Евтим Евтимов

И всичко пак е вечно

Голямото е в малките ни дни,
понякога съвсем обикновени.
Една тревичка, спряла отстрани,
улавя думите като антена.

Една калинка с шарени крила,
застанала на белия прозорец,
донася от далечните поля
забравения дъх на прясна оран.

Едно покрито кладенче със лист,
намерено сред камъните тежки,
подсказва, че живота пак е чист,
макар понякога да правим грешки.

Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.

И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее :
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.

За две ръце

За две ръце протегнати насреща,
земята бих до края извървял.
За две очи, като звезди горещи,
за цялата си топлина бих дал.

За две слова, от мене вдъхновени,
най-хубавите думи бих редил.
За две сълзи, изплакани за мене,
аз всички океани бих изпил.

Как малко исках аз - по зрънце само,
по капка от далечен, чакан дъжд.
А ти дойде наистина голяма
и всичко ми донесе изведнъж.

Донесе ми от ветрове заръка,
пожари звездни, за да не тъжа,
от мъка - песен, а от песен - мъка
и аз не зная как ще издържа.

Примирение

Примириш ли се, пристига старост.
Примириш ли се, пристига мрак.
Примирявах се. И не изгарях,
както някога, при първи сняг.

И си казвах тихо : есен иде.
Забрави горещите слова.
Но когато вчера чух обида,
закипя отново в мен гнева.

Запламтяха кротките зеници,
блесна огън в тихия ми глас
и ударих яростна плесница
на един подлец, израснал с нас.

Ей така. Пред всички. Без пощада.
Стига подлеци на тоя свят.
Тръгнах си направо през площада
и усетих, че съм още млад.

Светулка

Далечен път през равнина поела,
напразно мислеше, че аз съм лош.
Светулка залепих на твойто чело,
да осветиш съня на тая нощ.

А ти пошепна, сякаш каза клетва :
- Засвети ли светулка през нощта,
настава време за голяма жетва
и трябва да се жъне радостта.

Вървеше тихо ти до мен - узряла,
все още недокоснат житен клас.
Сама светулка над света изгряла,
за жътва ме зовеше в тоя час.

Житата се покланяха пред тебе,
заслушани в далечен земен звън.
Сънувах клас, внезапно станал хлебен,
и исках да не свършва тоя сън.

Пред мене птица да люлее люлка,
пътека под дървета да трепти
и тази първа истинска светулка
от твойто чело да не отлети.

Възраст

Старея вече. Времето подсеща
да се въздържам повече сега.
Завържат ли се спорове горещо,
полека да отстъпвам. Без тъга.

Полека всичко аз да намалявам -
и виното, и хляба, и солта.
Големи крачки вече да не правя,
защото си отива младостта ...

По дяволите късните съвети,
по дяволите мъдростта дори ! -
Предлагам аз отново на сърцето
в пожарите от чувства да гори.

Предлагам ветрове неукротени
и пътища с далечен, звезден бряг.
Предлагам му аз цялата вселена
и искам всичко да улавя пак.

И стане ли му тясно зад стените
на лявата ми пазва в късен час,
като зърно да се взриви в гърдите,
поискало да пусне житен клас.

Безкраен път до тебе извървях -
едва не се разминахме сред мрака.
Защо сега да крия като грях
години толкова кого съм чакал?

Сега не може нищо да ме спре -
за теб ще пея до часа последен...
Аз искам тоя свят да разбере,
че няма повече да бъда беден.

Ти, моя обич, дълго забранена,
ти, моя тайна, скрита вдън горите,
открито трябва да вървиш до мене,
а всъщност си оставаш скрита.

Ти, моя непостигната победа,
ти, моя радост и тревожна драма.
Аз нямам право даже да те гледам.
Аз мога скрито да те мисля само.

Двеста извора на път да срещнеш,
жажда да те пари с огън черен,
изворите бели да отминеш,
мене между всички да намериш.

Имаш ли за туй в сърцето сила,
имаш ли за туй сърце - до гроба ?
После няма никога да искам
да ми се заклеваш в обич.

Пред тебе все ще се прекланям, мила,
пред тебе - силата и слабостта.
Отде получи тази земна сила,
за да окриляш в мене радостта?

Започна ли над листа да се мъча,
започна ли да падам в пропастта,
ръцете ти - два бели лунни лъча -
отново ме издигат над света.

През тоя век на радостни открития,
протегнал към пространството ръце,
на всяко нещо има заместител.
Дори сърце заместват със сърце.
Дори око, останало злочесто.
Дори ръка, работила добре.
Единствено любов не се замества.
Замести ли се с нещо друго, ще умре.

Когато в черна вечер ставам лош,
когато се разкъсвам от въпроси,
започвам да се питам посред нощ :
Коя си ти ? Какво си ти ? Защо си ?
А ти си моя радост и вина,
а ти си мое бъдеще едничко,
единствената топла светлина,
единствената истинска . И всичко.

Ако знам, че обичта ще свърши;
ако знам, че тя ще се смали;
ако знам, че гръм ще я прекърши;
ако знам, че няма да боли;
ако в нея дълго съм се лъгал
ако не оставя тя следа,
ще я разруша до някой ъгъл
и отново ще я изградя.

Готов съм зарад теб да вляза в ада,
готова си за мен да изгориш,
но често от съмненията страдам
и често ти - невинен - ме виниш.

И късат се в душата светли струни.
А искам аз дори през час суров
доверие да има помежду ни.
Доверието също е любов.

Да бъде все тъй силна обичта ни
и все тъй силни - нашите сърца
дори когато ни нанасят рани.
От свойта обич нямаме деца.
И може никога дори да няма,
защото тайна трябва да е тя.
От нея стихове се раждат само
и тръгват като рожби по света.

Завиждат ти за тези топли думи,
за този земен и човечен стих,
за тези непознати, светли друми,
които аз на тебе посветих.
А знаят ли сега какви тревоги
разкъсваха те яростни въжа ?
Аз тебе те разпъвах върху огън.
Благодаря, че издържа.

Една ръка не стига - да прегърна
пространството през двете планини,
едно око - във тебе да надзърна,
едно писмо - гласа ти да звъни.
Една искра - да служи за огнище,
една светулка - вред да засияй ...
При нас е тъй : или не дават нищо,
или душите дават си докрай!

Аз всички радости на тебе дадох,
аз всички песни с тебе споделих,
аз всички пътища по теб изстрадах,
аз всички дни на тебе посветих.
Аз всички удари след теб събирах -
душата ми една не изгоря ...
И ако трябва утре да избирам,
отново тебе аз ще избера.

Понякога това е нечовешко.
Години аз към теб съм устремен,
години радостни, години тежки,
а още ти не си при мен.
И повече недей ме пита в мрака
на този огън как съм издържал.
Когато цели нощи съм те чакал,
тогава дваж по-силно съм горял!

Обичаш ме - ще бъдеш ли щастлива,
игра такава има в любовта,
единият за влюбен се признава,
а победен излиза след това.
Но ти на безразлична се преструваш,
без чувства като камъка бъди
умирай от любов, но не целувай,
любимия човек дори пъди.
Веднъж се мре, веднъж и ти обичай,
че смелият на жертва е готов,
страхливият е винаги отричал,
че има на света една любов.

Предпазливост

Безшумни стъпките си да направя
и техните следи да скрия аз -
следи, които в тебе съм оставил
Да заглушавам в шепи своя глас -
гласа превърнал пътищата в ручеи
За сключените устни до смъртта
свещената си обич да заключа
и само в мене да остане тия.
Прозорците за миг да станат слепи,
когато те повикам аз под тях.
Вратите да загубват своя шепот,
когато се докосвам аз до тях.
Дърветата да ме забравят нощем
и да не знаят кои върви под тях.
Остава мене да ме няма още,
та обичта ми да не бъде грях.

Обич за обич

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх...
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.

Рисунка

Отдавна на земята си родена,
но аз отново днес ще те създам.
Да бъдеш първата любов за мене,
аз нови чувства ще ти дам.
Ще ти предложа закъсняла среща
и тя ще бъде първата за нас.
Очите ми са две венчални лещи
които чакат сватбения час.
Подай ръка. Светът ще стане хубав,
макар да идвам късно и суров.
Последен може в тебе да се влюбя,
но ще ти върна първата любов.

Птици на разсъмване

Един нечакан от човека зов
отвъд реката тъмна се обади.
Необяснена никога любов
сънуваха зелените ливади.

Излизаха от мрака две по две,
криле допрели, непознати птици.
докосваха се с неми гласове
като дошли от вековете жрици.

Какво си казваха отвъд брега,
отвъд тревогите, отвъд земята?
Да бяха ни повикали сега
душите си да сложим под крилата.

Недосегаеми от земна прах,
превърнали се бяха в зов любовен.
Като насън - подмамени то тях,
потърсихме ръцете си отново.

Сънувал-несънувал първа среща
разделял-неразделял своя сън,
една любов на прага те посреща,
но истинската пак зове отвън

Умирал - неумирал с тайно слово,
измамван-неизмамван от жена,
ти може да се влюбиш пак отново,
но истинската само е една.

Загубил-незагубил чувство нежно,
намерил-ненамерил свой обет,
ти може да сънуваш нещо прежно,
но истинското да е там, напред.

Заричал-незаричал огън вечен,
издигал-неиздигал длан за мъст,
ти може на една да си обречен,
но друга да е истинския кръст.

Откривал-неоткривал радост жива,
очаквал-неочаквал, пял-непял...
И тъй - живота бавно си отива,
и взема туй, което ти е дал.