Re: "Брулени хълмове" Емили Бронте

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:21

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Щом прочетох посланието, отидох при господаря и го уведомих, че сестра му е пристигнала в «Брулени хълмове» и ми е изпратила писмо, в което изразява скръбта си за заболяването на госпожа Линтон и горещото си желание да го види, а също и надеждата, че той ще й изпрати чрез мен някакъв знак за прошка в най-скоро време.
— Прошка! — рече Линтон. — Няма за какво да й прощавам, Елен. Ако искаш, можеш да отидеш следобед в «Брулени хълмове» и да кажеш, че не съм ядосан, но че съжалявам, загдето я загубих, и то понеже изобщо не мога да си представя, че тя ще бъде щастлива. Обаче не може и дума да става да отида и да я видя. Разделени сме навеки и ако тя наистина желае да ми достави удоволствие, нека склони негодникът, за когото се е омъжила, да напусне тоя край.
— А няма ли да й драснете една малка бележчица, господине? — запитах го с умолителен глас.
— Не — отвърна той, — това е излишно. Връзките ми със семейството на Хийтклиф ще бъдат толкова слаби, колкото и неговите с моето. Изобщо няма да поддържам връзки с тях.
Студенината на господин Едгар ме хвърли в дълбоко униние и още на излизане от «Тръшкрос Грейндж» аз почнах да си блъскам главата и да се чудя как да сложа повече сърдечност в думите му, когато ги повторя там, и как да смекча отказа му да напише дори няколко реда на Изабела. Струва ми се, че тя ме е чакала още от сутринта. Видях я да поглежда през решетката на прозореца, когато тръгнах нагоре по широката пътека на градината, и й кимнах с глава, но тя се отдръпна назад, сякаш се боеше да не я забележат. Влязох, без да чукам. Никога не съм виждала по-мрачно и безрадостно място от това, което сега представляваше някога тъй веселата къща. Трябва да призная, че ако бях на мястото на младата жена, щях поне да почистя огнището и да избърша праха от масите. Тя обаче вече носеше отпечатъка на немарливостта, която се ширеше в тоя дом и я окръжаваше отвред. Хубавото й лице беше бледо и равнодушно, а косата й не беше накъдрена — едни от буклите висяха отпуснато надолу, а други бяха нехайно навити около главата й. Тя вероятно не беше оправила роклята си от прежната вечер. Хиндли не беше там. Хийтклиф седеше до масата и прелистваше някакви книжа в портфейла си, но като ме видя, стана, приятелски ме запита как се чувствувам и ме покани да седна. Само той изглеждаше приличен в тая къща и ми се стори, че никога не е изглеждал по-добре. Обстоятелствата бяха изменили дотолкова положението на двамата, че някой непознат би останал с впечатлението, че той е роден и възпитан като джентлемен, а жена му е същинска повлекана. Тя бързо пристъпи напред, за да ме посрещне, и протегна ръка, за да вземе очакваното писмо. Поклатих глава. Тя не можа да разбере намека и тръгна подир мен до един бюфет, гдето отидох да оставя шапката си, после тихо и настойчиво ме замоли веднага да й предам това, което бях донесла. Хийтклиф отгатна какво значеха тия нейни маневри и рече:
— Ако носите нещо за Изабела, Нели, в което не се съмнявам, то дайте й го. Няма защо да го пазите в тайна. Няма тайни между мен и нея.
— Не, нищо не нося — отвърнах, намирайки за най-добре да кажа истината още в самото начало. — Моят господар ми заръча да кажа на сестра му, че засега тя не трябва да очаква писмо от него, нито пък, че той ще я посети. Той ви изпраща поздравите си, госпожо, а също и пожелания за щастие и прошка за скръбта, която му причинихте, но мисли, че след станалото ще трябва да се прекъснат връзките между двете семейства, тъй като нищо добро не би произлязло от тяхното поддържане.
Устните на госпожа Хийтклиф леко затрепераха и тя се върна на мястото си при прозореца. Съпругът й застана край огнището, близо до мен, и почна да ме разпитва за Катрин. Разправих му толкова за болестта й, колкото считах за уместно, но след като ме подложи на подробен разпит, той изтръгна от мен почти всички подробности, свързани със заболяването й. Обвиних я, както й се падаше, че сама си е навлякла тая беля, и завърших с надеждата, че той ще последва примера на господин Линтон и ще избягва да се меси занапред в семейния им живот, за добро или за зло.
— Госпожа Линтон тъкмо се съвзема сега — подзех аз. — Тя никога няма да бъде отново, каквато беше преди, но животът й е спасен, и ако наистина държите на нея, ще избягвате да се изпречвате отново на пътя й и дори ще се махнете от тоя край. Ще ви кажа при това, за да не съжалявате за постъпката си, че сега Катрин Линтон прилича на предишната ви приятелка Катрин Ърншоу толкова, колкото и аз приличам на тая млада дама. Видът й много се е променил, а характерът й още повече, и човекът, който е заставен по необходимост да бъде неин другар, ще може й занапред да храни същите чувства към нея само като си спомня каква бе тя някога, а също и от човещина и чувство на дълг.
— Това е напълно възможно — забеляза Хийтклиф, мъчейки се да изглежда спокоен. — Напълно възможно е господарят ви да няма на какво друго да се обляга освен на човещина и чувство на дълг. Но нима си въобразявате, че ще оставя Катрин на неговото чувство на дълг и на неговата човещина? И нима можете да сравнявате чувствата ми към Катрин с неговите? Преди да напуснете тая къща, ще трябва да изтръгна обещание от вас, че ще ми уредите една среща с нея. Аз непременно ще я видя, със или без съгласието ви! Какво ще кажете?
— Казвам, господин Хийтклиф — отвърнах аз, — че не трябва да я виждате. Никога няма да я видите с моя помощ. Още една среща между вас, и господарят съвсем ще я убие.
— С ваша помощ това би могло да се избегне — продължи той. — Ако пък има опасност да се случи подобно нещо и ако той стане причина да отежни живота й макар и само с още една неприятност, тогава, струва ми се, ще бъда напълно оправдан да отида до крайности. Бих искал да сте достатъчно искрена и да ми кажете дали Катрин ще тъгува много по него. Страхът, че тя би тъгувала, ме възпира. Тъкмо в това ще видите разликата между моите и неговите чувства: ако той бе на моето място, а аз на неговото, никога не бих вдигнал ръка срещу му: макар омразата ми към него да отравя целия ми живот. Може да не ви се вярва — това си е ваша работа. Никога не бих му забранил да я вижда дотогава, докато тя желае това. От момента, когато тя престане да държи на него, аз бих изтръгнал сърцето от гърдите му и бих изпил кръвта му! Но дотогава — и ако не ми вярвате, значи, че не ме познавате, — дотогава бих умирал малко по малко и капка по капка, но не бих докоснал нито косъм от главата му!
— И все пак — прекъснах го аз — съвсем не ви е грижа да опропастите надеждите за нейното оздравяване, като я накарате да си спомни за вас, когато почти ви е забравила, и като й причините нова буря от раздори и злочестини.
— Струва ви се, че тя почти ме е забравила — рече той. — Ех, Нели, вие знаете, че не ме е забравила! Знаете не по-зле от мен, че на всяка мисъл за него тя има хиляда за мен! Подобна мисъл се бе загнездила в главата ми в най-тежкия период на живота ми. Тя ме преследваше при завръщането ми в тоя край миналото лято, но само нейните собствени думи биха могли да ме накарат отново да повярвам това. И тогава Линтон не би имал никакво значение, нито Хиндли, нито всички сънища и мечти, които съм имал. Две думи биха очертали бъдещето ми — смърт и ад. Загубя ли я, животът ми би се превърнал в ад. Впрочем същински глупак бях да помисля и за миг, че тя държи повече на Линтон, отколкото на мен. Дори и да я обича с цялата сила, на която е способно жалкото му същество, той не би могъл да я обича за осемдесет години толкова, колкото аз бих я обичал за един ден. А и сърцето на Катрин е също тъй дълбоко като моето: морето по-лесно би се вместило в това корито, отколкото цялата й любов да бъде обсебена от него! Празна работа! Тя едва ли държи на него повече, отколкото на кучето или коня си. Не му е дадено да бъде обичан като мен. Как може да обича в него онова, което му липсва?
— Катрин и Едгар са много привързани един към друг, както изобщо могат да бъдат привързани двама души — заяви изведнъж Изабела възбудено. — Никой няма право да говори по тоя начин и аз няма мълчаливо да търпя да подценяват брат ми!
— Брат ти страшно много обича и тебе, нали? — презрително забеляза Хийтклиф. — С изненадваща готовност те оставя да се справяш сама в света.
— Той не знае колко страдам — отвърна тя. — Не му казах това.
— Значи, все пак си му казала нещо. Писа ли му?
— Да, за да му кажа, че съм се омъжила. Ти видя бележката.
— И нищо друго оттогава?
— Не.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:24

— Младата ми господарка изглежда много по-зле, откак се е омъжила — забелязах аз. — Явно е, че някой не я обича достатъчно. Лесно се досещам кой е тоя човек, но може би не би трябвало да кажа името му.
— Аз предполагам, че тя самата не обича себе си — рече Хийтклиф. — Постепенно се превръща в същинска повлекана! Много рано й омръзна да се опитва да ми хареса. Едва ли ще повярвате, но още на другия ден след сватбата тя вече плачеше и искаше да се върне в къщи. Впрочем, както не е прекалено придирчива, тая къща ще й прилича, а пък аз ще се погрижа да не ме позори, като се мярка навън.
— И все пак, господине — отвърнах, — надявам се, ще държите сметка на обстоятелството, че госпожа Хийтклиф е свикнала да се грижат за нея и че е била отгледана като единствена дъщеря, обслужвана с готовност от всички. Трябва да й позволите да има прислужница, която да й шета, и да се отнасяте любезно с нея. Каквото и да е мнението ви за господин Едгар, не можете да се съмнявате в нейната способност силно да се привързва към едни или други хора, защото иначе тя не би изоставила разкоша, удобствата и приятелите си в предишния си дом, за да заживее доволна в ей такава изоставена къща с вас.
— Тя ги изостави в заблудата си — отговори той, — виждайки романтичен герой и очаквайки безкрайно да й угаждам заради кавалерската ми преданост. Едва ли мога да гледам на нея като на разумно същество — тъй непреклонно упорствува тя да изгражда в себе си някаква баснословна представа за моя характер и да действува съобразно с неверните понятия, които е таила в душата си за мен. Но струва ми се, че най-после ме е опознала. Аз не забелязвам вече глупавите усмивки и гримаси, които ме дразнеха в началото, както и пълната й неспособност да разбере, че не се шегувах, когато й казвах какво мисля за нея самата и за влечението й към мен. Тя трябваше да прояви забележителна проницателност, за да разбере, че не я обичам. Струваше ми се по едно време, че нищо не би могло да я убеди в това. И все пак не е научила урока си достатъчно добре, защото дори тая заран заяви, сякаш ми съобщаваше някаква страшна вест, че действително съм успял да я накарам да ме мрази — а това, уверявам ви, наистина бе непосилен труд, достоен за самия Херкулес. Ако съм успял да постигна това, имам основание да бъда благодарен. Да вярвам ли на твърдението ти, Изабела? Сигурна ли си, че ме мразиш? Ако те оставя сама половин ден, няма ли пак да ми се довлечеш с въздишки и милувки? Предполагам, че по би й се искало пред тебе да се държа много нежно към нея — самолюбието й страда, като излагам истината. Но все ми е едно, ако и други знаят, че чувствата са били само от нейна страна — нито веднъж не съм я излъгал в това. Тя не може да ме обвини, че съм проявил и най-малката лъжлива нежност. Първото нещо, което направих, като излязох от «Тръшкрос Грейндж», бе да обеся малкото й кученце, а когато тя се застъпи за него, първите ми думи бяха едно пожелание да мога да обеся всяко същество, което й принадлежи, освен едно. Тя вероятно е счела, че изключението се отнася до нея. Предполагам, че има някаква вродена слабост към бруталността, стига само нейната скъпоценна личност да не пострада. Кажете, нима не беше абсурдно и същинска идиотщина от нейна страна — от страна на това жалко, робско и слабоумно момиче — да си въобразява, че бих могъл да я обикна? Кажете на господаря си, Нели, че през целия си живот не съм срещал друго тъй презряно същество като нея. Тя дори позори името на Линтоновци. Случвало се е единствено поради липса на изобретателност да изоставя опитите си да установя какво още може да изтърпи, а тя пак се мъкне позорно и раболепно при мен. Кажете му също така да не се вълнува като брат и съдия, защото аз се движа строго в рамките на закона. До тоя момент съм отбягвал да й дам и най-малкия повод да иска развод. При това тя не би изпитвала благодарност към тогова, който би ни разделил. Ако искаше да си върви, тя би имала тая възможност. Досадата, която изпитвам от присъствието й, превишава удоволствието, което мога да получа, като я измъчвам.
— Господин Хийтклиф — рекох, — това са приказки на луд човек. Жена ви по всяка вероятност е убедена, че сте луд, и именно поради това ви е търпяла досега, но като казвате, че може да си върви, тя несъмнено ще се възползува от разрешението. Госпожо, нали не сте толкова омагьосана, че да останете при него по ваше собствено желание?
— Внимавай, Елен! — отвърна Изабела, а очите й искряха гневно. Техният израз не оставяше никакво съмнение в пълния успех на нейния другар да се направи омразен. — Не вярвай на нито една от думите му. Той е лъжец и демон — чудовище, но не и човешко същество! Казвал ми е и преди, че мога да си вървя, и аз се опитах, но вече не смея да повторя опита. Само обещай, Елен, да не кажеш нито дума от позорната му реч на брат ми или на Катрин. Каквото и да казва, той иска да доведе Едгар до пълно отчаяние. Казва, че се бил оженил за мен нарочно, за да получи власт над него, но той няма да получи такава власт. По-скоро ще умра! Аз чисто и просто се надявам — моля се дори — той да забрави проклетата си предпазливост и да ме убие! Единственото удоволствие, което мога да си представя, е да умра или да го видя мъртъв.
— Хайде, стига толкова! — рече Хийтклиф. — Ако ви повикат като свидетелка в съда, ще си спомните думите й, Нели. И погледнете добре това лице — тя е стигнала горе-долу до положението, което приляга на целите ми. Не, Изабела, не си в състояние сама да се пазиш и аз, като твой законен закрилник, трябва да те задържа при себе си, под мое попечителство, колкото и неприятно да е това задължение. Качи се горе. Искам да кажа нещо насаме на Елен Дийн. Не, не оттам. Казах горе! Хайде, дете мое, оттук се отива горе.
Той я сграбчи, изблъска я от стаята и се върна, като мърмореше:
— Няма милост в мен! Няма милост в мен! Колкото повече се гърчат червеите, толкова по-силно желая да ги смачкам. Това са душевни мъки, подобни на болката при поникване на зъби; и колкото по се усилва болката, толкова по-силно забивам зъбите си.
— Разбирате ли смисъла на думата милост? — казах аз и побързах да си сложа шапката. — Случвало ли се е веднъж в живота ви да изпитате това чувство?
— Свалете я! — прекъсна ме той, разбрал намерението ми да си вървя. — Още няма да си вървите. Хайде, Нели, елате тук. Трябва или да ви склоня, или да ви принудя да ми помогнете да изпълня намерението си и да видя Катрин, и то веднага. Кълна се, че нямам намерение да правя никакво зло. Не желая да предизвикам никакви истории, нито да извадя от търпение господин Линтон или пък да го обидя с нещо. Искам само да чуя от нея самата как се чувствува и защо се е разболяла, а също и да я запитам дали мога да сторя нещо, което да й бъде от полза. Миналата нощ прекарах шест часа в градината на «Тръшкрос Грейндж» и тая вечер пак ще отида. Ще се навъртам там всяка нощ и всеки ден, докато намеря сгоден случай да вляза. Ако ме срещне Едгар Линтон, няма да се поколебая да го съборя на земята с един удар и тъй да го наредя, че да съм сигурен, че ще мирува, докато съм в къщата. Ако прислужниците се опитат да ме спрат, ще ги прогоня с тия пистолети. Но няма ли да е по-добре изобщо да не влизам в допир с тях или с господаря им? А вие лесно можете да ми помогнете. Ще ви предупредя, като дойда, и тогава, щом тя остане сама, ще ме въведете, без да бъда забелязан, и ще бдите с напълно спокойна съвест, докато си отида. По тоя начин ще предотвратите някоя беда.
Възпротивих се на искането му да играя такава предателска роля в къщата на моя господар и подчертах колко жестоко и егоистично би било да наруши спокойствието на госпожа Линтон за свое собствено удовлетворение.
— Тя се стряска мъчително от най-малкото нещо — продължих аз. — Толкова е нервна, че не би могла да понесе изненадата. Положителна съм в това. Не упорствувайте, господине, или в противен случай ще бъда принудена да уведомя господаря си за намеренията ви и той ще вземе мерки да предпази дома си и всички в него от такива нежелателни посещения!
— Тогава ще взема мерки да обезвредя вас, жено! — възкликна Хийтклиф. — Няма да напуснете «Брулени хълмове» до утре заранта. Глупаво е да твърдите, че Катрин не би могла да понесе една среща с мен, а що се отнася до изненадата, аз искам да избягна това. Трябва да я подготвите, да я питате дали мога да дойда. Казвате, че тя никога не споменавала името ми и че никога не й говорели за мен. Че пред кого да спомене името ми, ако е забранено да се говори за мен в къщата? Тя мисли, че всички сте шпиони в полза на нейния съпруг. Ех, не се и съмнявам, за нея е цял ад да живее с вас! По мълчанието й, ако не по друго, разбирам какво чувствува тя. Казвате, че често била неспокойна и изглеждала разтревожена. Нима това говори за спокойствие? Говорите, че умът й бил разстроен. Дявол да го вземе, нима би могло да бъде иначе при нейното страшно усамотение? И онова блудкаво и жалко същество, което се грижи за нея от чувство на дълг и човечност, от съжаление и милост! Да си въобразява, че може да й възвърне силите, като я окръжава с повърхностните си грижи, е все едно да посади дъб в саксия и да се надява той да вирее! Нека се разберем още сега. Тук ли ще стоите и ще трябва ли да си пробия път до Катрин, като мина през тялото на Линтон и на неговия лакей, или ще се отнесете приятелски с мен, както сте постъпвали досега, и ще направите това, което желая? Решавайте — няма да се бавя и минута, ако продължавате да проявявате опърничавата си природа.
И тъй, господин Локууд, спорих с него, оплаквах се и решително отказах поне петдесет пъти, но в края на краищата той ме принуди да приема следното споразумение. Задължих се да занеса едно негово писмо до господарката, а дадеше ли тя съгласието си, обещах да го уведомя за първия случай, когато господин Линтон щеше да отсъствува от къщи, за да дойде и да влезе, както може. Аз нямаше да бъда там, а и другите прислужници трябваше също да бъдат отстранени. Добре ли постъпих, или не? Страхувам се, че не беше редно, макар и да постъпвах целесъобразно. Мислех, че така предотвратявам друга разпра. Мислех също така, че идването му би могло да предизвика благоприятен обрат в душевната болест на Катрин. После си спомних строгата забележка на господин Едгар, загдето съм разнасяла клюки, и реших да се успокоя по въпроса, като многократно се зарекох тая предателска постъпка, ако тя изобщо заслужаваше да бъде наричана с такъв суров епитет, да бъде и последната. Въпреки това връщането ми към къщи бе много по-тъжно, отколкото идването ми насам, и трябваше да изживея много съмнения, преди да увещая себе си и да предам писмото в ръцете на госпожа Линтон.
Но Кенет пристига. Ще сляза долу и ще му кажа, че се чувствувате много по-добре. Разказът ми е отегчителен, както казваме по тия места, но ще помогне да прекараме още едно утро.“
„Отегчителен и тъжен — помислих аз, когато добрата жена слезе да посрещне доктора — и не точно такъв, какъвто бих избрал, за да се забавлявам.“ Няма значение. Ще извлека добра полза от горчивите билки на госпожа Дийн и, на първо място, нека се пазя от обаянието на искрящите очи на Катрин Хийтклиф. Бих се намерил в странно положение, ако отдам сърцето си на тая млада жена, а дъщерята се окаже някакво второ издание на майка си.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:25

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Още една седмица измина и аз съм със също толкова дни по-близо до възстановяването на здравето ми и до пролетта! Вече чух цялата история на моя съсед при различни случаи, когато домоуправителката можеше да отдели време от по-важни занятия. Ще продължа разказа си с нейните думи, само че малко по-сбито. Общо взето, тя е доста добър разказвач и не мисля, че бих могъл да внеса някакво подобрение в нейния стил.
„Привечер в оня ден — каза тя, — привечер в оня ден, когато отидох в «Брулени хълмове», аз знаех, сякаш го виждам пред себе си, че господин Хийтклиф се навърта някъде из градината, и отбягвах да излизам навън, защото още носех неговото писмо в джоба си и не исках пак да ме заплашва или дразни. Бях намислила да не го давам, докато господарят ми не отиде някъде, понеже не знаех как то ще се отрази на Катрин. Поради това писмото попадна в ръцете й едва след три дена. Следващият бе неделен ден и аз го внесох в стаята й, когато членовете на семейството бяха отишли на църква. Един от прислужниците бе оставал с мен, за да пази къщата, а и ние обикновено заключвахме вратите, докато траеше службата. Тоя път обаче времето бе тъй топло и приятно, че аз ги разтворих широко и за да изпълня задължението си, понеже знаех кой щеше да дойде, казах на слугата, че на господарката много й са се дояли портокали, та да изтича до селото и да вземе няколко, като ги плати на другия ден. Той тръгна към селото, а аз се качих горе.
Госпожа Линтон седеше както обикновено в нишата на прозореца, облечена в широка бяла рокля и с лек шал върху раменете. Бяха поотрязали от гъстите й дълги коси още когато се разболя, така че сега тя ги носеше вчесани надолу и естествените й къдри падаха по тила и слепите й очи. Външният й вид се бе променил, както бях казала на Хийтклиф, но тая промяна, когато бе спокойна, сякаш придаваше на лицето й някаква неземна красота. Вместо да блестят както преди, очите й гледаха замечтано и с меланхолична нежност. Те вече не оставяха впечатлението, че гледат предметите, които я окръжават, и сякаш винаги се взираха отвъд, нейде в далечината — човек просто би казал, че те се взират отвъд тоя свят. При това бледостта на лицето й — неговият изнурен вид бе изчезнал, откакто тя понапълня — и особеният израз, който се дължеше на душевното й състояние, макар и болезнено да припомняха причините на заболяването й, й придаваха много затрогващ вид. Аз самата и навярно всеки, който я видеше, винаги оставаше с впечатлението, че тази бледост оборва по-осезателните доказателства за възстановяването на здравето й и сякаш предвещава близката й смърт.
Една книга лежеше разтворена пред нея, върху перваза на прозореца, и едва забележимият вятър от време на време прелистваше нейните страници. Струва ми се, че Линтон бе оставил книгата там, защото тя никога не се опитваше да се развлича с четене или с някакво друго занимание и той прекарваше дълги часове в напразни опити да я заинтересува в някоя тема на разговор, която я бе забавлявала преди. Тя съзнаваше какво цели той и търпеливо понасяше усилията му в моменти на добро настроение, но от време на време изтъкваше тяхната безполезност, като сподавяше някоя отегчена въздишка и накрая го възпираше с най-тъжни усмивки и целувки. При други случаи тя се извръщаше сърдито встрани и закриваше лице с ръце или дори гневно го отблъскваше, а тогава той гледаше да не я закача, защото беше уверен, че иначе може да влоши състоянието й.
Камбаните на църквата в Гимъртън продължаваха да бият и тихият, нежен ромон на потока в долината галеше ухото. Ромонът и камбанният звън прекрасно заместваха шепота на листака през лятото, който заглушаваше тая музика край «Тръшкрос Грейндж» в сезона, когато дърветата са напълно разлистени. Ромонът на потока се долавяше в «Брулени хълмове» през тихите дни по топенето на снеговете или след няколко дъждовни дни. И като се ослушваше, Катрин мислеше именно за «Брулени хълмове» — тоест ако изобщо мислеше или се ослушваше, защото и сега гледаше с оня неопределен и далечен поглед, който споменах преди и който не показваше, че материалните неща се отпечатват в съзнанието й било чрез слуха, било чрез зрението й.
— Имате писмо, госпожо Линтон — казах аз и внимателно го поставих в ръката й, която почиваше върху коляното. — Трябва веднага да го прочетете, защото в него се иска отговор. Да разчупя ли печата?
— Да — отвърна тя, без да премести поглед. Отворих писмото. То беше твърде кратко.
— А сега — продължих аз — прочетете го.
Тя отдръпна ръката си и писмото падна. Поставих го в скута й и зачаках права, докато й скимне да погледне надолу, но това движение на очите се забави тъй дълго, че накрая аз пак я заговорих:
— Аз ли да го прочета, госпожо? То е от господин Хийтклиф.
Тя се сепна, очите й заблестяха тревожно от възвръщащия се спомен и от усилието да подреди мислите си. Тя вдигна писмото и сякаш започна да го разглежда, а когато погледът й се спря върху подписа, въздъхна, но все ми се струваше, че още не е разбрала значението му, защото, като поисках да узная отговора й, само посочи името и се вгледа в мен с тъжен и въпросителен поглед.
— Той иска да ви види — казах, като разбрах, че някой трябва да й обясни смисъла на писмото. — Вече трябва да е в градината и нетърпеливо очаква да узнае какъв отговор ще му занеса.
Докато говорех, забелязах едно едро куче, което лежеше долу в огряната от слънце трева, да изправя уши, сякаш се готви да лае, а после, отпускайки ги назад, да възвестява с поклащане на опашката за приближаването на човек, когото то не считаше за чужд в тая къща. Госпожа Линтон се наведе напред и се ослуша със затаен дъх. Минута по-късно дочухме през хола да преминават стъпки. Хийтклиф не бе успял да устои на изкушението и да не влезе през разтворените врати. Той навярно бе предположил, че не съм склонна да удържа думата си, и затова бе решил да се осланя на собствената си дързост. Катрин се вгледа с растящо нетърпение към вратата на стаята си. Той не налучка стаята. Тя ми направи знак да го пусна да влезе, но той намери стаята, преди да съм стигнала до вратата, пристъпи една-две крачки и я прегърна.
В продължение на около пет минути той нито продума, нито я пусна от прегръдките си и през това време я целуна повече пъти, отколкото изобщо бе целувал някого през живота си. Впрочем господарката ми първа го бе целунала и за мен бе съвсем ясно, че от мъка той просто не можеше да я погледне в лицето. Още в същия миг, когато я видя, същата мисъл бе осенила и него като мен преди, че в случая нямаше никакви изгледи за окончателно оздравяване — тя бе обречена и щеше неминуемо да умре.
— Ах, Кати, любов моя, как да понеса това! — бяха първите думи, които той изрече с глас, който не се опитваше да прикрие отчаянието му.
Той се вторачи тъй напрегнато в нея, че на мен се стори, че самата напрегнатост на взора му ще накара очите му да се насълзят, но те горяха от мъка и не се разтопиха.
— Сега пък какво? — рече Катрин, като се отдръпна назад и се вгледа на свой ред в него с внезапно помрачено чело. Настроенията й се меняха постоянно, като същински ветропоказател. — Хийтклиф, вие двамата с Едгар разбихте сърцето ми! И двамата идвате да се вайкате пред мен за станалото, сякаш вие сте хората, които трябва да бъдат съжалявани! Няма да ви съжалявам, не, не и аз. Вие ме убихте и, както ми се струва, благоденствувате от това си дело. Колко си силен! Колко години смяташ да живееш, когато няма да ме има вече на тоя свят?
Хийтклиф бе приклекнал на единия си крак, за да я прегърне. Той се опита да се изправи, но тя сграбчи косата му и го принуди да остане в същото положение.
— Бих искала да мога да те държа — продължи тя с горчивина, — докато и двамата сме мъртви! Не бих обръщала внимание на страданията ти. Пет пари не давам за мъките ти. Че защо да не страдаш? Нали и аз страдам! Ще ме забравиш ли? Щастлив ли ще бъдеш, когато ме заровят в земята? Няма ли да кажеш подир двадесет години: «Ето гроба на Катрин Ърншоу. Обичах я преди много време и бях нещастен, когато тя умря, но всичко мина. Много жени съм обичал оттогава насам. Моите деца са ми по-мили, отколкото бе тя за мен, и при смъртта си няма да се радвам, че отивам при нея, а ще съжалявам, че трябва да оставя децата си.» Тъй ли ще кажеш, Хийтклиф?
— Не ме измъчвай така, че и аз ще стана луд като тебе! — викна той, като се отдръпна и заскърца със зъби.
За един хладнокръвен наблюдател двамата представляваха странна и страхотна картина. Имаше защо Катрин да гледа на небето като на място за заточение, освен ако можеше, умирайки, да се отърси и от душата си. В момента по белите й страни бе изписана някаква дива мъст, а устните й бяха безкръвни и очите й искряха. В сключените й пръсти остана кичур от косите на Хийтклиф, които бе стискала. Колкото до нейния другар — докато се изправяше, подпирайки се на една ръка, с другата той бе хванал ръката й. Но прояви такава липса на нежност, въпреки нейното състояние, че като отпусна ръката й, можах да видя четири ясни отпечатъка върху безцветната й кожа.
— Дяволът се е вселил в тебе — гневно продължи той, — та да ми говориш по тоя начин, когато умираш! Даваш ли си сметка, че тия ти думи ще бъдат записани като с нагорещено желязо в паметта ми и ще се вдълбават навеки все по-навътре, след като напуснеш тоя свят? Знаеш много добре, че лъжеш, като казваш, че аз съм те убил. При това ти знаеш, Катрин, че мога да те забравя толкова, колкото и собственото си съществуване! Нима не стига на проклетия ти егоизъм да знаеш, че докато ти почиваш в мир в земята, аз ще се гърча в адски мъки?
— Аз няма да зная покой! — простена Катрин, която изведнъж почувствува физическата си слабост чрез силното и неравномерно туптене на сърцето си, което пулсираше видимо под влиянието на чрезмерната й възбуда. Тя не каза друга дума, докато трая този силен пристъп, но после продължи с по-нежен глас:
— Не ти пожелавам по-големи мъки от моите, Хийтклиф. Желая само никога да не се разделяме и ако някоя моя дума те хвърли в отчаяние отсега нататък, помисли, че и аз изпитвам същата мъка под земята, и ми прости, заради мен самата! Ела тук и коленичи още веднъж. Никога през живота си не си ми сторил зло. Но ако продължаваш да се гневиш, споменът за това ще бъде по-лош, отколкото острите ми думи. Няма ли да дойдеш пак до мен? Хайде, моля ти се, ела!

