Re: `Сенки ` /Джон Сол/

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:33

* * *

Макар и в стаята да бе тъмно, толкова тъмно, че нищо не се виждаше, Джеф Олдрич знаеше, че не е сам. А и стаята бе твърде голяма. Толкова голяма, че не можеше да усети нито стените, нито тавана, макар и да бе сигурен, че ги има.
Чувствуваше обаче, че в стаята е и някой друг. Адам.
Той бе дошъл, скрит някъде в мрака и го търсеше.
Джеф повика брат си, но не последва отговор.
Пристъпи нерешително крачка напред и заопипва пред себе си, но нищо не докосна, нищо не напипа.
Отново извика:
— Адам? Ей, Адам, къде си?
Макар и да викаше колкото му глас държи, гласчето му бе немощно, присядаше на гърлото му, дори той едва се чуваше.
Страхът вече затваряше обръча си около него, посягаше от мрака и го докосваше с тъничките си пипала, те се увиваха около него и имаше чувството, че го притеглят към сърцето на мрака.
— Не — изстена той.
— Ще го намеря. Трябва да го намеря.
Опъна се на страха, опита се да се изтръгне от лапите му, но вече сякаш нозете му бяха затънали в гъста, лепкава кал, в плаващи пясъци. Напъна се още веднъж и пак извика:
— Адам? Адам, не исках това. Прости ми, Адам!
Взе да се измъква от калта и после побягна, хукна през мрака колкото му държат краката. А около него вече мракът не бе същият.
Вече не беше в стаята. Вече бе навън и макар всичко да изглеждаше същото като преди, все пак бе по-различно.
И той настигаше Адам — усещаше го!
Най-сетне пред себе си зърна светеща точка.
И последните остатъци страх го напуснаха, щом се втурна към светлинката с разтуптяно сърце и болящи го от напъна нозе. Но не можеше да тича по-бавно, защото светлинката бе Адам. Де да можеше да се добере до нея…
И тогава тя взе да приема някаква форма. Вече не бе точица, ами лъч и струеше отгоре, въпреки че когато вдигна очи, не можа да види източника на светлината.
Но в самия лъч, на пръв поглед увиснал във въздуха, най-сетне видя Адам.
Той го гледаше и в очите му се четеше упрек. Джеф се закова.
— Адам? — промълви несигурно, защото във външността на брат му имаше нещо различно, нещо, което не разбираше.
Протегна ръка, мушна я в лъча и се опита да докосне брат си. Но щом ръката му навлезе в лъча, тя изчезна и Адам, без да сваля втренчения си поглед от него, започна да се смее.
— Мислеше си, че няма да го сторя, нали? — попита той.
— Мислеше си, че ще се уплаша? Винаги си смятал, че ще ме хване шубето?
Джеф усети да го обливат ужасните вълни на разкаянието.
— Н-не — заекна той.
— Не съм го мислил. Аз…
Но бе твърде късно. Още докато говореше, лъчът светлина взе да бледнее и образът на брат му затрептя, а после бавно се стопи. Щом и последните искрици светлина помръкнаха, момчето отново изкрещя името на брат си:
— Адам!

* * *

В стаята си на третия етаж Джош Маккалъм лежеше съвсем буден. Имаше чувството, че лежи така цяла вечност, заслушан в мрака.
Малко по-рано — не знаеше кога точно — се събуди от някакъв шум.
Почти веднага разбра откъде иде този шум.
От асансьора, чуваше се зъбчатите му колела да поскърцват, кабината му да подрънква в клетката.
Веднага се сети за разказа на Джеф Олдрич за духа на Юстас Барингтън и първото нещо, което му хрумна, бе да се завие презглава и да се опита да заглуши шума. И в този миг му стана ясно какво става.
Само Джеф и никой друг се возеше на асансьора в потъналия в мрак дом и несъмнено се хилеше безмълвно, че така го е изплашил.
Джош стана, навлече хавлията си, после излезе в коридора и се запромъква по мрачния коридор до асансьорната шахта.
Все още долавяше шума на машината.
Но асансьорът не помръдваше. Всъщност щом надзърна надолу в шахтата, успя да различи едва осветената от полилея в фоайето горна част на кабината.
После звукът внезапно престана. Джош затаи дъх и не смееше да помръдне.
Нищо не последва.
Изчака няколко, сякаш безконечни минути, като едва ли не очакваше привидението на Юстас Барингтън да се появи по стълбите и да се понесе към него в мрака. Но в крайна сметка, след като нищо не последва, върна се в леглото.
И си легна, като продължи напрегнато да се ослушва.
Пак чу шума на асансьора и отново отиде да погледне.
Кабината си седеше на дъното на шахтата, съвсем като преди.
А сега пък се разнесе нов шум, Джош се сепна и щръкна като свещ в леглото. Това пък какво беше?
После, през отворения си прозорец той дочу изтерзан глас да се провиква:
— Адам, върни се!
Джеф! Това бе гласът на Джеф.
Както си бе по пижама, момчето скочи от леглото, излетя от стаята и се затича по коридора към стълбите. Като ги взимаше по три наведнъж, то се втурна към втория етаж и се озова сред куп сънливи, опулени лица.
— Какво се е случило? — попита някой.
— Какво става?
Джош не отговори. Продължи да тича по коридора към стаята на Джеф, със замах блъсна вратата и светна лампата. И тогава се спря и се ококори.
Изправен в леглото си, с пребледняло лице и тресящо се тяло, седеше Джеф.
Освен пердетата, пърхащи на отворените прозорци, в стаята бе тихо и спокойно.
— Джеф? — попита Джош. — Какво има? Добре ли си?
Джеф Олдрич не продума цяла секунда, после успя да кимне.
— С… сънувах кошмар. За Адам. Ня… нямаше го. Като че ли бе умрял по моя вина или нещо такова.
— Божичко — прошепна Джош. Джеф потрепери.
— Толкова истинско бе! — Вече се бе разсънил, цялото му тяло бе плувнало в ледена пот, още не можеше да превъзмогне ужасното чувство, обзело го, докато за сетен път викаше брат си.
— Какво става тук? — попита Брад Хиншоу на влизане в стаята. После видя Джеф.
— Олеле, мой човек, изглеждаш като да си видял призрак или нещо такова!
— Н… наистина го е видял — заекна Джош.
— Присънило му се е, че Адам е мъртъв, и то по негова вина.
— Глупости — промълви Брад.
Но преди да успее да каже още нещо, в стаята влезе още някой и попита:
— Адам да е тук?
Гробовна тишина увисна в стаята, докато трите момчета се споглеждаха. После Джеф бавно се измъкна от леглото и Брад инстинктивно отстъпи да му направи път на мине. Той отиде до съседната стая, подвоуми се за момент, а после влезе.
Леглото бе празно, макар че по всичко си личеше, че някой е спал в него. Всички вещи на Адам бяха на обичайните си места.
— М-може просто да е до кенефа — допусна Брад Хиншоу. Тогава се обади друг глас:
— Току-що погледнах. Там няма никой.
Още миг Джеф се взираше в празното легло, а после погледът му се премести на компютъра на бюрото. Като пристъпи бавно, сякаш нещо го привличаше против волята му, Джеф се приближи до бюрото и натисна копчето за включване вдясно на монитора. Зелена светлина премига и после мониторът присветна. Секунда или две след това последните набрани от Адам думи се появиха след началното „С“. Трите момчета се взираха мълчаливо в словата: С: НИКОЙ НЕ МЕ РАЗБИРА, ТАКА ЧЕ Е ВРЕМЕ ДА СИ ВЪРВЯ. ОТИВАМ НА ПО-ДОБРО, ПО-ВИСШЕ МЯСТО.
Без да откъсва очи от написаното, щом като вникна в смисъла му, Джош усети да му се повдига. Наум той се върна отново в началото на миналата седмица, когато бе седял на леглото си в собствената си стая у дома в Едем с ловджийския нож в ръце.
Несъзнателно пръстите на лявата му ръка докоснаха белезите на дясната му ръка — единственото свидетелство, подсещащо какво бе сторил.
Изведнъж разбра защо Адам се бе държал странно последните няколко дни. Джош знаеше, че той се бе сетил за смъртта само за миг-два, и то когато бе сърдит. За разлика от него Адам, изглежда, си го е мислел с дни.
Мислил си го е и се е колебаел.
Но какво ли бе сторил? Къде ли беше?
— К-какво мислите да правим? — запита той едва чуто. Но Джеф просто се обърна и се отдалечи.
Тъкмо излизаше от стаята на брат си и на площадката на стълбището се появи Хилди Креймър.
Изглежда, се изненада, че го вижда, но проговори с тих, спокоен глас.
— Джеф? Ще слезеш ли с мен долу, ако обичаш? Имам нещо да ти казвам.
Минута по-късно, седнал до Хилди по пижама на дивана, той слушаше мълчаливо, докато тя му съобщаваше, че току що са намерили тялото на Адам.
— Било на релсите. Предполагам, че може би се касае за злополука…
— Гласът й позаглъхна и тя го прегърна.
Момчето застина в прегръдката й.
— Не — каза то.
— Не е било злополука. Оставил е бележка на компютъра си.
Дълго време Хилди не каза нищо. После издиша шумно и рече:
— Мисля, че е по-добре да те заведа при родителите ти.
Джеф не промълви нищо и я остави да го заведе до стаята му, за да се облече. Но дори докато навличаше дрехите си, кошмарът все му се привиждаше.
Значи Адам му бе казал истината в съня му, изобщо не се бе уплашил. Кой знае защо Джеф Олдрич изпита гордост от брат си.
И още докато този прилив на гордост го обливаше, той си знаеше, че никога с никого нямаше да може да сподели. Ама никога!

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:35

10.

Чет Олдрич бавно се събуди и очите му но навик потърсиха синкавите цифри на радио-часовника на нощното му шкафче — 5:47. Будилникът щеше да зазвъни чак в шест и половина.
Той се намръщи раздразнено. Никога не се будеше толкова рано, преди да е звъннал будилника, всъщност винаги се будеше минута преди да звънне будилникът и го изключваше, преди още натрапчивият звук да прозвучи.
Но нещо бе смутило съня му. Погледна през прозореца към вече просветляващото небе. Да не би гръмотевица? Отхвърли тази мисъл, щом забеляза, че луната още висеше над хоризонта. После тъкмо понечи отново да си легне и да зарови глава във възглавниците, чу приглушения от затворената врата на спалнята звънец на входната врата.
Окончателно се разсъни. Измъкна се от леглото и посегна за халата, който винаги оставяше метнат на облегалката на стола в ъгъла. Навлече го, хвърли едно око на все още непробудно спящата Джанет, легнала на лявата си страна с разпиляна по възглавницата коса.
Щом звънецът на входната врата прозвуча отново, Чет забърза по стълбите с нарастващо предчувствие, че се е случило нещо лошо. Щом се звънеше толкова рано на вратата, можеше да се очаква само лоша вест.
И то много лоша, поправи го вече съвсем будният му ум. Докато посягаше към дръжката на вратата, звънецът звънна още веднъж и той взе да си представя наум какво ли може да се е случило. Сърцето му затупа лудешки още преди да отвори вратата и да зърне Джеф, бледен и с разширени очи, да трепери на предната тераса. Зад него стояха Хилди Креймър с по един полицай от двете страни. Лицата им излъчваха скръб. Скръб и съчувствие.
— Какво е станало? — попита той и разтвори широко вратата, за да могат да влязат в къщата и четиримата. Щом никой не продума, сякаш всеки чакаше другият да съобщи вестта, с която бяха дошли, той разбра.
— Нещо с Адам, нали? — промълви.
— Нещо му се е случило.
Най-сетне Хилди Креймър наруши мълчанието на групичката. Пристъпи, сграбчи ръката му, едва ли не като да го подкрепи.
— Моите съболезнования, Чет! Той е…боя се, че е мъртъв.
— Мили Боже! — промърмори Чет, думите приседнаха на гърлото му и той усети как се подгъват коленете му. Само здравите ръце на Хилди го задържаха на крака.
— Не! Имате грешка… Не може да няма…
— Съжалявам, господин Олдрич — обади се един от полицаите.
— Станало е преди около час, може би дори малко по-рано. Бил е на релсите, когато…
Джанет, вече застанала на стълбите, загърнала се плътно в халата си, с още подуто от съня лице, го прекъсна.
— На релсите ли? — попита тя.
— За какво говорите?
Като се опитваше да запази равновесие, Чет вдигна очи към жена си.
— Става дума за Адам — каза й той.
— Той е… Хилди казва, че е мъртъв.
„Хилди казва…“
Сякаш не искаше да изключи възможността тя да бърка, да е станала някаква ужасна грешка, Адам да е все още жив. И въпреки това думите оказаха своето въздействие, независимо от намеренията на Чет, защото разширените и невярващи очи на Джанет моментално се преместиха на възпитателната и главна домакинка на Академията.
— Адам? — промълви.
— Но това е невъзможно. Та нали самата вие казахте, че се справя чудесно! — Тя повиши глас, сякаш по такъв начин отхвърляше мисълта за смъртта на сина си.
— Нали се справяше чудесно! В края на миналата седмица, на пикника…
Хилди мина покрай Чет, който все още бе като ударен от гръм, сякаш вестта бе изцедила силата му, и се качи по стълбите.
— Все още не знаем със сигурност какво се е случило, Джанет — каза тя, като се чудеше как да предложи на ужасената жена сламка, за която да се хване.
— Навярно е станала някаква злополука…
— Злополука ли? — отекна гласът на Джанет.
— К… какво е станало?
Подкрепяна от Хилди Креймър, тя бавно слезе по стълбите, а един от полицаите повтори разказа на машиниста.
— Каза, че нищо не можел, да направи — довърши полицаят.
— Натиснал спирачките и пуснал сирената още като видял сина ви, но било твърде късно. Момчето изобщо не помръднало, а и влакът се движел твърде бързо, за да спре.
— Н…не помръднал ли? — повтори Джанет.
— П…просто си е останал на място?
— Съжалявам — каза полицаят.
— Машинистът вика, че като че ли само това чакало — да го блъсне влакът.
Джанет се олюля до съпруга си. Щом Чет я прихвана, тя тихичко зарида. Цялата тази история не бе за вярване. Не искаше…не можеше…да я приеме. Нали точно затова бяха пратили Адам в Академията, само да избегнат нещо подобно.
— Не — прошепна тя.
— Не вярвам. Това не е Адам. Става дума за някого другиго. Сигурно е така.
Толкова съжалявам, Джанет — каза Хилди Креймър на обезумялата жена.
— И на мен ми се иска да е някой друг. Но изобщо не може и дума да става за грешка.
Джанет само тръсна глава и тялото й се изопна от притока на неведоми сили.
— Искам да го видя! Искам да се уверя със собствените си очи.
През цялото това време Джеф седеше мълчаливо на прага и с пребледняло лице слушаше да съобщават на родителите му за смъртта на брат му. Сега той се втурна към майка си и се притисна безмълвно до нея. Почти несъзнателно ръката на Джанет приглади косата на едничкия й останал син, но погледът й не слизаше от полицая, който току-що й бе съобщил какво се бе случило.
— Искам да видя къде се е случило — каза тя едва чуто.
— И-искам да видя сина си, струва ми се, че имам това право, нали? Младият полицай запристъпва като на тръни.
— Едва ли е необходимо, госпожо. Искам да кажа, че изобщо никой не се съмнява в случилото се…
— Не! — рязко изрече Джанет.
— Аз се съмнявам. Искам да го видя! Не разбирате ли? Той ми е син и аз искам да го видя!
Щом тя отново повиши глас и в него прозвучаха истерични нотки, Джеф се притисна още по-силно до нея, а Хилди Креймър и полицаят се спогледаха.
— Аз ще остана тук с Джеф — рече тя.
— Ще заведете ли г-н и г-жа Олдрич?
Сега се обади Чет, като се давеше с думите.
— Джанет, няма нужда да ходим. Ние… Но тя само тръсна отново глава.
— Не, Чет. Длъжна съм да отида. Няма да повярвам, ако не го видя със собствените си очи. — Внимателно тя се освободи от прегръдката на Джеф.
— Може ли и аз да дойда? — запита момчето.
Макар че Джанет, изглежда, не чу въпроса, Чет поклати глава.
— Не ти трябва, сине — рече той с треперещ глас.
— Ти остани тук с Хилди, а ние ще се върнем колкото се може по-бързо. Нали така?
— Но аз искам да отида — запротестира Джеф и лицето му се изопна.
— И аз искам да видя какво се е случило. — Въпреки че не бе споделил с никого, нито с Хилди Креймър, нито с когото и да е, освен с Джош Маккалъм и Брад Хиншоу, сънят все още не излизаше от ума му.
А в съня му…
Не! Случилото се в съня му не бе истина. Единственият реален факт бе, че Адам е мъртъв! Но той не трябваше да умира! Не биваше! Нали сам каза, че заминава…
— Хайде, Джеф — рече тихичко Хилди и внимателно побутна момчето към кухнята в дъното на къщата.
— Да оставим за малко родителите ти насаме.
Като все още се опитваше да подреди цялата мозайка от събития в ума си, да съгласува съня за смъртта на брат си с действителната му смърт, Джеф се остави да го поведат по коридора, а Джанет и Чет, съпроводени от двамата полицаи, излязоха от къщата.

* * *

Полицейската кола отби встрани от пътя. Намираха се на около шест километра северно от Барингтън. На стотина метра по-нататък шосето и железопътната линия до него завиваха и изчезваха от погледа, като следваха очертанията на крайбрежието. Встрани от шосето бетонна подпорна стена удържаше прорязания склон на мястото му и щом Джанет слезе от колата във все по-ярките, утринни слънчеви лъчи, я полазиха ледени тръпки, щом видя кръвта, опръскала под порната стена.
На мястото се тълпеше народ: едни фотографираха, други скицираха и взимаха разни мерки, които в крайна сметка щяха да определят точната скорост, с която се е движел влакът, когато е блъснал Адам Олдрич. Двама от персонала на влака не ги свърташе на едно място край фургона, но самият машинист не се виждаше.
— Заведоха го до управлението да му вземат кръв за алкохол и наркотици — каза на Чет един от следователите, когато той запита къде е машинистът.
— Едва ли може да се очаква някакъв резултат — продължи той.
— Останалите казват, че Лорънс — така се казва машинистът, Гари Лорънс — е пълен въздържател. Жена му била алкохоличка, та той изобщо не посягал към чашата. Никой никога не го е виждал да пие нещо по-силно от кафе — Докато Джанет мълчаливо се бе вторачила в мястото, където влакът бе връхлетял върху сина й, погледът на Чет нерешително търсеше следи за присъствието на тялото. Детективът се досети какво търси Чет, сниши глас, за да не го чуе майката. — Вече отнесоха момчето ви, г-н Олдрич. То е… ами, доста обезобразено и не съм сигурен, че ще искате да го видите.
Чет кимна и за миг изпита известно облекчение, че поне ще си спестят ужасната истина за случилото се със сина им.
— Къде са го отнесли? — попита Джанет, идвайки на себе си.
— Къде е той?
Неволно подражавайки на ченгето, комуто бяха възложили да уведоми семейство Олдрич за смъртта на детето им, детективът запристъпва от крак на крак.
Сигурно са го отнесли в болницата в Санта Круз. След като веднъж се направи протокол, ще го държат там, докато не им дадете указания.
— Искам да отида до болницата — заяви Джанет.
— Веднага, ако обичате.
Чет усети да му се повдига, докато помагаше на жена си да се качи обратно в колата. Тя държеше на своето да я заведат да види детето си и нищо не можеше да я разубеди.
Сламки, помисли си Чет. Хваща се като удавник за сламка. Но знаеше, че засега нищо не можеше да й каже и че само можеше да я придружи и да й предостави необходимата й подкрепа, докато тя не осъзнае какво се бе случило.
Ами какво да каже за себе си, размишляваше той. Към кого да се обърне той? Буцата, взела да нараства в гърлото му от мига, когато отвори вратата и забеляза израза на лицето на Хилди Креймър, вече заплашваше да го задуши. Колко ли време мина от тогава? Половин час? Погледна часовника си и не можа да повярва, че са минали само тридесет минути от мига, когато чу за смъртта на сина си.
И през тези тридесет минути бе почувствувал как самият се вцепенява, как изстива, докато си има работа с жестоката реалност на Адамовата смърт и макар и по своему си да не приемаше станалото не по-малко от Джанет, взимаше всички необходими мерки да излязат от положението.
Беше ли наистина възможно Адам да е мъртъв? Нивга ли вече нямаше да види лицето на сина си, различно от това на Джеф и все пак толкова еднакво?
В съзнанието му изплува образът на Адам, кроткият Адам, такъв какъвто всъщност бе толкова често, самотен, зает с изследванията на някакъв свой вътрешен свят, съвършено неизвестен на никого другиго, освен на брата му близнак.
Защото вечно именно Джеф бе общителният, Джеф, който се сприятеляваше с други деца и насила включваше Адам, често въпреки протестите му, в игрите си.
Да не би случилото се тази заран да бе сетният протест на Адам, окончателният му отказ от един свят, от който никога не бе се чувствувал частица? Или пък бе просто мимолетен каприз, който би могъл да преодолее, ако му бяха дали достатъчно време?
Чет съзнаваше, че никога няма да разбере. Синът му си бе отишъл безвъзвратно.
Най-сетне пристигнаха до входа на болницата за спешни случаи.
Семейство Олдрич влязоха и бяха посрещнати от блед дългуч в омачкана бяла престилка, който явно живееше в болницата. По младото му лице си личаха белезите на дългите часове безсъние тази нощ. Едва ли не неохотно се приближи към тях и Чет се хвана разсеяно да се пита дали този лекар не си имаше за пръв път работа с родители, току-що загубили рожбата си.
— Г-н Олдрич? Г-жа Олдрич? — чу той думите на лекаря.
— Казвам се Джоел Бърман. Бях дежурен, когато докараха сина ви. — Посочи дивана и двата стола около мръсната масичка за кафе в приемната.
— Ако желаете да седнете…? Джанет поклати отрицателно глава.
— Искам да видя Адам — рече тя, но нервите явно вече й изневеряваха и промълви тези думи с потреперващ глас.
— Моля ви, трябва да видя сина си! Лицето на Джоел Бърман се изопна.
— Аз… г-жо Олдрич, не съм сигурен, че вие трябва да го виждате.
— Искам — изрече простичко майката.
— Налага се.
Бърман, изглежда, бе готов отново да възрази, после очевидно промени решението си.
— Оттука — рече той тихичко.
Преведе ги по къс коридор и оттам в стаята за аутопсии. На една носилка, покрито с чаршаф, видяха силуета на нещо като тяло. Джанет се спря на прага, но после събра кураж. Запъти се към носилката и нерешително докосна покрова, после внимателно го отви.
И се взря в лицето на Адам.
Оцапано с кръв и обезобразено от удара на локомотива, то бе почти неузнаваемо и въпреки това тя мигновено разпозна сина си. Най-сетне изградената в нея стената рухна и тя за рида.
— О, Адам! — мълвеше и думите присядаха в свитото й гърло.
— Прости ми, рожбенце! Толкова ми е мъчно. Защо просто не дойде у дома? Щях всичко да оправя, миличък. Щях да се погрижа за теб. — Сълзите й рукнаха на воля, наведе се и без да обръща внимание на кръвта по бузите на сина си, нежно го целуна.
Едва тогава разреши на лекаря пак да покрие лицето на сина й и на съпруга си да я изведе от стаята. Няколко минути по-късно с треперещи ръце тя се опита да изпие чаша горещо кафе, докато лекарят се мъчеше как ли не да я увери, че Адам нищо не бе усетил.
— Сигурно е умрял мигновено. Очевидно е седял между релсите с гръб към влака. Още при първото съприкосновение е умрял. Сигурен съм, че нищо не е усетил.
Ами ужасът, замисли се Джанет. Какво ли е изпитвал, като е чувал грохота на носещия се към него влак. В съзнанието си дочу сирената, грохота на локомотива, дори във въображението й релсите се затресоха под устремилия се към сина й влак. Потрепери, кафето се разля и остави леке на белия, мъхест халат, в който още бе облечена.
През цялото време дори за миг не й мина през ума, че е излязла, без да се облече. С несигурни движения тя остави чашата с кафето.
— Отведи ме у дома, Чет.
Докато съпругът й я извеждаше от стаята за спешни случай и я качваше обратно в чакащата полицейска кола, най-сетне скръбта взе своето от Джанет Олдрич.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:36

* * *

Малко след седем часа на същото утро Стив Конърс пристигна в Академията и веднага разбра, че нещо се е случило. Две полицейски коли бяха паркирани в алеята пред централната сграда, а и тъмносиният олдсмобил на д-р Енджърсол бе там. Зарязва обичайната си утринна практика първо да влезе в класната си стая в сградата на западното крило, паркира до една от черно-белите полицейски коли и изкачи стълбите на просторната тераса. Докато влизаше през входната врата, първо видя Хилди Креймър да разговаря с един от полицаите. Близо до подножието на стълбите групичка деца си шушукаха помежду си и с уплашени погледи гледаха как полицаят разговаря с домакинката.
— Какво е станало? — попита Стив и застана до нея.
Хилди хвърли бърз поглед към групичката деца до стълбището, но после реши, че няма смисъл да се оттеглят в кабинета й. Сигурно нямаше дете в дома, което вече да не знае за случилото се.
— Адам Олдрич. Боя се, че снощи се е самоубил.
— О, Исусе! — изстена учителят и внезапно си спомни какво не свърши вчера.
Не сподели нито с Хилди, нито с Джордж Енджърсол безпокойството си за момчето. Имаше намерение, но после изникна нещо — дори в момента не можеше да се сети какво точно — и цялата тази история изхвръкна от ума му.
Изхвръкна от ума му! И сега Адам Олдрич бе мъртъв.
Ужасът при тази мисъл трябва ясно да се е изписал на лицето му, защото Хилди се взря любопитно в него.
— Стив, какво ти е?
Той разтърси глава, сякаш да прогони обзелото го чувство за вина, но и това не помогна.
— Трябваше да сторя нещо — изрече.
— Знаех, че нещо не е наред. Щях да говоря с теб, а и с Джордж. Вече и полицаят не сваляше очи от него.
— Нещо за момчето ли? Стив кимна.
— Той е в паралелката ми по английски. — И накратко осведоми полицая и Хилди Креймър за случката от предишната утрин.
— Знаех, че нещо го тревожи, и смятах да поговоря с теб, но просто ми изхвръкна от ума. И сега…
— И сега имаш чувството, че си можел да го предотвратиш — довърши Хилди вместо него. Мигновено насочи вниманието си към полицейския служител.
— Ако нямате повече въпроси към мен, мисля, че е по-добре да си поговоря с г-н Конърс.
Полицаят кимна и затвори бележника си.
— Мисля, че записах всичко, което можех да науча. Изглежда, никой не е разговарял с него, нито пък го е усетил да излиза. А и бележката на компютъра му е недвусмислена. Ако се появи още нещо, ще ви се обадя.
Когато си отиде, Хилди заведе Стив Конърс в кабинета си и му посочи стол.
— Стив, няма да се преструвам, че пропускът ти да ме уведомиш за Адам едва ли щеше да промени нещо. Навярно щеше, поне за известно време. Но искам да разбереш нещо друго, в противен случай това училище никога няма да е подходящо за теб. — Направи пауза, сякаш чакаше отговор от младият преподавател. Когато такъв не последва, тя продължи.
— Не ни е за пръв път да губим ученик по такъв начин и няма да ни е последен. Всъщност тъкмо затова и съществуваме. Почти всички наши възпитаници си имат проблеми от едно или от друго естество и неколцина от тях са се опитвали да се самоубият в миналото. Адам бе от тях. И, разбира се, ако ми беше казал какво е станало вчера, щях да поговоря с него, навярно дори моментално щях да повдигна въпроса пред съвета. Но едва ли щях да го поставя под денонощен надзор.
Конърс се намръщи.
— Защо пък не? Щом не му е за пръв път…
— Последният му опит никой не го взе насериозно. Както знаете, повечето деца всъщност нямат представа за смъртта. Знаят, че я има, но само като нещо абстрактно. Повечето деца се смятат за безсмъртни — нямат чувството, че някога ще умрат. За едно дете дори порастването остава почти неразбрано. Щях да приказвам с д–р Енджърсол, разбира се, но няма гаранция, че това изобщо нямаше да се случи. А и трябва да ви уверя, че никой не може да гарантира, че няма да се повтори с друг от възпитаниците ни. Всъщност почти съм сигурна, че ще се повтори. Колкото и да е тъжно, няма друг начин освен пълна изолация на всеки от тях, за да сме напълно сигурни. — Едва-едва се усмихна.
— А не вярвам точно ти да предпочиташ да ги държим под ключ.
Стив Конърс я изслуша безмълвно със съзнанието, че каквото и да му каже, чувството му за вина нямаше да го напусне, навярно докато е жив. Разбра, че момчето е в беда, но не направи нищо. Защото му изхвръкна от ума.
Изхвръкна му от ума!
А сега вече нищо не можеше да се направи, нищо не можеше да промени, с нищо не можеше да върне Адам към живота.
Освен отсега нататък да не изпуска децата от очи, никога вече да не пропусне да се намеси, ако видеше, че някое е в беда.
Но дори докато даваше този безмълвен обет, много добре разбираше, че това едва ли ще е достатъчно.
Каквото и да стореше, нищо нямаше да премахне чувството му за вина за смъртта на Адам Олдрич.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:37

11.

