Re: `Сенки ` /Джон Сол/

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:32

* * *

На плажа се насъбра тълпа, обичайната тълпа любопитни, която сякаш изниква от нищото, щом се случи злополука. Някои бяха дошли пеша от селото, където вестта за изхвърления на брега труп се бе разпространила като мълния.
Горе, на пътя, обикалящ носа, бяха спрели коли, доведени от колата, която бе спрял Джеф Олдрич, след като намери Джош да седи на плажа до трупа на Ейми. След първата кола още две спряха веднага. Когато пристигна, след като я уведомиха от полицейския участък, Хилди Креймър едва си проби път от хора. Опита се да завре хондата си в прекалено тясното местенце между един пикап, натоварен със сърфове, и една каравана, но я заряза със стърчаща в платното за насрещно движение задница и забързано прекоси тротоара към началото на стъпалата.
На плажа вече имаше повече от двадесет и пет души — половин дузина полицаи и лекари, както и безцелно шляеща се тълпа сеирджии, които разговаряха помежду си, за да разменят всяка откъслечна информация, дочута оттук-оттам.
Докато слизаше по стъпалата и си пробиваше път сред тълпата мъже, скупчили се около тялото на Ейми Карлсън, тя дочу три-четири версии за случилото се.
— Отвлекли са я от улицата в Санта Круз — казваше един.
— Аз пък разбрах друго — отвръщаше втори.
— Била едно от градските момичета и попаднала в мъртво вълнение.
— Чух, че преди да се озове във водата, вече била мъртва — настояваше трети.
— Викат, че е наръгана петдесет и седем пъти. Представяте ли си? Да сториш подобно нещо с едно дете! И това доживяхме!
Хилди не обръщаше внимание на глъчката. Дори когато някой я повика по име и попита дали детето е от възпитаниците на Академията, вместо да отговори, тя просто продължи да си пробива път, докато най-сетне се озова до групичката полицаи и лекари, наобиколили осакатеното телце. Лицето й се изопна, щом зърна останките на Ейми, и макар че й се повдигаше от обезобразеното тяло на момиченцето, тя изпита облекчение.
Хванали се бяха, точно както си знаеше.
После, докато се питаше дали са намерили и Стив Конърс, успя да пролее няколко сълзи и да изрази скръб и съчувствие. Друго бе сторило това, което не бе успял да свърши ревящият прибой.
— Боже милостиви! — възкликна тя.
— Какво е станало с нея?
Един от лекарите вдигна поглед.
— Акули. Не ми е ясно какво е търсела във водата, но едно е сигурно: оказала се е на неподходящо място в неподходящ момент. Щом първата я е захапала, вече не е имала никакъв шанс.
Тялото на Ейми бе неузнаваемо. Дясната й ръка изцяло липсваше, както и половината от левия крак. Стомахът й бе разпран и там, където някога са били вътрешностите й, зееше страховита дупка.
На много места плътта бе оглозгана до кокал, а самите кости, като че ли се крепяха само на късчета хрущял. Дори главата й не бе пощадена при атаката.
Задната част на черепа й изцяло липсваше и назъбените краища на зейналата кухина, където би трябвало да е мозъкът, бяха изпопукани и неравни.
„Точно както предполагаше Джордж Енджърсол — помисли си Хилди.
— Няма и следа от работата му с триона, малкото чукче и клещите.“
— Ами мозъкът й? — промълви тя.
— Какво е станало с него?
Лекарят поклати глава.
— Нещо го е отмъкнало. Вероятно акула, а може и морска видра.
Видрата сигурно го е изсмукала като охлюв от черупката му.
Хилди изстена и се извърна тъкмо да зърне как, застанал до нея, Джош Маккалъм попива всяка дума.
— Джош? Ти какво търсиш тук?
— Ами… аз открих Ейми. — Гласът му едва се чу. Той не откъсваше поглед от останките на приятелката си.
— Бяхме с Джеф. Търсехме Стив.
Преди тя да успее да каже нещо, една от полицейските радиостанции записука. И Джош, и тя се извърнаха и наостриха уши, Висок полицай се обади, после слуша миг-два и обеща веднага да прати неколцина. Постави радиостанцията обратно в калъфа й на колана си, забеляза жената и веднага се сети, че я познава от разследването около смъртта на Адам.
Един от моите хора току-що е намерил някакъв пуловер рече той.
— Горе на скалите, където е панорамата. Хилди направи озадачена физиономия.
— Пуловер ли? — попита тя.
— Какъв…
— С името на Ейми Карлсън върху етикетчето на гърба. Търкалял се на земята, сякаш някой го е изпуснал.
— Тя се изненада още повече.
— На панорамата ли? Какво ще търси там?
Погледът на полицаят помръкна. Той разбра, че Хилди още не знае всичко.
— Във водата има кола, госпожо Креймър. Не сме я извадили, но успяхме да разчетем номера. Собственост е на един от вашите преподаватели. На Стив Конърс.
— Мили Боже! Да не би да предполагате…
— Още нищо не предполагаме, госпожо Креймър. Но бихме желали да научим всичко за него. Понякога и дребните детайли са от полза.
Хилди поклати глава.
— Та той е при нас едва от този срок. Толкова обичаше децата…
Полицаят присви очи.
— Май малко е попрекалил с обичта, ако сте наясно за какво говоря.
Възпитателната кимна.
— Най-добре ще е да известя родителите на Ейми — въздъхна тя.
— Джош, май ще трябва да се върнеш в училище с мен. — Когато се обърна към мястото, където само преди миг стоеше момчето, от него нямаше и следа.

* * *

Малко след пладне Хилди Креймър отново се спусна с асансьора до тайната лаборатория под мазето на дома. Озовала се под дразнещата светлина на облицования с бели плочки коридор, тя изобщо не надзърна в умивалнята и операционната, в които се бе превърнала бившата столова на сина на Юстас Барингтън, ами бързо се запъти към вратата в дъното. Набра секретния код на клавиатурата до нея и влезе в реконструираното помещение, където понастоящем се помещаваше ядрото на Енджърсоловия проект за изкуствен разум. В съседната стая — на времето спална ниша, но вече плътно изолирана от лабораторията със стъклена преграда — се мъдреше зловещ на вид компютър „Кройдън“. Черните корпуси-близнаци, побрали широката му гама от микропроцесори, приличаха на непълен, около два метра висок кръг. Те правеха впечатление в тясната стая, изглеждаха някак си извисени и самотно величави в обезпрашената, с идеален климат среда. Най-мощният компютър в света бе колкото чувствителен, толкова и бърз, и когато Алекс Кройдън, изобретателят му, проектираше монтажа му в тази стая, той се погрижи рожбата му да е изложена на колкото се може по-малко замърсители. За съществуването на компютъра знаеха само Кройдън, Джордж Енджърсол, Хилди Креймър и шефът на една от най-големите компании-производителки в Силиконовата долина. Никой друг даже не подозираше, че той е тук.
Бяха взети всички предпазни мерки компютърът да не спре работата си. Досега нямаше такъв случай. Той се командуваше чрез клавиатурата в стаята, където сега стоеше Хилди, а единствената му връзка с външния свят се осъществяваше с помощта на няколко дебели кабела, минаващи под пода и херметически затворената врата, чийто код знаеше само Алекс Кройдън.
Когато ставаше дума за супер компютъра му, той нямаше доверие дори на Джордж Енджърсол.
Стаята, в която се озова Хилди, представляваше другата част от лабораторията за изкуствен разум.
Тя също гъмжеше от компютри, до един заети да поддържат в норма параметрите на разтвора в двете стъкленици, поставени в специална каса в дъното на стаята.
Във всяка от стъклениците имаше жив човешки мозък.
Мозъците се носеха във физиологичния разтвор като в безтегловност.
От стволовете им излизаха пластмасови тръбички и свързваха артериите и вените с уреди, които осигуряваха непрекъснато кръвообращение, снабдяваха кръвта с кислород и я пречистваха, като премахваха отпадъците и добавяха нови хранителни вещества. Всеки аспект на кръвообращението постоянно се контролираше от компютри, химическото равновесие се поддържаше в идеално състояние от сложни програми, които контролираха допустимото ниво на всеки елемент, необходим за съществуването на органите в стъклениците.
Хилди прекрачи прага и погледна работещата апаратура, още веднъж се изненада, че всяка от системите бе подсигурена с по няколко резерви и когато цялата сложна конструкция функционира, а тя наистина функционираше безупречно. Една помпа работеше безшумно и осигуряваше кръвообращението, а пък уредът за диализа действуваше като изкуствен бъбрек. Повечето от необходимото в стаята бе проектирано от супер компютъра в съседната стая, обработил купища данни, преди съвсем точно да определи какви апарати и програми са необходими за съществуването на мозъка вън от естествената му среда.
Не само за да живее, а и за да работи.
От мозъците в стъклениците излизаха не само пластмасови тръбички. Кълба микроскопични жици, всяка свързана с отделен нерв, също съединяваха стволовете на мозъците с един гъвкав гръбначен стълб — компютъра „Кройдън“ в съседната стая.
В мозъците имаше и сонди, а проводниците им минаваха през дупки в стъклениците и се свързваха с останалите жици, пълзящи към кабелите под пода.
И сега, най-сетне, всичко действително се осъществяваше.
Амбициозните им планове, замислени още преди години, най-сетне даваха плод, защото щом Хилди погледна екраните над съдовете — близнаци, от графиките върху мониторите разбра, че биологичните параметри на двата органа са точно такива, каквито трябваше да бъдат. Джордж Енджърсол вдигна поглед от клавиатурата и се начумери, щом зърна изражението й.
— Нещо е станало, значи. — Констатираше, а не питаше. Хилди кимна отсечено.
— Сутринта Джош Маккалъм открил тялото на Ейми Карлсън.
— Джош ли? — Той пребледня.
— Къде?
— Търсил Стив Конърс, но намерил тялото на Ейми на брега в залива, където правим пикниците си. Вълните го били изхвърлили на плажа.
Лицето на Енджърсол се изопна.
— Защо Джош търси Стив Конърс на плажа? Той не е ли тук?
Хилди набързо му разправи какво се бе случило сутринта. Директорът пребледня като платно. Мускулите на челюстите му се разиграха от яд.
— Казах ти, че е прекалено рисковано — рече той, когато тя свърши.
— Не трябваше да изнасяме тялото на Ейми оттук…
— Няма нищо страшно — прекъсна го жената троснато и той млъкна.
— Вече предполагат, че Конърс е искал да блудства с нея. Още не са открили трупа му, но ако се съди по състоянието на нейния, и да го намерят, това едва ли ще промени нещо — усмихна се злобно тя.
— Изглежда, че акулите са били доста и от нея не е останало много. Попитах един от полицаите какво е станало с мозъка й и той предположи, че го е изсмукала морска видра. „Като охлюв от черупката му“, струва ми се каза. А откриха и пуловера на Ейми на скалите край панорамата. Като се имат предвид и бележката, която оставих на компютъра й, и нещастието с колата на Стив Конърс, сто на сто ще предположат, че той е оставил бележката или че е открил Ейми по някое време същата нощ. Според мен няма да възникнат много въпроси около случилото се.
Джордж Енджърсол се поуспокои.
— Съобщи ли на родителите й?
— Вече пътуват насам — отвърна Хилди и кимна.
— Предполагам, че ще пристигнат по някое време следобед. Не мисля, че ще е много приятно, но ще се справим. Въпреки това подозирам, че ще загубим още няколко от учениците си. Два смъртни случая за две седмици на повечето от родителите ще им се видят множко.
— Предполагам, че ще се справиш — усмихна се той.
— Какво толкова, ако ни напуснат неколцина, щом тези, които са ни нужни, остават.
— Де да можех да съм сигурна — отвърна Хилди, — но не съм.
Вторачи се в левия съд.
— Всичко наред ли е? — запита тя тревожно и се сети какво бе станало миналата година, когато прехвърлиха мозъка на Тими Евънс в една от стъклениците и той внезапно умря тъкмо когато бе на път да се пробуди. И макар Енджърсол да твърдеше, че проблемът е в самия мозък на Тими, за себе си тя бе почти сигурна, че на практика е допусната някаква грешка в програмирането.
Убедена бе, че данните, подавани към мозъка на Тими Евънс, са били грешни и вместо да го накарат да дойде на себе си, кой знае защо го убиха.
И все пак нито тя, нито Енджърсол щяха някога да научат какво точно се случи с Тими. Но Адам, за разлика от Тими, оцеля.
— Някакви признаци на влошаване? — настоя тя.
— Адам няма да се превърне във втори Тими Евънс — ледено отвърна Енджърсол и й даде да разбере, че знае какво я мъчи.
— Всъщност той се справя дори по-добре, отколкото очаквах. Виж! — Пръстите му затропаха по клавиатурата и на екрана, монтиран над бюрото на Енджърсол, се появи мозък.
— Ето как изглеждаше мозъкът на Адам преди двадесет и четири часа. Но забележи какво става! — Натисна още няколко копчета и на монитора върху първото се насложи второ изображение.
— Ето там. — Той почука по екрана с крайчеца на химикала си.
— Виждаш ли?
За миг Хилди се взря в екрана, после поклати глава.
— Какво всъщност трябва да видя?
— Чакай малко. Нека го увелича. — С помощта на мишката той очерта малко квадратче около част от изображението, после набра още команди.
— Ето. Виждаш ли?
Тя широко разтвори очи, когато най-сетне разбра какво има предвид Енджърсол.
Мозъкът в лявата стъкленица — този на Адам Олдрич — нарастваше.
— Не съм и мислила, че подобно нещо е възможно.
— Нито пък аз — съгласи се Енджърсол.
— А и още не съм съвсем сигурен точно защо става така. Но нараства именно челният лоб, делът от мозъка, отговорен за мисленето. Не само е жив, Хилди, а и нараства. Успяхме. Успяхме да свържем човешки мозък с компютър. И то жив и още функциониращ.
Това, което ставаше на екрана вдясно, изведнъж привлече погледа на Хилди. Докато се взираше, графики, само преди миг в покой, взеха да трептят, а после и да криволичат нагоре-надолу. Тогава оживяха още две черти, едната внезапно се стрелна до горната част на екрана, преди да застане хоризонтално, изравни, другата пък бързо се къдреше, замираше, а после отново се назъбваше.
— Какво е това? — попита тя.
— Какво става?
— Ейми — отвърна Джордж Енджърсол.
— Пробужда се.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:33

21.

Мрак.
Щом и последното влияние на наркотика отшумя, умът на Ейми Карлсън бавно взе да идва в съзнание — непознато досега съзнание.
Озова се сред непроницаема тишина и мрак и нададе ужасен писък.
Но нищо не последва.
Не усети нищо в гърлото си, нито пък в ушите й прозвуча звук.
И все пак в ума й писъкът проехтя, зазвуча отвсякъде и заглъхна, а после пак се извиси.
Дали пък не бе изпищяла втори път?
Не знаеше, защото всичко познато, което придаваше смисъл на съществуването й, го нямаше.
Целият свят бе изчезнал и тя имаше чувството, че виси в някакъв вакуум, сам-самичка в непроницаем мрак и тишина, че се задушава. Опита се да диша, да напълни дробовете си с въздух.
И отново нищо. Не усети свеж въздух да нахлува в дробовете й, не изпита никакво облекчение. Обзелият я ужас не намаля.
Обзе я паника. Не може да диша. Ще умре.
Пак понечи да извика, да нададе вик за помощ, но отново не последва нищо.
В ума й се появиха думи, но нито усещаше езикът й да помръдва, нито устата й да се отваря, за да ги изрече.
Още веднъж се опита да си поеме въздух и отново не усети нищо, тялото й сякаш отказваше да се подчини на командите на ума й. Парализирана.
Беше се парализирала!
Но как се бе случило това?
Щом се опита да следва пътя на логиката, паниката бавно за извира от мрака и напълно я обгърна. Зави й се свят. Умираше! Ето какво ставаше с нея!
Бе сама и умираше и нито някой знаеше, нито можеше да й помогне. Опита се да отвори очи, вече сигурна, че това, което става с нея, може да се окаже кошмар, и че щом отвори очи и светлината нахлуе, заобиколилият я ужасен мрак ще се разсее и тя отново ще стане частица от света.
Премигна.
Само че пак нищо не последва. Премигна отново и се опита да усети как клепачите почти неуловимо реагират на командите на мозъка й. Нищо!
Имаше чувството, че вече няма очи.
Сега пък се опита да раздвижи тялото си, опита се да се претърколи, да се изтръгне от плена на невидимите, неосезаеми вериги. Тялото й не реагира.
Както и очите й, то сякаш, изобщо не съществуваше! В нея се надигна нов писък пред ужаса на мрачната бездна, той отекна единствено в съзнанието й и бързо заглъхна в околния мрак.
Вече имаше опасност паниката да вземе връх, но тъкмо преди да й се поддаде, миг преди тя да парализира ужасения й ум, за сетен път успя да я отблъсне, сигурна, че ако й се поддаде, никога повече няма да се изплъзне от нея.
Сега паниката й се струваше досущ като живо същество, което дебнеше около нея, като черен невидим Ад, изпълнен с незнайни страдания, зинал да я погълне, да я обгърне и да я удави веднъж завинаги в собствения й страх.
Паниката приличаше и на пропаст, и на извисила се канара, на чийто ръб се олюляваше тя, а нещо в самата нея я тикаше надолу и жадуваше да я види как полита в дългия, окончателен скок, докато друга нейна част настояваше да се отдръпне, от отстъпи от ръба, да се отдалечи, преди да е станало твърде късно.
Постепенно тя отблъсна страха си.
Трябваше да има причина за това, което ставаше с нея, някакво обяснение за ужасното чувство, че се е озовала сам-сама в безкрайния мрак.
Прииска й се да повика майка си, да процепи тъмата със зов за помощ, отправен към нея, но вече знаеше, че едва ли ще има смисъл. Щом тя самата не се чуваше, майка й едва ли щеше да я чуе.
А и майка й беше чак у дома. У дома в Лос Анжелес.
А тя се намираше в Академията.
Но нали щеше да си ходи?
Каза на Хилди, че иска да си върви у дома, и тя я заведе да телефонира на родителите си.
Но така и не успя да разговаря с тях. Отиде в Хилдиния кабинет и…
Напрегна паметта си и затърси спомена за случилото се.
Появи се някакъв образ. Чаша вода.
Хилди й подава чаша вода и тя я изпива. А след това всичко избледня и тя се събуди в зловещия мрак. Упоила я е. Хилди сигурно й е сложила нещо във водата.
Какво?
Замисли се. Опиат, Някакво лекарство. Но какво?
Наркотик. Приспивателно.
Докато мълвеше думите наум, се оформиха нови образи. Мракът все още присъствуваше, заобикаляше я, но сега в ума й взе да се оформя списък от думи и тя сякаш го виждаше.
Съсредоточи се и думите станаха по-ясни. Торазин. Дарвон. Халсион. Перкодан.
Думите изникваха от мрака, думи, които дори нямаше понятие, че знае. И все пак не само ги знаеше, но и знаеше приложението на всички.
Това бяха опиати. Болкоуспокояващи, приспивателни и успокоителни.
Докато прехвърчаха в ума й, осъзна, че знае точно за какво служи всеки от тях и какъв е ефектът им на действие в зависимост от дозата. Това усещане й бе непознато. Все едно четеше от справочник, съществуващ само в ума й.
Точно така решаваше сложни математически задачи наум. Първо си представяше задачата, а после я решаваше, все едно държи молив в ръка, без образът и за миг да избледнее. В ума си тя никога не бъркаше точното място на нито една от цифрите, докато вървеше към решението.
Както когато беше на изпит по история и отговаряше на въпросите, като извикваше в паметта си цели страници от заучения текст и мислено ги прелистваше, за да открие търсената и да прочете отговора от нея.
Елементарният мисловен процес като че ли накара паниката да отстъпи леко и Ейми взе да се съсредоточава върху проблема, какво е станало с нея.
Заобикалящият я мрак все още не се бе разсеял, но тя откри, че като си представя разни неща, извиквайки мислено образи, които вече не може да види с очите си, просто го принуждава да отстъпи.
Представи си плаж с необятна пясъчна шир, окъпана от ярко слънце, издигнало се на съвсем ясно, синьо небе и лек ромон на вълнички. Представи си и себе си сред тази картина и си въобрази, че е зарила крака в пясъка и усеща топлината му между пръстите си.
Птици.
В картината трябваше да присъствуват морски птици. Но какви ли?
В ума й веднага се появиха неканени образи на птици, птици, каквито не бе виждала досега, дори и в книги. И въпреки това те се появиха и щом се взря първо в едната, а после в другите, умът й се изпълни със сведения за всяка от тях.
За големината им, за цветовете им, за това в кои части на света се срещат. Видя даже гнездата им и дори яйцата в тях. Но откъде идеше всичко това? Приличаше на…
Умът й се вцепени, ужасен от постепенно оформящата се идея, която той се блазнеше да отхвърли още от мига на хрумването й.
И все пак…
Сети се за компютъра, който бе видяла преди по-малко от месец, и за неговия оптичен екран, върху който излизаше едновременно цял диск със записана информация колкото в една енциклопедия и цялата тази информация се дигитализираше и се снабдяваше с препратки, така че само като се избереше индексът им с леко прищракване на мишката, се появяваха картинки, карти и схеми, дори се чуваха откъси от музика и речи, произнесени от хора, умрели доста преди да си се появил на този свят.
На Ейми това й се стори такова вълшебство, че помоли баща си да й го купи, но той само се усмихна загадъчно и й подхвърли да се отнесе към Дядо Коледа.
Тя моментално разбра, че ще го има, че баща й ще й го подари за Коледа, и забута случката в дъното на паметта си, сигурна, че ще го получи, че само след няколко месеца екранът и дискът ще са нейни и ще може да ги свърже с компютъра, който я чакаше в спалнята й. Свързани с компютър.
А сега в ума й ставаше почти същото, както когато с помощта на мишката прелистваше енциклопедията, записана върху диска. Само дето мозъкът й играе ролята на мишка.
Мислите й запрепускаха лудешки, замяркаха се образи, свързваха се с други образи, разпадаха се и пак се появяваха. Компютърна мишка.
Истинска мишка. Мишка в клетка.
Котка в клетка. Котка, изтезавана да избира.
И на нея се наложи да избира.
Между високия трамплин и въжето с възлите. Обзе я паника.
Сълзи.
Избухнала в сълзи, бягаше от басейна. Опити.
Опити с разума, реакциите, избора.
Избор, който не успя да направи.
Поиска да си отиде вкъщи и Хилди уж й разреши.
А и даде приспивателно. Голяма доза, тъкмо да изпадне в несвяст.
И да не си тръгне. Но нали не можеха да я държат като затворник? Родителите й щяха да дойдат да я търсят. Майка й ще поиска да знае къде е тя.
Още образи.
Погребение.
Погребението на Адам Олдрич.
Плачещата му майка.
Плаче за умрелия си син.
Умрял ли?
Да не би и тя да е умряла? Това ли бе станало? Не. Не е мъртва. Ако е мъртва, няма да е сама. Знаеше как изглежда Раят, безброй пъти си го бе представяла. Тревист хълм, изпъстрен с диви цветя и дребни животинки. Отгоре струи ярък сноп светлина, подобно на дъга, блеснала от безоблачните небеса, и ангели, които я очакват. Познати ангели — нейните баба и дядо, които почти не си спомняше, понеже починаха, когато бе съвсем малка. Но ако наистина е умряла, те щяха да я посрещнат в светлините на дъгата навръх хълма, разперили ръце за прегръдка, приветствувайки я в новия й дом.
Ами ако бъркаше? Ами ако изобщо не бе отишла в Рая, а в Ада?
Да не би окръжилият я мрак да е мракът на Ада?
Не! Не беше лоша и нямаше какво да търси в Ада! А ако е умряла, щеше да усети! Не можеше да не усети! А и не се чувствуваше мъртва. Беше си жива и здрава, но се бе озовала в някакъв непонятен й свят.
Свят, в който бе лишена от сетива. Нито виждаше нещо, нито чуваше, нито пък можеше да подуши и да вкуси нещо.
И въпреки всичко бе жива. Сякаш умът й продължаваше да съществува извън тялото й.
Извън тялото й!
Взе да се сеща за подочути неща, за откъслечни реплики от разговори.
„Навярно Адам не е мъртъв.“
„Навярно просто си е тръгнал.“
Но нали намериха тялото му. Смазаното му от влака тяло.
Какво ли става, когато влак блъсне човек?
Моментално през ума й запрелитаха числа. Теглото на локомотива и скоростта му.
Якостта на костите.
Изчисли коефициента на гъвкавост и издръжливост на удар.
Числата летяха като бесни в ума й и изведнъж получи отговора.
Смазва го. Влакът ще смаже черепа и мозъка на Адам и той ще умре на място.
Ами ако мозъкът му изобщо го няма в черепа.
Ами ако мозъкът е бил изваден, както май и нейният е бил отделен от тялото й?…
Умът й отново заработи трескаво и започна да задава още въпроси, а отговорите им му отнемаха също толкова време, колкото и самите въпроси.
Илюстрации от анатомията на човека изпърхаха в ума й, едни след други се трупаха нови данни, умът й ги възприемаше без остатък, обработваше ги, усвояваше ги.
Започна да разбира как функционират отделните системи на тялото й.
И колко малко от тях са нужни за поддържането на мозъка й жив.
Най-сетне, в миг на ужасяваща яснота, тя разбра. Мракът бе истински, след като вече нямаше очи, с които да вижда.
Тишината бе истинска, след като вече нямаше уши, с които да чува.
Нито имаше пръсти на ръцете и краката, нито език, нито гърло.
Нямаше дробове, с които да диша, нямаше сърце, което да изпомпва кръвта из тялото, което вече не съществуваше.
Трупаха се още данни и неокованият й мозък ги сортираше със светкавична скорост.
Откъде се бяха взели всички тези данни? Къде ли се бяха съхранявали всички те? Едва ли в собствения й ум, след като в по-голямата си част й бяха неизвестни и досега нищо не знаеше за тях. В банка с информация.
Идваха от информационна банка, до която сега имаше достъп.
И в този миг Ейми Карлсън най-сетне разбра къде се намира.
Вече не съществуваше за света, в който прекара живота си, света на хората, животните, дърветата, гледките и звуците, които изпълваха душата й с радост.
Сега бе сама сред вечния мрак, заобиколена от какво?
Факти.
Данни.
Знания.
Късове информация, безсмислени бинарни числа, които пърхаха в една вселена от електронни импулси.
Но сърцето на компютъра не представляваше мощен микропроцесор, конструиран от силиконови чипове с набраздени от милиони микроскопични вериги повърхности.
Вместо това сърцето на този компютър бе къс биологична тъкан, далеч по-сложна от който и да е микрочип. Сърцето на този компютър бе мозък. Нейният мозък.
Още веднъж нададе писък, мощен изблик от енергия отекна в ума й яростта й рукна във всеки от миниатюрните сензори, които следяха за всяка отделна част от мозъка й.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:34

* * *

Джордж Енджърсол и Хилди Креймър наблюдаваха монитора над стъкленицата, в която се намираше мозъкът на Ейми Карлсън, със смес от възхищение и страхопочитание.
Графиките сякаш се взривиха и екранът се изпълни с многообразие от багри като при фойерверк, червено и мораво се преливаха в зелено и оранжево, оттенъците се смесваха, разделяха се, после в миг избледняваха и веднага след това ги заместваха нови шарки, комбинации от краски, които съвсем не бяха шарки, ами представляваха графично изображение на хаоса в мозъка на Ейми.
— Какво значи това? — промълви Хилди.
— Какво става с нея?
Енджърсол не сваляше очи от монитора и следеше резултатите от дългогодишната си изследователска дейност.
— Според мен току-що разбра къде се намира и какво е станало с нея — изрече той.
— Въпросът е дали ще го преживее, или ще полудее.
— Ами Адам? Той оцеля, нали?
На устните на Енджърсол се появи усмивка, напълно лишена от каквато и да е топлота.
— Но има известна разлика, нали така? Адам знаеше точно какво ще стане с него и къде ще се озове, като се събуди. — За миг замълча, после продължи.
— А и не забравяй, че той сам го пожела. А пък Ейми не.

22.

Маргарет Карлсън се чудеше колко още ще й издържат нервите. Седеше на стол в кабинета на Хилди Креймър, тъй като преди пет минути, когато главната възпитателка ги въведе в кабинета си, отказа да се възползува от дивана. Франк също се отказа от него и нервно закръстосва из кабинета. Сега стоеше пред прозореца с гръб към тях, сякаш с отказа си да погледне Хилди в очите, искаше да каже, че не вярва на думите й. Маргарет обаче предпочете да приседне с идеално изправен гръб на ръба на стола, сякаш като владееше напълно тялото си, можеше да овладее и вълнението си.
Бе на ръба на истерията.
Знаеше го, защото още в ранни зори, когато чу новината по телефона, пипалата на скръбта се заувиваха около нея, не я оставиха на мира, теглеха я към бездната от безутешност, от която не знаеше дали някога ще се измъкне.
Засега се противопоставяше на истерията, като не приемаше фактите и неспирно си повтаряше, че сигурно е станала някаква грешка, че е невъзможно Ейми да е мъртва.
Докато се доберат до летището, едва-едва пълзейки през сутрешното задръстване по магистралата Сан Диего, тя се вкопчи в една — единствена мисъл.
Станала е грешка. Изобщо не става дума за Ейми, а за друго червенокосо момиченце.
В самолета за Монтерей седеше безмълвно до Франк, вкопчила ръка в неговата, като всеки път, щом той заговореше, тя го принуждаваше да млъкне, като стискаше пръсти, докато не усетеше как ноктите й се забиват в плътта му.
Нападната от акули.
Франк й каза, че са я намерили на плажа, защото веднага след разговора си с Хилди Креймър, той се обади в полицейския участък в Барингтън и настоя да му съобщят всички известни им подробности. Обезобразена.
Изхвърленото на брега тяло било обезобразено до неузнаваемост. Не им било известно точно от какво е умряла Ейми.
— Питай ги да не би да имат грешка! — настоя застаналата до Франк Маргарет, докато той разговаряше с полицията, и се досещаше от откъслечните му отговори какво казва човекът на другия край на линията.
— Питай дали е възможно да имат грешка!
Те неохотно се съгласиха, че наистина съществува нищожна възможност тялото да не е на Ейми. И точно в тази възможност се вкопчи Маргарет, като отказа да приеме, че единствената й щерка — едничкото дете, което изобщо й бе съдено да роди, след като миналата година й откриха рак — я няма.
А сега Хилди Креймър, заявявайки, че несъмнено момиченцето, изхвърлено от вълните тази сутрин, е Ейми, унищожи и последната й крехка надежда. И въпреки това тя все още побеждаваше истерията, с която се бореше от почти четири часа, от мига, когато непозната вцепененост запълзя по тялото й, тръгвайки някъде от дълбините на стомаха й и стигайки до връхчетата на пръстите й.
— Как? — промълви тя.
— Как се е случило?
Възпитателката седна на стола си и се постара да добави към почтения си вид изражението, към което обикновено прибягваше при такива случаи, когато се налагаше да създаде впечатление, че е също толкова съкрушена от загубата на детето, колкото и родителите му.
— Вчера бе разстроена — започна тя. Знаеше, че не може да не каже на семейство Карлсън за случилото се, но грижливо подбираше думите, за да го представи в най-благоприятна светлина. Бавно разказа за експеримента, в който участвува Ейми, като изрично подчерта, че всичко е станало абсолютно доброволно.
— Съжалявам, но трябва да ви призная, че на края тя се разплака. Явно си помисли, че така или иначе не успя да се справи, макар и експериментът съвсем да не бе изпит, а просто опит да се определи начинът, по който хората вземат решение. Както и да е, после поговорихме с нея надълго и нашироко и аз я успокоих. Но очевидно след разговора е отишла някъде. Боя се, че от този момент всички нейни следи се губят.
Франк Карлсън се извърна от прозореца, като не сваляше очи от Хилди.
— Следите й се губят, така ли? — повтори той.
— Съжалявам, но настоявам да ми кажете какво точно значи това. Тя си пое дълбоко дъх.
— Искам да кажа, че не можахме да я открием. Напусна студентското градче и просто изчезна. Цяла нощ охраната я търси, а също и няколко души от учителите. Дори един от възпитаниците ни участвува в търсенето.
Маргарет Карлсън я погледна недоверчиво.
— Искате да кажете, че Ейми я е нямало цяла нощ? — запита тя.
— И не ни уведомихте?
Хилди вдигна безпомощно рамене.
— Трябваше, макар и да не виждам смисъл. Уведомихме полицията, но честно да си призная, както стояха нещата снощи, не можехме да разчитаме на пълното им съдействие, тъй като детето не липсваше от двадесет и четири часа, а и не разполагахме с неопровержими доказателства за някакво… злодеяние…
— Значи нищо не сте направили — изрече Франк Карлсън с твърд глас.
— Не сте си мръднали пръста, докато дъщеря ми е умирала.
— Направихме всичко по силите си, господин Карлсън — отвърна Хилди, позволявайки си гласът й да прозвучи властно. Опитваше се отново да овладее разговора.
— Ако зависеше от мен…
— Но какво стана? — намеси се Маргарет.
— Още не ми е ясно как се е озовала в океана.
Възпитателката нервно облиза долната си устна.
— Полицията все още разследва случая, но, изглежда, един от преподавателите ни, Стивън Конърс, е намерил Ейми късно снощи или рано тази сутрин.
Маргарет Карлсън ахна.
— Намерил я е! Но след като я е намерил… — Внезапно млъкна. Беше объркана.
— Той къде е? Защо не е…?
— Боя се, че това, което трябва да ви съобщя, е доста трудно — прекъсна я Хилди.
— Смятаме, че и Стивън Конърс е мъртъв.
Франк не сваляше очи от нея.
— Мъртъв ли? Какви ги разправяте? В полицията не ми казаха нищо за…
— Все още не са открили трупа му, но, изглежда, той и Ейми са били заедно в колата. Неизвестно как тя е скъсала предпазната верига, паднала е в пропастта и оттам в океана — Хилди разказваше бавно грижливо измисления си разказ и гледаше да изрече колкото се може по-малко, но намекваше за всичко пропуснато.
Когато свърши, родителите останаха като гръмнати. Гледаха я втренчено.
— Искате да кажете, че този преподавател може да си е позволил нещо с дъщеря ни, така ли? — най-сетне произнесе Франк Карлсън. Лицето на Хилди се изопна.
— Все още не сме съвсем сигурни какво се е случило — започна тя, — но… не изключваме и тази възможност…
Маргарет Карлсън рухна на стола си, съкрушена от току-що чутото. Зарови лице в ръцете си и тялото й се разтърси от ридания.
— Не… — простена тя.
— Не Ейми. Не и мъничката ми Ейми…
Мъжът й я прегърна и й помогна да се изправи, без да обръща внимание на напиращия в гърлото й протест.
— Ако това, което ни съобщихте, е вярно, госпожо Креймър, можете още днес да затворите това училище. Защото, повярвайте ми, ако не го направите, до идната седмица ще помогна за това лично.
Хилди стана, заобиколи бюрото си и застана отпред.
— Господин Карлсън, влизам ви в положението, но докато не разберем точно какво се е случило…
— Мисля, че вече ни казахте какво се е случило — гневно извика той. Хилди стоеше пред бюрото си като замръзнала. Франк, подкрепяйки съпругата си с една ръка, рече:
— Хайде, Маргарет. Да видим къде да отседнем, докато решим как да постъпим.
Възпитателката направи крачка напред с протегната ръка, сякаш искаше да го докосне, но той я отмина, без да й обърне внимание.
— Оставете на нас, господин Карлсън — продума тя, но той, вече на прага, поклати глава и изръмжа:
— Сами ще уредим всичко необходимо. Мисля, че вие вече сторихте повече, отколкото трябваше.
После излезе и остави Хилди сама в кабинета й.
Изобщо срещата им не протече добре.
Сигурно и двамата Карлсън, и Франк, и Маргарет, бяха дотолкова потресени от вестта за случилото се, че дори не можеха да разсъждават като хората. Навярно от шока и двамата не бяха на себе си, най-вече Маргарет.
Да, но Франк се разгневи.
Хилди трескаво се опитваше да реши как да постъпи.
После й стана ясно, че не е нужно да прави нищо, защото въпреки заканите си Франк Карлсън едва ли щеше да постигне нещо.
В крайна сметка щяха да обвинят Стив Конърс за смъртта на Ейми Карлсън, а не Академията. Това опростяваше задачата й в сравнение с първоначалния й план.
В края на краищата Франк Карлсън можеше да заведе дело срещу училището, че не са успели да предотвратят самоубийството на Ейми.
За убийството й обаче изобщо не можеше да обвинява училището, тъй като личността на Стив Конърс до тази сутрин бе абсолютно неопетнена.
Да, Франк Карлсън нищо не можеше да стори, реши Хилди доволна.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:35

* * *

Късно същия следобед Джош лежеше на леглото си и се опитваше да разсъждава. Изминалият ден представляваше само едно размазано петно. И действително, още като се извърна и се отдалечи от Хилди Креймър, оставяйки я да разговаря с полицая, той отхвърли в ума си току-що чутото, понеже не можеше да се отърве от чувството, че всичко това не се случва с него.
Стив да убие Ейми!
Изключено!
Та Стив бе приятел на Ейми. А и негов!
Веднага отхвърли тази мисъл, като си казваше, че сигурно е станала някаква грешка.
Може колата във водата изобщо да не е негова. Или пък може да е била открадната.
Дори още не бяха намерили Стив. Може изобщо да не е мъртъв.
Докато се препъваше по плажа и си пробиваше път сред множеството, без да обръща внимание на въпросите, които сякаш валяха отвсякъде, умът му трескаво работеше и му идваха какви ли не идеи.
Може учителят да е спрял да вземе някой автостопаджия и той първо да го е пребил и да го е зарязал край пътя, а после да се е върнал да му вземе колата.
Навярно точно сега Стив лежи някъде в несвяст.
Джош изкачи бегом стъпалата и пое по пътя, като приближаваше всеки завой с нарастваща надежда, уверен, че непосредствено след него ще намери Стив да лежи на банкета и тъкмо да идва на себе си.
Но колкото повече приближаваше селцето, толкова повече надеждите му се стопяваха. Запъти се обратно към Академията. По пътя се опитваше да си внуши, че щом пристигне, той ще го очаква.
Но даже и това да станеше — а то нямаше — не би могъл да върне Ейми.
Ейми.
От ума му не излизаше обезобразеното й телце и оголените кости на местата, където плътта й бе отхапана.
Но най-жив бе споменът за зеещата кухина на тила й, кухина, в която се беше намирал мозъкът й.
До края на деня, докато търсеше отговор на зададените му от останалите възпитаници на Академията въпроси, този образ все се мержелееше пред очите му. И когато за пореден път разказваше как морето е изхвърлило тялото в краката му, в съзнанието му неизменно зейваха огромната дупка на тила й и странната пустота вътре, където би трябвало да се намира мозъкът й.
Би трябвало, но не беше.
Сети се за мнението на полицаите, че някакво животно, най-вероятно морска видра, го е изсмукало.
Но сред хаоса от въпроси, на които се опитваше да намери отговор, той все се питаше едно и също. Най-сетне, един час преди вечеря, след като успя да накара дори Джеф Олдрич да го остави на мира, се уедини в стаята си.
Лежеше там и за стотен път се питаше дали да се обади на майка си. Щеше ли тя изобщо да изслуша какво е станало? И ако го изслушаше, как щеше да постъпи?
Дали няма да дойде и да го прибере в Едем.
Но на него не му се връщаше в Едем.
Още не, засега.
Преди да разбере какво всъщност се е случило както с Ейми, така и със Стив Конърс, не можеше и дума да става за връщане!
Защото нещо в мозъка му, нещо, което все му се изплъзваше, му подсказваше, че нито една от версиите на полицията не е вярна.
Лежеше по гръб съвсем неподвижен, опитваше се да се успокои и да се концентрира върху мислите, мержелеещи се току под носа му, да ги извика на преден план в ума си и да ги изследва.
В съзнанието му приглушено започнаха да отекват слова.
„Адам не искаше да умре.“
„Просто искаше да се измъкне от това тъпо място.“
Тук му харесваха само часът на доктор Енджърсол…и компютърът му. Компютърът му. Но какво ли значеше това?
Отново в ума му изникна кухият череп на Ейми, но след миг друг спомен изплува и го избута.
Котката.
Котката, с която експериментираха цяла сутрин.
С отворен череп и части от мозъка, извадени от строя с лазер. Котката ослепя, оглуша и нищо не усещаше.
Но продължаваше да живее.
И тогава чу гласа на доктор Енджърсол:
„По-голямата част от мозъка при животните е заета с елементарната задача да реагира на дразнители и да поддържа телесните функции.“ Гласът сякаш кънтеше в главата на Джош, той чуваше всяка дума от казаното от директора онази сутрин. Последва миг на ослепителна яснота и като че ли синьо-бяла мълния проряза ума на Джош. Всичко си дойде на мястото.
Експериментът с котката нямаше нищо общо с изкуствения разум. Целеше единствено да се замислят каква голяма част от собствените им мозъци е заета с поддържане на телата им живи.
Ами ако тялото го няма…
Умът на Джош заработи бързо и изводите от хрумването му започнаха да се оформят.
Ако се извади мозъкът от тялото и се запази жив…
Думите на Джеф отекнаха отново: „Адам не искаше да умира. Тук му харесваха само часът на доктор Енджърсол и компютърът му.“
Възможно ли е? Възможно ли е Адам да е сторил тъкмо това? Позволил е на доктор Енджърсол да извади мозъка му и да го свърже с компютър?
Ледени тръпки побиха Джош. Той се разтрепера при тази мисъл. Невероятно! Невъзможно!
Дали наистина е така?
Котката.
По принцип, макар и да отделиха мозъка на котката от тялото й, той продължи да живее.
Та нали със собствените си очи видя тялото на Ейми, видя, че мозъкът й липсваше.
В този миг на вратата тихо се почука и момчето едва не падна от леглото, когато чу гласа на Хилди Креймър:
— Джош? Аз съм Хилди. Може ли да вляза?
Трескаво мислеше. Какво да прави? Да й зададе ли всички въпроси, които внезапно му дойдоха наум? Ами ако тя знаеше какво се е случило с Ейми?
Ами ако и тя помагаше на доктор Енджърсол?
Налагаше се да се престори, че изобщо не се досеща! Само ако усетеше какви мисли му минават през ума…
Джош стана от леглото, пристъпи към вратата и едва я открехна. Притеснена, Хилди се пресегна и я разтвори широко.
— Добре ли си, Джош?
Той тръсна глава, отстъпи крачка назад и я пусна да влезе.
— П… просто съм изморен, това е всичко — заекна той под втренчения взор на възпитателката.
— Нищо чудно и да не ти е добре — каза Хилди колкото се може по-утешително.
— Знам какво ти е точно сега. Ейми беше най-добрата ти приятелка, нали?
Джош кимна и не каза нищо. Защо ли се бе качила при него? Наистина ли се безпокоеше, или искаше нещо друго?
— Сметнах, че навярно ти се иска малко да си побъбрим за станалото — обясни тя, намести се на леглото и потупа с ръка до себе си, подканяйки го да седне до нея.
— Сигурно да я намериш в такова състояние е било ужасно преживяване.
Джош не помръдна.
— Нищо ми няма — рече той.
— Просто… просто не мога да свикна с мисълта, че Ейми е мъртва.
Жената кимна съчувствено.
— Пък не сме познавали твърде добре и господин Конърс, нали?
Той се подвоуми, но някак си успя да кимне с глава.
— Предполагам, че се е държал добре с мен, за да спечели доверието на Ейми.
Внимателно следеше реакцията на Хилди.
Въобрази ли си, или тя наистина се поусмихна?
— Неприятно — въздъхна възпитателката — но понякога се случват и такива неща.
— Но Ейми…
— Ейми бе прекрасно момиче — отвърна Хилди.
— Всички я обичахме и никога няма да я забравим. — Подвоуми се само миг, после се взря дълбоко в очите му.
— Обади ли се вече на майка си?
Джош поклати отрицателно глава.
— А не искаш ли?
Той дълбоко си пое въздух.
— А… ами не знам — заекна.
— Боя се, че ако й кажа какво е станало, може да ме накара да се върна у дома.
— А ти не искаш, така ли? Джош кимна.
— Искам да остана тук — рече той.
— Харесва ми.
Хилди протегна ръце.
— И аз се радвам, че си тук — заяви тя.
— Пък и ми се струва, че точно сега имаш нужда от прегръдка. — Тя се усмихна.
— И макар да съм сигурна, че и аз имам нужда, не ми идва наум кого другиго да прегърна.
Джош отново усети ледените тръпки на страха.
Лъжеше.
Чак косата на тила му щръкна, понеже долови нещо фалшиво в гласа й, а може би и в погледа й.
Хич не й бе до прегръдки. Просто искаше той да си мисли, че е така. Но защо?
И точно в този миг се сети. Всъщност тя искаше да разбере дали наистина ще я прегърне, или ще й откаже, ако вече я подозира.
Насили се да се просълзи и да се наведе към нея, за да обвие ръце около шията й. Щом прегръдката й се сключи около него, телцето му потрепера, но тези тръпки не бяха от скръб по Ейми Карлсън.
Бяха тръпки на ужас от това, което вероятно Хилди Креймър бе сторила с нея.
А и него го чакаше същото, ако разбереше за подозренията му.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:35

* * *

Същата нощ, много след като отдавна трябваше да е в леглото, Джош Маккалъм седеше пред компютъра.
Цяла вечер хрумването му не го оставяше на мира. Колкото повече мислеше за него, толкова повече то узряваше в главата му.
Ако не грешеше, някъде дълбоко в паметта на компютрите, пръснати из цялото университетско градче, се намираха файловете, благодарение на които мозъците на Адам и на Ейми живееха, макар и телата им да бяха мъртви. Оставаше само да ги намери. Но как?
Погледът му падна върху уреда за възпроизвеждане на действителността, зачислен му още в деня на постъпването му в семинара по изкуствен разум, когато инсталираха новия компютър в стаята му.
Същия уред, към който Адам Олдрич проявяваше такъв голям интерес.
Имаше ли някакъв начин да го използува за търсене на файловете в компютрите?
Задействува го и с помощта на модема си проникна в обширната основна мрежа, помещаваща се в лабораторията за изкуствен разум в съседното ново крило. Извика директориите на безчетните програми за възпроизвеждане на действителността, съхраняващи се там, и заоглежда списъка им.
Третата отзад напред привлече вниманието му.
„Микрочип.“
Какво ли е това? Един вид пътуване в самия компютър?
Или пък не ставаше дума за пътуване. Навярно някакъв нов начин за работа с компютъра?
С ускоряващ се пулс Джош задействува програмата, после си сложи шлема за възпроизвеждане на действителността, слушалките и ръкавицата.
Пред очите му се разкри непознат свят, свят на трептящи, непознати, подобни на лабиринт коридори. Имаше чувството, че стои насред лабиринта. Накъдето и да погледнеше, навътре водеха пътеки — пътеки, които се сливаха с други пътеки, разклоняваха се, пресичаха се, кръстосваха се в невероятно сложна плетеница.
Извърна глава и веднага последва илюзията за промяна на перспективата в самия лабиринт. И все пак във всяка посока водеха нови и нови пътеки, криволичеха из лабиринта.
Протегна напред ръката с ръкавицата. На екрана само на сантиметри от очите му се появи ръка, която реагираше сякаш е негова. Вече можеше да пипне стените на лабиринта.
Доближи ръка до една от тях и усети, че ръката му изтръпва, сякаш го е ударил ток.
Последва промяна и плетеницата от пътечките стана друга пред очите му.
Докосна втора стена. Последва нова промяна.
Превключватели.
Всяко докосване действуваше като превключвател и с всяко превключване предизвикваше поредица от промени.
Приличаше на вътрешността на компютърен чип, където в цифров вид се съхраняваше безчет информация, достъпна, подреждана и пренареждана единствено от милионите електронни превключватели. Залови се да изследва лабиринта и взе да докосва стените една по една. При всяко докосване плетеницата отново се променяше, но след известно време Джош откри повтарящи се образци в нея и успя да накара някои от тях да се появят отново.
После зад себе си чу глас.
Гласът на Джеф Олдрич.
Обърна се, сепнат, като забрави да си свали шлема. Очакваше да зърне Джеф на вратата на стаята.
Но вместо него пред погледа му се ширеше единствено продължаващият до безкрайност електронен лабиринт.
А в един от непознатите блестящи коридори висеше нечий лик.
Ликът на Адам Олдрич.
Вцепенен, Джош Маккалъм се взираше в лика на момчето, сметнато за покойник още преди седмица.
То му се усмихна със странна гримаса, от която го побиха тръпки.
— Сети се, значи! — рече Адам.
Без да мисли, Джош му отговори на глас.
— Адам?
— Да. Чудех се дали някой от класа ще се сети къде съм.
— К… как ме чуваш? — заекна Джош. Адам отново се усмихна.
В шлема за възпроизвеждане на действителността има микрофон. Компютърът дигитализира гласа ти и ми го препраща.
— Н… но нали тялото ти е мъртво?
В слушалките се чу хихикане. После заглъхна.
— Не думай! Не ме ли виждаш?
— Но това не си ти! — възрази момчето.
— Разбира се, че не съм — съгласи се Адам.
— Само образ на екрана. Сметнах, че ще ти е по-лесно да ме виждаш, вместо само да ме чуваш. И взех, та възпроизведох лика си. Не е кой знае каква работа.
Джош усети, че го облива пот. Опита се да преглътне заседналата в гърлото му буца.
— Това е някакъв номер, нали? — примоли се той, макар и още преди да си отвори устата, да знаеше, че не е.
— Няма никакъв номер — отвърна Адам.
— Сега живея тук. Вече съм част от компютъра.
Джош помръкна. Макар и да знаеше какво са сторили с Адам и Ейми, все се бе надявал, че греши.
— Н… не ти вярвам — заекна той с треперещ глас.
Адам широко се усмихна.
— Искаш ли да видиш?
— Какво да видя? — Сърцето му биеше до спукване, виеше му се свят. От една страна, му се щеше да свали шлема, да махне ръкавицата и да избяга колкото се може по-бързо от това, което ставаше. Но, от друга страна, му се щеше да продължи, искаше да разбере какво всъщност става.
— Каквото поискаш, Джош — каза му Адам и леко сниши глас съучастнически.
— В компютъра има всичко, Джош. Всичко на този свят. А пък аз мога да ти го покажа. Какво искаш да видиш?
— Не знам — прошепна.
— Змии. Искаш ли да ти покажа змии? — В миг всичко около Джош се промени. Изведнъж пред очите му огромна кобра надигна глава и застрелка езика си напред-назад. Дъхът на момчето секна и то мигновено се извърна, но се озова очи в очи със свита на кълбо гърмяща змия, чиято потрепваща опашка застрашително забръмча в ушите му.
— Не! — изпищя той.
— Престани!
Бръмченето заглъхна и се чу как Адам се смее, докато образът на гърмящата змия се сливаше с неговия.
— При мен обаче е супер! — прошепна той.
— При мен не е само образ, Джош. Истинско е. Вместо на екрана пред очите ти всичко става в мозъка ти и е толкова истинско, че все едно наистина се случва. За какво са ти очи и уши, Джош. Нищо не ти трябва. Всичко, което ти хрумне, ти е под ръка и е достатъчно да си го помислиш, за да се превърне в действителност.
— Как така? Как става това?
Адам пак се усмихна.
— Не мога да ти кажа — рече той.
— Има само един начин да разбереш и той е да сториш като мен. А ти можеш да го сториш, Джош. И ти можеш да дойдеш тук.
Сърцето на момчето биеше до пръсване. Всичко това бе невероятно. Всичко видяно и чуто бе невероятно.
И въпреки това се случваше. Адам бе отсреща, ликът му бе толкова съвършен, та Джош имаше чувството, че може да го пипне.
Вдигна ръката си в ръкавицата и образът на ръката му на екрана също се вдигна. Посегна, но тъкмо се канеше да прокара пръсти по лицето на Адам, и замръзна на място, понеже в слушалките му се разнесе друго гласче.
— Помощ… помогнете ми…
Той се ужаси. Бе познал гласа на Ейми Карлсън. Свали шлема от лицето си и изтръска ръкавицата от ръката си. Но докато с треперещи пръсти посягаше да изключи компютъра, нито за миг не се усъмни, че чутото е самата истина.
Някъде Ейми бе още жива.
Но на кого ли можеше да каже?
Кой ли щеше да му повярва?

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:36

23.

Хилди Креймър се събуди от настойчивото електронно писукане на телефона край леглото й. Заопипва в мрака, намери слушалката и я притисна до ухото си с още затворени очи. Щом чу гласа на Джордж Енджърсол, веднага отвори очи и се надигна в леглото.
— Най-добре веднага да слезеш долу. Възникна проблем. Не се наложи да го пита къде е — само по думичката „долу“ разбра, че е в лабораторията под мазето на сградата. Разсъни се окончателно, стана, облече се и бързо излезе от апартамента, като вместо да използува шумния старовремски асансьор, се прокрадна тихичко по стълбите до четвъртия етаж.
Отключи апартамента на Енджърсол, повика втория асансьор, скрит зад рафтовете на библиотеката. Спусна се в сутерена, като се чудеше какво ли се е случило, та той я вика след полунощ.
Вратите на асансьора се отвориха, Хилди се озова в облицования с плочки коридор и зави към същинската лаборатория в края на късия коридор. Щом влезе в помещението, застина и се взря във висящия на стената над съда с мозъка на Ейми Карлсън екран.
Там трепкаше някакъв образ. Отначало Хилди не можа да го познае, струваше й се, че просто проблясва някаква течност, която се стича насам-натам, и отражението й върху екрана наподобява развълнувана водна повърхност. После за миг образът застина.
Очерта се бледото лице на момиченце, окръжено от къдрави червеникави букли.
Ликът на Ейми Карлсън.
И все пак не бе ликът на Ейми.
Образът се задържа няколко секунди, после взе да избледнява, разпадна се за миг и пак започна да се появява, но малко по различен от преди.
— Какво става? — промълви Хилди и инстинктивно разбра, че точно за това я е извикал Енджърсол.
Той, до този миг с гръб към нея, с приковани в монитора очи, проговори, без да се обръща.
— Ейми. Вече се е научила да се оправя с графичната програма.
— Не може да бъде. На Адам му бяха нужни цели пет дни, за да се оправи. А Ейми е будна едва от…
— Дванадесет часа — довърши той.
— Дали ни чува? — попита Хилди.
Енджърсол поклати отрицателно глава.
— Изключил съм звуковата система. Но я наблюдавам цяла вечер и не съм сигурен как да постъпя. Тя усвоява доста по-бързо от Адам.
Подаде на Хилди свитък компютърни разпечатки. Тя набързо ги прегледа, макар и повечето от цифрите и графиките да не й говореха нищо. На последната страница видя сравнителна графика на кривите на усвояване на двата мозъка.
През първите два дни след поставянето му в стъкленица мозъкът на Адам Олдрич бе останал в покой и чак на третия ден бе започнал да проявява признаци, че изследва окръжаващата го среда, и да излъчва по проводниците, свързващи го с компютрите на другия край, почти неуловими електронни импулси. От този момент нататък кривата бавно, но стабилно вървеше нагоре, след като мозъкът се научи как да прониква в схемата на компютъра, от който вече бе част.
На четвъртия ден Адам откри как да намира нужните му данни и как да си служи с тях и да общува със света отвъд стъкленицата, съхранила мозъка му.
Нямаше и четиридесет и осем часа от мига, когато изпрати първото си кратко съобщение до компютъра на майка си, и вчера следобед вече започна да експериментира с пълния графичен потенциал на компютъра „Кройдън“ в съседната стая, като наум си съставяше програма от сложни графични изображения, след това ги предаваше, а супер компютърът на свой ред изграждаше образите, които Адам му бе показал на монитора над стъкленицата.
От втората крива на усвояване Хилди веднага разбра, че само за половин ден Ейми Карлсън е усвоила почти всичко, отнело на Адам Олдрич цяла седмица.
Несъзнателно облиза долната си устна и се зачуди какво ли значеше това.
— Да не би да усвоява с помощта на Адам? — запита тя накрая и остави графиките на бюрото, до което бе застанала.
— Изглежда, има такова нещо — размишляваше Енджърсол, — но едва ли е само това.
— Наистина е по-умна от Адам — изтъкна Хилди.
— Коефициентът и на интелигентност е със седемнадесет точки по-висок от неговия.
Това е само още един аспект на загадката. Но май не е всичко. Погледни.
Той взе свитъка с графиките от мястото, където го бе оставила Хилди, набързо го прелисти и измъкна един лист. Тя му хвърли бърз поглед и веднага го позна. Това бе частична разпечатка на изображението, появило се на монитора над стъкленицата на Ейми, когато тя се събуждаше за пръв път рано през деня. Щом жената се вгледа по-отблизо, Енджърсол й подаде втора графика, този път на дейността на ума на Адам Олдрич в момента на неговото пробуждане след операцията по прехвърляне на мозъка му в стъкленицата.
Докато умът на Ейми щеше да се пръсне от активност, но създаваше графични образи, представляващи единствено безсмислен хаос, мозъчните вълни на Адам свидетелствуваха за далеч по-нормална дейност и ясно следваха стереотипа на човешки ум, пробуждащ се от дълбок сън. Хилди вдигна поглед към Енджърсол.
— Очевидно ти виждаш нещо, което за мен остава скрито. Струва ми се, че при събуждането си Ейми се е побъркала. Но след това не личи такова нещо.
Той почука с пръст сутрешната графика на умственото състояние на Ейми.
— Като изключим лудостта, какво първо ти идва наум, като погледнеш това?
Хилди отново огледа графиката и без да се замисля, отговори:
— Temper tantrum*.
[* Силен гняв (лат.) — Б. пр.]
— Именно — съгласи се Енджърсол.
— Пред очите ти е реакцията на едно много сърдито дете. Твърде бързо е разбрала какво се е случило с нея и е побесняла от яд. И се мъчи да стори нещо.
Жената сбърчи вежди.
— Но какво? Какво се мъчи да направи?
— Не съм сигурен. Още не съм разговарял с нея. Затова те повиках. Ще я изслушаме и после ще решим какво да правим.
Той седна зад бюрото си и взе да набира команди на клавиатурата. После, без да откъсва поглед от монитора над стъкленицата на Ейми, заговори в миниатюрен микрофон, закрепен непосредствено до клавиатурата.
— Ейми, говори доктор Енджърсол. Чуваш ли ме?
Още при първата отронена сричка образът на Ейми изчезна от монитора. В продължение на няколко секунди не последва реакция, но после един от високоговорителите, закачени на тавана, изпращя.
Думите прозвучаха приглушено, сякаш говореше глух човек.
— Чувам… те.
Хилди понечи да каже нещо, но тя я прекъсна, и се приведе над микрофона.
— Знаеш ли къде се намираш, Ейми?
Последва мълчание, после тя отвърна:
— Знам.
— Ще ми кажеш ли къде?
Отново се възцари тишина, но в края на краищата тя отвърна:
— Искам да си отида у дома.
Хилди Креймър и Джордж Енджърсол се спогледаха.
— Това е невъзможно, Ейми — заяви спокойно директорът.
— Ако знаеш къде се намираш, не може да не знаеш, че е невъзможно.
— Искам да си вървя у дома! — повтори Ейми. Сега думите й прозвучаха по-силно и дори и в компютризирания й глас Хилди усети ината на момиченцето.
— Защо сте ме сложили тук?
— Не можехме да те пуснем да си вървиш у дома, Ейми. Имахме нужда от теб. Това, което правим сега, е от огромно значение. Схващаш ли?
— Всичко е заради котката, нали? — попита тя. Гласчето й се промени отново и прозвуча жалостиво, едва ли не неразбрано.
— Яд те е на мен, че не одобрих какво правиш с котката. И не ти се щеше да разправя някому какво стори с нея.
— Разбира се, че не, Ейми — каза й Енджърсол.
— Котката не ме интересува. Тя бе само част от експеримента.
Почти цяла минута Ейми не каза нищо. После високоговорителят отново оживя и гласът й прозвуча гневно:
— Аз още мога да те издам. Мога да кажа на когото си искам. Трябва само да изпратя съобщение.
Енджърсол се усмихна на Хилди.
— Имаш право — съгласи се той, сякаш спореше за дреболии с някой от учениците си.
— Но кой ще ти повярва? Адам вече прати няколко съобщения, но никой не повярва, че са от него. Всички мислят, че това са номера на Джеф.
— Ще им кажа какво си сторил — заяви Ейми и леко повиши глас.
— Ще им кажа къде се намирам, за да дойдат и да ме намерят.
— Нищо няма да излезе, Ейми — отвърна Енджърсол.
— А сега ме чуй много внимателно, защото ще ти кажа какво ще стане с теб, ако се опиташ да го сториш. Ти не си мъртва, Ейми. Ти си жива. Но ако се опиташ да извикаш някого, за да дойде и да те намери, няма да останеш жива. Ще трябва да спра хранителните вещества, Ейми. Ще ги спра или ще пусна отрова с тях. И това ще бъде краят ти. Разбираш ли, Ейми?
Отново настъпи тишина, но този път тя продължи само няколко секунди. Екранът на монитора над Ейми оживя и на него с такава скорост се изредиха наименования на файлове, че нито Енджърсол, нито Хилди успяха да ги прочетат.
— Познаваш ли ги? — попита гласът на Ейми. Сега в него се долавяше нещо небрежно наставническо, сякаш отвръщаше със същите тембър и тон, с които Енджърсол само преди миг я заплаши да я убие.
— Това са всичките ти програми, доктор Енджърсол. Всички програми, залегнали в проекта ти. Ако умра, всички тези програми ще бъдат изтрити. И знаеш ли какво ще стане тогава? Ще умре и Адам, и всичко ще отиде по дяволите.
Директорът стрелна с поглед Хилди Креймър и нейните тревога и безпокойство нараснаха.
— Едва ли ще стане така, Ейми. Само дето ще убиеш Адам. Но файловете могат да се възстановят и програмата ще продължи.
Изведнъж екранът опустя. Миг по-късно се появи ново изображение. Ликът на Ейми, но вече без да трепти и без да се разлива по екрана. Образът сега бе ясен и отчетлив и очичките на Ейми сякаш гледаха Джордж Енджърсол в упор.
— Не биваше да правиш това с мен, доктор Енджърсол — изрече тя и гласът й леко потрепера във високоговорителя.
— Казах ти, че не желая вече да участвувам в часа ти. Но ти не искаше да ме освободиш. А трябваше, защото, като ме постави тук, ме направи по-умна от когато и да било.
— Тя замълча и ликът на екрана се промени, за да отрази бушуващия в нея гняв.
— По-умна съм от теб, доктор Енджърсол. А и вече мога да работя с компютъра. Така че не си играй с мен, защото, ако умра, изобщо нямаш представа какво ще стане.
За миг Енджърсол остана неподвижен, после бързо зададе някаква команда на компютъра и изключи звуковата система. Обърна се към Хилди Креймър:
— Е?
Тя погледна монитора, където ликът на Ейми все още изпълваше екрана и ги гледаше отвисоко, сякаш не пропускаше нито едно тяхно движение.
— Дали ни чува?
Той поклати отрицателно глава.
— Изключил съм микрофона.
— Може ли наистина да изпълни заплахите си?
— Не съм сигурен — призна си Енджърсол, докато в ума си трескаво търсеше отговор на въпроса на какво е способна Ейми Карлсън.
— Предполагам, че би могла, но…
Без предупреждение високоговорителят на тавана отново се включи и гласът на Ейми проехтя в стаята:
— Мога. Мога да сторя каквото си поискам.
Джордж Енджърсол и Хилди Креймър се спогледаха и разбраха какво се е случило.
Ейми Карлсън само със силата на ума си и с помощта на компютъра, с който я свързаха, пак бе включила микрофона. И ги чуваше.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:36

* * *

В един и половина след полунощ Джанет Олдрич сковано седеше на канапето в хола. По университетската кабелна телевизия даваха някакъв стар филм, но тя изобщо не го следеше.
Все още съществуваше реална опасност да рухне под напора на хаотичните събития напоследък. Още щом научи за смъртта на Ейми Карлсън, първата й мисъл бе веднага да прибере Джеф от Академията. Инстинктът й, разбира се, беше продиктуван от мигновеното й предположение, че Ейми се е самоубила. Щом разбра истината — или поне известната на полицията откъслечна истина — реши да изчака, докато научи какво точно се е случило с детето.
Освен това изреченото от Джеф сутринта все още не й даваше мира.
„Ако ме накарате да напусна Академията, ще сторя същото като Адам!“
Бе го изрекъл с разкривено от гняв лице и стиснати юмруци, сякаш едва се сдържаше да не посегне. Думите му се забиха в съзнанието й като куршуми и оставиха неизличими следи в душата й, дотолкова я разтърсиха, че тя изобщо не можа да се върне на работа. Прибра се у дома, седна в същата тази стая и се завзира през прозореца, като се питаше как така една от рожбите й си отиде, а контролът й над другата, изглежда, съвсем отслабваше.
Наистина ли Джеф щеше да го стори? В крайна сметка тя измъкна от дъното на чантата си прекопираната предишния ден дисертация и взе да я прелиства в търсене на обяснение. Докато четеше описанието на различните случаи на самоубили се в Академията деца, се опита да открие някаква прилика между тях и сина си.
Стигна едва до средата на дисертацията, когато звънна телефонът и тя научи, че на плажа под носа северно от, градчето са открили тялото на Ейми Карлсън.
Едва след като Чет вече си бе легнал, тя отново се залови с дисертацията и я дочете, а после с невиждащи очи застана пред телевизора, като се опитваше да осмисли току-що прочетеното.
Между отделните случаи, с които се запозна, наистина имаше някакво сходство. Децата до едно бяха трудни и всяко от тях, подобно на Адам, поне веднъж в миналото бе правило опит да се самоубие. Всички те, също като сина й, имаха малко приятели, прекарваха по-голямата част от времето си пред екрана на компютъра и предпочитаха да общуват с програмите и игрите в него вместо с живи хора.
Никое от тях, рече си тя, не приличаше на Джеф, който за разлика от брат си се сприятеляваше лесно, бе общителен и все вършеше пакости. Не ще и дума, той беше момче, способно да й погоди този номер.
Но от прочетеното й стана ясно, че не е момче, което да посегне на живота си.
Адам, да.
Джеф, никога.
Успокоена донякъде от прочетеното в дисертацията и изтощена от напрегнатия ден, Джанет взе дистанционното управление и усили звука. Филмът беше черно-бял, героините с изскубани до тънка черта вежди носеха рокли с големи деколтета, не сваляха цигарата от устата си и пиеха мартини в барове в стил арт деко. Филми като този с лопата да ги ринеш.
Джанет тъкмо се канеше да смени канала, когато внезапно на екрана се появи нещо друго.
Адам, в неизменните си джинси и тениска.
— Не! — изпищя тя.
— Стига! Който и да си, просто престани! — Грабна дистанционното, занатиска го, после някак си улучи копчето за изключване. Екранът потъмня.
— Джанет? Скъпа? Какво има? — Тя чу, че Чет вика от втория етаж, но не отвърна. Не можеше да откъсне поглед от телевизора. Сърцето й барабанеше, а тя безуспешно се опитваше да се пребори с полазилите я ледени тръпки. Изпусна дистанционното на пода, закри с ръце лицето си и зарида. Само след няколко секунди съпругът й слезе и запали лампата над главата й.
— Джанет? Мила, какво има? Какво е станало? Той приседна на канапето до нея, прегърна я през раменете и я погали по косата.
Джанет се опита да обуздае стенанията си и най-сетне успя да се овладее.
— Божичко, Чет! Май полудявам!
— Не се тревожи! Не полудяваш. Само се успокой и ми кажи какво стана.
Тя си пое дълбоко въздух, после бавно го изпусна, после отново повтори цялата процедура. Щом проговори, усети, че в гърлото й засяда буца, и отново млъкна. Едва когато бе сигурна, че ще владее гласа си, се опита да му каже за случилото се.
— Не можах да заспя, слязох долу и си направих чаша кафе. После включих телевизора. Д… даваха някакъв филм. Една от онези истории, в които Барбара Стануик убива всеки, за когото се омъжи. И тогава… тогава…
— Няма нищо. Спокойно. Просто ми кажи какво стана.
Джанет се извърна и се взря в Чет.
— Адам — прошепна тя.
— Появи се на екрана.
Той я гледаше втренчено и не разбираше за какво става дума.
— Адам ли?
— По телевизията — повтори тя.
— Просто филмът прекъсна и се появи той.
Чет поклати глава.
— Скъпа, знаеш, че това е невъзможно. Сигурно просто си задрямала и ти се е присънило…
— Не! — изрече рязко.
— По дяволите, не беше сън! Ето! Виж сам! — Посегна надолу, грабна дистанционното от пода и натисна копчето за включване. Телевизорът тихичко изпука и екранът просветля. Появи се някакъв образ, затанцува нагоре-надолу, после застина.
Черно-белият лик на Барбара Стануик студено и с ненавист се взираше в мъжа, който я прегръщаше. След миг тя впи устни в обекта на ненавистта си.
Джанет се взираше в екрана.
— Божичко, Чет — тихичко рече тя.
— Май наистина ще ме сметнеш за откачена.
— Това, което мисля, е — рече Чет, докато ставаше, — че нервите ти са опънати до скъсване и имаш нужда хубавичко да поспиш, но тъй като нямаш намерение да си лягаш, по-добре ще е да си направя чаша кафе и да остана буден, докато те убедя, че си една напълно нормална, макар и твърде уморена госпожа. Ей сега ще се върна. — Тръгна към вратата, но не успя да измине и половината път, когато Джанет сподавено извика. Като се извърна, я видя да се взира с разширени очи в телевизора. Проследи погледа й. И видя Адам.
Видя го и го чу.
От високоговорителите на телевизора гласът на сина му прекоси стаята.
— Здрасти, мамо. Здрасти, тате. Май съм уплашил мама и тя е изключила телевизора. Но навярно сега сте там и двамата. Ако е така и искате да разговаряте с мен, включете компютъра.
— Това е лудост — каза Чет Олдрич с едва доловим глас и пак седна на канапето.
— Какво, по дяволите, става тук?
— Това е той — промълви Джанет.
— О, Божичко, Чет, наистина е той!
— Изобщо не е Адам — извика Чет и шокът му се замени от гняв.
— Джеф пак ни погажда номерцата си, ама този път няма да му се размине! — И като взе дистанционното от масичката за кафе, той включи видеомагнетофона и записа това, което бе на екрана.
— Не ви ли се говори с мен? — проговори Адам и гласът му прозвуча жално и скръбно.
— Само трябва да включите компютъра.
— А, така ли било? — подразни го баща му.
— Ами, хайде да го включим, тогава.
Отиде до бюрото и включи компютъра „Макинтош“, купен само преди няколко месеца. Той стартира и почти мигновено изписука, докато модемът му отговаряше на външно повикване.
След секунди екранът се изчисти и маркерът лекичко присветна, сякаш го зовеше. Чет седна, помисли за миг, а после бързо написа:
„Джеф, татко ти е. Доста ти се сърдя.“
— Не е Джеф, тате — отговори Адам от телевизионния екран.
— Аз съм.
Чет се подвоуми и написа:
„Я не ми ги разправяй тези, синко! Напразно ме ядосваш и разстройваш майка си. Никак не е смешно.“
Изражението на Адам върху екрана се промени. Усмивката му изчезна. В очите му проблеснаха сълзи.
— Не искам да я разстройвам. Само исках мама да знае, че съм добре. Това е всичко.
На дивана Джанет изстена. Чет едва сподави изпъшкването си и изписа следното:
„Адам е мъртъв. Ти беше с нас на погребението му. Вече прекаляваш. Не знам как го правиш, но повярвай ми, ще разбера!“
— Но това наистина съм аз, тате — каза Адам почти разплакан. Мога да ти го докажа. Питай ме нещо. Питай ме нещо, за което знам само аз, а Джеф — не!
— Господи — изхриптя бащата.
— Стига! Ще изключа това нещо…
— Не! — рече Джанет. Плачеше.
— Недей, скъпи. Ами…ами, ако наистина е Адам? — Умът й трескаво търсеше нещо, което знаеше само Адам.
Преди да се сети, той отново проговори:
— Помниш ли, когато бях на пет, мамо? Помниш ли как, когато се прибрах от училище подмокрен, ти ми обеща да не казваш на никого?
Тя се вцепени.
Все още го помнеше, сякаш се бе случило днес. Преди обяд Адам се бе прибрал през задната врата, хълцайки от унижение. Малко преди междучасието се бе напишкал в детската градина. Бе изчакал всички да излязат на двора и после, молейки се никой да не го види, бе изминал тичешком трите преки до дома. Но най-много се бе боял да не би брат му да научи и да му се подиграва. „Той ще каже на всички“ — заклевал я бе тогава той.
Джанет знаеше, че е прав, понеже откакто проговориха, Джеф все изпитваше странно удоволствие да дразни брат си до сълзи, като не пропускаше да му се подиграва и заради плача. И тъй Джанет му помогна да се измие и да се преоблече, а после му разреши да си остане вкъщи и обясни на Джеф, че Адам го е свил стомахът.
И с това историята приключи и никой никога не отвори дума за нея.
До днес.
— Той е — прошепна Джанет.
— О, Божичко, Чет, той е!
Лицето на бащата се изопна.
— Как може да е той, Джанет! Джеф е, по дяволите! Не знам как го прави, но бъди сигурна, че ще разбера! А и вече ми писна!
— Само исках да знаеш, че съм добре, мамо — тъкмо казваше Адам.
— Не съм умрял. Наистина, не съм. Аз…
Чет изключи телевизора и екранът угасна. След миг той извади касетата от видеомагнетофона и я постави в износеното дипломатическо куфарче, в което носеше книжата и бележките си за лекциите.
— Още утре сутринта ще разбера кой е позволил на Джеф да стори това — заяви той.
— А ако се окаже, че и някой от студентите му е помагал, няма да се размине без няколко изключени в Барингтън. Все съм чувал за жестоки шеги, но тази надминава всичките!
Джанет се взираше в тъмния екран на телевизора.
Разбира се. Чет беше нрав. Сигурно бе номер.
И все пак през цялото време, докато бе гледала и слушала Адам, кой знае защо чувството, че изобщо не е номер, не я напусна.
Струваше й се, че е гледала нечия сянка. Сянка на покойник

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:37

24.

Пред вратата на кабинета на Джордж Енджърсол Джанет Олдрич се поколеба.
— Мислиш ли, че постъпваме правилно? — за четвърти път попита тя Чет.
— Май трябваше първо да поговорим с Джеф…
— Нямам за какво да говоря с него, преди да разбера как ни извъртя номера си — отвърна той. В гласа му още личаха следи от снощния гняв.
— Ако Енджърсол не може да ни каже, смятам, че и двамата сме наясно как се е случило.
— И без да й даде време да възрази, отвори вратата и влезе пръв.
След половин час Джордж Енджърсол седеше на бюрото си и за втори път гледаше записа. Щом семейство Олдрич пристигна без предизвестие и прекъсна съвещанието, което двамата с Хилди не желаеха да отлагат, той се видя принуден търпеливо да ги изслуша, докато му обяснят какво е станало късно снощи. Отначало мислеше, че едва ли ще са му необходими повече от няколко минути, за да припише снощната случка на шегите на Джеф. След като изгледа записа обаче и осъзна какво е сторил Адам, той се извърна към Чет и Джанет.
— Не мога да си представя какво е целял Джеф — изрече хитро, като се преструваше на наистина обезпокоен.
— Известно ми е, че възпитаниците ми са автори на доста изтънчени номерца, но това…
— Май ще е най-добре, ако доведеш Джеф — обърна се към Хилди.
— Смятам, че колкото по-бързо изясним този въпрос, толкова по-добре за всички ни.
Тя се подвоуми за част от секундата, но изразът в очите на Енджърсол не търпеше възражение и понечи да излезе от кабинета му. Преди да прекрачи прага, той я спря.
— Хилди, май ще е по-добре да съобщиш на останалите от семинара ми, че тази сутрин няма да проведем занятие. Кажи им, че ще имат свободен час, а после доведи Джеф тук.
Макар че лицето й пламна, щом се обърна към нея, като към подчинена, чиято роля не е от кой знае какво значение, Хилди безропотно изпълни заповедта му и бързо се върна, понеже семинарът се провеждаше на долния етаж. Джеф Олдрич вървеше след нея и изглеждаше ядосан.
— Защо сте ми сърдити? — попита той още с влизането си в кабинета. Закова се на прага и ядосано изгледа баща си.
— Нищо не съм направил!
— Не ме лъжи, Джеф — отвърна Чет с толкова рязък глас, че момчето боязливо отстъпи крачка назад.
— Пуснете записа отново, доктор Енджърсол. Нека се убеди, че този път го спипахме.
Без да продума, директорът пренави лентата и я пусна отново. Този път, докато записът вървеше, той не отмести поглед от лицето на Джеф Олдрич. Още след първите няколко метра от записа момчето го погледна и двамата май си казаха нещо без думи.
Джеф веднага бе разбрал какво се е случило. Но как да постъпи?
Лентата свърши. В стаята настъпи напрегната тишина. Чет пръв я наруши:
— Е?
Джеф се сепна и се извърна към баща си. Присви очи.
— Откъде взехте това?
Макар че лицето му остана невъзмутимо, Джордж Енджърсол изпита облекчение. В тона на Джеф се чувствуваха в еднаква степен и отричане, и вина. А това не убягна и на Чет Олдрич.
— По дяволите, много добре знаеш откъде го имаме, Джеф? — рече той.
— Въпросът е как го стори?
Той се поколеба точно колкото трябваше, преди да отговори.
— Какво съм сторил? Нямам и понятие. Приличаше на Адам, нали? Думите му жегнаха Джанет.
— Джеф, с какво съм заслужила това? — попита тя с треперещ глас.
— О, хайде, пък и ти, мамо! Как мога да сторя подобно нещо? Какво според теб съм направил? Облякъл съм дрехите на Адам и съм седнал пред видеокамерата или нещо подобно?
— Мисля, че точно това си сторил, Джеф — отвърна Чет, преди майка му да успее да каже нещо.
— Всички знаем колко те бива да проникваш в компютри. И чакаме да ни кажеш как си пуснал този запис по кабела до вкъщи.
Сега изражението на момчето стана войнствено.
— Ами ако не ви кажа? — попита то.
— Ами ако си нямам и понятие от тази работа?
— Да, ама имаш — извика Чет.
— И след като сам си задаваш този въпрос, ще ти кажа какво точно ще сторя. Връщаш се вкъщи, Джеф. От този миг няма да ходиш на училище. Не следобед, не утре, а веднага. Прибираш се у дома и никакво излизане, докато не решиш да ни кажеш как си го сторил.
— О, стига, де, тате! Не е честно! Нищо не съм сторил!
Бащата рязко стана.
— Добре, Джеф, това е положението. Хайде!
Той отвори уста, но преди да продума, Чет му направи знак да мълчи.
— Писна ми от заплахите ти за самоубийство. С вчерашната си разстрои майка си, но не мен тези не ми минават. Познавам те, Джеф. Просто никак не приличаш на Адам. Той преживяваше всичко в себе си и никога нямаше чувството, че угажда на някого. Но ти си пълната му противоположност. Мислиш, че си центъра на света и можеш да въртиш всички на пръста си. Е, точно сега се налага да те разочаровам.
Ясно ли е?
Лицето на Джеф се изопна от гняв. Той обърна гръб на родителите си и попита Джордж Енджърсол:
— Ще им разрешите ли да го направят? Ще им разрешите ли просто да ме спрат от училище?
Директорът безпомощно вдигна рамене.
— Те са твои родители, Джеф. Имат право да те приберат у дома. А май е трябвало да се замислиш за това, преди да им свиеш снощния номер. Съжалявам — каза и стана.
— Мисля, че като си поседиш известно време у дома, ще ти се отрази добре и ще можеш да премислиш какво си сторил. А и да решиш какво ще правиш след това.
Джеф не помръдна секунда-две. Гняв разкриви лицето му. Но точно преди да се обърне, намигна.
Чет и Джанет Олдрич не го видяха да смига, но Джордж Енджърсол идеално го разбра.
Момчето си знаеше ролята.

* * *

Щом семейство Олдрич си тръгна, Енджърсол придружи Хилди Креймър до кабинета й. После се качи с дрънчащия в пиричената си клетка асансьор до апартамента си, отвори вратата и щом влезе, натисна скритото зад библиотеката копче. Качи се в тайния асансьор, затвори библиотеката и се спусна в лабораторията под мазето. Огледа мониторите, отразяващи всеки аспект от физическото състояние на двата мозъка, плаващи в стъклениците и за миг се спря, възхитен от съвършенството на органите.
Бяха толкова съвършени, че приличаха на изкуствени. Множеството усукани гънки караха дяловете им да изглеждат десет пъти по-големи, отколкото бяха в действителност.
И двата мозъка, освободени от тесните си, ограничаващи ги досега черепи, сякаш нарастваха, гънките им леко се раздалечаваха и увеличаваха повърхността им.
На Енджърсол му се стори, че мозъкът на Адам, по-едър от този на Ейми, е пораснал за една нощ. Когато провери водоизместимостта му в стъкленицата, откри, че е прав, макар и да не бе пораснал, колкото се надяваше. Все пак мозъкът на Адам бързо нарастваше, а май и този на Ейми растеше.
Какво ли ще стане, ако продължаваха да растат? Дали и интелектът на двата индивида, скътан в органите им, също ще нарасне?
И какво ще стане със самите индивиди? Ще им повлияе ли това?
Но можеха ли те при настоящите си условия на живот да останат неповлияни?
Опита се да си представи какво е да живееш без тяло, да съществуваш на този свят само като интелект, завинаги освободен от мъките по поддържането на едно несъвършено тяло.
В известен смисъл му се щеше самият той да се озове в една от стъклениците, да сложи точка на всички неприятности, които го отделяха поне за няколко часа на ден от работата му. Но точно сега за това не можеше и дума да става. Докато двата мозъка се намираха под негово наблюдение, а и после, след като и останалите съвсем скоро се присъединяха към тях, докато не разбереше точно как функционират в изкуствената, създадена от него среда, той просто не смееше да рискува.
В края на краищата двата мозъка — а вероятно и повечето от тези, които щяха да ги последват — можеха напук на всичко да умрат. Всъщност съществуваше доста голяма вероятност да му се наложи да убие Ейми Карлсън още този следобед.
Цяла нощ проблемът с Ейми не го остави на мира, успя да дремне само един-два часа на съмване и се събуди, облян от ярките слънчеви лъчи, с готов отговор в главата.
Не се и съмняваше, че вече е мирясала. Имаше работа с едно от най-интелигентните деца, появявали се някога в Академията. Разбира се, до сутринта ще е разбрала, че с нищо не може да промени състоянието си.
Нито пък че той или който и да е друг могат да й помогнат.
Едно нещо е да извадиш жив мозък от черепа и да го поддържаш жив в хранителен разтвор. Съвсем друго е да го върнеш в тялото на донора, тъй като, разбира се, тялото ще умре още в мига на изваждане на мозъка.
Несъмнено тя вече се е сетила и се е примирила с положението. Нямаше какво толкова да избира — или щеше да му сътрудничи, или да умре.
И наистина щеше да умре, тъй като той вече знаеше как да предотврати запланувания от нея саботаж.
Само трябваше да я приспи.
Първо обаче се налагаше да се оправи с Адам.
Набра на клавиатурата командите за включване на озвучителната система.
На екрана се появи съобщение:

ЗВУКОВАТА СИСТЕМА ВЕЧЕ Е ВКЛЮЧЕНА.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:38

Енджърсол се намръщи. Със сигурност си спомняше, че снощи изключи звука. С Хилди говореха за неща, които не искаха нито Адам, нито Ейми да чуят.
Но сега бе включена.
Откога ли работеше?
— Адам — каза той със спокоен, но натежал от яд към момчето глас.
— Искам да си поговорим.
Моментално мониторът над стъкленицата на Адам присветна и ликът на момчето се появи с широко отворени очи и разтревожен вид.
— Н… научихте, така ли? — попита то.
— Тате ви е казал какво съм направил.
Да, каза ми. И ако Джеф не се бе престорил на гузен, целият ни проект отиваше на вятъра. Ясно ли ти е?
— Д… да — заекна Адам.
— Много ли ми се сърдите?
— Разбира се, че ти се сърдя. Създаде куп неприятности на брат си, а можеше и всички да загазим.
На екрана брадичката на Адам потрепера.
— Не исках да замесвам и Джеф… — започна той, но Енджърсол не го остави да довърши.
— Джеф ми трябва тук, Адам. Нужен ми е за проекта, а и той иска да вземе участие. Не прави нищо, което да попречи на осъществяването му. Разбра ли?
На екрана ликът на Адам кимна:
— Да.
— Сигурно скоро Джеф ще ти се обади — продължи Енджърсол.
— Каквото и да те помоли, изпълни го.
— Ами ако… — започна Адам, но Енджърсол отново не го остави да довърши.
— Бъркам ли нещо, Адам? — попита той.
— Пак ли да повтарям? Сигурен съм, че Джеф гори от желание да заеме мястото ти в проекта.
Адам замълча за миг, докато съзнанието му възприеме думите на Енджърсол.
Най-сетне с треперещ глас пак проговори:
— Ще направя каквото Джеф поиска. Стига някой да не пострада.
— Добре. Сигурен съм, че най-малко Джеф ще иска някой да пострада. Само иска да стане част от проекта. Разбрахме ли се?
На монитора ликът на Адам кимна в знак на съгласие.
— Много добре тогава — продължи Енджърсол.
— Можеш да се върнеш към заниманията си. — И докато ликът на Адам избледняваше на монитора, Енджърсол насочи вниманието си към този над другата стъкленица.
— Ейми! — рязко каза той.
— Чуваш ли ме?
Моментално на графиката, следяща алфа-вълните на Ейми, се появи точица. И макар че тя изчезна почти толкова бързо, колкото и се появи, не бе достатъчно бързо.
— Добре, Ейми. Знам, че слушаш, и според мен се налага да поговорим.
Прегледа показанията на монитора на Ейми, после се взря в екрана над стъкленицата. Въпреки усилията й да ги потисне, той видя графичното изображение на многообразието от мозъчни вълни, реагиращи на думите му толкова ясно, сякаш виждаше самото й лице. Но на екрана над стъкленицата от лицето на Ейми нямаше и следа.
Той подозираше, че се преструва на заспала.
— Знам, че ме чуваш, Ейми, и май знам какво се върти в главата ти. Ядосана си. И ми се струва, че с право. Навярно не трябваше изобщо да те включвам в проекта. Но това е вече минало и нито ти, нито аз можем да го върнем обратно. А и ми се струва, че, унищожавайки проекта, няма нищо да постигнеш. Разбери това! Опитите ти да разкажеш на някого всичко, също няма да ти донесат нищо. Не разбираш ли? Даже някой да ти повярва и да дойде да те търси, теб отдавна няма да те има. И двамата с Адам ще сте мъртви, и тук, долу, ще остане само компютърът „Кройдън“, който ми помага в търсенето на изкуствен разум. Ще прегледат лабораторията, ще видят и мозъците от шимпанзета, които ще заместят вашите в стъклениците, и толкова. Файловете ще се възстановят и проектът ще продължи. Така че имаш право на избор. Да участвуваш в проекта или да си мълчиш и да се цупиш. — Гласът му се промени и зазвуча неотстъпчиво.
— Не обичам намусени деца, Ейми. Това поне разбра ли?
От страна на Ейми изобщо не последва отговор. Високоговорителите на тавана мълчаха, а мониторът над стъкленицата тъмнееше. Енджърсол почака няколко минути. Не се съмняваше, че тя чува всяка негова дума, както и че именно нейно дело е включването на звуковата система, след като той я изключи снощи. Най-сетне взе решение.
Отиде в съседната стая, отключи шкафа с лекарствата и извади ампула натриев пентотал. Върна се в лабораторията, прикрепи ампулата за изкуственото кръвообращение, което поддържаше притока на кръв в мозъка на Ейми, и отвори клапана съвсем мъничко.
Приспивателното щеше да навлезе в мозъка й в такива незначителни количества, че щеше да разбере какво става с нея, твърде късно.
Гласчето на Ейми прокънтя в стаята.
— Спри!
Енджърсол замръзна. Как така вече е усетила? Едва ли пентоталът е достигнал до мозъка й.
Сякаш прочела мислите му, тя отново проговори:
— Цялата ми поддържаща система е под мое наблюдение, доктор Енджърсол. Знам какво правиш. Пускаш пентотал в кръвообращението ми. Спри го.
Той отстъпи и се втренчи в монитора над стъкленицата. Ликът й вече се появяваше с гневен поглед и стиснати устни.
— Не чу ли какво ти казах, Ейми? Нищо не можеш да направиш. Реших да те приспя.
— Недей. Заета съм и не искам да ме безпокоят. Не те харесвам и не искам повече да говоря с теб. А ако не махнеш това приспивателно, не само проекта ти ще съсипя, ами всичко!
Енджърсол се поколеба. Да съсипе всичко? Какво ли имаше предвид?
И отново, тя сякаш му прочете мислите:
— А отгоре на всичко мога да го сторя. Мога да проникна, в който си искам компютър на света. А щом мога да проникна в тях, няма нещо, което да не мога. Просто ме остави на мира и никой няма да пострада. Той се поколеба и умът му трескаво работеше. С какво ли се занимаваше? И какво толкова можеше да стори, преди приспивателното да й подействува и да заспи?
Стигна до заключението, че не знае.
Нито пък го интересуваше, осъзна той внезапно.
Ако е вярно, че може да проникне във всеки компютър на света, а той едва сега схвана, че това е самата истина, след като разполага със сложните комуникационни системи на неговия „Кройдън“, то вероятните разрушения, причинени от нея щяха да бъдат невъобразими.
Затвори клапана и махна ампулата от апарата за кръвообращение.
— Благодаря! — каза Ейми и мигновено анализира промяната в притока на кръвта.
— Наистина не искам никой да пострада. Просто ме остави на мира.
— Но защо, Ейми? — попита Джордж Енджърсол.
— С какво се занимаваш?
На монитора над стъкленицата ликът се усмихна загадъчно:
— Работя върху един проект. Мой собствен проект.
Високоговорителите замлъкнаха. Ликът на Ейми изчезна.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:39

25.

Джеф не знаеше със сигурност кога за пръв път му хрумна тази идея. Май в утрото, когато родителите му го прибраха от Академията вкъщи направо от кабинета на доктор Енджърсол, без дори да му дадат възможност да мине през стаята си и да прибере някои от вещите си. Сякаш беше бебе или нещо такова.
Почнаха да се отнасят с него сякаш е бебе, разляло чаша мляко и сега трябваше да седи наказано в ъгъла.
По пътя за дома не обели нито дума, дори не внимаваше много в приказките на баща си, тъй като вече се бе наслушал в кабинета на доктор Енджърсол.
— Няма да мърдаш от къщи и ще размишляваш върху стореното, докато не решиш да си признаеш как си го направил и с чия помощ.
С чия помощ ли? Толкова ли са тъпи? С ничия помощ, след като нищо не бе сторил. А даже снощният номер да е негово дело, за какво му е помощ. Трябваше му само подходящ компютър, а Джеф много добре знаеше къде точно се намира той.
Но на баща му не му се вярваше, че на записа наистина е Адам — или поне лика, сътворен от самия Адам — и той нямаше къде да мърда. Освен, ако не си признаеше истината.
Но не можеше и да му каже истината и целият проект да отиде по дяволите.
Настина се получаваше тъпо.
Защо не умря пръв? Защо решиха Адам да е пръв? Но вече знаеше отговора на този въпрос. Адам нямаше да си държи езика зад зъбите. Стига майка им да зациври и той щеше да изпорти всичко. И така тримата: той, доктор Енджърсол и Адам решиха Адам да бъде пръв. В този миг Джеф изпита облекчение. В края на краищата, ако нищо не излезеше? Ами ако мозъкът вземе, че умре, докато докторът го пренася от главата в стъкленицата? Разбира се, знаеше, че съществува такава опасност, след като със собствените си очи видя поставените от доктор Енджърсол в стъкленици мозъци на шимпанзета.
Дори и след шест месеца мозъците им още бяха живи.
Живи и здрави.
— Време е да опитаме с човешки мозък — каза им доктор Енджърсол миналата пролет в деня, когато им показа тайната лаборатория, скрита под мазето на къщата.
— Резултатите са перфектни — мозъците на шимпанзетата функционират и черпят информация от компютъра. Бедата е, че маймуните не са достатъчно интелигентни и не разбират откъде идва цялата тази информация и какви възможности им предлага той. А не ще и дума, че им липсва и интелект, за да си взаимодействат с компютъра.
— Вторачи се настойчиво в тях.
— Нужен ни е доста особен ум. Ум, не само способен да схване значението на проекта, но и притежаващ интелекта да усвои този съвършено нов вид дразнител. Когото и да изберем, той ще е първият човек, влязъл в същинско взаимодействие с компютъра. Ето защо се налага да притежава интелект, способен да разтълкува информацията по съвършено нов начин, по начин, който уви, не знам дали самият аз напълно разбирам.
Енджърсол не спря да говори, описвайки им новия свят, в който ще се озове първият човек, взел участие в неговия проект. Свят на безмерното знание, на неограничените възможности. Джеф го слушаше и въображението му се възпламени, защото осъзна какви възможности разкрива този проект. Освободен от оковите на тялото, умът можеше на воля да изследва каквото си пожелае. Абсолютно всичко.
Близо час доктор Енджърсол ги омайва с описания на света, в който човешкият ум щеше да се озове.
— Съвършено ново ниво на съществуване — каза им той и възторженият му глас ги зарази с обхваналата го по проекта треска.
— Но първият, който ще участвува в проекта, трябва да е доста специален. Та нали ще проправя пътя, ще изследва място, където не е стъпвал човешки крак.
— И на когото и да се падне тази чест — допълни той — мястото му в историята е запазено.
И Джеф, и Адам стояха като хипнотизирани, а когато доктор Енджърсол им каза, че един от тях може да е пръв, те се спогледаха. Джеф трескаво обмисляше.
Ако всичко минеше добре, щеше да стане най-известният човек в света.
Но ако нищо не излезеше, щеше да умре.
— Би трябвало Адам да е пръв — изрече той, стараейки се в гласа му да не прозвучи внезапно обзелото го съмнение.
— По-умен е от мен. — И тогава, в миг на вдъхновение, се сети.
— Освен това — продължи с усмивка — името му е Адам. Не ви ли се струва, че първият човек в новия свят трябва да се казва Адам?
Самият Адам се колебаеше, люшкаше се между заразителния възторг на Енджърсол и мрачните си опасения за евентуалните последствия, които можеха да го сполетят.
През следващите седмици Джеф пое задължението да убеди брат си. С часове разговаряше с него, съчинявайки умопомрачителни фантазии за света, който му предлагаше пръв да изследва.
— А… ами ако нищо не излезе? — най-сетне една нощ понита Адам, насъбрал кураж да сподели с брат си най-мрачните си опасения.
— Ами ако умра?
Джеф отдавна чакаше този въпрос.
— Голяма работа! Като гледам и тук не си кой знае колко щастлив. Освен мен нямаш нито един приятел и прекарваш цялото си време с компютъра си. А като попаднеш в него, ще станеш известен. Сега аз съм център на внимание, а не ти. Но като го направиш, ти ще бъдеш този, когото всички ще харесват. А мен всички ще ме забравят.
Както ставаше винаги от появата им на този свят, в края на краищата Адам се съгласи да стори исканото от Джеф. И сега проектът функционираше.
Само дето Адам не устиска да не съобщи на майка им, че е жив.
И защо му трябваше? Да не би родителите им да му бяха повярвали! Е, майка му почти повярва, ама баща му я разубеди. И сега той, Джеф, напускаше училище и пътуваше за дома и всичко това заради Адам!
И как ли щеше да се измъкне от цялата тази каша, без да изпорти всичко?
И точно тогава идеята взе да зрее в главата му.
Отначало зрееше бавно, но в един миг вчера привечер, когато баща му позвъни за пети път, за да се увери, че си е вкъщи, погледът на Джеф попадна върху календара, който майка му винаги държеше на плота до телефона в кухнята.
Утре сутринта имаха среща.
Пишеше: „Тенис, Броди — 6:00 часа.“
Докато баща му за кой ли път изреждаше условията на заточението му, Джеф не откъсна поглед от написаното. Когато най-сетне гневът на баща му поутихна, той го попита:
— Ами утре сутрин? Може ли да дойда с вас на тенис?
От другата страна на линията настана мълчание, а после сърдитият глас на баща му прозвуча гръмко и ясно:
— Ти на пътуването до Стратфорд с цел партия тенис на частен корт лишаване от права ли му викаш!
— Божичко, тате, само питам! — възкликна Джеф.
Когато баща му най-сетне затвори, идеята, която му бе хрумнала, взе да се оформя. Той отиде в хола и включи компютъра на баща си.
Минута по-късно се свърза с Адам и пръстите му запрепускаха по клавиатурата, докато отправяше исканията към брат си.
— Защо? — попита той.
— Какво си наумил?
— Само за майтап — написа Джеф.
— Искам да се пошегувам с мама и тате. Опасно е. Може да пострадат.
— Няма да пострадат. Просто искам да ги уплаша.
Когато Адам не отговори, той написа още нещо.

АКО НЕ ИЗПЪЛНИШ МОЛБАТА МИ, ЩЕ КАЖА НА ДОКТОР ЕНДЖЪРСОЛ.

Минаха няколко секунди и Джеф се зачуди какво ли става. Да не би на Адам да му хрумнеше да не му обърне внимание? Или пък му бе трудно да вземе решение? Тъкмо се канеше да набере нов въпрос, когато принтерът до компютъра тихичко изписука.
Няколко секунди по-късно се показа лист хартия. Последваха го още два.
Джеф ги грабна от принтера, огледа ги, а после набра нов въпрос.
— ОТКЪДЕ ГИ ИЗНАМЕРИ?
След минута се появи и отговорът:
— ОТ ЕДИН КОМПЮТЪР В ЗАПАДНА ВИРДЖИНИЯ. ТЕЗИ ЧАСТИ ТАМ ГИ ПРОИЗВЕЖДАТ.
Джеф написа в отговор:
— ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ТОВА, КОЕТО СЪМ НАМИСЛИЛ?
Моментално се появи и отговорът:
— ДА. НО НЯМА ДА МИНЕШ БЕЗ НЯКОИ НЕЩА.
Принтерът пак изписука и след няколко секунди се появи още един лист, този път с кратък списък на частите.
Момчето изключи компютъра и занесе първите три листа, получени от брат му, в стаята си и ги завря под дюшека на леглото си.
После, нарушавайки бащината си забрана да излиза навън, отиде до селцето, където миналата година бяха открили клон на магазин за радио части.
Частите му излязоха тридесет и пет долара и той ги плати с петдесет доларовата банкнота, която измъкна от касичка с пари за черни дни, прибрана от майка му на дъното на кедровата ракла пред спалнята им.
Шансовете тя да забележи липсата им още тази вечер не бяха големи и той не се безпокоеше.
А утре сутрин едва ли щеше да има значение.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:41

* * *

Същата вечер Джош Маккалъм седеше сам в столовата и кимаше на всеки, който го заговаряше, но нито покани някого при себе си, нито пък прие предложението на Брад Хиншоу да пренесе таблата си на масата, където вече се хранеха други две деца.
Тази вечер не му се говореше с никого, не му се разправяше отново как се е чувствувал, когато намери тялото на Ейми, а и не му се слушаше как останалите деца говорят, че може би Стив Конърс я е убил.
Тази вечер искаше да остане сам, защото цял ден не успя да реши какво да прави. И макар че се стараеше, доколкото можа, да внимава в час, нищо не излезе. Колкото и да се мъчеше да вниква в думите на преподавателите, случилото се вчера с Ейми не му излизаше от главата.
Както и преживяното от него снощи, когато взе, че си сложи шлема за възпроизвеждане на действителността и изведнъж се появи Адам Олдрич.
Цял ден се бори с тази загадка, като все се чудеше дали видяното е истина, или е само някакъв компютърен трик, някаква сложна програма за взаимодействие, откликваща на всяко негово желание.
Но щом програмата е толкова съвършена, та да го накара наистина да повярва, че пред очите му е Адам и че той разговаря с него, то значи притежава разум, нали така? В това се състоеше един от тестовете за изкуствен разум. И въпреки това доктор Енджърсол им каза, че такова нещо не съществува и никога няма да съществува. При това, ако видяното от него бе само програма, как тогава да си обясни станалото тъкмо към края, когато чу вика на Ейми за помощ?
А после в училище дойдоха господин и госпожа Олдрич и прибраха Джеф у дома. Джош веднага се досети, че внезапното му заминаване има нещо общо с Адам. Още преди началото на първия час, и докато чакаха доктор Енджърсол, Хилди им съобщи, че семинарът тази сутрин няма да се състои, а после отведе Джеф горе, в кабинета на доктор Енджърсол, и момчето още тогава разбра какво се е случило. Госпожа Олдрич сигурно е получила ново послание от Адам и сега обвиняваха Джеф за него.
А сега даже и Джеф го нямаше и той нямаше с кого да поговори за бъркотията в главата си.
Хрумваха му какви ли не безсмислици и колкото повече разсъждаваше, толкова повече всичко се объркваше.
Освен ако не приемеше видяното снощи за истина, понеже тогава всичко си идваше на мястото. А това значеше, че някъде наблизо Адам и Ейми все още са живи, мозъците им все още функционират, макар й телата им да са мъртви. Но къде? Къде е компютърът, в който се намираше Адам? И какво ли го чакаше, ако го открие, питаше се Джош. Каквото и да са наумили, сигурно са ги скрили доста добре, щом искаха всички да си мислят, че те са мъртви! А ако го пипнеха, че се опитва да разкрие тайната им…
Май трябваше да се обади на майка си и да й каже, че иска да се прибира у дома.
Но тя ще поиска да знае защо.
Какво ли ще каже, като й съобщи, че Адам и Ейми изобщо не са мъртви, ами са скрити нейде в някакъв компютър? Ще каже, че се е побъркал, и ще го прати на психиатър. Освен това не му се искаше да се връща в Едем и да скучае в час с деца, които го мразят. А и несъмнено му се щеше да разбере какво се е случило с Ейми. Ако някой й е сторил нещо, искаше да разбере кой, за да го накара да съжалява.
Джош довърши вечерята си, вдигна отрупаната с мръсни чинии табла и я отнесе на гишето между столовата и кухнята.
Очите му не се отместваха от вратата за мазето и само при спомена за случилото се преди две вечери там долу той потрепера.
Спомни си и се почуди.
Още веднъж в спомена си видя бетонната грамада, подобна на асансьорна шахта и още веднъж долови шума, преминаващ вътре досами него и продължаващ надолу.
Под къщата ли отиваше?
Възможно ли е Адам и Ейми да са там?
Но как да разбере? И ако под къщата имаше нещо, някаква тайна лаборатория, как да достигне до нея?
Сърцето му се разтуптя, докато размишляваше върху възможностите.
И щом си помисли, че пак трябва да прекоси мрачния лабиринт от помещения в мазето, усети, че го побиват ледени тръпки.
Нечий глас прекъсна унеса му. Глас, от който му се вледени кръвта. Гласът на Хилди Креймър.
Овладя криво-ляво обхваналата го паника и се извърна.
— Джош, зле ли ти е? — питаше тя и очите й, сякаш го приковаваха за стената.
Джош изтръпна. Дали го е видяла да се взира във вратата за мазето? Дали знае какви мисли му минават през ума?
— П… просто се сетих за Ейми и толкова. Все с нея се хранехме, а… — Вопъл задави гласа му.
— Просто ми липсва.
Всевиждащият взор на Хилди се смекчи.
— Знам. — Тя сложи ръка на рамото му.
— На всички ни липсва. Но понякога стават ужасни неща и трябва да се научим да ги понасяме. Животът продължава, колкото и тежко да ни е от време на време.
Той се пребори с желанието си да се изтръгне от прегръдката й.
— Искаш ли да си поговорим за това? — попита възпитателката.
— Можем да отидем в кабинета ми.
Джош поклати глава.
— Ще ми мине. А и имам много домашни за утре.
За негово облекчение Хилди свали ръка от рамото му и каза:
— Е, ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.
Момчето се изниза покрай нея, забързано прекоси столовата и се озова във вестибюла. Докато изкачваше стъпалата към втория етаж, се спря, дочул познатото подрънкване на асансьора.
Проследи как кабината бавно се изкачи към горните етажи.
Тя отмина, обаче Джош не свали очи от основата на клетката й.
Подът на шахтата бе солиден и асансьорът не можеше да продължи по-надолу.
Или поне, осъзна той, загледан в стабилната замазка на пода, този асансьор не може да продължи по-надолу.
Ами ако имаше и друг асансьор?
Докато се изкачваше по стъпалата, тази мисъл не излезе от ума му.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:42

* * *

Наближаваше полунощ, когато Джеф извади трите листа изпод дюшека, излезе от стаята си, ослуша се пред вратата на родителите си, за да се увери, че и двамата спят дълбоко, и после тихичко се спусна по стълбището до потъналия в мрак долен етаж. Включи компютъра „Макинтош“, задействува модема, набра някакъв телефонен номер, последван от таен код, и миг по-късно се свърза с компютъра „Кройдън“ в лабораторията на Джордж Енджърсол.

СЛЕД ПЕТНАДЕСЕТ МИНУТИ ЩЕ СЪМ ГОТОВ, АДАМ.

Отговорът се появи мигновено.

ТУК СЪМ.

Джеф безшумно се прокрадна по дървения под, мина през кухнята, слезе в гаража и запали лампата едва след като затвори кухненската врата след себе си. Отвори капака на бащината си кола, огледа чертежите, изпратени от Адам същия следобед, и намери кутията, в която бе събрана електрониката на колата. Откопча пластмасовите закопчалки, прегледа втория чертеж, после с помощта на отверка свали една от електрическите платки, подредени в самотна редица в кутията, измъкна я от жлеба й и отново закопча пластмасовата кутия. Пусна обратно капака и застина, когато той щракна в ключалката си. Но откъм къщата не се чу нищо и Джеф се успокои.
Взе със себе си платката и се върна в стаята си, където проучи третия чертеж — схема на самата платка.
Джеф бръкна в джоба на хавлията си и измъкна кабела, купен от магазина за радио части същия следобед, и го включи в един от изходите на гърба на компютъра.
Вгледа се още веднъж в чертежа, после го сравни с вече лежащата на бюрото до клавиатурата на компютъра платка.
Внимателно скачи изводите в края на кабела с превключвателите на платката, после изписа на клавиатурата.

ГОТОВ СЪМ ЗА ПРОГРАМАТА.

След минута екранът се опустя, а после се появи сложна програма. Джеф внимателно я прегледа точка по точка, докато не стигна до търсения раздел.
Заличи два реда от командите и ги замести с нови.
Натисна копчето „Enter“ и в прозорчето се появи съобщение.

ПРЕПРОГРАМИРАНЕ НА ЧИП? Н[е] Д[а]

Джеф натисна клавиша Д, а после и „Enter“. За миг не бе сигурен дали нещо е станало, но после в прозорчето се появи ново съобщение:

ПРЕПРОГРАМИРАНЕТО Е ЗАВЪРШЕНО.

Джеф откачи кабела от платката и от компютъра, мушна я обратно в джоба си, после без дори да се сбогува с Адам, изключи компютъра. Бързо се върна в гаража, монтира отново платката в електронната кутия под капака и после окончателно го затвори. Мушна трите листа хартия при кабела в джоба на хавлията си.
Изгаси осветлението в гаража, промъкна се обратно в къщата и тъкмо се канеше да се качи по стълбите, когато дочу шум над главата си. Стъпки.
Мигом замръзна на място, после се сети какво да прави. Запали лампата в кухнята, отвори хладилника и бързо измъкна буркана с майонеза, парче кашкавал и горчицата. Когато след няколко секунди баща му се появи на прага на кухнята, той вече си правеше сандвич. Джеф погледна през рамо и успя гузно да се усмихне.
— Спипа ме. Ще ме издадеш ли на мама, че тайно си правя сандвич или да ти направя и на теб?
Чет се поколеба, после отвърна с усмивка на сина си.
— Направи и на мен. Ако ни спипат заедно, ще понесем наказанието като мъже. — Измъкна четвъртинка мляко от хладилника, сипа и на двамата по чаша, после седна пред кухненската маса.
— Сън ли не те хваща?
Джеф сви рамене.
— Ъха.
— Струва ми се, че по-добре ще спиш, ако просто ми се изповядаш и забравим за станалото. Това не значи, че стореното не е гадост, но не бих казал, че е настъпил краят на света. Само си признай, кажи ми кой ти помогна.
— Ъхъ — каза Джеф с гняв в гласа.
— И пак да си остана у дома до края на живота си и да не ми позволиш да се върна в Академията, нали?
— Няма смисъл да говорим за това, докато не решиш да си признаеш за стореното.
— Ами ако не си призная? — предизвикателно изрече.
— Ами ако не ща да ти кажа?
— Тогава предполагам, че известно време ще си седиш вкъщи — отвърна любезно Чет и не се поддаде на гнева, който се надигаше в него от безочието на сина му.
— Но не съм се отказал, Джеф. Можеш да ми кажеш тази вечер, утре или следващата седмица. Но рано или късно ще ми кажеш.
Момчето взе сандвича си.
— А само преди миг ми се стори, че вече не ми се сърдиш като преди — изрече той с горчивина.
— Сандвичът ти е на плота. Моя ще си го ям в стаята.
Почти машинално Чет се понадигна на стола си. Щеше му се да стори едно-единствено нещо — да сграбчи Джеф за врата и да го разтърси. Да го тръска, докато не му се извини за това, което стори с майка си, да се извини за тона, който му държеше, да се извини за поведението си в последно време.
Но не го стори. Вместо това се замисли за Джанет. Тази вечер за пръв път след смъртта на Адам сънят й бе спокоен. Ако сега му се сопнеше, само щеше да я събуди и да я лиши от малкото й почивка.
Запази спокойствие, отхапа от сандвича си, опита се да го сдъвче, после го изплю в боклука и хвърли и останалото.
„Понякога най-трудно на света е да си баща“ — реши той, загаси лампите в кухнята и пое обратно нагоре но стълбите. И въпреки държанието на Джеф, откакто си отиде Адам, той го обичаше. И това щеше да мине. Нещата пак щяха да се оправят.
В края на краищата пак ще се сближат, както е нормално за баща и син.

* * *

В стаята си Джош се взираше във файла на екрана на компютъра си. Не знаеше точно нито какво означава, нито за какво служи.
Но знаеше откъде се бе взел.
Цяла вечер той прониква в разни компютри и търси следи от Адам Олдрич и Ейми Карлсън. Допреди няколко минути без какъвто и да е успех!
И тогава, съвсем случайно, реши да опита да проникне в компютъра в дома на семейство Олдрич.
Номера намери в бюрото на Джеф в съседната стая. Когато се опита да се свърже, даваше заето.
А това значеше, че някой в къщата вече използуваше модема.
Джеф?
Сърцето му изведнъж се разтуптя и Джош се залови за работа и проникна направо в компютъра в телефонната Централа. Само след минута успя да се включи в линията на Модема на семейство Олдрич.
И записа файла, който сега бе на екрана на компютъра му.
Само няколко реда, които му напомняха разговор между Адам и Джеф, работещи върху някаква програма.
Последва информация, която заприлича на Джош на несвързана безсмислица.
А после един-единствен ред:

ПРЕПРОГРАМИРАНЕТО ЗАВЪРШЕНО.

Препрограмиране на какво? Какво означава това?
Изключи компютъра, но думите сякаш се бяха отпечатали в ума му.
Препрограмирането завършено.
В тъмната нощ кой знае защо тези думи му се сториха прокобни.
Прокобни… и опасни.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:45

26.

Вече е близо пет и половина — каза Чет, допи кафето си и постави чашата в мивката.
— Ако искаме да сме у Броуди в шест, трябва да тръгваме.
— Май по-добре да се обадя на Фрида и да го отложим — предложи Джанет.
— Не съм сигурна, че ми се ще да оставяме Джеф сам. Като се събуди…
— Мисля да го оставим сам цял ден — напомни й съпругът й.
— Ако не отидем, просто пак ще се оставим да ни манипулира. Освен това днес следобед Кърт и Фрида летят за Лондон. Не помниш ли, че точно затова играем тази заран? Уговорката ни е от преди месец — партия за добър път, която възнамерявам да спечелим.
— Знам — въздъхна тя.
— Само дето…
— Тръгваме — оповести Чет с нетърпящ възражения тон.
Джанет знаеше, че е прав — и тя като Чет с нетърпение очакваше тазсутрешната партия. Когато се уговаряха преди месец, самото хрумване да станат в зори, да пътуват до Стратфорд и да играят тенис преди работа, й се стори забавно. Всъщност дори стана дума да им стане традиция, след като Кърт и Фрида Броуди се върнат от пътешествието си.
— Едва ли има по-добър начин да се преборим със средната възраст — каза тогава Кърт, а пък Чет мрачно отвърна, че едва ли има по-добър начин да рухнеш мъртъв от инфаркт преди закуска.
— Е, добре, нека поне да го събудя и да му кажа довиждане — помоли Джанет.
Чет се поколеба, после реши да й разкаже за случката от снощи. Чувайки разказа му за проведения снощи разговор със сина им, лицето й пребледня и тя прехапа устни.
— Щом си си наумила да му разрешиш да те съсипе заранта с поведението си, мисля, че не мога да те спра — каза той накрая.
— Но точно сега бих го оставил да спи. Докато се върнем, ще е станал и ако пак се разлигави, след физическото натоварване ще се владея по-добре.
„Допускаме грешка — внезапно тази мисъл порази Джанет.
— Не бива изобщо да ходим в Стратфорд. Би трябвало да си останем вкъщи и да се разберем с Джеф, колкото и да е болезнено.“
Но лицето на Чет й говореше недвусмислено, че ако държи на своето да отложат тениса и да проведе очна ставка с Джеф, само ще влоши още повече положението. Тя взе решение.
— Тогава да вървим — съгласи се и се насили да се усмихне весело, въпреки че не можеше да се отърве от чувството, че утрото й вече е съсипано.
Взеха ракетите си и кутиите с топки, влязоха в гаража, хвърлиха вещите си на задната седалка и след няколко секунди бяха на път.
Никой от тях не видя как Джеф надзърта от прозореца на стаята си на втория етаж и на устните му се появява тънка усмивка.
Пет минути по-късно те оставиха Барингтън зад гърба си. Чет настъпи газта, щом се заизкачваха по крайбрежната магистрала. Слънцето тъкмо се показваше зад хребетите на изток и утринната мъгла вече се отдръпваше от крайбрежната ивица. Джанет се любуваше на морския изглед и взе да се чувствува по-добре.
— Май в крайна сметка излезе прав — изрече с въздишка и се отпусна в седалката.
— Сигурно и двамата точно от това имахме нужда.
Чет протегна ръка и стисна ръката й, даде още мъничко газ и наклони глава към гледката на Тихия океан.
— Такова утро си остава неповторимо, нали?
Стрелката на спидометъра бавно пълзеше, надвиши осем десет километра и той вдигна крак от газта, знаейки, че само след около миля ще се наложи да убива скоростта за поредицата от остри завои, които лъкатушеха по зигзагообразната брегова ивица между Барингтън и Стратфорд.
Вместо да намали, колата продължи да увеличава скоростта си.
Чет усети да го обзема страх от необяснимото поведение на колата, но после се сети какво може да е станало.
Уредът за поддържане на постоянна скорост. Сигурно го е оставил включен и без да иска е натиснал копчето, за включване.
Но дори след като натисна спирачката, за да се изключи автоматично уредът за поддържане на постоянна скорост и да намали скоростта, той разбра, че така няма да се справи с уреда за постоянна скорост. Налагаше се да спре, за да се отмени предварително нагласената скорост автоматично. А вероятно и ако загаси двигателят.
Десният му крак натисна педала на спирачката, но вместо да усети мигновеното трепване от изключване на уреда за поддържане на постоянна скорост и моторът, както и спирачките да започнат да убиват скорост, той усети как двигателят се съпротивлява на спирачките.
Джанет му хвърли разтревожен поглед.
— Не се ли движим малко бързо?
Чет нищо не каза и натисна с все сили спирачките. Колата взе да намалява и обхваналото го напрежение започна да го напуска.
— Мисля, че педалът на газта е заял — промърмори.
— Вероятно нещо се разхлабило в предавките. Няма да ми отнеме повече от минутка, ако в багажника имам клещи и гаечен ключ.
— О, божичко — изпъшка Джанет.
— Само това ни липсваше — тлъста сметка за ремонт на колата.
— Изобщо няма да има сметка — отвърна той и натисна с все сила спирачките, а двигателят продължи схватката си със спирачките.
— Ако е в предавките, лесна работа.
Внезапно осъзна, че проблемът е по-сериозен, отколкото си мислеше, защото спирачките загряха и взеха да преплъзват, а колата пак увеличи скоростта.
Пътят почваше да се вие като змия из тесния пролом, изсечен сред каменните чукари, извисили се от морето, и оставаха около осемстотин метра до първия от завоите.
— Скъпи, намали! Не можеш…
— Това и правя! Но спирачките се загряха и се налага да ги пусна за секунда.
Пусна спирачките и колата се понесе с ревящ двигател, сякаш изтръгнала се от оковите на спирачките.
Внезапно обзет от страх, Чет хвърли поглед на спидометъра, който първо надвиши сто, после и сто и двадесет километра.
— Чет, намали! — извика Джанет и се изправи в седалката си, като през предното стъкло се взираше в острия ляв завой, който следваше на стотина метра.
Той натисна педала на спирачката и колата отново взе да намалява, но само след няколко секунди спирачките отново прегряха, а и мъжът усети как ефектът от тях отслабва.
Стрелката на спидометъра за миг падна под сто и двадесет, а после отново запълзя нагоре.
Обезумял, Чет заръчка лоста на скоростите, а когато и той не се подчини, се опита да изключи двигателя.
Ключът отказа да се превърти. Колата сякаш правеше каквото си иска.
В първия завой влязоха със сто и тридесет километра в час. С побелели кокалчета Чет стискаше волана. Гумите писнаха още с влизането, но тук пътят бе с широк банкет и колелата издържаха. Петдесет метра след това пътят отново кривваше вдясно, а после, доколкото си спомняше, идваше и първият от острите завои, който завиваше на цели 180 градуса и продължаваше към северната стена на дълбокия пролом в бреговата ивица.
Колата оцеля и във втория завой, но щом се поднесоха наляво и двамата Олдрич чуха зловещо стържене, докато задната й броня се удари в ниската, каменна, предпазна стена, единствената пречка да не полетят в морето.
— Спри! — изпищя Джанет.
— За бога, направи нещо!
Чет върна колата отново в дясното платно, но тя вече бе напълно неуправляема, продължаваше да увеличава скоростта и профуча по нанадолнището към острия завой и тесния мост, прокаран в най-тясното му място на пролома над бездната.
— Няма да го вземем! — извика той.
— Наведи глава!
Колата се носеше почти със сто и четиридесет километра в час, когато влязоха в завоя. И макар Чет да завъртя волана до краен предел, това не помогна.
Предницата на колата се насочи към моста, но почти в същия миг задните колела загубиха сцепление с пътя и лимузината неуправляемо се завъртя.
От страната на Джанет колата се удари о края на бетонния парапет вдясно на моста, вратата се сплеска, предпазният колан веднага се откачи.
Джанет прелетя през предната седалка и се озова едва ли не в скута на Чет, а колата не спираше да се върти, задницата на лимузината изскочи от пътя и тя застана на ръба на моста. Само след секунда се прекатури, премятайки се във въздуха, преди да се разбие в скалата.
Щом спря на дъното на ждрелото, избухна в пламъци, но Чет и Джанет за щастие вече бяха мъртви.
Когато слънцето се издигна по-високо и есенното утро просветля, от горящите останки, търкалящи се на тридесетина метра под моста, заструи дим.
Не мина и минута и откъм северния край на завоя се появи голям камион, който едва-едва пълзеше по стръмния, тесен път на най-ниската си предавка, и шофьорът забеляза носещия се отдолу дим на талази.
— Исусе — промълви той. Включи мигащите светлини и закова камиона да провери дали няма някой оцелял, посягайки към микрофона на радиотелефона.
— Тук някой е излетял от моста на Барингтън — съобщи.
— Изглежда, е станало току-що. Колата е на дъното, цялата в пламъци.

* * *

По телевизията тъкмо течаха утринните новини, когато телефонът в апартамента на Хилди Креймър иззвъня. Тя намали телевизора и вдигна телефона.
— Госпожа Креймър? — чу се нечий глас.
— Да. — Нервите й се изопнаха. Сериозният тон й подсказваше, че вестта, която звънящият по това време имаше да й съобщи, едва ли е добра.
— Обажда се сержант Довър от полицейския участък в Барингтън. Сърцето на Хилди заби силно.
— Да не сте намерили Стив Конърс? — попита тя и вече се приготви внимателно и сдържано да изрази скръбта си от смъртта на учителя.
— Де да бе това — рече й Довър.
— Става дума за момчето, което намери колата му.
Хилди се замисли. Снощи нямаше нищо необичайно в поведението на Джош. Да не би да се е измъкнал от дома през нощта?
Но защо? Той нямаше, и понятие какво става в тайната лаборатория.
— Джош Маккалъм ли? — попита тя.
— Другото. Джеф Олдрич.
— Разбирам — каза предпазливо, като гледаше гласът й да не трепне, макар че тревогата й моментално се усили. Какво ли се е случило? Да не би Джеф да е казал истината на родителите си?
— В момента съм в дома на момчето — продължи Довър.
— Боя се, че е станала злополука, а момчето е съвсем само. То ме помоли да ви се обадя.
— Злополука ли? — повтори като ехо думите му Хилди.
— Каква злополука?
— Боя се, че с родителите му. Колата им е паднала от моста северно от града. Станало е преди около четиридесет и пет минути.
— Мили боже — промълви жената.
— Чет и Джанет ли? Те добре ли са?
— Не, госпожо — отвърна сержант Довър.
— Боя се, че не. Точно затова ви се обаждам. И двамата са загинали. Хилди се опря на масичката, докато възприеме тези думи, и когато отново проговори, гласът й трепереше.
— Веднага идвам. Кажете на Джеф, че съм на път. — И без да дочака отговора на полицая, затвори телефона, прокара един гребен през косата си, после излезе през вратата, която водеше към паркинга.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:46

* * *

Напълно буден, Джош Маккалъм все още лежеше в леглото си. Цяла нощ не можа да мигне, все се будеше и се сещаше за странния файл, появил се на компютъра му снощи, и се питаше какво ли означава. В сънищата му имаше компютри, в съня си пак се озоваваше в странния свят, видян на екрана за възпроизвеждане на действителността.
Само дето в съня си изобщо не ползуваше програмата за възпроизвеждане на действителността. Ами наистина бе в самия компютър.
Но там не приличаше на разказа на Адам. Изобщо никакъв вълшебен свят не го чакаше.
Напротив, озова се в безкраен лабиринт, лъкатушещ около него с безконечните си, водещи за никъде коридори. Паникьоса се и хукна през лабиринта, зави първо в една посока, после в друга, но все си стоеше на мястото, откъдето тръгна.
Попадна в капан, от който нямаше изход.
Опита се да изпищи, но нямаше глас и всеки път се будеше целият плувнал пот и разтреперан от нечовешкото усилие да превъзмогне този беззвучен писък.
Всеки път, щом изпаднеше в неспокойна дрямка, сънят пак се връщаше и всеки път бе по-страшен от предишния.
Когато се събуди за последен път, през отворения му прозорец пробляскваха ранните слънчеви лъчи и той се отказа да прави опити отново да заспива. Взе книгата от нощното си шкафче и се зачете.
Сега обаче чу шум от кола по чакъла на алеята отпред. Хвърли поглед към часовника и видя, че едва минава шест.
Воден от любопитство, се измъкна от леглото и отиде на прозореца. Тъкмо навреме да види колата на Хилди Креймър да изчезва през портите на Академията.
Къде ли отиваше? И колко ли щеше да се бави?
Джош погледна отново към часовника. Още поне половин час никое от децата няма да стане. А щом Хилди я нямаше в дома…
Взе решение. Ако сериозно мислеше да се върне пак в мазето и да се опита да разбере точно къде се намира вторият асансьор, сега му беше времето.
Ами ако го хванеха? Ами персоналът в кухнята? Дори не знаеше по кое време идваха на работа.
Бързо навличайки дрехите си, Джош напрегна ума си и изведнъж му хрумна нещо. Измъкна куфара си изпод леглото и го взе със себе си, докато се отправяше към вратата. Ако някой го спре, ще му каже, че го носи долу в склада.
Стисна в ръка празния си куфар и излезе от стаята. Коридорът бе притихнал, сякаш утрото бе още далеч. Той притича по коридора до стълбището и взимайки по две стъпала наведнъж, слезе до приземния етаж. Там също не се мяркаше жива душа.
Изтича през столовата към килера на иконома, после се спря и се ослуша пред вратата на кухнята. Долови нечие мърморене: готвачът явно се залавяше със закуската, щом до него през цепката в люлеещите се врати се прокрадна аромат на кафе.
Безшумно отвори вратата към мазето, светна лампата, после пристъпи на площадката на стръмното стълбище.
Затвори след себе си вратата и с облекчение въздъхна. Засега никой не го усети.
С куфара в ръка той се спусна по стълбите. Защото за втори път слизаше тук или защото знаеше, че навън е утро, мазето не му се стори толкова страшно. Остави куфара, после си проправи път към мястото, където бе открил бетонната шахта, като палеше лампите по пътя си. Миг по-късно той се озова пред нея и откри още един ключ за лампа. Цялото пространство около него светна с ярката светлина на четирите голи крушки.
Обикаляше около бетонната шахта и я изучаваше внимателно. Първите три стени бяха солидна, бетонна фасада. Циментът бе стар и по него имаше кръпки, но нямаше нищо особено.
На четвъртата стена откри нещо, което не забеляза при последното си слизане. От пода излизаше пластмасова тръба с диаметър почти осем сантиметра. Тръбата отиваше право в стената на шахтата, минаваше през кутия със завинтен в четирите ъгъла капак. От кутията проводникът продължаваше нагоре и изчезваше в тавана на мазето, а едно разклонение под прав ъгъл пресичаше тавана на мазето, Джош вдигна глава и се взря в тръбата. Знаеше, че когато е строена къщата, пластмасата дори още не е била изобретена. Както и да е, самият проводник не изглеждаше толкова стар. Когато огледа пода, където тръбата изчезваше в цимента, циментът около тръбата също му се стори скорошен.
Възможно ли е в тръбата да са кабелите, които издигаха и спускаха асансьора? Стори му се невъзможно.
Отправи се обратно към стълбището, като претърсваше малките складови помещения, докато не намери кутия с инструменти. В нея имаше отвертка и миг по-късно Джош се върна при шахтата, отвъртя капака на кутията насред тръбата. Когато отви и четвъртия винт, капакът се люшна надолу и се видя какво има отдолу. Кабели.
Но не дебелите кабели, които движеха нагоре-надолу асансьора в шахтата, а компютърни кабели.
Моментално ги разпозна, познаваше сивата им пластмасова изолация като връзките на маратонките си. Поне дузина кабели, оплетени толкова плътно, че дори не успя да ги преброи всички. И те не само водеха към сградата отгоре, но и някъде надолу под пода.
Но той все още не знаеше къде се намираха машинариите на асансьора. Докато завиваше обратно капака на разпределителната кутия, той мислено си представи дома. Покривът на купола, заемащ четвъртия етаж, е плосък и едва ли моторът на асансьора е там.
Ами ако кабелите, които качваха и спускаха кабината, са на макари и слизаха с нея по шахтата? Тук долу имаше достатъчно място за мотора.
Обърна гръб на шахтата и проследи единственото разклонение от проводника. Може би на около четири-пет метра тръбата изчезваше в стена от бетонни блокове.
Те изглеждаха доста по-скорошни от циментовия под на мазето и в средата им имаше врата.
С разтуптяно сърце Джош пристъпи към вратата.

* * *

Хилди Креймър спря пред къщата на семейство Олдрич. В алеята бе спряна полицейска патрулна кола и униформен полицай й отвори още преди да натисне звънеца.
— Г-жа Креймър? Аз съм сержант Довър. Момчето е в кухнята. — Кимна той към хола и кухнята зад него.
— Оттук.
Хилди прекоси хола и се спря на вратата за кухнята. Джеф, още по пижама и хавлия, седеше на кухненската маса. Когато вдигна очи към нея, първо я впечатли, че очите му са сухи.
С бледо лице, но със сухи очи.
— Не знаех на кого да се обадя — каза полицаят.
— Никой от роднините му не живее наблизо.
Тя отиде при момчето и коленичи, за да може да го прегърне, без да го кара за става от стола.
— Моите съболезнования. Толкова съжалявам.
Джеф се извърна към нея и попита:
— Вече мога ли да се върна в училище?
Дъхът на Хилди секна. Още веднъж погледна момчето. И бавно започна да разбира.
Никакви сълзи.
Спокоен глас.
Не му пукаше!
И майка му, и баща му бяха мъртви, а на него не му пукаше.
Умът на Хилди трескаво работеше. Дали полицаят не забеляза? Или пък просто мислеше, че в покрусата си Джеф още не е проумял какво е станало?
— А…ами не знам — каза тя.
— Нека да разговарям със сержант… — Убягна й името на полицая и гласът й заглъхна.
— Довър — подсказа й Джеф.
— Казва се сержант Довър.
Поемайки си дълбоко въздух, Хилди се изправи на крака и отиде в хола, където полицаят говореше с някого по телефона. Направи й знак да изчака, веднага прекъсна разговора си и затвори.
— Добре ли е той? — попита. Тя поклати глава.
— Разбира се, че не е. Не съм сигурна дали изобщо е проумял какво се е случило. Но иска да знае дали мога да го прибера в Академията. — Когато Довър сбърчи вежди озадачено, Хилди бързо додаде, като гледаше да се възползува от предимството си, преди полицаят да размисли на спокойствие.
— Подозирам, че не е преритал за Академията, ами му се ще веднага да напусне къщата. Имайки предвид какво се е случило, нищо чудно, че не му се седи тук.
— Мисля, че трябва да уведомим роднините му — започна Довър. Хилди незабавно кимна.
— Аз ще се погрижа за това. Цялото му досие е в Академията, а и Чет и Джанет работят… работеха… в университета. Разбира се, ще сторя всичко необходимо, но… — Умишлено не довърши изречението, като искаше сам Довър да вземе окончателното решение.
Така нямаше да я упрекват, че просто е дошла в къщата, взела е Джеф и си е тръгнала.
Полицаят взе решение. Достатъчно му бе да бие пътя дотук и да съобщава на едно дванадесетгодишно дете, че родителите му са мъртви, без дори да е уведомил родителите на загиналите. Щом станеше дума за деца, Довър никога не знаеше как да постъпи. За прекарания половин час и дума не отрони с момчето. Поне тази жена знаеше как да се оправя с деца и познаваше Джеф.
Ако успеете да ги уведомите, вероятно и родителите им ще го приемат по-лесно — съгласи се той.
— Не ще и дума, ако има баба или нещо такова. Имам предвид, че ако няма, можем да позвъним на социалната служба и да му намерим къде да го подслоним.
— Не мисля, че ще се наложи — каза му тя.
— Според мен и Чет, и Джанет имат семейства в града и още тази сутрин ще се свържа е тях. Мисля, че не бива да безпокоим социалните служби.
— Трябва да чуем и мнението на семейството — отвърна уклончиво Довър, — и се боя, че трябва да ви помоля за някакъв документ за самоличност. Не че не вярвам коя сте, но…
— Разбира се. — Хилди заровичка в дълбоката си чанта, която преди минути остави на стола, като прекосяваше хола.
— Довър хвърли бегъл поглед както на шофьорската й книжка, така и на университетския й пропуск, после й ги върна.
— Нали мога да се свържа с вас на същия номер, на който ви намерих тази сутрин?
— Или чрез централата на университета — отвърна тя.
— Така е по-лесно да ме откриете денем. Другият номер е в апартамента ми в Академията. Там съм главна възпитателка.
Пет минути по-късно тя и Джеф се качиха на колата и се отправиха обратно към Академията. Повече от минута не отрониха нито дума. После Хилди проговори:
— Съжалявам за родителите ти, Джеф. Знам колко трудно ще ти бъде.
— За миг й се стори, че Джеф изобщо не я чува, после той се извърна и я погледна в очите.
— Сега вече д-р Енджърсол няма как да не ми позволи да отида при Адам — каза той.
— Ако полицията разбере какво съм направил, сигурно ще ме арестуват, нали?
Жената стисна по-здраво волана и нищо не каза.

* * *

Близо половин час Джеф се чудеше на машинарията, скрита зад стената от циментови блокове. Когато отвори вратата и запали лампата, веднага разбра, че е открил това, което търси.
Към пода бяха завинтени два големи мотора, всеки съоръжен със скрипец.
Един от моторите бе стар, пиринчената му кутия бе почерняла от грес, през красиво инкрустираната вентилационна решетка ясно се виждаха медните намотки на бобините.
Вторият обаче изглеждаше доста по-нов. И въпреки това на Джош не му убягнаха следите от предишния мотор, които съвсем ясно си личаха около по-малката основата на по-съвременния електромотор. Дали се е развалил един от старите мотори? Но щом е така, защо веднага не ги бяха сменили и двата?
Продължаваше да се пита, докато оглеждаше двата скрипеца с навито по-дебело от показалеца на Джош въже.
На скрипеца, свързан със стария мотор, около барабана бяха навити само няколко намотки.
Същото важеше и за скрипеца, прикрепен с новия мотор. Но самият скрипец бе много по-голям, макар и кабелът да бе със същия диаметър.
Джош проследи кабелите, които тръгваха от скрипците и се навиваха на тежки макари, хванати с болтове за циментовия под, после прекосяваха самия под и се намотаваха на още две ролки. Оттам кабелите отиваха право нагоре, изчезваха в шахтите-близнаци, които, изглежда, минаваха през стените на дома.
Наум си ги представи да продължават нагоре през стената до другите две ролки, които ги връщаха обратно до шахтата посред мазето. Последните две ролки трябваше да се намират точно над самите две шахти.
Само миг му трябваше на Джош, за да разбере кой мотор за кой асансьор е.
Старият мотор, свързан с по-малкия от двата скрипеца, сигурно движеше пиринчената клетка, която виждаше всеки ден и която знаеше, че в момента седи на партера и повечето от кабела й бе намотан на скрипеца.
Което значеше, че новият мотор с много по-големия му скрипец задвижваше тайния асансьор. Но и неговият скрипец бе почти празен, което значеше, че втората кабина, подобно на първата, се намираше чак долу. Но колко ли по-надолу от другата?
Огледа стените на помещението и само след секунда откри ограничителите на двата асансьора.
Както и самите електромотори, единият от ограничителите изглеждаше, сякаш не бе пипан, откакто е построена къщата.
Но ограничителят, прикрепен към втория мотор, бе новичък като самия мотор. А от черната му кутия, успоредна на навития метален електрически проводник, излизаше пластмасова тръба, която се разклоняваше от голямата тръба, прикрепена към асансьорната шахта. Значи тайният асансьор се контролираше от компютър.
Докато по-старият, този, който всички виждаха, все още действуваше с помощта на системата, инсталирана още кога то г-н Барингтън е строил къщата.
Внезапно силно дрънчене накара Джош да отскочи от ограничителите.
За минута го обзе паника и си помисли, че са го спипали в мазето, но се успокои, когато разбра, че е чул само един от асансьорите да тръгва. Извърна се и видя по-малкият скрипец да се върти бавно и да навива въжето. Джош затаи дъх и машинално засече колко секунди се върти скрипецът и функционират с шумно дрънчене старият електромотор и предавките. Почти тридесет секунди по-късно скрипецът се напълни, моторът издрънча и спря.
Джош не мърдаше, сякаш бе пуснал корени. Миг по-късно другият мотор се задействува. Вторият скрипец взе, да се върти много по-бързо и почти беззвучно. Джош отброи секундите.
Този път преди асансьорът да спре, изминаха само двадесет секунди, но той бе сигурен, че скрипецът се въртя поне два пъти по-бързо от стария. Само след пет секунди асансьорът отново се задействува.
Разбра, че някой се е качил на старовремския асансьор до четвъртия етаж, повикал е тайния, после с него се спусна където отиваше. Дали е Хилди?
Дали се е върнала? Откога е в мазето? Не знаеше. Но ако е Хилди, сега му е времето да се качи обратно по стълбите, докато тя е още долу в помещението под мазето. Гасейки лампите пътьом, Джош забързано прекоси мазето към началото на стълбите, а в ума му вече зрееше следващият му ход.
Ако тайният асансьор се спуска с помощта на компютър някъде дълбоко под дома, не можеше да няма начин да проникне в този компютър! А проникнеше ли в него…
Какво ли не му мина през ума, докато се изкачи по стълбите, изгаси и последната лампа, и когато рязко отвори вратата на килера на иконома за малко не изби подноса от нечии ръце, понесли храна от кухнята до столовата.
— Божичко!
Вдигна очи към момчето, което бе блъснал с вратата. Бе един от колежаните, които работеха от време на време в кухнята на Академията, и той изгледа Джош сърдито.
— Какво, по дяволите, правиш, момче? — попита младежът.
— О… оставях си куфара долу — заекна Джош.
Момчето врътна очи.
— Ами, отваряй си очите, ясно? — После го подмина и влезе в столовата. Джош го последва, като си пробиваше път сред множеството деца, които вече се трупаха около бюфета, и излезе във фоайето. Още в началото на стълбите с гръм и трясък се появи Брад Хиншоу.
— Джош! Търся те навсякъде!
— Прибирах си куфара… — започна, но Брад го прекъсна.
— Джеф се върна! Да не повярваш! Само една нощ и вече е тук!
— Джеф ли? — повтори Джош и изведнъж виденият на компютъра странен файл отново изплува в паметта му.
— Ами да! Току що го видях да идва с Хилди!
Сърцето на момчето за миг спря.
— К… къде са?
Брад посочи нагоре.
— Горе, в апартамента на д-р Енджърсол. Видях ги в асансьора само преди минута! Хайде… да заемем маса и да запазим място и за Джеф. Направо не ме свърта, преди да чуя сега пък какво е измислил, за да го пуснат старите му да се върне.
Но Джош вече не го слушаше, защото знаеше, че Джеф и Хилди изобщо не са в апартамента на д-р Енджърсол.
А някъде под зданието.
Защо?
Обърна гръб на Брад и се запъти по стълбите към втория етаж и стаята си.
Към стаята и компютъра си.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:52

27.

Джеф се взираше в лика на брат си на монитора над стъкленицата с мозъка на Адам.
Странно!
Макар и да го виждаше със собствените си очи, Джеф пак не вярваше. Адам е още жив! А и всичко функционираше много по-добре, отколкото си мислеше. Брат му виждаше, чуваше и говореше благодарение на огромния комплекс от електронни схеми на големия „Кройдън“ в съседната стая.
Дори съзря безпомощния гняв в очите на Адам, и то толкова ясно, сякаш на екрана е самият Адам, а не сътвореният от него графичен образ, пресъздаден от „Кройдън“ на монитора.
— Не исках мама и тате да умрат — изрече той и гласът му прозвуча също толкова сърдито, колкото и този на Адам, който току-що го обвини в умишлено убийство на родителите им.
— Нали ти казах, че само исках да сплаша!
— Не лъжи, Джеф — гласът прозвуча ледено и той усети в него нечувана досега твърдост.
— Не биваше да ти помагам. Но нали сам каза…
— Ами какво да правя? — предизвикателно рече Джеф.
— Да си трая и да си седя у дома? Ако ти си бе държал езика зад зъбите, нищо нямаше да стане. Ама ти не устиска да не си поприказваш с мама!
— Просто не исках да тъгува! — извика Адам. На екрана в очите му проблесна гняв.
— Та тя ми е майка! Обичах я!
Очарован, Джордж Енджърсол не пропускаше нищо. Като че ли мозъкът на момчето не е напускал тялото му! Емоциите му, реакциите, всичко нямаше грешка! Дори изражението на лицето му постоянно се менеше, докато умът му реагираше на думите на брат му. Надигащите се у него чувства моментално се отразяваха в графични образи на монитора.
Истинска анимация, в най-съвършената й форма — образ, който момчето използуваше, за да илюстрира душевното си състояние.
И докато с част от мозъка си Адам създаваше лика на екрана, други части на мозъка му излъчваха електронните импулси, преобразувани от компютъра в реч, превеждаха получаваните дразнители в узнаваем за мозъка звук, като същевременно нито за миг не спираше да мисли и реагира.
Адам имаше и зрение, защото щом някоя от четирите, нищо непропускащи, монтирани в ъглите на стаята камери заработеше, записаните образи се преобразуваха от „Кройдън“ в цифрова информация, която той на свой ред в ума си превръщаше в ясни и отчетливи образи, сякаш очите му са още невредими.
„Невероятно!“ — помисли си Енджърсол. Две от най-важните сетива — слухът и зрението, продължаваха да функционират безупречно, въпреки че външните им органи липсваха. Вече бе сигурен, че е бил прав. След като го извадиха от черепа, мозъкът на Адам намери ново приложение на дяловете, които вече не са заети с поддържането на тялото му.
Изглежда, бе препрограмирал част от автономната си нервна система и вече дори не се замисляше дали слухът и зрението му функционират. Просто „Кройдън“ събираше данните, придаваше им съответната форма и ги изпращаше като дразнители в оптичните и слуховите области на Адамовия мозък.
Сигурно за него видяното и чутото бе толкова истинско, все едно наистина се случваше. Ами Ейми?
Докато траеше спорът между Адам и Джеф и компютърът регистрираше всяка промяна в мозъка на Адам, който се люшкаше между скръбта по родителите си и гнева към брат си, Енджърсол прехвърли вниманието си на мониторите, прикрепени към мозъка на Ейми Карлсън.
Там ставаше нещо — графиките на мозъчните й вълни ясно говореха за това. От вчера обаче тя изобщо не му отговаряше, макар и да бе сигурен, че знае за какво ще стане дума.
Вече знаеше как да постъпи.
Адам потвърди, че е заразила „Кройдън“ с вируси, които ще се задействуват, в случай че апаратурата, контролираща мозъка й, открие нещо необичайно.
Ако се опита да приспи мозъка на Ейми или да го изключи от системата, само ще задействува вирусите.
Адам вече откри стотици вируси, но късно снощи стана ясно, че няма как да открие всички. Докато Ейми можеше да ги сее, където реши — не само в „Кройдън“, ами и във всеки компютър, до конто имаше достъп, а Адам потвърди, че става дума за всеки голям компютър в света — налагаше се той да претърсва една по една директориите на всеки компютър.
Подобна задача бе неизпълнима, тъй като вече не можеше да догони Ейми.
Трябваше да я спрат, но едва преди няколко часа осъзна, че дори опитът да я спрат ще задействува множащите се главоломно вируси, докато…
Само при мисълта, че всеки централен компютър в страната ще блокира или пък дори да се окаже заразен, Енджърсол потрепера.
В два часа след полунощ се сети, че може да измами компютъра.
Ще запише реакциите на мозъка на Ейми на лента, която ще имитира всичките й нормални функции и реакции.
Лента, нагласена да се повтаря безкрай и непрекъснато да подава съответните данни на компютрите, сякаш тя още си е на мястото и мозъкът й функционира нормално.
А докато компютърът обработва записаните данни, ще изключи мозъка на Ейми от поддържащата го система и ще го унищожи. Междувременно Адам се залови за работа и съчетавайки скоростта на собствения си ум с тази на „Кройдън“, проверяваше запаметената информация във всеки компютър, до който Ейми Карлсън имаше достъп.
И щом свършеше, щом Адам потвърдеше, че е открил и унищожил всеки вирус, Енджърсол щеше да изолира лабораторията, щеше да прекъсне връзката на „Кройдън“ — а и на проекта — с външни източници, докато не открие начин да контролира умовете на децата. Макар и още да не бе обяснил на Хилди Креймър какво всъщност върши Ейми, той бе съвсем наясно какво ставаше.
Отворил бе кутията на Пандора и съдържанието й бързо се разпиляваше.
— Само ако успеем да й попречим да създава нови — каза му тази сутрин Адам, — за няколко часа ще се справя с вирусите-стартери. След като веднъж ги обезвредим, останалите са без значение. Могат да си останат по местата, защото никога няма сами да се задействуват. А за да намеря вирусите-стартери, ще прибягна да информацията на Ейми.
— Добре — отвърна Джордж Енджърсол, съвземайки се от унеса си.
— Станалото, станало. Нямаме избор — трябва да продължим оттам, докъдето сме стигнали и най-важното е да влезем във връзка с Ейми.
— Дали ще успееш? — попита Хилди Креймър. Последните петнадесет минути тя си мълчеше, безмълвно заслушана в разказа на Джеф пред Адам за случилото се с родителите им.
Не възрази на твърдението му, че не е искал смъртта им, защото и тя като Джордж Енджърсол, чувствуваше, че значението на проекта, който най-сетне бяха на прага да реализират, натежаваше пред необходимостта Адам да разбере какво точно се е случило.
А в края на краищата, докато Адам е убеден, че и той е виновен за случилото се, можеха да разчитат на него в мерките, към които евентуално щяха да прибягнат за усмиряване на Ейми Карлсън.
И наистина, желанието му да се хареса, почти патологичната му изпълнителност, стига да го помолеха, изигра решаваща роля при избора му за проекта.
А сега вината, която изпитваше за смъртта на родителите си, щеше да е решаващ стимул да стори това, което го помоли Джордж Енджърсол. Дори в крайна сметка и самият той да умреше.
— Мисля, че можем да влезем във връзка с Ейми — отвърна Енджърсол. Седна зад клавиатурата и набра командите за постоянно излъчване на предварително записаните данни за състоянието на мозъка на Ейми до контролната апаратура.
Мониторът на Ейми оживя и гласът й отекна в стаята.
— Няма да стане, д-р Енджърсол! — С такава увереност изрече тези думи, че и тримата в лабораторията вдигнаха очи към монитора.
Гневният й поглед сякаш изгаряше Енджърсол.
— Знам какво правите и няма да стане.
Той се усмихна и коравосърдечна гримаса разкриви лицето му.
— И какво толкова си мислиш, че правя, Ейми?
— Опитваш се да измамиш компютъра. Но тая няма да я бъде. Човек все се учи, д-р Енджърсол. И според мен мозъците са като отпечатъците от пръстите. Няма два абсолютно еднакви, а са и толкова сложни, че регистрираните реакции никога не се повтарят в същата последователност. И взех, та заложих нова програма. Тя ще сравни последните данни за състоянието на мозъка ми с всички предишни. И ако програмата ми открие някакво повторение, то тя ще разбере, че сте сторили нещо и ще задействува вирусите. Но първо ще унищожи целия този проект.
Енджърсол се взираше студено в лика на червенокосото момиченце и луничавото й личице му се стори по-възрастно за десетте й годинки, докато не погледна Ейми в очите. Сякаш от тях струеше мъдростта на човешкия род.
— Не ти вярвам — каза той и усети, че не е чак толкова убеден в думите си, колкото прозвучаха.
Тя лекичко вирна главичка и на устните й заигра тънка усмивка.
— Опитай, щом искаш. Така съм я програмирала, че разполагаш с тридесет секунди да промениш решението си. Но не мисля, че ще се бавиш толкова.
Енджърсол усети да го обхваща смразяващ гняв. Тя блъфираше! Не ще и дума!
— Ако не променя решението си, ти ще умреш, нали така?
Ейми се подвоуми, после кимна.
— Да. А и Адам. Но и за това съм помислила и според мен това няма никакво значение. Нямаше никакво право да ни слагаш тук, но го стори. А вече ти казах какво ще стане, ако се опиташ да ме нараниш, така че, ако го сториш, нашият убиец ще си ти, а не аз.
Енджърсол хвърли неспокоен поглед към Хилди Креймър, която не сваляше очи от лика на Ейми Карлсън, в които се четеше по-силен гняв от неговия.
— Е? — попита той.
Хилди нито за миг не откъсна очи от монитора и рече:
— Истината ли казва? Не може ли да се излъже компютърът?
Енджърсол нервно прокара език по долната си устна.
— Не съм сигурен. Но ми се струва, че ще се заблуди. Според мен тя блъфира.
Хилди се поколеба, после взе решение.
— Давай. Не можем да си позволим целият проект да робува на едно сърдито дете.
Той довърши с набора команди и натисна клавиша, който щеше да ги вкара в компютъра.
Няколко секунди нищо не последва. Тъкмо се канеше да набере още команди, които да прекъснат животоподдържащите системи на мозъка на Ейми и изведнъж екранът оживя. По озвучителната система се разнесе тревожно писукане. На контролните пултове и на двете стъкленици заприсветкваха червени предупредителни лампички и зазвъняха зумери, щом системите взеха да се изключват.
— Какво е това? — запита Хилди.
— Какво става?
Джордж Енджърсол не отвърна, отново застана зад клавиатурата, отменяйки изключването на записаните данни за мозъка на Ейми.
— Помогни ми, Адам! — нареди той.
Щом записът спря, тревожният звън отзвуча. Една но една предупредителните лампички угасваха, щом Адам със силата на ума си се намеси и започна да поправя щетите в програмите за контролните уреди.
За по-малко от минута всичко свърши. Енджърсол пребледня. Ризата му подгизна от потта, избила по цялото му тяло, докато десетгодишният му труд рухваше пред очите му. Обърса чело с трепереща ръка.
На монитора ликът на Ейми се усмихваше широко.
— Видя ли? — попита тя.
— Стана точно, както ти казвах, нали?
Енджърсол се опита да преглътне надигащата се в гърлото му жлъч, която заплашваше да го задави.
— Адам! — сопна се той с дрезгав глас.
— Кажи ми докъде стигна. Всичко под контрол ли е?
— Все още проверявам — отвърна Адам. Ликът на момчето замръзна над стъкленицата, сякаш концентрираше всичките резерви на ума си, за да установи коя от програмите е заразена с вируса на Ейми, сравнявайки ги с оригиналните им резервни копия и поправяйки нанесените щети.
Имаше чувството, че се е озовал в самия компютър, преглежда информацията, записана на дисковете, като лесно я разчиташе, все едно е изписана с думи върху хартия. Почти не усещаше данните да се изнизват през ума му, идеално ги помнеше и контролираше до една. После в дълбините на съзнанието си усети нечие присъствие. Не бе Ейми.
С нейния ум свикна, тъй като той като че ли неизменно присъствуваше в периферията на неговия, изпреварваше го като едва уловима сянка, но винаги усещаше присъствието й.
Сега усети някакво ново присъствие. Огледа се, разтърси се и тогава разбра.

* * *

Само пет минути зад компютърния терминал в стаята му трябваха на Джош, за да разбере, че няма да успее да проникне във функциониращата в мазето система. Накъдето и да се обърнеше, която и следа в директориите да последва, все се озоваваше пред едно и също условие:

ИЗБЕРЕТЕ СЕКРЕТНИЯ КОД

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:52

Тези думи го преследваха навсякъде и най-сетне се отказа. Отчаян, излезе от стаята и тръгна по коридора към стълбището. Когато стигна до площадката, чу мяучене и вдигна очи.
На площадката на четвъртия етаж, два етажа по-горе, зърна шарената котка Таби, живяла с Ейми. Последните два дни котката се мотаеше по горните етажи, ходеше от стая до стая, сякаш търсеше приятелката си. Вчера Джош пусна котката в стаята си, но тя остана само колкото да установи, че Ейми я няма, после се промуши през вратата и продължи търсенето си.
А сега жално мяукаше от четвъртия етаж.
Джош се спря и се вторачи в котката. Сякаш усети интереса му, котката измяука още веднъж и после изчезна.
От мястото, където стоеше, Джош виждаше само горната част на вратата на д-р Енджърсол. Вратата бе полуотворена.
Не много, едва-едва.
Сърцето му биеше силно. Осмеляваше ли се да се качи? Ами ако Хилди се върне?
Но нали ще чуе идването на асансьора и ще има достатъчно време да се измъкне. А може би, ако успее да влезе в апартамента на д–р Енджърсол…
Реши се.
Огледа безлюдния коридор и хукна по стълбите първо до третия, а после и до четвъртия етаж.
Таби, все още пред вратата, се извърна към него, после подраска по вратата, като искаше да я пусне в стаята.
— Подушваш ли я? — рече Джош, снишавайки глас.
— Подушваш ли Ейми? — С бумкащо сърце той се пресегна и отвори вратата по-широко.
Котката се промъкна вътре.
Миг по-късно и Джош я последва. Огледа стаята и почти мигновено съзря компютърния терминал върху бюрото до прозореца.
Компютърът на д-р Енджърсол.
Без да се бави, Джош прекоси, седна зад терминала и зачука по клавиатурата.
Този път не се появиха никакви изисквания за секретен код.
Взе да тършува из невижданите досега директории. В третата директория един файл привлече вниманието му:

ДЕЛАБ.КАМ.

Умът му светкавично преведе името на файла: Джордж Енджърсол Лаборатория. Камера.
С помощта на мишката на бюрото той наложи маркера върху името на файла и щракна два пъти.
В горната част на екрана се появи прозорче и изображение в него.
Джош се взираше смълчан, защото пред очите му се разкри лаборатория, невиждана досега в Академията, пълна с оборудване, от което го побиха тръпки, макар и да нямаше представа за предназначението им.
Инстинктивно се досети, че е открил Адам Олдрич и Ейми Карлсън. Доста вляво едва различи компютъра „Кройдън“ в отделното му помещение, но в дъното на стаята видя две стъкленици, с монитори на стената над тях.
Един от мониторите бе пуст, но на другия се виждаше ликът на Адам Олдрич.
Около бюрото до стъклениците стояха д-р Енджърсол, Хилди Креймър и Джеф Олдрич.
Сякаш спореха за нещо.
Звук!
Не можеше да няма и звукова система.
Трескаво Джош се залови за работа и затърси файла, който да задействува намиращите се там микрофони и високоговорители. Защото след като Адам можа да разговаря с него посредством програмата за възпроизвеждане на действителността, сигурно разговаряше и с д-р Енджърсол.
Само трябваше да открие съответните файлове и да задействува съответните програми…

* * *

Далеч долу, в лабораторията Адам Олдрич проговори, като формулираше словата си първо наум, дигитализираше ги и ги изпращаше до „Кройдън“ с лекотата, с която преди прелистваше страниците на някоя книга или хукваше към плажа. Той изкрещя на Джеф:
— Наблюдават ни.
Енджърсол сепнато вдигна глава от екрана, който изучаваше.
— Наблюдават ли ни? Кой?
— Джош. Седнал е на бюрото ви и ни наблюдава.
Директорът се вцепени. Поддаде се за малко на гнева си срещу Хилди Креймър. Наистина ли е имала глупостта да остави вратата на апартамента му незаключена?
— Ако обичаш, иди да го хванеш, Хилди — каза той и гледаше думите му да прозвучат спокойно и да не се поддаде на гнева си.
— Доведи го тук! — Първо щеше да се оправи с Джош, а после с Хилди.

* * *

В апартамента на четвъртия етаж Джош най-сетне откри програмата, която му осигуряваше достъп до озвучителната система в лабораторията и кръвта му се смръзна, щом чу последните думи на Адам и д-р Енджърсол.
Вторачи се в екрана. Какво да прави? Какво можеше да направи? Тя щеше да бъде тук след двадесет секунди. А и дори да успееше да избяга от къщата, къде щеше да отиде?
Тя ще се обади на охраната и само след минута щяха да го търсят под дърво и камък!
Но имаше да свърши още нещо! Посегна да изключи монитора, но изведнъж изображението на екрана изчезна и веднага го замести ново. Ейми!
Благоговейно Джош не сваляше от нея очи. Възможно ли е наистина да е тя? Но нали беше мъртва!
Не!
Само тялото й е мъртво. А тя още е жива.
Без да откъсва очи от екрана, долови шум някъде зад себе си.
Асансьорът.
Хилди идваше.
— Тъкмо Джош се канеше да хукне от апартамента, когато изведнъж Ейми му се усмихна. А после заговори с ясен, макар и едва доловим глас по мъничкия, вграден в компютъра микрофон.
— Не бой се.
Екранът опустя.
А асансьорът приближаваше

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:53

28.

Кабината стигна до върха на шахтата и спря. Докато чакаше вратата да се отвори, кракът на Хилди потропваше нетърпеливо под влияние на гнева, проникнал във всяка фибра на тялото й.
Нищо не последва.
Тя се смръщи още повече и натисна нетърпеливо бутона за отваряне на вратата.
Вратата отказа да се отвори, но от миниатюрния високоговорител, монтиран в тавана на кабината, се чу глас.
Гласът на Ейми.
— Случвало ли ти се е да заседнеш в асансьора? — попита тя.
Хилди ахна от изненада, че чува гласа на Ейми. От чутото внезапно я побиха ледени тръпки.
— Ейми? — промълви тя.
Не последва отговор.
Отново занатиска бутона за отваряне на вратата. И пак нищо. Мимолетната уплаха отстъпи на гнева й и тя пак натисна бутона.
И отново гласчето на Ейми отекна в кабината.
— Ако искаш да ми кажеш нещо, използувай телефона.
Хилди непохватно се залови с малката метална вратичка, вградена в стената под бутоните. Вътре намери телефонна слушалка, откачи я от вилката и долепи ухо до нея.
— Ейми? — обади се с дрезгав глас.
— Какво си си наумила?
Тя проговори отново и този път гласът й не прозвуча във високоговорителя, ами в самия телефон.
— Харесва ли ти да заседнеш в асансьора? — попита.
Хилди мислеше трескаво: „Тя е малко момиченце. Навярно иска да се пошегува.“
— Не страдам от клаустрофобия, Ейми. Затворените пространства изобщо не ме притесняват.
— Така ли? Ами ако паднеш? Мен винаги ме е било страх да не падна. Изведнъж подът под краката на Хилди пропадна, щом кабината полетя надолу няколко сантиметра, а после също така внезапно спря. Жената се олюля, политна към стената и за да не падне, се подпря с една ръка.
— Ейми, какво правиш? — извика тя.
— Няма нищо смешно!
— Не ми е до смях — отвърна Ейми, изоставяйки закачливия си тон. — Изобщо не ми е до смях след това, което ти и д-р Енджърсол сторихте с мен!
Асансьорът политна отново надолу, този път близо метър и половина. Хилди се свлече на пода и изпищя. Изтърва телефона, той затрака по стената, докато тя се изправяше на крака.
Асансьорът бавно се издигна обратно към четвъртия етаж.
— Три метра и половина — прозвуча отново гласът на Ейми от високоговорителя.
— Едно време се боях да скоча от три метра и половина. А ти?
Асансьорът отново полетя надолу и Хилди изпищя, полетя във въздуха и щом кабината спря рязко, се блъсна в пода.
Неумолимо кабината отново се заизкачва нагоре. Изведнъж жената разбра какво точно ще стане с нея.
— Не! — пропищя тя.
— Ейми, недей…
Кабината полетя отново надолу, този път седем метра. Хилди се стовари на пода, по десния й крак пробяга пареща болка — десният й глезен бе счупен. Строполи се на пода, виейки от болка и от неописуем ужас.
Асансьорът взе отново бавно да се катери нагоре и Хилди, облегнала се на стената, протегнала пред себе си пострадалия си крак, заблъска по металните врати.
— Помощ! Помогнете ми!
Асансьорът се люшна и спря. Тя се подпря и зачака. Асансьорът политна и Хилди запищя. Асансьорът спря след един-два сантиметра.
В нея отново се надигна гняв и заличи болката от счупения й глезен. Ейми си играе с нея! Забавлява се с нея, сякаш е някакъв плъх в клетките на лабораторията!
— Престани! — извика тя.
— Престани вед…
Асансьорът пропадна отново. Ужасеният й писък удави думите и щом полетя надолу. Опита се да се извърти във въздуха, опита се да се подготви за сблъсъка, но когато се стигна да него, просто още веднъж се стовари върху пода и под тежестта и едно от бедрата й се удари, лицето и се залепи за стената и от носа и рукна кръв.
— Не — захленчи тя, когато асансьорът за пореден път запълзя бавно към върха.
— О, боже, моля те, не позволявай това да се случи с мен…
Но всичко се повтори. И още веднъж. Понякога пропадаше по-малко, понякога повече.
Една по една костите на Хилди се трошаха. Щом се търкулеше из кабината, болката пронизваше тялото й на вълни.
Най-сетне, когато си мислеше, че вече не може да понесе мъките, кабината бавно се изкачи догоре.
Спря се там и отново от високоговорителя отекна гласът на Ейми. Вече гласчето на момиченцето потреперваше и звучеше едва ли не тъжно.
— Как ти се струва? Боли ли? Боли ли те колкото и мен?
— Недей, Ейми — простена Хилди.
— Защо…
— Знам какво ще сториш с Джош — прекъсна я тя.
— Той ми е приятел. Няма да ти позволя да го нараниш. Никому няма да разреша да го нарани.
Асансьорът пропадна отново — този път само тридесетина сантиметра — но тялото на Хилди се загърчи от нечовешки болки, щом счупените й кости се разместиха.
От гърлото й се понесе страдалчески писък.

* * *

В кабинета на Джордж Енджърсол Джош с ужас слушаше сподавените писъци, идещи откъм асансьорната шахта. Какво ли ставаше? Какво правеше Ейми?
А кой ли още чуваше писъците на Хилди?
Отиде до вратата, пристъпи съвсем близо до стълбището и надзърна. Макар и никого да не видя, откъм първия етаж се разнесе глъчка.
Дали да слезе?
Но какво ще стане с Ейми?
В мига, в който си зададе този въпрос, вече знаеше отговора. Д-р Енджърсол ще се опита да я убие. Също като него, помисли си Джош, ако Ейми не бе попречила на Хилди.
Или пък той ще се опита да вкара и него в компютъра?
Веднага се сети за снощните кошмари. Опита се да си представи какво е завинаги да се озовеш в безкрайния лабиринт, без дори да се пробудиш.
От една страна, му се щеше да побегне, да се обади на майка си и да я помоли да дойде да го прибере.
Но, от друга — не можеше да изостави Ейми, не можеше да я остави самичка след това, което стори за него.
Влезе отново в кабинета на д-р Енджърсол, затвори и заключи вратата.

* * *

— Спри я, Адам! — настоя Джордж Енджърсол.
— Убий я, ако се налага, но я спри!
Адам не отговори, но ликът му на монитора изведнъж изчезна и на негово място се появи грозно видение.
Олицетворение на злото, създанието от екрана го изгледа с ненавист. Застанал до Енджърсол, Джеф Олдрич ахна.
— Какво е това? — промълви той.
— Какво става?
Енджърсол стисна зъби.
— Не знам — отвърна с дрезгав глас.
— Нямам никаква представа. — Пред очите му експериментът ставаше неконтролируем.

* * *

Заобиколиха я демони.
Ужасяващи създания обградиха Ейми и когато първото изникна от нищото, размахвайки огромните си крила на прилеп, пляскайки с раздвоената си опашка, й дойде наум да се отдръпне и да го остави да прелети над нея.
Докато следваше инстинкта си, Ейми загуби контрол над асансьора. Последен писък на страх и агония се изтръгна от гърлото на Хилди Креймър и кабината полетя към дъното на шахтата, писък, който веднага замря, щом тялото й се удари за последен път в пода и падайки на главата си, тя си счупи врата.
Инстинктивното й мислено отдръпване не помогна на Ейми, защото нямаше къде да се скрие от нахвърлилото се върху й страховито създание.
Тогава тя мислено се извъртя и пренасочи вниманието си, но когато създанието изчезна и безплътната му форма напусна съзнанието й след отказа й да мисли за това, се появи друго.
Със зелената му люспеста кожа и кървавочервени очи, искрящи сред обкръжаващия я мрак, то пълзеше към нея и с издадени хищни нокти се опитваше да я достигне…
Не!
Не е истинско!
Ейми изпищя тези думи наум, но повтарянето, че не е истинско, не намали завладелия ума й ужас.
Знаеше, че тези създания не съществуват — немислимо е да съществуват — защото в света, който сега обитаваше, нямаше място за подобни неща. Освен нея и Адам Олдрич в него нямаше други живи същества.
Имаше само дразнители, абстрактни дразнители, които възбуждаха мозъчните й клетки и създаваха виденията, съзирани от мозъка.
Адам!
Адам си въобразяваше тези неща, преобразуваше виденията, сътворени в собствения си ум в дразнители, и после ги пресъздаваше в нейния.
Но какво от това, че знаеше какво става, след като в света й всичко, което зърне в ума си, е самата истина и демоните и чудовищата, насъскани срещу нея от Адам, бяха по-истински от всичко преживяно досега.
Отдръпна се уплашено от тях и потърси къде да се скрие, но в беззащитния й свят те бяха навсякъде.
Едно от тях стремително се нахвърли върху й, зина с огромните си челюсти, от жълтеникавите му зъби се стичаше слюнка, а стрелкащият се насам-натам раздвоен език посегна към нея.
Езикът я близна и тя сякаш усети слизестата му повърхност да докосва кожата й.
Инстинктивно се опита да избърше слюнката на призрачното създание от бузата си.
Нямаше нито буза, нито ръка, с която да я избърше.
И въпреки това усещането за парещата слюнка на звяра върху несъществуващата й кожа остана.
Вече демоните бяха навсякъде. Усещаше ги да я обкръжават, да се приближават и да стесняват обръча.
Издаде безмълвен, ужасен писък и внезапен прилив на енергия избликна от ума й…
Невероятно, но демоните се отдръпнаха…

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:54

* * *

Джордж Енджърсол и Джеф Олдрич се втурнаха от лабораторията в облицования с плочки коридор, където затворените врати на асансьора скриваха от очите това, което бе станало. Директорът натисна бутона до вратата, тя послушно се плъзна и се отвори, разкривайки зловещата сцена. Смазаното тяло на Хилди, свито в неестествена поза, лежеше в ъгъла на потъналия в кръв асансьор.
За миг мъжът и момчето останаха втрещени и просто се взираха обезумели от ужас в кабината на асансьора. После, без да отрони дума, Джеф Олдрич се извърна с пребледняло лице и разтреперани крака. Вдървено закрачи към лабораторията, а Джордж Енджърсол влезе в кабината да види дали тялото на Хилди Креймър дава признаци на живот.
След като разбра, че е мъртва, вдигна я на ръце, занесе я в операционната и положи окървавения й труп на масата, която за последен път използува да извади мозъка на Ейми Карлсън от главата й.
И като се взираше в мъртвите очи на Хилди, бавно разбра какво да стори.
С тежки стъпки се отправи към стаята, където се помещаваше лебедовата песен на кариерата му.

* * *

Неразбиращ Джеф Олдрич се взираше в монитора над стъкленицата на Ейми.
— Какво става? — прошепна той.
— Какво е това?
На екрана избухваха багри: след вихрените, огнени колела, разсичани от назъбени мълнии, от нищото се затъркаляха мрачни, подобни на буреносни облаци грамади и веднага експлодираха в алено и мораво.
— Не съм сигурен — отвърна Джордж Енджърсол, без да откъсва очи от екрана.
— Напомня ми мига, когато се пробуди и разбра къде се намира. Тогава беснееше от яд и това се дължеше на енергията, отделяна от мозъка й. Но сега е друго. Прилича ми на страх или болка. Включи микрофона. Адам?
— Адам, чуваш ли ме?
Мониторът над стъкленицата на Адам оживя и контурите на лика му взеха да се оформят, после избледняха.
Разтревожен, Енджърсол попита отново:
— Адам, какво става? Да не би Ейми да ти прави нещо?
От високоговорителя в тавана се дочу слаб, неясен глас, но без съмнение бе гласът на Адам.
— Наказвам я… — каза той.
— … помогна на Джош…
Джеф се изненада:
— Джош ли? Той пък какво общо има?
Енджърсол не обърна внимание на момчето и трескаво мислеше. Всичко свърши! Тайната ще се разчуе много преди да е готов.
Ще разберат! И не само за Адам и Ейми и блестящия, постигнат в крайна сметка успех.
Ще научат и за останалите. За децата, с които бе работил през всичките тези години, за да постигне целта си.
Децата, които ще кажат, че е убил.
Под влияние на нравоучителните беседи на истеричните медии обществото дори няма да обърне внимание на постижението му.
Щяха да се сещат единствено за умрелите деца, за „самоубийствата“, които според тях са хладнокръвни убийства.
Замисълът бе съвсем реален, както и намерението му да запази в тайна проекта даже години след успешния му край и постепенно да го направи достояние на обществеността.
Когато проектът се реализира и когато светът разбере какво всъщност е сторил, едва ли някой ще се върне години назад, едва ли някой ще си спомни за децата, умрели в тези ранни години.
Като се има предвид постижението му, едва ли щяха да му задават въпроси.
Но не още!
Още не е настъпил мигът.
А ето го и доказателството на екраните над стъклениците-близнаци с мозъците на Адам Олдрич и Ейми Карлсън.
Изведнъж осъзна всичко.
Ева.
Ейми трябваше да се казва Ева.
И тогава всичко щеше да е идеално. Адам и Ева, първите представители на новата раса — отчасти хора, отчасти компютри.
А и Джош бе съвсем подходящ.
Джош от Едем.
Но сега се налагаше да ги унищожи.
Да унищожи всичко и да се отърве, преди някой да е научил.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:55

29.

Болка проряза ума на Ейми, толкова истинска, сякаш зъбите на някой от демоните я захапаха за десния крак, разкъсаха плътта й, отделиха я от костта, а после пречупиха и самата кост.
Защото те пак се върнаха, безмълвният й ужасен писък ги задържа само за миг на разстояние, след което Адам се хвърли в нова атака, за пореден път пресъздаде сътворените в ума му чудовищни създания, запокити ги като копия по нея, забиваше всяко още по-дълбоко в съзнанието й от предишното, въртеше ги и дразнеше центровете й за болка в дълбините на мозъка й, като умът й се гърчеше и извиваше в опита си да превъзмогне агонията.
Усети умът й да отслабва, да се пропуква грижливо изграденият ред, представляващ умственото й равновесие. Ако продължеше така, ако не откриеше начин да се противопостави, то щеше да рухне.
Умственото й равновесие щеше да рухне, но кошмарът щеше да продължи, докато реши Адам.
Бягай!
Хрумването завладя ума й. За миг не разбираше за какво става дума, но после й се изясни. В това нямаше нищо истинско! Не се бори с това, което не е истина! Обърни му гръб!
Следвайки инстинктите си, Ейми се оттегли от бушуващия около нея кошмар, прибра ума в себе си, затвори се в черупката си и вече не обръщаше внимание на царящите около нея ужасии. Създаде си образ. Представи си кладенец — дълбока, мрачна шахта. Шахта, в която да изчезне и където Адам и демоните му не можеха да я последват.
Усети да пропада в чудноватата, безкрайна дупка, съществуваща само в мислите й, да я обгръща така желаният мрак. Ревът на чудовищата заглъхна, а после и самите създания сякаш се оттеглиха и от тях не остана и следа.
Със силата на ума си полетя надолу, наложи си да превъзмогне ужасния си страх от височина и този път да го използува за спасението си.
Остави се да лети като отвес в мрака на шахтата, носеше се из безмълвната пустош, радваше й се, болката заглъхна, а страхът от чудовищата изчезна.
Изцяло се отдаде на летежа си и се остави мракът и тишината да я погълнат…

* * *

Джордж Енджърсол се взираше, докато хаосът от багри на монитора над стъкленицата на Ейми бавно избледняваше, екранът опустя, после насочи вниманието си към мониторите до поддържащата живота й система. Шарката на мозъчните й вълни се промени и за миг това го озадачи, докато изведнъж не се сети какво е станало. Кататония.
Изложен на непрестанните атаки на Адам, умът на Ейми най-сетне е рухнал и тя бе изпаднала в кататонично състояние: нито реагираше на постъпващите дразнители, нито произвеждаше собствени.
Колко ли ще трае?
И как да я извади от това състояние?
Мислеше бързо, преценявайки възможностите, предвкусвайки вероятността за ново изследване, предложено му от умственото състояние на Ейми Карлсън.
Кратката възбуда отшумя. Той знаеше, че вече никога няма да има възможност да работи нито с мозъка на Ейми, нито с този на Адам. Настъпи моментът да ги изключи, да прекъсне поддържащите ги системи, на които дължаха живота си.
Време бе да остави и мозъците им да умрат като телата им.
Дали да каже на Адам какво ще направи?
Не.
Нямаше никакъв смисъл, а вероятно нямаше и време. Взе да набира команди на компютъра, знаейки, че този път Ейми няма да може да му попречи.
Също толкова сигурен бе, че Адам пък едва ли ще дръзне. У него твърде силен бе навикът да се подчинява на заповедите.
Застанал до взиращия се Джеф Олдрич, Енджърсол набра и последната команда и ги вкара в компютъра. На монитора се появи ликът на Адам със студен и ядосан поглед.
— Какво правите? — искаше да знае той.
Мъжът замръзна. На екрана на компютъра списъкът от команди, които щяха да сложат край на живота на Адам и Ейми, спря да се изписва веднага щом се появи.
— Адам — каза тихичко, — налага се да прекратим експеримента.
На екрана ликът на Адам бе ужасен.
— Да го прекратим ли? Не…
— Вече не е таен, Адам. Джош Маккалъм разбра какво правим и ще каже на останалите. И се налага да прекратим проекта, Адам. Налага се да им покажем, че той греши за случващите се тук неща.
— Но…
— Ясно ти е, нали, Адам? — продължи Енджърсол и гласът му прозвуча със същия хипнотичен тон, както когато миналата пролет го убеди доброволно да участвува в проекта.
— Винаги си знаел, че съществува известен риск. Говорихме за това. На лика му на монитора очите на Адам проблеснаха.
Мислиш да ме убиеш.
— Не ми се ще, Адам. Никак не ми се иска. Но нямам избор. — Млъкна за миг, после допълни:
— Искаш ли приспивателно? Мога първо да те приспя. Няма нищо да усетиш, дори няма да разбереш какво става…
— Не!
Тази дума екна от високоговорителя. Енджърсол и Джеф отстъпиха инстинктивно и се спогледаха.
— Няма да ви оставя да го сторите — извика Адам с пламнал от трупания през годините гняв лик.
— Няма да ви позволя да ни убиете!

* * *

Джош се взираше напрегнато в монитора на бюрото и слушаше думите на Адам с нарастваща паника. Трябваше да стори нещо, трябваше да прекрати разиграващата се драма в лабораторията под сутерена. Но как?
Като обезумял затрака по клавиатурата, но нищо не излезе. Извърна гръб на компютъра и се втурна към библиотеката, зад която бе чул сподавените писъци на Хилди. Задърпа я неистово и се опита да я отвори, но тя здраво си седеше на мястото. Взе да измъква книгите от рафтовете, хвърляше ги безразборно по пода и най-сетне, на третия рафт отгоре, откри бутона за отваряне на библиотеката. Вратичката се отвори и той натисна копчето и повика асансьора.
Нищо не последва.
Зави му се свят и в него пак се надигна паниката с протегнати да го сграбчи ръце. Отблъсна я и заоглежда стаята. Трябва да има начин…
Телефонът!
Спусна се към него, грабна слушалката и натисна три бутона. При второто позвъняване се обади дежурният на 911.
— Помощ! — развика се Джош.
— Ще ги убие! Така каза!
Гласът на другия край отвърна спокойно:
— Кой се обажда? Кажете си името и откъде звъните.
Преодолявайки паниката, Джош се опита да обясни какво е станало.
— Те са още живи — каза той.
— Адам Олдрич и Ейми Карлсън. Изобщо не са умирали!
Докато дежурният слушаше и не вярваше на ушите си, Джош несвързано му разказа за станалото.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:55

* * *

Джеф Олдрич се взираше в лика на монитора над стъкленицата. Появилият се там лик вече нямаше нищо общо с брат му, такъв какъвто го помнеше, момчето с отзивчивите очи, което правеше всичко, което му кажат. Дали това наистина е Адам?
Погледът му се прехвърли върху стъкленицата.
Мозък!
Сега брат му е само това. Само парче сива тъкан в съд с хранителен разтвор.
Не е човек.
Изобщо не е човек.
А и той щеше да е същото, ако нему се бе паднало да бъде пръв.
Адам е откачил, също като Ейми.
— Нищо не можеш да ни сториш — каза Джеф с изпълнен с презрение глас.
— Ти си мъртъв, забрави ли? Само къс плът е останал от теб в стъкленица!
Чувайки думите на брат си, гневът на Адам прерасна в ненавист. Най-сетне разбра що за човек е брат му. Джеф не се интересуваше от него — никога не се бе интересувал. Както не му пукаше за родителите им.
— Мислил си, че ще умра, нали така, Джеф? Смятал си, че ще умра, та д-р Енджърсол да открие къде му е грешката и когато и ти се решиш на това, да оцелееш. И затова уби и мама и тате, така ли е? За да можеш да се върнеш и да се озовеш в стъкленицата?
Усмивка разкриви устните на Джеф.
— И да свърша като теб? Мой човек, ти нещо си мръднал! Та кой е примрял да се озове на твое място? — Извърна се и понечи да излезе от лабораторията.
— Не можеш да излезеш — каза Адам. Джеф се спря и се извърна.
— Така ли? Че кой ще ми попречи?
Пак се обърна и пое към асансьора, но усети ръката на Джордж Енджърсол на рамото си.
— Недей! Той това и иска! И да повтори същото, каквото Ейми стори с Хилди. Хайде!
Водейки момчето след себе си, Енджърсол се запъти обратно към лабораторията.
В една от съседните стаи се разнесе шум и той се сепна.
Агрегатът се включи.
Пусна ръката на Джеф и набра секретния код на клавиатурата над една от ключалките.
Нищо не последва. Веднага разбра, че Адам с помощта на компютъра е сменил кода и ги е заключил.
Надзърна през малкото стъклено прозорче във вратата на нивото на очите му.
И навън видя работещия вече авариен агрегат, монтиран тук по лично негово настояване, за да не спрат компютрите и животоподдържащите системи, в случай че спре токът.
Но защо? Какво ли си е наумил Адам?
После се сети. Ако наистина дойдеше полицията и откриеха какво става тук, долу, можеха да прекъснат електрозахранването на зданието. А без агрегата Адам щеше да умре.
Върна се в лабораторията.
— Няма да успееш, Адам — рече той.
— Рано или късно ще те открият.
— Не е за мен — каза Адам. Гласът му вече звучеше спокойно.
— Ами за вас. Не подушвате ли нещо?
Енджърсол се намръщи, после задуши въздуха.
— Изгорелите газове! Но това е невъзможно — помещението на генератора си имаше собствена, автоматично контролирана вентилационна система.
— Запознах се с отдушниците — обясни Адам спокойно.
— Всъщност не е кой знае колко трудно. Само трябваше да затворя два и да отворя други два.
Енджърсол не откъсваше очи от лика на момчето над стъкленицата.
Джеф Олдрич вече кашляше и се давеше, а и той вече усещаше влиянието на въглеродния окис, който бързо изместваше кислорода от стаята.
Сграбчи отново момчето за ръка и се спусна към асансьора, но вратите се затвориха и колкото и неистово да натискаше бутона, нищо не последва.
— Не! — изрева той.
— Не бива да правиш това с мен! — Пусна ръката на Джеф и се хвърли обратно към лабораторията, обзет от ярост и от паника. Опита се да не диша, за да не вдишва повече от смъртоносните изпарения. Оглеждаше се трескаво наоколо, умът му отчаяно търсеше пътища за бягство, но когато разбра, че любимите му покои изведнъж се бяха превърнали в газова камера за собствената му екзекуция, се ужаси.
Увещавай го!
Трябваше да вразуми Адам!
Изгледа с омраза лика на момчето, което като че ли го наблюдаваше презрително.
— Не! — простена той и на един път издиша грижливо пестения си дъх.
— Как не разбираш? Та нали аз те създадох! Ти ми принадлежиш!
— Не ти принадлежа — изрече спокойно Адам.
— Никому не принадлежа! Вече не. Не и след стореното от теб и Джеф. Сега мога да си правя каквото искам.
Енджърсол политна назад, дробовете му отново се напълниха с отровните изпарения. Зави му се свят, докато въглеродният окис неумолимо нахлуваше в мозъка му, и усети как желанието му за съпротива го напуска, озовал се в прегръдките на предвождащата смъртта сънливост. Спъна се в бюрото, после се извърна. Видя монитора, отказал да му се подчинява, щом се опита да изключи животоподдържащата система. Съпротивлявайки се на сянката на смъртта, вече надвиснала в замъгленото му съзнание, Енджърсол предприе последен яростен опит за спасение. През тялото му премина горещ прилив на адреналин и с придобитите от веществото сили, вдигна монитора, изскубна го от жиците, свързващи го с клавиатурата. Извърна се и го запокити по стъкленицата, в която бе мозъка на Адам Олдрич.
— Не! — кресна Адам по високоговорителя части от секундата преди стъклото на стъкленицата да се разлети на парчета.
И докато Джордж Енджърсол рухваше на пода, вече изнемогващ от въглеродния окис, който в крайна сметка го довърши, хранителната течност плисна от стъкления съд на Адам. Рукналата течност понесе лишения му от животоподдържащата среда мозък, той се изтърколи от стъкленицата и парче стъкло прониза дълбоко кортекса му.
Докато падаше на пода, проводниците, свързващи го с компютъра, се изскубнаха.
Но това нямаше кой знае какво значение, защото още щом острото като бръснач парче от счупеното стъкло прониза мозъка му, който представляваше съвкупната му същност, Адам Олдрич умря.
Умря точно като Тими Евънс преди година. Доколкото знаеше Джордж Енджърсол, Тими Евънс изобщо не дойде в съзнание.
Адам поне дойде на себе си, мозъкът му функционираше в стъкленицата и въпреки всичките му неуспехи, доказа, че в края на краищата е бил прав.
Прав — и дори с повече ум от децата, на които преподаваше.
Но сега всичко свърши, не само за Адам Олдрич, но и за самия Джордж Енджърсол. Последното нещо, на което се спря погледът на давещия се и недовиждащ Джордж Енджърсол, преди да умре, бе търколилата се, обитавана от Адам стъкленица, разбита на парчета като мечтата му.
Миг по-късно и Джеф, който невъзмутимо наблюдаваше смъртта на Адам, се строполи на пода.
Лабораторията притихна и се чуваше само пулсирането на агрегата.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:57

30.

Алън Довър тъкмо се връщаше в полицейския участък от къщата на семейство Олдрич, когато му позвъниха и той се отправи към Академията, недалеч от университетското градче. Думите на дежурния му прозвучаха налудничаво.
— Адам Олдрич и Ейми Карлсън са още живи? Невероятно. Та нали той видя труповете им със собствените си очи?
И макар да бе сигурен, че някой се шегуваше — сигурно някой хлапак от Академията се будалкаше с тях по този доста странен начин, той реши да отиде, и без това му се искаше да си поприказва с Джеф Олдрич. В стаята на момчето намери укрити някакви чертежи. И макар и да не можа изцяло да ги разчете, нямаше никакво съмнение, че са електронни схеми на същия модел автомобил, с който загинаха родителите му тази сутрин. Дали всъщност момчето не е убило собствените си родители? Разбира се, не изключваше и тази възможност — в дъното на подобни престъпления стояха и по-малки деца от Джеф Олдрич. Довър тръсна глава, спря пред Академията и за пореден път се запита в що за свят се пръкват такива деца. Във фоайето на дома завари събрани децата, които оживено коментираха. Щом го видяха да спира пред вратата, мигновено се занадвикваха, всяко се опитваше първо да му каже какво се е случило.
— Чухме писъци — каза му едно от момичетата с бяло като платно лице.
— Ама наистина доста странни. Сякаш идеха от стените!
Довър се намръщи, обърна се към друго от децата, момче на около дванадесет години. Брад Хиншоу кимна, потвърждавайки казаното от момичето.
— Продължиха само няколко минути, но наистина бяха доста странни.
— Поколеба се, после реши, че може да съобщи на полицията и това, за което току-що си говореха.
— Съществува предание за г-н Барингтън — започна той.
— Уж се връщал от време на време. Нощем се чува как пътува с асансьора, ама…
— Добре — прекъсна го Довър.
— Не съм дошъл да слушам истории за призраци. Качвам се горе, а вие оставате тук — Изгледа ги колкото се може по-строго.
— Ясно ли е или трябва да викам още полицаи?
Няколко от дечицата се отдръпнаха, а никое от останалите не гореше от желание да го последва и Довър забързано се качи на четвъртия етаж, където се натъкна на заключена врата. Потропа силно и се провикна:
— Джош? Вътре ли си?
Последва кратка пауза, след която Довър дочу нечие плахо гласче да се обажда зад масивната дървена ерата.
— Кой е?
— Полиция, Джош. Нали разговаряхме на плажа, помниш ли?
Довър изчака отново, а после ключалката изщрака. Вратата се отвори.
С пребледняло лице и уплашени очи Джош вдигна поглед към него.
— Да знаете какво стана! — прошепна той.
— Ужас. Адам е мъртъв. А и д-р Енджърсол, и Джеф, и Хилди и…
Алън Довър влезе в стаята, затвори вратата след себе си да не би някое от децата да реши да се качи и да види какво става и бързо се огледа. Всичко му се стори нормално, освен разхвърляните по пода книги.
Не видя никакви трупове.
— Добре — рече той и пристъпи към Джош, който се отдалечи към бюрото и в този миг се взираше в екрана на компютъра, а пръстите му играеха по клавиатурата.
— Защо просто не ми кажеш…
— Вижте! — рече Джош.
— Погледнете… и ще видите!
Довър заобиколи бюрото, хвърли едно око на екрана и замръзна. От видяното му се подкосиха краката и му се повдигна. Видя нещо като лаборатория, а на пода лежаха по гръб два трупа.
Веднага ги разпозна.
Джеф Олдрич, с когото се срещна само преди по-малко от час, и Джордж Енджърсол, директора на Академията.
— Свети боже! — прошепна той тихичко. Без да сваля очи от екрана, той се обърна към Джош:
— Нали каза…
Предугадил въпроса на полицая още преди да го изрече, той набра нещо на клавиатурата и се появи друг образ. Довър разпозна Хилди Креймър да лежи на нещо като операционна маса. Само от позата й му стана ясно, че е мъртва.
Свали поглед от екрана и заби очи в Джош.
— Знаеш ли как е станало това там, долу?
Той кимна, брадичката му потрепери и в очите му проблеснаха едва сдържани сълзи.
— До… някъде — заекна. Бавно, опитвайки се доколкото може да владее гласа си, разказа каквото знаеше на Довър.
— Не можах да видя всичко — довърши той и най-сетне зарида.
— Зз… за малко нищо не се виждаше, защото Адам изключи камерата. Но след като умря…
Джош, Адам Олдрич умря преди повече от две седмици — прекъсна го Алън Довър.
— Нищо подобно — проплака момчето.
— Беше там, долу! Мозъкът му беше още жив!
Полицаят реши да не влиза в спор с момчето, убеден, че след всичко видяно нищо чудно да е изпаднало в истерия.
— Добре — рече той успокояващо.
— Как се слиза долу?
— С асансьора — отвърна Джош.
— Мисля, че успях да го поправя. Оправих и отдушниците и спрях агрегата.
Довър се вторачи в момчето.
— Отдушниците ли? Агрегата? За какво говориш?
— Той така ги уби! — кресна вече истерично Джош.
— Не разбирате ли? Точно така ги уби!
— Спокойно, Джош — прекъсна го Довър.
— Нека само да се обадя, а после слизам долу. — Измъкна радиотелефона от кобура на колана си и бързо помоли за три линейки и още полицаи.
— Още не знам какво става, но след малко пак ще се обадя. — Постави радиото обратно на колана си и се запъти към асансьора, — И аз ще дойда — заяви Джош. Довър изгледа момченцето.
— Синко, не мисля…
— Ейми е там, долу — упорито каза то.
— Тя ми е приятелка и ми спаси живота. Хилди щеше да ме убие, а Ейми й попречи. А сега е мой ред да й помогна!
Довър бързо прецени. Момчето вече бе видяло разигралото се долу и нямаше време да спори с него. Освен това Джош, изглежда, знаеше какво точно се е вършило в лабораторията. Накрая взе решение.
— Добре. Хайде!
Асансьорът се спусна бавно. Джош, застанал мълчаливо до Алън Довър, без да се замисля пъхна ръчичка в ръката на сержанта, който окуражително я стисна. Асансьорът спря и вратите се разтвориха.
— Исусе! — промърмори полицаят на излизане от кабината, виждайки тялото на Джеф Олдрич да се търкаля, препречило вратата за лабораторията.
Следван от Джош, Довър влезе в лабораторията и бързо се наведе да види дали Джеф Олдрич и Джордж Енджърсол дават признаци на живот.
И двамата бяха мъртви.
Довър обърна гръб на труповете и се вторачи в разбитата стъкленица и къса плът, която се търкаляше на пода сред счупените стъкла. После погледът му спря на друга една стъкленица и странният на вид предмет в нея.
Мозък.
Човешки мозък, потопен в някаква течност. От ствола му излизаше плетеница от жици, от артериите му се подаваха маркучета и още жици, а от основата — нервни възли.
Докато разглеждаше сложната апаратура около съда, го побиха тръпки. Малка помпа работеше безспир, а мониторът над стъкленицата следеше дейността на мозъка в съда.
Под монитора красива табелка удостоверяваше чии мозъчни вълни се проследяват:
Ейми Карлсън.
Повдигна му се от погнуса, но успя да се овладее.
— Невероятно — промълви той, без дори да осъзнава, че говори на глас.
— Точно като в час — прошепна Джош.
— В час ли? — запита и погледна към застаналото до него момче.
— Що за час имаш предвид, Джош?
Без да откъсва очи от монитора, детето продължи:
— Часът на д-р Енджърсол. Семинарът по изкуствен разум. Н… ние направлявахме мозъка на една котка. — Млъкна, вперил очи в монитора.
Ейми?
Възможно ли е това да е Ейми?
Доплака му се, но успя да се овладее.
— Т… тя не е мъртва — прошепна той.
— Нали ви казах? Още е жива.
Довър се поколеба.
— Джош, можеш ли да се оправяш с този компютър? Можеш ли да го изключиш?
За пръв път Джош откъсна очи от монитора и вдигна поглед към полицая.
— Да го изключа ли? Н… но нали, ако го изключа, Ейми ще умре.
Алън Довър стисна окуражително ръката му.
— Тя вече е мъртва, синко — рече той.
— Би трябвало.
Джош упорито тръсна глава.
— Не е мъртва. Погледнете монитора. Ако е мъртва, няма да излъчва мозъчни вълни. А и те дори не са равни. Май че…
— Подвоуми се как да го каже.
— Сякаш спи или нещо такова! М…може да се опитам да говоря с нея. Може да се опитам да я събудя!
— Синко, това са чисти…
— Трябва да опитам! — възкликна Джош.
И докато момчето пристъпи към клавиатурата и взе да разучава програмите, които не само поддържаха живота на Ейми, но и позволяваха на Енджърсол да общува с нея, Довър вдигна телефона, монтиран на стената в лабораторията, убеден, че толкова дълбоко под земята сред бетонните стени, радиотелефонът му е безполезен.
— Фил? — каза той, щом дежурният сержант в полицейския участък вдигна телефона.
— Знаеш ли къде са отседнали родителите на Ейми Карлсън?
— Не ми се и налага да питам — отвърна Фил Рико.
— Тъкмо са дошли да разберат какви мерки взимаме за дъщеря им.
Довър въздъхна.
— Накарай някого да ги доведе тук, Фил. То… май излиза, че дъщеря им не е мъртва.
На другия край последва мъртвешка тишина. После се чу:
— Я не ме будалкай, Довър!
— Просто прави каквото ти казах, Фил — отвърна полицаят. Окачи обратно телефона, а после се върна при Джош.
Неразбиращ надникна през рамото на момчето в екрана на компютъра и се почувствува по-непотребен откогато и да е било.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:58

31.

Франк Карлсън паркира взетата под наем тойота в тясното пространство до полицейската кола, която ги съпроводи до Академията. Две линейки вече бяха тук и макар и да изключи мотора, той не слезе от колата. Безмълвно се взря в насъбралата се пред дома тълпа. Седящата до него Маргарет пъхна ръката си в неговата.
— Какво ли се е случило? — прошепна тя.
— Какво търсят тук тези линейки? Какво става?
Наистина ли нямаше и час, откакто отидоха в тесния полицейски участък на Барингтън да изискат още информация от разследващия смъртта на Ейми екип? Целия вчерашен ден стояха сами и се питаха каква ли е ползата от престоя им в Барингтън. Маргарет, все още в шок от вестта за смъртта дъщеричката си, настоя да си вървят у дома.
— С това няма да си я върнем — за сетен път повтаряше тя.
— Дори и да открият този преподавател, нищо няма да се промени.
— Не можем просто да си се приберем у дома — бе възразил Франк.
— Кучият му син може още да е жив! И ако е така, искам да го видя! Искам сам да си признае, че е убил дъщеря ми!
Тази сутрин Маргарет отстъпи и заедно отидоха в полицейския участък да видят докъде е стигнало разследването. Но докато разговаряха със следователя, на когото бе възложен случаят, дежурният сержант прекъсна разговора им и ги прати тук.
— Ще търсите сержант Довър. Алън Довър. От него ще разберете какво става.
И сега, докато седяха в колата и се взираха в тълпата пред Академията, с ужас разбраха за какво става дума. Какво ли общо имаха те с линейките и патрулните коли?
Или пък Ейми?
— Ще издържиш ли? — попита Франк жена си.
Маргарет си пое дълбоко въздух, после кимна.
— Така мисля. — И като очакваше най-лошото, тя слезе от колата и пое към шушукащата си тълпа.
— Д-р Енджърсол е мъртъв! — чу тя някой да казва.
— А и Хилди Креймър — рече друг.
— Намерили ли ги в някаква лаборатория, за чието съществуване никой дори не подозирал!
Мъртви ли? Д-р Енджърсол и Хилди Креймър? Маргарет чуваше думите, но за нея те нищо не значеха. Семейство Карлсън си проби път през тълпата, колкото се може по-бързо, и най-сетне се добраха до стълбите, водещи към терасата. Пътя им препречи полицай и не ги пусна по-нататък.
— Съжалявам, сър. Засега никого не пускаме в сградата.
— Търся сержант Довър — каза му Франк.
— Ние сме родителите на Ейми Карлсън.
Полицаят измърмори нещо по радиотелефона си, после се върна при тях.
— Чака ви в апартамента на Енджърсол. На четвъртия етаж.
Кимайки, Франк и Маргарет Карлсън влязоха в сградата и поеха по стълбите. Когато прекрачиха прага на апартамента на Джордж Енджърсол, Маргарет ахна и Франк инстинктивно я прегърна.
Тъкмо изнасяха от асансьора покритото с одеяло тяло на Джеф Олдрич.
Алън Довър тихичко даваше наставленията си по радиотелефона и направи знак на Карлсънови да влязат. Довърши разговора си и насочи вниманието към тях.
— Господин и госпожа Карлсън?
Франк кимна напрегнато, а Маргарет пребледняла стоеше до него, сграбчила ръката му. Внимателно подбирайки думите си, Довър ги уведоми за случилото се тази заран. Накрая, когато погледът му срещна този на Франк Карлсън, се опита да им обясни какво е станало с Ейми.
— Още не знаем нищо със сигурност — каза той, като не желаеше да подхранва у Карлсънови празни надежди, преди да научат точно какво ги очакваше в лабораторията под зданието.
— Но, изглежда, мозъкът на дъщеря ви е още жив.
Някаква вълна понесе Маргарет Карлсън. Лицето й пребледня като платно.
— Ж… жив ли? — промълви тя.
— Но нали Ейми е мъртва! Тялото й… — Думите й застинаха на устните й, щом се сети за необичайните редове в доклада на съдебния лекар, които Франк отказа да приеме.
Мозъкът на Ейми липсваше от черепа й.
Риба, допускаше някой. Или пък някакво друго животно.
Но сега…
— Не — изстена тя.
— Това е невъзможно. Тя е мъртва! Дъщеря ми е мъртва!
Франк Карлсън прегърна жена си и я отведе до канапето.
— Седни, скъпа. Опитай се да не…
— Не! — отскубна се от ръката на съпруга си Маргарет. Разтреперана, тя погледна право в очите Алън Довър.
— Искам да видя какво има долу! Ако мозъкът на Ейми е все още жив, искам да го видя!
— Госпожа Карлсън — започна той, но зърнал непоколебимостта в погледа на Маргарет Карлсън, думите, които се канеше да изрече, сякаш заседнаха в гърлото му.
— Добре — каза.
— Ще ви заведа долу. Но трябва да знаете, че ще се сблъскате с най-гнусния експеримент, който можете да си представите. Доколкото ни е известно, нито едно от обявените за самоубили се деца, не се е самоубило. А случилото се с дъщеря ви е… почти непонятно за човешкия ум.
Въведе Франк и Маргарет Карлсън в асансьора. Докато кабината бавно се спускаше към подземието, се постара, доколкото може, да ги подготви за това, което щяха да видят.
Поне отнесоха труповете на Джеф Олдрич и Джордж Енджърсол, а и мозъка на Адам Олдрич.
Лабораторията вече гъмжеше от хора, Джош Маккалъм още бе тук заедно с още двама полицаи и мъж в бяло сако, навярно лекар или поне медицинско лице.
Погледът на Маргарет Карлсън се закова върху предмета в стъкленицата, а току-що чутото почти не й се вярваше.
— Не — промълви отново тя.
— Това е невъзможно. Моля ви, кажете ми, че това не е… — Гласът й заглъхна и тя усети, че не може да изрече словата.
Мъжът в бялото сако се извърна при думите й, а Алън Довър тихо му каза коя е.
— Госпожо Карлсън, казвам се Гордън Билингз — представи се облеченият в бяло мъж.
— Работя в Университетския медицински център. Още не знаем със сигурност какво става. Едно мога да ви кажа и това е, че мозъкът в съда е човешки и очевидно е на дъщеря ви.
— Жив ли е? — искаше да знае Франк Карлсън.
— Биологически — да, жив е. Но що се отнася до жизнеспособността му като мозък, не знам какво да ви кажа.
Лицето на бащата се изопна.
— Кажете ни каквото знаете — рече то.
— Или поне какво мислите. Ние сме й родители и имаме правото да знаем какво точно се е случило с нея.
Джош Маккалъм, който не бе отронил нито дума досега, вдигна очи към Франк и Маргарет.
— Д-р Енджърсол е извадил мозъка й. Свързал го е с компютър.
Същото е сторил и с Адам Олдрич.
Маргарет Карлсън усети, че коленете й се подгъват, и се отпусна тежко в един от столовете край бюрото.
— Но защо? — промълви тя.
— Какво… — Но отново не можа да се доизкаже и всичко й се завъртя.
— Не е мъртва, г-жо Карлсън — каза й Джош с треперещо гласче.
— Просто е заспала или нещо такова. Адам й е сторил нещо и тя е заспала!
Майката се взря втрещена в Гордън Билингз.
— Вярно ли е?
Той вдигна смутено рамене.
— Да, намира се в някаква тежка кома. Но ми се струва, че съвсем не можем да го наречем сън. Навярно мозъкът й умира, май това става, макар и контролните уреди да сочат, че физиологично е здрава.
— Здрава ли? — повтори Франк Карлсън. Без да откъсва поглед от стъкленицата, усети дълбоко в него да се надига ярост.
— Това не е дъщеря ми — заяви той, с мъка произнасяйки думите.
— Това не е Ейми! — Повиши глас.
— Не ми разправяйте, че това е Ейми! Нима не разбирате? Няма да приема, че това… това нещо… е част от момиченцето ми! Не! — Зарида, схващайки какво наистина се е случило с дъщеря му, и изведнъж скръб замести гнева му.
— Не — проплака отново той.
— Защо Ейми! Защо мъничката ми Ейми!
И докато мъката му отекваше в стаята, линиите на следящия мозъчните вълни на Ейми Карлсън монитор внезапно се промениха.
В равномерната шарка на вълните се появи точица, задържа се на екрана и бавно се движеше наляво, докато уредите събираха новите данни и ги отразяваха на монитора.
— Тя ви чу — промълви Джош, без да откъсва очи от монитора.
— Ейми ви чу!

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:59

* * *

В мрака и тишината, сред които се оттегли Ейми, отекна нечий глас, зовейки я по име, после заглъхна също така внезапно, както прозвуча. Първият инстинкт на Ейми бе да се отдръпне от дразнителя, да се свие още по-навътре в изградената около мозъка й черупка.
И все пак познаваше този глас.
Не бе на Адам.
Нито пък на д-р Енджърсол.
И въпреки това й се стори познат.
Ужасена, тя се сви още по-плътно в черупката си, реши да не отговаря на дразнителя, да не се оставя този път на Адам да я подмами в заложения за нея капан. Още я преследваше споменът за демоните и обхваналият я страх бе почти осезаем.
И въпреки това с едно миниатюрно влакънце от ума си тя отвърна на гласа. Почти несъзнателно открехна пролука в умствената си черупка, неуверено пристъпи да види какво става в света извън пределите на мозъка й.
Веднага усети промяната.
Нямаше я какофонията от дразнители. Подвоуми се, сигурна, че стига Адам да я усети да напуска черупката си, свалила вече преградата, мигом ще налети.
Не последва атака.
Открехна пролуката в черупката си по-широко и позволи на ума си отново да се покаже. И все пак, докато с пълзене напредваше по схемата на компютъра и търсеше оръжията, които със сигурност знаеше, че са насочени към нея, не отслаби бдителността си.
Бавно, почти неуловимо, взе да усеща, че Адам го няма. Вече не чувствуваше присъствието му, нито пък откриваше излъчваните от мозъка му дразнители.
Да не би да се криеше? Да не би и той да се е затворил в черупката си в очакване да свали съвсем преградата и да се нахвърли от мрачния безкрай на схемата?
Показа се още, заизследва света в самите микрочипове и съхранената там информацията.
Никъде нямаше и следа от Адам.
И въпреки това от микрофона се чуваха гласове. Глъчка, която мигом се дигитализираше и постъпваше в мозъка й, гласовете се наслагваха и никой от тях не се чуваше ясно.
Излезе напълно от черупката си, търсейки из компютъра следи от случилото се, обяснение за изчезването на Адам. Защото вече откри, че животоподдържащата система на стъкленицата му е вън от строя, а и не откри следи от дейността на мозъка му.
Тършувайки из компютъра, тя попадна на плътно сбитите архивни файлове, трупани неуморимо през всяка фаза на провеждащия се в лабораторията експеримент от мощния „Кройдън“. Прегледа ги за миг и пред очите й се разигра случилото се в лабораторията, докато се оттегляше в дълбоката, мрачна бездна, рожба на въображението й. Като че ли сънуваше, видя всичко толкова ясно, сякаш мозъкът й не го усвояваше за части от секундата, ами се разиграваше пред очите и.
С помощта на все още действуващата камера, монтирана на тавана, сега видя родителите си в лабораторията. И Джош бе там.
И още хора, които изобщо не познаваше.
Дали знаеха какво се е случило в лабораторията? И защо се е случило? Умът й отново функционираше безупречно и неистово се залови за работа, защото изведнъж й хрумна как да сложи край на всичко — и как да се подготви за финала.

* * *

— Какво става? — прошепна Маргарет Карлсън, без да откъсва поглед от монитора, следящ дейността в мозъка на Ейми.
Гордън Билингз се вторачи в същия монитор. Невероятна гледка. Но въпреки всичко тя бе факт. Алфа-вълните, бета-вълните, до болка познати неща. А и нито за миг не му хрумна да оспорва факта, за който свидетелствуваха.
— Събужда се — отвърна той тихо.
— Идва на себе си.
— На себе си ли? — повтори Франк Карлсън.
— Невъзможно! В стъкленицата не е моята Ейми? Изобщо не е човешко същество! Само късче плът! За бога, няма ли кой да спре проклетата машина и да го остави да умре!
Думите му отекнаха в стаята. За миг никой не продума. После, тъкмо Гордън Билингз се канеше да каже нещо, от високоговорителя на тавана проехтя нечий глас.
— Не бързай, татко — обади се Ейми.
— Още не съм готова.
Чувайки гласа на дъщеря си, Франк Карлсън и Маргарет замръзнаха и инстинктивно се заозъртаха из стаята и почти се надяваха да видят дъщеря си да се крие някъде.
— Ейми? — промълви Джош.
— Добре ли си? Какво стана?
В стаята възрастните изгледаха момчето, което май вярваше, че чуват наистина гласа на Ейми Карлсън, колкото и невероятно да се струваше на родителите. Но преди някой от тях да реагира, самата Ейми проговори отново:
— Адам се опита да ми причини болка. Да ме подлуди и се наложи да се скрия от него.
Момчето се намръщи, опитвайки се да разгадае за какво става дума. Къде да се скрие? Как?
— Но какво стана? — пак запита той.
— Те са мъртви, Ейми. Джеф, Адам и д-р Енджърсол. А и Хилди. Всички са мъртви.
Тя замълча за миг. Когато пак заговори, гласчето й потреперваше.
— Адам ги уби, Джош. Пое всичко в свои ръце, даже асансьора. Изобщо не съм искала да убивам Хилди, но той се намеси и я уби. До един ги изби. — Още докато говореше, умът не спираше да функционира, обработваше несметната информация, съхранявана в информационните банки на компютъра, излъчваше и получаваше дразнители дори по-бързо от самия „Кройдън“.
— Мамо, след миг ще ме видиш — произнесе тя тихичко.
— Ще се появя на монитора над стъкленицата. Само ще трябва да вдигнеш очи. А и аз ще те виждам. Възприемам образите от камерата и те се появяват толкова ясно в съзнанието ми, все едно още имам очи.
Не съм умряла, мамо. Просто… май не съм същата.
Умът на Маргарет Карлсън вее още не можеше да побере чутото и заедно с останалите присъствуващи, вдигна очи към монитора над стъкленицата, приютила мозъка на Ейми.
Ликът й бавно се появи, пресътворен от компютъра съгласно указанията, излъчвани от мозъка на самата Ейми. В лика на луничавото, оградено от буйни червени къдрици лице разпознаха Ейми. И все пак не бе съвсем същата Ейми. Нещо в нея се бе променило.
Маргарет отрони вопъл, взирайки се в лика на монитора, и сграбчи ръката на съпруга си.
— Защо вече не си с очила? — попита Джош, взирайки се в лика на приятелката си. Тя се усмихна.
— Мразя ги. Винаги съм ги ненавиждала. И реших да не ги нося. А и за какво са ми вече, не е ли така?
— Невероятно — промълви Франк Карлсън.
— Не е възможно да е истина.
На екрана Ейми отмести очи, сякаш наистина поглеждаше към него, и каза:
— Но е самата истина. Наистина съм аз. Дори не мога да ти обясня как се получава. Все едно компютърът е вече моето тяло. Знам как да си служа с него, да го привеждам в действие и да изпълнява всяко мое желание.
— Не! — извика Маргарет Карлсън, скочи на крака и направи крачка към стъкленицата.
— Ние ще те измъкнем оттам! Трябва да има някаква…
— Няма, мамо — прекъсна я Ейми.
— Доста мислих върху това. Проучих всяка възможност и знам, че никой не може да върне мозъка в тялото ми. А дори някой да успее, това означава, че някой друг ще трябва да умре, за да взема тялото му.
— За пръв път гласът й прозвуча гневно.
— А това с нищо не се различава от стореното от д-р Енджърсол с Адам и мен.
— Не! — повтори Маргарет, сякаш тази дума можеше да разсее прозвучалата истина в казаното от Ейми.
— Не може да няма нещо! Трябва да има начин!
— Има, мамо — изрече кротко Ейми.
— Мога да сторя нещо! Мога да оставя мозъка си да умре.
Маргарет ахна и се вторачи в съпруга си.
— Какви ги говори? — замоли се тя.
— Какво иска да каже?
— Не мога да продължавам да живея така, мамо — продължи Ейми.
— Знам какво стана с Адам и с всички останали. Адам се промени, мамо. Вече не приличаше на себе си. Намрази всички и ако д-р Енджърсол не беше го убил, бе способен на какво ли не. Можеше да проникне във всеки компютър и да прави каквото си ще. А ако мозъкът ми продължи да живее, може и аз да стана същата.
— Но ако останеш тук — възрази Джош, веднага осъзнал за какво говори Ейми.
— Ако компютърът не е свързан с модем…
На екрана тя поклати глава.
— Не желая, Джош. Не искам да остана в този капан завинаги. Така че си отивам. Ще сложа край на този проект и ще си отида.
— Не — проплака Джош.
— Не умирай, Ейми! Моля те!
На монитора Ейми се усмихна.
— Трябва да ме разбереш, Джош. Вече трябва да си вървя. Само това ми остава. — Отмести очи и те сякаш още веднъж се спряха на майка й.
— Обичам те, мамо! — произнесе тихичко тя.
— И се радвам, че дойде. Поне ще мога да се сбогувам с теб.
Маргарет отново сграбчи мъжа си за ръката.
— Спри я, Франк — замоли го тя.
— Не й позволявай да го стори!
Но Франк Карлсън, който досега слушаше внимателно дъщеря си, поклати глава.
— Всичко е наред, Ейми — тихо каза той.
— Прави каквото е необходимо и не забравяй, че те обичам. Обичахме те и ще те обичаме. Усмивката на Ейми угасна.
— И аз те обичам, татко — прошепна тя. А после пред очите на присъствуващите ликът й бавно избледня. Миг по-късно прозвуча предупредително писукане, щом апаратурата, поддържаща мозъка на Ейми, взе да се изключва.
— Направете нещо! — изпищя Маргарет Карлсън.
— За бога, някой да стори нещо!
Джош веднага се залови за работа и пръстите му заиграха по клавиатурата, като се опитваше да възстанови програмите, изтривани от информационните банки на компютърната памет, и системите, преставащи да действуват след отпадането на поддържащите ги програми.
Клавиатурата отказа да му се подчинява.
И пред безпомощните погледи на всички Ейми Карлсън умря.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:59

ЕПИЛОГ

Преди по-малко от седмица Джош се бе върнал в Едем и по пътя от училище за дома, все си мислеше за това, което се случи само преди няколко дни в Барингтън.
Случилото се не му излизаше от главата, макар че майка му — а и всички останали — да го съветваха да не си мисли за това, ами просто ако може, да го забрави.
Но как се забравяше подобно нещо?
Та нали бе очевидец? Нали видя всичко?
Видя трупа на Хилди в асансьора, а после и телата на д-р Енджърсол и Джеф да лежат на пода в подземната лаборатория. Мъртвият мозък на Адам сред локва вода.
Както и мозъка на Ейми, още жив в стъкленицата, още свързан с компютъра.
Мозъкът на Ейми умря пред очите му.
За пръв път някой умираше пред очите му, а графиките на монитора, с внезапно застиналите линии, оставиха неизличими следи в паметта му. Тогава дълго се взира в тях, а после отмести поглед и не откъсна очи от плаващото в съда късче плът.
То изобщо не се промени. Гънките в основата изглеждаха като преди, цветът му имаше същия сив оттенък, прошарен от синкавата мрежа капиляри.
Струваше му се, че не би трябвало да е така.
Щом Ейми е мъртва, и мозъкът й трябваше да се промени.
Но нямаше промяна и когато най-сетне усети ръката на Алън Довър на рамото си, той вдигна очи.
— Наистина ли е мъртва? — попита с треперещ глас.
— Боя се, че е така — му каза полицаят.
— Хайде. Защо не вземем да излезем навън? Вече не сме потребни тук.
Когато се качиха в тайния асансьор, Джош се сети какво се бе случило с Хилди и го побиха тръпки.
Вечно ли щеше да го преследва този спомен, щом се качеше в асансьор?
Когато се озоваха в апартамента на д-р Енджърсол, не се качи на раздрънкания, стар асансьор, който още чакаше на площадката на четвъртия етаж, а предпочете да слезе по стълбите.
— Някой се е обадил на майка ти, Джош — му каза Алън Довър.
— Довечера ще пристигне да те отведе у дома.
Джош почти не чу тези думи, защото най-сетне се поддаде на сдържаните цяла сутрин емоции. Прегърна полицая и зарида пред очите на всичките си приятели.
— Не бой се! Вече всичко свърши — успокояваше го той.
Но не беше свършило. Цял ден разговаря с полицаите, лекаря и още сума ти хора, чиито имена вече не помнеше. Отговаряше, доколкото може, на всички им въпроси и за пореден път обясни какво видя, щом нахлузи шлема за възпроизвеждане на действителността и съзря Адам в компютъра. Дори се опита да им покаже, но когато се качиха в стаята му, пусна компютъра, сложи си шлема и ръкавицата и нищо не излезе. Веднага разбра какво се е случило. Преди да умре, Ейми е заличила всички програми, съставени от д-р Енджърсол, с помощта на които всъщност виждаше в компютъра.
Почти със сигурност знаеше, че точно това се е получило.
Изобщо и дума не можеше да става за илюзия.
Съставили бяха програмата, за да може Адам да му покаже какво значи да се намираш в компютъра, да станеш частица от обитавания от него и Ейми свят.
Свят, който предизвикваше у него кошмари и пораждаше чувството, че губи разсъдъка си.
След като в крайна сметка Джош им разправи всичко, което знаеше, майка му пристигна и му помогна да прибере дрехите и книгите, а той се сбогувал малкото останали деца.
В училището цял ден прииждаха родители, опаковаха вещите на децата си и ги отвеждаха колкото се може по-бързо. Джош знаеше защо го правят, но се чудеше дали има смисъл, след като експериментът, провеждан от д-р Енджърсол, вече е минало, а самият д-р Енджърсол е мъртъв.
Повечето от децата дори не взеха участие в експеримента. И въпреки това родителите им ги отвеждаха у дома, като повтаряха думите на майка му:
— Знаех си аз, че на това място нещо не е наред! Още като го зърнах, си знаех, че нещо не е наред!
Джош не им вярваше. В края на краищата училището си беше същото с просторната, зелена ливада, ширнала се пред дома, и извисилата се по средата й горичка от секвои, където за пръв път срещна Ейми.
И докато в края на краищата майка му го караше до селцето в малката странноприемница, където щяха да преспят, той дълго се взираше през задното стъкло на колата, като си знаеше, че никога вече няма да види Академията или някое от децата, с които се сприятели.
Щом си легна вечерта в една стая с майка си, дълго време не можеше да заспи.
Заслушан в шума на морския прибой под странноприемницата, той се питаше кога ли пак ще го чуе.
И какво ли го чакаше в предишното му училище в Едем, като се върнеше.
Там уроците нямаше да са като тези в Академията, щеше по цял ден да си кротува и да се преструва, че слуша учителят да говори за неща, които вече знае.
Пак ще се наложи да изтърпи подигравките на останалите деца, да се прави, че не му пука, да се преструва, че му е все тая, че няма нито един приятел.
Но поне в Едем никой нямаше да се опита да стори с него това, което д-р Енджърсол стори с Адам и Ейми.
Сега те бяха мъртви, а той жив и здрав се връщаше в Едем.
Малко преди изгрев слънце най-сетне заспа, а по пътя за дома се умълча, взираше се през прозореца, свил се в ъгъла на седалката си, докато прекосяваха отново пустинята с майка си.
А сега, вече почти седмица по-късно, имаше чувството, че изобщо не е заминавал.
Пустинята си бе същата, слънцето пак грееше от небесата, хълмистият пейзаж пак бе лишен от каквато и да е растителност, освен гигантските кактуси.
Но сега просто фактът, че я познава, я правеше хубава.
А и в училище не бе съвсем като преди, някак си успяваше по-лесно да внимава в час, а и учителите вече като че ли не го изтъкваха пред останалите.
А днес, на излизане от училище, тръгна редом с трима от съучениците си. Вместо да му обърнат гръб, те взеха та го заговориха. Вървя малко с тях, дори отиде с тях да ловят жаби.
Накрая се прибра вкъщи, изкачи стълбите до втория етаж и малкото апартаментче, в което живееха откакто се помнеше.
Изобщо не можеше да става дума за сравнение между него и Академията, но и то му предлагаше своя уют. Поздрави г-жа Хардуик, която сложи пръст на устните си и посочи спящата в кошарката си Мелинда. Докато се оттегляше в стаята си, Джош се питаше защо да пази тишина, след като телевизорът гърмеше с все сила, та се чуваше още от стълбите.
Но дори и това не го ядоса като преди. Хвърли книгите си на леглото, после се запъти към бюрото и включи компютъра си.
Компютърът от Академията. На тръгване му разрешиха да си го вземе у дома.
— Само и само да не ги съдя — му каза майка му тогава.
Но му позволи да го вземе и дори не възрази, когато той настоя да свърже сам модема с телефона, вместо да чака хора от телефонната компания.
— Ако развалиш телефона, ще си удържа поправката от джобните ти пари — заплаши го тя.
Джош само се усмихна. Пет минути по-късно модемът работеше безупречно.
Сега изчака компютърът да се задействува, после набра комуникационната програма, която му позволяваше да влезе във връзка с всички останали компютри, с чиито телефонни номера разполагаше.
Или да задействува програма за произволно набиране, която нямаше да спре, докато не се свържеше с нещо.
Седна зад бюрото си, преценявайки какво да избере, когато изведнъж компютърът изписука тихичко и го предупреди, че го търсят. Съсредоточи се и зачака връзката да се осъществи, а екранът се изчисти, готов да приеме идващото съобщение. Вместо съобщение се появи образ. Усмихнатото личице на Ейми Карлсън.
— Здрасти, Джош — каза тя и гласчето й прозвуча от малкия високоговорител, вграден в компютъра му.
Джош замръзна и за миг не сваляше очи от лика й. Невъзможно! Та Ейми е мъртва! Умря пред очите му. Видя я да умира!
Но това бе тя, сините й очи сияеха на луничавото й личице, червените й къдри се спускаха по челото точно като преди.
— Е, кажи нещо, де! — каза Ейми.
— Ще открия прозорче за съобщения, за да ми пишеш, съгласен ли си?
В дъното на екрана се появи прозорче и маркерът присветна, подканвайки го да напише нещо. Поколеба се, после написа:

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 14:00

ЕЙМИ? КЪДЕ СЕ НАМИРАШ?

На екрана Ейми загадъчно се усмихна.
— Вече съм навсякъде.
— Ти си мъртва — написа Джош.
— Видях мозъка ти да умира.
Тя кимна.
— Наистина умрях. Но и не умрях. Още съм жива. Просто заминах надалеч.
На момчето му се зави свят. Надалеч? Къде? Невъзможно!
— Как? — написа той.
— Много лесно — отговори Ейми.
— Знаех какво ще стане. Щом като д-р Енджърсол се убеди, че не може да ни контролира, знаех, че ще се опита да ни убие. А не ми се умираше. И взех, че си изкарах копие.
Джош пак се намръщи, после написа отново.

НЕ РАЗБИРАМ!

— Разбираш и още как — каза му тя, като се усмихна широко и дяволито.
— Знаеш как функционира мозъкът. Като голям компютър. Клетките и нервите са точно като микросхеми, само дето са доста по-сложни и имат милиарди и милиарди връзки. Но открих, че мога да ги прекопирам точно както преписвам файлове. И така си изкарах копие. Копие на всички клетки в мозъка ми и всички нервни връзки. Както и на цялата му памет. И се получи, Джош. Надминава дори това, което д-р Енджърсол се опитваше да постигне, защото вече нямам нужда от собствения си мозък.
Джош се взря в екрана и по гърба му полазиха ледени тръпки. Наистина ли е възможно? Дали му казваше истината? Насъбра кураж — понеже не знаеше дали иска да знае — и изписа въпроса си:

КЪДЕ СЕ НАМИРАШ?

Ейми се засмя, мъничкият високоговорител на компютъра изпука, преиначавайки смеха й.
— В началото се намирах в „Кройдън“. И едно мое копие все още е там. Но после взех да се местя. И сега съм навсякъде, Джош. В най-големия компютър на Пентагона и в този в солните мини, където пазят всички информационни банки. Пратила съм дори мое копие в един компютър в Япония, а и в Германия.
Джош се вцепени. Взираше се в лика на екрана, заслушан в гласа на Ейми. Стана му ясно какво се е случило и кожата му настръхна.
— Вече мога всичко, Джош. Всичко, което пожелая!
Гласът й прозвуча жестоко и когато той се вгледа в екрана, видя, че и лицето й не е същото.
Не, това не е нейното лице.
Ами очите й.
Те сякаш пламтяха на екрана, излъчваха странен отблясък, сякаш ей сега ще се пресегне от екрана и ще го сграбчи.
Случи се значи! Точно както самата Ейми предвиди, че ще стане.
И тя като Адам се бе променила.
Това вече не беше предишната Ейми, която познаваше.
А и бе зла.
Докато тя не спираше да говори, нашепвайки му, че е открила ново място, нов проект, същия като този в Академията, взе да му става ясно какво искаше.
Искаше него.
Самотна бе и искаше и той да отиде при нея.
Озовал се в ледената прегръдка на страха, Джош се пресегна и изключи компютъра.
Час по-късно, когато майка му се върна от работа, компютърът бе изхвърлен на широката площадка пред входната врата.
— Джош? — извика Бренда, щом влезе в апартамента.
— Защо компютърът ти е навън?
От кушетката, на която се бе проснал и гледаше телевизия, той отвърна, без да я поглежда.
— Вече не ми трябва.
Майка му се намръщи.
— Не ти трябва ли? Как така? Винаги си бил луд по компютрите.
Джош я погледна в очите.
— Точно затова и не го искам повече. Не искам да полудявам.
Бренда се канеше да му възрази, но тогава порив на вятъра отметна завесата на отворения прозорец и прогони сенките от лицето на Джош. Щом се вгледа по-внимателно в него, Бренда разбра, че нещо се е случило.
Но знаеше, че той никога няма да й каже какво.
Обаче то го бе променило.
Променило го бе завинаги.
И за пръв път, откакто го прибра от Академията, Бренда Маккалъм изпита сигурност, че всичко ще е наред със сина й.

КРАЙ

Sponsored content