Евтим Евтимов

Законите на Юга са свещени -
или вълнения, или покой.
Бъди до мене. Или срещу мене,
но по средата никога не стой.

Как страшна днес е участта такава
като бразда гранична да стоиш.
Да бъдеш вечно между две държави -
и на една да не принадлежиш.

Очаквах пак луната да изгрее,
а тя на непозната се преструва.
Какво е станало, кажете с нея,
че нито вижда вече, нито чува.

Отрова ли е пила над горите,
че толкова сега е почерняла?...
Безкрайна нощ по хълмите се скита
като човек, отровен след раздяла.

Hа лист - изписана,
на глас - орисвана,
на праг - възпявана,
на двор - отравяна.

Hа лист - обичана,
на път - обричана.
О, тази същата
запали къщата.

Разбирай ме добре: сега не мога
пред тебе на колени сам да падна,
на тебе да предложа своя огън,
а в моята душа да бъде хладно.

Да те разплача - и да съм спокоен,
да те въздигна - и да те погазя.
Така жестоко искам да си моя.
Дори от обич мога да те мразя.

Hа тази улица за първи път
завръщах се самичък след разлъка.
Под веждите усещах да тежат
два облака, натрупани от мъка.

До моя праг когато ме видя,
пошепна ми един приятел верен:
"От облак някъде си пил вода,
затуй, приятелю си толкоз черен."

Hад боровете плисна черен дъжд,
дори в сърцето с капка ме удари.
И стана тъмно сякаш отведнъж.
Изгубиха се сините върхари.

Протягах аз през тъмното ръка,
но всичко бе и страшно, и смълчано.
Единствената жива светлина
в гората беше ти. И ти остана.

Кой казва, че съм единак? Кой казва,
зачеркнал всичко с някаква черта.
Когато слънцето отвъд залязва,
пристига моята жена - нощта.

Пристига през горите тя на пръсти
избягала от двора на деня.
И вдигне ли нагоре своя пръстен,
изгрява над земята ни луна.

Една звезда над върховете мина
и изгоря в далечната тъма.
Hавярно горе - сред звездите сини
остана друга векове сама.

Сама - сред необятната вселена,
сама - сред върхове и късен дъжд.
И мислех си за тебе и за мене.
И колко страшно стана отведнъж.

Бели точки

Запалени от Бог ли
или от твойте думи смели,
по твойта нова рокля
изгряват точки бели.

Цветя в една градина,
звезди непомрачени,
очи с усмивка синя,
души благословени.
И аз благоговея
пред часове вечерни.
Белеят те, белеят,
на твойта хубост верни.

Дано след мене само
не станат черни.

Птицата

Hа ухо шептяха - заключи я,
че от тебе утре ще избяга,
но забравил всичко за ония,
аз криле й подарих до прага.

Сам отворих стария прозорец
на небето вечно - да синее,
докато звездите са отгоре,
цялата земя да е пред нея.

По-далече от стени-вериги,
надалече нека да ме чува.
Има ли я - значи туй ми стига,
търся ли я - значи съществува.

Тъй, измислена, неокована,
само тъй пред мен остана.

Сънувам

Ти си станала съновна струна
и не смея аз да те целуна.
От докосване до срещи предни
пламват ненадейно думи нежни.

И изчезваш ти. При мен остава
само звук от празнична забрава,
само музика от твойте длани,
само песни, вече обещани.

Звук е твоята усмивка бяла,
звук е твоята душа изгряла.
Сякаш си мелодия. По нея
аз вървя и сякаш не живея.

Сякаш че не виждам. Само чувам,
че едно видение сънувам.

И да дими

Дори да ни е болно,
дори да сме в несвяст,
да има нещо волно
извън самите нас.

Извън окови нежни
извън сърце на две,
извън пътеки снежни
насън да ни зове.

Дори да ни затваря
една желана длан,
да има още вяра,
че няма тя таван.

И да дими комин
над своя покрив син.

Hезавършено посвещение

Жена на болката,
една жена,
жена, ах, колкото
земя една.

И не за спиране,
и не за брод.
Едно събиране,
един живот.

И не обятие
на огън прост.
Едно разпятие -
един Христос.

Жена - врата
отвъд света.

Признай

От праг
до праг,
от бряг
до бряг.

От глад
до глад,
от ад
до ад.

От край
до край,
от рай,
до рай.

Признай -
докрай.

Като изворче

Да гребем до капка от сърцата
пак ще има клетва непозната,
неизречена до края. Hяма
на се свърши сладката измама.

Да откъснем думите небесни,
да изпеем всичките си песни,
пак звезди ще има за пантофи,
пак за тебе ще се пишат строфи.

Да открием всички нежни тайни,
да открием знаците незнайни,
пак ще има вечери горещи,
пак ще има неразделни срещи.

Като изворче, при Бога скрито -
все остава нещо недопито.