— Джош?
Джош вдигна очи от книгата, която четеше по време на закуската. Като видя бледото личице на Ейми Карлсън и обезумелия й поглед, бутна книгата настрани.
— Ходил ли си и преди на погребение? — попита тя.
Той поклати отрицателно глава.
— Никой от познатите ми не е умирал досега.
— Дали ще ни карат да гледаме Адам?
— В гласа й се чувствуваше тревога и само от произнасянето на тези думи тя се изчерви.
— Какво толкова има? — подразни я Джош.
— Да не би да те е страх да погледнеш трупа? Ейми се изчерви още повече.
— Ами… н… не знам.
— Просто е… ами, не съм сигурна, че ми се гледа мъртвец.
— Е, навярно няма да ни карат. Така де, щом Адам го е блъснал влак… — Той не довърши и си представи как влакът трополи по релсите, как блъска Адам Олдрич и тялото му литва във въздуха. Дали му ги няма ръцете и краката? Може би. Дори главата му може да я няма, ако влакът го е блъскал по определен начин. Джош потрепери, като си представи на какво прилича, и реши да не мисли повече за това. Само дето цяла събота, а и в неделя, всички приказваха само за Адам и за случилото се с него.
Откакто рано сутринта в събота Хилди го заведе в къщата на родителите му, Джеф не се бе мяркал в училище и повечето от децата смятаха, че изобщо повече няма да се появи.
Брад Хиншоу обаче не мислеше така.
— Говорих с него преди малко — оповести той вчера следобед.
— Вика, че ще се върне, а каквото си науми Джеф, винаги става.
— Бас държа, че няма да се върне — възрази Ейми Карлсън.
— Хайде на бас, че майка му няма да го пусне. Според мен сигурно ще я е страх да не би и той да го стори?
— Тъкмо той! — отвърна момчето.
— Стига да рече да се върне, ще се върне.
Джош обаче изобщо не ги слушаше, а от ума му не излизаше думичката, която Ейми употреби, когато говореше за случилото се с Адам.
То. Изглежда, всички използуваха тази дума, сякаш всъщност казваха на висок глас, че самоубийството на Адам бе нещо лошо. Но това си беше негова работа, нали така? Просто е седнал между релсите и е чакал влакът да го блъсне. Джош потрепери отново и само при мисълта за това го полазиха ледени тръпки.
— Чудя се на какво ли е приличал — заразсъждава той на глас.
Ейми се задави с овесените ядки и изплю храната в салфетката си.
— Ама че простащина, Джош — каза тя, когато се съвзе достатъчно, за да проговори.
— Ами просто се чудех. Какво лошо има в това? Нали г — н Конърс каза, че спокойно можем да говорим за това?
Момичето го изгледа презрително.
— Каза, че няма нищо лошо да си говорим за стореното от Адам. Но не е казвал, че трябва да говорим как… — Спря насред изречението и затърси подходящи думи. От съседната маса Брад Хиншоу, дочул за какво си говорят, мрачно се усмихна.
— Колко ли сплескан е бил? — запита той.
Ейми, на която вече й се повдигаше, го изгледа заплашително, после бутна стола си назад.
— Ама толкова сте вулгарни, момчета! Не ща да говоря повече с вас. — Обърна им гръб и си тръгна.
Миг по-късно Джош я последва.
— Не се сърди — каза той, настигайки я във фоайето.
— Просто си мислех за случилото се с него, това е. — Тръгна редом с нея и макар Ейми да не му отвърна, не му и каза да я остави на мира. Излязоха през входната врата и се спуснаха по стълбите. Джош се огледа. Въпреки че не видя никого наблизо, сниши гласа си и пак заговори.
— Д… да си чувала нещо в петък вечерта?
Ейми се нацупи озадачена.
— Като какво, например?
Джош се изчерви, но вече бе твърдо решил да продължи, без значение колко глупаво щяха да й прозвучат думите му.
— А… асансьорът. На два пъти го чух и след като Джеф ни разправи онази история за стария г-н Барингтън, отидох да видя какво става.
Ейми се смръщи.
— И какво? — запита тя подозрително.
— Ами, не се движеше — каза й той.
— Просто си стоеше на първия етаж, както винаги. Но аз го чух! Ейми го изгледа заплашително.
— Не се опитвай да ме плашиш, Джош Маккалъм!
— Не те плаша — възрази Джош и без да иска повиши глас.
— Просто ти разказвам какво се случи. Ами ако… — поколеба се, после продължи:
— … ако Адам изобщо не се е самоубил? Ами… така де, ако старият г-н Барингтън наистина го е сбарал! — За миг очичките на Ейми се разшириха от уплаха, щом разказът завладя въображението й, но после буйно тръсна главичка.
— Ама тази история Джеф сам си я измислил! — държеше тя на своето.
— Бас държа, че изобщо нищо не си чул. Освен това всички знаят, че Адам се е самоубил!
За миг Джош си замълча и се замисли върху думите й. Ами ако наистина не бе чул онези шумове? Възможно ли бе? Можеше ли просто да си е въобразил, защото Джеф му бе разказал онази история?
Замисли се над този въпрос, но после реши, че няма начин да узнае какво всъщност се бе случило през онази нощ. Когато най-сетне проговори, гласът му едва се чуваше и леко потреперваше и повече не отвори дума за странните шумове, които чу.
— Ти би ли го сторила? — попита той.
— Би ли седнала просто на релсите да чакаш влакът да те блъсне? Ейми поклати глава.
— Дори не ми минава през ума.
Джош се извърна да я погледне.
— А как щеше да постъпиш? Искам да кажа, ако си решила да се самоубиеш.
Загледана някъде надалеч, тя сви раменца.
— Не знам. На кого изобщо му минават подобни мисли през главата?
— Искаш да кажеш, че изобщо не си си го помисляла? Никога ли не ти е хрумвало да се самоубиеш?
Тя сбърчи вежди и се намръщи.
— А… ами, не знам — каза несигурно.
— Тоест, миналата година, като ходех на нормално училище и нямах приятели, понякога просто си лягах с надеждата, че няма да се събудя на сутринта. — Погледна го.
— Ти някога имал ли си това чувство?
Джош кимна, вдигна една клонка, паднала на най-горното стъпало, и взе да я върти в ръцете си.
По едно време все така се чувствувах. Все си мислех, че навярно на мама щеше да й е по-лесно, ако изобщо не се бях раждал.
— И аз се чувствувах точно така — съгласи се Ейми.
— Но не мисля, че някога ми е минавало през ума да се самоубия.
— Така де, между това и желанието просто да не се събудиш има голяма разлика, нали?
Джош вдигна рамене и изтърва клончето от пръстите си, щом посегна към белега на китката си. Като го видя да докосва все още пресните белези, Ейми се подвоуми, а после му зададе въпроса, който й се въртеше в главата още от събота следобед, когато г-н Конърс бе отделил цял час да си говори с всички деца за случилото се. Когато преподавателят бе запитал дали имат въпроси, тя си бе замълчала. Сега, насаме с Джош, рече:
— Болеше ли, искам да кажа, като си преряза вените?
Той се поколеба и се опита да се сети. Кой знае защо помнеше как стискаше ножа в ръка и как кръвта шурна, след като си преряза китките, но всъщност не помнеше самото действие. Нито пък помнеше дали го бе боляло или не.
— Не помня — най-накрая отвърна.
— Искам да кажа, ако е боляло, щях да си спомням, нали? Сега пък Ейми вдигна раменца.
— П… питам се дали Адам е усетил нещо, като го е блъснал влакът — рече замислено.
— Имам предвид, че според мен не е чак толкова зле да умреш, щом нищо не те радва. Но ако боли, като умираш…
— Знам — каза Джош.
— Тъкмо това не ми излиза от главата, И веднъж като го сториш… ами, и дума не може да става да промениш решението си, нали?
Ейми поклати глава.
— Не мисля, че мога да го сторя — реши тя.
— Искам да кажа, че независимо колко си го закъсал, мен ще ме е страх дори да опитам.
Една кола зави през портата, пое по дългата алея и прекъсна разговора им. Докато я зяпаше да приближава, Джош изведнъж я позна. Беше майка му. Какво ли я водеше тук? И тогава помръкна. Сигурно е научила какво се бе случило с Адам и е променила решението си да го остави тук. Дошла е да си го прибере у дома.
Първата му мисъл бе да побегне и да се скрие някъде, но знаеше, че това едва ли ще помогне. Ако е дошла да си го прибере у дома, ще го намерят където и да се скриеше и тогава щеше да си има неприятности. Така че неспокойно остана на мястото си и гледаше майка си да паркира, да слиза и вече да му маха. Миг по-късно тя се втурна по стълбите и го грабна на ръце, като го прегръщаше все едно не го е виждала цяла година, а не само от една седмица.
— Недей, мамо — дърпаше се Джош.
— Пусни ме! Ами ако видят децата? Цяла година ще ми се подиграват!
Въпреки повода за посещението си Бренда не се удържа и прихна от неудобството на сина си.
— И какво толкова ще си помислят, ако майка ти те прегърне, като те види?
— Ама не трябва да ме вдигаш — замърмори Джош.
— Вече не съм бебе!
— Добре — съгласи се с него тя и го остави на земята.
— Вече си съвсем порасъл и е време да тръгнеш да си изкарваш хляба, за да можеш да издържаш старата си майка, така ли?
— Ма… амо — изпъшка Джош.
Бренда се извърна и смигна на Ейми Карлсън.
— И ти ли се срамуваш от майка си като Джош?
— Момичето сви раменца.
— Май да — заяви тя, а след това изрече на глас мисълта, която не излизаше от ума на Джош още щом зърна колата на майка си:
— Ще вземете ли Джош със себе си?
Усмивката на Бренда се стопи и тя погледна към Джош.
— Не знам — призна си тя и се отпусна на стълбите, внезапно усетила умората от нощното си шофиране. Едва вчера следобед научи за Адам Олдрич, обади й се Хилди Креймър и още не бе превъзмогнала шока от тази вест.
Разбира се, почти не познаваше момичето, но след последния уикенд вече смяташе Джанет и Чет Олдрич за приятели. От началото до края на смяната си в кафенето си мислеше дали да тръгне или не за Барингтън и тръгна още щом се освободи в полунощ.
В края на краищата разбираше, че няма друг избор. Не идваше само за погребението, което бе насрочено за десет сутринта, ами и заради Джош. Трябваше да се убеди със собствените си очи как се чувства, да прецени какво бе отношението му към самоубийството на един от съучениците му.
И най-вече се налагаше да се убеди как му се отразява училището. И бе решила, ако тук се чувствува нещастен, да му събере багажа и да си го откара у дома още същия следобед да го прибере от Академията дори по-бързо, отколкото го бе записала.
Защото щом Адам Олдрич не бе свикнал с училището и след неуспешния му опит за самоубийство бе последвал успешен, какво пречеше на Джош да стори същото? Само при мисълта за това кръвта й изстина. През дългите нощни часове, докато прекосяваше пустинята и долината Сан Хоакин, се убеди, че е допуснала грешка, като го бе записала в това училище.
Но щом слънцето изгря и се понесе по магистрала 101 към Салинас, взе да мисли по-иначе. Джош не приличаше на Адам — в Академията нямаше едно дете да прилича на друго. Дори братът-близнак на Адам бе съвсем различен.
А и нали я предупредиха, че самоубийството е проблем сред възпитаниците им?
Но изпуснаха Адам Олдрич. Не успяха да предугадят случилото се и да го предотвратят.
Връщаше се напред-назад и мислено поставяше под въпрос всеки аргумент, докато най-накрая главата й не бръмна от изтощение. Щом прекоси Барингтън и пое нагоре към Академията, вече бе решила просто да наблюдава Джош, да разговаря с него и сама да реши как се чувствува.
И сега, щом сериозното момиченце с яркочервената коса и дебели очила се вторачи настойчиво в нея, тя успя да се усмихне.
— Струва ми се, че малко или много се безпокоя за него.
— Заради Адам ли? — попита Ейми.
Бренда се изненада от неподправената прямота на въпроса.
— Т… така ми се струва.
— Тъкмо за това си говорехме — каза й Ейми.
— Според нас никога не бихме сторили подобно нещо.
— Така ли? — запита жената. Усети да й се вие свят. Наистина ли седеше под ярките лъчи на утринното слънце и обсъждаше самоубийството с едно десетгодишно момиченце? А отгоре на всичко, както то, така и синът й, изглежда, го смятаха за най-нормалното нещо на този свят.
— Напоследък доста си говорим за това — каза й Ейми.
— И бедата е там, че ако направиш като Адам, след това не можеш да промениш решението си. Искам да кажа, че след като веднъж умреш…
— Гласчето й заглъхна.
— Освен това не е редно да посягаш на живота си — рече Бренда.
— Защо? — запита Джош.
Погледът на Бренда се премести върху Джош, който я бе зяпнал втренчено и чакаше отговор. Но разполагаше ли с такъв? Осъзна, че не разполага. Просто винаги бе възприемала самоубийството за нещо нередно. Но защо?
— Ами, защото Бог не одобрява да посягаш на живота си — каза тя, сещайки се какво я бяха учила преди години в католическата църква, преди да спре да я посещава.
— Татко вика, че няма Бог — каза и Ейми.
— Той е атеист.
— Ясно — отвърна жената, макар че нищо не й беше ясно. Как можеше някой да не вярва в Бог? Макар и да не бе ходила от десет години на църква, тя все още вярваше в Бога. Все още се чудеше какво да измисли в отговор на твърдението на Ейми, когато на входната врата се появи Хилди Креймър и я спаси.
— Г-жо Маккалъм? Стори ми се, че ви зърнах? Бренда веднага скочи на крака.
— Просто не се сдържах — обясни тя.
— Реших да дойда за погребението.
През последните два дни Хилди разговаря по телефона с родителите на почти всички възпитаници на Барингтън. И сега само се усмихна уморено.
— Радвам се, че дойдохте. Особено се радвам заради Джош. Ще имате възможност да се убедите колко добре се справя. — Посегна, разроши косата му и се подсмихна, когато той се отдръпна.
— А вие двамата защо вече не се захванете с външния си вид, какво ще кажете? — Предложи тя и многозначително поглеждаше часовника си.
— Началото на службата е в десет и не бива да закъсняваме.
— Но още няма девет — запротестира Джош.
— Ами колко време ще ти трябва да си вземеш душ? — възрази му Хилди.
— И недей да ми разправяш, че вече си си взел — даже от тук се вижда калта зад ушите ти. Хайде, вървете и двамата — нареди тя на децата.
За изненада на Бренда двамата послушно припнаха стълбите и изчезнаха в дома. Когато вече ги нямаше, Хилди се извърна към Бренда.
— Предполагам, че си дошла, разтревожена за Джош. Тя се поколеба, после кимна.
— След случилото се с Адам Олдрич…
— Разбира се, не бих казала, че се изненадвам да те видя. Не си единственият разтревожен родител и това си е твое право. Всъщност се радвам, че дойде. Защо не пийнем по едно кафе и през това време ще се опитам да те запозная със станалото и какви мерки взимаме.
Час по-късно на Бренда, очаквала Академията да потърси известно оправдание, й направи впечатление не само откритостта на Хилди Креймър в обсъждането на самоубийството на Адам Олдрич, но и вероятното му въздействие върху съучениците му.
— Що се отнася до Джош — заяви накрая Хилди, — мога само да ви посъветвам да го наблюдавате днес и после да вземете решение, дали искате да остане при нас или не.
В крайна сметка именно решението на Хилди да не й дава зор да оставя Джош в Академията направи най-силно впечатление на Бренда. Когато възпитателната я заведе в собственото си апартаментче на приземния етаж на дома, за да се освежи и преоблече за погребението на Адам, Бренда вече бе почти сигурна, че въпреки случилото се този следобед няма да прибере Джош със себе си у дома.
А отгоре на всичко имаше пред себе си цяла сутрин и цял следобед да наблюдава Джош отблизо.
И чак тогава, ако се убедеше, че той е наистина толкова щастлив, колкото твърдеше Хилди Креймър, щеше да вземе решение.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:38

12.

Джанет Олдрич седеше пред огледалото на тоалетката си и се взираше в отражението си. Настина ли това бе тя? Нейни ли бяха тези подпухнали, зачервени от безсъние и заобиколени от тъмни кръгове очи?
Ами белите кичури, прошарили буйната й кестенява коса едва ли не за една нощ? И те ли бяха нейни?
Настина ли само преди три дни не само изглеждаше, но и се чувствуваше с десет години по-млада?
Струваше й се, че е минала цяла година, откакто в събота сутринта зърна обезобразеното лице на Адам. Минутите се точеха като часове — същинско изтезание. Този образ не й излизаше от главата.
Не Адам, когото познаваше, не красивото, кротко момче с големи тъмни очи и гъста къдрава коса като нейната. Този Адам — ликът, който й се усмихваше загадъчно от снимката в рамка на тоалетката, го нямаше. Завинаги си бе отишъл и бе останало само уродливо сплесканото лице, което бе видяла на носилката в съботното утро.
Напълно обезобразен, с разкъсана плът, потънал в кръв, със сплъстена коса и почти отскубнат скалп.
Щеше ли някога да го забрави, щеше ли някога да замести този образ със спомена за живото си дете? Или щеше да остане завинаги и щеше да помрачава всеки неин спомен за Адам?
Не биваше да ходи — не биваше да настоява да види тялото му, не биваше безразсъдно да отказва да приеме истината за смъртта му, докато не види с очите си трупа му.
Потрепери при тази дума. Труп. Толкова грозна дума за останките на красивото й дете. Но вече бе твърде късно — твърде късно да се връща назад и да си спомня Адам такъв, какъвто бе. Размазаното лице щеше да я преследва до сетния й миг.
С почти безчувствени като съзнанието й пръсти тя взе да се гримира, като се стараеше, доколкото може да прикрие следите от покрусата си, но си знаеше, че едва ли ще успее. Каквато и маска да сложеше на лицето, нямаше начин да прикрие кървящата в нея рана, нямаше начин да уталожи болката, бушуваща в душата й.
Дванадесетгодишен!
Той бе едва дванадесетгодишен! Не бе честно. Защо в онази нощ не се прибра у дома и не й позволи да се погрижи за него? Защо й обърна гръб?
Вече никога нямаше да разбере, никога нямаше да има възможност да го утеши, да го увери, че всичко е наред и че е прекрасно дете.
— Скъпа?
Джанет премести очи на отражението на съпруга си. Чет стоеше на прага на спалнята, а гласът му, изпълнен със загриженост, прекъсна унеса й.
— Времето напредва. Колата ще бъде тук само след няколко минути. Джанет кимна веднъж, но и не помисли да се захване отново с грима си. Очите й не слизаха от Чет. Все още изглеждаше както винаги. Едър, красив и поне с няколко години по-млад. Не го ли вълнуваше загубата на сина му? Не го ли бе грижа, че Адам си бе отишъл завинаги?
„Не е честно — рече си тя и насили ръцете си отново да се заемат със задачата си. — Просто го приема различно и туй то. Разликата между мъжа и жената. На нас отдалеч ни личи какво ни е на сърцето, а на тях — не. Това не означава, че не е покрусен, колкото и аз.“
Като успокои треперещите си ръце, тя довърши грима си и облече тъмносинята рокля, избрана за погребението. Щом като чу навън да се затръшва врата на кола и няколко секунди по-късно на вратата да се позвънява, тя се спусна по стълбите, като очите й отбягваха да погледнат затворената врата на стаята на Адам. До този миг дори не бе събрала кураж да влезе в стаята, да не говорим да си помисли да му събере нещата.
Всъщност и през ум не й минаваше кога и дали изобщо някога щеше да може да влезе пак в стаята му.
Долу завари Чет и Джеф да я чакат. По навик хвърли едно око на костюмчето на сина си, като посегна да оправи вратовръзката му.
— Къде е…? — Гласът й секна. На път бе да каже „Адам“, отново дългогодишният навик изплува на повърхността, макар и да отиваше на погребението му. Но се улови навреме, болезнено прехапа устни и отново се помъчи да овладее напиращите сълзи. Свела глава, тя забързано излезе навън в утринното слънце и се мушна на задната седалка на чакащата лимузина. Процеждащата се през тъмните й прозорци светлина я обгърна, създавайки й илюзията за утеха. После се качи и Джеф, седна на седалката срещу нея и вече се зае да изучава откъде се включват телевизорът и стереото на колата.
— Може ли да си взема кола? — запита той, откривайки хладилника под една от облегалките за ръце.
— Не сега, Джеф — отвърна Чет, усетил колко е напрегната Джанет до него, щом като се отпусна на седалката.
— Може би по-късно, нали така?
Джеф се нацупи.
— Но нали няма да се връщам с вас? Няма ли днеска да се връщам в училище? Утре ще има занятия. — А когато родителите му се спогледаха, той се нацупи още повече.
— Нали ще ми разрешите да се върна? — запита с изпълнен с подозрения глас.
— Не съм сигурен, че вече сме решили — каза Чет на сина си. Погледна тила на шофьора и посегна за копчето, което вдигаше разделящото ги стъкло.
— Майка ти смята…
— Но това не е честно! — възкликна Джеф.
— На мен ми харесва Академията. Там са всичките ми приятели!
— Не! — сопна му се Джанет по-рязко, отколкото всъщност възнамеряваше.
— Вече няма да те пусна там! Не можеш ли да го разбереш, миличък? След… след случилото се с Адам искам да си седиш у дома.
— Ама защо? — искаше да знае той и лицето му изопна от инат.
— Не съм направил нищо лошо. Защо ме наказваш?
— Не те наказвам — опита се да му обясни майка му най-малко за четвърти път през последните двадесет и четири часа.
— Миличък, трябва да ми влезеш в положението. Искам да си у дома, пред очите ми. А и общинското училище ти харесваше…
— Не ми харесваше — възрази й Джеф.
— Ненавиждах го точно колкото и Адам. Учителите бяха тъпи, както и останалите деца. Докато в Академията…
Пръстите на Джанет стиснаха ръката на мъжа й и Чет махна на сина си да млъкне.
— Не сега, Джеф — рече той с нетърпящ никакво възражение тон.
— Ще поговорим за това по-късно и ти обещавам да чуем и твоето мнение. Но нека първо да свършим с това, съгласен ли си? Не усложнявай нещата, и без това хич няма да ни е леко. И така, засега просто не повдигай този въпрос, разбрахме ли се?
Джеф стисна зъби. За миг на Чет се стори, че момчето ще продължи да спори, но после явно то размисли. Потъна в мрачно мълчание и мълча през останалата част от пътуването им до параклиса в университетското градче на Барингтън.
Пет минути по-късно колата спря пред параклиса. Стискайки още веднъж окуражително ръката на жена си, Чет отвори вратата да слезе и примижа, щом ярките слънчеви лъчи го заслепиха. Наведе се, подаде ръка на Джанет и тя също слезе, а воалът, който се спускаше от мъничката шапчица на главата й, закриваше донякъде очите й.
Най-накрая и Джеф слезе от колата и по навик понечи да тръгне към съучениците си, скупчили се пред параклиса. Преди още да успее да направи и една крачка, свободната ръка на Чет го прегърна през рамо и го притегли здраво към себе си. Запристъпваха към отворените врати на параклиса, съпровождани от безмълвната сюрия деца и възрастни, които се отдръпваха да направят път на опечаленото семейство. На прага на самия параклис пред Джанет изникна лице, което не можа веднага да разпознае, докато не чу гласа на Бренда Маккалъм.
— Толкова съжалявам, Джанет. Знам, че нищо не мога да направя, но…
Събра сили и измъчено се усмихна.
— Бренда. Колко мило, че дойде. Толкова дълъг път… — Гласът й заглъхна, като не можа да се сети какво друго да й каже.
— Не можех да не дойда — увери я Бренда.
— Искам да кажа, знам, че не се познаваме отдавна, но те смятам за приятелка, нали разбираш?
— Разбира се — промърмори тя. Направи нерешителна стъпка, сякаш да я заобиколи и жената се извърна в ужас, като разбра, че е нарушила уединението на Джанет. Но тогава Джанет посегна и докосна Бренда за ръката да я спре.
— Не бях права за Академията — рече тя.
— Помня какво ти казах миналия уикенд, но не съм била права. Ако съм на твое място, ще си прибера Джош оттук, преди да е станало твърде късно.
Бренда, вцепенена от думите й, остана безмълвна, а Чет поведе жена си надолу по пътечката към първия ред. После тя усети Джош да я дърпа за ръка.
— Хайде, мамо — прошепна той.
— Не бива да разговаряме с тях, преди да свърши погребението. Хилди ни каза!
Тя се остави на Джош да я води към един ред в дъното на параклиса, но думите на Джанет все още кънтяха в ушите й. Преди да си тръгне за вкъщи, трябваше да намери удобен случай да си поговори с жената. Да не би тя просто по такъв начин да реагираше на сполетялата сина й трагедия?
Или пък около смъртта на Адам имаше нещо, което никой още не й бе казал?

* * *

След като се проточи цяла вечност, поне така й се стори на Джанет, най-сетне опелото свърши. Самият Джордж Енджърсол произнесе надгробната реч, но тя престана да слуша само няколко минути след началото, защото този Адам, за когото той говореше — Адам, „изцяло отдаденият на учението, чиито интереси бяха тъй пространни, както и величествения мироглед на ума му“ — не беше малчуганът, когото тя самата помнеше.
Спомни си едва прохождащото пеленаче, което всеки път, когато паднеше и ожулеше коленцето си, идваше при нея разплакано; петгодишното момче, което все се молеше за още една приказка, преди тя да настои да угасят лампата, седемгодишният малчуган, твърдо решен да продължи да вярва в Дядо Коледа, дори и след като тя и Чет му бяха обяснили, че това е просто един мит.
— Но нали и Господ е само мит? — бе запитал Адам.
— Точно така — бе отвърнал Чет — най-заклетият атеист, когото познаваше.
— И въпреки това сума ти хора вярват в Бога — бе възразил синът им.
— Така че ще продължавам да вярвам в Дядо Коледа. А докато вярвам в него, всяка Коледа ще ми носи подаръци.
От този момент насетне на всяка Коледа Джанет гледаше поне един от подаръците под елхата да е надписан: „За Адам от Дядо Коледа“. Дори миналата Коледа той запази този пакет за най-накрая и докато разкъсваше опаковката, се усмихваше щастливо.
— Виждаш ли? — изтъкваше той пред Джеф.
— Никога не ме забравя. А на теб не ти е подарил нищо, откакто стана на седем години.
Джеф, вечният реалист, посочи, че почеркът на етикета подозрително напомня този на майка им, но Адам остана невъзмутим.
— Преброй си подаръците — рече му той.
— Мама и татко винаги ни подаряват по равно, но аз винаги получавам и един от Дядо Коледа.
Джеф ги преброи и за свой ужас откри, че брат му е прав. От този момент насетне Адам все го дразнеше, че отказът му да вярва в Дядо Коледа му бе струвал сума ти страхотни неща през всичките тези години. Към края на този ден Джеф се пукаше от яд и безсилие, като настояваше, че брат му се е изхитрил да шмекерува и на Коледа.
— Но това едва ли му помогна — даже Чет не се удържа да не прихне в смях, че за пръв път Адам надхитряше брат си.
И сега на всичко това бе настъпил краят.
Най-сетне Джордж Енджърсол спря да говори. Над мъничкия ковчег, който бе положен пред олтара, се произнесоха последните молитви и се разнесе музиката за края на службата. Хвърляйки последен, прощален поглед на затворения ковчег, в който бе тялото на сина й, Джанет се остави да я поведат обратно по пътечката към вратата, после зае мястото си до Чет да приемат съболезнованията на тълпата от скърбящи.
Оказа се дори по-зле, отколкото си го бе представяла. Изглежда, никой не знаеше какво да й каже, какво да рече на жената, чийто невръстен син бе предпочел да посегне на живота си. Всичките й приятели, всички познати през тези години сега сякаш си бяха глътнали езиците, спираха се само за кратък миг да я целунат по бузата, прошепваха: „Съжалявам“ и после бързо се отдръпваха.
„Да не би да си мислят, че вината е моя — мина й през главата.
— Да не би да си мислят, че съм го изоставила.“
А не беше ли така? Разбира се, че бе го зарязала. Ако беше свястна майка и бе посветила на Адам цялата любов и внимание, от които се нуждаеше, той щеше още да е жив, нали така?
Опита се да си внуши, че не е вярно, че Хилди Креймър с право я уверяваше само преди ден, че тя и Чет са направили каквото могат за Адам, но в него се криели сили, непонятни за никого от тях.
„Не мога цял живот да се самообвинявам — за кой ли път си повтаряше тя. — Все още имам Джеф и заради случилото се не мога да престана да живея. А и не мога да искам от него да престане да живее.“
И последният човек напусна параклиса. Пред очите на Чет, Джанет и Джеф изнесоха ковчега по пътечката и го положиха на чакащата катафалка. Носачите се спряха за миг, когато се изравниха със семейството, и за миг Джанет положи ръка на махагонения сандък, после тихичко промълви една-единствена дума:
— Сбогом.
Семейството безмълвно наблюдаваше как качват ковчега в катафалката и как миг по-късно тя потегли. До края на деня останките на Адам щяха да бъдат кремирани и щяха да пръснат праха му над морето.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:39

* * *

Бренда Маккалъм погледна часовника си. Наближаваше два. Ако искаше да се върне в Едем по-навреме, трябваше скоро да тръгва. Но все още не й се бе удала възможност да продължи разговора си с Джанет Олдрич и щом усети, че тълпата на ливадата пред Академията оредява, се уплаши да не би тя вече да си е тръгнала. Зърна Чет да разговаря с Джордж Енджърсол и Джеф да седи с Джош, Ейми Карлсън и още няколко деца на сянка край групата дървета, известна като Белведера. Но от Джанет нямаше и следа.
И тъкмо в този миг майчиното чувство съвсем точно й подсказа къде може да е тя. Остави празната си чаша от лимонада на една от масите, разпънати на поляната, и се запъти към дома с несигурна походка, а при всяка стъпка високите й токчета потъваха в тучната ливада. Бе забелязала как останалите жени се олюляват на пръсти и гледат токчетата им да не дупчат зеления килим като нейните. Разбира се, тя почти не познаваше хора в Едем, които да имат ливада, а и тези на малцината късметлии бяха така изпечени от слънцето, че земята отдолу бе твърда като скала. И все пак й се щеше да се бе сетила по-рано да обуе обувки без токчета.
Влезе в къщата и се спря да почисти калта от токчетата си, а после се качи на втория етаж. Стаята на Адам бе точно до тази на Джеф, в далечния край, с лице към фасадата. Бързо мина по коридора, после се спря пред затворената врата на предпоследната стая. Почука тихичко. Когато не последва отговор, се извърна да си ходи. Но инстинктът й подсказваше, че в стаята има някой, така че се обърна, натисна дръжката и отвори широко вратата.
До прозореца, облегната на стената, вторачила се в небитието, стоеше Джанет Олдрич.
— Нали нямаш нищо против, ако вляза? — попита Бренда, като се чувствуваше като натрапница.
— Искам да кажа, че ако искаш да останеш сама…
Джанет мигновено тръсна глава, едва ли не за да се върне на земята, после пристъпи напред.
— Не. Заповядай, Бренда. Тъкмо си… — Огледа се безпомощно из стаята. След като бяха изнесли всички вещи на Адам, шкафът зееше празен, леглото бе разтребено до голия дюшек и стаята приличаше на изоставена.
— Тъкмо си спомняше — рече Бренда, влезе и затвори вратата след себе си.
— Като не те открих навън, хрумна ми, че трябва да си дошла тук. — Погледът й блуждаеше из стаята.
— Изглежда, някак си запусната, нали?
Джанет кимна кратко.
— Но поне мога да седя в нея. Ако вещите му бяха още тук, едва ли бих могла. Все още не съм стъпила в стаята му у дома.
Бренда приседна на крайчеца на леглото.
— Знам как се чувствуваш. След като съпругът ми ме напусна, цяла седмица не можех дори да легна в леглото. — Лицето й поруменя от неловкост.
— Разбира се, знам, че не е същото, но чувството е горе-долу същото, нали така?
За пръв път този ден Джанет се усмихна.
— Учудва ме, че знаеш какво ми е. — Отиде и седна до нея на леглото.
— И всъщност си първият човек, тръгнал да ме търси. Струва ми се, че никой от приятелите ми не иска да говори с мен. Не знаят какво да ми кажат.
— Е, как няма да знам какво ти е — въздъхна жената.
— След като Джош си преряза вените, всички бяха наистина любезни, но гледаха да не говорим за това. Тогава няколко дни се чувствувах все едно, че съм прокажена или нещо такова. Но какво друго да очакваш? И без това децата ни нямат нищо общо с тези на останалите, а пък сторят ли нещо такова, хората наистина не са на себе си. Усмивката на Джанет помръкна.
— Ти не беше ли не на себе си, когато Джош се опита да се самоубие?
— И още как. Изплаши ме до смърт. Но трябваше да се справя с положението, точно както трябваше да се оправям с всички зарязвали ме мъже, а отгоре на всичко трябваше да се грижа и за Мелинда. Така че го доведох тук.
И последните следи от усмивката на Джанет изчезнаха.
— Точно както и аз доведох Адам и Джеф. А сега Адам е мъртъв.
За миг Бренда не продума, ами стана и отиде до прозореца.
— Мислих за това, което ми каза преди опелото. Да си прибера Джош у дома.
— Правилно — отвърна Джанет.
— Предполагам, вече си разбрала, че реших да си прибера Джеф. Отсега нататък искам да е с мен у дома.
— Много добре те разбирам. Но не знам дали ще мога да си прибера Джош. — Махна на Джанет.
— Ела да погледнеш.
Озадачена, тя стана от леглото, отиде и застана до Бренда. Погледна през прозореца и не видя нищо особено. Само групичка деца, проснали се на ливадата, разговарят помежду си.
— Знаеш ли, за пръв път виждам такова нещо — рече Бренда.
— От деня, когато тръгна на училище, Джош никога не е бил част от групата. Те като че ли просто го изключваха и всеки ден от живота си той страдаше. Но тук не страда. Как да си го прибера? Наистина ли мислиш, че съм способна да му го сторя? Да го върна обратно на предишното място, където всички му се присмиваха и умираше от скука?
Наблюдавайки гледката през очите на Бренда, за пръв път от трагедията насам Джанет успя да си спомни нещо друго освен последните два дни. Спомни си за годините, преди тя и Чет да бяха записали синовете си в Академията, когато Джеф и Адам не дружаха с никого освен помежду си. А сега, след като Адам си бе отишъл…
— Мили Боже — промълви тя по-скоро на себе си, отколкото на Бренда.
— Какво да сторя?
— Ами, разбира се, аз не знам отговора — отвърна Бренда, без да сваля очи от групичката деца на ливадата.
— Но знам, че не мога да си прибера Джош и преди да решиш да си прибереш Джеф, навярно ще трябва малко да изчакаш. — Извърна се и я погледна в очите.
— Знам колко много страдаш, Джанет. И аз съм изстрадала сума ти нещо през живота си. Но с времето минава. Понякога ти се струва, че просто ще умреш, но с всеки ден боли по-малко. Главното е да не сториш някоя глупост, докато страдаш, нещо непоправимо.
За миг Джанет не отрони нито дума и когато най-сетне заговори, гласът й не трепваше:
— Искаш да кажеш като Адам ли? Бренда вдигна рамене.
— Нямах точно Адам предвид, като го казах, но ми се струва, че точно това искам да кажа. А и според мен не е правилно да караш Джеф да плаща за грешките на Адам. Нали разбираш какво искам да ти кажа?
Джанет се поколеба, после кимна.
— Мисля, че разбирам. Странно нещо. Джеф ми каза почти същото на път за опелото.
На устните на Бренда се появи уморена усмивка.
— Е, нали знаеш какво казват хората: „От устата на невръстните…“
Джанет си пое дълбоко дъх.
— Хайде — рече тя.
— Да слезем долу и да пием по чаша лимонада, след като не сервират нищо по-силно. А после най-добре ще е да кажа на Джеф, че в края на краищата може да остане. — На излизане от стаята взе ръката на Бренда в своята.
— Наистина се радвам, че дойде. Ако не беше дошла, не съм сигурна какво щях да правя.
— Щеше да сториш това, което трябва — каза й тя.
— Може би не веднага, но щеше да го измислиш. В края на краищата, щом като имаме умни деца като Джош и Джеф, не може пък ние да сме съвсем глупави, нали?
Докато се спускаха надолу по стълбите, Джанет усети да се смее на глас. Само преди няколко минути тя изобщо не бе сигурна, че ще може пак да се смее.

