоставила за добрината ми и понеже се боях да не би да си въобразят, че писмото е от самия мен. Тя на драго сърце би го взела, когато чу обяснението ми, но Хертън я изпревари. Той го сграбчи и го сложи в жилетката си, като каза, че първо трябвало да го види господин Хийтклиф. Тогава Катрин мълчаливо се обърна на другата страна, извади крадешком носната си кърпичка и я притисна към очите си. След кратка душевна борба, при която се опита да потисне добрите си чувства, братовчед й измъкна писмото и го захвърли колкото се можеше по-грубо на пода до нея. Катрин го грабна и жадно го прочете. След това тя ме разпита за обитателите на бившия й дом — както за хората, тъй и за животните — и загледана към хълмовете, прошепна сякаш на себе си:
— Колко бих искала да яздя Мини там! Бих искала да се катеря там! Ах! Омръзна ми… тук съм като вързана, Хертън! — Тя склони хубавата си главица на перваза на прозореца и с полупрозявка и полувъздишка тъжно се унесе, без да я е грижа дали я забелязваме, или не.
— Госпожо Хийтклиф — заговорих аз, след като доста време поседях мълчаливо, — не виждате ли, че аз съм ваш стар познат? Толкова близък, щото ми се струва чудно, че не желаете да си поприказваме. Моята икономка непрестанно ми говори за вас и ви хвали и тя ще бъде много разочарована, ако се върна, без да мога да й разкажа друго освен това, че сте получили писмото й и не сте казали нищо.
Тези мои думи като че я учудиха и тя попита:
— Елен харесва ли ви?
— Да, много — отвърнах аз без всякакво колебание.
— Трябва да й кажете — продължи тя, — че бих отговорила на писмото й, но нямам с какво да го напиша, нямам дори и книга, от която да мога да откъсна някой лист.
— Никакви книги! — възкликнах аз. — Че как можете да живеете тука без тях, ако смея да ви запитам? При все че имам голяма библиотека, често ми е скучно в „Тръшкрос Грейндж“. Ако ми вземат книгите, бих изпаднал в отчаяние.
— Винаги четях, когато имах книги — каза Катрин. — Но господин Хийтклиф никога не чете и затова си науми да унищожи книгите ми. От седмици не съм зърнала книга. Само веднъж претърсих богословските книги на Джоузеф, което много го раздразни… И един път, Хертън, попаднах на книги, скрити в твоята стая, няколко на латински и гръцки и малко разкази и стихове, все стари, познати. Донесох стиховете тук и ти ги отмъкна, както сврака отмъква сребърни лъжици, само от любов към кражбата — те не ти вършат работа; или ги скри от злоба, та да не им се радва никой друг, щом ти не можеш. Може би именно твоята завист да е подсказала на господин Хийтклиф да ме лиши от съкровищата ми? Но повечето от тях са записани в ума ми и отпечатани в сърцето ми, а тях не можеш ми отне.
Ърншоу почервеня като божур, когато братовчедка му разкри тайната за личната му сбирка от книги и заеквайки от възмущение, отрече обвиненията й.
— Господин Хертън иска да разшири кръга на знанията си — притекох му се на помощ аз. — Той не че ревнува, а иска да ви подражава и да достигне вашите познания. За няколко години той ще напредне в учението.
— А иска междувременно аз да затъпея — отвърна Катрин. — Да, чувам го да срича и да си чете и какви грешки прави при това! Бих искала да кажеш още веднъж баладата „Чеви Чейс“, както я казваше вчера — много беше смешно. Чух те, чух те и да прелистваш речника, и да търсиш трудните думи, и после да ругаеш, понеже не можеше да прочетеш обясненията им.
Младежът явно чувствуваше, че не е право да му се присмиват за невежеството му, а след това да му се присмиват, задето се мъчи да се просвети. И аз бях на това мнение и като си спомних разказа на госпожа Дийн за първия му опит да осветли мрака, в който е бил отгледан, забелязах:
— Но, госпожо Хийтклиф, всеки от нас е бил начинаещ и всеки се е спъвал и залитал при първите стъпки. Ако нашите учители се бяха подигравали с нас, вместо да ни помогнат, ние щяхме и днес да се спъваме и да залитаме.
— О! — отговори тя. — Аз не искам да ограничавам познанията му. Все пак той няма право да си присвоява моите книги и да ги карикатури с глупавите си грешки и неправилно произношение. Тези книги — и прозата, и стиховете, са станали свети за мене, понеже са свързани с различни спомени, и аз не искам той да ги унижава и осквернява със своята уста. А освен това от всичките книги е избрал тъкмо любимите ми неща, сякаш напук, от чиста злоба!
В настъпилото за миг мълчание гърдите на Хертън силно се повдигаха. Той се мъчеше да преодолее острото чувство на обида и гняв, а това беше трудна задача. Аз станах и от кавалерско желание да облекча стеснението му застанах на вратата и отправих погледа си към гледката навън. Той последва моя пример и напусна стаята, но почти веднага се появи отново с пет-шест тома в ръце. Той ги хвърли в скута на Катрин и възкликна:
— Вземи ги! Не ща вече нито да ги чета, нито да чувам и мисля за тях!
— Не ги искам сега — отговори тя. — Ще ги свързвам с тебе и те ще ме отвращават.
Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте
Тя отвори една от книгите, която явно е била много често прелиствана, и прочете една част с проточения тон на начинаещ, сетне се изсмя и я захвърли.
— Слушай сега това — продължи тя предизвикателно и издекламира по същия начин един стих от стара балада.
Обаче неговото самолюбие не му позволи да търпи повече това мъчение. Аз чух как той прекъсна дръзките й думи с една плесница и донякъде одобрих постъпката му. Малката проклетница беше направила всичко възможно, за да оскърби чувствителния си, макар и необразован братовчед и само с груба сила той можа да си уреди сметките с нея и да накара виновницата сама да почувствува обидата. След това той събра книгите и ги хвърли в огъня. По лицето му прочетох каква мъка е било за него да принесе на злобата такава жертва. Стори ми се, че докато ги поглъщаха пламъците, той си спомняше удоволствието, което му бяха доставяли, и все по-голямата радост и успехи, които бе очаквал да му донесат те; струваше ми се също така, че познавах и подбудите му за тези тайни занятия. Той се е задоволявал с всекидневния си труд и грубите си примитивни удоволствия, преди да се срещне с Катрин. Срамът, че тя го презира, и надеждата, че ще одобри тези негови опити, го подтикнали към по-висши занимания. Но вместо да го запазят от презрението й и да му спечелят одобрението й, усилията му да се издигне бяха дали тъкмо обратни резултати.
— Да, това е единствената полза, която грубиянин като тебе може да извлече от тях! — извика Катрин, като облиза разранената си уста и възмутено загледа горящите книги.
— Я да си държиш езика! — свирепо отвърна Ърншоу.
И тъй като от възбуждение не можеше да каже нищо повече, той бързо се запъти към вратата, където му направих път да мине. Но едва беше прекрачил прага, когато се сблъска с господин Хийтклиф, който вървеше по алеята и го хвана за рамото.
— Какво се е случило, момчето ми? — запита го той.
— Нищо, нищо — отвърна момчето и се отскубна, за да изживее скръбта и гнева си в самота.
Хийтклиф го проследи с поглед и въздъхна.
— Странно ще бъде, ако сам се изиграя! — промърмори той, без да забележи, че аз съм зад гърба му. — Но когато търся в лицето му прилика с бащата, от ден на ден намирам все по-голяма прилика с нея. Как може толкова да й прилича, дявол да го вземе? Не мога вече спокойно да го гледам.
Той сведе поглед към земята и мрачно влезе в къщата. Лицето му имаше неспокойно, напрегнато изражение, което никога не бях забелязвал преди, и ми се видя доста отслабнал. Щом го забеляза през прозореца, снаха му веднага избяга в кухнята, тъй че аз останах сам.
— Радвам се, че вече излизате, господин Локууд — рече той в отговор на моя поздрав, — отчасти от егоистични подбуди. Струва ми се, че мъчно бих се лишил от вашето общество в този пущинак. Неведнъж съм се чудил какво ви е довело тук.
— Просто една празна прищявка, сър — отвърнах аз. — Или пък една празна прищявка ще ме пропъди оттук. Идущата седмица заминавам за Лондон и трябва да ви предупредя, че не съм склонен да задържа „Тръшкрос Грейндж“ повече от дванадесетте месеца, за които съм наел къщата.
— О, тъй ли! Омръзнало ви е да живеете като отшелник, а? — каза Хийтклиф. — Но ако смятате да се откажете да плащате наем за имение, в което не живеете, напразно сте дошли. Аз никога не опрощавам дългове и държа да получа от всекиго, каквото ми се дължи.
— Не съм дошъл да моля за опрощаване — възкликнах аз доста ядосан. — Ако искате, мога да ви платя още сега. — И веднага извадих портфейла си.
— Не, не — студено отвърна той. — Вие ще оставите достатъчно ваши неща, с които да се погаси задължението в случай, че не се върнете. Не бързам чак толкова. Останете да обядвате с нас. Обикновено добре се посреща гостенин, който едва ли ще повтори посещението си… Катрин, донеси нещата. Къде си?
Катрин отново влезе в стаята със сложени на табла вилици и ножове.
— Можеш да обядваш с Джоузеф — промърмори й Хийтклиф настрана — и остани в кухнята, докато си отиде той.
Тя изпълни нарежданията му много точно; може би не изпитваше изкушение да не се подчини. Живеейки сред шутове и мизантропи, не е изключено тя да не може да цени хора от по-добри среди, когато се срещне с тях.
Седнал между мрачния и намръщен господин Хийтклиф и съвсем безмълвния Хертън, аз се нахраних в доста безрадостна обстановка и скоро се сбогувах. Щях да си тръгна през задния вход, за да зърна още веднъж Катрин и да ядосам стария Джоузеф, обаче Хертън получи нареждане да ми доведе коня и домакинът лично ме изпрати до вратата, тъй че не можах да изпълня желанието си.
„Колко скучен става животът в тази къща! — размишлявах аз, докато яздех по пътя. — За госпожа Линтон Хийтклиф щеше да се сбъдне нещо по-романтично от приказка, ако се бяхме залюбили, както искаше добрата й бавачка, и ако бяхме се преселили в шумната обстановка на града!“
1802. През септември тази година бях поканен да опустоша полето на един приятел в Северна Англия и на път за неговото жилище неочаквано се озовах на петнадесет мили от Гимъртън. Конярят на един хан край пътя държеше кофа вода, за да освежи конете ми, когато край нас мина каруца с много зелен, току-що ожънат овес, и той забеляза:
— Това е от Гимъртън! Те са винаги три седмици по-назад от другите с жътвата.
— Гимъртън! — повторих аз. Вече съвсем смътно си спомнях за пребиваването си по онези места. — А, зная го! Колко далече е оттук?
— Трябва да има четиринадесет мили през хълмовете и пътят е много лош — отговори конярят.
Облада ме внезапно желание да посетя „Тръшкрос Грейндж“. Беше едва пладне и ми дойде на ума, че няма защо да не прекарам нощта под собствен покрив вместо в някой хан. Освен това нищо не ми струваше да отделя един ден за уреждане сметките с моя хазаин и тъй да си спестя едно повторно идване тук. След като си починахме малко, наредих на слугата си да разпита за пътя към селото и макар и да уморихме много конете, успяхме да минем разстоянието за около три часа.
Оставих слугата в селото и продължих по долината сам. Сивата черквица изглеждаше по-сива, а усамотеното гробище — още по-усамотено. Забелязах една овца да скубе ниската трева по гробовете. Времето беше топло и приятно — твърде топло за пътуване, но горещината не ми пречеше да се наслаждавам на възхитителната природа и на небето. Да бях я видял около август, сигурен съм, че бих се изкушил да пропилея цял месец в тия уединени места. През зимата няма нищо по-тъжно, а през лятото нищо по-божествено от тези клисури, обградени от хълмове, и тези стръмни, ярко очертани ридове, обрасли с изтравниче.
Стигнах в „Тръшкрос Грейндж“, преди да залезе слънцето, и почуках да ми отворят, обаче семейството се бе оттеглило в задните помещения, което заключих по тънкия син пушек, който се виеше от кухненския комин, и никой не ме чу. Влязох в двора. На входа седеше девет или десетгодишно момиченце и плетеше, а на стъпалата една старица замислено пушеше лула.
— У дома ли е госпожа Дийн? — запитах аз старата жена.
— Госпожа Дийн? Не! — отговори тя. — Тя не живее тука. Тя живее горе, в „Брулени хълмове“.
— Вие ли сте икономката? — продължих аз.
— Да, аз гледам къщата — отвърна старицата.
— Е, аз съм господин Локууд, господарят. Можете ли да ме настаните в някоя стая? Искам да преспя тука.
— Господарят! — извика тя с изумление. — Я гледай ти! Че отде да знаем, че ще дойдете? Трябвало е да ни обадите. Сега нито има сухи чаршафи, нито подредено местенце в цялата къща!
Тя захвърли лулата си и забърза вътре, момичето и аз я последвахме. Скоро се убедих, че ми е казала истината и че почти бе загубила ума и дума покрай нежеланото ми появяване, и затова я помолих да се успокои. Казах, че ще отида да се поразходя, а тя междувременно да се помъчи да подреди едно ъгълче във всекидневната, за да вечерям, и някоя спалня за пренощуване. Никакво метене и бърсане на прах — само да запали огън и да приготви сухи чаршафи. Старата изглеждаше да има най-доброто желание да ми услужи, макар че взе да бърка в огнището с четка, вместо с ръжен, и сбърка още няколко неща, но аз излязох, уверен, че все ще успее да ми нареди място за спане, докато се завърна. Бях решил да се разходя до „Брулени хълмове“. Когато излязох от двора, дойде ми наум нещо, което ме накара да се върна.
— Наред ли е всичко в „Брулени хълмове“? — запитах аз жената.
— Ами да, доколкото зная — отговори тя, забързала към стаята с лопата жарава.
Искаше ми се да попитам защо госпожа Дийн е напуснала „Тръшкрос Грейндж“, но беше съвсем неудобно да я задържам в такъв критичен момент, затова си тръгнах и бавничко поех по пътя с блясъка на залязващото слънце зад гърба си и мекото сияние на изгряващата луна пред мене. Слънцето гаснеше, а луната засияваше все повече, когато напуснах парка и взех да се изкачвам по каменистия страничен път, който се отклоняваше към жилището на господин Хийтклиф. Преди да ми се мерне имението, единствената следа от деня беше вече само ивица мъждива кехлибарена светлина на запад. Обаче виждах всяко камъче на пътя и всеки стрък трева, огрени от прекрасната луна. Не стана нужда нито да се прекатервам през портата, нито да чукам: тя се отвори, когато я натиснах. „Това е вече подобрение“ — помислих си аз. Ноздрите ми подсказваха и друга промяна — аромат на лилав и жълт шибой, който се носеше във въздуха измежду простите овощни дървета.
— Слушай сега това — продължи тя предизвикателно и издекламира по същия начин един стих от стара балада.
Обаче неговото самолюбие не му позволи да търпи повече това мъчение. Аз чух как той прекъсна дръзките й думи с една плесница и донякъде одобрих постъпката му. Малката проклетница беше направила всичко възможно, за да оскърби чувствителния си, макар и необразован братовчед и само с груба сила той можа да си уреди сметките с нея и да накара виновницата сама да почувствува обидата. След това той събра книгите и ги хвърли в огъня. По лицето му прочетох каква мъка е било за него да принесе на злобата такава жертва. Стори ми се, че докато ги поглъщаха пламъците, той си спомняше удоволствието, което му бяха доставяли, и все по-голямата радост и успехи, които бе очаквал да му донесат те; струваше ми се също така, че познавах и подбудите му за тези тайни занятия. Той се е задоволявал с всекидневния си труд и грубите си примитивни удоволствия, преди да се срещне с Катрин. Срамът, че тя го презира, и надеждата, че ще одобри тези негови опити, го подтикнали към по-висши занимания. Но вместо да го запазят от презрението й и да му спечелят одобрението й, усилията му да се издигне бяха дали тъкмо обратни резултати.
— Да, това е единствената полза, която грубиянин като тебе може да извлече от тях! — извика Катрин, като облиза разранената си уста и възмутено загледа горящите книги.
— Я да си държиш езика! — свирепо отвърна Ърншоу.
И тъй като от възбуждение не можеше да каже нищо повече, той бързо се запъти към вратата, където му направих път да мине. Но едва беше прекрачил прага, когато се сблъска с господин Хийтклиф, който вървеше по алеята и го хвана за рамото.
— Какво се е случило, момчето ми? — запита го той.
— Нищо, нищо — отвърна момчето и се отскубна, за да изживее скръбта и гнева си в самота.
Хийтклиф го проследи с поглед и въздъхна.
— Странно ще бъде, ако сам се изиграя! — промърмори той, без да забележи, че аз съм зад гърба му. — Но когато търся в лицето му прилика с бащата, от ден на ден намирам все по-голяма прилика с нея. Как може толкова да й прилича, дявол да го вземе? Не мога вече спокойно да го гледам.
Той сведе поглед към земята и мрачно влезе в къщата. Лицето му имаше неспокойно, напрегнато изражение, което никога не бях забелязвал преди, и ми се видя доста отслабнал. Щом го забеляза през прозореца, снаха му веднага избяга в кухнята, тъй че аз останах сам.
— Радвам се, че вече излизате, господин Локууд — рече той в отговор на моя поздрав, — отчасти от егоистични подбуди. Струва ми се, че мъчно бих се лишил от вашето общество в този пущинак. Неведнъж съм се чудил какво ви е довело тук.
— Просто една празна прищявка, сър — отвърнах аз. — Или пък една празна прищявка ще ме пропъди оттук. Идущата седмица заминавам за Лондон и трябва да ви предупредя, че не съм склонен да задържа „Тръшкрос Грейндж“ повече от дванадесетте месеца, за които съм наел къщата.
— О, тъй ли! Омръзнало ви е да живеете като отшелник, а? — каза Хийтклиф. — Но ако смятате да се откажете да плащате наем за имение, в което не живеете, напразно сте дошли. Аз никога не опрощавам дългове и държа да получа от всекиго, каквото ми се дължи.
— Не съм дошъл да моля за опрощаване — възкликнах аз доста ядосан. — Ако искате, мога да ви платя още сега. — И веднага извадих портфейла си.
— Не, не — студено отвърна той. — Вие ще оставите достатъчно ваши неща, с които да се погаси задължението в случай, че не се върнете. Не бързам чак толкова. Останете да обядвате с нас. Обикновено добре се посреща гостенин, който едва ли ще повтори посещението си… Катрин, донеси нещата. Къде си?
Катрин отново влезе в стаята със сложени на табла вилици и ножове.
— Можеш да обядваш с Джоузеф — промърмори й Хийтклиф настрана — и остани в кухнята, докато си отиде той.
Тя изпълни нарежданията му много точно; може би не изпитваше изкушение да не се подчини. Живеейки сред шутове и мизантропи, не е изключено тя да не може да цени хора от по-добри среди, когато се срещне с тях.
Седнал между мрачния и намръщен господин Хийтклиф и съвсем безмълвния Хертън, аз се нахраних в доста безрадостна обстановка и скоро се сбогувах. Щях да си тръгна през задния вход, за да зърна още веднъж Катрин и да ядосам стария Джоузеф, обаче Хертън получи нареждане да ми доведе коня и домакинът лично ме изпрати до вратата, тъй че не можах да изпълня желанието си.
„Колко скучен става животът в тази къща! — размишлявах аз, докато яздех по пътя. — За госпожа Линтон Хийтклиф щеше да се сбъдне нещо по-романтично от приказка, ако се бяхме залюбили, както искаше добрата й бавачка, и ако бяхме се преселили в шумната обстановка на града!“
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
1802. През септември тази година бях поканен да опустоша полето на един приятел в Северна Англия и на път за неговото жилище неочаквано се озовах на петнадесет мили от Гимъртън. Конярят на един хан край пътя държеше кофа вода, за да освежи конете ми, когато край нас мина каруца с много зелен, току-що ожънат овес, и той забеляза:
— Това е от Гимъртън! Те са винаги три седмици по-назад от другите с жътвата.
— Гимъртън! — повторих аз. Вече съвсем смътно си спомнях за пребиваването си по онези места. — А, зная го! Колко далече е оттук?
— Трябва да има четиринадесет мили през хълмовете и пътят е много лош — отговори конярят.
Облада ме внезапно желание да посетя „Тръшкрос Грейндж“. Беше едва пладне и ми дойде на ума, че няма защо да не прекарам нощта под собствен покрив вместо в някой хан. Освен това нищо не ми струваше да отделя един ден за уреждане сметките с моя хазаин и тъй да си спестя едно повторно идване тук. След като си починахме малко, наредих на слугата си да разпита за пътя към селото и макар и да уморихме много конете, успяхме да минем разстоянието за около три часа.
Оставих слугата в селото и продължих по долината сам. Сивата черквица изглеждаше по-сива, а усамотеното гробище — още по-усамотено. Забелязах една овца да скубе ниската трева по гробовете. Времето беше топло и приятно — твърде топло за пътуване, но горещината не ми пречеше да се наслаждавам на възхитителната природа и на небето. Да бях я видял около август, сигурен съм, че бих се изкушил да пропилея цял месец в тия уединени места. През зимата няма нищо по-тъжно, а през лятото нищо по-божествено от тези клисури, обградени от хълмове, и тези стръмни, ярко очертани ридове, обрасли с изтравниче.
Стигнах в „Тръшкрос Грейндж“, преди да залезе слънцето, и почуках да ми отворят, обаче семейството се бе оттеглило в задните помещения, което заключих по тънкия син пушек, който се виеше от кухненския комин, и никой не ме чу. Влязох в двора. На входа седеше девет или десетгодишно момиченце и плетеше, а на стъпалата една старица замислено пушеше лула.
— У дома ли е госпожа Дийн? — запитах аз старата жена.
— Госпожа Дийн? Не! — отговори тя. — Тя не живее тука. Тя живее горе, в „Брулени хълмове“.
— Вие ли сте икономката? — продължих аз.
— Да, аз гледам къщата — отвърна старицата.
— Е, аз съм господин Локууд, господарят. Можете ли да ме настаните в някоя стая? Искам да преспя тука.
— Господарят! — извика тя с изумление. — Я гледай ти! Че отде да знаем, че ще дойдете? Трябвало е да ни обадите. Сега нито има сухи чаршафи, нито подредено местенце в цялата къща!
Тя захвърли лулата си и забърза вътре, момичето и аз я последвахме. Скоро се убедих, че ми е казала истината и че почти бе загубила ума и дума покрай нежеланото ми появяване, и затова я помолих да се успокои. Казах, че ще отида да се поразходя, а тя междувременно да се помъчи да подреди едно ъгълче във всекидневната, за да вечерям, и някоя спалня за пренощуване. Никакво метене и бърсане на прах — само да запали огън и да приготви сухи чаршафи. Старата изглеждаше да има най-доброто желание да ми услужи, макар че взе да бърка в огнището с четка, вместо с ръжен, и сбърка още няколко неща, но аз излязох, уверен, че все ще успее да ми нареди място за спане, докато се завърна. Бях решил да се разходя до „Брулени хълмове“. Когато излязох от двора, дойде ми наум нещо, което ме накара да се върна.
— Наред ли е всичко в „Брулени хълмове“? — запитах аз жената.
— Ами да, доколкото зная — отговори тя, забързала към стаята с лопата жарава.
Искаше ми се да попитам защо госпожа Дийн е напуснала „Тръшкрос Грейндж“, но беше съвсем неудобно да я задържам в такъв критичен момент, затова си тръгнах и бавничко поех по пътя с блясъка на залязващото слънце зад гърба си и мекото сияние на изгряващата луна пред мене. Слънцето гаснеше, а луната засияваше все повече, когато напуснах парка и взех да се изкачвам по каменистия страничен път, който се отклоняваше към жилището на господин Хийтклиф. Преди да ми се мерне имението, единствената следа от деня беше вече само ивица мъждива кехлибарена светлина на запад. Обаче виждах всяко камъче на пътя и всеки стрък трева, огрени от прекрасната луна. Не стана нужда нито да се прекатервам през портата, нито да чукам: тя се отвори, когато я натиснах. „Това е вече подобрение“ — помислих си аз. Ноздрите ми подсказваха и друга промяна — аромат на лилав и жълт шибой, който се носеше във въздуха измежду простите овощни дървета.
Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте
Вратите и прозорците бяха широко разтворени; но както често се случва във въгледобивните райони, в камината пламтеше силен огън. Насладата за окото прави излишната горещина по-леко поносима. Но холът на „Брулени хълмове“ е толкова просторен, че обитателите има къде да се спасят от топлината. Сега всички бяха седнали недалеч от един прозорец. Можех да ги видя и чуя още преди да вляза, и затова останах да ги гледам и се заслушах, воден от едно растящо чувство на любопитство, нелишено от завист.
„Обратно“ — чу се сладък звънлив глас.
„Глупчо, трети път грешиш. Вече няма да ти показвам. Сети се сам или ще те дръпна за косата.“
„Добре — обратно! — отговори друг дълбок и мек глас. — А сега ме целуни, задето толкова внимавах.“
„Не! Първо го прочети правилно, без нито една грешка.“
Мъжът започна да чете. Той беше млад, добре облечен човек, седнал до една маса с разтворена пред него книга. Хубавото му лице сияеше от удоволствие, а очите му сновяха от страницата до малката бяла ръчичка на рамото му, която го плескаше по бузата, щом забелязваше признак на невнимание. Момичето с бялата ръчица бе застанало точно зад него и понякога, като се навеждаше да следи урока, лъскавите й руси къдрици се сливаха с кафявите му кичури. А лицето й… Но по-добре, че не можеше да го види, защото той едва ли би работил тъй упорито. Аз имах възможност да го гледам и прехапах устните си от ярост, задето бях проиграл възможността да постигна нещо повече от това — просто да стоя скован пред покоряващата му красота.
Урокът завърши с някоя и друга грешка. Ученикът поиска да бъде награден и получи най-малко пет целувки, които той щедро върна на свой ред. Тогава те се приближиха до вратата и от разговора им разбрах, че ще излязат на разходка в полето. Имах чувството, че ако не с думи, то поне в сърцето си Хертън Ърншоу би ме проклел и би ме пратил в дъното на ада, ако бе видял злощастната ми личност точно в този момент. С чувство на злоба и ненавист се промъкнах и потърсих убежище в кухнята. И тук можеше свободно да се влезе. Седнала пред вратата, добрата Нели Дийн шиеше и пееше някаква песен, често прекъсвана от груби, невъздържани думи, които някой с крайно немузикален тон викаше отвътре.
— Сто пъти по-добре да ме ругаят по цял ден, отколкото да понасям приказките ти — казваше гласът от кухнята в отговор на нещо, което бе казала Нели. — Не мога да отворя Светото писание, без да започнеш да обвиняваш дявола за всичките злини по света. Не се ли виждаш, че си нищо, и тя също. Ще погубите момчето, горкото — добави той с въздишка. — Сигурен съм, че е омагьосано! Нека бог ги съди, защото нашите земни господари не признават нито закон, нито правда.
— Не! Защото иначе сигурно щяхме да седим на разпалени главни — отговори Нели. — Я слушай, старче, чети си Библията като добър християнин и ме остави на мира. Ето сега пея „Сватбата на феята Ани“. Песента не е лоша, пък и става за танц.
Госпожа Дийн се готвеше да продължи, когато наближих. Тя ме поздрави веднага, бързо скочи на крака и извика:
— Да ви поживи господ, господин Локууд! Какво ви хрумна, та се връщате така неочаквано? Къщата е затворена, трябваше да ни предупредите.
— Наредих да ми приготвят една стая — отговорих аз. — Утре си тръгвам. Но кажете как попаднахте тук, госпожо Дийн?
— Зила напусна и наскоро, след като заминахте за Лондон, господин Хийтклиф поиска да дойда тук и да остана, докато се завърнете. Но моля, заповядайте. Пеша ли дойдохте от Гимъртън?
— Идвам от „Тръшкрос Грейндж“ и докато ми приготвят стаята, искам да си свърша работата с господаря ви. Не вярвам наскоро да имам друг такъв сгоден случай.
— Каква работа, сър? — попита Нели, като ме въвеждаше в хола. — Той излезе и не вярвам да се върне скоро.
— За наема.
— Но тогава трябва да говорите с госпожа Хийтклиф или по-скоро с мен. Тя още не е свикнала да се справя с работите и аз се грижа за всичко, понеже няма друг.
Погледнах озадачен.
— Но вие вероятно не сте чули, че Хийтклиф почина? — добави тя.
— Хийтклиф умрял? — възкликнах аз дълбоко учуден. — Кога се случи това?
— Преди три месеца. Но седнете, дайте да ви закача шапката и ще ви разправя всичко. Вероятно още не сте вечеряли, нали?
— Нищо не искам. Наредих да ми приготвят вечеря в къщи. Но седнете и вие. Никак не очаквах, че може да умре. Разправете ми какво се случи. Значи, вие не очаквате младите да се върнат скоро?
— Не! Всяка вечер все им се карам, че излизат късно, но кой слуша. Поне пийнете малко старо домашно пиво. Това ще ви ободри, пък вие и без това изглеждате уморен.
Тя избърза да донесе пивото, преди да мога да откажа. Чух Джоузеф да казва, че било просто скандално да има поклонници на нейната възраст, а на всичко отгоре да им вади напитки от избата на господаря. И това бил доживял да види!
Тя не се спря да му отговори, а се върна веднага с дълбока сребърна халба в ръка, чието съдържание похвалих с подходящ възторг. След това продължи да ми разказва какво бе станало с Хийтклиф. Както тя се изрази, краят му бил съвсем „чудат“.
„Повикаха ме в «Брулени хълмове» около две седмици, след като ни напуснахте — продължи Нели, — и аз приех с радост заради Катрин. Първата ни среща бе скръбен удар за мен. Тя толкова се бе променила след раздялата ни. Господин Хийтклиф не обясни какво го бе накарало да промени мнението си относно идването ми. Той само каза, че искал да дойда и че му омръзнало да гледа Катрин. Трябвало да наредя малкото салонче като всекидневна стая и да прибера Катрин при мен. Стигало му, ако се налага, да я вижда по веднъж или два пъти на ден. Тя изглеждаше доволна от това разрешение на въпроса и постепенно аз скришом пренесох голям брой книги и други дреболии, с които тя бе свикнала в «Тръшкрос Грейндж». Ласкаех се с мисълта, че ще се наредим все пак добре. Заблуждението ми не трая дълго. Отначало Катрин изглеждаше доволна, но скоро стана нервна и раздразнителна. Например беше й забранено да излиза от градината и много я дразнеше, че не може да излиза извън тесните й граници, особено с настъпването на пролетта. Освен това, когато си гледах къщната работа, често трябваше да я оставям сама и тогава тя се оплакваше, че е много самотна. Предпочиташе да се кара с Джоузеф в кухнята, отколкото да седи плахо и мирно в стаята си. Не обръщах внимание на кавгите им, но често и Хертън трябваше да се приютява в кухнята, когато господарят искаше да стои сам в хола. Отначало тя излизаше, когато той влизаше в кухнята, или ми помагаше в работата, без да му обръща внимание или да му говори. Самият той бе крайно намусен и мълчалив. Но след известно време тя промени поведението си и вече не го оставяше на мира. Казваше, че бил глупав и мързелив, чудеше се как можел да понася такъв живот, как можел по цяла вечер само да зяпа в огъня и да дреме.
— Виж го, Нели, не ти ли прилича на куче? — веднъж ми каза тя. — Или на талигарски кон? Върши си работата, яде си дажбата и вечно спи. Колко трябва да му е празна и тъпа главата! А ти понякога сънуваш ли, Хертън? Я ми кажи какво сънуваш. Но ти не можеш да ми отговориш!
Тя обърна очи към него, но той не отвори уста и не я погледна.
— Може би и сега сънува — продължи тя. — Виж го как си върти рамото, също като Юнона. Ти го попитай, Елен.
— Ако не се държите както трябва, господин Хертън ще поиска господарят да ви изпрати горе — казах аз. Той не само беше свил рамо, но и юмрука си и сякаш искаше да го използува.
— Зная защо Хертън не ще да продума, когато съм в кухнята — забеляза тя при друг случай. — Страх го е да не му се присмея, не мислиш ли, Елен? По едно време беше започнал да се учи да чете и защото му се присмях, изгори книгите и изостави учението. Това не е ли глупост?
— Нима вие самата не сте постъпили зле? — рекох й. — Я да видим?
— Може би, но не очаквах да се покаже толкова глупав. Слушай, Хертън, ако сега ти дам книга, би ли я взел? Ще опитам.
Тя прелистваше една книга и я сложи върху ръката му, но той я блъсна и процеди през зъби, че ще й извие шията, ако не го остави на мира.
— Тогава ще оставя книгата ей тук — продължи тя, — в чекмеджето на масата; а сега ще си легна.
Тя ми прошепна да гледам дали той ще пипне книгата, после излезе. Но той не се докосна до нея. Казах й това на следната сутрин за нейно най-голямо разочарование. Виждах, че тя съжалява за настойчивото му мусене и нехайство. Съвестта й я гризеше, задето го бе наплашила и накарала да се откаже от усилията си да се образова. Тя действително бе постигнала това. Но сега търсеше начин да поправи грешката си.
Докато гладех или се занимавах с някаква друга домакинска работа, при която трябваше да седна, тя донасяше някоя приятна книга и ми четеше на глас. Когато Хертън биваше там, тя обикновено прекъсваше четенето на някое интересно място, а след това оставяше книгата някъде наблизо — това го вършеше често. Но той беше упорит като магаре и не се хващаше на въдицата. Когато валеше навън, той оставаше да пуши с Джоузеф и двамата стояха неподвижно от двете страни на огнището. Старият, за щастие, бе много глух и не можеше да чуе нейните «язвителни бръщолевения», както би се изразил той, а младият се стараеше да не им обръща внимание. При хубаво време, вечер, младият ходеше на лов. Тогава Катрин само се прозяваше и въздишаше и ме караше да й говоря; но щом започнех, тя веднага бягаше в двора или градината. Като не знаеше вече какво да прави, тя плачеше и викаше, че била уморена от живота, че животът й бил безсмислен.
Господин Хийтклиф бе започнал все повече и повече да отбягва хора и почти никога не допускаше Ърншоу в хола. Вследствие на една злополука в началото на март последният бе станал нещо като постоянен инвентар на кухнята. Веднъж излязъл сам из хълмовете. Пушката му се пръснала, някакво парче му наранило ръката и той загубил много кръв, докато се прибере. Поради това бе принуден да стои в къщи при огъня, на спокойствие, докато се поправи. Катрин точно това и чакаше. Тя намрази стаята си горе повече от всякога и непрекъснато ми намираше работа долу, за да идва и тя с мен.
На Великден, в понеделник, Джоузеф закара добитък на панаира в Гимъртън. Следобед аз белех пране в кухнята.
Начумерен както винаги, Ърншоу седеше в ъгъла си при камината, а за да не скучае, малката ми господарка рисуваше нещо по прозорците, като за разнообразие от време на време запяваше, тихо възкликваше и хвърляше досадни и нетърпеливи погледи към братовчеда си. Той съсредоточено пушеше, загледан в огъня. Като й казах, че ми тъмни и че така не мога да работя, тя се отдръпна към камината. Не обърнах особено внимание на това, но скоро тя подзе:
— Хертън, сега вече разбирам, че бих желала… бих се радвала… бих искала да те имам като братовчед, ако не беше станал толкова заядлив и груб към мен.
„Обратно“ — чу се сладък звънлив глас.
„Глупчо, трети път грешиш. Вече няма да ти показвам. Сети се сам или ще те дръпна за косата.“
„Добре — обратно! — отговори друг дълбок и мек глас. — А сега ме целуни, задето толкова внимавах.“
„Не! Първо го прочети правилно, без нито една грешка.“
Мъжът започна да чете. Той беше млад, добре облечен човек, седнал до една маса с разтворена пред него книга. Хубавото му лице сияеше от удоволствие, а очите му сновяха от страницата до малката бяла ръчичка на рамото му, която го плескаше по бузата, щом забелязваше признак на невнимание. Момичето с бялата ръчица бе застанало точно зад него и понякога, като се навеждаше да следи урока, лъскавите й руси къдрици се сливаха с кафявите му кичури. А лицето й… Но по-добре, че не можеше да го види, защото той едва ли би работил тъй упорито. Аз имах възможност да го гледам и прехапах устните си от ярост, задето бях проиграл възможността да постигна нещо повече от това — просто да стоя скован пред покоряващата му красота.
Урокът завърши с някоя и друга грешка. Ученикът поиска да бъде награден и получи най-малко пет целувки, които той щедро върна на свой ред. Тогава те се приближиха до вратата и от разговора им разбрах, че ще излязат на разходка в полето. Имах чувството, че ако не с думи, то поне в сърцето си Хертън Ърншоу би ме проклел и би ме пратил в дъното на ада, ако бе видял злощастната ми личност точно в този момент. С чувство на злоба и ненавист се промъкнах и потърсих убежище в кухнята. И тук можеше свободно да се влезе. Седнала пред вратата, добрата Нели Дийн шиеше и пееше някаква песен, често прекъсвана от груби, невъздържани думи, които някой с крайно немузикален тон викаше отвътре.
— Сто пъти по-добре да ме ругаят по цял ден, отколкото да понасям приказките ти — казваше гласът от кухнята в отговор на нещо, което бе казала Нели. — Не мога да отворя Светото писание, без да започнеш да обвиняваш дявола за всичките злини по света. Не се ли виждаш, че си нищо, и тя също. Ще погубите момчето, горкото — добави той с въздишка. — Сигурен съм, че е омагьосано! Нека бог ги съди, защото нашите земни господари не признават нито закон, нито правда.
— Не! Защото иначе сигурно щяхме да седим на разпалени главни — отговори Нели. — Я слушай, старче, чети си Библията като добър християнин и ме остави на мира. Ето сега пея „Сватбата на феята Ани“. Песента не е лоша, пък и става за танц.
Госпожа Дийн се готвеше да продължи, когато наближих. Тя ме поздрави веднага, бързо скочи на крака и извика:
— Да ви поживи господ, господин Локууд! Какво ви хрумна, та се връщате така неочаквано? Къщата е затворена, трябваше да ни предупредите.
— Наредих да ми приготвят една стая — отговорих аз. — Утре си тръгвам. Но кажете как попаднахте тук, госпожо Дийн?
— Зила напусна и наскоро, след като заминахте за Лондон, господин Хийтклиф поиска да дойда тук и да остана, докато се завърнете. Но моля, заповядайте. Пеша ли дойдохте от Гимъртън?
— Идвам от „Тръшкрос Грейндж“ и докато ми приготвят стаята, искам да си свърша работата с господаря ви. Не вярвам наскоро да имам друг такъв сгоден случай.
— Каква работа, сър? — попита Нели, като ме въвеждаше в хола. — Той излезе и не вярвам да се върне скоро.
— За наема.
— Но тогава трябва да говорите с госпожа Хийтклиф или по-скоро с мен. Тя още не е свикнала да се справя с работите и аз се грижа за всичко, понеже няма друг.
Погледнах озадачен.
— Но вие вероятно не сте чули, че Хийтклиф почина? — добави тя.
— Хийтклиф умрял? — възкликнах аз дълбоко учуден. — Кога се случи това?
— Преди три месеца. Но седнете, дайте да ви закача шапката и ще ви разправя всичко. Вероятно още не сте вечеряли, нали?
— Нищо не искам. Наредих да ми приготвят вечеря в къщи. Но седнете и вие. Никак не очаквах, че може да умре. Разправете ми какво се случи. Значи, вие не очаквате младите да се върнат скоро?
— Не! Всяка вечер все им се карам, че излизат късно, но кой слуша. Поне пийнете малко старо домашно пиво. Това ще ви ободри, пък вие и без това изглеждате уморен.
Тя избърза да донесе пивото, преди да мога да откажа. Чух Джоузеф да казва, че било просто скандално да има поклонници на нейната възраст, а на всичко отгоре да им вади напитки от избата на господаря. И това бил доживял да види!
Тя не се спря да му отговори, а се върна веднага с дълбока сребърна халба в ръка, чието съдържание похвалих с подходящ възторг. След това продължи да ми разказва какво бе станало с Хийтклиф. Както тя се изрази, краят му бил съвсем „чудат“.
„Повикаха ме в «Брулени хълмове» около две седмици, след като ни напуснахте — продължи Нели, — и аз приех с радост заради Катрин. Първата ни среща бе скръбен удар за мен. Тя толкова се бе променила след раздялата ни. Господин Хийтклиф не обясни какво го бе накарало да промени мнението си относно идването ми. Той само каза, че искал да дойда и че му омръзнало да гледа Катрин. Трябвало да наредя малкото салонче като всекидневна стая и да прибера Катрин при мен. Стигало му, ако се налага, да я вижда по веднъж или два пъти на ден. Тя изглеждаше доволна от това разрешение на въпроса и постепенно аз скришом пренесох голям брой книги и други дреболии, с които тя бе свикнала в «Тръшкрос Грейндж». Ласкаех се с мисълта, че ще се наредим все пак добре. Заблуждението ми не трая дълго. Отначало Катрин изглеждаше доволна, но скоро стана нервна и раздразнителна. Например беше й забранено да излиза от градината и много я дразнеше, че не може да излиза извън тесните й граници, особено с настъпването на пролетта. Освен това, когато си гледах къщната работа, често трябваше да я оставям сама и тогава тя се оплакваше, че е много самотна. Предпочиташе да се кара с Джоузеф в кухнята, отколкото да седи плахо и мирно в стаята си. Не обръщах внимание на кавгите им, но често и Хертън трябваше да се приютява в кухнята, когато господарят искаше да стои сам в хола. Отначало тя излизаше, когато той влизаше в кухнята, или ми помагаше в работата, без да му обръща внимание или да му говори. Самият той бе крайно намусен и мълчалив. Но след известно време тя промени поведението си и вече не го оставяше на мира. Казваше, че бил глупав и мързелив, чудеше се как можел да понася такъв живот, как можел по цяла вечер само да зяпа в огъня и да дреме.
— Виж го, Нели, не ти ли прилича на куче? — веднъж ми каза тя. — Или на талигарски кон? Върши си работата, яде си дажбата и вечно спи. Колко трябва да му е празна и тъпа главата! А ти понякога сънуваш ли, Хертън? Я ми кажи какво сънуваш. Но ти не можеш да ми отговориш!
Тя обърна очи към него, но той не отвори уста и не я погледна.
— Може би и сега сънува — продължи тя. — Виж го как си върти рамото, също като Юнона. Ти го попитай, Елен.
— Ако не се държите както трябва, господин Хертън ще поиска господарят да ви изпрати горе — казах аз. Той не само беше свил рамо, но и юмрука си и сякаш искаше да го използува.
— Зная защо Хертън не ще да продума, когато съм в кухнята — забеляза тя при друг случай. — Страх го е да не му се присмея, не мислиш ли, Елен? По едно време беше започнал да се учи да чете и защото му се присмях, изгори книгите и изостави учението. Това не е ли глупост?
— Нима вие самата не сте постъпили зле? — рекох й. — Я да видим?
— Може би, но не очаквах да се покаже толкова глупав. Слушай, Хертън, ако сега ти дам книга, би ли я взел? Ще опитам.
Тя прелистваше една книга и я сложи върху ръката му, но той я блъсна и процеди през зъби, че ще й извие шията, ако не го остави на мира.
— Тогава ще оставя книгата ей тук — продължи тя, — в чекмеджето на масата; а сега ще си легна.
Тя ми прошепна да гледам дали той ще пипне книгата, после излезе. Но той не се докосна до нея. Казах й това на следната сутрин за нейно най-голямо разочарование. Виждах, че тя съжалява за настойчивото му мусене и нехайство. Съвестта й я гризеше, задето го бе наплашила и накарала да се откаже от усилията си да се образова. Тя действително бе постигнала това. Но сега търсеше начин да поправи грешката си.
Докато гладех или се занимавах с някаква друга домакинска работа, при която трябваше да седна, тя донасяше някоя приятна книга и ми четеше на глас. Когато Хертън биваше там, тя обикновено прекъсваше четенето на някое интересно място, а след това оставяше книгата някъде наблизо — това го вършеше често. Но той беше упорит като магаре и не се хващаше на въдицата. Когато валеше навън, той оставаше да пуши с Джоузеф и двамата стояха неподвижно от двете страни на огнището. Старият, за щастие, бе много глух и не можеше да чуе нейните «язвителни бръщолевения», както би се изразил той, а младият се стараеше да не им обръща внимание. При хубаво време, вечер, младият ходеше на лов. Тогава Катрин само се прозяваше и въздишаше и ме караше да й говоря; но щом започнех, тя веднага бягаше в двора или градината. Като не знаеше вече какво да прави, тя плачеше и викаше, че била уморена от живота, че животът й бил безсмислен.
Господин Хийтклиф бе започнал все повече и повече да отбягва хора и почти никога не допускаше Ърншоу в хола. Вследствие на една злополука в началото на март последният бе станал нещо като постоянен инвентар на кухнята. Веднъж излязъл сам из хълмовете. Пушката му се пръснала, някакво парче му наранило ръката и той загубил много кръв, докато се прибере. Поради това бе принуден да стои в къщи при огъня, на спокойствие, докато се поправи. Катрин точно това и чакаше. Тя намрази стаята си горе повече от всякога и непрекъснато ми намираше работа долу, за да идва и тя с мен.
На Великден, в понеделник, Джоузеф закара добитък на панаира в Гимъртън. Следобед аз белех пране в кухнята.
Начумерен както винаги, Ърншоу седеше в ъгъла си при камината, а за да не скучае, малката ми господарка рисуваше нещо по прозорците, като за разнообразие от време на време запяваше, тихо възкликваше и хвърляше досадни и нетърпеливи погледи към братовчеда си. Той съсредоточено пушеше, загледан в огъня. Като й казах, че ми тъмни и че така не мога да работя, тя се отдръпна към камината. Не обърнах особено внимание на това, но скоро тя подзе:
— Хертън, сега вече разбирам, че бих желала… бих се радвала… бих искала да те имам като братовчед, ако не беше станал толкова заядлив и груб към мен.
Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте
Хертън не й отговори.
— Хертън, Хертън, Хертън, не чуваш ли? — продължи тя.
— Махай се оттук! — изръмжа той, твърд и неотстъпчив.
— Чакай да взема лулата — каза тя, като внимателно протегна ръка и му я издърпа от устата.
Преди да успее да си я вземе обратно, лулата бе счупена и хвърлена в пламъците. Той я изруга и взе друга.
— Чакай — извика тя, — по-напред трябва да ме изслушаш. Не мога да говоря сред такива облаци пушек.
— Да те вземат дяволите! — отвърна той настървено. — Остави ме на мира!
— Не — настояваше тя. — Няма да те оставя! Чудя се как да те накарам да ми заговориш, а ти се правиш, че не разбираш. Като те наричам глупчо, това в същност нищо не значи. Това не значи, че те презирам. Хайде, Хертън, обърни ми малко внимание. Ти си ми братовчед и трябва да се държиш като такъв.
— Не искам да имам нищо общо с теб и с пустата ти гордост, и с проклетите ти шеги и подигравки — отвърна той. — По-добре да ида в ада телом и духом, отколкото да те погледна още веднъж. Вън през вратата! Веднага!
Катрин се намуси и се оттегли на миндера при прозореца, като хапеше устни. Тя се опита да засвири някаква странна мелодийка, за да прикрие все по-голямото си желание да се разхълца.
— Трябва да бъдете приятели с братовчедката си, Хертън — намесих се аз, — щом тя се разкайва за острия си език. Това ще е добре за вас. Дружбата с нея може съвсем да ви промени.
— Дружба ли — извика той, — когато тя ме мрази и ме смята недостоен даже обувките й да чистя? Не! И цар да ме направят, не бих вече потърсил дружбата й, само за да ме отритва.
— Не аз, а ти ме мразиш! — заплака Кати, без да прикрива повече скръбта си. — Ти ме мразиш не по-малко, отколкото господин Хийтклиф, даже и повече!
— Проклета лъжкиня си ти! — прошепна Ърншоу. — Тогава защо десетки пъти съм го ядосвал, като държа твоята страна, и то когато ми се подиграваше и ме презираше и… Но нищо, продължавай да ме измъчваш. Ще ида да кажа, че си ме пропъдила от кухнята.
— Но аз не знаех, че си ме защищавал! — отвърна Катрин, като бършеше сълзите си. — Аз бях толкова нещастна и озлобена против всички; но сега искам да ти благодаря и те моля да ми простиш. Какво друго мога да направя?
Тя се върна към камината и сърдечно протегна ръка. Той се бе навъсил и начумерил като буреносен облак, със силно стиснати юмруци и вперен в земята поглед. По инстинкт Катрин вероятно бе отгатнала, че неотстъпчивостта му се дължи на просто вироглавство, а не на някаква омраза към нея; и след кратко колебание тя се наведе и го целуна леко по бузата. Малката палавница помисли, че нищо не съм видяла, отдръпна се и се върна при прозореца, като че нищо не е било. Поклатих глава с упрек; тогава тя поруменя и прошепна:
— Та какво друго можех да сторя, Елен? Не иска да ми подаде ръка, не иска да ме погледне! Трябваше някак да му покажа, че ми е симпатичен… че искам да бъдем приятели.
Не зная дали целувката изигра решителната роля. В продължение на няколко минути Хертън внимателно криеше лицето си, а когато най-сетне го откри, просто не знаеше накъде да гледа.
Катрин се зае внимателно да завива една хубава книга в бяла хартия и след като я завърза с панделка и надписа до «Господин Хертън Ърншоу», помоли ме да стана неин специален пратеник и да предам подаръка на посочения адресант.
— И му кажи, че ако я вземе, ще дойда да го уча да я чете както трябва. Ако пък откаже, ще отида горе и никога вече няма да го закачам.
Занесох книгата и предадох поръчението, зорко наблюдавана от моята господарка. Хертън държеше пръстите си сключени и затова аз я сложих на коляното му. Той не я отблъсна. Продължих работата си. Катрин бе застанала облакътена на масата, докато слабо шумолене й подсказа, че пакетът се отваря. Тогава тя тихо се приближи и седна до братовчед си. Той трепереше, а лицето му поруменя. Нямаше ни следа от предишната му грубост и навъсена недодяланост. Отначало не можеше да събере смелост да отговори, макар и с думичка, на търсещия й поглед и прошепнатата молба:
— Моля те, Хертън, кажи «да», кажи, че ми прощаваш. Ще бъда толкова щастлива да чуя от теб тази малка дума.
Той промълви нещо неясно.
— И нали ще ми бъдеш приятел? — добави Катрин изпитателно.
— Не! Защото всеки ден от живота си ще се червиш заради мен — отвърна той — и колкото по-добре ме опознаваш, толкова повече ще се срамуваш от това приятелство. Не бих могъл да понеса това!
— Значи, не искаш да бъдем приятели — каза тя с медена усмивка и се промъкна към него.
По-нататък не се чуваше ясно какво говорят, но когато пак обърнах глава, видях две съвсем сияещи лица, наведени над приетия вече подарък. Вече не се съмнявах, че договорът е ратифициран и от двете страни и че неприятелите занапред ще бъдат заклети съюзници. Книгата, която проучваха, бе изпъстрена с ценни картини. Последните, както и положението, в което седяха, ги бяха така обаяли, че те не мръднаха до завръщането на Джоузеф. А той, бедният, бе просто смаян, като видя Катрин редом до Хертън Ърншоу, облегнала ръка на рамото му. Той бе силно изненадан, че любимецът му търпи нейната близост — толкова дълбоко учуден, че тази вечер не можа дума да каже по въпроса. Само дълбоки въздишки издаваха чувствата му, когато постави тържествено голямата библия на масата и нареди отгоре извадените от портфейла замърсени банкноти, получени от извършените сделки. Най-после той повика Хертън от мястото му.
— Занеси ги на господаря, момче, и стой там. Аз се качвам в стаята. Не ни подобава да седим в тая дупка. Трябва да се измитаме, да търсим друга.
— Хайде, Катрин — казах й аз, — и ние трябва «да се измитаме». Свърших с гладенето. Готова ли сте?
— Още няма осем — каза Катрин и стана неохотно. — Хертън, ще оставя книгата на камината, а утре ще донеса и други.
— Но както ги донесете, ще ги занеса в хола — каза Джоузеф. — После вървете ги търсете. Та… както искате.
Кати го заплаши, че ще си попълва такива загуби от неговата собствена библиотека. Тя мина усмихната край Хертън и като се изкачваше по стълбата, запя. Струва ми се, че никога, откакто живееше в този дом, не й е било толкова леко на душата освен може би по време на най-ранните й посещения на Линтон.
Така зародилата се близост бързо се задълбочаваше, макар и с временни премеждия. Само желанието от само себе си не бе достатъчно да облагороди Ърншоу, а младата господарка не бе нито философ, нито образец на търпение. Но тъй като и двамата преследваха една и съща цел — единият влюбен и изпълнен с почит, а другият влюбен и изпълнен с желанието да бъде почитан, — в края на краищата те успяха.“
— Както виждате, господин Локууд, все пак не бе никак трудно да се спечели сърцето на госпожа Хийтклиф. Но сега се радвам, че вие не се опитахте да сторите това. Най-съкровеното ми желание е тези млади хора да се съберат. На сватбата им няма да има на кого да завиждам. В цяла Англия няма да има по-щастлива жена от мен.
— Хертън, Хертън, Хертън, не чуваш ли? — продължи тя.
— Махай се оттук! — изръмжа той, твърд и неотстъпчив.
— Чакай да взема лулата — каза тя, като внимателно протегна ръка и му я издърпа от устата.
Преди да успее да си я вземе обратно, лулата бе счупена и хвърлена в пламъците. Той я изруга и взе друга.
— Чакай — извика тя, — по-напред трябва да ме изслушаш. Не мога да говоря сред такива облаци пушек.
— Да те вземат дяволите! — отвърна той настървено. — Остави ме на мира!
— Не — настояваше тя. — Няма да те оставя! Чудя се как да те накарам да ми заговориш, а ти се правиш, че не разбираш. Като те наричам глупчо, това в същност нищо не значи. Това не значи, че те презирам. Хайде, Хертън, обърни ми малко внимание. Ти си ми братовчед и трябва да се държиш като такъв.
— Не искам да имам нищо общо с теб и с пустата ти гордост, и с проклетите ти шеги и подигравки — отвърна той. — По-добре да ида в ада телом и духом, отколкото да те погледна още веднъж. Вън през вратата! Веднага!
Катрин се намуси и се оттегли на миндера при прозореца, като хапеше устни. Тя се опита да засвири някаква странна мелодийка, за да прикрие все по-голямото си желание да се разхълца.
— Трябва да бъдете приятели с братовчедката си, Хертън — намесих се аз, — щом тя се разкайва за острия си език. Това ще е добре за вас. Дружбата с нея може съвсем да ви промени.
— Дружба ли — извика той, — когато тя ме мрази и ме смята недостоен даже обувките й да чистя? Не! И цар да ме направят, не бих вече потърсил дружбата й, само за да ме отритва.
— Не аз, а ти ме мразиш! — заплака Кати, без да прикрива повече скръбта си. — Ти ме мразиш не по-малко, отколкото господин Хийтклиф, даже и повече!
— Проклета лъжкиня си ти! — прошепна Ърншоу. — Тогава защо десетки пъти съм го ядосвал, като държа твоята страна, и то когато ми се подиграваше и ме презираше и… Но нищо, продължавай да ме измъчваш. Ще ида да кажа, че си ме пропъдила от кухнята.
— Но аз не знаех, че си ме защищавал! — отвърна Катрин, като бършеше сълзите си. — Аз бях толкова нещастна и озлобена против всички; но сега искам да ти благодаря и те моля да ми простиш. Какво друго мога да направя?
Тя се върна към камината и сърдечно протегна ръка. Той се бе навъсил и начумерил като буреносен облак, със силно стиснати юмруци и вперен в земята поглед. По инстинкт Катрин вероятно бе отгатнала, че неотстъпчивостта му се дължи на просто вироглавство, а не на някаква омраза към нея; и след кратко колебание тя се наведе и го целуна леко по бузата. Малката палавница помисли, че нищо не съм видяла, отдръпна се и се върна при прозореца, като че нищо не е било. Поклатих глава с упрек; тогава тя поруменя и прошепна:
— Та какво друго можех да сторя, Елен? Не иска да ми подаде ръка, не иска да ме погледне! Трябваше някак да му покажа, че ми е симпатичен… че искам да бъдем приятели.
Не зная дали целувката изигра решителната роля. В продължение на няколко минути Хертън внимателно криеше лицето си, а когато най-сетне го откри, просто не знаеше накъде да гледа.
Катрин се зае внимателно да завива една хубава книга в бяла хартия и след като я завърза с панделка и надписа до «Господин Хертън Ърншоу», помоли ме да стана неин специален пратеник и да предам подаръка на посочения адресант.
— И му кажи, че ако я вземе, ще дойда да го уча да я чете както трябва. Ако пък откаже, ще отида горе и никога вече няма да го закачам.
Занесох книгата и предадох поръчението, зорко наблюдавана от моята господарка. Хертън държеше пръстите си сключени и затова аз я сложих на коляното му. Той не я отблъсна. Продължих работата си. Катрин бе застанала облакътена на масата, докато слабо шумолене й подсказа, че пакетът се отваря. Тогава тя тихо се приближи и седна до братовчед си. Той трепереше, а лицето му поруменя. Нямаше ни следа от предишната му грубост и навъсена недодяланост. Отначало не можеше да събере смелост да отговори, макар и с думичка, на търсещия й поглед и прошепнатата молба:
— Моля те, Хертън, кажи «да», кажи, че ми прощаваш. Ще бъда толкова щастлива да чуя от теб тази малка дума.
Той промълви нещо неясно.
— И нали ще ми бъдеш приятел? — добави Катрин изпитателно.
— Не! Защото всеки ден от живота си ще се червиш заради мен — отвърна той — и колкото по-добре ме опознаваш, толкова повече ще се срамуваш от това приятелство. Не бих могъл да понеса това!
— Значи, не искаш да бъдем приятели — каза тя с медена усмивка и се промъкна към него.
По-нататък не се чуваше ясно какво говорят, но когато пак обърнах глава, видях две съвсем сияещи лица, наведени над приетия вече подарък. Вече не се съмнявах, че договорът е ратифициран и от двете страни и че неприятелите занапред ще бъдат заклети съюзници. Книгата, която проучваха, бе изпъстрена с ценни картини. Последните, както и положението, в което седяха, ги бяха така обаяли, че те не мръднаха до завръщането на Джоузеф. А той, бедният, бе просто смаян, като видя Катрин редом до Хертън Ърншоу, облегнала ръка на рамото му. Той бе силно изненадан, че любимецът му търпи нейната близост — толкова дълбоко учуден, че тази вечер не можа дума да каже по въпроса. Само дълбоки въздишки издаваха чувствата му, когато постави тържествено голямата библия на масата и нареди отгоре извадените от портфейла замърсени банкноти, получени от извършените сделки. Най-после той повика Хертън от мястото му.
— Занеси ги на господаря, момче, и стой там. Аз се качвам в стаята. Не ни подобава да седим в тая дупка. Трябва да се измитаме, да търсим друга.
— Хайде, Катрин — казах й аз, — и ние трябва «да се измитаме». Свърших с гладенето. Готова ли сте?
— Още няма осем — каза Катрин и стана неохотно. — Хертън, ще оставя книгата на камината, а утре ще донеса и други.
— Но както ги донесете, ще ги занеса в хола — каза Джоузеф. — После вървете ги търсете. Та… както искате.
Кати го заплаши, че ще си попълва такива загуби от неговата собствена библиотека. Тя мина усмихната край Хертън и като се изкачваше по стълбата, запя. Струва ми се, че никога, откакто живееше в този дом, не й е било толкова леко на душата освен може би по време на най-ранните й посещения на Линтон.
Така зародилата се близост бързо се задълбочаваше, макар и с временни премеждия. Само желанието от само себе си не бе достатъчно да облагороди Ърншоу, а младата господарка не бе нито философ, нито образец на търпение. Но тъй като и двамата преследваха една и съща цел — единият влюбен и изпълнен с почит, а другият влюбен и изпълнен с желанието да бъде почитан, — в края на краищата те успяха.“
— Както виждате, господин Локууд, все пак не бе никак трудно да се спечели сърцето на госпожа Хийтклиф. Но сега се радвам, че вие не се опитахте да сторите това. Най-съкровеното ми желание е тези млади хора да се съберат. На сватбата им няма да има на кого да завиждам. В цяла Англия няма да има по-щастлива жена от мен.
Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
„Тоя понеделник заранта Ърншоу още не бе напълно годен за работа и затова остана в къщи. Аз веднага видях, че няма да мога да задържа Катрин при себе си както преди. Тя слезе преди мен и отиде в градината, където бе видяла братовчедът си да върши някаква лека работа. Когато отидох да ги повикам за закуска, разбрах, че го е накарала да разчисти една доста голяма ивица земя от храсти с френско и цариградско грозде. Те обсъждаха какви растения да донесат от «Тръшкрос Грейндж».
Ужасих се от опустошението, което бяха успели да извършат само за половин час. Джоузеф пазеше френското грозде като зеницата на окото си, а тя бе избрала да прокара леха с цветя точно сред тези храсти.
— Хубава работа! — възкликнах аз. — Всичко това ще бъде показано на господаря веднага щом го забележи Джоузеф. А какво извинение имате, задето така се разпореждате в градината? Ще видите как ще избухне той накрая. Господин Хертън, чудя се къде ви е умът, та сте я послушали и сте забъркали тази каша.
— Бях забравил, че са на Джоузеф — отвърна Ърншоу озадачен, — но ще му кажа, че аз съм виновен.
Винаги се хранехме заедно с господин Хийтклиф. Изпълнявах ролята на домакиня при запарването на чая и сервирането, тъй че присъствието ми на масата бе необходимо. Катрин обикновено сядаше до мен, но днес се бе присламчила до Хертън. Скоро разбрах, че тя няма да бъде по-сдържана в дружбата си, отколкото бе в своята неприязън.
— Гледайте да не говорите много с братовчеда си и да не му обръщате повече внимание, отколкото трябва — прошепнах на ухото й на влизане в стаята. — Това навярно няма да се хареса на господин Хийтклиф и той ще се ядоса и на двама ви.
— Добре, няма — отвърна тя.
Само минутка по-късно тя седна съвсем близо до него и втъкваше стръкчета иглика в чинията му с овесени ядки.
Той не смееше да й заговори. Едва се осмеляваше да я погледне; но тя продължи да го закача и на два пъти той едва не прихна от смях. Аз се намръщих, а тя стрелна поглед към господаря, но по неговото лице личеше, че мислите му са далеч от нас. За момент тя стана сериозна и се вгледа изпитателно в него, после се обърна и продължи да се задява. Накрая Хертън избухна в сподавен смях. Господин Хийтклиф се сепна. Очите му пробягаха по лицата ни. Катрин срещна погледа му с привидната си нервност, примесена в предизвикателство, което му бе крайно противно.
— Добре, че не си ми под ръка — извика той. — Какъв дявол те кара да ме зяпаш непрекъснато с тия твои проклети очи? Стига си ме гледала и се помъчи да не ми напомняш за себе си. Мислех, че съм те изцерил от навика да се смееш.
— Аз бях — промълви Хертън.
— Какво говориш? — попита господарят.
Хертън се загледа в чинията си и не повтори признанието си. Господин Хийтклиф се вгледа за малко в него и мълком продължи да закусва, потънал отново в мислите си. Почти бяхме привършили. Двамата млади благоразумно се бяха поотдалечили един от друг и аз вече не очаквах други неприятности. Но ето че Джоузеф се появи на вратата. По треперещите му устни и яростния му поглед личеше, че е открил пораженията на любимите си храсти. Той сигурно бе забелязал Кати и братовчед й да се навъртат наоколо, преди да разгледа мястото, защото челюстите му се движеха като на крава, която преживя, и думите му едва се разбираха.
— Искам си заплатата и ще си бягам. Исках тук да умра, където съм работил шейсет години, и мислех да си дигна книгите и парцалите на тавана и да оставя кухнята на тях, само мир да има. Не е лесно човек да си остави огнището, но аз и на това бях готов, а какво стана? Тя ми взе и градината; а, честна дума, господарю, това вече не се търпи! Вие се превивайте пред хомота, ако щете. Но аз не съм свикнал. Стар гръб на нов юк лесно не свиква. По-добре да си изкарвам залъка, като чукам чакъл по пътищата.
— Стига, идиот такъв! — прекъсна го Хийтклиф. — Режи късо. От какво се оплакваш? Не искам да се меся в кавгите ви с Нели. Пет пари не давам даже ако те натъпче в мазата за въглища.
— Не е Нели — отвърна Джоузеф. — За Нели нямаше да викам, колкото и да е лоша. Да благодарим на бога, че поне тя на никого не може да открадне душата. Никога не е била толкова красива, че да се заплесне човек по нея. Не, говоря за тази ужасна, безобразна господарка, с дръзки очи и невъзпитано държане, която е омагьосала нашето момче, докато… Просто сърцето ми се къса. Забравил е всичко, що съм направил за него. Човек го направих, а той отишъл и изскубал цял ред от най-хубавите ми храсти френско грозде в градината.
Тук той започна направо да се вайка, забравил мъжкото си достойнство и изцяло погълнат от нанесените му неправди, от непризнателността на Ърншоу и опасността, която грозеше момчето.
— Този глупак да не е пиян? — запита господин Хийтклиф. — Хертън, на теб ли се сърди за нещо?
— Издърпах два или три храста — отвърна младежът, — но ще ги посадя отново.
— А защо ги извади? — запита господарят. Катрин сметна за уместно да се намеси.
— Исках там да посадим цветя. Само аз съм виновна, защото аз го накарах.
— А кой дявол ти позволи да пипнеш тук даже и едно клонче? — запита чичо й много учуден. — А на тебе кой ти каза да я слушаш? — добави той, обръщайки се към Хертън.
Последният мълчеше, но братовчедка му отговори:
— Не трябва да ви се зловиди, че искам да украся няколко метра, когато сте заграбили цялата ми земя.
— Земята ли, нахална кучка такава! Ти никога не си имала никаква земя — каза Хийтклиф.
— И парите ми — продължи Катрин, отвръщайки на гневния му поглед, като захапа една коричка, останала от закуската й.
— Мълчи! — извика той. — Стига, махай се оттук!
— И земята на Хертън, както и парите му — продължи момичето невъздържано. — Сега Хертън и аз сме приятели. Ще му кажа всичко за вас.
За момент господарят, изглежда, се смути. Побледня и стана от стола, втренчил в нея поглед, пълен със смъртна омраза.
— Ако ме ударите, Хертън ще ви удари — каза Катрин, — затова по-добре си седнете на мястото.
— Ако Хертън не те изхвърли от стаята, аз ще го пръждосам в ада — прогърмя Хийтклиф. — Вещица проклета, значи, осмеляваш се да го насъскваш против мен? Махнете я оттук. Чувате ли? Изпъдете я в кухнята. Чувате ли, Елен Дийн, ако още веднъж я пуснете да ми се мерне пред очите, ще я убия.
Шепнейки тихо, Хертън се постара да я убеди да излезе.
— Измъкнете я оттук — извика той, озверен. — Какво, да не искаш още да говориш?
И той се приближи, за да изпълни собствената си заповед.
— Той вече няма да ви слуша, проклетнико — каза Катрин, — и скоро ще ви намрази не по-малко от мен.
— Стига! Стига! — шепнеше младият момък с упрек. — Спри най-после! Не искам да му говориш по тоя начин.
— Но нали няма да го оставиш да ме удари? — извика тя.
— Хайде, върви тогава — прошепна Ърншоу настойчиво.
Но вече беше късно. Хийтклиф я бе сграбчил.
— Сега ти се махай оттук — каза той на Ърншоу. — Проклетата му вещица! Предизвика ме в момент, когато не мога да понасям такива работи. Сега ще я накарам да се разкайва за цял живот.
Ръката му се бе вкопчила в косата й. Хертън се опита да освободи къдриците й и го молеше поне този път да не й стори зло. Черните му очи святкаха от ярост. Той изглеждаше готов да разкъса Катрин на парчета. Тъкмо се бях решила да се притека на помощ, когато пръстите му внезапно се отхлабиха. Той пусна косата й и я стисна за ръката, като впи в лицето й проницателен поглед. След това прокара ръка над очите си, постоя за миг, вероятно да се окопити, и се обърна пак към Катрин с престорена сдържаност.
Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте
— Трябва да се отучиш да ме вбесяваш така или някога действително мога да те убия. А сега върви с госпожа Дийн, стой при нея и дръж нахалството си за нейните уши. А колкото за Хертън, ако забележа, че те слуша, ще го изпратя другаде да си изкарва прехраната. Твоята любов може да го докара до просешка тояга. Нели, отведете я. А сега ме оставете, говоря на всички. Оставете ме!
Аз изведох младата господарка. Тя самата бе толкова доволна, че се отърва, щото не се възпротиви. Другият ни последва и господин Хийтклиф остана сам в стаята си до вечерта. Бях посъветвала Катрин да се храни горе, но щом като видя мястото й празно, той ме изпрати да я повикам. Той не проговори на никого от нас. Хапна много малко и веднага след това излезе, като даде да разберем, че не ще се върне преди мръкване.
Новите двама приятели се настаниха в хола, докато го нямаше. По едно време чух, че Хертън строго смъмри братовчедка си, задето иска да му разкрие поведението на свекър й спрямо баща му. Каза й, че и дума не искал да чуе против него. И самият дявол да бил, нямало значение — той пак щял да държи на него. Предпочитал тя да ругае пак него, както преди, отколкото да се захваща с господин Хийтклиф. Всичко това ядосваше Катрин, но той съумя да я накара да мълчи, като я попита как би й се харесало, ако той започне да злослови за нейния баща. Тогава тя разбра, че Ърншоу има съвсем присърце доброто име на господаря и че никакви разумни доводи не биха могли да скъсат връзките, които го свързват с Хийтклиф. Те бяха вериги, изковани от навика, които би било жестоко да се опита да разхлаби. Оттогава тя се държеше добре, избягваше да се оплаква или показва ненавистта си към Хийтклиф и ми призна, че съжалява, задето се е постарала да го смрази с Хертън. И наистина смятам, че след това тя даже думичка не е казвала пред Хертън срещу своя подтисник.
Когато тази неприятност се разсея, двамата останаха пак добри приятели и всецяло се отдадоха на работата си: той учеше, а тя му предаваше. Често седях при тях след работа. Чувствувах се успокоена — толкова драго ми беше да ги гледам, че не забелязах как времето минава. Разбирате, нали, че аз и двамата ги смятах почти като мои собствени деца. Отдавна вече се гордеех с едното, а сега бях уверена, че и другото ще ме радва не по-малко. Честен, отзивчив и природно надарен, той бързо разсея облака на невежество и унижение, в който бе израсъл, а със своите похвали Катрин поощряваше прилежанието му. Просветляващият му се ум озаряваше и самото му лице, правеше го по-одухотворено и му придаваше благородство. Едва можах да позная, че това е същият човек, когото видях в деня, когато намерих малката господарка в «Брулени хълмове» след разходката й до Пенистън Крег. Докато аз им се възхищавах, а те работеха, се стъмни и господарят се върна. Той дойде при нас съвсем неочаквано, влязъл от главния вход. Беше ни видял и тримата, преди да вдигнем глава и да го забележим. «Не би могло да има по-приятна и невинна картина — помислих си аз — и ще бъде грехота, ако им се скара.» Червената светлина на огъня озаряваше хубавите им глави и светналите им от детински интерес лица. Въпреки че той бе на двадесет и три, а тя на осемнадесет години, и двамата имаха толкова нови неща да почувствуват и научат, че нито той, нито тя познаваха трезвите чувства и разочарованията, присъщи на всяка по-зряла възраст.
Те вдигнаха очи едновременно и видяха насреща си господин Хийтклиф. Може би никога не сте забелязали, че те имат еднакви очи, и то очите на Катрин Ърншоу. Младата Катрин й прилича само по широкото чело и доста извитите ноздри, които мимо волята й и придават горделив вид. У Хертън приликата е по-чувствителна. Тя винаги личи, но в този момент бе особено поразителна, защото чувствата му се бяха оживили и приспаните му досега умствени способности бяха заработили. Вероятно тази прилика обезоръжи господин Хийтклиф. Той пристъпи към огнището, обзет от видимо смущение, което бързо се изпари, когато погледна младия човек. Или по-право казано, то се промени, защото все още се долавяше. Той взе книгата от ръката му и погледна отворената страница, после му я върна, без да каже нищо. На Катрин направи знак с ръка да излезе. Другарят й не се забави много след нея; аз също така се канех да си тръгна, но той ми каза да остана.
— Нищо не излезе от цялата работа, нали? — забеляза той, като си помисли за това, което току-що бе видял. — Какъв смешен и жалък край на отчаяните ми усилия! Вземам лостове и кирки да срина двете къщи, от толкова време се приучвам да работя като Херкулес и когато всичко вече е подготвено и напълно в моя власт, виждам, че нямам ни най-малкото желание да съборя даже една керемида от покривите им. Старите ми неприятели не са ме победили. Точно сега е моментът да отмъстя на представителите им. Бих могъл да го сторя, без никой да може да ме спре. Но каква полза? Нямам желание да нанеса удара. Не ми се ще да вдигна ръка. Излиза, че през цялото време съм се мъчел само за да се похваля с благородното си великодушие. Но това съвсем не е така. Никакво удоволствие не би ми доставило да ги унищожа, а ми липсва желанието да руша ей така, за нищо. Нели, настъпва някаква странна промяна; сега още се намирам в сянката й. Всекидневният ми живот е станал толкова безинтересен, че едва се сещам да ям и да пия нещо. Само тези двамата, които напуснаха стаята, изпъкват в съзнанието ми като реални същества. А като ги гледам, изпитвам едва ли не адска болка. За нея не искам да говоря, не искам и да мисля, но искрено бих желал да е невидима. Присъствието й само ме влудява. Към него изпитвам други чувства; но все пак заради това не биха ме сметнали за луд, бих отбягвал да го виждам. А може би ще си помислите, че съм на път да полудея — добави той, като се опита да се усмихне, — ако се опитам да ви опиша хилядите форми на минали възпоминания и представи, които той събужда или съчетава в себе си! Зная, че няма да кажете никому това, което ви разправям. Винаги съм бил толкова затворен в себе си, щото най-сетне търся да намеря някого, с когото да споделя мислите си. Преди пет минути Хертън ми се видя не като обикновено човешко същество, а като олицетворение на младините ми. Почувствувах близостта си с него по толкова различни начини, щото съвсем не бих могъл да се ръководя от разума в държанието си към него. На първо място поразителната му прилика с Катрин го свързваше толкова силно с нея. Но това, което може би смятате, че най-силно е подействувало на въображението ми, в същност е най-маловажното. Защото, какво ли не свързвам с нея, какво ли не ми напомня за нея? Не мога да погледна към каменния под, без да видя лицето й, вдълбано в плочите. Във всеки облак, във всяко дърво, нощем в самия въздух, а денем във всичко, което погледна, винаги чувствувам нейния лик. Най-обикновеното лице, всеки мъж или жена — даже и собствените ми черти — като че ли в присмех отразяват нейните. Целият свят ми се струва като някаква страхотна сбирка от възпоминания, които ми напомнят, че е съществувала и че съм я загубил. И ето че в Хертън аз видях призрака на моята безсмъртна любов, отчаяните ми опити да отстоявам правата си, моето падение, гордост, щастието ми и моята покруса. Може би е лудост да повтарям мислите си пред вас, но това ще ви обясни защо, колкото и да ми тежи самотата, неговото присъствие не облекчава, а напротив, отегчава вечната ми мъка. Това отчасти ме прави безразличен и към отношенията му към неговата братовчедка. Не мога вече да се занимавам с тях.
— Но какво разбирате под думата «промяна», господин Хийтклиф? — казах аз, обезпокоена от държането му, въпреки че нямаше никаква опасност да загуби разсъдъка си или да умре. Според мене, той бе здрав и читав, а що се отнася до разсъдъка му, още от дете обичаше да се отдава на мрачни мисли и странни фантазии. Може би го обземаше лудост само по въпроса за загубения му идол, но във всяко друго отношение умът му бе на място не по-малко от моя.
— Не ще узная, докато самата премяна не настъпи — ми отговори той. — Сега само отчасти я долавям.
— Да не би да се разболявате?
— Не, Нели.
— Тогава може би ви е страх от смъртта? — продължих аз.
— Страх ли? Не! — отговори той. — Нито се плаша, нито предчувствувам, нито се надявам, че мога да умра. Пък и защо? С моето добро здраве, умерен начин на живот и спокойни занимания би могло да се очаква и вероятни наистина ще тъпча още земята, докато черен косъм не остане на главата ми. Но при все това така не може да се продължава. Трябва да се подсещам да дишам, почти да напомням на сърцето си да бие. Сякаш огъвам някаква твърда пружина — като че насила върша и най-дребната работа, която не е продиктувана от една единствена мисъл, като че вниманието ми насила се спира на каквото и да било, живо или мъртво, ако то не е свързано с една обща мисъл. Имам едно едничко желание; и телом, и духом жадувам само за неговото осъществяване. От толкова години безспир съм се стремял към това, щото съм уверен, че ще го постигна, и то скоро; защото то е прояло целия ми живот. Цял съм погълнат в очакване на неговото осъществяване. В моите изповеди не намерих облекчение, но може би те обясняват иначе необяснимите промени на настроенията, в които често изпадам. О, боже, колко дълга е борбата! Как бих желал всичко да се свърши!
Той крачеше из стаята, мърморейки сам на себе си ужасяващи неща. Можех вече да повярвам думите на Джоузеф, че съвестта му е превърнала сърцето му в същински земен ад. Чудех се много какъв ли ще бъде краят. Въпреки че по-рано той рядко бе разкривал мислите си даже с поглед, не се съмнявах, че това е привичното му душевно състояние. Сам той заяви, но никой не би могъл даже и да предположи подобно нещо от обикновеното му държане.
— Когато се срещахте с него, вие не забелязахте нищо, нали, господин Локууд? А по времето, за което говоря, той си бе съвсем същият, само още повече се усамотяваше и може би бе по-мълчалив пред хората.“
"В продължение на няколко дена след тази вечер господин Хийтклиф се хранеше отделно, но не искаше открито да отстрани Хертън и Кати. Противно му бе, задето се бе отдал така пълно на чувствата си, и затова предпочиташе сам той да страни от нас. Стигаше му, за да се поддържа, да хапне веднъж в двадесет и четири часа.
Една нощ, когато всички в къщи бяха легнали, чух го, че слезе и излезе през главния вход. Не го чух да се връща и на заранта видях, че още го няма. Беше през април. Времето бе топло и приятно, тревата свежа, както само благодатният дъжд и слънцето могат да я направят, и двете малки ябълки до южната стена бяха целите в цвят. След закуска Катрин настоя да изнеса стол и да седна с работата си под боровете край къщата. С чара си тя подлъга Хертън, който се бе напълно възстановил след злополуката, да разкопае почвата и да й направи една малка градинка. След оплакванията на Джоузеф градинката бе преместена тук. Аз се радвах блажено на пролетния лъх, на красивата нежна синева на небето. Младата господарка бе изтичала до портата да вземе коренчета иглика за бордюра. Тя се върна внезапно с много малко стръкчета в ръка и ни каза, че господин Хийтклиф се завърнал. „Даже ми се обади“ — добави тя с учудено лице.
— Какво каза той? — попита Хертън.
— Каза ми да се махам колкото може по-бързо — отговори тя, — но изглеждаше толкова променен, че се спрях и го загледах.
— Как ти се видя? — запита той.
— Ами, почти весел и засмян. Не, какво ти почти — направо весел, силно възбуден, сияещ!
— Изглежда, че нощните разходки му действуват добре — забелязах аз с привидно равнодушие. В същност бях не по-малко учудена от самата нея и горях от желание да видя дали е право това, което ни бе казала, защото беше рядко събитие да видим господаря засмян. Господин Хийтклиф бе застанал пред разтворената врата. Беше бледен и трепереше, но наистина очите му искряха особено радостно, а това съвсем променяше изражението му.
— Ще закусите ли? — попитах аз. — Трябва да сте огладнели след нощната разходка. — Исках да разбера къде е бил, но ми бе неудобно да попитам направо.
— Не, не съм гладен — ми отговори той, като отвърна глава. Говореше с известно пренебрежение, сякаш бе познал, че се опитвам да отгатна причината за доброто му разположение.
Чудех се как да постъпя. Дали не бе сега удобният момент да се опитам да го посъветвам?
— Не, не мисля, че е хубаво да скитате така — забелязах аз, — вместо да си легнете. Не е разумно, особено сега, когато е толкова влажно. Може да ви хване настинка или треска. Нещо става с вас!
— Това, което става с мене, мога напълно да понасям, и то с голяма радост, стига само да ме оставите на мира. Влезте си и не ме безпокойте вече!
Послушах го, но като минавах край него, забелязах, че дишането му е бързо, като на котка.
„Е, да — помислих си, — сега ще го пипне някаква болест. Просто не мога да си представя какво е правил.“
Не обед му сипах препълнена чиния и той седна, като че ли се готвеше да навакса предишния си дълъг пост.
— Не бойте се, Нели, няма да ме втресе, нито пък съм изстинал — забеляза той, вероятно спомняйки си думите ми, — ще видите как охотно ще изям всичко, което ми дадете.
Той взе ножа й вилицата и се готвеше да започне, но внезапно като че ли всякакво желание да се храни изчезна. Сложи ги обратно на масата, погледна жадно към прозореца, после стана и излезе. Видяхме го да се разхожда напред-назад из градината, докато обядвахме, и Ърншоу каза, че ще иде да го попита защо не желае да обядва; мислеше си, че с нещо сме го обидили.
— Е, какво, ще дойде ли? — извика Катрин, когато братовчед й се върна.
— Няма да дойде, но не е ядосан. Напротив, видя ми се необикновено весел; раздразни се само когато му напомних втори път, и ми каза да се махам и да се върна при тебе. Чудно му било как съм могъл да търся обществото на друг човек.
Оставих чинията му да се топли на огнището. След час или два той се върна, когато вече в стаята нямаше никой, но не ми се видя по-спокоен — със същия неестествен, радостен израз в очите; същото бледо лице, от време на време като че ли се усмихваше. Тялото му цяло се тресеше, но не като от треска, а както трепва опъната струна.
Помислих да го попитам какво му е — кой друг да го попита, ако не аз? — и казах:
— Да не сте чули някаква добра новина, господин Хийтклиф? Изглеждате ми необикновено възбуден.
— Че откъде да чуя нещо добро? — отговори той. — Просто съм гладен, а изглежда, че не трябва да ям.
— Обедът ви е тук — отвърнах, — не го ли искате?
— Сега не — промърмори той. — Ще чакам до вечеря. И, Нели, веднъж за винаги ви моля да кажете на Хертън и другата да не ми се мяркат. Не искам никой да ме безпокои. Искам да остана сам!
— Да няма някоя нова причина, която ви кара тъй да страните? — попитах го. — Защо сте станали толкова особен, господин Хийтклиф? А къде бяхте снощи? Не питам само от обикновено любопитство, но…
— Напротив, питате ме само от празно любопитство — прекъсна ме той, като се засмя. — Но аз ще ви отговоря. Снощи чувствувах, че съм пред прага на ада. А днес като че ли виждам небето. Очите ми го виждат ясно, ето, на по-малко от метър от мен. А сега по-добре си вървете. И ако престанете да ме следите, няма да има, какво да ви плаши.
Аз изведох младата господарка. Тя самата бе толкова доволна, че се отърва, щото не се възпротиви. Другият ни последва и господин Хийтклиф остана сам в стаята си до вечерта. Бях посъветвала Катрин да се храни горе, но щом като видя мястото й празно, той ме изпрати да я повикам. Той не проговори на никого от нас. Хапна много малко и веднага след това излезе, като даде да разберем, че не ще се върне преди мръкване.
Новите двама приятели се настаниха в хола, докато го нямаше. По едно време чух, че Хертън строго смъмри братовчедка си, задето иска да му разкрие поведението на свекър й спрямо баща му. Каза й, че и дума не искал да чуе против него. И самият дявол да бил, нямало значение — той пак щял да държи на него. Предпочитал тя да ругае пак него, както преди, отколкото да се захваща с господин Хийтклиф. Всичко това ядосваше Катрин, но той съумя да я накара да мълчи, като я попита как би й се харесало, ако той започне да злослови за нейния баща. Тогава тя разбра, че Ърншоу има съвсем присърце доброто име на господаря и че никакви разумни доводи не биха могли да скъсат връзките, които го свързват с Хийтклиф. Те бяха вериги, изковани от навика, които би било жестоко да се опита да разхлаби. Оттогава тя се държеше добре, избягваше да се оплаква или показва ненавистта си към Хийтклиф и ми призна, че съжалява, задето се е постарала да го смрази с Хертън. И наистина смятам, че след това тя даже думичка не е казвала пред Хертън срещу своя подтисник.
Когато тази неприятност се разсея, двамата останаха пак добри приятели и всецяло се отдадоха на работата си: той учеше, а тя му предаваше. Често седях при тях след работа. Чувствувах се успокоена — толкова драго ми беше да ги гледам, че не забелязах как времето минава. Разбирате, нали, че аз и двамата ги смятах почти като мои собствени деца. Отдавна вече се гордеех с едното, а сега бях уверена, че и другото ще ме радва не по-малко. Честен, отзивчив и природно надарен, той бързо разсея облака на невежество и унижение, в който бе израсъл, а със своите похвали Катрин поощряваше прилежанието му. Просветляващият му се ум озаряваше и самото му лице, правеше го по-одухотворено и му придаваше благородство. Едва можах да позная, че това е същият човек, когото видях в деня, когато намерих малката господарка в «Брулени хълмове» след разходката й до Пенистън Крег. Докато аз им се възхищавах, а те работеха, се стъмни и господарят се върна. Той дойде при нас съвсем неочаквано, влязъл от главния вход. Беше ни видял и тримата, преди да вдигнем глава и да го забележим. «Не би могло да има по-приятна и невинна картина — помислих си аз — и ще бъде грехота, ако им се скара.» Червената светлина на огъня озаряваше хубавите им глави и светналите им от детински интерес лица. Въпреки че той бе на двадесет и три, а тя на осемнадесет години, и двамата имаха толкова нови неща да почувствуват и научат, че нито той, нито тя познаваха трезвите чувства и разочарованията, присъщи на всяка по-зряла възраст.
Те вдигнаха очи едновременно и видяха насреща си господин Хийтклиф. Може би никога не сте забелязали, че те имат еднакви очи, и то очите на Катрин Ърншоу. Младата Катрин й прилича само по широкото чело и доста извитите ноздри, които мимо волята й и придават горделив вид. У Хертън приликата е по-чувствителна. Тя винаги личи, но в този момент бе особено поразителна, защото чувствата му се бяха оживили и приспаните му досега умствени способности бяха заработили. Вероятно тази прилика обезоръжи господин Хийтклиф. Той пристъпи към огнището, обзет от видимо смущение, което бързо се изпари, когато погледна младия човек. Или по-право казано, то се промени, защото все още се долавяше. Той взе книгата от ръката му и погледна отворената страница, после му я върна, без да каже нищо. На Катрин направи знак с ръка да излезе. Другарят й не се забави много след нея; аз също така се канех да си тръгна, но той ми каза да остана.
— Нищо не излезе от цялата работа, нали? — забеляза той, като си помисли за това, което току-що бе видял. — Какъв смешен и жалък край на отчаяните ми усилия! Вземам лостове и кирки да срина двете къщи, от толкова време се приучвам да работя като Херкулес и когато всичко вече е подготвено и напълно в моя власт, виждам, че нямам ни най-малкото желание да съборя даже една керемида от покривите им. Старите ми неприятели не са ме победили. Точно сега е моментът да отмъстя на представителите им. Бих могъл да го сторя, без никой да може да ме спре. Но каква полза? Нямам желание да нанеса удара. Не ми се ще да вдигна ръка. Излиза, че през цялото време съм се мъчел само за да се похваля с благородното си великодушие. Но това съвсем не е така. Никакво удоволствие не би ми доставило да ги унищожа, а ми липсва желанието да руша ей така, за нищо. Нели, настъпва някаква странна промяна; сега още се намирам в сянката й. Всекидневният ми живот е станал толкова безинтересен, че едва се сещам да ям и да пия нещо. Само тези двамата, които напуснаха стаята, изпъкват в съзнанието ми като реални същества. А като ги гледам, изпитвам едва ли не адска болка. За нея не искам да говоря, не искам и да мисля, но искрено бих желал да е невидима. Присъствието й само ме влудява. Към него изпитвам други чувства; но все пак заради това не биха ме сметнали за луд, бих отбягвал да го виждам. А може би ще си помислите, че съм на път да полудея — добави той, като се опита да се усмихне, — ако се опитам да ви опиша хилядите форми на минали възпоминания и представи, които той събужда или съчетава в себе си! Зная, че няма да кажете никому това, което ви разправям. Винаги съм бил толкова затворен в себе си, щото най-сетне търся да намеря някого, с когото да споделя мислите си. Преди пет минути Хертън ми се видя не като обикновено човешко същество, а като олицетворение на младините ми. Почувствувах близостта си с него по толкова различни начини, щото съвсем не бих могъл да се ръководя от разума в държанието си към него. На първо място поразителната му прилика с Катрин го свързваше толкова силно с нея. Но това, което може би смятате, че най-силно е подействувало на въображението ми, в същност е най-маловажното. Защото, какво ли не свързвам с нея, какво ли не ми напомня за нея? Не мога да погледна към каменния под, без да видя лицето й, вдълбано в плочите. Във всеки облак, във всяко дърво, нощем в самия въздух, а денем във всичко, което погледна, винаги чувствувам нейния лик. Най-обикновеното лице, всеки мъж или жена — даже и собствените ми черти — като че ли в присмех отразяват нейните. Целият свят ми се струва като някаква страхотна сбирка от възпоминания, които ми напомнят, че е съществувала и че съм я загубил. И ето че в Хертън аз видях призрака на моята безсмъртна любов, отчаяните ми опити да отстоявам правата си, моето падение, гордост, щастието ми и моята покруса. Може би е лудост да повтарям мислите си пред вас, но това ще ви обясни защо, колкото и да ми тежи самотата, неговото присъствие не облекчава, а напротив, отегчава вечната ми мъка. Това отчасти ме прави безразличен и към отношенията му към неговата братовчедка. Не мога вече да се занимавам с тях.
— Но какво разбирате под думата «промяна», господин Хийтклиф? — казах аз, обезпокоена от държането му, въпреки че нямаше никаква опасност да загуби разсъдъка си или да умре. Според мене, той бе здрав и читав, а що се отнася до разсъдъка му, още от дете обичаше да се отдава на мрачни мисли и странни фантазии. Може би го обземаше лудост само по въпроса за загубения му идол, но във всяко друго отношение умът му бе на място не по-малко от моя.
— Не ще узная, докато самата премяна не настъпи — ми отговори той. — Сега само отчасти я долавям.
— Да не би да се разболявате?
— Не, Нели.
— Тогава може би ви е страх от смъртта? — продължих аз.
— Страх ли? Не! — отговори той. — Нито се плаша, нито предчувствувам, нито се надявам, че мога да умра. Пък и защо? С моето добро здраве, умерен начин на живот и спокойни занимания би могло да се очаква и вероятни наистина ще тъпча още земята, докато черен косъм не остане на главата ми. Но при все това така не може да се продължава. Трябва да се подсещам да дишам, почти да напомням на сърцето си да бие. Сякаш огъвам някаква твърда пружина — като че насила върша и най-дребната работа, която не е продиктувана от една единствена мисъл, като че вниманието ми насила се спира на каквото и да било, живо или мъртво, ако то не е свързано с една обща мисъл. Имам едно едничко желание; и телом, и духом жадувам само за неговото осъществяване. От толкова години безспир съм се стремял към това, щото съм уверен, че ще го постигна, и то скоро; защото то е прояло целия ми живот. Цял съм погълнат в очакване на неговото осъществяване. В моите изповеди не намерих облекчение, но може би те обясняват иначе необяснимите промени на настроенията, в които често изпадам. О, боже, колко дълга е борбата! Как бих желал всичко да се свърши!
Той крачеше из стаята, мърморейки сам на себе си ужасяващи неща. Можех вече да повярвам думите на Джоузеф, че съвестта му е превърнала сърцето му в същински земен ад. Чудех се много какъв ли ще бъде краят. Въпреки че по-рано той рядко бе разкривал мислите си даже с поглед, не се съмнявах, че това е привичното му душевно състояние. Сам той заяви, но никой не би могъл даже и да предположи подобно нещо от обикновеното му държане.
— Когато се срещахте с него, вие не забелязахте нищо, нали, господин Локууд? А по времето, за което говоря, той си бе съвсем същият, само още повече се усамотяваше и може би бе по-мълчалив пред хората.“
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
"В продължение на няколко дена след тази вечер господин Хийтклиф се хранеше отделно, но не искаше открито да отстрани Хертън и Кати. Противно му бе, задето се бе отдал така пълно на чувствата си, и затова предпочиташе сам той да страни от нас. Стигаше му, за да се поддържа, да хапне веднъж в двадесет и четири часа.
Една нощ, когато всички в къщи бяха легнали, чух го, че слезе и излезе през главния вход. Не го чух да се връща и на заранта видях, че още го няма. Беше през април. Времето бе топло и приятно, тревата свежа, както само благодатният дъжд и слънцето могат да я направят, и двете малки ябълки до южната стена бяха целите в цвят. След закуска Катрин настоя да изнеса стол и да седна с работата си под боровете край къщата. С чара си тя подлъга Хертън, който се бе напълно възстановил след злополуката, да разкопае почвата и да й направи една малка градинка. След оплакванията на Джоузеф градинката бе преместена тук. Аз се радвах блажено на пролетния лъх, на красивата нежна синева на небето. Младата господарка бе изтичала до портата да вземе коренчета иглика за бордюра. Тя се върна внезапно с много малко стръкчета в ръка и ни каза, че господин Хийтклиф се завърнал. „Даже ми се обади“ — добави тя с учудено лице.
— Какво каза той? — попита Хертън.
— Каза ми да се махам колкото може по-бързо — отговори тя, — но изглеждаше толкова променен, че се спрях и го загледах.
— Как ти се видя? — запита той.
— Ами, почти весел и засмян. Не, какво ти почти — направо весел, силно възбуден, сияещ!
— Изглежда, че нощните разходки му действуват добре — забелязах аз с привидно равнодушие. В същност бях не по-малко учудена от самата нея и горях от желание да видя дали е право това, което ни бе казала, защото беше рядко събитие да видим господаря засмян. Господин Хийтклиф бе застанал пред разтворената врата. Беше бледен и трепереше, но наистина очите му искряха особено радостно, а това съвсем променяше изражението му.
— Ще закусите ли? — попитах аз. — Трябва да сте огладнели след нощната разходка. — Исках да разбера къде е бил, но ми бе неудобно да попитам направо.
— Не, не съм гладен — ми отговори той, като отвърна глава. Говореше с известно пренебрежение, сякаш бе познал, че се опитвам да отгатна причината за доброто му разположение.
Чудех се как да постъпя. Дали не бе сега удобният момент да се опитам да го посъветвам?
— Не, не мисля, че е хубаво да скитате така — забелязах аз, — вместо да си легнете. Не е разумно, особено сега, когато е толкова влажно. Може да ви хване настинка или треска. Нещо става с вас!
— Това, което става с мене, мога напълно да понасям, и то с голяма радост, стига само да ме оставите на мира. Влезте си и не ме безпокойте вече!
Послушах го, но като минавах край него, забелязах, че дишането му е бързо, като на котка.
„Е, да — помислих си, — сега ще го пипне някаква болест. Просто не мога да си представя какво е правил.“
Не обед му сипах препълнена чиния и той седна, като че ли се готвеше да навакса предишния си дълъг пост.
— Не бойте се, Нели, няма да ме втресе, нито пък съм изстинал — забеляза той, вероятно спомняйки си думите ми, — ще видите как охотно ще изям всичко, което ми дадете.
Той взе ножа й вилицата и се готвеше да започне, но внезапно като че ли всякакво желание да се храни изчезна. Сложи ги обратно на масата, погледна жадно към прозореца, после стана и излезе. Видяхме го да се разхожда напред-назад из градината, докато обядвахме, и Ърншоу каза, че ще иде да го попита защо не желае да обядва; мислеше си, че с нещо сме го обидили.
— Е, какво, ще дойде ли? — извика Катрин, когато братовчед й се върна.
— Няма да дойде, но не е ядосан. Напротив, видя ми се необикновено весел; раздразни се само когато му напомних втори път, и ми каза да се махам и да се върна при тебе. Чудно му било как съм могъл да търся обществото на друг човек.
Оставих чинията му да се топли на огнището. След час или два той се върна, когато вече в стаята нямаше никой, но не ми се видя по-спокоен — със същия неестествен, радостен израз в очите; същото бледо лице, от време на време като че ли се усмихваше. Тялото му цяло се тресеше, но не като от треска, а както трепва опъната струна.
Помислих да го попитам какво му е — кой друг да го попита, ако не аз? — и казах:
— Да не сте чули някаква добра новина, господин Хийтклиф? Изглеждате ми необикновено възбуден.
— Че откъде да чуя нещо добро? — отговори той. — Просто съм гладен, а изглежда, че не трябва да ям.
— Обедът ви е тук — отвърнах, — не го ли искате?
— Сега не — промърмори той. — Ще чакам до вечеря. И, Нели, веднъж за винаги ви моля да кажете на Хертън и другата да не ми се мяркат. Не искам никой да ме безпокои. Искам да остана сам!
— Да няма някоя нова причина, която ви кара тъй да страните? — попитах го. — Защо сте станали толкова особен, господин Хийтклиф? А къде бяхте снощи? Не питам само от обикновено любопитство, но…
— Напротив, питате ме само от празно любопитство — прекъсна ме той, като се засмя. — Но аз ще ви отговоря. Снощи чувствувах, че съм пред прага на ада. А днес като че ли виждам небето. Очите ми го виждат ясно, ето, на по-малко от метър от мен. А сега по-добре си вървете. И ако престанете да ме следите, няма да има, какво да ви плаши.
Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте
След като почистих огнището и вдигнах масата, аз се оттеглих, още по-объркана от това, което бях чула.
Той остана в хола целия следобед и никой не го безпокои до осем часа, когато сметнах, че трябва и без да ме викат, да му занеса свещ и вечеря в стаята. Беше се облегнал на перваза на прозореца, но не гледаше навън, а стоеше с лице, обърнато към тъмната стая. Огънят беше изгаснал и в стаята се чувствуваше мекият влажен въздух на облачната вечер. Навън бе толкова тихо, че се чуваше не само ромоленето на ручея при Гимъртън, а и лекият му плисък върху камъчетата и шумът на водата между големите камъни, които тя не можеше да покрие. Ахнах, като видях загасналото огнище, и започнах да затварям капаците един след друг, докато стигнах до неговия.
— Да затворя ли този? — попитах аз, колкото да го сепна, защото той стоеше съвсем неподвижен.
В този момент светлината падаше върху лицето му. Ах, господин Локууд, просто не мога да ви опиша колко се уплаших, като го видях — какви дълбоки черни очи, каква усмивка и каква восъчна бледност! Струваше ми се, че това не е господин Хийтклиф, а някакъв призрак; в уплахата си блъснах свещта в стената и останахме на тъмно.
— Да, затворете го — отговори той с добре познатия ми глас, — но колко сте несръчна, защо не държите свещта надолу? Бързо, донесете друга.
Излязох, обзета от глупаво чувство на уплаха, и казах на Джоузеф:
— Господарят иска да му занесеш свещ и да запалиш огъня — защото вече ме беше страх да се върна в стаята.
Джоузеф нарина разгорени въглища с лопатата и отиде, но ги върна веднага. В другата ръка носеше и подноса, като обясни, че господин Хийтклиф щял да си ляга и до закуска не искал да яде нищо. Веднага след това го чухме да се качва в стаята си. Но той не отиде в спалнята, в която обикновено спеше, а в другата, с кревата с лампериите. Както вече ви казах, там прозорецът е широк и може да се излезе през него. Сетих се, че пак е намислил някакъв среднощен излет и не иска ние да разберем.
„Да не е дух или вампир?“ — размишлявах си аз. Бях чела, че има по земята такива, ужасни дяволи в човешки образ. След това се замислих как съм го отгледала още от детенце, после като младеж, и мислено проследих целия му живот… И видях колко глупаво е сега да се боя от него. „Но откъде се намери това мургаво човече, което добрият Ърншоу приюти и от когото видя само зло?“ — шепнеше гласът на суеверието, когато заспивах. И в полусън се мъчих да измисля нещо за произхода му, да отгатна тайната на незнайните му деди. Насън се занизаха мислите, които ме занимаваха, преди да заспя, и си припомних пак целия му живот, от малък до днес, в най-кошмарни, променящи се образи; и най-после си представих смъртта и погребението му. Спомням си само как се затрудних да измисля какъв надпис да се сложи на паметника му и затова се посъветвах с клисаря. Тъй като нямаше фамилно име, нито пък знаехме точната му възраст, трябваше да се задоволим надписът да бъде една едничка дума „Хийтклиф“. Впоследствие всичко се сбъдна точно така. И ако сега отидете в църковния двор, ще видите, че на камъка пише само това и датата, на която почина.
Призори се успокоих. Щом се развидели, станах и излязох в градината да проверя дали има следи от стъпки под прозореца. Нямаше. „Останал е в къщи — помислих си аз — и днес ще се оправи.“ Приготвих закуска за всички както обикновено, но казах на Хертън и Катрин да закусят, преди да слезе господарят, тъй като той сигурно щеше да закъснее. Те предпочетоха да закусват вън, под дърветата, и затова им сложих там.
Като се върнах, видях, че господин Хийтклиф е слязъл. Говореше с Джоузеф нещо за стопанството. Даваше нарежданията си ясно и обстойно, но говореше бързо, постоянно мяташе глава встрани и беше все така възбуден, дори повече от вчера. Когато Джоузеф излезе, той седна на обичайното си място и аз му донесох каната с кафе. Той дръпна каната по-близо, след това облегна ръце на масата и се втренчи в стената отсреща, сякаш разглеждаше някакво парче на стената от горе до долу с трескав, неспокоен поглед, и то така задълбочено, че за минута просто дъхът му престана.
— Хайде — извиках му аз, като бутнах парче хляб към ръката му, — яжте и пийте, докато са горещи; ето вече почти един час закуската ви чака.
Като че не ме забеляза, но все пак се усмихна. По-добре да бях го видяла да скърца зъби от ярост, отколкото да видя тази усмивка.
— Господин Хийтклиф! Господарю! — извиках му аз. — За бога, недейте се блещи, като че сте видели някакво задгробно видение.
— За бога, не викайте така! — отговори ми той. — Обърнете се и вижте, сами ли сме?
— Да! Разбира се! — отговорих аз. Но без да искам, го послушах, като че не бях съвсем сигурна. С един замах той бутна настрана закуската пред себе си и се облегна на масата, за да може по-удобно да гледа.
Забелязах, че той съвсем не гледа стената и че погледът му е съсредоточен някъде на не повече от два метра. Но каквото и да виждаше, то го изпълваше до най-голяма степен и с болка, и с радост — ако се съди по измъчения, но същевременно озарен от щастие израз на лицето му. Видението, изглежда, блуждаеше и очите му го следяха неуморно; даже и когато ми говореше, той нито за миг не откъсна поглед от него. Напразно му напомних, че отдавна не се е хранил. А когато се вслушваше в молбата ми и протегнеше ръка да вземе парче хляб, пръстите му се сгърчваха, преди да го стигнат, и се отпускаха на масата, забравили целта.
Аз зачаках търпеливо и се опитвах да отвлека вниманието му от погълналите го мисли. Накрая той се ядоса, стана и ме запита защо не го оставя да яде, както намери за добре. После каза, че идущия път нямало защо да чакам — да подредя всичко и да си вървя. Като рече това, излезе от хола, тръгна бавно по пътеката през градината и зави зад портата.
Часовете се нижеха бавно и тревожно. Пак се стъмни. Късно се прибрах в стаята и не можех да заспя. Той се завърна след полунощ, но вместо да си легне, затвори се в долната стая. Ослушвах се и се въртях в леглото, а след време се облякох и слязох. Притесних се да лежа горе, като се тормозех от хиляди празни опасения.
Чух господин Хийтклиф нервно да крачи из стаята и от време на време долавях силни въздишки в тишината, прилични по-скоро на глухи стенания. Той също така говореше някакви несвързани думи. Можах да различа ясно само името на Катрин, придружено с някаква горестна дума на нежност или страдание. Той говореше така, като че пред него действително имаше някой — ниско и убедително, сякаш думите му се изтръгваха от дълбочината на душата му. Не посмях да вляза направо, но исках да прекъсна унеса, в който бе изпаднал. Затова минах в кухнята, залових се за огъня и почнах шумно да рина пепелта в огнището. Това го накара да излезе по-скоро, отколкото очаквах. Той веднага отвори вратата и ми каза:
— Влезте, Нели. Вече съмна ли? Елате със свещта!
— Часът току-що удари четири — рекох в отговор. — Ако искате свещ за горе, можете да я запалите от огъня.
— Не, не искам да се кача горе — каза той. — Запалете огъня тук и оправете стаята.
— Първо трябва да раздухам въглените, за да мога да взема огън — отвърнах аз и донесох стола и духалото.
В това време той крачеше напред-назад почти напълно разстроен. Дълбоките му въздишки се редяха толкова бързо една след друга, че се чудех как му остава време да си поеме дъх.
— Когато се съмне, ще повикам Грийн — каза господарят. — Искам да се посъветвам с него по някои юридически въпроси, и то докато съм способен да мисля за тези неща и да действувам обмислено и спокойно. Още не съм съставил завещанието си и не мога да реша как да се разпоредя с имуществото си. Да можеше някак да го затрия от лицето на земята!
— Не трябва да говорите така, господин Хийтклиф — прекъснах го аз. — Оставете завещанието за друг път. Има още да живеете, за да се разкайвате за безбройните си несправедливости! Никога не очаквах, че нервите ви дотолкова ще се разстроят. Но ето че сега са извънредно разстроени, и то почти изключително по ваша вина. Начинът, по който прекарахте последните три дни, би могъл да повали и някой великан. Настойчиво ви моля да хапнете нещо и да си починете малко. Погледнете се само в огледалото и ще видите колко се нуждаете и от двете. Бузите ви са хлътнали и очите кръвясали като на умиращ от глад човек, който едва гледа от безсъние.
— Не съм крив, че не мога да ям и да спя — отговори той. — Повярвайте ми, не го правя нарочно. Ще ям и ще легна, щом мога. Все едно, че увещавате да си почине давещ се човек, който почти се е добрал до брега! Първо трябва да стигна брега и едва тогава ще си почина. Но да оставим господин Грийн. За покаяние няма какво да говорим. Не съм вършил неправди и няма за какво да се разкайвам. Премного съм щастлив, но копнея за още щастие. Душевното ми щастие убива тялото ми, но не мога да се наситя.
— Щастие ли, господарю? — извиках аз. — Какво странно щастие! Ако ме изслушате, без да се сърдите, бих могла да ви посъветвам как да станете по-щастлив.
— Какъв съвет ще ми дадеш? — попита той. — Говори!
— Нали знаете, господин Хийтклиф — подзех аз, — че още от тринадесетгодишна възраст водите егоистичен и нехристиянски живот; оттогава едва ли сте отваряли Библията. Сигурно сте забравили даже какво пише в нея, а сега може да не ви остане време дори да я прелистите. Лошо ли ще бъде да пратите за някой пастор, безразлично от кое изповедание, да ви разтълкува Светото писание, да ви покаже колко сте се отклонили от неговите повели и колко сте неподготвен за християнския рай, освен ако не настъпи у вас някаква промяна, преди да умрете?
— Думите ви не ме ядосват, Нели, даже съм ви благодарен — ми каза той, — защото ме подсещате да ви кажа как желая да бъда погребан. Тялото да бъде отнесено на гробищата привечер. Ако желаете, двамата с Хертън може да ме придружите. Държа особено да следите клисарят да изпълни нарежданията ми относно двата ковчега. Няма защо да се вика пастор или изобщо да се говори над гроба ми. Разберете, аз почти съм достигнал до свой собствен рай и нито ценя, нито държа за рая на другите.
— Да предположим, че упорствувате да не ядете и умрете от глад и те откажат да ви погребат в черковния двор! — казах аз, ужасена от безбожното му равнодушие. — Би ли ви се понравило?
— Не вярвам да сторят това — отговори той, — но ако упорствуват, ще трябва скришом да ме погребете там. Не го ли направите, на дело ще се уверите, че умрелите не изчезват и могат да плашат и след смъртта.
В това време другите из къщи се раздвижиха и той се върна в мрачната си стаичка, а аз си отдъхнах. Но следобед, когато Джоузеф и Хертън бяха на работа, той пак влезе в кухнята с обезумял вид и ми каза да отида и да поседя в хола. Искал някой да бъде при него. Аз отказах, като не скрих, че странните му думи и необикновеното му държане ме плашат и че нито смея, нито желая да остана насаме с него.
— Сигурно ме смятате за дявол — и безрадостно се изсмя, — за страшилище, което не може да живее в почтен дом.
Тогава той се обърна към Катрин, която беше в кухнята и бе застанала зад гърба ми при влизането му, и добави язвително:
— А ти ще дойдеш ли, гълъбчето ми? Няма нищо лошо да ти сторя. Не! Към теб съм се държал така, че в твоите очи съм по-лош и от дявола. Впрочем поне едно същество има, което не ме избягва. Боже мой, колко е безмилостна! Поврага! Това вече никой не би могъл да понесе — нито дори и аз!
Той вече не пожела да види никой друг от нас. На смрачаване се прибра в стаята си. Цяла нощ и заранта го чувахме да пъшка и да мърмори. Хертън искаше да влезе, но аз му казах да повика господин Кенет да го види. Когато докторът дойде и почуках, за да вляза, видях, че вратата е заключена. А Хийтклиф ни изруга и ни каза да вървим по дяволите. Чувствувал се по-добре и искал да го оставим на мира. И така докторът си отиде.
На следната вечер валеше пороен дъжд, който продължи до зори. Сутринта, като излязох, за да направя обичайната си разходка около къщата, видях, че прозорецът на господаря е отворен и се блъска от вятъра, а дъждът струеше право в стаята. „Не вярвам да е в леглото — рекох си аз, — тоя порой съвсем ще го измокри. Сигурно е станал или е излязъл. Но няма какво да му мисля — още сега ще отида да видя.“
Успях да отворя с друг ключ и се затичах да разтворя лампериените капаци на кревата, защото стаята беше празна. Бързо ги дръпнах встрани и надникнах вътре. Там видях господин Хийтклиф, изтегнат по гръб. Очите му ме гледаха тъй вторачено и страшно, че се сепнах; а след това сякаш се усмихна. Не можех да повярвам, че е умрял, но дъждът биеше по лицето и врата му, завивките бяха прогизнали и той лежеше неподвижен. Решетката на прозореца се блъскаше насам-натам и бе одрала едната му ръка, още опряна на рамката. По раздраната кожа нямаше кръв и като я пипнах с пръст, вече не можех да се съмнявам. Той бе мъртъв, вкочанен!
Затворих прозореца. Пригладих дългите му черни кичури, паднали на челото, после се опитах да склопя очите — да скрия, ако е възможно, тези ужасяващи, почти живи и ликуващи очи, преди друг да може да ги види. Но очите не се затваряха и сякаш се подиграваха на усилията ми. Полуразтворените му устни и острите му бели зъби също се присмиваха. Пак ме обзе страх и извиках Джоузеф.
Той най-после се дотътри и завайка, но решително отказа да се докосне до него.
— Дяволът му е отнесъл душата! — извика Джоузеф. — Нека му вземе и кожата, ако питате мен. Виж само как грозно се хили на смъртта! — И старикът се ухили на подбив. Помислих, че ще заподскача от радост край леглото. Той обаче внезапно стана сериозен, падна на колене и с вдигнати ръце отправи молитвена благодарност, че законният господар и неговият род ще встъпят отново в правата си.
Бях като замаяна от това страшно събитие и неволно се пренесох в миналото, обзета от потискаща тъга. Но бедният Хертън единствен бе дълбоко покрусен, макар и да бе най-онеправдан от всички. Той седя цяла нощ при покойника и горчиво плака. Стискаше му ръката, целуваше присмехулното и отблъскващо лице, което никой друг не искаше да погледне, и го оплакваше със скръб, каквато може да почувствува само едно великодушно сърце, макар и твърдо като калено желязо.
Той остана в хола целия следобед и никой не го безпокои до осем часа, когато сметнах, че трябва и без да ме викат, да му занеса свещ и вечеря в стаята. Беше се облегнал на перваза на прозореца, но не гледаше навън, а стоеше с лице, обърнато към тъмната стая. Огънят беше изгаснал и в стаята се чувствуваше мекият влажен въздух на облачната вечер. Навън бе толкова тихо, че се чуваше не само ромоленето на ручея при Гимъртън, а и лекият му плисък върху камъчетата и шумът на водата между големите камъни, които тя не можеше да покрие. Ахнах, като видях загасналото огнище, и започнах да затварям капаците един след друг, докато стигнах до неговия.
— Да затворя ли този? — попитах аз, колкото да го сепна, защото той стоеше съвсем неподвижен.
В този момент светлината падаше върху лицето му. Ах, господин Локууд, просто не мога да ви опиша колко се уплаших, като го видях — какви дълбоки черни очи, каква усмивка и каква восъчна бледност! Струваше ми се, че това не е господин Хийтклиф, а някакъв призрак; в уплахата си блъснах свещта в стената и останахме на тъмно.
— Да, затворете го — отговори той с добре познатия ми глас, — но колко сте несръчна, защо не държите свещта надолу? Бързо, донесете друга.
Излязох, обзета от глупаво чувство на уплаха, и казах на Джоузеф:
— Господарят иска да му занесеш свещ и да запалиш огъня — защото вече ме беше страх да се върна в стаята.
Джоузеф нарина разгорени въглища с лопатата и отиде, но ги върна веднага. В другата ръка носеше и подноса, като обясни, че господин Хийтклиф щял да си ляга и до закуска не искал да яде нищо. Веднага след това го чухме да се качва в стаята си. Но той не отиде в спалнята, в която обикновено спеше, а в другата, с кревата с лампериите. Както вече ви казах, там прозорецът е широк и може да се излезе през него. Сетих се, че пак е намислил някакъв среднощен излет и не иска ние да разберем.
„Да не е дух или вампир?“ — размишлявах си аз. Бях чела, че има по земята такива, ужасни дяволи в човешки образ. След това се замислих как съм го отгледала още от детенце, после като младеж, и мислено проследих целия му живот… И видях колко глупаво е сега да се боя от него. „Но откъде се намери това мургаво човече, което добрият Ърншоу приюти и от когото видя само зло?“ — шепнеше гласът на суеверието, когато заспивах. И в полусън се мъчих да измисля нещо за произхода му, да отгатна тайната на незнайните му деди. Насън се занизаха мислите, които ме занимаваха, преди да заспя, и си припомних пак целия му живот, от малък до днес, в най-кошмарни, променящи се образи; и най-после си представих смъртта и погребението му. Спомням си само как се затрудних да измисля какъв надпис да се сложи на паметника му и затова се посъветвах с клисаря. Тъй като нямаше фамилно име, нито пък знаехме точната му възраст, трябваше да се задоволим надписът да бъде една едничка дума „Хийтклиф“. Впоследствие всичко се сбъдна точно така. И ако сега отидете в църковния двор, ще видите, че на камъка пише само това и датата, на която почина.
Призори се успокоих. Щом се развидели, станах и излязох в градината да проверя дали има следи от стъпки под прозореца. Нямаше. „Останал е в къщи — помислих си аз — и днес ще се оправи.“ Приготвих закуска за всички както обикновено, но казах на Хертън и Катрин да закусят, преди да слезе господарят, тъй като той сигурно щеше да закъснее. Те предпочетоха да закусват вън, под дърветата, и затова им сложих там.
Като се върнах, видях, че господин Хийтклиф е слязъл. Говореше с Джоузеф нещо за стопанството. Даваше нарежданията си ясно и обстойно, но говореше бързо, постоянно мяташе глава встрани и беше все така възбуден, дори повече от вчера. Когато Джоузеф излезе, той седна на обичайното си място и аз му донесох каната с кафе. Той дръпна каната по-близо, след това облегна ръце на масата и се втренчи в стената отсреща, сякаш разглеждаше някакво парче на стената от горе до долу с трескав, неспокоен поглед, и то така задълбочено, че за минута просто дъхът му престана.
— Хайде — извиках му аз, като бутнах парче хляб към ръката му, — яжте и пийте, докато са горещи; ето вече почти един час закуската ви чака.
Като че не ме забеляза, но все пак се усмихна. По-добре да бях го видяла да скърца зъби от ярост, отколкото да видя тази усмивка.
— Господин Хийтклиф! Господарю! — извиках му аз. — За бога, недейте се блещи, като че сте видели някакво задгробно видение.
— За бога, не викайте така! — отговори ми той. — Обърнете се и вижте, сами ли сме?
— Да! Разбира се! — отговорих аз. Но без да искам, го послушах, като че не бях съвсем сигурна. С един замах той бутна настрана закуската пред себе си и се облегна на масата, за да може по-удобно да гледа.
Забелязах, че той съвсем не гледа стената и че погледът му е съсредоточен някъде на не повече от два метра. Но каквото и да виждаше, то го изпълваше до най-голяма степен и с болка, и с радост — ако се съди по измъчения, но същевременно озарен от щастие израз на лицето му. Видението, изглежда, блуждаеше и очите му го следяха неуморно; даже и когато ми говореше, той нито за миг не откъсна поглед от него. Напразно му напомних, че отдавна не се е хранил. А когато се вслушваше в молбата ми и протегнеше ръка да вземе парче хляб, пръстите му се сгърчваха, преди да го стигнат, и се отпускаха на масата, забравили целта.
Аз зачаках търпеливо и се опитвах да отвлека вниманието му от погълналите го мисли. Накрая той се ядоса, стана и ме запита защо не го оставя да яде, както намери за добре. После каза, че идущия път нямало защо да чакам — да подредя всичко и да си вървя. Като рече това, излезе от хола, тръгна бавно по пътеката през градината и зави зад портата.
Часовете се нижеха бавно и тревожно. Пак се стъмни. Късно се прибрах в стаята и не можех да заспя. Той се завърна след полунощ, но вместо да си легне, затвори се в долната стая. Ослушвах се и се въртях в леглото, а след време се облякох и слязох. Притесних се да лежа горе, като се тормозех от хиляди празни опасения.
Чух господин Хийтклиф нервно да крачи из стаята и от време на време долавях силни въздишки в тишината, прилични по-скоро на глухи стенания. Той също така говореше някакви несвързани думи. Можах да различа ясно само името на Катрин, придружено с някаква горестна дума на нежност или страдание. Той говореше така, като че пред него действително имаше някой — ниско и убедително, сякаш думите му се изтръгваха от дълбочината на душата му. Не посмях да вляза направо, но исках да прекъсна унеса, в който бе изпаднал. Затова минах в кухнята, залових се за огъня и почнах шумно да рина пепелта в огнището. Това го накара да излезе по-скоро, отколкото очаквах. Той веднага отвори вратата и ми каза:
— Влезте, Нели. Вече съмна ли? Елате със свещта!
— Часът току-що удари четири — рекох в отговор. — Ако искате свещ за горе, можете да я запалите от огъня.
— Не, не искам да се кача горе — каза той. — Запалете огъня тук и оправете стаята.
— Първо трябва да раздухам въглените, за да мога да взема огън — отвърнах аз и донесох стола и духалото.
В това време той крачеше напред-назад почти напълно разстроен. Дълбоките му въздишки се редяха толкова бързо една след друга, че се чудех как му остава време да си поеме дъх.
— Когато се съмне, ще повикам Грийн — каза господарят. — Искам да се посъветвам с него по някои юридически въпроси, и то докато съм способен да мисля за тези неща и да действувам обмислено и спокойно. Още не съм съставил завещанието си и не мога да реша как да се разпоредя с имуществото си. Да можеше някак да го затрия от лицето на земята!
— Не трябва да говорите така, господин Хийтклиф — прекъснах го аз. — Оставете завещанието за друг път. Има още да живеете, за да се разкайвате за безбройните си несправедливости! Никога не очаквах, че нервите ви дотолкова ще се разстроят. Но ето че сега са извънредно разстроени, и то почти изключително по ваша вина. Начинът, по който прекарахте последните три дни, би могъл да повали и някой великан. Настойчиво ви моля да хапнете нещо и да си починете малко. Погледнете се само в огледалото и ще видите колко се нуждаете и от двете. Бузите ви са хлътнали и очите кръвясали като на умиращ от глад човек, който едва гледа от безсъние.
— Не съм крив, че не мога да ям и да спя — отговори той. — Повярвайте ми, не го правя нарочно. Ще ям и ще легна, щом мога. Все едно, че увещавате да си почине давещ се човек, който почти се е добрал до брега! Първо трябва да стигна брега и едва тогава ще си почина. Но да оставим господин Грийн. За покаяние няма какво да говорим. Не съм вършил неправди и няма за какво да се разкайвам. Премного съм щастлив, но копнея за още щастие. Душевното ми щастие убива тялото ми, но не мога да се наситя.
— Щастие ли, господарю? — извиках аз. — Какво странно щастие! Ако ме изслушате, без да се сърдите, бих могла да ви посъветвам как да станете по-щастлив.
— Какъв съвет ще ми дадеш? — попита той. — Говори!
— Нали знаете, господин Хийтклиф — подзех аз, — че още от тринадесетгодишна възраст водите егоистичен и нехристиянски живот; оттогава едва ли сте отваряли Библията. Сигурно сте забравили даже какво пише в нея, а сега може да не ви остане време дори да я прелистите. Лошо ли ще бъде да пратите за някой пастор, безразлично от кое изповедание, да ви разтълкува Светото писание, да ви покаже колко сте се отклонили от неговите повели и колко сте неподготвен за християнския рай, освен ако не настъпи у вас някаква промяна, преди да умрете?
— Думите ви не ме ядосват, Нели, даже съм ви благодарен — ми каза той, — защото ме подсещате да ви кажа как желая да бъда погребан. Тялото да бъде отнесено на гробищата привечер. Ако желаете, двамата с Хертън може да ме придружите. Държа особено да следите клисарят да изпълни нарежданията ми относно двата ковчега. Няма защо да се вика пастор или изобщо да се говори над гроба ми. Разберете, аз почти съм достигнал до свой собствен рай и нито ценя, нито държа за рая на другите.
— Да предположим, че упорствувате да не ядете и умрете от глад и те откажат да ви погребат в черковния двор! — казах аз, ужасена от безбожното му равнодушие. — Би ли ви се понравило?
— Не вярвам да сторят това — отговори той, — но ако упорствуват, ще трябва скришом да ме погребете там. Не го ли направите, на дело ще се уверите, че умрелите не изчезват и могат да плашат и след смъртта.
В това време другите из къщи се раздвижиха и той се върна в мрачната си стаичка, а аз си отдъхнах. Но следобед, когато Джоузеф и Хертън бяха на работа, той пак влезе в кухнята с обезумял вид и ми каза да отида и да поседя в хола. Искал някой да бъде при него. Аз отказах, като не скрих, че странните му думи и необикновеното му държане ме плашат и че нито смея, нито желая да остана насаме с него.
— Сигурно ме смятате за дявол — и безрадостно се изсмя, — за страшилище, което не може да живее в почтен дом.
Тогава той се обърна към Катрин, която беше в кухнята и бе застанала зад гърба ми при влизането му, и добави язвително:
— А ти ще дойдеш ли, гълъбчето ми? Няма нищо лошо да ти сторя. Не! Към теб съм се държал така, че в твоите очи съм по-лош и от дявола. Впрочем поне едно същество има, което не ме избягва. Боже мой, колко е безмилостна! Поврага! Това вече никой не би могъл да понесе — нито дори и аз!
Той вече не пожела да види никой друг от нас. На смрачаване се прибра в стаята си. Цяла нощ и заранта го чувахме да пъшка и да мърмори. Хертън искаше да влезе, но аз му казах да повика господин Кенет да го види. Когато докторът дойде и почуках, за да вляза, видях, че вратата е заключена. А Хийтклиф ни изруга и ни каза да вървим по дяволите. Чувствувал се по-добре и искал да го оставим на мира. И така докторът си отиде.
На следната вечер валеше пороен дъжд, който продължи до зори. Сутринта, като излязох, за да направя обичайната си разходка около къщата, видях, че прозорецът на господаря е отворен и се блъска от вятъра, а дъждът струеше право в стаята. „Не вярвам да е в леглото — рекох си аз, — тоя порой съвсем ще го измокри. Сигурно е станал или е излязъл. Но няма какво да му мисля — още сега ще отида да видя.“
Успях да отворя с друг ключ и се затичах да разтворя лампериените капаци на кревата, защото стаята беше празна. Бързо ги дръпнах встрани и надникнах вътре. Там видях господин Хийтклиф, изтегнат по гръб. Очите му ме гледаха тъй вторачено и страшно, че се сепнах; а след това сякаш се усмихна. Не можех да повярвам, че е умрял, но дъждът биеше по лицето и врата му, завивките бяха прогизнали и той лежеше неподвижен. Решетката на прозореца се блъскаше насам-натам и бе одрала едната му ръка, още опряна на рамката. По раздраната кожа нямаше кръв и като я пипнах с пръст, вече не можех да се съмнявам. Той бе мъртъв, вкочанен!
Затворих прозореца. Пригладих дългите му черни кичури, паднали на челото, после се опитах да склопя очите — да скрия, ако е възможно, тези ужасяващи, почти живи и ликуващи очи, преди друг да може да ги види. Но очите не се затваряха и сякаш се подиграваха на усилията ми. Полуразтворените му устни и острите му бели зъби също се присмиваха. Пак ме обзе страх и извиках Джоузеф.
Той най-после се дотътри и завайка, но решително отказа да се докосне до него.
— Дяволът му е отнесъл душата! — извика Джоузеф. — Нека му вземе и кожата, ако питате мен. Виж само как грозно се хили на смъртта! — И старикът се ухили на подбив. Помислих, че ще заподскача от радост край леглото. Той обаче внезапно стана сериозен, падна на колене и с вдигнати ръце отправи молитвена благодарност, че законният господар и неговият род ще встъпят отново в правата си.
Бях като замаяна от това страшно събитие и неволно се пренесох в миналото, обзета от потискаща тъга. Но бедният Хертън единствен бе дълбоко покрусен, макар и да бе най-онеправдан от всички. Той седя цяла нощ при покойника и горчиво плака. Стискаше му ръката, целуваше присмехулното и отблъскващо лице, което никой друг не искаше да погледне, и го оплакваше със скръб, каквато може да почувствува само едно великодушно сърце, макар и твърдо като калено желязо.
Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте
Господин Кенет не можа да определи от какво бе умрял господарят. Аз не му казах, че той не бе ял нищо от четири дена, за да не би да имаме неприятности. Впрочем и без това съм убедена, че не е гладувал нарочно — това бе последица, а не причина за неговата странна болест.
Погребахме го според волята му въпреки възмущението на селяните. Ърншоу и аз, клисарят и шестима мъже, които носеха ковчега, образувахме цялото шествие. Гробарите си тръгнаха веднага след като спуснаха ковчега. Ние почакахме, докато го заровят. С обляно в сълзи лице Хертън изсече зелени чимове и ги нареди върху пресния гроб. Сега той е изравнен като съседните гробове. Дано и господарят да е намерил покой като другите мъртъвци. Но ако запитате селяните, те всички биха се заклели в Светото писание, че духът му броди по земята. Някои казват, че са го виждали край черквата, в полето, даже в тоя дом. „Празни приказки“, ще кажете и вие като мен. Но оня старец край огнището в кухнята твърди, че през всяка дъждовна нощ, откак е умрял Хийтклиф, винаги виждал две такива привидения, когато надничал навън от прозореца на стаята си. А около преди месец и с мен се случи нещо странно. Бях тръгнала към „Тръшкрос Грейндж“ една вечер. Тъмно беше и се готвеше да гърми. На завоя при „Брулени хълмове“ срещнах малко момченце, подкарало една овца и две агнета пред себе си. То се бе разревало и аз помислих, че агнетата се дърпат и то не може да ги води.
— Какво има, момчето ми? — запитах го.
— Ей там, под скалата, е Хийтклиф с една жена — едва промълви то — и аз не смея да мина.
Нищо не видях, но понеже нито овцете, нито то искаха да вървят нататък, аз му казах да вземе долната пътека. Изглежда, че то бе видяло привиденията само във въображението си, мислейки непрестанно за това, което бе слушало да разправят близките и другарчетата му, като е минавало само през пустото поле. И все пак сега не ми е приятно да излизам навън по тъмно, а и не обичам да оставам сама в тая мрачна къща. Да, не мога да преодолея това чувство. Ще се радвам, когато те си излязат оттук и отидат в „Тръшкрос Грейндж“.
— Значи, ще се местят? — запитах я.
— Да — отвърна госпожа Дийн. — Ще се преместят, щом се оженят, а това ще стане навръх Нова година.
— А кой ще живее тук?
— Джоузеф ще пази къщата може би с някое момче, което да му прави компания. Ще живеят в кухнята, а всички други помещения ще бъдат заключени.
— За да витаят евентуално в тях духове, на които стаите ще се харесат — забелязах аз.
— Не, господин Локууд — рече Нели и поклати глава. — Вярвам, че мъртвите най-после са намерили покой, но човек не бива да се шегува с такива неща.
В тоя момент градинската порта се отвори — младите се връщаха от разходката си.
— Те поне от нищо не се боят — промълвих аз, като ги гледах през прозореца как се приближават. — Двамата заедно биха се опълчили против сатаната и всичките му пълчища.
Когато се спряха пред каменния праг и се извърнаха, за да хвърлят последен поглед към месеца или по-право да се погледнат при лунната светлина, отново почувствувах неудържимо желание да избягам от тях. Пъхнах нещо за спомен в ръката на госпожа Дийн, без да обръщам внимание на протестите й заради неучтивото ми държане и се измъкнах през кухнята тъкмо когато те отваряха входната врата. С това за малко щях да потвърдя опасенията на Джоузеф относно веселите приключения на госпожа Дийн. За щастие обаче приятният звън на една златна монета, която хвърлих в краката му, му подсказа, че има работа с почтен човек.
Удължих разходката си до в къщи, като се отбих към параклиса. Когато застанах край неговите стени, направи ми впечатление, че през тези седем месеца той продължаваше да се руши. Много прозорци със счупени стъкла зееха като тъмни дупки по стените и не една изместена керемида нащърбяваше правата линия на покрива. Те щяха да бъдат съборени една по една от първите есенни бури.
Потърсих и скоро намерих трите надгробни камъка по ската към полето. Средният бе посивял и полузакрит от изтравниче. Тоя на Едгар Линтон приличаше на него само по торфа и мъха, пролазил в основата му. Надгробният камък на Хийтклиф още бе чист.
Дълго седях край тях под тихото небе, гледах как нощните пеперуди прехвръкват над изтравничето и камбанките, вслушвах се в лекото шумолене на ветреца в тревата и се чудех дали нещо би могло да смути спокойния сън на тия, които почиват в земята.
Погребахме го според волята му въпреки възмущението на селяните. Ърншоу и аз, клисарят и шестима мъже, които носеха ковчега, образувахме цялото шествие. Гробарите си тръгнаха веднага след като спуснаха ковчега. Ние почакахме, докато го заровят. С обляно в сълзи лице Хертън изсече зелени чимове и ги нареди върху пресния гроб. Сега той е изравнен като съседните гробове. Дано и господарят да е намерил покой като другите мъртъвци. Но ако запитате селяните, те всички биха се заклели в Светото писание, че духът му броди по земята. Някои казват, че са го виждали край черквата, в полето, даже в тоя дом. „Празни приказки“, ще кажете и вие като мен. Но оня старец край огнището в кухнята твърди, че през всяка дъждовна нощ, откак е умрял Хийтклиф, винаги виждал две такива привидения, когато надничал навън от прозореца на стаята си. А около преди месец и с мен се случи нещо странно. Бях тръгнала към „Тръшкрос Грейндж“ една вечер. Тъмно беше и се готвеше да гърми. На завоя при „Брулени хълмове“ срещнах малко момченце, подкарало една овца и две агнета пред себе си. То се бе разревало и аз помислих, че агнетата се дърпат и то не може да ги води.
— Какво има, момчето ми? — запитах го.
— Ей там, под скалата, е Хийтклиф с една жена — едва промълви то — и аз не смея да мина.
Нищо не видях, но понеже нито овцете, нито то искаха да вървят нататък, аз му казах да вземе долната пътека. Изглежда, че то бе видяло привиденията само във въображението си, мислейки непрестанно за това, което бе слушало да разправят близките и другарчетата му, като е минавало само през пустото поле. И все пак сега не ми е приятно да излизам навън по тъмно, а и не обичам да оставам сама в тая мрачна къща. Да, не мога да преодолея това чувство. Ще се радвам, когато те си излязат оттук и отидат в „Тръшкрос Грейндж“.
— Значи, ще се местят? — запитах я.
— Да — отвърна госпожа Дийн. — Ще се преместят, щом се оженят, а това ще стане навръх Нова година.
— А кой ще живее тук?
— Джоузеф ще пази къщата може би с някое момче, което да му прави компания. Ще живеят в кухнята, а всички други помещения ще бъдат заключени.
— За да витаят евентуално в тях духове, на които стаите ще се харесат — забелязах аз.
— Не, господин Локууд — рече Нели и поклати глава. — Вярвам, че мъртвите най-после са намерили покой, но човек не бива да се шегува с такива неща.
В тоя момент градинската порта се отвори — младите се връщаха от разходката си.
— Те поне от нищо не се боят — промълвих аз, като ги гледах през прозореца как се приближават. — Двамата заедно биха се опълчили против сатаната и всичките му пълчища.
Когато се спряха пред каменния праг и се извърнаха, за да хвърлят последен поглед към месеца или по-право да се погледнат при лунната светлина, отново почувствувах неудържимо желание да избягам от тях. Пъхнах нещо за спомен в ръката на госпожа Дийн, без да обръщам внимание на протестите й заради неучтивото ми държане и се измъкнах през кухнята тъкмо когато те отваряха входната врата. С това за малко щях да потвърдя опасенията на Джоузеф относно веселите приключения на госпожа Дийн. За щастие обаче приятният звън на една златна монета, която хвърлих в краката му, му подсказа, че има работа с почтен човек.
Удължих разходката си до в къщи, като се отбих към параклиса. Когато застанах край неговите стени, направи ми впечатление, че през тези седем месеца той продължаваше да се руши. Много прозорци със счупени стъкла зееха като тъмни дупки по стените и не една изместена керемида нащърбяваше правата линия на покрива. Те щяха да бъдат съборени една по една от първите есенни бури.
Потърсих и скоро намерих трите надгробни камъка по ската към полето. Средният бе посивял и полузакрит от изтравниче. Тоя на Едгар Линтон приличаше на него само по торфа и мъха, пролазил в основата му. Надгробният камък на Хийтклиф още бе чист.
Дълго седях край тях под тихото небе, гледах как нощните пеперуди прехвръкват над изтравничето и камбанките, вслушвах се в лекото шумолене на ветреца в тревата и се чудех дали нещо би могло да смути спокойния сън на тия, които почиват в земята.
КРАЙ
Страница 3 от 3 • 1, 2, 3
Similar topics
» "Смърт и какво идва след това" Тери Пратчет
» "Сериозна причина, за да повярваш в Дядо Коледа" Тери Пратчет
» "Големите колела: Разказ за играта на пране" - Стивън Кинг
» "Човекът, който обичаше цветята" - Стивън Кинг
» "Петачето, което носи късмет" - Стивън Кинг
» "Сериозна причина, за да повярваш в Дядо Коледа" Тери Пратчет
» "Големите колела: Разказ за играта на пране" - Стивън Кинг
» "Човекът, който обичаше цветята" - Стивън Кинг
» "Петачето, което носи късмет" - Стивън Кинг
Страница 3 от 3
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите