`Сенки ` /Джон Сол/

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:01

Героите в този изпълнен с напрежение роман са деца,
които не могат да се адаптират в обновеното училище
и срещат затруднения при общуването със съучениците си и преподавателите си.
Под предлог, че трябва да попаднат в естествената си среда,
те са привлечени в специално училище към местния университет,
ала се оказва, че са използвани като опитни зайчета в един чудовищен,
смразяващ кръвта експеримент.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:02

ПРОЛОГ

Сенки.
Тими Евънс се събуди сред сенки.
Бяха толкова тъмни, че не можеше да види нищо, толкова непрогледни, че се запита дали смътният спомен за светлина, спохождащ от време на време съзнанието му, не е само някакъв сън.
И все пак беше сигурен, че не е, че светлината наистина съществуваше и някъде далеч, отвъд сенките, сред които се бе озовал, имаше и друг свят.
Свят, от който вече не беше частица.
Нямаше представа за часа или за деня. Не знаеше даже годината.
Нощ ли беше или ден?
Нямаше как да разбере.
Почувствувал, че първите пипалца на паниката започват да се обвиват около него, Тими плахо протегна ръце в мрака и се залови да изследва чернотата на заобикалящите го сенки.
Не напипа нищо.
Пръстите му сякаш ги нямаше.
Допря дланите си една в друга. Очакваше да усети топлина.
Не усети нищо.
Изобщо не почувствува каквото и да било.
Пипалцата на паниката стегнаха прегръдката си. Увиха се около Тими Евънс, досущ като пипалата на огромен октопод.
Разсъдъкът му уплашено се отдръпна. Просто отстъпи назад, за да се скрие от паниката и мрака.
Какво се беше случило? Къде се намираше?
Как се бе озовал тук?
Несъзнателно започна да брои: „Едно. Две. Три. Четири.“
Числата маршируваха в главата му и сякаш се уголемяваха, докато той слушаше как гласът беззвучно напява думите, които означаваха най-много за него в този свят. Същият глас, появил се от внезапно избледнялото минало, където бе имало светлина и звуци, твърде различни от гласа, мълвящ числа в притихналия му ум.
Още преди да се събуди сред сенките, единствено числата бяха означавали нещо реално за него.
Открай време си беше така — още откакто съвсем невръстен бе лежал по гръб и се бе взирал в предмета, провесен над кошчето му.
Цифрите върху кубчетата, окачени на проходилката му, също бяха означавали нещо за Тими Евънс.
Макар че беше твърде малък, за да нарече с дума самата проходилка, споменът му за нея бе ясен.
„Едно. Две. Три. Четири.“
Ярко оцветеният предмет, завързан за провесения от тавана ширит, леко се въртеше насам-натам и докато Тими неотклонно го следеше с очи, гласът в ума му изговаряше всяко число: „Едно. Две. Три. Четири.“
По-късно на стената, високо над креватчето си, бе забелязал друг предмет.
„Едно. Две. Три. Четири. Пет. Шест. Седем. Осем. Девет. Десет. Единадесет. Дванадесет.“
Тими Евънс се беше научил да брои, наблюдавайки как се местят стрелките на часовника, въпреки че изобщо не знаеше какво представлява или пък за какво служи той.
Просто по цял ден си бе лежал в кошчето, без да отмества очи от часовника, и беше произнасял всяка цифра, щом голямата стрелка стигнеше до нея.
Когато се научи да ходи, започна да брои на глас крачките си.
Броеше стъпалата, които водеха към предната веранда в къщата на родителите му.
Броеше пукнатините по разбития тротоар, разделящ двора и улицата.
Броеше стъкълцата в цветните витражи на прозорците, когато родителите му го водеха на черква, и колоните, които крепяха високия й таван.
Броеше процепите на щорите, закриващи прозореца на стаята му в техния дом, и правилните редички зеленчуци, които майка му отглеждаше в градинката си в задния двор.
Броеше всичко. През ума му шуртяха безброй числа. Числа, които имаха смисъл.
Числа, които означаваха ред.
Числа, върху които се крепеше неговият свят. Те изпълваха ума му и го поглъщаха.
Те бяха неговите приятели, неговите играчки.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:02

Тими ги събираше и ги изваждаше, изследваше ги в ума си, за да разбере как точно действуват. Умножаваше ги, делеше ги, повдигаше ги на квадрат и определяше отношението между тях.
Дори когато порасна и взе да говори за други неща, числата неизменно присъствуваха в ума му, непрекъснато извираха в него.
Сега, в ужасяващата тъмнина, в която се беше събудил, той отново подхвана играта си с числата.
Започна с милион.
Винаги бе харесвал това число.
Единица, последвана от шест нули.
Умножи го по деветстотин деветдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и девет.
После умножи резултата по деветстотин деветдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и осем.
Продължи да смята и числата в ума му ставаха все по-големи и изпълваха все по-голяма част от него.
И въпреки всичко сенките оставаха и колкото и да се опитваше да се съсредоточи само върху числата и нито за миг да не изгуби крайния резултат, сенките и тишината продължаваха да го притискат.
Премести числата дълбоко в ума си, за да може да пресмята с половината си съзнание, а с останалата половина се опита още веднъж да премисли къде се намира и как се бе озовал сред тези сенки. Училище.
Преди да се събуди сред сенките, се бе намирал в някакво училище. Хубаво училище. Училище, което харесваше, и където останалите деца ги биваше в смятането почти колкото него.
Красиво училище с просторна сграда сред ширнала се поляна в сянката на най-големите дървета, които някога бе виждал. Секвои.
През живота си не беше виждал толкова големи дървета, преди родителите му да го доведат в училището.
Не бе имал и приятели.
Приятели като самия него, можещи да вършат с ума си непосилни за останалите деца упражнения.
Но сега с него се бе случило нещо. Какво ли?
Опита се да си спомни.
Бе седял в стаята си. На третия етаж. После беше спал.
Но преди да заспи, плака, понеже му беше мъчно за вкъщи и му липсваха мама и татко и по-малкият брат, когото даже не харесваше особено.
Бе заспал, облян в сълзи, докато се питаше дали на сутринта всички няма да му се подиграват, задето след като се разциври насред столовата, хукна навън и нагоре по стълбите, затръшна вратата след себе си и цяла вечер не разреши на когото и да било да припари вътре. После по някое време през нощта се бе събудил и бе чул нещо.
Какво ли беше чул?
Тими не можеше да се сети.
Напрегна се и бегъл спомен — мимолетен и сякаш почти несъществуващ — се размърда.
Дрънчащ звук като от придвижването на стария асансьор от първия чак до четвъртия етаж.
После — нищо!
Докато не се бе събудил сред сенките.
Докато не се бе събудил само за да се озове сред нищото.
Още веднъж се опита да протегне ръка, но тялото му отказа да се подчини, изобщо не реагира на командите на мозъка му.
Парализиран!
Цялото му тяло беше парализирано!
Сега задушаващата паника го сграбчи с пълна сила и той изкрещя.
Изкрещя безмълвно.
Когато отвъд сенките грейнаха някакви светлини, той отново се опита да изкрещи. Ярки, заслепяващи светлини в невиждан досега спектър от цветове.
После обкръжавалата го от момента на пробуждането му тишина бе прорязана и от звуци — какофония от немелодични акорди и насложили се върху тях писъци и ридания на прокълнатите души от ада.
Звукът се усилваше, ярките светлини ставаха все по-ослепителни и Тими Евънс се уплаши, че ако това продължи, очите му ще изтекат и тъпанчетата му ще се пръснат.
Надавайки още един вик, той се опита да отдръпне ума си от ослепителната гледка и оглушителните звуци, да го насочи навътре и да се зарови в числата, които продължаваха да се нижат през периферията на съзнанието му.
Само че беше твърде късно.
Нито успя да намери числата, нито откри някакъв смисъл в бъркотията, настанила се там, където само преди няколко мига бе царувал редът на математиката.
После, напрегнал сетивата си до крайност, Тими Евънс най-сетне разбра какво става с него.
Тъкмо осъзна това и последният му час удари.
Светлините проблеснаха още веднъж и яркостта им разкъса мозъка му, а ревящата какофония съсипа отслабващото му съзнание.
Тими Евънс умря под ярката светлина, съпровождана от ревящата симфония на хиляди товарни влакове.
Умря, без да успее да си спомни какво точно му се беше случило.
Умря, без да разбере как и защо. Умря едва единадесет годишен.
Умря по ужасен начин, който едва ли някой някога щеше да научи.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:03

1.

Първият учебен ден мина още по-зле, отколкото си бе представял. Донякъде беше виновно времето. Случи се един от прекрасните дни, през които всяко десетгодишно дете би искало да скитосва навън из пущинаците, заобикалящи Едем и да търси жаби и попови лъжички или просто да гледа как лешоядите кръжат в небето, а после стремглаво се спускат надолу, зърнали някаква вече очакваща ги мърша.
Но Джош Маккалъм не беше обикновен десетгодишен хлапак и изобщо нямаше изгледи някога да му разрешат да забрави това.
Във всеки случай не и майка му, която все се перчеше с него пред приятелите си, макар и да разбираше колко неудобно му става, като я чуе да разправя наляво и надясно, че пак е прескочил класа.
Прескочил класа. Сякаш бе направил нещо страхотно нещо, което човек може се гордее.
Но според него не беше гот, хич даже не беше гот.
То означаваше само, че си някакъв чешит и че когато през първия учебен ден влезеш в класната стая, няма да познаваш никого, понеже децата, с които си учил миналата година ще бъдат в друга стая и в друга сграда, а новите ти съученици само ще се вторачват в теб, ще се пулят и ще си шушукат.
Беше се започнало още преди да стигне в училище, когато се опита да заговори едно от момчетата, в чиято паралелка щеше да бъде тази година.
— Как го раздава госпожа Шулце? — попита той Итън Роудър на излизане от грозноватата редичка блокове, в която, живееха и двамата. Итън едва-едва го погледна.
— Че к’во ти пука? Нали и без туй всички даскали си падат по теб?
Лицето на Джош пламна, а онзи подвикна на двама свои приятели и закрачи с тях, без даже да хвърли поглед назад. Джош с мъка удържа сълзите си. Прииска му се да грабне камък от земята и да го метне по Итън, но в края на краищата просто мушна ръце в джобовете си и се потътри сам-самичък по прашните улици към групата кафеникави, напечени от слънцето сгради, в които се помещаваше Едемското обединено училище.
Едем.
Дори името на градчето звучеше като подигравка.
Отдавна бе стигнал до убеждението, че то е само рекламен трик, хрумнал на някой предприемач, за да подлъже хората, че тук има и нещо друго освен кактуси и мръсотия, та дано решат да се преселят.
Е, засега не бъкаше от преселници. Макар и да се намираше в самата Калифорния, градчето изглеждаше напълно изоставено, какъвто в това утро се чувствуваше и Джош. Когато наближи училището, през главата му мина мисълта да го отмине и да продължи да върви още шест-седем километра, за да стигне до магистралата, откъдето можеше да тръгне на автостоп за някъде другаде.
Може би за Лос Анжелес, където живееше баща му.
Или поне където бе живял, когато се обади на Джош за последен път. Подтикът да подмине училището не изтрая по-дълго от желанието му да запрати камък по Итън Роудър и в края на краищата той влезе в училището, намери класната стая на госпожа Шулце и прекрачи прага. Вътре се повтори историята, случила се и миналия път, когато бе прескочил класа.
Бе стоял отвън до последната възможна секунда и когато най-сетне се промуши през вратата с надеждата да потъне незабелязано на някой чин на последния ред, госпожа Шулце го зърна и го дари с прекалено сияйна усмивка.
— А, най-сетне се появи и нашето генийче — възкликна тя.
Джош се сви при думите й и му се прииска да се скрие вдън земя, но желанието му изглеждаше осъществимо точно толкова, колкото и предишните му горещи молби, отправяни към неведомите сили — закрилници. Ако въобще съществуваха такива — нещо, в което той бе започнал да се съмнява въпреки всички приказки, пълнещи ушите му в неделното училище седмица след седмица.
Джош се втренчи право пред себе си, докато останалите деца — всички с две години по-големи от него — се извръща ха, за да го погледнат. И без да ги вижда, чудесно си представяше израженията им.
Не го искаха тук.
Не им харесваше той да получава отлични оценки на всички изпити, а самите те едва да се справят с отговорите на въпросите.
Преди две години, когато за пръв път прескочи клас, не бе чак толкова зле.
Тогава — на Джош му се струваше, че е изминала цяла вечност — останалите деца бяха негови връстници и той ги познаваше откакто се помнеше.
Имаше си и най-добър приятел между тях — Джери Питърсън. И май никой не обръщаше внимание, че винаги Джош получава най-добрите оценки в класа.
— Все някой трябва да е мозъкът — неведнъж му бе повтарял Джери. — По-добре да си ти, а не някое тъпо момиче.
Още тогава, макар и само осемгодишен, Джош не бе толкова глупав, та да изтъкне, че момичето едва ли ще бъде тъпачка, щом ще е най-умно в целия клас.
И след това за пръв път прескочи класа. Към средата на следващата година Джери имаше нов най-добър приятел. Джош обаче нямаше.
Нито пък си намери, понеже когато си деветгодишен, една година представлява наистина огромна разлика. Всички момчета в новия му клас вече си имаха с кого да другаруват. А и със сигурност не им се щеше в краката им да се мотае някакво „бебе“.
Известно време се надяваше в училище да дойде нов ученик, но и това не стана — хората не се преселваха в Едем, по-скоро го напускаха.
А сега отново прескочи класа и бе с две години по-малък от съучениците си. Момчетата до едно бяха доста по-едри от него.
Той долавяше, че го гледат, и чувствуваше изпепеляващия им гняв, докато гласът на учителката се плъзгаше покрай ушите му.
Долови и присмеха им, когато разбраха, ме не е чул въпроса й. Умът му забързано догони изречените от госпожа Шулце думи. Хайде, Джош — май бе казала тя. — Не може да не си спомняш датата на атаката срещу Форт Съмтър? Дванадесети април 1861 година — смутолеви той. — Два дни по-късно гарнизонът на форта капитулирал и избухнала Гражданската война.
Присмехът секна, но момчето усети от всички краища на класната стая в него да се впиват недоброжелателни погледи.
Какво лошо имаше в това да си умен? Той не бе виновен, че успяваше да запомни всичко, което прочиташе, и че можеше да смята наум. А и никой друг не се беше опитал да отговори на въпроса. Та той не бе размахвал ръка във въздуха като някакъв натегач! Беше прекарал цялото лято в четене на книги за американската история и въпросите, на които останалите деца изобщо не можеха да отговорят, му се струваха твърде елементарни.
И така, предстоеше му още една безкрайна година на скука в час и самота след училище.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:03

Когато обедният звънец най-сетне иззвъня, Джош започна да рови в чантата си, изчаквайки останалите деца да излязат, после се изхлузи от чина и се запъти към вратата. Преди да се измъкне, гласът на учителката го настигна.
— Джош?
Спря, но не се обърна. Чуваше как тежките стъпки на госпожа Шулце се приближават към него но пътеката между чиновете и когато усети ръката й на рамото си, още веднъж му се прииска подът да се разтвори и земята да го погълне.
— Много се радвам, че тази година ще бъдеш точно в моя клас — рече Рита Шулце.
— Знам, че няма да ти бъде лесно…
— Преди да успее да довърши, Джош се извъртя и я изгледа отдолу нагоре с премрежени от сълзи очи.
— Не, не знаете — с разтреперан глас рече той.
— Не знаете дали ще ми бъде лесно или трудно. А и никак не ви интересува! Интересува ви само дали мога да отговарям на тъпите ви въпроси! — Гласът му секна и сълзите му рукнаха.
— А те са си точно такива — тъпи, тъпи, тъпи! — Джош се дръпна, обърна гръб на учителката и се запрепъва по безутешно пустия коридор към мъжката тоалетна в срещуположния му край.
Няколко минути по-късно, с измито лице и пресъхнали сълзи, той излезе оттам и въздъхна с облекчение, като видя, че коридорът е пуст. Приближи се до своето шкафче, пъхна вътре чантата си и извади кафявия плик, в който си носеше закуската, понечи да затвори вратата, но му дойде друг акъл и измъкна от чантата екземпляра на „Клетниците“, който миналата седмица му бе подарила майка му. Макар и да знаеше, че подвързията не е от естествена кожа, за миг се порадва на позлатените й ръбове, ограждащи шарка с форма на лилии. Беше наясно, че ще обядва сам-самичък, тъй че по-добре да се опита да прочете няколко глави.
В столовата се нареди на опашката, за да си вземе кутия мляко, и безмълвно запристъпва напред.
— Я, кого виждам! — рече на касата Емили Санчес и се усмихна топло, докато чукваше сметката.
— Вече в седми клас, а! Никак няма да се учудя, ако догодина постъпиш направо в някой университет! — Джош само кимна и протегна ръка за рестото. Докато пускаше монетите в шепата му, Емили се наведе към него и прошепна:
— Ако някое от децата те тормози, да ми кажеш, ей! Да знаеш, че не са чак толкоз хитри, за колкото се имат! — Тя съучастнически му намигна, но той не забеляза. С пламнало лице вече бързаше към една празна маса в най-отдалечения ъгъл. Докато си пробиваше път натам, никой не го заговори, но Джош усещаше, че го наблюдават.
Седна с гръб към останалите, твърдо решен да не им обръща внимание, и отвори плика, за да измъкне сандвичите си с фъстъчено масло и сирене — неизменните съставки на обяда му.
— Знам, че ти е писнало — въздишаше майка му, когато й се оплачеше, че обядва все едно и също, — но какво друго можем да си позволим, което и за теб да е полезно все пак!
И така, той ядеше двата сандвича ден след ден, година след година.
Днес обаче, докато ги развиваше в задушната столова, не бе толкова сигурен, че ще успее да ги преглътне. И наистина още първият залък заседна на гърлото му и само голяма глътка мляко успя да го прокара. След това Джош разтвори книгата и скоро бе погълнат от разказа за Жан Валжан, който тъкмо открадваше комплект сребърни свещници от любезния свещеник, приютил го в дома си.
Джош прелистваше страниците една след друга. Очите му препускаха по текста и той потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в разказа, запаметявайки всяка дума. И точно тогава, без каквото и да било предупреждение, книгата бе изтръгната от ръцете му. Сепнат, той вдигна поглед и видя Итън Роудър да му се хили и да размахва книгата над главата си.
— Какво толкова си се зачел, умнико? — Подигравателният глас на Итън сякаш одра ушите му.
Джош бутна стола си назад и се изправи.
— Върни ми я!
— Как ли пък не! — Момчето отстъпи назад, като се кривеше и държеше книгата далеч от ръцете му.
— Я да видим какво ще направиш! Ще викнеш някой даскал, а?
— Не, само ми я върни — рече Джош.
— И без това няма да ти хареса!
Присмехулната усмивка на Итън Роудър изведнъж стана зла.
— Откъде знаеш? Да не би да смяташ, че съм твърде тъп, за да я прочета? — Като пазеше книгата от отчаяните опити на Джош да си я върне, той я разтвори. И едва тогава разбра, че тя не е на английски.
— Ега ти — ревна.
— Този дребен мухъл чете на чужд език!
— Да, на френски е — проплака Джош.
— На него е написана. Върни ми я, чуваш ли? — Той пак посегна към книгата, но Итън се оказа твърде бърз, сграбчи го за ръката, стисна го силно и пръстите му се впиха в плътта. Децата от съседната маса ококорени следяха спречкването, но никое не понечи да се намеси. Джош отчаяно затърси с поглед приятелско лице, лицето на човек, склонен да му се притече на помощ. Никой не помръдваше. В мига, в който осъзна, че е абсолютно сам, нещо в него се откърти.
— Я ме остави на мира, задник такъв — кресна той и рязко издърпа ръката си, после вдигна стола, на който бе седял, и замахна към Итън. Онзи се сниши, посегна, сграбчи стола за крака и го измъкна от ръцете му.
Отчаян, Джош затършува зад гърба си, напипа картонената кутия с мляко и я взе. Итън замахна с юмрук и той лисна млякото насреща му. Бялата течност обля лицето на Итън и се застича по ризата му, а от съседната маса се надигна вълна от смях. Божичко — изкрещя Итън, — защо го направи?
— А ти защо не ме остави на мира? — Джош измъкна книгата си от локвата мляко на пода. Опита се да поизбърше страниците й, но вече бе твърде късно. Някои от тях се бяха набръчкали. За по-малко от седмица вече на нищо не приличаше.
— Виж! — изкрещя той.
— Виж какво направи с книгата ми! — Запокити мокрото томче по Итън Роудър и тъкмо да се нахвърли върху него, когато от вратата се разнесе гръмовит глас.
— Веднага престанете! — Арнълд Ходжкинс не бе директор на Едемското обединено училище от вчера и знаеше как да сложи точка на суматохата в стола. Той си проби път сред насъбралата се около двете момчета тълпа и здраво хвана побойниците за раменете.
— Стига толкова! Хайде!
Щом пръстите на директора се вкопчиха в рамото на Джош, той премигна, но не каза нищо.
Итън Роудър обаче кръвнишки изгледа Джош и с треперещ от яд глас занарежда:
— Нищо не съм направил! Той започна пръв! Аз просто си седях, а тоя взе, че ме поля с мляко! Вижте ризата ми! Цялата е мокра! Джош се смая от безочливата лъжа, но преди да успее да обели и дума, едно от момчетата, Хосе Кортес, се изтъпани до Итън. Хосе и Итън бяха приятели.
— Точно тъй си беше — рече той. Погледът му сякаш изгаряше Джош, предизвикваше го да оспори думите му.
— Итън изобщо не е виновен. Джош чисто и просто откачи. Такъв си е той! Шашав!
Очите на момчето се местеха от лице на лице. Молеха се някой — който и да е — да каже истината. Но децата, скупчили се около тях, бяха все приятели на Итън Роудър, до едно бяха от неговия клас и вече мразеха Джош.
Очите му пребродиха цялата столова и най-сетне настойчиво се спряха върху Питърсън, който се бе покатерил на някакъв стол в дъното на столовата и се напрягаше да не пропусне нещо от свадата, та да може да разказва на приятелите си подробности за случката.
Само преди две години и Джош бе седял на масата до Джери и се бе кикотил на смешките му.
Сега бившият му най-добър приятел не даде знак, че го познава. Очите им се срещнаха за миг, но Джери бързо отвърна поглед, скочи от стола и се скри зад тълпата по-големи деца, наобиколили Джош и директора.
— Е, какво ще кажеш? Така ли беше?
Джош чу гласа на директора и отчаян поклати глава.
Просто си седях и четях. Итън ми грабна книгата и не искаше да ми я върне.
— О, за Бога! — изпъшка Итън.
— Че за какво ми е притрябвала глупавата му книга? Само го попитах какво чете, а него, както винаги, нещо го прихвана!
— Стига вече! — кресна Ходжкинс и видът му красноречиво предупреждаваше Итън да не дотяга повече на късмета си.
— Роудър, ти и Кортес ще почистите тази кочина! И без много — много приказки! Маккалъм, ти идваш с мен!
Джош мълчаливо кимна и с наведена глава последва директора.
Представяше си конското, което щяха да му дръпнат заради хаоса в столовата.
Реши, че тази година първият учебен ден протече дори по-зле от миналата.
А и не виждаше изгледи нещата да се оправят.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:04

2.

И да бъде наистина лют! Като за мъже!
В този миг Бренда Маккалъм чу подвикването откъм кухнята, но го удостои само с бързо кимване, опитвайки се да не пропусне нещо от непрекъснато сменящата се поръчка на четиримата мъже, трескаво избиращи обеда си. Не им връзваше кусур за сприхавостта, но каква вина имаше тя, че Мери-Лу се бе обадила сутринта да каже, че е болна, и ги остави с Анет сами да се оправят с обедната навалица. Бавното обслужване все още не беше проблем на клиентите и тя успя да се сдържи и не избухна, когато единият от мъжете промени поръчката си за трети път. Но когато Макс отново подвикна, този път саркастично, за да попита дали случайно изведнъж не е оглушала, това се прибави към горещината на знойния ден и нервите й не издържаха.
— Чух те много добре — кресна тя, — но имам само две ръце и два крака.
— Ако се съди по обслужването, човек като нищо може да си помисли, че напоследък тук работят само куци и сакати — промърмори зад гърба й един клиент.
Бренда стисна зъби и преглътна думите, които бяха на върха на езика й. Извърна се и се отправи към кухнята. Оставаха още четиридесет и пет минути до края на обедната лудница. Четиридесет и пет минути до мига, когато щеше да й остане време да седне и да изпие чаша кафе, да си почине и отново да започне да усеща краката си. Докато минаваше покрай касата, телефонът иззвъня. Тя не му обърна внимание и продължи към шубера, за да остави листа с новите поръчки и да вземе трите купички с гювеч по мексикански, от които все още се вдигаше пара.
— По дяволите, Бренда — изръмжа Макс, — да не мислиш, че клиентите много си падат но леденостудена храна!
— Ако търсят храна като хората, въобще нямаше да дойдат тук! И хич не ми крещи… да не би случайно аз да съм се разболяла!
Макс отвори уста, понечи да и се сопне. После май реши, че не си заслужава. „И с право“ — помисли си Бренда, докато крепеше в лявата си ръка таблата с трите купички гювеч, панерче баят хляб и чиния сирене „Чедър“, бързо придобиващо оранжев цвят, а с дясната наместваше отгоре три порции разплута салата. Денят хич не беше подходящ да и се дава зор, не и след тежката сутрин, когато едва ли не насила накара Джош да отиде на училище, а след това за капак се бори и с коликите в стомахчето на бебето.
Докато вървеше към масата, където три жени само допреди десет години бе учила с тях в гимназията — нетърпеливо очакваха обеда си, Бренда се погледна в огледалото зад крана за сода и сърцето и се сви. Макар и да беше връстница на нетърпеливите клиентки, изглеждаше поне с десет години по-стара. Косата й — навремето буйна грива от естествено руси къдрици — бе потъмняла и се беше превърнала в безцветна, безформена маса, която изглеждаше немита от седмици, въпреки че сутринта, веднага щом Джош най-сетне тръгна за училище, добре я бе изтъркала е шампоан.
По лицето и вече личаха първите бръчки, характерни за средната възраст, макар и да беше само двадесет и осем годишна. Е, вината изцяло бе нейна, примирено си призна тя, докато носеше порциите гювеч на трите бивши свои съученички. В края на краищата решението да се омъжи за Бък Маккалъм въпреки възраженията на майка й и на всичките й познати си беше нейно. Но тогава Бък не й отстъпваше по красота, а тя беше твърде млада, за да прозре какво се крие зад мускулестото му тяло и дългите мигли над премрежените кафяви очи. Очи, които — както почти веднага се разбра — не пропускаха хубавички личица, а и някои не чак толкова хубавички.
Само година след раждането на Джош Бък си обра крушите, отегчен от Едем, отегчен да налива бензин и да сменя карбуратори в бензиностанцията „Ексън“, отегчен и от самата Бренда.
И така тя започна да работи при Макс като сервитьорка и със зъби и нокти драпаше да изкарва достатъчно, за да преживяват с Джош.
Доста по-късно, преди година и половина, случайно срещна Чарли Декър — за пръв път след гимназията — и си помисли, че е дошъл краят на нейните неприятности.
Той й направи комплимент и й каза, че изобщо не се е променила от времето на абитуриентския им бал преди девет години, където единодушно я бяха избрали за кралица на красотата. Обеща, да ги заведе с Джош в Сан Франциско веднага щом сключи сделката, върху която работи.
Бяха решили да се оженят и когато забременя, Бренда изобщо не се притесни. Докато не позвъни на Чарли в Сан Франциско да му съобщи радостната вест и някаква жена не вдигна телефона.
Жена, която се оказа госпожа Чарли Декър. Жена, заемала това място цели шест години, която й каза, че ако толкова е примряла за съпруга й, с радост ще й го хариже, щото Бренда била третата нахална уличница, дето звъняла през последната година да пита кога проклетият нехранимайко и кучи син ще отиде да я прибере. Разтреперана, Бренда затвори телефона и изхвърли Чарли Декър от главата си. Нямаше никакъв смисъл да му съобщава, че чака дете.
Когато се роди Мелинда, тя я записа с фамилията на Бък Маккалъм, като сметна, че щом е достатъчно добра за нея и Джош, не може да навреди и на дъщеричката й.
Но оттогава все не можеше да свърже двата края и се наложи да приема отпусканите й социални помощи, за да има какво да сложи на масата.
Тъкмо сервираше последните ястия от поръчката на бившите си съученички, когато гласът на Анет прекъсна унеса й.
— Бренда, какво ти става? — поинтересува се тя.
— Не ме ли чуваш? Обажда се Арнълд Ходжкинс. Казва, че незабавно трябва да говори с теб!
Трите жени на масата я погледнаха любопитно.
На Бренда й се сви сърцето. „Не — рече си, докато се отправяше към телефона. — Още не. Не и от първия ден.“ Моля? — Сърцето й обаче се сви още повече, щом чу в слушалката гласа на директора.
— Здравейте, госпожо Маккалъм. — От трите думи лъхаше уморено примирение, което й каза всичко.
— О, Боже! — въздъхна тя. — Какво е сторил Джош този път?
— Сби се в столовата — отвърна Арнълд Ходжкинс.
— Твърди, че не е виновен. Казва, че си седял мирно и тихо и си четял книга, а всички останали се заяждали с него…
— А пък всички останали твърдят, че нещо просто го е прихванало — довърши Бренда, знаейки какво следва. Беше се надявала, че на миналогодишните неприятности ще им дойде краят, след като е изпълнила препоръките на училищните власти да прехвърли Джош в по-горен клас, където той вече няма да скучае в час и ще престане да се разнообразява с поредица от бели и избухвания. Е, дотук с надеждата.
Мисля, че ще е най-добре веднага да дойдете — тъкмо казваше Ходжкинс.
— Той не иска да говори и отказва да се върне в час.
Жената огледа претъпканите маси на кафенето, после още веднъж провери колко е часът. Забеляза, че Макс я наблюдава от кухнята. Улавяйки погледа й, той многозначително кимна към трупащите се върху шубера нови и нови поръчки. Тя претегли наум възможностите си, после й хрумна нещо.
— Господин Ходжкинс, не мога да дойда веднага. В разгара на обедния наплив сме, а едно от момичетата отсъствува. Макс и без това ме гледа кръвнишки и ако сега изляза, ще ме уволни. Не можете ли да го заведете в библиотеката или нещо такова? Само за един час. — В гласа й прозвучаха жалостиви нотки и тя инстинктивно се обърна с гръб към обядващите и към трите жени, които на времето й бяха приятелки, а сега любопитно я изпиваха с поглед.
Като по чудо директорът на училището й влезе в положението. Едва ли не с изненада, тя го чу да се съгласява.
— Добре. Ще го прибера в кабинета си, но не се бавете повече от час, моля ви. Имам насрочена среща с… председателя на училищното настоятелство и не възнамерявам да го карам да ме чака.
— Благодаря ви, господин Ходжкинс. Ще бъда там до час, обещавам ви. — Затвори телефона и забърза към шубера, където Анет се опитваше да навакса с поръчките. Макс, приведен над скарата, стоеше с гръб към тях.
— Пак ли неприятности? — попита Анет. Бренда кимна, после каза на Макс:
— Май ще ми трябва един час почивка, след като привършим с обеда. Джош пак е объркал конците…
Той кисело отмести поглед от скарата, където заничаше дузина кренвирши. После подпъхна шпатулата под един от тях и го обърна с рязка чупка на китката.
— Как се случва все така да ги обърква в работното ти време?
Тя си пое дълбоко въздух с намерение да му се сопне и да му рече, че Джош е само на десет години, че всички деца си имат проблеми и че специално този проблем е възникнал не само през нейното работно време, а и през неговото. После изведнъж си помисли, че току-виж му хрумнало да й плати за часа, през който ще отсъствува, макар че това би било истинско чудо, и не каза нищо.
Трудно си беше намерила тази работа, а да си намери друга, щеше да бъде още по-трудно.
Досетила се за терзанията й, Анет се усмихна окуражително.
Я не си го слагай на сърцето. Утре вечер можеш да ми върнеш час-два, пък и следобед бакшишите хич ги няма. Свърши си работата и прати Макс по дяволите. Бива, нали?
— Бива — съгласи се Бренда с кисела гримаса. После подреди върху таблата новите поръчки и се упъти към масата до прозореца. Но пращането на Макс по дяволите не решаваше въпроса, понеже не той беше проблемът.
Проблемът бе Джош и тя нямаше ни най-малка представа как да го реши.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:05

* * *

В един и половина, когато бяха заети само две от масите, а останалите почистени очакваха тълпата тийнейджъри, отбиваща се тук след училище, Бренда свали престилката си и я окачи на една от куките в дъното на кухнята, където се намираха шкафчетата с дрехите им. Гневният поглед на Макс се закова върху нея веднага щом се запъти към вратата.
— Да не смяташ да носиш униформата ми и през свободното си време?
— Ще се бавя само час, Макс. Да не би да съм тръгнала на следобедни танци? — Тя погледна розовата найлонова рокля, която бе твърде къса, и добави: — А даже и да беше така, едва ли щях да облека точно този пищимал!
— Този „пищимал“ ми струва петнадесет долара — изръмжа Макс.
— А и съвсем не съм длъжен да ви осигурявам униформи, както знаеш. Ако хлапето ти повърне отгоре й…
— О, за Бога, Макс! Не можеш ли поне пет минути да се държиш като човек? Та Джош не е болен, той просто… — тя се запъна в търсене на подходящи думи, но преди да ги намери, той я прекъсна.
— Знам, знам. Той просто е твърде умен, нали така? Само дето ми се струва, че ако толкова му сечеше пипето, първо щеше да се научи да не се забърква в неприятности. Гледай след час да си тук, ясно ли е?
— Да — отвърна Бренда, приемайки разрешението му да напусне работа за безмълвно съгласие да не се преоблича. Забърза към задния вход и от пладнешката жега почти веднага плувна в пот. Найлоновата рокля плътно прилепна към тялото й.
Когато завъртя ключа на деветгодишния си шевролет, двигателят печално изстърга и Бренда тихичко изпсува.
— Моля те, моля те — заповтаря тя, докато отново и отново завърташе ключа и се бореше с изкушението си да натисне докрай педала за газта.
— Само този път, моля те, не ме предавай! — Уплаши се, че ще изтощи акумулатора, и изведнъж двигателят запали, закашля се сърдито, след туй запухтя. Без да отмества крак от газта, жената се пресегна и свали задните стъкла, после се опита да свали и това на предната врата откъм пътника. То бе заяло в затворено положение, но въпреки това тя опитваше всеки път, разчитайки на теорията, не от време на време стават и чудеса и току-виж едно от тях сполетяло и разбрицаната й таратайка.
Не й било писано и този път.
Тя излезе на заден от паркинга, зави по страничната алея и след миг беше на Главната улица, на път за училището, за Едемското обединено училище — група от псевдо тухлени сгради, скупчена в края на града, отвъд която нямаше нищо, освен безводната шир на пустинята, разнообразена тук-там от смътните очертания на планини, трудно различими през постоянно стелещата се откъм Лос Анжелес двестакилометрова пелена от смог.
Караше бавно, имаше нужда да дойде на себе си, преди да се изправи очи в очи с Арнълд Ходжкинс. Противопостави се на изкушението да се самосъжалява. Внезапно се видя като героиня в един от старите филми с Бет Дейвис. Как му беше името? Не можа да се сети. Онзи, в който Бет беше сервитьорка в някакво скапано кафене сред пустинята, а край него дори нямаше градче, даже и толкова западнало, колкото Едем. А и Дейвис не бе имала никаква любовна история, освен малка закачка с един поет, на когото обаче изобщо не му пукаше за нея. „Е, аз поне се влюбих два пъти — мислеше си Бренда с вродената си честност и черния хумор, който й бе помогнал да преживее някои от най-тежките мигове в живота, — макар че те в края на краищата се оказаха лекета. Но пък имам и две дечица, които поне засега не са лекета! Всъщност едното от тях е гений въпреки неприятностите, които ми създава точно днес. Освен това не гладуваме и си имаме покрив над главата. Колко по-зле можехме да бъдем!“
Изведнъж тя с изненада откри, че си свирука, докато паркира колата в двора на училището и крачи към кабинета на Арнълд Ходжкинс. Присъствието на духа обаче я напусна веднага щом зърна сина си, свил се на крайчеца на един стол в ъгъла на кабинета, навъсено да вперва в нея големите тъмни очи, наследили гъстите бащини мигли.
— Ей, я се поизправи — рече Бренда.
— Поседиш ли още малко така ще ти излезе гърбица.
— Че пука ли му на някого — отвърна Джош, без изобщо да помръдне.
— Поне на мен ми пука — въздъхна тя. — И докато не седнеш като хората, няма да изслушам твоята версия за случилото се.
Той направи физиономия, която казваше, че и без това не смята, че майка му ще го изслуша, но се поизправи на стола.
— За всичко е виновен Итън. Той започна. Аз просто си четях, а той дойде и ми издърпа книгата. Не искаше да ми я върне и аз му лиснах млякото в лицето.
Бренда погледна към Арнълд Ходжкинс.
— А какво казва Итън Роудър по въпроса?
Директорът разпери ръце и я покани да седне.
— Надявам се, не смятате… че Джош въобще няма вина. Според Итън той не е имал никакво основание да му лисва млякото в лицето. — Директорът безпомощно тръсна глава.
— Просто не знам как да постъпя, понеже останалите деца поддържат версията на Итън!
— Но това просто е смешно — възкликна Бренда.
— Итън е две години по-голям от сина ми и поне с десет килограма по-тежък и с десет сантиметра по-висок. Да оставим настрана другите проблеми на Джош, но той не е толкова глупав, че сам да си търси белята с момче като Итън!
Притеснен, директорът разпери ръце.
— Госпожо Маккалъм, моля ви, успокойте се. Не вземам страна. Само ви предавам какво ми казаха останалите деца. Те не за пръв път ми докладват за безпричинните избухвания на сина ви. — Ходжкинс направи пауза, после продължи:
— За жалост това не е единствената случка, която трябва да обсъдим с вас днес.
Възмущението й стихна.
— Да не искате да кажете, че има и още? — колебливо попита тя. Ходжкинс неловко задъвка долната си устна.
— Рита Шулце се отби тук но време на обедната почивка. Май след часовете леко са се спречкали с Джош.
Бренда извърна очи към сина си, който не можеше да си намери място на стола.
— Все с мен се занимаваше — оплака се той.
— Само мен питаше, сякаш в класа нямаше други. Останалите деца не сваляха очи от мен, непрекъснато си шушукаха зад гърба ми и… — Забеляза гнева в очите на майка си и млъкна.
— Значи си се държал грубо с учителката си и си плиснал млякото в лицето на Итън, така ли?
— Не!
— Не ме лъжи, Джош. Искам да знам точно какво се случи.
— Ама нали ти казах, мамо! Нищо не съм направил! — Момчето обходи с поглед стаята, сякаш търсеше откъде да избяга, а тя протегна ръка, хвана го за брадичката и насила го накара да я погледне в очите.
— Това ли е истината, Джош?
Без да пророни дума, момчето кимна. Миг след това Бренда го пусна и уморено се извърна към директора.
— Какво ще правим сега? — попита.
— Повтаря се миналогодишната история. Бил Кули все навираше Джош в носа на останалите от класа, сякаш и те бяха длъжни да са умни като него. Не бе честно нито към тях, нито към сина ми.
— Положението наистина е трудно — неохотно се съгласи Ходжкинс.
— Но…
— Но не биваше пак да прескача класа — гневно го прекъсна Бренда.
— Трябваше да го оставите в паралелката му.
Ходжкинс неотстъпчиво поклати глава.
— Не е там работата! Изобщо не е там работата. Проблемът, ако вникнете по-дълбоко, е, че просто не разполагаме с програми за деца като Джош. Училището ни е прекалено малко и средствата ни — твърде ограничени.
Бренда Маккалъм впи поглед в директора.
— Какво очаквате от мен? Да спра Джош от училище? Моя ли е вината, че тук не можете да се оправите с него?
Ходжкинс се протегна и взе някакъв проспект от бюрото си.
— Не казвам, че вината е ваша, госпожо Маккалъм, а ако по някакъв начин съм го намекнал, моля да ме извините. Но фактите са си факти. Тук не можем да направим нищо повече за Джош Той има нужда от специални програми и специално обучени преподаватели, както и от подходяща среда. — Директорът не отместваше поглед от проспекта, който бе пристигнал миналата Седмица заедно с адресирано лично до него писмо, набрано на компютър, съдържащо предложение Джош Маккалъм да кандидатства за описаното в проспекта училище. Отначало той не бе обърнал внимание нито на писмото, нито на проспекта, сигурен, че предложението пристига като резултат от повсеместно проведените през пролетта тестове за интелигентност. Но след произшествието в столовата бе седнал и подробно беше разгледал проспекта.
Все още замаяна от последните думи на директора, Бренда избухна, без да отмества поглед от него.
— Какви ми ги дрънкате? Да не би да смятате, че ей тъй ще взема и ще го прехвърля някъде? Къде очаквате да намеря подходящо училище? Преди да успее да продължи, Ходжкинс й подаде проспекта.
Изпратен беше от някакво място, наричащо се Барингтънска академия. На плътната жълтеникавокафява хартия бе напечатана рисунка на огромна вила, заобиколена от високи борове и просторна ливада. Бренда скептично погледна пейзажа, после отново се втренчи в Арнълд Ходжкинс.
— Какво е това? Ако питате мен, изобщо не прилича на училищата, които съм виждала.
— То наистина не е като тях — отвърна той, — понеже е частно училище, създадено да обучава надарени деца. Намира се на север в… Но Бренда Маккалъм не му разреши да довърши. Вече бе скочила на крака, а очите й изпускаха искри.
— Частно училище ли? — кресна тя.
— Че откъде ще взема пари за частно училище? Та аз съм сервитьорка. Получавам минимална надница плюс бакшиши, а да ви кажа, те в Едем не са особено големи. Откак се роди Мелинда, се принудих да вземам и социална помощ, за да си изхраня децата! — поспря, за да не се разплаче, после събра всичкото си останало достойнство и продължи:
— Ще говоря с Джош, за да съм сигурна, че отсега нататък ще се държи прилично. Ще ви бъда благодарна, ако с ваша помощ останалите деца в училището — а и учителите също — престанат да го карат да се чувствува като някакъв кретен! Хайде, Джош.
Арнълд Ходжкинс се надигна от стола и понечи да заобиколи бюрото си.
— Госпожо Маккалъм, почакайте. Има още неща, които трябва да обсъдим. Просто се успокойте…
Само че беше твърде късно. Бренда, сграбчила Джош за ръката, вече преполовяваше коридора. За миг директорът понечи да я догони, после реши, че сегашното й настроение не бе особено подходящо за разговори.
Пък и проблемът на Джош Маккалъм можеше да почака, а председателят на училищното настоятелство — не.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:06

* * *

Бренда мълчаливо караше през сиромашките покрайнини на Едем към порутената сграда, в която живееха, като през цялото време чувствуваше гневът на Джош да струи към нея, но се опитваше да не му обръща внимание.
— Не биваше да говорите за мен, сякаш изобщо не съм при вас — изрече той най-накрая и тя разбра, че се налага да му отговори. За миг си помисли, че ще се разплаче, но се пресегна и сложи ръка на коляното му.
— Извинявай. Господин Ходжкинс направо ме влуди и съвсем забравих, че и ти слушаш.
— Слушах, разбира се. И чух всичко, което казахте. И не е честно, мамо. Нищо не съм направил.
Бренда въздъхна.
— Не казвам, че си направил, миличък. Но всички останали деца…
— Те всички са лъжци! — гневно избухна Джош.
— Защо никой никога не ми вярва? Не е честно! — Бръкна в чантата си, измъкна книгата, която бе чел в столовата, и започна да къса страниците й една по една. После свали страничния прозорец и ги хвърли навън, а пустинният ветрец ги пое и Бренда ги видя да прехвърчат зад колата.
— Джош! Какво правиш? Знаеш ли колко струва тази книга? Когато я поръчах, специално ми я изписаха от Лос Анжелес!
— Хич не ми пука! — изкрещя той.
— Мразя и нея и проклетото училище, барабар с госпожа Шулце, господин Ходжкинс и всички останали! Всичко мразя! — Всяко гневно изречение се придружаваше от откъснат и изхвърлен през прозореца лист. Накрая започна да къса страниците с шепи и зад колата се образува бяла вихрушка.
— И теб те мразя — кресна той.
— Мразя всички и всичко!
Бренда се пресегна, издърпа от ръцете му каквото бе останало от книгата и го метна на задната седалка.
— Е, момченце, нека ти кажа, че точно сега и аз не съм се побъркала от обич по теб! — За миг й се стори, че ще го зашлеви. После очите й се спряха на отворения прозорец от неговата страна. За пръв път от две години той зееше широко отворен.
Малкото чудо в края на краищата се бе случило.
Бренда отметна глава назад и високо се разсмя, а Джош смаян се втренчи в нея.
След миг обаче смехът й се поукроти и след туй съвсем секна. Когато реалността на нейния живот и на този на сина й отново я обгърна, тя се разплака.
Реши, че чудото с отворения прозорец просто бе твърде малко. На нея й трябваше някое доста по-голямо чудо.
Но откъде ли щеше да дойде то?

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:06

3.

Бренда паркира колата под увисналия навес зад жилищния блок и за сетен път се зачуди дали ще бъде по-добре да се обади на собственика и да му каже, че боята съвсем се е олющила от фасадата, или просто да организира поредната бригада сред наемателите и те сами да боядисат сградата. Бил Роудър сигурно щеше да измисли как да се справи и с провисналата от навеса греда — да я подпре някак си или нещо такова.
— Блокът ни е същински бордей! — отбеляза Джош, сякаш бе прочел мислите й.
— Можеше да бъде и по-зле — сопна се Бренда.
— Милиони хора изобщо нямат къде да живеят!
Изкачиха се по стъпалата до втория етаж и тръгнаха по огрения от слънцето коридор към апартамента в южния му край. Поне с изложението бяха случили донякъде, макар че прозорците на жилището им гледаха в три различни посоки и слънцето грееше отвсякъде. Към четири следобед стаите се нажежаваха като пещ, но пък наемът беше нисък. Бренда не преставаше да търси, но досега не бе успяла да намери нещо по-добро.
Щом мушна ключа в ключалката и отвори вратата, тя се успокои, че Мейбъл Хардуик — съседката от долния етаж, която сама бе изявила желание да наглежда Мелинда, докато Бренда е заета в кафенето — се е сетила да пусне пердетата и че те връщат поне част от горещината обратно в пустинята. Но въпреки относителната прохлада в стаята цареше сумрак и първата работа на Бренда бе да дръпне пердетата, закриващи източния прозорец. Нахлулата в стаята светлина и стържещият звук от движението на кукичките по металния корниз събудиха задрямалата на канапето Мейбъл, пред която телевизорът продължаваше да гърми.
— Ох! — сепна се тя, сподави прозявката си с известно неудобство и закрепи туловището си в седнало положение.
— Бренда! Какво търсиш… — После, забелязала умълчания Джош на прага, съчувствено избъбри:
— Ах, момчето ми! Не можа да изкараш докрай и първия ден, така ли? Джош наведе глава и не отвърна. На госпожа Хардуик и без това й беше ясно, че вината за по-ранното му завръщане вкъщи сигурно е негова. Преди Бренда да обясни как всъщност стоят нещата, Мелинда, отместила взор от телевизора и зърнала майка си, несигурно се изправи в кошарката си и ревна.
— Спокойно, миличка. — Бренда я гушна и я залюля в ръце.
— Мама вече си е у дома. Всичко ще бъде наред.
Мелинда, несвикнала да й нарушават режима, ревна още по-силно. Като продължаваше да я подрусва, майката се приближи до хладилника, извади шише с мляко и го пъхна в микровълновата фурна.
— Защо не поседнеш и не оставиш това на мен — рече Мейбъл Хардуик, като с мъка се изправяше на крака.
— Знам, че не биваше да задрямвам, но човек като поостарее… — Тя се потътри към кухничката с размери на ниша, която се намираше непосредствено до трапезарията — всекидневна, но Бренда я спря с поклащане на глава.
— Я отдели няколко минути за себе си, Мейбъл. Трябва да бъда на работа чак след половин час.
— Дребна, невинна лъжа, но ако си позволеше още петнадесет минути, Макс току-виж не забелязал.
— Освен това, щом така и така ще трябва да гледаш и двете деца днес следобед, добре е да си поемеш дъх.
Джош, който бе последвал възрастната жена в кухнята, ококори очи.
— Мамо, я стига. Госпожа Хардуик няма защо да се връща. Мога и сам да наглеждам Мелинда.
— Хайде бе! — мрачно подхвърли Бренда.
— Не устиска в училище до края на първия ден, ами те изхвърлиха още по средата, а сега ти хрумнало аз да ти имам доверие, та да те оставя сам с едно бебе!
Джош зяпна от изненада. Очите му се напълниха със сълзи и той бързешком се извърна, за да не могат нито майка му, нито госпожа Хардуик да разберат колко мъчно му стана.
— Чудесно! Щом не ме бива за нищо, вече за нищо не ме и търсете! — Момчето шумно прекоси стаята, совна се през коридорчето, което отделяше двете спални и мъничката баня от всекидневната, и затръшна вратата на стаята, която споделяше със сестричката си.

* * *

Джош се хвърли на леглото и зарови лице във възглавницата.
Не беше честно! Изобщо не беше честно! Нито това, което му стори Итън Роудър в столовата, нито това, че господин Ходжкинс не му повярва, а най-малко това, че майка му го прибра от училище. С две думи — всичко! Защо не изгониха и Итън? Нали тъкмо той започна да се бие?
И защо майка му не искаше да му позволи да наглежда Мелинда? Да не би още да беше бебе? Хиляди деца на неговата възраст стояха сами вкъщи, докато майките им бяха на работа.
Всичко бе заради Мелинда.
Не смееше да му я повери.
Дори стаята вече не беше негова. Сега беше и на Мелинда и от ден на ден чувството, че е само нейна, се засилваше. Джош ядовито огледа пода и разхвърляните върху него играчки.
Може би просто трябваше да отвори прозореца и до една да ги метне в прахоляка около блока.
Вдигна любимата играчка на Мелинда — плюшено мече, което самият топ й бе избрал веднага след като се роди, и тръгна към прозореца. Още докато го отваряше, промени намеренията си. Просто реши, че Мелинда небе виновна за случилото се. Та тя бе едно невръстно бебе. Защо трябваше да я наказва?
Върна се до кошчето на Мелинда и постави мечето легнало до възглавничката й, за да и бъде под ръка, щом я сложат там следващия път. После изпъна одеялото и грижливо го затъкна така, че мечето да остане сгушено под завивките и само мъхестата му муцунка и лъскавите очички да надзъртат отдолу.
Семплата акуратност на подреденото кошче кой знае защо му пооправи настроението и той неволно започна да събира и другите търкалящи се по пода играчки.
Цялата стая сякаш бе осеяна с кубчетата, улесняващи изучаването на буквите. Джош ги събра и ги подреди по азбучен ред върху етажерката, която служеше не само за негова библиотека, но и за кош за играчките на Мелинда, като за липсващите букви остави празни места. Оказа се, че е намерил всички, с изключение на две. Кубчето с изрисувана буква „С“ намери под леглото, а пък това с „Н“ — в един от пантофите си. След като свърши с кубчетата, се зае да събира частите на пъзела и да ги нарежда в картонената им рамка, която после подпря на една от стените. След това дойде ред на книжките с картинки и цветните моливи.
Когато най-сетне свърши с вещите на сестричката си, продължи със своите — куп нахвърлени в безпорядък неща, струпани в неговата половина на стаята.
Методично започна да сортира насъбралите се джунджурии и да слага всяка от тях на мястото и.
Докато вдигаше една мръсна риза от масичката до леглото си, погледът му се спря на ловджийския нож, който му изпрати баща му за рождения ден миналата година.
Не, не миналата.
По-миналата.
Миналата година не получиха дори картичка.
Взе ножа и се втренчи в острието му. Къде ли беше баща му сега? Какво ли правеше?
Спомняше ли си изобщо, че има син Джош?
Или вече си имаше друг син, с когото играеше бейзбол и вършеше всичките неща, които бащите правят със синовете си?
Неща, които Джош никога не бе вършил с баща си, след като дори не си го спомняше.
Нелепа мисъл проряза съзнанието му, но той бързо я отхвърли, остави ножа и продължи да разтребва вещите си.
Докато работеше обаче, мисълта продължаваше да зрее в ума му. След като пъхна и последната мръсна дреха в коша за пране и окачи последната не чак дотам мръсна в гардероба, седна на леглото и огледа стаята.
Вещите в нея му се сториха изненадващо малко, след като я бе подредил.
По полиците имаше повече неща на Мелинда, отколкото негови.
Не след дълго кошчето щеше да й стане малко и тогава сестричката му щеше да има нужда от легло.
Всъщност в стаята нямаше място за две легла.
А и гардеробчето и дрешникът бяха вече пълни.
Погледът му отново се спря на оставения върху масичката до леглото му ловджийски нож.
Взе го и го завъртя така, че острието му да отрази слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца. После докосна с пръст изтънения ръб. С часове го бе точил, та да може да обръсва мъха от ръката си, без да се одрасква. Реши да опита отново и прекара острието по кожата на китката си, като гледаше как космите падат. Ами ако само лекичко извиеше ножа, а после го натиснеше с все сила…
Кървави картини изпълниха съзнанието му. Представи си как кръвта шурти от прерязаните му артерии.
А защо не?

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:07

Зададе си въпроса и остави мислите си да го разнищват.
На кого щеше да му пука, ако него го нямаше?
Не и на Мелинда — та тя едва го познаваше.
Баща му със сигурност едва ли щеше да го е еня, той отдавна го беше забравил.
Нямаше и приятели, които да забележат липсата му.
Ами майка му?
Дълго мисли за майка си. По едно време реши, че отначало може и да й липсва, но колкото повече размишляваше, толкова повече у него се затвърждаваше убеждението, че ако той си отидеше от този свят, животът на майка му щеше да стане много по-лесен. Тя повече нямаше да се притеснява, че синът й пак е оплескал нещата и че „не живее според възможностите си“, каквото и да означаваше това.
Този израз цял живот го бе преследвал — още откакто в първи клас им раздадоха бележниците и той прочете забележката на учителя в съответната графа. Даже сега думите изгаряха паметта му: „Струва ми се, че Джош не желае да работи на нивото на възможностите си.“
Не бе разбрал смисъла, докато не разгърна тълковния речник, щом се прибра у дома същия ден. Когато най-сетне го разгада, се зачуди какво точно има предвид учителят. Та Джош четеше и пишеше по-добре от всички в класа! Всъщност, когато започнаха училище, той единствен умееше да чете и пише. Освен това знаеше и таблицата за умножение, а всички останали тепърва се учеха да събират и изваждат. Какво всъщност искаха от него? Не им ли стигаха отличните му оценки?
Майка му го успокои, че всичко е наред. Учителят просто искал да каже, че Джош е много по-умен от останалите деца. Само че оттогава не го напускаше чувството, че всичко направено от него все не е достатъчно добро. Нито за учителите, нито за майка му. Нито даже за самия него. Обзе го яд. Какво очакваха от него? Виновен ли беше, че обичаше Да чете и че вече знаеше нещата, които им преподаваха в Училище. Всяка година ли го чакаше едно и също?
„Джош не работи на нивото на възможностите си.“
Все той ли щеше да си има неприятности? Все неговата майка ли щяха да викат в кабинета на господин Ходжкинс?
Когато това се случеше, тя не можеше да отиде на работа и Макс не и плащаше.
Острието на ножа проблесна на слънцето. Мисълта зрееше в съзнанието на Джош.
Ако умреше…
Ако умреше, повече нямаше да има за какво ла се притеснява. Нито за майка си, нито че пак ще се забърка в неприятности, нито че останалите пак ще се заяждат с него…
Нямаше да има нужда да се насилва и да изпълнява това, което всички очакваха от него.
А пък и майка му нямаше вече да се безпокои за него.
Просто щеше да ходи на работа, да се прибира вкъщи и да се грижи за Мелинда. Най-сетне щеше да престане да се тревожи за него. А когато Мелинда пораснеше, щеше да може сама да се шири в стаята им.
Стисна ножа с дясната си ръка. Очите му не се отместваха от лъскавото острие. Почуди се дали щете да боли.
Но дори и да болеше, нямаше да е за дълго.
А и едва ли щеше да го боли толкова силно, колкото го бе боляло през по-голямата част от живота му.
Ръката му стиска още по-здраво дръжката и с широко, отворени очи той прекара ножа по лявата си китка.
От китката му мигновено бликна кръв и той бързо премести ножа в лявата си ръка.
Само след секунда кръвта бликна и от артерията на дясната му китка. Кой знае защо изобщо не го заболя.
Но кръвта се оказа повечко, отколкото бе предполагал.

* * *

Когато розовият сериал завърши и започнаха рекламите, Бренда се сепна. Погледна часовника над телевизора и разбра, че е успяла да подремне, Тридесетте минути, които сама си бе отпуснала след тръгването на Мейбъл Хардуик, почти бяха изтекли.
Мелинда кротко спеше в ръцете и. Жената внимателно се изправи. Ако внимаваше, можеше да я занесе до кошчето, без да я събуди, а сигурно и Джош вече се е успокоил и ще може да му се извини.
Тя тихичко се приближи до вратата на детската стая и я отвори. Гледката я смрази.
Насред стаята с пребледняло лице стоеше Джош.
Всичко останало бе потънало в кръв — дрехите му, леглото му, килимът, който бе загубил зеления си като на авокадо цвят, и се бе превърнал в тъмно, наситено кафяво петно.
Мигът, в който очите й възприемаха видяното, сякаш продължи цяла вечност, а поредицата моментни снимки като че ли се запечати в паметта и завинаги.
Лежащият върху възглавницата на Джош ловджийски нож с изцапано с кръв острие.
Оцветени в червено слънчеви лъчи, струящи през петното кръв, успяло някак си да се лепне върху стъклото на прозореца.
Изненаданото изражение в очите на Джош неговият замаян вид.
Няколко секунди майка и син се взираха един в друг, обхванати от безмълвен ужас. Най-сетне с разтреперан глас Джош каза:
— Мамо! С-с-страх ме е.
Думите му съживиха Бренда. Тя се втурна към кошчето, отметна одеялцето и тръсна стреснатата, вече съвсем будна и надула гайдата Мелинда вътре. Без да обръща внимание на плачещото бебе, Бренда се хвърли към Джош, сграбчи едната му китка, после другата и здраво ги за пристяга с одеялцето.
— Помощ! — изкрещя тя.
— Няма ли кой да ми помогне!
Джош се сепна от вика й, но майка му, здраво вкопчила се в него, продължаваше да се боричка е одеялото. Дясната му китка изскочи навън и кървав дъжд обля розовата й униформа. Без да обръща внимание, тя полузанесе, полузамъкна Джош до банята хвърли одеялото настрани и започна да пристяга китките му с мъничките пешкирчета, които висяха до мивката. Докато се мъчеше да ги стегне добре, чу, че входната врата се отвори и Мейбъл Хардуик те провикна:
— Бренда? Какво става? Ти ли врещиш така?
— Набери 911 и викай „Бърза помощ“ — кресна Бренда.
— Джош е пострадал! Порязал се е.
След миг Мейбъл беше на прага и я изблъскваше с лакти.
— Ако се съди по кръвта, май са артериите — рече тя.
— Ти се обади за линейка, а аз ще се справя с останалото! — И преди Бренда да успее да възрази, Мейбъл вече я бе избутала от банята и затворила вратата след нея. Останала насаме с Джош, тя размота пешкира от дясната му китка, усука го няколко пъти като въже, после притисна калъпче сапун от вътрешната страна на дясната му ръка и яко го стегна с усукания като въже пешкир. Щом турникетът от подръчни средства притисна артерията, кръвта спря да шурти.
— Дръж тука — нареди тя на Джош с нетърпящ възражения тон.
Щом той хвана пешкира с все още кървящата си лява ръка, тя смъкна колана на някаква хавлия, окачена на вратата на банята и измайстори втори турникет, за да спре кръвотечението и от лявата му китка.
— Готово — рече тя, когато свърши.
— А сега подръж така още минутка, пък аз да хвърля един поглед ей тук. — Мейбъл пусна водата, отми кръвта от дясната китка на Джош и изпита известно облекчение. Разрезът бе напречен и костите на ръката му бяха предотвратили получаването на дълбока рана. Всъщност ставаше дума за драскотина.
— Къде е лейкопластът? — запита тя и момчето кимна към шкафчето с лекарства.
Докато превързваше дясната му китка, вратата се отвори и Бренда, по-бледа и от Джош, се вмъкна при тях.
— Ще бъдат тук след пет минути. Лошо ли… лошо ли се е порязал?
Мейбъл Хардуик отвърна, без да спира с превръзката:
— Можеше да бъде и по-зле. На пръв поглед изглежда по-лошо, отколкото е всъщност. Като пристигнат, ти върви с него в линейката, а аз ще остана при бебето и ще започна да чистя. — Тя вдигна очи и едва сега забеляза, че жената е на края на силите си.
— Я се стегни, Бренда Маккалъм. Колко по-лоши неща съм преживяла, но никой не ме е виждал да припадам. Наплискай си лицето с вода и гледай да не си забравиш портмонето!
Резките й слова пресякоха страха на Бренда, накараха я да се раздвижи и тя механично се зае да изпълнява съвсем точно нарежданията на Мейбъл Хардуик. Когато след няколко минути линейката пристигна, майката вече бе дошла на себе си. Лекарите настояха Джош да легне на носилката и пренебрегнаха възраженията му. Последвала ги надолу по стъпалата към чакащата линейка, Бренда се провикна:
— Мейбъл, ще се обадиш в кафенето, нали? Кажи на Макс, че днес повече няма да се връщам там. — Не дочакала отговор, тя се вмъкна в линейката и приседна до носилката, а единият от екипа затръшна вратата. Линейката с виеща сирена мигновено се понесе напред. Бренда се взря в пребледнялото лице на сина си.
— Как стана, миличък? Какво, за Бога, се опитваше да направиш?
Джош я погледна за миг, после извърна очи и тихичко рече:
— Не исках повече да ви се пречкам. Това е всичко.
За пръв път, откакто бе видяла Джош насред стаята с шуртяща от китките му кръв, тя осъзна, че раните му не се дължаха на някаква нелепа злополука.
Синът и, нейният чудесен, надарен десетгодишен син бе опитал да се самоубие.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:08

* * *

Половинчасовият престой в тясната чакалня на отделението за спешни случаи в областната болница се стори на Бренда като цяла вечност. Тя звънна в кафенето и изпита облекчение, че Анет вдигна слушалката. Жената я успокои, че Мейбъл Хардуик вече се е обадила, и й каза изобщо да не се притеснява. Макс рекъл, ако иска и утре да не ходи на работа. Даже смятал да изпрати сладкиш на Джош. Тъкмо го приготвял и бил сложил двойно повече орехи от обикновено.
— Разбира се, не пропусна да спомене, че само за да запази обслужването в заведението като хората, се налагало „да подкупва това невръстно келеме“, ама какво друго можеш да очакваш от Макс — довърши Анет.
— И така, изобщо не се притеснявай. Щом свърша, ще мина покрай вас и ще приготвя нещо за вечеря. И хич не ми възразявай, нали вече се разбрахме. — После, без дори да дочака Бренда да и благодари, затвори.
За миг на Бренда й хрумна идеята да се свърже с Бък Маккалъм, но бързо-бързо се отказа. Отдавна бе решила, че опитите й да изпроси издръжка за сина си от него бяха ялово начинание. В интерес на истината през последните няколко години дори не знаеше със сигурност адреса му. Отчаяна, тя изведнъж откри, че е набрала номера на родителите си и със страх очаква някой от другия край на линията да прекъсне свободния сигнал. Преди пет години родителите й бяха напуснали Едем, понеже баща й бе решил, че най-сетне му е дошло времето да завърти самостоятелен бизнес. Въпреки възраженията на майка й той бе продал къщата, за да купи магазин за стръв на брега на залива в Тексас. Най-сетне майка и се обади. Изслуша, без да продума, несвързания разказ на дъщеря си, после отсече, че винаги си била знаела, че на Джош му има нещо, и че постъпката му едва ли е изненадала и самата Бренда.
— Благодаря, мамо — студено рече тя.
— Съжалявам, че те обезпокоих. — Окачи слушалката и поклати глава. Всъщност нямаше нищо чудно. Една от причините да хукне да се омъжва за Бък бе желанието и да се отърве от родителите си. Помисли си, че пустинният зной май бе пресушил до капка човечността в тях.
После обаче, докато кръстосваше нервно чакалнята, започна да я гложди мисълта, дали и Джош не го бе сторил по същата причина. Дали не беше решил, че изобщо не я е грижа за него? Та тя толкова се стараеше синът й винаги да знае колко много го обича, колко горда е с него.
Но каква друга можеше да бъде причината?
Децата на неговата възраст не се опитваха да се самоубиват, нали?
Разбира се, че не! И през ум не им минаваше!
Но на Джош му бе минало.
Женски глас я изтръгна от мислите й. Една сестра й съобщаваше, че вече може да види сина си.
Той седеше в леглото с мъртвешки бледо лице и изглеждаше по-малък от десетте си години. До леглото му стоеше лекар. Щом Бренда влезе в стаята, той окуражително й се усмихна.
— Нашият малък приятел би могъл да забърка ужасна каша, но ако наистина е искал да се нарани, не се е справил много успешно. По три шева на ръка, а бинтовете са повече за фасон. Лепенките от домашната ви аптечка щяха да свършат същата работа. — Той се усмихна на Джош и разреши косата му.
— Друг път решиш ли да ни гостуваш, просто мини през вратата, разбрано, нали?
На път към вратата, лекарят помоли Бренда да се отбие в кабинета му, след като се види с Джош, и излезе. Тя остана насаме със сина си и изведнъж осъзна, че не знае какво да му каже. Стоеше и го гледаше, без да смее да помръдне, а сърцето й биеше като лудо. Най-сетне очите му срещнаха нейните.
— М… много ли ми се сърдиш, мамо? — попита той.
Уплашеният му шепот я просълзи. След миг тя знаеше какво да направи. Пристъпи към него, прегърна го и силно го притисна към себе си.
— Да ти се сърдя ли? За какво да ти се сърдя? Та едва ли някой на този свят има по-добър син. Само съжалявам, че днес бях толкова строга с теб. Но просто… О, миличък, струва ми се, че понякога не съм много добра майка.
Джош подсмъркна, обви с ръце шията й и здраво я стисна, сякаш се страхуваше да я пусне.
— Извинявай, мамо — рече той.
— Просто… просто си помислих, че ако ме няма, за теб ще стане по-лесно. Нямам никакви приятели и в училище не ми върви особено и да ти кажа, ме бива само за едно — да разочаровам хората.
Думите му сякаш прободоха сърцето на Бренда. С плувнали в сълзи очи тя го притисна още по-здраво и прошепна:
— Не, скъпи мой, изобщо не е така. Обичам те, гордея се с теб и мисля, че ако ти се случи нещо, няма да мога да го преживея. Мисля, че просто ще трябва да намерим начин да нагласим нещата по твой вкус, нали така?
Дълго време майка и син седяха прегърнати. Най-сетне Бренда се изправи и помогна на Джош да се облегне върху възглавниците.
— Ще се върна — обеща.
— Отивам да поговоря с лекаря минутка-две и веднага идвам при теб. Може, нали?
Джош кимна, усмихна се едва-едва и притвори очи. Тя се полюбува за миг на спокойното му лице. Но щом се измъкна от стаята, всичките й страхове и тревоги отново я връхлетяха.
Как можеше да изпълни обещанието си?
Как можеше да нагласи нещата по вкуса на Джош, след като едва смогваше да го нахрани и облече?
Но трябваше да има някакъв начин. Трябваше да има.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:08

4.

— Надявам се, че одеве не сте ме разбрали погрешно — рече Ричард Хасбъро. На бюрото му лежеше разгърнат здравният картон на Джош Маккалъм.
— Моля, седнете, госпожо. — Той кимна към стола край бюрото, после отново се вторачи в папката. Когато след минута-две погледна Бренда, сините му очи, вдъхнали й увереност в стаята на Джош, изведнъж й се сториха доста мрачни.
— Смятам, че е от съществено значение за Джош преживяното от него да се представи в колкото се може по-безобидна светлина — рече лекарят, — но не искам да мислите, че и за миг ми хрумва да омаловажавам случилото се.
Бренда се отпусна на стола и най-сетне си позволи да се отърси от напрежението, трупало се в нея от мига, в който откри Джош в стаята му. Осъзна, че досега е действувала съвсем инстинктивно, без да се ръководи от каквато и да било разумна мисъл. Сега, когато най-страшното бе минало, тя изведнъж усети, че трепери.
— П…просто не мога да повярвам, че наистина се е случило — прошепна тя, сякаш говореше на себе си, а не на лекаря.
— Знаех, че е нещастен… имам предвид, че днес сутринта дори не искаше да отиде на училище…но си помислих, че просто се страхува от първия учебен ден. Знаете какво е да се озовеш в нов клас и да нямаш приятели и да…
Хасбъро изненадано сбърчи вежди и Бренда побърза да му обясни как Джош за втори път прескача класа и колко му е трудно, понеже е най-малък и най-дребен между съучениците си, и колко жестоки понякога могат да бъдат децата и най-вече колко много се безпокои тя за него и… И тогава изведнъж й хрумна ужасна мисъл.
— Дали ще се наложи да го пратя някъде, доктор Хасбъро? — прошепна тя.
— Имам предвид в болница или нещо такова? Лекарят се смръщи и предупредително вдигна ръка.
— Моля ви да не избързваме. Тази нощ ще го задържа в болницата просто за да мога да го наглеждам и да разбера как се чувствува. А сега искам да науча какво точно се е случило през последните няколко дни.
През следващите петнадесет минути Бренда бавно сглобява разказа си за случилото се през деня и със страх отговаряше на уточняващите въпроси на Хасбъро относно поведението на Джош през последните няколко седмици на лятната ваканция.
Всичко, което мога да ви кажа, е, че той просто отказва да се върне в училище — с въздишка завърши тя.
— Но и други деца на неговата възраст постъпват така, нали? — Във въпроса й се долавяше жална нотка, сякаш Бренда молеше лекаря да й посочи макар и оскъдни доказателства, че Джош не се е смахнал.
— Е, и на мен, когато бях на десет, изобщо не ми се ходеше на училище — потвърди Хасбъро и окуражителната му усмивка отново се появи.
— Ако съдим по думите ви, излиза, че каскадата на Джош с ножа не е била предварително замислена. Изглежда, той наистина се е разстроил от всичко случило се, доядяло го е на вас и е намерил начин да привлече вниманието ви.
Бренда дълбоко си пое дъх, но облекчението й продължи само миг.
— Какво искате да кажете? — възкликна тя, връхлетяна от ново ужасно хрумване.
— Възможно ли е… може ли пак да се опита?
Дълго време лекарят не отвърна, сякаш изпитваше неудобство да й каже истината.
— Не знам — най-сетне рече той, — но ми се струва, че ние трябва да намерим отговори за някои от неговите въпроси. — Умишлено употребил „ние“, Хасбъро с облекчение забеляза, че жената пред него сякаш се поуспокои, като че ли фактът, че вече не е сам — сама с проблемите си, ги правеше по-преодолими. Той току-що бе научил, че Бренда Маккалъм няма близък човек, към когото да се обърне, че не може да разчита нито на родителите си, нито на бившия си съпруг. Освен това и Едемското училище едва ли много-много можеше да и помогне. Предположенията му се потвърдиха, когато я помита какво са я посъветвали там.
— Едно на нула за господин Ходжкинс — отвърна тя и затърси в чантата си проспекта, който директорът на училището й бе дал същия ден.
— Сега ще ви се изясни страхотната му идея. — Тя сложи проспекта на бюрото.
— Представяте ли си? Как бих могла да изпратя Джош на такова място! — Бренда здраво стисна ръце, за да спре треперенето им — не знаеше дали от гняв или от страх — и нервно заоглежда лицето на лекаря, докато той разучаваше проспекта.
Ричард Хасбъро не й отговори, а само поклати глава — жест, които Бренда мигновено изтълкува като съгласие със собствената й преценката относно предложението на Ходжкинс.
— Тъпо, нали? Хасбъро я погледна.
— Защо тъпо? Не бих казал. Тя зяпна.
— Да не би да сте чували за туй място?
— Разбира се, че съм чувал. То се намира в съседство с университета, където учеше жена ми. От време на време тя се занимаваше с някои от неговите възпитаници. Дори няколко седмици им води часовете по изкуствата.
— А колко би могло да струва? — попита Бренда. — Каквато и сума да назовеше Хасбъро, тя щеше да бъде непосилна за нея и щеше да сложи край на обсъждането.
— Ако Джош успее да влезе, вероятно няма да струва и пени — отвърна Хасбъро.
— По начало Академията няма за цел да носи печалба. Тя работи в сътрудничество с университета, който пък изследва децата по време на обучението им там, Бренда невярващо го погледна.
— Искате да кажете, че става дума за нещо като лаборатория, в която използуват децата за опитни зайчета?
Хасбъро на свой ред я погледна учудено.
— Нищо подобно — бързо отвърна той.
— Всъщност там обучението се провежда колкото се може по-близо до домашните условия. И макар че децата са под наблюдение, те не го знаят. — Бренда понечи да попита още нещо, но той вдигна ръка и я спря.
— Вижте, нека се обадя тук-там, преди да обсъждаме въпроса. Все още познавам неколцина от хората там. Нека първо проверим какво е положението. Може вече да нямат места или пък още да не са подготвени да видят Джош. Но си заслужава да опитаме.
Бренда откри, че седи съвършено неподвижно. Дори белите й дробове бяха застинали между две вдишвания. В съзнанието й се въртеше поредица от образи: синът й, заключен в стаята си в някаква лудница, нейният Джош, малтретиран на игрището в Едемското училище. Каквото и да му се случеше на новото място — място, за което до днес не бе и чувала — то едва ли можеше да бъде по-лошо от оставането му тук.
Тя бавно изпусна въздуха, който несъзнателно бе задържала, и рече:
— Добре. Май ще е по-добре да говоря с тях.

* * *

Хилди Креймър седеше зад бюрото си в една от бившите по-малки приемни на вилата, в която се помещаваше Барингтънската академия. Чаша кафе, вече съвсем изстинало, стоеше край телефона. Тя я поднесе към устните си и направи гримаса, щом отпи от студената течност. Остави чашата, погледна през прозореца и както винаги отдели минута-две да се порадва на изгледа — на ширналата се пред зданието ливада и на разпръснатите из нея групи секвои и евкалипти. После се сети за напрегнатото си разписание и се зае за последен път да преглежда документите на някой си Джошуа Маккалъм, които факсът им не спря да бълва от вчера следобед до тази сутрин.
Тук бяха всичките му училищни свидетелства от детската градина насам, както и резултатите от всевъзможните стереотипни тестове, на които е бил подлаган през годините.
Хилди знаеше от собствен опит, че най-точната дума за тези тестове е „подлаган“. Откакто се включи е екипа, основал Академията преди пет години, тя откри, че различните тестове за определяне на коефициента а интелигентност и способностите даваха само най-бегла преценка за истинските дарби на децата. Тестовете почти не отчитаха произхода на детето — неговия пол, раса, социално-икономическите фактори или положението му в семейството — всички тези променливи величини, които в крайна сметка наклоняваха везните в една или друга посока.
Що се касаеше до определянето на по-специфичните дарби извън словесните, математическите или научните способности, тестовете изобщо не бяха ефикасни, понеже не съществуваше стандартизиран тест за определяне на таланта в музиката, рисуването или скулптурата. На интереса — да. На дарованието — донякъде.
Но на истинската степен на таланта и гения — практически не.
И въпреки всичко Джош Маккалъм очевидно бе изключително надарен ученик, ако се съдеше по документите пред нея. Резултатите т тестовете му за интелигентност надхвърляха общоприетото ниво и тъкмо те й бяха подсказали да изпрати един проспект в Едемското обединено училище. Освен това животът му се съпътствуваше от всички обичайни проблеми, характерни за човек с неговия интелект, имал нещастието да се роди в някакво затънтено пустинно градче.
Без да го познава, Хилди бе сигурна, че любознателният Джош е отегчен до смърт.
Опитът му да се самоубие само подкрепяше тезата й.
С две думи, той бе точно от децата, за които бе създадена Академията. Хилди погледна часовника, вграден в ореховото писалище. Десетгодишната Ейми Карлсън — друга бъдеща ученичка, всеки момент трябваше да пристигне с родителите си за окончателен разговор. Хилди реши, че има време да поговори с Ричард Хасбъро и бързо набра номера му. Докато чакаше да я свържат с лекаря, пръстите несъзнателно потропваха по писалището.
— Тук е Хилди Креймър, доктор Хасбъро — започна тя, без да си направи труд да го поздрави.
— Имам няколко въпроса към вас във връзка с Джошуа Маккалъм.
Първо, след вчерашния инцидент с него разговарял ли е психиатър и второ, колко време ще трябва да остане в болницата.
Лекарят от Едем още отговаряше на въпросите, когато вратата на кабинета й се отвори и на прага застанаха Франк и Маргарет Карлсън. Като видяха, че говори по телефона, те понечиха да излязат, но Хилди жест им посочи канапето до стената и продължи да си води бележки празните полета на документите на Джош. След миг и тримата Карлсънови вече се бяха подредили на канапето. Ейми седеше между родителите си. Хилди забеляза, че тя е слабичко, червенокосо дете, с дебели кръгли очила, кацнали върху чипо носле. Изглеждаше не само уплашена, но и сърдита. Хилди й се усмихна окуражително, но детското личице остана сериозно.
— Може да си тръгне още сега, така ли? — още веднъж попита тя по телефона. Очевидно опитът за самоубийство на момчето не се бе оказал достатъчно сериозен или поне на лекарите в Едем не им се струваше такъв.
— Смятате ли, че майка му ще може да го доведе при нас в събота? И доктор Енджърсол, и аз го смятаме за подходящ кандидат за Академията, но ние, разбира се, никога не вземаме окончателно решение, преди да проведем разговор с децата и да придобием лични впечатления.
— Хилди слуша известно време, после добави:
— Всъщност няма защо да бързаме. За тази година все още имаме няколко свободни места. След като знаем, че ще дойдат до петък, ще имаме грижа за всичко. — След кратко „дочуване“ тя затвори телефона и прибра документите на Джош, докато поздравяваше семейство Карлсън. Или по-скоро, докато поздравяваше Ейми, тъй като думите й бяха отправени само към момиченцето, което бе заело отбранителна поза и седеше с вдигнати колене и обхванати с ръце крака.
Защо ми се струва, че за разлика от мен ти не се радваш на срещата ни? — попита Хилди, като стана от стола си и заобиколи писалището, че да коленичи и да погледне Ейми в очите.
— Защото хич не ми е приятно, че ви виждам! — предизвикателно отвърна Ейми, а лицето и се изкриви от гримаса, недвусмислено говореща за страха, които все повече я обземаше. Тя бе започнала да е страхува още със ставането си сутринта.
— Не исках да идвам тук. Искам да си отида вкъщи. — Опита се да погледне жената, но не успя, понеже очите й плувнаха в сълзи и тя здраво ги стисна. Не искаше Хилди Креймър да я види, че плаче.
— Да ти кажа, съвсем си права — съгласи се Хилди.
— Ако някой се бе опитал да ме прати в пансион, когато бях на десет години, очите му щях да издера. Такъв скандал щях да вдигна на родителите си, че втори път не би им хрумнала подобна идея. Думите й изненадаха Ейми и тя неволно отвори очи.
— Наистина ли така щеше да постъпиш? — предпазливо попита момиченцето, сякаш подозираше някаква клопка.
— Че как иначе! — потвърди Хилди и се изправи, напомняйки си още веднъж, че е крайно време да свали десетина килограма от обемистото си тяло.
— А хем не бях толкова умна, колкото теб. А ти щом си променила решението си, как така не измисли начин да прилъжеш вашите да те оставят у дома? Щом на мен не ми се вижда трудно, как да повярвам, че ти не си успяла?
— Опитах се — отвърна Ейми, преди да се усети.
— Дори се заключих в дрешника, ама мама имаше ключ.
— Не е много хитро — отбеляза жената.
— Решиш ли да се заключваш в някой дрешник, предварително трябва да прибереш всички ключове.
Момиченцето отпусна ръце, краката му бавно се плъзнаха към края на канапето и се спуснаха на земята. В ъгълчетата на устните й сякаш потрепна усмивка. Тя прокара пръсти през гъстите си червени къдрици.
— Абе и аз се сетих, но тате каза, че щял да свали вратата от пантите.
— О, така ли каза? Е, добре. Ела тогаз да ти покажа нещо. — Хилди се приближи до затворения шкаф, вграден в отсрещната стена. След миг колебание Ейми я последва.
— Я ми кажи, моят шкаф прилича ли на дрешника в стаята ти?
Детето огледа облицованата с орехов фурнир врата и резбованата й рамка и кимна.
— Не е красив колкото този тук, но е горе-долу същият.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:18

— Тогава хвърли едно око на пантите и ми кажи какво ще стане, ако измъкнеш щифтовете.
Смръщена, Ейми пристъпи и огледа пантите от двете страни на вратата.
— Не може да се свали — най-сетне оповести тя.
— Дори и да извадиш щифтовете, вратата не може да се измъкне, ако не отворена.
— Много добре — каза й Хилди.
— Тъкмо затова при нас шкафовете са без ключалки. Не можем да си позволим хлапета като теб да се заключват вътре, а ние да къртим вратичките, нали така? А сега какво ще кажеш, ако отидем да видим стаята ти?
Хвана момиченцето за ръка и го изведе от кабинета, като кимна на родителите му да ги последват. Тя пренебрегна старомодния асансьор, чиято богато украсена, пиринчена клетка предизвикваше възхищението на всички момчета от Академията, и прекоси широкия вестибюл, намиращ се в подножието на стълбище, което изящно и странно романтично се виеше към втория етаж. По изражението на Ейми Хилди разбра, че правилно е допуснала, че момиченцето ще предпочете стъпалата пред дрънченето на стария асансьор. Следвана от родителите на Ейми тя я поведе към втория етаж, след което изкачи още едно крило, водещо до третия етаж, където имаше десет стаи — по пет от всяка страна на тесния коридор, разполовяващ къщата. По средата на коридора жената отвори някаква врата и се отдръпна, за да позволи на Ейми да влезе първа.
Тя обаче се поспря на прага и подозрително надникна вътре, сякаш чувствуваше, че влизането и в стаята щеше да е равносилно на съгласие да я обитава.
Вътре, точно срещу вратата, зърна прозорец с капандура. Стъкмената в основата му седалка бе тапицирана, а цветните пердета, които го ограждаха, бяха дръпнати встрани, за да може слънчевата светлина да прониква в стаята. Щампованите с напъпили рози тапети подхождаха на пердетата. Край едната стена бе поставена отрупана с възглавници кушетка. Срещу нея имаше скрин, малко бюро и етажерка за книги. Дрешникът се намираше в един от ъглите. Вратата му беше открехната.
Без да помисли, Ейми се приближи до него и внимателно огледа резето му.
— Хм, наистина не може да се заключва — сякаш на себе си рече тя.
— Че аз няма да седна да те лъжа, я! — подметна Хилди.
— Ами ако си имам нещо, което искам да заключа? — попита детето и мигновено усети на какво намирисва въпросът й.
— Искам да кажа, ако все пак реша да остана.
— Защо не оставим този въпрос да почака да му дойде времето? — Хилди помълча, после предпазливо попита:
— И така, какво мислиш, Ейми? Стаята задоволява ли те?
— Хм… хубава е — призна Ейми.
— Но… — тя се обърна към майка си и очите й отново се напълниха със сълзи.
— Наистина ли трябва да остана тук, мамо? — проплака детето, после се втурна и обви с ръце кръста на майка си.
— Защо не се прибера вкъщи?
Маргарет Карлсън лекичко потупа щерка си. Разтревоженият й поглед не се отместваше от лицето на Хилди Креймър, която окуражително й се усмихваше.
— Но, миличка, вчера изгаряше от нетърпение по-скоро да дойдеш тук? Спомняш си, нали?
Тя наистина си спомняше. Когато преди седмица идваха тук, голямата стара вила действително й се бе сторила примамлива, а госпожа Креймър — мила. Но сега при мисълта, че трябва да остане сам — самичка тук, просто я втрисаше.
— Да, но размислих — проплака Ейми.
— Предпочитам да остана при теб, татко и Писанчо!
— Писанчо ли? — попита Хилди Креймър.
— Не си ми казала, че имаш котенце.
— Черно с бели лапички и спи при мен — подсмръкна детето.
— Ами, Бога ми, и ние си имаме котак. Името му е Таби и вчера цял ден скитосва насам-натам да си търси местенце за спане. Но, изглежда, никой не го иска. Може би ти ще го поканиш да спи при теб.
— Ама… — Преди Ейми да успее да възрази, един жълтеникав котарак се появи на прага, като по предварително уговорен сигнал. Огледа се за миг, после се запъти към Ейми и се отърка в крачето й, мяукайки жално. Тя се поколеба, след това клекна и протегна ръка да го погали.
— Вярно ли е това, котенце? — попита.
— Наистина ли си нямаш местенце за спане? — Докато Ейми вземаше котето в ръце и сядаше с него на леглото, Хилди кимна на Франк Карлсън.
Бащата на Ейми, разбрал безмълвния знак, слезе долу, за да качи багажа на дъщеря си.

* * *

Джош седеше в леглото и разгръщаше новия екземпляр на „Клетниците“, който доктор Хасбъро му бе донесъл сутринта. На нощното му шкафче стоеше наполовина изядено парче от ореховия кекс на Макс. Навън кръжеше лешояд, спускаше се все по-ниско и по-ниско, а Джош го чакаше да кацне и се чудеше какво ли е открил.
Някой койот?
А може би само заек.
Защо ли не се облече и не отиде да види. В края на краищата нали доктор Хасбъро му разреши следобед да се прибере у дома. Та да не би да е болен или нещо такова! Даже ръцете не го боляха вече. И така, защо трябваше да чака майка му да свърши работата си при Макс, та да дойде и да говори с лекаря? Защо просто не го пуснеха да си тръгне? Оттук нямаше и два километра до блока им. Голяма работа, ако ги изминеше пеша.
Джош си погледна часовника и се нацупи.
Къде се бавеше майка му? Вече бе почти пет часът, а тя трябваше да дойде още в четири и половина. Какво ли се бе случило? Да не би в края на краищата да бяха решили да не го изписват?
Той остави книгата настрана, стана от леглото, отиде до вратата и надникна в коридора. Освен сестрата, седнала зад бюрото, не се виждаше никой.
Дали просто да не вземе да се облече и да си тръгне? Или просто да прескочи през прозореца. Само че ако майка му се появеше, щеше да си изкара акъла и да реши, че пак се е опитат да се самоубие.
Отново се върна в леглото, решил да почака още малко. Зави се с чаршафа и пак хвана книгата, но вместо да чете, се улови, че мисли за вчера.
Наистина ли бе искал да се самоубие? Замисли се и се сети какво бе казал на психолога, който го бе посетил сутринта: „Струва ми се, че наистина го направих. Искам да кажа, че умишлено си прерязах вените, нали разбирате?“
Но сега колкото повече си мислеше за това, толкова повече се питаше дали е истина. Може би просто се е ядосал на майка си и на всички останали и някак си е искал да им отмъсти. Ами, ако му беше изтекла кръвта и бе умрял?
Опита се да си представи, че е мъртъв. Видя се да лежи в ковчег пред олтара на църквата, докато траеше погребението му. После бързо — бързо осъзна, че изобщо не е мъртъв, а само присъствува на собственото си погребение, но е жив.
Представи си как майка му, облечена в черно, ридае от скръб; децата от училището, искрено опечалени, до едно съжаляват, че са се заяждали с него, само че е твърде късно.
Но ако наистина бе умрял, нямаше да може да ги вижда и какъв смисъл имаше да ги кара да съжаляват, щом като дори не можеше да приеме извиненията им?
Почна пак отначало, като затвори очи и се опита да елиминира всички звуци наоколо. Ето така…ако беше умрял, всичко щеше да е потънало в мрак и нямаше да чува нито звук.
Само че колкото повече се стараеше да не чува нищо, толкова по-силен ставаше всеки звук. Изведнъж от тихото тиктакане на часовника до леглото му писнаха ушите и шумът от минаващите по улицата коли се превърна в постоянен грохот.
Мъртъв. Какво ли значеше наистина да си умрял? Всъщност не му се искаше чак толкова да разбере. Поне засега не. Все още си спомняше колко много се бе уплашил вчера, когато кръвта му зашуртя. Веднага скокна с намерение да изтича до хола, но после осъзна колко много е кръвта и как ще се вбеси майка му, когато зърне какви ги е свършил. Така че просто застана на едно място като истукан, без да прави нищо.
Ами какво щеше да стане, ако наистина бе умрял от загубата на кръв? Потрепери при мисълта и реши, че каквото и да си е мислел вчера, то е било доста тъпо. Само дето оплеска всичко и си създаде излишни неприятности.
Но поне майка му му прости. Това беше една от най-хубавите й черти. Каквото и да направеше той, колкото и да му се сърдеше, тя в края на краищата винаги му прощаваше. Джош реши, че отсега нататък ще се постарае да не я ядосва.
Отново погледна часовника и тъкмо да започне да се облича, вратата се отвори и майка му влезе. Усмихваше се.
— Здравей, момче — рече тя.
— Доста добре изглеждаш. Ще ли ти се да вървим у дома? Джош обнадежден я погледна.
— Наистина ли ще ме пуснат да се прибера?
Бренда кимна.
— Освен това съм ти приготвила изненада.
— Изненада ли? Каква изненада?
— Не съм сигурна, че трябва да ти кажа още сега — подразни го тя. — Май ще изчакам да се приберем у дома или пък до утре сутрин.
— Не! — възпротиви се Джош.
— Кажи ми сега! Моля те!
— Той скочи от леглото и след миг бе почти облечен.
— Е, добре тогава — рече майка му, като се преструваше, че току — що е решила да му каже.
— Ще се зарадваш ли, ако разбереш, че не трябва да се връщаш в Едемското училище?
Джош замръзна, както си навличаше джинсите, и се втренчи в нея, без да вярва на ушите си.
— Да не се връщам ли? — повтори той думите й.
— Какво имаш предвид?
— Ами да речем, че отидеш в друго училище, в някое, което е открито специално за деца като теб?
Мислите на Джош запрепускаха. За какво говореше тя? Изведнъж реши, че знае.
Майка му говореше за някое училище за смахнати деца. За деца, които са се опитвали да се самоубият.
Но той не беше смахнат. Беше й го казал още снощи, а и сутринта й го повтори. Просто се бе чувствувал зле. Това беше всичко.
— За какво училище говориш? — глухо попита той, обхванат от ужас.
— Това, за което ни каза господин Ходжкинс вчера. Барингтънската академия, дето се намирала горе на север.
— Ама… нали там било много скъпо… — запелтечи Джош, но Бренда не го остави да довърши.
— Оказва се, че може и да не е — рече тя.
— Доктор Хасбъро има познати там и им се обади по телефона. Пратихме всичките ти документи и те искат да говорят с теб.
Съмненията на Джош се задълбочиха.
— Искаш да кажеш, че искат да говорят с мен, без дори да ме познават? Откъде-накъде? Това да не е някакъв дом за ненормални деца?
Бренда се сепна.
— Ама че го измисли! — възкликна тя.
— Не става дума за нищо такова, а за училище за надарени деца, за деца като теб!
Но Джош вече клатеше глава.
— Искаш да се отървеш от мен заради това, което сторих, така ли? Преди да си прережа вените, каза, че няма начин да ме пратиш. А сега изведнъж… — Очите му се навлажниха, той се спусна към майка си и я прегърна.
— Прости ми, моля те. Не исках да умра. Просто ми беше мъчно. Не ме пращай на друго място, моля те!
Бренда не отрони нито дума. Държеше Джош в прегръдките си и се опитваше да премисли всичко. Явно синът й не разбираше, че тя не иска да го наказва, а просто му желаеше доброто.
— Миличък, всичко е наред — най-сетне прошепна тя.
— Никога не бих те пратила някъде, за да се отърва от теб, не го ли знаеш? Заминаването ти няма нищо общо с проклетия нож. Просто искам да те запиша в училище, където да бъдеш щастлив и да имаш приятели, които те разбират.
Джош престана да плаче и си спомни обещанието си отпреди няколко минути да се опита да не създава на майка си повече неприятности. Най-сетне, когато реши, че гласът му няма да се разтрепери отново, той се отдръпна от нея и попита:
— А какво ще стане, ако откажа да отида?
— Ами няма да отидеш — отвърна Бренда.
— А и те още не са казали, че те искат. Просто предложиха да отидем в събота, за да си поговорят с теб и да те подложат на някакви тестове. Това едва ли е чак толкова ужасно, нали?
Джош се замисли. Може пък наистина да не става дума за дом за ненормални деца. Господин Ходжкинс го бе споменал още преди той да хване ножа… А и майка му каза, че ако не иска, не е длъжен да ходи.
Накрая реши.
— Струва ми се, че можем да отидем да го видим. Имам предвид да му хвърлим едно око, ако си съгласна.
— Съгласна съм — глухо отвърна тя.
— Разбира се, че съм съгласна! А сега най-сетне се облечи и да си тръгваме оттук.
Когато няколко минути по-късно излизаха от болницата, Бренда дълбоко си пое глътка въздух. Най-сетне нещата се нареждаха. Освен ако Академията не решеше да не приеме Джош. Но за това щеше да му мисли, ако се случеше. Отдавна се бе научила да не се опитва да прекосява мостове, преди да е стигнала до тях. Освен това вече бе взела решение. По един или друг начин Академията щеше да приеме сина й. Умът му твърде си го биваше, за да се прахосва в Едемското училище. Той щеше да влезе в Академията! Просто щеше! Тя не се съмняваше! Щеше да влезе и да бъде най-умният им ученик… Изведнъж се сепна и спря, преди да се опита да премине по мост, който едва-едва се мержелееше.
В събота, реши тя, докато поемаха към дома. В събота всичко щеше да стане ясно.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:19

5.

Чак когато отби от магистрала 101 и пое по възвишенията между Сан Хосе и крайбрежието. Бренда се отпусна и повярва, че старият шевролет няма да ги остави някъде по шестстотин и петдесет километровия път между Едем и Барингтън. Тръгнаха в четири часа сутринта и Джош се размрънка, че са станали твърде рано, но тя настояваше да прекосят пустинята, преди слънцето да напече, ако изобщо искат колата да ги закара до Академията. И така, те потеглиха по тъмно, прекосиха пустинята и навлязоха в долината Сан Хоакин, а после се отправиха на запад и при Пасо Роблес, северно от Бейкърсфийлд, излязоха на магистралата.
Джош се размърда до нея, пробудил се от дрямката, унесла го преди час. Той разтърка очи и премигна веднъж-дваж, после мерна една от големите зелени табели, които висяха над шосето за Санта Круз:
„Барингтън, 40 километра“.
— Почти пристигнахме — рече той и се загледа в непознатия пейзаж. Тревистите хълмове бяха покрити с евкалипти, прекъсвани тук-там от групи секвои.
— Никак не прилича на Едем, нали?
— Никак — съгласи се Бренда и се усмихна уморено.
Всъщност още преди Джош да се събуди, тя очаровано бе оглеждала околностите на Сан Хосе. За последен път беше идвала тук като дете, когато все още наоколо имаше предимно ферми, а Сан Хосе бе сравнително малко градче. Сега градът се бе разраснал и станал център на процъфтяващата компютърна промишленост, а на мястото на фермите се точеше безкрайна върволица от жилищни комплекси и индустриални зони. Най-сетне оставиха всичко това зад гърба си и се заизкачваха по хълмовете, където освен няколко големи къщи, сякаш появили се от нищото, пейзажът бе останал, общо взето, непроменен.
Половин час по-късно се озоваха в предградията на Барингтън. Макар и малко, градчето все пак бе по-голямо от Едем. Разположено на морския бряг и уютно закътано между плажната ивица и щръкналите зад нея хълмове, то бе лишено от онова осъзнато излъчване на новост, характерно за всички процъфтяващи градчета около Сан Хосе. Имаше си обособен търговски център, където фасадите на магазинчетата бяха твърде различни по стил. Някои наподобяваха външния вид на католическите мисии в Калифорния, други се придържаха към по-артистичната, с декоративни елементи архитектура на двадесетте и тридесетте години.
Търговската част бе опасана от жилищен квартал с кокетни улички, по чието протежение се редуваха спретнати къщички с керемидени покриви и дървета, достигнали зрелост преди десетилетия. Дори сега, през септември, навсякъде цъфтяха обички. Бръшлян обвиваше стените на много домове.
Като следваше поредица дискретни знаци. Бренда най-сетне стигна до университета. Университетското градче мигновено я порази, понеже изглеждаше точно така, както тя си представяше, че изглеждат колежите. Сградите бяха стари и тухлени и разположени около просторна зелена ливада, в която стърчаха високи секвои и групи разцъфнали храсти, каквито никога не бе виждала. Иззад по-старите постройки надничаха по-нови здания, издигнати нагоре по хълмовете. Те се вписваха в околния пейзаж, без да намаляват чара му, но все пак придаваха на университетското градче съвременен вид.
— Къде ли е Академията? — зачуди се Бренда.
— Би трябвало и тя да е част от университетското градче?
— Натам — рече Джош и посочи още един от малките знаци, които ги бяха довели дотук.
— Завий надясно и дай нагоре по хълма.
Майка му изпълни указанията му и след няколко минути се озоваха пред двойна порта от ковано желязо. Тя зееше разтворена в началото на дълга алея. Поразена от гледката, Бренда спря колата. В края на очертаната със секвои алея, на около петстотин метра от портата, стоеше най-голямата къща, която някога бе виждала — триетажна, с две крила. В самия център бе кацнал и малък по площ четвърти етаж — очевидно замислен като някакво жилище — с огромни прозорци, които осигуряваха панорамен изглед във всички посоки. И въпреки че в двата края на безбожно голямата сграда бяха лепнали по още една пристройка, Бренда мигновено разбра, че първоначалният й замисъл е бил да служи за лична резиденция.
— Боже мой — промълви тя.
— Представяш ли си как се живее в такава къща!
— Тук е живял господин Барингтън — каза Джош.
— Сигурно си чувала за него. Той е построил железопътната линия до Сан Франциско.
Бренда неразбиращо погледна сина си.
— Не, не съм. Но ти явно си чувал.
Той се ухили и лицето му придоби дяволито изражение.
— И аз не бях, но вчера отидох до библиотеката и прочетох туй-онуй. Наричал се е Юстас Барингтън и някога притежавал цялата земя оттук до Сан Франциско. Това е била лятната му резиденция и градчето възникнало, понеже имал нужда от хора, които да работят в ранчото.
— Ранчо ли? — неразбиращо възкликна майка му.
— Струва ми се, че говореше за прекарване на железница.
— Прекарал е и железница — тросна се Джош, а тонът му подсказваше, че според него тя нарочно се прави на глупава.
— Тъкмо тогава сключил договор с правителството и получил повечето от земите около железопътната линия. Създал ранчото и след това просто продължил да купува земя. Част от земята получил на практика даром, понеже единственият начин да стигнеш до нея бил с железницата, а пък той не би разрешил на влаковете си да спират на чужда земя.
— И сега го имат за нещо като герой, така ли? — въздъхна Бренда и поклати глава, смаяна от безочливия начин, по който е бил създаден Барингтън. За нея това си беше чисто мошеничество. Отново включи на скорост и пое по алеята към къщата. Докато минаваха между двете редици секвои, тук-там зърнаха деца в групи по две-три или пък сами, които лежаха по ливадата, четяха или рисуваха в скицниците си. И макар че обстановката изглеждаше напълно спокойна — дори идилична — Бренда усети как ледените тръпки на лошо предчувствие плъзват по гърба й.
Бе някак си прекалено спокойно. Прекалено тихо.
Нещо не беше наред, но тя не можеше да го определи.
„Стига глупости! Няма нищо нередно! Малко си поуплашена, че Джош напуска дома!“
Разбира се. Това беше. В обстановката нямаше нищо нередно. Просто се различаваше от тази в Едем и толкоз.
Ако същата група деца — а тук имаше поне двадесетина — се събереше в Едем, грубостите, крясъците и разправиите отдавна да са започнали. Вглъбени в заниманията си обаче, децата в Академията кротуваха. Даже разговорите в по-многобройните групи бяха съвсем тихи.
Превъзмогнала мрачните си предчувствия, Бренда спря колата пред огромната вила в средиземноморски стил. Две момчета на не повече от дванадесет години играеха шах на широката, покрита с плочки тераса, която опасваше цялата сграда. Те я погледнаха, после се втренчиха в Джош.
— Ти ли си новият? — попита едното от тях.
Преди той да отвърне, входната врата се отвори и се показа пълничка, около четиридесет и пет годишна жена. Беше облечена в бели памучни панталони и цветна туника, в които изглеждаше по-слаба, отколкото беше. На краката си носеше сандали, около шията й бе преметнат елегантен копринен шал на цветя. Бренда изведнъж се сконфузи заради лимонено зелените си панталони и сако. В Едем костюмът й се бе сторил подходящ за днес. Вече й се струваше съвсем неподходящ, даже смешен.
Но жената на терасата сякаш изобщо не забеляза дрехите й и се спусна по стълбите с протегната ръка.
— Госпожо Маккалъм, аз съм Хилди Креймър. Вече започвах да се притеснявам за вас.
— Аз… ние не знаехме колко трае пътуването — заекна тя.
— Дано не пристигаме твърде късно.
Хилди отвърна с дълбок и сърдечен гърлен смях и Бренда веднага се почувства по-добре.
— О, Боже мой, нищо подобно. Бихте могли да пристигнете, когато пожелаете. — Тя се извърна към Джош и му подаде ръка, точно както бе постъпила и с майка му.
— А ти си Джош, нали? Или предпочиташ Джошуа?
— Джош — отвърна момчето, като неуверено поемаше ръката й.
— Чудесно! И на мен повече ми харесва. Кратичко е и загатва за сила. Запозна ли се с Джеф Олдрич и Брад Хиншоу — попита тя и се обърна към двете момчета, които отново се бяха навели над шахматната дъска. Чули имената си, те вдигнаха очи и бавно се изправиха. Хилди ги представи на Джош.
— А ти знаеш ли да играеш шах?
Джош се поколеба, после поклати глава.
— Тогава те ще те научат, докато ние с майка ти си поговорим. Съгласен ли си?
Джош, леко пребледнял, стрелна с очи двете момчета. Изглеждаха поне с две години по-големи от него. Беше сигурен, че ще почнат да мърморят и да се кокорят като момчетата в Едем, с които бе попаднал в един и същи бейзболен отбор, когато майка му го беше накарала да се включи в лятната спортна програма на училището. Игра само едно полувреме и после си тръгна, но подигравките на останалите момчета все още кънтяха в ушите му. Не бе успял да улови нито една топка като кетчър и се бе провалил и при трите си подавания, когато му идваше ред да удря.
За негова изненада момчето, което бяха представили като Джеф, му направи знак да се приближи до дъската. Докато Джош клякаше край нея, Брад рече:
— Ето го царя. — Посочи най-голямата фигура.
— Аз играя с белите, а Джеф с черните. Целта е да плениш царя на противника. — След това набързо го запозна и с останалите фигури, като назоваваше имената им.
— Погледай малко и ще разбереш как става.
— Накарай ги да ти кажат всички възможни ходове — намеси се Хилди.
— Те обичат да попремълчават едно — друго, за да могат после да те изненадат. Накарай ги да ти покажат как се прави рокада.
— Е, стига де, Хилди — засмя се Джеф Олдрич.
— По-весело става, като измамиш някого.
— Тъй си е — съгласи се тя.
— Но ако това, което знам за Джош, е вярно, разбере ли веднъж правилата, ще можете да го победите само с измама. Джеф лукаво се ухили.
— Хващаш ли се на бас? Хилди сбърчи вежди.
— Готово — съгласи се тя.
— Залагам долар, че Джош ще те победи още от първия път стига да ми обещаеш, че ще му покажеш всички ходове. Бива ли?
— Бива — съгласи се Джеф.
— Аз ще бъда съдия — рече Брад Хиншоу и мигновено се зае да обяснява на Джош как и защо се местят фигурите. Той говореше толкова бързо, че Бренда се обърка. Джош обаче не пропускаше нито дума. След като ги погледа още миг-два, Бренда последва Хилди в къщата.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:20

* * *

Половин час по-късно, след като бяха разгледали цялата къща, с изключение на купола на четвъртия етаж, който, както Хилди й обясни, бил личният апартамент на доктор Енджърсол, Бренда се отпусна в дълбокото кожено кресло в кабинета на Хилди Креймър, признателна за възможността да си събере мислите в уютна обстановка. Огромното писалище бе отрупано с книжа и снимки в рамки. Измежду тях надничаше доста употребявана керамична чаша, зарязана край чиния с поничка — явно част от закуската на Хилди. Бренда беше поразена от видяното. Тук нищо не отговори на очакванията й. Академията изобщо не приличаше на училище. И отвътре, както и отвън, тя май си беше един огромен дом.
Беше видяла просторната столова. И тя, както и по-голямата част от къщата, бе запазена точно такава, каквато е била през 1942 година, когато сто и три годишният Юстас Барингтън починал. Стените и сега бяха покрити с червена коприна, а оригиналните бюфети, пълни с китайски порцелан, все още стояха край тях както преди повече от век.
В средата на помещението висеше огромен кристален полилей. Единствената промяна, обясни й Хилди, била, че оригиналната маса за хранене, на която Юстас Барингтън често вечерял с петдесетина отбрани гости, била заменена с много на брой по-малки маси за четири или шест души.
Всяка една от двадесетината стаи, в които Бренда влезе, беше с махагонова ламперия и с украсен с гипсови орнаменти таван. Намиращата се на партера музикална зала гледаше към широката тераса и хълмовете зад училището.
— Според завещанието на господин Барингтън — обясни Хилди — къщата трябвало да се запази непроменена, барабар с мебелите. Той оставил огромна сума и се разпоредил тя да стане музей. Но понеже съзнавал, че може да настъпят времена, когато неговото дарение няма да бъде достатъчно за поддръжката й, включил и една клауза в смисъл, че ако дарението се окаже, недостатъчно, университетът може да я използува, при условие че — и тук цитирам — „тя бъде поддържана като резиденция, колкото се може по-близо до първоначалното й състояние, замислено като дом за ползуване от децата и за тяхна радост.“
Жената продължи, за да отбележи, че думичката „деца“ се оказва ключова. Адвокатите успяват да докажат, че след като Барингтън не е уточнил за чии деца става дума, тази клауза би могла да се тълкува в смисъл, че всички деца могат да се радват на къщата и че докато зданието облагодетелствува деца, завещанието остава ненакърнено.
— Всъщност идеята хрумна първо именно на доктор Енджърсол — тъкмо казваше тя.
— На доктор Енджърсол ли? — попита Бренда.
— Директорът на училището — обясни Хилди.
— Академията е негово хрумване. Той винаги се е интересувал от надарени деца и когато стана очевидно, че къщата се превръща в истински бял слон, той се захвана за работа. Предполагам, че сте наясно с думичката „хахо“.
Бренда кимна.
Някои деца непрекъснато наричат Джош така.
— Несъмнено — съгласи се Хилди.
— Както и да е. Тук наоколо бъка от хора, които като деца са били хаховци. Само че вече не са, понеже са се превърнали в компютърни магнати и имат повече пари, отколкото могат да похарчат. Доктор Енджърсол ги обиколи всичките и им обясни какво иска да направи. Бива си го, нали? Просто им каза, че копнее да основе училище за такива деца, каквито самите те са били някога. Училище, което изцяло да отговаря на нуждите им, да покрива не само академичните, но също така и социалните и психологическите изисквания. Необходимо ли е да ви казвам, че отзвукът бе невероятен? След година Академията вече функционираше, а парите продължават да се стичат във фонда.
Бренда най-сетне видя възможност да изрази притесненията си.
— Обучението тук сигурно е много скъпо.
Хилди кимна.
— Издръжката ни струва цяло състояние. Доктор Енджърсол обаче се е погрижил за всичко. Тъй като блестящият ум не винаги е функция от богатството, той настоя семействата на децата да не бъдат финансово затормозявани. И така, ние прилагаме диференциран подход. Колкото по-висок е доходът на семейството, толкова по-висока е и нашата такса. Но тя никога не надвишава сумата, която семейството може да си позволи.
Бренда нервно преглътна. Надяваше се, че гласът й няма да издаде неловкото положение, в което се намира.
— Просто не знам дали ще мога да си позволя каквото и…
Хилди я прекъсна с жест.
— Знаем това. Разбирате ли, тук парите не са проблем. Нали именно с тази цел е създадена Академията — да се занимава с деца като Джош, независимо от финансовите им възможности. Стремежът на доктор Енджърсол е да им осигури среда, в която да преуспеят. Не сме тук, за да ви приберем парите, Бренда, а за да помагаме на деца като Джош, които притежават висока интелигентност и всички съпътствуващи я проблеми.
— Бог е свидетел, че проблемите му не са един или два — въздъхна майката.
— Понякога ми се струва, че той няма нищо друго освен проблеми.
— Както и повечето деца тук — спокойно каза Хилди.
— Поне в началото, когато пристигат. И много от тези проблеми се коренят по-дълбоко, отколкото семействата им предполагат. — Истината е — внимателно добави тя, — че част от тях и хабер си нямат, докато децата им не се опитат да се самоубият.
Думите й поразиха Бренда.
— Значи знаете за това, което стори Джош? — възкликна тя.
— Разбира се. — Хилди се взря в очите й и с топъл глас занарежда: — Тъкмо това е една от причините да искаме да се срещнем с него колкото се може по-скоро. — Тя заобиколи бюрото и приседна до Бренда на канапето.
— Знам, че постъпката на Джош ви се е сторила странна, но при деца като него самоубийствата са по-често срещано явление, отколкото при тези, чийто интелект е в границите на нормалното. Но замисли ли се човек, вижда, че няма нищо чудно. Надарените деца скучаят в училище, чувствуват се изолирани от връстниците си и когато започнат да си създават неприятности — а те често го правят просто за да се поразвеселят — изведнъж започва да им се струва, че са неудачници. Всичко това може да се превърне в спираловидно движение надолу, при което детето се чувствува все по-изолирано, все повече се отчуждава от обкръжението си и в крайна сметка смъртта започва да му изглежда като единствен изход от злочестото според него съществуване. Нали знаете, че децата, независимо от интелекта си, не могат да гледат в далечното бъдеще? За тях една година е равна на цял живот и няма смисъл да им разправяме, че когато пораснат, нещата ще се оправят. Затова ние тук се опитваме по-скоро да им осигурим среда от техни интелектуални и емоционални връстници, отколкото от деца които са на една и съща възраст с тях. Съжалявам, че се налага да го споделя, но това, което са ви казали в Едем, е вярно — те нищо не могат да направят за Джош. Нищо не могат и да му предложат. Ако остане там, отчуждението му само ще се задълбочи. Бренда въздъхна. Думите на Хилди Креймър май звучаха правдиво.
— Значи ще го приемете, така ли? — почита тя. Изпита неудобство, като откри, че ръцете и са се изпотили.
— Почти съм сигурна — отвърна Хилди, — но след като обядваме, доктор Енджърсол ще подложи Джош на няколко теста и ще проведе разговор с него. Ако се съди по документите му, той е точно дете за нас, но, разбира се, остава още един въпрос.
Бренда се смръщи.
— Какъв въпрос? Жената се усмихна.
— Какво мисли самият Джош. Иска ли да дойде тук?
Бренда усети как надеждите й рухват. Редно ли беше да излъже? Но у Хилди Креймър имаше нещо, което я окуражаваше. Реши, че може да й се довери, макар че не бе минал и час, откакто се запозна с нея.
— Не съм сигурна — призна си тя.
— Когато за пръв път му предложих, той изведнъж си помисли… ами помисли си, че става дума за дом за ненормални деца и че аз искам да го накажа заради… заради това, което стори.
— Ами какво друго да си помисли човек — замислено промълви Хилди.
— Но това е било в началото. След това не си ли промени мнението?
Бренда си спомни колко тихичък бе Джош през последните няколко дни, как кротуваше у дома със сестричката си и с Мейбъл Хардуик, докато тя ходеше на работа. Като се замисли, откри, че той бе станал послушен, откакто го прибра от болницата. Сякаш се надяваше, че ако слуша, майка му няма да го прати в Академията. Но пък, от друга страна, нали бе ходил в библиотеката и беше изчел всичко не само за нея, но и за човека, дал й името си.
— Не знам — призна си тя.
— Беше някак си ужасно кротък. Още не съм го пращала на училище след случилото се. Всъщност той не каза нито „да“, нито „не“. Само че винаги е мразел училищата. Нямам представа какво ще каже, ако го попитаме.
Хилди съучастнически се усмихна.
— В такъв случай няма да го питаме. Ще го оставим да разгледа всичко и да се запознае с някои от децата. Ако прилича на повечето от тях, ще навлезе в нещата, преди да се е замислил дали иска, или не иска.
Бренда наклони глава и се взря в по-възрастната жена.
— Затова ли го оставихте навън, вместо да го вземете с нас и да му покажете сградата?
— Разбира се — усмихна се тя.
— Колкото по-скоро си намери приятели, толкова по-скоро ще пожелае да остане тук.
— Погледна през прозореца към шахматната дъска на няколко метра от тях, където играта продължаваше.
— Струва ми се, че трябва да почакаме още половин час. Какво ще кажете за чаша кафе?
Бренда не отместваше очи от поничката, останала в чинията върху писалището.
— По-скоро бих изяла тази поничка, ако нямате нищо против — плахо рече тя.
— Нямахме време да спрем, за да закусим. — Премълча, че й се бяха досвидели парите за закуска.
Хилди й подаде чинийката с поничката и докато поръчваше по телефона да им донесат каничка с кафе и две чаши, Бренда надзърна от прозореца и се опита да разбере как върви шахматната партия, която, изглежда, изцяло бе погълнала сина й. Докато гледаше, Джеф Олдрич взе една от фигурите му и постави на нейно място своя.
— Май Джош не се справя много добре — констатира тя и думите й прозвучаха като оправдание.
— Това му е първата партия. Мисля, че е виждал шахматна дъска само по телевизията.
Хилди се усмихна.
— На мен пък ми се струва, че се справя много добре. Точно сега шансовете Джеф да загуби баса са две към едно — доволно се изкиска тя.
— А това момченце дяволски мрази да губи басове!
Бренда отхапа от поничката и й се усмихна.
— Ама вие май много обичате тези деца.
— До едно — рече Хилди.
— За мен не съществува по-голямо удовлетворение от това да гледам как те растат и реализират възможностите си.
„Ще го вземат — рече си Бренда, сякаш произнасяше някаква молитва. — Просто трябва да го приемат. Неговото място е тук.“

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:21

* * *

Когато след половин час Бренда Маккалъм и Хилди Креймър излязоха на терасата, Джош ги погледна за части от секундата и отново насочи вниманието си към дъската. Прехвърли наум всички възможни ходове на фигурите, които му бяха останали, сетне се постави на мястото на Джеф и прецени нещата от негова гледна точка.
Освен ако не бе пропуснал нещо, след като преместеше топа си четири полета напред, както и да играеше Джеф, със следващия си ход Джош щеше да го матира.
А след това? Джеф бе на същата възраст като съучениците му от Едемското училище и той си спомни с какви очи го бяха гледали в понеделник, когато отговори на въпросите, на които те не можаха. Сърдити изражения, гневни погледи, от които болеше повече, отколкото при удар.
И Джеф ли щеше да го погледне така? Или пък той загуби умишлено? Възможно ли бе нарочно да е допускал грешки?
Джош отново прехвърли наум цялата партия, ход по ход. Ясно си спомняше всяко преместване на фигурите и докато преиграваше мислено дългата партия, грижливо анализираше всеки ход на Джеф.
Нито един от ходовете му не беше глупав и нито една от грешките му — ако изобщо имаше такива — очевидна. А и положението вече бе от ясно по-ясно. Ако не предприемеше хода с топа, Джеф щеше да разбере, че доброволно се предава. И все пак още се колебаеше. И тъкмо тогава Брад рече:
— Хайде, Джош, какво чакаш? Той знае, че ще го направиш. Защо не приключваш?
Джеф вдигна очи и видя, че двете момчета го гледат. Брад изгаряше от нетърпение да види последния ход, но Джеф изглеждаше… Как ли изглеждаше? Не беше ядосан. Всъщност имаше вид на човек, който знае какво го очаква и просто чакаше това да стане. Джош неуверено премести топа.
— Шах и мат! — ликуваше Бра.
— Чудесно те подреди! Видя ти сметката още с първата игра! Джош стоеше като истукан.
Усмивка — макар и малко крива, но все пак усмивка — заигра по устните на Джеф. Даже и да се сърдеше, по очите му не личеше. Всъщност те бяха почти безизразни.
— Бива си те — призна той.
— Май ще трябва да те включим в тазгодишния турнир.
— А ти май ще се наложи да се разделиш с един долар — каза Хилди Креймър, появявайки се на вратата. Момчето вдигна рамене.
— Парите ми са горе в стаята. Имаш ли нещо против да се разплатим по-късно?
— А ти имаш ли нещо против да си получа долара, преди да съм го забравила?
— О, Хилди, точно сега ли…
— Басът си е бас. Щом не можеш да понесеш загубата, не се хващай. Хайде, върви.
— О, Божичко! — изстена Джеф, но скокна и направи знак на Джош да го придружи.
— Хайде с мен, тъкмо ще видиш в какви ужасни стаи ни държат тук. Току-виж си успял да разубедиш майка си да те вкарва в този зандан.
— Той отскочи, тъй като Хилди замахна на шега, и след миг вече влизаше в сградата, а Джош го следваше но петите.
Щом се озоваха в огромното фоайе, момчето изненадано се спря и се огледа наоколо. Джеф доволен се хилеше.
— Бива си го, а?
Джош кимна. Не можеше да отмести очи от месинговата клетка на асансьора.
— Това чудо работи ли? — промълви.
— Има си хас! Искаш ли да се повозим?
Той кимна и се приближи към старовремския уред. Разтвори вратата, като наблюдаваше как лъснатите месингови ребра на преградата се прибират едно върху друго. Стъпил вътре, той изчака Джеф, после затвори вратата, която оглушително изтрака. След като натисна износеното черно копче, върху чиято повърхност сочещата нагоре стрелка едва се различаваше, машината оживя. Нейде под тях се за цепиха зъбни колела и кабината с доволно дрънчене запълзя към втория етаж.
— Страхотно беше — възбудено мълвеше Джош, докато вървеше след Джеф по коридора на втория етаж.
— Изчакай да видиш стаята ми — отвърна му той.
— По-готина няма в цялото училище.
— Но нали каза, че тук било като в зандан…
— Ооо, само ядосвах Хилди. Хайде.
Стигнаха до стаята в дъното на коридора. След като отвори вратата Джеф отстъпи встрани, за да може Джош да влезе пръв.
— Та-да-да! — пропя и протегна ръка, сякаш бе факир, току-що смаял зрителите със страхотния си номер.
— Най-прекрасната стая в училището, отредена ми, защото съм личност без грешка!
Джош огледа просторната стая. Беше поне шест пъти по-голяма от неговата вкъщи, която той даже не ползуваше сам, а делеше със сестра си. Прозорците й гледаха в две различни посоки. Имаше бюро, отрупано с книги и какво ли още не, и неоправено легло с куп мръсни дрехи в единия край. Но това, което веднага привлече вниманието му, бе огромният аквариум, опрян в стената до един от прозорците. В аквариума — нещо невиждано — плуваха рибки, които веднага разпозна. Беше виждал снимките им в броевете на „Нашънъл джиографик“, които получаваше библиотеката в Едем.
— Олеле майчице — прошепна той.
— Водата е солена, нали?
— Ъхъ — изсумтя Джеф и затърси парите си в бюрото.
— Как успяваш да я поддържаш толкова чиста? — попита Джош.
— В училище все не успявахме да поддържаме дори сладката вода в норма.
— Всичко се управлява от компютър. Нали виждаш? — Той започна да показва на Джош датчиците в аквариума, които бяха свързани с компютъра върху бюрото му.
— Компютърът постоянно регулира нивото, снабдява водата с кислород и проверява всички филтри. Дори следи за съдържанието на сол и ми казва колко да добавя.
— Хм — въздъхна Джош.
— Откога го имаш? Джеф дигна рамене.
— Отскоро. От миналата година. Но вече взе да ми писва. Искам да кажа, че рибите нищо не вършат, нали разбираш?
— Я не се излагай! Ако аз имах такова нещо… Но той не го изслуша.
— Ако искаш да видиш нещо наистина готино — прекъсна го, — трябва да видиш какво има брат ми.
— Брат ти ли? — попита Джош.
— Той къде е?
— Наблизо — отвърна Джеф.
— Хайде!
Поведе го към съседната стая и без да си прави труд да чука, блъсна вратата и влезе. За разлика от хаоса, царящ в неговата стая, тук всичко бе на мястото си. Леглото беше оправено, дрехите — прибрани в скрина и гардероба, книгите — подредени по полиците. Върху бюрото имаше само компютър.
Пред него седеше момче и пръстите му летяха по клавиатурата, а погледът му не се отместваше от монитора. И да бе усетил, че вече не е сам в стаята, с нищо не го показваше. Джеф бутна с лакът Джош, сложи пръст на устните си и се приближи до гърба на момчето. Сграбчи стола за облегалката и рязко го завъртя.
— Брат ми, компютърният хахчо — оповести той.
Джош се ококори.
В стола седеше огледалното копие на Джеф.
Напразно местеше поглед от едното лице към другото и търсеше разлики. Такива май нямаше. И двете момчетата имаха една и съща черна и къдрава коса, едни и съши тъмнокафяви очи, една и съща квадратна челюст.
— Това е Адам — рече Джеф, — моят брат-близнак. Имаме разлика само десет минути. Ни повече, ни по-малко.
Лицето на Адам пламна и той се опита да отблъсне Джеф, който обаче, вкопчил се в стола му, взе да го бута право към Джош.
— Това е Джош Маккалъм. Иска да види устройството ти за възпроизвеждане на действителността.
— Не можеш ли да се научиш да чукаш? — тросна се момчето.
— Не бива да нахълтваш в стаите на хората, когато вратите им са затворени. Тъкмо бях по средата на нещо.
— Ти винаги си по средата на нещо — каза брат му.
— Я не бъди темерут. Човек има нужда и от забавления. Хайде, дай шлема и ръкавицата и покажи на Джош как действат.
Отначало Джош реши, че Адам няма да се подчини на молбата на брат си, тъй като двамата близнаци неотстъпчиво кръстосаха погледи. След няколко секунди обаче непокорството изчезна от очите на Адам, сякаш Джеф бе упражнил странна власт над него. Макар че никое от момчетата не пророни и дума, той изпита зловещото чувство, че бяха провели някакъв спор, в който несъмнено Джеф бе победил. Без да каже дума, Адам стана от стола и отиде до гардероба.
Брат му дяволито се ухили.
— Абе хахчо си е, ама прави каквото му кажа. Сега ще пробваш устройството и ще видиш, че е адски хитро.
След миг Джеф вече закрепваше странен на вид шлем върху главата на Джош и нахлузваше бая тежичка ръкавица на дясната му ръка.
— Нищо не виждам — запротестира той, щом забралото на шлема се спусна пред очите му.
— Така трябва — успокои го Джеф.
— Просто ще поседнеш на стола и ще почакаш Адам да го свърже.
— Не бива… — започна Адам, но брат му го прекъсна.
— От теб се иска само да го включиш, Адам, ясно ли е? Не е чак толкова голяма тайна. Джош сигурно ще има същия още след седмица. Адам не отговори, а Джош се остави да го настанят на стола и зачака да види какво ще стане.
След секунда-две лицевата част на шлема оживя. Пред очите му се появи картина — изображение на стаята, в която се намираха. Образът бе толкова съвършен, че момчето можеше да се закълне, че шлемът някак си е станал прозрачен.
— Обърни глава — нареди Джеф, а гласът му прозвуча по микрофоните, вградени в самия шлем.
Джош го послуша и изображението на стаята сякаш се промени.
— Стани и се разходи — каза Джеф.
Той се поколеба, но в края на краищата стана и неуверено пристъпи напред. Изображението отново се промени, за да се превърне в абсолютно точно копие на перспективата, която би имал пред очите си без шлема.
— Изцяло е компютъризиран — обясни му Джеф.
— Ако кабелът беше достатъчно дълъг, можеше да се разходиш из цялата сграда и да виждаш всичко в шлема.
— Наистина е страхотно! — промълви Джош.
— Искал ли си някога да летиш? — попита Джеф.
— Ами…
— Гледай.
Само след миг образът се смени и Джош се озова в кабината на някакъв самолет, където надзърташе през прозореца и виждаше пейзажа отдолу. Пред него се намираше и лостът за управление.
— Виждаш ли ръчката? — дочу той въпроса на Джеф.
— Хвани го с дясната ръка и управлявай.
— Ама… той нали не е истински?
— Просто опитай. Посегни с дясната ръка, сякаш се опитваш да хванеш ръчката.
Щом се престори, че посяга с мушнатата си в ръкавицата ръка, тутакси на екрана в шлема я зърна да се приближава към ръчката. Когато на ужким сграбчи ръчката, нещо в ръкавицата накара ръката му да усети допира.
— А сега, управлявай самолета — рече му Джеф.
Омагьосан от случилото се, той премести ръчката надясно и самолетът сякаш направи вираж, хоризонтът изчезна, а изгледът на местността под него рязко се преобърна. Почти инстинктивно изправи самолета.
— Ккк… какво ще стане, ако катастрофирам? — попита и чу смеха на Джеф.
— Може би ще умреш. Защо не опиташ?
В гласа на Джеф долови присмехулни нотки. Нотки, каквито бе чувал и преди в гласовете на децата в Едем. Сигурен, че Джеф му се подиграва, предизвикателно натисна ръчката напред.
Самолетът се гмурна надолу и на него му се зави свят, щом пейзажът от екрана — брегова ивица с канари, надвиснали над плажа и морето — стремително се втурна срещу него.
— По-добре я дръпни обратно — подхвърли му Джеф.
Джош изчакваше, сигурен, че нищо няма да се случи. Но когато самолетът започна да пикира в ниското с разбиващи се под носа му вълни, момчето изгуби кураж. Рязко дръпна ръчката назад и несъществуващият лост реагира мигновено. Самолетът взе да набира височина и за миг Джош сякаш усети как силата на земното притегляне го дърпа назад.
После повърхността на канарата изведнъж зае целия екран и беше твърде късно. Самолетът се вряза в чукарите, стъклото се разлетя, грохотът от експлозията бе оглушителен.
Джош изкрещя, стръска ръкавицата от ръката си и свали шлема. Трепереше от ужас. Джеф обаче се заливаше от смях.
— Страхотно, нали? Олеле, ти май ще повърнеш!
За миг Джош наистина си помисли, че ще повърне. Преживяването беше съвсем истинско, напълно правдоподобно. Джеф нарочно му бе погодил този номер… Не! Той го беше предупредил какво ще стане, ако катастрофира, каза му да дръпне ръчката. Пък и нали му нямаше нищо. Съвсем здрав и читав е. Стои насред стаята без каквато и да било драскотина.
А и Джеф го бе предупредил. Не беше като децата в Едем, които все чакаха да му се случи нещо лошо и залагаха капани, та да падне в тях. Той просто му бе показал как действува устройството. Щом престана да му се вие свят, Джош плахо се усмихна.
— Хитро скроено — рече. — Но на какъв принцип действува?
— Наистина ли искаш да разбереш? Той кимна.
Джеф се наведе напред и тихичко прошепна в ухото му:
— С помощта на магия. Действува чрез магия.
За миг Джош почти му повярва.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:21

6.

— Още двадесет минути — рече Джордж Енджърсол.
Бренда Маккалъм механично погледна часовника на стената и видя, че стрелката се премества с още едно деление и спира на четири и четиридесет и една. Седеше тук почти три часа, а през това време Джош се потеше над куп тестове оттатък, в съседната на кабинета на доктор Енджърсол стая. Решенията на тестовете в края на краищата щяха да покажат дали е подходящ за Академията.
През първия час Бренда се преструваше, че хич не й пука и че независимо от съдържанието на тестовете Джош ще ги реши успешно.
Бе слушала прехласната подробните обяснения на доктор Енджърсол — мъж на около четиридесет и пет години със стоманено сива коса и очила с рогови рамки, които макар и излезли от мода преди двадесетина години, пасваха идеално на ръбатото му лице — за това как е била създадена Академията и какви цели изпълняват работещите в нея, че се грижат не само за възпитаниците си, а за даровити деца от цялата страна. Колкото повече го слушаше, толкова по-силно я впечатляваше доктор Енджърсол с идеите си и с простотата, с която успяваше да ги изложи. Беше ясно, че разглежда учениците си не само като даровити деца, а като свои собствени чеда. Бащинското му отношение лъхаше от всяка изречена дума и в крайна сметка тя почти неохотно насочи вниманието си към образа на Джош върху вградения в стената екран и попита:
— Той знае ли, че го наблюдаваме?
— Не. Смятам, че камерата е скрита както трябва. Ако знаеше, че е наблюдаван, твърде много би се разсейвал и това щеше да навреди на резултатите му.
— Струва ми се… май не е много редно да го наблюдаваме, а той да не знае.
Енджърсол поклати глава.
— Съвсем не е така. Интересува ме главно подхода му към изпита. Ако знае, че го наблюдаваме, неволно ще върши точно нещата, които се очакват от него. Нека за пример видим какво прави в момента. Не забравяйте, че му казах, че е свободен да подходи при решаването на теста така, както желае.
Бренда видя, че Джош бързешком прелисти дебелата брошура, после се намуси и почна отначало. При второто прелистване обаче поспря тук-там, а после си отбеляза нещо върху листа за отговорите.
— Какво прави сега? — попита Бренда.
— Построил съм теста така, че да няма нищо общо с повечето подобни тестове. В него няма отделни раздели — всичко е разбъркано. Въпрос от алгебрата, а непосредствено след него от лингвистиката или просто нещо, което не може да бъде причислено към конкретна област, но пък би помогнало да се дефинира личността на изпитвания с нейните специфични дарби.
— Боя се, че нищо не разбирам — въздъхна Бренда и не за пръв път се зачуди, откъде бе дошла интелигентността на Джош. Със сигурност не от нея. Въпреки усилията на доктор Енджърсол разбираемо да изложи мисълта си, тя на няколко пъти трябваше да се напрегне, за да не загуби нишката.
— Интересува ме не само на колко от въпросите ще отговори, а и как ще подходи към решаването им — продължи Енджърсол.
— Самата идея за функционирането на мозъка ме възхищава. Някои от децата например се съсредоточават върху определени раздели, като естествено най-често избират математиката. Всъщност подозирам, че сега Джош минава математическите задачи и ги решава, колкото се може по-бързо, стараейки се да отхвърли първо по-лесната част. Нерядко обаче най-интелигентните деца започват с най-трудните въпроси, за да се отърват от тях, докато са още бодри. Човек не може да прецени нивото им със сигурност, докато не решат теста, но още докато ги наблюдавам как работят, доста неща ми стават ясни. — Той кимна към монитора, върху чийто екран Джош изведнъж спря, смръщи се и запрелиства обратно до трета страница. След миг отново се върна в края на книжката, после бързо запрелиства отзад-напред, като очите му толкова бързо пробягваха по страниците, че на Бренда не й се вярваше, че наистина чете въпросите.
— Разбира се, че не ги чете — отговори й Енджърсол, щом го попита.
— Открил е един от триковете и според мен в момента си изпробва силите.
— Трикове ли? — попита тя.
— Доста от въпросите се повтарят. Сега ще видим как ще постъпи по-нататък.
В стаята, където работеше Джош, умът му лудешки щракаше. Дотук тестът не го затрудни. Той прегледа всички въпроси и моментално схвана, че ако иска да приключи в определеното време, ще трябва да работи бързо.
Започна с математиката, където всъщност не се налагаше много–много да мисли. Трябваше само да погледне числата и отговорите му ставаха ясни, тъй като всичко опираше единствено до верен усет. В края на краищата кой ли би си помислил, че корен квадратен от 27 може да е 9! На доста от въпросите просто трябваше да зачертае грешните отговори и правилният щеше да остане.
Но въпросите бяха толкова много…
И тогава му хрумна нещо. Подходът му бе погрешен. Нямаше нужда да решава всички задачи. Ако успееше да реши най-трудните, ставаше очевидно, че може да реши и по-лесните.
Още веднъж прелисти книжката в търсене на нещо, което го затруднява.
Вторачи се в едно уравнение от висшата математика и провеси нос. Хабер си нямаше от висша математика.
За пръв път, откакто се бе заловил с теста, се усъмни в крайния успех, но продължи да прелиства книжката в търсене на въпроси — предизвикателства за математическите си способности, които обаче да имаше представа как да реши.
Изведнъж откри, че си губи времето с вече решена задача. Смръщен, прелисти брошурата още веднъж. Бързо откри още дублиращи се задачи. Замисли се за миг. Трябваше ли да ги открие всичките и да се увери, че ги е решил по един и същи начин?
Но това беше глупаво. След като веднъж е получил верния отговор, какъв смисъл има да го повтаря? Реши да пропусне дублиращите се въпроси и просто да остави мястото празно.
Отново се залови за работа, като решаваше задачите една след друга, докато в един миг изобщо не трябваше да се замисля, за да отговаря правилно, и той заряза въпросите по математика и очите му ги подминаваха, сякаш изобщо не ги виждаха.
Зае се с лингвистиката и мигновено затърси най-увъртените въпроси и думите, които го затрудняваха. Докато част от ума му бе заета с тях, той продължи да прелиства книжката и да прави чисто субективен подбор на въпросите, включени с цел да определят неговите дарби и специфични интереси и преплитащи се с въпросите, отчитащи знанията му и способността му да разсъждава. Скоро си изработи ритъм и се понесе през книжката, като една част от съзнанието му обработваше по-сложните въпроси, а другата оставаше прикована върху онези, които нямаха правилен отговор, но бяха предназначени да профилират дарбите и интересите на изпитвания.
Колкото по-интересен му ставаше тестът, толкова повече растеше и увереността му, че ще се справи с него, както се бе справял и с всички други.
В кабинета на доктор Енджърсол Бренда озадачено наблюдаваше екрана.
— Не мога да разбера какво прави.
Джордж Енджърсол не отвърна, защото и той не откъсваше очи от монитора, а взорът му сякаш искаше да пробие образа върху екрана. Джош Маккалъм работеше по непознат за него начин — на пръв поглед той сякаш само прелистваше страниците и като че ли не си правеше труд да чете въпросите, а просто избираше наслуки някой от отговорите.
Да не би да се беше отказал? Но ако се бе отказал и произволно зачертаваше отговорите, за какво му трябваше книжката с въпросите? Той просто щеше да си зачертава, без да гледа номерата.
Звънецът се чу както в кабинета на доктор Енджърсол, така и в съседната стая.
Сепнат, Джош погледна часовника и с изненада установи, че отредените му три часа са изтекли.
Насочи поглед към листата с отговорите и усети, че му прилошава.
Поне една четвърт от въпросите бяха останали без отговор. А и колко от написаните бяха верни?
Но това бе невъзможно — никога досега не му се бе случвало да остави теста си недовършен, дори когато го бяха предупреждавали, че не е необходимо да стига до края. Винаги смогваше да го реши и да му остане време.
А сега не бе успял.
Изобщо нямаше да влезе в Академията!
Обзет от отчаяние, Джош сграбчи акуратно подредените си моливи и ги запокити в средата на стаята. После, стиснал в ръка книжката с въпросите, влетя в кабинета.
— Времето не беше достатъчно! — изкрещя той. Лицето му пламтеше, очите му приличаха на цепчици.
— Никой не би могъл да реши докрай тъпия ви тест! — Метна книгата по доктор Енджърсол и с трясък напусна кабинета.
Със зачервено от неудобство лице Бренда хукна след него.
— Извинете — през рамо смънка тя, — не знам какво го прихвана. Ще го накарам да се извини.
Преди да успее да излезе от стаята, Джордж Енджърсол я спря.
— Не се притеснявайте, госпожо Маккалъм — рече той и я придружи обратно до стола.
— Повярвайте ми, където и да отиде, каквото и да стори, някой все го държи под око.
Бренда изстина. Какви ги говореше доктор Енджърсол? Дали през цялото време някой следеше децата тук? И защо?
Стори й се, че се досеща за отговора. Бяха готови на всичко само и само да предотвратят инциденти като случилия се с Джош в понеделник. Училището не би желало възпитаниците му да си навредят сами.
— Не бива да реагира така! — промърмори тя. — Никой не му дава право да се държи грубо с вас, независимо какво си мисли!
Енджърсол се усмихна.
— Е, във всеки случай аз знам на какво се дължи гневът му. Не съм сигурен обаче кой се сърди повече — вие или синът ви.
— Но той…
— Той просто бе подложен на най-трудния тест в живота си. Не успя да го довърши, а и не би могъл, и в момента се чувствува напълно обезверен. Но за едно нещо е прав — продължи докторът, като усмивката му ставаше все по-широка.
— Никой не може да довърши този тест за определеното време. В това е част от смисъла му — трябва да знам как реагират децата, когато попаднат в безизходна ситуация. А Джош реагира много, много добре. Бренда възкликна:
— Ха! Според вас избухването му е добра реакция, така ли? Енджърсол се усмихна.
— Да, от гледна точка на Джош. Тя показва, че не е мързелив и захване ли се с нещо, се стреми да го довърши. Той искаше да реши теста докрай, госпожо Маккалъм, а аз му попречих, което е част от самия тест. И честно казано предпочитам да го видя ядосан, отколкото примирен с ограниченията на интелекта, пък бил той и като неговия. Затова нека го оставим да се поуспокои и да видим как се е справил. — Той влезе в съседната стая, взе листовете с отговорите на Джош и смръщи вежди.
Досега никой от кандидатите не бе успявал да отговори на повече от половината въпроси. Джош очевидно беше решил близо седемдесет и пет процента от тях.
Освен ако накрая просто не бе попълвал отговорите наслуки. Е, това скоро щеше да се разбере. Енджърсол отнесе листовете в кабинета си и се залови да ги проверява с помощта на компютъра.
След по-малко от минута щеше да знае резултата на Джош.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:22

* * *

— Хилди?
Хилди Креймър вдигна очи от писалището си и видя, че на Прага стои Тина Крейг. На тринадесет години Тина вече се превръщаше в истинска малка женичка и напролет, когато започнеше да посещава лекциите в университета, несъмнено щеше да изглежда с няколко години по-голяма, отколкото всъщност е, което означаваше, че в дома щяха да запристигат хлапаци, не можещи да си обяснят защо гаджето, на което са определили среща, живее с „дечурлигата“. Първо, разбира се, щяха да сметнат, че работи тук. А после пак Хилди трябваше да им отваря очите и да обяснява на колко години е момичето и защо живее в Академията. Поизчервени от неудобство, момчета щяха да си оберат крушите и да оставят на нея да метне Тина, че са й вързали тенекия. Жената въздъхна.
— Какво има, Тина? — попита тя и направи знак на момичето да влезе в кабинета.
— Случило ли се е нещо?
— Не става дума за мен, а за Ейми Карлсън. От сума време се опитвам да я кандърдисам да дойде на пикника, но тя не ще и да чуе. Мъчно й е за вкъщи и това е. Непрекъснато повтаря, че иска да си ходи у дома и че няма да излезе от стаята, докато родителите й не дойдат да я вземат.
— Добре — въздъхна Хилди, заряза доклада, върху който работеше, и се надигна от стола.
— Ще видя какво мога да направя.
Понякога й дотежаваше да изпълнява длъжността на управителка на Академията и главна възпитателка, но всичко вървеше като по ноти, а Джордж свърши невероятно много работа от създаването на Академията досега, така че не биваше да си жали труда. Ейми бе тъкмо от децата, заради които бе създадена Академията. Да я загубят, преди да са имали възможност да започнат работа с нея, щеше да бъде срамота.
Тихичко почука на вратата на момиченцето. Когато не чу отговор, натисна дръжката и влезе.
Ейми лежеше на леглото с подути от плач очи. До нея Таби напразно се опитваше да си изпроси погалване и жално мяукаше, разтревожен от безразличието на новата си приятелка.
— Не чу ли, че чукам? — попита Хилди и седна на стола пред бюрото. Ейми не отговори, а когато Таби се опита да провре главата си под ръката й, кисело го отблъсна.
— Напразно го огорчаваш — рече възпитателката.
— Той иска само да го погалиш. Ейми вирна брадичка.
— Не се чувствам много добре. Ще ми се Таби да се махне и да ме остави на мира. А ако може и вие.
— Е, аз не възнамерявам да си вървя. Поне докато не ми кажеш защо не искаш да отидеш на пикника. Времето е хубаво и знам, че обичаш да плуваш.
— Не ми се плува — заяви момиченцето.
— Просто искам да се обадя на мама и да я помоля да дойде да ме прибере.
— Струва ми се, че вече се споразумяхме — рече Хилди, без да обръща внимание на сърдития й тон.
— В четвъртък говори с майка си два пъти, вчера още веднъж. Разбрахме се да говориш с нея пак чак утре, а не днес.
Брадичката на Ейми се разтрепери, в очите й проблеснаха сълзи.
— Хич не ме интересува! Мъчно ми е за стаята ми, за Писанчо и за всичко останало. Тук е отвратително! Искам да си вървя вкъщи!
— Но нали се разбрахме да се опиташ да издържиш поне седмица. Остават ти няколко дни и…
— Искам да си вървя у дома още сега! Тук никой не ме харесва! Нямам си никакви приятели!
— Е, не си съвсем права — търпеливо възрази Хилди.
— Таби те харесва, аз те харесвам и Тина също те харесва…
— Не ме харесва! Просто се държи добре с мен, защото така сте й казали!
— Всъщност тя е доста загрижена за теб. Не й се вярваше, че има човек, на когото може да му е по-мъчно за дома, отколкото на нея, но изведнъж откри, че има.
За частица от секундата в очите на малкото момиче припламна колебание, после лицето му отново се изопна.
— Ако трябва да остана тук, ще умра — упорито заяви то.
— Хайде, Ейми, та това е глупаво. Никой не е умрял от носталгия. — Знам колко ти е мъчно, но ще свикнеш…
— Няма да свикна! — кресна Ейми.
— Защо просто не ме оставите на мира? Не съм ви викала при мен. Искам да ме оставите на мира!
През повечето време тя седеше сама в стаята си, а вчера дори не бе влизала в часовете. Ако продължаваше така, на Хилди не й оставаше нищо друго, освен да се обади на родителите й и да им каже, че не се получава. Но тя не бе готова да се предаде. Още не.
— Ще ти кажа какво ще сторя — рече.
— Просто ще остана при теб и няма да те оставям нито за миг сама. Може да поискам да ми качат и леглото и тогава ще спим заедно. В края на краищата тъгата по дома е предимно самота, а ако сме заедно през цялото време, как ще се чувствуваш самотна? Може и яденето да ни носят в стаята. Вземам си няколко дни отпуска и готово…
Ейми я зяпна с широко отворени очи.
— Не — проплака.
— Не искам да оставаш при мен. Искам да си вървиш!
— Е, ще ти се, но няма да го бъде. В края на краищата съм доста по-възрастна и мисля, че по-добре разбирам нещата…
Детето скокна от леглото, Таби пльосна на земята и припна навън. Докато Хилди стигне до коридора, Ейми вече трополеше надолу по стълбите. Усмихната, възпитателката я последва и видя, че Тина стои на терасата още по-разтревожена от преди.
— Ейми току-що мина покрай мен като вихър — каза тя.
— Опитах се да я спра, но не успях.
— Накъде отиде? — попита жената.
— Натам — каза Тина и посочи групата секвои, посадени в кръг точно в центъра на ливадата пред къщата. Гъст шубрак скриваше дебелите им корени.
Хилди кимна със задоволство.
— Ще се оправи — рече тя.
Та в крайна сметка момичето не се бе втурнало през портата някъде навън, а само към скривалището, наричано от децата Павилиона. Да, малката Ейми щеше да се оправи.
Тина се обърна, вгледа се във възпитателката и си спомни деня преди пет години, когато самата тя бе искала повече от всичко да си отиде у дома, а къщата някак си се бе затворила около нея и тя ужасена бе хукнала на нейде, за да се озове на ливадата пред къщата и да се свре в шубрака под дърветата, които образуваха Павилиона. Намерила защита между огромните дървеса, скрила се от чужди погледи, бавно бе започнала да се съвзема. Беше поседнала на дебелия килим окапали иглички, решила, че това скривалище ще бъде само нейно и че ще може да се крие в него винаги когато й се прииска да остане сама. През следващите пет години въобще не й мина през ум, че не бе единствената в Академията, която притичваше до Павилиона с такава цел.
— Когато аз за пръв път се скрих в Павилиона, ти знаеше ли, че съм там? — попита Тина.
— Разбира се — закачливо отвърна Хилди.
— Знам всичко, което става тук. А сега е време да вървиш на плажа. Аз ще изчакам Ейми да склони да дойде и ще сляза заедно с нея. И не им разрешавай да изядат картофената салата, преди да съм се появила! Момичето се запъти към плажа на около километър и половина от Академията, а Хилди се върна в кабинета си твърдо решена да довърши доклада. Но докато работеше, не изпускаше от очи Павилиона. Не си струваше да загубят Ейми Карлсън.
Умът й доста си го биваше, за да му позволят да се прахоса нахалост.

* * *

Ейми пълзеше през гъстия шубрак, без да обръща внимание на клонките, които й драскаха лицето и дърпаха тениската й. След секунди излезе от храстите и спря, за да си поеме дъх. Легна по гръб и се взря в клоните, преплели се на трийсетина метра над главата й.
Плътната им сянка изцяло покриваше кръга. Под нея бе прохладно и въздухът ухаеше на окапали иглички, които тихичко поскърцваха, щом Ейми мръднеше.
И тогава чу нечий хлип. Вдясно.
Сепната, тя извърна глава и срещна втренчения взор на момче горе — долу на своите години. Отначало не го позна. После се сети, че е онзи, когото бе видяла днес сутринта от прозореца си. Тъкмо пристигаше с майка си. Какво търсеше сега тук? Защо не бе на плажа?
Стори й се, че отново го чу да подсмърча, и видя как отри нос в ръкава на ризата си.
— И таз добра! — рече тя.
— Нямаш ли носна кърпичка? Момчето поклати глава.
— Не ми и трябва. И тъй ме бива.
Ейми се преобърна по корем и подиря брадичката си с ръце.
— Ама не изглеждаш много добре.
— Ти също. Защо не си издухаш носа? Цялата ти брадичка е в сополи. Ейми бръкна в джоба на джинсите си, измъкна сгъната носна кърпичка и отри лице. После рече:
— А сега изчезвай!
— Ти изчезвай! Аз дойдох пръв.
— Както си дошъл, тъй и ще си тръгнеш — сопна се тя.
— Имаш много здраве! — отвърна Джош и гласът му стана неотстъпчив.
Известно време двете деца се взираха едно в друго, докато Ейми не издържа, и извърна глава.
— Майка ти ли те прати тук? — запита тя, вече сигурна защо момчето се крие в кръга между дърветата.
— Тя не може никъде да ме прати — придаде си важност Джош, макар и изобщо да не му бе до това.
— Пък и вече желанията й нямат никакво значение. Провалих се на теста.
Момичето наостри уши.
— Я не се излагай! Никой не може да се провали на теста. Той не е такъв.
— Но аз не можах да го довърша — неволно изпъшка Джош.
— Искам да кажа, че бях доста далеч от края!
За миг Ейми забрави собствените си проблеми и пристъпи към момчето.
— Докъде стигна?
Той сви рамене.
— Не знам точно, но май отговорих на три четвърти от въпросите.
— Три четвърти ли! — извика тя.
— Та аз не стигнах и до половината! Как успя да отговориш на толкова много?
Джош се вторачи в нея. Дали го лъжеше просто за да го накара да се почувствува по-добре?
— Какво правиш тук? — попита той вместо да отговори на въпроса й.
— Защо не си на плажа с останалите?
Ейми усети как се изчервява.
— Ннн… не ми се ходеше — толкова тихо прошепна, че Джош едва я чу.
— Как така? Не обичаш ли да ходиш на плаж?
— Ами ти? — отвърна на въпроса с въпрос.
Той вдигна рамене.
— Не знам. Никога не съм ходил. Живея в пустинята.
— Вече не живееш — мрачно отбеляза Ейми.
— Ако майка ти прилича на моята, от днес ще живееш тук.
Джош се нацупи.
— Но нали всички мислят, че тук е страхотно?
Тя сви рамене.
— Аз не мисля. Ненавиждам това място. Нямам никакви приятели и никой не ме харесва. Искам да се прибера у дома. Джош помълча, после се изкиска.
— Не е смешно! — възкликна Ейми.
— Как да не е? Аз се крия, щото се провалих на теста и няма да ме приемат, ти пък се криеш, понеже искаш да си ходиш. Не ти ли се струва малко странно, а?
Момичето се замисли, после кимна.
— Май си прав. Как се казваш?
— Джош Маккалъм. А ти?
— Ейми Карлсън. И не мисли, че си се провалил на теста. Нали ти казах, че този тест не е такъв. Той служи просто да се разбере колко си умен и какво вече знаеш. А не показва в какво те бива. Джош я изгледа подозрително.
— Ти наистина ли стигна само до средата? Ейми кимна.
— Беше най-трудният тест в живота ми. Защо ли са го измислили толкова сложен?
— Не знам — отвърна той, а после попита:
— Как изглежда плажът? Тя сви рамене.
— Още не съм го виждала. Онзи в Лос Анжелес наистина си го бива. Винаги ходим в Хънтингтън, а там пясъчната ивица наистина е широка. Когато вълните са високи, е малко страшничко, но това лято татко ме научи как да се пускам по тях с дюшека и не беше лошо.
Джош мълчеше и се чудеше какво ли значи да имаш баща, който да те води на плаж и да те учи на разни неща. Струваше му се, че никога няма да узнае.
— А… приятелите ти също ли идваха на плажа с теб? — изведнъж гласът му стана свенлив.
— В Лос Анжелес имам предвид.
Ейми крадешком го стрелна с очи, питайки се дали той подозира, че тя и у дома си няма приятели. Но нещо в гласа му я предразположи и когато проговори, му каза самата истина.
— Аз и там нямам приятели. Все прескачах класа и се оказвах най-малката в новия.
Джош кимна.
— Дааа. Както и аз. Точно затова майка ми иска да ме приемат тук. Аз… просто… изведнъж ми дойде наум, че ако ме приемат, а ти не си отидеш у дома, може да се сприятелим.
Ейми дълго време не отрони дума и на Джош му се прииска хич да не си беше отварял устата. Сега щеше да му се изсмее като всички останали деца. Тъкмо се канеше да й обърне гръб и да запълзи обратно през храсталака, когато чу тихичкия й отговор.
— Ще бъде наистина чудесно. От време на време ще можем просто да си говорим.
Няколко минути по-късно те заедно се измъкнаха от Павилиона, изтупаха клонките и игличките от дрехите си и се отправиха към сградата, в която се намираше кабинетът на доктор Енджърсол.
Хилди се усмихна и се намести удобно в креслото си, докато ги наблюдаваше през прозореца.
Беше сигурна, че Ейми Карлсън току-що е превъзмогнала тъгата си по дома. А пък за Джош Маккалъм според нея тя едва ли някога щеше да се превърне в проблем.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:24

* * *

Джордж Енджърсол прегледа още веднъж отговорите от теста на Джош, като търсеше случайно допусната грешка. Такава нямаше Компютърът бе оценил теста мигновено, съпоставяйки постиженията на момчето с различните скали: интелект, математически способности, логически умения, речник, научни дарби, наклонности.
Умът на доктор Енджърсол просто не побираше как момчето бе успяло да попълни толкова много от теста. Ако се съди по скоростта, с която бе работило към края, той можеше да се закълне, че Джош просто бе задрасквал наслуки.
И въпреки това в дяловете от теста, в които се изискваше правилен или грешен отговор, момчето изобщо нямаше грешка.
Нито една.
И макар че не бе успял да реши всички задачи, тези, с които се бе захванал, не му се бяха опрели.
Най-сетне, когато прегледа лентата от видеокамерата, монтирана над масата, на която бе работил Джош, Енджърсол успя да се сдобие с ясен отговор на загадката. Ясен, но доста неправдоподобен.
През последния половин час, когато момчето бе усетило, че времето му изтича, то коренно беше променило метода си на работа.
Лентата бе запечатала всички детайли. В четири часа и четиридесет и една минути Джош бе прекарал точно осем секунди, взрян в сложно уравнение от висшата математика. Само осем секунди.
После се бе захванал да прелиства страниците, попълвайки отговорите на въпросите за наклонностите, които не изискваха мислене, а само отмятане в приложения списък. Бе работил бързо, отделяйки въпросите и отбелязвайки — отговорите, докато изведнъж не бе спрял и не бе запрелиствал обратно до страницата, на която се намираше сложното уравнение. Избирайки правилния отговор измежду петте посочени възможности, той бе обозначил мястото му на листа с отговорите, после бе намерил следващата задача, имаща нещо общо с физиката — предмет, по който знанията му би трябвало да са оскъдни, и пак просто бе погледнал въпроса, като за миг се е спрял на него, преди да се върне към субективните въпроси.
Джордж Енджърсол осъзна, че Джош всъщност е решавал сложните математически задачи наум, като в същото време е обмислял останалите въпроси. Едва когато отговорът е бил готов в главата му, той се е връщал към задачата, за да види кода на избрания отговор и да го запише върху листа.
През всички години работа с даровити деца той никога не бе срещал дете като Джош Маккалъм.
Облегна се назад и погледна майката на момчето, която, приседнала на крайчеца на стола, разтревожено го следеше с очи.
— Е? — попита тя.
— Как се е представил? Издържал ли го е?
Енджърсол безпомощно разпери ръце.
— Както вече ви казах, нямаме издържали и скъсани. Но да ви призная, госпожо Маккалъм, никога досега не съм виждал подобно нещо. Джош… струва ми се… е единствен по рода си. — Бавно и с внимателно подбрани думи, той обясни на Бренда постигнатото от сина й.
— Това, което ме изненада е, че той решава тези задачи наум, докато си мисли за съвсем други неща.
— Но какво значи това? Ще го приемете ли? — настоятелно попита майката.
Енджърсол сбърчи вежди.
— О, да. За нас ще бъде удоволствие да го приемем. Всъщност подозирам, че той ще се окаже най-голямото ни предизвикателство. Госпожо Маккалъм, Джош е най-умното дете, на което някога съм попадал. След като прегледах резултатите от теста, не ми е трудно да си представя проблемите, които е имал. Бренда въздъхна.
— Беше ужасно! — съгласи се тя.
— Много ми се иска да го приемете веднага. Убедена съм, че мястото му е тук и не знам докога ще мога да се оправям с него у дома…
— Тъкмо да продължи, но леко открехнатата врата се разтвори и на прага застана Джош. Лицето му бе буреносно.
— Знаех си аз — викна той.
— Сърдиш се за това, което сторих. Направо ти се плаче, че не можеш да се отървеш от мен! Радвам се, че се провалих на тъпия тест. Чуваш ли? Радвам се!
Той се обърна и хукна като подгонен. Майка му го последва. В коридора едва не се препъна в някакво момиченце, което разтревожено гледаше след Джош.
Когато Бренда се отдалечи, Ейми плахо пристъпи в кабинета на доктор Енджърсол и попита:
— Наистина ли е скъсан Джош? Наистина ли няма да го приемете? Енджърсол поклати глава.
— Разбира се, че ще го приемем. Всичко зависи единствено от него. Иска ли, ще го приемем. А аз искрено се надявам, че той ще иска.
— Аз също — въздъхна Ейми, излезе от кабинета на директора и тръгна да търси Джош. Беше решила, че не успее ли да го убеди да остане, си тръгва и тя.
Даже ако трябва да избяга.

* * *

Джош подсмърчаше до колата.
— Миличък, какво има? — попита Бренда.
— Какво се е случило?
— Много добре чух какво каза. Не ме искаш у дома!
— Това просто не е вярно… — запротестира майка му, но после си припомни собствените си думи, които изобщо не бяха предназначени за ушите на Джош, и се сепна. Ами ако той бе чул само последната фраза…
— О, миличък, извинявай! — Тя коленичи и го прегърна.
— Разбира се, че искам да си бъдеш при мен у дома, но мястото ти е тук. Не мисли, че си се провалил на теста. Справил си се чудесно. По-добре от всички досега! Тъкмо казвах, че съжалявам, загдето не можеш да започнеш веднага!
Джош я гледаше втренчено и се опитваше да схване смисъла на думите й.
— Значи съм издържал, така ли? Приели са ме, а?
— Разбира се.
— Ами ако не искам да остана? — запита той с треперещ от несигурност глас.
— Ами ако тук не ми харесва? Ами ако искам да си вървя вкъщи? Преди Бренда да успее да отговори, момиченцето, което бе видяла преди минути пред кабинета на Джордж Енджърсол, боязливо се приближи към тях и попита:
— Джош, какво става?
— Нннищо — заекна той. Не му се искаше да признава пред Ейми внезапната си уплаха.
— Май просто не ми се ще да оставам тук.
Тя го погледна обидено, после се пресегна и хвана ръката му.
— Трябва да останеш. Обеща ми, не помниш ли? Ако те приемат, аз също оставам и ще бъдем приятели.
— Аха — смънка Джош.
Очите на Ейми се насълзиха, но тя успя да не заплаче.
— Да не би вече да не искаш да ми бъдеш приятел?
— Не, искам — каза той, — но просто…
— Ама как ще ми бъдеш приятел, щом вече няма да се видим? — попита Ейми.
— Това няма значение — възрази Джош.
— Та ти дори не ме познаваш.
Ейми се поколеба, после взе решение.
— Напротив, познавам те — заяви и на лицето й се изписа същата упоритост, която изразяваше и лицето на Джош.
— Ти си точно като мен. Страх те е, това е всичко. А сам каза, че нямаш приятели. Поне там, в пустинята. Така че нищо няма да загубиш, ако останеш. Съгласен ли си?
Той нерешително премигна. Дали наистина мислеше така? Искрено ли искаше да й бъде приятел? Но нали вече бе взел решение. Как сега да го променя?
Тогава се намеси майка му.
— Виж какво, въобще нямах предвид това, което ти си помисли. Нито имам намерение да те карам да правиш нещо насила. Защо не приемем поканата на госпожа Креймър и не отидем на пикник на плажа? След това спокойно можеш да решиш как да постъпиш. В края на краищата, ако не искаш да останеш, ти обещавам да те прибера у дома и никога повече да не те водя на подобно място. Съгласен ли си?
Джош подозрително я погледна.
— Заклеваш ли се?
— Заклевам се — отвърна Бренда и съвсем сериозно се прекръсти. Той се подвоуми, после кимна.
— Добре. Ама да не забравиш, че си обещала. С въздишка на облекчение, тя последва двете деца по пътя към дома, за да си вземе Ейми хавлия за плажа.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:25

7.

Докато Джош и Ейми, придружавани от Бренда, стигнат до върха на скалите, надвесили се над залива с форма на полумесец, и тясната му пясъчна ивица, ограничена от двата скалисти носа, стърчащи навътре в океана — стана почти шест часа. Островърхите рогчета на полумесеца — скалисти чукари, брулени от тихоокеанските ветрища — бяха покрити с разкривени кипариси. Бренда се поспря за миг да се порадва на панорамата, разкрила се пред нея.
— Не е ли прекрасно? — попита тя.
— Като нищо ще си зарежа работата и ще се преселя тук. — Още докато го казваше, знаеше, че е невъзможно. Всички ресторанти, покрай които минаха, докато прекосяваха градчето, май разполагаха с богат избор от келнерки измежду студентките, работещи, за да се издържат. Дори да успееше да се цани някъде, никога нямаше да може да изкарва достатъчно, за да наеме апартамент.
— Или пък да се благодаря на това, което имам, а? — додаде тя.
Когато не получи отговор от сина си, Бренда откъсна взор от гледката и го прикова в него. Но той изобщо не обръщаше внимание нито на нея, нито на ширналия се океан. Не сваляше очи от пребледнялата Ейми, която ужасена гледаше плажа под тях.
— Ейми? — обади се жената.
— Добре ли си?
Момиченцето врътна главичка.
— В… вие ми се свят — рече то. Отстъпи крачка назад и се обърна с гръб към бездната.
— Стори ми се, че ще падна.
— Това се нарича акрофобия — оповести Джош.
— Когато човек го е страх от височината.
— Знам и без да ми казваш — отвърна Ейми. Отдалечи се от ръба на скалите, обърна се с лице към океана и уплашено загледа нестабилната на вид площадка, от която започваха дървените стъпала, които на зигзаг се виеха по каменната гръд на скалата и водеха към плажа долу.
— М… май ще е по-добре да се върна в училище — рече тя. Стомахът й се свиваше само при мисълта да слезе по тях.
— Ама какво ще стане с пикника? — запротестира Джош.
— Всъщност не си падам особено по пикниците — излъга Ейми, без да отмества очи от стълбата.
— Боиш се от стъпала, така ли? — попита Бренда и клекна до момиченцето. Ейми не продума, но кимна изразително.
— Сигурна съм, че са напълно безопасни — увери я жената.
— Я виж хората долу. Те всички са слезли по тях. — Тя хвана Ейми за ръката и се опита да я заведе по-близо до ръба, за да види как останалите деца си играят на плажа, но тя се задърпа.
— Ами ако падна? — попита с треперещ глас.
Джош се приближи до нея и я хвана за другата ръка, така че тя остана между него и майка му.
— Аз ще те държа и ще те пазя да не паднеш.
Колебливо, момиченцето им позволи да я попримъкнат по-близо до края на скалите, но, изглежда, отново й се зави свят и й се стори, че полита.
— Няма страшно — каза й Джош и здраво я стисна.
— Няма да паднеш.
Миг по-късно те се озоваха на площадката на върха на стълбата. Ейми се вцепени и отказа да допре дори пръстче до износените от времето дъски.
— Мамо, мини първа — рече Джош. — Нека види, че няма опасност да пропадне.
Бренда също усети лек световъртеж и за миг се поколеба, като се надяваше, че синът й ще излезе прав. После пристъпи напред, застана на площадката и пое надолу, стиснала здраво перилото.
— Виждаш ли? — рече тя по-бодро, отколкото се чувствуваше.
— Напълно безопасно е.
Ейми я проследи напрегнато, после погледна боязливо към Джош.
— Обещаваш ли да ме държиш за ръка през целия път до долу?
— Обещавам — отвърна той.
— Ако стоиш от вътрешната страна и не гледаш надолу, няма нищо страшно. Хайде.
Той пристъпи на площадката. Вкопчила се здраво в ръката му, Ейми си пое дълбоко въздух и постави краче върху дъските.
Дали си въобразяваше, или наистина усещаше да се люлеят под крака й?
Хвана се за Джош с едната си ръка и като се опираше с другата о каменната гръд на скалата, тя пое надолу. При всяка крачка си представяше как полита напред и като камък тупва на каменистия плаж долу.
— Няма нищо страшно — увери я Джош, усетил страха й.
— Ще видиш. Само не спирай.
Няколко минути по-късно те стигнаха до последния завой. Само петнадесет стъпала ги деляха от плажа. Най-сетне Ейми се откопчи от прегръдката на паниката и пусна ръката на момчето.
— Успях — промълви тя.
— Успях да сляза. — Разсмя се, прескочи последните стъпала, закриволичи между камъните и се спусна към водата, като в движение събу гумените сандали от краката си.
От плажа Бренда я наблюдаваше как слиза, а после отново насочи погледа си към Джордж Енджърсол. Насред стълбите беше забелязала, че той вече е на плажа и взорът му неотклонно следи Ейми. Когато най-сетне усети, че го гледат, втренчи се право в очите на Бренда и тя сведе глава и побърза да слезе. Но докато чакаше на плажа, забеляза, че той продължава да дебне момиченцето с очи. Изразът на лицето му й се бе сторил малко странен.
Жената усети, че я побиват тръпки, сякаш откъм океана я беше лъхнал леден ветрец. Докато се отърси от това чувство, Ейми най-сетне бе стигнала до последното стъпало и тъкмо се втурваше към водата. Но въпреки това Енджърсол не се размърда. Не се обърна да заговори Бренда, макар че стоеше само на няколко метра от нея. Просто в един миг си тръгна с наведена глава и ръце зад гърба.
Бренда го гледаше как крачи и отново я обзе безпокойство. Странно бе реагирал на победата на момиченцето над страха. Но преди да успее да премисли по-обстойно поведението му, към нея се приближи Хилди Креймър с протегната за добре дошла ръка.
— Ела — рече тя и лицето й се разтопи в радушна усмивка.
— Искам да те запозная с останалите.
Щом Джош тръгна след Ейми Карлсън, Бренда се присъедини към групичката, състояща се от неколцина преподаватели в Академията и от родителите на двама от учениците й. Само след минути тя вече разговаряше с Чет и Джанет Олдрич, чийто син Джеф, вече познаваше.
— Този е другият — каза й Джанет и посочи Адам, който заедно с брат си подскачаше във водата на няколко метра от брега.
Без да крие изненадата си, Бренда заоглежда лицата на близнаците.
— Двама ли са? — възкликна тя.
— Божичко, само като си помисля за проблемите, които ми създава Джош… — Сепна се, изпитала внезапно неудобство. За нейно облекчение обаче Джанет Олдрич също се усмихна тъжно.
— Ясни са ми — рече тя.
— Само ги удвои и ще разбереш моите. Две деца с ум колкото за четири… — За миг лицето й помръкна, но преди Бренда да разбере причината, то пак се разведри и тя сподели:
— Повярвай ми, без това училище отдавна щях да съм в лудница.
Чет Олдрич подаде на Бренда отворена кутийка бира. После въпросите, които я тормозеха, се занизаха. Очевидно семейство Олдрич беше преживяло всичко това преди нея и й отговаряше търпеливо. За пръв път тя говореше с хора, които напълно й влизаха в положението и разбираха какво значи да отгледаш Джош.
Дори ако в края на краищата Джош откажеше да постъпи в Академията, няколкото часа, прекарани в разговор със семейство Олдрич, си струваха да бият пътя дотук.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:25

* * *

Джош и Ейми бавно вървяха по крайбрежната ивица, а кротките вълнички се плискаха в краката им. Бяха на плажа от половин час, но никой от тях не бе пожелал да се присъедини към останалите деца.
Очевидно предпочитаха да са сами и не им бе скучно заедно. Тя му показваше разнообразните животинки, населяващи пукнатините и процепите между скалите. Когато приливът започна, те неохотно се върнаха при останалите деца, скупчили се около някакъв мъж, когото Джош виждаше за пръв път.
— Кой е този? — попита той Ейми и кимна към високия човек с руси коса и брада.
— Господин Конърс. Преподавател по английски.
— Що за човек е?
Преди да успее да му отговори, Джеф Олдрич се втурна към тях.
— Хайде — заувещава ги той.
— Ще играем волейбол!
На Джош му се сви сърцето. Погледна Ейми, но тя не изглеждаше по-запалена от него. Предварително си знаеше какво ще стане. Учителят щеше да избере най-едрите две момчета за капитани и те щяха да си подберат отбор. А ако станеше като в Едем, него щяха да го изберат последен, даже след момичетата.
— Не ми се играе — каза той на Джеф. — Мразя волейбола.
— И аз го мразя — подкрепи го Ейми и Джош разбра, че и на нея й минават същите мисли през главата.
— Ние само ще гледаме.
Двамата се запътиха към прострените на плажа одеяла, но Стив Конърс им извика:
— Ей, вие двамата, елате! Никой няма да се измъкне!
Те замръзнаха и се спогледаха. Какво ли щеше да стане, ако откажеха?
И двамата не бяха, сигурни.
И двамата се поколебаха, сякаш всеки чакаше другият да реши какво да правят.
— М… май ще е по-добре да отидем — най-сетне рече Джош.
— Не ми се ще да си имам неприятности.
— Но аз ненавиждам волейбола — заяви момичето.
— Все никой не ме избира и все се мусят, като се падна в отбора им!
— И с мен е така — призна си той.
— Вие двамата, идвате ли? — отново ги подкани преподавателят.
— Ейми, ти застани от тази страна, а Джош да отиде там.
Изведнъж, без да се дели на отбори, групичката се пръсна, като една част се присъедини към Джош от другата страна на мрежата, а втората остана с Ейми.
— От онази страна сте множко — извика Стив Конърс, след като набързо ги преброи.
— Още някой да дойде тук.
Адам Олдрич, който се оказа най-близо до мрежата, се мушна отдолу и напусна другия отбор.
— Добре. Кой ще сервира пръв? — провикна се Конърс.
За изненада на Джош никой не пожела топката. Най-накрая Брад Хиншоу посочи Джош.
— Нека новият бие пръв — изграчи той.
— Ако и в това го бива като на шаха, може и да отбележим някоя и друга точка!
Преди Джош да си отвори устата, преподавателят хвърли топката, тя го удари в гърдите и после се търкулна на земята. Момчето замръзна в очакване останалите деца да прихнат, но никой не се засмя. Той вдигна топката и отиде с нея до края на игрището или поне там, където смяташе, че е краят му, тъй като границите не бяха очертани.
— От… тук ли? — запита неуверено. Учителят вдигна рамене.
— Все едно откъде.
Джош усети, че съотборниците му не откъсват поглед от него. След миг ще разберат, че не го бива, и ще започнат с подигравките. Може би трябваше да се спъне уж без да иска и да се престори, че си е изкълчил глезена. Тогава поне нямаше да се налага да играе. Но пък трябваше да внимава и да куцука цялата вечер, а току-виж го накарали да отиде и на лекар или нещо такова. Примирен със съдбата си, той вдигна топката в лявата си ръка, подхвърли я и замахна с дясната. Точно както предполагаше, топката полетя в обратна посока и падна в пясъка далеч от игрището. Лицето му пламна в очакване на смеха.
— Не се брои! — провикна се Брад Хиншоу. Озадачен, Джош го изгледа, а онзи само вдигна рамене.
— Бе извън игрището. Брои се само ако прехвърли мрежата.
— При нас не играят така…
— Тук обаче играем — извика някой.
— Опитай пак, но се приближи до мрежата и сервирай отгоре!
Джош вдигна топката и се приближи към мрежата. Усетил отново, че всички го гледат, пое въздух, стисна десния си юмрук и подхвърли топката във въздуха. Замахна с все сила… но не уцели. Загубил равновесие, тупна в пясъка, а топката при падането си го удари по гърба.
И тогава чу смеха им.
С плувнали в сълзи очи той се изправи и хукна по плажа, като гледаше да се отдалечи максимално от останалите деца.
Бренда понечи да го последва, но Джанет Олдрич, седнала до нея на одеялото, я възпря.
— Недей. Остави на Стив Конърс да оправи нещата.
— Но Джош ненавижда спорта — възрази майката, — а именно той го накара да играе.
— Всичко ще се нареди — увери я Джанет.
— Стив си знае работата.
Инстинктите на Бренда й шептяха да не обръща внимание на думите й, да отиде при сина си и да се опита да утеши нараненото му самолюбие, но нещо я спря. Ако Джош оставаше, се налагаше да свикне да се оправя сам.
А ако отидеше при него сега, като се има предвид случката от преди малко, знаеше какво ще й каже: „Нали видя? Подиграваха ми се! Няма да остана тук! Искам да си вървя у дома!“
Преодолявайки майчинския си инстинкт да му се притече на помощ, тя не помръдна.

* * *

На стотина метра от нея, седнал самичък на плажа, Джош се питаше защо ли изобщо се съгласи майка му да го води тук. Щеше да бъде точно като в предишното училище, където всички му се присмиваха. Унижението от последната случка изтри от паметта му спомена за шахматната партия с Джеф Олдрич и дружелюбността на Брад Хиншоу. А сега, след като се прояви като левак, дори Ейми нямаше да го харесва повече.
Усети нечие присъствие зад гърба си и се вкамени. О, Божичко… оставаше и майка му да е тръгнала след него. Сега всички ще го сметнат за бебе. Но гласът, който му проговори, не бе нейният.
Беше на господин Стив Конърс и Джош бе сигурен, че знае защо той е тук. За да му изнесе лекция как се държи истинският спортист. Сви се още повече и обхвана коленете си с ръце.
— Ще ми кажеш ли какво има? — запита учителят и клекна до него.
Джош тръсна глава, без дори да го погледне. Конърс помълча, после се пресегна и прокара ръка през косата на момчето.
— Ей, я стига, на всеки се случва да пропусне сервис. И то непрекъснато.
— Ама на мен винаги всички ми се смеят!
— Не съм сигурен дали точно на теб се смееха. Според мен по-скоро на това, което ти се случи. Просто видът ти беше смешен, когато не улучи топката, и толкоз. Ако можеше да се видиш, и ти би прихнал. Все едно изобщо не си очаквал да не я уцелиш.
— Ами онова момче защо ми каза да я ударя над глава? Много добре знаеше какво ще стане и просто искаше да ме изкара левак.
— Хайде сега. Как може Филип Мередит да знае подобно нещо? — попита Конърс.
— Та той никога преди не те е виждал да играеш волейбол? Може би е искал само да ти помогне.
— Не, не искаше. Всички все ми се смеят, като се опитам да играя някоя тъпа игра. А ако не ми се смеят, ми крещят. Просто защото не ме бива.
— Че кой казва, че не те бива? И освен това тук да те бива в игри като волейбола не се смята за кой знае какъв плюс. Както сам каза, това е просто игра.
Джош се смръщи.
— Казах, че това е тъпа игра и толкова!
— Е, тъпа е, ако се разстройваш — съгласи се Стив.
— Всъщност, щом ти разваля настроението, май престава изобщо да е игра, нали така? Искам да кажа, че игрите са за удоволствие. Няма значение кой печели.
— Но всички се интересуват само от това — отвърна момчето.
— Ти интересуваш ли се?
Джош вирна глава и го погледна.
— Ами… н… не знам.
Стив Конърс престорено ококори очи.
— Какво? Май не си съвсем наясно? Може пък и да е станала грешка. Сигурен ли си, че знаеш къде се намираш? Нали от дечурлигата тук се очаква едва ли не да знаят всичко. — Той престана да се шегува.
— Виж, Джош, знам, че за теб напоследък нещата не са се развивали много благоприятно. Наистина съжалявам, че всички ти се смяха. Може би не биваше. Но дай им още една възможност, бива ли? И не забравяй, че всички деца тук са имали съвсем същите като твоите проблеми. Повярвай ми, и те се интересуват от волейбол, колкото и ти. — Джош втренчи поглед в учителя.
— Но при нас… — започна той, като твърдоглаво отказваше да разбере гледната точка на Конърс.
— У дома всичко е друго. Ето защо си тук, а не там. А сега какво ще кажеш просто да дойдеш и да погледаш играта? Ако ти се прииска отново да играеш, още по-добре. Ако не искаш, пак хубаво. — Без да го изчака да му отговори, Стив внимателно му помогна да стане и обхванал с ръка раменете му, го поведе обратно по плажа.
Щом го зърна, Ейми размаха ръце.
— Да беше ме видял, Джош! — крещеше тя.
— Успях! Прехвърлих топката през мрежата! Още при третия опит! Докато се усети, Джош отново играеше. Когато пак му дойде редът да сервира, и той прехвърли топката през мрежата. Разбира се, чак при четвъртия опит, което не Можеше да се сравни с постижението на Ейми, но при третия си опит, когато се спъна и прекатури назад, опитвайки се да удари лошо подхвърлената топка, и той прихна като всички останали.
Какво пък, май в края на краищата се оказа, че волейболът не бил чак толкова лоша игра. Поне волейболът, който се играеше в Академията.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:28

* * *

Към десет часа, когато пикникът вървеше към своя край, а Джош помагаше на останалите деца да нахвърлят пясък върху тлеещия огън, Бренда бе сигурна, че той е взел решение. Наблюдавала го беше цяла вечер да седи до Ейми и да дъвче хот-дог, а после в кръга около огъня с останалите деца да слуша Джеф Олдрич, който разправяше любимата на Академията история за духове — ужасяващото предание за стария господин Барингтън, чийто дух нощем все още бродел из мрачните коридори и търсел възмездие за смъртта на детето, което всъщност може даже да не е съществувало.
— Никой не знае на колко години бил синът на стария господин Барингтън, когато умрял — нареждаше Джеф.
— Ама казват, че детето не било съвсем в ред и затуй той го криел някъде в къщата. Обаче никой не знаел нито къде, нито какво му има на момченцето. Само че когато господин Барингтън наистина остарял, станал и истински чудак — Той сниши глас и продължи още по-тайнствено:
— Юстас Барингтън слязъл от асансьора и премигал под ярката слънчева светлина, която струяла през широките прозорци на купола. Затворил махагоновия шкаф, в който била скрита вратата на асансьора, после се отправил към прозореца и надникнал навън.
Прав бил да построи къщата тук, прав бил да я курдиса на върха на хълма, за да се виждат от малкия тавански апартамент не само планините зад къщата, но и проблясващият в далечината океан.
Да се вижда всичко това, което синът му никога вече нямало да види.
Или пък, което просто не искал да види. Когато започнал градежа на къщата, Юстас Барингтън вече знаел, че на момчето му има нещо, нещо, което го различавало от всички останали деца.
Синът му не говорел като тях, нито се държал като тях. Бил затворен в себе си, сякаш се интересувал повече от това, което става в собствения му ум, отколкото във външния свят.
Най-сетне, когато момчето съвсем престанало да говори, Юстас Барингтън го завел при семейния лекар и продължил да го води при всеки попаднал му лекар. Всички те само поклащали глава.
— Просто е бавен — казал един от тях.
— Ще се оправи — уверявал го друг.
— Май ще се наложи да го дадете някъде — предложил трети и споменал някакво място чак на другия край на страната, където никога повече не би могъл да види сина си.
Затова съградил този дом и проектирал специална стая за сина си дълбоко в мазето, където можело да се слезе само с асансьора от личните му покои.
Той бил сигурен, че постъпва правилно, и когато синът му окончателно се затворил в себе си и съвсем престанал да откликва на външния свят, и когато всички заприказвали за него като за някакъв неодушевен предмет, от който можел да се отърве, при условие че няма основателна причина да го запази, Юстас го докарал тук.
Настанил го в подземните покои, обзаведени много по-грижливо от останалата част на къщата, като се постарал на сина му да не липсва нищо и всичко, което му потрябва, да му е под ръка, и взел предпазни мерки да не може случайно да се нарани.
В средната стая било леглото на момчето. Имало и достатъчно мебели, за да се чувствуват двамата уютно, когато той слизал при него, за да му говори, без да обръща внимание, дали синът му го чува.
В друга стая имало маса за хранене и два стола. Там всеки ден господин Барингтън се хранел със сина си.
Сам носел храната. Никога не наредил на прислугата, понеже й нямал доверие.
Никой освен бащата изобщо не подозирал, че момчето е там понеже той бил убеден, че за детето ще бъде по-добре да си го гледа у дома, където го обичат и никой няма да смущава размислите му, вместо да го остави на грижите на непознати, които нито ще го обичат, нито ще го разбират.
Юстас Барингтън бил сигурен, че синът му е гений.
И макар че момчето никога не говорело, от време на време ломотело някакви числа. По всичко си личало, че не само е глухо, ами и нямо, но Барингтън бил убеден, че синът му не е тъп, а особен.
Понякога, когато успявал да разгадае произнасяните от него числа, той ги записвал и прекарвал часове на писалището си, търсейки зависимостите между тях.
Това, което синът му пресмятал само за секунди наум, на него му отнемало часове да го провери писмено.
И въпреки всичко, днес бил разтревожен.
В края на краищата на следващия си рожден ден навършвал деветдесет и шест.
Синът му бил само петдесет и пет годишен.
Били изтекли петдесет години, откакто го настанил в подземните покои.
В края на живота си Юстас Барингтън имал едно-единствено желание.
Да надживее сина си, за да не се налага чужди хора да се грижат за него.
Но ако се случело да умре преди сина си, можел да направи нещо друго.
Щял да измисли начин да унищожи всеки, който се осмели да посегне на момчето в подземието.
Момчето, което живеело сред сенки.
Ако то пострада, щели да пострадат и други…
— Оттогава връщал ли се е? — попита Джош Маккалъм, щом разказът свърши.
— Всъщност направил ли е нещо? Джеф Олдрич се усмихна загадъчно.
— Може и да е направил. Навярно от време на време се връща и нощем броди из къщата и търси сина си. Освен това разправят — додаде той и сниши дотолкова глас, че едва го чуваха, а втренченият му поглед не слизаше от Джош, — че щом си намери подходящо момче, го отвежда със себе си. Между другото миналата година…
— Стига, Джеф — намеси се Хилди Креймър и със смях сложи край на историите за призраци.
— Да не искаш още от първата вечер да изкараш акъла на Джош?
— Нищо ми няма. Обичам разкази за привидения! — И тъй като Джеф Олдрич го гледаше с одобрение, той реши да притури й една невинна лъжа.
— Изобщо не ме е страх от тях!
Джеф го погледна за миг право в очите, после се извърна и остави Джош да се пита дали новият му приятел му е повярвал.

* * *

Бренда Маккалъм наблюдаваше как синът й бавно заема своето място в групата. Пред очите й предпазливостта му започна да се стопява още щом останалите деца — умни колкото него, се сместиха, за да му направят място в кръга си веднага щом се приближи. Те го слушаха, когато говореше, отвръщаха му, приемаха го като равен.
Самата Бренда, разкъсвана между тревогата си, че оставя невръстното си момче сред непознати на петстотин километра от дома, и желанието да му предложи по-добри условия, отколкото тя би могла да му осигури, прекара вечерта в разговори със семейство Олдрич и разбра, че не само тя има проблеми. Смълчана изслуша разказа на Чет за една нощ преди година, когато намерили Адам в безсъзнание в банята, а до него на пода се търкалял празен флакон от приспивателното на Джанет. След преживените през тази нощ ужас и изненада и двамата най-сетне се примирили с факта, че момчетата им се нуждаят от специални програми, и ги довели в Академията.
И сякаш, за да постави под въпрос собствената си интелигентност, Чет додаде, че откакто посещават това училище, промяната, настъпила у близнаците, можела да се сравнява само с чудо.
„Ето го и моето чудо — помисли си Бренда. — Чудото, което толкова чаках.“
Това сложи край на колебанията й.
Утре щеше да седне с Хилди Креймър и да попълни формулярите, необходими за записването на Джош в Барингтънската академия.
Съвсем забрави странното си безпокойство, което бе изпитала, когато забеляза Джордж Енджърсол необяснимо равнодушен да гледа как Ейми се опитва да се пребори със страха си, да я наблюдава все едно е някакъв експонат, поставен за изучаване под микроскоп.
Всъщност забрави за всичките си опасения през последните няколко часа, както и за първото си лошо предчувствие, когато бе видяла огромната стара къща и неестествено тихите деца около нея. Забрави ги, понеже разбираше, че тук Джош ще бъде щастлив.
А нея всъщност единствено това я интересуваше.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:29

8.

В онова първо утро, когато се събуди от звуците на класическа музика, за миг Джош не можа да се ориентира. Премига на ярката слънчева светлина, която струеше през гледащата на изток капандура, и преживя един от онези злокобни мигове на паника, когато човек не знае къде се намира. А когато най-сетне се сети, само се паникьоса още повече, защото се сети, че снощи, в неделя, майка му го целуна за сбогом, след като се настани в новата си стая, и го увери, че в края на следващата седмица ще дойде да го види и да му донесе останалите дрехи. Придавайки си смелост, която не изпитваше, Джош й каза просто да му ги прати. Отгоре на всичко настоя, че няма нужда пак да идва. Но в онова първо утро вече не бе толкова сигурен. Парализиран от внезапен страх, остана още малко в леглото. Какво да прави?
Дали да си вземе душ тази сутрин, както правеше всяка заран у дома? След като реши, че това няма да му навреди, навлече вече омалялата си, опърпана хавлия, коледен подарък от миналата година, и зашляпа по тесния коридор към мъжките тоалетни в дъното. Единият от душовете вече бе зает, но другият бе свободен. Почувствува се неловко със свалена хавлия, застана гол под душа и пусна топлата вода.
— Олеле! — изпищя момчето в другата кабинка, щом температурата на душа му моментално спадна с десет градуса.
— Разкарай се и ме остави на мира, лигня такава?
— И… извинявай — заекна Джош, жегнат от думите на момчето и до един спомените за тормоза, на който го подлагаха момчетата в Едем, се надигнаха със силата на океански вихър. Тъкмо смяташе да се измъкне от банята, когато вратата се отвори и влезе Джеф Олдрич. Зърнал другото момче под душа и с пръст на устните, за да попречи на Джош да реагира, той бръкна в свободната кабинка, спря топлата вода и пусна студената.
Този път болезнен писък огласи заетата кабинка и моментално Брад Хиншоу изскочи с червено от гняв лице.
— Какво по дяволите… — искаше да знае той, но млъкна, щом зърна Джеф Олдрич да му се хили дяволито.
— Пипах ли те! — извика Джеф, прихвайки на гнева му.
— За Бога! — изстена Брад.
— Защо не ме оставите на мира? — И грабвайки хавлията си, той затрополи още вир-вода навън.
Това се повтаря вече пета сутрин подред — каза Джеф на Джош.
— Като не го заварих в мъжката тоалетна на долния етаж, се сетих, че се е скатал тук.
И Джош се усети да прихва.
— Заварих го тъкмо преди да влезеш. Стана без да искам, но сигурно ме е сбъркал с теб. Да знаеш само каква пара вдигна.
Джеф Олдрич си тръгна доволен от шегата си, но после се извърна и попита:
— Ей, в коя стая те настаниха?
— В една от предните. Втората откъм стълбите. Странна усмивка изкриви устните на Джеф.
— Мой човек, за нищо на света не бих се настанил в тази стая. Това е стаята на Тими Евънс.
— Чия?
— На Тими Евънс. Беше в нея миналата година.
Джош се намуси.
— И защо не е в нея тази година? Усмивката заля лицето на Джеф.
— Умря.
— У… умря ли? — заекна Джош и усети да го побиват ледени тръпки.
— Как така?
Джеф вдигна рамене.
— Викат, че се е самоубил. Ама май изобщо не е така — Направи пауза, за да прецени изражението на лицето му.
— Може и старият Юстас Барингтън да си го е прибрал. Навярно старецът е сметнал Тими за сина си и си го е прибрал. Както и да е, аз със сигурност не бих спал в тази стая. — И хвърляйки на Джош последен поглед, сякаш искаше да му каже: „Пази се!“, той излезе от банята, като остави вратата да се полюшва бавно.
Няколко минути по-късно, забравил за душа след казаното от Джеф, Джош се озова в столовата, където вече повечето от децата се хранеха. Избра закуската си от масата, на която бе наредена храната, и механично се отправи към една празна маса, но преди да направи и две крачки, Джеф му махна. Поколеба се за миг — разказът за Тими Аванс бе все още пресен в съзнанието му, но после, след като момчето му махна за втори път, той се присъедини към близнаците.
Когато и Ейми се появи в столовата, Джеф й махна и на нея. До края на седмицата четиримата сядаха заедно на всяко хранене, Джеф не отвори дума повече за Тими Евънс и Джош изпита облекчение.
Дните течаха бързо. И двамата — и Джош, и Ейми, разбраха, че Академията няма нищо общо с училищата, откъдето бяха дошли. И макар и тук децата да се закачаха доста помежду си, за пръв път в живота и двамата се включиха в групата, а не останаха извън нея, взеха да участвуват в добродушните закачки и дори да се смеят с останалите, когато шегите бяха по техен адрес.
В края на краищата Джош взе да се мисли не за чак такъв чешит, какъвто го караха да се чувствува всички деца в Едем. И днес, в петък, той седеше в часа по английски на Стив Конърс с разтворен екземпляр на „Хамлет“ пред себе си. Почнаха да четат пиесата в началото на часа, като на него се падна Хамлет, а пък на Ейми — Офелия. Отначало бе малко скучно, но после господин Конърс — Джош още не се осмеляваше да го нарича като останалите от класа Стив — прекрати прочита и се вторачи в тях с престорено раздразнение.
— Какво ви става, деца? — запита той.
— Та това е пиеса! Написана е за забавление. Кой ще си даде парите да я гледа, ако артистите мънкат като вас? Хайде, банда, малко се вживейте, разбрано?
Започнаха отново от началото и изведнъж пиесата, сторила се на Джош невероятно тъпа, докато я чете снощи и си отбелязваше репликите на Хамлет с жълто, за да не изгуби докъде е стигнал по време на прочита тази сутрин, оживя. Щом съучениците му навлязоха в духа й и драмата на откъса ги плени, той взе да си въобразява, че се намира в необятните, студени зали на Елсинорския замък.
Но по средата на един от монолозите му вратата се отвори, момчето вдигна очи и видя Адам Олдрич да влиза. Запъна се, после не можа да продължи, защото ако Стив Конърс държеше строго на нещо, то бе точността.
— Имам по един час дневно с вас и нямам намерение да го пилея — обясни им той в понеделник, когато самият Джош закъсня, защото не можа да намери веднага стаята.
— Така че, ако не смятате да идвате навреме, изобщо не ми се появявайте. Ясно ли е?
С ококорени от упрека очи Джош кимна и се мушна на мястото си. Сега чакаше да види какво ще се случи с Адам.
Учителят не сваляше втренчения си поглед от Адам, на когото, изглежда, хич не му пукаше, че е закъснял.
— Ти не чу ли какво казах в понеделник? Адам сви рамене.
— Имам бележка от д-р Енджърсол.
Връчи бележката на учителя, той й хвърли един поглед, преди да кимне на Адам да си седне на мястото, и наум си отбеляза да говори с директора следобед.
— Добре, да продължим от там, докъдето бяхме стигнали. Адам, ти поеми ролята на Полоний. На страница двадесет и седма сме.
Започнаха отново да четат, но когато стигнаха до следващата реплика на Полоний, от Адам Олдрич не се чу ни звук, ни стон.
Конърс погледна намръщено момчето.
— Адам?
— Не знам докъде сме стигнали — отвърна той и прочете репликата, но с абсолютно безизразен глас, като се препъваше в отделните думи. Когато пак му дойде редът, отново не знаеше докъде са стигнали.
— Какво става с теб, Адам? Чете ли пиесата снощи?
Адам се сви в стола си.
— Нямах време — промърмори толкова тихичко, че учителят едва го чу.
Конърс изгледа момчето. Сякаш от ден на ден Адам проявяваше все по-малък интерес към часа му. Всъщност вчера през целия час зяпа през прозореца и не взе никакво участие в обсъждането на Шекспир и театъра от Елизабетинската епоха. А миналата година Адам участвува и в двете пиеси, поставени от Академията, и даже го изпробваха в едно от представленията, представяно от театралния факултет на университета.
С какво по-важно от домашното си си се занимавал? — запита Конърс, като гледаше думите му да не прозвучат сърдито.
— Просто правих нещо друго и туй то — отвърна Адам. И пред очите на застиналите в безмълвно изумление съученици вдигна чантата си с книги, измъкна учебника си по английски и се изправи.
— Ненавиждам този предмет. Да ми се маха от главата, хич не ми пука — и излезе.
Настъпи напрегната тишина и Джош погледна към вратата, през която изчезна приятелят му, като се чудеше какво ли ще стане. Господин Конърс ще го догони ли, за да го върне? Ама само как говореше с учителя Адам…
— Добре, банда — чу да казва учителят.
— Просто продължавайте с четенето. Брад, ти поеми репликите на Полоний, ясно?
Той кимна мълчаливо, а Стив Конърс бързо излезе от стаята. В края на коридора видя Адам Олдрич тъкмо да излиза от сградата. Затича се и настигна момчето тъкмо на последното стъпало на стълбата, спускаща се от терасата на зданието, преди да прекоси ливадата към дома.
— Адам? — каза Стив, когато се изравни с него.
— Е, хайде де, не можеш да си тръгнеш просто ей така.
Той продължаваше да върви с мушнати в джобовете ръце, чантата с книгите се полюшваше на дясната му китка, като леко метеше земята. Конърс хвана момчето за рамото с дясната си ръка, спря го и го извърна, така че застанаха очи в очи.
— Ще ми кажеш ли какво става, Адам? На твоя страна съм, знаеш го. Адам не издържа погледа на учителя и се извърна.
— Нищо ми няма. Просто не ми харесва часа ти и вече няма да го посещавам.
— А, такава ли била работата? — рече Стив, като се стараеше думите му да прозвучат небрежно, макар че мимолетните тревоги във връзка с Адам, трупали се цяла седмица, внезапно се сляха в едно.
— И как смяташ да се отървеш? Английският не е факултативен, знаеш го много добре.
— Ще се отърва — заяви той, а очите му се отвърнаха от тези на Стив Конърс и се спряха на огромния купол, който представляваше четвъртия етаж на дома.
— Д-р Енджърсол ще ме освободи.
Учителят се намръщи и погледът му проследи този на Адам.
— Да не би да се бе забавил там тази сутрин Адам? В орловото гнездо на д-р Енджърсол навръх къщата?
— Адам, какво става? Как успя да получиш тази бележка от д–р Енджърсол? Той знае какво е отношението ми към закъснелите.
— Работим върху нещо — отвърна момчето и по тона му си личеше, че не иска да каже точно с какво се занимават.
— Виж какво, Адам. Не знам какво става с теб, но мисля, че май е по-добре да ми кажеш. Не мога да ти помогна… Адам се откопчи от него.
— Не ми е нужна никаква помощ! И нищо ми няма. Защо просто не ме оставиш на мира? — Отстъпи няколко крачки, после се обърна и се затича през ливадата към главната сграда.
Конърс се изкуши да хукне след него, но се сети за останалите от класа, които все още бяха вътре и се предполагаше, че четат пиесата, която им бе възложил. И все пак, преди да тръгне обратно към класната стая, изчака да види масивната дървена врата да се затваря след Адам. Бе сигурен, че Хилди Креймър ще да е видяла Адам от кабинета си и веднага е зарязала всякакви свои занимания, за да разбере защо се е разстроило момчето. За краткия период, откакто бе постъпил в това училище, Стив се бе убедил, че тя наистина притежава невероятна интуиция що се касае до деца. Като че ли често знаеше кога някое от тях е на път да стори беля, дори преди самото дете да е наясно. Но все пак към списъка на нещата, с които трябваше да се занимае по-късно, се прибави още една бележка: „Да говоря с Хилди и да разбера какво става с Адам.“

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:31

* * *

— Какво му става на Адам? — попита и Джош същата вечер. От вечерята бе изминал един час и той се намираше в стаята на Джеф Олдрич и се боричкаше с една задача по тригонометрия, която му се бе опънала. Ейми Карлсън, която го бе придружила, седеше на леглото с отворен учебник по история в скута си. Щом Джош зададе въпроса, тя вдигна очи от книгата да чуе какво ще отговори Джеф.
Джеф, чието внимание бе погълнато от монитора на компютъра на бюрото му, се извърна и се взря в приятеля си.
— Навярно е срещнал г-н Барингтън — проговори той и сниши глас до тайнствения шепот, с който бе разказвал преданието за духове на пикника в края на предната седмица.
Джош възкликна.
— Хайде, пък ти. Това са измишльотини! Привиденията изобщо не съществуват.
— Така ли? — провлачи Джеф.
— Искаш да кажеш, че изобщо не си го чул?
Джош се намуси подозрително и пак се сети за Тими Евънс.
— Какво да съм чул?
— Асансьора — напевно каза Джеф, като изговаряше самата дума зловещо.
— Понякога, късно нощем, се чува да се движи, но ако отидеш да видиш, нито се движи, нито вътре има някой.
Ейми с широко отворени очи се взираше в Джеф и понита:
— Ами като не е асансьорът, то тогава какво? Очите му се преместиха от Джош на Ейми и се впиха в нея.
— Ами нали ви казах на пикника — прошепна.
— Старият Юстас Барингтън броди из къщата нощем и търси хората, които са погубили сина му. Или пък — додаде нарочно с прокобен тон — наистина търси синчето си!
Джош преглътна надигналата се буца в гърлото му.
— К… какво синче? — попита на пресекулки, въпреки усилията си да се овладее.
— Нали каза, че момчето може изобщо да не е съществувало!
— Ама е съществувало! — заяви Джеф и отново се вторачи в него.
— Изчезнало е още на пет годинки и оттогава никой нито го е виждал, нито пък е открил трупа му. Никой не знае какво е станало с него. Но се говори, че е умряло в този дом и старецът още се навъртал и търсел хората, които са го погубили. И може би тъкмо затова Адам се държи толкова странно. Кой знае, може пък да е срещнал господин Барингтън! Може би и Тими Евънс го е срещнал!
— Стига де — запротестира Джош, като се опитваше да се отърси от ледените тръпки, които го побиха. Не разправяй такива истории пред Ейми! Ще я изплашиш!
— Нея ли? — попита Джеф.
— Ами теб? Ти самият изглеждаш бая уплашен. А може пък и преданието да се окаже вярно.
— Кой е този Тими Евънс? — запита момичето, а после се заслуша омаяно в повторението на разказа на Джеф пред Джош отпреди няколко дни.
— Ами ако е вярно? — прошепна Ейми, щом той свърши.
— Адам наистина се държа много странно днес. Възможно ли е наистина толкова да го е страх от едно привидение?
Джеф сви рамене.
— Не ме питай. Никой никога не знае какво му има на Адам. Понякога като вземе, та си глътне езика.
— Абе, днес не бе чак толкова мълчалив — обади се Джош.
— Възрази на господин Конърс.
Сега пък Джеф се обърна и погледна Джош.
— О, я стига. Адам ли? Той не би възразил на никого.
— Да, ама го стори тази сутрин — светкавично отвърна Джош и разправи за станалото в час по английски тази заран.
— Какво правят с д-р Енджърсол? — попита, щом свърши. Когато Джеф се поколеба, Ейми го изгледа подозрително.
— Какво е? Да не е нещо строго секретно? — поиска да разбере тя.
— Това е специален семинар. Става дума за изкуствен разум.
— Такова нещо като изкуствен разум не съществува — заяви тя с абсолютната категоричност на десетте си годинки.
— И изобщо няма да съществува, ако някой не открие как мисли човекът. А засега няма такъв.
— Така ли? — подразни я Джеф.
— Откъде си толкова сигурна?
— Четох за това — отвърна Ейми.
— В „Сайънтифик Американ“. Целият брой бе посветен само на това, което се опитват да постигнат в Станфорд, Масачузетския технологичен институт и на всички останали места. Засега дори не могат да накарат компютърът да не забрави да си облече дъждобрана, като вали навън.
Джош се изкиска.
— Голямата работа! Да си срещала компютър на улицата?. Тя го погледна.
— Исках да кажа, ако излизаха. И изобщо не става дума за това. Просто са се опитвали да накарат компютърът да мисли и това е едно от нещата, които са си поставили за цел. Ама не могли.
— Но точно върху това работим и ние — уязвен се обади Джеф.
— Д-р Енджърсол се опитва да открие как мислят хората и ако успее, това ще промени всичко.
Ейми се начумери с любопитство.
— И с какво е бил зает Адам цяла сутрин?
Джеф повдигна вежди и тайнственото му изражение отново се появи.
— Тайна — рече той.
— Никой от класа не знае какво правим. И без това ви казах повече, отколкото трябваше.
Ейми се отърколи на леглото.
— Това е толкова глупаво. Не ти вярвам. Бас държа, че ако попитам Адам, ще ми каже.
Устните му се изкривиха в насмешка на всезнайко.
— Хайде на бас, че няма да ти каже.
Трите деца нахлуха в съседната стая, където Адам седеше пред компютъра си с шлема за възпроизвеждане на действителността на главата, а на дясната му ръка бе ръкавицата. След като направи знак на двамата да мълчат, Джеф се приближи до компютъра и надзърна в екрана. После грабна микрофона от бюрото на брат си, натисна страничното копче и прошепна в него:
— Тук съм, Адам. Тук съм и те наблюдавам.
Момчето замръзна на мястото си, после рязко свали шлема и изгледа свирепо брат си.
— Какво, по дяволите, искаш?
— Ей, по-полека, де? — рече му Джеф.
— Просто искахме да си поприказваме за минутка.
Адам забеляза Джош и Ейми да стоят плахо недалеч от вратата.
— Зает съм — каза.
— Не видяхте ли, че вратата е затворена?
— Просто искахме да те питаме какво правите в часовете с д–р Енджърсол — обади се Джош, като вече отстъпваше към вратата.
— Между другото, какво става с теб? Защо се държиш толкова странно?
Сянка на бдителност прекоси лицето на Адам, после изчезна толкова бързо, колкото и се бе появила.
— Н… нищо ми няма — заекна.
— Просто съм зает седна работа, ясно?
— Ама каква? — запита Ейми.
— Какво е това, което прилича на шлем?
Адам облиза устни неспокойно и стрелна с очи брат си.
— Ами д-р Енджърсол ми я даде.
— Защо не й кажеш? — попита Джош.
— Нали мия показа онзи ден? — Обърна се към Ейми.
— Казва се шлем за възпроизвеждане на действителността. Като си го сложиш, на екрана се появяват разни неща, но е все едно, че ги виждаш.
— Наистина ли? Може ли да опитам?
— Не! — кресна Адам.
Обидена от отказа му, тя го изгледа свирепо.
— Умряла съм ти за скапания шлем? Тръгвам си! — И като се обърна, бързо напусна стаята, докато Джош се взираше изненадано в Адам. За пръв път се държеше така. До днес винаги си мълчеше и в повечето случаи оставяше Джеф да говори вместо него и винаги бе любезен.
— Не биваше да бъдеш толкова дребнав с нея — започна той, но Адам го прекъсна.
— А да не би да съм я канил в стаята си? Или пък теб? Защо просто не си вървите с приятелката ти и не ме оставите на мира?
Джош усети да се изчервява.
— Добре, така да бъде — каза той, обърна се и затрополи на излизане от стаята, като тресна вратата след себе си.
Когато момчето излезе, Джеф впи очи в брат си.
— Тази вечер ли? — попита той. Адам неуверено сви рамене.
— Не знам. Може би. Не съм решил още.
Погледът на Джеф стана по-настойчив.
— Ами кога смяташ да решиш?
Адам се отпусна в стола пред бюрото си, като отбягваше вторачения поглед на брат си.
— Не знам. Дори не знам дали ми се тръгва вече.
Застанал зад брат си, Джеф се намръщи. Да не би той да се бе уплашил? Не биваше! Не и сега, след като бяха запланували всичко.
— О, я стига! Мислех, че вече всичко е решено. Нали тук не ти харесва. Никъде не ти харесва. И така, защо е този спор? Щом искаш да се чупиш, чупиш се. Нали така решихме?
Адам сви рамене, а после отиде до прозореца.
— Ами… ако променя решението си? Искам да кажа, по-късно. Джеф глухо се изкиска.
— Май ще е твърде късничко, нали така? Искам да кажа, че вече няма да те има.
— Знам — съгласи се едва чуто брат му.
— И тъкмо това не ми излиза от главата. — Извърна се и видя Джеф да го гледа ядосано.
— Значи те хвана шубето, така ли?
— Не съм казал това — възрази Адам и в гласа му прозвуча молба.
— Да, ама това имаше предвид. Бога ми, Адам, ама ти наистина си бил темерут! Все ми мрънкаш за какво ли не, а когато наистина ти се удава възможност да сториш нещо, те хваща шубето. Е, ако не тръгнеш довечера, по-добре забрави за всичко. Ще кажа на мама и на татко какво си намислил да правиш и те ще ти попречат. Този път май ще те пратят в Атаскадеро или нещо подобно.
Очите на Адам се разшириха от страх при мисълта, че ще го приберат в щатския приют за душевноболни.
— Няма да го направиш, нали?
— Може и да го сторя. Както и да е, дори да не те дадат в приюта, бас държа, че ще те спрат от училище и ще те държат само у дома. Тогава никога вече няма да имащ възможност да го сториш, нали така?
Адам преглътна.
— Аз…
Усети, че брат му се разколебава.
— Хайде, Адам. Довечера. Трябва да го сториш довечера. Адам, който обикновено се владееше напълно, внезапно кипна.
— Щом като си толкова мераклия да стане, защо не го сториш сам?
Джеф си замълча, а умът му щракаше. Вече бяха уговорили всичко, с часове бяха спорили. И Адам се бе съгласил, че именно той трябва да го стори. А сега се опитваше да се измъкне, след като се бе уплашил в последната минута.
Ами просто нямаше да му мине номерът. Всичко бе запланувано, всичко бе решено и този път нямаше да му позволи да се отказва в последната минута.
— Ще го сториш — най-сетне каза Джеф, снишил глас в гневен шепот, от който брат му потрепери.
— Ако не го сториш, със собствените си ръце ще те убия, Адам. Ще изнамеря начин никой да не разбере, че съм аз. И ще се постарая да те заболи. Това ли искаш да направя? Искаш ли да ти причиня болка?
Адам се отдръпна в стола си и прошепна:
— Не. А и не казвам, че няма да го сторя. Просто…
Джеф не го остави да довърши. Не спираше да говори на брат си, заплашваше го, убеждаваше го, насаждаше собствените си мисли в съзнанието му, точно както бе правил през всичките тези години, откакто проговориха. В крайна сметка както винаги Адам се съгласи.
— Добре. Довечера ще го сторя. А сега ме остави на мира, за да се приготвя, нали така?
— Заклеваш ли се, че ще го сториш?
Адам протегна и двете си ръце, преплитайки пръсти с тези на брат си, както бяха правили винаги, откакто проходиха. Този жест означаваше, че един от тях е дал ненарушимо обещание на другия.
— Кълна се — рече той.
Джеф най-сетне се усмихна, но в усмивката му липсваше сърдечност.
— Добре. — Тръгна да излиза от стаята, но на вратата се спря. Обърна се към брат си с пусти от каквито и да е чувства очи.
— После ще взема коженото ти яке, какво ще кажеш? Адам вдигна рамене.
— Ако не ида с него. Както и да е, утре можеш да вземеш каквото си поискаш. Вероятно ще е тук.
Джеф изчака още малко, после още веднъж рече:
— Само да не забравиш да го оставиш. До скоро — излезе и Адам остана сам в стаята си.
— Да — отвърна той.
— До скоро. — И в този миг се почуди дали щеше отново да види брат си?
Вероятно не.
Но какво значение имаше това? Какво ли всъщност изобщо имаше значение? В края на краищата изобщо не помнеше да е бил щастлив и ден в живота си. Защото във всеки ден от живота му присъстваше и Джеф, мислеше вместо него, решаваше вместо него а му казваше какво да прави.
И той винаги отстъпваше.
Така че където и да отидеше довечера, нямаше да е по-зле оттук.
В крайна сметка, където и да отидеше, Джеф нямаше да е там. Поне за известно време.
Взе шлема си за възпроизвеждане на действителността и пак го нахлупи на главата си.
Само след секунда потъна в сътворения от компютъра свят — един свят, който в една или друга степен възпроизвеждаше усещането, че си вътре в самия компютър, човек се превръщаше в електрон, жужащ из миниатюрната верига, изследваше безкрайно сложния свят, сместил се върху микрочипа.
„Ето какво е трябвало да бъда — каза си Адам. — Изобщо не е трябвало да се раждам.“
Трябвало е да бъде нещо друго, нещо, което не изпитва болка.
Довечера щеше да се отърве от болката, помисли си той и го побиха студените тръпки на предчувствието. И нивга нямаше да се върне.

{Bloody.Rose} Съб 23 Май 2009, 12:32

9.

Адам Олдрич изчака да минат още тридесет минути, след като в десет и половина загасиха светлините в Академията, после стана от леглото си и без да пали лампата, бързо навлече дрехите си, като се спря на едни съвсем износени джинси и яркочервената риза, която никога не бе харесвал. За разлика от Джеф той никога не обръщаше кой знае какво внимание на облеклото. Дрехите за него бяха просто вещи, а вещите за него бяха без значение. Всъщност Адам се интересуваше само от света в собствения си мозък, а след като веднъж го откри, и от този на компютъра си. А пък от хората държеше само на Джеф.
Джеф.
Само той едничък го познаваше едва ли не по-добре от самия него.
Само той можеше да поиска от него абсолютно всичко. А тази нощ той го отпращаше.
Но кой знае, може би някак си отново щяха да се съберат. Поне, ако то се окажеше, каквото си го мислеше Адам. То.
Все така си представяше това, което бе решил да стори. Дори тази нощ, когато най-сетне настъпи мигът, той все така го зовеше.
След като се облече, пристъпи към компютъра си и включи екрана. Той меко заблещука в тъмнината и Адам седна зад клавиатурата. Когато на екрана се появи менюто, съставено от самия него, гледа го няколко секунди, после се спря на една от спомагателните програми от списъка.
Бавно, почти неохотно, той започна да изтрива всички файлове от осемдесет мегабайтовия хард диск на компютъра. Като свърши и изтри директориите и поддиректориите една по една, той се взря безмълвно в новия списък от директории, в който бе останала само спомагателната програма, която ползуваше.
Още можеше да промени решението си. В края на краищата файловете все още не бяха изчезнали — само бе изтрил първата буква от названието на файловете. Самата информация все още бе на хард диска. Ако пожелаеше, можеше да я възстанови само за няколко минути. Поколеба си, после взе решение.
Пръстите му заподскачаха бързо и набра командите, които щяха да започнат да промиват диска, щяха да преминат през целия драйв и щяха да запишат поредица от произволно подбрани цифри върху цялата съществуваща информация.
Този процес компютърът щеше да повтори три пъти. Когато свършеше, щеше да остане само приложната програма.
Всичко щеше да изчезне. Всички програми, които се бе научил да използува през петте години, откакто се бе сдобил с първия си компютър, цялата натрупана информация, всички игри, които не само обичаше, но и бе нагодил според вкуса си и бе променил командите, за да не може никой освен него да играе.
В известен смисъл все едно изтриваше целия си живот, заличаваше го, за да не може никой да се рови в търсене на улики защо е сторил това, на което се бе решил.
В края на краищата какво ги интересуваше останалите — животът си бе негов и можеше да прави с него каквото си иска.
Компютърът тихичко изписка, знак, че е изпълнил задачата си.
Адам извика приложната програма в паметта, а когато се появи началното „С:“, набра един-единствен ред:

С: ИЗТРИЙ ?.?

Натисна бутона „ENTER“ и се появи въпрос:

СИГУРЕН ЛИ СИ? ВСИЧКИ ФАЙЛОВЕ ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИТИ. [Д]А/[Н]Е.

За миг отново се изкуши да промени решението си. После си пое дълбоко въздух и натисна клавиша Д. Когато се появи и последният въпрос, предоставяйки му последна възможност да промени решението си, той пак го натисна.
Изтече една секунда и после отново се появи началното „С“. Макар и компютърът още да функционираше, вече не ставаше за нищо, защото Адам бе свалил от него всичко, което го правеше полезен. Сега представляваше само празна памет в очакване да я запълнят с информация.
Адам набра още нещо, после загаси монитора и стаята пак потъна мрак. Пристъпи безшумно към вратата, пооткрехна я и надзърна в сумрачния коридор, който минаваше надлъж на втория етаж.
Коридорът бе пуст и не се чуваше нито звук.
Излезе в коридора, затвори вратата след себе си, а тихото изщракване проглуши ушите му. Замръзна в очакване едва ли не всички врати в коридора да зейнат и останалите деца да занадзъртат с укор в очите. Нищо не стана.
Тишината на сградата го обгърна като саван. Прокрадна се до вратата на Джеф и се спря за миг. Да влезеше ли да се сбогува с брат си? Не. По-добре просто да се стопи в мрака на нощта.
Пристъпи безшумно по коридора и стигна до края на широкото стълбище, което се виеше към долния етаж, и отново се заслуша.
Тишина.
Висящият полилей бе намален за през нощта и само меко мъждукаше в просторната зала. За миг Адам се вторачи в процепа под вратата на кабинета на Хилди Креймър.
Светеше ли вътре?
Не бе сигурен.
Прокрадна се надолу по стълбите, прислонил се до стената, сякаш тя можеше да го скрие от евентуално следящите го и дебнещи го погледи.
Най-сетне стигна до входната врата. Натисна бавно дръжката, сякаш дори едва доловимото изщракване на бравата можеше да го издаде. Отвори вратата само колкото да се промуши пред тясната пролука и се озова на терасата, изчака в тъмните сенки на свода, докато не се увери, че пред къщата няма никого.
И чак тогава се втурна, стрелна се през ливадата, като прибягваше от дърво на дърво като дребно животинче, преследвано от хищници. Едва след като прекоси портата, с облекчение си пое дъх.
Когато туптящото му до спукване от напрежението на бягството му от Академията сърчице най-сетне заби с обичайния си ритъм, той закрачи в нощта. И макар че бе необичайно топло за сезона, дори за средата на септември, той усети да го побиват ледени тръпки.
Но вече бе взел решение.
Двадесет минути по-късно стоеше пред къщата, в която израсна, старата, разнебитена, двуетажна къща, купена от родителите му, когато бе само на две годинки. На три преки от плажа тя бе заобиколена от спретната ливада, бащината му гордост, с огромни храсти камелии от двете страна на предната веранда. Очите на Адам пробягаха по къщата, като се спряха за миг на втория етаж, на стаята, която някога бе негова. Сума ти негови вещи все още се намираха в тази стая и очакваха завръщането му.
Сега имаше да чакат. Никога вече нямаше да се върне в тази къща. Отново го обзе мимолетно колебание. Само за секунда му се прищя по навик да влезе вкъщи и да събуди майка си. Може би трябваше да поприказва с нея за това, което възнамеряваше да стори… Не!
Заплахите на Джеф прокънтяха в съзнанието му, а и Адам знаеше какво можеше да се очаква от нея.
Щеше да извика лекар и щяха да го отведат. Далеч, където никога нямаше да може пак да стори това. Обърна гръб на къщата и закрачи към малката търговска част на градчето, като се спираше пред всеки магазин, за да разгледа изложените стоки. В никой от тях не откри нещо желано, нещо, което да му липсва.
Продължи да крачи, като се оглеждаше на всеки няколко секунди и заставаше в дебелите сенки, когато наближеше кола. Вече не можеха да го хванат, не и след като бе тъй близо. Закрачи обратно към Академията, вече забързан, като чувствуваше как текат минутите. Стигна до портата, промуши се през нея, а после заобиколи ливадата, като се придържаше до оградата. Най-накрая се отправи към самия дом.
Взираше се в тъмните прозорци на огромната къща, а после вдигна поглед към четвъртия етаж, към странния купол, кацнал навръх зданието едва ли не като птица, изгърбила се над плячката си.
Видя прозорците на д-р Енджърсол да светят. Вторачи се в грейналите ярки светлини на фона на спящата останала част от Академията. Всички спяха, само той бе буден.
Наведе глава, прегърби се и мушна ръце в джобовете си.
Крайно време беше да свършва.

* * *

Влакът се носеше бясно по релсите, защото едва ли изобщо приличаше на влак. Състоеше се само от локомотив, два празни вагона и фургон. Изобщо не спираше никъде по пътя — открай време — просто защото ежеседмично този влак изминаваше маршрута от Салинас през Санта Круз до края на железопътната линия. Курсът бе безсмислен и се правеше само с една цел.
Просто запазваше правото на ползуване на линията, закриляше правото на Западната железница Барингтън да я ползува.
Курсът бе скучен и единствената по-интересна отсечка бе северният участък, където влакът пълзеше все на заден ход, а някой стоеше във фургона и непрекъснато даваше сигнали на машиниста, че пътят е свободен. Но щом стигнеха края на железопътната линия на четиридесет мили северно от Барингтън и поемеха обратно, машинистът бе уморен и по-склонен да зяпа играещите отражения на лунната светлина в морето, отколкото линията.
В края на краищата той вече двадесет и пет години пътуваше по този маршрут и никога не му се бе случвало нещо, което да си заслужава да се докладва на началството. И така в тази нощ, след като на правия участък северно от Барингтън влакът достигна скорост от шестдесет мили и машинистът вече се готвеше полека да убива скоростта до ограничението от петнадесет мили през самото градче, той всъщност не внимаваше кой знае колко в пътя пред себе си.
Това едва ли щеше да промени развоя на нещата, защото в мига, когато на излизане от един завой зърна предмета на релсите и без друго бе твърде късно да спре влака.
И все пак удари спирачки и се провикна на огняря:
— Исусе Христе! Като че ли някой идиот е хвърлил чувал с боклук на релсите!
Влакът взе да намалява скоростта си, спирачките пищяха, а машинистът здраво натискаше лоста. Едва след като предметът попадна под яркия сноп лъчи на блесналия челен фар, му стана ясно, че това изобщо не е чувал боклук.
Човек, клекнал между релсите, с гръб към влака. Машинистът натисна сирената и гръмогласен вой процепи тишината, вдигайки ято врабчета от гнездата им по дърветата край релсите. Те се разлетяха и мигновено изчезнаха в нощта.
Човекът на релсите не помръдна.
Машинистът усети от глава до пети да го избива пот, като си представи какво ще се случи и че няма начин да го избегне. Инерцията на огромната дизелова машина бе толкова голяма, че даже и да успееше да задействува спирачната система до краен предел, локомотивът пак щеше да продължи своя бяг сред облака от искри на триещите се стомана о стомана. Но и това не бе достатъчно.
Влакът летеше към човека и губеше от скоростта си с всеки миг. За част от секундата машинистът се помоли да стане чудо.
Но чудото не стана.
Локомотивът удари човека на релсите и щом тялото полетя във въздуха, машинистът разбра, че е момче.
Момченце, само по износени джинси и червена риза.
Кой знае защо му мина през ума да не би нарочно да бе облякло червена риза, за да не личи чак толкова кръвта, когато го прегази влака.
Това едва ли имаше някакво значение, помисли си машинистът, когато най-сетне влакът застърга и спря на сто и осемдесет метра по-нататък.
С червена риза или не, от силата на удара на връхлетелия влак сигурно от него бе останало само неузнаваема каша от разкъсана плът и натрошени кости.
По навик машинистът погледна часовника си. Беше почти четири и половина заранта.
Твърде неподходящо време да умреш.

Sponsored content

`Сенки ` /Джон Сол/

`Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/

Re: `Сенки ` /Джон Сол/