* * *

— Джеф? — обади се Джош. Той се извърна да го погледне и за минута приятелят му се почуди дали изобщо да споменава за странните звуци, които бе чул в нощта на смъртта на Адам. Но колкото повече мислеше за това и колкото повече мислеше за необичайното съобщение, което видя на компютъра на Адам, толкова по-безсмислена му изглеждаше цялата работа. Макар и да каза на Хилди Креймър и г-н Конърс за съобщението, те сякаш не разбираха какво им казва. Разбира се, премълча си, че е чул асансьорът да се движи, а всъщност не помръдваше, защото знаеше, че ще му се смеят, че се е хванал на разказа на Джеф за духа на Юстас Барингтън. Но Джеф всъщност видя бележката и може би… Най-сетне се реши:
— Какво мислиш, че е станало с Адам?
Брад Хиншоу, проснал се до Джеф, вдигна глава. Очите на Джеф леко се промениха, сякаш в дъното им се спусна завеса.
— За какво говориш? — попита той.
— Не знам — рече Джош.
— Само дето… ами, нали в съобщението си той само казва, че отива някъде. На по-хубаво място. Не казва, че се самоубива. Искам да кажа, ами ако просто е искал да избяга? Брад изпъшка.
— Хайде и ти, Джош. Нали го блъсна влакът? Искам да кажа, та нали току-що бяхме на погребението му?
Момчето усети да се изчервява.
— Ами ако това изобщо не е бил Адам? Ами ако е бил някой друг? Може да са сменили телата или нещо такова, нали?
Джеф Олдрич се изправи на крака и си тръгна.
— Ама и ти ги дрънкаш едни, Джош — рече Брад.
— Кат си толкоз акълия, как можа да изтърсиш подобна глупост пред Джеф? Божичко!
Джош се изправи на крака и се затича след Джеф. Настигна го и сграбчи за ръката по-голямото момче.
— Джеф? Из… извинявай. Не исках да те обидя. Просто… ами, просто се чудех за бележката, това е всичко. Джеф спря и го погледна в очите.
— Лъжеш. Има още нещо, нали така? Освен бележката. Джош заровичка с пръст в земята пред себе си.
— Ч… чух и асансьора — призна си той, сигурен, че момчето ще му се смее. Когато то нищо не каза, Джош продължи.
— Беше точно както ти разправяше… чувах го, ама не се движеше.
Устните на Джеф се изкривиха в най-странната усмивка, която по-малкото момче бе виждало в живота си.
— Ами тогава може точно това да е станало — каза му той.
— Може Адам изобщо да не е мъртъв. Може Юстас Барингтън да е излязъл от гроба и да го е отвел. А може някога, когато най-малко очакваш, самият Адам да се появи и да ти каже какво е станало всъщност.
Слисан от думите му, Джош пусна ръката му. Все още усмихнат, Джеф Олдрич се извърна и се отдалечи.

* * *

Късно тази нощ Хилди Креймър влезе в кабинета на Джордж Енджърсол и затвори вратата след себе си. Той вдигна очи, кимна й, после довърши досието, върху което работеше. Миг по-късно сложи папката настрани, облегна се в стола си и скръсти ръце на гърди.
— Добре — рече той.
— Колко зле е положението? Хилди се усмихна.
— Изобщо не е зле. Семейство Лоурънстейн изтеглят Моника от училището и не мога да ги разубедя. Но тя е единствената. Всички други остават, включително Джеф Олдрич.
— Не е зле — отвърна Енджърсол.
— Ще го преживеем. Но това означава, че вече специалният ми семинар остава с две деца по-малко. Имам предвид двама кандидати, но предпочитам да чуя първо и твоето мнението. Тя изобщо не се замисли.
— Джош Маккалъм и Ейми Карлсън. И двамата са почти идеални. Двама от най-умните ни възпитаници и двамата разполагат с интелектуалните и психологическите профили, които търсим.
— Много добре, Хилди — усмихна се Енджърсол.
— Именно тези двама кандидати имах предвид. Смени им разписанието, за да почнат от утре.
Щом тя излезе от кабинета му, директорът прегледа още веднъж досиетата на двамата. Съгласи се. Бяха идеални за семинара.
Джош Маккалъм дори вече веднъж бе опитал да се самоубие. Ако го стореше още веднъж и успееше, едва ли щеше да изненада някого.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:40

13.

Джош Маккалъм и Ейми Карлсън седяха на тръни на пейката пред кабинета на Хилди Креймър. Домът бе притихнал, останалите деца вече отдавна бяха в час. Но по време на закуска възпитателната бе влязла в столовата и нареди и на двамата да се явят в кабинета й в началото на първия час. Те се бяха спогледали боязливо. Сигурно Джеф бе казал на техните какво каза вчера следобед след погребението и г-жа Олдрич сигурно се е обадила на Хилди по телефона. Но какво толкова лошо имаше в това, че се чудеше дали наистина Адам се бе самоубил? А и Джеф изобщо не се бе ядосал — всъщност на Джош му се стори, че той му бе повярвал.
Обаче Ейми смяташе, че Хилди Креймър ги вика по съвсем друг повод.
— Бас държа, че майките ни са решили да ни приберат от училището. Сто на сто съм сигурна, че са говорили с родителите на Моника и сега ще ни приберат и нас у дома.
Джош се загледа замислено към празния стол на съседната маса, до тази сутрин обичайното място на Моника Лоуънстейн. Поклати глава.
— Защо възрастните все ги прихващат? Моника нямаше да стори нищо. Смяташе, че самоубийството на Адам е истинска глупост. Както и да е, не може да е за това. Ако мама е решила да ме прибере у дома, щеше да го стори вчера. Освен това ми каза, че е решила да не ме прибира. А майка ти и баща ти дори не дойдоха на погребението, така че как са могли да говорят с родителите на Моника?
Ейми направи гримаса.
— Не си ли чувал за телефон?
— Това са глупости — отвърна Джош.
— Родителите на Моника дори не знаят къде живеят твоите. — Ейми не отвърна нищо, вместо това заровичка в овесените си ядки.
— Може пък изобщо да няма от какво да се страхуваме — предположи той.
— О, как не — рече тя и се навъси.
— Да са те викали някога при директора, без нищо да си сторил?
На този аргумент Джош не успя да намери отговор. През останалата част на закуската и двамата мълчаха унило. От това изобщо нямаше полза, щом останалите дечурлига взеха да ги дразнят, преди да се отправят за различните си часове.
— Ще се видим по-късно — провикна се Брад Хиншоу.
— Ако още сте тук! — Смеейки се, той изскочи през входната врата на яркото утринно слънце, а двамата приседнаха на пейката пред кабинета на Хилди и относителният сумрак на огромното фоайе с нищо не допринасяше за разведряването им.
Най-сетне вратата на Хилдиния кабинет се отвори и тя излезе, за да ги въведе.
— Олеле, я се погледнете — рече, като им се усмихваше.
— Ако се съди по оклюмалите ви физиономии, сигурно сте сторили нещо, за което още не съм чула! — А когато Джош и Ейми се спогледаха боязливо, тя се засмя.
— Ако знаех, че ще ви изкарам ангелите, нямаше нищо да ви казвам на закуска. Щях просто да ви спра по пътя за класната стая. А сега влизайте.
Двете деца предпазливо я последваха в кабинета й. Кой знае защо, и двамата изпитаха смътно облекчение, когато тя не затвори вратата. Хилди забеляза реакцията им и се усмихна на себе си. Доста отдавна бе забелязала, че всички деца стават неспокойни, когато ги извикаше на разговор при затворени врати. Сякаш инстинктивно разбираха, че затворената врата значеше един вид конско евангелие. Също така бе забелязала, че тъкмо напротив, само една нищо и никаква затворена врата стигаше да всели ужас в сърцето на който и да е немирник.
— Снощи разговарях с д-р Енджърсол — каза им тя, като се настаняваше на стола зад писалището си, а Джош и Ейми тревожно приседнаха кушетката.
— След като Моника напусна училището, останаха две свободни места в семинара му. Той и аз смятаме, че вие двамата сте идеални кандидати за тези места.
Джош го обзе мимолетната възбуда на предчувствието и се сети как преди седмица Джеф му бе разказал за семинара, но отказа да му каже с какво точно се занимават. Знаеше само, че ставаше дума за компютри — а той бе влюбен в тях още от мига, когато на петгодишна възраст за пръв път видя компютър — и че само малцина от училището се допускаха до него.
Най-умните, най-талантливите деца.
Адам и Джеф Олдрич, Моника Лоуънстейн и още неколцина.
Ами Джеф? Кой щеше да заеме мястото му? Можеше ли в края на краищата да се върне в училището? Още щом се появи в главата му, той сподели този въпрос и Хилди се усмихна по-широко.
— Утре се връща — каза му тя.
— Което трябва да те радва, нали така? Нали той ти е най-добрият приятел?
— След Ейми — отвърна Джош.
— Той пак ли ще участвува в семинара? Доколкото ми е известно.
— Но за какво е този семинар? — попита Ейми.
— Никое от децата, които участвуват в него, нищо не казва.
— Е, едва ли е голяма тайна — отвърна Хилди.
— Това е час по изкуствен интелект. Джош широко отвори очи.
— Ауу. Искате да кажете, че учат компютърът да мисли?
— Точно така. И тъй като и двамата притежавате забележителни способности по математика, ние смятаме, че сте напълно подходящи.
Момиченцето, изглежда, се колебаеше.
— Всъщност компютрите не ми харесват чак толкова — рече тя.
— Всички тези игри са кажи-речи тъпи, след като поиграеш няколко пъти. Искам да кажа, все едно и също се повтаря.
И защо според теб е все едно и също? — запита Хилди.
Въпросът като че ли затрудни Ейми, но Джош отгатна отговора.
— Защото компютърът само върши това, което му наредят. Не може да измисли нещо ново, защото не може да мисли като хората.
Ейми свъси вежди и се съсредоточи върху тази мисъл, после попита:
— Но как изобщо може един компютър да мисли като човек?
— Именно за това е и този семинар — обясни възпитателката.
— Д-р Енджърсол най-вече се опитва да разбере как мислят хората. В известен смисъл мозъците ни са като компютри, но съществува голяма разлика. Някак си успяваме да съчетаем всички данни в нашите глави и да предложим нови идеи. Компютрите не са способни на това. Немалко хора смятат, че само ако успеем да прозрем как новите идеи се появяват в мозъците ни, може и да конструираме компютър, който да прави същото. Ето какво се разбира под изкуствен интелект.
— Но ние какво ще правим? — запита Ейми. Хилди вдигна рамене.
— Това ще ви обясни д-р Енджърсол. Но мога да ви обещая, че семинарът ще ви се хареса. Всички, които са участвували в него, много го харесват. — Усмихна се със съжаление.
— За беда не мисля, че достатъчно ги разбирам тези неща, за да ви кажа съвсем точно защо, но го харесват.
— Не знам. — Момичето се размърда на кушетката.
— Трябва ли да приема? Ами ако откажа?
— Ами, сигурна съм, че щом не искаш, д-р Енджърсол ще прояви разбиране. Разбира се, сигурно няма да те преместим на втория етаж, но това си е твоя работа.
— На втория етаж ли? — попита Ейми, внезапно заинтригувана. Стаите на втория етаж бяха много по-големи от тези на третия, които, когато да строили дома, са били стаите за прислугата.
— Че защо ще ни местят на долния етаж?
Хилди се усмихна, сякаш това бе ясно като бял ден.
— Заради семинара. Всички ученици от класа на д-р Енджърсол получават специални компютри, а в стаите на третия етаж просто няма място. И след като стаите на Адам и на Моника са празни… — Остави тя стръвта да виси. Както бе сигурна, че ще се случи, и Джош и Ейми я налапаха.
— Може ли още днес да се преместим на долния етаж? — нетърпеливо попита момичето.
— Тази сутрин.
— Ако искате може да се пренесете веднага — каза им възпитателката.
— Това значи ли, че двамата ще участвувате в семинара?
И двете деца охотно се съгласиха. Хилди измъкна два листа хартия от предварително приготвената на писалището папка.
— В такъв случай, ето ви новите разписания. Започвате от утре, и двамата ще посещавате новия предмет първия час. Ейми, преместила съм те в класа по математика, който се събира в два, а и теб, Джош, съм те включила в същия.
Той се ухили.
— Щом ще имаме нов предмет, това означава ли, че можем да не ходим на физическо възпитание?
На лицето на Хилди се изписа престорено възмущение.
— Не, не значи, че можете да престанете да ходите на физическо възпитание, но означава, че — додаде тя, щом Джош се оклюма — и там ще настъпят някои промени. Като излезете оттук, искам и двамата да отидете до физкултурния салон зад навеса на колежа и да се видите с г-н Айвърсън. Ще ви дам бележка да му обясня защо отивате и той ще проведе с вас няколко теста, а после ще ви помогне така да изготвите спортното си разписание, че да не пречи на останалите ви занятия. Разбрахме ли се?
И двете деца, леко зашеметени от внезапните промени в програмите си, уточнени само преди по-малко от седмица, кимнаха безмълвно и Хилди им връчи бележката до Джо Айвърсън, които завеждаше програмата по физическо възпитание на университета. Преди години в тясно сътрудничество с Джордж Енджърсол Айвърсън бе съставил специален режим за децата в Академията с предимство на индивидуалните спортове пред отборните занимания.
— От нито едно от децата, обект на нашето внимание, няма да стане играч в отбор — му обясни директорът дори още преди да приемат първите ученици.
— Всички те ще бъдат уникални деца и повечето, ако не всички, ще имат само лоши спомени от груповите спортове. Ако ги заставим да участвуват в ситуации, при които ще трябва да подчиняват интелекта си на нечие физическо превъзходство, само ще ги отблъснем, а нямам намерение тази Академия да бъде злополучно преживяване за което и да е от тях. Ще дойдат и няколко деца, които обичат бейзбола и футбола, но за по-голямата част физическата надпревара просто няма да означава нищо. Така че искам да съставиш програма, която да им осигури необходимото натоварване, но да не ги отегчава. Какво ще кажеш? Айвърсън бе кимнал.
— Няма невъзможни неща — съгласи се той и се залови за работа. В съставената от него програма се наблягаше на плуването, което той знаеше, че повечето деца обичат поначало и гимнастиката, където, ако човек желаеше да постигне известни умения, се изискваха колкото мускули, толкова и акъл. Още повече спортовете, които бе подбрал за децата, бяха дотолкова индивидуални, че повечето от тях можеха да отработват часовете си по физическо, когато им е удобно — от тях просто се искаше да се явят на басейна или в гимнастическия салон минимум по пет часа седмично.
За Джош и Ейми изборът не бе труден — един час дневно в басейна заместваше играта на каквото и да е.
А те вече напуснаха кабинета на Хилди Креймър и прекосиха ливадата, минаха през портата, после завиха наляво към централната част на университетското градче, отвъд което се намираха навесът, един по-малък гимнастически салон, басейнът и стадионът за футбол. Ейми въпросително погледна Джош.
— Откъде накъде ще ни променят часовете по физическо? Защо да не продължим да плуваме всеки ден като досега?
Той сви рамене.
— Може пък да се изисква някаква специална подготовка за децата от семинара?
— Но защо? — не мирясваше тя.
— Че какво общо може да има между тъпото предишно физ.въз, и изкуствения разум?
— Хич не ми пука! — ухили се Джош.
— Нали се местим в нови стаи и получаваме нови компютри?
Ейми кимна равнодушно. Новата стая бе просторна — тя вече изгаряше от нетърпение да се пренесе. Но не се радваше кой знае колко на новия компютър и промяната на програмата й по физическо й се струваше глупава. Понечи да кажа още нещо, после се отказа. В края на краищата Джош не знаеше нищо повече от нея за семинара, а другите деца в него не бяха проронили нито дума.
И това й се стори странно. Защо всички се държаха сякаш ставаше дума кой знае какво? Та това бе просто още един час, нали така?
Или пък не беше точно така?
Защо се чувствуваше все едно я бяха уговорила да стори нещо, което всъщност не искаше?
Е, всъщност това едва ли бе от значение. Ако се окажеше, че не й харесва, вероятно щяха да й позволят да се откаже. В края на краищата досега никога не бяха я карали да прави нещо, щом като наистина не иска.
Дали пък наистина е така?
Спомни си първите дни в Академията и отношението на Хилди Креймър към нея.
Тя все се държеше много мило с нея, но в края на краищата — щом като се сети за деня, когато бе избягала от стаята и се бе скрила в Павилиона, където се срещна за пръв път с Джош — все извърташе така нещата, че тя да стори това, което възпитателката иска.
А сега Хилди и д-р Енджърсол искаха от нея да участвува в този семинар. Защо?

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:43

* * *

Джо Айвърсън се усмихна на двете деца, застанали боязливо пред бюрото му, и защипа бележката от Хилди Креймър с металната щипка на папката си.
— Значи д-р Енджърсол си е намерил нови двама мераклии за часа си, а? — попита той. Джош и Ейми се спогледаха тревожно, но кимнаха.
— Ами тогава, да започваме, какво ще кажете?
— Но какво ще правим? — попита момичето.
— Защо да не може просто да си продължим с плуването както досега?
— Обичаме да плуваме!
Айвърсън сбърчи вежди.
— Кой казва, че няма да плувате?
— Хилди — отвърна Ейми.
— Каза, че трябвало да ни съставиш специална програма. Но не виждам защо.
— Знаете ли какво ще ви кажа — отвърна треньорът.
— Защо не отидете да се преоблечете, а после да се срещнем в салона. Съгласни ли сте? Тогава ще ви кажа какво ще правим.
Десет минути по-късно, когато двете деца излязоха от съблекалните и влязоха в празния салон, завариха Джо Айвърсън да ги чака.
— Сега най-вече ще видим в каква форма сте и двамата — каза им той.
— Не знам дали Хилди ви е обяснила, но д-р Енджърсол не само ви преподава в семинара. Той ви и изучава.
Джош се навъси подозрително.
— Как така ни изучава?
Айвърсън се засмя на глас от изражението на малчугана.
— Е, не е като опитни свинчета — отвърна той.
— Но според него след като тъй или иначе всичко в тялото зависи от мозъка, деца като вас не може да не се различават от децата, чийто коефициент на интелигентността е в границите на нормалното. Така че той се опитва да не пропусне някоя ваша подробност, не само умствена, но и физическа. Тази сутрин смятам да ви претегля, да ви премеря, да ви измеря кръвното налягане, пулса и тем подобни, после да ви дам някои упражнения и отново да ви измеря кръвното налягане и пулса.
— Ще ни взимаш ли кръв? — искаше да знае Ейми.
— Мразя, когато лекарят забива иглата в ръката ми.
Учителят се подсмихна.
— Не, изобщо не ми минават такива мисли през главата. Най-вече ще проверим как ще реагират телата ви на малко упражнения, нали така? Макар и двамата да не разбираха какво точно иска да разбере г-н Айвърсън, позволиха му да ги претегли и премери, както и да им проверят пулса и кръвното налягане. После се заеха с упражненията. Правиха лицеви опори, кой колкото може. Ейми се отказа само след петнадесет, но Джош направи двадесет и пет.
После тичаха на място в продължение на десет минути, а след това изпълниха поредица прескоци.
След всяка серия упражнения Айвърсън им мереше пулса и кръвното налягане.
— Добре, само още нещо тук, после отиваме в басейна. — Той посочи дебело въже, с възел на всеки половин метър, провесено от халка, прикрепена за тавана.
— Кой от вас ще се изкатери най-бързо?
Ейми зяпна към тавана, поне на десет метра от земята. Да не би наистина да смяташе, че тя ще се изкатери чак дотам? Само от мисълта взе да й се гади.
— А… ами ако падна?
— Как така ще паднеш, щом се държиш здраво за въжето! — възрази й Айвърсън.
— Ами ако наистина падна? — държеше на своето детето.
— Ами нали дюшеците са точно за това? Ако смяташ, че ще паднеш, не продължавай да се катериш. Просто се върни обратно. Ясно ли е? Ейми погледна към Джош. Изведнъж той си спомни колко се бе уплашила тя през първия ден от пристигането му, когато се наложи да слязат по криволичещите стълби до плажа.
— Няма страшно — окуражи я.
— Просто не гледай надолу.
Ейми се загледа във въжето, но не понечи да се покатери. След като разбра, че я е страх дори да опита, в крайна сметка Джош се престраши и сграбчи въжето. Дръпна го няколко пъти, после се затича и се люшна над пода.
— Гот е — рече той на Ейми. Спря да се люлее и се закатери по въжето, като увиваше крака около въжето, така че освобождаваше ръцете си от по-голямата част от тежестта си. Бавно се закатери към тавана.
— Внимавай — извика му тя, щом стигна до средата.
— Да не паднеш!
— Няма да падна! — провикна се Джош.
— Много е гот.
Изкатери се до края и удари халката с дясната си ръка, преди да й се ухили.
— Успях! — Ликуваше той.
— Стигнах чак до върха.
— Слизай обратно — замоли го Ейми.
Смеейки се, той пое обратно. Когато все още се намираше на три метра от пода, се пусна, тупна на дюшека и се претърколи, за да намали силата на падането. Ейми, изненадана от внезапното му слизане, нададе силен писък, но веднага млъкна.
— Направи го само за да ме изплашиш — обвини тя Джош, щом се изправи на крака.
— Нищо подобно. Просто го направих, защото е гот. Хайде, опитай и ти.
Момичето отново се взря във въжето и накрая го сграбчи. Нерешително го дръпна, като почти се надяваше да се скъса точно в този миг и да се отърколи на пода. Но не би. Най-сетне, поемайки си дълбоко въздух, тя се закатери, като се придърпваше нагоре и увиваше крачета около въжето, а ръчичките й се местеха от възел на възел с бързи движения, като че ли щеше да падне, ако се пуснеше за повече от миг. Джош имаше право. Не бе чак толкова лошо.
— Катеря се! — провикна се тя и забравила за предупреждението на Джош, погледна надолу към него. Зави й се свят. Очите й се разшириха от уплаха.
— Не гледай надолу, ами нагоре! — провикна се отново той.
Борейки се с ужаса си, Ейми се насили да вдигне очи, но сега пък и таванът й се стори недостижим. Когато се опита да се спусне надолу, внезапно обзелата я паника не й позволяваше да пусне въжето.
— Не мога — проплака тя.
— Не мога да се спусна обратно.
Мигновено Джо Айвърсън се покатери по въжето, докато не застана точно под нея.
— Всичко е наред — каза й той.
— Точно под теб съм. Само стъпи на раменете ми. Дръж се за въжето и стъпи на мен. Разбра ли? Можеш ли да го сториш, Ейми? — Докато Джош гледаше отдолу, десният крак на Ейми леко се спусна и пръстите й докоснаха рамото на треньора. Миг по-късно тя го яхна през врата, като ръцете й все още не пускаха въжето. Щом усети тежестта й да се прехвърля на собственото му тяло, Айвърсън отново се обади.
— Точно така, Ейми. Просто стой върху ми. Аз тръгвам надолу, а ти просто се дръж за въжето. И не гледай надолу, ясно ли е?
— Ъхъ — едва промълви тя със сподавен в свитото й гърло глас. Миг по-късно те бяха отново на земята. Джо Айвърсън се протегна и сграбчи телцето на Ейми в силните си ръце и със замах я свали на матрака.
— Ето — рече той.
— Жива и здрава. Видя ли? Успяхме.
С бледо личице тя продължи да трепери още миг, без да може да продума и дума, докато не се съвзе от паниката.
— Добре ли си? — попита Джош, като я гледаше разтревожено. Ейми кимна.
— Не можах да се покатеря. Само като погледнах надолу и веднага ми се зави свят.
— Няма нищо — успокои я Джо Айвърсън. Отбеляза си нещо в папката, после я потупа окуражително но гърба.
— Просто малко акрофобия. Защо не вземете и двамата да си облечете банските и да ме чакате при басейна? Може да изплувате няколко дължини и после ще привършим. Съгласни ли сте?
Ейми кимна признателно и побърза да излезе от салона. Но двадесет минути по-късно, когато излизаше от басейна, след като бе преплувала пет дължини, страхът й се върна.
— Някога скачала ли си от трамплин? — запита Джо Айвърсън.
Ейми се вторачи нагоре към трамплина, който се извисяваше на три метра над повърхността на басейна. Поклати глава.
— Искаш ли да опиташ?
Тя отново поклати глава, очичките й се навлажниха от сълзи само при мисълта, че трябва да се изкачи по стълбичката и чак тогава да отиде до края на тясната дъска.
— Хайде — настояваше учителят.
— Опитай само веднъж. Щом не можеш, не можеш. Но нали трябва да се опита?
— Страх я е — обади се Джош от басейна, застанал над канала, като кротко поритваше и газеше бликащата струя.
— Защо трябва да скача от трамплина?
— Не трябва — каза му Айвърсън.
— Но ако не опита, как ще преодолее страха си от височината?
— Може пък и да не го преодолее — предизвикателно рече момчето.
— Теб от нищо ли не те е страх?
Първото, което му дойде на Джо Айвърсън, бе да нахока Джош за нахалството му, но после си спомни указанията, дадени му от Джордж Енджърсол.
— Нямам никакъв интерес тези деца да се превърнат в атлети — държеше на своето директорът на Академията.
— Искам да се упражняват, колкото им е необходимо, но аз предимно се интересувам от умовете им. Така че не ги юркай като фелдфебел. Ако някое от тях ти създава проблеми, кажи ми на мен и аз ще се погрижа за това. Но повечето от тези деца вече са сърбали попарата на треньора. Цял живот са се държали с тях като със слабаци и некадърници и затова изобщо нямат самочувствие. Няма да търпя подобно отношение тук.
Айвърсън, въпреки че хич не харесваше Енджърсол, изобщо не възрази, защото вече президентът на университета го бе предупредил да прави, каквото му каже Енджърсол.
— Нямаш представа какви средства привлича той за програмата си — каза му Джордън Санфорд.
— Просто прави, каквото те помоли и остави на него да бере грижите на децата. Повярвай ми, той знае какво прави.
И така вместо да сгълчи Джош, учителят само вдигна рамене, нанесе още нещо в папката си и прати децата да си вземат душ.
След като се оттегли в канцеларията си, той включи терминала на компютъра си, набра постоянните досиета на Джош Маккалъм и Ейми Карлсън и започна да вкарва данните, които бе събрал през последния час. Макар и за него да не означаваха почти нищо, предполагаше, че Джордж Енджърсол ще им намери някакво приложение.

* * *

Час по-късно в кабинета си Джордж Енджърсол извика същите досиета, пред които само преди шестдесет минути Айвърсън бе стоял. Пръстите му потропваха бързо но клавиатурата и той се зае да изучава данните, вкарани от треньора.
Най-вече го заинтересува бележката върху досието на Ейми Карлсън, която, както изглеждаше, страда от остра акрофобия.
Не бе успяла да се покатери по въжето във физкултурния салон и направо отказала дори да се опита да скочи от трамплина.
Очевидно фобията й бе по-изразена, отколкото си мислеше, когато преди десет дни я наблюдаваше да пристъпва боязливо по стъпалата към плажа.
Спомнил си за това, в главата му взе да се върти идея. Навярно имаше начин да използува фобията на Ейми в семинара си.
Облегна се назад и идеята бързо започна да съзрява. Колкото повече си мислеше за това, толкова повече му харесваше.
Дали щеше да се хареса на Ейми или не, оставаше под въпрос. Но, разбира се, какво й се нрави — или на когото и да е от възпитаниците — изобщо не го интересуваше. Интересуваше го само как да ги използува.
А току-що му хрумна идеално приложение за Ейми Карлсън.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:45

14.

Джош постави и последните си принадлежности в картонената кутия.
Вече три пъти я пълнеше, носеше я до раздрънкания, стар асансьор, слизаше до новата си стая на втория етаж, изпразваше я, после отново я вземаше, пак се качваше на асансьора и поемаше обратно нагоре, за да повтори цялата процедура.
При всяко пътуване, щом натиснеше копчето на асансьора и чуеше да се задействува старият механизъм, щом кабината се люшнеше и потеглеше, все се сещаше за нощта, в която умря Адам и за странния шум откъм неподвижния асансьор. И макар и вече почти да бе убеден, че Ейми навярно има право да твърди, че всичко това се е случило само във въображението му — защото от онази нощ насам всеки път щом чуеше асансьорът да работи и се затичаше да провери, кабината все се движеше, а вътре имаше някой. Между другото от днес дори престана да проверява.
И сега, преди за последен път да потегли от старата си стая с претъпканата догоре кутия, Джош напъха и последните си фланелки в малкото останали пролуки сред купчината книги, обувки и любимата му възглавница, донесена от майка му чак от Едем и хвърли прощален поглед на стаята. Обитава я не повече от две седмици. И въпреки това вече кой знае защо му липсваше, понеже му бе паснала почти идеално. Достатъчно голяма, за да побере всичките му вещи, но и достатъчно малка, за да се почувствува уютно от самото начало. Вече почти не се съмняваше, че Джеф Олдрич просто измисли историята за случилото се с Тими Евънс. Освен това стаята на долния етаж нямаше капандура с местенце на перваза, на което да се сгуши, докато си чете.
Стаята на долния етаж. Стаята на Адам. Странни тръпки го побиха, когато Хилди го заведе до стаята преди обед. Първата му реакция бе да й каже, че предпочита да си остане където е, защото, въпреки че бяха изнесли от стаята всички вещи на Адам, той все още бе пред очите му, седнал зад бюрото, приведен над компютъра си. Поне Тими Евънс изобщо не го познаваше. Когато застана безмълвно на прага, без дори да се опита да го прекрачи, Хилди сякаш разгада мислите му.
— Защо не вземем да поразместим мебелите? — предложи тя.
— Така че да си личи, че е твоя, а само след няколко дни дори няма да си спомняш, че някой друг е живял тук.
„Някой друг.“ Джош се изненада, че изобщо не спомена името на Адам. Всъщност възрастните май съвсем престанаха да говорят за него, сякаш изобщо не бе съществувал. Да не би просто да искаха приятелите му да го забравят? Преди да успее да възрази, Хилди се захвана да пренарежда мебелите и преди да се усети, той взе да и помага да премести тежкия железен креват до стената, където стоеше бюрото на Адам, а бюрото да премести до прозореца. За негова изненада тя се оказа права — само смениха местата на мебелите и стаята изглеждаше кажи-речи негова.
Кажи-речи, но не съвсем. Какво ли ще стане довечера, когато се опита да заспи в стаята на Адам?
Щом помъкна последната претъпкана кутия към асансьора, изведнъж го чу да оживява и когато стигна до самата шахта, макар и моторът да работеше, едва ли не се надяваше да завари кабината да си стои там, където я бе оставил.
Но този път — както и всеки друг след нощта на гибелта на Адам — той видя кабината да слиза, чу вратата да се отваря и затваря и някой долу да се качва.
Не сваляше от нея очи, докато се изкачваше.
Когато мина покрай третия етаж, д-р Енджърсол го погледна през месинговата решетка, в която се движеше кабината, кимна, а после заедно с кабината изчезна към четвъртия етаж, където с дрънчене спря.
Джош изчака да чуе д-р Енджърсол да излиза от кабината и чак тогава натисна копчето, което я върна отново на третия етаж. „От новата си стая поне няма да чувам асансьора“ — мислеше си той, докато намъкваше кутията в тясната кабинка.
„Но тя не е моя — мина му през ума, когато миг по-късно стовари кутията на леглото. — Това все още е стаята на Адам.“
Подвоуми се за миг и се зачуди дали е твърде късно да отиде при Хилди и да й каже, че е променил решението си, че иска да остане в старата си стая. После реши, че се държи като глупак. Та това е стая и нищо повече, а и в крайна сметка Адам не бе умрял в нея. Само при тази мисъл потрепера и твърдо реши повече да не мисли за това.
Но какво ли ще се случи довечера, мина му отново през ума, когато трябва да спи там?
Реши и за това да не мисли. Започна да вади нещата от кутията, да прибира дрехите си в скрина, да подрежда книгите си на лавиците, които вече висяха на стената над леглото, след като с Хилди пренаредиха стаята. Когато сложи и последните, хвърли недоверчив поглед към лавиците. Ако рухнеха през нощта, целият им товар щеше да се стовари върху леглото му. Може би довечера щеше да намери отнякъде отверка и щеше да ги премести обратно над бюрото.
Взе със себе си празната кутия и пое по широкия коридор към стълбите. Тъкмо стигна до площадката и чу мяукане, а после усети Таби да се отърква о крака му, изгърбен, навирил право нагоре опашка.
— Не можеш ли да намериш Ейми? — попита той.
Котето отново измяука и като остави празната кутия на площадката, Джош го вдигна и го отнесе в другото крило на етажа, където се намираше новата стая на Ейми.
— Ето къде си бил! — извика тя, щом Джош се показа на вратата.
Котето веднага скокна от ръцете на момчето в нейните.
— Къде беше? Скъсах се да те викам, а теб никакъв те няма! — Котето се измъкна от ръцете й, скокна на пода и недоверчиво обходи стаята, сякаш правеше инвентаризация. Явно доволно, то скокна на леглото, сви се на възглавницата и тутакси заспа.
— Нали е гот? — попита го Ейми.
— Тези стаи хем са по-просторни от онези на горния етаж. Направо нямам думи. — Когато Джош не продума нищо в отговор, щастливата й усмивка трепна, а после помръкна.
— Какво има?
— Сложиха ме в стаята на Адам — обясни й Джош.
— Малко или много е страшничко.
— Там ли са те настанили? — промълви тя.
— Не бих се съгласила. Нямаше да мога да мигна в нея.
Той усети да се изчервява, щом Ейми изрече мисълта му от само преди няколко минути.
— Не е чак толкова зле — изрече той, но тя пак се усмихна и тозчас всичко й стана ясно.
— Имах си хас — подразни го.
— А и бас държа, че ще се върне довечера. Сигурно е забравил нещо в стаята си, ще се върне да си го вземе и като те завари…
— Ейми! — прекъсна я Джош.
— Престани!
Джош е бъзльо, Джош е бъзльо!
— Не съм! Само казах, че е странно. Не съм казвал, че ме е страх! — Извърна се и бързо излезе от стаята, а във внезапната тишина Ейми осъзна как ли са прозвучали думите й. Точно като думите на децата, които цял живот не я оставяха на мира.
— Джош? — извика тя и се затича след него, като остави вратата широко отворена.
— Джош, почакай. Извинявай! Не исках това да кажа!
Той се спря в началото на стълбището, обидните й слова все още пареха в съзнанието му.
— Щом като не си искала, защо го каза?
— Просто се пошегувах! Не ми се сърди, моля те.
За миг Джош се изкуши да я подмине, да й обърне гръб и просто да си тръгне. Но после си спомни преживяното в предишното училище и се смили.
— Няма нищо — смутолеви той.
— Само не казвай на останалите! Ако разберат, че съм се уплашил, сигурно ще ми свият някой тъп номер посред нощ.
— Няма — обеща Ейми.
— Само няма да ми се сърдиш, нали?
Като гледаше трогателното изражение на личицето й, Джош усети в тялото му да се разлива топлина и той се усмихна.
— Хайде да отидем до кабинета на д-р Енджърсол и да видим кога ще получим новите си компютри.
— Ръка за ръка те се втурнаха по стълбите и излязоха през входната врата.
Хилди Креймър ги наблюдаваше от кабинета си и се усмихваше доволно. С Джордж Енджърсол определено бяха направили подходящ избор. Скоро, дори още днес, обучението им щеше да започне. И когато им дойдеше времето, щяха да са готови.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:45

* * *

След последния час за деня Стив Конърс заключи вратата на класната си стая и закрачи към паркинга зад учебното крило на Академията. Все още оставаха два часа от знойния следобед и смяташе да се върне до взетата под наем от него къщурка на няколко преки от плажа, да превърже сърфа си за покрива на тригодишната си хонда и да се отправи към Санта Круз. Ако му се усмихнеше късметът, следобедната вълна щеше да се е вдигнала и можеше да улови няколко вълни, преди слънцето да потъне в океана. Но щом вкара ключа в ключалката от страната на шофьора, с периферното си зрение долови мимолетно движение. Забеляза Джош Маккалъм да излиза от вратата на служебния навес, прилепнал като израстък към задната част на къщата. В ръката си момчето стискаше огромна отверка, но дори и от толкова далеч на Стив му стана ясно, че малчуганът не е сигурен дали е избрал подходящия инструмент за това, което си бе наумил.
Конърс тъкмо да се извърне и да остави момчето да прави това, което е решило, когато се сети, че Джош Маккалъм и Ейми Карлсън не се бяха явили в часа му по английски тази сутрин. През свободния си час преди обяд намери в пощенската си кутия бележка от Хилди Креймър, в която се обясняваше, че разписанията както на Джош, така и на Ейми са претърпели промени, но утре ще се явят в часа му.
Но нямаше каквото и да е обяснение за промяната в графика.
Отложи това със сърфа за друг ден, заключи отново колата и се провикна тъкмо когато момчето изкачваше стълбите към задната врата на огромната сграда.
— Джош? Ей, Джош!
Той се извърна, разпозна учителя си по английски и махна. Тъкмо щеше да продължи към къщата, когато Конърс се провикна отново:
— Джош! Почакай!
Джош се спря неуверено. Да не би г — н Конърс да се сърди, че тази сутрин пропусна часа по английски? Хилди Креймър каза, че е предупредила учителя за отсъствието им с Ейми, Ами ако не е?
— Какво правиш? — попита учителят, когато стигна до подножието на стълбите.
Несигурността на момчето прерасна в тревога. Може би изобщо нямаше право да влиза в навеса с инструменти.
— П… просто ми трябваше отвертка — заекна то.
— Навесът изобщо не бе заключен.
Усетил уплахата в гласа му, учителят се усмихна окуражително.
— Не знам какво си намислил да отвърташ, но тази ми се струва доста голяма.
Джош вдигна рамене.
Само тази намерих. Мислех да преместя едни лавици в новата си стая.
— Искаш да кажеш, че тези лавици са окачени на конзоли?
Джош кимна.
— В такъв случай май ще трябва да потърсим нещо по-подходящо. Повечето от тези неща се закрепват с винтове. Тази изобщо няма да ни свърши работа. Хайде, ела.
Момчето изпита облекчение, че в крайна сметка не се е оказало в нарушение, и последва Конърс в навеса, където учителят вече тършуваше в купчината инструменти, пръснати по дългия тезгях, който заемаше едната стена.
— Доста е разхвърляно, какво ще кажеш? — попита той.
Джош вдигна рамене, но не каза нищо и Конърс взе да отваря чекмеджетата под далечния край на тезгяха. В третото отгоре надолу намери, каквото търсеше. След като извади от чекмеджето три различни размера отвертки, продължи да тършува, докато не намери малък ръчен свредел и комплект бургии.
— Имаш ли линийка? — попита учителят.
Джош поклати глава. В горното чекмедже Конърс намери рулетка.
— Добре — рече той и връчи отвертките на момчето, а сам взе свредела, бургиите и рулетката.
— А сега да видим на какво са способни двама майстори-строители. — Когато след минута Джош зави по широкия коридор на втория етаж, Конърс се спря.
— Мислех, че си на третия етаж.
— Хилди ме премести. Имам нужда от по-голяма стая.
Конърс сбърчи вежди, докато следваше момчето по коридора.
— Откъде накъде?
— Заради новия ми компютър. А и ми се струва, че ще имам сума ти нови книги за часа на д-р Енджърсол.
Конърс се начумери още повече. Когато стигнаха до стаята на Джош, той рязко спря.
— Това не беше ли стаята на Адам Олдрич? — попита той.
Джош кимна и още веднъж на лицето му се появи несигурността, която мъжът бе забелязал само преди минути на задната тераса.
— И ти нямаш нищо против? Имам предвид, че на мен не би ми било много приятно да спя тук, нали разбираш какво искам да кажа?
Детето вдигна очи към него, като се опитваше да разбере да не би г-н Конърс да се шегува като Ейми преди.
— П… привиденията не съществуват — рече той, като му се щеше думите му да прозвучат по-убедително.
Конърс вдигна рамене.
— Прав си. Но това не ги прави по-малко страшни, нали така? А и просто ми се струва най-малкото е странно да настаняваш толкова прибързано някого в тази стая. Мислех, че просто ще я оставят празна, поне до края на годината.
— Сигурно Хилди смята, че така все ще се сещаме за Адам — предположи Джош.
— А и между другото, вече изобщо няма нищо общо със стаята, когато той живееше тук. Разместихме мебелите, а и всичките му вещи ги няма.
По гласа на момчето Конърс усети, че то се опитва да убеди колкото него, толкова и себе си. Реши поне засега да не повдига този въпрос, и без това вече изрази съмненията си, а май по всяка вероятност не биваше. И въпреки това самият факт, че Хилди Креймър и Джордж Енджърсол веднага не само поставяха Джош на освободеното от Адам място в семинара за изкуствен интелект, ами и го местеха в стаята на мъртвото момче, му се стори кой знае защо злокобен. Сякаш се опитваха да заместят Адам с Джош… Не сподели мислите си, а се залови за работа и помогна на Джош да свали всичките си книги и другите неща от лавиците над леглото. Когато освободиха лавиците от товара им, Конърс ги подаде на момчето, а той ги подпря на стената до вратата.
— Две стават — каза, щом като опита отвертките, които бе отмъкнал от чекмеджето в навеса за инструменти.
— Я ми помогни.
Моментално Джош се покатери на леглото, взе една от отвертките и се залови за работа. След пет минути свалиха конзолите от скобите, а и трите скоби от стената.
— Сега идва трудната част — каза Конърс.
— Трябва да намерим трупчетата зад гипса, иначе като сложим скобите на стената, винтовете няма да държат. — Взе да почуква по гипса с дръжката на едната от отвертките, докато Джош го наблюдаваше с любопитство.
— Какво правиш? — най-накрая попита момчето.
— Слушам. Никога ли не си определял мястото на трупчетата?
Джош поклати глава.
— Мама никога не прави такива неща, а татко… — Гласът му заглъхна и той се умълча. В крайна сметка си пое дълбоко дъх.
— Татко си е заминал, когато съм бил още бебе. Вече почти не си го спомням.
Стив избягваше да го погледне в очите и чувствуваше по треперенето на гласа му, че сълзите му ще рукнат всеки миг.
— Сигурно ти е дошло доста нанагорно.
За секунда той не каза нищо, но след това кимна.
— Все се надявах да се върне, но изобщо не се появи. Дори не го знам къде живее.
— Бас държа, че му липсваш.
— Не, не му липсвам — отвърна Джош.
— Ако толкова му липсвах, щеше да дойде да ме види. Но вече не го е грижа за мен.
Конърс спря да почуква по стената, обърна се и го погледна право в очите.
— Може да бъркаш — каза той.
— Може пък много да му липсваш. Сигурно си има причини да не идва.
Гневът разкриви лицето на Джош.
— Не, няма такива. Ако го е грижа за мен, щеше да дойде и да ме види или поне да ми се обажда от време на време. Но вече почти две години от него няма вест! А и хич не ми пука! — додаде той.
Момчето бе обзето от такъв силен гняв, че учителят се изненада. Протегна ръка и сграбчи Джош за рамото.
— На мен пък ми се струва, че дори много ти пука.
— Не, хич не ми пука! — Отново думите на Джош прозвучаха, сякаш по-скоро се опитваше да убеди себе си, а не толкова учителя.
Конърс пак се извърна към стената и остави Джош за малко насаме.
— Е, ти си по-добре от мен — рече тихичко, докато почукваше отново по гипсовата мазилка, макар че вече бе открил трупчето и знаеше, че лесно ще определи разстоянието до следващите две.
— Баща ми замина, когато бях на осем години и още му се сърдя. Сякаш един ден изобщо престана да го е грижа за мен. Но аз не престанах да се безпокоя за него.
Известно време момчето не продума, а после попита:
— И какво направи?
Конърс сви рамене, без да се обръща — знаеше, че ако точно сега погледне в очите Джош, той веднага щеше да се затвори в себе си.
— Мъчно ми бе. Опитах се да скрия от майка си колко ме боли, но понякога просто заспивах целия в сълзи. И все се надявах, че ще се върне.
— В… върна ли се? — попита Джош с вече разтреперан глас.
Конърс поклати глава.
— Не. Няколко години ми пращаше картички на рождения ден, но после повече не се обади. Дълго време се опитвах да го мразя. Но после реших, че вероятно е имал лични причини да замине. — Най-сетне той се извърна и клекна така, че очите им с Джош да са на едно ниво.
— И навярно е имал — рече тихичко той.
— Но дори след като стигнах до този извод, не престана да ме боли.
Момчето отново мълча доста време. Когато най-сетне проговори, гласчето му едва се чуваше.
— Татко ми дори не се сбогува с мен. Той просто… си отиде. Как е могъл да го стори?
Стив Конърс прегърна Джош и го притисна.
— Не знам. — Гласът му бе почти толкова тих, колкото и този на Джош.
— Просто не знам как може хората да се отнасят към останалите по такъв начин. Но, изглежда, го правят и когато се случи и с нас, можем само да продължим да живеем и да не се предаваме. А след известно време болката утихва. Не си забравил, но свикваш и продължаваш да живееш.
Ръцете на Джош се вкопчиха по-здраво около врата на учителя и докато той преглъщаше хлиповете си, Стив усети как очите му се навлажняват. Известно време не продума нищо, докато не усети, че Джош пак е на себе си. После, след като го притисна набързо, пусна момчето и се изправи.
— Знаеш ли какво — предложи той.
— Какво ще кажеш да свършим с тези лавици, а после да излезем да си купим хамбургери, пък може и на кино да идем. Само ти и аз. Съгласен ли си?
Джош вдигна зажаднелите си очи към него.
— Наистина ли? — промълви той.
— Само ние?
— Разбира се. Защо пък не?
— И… имам сума ти неща за домашно — притеснено рече момчето.
— Няма да те обесят, ако не ги напишеш всичките за утре — каза му Конърс.
— Освен това четивото, което дадох за домашно, ще ти отнеме два часа, но щом като не си присъствал в часа тази сутрин, не си чул и за домашното, нали?
Джош кимна.
— А и без друго ще вечеряш. И така, що да не използуваме времето, което щеше да ти отнеме домашното ми, за да отидем на кино. Гарантирам, че ще бъде много по-забавно, а пък докато си хапваме, ще ти кажа за какво става дума в четивото — намигна заговорнически.
— Между нас да си остане, става дума за поезия, при това не е кой знае колко интересна.
Джош се ухили.
— Това ли ще кажеш на останалите утре сутринта?
— Разбира се, че не. Ще им говоря за символизма в него и за скритите значения, които всички мислят, че авторът е скътал между редовете.
— Да не искаш да кажеш, че според теб няма скрито значение? — позволи си да попита момчето. Конърс се подсмихна.
— Браво. Прав си, точно така мисля. Според мен авторите искат да кажат точно това, което са рекли, а сума ти хора, които не могат да пишат, обичат да се преструват, че в написаното се крият повече неща, отколкото има всъщност. И това е днешният урок. Разбра ли?
— Разбрах.
— Тогава хайде да разберем как действува този свредел и да свършваме. И ако лавиците не са прави, няма да ми се сърдиш. Преподавам английски, а не математика.
Когато след половин час свършиха, лавиците не само бяха на стената, ами и бяха идеално прави. Двамата ги бяха поставили сами.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:46

* * *

Когато същата вечер Джош се върна в Академията, лампите бяха угасени и само крушката на терасата слабо мъждукаше, а домът се извисяваше зловещо на лунната светлина. Докато паркираше хондата си пред зданието, Стив Конърс хвърли едно око на момчето, седнало до него.
— Да дойда ли с теб?
Той поклати глава.
— Няма нужда. Казахме на Хилди кога ще се приберем, а сме закъснели само десет минути.
— Ако те чака, кажи й, че вината е моя. Получил съм наркотичен пристъп и съм припаднал на тротоара, докато съм се молил за доза. Джош се изкиска.
— Няма да й го казвам!
— Защо пък не? Дай й материал за размисъл.
— Та никога вече да не ме пусне да изляза с теб — каза той.
После, щом като се чу какво изтърсва, му се прииска изобщо да не бе си отварял устата. В края на краищата г-н Конърс не си бе направил устата да ходят пак на кино. Нито пък да правят каквото и да е било. Ами ако изобщо не го поканеше повече?
— Н… наистина прекарах чудесно, г-н Конърс. И не искам да си помислите, че си правя устата да ме изведете пак.
— Че защо пък да не те изведа пак? Изобщо не е гот да ходиш сам на кино.
— Нямаш ли си приятелка? — запита Джош. Изведнъж му мина през ума, че от началото до края на вечерята бяха говорили само за него. И беше приятно. Изглежда, учителят разбираше всичко, което кажеше.
Сега пък Конърс му се усмихна.
— Даже и да имах приятелка — което за момента не е така — това не означава, че няма да те взимам с нас.
— Ами ако приятелката ти не ме хареса? — попита почти на шега момчето.
Както винаги г-н Конърс, изглежда, разбра, че той питаше сериозно, макар че се опитваше да не си личи.
— Тогава няма да ми е кой знае каква, приятелка. Така че, не се притеснявай, Джош. Но точно сега по-добре ще е да се прибираш, преди да е станало много късно. И недей да учиш цяла нощ. Обещаваш ли?
Той се усмихна на учителя.
— Обещавам — каза, но кръстоса пръсти зад гърба си, като си знаеше, че го чака цялото домашно по математика.
Отвори вратата и взе да се плъзга по седалката, но преди да слезе от колата, Конърс пак се обади.
— Ей, Джош? Щом ще сме приятели, мисля, че е по-добре да ме наричаш Стив. Поне когато не сме в час. Това „г-н Конърс“ ме кара да се чувствувам стар. Съгласен ли си? — Джош се усмихна по-широко.
— Съгласен съм! — Затръшна вратата на колата и забърза по стълбите към потъналата в сенки тераса. На входната врата се спря и се обърна.
Г-н Конърс — Стив — още бе там и го чакаше да влезе в къщата. Искаше да е сигурен, че се е прибрал жив и здрав. Както би сторил баща му. Гърлото му се сви и усети очите му да се навлажняват. Обърса ги с ръкава на якето си, махна още веднъж на Стив, после отвори входната врата и бързо я затвори след себе си.
Миг по-късно чу двигателя на хондата да бучи и гумите да боксуват в чакъла на алеята, докато обръщаше. Чак когато шумът на двигателя заглъхна, Джош най-сетне прекоси слабо осветеното фоайе и се заизкачва по стълбите.
Стигна до втория етаж и се спря да си свали обувките, тъй като не искаше някой да отвори вратата и да го попита как е минало киното. Цяла вечер, колкото и да се опитваше да следи филма, мислите, които му минаваха през ума, не бяха за филма, а за мъжа, който седеше до него, мъжът, който, изглежда, разбираше какво мисли и как се чувствува, и го приемаше такъв, какъвто е. Както би трябвало да го приема баща му.
Пристъпи по коридора и реши, че може би в крайна сметка няма да приготви домашното си но математика.
Навярно щеше просто да си легне и да лежи на лунната светлина, вкопчил се докогато може в обзелото го приятно чувство.
Стигна до стаята си, натисна дръжката колкото се може по-безшумно и отвори вратата.
И тогава замръзна на мястото си.
Зад бюрото в мрака на стаята, изгърбил се над клавиатурата на компютъра, без да откъсва очи от екрана, седеше Адам Олдрич.
Не.
Това бе невъзможно!
Джош се пресегна и щракна ключа на лампата, като очакваше привидението да изчезне на светлината на лампата, висяща по средата на тавана.
Вместо това, щом ярката светлина заля стаята, фигурата зад компютъра се обърна с лице към него.
Лицето на Адам бе цялото в кръв и тя се стичаше на бляскави, алени струйки по врата му.
Ризата му бе подгизнала от кръв, а един от ръкавите липсваше от рамото му.
Очите на Джош се разшириха от ужас, щом се взря във фигурата. После тя се надигна и вдигна едничката си ръка, като го сочеше с пръст.
— Какво търсиш в стаята ми? — кресна гласът на Адам.
Тогава момчето зяпна и писък се изтръгна от гърлото му, а той се запрепъва обратно към коридора.
По целия коридор се разнесе смях и всички врати зейнаха. От дъното на стаята прокънтя нечий смях и тогава зловещата фигура на Адам се появи на вратата. Само дето вече не бе Адам.
Това бе Джеф и очите му светеха от удоволствие, докато се наслаждаваше на уплахата, изписана на лицето на Джош:
— Въъ… ърнаах се! — пропя той.
— Върнах се и те пипнах!
За миг гняв обзе Джош, но после отзвуча, толкова бързо, колкото се бе и появил, и той се присъедини към общия смях.
Обаче по-късно същата вечер, когато си легна и се сети за шегата, която му бяха изиграли, взе да се чуди.
Как можеше Джеф да постъпи така толкова скоро след погребението на Адам.
Чак пък толкова ли не му липсваше Адам?
И тогава се сети какво му бе казал Джеф още вчера следобед.
„Може и да си прав… той може изобщо да не е умрял… навярно ще се върне някоя вечер и ще ти разправи какво се е случило.“
Когато най-сетне слънцето изгря на следващото утро, Джош изобщо не бе мигнал.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:48

15.

Какво има? — попита Джош Ейми Карлсън. Понеделник сутрин бе и двамата бяха на път за семинара по изкуствен разум. Във въздуха се носеше свежият полъх на есента, предвещаващ края на лятото. Само преди миг тя му разправяше колко обича, когато листата на дърветата почват да менят цвета си и времето да става прохладно, но сега стъпваше тежко, с наведена глава, забила поглед в тротоара пред себе си.
— Май нищо — рече малко по-късно, щом най-сетне въпросът му наруши унеса й.
— Просто семинарът не ми харесва чак толкова.
— Ами, готин е — отвърна Джош.
Миналата седмица прекараха по-голямата част от времето си в лабораторията, работиха с плъхове и мишки, докато д-р Енджърсол ги запознаваше с най-елементарните познания за действието на интелекта. Повече от времето посветиха на опити с плъхове, строиха лабиринти и мамеха мъничките животинки с награди от храна да намират пътя си. За Джош опитите бяха вълнуващи и той бързо научи, че някои плъхове са по-възприемчиви от останалите.
Едни усвояваха първоначалния маршрут сравнително бързо, но когато променяха лабиринта, те продължаваха да следват единствено познатия им път, стигаха до задънен край, замираха и душеха отчаяно новата преграда и в безуспешен опит да си пробият път драскаха по нея.
Други обаче не си губеха времето с непознатите прегради, ами продължаваха да шарят из лабиринта по нови маршрути, като разчитаха на обонянието си да ги отведе по-близо до храната.
Ала повечето от тях в крайна сметка замираха и не искаха да се отдалечават от храната и да изследват други възможности.
Един-два — най-умните — бързо хващаха цаката на лабиринта и изобщо не си губеха времето, когато попаднеха на току-що преградени пътеки, сменяха мигновено посоката и се отправяха по нови пътища, изобщо не се отказваха и най-сетне достигаха до храната.
— В това е разликата между интелект и условен рефлекс — обясни им д-р Енджърсол.
— По принцип и най-глупавите плъхове просто реагират на мириса на храна, като отиват направо към нея по единствената им позната пътека. Други не искат да се отделят от миризмата, макар и това да означава, че няма да стигнат до източника й. Но някои от тях, изглежда, са преценили, че има откъде да се мине, и ако успеят да намерят пътя, ще бъдат възнаградени.
На другия ден прикрепиха електроди на главите на три от плъховете и проследиха мозъчната им дейност, докато те се щураха из лабиринта и се ориентираха в променените криволичещи пътечки.
Докато момчетата не откъсваха очи от екраните на компютрите си и разговаряха възбудено, щом като забележеха изменения в графиките на мозъчната дейност на плъховете, Ейми все повече се умълчаваше.
— Какво има? — бе попитал Джош.
— Как само се отнасяте с плъховете! Пъхате електроди в главите им и ги карате да тичат из лабиринта.
— Ами какво да нравим? Ако не правим опити, не можем нищо да научим. Освен това плъховете дори не разбират какво става с тях. Нищо не усещат.
— Ти откъде знаеш? — предизвика го тя.
— Ами ако ги боли?
— Да, ама не ги боли — възрази Джош.
— Д-р Енджърсол казва…
Киселото й изражение стана гневно.
— Не ме интересува какво казва д-р Енджърсол. Всички в този семинар се държите, сякаш е гений.
— Ами, такъв си е! — разпали се той.
— И ако изобщо имаш мозък в главата… Но Ейми пак не го остави да се доизкаже.
— Имам точно толкова мозък, колкото и всички останали в този час — сопна се тя.
— И не ща да вярвам в някакви измишльотини само защото той ги е казал. Между другото, щом знае толкова много, защо все разправя, че всичко, което правим, е експериментално?
Джош реши, че няма смисъл да спори с нея. Изобщо повече не отвори дума за това. Но сега, докато се изкачваха по стъпалата към сградата, където се помещаваше лабораторията за изкуствен интелект, той я погледна подигравателно.
— И какво смяташ да правиш? Не можеш ей така да се откажеш.
— Защо пък не? — попита тя.
— Освен това д-р Енджърсол иска да участвувам в някакъв си експеримент следобед, но не иска да ми каже за какво става дума.
Той се закова на място.
— Що за експеримент?
— Нали вече ти казах, че не иска да ми каже? Само спомена, че имало нещо общо с процеса на мислене у хората. Но откъде да знам дали да участвувам, щом не ще да ми каже за какво става дума?
— Навярно това е част от експеримента — разсъждаваше на глас Джош.
— Сигурно, ако знаеш предварително за какво се отнася, това малко или много влияе на резултата. Нали знаеш, имаш повече време за мислене и така нататък.
— Е, няма значение — отвърна Ейми и отвори вратата.
— Щом не иска да ми каже за какво става дума, не виждам защо изобщо да участвувам.
Тихо запристъпваха по коридора към лабораторията, където останалата част от класа се бе скупчила около клетката. Джордж Енджърсол вдигна очи, за миг се вгледа в тях, а после погледна многозначително часовника на стената.
— Моите поздравления — бе коментарът му.
— Пристигате тъкмо навреме, дори сте подранили с цели три секунди. Но след като и без това сте тук, защо не се приближите и да започваме, Ейми, стресната от язвителния тон на директора, усети очите й да се пълнят със сълзи, но успя да се овладее. Джош пък от своя страна изобщо не забеляза укора в думите на д-р Енджърсол, защото вече се бе присъединил към групичката около лабораторната маса и любопитно се взираше в животинчето в клетката.
Беше котка, с обръсната и настръхнала от миниатюрни електроди глава. Сплетените в едно проводници от електродите през решетката на клетката водеха до компютъра.
Самата клетка се състоеше от три части, а в най-голямата се намираше котката. Другите две части бяха разположени една до друга в единия край на клетката, отделени от котката с две еднакви вратички, всяка от които се отваряше с голям цветен бутон.
— На котката вече е създаден условен рефлекс — обясни Енджърсол.
— Слаб електрически ток се предава по пода на клетката. Когато котката усети тока, може да го спре, като натисне един от двата бутона на по-малките прегради, същевременно получава и малко храна.
Ейми се сети за Таби, който дори в момента се бе свил на възглавницата на леглото й, и потрепера, щом зърна нелепия вид на котката с гола глава, от която излизаха кълбо жици. Голяма, конусовидна, пластмасова яка около врата й пречеше да свали с лапа жиците.
— Не изглежда много щастлива — каза тя едва чуто.
Д-р Енджърсол сви рамене.
— И на мен така ми се струва. Но пък изобщо не изпитва болка, нито пък електрическият ток е толкова силен, че да я боли. Просто предизвиква условния й рефлекс.
— Ами къде е храната? — попита Джеф Олдрич, без да откъсва очи от празните места, където обикновено се намираха наградите за правилен отговор.
Енджърсол се усмихна одобрително.
— В това се състои смисълът на днешния експеримент — каза той на класа.
— Ние ще предложим на котката две отрицателни възможности. Днес вместо да й предлага храна и да прекъсва електрическия ток, един от бутоните ще задействува ръмжене на куче, а другият ще изпуска малко миризма на пор. И едното, и другото — додаде той — не са от най-приятните за една котка. По такъв начин тя ще трябва да направи избор. Ако иска да спре електрическия ток, трябва да избира измежду ръмженето на кучето или вонята на пора.
Лицето на Ейми Карлсън се изопна.
— Не бива да правим това — заяви тя. — Жестоко е.
Енджърсол й се усмихна успокояващо.
— Котката няма да я боли, Ейми. А и след като всичко е свързано с компютъра, ще научим сума ти неща за физическите процеси в мозъка й, докато се опитва да вземе решение. Това е Хобсъновият експеримент за избора, при който всяко действие завършва с отрицателно преживяване. Да започваме ли? — И без да дочака отговора на децата, бутна ключа, с който се задействуваше електрическият ток.
Тялото на котката се изопна и тя моментално протегна лапа и перна бутона на лявата клетка. От малък високоговорител в самата клетка се разнесе ръмженето на куче. Котката отскочи назад и отново електрическият ток я загъделичка. Посегна отново и опита другия бутон. Сега пък около клетката се разнесе смрадта на пор и децата си запушиха нослетата, а котката — само на сантиметри от маркучето, изпускащо вонливия газ — отново отскочи назад.
Възмутена от видяното, Ейми грабна чантата с книгите си от масата, където я бе поставила само преди няколко минути, и закрачи към вратата.
— Тръгвам си. Повече кракът ми няма да стъпи тук!
Изненадан от думите й, Джош обърна гръб на клетката.
— Хайде де, Ейми, да не би да я тормозим!
— И още как — държеше на своето момичето.
— Измъчвате я и ще ви издам! — Останалите момчета от класа задюдюкаха. Ейми пламна цялата и се вбеси както от това, което се вършеше със злочестото животинче в клетката, така и от реакцията на съучениците си.
— Ненавиждам ви до един! — изкрещя тя. После вдигна дясната си ръка и с укор посочи с пръст Джордж Енджърсол.
— И вие не сте по-малко зъл от тях! — Избухвайки в плач, напусна стаята.
Джош понечи да тръгне след нея, но директорът го спря насред път.
— Остави я да си върви. Няма нищо. Реагира напълно основателно на експеримента. А и в известен смисъл е права — това, което правим, наистина не е много приятно за котката. Но не й причиняваме никакви трайни увреждания, поне телесни. Но — продължи той, като отново насочи вниманието на класа към клетката — хайде да надзърнем какво става с мозъка й.
Джош се колебаеше, разкъсван между импулса си да се втурне след Ейми и да се увери, че всичко е наред, и също толкова силното си желание да види края на експеримента. В крайна сметка любопитството му надделя и той се присъедини към групичката момчета, струпали се около масата.
На екрана линиите, отразяващи мозъчните вълни на котката, бяха като пощурели, криволичеха нагоре-надолу, като ясно свидетелствуваха за объркването й.
А в клетката самата котка крачеше напред-назад като обезумяла, посягаше първо към едното копче, после към другото и всеки път инстинктивно отскачаше от ръмженето на кучето и от вонята на пора. В края на краищата се сви трепереща на пода, неспособна да продължи безуспешните си опити да избегне неприятните дразнители, които като че ли се появяваха от нищото.
Най-сетне Енджърсол изключи електрическия ток и задъханата котка взе бавно да се успокоява.
— Както видяхте — каза той на скупчилите се край лабораторната маса седем момчета, — котката не успя да направи избора си. Умствените й ограничения не й позволиха да избере по-малката от двете злини, да предпочете ръмженето или смрадта, вместо да продължи да страда от електрошока. Вместо това тя просто се колебаеше между двете крайности, докато най-сетне не блокира.
— Като компютър, който влиза в свредел и катастрофира — забеляза Джеф Олдрич.
Енджърсол кимна одобрително.
— Точно така. И именно в това е смисълът на целия експеримент. Преди да сме наясно с физическите процеси, които протичат в мозъка, докато прави избор между две отрицателни възприятия, едва ли ще можем да програмираме истински изкуствен разум.
— И сега какво ще правим? — попита Джош, като все още не разбираше какво точно са научили от експеримента, а думите на Ейми кънтяха в ушите му. Ако експериментът бе приключил, струваше му се, че страданията на котката бяха безсмислени. Само видяха какво не може котката.
Енджърсол се обърна към Джош и каза:
— И сега ни чака истинската работа. В компютъра са вкарани всички получени данни. И следващата ни задача е да анализираме тези данни. Ще вкараме записаните мозъчни вълни в компютъра, ще ги проанализираме, като търсим тенденциите в привидния хаос.
През останалата част от часа момчетата набираха команди на компютъра и сравняваха дейността на всяка отделна част от котешкия мозък с останалите. Само след няколко минути всички почти забравиха за реакцията на Ейми Карлсън на експеримента.
Освен Джордж Енджърсол.
За него експериментът бе протекъл чудесно. Ейми Карлсън, цялата сценка бе разиграна само заради нея, реагира точно както бе очаквал.
Тя бе нещастна и ядосана.
Напрежението у нея растеше.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:49

* * *

В канцеларията си във факултета по психология при университета в Барингтън Джанет Олдрич унило се взираше в бюрото си и се питаше дали наистина се бе върнала на работа. Прекараната вкъщи седмица, през която, щом зърнеше или се докоснеше до нещо, тя се сещаше за Адам и от все още незарасналата рана на нейната скръб рукваше кръв, с нищо не бе помогнала за съвземането й. Всъщност откри, че дългите дни на бездействие само усилваха болката, защото след като нямаше какво да прави, тя все си мислеше за загубата на сина си.
И така, тази сутрин се върна на работа, но и тук положението не бе кой знае колко по-добро. Всеки срещнат като че ли проявяваше безкраен такт и изобщо не споменаваше за смъртта на Адам или пък се държеше толкова внимателно, че Джанет взе да се чувствува като инвалид. Сякаш всеки искаше да й помогне.
Сутринта някой й бе приготвил чаша кафе, друг пък й донесе сутрешната поничка от студентската столова.
Джени Фелпз, асистент-преподавателката, заместила Джанет миналата седмица, настояваше да остане поне и днес.
И почти отвсякъде слушаше едно и също. След като дръпнеха Джанет настрана повтаряха в сподавен шепот все един и същ въпрос.
— Как си Джанет, ама честно?
Сякаш всеки, съгласно някакво неведомо, неразбираемо за Джанет право, очакваше от нея да сподели личната си скръб, да признае само на него, че е на път да се побърка, да се самоубие или пък не може да преживее загубата на Адам.
А всичко това в един или друг момент бе самата истина но според нея това не бе тяхна работа, ами нейна и на Чет. На всяко, неизменно повтарящо се, прошепнато запитване отвръщаше едно и също:
— Честно, добре съм. Най-доброто решение е да се върна на работа и да започна наново да живея.
Тези думи, разбира се, бяха толкова кухи, колкото се чувстваше и самата тя, но май задоволяваха питащите и те се усмихваха с облекчение и я уверяваха, че точно така е трябвало да постъпи.
А сега, един час преди обяд, тя огледа отрупаното си бюро и се чудеше какво да стори, за да отхвърли по-бързо по-голяма част от насъбраните книжа.
Погледът й се спря на купа от десетина дисертации, насъбрали се през лятото, които сега чакаха да бъдат ксерографирани и разпратени на рецензентите.
Точно за такава идиотска работа я биваше в момента. А монотонният, ритмичен шум и движенията на ксерокса винаги й действуваха успокоително и в трескавите следобеди, когато студенти и професори сякаш се изсипваха при нея от всички посоки, нерядко прибягваше до него да успокои нервите си.
Взе купчината дисертации и се оттегли в малката стаичка на кабинета си, където ксероксът весело примигваше с контролните си светлини и я чакаше.
Измъкна първата дисертация от папката и я пусна в подаващия улей, набра клавишите, които нареждаха на машината да направи и сортира пет копия, и натисна копчето за старт.
Машината оживя и взе да издърпва долните страници от купа, като ги подаваше към огледалото и преди да ги изплюе обратно, този път отгоре, ги копираше в пет екземпляра.
От Джанет се искаше само да стои там, в случай че машината вземе да смачка някой от оригиналите или пък се задави с някой лист копирна хартия, което бе почти изключено.
Първата дисертация се извъртя в пет екземпляра от по 30 страници всеки и когато свърши, Джанет събра и подреди купчините копия и ги остави до машината за подвързване, работата, която бе толкова лесна, че й доставяше истинско удоволствие. И щеше да си я запази за следобеда.
Продължи с купчината, като правеше по пет копия от всяка дисертация, и в края на краищата стигна до предпоследната. Тъкмо я постави върху копирната машина и вече щеше да я пъхне в улея, когато заглавието й привлече погледа и дъхът й секна:

ДАРЪТ НА СМЪРТТА:
ИЗСЛЕДВАНЕ НА САМОУБИЙСТВАТА СРЕД ГЕНИАЛНИТЕ ДЕЦА

С треперещи ръце прелисти заглавната страница и прегледа резюмето на дисертацията.
Очите й пробягаха по редовете и научи, че студентът, автор на тази дисертация, цяла година е посветил на психологическа оценка на талантливите деца, които бяха посегнали на живота си. Целта на тази дисертация бе да се състави психологически профил, който да послужи като ранно предупреждение за определяне на предразположените към самоубийство деца, преди да е станало твърде късно. С разтреперани ръце Джанет прелисти набързо дисертацията. Спря се на заглавието на една глава по средата:

АКАДЕМИЯТА В БАРИНГТЪН: ИСТОРИЯТА НА ШЕСТ СЛУЧАЯ

Щом се зачете, усети кръвта и да се смръзва. Наистина ли бе възможно през последните пет години шест от възпитаниците на Академията да се бяха самоубили? Само дето не бяха шест.
Вече бяха седем, защото проучването за дисертацията очевидно е приключило, когато само преди малко повече от седмица Адам бе умрял.
Джанет стоеше и не смееше да мръдне до копирната машина, а в стомаха си усети странна празнота.
Налагаше се да прочете дисертацията, трябваше да разбере какво бе открил този абсолвент, трябваше да знае дали ако бе зърнала дисертацията само преди две седмици, можеше да спаси сина си.
И въпреки това сега не можа да я прочете, дори не можа да види отделните глави.
Изчака ръцете и да се успокоят. Когато си възвърна що-годе спокойствието, се залови да копира дисертацията.
Но вместо да изкара пет копия, този път направи шест.
По едно за всеки от оценителите в студентската комисия.
И едно за нея. Макар и да нарушаваше реда в колежа, щеше да я мушне в чантата си и следобед да я отнесе у дома.
Още тази вечер щеше да я прочете и да се опита да разбере как така Академията е загубила толкова много свои възпитаници за толкова кратко време.

* * *

Ейми Карлсън седеше сама на една ъглова маса в столовата на Академията с лице към стената и се опитваше да преглътне обеда си. Не обърна внимание на Джош Маккалъм, когато той се опита да я придума да седнат на обичайната им маса, като дори не му отвърна, докато минаваше покрай него с подноса си в ръце.
След като напусна лабораторията, отиде в стаята си, промъкна се незабелязано в дома през задната врата и хукна по стълбите, преди Хилди Креймър или някой друг да успее да я забележи. Щом влезе в стаята си, тя грабна Таби от възглавницата си, после се тръшна на леглото, като люлееше котето в скута си, галеше го и му говореше, сякаш като отрупваше с ласки Таби, можеше но някакъв начин да облекчи страданията, на които бе подложено животното в лабораторията.
И стоя там чак до обед, като пропусна останалите сутрешни часове.
Но когато дойде време за обяд, реши, че е по-добре да слезе в столовата, макар и да не бе гладна. Иначе някой — навярно Джош — щеше да дойде да я търси, а на нея все още не й се говореше нито с него, нито с когото и да било.
И така, слезе в столовата, взе си обяда и без да обръща внимание на останалите деца, седна на маса с лице към стената и се вторачи, без да докосне храната в чинията пред себе си.
За пръв път, откакто се познаваха с Джош и реши да остане в Академията, й се прииска да си е у дома, да се върне в собствената си стая в родната й къща, където собствената й котка я чакаше.
Може би тази вечер, след вечеря, ще позвъни на родителите си и ще ги помоли да дойдат и да я приберат. Дори предпочиташе да ходи на обикновено училище, вместо да остане тук, където тормозеха дребните животинки!
Усети на рамото си нечия ръка и скочи.
— Ейми? — каза Хилди Креймър.
— Какво се е случило? Защо седиш сама? — Детето се наежи.
— Просто така искам.
Хилди свали ръка от рамото й. За миг си помисли, че главната възпитателна ще я остави на мира. Обаче тя седна на стола до нея.
— Е, знам, че нещо е станало — изрече Хилди, като сниши глас, така че никой освен Ейми да не я чуе.
— Д-р Енджърсол иска да те види в кабинета си, преди да започнат следобедните занимания. А и след семинара не си се явила в нито един час, нали?
Ейми боязливо облиза долната си устна и поклати глава.
— Н… нито пък останах в неговия час — призна си тя.
— Те правеха разни неща на едно котенце и аз си тръгнах.
— О, божичко — въздъхна жената.
— Значи затова д-р Енджърсол иска да те види?
— Предполагам. И ще ме прати у дома? — попита тя, като се опитваше думите й да не прозвучат твърде нетърпеливо.
Хилди се подсмихна.
— Кой знае защо не съм на това мнение. Не е толкова лесно да те изгонят от Академията. Подозирам, че просто иска да ти обясни с какво са се занимавали и да ти помогне да разбереш, че всъщност котето не го е боляло.
— Да, ама го болеше! — възкликна Ейми и възмущението й отново се надигна.
— Той го измъчваше!
Хилди вдигна вежди.
— Измъчвал го? Не мога да повярвам, че д-р Енджърсол ще стори нещо такова.
— Но това е самата истина! — държеше на своето детето.
И като се стараеше, доколкото може да не преувеличава, разказа за експеримента и какво се бе случило с котката. Когато свърши, изражението на възпитателната не бе по-малко сърдито от нейното.
— Ако това е истина и аз като теб мисля, че е просто ужасно.
— Ама точно така стана — викна Ейми.
— Питайте когото щете, ако не ми вярвате! Питайте Джош! Той видя всичко! Всички момчета видяха. Но на тях им е все едно. Дори им се стори забавно!
Хилди поклати глава съчувствено.
— Какво друго може да се очаква от момчетата. Знаеш ли какво ще направим? Ще дойда с теб да разговаряме с д-р Енджърсол, да го видим какво ще ни каже. И ако смята да прави още такива опити, ще се обадим в Дружеството за зашита на животните. Как ли пък не, няма да търпим да се гаврят с животните в часовете ни!
Ейми се вторачи в главната възпитателка.
— Искаш да кажеш, че не знаеше?
— Разбира се, че не знаех — отвърна Хилди.
— Хайде сега, ела. Да идем да си поговорим с д-р Енджърсол.
Стиснало главната възпитателка за ръка, момичето заряза непокътнатия си обед на масата. Може би, в края на краищата, всичко щеше да се оправи. Всъщност постъпи точно както бе казала и издаде д-р Енджърсол, а вместо да й се разгневи, както очакваше, Хилди бе на нейна страна!
Но когато излязоха от дома и поеха към кабинета на д-р Енджърсол, през главата й мина друга мисъл.
След като и Хилди бе на нейна страна, директорът нямаше ли да й се ядоса още повече?
Когато стигнаха до кабинета му на последния етаж на сградата, в която се помещаваха лабораториите по изкуствен разум, д–р Енджърсол изобщо не й се сърдеше.
Всъщност той сякаш се безпокоеше повече за нея. Дори, изглежда, не се разсърди, когато му каза, че вече не иска да участвува в специалния семинар.
— Всичко, което правим, ми се струва нечестно към животинките — рече Ейми.
— А не мога и да мисля за това, за което съм там. Все се безпокоя за животните.
— Ама, Ейми — обясни й още веднъж той.
— Всъщност ние не ги нараняваме. Дори котката, с която работихме днес, просто й няма нищо. След месец козината на главата й ще порасне отново и тя ще бъде същата като преди.
— Просто не е редно да нараняваме клетите животинчета — заяви тя.
— А и Хилди е съгласна с мен.
Енджърсол се извърна към администраторката си.
— Вярно ли е това?
Тя се поколеба, после кимна.
— Боя се, че да, Джордж. Изобщо нямах представа, че в този семинар пускаш ток на котки. Знаеш какво ми е мнението за подобни експерименти. — Двамата се спогледаха дълго и изпитателно.
— Ако това продължи, боя се, че ще се наложи да си подам оставката.
— А и ще ви издадем на Дружеството за защита на животните — додаде Ейми.
Енджърсол си пое дълбоко въздух.
— Всъщност вие двете не ми оставяте голям избор, нали? Не ми се ще да ви загубя и двете, а ми се струва, че ще се намерят и други начини за преподаване. И така, няма повече да правим опити с животни. Доволни ли сте? Ейми се подвоуми.
— Ами тогава какво ще правите? — Той й се усмихна.
— Какво ще кажеш за това? Вместо да се опитваме да разберем как мислят животните, ще направим опита, за който ти споменах миналата седмица, и тогава ще разбереш.
— Ама аз нищо не знам за това? — възрази Ейми.
— А и нямам намерение да ти казвам — отвърна Енджърсол.
— Ако ти кажа, няма нищо да стане. Но ще ти обещая следното. Няма да те карам да правиш нещо, което не искаш да правиш, и ти можеш да прекратиш експеримента, когато си поискаш. А и Хилди ще присъствува просто да сме сигурни, че никой няма да се опита да те уговаря за нещо. Съгласна ли си?
Умът на детето трескаво работеше и търсеше някаква клопка. Но щом Хилди, която бе на нейна страна, щеше да присъствува, за каква клопка можеше да става дума? В крайна сметка се съгласи.
— Добре. Но няма да правя нищо, което не искам!
— Няма и да те карам — повтори Енджърсол.
Няколко минути по-късно Ейми излезе от кабинета на директора, без да съзнава, че за пореден път я подвеждат да стори точно това, което той искаше.
— Какво стана тази сутрин? — понита Енджърсол, когато с Хилди Креймър останаха сами в кабинета.
Тя се усмихна, но в усмивката й липсваше топлотата, която все намираше заради децата.
— Цяла сутрин си седя в стаята и когато слезе, не искаше да разговаря с нито едно дете. Дори и с Джош Маккалъм. Енджърсол кимна доволно.
— Значи всеки ще си спомня само, че е била много сърдита и разстроена?
— И необщителна — допълни жената.
— Идеално — промърмори той.
— Точно като Адам Олдрич.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:50

16.

Ейми вдигна поглед към часовника на стената. Само още пет минути и последният й час за деня свършваше.
Искаше й се да трае цял следобед, чак до вечерята, защото всяка изминала минута я приближаваше до експеримента.
— Но нали е казал, че няма да правиш нищо, което не искаш? — държеше на своето Джош, когато говориха преди час в междучасието между история и математика.
— От какво толкова се плашиш?
Вместо да отговори на въпроса му, Ейми изобщо не продума, понеже в ума й още бе котката от клетката, свързана с компютъра, подложена на електрошокове, ужасяващ лай и зловонната смрад на пора.
Страхът й още не бе преминал, когато г-жа Уилсън, преподавателката й по математика, й връчи в началото на часа бележка, в която й се нареждаше да се яви в три и тридесет във физкултурния салон. Бележката бе подписана от д-р Енджърсол. Защо ли я викаше във физкултурния салон? Там ли щеше да се проведе експериментът?
— Ейми? Ейми, ти изобщо слушаш ли? — Гласът на Енид Уилсън, математичката, отекна в главата на разтревоженото момиченце. Сепната, Ейми по навик се изправи на стола си.
— Изобщо внимаваше ли, Ейми? — Г-ца Уилсън, висока, слаба жена, с бели коси, прибрани и закрепени в строг кок на тила й, я гледаше ядосано над рамките на очилата си. От резкия й глас Ейми се сепна.
— М… мислех си за нещо друго — рече тя с потреперващо гласче.
— Очевидно — отвърна Енид Уилсън с дрезгав глас.
— Но в моя час искам от теб да внимаваш. — Почука тя с показалката в ръка по черната дъска зад себе си.
— Можеш ли да решиш това уравнение или не?
Детето се вторачи в сложното алгебрично уравнение изписано на дъската, като си знаеше, че би трябвало да го реши наум. Съсредоточи се, присви очи, сбърчи чело и се зае с изчисленията, като си представяше цифрите в паметта си толкова ясно, сякаш работеше с молив и бележник.
— Хайде, Ейми, не е толкова трудно — обади се г-ца Уилсън.
— Става дума за едно просто подвеждане под общ знаменател!
Ейми преглътна и се опита да махне буцата, която внезапно бе застанала на гърлото й. В паметта й цифрите избледняха и тя забрави докъде бе стигнала с уравнението.
— Н… не мога да го реша — промълви.
Учителката я погледна и на нея й се прииска да потъне в земята.
— Тогава ще се наложи да ти дам допълнително домашно за довечера — каза й тя, а другите деца се подхилваха на неловкото й положение.
— Щом нямаш намерение да внимаваш в час, просто ще се наложи да свършиш тази работа в стаята си. — И като се усмихна, г-ца Уилсън се обърна към останалите.
— Решете първите петнадесет задачи в края на третата глава — рече им тя.
— Останалите ще ги реши вместо вас Ейми Карлсън. — Ейми се ококори. Ако трета глава приличаше на първите две, трябваше да решава петдесет задачи. А тя имаше да чете и една глава по история и да пише преразказ за г — н Конърс. Щеше ли изобщо да успее? И всичко това само защото не бе успяла да реши едно тъпо уравнение!
Звънецът би. Щом останалите ученици се юрнаха към вратата, нетърпеливи да излязат на следобедното слънце, Ейми си остана на мястото. Когато стаята най-сетне опустя и останаха сами, учителката се вторачи въпросително в нея.
— Имаш ли нещо да ми кажеш, Ейми? — попита тя. За миг Ейми се почуди дали изобщо има смисъл да й казва още колко много има за учене тази вечер. Реши, че няма. Г-жа Уилсън не беше като г-н Конърс, който винаги намираше време да изслуша проблемите на учениците си. Г-жа Уилсън, изглежда, изобщо не се интересуваше колко домашни имат по другите предмети. Когато миналата седмица Брад Хиншоу се бе оплакал, че домашното е твърде дълго, тя му бе отговорила:
— Всичко се свежда до това как си разпределяте времето. Вие сте надарени деца и ние сме тук да отправяме предизвикателства към интелекта ви, а не да се съобразяваме с навиците ви, придобити в държавните училища. Известно ми е, че за вас досега всичко е било много лесно, но в живота не е така. Трябва да се научите да правите каквото ви помолят, без да се оплаквате.
— Ама и тя е една злобарка — промърмори Брад на излизане от класната стая. Когато няколко от децата прихнаха, г-жа Уилсън ги върна обратно в класната стая и поиска да разбере за какво се смеят. А после бе удвоила домашното на Брад.
— Н… не, г-жо Уилсън — най-сетне рече Ейми, докато учителката не сваляше очи от нея.
— Нищо ми няма. Съжалявам, че не внимавах.
Устните на Енид Уилсън се разтегнаха в подобие на усмивка.
— Много добре. Приемам извинението ти. И утре ще очаквам — додаде тя, като усмивката й се стопяваше — домашното ти. А сега предлагам да не се бавиш. Знаеш, че д-р Енджърсол не обича да го карат да чака.
Кимайки набързо, Ейми измъкна чантата с учебниците си изпод чина и излезе от стаята. На излизане от сградата зави наляво и се запъти към физкултурния салон от другата страна на университетското градче.
Ами ако промени решението си?
Дали експериментът вече не бе започнал?
Огледа се наоколо. Неколцина от колежаните се бяха излегнали под дърветата, а другите разхождаха из алеите, но като че ли никой не й обръщаше внимание. А не усещаше по тила си и онова гадно чувство, което се появяваше винаги когато я наблюдаваха.
С въздишка реши, че експериментът още не е започнал, и влезе в съблекалнята. Нямаше никого освен Хилди Креймър, която се изправи, щом Ейми влезе във влажната стая.
— Тъкмо се чудех дали изобщо ще се появиш — каза усмихната Хилди. — Д-р Енджърсол иска да си облечеш банския и да отидеш при басейна. Ейми се нацупи.
— Басейна ли? Там ли ще се проведе експериментът?
Възпитателката кимна.
— Тук ли ти е банският? Детето поклати глава.
— В стаята ми. Никой не ми е казал да го нося. Да отида ли да го взема?
— Вече се бе упътила към вратата, когато Хилди я спря.
— Няма нищо, Ейми. Имаме колкото си щеш бански. Ще ти донеса един.
Момичето отиде до шкафчето си и взе да се съблича, а минута по-късно жената се появи отново, като носеше един от безформените, светлокафяви цели бански, с които физкултурният салон разполагаше.
— Уфф! — Ейми погледна гнусливо банския.
— Как ги мразя тези неща!
Хилди се усмихна.
— Че кой не ги мрази? Но поне се опитах да ти намеря някой, дето да не е толкова износен.
Детето взе банския, после се доразсъблече и се намъкна в него. Като мушкаше ръце през презрамките и извиваше тяло, тя го навлече, а после погледна с надежда Хилди.
— Наистина ли ми стои толкова ужасно?
— Е, предполагам, че няма да спечелиш конкурса за малката мис Америка, но можеше да е и по-зле. Поне ти е по мярка и не е целият в дупки. Готова ли си?
— Май, че да — съгласи се тя и последва Хилди през съблекалнята към душовете, после влезе в мивката за крака, която представляваше плитък улей, издълбан в цимента пред вратата за басейна. Внезапно нервите на Ейми не издържаха. Тя вдигна умоляващо очи към Хилди.
— Ще ми кажеш ли в какво се състои експериментът?
Сърдечният смях на Хилди изпълни цялата съблекалня и само като го чу, Ейми се почувствува малко по-добре.
— Защо просто не престанеш да се тревожиш? — попита тя.
— Знаеш, че няма нищо да ти кажа, освен че нищо няма да ти се случи. А щом не искаш да участвуваш, никой не те кара. Щом разбереш за какво става дума, можеш да си вървиш, ако това искаш.
Ейми си пое дълбоко дъх и се замисли. Да се довери ли на Хилди? В крайна сметка тя застана на нейна страна по въпроса за експериментите с животни. Така че какъвто и да бе този експеримент, не можеше чак толкова да е лош. Промуши се през вратата към басейна. И се спря, слисана от гледката.
В далечния край на басейна висеше завеса, така че трамплинът изобщо не се виждаше. На около три метра от нея, близо до басейна имаше стол. До него имаше маса, върху нея стоеше компютър и нещо приличащо на чифт слушалки. На няколко места около басейна бяха монтирани видеокамери, до една насочени към празния стол.
На друг стол седеше д-р Енджърсол пред екрана на компютъра. Край него бяха насядали останалите участници в семинара.
Дали всички знаеха какво щеше да стане? Само на нея ли не бяха казали?
Почувствува се измамена.
Първо й хрумна да се обърне и да хукне през вратата, но съучениците й вече я гледаха, вторачили се в нея, сякаш бяха сигурни, че ще се уплаши още преди да започнат.
А присъствуваха не само съучениците й.
От групичката деца, скупчени около компютъра, очите й се прехвърлиха на малката трибуна с лице към басейна от другата страна. Там по пейките имаше поне петдесетина колежани и те я зяпаха.
Ейми усети, че пламва от неудобство. Наистина ли всички тези хора се бяха насъбрали само да я гледат? Но защо? Какво ли щеше да стане?
Зад себе си чу Хилдиния глас.
— Добре ли си, Ейми? Да вървим ли по-нататък?
На Ейми й се искаше да се разтвори циментът и да потъне в земята. Защо се бяха събрали всички тези хора? Защо не бяха дошли само децата от семинара, с които поне се познаваше? И какво ще стане, ако се обърнеше и побегнеше към съблекалнята? Щяха да й се смеят.
До един. Щяха да разберат, че е пъзла, и даже и да не се смееха с глас, вътрешно щяха да й се подиграват.
В столовата довечера щеше да слуша как останалите деца й къткат, подигравайки се на шубето й.
Щеше да стане за смях дори на приятелите си и щеше да се чувствува все едно се е върнала в държавното училище, където всички се държаха, сякаш е някакъв чешит или нещо такова.
Не!
Няма да позволи това да се случи. Все някак ще го изтърпи. Пое си дълбоко въздух, после бавно го изпусна.
— Н… нищо ми няма — едва смогна да отговори тя, но дори сама чу как потреперва гласът й.
— Просто не… кои са тези хора?
Хилди й се усмихна окуражително.
— От един от курсовете по психология. Д-р Енджърсол ги покани да присъствуват на експеримента.
— А мен забрави да предупреди — проплака Ейми.
Усещайки какви мисли минават през ума на момиченцето, възпитателната коленичи и взе ръката му в своята.
— Няма страшно, Ейми. Нищо няма да ти се случи. Те са тук просто като зрители. Няма да гъкнат, нито пък ще сторят нещо. Всичко ще бъде наред.
— К… какво трябва да правя?
— Просто седни на стола — каза й Хилди.
— Хайде, ще дойда с теб.
Хванала я за ръка, тя я заведе до стола и Ейми приседна боязливо на крайчеца. И чак тогава д-р Енджърсол обясни какво ще правят.
— Към теб, Ейми, ще прикрепим електроди — обясни той.
— Но те са напълно безвредни, само дето регистрират телесните ти реакции. Обещавам ти, че изобщо нищо няма да усетиш. Ние само ще регистрираме промените в пулса и дишането ти, както и ритъма на мозъчните ти импулси. Камерите ще запишат изражението на лицето ти и движенията на тялото ти. И така, само трябва да стоиш на мястото си.
— Но защо точно аз? — попита Ейми.
— Какво искате от мен?
— Само след минута ще видиш — отвърна й Енджърсол.
— И не забравяй, че можеш да си тръгнеш, когато си искаш, точно както ти обещах.
„И всички да ми се смеят“ — помисли си тя. Седна неподвижно на стола, докато д-р Енджърсол прикрепваше електродите към тялото й.
Скоро бе накичена с повече жици от котката тази сутрин. Най-сетне той постави на главата й шлема и тя усети безброй миниатюрни иглички да притискат скалпа й.
— Боли ли? — попита я.
— Не би трябвало, но ако те боли, мога да го наглася, така че да не ти убива. Електродите трябва само да докосват главата ти.
— Аз… добре е — успя да каже Ейми. После погледът й срещна този на Енджърсол и той видя страха в очите й.
— Нещо ще се случи, нали? — попита тя.
— Нещо ужасно.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:51

— Няма нищо страшно — увери я Енджърсол. Провери още веднъж електродите, после отиде при екрана на компютъра. На него ясно се виждаха ритъмът на дишането, пулсът и диаграмата на мозъчните вълни на детето, които говореха за човек под известно умствено напрежение.
Но нищо извън пределите на нормалното.
— Добре — рече той.
— Време е да започваме. Само ще те помоля да помислиш и да вземеш решение.
В далечния край на басейна изведнъж дръпнаха завесата. До високия трамплин за скокове бе издигнато скеле. От него висеше въжето с възли, същото, което се бе опитала да изкатери в салона миналата седмица.
Опитала се бе и не бе успяла.
— Искам да си избереш едно от тях, Ейми — каза й д-р Енджърсол.
— Кое от двете предпочиташ? Да се изкатериш по въжето или да скочиш от високия трамплин за скокове?
Детето се ужаси. Шегуваше ли се той? Наистина ли трябваше да стори едно от тези нещо?
Но нали каза, че няма! Каза, че изобщо не трябва да прави нищо! Само да седи там.
Сърцето й се сви. Вече чуваше смеха на приятелите си, когато усетят, че ужасно я е страх както от въжето, така и от трамплина.
Котката!
Той правеше с нея същото, каквото бе сторил с котката. Две отрицателни възможности.
Да избере между две омразни й неща или всички да разберат какъв ужас изпитва.
Да разберат и да се примири с подигравките им. Страхопъзла, страхопъзла, Ейми е страхопъзла!
И макар че никой не бе промълвил тези думи, тя вече ги чуваше да кънтят в ушите й.
Откъсна очи от въжето и трамплина и погледна лицата на съучениците си, скупчили се около компютъра, някои не откъсваха очи от екрана, други — в нея.
Джеф Олдрич се хилеше, вече се досещаше колко я е страх. Какво ли щеше да му хрумне? Просто щеше да й се подиграва?
Или пък щеше да му хрумне нещо по-лошо? Може би щеше да я провеси през прозореца, да я люлее над тротоара и да я плаши, че ще я пусне.
Взеха да й минават какви ли не мисли. Какво бе за предпочитане? Да й се смеят всички и да я задяват или да направи избора си и да се опита да преживее ужаса, който винаги я обземаше, щом се отделеше на повече от няколко метра от земята?
Но нали д-р Енджърсол й каза, че само ще трябва да избира! Изобщо няма да се налага да прави каквото и да е!
Обаче едва ли ще й се размине само с това. Ако каже, че избира едното или другото, а после откаже да го стори, всички ще разберат!
Попаднала бе в клопка.
Въпреки обещанията си той я бе подмамил в капан.
Кое да избере?
Въжето?
Спомни си как се вцепени там, горе, от ужас да не би да падне, вкопчи се във въжето, докато треньорът не се изкатери и я свали.
А дори не успя да събере кураж да изкачи стълбата на трамплина.
Въже и стълба! Какво толкова се плашеше от една тъпа стълба и едно глупаво въже!
Ами ако паднеше?
Ако паднеше от въжето, щеше най-малкото да си счупи крак.
— Но от стълбата с перилата, за които да се хване, и стъпалата, по които да стъпва, можеше и да не падне. А когато се изкачеше на върха, само трябваше да прекоси до края и да скочи.
Само при мисълта да застане на тясната дъска на три метра над басейна я сви стомахът и от страх вътрешностите й се обърнаха.
Та тя бе само на три метра! Какво щеше да й стане?
Не ще и дума, че предпочиташе мимолетния ужас пред всеобщия присмех, защото е страхопъзла.
— И… избрах си — прошепна тя.
— Ще скоча от трамплина.
Д-р Енджърсол моментално стана от стола и дойде да свали шлема от главата й, а двама студенти от последния курс махнаха електродите от тялото й. Но камерите, които запечатваха всяко нейно изражение, всяко трепване на тялото й, продължаваха да работят.
И всички не сваляха очи от нея.
Пристъпи към стълбата, която водеше до върха на трамплина, и стисна здраво перилата. Стъпи с краче на най-долното стъпало и започна да се качва.
Стигна до средата и щом погледна надолу, замръзна.
„Продължавай! — рече си тя наум. — Просто се изкачи, прекоси дъската и скочи.“
После се взря в цимента долу, страхът й от височина се надигна в нея и тя разбра, че не ще може да се изкачи.
„Не гледай надолу“ — изкомандува се тя.
Насила вдигна поглед нагоре и там съзря, надвиснала над нея, дъската на трамплина.
Не!
Не можеше да се изкачи, нямаше да може да я прекоси! Много е тясна. Ще падне, преди да направи и една крачка.
Усетила как и последните капчици кураж я напускат, тя зарида. С обляно в сълзи личице съумя да слезе от стълбата и закрила с длани лице, хукна към съблекалнята. Във въображението си вече чуваше съпроводилия я смях. После прекоси празните кабинки за душове и се озова в съблекалнята. Докато стигне до шкафчето си, почти съблече банския си, а след като го свали съвсем, го захвърли в един ъгъл и взе да навлича дрехите си колкото се може по-бързо. Остави шкафчето си да зее и с разтърсвано от ридания телце Ейми Карлсън напусна физкултурния салон.
Когато Хилди Креймър дойде да я потърси, в съблекалнята нямаше никого, но тя почти със сигурност знаеше къде е отишло детето.
Когато жената излезе от салона, нямаше и следа от топлото и сърдечно изражение, с което обикновено разговаряше с децата или с родителите им; на лицето й се бе изписала твърда непоколебимост. Хилди Креймър възнамеряваше да открие Ейми, преди някой друг да я зърне.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:52

* * *

Джанет Олдрич се отказа от опитите да се съсредоточи върху работата си. Макар и да бе малко след четири часа, знаеше, че никой няма да възрази, ако днес си тръгнеше по-рано. Не че бе свършила кой знае колко работа, защото докато си загуби сутринта с всичките онези, които дойдоха да й изкажат съболезнованията и подкрепата си, то по-голямата част от следобеда й мина в размисъл за дисертацията, която още лежеше скътана дълбоко в чантата й. По време на обяда успя да си намери, спокойно кътче и се зачете, но не бе напреднала кой знае колко. Сърцето й се късаше само като четеше за всички тези дечица, станали жертва на същото напрежение, на което в крайна сметка се бе поддал и Адам. Неведнъж се наложи да спре да чете, защото дори в сухия, прозаичен стил, в който бе написана работата на абсолвента, човешкото състрадание избиваше на повърхността.
Сякаш всяко от споменатите в дисертацията дечица протягаше ръце към нея, зовеше за помощ, умоляваше я да стори нещо за него.
Но нищо не можеше да стори, защото и те като Адам бяха вече мъртви.
Най-малкото нямаше и пет годинки, когато пред очите на майка си и по-голямото си сестриче се бе хвърлило под колелата на автобуса. Изобщо не съществуваше каквото и да е съмнение, че е видяло автобусът да идва. Дори го бе посочило на майка си.
Заедно спрели и го гледали да се приближава с равномерна скорост от шестдесет километра в час.
И в последния миг момченцето се отскубнало от ръката на майка си, втурнало се като стрела на пътя и се хвърлило под колелата.
Джанет не можа да дочете редовете, съкрушена от мъката, която майката на детето несъмнено е изпитала, думите се замъглиха от сълзите й и в крайна сметка прибра дисертацията в чантата си.
Но довечера щеше да я дочете, колкото и трудно да й бъде. Дотогава знаеше, че няма да може да похване каквото и да е, защото заловеше ли се с нещо, дисертацията сякаш я зовеше, молеше я да й обърне внимание.
В крайна сметка даже се отказа да се опитва да работи и взе да се приготвя за края на работния ден. Набра на компютъра си команда за отпечатване на документа, върху който бе работила — последния редактиран екземпляр на статия, която шефът на факултета изпращаше до едно от списанията по психология — и се зае да прибира документите от бюрото си обратно в шкафа, като поставяше всеки в съответната папка. В дъното принтерът тихо жужеше и й действуваше кой знае защо успокоително, като на всеки тридесет секунди заглъхваше за малко, докато вкарваше нов лист във валяка. Почти машинално взе да брои отпечатаните страници.
По средата на седмата принтерът внезапно спря.
Джанет се сепна и погледна към машината.
Страницата не помръдваше, а някъде по средата един ред чакаше да бъде довършен.
Никоя от предупредителните светлини на принтера не светеше, така че тя насочи вниманието си към екрана на компютъра. Програмата бе засякла.
Проклинайки тихичко под нос, Джанет набра отново програмата, извика нужния й файл и го нагласи да започне да печата, от началото на седмата страница. Когато свърши, отиде при принтера, натисна копчето за подаване на нов лист във валяка и пак се върна при компютъра.
Вторачи се в екрана.
Отново текстообработващата програма бе блокирала. Екранът пред очите й бе пуст.
Отново взе да набира командите за възстановяване на програмата, но този път и клавиатурата отказа.
Натисна едновременно клавишите „контрол“, „алт“ и „изтрий“ и почака целият компютър да се задействува отново. Нищо не последва.
С въздишка посегна към червеното копче на самия компютър и тъкмо мислеше да го изключи от мрежата, да изчака пет секунди, а после пак да го включи и да започне всичко отначало, когато изведнъж екранът оживя:

МАМО

За миг Джанет не сваляше очи от тази дума. Какво ставаше? Наистина ли това бе думата, с която цял живот я зовяха децата и или просто компютърът изхвърляше някаква безсмислица?
Опита се още веднъж да задействува компютъра и този път успя. Екранът опустя, после поредица от команди се изредиха на него, докато оперативната система се възстановяваше. Но тъкмо се канеше отново да набере командата за текстообработващата програма и екранът отново оживя. Този път и дума не можеше да става за грешка: МАМО. АЗ СЪМ. АДАМ.
Джанет се взираше в буквите.
Шега ли бе това?
Нечие зловещо чувство за хумор.
За миг се взря вцепенена в посланието и изведнъж усети, че цялата трепери. Какво ли се очакваше от нея?
Дали пък някой не очакваше да му отговори?
Умът й трескаво заработи и тя се опита да разгадае откъде ли можеха да идват тези слова.
Всеки можеше да вкара това предварително програмирано за определен час съобщение и да го нагласи така, че да се появи в определен момент.
Някой отдалече можеше да проникне в компютъра с помощта на модем.
Можеха да се намерят куп обяснения за съобщението, съществуваха два-три начина то да достигне дотук. Но защо?
И кой?
Кому можеше да хрумне подобно нещо? Кой можеше да е толкова жесток, че да се преструва на Адам?
Не ще и дума, в това едва ли имаше нещо смешно!
С треперещи ръце тя се пресегна и изключи компютъра. Думите на екрана избледняха.
Дали да го включи отново и да се опита да довърши започнатата работа?
Поколеба се, но после се сети как компютърът вече два пъти блокира.
„Не го докосвай — нареди си тя наум. — Просто го остави до утре.“
Пренебрегна недовършените задачи в кабинета, взе чантата си, изгаси лампите и излезе, като заключи след себе си. След няколко минути бе в колата си на път за вкъщи. Но словата на компютъра не й излизаха от ума.
Сети се за случилото се преди месеци, миналата пролет. Тя си работеше в кабинета, отпечатваше някакъв доклад и текстообработващата програма изведнъж блокира.
Тъкмо се канеше да я набере отново, когато изведнъж на екрана се появиха някакви думи:

ЗДРАСТИ, МАМО. АЗ СЪМ. АДАМ.

Тогава това бе самата истина. Адам бе проникнал от стаята си в компютъра й просто да се пошегува.
А тогава дори й се стори смешно.
Но сега той бе мъртъв, а това се повтаряше.
Независимо чие дело бе, служеше си със същите думи като Адам преди месеци.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:54

17.

Щом Джош видя Ейми да напуска басейна и да изчезва към женската съблекалня, му се прииска да хукне след нея. Докато траеше експериментът, той все взираше в нея, вместо да съсредоточи вниманието си върху екрана на компютъра, понеже като видя поклащащото се въже с възлите и трамплина за скокове, веднага се сети какво изпитание й предстоеше.
Как можеше доктор Енджърсол да постъпва така с нея? Не знаеше ли колко много се страхува тя от височината?
И тогава той разбра. Именно това бе целта на експеримента — да се види как ще реагира Ейми, когато трябва да избира между две ужасяващи я неща.
— Но това бе подло. Дори по-подло от онова, което сториха с котката сутринта. Всъщност, когато Ейми напусна класната стая, Джош не разбра много добре за какво се разсърди тя. В края на краищата котката изобщо не изпитваше каквато и да било болка. Поне така им каза доктор Енджърсол.
Но той каза и на Ейми, че няма да бъде нужно да прави нещо, което не иска. А после не само я изплаши до смърт, но я унижи пред всичките й приятели.
Може би да я пресрещне пред физкултурния салон, когато излиза от съблекалнята. Измъкна се от групата, струпала се около компютъра, но д-р Енджърсол, предугадил намеренията му, го спря.
— Остави на Хилди да се погрижи за Ейми, Джош. Ще се оправи… трябват й само няколко минути да се успокои — рече той.
— Но тя плачеше — възрази момчето.
— Да, така е — призна директорът и гласът му дори не трепна, сякаш коментираше някоя от графиките на екрана.
— Съвършено предсказуема реакция. Щях да се изненадам, ако не беше се разплакала. Ако погледнете тук, ще видите точно кога започва плачът й.
Джош се поколеба, разкъсван между импулса да хукне след приятелката си и да й каже, че всичко ще е наред, че никой няма да й вика страхливка, и също така силното си желание да се присъедини към останалите от класа около монитора и да види точно какво е изпитала Ейми. Едва когато Хилди Креймър пое към съблекалнята, той взе решение. Момичето харесваше Хилди и възпитателката знаеше по-добре от него какво да му каже. Мислейки за Ейми, той се мушна до Джеф и се загледа с интерес в екрана, докато д-р Енджърсол обясняваше значението на графиките.
— Тук се вижда съвсем ясно — говореше им директорът на Академията.
— Тук дишането й става неравномерно, а тези върхове представляват преглъщанията й. А ето и пулсът й, учестен и леко неравномерен, когато за пръв път разбра за избора, който трябва да направи. — Пръстите му заиграха по клавиатурата и на екрана се появи ново изображение.
— Обърнете внимание на това. Това са мозъчните й вълни и макар и да не се различават много от тези на котката тази сутрин, според мен, ако ги подложим на анализ, ще открием доста различия. Котката, видите ли, реагираше много по-инстинктивно и според условния си рефлекс, докато Ейми се опитва да вземе разумно решение.
Анализът на Енджърсол на случилото се в мозъка на момичето продължаваше и графиките на монитора все се меняха. Скоро и Джош бе завладян като останалите си съученици в компютризираното изображение на неизброимите процеси, протекли в Еймините тяло и мозък през последните кратки минути на експеримента.
— До края на седмицата ще продължим да работим с тези данни и в петък би трябвало вече да сме доста наясно кои дялове на мозъка на Ейми участвуваха по време на експеримента и какви процеси протекоха в тях.
— Ами какво ще стане с Ейми? — попита Джош, когато най–сетне Енджърсол свърши.
— Как ли се чувствува тя в момента?
Директорът го погледна и в очите му момчето долови пустота, от която го побиха тръпки.
— Сигурен съм, че нищо й няма — рече той.
— В края на краищата не сме я обидили, нали?

* * *

Щом другите напуснаха пределите на басейна, като все още коментираха възбудено помежду си резултатите от експеримента, Джош не се помръдна, загледан в изображението на екрана на компютъра.
То представляваше само поредица от пресичащи се една друга зигзагообразни линии, регистриращи станалото в мозъка на Ейми.
Но нямаше и следа от случилото се със самата Ейми, помисли си той. Никой ли друг не бе видял израза на личицето й? Не бяха ли забелязали колко я е страх не само от въжето и трамплина, но и да не излезе страхливка пред приятелите си?
Никого ли не го бе грижа?
Хвърли последен поглед на съоръжението, което така бе уплашило приятелката му, извърна се и го побиха ледени тръпки, щом се сети как се е чувствувала Ейми, седнала сама на стола срещу зяпналите я хора и камери.
Също като котката, помисли си той. Сигурно се е чувствувала като котката в клетката.
Изведнъж му се прииска да е далеч от басейна, забърза по циментовата настилка и почти на бегом прекоси мъжките душове и съблекалнята. Когато изскочи от входа на басейна на следобедното слънце, се огледа, като едва ли не се надяваше Ейми да го чака.
Озова се сред обичайната мирна обстановка на студентското градче, неколцина души се скитаха из ливадите или седяха под дърветата и разговаряха или учеха.
От Ейми нямаше и следа.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:55

* * *

Точно в пет часа Чет Олдрич паркира в гаража и се изненада, че заварва колата на Джанет. Обикновено не си тръгваше от колежа преди пет и половина и докато се прибереше у дома, той вече бе приключил с неизменната си двадесетминутна аеробика, чрез която се опитваше, засега доста резултатно, да предотврати прокрадващите се белези на възрастта. Бе се заловил с тези упражнения преди година, доволен бе от резултата и тренировката дори му позволяваше да се убеди, че 400-те калории на едничката чаша вино, която си позволяваше всяка вечер, бяха изразходвани, преди още да ги е консумирал.
Днес бе първият работен ден и за двамата след погребението на Адам и той бе жадувал да се завърне към следобедния си ритуал. Но когато видя паркираната кола на Джанет в гаража, веднага разбра, че тая няма да я бъде. Паркира колата си до нейната и влезе през задната врата, която водеше направо в кухнята.
— Джанет? Скъпа, прибрах се!
Не последва отговор. Нарастващият страх на Чет, че тъкмо днес в работата се е случило нещо, се засили, когато прекоси столовата и влезе в разположения в предната част на къщата хол.
Джанет, още с палто, седеше на канапето с чанта в скута. Бе вперила очи в телевизора, но още щом я зърна, разбра, че Дори и да бе включен, събитията на екрана изобщо не я интересуваха. По скоро имаше вид на човек, който току-що е преживял страшен шок.
— Джанет? — повтори той, приближи се и седна до нея на канапето.
— Скъпа, какво има? Какво е станало?
Джанет се извърна и го погледна.
Май че нищо. Просто нечия лоша шега. Всъщност вече трябва да ми е минало, но май все за това си мисля.
— Шега ли? Що за шега? — сбърчи вежди Чет.
Като подбираше внимателно думите си и не искаше да придава на случая по-голямо значение, отколкото заслужаваше, тя му разказа какво се бе случило. Когато на края още веднъж повтори думите, които се бяха появили на екрана, той тихичко изстена.
— Исусе! — прошепна той.
— Защо ли му е притрябвало това?
— Не знам — въздъхна Джанет. Съвзе се, стана от канапето, отиде до бюфета в столовата и си наля глътка бренди.
— Едва ли щеше да ме засегне толкова, ако Адам не бе сторил съвсем същото нещо миналата пролет. Проникна в компютъра в службата ми и изневиделица на екрана се появи съобщение. Почти съвсем същите думи. „Здрасти, мамо. Аз съм. Адам.“ — Изсмя се глухо, но веднага се сепна.
— Хубавичко му се скарах, но в известен смисъл и на мен ми бе доста смешно, нали разбираш? Но днес… — Гласът й заглъхна, когато се сети още веднъж за изпитания шок, щом прочете думите на екрана.
— Просто не мога да повярвам, че някой ще стори подобно нещо, дори на шега.
А и не е толкова трудно да се сетиш кой го е сторил, нали? — попита Чет. Вече ядосан, той скочи на крака с ръка в джоба си и измъкна ключовете от колата. Джанет го погледна неразбираща.
— Не разбираш ли? Бил е Джеф! Няма кой друг!
— Джеф ли? — повтори тя.
— Чет, защо му е на Джеф това? Много добре знае какво преживях през последната седмица…
— Сторил го е, понеже е имал възможност — отвърна навъсено съпругът й.
— Ще ти кажа точно какво се е случило. Адам му е разправил за това и Джеф не го е забравил. Той нищо не забравя, нали знаеш? Той е гений! И така днес е имал малко свободно време и какво мислиш, че прави? Решава да се пошегува с майка си и изобщо не му и минава през ума, че това може да те разстрои. Е, добре, струва ми се, че се налага да отида до Академията и да си поприказваме. Ако смята, че това ще му се размине безнаказано, май ще го разочаровам.
Джанет почти не го слушаше. Изключено бе да е Джеф — едва ли би могъл да го стори собственият й син, и то толкова скоро след смъртта на родния му брат! Невъзможно! Трябваше да е някой друг.
— И аз ще дойда с теб — рече му тя.
— Ако е той, то трябва аз да му потърся отговорност, а не ти. — Остави напитката си на малката масичка и последва Чет.
Няколко минути по-късно те спряха пред Академията, забързано влязоха и се отправиха към кабинета на Хилди Креймър, която разговаряше с един от охраната на университетското градче и млъкна, щом видя семейство Олдрич, после се усмихна на човека в униформа. Просто не прекъсвайте наблюдението? И ако забележите нещо, уведомете ме. — Мъжът изсумтя нещо в отговор, излезе от кабинета и Хилди се обърна към Чет и Джанет Олдрич. Щом забеляза гнева в очите на Чет и тревожното изражение на бледото лице на Джанет, усмивката й се стопи.
— Джанет? Чет? Какво се е случило?
Чет стискаше челюсти, за да овладее гнева си, а Джанет разказа на Хилди за случилото се.
— Чет смята, че това може да е работа на Джеф — довърши тя.
— Искаме да си поговорим с него за това.
— Разбира се, трябва да си поговорите — заяви Хилди.
— И през ум не ми е минавало, че някой може да стори това! — Понечи да излезе от кабинета, после се подвоуми и се върна обратно.
— Чакайте малко. По кое време казахте, че се е случило това?
— Около четири. Може малко по-късно, но не повече от петнадесет минути.
— Ами, тогава не би могъл да е Джеф. Той бе при басейна от три и половин почти до пет. Всички деца от семинара на д-р Енджърсол бяха там.
Джанет изпита облекчение.
— И въпреки това бих желал да си поприказвам с него — обади се Чет.
Все още бе ядосан.
— Като си го знаем Джеф, той може да нагласи програмата така, че това да стане в определен момент, когато е знаел, че ще е на друго място.
Хилди се навъси.
— О, едва ли… — Изведнъж млъкна, отправяйки поглед към прозореца.
— Говорим за вълка… — каза тя и отново пристъпи към вратата. Миг или два по-късно входната врата на Академията се отвори.
— Джеф? — каза Хилди.
— Ела за минутка, ако обичаш? — Брад Хиншоу, който придружаваше Джеф, понечи да последва приятеля си в кабинета, но възпитателката го спря.
— Би ли почакал отвън, Брад, едва ли ще се бавим много. — Затвори вратата, после погледна Джеф в очите, а той се взираше объркано в баща си.
— Да не си ми сърдит, тате?
— Да, сърдит съм ти — отвърна Чет.
— И подозирам, че знаеш защо!
Джеф, сепнат от думите на баща си, отстъпи крачка назад, после се обърна към майка си.
— За какво ми се сърди? Какво съм направил?
Джанет се взря в сина си, като търсеше по лицето му следи от вина. Но не откри такива. Разтревожените му кафявите очи не се откъсваха от нейните и той се примъкна към нея, сякаш търсеше закрила от баща си. Това простичко движение й стигаше да разбере всичко, защото ако точно той й бе погодил този номер, нямаше да търси от нея закрила. Навярно щеше да я потърси от Хилди Креймър, но не и от обекта на шегата си. Напрежението напусна тялото й и Джанет се пресегна и го притегли към себе си.
— Нищо не си сторил — рече тя.
— Това дойдохме да разберем, но вече съм сигурна.
Джеф се откопчи от майка си.
— Какво? Какво си мислехте, че съм направил?
Той слушаше безмълвно, докато баща му разказваше какво се бе случило.
— Сигурен ли си, че не си замесен? — завърши той.
— Не съм аз — поклати глава Джеф.
— Защо ще правя подобно нещо? Освен това бях при басейна. Заети бяхме с много готин експеримент. Става дума…
Но преди да успее да се доизкаже, Хилди Креймър се намеси:
— Джеф, не мисля, че тъкмо сега е моментът да занимаваш родителите си с експеримента. Така че, защо не ни оставиш, мен и родителите ти, да се опитаме да разберем какво се е случило?
Той се поколеба, после се отправи към вратата. С ръка на дръжката, отново обърна очи към баща си.
— Вече не ми се сърдиш, нали, тате?
Чет въздъхна дълбоко. И той не бе забелязал следи от вина у момчето. Както Джанет, така и той бе сигурен, че ако Джеф е виновен за номера, ще си личи, колкото и да се стараеше да го прикрие. Въпреки интелигентността си синът им бе непоправим лъжец.
— Не ти се сърдя, сине — рече му той.
— Просто доста се разтревожихме и това е всичко.
Джеф излезе от кабинета на Хилди Креймър и с Брад Хиншоу поеха по стълбите. Преди да стигнат до площадката на втория етаж, Джош Маккалъм отвори входната врата и затрополи по стълбите след тях.
— Момчета, да знаете къде е Ейми? — попита той. Двамата се спогледаха, после вдигнаха рамене.
— Не сме я виждали, откакто избяга от басейна — отвърна Брад и се засмя, като се сети как Ейми избухна в сълзи и хукна.
— Толкова се уплаши, че май подмокри гащичките!
Джош изгледа кръвнишки по-голямото момче.
— Уплашила се! И какво от това? Теб никога ли не те е било страх?
Брад се отдръпна и вдигна ръце в престорен ужас.
— Олеле! Какво ти става? Нали на теб нищо ти няма?
— Ами, не мога да я открия — каза му Джош.
— Обиколих всички места, където обикновено се крие, но я няма никъде.
— И какво от това? — попита Джеф.
— Навярно я е страх да се върне, защото знае, че всички ще й се смеят. Ако не всички, поне Брад — додаде той, пляскайки приятеля си по ръката.
— Нали?
— Ахъ, сигурно — съгласи се той.
— Освен ако Джош не ме заплаши да ми тегли един бой. — Със светкащи очи огледа Джош, който бе поне десет сантиметра по-нисък и десет килограма по-лек.
— Какво ще кажеш за това, Маккалъм… ще ме биеш ли, ако дразня любимата ти?
Момчето усети, че пламва.
— Тя не ми е любима — рече той разгорещено.
— А и не виждам какво толкова смешно има в случилото се с нея? Сега пък Джеф се ухили.
— Искаш ли да ти кажа нещо наистина смешно? Чуй само какъв номер е свил някой на мама! — И докато Джош и Брад слушаха, той разказа какво се бе случило. Когато свърши, Джош го изгледа с широко отворени очи.
— Ама това е наистина странно — прошепна.
— Кой ще стори подобно нещо?
Джеф хвърли поглед на Брад.
— Адам. Никой друг не може да го стори!
Брад Хиншоу зяпна приятеля си.
— Хайде пък ти. Адам е мъртъв!
— Ухилената физиономия на Джеф помръкна и на нейно място се появи почти жестока усмивка.
— Не е! Тук умират само глупаците. Адам не беше глупак, никога не е искал да умира. Просто искаше да се отърве от цялата тази глупост!
— Но къде е? — запита Джош объркан.
Джеф отново се ухили.
— Кой казва, че е отишъл някъде? Още е тук. Просто не можеш да го видиш.
— Исусе — изпъшка Брад Хиншоу.
— Ако питаш мен, и ти си толкова шашав, колкото и брат ти. — И като му обърна гръб, се отправи по коридора към стаята си. Когато се скри, Джеф Олдрич се обърна към Джош.
— Бас държа, че и Ейми е там — изрече той, като не сваляше очи от по-малкото момче.
— Хайде на бас, че е отишла при Адам.
Джош се взря в Джеф за миг, като се опитваше да разбере дали говори сериозно, после хукна по коридора към стаята на Ейми. Почука по затворената врата и я повика по име.
— Ейми? — викаше.
— Ейми, аз съм! Джош. Може ли да вляза?
Не последва отговор, но му се стори, че чу нещо да се движи в стаята. Накрая натисна дръжката. Беше отворено и той открехна вратата.
С мяучене Таби се стрелна през пролуката. Момчето отскочи назад уплашено. И въпреки това миг по-късно разтвори по-широко вратата и надникна в стаята.
Компютърът на Ейми светеше. На него бе изписано следното съобщение:

ОТИВАМ СИ. ПРОСТО ПОВЕЧЕ НЕ ИЗДЪРЖАМ. НЕ МОЖЕ ДА НЯМА НЕЩО ПО-ДОБРО.

Джош ахна, дъхът му секна, сърцето му запрепуска бясно, щом разбра колко приличаха тези думи на прощалното послание на Адам Олдрич.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:57

18.

Стив Конърс паркира пред Академията. На терасата го чакаше Джош. Беше разтревожен. Преди десет минути, когато му се обади, Конърс тъкмо се канеше да вечеря редовните полуфабрикати, с които бе претъпкан фризерът му. Уплашеният глас на момчето го накара да зареже пластмасовия поднос, без да хапне залък.
— По-спокойно, Джош — рече му той и прекъсна несвързаното бърборене, идващо от другия край на линията.
— Просто ми кажи какво се е случило или поне какво смяташ, че се е случило.
— Става дума за Ейми! Тя изчезна. На компютъра й има съобщение, точно като това, дето остави Адам.
— Каза ли на Хилди Креймър?
— Аха. Но тя рече да не се тревожа, щото щяла да се погрижи за всичко. Само че Ейми ми е приятелка и днес следобед наистина беше много уплашена!
Страхът в гласа на момчето накара Конърс да се върне в училището. И сега, щом се изкачи на просторната тераса, като взимаше по две стъпала наведнъж, Джош му подаде лист хартия.
Той прочете съобщението, което момчето бе снело от екрана на компютъра в стаята на Ейми. Не би го нарекъл послание на самоубиец и все пак…
— Добре — рече той, опитвайки се да владее гласа си.
— Защо не ми разкажеш какво точно се случи?
Джош тъкмо започна да му разправя за следобедните събития и Хилди Креймър се появи на входната врата и прекъсна разказа му.
— Стив? Какво правиш тук по това време?
— После, зърнала Джош, тя се усмихна с разбиране.
— Ясно. Май става дума за Ейми Карлсън. Конърс кимна.
— Джош се безпокоеше и ми се обади. Реших, че няма да е зле, ако дойда и видя какво става.
— Ами тогава заповядай вътре. Нека влезе и Джош. — Тя ги поведе към кабинета си и затвори вратата.
— Струва ми се, че Джош прекалява с тревогата си. Днес Ейми имаше малък проблем и, изглежда, е решила да остане сама известно време. Ученикът смаяно погледна възпитателката. Малък проблем ли? Та тя бе присъствувала! С очите си бе видяла случилото се с Ейми!
— Не беше точно така, Стив — възрази той.
— Доктор Енджърсол я накара да участвува в един експеримент и тя наистина се уплаши и се разплака и тъй нататък…
Конърс въпросително погледна Хилди Креймър, която кимна в знак на съгласие.
— Вярно, че се уплаши и наистина си поплака малко. Последвах я, като си тръгна от басейна, и я намерих в стаята й. Беше доста разстроена, но аз я успокоих.
— Тогава къде е сега? — многозначително попита Конърс.
Хилди забеляза листа в ръката му.
— Де да знаех! Всъщност току-що организирах търсенето й. Предполагам, че това е копие от съобщението, което е оставила на компютъра си.
Той кимна кратко, почти неучтиво.
— Е, такава си е Ейми — въздъхна жената.
— Винаги склонна да драматизира нещата, както със сигурност си забелязал.
— Доста трябва да ги е драматизирала, за да остави това съобщение! Струва ми се, че е избягала от училището, а може би дори… — Гласът му заглъхна, но очите му многозначително стрелнаха Джош, който внимателно слушаше всяка дума.
Хилди моментално разбра.
— Не мисля, че Ейми би направила нещо… — поколеба се, грижливо подбирайки думите си — … нещо непоправимо. Тя никога не е имала такива проблеми и според мен, ако смяташе да стори нещо подобно, щеше да го направи още през първите дни на престоя си тук, когато бе много по-нещастна, отколкото е днес. Имам чувството, че се разхожда някъде, самосъжалява се и тайничко се надява да ни изкара акъла.
— Ами ако не е така? — рязко попита Конърс.
— Какво правим, за да я открием?
— Почти всичко позволено — озъби се Хилди, като изобщо не се опитваше да прикрие раздразнението си от намека, че вероятно не си върши работата, както трябва.
— Алармирала съм охраната на студентското градче и трима от свободните от наряд служители са заети с търсенето й. Не виждам какво повече можем да предприемем засега.
— Ами полицията в градчето? Уведомена ли е?
Устните на жената се изкривиха в тънка усмивка.
— Ако смятах, че ще е от полза, вярвай ми, щях да се обадя и там. Но няма смисъл да ги безпокоим днес. Ейми не е изчезнала чак толкова отдавна, ако въобще е изчезнала, а не се спотайва някъде. Но ако не се появи до довечера, първата ми работа сутринта ще бъде да се обадя в полицията.
— Ама нея наистина я няма! — намеси се Джош.
— И след всичко, което й стори доктор Енджърсол…
Хилди измъкна най-строгия поглед от арсенала си и го заби в момчето.
— Джош, престани! Доктор Енджърсол изобщо не я обиди, както много добре знаеш. Да, разстроена е, но тя сама се съгласи да участвува в експеримента.
— Но изобщо не знаеше за какво става дума! — извика момчето.
— Ако някой й беше казал, нямаше да участвува!
— Джош, моля те. Успокой се. Нищо не се е случило с Ейми…
— Ама не сте сигурна — изхлипа той. Бе на път да се разплаче, но Стив Конърс се пресегна и го хвана за лакътя.
— Дръж се, Джош. Почакай да разбера за какъв експеримент става дума.
Погледът му принуди Хилди накратко да разкаже за избора на Хобсън и за връзката му с изчезването на Ейми.
— Не й се понрави — заключи тя, — въпреки че според мен точно в това е и смисълът на експеримента. Разбира се, не винаги съм наясно какво цели доктор Енджърсол, но…
— И ти се съгласи той да постъпи така с нея? — невярващ възкликна Конърс.
— Позволи му да си играе с акрофобията й, да я унижава пред приятелите й? Боже Господи, Хилди… та тя е само на десет години! Хилди пламна.
— Едва ли аз нося отговорност за случилото се, Стив. Ако имаш възражения срещу експерименталните методи на доктор Енджърсол, предлагам ти да повдигнеш въпроса пред него. Но не обвинявай мен… опитвам се да си върша работата, доколкото мога.
Той скочи.
— Повярвай ми, ще поставя въпроса и пред самия него, но първо ще направя всичко по силите си да открия Ейми Карлсън. Имате ли нейни снимки?
Тя понечи да го среже, но след това се отказа, разтвори някаква папка на писалището си и му подаде няколко размазани копия от снимката на Ейми, които само преди час бе извадила на копирната машина, за да ги връчи на охраната.
Конърс ги пое.
— Ще отида до градчето. Може пък някой да я е видял.
— И аз ще дойда! — заяви Джош и скочи от канапето.
— Джош, време е за вечеря… — започна Хилди, но Конърс не я остави да довърши.
— Ще хапнем нещо в центъра. Тя е неговата най-добра приятелка, Хилди.
Възпитателката поразмисли, после кимна.
— Добре. Но да се върне след час-два. Още не си е приготвил домашните, а не искам да учи по нощите.
— Добре — обеща Стив Конърс.
— Хайде, Джош. Да се опитаме да намерим Ейми.
Обнадежден, Джош като стрела излетя от кабинета. Докато Стив стигне до колата си, той вече седеше на предната седалка.
— Първо да проверим на автобусната спирка — предложи момчето, докато учителят се настаняваше зад волана.
— Бас държа, че е решила да си отиде у дома. Ами ако не й стигнат парите? Между другото, колко струва билетът до Лос Анжелес? — Докато се отдалечаваха от Академията, Джош не престана да бърбори и да сипе нови и нови идеи.
Започнаха от дрогерията, изпълняваща по съвместителство и ролята на автобусна спирка. Джош бе съвсем сигурен, че човекът зад крана за газирана вода, който продаваше и билетите за автобуса, ще познае Ейми от пръв поглед. Но старецът само се взря в снимката иззад дебелите стъкла на очилата си и поклати глава.
— Не, струва ми се, че не съм я виждал. А и снимката е малко неясна, нал’ тъй?
— А виждали ли сте някакви момичета днес следобед? — запита Джош.
— О, да — отвърна мъжът.
— Идваха Джоди Фрейзър и Карлин Джонсън. Те всеки ден се отбиват да пийнат по една сода. А и мъничката Ашбрук сякаш намина. Онази, дет й викат Джуди или Джанет.
— Но Ейми не може да не е минала оттук — настоя момчето.
— Тя е с червена коса и лунички и носи очила. Висока е почти колкото мен.
— Не. Съжалявам. — Старецът поклати глава.
Продължиха с библиотеката, където разговаряха с библиотекарката и с гимназиста, който също работеше там. Те двамата не бяха виждали нито Ейми, нито някого, който прилича на нея. Библиотекарката тревожно сбърчи вежди като разбра, че момиченцето е ученичка в Академията.
— О, Божичко! — възкликна тя.
— Дано съдбата й е по-щастлива от съдбата на онуй момче. Как му беше името?
— Адам ли?
Стив побърза да изведе Джош от библиотеката и макар че никой от двамата не отвори дума за изреченото от библиотекарката, мълчанието ставаше все по-тягостно. Неусетно закрачиха по-бързо, провериха в книжарницата и претърсиха Малкия парк срещу градската управа и полицията.
Когато слънцето взе да залязва, влязоха дори в полицейския участък.
Там дежурният сержант им повтори казаното от Хилди Креймър преди, че не се приемат молби за изчезнали хора, ако няма някакви макар и оскъдни доказателства за престъпление или пък от изчезването им не е изминала поне една нощ.
— Но тя е само на десет години! — възрази учителят.
Дежурният сержант вдигна рамене и кимна с глава в посока към Сан Франциско.
— Там, в града, започват да проституират още от единадесет — дванадесет години. Светът вече не е същият, който помня от детството си.
Най-сетне, въпреки молбите на Джош да продължат търсенето, Стив настоя да влязат в „Ел Поло Гордо“ и поръча мексиканска вечеря и за двамата.
Момчето не продума нито дума, дори когато храната пристигна. Всъщност почти не погледна димящата енчилада пред себе си.
— Ейми не е Адам — най-сетне продума Стив, сигурен, че знае какво се върти в главата на момчето срещу него.
— Адам беше друг. Нищо не споделяше. Никой не знаеше какво става с него. — Усмихна се насила.
— При Ейми винаги си личи какво мисли. Всеки разбира кога е сърдита! Виж какво, моето момче, ще я намерим. Нищо й няма!
— Ами ако й има нещо?
Учителят не знаеше какво да отвърне. Още се опитваше да измисли отговор на въпроса му, когато Джош отново се обади.
— Ами ако и Адам не е мъртъв?
Стив го изгледа неразбиращо.
— Как така не е! Какви ги приказваш? Нали бяхме на погребението му?
Джош понечи да отговори, но усети, че каквото и да каже, ще прозвучи налудничаво. Дори ако думите на Джеф се окажеха верни, кой щеше да му повярва? Стив Конърс със сигурност нямаше, а не му ли повярваше той, как би могъл да иска това от другите? Освен ако не измислеше как да го докаже.
А успееше ли и Адам наистина не бе мъртъв, тогава може би и Ейми бе жива, независимо от оставеното от нея съобщение.
Може би се опитваха да й сторят нещо.
Или просто експериментът още не бе приключил.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:58

* * *

Още преди час трябваше да е заспал, но Джош, съвсем буден, лежеше на тъмно в леглото си и се взираше в тавана. След вечерята Стив Конърс го бе докарал в Академията и той направи опит да си подготви домашното, но не успя да се концентрира, понеже си мислеше за други неща.
За Ейми. За Адам.
Повтаряше си, че нищо не може да стори, но и това не помогна и в крайна сметка захвърли книгите и си легна. Само че пак нищо не излезе и решил, че блещукането на екрана на компютъра няма да може да се различи на ярката лунна светлина, дори ако някой надзърне през прозореца, той се измъкна от леглото, навлече хавлията си да го попредпази от проникващия през прозореца хлад, седна на бюрото и включи монитора.
Зае се с една от любимите си игри — приключение, в което той беше гущерът, пробиващ си път през тъмници и пещери, сражаващ се с чудовища, изникващи от мрака им. Но докато играеше, въображението му се развихри и образът от екрана в мислите му се превърна в самата Академия. Коридорите на дома заприличаха на лабиринта от пещери и мрачни стаи.
Ейми стана принцесата от играта, а самият той — рицар с бляскави доспехи.
Продължи да играе, но изведнъж разбра, че играе играта в ума си. Ами ако бе самата истина?
Ами ако Ейми изобщо не бе изчезнала?
Ами ако все още беше някъде в дома?
Идеята зрееше в ума му, докато той съвсем не заряза компютъра и светналия на екрана образ на облечен в черно злодей, охраняващ портата на кацналия на хълма замък.
Приближи се до вратата, открехна я и надзърна в коридора. Беше пуст и притихнал.
Излезе от стаята, затвори вратата и чу тихото изщракване на езичето. Изщракване, което му се стори като изстрел в смълчания дом.
Замръзна в очакване някоя от вратите да се отвори, готов с дребна, невинна лъжа защо не е в леглото. Нищо не се чу. Никой не го бе усетил. Прокрадна се тихичко до стълбището и се поколеба. Нагоре или надолу?
Нямаше работа нагоре. Ако Ейми се намираше в къщата, нямаше да я сложат на третия етаж, където останалите деца можеха да я чуят.
По-скоро щяха да я скрият нейде в мазето. Навярно вързана.
Може би дори упоена. Сърцето му бясно затупка.
В сумрака на фоайето спря още веднъж. Меката светлина на полилея едва-едва разреждаше мрака. Във въображението на Джош от всеки тъмен ъгъл го наблюдаваше нещо — нещо, което дебнеше в очакване да се нахвърли върху него.
Едва не загуби самообладание, но когато се сети за ужаса на Ейми от заплашващите я опасности, куражът му се възвърна. Прекоси фоайето и влезе в просторната столова.
Знаеше, че между нея и кухнята бяха стъпалата, водещи към приземния етаж.
Стигна до вратата, протегна трепереща ръка и натисна дръжката, като тайно се надяваше, че е заключено.
Вратата към мазето обаче се отвори. Пантите й изскърцаха. Джош замръзна в мрака. Не виждаше нищо.
Осветление.
Някъде долу трябваше да има лампа.
Протегна ръка и опипа стената зад вратата. Докосна нещо, което шавна и избяга в мрака. Побиха го тръпки и той едва не се отказа от по-нататъшната си авантюра. Понечи да се върне в леглото.
След миг обаче овладя нервите си и бързо посегна още веднъж в мрака, мъчейки се да напипа с пръсти ключа, който беше високо над главата му.
Този път успя и нейде долу светна крушка. Изненадан, Джош премигна. После се вмъкна през вратата и я затвори зад гърба, си. Озова се на най-горната площадка на стръмното вътрешно стълбище. Мракът, владеещ всичко около площадката, сякаш поглъщаше и светлината на крушката, която единствена го спираше да не побегне.
„Ама че съм глупак! — рече си той. — Та това е просто мазе! Нищо не се крие в него! Ейми едва ли е тук.“
Ами ако беше тук, а той се прибереше в леглото си, без даже да погледне?
Запрокрадва се надолу. Застиваше всеки път, когато стълбата под краката му изскърцваше, и се ослушваше в тишината, за да се увери, че никой не го е чул. После продължаваше.
В края на краищата се озова пред бетонна врата. Засенчи очи от ярката светлина на крушката, която сега висеше точно над главата му, и се взря в окръжаващия мрак. С посвикнали със светлината очи огледа струпаните наоколо стари мебели и подредените край стената дълги, затворени кашони, с отдавна забравено съдържание.
За миг се изкуши да надникне в някой от тях, но после им обърна гръб с намерение да изследва останалата част от мазето, преди да се е изпарил куражът му. Отдалечи се от светлината, като навеждаше глава, за да избегне провисналите от огромните напречни греди паяжини.
Мазето наистина приличаше на лабиринт с множеството си помещения. Докато напредваше, Джош откриваше още електрически ключове и бавно ги превърташе, за да позволи на светлината да завладее нови пространства и да отблъсне налитащите на вълни сенки, които го караха да се чувствува като в пещера.
Откри пералнята и огромната пещ, която отопляваше сградата. Една стая бе заета от чудовищен бойлер. Плетеница от безброй тръби доставяше топлата вода по баните в различните стан на дома.
Момчето оглеждаше всяко помещение, щом стигнеше до него, после продължаваше, като с всяка крачка се отдалечаваше от стълбището, което бе единственият вход за мазето. И с всяка стъпка, и с всяка незаключена стая надеждата му да намери Ейми Карлсън все повече се стопяваше.
Въпреки това продължаваше да върви, да се прокрадва през изпълнения със сенки лабиринт.

* * *

Отдавна минаваше полунощ, когато Хилди Креймър излезе от апартамента си на първия етаж на Академията и се заизкачва по стълбището. Подмина площадките както на втория, така и на третия етаж, за да е сигурна, че никое от децата не се мотае из дома. После продължи към четвъртия и прекоси малкото фоайе пред апартамента на Джордж Енджърсол. Знаеше, че вътре няма никого и отвори със собствения си ключ.
Запали лампата, уверена, че светлината няма да предизвика безпокойство, тъй като всички знаеха, че той стои буден до късно. Огледа хола на просторния апартамент, кацнал в самия център на покрива на дома. В ъгъла бе писалището на Енджърсол, където той работеше върху проектите, които представляваха твърде голяма тайна, за да рискува и да ги оставя в кабинета си в съседното учебно крило. Освен писалището в стаята имаше и голямо, изтъркано канапе, два старовремски фотьойла с подвижни облегалки, които Енджърсол упорито отказваше да претапицира, както и малко барче, от което в края на деня двамата понякога си пийваха по глътка. В стаята имаше и няколко малки масички, до една отрупани с книги от богатата библиотека на директора, чиито лавици опасваха стените. Пердетата на двата големи прозореца както обикновено бяха дръпнати, но Хилди не си направи труд да ги спусне, понеже човек трябваше да се изкатери чак на отсрещния хълм, за да надзърне в стаята.
Тя пристъпи към библиотеката, която заемаше източната стена, измъкна дебел том на Б. Ф. Скинър и заопипва за копченцето, скрито в малка вдлъбнатина в дървото. Щом го натисна, част от библиотеката се отмести и се показа затворена врата на асансьор.
Асансьор, чиято шахта бе скрита в стената зад пищно украсената пиринчена клетка на действуващия асансьор, чиято конструкция и кабина неизменно будеха възторга на гостите на дома и предизвикваха несекващото възхищение на възпитаниците на Академията.
Нито посетителите на дома, нито децата, живеещи в него, знаеха за съществуването на втория асансьор, който изобщо не се виждаше, и докато случайните посетители едва ли имаха възможност да го чуят, то преданието за бродещия дух на Юстас Барингтън служеше за обяснение на всякакви доловени от децата звуци. Всъщност, когато Джордж Енджърсол откри съществуването на асансьора, както и на тайния апартамент под него, веднага разбра, че има някаква истина в старото предание за изчезналия син на Юстас Барингтън, и веднага му хрумна къде е „изчезнало“ момчето. От тогава той започна да използува не само асансьора и апартамента долу, но и самото предание.
Хилди натисна второ копче, с което се викаше кабината, и нетърпеливо изчака около тридесет секунди вратите да се разтворят. Влезе и избра бутона със стрелка, сочеща надолу. Асансьорът бавно се заспуска и сякаш лазешком измина петте етажа под купола, където се намираше апартаментът на Енджърсол.
Най-сетне спря в подземието, където някога бил заточен едва петгодишният гениален и малко странен син на Юстас Барингтън. Заточен, за да бъде обграждан с грижи — или за да се отърват от него? Това едва ли имаше някакво значение сега, един век по късно, разсъждаваше Хилди, но при мисълта за детето, изживяващо последните си дни в мрака на подземния апартамент, кожата на тила й неизменно настръхваше. Е, засега бе важно само едно. Никой освен най-посветените да не научи за съществуването му.
Едва ли някой щеше да научи! Не и докато не му дойдеше времето.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:59

* * *

Джош тъкмо се приближи до нещо, което му приличаше на кофа за въглища, когато дочу звук. Неясен, но със сигурност познат. Асансьорът.
Някой използуваше асансьора. Момчето се вцепени. Да не би някой да бе разбрал, че го няма в стаята му и да е тръгнал да го търси? За малко да се паникьоса, но после се сети, че и да го търси някой, това не означава, че ще го намери.
Шумът се усилваше. Той се заслуша в него, сигурен, че само след миг, щом кабината достигне до първия етаж, ще спре.
Пред него се изправи гола циментова стена, дълга около три метра. Извървя я и зад чупката откри втора.
Шумът от асансьора, изглежда, идваше зад бетона. Допря ухо и се заслуша.
Звукът се усилваше. Джош продължи да върви и стигна до втори ъгъл, а после и до трети.
Шахтата! Обикаляше асансьорната шахта!
Отново долепи ухо до стената, тъкмо когато виенето на двигателя замлъкна. Кабината спря. След миг момчето бе сигурно, че чува отварянето на вратата.
Сякаш нейде наблизо, макар че не можеше да прецени къде точно. Отгоре или отдолу.
Ами ако намиращият се в асансьора видеше светлината откъм сутерена?
Уплашен от тази мисъл, Джош се втурна обратно през мазето. Гасеше лампите в движение. Най-сетне се озова в подножието на стълбището. Стрелна се нагоре по стръмните стъпала, като внимаваше да не вдига шум, щракна ключа до вратата и замръзна, изчакващ в непрогледния мрак да долови някакво движение от другата страна на вратата. Туптенето на сърцето и задъханото му дишане като че ли кънтяха из мазето и той бе сигурен, че който и да е в малкото фоайе зад вратата, ги чува съвсем ясно.
Изминаха няколко безкрайни секунди. Дишането му постепенно се успокои и сърцето му подхвана нормалния си ритъм.
От другата страна на вратата не се чуваше нищо.
Обхванат от ужас, Джош заопипва в мрака, намери дръж ката на вратата и я натисна.
Пооткрехна вратата и надзърна отвъд.
Всичко изглеждаше точно както преди. Разтвори по-широко вратата, промуши се през нея и безшумно я затвори след себе си. Без да вдига шум с чехлите си по дървения под, той тихичко прекоси столовата. Взираше се и се ослушваше.
Нищо.
Най-сетне, поемайки си дълбоко въздух, той напусна сигурното си убежище в столовата, бързо прекоси фоайето и хукна по стъпалата към втория етаж.
Преди да му свърши въздухът, вече беше в стаята си. Докато бавно и с облекчение изпускаше въздуха от дробовете си, пристъпи към прозореца и надзърна в бледата лунна светлина.
Навън всичко изглеждаше тихо и мирно.
Но нещо му подсказваше, че не е. Беше сигурен, че някъде става нещо.
В дома или извън него.
Тази нощ ще остане буден и ще наблюдава.
Ще се взира и ще се ослушва.

* * *

Когато вратите на асансьора се разтвориха, Хилди се озова в ярко осветен коридор, изцяло облицован с лъскави бели плочки. Зави надясно. След три крачки застана пред някаква врата и спря, за да надзърне през малкото прозорче, което нарушаваше целостта й.
Вътре Джордж Енджърсол с престилка и хирургическа маска на лицето, с прибрани под бледозелена платнена шапка коси вече се бе заловил за работа.
Хилди бързо влезе в съседната стая, за да си измие ръцете и да навлече същите операционни дрехи като неговите. Когато бе готова, се върна през двукрилата врата, разделяща антрето и операционната.
Той вдигна глава и в острия му поглед проблесна раздразнение.
— Казах да бъдеш тук преди единадесет.
— Вече съм тук — отвърна Хилди.
— Всичко готово ли е?
— Разбира се, че е готово. Но още не съм сигурен дали моментът е подходящ. Надявах се да изчакаме поне още една, а може би и две седмици.
— С Ейми Карлсън не можеше да разчиташ на още една-две седмици. Тя щеше да си тръгне.
— Ти щеше да я разубедиш — троснато рече Енджърсол.
— Ако можех, щях — отвърна тя и си спомни последния си разговор с нея, когато я намери тъкмо там, където я бе потърсила — сред групата дръвчета на поляната пред училището мястото, което децата наричаха Павилиона. Тя бе направила всичко по силите си да разубеди Ейми, да я успокои, но безуспешно.
— Отивам си у дома — държеше на своето момичето.
— И ако не ми разрешите да се обадя на мама по телефона, ще избягам. Няма да остана, дори и да ме заключите в стаята ми!
Така че Хилди бе принудена да отстъпи.
— Добре, Ейми. Да отидем до кабинета ми и да позвъним на родителите ти. Щом не искаш да останеш, естествено ние не можем да те задържаме.
Ейми, успокоена от неочакваното съгласие на Хилди, покорно я бе придружила до кабинета й.
— Какво ще кажеш за чаша вода? След като я изпиеш, ще се почувствуваш по-добре и ще можеш спокойно да разговаряш с майка си. Съгласна ли си?
Без да спре да подсмърча, тя кимна. Жената й подаде пакетче хартиени носни кърпички и излезе за малко. Когато се върна, носеше чаша вода, Ейми послушно я изпи.
Не повече от тридесет секунди бяха необходими на приспивателното, за да подействува. Хилди начаса отнесе детето до пищно украсената, пиринчена врата на асансьора, който ги отведе до апартамента на Енджърсол, а оттам с помощта на втория асансьор се озоваха в лабораторията под мазето на Академията.
Оттогава държаха момичето там.
Сега, още в безсъзнание, тя лежеше на операционната маса.
Хилди хвърли безстрастен поглед към лицето на спящото дете и кичурите червеникава коса, ограждащи осеяните, с лунички бузки. После насочи вниманието си към различните уреди, подредени около масата — апаратура, която щеше да поддържа живота на Ейми през следващите четири часа.
Сред тях имаше апарати за поддържане на дишането и на кръвообращението.
Край тях бяха и апаратът за диализа, и набор от специални апарати, изобретени от самия Джордж Енджърсол.
— Ще започваме ли? — попита Хилди.
Той кимна и си избра един скалпел. След миг разрезът, който започваше зад лявото ухо на Ейми, минаваше през тила й и свършваше зад дясното й ухо, бе готов.
С трескави движения Енджърсол започна да сваля скалпа от черепа.
Не се притесняваше много в какво състояние остава лицето на Ейми, понеже знаеше, че като приключи с операцията, едва ли ще има значение как ще изглежда то.
Когато най-сетне я откриеха, ако изобщо я откриеха, беше съмнително дали от лицето й ще е останало нещо.
Както и от другите части на тялото й.
Със сигурност нямаше да е останало толкова, че някой да се сети какво й бе сторил той.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:28

19.

В четири часа сутринта в присъствието на Хилди Джордж Енджърсол завърши операцията.
— Готово — въздъхна той, отдръпна се от операционната маса, свали маската от лицето си и с ръкава на престилката обърса потта от челото си. Погледна часовника си и се изненада от късния час — операцията бе продължила с около час повече, отколкото очакваше. Той погледна към жената, която обличаше бездиханното телце на Ейми Карлсън в дрехите, които момиченцето бе носило вчера следобед.
— Какво смяташ да правиш с тялото?
Лицето на Хилди стана сурово. Цяла нощ се подчиняваше на заповедите на Енджърсол, безропотно изпълняваше всяко негово нареждане. Но сега бе ударил нейният час.
— Не питай. В едно обаче можеш да бъдеш сигурен: няма да има нищо общо със случилото се с Адам. Няма и да се учудят кой знае колко, след като почти всеки знае колко разстроена бе Ейми. Като я открият, просто ще сметнат, че се е самоубила.
— Защо не я вкараме в пещта? — предложи Енджърсол.
— Вече се развиделява. Ако някой те види…
— Не говори глупости, Джордж — отвърна Хилди.
— Ако изобщо не я намерят, в студентското градче няма да можеш да се разминеш от слухтящи полицаи. Рано или късно някой ще се сети за пещта. И ако открият макар и едно — единствено нейно зъбче, няма да мирясат, докато не разберат как се е озовала там. А не познавам човек, който да е толкова нещастен, че сам да пропълзи в пещта и да чака да го изгорят, независимо дали е оставил, или не е оставил бележка! Енджърсол се канеше да възрази, но щом зърна невъзмутимия израз в очите на Хилди — израз, който казваше, че тя добре знае какво прави и няма да допусне грешка, промени решението си. Досега, не ще и дума, не бяха допускали грешка.
От четирите инсценирани от тях самоубийства нито едно не бе събудило подозрение. В крайна сметка те внимаваха и подбираха само деца, които вече поне веднъж са се опитвали да се самоубият.
С Ейми обаче беше по-различно. Макар и да се бяха постарали да я унижат пред очите на доста хора, досието й не съдържаше достатъчно данни, свидетелствуващи за склонност към самоубийство. Но и това можеше да се нагласи. Необходими бяха само няколко незначителни поправки в данните от характеристиката й и наяве щяха да излязат предупредителните симптоми.
И докато Хилди се отърваваше от тялото на Ейми, той можеше да нанесе нужните поправки.
— Добре — съгласи се Енджърсол.
— Да се залавяме за работа.
Помогна й да увие вече облеченото тяло в найлон, после го вдигна и го занесе до асансьора. Качи се на четвъртия етаж, излезе от кабината и влезе в апартамента си, следван от Хилди. Оттук нататък тя тръгна начело, а той след нея.
Излязоха от апартамента му и се озоваха на площадката на тясното стълбище, водещо до третия етаж. Жената му направи знак да не мърда, после безшумно се спусна чак до долния край на стъпалата и огледа дългия коридор, разполовяващ дома. След като се увери, че няма нищо тревожно, даде знак на Енджърсол да я последва.
Същата процедура се повтори и на втория етаж и след по-малко от минута се озоваха на партера. Хилди излезе от дома през задния вход, отвори багажника на хондата си и поразбута нещата вътре, та да направи място той да вкара тялото на Ейми.
— Добре — прошепна тя.
— Останалото остави на мен.
Енджърсол боязливо погледна към леко просветляващото небе.
— Ако някой те види…
— Никой няма да ме види — увери го.
— А и да ме види, какво чудно има, че цяла нощ съм търсила Ейми, нали така? Имай ми доверие — допълни, предугадила следващия въпрос по изражението му.
— За нищо на света няма да предизвикам обиск на колата.
И преди Енджърсол да успее да възрази, Хилди захлопна вратата на багажника и се намести зад волана. След миг потегли и Джордж Енджърсол побърза да се върне в дома и да изкачи безшумно четирите етажа до апартамента си.

* * *

В стаята си Джош Маккалъм се размърда на стола, намести се по-удобно и отново потъна в неспокойната дрямка, която го бе налегнала въпреки намерението му да будува цяла нощ.
Не успя нито да чуе, нито да види нещо от разигралото се на зазоряване.

* * *

Хилди не запали фаровете, докато не излезе през портите на Академията. Избирайки тесни, черни пътища, тя се отправи на север и заизкачва хълмовете, оставяйки градчето далеч зад себе си. На всеки няколко секунди поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Нито я следваха фарове, нито пък в околните къщи светеше. Не че бе от значение дали някой ще надзърне през прозореца, защото в тази част на Барингтън парцелите бяха големи и къщите се намираха толкова далеч от шосето, че едва се виждаха. Дори и от най-близките до пътя къщи колата почти не се забелязваше. Като се съобразяваше с ограниченията за скоростта, тя най-сетне зави наляво по път, който в крайна сметка пресичаше крайбрежната магистрала на около четири километра северно от градчето, където встрани от магистралата, върху скалния нос, бе изградена панорама.
След като се увери, че и от двете посоки не идват коли, Хилди пресече с хондата си магистралата и сви по тясната алея, опасваща панорамата и успоредна на самия ръб на надвисналите скали. В самия край на носа имаше малък паркинг, който не се забелязваше от магистралата независимо от посоката на движение.
Грижливо бе избрала това място, тъй като скалите под носа целодневно бяха блъскани от прибоя. Докато откриеха Ейми, ако изобщо я откриеха, тялото й щеше да се е превърнало в неузнаваема, безформена маса.
Хилди бързо измъкна тялото на момичето от багажника на хондата и го блъсна долу. Увери се, че океанът го е погълнал, после грижливо сгъна найлона и го прибра в багажника на колата.
А сетне добави и последния щрих.
Върху скалите остави сгънат пуловер — червения пуловер, с името на Ейми Карлсън, красиво изписано с трайно мастило върху пришития към гърба му етикет.
Пуловер, който вчера следобед предвидливо бе взела от шкафа на Ейми.
Три минути след пристигането си на носа, Хилди Креймър бе готова да си тръгне.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:29

* * *

Тази сутрин Стив Конърс стана рано и съгласно неизменния си навик изяде купичка овесени ядки и изпи току-що изцеден портокалов сок и чаша кафе без кофеин. Бе облякъл по-овехтяла тениска с надпис „Амхърст“ и къси зелени гащета, които носеше още от гимназията и вече му се струваше, че ще носи до края на живота си. Излезе от малката вила, която бе успял да наеме до края на учебната година с уговорката да я освободи, щом започне летният сезон, и затича по алеята покрай тъмната къща на хазайката. Миг по-късно седна в старата си хонда и пое към крайбрежната магистрала, за да се отправи на север, където щеше да остави колата си в отбивката за панорамата и да се заеме с четири километровия си крос по сравнително равния път, северно от издадената скала.
Това за него бе най-приятната част от деня, понеже се наслаждаваше на чистия въздух и красивата околност, без някой да го разсейва. От бягането винаги му се избистряше умът и проблеми, останали от предишния ден, намираха решение не в часовете, прекарани в леглото, а през четиридесетте минути крос по брега.
Тази сутрин от главата му не излизаше Ейми Карлсън.
Бе прекарал неспокойна нощ, мисълта за момиченцето не го напускаше и той все се питаше къде ли може да е то. Бе почти сигурен, че Ейми не се е самоубила, макар и ясно да съзнаваше, че оставеното от нея съобщение на компютъра позволява доста двусмислено тълкуване.
Тя не бе от тези, които лесно се примиряват, независимо от обстоятелствата. Още през първата седмица, преди да се появи Джош Маккалъм, когато тя отказваше да напусне стаята си, непоколебимостта й силно го бе впечатлила: щом взе решение да не остава в Академията, Ейми нито се затвори в черупката си, нито избяга. Просто направи всичко по силите си да затрудни Хилди и останалите учители и да ги принуди в крайна сметка да я върнат при семейството й.
Не успя, но Стив подозираше, че ако не се бе появил Джош, тя в края на краищата щеше да постигне своето, понеже дори търпението на Хилди Креймър си имаше предел.
Той стигна до отбивката за панорамата, зави наляво и бавно се заспуска по тясната алея, водеща към малкия паркинг в края на носа.

* * *

Хилди тъкмо се канеше да се върне при хондата си, когато долови шума на приближаваща се по крайбрежната магистрала кола. Изчака, сигурна, че след миг тя ще отмине панорамата и ще продължи пътя си на север, но я чу да намалява и се смрази.
За миг умът й блокира, но след това се окопити и се сети какво да прави. Грабна пуловера на Ейми от земята и затича към приближаващата кола. Размахваше ръце и викаше за помощ. Колата излезе от завоя. Хилди попадна в обсега на фаровете й и шофьорът удари спирачки.
— По дяволите!… — изруга Стив и закова хондата току пред Хилди. Позна я и свали прозореца си.
— Хилди? Какво…
— Ейми! — проплака тя и размаха пуловера. И преди Стив да продума, отново занарежда:
— Слава Богу, че дойде! Цяла нощ обикалях да я търся. Тъкмо да се откажа и се сетих за това място. Дойдох и…
Той дръпна ръчната спирачка, изскочи от колата и взе пуловера от Хилди, която сякаш всеки миг щеше да изпадне в истерия.
— Къде го намери?
— Ето там! — проплака тя.
— На земята. Сгънат. Аз…
— Сгънат ли? — прекъсна я Стив.
— Искаш да кажеш, че не го е изтървала случайно, така ли?
Хилди поклати глава.
— Тъкмо мислех да викам полиция…
— Ами Ейми? Видя ли я?
Жената отново поклати глава.
— Погледнах надолу, точно под мястото, където бе пуловерът, но…
— Я ми покажи! — рече Стив.
— Покажи ми къде точно го намери. — Той я задърпа към малкия паркинг.
— Ето там — промълви Хилди и гласът й трепна. — Точно до стената.
Сграбчил ръката й, той пристъпи към ниската каменна стена, изградена край самия ръб на скалата.
— Тук — рече Хилди и изведнъж спря.
— Точно тук беше.
Стив пусна ръката й и се надвеси над стената, за да надзърне към скалистия плаж долу. Стори му се, че вижда ръцете на Хилди да се насочват към гърба му, и за миг реши, че иска да му помогне да запази равновесие. После, когато вече бе твърде късно, усети, че го бута.
Той размаха ръце във въздуха, инстинктивно опитвайки да се задържи за нещо.
После полетя надолу.
Превъртя се във въздуха и изпъшка, когато тялото му се удари в скалата, преди да падне в кипящия океан.
Хилди гледа само докато се увери, че водата го е погълнала, после се извърна. Забърза към хондата му, чийто двигател все още работеше, включи на скорост и я прекара до мястото, където вместо ниска каменна стена имаше само ръждясала верига, захваната за пооронени бетонни стълбове. Без да сваля десния си крак от спирачката, тя се измъкна от колата, после пусна спирачката и се отдръпна от бавно набиращата скорост хонда, която се блъсна във веригата и се понесе надолу. След нея останаха само няколко прекършени стълба и полюшващи се късове верига.
Хилди остави пуловера на Ейми да се търкаля на земята, сякаш е изтърван по време на спречкването, качи се този път в своята хонда и се отправи към Академията.
Жалко, че Стив Конърс трябваше да умре, мислеше си тя, докато лъкатушеше нагоре по хълмовете.
Струваше й се, че го бива за учител.
Но, от друга страна, той като че ли се интересуваше от децата повече, отколкото трябва.
Навярно можеше да спомене за този интерес пред полицията, реши тя, ако се стигне дотам. В крайна сметка не за пръв път връзката между учител и ученик се оказваше пагубна за ученика.
А като се вземат предвид новите обстоятелства около гибелта на Ейми, вече едва ли щеше да е необходимо да поправят досието й, за да излезе наяве склонността й към самоубийство.
Хилди въздъхна доволно. Поне Стив Конърс се оказа достатъчно порядъчен да се самоубие след това, което по всяка вероятност бе сторил с Ейми Карлсън.

* * *

В девет сутринта Джанет седеше, без да сваля поглед от компютъра, но сякаш малко се боеше да го включи. „В крайна сметка от какво те е страх — питаше се тя. — Случилото се вчера бе само една глупава и доста нелепа шега. Пък и нали в края на краищата Джеф не бе замесен.“
Всъщност снощи, докато вечеряха с Чет в „Лацио“, случката бавно поизбледня и придоби в съзнанието й по-естествени размери. Та най-сетне какво толкова се бе случило?
Някое от децата — и двамата не хранеха илюзии, че някога ще разберат кое — им беше свило номер.
Но тя бе реагирала прекалено бурно, несъмнено точно според очакванията на майтапчията, понеже щом зърна името на сина си да се появява на екрана на компютъра, се разстрои.
С Чет поостанаха в ресторанта, насладиха се на бутилката вино, на потъващото зад океана слънце и на поаленялото точно преди мръкване небе.
Докато се приберат у дома, случката бе почти забравена, а донесената следобед от службата дисертация — оставена за утре.
За пръв път след смъртта на Адам се любиха. Любиха се бавно и нежно, а после, докато се излежаваше в сигурната прегръдка на Чет, за пръв път й мина мисълта, че може да започне живота си отначало.
Но тази сутрин, на ярката дневна светлина и без притъпяващата болката допълнителна чаша вино, скръбта пак се нахвърли отгоре й изневиделица. Твърдо бе решила да я забрави, да не й се поддава, дори бе уверила Чет, че всичко ще бъде наред, но самата тя усети, че не го казва много убедено. Сега се намираше в кабинета си и щом се взря в тъмния екран на компютъра, потрепери.
„Не ставай глупачка — помисли си тя.
— Та това е само компютър. Даже и някой отново да проникне в него, не може нищо да ти стори. Може само да те разстрои, ако му позволиш, а ти няма да го направиш.“
Включи монитора. След няколко секунди екранът светна. Появиха се думи.
Думи, които не би трябвало да са там.
Този път съобщението не бе с печатни букви.
Беше изписано на ръка с красивия, стегнат почерк на Адам. Почерк, с който той толкова много се гордееше.
Джанет веднага го позна.
Близо минута тя изобщо не реагира. Просто седеше неподвижно, взираше се в познатия почерк и си спомняше къде го бе виждала.
Върху бележките, прикрепени на вратата на хладилника с калинката-магнит — любима вещ на Адам още от мига, когато за пръв път протегна ръчичка да откачи емайлираната метална играчка и се изненада, че не е жива.
В пожеланията му за празника на Св. Валентин, оформени върху червена хартия, и в разказите му, написани през последните няколко години.
Разкази, които винаги предизвикваха някаква смътна тревога, тъй като неизменно разкриваха неприсъща за възрастта на Адам зрялост.
И неизменно писани на ръка със същия характерен почерк, който сега изпълваше екрана.
После бавно прочете самите слова.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:31

„Здрасти, мамо,
Май не ти се вярва, че снощи бях наистина аз, след като не ми отговори. А можеше. Само трябваше да напишеш нещо. Но това е без значение. Не ти се сърдя. Вече на никого не се сърдя.
Там, където съм сега, ми харесва. Когато се замисля за нещо, няма кой да ме безпокои и никой не ме кара да върша неща, което не искам. Май доста ми се сърдиш, че си отидох, без дори да се сбогувам. За малко щях да го сторя, но после реших, че ти и тате може да се опитате да ме разубедите.
Така че просто си тръгнах.
Както и да е. Там, където съм, ми е доста по-добре и не искам вече да скърбиш. Щом поискаш, можеш да разговаряш с мен. Само трябва да напишеш това, което искаш да ме питаш, и аз ще ти отговоря. Така че не е като да ме няма изобщо, нали?
Обичам те, мамо. Не си тръгнах, защото ти се сърдя или нещо такова. Направих го просто защото исках. Надявам, се да не ми се сърдиш. Нали ще предадеш на тате, че и него го обичам?
Твой син, Адам.“

Джанет два пъти прочете бележката и макар че в нея се надигна смразяваща ярост, сълзи замъглиха погледа й.
Който и да стоеше в дъното на това, не само бе прекопирал почерка на Адам, а и се бе сетил как бележката да прозвучи така, като че ли самият той я е писал.
В нея самоубийството му се представяше като разумно, добре премислено решение и единствен начин да се отърве от неприятностите си.
И от родителите си, които понякога му нареждаха да си ляга, когато на него му се щеше да чете цяла нощ.
Или от учителите, които му даваха домашни, които не винаги му се пишеха.
Излизаше, че той бе решил да посегне на живота си, без изобщо да го интересува какво може да й коства това. „Не искам вече да скърбиш.“
„Надявам се, че не ми се сърдиш.“
И като капак на всичко: „Предай на тате, че го обичам…“ Яростта й от коравосърдечието на писмото нарастваше. За миг изпита желание да грабне монитора с ужасяващото послание и да го разбие в земята.
После овладя бушуващите си чувства. Реагираше точно така, както искаше незнайният автор. Не и този път.
Този път ще действува разумно.
С треперещи пръсти посегна към клавиатурата и натисна клавиша, даващ заповед на принтера да отпечата светещото върху екрана. След миг принтерът до нея оживя и изплю колие от съобщението.
После, за да не доставя удоволствие на непознатия, свързал се с компютъра в кабинета й, се пресегна и изключи монитора. Докато екранът отново потъваше в мрак, Джанет извади от улея на принтера листа хартия и се взря в него.
Този път обаче не се интересуваше от съдържанието.
Гледаше само почерка.
Кой ли можеше да е?
Вече й бе ясно.
Съществуваше само един човек, чийто почерк представляваше почти идеално копие на Адамовия.
Човек, който знаеше какво мисли Адам и как се изразява.
Като се изправеше очи в очи с Джеф този път, щеше да разполага с доказателство за стореното от него и посмееше ли да отрича, щеше да му го тикне в носа.
Обзета от засилващ се гняв, тя излезе от кабинета си и пое към Академията от другата страна на студентското градче.
Докато крачеше по пътеката, едва се сдържаше да не хукне да търси Джеф, а по бузите й се стичаха гневни сълзи. Не забелязваше учудените погледи на минувачите и дори и за миг не й хрумна, че е възможно самият Адам да е пратил съобщението.

* * *

— Нека и аз видя, моля ви? — рече Джош и посбута Джеф Олдрич и Брад Хиншоу, за да се намести между тях и да зърне отблизо какво прави доктор Енджърсол. По време на закуската не бе престанал да търси Ейми с надеждата, че след като снощи бе заспал на стола, тя като по чудо може да се е върнала в Академията. Когато не откри и следа от нея, едва се удържа след закуска да не отиде в кабинета на Хилди Креймър и да разбере дали няма новини за приятелката му. Но после промени решението си, защото бе съвсем сигурен, че веднъж заговори ли за Ейми, като нищо ще вземе да изтърси и за случилото се в мазето снощи, когато отиде да я търси. А единственият човек, с когото би споделил за странните шумове, които бе чул край бетонната шахта, продължаваща сякаш и под приземния етаж, бе Стив Конърс.
За миг му мина през ум да избяга от семинара на доктор Енджърсол и да отиде да го потърси, но накрая реши да изчака да мине и часът по английски.
Сега обаче му се искаше да бе избягал от специалния семинар. Тази сутрин щяха да продължат вчерашните експерименти с котката.
Тя бе в безсъзнание и част от черепа й беше изрязана, за да й се вижда мозъкът. Докато се взираше в покритата с гънки маса, намираща се в черепа на животното, Джош се опитваше да внимава в думите на доктор Енджърсол, но все си мислеше за Ейми и за вчерашния й протест.
Ако бе дошла и тази сутрин, сигурно вече щеше да е напуснала. Докато той им обясняваше с какво ще се занимават днес и Джош не бе сигурен, че ще остане.
— Сега ще започнем да изследваме отделните дялове на мозъка — бе обяснил директорът.
— Котката, както виждате, в момента е в безсъзнание, но след малко ще я събудим. Първо обаче ще трябва да я обездвижим не само за да не нарани някой от вас, но и за да не се самонарани.
Внимателно, с помощта на Джеф Олдрич, Енджърсол привърза четирите крака и тялото й за дървената дъска върху масата с найлонови превръзки, предвидени точно за тази цел. Когато свърши, дори главата на котката бе неподвижна.
— Както повечето от вас вече знаят — продължи Енджърсол — голяма част от мозъка на котката служи за координация на телесните й функции и реакция на външни дразнители. Тази сутрин ще се постараем да определим тези дялове на мозъка и ще извадим от строя някои от тях. Искам да ви уверя — рече той и погледът му се спря върху Джош, сякаш знаеше какво става в ума на момчето — че тя няма да усети нищо. Самият мозък не притежава сетива за болка и докато изваждам от строя някои области от него, няма да причиня на животното сериозни страдания. Несъмнено то ще усети някакви псевдодразнения, но това е всичко.
Джош се намуси. Нали котката пак щеше да я боли, независимо дали дразнителите са фалшиви или не? Преди да успее да попита, Енджърсол вече бе започнал.
Заби игла във вената на лявото предно краче на животинчето, натисна буталото на спринцовката и няколко секунди по-късно котката се размърда. После съвсем се събуди и се изопна, като разбра, че не може да се движи.
За миг оказа съпротива, но после, сякаш усетило, че няма отърваване от оковите, се отпусна в тях и присви очи, изучавайки лицата на струпалите се около масата момчета.
— Както виждате, сега котката е съвсем будна и реагира на различни дразнители. — Енджърсол размаха ръка пред очите в и тя се опита да извърне глава.
После щракна с пръсти до едното й ухо. Тялото на котето се напрегна в опит да се извърне към звука.
Когато директорът докосна връхчето на едно от ушите му със сондата в ръката си, ухото инстинктивно трепна, сякаш прогонваше нахална муха.
След като им демонстрира как реагира котката на най-различни дразнители, започна и същинската работа. С помощта на лазерна сонда, направлявана от компютър, той фокусира инструмента върху определена точка в мозъчната кора на животното.
— Първо ще премахна частта от мозъка, която реагира на визуални дразнители — обясни.
— А от вас искам да наблюдавате внимателно котката. Ако забележите следи от болка, веднага ми съобщете.
Джош не сваляше очи от котката. Компютърът нагласи сондата с точност по-малка от милиметър и най-сетне Енджърсол пусна лазера. На пръв поглед не се случи нищо.
— Готово ли е? — попита някой.
— Не стана ли? Енджърсол се усмихна.
— Защо не махнеш с ръка пред очите на котката? Момчето изпълни. Реакция не последва.
Директорът пренасочи лазера и отново го пусна. Сега котката не само ослепя, но и оглуша.
И въпреки всичко, доколкото Джош видя, изобщо нямаше и следа от болка. Наистина, секунди след като извадиха от строя зрението й, тя, изглежда, реши, че е време за сън и затвори очи. Но когато някой се пресегна и я докосна, котката веднага отвори очи и ги размърда, сякаш въпреки слепотата си се опитваше да види.
Енджърсол продължи да работи и след половин час свали превръзките от краката, тялото и главата й.
— Както виждате — обясни им той, — сега котката е напълно безпомощна. Глуха, сляпа и не усеща нито мирис, нито вкус. Нито пък усеща нещо, защото центровете за болка, са извадени от строя. И въпреки това съвсем не е мъртва. Все още диша и сърцето й все още бие, защото всички обичайни функции, които се извършват от автономната нервна система, все още действуват безупречно. Но нека да погледнем какво сме направили.
Момчетата се преместиха от лабораторната маса и се скупчиха около екрана на компютъра, който в момента показваше изключително подробното графично изображение на котешкия мозък.
— Ето така изглежда при нормални условия. А сега нека да вкараме в компютъра данните за дяловете, които извадихме от строя, и да видим какво ще се получи. — Енджърсол зададе някакви команди чрез клавиатурата. Почти мигновено изображението взе да се променя.
На екрана дяловете от мозъка, изгорени от идеално фокусирания лазер, се обагриха в червено.
И пред очите на Джош и другарите му червеното петно обхвана целия образ на монитора и изненадващо малка част от мозъка запази първоначалния си бял цвят.
— А сега да отбележим областите от мозъка, заети единствено с жизненоважните функции на котката: биенето на сърцето, дишането на дробовете и функционирането на всички останали органи.
Сега из мозъка плъзна синьо петно и скоро от първоначалния бял цвят не остана почти нищо.
— Останалото — каза им Енджърсол — котката го използува да мисли. Както виждате, за по-голяма част от животните мозъкът е зает с елементарната задача да възприема дразнителите и да поддържа телесните функции. И нищо чудно, че низшите животни не са кой знае колко интелигентни. Просто не разполагат с необходимите мозъчни дадености. Но я си представете какво ще стане, ако извадим от строя още нещо? — Пръстите му отново заподскачаха по клавиатурата и синьото петно взе да се смалява.
— Извадих от строя автономната нервна система. Забележете каква част от мозъка заемаше.
— Аха — възкликна Брад Хиншоу.
— Но без нея котката ще умре, нали? Енджърсол кимна.
— Да. Но както виждате, извадихме от строя куп други неща и котката още е жива.
— Но не може да яде — изтъкна Джош.
— Нали казахте, че сега е напълно парализирана?
— Да, така е — съгласи се директорът, — но научихме и още нещо. Разбрахме каква част от мозъка се използува за неща, които нямат нищо общо с разума или ако предпочитате, с мисленето. Научихме, че голяма част от мозъка на една котка, а всъщност и на човека, служи само за поддържане на жизненоважните системи. Но да предположим, че на мозъка не му е нужно да поддържа тези системи. Да предположим, че може да използува целия си обем за мислене. Какво според вас ще стане?
Джеф Олдрич се ухили и рече:
— Ще станем големи акълии. Лицето на Енджърсол засия.
— Точно така. А и не само това, ами… — В този момент вратата на лабораторията се отвори и на прага застана Джанет Олдрич. Лицето й пламтеше. В треперещата си ръка стискаше смачкан лист хартия.
— Ела тук, Джеф — нареди тя с нетърпящ възражения глас.
— Искам да говоря с теб. Веднага!
Джеф, изненадан от яростта в гласа й, се подчини на заповедта, без дори да се замисли. Само след миг се озова в коридора. Тя го изгледа свирепо.
— Как смееш? Как си позволяваш, след като ме излъга вчера, днес отново да се заловиш с номерцата си? Лицето му побледня и той се сви до стената.
— Какво има? Какво мислиш, че съм направил?
— Ето това! — Джанет тикна под носа му посланието от Адам.
— И не ми казвай, че нищо не знаеш — рече тя с треперещ глас.
— Ама наистина не знам, мамо. Не…
— Не ме лъжи! Веднага тръгвай с мен към къщи.
Джеф я изгледа учудено.
— У… у дома ли? Искаш да кажеш, че вече няма да ходя на училище, така ли?
— Точно това искам да кажа — отвърна майка му.
— А сега, тръгвай! — Тя го хвана за ръката и се опита да го поведе към изхода на сградата, но Джеф се отскубна. Когато се извърна да го погледне, видя в погледа му ярост.
— Не! Няма да дойда. Не можеш да ме принудиш. Ако го направиш, ще сторя същото като Адам. Кълна се, ще го сторя!
Джанет погледна сина си и думите му се забиха като ножове в съзнанието й.
— Н…не — заекна тя и отстъпи крачка назад.
— Не говори така, Джеф. Не го казвай дори на шега.
— Не се шегувам, мамо — отвърна той с вече спокоен и овладян глас.
— Само ти съобщавам какво ще сторя. Ако ме накараш да напусна Академията, ще сторя като Адам. И тогава ти ще останеш без двете си деца!
След миг, продължил сякаш цяла вечност, от гърлото на Джанет се откъсна стон. Стон, издаващ страх и безмерна болка.
После тя се обърна и напусна сградата.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 13:32

20.

— Майка ти наистина ли смята да те спре от училище? — попита Джош. Семинарът бе свършил и той се опитваше да накара Джеф Олдрич за по-бързо да прекосят ливадата до една от новите учебни сгради. Оставаха им само две минути до началото на часа по английски, но Джеф се влачеше, сякаш разполагаха с още сума ти време.
— Не. Ще ме остави да правя каквото си искам. В това отношение родителите са лесна работа, само трябва да знаеш кое копче да натиснеш. А ако ги заплаша, че ще се самоубия, съвсем ще ми пуснат края. Особено след случилото се с Адам.
Джош го стрелна косо и отбеляза:
— Мислех, че не смяташ Адам за мъртъв.
Тайнственото изражение, появило се на лицето на Джеф в деня на погребението на Адам, сега отново разкриви устните му в презрителна усмивка.
— Че кой мислиш изпраща тези послания до компютъра на мама? Приятелят му спря, извърна се и се взря в него.
— Хайде, пък ти. Всеки знае…
Гласът на Джеф прозвуча студено:
— Никой нищо не знае. Само дето всички си мислят, че Адам е мъртъв. А това са глупости. Той не искаше да умира. Просто искаше да се отърве от това тъпо място. Тук му харесваха само часът на доктор Енджърсол и компютърът му.
— Ами… ами тогава къде е отишъл?
Джеф се усмихна язвително.
— Нали си голям умник! Сети се сам! Не е много трудно. Поне за теб не би трябвало да е. — Той прихна, юрна се напред и преди Джош да успее да го настигне, се вмъкна в сградата.
Джош тъкмо приближи кабинета на Стив Конърс и звънецът би. Момчето нахлу вътре с надеждата преподавателят да не обърне внимание на закъснението му. Но за негова изненада той не бе там. Учениците седяха по чиновете и изказваха шумни догадки за отсъствието на учителя. Докато Джош се промъкваше към чина си, Джеф Олдрич се изкиска.
— Пак късмет, момче — рече той.
Джош си замълча и се намести на седалката, като се опита при отварянето на вратата да изглежда седял на мястото си поне пет минути. Но вместо Стив Конърс в стаята влезе Каролин Ходжис, една от абсолвентките, които от време на време помагаха на Хилди Креймър. Тя застана пред учениците и се вторачи в тях, а те, усетили, че нещо не е наред, стихнаха.
Каролин, вече превъзмогнала неудобството си от възпитаниците на Академията — мнозинството от които вече като че ли знаеше нещата, чието научаване на нея бе отнело двадесет и две години, се усмихна нервно на децата пред себе си.
— Господин Конърс не дойде сутринта — оповести тя.
— Опитахме се да му намерим заместник, но…
— Къде е? — попита някой от ъгъла на стаята.
— Да не е болен?
Каролин се подвоуми, после безпомощно сви рамене.
— Не знам. Знам само, че го няма и че Хилди Креймър е решила да употребите часа за подготовка на уроците си по другите предмети.
— Ами щом не е болен, какво му е станало? — попита някой друг.
— Не знаем дали изобщо нещо се е случило с него — отвърна Каролин, — но съм сигурна, че ако имате въпроси, Хилди ще ви отговори по време на обеда.
Макар че Джош седеше спокойно на чина си, мислите му препускаха лудешки. Дали сутринта рано Стив не бе отишъл да търси Ейми? Но и да бе отишъл, защо не се бе явил в училище? Освен ако е открил Ейми и на нея просто й има нещо. Момчето се чудеше как би могъл да открие учителя, когато гласът на Джеф Олдрич прекъсна мислите му.
— Можели да отида да уча в библиотеката? — питаше той.
— Имам да разработвам проект за семинара на доктор Енджърсол, който изисква доста проучване.
Джош се извърна и погледна Джеф, на чието лице бе изписана самата невинност. За какъв проект говореше той? Миг по-късно бе сигурен, че знае. Джеф просто се опитваше да се измъкне от класната стая.
— Ммисля… че може — рече Каролин Ходжис.
— Щом ще правиш литературна справка…
Ръката на Джош щръкна.
— Може ли и аз да отида с Джеф? Работя върху същия проект.
На лицето на Каролин се изписа съмнение. Тя внимателно се вгледа в Джош. За негова радост Джеф веднага го подкрепи.
Става дума за изследване на биологията на интелекта — обясни той, впускайки се в смели импровизации.
— Трябва да проучим взаимозависимостите между хормоните и разума.
Доктор Енджърсол казва… — Бе готов да продължи, но тя вдигна ръка и го прекъсна.
Добре, вие двамата, и всеки, който пожелае, може да отиде в библиотеката.
— Но ще ми дадете честна дума да учите, ясно ли е?
Класът избъбри нещо като съгласие, насъбра вещите си и всички забързаха към вратата. Само след секунда до един изскочиха от сградата, но повечето наистина се отправиха към просторната библиотека в университетското градче, отдалечена на не повече от сто метра. Джош Маккалъм тръгна редом с Джеф Олдрич.
— Знаеш ли къде живее Стив? — попита той.
Джеф вдигна изненадано вежди.
— Да не искаш да кажеш, че няма да дойдеш в библиотеката да работим върху проекта?
Той леко се изчерви.
— Благодаря все пак, че не й каза. — А после добави:
— Наистина ли имаш да работиш върху някакъв проект? Джеф се изкиска шумно.
— Не, по дяволите! Просто не ми се виси там цял час. Защо питаш къде живее Конърс?
Джош нервно облиза долната си устна.
— Просто искам да разбера какво е станало. Тъй де, щом като не знаят дори къде е, нещо сигурно е станало, нали така?
— Значи искаш да проверим?
Той кимна. И миг по-късно двете момчета поеха. Първо прекосиха ливадата към университета, в случай че някой ги наблюдава, а после, щом вече не можеха да ги видят от дома, смениха посоката.
След петнадесет минути се озоваха на тротоара пред къщата на улица „Солано“, зад която се намираше малката вила, наета от Стив Конърс. Джош се огледа за хондата му, но от нея нямаше и следа.
— Искаш ли да надзърнем през прозорците? — предложи Джеф и тръгна по алеята.
Джош се поколеба и погледна към един от предните прозорци на къщата.
През него надничаше възрастна жена. Той срещна погледа й, махна й, после изтича и почука на вратата. След няколко секунди старицата отвори и се взря в него.
— Не трябва ли да сте на училище, а, момчета? — попита тя и в гласа й се усети неодобрение.
— Търсим господин Конърс — обясни Джош.
— Имахме час при него, но той не дойде в училище.
Тя леко сбърчи вежди.
Да не би да сте от училището за умни деца, а?
— Ддаа, госпожо — заекна той и хвърли поглед към Джеф, който все още стоеше на алеята и очевидно се забавляваше от неудобството му.
— И просто са ви пуснали да скитосвате из града, така ли? — продължи възрастната жена.
На Джош му стана още по-неудобно.
— Просто дойдохме да потърсим господин Конърс — повтори.
— Искахме да разберем дали е тук.
— Няма го — рече старицата.
— Заранта го чух да излиза с колата, преди да съмне, както винаги. Какво му пречи да се поразходи пеша из квартала, щом така и така е решил да навива километри, ама нейсе. В днешно време човек от младежта какво ли не може да очаква. Както и да, оттогава не се е връщал.
— Да обиколи квартала ли? Че защо?
Старицата присви очи и повиши глас:
— Не го и прави! Не ме ли чу, млади момко? Казах, че би трябвало така да постъпва! А вместо това пътува чак до носа, после тича три километра по пътя в едната посока и още три в другата. Не е за вярване, ама е тъй!
— До носа ли? — попита Джош. — Къде…
— Знам къде е — обади се Джеф зад него.
— Хайде!
Джош се поколеба, но раздразнението в гласа на старицата, а и това, че Джеф вече вървеше към плажа, го накара да вземе решение.
— Благодаря — рече той, после прескочи трите стъпала, водещи към терасата, и се стрелна през ливадата.
— Внимавай с тревата ми, момче — провикна се след него жената, но беше твърде късно. Докато затвори вратата, двете момчета вече бяха на улицата.
След двадесет минути стигнаха панорамата и заоглеждаха прекършените бетонни стълбове и късовете ръждясала верига, които висяха от тях.
— Може и нищо да не се е случило — рече тихичко Джош, като разглеждаше мястото, откъдето само преди часове хондата на Стив Конърс бе полетяла в бездната.
— Може да е така отдавна.
— Как не — сряза го Джеф.
— Затуй ли бетонът изглежда, сякаш е отчупен преди малко. Не виждаш ли, че оттук се е сурнала кола? — Той отиде до ръба и надзърна долу.
— Олеле, Джош! — глухо извика.
— Ела тук.
Джош боязливо се приближи и погледна към водата, която бушуваше под тях. Не бе сигурен, че там има нещо, но когато вълната се отдръпна, май наистина видя. За миг зърна кола със зейнала врата. Лежеше върху покрива си. После дойде следващата вълна, поотмести колата и отново я заля с вода.
— Н… на Стив ли е? — заекна той.
— Не съм сигурен — каза Джеф. Гласът му тръпнеше от възбуда.
— Но една от вратите е отворена, така че човекът може би се е измъкнал.
— Какво ще правим? — попита Джош.
— Не трябва ли да съобщим в полицията? Джеф поклати глава.
— По-добре първо да огледаме плажа. Може някой да е още жив. Ще вземе да се удави, докато търсим помощ! — Той посочи на север и Джош зърна стълбата, по която слязоха в заливчето, където се проведе пикникът в деня на пристигането му в Академията.
— Ти мини оттам, а аз ще потърся начин да се смъкна на плажа от другата страна. Ако намериш нещо, викай!
Хукна обратно по алеята, по която бяха дошли, а после продължи по банкета на магистралата, за да търси пътечка, по която да може да слезе до плажа.
Джош също закрачи бавно по ниската каменна стена, като на всеки няколко метра спираше, за да огледа внимателно плажа и скалистата крайбрежна ивица, която свършваше чак при съседния нос.
По средата на стълбата, водеща към самия плаж, нещо, полюшващо се върху водата, привлече вниманието му.
Отначало му се видя просто някакъв боклук, преместван от вълните в стремежа им да го изхвърлят на брега. После, щом вълната го издигна на гребена си и го запрати на пясъка, разбра, че изобщо не е боклук. Само че следващата вълна го загреба заедно с пясъка и той изчезна нейде в мътилката, преди Джош да го види добре. Той викна на Джеф и хукна надолу, като взимаше стъпалата по две наведнъж. Едва си поемаше дъх от напрежение.
Все някак си успя да слезе, без да се спъне, и хукнало плажа към мястото, където за последен път бе видял предмета. Но той, изглежда, съвсем бе изчезнал, сякаш замъкнат в дълбокото.
Джош си събу обувките и чорапите, хвърли ги колкото се може по далеч на плажа и нагази във водата.
Беше го видял! Сигурен беше в това! Но къде изчезна после?
Продължи още няколко метра надолу по плажа и тогава усети как нещо удари голия му крак. Отскочи и първата му мисъл бе да хукне обратно, но после си пое дълбоко дъх, наведе се и пипнешком затърси в размътената вода. Пръстите му докопаха предмета. Обувка. Детска обувка.
Най-обикновена, от онези, които носеха повечето от децата в Академията, каквито и той се надяваше да получи за Коледа. Изми я от пясъка и я огледа внимателно.
Макар и подгизнала, си личеше, че подметката й не е протрита, а и връзките й изглеждаха почти нови.
После откри нещо странно в обувката.
По бомбето й, а и по подметката, имаше две еднакви, криви резки, които прорязваха кожената горна част и потъваха дълбоко в твърдата гума на подметките. Следи като от зъби.
Сякаш нещо бе захапало обувката — ама захапало с все сила.
С внезапно разтуптяло се сърце Джош се взря отново в морето.
И този път отново го съзря.
Една вълна се надигаше и тъкмо преди да се разбие, слънцето освети нещото или предмета, който Джош бе видял още преди.
Май някакъв труп.
Или поне останките му, защото дори от брега той успя да види какво се е случило.
Вълната се разби, водата се плисна напред и изхвърли на брега жалките останки на момиченце, положи ги в краката на Джош като нелепо жертвоприношение, предлагано от океана като изкупление за неведомите му прегрешения.
Той стоеше неподвижно и се взираше в разкъсания труп. Една от ръцете съвсем липсваше, огромни късове бяха отхапани ни от торса. Въпреки окаяния вид на тялото той веднага разбра чие е било.
На Ейми Карлсън.
Усети, че му се повдига. Знаеше, че трябва да намери Джеф или когото и да е, но не можеше да помръдне.
Не можеше просто да си тръгне и да остави Ейми да лежи на плажа. Боязливо посегна, хвана я за единствената й останала ръка и я изтегли, за да не я достигат разбиващите се вълни. Какво ли бе станало с нея?
Щом разгледа осакатеното телце на приятелката си, се сети за един филм, който бе гледал по телевизията преди известно време. Акули.
Бяха я нападнали акули.

Sponsored content