"Брулени хълмове" Емили Бронте

Shivers Пон 08 Юни 2009, 07:29

ПЪРВА ГЛАВА

1801. Току-що се завърнах от едно посещение при моя хазаин – самотния съсед, който ще ми досажда. Местността наистина е прекрасна. В цяла Англия едва ли щях да намеря друго кътче, тъй напълно откъснато от празния светски шум – истински рай за един мизантроп; а двамата с Хийтклиф сме наистина подходяща двойка да царуваме в тая пустош. Знаменит човек! Той не можеше да си представи какво топло чувство изпълни сърцето ми, когато спрях коня си пред дома му и го видях как подозрително присви черните си очи и как раздразнено и решително мушна пръсти още по-навътре под жилетката, когато казах името си.
– Господин Хийтклиф? – запитах аз.
Той кимна вместо отговор.
– Локууд, вашият нов наемател, господине. Чест е за мен да ви посетя веднага след пристигането ми, за да изразя надеждата, че не съм ви обезпокоил с настойчивите си молби да наема „Тръшкрос Грейндж“. Вчера научих, че сте се колебаели…
– „Тръшкрос Грейндж“ е моя собственост, господине – прекъсна ме
той и трепна. – Никому не бих позволил да ме безпокои, ако можех да
предотвратя това. Влезте!
Думата „влезте“ бе изречена през стиснати зъби и изразяваше „върви по дяволите!“. Дори и градинската врата, над която се бе надвесил, не помръдна в отговор на думите му; и струва ми се, че това обстоятелство ме накара да приема поканата. Бях изпълнен с любопитство към тоя човек, който изглеждаше дори по-прекалено сдържан и от мен.
Като видя гърдите на коня ми да напират върху оградата, той най-сетне протегна ръка, за да откачи куката, после навъсено тръгна пред мен по застланата с камъни пътека, а на влизане в двора извика:
– Джоузеф, вземи коня на господин Локууд и донеси малко вино!
„Навярно с него започват и свършват домашните прислужници – мина ми през ума във връзка с тая двойна заповед. – Нищо чудно, че трева расте между плочите на пътеката и че само добитъкът подрязва живия плет!“
Джоузеф беше възстар или по-право стар, може би много стар човек, но як и мускулест.
– Господ да ни е на помощ! – измърмори си полугласно и с видимо недоволство, поемайки коня от мен, като в същото време се вгледа тъй мрачно в лицето ми, че благосклонно предположих, че ще му е нужна помощ свише, за да смели обеда си, и че набожното му възклицание няма никаква връзка с моята неочаквана поява.
Жилището на господин Хийтклиф се нарича „Брулени хълмове“, като изразителното прилагателно „брулени“ означава в местното наречие яростната игра на въздушните течения, на които е изложено това място в лошо време. Наистина хората тук вероятно се радват по всяко време на здраво, ободрително проветряване! Човек може да получи известна представа за силата на северняка, който духа откъм предела, по прекомерния наклон на няколко недорасли ели встрани от къщата и от цели редици мършави тръни, проточили клони все на една страна, сякаш просят милостиня от слънцето. За щастие, архитектът е бил достатъчно предвидлив, за да направи сградата масивна. Тесните прозорци са вградени дълбоко навътре в стените и ъглите на зидовете са подсилени чрез едри, издадени навън камъни.
Преди да прекрача прага, спрях да се полюбувам на многобройните чудати гравюри по лицевата стена и особено около главния вход, над който открих – между безброй ронещи се грифони [ Приказни чудовища с орлова глава и тяло на лъв. – Б. пр. ] и безсрамни момченца – датата „1500“ и името „Хертън Ърншоу“. Искаше ми се да направя някоя и друга забележка и да помоля навъсения собственик да ми разкаже накратко историята на жилището, но неговото държане пред портата сякаш повеляваше или да вляза начаса, или веднага да се махна, а аз не желаех да го дразня, преди да съм разгледал къщата.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 07:49

Една само крачка ни въведе във всекидневната стая на семейството, без никакъв междинен коридор или антре. Тук я наричат „къщата“. Тя обикновено съчетава и кухня, и приемна. Струва ми се обаче, че в „Брулени хълмове“ кухнята е била принудена да се оттегли в съвсем друга част от къщата – във всеки случай долових хорска глъч и тракане на готварски съдини далече навътре, а нямаше никакви признаци нещо да се пече или да ври в огромното огнище, нито пък видях блестящи медни тенджери и калаени цедки по стените. Наистина, единият ъгъл великолепно отразяваше не само светлината, но и топлината от дълги редици огромни сахани, между които имаше сребърни кани и половници, които се издигаха ред върху ред по полиците на огромен дъбов шкаф, до самия таван. Стаята открай време бе останала без таван и цялата структура на покрива се разкриваше пред любознателния поглед освен там, където бе закрит от една дъсчена рамка, натрупана с овесени питки и цели камари от говежди, овнешки и свински бутове. Над комина на огнището бяха закачени всевъзможни зловещи стари пушки и два пищова за седло, а по перваза на камината се мъдреха – поставени там за украса – три кутии за чай с ярки безвкусни рисунки по тях. Подът беше от гладки бели плочи, столовете – направени грубо, боядисани в зелено и с високи облегала, а в тъмните ъгли едва се виждаха едно-две тежки черни кресла. В една ниша под лавиците лежеше грамадна ръждивокафява кучка понтер, заобиколена от гъмжило квичащи кученца, а и други кучета се навъртаха в други затънтени кътове.
Жилището и мебелировката не биха направили особено впечатление, ако принадлежаха на някой простодушен земеделец-северняк с упорито лице и дълги яки крака, добре очертани в панталони, опънати до под коляното, и с гамаши. Този тип често се среща в тази хълмиста околност. В близката околност можете да видите не един индивид от тоя род, седнал след вечеря в креслото с кана пенлива бира върху кръглата маса пред него. Но господин Хийтклиф представлява странна и рязка противоположност на жилището си и на своя начин на живот. Повъншен вид той е мургав циганин, а по облекло и държане е джентлемен – сиреч дотолкова джентлемен, колкото и мнозина едри земевладелци; може би малко развлечен, без обаче да прави лошо впечатление поради небрежността си, понеже има изправена стойка и хубаво телосложение. Той беше доста мрачен. Възможно е някои хора да виждат в държането му белези на просташка гордост; една благосклонна струна у мен ми подсказва, че неговата гордост съвсем не е такава. Чувствувам инстинктивно, че неговата сдържаност произлиза от отвращение към шумни външни прояви на чувствата и уверения във взаимно доброжелателство. Той ще люби и ще мрази еднакво скрито и ако бъде обичан или мразен в замяна, ще счита това за особен род нахалство. Впрочем аз избързвам твърде много. Прекалено щедро приписвам на него моите собствени качества. Подбудите на господин Хийтклиф да не подава ръка при среща с някой бъдещ познайник може да са коренно различни от моите. Ще ми се да вярвам, че като мен едва ли има друг. Моята мила майка обичаше да казва, че никога не ще свия уютен дом, и още миналото лято доказах, че съвсем не заслужавам да имам такъв.
Като прекарах едномесечна почивка на слънце край морето, попаднах случайно в обществото на едно просто възхитително същество – истинска богиня в моите очи, докато не ми обръщаше внимание. „Не се признах в любов“ [ По едно стихотворение на Уилиъм Блейк (1757 – 1827), озаглавено „Тайната на любовта“. – Б. пр. ] гласно; и все пак, ако очите могат да говорят, дори един идиот би могъл да долови, че съм влюбен до уши. Тя най-сетне ме разбра и отвърна с поглед – най-милия поглед, който можем да си пред- ставим. А какво направих аз? Признавам със срам – затворих се с ледена студенина в себе си, като охлюв в черупката си; при всеки поглед ставах все по-студен и недостъпен, докато накрая нещастното невинно същество започна да се съмнява в собствения си усет и объркана до смайване от предполагаемата си грешка, склони майка си да отпътуват. Тая странна особеност на моя нрав ми спечели прозвището на съзнателно безсърдечен човек; но аз най-добре зная колко незаслужено е то.
Седнах в края на големия околовръстен камък на огнището, срещу мястото, към което се запъти моят хазаин, и запълних настъпилото мълчание, като се опитвах да погаля кучката, която бе оставила котилото си и се промъкваше като вълк зад краката ми, с извити бърни и с лиги по белите й зъби, готови да ме захапят. Милувката ми предизвика проточено гърлено ръмжене.
– Я оставете кучето на мира! – изръмжа Хийтклиф в съзвучие и с ритник спря всяка по-свирепа проява от нейна страна. – Тя не е свикнала да я глезят; не я държим за галениче. – После той се запъти към една странична врата и отново се провикна: – Джоузеф!
Джоузеф промърмори нещо неясно от дълбочината на избата, но с нищо не показа, че се качва нагоре и затова господарят му бързо заслиза при него, като ме остави лице с лице със злата кучка и два мрачни овчарски песа, които ревниво следяха ведно с нея всяко мое движение. Стоях мирно, понеже не изпитвах никакво желание да вляза в допир с техните резци, но като ми мина през ума, че те навярно не разбират негласни обиди, за беда си позволих да намигам и гримаснича към тройката. Някой израз на лицето ми дотолкова ядоса „госпожата“, че тя внезапно изпадна в бяс и се хвърли върху коленете ми. Отблъснах я и побързах да поставя масата между мен и нея. Постъпката ми разгневи цялата шайка. Половин дузина четириноги бесове, различни по големина и възраст, изскочиха от скрити бърлоги към общото средище. Усетих, че петите ми, а също и пешовете на дрехата ми са главен прицел на техните нападения; и докато отблъсвах по-едрите нападатели криво-ляво с ръжена, трябваше гласно да поискам помощ от някого в къщата, за да възстанови мира.
Хийтклиф и неговият слуга се изкачиха по стълбището на избата с досадна мудност. Не мисля, че те се движеха с една секунда по-бързо от обикновено, въпреки същинската буря от джафкане и скачане край огнището. За щастие, някакъв обитател на кухнята прояви по-голяма бързина. Една жена с привдигната рокля, голи ръце и зачервени от огъня бузи се втурна между нас, размахвайки някакъв тиган. Тя използува това оръжие и езика си тъй, че бурята стихна като по чудо, и когато господарят й се появи на сцената, само тя стоеше посред стаята, задъхана като развълнувано море след силен вятър.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 08:06

— Дявол да го вземе, какво става тук? — попита той и ме загледа така, че едва понасях погледа му след този недружелюбен прием.
— По дяволите, наистина! — промълвих аз. — Стадо бесни свини не биха могли да бъдат по-зли от тия ваши животни, господине. Все едно да оставите непознат човек с котило тигри!
— Те не закачат хора, които не бърникат — забеляза той, като постави шишето пред мен и върна масата на предишното й място. — Добре правят кучетата, че са бдителни. Вземете чашка вино.
— Не, благодаря.
— Не сте ухапан, нали?
— Ако бях, щях да наредя така кучето, че да ме помни цял живот.
Лицето на Хийтклиф се отпусна и той се ухили.
— Хайде, хайде — рече той, — развълнуван сте, господин Локууд. Да ви сипя малко винце. Гостите са такава рядкост в тоя дом, че аз и кучетата ми, трябва да си призная, просто не знаем как да ги посрещнем. За ваше здраве, господине!
Поклоних се и отвърнах на наздравицата, схващайки вече, че би било глупаво да се цупя заради простъпките на шайка кучета; при това неприятно ми беше да дам на тоя човек друга възможност да се забавлява за моя сметка, защото сега той изпадна в такова настроение. Той, вероятно подтикнат от пресметливост, която му подсказваше колко глупаво ще е да докачи един добър наемател, поотпусна донякъде лаконичния си стил да изпуска местоименията и спомагателните глаголи и поведе разговор на една тема, предполагайки, че тя би могла да ме интересува — една беседа върху предимствата и несгодите на мястото, в което се бях уединил понастоящем. Той говори много интелигентно върху темите, които засегнахме, и аз се насърчих дотолкова, преди да си тръгна, че предложих да го посетя отново на другия ден. Той очевидно не желаеше да му се натрапвам повторно. И все пак ще отида. За учудване е колко общителен се чувствувам в сравнение с него.

ВТОРА ГЛАВА

Вчера следобед застудя и падна мъгла. Дощя ми се да прекарам времето край огнището в работната си стая, вместо да газя калта в пустото поле до „Брулени хълмове“. Но като тръгнах към стаята си следобед (М. Б. — Обядвам между дванадесет и един часа. Домоуправителката — една възрастна дама, която получих като придатък към къщата — не можеше или не желаеше да разбере молбата ми да слага обеда в пет часа) и като заизкачвах стълбите с намерение да се отдам на леността си и влязох в стаята, заварих там младо момиче от прислугата, на колене и с четка и кофа за въглища до нея, да вдига невъобразим прахоляк, докато гасеше пламъците със сгурия. Тая гледка веднага ме пропъди. Взех шапката си и след като извървях четири мили, стигнах до градинската врата на „Брулени хълмове“, тъкмо навреме, за да избягна първите перести парцали на снежната виелица.
По бруленото от вятъра голо теме на тоя хълм земята бе скована от студ и аз цял потреперах от резливия въздух. Понеже не можах да откача веригата, прескочих оградата и като изтичах нагоре по застланата с плочи пътека, обградена с неподрязани, разклонени храсти от цариградско грозде, напразно заудрях вратата, за да ми отворят, докато накрая кокалчетата на пръстите ми пламнаха от болка и кучетата започнаха да вият.
„Жалки обитатели на тоя дом — възкликнах мислено, — вие заслужавате навеки да сте отделени от събратята си заради просташкото си негостоприемство. Аз поне не бих заключвал вратите на моя дом през деня. Няма значение, ще вляза въпреки всичко!“ Като взех това решение, аз сграбчих резето на вратата и силно го разклатих. Джоузеф подаде глава с кисело като оцет лице през едно кръгло прозорче на плевнята.
— Какво ви е прихванало! — викна той. — Господарят е долу, в кошарата. Минете нататък, все по пътеката, ако искате да говорите с него.
— Няма ли някой вътре, за да отвори? — провикнах се аз на свой ред.
— Няма никой освен госпожата, а тя няма да ви отвори, та ако ще и цяла нощ да вдигате ужасна гюрултия.
— Защо? Не можете ли да й кажете кой съм, Джоузеф?
— Аз ли? Не се бъркам там! — промълви той и скри глава.
Снегът започна да вее нагъсто. Грабнах дръжката, за да опитам още веднъж, но тъкмо тогава в двора зад мен се появи млад човек без връхна дреха, понесъл вила на рамо. Той ми извика да го следвам и след като преминахме през една пералня и някакво застлано с плочи пространство, с навес за въглища, помпа и гълъбарник, най-сетне пристигнахме в огромната затоплена и приветлива стая, където ме бяха приели преди. Тя светлееше приятно от светлината на грамаден огън, накладен от въглища, торф и дърва, а близо до масата, върху която бе сложена обилна вечеря, с доволство забелязах „госпожата“ — една личност, за чието съществуване не бях дори и подозирал. Поклоних се и зачаках с надежда, че ще ми кимне с глава да седна. Тя се вгледа в мен, облегната на стола, но не трепна и не продума.
— Лошо време — подех аз. — Боя се, госпожо Хийтклиф, че вратата трябва да носи последствията от неголямото усърдие на вашите слуги. Поизмъчих се, докато ги накарам да ме чуят.
Тя изобщо не отвори уста. Впих поглед в нея, а и тя се взря в мен. Във всеки случай тя не сваляше поглед от мен и ме гледаше хладно и безразлично, поставяйки ме в крайно неудобно и неприятно положение.
— Седнете! — рече младият човек с груб глас. — Той скоро ще си дойде.
Подчиних се и се поизкашлях, после повиках злата Юнона, която благоволи при тая втора наша среща да помръдне самия крайчец на опашката си в знак, че ме познава.
— Красиво животно! — започнах отново. — Смятате ли да се разделите с малките, госпожо?
— Не са мои — отвърна любезната домакиня, и то по-отблъскващо, отколкото самият Хийтклиф би могъл да отговори.
— Значи, вашите любимци са измежду онези? — продължих аз, обръщайки се към един потънал в сянка одър, пълен с нещо подобно на котки.
— Твърде странен избор на любимци! — презрително забеляза тя.
За нещастие това бяха купчина мъртви зайци. Поизкашлях се още веднъж и пристъпих по-близо до огнището, после повторих забележката си за лошото време, което имахме тая вечер.
— Не трябваше да излизате — каза тя, после стана и пресегна да вземе две от изписаните кутии за чай, поставени на полицата над камината.
В предишното си положение тя бе в сянка, но сега можех да видя съвсем ясно цялата й снага и лицето й. Тя бе стройна и още можеше да мине за съвсем младо момиче; прекрасна фигура и най-изящното малко личице, което съм имал удоволствието да видя някога; дребни черти, но много хубави; жълти като лен или по-скоро златисти букли, падащи свободно върху нежния й врат; и очи, на които нямаше да може да се устои, ако имаха приятен израз. За щастие на моето податливо сърце, единственото чувство, което се излъчваше от тия очи, граничеше с презрение и някакво особено отчаяние, което човек не би очаквал да види в тях.
Тя не можа да достигне кутиите за чай. Посегнах, за да й помогна. Тя се нахвърли върху мен, както би се нахвърлил скъперник, ако някой понечи да му помогне да преброи жълтиците си.
— Не ми трябва помощта ви! — сопна се тя. — Мога сама да ги взема.
— Прощавайте — побързах да отвърна.
— Канен ли сте на чай? — попита тя, като навлече престилка върху спретнатата си черна рокля и застана надвесена над чайника с лъжичка чай в ръка.*
[* При попарването на чая в Англия слагат по лъжичка чай на всяка чаша вода. — Б. пр.]
— На драго сърце бих изпил една чаша — отвърнах аз.
— Канен ли сте? — повтори тя.
— Не — отвърнах почти с усмивка. — Тъкмо вие бихте могли да ме поканите.
Тя запрати чая заедно с лъжичката обратно в кутията и седна нацупено в стола си. Челото й се сбръчка и алената й долна устна се издаде напред като на дете, готово да заплаче.
В това време младият човек бе навлякъл някаква твърде оръфана дреха и сега, изправил снага пред жаравата, не погледна изкосо, сякаш ни разделяше някаква още неотмъстена кръвна вражда. Дрехите и говорът му бяха недодялани, без следа от превъзходството, което личеше у господин и госпожа Хийтклиф. Гъстите кестеняви къдри по главата му бяха невчесани и занемарени, бакенбардите му се спускаха разрошени към бузите и ръцете му бяха потъмнели, като на всеки общ работник. И все пак той се държеше свободно, почти надменно, и не проявяваше и най-малкото усърдие на слуга, който обслужва господарката на къщата. Понеже нямах никакви доказателства за неговото положение, реших, че ще е най-добре да не обръщам внимание на странното му поведение, а пет минути по-късно появата на Хийтклиф облекчи до известна степен неудобното положение, в което се намирах.
— Ето че дойдох, господине, както ви бях обещал — възкликнах с бодър глас, — но се боя, че лапавицата ще ме задържи тук за половин час, ако можете да ме подслоните за такова време.
— Половин час? — подзе той, като изтърсваше белите снежинки от дрехите си. — Чудя се как сте могли да тръгнете на разходка тъкмо в най-гъстата лапавица! Знаете ли, че има опасност да се загубите в блатата! Хора, които познават добре тия места, често объркват пътя в такива вечери, а мога да ви уверя, че засега няма никакви изгледи за промяна на времето.
— Може би ще ми дадете един от вашите момци за водач, а той би могъл да дочака утрото в „Тръшкрос Грейндж“. Бихте ли могли да освободите едного от тях?
— Не, не бих могъл.
— Ах, значи, така! Тогава ще трябва да се доверя на собствения си усет.
— Хм!
— Ще попариш ли чая? — поиска да знае оня с дрипавото палто, измествайки свирепия си поглед от мен към младата жена.
— И той ли ще пие? — запита тя, обръщайки се към Хийтклиф.
— Хайде, приготви го! — беше отговорът, изречен така сурово, че се сепнах.
Тонът на тия думи разкриваше един наистина лош нрав. Вече не бях склонен да считам Хийтклиф за прекрасен човек. Когато привършиха приготовленията за чая, той ме покани така:
— Хайде, господине, дръпнете си стола малко напред.
Всички, в това число и недодялания младеж, се наредихме около масата и сред настъпилото строго мълчание с охота се заловихме за яденето.
Реших, че ако аз съм причината за тягостното настроение, мой дълг е да се опитам да го разсея. Те едва ли стояха всеки ден тъй мрачни и мълчаливи, а колкото и злонравни да бяха, невъзможно бе ежедневно да навличат тия начумерени маски на лицата си.
— Странно е — подех аз в промеждутъка след изпиването на чаша чай и преди да получа другата, — странно е как навикът оформява вкусовете и мислите ни. Мнозина не биха предполагали, че може да съществува щастие в един дотолкова откъснат от света живот, какъвто водите вие, господин Хийтклиф; и все пак се осмелявам да кажа, че вие, заобиколен от членовете на семейството си и с вашата любезна жена като господарка на дома и сърцето ви…
— Моята любезна жена! — прекъсна ме той с почти сатанинска усмивка. — Къде е тя, тази моя любезна жена?
— Искам да кажа, госпожа Хийтклиф, вашата съпруга.
— Тъй значи… Ах, вие искате да кажете, че нейният дух се е превърнал в ангел-пазител и бди над съдбините на „Брулени хълмове“ дори и когато тялото й не съществува? Нали така?
Разбрал грубата си грешка, аз се опитах да я поправя. Трябваше да видя, че съществува преголямо несъответствие във възрастта на двамата, за да не гледам на тях като на съпруг и съпруга. Той беше на около четиридесет години — една възраст на духовен разцвет, в която мъжете нарядко лелеят надеждата млади момичета да се омъжат за тях по любов. Тая мечта ни остава за утеха в годините, когато ни налегне старостта. Що се отнасяше до жената, тя не изглеждаше и на седемнадесет години.
Тогава през ума ми мина светкавична мисъл: „Тоя грубиян до лакътя ми, който пие чая си от паница и чупи хляба с немити ръце, може да е неин съпруг — Хийтклиф младши, разбира се. Ето последицата от това, да бъдеш жив заровен! Тя се е погубила с тоя простак, понеже не е могла да знае, че съществуват по-добри мъже. Жалко наистина! Внимавай да не предизвикаш у нея съжаление за избора й.“ Последната мисъл може да изглежда самомнителна, но в същност не беше така. Тоя съсед ми се стори почти отвратителен. Знаех от опит, че съм горе-долу привлекателен.
— Госпожа Хийтклиф е моя снаха — каза Хийтклиф и с това потвърди предположението ми.
Докато изричаше тия думи, той хвърли странен поглед към нея — поглед, пълен с омраза; освен ако мускулите на лицето му са съвсем особени и за разлика от тия на другите хора не могат да предават истинските му помисли.
— Да, разбира се, сега вече ми е ясно. Вие сте щастливият притежател на благодетелната фея — забелязах аз, като се обърнах към моя съсед.
Сега стана още по-лошо. Лицето на младежа доби тъмночервен цвят и той стисна юмруци с очевидното намерение да ме нападне. Изглежда обаче, че успя да се овладее и начаса потуши бурята с груба ругатня, смотолевена по мой адрес, но аз предпочетох да не й обърна внимание.
— Не ви върви в догадките, господине — рече домакинът. — Ни един от двама ни няма щастието да притежава тая ваша добра фея. Нейният съпруг е мъртъв. Казах, че тя ми е снаха; следователно, тя трябва да е била омъжена за моя син.
— И тоя млад човек…
— Положително не е мой син.
Хийтклиф отново се усмихна, сякаш би било твърде дръзка духовитост да му се приписва бащинството над тоя мечок.
— Казвам се Хертън Ърншоу — изръмжа другият — и бих ви съветвал да почитате това име!
— С нищо не съм проявил неуважение — отвърнах на свой ред и се засмях в себе си на достойнството, с което се представи момъкът.
Той впи поглед в мен по-продължително, отколкото ми се щеше да се взирам в него, от страх да не се поддам на изкушението да му свия един в ушите или да не се засмея гласно. Започнах да се чувствувам не на място в тоя мил семеен кръг. Общото мрачно настроение ми тежеше много повече, отколкото ме радваше блестящата уютност на обстановката и аз реших добре да премисля, преди да се явя за трети път под дървените греди на тоя покрив.
Като приключихме с яденето и понеже никой не начена някакъв общ разговор, аз се приближих до един прозорец, за да видя какво е времето. Тъжна гледка се разкри пред мен — тъмна нощ преждевременно се спускаше, а небето и хълмовете се сливаха в една шибаща и задушаваща снежна вихрушка.
— Не мисля, че ще мога да се върна в къщи сега без водач — възкликнах неволно. — Пътищата трябва вече да са затрупани, а дори и да са открити, едва ли ще мога да виждам повече от една крачка напред.
— Хертън, откарай ония десетина овце под чардака на плевнята! Снегът ще ги затрупа, ако останат цяла нощ в заградката. И сложи една дъска пред тях! — каза Хийтклиф.
— А аз какво да правя? — добавих на свой ред с нарастващо раздразнение.
Никой не отговори на въпроса ми; и като се огледах наоколо, видях само Джоузеф да внася кофа с овесена каша за кучетата и госпожа Хийтклиф, навела се над огнището, да се забавлява, като пали куп кибритени клечки, изпадали от полицата над камината, когато тя бе върнала чаената кутия на мястото й. Слугата остави кофата, огледа стаята с изпитателен поглед и с прегракнал глас забърбори:
— Умът ми не побира как ти се седи тук да безделничиш, да не кажем нещо по-лошо, когато всички са навън! Негодница си ти и напразно си хабя думите; никога няма да се оправиш и право при дяволите ще отидеш, като майка ти едно време!
За миг ми се стори, че тоя образец на красноречие е отправен към мен, и разсърден здравата, тръгнах към стария негодник с намерението да го изритам навън. Госпожа Хийтклиф обаче ме възпря с отговора си.
— Ти, безсрамен стар лицемер! — отвърна тя. — Не те ли е страх, че дяволът ще те отнесе цял-целеничък, когато споменаваш името му? Предупреждавам те друг път да не се заяждаш с мен, защото ще го помоля да те отнесе ей тъй, за мой хатър! Стой! Виж какво, Джоузеф — и тя взе голяма тъмна книга от полицата, — ще ти покажа колко съм напреднала в магьосничеството. Скоро ще мога да се отърва от всички вас. Червената крава не умря току-тъй, случайно, а и твоят ревматизъм едва ли може да се счита за дар от провидението!
— Проклета си ти, проклета! — промълви старецът. — Дано бог ни пази от злото!…

Shivers Пон 08 Юни 2009, 08:08

— Не, грешнико! Ти си отрепка на обществото. Махай се или здравата ще ти напакостя. Ще накарам да ви изваят до един от восък и глина и първият, който премине определените от мен граници, ще… няма да кажа какво ще му се случи, но ти сам ще видиш. Отивай си! Хайде, гледам те!
В хубавите очи на малката вещица блесна престорена злоба и Джоузеф, цял разтреперан от истински ужас, побърза да си отиде, като се молеше и мълвеше „проклета“ на излизане. Стори ми се, че тя се държи така поради някаква особена, тъжна шеговитост. Останал сам с нея, аз се помъчих да спра вниманието й върху злощастното си положение.
— Госпожо Хийтклиф — подех със сериозен тон, — моля да ме извините за безпокойството. Предполагам, че ще ме извините, защото съм сигурен, че с това ваше лице не можете да не бъдете добросърдечна. Покажете ми все пак някои отличителни знаци по пътя, който трябва да взема, за да се добера в къщи. Толкова мога да се оправя дотам, колкото и вие до Лондон.
— Хванете пътя, по който дойдохте — отвърна тя и потъна в стола със свещ в ръка и голямата книга, отворена пред нея. — Кратък съвет, но по-добър не мога да ви дам.
— Тогава, ако научите, че са ме открили в някое тресавище или в дупка, пълна със сняг, нима съвестта ви няма да ви подшушне, че сте отчасти виновна за това?
— Откъде накъде? Аз не мога да дойда с вас. Те няма да ме оставят да отида дори до края на градинския зид.
— Вие! Не бих ви помолил и прага да прекрачите в такава нощ заради мене — възроптах аз. — От вас искам да ми обясните пътя, не да ми го покажете, или пък да склоните господин Хийтклиф да ми даде водач.
— Че кой? Тук сме той самият, Ърншоу, Зила, Джоузеф и аз. Кого ще изберете?
— Няма ли момчета в чифлика?
— Не, тия сме, други няма.
— Тогава следва, че съм принуден да остана.
— Това можете да уредите със стопанина на къщата. Нямам нищо общо с тази работа.
— Надявам се, че това ще ви служи за урок друг път да не правите необмислени разходки по тия хълмове — дочух да казва строгият глас на Хийтклиф откъм вратата на кухнята. — Що се отнася до оставането ви тук, нямам удобства за подслоняване на посетители. Останете ли, ще трябва да спите в едно легло с Хертън или Джоузеф.
— Мога да спя на стол в тази стая — отвърнах аз.
— Не, не! Беден или богат, непознатият си остава непознат. Не ми изнася да позволявам на когото и да е да се шири в помещението, когато не съм там да бдя! — рече тоя невъзпитан човек.
При тая обида търпението ми преля чашата. Промълвих нещо в знак на отвращение, щукнах край него и излязох в двора, сблъсквайки се с Ърншоу в бързината. Толкова тъмно бе, че не можах да видя външната врата и тъй, както бродех наоколо, дочух друг образец на учтивите им взаимни обноски. Отначало младият човек сякаш искаше да ме вземе под свое покровителство.
— Ще отида с него до самия парк — рече той.
— Ще отидеш по дяволите с него! — възкликна неговият господар или родственик — не зная точно какъв. — А кой ще се погрижи за конете?
— Животът на един човек е от по-голямо значение, отколкото занемаряването на конете за една нощ. Някой трябва да отиде — промълви госпожа Хийтклиф с по-благ тон, отколкото очаквах от нея.
— Не и по твоя заповед! — отвърна Хертън. — По-добре мълчи, ако държиш на него.
— Тогава нека духът му да ви преследва и дано господин Хийтклиф не намери друг наемател, докато „Тръшкрос Грейндж“ не се превърне в развалини — троснато отвърна тя.
— Чуйте, чуйте, тя ги проклина! — зашепна Джоузеф, към когото се бях насочил в тъмнината.
Той седеше наблизо и доеше кравите при светлината на някакъв фенер. Най-безцеремонно грабнах фенера, после викнах, че ще го върна още на заранта и забързах към най-близката задна вратичка.
— Господарю, господарю, той открадна фенера — викна старецът и се затича след мен. — Ей, Мурджо! Ей, куче! И ти, Вълчо, дръжте го, дръжте го!…
Две космати чудовища скочиха към гърлото ми тъкмо когато отварях малката вратичка. Те ме събориха на земята и фенерът угасна, а дружният смях на Хийтклиф и Хертън сложи капак на гнева и унижението ми. За щастие, животните бяха сякаш по-склонни да протягат лапи, да се прозяват и въртят опашки, отколкото да ме разкъсат жив; но те не ми позволяваха да се изправя и аз трябваше да лежа на земята дотогава, докато злите им господари най-сетне благоволиха да ме освободят. След това, гологлав и треперещ от гняв, заповядах на извергите да ме пуснат да мина — и да носят последствията, ако смеят да ме задържат още дори минута, — като изрекох няколко несвързани заплахи за отмъщение, напомнящи крал Лир* по безкрайната им злост.
[* Герой от едноименната трагедия на Шекспир. — Б. пр.]
Тая чрезмерна възбуда предизвика обилен кръвоизлив от носа ми, а Хийтклиф все още се смееше и аз продължавах да ругая. Не зная какво щеше да сложи край на тази сцена, ако наблизо не се намираше една личност, която бе все пак по-разумна от мен и по-милостива от стопанина на къщата.
Това бе Зила, яката домакиня, излязла най-сетне да разбере защо се вдига такава врява. Тя помисли, че един или друг от тях ме е нападнал, и като не смееше да се нахвърли върху господаря си, насочи словесната си артилерия към по-младия от двамата подлеци.
— Хубава работа, господин Ърншоу! — възкликна тя. — Какво ли още ще ви хрумне да направите? Нима ще убиваме хора пред самия праг на къщата? Виждам, че тоя дом не е за мен. Та погледнете бедния момък, той почти се задушава! Хайде, хайде, не бива да си вървите в тоя хал. Влезте вътре, аз ще се погрижа за вас. Мирно, вие там!
При тия думи тя внезапно изля половин литър ледена вода във врата ми и ме вкара в кухнята. Хийтклиф тръгна подир нас, но случайното му весело настроение бързо се смени с привичната му мрачност.
Беше ми много лошо, виеше ми се свят и се чувствувах отмалял, тъй че трябваше по неволя да се съглася да нощувам под покрива на неговия дом. Той заръча на Зила да ми даде чаша коняк и влезе във вътрешната стая, а в това време тя взе да ме утешава за сполетялата ме беда и като изпълни заповедта му, с което се окопитих донякъде, поведе ме да си легна.

ТРЕТА ГЛАВА

Докато ме водеше към горния етаж, Зила ме посъветва да скрия свещта и да не вдигам шум, защото господарят й гледал някак особено на стаята, в която щяла да ме настани, и винаги много неохотно позволявал да се нощува в нея. Попитах за причината. Тя каза, че не знаела нищо. Живеела тук едва от една-две години, а толкова много странни неща ставали в къщата, че не й оставало време да любопитствува за всичко.
Бях твърде слисан, за да любопитствувам на свой ред, затова затворих вратата и с поглед потърсих леглото. Цялата мебелировка се състоеше от един стол, долап за дрехи и грамаден дъбов сандък с изрязани квадрати към горния край, наподобяващи прозорци на дилижанс. Приближих се до него, погледнах вътре и разбрах, че той представлява твърде особена старовремска кушетка, много подходящо измислена, с оглед да се избегне необходимостта всеки член на семейството да има отделна стая. В същност този сандък представляваше малък будоар, а первазът на поставения в него прозорец служеше за маса. Дръпнах встрани капаците от ламперия, влязох вътре със свещ в ръка, отново затворих капаците и се почувствувах защитен от бдителността на Хийтклиф и на всички останали.
Няколко мухлясали книги бяха натрупани една върху друга в единия ъгъл на перваза, гдето поставих свещта. Навред по перваза личаха думи, изподраскани в боята. В същност това не бяха думи, а едно и също име, написано на много места с най-различни букви, едри и дребни — Катрин Ърншоу, на места изменено на Катрин Хийтклиф или пък на Катрин Линтон.
С пълно безразличие опрях глава в прозореца и продължих да сричам името на Катрин Ърншоу-Хийтклиф-Линтон, докато накрая затворих очи. Но те не бяха отпочинали и пет минути, когато в мрака внезапно изплуваха с ослепителна светлина редица бели букви, живи като призраци — въздухът започна да гъмжи от Катрини. Като се надигнах да разпръсна натрапчивото име, видях, че фитилът на свещта опира до един от старите томове, а помещението бе изпълнено с миризма на опърлена телешка кожа. Скъсих фитила и понеже се почувствувах зле от студа и настойчивото гадене, седнах в леглото и разтворих повредената книга върху коляното си. Беше някакво евангелие с дребни букви, страшно вмирисано на мухал. Върху един празен лист личеше надписът: „Катрин Ърншоу, нейна книга“ и една дата от преди кръгло четвърт век. Затворих книгата и взех друга, после още една и още една, докато прегледах всички. Библиотеката на Катрин беше добре подбрана и лошото състояние на книгите показваше, че са били използувани добре, макар и не винаги съобразно с истинското им предназначение. Едва ли имаше глава в тия книги, останала без обяснителни бележки с мастило. Те запълваха всяко кътче, оставено празно от печатарите. Някои от тия бележки представляваха откъслечни изречения; други бяха части от редовно воден дневник, надраскан с още неоформен детски почерк. В горния край на една допълнителна страница (вероятно цяло съкровище, когато е била забелязана за първи път) видях една отлична карикатура на моя приятел Джоузеф, скицирана грубовато и все пак много сполучливо и със замах. В мен веднага се зароди любопитство към личността на незнайната Катрин и на часа започнах да разчитам нейните избелели йероглифи.
„Ужасен неделен ден! — започваше следващият параграф. — Тъй ми се иска татко да бъде пак при нас! Хиндли е негов омразен заместник — отношението му към Хийтклиф е отвратително. Х. и аз ще се разбунтуваме — тази вечер направихме първата стъпка.
През целия ден валеше като из ведро. Не можахме да идем на черква, затова Джоузеф трябваше на всяка цена да събере богомолци в таванската стая; и докато Хиндли и жена му се грееха долу на хубав огън — заети с всичко друго, но не и с четене на Библията, в това съм повече от сигурна, — на Хийтклиф, мен и нещастното воловарче беше наредено да вземем молитвениците си и да се качим горе. Трябваше да се наредим един до друг върху чувал с жито. Пъшкахме, треперехме и се надявахме, че и Джоузеф ще трепери, та покрай него да минем с по-кратка проповед. Напразна надежда! Службата трая точно три часа; но като ни видя да слизаме, брат ми все пак има безочието да възкликне:
— Как! Нима свършихте!

Shivers Пон 08 Юни 2009, 08:10

По-рано ни позволяваха да поиграем в неделя вечер, стига да не вдигаме много шум; сега дори едно изкикотване е достатъчно, за да ни изпратят в ъглите!
— Забравяте, че тук има господар! — казва тиранинът. — Ще пребия от бой първия, който ме разгневи! Настоявам да се държите съвсем сериозно и да пазите тишина. Хей, момче, ти ли направи това? Франсис, мила, дръпни му косите, когато минеш край него. Чух го да щрака с пръсти.
Франсис здравата му издърпа косите, после отиде и се настани върху коленете на съпруга си; и тъй си стояха като две бебета и с часове се целуваха и си говореха глупости — празни приказки, от които ние бихме се срамували. Настанихме се под свода на кухненския бюфет толкова удобно, колкото ни позволяваха условията. Тъкмо бях завързала престилките ни една за друга, окачвайки ги като перде, и ето че пристигна Джоузеф, тръгнал насам по някаква работа от обора. Той раздърпа окачените престилки, удари ме по ухото и заграчи:
— Господарят умря вчера, дето се вика, неделният ден още не е минал, а и думите на Евангелието още кънтят в ушите ви, пък вие си позволявате да играете! Засрамете се! Я седнете, лоши деца; не е да нямате добри книги, стига да ви се четат. Седнете и помислете за спасението на душите си!
След тия думи Джоузеф ни накара да седнем така, че слаб лъч от далечния огън да идва до нас и да огрява текста на вехтите книги, които той пъхна в ръцете ни. Никак не ми се четеше. Хванах своя изпоцапан том за гърба на корицата и го запратих в колибата на кучето, като заявих, че ненавиждам хубавите книги. Хийтклиф изрита своята към същото място. Тогава се вдигна страшна олелия.
— Господарю Хиндли! — викаше нашият пастор. — Господарю, елате насам. Госпожица Кати раздра корицата на «Шлемът на спасението», а Хийтклиф стъпка с крак първата част на «Широкият друм към гибелта»! Много лошо правите, дето ги оставяте да се държат така. Ех, старият щеше здравата да ги натупа, но нали си отиде!…
Хиндли побърза да слезе на земята от своя рай край камината, хвана единия от нас за яката, а другия за ръката и изблъска и двама ни в задната кухня, където, както твърдеше Джоузеф, дяволът щял на всяка цена да ни прибере при себе си; и надлежно утешени, всеки един от нас потърси отделно кътче, в което да дочака пристигането му. Аз докопах тая книга и шише с мастило от полицата и по-открехнах вратата, за да стане по-светло, и вече прекарах двадесет минути от времето в писане, но моят другар няма търпение и предлага да вземем наметалото на млекарката, да се завием с него и да поскитаме из полето. Примамливо предложение; а после, ако случайно сърдитият старец влезе в стаята, той може да помисли, че предсказанието му се е сбъднало. Не вярвам да ни е по-студено и влажно в дъжда, отколкото тук.“
Катрин трябва да е изпълнила намерението си, защото следващото изречение подхващаше друга тема. Личеше, че момичето бе изпаднало в сълзливо настроение.
„Никога не ми е минавало през ума, че Хиндли ще може толкова да ме разплаче — пишеше тя. — Главата ме боли, та не мога и на възглавницата да я държа; и пак не мога да спра сълзите. Бедният Хийтклиф! Хиндли го нарича скитник и не му позволява да стои при нас, нито вече да се храни с нас; казва, че не трябвало да играем заедно и се заканва да го изпъди от къщи, ако не изпълняваме заповедите му. Все обвинява баща ни (как си позволява подобно нещо), че се отнасял прекалено благосклонно с Х., и се кълне, че ще го постави на място.“
Започнах да клюмам над избледнялата страница. Очите ми шареха от писаното на ръка към печатния текст. Видях едно изписано в червено заглавие — „Седемдесет пъти по седем и първият от първите седемдесет. Религиозна беседа, произнесена от пастор Джейбс Брандеръм в параклиса на Гимърдън Съф“. И докато измъчвах мозъка си в това полусънно състояние с различни догатки за начина, по който Джейбс Брандеръм би развил темата си, аз се отпуснах в леглото и заспах. Уви! Колко нежелателни били последиците от лошия чай и лошото настроение! Какво друго би могло да бъде причина да прекарам една тъй ужасна нощ? Не си спомням друга нощ, която би могла изобщо да бъде сравнена с нея, още от времето, когато станах способен да страдам.
Започнах да сънувам дори преди да загубя чувството за обстановката, в която се намирах. Стори ми се, че се е съмнало и че съм тръгнал за дома, с Джоузеф за водач. Дебел сняг, няколко метра дълбок, покриваше пътя; и докато газехме нататък, моят спътник ми додяваше с честите си укори, че не съм взел със себе си поклонническа тояга, като ме уверяваше, че без такава не съм можел да вляза в къщата, а в същото време гордо размахваше някаква мочуга, силно надебелена в горния край, която, както разбрах, се наричала тъкмо така. За миг ми се стори нелепо, че трябва да имам подобно оръжие, за да мога да вляза в собственото си жилище. После нова мисъл мина през ума ми. Аз изобщо не отивах у дома. Бяхме тръгнали, за да чуем прочутия Джейбс Брандеръм да държи проповед върху текста „Седемдесет пъти по седем“, при което или проповедникът Джоузеф, или аз бяхме извършили „първия от първите седемдесет“ и щяхме да бъдем публично изобличени и отлъчени от лоното на църквата.
Дойдохме до черквата. Бях минавал два-три пъти край нея по време на разходките си. Тя се издига в една седловина между два хълма — една висока седловина близо до някакво мочурище, чийто влажен торф, казват, балсамирал отлично телата на няколко мъртъвци, погребани там. Покривът бе още напълно запазен, но понеже оскъдната заплата на свещеника възлиза едва на двадесет лири годишно, както и жилище от две стаи, заплашващи в скоро време да се превърнат само в една, то никой не желае да постъпи като пастор, особено — предвид на мълвата, че енорияшите биха го оставили по-скоро да умре от глад, отколкото да му увеличат доходите макар и с едно пени взето от техните джобове. Обаче в съня ми богомолците на Джейбс бяха многочислени и го слушаха внимателно, а проповедта му — боже господи, каква проповед! — бе подразделена на четиристотин и деветдесет части, всяка от тях дълга колкото едно обикновено слово от амвона и всяка отредена за разглеждане на отделен грях. Не мога да кажа откъде ги измисляше тия грехове. Той имаше свой собствен начин да тълкува фразата и изглежда, че бе необходимо човек да извършва различни грехове при всеки отделен случай. Те бяха от съвсем странно естество — особени прегрешения, за които нямах представа дотогава.
Ах, колко много се отегчих! Как се въртях и прозявах, и клюмах, а после пак се съвземах! Как се щипех и убождах, и търках очи, и ставах прав, и отново сядах и посбутвах Джоузеф да ми каже дали изобщо ще свърши някога! Писано ми било да чуя всичко докрай. Най-сетне той стигна до „първия от първите седемдесет“. В тоя критичен момент ме обзе внезапно вдъхновение. Нещо ме подтикна да стана и да изоблича Джейбс Брандеръм като човек, извършил онзи грях, който никой християнин не е длъжен да прощава.
— Господине — възкликнах аз, — тъй както стоя тук, между тия четири стени, без да мръдна от мястото си, изслушах четиристотин и деветдесетте глави на вашата беседа и ви простих за тях. Седемдесет пъти по седем грабвах шапката си и се канех да си вървя и седемдесет пъти по седем пъти вие неуместно ме заставяхте да седна отново на мястото си. Но четиристотин деветдесет и един пъти е вече прекалено много. Другари-мъченици, нахвърлете се върху него! Съборете го, смажете го на-прах, та това място, в което се е подвизавал досега, никога вече да не види неговия лик!
— Ти си човекът! — викна Джейбс след кратко тържествено мълчание, облягайки се на възглавницата на амвона. — Седемдесет пъти по седем ти разкриви лицето си в прозявки, седемдесет пъти по седем аз се посъветвах с душата си. Ето, това е човешка слабост; и това също може да бъде простено! „Първият от първите седемдесет“ дойде. Братя, накажете го тъй, както е писано. Тая чест се пада на всички божии светци.
При последната дума всички богомолци се втурнаха вкупом към мен, размахвайки поклонническите си тояги; и понеже нямах никакво оръжие, с което да се защитя, сборичках се с Джоузеф, най-близкостоящия и най-жесток измежду нападателите ми, за да му отнема тоягата. Понеже се стекоха толкова много хора, няколко мочуги се кръстосаха във въздуха; насочени към мен удари се стовариха върху други глави. Скоро целият параклис почна да кънти от удари и контраудари. Всеки вдигаше ръка срещу съседа си; и в нежеланието си да стои със скръстени ръце, Брандеръм изля цялото си усърдие в истински дъжд от силни удари по дъските на амвона, а те отекнаха тъй остро, че най-сетне се събудих, за мое най-голямо облекчение. И какво в същност ме бе накарало да сънувам тая невъобразима врява! Какво бе изпълнявало ролята на Джейбс в побоя? Само клончето на една ела, което се удряше в решетката на моя прозорец поради напора на виещия вятър и потрепваше по стъклото със сухите си шишарки! Ослушах се за миг, още обзет от съмнение, и открих причината, после се обърнах и задрямах, но пак почнах да сънувам — дори още по-неприятни неща, отколкото преди, ако това изобщо бе възможно.
Тоя път си спомних, че лежа в дъбовия шкаф и ясно чух фученето на вятъра и воя на фъртуната. Чух и еловото клонче да повтаря дразнещия си шум и го отдадох на истинската му причина. Но тоя шум толкова ми досаждаше, че реших да го спра, стига да мога; и ми се стори, че ставам и се опитвам да откача куката на прозореца. Куката беше пъхната в самия пръстен — една подробност, която бях забелязал още преди да заспя, но която бях забравил после. „Трябва все пак да спра тоя шум!“ — промълвих на себе си, забивайки юмрук в стъклото, после протегнах ръка да хвана досадното клонче, но вместо да напипат него, пръстите ми се свиха около пръстите на някаква малка студена като лед ръка! Обзе ме страшен ужас, като при кошмар. Опитах се да отдръпна ръката си, но другата се бе вкопчила в мен и един страшно меланхоличен глас простена:
— Пуснете ме, пуснете ме да вляза!
— Кой вика? — запитах аз, опитвайки се в същото време да се освободя.
— Катрин Линтон — отвърна треперещият глас. (Защо ли си спомних именно Линтон? За всяко Линтон бях прочел на двадесет места името Ърншоу.)
— Дойдох си у дома. Бях се загубила в пустото поле. Докато слушах тия думи, едно детско лице се открои неясно през стъклото на прозореца. Страхът ме направи жесток; и като се уверих колко безполезни са усилията ми да се освободя от това същество, дръпнах китката му към счупения ръб на стъклото и я разтърках насам-натам, докато шурна надолу кръв и накваси завивките на леглото.
— Пуснете ме да вляза! — пак проплака малкото същество.
То продължаваше упорито да стиска ръката ми и ме подлудяваше от страх.
— Как да те пусна! — казах накрая. — Първо ти ме пусни, ако искаш да те пусна вътре.
Пръстите се поотпуснаха, а аз изтеглих ръка през дупката, набързо натрупах книгите пред отвора и запуших уши, за да не слушам отчаяния зов. Трябва да съм държал ушите си запушени към четвърт час; но в същия миг, когато отново нададох ухо, пак дочух тъжното вайкане.
— Махай се! — викнах аз. — Няма да те пусна да влезеш, та ако ще и двайсет години да ме молиш.
— Има вече двайсет години — заоплаква се гласът. — Двайсет години… От двайсет години съм изоставено дете!
При тия думи дочух леко драскане отвън и натрупаните книги се размърдаха, сякаш някой ги бутна напред. Опитах се да скоча, но не можах да се помръдна от мястото си и високо изкрещях в пристъп на страх. Смутих се, като разбрах, че не бях извикал само насън. Някой се приближаваше с бързи стъпки към вратата на стаята ми, разтвори я с енергичен тласък и малка светлинна заблещука през квадратите в горния край на леглото. Все още седях разтреперан в завивките и започнах да изтривам потта от челото си. Неканеният гост сякаш се колебаеше и промълви нещо на себе си. Накрая той запита почти шепнешком дали има някой в стаята, като явно не очакваше отговор. Реших, че ще сторя най-добре да издам присъствието си, защото познах Хийтклиф по гласа и се опасявах, че ще почне да търси навред, ако мълча. Именно с това намерение се обърнах и отворих капаците. Няма скоро да забравя как му подействува тази моя постъпка.
Хийтклиф стоеше по риза и панталони близо до вратата с капеща свещ в ръка, а лицето му бе по-бяло от стената зад него. При първото изскърцване на дъбовите дъски той се сепна, сякаш бе разтърсен от електрически ток. Свещта отскочи от ръцете му и падна на няколко стъпки пред него, а той бе тъй развълнуван, че едва можа да я вдигне.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 08:12

— Аз съм вашият гостенин, господине — обадих се в желанието си да му спестя унижението, че е разкрил страхливостта си. — Имах нещастието да извикам в съня си поради ужасен кошмар. Съжалявам, че ви обезпокоих.
— Ах, дявол да ви вземе, господин Локууд! Бих искал да сте в… — започна домакинът и остави свещта върху един стол, понеже не беше в състояние да я държи спокойно. — И кой ви настани в тая стая? — продължи той, забивайки нокти в дланите си и стискайки зъби, за да възпре треперенето на челюстите си. — Кой ви вкара тук? Иде ми да го изхвърля още сега от къщата!
— Зила, вашата прислужница — отвърнах аз, после скочих на пода и почнах бързо да навличам дрехите си. — И да я изпъдите, все ми е едно, господин Хийтклиф, защото тя напълно си го заслужава. Предполагам, искала е за лишен път да се увери, макар и за моя сметка, че в тая стая витаят духове. А тя наистина гъмжи от привидения и таласъми. Уверявам ви — основателно я държите заключена. Никой няма да ви бъде благодарен за възможността да подреме в такава бърлога.
— Какво искате да кажете? — запита Хийтклиф. — И какво правите сега? Легнете и изкарайте нощта, понеже и без това сте тук, но, за бога, не повтаряйте тоя ужасен вик. Нищо не би могло да ви извини, освен ако някой ви прерязваше гърлото.
— Ако това малко демонче бе успяло да се вмъкне през прозореца, то сигурно щеше да ме удуши! — рекох в отговор. — Нямам намерение отново да се излагам на преследванията на гостоприемните ви прадеди. Нали преподобният Джейбс Брандеръм е бил ваш сродник по майчина линия? И оная кокетка Катрин Линтон, или Ърншоу, или каквото и да е било името й, тя трябва да е била много непостоянна малка проклета душичка! Тя ми каза, че броди по земята вече двайсет години — навярно справедливо наказание за нейните смъртни грехове.
Едва що бях изрекъл тия слова и си спомних, че в книгата името на Хийтклиф бе свързано с името на Катрин, а това бе напълно щукнало из паметта ми, преди да бъда събуден по тоя начин. Изчервих се поради несъобразителността си, но с нищо друго не показах, че съзнавам грешката си, а после побързах да добавя:
— Право да ви кажа, господине, прекарах първата част от нощта в…
И не довърших мисълта си. За малко не казах „в прелистване на тия стари книги“, но това би показало, че съм запознат не само с печатното, но и с ръкописното им съдържание, затова се поправих и продължих:
— …в сричане на името, написано върху перваза на прозореца; скучно занимание, на което се отдадох с надеждата да заспя, както когато човек брои или…
— Какво собствено искате да кажете, като говорите по тоя начин с мен? — с дива ярост прогърмя гласът на Хийтклиф. — Как се осмелявате да държите тоя тон, и то в собствения ми дом! Господи, той трябва да е луд, за да говори така! — И той се плесна ядно по челото.
Не знаех дали да се докача от неговия тон, или да продължавам с обясненията си; но той изглеждаше тъй силно развълнуван, че го съжалих и продължих да разказвам съня си. Подчертах, че дотогава не бях слушал името Катрин Линтон, но понеже го бях прочел много пъти, то бе оставило някакво впечатление, добило плът и кръв в момента, когато вече не съм бил в състояние да контролирам въображението си. Обаче по дишането му — неравномерно и на пресекулки — можах да разбера, че той се мъчеше да преодолее някакъв прилив на силни чувства. Понеже не исках да покажа пред него, че долавям белезите на тая борба, продължих да се обличам доста шумно, погледнах часовника си и казах нещо в смисъл, че тая нощ няма край.
— Няма и три часа! — добавих аз. — Готов бях да се закълна, че е вече шест. Тук времето не тече. Трябва да сме си легнали в осем!
— Винаги си лягаме в девет през зимата, а ставаме в четири — каза стопанинът на къщата с едва сподавено стенание и бързо избърса една сълза от очите си, както ми се стори по движението на сянката на ръката му; Господин Локууд — добави той, — вие можете да отидете в моята стая. Само ще пречите на другите, ако слезете долу толкова рано, а детинският ви вик съвсем прогони съня ми.
— И моят сън отиде — отвърнах. — Ще се разхождам из двора, докато се развидели, и тогава ще си тръгна, а за вас вече няма опасност пак да ви се натрапя. Сега съвсем се изпари желанието ми да се забавлявам в обществото на хора — било в града, било вън от него. Един разумен човек би трябвало да може сам да си прави компания.
— Прекрасна компания! — промълви Хийтклиф. — Вземете свещта и вървете, дето щете. След малко ще дойда при вас. Все пак не отивайте в двора, защото кучетата са отвързани, а Юнона стои на пост в хола. Не, можете да се разхождате само около стълбището и по коридорите. Хайде, вървете си! Ще дойда след две минути.
Подчиних се или поне излязох от стаята, но понеже не знаех накъде водят тесните коридори, спрях се и станах неволен свидетел на една проява на суеверие от страна на стопанина на къщата, която опровергаваше по странен начин привидния му здрав разум. Той се качи на леглото и изкърти решетката на прозореца, избухвайки в неудържим плач, докато я теглеше.
— Влез, влез — проплака той. — Кати, хайде ела! Ела поне още веднъж! Ах, любов моя! Най-сетне чуй ме поне тоя път, Катрин!
Призракът прояви присъщия на всеки призрак каприз. Той с нищо не показа, че съществува, но снегът и вятърът бясно нахлуха през отворения прозорец и стигнаха дори до мен, като изгасиха свещта.
Такава мъка се долавяше в изблика на скръб, който съпровождаше това бълнуване, че от съчувствие не обърнах внимание на глупавото му поведение. Оттеглих се полуядосан на себе си, задето го бях подслушал, а също и раздразнен от това, че му бях разправил нелепия си кошмар, тъй като именно тая мисъл го терзаеше сега; а съвсем непонятно ми беше защо страда. Слязох предпазливо на долния етаж и се намерих в задната кухня, където можах да запаля отново свещта от няколко сбрани накуп искрящи въгленчета. Никой не бе станал освен една сива котка с пъстри петна, която пролази откъм огнището и ме поздрави с жално мяукане.
Две полукръгли пейки почти заграждаха огнището.
Изтегнах се върху една от тях, а на другата се настани старата котка. И двамата вече клюмахме глави, когато някой нахлу в убежището ни, а това се оказа Джоузеф, който се смъкна по една дървена стълба, чийто горен край се губеше в тавана пред някакъв отвор — вероятно вход за неговата мансардна стаичка. Той хвърли зловещ поглед към малкото пламъче, което с мъка бях успял да разпаля върху решетката на огнището, пропъди котката от пейката и като седна на опразненото място, започна да пълни с тютюн една малка лула. Той явно считаше присъствието ми в неговото светилище нахалство от моя страна, за което бе срамота дори да се говори. Мълчешком втикна лулата между устните си, скръсти ръце и засмука дима. След като издуха последното си колелце във въздуха, той въздъхна дълбоко, стана и си отиде също тъй тържествено, както бе дошъл.
Сега влезе друг, с по-леки стъпки, и аз отворих уста за едно „добро утро“, но отново я затворих, недоизрекъл поздрава, защото Хертън Ърншоу казваше утринните си молитви полушепнешком, изсипвайки куп проклятия по адрес на всяка докосната от него вещ, докато тършуваше в един ъгъл за бел и лопата, за да изрине навеяния сняг. Той надникна зад облегалото на пейката, разтвори ноздри и толкова се сети да размени поздрав с мен, колкото и с котката, която ми правеше компания. От действията му разбрах, че ще ми бъде позволено да изляза, затова станах от твърдата пейка и понечих да тръгна подир него. Той забеляза това и с края на лопатата удари една вътрешна врата, подсказвайки ми с някакъв нечленоразделен звук, че трябва да отида тъкмо там, ако смятам изобщо да напусна кухнята.
Тая врата водеше към хола, където жените бяха вече на крак. Зила с огромен мех изтласкваше огнени езичета нагоре по комина, а госпожа Хийтклиф бе приседнала край огнището и четеше някаква книга в светлината на пламъка. Тя бе вдигнала ръка пред очите си, за да ги пази от горещината, и изглеждаше увлечена в четивото, откъсвайки се от него само за да смъмри прислужницата, задето я обсипва с искри от огъня, или да отпъди от време на време някое куче, което пъхаше носа си прекалено дързостно в лицето й. Изненадах се, като видях и Хийтклиф там. Той стоеше с гръб към мен край огъня и тъкмо свършваше да се кара на нещастната Зила, която прекъсваше навремени работата си, за да прибере краищата на престилката си ида изпъшка от възмущение.
— И ти, глупава… — викна той тъкмо когато влизах, обръщайки се към снаха си с един безобиден епитет, като гъска или овца, означаван обикновено чрез дълго многоточие. — Ето че пак безделничиш! Другите все пак си изкарват хляба, а ти живееш на мой гръб. Хвърли тая глупава книга и си намери някаква работа. Причерняло ми е да те гледам вечно пред очите си; и ти скъпо ще заплатиш за това. Чуваш ли, проклета нескопоснице?
— Ще оставя книгата, защото сте в състояние да ме заставите насила, ако откажа — отвърна младата жена, като затвори тома и го захвърли на един стол, — но ще правя каквото си искам и нищо друго, та ако ще и езикът ви да се, изприщи от ругатни!
Хийтклиф вдигна ръка и тя, очевидно запозната със силата й, отскочи на по-безопасно място. Понеже нямах никакво желание да се забавлявам, като гледам как се бият като куче и котка, пристъпих пъргаво напред, уж жадуващ да се порадвам на топлината на огнището и недочул нищо от прекъснатата кавга. И двамата имаха достатъчно благоприличие да преустановят враждебните действия. Хийтклиф пъхна юмруци в джобовете си, за да ги предпази от изкушение; госпожа Хийтклиф се нацупи и зае едно твърде отдалечено място, където удържа думата си, като играеше ролята на статуя, докато си отидох. А това стана скоро. Отказах да закуся с тях и при първото сияние на зората намерих сгоден случай да изляза на чист въздух, сега ясен, тих и студен като лед.
Още преди да стигна до края на градината, стопанинът на къщата ми извика да спра и предложи да ме придружи през полето. Добре стана, че той предложи това, защото цялото теме на хълма приличаше на развълнуван бял океан, но гребените на вълните и падините между тях не сочеха съответни възвишения и падини по терена. Във всеки случай много трапища бяха запълнени догоре със сняг и редиците от могили, образувани от отпадъците на каменните кариери, бяха заличени от картата, която се бе отпечатала в ума ми след вчерашната разходка. От едната страна на пътя бях забелязал, отдалечени на шест до седем ярда един от друг, цяла редица изправени камъни, стигащи чак до другия край на пустото поле. Бяха ги поставили и варосали, за да служат като пътеводители в тъмнината, а също и когато някой подобен на тоя снеговалеж се случеше да изравни дълбоките блата от двете страни с по-твърдата пътека в средата; но като изключим по някоя по-тъмна точка, издигаща се тук-там, от тия камъни не бе останала дори и следа и моят спътник трябваше често да ме предупреждава да се движа малко по-надясно или по-наляво, и то когато ми се струваше, че следвам правилно извивките на пътя.
Разменихме само няколко думи, докато вървяхме. Той спря пред входа на Тръшкрос парк и каза, че едва ли ще сбъркам пътя оттук нататък. Сбогувахме се само с кратък поклон и аз тръгнах напред, осланяйки се единствено на собствените си сили, защото още никой не живееше в къщичката на пазача. Разстоянието от входа на парка до „Тръшкрос Грейндж“ е две мили; предполагам, че успях да ги направя четири поради това, че се губех между дърветата и потъвах до гуша в снега — една неприятност, която може да бъде оценена правилно само от онзи, който е изпадал в подобно положение. Във всеки случай не знам колко съм се лутал, но часовникът удари дванадесет пъти, когато влизах в къщата, а това прави точно по миля на час за обикновения път от „Брулени хълмове“.
Моята икономка и нейните сателити се втурнаха да ме посрещнат и почнаха развълнувано да ме уверяват, че вече не вярвали да ме видят отново. Всеки предполагал, че съм загинал предната нощ и всички се питали как да започнат издирването на тялото ми. Казах им да млъкнат сега, щом виждат, че съм се върнал, после се затътрих нагоре, съвсем вцепенен от умора. Преоблякох се и след като се разхождах насам-натам из стаята около половин час, за да възстановя топлината на тялото си, прибрах се в работната си стая по-немощен и от малко коте — дори прекалено преуморен, за да мога да се радвам на веселия огън и на димящата чаша кафе, която прислужницата бе приготвила за мен.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 08:13

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Колко сме суетни и непостоянни! Аз, който бях решил да страня от обществото и бях благодарен на щастливата си звезда, задето най-сетне попаднах в едно място, където общуването с хора бе почти невъзможно — аз, безволевият окаяник, след като упорствувах до здрач в борбата си със самотата и лошото настроение, трябваше накрая да се предам; и когато госпожа Дийн ми донесе вечерята, аз я помолих да остане, докато се храня, под предлог, че искам да се осведомя за нуждите на домакинството ми, надявайки се от сърце, че тя ще се окаже истинска бъбрица и ще може да ме оживи с приказките си или пък да ме приспи.
— Доста отдавна живеете тук — подех аз. — Шестнадесет години, доколкото си спомням, нали?
— Осемнадесет, господине. Дойдох, когато се ожени господарката, за да й прислужвам. След смъртта й господарят ме задържа като икономка.
— Разбирам.
Настъпи мълчание. Тя, за съжаление, изглежда, не бе бъбрица, освен може би за личните си работи, а те едва ли биха могли да ме интересуват. Все пак, след като замълча, с подпрени на колене юмруци и потънало в размисъл румено лице, тя възкликна:
— Ех, нещата много се промениха оттогава насам!
— Да — съгласих се аз. — Предполагам, че сте видели много промени.
— И промени, и неприятности — добави тя.
„Да — помислих си, — ще насоча разговора към семейството на моя хазаин. Добра начална тема. И онова красиво овдовяло момиче, бих искал да науча неговата история — дали е тукашна или, което е по-вероятно, някаква пришълка, която намусените местни жители не искат да признаят за своя.“ С това намерение аз запитах госпожа Дийн защо Хийтклиф е дал под наем „Тръшкрос Грейндж“ и защо предпочита да живее в далеч по-лоша местност и не тъй хубаво жилище.
— Нима не е достатъчно богат да поддържа имението в добро състояние? — запитах накрая.
— Богат! — възкликна тя. — Сам той не знае колко пари има, а те се и увеличават с всяка година. Да, да, той е достатъчно богат, за да живее в много по-хубава къща от тая, но е доста… стиснат. Дори да е смятал да се мести в „Тръшкрос Грейндж“, щом се е явил добър наемател, решил е, че не може да пропусне случая да вземе още няколкостотин лири. Чудно е колко алчни могат да бъдат някои хора, макар и останали сами на света.
— Струва ми се, че е имал син…
— Да, само един, но той умря.
— И оная млада жена, госпожа Хийтклиф, е негова вдовица, нали?
— Да.
— От кой край е тя?
— Че тя, господине, е дъщеря на покойния ми господар! Моминското й име беше Катрин Линтон. Аз съм я кърмила, бедната. Тъй ми се искаше господин Хийтклиф да я отстрани и тогава двете с нея можехме пак да се съберем.
— Как? Катрин Линтон! — възкликнах изненадан, но размислих за миг и се убедих, че тя не би могла да бъде привидението от прежната вечер. — Значи — добавих след малко, — моят предшественик се е казвал Линтон?
— Да.
— А кой е тоя Ърншоу? Хертън Ърншоу, който живее у господин Хийтклиф? Роднини ли са те?
— Не. Той е племенник на покойната госпожа Хийтклиф.
— Значи, братовчед на младата дама?
— Да. Мъжът й също беше неин братовчед, но по майчина линия, а другият е по бащина линия. Хийтклиф бе женен за сестрата на господин Линтон.
— Видях името Ърншоу издълбано над входната врата на къщата в „Брулени хълмове“. От стар род ли са те?
— Много стар, господине, и Хертън е последният от тях, както и нашата госпожица Кати е от нашия род — искам да кажа, от Линтовци. Наминахте ли към „Брулени хълмове“? Прощавайте, че ви питам, но много бих искала да зная как е тя.
— Госпожа Хийтклиф ли? Изглеждаше съвсем добре и беше много хубава; и все пак струва ми се, че тя не е много щастлива.
— Ах, милата ми, това съвсем не ме учудва. А как ви харесва господарят?
— Бих казал, че е доста рязък човек, госпожо Дийн. Не съм ли прав?
— Рязък и остър като ръб на трион и твърд като брус! Колкото по-малко се занимавате с него, толкова по-добре.
— Животът му трябва да не е протекъл много гладко, за да го направи толкова мрачен и заядлив. Знаете ли нещо за миналото му?
— Миналото му е като на кукувиче, господине. Зная всичко за него, освен къде се е родил, какви са били родителите му и как е спечелил парите си в началото. А Хертън е бил изхвърлен като новоизлюпено врабче. Нещастният момък! Само той в цялата енория не знае как е бил измамен…
— Хайде, госпожо Дийн, направете ми тая добрина да ми разправите нещо за моите съседи. Чувствувам, че и да легна, няма да заспя, затова бъдете тъй добра да останете да си поприказваме един час.
— Разбира се, господине! Ще отскоча за малко да си взема плетивото и после ще остана колкото ви се иска. Вие обаче сте настинали, видях, че треперите; и трябва да хапнете малко овесена каша, за да ви мине.
Добрата жена побърза да излезе, а аз приклекнах по-близо до огнището. Главата ми пареше, но иначе чувствувах студ по цялото тяло. При това бях възбуден до крайност поради състоянието на нервите и мозъка ми. Това ме караше не толкова да се чувствувам зле, колкото да се опасявам (и още се боя от това) да не би да настъпят по-сериозни последици от днешните и вчерашните ми премеждия.
Икономката не се забави. Тя донесе някаква димяща купичка и кошничка с плетивото си; и като сложи купичката върху поставката на камината, тя дръпна стола си по-напред, видимо доволна от моята общителност.
„Преди да заживея тук — поде тя без друго подсещане да започне разказа си, — бях почти през цялото време в «Брулени хълмове», понеже майка ми бе кърмила господин Хиндли Ърншоу, бащата на Хертън, и аз навикнах да играя с децата. Освен това тичах по разни дребни поръчки, помагах при пластенето на сеното и се навъртах около чифлика, винаги готова да изпълня всичко, което ми кажеха. В едно хубаво лятно утро — помня, че беше в началото на жетвата — господин Ърншоу, предишният ни господар, слезе долу, облечен като за път; и след като нареди на Джоузеф какво да върши през деня, той се обърна към Хиндли, Кати и мен — защото бях седнала при тях, за да изям овесената каша — и каза на сина си: «Отивам в Ливърпул, момчето ми. Какво да ти донеса? Избери каквото си щеш, само гледай да не е нещо голямо, защото ще вървя пеш натам и насам. Шейсет мили на отиване и толкова на връщане — никак не е малко, нали?» Хиндли поиска цигулка, а тогава той запита госпожица Кати. Тя нямаше и шест години, но можеше да яха който и да е кон в конюшнята и затова си избра камшик. Той не забрави и мен, защото имаше добро сърце, макар и да бе доста строг понякога. Обеща да ми донесе пълен джоб с ябълки и круши, после целуна децата, сбогува се и тръгна на път. Тия три дни, когато го нямаше, се сториха на всички ни много дълги, а малката Кати честичко питаше кога ще се върне той. Госпожа Ърншоу го очакваше по вечеря на третия ден и на няколко пъти отлагаше с по един час слагането на софрата. Него обаче го нямаше никакъв и децата най-сетне се умориха да изтичват до вратата и да надничат навън. После се стъмни. Тя искаше да ги накара да си легнат, но те жално я замолиха да им разреши да останат; към единадесет часа резето на вратата се повдигна излеко и ето че господарят влезе. Той се тръшна на един стол и почна да пъшка и да се смее, но им рече да го оставят на мира, защото умирал от умора. Каза, че не би извървял тоя път дори да му дадат трите царства.*
[* Англия, Шотландия и Ирландия. — Б. пр.]
«И накрая да капна от умора — каза той и разтвори балтона си, който държеше сгънат в ръце. — Я виж, жено! Никога не съм се измарял тъй през живота си, но ти трябва да го приемеш като дар божи, макар и кожата му да е толкова тъмна, като че сам дяволът му е баща!»
Всички го заобиколихме. Надникнах над главата на Кати и видях някакво мръсно, парцаливо, тъмнокосо дете, което можеше вече да ходи и говори. Впрочем лицето му изглеждаше по-старо от това на Катрин, но когато го изправиха на крака, то само се заоглежда наоколо и почна да повтаря някакви неясни думи, които никой не можа да разбере. Аз се уплаших, а госпожа Ърншоу бе готова да го изхвърли навън. Тя кипна и го попита какво го е прихванало, та да доведе това циганско голишарче в къщата, когато си имаха собствени деца, за които да се грижат и трудят; и какво смята да прави с него, и дали е с всичкия си. Господарят се опита да обясни работата, но беше наистина полумъртъв от умора и всичко, което можах да дочуя между сърдитите й забележки, беше някаква история както видял да умира от глад, без подслон и почти нямо, в една от улиците на Ливърпул, където го намерил и поразпитал хората чие е то. Той каза, че никой не знаел на кого е детето; и понеже нямал нито време, нито пари, намерил за по-разумно веднага да го вземе със себе си, вместо да влиза в излишни разходи из града, защото бил решил да не го оставя тъй, както го бил намерил. Господарката се тюхкаше и вайкаше, но накрая се успокои, а господин Ърншоу ме накара да го измия, да му дам чисти дрехи и да го сложа да спи при децата.
Докато траеше неразборията, Хиндли и Кати предпочетоха да мълчат, но после и двамата почнаха да тършуват в джобовете на баща си за подаръците, които им бе обещал. Хиндли бе на четиринадесет години, но когато изтегли от балтона нещо, което някога е представлявало цигулка, ала сега бе изпочупено на парчета, той се разрева гласно; а когато Кати разбра, че господарят бе загубил камшика й, улисан в грижи около непознатото момче, тя изля гнева си, като почна да гримасничи и да заплюва малкото глупаво същество, и получи здрава плесница от баща си, та да се държи по-прилично занапред. И двамата решително отказаха да спят в едно легло с него или дори в една и съща стая, а и аз не проявих повече разум и го оставих върху площадката на стълбището с надеждата, че на следващата заран то ще си е отишло. По някаква случайност или може би привлечено от гласа на господин Ърншоу, то пролазило до вратата на неговата стая и господарят го намерил там на излизане. Разпитаха как е отишло там. Накараха ме да призная всичко и ме изгониха от къщата заради тази моя подла и нечовечна постъпка.
Тъй стана въвеждането на Хийтклиф в семейството. Като се завърнах след няколко дена (защото не считах, че са ме изгонили завинаги), научих, че са му дали името Хийтклиф. Тъй се наричаше един техен син, умрял още като дете, и оттогава насам това е неговото лично и фамилно име. Кати и той много се бяха сприятелили, но Хиндли го мразеше, а и аз, право да си кажа, изпитвах същите чувства към него. Двамата с Хиндли го тормозехме и се държахме просто безобразно с него, защото аз не бях достатъчно разумна, за да си дам сметка колко несправедливо постъпвам, а и господарката нито веднъж не каза дори една дума в негова полза, когато виждаше, че го онеправдават.
Той бе едно намусено, търпеливо дете, вероятно свикнало да се държат зле с него. Понасяше ударите на Хиндли, без да мигне или да пророни сълза, а ущипех ли го, само ахваше и поглеждаше с широко отворени очи, сякаш се бе ударило случайно и никой не бе виновен за това. Тая негова търпеливост разяри стария Ърншоу, когато разбра, че синът му измъчва нещастното сираче, както го наричаше той. Старият се привърза някак особено към Хийтклиф, вярваше на всяка негова дума (впрочем той говореше съвсем малко и обикновено казваше истината) и го глезеше далеч повече от Кати, която беше много непослушна и прекалено своенравна за любимка.
И тъй, Хийтклиф внесе раздор в семейството още от самото начало; и при смъртта на госпожа Ърншоу — около две години по-късно — младият господар вече бе свикнал да счита баща си по-скоро като подтисник, отколкото като приятел, и да гледа на Хийтклиф като на натрапник, отнел му любовта и предпочитанията на собствения му баща. Хиндли се тормозеше заради тая неправда и постепенно се озлоби. Известно време споделях същите чувства, но когато децата се разболяха от шарка и аз трябваше да се грижа за тях, а също и да се нагърбя изведнъж с работата на домакиня, отношението ми се промени. Хийтклиф беше опасно болен и в най-тежките часове на болестта си искаше да съм край възглавницата му. Той навярно чувствуваше, че полагам доста грижи за него, но не беше достатъчно умен да разбере, че върша това по задължение. Както и да е, трябва все пак да призная, че никога болногледачка не е бдяла над по-мирно дете от него. Разликата между него и другите две деца ме накара да не бъда толкова пристрастна. Кати и нейният брат страшно ме измъчваха, а той бе кротък като агне, макар че не нежността, а твърдостта на характера му го караше да не ми създава неприятности.
Той оздравя, а лекарят твърдеше, че това се дължало до голяма степен на мене и ме похвали за положените грижи. Похвалите му ме поласкаха и аз станах по-благосклонна към съществото, заради което ги бях получила, а с това Хиндли загуби и последния си съюзник. Но все още не можех да се възхищавам от Хийтклиф и често се чудех какво намира в него господарят, за да превъзнася толкова това намусено момче, което, доколкото си спомням, нито веднъж не отвърна на благоволението му с някаква проява на благодарност. Хийтклиф не се държеше нахално със своя благодетел — той беше просто безчувствен, макар и отлично да знаеше каква власт има над неговото сърце и да съзнаваше, че стига да каже само две думи, всички в къщата щяха да бъдат длъжни да се покорят на желанията му. Веднъж например господин Ърншоу купи два жребеца от околийския панаир и даде единия на едното, а другия на другото момче. Хийтклиф взе по-хубавия, но жребецът скоро почна да куца. Като разбра това, той каза на Хиндли: «Трябва да си разменим конете. Ако не искаш, ще разправя на баща ти за трите побоя, които ми нанесе тази седмица, и ще му покажа ръката си, която е черна до рамото.» Хиндли се изплези и го перна през ухото. «По-добре ще направиш веднага да ми дадеш коня си — упорствуваше Хийтклиф, побягвайки към входа (те бяха в конюшнята). — И да не искаш, пак ще ми го дадеш, а ако кажа за тоя шамар, ще ти го върнат с лихвата.» — «Вън, куче!» — викна Хиндли и го заплаши с един железен топуз от кантара, с който теглеха сено и картофи. «Хайде, хвърли го — отвърна другият, без да мръдне от мястото си, — а пък аз ще кажа как се хвалеше, че ще ме изгониш от къщата, щом той умре, и тогава да видим дали няма да те изпъди веднага.» Хиндли хвърли топуза и го улучи в гърдите, а той падна на земята, но начаса се изправи, задъхан и пребледнял; и ако не бях му попречила, той щеше да отиде право при господаря и да си отмъсти напълно, като остави жалкия си вид да говори вместо него и като загатне кой го бе наредил така. «Тогава вземи коня ми, циганино! — каза младият Ърншоу. — И дано да си счупиш врата с него. Вземай го и върви по дяволите, навлек такъв, и гледан с преструвки да обсебиш цялото състояние на баща ми, а след това му дай да разбере какъв си в същност ти, дяволско изчадие! И вземи коня. Дано да ти пръсне черепа!»
Хийтклиф бе отишъл да развърже животното и да го премести в своя отдел на конюшнята. Той минаваше зад коня, когато Хиндли завърши речта си с един ритник, събаряйки го под краката на животното, и без да изчака да види дали надеждите му ще се сбъднат, побягна с всички сили навън. С изненада видях колко хладнокръвно детето се изправи на крака и продължи започнатата работа, разменяйки и седлата, и всичко останало, а после седна върху купчина сено, за да се съвземе от силния удар, преди да влезе в къщата. Лесно можах да го убедя да хвърли върху коня вината за контузиите, които бе получил. Безразлично му беше какво ще разправям, понеже беше получил онова, което желаеше да има. Впрочем той се оплакваше толкова нарядко от тия и други подобни случки, че аз наистина не го считах за отмъстителен. Много съм се лъгала, както ще чуете по-нататък.“

Shivers Пон 08 Юни 2009, 08:20

ПЕТА ГЛАВА

„С течение на времето силите на господин Ърншоу започнаха да го напускат. Той беше здрав и деен, но рухна изведнъж и стана крайно раздразнителен, когато трябваше да седи край камината. И най-малката дреболия го дразнеше, а помислеше ли, че накърняват с нещо авторитета му, той почти изпадаше в бяс. Това личеше най-вече когато някой се опитваше да се налага над неговия любимец или пък да го потиска. Той ревниво следеше да не би някой да каже лоша дума на момчето и си бе втълпил мисълта, че другите мразят Хийтклиф и само гледат как да му напакостят, понеже той обича момчето. А Хийтклиф нямаше никаква изгода от това, защото аз и тия от нас, които бяха по-милостиви, не искахме да дразним господаря и зачитахме тая негова слабост, а това само подсилваше гордостта на детето и поощряваше мрачните му настроения. Налагаше се донякъде да постъпваме така. На два-три пъти Хиндли бе проявявал открито презрението си към Хийтклиф, когато баща му биваше наблизо, и всеки път старецът изпадаше в бяс. Той грабваше тояжката си, за да го удари, и трепереше от яд, че не може да стори това.
Най-сетне помощникът на енорийския свещеник (по това време имахме помощник-пастор, който допълваше доходите си, като даваше уроци на малките Линтоновци и Ърншоувци и като работеше сам малкото земя, която му бяха дали за използуване) настоя да изпратят момъка в колеж и господин Ърншоу се съгласи, макар и много нажален, защото рече: «Хиндли не го бива и от него няма да стане човек.»
От сърце се надявах, че сега вече ще зацари мир. Тежеше ми мисълта, че господарят страда заради собствените си добрини. Струваше ми се, че недоволството на стария и болен човек се корени в семейните му неприятности, както сам той искаше да представи работите. В същност, господине, то се дължеше на гаснещите сили на господаря. Въпреки всичко ние можехме да караме сравнително добре, ако не бяха двама души — госпожица Кати и прислужникът Джоузеф. Трябва да сте го видели там. Той беше, а вероятно е и сега, най-отегчителният самодоволен фарисей, който се е родил от страниците на Библията, за да заграби за себе си благословиите, а проклятията да отправи към съседите си. С умението си да проповядва и да разговаря на набожни теми той успя да направи силно впечатление на господин Ърншоу и колкото по-немощен ставаше господарят, толкова по-голямо ставаше влиянието на Джоузеф върху него. Той го тормозеше безпощадно по въпроса за спасението на собствената му душа и му внушаваше, че трябвало да се държи строго с децата. Подтикваше го да гледа на Хиндли като на окаян грешник и всяка вечер най-редовно каканижеше цял низ от лъжливи обвинения срещу Хийтклиф и Катрин, винаги готов да поласкае слабостта на господин Ърншоу, като стовари най-тежката вина върху Кати.
Тя наистина се държеше тъй, както не съм виждала друго дете да се държи, и изкарваше всички извън търпение по петдесет и повече пъти на ден. От часа, когато слизаше долу, до часа, когато си лягаше, ние бяхме все на тръни да не направи някоя пакост. Настроението й беше винаги весело, а езикът й не знаеше покой — тя все пееше и се смееше и тормозеше всички, които не искаха да се държат като нея. Немирно и дяволито девойче беше тя, но имаше най-хубавите очи, най-пленителната усмивка и стъпваше по-леко от коя да е друга в цялата енория. А и в края на краищата не вярвам да е мислила някому злото, понеже, веднъж успяла да ви разплаче не на шега, много нарядко се случваше да не заплаче заедно с вас и с това да не ви накара да спрете, за да можете да я утешите. Тя обичаше Хийтклиф прекалено много. Най-страшното наказание, което можехме да измислим за нея, бе да я отделим от него и въпреки това измежду всички ни тъкмо на нея най-много се караха заради него. В игрите тя обичаше до немай-къде да бъде малката господарка, не се свенеше да удари някого и направо заповядваше на другарчетата си. Така постъпваше и с мен, но аз не търпях плесниците и заповедническия й тон и не вървях по нейната гайда.
Господин Ърншоу не знаеше какво нещо е да се пошегуваш с децата си. Той се бе държал открай време сериозно и строго с тях, а и Катрин на свой ред не можеше да разбере защо баща й е по-сърдит и не толкова търпелив сега, като болник, отколкото когато бе в разцвета на силите си. Заядливите му забележки будеха у нея дръзко желание да го предизвиква. Нямаше по-голямо щастие за нея от това, всички вкупом да й се караме, а тя да ни предизвиква със смел и дързък поглед и с готовите си отговори, като правеше за присмех религиозните проклятия на Джоузеф, дразнеше мен и вършеше тъкмо онова, което баща й мразеше повече от всичко — доказваше, че престореното й нахалство, което старецът считаше за истинско, упражнява по-голямо влияние върху Хийтклиф, отколкото нежността на баща й към момчето, и че то изпълняваше всички нейни желания, каквито и да са те, и само ония желания на баща й, които съвпадаха със собствените му наклонности. След като се бе държала от лошо по-лошо през целия ден, случваше се да дойде за милувки привечер, та да се сдобри с баща си. «Не, Кати — казваше тогава старият човек, — аз не мога да те обичам; ти си по-лоша от брат си. Иди да си кажеш молитвите, дете, и искай прошка от бога. Не зная дали майка ти и аз не трябва да съжаляваме, задето сме те докарали на тоя свят!» Отначало това я разплакваше, но понеже баща й постоянно я отблъскваше, тя стана по-твърда и се смееше, ако я посъветвах да признае, че съжалява за простъпките си, или пък да поиска прошка.
Най-сетне дойде часът, който сложи край на земните мъки на господин Ърншоу. Той умря спокойно през една октомврийска вечер, в стола си край огнището. Силен вятър брулеше къщата и виеше в комина, като че истинска буря се извиваше навън, но все пак не беше студено. Всички се бяхме насъбрали вътре — аз, седнала малко встрани от огнището и заета с плетивото си, и Джоузеф, който четеше Библията близо до масата (защото в онова време слугите обикновено стояха в хола, след като привършат работата си). Госпожица Кати не се чувствуваше добре и затова стоеше мирно. Тя се бе облегнала върху коленете на баща си, а Хийтклиф лежеше на пода с глава в скута й. Спомням си, че преди да заспи, господарят погали хубавите й коси — за него бе рядко удоволствие да я види кротка — и рече: «Кати, защо не можеш да си винаги добро момиченце?» Тя вирна глава към него, засмя се и отвърна: «Татко, защо не можеш да си винаги добър човек?» Но като видя, че пак го бе разсърдила, тя целуна ръката му и каза, че ще го приспи с песен. Тя запя съвсем тихо и пя, докато пръстите му пуснаха нейните и главата му клюмна на гърдите. Тогава й казах да млъкне и да не мърда, за да не би да го събуди. Цял половин час стояхме неми като мишки и щяхме още да стоим така, но Джоузеф свърши да чете главата и сега стана и рече, че трябвало да събуди господаря за молитва и за да си легне. Пристъпи напред и го повика по име, после го бутна по рамото, но понеже господарят не се мръдна, Джоузеф взе свещта и се вгледа в него. Разбрах, че нещо не е в ред, когато той остави свещта. Джоузеф хвана децата за ръка и им каза тихичко да се качат горе и да не вдигат много шум — те можели сами да кажат молитвите си тая вечер, защото той имал малко работа.
«Най-напред ще кажа лека нощ на татко — каза Катрин и обви ръце около врата му, преди да можем да я спрем. Нещастното дете веднага разбра каква загуба бе претърпяло. — Ах, той е умрял! — извика тя. — Хийтклиф, той е умрял!» И двамата нададоха сърцераздирателни писъци.
И аз заплаках заедно с тях и пролях горчиви сълзи, но Джоузеф ни попита защо сме се разревали тъй за един светец в небето. Той ми заръча да сложа наметалото си и да изтичам до Гимъртън за лекаря и за пастора. Не можех да си представя за какво ни са потрябвали и двамата сега, но тръгнах в дъжда и вятъра и се върнах с един от тях, именно с лекаря — другият каза, че ще дойде на заранта. Оставих Джоузеф да му обяснява какво се бе случило и изтичах в стаята на децата. Тяхната врата бе полуотворена. Разбрах, че те изобщо не са си лягали, макар че преваляше полунощ. Но и двамата бяха спокойни и нямаха нужда от моята утеха. Милите, те се утешаваха един друг с много по-хубави мисли от тия, които можеха да хрумнат на мен. Никой пастор на света не е представял небето толкова красиво, както си го представяха те в невинните си приказки; и докато плачех и се вслушвах в думите им, без да ща, съжалявах, че не сме всички там един до друг и в безопасност.“

ШЕСТА ГЛАВА

„Господин Хиндли дойде на погребението и — нещо, което ни удиви и накара съседите да приказват врели-некипели — със себе си доведе и съпруга. Никога не пожела да ни каже каква е тя и къде се е родила. По всяка вероятност тя не би могла да се похвали нито с богатство, нито със старинно име, защото иначе той едва ли би държал тоя брак в тайна от баща си.
Тя не бе от ония, които биха вдигнали много шум около себе си в къщата. Още щом прекрачи прага, всеки предмет, върху който попадаше погледът й, и всичко, което ставаше около нея, изглежда, й доставяше удоволствие освен подготвителните работи около погребението и присъствието на опечалените. Докато траяха тия неща, по държането й разбрах, че е доста глупавичка. Тя се втурна в стаята си и ме застави да отида при нея, макар че в това време трябваше да обличам децата. А тя само стоеше и трепереше в стаята, чупеше ръце и все питаше: «Отидоха ли си вече?» После започна да ми разправя с истерично вълнение какво въздействие й оказвал черният цвят, сепваше се, трепереше и накрая се разплака, а когато я запитах какво й е, тя каза, че не знаела, но че много се страхувала да не би да умре. Струваше ми се, че тя е толкова далеч от смъртта, колкото и аз самата. Беше доста слабичка, но млада и с румено лице, а очите й блестяха като диаманти. Бях забелязала наистина, че се задъхва при изкачване на стълбите, че и най-малкият неочакван шум я кара да трепери и че от време на време я задавя кашлица, но съвсем не знаех какво показват тия симптоми и не бях наклонна да й съчувствувам. Ние, обикновено не се прехласваме по чужденците, господине, освен ако те първи не се привържат към нас.
Младият Ърншоу се бе променил значително през тригодишното си отсъствие. Той беше изтънял, нямаше предишния си цвят на лицето и се обличаше и говореше по съвсем друг начин, а още в деня на пристигането си каза на Джоузеф и на мен, че занапред ще трябва да стоим в задната кухня, за да оставим хола само на него. Впрочем, той смяташе да застеле една малка свободна стаичка и да облепи стените с книжни тапети, за да я превърне в гостна, но жена му се радваше толкова много на белия под и на огромното пламтящо огнище, на калаените съдове и на шкафа с порцеланови съдини, на колибката на кучето и на просторния хол, където най-често седяха, че той се отказа от това намерение, понеже не счете, че то ще допринесе нещо за удобството й.
Освен това жена му казваше, че се радвала, задето е намерила сестрица между новите си познати. Тя бърбореше на Катрин, целуваше я, тичаше насам-натам с нея и в началото й даваше многобройни подаръци. Обаче чувствата й към Катрин скоро охладняха и когато тя започна да се цупи, Хиндли стана същински тиранин. Покажеше ли само с няколко думи, че не харесва Хийтклиф, това бе достатъчно за Хиндли да възкреси в себе си цялата си отколешна омраза към момчето. Той го изгони от тяхното общество и го изпрати при слугите, отне му възможността да взема уроци от помощник-пастора и държеше то да работи полска работа, вместо да учи, като го караше да върши най-тежките работи наравно с всяко друго момче в чифлика.
Отначало Хийтклиф понасяше доста добре понижението си, понеже Катрин му предаваше уроците, които той заучаваше, или пък работеше и играеше с него в полето. Имаше всички изгледи двамата да израснат като същински диваци, понеже младият господар съвсем нехаеше как се държат и какво вършат те, стига да не му се мяркат пред очите. Той дори не би се погрижил да ходят редовно на църква в неделни дни, ако Джоузеф и помощник-пасторът не го мъмреха за тая негова небрежност всеки път, когато двойката отсъствуваше от служба; и това го подсещаше да нареди да набият Хийтклиф, да лишат Катрин от обед или вечеря. Едно от главните им удоволствия бе да изтичат още в ранно утро към полето и да останат там през целия ден, а после се присмиваха на наказанието, което неминуемо следваше. Помощник-пасторът можеше да дава колкото си ще глави на Катрин, за да ги научава наизуст, а Джоузеф можеше да бие Хийтклиф, докато го заболи ръката — те забравяха всичко в същия миг, когато биваха заедно или щом се спираха — каквито бяха палави — на някакъв план за отмъщение. И неведнъж съм плакала, като ги гледах да стават от ден на ден по-безразсъдни, без да смея дори да ги смъмря, от страх да не загубя неголямото влияние, което още можех да упражнявам върху тези същества, които нямаха нито един приятел.
Случи се така, че привечер в един неделен ден те бяха изгонени от всекидневната стая за това, че бяха вдигнали много шум, или пък за друга малка простъпка от тоя род, а когато отидох да ги повикам за вечеря, те бяха изчезнали. Претърсихме и горния, и долния етаж на къщата, а също и двора, и конюшнята. Нийде не ги видяхме, а накрая Хиндли избухна и каза да заключим вратите, като заповяда никой да не ги пуска вътре през нощта. Всички си легнаха, но аз бях твърде разтревожена, за да си легна, затова разтворих решетката на прозореца и подадох глава навън, за да се ослушам, макар че валеше дъжд. Въпреки забраната бях решила да отворя, стига само да се върнеха. Не след дълго дочух стъпки откъм пътя. Светлинка от фенер замъждука през портата. Забрадих се с шал и изтичах към тях, за да не би да събудят господин Ърншоу, като почукат на вратата. Там беше само Хийтклиф. Уплаших се, като го видях без нея.
— Къде е госпожица Кати? — запитах го бързо аз. — Да не е станало някакво нещастие?
— В «Тръшкрос Грейндж» — отвърна той. — И аз щях да бъда там, но те не бяха достатъчно вежливи, за да ме поканят.
— Ще си имаш неприятности — рекох, — няма да мирясаш, докато не те изпъдят. Кой дявол ви караше да скитате към «Тръшкрос Грейндж»?
— Чакай да си сваля мокрите дрехи, Нели, и тогава ще ти разправя всичко — отвърна той. Казах му да гледа да не събуди господаря. Докато се събличаше, а аз чаках да изгася свещта, той продължи:

Shivers Пон 08 Юни 2009, 08:21

— Кати и аз избягахме от пералнята, за да поскитаме на свобода. Като зърнахме светлините на «Тръшкрос Грейндж», дойде ни наум чисто и просто да отидем и да видим дали малките Линтоновци прекарват вечерите на неделните дни, наказани в ъглите на стаята и треперещи от студ, докато баща им и майка им ядат и пият на масата или пеят и се смеят, без да откъсват очи от огъня. Мислиш ли, че ги наказват така? Или пък че четат проповеди, или че слугата им ги наказва и изпитва по вероучение, или че ги карат да учат наизуст цяла колона от библейски имена, когато не отговарят както трябва на въпросите?
— Едва ли — отвърнах аз. — Не се съмнявам, че те са добри деца и че с тях човек не може да се държи тъй, както с вас заради лошото ви поведение.
— Не се преструвай, Нели — рече той, — и не говори глупости! Ние изтичахме на един дъх от върха «Хълмовете» чак до парка. Кати беше боса и затова съвсем изостана в надбягването. Ще трябва утре да потърсиш обувките й в блатото. Промъкнахме се през една дупка в живия плет, тръгнахме като слепци нагоре по пътеката и застанахме в една цветна леха под прозореца на салона. Светлината идеше оттам. Те не бяха затворили капаците и пердетата бяха само наполовина дръпнати. И двамата можехме да гледаме вътре, като застанем на цокъла и се държим за перваза. А какво видяхме!… Красиво беше — един прекрасен салон с тъмночервен килим, столове с тъмночервена тапицерия и маси с покривки от същия цвят, а чисто белият таван със златни ръбове и безброй стъклени капки висяха на сребърни верижки от средата на тавана и блещукаха с малки нежни свещици. Старите Линтоновци не бяха там и Едгар и сестра му се ширеха сами в салона. Те би трябвало да са щастливи, нали? На тяхно място ние бихме се чувствували на седмото небе. А какво, мислиш, правеха тия прехвалени от теб деца? Изабела — струва ми се, че е на единайсет години, или с една година по-малка от Кати — лежеше в дъното на салона, надуваше гайдата и пищеше тъй, сякаш вещици я дупчат с нажежени игли. Едгар седеше до огнището и тихо плачеше, а в средата на масата бе седнало едно малко кученце. То скимтеше и поклащаше лапа. Разбрахме от взаимните им обвинения, че двамата го бяха дърпали тъй силно — всеки от своя страна, — че за малко не го разкъсали на две. Идиоти такива! Ето какво било забавлението им — да се карат кой да държи купчинка топли косми и всеки да почне да плаче, понеже и двамата отказвали да го вземат, след като са се боричкали за него. Открито се присмяхме на тия глезотии. Колко много ги презирахме! Кога си ме видяла да желая нещо, което Катрин иска да има, или да намериш двама ни сами да търсим развлечение в писъци и плач и да се превиваме на земята, тя на единия, а аз на другия край на стаята? Не бих заменил тукашното си положение срещу това на Едгар Линтон в «Тръшкрос Грейндж», та ако ще хиляди пъти да живея, освен ако ми бъде разрешено да хвърля Джоузеф от най-високия прозорец на тавана и да боядисам предната стена на къщата с кръвта на Хиндли!
— Тихо! Тихо! — прекъснах го. — Ти все още не си ми казал защо Катрин е останала там.
— Казах ти, че се изсмяхме — отвърна той. — Линтоновци ни чуха и дружно отхвръкнаха като стрели към вратата. Настъпи тишина, после дочухме викове: «Ах, маминко, маминко! Ах, татенце! Ах, маминко, ела тук! Ах, татенце-е-е!» Те наистина крещяха нещо подобно. Ние вдигнахме ужасна гюрултия, за да ги изплашим още повече, после скочихме от цокъла, защото някой вдигаше резето на вратата, и тогава решихме, че ще бъде по-добре да офейкаме. Бях хванал Катрин за ръката и я подканях да вървим, но тя изведнъж падна на земята. «Бягай, Хийтклиф, бягай! — прошепна тя. — Отвързали са булдога и той ме държи!» Това проклето куче я бе захапало за глезена. Нели — чух отвратителното му пръхтене. А тя дори не изпищя! Тя не би се унижила да пищи даже и да я надянат на рогата на някоя луда крава. Но аз викнах и изрекох достатъчно проклятия, за да погубят който и да е демон в християнския свят, после грабнах един камък и го пъхнах между челюстите му, като се опитвах с всички сили да го набутам навътре в гърлото му. Най-сетне някакъв проклет слуга дойде с фенер в ръка и се развика: «Дръж, Скълкър, здравата дръж!» Но той промени тона си, като видя жертвата на Скълкър. Кучето се задушаваше и пусна Кати, а моравият му език висеше на половин фут извън устата и кървави слюнки струяха от увисналите му бърни. Слугата вдигна Кати. Беше й прилошало — не от страх, уверен съм в това, а от болка. Той я занесе вътре. Тръгнах подир тях, мълвейки проклятия и заканвайки се да им отмъстя.
— Какво има, Робърт? — викна Линтон от входа.
— Скълкър е хванал едно момиче, господине — отвърна той, после ме сграбчи и добави: — Има и едно момче. Прилича на същински крадец. Разбойниците навярно са искали да ги прехвърлят през прозореца, за да отворят вратата и да пуснат цялата банда, когато всички си легнем, та най-спокойно да ни изпоколят. Хей ти, мръсен крадльо, затваряй си устата! Ще те обесят за това. Моля ви, господин Линтон, не прибирайте пушката си.
— Няма, Робърт, няма — рече дъртият глупак. — Негодниците са знаели, че вчера събрах наемите си. Хитро са намислили да ме пипнат! Хайде влизай! Ще ги посрещна както трябва. Ей, Джон, сложи веригата на вратата! Джени, дай малко вода на Скълкър! Да предизвикат един мирови съдия в самата му крепост, и то в неделен ден! Докъде ли ще стигне нахалството им? Ах, мила Мери, я погледни! Не се страхувай — нищо и никакво момче, а лицето му смръщено като на същински разбойник. Няма ли да бъде благодеяние за страната да го обесят още сега, преди да изяви природата си с дела, а не само с изражението на лицето си?
Той ме издърпа под полилея, а госпожа Линтон постави очилата на носа си и вдигна ръце от ужас. Страхливите деца също се промъкнаха по-наблизо, а Изабела изфъфли: «Ужасно човече! Затвори го в избата, татко. Той прилича досущ на сина на гадателя, който открадна питомния ми фазан. Нали прилича на него, Едгар?»
Те все още ме разглеждаха, когато Кати влезе в стаята.
Тя чу последните думи и се засмя. Като се взря изпитателно в нея, Едгар Линтон напрегна мозъка си и можа да я познае. Знаеш, че ни виждат в черква, макар и нарядко да ги срещаме другаде. «Това е госпожица Ърншоу! — пошушна той на майка си. — И гледай как я е захапал Скълкър, как кърви кракът й!»
— Госпожица Ърншоу! Глупости — викна госпожата. — Госпожица Ърншоу да броди из страната с едно циганче! Впрочем, драги мой, детето е в траур. Наистина е то! И може да е осакатено за цял живот.
— Каква престъпна нехайност от страна на нейния брат! — възкликна господин Линтон, извръщайки поглед от мен към Катрин. — Доколкото можах да разбера от Шийлдърз (тъй се казваше помощник-пасторът, господине), той я оставя да расте съвсем като езичница. Но кой е тоя? Къде ли е попаднала на тоя другар? Ах, положително това ще е оная странна придобивка на моя съсед, останала от пътуването му до Ливърпул — някакъв малък индонезийски моряк или захвърлено дете от Америка или Испания.
— Във всеки случай зло момче — забеляза старата дама — и съвсем неподходящо за една почтена къща! Чу ли какво говори то, Линтон? Възмутена съм, че децата ми трябваше да чуят подобни думи.
Пак започнах да ругая — не се сърди, Нели — и те заповядаха на Робърт да ме изведе. Отказах да си вървя без Кати. Той ме изблъска в градината, тикна фенера в ръката ми, увери ме, че господин Ърншоу ще бъде уведомен как съм се държал, после ми каза веднага да си вървя и отново заключи вратата. Пердетата бяха още подгънати в единия ъгъл и аз пак се настаних на наблюдателното си място, защото, ако Катрин поискаше да се върне и не я пуснеха, смятах да строша големите стъкла на прозорците на хиляди парчета. Тя седеше спокойно на канапето. Госпожа Линтон свали от гърба й голямото сиво наметало на млекарката, което бяхме взели за екскурзията си, като в същото време клатеше глава и навярно я мъмреше за нещо. Кати беше малка госпожица и държането им към нея бе по-друго от това към мен. После прислужничката внесе леген с топла вода и изми краката й, а господин Линтон й напълни чашка с топъл коняк и Изабела изсипа в скута й цяла чиния сладкиши; само Едгар зяпаше отдалеч. След това те изсушиха и вчесаха хубавите й коси, дадоха й чифт грамадни чехли и я откараха на стол с колелета до огнището. Оставих я от весела по-весела да раздава половината от храната си на малкото куче, а другата половина на Скълкър, щипвайки носа му от време на време, докато тя самата ядеше, и да разпалва искрица от въодушевление в безучастните очи на Линтоновци — мъжделив отблясък от нейното омайно лице. Те явно бяха изпаднали в глупав възторг. Тя ги превъзхожда тъй безкрайно много — тях и всички други хора по света, нали, Нели?
— Тая работа ще стане по-дебела, отколкото си мислиш — рекох в отговор на Хийтклиф, като го покрих и загасих фенера. — Ти си непоправим и господин Хиндли ще бъде принуден да отиде до крайност. Ще видиш, че ще постъпи така.
Предсказанието ми се сбъдна дори в по-голяма степен, отколкото желаех. Това нещастно приключение разяри Ърншоу. А господин Линтон дойде да ни посети на другия ден, за да изглади недоразумението, и държа такава лекция на младия господар за пътя, по който бе повел семейството си, че той реши да погледне сериозно на нещата. Хийтклиф не яде бой, но му казаха, че ако каже само една дума на госпожица Катрин, непременно ще бъде изпъден. Госпожа Ърншоу обеща здраво да държи юздите на зълва си след завръщането й в къщи, и то с увещание, не с груба сила. Опиташе ли със сила, тя щеше да разбере, че е невъзможно да успее.“

СЕДМА ГЛАВА

„Кати остана пет седмици в «Тръшкрос Грейндж» — до Коледа. Глезенът й беше вече оздравял напълно, а и държането й се подобри значително. Госпожата често я посещаваше през това време и започна реформаторските си усилия, опитвайки се да повдигне чувството й за собствено достойнство, като я ласкаеше и й даваше хубави дрехи, които тя приемаше с готовност; тъй че вместо в къщата ни да нахлуе някакво малко и гологлаво диваче, което се спуска да прегръща всички ни до задушаване, от едно хубаво черно пони слезе една много важна личност с кестеняви букли, които се спускаха надолу изпод украсената й с пера боброва шапка, и с дълга дреха за езда, която тя трябваше да привдига с две ръце, за да може да влезе тържествено. Хиндли я свали от коня и радостно възкликна:
— Кати, че ти си цяла красавица! Едва ли щях да те позная. Сега изглеждаш като истинска дама. Кажи, Франсис, нали Изабела Линтон не може да се сравни с нея?
— Изабела няма нейната природна хубост — отвърна жена му, — но тя трябва да внимава сега, та да не подивее отново. Елен, помогни на госпожица Катрин да си вземе нещата. Чакай, мила, ще разрошиш къдриците си. Дай да ти отвържа шапката.
Свалих й палтото за езда и под него лъснаха една великолепна карирана копринена рокля, дантелите на бели гащи* и лачени обувки; и макар че очите й искряха от радост, когато кучетата припнаха към нея, за да я посрещнат, тя едва смееше да ги погали, за да не изпоцапат великолепните й дрехи, като се умилкват около нея. Тя ме целуна нежно. Бях много набрашнена, понеже правех коледните торти, та не идеше да ме прегърне. След това потърси с поглед Хийтклиф. Ърншоу наблюдаваха загрижено тая среща, като мислеха, че ще им помогне донякъде да разберат доколко основателни са надеждите им да разделят двамата приятели.
[* Съгласно модата от онази епоха, когато краищата на долните гащи на жените са се подавали изпод роклята. — Б. пр.]
Отначало никой не можа да види Хийтклиф. Ако той бе небрежен в облеклото си преди заминаването на Катрин, видът му се бе влошил десетократно оттогава насам. Никой освен мен нямаше дори добрината да го нарече «мръсно момче» и да го накара да се измие веднъж на седмицата, а на неговите години децата рядко проявяват влечение към сапуна и водата. И тъй, без да говоря за дрехите му, изкарали тримесечна служба в кал и прах, или за гъстата му невчесана коса, кожата на лицето и ръцете му беше отчайващо замърсена. Имаше защо да се крие зад пейката, като видя една тъй блестяща и привлекателна девойка да влиза в къщата, вместо, както бе очаквал, някакво грубовато копие на него самия.
— Нима Хийтклиф не е тук? — запита тя, като свали ръкавиците си и показа пръстите си, избелели от бездействие и затворен живот.
— Можеш да се покажеш, Хийтклиф — извика господин Хиндли, който се радваше на смущението на момчето и бе доволен от това, че то трябваше да се представи в такъв отблъскващ вид. — Можеш да дойдеш и да посрещнеш госпожица Катрин с добре дошла, както другите слуги.
Зърнала приятеля си за миг във временното ми скривалище, Катрин се спусна към него, за да го прегърне. Тя веднага го целуна шест-седем пъти по бузата, после спря, отдръпна се и прихна да се смее, възкликвайки:
— Изглеждаш толкова смръщен и сърдит, и тъй… тъй смешен и мрачен, но то е защото съм свикнала с Едгар и Изабела Линтон. Кажи, Хийтклиф, нима си ме забравил?
Тя имаше известно основание да постави въпроса, защото лицето му бе станало дваж по-мрачно от срам и гордост, и той стоеше като истукан.
— Ръкувай се с нея, Хийтклиф! — снизходително рече господин Ърншоу. — Разрешава ти се да правиш това от време на време.
— Не искам! — отвърна момчето, успяло най-сетне да развърже езика си. — Няма да стоя, за да ми се смеете. Няма да търпя това!
И той щеше да си отиде, но госпожица Катрин пак го сграбчи.
— Не исках да ти се присмивам — рече тя. — Просто не можах да се стърпя. Хайде, Хийтклиф, дай поне да се ръкуваме. Защо се цупиш така? Ти просто ми се стори някак особен. Всичко ще се оправи, ако си измиеш лицето и си вчешеш косата, но сега си тъй мръсен!
Тя се загледа загрижено в мръсните пръсти, които държеше в своите, а също и в роклята си, която положително не бе разкрасена от допира с неговите дрехи.
— Нямаше нужда да ме докосваш — отвърна той, като проследи погледа й, и бързо отдръпна ръката си от нейната. — Ако съм мръсен, то си е моя работа, а аз обичам да ходя мръсен и ще ходя мръсен.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 08:22

При тия думи той побягна през глава от стаята. Това разсмя господаря и господарката, а сериозно обезпокои Кати, която не можеше да разбере защо забележките й го накараха да кипне по този начин.
Пошетах на новодошлата, сякаш бях нейна камериерка, сложих тортите във фурната, развеселих хола и кухнята с буйни огньове, както подобава за Бъдни вечер, и най-сетне се наканих да седна и да се позабавлявам, като изпея сама няколко коледни песни, без да обръщам, внимание на думите на Джоузеф, който гледаше на веселите мелодии, които подбирах, почти като на обикновени песни. Той се бе оттеглил в стаята си, за да се моли насаме, а господин и госпожа Ърншоу забавляваха Кати, като й показваха разни пъстри дреболии, които тя да подари на малките Линтоновци в знак на благодарност за тяхната любезност. Бяха ги поканили да дойдат в «Брулени хълмове» и поканата бе приета при едно условие: госпожа Линтон бе поискала нейните любими дечица да бъдат грижливо държани настрана от «онова лошо момче, което псува».
И тъй, останах сама. Вдишвах приятния аромат на затоплящите* се подправки и се радвах на блестящите от чистота кухненски съдове, на излъскания стенен часовник, обкичен с див чемшир, на сребърните кани, наредени в голям поднос и готови да бъдат напълнени с греяна бира за вечерята, и повече от всичко друго на безукорната чистота на онова, което беше лично моя грижа — изтърканият и добре изметен под. Мислено се порадвах на всеки предмет, после си спомних как старият Ърншоу идваше, когато всичко е почистено, как ме наричаше добро момиче и пъхаше един шилинг в ръката ми като коледна почерпка. Оттам мислите ми се насочиха към неговата слабост към Хийтклиф и опасенията му да не би момчето да бъде пренебрегнато след смъртта му, а това, естествено, ме накара да се размисля върху сегашното положение на нещастното момче и вместо да пея, реших да си поплача. Скоро обаче ми стана ясно, че ще е много по-разумно да се опитам да изправя някои от неправдите, които се вършеха спрямо него, отколкото да проливам сълзи за тях. Станах и излязох навън, в двора, за да го потърся. Той не беше далеч. Заварих го да почиства лъскавите косми на новото пони в конюшнята и да храни другите животни съгласно възприетия ред.
[* Понякога в Англия затоплят подправките, преди да ги употребят. — Б. пр.]
— Побързай, Хийтклиф — казах му. — В кухнята е тъй уютно, а Джоузеф е горе. Побързай и дай да те пременя както трябва още преди да излезе госпожица Катрин, и тогава двамата ще можете да си поседите сами край огнището и да си поприказвате надълго и нашироко, докато дойде време за лягане.
Той продължаваше да си гледа работата и дори не извърна глава към мен.
— Хайде, ще дойдеш ли? — заподканях го аз. — Има малко торта, почти ще стигне за двама ви, а все ще отиде половин час, за да се подокараш.
Почаках пет минути, но не получих отговор и го оставих. Катрин се навечеря заедно с брат си и снаха си. Двамата с Джоузеф седнахме да се храним в недружелюбно мълчание, прекъсвано сегиз-тогиз от неприятните забележки на единия и от сприхавите отговори на другия. Тортата и сиренето на Джоузеф останаха цяла нощ на масата — за феите. Той продължи да работи до девет часа, после се прибра в стаята си, все тъй упорит и мълчалив. Кати остана до късно, защото имаше да заръчва цял куп неща за посрещането на новите си приятели. По едно време тя дойде в кухнята, за да побъбри с приятеля си, но той не беше там и тя остана само колкото да попита какво става с Хийтклиф, а после си отиде.
Хийтклиф стана рано на другата сутрин. Беше празник и той се запиля към полето, сам с лошото си настроение, и се върна едва когато цялото семейство бе отишло на черква. Изглежда, настроението му се бе подобрило от глад и размисъл. Той се позавъртя за малко край мен и събрал целия си кураж, изведнъж рече:
— Нели, нагласи ме да изглеждам приличен: ще бъда добър.
— Крайно време е, Хийтклиф — отвърнах аз. — Ти наистина наскърби Катрин. Тя, струва ми се, съжалява, че изобщо се е върнала в къщи. Човек би казал, че й завиждаш, защото я тачат повече от теб.
Да завижда на Катрин, беше нещо съвсем непонятно за него, но той разбираше много добре какво значи да я наскърби.
— Тя ли каза, че е наскърбена? — запита той с много сериозен вид.
— Тя се разплака, като й казах, че пак си офейкал тая заран.
— И аз плаках снощи — отвърна той — и имах по-голямо основание от нея да плача.
— Да. Твоето основание е било, че си лягаш с гордо сърце и празен стомах — казах аз. — Гордите хора сами си докарват мъки и неприятности. Но ако те е срам за тая твоя раздразнителност, трябва наистина да поискаш извинение, когато си дойде. Трябва да отидеш при нея, да поискаш да я целунеш и да кажеш — сам най-добре знаеш какво да кажеш; ала направи го от сърце, а не като че гледаш непознат човек, само заради великолепните й дрехи. А сега, макар че имам да готвя обед, ще намеря малко време, за да те стъкмя тъй, че пред теб Едгар Линтон да изглежда смешна кукла, какъвто си е всъщност. По-млад си от него, но все пак положително си по-висок и два пъти по-широк в раменете. Би могъл да го събориш в един миг. Не ти ли се струва, че би могъл да го събориш?
Лицето на Хийтклиф се разведри за малко, но пак се натъжи и той въздъхна:
— Не, Нели, дори и да го съборя двайсет пъти, той не би станал по-малко красив, нито пък аз по-хубав. Бих искал да имам руса коса и бяла кожа, да бъда облечен и да се държа не по-зле от него и да имам възможност да стана толкова богат, колкото ще бъде той.
— И час по час да проплакваш за маминка — добавих аз, — и да се разтрепериш, ако някое селско момче ти се закани с юмрук, и да стоиш цял ден в къщи, защото е преваляло малко дъжд. Ех, Хийтклиф, малодушен си! Ела при огледалото и аз ще ти покажа какво би трябвало да искаш. Виждаш ли тия две линии между очите ти? И тия гъсти вежди, които, вместо да се извиват нагоре, са хлътнали по средата? И тия две черни зверчета, потънали тъй навътре, които никога не разтварят смело прозорците си, а се таят и искрят под тях като шпиони на дявола? Поискай и се научи да изглаждаш намусените бръчки, открито да повдигаш клепачи и да смениш зверчетата със самоуверени, невинни ангелчета, които нищо не подозират и в нищо не се съмняват, винаги готови да видят приятели там, дето не са сигурни, че има неприятели. Не приемай израза на зъл пес, който има вид, че заслужава ритниците, които получава, и все пак мрази целия свят заради страданията си, мрази и оня, който го рита.
— С други думи, трябва да желая да имам сините очи на Едгар Линтон, а даже и челото му — отвърна той. — Искам ги, но това няма да ми помогне да ги получа.
— Дори и да беше истински негър, момчето ми — продължих аз, — имаш ли добро сърце, ще имаш и хубаво лице. И най-хубавото лице ще стане повече от грозно, ако сърцето е лошо. А сега, след като свършихме с миенето, вчесването и сърденето, кажи ми, не се ли намираш за доста хубав? Аз мисля, че си хубав момък. Годен си да играеш ролята на предрешен княз. Кой знае дали баща ти не е бил китайски император, а майка ти индийска царица и дали и двамата не могат да купят както «Брулени хълмове», така и «Тръшкрос Грейндж» само с доходите си от една седмица! Отвлечен си бил от зли моряци и те са те довели в Англия. На твое място щях да измисля някаква важна история за благородния си произход, а самата мисъл за това, което представлявам, би ми дала сили и достойнство да понасям потисничеството на един дребен чифликчия.
Продължих да бъбря в тоя дух, а Хийтклиф лека-полека престана да се мръщи и придоби доста приятен вид. Изведнъж разговорът ни бе прекъснат от някакъв тежък шум, който идеше откъм пътя и вече се чуваше в двора. Той изтича до прозореца, а аз към вратата, и то тъкмо навреме, за да зърнем двамата Линтоновци, които слизаха от семейната си каляска, отрупани с наметала и кожи, а също и Ърншоувци, които слизаха от конете си. През зимата те често яздеха до църквата. Катрин хвана и двете деца за ръка, въведе ги в къщата и ги настани пред огнището. Белите им лица скоро поруменяха от огъня.
Заподканях събеседника си да побърза и се покаже любезен и той ме послуша на драго сърце. За нещастие тъкмо когато Хийтклиф отваряше вратата отвътре, Хиндли я отвори отвън. Те се срещнаха и господарят, раздразнен да го види чист и весел или може би в желанието си да изпълни даденото обещание на Линтоновци, го блъсна вътре с рязко движение и гневно заповяда на Джоузеф:
— Не пускай тогова вътре! Прати го в таванската стая, докато трае обедът. Той ще вземе да си пъха пръстите в тортите и ще изпокраде плодовете, ако остане за минутка сам при тях.
— Не, господине — не можах да се сдържа и да не се намеся, — нищо няма да пипне, не и той! Освен това, нали и той трябва да получи наред с нас своя дял от лакомствата?
— Той ще получи своя дял от ръката ми, ако го пипна долу, преди да се стъмни! — викна Хиндли. — Махай се, скитник такъв! Какво? Искаш да минеш за конте, нали? Почакай само да сграбча елегантните ти къдрици, та да видим тогава дали няма да ги поиздърпам и да станат но-дълги!
— Те и без това са доста дълги — забеляза младият Линтон, който надничаше откъм вратата. — Чудно как не го заболява глава от тях! Приличат на конска грива над очите му.
Той не направи тая забележка с намерение да го обиди, но буйният нрав на Хийтклиф го правеше неспособен да понесе и най-далечна проява на нахалство от страна на тогова, когото, изглежда, мразеше още в ония дни като съперник. Той грабна едно блюдо с топло ябълково пюре — първото нещо, което му попадна на ръка — и го запрати право към врата и лицето на преждеговорившия, който веднага се развика тъй, че Изабела и Катрин дотърчаха при нас. Господин Ърншоу грабна виновника и го заведе в стаята си, дето, не ще и дума, трябва да го е наложил здравата, за да уталожи гневния си пристъп, защото се върна зачервен и задъхан. Взех кърпата за бърсане на съдове и почнах доста злобничко да бърша носа и устата на Едгар, като подчертах, че е получил заслуженото заради намесата си. Сестра му се разплака и искаше да си вървят в къщи, а Кати бе смаяна и се червеше заради всички.
— Не трябваше да му говориш — казваше тя на младия Линтон. — Той беше в лошо настроение, а ето че ти провали и гостуването си, а него ще набият. Мразя да го бият! Няма да мога да изям обеда си. Защо говорихте с него, Едгар?
— Не съм — проплака момчето, после се изскубна от ръцете ми и сам се доизчисти с батистената си носна кърпичка. — Обещах на мамичка да не му продумам и не съм говорил с него.
— Хайде, не плачи! — презрително отвърна Катрин. — Не са те убили. Не прави други пакости! Брат ми иде. Млъкнете! Стига толкова, Изабела! Да не би някой да е ударил вас?
— Хайде, хайде, деца, вървете си по местата! — извика Хиндли, втурвайки се при нас. — Хубавичко ме постопли онова диване. А ти, Едгар, при друг случай разреши въпроса със собствените си юмруци — това ще ти даде охота за ядене.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 08:23

Всички си възвърнаха спокойствието, като видяха ухаещите ястия. Те бяха огладнели след ездата, а и лесно се утешиха, тъй като не ги бе сполетяла някаква сериозна беда. Господин Ърншоу пълнеше чиниите с късове от печеното, а господарката ги веселеше с оживения си разговор. Прислужвах зад нейния стол и ми стана много мъчно, като видях Катрин — безразлична и с неразплакани очи — да разрязва едно гъше крило в чинията пред себе си. «Безчувствено дете — помислих си. — Колко лесно забравя неволите на предишния си другар! Не съм и подозирала, че е толкова себична.» Тя поднесе хапка към устата си, но я върна обратно. Бузите й пламнаха и сълзи рукнаха по тях. Тя изпусна вилицата си на пода и бързо се наведе под покривката, за да скрие тревогата си. Скоро престанах да я считам за безчувствена — виждах, че страда страшно през целия ден и че само дебне сгоден случай да остане сама или да отиде при Хийтклиф, когото господарят бе заключил, както можах да разбера, когато се опитах тайно да му занеса малко храна.
Привечер имахме танци. Тогава Катрин помоли да освободят Хийтклиф, тъй като Изабела Линтон нямаше партньор. Молбите й бяха напразни и аз трябваше да попълня мястото на липсващия партньор. Възбудени от играта, забравихме всички мрачни мисли и още повече се развеселихме, когато пристигна духовата музика от Гимъртън, която броеше петнадесет души — тромпет, тромбон, кларнети, фаготи, английски рогове и чело, като оставим настрана певците. Всяка Коледа те се отбиват у всички почтени домове и получават волни пожертвования, а за нас бе истинско удоволствие да ги чуем. Сега, като изпяха обичайните коледарски песни, ние ги накарахме да запеят и други на няколко гласа. Госпожа Ърншоу много хареса музиката и затова те доста ни попяха и посвириха.
Катрин също хареса музиката, но каза, че тя звучала най-нежно в горния край на стълбището и се изкачи горе в тъмнината. Тръгнах подир нея. Долу затвориха вратите на хола, без изобщо да забележат отсъствието ни, понеже имаше толкова много хора. Катрин не спря на горната площадка, но се качи още по-нагоре, към мансардата, където бе затворен Хийтклиф, и го повика. Известно време той упорито отказваше да се обади, но тя постоянствуваше и накрая го склони да разговарят през преградата. Бедничките, оставих ги сами, за да разговарят необезпокоявани, докато ми се стори, че песните вече свършват и че е време певците да бъдат почерпени. Тогава се изкачих нагоре по стълбището, за да я предупредя. Вместо да я намеря там, дочух гласа й отвътре. Малката маймунка бе пропълзяла покрай един от прозорците на покрива и бе влязла в тавана през друг. Едва можах да я придумам да излезе. Когато тя най-сетне излезе, с нея дойде и Хийтклиф, а Катрин настоя да го прибера в кухнята, тъй като Джоузеф бе отишъл у едни съседи, за да не слуша звуците на нашето «дяволско песнопение», както той обичаше да нарича песните ни. Казах им, че в никакъв случай не смятам да поощрявам хитрините им, но понеже затворникът не бе хапнал нищо след вчерашния обед, щях да се престоря, че не виждам нищо, и да го оставя един-единствен път да излъже господин Хиндли. Хийтклиф слезе долу. Поставих за него един стол пред огъня и му предложих куп вкусни неща за ядене, но той не се чувствуваше добре, едва-едва можа да хапне нещо и не обърна внимание на усилията ми да го забавлявам. Подпря лакти на коленете си, а брадичката си върху ръцете и потъна в глухи размишления. Запитах го за какво се е размислил, а той отвърна със сериозен тон:
— Искам да реша как да си отмъстя на Хиндли. Няма значение колко ще чакам, стига да успея накрая. Дано да не умре преди мен!
— Засрами се, Хийтклиф! — казах аз. — На бога е дадено да наказва лошите хора, а ние би трябвало да се научим да прощаваме.
— Не! Господ няма да получи онова удовлетворение, което бих получил аз — отвърна той. — Само да знаех кой е най-добрият начин! Остави ме на мира и аз ще обмисля плана. Не чувствувам болки, като мисля за това.
Но аз забравям, господин Локууд, че тези приказки не могат да ви развличат. Просто ми става неприятно, като си помисля как съм могла да се разбъбря тъй надълго, а ето че кашицата ви изстина и вие клюмате за сън! Бих могла да разкажа историята на Хийтклиф — онова, което трябва да знаете — само с няколко думи.“
Прекъснала се сама по тоя начин, икономката стана и понечи да остави плетивото си, но аз чувствувах, че не мога да мръдна от камината, а и съвсем не ми се спеше.
— Седнете, госпожо Дийн — подканих я аз, — постойте още половин час! Много добре направихте, като ми разказахте историята с подробности. Тъкмо тоя начин на разказване ми харесва и вие трябва да я завършите все тъй подробно. Интересувам се повече или по-малко от всяко лице, което споменахте.
— Часовникът ей сега ще удари единайсет, господине.
— Няма значение. Не съм свикнал да си лягам рано. В един или два е достатъчно рано за човек, свикнал да лежи до десет часа.
— Не бива да лежите до десет часа. Най-хубавата част на утрото си отива дълго преди тоя час. Човек, който не е свършил работа за половин ден преди десет часа, рискува да остави недовършена работата за другата половина на деня.
— Въпреки това, госпожо Дийн, седнете отново, защото смятам утре да удължа нощта докъм следобеда. Предричам си в най-добрия случай една упорита настинка.
— Дано да не ви хване, господине! Е добре, трябва да ми позволите да прескоча три години. През това време госпожа Ърншоу…
— Не, не — прекъснах я, — няма да ви позволя нищо подобно. Известно ли ви е онова умствено състояние, при което, ако сте седнали сам и котката ближе малките си на килима пред вас, ще наблюдавате действията й тъй съсредоточено, че ще се разсърдите не на шега, ако тя занемари едно само ухо?
— Страшно мързеливо състояние, бих казала аз.
— Напротив, едно толкова дейно състояние, че дори досажда! Тъкмо такова е сегашното ми състояние. Виждам, че хората в тоя край представляват също такъв интерес за градските хора, какъвто представлява паякът за самотника в затворническата килия, в сравнение с друг паяк в някоя селска колиба, и все пак тоя по-голям интерес не се дължи само на положението на зрител. Тия хора наистина живеят по-интензивно, повече са задълбочени в себе си и не са тъй повърхностни, променливи и с лекомислени външни изяви. Струва ми се, че тук би било възможно човек да обича за цял живот, а аз твърдо вярвах, че никое влечение не може да трае повече от година. Едното състояние прилича на това, да поканиш гладен на трапеза със едно само ястие, което той изяжда с истинска охота; а другото — да го поканиш да седне на трапеза, сложена от френски готвачи. Във втория случай той вероятно би могъл да получи равностойна наслада от храната като цяло, но различните блюда ще бъдат като прашинки за него и той ще ги запомни само като такива.
— Опознаете ли ни, ще видите, че и ние тук сме като всички други хора — забеляза госпожа Дийн, донякъде озадачена от думите ми.
— Прощавайте! — отвърнах аз. — Самата вие, добра ми приятелко, представлявате поразително опровержение на това твърдение. Като изключим няколко диалектизми, които не са от особено значение, нищо у вас не носи белега на онези обноски, които съм свикнал да считам за присъщи на хората от вашата класа. Уверен съм, че сте размишлявали далеч по-много, отколкото мислят повечето от прислужниците. Принудена сте били да развивате разсъдъчните си способности поради липсата на възможност да прахосвате живота си в разни глупави дреболии. Госпожа Дийн се засмя.
— Не ще и дума, че гледам на себе си като на сериозен и разумен човек — каза тя, — и то не толкова, защото съм живяла по тия хълмове и съм гледала все едни и същи лица години наред, а защото съм се трудила упорито, под надзор, и тъкмо това ме направи по-мъдра. При това, господин Локууд, чела съм повече, отколкото предполагате. Няма да попаднете нито на една книга в тая библиотека, която да не съм прелиствала и от която да не съм научила нещо — освен оня рафт със старогръцки и латински книги и другия с френските. А и тях разпознавам едни от други. Повече от това не може да се очаква от една бедняшка дъщеря. Но ако трябва да довърша разказа си като истинска клюкарка, тогава нека да продължа; и вместо да прескачам три години, ще мина направо към следното лято — лятото на 1778 година, или кръгло преди двайсет и три години.

ОСМА ГЛАВА

„В утрото на един хубав юнски ден се роди първото сладко бебче, на което бях кърмачка — последната издънка на стария род Ърншоувци. Ние пластяхме сено в една далечна ливада. Девойката, която обикновено ни носеше закуската, пристигна цял час преди уреченото време. Тя тичаше през поляната и нагоре по пътеката и викаше името ми, докато тичаше.
— Ах, какво сладко бебче! — възкликна тя, дишайки тежко. — По-хубаво момченце не се е раждало досега! Но докторът казва, че госпожата ще си отиде. Той казва, че тя е била туберкулозна от месеци насам. Чух го да казва това на господин Хиндли; и сега, като няма какво да я задържа на тоя свят, тя ще умре още преди зимата. Трябва веднага да дойдеш в къщи. Ти ще го гледаш, Нели, ще го храниш с мляко и захар и ще се грижиш за него ден и нощ. Бих искала да съм на твое място, защото то ще бъде изцяло твое, когато госпожата си отиде.
— Толкова ли е зле? — запитах аз, като захвърлих греблото, и почнах да връзвам шапката си.
— Тъй ми се струва, макар че се държи — отвърна девойката, — а и приказва тъй, сякаш се надява да доживее и да го види израснал мъж. Полудяла е от радост, защото бебчето е толкова красиво. Ако бях на нейно място, сигурна съм, че нямаше да умра. Щеше да ми стане по-добре само като го гледам, каквото и да казва Кенет. Така ме беше яд на него! Баба Арчър взе детето и слезе долу, за да го покаже на господаря, който беше в хола. Лицето му тъкмо засия от радост, когато старият зъл прокобник излезе напред и рече: «Ърншоу, истинско щастие е, че жена ви можа да доживее да ви роди тоя син. Когато я доведохте, бях сигурен, че няма да можем да я задържим за дълго, а сега трябва да ви кажа, че зимата вероятно ще я довърши. Не се вълнувайте и не вземайте това много надълбоко. Нищо не може да се направи. Впрочем, къде ви беше акълът да вземете такова слабо девойче!»
— А какво му отвърна господарят? — запитах аз.
— Мисля, че изрече някаква ругатня, но не обърнах внимание, защото тъй ми се искаше да видя момченцето — и тя пак започна да го описва с възторжени думи.
Аз бях не по-малко възбудена от нея и нетърпеливо забързах към къщата, за да се възхитя на свой ред от него, макар че ми беше много мъчно за Хиндли. В сърцето му имаше място само за два идола — за жена му и за него самия. Лудееше и по двата и боготвореше първия, затова просто не можех да си представя как ще понесе загубата.
Когато пристигнахме в «Брулени хълмове», той стоеше пред главния вход. Запитах го на влизане как е бебето.
— Вече се кани да припка, Нел! — отвърна той с радостна усмивка.
— А господарката? — осмелих се да го запитам. — Докторът казва, че тя…
— По дяволите докторът! — прекъсна ме той и се изчерви. — Франсис се чувствува напълно добре. Всичко ще й мине до една неделя. Горе ли отиваш? Кажи й, че ще дойда, стига да обещае, че няма да приказва. Оставих я, защото не искаше да млъкне, а трябва да мълчи. Съобщи й, че господин Кенет е казал, че й трябва пълно спокойствие.
Предадох думите му на госпожа Ърншоу. Тя изглеждаше в променливо настроение и весело отвърна:
— Почти не съм продумала, Елен, а ето че на два пъти вече си отива и плаче на излизане. Хайде, кажи му — обещавам да не говоря, но това не значи, че ще се чувствувам обвързана да не се смея за негова сметка.
Нещастната жена! До преди седмица от смъртта й тая нейна веселост нито веднъж не я остави, а съпругът й продължаваше да твърди с упоритост, бих казала дори с настървение, че здравето й се подобрявало с всеки нов ден. Когато Кенет го предупреди, че лекарствата, които й предписва, са безпредметни в тоя стадий на болестта и че не иска да го вкарва в други разходи, като се грижи за нея, той отвърна:
— Зная, че няма смисъл. Тя се чувствува добре и вече не се нуждае от грижите ви. Никога не е боледувала от туберкулоза. Нейното беше треска, а тя попремина. Сега пулсът й е тъй бавен, както и моят, а бузите са също тъй хладни.
Той казваше същото и на жена си и тя сякаш му вярваше. Но една вечер, както се бе облегнала на рамото му и беше почнала да му разправя, че се чувствувала достатъчно добре, за да може да стане на другия ден, тя се разкашля, макар и твърде слабо. Той я взе в ръцете си, тя го прегърна през врата, цветът на лицето и се промени и тя умря.
Както бе предвидило момичето, детето Хертън остана изцяло на моите грижи. Колкото до господин Ърншоу, той бе доволен, стига детето да е здраво и да не плаче. Иначе се отчая напълно, защото мъката му беше такава, че тъгуваше, без да се оплаква. Нито плачеше, нито се молеше; само ругаеше и роптаеше — проклинаше и господ, и хората, отдавайки се на страшно разпуснат живот. Прислужниците не можаха дълго да понесат неговото тиранично и лошо държане. Джоузеф и аз бяхме единствените, които искахме да останем. Не ми даваше сърце да оставя детето, а при това, както знаете, една майка ни бе отгледала с него и затова бях по-склонна от чуждите хора да извинявам държането му. Джоузеф остана да тормози наемателите на земите и работниците, понеже неговото призвание е да бъде там, дето има доста злини за порицаване.
Разпуснатият живот на господаря и неговите лоши другари бяха «добър» пример за Катрин и Хийтклиф. Държането към последния би озверило и светец. А по това време наистина изглеждаше, че самият дявол се е вселил в душата на момчето. Истинско удоволствие му доставяше да гледа безвъзвратното падение на Хиндли, а дивата му навъсеност и жестокост все повече биеха на очи. Едва ли бих могла да ви опиша на какво беше заприличал нашият дом. Помощник-пасторът престана да идва и в края на краищата никой почтен човек не ни навестяваше, като изключим посещенията, които Едгар Линтон правеше на госпожица Кати. На петнадесет години тя беше царицата на цялата околност — нямаше равна на себе си и наистина стана високомерно и твърдоглаво същество. Признавам — не я обичах, след като премина детството й, и често я дразнех, като й натривах носа заради високомерното й държане, но тя никога не ме намрази. Тя проявяваше забележително постоянство в привързаността си към отдавнашни приятели — дори Хийтклиф неизменно продължаваше да се радва на благоволението й, а младият Линтон, въпреки превъзходството си, едва смогваше да й направи впечатление. Той беше покойният ми господар — ето и портретът му над камината. Окачен бе от едната страна, а тоя на жена му — от другата страна, само че нейния го махнаха, иначе щяхте да имате известна представа за нея. Виждате ли тоя?

Shivers Пон 08 Юни 2009, 08:24

Госпожа Дийн вдигна свещта и аз се взрях в едно лице с меки черти, приличащо удивително на младата жена в «Брулени хълмове», но по-замислено и с по-приятен израз. Портретът наистина бе хубав. Дългата руса коса падаше на леки къдри върху слепите очи; очите бяха големи и сериозни, снагата дори прекалено грациозна. Вече не се чудех защо Катрин Ърншоу е могла да забрави първия си приятел, увличайки се по човек като тоя от портрета. Чудно ми беше как той, с ум, достоен за външността си, е могъл да хареса оная Катрин Ърншоу, която си представях във въображението си.
— Много приятен портрет! — казах на икономката. — Прилича ли на него?
— Да — отвърна тя, — но той изглеждаше по-хубав, когато биваше възбуден. Това е обикновеният израз на лицето му. Общо взето, той беше твърде инертен.
И тъй, Катрин продължаваше да поддържа връзки с Линтоновци след оня петседмичен престой у тях. Понеже не желаеше да покаже рогата си в тяхно присъствие и беше достатъчно разумна, за да се свени да отвръща с грубост на неизменната вежливост, с която те се отнасяха към нея, тя неволно направи добро впечатление на старите Линтоновци с неподправената си сърдечност, спечели възторзите на Изабела, а също сърцето и душата на нейния брат — придобивки, които я ласкаеха още от самото начало, защото тя бе много амбициозна, и които я накараха да възприеме известна двойнственост в поведението си, без никакво намерение да лъже когото и да е. Тук, дето слушаше да наричат Хийтклиф с прозвището «простак и млад негодник» и «по-лош и от звяр», тя се пазеше да не се държи като него. Обаче тя не бе много склонна да се държи учтиво в къщи, дето щяха само да й се присмеят, нито пък да въздържа буйните си пориви, тъй като и без това нямаше кой да я похвали за това.
Господин Едгар рядко се осмеляваше да дойде на официално посещение в «Брулени хълмове». Той изпитваше ужас от реномето на Ърншоу и се боеше да се среща с него. Все пак винаги се стараехме да го посрещнем колкото се може по-учтиво. Сам господарят внимаваше да не го докачи с нещо, защото знаеше на какво се дължаха посещенията му; и ако не можеше да се държи любезно, гледаше да стои настрана. По-скоро съм склонна да мисля, че идването му в къщата не се нравеше на Катрин. Тя не се държеше престорено, не се преструваше на кокетка и очевидно не желаеше двамата й приятели изобщо да се срещат; защото, когато Хийтклиф се изказваше презрително за Линтон в присъствието на последния, тя не можеше дори и наполовина да се съгласи с него, както правеше в отсъствието на Едгар, а когато сам Едгар проявяваше отвращение и антипатия към Хийтклиф, тя не смееше да се отнася с безразличие към чувствата му, сякаш подценяването на постоянния другар в игрите едва ли имаше някакво значение за нея. Много пъти съм се смяла, когато се е намирала в небрано лозе, или пък на мъките й, които тя напразно се опитваше да скрива от мен, за да не й се присмивам. Това изглежда злонравно от моя страна, но тя бе тъй горда, че човек просто не можеше да съчувствува на мъките й, докато не я принудеше да бъде по-скромна. Накрая тя се реши да признае чувствата си и да ми се довери. Нямаше друг човек, когото би могла да избере за съветник.
Един следобед господин Хиндли излезе от къщата и ето че Хийтклиф реши да празнува по тоя случай. По това време, струва ми се, той бе вече на шестнадесет години и макар че не бе нито грозен, нито умствено недоразвит, с държането си и с външността си вече смогваше да буди отвращение, от което сега няма ни помен. На първо място по това време той бе успял да забрави почти всичко, което бе научил по-рано. Непрекъснатата непосилна работа от ранно утро до късна вечер бе убила у него и оная жажда за наука, която проявяваше преди, а също и любовта му към книгите и учението. Чувството му за превъзходство над другите, втълпено в него още в детските му години чрез благосклонното отношение на стария господин Ърншоу, се бе изпарило. Той се бори дълго време да бъде на една нога с Катрин в учението, но накрая се отказа, макар мълчаливо и дълбоко да страдаше от това. Отказа се изцяло и напълно и нищо не можеше да го убеди да стори нещо, за да отиде по-напред, когато разбра, че трябва, волю-неволю, да изостане от предишното си равнище. Тогава и външният му вид се влоши ведно с умственото му изоставане. Той свикна да ходи отпуснато и доби отблъскваща външност. Вродената му сдържаност се изроди в някаква свръхглупава и мрачна необщителност. Изглежда, изпитваше жестоко задоволство да буди отвращението на малцината си познати, вместо да печели одобрението им.
Катрин и той бяха неразделни другари през свободните си часове след усилната работа, но той вече не даваше словесен израз на привързаността си към Катрин и се отдръпваше със сърдита подозрителност пред нейните детински милувки, сякаш съзнаваше, че тя не може да изпитва удоволствие, като хаби милувките си по него. В този следобед, за който става дума, той влезе в къщата и изяви намерението си да не работи. Точно тогава аз помагах на госпожица Кати да се облече. Тя не можеше да знае, че ще му хрумне да не работи, и в увереността си, че ще бъде сама в къщата, бе успяла по някакъв начин да уведоми Едгар за отсъствието на брат си и сега се готвеше да го посрещне.
— Кати, заета ли си днес следобед? — запита я Хийтклиф. — Ще ходиш ли някъде?
— Не — отвърна тя. — Вали дъжд.
— Тогава защо си облякла тая копринена рокля? — продължи той. — Да не би да очакваш гости?
— Не зная дали ще дойде някой — смотолеви госпожицата, — но ти би трябвало да си на полето сега, Хийтклиф. Мина цял час, откакто обядвахме. Мислех, че си тръгнал вече.
— Хиндли не ни освобождава често от проклетото си присъствие — забеляза момчето. — Няма да работя повече днес. Ще стоя при тебе.
— Но Джоузеф ще му каже — загатна тя. — По-добре си иди.
— Джоузеф товари варовик на другия край на Пенистън Крег. Няма да свърши, преди да се стъмни, и няма нищо да узнае.
При тия думи той бавно се отправи към огъня и седна до камината. Катрин се замисли за момент със свити вежди. Тя намери за необходимо да го подготви за идването на неканени гости.
— Изабела и Едгар Линтон казваха, че може да дойдат днес следобед — рече тя след едноминутно мълчание. — Вали дъжд и затова не ги очаквам, но те все пак могат да дойдат, а дойдат ли, ти рискуваш да отнесеш една караница за нищо.
— Нареди на Елен да каже, че си заета, Кати — упорствуваше той. — Не ме изпъждай заради тези твои глупави и жалки приятели! Понякога ми иде да се оплача, че те… но няма да сторя това.
— Че те какво? — възкликна Катрин, гледайки го със загрижено лице. — Ах, Нели — сърдито добави тя и рязко дръпна главата си от ръцете ми, — съвсем ми развали къдриците при вчесването. Стига толкова! Хайде, остави ме на мира! Какво ти дава повод да се оплакваш, Хийтклиф?
— Нищо. Само погледни оня алманах на стената. — Той посочи към един сложен в рамка лист, който висеше на стената близо до прозореца, после продължи: — Кръстовете означават вечерите, които си прекарала с Линтоновци, а точките — вечерите, прекарани с мен. Виждаш, нали? Отбелязал съм всеки ден.
— Да. Много глупаво, сякаш много съм обръщала внимание на това! — отвърна Катрин със сърдит тон. — И какъв е смисълът на тази работа?
— Да докажа, че аз обръщам внимание на това — рече Хийтклиф.
— А нима трябва винаги да стоя с тебе? — запита го тя с растящо раздразнение. — Каква полза има от това? За какво изобщо говориш ти? Един ням или някое бебе би ме забавлявало повече, отколкото ти.
— Никога досега не си ми казвала, че приказвам малко или че не обичаш да ти правя компания, Кати — възкликна силно развълнуваният Хийтклиф.
— Що за компания е тази, когато хората не знаят нищо и не казват нищо? — промълви тя.
Нейният другар стана на крака, но не му остана време да доизясни чувствата си, защото конски копита отекнаха по настилката. Като почука леко, младият Линтон влезе със светнало от радост лице поради неочакваната покана, която бе получил. Катрин несъмнено забеляза разликата между двамата си приятели, докато единият излизаше, а другият влизаше. Контрастът бе като тоя, който виждаш, когато напускаш някоя безрадостна и хълмиста местност в каменовъглен район й навлизаш в красива и плодородна долина; а и гласът и поздравът му бяха също тъй противоположни на другия, както и самата му външност. Той говореше нежно и напевно и изговаряше думите също като вас — не тъй грубо, както говорим ние в тоя край — и по-меко.
— Да не би да идвам твърде рано? — рече той и хвърли поглед към мен. Бях започнала да избърсвам съдините и да нареждам едно-две чекмеджета на шкафа в другия край на хола.
— Не — отвърна Катрин. — Какво правите там, Нели? — Разтребвам, госпожице — отвърнах аз. Господин Хиндли ми бе казал винаги да се навъртам в случай, че Линтон реши да посети Катрин насаме. Тя застана зад мен и сърдито пошепна:
— По-скоро да се махаш оттук заедно с парцалите си. Когато има гости в къщи, слугите не почват да чистят и бършат прах в стаята, в която се намират посетителите.
— Много сгоден случай, тъй като господарят го няма — гласно отвърнах аз. — Той не обича да се занимавам с тия работи в негово присъствие. Сигурна съм, че господин Едгар ще ме извини.
— Не обичам да се занимаваш с тия работи в мое присъствие — повелително заяви младото момиче, без да даде възможност на гостенина си да продума. Тя не бе успяла да възвърне самообладанието си след малката разпра с Хийтклиф.
— Съжалявам, госпожице Катрин — рекох в отговор и усърдно продължих да гледам работата си.
Като мислеше, че Едгар не би могъл да я види, тя грабна кърпата за бърсане, после злобно и продължително ме ущипа по ръката. Казах вече, че не я обичах. Правеше ми удоволствие да накърнявам суетата и себелюбието й от време на време. При това тя ми бе причинила много силна болка. Затова бързо се изправих на крака и изпищях:
— Ах, госпожице, това не беше честно. Нямате право да ме щипете и аз няма да търпя това.
— Не те и докоснах, лъжла такава! — извика тя, а пръстите й просто я сърбяха да ме ущипе повторно и ушите й бяха почервенели от яд. Тя изобщо не можеше да скрива гнева си и лицето й винаги пламваше.
— А какво е това? — възразих аз и за да я оборя, посочих за доказателство едно несъмнено мораво място по ръката ми.
Тя тупна с крак, поколеба се за миг и после, подтиквана неудържимо от злия дух, който се беше загнездил в нея, ме удари по бузата — силен и палещ шамар, който напълни очите ми със сълзи.
— Катрин, мила Катрин! — намеси се Линтон, силно потресен от тая двойна проява на лъжливост и насилие от страна на неговия идол.
— Напусни стаята, Елен! — повтори тя, треперейки от главата до петите.
Малкият Хертън, който вървеше винаги по петите ми и в момента седеше близо до мен на пода, започна на свой ред да плаче, като видя сълзите ми, после измънка недоволството си от «лошата леля Кати», а това навлече гнева й върху неговата нещастна главичка. Тя го сграбчи за раменете и го раздруса тъй силно, че бедното дете просто посиня, а Едгар, съвсем без да мисли, я хвана за ръцете, за да освободи детето. В същия миг, когато едната й ръка се освободи, изпадналия в почуда млад човек получи такъв шамар от нея, че в никакъв случай не можеше да го вземе за шега. Той се отдръпна смаян. Грабнах Хертън и го занесох в кухнята, без да затварям вратата, защото горях от любопитство да видя как ще уредят възникналия спор. Пребледнял и с тръпнещи устни, оскърбеният посетител се запъти към мястото, дето бе оставил шапката си.
«Добре правиш! — казах на себе си. — Вземи поука и си върви! Бъди благодарен, че можа да видиш нещичко от истинския й нрав.»
— Къде отивате? — запита го Катрин, пристъпвайки към вратата.
Той се дръпна встрани и се опита да мине.
— Не трябва да си отивате! — енергично рече тя.
— Трябва да си вървя и ще си отида! — отвърна той тихо.
— Не! — упорствуваше тя и хвана дръжката. — Още не, Едгар Линтон. Седнете. Няма да ме оставите в това настроение. Ще страдам ужасно през цялата нощ, а не искам да страдам заради вас!
— Нима мога да остана, след като ме ударихте? — попита Линтон.
Катрин не продума.
— Накарахте ме да се боя и срамувам от вас — продължи той. — Няма вече да идвам тук.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 08:25

Очите й започнаха да блестят, а клепачите й затрептяха.
— При това преднамерено казахте една неистина — добави той.
— Не! — извика тя, когато можа да проговори. — Нищо не направих преднамерено. Добре, вървете си, щом искате. Хайде, махайте се! А сега ще се наплача, та да ми призлее от плач.
Тя се строполи на колене до един стол и здравата се разплака. Едгар не се отказа от намерението си и тръгна, но се позабави, като излезе на двора. Реших да го окуража.
— Госпожицата е ужасно своенравна, господине — рекох му аз. — По-лоша е и от разглезено дете. Качете се на коня и си вървете, защото иначе нарочно ще й прилошее, само и само да ни нажали.
Тая мека душа погледна косо през прозореца. Имаше толкова сили да си върви, колкото и някоя котка, когато трябва да остави мишката недоубита или птичката изядена само наполовина. «Ех — помислих си, — този е безвъзвратно загубен! Обречен е и лети към прокобата си!» Точно така беше. Той рязко се извърна, побърза да влезе в къщата и затвори вратата след себе си, а когато и аз влязох след малко, за да им кажа, че Ърншоу се бе върнал съвсем пиян, готов да събори къщата с викове и ругатни (обикновеното му настроение в такова състояние), видях, че разпрата само ги бе сближила още повече; тя бе сломила външните прегради на младежката им боязън, улеснявайки ги да изоставят маската на приятелството и да се обяснят в любов.
Вестта за пристигането на господин Хиндли набързо отпрати Линтон към коня му, а Катрин — в стаята си. Отидох да скрия малкия Хертън, а също и да извадя сачмите и барута от ловната пушка на господаря, с която обичаше да играе, когато изпадаше в това налудничаво състояние, при смъртна опасност за всички, които го предизвикваха или пък привличаха вниманието му. Бях намислила да изпразня пушката, за да не би да направи по-голяма пакост, ако отиде дотам, че да гръмне с нея.“

ДЕВЕТА ГЛАВА

„Хиндли влезе, като изричаше страшни проклятия, и ме залови тъкмо когато скривах сина му в кухненския бюфет. Хертън изпитваше истински ужас както от мечешката нежност на баща си, така и от неговата налудничава ярост; защото в единия случай той рискуваше да бъде притискан и целуван до смърт, а в другия — да бъде хвърлен в огъня или смачкан в стената. Затова нещастното дете стоеше съвсем мирно, където и да го криех.
— Ей го, най-после го намерих! — викна Хиндли, издърпа ме назад и ме хвана за кожата на врата, като куче. — Кълна се в рая и в ада, че вие двамата* сте се наговорили да убиете това дете! Сега вече разбирам защо го държите все далеч от мен. Но с помощта на сатаната ще те накарам да глътнеш готварския нож, Нели! Няма защо да се смееш, понеже преди малко натиках Кенет с главата надолу в мочурището край Блакхорс; а където е един, там са и двама. При това иска ми се да убия някого от вас. Няма да мирясам, докато не го направя!
[* И Хийтклиф е в кухнята. — Б. пр.]
— Но готварският нож не ми харесва, господин Хиндли — отвърнах аз. — Някой е рязал червени херинги с него. Моля ви се, по съм съгласна да бъда застреляна.
— По си съгласна дяволите да те вземат! — рече той. — И ще те вземат. Няма закон в Англия, който да попречи на човека да държи къщата си в порядък, а моята е отвратителна. Отвори си устата!
Той държеше ножа и пъхна острието между зъбите ми. Лично аз никога не се боях от неговите прищевки. Плюх и заявих, че ножът има отвратителен вкус и че в никой случай няма да го глътна.
— Ах! — възкликна той и ме освободи. — Виждам, че тоя отвратителен малък негодник не е Хертън. Прощавай, Нели. Ако е Хертън, заслужава жив да го одера, задето не изтичва да ме посрещне, а пищи, сякаш съм някакъв таласъм. Ела насам, чудовищно зверче! Ще те науча как да разиграваш един добродушен, заблуден баща. Кажи, не ти ли се струва, че момчето ще изглежда по-добре с подрязани уши? Това прави кучетата по-свирепи, а аз обичам нещо свирепо — дай ми ножиците, — нещо свирепо и спретнато! При това страшно превзето е — дяволски суетно е да държим за ушите си — и без тях сме достатъчно големи магарета. Мълчи бе, дете, мълчи там! Че то наистина било моето мило момченце! Хайде, стига си плакал, сладкото ми. Целуни ме! Я гледай, значи, не искаш? Целуни ме, Хертън! Целуни ме, дявол да те вземе! Боже мой, как съм могъл да отгледам такова чудовище! Да не съм човек, ако не счупя врата на това детище!
Нещастният Хертън пищеше и риташе с все сила в прегръдките на баща си и започна да реве дваж по-силно, когато той го занесе горе и го вдигна над перилата на стълбата. Викнах по него, че ще изплаши детето до припадък, и се спуснах да го спасявам. Тъкмо стигнах до тях, и Хиндли се наведе над парапета, за да се ослуша в някакъв шум, който идеше отдолу, почти забравил какво държи в ръцете си. «Кой е там?» — попита той, като чу, че някой се приближава до долния край на стълбището. И аз се наведох напред, за да направя някакъв знак на Хийтклиф да не идва насам, тъй като бях познала вървежа му; и в същия миг, когато отвърнах поглед от Хертън, той внезапно се метна напред, освободи се от ръката, която небрежно го държеше, и политна надолу.
Почти не остана време да изпаднем в ужас, понеже разбрахме още в същия миг, че нещастното дете е невредимо. Хийтклиф пристигна долу тъкмо в критичния момент и с инстинктивно движение спря падането на детето, после го положи на крака и погледна нагоре, за да открие причината на нещастието. Един скъперник, който е продал за пет шилинга някой печеливш лотариен билет, за да научи на другия ден, че е загубил пет хиляди лири от тая сделка, не би пребледнял толкова, колкото Хийтклиф, когато видя фигурата на господин Ърншоу над парапета. Лицето му изразяваше много по-красноречиво от всякакви думи колко дълбоко страда той за това, че сам бе станал причина да осуети собственото си отмъщение. Ако беше тъмно, мисля, че би се опитал да поправи грешката, като разбие главата на Хертън върху стъпалата на каменното стълбище; но ние присъствувахме при спасяването на детето и аз начаса слязох долу и притиснах милото ми поверениче до сърцето си. Хиндли заслиза по-бавно, изтрезнял и засрамен.
— Ти си виновна, Елен — рече той. — Трябваше да го държиш далече от мен. Трябваше да го вземеш от ръцете ми. Наранен ли е някъде?
— Наранен! — гневно възкликнах аз. — Ако не се е убил, ще остане идиот. Ех, чудя се защо майка му не стане от гроба, за да види как се държите с него! По-лош сте и от поганец — да се отнасяте по тоя начин с детето, което е плът от плътта ви!
Той се опита да докосне детето, което бе престанало да плаче от ужас още в момента, когато се видя у мене. Но щом баща му го докосна с пръст, то пак се разпищя, дори по-силно от преди и се разтресе тъй, сякаш щеше да изпадне в конвулсии.
— Няма да го закачате — продължих аз. — То ви мрази. Истината е, че всички ви мразят. Щастливо семейство имате и добре се наредихте!
— И още по-добре ще се наредя, Нели — присмя се безпътният човек, станал отново суров. — Засега махайте се и двамата! Слушай и ти, Хийтклиф: гледай да не ми се мяркаш пред очите. Няма да те убия тая вечер, освен ако река да подпаля къщата. Може и това да ми хрумне.
При тия думи той пресегна към шкафа, взе една половин-литрова бутилка с коняк и наля малко в една чаша.
— Недейте, моля ви! — примолих му се. — Господин Хиндли, вслушайте се в предупреждението ми. Имайте милост към това нещастно момче, дори ако не държите никак на себе си!
— Всеки друг би се погрижил по-добре за него, отколкото аз — отвърна той.
— Смилете се над собствената си душа — казах, опитвайки се да грабна чашата от ръката му.
— В никой случай! Напротив, голямо удоволствие ще бъде за мен да я пратя право в ада, за да накажа нейния създател — възкликна богохулецът. — Вдигам сърдечна наздравица за нейната гибел!
Той изпи коняка и нервно ни заръча да си вървим, приключвайки заповедта си с безброй ужасни проклятия, прекалено лоши, за да бъдат запомнени или повторени.
— Жалко, че не може да умре от пиянство — забеляза Хийтклиф, мълвейки проклятия подир него, когато вратата се затвори. — Той прави всичко, което е по силите му, но неговият организъм не се поддава на отровата. Господин Кенет е готов да заложи кобилата си, че той ще надживее който и да е отсам Гимъртън и ще отиде в гроба като стар грешник, освен ако за наш късмет му се случи нещо съвсем необикновено.
Отидох в кухнята и седнах да приспя малкия си любимец. Стори ми се, че Хийтклиф премина през кухнята и отиде към плевнята. После разбрахме, че само минал зад дървената скамейка и се захлупил безмълвен върху една пейка до стената, далеч от огъня.
Люлеех Хертън на коляното си и тананиках една песничка, която започваше така:

Беше късно в нощта и плачеха децата,
а в гроба майка им ги чу да плачат…

Катрин беше дочула разпрата и сега надникна в стаята и пошепна:
— Сама ли сте, Нели?
— Да, госпожице — отвърнах аз.
Тя влезе и се запъти към огнището. Вдигнах очи, понеже очаквах, че се готви да каже нещо. Тя изглеждаше разтревожена. Устните й бяха полуразтворени, сякаш се канеше да заговори, и тя пое дъх, но той се изтръгна като въздишка от гърдите й, вместо да изрече мисълта й в думи. Почнах отново да тананикам, защото не бях забравила недавнашното й държане.
— Къде е Хийтклиф? — запита тя, като прекъсна песента ми.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 08:26

— Гледа си работата в обора — отговорих аз.
Той не опроверга думите ми, а може и да беше позадрямал. Последва друга дълга пауза, през време на която забелязах, че няколко сълзи се отрониха по бузите на Катрин и паднаха на плочите. «Дали се разкайва за възмутителното си поведение? — питах се аз. — Това е необичайно за нея. Но нека тя стигне сама до това заключение. Аз няма да й помогна.» Не, тя не се тревожеше за нищо освен за собствените си работи.
— Ах, божичко! — възкликна накрая. — Много съм нещастна.
— Жалко! — подзех аз. — Мъчно може да ви се угоди. Толкова много приятели и толкова малко грижи и пак не сте доволна!
— Нели, обещаваш ли да пазиш една моя тайна? — продължи тя, като клекна до мен и ме погледна с прелестните си очи така, че лошото ми настроение изведнъж се изпари, макар че имах основание да й се сърдя.
— Струва ли си да се пази в тайна? — запитах я вече не толкова сърдито.
— Да, и това ме тревожи, а трябва да го кажа. Искам да зная как трябва да постъпя. Днес Едгар Линтон поиска ръката ми и аз му дадох отговор. Преди да ти кажа дали отговорът ми беше положителен или отрицателен, искам да ми кажеш какво трябваше да отговоря.
— Наистина, госпожице Катрин, отде да зная аз? — рекох в отговор. — Във всеки случай, като имам предвид как се държахте днес следобед в негово присъствие, бих казала, че ще е по-разумно да му откажете. Понеже господин Едгар е поискал ръката ви след това, той трябва да е или безнадежден тъпак, или глупав смелчага.
— Ако говориш така, няма да ти кажа нищо друго — недоволно отвърна тя, като се изправи. — Дадох съгласието си, Нели. Хайде, по-скоро ми кажи дали съм сбъркала.
— Дадохте съгласието си? Тогава какъв смисъл има да говорим по въпроса? Дали сте дума и не можете да се отметнете.
— Но кажи ми дали трябваше да постъпя така. Кажи де! — рече тя с раздразнен тон; като търкаше ръцете си една в друга и се мръщеше.
— Има много неща, които трябва да се обсъдят, преди да се отговори по задоволителен начин на тоя въпрос — дълбокомислено отвърнах аз. — Първото и най-важното е дали обичате господин Едгар.
— Нима някой може да не го обича? Разбира се, че го обичам — отвърна тя.
Тогава я накарах да поведем следния разговор, като тя отговаряше на въпросите ми. За една девойка на двадесет и две години тоя подход не беше неуместен.
— Защо го обичате, госпожице Кати?
— Глупости! Обичам го и това е достатъчно.
— В никакъв случай. Трябва да кажете защо.
— Е добре, защото е хубав и приятен в компания.
— Лошо! — бе моята оценка.
— И понеже е млад и весел.
— Пак лошо.
— И понеже ме обича.
— Няма значение, щом става дума за това.
— И понеже ще бъде богат, а на мен ще ми бъде приятно да съм най-важната дама в цялата околност и ще се гордея да имам такъв съпруг.
— По-лошо от всичко друго. А сега кажете как го обичате.
— Както обича всеки човек. Ти си глупавичка, Нели.
— Ни най-малко. Отговорете!
— Обичам земята под нозете му и въздуха над главата му, и всичко, до което се докосва, и всяка дума, която изговаря. Обичам всеки израз на лицето му и всяко негово действие, и него самия напълно и изцяло. Стига ли това?
— И защо го обичате?
— Хайде, хайде, вие ме взехте на подбив. Това е чиста злоба. За мен този въпрос съвсем не е шега — рече младата жена, като се намръщи и извърна лице към огнището.
— Далеч съм от мисълта да се шегувам, госпожице Катрин — отвърнах аз. — Вие обичате господин Едгар, защото е и хубав, и млад, и весел, и богат, и защото ви обича. Последното обаче е без значение: вероятно щяхте да го обичате и без това условие, а когато и то е налице, не бихте го обичали, ако той не притежаваше споменатите четири достойнства.
— Не, разбира се, че не. В такъв случай щях само да го съжалявам, а може би да го мразя, ако беше грозен и недодялан.
— Но на тоя свят има още един-двама хубави и богати млади мъже, може би по-хубави и по-богати от него. Какво би ви попречило да обичате тях?
— Ако има такива, не съм ги срещала. Не съм виждала друг като Едгар.
— Може да видите някой от тях. Едгар няма да е всякога млад и хубав, а може и да не бъде винаги богат.
— В момента е такъв, а аз имам работа само с настоящето. Моля те да говориш разумно.
— Тогава това предрешава въпроса. Щом имате работа само с настоящето, вземете господин Линтон.
— Не искам разрешение от тебе — ще се омъжа за него. И все пак ти не ми каза дали постъпвам правилно.
— Напълно правилно, ако е редно хората да се женят само с оглед на настоящето. А сега хайде да чуем защо сте нещастна. Брат ви ще бъде доволен. Струва ми се, че старите Линтоновци няма да имат възражения. Вие ще напуснете един безреден и неудобен дом, за да влезете в почтена и богата къща. При това вие обичате Едгар и Едгар ви обича. Всичко това изглежда напълно в ред. Къде е пречката?
— Тук и тук — отвърна Катрин, докосвайки с една ръка челото си и полагайки другата върху гърдите си, — в зависимост от това, в кое от двете места се крие душата. Убедена съм в сърцето и в душата си, че не постъпвам правилно.
— Това е много странно. Нищо не разбирам.
— Ето тайната ми. Но не ми се присмивай и ще ти обясня всичко. Не мога ясно да го обясня, но ще ти дам известна представа какви чувства ме вълнуват.
Тя седна до мен. Лицето й доби още по-тъжен и сериозен вид, а сключените й ръце трепереха.
— Нели, никога ли не сънуваш странни сънища? — неочаквано рече тя, след като размисли няколко минути.
— Да, от време на време — отвърнах аз.
— И аз също. Случвало ми се е да сънувам сънища, които никога не съм могла да забравя и които промениха разбиранията ми. Те се просмукаха и проникнаха напълно в мен, като вино във вода, и промениха цвета на мислите ми. Ето един от тях. Ще ти го разкажа, но да не почнеш да се усмихваш, докато ти го разправям.
— Ех, недейте, госпожице Катрин — рекох й. — Достатъчно мрачни сме и без да сме викали духове и привидения, за да ни смущават. Хайде, хайде, бъдете весела, каквато сте по природа. Погледнете малкия Хертън! Той не сънува тъжни работи. Колко сладко се усмихва в съня си!
— Да! А баща му колко сладко ругае в самотата си! Навярно помниш времето, когато и той е бил като това бузесто дете — почти толкова малък и невинен като него. Както и да е, Нели, ще те заставя да ме изслушаш. Сънят ми не е дълъг, а аз не бих могла да бъда весела тая вечер.
— Не искам да ви слушам, не искам да ви слушам! — повторих набързо.
По онова време бях суеверна по отношение на сънищата, а и още съм такава. При това необичайната мрачност, изписана по лицето на Катрин, ме караше да се страхувам от нещо, което можеше да ми внуши пророчески мисли за някаква страшна катастрофа. Стана й неприятно, но тя не продължи. Привидно начевайки друга тема, след малко пак подхвана:
— Ако бях на небето, Нели, щях да бъда крайно нещастна.
— Защото не сте достойна да отидете там — отвърнах аз. — Всички грешници биха били нещастни в рая.
— Не за това. Веднъж сънувах, че съм там.
— Казах ви, че не желая да слушам сънищата ви, госпожице Катрин! Ще отида да си легна — отново я прекъснах.
Тя се засмя и ме задържа насила, защото понечих да стана от стола.
— Тоя не е кой знае какъв — рече тя. — Само исках да кажа, че небето не ми се стори да е мой дом и се съдрах да плача да се върна обратно на земята, а и ангелите тъй се ядосаха, че ме захвърлиха в средата на пустото поле, на върха на «Брулени хълмове», дето се събудих разплакана от радост. И този сън обяснява, както и другият, тайната ми. Не бива да се омъжа за Едгар Линтон, а и мястото ми не е раят; и ако оня проклет човек вътре не бе принизил дотолкова Хийтклиф, не бих и помислила за това. Унизително би било за мен да се омъжа за Хийтклиф сега, затова той никога няма да узнае колко много го обичам, и то не защото е красив, Нели, но защото по прилича на мен, отколкото аз самата. От каквото и да са направени душите ни, неговата и моята са еднакви, а тая на Линтон е толкова различна, колкото лунният лъч от мълнията или сланата от огъня.
Почувствувах присъствието на Хийтклиф още преди тя да свърши да говори. Като забелязах някакво бегло движение, аз извърнах глава и го видях да става от пейката и да излиза безшумно навън. Той бе слушал дотогава, докато бе чул Катрин да казва, че би било унизително за нея да се омъжи за него, а след това не остана да слуша друго. Събеседницата ми, която седеше на земята, не можа да забележи присъствието и излизането му, понеже облегалото на пейката й попречи, но аз трепнах и я подканих да мълчи.
— Защо? — запита тя, оглеждайки се неспокойно наоколо.
— Джоузеф е тук — отвърнах аз, долавяйки тъкмо навреме ехтенето от колелата на каруцата му по пътя, — а и Хийтклиф ще влезе заедно с него. Не съм сигурна дали той не е край вратата в тоя момент.
— Ех, той не би могъл да чуе думите ми от вратата — рече тя. — Дай да държа Хертън, докато приготвиш вечерята, и ме извикай да вечерям с вас, когато тя бъде готова. Искам да измамя неспокойната си съвест и да се убедя, че Хийтклиф няма никаква представа за тези неща. Няма, нали? Нима знае какво значи да обичаш?
— Не виждам никаква причина той да не знае това, и то не по зле от вас — отвърнах аз. — Ако вие сте неговата избраница, той ще бъде най-нещастният човек на земята. Щом станете госпожа Линтон, той ще загуби и приятелка, и любов, и всичко. Минавало ли ви е през ума как ще понесе раздялата и как ще се чувствува той, като бъде съвсем изоставен в света? Защото, госпожице Катрин…
— Той, съвсем изоставен! Ние разделени! — възкликна тя с възмущение. — Кой, моля ти се, ще ни раздели? Участта на Милон* ще постигне ония, които се опитат да сторят това. Не и докато съм жива, Елен, заради който и да е смъртен! Ако ще всички Линтоновци по лицето на земята да се стопят и изпарят, аз няма да се съглася да изоставя Хийтклиф. Не бих станала госпожа Линтон, ако поискат от мен такава цена! Той ще ми е толкова скъп, колкото е бил през целия ми живот. Едгар ще трябва да се отърси от антипатията си и да свикне поне да го понася. Той ще направи това, когато научи какви са истинските ми чувства към него. Виждам, Нели, че ме мислиш за егоистична и жалка жена, но минавало ли ти е някога през ума, че ако двамата с Хийтклиф се оженим, ние бихме станали просяци? От друга страна, ако се омъжа за Линтон, аз бих могла да помогна на Хийтклиф да се издигне и да го поставя извън властта на брат ми.
[* Милон — прочут гръцки атлет, живял към края на VI век преди нашата ера. Според легендата той бил изяден от вълци, когато ръцете му били притиснати в едно дърво, което се мъчел да разцепи. — Б. пр.]
— И то с парите на вашия съпруг ли, госпожице Катрин? — попитах я аз. — Едва ли ще го намерите толкова податлив, колкото си въобразявате, и макар че може да не разбирам от тия работи, все пак считам, че това е най-лошата подбуда, която изтъкнахте досега, за да станете жена на младия Линтон.
— Ни най-малко! — отвърна тя. — Това е най-добрата ми подбуда. Останалите само задоволяват приумиците ми, а също гледам да задоволя и Едгар. Това е заради едного, който съчетава в себе си чувствата ми към Едгар и към самата мен. Не мога да изразя това, но сигурно и ти, като всеки човек, имаш чувството, че съществува или пък че би трябвало да съществува някакъв друг живот отвъд сегашния. Какъв смисъл би имало да бъда създадена, ако целият ми живот протичаше тук? Големите ми страдания на тоя свят са били страданията на Хийтклиф и аз наблюдавах и чувствувах всяко едно от тях още от самото начало. Великият смисъл на живота ми е той. Ако всичко друго загине, а той остане, аз пак бих продължавала да съществувам. Ако пък всичко друго остане, а той загине, вселената би станала страхотно чужда за мен и сякаш не бих била съставна част от нея. Любовта ми към Линтон е като листака на гората. Времето ще я промени — много добре съзнавам това, — тъй както зимата променя дърветата. Любовта ми към Хийтклиф наподобява вековечните скали под повърхността — извор на малка видима радост, но необходими. Нели, аз съм Хийтклиф! Той винаги е в мислите ми — не толкова като извор на радост, както и аз самата не винаги се радвам на себе си, а като част от самата мен. Затова да не си споменала вече за раздялата ни. Това е неосъществимо и…
Тя млъкна и скри лице в гънките на роклята ми, но аз я изскубнах насила. Повече не можех да понасям глупостите й.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 08:27

— Ако виждам някакъв смисъл в глупавите ви приказки, госпожице — казах й, — той само ме кара да мисля, че вие нямате представа какви задължения поемате, като встъпвате в брак, или пък че сте една лоша и безпринципна девойка. Не ми досаждайте вече с други тайни; не обещавам да ги пазя.
— Тая ще пазиш, нали? — нетърпеливо запита тя.
— Не, не обещавам — повторих аз.
Тя се канеше да поднови настояванията си, но Джоузеф влезе и прекъсна разговора ни. Катрин отмести стола си в един ъгъл и се зае да бави Хертън, докато приготовлявах вечерята. Когато яденето се свари, Джоузеф и аз почнахме да се караме кой от двама ни да занесе храната на господин Хиндли и можахме да решим въпроса едва когато тя изстина. Споразумяхме се да го оставим сам да каже дали иска нещо за ядене, защото особено много се бояхме да отиваме при него, когато оставаше сам.
— А защо оня никаквец не се е върнал от полето досега? Какво прави сега тоя страшен ленивец? — запита старецът, търсейки с поглед Хийтклиф.
— Ще го извикам — отвърнах. — Навярно е в плевнята.
Излязох и го повиках, но не получих отговор. Като се върнах, прошепнах на ухото на Катрин, че той положително е дочул по-голямата част от онова, което тя разправяше, и й казах как го видях да се измъква от кухнята тъкмо когато тя се оплакваше от начина, по който брат й се държи с него. Тя изтръпна от силна уплаха, захвърли Хертън на пейката и сама изтича да търси приятеля си, без да поспре и помисли защо бе тъй развълнувана или как са му въздействували думите й. Тя се забави толкова много, че Джоузеф предложи да не чакаме повече. Какъвто бе хитър, той предполагаше, че те се бавят нарочно, за да не изслушат дългата му вечерна молитва. Те бяха «достатъчно лоши, за да имат такова лошо държане», казваше той. И в тяхна чест той прибави тая вечер една отделна молитва към обичайното молебствие преди вечеря, което траеше по четвърт час, и щеше да започне друга след края на благодарствената молитва, ако младата му господарка не беше го прекъснала с бърза заповед да изтича надолу по пътя и да намери Хийтклиф, където и да се разхожда той, за да го накара веднага да се върне в къщи.
— Искам да говоря с него и трябва да му кажа нещо, преди да се кача горе — каза тя. — А портата е отворена. Трябва да е някъде далече, защото не ме чу или не искаше да се обади, макар че виках с всички сили от върха на кошарата.
Отначало Джоузеф се противеше, но тя бе твърде разтревожена, за да търпи възражения, и накрая той сложи шапката на главата си и излезе навън, като си мърмореше нещо. Между това Катрин се разхождаше насам-натам из стаята и викаше:
— Просто се чудя къде се е дянал — къде може да е отишъл? Какво разправях, Нели? Забравила съм. Сърдит ли беше заради лошото ми настроение днес следобед? Боже мой! Кажи ми какво съм казала да го разсърдя. Как искам да се върне! Ах, дано се върне!
— Какъв шум за нищо! — възкликнах аз, макар че и аз самата бях неспокойна. — Каква дреболия ви плаши! Ако Хийтклиф е решил да се разхожда по месечина из пустото поле или даже ако лежи в плевника толкова сърдит, че да не иска да ни говори, няма защо да ни безпокои. Хващам се на бас, че се спотайва нейде там. Ще видите, че непременно ще го открия!
И аз тръгнах да го търся, но пожънах само разочарование.
Издирванията на Джоузеф завършиха със същия резултат.
— Това момче става все по-лошо и по-лошо — забеляза той на влизане. — Оставил е портата да зее и понито на госпожицата е изпотъпкало два парцела с жито и тръгнало нататък право към поляната. Обаче утре господарят ще има да беснее като дявол, и с право. Той е самото олицетворение на търпението, с такива нехайни некадърници и отрепки — да, самото олицетворение на търпението. Но няма да бъде винаги такъв — чувате ли, всички вие! Не трябва да го вбесявате за щяло и нещяло!
— Намери ли Хийтклиф, магаре такова! — прекъсна го Катрин. — Потърси ли го, както ти бях заповядала?
— По бих искал да потърся коня — отвърна той. — Това би имало повече смисъл. Но в такава нощ, по-черна и от комина, не мога да търся нито хора, нито коне, а и Хийтклиф не е от ония, дето ще дойдат, като ги повикам. Може би няма да е тъй глух, ако вие го извикате!
Беше наистина много тъмно за лятна нощ. Облаците сякаш вещаеха гръмотевици и аз казах, че ще е най-добре всички да седнем — дъждът, който идеше, щеше положително да го накара да се върне в къщи, без да ни създава други неприятности. Обаче не можахме да склоним Катрин да мирува. Тя продължаваше да броди насам-натам от портата до входната врата в състояние на силна възбуда, която не й позволяваше да седне, но най-сетне застана край едната страна на стената, близо до пътя, където остана, без да обръща внимание на увещанията ми и на тътена на гръмотевиците, нито на едрите дъждовни капки, които започваха да плющят около нея, като викаше от време на време, после се ослушваше и заридаваше на глас. Тя можеше да надмине Хертън или което и да е друго дете в бурния си пристъп на плач.
Ние още бодърствувахме към полунощ, когато бурята се изви с грохот и дива ярост над «Брулени хълмове». Вятърът беснееше и гръмотевици се сипеха и или бурята, или мълниите разцепиха на две едно дърво край ъгъла на сградата. Един грамаден клон падна върху покрива и събори част от източния комин, като запрати с тропот камъни и сажди в кухненското огнище. Помислихме, че сред нас е паднала мълния, а Джоузеф се хвърли на колене и почна да моли бога да не забравя старейшините Ной*1 и Лот*2 и както в онова време да пощади праведните, макар и да порази неверниците. Имах чувството, че тая присъда тегне и върху нас. В случая Йона*3, според мен, беше господин Ърншоу и аз заклатих дръжката на вратата на неговата бърлога, за да проверя дали е още жив. Той отговори достатъчно гръмко и по начин, който накара Джоузеф да се моли още по-гласовито, отколкото преди, и да настоява ясно да бъдат разграничени светците като него от грешници като господаря му. Но тътнежът отмина за двадесетина минути, без да засегне някого от нас, с изключение на Кати, която здравата се измокри заради упорития си отказ да се подслони и която стоеше без шапка и шал, та дрехите и косите й да поемат колкото се може повече вода. Тя влезе в кухнята и тъй, мокра до кости, се изтегна върху пейката, извърна се към облегалото и закри лице с ръце.
[*1 Библейски праведник, спасил се в ковчега по време на потопа. — Б. пр.]
[*2 Библейска личност, племенник на Аврам. — Б. пр.]
[*3 Староеврейски пророк. — Б. пр.]
— Хубава работа, госпожице — възкликнах, като я докоснах по рамото. — Да не би да сте решили да умрете? Знаете ли колко е часът? Дванайсет и половина. Хайде да си легнете! Няма смисъл повече да чакате това глупаво момче. Трябва да е отишъл до Гимъртън, където и ще остане. Той си мисли, че няма да бодърствуваме заради него до тоя късен час, или поне предполага, че само господин Хиндли ще бъде на крак, а би искал по възможност да избегне господарят да му отвори вратата.
— Не, не, той не е в Гимъртън — рече Джоузеф. — Не бих се учудил, ако се намира в дъното на някоя яма в мочурището. Знамението не дойде току-тъй и аз бих искал да се пазите, госпожице — вие може да сте следващата жертва. Благодаря на бога за всичко. Всичко се нарежда за доброто на онези, които са избрани и отделени от сметта. Вие знаете какво казва Евангелието. — И той започна да цитира няколко пасажа, като ни сочеше главите и стиховете, в които бихме могли да ги намерим.
След като увещавах напразно упоритата девойка да стане и да съблече мокрите си дрехи, аз ги оставих сами — той да проповядва, а тя да трепери — и отидох да си легна заедно с малкия Хертън, който спеше тъй дълбоко, че сякаш всички около него бяха заспали. Известно време чувах гласа на Джоузеф, който продължаваше да чете от Библията, после различих бавните му стъпки по стълбата и след това заспах.
На заранта слязох малко по-късно от обикновено и видях в светлината на слънчевите лъчи, които проникваха през процепите на капаците, госпожица Катрин още да седи край огнището. Кухненската врата беше също открехната и светлина проникваше през нейните незатворени прозорци. Хиндли бе излязъл от стаята си и сега седеше изнурен и сънен край кухненската камина.
— Какво те измъчва, Кати? — казваше той тъкмо когато влизах. — Изглеждаш мрачна като удавено кученце. Защо си тъй влажна и бледа?
— Бях се измокрила — неохотно отвърна тя. — Студено ми е. Нищо повече.
— Тя е непослушна! — обадих се аз, като видях, че господарят е почти трезвен. — Вчера привечер се намокри до кости в дъжда, а ето че е седяла цяла нощ тук, и но можах да я склоня да се помръдне.
Господин Ърншоу ни загледа силно изненадан.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 08:28

— Цяла нощ! — възкликна той. — Какво я е накарало да стои? Не и страхът от гръмотевиците, нали? Бурята отдавна премина.
Никоя от нас двете не искаше да спомене за отсъствието на Хийтклиф дотогава, докато можехме да крием това, затова отвърнах, че не зная защо й е хрумнало да стои будна, а тя замълча. Утрото беше свежо и хладно. Отворих решетката на прозореца и стаята скоро се изпълни с приятен аромат от градината, но Катрин извика сърдито по мен:
— Елен, затвори прозореца! Умирам от глад! — и зъбите й тракаха, като се притискаше още по-близо до почти загасналите въглени.
— Болна е — рече Хиндли, като я хвана за китката. — Предполагам, че затова не е искала да си легне. По дяволите! Не искам вече да се разправям с болести в тая къща. Какво те накара да излезеш в дъжда?
— Да тича подир момчетата, както винаги — изкряка Джоузеф, издебвайки поради колебанието ни сгоден момент да се намеси със злия си език. — Ако бях на ваше място, господарю, щях чисто и просто да затворя вратата под носа на всички, ако ще да са благородници или простаци. Не минава и ден вас да ви няма и оня котарак Линтон да не се присламчи насам; а госпожица Нели — бива си я и нея — стои и ви дебне от прозореца; щом влезете през едната врата, той излиза през другата, а тогава тая важна дама отива да се умилква край него. Няма що, чудесно поведение е да се спотайват из полето до дванайсет часа през нощта с тоя мръсен и ужасен циганин Хийтклиф! Те мислят, че съм сляп, но аз не съм ни най-малко дори! Видях младия Линтон както на идване, така и на отиване, а видях и тебе (отправяйки думите си към мен) — да, и тебе, некадърнице такава и чорлава вещице, да скачаш и да изприпкваш в къщата още в същия миг, когато дочу копитата на коня на господаря да тракат нагоре по пътя.
— Млъкни, подслушвач такъв — викна Катрин, — няма да търпя нахалството ти! Едгар Линтон дойде случайно вчера, Хиндли, и не друг, а аз му казах да си върви, защото знаех, че няма да ти е приятно да го срещнеш в състоянието, което беше тогава.
— Ти сигурно лъжеш, Кати — отвърна брат й, — и си цяла глупачка! Но нека сега да не се занимаваме с Линтон. Кажи, не беше ли снощи с Хийтклиф? Хайде, казвай истината! Няма защо да се боиш, че ще му напакостиш. Макар и да го мразя повече от всякога, съвсем недавна той ми направи една добрина, така че съвестта ми няма да ми позволи да му строша главата. За да предотвратя това, ще го пратя по дяволите още тая заран и бих ви посъветвал всички ви да внимавате, след като си отиде той: ще бъда толкова по-строг с вас.
— Снощи изобщо не видях Хийтклиф — отвърна Катрин и започна горчиво да плаче. — Ако го изпъдиш от къщи, и аз ще отида с него. Но може би никога няма да имаш възможността да сториш това, защото той трябва да е избягал. — Тя зарида неудържимо и другите й думи не се разбираха.
Хиндли я обсипа с порой от презрителни ругатни и й заповяда веднага да отиде в стаята си или да спре да пролива сълзи напразно. Принудих я да се подчини. Никога няма да забравя сцената, която тя направи, когато отидохме в нейната стая — просто ме ужаси. Помислих, че Катрин полудява, и замолих Джоузеф да изтича за лекаря. Оказа се, че това е началото на трескаво бълнуване. Щом я видя, господин Кенет заяви, че е опасно болна. Тя гореше от огън. Той й пусна кръв и ми каза да я храня със суроватка и разводнени кашици и да внимавам да не се хвърли надолу по стълбите или да скочи от прозореца. После си отиде, защото имаше доста работа в околията, гдето обикновеното разстояние от къща до къща е от две до три мили.
Макар и да не мога да твърдя, че бях добра болногледачка, а и Джоузеф и господарят не бяха по-добри от мен, и макар че нашата болна беше не по-малко отегчителна и упорита от който и да е болник, тя прескочи гроба. Разбира се, старата госпожа Линтон ни посети няколко пъти, разшета се, караше ни се и разкарваше всички ни насам-натам; и когато Катрин бе на оздравяване, тя настоя да я отведем в «Тръшкрос Грейндж», а ние й бяхме много благодарни, задето ни бе отървала от нея. Обаче нещастната възрастна жена имаше защо да се разкайва за добрината си. Тя и съпругът й се заразиха от треската и умряха един подир друг в разстояние на няколко дни.
Нашата госпожица се върна при нас още по-дръзка, по-необуздана и надменна отпреди. Никой не бе чул нищо за Хийтклиф от оная вечер с гръмотевичната буря насам и един ден, когато бях страшно предизвикана от Катрин, имах неблагоразумието да стоваря вината за неговото изчезване върху нея — впрочем напълно основателно, както и тя самата знаеше много добре. Няколко месеца наред след тоя ден тя не поддържаше никакви връзки с мен освен само в качеството ми на обикновена прислужница. И Джоузеф също изпадна в немилост. Той продължаваше да си казва мнението и да я напътствува като малко момиченце, а тя се смяташе за жена, при това за наша господарка, и считаше, че недавнашната й болест й дава правото всички да я зачитат. А и лекарят бе казал да не я предизвикаме — трябвало да вървим по гайдата й. Ако някой от нас посмееше да й противоречи, в нейните очи това бе ни повече, ни по-малко от убийство. Тя се държеше настрана от господин Ърншоу и неговите другари. Подтикван от Кенет, а също и от страх да не би тя да получи пристъп на нервна криза при честите й избухвания, нейният брат й разрешаваше всичко, което тя си наумяваше да поиска, и обикновено отбягваше да я предизвиква. Той беше дори прекалено отстъпчив в задоволяване на капризите й — не от любов, а от гордост. От сърце желаеше тя да прослави семейството чрез сродяването си с Линтоновци. Катрин можеше да ни тъпче като роби, но той нехаеше за това, стига тя да не го закачаше. Едгар Линтон, както са били хиляди преди него и както ще бъдат и други занапред, беше сляпо увлечен и считаше себе си за най-щастливия човек на света в деня, когато я заведе в църквата на Гимъртън три години след смъртта на баща си.
Убедиха ме, и то доста против волята ми, да напусна «Брулени хълмове» и да дойда с нея тук. Малкият Хертън беше почти на пет години и аз тъкмо бях почнала да го уча на четмо. Тъжно се разделихме двамата с него, но сълзите на Катрин имаха по-силно въздействие от нашите. Когато отказах да вървя и Катрин разбра, че молбите й не ме трогват, тя отиде да се оплаква на съпруга си и брат си. Първият ми предложи щедра заплата, а другият ми заповяда да си стягам багажа. Казваше, че не искал жена в къщата, щом вече нямало да има господарка, а що се отнасяло до Хертън, помощник-пасторът щял да се погрижи за него след известно време. И тъй, оставаше ми само едно — да постъпя така, както ми заповядваха. Казах на господаря, че той отпраща всички почтени хора, само и само да стигне малко по-рано до пълна разруха. Целунах Хертън, казах сбогом и оттогава насам той съвсем се отчужди от мен. Странно е да мисли човек така, но никак не се съмнявам, че той напълно е забравил всичко за Елен Дийн, както и това, че някога е бил повече от всичко на света за нея и тя за него.“
В тоя стадий от разказа на моята икономка тя случайно погледна към часовника над камината и остана зачудена, като видя голямата стрелка да показва един и половина. Не даде и дума да става да остане и секунда по-дълго — всъщност и аз самият бях по-скоро склонен тя да продължи разказа си друг път. И сега, когато тя изчезна в покоите си и аз размишлявам вече от един или два часа, ще се реша да си легна, въпреки че не ми се мърда и че чувствувам болки в главата и крайниците.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Прекрасно въведение към отшелническия ми живот! Четири седмици на мъки, мятане в леглото и боледуване! Ах, тия студени ветрове, това мрачно северно небе, непроходимите пътища и мудните провинциални лекари! Колко нарядко виждах хора! А по-лошо и от всичко друго — за мой ужас Кенет намекна въобще да не се надявам да изляза на чист въздух до пролетта!
Господин Хийтклиф току-що ми направи честта да ми се обади. Преди около седем дни ми изпрати чифт яребици — последните за сезона. Мошеник! Той не е съвсем безпричастен в болестта ми и много ми се искаше да му кажа това; но уви, как да обидя един човек, който имаше добрината да седи цял час край леглото ми и да говори на други теми, а не за хапове и сиропи, за мехури и пиявици? В тоя момент ми е доста леко. Не ми стигат силите, за да чета, и все пак имам чувството, че нещо интересно би ми доставило удоволствие. Защо да не извикам госпожа Дийн, за да довърши разказа си? Мога да си припомня главните събития в разказа до мястото, дето бе стигнала тя. Да, спомням си, че героят й бе забягнал и никой не бил чул нищо за него цели три години, а героинята се бе омъжила. Ще позвъня. Тя ще се зарадва да види, че съм добре разположен.
Госпожа Дийн дойде.
— Остават още двайсет минути, господине, докато стане време да вземете лекарството — започна тя.
— Махнете го, не го ща! — отвърнах аз. — Искам да…
— Лекарят казва, че вече не трябва да вземате праховете.
— От все сърце. Не ме прекъсвайте! Елате и седнете ей на това място. Оставете тия горчилки, тези редици от аптекарски шишета. Изкарайте плетивото от джоба си — да, точно така. А сега доразправете ми историята на господин Хийтклиф от момента, когато я прекъснахте, до ден днешен. Да не би да е завършил образованието си в Европа и после да се е завърнал като джентлемен? Или пък е получил стипендия в някой колеж, или е избягал в Америка и е спечелил слава, като е проливал кръвта на съотечествениците си, или пък е съумял по-бързо да натрупа богатство като разбойник по друмищата на Англия?
— Може да е вършил по малко от всички тия неща, господин Локууд, но не бих могла да твърдя каквото и да е с положителност. Казах ви вече, че не зная как е спечелил парите си, нито ми е известно как е постъпил, за да изтръгне ума си от дивашкото невежество, в което беше изпаднал, но с ваше разрешение ще продължа, както си зная, стига да мислите, че това ще ви забавлява и няма да ви умори. По-добре ли се чувствувате тази заран?
— Много по-добре.
— Това е добра вест…
„И тъй, пристигнахме с госпожица Катрин в «Тръшкрос Грейндж» и бях приятно изненадана да видя, че тя се държеше далеч по-добре, отколкото смеех да се надявам. Изглеждаше почти прекалено привързана към господин Линтон и проявяваше доста обич дори към сестра му. И двамата безспорно се отнасяха с голямо внимание към нея. В случая не бодилът се навеждаше към орловите нокти, а орловите нокти прегръщаха бодила. Нямаше взаимни отстъпки — единият стоеше изправен, а другите се оттегляха. Пък и кой би могъл да бъде злонравен и избухлив, когато не среща нито противоречие, нито безразличие? Забелязах, че дълбоко у господин Едгар се е загнездил някакъв страх да не би с нещо да развали настроението й. Той не се издаваше пред нея, но ако ме чуеше някога да й отвърна троснато или ако видеше един или друг от останалите прислужници да се навъсва заради заповедническия й тон, веднага проявяваше безпокойството си с едно досадно смръщване, каквото никога не помрачаваше лицето му, когато се отнасяше лично до него. Неведнъж ми е правил строги забележки за дръзкото ми държане и ми е казвал, че и с нож да го промушели, не би почувствувал такава силна болка, както ако видел жена си разстроена. Свикнах да не се обиждам толкова лесно, за да не наскърбявам добрия си господар, и в продължение на половин година барутът стоеше безвреден като пясък, защото наблизо нямаше огън, който да го възпламени. От време на време Катрин изпадаше в мрачно и мълчаливо настроение, което съпругът й зачиташе със съчувствено мълчание. Той отдаваше тези нейни настроения на някаква промяна в организма й, предизвикана от опасната й болест, понеже дотогава никога не бе изпадала в униние. Възвръщането на доброто й настроение го озаряваше като слънце и той засияваше на свой ред. Мога с право да кажа, че те наистина се радваха на дълбоко и растящо щастие.
То свърши. Впрочем в края на краищата всеки трябва да държи за себе си — благите и благодушните хора имат още по-голямо основание да бъдат себични от хората с властна природа. Краят на щастието им дойде, когато обстоятелствата заставиха и двамата да почувствуват, че интересът на единия не представлява главната подбуда в помислите на другия. В една мека септемврийска вечер аз се връщах с пълна кошница ябълки, които бях набрала в градината. Беше паднал здрач. Луната надничаше зад високата стена на двора и караше беглите сенки да се спотайват в ъглите на многобройните издатини на сградата. Сложих товара си върху стълбището край вратата на кухнята и постоях, за да си отпочина, както и да подишам мекия и благоухаещ въздух. Очите ми се бяха спрели на луната и аз стоях с гръб към входа, когато чух нечий глас зад мен да казва:
— Нели, ти ли си?
Гласът беше басов и с чужд акцент, но все пак начинът, по който бе изречено името ми, го правеше да звучи познато. Уплашено се извърнах, за да разбера кой говори, защото вратата беше затворена и не бях видяла никой да идва към стълбите. Нещо се раздвижи в преддверието. Приближих се и забелязах един висок човек в тъмни дрехи, с мургаво лице и черна коса. Той се бе облегнал върху страничната стена на преддверието и бе поставил ръка върху бравата, сякаш се канеше сам да отвори вратата. «Кой ли ще е! — мислех си. — Да е господин Ърншоу? Не! Гласът не прилича на неговия.»

Shivers Пон 08 Юни 2009, 08:30

— Чакам вече от един час — подзе той, докато продължавах да се взирам в него — и през цялото време навред бе тихо като в гроб. Не посмях да вляза. Не ме ли познаваш? Погледни ме, не съм чужд човек!
Един лъч огря лицето му. Бузите му бяха изпити и наполовина покрити с черни бакенбарди, веждите бяха ниски, а очите — хлътнали навътре и твърде особени. Помнех тия очи.
— Как! — възкликнах аз, още неуверена дали да го считам за човек от тоя свят, и вдигнах ръце в почуда. — Как! Нима се върнахте? Вие ли сте наистина? Вярно ли е?
— Аз съм Хийтклиф — отвърна той и премести погледа си от мен към прозорците, в които проблясваха цяла дузина сияйни луни, без да издават някаква светлина отвътре. — В къщи ли са си? Къде е тя? Нели, ти не ми се зарадва! Няма защо да се тревожиш тъй. Тук ли е тя? Кажи! Искам да разменя една-две думи с нея, с господарката ти. Иди да й кажеш, че някакъв човек от Гимъртън иска да я види.
— Как ще реагира тя? — възкликнах аз. — Какво ще направи? Аз съм смаяна от изненада, а тя съвсем ще се обърка. И вие наистина сте Хийтклиф, нали? Но колко сте променен. Не, човек просто не може да проумее това. Да не сте били войник?
— Върви да й съобщиш каквото ти казах! — нетърпеливо ме прекъсна той. — Хайде, че едва се побирам в кожата си.
Той повдигна резето и аз влязох, но когато стигнах до салона, в който седяха господин и госпожа Линтон, просто не можах да вървя по-нататък. Накрая реших да вляза под предлог, че искам да ги запитам дали желаят да запаля свещите, и отворих вратата.
Двамата бяха седнали пред един отворен прозорец, през който — отвъд градинските дървета и дивия зелен парк — се разкриваше долината на Гимъртън, с дълга ивица мъгла, която извиваше почти до билото на седловината (защото почти веднага след като отминете черквата, която вероятно сте забелязали, изтичащата от блатата вадичка се съединява с друго поточе, което следва извивките на тая малка долина). «Брулени хълмове» се издигаше над тая сребриста пара, но старата ни къща не се виждаше — тя клони малко към отвъдната страна. Както самата стая и хората в нея, така и разкриващата се пред тях гледка изглеждаха чудно спокойни. Противно ми беше да изпълня възложената ми задача и вече бях тръгнала да си вървя, след като ги запитах за свещите и без да предам поръчката, когато си дадох сметка, че постъпвам глупаво. Това ме накара да се върна и да измънкам: «Госпожо, един човек от Гимъртън иска да ви види.»
— Какво иска? — запита госпожа Линтон.
— Не го разпитах — отвърнах аз.
— Хайде, Нели, спусни пердетата и сервирай чая — каза тя. — Веднага ще се върна.
Тя излезе от стаята. Господин Едгар нехайно ме попита кой бе дошъл.
— Един, когото господарката не очаква — отвърнах аз. — Оня Хийтклиф, нали си спомняте за него, господине? Същият, който живееше преди у господин Ърншоу.
— Как? Циганчето, което теглеше воловете пред ралото? — възкликна той. — Защо не казахте това на Катрин?
— Тихо! Не трябва да го наричате с тия имена, господарю — казах аз. — Много ще й докривее, ако ви чуе. Тя беше много отчаяна, когато той избяга. Предполагам, че завръщането му ще бъде истински празник за нея.
Господин Линтон преброди стаята и застана пред един прозорец, който гледаше към двора. Той го разтвори и се надвеси навън. Трябва да са били долу, защото той начаса извика: «Не стой там, мила! Покани и човека да влезе, ако е някой познат.» След малко чух как тракна резето и Катрин долетя горе, задъхана, тръпнеща и прекалено възбудена, за да прояви радостта си. Наистина човек по-скоро би могъл да предположи, ако съдеше по лицето й, че се е случила някаква страшна беда.
— Ах, Едгар, Едгар! — рече тя, дишайки тежко, и обви с ръце врата му. — Мили Едгар, Хийтклиф се е върнал, да, върнал се е! — И тя го притисна още по-силно до себе си.
— Разбрах вече! — малко сърдито рече съпругът й. — Няма защо да ме удушваш за това. Никога не ми е правел впечатление на толкова безкрайно ценен човек. Излишно е да се вълнуваш тъй силно.
— Зная, че не го обичаше — отвърна тя, подтискайки донякъде силната си радост, — и все пак сега трябва да се сприятелите с него заради мене. Да му кажа ли да се качи горе?
— Тук? — възкликна той. — В салона?
— Къде другаде? — запита тя.
Той изглеждаше недоволен и предложи кухнята като по-подходящо място за него. Госпожа Линтон хвърли странен поглед към него — полусърдит, полузасмян — заради тая негова придирчивост.
— Не — добави тя след малко, — не мога да седя в кухнята. Елен, наредете две маси тук — едната за господаря и госпожица Изабела, понеже са дворяни, а другата за господин Хийтклиф и за мен, понеже сме от по-долна класа. Ще те задоволи ли това, драги? Или ще трябва да се накладе огън за мене другаде? Ако е тъй, дай нареждане. Ще изтичам долу и ще задържа гостенина си. Боя се, че радостта ми е твърде голяма, просто не мога да повярвам!
Тя вече се канеше да изтича отново, но Едгар я спря.
— Вие му кажете да се качи горе — рече той, обръщайки се към мен, — а ти, Катрин, се опитай да бъдеш радостна, без да ставаш смешна. Няма защо всички в къщи да видят, че посрещаш един бивш слуга и беглец като роден брат.
Слязох долу и намерих Хийтклиф в преддверието. Той очевидно очакваше да бъде поканен да влезе. Тръгна подир мен без излишни думи и аз го въведох при господаря и господарката. Пламналите им бузи сочеха, че са водили припрян разговор, но тия на госпожата поруменяха от друго чувство, когато нейният приятел се появи на вратата. Тя припна напред, хвана и двете му ръце и го поведе към Линтон, после взе пръстите на Линтон, които той подаде неохотно, и просто ги тикна в ръката на Хийтклиф. Сега чертите му се открояваха съвсем ясно в светлината на огъня и на свещта и учудването ми нямаше край, като видях как се бе преобразил Хийтклиф. Той бе станал висок, снажен и добре сложен мъж и пред него господарят ми изглеждаше съвсем тънък и почти младеж. Изправената му стойка навяваше мисълта, че е служил във войската. Лицето му беше много по-старо от това на господин Линтон поради израза и решителността на чертите. То изглеждаше умно и не бе запазило белези от минали унижения. Някаква полуцивилизована свирепост все още се спотайваше в ниските вежди и в очите, в които гореше тъмен огън, но тя бе полуукротена, а държането му бе дори достойно — съвсем лишено от грубост, но твърде строго, за да бъде любезно. Изненадата на господаря ми бе равна на моята или я превишаваше. Той недоумяваше за миг как да се обърне към някогашното момче, което теглеше воловете пред ралото, както го бе нарекъл. Хийтклиф пусна нежната му ръка и не свали хладния си поглед от него, докато той не реши да му заговори.
— Седнете, господине — най-сетне рече господарят. — Като си спомня миналото, госпожа Линтон желае да ви посрещна сърдечно. И разбира се, аз съм доволен, когато се случва нещо, което й доставя удоволствие.
— И аз също — отвърна Хийтклиф, — особено когато и аз имам дял в това. На драго сърце бих останал един-два часа.
Той седна срещу Катрин, която не сваляше поглед от него, сякаш се боеше, че той ще изчезне, ако престане да го гледа. Той не вдигаше често очи към нея — задоволяваше се да я поглежда набързо от време на време, но всеки нов поглед отразяваше все по-уверено нескриваната наслада, която извличаше от нейните очи. Двамата бяха прекалено погълнати от взаимната си радост, за да се чувствуват неловко. Но не и господин Едгар. Той пребледня от яд — чувство, което достигна връхната си точка, когато жена му стана и прекрачвайки килима, сграбчи отново двете ръце на Хийтклиф и се разсмя като луда.
— Утре ще ми се струва, че това е било сън! — просто извика тя. — Няма да мога да вярвам, че съм те видяла и докоснала и че пак съм разговаряла с теб. И все пак ти, жестоки Хийтклиф, не заслужаваш такова посрещане. Да отсъствуваш и да мълчиш цели три години и нито веднъж да не си спомниш за мен!
— Малко повече, отколкото ти за мен — прошепна той. — Недавна научих за сватбата ти, Кати. Докато чаках долу в двора, намислих следния план — само да зърна лицето ти, да видя как ще ме погледнеш изненадано и може би с престорена радост, после да уредя сметката си с Хиндли и накрая да избягна присъдата, като се самоубия. Начинът, по който ме посрещна, прокуди тия мисли от главата ми, но да не си ме срещала другояче следния път! Не, няма да ме пропъдиш още веднъж. Ти наистина ме съжаляваше, нали? И с право. Трябваше да се боря с много трудности в живота, след като чух гласа ти за последен път, и трябва да ми простиш, защото се борех само заради тебе!
— Катрин, моля те да седнеш, освен ако държиш да пием чая си студен — прекъсна го Линтон, който се опитваше да запази обикновения си тон, а също и известна доза вежливост. — Господин Хийтклиф ще има доста да върви, където и да нощува тая вечер, а аз съм жаден.
Тя седна на мястото си пред самовара, а и госпожица Изабела дойде, като чу звънеца. Като наместих столовете им, излязох от стаята. Закуската едва ли продължи повече от десет минути. Катрин изобщо не наля чашата си. Тя не можеше нито да яде, нито да пие. Едгар бе разлял чая си в чинийката и почти не глътна от него. Техният гост не се забави повече от един час тая вечер. Попитах го, като си отиваше, дали ще иде в Гимъртън.
— Не! Отивам в «Брулени хълмове» — отвърна той. — Господин Ърншоу ме покани, когато го посетих тая заран.
Господин Ърншоу да покани него и той да е посетил господин Ърншоу! Размишлявах с болка върху това, след като той си отиде. Нима е решил да става лицемер и иде в тоя край, за да направи някоя подмолна пакост? Дълго размишлявах. Нещо дълбоко в сърцето ми подсказваше, че щеше да е много по-добре, ако изобщо не се бе завръщал.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 08:31

Към средата на нощта първият ми сън бе прекъснат от госпожа Линтон, която влезе безшумно в стаята ми, седна на леглото и ме дръпна за косите, за да ме разбуди.
— Не мога да заспя, Елен — рече тя, сякаш за да се извини, — и искам да имам при себе си живо същество, с което да споделя щастието си. Едгар се цупи, понеже се радвам на нещо, което не го интересува. Отказа да отвори уста, освен за да ми наговори разни дребнави, глупави неща, и заяви, че съм била жестока и егоистка, като съм искала да говоря, когато той не се чувствувал добре и му се спяло. Той винаги успява да се разболее и при най-малката неприятност! Казах няколко похвални думи за Хийтклиф, а той — от главоболие ли или от силна нервност — започна да плаче, затова станах от леглото и го оставих.
— Има ли смисъл да хвалите Хийтклиф пред него? — рекох в отговор. — Двамата не можеха да се търпят още като момчета, а и Хийтклиф би се ядосал не по-малко, ако хвалят Едгар пред него. Такава е човешката природа. Ако не искате да избухне открита кавга между двамата, не говорете на господин Линтон за него.
— Но нима това не е проява на голяма слабост? — продължи тя. — Аз не завиждам на другите. Никога не ми става криво заради блясъка на русите коси на Изабела и белотата на кожата й или заради изисканата й елегантност и любовта, която всички в къщи хранят към нея. Дори и ти, Нели, ако някога се спречкаме с нея, веднага заставаш на страната на Изабела и аз отстъпвам като глупава майка. Наричам я с гальовни имена и я лаская, докато й се поправи настроението. Брат й се радва, като ни гледа в такива сърдечни отношения, а това пък радва мен. Двамата много си приличат. Те са разглезени деца и си въобразяват че светът е направен за тяхно удобство; и макар да угаждам и на двамата, все пак мисля, че едно хубавичко наказание ще им подействува добре.
— Лъжете се, госпожо Линтон — казах аз. — Те угаждат на вас. Знам каква олелия би настанала, ако не постъпваха така. За вас е лесно да удовлетворявате временните им прищевки дотогава, докато главната им грижа е да предугаждат всички ваши желания. Може обаче да се скарате накрая за нещо еднакво важно за двете страни и тогава онези, които наричате слаби, спокойно биха могли да бъдат също тъй упорити като вас.
— И ще се бием до смърт, нали, Нели? — отвърна тя и се засмя. — Не, няма да се бием. Толкова вярвам в любовта на Линтон, че дори и да го убия, той не би пожелал да отвърне на удара с удар.
Посъветвах я да го цени дваж повече заради любовта му.
— Ценя го — отвърна тя, — но няма защо да се разхленчва за разни дреболии. Това е детинско. И вместо да се залива в сълзи, понеже казах, че сега Хийтклиф е достоен за уважението на който и да е човек и че и най-знатният джентълмен в околията би се чувствувал поласкан да бъде негов приятел, той трябваше да каже това вместо мен и да се радва. Така и така ще трябва да свикне с него, поне нека да го харесва. Като имам предвид, че Хийтклиф има основание да не го търпи, трябва все пак да кажа, че той наистина се държи отлично.
— Как ви се струва отиването му в «Брулени хълмове»? — запитах я. — Преобразил се е във всяко отношение: станал е цял християнин и предлага истинско другарство на всичките си неприятели!
— Той обясни това — отвърна тя. — И аз се почудих не по-малко от тебе. Каза, че се е отбил да научи нещо за мен от тебе, като е предполагал, че още живееш там. Джоузеф обадил на Хиндли, който излязъл и започнал да го разпитва с какво се е занимавал и как е живял, а накрая го поканил да влезе. Няколко души играели на карти. Хийтклиф също седнал да играе. Брат ми загубил малко пари, които Хийтклиф спечелил, но като разбрал, че той има достатъчно, поканил го да дойде отново привечер, а Хийтклиф се съгласил. Хиндли е прекалено безразсъден, за да бъде благоразумен при подбора на познатите си. Не си дава труд да помисли какви причини има да не се доверява на човек, когото тъй подло е онеправдал. Но Хийтклиф твърди, че главното му основание да поднови връзките си с предишния си мъчител било желанието му да се настани на квартира в близко съседство с «Тръшкрос Грейндж» и привързаността му към къщата, в която живеехме заедно с него, а също и надеждата, че ще имам по-голяма възможност да го виждам там, отколкото ако би се установил в Гимъртън. Той възнамерява да плати пребогато, за да му бъде разрешено да живее в «Брулени хълмове», а брат ми от алчност несъмнено ще приеме предложението. Винаги е бил алчен за пари, макар и да разпилява с едната ръка онова, което граби с другата.
— Та добре ли е за един млад човек да се настанява в подобна къща? — рекох аз. — Не се ли боите от последиците, госпожо Линтон?
— Не и за приятеля ми — отвърна тя. — Силната му воля ще го предпазва от опасност. Боя се донякъде за Хиндли, но той не би могъл да стане морално по-лош, отколкото е сега, а заради мене той няма да пострада. Това, което стана тази вечер, ме сдобри с бога и цялото човечество. Бях се разбунтувала срещу провидението. Ах, Нели, преживяла съм големи, много големи страдания. Ако онова същество знаеше колко горчиви са били мъките ми, той би се срамувал да помрачава края им с безсмислени сръдни. Само добрите ми чувства към него ме накараха да не споделям мъката си. Ако бях дала израз на страданията, които ме раздираха, това би го заставило да копнее за тяхното облекчаване също тъй силно, както копнеех и аз самата. Обаче те се свършиха и аз няма да си отмъщавам за глупостта му. Имам сили да понеса каквото и да е отсега нататък. Дори и най-долното същество да ме удари по бузата, аз не само ще му обърна и другата, но ще поискам и извинение, задето съм го предизвикала; и за да докажа думите си, още сега ще отида да се сдобря с Едгар. Лека нощ! Аз съм същински ангел!
Тя си тръгна уверена и самодоволна и още на утрото пролича колко успешно бе провела решението си. Господин Линтон се бе не само отказал от сръднята си (макар и да изглеждаше още в миньорно настроение поради прекалената веселост на Катрин), но и не се осмели да се противопостави на нейното отиване в «Брулени хълмове» ведно с Изабела в следобеда на тоя ден. За отплата тя го възнагради с тропически изблик на любов и нежност, които превърнаха къщата в рай в продължение на няколко дни и не само господарят, но и прислужниците използуваха случая да се порадват на вечно усмихнатото слънце.
Хийтклиф — би трябвало да казвам господин Хийтклиф занапред — отначало се ползуваше предпазливо от правото си да идва в «Тръшкрос Грейндж». Той сякаш преценяваше доколко стопанинът на къщата ще търпи нежеланото му присъствие. Катрин също счете за по-благоразумно да не дава пълен израз на удоволствието, които й доставяха неговите посещения, и той постепенно завоюва правото си да бъде очакван и посрещан. Запазил бе до голяма степен оная сдържаност, с която се отличаваше през юношеските си години, и тя му помагаше да подтиска всяка изненадваща проява на чувствата му. Безпокойството на господаря ми поутихна, а други обстоятелства го насочиха за известно време в друга област.
Новите му грижи произлизаха от съвсем неочаквана беда — Изабела Линтон прояви внезапно и неудържимо влечение към госта, когото търпяха в къщата. По това време тя бе прекрасна осемнадесетгодишна девойка с детинско държане, макар че притежаваше остър ум и силни чувства, а също и избухлив нрав, когато биваше предизвикана. Брат й, който я обичаше нежно, беше ужасен от това невероятно влечение. Като оставим настрана въпроса колко унизително би било тя да сключи брак с един безименен човек, а също и вероятността и имотът да премине, в отсъствието на наследници от мъжки пол, в ръцете на такъв човек, той беше достатъчно умен да разбере характера на Хийтклиф и знаеше, че макар и да се беше променил външно, умът му нито се бе променил, нито можеше да се промени. Тоя ум го плашеше — противен му беше. Някакво лошо предчувствие го караше да тръпне пред мисълта да повери Изабела в неговите ръце. Той би изтръпнал още повече, ако знаеше, че влечението й се бе породило без всякакво поощрение и че бе насочено там, дето не будеше взаимност на чувствата; защото още в момента, когато научи за тия чувства на сестра си, той стовари вината върху преднамерените действия на Хийтклиф.
От известно време насам всички забелязвахме, че госпожица Линтон се разяжда от мъка и чезне по нещо. Тя изпадаше в лошо настроение и се отегчаваше, зъбеше се на Катрин и я дразнеше, рискувайки всеки път да изчерпи търпението й, което и без това не бе голямо. Извинявахме я донякъде под предлог, че не е добре със здравето. Тя се топеше и чезнеше пред очите ни. Но един ден, когато се бе държала особено капризно — отказала бе да закуси, оплакваше се, че слугите не изпълнявали нарежданията й, че госпожата я лишавала от всякакви права в къщата, а Едгар я пренебрегвал, че се била простудила, понеже никой не затварял вратите, и че нарочно оставяли огъня в салона да загасне, — госпожа Линтон категорично настоя тя да си легне и след като й се скара не на шега, заплаши я, че ще изпрати да повикат лекаря. Самото споменаване на Кенет я накара начаса да заяви, че се чувствува напълно добре, но че била нещастна единствено поради грубото държане на Катрин.
— Как можеш да кажеш, че съм груба, разглезена немирнице! — възкликна господарката, смаяна от неоснователното й твърдение. — Навярно си на път да се побъркаш! Кажи кога съм била груба с тебе?
— Вчера — проплака Изабела — и сега!
— Вчера! — възкликна нейната снаха. — По какъв повод?
— Като се разхождахме край блатото. Каза ми да поскитам, където си искам, докато се шляете с господин Хийтклиф.
— Това ли разбираш под грубо държане? — рече Катрин и се засмя. — Това не беше намек, че присъствието ти е излишно. Безразлично ни беше дали ще вървиш с нас или не. Просто ми се струваше, че разговорът на Хийтклиф никак няма да те интересува.
— Не, не — пак проплака девойката. — Ти искаше да се махна, понеже знаеше, че ми е приятно да съм там!
— С разума си ли е тя? — запита госпожа Линтон, обръщайки се към мен. — Ще повторя разговора ни дума подума, Изабела, а ти посочи какво би могло да представлява интерес за тебе.
— Не държа на разговора — отвърна тя. — Аз исках да съм с…
— С кого? — откликна Катрин, като забеляза, че другата не смее да завърши фразата.
— С него; и няма да позволявам винаги да ме отпъждаш — продължи тя все по-разпалено. — Ти си като кучето в яслите*, Кати, и не желаеш да обичат другиго освен тебе.
[* Широко известно детско стихотворение, в което кучето седи в яслите, без да може да яде сеното, и не позволява на гладните овце да влязат и да се нахранят. — Б. пр.]
— Ти си дръзка малка маймунка! — възкликна в изненадата си госпожа Линтон. — Просто не мога да повярвам тая идиотщина. Невъзможно е тъй силно да жадуваш за възхищението на Хийтклиф и да го считаш за приятен човек! Дано погрешно да съм схванала думите ти, Изабела!
— Не, не си — рече увлечената девойка. — Обичам го повече, отколкото ти обичаш Едгар, а и той би могъл да ме обикне, стига да го оставиш!
— Тогава не бих искала да съм на твое място дори и цяло царство да ми дават — рязко заяви Катрин с вид на човек, който говори откровено.
— Нели, помогни ми да я убедя, че е луда. Кажи й какъв е Хийтклиф — човек без род, без изтънченост и без култура, някаква безводна пустош от бодливи храсти и кремък. По-скоро бих оставила ей това малко канарче в парка в зимен ден, отколкото да ти препоръчам да дариш нему сърцето си. Ти нямаш ни най-малка представа за характера му, дете мое, и само това и нищо друго не е могло да втълпи тая мечта в главата ти. Не си въобразявай, че под неговата строга външност се крият дълбини от доброжелателство и нежност. Той не е някакъв нешлифован диамант, някакъв прекрасен селяк, затворен като бисер в стрида. Той е жесток и безмилостен, също като вълк. Никога не му казвам: «Не закачай тия или ония свои неприятели, понеже няма да е великодушно и ще бъде жестоко да им напакостиш.» Казвам му: «Не ги закачай, понеже ще ми бъде страшно неприятно да пострадат.» И той би те смачкал като врабче яйце, Изабела, стига да види, че му досаждаш. Зная, че не би могъл да обича някого от Линтоновци, но въпреки това той е способен да се ожени за тебе заради богатството ти и евентуалното наследство. Алчността му става неговия най-голям порок. Ето какъв е според мен; а ние с него сме приятели, и то дотолкова, че ако наистина би помислил да те плени, щях може би да мълча и да те оставя да влезеш в клопката.
Госпожица Линтон отправи пълен с възмущение поглед към снаха си.
— Срамота! Срамота! — гневно повтори тя. — Ти си по-лоша и от двайсет неприятели, отровна ми приятелко!
— Ах! Значи, не искаш да повярваш на думите ми! — рече Катрин. — Мислиш, че говоря тъй от долен егоизъм?
— Сигурна съм в това — отвърна Изабела — и тръпки ме избиват, като те гледам!
— Добре! — извика другата. — Опитай сама, щом гледаш тъй на нещата. Казах каквото трябваше и оставям последната дума на дръзкото ти нахалство.
— И аз трябва да страдам заради нейния егоизъм — промълви тя през сълзи, когато госпожа Линтон излизаше от стаята. — Всичко е срещу мен. Тя разби единствената ми утеха. Каза един куп лъжи, нали? Господин Хийтклиф не е зъл дух. Той има благородна душа и е верен, иначе не би могъл да си спомня и сега за нея.
— Не мислете повече за него, госпожице — казах аз. — Той е предвестник на злото и не е другар за вас. Госпожа Линтон се изразяваше малко пресилено, но аз все пак не бих могла да твърдя обратното. Тя познава сърцето му по-добре и от мен или който и да е друг човек, а и никога не би го представила в по-лоша светлина, отколкото заслужава. Честните хора не крият делата си. Как е живял той? Как е забогатял? Защо живее в «Брулени хълмове», в къщата на човек, когото мрази от сърце? Казват, че господин Ърншоу се държел все по-зле, откакто е дошъл той. Двамата непрекъснато осъмват заедно и Хиндли е започнал да взема пари назаем, залагайки земите си, и само пие и играе на карти. Чух това само преди седмица, Джоузеф ми го каза, бях го срещнала в Гимъртън. «Нели — рече той, — съдебният следовател идва да прави следствие при нас. Един от тях почти си отряза пръста, като се опитваше да попречи на другия да го заколи като теле. Знаеш, нали, че господарят е решил да отиде на областното*1 заседание на съда? Но как не го е страх от съдиите, нито от Павел или Петър, от Йоан или Матей*2. Много обича, дори копнее да се изправи с дръзкото си лице срещу тях. А и оня хубостник Хийтклиф си го бива! Знае да се смее не по-зле от всеки друг на някоя хубава шега. Никога ли не разправя нещичко за чудесния живот, който води у нас, когато идва в „Тръшкрос Грейндж“? Ей тъй я карат. Стават при залез слънце; зарчета, коняк, затворени капаци и запалени свещи до пладне на другия ден; после глупакът отива да беснее и тропа в стаята си, та кара почтените хора от срам да запушват уши. А оня негодник първо си преброи парите, наяде се, легне да спи и после отива у съседа да брътви с жена му. Разбира се, разправя на госпожа Катрин как златото на баща й се влива в неговите джобове, а синът на баща й препуска с коня по широкия друм, докато той тича напред да вдигне бариерата.*3» Джоузеф може да е стар негодник, госпожице Линтон, но не лъже; и ако е вярно това, което разправя за поведението на Хийтклиф, вие никога няма да помислите да вземете такъв мъж, нали?
[*1 Подвижен състав от областния съд, който обикаля околиите и разглежда дела в отделни градски центрове. — Б. пр.]
[*2 Четиримата апостоли. — Б. пр.]
[*3 Затворен частен път, при който бариерата се вдига след плащането на пътна такса. — Б. пр.]

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:07

— Вие сте се съюзили с другите, Елен — отвърна тя. — Няма да слушам тия ваши клевети. Трябва да сте много злобна, за да искате да ме убедите, че на тоя свят няма щастие!
Не мога да кажа дали тя щеше да преодолее това влечение, ако не я закачахме, или пък щеше вечно да живее с него. Тя нямаше достатъчно време да размисли. На следния ден един състав на съда заседаваше в съседния град. Господарят ми беше длъжен да присъствува, а господин Хийтклиф, узнал за отсъствието му, дойде малко по-рано от обикновено. Катрин и Изабела седяха в библиотеката, сърдити една на друга, без да си приказват. Изабела беше разтревожена, загдето вчера тъй неблагоразумие бе разкрила тайните си помисли във временен пристъп на гняв, а Катрин, обмислила зряло нещата, сега наистина бе докачена от другарката си и ако все още се смееше на дързостта на Изабела, не забравяше да я кара да се чувствува твърде неловко от това. Тя действително се засмя, като видя Хийтклиф да минава край прозореца. Избърсвах огнището в момента и забелязах устните й да се свиват в лукава усмивка. Увлечена в размисъл или в някаква книга, Изабела остана в стаята до отварянето на вратата, когато бе вече твърде късно да се опита да побегне — нещо, което тя би сторила на драго сърце, стига да бе възможно.
— Влез, влез! — весело възкликна господарката и дръпна един стол към огнището. — И на двете много ни трябва някой, който да разтопи леда между нас, и ти си тъкмо човекът, когото и тя, и аз бихме избрали за тая цел. Хийтклиф, горда съм, че най-сетне мога да ти покажа някого, който лудее по тебе повече, отколкото аз самата. Надявам се, че ще бъдеш поласкан. Не, не е Нели и няма какво да поглеждаш към нея. На нещастната ми зълва й се къса сърцето само като съзерцава физическата и моралната ти красота. От тебе зависи да станеш брат на Едгар. Не, не, Изабела, няма да бягаш — продължи тя и възпря с престорена палавост смаяната девойка, която бе станала на крака, дълбоко възмутена. — Карахме се като котки заради тебе, Хийтклиф, и тя почти ме надмина с тържествените си заявления за привързаност и преклонение пред тебе. При това ми каза, че стига да съм била достатъчно благовъзпитана, за да стоя настрана, моята съперница — самата тя — би изстреляла такава стрела в сърцето ти, която би те пленила завинаги и би хвърлила образа ми във вечна забрава!
— Катрин! — подзе Изабела с цялото си достойнство, без да прави усилие да се освободи от ръката, която я държеше здраво. — Моля да не се отклоняваш от истината и да не ме клеветиш, макар и на шега. Господин Хийтклиф, бъдете тъй добър да кажете на тази ваша приятелка да ме освободи. Тя забравя, че двамата с вас не сме близки приятели, а това, което нея забавлява, на мен ми причинява неизразима болка.
Понеже гостът не й отговори, а седна на мястото си, изцяло безразличен към чувствата й, тя се извърна и прошепна гореща молба на мъчителката си да я освободи.
— В никой случай! — викна госпожа Линтон в отговор. — Не искам пак да бъда сравнявана с кучето в яслите. Тук ще стоиш. Но кажи, Хийтклиф, защо не проявяваш задоволство от приятната новина, която ти съобщих? Изабела се кълне, че любовта на Едгар към мен бледнеела пред нейната към тебе. Сигурна съм, че каза нещо подобно, нали, Елен? И тя не е хапнала нищичко от деня преди завчерашната ни разходка от мъка и яд, че съм я отпратила далече от нас, под предлог, че не е желана.
— Мисля, че я представяш в невярна светлина — рече Хийтклиф и извърна стола си, за да бъде лице с лице срещу тях. — Във всеки случай сега тя желае да бъде далече от мен.
И той се вгледа вторачено в нея — тъй, както човек би гледал някакво странно и противно животно, например някаква стоножка от Индия, която човек може да разглежда от любопитство въпреки отвращението, което буди. Нещастната девойка не можа да понесе това. Тя ту пребледняваше, ту се изчервяваше и докато сълзите напираха като мъниста по миглите на очите й, направи върховно усилие, за да се освободи от здравата ръка на Катрин; и като видя, че щом махнеше един пръст от китката си, друг се свиваше около нея и че не може да се освободи от всички наведнъж, тя прибягна до ноктите си, чиито остри краища разкрасиха ръката на другата в червени полудъги.
— Цяла тигрица! — възкликна госпожа Линтон, като я освободи и почна да клати ръката си от болка. — Върви си, за бога, и скрий злобното си лице! Колко глупав постъпваш, като показваш пред него орловите си нокти! Не се ли досещаш какви изводи ще направи той? Погледни, Хийтклиф! С тях може и човек да убие. Трябва да пазиш очите си.
— Бих ги изтръгнал от пръстите й, ако рече да ме заплаши с тях — грубо отвърна той, когато вратата се затвори след нея. — Но защо измъчваше тъй това същество, Кати? Не казваше истината, нали?
— Вярвай, самата истина — отвърна тя. — От няколко седмици въздиша по тебе, а тая заран те превъзнасяше и после ме обсипа със същински порой от ругатни, когато, за да намаля донякъде преклонението й пред тебе, ясно и посочих недостатъците ти. Но не обръщай повече внимание на това. Исках само да я накажа заради дръзкото й държане и нищо повече. Тя ми харесва твърде много, драги Хийтклиф, за да ти позволя да я разкъсаш на парчета.
— Тя далеч не ми харесва, за да се опитам да го направя — рече той, — или бих го сторил единствено от любов към жестокостта и безобразията. Странни неща биха стигнали до ушите ти, ако живеех сам с това сладникаво, восъчно лице. Най-обикновено нещо би било да нашаря белотата му с цветовете на дъгата и през ден-два да правя сините й очи да чернеят от подутини. Те отвратително наподобяват тия на Линтон.
— Възхитително наподобяват на тях — забеляза Катрин. — Това са очи на гълъбица, ангелски очи!
— Тя е наследница на брат си, нали? — запита той след кратко мълчание.
— Не ми се ще да вярвам — отвърна събеседницата му. — Половин дузина племенници ще я обезнаследят, ако е рекъл бог. Откъсни мислите си от тоя въпрос засега. Прекалено си склонен да пожелаваш благата на съседите си. Помни, че благата на тоя съсед са мои.
— И мои да бяха, те пак щяха да бъдат твои — каза Хийтклиф. — Изабела Линтон може да е глупава, но тя едва ли е луда. Накратко, да оставим тоя въпрос, както сама предлагаш.
Те престанаха да говорят за това, а Катрин вероятно и престана да мисли по тоя въпрос, но аз бях сигурна, че Хийтклиф често си мислеше за него тая вечер. Виждах го да се усмихва на себе си — по-скоро да се ухилва — и да потъва в зли мисли всеки път, когато се случваше госпожа Линтон да излиза от стаята.
Реших да го наблюдавам при посещенията му. Сърцето ми постоянно ме влечеше на страната на господаря, когото предпочитах пред Катрин — и основателно, струва ми се, защото той бе внимателен, доверчив и почтен, докато тя — за нея не можеше да се каже обратното, но сякаш си позволяваше толкова широки отклонения, че нямах голяма вяра в принципите й и бях още по-малко отзивчива към чувствата й. Надявах се да се случи нещо, което тихомълком да освободи както «Брулени хълмове», така и «Тръшкрос Грейндж» от присъствието на господин Хийтклиф и да ни остави, както бяхме преди пристигането му. За мен неговите посещения бяха непрекъснат кошмар, каквито бяха навярно и за господаря ми. Пребиваването му в «Брулени хълмове» ме потискаше по необясним начин. Струваше ми се, че бог е изоставил тамошната заблудена овца на собствените й грешни пътища и че някакъв зъл звяр броди между нея и кошарата, дебнейки сгоден момент да се нахвърли върху нея и да я унищожи.“

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Случвало се е, като размишлявах сама върху тия неща, да скоча внезапно, обхваната от ужас, да си сложа шапката и да отида да видя какво става в чифлика. Съвестта ми подсказваше, че е мой дълг да го предупредя какво разправят хората за начина, по който живееше, но после си спомнях закоравелите му лоши привички и загубила надежда да мога да му повлияя, отбягвах да влизам в мрачния дом, понеже се съмнявах, че думите ми ще хванат място.
Веднъж, на отиване в Гимъртън, се отбих от пътя си и минах край старата порта. Беше почти по времето, докъдето доведох разказа си, в един ясен и студен следобед, когато земята бе гола, а пътят твърд и сух. Дойдох до един камък, от който пътят се раздвоява от лявата страна към долината — един грубо издялан пясъчник с буквите «Б. Х.», изрязани в северната му страна, «Г» — в източната и «Т. Г.» — в югозападната. Тоя камък служи като указателен стълб за «Тръшкрос Грейндж», «Брулени хълмове» и селото. Слънцето огряваше с жълтата си светлина сивия пясъчник и ми напомняше лятото. Сама не зная защо, но изведнъж в сърцето ми бликнаха спомени от детството. За Хиндли и мен тоя камък бе любимото ни място преди двадесет години. Дълго гледах изгладения от времето каменен блок, после се наведох и видях близо до основата някаква дупка, пълна и сега с камъчета и черупки на охлюви, които обичахме да крием там заедно с други по-лесно загниващи неща. Стори ми се — тъй живо, както в самата действителност, — че виждам моя другар от детските години, седнал върху изсъхналия торф и навел тъмната си четвъртита глава, да гребе пръстта с малък плосък камък. «Бедният Хиндли!» — възкликнах неволно и се сепнах. Очите ми повярваха за момент, че детето вдигна глава и се вгледа право в лицето ми! Видението изчезна мигновено, но веднага ме обзе неудържим копнеж по «Брулени хълмове». Суеверието ме подтикна да се подчиня на тоя порив. «Какво ли пък да е умрял — помислих си — или пък скоро да умре! Не бе ли това някаква поличба?» Колкото наближавах къщата, толкова повече се вълнувах, а когато я зърнах, цялата се разтреперих. Привидението ме бе изпреварило. То беше там и ме гледаше през портата. Това бе първото ми впечатление, като видях едно момченце с кафяви очи и коси на горско джудже да притиска руменото си лице към решетката на вратата. После се досетих, че това трябва да е Хертън, моят Хертън, който не се бе променил чувствително, откакто го бях оставила преди девет месеца.
— БОГ да те поживи, милото ми! — просто извиках аз и начаса забравих глупавите си опасения. — Хертън, аз съм Нели, твоята бавачка Нели.
Той се отдръпна настрана от мен и взе един кремък от земята.
— Дойдох да видя татко ти, Хертън — добавих аз, разбрала от това му действие, че ако Нели изобщо продължаваше да живее в спомените му, той не мислеше, че тя и аз сме едно и също лице.
Той вдигна камъка, за да го хвърли по мен. Опитах се да го успокоя с няколко думи, но не можах да спра ръката му. Камъкът улучи шапката ми, а после заекващите устни на малкото човече изредиха куп псувни, които — независимо от това, дали то ги разбираше, или не — бяха изречени обиграно и натъртено и тъй разкривяваха детинските черти на лицето му, че го правеха да изглежда удивително злобно. Това, вярвайте, по-скоро ме нажали, отколкото ядоса… Готова да заплача, аз извадих един портокал от джоба си и го подадох, за да го умилостивя. Той се поколеба, после го грабна от ръката ми, сякаш мислеше, че смятам само да го подлъжа и разочаровам. Показах му още един, но го държах далеч от него.
— Кой те научи на тия хубави думи, момчето ми? — запитах го. — Да не е помощник-пасторът?
— Вървете по дяволите и ти, и помощник-пасторът! Дай ми това! — рече то.
— Хайде, кажи кой те научи на това и ще ти го дам — отвърнах аз. — Кой те научи на тия работи?
— Проклетият ми татко — рече то в отговор.
— И на какво те учи татко ти? — продължих аз.
То подскокна към плода, но аз го вдигнах по на високо.
— На какво те учи татко ти? — повторно го запитах.
— На нищо друго — отвърна то. — освен да стоя далече.
— Ах! Значи, дяволът те учи да псуващ татко си! — възкликнах аз.
— Да… не — смотолеви то. — Тогава кой?
— Хийтклиф.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:08

Попитах го дали обича господин Хийтклиф.
— Да — пак отвърна то.
Когато пожелах да узная защо го обича, можах да доловя само няколко фрази:
— Не зная. Той си отвръща на татко заради мен. Псува татко, загдето ме псува, казва ми да правя както си ща.
— А помощник-пасторът не те ли учи да четеш и да пишеш? — продължих аз.
— Не. Казаха ми, че щели да изпотрошат проклетите зъби на помощник-пастора и да го накарат да ги изгълта, ако прекрачи прага. Хийтклиф бе обещал това.
Пъхнах портокала в ръката му и му заръчах да каже на баща си, че някоя си Нели Дийн чака край градинската врата, за да поприказва с него. Той тръгна нагоре по пътеката и влезе в къщата, но вместо Хиндли, на стълбището пред портата се появи Хийтклиф. Веднага се обърнах, плюх на петите си и хукнах с всички сили надолу по пътя, като спрях едва когато стигнах до пътеводния камък, и то тъй уплашена, сякаш бях видяла таласъм. Това не е тясно свързано с историята на госпожица Изабела, но то ме подтикна да затвърдя решението си и да бдя още по-зорко занапред, като правя всичко по силите ми да възпрепятствувам разрастването на неговото лошо влияние в «Тръшкрос Грейндж», та ако ще и да вдигнех истинска буря в семейството, като осуетявам удоволствията на госпожа Линтон.
При следващото си идване Хийтклиф случайно завари младата ми господарка да храни гълъби в двора. Тя не бе продумала и дума на етърва си цели три дни, но и последната на свой ред бе позабравила отегчителните си оплаквания за наша голяма радост. Знаех, че Хийтклиф нямаше навика да оказва излишна вежливост на госпожица Линтон. Щом я видя тоя път, първата му грижа бе хубавичко да огледа предната част на къщата. Бях застанала до прозореца на кухнята, но се скрих от погледа му. Тогава той премина плочите, отиде при нея и й каза нещо. Тя сякаш се почувствува неловко и искаше да се оттегли. За да й попречи да стори това, той я хвана за ръката. Тя извърна лице от него. Той, изглежда, й зададе някакъв въпрос, на който тя не желаеше да отговори. Хвърли още един бегъл поглед към къщата и като предполагаше, че никой не го гледа, негодникът има дързостта да я прегърне.
— Юда! Предател такъв! — извиках аз. — На всичко отгоре и лицемер! Хитър измамник!
— Кой е измамник, Нели? — дочух да казва Катрин до лакътя ми. Бях твърде залисана да гледам двамата в двора и не я забелязах да влиза.
— Вашият недостоен приятел! — отвърнах разгорещено. — Ей оня негодник. Ах, зърнал ни е и ето че иде! Да видим дали ще му позволи сърцето да измисли някакво правдоподобно извинение, загдето ухажва госпожицата след като ви бе казал, че я мрази!
Госпожа Линтон видя Изабела да се изтръгва от прегръдката му и да изтичва в градината, а след минута Хийтклиф отвори вратата. Не можах да се стърпя и дадох воля на възмущението си, но Катрин гневно настоя да мълча и се закани да ме изпъди вън от кухнята, ако посмея да се намеся с дръзкия си език.
— Като те слуша, човек би помислил, че ти си господарката! — сопна се тя. — Някой трябва да те постави на мястото ти! А и ти, Хийтклиф, нямаш ли друга работа, та предизвикваш такава олелия? Казах, че трябва да оставиш Изабела на мира! Моля те да не я закачаш, освен ако ти е омръзнало да бъдеш приеман тук и желаеш Линтон да ти затвори вратата!
— Не дай боже да се опита — отвърна отвратителният подлец и в тоя момент го мразех от сърце. — Нека бог го накара да си остане кротък и търпелив! Всеки ден все по-бясно желая да го пратя на оня свят!
— Тихо! — рече Катрин и затвори вътрешната врата. — Не ме ядосвай! Защо пренебрегна желанието ми? Тя нарочно ли ти се изпречи на пътя?
— Че какво ти влиза в работата! — процеди той през зъби. — Мое право е да я целуна, ако тя си е наумила това, и ти нямаш право да възразяваш. Не съм твой съпруг и няма защо да ме ревнуваш.
— Не че те ревнувам — отвърна господарката, — а не искам да се излагаш. Хайде, стига си се мръщил! Няма да се мръщиш на мен. Ако харесваш Изабела, ще се ожениш за нея. Но харесваш ли я? Кажи истината, Хийтклиф. Ето че не искаш да отговориш. Сигурна съм, че не я харесваш.
— А ще одобри ли господин Линтон женитбата на сестра си с тоя човек? — запитах аз.
— Би трябвало да я одобри — решително отвърна господарката ми.
— Може да си спести тоя труд — добави Хийтклиф. — Не ми е дотрябвало неговото одобрение. — Що се отнася до тебе, Катрин, смятам, че ще е добре да ти кажа няколко думи сега, докато говорим по въпроса. Искам да ти е ясно, че зная колко отвратително си постъпила с мен! Слушаш ли ме? И ако се ласкаеш от мисълта, че не съзнавам това, ти си глупачка; и ако мислиш, че мога да бъда утешен с благи думи, ти си идиотка; ако пък си въобразяваш, че ще страдам, без да си отмъстя, в най-скоро време ще те убедя в противното. Междувременно мога само да ти благодаря, загдето ми съобщи тайната на етърва си. Кълна се, че ще се възползувам от тая тайна в най-голяма степен. А ти не се бъркай!
— Каква е тая нова черта в характера му? — възкликна в почуда госпожа Линтон. — Отнесла съм се била отвратително с тебе и ти ще си отмъстиш. Как ще сториш това, неблагодарнико? Защо да съм се отнесла с тебе отвратително?
— Не искам да си отмъщавам на тебе — отвърна Хийтклиф, вече не тъй разгорещено. — Това не влиза в плана ми. Тиранинът тъпче робите си и те не се надигат срещу него, а тъпчат ония, които стоят под тях. Можеш да се измъчваш до смърт, щом това те забавлява, но позволи и на мен да се позабавлявам малко по същия начин и гледай, доколкото ти е възможно, да не ме обиждаш. След като срина чертога ми, не издигай някаква колиба на негово място и не се възхищавай самодоволно на милосърдието си, като ми даваш колибата за дом. Ако вярвах, че ти наистина искаш да се оженя за Изабела, бих си прерязал гърлото.
— Ах, бедата е там, че не те ревнувам, нали? — викна Катрин. — Няма повторно да ти предлагам съпруга. Това би било също тъй лошо, както да предложиш на дявола някоя загубена душа. И ти като него си щастлив само когато причиняваш мъки и страдания. Сам доказваш това. Едгар се отърси от лошото настроение, в което изпадаше при посещенията ти, аз започнах да се чувствувам сигурна и спокойна, а ти, разтревожен от това, че живеем в мир и любов, изглежда, си решен да ни скараш. Карай се с Едгар, щом искаш, Хийтклиф, и лъжи сестра му. Ще налучкаш тъкмо най-добрия начин да си отмъстиш на мен.
Разговорът свърши. Госпожа Линтон седна край огнището, мрачна и с пламнали бузи. Духът, който витаеше в нея, ставаше неудържим — тя не можеше нито да го усмири, нито да го обуздае. Той седеше със скръстени ръце пред камината, потънал в злите си мисли. Оставих ги в това положение, за да ида и да потърся господаря, който недоумяваше защо Катрин се бави тъй дълго долу.
— Елен — рече той, когато влязох, — видяхте ли господарката си?
— Да, в кухнята е — отвърнах. — Много е разтревожена от поведението на господин Хийтклиф. Впрочем, наистина ми се струва, че вече е време посещенията му да бъдат поставени на друга нога. Лошо е човек да се държи твърде меко с другите, а сега стигнахме дотам, че…
Разказах му какво се бе случило в двора и му предадох, доколкото можах да се осмеля да сторя това, целия последвал спор. Струваше ми се, че това не би могло да увреди много на госпожа Линтон, освен ако впоследствие тя самата не би обърнала нещата против себе си, като поеме защитата на своя гост. Едгар Линтон едва можа да ме изслуша докрай. Още първите му думи показаха, че той хвърляше известна вина и върху жена си.
— Това не може повече да се търпи! — възкликна той. — Позорно е да го счита за приятел и да ми налага да общувам с него! Повикай двама от слугите в хола, Елен. Катрин няма повече да се мае и да разговаря с тоя подъл грубиян. Достатъчно съм й угаждал досега.
Той слезе долу и като заръча на слугите да чакат в коридора, влезе в кухнята, а аз подир него. Двамата бяха подновили сърдития си разговор. Във всеки случай госпожа Линтон му се караше пак тъй настървено, както преди. Хийтклиф се бе преместил до прозореца и бе свел глава, видимо посплашен от нейните ядни приказки. Той пръв забеляза господаря и бързо й направи знак да млъкне. Тя го послуша начаса, като разбра причината на неговия жест.
— На какво прилича това! — рече Линтон, обръщайки се към нея. — Какво ли чувство за благоприличие трябва да имаш, за да стоиш тук след неприличния тон, с който ти е говорил тоя нехранимайко. Навярно не му обръщаш внимание, понеже това е привичният му тон. Свикнала си с простащината му и вероятно си мислиш, че и аз бих могъл да свикна с нея.
— Да не би да си подслушвал на вратата, Едгар? — преднамерено запита господарката с тон, който да предизвика съпруга й и който издаваше не само безразличието й, но и пълно пренебрежение към гневните му чувства. Хийтклиф бе повдигнал глава при думите на Едгар, но се изсмя подигравателно, след като чу нейните думи — изглежда нарочно, за да привлече вниманието на господин Линтон към себе си. Той успя в това, но Едгар не смяташе да го забавлява с гневни избухвания.
— Досега съм проявявал търпение към вас, господине — тихо рече той, — и то не защото не знаех що за низък и долен човек сте, а понеже чувствувах, че сте само донякъде виновен за това. Катрин желаеше да поддържа познанството си с вас и аз се съгласих, макар и да постъпвах глупаво. Присъствието ви е морална отрова, която би повлияла и на най-добродетелните. Поради тая причина, както и за да предотвратя по-лоши последици, занапред не ще ви приемам в тоя дом и сега ви заявявам, че държа веднага да си отидете. Ако се забавите дори три минути, ще си отидете насилствено и позорно.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:10

Хийтклиф измерваше ръста и плещите на говорившия с присмехулен поглед.
— Кати, туй твое агне се заканва като бик! — рече той. — Грози го опасността да си разбие черепа в юмрука ми. Бога ми, господин Линтон, безкрайно съжалявам, че не си струва да ви сваля на земята с един удар!
Господарят погледна към коридора и ми направи знак да извикам слугите. Той нямаше никакво намерение да поема риска от едно евентуално сбиване. Разбрах намека и тръгнах, но госпожа Линтон подозираше нещо и ме последва, а когато се опитах да ги извикам, тя ме дръпна, бързо затвори вратата и я заключи.
— С почтени средства! — рече тя в отговор на гневния и пълен с изненада поглед, който й отправи нейният съпруг. — Ако нямаш смелост да го нападнеш, или искай извинение, или върви да те набият. Това ще те научи да не се преструваш на по-доблестен, отколкото си в същност. Не, ще глътна ключа, но пак няма да го вземеш. Прекрасна награда за добрината, която съм проявявала към двама ви! След като толкова време съм търпяла слабостите на единия и лошия нрав на другия, за отплата получавам два образеца на сляпа и безкрайно глупава неблагодарност! Едгар, аз защищавах тебе и близките ти и бих искала Хийтклиф да ти съдере кожата от бой, загдето си могъл да помислиш нещо лошо за мен!
Не беше нужен бой, за да се почувствува господарят като пребит. Той се опита да изтръгне ключа от ръката на Катрин, но за по-голяма сигурност тя го хвърли в най-горещата част на огъня, а тогава господин Линтон започна нервно да трепери и лицето му стана мъртвешки бледо. Каквито и усилия да полагаше, той не можа да предотврати тоя пристъп на силна възбуда и се поддаде изцяло на голямата си мъка, примесена с унижение. Облегна се на гърба на един стол и закри лицето си с ръце.
— Боже мой! — възкликна госпожа Линтон. — В по-далечни времена това би ти спечелило благородническа титла. Победени сме! Да, победени сме! Толкова вероятно е Хийтклиф да вдигне и пръстта си срещу тебе, колкото и някой цар да поведе армията си срещу сборище от мишки. Хайде, ела на себе си! Никой няма да те докосне. Не прилича на агне, а на зайче-бозайниче.
— Кати, желая ти щастие с тоя страхливец, в жилите на когото тече мляко — каза нейният приятел. — Трябва да те поздравя за добрия ти вкус. Й това лигаво, треперещо човече ти предпочете пред мен! Не бих го ударил с юмрука си, а бих го ритнал с крак и това би ми доставило значително удоволствие. Плаче ли, или ще припадне от страх?
Хийтклиф се приближи и блъсна стола, на който се облягаше Линтон. По-добре да не бе идвал до него. Господарят веднага се изправи и му нанесе в гърлото удар, който би проснал един по-слабичък човек на земята. Дишането на Хийтклиф спря за минута и докато той се бореше за дъх, господин Линтон излезе през задната врата в двора и оттам отиде пред главния вход.
— Видя ли? — възкликна Катрин. — Свърши се вече с посещенията ти. Хайде, върви си сега! Той ще се върне с чифт пищови и половин дузина помощници. Разбира се, че няма никога да ти прости, ако е дочул разговора ни. Зле ме нареди, Хийтклиф! Но побързай, върви си! По бих искала да видя Едгар в шах, отколкото тебе.
— Да не мислиш, че ще си отида току-тъй с тоя удар, който още пари гърлото ми? — прогърмя гласът му. — Не, дявол да го вземе! Ще смачкам ребрата му като гнили лешници, преди да прекрача прага! Ако не го просна на пода от бой сега, някой път ще го убия, и понеже държиш за живота му, остави ме сега да го докопам.
— Той няма да дойде — намесих се аз, съчинявайки тая малка лъжа. — Ей кочияша и двамата градинари. Не вярвам да чакате те да ви изхвърлят на пътя. Всички носят по една сопа, а и господарят по всяка вероятност ще гледа от прозорците на гостната, за да наблюдава как изпълняват заповедите му.
Градинарите и кочияшът наистина бяха там, но и Линтон бе с тях. Те бяха вече влезли в двора. Като размисли, Хийтклиф реши да избегне борбата с тримата слуги. Той грабна ръжена, строши резето на вътрешната врата и побягна навън тъкмо когато те нахлуха в стаята.
Госпожа Линтон беше силно развълнувана и ми заръча да отида горе с нея. Тя не знаеше какъв е моят дял в тая бъркотия и аз гледах по никой начин да не узнае това.
— Още малко и ще полудея, Нели! — възкликна тя и се хвърли на дивана. — Хиляди ковашки чукове блъскат по главата ми! Кажи на Изабела да не се вестява край мен. Тая олелия се дължи на нея и ако тя или някой друг вземе да ме разсърди още повече, съвсем ще побеснея. Нели, ако видиш пак Едгар тая вечер, кажи му, че има опасност сериозно да се разболея. Просто ми се иска да се разболея. Тъй безобразно да ме разтревожи и наскърби! Искам да го изплаша. При това може да дойде и да ме обсипе с куп оплаквания или оскърбления. Сигурна съм, че ще почна на свой ред да го обвинявам и един бог знае къде ще спрем! Нали ще му кажеш, мила Нели? Сама знаеш, че с нищо не съм виновна в тая работа. Кой дявол го е карал да подслушва? Хийтклиф се държа възмутително, след като си излезе ти, но аз щях лесно да го отклоня от Изабела, а останалото нямаше значение. Сега всичко тръгна наопаки поради силното желание на тоя глупак да чуе лоши думи за себе си — желание, което се таи като зъл дух в някои хора. Нямаше да му е по-зле на Едгар, ако не бе дочул разговора ни. Наистина, когато ми заговори тъй неоснователно с оня тон на недоволство, след като заради него се бях карала на Хийтклиф, докато гласът ми прегракна, вече ми беше почти безразлично как ще се разправят помежду си, понеже чувствувах, че всички ще се отчуждим за кой знае колко дълго време, както и да завършеше разпрата. Но ако не мога да запазя Хийтклиф за приятел, ако Едгар е решил да бъде мерзък и ревнува, ще се опитам да разбия сърцата и на двамата, като разбия моето. Предизвикат ли ме, това ще бъде един бърз начин всички да загинем. Но ще прибягна към това едва когато изчезне всяка надежда. Не бих искала да изненадам Линтон с подобна постъпка. Досега той благоразумно се е пазил да не предизвиква. Трябва да му обясниш колко е опасно да изоставя това си държане и да му припомниш буйния ми нрав, който стига до лудост, когато ме раздразнят. И гледай да махнеш тоя безразличен израз от лицето си и да се покажеш малко по-загрижена за мен.
Няма съмнение, че безразличието, с което приех тези наставления, можеше да извади всекиго от търпение, защото думите й бяха съвсем искрени, но аз считах, че човек, способен по предварително изготвен план да извлече изгода от гневните си пристъпи, би могъл да се въздържа достатъчно с усилие на волята дори и по време на един от тия пристъпи, а и не исках да «уплаша» нейния съпруг, както ми бе казала тя, нито да увелича неприятностите му, за да подпомогна егоистичните й цели. Ето защо не казах нищо, когато видях господарят да идва от гостната, но си позволих да се върна обратно и да се ослушам, за да разбера дали ще започнат отново да се карат. Той пръв заговори:
— Остани на мястото си, Катрин — рече той без никаква гневна нотка в гласа, но много тъжно и отпаднал духом. — Няма да стоя тук. Не съм дошъл нито да се карам, нито да се сдобрявам. Искам само да разбера дали възнамеряваш след случилото се тая вечер да се държиш и занапред все тъй свойски с…
— Ах, за бога — прекъсна го господарката и тропна с крак, — за бога, нека не говорим повече за това сега! Изключено е студената ти кръв да е кипнала. Вените ти са пълни с ледена вода, но моите парят; и само като гледам тая твоя леденина, те почват да танцуват.
— За да се отървеш от мен, отговори на въпроса ми — упорствуваше господин Линтон. — Ти трябва да отговориш на тоя въпрос, а гневът ти не ме тревожи. Разбрах, че когато искаш, можеш да се държиш не по-малко стоически от всеки друг. Ще изоставиш ли Хийтклиф занапред, или ще се откажеш от мен? Невъзможно е едновременно да бъдеш и моя, и негова приятелка, и аз категорично настоявам да узная кого ще избереш.
— Аз настоявам да бъда оставена на мира! — гневно възкликна Катрин. — Искам това. Не виждаш ли, че едва стоя на крака? Едгар, иди си!
Тя заудря звънеца, докато той се счупи и заглъхна като скъсана струна. Влязох, без да бързам. Тия безсмислени и злонамерени пристъпи на ярост можеха да поставят на изпитание и търпението на светец. Тя лежеше там, блъскаше глава в страничното облегало на канапето и скърцаше със зъби тъй, че човек би помислил, че ще ги строши на парченца. Господин Линтон я гледаше уплашено, обхванат внезапно от угризения на съвестта. Той ми заръча да донеса малко вода. Тя не можеше да си поеме дъх, за да говори. Донесох пълна чаша и й напръсках лицето, понеже не искаше да пие. Няколко секунди по-късно тя се просна неподвижна и извърна очи, а бузите й, станали изведнъж бледи и синкави, добиха мъртвешки вид. Линтон изглеждаше ужасен.
— Съвсем нищо й няма — прошепнах аз. Не исках той да отстъпи, но дълбоко в сърцето си неволно се безпокоях за нея.
— На устните й има кръв — рече той и се разтрепери.
— Не обръщайте внимание на това! — язвително отвърнах аз и му разправих как бе решила още преди идването му да се престори, че побеснява от гняв. Непредпазливо разправих това на глас и тя ме чу, защото се изправи с развяващи се над раменете й коси, с искрящи очи и с неестествено изопнати мускули на врата и ръцете. Реших, че най-малкото, което щеше да ми се случи, бе да ми строши кокалите, но тя само се огледа свирепо наоколо за миг и после се втурна навън от стаята. Господарят ми заръча да вървя подир нея. Последвах я, но само до вратата на спалнята й. Тя ми попречи да вървя по-нататък, като я затвори в лицето ми.
На следното утро не пожела да слезе за закуска и аз отидох да я попитам дали иска да й донеса нещо за ядене. «Не!» — категорично отвърна тя. Повторих същия въпрос на обед и по време на следобедния чай и получих същия отговор. Господин Линтон на свой ред прекарваше времето си в библиотеката и не пожела да узнае какво прави жена му. Изабела и той бяха водили едночасов разговор, в който господарят се бе опитал да изтръгне от нея някоя дума на истинско отвращение към ухажванията на Хийтклиф. Той обаче остана с неясни впечатления от уклончивите й отговори и беше принуден да приключи разпита по незадоволителен начин, като накрая й отправи сериозно предупреждение, че ако поощрява в умопомрачението си своя недостоен ухажор, това би разтрогнало всички родствени връзки между нея и него.“

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:12

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

"Докато госпожица Линтон се разхождаше самотна в парка и градината, винаги мълчалива и почти винаги разплакана, брат й се затваряше при книгите си, които изобщо не отваряше. Струваше ми се, че го гложди смътната надежда Катрин да се разкае за поведението си и сама да слезе долу, за да иска извинение и да гледа да се сдобрят. Тя обаче упорито отказваше да се храни, изхождайки навярно от мисълта, че при всяко ядене Едгар се задушава от мъка заради отсъствието й и че само гордостта го възпира да не изтича и се хвърли в нозете й. Аз си гледах домашната работа, убедена, че в стените на „Тръшкрос Грейндж“ се намира само един разумен човек и че това бях аз. Почти не проявих състрадание към госпожицата, нито се опитвах да увещавам господарката си, а и не обръщах голямо внимание на въздишките на господаря, който жадуваше да чуе името на жена си, щом не можеше да чуе гласа й. Реших да оставя събитията да се развиват естествено и макар че това бе досадно бавен процес, накрая започнах да се радвам на първите бегли признаци на развръзка. Поне тъй ми се стори отначало.
На третия ден госпожа Линтон отключи вратата на стаята си и поиска да й донеса вода, понеже бе изпила тая в каната и стъкленицата, а също и купичка с каша, защото мислеше, че умира. Според мен, тая реч бе предназначена за ушите на Едгар. Не й вярвах и никому не споменах за тия нейни думи, но й занесох чай и малко препечен хляб. Тя пи и яде с охота, после отново потъна във възглавницата си, като притискаше ръце една в друга и пъшкаше.
— Ах, ще умра! — възкликна тя. — Ще умра, понеже никой не дава пет пари за мен. Съжалявам, че изядох това. — Малко по-късно я чух да мълви: „Не, няма да умра, той би се зарадвал, той въобще не ме обича — никога няма да му домъчнее за мен!“
— Искате ли нещо, госпожо? — запитах я, все още външно спокойна, въпреки смъртнобледото й лице и особеното й държане.
— Какво прави оня апатичен човек? — запита тя и отстрани гъстите заплетени къдри от посърналото си лице. — Да не е изпаднал в летаргия или пък е умрял?
— Нито едното, нито другото, ако говорите за господин Линтон — отвърнах аз. — Той е сравнително добре, макар че се занимава с книгите си малко повечко, отколкото би трябвало. Все с тях се занимава, понеже няма кой да му прави компания.
Нямаше да й говоря тъй, ако знаех истинското й положение, но не можех да се отърва от мисълта, че тя донякъде симулира разстройството си.
— С книгите си! — възкликна тя смаяна. — А аз умирам и съм в гроба с единия крак! Боже мой, знае ли той колко съм се променила? — продължи тя, като се взираше в образа си в окаченото на другата стена огледало. — Това ли е Катрин Линтон? Той мисли, че съм само сърдита или може би че се преструвам. Не може ли да го уведомиш, че работата е съвсем сериозна? Нели, ако не е много късно, щом разбера какви са истинските му чувства, ще избера едно от двете — или веднага ще умра от глад (това би било наказание само ако той има сърце), или ще оздравея и ще напусна тая местност. Истината ли ми казваш за него сега? Внимавай! Възможно ли е той дотолкова да нехае за живота ми?
— Не, госпожо — отвърнах аз. — Господарят изобщо не знае, че имате нервно разстройство и, разбира се, не се бои, че ще се оставите да умрете от глад.
— Тъй ли мислиш? Не може ли да му кажеш, че ще умра? — отвърна тя. — Убеди го в това! Говори от свое име. Кажи, че си убедена, че ще умра!
— Забравяте, госпожо Линтон — възразих аз, — че приехте с охота малко храна тая вечер, а утре ще забележите благотворното й въздействие.
— Само да знаех, че това ще го убие — прекъсна ме тя, — щях веднага да туря край на живота си! Нито за миг не затворих очи през тия три ужасни нощи и как се измъчвах! Имах видения, Нели! Но вече почва да ми се струва, че ти не ме обичаш. Странно наистина! Мислех си, че макар всички да ме мразят и презират, те не могат да не ме обичат. А за няколко часа те всички се превърнаха в мои врагове. Всички, сигурна съм в това, всички тук. Колко е тъжно да дочакаш смъртта, заобиколена от техните студени лица! Ужасена от гледката, Изабела се бои да влезе в стаята — страшно би било да гледаш как умира Катрин! И Едгар, застанал тържествено наблизо, за да дочака края, а после отправящ благодарствена молитва към бога, загдето е възвърнал спокойствието в неговия дом. След това ще се върне при книгите си! В името на всички живи хора, сред книгите ли му е мястото, когато аз умирам?
Тя не можеше да понася втълпената й от мене мисъл за философското примирение на господин Линтон. Докато се мяташе на всички страни, трескавото й блуждаене стигна до лудост. Тя разкъса възглавницата със зъби, после се изправи, цялата в огън, и поиска да отворя прозореца. Беше посред зима и аз не се съгласих, понеже духаше силен вятър откъм североизток. Както променливите изрази на лицето й, следващи бързо един подир друг, така и промените в настроението й започнаха страшно да ме плашат и ми напомниха предишната й болест, а също и нареждането на лекаря да не я дразним. Само преди минута тя буйствуваше. Сега, облегнала се на една ръка и незабелязала отказа ми да й се подчиня, тя сякаш изпитваше детинско удоволствие да извлича перата от дупките на възглавницата и да ги нарежда на чаршафа по различната им големина. Блуждаещият й ум се бе насочил към други представи.
— Това е от мисирка — прошепна тя на себе си, — онова е от дива патица, а пък ей това е от гълъб. Ах, сложили са гълъбово перо във възглавницата — никак не е чудно, че не можах да умра! Дано не забравя да го хвърля на пода, когато си легна. А ето едно от блатен петел, а това пък — бих го познала между хиляди други — е от папуняк. Мила птичка, която кръжеше над главите ни в средата на пустото поле. Тя искаше да се добере до гнездото си, защото облаците бяха спрели по билата на хълмовете и тя усещаше, че иде дъжд. Това перо бе намерено в полето — птичката не бе застреляна. Видяхме гнездото й през зимата, пълно с малки скелети. Хийтклиф бе поставил капан над него и възрастните птици вече не дойдоха. След тая случка го накарах да обещае никога да не стреля по папуняци и той не стреляше по тях. Ах, има и други! Да не е застрелял папуняците ми, Нели? Има ли червени между тях? Дай да видя.
— Стига с тая бебешка игра! — прекъснах я, като издърпах възглавницата от ръцете й и я обърнах с дупките към дюшека, защото тя изтребваше съдържанието й с цели шепи. — Легнете и си затворете очите. Та вие бълнувате! Ей, че безпорядък! Пухът хвърчи наоколо като снежинки.
Тръгнах да ги събирам навред по стаята.
— Виждам стара жена в тебе, Нели — продължи тя като в унес. — Имаш сиви коси и раменете ти са прегърбени. Това легло е самодивската пещера под Пенистън Крег и ти събираш стрелите на горските джуджета, за да нараниш нашите юници, а дойда ли наблизо, преструваш се, че това са кичури вълна. Ето на какво ще заприличаш след петдесет години. Зная, че сега не си такава. Не бълнувам. Лъжеш се, ако мислиш, че бълнувам, защото иначе би трябвало да ми се струва, че ти наистина си оная стара съсухрена вещица и че аз съм под Пенистън Крег; а съзнавам, че е нощ сега и че на масата има две свещи, които карат тъмният шкаф да блести като чер кехлибар.
— Тъмният шкаф? Че къде е той? — запитах я. Вие бълнувате!
— Той е до стената, гдето си стои открай време — отвърна тя. — Наистина изглежда особен. Виждам в него някакво лице!
— В стаята нито има шкаф, нито пък някога е имало — забелязах аз, като седнах на мястото си и подгънах пердето, за да мога да я наблюдавам.
— А ти не виждаш ли онова лице? — запита тя и се вгледа втренчено в огледалото.
Каквото и да казвах, не можах да я накарам да разбере, че това беше нейното собствено лице, затова станах и го покрих с един шал.
— То и сега е там, зад него — продължи тя с разтревожен глас. — Даже трепна. Кой ли е? Дано да не излезе, когато си отидеш. Ах, Нели, духове витаят в стаята! Страх ме е да остана сама!
Взех ръката й в моята и й казах да се овладее, защото тя цялата започна да се тресе и не искаше да откъсне поглед от огледалото.
— Никой не се крие там! — упорствувах аз. — Това бяхте вие, госпожо Линтон. До преди малко знаехте това.
— Значи, аз! — уплашено рече тя. — И часовникът тъкмо бие дванадесет! Значи, е вярно! Но това е страшно!
Тя сграбчи с пръсти покривките и закри с тях очи. Опитах се да се измъкна към вратата с намерение да извикам съпруга й, но един пронизителен писък ме върна назад. Шалът бе паднал от рамката на огледалото.
— Но какво има, за бога? — извиках аз. — Кой се държи като страхливец сега? Хайде, съвземете се! Това е огледалото, госпожо Линтон, огледалото е и вие виждате себе си в него, а ето ме и мене, застанала до вас.
Трепереща и смаяна, тя ме държеше здраво, но ужасът, който бе изписан по лицето й, постепенно изчезна. Бледото й лице пламна от срам.
— Боже мой, мислех, че съм си в къщи — рече тя и въздъхна. — Стори ми се, че лежа в стаята си в „Брулени хълмове“. Понеже съм отслабнала, умът ми се разбърка и неволно изпищях. Не говори, но остани при мене. Много ме е страх да заспя. Сънищата ми ме плашат и ужасяват!
— Няма да е лошо добре да се наспите, госпожо — отвърнах аз, — и дано тези страдания ви накарат друг път да не се опитвате да умрете от глад.
— Ах, да можех да бъда в някогашното си легло в старата къща! — продължи тя с горчивина, като кършеше ръце. — И оня вятър да ечи в елите край решетките на прозореца. Нека ме лъхне малко — той иде право от полето, — остави ме веднъж да вдъхна тоя вятър!
Отворих нашироко рамките на прозореца и ги държах тъй няколко секунди, за да я умиря. Студеният вятър нахлу в стаята. Затворих прозореца и се върнах на мястото си. Сега тя лежеше спокойно, но лицето й бе обляно в сълзи. Физическото изтощение бе сразило нейния дух. Нашата буйна Катрин бе заприличала на хленчещо дете.
— Колко време мина, откак се затворих тук? — попита тя, съвземайки се неочаквано.
— Беше привечер в понеделник — отвърнах аз, — а сега е четвъртък през нощта или по-скоро в утрото на петъка.
— Как! Същата седмица? — възкликна тя. — Само толкова малко време?
— Достатъчно дълго, ако човек живее само със студена вода и лошо настроение — забелязах аз.
— Наистина, струва ми се, че са минали дълги, дълги часове — колебливо промълви тя. — Трябва да е минало повече време. Спомням си, че бях в гостната, след като те се скараха, че Едгар ме предизвикваше жестоко и че се втурнах отчаяно в тази стая. Още щом затворих вратата, обви ме пълен мрак и паднах на пода. Не можах да обясня на Едгар колко уверена бях, че ще припадна или че ще полудея, ако той продължава да ме дразни. Не можах да овладея нито езика, нито мислите си, а и той може би не подозираше в какво страшно състояние се намирах — едва можах да се опомня, за да се опитам да избягам от него и от гласа му. Когато се съвзех и почнах отново да чувам и виждам, вече се зазоряваше. Нели, ще ти каже какво мислех, ще ти кажа каква мисъл постоянно ми се натрапваше в главата, докато накрая почнах да се боя за разсъдъка си. Тъй, както бях легнала, опряла глава в крака на масата и едва разграничавайки сивия квадрат на прозореца, аз помислих, че съм затворена в леглото си с дъбовите ламперии в къщи и че сърцето ми се разкъсва от някаква голяма мъка, но каква — не можех да си спомня, когато дойдох на себе си. Замислих се и се мъчех да открия каква бе тая мъка, но най-страшното бе, че изведнъж не можах да си спомня нищичко за последните седем години от живота си! Да, не можех да си спомня, че тия години изобщо са дошли и отминали. Бях дете; току-що бяха погребали баща ми и мъката ми се дължеше на раздялата ми с Хийтклиф, наложена по заповед на Хиндли. За първи път ме оставиха да спя сама и като се събудих от една дрямка, след като бях прекарала цялата нощ в плач, вдигнах ръка, за да разтворя капаците на леглото. Ръката ми се удари в горния край на масата! Прекарах длан по килима и тогава паметта ми изведнъж се възвърна. Доскорошните ми мъки се превърнаха в отчаяние. Не мога да обясня защо се чувствувах тъй ужасно нещастна. Трябва да е било временно разстройство на разума, защото едва ли имаше някаква причина. Но да предположим, че на дванадесет години съм била прокудена насила от „Брулени хълмове“ и откъсната от близките ми — от Хийтклиф, който бе целият смисъл на живота ми по това време — и че съм била превърната изведнъж в госпожа Линтон, господарката на „Тръшкрос Грейндж“ и съпруга на един непознат човек, за да бъда изгнаница и отшелница занапред от всичко, което се заключаваше в предишния ми свят, тогава ще имаш съвсем малка представа за дълбоката бездна, в която тънех! Колкото и да клатиш глава, Нели, ти допринесе за моето объркване. Трябваше да говориш на Едгар, наистина трябваше да му говориш и да го принудиш да ме остави на мира. Ах, цялата горя! Тъй ми се иска да съм навън, на открито. Да можех отново да съм малко момиче, полудиво, дръзко и свободно, и да се смея на болките и мъките, а не да подлудявам от тях! Защо съм тъй променена? Защо кипва тъй страшно кръвта ми само от няколко думи? Сигурна съм, че пак ще дойда на себе си, стига да можех веднъж поне да бъда отново сред ригана, който расте по ония хълмове. Пак разтвори широко прозореца — сложи куките, за да стои отворен. Хайде, бързо! Но защо не се помръдваш?
— Защото не искам да стана причина да умрете от студ — отвърнах аз.
— Искаш да кажеш, че не желаеш да ми дадеш възможност да живея — рече тя намусено. — Впрочем още не съм безпомощна. Сама ще го отворя.
И като се изплъзна от леглото, преди да мога да я спра, тя прекоси стаята с много несигурна походка, разтвори прозореца и се наведе навън, нехайна към студения въздух, който пронизваше раменете й като с нож. Почнах да я увещавам, а накрая се опитах да я принудя насила да се отдръпне, но скоро разбрах, че поради бълнуването нейната сила далече превъзхожда моята (тя наистина бълнуваше, в което се уверих от по-нататъшните й приказки и действия). Нямаше луна и всичко под нас тънеше в мъглява тъма. Нито една светлинка не проблясваше от близките и далечни къщи — всички бяха отдавна заспали, — а светлините на „Брулени хълмове“ изобщо не можеха да се видят и все пак тя твърдеше, че виждала техния блясък.
— Погледни! — с жар възкликна тя. — Ето стаята ми и свещта гори в нея, и дървото се люлее пред прозореца, а другата свещ свети в мансардната стаичка на Джоузеф. Той седи до късно, нали? Чака да се върна, та да заключи портата. Има много да чака! Пътят е тежък и ще го измина с тъжно сърце; и трябва да минем край параклиса на Гимъртън, за да извървим тоя път! Често сме се престрашавали пред духовете, които витаят край параклиса, често сме се предизвикали взаимно да застанем между гробовете и да призовем духовете да дойдат. Но Хийтклиф, ако те предизвикам сега, ще се осмелиш ли да го направиш? Ако се опиташ, аз ще те задържа. Няма да лежа там сама. Може да ме заровят три метра под земята и да съборят църквата върху ми, но няма да се успокоя, докато и ти не дойдеш при мен. Никога няма да се успокоя!
Тя замлъкна, после продължи със странна усмивка:

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:13

— Той обмисля въпроса; по-склонен е аз да дойда при него! Тогава намери път — не през ония гробища. Бавиш се! Бъди доволен; ти винаги ме следваше.
Като разбрах колко безсмислено е да споря с нея в това й умопомрачено състояние, аз се замислих как да взема нещо и да я наметна, без да я пусна (защото не можех спокойно да я оставя сама край отворения прозорец), когато за мой най-голям ужас чух как тракна дръжката на вратата и господин Линтон влезе в стаята. Той тъкмо бе напуснал библиотеката и на минаване през коридора дочул гласовете ни, а страхът или любопитството го подтикнали да узнае защо разговаряме в такъв късен час.
— Ах, господине! — възкликнах аз и възпрях вика, застинал на устните му при гледката, която се откри пред него, а също и поради ледения въздух в стаята. — Нещастната ми господарка е болна и се оказа по-силна от мен. Никак не мога да се справя с нея. Елате, моля, и я накарайте да си легне. Забравете гнева си, защото човек трудно може да я накара да направи нещо, което не й е по вкуса.
— Катрин болна? — извика той и тръгна бързо към нас. — Затвори прозореца, Елен! Катрин! Но…
Той млъкна. Изнуреният вид на госпожа Линтон го вцепени и той само поглеждаше ту мен, ту нея, слисан и ужасен.
— Вече три дни се измъчва тук — продължих аз — почти без да хапне нещо и без да се оплаква. Не пускаше никого в стаята си до тая вечер, та не можехме да ви уведомим за нейното състояние, понеже и ние самите нямахме представа за това. Не е сериозно.
Почувствувах колко глуповато звучат обясненията ми. Господарят се навъси.
— Не е сериозно, значи, Елен Дийн? — строго рече той. — Ще ми дадеш по-точна сметка защо съм бил държан в неведение за това!
Той прегърна жена си и се вгледа в нея с измъчени очи. Изпървом в блуждаещия й поглед не личеше, че го е познала. Все пак тя не бълнуваше непрестанно — като спря да съзерцава тъмата навън, постепенно насочи вниманието си към него и разбра кой я държи в ръцете си.
— Ах, ето че дойде, Едгар Линтон! — каза тя гневно възбудена. — Ти си едно от ония неща, които са винаги налице, когато човек има най-малка нужда от тях, а когато те търсят, все те няма! Навярно сега ще чуя цял куп оплаквания — виждам, че се готвиш… но те няма да ме избавят от тесния ми дом ей там отвъд, в който трябва да отида, преди да отмине пролетта! Ей го къде е — не при Линтоновци, забележи това, не под покрива на параклиса, а навън, на открито, с надгробен камък; колкото до тебе, все ми е едно дали ще отидеш при тях, или ще дойдеш при мен!
— Катрин, какво направи ти! — подзе господарят. — Нищо ли не съм вече за тебе? Нима обичаш оня негодник Хийт…
— Тихо! — възкликна госпожа Линтон. — Веднага млъкни! Само да споменеш това име и веднага ще приключа въпроса с един скок от прозореца! Можеш да притежаваш това, което държиш в ръцете си, но душата ми ще бъде на върха на оня хълм, преди да ме докоснеш отново. Не те искам, Едгар. Мина времето, когато те исках. Върни се при книгите си. Доволна съм, че имаш някаква утеха, защото всичките ми чувства към тебе се изпариха.
— Умът й блуждае, господине — намесих се аз. — Все глупости говори тая вечер, но при добри грижи и пълно спокойствие тя ще се съвземе. Ще трябва да внимаваме занапред и да не я ядосваме.
— Не желая други съвети от тебе — отвърна господин Линтон. — Ти познаваш характера на господарката си и ме подтикна да я тревожа. И да не ми намекнеш дори в какво положение се е намирала тя през последните три дни! Това е безсърдечно! Цели месеци на боледуване не биха могли да предизвикат такава промяна у нея!
Започнах да се оправдавам, понеже считах, че не е право да те обвиняват за нечии глупави капризи.
— Знаех, че госпожа Линтон има своеволен и деспотичен характер — рекох аз, — но не знаех, че искате да поощрявате буйния й нрав. Не знаех, че трябва да си затварям очите пред господин Хийтклиф, за да й угодя. Изпълних дълга си на вярна прислужница, като ви осведомих, а и заплатата ми е заплата на вярна прислужница! Както и да е, това ще ме научи да бъда по-внимателна занапред. Тогава ще можете сам да се осведомявате.
— Елен Дийн — отвърна той, — следващия път, когато ми донесете някаква клюка, ще напуснете службата.
— С други думи, господин Линтон, вие предпочитате нищо да не знаете за това, нали? — отвърнах аз. — Хийтклиф има съгласието ви да идва и ухажва госпожицата и да влиза при всеки сгоден случай, когато ви няма, за да настройва господарката срещу вас!
Колкото и да беше замаяна Катрин, умът й бе достатъчно буден, за да разбере разговора ни.
— Ах! Нели била предателка! — възбудено възкликна тя. — Нели е моята потайна неприятелка! Вещице такава! Значи, наистина събираш стрелите на горските джуджета, за да ни напакостиш! Пусни ме и ще й дам да разбере. Ще я накарам с писък да се откаже от думите си.
Гняв на луд човек тлееше под веждите й. Тя направи отчаяни усилия да се освободи от прегръдката на Линтон. Никак не ми се искаше да дочакам това и като реших да потърся лекарска помощ на своя отговорност, излязох от стаята.
На минаване през градината, за да стигна до пътя — там, гдето е забита в стената една кука за връзване на кон, — видях нещо бяло да се движи насам-натам, тласкано не от вятъра, а очевидно от друга действуваща сила. Макар и да бързах, спрях се да го разгледам, за да не остана завинаги с впечатлението, че то е някакво същество от другия свят. Изненадата и недоумението ми нямаха край, като открих по-скоро чрез пипане, отколкото с поглед Фани, кученцето на госпожица Изабела. Бяха го провесили с една носна кърпа и то вече береше душа. Бързо освободих малкото животно и го прехвърлих в градината. Бях го видяла да се качва горе подир господарката си, когато тя отиваше да си легне, и много се зачудих как е могло да излезе навън и кой злонамерен човек бе постъпил тъй с него. Стори ми се, докато отвързвах възела на примката, че чух на няколко пъти галоп на конски копита да отеква на известно разстояние, но толкова много неща се въртяха в главата ми, че почти не обърнах внимание на това обстоятелство, макар да беше твърде странно да чуеш звук от конски копита на такова място към два часа през нощта.
За щастие господин Кенет тъкмо излизаше от дома си, за да прегледа един пациент в селото, когато влязох в улицата и моят разказ за болестта на Катрин Линтон го накара веднага да тръгне с мен. Той беше простоват и грубичък човек и не направи опит да скрие, че Катрин едва ли ще оживее след този втори пристъп, ако не изпълнява наставленията му с по-голямо покорство, отколкото преди.
— Нели Дийн — рече той, — все ми се струва, че има и някаква друга причина за това. Какво става в „Тръшкрос Грейндж“? До нас достигат странни вести. Едно здраво и пъргаво момиче като Катрин не може да се разболее от някаква дреболия, а и тоя вид хора не би трябвало да се поболяват така. Не е лека работа да ги лекуваш от треска и други подобни заболявания. Как започна това?
— Господарят ще ви осведоми — отвърнах аз, — но вие познавате буйния нрав на Ърншоувци, а госпожа Линтон бие всички в това отношение. Мога да кажа само това: всичко започна с една свада. Тя получи някакъв пристъп в изблик на силен гняв. Тъй поне разправя, защото побягна в разгара на разпрата и се заключи в стаята си. Впоследствие отказа да се храни, а сега ту бълнува, ту седи в унес. Познава лицата, които я окръжават, но не може да се отърси от всевъзможни странни идеи и мисли.
— Господин Линтон навярно много съжалява, нали? — запита Кенет.
— Да съжалява? Сърцето му ще се пръсне, ако се случи нещо — отвърнах аз. — Не бива да го сплашвате повече, отколкото е необходимо.
— Впрочем казах му да внимава — рече събеседникът ми — и сега трябва да плаща, загдето е пренебрегнал предупрежденията ми. Дружи ли напоследък с господин Хийтклиф?
— Хийтклиф идва често в „Тръшкрос Грейндж“ — рекох в отговор, — но по-скоро защото госпожата го е познавала още като момче, отколкото поради желанието на господаря да общува с него. Засега няма защо да си прави труда да ни посещава поради известни дръзки стремления, които прояви спрямо госпожица Линтон. Не ми се вярва да го приемат отново.
— А госпожица Линтон обръща ли му гръб? — бе следващият му въпрос.
— Не съм нейна довереница — отвърнах накратко, не желаейки да разисквам тая тема.
— Е, да, тя е хитруша — забеляза той и поклати глава. — Никак не се издава. Но наистина е глупачка. Знам от достоверно място, че миналата нощ (и хубава нощ беше) тя и Хийтклиф са се разхождали повече от два часа в градината зад къщата ви и че той я увещавал да не се прибира вътре, а чисто и просто да яхне коня му и да побегне с него. Моят осведомител ми каза, че тя могла да го разубеди само като дала честна дума да бъде готова за това при следната им среща. Той не чул кога е трябвало да стане тая среща, но вие кажете на господин Линтон да си отваря очите.
Тази новина ми докара нови страхове. Изпреварих Кенет и преминах тичешком по-голямата част от пътя към къщи. Малкото кученце все още джафкаше в градината. Поспрях за минута да му отворя вратата, но вместо да се запъти към входната врата на къщата, то търчеше нагоре и надолу, душейки тревата, и щеше да избяга на пътя, ако не бях го хванала и вкарала вътре. Подозренията ми се потвърдиха, като се изкачих в стаята на Изабела. Тя беше празна. Ако бях избързала с няколко часа, болестта на госпожа Линтон можеше да спре необмислената й постъпка. Но какво можеше да се направи сега? Имаше известна, макар и много малка вероятност да бъдат настигнати, ако тръгнех веднага по дирите им. Обаче аз не можех да ги преследвам, а и не смеех да вдигна на крак цялото семейство и да предизвикам суматоха в къщата, камо ли да разкрия работата на господаря, който сега бе изцяло погълнат от сполетялата го беда и нямаше да може да понесе второто нещастие. Не виждах друг изход, освен да мълча и да оставя работите да се развиват от само себе си, и тъй като Кенет бе дошъл, аз отидох да съобщя за пристигането му, едва прикривайки вълнението си, Катрин спеше неспокойно. Съпругът й бе успял да уталожи яростта й. В момента той бе надвесен над възглавницата й и наблюдаваше всяка сянка и всяка промяна в болезнено изразителните й черти.
Като прегледа болната, лекарят изрази надежда, че болестта й ще приключи благоприятно, стига да можем да запазим пълно и постоянно спокойствие около нея. На мен той каза, че не било толкова вероятно тя да умре, а да загуби завинаги разума си.
Тая вечер не склопих очи, а и господин Линтон не заспа. Впрочем, и двамата не си легнахме, а и всички слуги бяха на крак дълго преди обичайния час. Те се движеха с тихи стъпки и си шепнеха, като се срещаха из къщата. Всички вършеха нещо, с изключение на госпожица Изабела, и хората започнаха да подмятат, че твърде дълбоко спяла тя. Брат й също запита дали е станала. Той очакваше с нетърпение появата й и се чувствуваше засегнат, че не проявява по-голямо безпокойство за етърва си. Треперех от страх да не би да ме изпратят да я повикам, но не на мен се падна неприятната задача да оповестя бягството й. Една от прислужничките, неразумно девойче, което изпратили с някаква бърза поръчка в Гимъртън, дотърча горе задъхана и зяпнала от изненада. Тя се втурна в стаята и извика:
— Ах, божке, божичко! Какво ли друго ще се случи! Господарю, господарю, нашата госпожица…
— Престани да викаш! — троснато я прекъснах, ядосана от врявата, която вдигаше.
— Говори по-тихо, Мери — рече господарят. — Какво има? Какво й е на госпожицата?
— Избягала е, избягала е! Оня Хийтклиф е избягал с нея! — задъхано отвърна момичето.
— Това не е вярно! — възкликна Линтон и възбудено се изправи. — Не може да бъде! Как можа да ти дойде на ума такава мисъл? Елен Дийн, иди да я потърсиш. Това е невероятно. Просто не може да бъде.
Като рече това, той отведе момичето към вратата и повторно настоя да узнае основанията й за това твърдение.
— По пътя срещнах момъка, който ни носи млякото — подзе тя, едва говорейки от вълнение, — и той попита дали си нямаме неприятности в „Тръшкрос Грейндж“. Мислех, че говори за болестта на госпожата и затова казах, че е така. Тогава той рече: „Някой трябва да е тръгнал по дирите им, нали?! Вторачих се в него. Той разбра, че нищо не зная и каза, че малко след полунощ един господин и една дама спрели пред работилницата на един подковач на две мили извън Гимъртън, за да стегне подковите на конете им и че дъщерята на подковача станала от леглото, за да види кои са тия хора. Веднага познала и двамата. И тя видяла човека — бил Хийтклиф, сигурна била в това, а и никой не би могъл да го сметне за друг — да поставя една златна лира в ръката на баща й за сметката.
Дамата била загърнала лицето си с воал, но като поискала глътка вода, той паднал, докато тя пиела, и момичето съвсем ясно видяло лицето й. Хийтклиф държал юздите на двата коня, като продължили да яздят нататък. Те дали гръб на селото и препускали толкова бързо, колкото било възможно по тия лоши пътища. Момичето не казало нищо на баща си, но още тая заран разправило историята на всички в Гимъртън.
Изтичах и надникнах, тъй, колкото да се каже, в стаята на Изабела, после се върнах и потвърдих казаното от момичето. Господин Линтон бе заел мястото си край леглото. Като ме чу да влизам, той вдигна очи, прочете истината в смутения ми вид и пак сведе поглед, без да даде някакво нареждане и да каже дори дума.
— Трябва ли да вземем някакви мерки, за да я настигнем и върнем обратно? — запитах го. — Как да постъпим?
— Тя е отишла по своя собствена воля — отвърна господарят. — Нейно право е да върви, ако това й е по волята. Не ме безпокойте повече за нея. Занапред тя ми е сестра само по име — не защото се отказвам от нея, а защото тя се отказа от мен.
Това бе всичко, което той каза по въпроса. След това не запита нито веднъж за нея и изобщо не я спомена по един или друг начин освен когато ми заръча да изпратя ония вещи, които бяха лично нейни, Щом узная къде се намира новият й дом.“

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:18

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

"Бегълците отсъствуваха два месеца. В тези два месеца госпожа Линтон прекара и преодоля най-тежката криза на болестта, определена като мозъчно възпаление. Никоя майка не можеше да се грижи по-предано за единственото си дете, отколкото Едгар — за нея. Той бдеше ден и нощ и търпеливо понасяше всички безпокойства, които можеха да му създадат възбудените й нерви и помътеният й разум; и макар Кенет да бе заявил, че тая, която спасяваше от гроба, щеше да се отплати за грижите му само като се превърне в извор на непрестанни тревоги — по-точно казано, че господин Линтон жертвувал и здравето, и силите си, за да запази някаква човешка развалина, — благодарността и радостта на господаря нямаха граници, когато лекарят заяви, че животът на Катрин вече не се намира в опасност. Той стоеше край нея дълги и дълги часове и проследяваше постепенното възвръщане на физическите й сили, като подхранваше прекалено оптимистичните си надежди с илюзията за скорошното й възстановяване и че тя не след дълго ще бъде такава, каквато беше преди.
Тя излезе от стаята си за първи път в началото на следващия март. На утрото в тоя ден господин Линтон бе поставил върху възглавницата й китка златни минзухари. Нейните очи, останали дълго време чужди за всякакъв проблясък на радост, ги зърнаха, щом се събуди, и заблестяха от удоволствие, когато почна да събира цветята.
— Тия са първите цветя, които никнат по „Брулени хълмове“ — възкликна тя. — Те ми напомнят топлите ветрове, които топят снеговете, напомнят ми топлото слънце и почти стопени снегове. Едгар, не духа ли южнякът и има ли още неразтопен сняг?
— Тук при нас няма вече сняг, мила — отвърна съпругът й. — Виждам само две бели петна в цялото поле. Небето е синьо, чучулигите пеят, баричките и потоците са пълни догоре. Катрин, по това време миналата пролет аз копнеех да оживееш под тоя покрив, а сега искам да си излязла нагоре по тия хълмове — ветрецът вее тъй нежно и ми се струва, че въздухът би те излекувал.
— Ще отида горе само още един-едничък път — каза болната, — а тогава ти ще ме оставиш и аз ще остана там завинаги. Идната пролет отново ще копнееш да живея под този покрив, ще се връщаш към спомените си и ще мислиш, че днес си бил щастлив.
Линтон я обсипваше с най-нежни милувки и се опитваше да я развесели с най-благи думи, но тя, загледала се унесено в цветята, остави сълзите да се натрупват по миглите и да потекат по страните й, без да му обръща внимание. Ние знаехме, че тя наистина се чувствува по-добре, и затова решихме, че продължителното й стоене на едно и също място допринася значително за тая нейна меланхолия, която би могла да бъде отстранена донякъде чрез една промяна на обстановката. Господарят ми каза да наклада огън в камината на гостната стая, изоставена от всички в продължение на много седмици, и да поставя едно кресло на слънчево място край прозореца. После той я отведе долу, тя седна и дълго се радва на приятната топлина и което очаквахме — съживи се от окръжаващите я предмети, които, макар и познати, не й навяваха тъжните представи, свързани с омразната й стая и с болестта й. Привечер тя вече изглеждаше страшно изтощена, но никакви доводи не можеха да я склонят да се върне обратно в стаята си. Трябваше да наредя дивана в гостната за легло, докато й бъде приготвена друга стая. За да й спестим умората да слиза по стълбите и пак да се изкачва, ние подредихме тая стая, в която лежите понастоящем, на същия етаж с гостната и тя скоро заякна достатъчно, за да се движи от едната в другата, опирайки се върху рамото на Едгар. Ех, гледана тъй, както се грижехме за нея, самата аз почнах да мисля, че би могла да оздравее, а имахме двояка причина да желаем това, защото от нейния живот зависеше още един: всички хранехме надеждата, че не след дълго съкровената мечта на господин Линтон ще се осъществи и че земите му ще бъдат избавени от угрозата да попаднат в чужди ръце чрез раждането на един наследник.
Трябваше да спомена, че около шест седмици след заминаването си Изабела изпрати кратка бележка до брат си, с която му съобщаваше, че се е омъжила за Хийтклиф. Бележката изглеждаше написана със сух и студен тон, но накрая тя бе надраскала с молив някакво неясно извинение, с молба да си спомня за нея с добро чувство и да се сдобрят, ако действията й са го оскърбили. Тя твърдеше, че не могла да постъпи по друг начин тогава, а сега, когато всичко било свършено, не било по силите й да отмени станалото. Струва ми се, че Линтон не отговори на тая бележка, но две недели по-късно аз получих дълго писмо от нея и то ми се стори твърде странно за перото на млада булка, току-що приключила медения си месец. Още го пазя и ще ви го прочета. Всеки спомен от мъртъвци е скъп, стига да сме държали за тях приживе.
„Мила Елен — започваше то, — снощи пристигнах в «Брулени хълмове» и едва сега научих, че Катрин е била и още е много болна. Предполагам, че не трябва да й пиша, а и брат ми е или прекалено ядосан, или премного отчаян, за да ми отговори. Все пак трябва да пиша на някого и не ми остава друг избор, освен да пиша на тебе.
Съобщи на Едгар, че бих дала целия свят, за да видя още веднъж лицето му — че сърцето ми се върна в «Тръшкрос Грейндж» само едно денонощие, след като напуснах къщата, и е там в тоя момент, преливащо от топли чувства към него и Катрин. Обаче не мога да последвам сърцето си (тия думи са подчертани); няма защо да ме очакват; те могат да направят каквито си искат заключения, стига да не стоварват вината върху слабата ми воля или недостатъчната ми любов към тях.
Останалата част от писмото е предназначена само за тебе. Искам да ти задам два въпроса. Първият е — как съумя да запазиш човещината си, когато живееше тук? Не виждам нито едно мое чувство, което да се споделя от ония, които ме окръжават.
Към втория въпрос проявявам особено голям интерес. Ето го и него: господин Хийтклиф човек ли е? Ако е такъв, не е ли луд? Ако не е, не е ли самият дявол? Няма да ти кажа причините, които ме карат да ти задавам тоя въпрос, но те моля да обясниш, ако ти е възможно, какво съм взела за съпруг. Направи това, когато дойдеш да ме видиш, а трябва да дойдеш в най-скоро време, Елен. Не ми пиши, а ела и ми донеси някаква вест от Едгар.
Сега ще чуеш как ме посрещнаха в новия ми дом, който изглежда ще бъде «Брулени хълмове». Ако се спирам на такива въпроси като отсъствието на удобства, то е само за да се забавлявам — те никога не занимават мислите ми освен в редките моменти, когато чувствувам липсата им. Бих се смяла и скачала от радост, ако можех да се убедя, че цялото ми нещастие се свежда до тяхното отсъствие и че всичко останало е някакъв кошмарен сън.
Слънцето залезе отвъд «Тръшкрос Грейндж», когато се насочихме към полето и по това разбрах, че трябва да беше към шест часа. Моят другар се бави половин час, за да разгледа колкото се може по-добре парка и градините, а вероятно и самата къща, тъй че вече бе тъмно, когато слязохме от конете в постлания с плочи двор на чифлика и бившият ти другар по служба Джоузеф излезе да ни посрещне със свещ в ръка. Той стори това с такава вежливост, която можеше само да го препоръча в очите ми. Първото му действие бе да повдигне свещта до лицето ми, злобно да присвие очи, после да издаде напред долната си устна и да се извърне. След това той взе двата коня и ги поведе към конюшнята, но отново се появи, за да заключи външната врата, сякаш живеехме в някакъв старинен замък.
Хийтклиф остана да поприказва с него, а аз влязох в кухнята — една нечиста и неразтребена дупка. Предполагам, че няма да я познаеш, защото е тъй променена от времето, когато е била поверена на грижите ти. Край огнището стоеше едно грубо дете с яки мускули и мръсни дрехи, с някаква прилика на Катрин в очите и около устата.
«То е законен племенник на Едгар — помислих си — и мой до известна степен. Трябва да се ръкувам с него и — да — трябва да го целуна. Редно е да постигнем разбирателство помежду ни още в самото начало.»
Приближих се, рекох да взема в ръка топчестото му юмруче и казах:
— Как си, милото ми?
То отвърна с някакъв жаргон, който не можах да разбера.
— Ще бъдем ли приятели с тебе, Хертън? — бе следващият ми опит да поведа разговор.
Упорството ми бе възнаградено с една ругатня и със заплаха да насъска Тротлър по мен, ако не «офейкам».
— Хей, Тротлър, момчето ми! — прошепна малкият негодник и събуди някакъв мелез между булдог и друго куче, което лежеше на постелята си в другия ъгъл. — А сега ще се омиташ ли оттук? — заповеднически ме запита то.
Подчиних се, защото ми бе свиден животът. Прекрачих прага, за да дочакам пристигането на другите. От господин Хийтклиф нямаше и следа, а Джоузеф, когото последвах до конюшнята и го замолих да влезем заедно в къщата, се вгледа втренчено в мен, промълви нещо на себе си, смръщи нос и отвърна:
— Мън, мън, мън!… На какво прилича това? Какво е това мънкане? Как да разбера какво искате да кажете?
— Казвам, че искам да дойдете с мен в къщата! — извиках му аз, понеже го помислих за глух, но се отвратих от грубостта му.
— Дума да не става! Имам си друга работа — отвърна той и продължи да си гледа работата, движейки междувременно масивните си челюсти и разглеждайки с върховно презрение лицето и дрехите ми (последните бяха прехубави, но дори и той не би могъл да желае лицето ми да бъде по-тъжно, отколкото беше в момента).
Разходих се из двора, преминах през една вратичка и се насочих към някаква друга врата, на която си позволих да почукам с надеждата някой по-учтив прислужник да ми отвори. Почаках една-две минути и вратата бе отворена от един висок и мършав човек, без шалче на врата и изобщо твърде небрежно облечен. Чертите на лицето му се губеха в гъсти рошави коси, провиснали по раменете, а и очите му също имаха нещо от духа на Катрин, но без следа от тяхната красота.
— Какво търсите тук? — неприветливо ме запита той. — Как се казвате?
— Името ми беше Изабела Линтон — отвърнах аз. — Виждали сте ме и преди, господине. Наскоро се омъжих за господин Хийтклиф и той ме доведе тук, вероятно с ваше разрешение.
— Значи, се е върнал, а? — запита отшелникът и очите му блеснаха като на гладен вълк.
— Да, току-що пристигнахме — рекох, — но той ме остави до кухненската врата, а когато се наканих да вляза, малкото ви момченце застана на стража в кухнята и ме отпъди с помощта на един булдог.
— Добре, че проклетият подлец си е удържал думата! — изръмжа бъдещият ми хазаин, взирайки се в тъмата отвъд мен с надеждата да разпознае Хийтклиф, после се впусна в монолог от проклятия и заплахи, с които изтъкваше какво щял да направи, ако оня «демон» го бил измамил.
Почнах да съжалявам, че бях опитала тоя втори вход и вече бях почти склонна да се измъкна неусетно, без да дочакам края на ругатните му, но той ми заповяда да вляза още преди да мога да изпълня намерението си, после затвори и залости вратата. Бяха наклали голям огън и това бе единственото осветление в грамадната стая, чийто под бе станал навред еднакво сив, а калаените съдове, някога тъй лъскави, които винаги привличаха погледа ми, когато бях момиче, сега тънеха в същата сивота, потъмнели и прашни. Попитах дали мога да извикам прислужницата и да бъда заведена в някоя спалня. Господин Ърншоу не ме удостои с отговор. Той се разхождаше с ръце в джобовете напред-назад из стаята, очевидно забравил изцяло за присъствието ми, толкова се бе унесъл и целият му вид бе тъй недружелюбен, че се побоях да го безпокоя отново.
Няма да се изненадаш, Елен, че се чувствувах много натъжена, като седях върху плочата на неприветливото огнище, окръжена от нещо по-лошо и от самата самота и съзнавайки, че само на четири мили оттук се намира моят прекрасен дом, приютил единствените хора, които обичам на света. Но сякаш Атлантическият океан ме разделяше с тях, а не някакви четири мили. Аз не можех да ги премина. Сама си задавах въпроса: къде да се обърна за утеха? Моля те, не казвай на Едгар или Катрин, но всяка друга тъга бледнееше пред обзелото ме отчаяние, загдето не мога да намеря човек, готов да бъде мой съюзник срещу Хийтклиф. Почти с радост бях подирила убежището на «Брулени хълмове», тъй като това разрешение на въпроса ме освобождаваше от задължението да живея сама с него, но той познаваше хората, у които идвахме, и не се боеше от тяхната намеса.
Седях дълго време, потънала в тъжни мисли. Часът удари осем, после девет, а господин Ърншоу продължаваше да се разхожда насам-натам из стаята с клюмнала на гърдите глава, напълно безмълвен, освен когато някой стон или горчиво възклицание се изтръгваха от време на време насила от устата му. Ослушвах се да доловя гласа на жена в къщата и през останалото време се измъчвах с горчиви съжаления и безрадостни очаквания, които накрая се изляха гласно в неудържими въздишки и ридания. Не съзнавах колко открито изразявах скръбта си, докато Ърншоу не прекъсна равномерния си ход, за да спре срещу мен и да ме погледне вторачено с очи, в които прозираше истинска изненада. Възползувах се от това, че отново ми обръща внимание, и възкликнах:
— Уморена съм от пътуването и искам да си легна! Къде е прислужницата? Кажете ми къде е, щом тя не иска да дойде при мене.
— Нямаме прислужница — отвърна той. — Трябва сама да се погрижите за себе си.
— Че къде да легна? — простенах аз. Съкрушена от умора и отчаяние, изобщо не се и опитах да запазя достойнството си.
— Джоузеф ще ви покаже стаята на Хийтклиф — рече той. — Отворете оная врата. Той е там.
Вече се готвех да го послушам, но той неочаквано ме спря и добави с най-странен глас:
— Бъдете тъй добра да заключите и залостите вратата на стаята си. Не забравяйте да сторите това!

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:20

— Добре! — съгласих се. — Но защо, господин Ърншоу? — Никак не ми се искаше нарочно да се заключвам в стаята с Хийтклиф.
— Я погледнете това! — подзе той и извади от жилетката си пистолет с особено устройство, към чиято цев бе прикачена кама с две остриета, която се отваряше механично, с пружина. — Това е страшно изкушение за един отчаян човек, нали? Не мога да устоя на изкушението всяка вечер да се качвам горе с това в ръка и да се опитвам да отворя вратата му. Веднъж да я намеря отворена, и с него е свършено! Неизменно го правя, макар и само минута преди това да съм си припомнял стотина причини, които би трябвало да ме накарат да се откажа от намерението си. Някакъв дявол ме подтиква да осуетя собствените си планове, като го убия. Можете да се борите колкото искате с тоя дявол от любов към него: дойде ли времето, всички ангели на небето не биха могли да го спасят!
Заразглеждах оръжието с любопитни очи. Една грозна мисъл мина през главата ми. Колко силна щях да бъда, ако притежавах такъв инструмент! Взех го от ръката му и опипах острието. Той се вгледа, изненадан от израза, който за миг се изписа по лицето ми: не ужас от оръжието, а силно желание да го притежавам. Ърншоу ревниво изтръгна пистолета от ръцете ми, сгъна камата и го върна там, дето го криеше.
— Все ми е едно дали ще му кажете! — рече той. — Предупредете го да бъде нащрек и бдете над него. Виждам, че знаете какви са отношенията ни и опасността, която него го грози, вас не ви стряска.
— Какво ви е сторил Хийтклиф? — запитах го. — С какво се е провинил към вас, та да е оправдана тая страхотна омраза? Няма ли да е по-разумно да му заповядате да напусне къщата?
— Не! — прогърмя гласът на Ърншоу. — Рече ли да си отиде, свършено е с него. Склоните ли го да побегне, и вие сте убийца. Нима трябва да загубя всичко, без да имам възможност да си възвърна загубеното? Нима Хертън трябва да стане просяк? Ах, проклятие! Твърдо съм решен всичко да си възвърна. Ще взема и неговото злато, след това и кръвта му, а душата му ще отиде в ада. С тоя гост адът ще стане десет пъти по-черен.
Елен, от теб познавам навиците на предишния ти господар. Явно е, че той се намира на границата на лудостта.
Снощи поне беше такъв! Присъствието му ме изпълваше с ужас и считах невъзпитаната мрачност на слугата за сравнително приятна.
Той пак мрачно закрачи из стаята, а аз повдигнах резето и побягнах в кухнята. Джоузеф се бе надвесил над огнището и се взираше в един котел, който висеше там, а близо до него върху пейката бе поставена дървена купа с овесено брашно. Водата в котела започна да ври и той се изви, за да пъхне ръка в купата. Предположих, че тия приготовления се отнасят до вечерята ни и тъй като бях огладняла, реших тя да бъде годна за ядене и сопнато рекох:
— Аз ще приготвя кашата! — Преместих съда далеч от него, после свалих шапката си и мантото за езда. — Господин Ърншоу ми заръча сама да си прислужвам — продължих аз. — Точно така ще постъпя. Боя се, че бих умряла от глад, ако се държа като дама между вас.
— Боже господи! — промълви той, като седна и заглади чорапите си от коляното до глезена. — Ако ще има нови заповеди тъкмо когато попривикнах с двама господари и ако трябва да ми сложат и господарка над главата, време е да си вдигам багажа оттук. Никога не съм мислил, че ще дойде време да оставя старото си място, но май че идва тоя ден!
Не обърнах внимание на това оплакване. Веднага се залових за работа и с тъга си спомних времето, когато бих я вършила с удоволствие, но трябваше бързо да прокудя спомена. Измъчваше ме мисълта за отлетялото щастие и колкото по-голяма бе опасността да възкръснат спомените ми, толкова по-бързо се въртеше пръчката и толкова по-бързо изсипвах цели шепи овесено брашно във водата. Джоузеф наблюдаваше моя начин на готвене с растящо възмущение.
— Хубава работа! — възкликна той. — Хертън, ти няма да ядеш кашицата си тая вечер. Тя ще е пълна с бучки, по-големи и от юмрука ми. Хайде пак! Ако бях на ваше място, щях да бухна цялото брашно наведнъж в котела заедно със самата супа! Хайде, отберете пяната и комай, че вече свършихте! Джаста-праста… Цяло чудо е, че не продънихте котела!
Признавам, че когато налях кашата в купичките, в нея наистина имаше доста буци. Четири купички бяха сложени, а от мандрата донесоха кана с прясно мляко.
Хертън грабна каната и почна да гълта млякото, което протече по широкия й ръб. Възпротивих се и настоях да сипят неговото мляко в отделна купа, като подчертах, че не бих могла да вкуся измърсената по тоя начин течност. Старият циник реши да се престори на много засегнат от тези превземки и на няколко пъти ме увери, че «детето чини толкова, колкото и аз», и че било «досущ тъй здраво», като мен. Той се чудеше как е възможно толкова да се докарвам. В това време невръстното грубиянче продължаваше да смуче мляко, гледайки ме сърдито и предизвикателно, като олигавяше каната.
— Ще вечерям в друга стая — заявих. — Нямате ли помещение, което да се нарича гостна?
— Гостна! — И гласът му отекна подигравателно. — Гостна! Не, нямаме никакви гостни. Ако не ви се нрави компанията ни, вървете при господаря, ако пък не харесвате господаря, ние сме налице.
— Тогава ще се кача горе — отвърнах. — Покажете ми някоя стая.
Сложих купичката си върху една табла и сама отидох да донеса още мляко. Човекът стана с недоволен ропот и тръгна пред мен нагоре по стълбището. Качихме се на тавана. От време на време той отваряше по някоя врата и надничаше в стаичките, край които минавахме.
— Ето една стая — рече той накрая и нашироко разтвори една разхлопана врата на панти. — Бива я, колкото да хапне човек малко каша в нея. Ей там, в другия ъгъл, има чувал с жито, съвсем чисто. Ако се боите, че ще изцапате прекрасните си копринени дрехи, постелете кърпичката си върху чувала.
«Стаята» представляваше някакъв килер, силно вмирисан на малц и жито. Различни торби бяха натрупани наоколо, но тъй, че в средата оставаше широко и открито място.
— Слушай бе, човек! — възкликнах, извръщайки се гневно към него. — Това не е място за спане. Искам да видя спалнята си.
— Спалня! — възкликна той с подигравателен тон. — Ще видите всички спални, до една ще ги видите. Ей там е моята.
Той посочи друга една мансардна стаичка, различаваща се от първата с по-оголените си стени и с някакво широко и ниско легло без завеси и с тъмносин юрган, поставено в другия ъгъл.
— За какво ми е потрябвала спалнята ви! — отвърнах. — Предполагам, че господин Хийтклиф не живее на тавана, нали?
— Ах, значи, търсите господин Хийтклиф? — възкликна той, сякаш бе направил някакво ново откритие. — Че защо не казахте така още в началото? Тогава нямаше да си давам тоя труд и щях да ви кажа, че тъкмо неговата стая не можете да видите. Винаги я държи заключена и никой изобщо не влиза в нея освен той самия.
— Прекрасна къща имате, Джоузеф, и много приятни хора живеят в нея — не се стърпях да кажа. — При това, струва ми се, че цялата лудост на света се е съсредоточила и вселила в мозъка ми в деня, в който свързах съдбата си с тези хора! Както и да е, това не е от значение в момента. Има и други стаи. За бога, побързайте и ми дайте възможност да се настаня някъде!
Той остави молбата ми без отговор и тръгна бавно надолу по дървеното стълбище, после спря пред една стая, която по всяка вероятност бе най-хубавата в къщата, съдейки по по-доброто качество на мебелите и от самия начин, по който Джоузеф застана пред вратата. В нея имаше и килим, при това хубав, но шарките му бяха заличени от наслоения прах. Полицата на огнището бе украсена с изрязана и накъдрена хартия, вече почти разкъсана. Имаше и красив дъбов креват с големи тъмночервени завеси от доста скъпа материя и с модерна направа, но те носеха явни белези на немарливо стопанисване — горната им част висеше на гирлянди, откъснати от халките им, а и желязната пръчка, от която висяха, бе извита в дъга и драперията се влачеше по пода. Столовете също бяха повредени, много от тях доста осезателно, и дълбоки дупки обезобразяваха лампериите по стената. Мъчех се да събера достатъчно смелост, за да вляза и се настаня в стаята, но тъкмо тогава моят глупав водач заяви:
— Тая е на господаря.
Вечерята ми вече бе изстинала, апетитът ми бе изчезнал и търпението ми се изчерпи. Настоях незабавно да ме въведе в някоя стая, гдето бих могла да намеря убежище и да си отпочина.
— Че къде, дявол да го вземе! — подзе религиозният старик. — Бог да ни благослови! Бог да прости греховете ни! Къде ще се дявате, дявол да ви вземе, глезла такава! Видяхте всички освен малкото стайче на Хертън. В цялата къща няма друго място, гдето да легнете!
Тъй се раздразних, че захвърлих тавата и цялото й съдържание върху пода, после седнах на първото стъпало на стълбището, закрих лице с ръце и заплаках.
— Ех, ех! — възкликна Джоузеф. — Браво, госпожице Кати! Браво, госпожице Кати! Но господарят току ще се препъне в тия счупени грънци и тогава ще ни писнат ушите — ще видим и ще патим… Нескопосана луда жена! Заслужавате да тримирите до Коледа за това! Бива ли, като ви прихване, да хвърляте под краката си благодатните дарове на бога? Не вярвам дълго да се държите тъй. Мислите ли, че Хийтклиф ще търпи да си разигравате коня така? Просто ми се ще да може да ви хване в такъв момент. Де да може да ви хване!…
И той продължи да ме мъмри в тоя дух, докато слезе долу и влезе в бърлогата си, като взе и свещта със себе си и ме остави сама на тъмно. Като поразмислих след глупавата си постъпка, разбрах, че се налага да подтисна гордостта си и да заглуша гнева си, а също и да се погрижа да премахна следите от разсипаната каша. Скоро намерих един неочакван помагач в лицето на Тротлър, който се оказа син на нашия стар Скълкър. Кучето бе прекарало първите месеци от живота си в «Тръшкрос Грейндж» и баща ми го бе подарил на господин Хийтклиф. Струва ми се, че то ме позна. Вместо поздрав то тръкна носа си в моя, после побърза да излапа кашицата, а в това време аз заслизах надолу, опипвайки с ръце всяко стъпало, като събирах парчетата на счупените грънци и бършех пръските мляко от перилата с носната си кърпа. И той, и аз едва приключихме работата си, когато дочух стъпките на господин Ърншоу по коридора. Моят помощник присви опашка и се прилепи към стената, а аз се вмъкнах в първата врата. Усилията на кучето да го избегне се оказаха безуспешни, защото го чух как изквича продължително и жално и изтича надолу по стълбите. Аз имах по-голямо щастие. Той премина край мен, влезе в стаята си и затвори вратата. Веднага след това Джоузеф се качи горе с Хертън, за да го сложи да спи. Бях намерила убежище в стаята на Хертън и като ме видя, старият човек рече:
— Струва ми се, че сега в къщата има място и за вас, и за гордостта ви. Тя е празна и можете да се разполагате сама в нея, ведно с онзи, който винаги присъствува невидим в такава лоша компания!
Възползувах се с радост от тоя намек и още в същата минута, когато се хвърлих в един стол край огъня, главата ми клюмна и аз заспах. Сънят ми бе дълбок и приятен, макар и твърде краткотраен. Господин Хийтклиф ме събуди. Той бе току-що влязъл и ме запита с обичайната си любезност какво търся тук. Казах му защо бях стояла будна до късно — че ключът от стаята ни се намираше в неговия джоб. Намекът за общата ни стая смъртно го обиди. Той се закле, че тя не била обща, нито пък някога щяла да бъде моя, и че той… Но няма защо да повтарям думите му, нито пък да описвам обикновеното му държане. Той е изобретателен и неуморим в усилията си да ме накара да го мразя. Понякога съм толкова смаяна от изненада, че страховете ми изчезват, и все пак мога да те уверя, че никой тигър или никоя отровна змия не биха ме ужасявали, както той ме ужасява. Той ми съобщи за болестта на Катрин и обвини брат ми за нея, като обеща, че щял да ме кара да страдам вместо Едгар, докато можел да се добере до него.
Наистина го мразя — нещастна съм — излязох глупачка! Внимавай да не кажеш нито дума от това на когото и да е в «Тръшкрос Грейндж». Ще те очаквам всеки ден. Не ме разочаровай!
Изабела“

Sponsored content

"Брулени хълмове" Емили Бронте

"Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте