"Стрелецът" - С. Кинг

Шумът от реката се усили, чуваха равномерния тътен дори когато спяха. Стрелецът, по-скоро за развлечение, отколкото по необходимост позволи на момчето да кара дрезината, докато той изпрати в мрака няколко стрели, привързвайки към всяка тънка бяла нишка.
Лъкът бе направо трагичен; наглед тетивата беше запазена, но всъщност беше прогнила и да се прицели му беше невъзможно. Дори смяната й нямаше да помогне. Стрелите не отлетяха далеч, но когато последната се върна, бе мокра и хлъзгава. Стрелецът само сви рамене, когато момчето го попита колко надалеч е успял да я изпрати, но си помисли, че едва ли е било на повече от стотина метра.
А грохотът все повече се усилваше.
По време на третия период на бодърстване след напускането на гарата отново забелязаха светлина. Навлязоха в дълъг тунел, прокопан сред необикновени фосфоресциращи скали. По стените блещукаха хиляди миниатюрни звезди. Сякаш се бяха качили на влакчето на ужасите в някой лунапарк.
Шумът от реката достигаше до тях предаван от скалите, които се превръщаха в естествен усилвател. Но за тяхно учудване звукът си оставаше все така постоянен, дори когато скалите отстъпиха назад. Склонът, който изкачваха, стана още по-стръмен.
Релсите се насочваха към източника на светлина. На Стрелеца те напомняха за тръбичките с блатен газ, които се продаваха по време на празника на Свети Йосиф; на момчето — безкрайни неонови лампи. Оскъдната светлина им помогна да видят, че скалите, които ги заобикаляха отвсякъде, завършваха с два назъбени полуострова, зад които се простираше море от мрак.
Релсите преминаваха над бездънна пропаст, поддържани от хилядолетни подпори. Отвъд нея, на разстояние, което им се струваше безкрайно, се мержелееше светлинка; не фосфоресцираща или флуоресцираща, а истинска дневна светлина. Беше като миниатюрно петънце, голямо колкото глава на топлийка, но в нея имаше нещо заплашително.
— Спри — каза Джейк. — Спри за минута. Моля те.
Без да задава въпроси, Стрелецът остави дрезината да спре по инерция. Откъм реката се носеше равномерен оглушителен тътен, идващ отдолу и отпред. Изкуственото сияние на скалите изведнъж им се стори отвратително. За пръв път почувстваха пристъп на клаустрофобия, закопняха да излязат от тази гробница.
— Трябва да минем — промълви момчето. — Нали това иска той? Да минем с дрезината… над… тази… и да паднем.
Роланд знаеше истината, но предпочете да излъже.
— Нямам представа какво иска.
Слязоха от платформата и предпазливо пристъпиха към ръба на пропастта. Скалата под тях продължаваше стръмно нагоре, сетне рязко пропадаше, релсите се простираха над пропастта.
Стрелецът коленичи и погледна надолу. Смътно видя сложна, невероятна плетеница от стоманени носещи греди и напречни подпори; тя чезнеше в бездната, от която долиташе тътенът на реката. Цялата тази конструкция поддържаше изящния свод, по който релсите преодоляваха пропастта.
Той си представи пораженията, които бе нанесла на стоманата убийствената комбинация от вода и време. Колко бяха здравите колони? Малко? Много малко? Нито една? Сетне пред погледа му се появи мумията и съсухрената й кожа, разпаднала се на прах при допира на пръста му.
— Ще минем пеша — заяви, очаквайки момчето отново да се възпротиви, но Джейк дори го изпревари и закрачи по релсите с уверена стъпка. Стрелецът го последва, готов да го хване, ако се подхлъзне.
Оставиха дрезината зад себе си и предпазливо навлязоха в мрака.
Роланд започна да се поти. Подпорите на моста бяха ръждясали, напълно ръждясали. Те отекваха под стъпките му в такт с буйния устрем на реката и се полюшваха като окачени на невидими въжета. „Ние сме акробати — каза си той. — Виж, мамо, няма предпазна мрежа. Аз летя.“ Веднъж коленичи и огледа релсите. Бяха покрити с ръжда (причината беше чистият въздух, приятел на корозията). Веднъж Стрелецът чу ужасяващо проскърцване под краката си и разбра, че стоманената греда ще се пречупи под него, но успя да отскочи.
Момчето, разбира се, бе с петдесетина килограма по-леко. За него преминаването на моста бе далеч по-безопасно, стига положението да не се влоши.
Дрезината се изгуби в мрака зад тях. Известно време успяваха да различат каменния перон от лявата й страна, но скоро той също потъна в тъмнината. Стрелецът и Джейк останаха сами над бездната.
Отначало им се струваше, че миниатюрната дневна светлина сякаш им се надсмива и изобщо не се приближава (може би дори се отдалечаваше — което щеше да бъде истинска магия). Но постепенно Роланд се убеди, че светлото петно се разширява и става по-ярко. Все още се намираха под нивото му, но релсите неумолимо водеха нагоре.
Момчето изненадано ахна и внезапно залитна встрани, после размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие. Отстрани изглеждаше, че се клатушка над пропастта безкрайно дълго, преди да пристъпи напред.
— Едва не паднах — равнодушно промълви Джейк. — По-добре прескочи пукнатините.
Стрелецът се подчини. Траверсата, върху която момчето бе стъпило, бе пропаднала и се крепеше само на един ръждясал нит. Поклащаше се и тракаше зловещо като прозорец в обитавана от духове къща.
Нагоре, все нагоре. Беше кошмарен преход; струваше им се, че няма край. Въздухът стана по-сгъстен, подухваше лек ветрец и Стрелецът изпита чувството, че не върви, а плува. Отново и отново съзнанието му направи опит да се насочи към ужасната бездна между моста и реката под него. Представи си пропадането с най-малките подробности: проскърцването на изкривения метал, политането на тялото му, опита да се хване за несъществуващ парапет, плъзгането на подметките му по изгнилата стоманена греда и накрая полета надолу, преобръщането във въздуха, топлото петно, което се разлива по панталоните му, тъй като пикочният му мехур е изпуснал, свиренето на вятъра покрай ушите му, настръхналата от страх коса, изцъклените очи, тъмната вода, която бърза да го погълне и да заглуши виковете му…
Металната траверса под крака му изскърца и той я прескочи без да бърза и без да мисли за пропастта, за това колко далеч бяха стигнали или колко още им оставаше. Нито пък се замисляше, че може да изтъргува живота на момчето и че предстои пазарлък за собствените му чест и достойнство.
— Тук няма три траверси! — с безразличие обяви Джейк. — Ще прескоча. Хоп!
Стрелецът видя за миг силуета му на фона на дневната светлина: приличаше на кънкьор, който изпълнява сложна фигура. После се приземи и цялата конструкция се разлюля. Металните греди възнегодува-ха, нещо падна в пропастта, като първо изтрещя, сетне цопна във водата.
— Успя ли? — обади се Роланд.
— Да — тихо отвърна момчето, — но тук всичко е покрито с ръжда. Не мисля, че ще издържи тежестта ти. Аз минах, но ти няма да успееш. Върни се. Върни се и ме остави на мира.
Въпреки че говореше спокойно, в гласа му се прокрадваха истерични нотки.
Стрелецът прескочи дупката, зейнала в моста. Една голяма крачка и вече бе от другата страна. Момчето безпомощно трепереше.
— Върни се. Не искам да ме убиеш.
— Продължавай да вървиш, за Бога! Ще пропаднем.
Джейк тръгна напред като сомнамбул, с протегнати разтреперани ръце и разперени пръсти.
Продължиха да вървят нагоре.
Да, тук наистина всичко беше покрито с ръжда. Често се натъкваха на места, където липсваха една, две и дори три траверси. Всеки път Стрелецът тръпнеше да не попаднат на по-голяма празнина, която да ги накара или да се върнат, или да тръгнат по самите релси, балансирайки над главозамайващата пропаст.
Не откъсваше поглед от светлината.
Сиянието се обагри в синьо и с приближаването ставаше все по-меко, а фосфоресциращият блясък на скалите постепенно избледняваше. Оставаха петдесет метра или може би сто? Роланд не можеше да прецени.
Продължиха да вървят и сега той гледаше в краката си, докато прескачаше от траверса на траверса. Когато отново вдигна поглед, видя дупка: не просто светлина, а изход от подземния лабиринт. Почти бяха стигнали до целта си.
Оставаха им трийсет метра, не повече. Деветдесет къси крачки. Почти бяха успели. Може би дори щяха да настигнат мъжа в черно. Може би ярката слънчева светлина щеше да прогони злите му помисли. Всичко беше възможно.
Изведнъж светлината изчезна.
Стрелецът объркан погледна нагоре и видя силует, закриващ изхода, поглъщащ светлината — само сини отблясъци очертаваха раменете и разкрачените крака на човека в черно.
— Здравейте, момчета!
Ироничният му глас в черно се усилваше многократно от скалите. Стрелецът машинално потърси челюстта, но не успя да я открие, нямаше я, беше я изгубил.
Врагът му се смееше и звукът се блъскаше в скалите, запълвайки подводната пещера. Момчето изпищя и се олюля, отново размаха ръце като вятърна мелница, за да запази равновесие.
Няколко от металните греди под тях се откъснаха от нитовете си и се наклониха; релсите бавно хлътнаха. Момчето се подхлъзна, ръката му полетя нагоре като чайка в мрака, нагоре, нагоре, сетне се вкопчи в ръба. Джейк увисна и впери черните си очи в Стрелеца. Вече беше разбрал какво го очаква.
— Помогни ми — промълви. Но прокънтя и друг глас:
— Върви, Стрелецо. Иначе никога няма да ме хванеш! Всички залози са сложени на масата. И всички карти са обърнати, освен една. Момчето висеше над бездната, жива карта от колода за таро, обесеният, финикийският моряк, невинната жертва, увиснала над черните води на река Стикс.
„Почакай, почакай малко.“
— Да тръгна ли? — Гласът бе толкова силен, че му пречеше да мисли и замъгли съзнанието му.
„Не унивай, превърни тъгата в радост…“
— Помогни ми.
Траверсата се изкриви още повече, изскърца, изтръгна се от…
— Тогава ще те оставя.
— Не!
Краката му го понесоха в изненадващ скок през бездната, над увисналото момче. Стрелецът се устреми към светлината, към Кулата, която бе обсебила мислите му. Внезапно настъпи тишина, силуетът изчезна, дори разтуптяното сърце на Роланд се успокои. Металната траверса се откъсна окончателно и започна бавния си танц към пропастта. Гласът на момчето разцепи ужасяващата тишина.
— Върви тогава. Има и други светове освен този.
Почувства се лек като перце и полетя към светлината, към лекия ветрец, към реалността на една нова карма; извърна глава, за миг съжалявайки, че не е двуликият Янус, но зад него имаше само тишина, защото момчето не издаваше нито звук.

Стрелна се нагоре, оттласквайки се от стръмната скала, водеща към обраслото с трева плато, на което бе стъпил мъжът в черно.
Роланд спря, беше блед като платно, очите му бяха разширени, виеше му се свят, ризата му беше изцапана в белия прах, който бе вдигнал при последния си скок. Внезапно осъзна, че мисълта за това убийство винаги ще го преследва. Осъзна, че ще го очакват нови етапи на деградация на духа, в сравнение с които този ще му се струва незначителен. Ще успее да избяга от тях, от град на град, от легло на легло. Но лицето на момчето винаги ще го преследва. Той се бе превърнал в момчето, момчето се бе превърнало в него. Той беше нещо като върколак и в сънищата си винаги ще приема образа на момчето и ще говори на странни езици.
Това е смъртта. Дали? Дали?
Вървеше бавно и неуверено към скалистия хълм, към мястото, където го очакваше човекът в черно. Под слънцето в реалния свят релсите се разпаднаха и изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували.
Човекът в черно отметна качулката си и се засмя.
— Е! Това не е краят, а краят на началото, а? Напредваш, Стрелецо! Напредваш! О, колко ти се възхищавам!
Стрелецът мълниеносно извади револверите си и изстреля дванайсет куршума. Димът от изстрелите замъгли слънцето, а гърмежите отекнаха в скалите.
Мъжът в черно продължаваше да се смее.
— Двамата с теб сме страхотна комбина. Магията ни свързва. Не успяваш да ме погубиш, не успяваш да погубиш и себе си.
Отстъпи назад без да извръща лице от Стрелеца, продължавайки да се смее.
— Да вървим. Да вървим. Да вървим.
Той бавно го последва към мястото, където щяха да разговарят.

Стрелецът и човекът в черно

Човекът в черно го отведе до древен олтар за жертвоприношения. Стрелецът го разпозна мигновено: Голгота, лобно място. Оглозгани бели черепи невъзмутимо се взираха в тях — крави, койоти, елени, зайци. Алабастров скелет на фазан, разпръснати тънки костици на къртица, убита за развлечение от диво куче.
Голготата бе падинка в планинския склон. Под нея растяха юки и ели джуджета. През последните дванайсет месеца не бе виждал по-нежносиньо небе. Във въздуха витаеше нещо необяснимо, което подсказваше близостта на море.
„Това е Западът, Кътбърт и аз съм тук“ — смаяно си помисли той.
И, разбира се, във всеки череп, във всяка очна кухина виждаше лицето на момчето.
Човекът в черно седеше на стар пън от габър. Ботушите му бяха побелели от праха и костното брашно от изгнилите черепи. Отново бе нахлупил качулката си, но Стрелецът виждаше квадратната му брадичка и контурите на челюстта му.
Скритите в сянка устни се изкривиха в усмивка.
— Събери съчки, Стрелецо. Това е южният склон на планината, но на тази височина студът пронизва като нож. А наоколо витае смъртта, нали?
— Ще те убия — закани се Роланд.
— Не, няма. Не можеш да го направиш. Но можеш да събереш съчки, за да си припомним Исаак, когото принесоха в жертва.
Стрелецът не разбра намека му. Отдалечи се безмълвно и събра дърва, все едно, че бе най-обикновен слуга в кухнята. Това се оказа трудна работа. Тук нямаше дяволска трева, а габърът гореше много трудно. Накрая се върна с огромен наръч, покрит с бял прах от костите. Слънцето залязваше зад високите юки и надничаше с безразличие иззад черните клони.
— Отлично! — възкликна мъжът в черно. — Ти си невероятен! Толкова си методичен! Поздравявам те! — Закиска се, а Роланд хвърли в краката му съчките, които вдигнаха облаче бял прах.
Мъжът в черно не се стресна, не подскочи, а спокойно се залови да разпалва огъня. Стрелецът в захлас наблюдаваше как идеограмата придобива окончателния си вид. Приличаше на малък двоен комин, висок около шейсет сантиметра. Човекът в черно вдигна ръка към небето, разтърси широкия ръкав на дрехата си, сетне сведе длан с насочени напред показалец и кутре — традиционният знак за предпазване от злото. Появи се синкав пламък и огънят се разгоря.
— Имам кибрит — развеселено каза мъжът в черно, — но прецених, че ще предпочетеш магията. А сега приготви вечерята.
Разтвори расото си и на земята падна одраният и изкормен труп на охранен заек.
Стрелецът го набоде на дълъг шиш и започна да го върти над огъня, без да промълви нито дума. Разнесе се приятен аромат. Слънцето залязваше. Над долчинката, в която човекът в черно най-после бе решил да се срещне с Роланд, се спускаха пурпурни сенки. Докато Стрелецът наблюдаваше как заекът добива кафеникав загар, стомахът му закъркори от глад. Но когато печеното най-сетне беше готово, той мълчаливо протегна целия шиш към мъжа в черно, затършува в полупразната си вече раница и извади остатъка от пастърмата. Тя беше солена, щипеше устните му и имаше вкус на сълзи.
— Това е безсмислен жест — каза човекът в черно. Изглеждаше едновременно ядосан и развеселен.
— Няма значение — отвърна Роланд. По устните му имаше ранички, причинени от липсата на витамини, и соленият вкус го накара горчиво да се усмихне.
— Боиш се месото да не е омагьосано ли?
— Да.
Мъжът в черно свали качулката си.
Стрелецът мълчаливо го изгледа. В известен смисъл лицето на човека в черно се оказа истинско разочарование. Беше красиво, с правилни черти, но обикновено — липсваха белези или някакви други особености, които да свидетелстват за изпитанията, които е преодолял, за великите тайни, в които е бил посветен. Дългата му черна коса бе сплъстена и мръсна. Челото му беше високо, тъмните му очи блестяха в полумрака. Носът му не се поддаваше на описание. Устните му бяха плътни и чувствени. Лицето му бе бледо като на Стрелеца.
Най-накрая Роланд каза:
— Мислех, че си по-възрастен.
— Каква е разликата? Аз съм почти безсмъртен. Можех да приема друг образ, разбира се, какъвто си очаквал, но реших да ти разкрия лицето, което… ъ-ъ… с което съм се родил. Стрелецо, погледни залеза.
Слънцето вече се бе скрило и небето на запад бе озарено в червено като разпалена пещ.
— Много време ще мине преди да видиш отново залеза — тихо рече мъжът в черно.
Роланд си спомни мрачния лабиринт под планината, сетне погледна небето с хилядите блещукащи звезди и промълви:
— Сега това няма значение.

Мъжът в черно с невероятна бързина и ловкост разбърка картите. Колодата бе огромна, рисунките на гърба на картите — изключително сложни.
— Това са карти таро — каза мъжът в черно, — комбинация от стандартна колода и карти, които са изработени от мен. Наблюдавай внимателно, Стрелецо.
— Защо?
— Ще ти предскажа бъдещето, Роланд. Трябва да обърна седем карти, една по една, и да ги подредя по определен начин. Не съм го правил повече от триста години. Подозирам, че няма да попадна на комбинация от карти като твоята. — В гласа му отново се прокрадна подигравателна нотка, като войник, промъкващ се в мрака с нож в ръка. — Ти си последният авантюрист. Последният кръстоносец. Колко ли те блазни тази мисъл, Роланд! Нямаш представа колко близко стоиш до Кулата сега.
— Предскажи ми бъдещето — обади се Стрелецът с дрезгав глас.
Мъжът в черно обърна първата карта и каза:
— Обесеният. В този случай, когато няма връзка с други карти, тя означава сила, не смърт. Ти, Стрелецо, си Обесеният, който следва неотклонно целите си и не се спира пред бездните на Хадес. Вече заряза един свой спътник в подобна бездна, нали?
Обърна втората карта.
— Морякът. Обърни внимание на ведрото чело, на гладките страни и подпухналите очи. Той се дави, Стрелецо, но никой не му хвърля спасителен пояс. Това е Джейк, момчето.
Стрелецът трепна, но не каза нищо.
Мъжът в черно обърна и третата карта.
Един павиан се хилеше, седнал върху рамото на млад мъж. Лицето на младежа беше застинало в характерна гримаса на ужас. Като се вгледа по-внимателно, Роланд видя, че маймуната държи камшик.
— Затворникът — промълви човекът в черно. Огънят хвърляше странни отблясъци по лицето на младежа, яхнат от павиана. То сякаш се гърчеше в ням ужас. Стрелецът отмести поглед. — Разстройва те, нали? — попита мъжът в черно, като едва сподавяше кикота си.
Обърна и четвъртата карта. Жена, загърната с шал, стоеше на щурвала. Усмивката й беше едновременно лукава и тъжна.
— Господарката на сенките. Не ти ли се струва, че има две лица, а, Стрелецо? Така е. Тя е същински Янус.
— Защо ми показваш тези карти?
— Не питай! Не питай! Само гледай. Приеми, че това е един безсмислен ритуал, ако ще ти олекне. Нещо като църковен обред.
Изсмя се сподавено и обърна петата карта. Ухилена жътварка стискаше коса с костеливите си пръсти.
— Смъртта — спокойно обяви човекът в черно. — Но тя не идва за теб.
Обърна шестата карта.
Стрелецът я погледна и изпита странно предчувствие. Беше примесено с ужас и радост, той не можеше да изрази с думи обзелото го вълнение. Повдигаше му се и същевременно изпитваше желание да затанцува.
— Кулата — промълви мъжът в черно.
Картата, която символизираше Стрелеца, беше в центъра; останалите четири бяха поставени върху ъглите й, като спътници, кръжащи около звезда.
— А тази къде ще сложиш?
Човекът в черно я постави върху Обесения, като го покри напълно.
— Какво означава това?
Той не отговори.
— Какво означава това? — настоя Роланд с дрезгав глас.
Човекът в черно не отговори.
— Да те вземат дяволите! Никакъв отговор.
— Тогава обърни седмата карта.
Човекът в черно се подчини. Изгряващо слънце на фона на ведро синьо небе, сред което се носеха купидончета и феи.
— Седмата е Животът — прошепна. — Но и тя не е за теб.
— Каква е връзката й с останалите?
— Не ти е съдено да разбереш. Нито пък на мен. — Безгрижно захвърли картата в гаснещия огън. Тя почерня, сгърчи и стана на пепел.
Стрелецът усети как сърцето му трепва и се превръща в буца лед.
— Заспивай — небрежно подхвърли човекът в черно. — Приятни сънища.
— Ще те удуша — закани се Роланд. Краката му го изстреляха като пружини и той полетя над огъня към човека в черно. Онзи се усмихна и започна да расте пред очите му, после внезапно се отдалечи по дълъг, ехтящ коридор с колони от обсидиан. Целият свят се изпълни със зловещ, подигравателен смях. Роланд пропадаше, умираше, заспиваше.
Присъни му се, че вселената е празна. Няма никакво движение. Нямаше нищо.
Той смаян се рееше из пространството.
— Да бъде светлина — разнесе се спокойният глас на човека в черно и се появи светлина. Стрелецът реши, че това е добре.
— Да се обсипе небето със звезди и да бъде под небето вода. — Така и стана. Той се носеше над безбрежни морета. Над него блещукаха безброй звезди.
— Земя — произнесе мъжът в черно. И земята се появи; изникна насред океана след множество конвулсии. Беше червеникава, суха, напукана, безплодна. Вулкани неуморно бълваха лава като огромни гнойни пъпки върху грозното лице на някой юноша.
— Добре — каза човекът в черно. — Това е началото. Да бъдат растенията. Дърветата. Тревите и поляните.
И всичко се сбъдна. По земята започнаха да бродят динозаври, да реват и да ръмжат, да се изяждат взаимно, да затъват в тресавища. Огромни джунгли покриха земята. Гигантски папрати се полюшваха от вятъра. По някои от тях пълзяха двуглави буболечки. Стрелецът видя всичко това.
— А сега е ред на човека — тихо каза магьосникът, но Роланд пропадаше… пропадаше. Хоризонтът на обширната и плодородна Земя започна да се заобля. Да, всички негови учители твърдяха, че Земята е кръгла, че всичко това е било доказано дълго преди светът да се преобърне. Но това беше….
Пред смаяния му поглед се оформяха континентите, забулени в гъсти облаци. Атмосферата обвиваше като плацента раждащата се планета. А слънцето се издигаше иззад рамото на Стрелеца…
Той изкрещя и закри очите си с длани.
— Да бъде светлина! — Гласът, който изкрещя, не принадлежеше на мъжа в черно. Това бе могъщ, гръмотевичен глас, който изпълни цялото пространство, целия космос.
— Светлина!
Пропадане, пропадане.
Слънцето помръкна. Червена планета с набраздена от канали повърхност се въртеше около него, а около планетата кръжаха две луни, които се въртяха с бясна скорост. Опасан с пръстени свят блестеше с огърлицата си от ледени частици.
— Светлина! Да бъде…
Нови светове, един, втори, трети… А в далечината самотна топка от скали и лед се въртеше в мрака около слънце, което блестеше не по-ярко от изтъркана монета. Мрак.
— Не — промълви Стрелецът. Думите му прозвучаха глухо и сякаш застинаха в мрака. Мрак по-черен от черния цвят. В сравнение с него най-тъмната нощ в човешката душа изглеждаше като ден. Мракът в планинските недра бе като петно на лицето на Светлината. — Не, стига толкова, моля те. Престани…
— СВЕТЛИНА!
— Стига толкова. Стига, моля те…
Звездите започнаха да гаснат. Цяло съзвездие помръкна. Вселената сякаш се завъртя около него.
— Господи, стига толкова, стига, стига…
До слуха му достигна нежният шепот на човека в черно:
— Откажи се. Забрави за Кулата. Върви си по пътя и спаси душата си.
Стрелецът събра сили. Целият разтреперан, обгърнат от мрака, ужасен от смисъла на чутото, той събра сили и непреклонно извика:
— НЕ! НИКОГА!
— ТОГАВА ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА!
И се появи светлина. Ярка, първична светлина, която сякаш го удари като чук. Заплашваше да изпепели съзнанието му — но малко преди това той успя да види нещо съдбовно важно. Вкопчи се в изображението и избегна безумието, предизвикано от откритието му.
После се събуди.

Все още бе нощ — но дали това бе същата нощ или някоя друга, нямаше как да разбере. Надигна се от мястото, където го бе отвел дяволският му скок върху мъжа в черно, и погледна към пъна, където бе седял противникът му. Онзи беше изчезнал.
Обзе го чувство на непреодолимо отчаяние, запита се нима трябва да започне всичко отначало. Сетне гласът на мъжа в черно се разнесе зад него:
— Тук съм, Стрелецо. Искам да съм по-далеч от теб. Говориш насън. — Той се изкиска.
Роланд едва успя да се изправи на колене и се обърна. Огънят бе угаснал, от него бяха останали само червени въгленчета и сива пепел. Мъжът в черно седеше до тлеещата жарава и дояждаше остатъците от заека.
— Доста добре се справи — обърна се той към Стрелеца. — Не бих могъл да изпратя подобно видение на Мартин. Той би се побъркал.
— Какво беше това? — попита Роланд. Устните му трепереха и той заваляше думите. Почувства, че ако се опита да стане, краката му ще се подкосят.
— Вселената — нехайно отвърна човекът в черно. Оригна се и хвърли костите в огъня, където проблеснаха сред въглените с неестествена белота.
— Вселената — машинално повтори Стрелецът.
— Искаш да намериш Кулата — продължи онзи. Думите му прозвучаха като въпрос.
— Да.
— Но това няма да стане — каза мъжът в черно и се усмихна. — Имам представа за възможностите ти. Кулата ще те убие, преди да си извървял половината път до нея…
— Изобщо не ме познаваш — тихо възрази Стрелецът и усмивката на противника му помръкна.
— Аз създадох твоя баща и пак аз го унищожих. Добрах се до майка ти с помощта на Мартин и съсипах душата й. Такова бе предсказанието и то се сбъдна. Аз съм служител на Кулата. Цялата Земя е предоставена в мое владение.
— Какво видях? — попита Стрелецът. — Какво беше онова, което видях накрая?
— А на теб на какво ти заприлича?
Роланд замълча и се замисли. Пушеше му се, но беше свършил тютюна. Мъжът в черно не предложи да напълни кесията му било с черна, било с бяла магия.
— Имаше светлина — каза той най-сетне. — Огромна и ярка бяла светлина. Сетне… — Млъкна и впери поглед в мъжа в черно, който се бе привел със странно изражение; беше прекалено явно, за да се скрие или отрече: смайване.
— Не знаеш — прошепна Роланд и разтегли устни в усмивка. — О, велики магьоснико, който възкресяваш мъртъвците. И ти не знаеш.
— Зная — отвърна човекът в черно. — Но не зная… какво…
— Бяла светлина — повтори Стрелецът. — А след това — стръкче трева. Едно-единствено стръкче трева, което изпълваше кръгозора. Бях малък. Безкрайно малък.
— Трева. — Човекът в черно затвори очи. Лицето му изглеждаше измъчено и изпито. — Стръкче трева. Сигурен ли си?
— Да — смръщи чело Стрелецът, — но то беше тъмночервено.

Тогава човекът в черно заговори:
— Във Вселената съществува парадокс, който ограниченият човешки разум не може да възприеме. Както живият разум не може да си представи съществуването на нежив разум — макар да си въобразява, че може — ограниченият ум не може да обхване безграничното.
Прозаичният факт на съществуване на вселената сам по себе си оборва доводите на прагматика и на циника. Беше време, стотина поколения преди светът да се промени, когато човечеството разполагаше с достатъчно техническа и научна мощ, за да отчупи няколко песъчинки от огромния каменен стълб на обкръжаващата го реалност. Дори тогава лъжесветлината на науката (можеш да я наречеш знание, ако желаеш) озаряваше само няколко напреднали страни.
Въпреки огромното натрупване на фактологически материал, истинските открития се брояха на пръсти. Стрелецо, бащите ни победиха болестта, която разяжда (ние я наричаме рак), забавиха процесите на стареене, стъпиха на Луната…

Когато Роланд се събуди край угасналия огън, видя, че е остарял с десет години. Черната му коса бе оредяла и прошарена на слепоочията. Бръчките по лицето му бяха станали по-дълбоки, а кожата му — по-груба.
Неизползваните съчки, които бе събрал за огъня, се бяха вкаменили, а от човека в черно бе останал ухилен скелет с прогнили черни одежди, още една купчина кости, още един череп на тази голгота.
Изправи се и се огледа. Погледна светлината и разбра, че е истинска дневна светлина.
Рязко се наведе и посегна към събеседника си от предишната нощ… нощ, която беше продължила цели десет години. Откъсна челюстта от черепа на Уолтър и небрежно я пъхна в джоба на джинсите си — тя щеше да замести челюстта, която бе изчезнала под планините.
Кулата. Тя го очакваше — центърът на Времето, центърът на Пространството.
Отново тръгна на запад, оставяйки слънцето зад себе си. Осъзнаваше, че е отминал важен период от неговия живот.
— Обичах те, Джейк — каза на глас.
Сетне разкърши тялото си и закрачи по-бързо. До вечерта бе стигнал до края на сушата. Приседна на пустия бряг, който се простираше вляво и вдясно, докъдето стигаше погледът му. Вълните неуморно се разбиваха в брега. Залязващото слънце придаваше на водата блясъка на пиринч.
Седеше с лице, обърнато към гаснещата светлина. Замечтано наблюдаваше как се появяват звездите; не се бе отказал от целта си; сърцето му уверено биеше; само косата му бе оредяла и прошарена. Смъртоносните револвери с дръжки от сандалово дърво лежаха спокойно в кобурите. Беше самотен, но не смяташе самотата за нещо лошо или недостойно. Над света се спусна мрак. Стрелецът зачака мига, в който щеше да изтегли числото на съдбата; мечтаеше за Тъмната кула, към която щеше да приближи някоя вечер, надувайки рога си, за да се впусне в някаква невъобразима последна битка.

Послеслов

Историята, която прочетохте и която е почти (но не съвсем) завършена, сама по себе си представлява „първото стъпало“ в едно много по-голямо произведение, наречено „Тъмната кула“. Вече съм написал част от него, но ми предстои още много работа. Според предварителните ми изчисления повествованието ще заеме 3000 страници, а може би дори повече. Навярно ще си кажете, че съм прекалено самоуверен и амбициозен, че плановете ми относно този роман са налудничави… ала попитайте преподавателите по английска литература какви са били плановете на Чосър за написването на „Кентърбърийски разкази“ — нищо чудно Чосър също да ви се стори луд.
Изчислих, че ако работя с досегашното темпо, ще ми бъдат необходими около 300 години, за да довърша историята за Кулата, тъй като писах романа „Стрелецът“ в продължение на дванайсет години. Никоя моя творба не ми е отнемала толкова много време. Всъщност може би е по-честно да се изразя по друг начин: никое друго мое недовършено произведение не е било с толкова „дълъг“ живот; ако творбата е умряла в съзнанието на писателя, тя е мъртва като мумия, въпреки че думите продължават да маршируват по белия лист.
Все си мисля, че идеята за написването на „Тъмната кула“ възникна, когато през летния семестър на последната ми година в колежа случайно ми попадна топче хартия. Не беше от обикновената хартия, на която най-често пишат студентите, нито дори разноцветна рециклирана хартия, използвана предимно от начинаещите автори, тъй като тези разноцветни листове (често с пресовани в тях тресчици) са с три — четири долара по-евтини.
Хартията, която ми попадна, беше светлозелена, дебела почти колкото картон и с крайно необичайни размери — листовете бяха широки около осемнайсет сантиметра и дълги около двайсет и шест. По онова време работех в университетската библиотека в Мейн и един прекрасен ден три топчета разноцветна хартия се появиха Бог знае откъде. Моята бъдеща съпруга, която тогава още носеше фамилното име Спръс, взе едното топче (гълъбовосиня хартия); момчето, с което тогава излизаше, си избра жълтата, а за мен остана зелената.
По ирония на съдбата и тримата станахме истински писатели — прекалено голямо съвпадение, за да бъде случайност в едно общество, където десетки хиляди (а може би дори стотици хиляди) студенти мечтаят да станат професионални писатели, но пробиват едва стотици. Успях да публикувам около половин дузина романи, съпругата ми има една публикувана творба („Малък свят“) и упорито заляга над нов роман, който обещава да бъде още по-интересен, а Дейвид Лайънс, с когото тя ходеше тогава, стана добър поет и основа „Ленъкс Прес“ в Масачузетс.
Може би причината за успеха ни е била в хартията, приятели. Може би разноцветните листове са били вълшебни. Нали се сещате, като в роман на Стивън Кинг.
Във всеки случай всички вие, които сега четете тези редове, едва ли си представяте какви възможности предоставят петстотин листа хартия, макар че навярно мнозина от вас утвърдително ще кимнат. Разбира се, писателите, които са успели да се наложат и чиито творби са били публикувани и се публикуват, могат да си купят неограничени количества хартия; това е тяхното „средство за производство“. На практика могат да притежават толкова много хартия, че самото й количество сякаш потиска творческия им импулс. Много по-добри от мен писатели са споделяли, че белите страници като че им отправят мълчаливо предизвикателство; Бог знае колцина от тях тези празни листове са обрекли на мълчание.
Другата страна на медала, особено за младите автори, е странната възбуда, която изпитват при вида на бялата хартия. Навярно се чувстват като алкохолици, които жадно съзерцават запечатаната бутилка уиски.
По онова време живеех сам в къщичка на брега на реката, недалеч от университета — първата трета от романа, който току-що сте довършили, беше написана сред потискаща, дори гробовна тишина, която сега, когато домът ми се оглася от виковете на палави деца, когато имам две секретарки и икономка, непрекъснато намекваща ми, че изглеждам зле, почти не мога да си спомня. Тримата ми съквартиранти бяха принудени да напуснат университета поради слаб успех. През март, когато ледените блокове заплуваха по реката, бях започнал да се чувствам като последното от десетте негърчета в прочутия роман на Агата Кристи.
Тези два фактора: предизвикателството на зелената хартия и гробовната тишина (нарушавана само от ромоленето на ручейчето от разтопен сняг, което се спускаше по склона) бяха главната причина да се захвана с „Тъмната кула“. Имаше и трета причина, но все ми се струва, че без първите две този роман никога нямаше да бъде написан.
Третата причина беше поема, която бях прочел преди две години, когато като второкурсник изучавах поетите на ранния романтизъм (всъщност има ли по-подходяща възраст за изучаване на тази поезия?). Повечето произведения вече бях забравил, но тази поема — великолепна и дори странна — се беше запечатала в съзнанието ми… мисля, че никога не ще се заличи. Наричаше се „Чайлд Роланд“, а авторът беше Робърт Браунинг.
Блазнеше ме идеята да сътворя дълъг романтичен роман, въплъщаващ ако не смисъла, то чувствата, характерни за поезията на Браунинг. И все пак непрекъснато изоставях тази идея, тъй като пишех какво ли още не: стихове, разкази, статии за вестници.
Ала по време на онзи пролетен семестър продуктивността ми пресекна, не се чувствах творчески изчерпан, а усетих, че трябва да престана да се занимавам с каквото ми хрумне; да престана да копая с лопата и да се прехвърля на мощен багер; усетих, че е настъпило времето да се опитам да изровя от пясъка нещо огромно, дори ако всичките ми опити завършат с провал.
И тъй, една мартенска нощ през 1970, открих, че седя зад старата си пишеща машина „Ъндърууд“ с отчупената буква „м“ и подскачащо главно „О“, и печатам думите, с които започва този роман: „Човекът в черно бягаше през пустинята, а Стрелецът го следваше…“
През годините, които са изминали от времето, когато написах първото изречение, докато от стереоуредбата се разнасяше гласът на Джони Уинтър, който не успяваше да заглуши ромоленето на ручейчето под прозореца ми, косата ми се прошари, народиха ми се деца, погребах майка си, пристрастих се към наркотиците и се отказах от тях, и най-важното — научих повече за себе си: някои истини бяха неприятни, други — печални, но, общо взето, повечето бяха забавни. Както би казал Стрелецът, светът се беше променил.
И все пак никога не напусках напълно света на Роланд. Зелената хартия отдавна се беше разпиляла, но още пазех първите петдесетина машинописни страници, съдържащи откъсите, озаглавени „Стрелецът“ и „Крайпътната станция“. Вече използвам много по-хубава хартия, но си спомням за онези зелени листове с умиление, което не се поддава на описание. Когато срещах затруднения при писането на „Сейлъмс лот“, се връщах в света на Роланд (главата, озаглавена „Оракулът и планините“); описах трагичната смърт на момчето Джейк малко след като друго момче на име Дани Торанс се спаси от ужасяващия планински хотел в романа „Сияние“. Всъщност единствено по времето, когато „живеех“ в почти реалния свят, описан в „Сблъсък“, където човечеството се съвзема след Апокалипсиса, мислите ми дълго не се връщаха в пустинния и все пак великолепен мир на Стрелеца (поне за мен този свят винаги е бил великолепен).
Последната част от този роман, озаглавена „Стрелецът и човекът в черно“, написах преди около осемнайсет месеца тук, в Мейн.
Навярно дължа на хората, които са прочели първата книга, кратко обобщение („предсказание“, както биха се изразили поетите от епохата на романтизма) на онова, което ще се случи по-нататък, защото сигурно ще умра, преди да завърша целия роман… или епос… или каквото го назовете. За съжаление не мога да го сторя. Хората, които ме познават, разбират, че не притежавам блестящ интелект; а онези, които са прочели творбите ми и са ги харесали, въпреки че са ми отправили критични забележки (те са малцина и обикновено са подкупени от мен), може би ще се съгласят, че най-добрите ми произведения идват от сърцето ми, не от главата ми или от стомаха, където се намира главният емоционален източник на писателя.
Наприказвах ви всичко това, опитвайки се да ви обясня, че никога предварително не знам какво ще се случи, което най-вече се отнася до този роман. През очите на Роланд виждам, че действително настъпва краят на неговия свят, тъй като вселената му съществува в единствената молекула на зашиващата тревичка, растяща в някаква космическа пустош (навярно ще се досетите, че тази идея съм заимствал от „Пръстен около Слънцето“ от Клифърд Саймък — моля те, не завеждай дело за плагиатство, Клиф!).
Зная, че изтеглянето на картите означава, че Роланд трябва да повика трима души от нашия свят (както човекът в черно беше пренесъл тук Джейк), които ще се присъединят към него в търсенето на Тъмната кула… казвам го със сигурност, защото вторият роман, наречен „Трите карти на съдбата“, вече е написан.
Сигурно се интересувате какво се е случило в миналото на Стрелеца. Господи, не зная почти нищо по този въпрос. Може би е избухнала революция, която е унищожила неговия „свят на светлината“? Не зная. Имало ли е последна схватка между Роланд и Мартен, който е прелъстил майка му и е убил баща му? Не зная. Не зная нищо и за смъртта на приятелите му Кътбърт и Джейми, нито за приключенията му през годините, изминали от посвещаването му в зрялата възраст и появяването му в пустинята. Ами коя е била Сюзан, първата му любов? Не зная.
И все пак цялата история съществува дълбоко в съзнанието ми. Зная какво ще се случи, ето защо не е необходимо да предсказвам, да предполагам или да правя кратко обобщение на съдържанието на бъдещите си творби (обобщението е последното оръжие, до което прибягват некадърните писатели).
Когато настъпи моментът, всички тези подробности, определящи съдбата на Стрелеца, ще се появят съвсем естествено — като сълзите или смехът. А пък ако не се появят, то, както някога е казал Конфуций, на петстотинте милиона китайски комунисти хич няма да им пука.
Зная още, че в някакво магическо време — ще бъде вечер, обгърната във виолетов мрак (вечерта е създадена за романтика, нали?) — Роланд, надувайки рога си, ще се приближи до Тъмната кула… и ако присъствам, вие, мои читатели, първи ще узнаете за това.

Стивън Кинг
Бангор, Мейн
Край