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:26

Хийтклиф отиде до гърба на стола й и се наведе над нея, но не и дотолкова, че да й позволи да види лицето му, което бе посиняло от вълнение. Тя се извърна, за да го погледне. Той не искаше да й позволи това. Извърна се внезапно, запъти се към огнището и застана там, мълчалив и с гръб към нас. Госпожа Линтон го проследи с подозрителен поглед. Всяко негово движение будеше нови чувства у нея. Тя мълчеше, загледа се в него отново, после се обърна към мен и ме заговори с думи на негодуващо разочарование:
— Ето, виждаш ли, Нели, той нито за момент не се умилостиви, не отстъпи, за да не умра. Ето как ме обича! Нищо, няма значение. Това не е моят Хийтклиф. Аз пак ще обичам моя и ще го взема със себе си. Той е в душата ми. И това, което най-вече ме отегчава — замислено добави тя, — е тоя разнебитен затвор. Омръзна ми да бъда държана в него. Горя от нетърпение да литна в оня славен свят и винаги да бъда там — не да го виждам мъгляв през сълзи и да копнея по него през стените на измъченото си сърце, а наистина да бъда в него и с него. Нели, на теб ти се струва, че си по-добре и по-щастлива от мен, понеже си напълно здрава и с крепки сили. Ти ме съжаляваш. Много скоро това ще се промени. Аз ще съжалявам тебе. Ще бъда недостижимо отвъд вас и над вас. Чудя се, че той няма да бъде до мене! — продължи тя, сякаш говореше на себе си. — Стори ми се, че той желае това. Хийтклиф, драги, не би трябвало да се сърдиш сега. Ела при мен, Хийтклиф!
Това нейно желание бе тъй силно, че тя стана и се подпря на страничното облегало на креслото. При тая толкова силна молба той се извърна към нея с напълно отчаян вид. Очите му, широко отворени и най-сетне влажни, се спряха гневно върху нея, а гърдите му се надигаха конвулсивно. Един миг стояха тъй, разделени, а после почти не видях как се събраха, но Катрин се хвърли към него и той я хвана. Двамата се включиха в такава прегръдка, че вече не вярвах господарката ми да може да излезе жива от нея. Впрочем стори ми се, че тя припадна още в първия миг.
Той се хвърли в най-близкото кресло и когато аз се приближих с бързи крачки към тях, за да видя дали бе припаднала, той заскърца със зъби и по устата му изби пяна като на бясно куче, притискайки я още по-плътно до себе си в безумната си ревност. Нямах чувството, че се намирам в присъствието на същество, подобно на обикновените хора — сякаш не бе в състояние да ме разбере, макар и да му говорех, затова се отдръпнах настрана и замълчах от силно смущение.
След малко едно движение на Катрин ме успокои донякъде. Тя вдигна ръка, за да обвие врата му и да долепи бузата си до неговата в положението, в което я държеше, докато той на свой ред я обсипваше с безумни милувки и рече с необуздан глас:
— Сега ми даваш да разбера колко жестока си била — жестока и фалшива. Защо ме презря? Защо измами собственото си сърце, Кати? Не искам нито с една дума да те утеша. Ти си го заслужаваш. Сама уби себе си. Да, може да ме целуваш, може да плачеш и да изтръгваш от мен целувки и сълзи — ще посърнеш от тях, те ще те прокълнат! Ти ме обичаше. Тогава какво право имаше да ме оставиш? Какво право, отговори на въпроса ми, какво право имаше да ме оставиш заради несериозното ти влечение към Линтон? Понеже нищо не би могло да ни раздели — нито нищетата, нито унижението, нито смъртта, нито каквато и да е беда, която бог или дяволът биха могли да измислят и струпат върху нас, ти сама стори това по своя собствена воля. Аз не разбих сърцето ти — ти си го разби и с това разби и моето. Толкова по-зле за мен, че съм здрав и силен. Нима аз искам да живея? Какъв ще бъде тоя живот, когато ти… Ах, господи! Нима на тебе ще ти бъде приятно да живееш, ако душата ти се намира в гроба?
— Остави ме на мира! Остави ме на мира, — простена Катрин. — Ако съм постъпила зле, нали затова умирам? Стига толкова! И ти ме остави, но аз няма да те укорявам. Аз ти прощавам. Прости ми и ти.
— Тежко е да простя и в същото време да гледам тия очи и да чувствувам тия залинели ръце — отвърна той. — Целуни ме пак, но гледай да не видя очите ти. Прощавам ти онова, което извърши спрямо мен. Обичам моя убиец, но и твоя! Нима мога да го обичам?
Те замълчаха със скрити едно в друго лица, всяко окъпано в сълзите на другия. Впрочем струваше ми се, че и двамата плачат, защото Хийтклиф, изглежда, можеше да плаче при случай като тоя.
Междувременно аз ставах все по-неспокойна, защото следобедът бързо отминаваше, а отпратеният от мен човек се завърна от селото и в светлината на западното слънце, огряло горния край на долината, вече различавах тълпа от хора да се трупат вън от входа на църквата в Гимъртън.
— Службата е свършила — съобщих аз. — Господарят ще бъде тук след половин час.
Хийтклиф изръмжа някакво проклятие и още по-плътно притисна Катрин. Тя изобщо не мръдна.
Не след дълго забелязах група слуги да идват нагоре по пътя към кухненското крило. Господин Линтон дойде след малко. Той сам си отвори вратата и тръгна бавно нагоре, наслаждавайки се по всяка вероятност на прекрасния следобед, който лъхаше на летен ден.
— Ето че дойде! — възкликнах аз. — За бога, слизайте час по-скоро! Няма да срещнете никого на главните стълби. Хайде, побързайте и постойте между дърветата, докато той влезе вътре.
— Трябва да си вървя, Кати — рече Хийтклиф и се опита да се изтръгне от прегръдките на събеседницата си. — Но ако остана жив, ще те видя отново, преди да заспиш. Няма да се отдалечавам на повече от пет метра от прозореца ти.
— Не трябва да си вървиш! — отвърна тя, държейки го толкова силно, колкото й позволяваха силите. — Казвам ти, че няма да си вървиш.
— За един час — замоли я той със сериозен тон.
— Нито за минута — отвърна тя.
— Трябва. Линтон ей сега ще дойде — упорствуваше разтревоженият неканен гост.
Той искаше да стане и с това да разтвори и пръстите й, но тя се притискаше здраво в него, задъхвайки се. Неимоверна решителност лъхаше от лицето й.
— Не! — викна тя. — Не, не, не си отивай! Това е последният път! Едгар няма да ни навреди. Хийтклиф, ще умра! Да, ще умра!
— Проклетият му глупак! Ей го, иде! — рече Хийтклиф и отново потъна в креслото. — Тихо, мила моя! Тихо, Катрин! Ще остана. Ако ме застреля тъй, ще умра с благословия на устните си.
Двамата пак се притиснаха в прегръдките си. Чух господаря, си да се изкачва по стълбището. Студена пот се стичаше от челото ми. Ужас ме обзе.
— Нима ще се вслушвате в бълнуванията й? — гневно казах аз. — Тя не знае какво приказва. Нима ще я погубите, понеже й липсва разум, с който да си помогне? Станете! Можете в миг да бъдете свободен. Това е най-пъкленото ви дело от всички досега. Свършено е с нас — с господаря, с господарката и с прислужницата.
Закърших ръце и се разплаках, а господин Линтон ускори крачките си, като долови врявата. Искрено се зарадвах посред паниката си, като видях, че ръцете на Катрин висят отпуснато надолу и че главата й също е клюмнала върху гърдите.
«Тя е припаднала или пък е умряла — помислих си. — Толкова по-добре. Би било далеч по-добре да е мъртва, отколкото да продължава да съществува като бреме за всички, които я окръжават, причинявайки им само страдания.»
Пребледнял от изненада и гняв, Едгар се нахвърли върху своя неканен гост. Не зная какво бе намислил да направи, обаче другият веднага спря всякаква подобна проява, като взе безжизненото тяло в ръцете си.
— Чуйте — рече той. — Ако не сте звяр, най-напред й помогнете. После ще приказвате с мен!
Той влезе в гостната и седна. Господин Линтон ме извика и двамата успяхме да я свестим с голяма мъка, и то след като прибягнахме до всевъзможни средства, обаче тя бе съвсем замаяна. Въздишаше, хленчеше и не можеше да познае когото и да е. В страха си за нея Едгар забрави омразния й приятел. Аз не го бях забравила. Отидох при първия сгоден случай и го замолих да си върви, уверявайки го, че тя се чувствува по-добре и че ще го уведомя на следното утро как е прекарала нощта.
— Няма да откажа да изляза навън — отвърна той, — но ще стоя в градината. А вие, Нели, гледайте да устоите на думата си утре. Ще бъда под онези борове. Внимавайте или ще дойда още веднъж независимо от това, дали Линтон е вътре, или не.
Той погледна набързо през полуотворената врата на стаята и като разбра, че казаното от мен бе наглед вярно, освободи къщата от злощастното си присъствие.“

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:26

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Към дванадесет часа тая вечер се роди оная Катрин, която видяхте в «Брулени хълмове» — едно дребно детенце-седмаче. Нейната майка почина два часа подир това, без изобщо да може да дойде дотолкова в съзнание, че да страда заради отсъствието на Хийтклиф или да познае Едгар. Отчаянието на последния от загубата бе тъй голяма, че за мен е мъчително да се спирам на тая тема. Последиците от това отчаяние показаха колко дълбока е била мъката му. Той бе останал без наследник и това според мен го хвърляше в още по-голямо отчаяние. И аз го оплаквах, когато спирах поглед върху слабичкото сираче, и мислено ругаех стария Линтон, загдето бе завещал своето имение на дъщеря си вместо на сина си — впрочем едно съвсем естествено пристрастие. Нещастното дете — никой не му се радваше! През тия първи няколко часа на живота му то можеше да умре от плач и никой не му обръщаше внимание. После поправихме грешката си, но то започна живота си така самотно, както вероятно и ще го завърши.
Омекотено от завесите на прозорците, следващото утро — ясно и весело навън — се промъкна в тихата стая и обля леглото и тялото върху него с мека и нежна светлина. Едгар Линтон бе опрял глава върху възглавката и очите му бяха затворени. Хубавите черти на младото му лице бяха почти тъй мъртвешки, като тия на тялото до него, и почти също тъй неподвижни, но неговото мълчание изразяваше притъпена болка, а нейното — пълен покой. Челото й бе гладко, клепачите — затворени и някакъв израз на усмивка бе изписан върху устните й — ангел не би могъл да бъде по-красив, отколкото изглеждаше тя. Самата аз бях обхваната от безкрайното спокойствие, което лъхаше от нея. Никога не съм изпитвала по-набожни чувства от тия, които ме вълнуваха, докато се взирах в тоя несмутим образ на божествен покой. Инстинктивно повторих думите, които тя бе произнесла няколко часа преди това: «Несравнимо отвъд и над всички ни. Все още на земята или вече на небето нейният дух е у дома си при бога!»
Не зная дали това е някаква моя отличителна черта, но аз се чувствувах почти винаги щастлива, когато бдя в стаята на мъртвец, стига ведно с мен да не бди някой отчаян и страшно изнервен близък на покойния. В това бдение виждам някакъв покой, който не може да бъде нарушен нито от земни сили, нито от силите на ада, и чувствувам известна увереност в безкрайността и блаженството на задгробния живот — вечността, в която са минали мъртвите, — там, гдето животът е така безкраен, както любовта е безгранична и радостта — пълна. В тоя случай забелязах колко много себичност се крие дори и в една любов като тая на господин Линтон, когато той съжаляваше тъй много за щастливото освобождение на Катрин. Наистина, като има пред вид нейния своенравен и капризен живот, човек би могъл да се усъмни дали тя заслужаваше да намери накрая спокоен пристан. Човек би могъл да се усъмни в моменти на спокоен размисъл, но не и в присъствието на тялото й. То само изтъкваше собственото си спокойствие и това сякаш говореше, че и душата й е намерила подобен покой.“
— Вярвате ли, че такива хора наистина са щастливи на онзи свят, господине? Много нещо бих дала да узная това.
Отказах да отговоря на въпроса на госпожа Дийн, който ми се стори донякъде еретичен. Тя продължи:
„Като хвърлим поглед назад върху живота на Катрин Линтон, ние нямаме право да мислим, че тя е щастлива. Както и да е, нека я оставим при нейния творец.
Господарят изглеждаше заспал и скоро след изгрев слънце аз се реших да напусна стаята, да се измъкна навън и да подишам чистия и ободрителен въздух. Слугите помислиха, че съм излязла, за да се отърся от сънното състояние, в което бях изпаднала поради продължителното бдение, но в същност главната ми подбуда бе да видя господин Хийтклиф. Ако се бе спотайвал цяла нощ измежду боровете, той едва ли ще да е чул суматохата в «Тръшкрос Грейндж» освен може би бързия тропот на коня, който отнасяше пратеника към Гимъртън. Ако е бил по-наблизо, вероятно е схванал от светлините, които се носеха насам-натам, както и от отварянето и затварянето на вратите, че нещо става в къщата. Чувствувах, че трябва да му предам страшната вест, и гледах час по-скоро да се отърва от това неприятно задължение, но не знаех именно как да постъпя. Той бе там — няколко крачки навътре в парка, — опрял гръб в едно старо ясеново дърво, гологлав и с измокрена коса от росата, която се бе насъбрала по напъпилите клони и капеше около него. Той бе стоял дълго време в това положение, защото видях една двойка дроздове да минават и се връщат едва на три стъпки от него, заети с изграждането на гнездото си, без да обръщат внимание на неговата близост повече, отколкото на някой пън. Те хвръкнаха, когато наближих, а той вдигна очи и заговори.
— Тя е мъртва — рече. — Не чаках да дойдете, за да го науча. Приберете кърпичката си и не подсмърчайте пред мен. Вървете по дяволите, всички вие! Не са й потрябвали вашите сълзи!
Плачех не по-малко за него, отколкото за нея: понякога наистина съжаляваме онези хора, които нямат капка милост нито към себе си, нито към другите. Забелязах още при първото вглеждане в лицето му, че той бе узнал за случилото се нещастие. Някаква глупава мисъл се промъкна в главата ми и повярвах, че сърцето му е сломено и че той се моли, понеже устните му се движеха, а погледът му бе насочен към земята.
— Да, тя е мъртва! — отвърнах, опитвайки се да възпра сълзите си и да избърша бузите си. — Надявам се, че е отишла на небето, гдето всеки един от нас би могъл да отиде и да я намери, ако вземем поука и изоставим лошите си навици, за да тръгнем по добър път!
— Нима тя взе поука? — запита Хийтклиф, опитвайки се да се усмихне презрително. — Като светица ли умря тя? Хайде, кажете ми точно какво стана. Как умря…
Той се опита да произнесе името й, но не можа, после стисна устни и поведе мълчалива борба с мъката, която го разкъсваше, като в същото време отблъскваше съчувствието ми с проницателен и свиреп поглед.
— Как умря тя? — рече той накрая, жаден въпреки твърдостта си да намери опора у някого, защото след тая вътрешна борба цял трепереше като лист.
«Нещастнико! — помислих си. — И ти като всички хора имаш сърце и нерви! Защо държиш тъй много да ги прикриваш? Гордостта ти не може да заслепи бога. Ти само го изкушаваш да измъчва и сърцето, и нервите ти, докато не се преклониш смирено.»
— Умря кротко, като агне — отвърнах. — Въздъхна и се изтегна като дете, което се събужда за миг и пак потъва в сън. Пет минути по-късно почувствувах слабо туптене на сърцето й и това бе всичко!
— И… нито веднъж ли не спомена името ми? — колебливо ме запита той, сякаш се боеше, че отговорът на въпроса му ще съдържа, подробности, които той не би могъл да понесе.
— Тя изобщо не дойде на себе си. От минутата, когато я напуснахте, вече не можеше да познае никого — казах. — Лежи с радостна усмивка на лице и последните й мисли литнаха назад към радостните дни на миналото. Животът й приключи с приятен сън. Дано се събуди тъй кротко и на онзи свят!
— Дано се събуди в страшни мъки! — викна той в страшен пристъп на ярост, като удари земята с крак и застена във внезапен изблик на неудържими чувства. — Че тя бе лъжкиня до последния си момент! Къде е тя? Не и там, не на небето, не е и загинала — тогава къде? Ех, вие казахте, че не ви било грижа за мъките ми! И аз повтарям една и съща молитва, повтарям я, докато езикът ми се втвърди: Катрин Ърншоу, дано не намериш покой, докато съм жив! Ти каза, че съм те убил — тогава преследвай ме като дух! Духовете на убитите преследват своите убийци. Зная, че се е случвало призраци да бродят по земята. Бъди винаги с мен, превърни се в какъвто и да е образ, накарай ме да полудея, само не ме оставяй в тази бездна, в която не мога да те намеря! Ах, господи, това просто не може да се изкаже. Аз не мога да живея без моя живот! Не мога да живея без душата си!
Той заблъска главата си в чепатия ствол на дървото, после почна да вие с вдигнати нагоре очи, като че не бе човек, а див звяр, когото намушкват до смърт с ножове и копия. Забелязах няколко пръски кръв по кората на дървото, а ръката и челото му също бяха окървавени — сцената, която наблюдавах, вероятно представляваше повторение на други подобни, станали през нощта. Тя почти не предизвика състрадание у мен и просто ме ужасяваше, но все пак не ми се искаше да го оставя в това положение. Но щом се съвзе достатъчно, за да забележи, че го наблюдавам, той гневно ми заповяда да си вървя и аз се подчиних. Свръх силите ми бе да го успокоя или утеша.
Погребението на госпожа Линтон бе насрочено в петъка, след деня, в който бе умряла, и дотогава ковчегът й остана открит в гостната стая, целият отрупан с цветя и уханни листа. Линтон прекарваше дните и нощите си там, като пазач, който не знае що е сън. Ето и една друга подробност, която остана скрита за всички, освен за мен — Хийтклиф прекарваше поне нощите навън, еднакво далеч от всяка мисъл за почивка. Аз не влязох във връзка с него, но долавях намерението му да влезе, стига да може; и във вторника, малко след здрача, когато пълната умора застави господарят ми да си легне за няколко часа, аз отворих един от прозорците, трогната от неговото упорство, за да му дам възможност да си вземе последно сбогом с посърналия образ на своя идол. Той не пропусна да се възползува от сгодния случай и влезе предпазливо и за малко — крайно предпазливо, за да не издаде присъствието си и с най-малкия шум. Наистина аз едва ли щях да позная, че е бил там, ако драперията около лицето на покойницата не бе разбутана и ако не бях забелязала на пода едно къдраво снопче от руси коси, завързано със сребърен конец. Разгледах снопчето и разбрах, че то е било взето от един медальон, който висеше на шията на Катрин. Хийтклиф го бе отворил и бе изхвърлил съдържанието му, а после бе поставил там кичур от своите черни коси. Свих двете сноп-чета едно в друго и ги поставих в медальона.
— Разбира се, господин Ърншоу бе поканен да съпроводи останките на сестра си до гроба. Той не изпрати никакво извинение, но и не дойде, тъй че като изключим нейния съпруг, опечалените участници в шествието бяха до един наематели и слуги. Изабела не бе поканена.
За изненада на селяните Катрин не бе погребана нито в параклиса, под паметника на Линтоновци, нито навън, при гробовете на нейните роднини. Гробът й бе изкопан в един наклонен и обрасъл с трева край на църковния двор, дето стената е толкова ниска, че изтравничета и боровинки са полазили до горния й край откъм долината и торфена земя почти я закрива. Сега съпругът й почива на същото място и над всеки от тях се издига прост надгробен камък при главата и друг гладък сив камък при краката, за да се очертават гробовете.“

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:28

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

"Този петък бе последният хубав ден от месеца. Привечер времето се развали. От южен вятърът се преобърна в североизточен и отначало донесе дъжд, после суграшица, а накрая сняг. На другото утро човек просто не можеше да повярва, че бяхме имали три почти летни седмици — игликите и минзухарите бяха скрити под снежни навеи, чучулигите мълчаха, а младите листа на подранилите дървета бяха попарени и почернели. Тъжно, хладно и мрачно настъпи утрото! Господарят стоеше в стаята си, а аз се настаних в безрадостната гостна, която превърнах в детска стая. Стоях там ей тъй, положила на колене детето, което приличаше на хленчеща кукла, като го клатех насам-натам и наблюдавах как вятърът продължава да носи снежинките и да ги натрупва на прозореца, когато вратата се отвори и вътре влезе някой, който се задъхваше от умора и се смееше. За минута гневът ми бе по-голям от учудването ми. Стори ми се, че е една от прислужничките, и викнах по нея:
— Стига! Как смееш да проявяваш вятърничавостта си тук! Какво ще каже господин Линтон, ако те чуе?
— Прощавай — отвърна познат глас, — но зная, че Едгар си е в леглото, и просто не мога да се сдържам.
При тия думи жената пристъпи към огнището, задъхана и с ръка на слабините.
— Тичах из целия път от „Брулени хълмове“ — продължи тя след кратка пауза — освен в ония места, където съм летяла. Не знам колко пъти съм падала. Ах, навред ме боли! Не се плаши! Ще ти обясня всичко, щом си поема дъха, но имай добрината да отидеш и наредиш да ме заведат с колата до Гимъртън, а също и да кажеш на един от слугите да потърси някоя и друга дреха в гардероба ми.
Нахлулата в стаята жена беше госпожа Хийтклиф. На нея положително не й се смееше. Косите й висяха по раменете и от тях капеше вода и сняг. Тя беше облечена в обикновените си дрехи на младо момиче, които прилягаха повече на възрастта й, отколкото на нейното положение — една рокля с деколте и къси ръкави, без шапка и без шал. Роклята беше от лека коприна и цялата мокра, прилепнала в тялото й, а на краката си носеше пантофи. Прибавете към това дълбока рана под едното ухо, която не кървеше обилно само поради студа, бледо, изподраскано и наранено лице и тяло, което едва се държеше на крака от умора, и ще разберете, че първоначалната ми уплаха не намаля кой знае колко, когато можах да я разгледам по-спокойно.
— Мила госпожо — възкликнах, — няма да мръдна оттук и нищо не искам да чуя, докато не свалите всичко от гърба си и не облечете сухи дрехи, а и в Гимъртън няма да вървите тая вечер, тъй че е излишно да заръчвам колата.
— Ще отида — рече тя, — било пешком, било с кола. И все пак нямам нищо против да се облека както трябва. И… Ах, виж как струи водата по врата ми. От огъня кожата ми започна да смъди*.
[* Сърби ме, наболява ме. — Б. ред.]
Тя настоя да изпълня нарежданията й, преди да ми позволи да се докосна до нея, и едва когато на кочияша бе казано да бъде готов и една от прислужничките бе изпратена да опакова необходимите дрехи, можах да получа съгласието й да превържа раната и да й помогна да смени дрехите си.
— А сега, Елен — рече тя, когато привърших работата си и тя се разположи в едно кресло край огнището с чашка чай в ръка, — седни срещу мен и остави нейде бебето на нещастната Катрин. Не ми е приятно да го гледам. Не трябва да мислиш, че не държа на Катрин, понеже се държах тъй глупаво на влизане в стаята. И аз плаках, да, горчиво плаках — повече, отколкото друг има основание да плаче за нея. Разделихме се, без да се подобрим, както си спомняш, и аз не мога да си простя това. Но въпреки всичко съвсем не бях склонна да му съчувствувам, да съчувствувам на тоя див звяр! Ах, дай ми ръжена. Това е последното нещо от него, което имам върху себе си.
Тя извади златния си пръстен от безименния си пръст и го хвърли на пода.
— Ще го смачкам — продължи, като го удари с детска злоба, — а после ще го изгоря. — Тя взе смачкания пръстен и го хвърли в разгорените въглени. — Ето! Той ще ми купи друг, ако пак ме върне при себе си. Способен е да дойде и да ме потърси, за да дразни Едгар. Не смея да остана, за да не би тая мисъл да влезе в проклетата му глава! При това Едгар не е бил много любезен, нали? Нито искам да го моля за помощ, нито пък желая да му причиня други неприятности. Необходимостта ме застави да потърся убежище тук, макар че щях да остана в кухнята, ако не бях научила, че го няма. Щях да измия лицето си в кухнята, да се постопля и да поискам да ми донесеш каквото ми е нужно, после отново щях да замина нанякъде, гдето не би могъл да ме намери моят проклетник, тоя същински таласъм! Ех, в каква ярост бе изпаднал! Само да можеше да ме пипне!… Жалко, че Ърншоу не може да се мери с него по сила. Не бих побягнала, докато не го видех смазан, стига Хиндли да можеше да стори това.
— Хайде, не говорете тъй бързо, госпожице — прекъснах я аз. — Ще разместите кърпичката, която превързах около лицето ви, и раната пак ще почне да кърви. Пийте си чая, отдъхнете си и престанете да се смеете. Смехът съвсем не е уместен под тоя покрив и в състоянието, в което се намирате.
— Безспорна истина — отвърна тя. — Чуй това дете! То не спира да плаче. Занеси го някъде да не го чувам поне един час. Аз едва ли ще остана по-дълго.
Дръпнах звънеца и предоставих бебето на грижите на един от прислужниците, после я запитах какво я бе подтикнало да избяга от „Брулени хълмове“ в такова плачевно състояние и къде смята да отиде, щом отказва да остане при нас.
— Би трябвало да остана и искам да остана — отвърна тя, — за да поддържам духа на Едгар и да се грижа за бебето, а също и понеже истинският ми дом е „Тръшкрос Грейндж“. Но, казвам ти, той няма да ме остави. Мислиш ли, че ще го сдържа да гледа как се поправям и развеселявам, да знае, че сме спокойни и да не реши да отрови живота ни? Сега поне съм сигурна в едно — той ме мрази дотолкова, че кипва, щом ме зърне или чуе гласа ми. Вляза ли при него, забелязвам как мускулите на лицето му неволно се изкривяват от омраза. Той ме мрази отчасти защото знае колко много съм в правото си да изпитвам същото чувство към него и отчасти поради първичното му отвращение от мен. То е достатъчно силно, за да мога да бъда напълно уверена, че няма да ме гони навред из Англия, ако бих могла наистина да се изплъзна от ръцете му. Именно затова трябва да се махна оттук. В началото изпитвах желанието да ме убие, но вече се освободих от това чувство. По ми се иска той сам да се убие! Спокойна съм, защото той успя веднъж за винаги да прокуди любовта ми. Спомням си сега колко го обичах и смътно си представям, че пак бих могла да го обичам, ако… Не, не! Дори и да лудееше по мен, дяволската му природа щеше да излезе на преден план по един или друг начин. Катрин е имала страшно извратен вкус, за да държи тъй много на него, познавайки го толкова добре. Чудовище! Да можеше някак да изчезне от лицето на земята и от спомените ми!
— Стига, стига! И той е човек — рекох аз. Бъдете по-милостива. Има и по-лоши от него.
— Той не е човек — отвърна тя — и нищо не му дава право да търси милост от мен. Дадох му сърцето си, той го взе и го измъчи до смърт, а после ми го хвърли обратно. Хората чувствуват със сърцата си, Елен, и тъй като той разруши моето, аз нямам възможност да му съчувствувам и не бих му съчувствувала, та макар и да стене от днес до сетния си ден и да рони кървави сълзи за Катрин. Не, наистина не бих му съчувствувала!
Изабела се разплака при тия думи, но веднага избърса сълзите от очите си и продължи:
„Ти ме питаше какво ме е подтикнало най-сетне да избягам. Принудена бях да направя тоя опит, понеже успях да го вбеся така, че да забрави пъклените си замисли. Да късаш нервите на тоя човек с нажежени щипци, изисква по-голямо хладнокръвие, отколкото да го халосаш по главата. Той се разгневи до такава степен, че забрави дяволското си благоразумие, с което се хвалеше, и се опита да ме убие. Приятно ми беше, че можах да го изкарам извън търпение. Това чувство на задоволство събуди инстинкта ми за самосъхранение и затова направо забягнах, но падна ли отново в ръцете му, той грозно ще си отмъсти.
Вчера, както знаеш, господин Ърншоу трябваше да бъде на погребението. С оглед на това гледаше да бъде трезвен, достатъчно трезвен — не да си ляга побеснял в шест часа и да става пиян в дванадесет. Ето защо стана от леглото с потиснато настроение, като че ли бе пред самоубийство, та толкова му се ходеше на църква, колкото и на танци; и вместо да отиде на погребението, той седна край огнището и почна да гълта чашка подир чашка ракия или коняк.
— Хийтклиф — треперя, като споменавам името му — не беше в къщи от миналата неделя до днес. Не зная дали ангелите са го хранили или дяволите, но цяла неделя не е седнал на трапезата с нас. Чисто и просто пристигаше в къщи призори, отиваше горе в стаята си и се заключваше, сякаш някой би пожелал да му се натрапва с присъствието си! Стоеше там и се молеше като същински методист, само че божеството, на което се молеше, представляваше безжизнена пръст и пепел, а господ, когато се обръщаше към него, биваше смесван по странен начин с неговия собствен баща, т. е. дявола! Свършваше ли тия чудати молитви — а те обикновено траеха, докато гърлото му прегракне и гласът му се задави, — той пак тръгваше на път, винаги право надолу към «Тръшкрос Грейндж». Чудя се как Едгар не е пратил да повикат стража, за да го арестува. Що се отнася до мен, макар и да ме болеше за Катрин, аз не можех да не приемам като празник тоя промеждутък от време, през който бях избавена от неговия унизителен тормоз.
Духът ми се повдигна достатъчно, за да мога да слушам вечните проповеди на Джоузеф, без да плача, и да не се движа из къщи като някой уплашен крадец както преди. Чудно ще ти се види, че съм могла да плача заради приказките на Джоузеф, но той и Хертън са крайно неприятна компания. По-драговолно бих седяла с Хиндли, за да слушам неговите отвратителни ругатни, отколкото с «малкия господар» и неговия верен поддръжник, оня отвратителен старец. Когато Хийтклиф е в къщи, често бивам принудена да отивам в кухнята и да търся тяхното общество, защото иначе трябва да стоя гладна във влажните необитавани стаи. Когато не е в къщи, както се случи тая седмица, аз поставям маса и стол в ъгъла пред огнището в гостната и никак не ме е грижа как се забавлява господин Ърншоу, а и той не се меси в работите ми. Сега е по-мирен, отколкото беше в миналото, стига никой да не го предизвиква. Станал е по-мрачен и подтиснат и не тъй яростен. Джоузеф твърди с положителност, че той бил станал друг човек, че господ бил смекчил сърцето му и че бил спасен, «като да е минал през огън». Не мога да открия белези на промяна към добро, но това не е моя работа.
Снощи седях в моето ъгълче и четох някакви стари книги почти до към дванадесет. Тъй безрадостно ми се струваше да се кача горе при тая снежна фъртуна навън, пък и мислите ми се връщаха непрестанно към църковния двор и пресния гроб. Дръзвах ли за миг да вдигна очи от страницата пред мен, тая тъжна гледка веднага заемаше нейното място. Хиндли стоеше срещу ми, подпрял глава с ръка, по всяка вероятност потънал в същите мисли. Той бе спрял да пие, преди да премине границата на здравия разум, без да мръдне от мястото си и без да продума през последните два-три часа. Никакъв друг шум не се чуваше из къщата освен тоя на виещия вятър, който разтърсваше прозорците от време на време, или слабото пукане на въглените в огнището и щракането на ножичките, с които режех от време на време дългия фитил на свещта. Хертън и Джоузеф вероятно бяха дълбоко заспали в леглата си. Беше много, много тъжно и аз се прозявах, като четях, защото ми се струваше, че всяка радост е изчезнала от света и никога няма да се възвърне в него.
Тъжната тишина най-сетне бе нарушена от скърцането на ключалката на кухненската врата. Хийтклиф се бе върнал от бдението си по-рано от обикновено, вероятно, както предполагам, поради внезапно извилата се буря. Тая врата бе заключена с резе и ние го чухме да минава отвън, за да влезе през другата. Станах и устните ми неудържимо дадоха израз на чувството, което ме обзе, а това накара събеседникът ми, който се бе загледал към вратата, да се извърне и се взре в мен.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:28

— Ще го държа вън към пет минути — рече той. — Нямате нищо против, нали?
— Не. Можете цяла нощ да го държите навън и пак ще ми бъде безразлично — отвърнах аз. — Оставете го навън. Сложете ключа в ключалката и дръпнете резето.
Ърншоу стори това, преди неговият гост да стигне до входа. После той дойде и постави стола си от другата страна на моята маса, наведе се върху нея и се взря в очите ми, търсейки съчувствие за дивата омраза, която искреше от неговите. Той не можа да открие в тях точно това чувство, понеже в момента не само приличаше на убиец, но и се чувствуваше такъв. Все пак прочетеното в погледа ми бе достатъчно, за да го насърчи да говори.
— Ние с вас — рече той — имаме по една голяма сметка да уреждаме с оня човек навън. Ако нито един от двама ни не излезе подлец, можем да съберем сили, за да уредим сметките си. И вие ли сте така мекушава като брат си? Вечно ли ще търпите, без да се опитате да се разплатите?
— Вече ми омръзна да търпя — отвърнах аз — и бих се радвала на някаква отплата, стига тя да не отскочи върху мен, но коварството и насилието са оръжия с две остриета. Те нараняват по-тежко онези, които прибягват до тяхната помощ, отколкото самите им неприятели.
— Коварството и насилието са достойно възмездие за коварство и насилие! — гневно рече Хиндли. — Госпожо Хийтклиф, не ще ви моля за друго, освен да стоите мирно и да мълчите. Хайде, кажете ми дали можете да сторите това. Сигурен съм, че ще изпитате не по-малко удоволствие от мен, като присъствувате на края на тоя звяр. Той ще ви прати в гроба, ако не го надхитрите по някакъв начин, а мен ще разори. Проклет да бъде тоя негодник! Той чука на вратата тъй, сякаш вече е господар на къщата. Обещайте ми да мълчите и преди да удари часовникът — остават още три минути до един часа, — вие ще бъдете свободна жена!
Той извади из пазвата си оръжието, което ви бях описала в писмото си, и поиска да загаси свещта. Аз обаче я дръпнах настрана и го хванах за лакътя.
— Няма да мълча — казах му. — Вие не трябва да се докосвате до него. Нека вратата остане заключена — това е достатъчно.
— Не! Вече съм взел решение и, бога ми, ще го изпълня — викна отчаяният човек. — Ще ви сторя добро мимо волята ви и ще запазя правата на Хертън. И няма защо да измъчвате мозъка си как да ме прикриете — Катрин я няма вече. Никой жив човек не би тъгувал по мен, нито би се срамувал заради мен, дори и да си прережех гърлото още тая минута, а време е да се сложи край!
С еднакъв успех бих се преборила с мечка или бих спорила с някой луд. Единственото нещо, което можех да сторя, бе да изтичам до един от прозорците и да предупредя обречената от него жертва за съдбата, която я очакваше.
— Ще направиш по-добре да спиш другаде тая вечер — викнах към него с тържествуващ тон. — Господин Ърншоу е намислил да те застреля, ако упорствуваш да влезеш.
— Я отвори вратата, ти… — отвърна той, обръщайки се към мен с някакво «красиво» прозвище, което не желая да повтарям.
— Няма повече да се бъркам в тая работа — пак рекох аз. — Влез и нека те застреля, щом искаш. Аз изпълних дълга си.
При тия думи затворих прозореца и се върнах на мястото си; при огнището, понеже не притежавах голям запас от лицемерие, за да се преструвам, че изпитвам безпокойство, поради опасността, която го грозеше. Ърншоу започна здравата да ме ругае и твърдеше, че все още обичам тоя негодник, после ме обсипа с какви ли не епитети заради малодушието, което бях проявила. Що се отнася до мен, дълбоко в сърцето си чувствувах (и съвестта никога не ме укори за това) каква голяма благодат би било за него, ако Хийтклиф сложеше край на неговите мъки, и каква голяма благодат би било за мен, ако той пратеше Хийтклиф там, дето му е истинското място! Докато стоях и размишлявах върху тия неща, рамката на прозореца зад мен се стовари на пода от удара на Хийтклиф и неговото черно лице погледна злостно от отвора. Разстоянието между напречните подпори на прозореца бе твърде тясно, за да може той да провре раменете си през него, и аз се усмихнах при мисълта, че се намирам в безопасност. Косите и дрехите му бяха побелели от сняг, а острите му зъби на човекоядец блестяха в тъмнината, оголени от студ и ярост.
— Изабела, пусни ме да вляза или ще те накарам да съжаляваш за това! — изръмжа той.
— Не мога да извърша убийство — отвърнах аз. — Господин Хиндли стои на пост с нож и зареден пистолет в ръка.
— Пусни ме през кухненската врата — рече той.
— Хиндли ще отиде там преди мен — отвърнах, — а и тая твоя любов не е кой знае колко силна, щом не можеш да стоиш в лапавицата заради нея! Лежахме си спокойно в леглото, докато грееше лятната луна, но задуха ли пак зимният вятър, веднага тичаш да дириш подслон! Хийтклиф, ако бях на твое място, щях да отида и да се просна върху гроба й, за да умра като вярно куче. Сега навярно не си струва да се живее в тоя свят, нали? Ти беше успял напълно ясно да ми втълпиш мисълта, че Катрин е единствената радост в живота ти. Не мога да си представя как смяташ да живееш без нея.
— Там е, нали? — възкликна Хиндли и се спусна към отвора. — Ще мога да го ударя, стига само да провра ръката си отвън!
Боя се, Елен, че ще ти се сторя наистина много зла, но още не знаеш всичко и затова не бързай да съдиш. За нищо на света не бих съдействувала и улеснила едно покушение дори върху неговия живот. Не можех да не желая смъртта му. Ето защо бях страшно разочарована и вцепенена от ужас заради възможните последици от предизвикателните ми думи, когато той се хвърли върху оръжието на Ърншоу и го изтръгна из ръцете му.
Пистолетът гръмна, а ножът отскочи автоматично назад и се заби в китката на Хиндли. Хийтклиф го дръпна с всичка сила, разрязвайки месото при изваждането му, и го пъхна още кървав в джоба си. После взе един камък, строши с него преградката между двата прозореца и скочи вътре. Неговият противник бе паднал в безсъзнание от прекомерната болка и от загубата на кръв, която шуртеше от една артерия или голяма вена. Грубиянинът почна да го рита, да го тъпче с крака и да блъска главата му в плочите, като междувременно ме държеше с една ръка, за да ми попречи да извикам Джоузеф. Той прояви свръхчовешко себеотрицание, като се отказа да го довърши. Накрая се задъха, престана да го удря и повлече почти безжизненото тяло към кушетката, за да го сложи върху нея. Там той разкъса ръкава на дрехата на Ърншоу и превърза раната с брутална грубост, като плюеше и ругаеше през време на операцията също тъй енергично, както когато го риташе. Намирайки се на свобода, аз побързах да извикам слугата. Той постепенно разбра общия смисъл на бързия ми разказ и изтича надолу, дишайки тежко, като слизаше по стълбището и прескачаше по две стъпала наведнъж.
— Какво да правим сега! Какво да правим сега!
— Ето какво! — прогърмя гласът на Хийтклиф. — Господарят ти е луд, а ако изкара още един месец, ще го пратя в приют. Кажи, беззъбо куче, как ти дойде на ум да ме заключиш навън? За кой дявол стоиш и шепнеш там? Идвай насам, защото няма да се грижа за него! Измий тая кръв и внимавай с пламъка на свещта си, защото кръвта му е наполовина ракия и може да пламне!
— Значи, сте искали да го убивате! — възкликна Джоузеф и от ужас вдигна ръце и очи нагоре. — Никога не съм виждал такава гледка! Нека бог…
Хийтклиф го блъсна на колене сред локвата кръв и хвърли една кърпа за лице върху му, но вместо да избърше кръвта, Джоузеф скръсти ръце и започна да се моли. Неговите странни молебствени думи възбудиха смеха ми. Душевното ми състояние бе такова, че нищо не можеше да ме възмути. Всъщност държах се така безразсъдно, както някои престъпници пред бесилката.
— Ах, бях те забравил! — рече тиранинът. — Това е твоя работа. Хайде, веднага на пода! И ти съзаклятничиш с него срещу мен, нали, усойнице такава? Ето подходяща работа за тебе!
Той ме разтърси тъй, че зъбите ми затракаха, сетне ме блъсна редом до Джоузеф. Завършил спокойно молитвите си, оня стана и заяви, че веднага ще тръгне за «Тръшкрос Грейндж». Господин Линтон бил съдия и дори петдесет жени да му били умрели, пак трябвало да разследва тоя случай. Джоузеф бе толкова упорит в решението си, че Хийтклиф намери за уместно да ме застави да разкажа какво бе станало. Докато давах неохотен отчет в отговор на въпросите му, той стоеше изправен над мен и пъшкаше от злоба. Доста труд бе необходим, за да се убеди старият човек, че не Хийтклиф бе нападателят, особено пред вид на отговорите, които другият едва изтръгваше от мен. Впрочем господин Ърншоу скоро го убеди, че още е жив. Джоузеф побърза да му даде малко коняк и с негова помощ господарят му скоро дойде на себе си и се раздвижи. Хийтклиф съзнаваше, че неговият противник не можеше да знае как той бе постъпил с него, докато беше в безсъзнание, и нарочно го нарече пиян, после каза, че нямало да обръща внимание на по-нататъшното му поведение и го посъветва да си легне. За моя радост той ни остави след тоя благоразумен съвет и Хиндли се изтегна върху плочата пред камината. Аз се оттеглих в стаята си учудена, че се бях отървала тъй леко.
Когато слязох долу тая заран, около половин час преди пладне, господин Ърншоу стоеше край огъня в страшно лошо състояние. Неговият зъл гений се бе облегнал на камината и изглеждаше почти също тъй изтощен и мъртво-бледен. Нито единият, нито другият проявяваха охота за ядене и като почаках, докато всичко изстина на масата, започнах да се храня сама. Нищо не ми пречеше да се нахраня както трябва. Изпитвах някакво особено чувство на задоволство и превъзходство, като поглеждах от време на време към смълчаните мъже и се наслаждавах на спокойствието, което се дължеше на чистата ми съвест. Като привърших с яденето, аз си позволих необичайната волност да се приближа по-близо до огнището — заобиколих стола, на който се бе настанил Ърншоу, и седнах в ъгъла до него.
Хийтклиф не погледна към мен. Вдигнах очи и разгледах лицето му почти тъй спокойно, сякаш гледах лице, изваяно от камък. Челото му, което ми се струваше тъй мъжествено преди, а сега считам за толкова пъклено, бе смръщено като тежък облак. Неговите змийски очи бяха потъмнели от безсъние, а може би и от плач, защото ресниците им бяха мокри, а обичайната жестока и подигравателна усмивка не личеше по устните му, стиснати в израз на неизразима тъга. Ако пред мен стоеше друг човек, щях да закрия лице пред тая голяма мъка, обаче в неговия случай тя ми доставяше задоволство. Колкото и подла да изглежда всяка обида, нанесена на сразен противник, аз не можех да пропусна тая възможност да забия една стрела в него.
Неговата слабост представляваше единственият сгоден случай, когато можех да вкуся радост, като се отплащам на злото със зло.
— Срамота, госпожице, наистина срамота! — прекъснах я аз. — Човек може да помисли, че никога през живота си не сте отваряли Библията. Ако сам бог наказва враговете ви, това наистина би трябвало да ви бъде достатъчно. Долно и самонадеяно е от ваша страна да прибавяте и вашите мъчения към тия, които бог му праща.
— Готова съм да приема, че това е така в повечето случаи, Елен — продължи тя, — но каквото и нещастие да сполети Хийтклиф, то не би могло да ме задоволи, ако нямам пръст в него. По-склонна съм той да страда по-малко, стига аз да съм причинила мъките му и той да знае, че те се дължат на мен. Ех, колко много имам да му връщам! Мисля, че бих могла да му простя само при едно условие: да мога да му платя око за око и зъб за зъб, да отвръщам с мъчение на всяка мъка, която ми е създавал, и да го сведа до положението, в което се намирам сега. Понеже той пръв ме нарани, искам първо той да моли за прошка, а тогава, Елен, ех… Тогава бих могла да проявя известно великодушие. Но съвършено невъзможно е да мога изобщо да си отмъстя и затова не бих могла да му простя. Хиндли поиска малко вода, а аз му подадох пълна чаша и го запитах как се чувствува.
— Не тъй зле, колкото бих искал да се чувствувам — отвърна той. — Без да говоря за рамото си, всяко местенце по тялото ми ме боли тъй, сякаш съм се бил със стотина дяволи.
— Да, нищо чудно няма в това — беше следната ми забележка. — Катрин обичаше да се хвали, че тя те пази от побой. Тя искаше да каже, че известни лица не биха те наранили от уважение към нея. Добре е, че хората не могат наистина да станат от гроба, иначе тя щеше да присъствува снощи на една отблъскваща сцена. Не сте ли натъртен и наранен по гърдите и раменете?
— Не знам — отвърна той, — но какво искате да кажете? Нима е дръзнал да ме удари, когато бях на пода?
— Той ви тъпчеше с крака и ви риташе, а главата ви блъскаше в пода — прошепнах в ухото му. — Готов беше да ви разкъса със зъби, защото той е наполовина човек и наполовина звяр.
Господин Ърншоу вдигна очи и се взря като мен в лицето на нашия общ враг, който бе потънал в мъката си и изглеждаше безчувствен към всичко, което става около него. Колкото по-дълго стоеше, толкова по-ясно чертите на лицето му издаваха черните му мисли.
— Ах, да можеше господ да ми даде сила да го удуша в предсмъртния си миг, щях да отида с радост в ада! — промълви нетърпеливият човек, като се сгърчи и се опита да стане, но се отпусна отчаян на мястото си, убеден колко недостатъчни са силите му за една такава борба.
— Не — рекох на висок глас, — достатъчно е, че той уби един от вас двамата. — Всички в «Тръшкрос Грейндж» знаят, че сестра ви щеше да бъде жива и сега, ако го нямаше господин Хийтклиф. В края на краищата по-добре е той да те мрази, отколкото да те обича. Като си помисля колко щастливи бяхме, колко щастлива бе Катрин преди завръщането му, идва ми да проклинам тоя ден.
По всяка вероятност Хийтклиф бе забелязал по-скоро истината, която се съдържаше в казаното, отколкото настроението на човека, който бе изрекъл тия думи. Видях, че вниманието му се изостри, защото сълзи капеха от очите му и падаха в пепелта и той въздишаше тежко, сякаш се задушаваше. Вперих поглед в лицето му и се усмихнах презрително. Премрежените прозорци на ада светнаха за миг към мен, но дяволът, който обикновено гледаше през тях, беше тъй замъглен и удавен в сълзи, че не се побоях да го предизвикам с още някоя подигравка.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:29

— Ставай и се махай от погледа ми! — рече опечаленият. Стори ми се поне, че произнесе тия думи — защото гласът му бе едва доловим.
— Извинявай — рекох, — но и аз обичах Катрин, а и брат й се нуждае от нечии грижи и аз ще се заема с него заради нея. Сега, когато тя е мъртва, аз виждам нея в лицето на Хиндли. Очите на Хиндли са съвсем като нейните, стига да не беше се опитвал да ги извадиш и да не ги беше направил черни и червени от подутини, а нейните…
— Ставай, проклета идиотко, преди да съм те смазал, та да се свърши с тебе! — извика той и направи някакво движение, което предизвика подобно движение и от моя страна.
— Впрочем — продължих аз, готова в миг да побягна, — ако нещастната Катрин бе имала вяра в тебе и бе приела смешното, презряно и унижаващо име госпожа Хийтклиф, тя щеше не след дълго да представлява подобна картина. Тя не би търпяла тъй кротко отвратителното ти държане и щеше да прояви омразата и отвращението си.
Облегалото на кушетката и тялото на Ърншоу му преграждаха пътя до мен и вместо да се опита да ме стигне, той грабна един нож от масата и го запрати към главата ми. Ножът се заби под ухото и прекъсна думите ми по средата на изречението. Извадих го, скочих към вратата и му казах нещо друго, което, надявам се, го е засегнало по-дълбоко, отколкото ме нарани неговото оръжие. Зърнах го за последен път, тъкмо когато бясно се спускаше към мен и бе задържан от ръцете на неговия хазаин, като и двамата паднаха върху плочата на огнището, здраво вкопчени един в друг. Минавайки тичешком през кухнята, казах на Джоузеф веднага да отиде при господаря си. Прекатурнах Хертън, който бесеше няколко малки кученца на гърба на един стол, поставен на входа, и щастлива, като избягала от ада душа, припнах надолу по стръмния път, подскачайки и тичайки с все сила. След малко оставих криволичещия път и ударих направо през долината, като се премятах през стръмните брегове и газех през блатата, устремена в същност към светлините на «Тръшкрос Грейндж», които ми сочеха пътя като фар. По-скоро бих предпочела да бъда осъдена на вечен живот в пъкъла, отколкото да прекарам макар и една само нощ под покрива на «Брулени хълмове».
Изабела спря да говори и отпи глътка чай, после стана и ми заповяда да й сложа шапчицата и да я наметна с големия шал, който бях донесла. Тя не искаше и да слуша молбите ми да остане още един час, стъпи на един стол, целуна портретите на Едгар и Катрин, целуна и мен и слезе при колата заедно с Фани, която залая лудо от радост, задето бе намерила отново господарката си.
Изабела бе прокудена надалеч и нямаше никога да се върне отново по тия места, но когато нещата се поуталожиха, между нея и господаря ми се завърза редовна кореспонденция. Мисля, че новото й местожителство бе някъде на юг, близо до Лондон. Там тя роди един син няколко месеца подир бягството си. Кръстиха го Линтон и още от самото начало тя го представяше като болнаво и капризно дете.
Един ден господин Хийтклиф ме срещна в селото и ме запита къде живее тя. Отказах да го осведомя. Той рече, че това нямало значение, само че тя не трябвало да идва при брат си. Не бивало да бъде при него, дори и ако той поемел издръжката й. Макар че отказвах да му дам каквито и да са сведения, той успя да научи чрез някои от другите прислужници както мястото на новото й жилище, така и обстоятелството, че имаше син. И все пак той не я безпокоеше, а за тази негова проява на търпение тя, предполагам, трябваше да благодари на отвращението му към нея. Видеше ли ме, той ме питаше често за детето. Научил името му, той се усмихна мрачно и рече:
— Те искат да мразя и него, нали?
— Мисля, че не искат да знаете каквото и да е за него — отвърнах аз.
— Но аз ще го взема, когато поискам — продължи той. — Могат да бъдат сигурни в това.
За щастие майката на детето умря, преди да дойде тоя ден — към тринадесет години след смъртта на Катрин, когато Линтон бе на дванадесет години или малко по-голям.
В деня след неочакваното посещение на Изабела аз нямах възможност да говоря с господаря. Понякога, когато успявах да го накарам да ме изслуша, виждах колко се радва, че сестра му е напуснала съпруга си, когото той мразеше тъй дълбоко, че тая омраза почти не прилягаше на мекия му нрав. Неговото отвращение бе толкова голямо, че той отбягваше да отива там, дето можеше да срещне Хийтклиф или да стане дума за него. Скръбта му и това чувство, взети заедно, го превърнаха в същински отшелник. Той се отказа от съдийската си длъжност, престана дори да ходи на църква, винаги отбягваше да отива в селото и животът му протичаше в пълно уединение в границите на неговия парк и на имението му, разнообразяван единствено от самотни разходки из долините и посещения до гроба на жена му, които правеше предимно привечер или в ранно утро, преди други да тръгнат из полето. Но той беше прекалено добър, за да бъде дълго време крайно нещастен. Той не се молеше на душата на Катрин да го преследва като призрак. С течение на времето го обзе някакво меланхолично примирение, по-приятно от обикновената радост. Спомняше си за нея с гореща и нежна любов и очите му бяха обърнати с надежда към един по-добър свят, дето не се и съмняваше, че тя е отишла.
При това имаше какво да го утешава на земята и към кого да храни нежни чувства. В продължение на няколко дни, както казах, той сякаш не обръщаше внимание на мъничката наследница на покойната. Тая студенина се стопи бързо, също като априлски сняг, и още преди дребничкото същество да проговори или да направи първата си колеблива стъпка, то вече упражняваше власт на тиранин в сърцето му. Кръстиха го Катрин, но той никога не го назоваваше с пълното му име, тъй както и никога не бе наричал другата с нейното съкратено име, вероятно понеже Хийтклиф бе свикнал да се обръща тъй към нея. Малката беше винаги Кати. С това той я различаваше от майка й и в същото време я свързваше с нея. Чувствата му към малката се дължаха много повече на връзката й с майката, отколкото на това, че тя бе негово дете.
Често правех сравнения между Едгар и Линтон и Хиндли Ърншоу и се опитвах да намеря задоволително обяснение за различното държане на двамата при едни и същи обстоятелства. И двамата бяха нежни съпрузи и привързани към децата си и не разбирах защо и двамата не са тръгнали по един и същи път било за добро, било за зло. И все пак, мислех си, Хиндли, който изглеждаше по-умен, се оказа по-лош и по-слаб човек. Когато неговият кораб се удари в скала, капитанът напусна своя пост, а членовете на екипажа се разбунтуваха и се объркаха, оставяйки на произвола нещастния си кораб, вместо да се опитат да го спасят. Линтон, напротив, прояви истинска смелост на предан и верен син. Той вярваше в бога и бог го утеши. Единият се надяваше, другият се отчая. Всеки избра своя жребий и бе справедливо обречен да изпие чашата си докрай. Но вие сигурно не искате да слушате моралните ми размишления, господин Локууд, и ще прецените не по-зле от мен тия неща. Поне ще мислите, че ще ги прецените така, а това е равносилно. Краят на Ърншоу беше такъв, какъвто можеше да се очаква: той умря наскоро след сестра си и едва ли имаше шест месеца между неговата кончина и нейната. Ние в «Тръшкрос Грейндж» не можахме да получим подробни сведения за състоянието му, преди да умре. Всичко, което научих, бе по повод отиването ми да помогна с нещо във връзка с приготовленията около погребението. Господин Кенет дойде в къщи, за да съобщи новината на господаря.
— Е, Нели — подзе той, влизайки с коня си в двора една заран, и то толкова рано, че не можех да не изпитам мигновено предчувствие за някоя лоша новина, — сега е ваш и мой ред да сложим траур. Знаете ли кой е умрял?
— Кой? — запитах го развълнувана.
— Хайде, познайте — отвърна той, като слезе от коня и закачи юздата на една кука край вратата. — И повдигнете края на престилката си, защото тя сигурно ще ви потрябва.
— Не и господин Хийтклиф, нали? — възкликнах аз.
— Какво? Нима бихте плакали за него? — рече докторът. — Не, господин Хийтклиф е млад и същински здравеняк. Днес изглеждаше в цветущо здраве. Преди малко го видях. Бързо пълнее, след като загуби нежната си половинка.
— Тогава кой е умрял, господин Кенет? — нетърпеливо повторих въпроса си.
— Хиндли Ърншоу, вашият стар приятел Хиндли — отвърна той — и моят пропаднал другар, макар че отдавна бе станал премного див за мен. Ето! Казах ли, че ще се разплачем? Хайде, не тъгувайте толкова. И в смъртта си той остана верен на себе си — умря пиян като лорд. Бедният момък! И на мен ми е мъчно. Човек не може да не скърби по някой стар другар, макар че той имаше най-лошите навици, каквито можете да си представите, и често ми изиграваше разни хитрини. Изглежда, че няма повече от двадесет и седем години, а това е и вашата възраст. Кой би могъл да помисли, че и двамата сте родени в една година!
Признавам, за мен това бе по-голям удар, отколкото смъртта на госпожа Линтон. Стари спомени натъжиха сърцето ми. Седнах в преддверието и заплаках като за кръвен родственик, после помолих господин Кенет да извика друг от прислужниците, който да го въведе при господаря. Не можех да не си задам въпроса, дали съдбата е била справедлива към него. Каквото и да вършех, тая мисъл все ме безпокоеше. Тя се натрапваше в главата ми с такава досадна упоритост, че реших да поискам разрешение да отида в «Брулени хълмове» и да взема участие в последната дан, дължима към покойника. Господин Линтон никак не беше склонен да се съгласи, но аз пледирах красноречиво за окаяното състояние, в което той бе починал, и казах, че предишният ми господар и млечен брат има не по-малки права върху мен, отколкото той самият. При това напомних му, че детето Хертън бе племенник на жена му и че като няма друг по-близък роднина, той би трябвало да стане негов настойник, да проучи как стои въпросът с наследството и да се погрижи за делата на сродника си. По това време господин Линтон не бе в състояние да се погрижи за тези работи, но той ми заръча да поговоря с неговия адвокат и накрая ми разреши да отида в «Брулени хълмове». Двамата с Ърншоу имаха един и същи адвокат. Отбих се в селото и го замолих да дойде с мен. Той поклати глава и ни посъветва да не закачаме Хийтклиф, като подчерта, че ако истината излезе наяве, Хертън ще се окаже почти просяк.
— Баща му умря с дългове — рече той. — Целият имот е ипотекиран и единствената благоприятна възможност за естествения наследник е да му се осигури такава обстановка, при която той би могъл да спечели благоволението на кредитора и да го настрои да се отнася по-снизходително с него.
На пристигане в «Брулени хълмове» аз обясних, че съм дошла да се погрижа всичко да бъде проведено както трябва, а Джоузеф, който изглеждаше доста нещастен, изрази задоволството си от присъствието ми. Господин Хийтклиф рече, че не вижда да съм потрябвала някому, но че съм можела да остана, стига да искам, и да се разпоредя за погребението.
— Би било правилно тялото на тоя глупак да бъде погребано на кръстопътя без каквато и да е церемония — забеляза той. — Случи се така, че вчера следобед го оставих сам за десетина минути, а в това време той заключи двете врати на къщата, за да не мога да вляза, и нарочно пи през цялата нощ, за да умре! Влязохме насила тая заран, защото го чухме да пръхти като кон. Намерих го ей там, легнал на канапето. Нямаше да се събуди, дори жив да го одеряхме или скалпирахме. Изпратих да повикат Кенет и той дойде, но едва когато звярът бе вече мърша. Беше мъртъв, студен и вкочанен, защото ще се съгласите, че нямаше смисъл да се суетим около него.
Старият прислужник потвърди истинността на думите на Хийтклиф, но промърмори:
— Той трябваше да отиде за доктора. Аз щях да се погрижа за господаря по-добре от него, пък и той не беше умрял, когато тръгнах за доктора. Да, съвсем не беше умрял!
Настоях погребението да бъде прилично. Господин Хийтклиф каза, че и в това отношение мога да действувам, както намеря за добре, но че трябва да помня, че парите за цялата работа идват от неговия джоб. Той се държеше коравосърдечно и нехайно — не проявяваше нито радост, нито скръб и ако изобщо показваше нещо, то бе някакво студено задоволство от успешното изпълнение на една трудна задача. Впрочем веднъж прочетох нещо като ликуване в чертите на лицето му, и то тъкмо когато хората изнасяха ковчега от къщата. Той бе достатъчно лицемерен, за да се представи като опечален. Преди да тръгне в шествието ведно с Хертън, той вдигна и постави нещастното дете на масата, а после промълви с особено задоволство:
— А сега, момчето ми, ти си мое. Ще видим дали това дърво няма да израсне криво като другото под напора на същия вятър!
Тия думи зарадваха нищо неподозиращото дете. То провря пръсти в бакенбардите на Хийтклиф и погали бузата му, но аз разчетох значението им и язвително заявих:
— Господине, това момче трябва да се върне с мене в «Тръшкрос Грейндж». Нищо на света не ви е толкова чуждо, колкото то.
— Линтон ли казва това? — попита той.
— Разбира се — отвърнах аз. — Той ми заповяда да го отведа.
— Хайде да не спорим по въпроса — рече негодникът, — но мен ми се ще да опитам да отгледам едно дете, което да е толкова мило на господаря ви, че ако той се опита да ми отнеме това, ще трябва да го заменя със собственото си дете. Не обещавам да пусна Хертън да си отиде тъй, без да поспорим по въпроса, но положително ще накарам другото дете да дойде при мен! Не забравяйте да му кажете това.
Тоя намек бе достатъчен да ни върже ръцете. Повторих смисъла на думите му, когато се върнах в къщи, и Едгар Линтон, който не проявяваше особен интерес в началото, вече не отвори дума за намеса. Мисля, че той не можеше да постигне нещо в това отношение, колкото и силно да беше желанието му да върне детето.
Гостът бе станал господар на «Брулени хълмове». Той се бе настанил здраво там и доказа на адвоката, който на свой ред доказа на господин Линтон, че Ърншоу бе заложил всичките си земи за пари, за да задоволява страстта си към хазарта. Той бе ипотекирал имота си на Хийтклиф. По тоя начин Хертън, който трябваше да бъде най-богатият човек в околността, бе сведен до положението на пълна зависимост от смъртния враг на баща си и живееше като слуга в собствената си къща, лишен от правото да получава надница и съвсем неспособен да се защити, понеже нямаше приятели и не съзнаваше, че е бил онеправдан.“

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:29

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Дванадесетте години — продължи госпожа Дийн, — които дойдоха след тоя мрачен период, бяха най-щастливите в живота ми. През това време най-големите ми неприятности се дължаха на леките заболявания на нашата малка госпожичка, които тя трябваше да изкара наред с всички други деца, бедни или богати. Впрочем след първите шест месеца тя растеше като борче и още преди пустото поле да се разцъфти за втори път след смъртта на госпожа Линтон, тя вече можеше да ходи и да говори. Беше най-подкупващото създание и сякаш внасяше самото слънце в мрачната ни къща — истинска красавица в лицето, с хубавите тъмни очи на Ърншоувци, но с бялата кожа, нежните черти и жълтите къдри на Линтоновци. Тя беше жива, но не беше груба. Имаше чувствително сърце, способно да изпитва силна привързаност. Тая нейна способност да изпитва силни чувства ми напомняше за майка й. И все пак тя не приличаше на нея, защото можеше да бъде блага и кротка като гълъбица и имаше нежен глас и замислен израз на лицето. Гневът й никога не биваше яростен. Любовта й не бе буйна, а дълбока и нежна. Трябва обаче да призная, че тя имаше недостатъци, които помрачаваха добрите й качества. Един от тях беше склонността й да бъде дръзка и нахална, а друг — нейната своенравна воля, както обикновено се случва с глезени деца — били те добронравни или нервни. Ако се случеше някой от прислужниците да й досади с нещо, тя винаги казваше: «Ще кажа на татко!» А смъмреше ли я той дори и с поглед, бихте помислили, че се е случило някаква страшна беда. Не вярвам баща й да й е казвал нито една по-строга дума. Той пое изцяло върху себе си грижите по нейното образование и гледаше на него като на забавление. За щастие нейната любознателност и бързият й ум я направиха възприемчива ученичка. Тя напредваше бързо и охотно и правеше чест на своя учител.
Преди да навърши тринадесет години, тя нито веднъж не излезе сама извън границите на парка. В редки случаи господин Линтон я извеждаше на малко повече от миля навън, но не я поверяваше на другиго. За нея Гимъртън беше абстрактно понятие, а параклисът бе единственото здание, в което бе влизала или което бе видяла отблизо, като изключим собствения й дом. «Брулени хълмове» и господин Хийтклиф не съществуваха за нея. Тя беше пълна отшелница и изглеждаше напълно доволна. Наистина, когато гледаше полето от прозореца на детската стая, понякога казваше:
— Елен, кога ли ще мога да се изкача до върха на тия хълмове? Какво ли има от другата страна? Да не е морето?
— Не, госпожице Кати — отвръщах аз. — Отвъд има други хълмове, също като тия.
— И как изглеждат ония златисти скали, когато човек застане под тях? — попита тя веднъж.
Стръмният склон на Пенистън Крег я привличаше особено много, най-вече когато той и най-високите хълмове биваха огрени от лъчите на залязващото слънце и цялата шир на останалата околност тънеше в сянка. Обясних й, че това са голи грамади от скали, в чиито пукнатини едва ли има достатъчно земя, за да се хване дори някое недоразвито дърво.
— А защо светят те толкова много, след като тук падне здрач? — продължи тя.
— Понеже са много по-нависоко от нас — отвърнах аз. — Те са толкова високи и стръмни, че не бихте могли да се изкачите по тях. Зиме студът хваща най-напред там, преди да дойде при нас, дори и посред лято съм намирала сняг под оная черна вдлъбнатина на североизточния скат.
— Ах, значи, ти си се изкачвала на тях! — радостно възкликна тя. — Тогава и аз ще мога да отида, когато стана жена. Елен, татко бил ли е там?
— Той ще ви каже, госпожице — набързо отвърнах аз, — не си струва труда да отиваме натам. Полята, из които се разхождате с него, са много по-хубави, а «Тръшкрос парк» е най-красивото място на света.
— Но аз познавам парка, а не познавам тия места — прошепна тя на себе си — и бих се радвала да хвърля един поглед наоколо от хребета на най-високия хълм. Малкото ми пони Мини ще ме откара там някой ден.
Когато една от прислужничките спомена Самодивската пещера, тя полудя от желание да изпълни намерението си. Тя врънкаше господин Линтон за това и той й обеща да я заведе натам, когато стане по-голяма, но госпожица Катрин измерваше възрастта си с месеци и от устните й не слизаше тоя въпрос: «Не съм ли вече достатъчно голяма, за да се кача на Пенистън Крег?» Пътят натам извиваше край «Брулени хълмове». Едгар нямаше сили да мине оттам и затова тя винаги получаваше същия отговор: «Още не, мила, още не.»
Казах, че госпожа Хийтклиф живя около дванадесет години, след като напусна съпруга си. Всички в рода бяха с нежно здраве. Нито тя, нито Едгар притежаваха тоя румен цвят на лицето, който хората в тоя край обикновено имат. Не зная точно каква е била последната й болест. Предполагам, че и двамата умряха от едно и също нещо — някаква неизлечима треска, развиваща се бавно в началото, но от която бързо умираха към края. Тя писа, за да осведоми брат си за вероятния завършък на четиримесечното неразположение, от което страдала, и го молеше, ако му е възможно, да отиде при нея, защото имала много неща да урежда, искала да се прости с него и да му повери Линтон. Тя живееше с надеждата, че Линтон ще бъде оставен при него, както бе живял и при нея. Щеше й се да вярва, че баща му няма никакво желание да се нагърби с издръжката и образованието на детето. Господарят ми не се поколеба нито за миг да изпълни молбата й. Обикновено той излизаше от къщи много неохотно за други посещения, но в тоя случай замина с най-голяма бързина, като ми заръча да бдя особено много върху Катрин през време на отсъствието му, повтаряйки на няколко пъти, че тя не трябвало да броди вън от парка дори ако я придружавам. Той не вярваше, че тя може да тръгне сама.
Той се забави три седмици. През първите два-три дни повереницата ми седеше толкова натъжена в един ъгъл на библиотеката, че нито и се четеше, нито й се играеше. Не ми създаде някакво особено безпокойство в това кротко настроение, но след него дойде период на нетърпелива и раздразнителна досада и понеже бях стара и премного заета, за да я забавлявам, като тичам насам-натам с нея, хрумна ми един начин, чрез който тя можеше да се забавлява сама. Изпращах я да скита из имението, кога пеша, кога на кон, а върнеше ли се, търпеливо изслушвах приказките й за нейните действителни и въображаеми приключения.
Лятото беше в разгара си и тя се пристрасти тъй много към тия самотни разходки, че често прекарваше навън от утринната закуска до следобедния чай, а вечерите минаваха в разкази за нейните фантастични приключения. Не се страхувах, че ще излезе навън от парка, понеже вратите бяха обикновено заключени, пък и мислех, че едва ли ще дръзне да излезе навън сама, дори те да бяха широко отворени. За нещастие доверието ми в нея се оказа неоправдано. Една заран Катрин дойде при мен в осем часа и каза, че тоя ден ще бъде търговец-арабин, който трябва да премине пустинята с кервана си, поради което следвало да й дам достатъчно провизии за нея и животните — един кон и три камили, олицетворени от едно голямо ловджийско куче и два понтера. Приготвих доста лакомства и ги турих в една кошница, която висеше от едната страна на седлото. Тя се метна на коня, весела като самодива, защитена от юлското слънце чрез широкополата си шапка и един прозрачен воал, после препусна с радостен смях, като се подиграваше на съветите ми да язди предпазливо, да не кара галоп и да се върне рано. Лудетината изобщо не се върна за следобедния чай. Един от съпътниците й — ловното куче, което беше старо и обичаше спокойствието си — се завърна, но нийде не можахме да зърнем нито Кати, нито понито, нито двата понтера. Проводих пратеници по различните пътеки и накрая сама тръгнах да я търся. Към окрайнините на имението срещнах един работник, който издигаше плет около една овощна градина. Запитах го дали е видял госпожицата ни.
— Видях я тая заран — отвърна той. — Тя искаше да й отрежа една лешникова пръчка, после прескочи с кончето си живя плет ей там, гдето е най-нисък, препусна в галоп нататък и се скри от погледа ми.
Можете да си представите как се почувствувах, като научих тая новина. Веднага ми мина през ума, че тя трябва да е тръгнала направо към Пенистън Крег. «Какво ли ще стане с нея!» — възкликнах и се проврях през един отвор на плета, който човекът се бе заел да поправя, после тръгнах право към шосето. Вървях тъй, сякаш ме гони някой, изминах миля след миля, докато «Брулени хълмове» израсна пред очите ми след един завой, но нийде нямаше помен от Катрин. Пенистън Крег се намира на около миля и половина отвъд жилището на господин Хийтклиф, а това прави четири мили от «Тръшкрос Грейндж». Почнах да се страхувам, че ще се стъмни, преди да мога да стигна до скалите. «Какво ли да е паднала, като се е катерила по тях — помислих си, — и да се е убила или да си е счупила някоя кост?» Напрежението ми не се търпеше вече, затова си отдъхнах с облекчение, като минавах набързо край чифлика и видях Чарли, най-злия понтер, да лежи под един прозорец с подута глава и кървящо ухо. Отворих вратичката и изтичах до вратата, после почнах силно да чукам, за да ме пуснат да вляза. Обади се една позната жена, която живееше едно време в Гимъртън. Тя работеше тук като прислужница от смъртта на господин Ърншоу насам.
— Ах — подзе тя, — дошла сте да търсите малката ви господарка, нали? Не се плашете, тя е в безопасност тук, но се радвам, че го няма господарят.
— Значи, няма го в къщи? — рекох аз, силно задъхана от бързото ходене и тревогата.
— Да, няма го — отвърна тя. — Няма нито него, нито Джоузеф и сигурно няма да се върнат преди час и нещо. Влезте за малко, за да си починете.
Влязох и зърнах загубеното ми агне да седи край огнището и да се клатушка в един малък стол, останал от детските години на майка й. Шапката й висеше на стената, а тя, изглежда, се чувствуваше напълно у дома си — смееше се и бъбреше, в отлично настроение, с Хертън. Той бе станал едър и здрав момък на осемнадесет години. Зяпаше я с изострено любопитство и в почуда, понеже разбираше твърде малка част от забележките и въпросите, които се лееха непрекъснато от устата й като поток.
— Хубава работа, госпожице! — възкликнах аз, прикривайки радостта си с престорено гневно лице. — Тая ще е последната ви езда, докато се върне татко ви. Няма вече да ви позволя да прекрачите дори и прага, малка палавнице!
— Ах, Елен! — весело възкликна тя, после рипна и изтича при мен. — Чудесни неща имам да ви разправям тая вечер. Ето че ме открихте. Идвали ли сте и друг път тук?
— Сложете си шапката и веднага в къщи! — рекох аз. — Страшно съм ви сърдита, госпожице Кати. Постъпката ви е крайно лоша. Няма защо да се цупите и да плачете. Това не е отплата за мъките, които ми причинихте, като ме накарахте да пребродя цялата околност, за да ви търся. Като си помисля само колко настойчиво ми заръча господин Линтон да ви държа вътре, а вие да побегнете по тоя начин! Това показва, че сте малка, хитра лисица. Вече никой няма да ви вярва.
— Че какво съм направила! — проплака тя и веднага се умири. — Татко нищо не ми е заръчвал. Той няма да ми се кара, Елен. Той въобще не се сърди като вас.
— Хайде, хайде! — отново я подканих. — Аз ще вържа панделката. Да няма сръдни. Ех, засрамете се! Тринадесетгодишна, а се държите като бебе!
Последното възклицание бе предизвикано от това, че тя рязко махна шапката от главата си и се отдръпна към комина, гдето не можех да я стигна.
— Госпожо Дийн — подхвана прислужницата, — не бъдете строга с доброто момиче. Ние я накарахме да остане тук. Тя искаше да продължи да язди нататък, защото се боеше, че ще се безпокоите. Хертън предложи да я придружи, а и аз мислех, че ще е добре да стори това. Пътя през хълмовете е тъй глух.
През време на спора Хертън стоеше с ръце в джобовете, чувствувайки се твърде неловко, за да говори. Моето вмешателство, изглежда, не бе по вкуса му.
— Докога трябва да чакам? — продължих аз, без да обръщам внимание на думите на прислужницата. — След десет минути ще се стъмни. Къде е понито, госпожице Кати? А къде е Феникс? Ще ви оставя, ако не побързате. Правете, каквото искате.
— Понито е в двора — отвърна тя, — а Феникс е затворен ей там. Ухапан е, както и Чарли. Всичко щях да ви разкажа, но вие сте в лошо настроение и не заслужавате да ви разправям тия неща.
Взех шапката й и се приближих към нея, за да я сложа на главата й, но като видя, че хората в къщата държат нейната страна, тя почна да подскача из стаята. Подгоних я, а тя припна като мишка, като минаваше над мебелите, под тях и зад тях, тъй че за мен бе трудно да я догонвам. Хертън и жената се смееха, а и тя почна да им приглася и ставаше все по-дръзка и по-дръзка, докато накрая викнах крайно гневно:
— Чуйте, госпожице Кати! Ако знаехте чия е тази къща, щяхте час по-скоро да я напуснете.
— Къщата е на вашия баща, нали? — рече тя, обръщайки се към Хертън.
— Не — отвърна той и сведе поглед, поруменявайки от срам.
Той не можа да издържи вторачения й поглед, макар че очите й бяха също като неговите.
— Тогава чия е? Да не би да е на господаря ви? — запита тя.
Той се изчерви още по-силно, обзет от друго чувство, после изрече някаква ругатня и се извърна встрани.
— Кой е господарят му? — продължи неуморимото момиче, като се обърна към мен. — Той говореше за «нашата къща» и за «нашите хора». Помислих го за син на собственика. Пък и той нито веднъж не ми рече «госпожице». Той би трябвало да ме нарича тъй, нали, ако е слуга?

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:30

Тия детски брътвежи накараха Хертън да потъмнее като облак. Мълком раздрусах бъбрицата и накрая успях да я приготвя за път.
— А сега пригответе коня ми — каза тя, обръщайки се към непознатия си родственик тъй, както би се обърнала към някой от конярите в «Тръшкрос Грейндж». — После можете да дойдете с мен. Искам да видя от кое място в блатото се издига ловецът-коболд и да чуя за самодивите, както ги наричате. Хайде, побързайте! Но какво има? Казах ви да приготвите коня ми.
— И да те вземат дяволите, пак няма да стана твой прислужник! — процеди през зъби момъкът.
— Кой да ме вземе? — попита изненаданата Катрин.
— Дяволите, дръзка вещице! — отвърна той.
— Хайде, госпожице Кати — намесих се аз, — нали виждате в каква среда сте попаднали? Та може ли да се казват такива думи на една млада дама! Моля ви, не почвайте да спорите с него. Хайде, нека сами да потърсим Мини и да се махаме оттук.
— Елен — възкликна тя, опулена и вцепенена от изненада, — как смее той да ми говори така? Не трябва ли да го накарат да направи каквото му казвам? Лошо човече, ще кажа на татко какво ми казахте. Хайде, побързайте.
Хертън нямаше вид да се е стреснал от тая заплаха и от очите й бликнаха сълзи на възмущение.
— Вие изведете понито — рече тя, обръщайки се към жената, — и веднага да пуснете кучето ми на свобода!
— По-кротко, госпожице — отвърна жената, към която се бе обърнала Кати. — Нищо не губите, ако се държите по-вежливо. Макар и да не е син на господаря, господин Хертън е ваш братовчед, а мен не ми плащат, за да слугувам на вас.
— Той, мой братовчед! — възкликна Кати и се засмя презрително.
— Да, точно така — отвърна жената.
— Ах, Елен, не им позволявай да казват такива неща! — продължи тя, силно смутена. — Татко отиде да доведе братовчед ми от Лондон. Моят братовчед е джентлеменски син. Тоя да е мой… — Тя млъкна и веднага се разплака, разстроена от самата мисъл за роднинство с такъв недодялан момък.
— Тихо, тихо! — прошепнах на ухото й. — Човек може да има много и всякакви братовчеди, госпожице Кати, и това с нищо не уронва достойнството му, стига да не дружи с тях, ако те са лоши и се държат противно.
— Той не е… той не ми е братовчед, Елен — продължи тя още по-натъжена, след като бе размислила върху казаното, после се хвърли в прегръдките ми, за да се спаси от тая мисъл.
Бях много сърдита на нея и на прислужницата за взаимните им разкрития, понеже не се съмнявах, че оповестената от Кати новина за скорошното пристигане на младия Линтон щеше да бъде съобщена на господин Хийтклиф. При това, съвсем сигурна бях, че първата мисъл на Кати след завръщането на баща й щеше да бъде да поиска обяснение във връзка с твърдението на прислужницата относно нейния грубо възпитан роднина. Ядът на Хертън, задето го бяха взели за слуга, бе попреминал и сега изглеждаше трогнат от нещастието й. Той доведе кончето до вратата, после взе едно малко кривокрако кученце от колибката, подаде й го и й каза да мълчи, понеже не искал да я засегне. Тя спря да се вайка, огледа го с поглед, в който се четеше страх и ужас, и отново избухна в плач.
Едва се сдържах да не се усмихна пред тази нейна антипатия към нещастния Хертън, който беше едър момък с атлетическо телосложение, хубави черти, снажен и здрав, но облечен в дрехи, които подхождаха на ежедневната му работа в чифлика и за скитанията му из полето, когато ходеше на лов за зайци и друг дивеч. И все пак ми се струваше, че чертите на лицето му издават един ум с по-ценни качества от тия, които баща му бе притежавал — добри заложби, завехнали, разбира се, сред цяла пустош от бурени, чиято смрад задушаваше недораслите ценни стръкове, а също и наличието на богата почва, която би могла да даде обилна родитба при други и по-благоприятни обстоятелства. Вярвам, че господин Хийтклиф не го е малтретирал, и то благодарение на безстрашния нрав на момъка, който не предразполагаше към тоя вид подтисничество. Той изобщо не притежаваше оная плахост, която, по преценка на Хийтклиф, би събудила у него желание да го измъчва физически. Хийтклиф, изглежда, бе насочил злобата си към друга цел — да превърне момъка в същински дивак. Никой не го учеше да чете и пише, никой не го мъмреше за една или друга лоша привичка, която не дразнеше тоя, който го издържаше, никой с нищо не го насочваше към каквато и да е добродетел, нито пък някой го предпазваше с нещо срещу пороците. А според това, което научавах, Джоузеф допринасяше доста много за неговото по-нататъшно падение чрез тесногръдото си пристрастие, което го подтикваше да го ласкае и гали, когато бе момче, понеже Хертън бе единственият потомък на стария род. И тъй както бе свикнал в миналото да обвинява Катрин Ърншоу и Хийтклиф, когато бяха деца, че изкарвали господаря си от търпение и че онова, което той наричаше техните «ужасни» маниери, го карало да търси утеха в алкохола, така и сега той хвърляше цялата вина за недостатъците на Хертън върху гърба на оня, който бе обсебил имота му. Когато Хертън ругаеше, той не го мъмреше, нито дори когато момчето се държеше още по-лошо. Джоузеф очевидно изпитваше задоволство да го гледа да стига до най-лошите крайности. Той признаваше, че момчето отива към провал и че душата му е обречена на гибел, но колчем размисляше върху това, винаги стигаше до убеждението, че Хийтклиф трябва да отговаря за всичко. Той трябваше да даде отчет за кръвта на Хертън, а в тая мисъл Джоузеф съзираше огромна утеха. Той бе внушил на момчето чувство на гордост заради името и потеклото му. Ако бе имал нужната смелост, би подклаждал омраза между него и сегашния собственик на «Брулени хълмове», но страхът му от последния граничеше със суеверие и той даваше израз на чувствата си към него само чрез намеци и като го заплашваше в негово отсъствие с божие наказание.
Не съм добре запозната с обичайния начин на живот в «Брулени хълмове» през онези дни. Думите ми са основани само на приказки и слухове, защото виждах малко от тия неща. Селяните твърдяха, че господин Хийтклиф бил стиснат, че като господар бил жесток и суров спрямо наемателите на земите си, но в къщата, попаднала под женски грижи, се бе възцарила отново някогашната уютност; там сега нямаше гуляйджийски сцени, тъй чести по времето на Хиндли. Господарят бе прекалено мрачен, за да търси обществото на каквито и да е хора, били те добри, или лоши. Той и сега е такъв.
Впрочем аз се отклоних от разказа си. В лицето на кривокракото кученце госпожица Кати отхвърли подаденото й клонче на мира и поиска собствените си кучета Чарли и Феникс. Те дойдоха с понакуцване и провиснали глави. Тогава потеглихме към къщи в доста лошо настроение. Аз не можах да изтръгна от малката ми господарка подробности за начина, по който бе прекарала деня. Разбрах, както и предполагах, че целта на нейното пътешествие е била да стигне до Пенистън Крег. Тя пристигнала без особени приключения до портата на чифлика тъкмо когато Хертън излизал навън, следван от няколко кучета, които се нахвърлили върху нейните. Кучетата се сдавили жестоко, преди господарите им да могат да ги разделят, и това представлявало запознаването. Катрин се представила на Хертън и му казала накъде била тръгнала, после го замолила да й покаже пътя, а накрая го склонила да я придружи. Той й разкрил потайностите на Самодивската пещера и на още двадесетина странни места, но понеже бях в немилост, тя не ме удостои с описанието на интересните неща, които бе видяла. Можах обаче да разбера, че тя е била очарована от водача си до момента, в който бе засегнала чувствата му, обръщайки се към него като към слуга. Впрочем и домоуправителката на Хийтклиф засегна нейните, назовавайки го неин братовчед. Тогава езикът, който момъкът бе държал към нея, почна да гложди сърцето й — тая, която винаги наричаха «мила» и «скъпа», «царица» и «ангел» в «Тръшкрос Грейндж», да бъде обидена по тъй възмутителен начин от един непознат! Главата й не можеше да побере това и аз трябваше доста да се потрудя, за да я накарам да обещае, че няма да се оплаче на баща си. Обясних й колко неприятни са за него всички хора в «Брулени хълмове» и колко ще се нажали, като узнае, че тя е била там, но наблегнах най-много върху обстоятелството, че ако тя разкрие нехайството си към заповедите му, той може би ще се ядоса дотолкова, че аз вероятно ще трябва да напусна къщата, а тая мисъл бе непоносима за Кати. Тя обеща и удържа дадената дума заради мен. Въпреки всичко тя беше мило момиченце.“

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:30

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

"Едно писмо с черни краища ни съобщи деня, в който щеше да пристигне господарят. Изабела бе умряла и в писмото си той ми заръчваше да стъкмя траурни дрехи за дъщеря му и да приготвя една стая и други удобства за неговия млад племенник. Катрин просто пощръкля от радост при мисълта, че скоро ще посрещне баща си, и се впусна в най-оптимистични предположения относно неизброимите достойнства на нейния „истински“ братовчед. Дойде и оная вечер, когато очаквахме пристигането им. Тя бе заета от ранно утро с уреждането на личните си работи и сега, облечена в новата си черна рокля (нещастната, смъртта на леля й не можа да й внуши някаква по-определена скръб), тя ме застави с безкрайните си настоявания да мина с нея през парка, за да ги посрещнем.
— Линтон е точно шест месеца по-малък от мен — брътвеше тя, като преваляхме с бавен ход възвишенията и долините между тях, покрити с мъхнат торф под сянката на дърветата. — Колко приятно ще бъде да ми бъде другар в игрите! Леля Изабела изпрати на татко една красива къдрица от неговите коси. Те са по-руси от моите — по-светложълти и също тъй нежни. Запазих ги грижливо в малка стъклена кутийка и често съм си мислила какво удоволствие ще бъде за мен да видя него самия. Ех, щастлива съм — и татко, милият ми и скъп татко! Хайде, Елен, нека да потичаме! Хайде, тичай!
Тя изтича, върна се, изтича отново и тъй много пъти, преди аз да стигна до портата с бавните си крачки, после се настани в тревата край пътеката и се опита да чака търпеливо, но това се оказа невъзможно. Тя не можеше да стои мирно нито една минута.
— Колко се бавят! — възкликна тя. — Ах, виждам прах по пътя. Те идат, нали? Не! Кога ли ще бъдат тук?
Може ли да отидем още малко нататък — половин миля, Елен — още само половин миля? Хайде, кажи „да“ — ей до ония брези при завоя!
Решително отказах. Най-сетне дойде краят на напрежението й — пътуващата карета се появи в далечината. Когато Кати зърна лицето на баща си, който гледаше от прозореца, тя се развика и протегна ръце. Той слезе, почти толкова нетърпелив, колкото и тя самата. Мина доста време, преди двамата да могат да помислят за другиго освен за себе си. Докато те се милваха един друг, аз надникнах в каретата, за да се погрижа за Линтон. Той спеше в един ъгъл, загърнат в топло, подплатено с кожа палто, сякаш бе зима — едно бледо, деликатно и изнежено дете, което би могло да мине за по-малък брат на моя господар, защото приликата бе тъй голяма. Чертите на лицето му обаче издаваха някаква болезнена раздразнителност, която винаги бе липсвала у Едгар Линтон. Господарят видя, че надничам в каретата и след като се ръкува с мен, ме посъветва да затворя вратата и да не безпокоя момчето, което било уморено от пътуването. Кати би надникнала охотно, но баща й я повика и те тръгнаха нагоре из парка, а аз изтичах пред тях, за да подготвя прислужниците.
— А сега, милата ми — подзе господин Линтон, обръщайки се към дъщеря си, когато двамата се спряха пред стъпалата на главния вход, — трябва да знаеш, че братовчед ти не е толкова здрав и весел, колкото теб, и да помниш — съвсем недавна е загубил майка си. Ето защо не бива да се надяваш той веднага да почне да играе и припка насам-натам с тебе, а и не го безпокой много с приказките си. Ще го оставиш на мира поне тая вечер, нали?
— Да, да, татко — отвърна Катрин, — но тъй ми се иска да го видя, а той нито веднъж не погледна навън.
Каретата спря. Събудиха спящия и вуйчо му го свали на земята.
— Линтон, това е братовчедката ти Кати — рече той и постави ръцете им една в друга. — Тя те чувствува близък вече и гледай да не я наскърбиш с плач тая вечер. Постарай се да бъдеш весел. Пътуването свърши и сега не ти остава друго, освен да почиваш и да се забавляваш, както намериш за добре.
— Тогава позволете ми да си легна — отвърна момчето, отдръпвайки се пред поздрава на Кати, а после вдигна ръка, за да избърше сълзите, които се появиха в очите му.
— Хайде, хайде, това се казва добро момче — рекох изтихо и го въведох в къщи. — Ще разплачете и нея. Вижте колко й е мъчно за вас!
Не зная дали това бе от мъка по него, но братовчедка му се натъжи не по-малко от него и се върна при баща си. Тримата влязоха заедно и се качиха в библиотеката, където чаят бе сервиран. Свалих шапката и наметалото на Линтон и го поставих да седне на един стол до масата, но още неседнал и той започна отново да плаче. Господарят го попита защо плаче.
— Не мога да седя на стол — простена момчето.
— Тогава седни на канапето, а Елен ще ти занесе чая там — търпеливо отвърна вуйчо му.
За мен бе напълно ясно, че той е бил подложен на голямо изпитание по време на пътуването от своя раздразнителен и болнав повереник. Линтон се затътри бавно към канапето и полегна на него. Кати взе чашата си, помъкна едно малко столче и седна до него. Отначало тя седеше, без да говори, но това не можеше да трае дълго. Тя бе решила да направи галеник от малкия си братовчед, затова започна да гали буклите му, да целува бузите му и да му предлага чай в чинийката си като на бебе. Това го зарадва, понеже той не беше нещо повече от бебе. Той избърса очите си и по лицето му се изписа слаба усмивка.
— Той ще се оправи — ми каза господарят, след като ги бе гледал около една минута, — ще се оправи, Елен, стига да можем да го задържим. Другаруването му с дете на неговите години скоро ще влее нов дух в него, а стреми ли се да стане по-силен, той ще стане такъв.
„Да, стига да можем да го задържим!“ — помислих си, обзета от тежки предчувствия. Нямах голяма надежда, че ще успеем. Сетне ми мина през ума, как ли пък ще живее тоя слабак в „Брулени хълмове“. Какви ли другари и възпитатели щяха да бъдат баща му и Хертън, между които трябваше да живее! Не трябваше дълго да се съмняваме — развръзката дойде дори по-скоро, отколкото очаквах. Заведох децата горе, след като си изпиха чая, и приспах Линтон, който не ме остави да си отида, преди да заспи. После слязох долу, застанах край масата в хола и тъкмо почнах да паля една свещ за спалнята на господин Едгар, една от прислужничките излезе от кухнята и ми каза, че Джоузеф, прислужникът на господин Хийтклиф, чака пред вратата и иска да говори с господаря.
— Първо аз ще попитам какво иска — рекох с немалък трепет. — Много неподходящ час да безпокоиш хората, и то тъкмо когато са се завърнали от дълго пътуване. Не мисля, че господарят ще иска да го види.
Докато говорех, Джоузеф бе минал през кухнята и сега застана в хола. Той бе облечен в неделните си дрехи и изглеждаше по-престорено набожен и кисел от когато и да е. Започна да изтрива обувките си на бърсалката, като държеше в една ръка шапката си, а в другата — бастуна си.
— Добър вечер, Джоузеф — студено казах аз. — Какво ви носи насам тая вечер?
— Трябва да говоря с господин Линтон — рече той и презрително ме отстрани с ръка.
— Господин Линтон ще си ляга. Сигурна съм, че няма да ви приеме, освен ако имате да му казвате нещо особено важно — продължих аз. — По-добре ще сторите да седнете ей там и да възложите на мен предаването на съобщението.
— Коя е стаята му? — упорствуваше той, оглеждайки поредицата от затворени врати.
Разбрах, че е решил да отхвърли посредничеството ми, затова много неохотно се изкачих горе, отидох в библиотеката и съобщих за ненавременно пристигналия посетител, като изказах мнението, че той трябва да бъде приет на другия ден. Господин Линтон няма време да ми каже да постъпя така, защото Джоузеф бе вървял по петите ми и като влезе в помещението, застана отвъд масата и постави ръце върху горния дебел край на тоягата си. Той започна с възбуден глас, сякаш очакваше възражения.
— Хийтклиф ме прати за момчето си — рече той — и ми поръча да не се връщам без него.
Едгар Линтон помълча за минута. По лицето му се изписа голяма тъга, която помрачаваше чертите му. Той и без това съжаляваше детето, но като си припомни надеждите и опасенията на Изабела и тревогите й за нейния син, а също и препоръките й да се грижи за него, той изпитваше горчива мъка пред мисълта, че трябва да го предаде и се чудеше как да предотврати това. Нямаше никакъв изход. Покажеше ли някакво желание да го задържи, това би направило Хийтклиф още по-категоричен. Не оставаше нищо друго, освен да му даде детето, обаче той нямаше намерение да го дига от сън.
— Кажи на господин Хийтклиф — спокойно отвърна той, — че синът му ще дойде още утре в „Брулени хълмове“. Той спи сега и е прекалено уморен, за да измине тоя път. Можеш също да му кажеш, че желанието на майката на Линтон бе той да остане под моя опека, а и здравословното състояние на детето не е много добро засега.
— Не — каза Джоузеф, като тупна с тоягата по пода и взе важен вид. — Не, това няма никакво значение. Хийтклиф не го е грижа нито за майка му, нито за вас. Той ще си вземе момчето и аз трябва да го отведа в къщи. Така да знаете!
— Няма да го отведеш тая вечер! — решително отвърна Линтон. — Веднага върви долу, а после повтори думите ми пред господаря си. Елен, отведете го. Хайде, махай се!
И той помогна на възмутения старец да си върви, като го дръпна силно за ръката и го изтласка навън, после затвори вратата.
— Тъй значи! — възкликна Джоузеф, тътрейки се бавно нататък. — Лично той ще дойде утре, та да видим тогава дали ще смеете да изхвърлите него!

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:31

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

„За да предотврати изпълнението на тая заплаха, господин Линтон ми заръча да отведа момчето с понито на Катрин още в ранно утро. Той рече:
— Понеже сега вече няма да имаме никакво влияние върху неговата участ, била тя добра или зла, не трябва изобщо да споменавате пред дъщеря ми къде е отишъл той. Тя не може да поддържа връзки с него занапред и за нея ще бъде по-добре да не знае къде се намира той, за да не се безпокои и да не иска да отиде в «Брулени хълмове». Чисто и просто й кажете, че баща му внезапно го е извикал при себе си и е трябвало да ни напусне.
Линтон прояви голямо нежелание да стане от леглото в пет часа и остана много учуден, когато му казах, че трябва да се приготви отново за път. Смекчих донякъде работите, като изтъкнах пред него, че той ще остане известно време при баща си, господин Хийтклиф, чието желание да го види било тъй силно, че той не искал да отложи приятната среща, докато Линтон се съвземе от недавнашното пътуване.
— Баща ми! — възкликна момчето смаяно. — Мама никога не ми е казвала, че имам баща. Къде живее той? По ми се ще да остана при вуйчо.
— Той не живее далече от «Тръшкрос Грейндж» — отвърнах аз, — точно отвъд ония хълмове, не толкова далече, че да не можете да се разходите насам, когато станете по-як. Пък и вие трябва да се радвате, че ще се приберете в къщи и ще го видите. Трябва да се опитате да го обичате, както обичахте и майка си, а тогава и той ще ви обича.
— Но защо не съм слушал за него досега? — попита Линтон. — Защо мама и той не са живели заедно, както всички хора?
— Той имаше работа, която го задържаше в тоя северен край — отговорих му, — а здравето на майка ви изискваше тя да живее на юг.
— А защо мама не ми говореше за него? — упорствуваше момчето. — Тя говореше често за вуйчо и аз отдавна го обикнах. Как ще обичам татко, когато не го познавам!
— Ех, всички деца обичат родителите си — рекох аз. — Майка ви може би е мислила, че ще поискате да отидете при него, ако го споменава често в приказките си. Хайде да побързаме. Да яздиш рано в такова хубаво утро, е далеч за предпочитане пред още един час сън.
— А ще дойде ли с нас и тя — запита Линтон, — онова момиченце, което видях вчера?
— Не сега — отвърнах аз.
— А вуйчо? — продължи той.
— Не. Аз ще ви придружа дотам.
Линтон се отпусна на възглавницата си и потъна в мрачни мисли.
— Няма да вървя без вуйчо! — извика той накрая. — Не зная къде смятате да ме отведете.
Опитах се да го убедя колко осъдително е да проявява нежелание да срещне баща си, но при все това той упорито отказваше да го облека и аз трябваше да извикам господаря на помощ, за да го придума да стане. Най-после бедното дете тръгна на път, изпратено с няколко лъжливи уверения, че не ще остане дълго там, че господин Едгар и Кати ще идват да го навестяват и с други еднакво необосновани обещания, които измислях и повтарях от време на време през целия път. Чистият, ухаещ на риган въздух, ясното слънце и лекият галоп на Мини в скоро време прокудиха мрачното му настроение. Той почна да ми задава въпроси относно новия му дом и неговите обитатели, разпитвайки ме живо и с интерес.
— Тъй ли е хубаво в «Брулени хълмове», както в «Тръшкрос Грейндж»? — попита той, като се извърна да хвърли последен поглед към долината. Лека мъгла се стелеше нагоре по нея и свършваше с перест облак на синия хоризонт.
— «Брулени хълмове» не се гуши тъй в дървета — отвърнах аз — и не е толкова голяма, но от нея се разкрива хубава гледка към цялата околност и въздухът там е по-здравословен за вас, защото е по-свеж и сух. Отначало сградата вероятно ще ви се стори стара и мрачна, макар че това е една почтена къща — най-хубавата след «Тръшкрос Грейндж» в нашия край. Ще можете на правите такива приятни разходки по хълмовете. Хертън Ърншоу — другият братовчед на госпожица Кати, а, значи, и ваш донякъде — ще ви покаже най-хубавите места. При хубаво време ще можете да вземете някоя книга със себе си и да четете в някоя зелена долинка. От време на време и вуйчо ви може да идва с вас на разходка. Той често излиза да поскита из хълмовете.
— А как изглежда баща ми? — попита той. — Като вуйчо ли е млад и хубав?
— На едни години е с него — казах аз, — но той има черна коса и тъмни очи, изглежда по-строг и, общо взето, е по-висок и по-едър от него. В началото той може би няма да ви се види толкова нежен и добър, защото не е свикнал да се държи така, но вие все пак гледайте да сте искрен и сърдечен с него. Естествено, той ще ви се радва повече от който и да е вуйчо, защото сте негов син.
— Черни коси и очи! — промълви Линтон. — Не мога да си го представя. Значи, аз не приличам на него, нали?
— Не особено — отвърнах, а на себе си казах «никак», като заразглеждах със съжаление бялото лице и тънката снага на моя събеседник, неговите големи и уморени очи, досущ като тия на майка му, с тази разлика, че в тях нямаше нито следа от нейния боен дух, освен когато някаква болезнена обидчивост не ги караше да пламнат за миг.
— Колко е странно, че нито веднъж не е дошъл да види мама и мен! — промълви той. — Никога ли не ме е виждал? Ако ме е виждал, трябва да съм бил бебе тогава. Нищичко не помня за него.
— Едно разстояние от триста мили никак не е малко, млади господарю — отвърнах аз, — а десет години не изглеждат толкова дълго време на един възрастен човек. Господин Хийтклиф вероятно всяко лято е възнамерявал да идва, но никога не му се е отдал сгоден случай, а сега е твърде късно. Не го тревожете с въпроси от тоя род. Това ще го раздразни без никаква полза.
Момчето се отдаде изцяло на собствените си мисли през останалата част от пътуването, докато най-сетне спряхме пред градинската порта на чифлика. Взирах се в лицето му, за да доловя впечатлението му. Той огледа украсения с резба вход на къщата и ниските малки прозорчета, безредно израсналите храсти на цариградското грозде и кривите ели и после поклати глава. Вътре в себе си той никак не одобряваше външния вид на своя нов дом, но бе достатъчно тактичен да поотложи оплакванията си. Може би вътрешната уредба на къщата щеше да бъде по-добра. Отидох и отворих вратата, преди той да слезе от коня. Часът беше шест и половина и членовете на семейството бяха току-що привършили закуската, а прислужникът разтребваше и бършеше масата. Джоузеф стоеше до стола на господаря си и му разправяше нещо за някакъв окуцял кон, а Хертън се готвеше да тръгне за сено.
— Здравейте, Нели! — каза господин Хийтклиф, като ме видя. — Опасявах се, че ще трябва да идвам лично долу, за да прибера това, което ми принадлежи. Вие го доведохте, нали? Да видим какво може да излезе от него.
Той стана и се запъти към вратата. Хертън и Джоузеф тръгнаха подир него, зяпнали от любопитство. Бедният Линтон разгледа с плах поглед лицата на тримата.
— Наистина — подхвана Джоузеф, след като се взря сериозно в детето — той е направил трампа с вас, господарю, и ви е пратил своето момиче!
Хийтклиф се взираше вторачено в сина си, докато детето започна да трепери от смущение; после се изсмя презрително.
— Господи, какъв красавец! Какво приятно и очарователно същество! — възкликна той. — Да не би да са го отгледали с диета от охлюви и кисело мляко, Нели? Проклятие на проклятията! Изглежда по-зле, отколкото мислех, а сам дяволът знае, че не очаквах бог знае какво!
Каза на разтрепераното и смаяно дете да слезе от коня и да влезе в къщата. То не можа напълно да разбере смисъла на бащините му думи. Впрочем то още не беше сигурно, че тоя мрачен, презрително усмихващ се човек бе неговият баща. В уплахата си момчето се вкопчи в мен, а когато господин Хийтклиф седна и му заповяда да дойде при него, то скри лице в рамото ми и заплака.
— Тихо, тихо! — рече Хийтклиф, като протегна ръка и грубо го притегли към коленете си, а после го хвана за брадичката и повдигна главата му. — Хайде, стига с тия глупости. Нищо лошо няма да ти сторим, Линтон. Нали така се казваш? Ти си изцяло дете на майка си! Къде е моят дял в тебе, пискащо пиленце?
Той свали шапката на момчето и приглади назад гъстите му светложълти коси, после опипа слабичките му ръце и нежните му пръсти, а докато траеше тоя преглед, Линтон престана да плаче и вдигна големите си сини очи, за да огледа тоя, който го проучваше.
— Познаваш ли ме? — запита го Хийтклиф, когато се увери, че и крайниците му бяха също тъй нежни и слаби.
— Не — отвърна Линтон с плах и разсеян поглед.
— Все трябва да си чул нещо за мене, нали?
— Не — пак отвърна той.
— Не! Какъв срам за майка ти, никога да не е събудила синовната ти обич към мен! Тогава ще ти кажа, че ти си мой син, а майка ти е била зла и нехайна жена, щом не ти е казвала какъв човек е баща ти. Хайде, не мигай и не се черви! Е, така поне човек може да види, че в жилите ти тече кръв, а не вода. Бъди добро момче и аз ще се грижа за теб. Нели, можете да седнете, ако сте уморена; ако пък не сте, можете да се върнете в къщи. Предполагам, че ще съобщите на оная нула в «Тръшкрос Грейндж» какво сте видели и чули тук, а туй нещо няма да се успокои, докато се маете край него.
— Надявам се, че ще бъдете добър с момчето, господин Хийтклиф — отвърнах аз, — защото иначе няма да го опазите за дълго. Помнете, че нямате друг родственик в тоя божи свят и че никога няма да намерите друг.
— Не бойте се, ще бъда много добър с него — рече той, като се смееше, — но никой друг не бива да бъде мил с него. Ревниво желая да монополизирам цялата му любов. И да започна с нежностите си: Джоузеф, донеси на момчето нещо за закуска. Ей, Хертън, проклето теле, хайде върви да си гледаш работата! Да, Нели — добави той, когато те си отидоха, — синът ми е бъдещ собственик на вашия дом и аз не бих искал той да умре, преди да съм сигурен, че ще го наследя. При това, той е мой и аз мечтая за тържеството да видя как моят потомък се шири като господар в техните имения — моето дете да наема децата им, за да обработват земите на дедите си срещу надница. Това е едничкото съображение, което може да ме накара да понасям това пале. Презирам го за него самия и го мразя за спомените, които събужда у мен. Но това съображение е достатъчно. Той е в безопасност при мен и аз ще го гледам тъй грижливо, както господарят ви гледа своето дете. Наредих хубаво да мебелират една стая за него на горния етаж. Също така ангажирах един преподавател, който ще идва три пъти седмично чак от двадесет мили, за да го учи на всичко, което той би искал да учи. Заповядах на Хертън да му се подчинява. Всъщност подредих всичко така, че да запазя джентлемена у него и чувството му на превъзходство над тези, с които ще дружи. Съжалявам обаче, че той тъй малко заслужава тия грижи. Ако исках някаква благодат на тоя свят, тя бе да го видя достоен за гордостта ми, а ето че съм горчиво разочарован от тоя хленчещ нещастник с бяло като суроватка лице!
Докато той говореше, Джоузеф се върна с купичка млечна овесена каша в ръка и я постави пред Линтон, който разбърка буламача с израз на отвращение и заяви, че не може да го яде. Разбрах, че старият прислужник споделяше до голяма степен презрителното отношение на господаря му към детето, но той бе принуден да не изразява гласно мнението си, защото Хийтклиф явно държеше слугите му да се отнасят почтително с детето.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:31

— Не можеш ли да го ядеш? — отекна Джоузеф, като се взря в лицето на Линтон и снижи гласа си до шепот от страх да не го чуят другите. — Но Хертън не е ял друго, когато беше малък, а според мен каквото може той да яде и ти можеш да ядеш.
— Няма да го ям — рязко отвърна Линтон. — Вземете си го.
Възмутеният Джоузеф грабна купичката и я донесе при нас.
— Та лоша ли е храната? — попита той и я пъхна под носа на Хийтклиф.
— Че какво има в кашата? — рече той.
— Вашето придирчиво момче казва, че не можело да я яде — отвърна Джоузеф. — Предполагам, че е прав. И майка му беше такава: за нея ние бяхме, кажи-речи, прекалено мръсни, за да сеем житото, от което правехме хляба.
— Не споменавайте пред мен за майка му! — гневно рече господарят. — Дайте му нещо, което би могъл да яде, и това е всичко. Нели, каква е обичайната му храна?
Предложих варено мляко или чай и домоуправителката получи нареждане да приготви закуската. «Егоизмът на баща му — рекох на себе си — ще направи животът му по-сносен. Той вижда, че детето е с нежно здраве и съзнава, че трябва да се държи по-внимателно с него. Ще успокоя господин Едгар, като му разкажа за обрата в настроението на господин Хийтклиф.» Нямах основание да се бавя повече и се измъкнах навън, докато Линтон плахо отблъскваше приятелските закачки на едно овчарско куче. Но той бе нащрек и не можеше да бъде измамен. Щом затворих вратата, до ушите ми долетя силен вик, после дочух думи, които се повтаряха като отчаян зов:
— Не ме оставяйте! Не искам да остана тук! Не искам да остана тук!
После резето на вратата се повдигна и пак се спусна. Те не му позволиха да излезе. Възседнах Мини и я подкарах в тръс. Тъй завърши краткото ми опекунство.“

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

„Трябваше много да утешаваме малката Кати тоя ден. Тя стана от леглото си весела, готова веднага да отиде при братовчеда си, но новината за заминаването му предизвика такива жалби и горестни сълзи, че за да я утеши, сам Едгар трябваше да я уверява, че Линтон скоро ще се върне. Той обаче добави едно «ако мога да издействувам това», а такава надежда не съществуваше. Това обещание не можа да я усмири кой знае колко, но времето се оказа по-силно и макар и да разпитваше от време на време баща си кога ще се върне Линтон, неговият образ бе избледнял дотолкова в паметта й, че тя не го позна, когато го видя за втори път.
Когато ми се случваше да срещна домоуправителката на «Брулени хълмове» по работа в Гимъртън, аз обикновено я разпитвах за младия господар, защото той живееше почти тъй уединено като самата Катрин, и никога не го виждахме. Можах да разбера от нея, че здравето му било все още крехко и че им създавал много неприятности. Тя казваше, че господин Хийтклиф като че ли го ненавиждал все повече и повече, макар и да се стараел да прикрива чувствата си. Дори гласът на момчето му бил противен и изобщо той не можел да стои в една и съща стая с него повече от няколко минути. Двамата разменяли много нарядко по някоя и друга дума. Линтон учел уроците си и прекарвал вечерите си в едно малко помещение, което наричали «приемната», или пък лежал в легло по цели дни, защото постоянно настивал и кашлял и все имало нещо да го боли.
— Никога не съм виждала толкова малодушно същество — добави жената, — нито пък някой, който да се грижи толкова за себе си. Каква врява вдига, ако оставя прозореца отворен малко по до късно привечер. Като че ли ще умре, ако го лъхне малко свеж нощен въздух! Трябва да му кладем огън посред лято, а тютюневата лула на Джоузеф ще го отрови… Все трябва да му даваме сладкиши и разни лакомства и винаги мляко, мляко и още мляко, без да държи сметка, че за нас не остава и капка през зимата. Тъй си седи в стола край огъня, загърнат в кожух, и от време на време си отхапва малко препечен хляб и пийва водица или някаква друга помия, поставена върху полицата на камината. А дойдели Хертън да го забавлява от съжаление — той не е лош, макар че е груб, — те обезателно се спречкват, като Хертън си отива с ругатни, а Линтон се разревава. Струва ми се, че господарят би се радвал Хертън да го пребие от бой някой ден, ако той не беше негов син, пък и сигурна съм, че той би бил способен да го натири от къщата, ако знаеше какви грижи полага Линтон за себе си. Но той се пази от подобно изкушение. Почти не влиза в приемната, а ако Линтон се държи така и в столовата, гдето се намира господарят, той веднага го изпъжда горе.
Разбрах от разказа й, че пълната липса на съчувствие е превърнала младият Хийтклиф в егоистично и неприятно същество, ако той не си е бил такъв по природа. Ето защо интересът ми към него намаля, макар че все още ми беше жал за участта му и съжалявах, задето не бе останал при нас. Господин Едгар ме поощряваше да се осведомявам за момчето. Струва ми се, че той мислеше доста за него, и че би предприел някоя рискована стъпка, за да може да го види. Веднъж ми каза да питам домоуправителката дали Линтон слиза понякога в селото. Тя рече, че е идвал само два пъти, и то на кон, придружавайки баща си, и че и двата пъти се е преструвал на съсипан от умора по за три-четири дни след ездата. Ако си спомням вярно, тая домоуправителка напусна службата около две години след пристигането на Линтон и аз не познавах нейната заместница. Тя е още там.
В «Тръшкрос Грейндж» времето продължаваше да тече приятно, както и преди, докато госпожица Кати стана на шестнадесет години. В годишнината на нейния рожден ден ние никога не проявявахме радост, защото той съвпадаше с годишнината от смъртта на покойната ми господарка. Баща й неизменно прекарваше тоя ден сам в библиотеката, а привечер отиваше до гробищата в Гимъртън, гдето оставаше често до след полунощ. Ето защо Катрин трябваше да се забавлява сама.
Тоя двадесети март беше прекрасен пролетен ден. Когато баща й се оттегли, младата ми господарка слезе долу, облечена за излизане, и каза, че искала да се разходи с мен, докъдето почва полето. Господин Линтон бил разрешил разходката, при условие да не отиваме надалече и да се върнем до един час.
— Затова побързай, Елен! — рече тя. — Решила съм къде ще отидем — там, където са се настанили ято яребици. Искам да видя дали вече са свили гнезда.
— Това трябва да е доста нагоре — отвърнах аз. — Те не мътят в окрайнините на полето.
— Не, не е — възрази тя. — Ходила съм доста наблизо до тях с татко.
Сложих шапката си и тръгнах с нея, без да мисля повече по въпроса. Тя подскачаше пред мен, връщаше се и пак изтичваше напред, също като още млада хрътка. В началото ми беше доста приятно да слушам песните на чучулигите край мен и в далечината, да се радвам на хубавото и топло слънце и да наблюдавам любимката си да тича с развети назад златни къдрици. Свежите й бузи бяха нежни като шипков цвят, а очите й сияеха от непомрачена радост. Щастливо същество бе тя в ония дни и приличаше на ангелче. Жалко, че не можеше да бъде доволна.
— Госпожице Кати — рекох й, — къде са яребиците, за които ми говорехте? Трябваше вече да ги видим. Много се отдалечихме от оградата на парка на «Тръшкрос Грейндж».
— Още малко, още съвсем малко, Елен — все отговаряше тя. — Изкачи се на оная височинка, мини през оня рид и докато стигнеш до отвъдната страна, аз вече ще съм вдигнала птиците.
Трябваше да се изкачвам по толкова височинки и да преминавам толкова ридове, че накрая взех да се уморявам и й казах, че трябва да спрем и да се върнем обратно. Викнах по нея, защото тя ме бе задминала и вървеше далече пред мен. Тя или не ме чу, или не обръщаше внимание на думите ми, защото продължаваше да припка напред, тъй че по неволя вървях подир нея. Накрая тя се спусна в някаква долчинка и преди да мога отново да я видя, палавницата беше на две мили по-близо до «Брулени хълмове», отколкото до собствения си дом. Видях как я спряха двама души и бях сигурна, че единият от тях е господин Хийтклиф.
Кати бе заловена в момента, когато вземаше яйцата на яребиците или поне когато търсеше гнездата. Хълмовете влизаха в имението на Хийтклиф и той мъмреше бракониерката.
— Нито съм взела, нито пък намерих яребичи яйца — казваше тя, когато се дотътрих до тях, разтваряйки ръце в подкрепа на твърдението си. — Не смятах да ги вземам, но татко ми каза, че имало много по тия места и аз исках да видя яйцата.
Хийтклиф хвърли бегъл поглед към мен и злъчно се усмихна, показвайки с това, че познава коя е нарушителката и затова гледа недоброжелателно на нея, после я запита кой е «татко» й.
— Господин Линтон от «Тръшкрос Грейндж» — каза тя в отговор. — Разбрах, че не ме познавате, защото иначе нямаше да ми говорите тъй.
— Навярно мислите, че татко ви е много уважаван и почитан? — иронично рече той.
— А вие кой сте? — запита Катрин и се вгледа с любопитство в него. — Виждала съм и друг път тоя човек. Да не е ваш син?
Тя посочи Хертън, другия от двамата мъже. Пораснал с още две години, той бе станал само по-едър и изглеждаше все тъй несръчен и грубоват.
— Госпожице Кати — намесих се аз, — вече стават три часа, вместо един, откак сме навън. Наистина е време да си вървим.
— Не, тоя човек не ми е син — отвърна Хийтклиф, избутвайки ме встрани. — Но аз имам син и вие го познавате. Гувернантката ви наистина бърза, но аз мисля, че и на двете ще ви дойде добре една малка почивка. Не искате ли да свиете ей край тази скала в полето и да заповядате у дома? Ще се приберете по-рано в къщи след почивката, а ние ще ви посрещнем добре.
Пришепнах на ухото на Катрин, че тя в никой случай не трябва да приема предложението. И дума не можеше да става за това.
— Защо? — гласно запита тя. — Омръзна ми да тичам, а тревата е росна и не мога да седна тук. Хайде да отидем, Елен. При това той казва, че съм познавала сина му. Струва ми се, че се лъже, но се сещам къде живее — в чифлика, който посетих на връщане от Пенистън Крег. Нали живеете там?
— Да. Хайде, Нели, не дрънкайте толкова. Приятно ще й бъде да ни погостува. Хертън, тръгни напред с момичето. Вие ще вървите с мен, Нели.
— Не, тя няма да върви натам — решително заявих аз и направих усилие да се освободя, защото той ми бе хванал ръката, но Кати вече бе стигнала до градинската порта, припкайки с все сила по нанагорнището. Избраният й спътник не се и опита да я следва. Той кръшна встрани от пътя и изчезна.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:33

— Господин Хийтклиф, това е съвсем нередно — продължих аз. — Много добре знаете, че не й мислите доброто. У вас тя ще види Линтон, а щом се върнем ще разправи всичко. Вината ще стоварят върху мен.
— Искам тя да види Линтон — отвърна той. — Момчето изглежда по-добре от няколко дни, а много нарядко се случва да е за пред хора. Лесно ще я убедим да не говори за идването си. Какво лошо има в това?
— Лошото е, че баща й ще ме намрази, ако разбере, че съм й разрешила да влезе в къщата ви — отвърнах аз, — пък и сигурна съм, че имате лоши намерения, за да я подтиквате да дойде.
— Намеренията ми не биха могли да бъдат по-честни — рече той. — Ще ги разкрия напълно пред вас: искам братовчедите да се влюбят и да се оженят. Постъпвам щедро спрямо господаря ви. Неговото девойче няма какво да наследи, но ако изпълни желанието ми и се омъжи за него, веднага ще я обявя за моя сънаследница наред с Линтон.
— Умре ли Линтон — отвърнах аз, — а никак не е сигурно, че той ще живее, тогава Катрин ще се окаже наследница.
— Не, няма да се окаже наследница. В завещанието няма такава клауза. Неговото имущество ще се падне на мен, но аз искам да се оженят, за да няма спорове, и съм решил да постигна целта си.
— Аз пък съм твърдо решена тя никога вече да не идва близо до къщата ви с мен — отвърнах аз, като наближихме портата, където ни очакваше госпожица Кати.
Хийтклиф ми каза да мълча, после тръгна пред нас нагоре по пътеката и побърза да отвори вратата. Младата ми господарка се вгледа на няколко пъти в него, сякаш още не можеше да си състави определено мнение за Хийтклиф, но сега той й се усмихна, когато погледите им се срещнаха, и й заговори с по-ласкав глас, а аз бях достатъчно глупава да помисля, че споменът за майка й ще прокуди лошите му помисли спрямо нея. Линтон стоеше край огнището. Той бе ходил на разходка из полето, защото стоеше с шапка на глава и тъкмо казваше на Джоузеф да му донесе сухи обувки. Бе израснал твърде много за годините си — не му достигаха няколко месеца, за да навърши шестнадесет. Чертите на лицето му все още бяха хубави, а очите и цветът на лицето му бяха по-свежи, отколкото ги помнех, но тоя блясък бе временен и се дължеше на здравословния въздух и топлото слънце.
— Да видим сега кой е този — подзе Хийтклиф, обръщайки се към Кати. — Ще го познаете ли?
— Синът ви? — рече тя, като огледа въпросително първо единия, после другия.
— Да, да — отвърна той. — Но нима го виждате за първи път? Я помислете малко. Ех, имате къса памет! Линтон, не си ли спомняш братовчедка си, за която не ни даваше мира и все искаше да я видиш?
— Как, нима е Линтон! — възкликна Кати, радостно развълнувана и изненадана при споменаването на това име. — Малкият Линтон ли е този? Че той е по-висок от мен! Кажи, ти ли си Линтон?
Момъкът излезе напред и се представи. Тя го целуна пламенно и двамата се загледаха вторачено един в друг, учудени от промяната, настъпила в тях с годините. Катрин бе израсла до пълния си ръст. Тя бе стройна и в същото време закръглена, с гъвкаво като тънка стомана тяло и от цялата й личност се излъчваше здраве и добър дух. Линтон бе съвсем слаб. Видът и движенията му бяха много морни, но в държането му имаше някаква грация, която смекчаваше тия недостатъци и му придаваше известен чар. След като си поприказваха много нежно, братовчедката му отиде при господин Хийтклиф, който се маеше край вратата, наблюдаващ всичко, което ставаше и вътре, и вън от къщата. Той се преструваше, че вниманието му е погълнато от това, което става вън, докато всъщност наблюдаваше само какво става вътре.
— В такъв случай вие сте мой чичо, нали? — възкликна тя и се надигна да го целуне. — Мисля, че ми харесвате, макар и да бяхте сърдит в началото. Защо не ни идвате на гости в «Тръшкрос Грейндж» с Линтон? Странно е, че толкова години сте ни били близки съседи, а не сте дошли да ни видите. Защо сте постъпвали така?
— Идвах май прекалено често, преди да се родите — отвърна той. — По дяволите! Ако трябва да целувате някого, целувайте Линтон. Няма смисъл да целувате мене.
— Лоша Елен! — провикна се Катрин и припна към мен, за да ме отрупа с милувки. — Колко сте била лоша, Елен, като се опитвахте да ми попречите да вляза! Но аз ще идвам всяка заран на разходка тук, нали може, чичо? А понякога ще водя и татко със себе си. Нали ще ви е приятно да ни видите?
— Разбира се — отвърна чичото с едва сдържана гримаса, която се дължеше на дълбокото му отвращение към двамата бъдещи посетители. — Собствено — продължи той, обръщайки се към младата госпожица, — понеже стана дума, нека ви кажа, че господин Линтон храни известно предубеждение срещу мен. — Ние се скарахме преди време, и то жестоко, както изобщо не подобава на добри християни, тъй че ако отворите дума пред него за намерението ви да идвате насам, той съвсем ще забрани посещенията ви в «Брулени хълмове». Ето защо не трябва да споменавате това, освен ако не държите да посещавате братовчеда си занапред. Можете да идвате, стига да искате, но не трябва да говорите за това.
— Защо се скарахте? — запита Катрин с доста посърнал вид.
— Той мислеше, че съм прекалено беден, за да се оженя за сестра му — отвърна Хийтклиф, — и му стана мъчно, когато я взех. Гордостта му бе накърнена и той никога няма да ми прости това.
— Не е правилно! — заяви девойката. — Ще му кажа това някой ден. Но Линтон и аз нямаме никакъв дял в караницата ви. Щом нещата стоят така, аз няма да идвам тук, но той ще идва в «Тръшкрос Грейндж».
— Много е далече за мен — промълви братовчед й. — Една разходка от четири мили би ме убила. Не, госпожице Катрин, идвайте насам от време на време — не всяка заран, но веднъж или дваж в седмицата.
Бащата хвърли пълен с презрение поглед към сина си.
— Боя се, Нели, че трудът ми ще отиде напразно — прошепна той на ухото ми. — Госпожица Катрин, както я нарича тоя глупак, ще разбере колко пари чини той и ще го прати по дяволите. Ех, де да беше Хертън на негово място! Знаете ли, че тая мисъл ми минава през ума по десетина пъти на ден, въпреки че Хертън е толкова първобитен. Щях да обикна момчето, да беше някой друг. Мисля, че няма опасност тя да се влюби в него. Ще го противопоставя на това жалко същество, ако то не се раздвижи и оживи. Смятаме, че то едва ли ще оживее до осемнадесетата си година. Проклето бездушно същество! Изцяло е погълнато от мисълта как по-скоро да изсуши краката си и ни веднъж не поглежда към нея. Хей, Линтон!
— Да, татко — отвърна момчето.
— Няма ли какво да покажеш на братовчедка си в къщи, например някой заек или гнездо на невестулка? Заведи я в градината, преди да сложиш другите си обувки, а също и в конюшнята, за да види коня ти.
— Не предпочитате ли да седите тук? — попита Линтон, обръщайки се към Кати с глас, който изразяваше нежеланието му пак да се раздвижи.
— Не зная — отвърна тя и се загледа към вратата, очевидно готова да излезе навън.
Той не се мръдна от мястото си и се присви още по-близо до огъня. Хийтклиф стана и отиде в кухнята, а оттам излезе на двора и повика Хертън. Момъкът се обади и скоро двамата се върнаха в стаята. Хертън, изглежда, се бе мил, защото бузите му се бяха зачервили и косата му бе мокра.
— Ах, вас ще попитам, чичо — възкликна Катрин, като си припомни твърдението на домоуправителката. — Той не ми е братовчед, нали?
— Да, братовчеди сте — отвърна той. — Хертън е племенник на майка ти. Нима не го харесваш?
Катрин изглеждаше смутена.
— Нали е хубав момък? — продължи той.
Невъзпитаната палавница се изправи на пръсти и прошепна няколко думи в ухото на Хийтклиф, а той се засмя. Хертън се помрачи. Разбрах, че той е много чувствителен към предполагаеми обиди и очевидно има някаква смътна представа за принизеното си положение, но неговият господар или опекун прокуди мрачния облак от лицето му, като рече:
— Ще бъдеш наш любимец, Хертън! Тя казва, че си… Какво беше? Както и да е, думите й бяха много ласкателни. Хайде, разведи я из чифлика, но гледай да се държиш като джентълмен. Не казвай неприлични думи и не се взирай в девойката, когато тя не те гледа, а загледа ли се в теб, гледай да скриеш лицето си. Когато й говориш, произнасяй бавно думите й не дръж ръце в джобовете. Хайде, върви и се дръж колкото може по-любезно с нея.
Той се загледа в двойката, която минаваше край прозореца. Ърншоу бе напълно извърнал лице от другарката си. Той сякаш разглеждаше познатия двор с окото на чужд човек и с любопитството на художник. Катрин го погледна крадешком и по лицето й се изписа умерено възхищение. После тя се залиса да търси неща, които биха могли да представляват интерес за нея, и весело заподскача нататък, като си подсвиркваше някаква мелодия, с която искаше да запълни мълчанието.
— Накарах го да си глътне езика — забеляза Хийтклиф. — Няма да смее да каже нито една дума през цялото време! Нели, вие ме помните на тая възраст или даже когато бях с няколко години по-млад. Нима и аз изглеждах толкова глупав — тъй «гламав», както казва Джоузеф?
— Дори по-лошо — отвърнах аз, — защото бяхте и по-намусен.
— Приятно ми е да го гледам — продължи той, сякаш мислеше на глас. — Той не излъга надеждите ми. Нямаше да се радвам толкова, ако той беше глупав по природа. Но той не е глупав и аз му влизам в положението, защото съм изпитвал същите чувства. Например зная съвсем точно какво изпитва той в тоя момент. Това обаче е самото начало на мъките, които го очакват занапред. Никога няма да може да изплава от дъното на това блато от невежество и простащина, в което тъне сега. Държа го по-здраво, отколкото ме държеше неговият проклет баща, и го сведох до още по-ниско равнище, защото той се гордее със скотщината си. Научих го да гледа с презрение на всичко, което не е животинско, и да го счита слабо и глупаво. Не мислите ли, че Хиндли би се възгордял със сина си, ако можеше да го види — да се възгордее почти толкова, колкото се гордея и аз с моя син? Но между тях има разлика: единият е злато, което използуват за уличен паваж, а другият е тенеке, което излъскват, за да наподобява сребърен сервиз. Моят няма нищо ценно в себе си, но въпреки това аз ще се потрудя да направя от него най-хубавото, което може изобщо да се направи от такъв недобър материал. Неговият имаше отлични качества, но те са загубени и сега са повече от безполезни. Аз няма за какво да съжалявам — никой не знае по-добре от мен колко много би могъл да постигне той. На всичко отгоре Хертън е страшно привързан към мен! Ще признаете, че в това отношение съм задминал Хиндли. Ако мъртвият негодник можеше да стане от гроба и да ме наругае за неправдите, които съм сторил на неговия син, аз щях да имам удоволствието да гледам как синът му го изтласква насила обратно в гроба, възмутен, загдето се е осмелил да хули единствения му приятел в света.
Хийтклиф злобно се засмя при тая мисъл. Нищо не казах в отговор, понеже разбрах, че не очаква такъв. В това време младият човек, който стоеше твърде далеч от нас, за да чуе какво приказваме, почна да проявява признаци на безпокойство и вероятно съжаляваше, задето се бе отказал от удоволствието да беседва с Катрин от страх да не би да се поизмори. Баща му забеляза безпокойните погледи, които той хвърляше към прозореца, а също ръката му, протегната нерешително към шапката.
— Ставай, мързеливецо! — възкликна той с престорена сърдечност. — Върви подир тях! Ей ги на ъгъла край пчелните кошери.
Линтон събра сили и остави огнището. Прозорецът бе отворен и когато той излезе навън, аз дочух Катрин да пита необщителния си другар какво означаваше надписът на вратата. Хертън се загледа нагоре и се почеса по врата като същински глупак.
— Пише нещо неразбрано там — отвърна той. — Не мога да го прочета.
— Не можете да го прочетете? — отекна Катрин. — Че то е на английски и аз го разчитам. Искам да зная защо са го написали.
Линтон се изкикоти и това бе първата му проява на веселост.
— Той не знае да чете — рече той на братовчедка си. — Допускахте ли, че може да съществува такъв колосален тъпанар?
— Напълно нормален ли е? — сериозно го запита Катрин. — Да не би да куца нещо в главата му? Вече на два пъти му задавам въпроси, но и двата пъти той изглеждаше тъй глупав, сякаш не е разбрал какво го питам. Всеки случай и аз не разбирам думите му.
Линтон пак се закиска и се загледа закачливо в Хертън, който в тоя момент положително нямаше вид на човек, комуто е ясно за какво става дума.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:34

— Нищо му няма, само мързелът му пречи. Не съм ли прав, Ърншоу? — рече той. — Братовчедка ми те мисли за идиот. Ето последиците от презрителното ти отношение към «зубренето», както би казал ти. Катрин, забелязахте ли отвратителното му йоркширско произношение?
— Дявол да го вземе, има ли някаква полза от ученето? — възрази Хертън, по-склонен да заговори на всекидневния си другар.
Той щеше да каже още нещо в тоя дух, но двамата млади прихнаха в смях. Моята лекомислена госпожица се зарадва, като разбра, че може да се забавлява със странните му приказки.
— Каква е ползата от дявола в това изречение? — рече Линтон през смеха си. — Татко ти заръча да не казваш лоши думи, а ти не можеш да отвориш уста и да не изпуснеш някоя. Опитай се най-сетне да се държиш като джентълмен!
— Ако ти не приличаше повече на момиче, отколкото на момче, щях ей сега да те сваля на земята. Да, като нищо щях да те сваля на земята, жалък слабак такъв! — отвърна разсърденият простак и тръгна да си върви с пламнало от гняв и унижение лице, защото съзнаваше, че са го обидили, а не знаеше как да отвърне на обидата.
Двамата с Хийтклиф дочухме тоя разговор. Той се усмихна, като видя, че Хертън си отива, но веднага след това хвърли пълен с отвращение поглед към лекомислената двойка. Те бъбреха пред входа на къщата. Линтон се бе оживил доста много, докато говореше за грешките и недостатъците на Хертън и разказваше разни весели случки за него, а Кати се радваше на неговите дръзки и язвителни забележки, без да обръща внимание, че те издават злъчния характер на момчето. Вече изпитвах повече неприязън, отколкото състрадание към Линтон, и ми се видя донякъде оправдано баща му да се отнася пренебрежително към него.
Останахме до следобеда, защото едва тогава успях да откъсна госпожица Кати от тях. За щастие господарят ми не бе излизал от стаята си и не знаеше нищо за дългото ни отсъствие. На връщане в къщи исках да разправя на повереницата ми какви са хората, с които се бяхме разделили, но тя си бе втълпила, че съм предубедена срещу тях.
— Ех, Елен — възкликна тя, — ти държиш страната на татко. — Зная, че си пристрастна, защото иначе нямаше толкова години да ме лъжеш, че Линтон живее много надалеч от нас. В същност много съм ти сърдита, но тъй се радвам, че не желая да изразявам недоволството си. Ти обаче не трябва да кажеш нито дума за чичо ми. Не забравяй, че той е мой чичо, а пък аз ще смъмря татко, загдето се е карал с него.
И тя продължаваше да бъбри в тоя дух, докато накрая се отказах от намерението си да я убедя, че греши. Тая вечер тя не отвори дума за посещението ни в «Брулени хълмове», защото не можа да види господин Линтон. На другия ден тя му разправи всичко, с което ми причини не малко огорчение. И все пак не съжалявах особено. Струваше ми се, че той ще се справи много по-добре със задачата да напътствува и предупреждава Катрин, отколкото аз. Но той бе много плах и не можа да й даде приемливи доводи за нежеланието си тя да посещава «Брулени хълмове» и да поддържа връзки с тези хора, а Катрин искаше да има добри основания за всяко ограничение, което дразнеше разглезения й дух.
— Татко — възкликна тя след утринните поздрави, — знаеш ли кого срещнах вчера, когато се разхождах из полето? На, ето че се сепна! Татко, ти не си постъпил правилно, нали? Видях… Но изслушай ме и ще видиш как успях да изоблича и теб, и Елен, която се е съюзила с теб, а в същото време се преструваше, че й е мъчно за мен, когато все се надявах, че Линтон ще се върне и винаги оставах разочарована.
Тя изложи вярно всичко около разходката си и нейните последици, а господарят не я прекъсна, макар че неведнъж ме поглеждаше с укор в очите. Кати завърши разказа си и той я притегли към себе си, после я запита дали знае защо бе скрил от нея, че Линтон живее наблизо. Нима тя би могла да помисли, че той е постъпил така, за да я лиши от едно невинно удоволствие?
— Постъпил си така, защото не обичаш господин Хийтклиф — отвърна Кати.
— Значи, мислиш, че държа повече за себе си, отколкото за тебе, Кати? — запита я той. — Работата не е там, че не обичам господин Хийтклиф, а че той не ме обича. Много зъл човек е и обича да пакости на хората, които мрази, а също и да ги разорява, стига те да му дадат и най-малката възможност за това. Знаех, че не можеш да поддържаш връзки с братовчед си, без да влизаш в допир с господин Хийтклиф, и че той те мрази заради мен. Ако взех мерки да не видиш отново Линтон, това бе само за твое добро и за нищо друго. Смятах да ти обясня тия работи, когато станеш по-голяма, и съжалявам, че не сторих това по-рано.
— Но господин Хийтклиф се държа съвсем сърдечно, татко! — забеляза Катрин. — При това той няма нищо против да се срещаме. Каза ми, че мога да идвам в къщата му, когато пожелая, стига да не ти казвам за това, защото си се карал с него и няма да му простиш, загдето се е оженил за леля Изабела. И ти няма да му простиш! Ти си виновният. Той е съгласен да дружим — Линтон и аз, — а ти не си.
Като видя, че няма да може да я убеди колко зъл е чичо й, господарят й разправи набързо как той се бе държал с Изабела и по какъв начин бе станал собственик на «Брулени хълмове». Крайно неприятно му беше да говори обстойно по въпроса, защото макар и да говореше нарядко за това, дълбоко в себе си той все още хранеше оня ужас и отвращение към стария си неприятел, които го бяха обзели след смъртта на госпожа Линтон. «Тя можеше и сега да е жива, ако не беше той!» Тая горчива мисъл не го оставяше и за него Хийтклиф бе убиец. Госпожица Кати не познаваше други лоши дела освен собствените си незначителни прояви на непослушание, несправедливост или гняв, дължащи се на буйния й нрав и лекомислие, за които тя се разкайваше още в деня, когато се бе провинила. Сега тя се смая при мисълта, че може да съществува човек с душа, толкова черна и пълна с такава омраза, че години наред да крои и разсрочва отмъщението си, без нито веднъж да почувствува угризение на съвестта. Тя изглеждаше тъй смутена и потресена от тая непозната страна на човешката природа, изключена дотогава от заниманията и мислите й, че господин Едгар счете за излишно да й говори повече по въпроса. Той само добави:
— Сега вече ще знаеш, мило дете, защо искам да отбягваш тоя дом и това семейство. Залови се със старите си занимания, върви да си играеш, както винаги, и не мисли повече за тия неща.
Катрин целуна баща си и мълчаливо седна да учи уроците си, отдавайки по навик няколко часа на това занимание. После тя го придружи в разходката му из имението и денят премина като всеки друг. Привечер обаче тя се оттегли в стаята си, а аз отидох да й помогна да се съблече и я заварих да плаче на колене край леглото.
— Че засрамете се, глупаво дете! — възкликнах аз. — Ако имахте истински ядове, щеше да ви е срам да пророните и една сълза за тая дреболия, която не е по гайдата ви. Госпожице Катрин, вие никога не сте изпитвали и най-малката истинска мъка. Представете си за миг, че господарят и аз ни няма на тоя свят и вие сте съвсем сама: как щяхте да се чувствувате тогава? Сравнете настоящето с едно такова нещастие и бъдете благодарна, че имате приятели, вместо да копнеете по други.
— Не плача за себе си, Елен — отвърна тя, — а за него. Той очаква да ме види утре и ще бъде тъй разочарован. Ще ме чака, а аз няма да отида.
— Глупости! — рекох й. — Нима вярвате, че е мислил толкова за вас, колкото вие за него? Нали има Хертън за другар? На сто души едва ли ще намерите един, който да плаче, загдето е загубил някой роднина, когото е виждал само два пъти в два следобеда. Линтон ще се сети как стои работата и няма повече да мисли за вас.
— Но не мога ли да напиша една бележка, за да му кажа защо не мога да отида? — запита тя и стана на крака. — А трябва да му пратя и книгите, които обещах да му заема. Неговите книги не са толкова интересни, колкото моите, и като му казах колко са интересни, той искаше на всяка цена да ги получи. Не мога ли да му пиша, Елен?
— Не, разбира се, че не! — решително отвърнах аз. — Тогава и той би ви писал и тая работа няма да има край. Не, госпожице Катрин, трябва изцяло да забравите това познанство. Татко ви очаква това от вас и аз ще се погрижа да бъде тъй.
— Но нима една малка бележчица… — пак продължи тя, гледайки ме умолително.
— Стига! — прекъснах я. — Няма да има никакви малки бележчици. Хайде, лягайте!
Тя ме погледна накриво — толкова накриво, че отначало не исках да я целуна за лека нощ. Завих я и много недоволна затворих вратата, но се разкаях посред път, тихо се върнах и какво да видя! Госпожицата бе застанала край масата с лист хартия пред себе си и с молив в ръка. Когато влязох, тя гузно прибра молива и хартията.
— Няма да има кой да отнесе това, Катрин, дори и да го напишете — казах аз. — А сега ще изгася свещта.
Загасих пламъка, за което получих плесник по ръката и едно сръдливо: «Колко сте лоша!» Пак я оставих сама, а тя залости вратата, изпаднала в едно от най-сърдитите си настроения. Писмото бе написано и изпратено до адресанта по един от хората, които идваха от селото, за да вземат мляко. Аз обаче научих това едва след време. Изминаха седмици и Кати си възвърна доброто настроение, макар и много да обичаше да се уединява в разни кътчета. Случеше ли се да се приближа неочаквано до нея, тя често се сепваше и се навеждаше над книгата, в която се бе зачела, с явното желание да я скрие от мен, но аз откривах краищата на отделни листове хартия, които се подаваха между страниците на книгата. Освен това тя се изхитри да слиза долу рано призори и да се върти из кухнята, сякаш очакваше някой да дойде. В библиотеката тя имаше едно малко чекмедже, с което се занимаваше по цели часове, без да забрави да взема ключа, когато се махаше оттам.
Веднъж, когато тя разглеждаше това чекмедже, аз забелязах, че играчките и дрънкулките, които доскоро се намираха в него, се бяха превърнали в малки парчета сгъната хартия. Те събудиха любопитството и подозренията ми. Реших да надникна в потайната й съкровищница и привечер, още щом господарят ми и тя се качиха горе, претърсих връзката ми с ключове и намерих един, който прилягаше в ключалката на нейното чекмедже. Отворих го и изпразних съдържанието му в престилката си, после взех листчетата със себе си, за да мога спокойно да ги разгледам в моята стая. Аз и без това подозирах истината, но все пак останах изненадана, като открих куп писма, плод на почти ежедневна кореспонденция между нея и Линтон Хийтклиф — отговори на записки, изпратени до него. Онези с по-раншна дата бяха боязливи и кратки, но се превръщаха постепенно в дълги любовни писма. Те бяха глупави — нещо напълно естествено за възрастта на автора им — и все пак в тях се срещаха тук-там такива пасажи, които ми се сториха заимствувани от източник с по-голяма опитност. Някои от тях представляваха странна смесица от пламенни плоски изрази, започваха със силни чувства и завършваха с престорения и претрупан стил, на който един ученик пише на въображаемата си изгора. Не зная дали те са задоволявали Катрин, но аз ги считах за нелепости без всякаква стойност. Прегледах доста голям брой от тях, после ги завързах в една носна кърпичка и ги скрих нейде, като заключих празното чекмедже.
Вярна на навика си, младата ми господарка слезе рано и влезе в кухнята. Видях я да отива към вратата, когато пристигаше едно малко момче. Докато доячката пълнеше гюма му с мляко, Кати пъхна нещо в джоба му и извади нещо от него. Заобиколих градината, за да издебна пратеника. Той се би геройски, за да запази повереното му писмо, и в боричкането двамата разляхме млякото. Аз обаче успях да изтръгна писмото от него, после го заплаших, че ще си изпати, ако не си отиде право в къщи, и седнах край стената, за да прочета сантименталното съчинение на госпожица Кати. То бе по-просто и по-смислено писмо от това на братовчеда й — много хубавичко и много глупавичко. Поклатих глава и замислена влязох в къщата. Тоя ден валеше и тя не можеше да се развлича с разходки из парка. Привършила утринните си занятия, тя потърси утеха в чекмеджето. Баща й четеше някаква книга, седнал край масата, а аз нарочно си намерих работа, като се заех да зашивам разпорените ресни на пердето пред прозореца, без нито за миг да я изпускам от поглед. Никоя птичка, долитаща от разграбеното си гнездо, което е оставила пълно с чуруликащи малки рожби, не е изразявала по-пълно отчаяние с тревожните си крясъци и пляскания с криле, отколкото тя с нейното единствено «Ах!» и с промяната в израза на доскоро щастливото й лице. Господин Линтон вдигна очи.
— Какво има, мила? Да не би да си се ударила? — попита той.
Тя разбра по гласа и погледа му, че не той бе разкрил скътаното й съкровище.
— Не, татко — едва промълви тя. — Елен, Елен, ела горе! Болна съм.
Отзовах се на молбата й и се качих горе с нея.
— Ах, Елен, те са у тебе! — веднага подзе тя и падна на колене, когато затворихме вратата и останахме сами. — Дай ми ги, Елен, и обещавам вече никога да не правя така. И не казвай на татко. Да не си казала на татко, Елен? Кажи, че не си. Аз наистина бях много непослушна, но вече няма да правя така.
Държах се много сериозно и й казах да стане.
— И тъй, госпожице Кати — започнах аз, — изглежда, че доста сте напреднали. Има защо да се срамувате заради тях. Хубава работа! С какви глупости сте се занимавали през свободните си часове! Че те са достатъчно добри, за да бъдат напечатани! А как мислите ще погледне на тях господарят, когато му ги покажа? Още не ги е видял, но не си въобразявайте, че ще пазя глупавите ви тайни. Засрамете се! И навярно вие първа сте почнали да съчинявате такива нелепости. Сигурна съм, че той не би започнал пръв.
— Не съм! Не съм! — сърцераздирателно проплака Катрин. Не ми идеше наум да го обичам, докато…
— Да го обичате! — възкликнах аз, изричайки думите, колкото се може по-презрително. — Да го обичате! Хубава работа! Все едно да кажа, че обичам мелничаря, който идва веднъж в годината, за да купи житото ни.
Хубава обич, наистина! И при двете ви срещи едва ли се събират повече от четири часа да сте били заедно с Линтон! Та това са глупави детинщини. Ще ги занеса в библиотеката и да видим какво ще каже баща ви за една такава обич!
Тя се хвърли към скъпоценните си писма, но аз ги вдигнах над главата си и тя дълго и отчаяно ме моли да ги изгоря — да сторя, каквото искам с тях, но да не ги показвам на баща й. Колкото бях ядосана, толкова ми се искаше да се смея, защото гледах на цялата работа като на детска суета. Накрая поомекнах малко и казах:
— Ако се съглася да ги изгоря, ще обещаете ли искрено вече нито да пишете, нито да получавате други писма, нито книги (защото виждам, че сте му пращали и книги), нито къдрици от косата ви, нито пръстени или други играчки?
— Не си пращаме играчки! — заяви Катрин и гордостта й взе връх над чувството й за срам.
— Тогава да не пращате нищо, съвсем нищо, госпожице моя! — рекох аз. — Не обещаете ли, тръгвам веднага!
— Обещавам, Елен! — бързо каза тя и ме хвана за роклята. — Ах, хвърли ги в огъня! Моля те, хвърли ги!
Но когато рекох да направя място между въглените, разбутвайки ги с ръжена, жертвата й се стори твърде голяма, за да може да я понесе. Тя ме замоли от все сърце да й оставя едно или две писма.
— Само едно-две писма, Елен, за да ги пазя за спомен от Линтон!

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:34

Развързах кърпичката и започнах да ги пускам под ъгъл, а пламъците извиха нагоре по комина.
— Ще си взема едно, жестока проклетнице! — викна тя и пъхна ръка в огъня, изваждайки няколко полуизгорели парчета хартия, макар и с цената на опърлените си пръсти.
— Добре! И аз ще запазя едно-две, за да ги покажа на татко ви! — рекох на свой ред, после набутах другите във вързопа и отново тръгнах към вратата.
Тя хвърли почернелите късове хартия в пламъците и ми даде знак да изгоря останалите. Писмата бяха изгорени. Разбърках пепелта и ги покрих с лопата въглища, а тя се върна в стаята си, без да продума, дълбоко обидена. Слязох, за да кажа на господаря, че прилошаването на госпожицата бе почти преминало, но че ще е най-добре за нея да полежи малко. Тя се отказа от обеда, но се яви за чая — бледа, със зачервени очи и външно удивително смирена. На другото утро аз самата отговорих на писмото с къс хартия, върху който написах следното: «Младият господин Линтон се умолява да не праща други писма на госпожица Линтон, тъй като тя няма да ги получи.» След това малкото момче идваше с празни джобове.“

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

„Лятото премина, премина и ранната есен. Беше след празника на свети Михаил*, но жътвата закъсня тая година и няколко от нивите ни още не бяха ожънати. Господин Линтон често отиваше с дъщеря си при жътварите. Когато пренасяха последните снопи, двамата останаха до здрачаване. Вечерта се случи хладна и влажна и господарят настина. Простудата се загнезди упорито в дробовете му и го застави да не излиза почти през цялата зима.
[* Микелмъс, или 29 септември, ден за уреждане на наемите за тримесечието в Англия. — Б. пр.]
Наплашена от малкото си любовно приключение, нещастната Кати бе станала значително по-тъжна и мрачна след неговия край и баща й настояваше тя да не чете толкова и да излиза повече на чист въздух. Тя вече не можеше да разчита на него при разходките си. Чувствувах се длъжна да го замествам, доколкото можех, макар и с неголям успех, защото смогвах да отделям само по два-три часа от многобройните си задължения през деня, за да я придружавам, а и тя очевидно не се радваше толкова на моето общество, колкото на неговото.
В един свеж и дъждовен следобед през октомври или в началото на ноември, когато торфената земя и пътечките бяха прогизнали от влага и застлани с жълти листа, а студеното и синьо небе бе полузабулено от облаци — дълги, тъмно пепеляви езици, които се приближаваха бързо откъм запад и вещаеха обилен дъжд, аз помолих госпожицата да се откаже от разходката си, защото бях сигурна, че ще вали. Тя отказа и аз неохотно се загърнах в едно наметало и взех дъждобрана си, за да се поразходя с нея към отвъдния край на парка — по една добре гледана алея, по която тя имаше обичая да се разхожда в лошо настроение; а тя изпадаше в такова настроение, когато господин Едгар се чувствуваше по-зле от обикновено. Впрочем той никога не се издаваше, но както Кати, така и аз долавяхме това от нарастващата му мълчаливост и меланхоличния израз на лицето му.
Кати вървеше натъжена. Сега тя не тичаше и не подскачаше, макар че леденият вятър можеше да я изкуши да потича малко. Често я поглеждах изкосо и забелязвах как вдига ръка и избърсва някоя и друга сълза от бузата си. Огледах се наоколо, за да намеря нещо, с което да разсея мислите й. Стръмен скат се издигаше от едната страна на пътя и в неговата почва едва се държаха няколко лешникови храсти и хилави дъбове с полуоткрити коренища. Земята, бе твърде рохка, за да ги задържа, и силните ветрове бяха свели едно-две дървета почти до хоризонтално положение. През лятото госпожица Катрин обичаше да се катери по техните стъбла, да седи в клоните им и да се люлее на цели седем метра над земята, а и аз, очарована от ловкостта й, а също и от веселото й детинско сърце, все пак намирах за редно да я смъмря всеки път, когато я залавях тъй нависоко, но вършех това по начин, който й даваше да разбере, че не е необходимо да слезе. Тя прекарваше часовете от обеда до следобедния чай сгушена в тая полюлявана от ветреца люлка и само пееше старите песни, които я бях научила, когато беше малка, или се заглеждаше в птичките, нейни съквартиранти в дървото, които хранеха малките си и ги подмамваха да се учат да хвърчат, или пък седеше сгушена със затворени очи, потънала колкото в мисли, толкова и в мечти, неизказано щастлива.
— Погледнете ей там, госпожице! — казах с въодушевление и посочих една дупка, образувала се в коренищата на едно извито дърво. — Зимата още не е дошла тук. Ей там горе има малко цветче — последното напъпило стръкче от синчеца, който пъплеше по тия торфени тераси през юли и сякаш ги покриваше с лилава мъгла. Ще се покатерите ли дотам, за да го откъснете и покажете на татко ви?
Кати дълго се взираше в самото цвете, което потръпваше в скривалището си, и накрая отвърна:
— Не, няма да го откъсна. Но то има тъжен вид, нали, Елен?
— Да — рекох, — то изглежда почти тъй изпито и посърнало като вас самата. В бузите ви сякаш няма кръв. Хайде да се хванем за ръце и да потичаме. Толкова сте отслабнали, че май ще мога да тичам с вас, без да изостана.
— Не — отвърна тя и продължи да върви нататък, спирайки се от време на време да разглежда ивица мъх или туфа пожълтяла трева, или някоя гъба, чийто светложълт цвят се открояваше ясно върху купищата кафяви листа, а понякога вдигаше ръка към извърнатото си лице.
— Катрин, мила, защо плачете? — запитах я, после се приближих и я прегърнах през раменете. — Не бива да плачете затова, че татко ви е настинал. Бъдете благодарна, че не е нещо по-лошо.
Тя вече не се опитваше да сдържа сълзите си и захълца от ридание.
— Ах, то ще излезе нещо по-лошо! — рече тя. — А какво ще правя, когато вие двамата с татко си отидете и аз остана сама? Не мога да забравя думите ти, Елен — те все още кънтят в ушите ми. Колко ще се промени животът, колко мрачен ще бъде светът, когато татко и ти умрете!
— Не се знае дали няма да умрете преди нас — отвърнах аз. — Човек не бива да очаква лошото. Нека се надяваме, че ще минат дълги години, преди да умре някой от нас. Господарят е млад, а аз съм здрава и имам едва четиридесет и пет години. Майка ми живя до осемдесет и остана читава до края. А да речем, че господин Линтон доживее до шестдесет, това са повече години, отколкото мислите, госпожице. Не е ли глупаво да скърбиш за някакво нещастие цели двадесет години, преди то да дойде?
— Но леля Изабела беше по-млада от татко — забеляза тя и вдигна очи със слабата надежда да чуе още някоя утешителна дума.
— Леля ви Изабела нямаше двамина като мен и вас да се грижат за нея — отвърнах аз. — Тя не беше тъй щастлива като господаря и, за разлика от него, нямаше за какво да живее. От вас се иска само да се грижите добре за татко си, да повдигате духа му, като ви вижда бодра и весела, и да избягвате да го безпокоите с каквото и да е. Запомнете това, Кати. Няма да крия и ще ви кажа, че бихте го убили, ако действувате безразсъдно, ако храните някакво глупаво и втълпено влечение към сина на един човек, който на драго сърце би го видял в гроба, или пък ако му дадете възможност да открие, че се измъчвате от тая раздяла, която той намери за уместно да наложи.
— Не се тревожа за нищо на света освен за болестта на татко — отвърна събеседницата ми. — Всичко друго ми е безразлично в сравнение с него. И докато съм с ума си, няма никога, никога да сторя нещо или да кажа и дума, която би могла да го разтревожи. Обичам го повече от себе си, Елен, и разбирам това от следното: всяка нощ се моля да го надживея, защото по-скоро съм съгласна аз да страдам, отколкото той. Това показва, че го обичам повече от себе си.
— Хубави думи! — рекох в отговор. — Но те трябва да бъдат доказани с дела. А когато той се поправи, гледайте да не забравяте обещанията, дадени в минута на страх.
Докато водехме тоя разговор, бяхме стигнали до една врата, която извежда на пътя. Като я видя, госпожицата пак се развесели, покатери се по нея и седна на горния край на стената, после протегна ръка, за да набере малко шипки, аленеещи по най-връхните клонки на шипковите храсти, които хвърляха сянка върху стената отвъд пътя. Плодовете по ниските клони, бяха изчезнали и само птичките можеха да достигнат по-горните: само госпожица Катрин ги достигаше, кацнала високо на вратата. Шапката й падна, докато тя се протягаше, за да откъсне тия шипки, и понеже вратата беше заключена, тя предложи да пролази надолу по стената и да си я вземе. Рекох й да внимава, за да не падне, и тя чевръсто се спусна надолу, но връщането назад не се оказа толкова лесна работа. Камъните бяха гладки и грижливо споени, а шипковите храсти и поникналите тук-там къпини не можеха да й помогнат при изкачването. Глупаво беше от моя страна да не помисля за това, докато не я чух да се смее и да казва:
— Елен, ще трябва да отидеш за ключа, иначе би трябвало да изтичам до къщичката на пазача. Не мога да се покатеря по отсамната страна на тая крепост.
— Стойте на мястото си — отвърнах аз. — Връзката с ключовете е в джоба ми. Може би ще мога да отворя вратата; но ако не мога, ще отида.
Кати се забавляваше да подскача насам-натам, докато аз опитвах един подир друг всички по-големи ключове. Опитах и последния, но никой не можеше да стане. Тогава повторно я посъветвах да стои на това място и вече се канех да се запътя колкото се може по-бързо към къщи, но се спрях, като дочух някакъв звук, който се приближаваше към нас. Това бе тракането на конски копита. Кати престана да подскача, а след миг и конят спря.
— Кой иде? — запитах тихо.
— Елен, я виж дали не можеш да отвориш вратата — прошепна в отговор разтревожената ми другарка.
— Хей, госпожице Линтон! — рече нечий басов глас (тоя на конника). — Радвам се, че ви срещнах. Не бързайте да си влезете, защото очаквам едно обяснение от вас.
— Няма да разговарям с вас, господин Хийтклиф — рече Катрин в отговор. — Татко казва, че сте зъл човек и че мразите не само него, но и мене, пък и Елен казва същото.
— Това няма никакво значение — възрази Хийтклиф. (Той беше.) — Навярно не мразя сина си и искам да ме изслушате за нещо, което го засяга. Да, има защо да се червите. Не пишехте ли редовно на Линтон до преди два-три месеца — да се любите с него тъй, на шега! И двамата заслужавахте бой за това — особено вие, която сте по-възрастна и, както се казва, по-малко чувствителна. Писмата ви са у мен и ако се държите дръзко, ще ги изпратя на баща ви. Предполагам, че това развлечение ви е омръзнало и вие се отказахте от него, нали? Но с това вие хвърлихте Линтон в бездънно отчаяние. За него това не бе шега — той наистина се влюби. Да не съм човек, ако ви лъжа — той умира сега за вас и сърцето му се къса от мъка заради непостоянството ви — не в преносен смисъл, а в действителност. От ден на ден се чувствува по-зле, макар че Хертън не престава да се подиграва с него от шест седмици насам, а и аз взех по-сериозни мерки и се опитах със сплашване да го накарам да се откаже от тези идиотщини. Ако не възстановите здравето му, той ще легне в гроба още преди лятото!
— Как можете да лъжете тъй безсрамно нещастното дете? — извиках аз от другата страна. — Моля ви, отминете нататък. Как можете да й разправяте такива жалки и неверни измислици? Госпожице Кати, ще разбия ключалката с камък. Вие няма да повярвате на тия подли глупости. Сама ще почувствувате, че е невъзможно човек да умира от любов към някой непознат.
— Не знаех, че някой ни подслушва — промълви хванатият в клопка негодник. — Уважаема госпожо Дийн, симпатична сте ми, но не харесвам двуличието ви — добави той. — Как сте могли да лъжете тъй безсрамно и да твърдите, че съм мразел «нещастното дете», или пък да съчинявате разни врели-некипели, за да не смее да прекрачи прага на къщата ми? Катрин Линтон (самото име сгрява душата ми), мило мое девойче, цяла седмица няма да си бъда в къщи. Идете и вижте дали не съм ви казал истината. Да, идете, моля ви. Представете си за миг, че баща ви е на моето място, а Линтон — на вашето, и тогава помислете как ще гледате на вашия нехаен любим, ако той откаже да направи и една крачка, за да ви утеши, въпреки молбите на баща ви; и гледайте да не изпаднете в същата грешка заради една глупост. Кълна се в спасението на душата си, че той върви към гроба и само вие можете да го спасите!
Ключалката се счупи и минах от другата страна.
— Кълна се, че Линтон умира — повтори Хийтклиф и се вгледа вторачено в мен. — Скръбта и разочарованието скъсяват дните му. Нели, можете сама да отидете, ако не искате да я пуснете. Ще се върна по това време чак след седмица, а и господарят ви, струва ми се, едва ли би имал нещо против тя да посети братовчеда си.
— Влезте! — рекох и хванах Кати за ръката, принуждавайки я почти насила да влезе, защото тя се маеше и разглеждаше с безпокоен поглед чертите на Хийтклиф — твърде строги, за да издадат измамническия му лик.
Той дойде с коня си близо до нас, наведе се и рече:
— Госпожице Кати, признавам, че с мъка понасям Линтон, а Хертън и Джоузеф едва го търпят. Признавам, че не му е лесно с нас. Той копнее за нежност и за любов. Една блага дума от вас ще бъде най-доброто лекарство за него. Не обръщайте внимание на жестоките предупредителни думи на госпожа Дийн, но бъдете великодушна и намерете начин да го видите. Той мисли за вас ден и нощ и никой не може да го убеди, че не го мразите, защото нито идвате, нито му пишете.
Затворих вратата и търкулнах един едър камък, та разхлабената ключалка да може по-лесно да задържи двете й крила, после разтворих дъждобрана и дръпнах повереницата си под него, защото дъждът прокапа между стенещите клони на дърветата и ни подкани да не се бавим. Тъй бързахме към къщи, че не разменихме и дума за срещата с Хийтклиф, но инстинктивно схващах, че сега сърцето на Катрин бе дваж по-помрачено. Лицето й бе толкова тъжно, че тя просто приличаше на друг човек. Изглежда, бе повярвала на всяка дума на Хийтклиф.
Господарят си бе легнал, преди да се върнем. Кати влезе безшумно в стаята му, за да види как се чувствува той, но го завари заспал. Тя излезе и ме замоли да поседя с нея в библиотеката. Изпихме по чашка чай, после тя полегна върху килима и ми каза да не говоря, защото била уморена. Взех някаква книга и се престорих, че чета. Щом помисли, че съм потънала в четивото, тя започна отново да плаче мълчаливо. Това, изглежда, бе любимото й развлечение в последно време. Оставих я да си поплаче малко, после взех да я увещавам, осмивайки всички твърдения на господин Хийтклиф относно сина му, и то тъй, сякаш бях уверена, че тя ще се съгласи с думите ми. Уви! Не бях достатъчно красноречива, за да обезсиля въздействието, което разказът му бе произвел върху нея. Тъкмо на това разчиташе и той.
— Може да си права, Елен — отвърна тя, — но няма да бъда спокойна, докато не узная истината. Трябва да кажа на Линтон, че престанах да му пиша не по моя вина. Трябва да го убедя, че няма да се променя.
Нито гневните ми думи, нито пък увещанията ми можеха да повлияят на нейната глупава доверчивост. Тая вечер се разделихме сърдити, но на другия ден аз крачех редом с понито на моята малка и упорита господарка към «Брулени хълмове». Сърцето не ми даваше да гледам как тъгува тя, нито да виждам пред себе си нейното бледо и посърнало лице и угасналите й очи. Отстъпих пред нея със слабата надежда, че с приема, който ще ни окаже, Линтон сам ще потвърди колко недостоверни са думите на Хийтклиф.“

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:38

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

„След дъжделивата нощ бе настъпило мъгливо утро. Валеше суграшица, примесена с ръмежляк. От хълмовете се стичаха новообразувани потоци, които бълбукаха и прекосяваха пътеката ни. Краката ми бяха съвсем мокри.
Бях сърдита и се чувствувах подтисната — тъкмо подходящо настроение, за да бъда особено чувствителна към тия неприятности. Влязохме в чифлика откъм кухнята, за да проверим дали господин Хийтклиф наистина отсъствува, защото не вярвах много на неговите уверения.
Джоузеф сякаш бе потънал в някакъв рай, седнал сам край бумтящия огън, с литър бира върху масата до него и чиния, пълна с едри парчета препечени овесени питки. В устата си държеше късата черна лула. Катрин притича към огнището, за да се стопли. Аз попитах дали господарят е в къщи. Толкова дълго време не получих отговор, че допуснах старецът да е оглушал, и повторих въпроса с по-силен глас.
— Не! — изръмжа той или по-скоро изписка през носа си. — Не! Трябва да си вървите, от дето сте дошли.
— Джоузеф! — почти в същото време отекна нечий сърдит глас от вътрешната стая. — Колко пъти трябва да ви викам? Сега има само няколко разпалени въглена. Джоузеф, веднага елате!
Той енергично засмука лулата и се взря съсредоточено в решетката на камината, показвайки с това, че няма намерение да се отзове на молбата. Не видяхме нито Хертън, нито домоуправителката — единият вероятно зает с работата си, а другата — тръгнала към селото за да пазарува. Познахме гласа на Линтон и влязохме.
— Ех, дано умреш от глад в някоя таванска стаичка! — рече момчето, което ни бе взело по погрешка за своя нехаен прислужник.
Като разбра грешката си, Линтон се сепна. Братовчедка му изтича към него.
— Вие ли сте, госпожице Линтон? — запита той и повдигна главата си от страничното облегало на креслото, в което почиваше. — Не, не ме целувайте, защото се задъхвам. Боже мой! Татко каза, че ще ме навестите — продължи той, след като се посъвзе от прегръдката на Катрин, докато тя стоеше край него с доста виновен вид. — Затворете вратата, ако обичате. Оставихте я отворена, а ония… ония омразни хора не щат да сложат въглища в огъня. Толкова е студено!
Разбърках загасналите въглени и сама донесох една кофа въглища. Болникът се оплака, че съм го обсипала с пепел, после се закашля мъчително. Не го смъмрих за сприхавостта му, защото изглеждаше трескав и болен.
— Кажи, Линтон — промълви Катрин, когато смръщеното чело се разведри, — радваш ли се да ме видиш? Мога ли да ти помогна с нещо?
— Защо не дойде досега? — попита той. — Трябваше да дойдеш, вместо да пишеш. Писането на ония дълги писма страшно ме изморяваше. По бих предпочел да разговарям с тебе. Сега нито ми се говори, нито имам желание за нещо. Къде е Зила? Бихте ли отишли до кухнята, за да я потърсите? — каза той, като погледна към мен.
Не бях получила благодарности за другата услуга, която му направих, и понеже не ми се искаше да тичам насам-натам по неговата гайда, направо отвърнах:
— Там няма никой освен Джоузеф.
— Пие ми се вода — рече той нервно и се извърна встрани. — Откак татко замина, Зила все се шляе в Гимъртън. Отвратителна работа! Принудих се да сляза долу: те бяха решили да не ми се обаждат, като ги викам горе.
— Баща ви внимателен ли е към вас, господин Хийтклиф? — попитах аз, като видях, че той отблъсна приятелския порив на Катрин.
— Внимателен? Той поне кара тях да бъдат малко по-внимателни — каза момъкът в отговор. — Проклетниците! Знаете ли, госпожице Линтон, че оня дивак, Хертън, ми се присмива? Мразя го! Наистина ги мразя — до един! Те са отвратителни хора.
Катрин затърси вода. Тя намери кана в кухненския бюфет, наля една чашка и я донесе. Той я замоли да сипе в нея лъжица вино от шишето на масата, после отпи няколко глътки и й каза, че е много мила с него.
— А не се ли радваш да ме видиш? — запита тя, повтаряйки предишния си въпрос и доволна, че долавя наченките на бегла усмивка.
— Да, радвам се. Да чуя глас като твоя, е нещо ново за мен — отвърна той, — обаче наистина се ядосвах, че не идваш. Пък и татко се кълнеше, че аз съм бил виновен за това. Нарече ме жалко, тътрещо се и нескопосано същество. Каза, че ме презираш и че ако той бил на мое място, вече щял да се разпорежда в «Тръшкрос Грейндж» повече, отколкото баща ти. Но ти не ме презираш, нали, госпожице…
— Бих искала да ме наричаш Катрин или Кати — прекъсна го девойката. — Да те презирам? Не! След татко и Елен на тоя свят обичам най-много теб, обаче не обичам господин Хийтклиф и не ще смея да идвам, когато той се завърне. Много ли дни ще се бави?
— Не много — отвърна Линтон, — но откак се откри ловният сезон, той често отива в полето и в негово отсъствие би могла да прекарваш по час-два с мен. Съгласи се на това, моля ти се! Мисля, че с теб няма да се дразня и да капризнича. Ти няма да ме предизвикваш и ще бъдеш винаги готова да ми помогнеш, нали?
— Да — рече Катрин и погали неговите дълги и меки коси. — Щях да прекарвам половината си свободно време тук, стига да можех да получа съгласието на татко. Хубавичкият Линтон! Как съжалявам, че не си мой брат.
— И тогава щеше да ме обичаш, колкото обичаш и баща си, нали? — каза той вече по-весело. — Но татко казва, че ще ме обичаш повече от него и от всички хора на света, ако станеш моя жена, тъй че по ми се иска да си ми жена.
— Не, никога няма да обичам когото и да е повече от татко — сериозно отвърна тя. — А и хората понякога мразят жените си, но не и братята и сестрите си. Ако беше мой брат, щеше да живееш при нас и татко щеше да те обича толкова, колкото обича и мене.
Линтон отрече, че хората понякога мразят жените си, но Кати пак настоя на своето и с всичкия си ум посочи за пример отвращението на неговия баща към леля й. Опитах се да спра безсмислените й брътвежи, но не успях да сторя това, преди тя да изкаже всичко, което й бе известно. Младият Линтон заяви с голямо раздразнение, че твърдението й било невярно.
— Татко ми разправи това, а той не лъже — дръзко отвърна тя.
— Моят татко презира твоя! — заяви Линтон. — Той го нарича жалък подлец!
— Твоят е зъл човек — отвърна Катрин, — пък и много лошо правиш, като се осмеляваш да повтаряш думите му. Той трябва да е бил зъл, за да го остави леля Изабела.
— Тя не го е оставила — рече момчето. — Няма да ми противоречиш!
— Оставила го е! — възкликна младата ми господарка.
Тогава чакай аз да ти кажа нещо — подзе Линтон. — Майка ти е мразела баща ти. Какво ще кажеш за това?
— Ах! — възкликна Катрин, твърде вбесена, за да може да продължи.
— И тя е обичала татко — добави той.
— Ти си жалък лъжец! Мразя те сега! — задъхано отвърна тя и лицето й поруменя от гняв.
— Да, обичала го е, наистина го е обичала! — повтори Линтон и потъна в дъното на креслото си, после опря глава назад, за да се наслаждава на вълнението на спорещата си събеседница, която стоеше зад креслото.
— Стига, господин Хийтклиф — казах аз. — Навярно и това е една от измишльотините на баща ви.
— Не е измишльотина, а вие си дръжте езика! — отвърна той. — Обичала го е, Катрин, да, наистина го е обичала!
Извън себе си от гняв, Кати силно блъсна креслото, а той падна върху страничното облегало и веднага бе обхванат от задушаваща кашлица, която скоро сложи край на тържеството му. Тая кашлица продължи тъй дълго, че дори аз се уплаших. Братовчедка му се разплака с все сила, ужасена от пакостта, която бе направила, макар и да не бе казала нито дума. Прегърнах го и го държах тъй, докато спря кашлицата. Тогава той ме отблъсна и мълком опря глава на облегалото. Катрин също престана да плаче, седна срещу него и се загледа съсредоточено в огъня.
— Как се чувствувате сега, господин Хийтклиф? — запитах го, след като почаках десетина минути.
— Бих искал и тя да се почувствува като мен — отвърна той. — Злобно и жестоко същество! Хертън никога не ме пипа и с пръст! Никога през живота си не ме е удрял. Пък и днес се чувствувах по-добре, а ето че…
Гласът му замря в хленч.
— Не те ударих! — промълви Катрин и прехапа устни, за да не избухне отново в плач.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:39

Той въздишаше и пъшкаше като човек, който изпитва голяма болка. Това продължи около четвърт час, очевидно с преднамерената цел да причини мъка на братовчедка си, защото, щом дочуеше някой неин сподавен плач, той придаваше още по-голяма болезненост и по-силен патос на гласа си.
— Съжалявам, че ти причиних болка, Линтон — каза тя накрая, измъчена до крайна степен. — Нищо нямаше да ми стане от едно тъй слабо блъскане и не мислех, че може на тебе да ти стане нещо. Нищо ти няма, нали, Линтон? Не ме оставяй да се върна в къщи с мисълта, че съм ти причинила болка. Отговори! Хайде, кажи ми нещо!
— Не мога да ти говоря — промълви той. — Такава болка ми причини, че цяла нощ няма да мигна и ще се давя в кашлица. Ако имаше тая кашлица, щеше да знаеш каква е. Ти обаче ще спиш спокойно, докато аз се давя в кашлица, без да има някой наблизо. Бих искал да зная как ще ти хареса да прекарваш такива ужасни нощи. — И той захленчи на глас от съжаление към себе си.
— Понеже и без това прекарвате ужасни нощи — казах аз, — госпожицата с нищо няма да ви развали спокойствието; щяхте да се чувствувате все така, дори и да не бе идвала тя. Както и да е, тя вече няма да ви безпокои, пък и възможно е да се поуспокоите, като си отидем.
— Да си вървя ли? — тъжно запита Катрин и се наведе над него. — Искаш ли да си отида, Линтон?
— Не можеш да поправиш стореното — нацупено отвърна той и се отдръпна от нея, — но можеш да влошиш състоянието ми и да ме дразниш, докато ме хване треска.
— Ех, тогава трябва да си вървя, нали? — повторно го запита тя.
— Остави ме поне на мира — каза той в отговор. — Не мога да понасям приказките ти.
Тя се маеше и дълго не се вслушваше в увещанията ми да си вървим, но понеже той не ни поглеждаше, нито пък говореше, накрая тя пристъпи към вратата и аз тръгнах подир нея. Един писък ни застави да се върнем. Линтон се бе свлякъл от креслото върху плочата на огнището и сега се гърчеше досущ като своенравно малко дете в разглезен пристъп на ярост, решило да се държи колкото се може по-лошо и досадно. От държането му можах веднага да схвана съвсем правилно истинските му подбуди и се убедих колко безсмислено би било да се опитваме да го успокояваме. Уви, другарката ми бе на друго мнение. Тя изтича назад, обхваната от ужас, приклекна до него и почна да плаче, да го утешава и да го моли, докато той се усмири, понеже вече едва поемаше дъх, но в никакъв случай не и от угризение на съвестта, загдето я бе разтревожил толкова.
— Ще го вдигна и ще го сложа на пейката — рекох аз — и тогава нека се търкаля, колкото си ще. Не можем да седим тук, за да го гледаме. Дано вече се убедихте, госпожице Кати, че вие не му действувате добре и че влошеното му здраве не се дължи на чувствата му към вас. Ето, нека лежи там! Хайде да вървим. Щом разбере, че никой не стои край него, за да обръща внимание на глезотиите му, ще миряса на драго сърце.
Тя положи възглавница под главата му и му даде малко вода. Той отказа да пие и неспокойно затръшка глава върху възглавницата, сякаш тя бе от камък или някакъв пън. Тя се опита да я нагласи по-удобно.
— Тая не ми приляга — рече той. — Не е достатъчно висока.
Катрин донесе друга и я подложи върху първата.
— Сега ми е много високо — промърмори предизвикателното същество.
— Тогава как да я наглася? — запита Катрин с глас, в който звучеше отчаяние.
Той се изви и настани до нея така, че цялата му тежест падаше върху рамото й.
— Не, тъй не може — рекох аз. — Трябва да се задоволите с възглавката, господин Хийтклиф. Госпожицата вече загуби доста време с вас. Не може да се бавим тук повече от пет минути.
— Може, може, ще поостанем още малко — отвърна Кати. — Ето че стана добър и търпелив. Той вече почва да мисли, че аз ще страдам много повече от него тая вечер, ако повярвам, че с идването си съм станала причина да се чувствува по-зле, а тогава няма да смея да дойда още веднъж. Правичката си кажи, Линтон, защото не бива да идвам, ако съм ти причинила болка.
— Трябва да идваш, за да ме излекуваш — отвърна той. — Би трябвало да дойдеш, понеже ми причини болка. Сама знаеш колко много ме заболя, когато ме блъсна. Не се чувствувах толкова зле, когато ти дойде, нали?
— Но вие сам се наредихте така, като се разплакахте и се ядосахте толкова — казах аз.
— Не съм изцяло виновна за състоянието ти — отвърна братовчедката му. — Както и да е, сега ще бъдем приятели. А и ти ме искаш… и би искал да ме виждаш понякога, нали?
— Казах ти, че искам — нетърпеливо отвърна той. — Седни на канапето и дай да се облегна на коляното ти подзе Линтон. — Тъй правеше мама по цели следобеди. Стой съвсем мирно и не говори.
— Впрочем можеш да ми изпееш една песен, ако умееш да пееш, или да ми разкажеш някоя хубава, дълга и интересна балада — една от ония, които обеща да ме научиш, — или пък някоя приказка. Всъщност, по ми се иска да чуя една балада. Хайде, почвай!
Катрин разказа най-дългата, която можа да си спомни. Това занимание достави голямо удоволствие и на двамата. Линтон поиска да чуе още една, а след нея и друга въпреки отчаяните ми възражения и те продължиха в тоя дух, докато удари дванадесет часа и в двора отекнаха стъпките на Хертън, който се прибираше за обед.
— А утре, Катрин, ще дойдеш ли утре? — каза младият Хийтклиф, като я държеше за роклята, докато тя неохотно се изправяше на крака.
— Не — отвърнах аз, — нито утре, нито вдругиден! Нейният отговор обаче бе очевидно различен, защото челото му се разведри, когато тя се наведе и прошепна нещо в ухото му.
— Утре няма да идвате! Запомнете това, госпожице — подзех аз, когато излязохме навън. — Да не би да си въобразявате, че ще дойдете?
Тя се усмихна.
— Ще взема сериозни мерки — продължих аз. — Ще наредя да поправят оная ключалка и тогава няма да има от где да избягате.
— Мога да се прехвърля през стената — рече тя и се засмя. — «Тръшкрос Грейндж» не е затвор, Елен, и вие не сте моя тъмничарка. При това вече съм почти на седемнадесет години и съм жена. Уверена съм, че Линтон скоро ще се поправи, ако се грижа за него. Нали знаеш, че съм по-възрастна от него и по-умна — у мен няма толкова детинщини, нали? Скоро ще свикне да прави, каквото му кажа, и то с малко предумване. Много е миличък, когато е добър. Щях много да го глезя, ако беше мой. Свикнем ли веднъж един с друг, ние не бихме се карали, нали? Елен, той не ти ли харесва?
— Да го харесвам! — възкликнах аз. — Не съм виждала по-капризно и по-болнаво същество, което някак е доживяло до юношеските си години! За щастие, както предполага господин Хийтклиф, той няма да доживее и до двадесетата си година. Впрочем съмнявам се, че ще оцелее до пролетта. Умре ли, загубата за семейството му няма да е бог знае колко голяма. А и добре стана за нас, че баща му го взе при себе си: колкото по-нежно се отнасят с него, толкова по-отегчителен и себичен би станал той. Радвам се, че няма никакви изгледи той да ви стане съпруг, госпожице Катрин.
Събеседницата ми стана сериозна при тия мои думи. Тя се засегна от безразличието, с което говорех за смъртта му.
— Той е по-млад от мене — отвърна тя, след като размисли доста дълго време — и би трябвало да живее по-дълго от мен. Той ще живее — той трябва да живее толкова, колкото и аз. Сега е тъй здрав, както когато пристигна тук, на север. Сигурна съм в това. Настинал е и нищо друго. Също като татко. Ти казваш, че татко ще се поправи. Тогава защо да не се поправи и той?
— Хайде, хайде — подзех аз. — В края на краищата няма защо да си блъскаме главите за това. Но чуйте ме, госпожице, пък и помнете, че ще си удържа думата: ако се опитате да отидете отново в «Брулени хълмове», било с мен, било без мен, аз ще уведомя господин Линтон за това, а и сърдечните ви връзки с братовчеда ви не трябва да се възобновят, освен ако баща ви даде съгласието си.
— Те се възобновиха — намусено измърмори Катрин.
— Тогава те не трябва да продължават — казах аз.
— Ще видим — рече тя в отговор и препусна в галоп, като ме остави да кретам подире й.
И двете пристигнахме в къщи, преди да стане време за вечеря. Господарят предполагаше, че сме скитали из парка, и затова не поиска обяснение за отсъствието ни. Щом се прибрах в къщи, аз побързах да сменя мокрите си чорапи и обувки, но дългия престой в «Брулени хълмове» не мина безнаказано. На следното утро се разболях и в продължение на три седмици не бях в състояние да си гледам работата — беда, каквато не бе ме сполетявала дотогава и каквато, слава богу, не ме е спохождала оттогава насам.
Малката ми господарка се държеше като същински ангел, когато идваше да ме наглежда и да ме развлича в самотните ми часове. Съвсем отпаднах духом от дългото лежане — то е досадно за един чевръст и пъргав човек. Впрочем малцина в моето положение са имали толкова малко основание да се оплакват. Щом Катрин напуснеше стаята на господин Линтон, тя идваше при леглото ми.
Тя посвещаваше дните си на нас двамата и не отделяше нито една минута, за да се забавлява. Не се хранеше редовно, пренебрегваше уроците си, изостави игрите си и беше по-нежна от всяка болногледачка. Трябва да е била добра душа, за да отделя толкова време за мен, когато обичаше баща си тъй много. Казвах, че посвещаваше дните си на нас, но господарят си лягаше рано, а аз обикновено не се нуждаех от нищо след шест часа привечер, тъй че вечерите й оставаха свободни. Бедното момиче! Никога не си задавах въпроса, какво прави тя след вечерния чай. Наистина, когато тя надничаше в стаята ми, за да ми пожелае лека нощ, аз често забелязвах колко свежи са бузите й и колко розови изглеждат тънките й пръсти, но вместо да предположа, че тяхната свежест се дължи на езда в студеното и пусто поле, аз я отдавах на топлия огън в библиотеката.“

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:41

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

"В края на третата седмица вече можех да напусна стаята си и да се движа из къщата. Още първия път, когато поседях до късно, аз замолих Катрин да ми почете малко, защото очите ми бяха отслабнали. Бяхме в библиотеката, а господарят си бе легнал. Тя се съгласи, макар и малко неохотно, както ми се стори. Понеже помислих, че любимите ми книги няма да й харесат, аз я замолих да избере някоя по свой вкус. Тя избра една от книгите, които й допадаха, и чете почти цял час, но после започна често да ми задава въпроси.
— Елен, не си ли уморена? Не е ли по-добре да си легнеш сега? Ще се разболееш, като седиш толкова до късно, Елен.
— Не, не, мила, не съм уморена — все отговарях аз.
Като видя, че упорствувам, тя се опита да покаже по друг начин колко неприятно й е това занимание. Вместо да задава въпроси, тя почна да се прозява и протяга.
— Уморих се, Елен — казваше тя.
— Тогава престанете да четете и нека поприказваме — отвръщах аз.
Туй бе още по-лошо. Тя се тюхкаше, въздишаше, поглеждаше часовника си докъм осем часа и накрая си отиде в стаята капнала за сън, както личеше по сърдития й и мрачен поглед и по това, че непрестанно си търкаше очите. На следната вечер тя изглеждаше още по-нетърпелива, а щом се събрахме на третата, тя се оплака от главоболие и ме остави. Поведението й ме озадачи. Дълго стоях сама, после реших да отида и да видя дали се чувствува по-добре и да я поканя да слезе долу и да полегне на канапето, вместо да седи на тъмно горе. Не можах да намеря Катрин нито на горния етаж, нито на долния. Прислужниците казаха, че не са я виждали. Поослушах се пред вратата на господин Едгар, но в стаята бе тихо. Тогава се върнах в нейната стая, загасих свещта и седнах до прозореца.
Беше светло от луната. Лек снежец покриваше земята и аз помислих, че е възможно да й е хрумнало да се поразходи в градината, за да се освежи. Долових очертанията на някаква фигура, която пълзеше край вътрешната страна на оградата на парка, но това не бе младата ми господарка. Когато сянката излезе на светло, познах един от конярите. Той остана там доста време, загледан в широкия път, който прекосяваше имението, после тръгна нанякъде, сякаш бе видял нещо, и се върна не след дълго с понито на госпожицата. Тя също бе там, току-що слязла от коня, и тръгна редом с него. Човекът поведе коня крадешком край обора, превеждайки го през тревата. Кати влезе през двукрилия прозорец на гостната стая и безшумно пропълзя до стаята, в която я очаквах. Тя затвори внимателно вратата, изу заснежените си обувки, свали шапката си и без да подозира, че някой я дебне, вече се канеше да свали наметалото си, когато аз рязко се надигнах и се показах пред нея. Тя се вкамени за миг от изненада, изрече някакво нечленоразделно възклицание и не мръдна от мястото си.
— Мила госпожице Катрин — подех аз, все още твърде поласкана от недавнашните й грижи към мен, за да почна направо да й се карам. — Къде сте ходили в тоя час? И защо е необходимо да се опитвате да ме лъжете, като съчинявате някакви измислици? Къде бяхте? Говорете!
— До другия край на парка — рече тя, запъвайки се. — Това не е измислица.
— И никъде другаде?
— Никъде — промърмори тя в отговор.
— Ех, Катрин! — скръбно рекох аз. — Вие знаете, че постъпката ви е нередна, защото иначе нямаше да бъдете принудена да ме лъжете. Това наистина ме наскърбява. Предпочитам три месеца да лежа болна, отколкото да чуя една съзнателна лъжа от вас.
Тя се хвърли с плач към мен и ме прегърна през врата.
— Елен, никак не искам да се ядосвате — подхвана тя. — Обещайте, че няма да се ядосвате, и ще узнаете самата истина. Противно ми е да скривам нещо.
Седнахме на миндера до прозореца. Уверих я, че няма да й се карам, каквато и да бъдеше тайната й. Разбира се, аз се досещах каква можеше да бъде тя. И тъй, Катрин започна:
„Бях в «Брулени хълмове», Елен, и не минаваше ден да не отида там, откакто се разболя ти, освен три пъти, преди да оздравееш, и два пъти след това. Давах на Майкъл книги и картинки, за да оседлава Мини всяка вечер и след това да я прибира в конюшнята. Но в никой случай не трябва да се караш и на него. Пристигах в «Брулени хълмове» към шест и половина и обикновено оставах до осем и половина, а после подкарвах Мини в галоп към къщи. Не отивах, за да се забавлявам. Често се случваше да бъда нещастна през цялото време. Само от време на време бивах щастлива — може би веднъж в седмицата. Отначало очаквах, че ще бъде много мъчно да те склоня да ми позволиш да удържа дадената дума на Линтон, защото му бях обещала на излизане да го посетя отново на следния ден, но понеже ти не слезе от стаята си, аз се отървах от тая неприятност. В следобеда на тоя ден успях да взема ключа от вратата на парка, докато Майкъл я заключваше, после му разправих за желанието на братовчед ми да го навестявам, понеже е болен и не може да идва в «Тръшкрос Грейндж», и как татко ще се противопостави на отиването ми. Тогава се разбрах с него относно понито. Той обича да чете и е намислил скоро да ни напусне, за да се ожени. Затова се съгласи да изпълни желанието ми, ако му заемам книги от библиотеката, но аз предпочетох да му давам от моите и това го задоволи още повече.
При второто ми посещение Линтон изглеждаше в добро настроение и Зила (тъй се казва домоуправителката им) разтреби една стая и накладе силен огън. Тя ни каза, че можем да се забавляваме, както искаме, понеже Джоузеф бил отишъл на някакво религиозно събрание, а Хертън Ърншоу тръгнал с кучетата си, за да убива фазани в горите ни, както научих впоследствие. Тя ми донесе малко греяно вино и меден кейк и изглеждаше много добродушна. Линтон седеше в креслото, а аз — в малкия люлеещ се стол до огнището. Смяхме се, весело си приказвахме и имахме да си разказваме толкова много неща. Уговорихме се къде да отидем и какво да правим през лятото. Няма защо да ти разправям тези работи, понеже ще ти се сторят глупави.
Веднъж обаче за малко не се скарахме. Той каза, че най-приятния начин да се прекара един топъл юнски ден било да лежиш от сутрин до вечер върху гъст килим от изтравниче всред полето, когато пчелите бръмчат приспивно по цветята и чучулигите пеят високо над нас, а веселото слънце припича равномерно от синьото и безоблачно небе. Така си представляваше той пълното небесно щастие, докато за мен нямаше по-пълно щастие от това да се люлея в шумолящия листак на някое дърво, когато духа западен вятър и чисто бели облаци се реят бързо в небето и не само чучулиги пеят във висините, но и дроздове, и косове, сипки и кукувици отвред огласяват въздуха с песни и в далечината се виждат хълмистите поля, пресечени от хладни и сенчести долчинки, а наблизо — вълнистото поле, обрасло с високи треви, диплени от полъха на ветреца, и гори, и бълбукащи потоци; и целият свят да тръпне, развихрен от радост. Той държеше всичко да тъне в екстаза на пълен покой; аз пък исках всичко да сияе и да се унася в танца на възторжено ликуване. Казах му, че неговият рай би бил само наполовина оживен, а той рече, че моят щял да бъде пиян. Казах, че ще ми се досей, в неговия, а той отвърна, че нямало да може и дъх да си поеме в моя, после почна да става много хаплив. Накрая се съгласихме да опитаме и двата рая, щом настане подходящо време, после се целунахме и се сдобрихме.
Цял час седяхме мирно. Тогава огледах грамадната стая с нейния равен и непокрит с килим под и помислих колко хубаво ще бъде да поиграем в нея, ако преместим масата. Помолих Линтон да извика Зила, за да ни помогне, та после тримата да поиграем на сляпа баба и тя да ни гони, както ти правеше едно време, нали, Елен? Той отказа. Каза, че играта не била приятна. После се съгласи да поиграем на топка. Намерихме две в един шкаф, между куп стари играчки — пумпали и колела, малки ракети и топки. На една от топките личеше буквата К, а на другата — Х. Аз поисках тази, на която пишеше К, защото това означаваше Катрин, а буквата Х може би означаваше Хийтклиф, неговото име, но боята на топката се изрони и той не я хареса. Постоянно го подигравах и той пак се разсърди, почна да кашля и седна в креслото си. Тая вечер обаче той лесно възвърна доброто си настроение. Остана очарован от две-три хубави песнички — твоите песни, Елен; и когато трябваше да си вървя, той настойчиво ме замоли да дойда на следната вечер и аз обещах. Мини и аз просто литнахме към къщи и аз сънувах до зори за «Брулени хълмове» и за милия ми, скъп братовчед.
На другия ден бях тъжна, от една страна, понеже ти беше зле, и от друга — понеже ми се искаше баща ми да знае, че съм била в «Брулени хълмове» и да одобри отиването ми, но след чая настана такава красива лунна вечер, че подтиснатото ми настроение изчезна, като яздех нататък. Мислех си, че ще прекарам още една щастлива вечер, а също и Линтон, и това ме радваше повече от всичко. Подкарах коня в тръс през градината им и вече извивах зад къщата, когато оня момък Ърншоу ме пресрещна, взе поводите и ми каза да вляза през главния вход. Той потупа Мини по гърдите и рече, че е хубава кобилка. Изглеждаше, че искаше да го заговоря. Казах му да остави Мини на мира, защото иначе тя ще го ритне. Той отвърна с просташкия си акцент, че и да го ритнела, нямало да го заболи много, после се усмихна и заразглежда краката й. Почти ми се искаше да я накарам да го ритне, но той отиде напред, за да отвори вратата, после натисна бравата, погледна нагоре към надписа и рече с някаква глупава смесица от стеснителност и гордост:
— Госпожице Катрин, сега мога да разчета това.
— Прекрасно! — възкликнах аз. — Хайде да ви чуя. Вие наистина напредвате!
Той засрича и провлечено изрече името Хертън Ърншоу.
— А числата? — насърчих го аз, като видях, че се запъна.
— Още не ги познавам — отвърна той.
— Ех, какъв сте тъпак! — И аз се засмях на несполучливия му опит.
Глупакът се ококори и по устните му заигра лека усмивка, но очите му се смръщиха, сякаш се чудеше дали и той да се разсмее на свой ред, защото не можеше да разбере дали думите ми се дължаха на приятелско чувство, или пък означаваха презрение, какъвто бе случаят. Разсеях съмненията му, като станах изведнъж сериозна и му казах да си върви, защото съм дошла да видя не него, а Линтон. Той се изчерви — видях това в лунната светлина, — отпусна ръка от бравата и отмина сърдито нататък, сякаш бе самото олицетворение на накърнено самолюбие.
Вероятно си въобразяваше, че е станал образован като Линтон, понеже можеше да изсричва името си, и остана страшно разочарован, като разбра, че съм на противно мнение.
— Почакайте, мила ми госпожице Катрин! — прекъснах я аз. — Няма да ви мъмря, но не ми харесва държането ви в тоя случай. Ако ви беше дошло на ум, че и Хертън ви е братовчед, и то не по-малко от младия Хийтклиф, щяхте да разберете колко неприлично е било да се държите по тоя начин. Желанието му да се образова като Линтон говори за една похвална амбиция у него, а и той вероятно не си е дал труд да учи само за да парадира със знанията си. Сигурна съм, че в миналото сте го накарали да се срамува за невежеството си и той е поискал да се отърси от него и да ви зарадва. Да се подигравате със слабите му постижения, смятам за много невъзпитано от ваша страна. Ако вие бяхте расли при неговите условия, нима нямаше да бъдете също тъй недодялана? Когато беше дете, неговият ум не беше по-малко бърз и схватлив от вашия. Мъчно ми е да виждам да го презират сега само защото оня долен Хийтклиф е постъпил тъй несправедливо с него.
— Хубава работа, Елен! Нима ще седнете да плачете за това? — възкликна тя, учудена от сериозния ми тон. — Почакайте да чуете дали той засрича азбуката, за да ме зарадва, и дали си е струвало труда да бъда учтива с това говедо. И тъй, влязох вътре. Линтон лежеше на пейката и се понадигна, за да ме посрещне.
— Не ми е добре тая вечер, мила Катрин — рече той, — затова все ти ще говориш, а аз ще слушам. Ела седни до мен. Сигурен бях, че ще удържиш думата си, и искам пак да обещаеш, преди да си отидеш.
Сега вече знаех, че не трябва да го дразня, понеже е болен — говорех му кротко, не му задавах въпроси и всячески отбягвах да го дразня. Бях му донесла някои от най-хубавите си книги. Той ме замоли да му почета малко от една от тях и аз вече се канех да почна, когато Ърншоу изведнъж разтвори вратата, силно ядосан, след като бе размислил върху думите ми. Той дойде право при нас, грабна Линтон за ръката и го изхвърли от мястото му.
— Върви в стаята си — рече той, като едва изговаряше думите от гняв, а и лицето му изглеждаше подуто и разярено. — Вземи и нея със себе си, ако е дошла заради тебе, защото няма да стоя навън заради тебе. Хайде, махайте се и двамата!
Започна да ни ругае и просто не даде възможност на Линтон да му отговори, защото го изблъска в кухнята, а когато и аз тръгнах натам, той сви ръката си в юмрук, сякаш жадуваше да ме събори с един удар. За миг се изплаших и една от книгите падна на земята. Той я ритна подир нас и затвори вратата. Чух сух и злъчен смях край огнището, после се извърнах и видях омразния Джоузеф да седи и да си търка кокалестите ръце, цял разтреперан.
— Сигурен бях, че ще ви изпъди! — рече старецът. — Славен момък е той. Вече започна да му идва ума. Той знае, да, и той като мене знае кой би трябвало да бъде господарят тук! Ех, ех, ех, хубавичко ви нареди! Ех, ех, ех!
— Къде да отидем? — запитах братовчеда си, без да обръщам внимание на подигравките на дъртия глупак.
Линтон беше пребледнял и трепереше. В тоя момент той не беше красив, Елен! Не, никак не беше красив. Изглеждаше страшен, защото по изпитото му лице и големите му очи се появи израз на бясна, но безпомощна ярост. Той сграбчи дръжката на вратата и я разклати, но тя се оказа заключена отвътре.
— Ще те убия, ако не ме пуснеш! Ще те убия, ако не ме пуснеш! — повтори той по-скоро с писък, отколкото с човешка реч. — Дявол! Дявол такъв! Ще те убия! Ще те убия!
Джоузеф пак се закиска зловещо.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:42

— Ето, баща му се проявява в него! — възкликна той. — Да, същински бащичко. Винаги има по нещичко в нас и от майчина, и от бащина страна. Не обръщай внимание на Хертън, момко, не бой се! Той не може да се добере до тебе!
Хванах Линтон за ръцете и се опитах да го махна от вратата, но той почна да пищи тъй страшно, че се побоях и го оставих. Най-сетне спря да вика, задавен от страшен пристъп на кашлица. Кръв шурна от устата му и той падна на пода. Изтичах в двора, прималяла от ужас, и почнах да викам с всичка сила Зила. Тя скоро дочу виковете ми. Доеше кравите под един навес зад плевнята, но набързо остави работата си и попита какво става. Толкова бях задъхана, че не можах да й обясня всичко, но я замъкнах вътре и потърсих Линтон с поглед. Ърншоу бе излязъл от стаята, за да види каква пакост бе сторил, и сега отнасяше нещастното момче на горния етаж. Зила и аз се заизкачвахме подир тях, но Хертън ме спря на горния край на стълбището и каза, че не бива да влизам и че трябва да си вървя. Извиках в лицето му, че е убил Линтон и че ще вляза на всяка цена. Джоузеф заключи вратата и заяви, че не трябвало да сторя «нищо подобно», после ме запита дали и аз съм се родила «тъй луда» като Линтон. Плаках, дорде се върна домоуправителката. Тя каза, че щяло да му стане по-добре след малко, но че не могъл да понася виковете и шума. Грабна ме и почти ме отнесе в хола.
Елен, бях готова да си изскубя косите. Толкова сълзи изплаках, че едва не ослепях, а оня грубиянин, към когото храните такива добри чувства, седеше насреща и си позволяваше от време на време да ме смъмря да мълча, като не признаваше, че е виновен за станалото. Накрая, уплашен от думите ми, че ще уведомя татко за станалото и че ще го пратят в затвора и ще го обесят, той самият почна да реве и излезе навън, за да скрие подлия страх, който го бе обзел. Но аз имах още да патя от него. Когато най-сетне ме заставиха да си отида и още преди да се отдалеча на стотина крачки от къщата, той изведнъж се появи откъм сянката край пътя, спря Мини и ме сграбчи.
— Госпожице Катрин — подзе той, — много съжалявам, но работата е такава, че…
Шибнах го с камшика си, понеже помислих, че той може да ме убие. Той ме пусна, изричайки гръмогласно една от ужасните си ругатни, а аз подкарах Мини в галоп към къщи, почти обезумяла от страх.
Тая вечер не ти се обадих да ти пожелая лека нощ, а на другата вечер не отидох в «Брулени хълмове». Много ми се искаше да отида, но бях страшно развълнувана и се боях да не чуя, че Линтон е умрял, а и тръпки ме побиваха понякога при мисълта да срещна Хертън. На третия ден събрах смелост и още веднъж се измъкнах крадешком. Беше към пет часът и аз тръгнах пеша, като си въобразявах, че ще мога да се приближа незабелязано до къщата и да вляза при Линтон. Кучетата обаче ме издадоха. Зила ме посрещна и каза, че «момчето бързо се съвзема», после ме въведе в една малка и добре наредена стая, постлана с килим. За моя голяма радост там видях Линтон, легнал върху малко канапе и зачел една от моите книги.
Но в продължение на цял час, Елен, нито ме погледна, нито ме заговори — такъв тежък характер има. А когато най-сетне отвори уста, останах смаяна, като го чух да лъже, че аз съм била предизвикала врявата и че Хертън не бил виновен! Станах и излязох от стаята, понеже не можех да сдържам яда си. Изглежда, че той не бе очаквал да постъпя по тоя начин.
— Катрин! — изрече той едва чуто подир мен.
Аз не се върнах. Следващият ден бе вторият, в които останах в къщи. Бях почти решила вече да не го посещавам, но решението ми се изпари още преди да се затвърди както трябва, понеже бях тъй нещастна да си лягам и да ставам, без да чуя и дума за него. И тъй, както първото ми отиване там ми се бе сторило нередно, така и сега ми се стори, че би било нередно да не отида. Майкъл дойде да попита дали да оседлае Мини, а аз отговорих утвърдително и считах, че изпълнявам дълга си, когато тя ме понесе през хълмовете. Бях принудена да мина край предните прозорци, за да вляза в двора — безполезно бе да се крия.
— Младият господар е в хола — рече Зила, като ме видя да се запътвам към гостната.
Влязох вътре. И Ърншоу беше в стаята, но той веднага си излезе. Линтон седеше полузаспал в голямото кресло. Тръгнах към огнището и подех със сериозен тон, почти решена думите ми да звучат искрено:
— Линтон, понеже ти не ме обичаш и мислиш, че идвам нарочно, за да те дразня, пък и всеки път се преструваш, че ти вредя, тази е последната ни среща. Нека си кажем сбогом! Кажи на господин Хийтклиф, че не искаш да ме виждаш и че той не трябва да съчинява други лъжливи измислици на тая тема.
— Седни, Катрин, и си свали шапката — отвърна той. — Ти си толкова по-щастлива от мен, че трябва да бъдеш по-добра. Татко споменава толкова често недостатъците ми и ме презира тъй много, че аз, без да искам, започвам сам да се съмнявам в себе си. И често вярвам, че съм толкова некадърен, колкото той ме изкарва, а тогава ставам зъл и сърдит и мразя всички хора! Наистина съм некадърен, раздразнителен и почти винаги в лошо настроение и ако искаш, можеш да ми кажеш сбогом — ще се отървеш от един досаден човек. Отдай ми само това право, Катрин: повярвай, че ако можех да бъда мил, нежен и добър като тебе, щях да бъда такъв — на драго сърце, и повече би ми се искало да бъда мил и нежен, отколкото да съм щастлив и здрав като тебе. Повярвай също така, че добрината ти ме накара да те обичам повече, отколкото ако бях заслужил любовта ти; и макар че не бих могъл и не мога да скрия истинския си характер от теб, аз съжалявам и се разкайвам, че съм такъв, и ще съжалявам и ще се разкайвам, докато умра!
Почувствувах, че казва истината, и разбрах, че трябва да му простя. Дори и да почнеше да се кара още на следния миг, аз пак би трябвало да му простя. Сдобрихме се, но и двамата плакахме през цялото време на престоя ми — не съвсем от мъка, но все пак аз съжалявах, че Линтон има толкова тежък нрав. Той нямаше никога да даде мир на приятелите си и сам нямаше да знае покой. След тая вечер винаги отивах направо в неговата малка приемна, понеже баща му се завърна на другия ден.
Мисля, че само на три пъти бяхме весели и обнадеждени, както бяхме първата вечер. Останалите ми посещения бяха тъжни и неприятни било поради егоизма и злобата му, било поради физическите му страдания, но аз се приучих да търпя гнева му почти тъй незлобливо, както и болките му.
Господин Хийтклиф съзнателно ме отбягва и аз почти не съм го виждала. Впрочем миналата неделя дойдох по-рано от обикновено и го чух жестоко да ругае Линтон за поведението му от прежната вечер. Не зная как е могъл да научи това, освен ако е подслушвал на вратата. Линтон наистина се бе държал безобразно. Както и да е, това не засягаше другиго освен мен, и аз прекъснах мъмренето му, като влязох и му казах това. Той избухна в смях и си отиде, като изрази радостта си, че гледам тъй на въпроса. Тогава посъветвах Линтон занапред да шепне, когато рече да се оплаква. И тъй, Елен, сега вече знаеш всичко. Ако бъда възпрепятствувана да отивам в «Брулени хълмове», това значи двама души да бъдат нещастни. От друга страна, стига да не казваш на татко, посещенията ми няма да развалят ничие спокойствие. Нали няма да му кажеш? Ще бъде много безсърдечно от твоя страна, ако му кажеш.
— Ще помисля по въпроса и до утре ще реша, госпожице Катрин — отвърнах аз. — Не мога да реша току-тъй, затова ще ви оставя да спите и ще отида да размисля.
Обмислих въпроса на глас, в присъствието на господаря ми, като отидох направо от нейната стая в неговата и му разказах всичко, без да предавам разговорите й с нейния братовчед или да споменавам Хертън. Господин Линтон се уплаши и разтревожи повече, отколкото искаше да покаже пред мен. На другото утро Катрин разбра, че съм издала тайните й, и научи, че вече няма да може да отива скрито в «Брулени хълмове». Тя плачеше и се вайкаше срещу запрещението и се молеше на баща си да се смили над Линтон, но напразно. Единственото нещо, което можа да постигне за свое утешение, бе едно обещание от страна на господин Линтон да му пише и да му разреши да идва в «Тръшкрос Грейндж» по всяко време, като обаче му обясни, че вече не трябва да се надява да види Катрин в «Брулени хълмове». Той щеше може би да сметне за уместно да й откаже дори и тази малка утеха, ако можеше да знае какъв е нравът и здравословното състояние на неговия племенник.“

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:43

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

„Това се случи миналата зима, господине — каза госпожа Дийн, — почти преди една година. Не ми идеше и на ум миналата зима, че само след дванадесет месеца ще забавлявам човек, непознат на семейството, като му разказвам тия неща. Но знам ли докога ще останете чужд на семейството? Още сте много млад, за да се задоволите със самотния ергенски живот, а на мене някак все ми се струва, че никой не може да види Катрин Линтон и да не я обикне. Вие се усмихвате; но тогава защо се оживявате и вълнувате, когато говоря за нея, а и защо ме накарахте да окача портрета й над огнището в стаята ви? И защо…
— Престанете, добра ми приятелко! — прекъснах я аз. — Твърде е възможно да я обикна, но ще ме обикне ли тя? Премного се съмнявам в това, за да рискувам спокойствието си и да се поддам на изкушението. И не тук е моят дом. Аз съм във вихъра на градския живот и трябва да се върна в прегръдките му. Разказвайте по-нататък. Катрин послуша ли заповедите на баща си?
— Да — продължи домоуправителката. — Любовта й към него все още заемаше първо място в сърцето й, пък и той не й говореше гневно. Говореше й с безкрайна нежност на човек, който скоро ще остави съкровището си само, сред опасности и врагове, гдето споменът за думите му щеше да бъде единствената помощ, която той можеше да й завещае като ръководно начало. Няколко дни по-късно той ми рече:
— Елен, иска ми се племенникът да ми пише или пък да дойде тук. Кажете ми откровено какво мислите за него. Има ли подобрение у него, има ли надежда да се оправи, когато порасне и стане мъж?
— Здравето му е много разклатено, господине — отвърнах аз, — и той едва ли ще има време да възмъжее. Едно обаче мога да ви кажа с положителност: той не прилича на баща си. Ако госпожица Катрин има нещастието да се омъжи за него, тя ще може да го ръководи, стига да не го глези безсмислено и прекомерно. Впрочем, господарю, ще имате достатъчно време да го опознаете и да видите дали ще й подхожда. Още четири години и той ще стане пълнолетен.
Едгар въздъхна, отиде до прозореца и се загледа навън към параклиса на Гимъртън. Беше един мъглив следобед. Февруарското слънце прозираше през мъглата и през нея се виждаха двете ели в двора и няколкото надгробни камъка.
— Често съм се молил да дойде това, което иде — рече той почти на себе си, — но сега вече почвам да се боя и страхувам. Мислех, че ще се радвам по-малко на спомена за онзи час, когато слязох по оная долчинка като младоженец, отколкото на мисълта, че само след няколко месеца или може би седмици ще ме занесат горе и ще ме поставят в самотен трап. Елен, много бях щастлив с моята малка Кати — през зимните нощи и летните дни тя ми вдъхваше жива вяра в бъдещето. Но аз бях не по-малко щастлив, когато тънех в размисъл между надгробните камъни край старата църква и лежах сам през дългите юнски вечери върху тревистата купчина пръст над гроба на майка й, изпълнен с желание и копнеж по оня ден, когато и аз ще мога да легна в гроба. Какво мога да сторя за Кати? Как да я оставя? Нито за миг не бих се поколебал за това, че Линтон бил син на Хийтклиф или че той ще ми я отнеме, стига да може да я утеши, когато умра. Все ми е едно, че Хийтклиф би постигнал целта си и би тържествувал, като ме ограби от последната ми радост! Но ако Линтон се окаже недостоен — само някакво слабо оръжие в ръцете на баща си, — аз не бих могъл да я оставя на него. И колкото и тежко да е да подтискам жизнерадостния й дух, аз трябва да постоянствувам в това, да я натъжавам, докато съм жив, и да я оставя самотна, когато умра. Милата ми! По-скоро бих я предоставил на бога и бих я положил в земята, преди да умра.
— Можете и сега да я предоставите на бога, господине — отвърнах аз. — Ако ли пък си отидете — дано той не допусне това, — с негова помощ аз ще й бъда другарка и съветница докрай. Госпожица Катрин е добра девойка и аз не се боя, че тя ще тръгне преднамерено по крив път, а и хората, които изпълняват дълга си, накрая биват винаги възнаграждавани.
Пролетта напредваше, но господарят ми не можа да се съвземе, макар и да поднови разходките си из имението, придружаван от дъщеря си. В нейните неопитни очи тези разходки бяха сами по себе си признак на оздравяване. При това бузите му бяха често зачервени и очите му искряха. С една дума, тя бе сигурна, че той ще се поправи. На седемнадесетия й рожден ден той не отиде в църковния двор. Валеше и аз казах:
— Сигурно няма да излизате тази вечер, господине?
— Няма — отвърна той. — Ще се откажа от това тая година.
Той пак писа на Линтон, за да му каже колко много желае да го види, и аз не се съмнявам, че ако болнавото момче бе за пред хора, баща му щеше положително да му разреши да дойде. Всъщност, получил съответните наставления, Линтон изпрати писмен отговор, в който даваше да се разбере, че господин Хийтклиф не е склонен да му разреши да дойде в «Тръшкрос Грейндж», но че любезните поздрави на вуйчо му са го зарадвали и той се надява да го срещне някога при разходките му и лично да го замоли двамата с братовчедка му да не бъдат за дълго и изцяло разделени.
Тая част от писмото му беше написана простичко и вероятно от самия него. Хийтклиф, изглежда, е знаел, че той ще съумее да пледира с красноречие за обществото на Катрин.
«Не моля да й бъде разрешено да идва тук — пишеше той, — но нима не трябва изобщо да я виждам, понеже баща ми не ми позволява да отивам в нейния дом, а и вие й забранявате да идва при мен? Моля ви да идвате от време на време на езда с нея към „Брулени хълмове“ и да ни позволявате да разменяме по някоя и друга дума във ваше присъствие. С нищо не сме заслужили да бъдем разделени, а и вие не ми се сърдите — сам признавате, че нямате основание да ме ненавиждате. Драги вуйчо, изпратете ми една любезна бележка утре с разрешение да се срещнем където обичате, но не и в „Тръшкрос Грейндж“. Вярвам, че една среща между нас ще ви убеди, че не приличам по характер на баща си. Той твърди, че аз съм в по-голяма степен ваш племенник, отколкото негов син; и макар да имам недостатъци, които ме правят недостоен за Катрин, тя вече ги прости, а и вие би трябвало да сторите същото заради нея. Питате за здравето ми. По-добре съм, но как бих могъл да се чувствувам бодър и добре, докато съм лишен от всяка надежда и обречен да живея в самота или в обществото на хора, които никога не са ме обичали, нито пък някога ще ме обикнат!»
Макар и да съчувствуваше на момчето, Едгар не можеше да изпълни молбата му, понеже не бе в състояние да придружи Катрин. Той му писа, че вероятно ще могат да се срещнат през лятото. Канеше го да продължава да му пише от време на време и обещаваше да го съветва и утешава, доколкото можеше да стори това с писмата си, понеже му беше напълно ясно колко е тежък животът му в това семейство. Линтон се съобрази с желанието на вуйчо си и ако не бяха го възпирали, щеше вероятно да развали всичко, като пълни писмата си с жалби и оплаквания, но баща му бдеше грижливо над него, а не ще и съмнение, че е настоявал да му показват всеки ред, който господарят пишеше на племенника си. Ето защо, вместо да пише за личните си мъки и неволи — теми, които винаги заемаха най-важно място в мислите му, — той се разпростираше надълго и нашироко върху жестокото задължение да бъде разделен от своята приятелка и изгора и деликатно даваше да се разбере, че господин Линтон трябва в скоро време да им разреши да се срещнат, защото в противен случай ще почне да мисли, че той нарочно го залъгва с празни обещания.
Кати беше мощен съюзник на братовчед си в къщи и двамата можаха най-сетне да склонят господаря да се съгласи те да се разхождат или яздят заедно един път на седмицата, и то под мое опекунство и в околностите на «Тръшкрос Грейндж» — защото той продължаваше да линее и през юни. Макар и да отделяше ежегодно част от доходите си в полза на младата ми господарка, той естествено желаеше тя да може да се задържи или поне да се върне в скоро време в дома на дедите си. Според него тя нямаше друга възможност да постигне това освен чрез един брак с наследника на имението. Той не можеше да знае, че последният гаснеше почти тъй бързо като самия него, а и не вярвам някой друг да си е давал сметка за това. Нито един лекар не отиваше в «Брулени хълмове» и никой не влизаше в допир с младия Хийтклиф, та да може да ни уведоми за неговото здравословно състояние. Що се отнася до мен, аз почнах да мисля, че предчувствията ми са се оказали неверни и че здравето му трябва наистина да се е подобрило, щом той говори за езда и разходки из полето и когато с такова постоянство преследва целта си. Не можех да си представя един баща да се отнася тъй тиранично и жестоко с умиращото си дете — както впоследствие научих, че Хийтклиф се е отнасял с него, — за да предизвика това привидно желание за една среща. Той удвоявал усилията си при мисълта, че алчните му и коравосърдечни планове неминуемо вървят към провал вследствие близката смърт на сина му.“

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:44

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

„Лятото вече преваляше, когато Едгар неохотно отстъпи пред молбите им, и ние с Катрин поехме за първи път на коне, да срещнем нейния братовчед. Беше задушен, зноен и облачен ден, но небето бе твърде мъгляво и прошарено, за да ни заплашва дъжд. Уговорено беше да се срещнем при крайпътния камък на кръстопътя. Когато обаче пристигнахме там, едно малко овчарче, изпратено нарочно, ни посрещна с думите:
— Младият господин Линтон е ей там, отвъд хълмовете, и ще ви бъде много задължен, ако отидете още малко нататък.
— Значи, господин Линтон е забравил първото предписание на вуйчо си — забелязах аз. — Той ни заръча да не излизаме извън земите на «Тръшкрос Грейндж», а ето че трябва веднага да минем отвъд!
— Стигнем ли до него — подзе събеседницата ми, — веднага ще обърнем конете. Разходката ни ще бъде към дома.
Когато стигнахме до него, а това бе едва на четвърт миля от вратата на къщата му, ние видяхме, че той не е дошъл на кон. Трябваше да слезем и да оставим нашите коне да пасат. Той ни чакаше полегнал в тревата и не стана на крака, докато не дойдохме на няколко метра от него, но ходеше тъй неустойчиво и изглеждаше толкова бледен, че аз начаса възкликнах:
— Господин Хийтклиф, та вие съвсем не сте в състояние да се поразходите за удоволствие тая заран. Никак не изглеждате добре!
Катрин го изгледа скръбно и изненадано. Радостното възклицание, което напираше върху устните й, се превърна в тревожен вик, а вместо да изрази радостта си за дълго отлаганата среща, тя го обсипа с тревожни въпроси дали не се чувствува по-зле от обикновено.
— Не, добре съм… по-добре съм! — задъхано отвърна той, треперейки и задържайки ръката й, сякаш се нуждаеше от нейната опора, докато големите му сини очи зашариха плахо по нея. Те гледаха измъчено и изплашено из хлътналите им орбити, без следа от някогашния им израз на нега и копнеж.
— Значи, си бил по-зле — упорствуваше братовчедка му, — сега изглеждаш по-зле, отколкото при последното ни свиждане. Поотслабнал си и…
— Уморен съм — бързо я прекъсна той. — Много е горещо, за да се разхождаме. Нека поседим тука. Пък и често ми призлява заран. Татко казва, че много бързо израствам.
Катрин не остана напълно доволна от обяснението, но седна, а той полегна край нея.
— Това прилича донякъде на твоя рай — рече тя, опитвайки се да бъде весела. — Нали си спомняш, че се условихме да прекараме два дни в такова място и по начин, който всеки от нас намира за най-приятен? Това място почти отговаря на твоя избор, само че има облаци. Но те са толкова меки и нежни, че е по-приятно, отколкото в слънчев ден. Ако се чувствуваш добре, идната седмица ще отидем на коне към парка на «Тръшкрос Грейндж» и ще опитаме моя рай.
Линтон, изглежда, не си спомняше за какво говори тя. За него очевидно бе трудно да води какъвто и да е разговор. Безразличието му към подетата от нея тема и неспособността му да я забавлява по един или друг начин пролича тъй нагледно, че тя не можа да скрие разочарованието си. Някаква промяна бе настъпила в него самия и в държането му, която тя не можеше точно да определи. Неговата раздразнителност, която можеше лесно да се превърне в нежност с няколко благи думи, сега бе отстъпила място на някакво тъпо безразличие. У него прозираше не толкова сръдливият нрав на дете, което нарочно се цупи и дразни, за да го успокояват, колкото вглъбена мрачност на отдавнашен болник, който отблъсква всяка утеха и е готов да съзира обида в добродушната веселост у другите. Катрин разбра не по-зле от мен, че за него е по-скоро наказание, отколкото удоволствие, да седи с нас и тя не се посвени да предложи в скоро време да си вървим. Тия нейни думи неочаквано извадиха Линтон от летаргията му и го хвърлиха в някаква странна възбуда. Той уплашено се загледа към хълмовете и ни замоли да останем поне още половин час.
— Но аз мисля, че ще се чувствуваш по-удобно в къщи, отколкото да седиш тук — подзе Кати, — пък и виждам, че днес не мога да те забавлявам нито с приказките си, нито с песните и брътвежите си. Ти си станал по-мъдър от мен през последните шест месеца и опитите ми да те развличам вече не са по вкуса ти. Иначе бих останала на драго сърце, стига да мога да те забавлявам.
— Остани да си починеш — отвърна той. — Освен това, Катрин, нито мисли, нито казвай, че съм болен. Ако изглеждам подтиснат, то е от душното време и топлината, а и преди да дойдете, се разхождах повече, отколкото трябваше. Кажи на вуйчо, че съм горе-долу добре със здравето. Ще му кажеш, нали?
— Ще му кажа, че ти казваш тъй, Линтон, но не бих могла да твърдя, че си добре — заяви младата ми господарка, учудвайки се на упоритостта, с която той твърдеше нещо, което очевидно не отговаряше на истината.
— И пак ела тук идния четвъртък — продължи той, като отбягваше озадачения й поглед. — Предай му моите благодарности, загдето ти е разрешил да дойдеш, най-сърдечните ми благодарности, Катрин. И… ако случайно срещнеш баща ми и той те пита за мен, не го оставяй да мисли, че съм бил много мълчалив и съм се държал глупаво. Постарай се да не изглеждаш тъжна и убита духом, както изглеждаш в момента, защото това ще го разсърди.
— Безразлично ми е дали ще се разсърди! — възкликна Катрин, мислейки, че нея ще укоряват за това.
— Но на мен не ми е безразлично — отвърна братовчед й, като се разтрепери. — Гледай да не го настроиш срещу мене, Катрин, защото той е много строг.
— А с вас строг ли е, млади господине? — попитах го аз. — Дотегна ли му да бъде снизходителен и нима вече е преминал от пасивна към действителна омраза?
Линтон ме погледна, но не отговори. След като постоя при него още десетина минути, през което време главата му климаше сънно върху гърдите и когато от тях се изтръгваха само сподавени стонове на изтощение и болка, Катрин потърси друго развлечение и почна да бере боровинки, като даваше половината на мене. Тя не ги предлагаше на него, защото бе разбрала, че всяка друга проява на внимание от нейна страна би могла само да го отегчи и раздразни.
— Вече мина ли половин час, Елен? — запита ме тя шепнешком накрая. — Не виждам защо трябва да седим тук. Той спи, а татко ще ни чака.
— Не трябва да го оставяме заспал — отвърнах аз. — Почакайте, докато се събуди, и имайте търпение. Много настоявахте да дойдем, но сега копнежът ви да видим бедния Линтон скоро се изпари.
— А той, защо ли е искал да ме види той? — рече Катрин в отговор. — По го харесвах преди и в най-лошите му настроения, отколкото сега, когато се държи тъй странно. Цялата тая среща ми прилича на някаква задача, която той е бил принуден да изпълни от страх да не би баща му да го мъмри. Но аз не възнамерявам да идвам само за да доставя удоволствие на господин Хийтклиф, каквото и да го е накарало да застави Линтон да изтърпява такова наложено наказание. Наистина радвам се, че здравето му се е подобрило, но съжалявам, че вече не е толкова приятен, нито пък тъй привързан към мен.
— Значи, мислите, че здравето му се е подобрило? — запитах я.
— Да — отвърна тя, понеже той доскоро разправяше толкова много за болките си. Не е кой знае колко добре, както ми заръча да кажа на татко, но изглежда по-добре.
— В това отношение гледищата ни се различават, госпожице Кати — възразих аз. — Струва ми се, че той сега е много по-зле, отколкото преди.
При тия думи Линтон се сепна в съня си, объркан и ужасен, после запита дали някой го бе викал по име.
— Не — отвърна Катрин, — освен може би в съня ти. Просто не разбирам как можеш да задремеш на открито, и то преди пладне.
— Стори ми се, че чух гласа на баща си — рече той, задъхвайки се и поглеждайки нагоре към страшната скала. — Сигурна ли си, че никой не се обади?
— Съвсем сигурна — отвърна братовчедка му. — Елен и аз спорехме за здравето ти. Кажи, Линтон, наистина ли си по-як сега, отколкото когато се разделихме през зимата? Ако си по-здрав, уверена съм, че едно нещо в тебе сега не е по-силно — обичта ти към мене. Говори! По-силен ли си?
— Да, да, по-здрав съм! — и сълзи рукнаха от очите на Линтон, докато отговаряше. Нему все още се струваше, че е чул тоя въображаем глас и погледът му почна да шари нагоре и надолу, за да открие самия човек.
— Стига толкова за днес — рече Катрин и стана на крака. — Няма да крия, че съм много разочарована от срещата ни, но не ще спомена това пред другиго, освен пред тебе, и то не защото изпитвам ужас от господин Хийтклиф.
— Млъкни! — прошепна Линтон. — За бога, млъкни! Той иде.
Той сграбчи Катрин за ръката и се опита да я задържи, но при тая вест тя бързо се освободи и подсвирна на Мини, която дойде като послушно куче.
— Ще бъда тук в другия четвъртък — викна тя и скочи на седлото. — Сбогом. Побързай, Елен!
И така ние го оставихме, а той толкова съсредоточено се озърташе и очакваше да се появи баща му, че едва забеляза кога си тръгнахме.
Още преди да стигнем в къщи, недоволството на Катрин се превърна в някакво объркано чувство на състрадание и съжаление, обилно примесено със смътни и тревожни съмнения относно действителното положение на Линтон — както по отношение на здравето му, така и с оглед на положението му в «Брулени хълмове». Аз споделих това нейно чувство, но я посъветвах да не изказва прибързани мнения, защото ще можем да съдим по-добре след една втора разходка. Господарят поиска да узнае как сме прекарали времето. Своевременно предадох благодарностите на племенника му, а госпожица Кати бегло засегна всичко останало. И аз не отговарях обстойно на въпросите му, понеже едва ли знаех какво да скривам и какво да разправям.“

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:44

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

„Изминаха седем дена и здравословното състояние на Едгар Линтон с всеки ден се влошаваше. Настъпилото през прежните месеци влошаване бе нищо в сравнение със сегашното му бързо отпадане. Щеше ни се още да заблуждаваме Катрин, но бързият й ум отказваше да я залъгва. Тя долавяше истината, не говореше за нея и се разяждаше от мисълта за тая страшна вероятност, която прерастваше постепенно в пълна увереност. Когато дойде четвъртъкът, сърцето не й даваше да отвори дума за предстоящата езда. Вместо нея аз споменах за това и получих разрешение насила да я изведа на чист въздух, защото библиотеката, в която баща й прекарваше само една малка част от деня — няколко часа, през които можеше да седи на стол, и стаята му вече представляваха целият свят за нея. Свидеше й се всяка минутка, която я откъсваше от грижите й край леглото на болника или не й позволяваше да седи край него. Лицето й стана бледо от скръб и бдение и господарят охотно я изпрати навън, като се ласкаеше от мисълта, че това би внесло една приятна промяна в обстановката и средата, в която се движеше тя. Той намираше утеха в надеждата, че сега тя не би останала напълно самотна след неговата смърт.
Беше си втълпил, както долавях от няколко негови случайни забележки, че външната прилика между него и племенника му се разпростира и върху ума и характера на последния, защото писмата на Линтон не съдържаха почти никакви указания за недостатъците на неговия нрав. Аз отбягвах да поправя заблуждението му поради извинима слабост, като се питах дали има смисъл да тревожа последните му часове със сведения, които той не можеше да оползотвори и с които нямаше възможност да се съобразява.
Отложихме разходката за след пладне — един златист августовски следобед, когато всеки полъх от хълмовете бе тъй животворен, щото едва ли не съживяваше всеки, който вдишваше тоя въздух, дори и да е умиращ. Лицето на Катрин приличаше досущ на околната природа — сенки и слънце преминаваха по него в бърза надпревара; но сенките се задържаха по-дълго, а слънцето бе по-преходно и нещастното й сърчице се укоряваше дори и за тия краткотрайни мигове, в които то забравяше грижите си.
Видяхме Линтон да ни очаква на същото място, което бе избрал и прежния път. Младата ми господарка слезе от коня и ми каза, че възнамерявала да постои много малко при него, тъй че щяло да бъде по-добре да не слизам от коня и да държа нейното пони. Аз обаче слязох. Не исках да рискувам нито за минута да изгубя от поглед повереницата си и затова двете възлязохме заедно по тревистия хълм. Тоя път младият Хийтклиф ни посрещна с по-голямо въодушевление, но то не се дължеше на добро настроение, нито даже на радост, а приличаше повече на страх.
— Късно е — рече той, говорейки задъхано и с трудност. — Баща ти да не е много болен? Мислех, че няма да дойдеш.
— Защо не си откровен? — избухна Катрин, без да го поздрави. — Защо не ми кажеш направо, че не ме искаш? Линтон, странно е, че вече за втори път ме караш да идвам тук нарочно, изглежда, за да бъдем нещастни и двамата, а не с някаква друга цел.
Тръпки преминаха по тялото на Линтон и той я погледна полуумолително и полузасрамено, но търпението на братовчедка му се изчерпваше — тя вече не можеше да понася загадъчното му държане.
— Баща ми наистина е много болен — рече тя — и не виждам защо е трябвало да го напусна. Защо не ме предизвести, че ме освобождаваш от дадената дума, когато и без това не си искал да я удържа? Хайде, искам от тебе обяснение. Сега съвсем не ми е до игри и закачки, нито пък мога да стоя като истукана пред преструвките ти!
— Преструвките ми! — промълви той. — Че какви са те? За бога, Катрин, не се ядосвай! Презирай ме колкото си искаш. Аз съм страхлив и жалък окаяник, напълно достоен за презрение, но твърде много съм изпаднал, за да се ядосваш заради мене. Мрази баща ми, а за мен запази презрението си.
— Глупости! — разпалено викна Катрин. — Безразсъдно и глупаво момче! Ето че трепери, сякаш смята, че наистина ще го ударя! Няма защо да молиш за презрение, Линтон — всеки ще ти го даде доброволно. Иди си. Аз ще се върна в къщи. Безумие е да те отвличам от мястото ти край огнището и да се преструваме… В какво собствено се преструваме? Пусни ми роклята! Ако започна да те съжалявам, защото плачеш и изглеждаш тъй уплашен, ти би трябвало да отблъснеш това съжаление. Елен, кажи му колко позорно е да се държи така. Стани и не се принизявай до равнището на презряно влечуго. Хайде, не бъди такъв!
Линтон се бе проснал като безжизнен на земята с разплакано и изкривено от ужас лице. Той сякаш се гърчеше от неописуем страх.
— Ах! — простена той. — Не мога повече да понасям това! Катрин, Катрин, аз съм и предател на всичко отгоре, а не смея да ти го кажа! Оставиш ли ме, ще ме убият! Мила Катрин, животът ми е в твоите ръце, а ти казваше, че ме обичаш. Ако си ме обичала, нищо не би ти станало. Нали няма да си вървиш, нежна, мила и добра Катрин? А може и да се съгласиш — и той ще ми позволи да умра с тебе!
Като видя колко много се измъчва той, младата ми господарка се наведе, за да го изправи на крака. Раздразнението й отстъпи място на предишното й чувство на снизходителна нежност, тя наистина се разчувствува и сериозно се разтревожи.
— Да се съглася на какво? — попита го тя. — Да остана ли? Кажи ми какво значат тия странни приказки и аз ще остана. Сам си противоречиш и ме объркваш. Успокой се, бъди искрен и още сега изповядай всичко, което тежи на сърцето ти. Линтон, ти не би ми напакостил, нали? Ти не би позволил на някой мой неприятел да ми напакости, ако можеш да му попречиш, нали? Ще повярвам, че си страхливец спрямо себе си, но не и подъл изменник спрямо най-добрата ти приятелка.
— Но баща ми ме заплаши — задъхано промълви момчето и отново вкопчи слабите си пръсти в роклята й, — а пък и аз се страхувам от него! Ужасно се страхувам от него и не смея да кажа!
— Добре! — отвърна Катрин с презрително състрадание. — Тогава задръж тайната си. Аз не съм страхливка. Запази себе си. Аз не се страхувам.
Великодушието й го разплака. Той заплака необуздано и почна да целува ръцете й, с които тя го придържаше, но все още не можеше да събере смелост, за да се изкаже.
Тъкмо се чудех каква ли може да бъде тази тайна, решена Катрин в никой случай да не пострада с мое съгласие, като облагодетелствува него или някой друг човек, когато дочух нещо да шумоли по обраслата с изтравниче земя. Вдигнах глава и видях господин Хийтклиф съвсем наблизо, идещ откъм хълмовете. Той дори не погледна двамината ми събеседници, макар че те бяха достатъчно близко, за да се чуват риданията на Линтон, но ме привествува с оня почти сърдечен тон, с който не се обръщаше към другиго и в чиято искреност аз не можех да не се съмнявам.
— Истинска изненада е да ви видя толкова близо до къщата ми, Нели — рече той. — Как сте в «Тръшкрос Грейндж»? Хайде, разправяйте. Носи се слух — добави той с по-тих глас, — че Едгар Линтон е на смъртния си одър. Това са преувеличени слухове, нали?
— Не. Господарят умира — отвърнах аз. — За съжаление, вярно е. За нас това ще бъде голяма мъка, а за него — истинско избавление.
— Още колко му давате да живее?
— Не бих могла да кажа.
— Защото — продължи той и погледна към двамата млади, които стояха като заковани от погледа му (Линтон имаше вид на човек, който не смее да мръдне от мястото си или да вдигне глава, а Катрин не можеше да се измести заради него), — защото оня момък сякаш е решил да ме надиграе и аз да бъда благодарен на вуйчо му, ако побърза и умре преди него. Хей, вие! Това мъниче отдавна ли се преструва по тоя начин? Хубаво го скастрих аз заради хленченето му. Общо взето, достатъчно весел ли се показва пред госпожица Линтон?
— Весел? Напротив! Изглеждаше крайно нещастен — отвърнах аз. — Като го гледам, бих казала, че вместо да скита из хълмовете с изгората си, би трябвало да бъде на легло, под грижите на някой лекар.
— И това ще стане след ден-два — промълви Хийтклиф. — Но първо… Линтон, хайде, ставай! Ставай! — викна той. — Стига си пълзял по земята. Веднага ставай!
Линтон се бе проснал отново на земята в друг пристъп на безпомощен страх, навярно предизвикан от погледа, който баща му бе отправил към него — не виждах какво друго би го накарало да изпадне в подобно унизително положение. Той се опита на няколко пъти да изпълни заповедта му, но силите му се бяха изчерпали и пак заохка и се отпусна на земята изнемощял. Господин Хийтклиф отиде при него и го приповдигна тъй, че да се облегне на една купчинка торф.
— Слушай! — подзе той със сдържана ярост. — Почвам да се ядосвам и ако не овладееш жалкия си дух… Дяволите ще те вземат! Веднага ставай!
— Добре, татко — отвърна момчето, дишайки тежко. — Само ме пусни, иначе ще припадна. Постъпих както ти се искаше, сигурен съм. Катрин ще ти каже, че аз… че аз… бях весел. Ах, стой до мен, Катрин! Дай ми ръката си.
— Дръж моята — рече баща му. — Изправи се. Ето, и тя ще ти подаде ръка. Така! Нея гледай! Госпожице Линтон, вие навярно ще си помислите, че аз съм самият дявол, за да възбуждам такъв страх. Ще бъдете тъй добра да го придружите до в къщи, нали? Той цял се разтреперва, ако се докосна до него.
— Линтон, драги мой! — едва чуто рече Катрин. — Не мога да дойда в «Брулени хълмове», защото татко ми забрани да идвам. Той няма да ти направи нищо лошо. Защо се боиш толкова?
— Вече не мога да се върна в тая къща — отвърна той. — Не бива да се върна в нея без теб.
— Стой! — викна баща му. — Ще зачитаме скрупулите на госпожица Катрин относно бащините й думи.
Нели, заведете го в къщи, пък аз ще послушам още сега съвета ви и ще отида за лекар.
— Добре ще направите — отвърнах, — но трябва да остана с господарката си. Не е моя работа да се грижа за сина ви.
— Много сте вироглава — рече той. — Това ми е известно. Ще ме принудите обаче да ощипя това мъниче и да го накарам да запищи, преди да се смилите над него. Тогава да вървим, юначе мой! Готов ли си да се върнеш с мен?
Той пак приближи до него и даде да се разбере, че ще сграбчи слабичкия момък, но Линтон се отдръпна, вкопчи се в братовчедка си и я замоли да го придружи, и то с обезумяла настойчивост, която не търпеше отказ. Колкото и да не одобрявах това, аз не можах да й попреча. Впрочем, как ли би могла да му откаже? Нямаше как да разберем какво му вдъхваше този ужас, но момчето бе там, пред очите ни, напълно безпомощно, попаднало изцяло в ноктите на страха, и всяка нова уплаха можеше така да го стресне, че да го превърне в идиот. Стигнахме до прага. Катрин влезе вътре, а аз почаках навън, докато тя отвеждаше болния до едно кресло. Надявах се, че тя ще излезе веднага, но господин Хийтклиф ме блъсна напред.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:45

— Къщата ми не е чумава, Нели — викна той, — пък и днес съм настроен гостоприемно. Седнете и ми дайте възможност да затворя вратата.
Той я затвори, но превъртя и ключа. В миг се сепнах.
— Ще пиете чай, преди да си отидете в къщи — продължи той. — Сам съм. Хертън откара няколко говеда в Лийз, а Джоузеф и Зила отидоха на разходка. Наистина, свикнал съм да живея сам, но все пак предпочитам да общувам с интересни хора, ако мога да намеря такива. Госпожице Линтон, седнете до него. Давам ви това, с което разполагам. Едва ли си струва да приемете тоя дар, но нищо друго не мога да ви предложа. Става дума за Линтон. Вижте я как се блещи! Странно е какво дивашко чувство ме обзема към всичко, което се бои от мен. Ако се бях родил в страна, гдето законите не са тъй строги и вкусовете не тъй изискани, бих се отдал на удоволствието някоя вечер да подложа тия двама на бавна вивисекция.
Той пое дъх, удари по масата и изруга, сякаш говореше на себе си:
— Проклятие! Как ги мразя!
— Не се боя от вас — рече Катрин, която не бе чула последните му думи. Тя се приближи до него и черните й очи искряха от гняв и решителност.
— Дайте ми ключа — продължи тя. — Ще го взема, та каквото ще да стане. Не бих хапнала нищо тук, дори и да умирам от глад.
Хийтклиф бе хванал ключа в ръката си, която държеше на масата. Той се взря в нея, донякъде изненадан от смелостта й, а може би нейният глас и погледът й му напомниха за другата, от която тя ги бе наследила. С бързо движение тя се опита да грабне ключа и почти успя да го изтръгне от полуразтворените му пръсти, но действието й го върна съм действителността и той веднага си го взе обратно.
— Катрин Линтон — подзе той, — стойте настрана или ще ви съборя на земята с един удар, а това ще подлуди госпожа Дийн.
Въпреки предупреждението му тя пак сграбчи затворената му ръка и ключа в нея.
— Ще си отидем! — повтори тя, напрягайки сетните си сили да застави железните мускули да се отпуснат. Като разбра, че ноктите й не помагат, тя здравата го захапа за ръката. Хийтклиф ме погледна тъй, че аз не посмях да се намеся. Катрин бе насочила цялото си внимание в пръстите му и не можа да види лицето му. Той внезапно ги разтвори и пусна ключа, но още преди тя да го хване, той я сграбчи със свободната си ръка, притегли я връз коляното си и с другата й нанесе безброй страхотни плесници по двете страни на лицето. Всяка от тия плесници можеше да я събори на земята, ако тя беше права.
При това нечовешко насилие над нея аз се хвърлих с ярост към него.
— Подлец! — викнах аз. — Подлец такъв!
Един удар в гърдите ме накара да млъкна. Пълна съм и лесно се задъхвам. Било от удара, било от гняв, аз залитнах като пияна назад и ми се стори, че се задушавам или че ще ми се пукне някой кръвоносен съд. Сцената приключи за две минути. Вече освободена, Катрин сложи ръце върху слепоочията си с вид на човек, който се чуди дали ушите й са на място или са били откъснати. Бедната! Тя трепереше като лист и се опираше на масата, объркана до немай-къде.
— Виждате, че зная как се бият деца — процеди през зъби негодникът, навеждайки се да вземе ключа, който бе паднал на пода. — А сега вървете при Линтон, както ви казах одеве, и си поплачете на воля. Утре аз ще бъда ваш баща — единственият, който ще ви остане след няколко дена и често ще ядете бой. Не сте хилава и можете доста да носите. Всеки ден ще ви понатупвам, ако още веднъж зърна в очите ви такива гневни искри!
Катрин припна към мен вместо към Линтон, после приклекна, закри парещите си бузи в скута ми и заплака. Братовчед й се бе свил в единия край на пейката и седеше тих като мишка, доволен, както ми се струваше, че наказанието се бе стоварило върху другиго, а не върху него. Като видя, че всички сме объркани, господин Хийтклиф стана и побърза сам да направи чая. Чинийките и чашите бяха сложени предварително. Той наля чая и ми подаде една чаша.
— Забравете злобата си — рече ми той. — Дайте по чашка на вашата палавница и на моя галеник. Чаят не е отровен, макар и да съм го приготвил аз. Ще изляза да потърся конете ви.
Първата ми мисъл след излизането му бе да видим откъде бихме могли да излезем. Опитахме кухненската врата, но тя се оказа заключена от другата страна. Погледнахме и към прозорците, но те бяха твърде тесни дори за дребната фигурка на Кати.
— Господин Линтон — троснато подзех аз, като видях, че ни държат като същински затворници, — вие знаете какво е намислил тоя дявол, баща ви, и ще ни кажете всичко, защото здравата ще ви набия, както той наби братовчедка ви.
— Да, Линтон, ти трябва да ни кажеш всичко — добави Катрин. — Аз дойдох само заради теб и ако не искаш да ни кажеш, това ще бъде черна неблагодарност от твоя страна.
— Дай ми чашка чай… Жаден съм… После ще ти кажа — отвърна той. — Госпожо Дийн, дръпнете се настрана. Не ми е приятно да висите над главата ми. Внимавай, Катрин! Сълзите ти падат в чашата ми. Не искам да го пия. Дай ми друга чаша.
Катрин тикна друга пред него и избърса лицето си. Отврати ме спокойствието на малкия негодник, който вече се чувствуваше извън всяка опасност. Страхът, който бе изпитвал в полето, се изпари с влизането ни в «Брулени хълмове», а това ме накара да мисля, че е бил заплашен с някакво страшно наказание, ако не успее да ни примами в къщата. Веднъж успял да стори това, той чувствуваше, че за сега не е застрашен.
— Татко иска да се оженим — продължи той, след като изпи няколко глътки чай. — Той знае, че баща ти няма да ни позволи да се оженим сега, а се страхува, че ще умра, ако почакаме. Ето защо ще трябва да се оженим утре заран и ти ще трябва да стоиш тук цяла нощ. Ако се подчиниш на татко ми, на следния ден ще се върнеш у вас и ще ме вземеш със себе си.
— Да ви вземе със себе си, жалък измамник такъв! — възкликнах аз. — Вие да се ожените!… Че той е луд или пък мисли всички ни за луди! Да не би да си въобразявате, че тая красива госпожица, тая здрава и енергична девойка ще се обвърже с една малка и умираща маймуна като вас? Нима си въобразявате, че ще се намери някоя — да не говорим за госпожица Катрин Линтон, — която би се омъжила за вас? Заслужавате бой с камшик, задето въобще ни доведохте тук с подлия си хленч. Стига сте зяпали сега като глупак! Иде ми здравата да ви раздрусам заради подлото ви изменничество и за глупавата ви самомнителност.
Наистина го раздрусах малко, но това предизвика нов пристъп на кашлица, а той прибягна до обичайния си плач и хленч и Катрин ме смъмри.
— Да стоя тука цяла нощ? Не! — рече тя и бавно се заоглежда на всички страни. — Елен, ще изгоря тая врата, но ще изляза.
Тя щеше веднага да изпълни заплахата си, но Линтон пак се разтревожи за собствената си кожа. Той я сграбчи със слабите си ръце и захленчи:
— Няма ли да ме вземеш и да ме спасиш? И няма ли да ми позволиш да дойда в «Тръшкрос Грейндж»? Ах, миличка Катрин, все пак не трябва да си отидеш и да ме оставиш! Ти трябва да се подчиниш на татко, да, трябва.
— Трябва да се подчинявам на моя баща — отвърна тя — и да го извадя от тая жестока неизвестност. Цялата нощ! Какво ли ще си помисли той? Трябва вече да е много разстроен. Ще строша или ще подпаля къщата, но ще изляза оттук. Мълчи! Ти не си в опасност. Но ако ми попречиш, Линтон, аз обичам татко повече от тебе!
Смъртният страх на момчето от гнева на господин Хийтклиф му възвърна неговото красноречие на страхливец. Катрин почти не знаеше какво да прави, но все пак настоя, че трябва да си върви и на свой ред го удари на молба, увещавайки го да преодолее егоистичната си тревога. Те се разправяха по тоя начин, когато се върна нашият тъмничар.
— Конете ви са си отишли — рече той — и… Линтон, пак ли хленчиш? Какво ти е направила тя? Хайде, хайде, стига вече, иди да си легнеш. Слушай, момчето ми! След месец-два ще можеш да й се отплатиш с щедра ръка, задето те тормози сега. Ти копнееш за чиста любов, нали? За чиста любов и за нищо друго на света! А тя ще те вземе! Хайде, право в леглото! Зила няма да се върне тая вечер. Ще трябва сам да се съблечеш. Тихо, не вдигай шум! Влезеш ли в стаята си, няма и да се доближа до тебе. Не бой се. По една случайност ти можа да се справиш горе-долу добре. Аз ще се погрижа за останалото.
Докато говореше, той държеше вратата отворена, за да може синът му да мине. Момъкът излезе точно както би излязло някое кученце, което подозира, че пазачът му е намислил силно да го ощипе на минаване. Хийтклиф отново заключи вратата, после се приближи към огнището, гдето господарката ми и аз седяхме в мълчание. Катрин вдигна очи към него и машинално постави ръка на бузата си. Близостта на Хийтклиф съживяваше предишната болка. Никой друг не би могъл да погледне със строгост на тоя детински жест, но той се намръщи и промълви:
— Хм! Значи, не се страхувате от мен? Добре се преструвате на смела, но видът ви издава страшна уплаха.
— Наистина ме е страх сега — отвърна тя, — защото татко ще бъде нещастен, ако остана. А нима мога да допусна да бъде нещастен, когато той… когато той… Господин Хийтклиф, пуснете ме да си вървя! Обещавам да се омъжа за Линтон. Татко би се радвал на това, пък и аз го обичам. Защо трябва да ме насилвате да сторя това, което самата бих направила на драго сърце?
— Нека само смее да ви насили! — викнах аз. — Има закони в тая страна. Да, слава богу, че има, макар и да сме в отдалечен край. Щях да донеса за това, дори и да бе мой син. Пък и углавно престъпление е, щом няма духовно лице.
— Мълчете! — викна грубиянинът. — По дяволите с крясъците ви! Вие няма какво да се обаждате. Госпожице Линтон, ще ми бъде крайно приятно да мисля, че баща ви е нещастен. Просто няма да заспя от задоволство. Не бихте могли да налучкате по-сигурно средство да се установите в моя дом през следващите двадесет и четири часа от изявленията ви за последиците от вашето пребиваване. Колкото до обещанието ви да се омъжите за Линтон, аз ще се погрижа да удържите думата си, защото няма да излезете оттук, преди да изпълните това обещание.
— Тогава пратете Елен да каже на татко, че нищо ми няма! — възкликна Катрин и горчиво се разрида. — Ако ли не, омъжете ме още сега. Бедният татко! Елен, той ще помисли, че сме се загубили. Какво да правим?
— Не и той! — намеси се Хийтклиф. — Ще си помисли, че ви е омръзнало да се грижите за него и че сте избягали, за да се позабавлявате малко. Нима ще отречете, че влязохте доброволно в къщата ми, пренебрегвайки изричните му заповеди? Пък и на тая възраст е съвсем естествено да дирите развлечения и да ви е омръзнало да наглеждате един болник, и то не някой друг, а само собствения ви баща. Катрин, най-щастливите му дни свършиха в мига, когато се родихте. Струва ми се, че той ви проклинаше, задето сте дошли на тоя свят (аз поне ви проклинах), тъй че ще бъде уместно да ви проклина и когато напуска света. Аз бих се присъединил към клетвите му. Не ви обичам. Та как да ви обичам? Плачете, щом искате. Доколкото мога да предвиждам, това ще бъде главното ви развлечение занапред, освен ако Линтон не ви компенсира за други загуби, както изглежда да мисли предвидливият ви баща. Неговите писма със съвети и утешителни думи страшно ме забавляваха. В последното си писмо той препоръчваше на моя бисер да се грижи добре за неговия и да бъде мил с нея, когато тя стане негова жена. Грижлив и мил — това са бащински думи. Но Линтон се нуждае за себе си от цялата си нежност и всичките си грижи. Линтон добре играе ролята на малък тиранин. Той ще се наеме да измъчва неограничен брой котки, стига зъбите им да са извадени и ноктите им да са обелени. За неговата нежност ще имате да разправяте хубави неща на вуйчо му, когато се завърнете в къщи. Мога да ви уверя в това.
— Прав сте! — обадих се аз. — Обяснете какъв е нравът на сина ви и покажете колко прилича на вас, а тогава, надявам се, госпожица Катрин ще премисли два пъти, преди да вземе тая отровна змия!
— Сега вече мога спокойно да говоря за прелестните му качества — отвърна той, — защото тя ще трябва или да го вземе, или да остане затворница, пък и вие ведно с нея, докато господарят ви умре. Мога съвсем скрито да задържа и двете ви тук. Ако се съмнявате в това, насърчете я да си оттегли дадената дума и тогава ще имате възможност да прецените дали казвам истината.
— Няма да си оттегля думата — каза Катрин. — Ще се омъжа за него още сега, стига да мога да отида в «Тръшкрос Грейндж» след това. Господин Хийтклиф, вие сте жесток човек, но не сте и звяр — няма само от злоба да разрушите безвъзвратно цялото ми щастие. Нима бих могла да живея, ако татко помисли, че нарочно съм го оставила и ако умре, преди да се върна? Не плача вече, но ей сега ще падна на колене пред вас и няма да стана или да отвърна поглед от очите ви, докато не ме погледнете! Не, не се извръщайте — хайде, погледнете ме! Няма да видите нищо, което би могло да ви разсърди. Не ви мразя. Не ви се сърдя, загдето ме ударихте. Никога ли не сте обичали някого през целия си живот, чичо? Никога ли? Ах! Трябва да ме погледнете поне веднъж. Толкова съм нещастна, че и да не искате, пак ще ви стане мъчно и ще ме съжалите.
— Дръжте гущерските си пръсти далече от мен и се махайте или ще ви ритна! — гневно рече Хийтклиф и грубо я отблъсна. — Предпочитам змия да ме прегърне! Дявол да го вземе, как можа да ви хрумне да ми се подмазвате? Ненавиждам ви!
Той сви рамене и цял се разтресе, сякаш тръпки на отвращение полазиха по снагата му, после бутна стола си назад. В това време аз станах и отворих уста, готова да излея върху него цял поток от ругатни, но онемях още по средата на първото изречение, понеже той се закани да ме затвори сама в някой стая, ако изрека още една сричка. Вече се стъмняваше. Дочухме хорска глъч край градинската порта. Хийтклиф побърза да излезе. Той бе с ума си, но не и ние. Поведе някакъв разговор, който трая две-три минути, после се върна сам.
— Мислех, че е братовчед ви Хертън — рекох на Катрин. — Дано да дойде. Всичко става — той може да застане на наша страна.
— Бяха трима прислужници от «Тръшкрос Грейндж», изпратени да ви търсят — каза Хийтклиф, който бе дочул думите ми. — Трябваше да отворите решетката на някой прозорец и да извикате, но кълна се, че това дребосъче се радва, загдето не извикахте. Тя се радва, че е принудена да остане. Сигурен съм в това.

Shivers Пон 08 Юни 2009, 16:47

Като научихме какъв сгоден случай сме пропуснали, и двете дадохме воля на мъката си, а той ни остави да се вайкаме до девет часа. Тогава ни каза да се качим горе и да идем в стаята на Зила, като минем през кухнята. Прошепнах на ухото на другарката ми да се подчини. Може би щяхме да излезем оттам през прозореца или като минем в мансардния етаж и се проврем през някой от прозорците по покрива. Но прозорецът в стаята на Зила бе тесен, като тези в долния етаж, а капакът за тавана бе недосегаем, защото пак ни бяха заключили. И двете не полегнахме. Катрин застана край прозореца и безпокойно зачака зората. Тя отговаряше единствено с дълбока въздишка на честите ми молби да се опита да поспи. Аз се разположих на едно кресло и почнах да се люлея насам-натам, осъждайки се остро за многобройните ми опущения при изпълнението на задълженията ми, от които произлизаха, както ми се стори тогава, всички нещастия на моите работодатели. Това в същност не беше вярно, но аз гледах тъй на нещата в оная страшна нощ. Дори мислех, че Хийтклиф е по-малко виновен от мене.
Към седем часа той дойде и попита дали госпожица Линтон е станала. Тя веднага изтича към вратата и отговори утвърдително.
— Хайде тогава! — рече той, после отвори вратата и я издърпа навън.
Станах, за да тръгна подир тях, но той отново превъртя ключа. Настоях да ме освободи.
— Имайте търпение — рече той в отговор. — След малко ще ви пратя закуската горе.
Заудрях с юмруци по дъските и гневно разклатих дръжката на ключалката, а Катрин попита защо продължава да ме държи затворена. Той каза, че трябвало да имам търпение още един час, после двамата си отидоха. Тъй чаках два-три часа. Най-сетне дочух стъпки — не тия на Хийтклиф.
— Донесох ти неща за ядене — казваше нечий глас. — Отвори вратата.
На драго сърце се съгласих. Отворих вратата и видях Хертън, натоварен с достатъчно храна, за да ми стигне за цял ден.
— На, вземи — добави той и тикна подноса в ръцете ми.
— Постой една минутка — подзех аз.
— Не! — рече той и си отиде, глух към молбите ми да остане за малко.
Тъй си останах заключена през целия ден, през цялата следваща нощ и още една, и после още една. Прекарах общо пет нощи и четири дни така, без да виждам другиго освен Хертън, и то по веднъж на ден. Той бе примерен тъмничар — начумерен и ням, безчувствен към всеки мой опит да предизвикам състраданието му или да затрогна неговото чувство за справедливост.“

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

"На петата заран или по-право следобед на тоя ден се чуха други стъпки, по-леки и по-ситни, и този път приближаващият се влезе в стаята. Беше Зила, загърната със зеления шал, с черна копринена шапка на главата и с върбова кошница, увиснала на ръката й.
— Е, мила госпожо Дийн! — възкликна тя. — Знаете, за вас се говори в Гимъртън. Вече съвсем ви бях отписала и вярвах, че сте се удавили в блатото Блакхорс, а заедно с вас и госпожичката, но господарят ми каза, че ви били намерили и той ви подслонил тук. Ами! Сигурно сте попаднали на островче. И колко време стояхте в тая дупка? Господарят ли ви спаси, госпожо Дийн? Но вие не сте много отслабнали… не ви е било много лошо, нали?
— Твоят господар е истински подлец! — отвърнах й аз. — Но той ще отговаря за това. Нямаше защо да разправя такива измислици. Всичко ще излезе наяве.
— Какво искате да кажете? — попита Зила. — Това не е негова измислица. В селото се разправя, че сте се изгубили в блатото, и аз думам на Ърншоу, като влязох: „Да, чудни неща са се случили, откак ме няма, господин Хертън. Колко жалко за туй младо хубаво девойче и за похватната Нели Дийн.“ Той се облещи. Разбрах, че нищо не е чул, та му разказах мълвата. Господарят ме изслуша, само се поусмихна и рече: „И да са били в блатото, сега вече не са, Зила. В тоя момент Нели Дийн е настанена в твоята стая. Можеш да й кажеш да се маха, като се качиш горе; ето ти ключа. Беше загубила и ума и дума от блатото и щеше да се прибере у дома си съвсем побъркана, но аз я прибрах, докато дойде на себе си. Можеш да й кажеш веднага да си тръгне за «Тръшкрос Грейндж», ако има сили, и да съобщи от мое име, че младата й господарка ще си дойде навреме, за да присъствува на погребението на господаря.
— Да не е умрял господин Едгар? — провикнах се аз. — Ах, Зила, Зила!
— Не, не. Седнете, мила госпожо — отвърна тя. — Още не сте съвсем добре. Той не е умрял. Доктор Кенет мисли, че ще изкара още един ден. Срещнах го по пътя и го попитах.
Вместо да седна, аз сграбчих наметалото си и забързах надолу, понеже пътят беше свободен. Като влязох в хола, потърсих с очи някой, който да ми каже нещо за Катрин. Цялата стая беше огряна от слънце, вратата беше широко отворена, но като че ли нямаше никой. Докато се двоумях дали веднага да си тръгна, или да се върна да потърся господарката си, леко покашлюване привлече вниманието ми към огнището. Единствената жива душа се оказа Линтон, който лежеше на пейката, смучеше бонбон и с безразличен поглед следеше движенията ми. «Къде е госпожица Катрин?» — попитах го аз строго, смятайки, че като съм го хванала самичък, лесно ще го сплаша и ще го накарам да ме упъти. Той продължи да си смучи бонбона като невинен младенец.
— Отишла ли си е? — попитах аз.
— Не — отговори Линтон, — тя е горе. Няма и да си отиде; няма да я пуснем.
— Няма да я пуснете ли, идиотче такова! — провикнах се аз. — Веднага да ме заведеш в стаята й или ей сега ще те накарам да ревнеш.
— Татко ще ви накара да заревете, ако се опитате да отидете при нея — отвърна ми той. — Татко казва, че трябва да бъда твърд с Катрин. Тя е моя жена и е срамота, че иска да ме напусне. Татко казва, че тя ме мрази и иска да умра, та да ми вземе парите. Но няма да ги вземе, нито ще си иде у дома. Това няма да стане! Може да плаче и да припада колкото си ще!
Линтон отново засмука бонбон и притвори очи, като че се канеше да заспи.
— Господин Хийтклиф — подхванах отново аз, — забравихте ли колко добра беше към вас Катрин миналата зима, когато твърдяхте, че я обичате, и когато тя ви донасяше книги и ви пееше песни, и толкова пъти идваше да ви споходи и в сняг, и в буря? Тя плачеше, ако пропуснеше дори и една вечер, защото знаеше, че ще бъдете разочарован; тогава вие смятахте, че не заслужавате безкрайната добрина, която тя проявява към вас, а сега вярвате на лъжите, които ви разправя баща ви, макар и да знаете, че той ненавижда и двама ви. И вие се съюзявате с него против нея. Чудесна благодарност, нали?
Устата на Линтон се изкриви и той махна бонбона от устните си.
— Нима е идвала в «Брулени хълмове», защото ви мрази? — продължих аз. — Разсъдете сам! Колкото за парите ви, тя дори и не знае, че въобще ще имате пари. Казвате, че не й е добре, а въпреки това я оставяте там горе сама, в чужда къща — вие, който сте изпитали какво значи да бъдеш изоставен! Вие можехте да се окайвате за собствените си страдания, окайваше ви за тях и тя, но вие не можете да изпитвате капка съжаление към нея! Аз роня сълзи, господин Хийтклиф, сам виждате… възрастна жена съм, и при това само прислужница, а вие, след като се преструвахте, че толкова много я обичате и след като има защо едва ли не да я обожавате, пестите всяка сълза за самия себе си и съвсем равнодушно си лежите. Ах, вие сте безсърдечно, егоистично момче.
— Не мога да стоя при нея — ядосано отвърна Линтон. — Няма да стоя при нея, ако сме насаме. Не мога да понасям плача й. И не иска да спре, макар и да й казвам, че ще извикам баща си. Веднъж го извиках наистина и той я заплаши, че ще я удуши, ако не млъкне. Но тя се разплака отново, щом той излезе от стаята, стана и рида цяла нощ, колкото и да пищях от яд, че ми пречи да заспя.
— Излязъл ли е господин Хийтклиф? — запитах аз, като разбрах, че това жалко създание не беше в състояние да съчувствува на умствените терзания на братовчедка си.
— Той е на двора — отвърна Линтон, — разговаря с доктор Кенет, който казва, че чичо най-сетне наистина умира. Радвам се, защото след него аз ще стана господар на «Тръшкрос Грейндж». Катрин винаги говореше за «Грейндж» като за своя къща. Тя не е нейна. Тя е моя. Татко казва, че всичко, което тя притежава, е мое. Всичките й хубави книги са мои. Тя предложи да ми ги даде и тях, и хубавите си птици, и понито си Мини, ако намеря ключа от нашата стая и я пусна да излезе. Но аз й казах, че няма защо да ми ги дава — те всички са мои, всички. Тогава тя се разплака и извади от пазвата си малък медальон и каза, че щяла да ми го даде и него — два портрета в златен медальон, от едната страна майка й, а от другата чичо на млади години. Това беше вчера. Аз й казах, че и те са мои и се опитах да й ги взема. Но каквато е злоба, тя не ми ги даде: блъсна ме, та чак ме заболя. Аз изпищях — това я плаши. Тя чу, че идва татко, счупи скобите, раздели медальона и ми даде портрета на майка си. Другия се опита да скрие, но татко попита какво става и аз му обясних работата. Той ми взе моята половинка и заповяда на нея да ми даде своята. Тя отказа и той… той я повали с един удар, откъсна половинката на медальона от верижката и я стъпка с крака си.
— А на вас достави ли ви удоволствие да видите как я удрят? — запитах аз, понеже имах съображения да го насърча да говори.
— Замижах — отговори Линтон. — Аз замижавам, когато баща ми удря куче или кон; тежка ръка има той. И пак отначало се зарадвах. Заслужаваше да я накажат, задето ме беше блъснала. Но когато татко си отиде, тя ме накара да дойда на прозореца и ми показа, че си е прехапала бузата отвътре и че устата й е пълна с кръв. После събра парченцата от портрета, седна с лице към стената и не ми е проговорила оттогава. Понякога си мисля, че не може да говори от болка. Не ми е приятна тази мисъл! Но тя е много лоша, защото все плаче. А е толкова бледа и отчаяна, че ме е страх от нея.
— Вие можете ли да вземете ключа, ако поискате? — попитах аз.
— Да, когато съм горе — отвърна ми той. — Но не мога да се кача горе сега.
— И къде е тази стая? — попитах аз.

Sponsored content