"Стрелецът" - С. Кинг

V
Беше купил мулето в Принстън и когато пристигна в Тул, то все още не бе грохнало от умора. Слънцето беше залязло преди около час, но Стрелецът продължи да върви, воден от светлините на града, а сетне от необикновено ясния звук на раздрънкано пиано, на което някой свиреше „Хей, Джуд“.
Отдавна бе напуснал горите и се движеше сред еднообразна равнина: необятни пусти поля, осеяни с тимотейка и ниски храсти, колиби, зловещи изоставени имения, охранявани от мрачни господарски жилища, несъмнено обитавани от демони; тук-там по някоя проблясваща в мрака светлина издаваше землянки на пустинни жители. Основният поминък идваше от царевицата, но отглеждаха по малко боб и грах. Понякога измършавели крави глуповато се взираха в него. Четири пъти покрай него минаха дилижанси, два пъти в едната и два пъти в другата посока.
Пейзажът беше потискащ. Откакто напусна Принстън, беше валяло само два пъти, и то съвсем за кратко. Дори тимотейката изглеждаше пожълтяла и безжизнена. Отвратителна местност! Нямаше и следа от човека в черно. Може би се беше качил на дилижанс.
Пътят зави, Стрелецът накара мулето да спре и погледна надолу към Тул. Градът бе разположен в кръгла падина, евтино бижу в още по-евтин обков. Повечето светлини бяха скупчени около мястото, от което се разнасяше музика. Улиците бяха четири, три от тях пресичаха под прав ъгъл пътя на дилижансите, който бе булевардът на града. Може би там имаше ресторант. Едва ли, но кой знае… Отново поведе мулето.
От двете страни на пътя имаше повече къщи, някои бяха изоставени. Той мина покрай малко гробище с покрити с мъх, наклонени надгробни плочи, обрасли с буйна дяволска трева. След около сто и петдесет метра стигна до нащърбена дървена табела с надпис „ТУЛ“.
Боята беше олющена и буквите едва се различаваха. Имаше и втора табела с напълно изтрит надпис.
Точно когато влезе в града, пиянски хор подхвана последния куплет на „Хей, Джуд“ — „Наа-наа-наа, наа-на-на-на… хей, Джуд…“ Звукът бе съвсем приглушен, като вятър, виещ в хралупата на прогнило дърво. Единствено прозаичното дрънкане на пианото го възпря да не се запита дали мъжът в черно не бе населил с призраци изоставения град. Тази мисъл го накара да се усмихне.
Улиците бяха почти безлюдни. Три жени с черни панталони и еднакви широки блузи крачеха по отсрещния дъсчен тротоар, без да го поглеждат, което издаваше любопитството им. Лицата им сякаш се носеха над телата им като огромни бейзболни топки с очи. Начумерен старец със сламена шапка, нахлупена ниско над челото му, го следеше с поглед от стъпалата на бакалницата. Мършав шивач и окъснелият му клиент поспряха, за да го огледат; шивачът дори изнесе лампата си на прозореца, за да вижда по-добре. Стрелецът им кимна. Нито шивачът, нито клиентът му отвърнаха на поздрава. Той чувстваше погледите, приковани в кобурите на бедрата му. Момченце на около тринайсет и приятелката му, които пресичаха следващата пряка, забавиха крачка. Краката им вдигаха облачета прах. Някои от уличните фенери светеха, но стъклата им бяха помътнели от гранясалото олио. Повечето обаче бяха счупени. Наблизо имаше и конюшня, която вероятно съществуваше благодарение на дилижансите. Три момчета клечаха край отворената й врата и пушеха цигари от царевична шума. Около тях беше очертана окръжност за игра на топчета.
Стрелецът поведе мулето си покрай момчетата и надзърна в сумрака на конюшнята. На светлината на мъждукащата лампа върлинест старец с работен комбинезон усърдно трупаше с вилата си изсъхнала тимотейка на върха на копата и сянката му подскачаше по стената.
— Хей! — извика Стрелецът.
Конярят отпусна вилата и мрачно го изгледа, после промърмори:
— Здрасти.
— Имам муле.
— Голяма работа.
Стрелецът му подхвърли тежка златна монета, която изтрака върху старите, покрити със слама дъски и заблещука в мрака.
Старецът пристъпи напред, наведе се, вдигна я и погледна изпод око новодошлия. Видя кобурите и кимна мрачно.
— За колко време ще го оставиш?
— За една нощ. Може би за две. Или за по-дълго.
— Нямам да ти върна ресто.
— Не го искам.
— Кървави пари — измърмори конярят.
— Какво?
— Нищо. — Старецът хвана мулето за юздата и го поведе навътре.
— Разседлай го! — извика му. Онзи не се обърна.
Стрелецът излезе при момчетата, които клечаха навън. Те бяха наблюдавали случилото се с надменно любопитство.
— Как е? — опита се да ги заговори той. — Тук ли живеете?
Никакъв отговор.
Едно от момчетата извади цигарата от устата си, сграбчи топче от халцедон и го запрати в кръга. Улучи голямо шарено топче и го изби навън.
— Има ли ресторант в града? — попита мъжът.
Едно от хлапетата, най-малкото, вдигна глава. На горната му устна имаше огромен херпес, но погледът му бе на разумен човек. Изгледа новодошлия с трогателно и същевременно ужасяващо любопитство.
— При Шеб можеш да получиш сандвич.
— Долнопробната кръчма с пиано ли?
Момчето кимна безмълвно. Приятелите му го гледаха злобно и враждебно.
Той докосна периферията на шапката си.
— Благодаря ви. Радвам се, че в този град има хора, които могат да говорят.
Отмина ги и по дъсчения тротоар тръгна към „Шеб“. Чу ясния, презрителен глас на едно от хлапетата: „Пушач на дяволска трева!“ Откога чукаш сестра си, глупако? Пушач на дяволска трева!
Пред „Шеб“ горяха три ярки керосинови лампи: две отстрани и една над вратите с формата на крила на прилеп. Хорът, изпълняващ „Хей, Джуд“, се бе разпръснал, а някой свиреше на раздрънканото пиано стара балада. Дочуваха се откъслечни разговори. Стрелецът спря за миг на прага и надникна в кръчмата. Подът бе посипан с дървени стърготини, край разкривените маси бяха поставени плювалници. Дъсченият бар бе опрян на две магарета за рязане на дърва. Мръсно огледало отразяваше пианиста, прегърбен на ниското столче. Предната част на пианото липсваше; виждаха се дървените чукчета, които подскачаха нагоре-надолу. Зад бара стоеше блондинка с мръсна синя рокля. Едната й презрамка бе захваната с безопасна игла. В дъното на кръчмата половин дузина мъже играеха на карти, но очевидно играта им се струваше скучна.
Други шестима се бяха скупчили около пианото. Четирима или петима седяха край бара. Старец с буйна прошарена коса бе облегнал глава на масата до вратата. Стрелецът влезе.
Всички обърнаха глави и се втренчиха в револверите му. За миг настъпи тишина, само пианистът, който сякаш не забелязваше нищо, продължаваше да натиска клавишите. Сетне жената зад бара избърса плота с мръсен парцал и всички се върнаха към предишните си занимания.
— Мой ред е — каза един от картоиграчите и срази три спатии с четири пики. Онзи със спатиите изпсува, прости се със залога и раздаде отново.
Стрелецът отиде на бара и попита:
— Имате ли хамбургери?
— Разбира се. — Блондинката го погледна право в очите; навярно някога е била красива, но сега по лицето й имаше бръчки, сивосинкав белег лъкатушеше по челото й. Беше го покрила с дебел слой пудра, но така белегът още повече се набиваше на очи. — Обаче са скъпи.
— Така и предполагах. Три хамбургера и една бира.
Присъстващите зяпнаха. Три хамбургера! Устните им се овлажниха, езиците им жадно облизаха слюнката. Три хамбургера!
— Ще ти струва три долара. Заедно с бирата.
Стрелецът сложи на плота златна монета.
Всички погледи се приковаха в нея.
Зад бара, отляво на огледалото, имаше мангал, в който тлееха дървени въглища. Жената изчезна в задната стаичка и се върна с парче месо, увито в хартия. Отряза свидливо три тънки парчета и ги сложи върху огъня. Разнесе се влудяващ аромат. Стрелецът се преструваше на безразличен, но следеше с периферното си зрение раздрънканото пиано, картоиграчите, които забавиха темпо, косите погледи, които му хвърляха постоянните посетители.
Човекът зад гърба му се надигаше от мястото си, когато видя отражението му в огледалото. Онзи беше плешив, ръката му стискаше дръжката на огромен ловджийски нож, чиято кания висеше на бедрото му като кобур.
— Седни си на мястото — спокойно каза Стрелецът.
Мъжът се вцепени. Горната му устна неволно потръпна като на куче. Настъпи тишина. Сетне той се върна на масата си и всичко продължи постарому.
Бирата пристигна в нащърбена халба.
— Не мога да ви върна ресто — грубо заяви жената.
— Не го искам.
Тя кимна ядно, сякаш демонстрацията на благосъстояние, макар и в нейна полза, я вбеси. Все пак взе златната монета и след секунда поднесе мръсна чиния с недопечено месо.
— Имаш ли сол?
Блондинката извади солницата изпод бара и му я подаде.
— Ами хляб?
— Не.
Той знаеше, че жената лъже, но реши да не настоява. Плешивият го следеше със злобен поглед, като ту сграбчваше, ту отпускаше нацепения и издраскан плот на масата. Ноздрите му сякаш пулсираха.
Стрелецът започна да се храни неохотно, като режеше месото, бодваше парчето с вилица и го поднасяше към устата си, стараейки се да не мисли какво биха могли да му сторят изгладнелите хора в кръчмата.
Вече привършваше и се канеше да си поръча още една бира и да запали цигара, когато някой го хвана за рамото.
Внезапно осъзна, че в салона отново цари напрегната тишина. Обърна се и се взря в мъжа, който дремеше на масата. Лицето му бе ужасяващо. От човека се носеше отвратителната миризма на дяволска трева. Погледът му бе празен, сякаш не виждаше нищо друго освен неконтролируемите халюцинации, отприщени от вонящото тресавище на неговото подсъзнание.
Жената зад бара тихичко изстена.
Напуканите устни на непознатия се изкривиха в усмивка, разкривайки зелени, изгнили зъби. Стрелецът си каза: „Той дори не я пуши. Той я дъвче. Наистина я дъвче!“
Сетне си помисли: „Той е жив мъртвец. Би трябвало да е умрял още преди година.“
После му хрумна още нещо: „Мъжът в черно.“
Измерваха се с погледи — Стрелецът и човекът, който бе на границата на лудостта.
Онзи проговори и Стрелецът смаяно чу да се обръщат към него на Свещения език:
— Злато за услуга, Стрелецо. Само една монета, за късмет, а?
Свещеният език. За миг съзнанието му отказа да го приеме. Бяха минали години — Господи! — векове, хилядолетия. Вече никой не използваше Свещения език, той беше последният, последният Стрелец. Останалите бяха…
Онемял от изумление, бръкна в джоба на ризата си и извади една златна монета. Напуканата, изподрана ръка я сграбчи, погали я и я поднесе към светлината на керосиновата лампа. Златото хвърляше горди отблясъци: жълтеникаво, червено, кърваво…
— Ах-х-х… — разнесе се нечленоразделен възглас, изразяващ удоволствие. Старецът тромаво се обърна и се заклатушка към масата си, като държеше златната монета пред очите си, обръщайки я ту от едната, ту от другата страна.
Помещението бързо се изпразваше, прилепообразните криле на вратата хлопаха бясно напред-назад. Пианистът с трясък затвори капака на своя инструмент и тръгна след останалите, залитайки комично.
— Шеб! — изкрещя подире му жената. Гласът й прозвуча едновременно изплашено и заядливо. — Шеб, върни се, да те вземат дяволите!
Междувременно старецът се бе върнал на масата си. Хвърли златната монета върху издрасканата повърхност и когато тя се завъртя, помътнелият му поглед я проследи прехласнато. Завъртя я втори, трети път и склопи очи. Успя да я завърти четвърти път, но главата му клюмна върху масата, преди монетата да спре.
— Е — ядно промълви жената, — прогони клиентите ми. Доволен ли си?
— Ще се върнат.
— Не и тази вечер.
— Кой е този? — Стрелецът посочи към пушача на дяволска трева.
— Върви на… — Тя довърши с жест, имитиращ мастурбация.
— Трябва да знам — настоя Стрелецът. — Той…
— Говореше ти но странен начин. Норт никога не е говорил така.
— Търся един човек. Би трябвало да го познаваш.
Тя впери очи в него; погледът й вече не беше гневен, а пресметлив. Сетне на лицето й се изписа жадно изражение. Паянтовата дървена постройка замислено проскърцваше. Някъде лаеше куче. Стрелецът чакаше. Виждаше безпомощността и отчаянието й, нуждата, която не можеше да се изрази с думи.
— Знаеш цената ми — рече блондинката.
Той я огледа невъзмутимо. В тъмнината белегът не си личеше. Макар че беше слаба, пясъкът на пустинята и тежкият труд не бяха заличили следите от красотата й. Не че това имаше особено значение. Не би имало значение дори червеите да бяха прояли безплодната й утроба.
Тя вдигна ръце към лицето си и се разрида — още не беше загубила способността да плаче.
— Не ме гледай! Не ме гледай така злобно!
— Извинявай. Не исках да те обидя.
— Вие, мъжете, никога не искате! — изкрещя тя.
— Изгаси лампите.
Тя хлипаше, покрила лице с длани. Стрелецът беше доволен, че не го вижда. Не заради белега, а защото така блондинката приличаше на младо момиче. Иглата, която придържаше презрамката на роклята й, проблясваше на оскъдната светлина.
— Изгаси лампите и заключи. Той ще открадне ли нещо?
— Не — прошепна тя.
Свали ръце от лицето си едва когато се озова зад гърба му; изгаси лампите една подир друга, като първо намаляваше фитила, сетне духваше пламъчето. Когато свърши, хвана ръката му и го поведе нагоре по стълбите. В мрака не бе необходимо да се прикриват.

VI
Той сви две цигари в тъмнината, запали ги и й подаде едната. Стаята бе пропита с миризмата на парфюма й, ухаещ на току-що разцъфнал люляк. И все пак дъхът на пустинята бе навсякъде, потиснал дори аромата на люляка. Напомняше мириса на море. Стрелецът осъзна, че изпитва страх от пустинята, която трябваше да прекоси.
— Името му е Норт — започна тя. Гласът й бе все така груб. — Просто Норт. Той умря.
Стрелецът чакаше.
— Беше осенен от Божията милост.
Никога не съм Го виждал — промълви Стрелецът.
— Тук е, откакто се помня, имам предвид Норт, не Бог. — Тя се изсмя дрезгаво. — Винаги е бил безделник. Започна да пие и да души тревата. Сетне я пропуши. Хлапетата го следваха по петите и насъскваха кучетата по него. Носеше стари зелени панталони, които воняха. Разбираш ли?
— Да.
— После взе да дъвче тревата. Накрая само седеше на масата, дори не се хранеше. Сигурно в собственото си съзнание се е виждал като крал. Децата вероятно е смятал за свои шутове, а кучетата — за принцове.
— Продължавай.
— Умря пред кръчмата. Чух го да идва — тежките му обувки трополяха по тротоара — преследван от децата и кучетата. Приличаше на изкривена телена закачалка за дрехи. В очите му вече горяха огньовете от ада, устните му бяха разтегнати в усмивка, каквато децата изрязват в тиквите за Хелоуин. Вонеше на мръсотия, гнилоч и дяволска трева. От крайчеца на устните му сякаш се стичаше зеленикава кръв. Навярно е искал да влезе и да послуша как Шеб свири на пианото. Пред вратата спря и наклони глава. Реших, че е чул тропот на копита, макар че дилижансът не би трябвало да мине по това време. Изведнъж повърна — черна, кървава смес. Ухилената му уста я избълва като клоака. Вонята можеше да те накара да се побъркаш. Вдигна ръце и се строполи на тротоара. Умря с усмивка, в локва от собствения си бълвоч.
Тя трепереше. Навън вятърът продължаваше да вие, някъде в далечината се блъскаше врата, звуците отекваха като в кошмар. Мишка пробяга по пода. Стрелецът си каза, че навярно това е единствената къща в града, където има достатъчно храна, че да се завъдят мишки. Постави ръка върху корема на жената и тя стреснато потръпна, сетне се отпусна.
— Човекът в черно — промълви той.
— Непременно искаш да го хванеш, нали?
— Да.
— Добре. Ще ти разкажа всичко. Хвана дланта му с две ръце и заговори.


VII
Той се появи късно следобед, в деня, когато Норт умря; вятърът бушуваше както никога дотолкова — вдигаше прахоляк и носеше във въздуха изкоренени царевични стъбла. Кенърли бе заключил с катинар конюшнята, а малцината търговци бяха пуснали ролетките на витрините и дори ги бяха подпрели с колове. Небето бе пожълтяло като изсъхнало сирене, а облаците бягаха по него, сякаш бяха видели нещо ужасно в пустинята, от която идваха.
Пристигна с раздрънкан фургон, покрит с брезентово чергило. Жителите на градчето го наблюдаваха любопитно. Старият Кенърли, излегнал се до прозореца с бутилка в едната ръка, сграбчил с другата гърдата на втората си дъщеря, реши да не му отвори, ако онзи почука.
Но мъжът в черно отмина, без да дръпне юздите на червеникавокафявия си кон, и колелата на фургона вдигнаха прахоляк, който вятърът с радост подхвана. Приличаше на свещеник или монах; беше облечен в черно расо с огромна качулка, скриваща лицето му. Вятърът вееше полите му. Изпод края на дрехата му се виждаха тежки ботуши с квадратни носове и катарами.
Спря пред „Шеб“ и привърза коня си, който сведе глава и изпръхтя. Човекът развърза покривалото, извади протрити дисаги, преметна ги през рамо и влезе в кръчмата.
Алис го наблюдаваше с любопитство, но никой друг не забеляза пристигането му. Шеб свиреше методистки химни в стил рагтайм, а неколцината безделници, дошли по-рано, за да се спасят от бурята и да почетат паметта на Норт, пригласяха с дрезгави гласове. Шеб, пиян почти до безсъзнание, въодушевен от мисълта, че самият той още е жив, свиреше трескаво, пръстите му стремително летяха по клавишите.
Гласовете на пияниците не успяваха да надвикат вятъра. В ъгъла Закари бе запретнал полата на Ейми Фелдън и рисуваше зодиакални знаци по коленете й. Няколко жени обикаляха от маса на маса. Сякаш някаква треска бе обхванала всички. Мрачното предчувствие за буря като че ги развеселяваше.
Норт беше положен върху две маси по средата на салона. Ботушите му образуваха мистичния знак V. Устните му бяха разтегнати в иронична усмивка, някой бе склопил очите му и беше поставил върху тях два метални жетона. Ръцете му, скръстени на гърдите, стискаха няколко стръка дяволска трева. От него се разнасяше отвратителна воня.
Мъжът в черно отметна качулката си и отиде до бара. Алис го наблюдаваше, обзета от безпокойство, смесено с познатото, дълбоко скрито желание. Никакви символи не издаваха принадлежността му към една или друга вяра, макар този факт сам по себе си да не означаваше нищо.
— Уиски — каза той. Гласът му бе мек и приятен. — Хубаво уиски.
Тя посегна под барплота и извади бутилка „Стар“. Би могла да му пробута долнопробно местно уиски, но не го направи. Мъжът в черно я следеше с големите си, блестящи очи, докато тя му наливаше. Желанието й нарасна. Виковете и крясъците продължаваха с неотслабваща сила. Шеб, безполезният скопец, свиреше за воините на Христа. Някой накара леля Мил да запее. Хрипливият й глас прорязваше глъчката като с тъп нож.
— Хей, Алис!
Тя отиде да сервира, обидена от мълчанието на непознатия, страхувайки се от нуждата, която изпитваше. Желанията й бяха неконтролируеми. Вероятно бяха признак на промяната, бележеща началото на старостта — период, който тук обикновено бе кратък като зимен залез.
Започна да налива бира, докато бъчонката се изпразни, сетне отвори друга. Знаеше, че не е необходимо да подканя Шеб; той сам щеше да се примъкне като куче (каквото всъщност бе) и да си притисне пръстите или да разлее бирата. По-добре беше сама да свърши всичко. Непознатият не сваляше очи от нея, погледът му сякаш пронизваше гърба й.
— Пълно е с народ — каза той, когато жената се върна. Не бе докоснал питието си, само въртеше чашата между дланите си, за да я затопли.
— Правим помен…
— Видях покойника.
— Безделници — изсъска тя с внезапен изблик на омраза. — Всички до един са безделници.
— Това ги възбужда. Той е мъртъв. Те не са.
— Служеше им за посмешище, когато беше жив. Не е редно и сега да е същото. Просто е… — — Замълча, не бе в състояние да обясни чувствата си.
— Хранил се е с дяволска трева, нали?
— Да! С какво друго?
Тонът й бе обвинителен, но непознатият не сведе поглед и тя почувства прилив на гняв.
— Съжалявам. Свещеник ли сте? Това сигурно ви отвращава.
— Не съм свещеник и нищо не ме отвращава. — Той изпи уискито си на един дъх. — Още едно, моля.
— Простете, но първо трябва да ми докажете, че имате пари.
— Не е необходимо да ми се извинявате.
Странникът сложи на бара сребърна монета, по-дебела от единия край. Жената каза, както й беше обичай:
— Не мога да ви върна.
Той поклати глава и се втренчи в чашата си.
— Навярно само минавате оттук.
Непознатият мълчеше; точно когато тя понечи да повтори въпроса си, той нетърпеливо поклати глава.
— Не дрънкай празни приказки. Тук има покойник.
Тя се отдръпна, обидена и удивена; първата й мисъл бе, че странникът е излъгал за свещеническия си сан, за да я изпита.
— Харесвала си го, нали?
— Кого? Норт ли? — Тя се изсмя, за да прикрие смущението си. — По-добре…
— Имаш добро сърце и си поуплашена — продължи непознатият, — а той се е хранил с дяволска трева и е бил с единия крак в ада. Сега вратата на ада е хлопнала зад гърба му и смяташ, че няма да се отвори, докато не дойде и твоят ред.
— Ти май се напи, приятел?
— Мистър Нортън, той мъртъв — произнесе иронично мъжът в черно. — Мъртъв!
— Махай се! — Жената трепереше от гняв, но в утробата й се разливаше топлина.
— Всичко е наред — промълви той. — Всичко е наред. Почакай. Само почакай.
Очите му бяха сини. Тя внезапно се успокои, сякаш бе взела някакво лекарство.
— Разбра ли — попита я непознатият.
Тя кимна безмълвно, а човекът гръмогласно се изсмя — звънък смях, който накара всички да извърнат глави към него. Непознатият ги изгледа — изведнъж беше станал център на вниманието. Гласът на леля Мил потрепери и заглъхна. Шеб усети, че свири фалшиво и престана да натиска клавишите. Всички гледаха напрегнато мъжа в черно. Понесени от вятъра песъчинки задращиха по стените на сградата.
Тишината в салона сякаш се пренесе и навън. Сякаш камък заседна в гърлото на Алис, тя сведе поглед и забеляза, че машинално притиска корема си. Всички присъстващи наблюдаваха непознатия, който невъзмутимо ги оглеждаше. Сетне той отново избухна в гръмогласен смях. Но на тях изобщо не им беше до смях.
— Ще ви демонстрирам едно чудо! — извика им странникът. Ала те само се взираха в него като послушни деца, присъстващи на представление на илюзионист, чиито фокуси не са им интересни.
Мъжът в черно пристъпи напред, а леля Мил отскочи встрани. Той се ухили зловещо и я шляпна по огромния корем. Жената издаде странен звук и непознатият се изкиска.
— Така е по-добре, нали?
Леля Мил отново изстена, сетне внезапно избухна в плач и заслепена от сълзи се втурна към вратата. Останалите я наблюдаваха мълчаливо. Навън се надигаше буря, облаците се гонеха бясно по небето. Един от клиентите, забравил халбата с бира в ръката си, изскърца със зъби. Непознатият се надвеси ухилен над Норт. Вятърът зловещо виеше и паянтовата сграда се тресеше. Друг клиент, застанал до бара, се отърси от вцепенението и залитайки, излезе навън. Разнесоха се гръмотевици, напомнящи топовни изстрели.

XI
Бяха в леглото, когато Шеб отвори вратата с ритник и нахлу в стаята с нож в ръка.
Последните четири дни бяха изминали с главозамайваща бързина. Той спеше. Ядеше. Правеше секс с Алис. Откри, че тя може да свири на цигулка, и я караше да му изнася цели концерти. Жената сядаше до прозореца, обърната в профил и озарена от млечната белота на зората, свиреше неуверено. Ако се бе упражнявала, щеше да бъде добра. Почувства, че се привързва към нея по странен начин, и реши, че това може да е поредният капан, който мъжът в черно му е заложил. Четеше пожълтели, разкъсани списания с избелели снимки. Не мислеше за нищо.
Не чу как дребничкият пианист се изкачва по стълбите — рефлексите му бяха притъпени. Този път това нямаше особено значение, но при други обстоятелства би го уплашило до смърт.
Алис бе гола, чаршафът се бе смъкнал под гърдите й; готвеха се да правят любов.
— Моля те — шепнеше тя, — направи го както преди. Искам го, искам го…
Вратата с трясък се отвори и пианистът се втурна, поклащайки се на кривите си крака. Алис не изпищя, макар той да държеше в ръка огромен месарски нож и да издаваше нечленоразделни звуци, сякаш някой бе потопил главата му в кофа, пълна с кал. Хвърчаха слюнки. Замахна, хванал ножа с две ръце, но Стрелецът го сграбчи за китките и ги изви. Ножът отхвръкна встрани. Шеб пронизително изпищя, сякаш проскърцаха ръждясали панти. Повдигна ръце като кукла на конци; и двете му китки бяха счупени. Вятърът блъскаше по прозореца. Огледалото на стената, леко помътня-ло и изкривено, отразяваше цялата стая.
— Тя беше моя! — ридаеше Шеб. — Първо беше моя! Моя!
Алис го погледна и стана от леглото. Загърна се с халат, а Стрелецът за миг изпита съжаление към човека, който му напомни за самия него преди много години. Той бе просто един жалък тип, при това кастриран.
— Направих го заради теб — продължаваше пианистът. — Заради теб, Алис. Само заради теб. Аз… о, Боже, мили Боже… — Думите му преминаха в нечленоразделен хленч, последван от ридание. Поклащаше се напред-на-зад, притискайки счупените си китки към корема си.
— Шшт. Шшт. Дай да видя. — Тя коленичи до него. — Счупени са. Шеб, глупако! Нали знаеш, че никога не си бил силен… — Помогна му да се изправи на крака. Той се опита да притегли дланите й към лицето си, но не успя и отново се разрида. — Ела да седнем и да видим какво може да се направи.
Заведе го до масата и направи шини от две цепеници, които привърза към китките му. Той тихо хлипаше, сетне се повлече навън, без да се обръща.
Тя се върна в леглото.
— Докъде бяхме стигнали?
— Не сега…
Тя търпеливо каза:
— Нищо друго не можеше да направиш. Какво ни остава? — Докосна рамото му. — Радвам се, че си толкова силен.
— Не сега — пресипнало повтори той.
— Мога да те направя още по-силен…
— Не. Не можеш.

XII
На следващата вечер барът не работеше. В Тул този ден минаваше за неделя. Стрелецът отиде в малката, схлупена черква край гробището, докато Алис остана да измие масите със силен дезинфектант и да изплакне стъклата на керосиновите лампи в сапунена вода.
Слънцето залязваше и небето беше придобило странен пурпурен цвят; черквата, осветена отвътре, приличаше на запалена пещ.
— Не стъпвам там — бе казала Алис. — Проповедничката е напълно откачена. Нека порядъчните граждани я слушат.
Стрелецът застана в преддверието и надникна вътре, скрит в сянката. Нямаше пейки, богомолците стояха прави (видя Кенърли и семейството му; Кастнър, собственика на градската бакалия, и плоскогърдата му жена, неколцина от постоянните клиенти на бара; жени, които виждаше за пръв път; и за негова изненада, Шеб). Пееха без съпровод някакъв химн. Той любопитно изгледа дебеланата, застанала на амвона. Алис му бе казала: „Тя живее сама, не общува с никого. Идва всяка неделя, за да бълва огън и жупел. Казва се Силвия Питстън. Луда е, но напълно ги е омаяла. Те си падат по такива неща.“
Ала размерите на тази жена не се поддаваха на описание. Гърдите й бяха като земни валове. Шията й бе като колона, увенчана с белоснежно широко лице, насред което примигваха очи, толкова големи и тъмни, че приличаха на бездънни планински езера. Буйната й тъмнокестенява коса беше прибрана на кок, от който се изплъзваха кичури, и беше придържана от фиба, голяма колкото месарски шиш. Роклята й сякаш бе от зебло. В ръцете си с дебелината на борови трупи държеше молитвеник. Кожата й бе млечнобяла и гладка. Стрелецът си помисли, че жената сигурно тежи над сто и трийсет килограма. Внезапно я пожела и краката му се подкосиха, затова побърза да извърне глава.
Ще се съберем ли край реката,
прекрасната, прекрасната
ре-е-е-ка,
ще се съберем ли край реката,
която тече край Божието царство.
Последната нота на химна заглъхна, присъстващите се размърдаха, неколцина се изкашляха.
Тя чакаше. Когато отново се смълчаха, разпери ръце над главите им, сякаш се канеше да ги благослови. Жестът й целеше да привлече вниманието им.
— Скъпи мои братя и сестри, в името на Христа…
Думите й се сториха познати на Стрелеца и той изпита смесено чувство на носталгия и страх, в което се преплиташе тайнствено усещане за deja vu. „Нима съм го сънувал? Кога?“ Прогони мисълта от съзнанието си. Присъстващите — не повече от двайсет и пет души — не смееха да гъкнат.
— Тази вечер ще поговорим за Чужденеца. — Гласът й бе нежен, мелодичен, добре шлифован сопран.
Богомолците зашепнаха помежду си.
— Чувствам — замислено продължи Силвия Питстън, — чувствам, че познавам всяка личност, описана от Библията. През последните пет години съсипах от четене пет Библии и безброй много преди това. Обичам тази книга, обичам и нейните герои. Вървях рамо до рамо с Даниил към ямата с лъвовете. Стоях до Давид, когато се прехласваше по Вирсавия, която се къпеше в езерото. Бях в огнената пещ със Седрах, Мисах и Авденаго. Убих две хиляди души заедно със Самсон и бях ослепена по пътя за Дамаск ведно със Свети Павел. Плаках с Мария на Голготата.
Тиха въздишка се разнесе сред паството.
— Опознах ги и ги обикнах. Само един — един — тя вдигна пръст, — само един герой от най-великата от всички драми остава непознат за мен. Само един, който е скрил лицето си в сянката. Само един, който кара тялото ми да тръпне и душата ми да се свива от страх. Да, боя се от него. Не зная какво е намислил и се боя от него. Боя се от Чужденеца.
Нова въздишка. Една от жените закри устата си с длан, сякаш да сподави вика си.
— Чужденецът, който се яви на Ева в образа на змия, която пълзи, гърчи се и се хили. Чужденецът, който се яви на децата на Израил, докато Мойсей стоеше на върха на планината, и им прошепна да направят идол от злато, златен телец, на когото да се кланят.
Разнесоха се стонове, богомолците закимаха.
— Чужденецът! Той стоеше на балкона с Йезабел, наблюдаваше как цар Ахав полетя на земята, и се смееше, докато псетата лижеха кръвта му. О, братя и сестри, пазете се от Чужденеца.
— Да, Исусе… — прошепна мъжът със сламената шапка, първият, когото Стрелецът бе срещнал при пристигането си в града.
— Той винаги е бил тук, братя и сестри. Но не зная намеренията му. А и вие не ги знаете. Кой може да разгадае ужасния мрак, който се е спуснал над нас, гордостта, безподобното богохулство, нечестивата радост? А лудостта! Циклопска лудост, която се промъква в душите на хората, предизвиквайки най-ужасяващите желания.
— О, Исусе, Спасителю…
— Той отведе нашия Бог на планината…
— Да…
— Той се опита да го изкуси, предлагайки Му всички земни наслади…
— Да…
— Той ще се върне, когато настъпи денят на Страшния съд… А този ден наближава, чувствате ли го, мои братя и сестри?
— Да…
Паството приличаше на бурно море, всички се полюшваха и ридаеха; проповедничката сякаш обвиняваше едновременно всички и никой.
— Той ще дойде като Антихриста, ще поведе хората към смърт без надежда за възкресение, към кървав край. Когато звездата на Червея засияе на небето, когато гнойни рани покрият телата на децата, когато жените започнат да раждат чудовища…
— А-а-ах…
— О, Господи…
— Го-о-о-о-о…
Една жена припадна — краката й се подкосиха и тя се строполи на дъсчения под. Едната й обувка отхвръкна встрани.
— Той стои зад всяко плътско удоволствие… той! Чужденецът!
— Да, Господи!
Един мъж падна на колене, притисна главата си с длани и се разрида.
— Когато пиете, кой държи бутилката? — Чужденецът!
— Когато играете покер, кой обръща картите?
— Чужденецът!
Когато се наслаждавате на нечие чуждо тяло, когато се омърсявате, на кого продавате душата си?
— Чуж…
— Чуж…
— О, Исусе… О…
— … ден…
— О… О… О…
— И кой е той? — изкрещя тя, ала Стрелецът усещаше, че всъщност е спокойна; възхити се от хладнокръвието и умението й да се владее, от силата й. Внезапно му хрумна ужасяваща мисъл, която обаче не подлежеше на съмнение: Той е вселил демон в душата й. Обладана е от зъл дух. Гореща вълна на сексуално желание прогони страха му.
Човекът, който се държеше за главата, рухна на пода, опипом запълзя и изкрещя:
— Аз съм в ада! — Лицето му се кривеше, сякаш под кожата му се гърчеше змия. — Развратничех! Играех комар! Пушех дяволска трева! Съгрешавах! Аз… — Гласът му премина в нечленоразделен, ужасяващ, истеричен хленч. Притискаше главата си с длани, сякаш тя всеки миг щеше да се пръсне като презрял пъпеш.
Богомолците се вцепениха, като ли че по командата на невидим суфльор, и застинаха в полуеротични пози на екстаз.
Силвия Питстън се наведе и сложи ръце на главата на мъжа. Той престана да плаче, когато пръстите й, силни и бели, чисти и нежни, погалиха косите му. Той впери невиждащ поглед в нея.
— Кой се бе вселил в теб, когато съгрешаваше? — Взираше се в очите му, сякаш искаше да проникне в душата му.
— Чуж… Чужденецът.
— Как му е името?
— Сатана.
Присъстващите изумено зашепнаха.
— Ще се отречеш ли от него?
— Да! Да! О, Спасителю Исус!
Проповедничката повдигна брадичката му, а човекът впери в нея блесналите си очи на фанатик.
— Ако той влезе през тази врата — жената посочи към тъмното преддверие, в чиито сенки се криеше Стрелецът, — ще се отречеш ли от него в лицето му?
— Кълна се в името на майка ми!
— Вярваш ли във вечната любов на Исус?
Той захлипа:
— Вярвам, по дяволите…
— Той ти прощава това, Джонсън.
— Слава на Господа — през сълзи изрече Джонсън.
— Зная, че Той ти прощава. Зная и друго — Той ще прогони неразкаялите се от своето царство, ще ги прокуди сред огнен мрак…
— Слава на Господа! — отекнаха гласовете на богомолците.
— Зная, че Чужденецът, този Сатана, този Господар на Мухите и Змиите, ще бъде отблъснат и победен… Ще го победиш ли, Джонсън, ако го видиш?
— Да! Слава на Господа! — хлипаше мъжът.
— Ще го победите ли, ако го видите, братя и сестри?
— Да-а-а…
— Ако утре го срещнете на главната улица, ще го съкрушите ли?
— Слава на Господа!
Стрелецът, който почувства странно безпокойство, излезе от черквата и тръгна към града. Мирисът на пустинята се усещаше във въздуха. Знаеше, че наближава времето отново да тръгне на път.

XVI
Докато вървеше към конюшнята, забеляза странно петно на северния хоризонт и разбра, че е облак от прах. Над Тул все още цареше затишие.
Кенърли го посрещна на посипания със слама двор пред конюшнята.
— Потегляте ли? — попита и се ухили угоднически.
— Да.
— Няма ли да изчакате преминаването на бурята?
— Ще я изпреваря.
— Вятърът е по-бърз от човек, яхнал муле. Ако ви застигне на открито, ще ви убие.
— Веднага доведи мулето.
— Разбира се — отвърна старецът, но не помръдна, сякаш се чудеше какво още да каже; усмихваше се раболепно, но злобно, и се взираше зад Стрелеца.
Новодошлият отстъпи встрани и се обърна точно в мига, в който цепеницата, запратена от Соби, проряза въздуха и го удари по рамото.
Младата жена го гледаше тъпо. Гърдите й величествено се повдигаха под избелялата от пране блуза. Бавно, сякаш насън, тя засмука показалеца си.
Стрелецът се обърна към баща й, който се бе ухилил до уши. Лицето му беше восъчножълто. Очите му бяха изцъклени.
— Аз… — зашепна той, но не можа да продължи.
— Мулето — любезно настоя непознатият.
— Разбира се, разбира се, разбира се — повтори тихичко Кенърли; продължаваше да се усмихва, но някак неуверено. Обърна се и затътри крака към обора.
Стрелецът застана така, че да може да го наблюдава. Конярят доведе мулето и му подаде поводите, сетне се сопна на момичето:
— Върви да помогнеш на сестра си!
Соби тръсна глава и не помръдна от мястото си.
Стрелецът ги остави така, застанали сред покрития със слама двор, вперили погледи един в друг: той — с неприятната си усмивка, тя — излъчваща мълчаливо предизвикателство.


XVII
Вървеше, повел мулето по средата на улицата, ботушите му вдигаха облачета прах. Меховете за вода бяха привързани към гърба на животното.
Отби се в „Шеб“, но Алис не бе там. Заведението бе празно, всички си бяха отишли, подплашени от бурята. Тя не бе започвала да чисти и вътре вонеше отвратително.
Той напълни торбата си с изсушена и печена царевица, взе и половината от месото за хамбургери. Остави на дъсчения тезгях четири златни монети. Жената така и не се появи. Пожълтелите клавиши на пианото мълчаливо му казаха сбогом. Стрелецът излезе и провеси дисагите на гърба на мулето. На гърлото му сякаш бе заседнала буца. Все още можеше да избегне клопката, макар шансовете му да бяха нищожни. В края на краищата той беше Чужденецът.
Вървеше покрай смълчаните, застинали в очакване къщи, усещаше погледите през пролуките в капаците. Човекът в черно бе изиграл ролята на Господ в Тул. Дали това бе проява на чувство за хумор или на отчаяние? Въпросът съвсем не бе маловажен.
Внезапно зад него се разнесе мъчителен писък и вратите на домовете рязко се отвориха. Разтичаха се хора. Значи капанът бе свършил работа. Появиха се мъже в мръсни гащеризони и жени с панталони и избелели рокли. Дори деца, подтичваха след родителите си. Всеки един стискаше нож или цепеница.
Мигновената му реакция бе машинална. Рязко се извърна и сграбчи револверите; тежките им дръжки плътно прилегнаха в дланите му. Алис, разбира се, че беше Алис, тичаше към него с изкривено от омраза лице, залезът оцветяваше белега й в лилаво. Стрелецът видя, че тя е заложница; разкривеното лице на Шеб надничаше зад рамото й като маска на зъл магьосник. Тя бе негов щит и жертва. Стрелецът видя всичко това ясно и отчетливо, застинал в абсолютно спокойствие, и чу виковете й:
— О, Божичко, не стреляй, недей, недей…
Но ръцете му бяха добре тренирани. Бе последният Стрелец и уменията му не се изчерпваха единствено със Свещения език. Револверите му сякаш излаяха в мъртвешката тишина. Алис зяпна, краката й се подкосиха; револверите не замлъкнаха. Шеб отметна глава. Двамата с жената паднаха в праха.
Във въздуха полетяха тояги. Той се олюля, сетне отскочи. Дъска със забит в нея пирон раздра ръката му до кръв. Мъж с набола брада и петна от пот под мишниците се втурна към него, сграбчил тъп кухненски нож. Проехтя нов изстрел и онзи падна тежко на улицата. Зъбите му изтракаха, когато брадичката му се удари в земята.
— САТАНА! — изпищя някой. — ПРОКЪЛНАТИЯТ! УБИЙТЕ ГО!
— ЧУЖДЕНЕЦЪТ — изкрещя друг. Към Стрелеца отново полетяха тояги. Нож отскочи от ботуша му. — ЧУЖДЕНЕЦЪТ! АНТИХРИСТЪТ!
Той се втурна към тях, проправяйки си път между тълпата, без да престава да стреля. Край него падаха хора, поразени със смъртоносна точност. Двама мъже и една жена се строполиха на земята и Стрелецът се хвърли към образувалата се пролука.
Последваха го като на лудешки парад по улицата, към разнебитения магазин-бръснарница срещу кръчмата. Той скочи на дъсчения тротоар, обърна се и изпразни револверите си в нападащата тълпа. За миг зърна Шеб, Алис и останалите, които лежаха насред улицата с разперени ръце, като че бяха приковани към невидими разпятия.
Озверелите хора не се поколебаха или стъписаха нито за миг, макар всеки негов изстрел да попадаше в целта и да не бяха виждали огнестрелно оръжие освен в старите списания.
Стрелецът отстъпваше, подскачайки на зиг-заг, за да избегне летящите тояги. Презареди в движение, действаше бързо и машинално, благодарение на богатия си опит. Пръстите му трескаво сновяха между патрондашите и барабаните на револверите. Тълпата хукна по тротоара и Стрелецът се втурна в магазина, като залости вратата след себе си. Витрината вдясно се пръсна и през отвора нахлуха трима мъже с фанатичен плам в очите. Стрелецът ги уби, сетне застреля двамата, които ги последваха. Мъртъвците увиснаха върху парчетата стъкло и запушиха отвора.
Вратата затрещя под тежестта на напиращите тела и той чу нейния глас:
— УБИЕЦЪТ! ДУШИТЕ ВИ! САТАНАТА!
Вратата се откъсна от пантите си и падна с трясък.
Вдигна се облак прах. Мъже, жени и деца се втурна към Стрелеца. Хвърчаха слюнки и цепеници. Той отново стреля и нападателите изпопадаха като кегли. Отстъпи, бутна една бъчва и я изтърколи срещу тях, сетне изтича в бръснарницата и запрати срещу нападателите тенджера с вряла вода, в която имаше два нащърбени бръснача. Ала продължаваха да настъпват и яростно крещяха. Силвия Питстън ги насърчаваше, гласът й ту се извисяваше, ту заглъхваше. Стрелецът напъха нови патрони в нагорещените барабани. Усещаше мириса на сапун за бръснене, на собствената си плът, а нажеженият метал пареше пръстите му.
Изскочи през задната врата и се озова на верандата. Зад него се извисяваше стена от храсталаци и скриваше града, все едно, че не съществуваше. Трима мъже се промъкнаха иззад ъгъла, усмихвайки се зловещо. Видяха го и усмивките им замръзнаха миг преди изстрелите му да ги повалят на земята. Последва ги някаква жена, която ревеше с цяло гърло. Бе огромна и дебела, постоянните посетители на „Шеб“ я наричаха леля Мил. Стрелецът я уцели и тя се просна на земята, а полата й се вдигна над коленете.
Той скочи от верандата и побягна към пустинята; измина десет крачки, двайсет. Задната врата на бръснарницата с трясък се отвори и тълпата нахлу през нея. Стрелецът забеляза и Силвия Питстън. Откри огън. Те падаха на колене, по гръб, прекатурваха се през перилата и тупваха в праха. Телата им не хвърляха сенки в пурпурната светлина, озарила деня. Той осъзна, че крещи, че е крещял през цялото време. Очите му бяха изцъклени. Краката му се вцепениха. Ушите му запи-щяха.
Револверите му бяха празни и тълпата се нахвърли върху него, магически преобразена в Око и Ръка. Той крещеше и презареждаше. Съзнанието му сякаш се беше изключило, позволявайки на пръстите да вършат своята работа. Дали им каза, че за двайсет и пет години е научил този и още много други трикове, заповяда ли им да извадят револверите и да се окървавят? Не го изрече на глас. Но ръцете му си знаеха работата.
Докато зареди, нападателите се бяха приближили, една тояга го удари по челото; по ожуленото място се появиха капчици кръв. След секунди щяха да го хванат. Най-отпред тичаха Кенърли, по-малката му дъщеря — може би единайсетгодишна — Соби, двама от постоянните клиенти на бара и Ейми Фелдън. Застреля и тях, и онези, които ги следваха. Те падаха като плашила. Струеше кръв, хвърчеше мозък.
Останалите се стъписаха, за миг обезумялата тълпа се разпадна на отделни изплашени лица. Някакъв мъж тичаше в кръг и крещеше. Жена с пришки по ръцете вдигна глава и се изкикоти, вперила очи към небето. Човекът, когото Стрелецът бе видял да седи на стъпалата пред магазина, внезапно напълни гащите.
Остана му време да презареди единия револвер.
Сетне се появи Силвия Питстън. Втурна се към него, като размахваше два дървени кръста.
— ДЯВОЛ! ДЯВОЛ! ДЯВОЛ! ДЕТЕУБИЕЦ! ЧУДОВИЩЕ! УБИЙТЕ ГО, БРАТЯ И СЕСТРИ! УБИЙТЕ ДЕТЕУБИЕЦА!
Той изпрати два куршума в кръстовете, които се пръснаха на трески, и още четири в главата на жената. Силвия Питстън се сгърчи като изгорял лист хартия.
За миг нападателите се вцепениха, докато Стрелецът трескаво презареждаше. Върховете на пръстите му пареха, бяха обгорели.
Сега тълпата бе оредяла; той се бе врязал сред тях като косачка. Надяваше се да се разбягат след смъртта на Силвия Питстън, но някой хвърли нож. Дръжката го удари между очите и го повали на земята. Онези отново хукнаха към него. Той изпразни револверите си, легнал на улицата сред празните гилзи. Главата го болеше, пред очите му плуваха огромни кафяви кръгове. Пропусна веднъж, единайсет изстрела попаднаха в целта.
Тълпата се приближаваше. Той изстреля четирите куршума, които бе успял да зареди, сетне нападателите го обсипаха с удари. Стрелецът отблъсна двамина и те се строполиха на земята. Ръцете му действаха безпогрешно. Беше ранен в рамото и в гърба. Ребрата го боляха. Някакво момче направи лъжливо движение и разряза прасеца му. Стрелецът размаза главата му.
Озверелите хора се разпръснаха и той отново започна да стреля. Оцелелите побягнаха към пясъчножълтите постройки, но ръцете му продължиха трескавата си дейност като озлобени кучета, които не престават да измъчват жертвата си. Последният нападател успя да достигне задната врата на бръснарския салон, когато куршумът го прониза в тила.
Отново настъпи тишина.
Кръвта се стичаше от двайсетината рани на Стрелеца; всички бяха повърхностни, с изключение на тази на прасеца. Той го превърза с ивица плат, откъсната от ризата му, след което се изправи и огледа жертвите си.
Труповете им образуваха криволичеща линия от задната врата на бръснарницата до мястото, където стоеше той. Лежаха във всевъзможни пози. Никой не приличаше на заспал.
Тръгна покрай тях и започна да ги брои. В магазина лежеше човек, прегърнал буркан с бонбони, който бе счупил при падането си.
Стрелецът стигна до главната улица, където бе започнало всичко. Беше убил трийсет и девет мъже, четиринайсет жени и пет деца. Бе застрелял всичко живо в Тул.
С първия по-силен порив на сухия вятър до него достигна неприятна сладникава миризма. Той се озърна и кимна. Разлагащото се тяло на Норт бе разпънато върху дъсчения покрив на кръчмата, приковано с дървени клинци. Устата и очите му бяха отворени. На челото му червенееше отпечатък от огромно раздвоено копито.
Стрелецът напусна града. Мулето му пасеше плевелите, избуяли около някогашния път на дилижансите. Той го отведе обратно в конюшнята на Кенърли. Навън вятърът лудешки виеше. Мъжът привърза мулето и се върна в кръчмата. Намери стълба в бараката, качи се на покрива и свали Норт. Тялото му бе по-леко от наръч съчки. Сетне се върна в „Шеб“, изяде хамбургерите и изпи три халби бира, докато вятърът се усили и във въздуха залудуваха пясъчни вихрушки. Нощта прекара в леглото на Алис. Не сънува нищо. На сутринта вятърът бе утихнал, слънцето грееше ярко и безгрижно. Виелицата бе отнесла труповете някъде на юг, сякаш бяха изкоренени плевели. По-късно, след като превърза всичките си рани, Стрелецът също пое на юг.

Крайпътна станция

I
През целия ден в съзнанието му звучеше някаква детска песничка; влудяваше го, но той не можеше да я прогони от съзнанието си; глупавото стихче сякаш се подиграваше на рационалното му мислене. То гласеше:
Над Испания вали като из ведро.
Хем е лошо, хем добро,
над Испания вали като из ведро.
Стрелецът знаеше защо се е сетил за песничката. Пак бе сънувал онзи непрестанно повтарящ се сън — стаята в замъка и майка му, която му пее, докато той лежи в креватчето си до прозореца с чудните стъклописи. Тя никога не му бе пяла приспивни песни, защото всички момченца, които искаха да станат стрелци трябваше да преодолеят страха си от тъмнината. Пееше само следобедите; той си спомняше слънцето, което надничаше иззад оловносивите дъждовни облаци и хвърляше отблясъци върху покривката на леглото; чувстваше хладината в стаята и топлината на тежките одеяла, изпитваше любов към майка си и красивите й устни, чуваше натрапчивата мелодия на безсмислената песничка.
Песента зазвуча отново с влудяваща упоритост, досадна като конска муха, като неуморно куче, което гони опашката си. Водата му бе свършила, а това означаваше почти сигурна смърт. Никога не бе очаквал да се стигне до това положение и сега съжаляваше за напразните си усилия. От обяд насам погледът му бе прикован в краката му вместо в пътя напред. Тук дори дяволската трева беше пожълтяла. На места спечената от жегата почва се бе напукала. Още не беше приближил планините, макар преди цели шест дни да бе напуснал колибата на последния заселник, някакъв смахнат младеж, който живееше на края на пустинята. Спомняше си за гарвана му, но не можеше да се сети за името на птицата.
Наблюдаваше как краката му се повдигат един след друг, слушаше нелепата песничка, която кънтеше в главата му и се чудеше кога ли ще припадне. Не му се искаше да проявява подобна слабост, макар че нямаше кой да го види. Това беше въпрос на чест. Всеки стрелец знае какво е чест — онази невидима кост, която държи главата изправена.
Внезапно спря и вдигна поглед. Пред очите му при-тъмня и за момент сякаш тялото му изпадна в безтегловност. Планините се мержелееха като мираж на хоризонта. Но отпред имаше още нещо и то бе съвсем близо. Може би на десетина километра. Присви очи, но пясъчните вихрушки бяха притъпили остротата на погледа му. Поклати глава и закрачи отново. Песничката продължаваше да звучи. Час по-късно Стрелецът падна и ожули дланите си. Погледна капчиците кръв по одраната кожа; не можеше да повярва на очите си. Кръвта му не се бе разредила, изглеждаше както обикновено; беше някак самодоволна също като пустинята. Избърса капките кръв, обзет от сляпа омраза. Хрумна му, че думата „самодоволна“ е съвсем подходяща. Кръвта не изпитва жажда. Кръвта винаги получава своето. Кръвта се принася в жертва. Кърваво жертвоприношение. Кръвта има нужда единствено да тече… да тече… да тече.
Наблюдаваше как кървавите капки попиват в пръстта с невероятна бързина. Е, кръв, какво ще кажеш? Най-после си намери майстора. Харесва ли ти, когато те пият?
„О, Господи, добре се подредих“ — помисли си той.
Стана, притисна ръце към гърдите си и погледна към неясните очертания. Онова, което беше видял, се оказа почти пред него и Стрелецът дрезгаво изкрещя. Беше някаква постройка. Не, две постройки, заобиколени от разнебитена ограда. Дъските изглеждаха стари, готови всеки миг да се разпаднат; дървото сякаш се бе превърнало в пясък. Една от постройките очевидно някога е била конюшня. Другата е била нечий дом или странноприемница. Междинна спирка за дилижанса. Изоставеният „пясъчен дом“ (вятърът бе набил в дъските толкова песъчинки, че сградата приличаше на пясъчен замък, останал на брега след отлива и спечен като глина от жаркото слънце) хвърляше продълговата сянка, в която седеше някакъв човек, облегнал гръб на стената, а сградата сякаш се беше наклонила от тежестта му.
Ето го. Най-после. Мъжът в черно.
Стрелецът изпъна рамене и притисна ръце към гърдите си — не съзнаваше, че прилича на човек, който произнася реч. Вместо невероятната възбуда, която бе очаквал (или може би страх или благоговение), не изпитваше нищо, освен смътно, атавистично чувство за вина заради внезапната зверска омраза към собствената си кръв преди няколко минути. В съзнанието му неуморно отекваха нелепите стихчета:
…над Испания…
Пристъпи напред и извади единия револвер.
…вали като из ведро…
Измина последните триста-четиристотин метра тичешком; не се опитваше да се скрие — нямаше какво да използва за прикритие. Късата му сянка го следваше. Не осъзнаваше, че лицето му се е превърнало в ухилена сива маска на смъртна умора; не виждаше нищо друго, освен човек, облегнат на стената. До последната секунда дори не помисли, че това може да е мъртвец.
Изби с крак една дъска в разкривената ограда (тя се пречупи почти беззвучно, сякаш му се извиняваше) и тичешком прекоси потъналия в тишина двор.
— Държа те на мушка! Държа те на мушка! Дър…
Човекът трепна и бавно се изправи. Стрелецът си рече: „Господи, колко е отслабнал, какво ли е станало с него?“ Защото мъжът в черно се бе смалил с две педи и косата му беше побеляла.
Стрелецът спря, онемял от изненада, ушите му пищяха. Сърцето му лудо биеше и той си помисли, че ще умре тук, на…
Вдъхна дълбоко нажежения до бяло въздух и за миг наведе глава. Когато я вдигна отново, видя, че това не е човекът в черно, а момченце с изрусена от слънцето коса, което го наблюдаваше с безразличие. Смаяно се втренчи в него и тръсна глава, сякаш не вярваше на очите си. Но момчето не изчезна като мираж; сините му джинси имаха кръпка на едното коляно, а кафявата му риза бе от груб плат.
Стрелецът отново поклати глава и тръгна към конюшнята, без да изпуска револвера. Още не можеше да разсъждава логично. Мисълта му бе все така замъглена, тъпа болка пулсираше зад челото му.
В конюшнята беше тихо, тъмно и невероятно горещо. Стрелецът се огледа — всичко плуваше пред очите му. Обърна се и видя момчето на прага. Огромен скалпел сякаш разряза главата му между слепоочията и раздели мозъка му като портокал. Той пъхна револвера в кобура, размаха ръце, сякаш да прогони някакво привидение, и падна по очи.

Когато дойде в съзнание, откри, че лежи по гръб, а под главата му е поставена купчина слама. Момчето не беше успяло да го помръдне, но поне се бе постарало да го настани по-удобно. Усети студ. Погледна надолу и видя, че ризата му е потъмняла от влага. Лицето му също бе мокро; вкус на вода. Стрелецът учудено при-мигна.
Момчето бе клекнало край него. Когато го видя да отваря очи, то му подаде консервена кутия, пълна с вода. Стрелецът я сграбчи с треперещи ръце и отпи малко — съвсем малко. Щом водата стигна до стомаха му, той си позволи още една глътка. Сетне изля останалата течност върху лицето си, като въздъхна от удоволствие. Красивите устни на момчето се извиха в плаха усмивка.
— Искаш ли нещо за ядене?
— Не още — отвърна мъжът. Главата продължаваше да го боли от слънчевия удар, а водата се надигаше в стомаха му като че не знаеше накъде да се насочи. — Кой си ти?
— Името ми е Джон Чеймбърз. Но можеш да ме наричаш Джейк.
Понечи да седне, но мигновено го прониза остра болка. Приведе се и се опита да преодолее гаденето.
— Има още вода — каза Джейк. Взе кутията и тръгна към дъното на конюшнята. Спря за миг и неуверено се усмихна. Стрелецът му кимна, сетне отпусна глава върху ръцете си. Момчето бе симпатично, добре сложено, около деветгодишно. Лицето му бе мрачно, но в тези времена всички хора бяха мрачни.
От дъното на помещението се разнесе странен ритмичен звук. Стрелецът стреснато вдигна глава и посегна към револверите. Шумът продължи петнайсетина секунди, сетне утихна. Момчето се върна с тенекиената кутия — този път беше пълна.
Стрелецът изпи водата на малки глътки и се почувства по-добре. Болката в главата му отшумяваше.
— Не знаех какво да правя, когато припадна — промълви Джейк. — В един момент реших, че ще ме застреляш.
— Взех те за друг.
— За свещеника ли?
Той изпитателно го погледна.
— Какъв свещеник?
Момчето смръщи чело.
— Ами… най-обикновен. Пренощува на двора. Изплаших се от него, затова не излязох от къщата. Пристигна вечерта и си тръгна на следващия ден. И от теб щях се скрия, ако не бях заспал. — Мрачно го изгледа. — Не обичам хората. От тях съм видял само лошо.
— Как изглеждаше свещеникът? Момчето сви рамене.
— Като свещеник. Носеше черни дрехи.
— Расо с качулка ли?
— Какво е расо?
— Дълга черна дреха. То кимна.
— Значи е носел расо.
Стрелецът се приведе и нещо в изражението му накара Джейк да отстъпи крачка назад.
— Преди колко време се случи това?
— Аз… аз…
Той търпеливо каза:
— Няма да ти направя нищо лошо.
— Не зная. Нямам представа за времето. Всички дни са еднакви.
За пръв път Стрелецът се запита как момчето се е озовало на това място, насред страховитата пустиня. Но това засега нямаше особено значение. Засега.
— Опитай се да си спомниш. Отдавна ли мина онзи човек?
— Не. Не беше отдавна. Самият аз отскоро съм тук.
Отново го присви стомах. Сграбчи тенекиената кутия и отпи; ръцете му вече не трепереха. В съзнанието му отново зазвуча детската песничка, но този път пред очите му се появи не лицето на майка му, а това на Алис, която бе негова жена в мъртвия сега град Тул.
— Колко отдавна? Седмица? Две? Три?
То го погледна объркано.
— Да.
— Какво да?
— Седмица. Или две. Не излязох от къщата. Дори не отидох да пия вода. Реших, че е призрак на свещеник. Уплаших се. Беше ме страх през цялото време. — Лицето му потрепери като кристал от вътрешното напрежение. — Дори не запали огън. Просто седна там. Нямам представа дали изобщо спа.
„Близо е! Сега е по-близо отвсякога.“ Въпреки крайното обезводняване ръцете му се изпотиха.
— Имам малко сушено месо — каза момчето.
— Добре — кимна Стрелецът. — Хубаво.
Момчето стана да донесе месото; коленете му леко изпукаха. Движеше се изправено. Пустинята не бе успяла да обезформи тялото му. Ръцете му бяха тънки, но кожата, макар и загоряла, не бе суха и напукана. „Кипи от енергия — каза си Стрелецът и отново отпи от консервената кутия. — Кипи от енергия и не е тукашно.“
Джейк се върна с пастърма, нарязана в избелял от слънцето панер за хляб. Месото бе жилаво и толкова солено, че възпали напуканите му устни. Мъжът яде и пи вода, докато се почувства отпаднал. Момчето хапна съвсем малко.
Стрелецът го огледа спокойно, а хлапакът отвърна на погледа му.
— Откъде идваш, Джейк? — попита го накрая.
— Не зная. — сбърчи то чело. — Не зная. Когато дойдох тук, знаех, но сега всичко е толкова объркано, все едно съм се събудил след кошмар. Често сънувам кошмари.
— Някой доведе ли те?
— Не. Просто се озовах тук.
— Това е безсмислено — спокойно възрази Стрелецът.
Детето едва не се разплака.
— Не мога да ти кажа нищо повече. Просто се озовах тук. Сега ще си тръгнеш, а аз ще гладувам, защото изяде почти цялата ми храна. Не съм искал да идвам тук. Не харесвам това място. То е свърталище на призраци.
— Недей да хленчиш. Стегни се.
— Не съм молил никого да идвам тук — упорито повтори то.
Мъжът изяде още едно парче пастърма, като изплю солта, преди да го преглътне. Момчето бе станало част от цялата история; той бе убеден, че хлапакът казва истината — никой не го е питал дали иска да дойде тук. Това беше много лошо. Той самият… той го бе пожелал. Но не бе искал играта да загрубее чак толкова. Не бе искал да стреля по невъоръжените жители на Тул; не бе искал да убива Алис, чието лице беше белязано от странен белег; не бе искал да се изправя пред избор между дълга, приключението и престъпната аморалност. В отчаянието си човекът в черно бе предприел коварни ходове, ако, разбира се, той стоеше зад всичко това. Не беше честно да се замесват невинни хора в игра, чиито правила не разбират. Алис поне възприемаше света по свой илюзорен начин. Но това момче… това проклето момче.
— Какво си спомняш?
— Съвсем малко. И то ми се струва лишено от всякакъв смисъл.
— Разкажи ми. Може би ще успея да сглобя мозайката.
— Имаше едно място… преди да дойда тук. Висока сграда с много стаи и вътрешен дцор, от който се открива изглед към други високи сгради и вода. Във водата стоеше статуя.
— Статуя във водата ли?
— Да. Жена с корона и факел.
— Да не би да си го измисляш?
— Може би — отчаяно рече момчето. — По улиците се движеха разни неща. Големи и малки. Жълти. Жълтите бяха много. Ходех на училище. Отстрани на улиците имаше циментови пътеки. Огромни прозорци и статуи облечени с дрехи. Те продаваха дрехите. Зная, че звучи налудничаво, но статуите продаваха дрехите.
Стрелецът поклати глава и впери поглед в Джейк Установи, че хлапакът не лъжеше.
— Ходех на училище — повтори момчето. — Имах… — То затвори очи, устните му замърдаха в търсене на подходящи думи. — кафява… чанта… за учебници. Носех си обяд. Носех и… — отново затърси думи — вратовръзка.
— Какво е това?
— Не зная. — Ръцете на момчето се насочиха несъзнателно към врата му — жест, който мъжът свързваше с обесване. — Не зная. Всичко ми се губи — каза Джейк и отмести поглед.
— Искаш ли да те приспя? — попита Стрелецът. — Не ми се спи.
— Мога да те приспя и да те накарам да си спомниш То недоверчиво попита:
— Как така?
— С помощта на ей това.

Извади един патрон и го повъртя между пръстите си Движенията му бяха ловки и плавни. Патронът се преметна от палеца към показалеца, от показалеца към средния, от средния към безименния, от безименния към кутрето. Изчезваше от погледа и пак се появяваше. Р самите пръсти правеха плавни и нежни движения, като завеса, разлюляна от ветрец. Момчето го наблюдаваше първоначалното му недоверие бе заменено от искрено удоволствие, сетне от захлас, който го приспа. То затвори очи. Патронът танцуваше напред-назад. Джейк отвори внезапно очи, видя уверените движения на патрона между пръстите, сетне отново се унесе. Стрелецът продължи да си играе, но момчето не се събуди. Дали и то бе част от плановете на мъжа в черно? Да. В това имаше известна красота и логика. Стори му, че чува воя на вятъра. Не за пръв път му ставаше тежко на душата. Патронът между пръстите му, въртян с неподозирана лекота и грация, внезапно оживя, превърна се в ужасно чудовище. Остави го да падне в дланта му и сви юмрук с болезнена сила. По света съществуваха такива неща като насилие, например. Насилие, убийство, езотерични практики — всичко това се правеше в името на доброто, на проклетото добро, в името на мита, на граала, на Кулата. Да, Кулата, която се издигаше някъде, неизвестно къде, и възправяше черната си снага към небето. В ожулените от пясъка и пустинята уши на Стрелеца се разнесе нежната песен на вятъра. — Къде се намираш? — попита той.

Джейк Чеймбърз слиза по стълбите с училищната си чанта. В нея са учебниците по природознание, икономическа география, една тетрадка, молив, обядът, който готвачката на майка му, Грета Шоу, е приготвила сред блесналата в хром и пластмаса кухня, в която вентилаторът винаги е включен, за да прогонва неприятните миризми. В кутията му за обяд има сандвич с фъстъчено масло и желе, сандвич с чеснов салам, маруля и лук, и четири курабийки. Родителите му не го мразят, по-скоро не му обръщат внимание. Те са го поверили на грижите на госпожа Грета Шоу, на гувернантките, на частен учител през лятото и на Училището (което е Частно и Елитно, и най-вече Бяло) през останалата част от времето. Никой от тези хора не излиза извън рамките на задълженията си — истински професионалисти, най-добрите в своята област. Никой от тях не го притискаше с топлата си прегръдка, както това ставаше в историческите романи, които четеше майка му и които Джейк също прелистваше в търсене на „горещи сцени“. „Историческите романи“, както ги нарича понякога баща му, а друг път „инструмент за сваляне на корсети“. Баща му работи за Мрежата и Джейк понякога може да го види по телевизията.
Джейк не съзнава, че мрази всички тези хора, но това е факт. Хората винаги са го озадачавали. Той обича стълбите и не използва асансьора в сградата. Майка му, която е сексапилна, въпреки че е слаба, често си ляга с разни отрепки.
Сега той върви по улицата. Джейк Чеймбърз върви по улицата, Той е чист, добре възпитан, хубавичък, чувствителен. Няма приятели, само познати. Никога не си е правил труда да се замисли сериозно над това, но то го наранява. Той не познава или не разбира, че продължителните контакти с гувернантките, учителите и всички останали са сложили своя отпечатък върху него. Госпожа Трета Шоу прави сандвичите съвсем професионално. Реже ги на хапки, така че когато обядва, той прилича на гост на някой коктейл; в другата си ръка държи чаша вместо книжле от училищната библиотека. Баща му прави купища пари, защото е „килър“ — тоест прави по-добро шоу по своята Мрежа, от онова по конкурентната Мрежа. Баща му пуши четири кутии цигари на ден. Не кашля, но има строга усмивка, остра като онези ножове за пържоли, които продават в супермаркетите.
Върви надолу по улицата. Майка му му оставя пари за такси, но той върви всеки ден, стига да не вали, като подмята училищната си чанта; малко момче, типично американче с русата си коса и сини очи. Момичетата вече започнаха да му обръщат внимание (с одобрението на майка му), а той не ги отблъсква с кокетна момчешка арогантност. Разговаря с тях с неосъзнато умение за общуване, което ги озадачава. Обича географията и игрите на кегли следобед. Баща му притежава част от компания, която произвежда писти за боулинг, но любимата зала на Джейк не използва моделите на баща му. Едва ли се е замислял върху това, всъщност замислял се е.
Минава покрай „Брендио’с“, където някои манекени са облечени с кожени палта или с костюми с шест копчета в стил Едуард VII, а други са чисто голи. Тези манекени са истински професионалисти, а той мрази професионалистите. Прекалено млад е, за да се е научил да мрази и себе си, но семената на омразата вече са засети в пукнатините на душата му.
Стига до ъгъла и спира; училищната чанта е до него. Преминават ревящи автобуси, таксита, фолксвагени, огромен камион. Той е просто едно момче, макар и необикновено, и с крайчеца на окото си вижда мъж, който го блъска. Това е човекът в черно, Джейк не успява да види лицето му, само черните поли на расото и протегнатите му ръце. Момчето полита без да изпуска училищната си чанта, в която се намира изключително професионално приготвеният обяд на госпожа Грета Шоу. Бегъл поглед през прозореца на колата на ужасен бизнесмен, с тъмносиня шапка, в чиято лента е затъкнато перце. Писък на възрастна жена, застанала на отсрещния тротоар — тя носи черна шапка с воал, В черния воал няма нищо весело; тя прилича на вдовица. Джейк не изпитва нищо, освен изненада и обичайното объркване — това ли е краят? Пада тежко на улицата, на пет сантиметра от очите му има асфалтова кръпка. Някой издърпва чантата от ръцете му. Чуди се дали е ожулил колената си, когато колата на бизнесмена със смешното перо го прегазва. Това е огромен син кадилак, модел 1976, с шестнайсетцолови гуми. Цветът и е почти същият като шапката на бизнесмена. Тя пречупва гръбнака на Джейк, премазва корема му; от устата му изригва струя кръв. Той обръща глава и вижда огненочервените стопове на кадилака, пушека изпод блокираните от спирачката задни колела. Колата е минала и върху училищната му чанта, като е оставила върху и широка черна диря. Джейк обръща глава и вижда огромен жълт форд; спирачките пищят и автомобилът успява да спре на сантиметри от тялото. Чернокожият, който продаваше солети и сода от количка, тича към него. Кръв тече от носа, ушите, очите, ректума на Джейк. Гениталиите му са размазани. Той се ядосва, че е ожулил колената си. Сега и шофьорът на кадилака тича към него, изгубил ума и дума. Отнякъде се разнася ужасяващо спокоен глас, като че е настъпил денят на Страшния съд: „Пуснете ме да мина. Аз съм свещеник.“ Един акт на покаяние…
Джейк вижда черната роба и внезапно изпада в ужас. Това е той, човекът в черно. Извръща лице с последни сили. От някакво радио кънти песен на „Кис“. Джейк вижда как собствената му длан — малка, бяла, добре оформена, — оставя кървава диря по асфалта. Никога не си е гризал ноктите.
Той умира, вперил поглед в ръката си.

Стрелецът седеше, обзет от мрачни мисли. Беше уморен, тялото му го болеше, мислите му идваха влудяващо бавно. До него необикновеното момче спеше спокойно, положило ръце в скута си. Бе разказало историята си, без да влага чувства, макар гласът му да се бе разтреперил към края й, когато стигна до „свещеника“ и „акта на покаяние“. Разбира се, то не бе разказало на Стрелеца за семейството си и за това объркано чувство за раздвояване. Фактът, че градът, описан от момчето, никога не бе съществувал (освен в доисторическите митове) не бе най-тревожният в историята му. Всичко беше тревожно. Стрелецът се боеше да се замеси в нея.
— Джейк?
— Ъх-ъ.
— Искаш ли да си спомняш това, когато се събудиш, или предпочиташ да го забравиш?
— Да го забравя — веднага отговори момчето. — Кръвта ми изтичаше.
— Добре. Сега ще заспиш, ясно ли ти е? Продължавай да спиш.
Джейк лежеше, изглеждаше толкова малък, кротък, безобиден. Стрелецът не вярваше, че е безобиден. Имаше ужасно предчувствие, усещане за предопределеност. Това не му харесваше, но пък харесваше момчето. И то много.
— Джейк?
— Шшт! Спи ми се.
— Добре. Когато се събудиш, няма да си спомняш нищо.
— Добре.
Стрелецът го наблюдава известно време, замислен за собственото си детство, което сякаш бе изживяно от друг човек — човек, като че скочил през магическо огледало и превърнал се в някой друг, — но което сега изглеждаше мъчително близо. В конюшнята бе много горещо, той отпи глътка вода. Стана и отиде в задната част на сградата, спря и огледа едно от отделенията. В ъгъла, край малка купчина слама, бе оставено грижливо сгънато одеяло, но не се усещаше мирис на коне. В помещението всъщност не миришеше на нищо. Слънцето бе изпепелило всяка миризма.
В задната част на конюшнята имаше тъмна стаичка, насред която стоеше машина от неръждаема стомана. По нея нямаше и петънце. Приличаше на буталка за биене на масло. От лявата й страна излизаше тръбопровод, който изчезваше в канала на пода. Стрелецът бе виждал такива помпи неведнъж, но нито една от тях не беше толкова голяма. Нямаше представа каква дълбочина трябва да са достигнали, за да намерят вода.
Защо не са демонтирали помпата, когато са изоставили станцията?
Демони, може би.
Внезапно потръпна, гръбнакът му се изкриви за миг. По тялото му премина топла вълна. Стрелецът отиде до контролното табло и натисна бутона, на който пишеше ВКЛ. Машината забръмча. След половин минута струя студена, чиста вода изригна от тръбата и потече към канала, за да се върне там, откъдето бе дошла. Поне десетина литра изтекоха, преди помпата да се самоизключи. Тази машинария бе толкова чужда на това място и тази епоха, и въпреки това бе съвсем реална, мълчалив свидетел на отминали по-добри времена. Вероятно се задействаше от миниатюрен атомен реактор, тъй като в радиус от хиляди километри нямаше електричество и дори акумулаторните батерии не биха издържали толкова дълго. Всичко това не му се понрави.
Върна се в конюшнята и седна до момчето, което бе пъхнало ръка под главата си. Симпатично момче. Стрелецът пи отново вода и кръстоса крака по индиански. Джейк, също като заселника в другия край на пустинята, който имаше птица (Золтан, внезапно се сети Стрелецът, птицата се казваше Золтан), бе изгубил представата си за време. Но фактът, че човекът в черно бе по-близо, не будеше съмнение. Не за пръв път се чудеше дали мъжът в черно няма да му позволи да го хване, ръководен някакви свои съображения. Може би той бе играчка в ръцете му. Опита се да си представи каква ли ще бъде срещата им, но не можа.
Беше му горещо, но вече се чувстваше добре. Детската песничка отново прозвуча в главата му, но този път вместо за майка си се сети за Корт — Корт, чието лице бе набраздено от множество белези, получени от камъни, куршуми и тъпи предмети. Белези от войни. Сети се за Айлийн и Мартин, този некадърен магьосник.
Не бе от хората, които се потапят в миналото; само мъглявата представа за бъдещето и маската, зад която скриваше емоциите си, го предпазваха да се превърне в човек без въображение, в глупак. Сегашният поток на мислите му го учуди. Всяко едно от имената извикваше спомен за друго — Кътбърт, Пол, старият Джонас, Сюзан, красивото момиче, което стоеше на прозореца. Онзи, който свиреше на пианото в Тул (също покойник, като всички останали в градчето), си падаше по стари шлагери. Стрелецът тихичко затананика един от тях:
Любов, любов, о, безгрижна любов,
докъде ни докара тази любов.
Засмя се. Аз съм последният от този зелен слънчев свят. И въпреки носталгията не изпита капчица самосъжаление. Светът се бе променил по най-жесток начин, но краката на Стрелеца бяха все така силни, а мъжът в черно бе по-близо. След малко се унесе в сън.

II
Небето беше бяло, съвършено бяло; във въздуха се носеше мирис на дъжд. Ароматът на жив плет и зеленина бе силен и опияняващ. Пролетта бе в разгара си.
Дейвид бе кацнал на ръката на Кътбърт, малка машина за унищожение с блеснали златисти очи, с безизразен поглед. Каишката, завързана за краката на птицата, бе навита около китката на Кътбърт.
Корт стоеше встрани от двете момчета, мълчалива фигура в покрити с кръпки кожени панталони и зелена памучна риза, пристегната със стар, широк войнишки колан. Зеленото на ризата му се сливаше със зеленината на храстите и хълмистите поляни, където дамите още не бяха започнали играта си на крокет.
— Пригответе се — прошепна Роланд на Кътбърт.
— Готови сме — уверено отвърна той. — Нали, Дейвид?
Говореха на простонародния език, словото, използвано от слугите в кухнята и земеделците. Денят, в който щяха да им разрешат да използват своя собствен Свещен език в присъствието на други хора, все още бе далеч.
— Денят е прекрасен, нали? Помирисвате ли дъжда? Той…
Корт внезапно вдигна клетката, която държеше в ръката си, и отвори вратичката. Гълъбът полетя към небето. Кътбърт развърза каишката, но се забави; соколът вече се бе издигнал, излитането му бе доста тромаво. Няколко махания с криле и той влезе във форма. Бърз като куршум се насочи право нагоре, набра височина и се издигна над гълъба.
Корт отиде до хлапетата и без да промълви нито дума, заби огромния си юмрук в ухото на Кътбърт. Момчето падна без да издаде звук и устните му се разтегнаха в зловеща гримаса. Струйка кръв бавно потече от ухото му и покапа по зелената ливада.
— Забави се — каза Корт.
Кътбърт се мъчеше да се изправи на крака.
— Съжалявам, Корт. Само…
Той го удари отново и Кътбърт се строполи на земята. Кръвта потече по-силно.
— Говори на Свещения език — тихо му нареди. Гласът му бе спокоен, леко дрезгав. — Покай се на езика на цивилизацията, в защита на която са загинали далеч по-свестни хора от теб, влечуго такова.
Момчето отново се заизправя на крака. Очите му бяха пълни със сълзи, но устните му не трепваха; бяха здраво стиснати и образуваха тънка линия на омраза.
— Съжалявам — започна Кътбърт, овладял гласа си. — Опозорих баща си, чието оръжие се надявам да нося един ден.
— Точно така, хлапе. Ще обмислиш грешката си и ще възвърнеш рефлексите си с помощта на глад. Никаква вечеря! Никаква закуска!
— Вижте! — извика Роланд и посочи нагоре.
Соколът се бе издигнал над реещия се във висините гълъб. Носеше се над него, разперил здравите си криле; сякаш бе застинал неподвижно сред спокойното, безоблачно пролетно небе. Сетне сви крила и се спусна като камък. Двете тела се сблъскаха и в един миг на Роланд му се стори, че вижда кръв във въздуха… но това може би бе плод на въображението му. Соколът изкряска победоносно. Гълъбът изпърха с криле и падна на земята. Роланд се втурна към него, като обърна гръб на Корт и на наказания Кътбърт.
Соколът бе кацнал край плячката си и самодоволно разкъсваше заоблените бели гърди на гълъба. Няколко пера паднаха бавно на земята.
— Дейвид! — извика момчето и подхвърли на птицата късче заешко месо, което бе извадило от джоба си. Хищникът го хвана още във въздуха и го погълна. Роланд се опита да го завърже.
Птицата се извърна почти инстинктивно и заби клюна си в ръката на момчето. Зейна дълбока, продълговата рана.
Роланд изстена, но отново опита да хване птицата. Този път успя да предугади атаката на Дейвид, който го клъвна по дебелата кожена ръкавица. Подхвърли на сокола ново парче месо, сетне му нахлупи качулката. Дейвид послушно кацна на китката му.
Роланд се изправи гордо със сокола върху ръката си.
— Какво е това? — попита Корт и посочи кървящата рана. Момчето се приготви да посрещне удара и стегна гърлото си да не би да извика от болка, но удар не последва.
— Клъвна ме.
Ти го ядоса — каза Корт. — Соколът не се бои от теб, момче, и винаги ще бъде така. Соколът е Стрелецът на Бог.
Роланд го гледаше, без да пророни нито дума. Не бе хлапе, което се впечатлява лесно, и ако Корт възнамеряваше да му чете морал, просто си хабеше усилията. Той бе достатъчно прагматичен да реши, че това е една от малкото глупави мисли, които Корт някога бе изричал.
Кътбърт дойде при тях. Докато се приближаваше, се изплези на Корт, но зад гърба му. Роланд не се усмихна, но му кимна.
— Е, да вървим — каза мъжът и пое птицата. Сетне размаха пръст към Кътбърт. — Помни думите ми, влечуго. Не забравяй, че си наказан. Тази вечер и утре сутрин.
— Да — отвърна Кътбърт с неестествено официален тон. — Благодаря за поучителния ден.
— Напредваш — каза Корт, — но езикът ти има лошия навик да провисва от глупавата ти уста, щом учителят обърне гръб. Може би един ден ще разбере къде му е мястото. — Мъжът отново удари Кътбърт, този път право между очите и достатъчно силно, та Роланд да чуе глухо „туп“ — звукът, който дървеният чук издава, когато слугата в кухнята отваря бъчонка с бира. Кътбърт падна по гръб; звезди затанцуваха пред очите му. Сетне погледът му се проясни и ако можеше, щеше да изпепели Корт. Омразата му избуя, очите му се наляха с кръв, ярка като кръвта на гълъба.
Кътбърт кимна и изкриви устни в ужасяваща усмивка, каквато Роланд никога не бе виждал.
— Значи не си безнадежден — каза мъжът. — Когато решиш, че си готов, ще те чакам, влечуго.
— Как разбра? — попита той през зъби.
Корт се обърна към Роланд с такава изненадваща бързина, че момчето едва успя да отстъпи назад — в противен случай и двамата щяха да паднат на земята и да обагрят с кръв свежия зелен цвят на тревата.
— Видях отражението ти в очите на този глупак — каза той. — Запомни го, Кътбърт. Това беше последният ти урок за днес.
Наказаното момче кимна отново; на лицето му се появи същата страховита усмивка.
— Съжалявам. Опозорих баща си…
— Престани с тези глупости — скара му се Корт, изгубил внезапно интерес към случилото се. Обърна се към Роланд и нареди: — Тръгвайте. Ако още веднъж видя глупавите ви лица, направо ще повърна.
— Хайде — каза Роланд.
Кътбърт тръсна глава, за да проясни съзнанието си, и се изправи на крака. Корт вече слизаше по склона, крачейки с кривите си крака; изглеждаше огромен и силен като праисторическо животно. Плешивото му теме белееше пред тях.
— Ще убия кучия му син! — закани се момчето с усмивка на уста. На челото му израстваше пурпурна цицина с големината на гъше яйце.
— Никога няма да успееш — каза Роланд, който внезапно се засмя весело. — Можеш да вечеряш в западната кухня с мен. Готвачът няма да ни остави гладни.
— Ще каже на Корт.
— Не му е приятел — възрази Роланд, сетне сви рамене. — И какво като му каже?
Кътбърт се засмя.
— Разбира се, какво като му каже.
Двамата тръгнаха през зелените ливади; телата им хвърляха сенки под снежнобелите слънчеви лъчи.

Готвачът в западната кухня се казваше Хакс. Беше огромен, носеше бели дрехи, окапани с гозби. Цветът на кожата му бе като на суров петрол; един от предците му бе чернокож, друг — азиатец, трети бе дошъл от почти забравените Южни острови, а четвъртият бе с неизвестен произход. Сновеше из трите просторни помещения като трактор на ниска предавка, обут в огромни пантофи като някой арабски халиф. Беше сред малцината възрастни, които знаеха как да разговарят с деца и които ги обичаха с открито сърце — без да ги глезят, а някак делово. Понякога изразяваше обичта си с прегръдка по същия начин, по който приключването на важна сделка можеше да доведе до ръкостискане. Обичаше дори момчетата, които бяха започнали Обучението, макар те да се различаваха от останалите хлапета — държеше се с тях все едно, че бяха като другите деца, само че душевноболни. Кътбърт не бе първият ученик на Корт, когото Хакс бе нахранил крадешком. В този момент стоеше пред огромната електрическа печка — един от шестте работещи уреда в цялото имение. Бе неговото лично притежание; той наблюдаваше как двете момчета нагъват лакомо парчетата месо със сос. Навсякъде около тях се суетяха помощник-готвачи, миячи на чинии и други слуги; тракаха с тигани, разбъркваха яхнии, белеха картофи и зеленчуци сред влажния, запарен въздух в кухнята. В полумрачната ниша на килера една миячка с бледо, окаяно лице и коса, прибрана под окъсана забрадка, плискаше вода по пода и го бършеше с парцал.
Един от прислужниците се втурна в кухнята; по петите го следваше страж.
— Този човек иска да те види, Хакс.
— Добре. — Хакс кимна на стража, който му отвърна. — Момчета, идете при Маги. Ще ви даде пай, а после изчезвайте.
Те кимнаха и отидоха при Маги, която наистина им поднесе огромни парчета пай… но предпазливо, сякаш бяха подивели кучета, които можеха да я ухапят.
— Да ги изядем на стълбите — предложи Кътбърт.
— Добре.
Настаниха се зад огромната колонада, скрити от погледите на слугите в кухнята, и се нахвърлиха лакомо върху пая. Минута по-късно две сенки паднаха върху широката извита стълба край далечната овална стена. Роланд сграбчи ръката на Кътбърт.
— Ставай — извика. — Някой идва.
Приятелят му го погледна изненадано, устните му бяха червени от ягодите в пая.
Но сенките изведнъж спряха, все още не се виждаше кой идва. Момчетата не смееха да помръднат.
— … добрият човек — казваше стражът.
— Във Фарсън ли?
— До две седмици — отвърна стражът. — Може би три. Трябва да дойдеш с нас. Има доставка от товарното депо… — Страхотен трясък на тенджери, тигани и залп от свиркания и дюдюкания, отправени към нещастния слуга, който ги бе изтървал, заглушиха част от думите. Сетне момчетата чуха как стражът завърши с думите:
— … отровено месо.
— Рисковано е.
— Не питай какво може да направи за теб Добрият човек… — започна стражът.
— … а какво можеш да направиш ти за него — въздъхна Хакс. — Войнико, не задавай въпроси.
— Знаеш какво може да означава това — каза тихо стражът.
— Да. И също така зная задълженията си към него; не е необходимо да ме поучаваш. Обичам го не по-малко от теб.
— Добре. Месото ще бъде изпратено на съхранение при теб. Но трябва да действаш светкавично. Това, предполагам, ти е ясно.
— Има ли деца във Фарсън? — попита тъжно готвачът. Това не бе просто въпрос.
— Деца има навсякъде — спокойно отговори стражът. — Именно децата са наша и негова грижа.
— Отровно месо. Странна проява на грижи към децата. — Хакс въздъхна тежко, все едно изсвири с уста. — Те ще се държат ли за коремите и ще викат ли майките си? Предполагам, че да.
— Няма да усетят нищо — каза стражът с прекалено самоуверен глас.
— Разбира се.
— Ти сам го каза: „Войнико, не задавай въпроси!“ Приятно ли ти е да гледаш как децата растат под дулата на оръжията, вместо да попаднат в неговите ръце, които могат да укротят лъв и да го накарат да легне редом с агнето?
Хакс не отговори.
— След двайсет минути застъпвам на смяна — тихо промълви стражът. — Дай ми един овнешки бут и аз ще отмъкна някое от твоите момичета и ще го накарам да се усмихне до уши. Когато си тръгна…
— От моето овнешко няма да те заболи стомахът, Робсън.
— Ще… — Те отминаха и гласовете им заглъхнаха.
„Можех да ги убия“ — помисли си Роланд, застинал неподвижно, хипнотизирай от това, което бе чул. — Можех да убия и двамата с моя нож, да прережа гърлата им като на свине. Погледна ръцете си, мръсни от упражненията през деня, омазани със сок и ягоди от пая.
— Роланд.
Обърна се към Кътбърт. Гледаха се в полумрака в продължение на няколко минути; в гърлото на Роланд се надигна гореща вълна на отчаяние. Сякаш нещо в него умираше — смърт толкова жестока и неумолима като смъртна на гълъба в ясното небе. Хакс? Той се замисли озадачен. Хакс, който налагаше крака му с компреси? Хакс? Сетне разумът му просто изхвърли този въпрос.
Веселото, интелигентно лице на Кътбърт не изразяваше нищо — нищичко. Очите на приятеля му бяха произнесли присъдата над Хакс. В очите на Кътбърт всичко беше приключило. Той ги бе нахранил, те бяха седнали край колонадата, сетне Хакс бе довел онзи страж на име Робсън, за да проведат предателския си разговор tete-a-tete. Това беше всичко. В очите на Кътбърт Роланд можеше да прочете, че готвачът ще умре заради своята измяна, ще бъде смачкан като пепелянка. Такава участ го очакваше. И нищо не можеше да я промени. Нищо.
Това бяха очи на Стрелец.

Бащата на Роланд току-що бе слязъл от планината и се чувстваше неловко сред драпериите и шифонената натруфеност на главния салон, до който момчето съвсем наскоро бе получило достъп като признание, че вече е чирак.
Баща му бе облечен с черни джинси и синя работна риза. Бе преметнал плаща си — потънал в прах, избелял тук-там, раздран на едно място — през рамо, без да го е грижа, че нито той, нито дрехите му съответстват на изящната обстановка. Беше отслабнал много и дългите му извити нагоре мустаци сякаш наклониха главата му напред, когато той сведе поглед към сина си. Револверите лежаха на бедрата му под възможно най-удобния ъгъл за ръцете му; протритите дръжки от сандалово дърво сивееха под слабата светлина.
— Главният готвач! — тихо изрече той. — Виж ти! Взривиха железопътната линия край началната гара. Отровиха добитъка в Хендриксън. А сега дори… гледай ти! Гледай ти!
Впери поглед в сина си.
— Това те измъчва.
— Също като сокола — каза Роланд. — Това ме измъчва.
— После се засмя — по-скоро на сравнението, което бе, най-подходящо в случая.
Баща му се усмихна.
— Кътбърт е бил с теб. Вероятно вече е съобщил на баща си.
— Да.
— Нахранил е и двама ви, когато Корт…
— Да.
— Дали и той мисли за същото?
— Не зная. — Подобно съпоставяне изобщо не го вълнуваше. Не го беше грижа дали другите изпитват същите чувства като него.
— Измъчваш се, все едно, че си го убил.
Той вдигна рамене; цялото това разследване на мотивите, довели го при баща му, не му бе особено приятно.
— Но въпреки това ми разказа всичко. Защо?
Очите на момчето се разшириха.
— Как можех да премълча? Предателството е…
Баща му махна с ръка.
— Ако си го направил, ръководен от някакви учебникарски идеали, то подбудите ти са недостойни. Нямам нищо против да видя всички във Фарсън мъртви.
— Не съм! — Думите излетяха яростно от устата му.
— Исках да го убия… да убия и двамата! Лъжци! Змии! Те…
— Продължавай.
— Те ме нараниха — продължи дръзко момчето. — Направиха ми нещо. Промениха нещо в мен. Исках да ги убия заради това.
Баща му кимна.
— Това е основателна причина. Не е морална, но не му е сега времето да си играеш на морал. Всъщност… — Той се взря в сина си. — Никога няма да проумееш какво е това морал. Не си бърз като Кътбърт или хлапето на Уилър. Но това ще те направи непобедим.
Момчето, което до преди миг гореше от нетърпение, сега почувства едновременно задоволство и объркване.
— Той ще…
— …увисне на бесилката.
То кимна.
— Искам да присъствам.
Роланд старши отметна глава и се разсмя гръмогласно.
— Не си толкова изнежен, колкото смятах… или може би си просто глупав. — Внезапно млъкна. Ръката му се стрелна като светкавица и сграбчи момчето под мишницата. То не трепна, не мигна. Баща му се взря изпитателно в него и Роланд издържа на погледа му, макар това да се оказа по-трудно отколкото да надене качулката на сокола.
— Добре — каза Роланд старши и рязко обърна гръб, готов да си тръгне.
— Татко?
— Какво?
— Знаеш ли за кого разговаряха? Знаеш ли кой е Добрият човек?
Баща му се обърна и замислено го изгледа.
— Да. Мисля, че зная.
— Ако го хванеш, няма да се налага да бесят хора като готвача.
Баща му се усмихна едва-едва.
— Може би за известно време. След което пак ще се появят хора, които да заслужат бесилката. Някои си го търсят. Рано или късно, ако няма истински изменник, обществото ще нарочи някого за такъв.
— Да. — Роланд веднага схвана мисълта му и никога не я забрави. — Но ако го заловиш…
— Не.
— Защо?
За миг изглеждаше, че баща му ще му отговори, сетне се отказа.
— Смятам, че разговаряхме достатъчно на тази тема. Свободен си.

Роланд искаше да го помоли да не забрави обещанието си, когато дойде време Хакс да увисне на бесилката, но бе доста чувствителен към настроенията на баща си. Подозираше, че Роланд старши иска да прави секс. Побърза да затвори вратата. Знаеше, че родителите му правят това… това „нещо“ заедно. Момчето бе достатъчно добре осведомено за същността на акта, но мислената представа за него го накара да се почувства неловко и едва ли не виновен. След няколко години Сюзан щеше да му разкаже легендата за Едип и той щеше да я обмисли задълбочено, да я сравни със странния триъгълник, образуван от баща му, майка му и Мартин, когото наричаха „добрия човек“. Или може би четириъгълник, ако включеше и себе си.
— Лека нощ, татко — промълви.
— Лека нощ, синко — разсеяно отвърна баща му и заразкопчава ризата си. В мислите му момчето вече си бе отишло. Какъвто бащата, такъв и синът.

Галоуз Хил се издигаше край пътя за Фарсън, което бе доста символично — Кътбърт би оценил това, но не и Роланд. Той оценяваше зловещия ешафод, който се издигаше към кристално чистото синьо небе — черен, ъгловат силует, който хвърляше сянка над пътя.
Двете момчета бяха освободени от сутрешните упражнения — Корт бе прочел старателно бележките, изпратени от бащите им, като мърдаше устни и кимаше от време на време. Когато свърши и с двете, вдигна поглед към синьо-виолетовото небе и кимна отново.
— Почакайте тук — нареди им Корт и тръгна към порутената каменна хижа, където живееше. Върна се с комат замесен без мая хляб, разчупи го на две и им подаде парчетата.
— Когато всичко свърши, всеки един от вас ще натроши своя комат под краката му. Направете точно каквото ви казвам, в противен случай идната седмица ще ви се стори черна.
Пристигнаха, яхнали скопения кон на Кътбърт. Бяха първи, изпреварили с цели два часа следващия зяпач, подранили с четири часа преди обесването. Галоуз Хил беше пуст — ако не се брояха полските врани и гарваните. Птиците бяха навсякъде и естествено всички бяха черни. Кацаха шумно върху напречната греда, която се издигаше над трапа. Седяха, наредени в редица по края на платформата, блъскаха се, за да заемат място на стъпалата.
— Оставят телата за храна на птиците — прошепна Кътбърт.
— Да вървим — каза Роланд.
Другият го погледна, в очите му се четеше ужас.
— Мислиш ли…
Той го прекъсна, като махна с ръце:
— Подранили сме с години. Никой няма да дойде.
— Добре.
Поеха бавно към бесилката, птиците възмутено запляскаха с криле, закръжиха и загракаха като тълпа изгонени от земите им селяни. Черните им тела изглеждаха абсолютно еднакви на фона на озареното от изгрева небе.
За пръв път Роланд проумя мащабите на отговорността, която носеше; това дървено съоръжение не бе благородно, не бе част от Цивилизацията, пред която той благоговееше. То бе просто един отсечен бор, покрит с бели птичи изпражнения. Бяха навсякъде — по стъпалата, по перилата, по платформата — и на всичкото отгоре воняха.
Обърна се към Кътбърт с учудване и ужас в очите; видя, че приятелят му реагира по същия начин, като прошепна:
— Не мога. Не мога да гледам.
Роланд бавно поклати глава. Разбра, че това е един урок, макар и не особено приятен. Ето защо бащите им бяха разрешили да дойдат. С обичайната упоритост, преминаваща в твърдоглавие, той отказа да се предаде толкова лесно.
— Можеш, Бърт.
— Довечера няма да заспя.
— Значи няма да спиш — отвърна Роланд, който не разбираше какво общо има това със съня.
Кътбърт внезапно го сграбчи за ръката и го погледна с такава няма агония, че той отново бе обзет от съмнения и с тъга съжали, че в онази вечер бяха отишли в кухнята. Баща му се бе оказал прав. Смъртта на всеки мъж, жена и дете във Фарсън бе за предпочитане пред тази гледка.
Но колкото и неприятен да бе урокът, нямаше намерение да отстъпи.
— Да не се качваме — помоли го Кътбърт. — И без друго видяхме всичко.
Роланд кимна; усещаше как решителността му отслабва. Беше сигурен, че Корт щеше да им зашлеви по един шамар и да ги принуди да се качат на платформата, стъпало по стъпало… да подсмърчат с разкървавените си носове. Корт вероятно щеше да провеси конопено въже през напречната греда и да ги накара да пъхнат вратовете си в клупа. Щеше да ги изтика до края на трапа, за да бъде усещането по-истинско. Щеше да ги удари, ако се разхленчеха или изгубеха контрол над пикочните си мехури. И Корт, разбира се, щеше да бъде прав. За пръв път в живота си Роланд изпита омраза към своето детство. Съжали, че не е голям, невъзмутим и уверен в себе си като възрастните.
Преди да си тръгне, откърти една треска от парапета и я прибра в джоба си.
— Защо го направи? — попита Кътбърт.
Прииска му се да се изперчи и да отвърне: „О, бесилките носят късмет…“, но вместо това погледна приятеля си и поклати глава.
— Просто искам да го имам — каза. — Винаги ще го пазя.
Отдалечиха се от бесилката, седнаха на земята и зачакаха. Хората започнаха да прииждат след около час. Бяха предимно семейства, които пристигаха с раздрънкани фургони и каруци. Носеха си закуска — кошници със студени палачинки с пълнеж от ягодов конфитюр. Стомахът на Роланд изкъркори от глад и той отново отчаяно се запита за смисъла на понятия като чест и благородство. Струваше му се, че Хакс, който се суетеше в подземната си кухня, облечен в мръсната си бяла престилка, имаше много повече достойнство от всички тези хора. Натъженият и объркан Роланд опипа парчето дърво, което бе откъртил от бесилката. Кътбърт лежеше до него с невъзмутимо изражение на лицето.

В края на краищата всичко мина по-леко, отколкото си го бе представял, и той остана доволен. Докараха Хакс с каруца, но само огромният му корем го издаваше; бяха надянали на главата му черен чувал. Неколцина го замериха с камъни, но повечето дори не прекъснаха закуската си.
Един Стрелец, когото момчето не познаваше (Роланд бе доволен, че жребият не е определил баща му), внимателно поведе дебелия готвач по стъпалата. Двама стражи вече се бяха качили на платформата и стояха край трапа. Когато Хакс и Стрелецът стигнаха до тях, Стрелецът преметна въжето през напречната греда, постави клупа на врата на готвача и затегна възела точно под лявото му ухо. Всички птици се бяха разлетели, но Роланд знаеше, че търпеливо чакат своя ред.
— Искаш ли да се изповядаш? — попита Стрелецът.
— Няма какво да признавам — каза Хакс. Думите му достигнаха надалеч, гласът му излъчваше достойнство, което чувалът, покрил устните му, не успяваше да заглуши. Платът потрепна от лекия ветрец, който се бе появил. — Не съм забравил кой съм и какво съм извършил.
Роланд огледа тълпата. Видяното о обезпокои — нима това е състрадание? Или дори възхищение? Трябваше да попита баща си. Когато започнат да наричат предателите герои (или героите предатели, допълни мрачно той), настъпват смутни времена. Искаше му се да разбира тези неща по-добре. Изведнъж се сети за Корт и за хляба, който им бе дал. Изпита задоволство, наближаваше денят, в който Корт щеше да стане негов слуга. Негов, а не на Кътбърт; може би Кътбърт щеше да се огъне под упорития натиск на Корт и да остане паж или коняр (или дори по-лошо — напарфюмирай дипломат, който по цял ден се шляе в приемната или пък се взира в лъжливите кристални топки, за да забавлява изкуфели крале и принцеси), но той щеше да издържи. Не се съмняваше в това.
— Роланд?
— Тук съм. — Хвана Кътбърт за ръката.
Капакът на трапа се отвори. Хакс полетя надолу. Дочу се звук, който проряза внезапно настаналата тишина: като боров пън, който пука в огнището в студена зимна вечер.
Краката на готвача преритаха веднъж, образувайки широко Y; тълпата въздъхна със задоволство; стражите напуснаха постовете си и небрежно започнаха да събират вещите си. Стрелецът слезе бавно по стъпалата, яхна коня си и препусна сред шумна групичка зяпачи, които се разбягаха като пилци.
Тълпата започна да се разотива и след четирийсет минути момчетата останаха сами на малкия хълм. Птиците се върнаха, за да огледат новата си „придобивка“. Една кацна приятелски на рамото на Хакс и задърпа с клюн лъскавата обеца, която готвачът винаги бе носил на дясното си ухо.
— Изобщо не прилича на себе си — каза Кътбърт.
— О, напротив — възрази уверено Роланд, докато двамата крачеха към бесилката, стиснали парчетата хляб. Кътбърт изглеждаше объркан.
Спряха под напречната греда и вдигнаха поглед към люлеещото се тяло. Кътбърт протегна ръка и смело докосна косматия глезен на Хакс. Тялото се залюля.
Сетне двамата бързо разчупиха хляба и посипаха трохите под клатушкащите се крака. Докато се отдалечаваха, Роланд се обърна само веднъж. Там се бяха струпали хиляди птици. Хлябът — момчето смътно проумяваше това — имаше някакво символично значение.
— Мина добре — внезапно каза Кътбърт. — Аз… аз… на мен ми хареса. Наистина ми хареса.
Роланд не се шокира от тези думи, сякаш случилото се изобщо не го засягаше. Но реши, че може би разбира случилото се.
— Не зная дали ми хареса, но във всеки случай ми направи впечатление.
Добрият човек умря след цели десет години; по това време самият Роланд вече бе Стрелец, баща му бе мъртъв, самият той се бе превърнал в майкоубиец. А светът се бе променил.

III
— Виж — каза Джейк и посочи нагоре.
Стрелецът вдигна поглед и и чу как един от гръбначните му прешлени изпуква. Вече втори ден вървяха сред хълмовете и макар меховете им да бяха полупразни, това вече нямаше значение. Скоро щяха да имат повече вода, отколкото можеха да изпият.
Той проследи посоката, определена от пръста на Джейк. Момчето сочеше отвъд зелените хълмове, към голите, озарени от слънцето скали и клисури… към снеговете високо над тях.
В далечината се мержелееше точица (това можеше да е и някоя от онези прашинки, които все танцуват пред очите, но не, точицата почти не помръдваше), Стрелецът съзря мъжа в черно, който бавно-бавно изкачваше склона; беше като мушичка върху огромната гранитна стена.
— Той ли е? — попита Джейк.
Стрелецът наблюдаваше точицата, която пълзеше в далечината и не изпитваше нищо, освен тъжно предчувствие.
— Той е, Джейк.
— Смяташ ли, че ще го хванем?
— Когато прехвърли планината. И то само ако престанем да стоим на едно място и да си приказваме.
— Планината е толкова висока — каза момчето. — Какво ли има от другата страна?
— Не зная — отговори той. — И не мисля, че някой знае. Хайде, момче!
Поеха бавно нагоре, под краката им се ронеха камъчета и пясък, които се търкулваха към пустинята, която се простираше зад гърбовете им като безкрайно покривало. Над тях, високо над тях, мъжът в черно упорито се изкачваше все по-високо. Нямаше как да видят дали той се обръща, за да погледне надолу. Струваше им се, че прескача огромни пропасти, че пълзи по отвесни стени. Веднъж-два пъти изчезна от погледите им, след което отново го откриха и не го изпуснаха от очи, докато не се скри сред падналия виолетов мрак. Когато стъкмиха лагера си за през нощта, момчето не бе настроено за приказки, а Стрелецът се питаше дали Джейк вече е разбрал това, за което самият той вече се бе досетил. Спомни си лицето на Кътбърт — зачервено, уплашено, възбудено. Спомни си трохите. Спомни си птиците. Всичко свършва по този начин. Винаги свършва по този начин. Съществуват изпитания и пътища, които водят надалеч, но всички те завършват на едно и също място — бойното поле.
Освен, разбира се, пътят към Кулата.
Момчето бе жертвеният агнец; невинното му лице бе озарено от слабия огън. Стрелецът го зави с конския чул, след което легна да спи.

Оракулът и планините

Момчето откри оракула и това едва не му струва живота.
Някакъв неясен инстинкт накара Стрелеца да се събуди сред кадифено нежната тъмнина, която се бе спуснала върху им като воал. Това се случи, когато двамата с Джейк достигнаха обраслия с трева оазис отвъд първата верига хълмове. Дори в каменистото подножие, което изкачиха с огромни мъки под убийствените лъчи на слънцето, до тях достигаше песента на щурчетата, които свиреха в тревата. Стрелецът бе спокоен, а момчето поне се преструваше на невъзмутимо, поставило непроницаема маска на лицето си, което караше спътника му да се гордее с него. Но Джейк не успяваше да скрие дивия плам в очите си, които бяха белезникави и втренчени, очи на жребец, подушил вода, но възпрян от въображаеми окови. Приличаше на кон, който ще се подчини само ако към него проявят разбиране, а не се опитват да го пришпорват. Стрелецът разбираше състоянието на Джейк, тъй като песента на щурците влудяваше самия него. Ръцете го сърбяха, а коленете му сякаш щяха да се разпаднат на хиляди късчета.
Слънцето ги напичаше през целия им път. Дори когато почервеня с идването на залеза, то продължи да ги следва, да прониква през клисурите, да ги ослепява и да изгаря всяка капчица пот.
Сетне се появи трева: първо пожълтели туфи, вкопчили се в неплодородната почва, до които едва достигаше оскъдната влага на отичащите се води. По-нагоре растеше италианско просо, отначало разпръснато тук-там, сетне свежо, избуяло… после за пръв път вдишаха сладкия мирис на истинска трева, примесена с тимотейка, която растеше в сянката на елите. Стрелецът видя кафеникав силует да се носи в дъгообразни скокове. Извади револверите, стреля и уби заека, преди още Джейк да успее да извика от изненада. Миг по-късно бе прибрал оръжията си в кобурите.
— Тук — рече.
По-нагоре гъст върбалак заменяше тревата; видът на горичката бе направо шокиращ след изпепелената стерилност на пустинята. Наоколо трябваше да има извор, дори няколко, край тях щеше да е още по-хладно, но за предпочитане бе да останат на открито. Момчето бе на края на силите си, а и съществуваше опасност сред гъстата сянка на гората да се спотайват прилепи-вампири. Прилепите можеха да нарушат съня на хлапето и ако наистина бяха вампири, двамата нямаше да се събудят… поне не в този свят.
Момчето каза:
— Ще събера малко съчки.
Стрелецът се усмихна.
— Недей. Седни, Джейк? Чии думи бяха това? На някоя жена ли?
Момчето се подчини. Когато Стрелецът се върна, то бе заспало на тревата. Огромна богомолка пълзеше по косата му. Стрелецът стъкми огън и отиде да потърси вода.
Върбовата джунгла се оказа далеч по-обширна и по-заплетена, отколкото бе предполагал. Все пак той успя да открие извор, „охраняван“ от жаби. Напълни един от меховете… сетне спря. Звуците, които изпълваха гората, събудиха тревожна чувственост, която само Алис, жената, с която бе спал в Тул, бе успявала да изкара на повърхността. В края на краищата чувствеността и сексът бяха братовчеди. Приписа всичко това на резкия контраст с пустинята. Нежната тъмнина сякаш галеше тялото му.
Върна се в лагера и одра заека, докато водата завираше над огъня. Сготвен с остатъка от консервите им, заекът се превърна в превъзходна яхния. Стрелецът събуди Джейк и го загледа как яде сънено, но лакомо.
— Ще останем тук и утре — каза му.
— Но човекът, когото преследваш… онзи свещеник…
— Не е свещеник. Не се притеснявай. Ще го хванем.
— Откъде си толкова сигурен?
Стрелецът само поклати глава. Беше абсолютно сигурен… но дали това бе за добро?
След вечерята изми консервените кутии, от които се бяха хранили (наслаждавайки се на разточителството, с което хабеше вода); когато се върна, видя, че Джейк е заспал отново. Усети познатото вълнение в гърдите си, което свързваше единствено с Кътбърт. Кътбърт бе на възрастта на Роланд, но изглеждаше доста по-малък от него.
Цигарата му догоря и той я хвърли в огъня. Загледа се в ясния жълт пламък, толкова различен, толкова по-чист от онзи, който се получаваше при горенето на дяволска трева. Въздухът бе приятно хладен. Стрелецът легна с гръб към огъня. Далеч оттук, някъде отвъд клисурата, дочу грохота на разразила се буря. Заспа. И засънува.

Сюзан, неговата любима, умираше пред очите му:
Докато я наблюдаваше, по двама селяци държаха ръцете му, вратът му бе заклещен в огромна, ръждива желязна халка, а тя умираше. Дори през тежкото зловоние на огъня Роланд усещаше мириса на влага, който се разнасяше от дупката… и проумяваше собствената си лудост. Сюзан, красивото момиче, което седеше на прозореца, дъщерята на търговеца на коне.
Тя започна да почернява, пламъците напукваха кожата й.
— Момчето! — пищеше. — Роланд, момчето!
Той се извърна и повлече пазачите си. Халката се впи във врата му и Роланд чу сподавения вик, който излезе от собственото му гърло. Във въздуха се разнесе гадният, сладникав мирис на печено месо.
Момчето го наблюдаваше от прозорец високо над двора, същия прозорец, на който Сюзан, жената, превърнала го в мъж, бе седяла и бе пяла стари песни като „Хей, Джуд“, „Надолу по пътя“ и „Сто левги до Бенбъри Крос“. Момчето стоеше на прозореца яг гледаше от високо като алабастрова статуя на светец в катедрала. Погледът му бе безжизнен. Копие пронизваше челото му.
Стрелецът нададе сподавен вик, който разтърси цялото му тяло и който бележеше началото на собствената му лудост.
— Нннннннннн…

Роланд нададе вик, щом усети, че огънят го опърли. Изправи се рязко в мрака; все още не се отърсил от кошмара, който го задушаваше като желязната халка. При мятането си насън бе поставил ръка върху тлеещата жарава. Поднесе длан към лицето си, усещаше как сънят си отива, оставяйки само бездиханната фигура на Джейк, тебеширенобяла, светец сред демони…
— Нннннннннн…
Огледа се в мистичния мрак, в който бе потънала върбовата гора; стискаше револверите, готови за стрелба. Последните проблясъци на огъня превръщаха очите му в червени амбразури.
— Нннннннннн…
Джейк.
Стрелецът стана и се затича. Луната бе изгряла и той успя да проследи стъпките на момчето в падналата роса. Гмурна се под върбовите клони, преджапа извора, изкачи се на другия бряг, подхлъзна се на мократа трева (попиваше влагата с цялото си тяло). Върбовите клонки го шибаха през лицето. Дърветата тук бяха по-големи, короните им скриваха луната. Стволовете им хвърляха причудливи сенки. Тревата достигаше до гърдите му. Полуизгнили паднали клони пропукваха под краката му. Спря за миг, вдигна глава и подуши въздуха. Ветрецът му помогна. Момчето миришеше лошо, всъщност и двамата направо воняха. Ноздрите му се разшириха като на маймуна. Не можеше да сгреши макар и едва доловимия мирис на пот. Хукна през гъсталака, образуван от трева, къпини и паднали клони, през тунел от върби и смрадлики. Отри рамо в дърво, обрасло в мъх.
Проправи си път през последната барикада от върби и излезе на полянка, откъдето се откриваше изглед към най-стръмния връх в околността, чиято бяла шапка се мержелееше на недостижима височина.
Озова се пред окръжност от високи черни камъни, които лунната светлина превръщаше в сюрреалистичен капан за животни. В средата имаше каменна маса… или по-скоро олтар. Много стар олтар, поддържан от масивна базалтова колона.
Момчето стоеше пред олтара. Цялото трепереше. Ръцете му се тресяха, сякаш през тях минаваше ток. Стрелецът извика рязко името му и Джейк отвърна с пренебрежителен жест. Лицето му изглеждаше едновременно уплашено и възбудено. Имаше и още нещо.
Мъжът пристъпи в кръга и Джейк изпищя, отскочи ужасен и вдигна ръце. На лицето му бяха изписани страх и ужас, беше изкривено в мъчителна гримаса на удоволствие.
Стрелецът усети въздействието му — духът на оракула, злият дух. Зави му се свят, езикът му надебеля и стана свръхчувствителен дори към слюнката, която го обвиваше.
Не се замисли и извади прогнилата челюст от джоба, където я носеше още от намирането й в бърлогата на Говорещия демон от крайпътната станция. Не се страхуваше да действа, ръководен единствено от инстинкта си. Вдигна челюстта, замръзнала в праисторическа усмивка, протегна другата си ръка с насочени напред показалец и кутре — древния знак, закрила срещу злото.
Сякаш с едно изщракване с пръсти някой го бе лишил от всякакви чувства.
Джейк отново изпищя.
Стрелецът се приближи до него и поднесе челюстта пред замаяния му поглед. Писък на агония. Момчето се опита да отмести очи, но безуспешно. Те внезапно се забелиха и Джейк припадна. Тялото му се отпусна и той се строполи на земята, едната му ръка почти докосваше олтара. Стрелецът приклекна и го повдигна. Момчето бе учудващо леко, като ноемврийско листо, носено от сухия вятър на пустинята.
Роланд усещаше присъствието на духа, който обитаваше този каменен кръг и беснееше в ревнив гняв. Когато излезе извън окръжността, усещането за разочарование и ревност изчезна. Той понесе Джейк към лагера. Преди да го достигне, припадналото момче дълбоко заспа. Стрелецът спря за миг край останките от огъня им. Лунната светлина, озарила лицето на Джейк, му придаваше вид на статуя на светец, излъчваща недостижима алабастрова чистота и непорочност. Внезапно прегърна момчето; съзнаваше, че го е обикнал. И в същото време му се струваше, че долавя някъде от висините смеха на мъжа в черно.
Събудиха го виковете на Джейк. Той го бе завързал здраво за един от жилавите храсти, които растяха наблизо, а момчето бе гладно и ядосано.
— Защо си ме завързал? — попита възмутено то, докато Стрелецът разхлабваше стегнатия възел на одеялото. — Нямаше да избягам!
— Но избяга — отвърна му и изражението на хлапака го накара да се усмихне. — Наложи се да тръгна след теб. Ти си сомнамбул.
— Така ли?
Стрелецът кимна и внезапно извади челюстта. Поднесе я пред лицето на Джейк, който примигна, извърна поглед и вдигна ръка.
— Виждаш ли я?
Той кимна объркано.
— Сега трябва да се отдалеча за малко. Може да отсъствам и целия ден. Слушай ме внимателно. Това, което ще ти кажа, е важно. Ако слънцето залезе, а аз още не съм се върнал…
Страх пробяга по лицето на Джейк.
— Изоставяш ме, нали? Стрелецът само го погледна.
— Не — каза момчето след секунда. — Сигурно греша.
— Искам да стоиш тук, докато ме няма. Ако се почувстваш странно — по какъвто и да било начин — вземи тази кост и я дръж в ръцете си.
Омраза и отвращение, придружени от объркване, се смесиха на лицето на Джейк.
— Не мога… Просто не мога…
— Можеш. Трябва да го направиш. Особено следобед. Важно е. Разбра ли?
— Защо ме оставяш сам?
— Налага се.
Отново улови странния стоманен блясък в очите на момчето, също толкова загадъчен, както и историята, която му бе разказало за пристигането си от онзи град с високи сгради, които едва ли не достигали небето.
— Добре — промълви хлапето.
Стрелецът внимателно сложи челюстта на земята край останките от огъня; тя се хилеше сред тревата като някакъв ерозирал фосил, озарен от слънчева светлина след пет хиляди години в мрак. Джейк не я погледна. Лицето му бе бледо и тъжно. Стрелецът се запита дали няма им е от полза, ако приспи момчето и го разпита, но сетне реши, че не си заслужава. Беше сигурен, че духът от каменния кръг е демон, а освен това и оракул. Демон без материална форма, само неопределена сексуална аура. Запита се дали това не е душата на Силвия Питстън, огромната жена, чието религиозно умопомрачение бе довело до кръвопролитието в Тул… но знаеше, че не е тя. Камъните от кръга бяха много стари, този демон бе завладял своята територия в далечните праисторически времена. Стрелецът познаваше добре говорещите демони и не смяташе, че на момчето ще му се наложи да използва челюстта талисман. Гласът и мислите на оракула щяха да бъдат заети със самия него. Стрелецът трябваше да научи истината въпреки риска… а рискът беше огромен. Нуждаеше се отчаяно от истината — заради себе си и заради Джейк.
Отвори кесията си с тютюн и порови из нея. Разбута натрошените сухи листа, докато откри миниатюрна вещ, увита в късче бяла хартия. Претегли я в дланта си, погледът му се рееше в небесата. Сетне разтвори хартията и извади малко бяло хапче, чиито ръбове се бяха протрили по време на пътуването.
Джейк го погледна любопитно.
— Какво е това?
Той се засмя.
— Философският камък. Според историята, която Корт ни разказваше, Старите Богове се изпикали насред пустинята и така се появил мескалинът[1].
Джейк изглеждаше объркан.
— Хапче — отвърна Стрелецът. — Но не от онези, които те приспиват. Това те възбужда за известно време.
— Като ЛСД — съгласи се внезапно момчето, макар да беше смутено.
— Какво е това?
— Не зная — отвърна Джейк. — Просто ми изскочи… Мисля, че дойде от… ти знаеш, от преди…
Стрелецът кимна, макар да изпитваше съмнения. Никога не бе чувал да сравняват мескалина с ЛСД, дори и в старите книги на Мартин.
— Ще ти навреди ли? — попита момчето.
— Никога не съм имал проблеми. — Той избегна директния отговор.
— Не ми харесва.
— Няма страшно.
Мъжът приклекна пред меха, отпи глътка вода и пое хапчето. Както винаги почувства мигновеното му въздействие още в устата си; тя сякаш се напълни със слюнка. Седна край угасналия огън.
— Кога ще се случи нещо? — полюбопитства Джейк.
— След известно време. Стой мирен.
И така момчето закротува, наблюдавайки с неприкрито подозрение ритуала по почистване на оръжията, с който се зае Стрелецът.
Щом ги извади от кобурите, той каза:
— Ризата ти, Джейк. Свали я и ми я дай.
Момчето неохотно съблече избелялата си риза и му я подаде.
Той извади иглата, която носеше затъкната в един от страничните шевове на джинсите си, и конеца, който бе навил в празна гилза, пъхната в патрондаша му. Започна да шие съдрания ръкав на ризата. Когато приключи и подаде дрехата на момчето, усети въздействието на мескалина — стомахът му се сви на топка, заболяха го мускулите по цялото тяло.
— Трябва да тръгвам — каза и стана.
Момчето се надигна, лицето му изразяваше загриженост; сетне се отпусна на земята и каза:
— Пази се. Моля те.
— Не забравяй челюстта — отвърна му. Когато мина покрай него, постави ръка на главата му и разроши русолявите му коси. Жестът го стресна и го накара да се засмее. Джейк го проследи с тревожна усмивка, докато той изчезна в гъстия върбалак.
Стрелецът се насочи право към каменния кръг, като се отби единствено да отпие глътка студена вода от изворчето. Видя отражението си в спокойната му повърхност, обрамчена от мъхове и водни лилии, вгледа се за миг в него, очарован от лика си като Нарцис. Мозъкът му вече се подчиняваше на действието на мескалина, мисълта му се забавяше, докато сетивата му се изостряха. Изправи се на крака и погледна през гъсто преплетените върбови клонки. Между тях проникваше един-единствен златен слънчев лъч, в чиято светлина проблясваха прашинки и мушици.
Мескалинът често бе предизвиквал у него чувство на безпокойство: егото му бе прекалено силно (или може би прекалено елементарно), за да се наслади на помраченото си съзнание, да излезе от тялото си, да изпита по-изтънчени чувства, които гъделичкат като мустаци на котарак. Но този път бе съвършено спокоен. Това беше добре.
Излезе на полянката и тръгна право към кръга. Остави мислите си да се реят в каквато посока пожелаят. Да, този път оракулът дойде по-бързо, връхлетя го с по-голяма сила. Тревата изглеждаше толкова наситено зелена, че навярно ако се наведеше и потриеше длани в нея, те щяха да се боядисат в зелено. Потисна пакостливия импулс да направи този опит.
Но оракулът не произнесе нито дума. Не се опита и да го възбуди сексуално.
Стрелецът отиде до олтара и застана край него. Не беше в състояние да разсъждава разумно. Зъбите му сякаш не бяха на мястото си. Светът изглеждаше облян от прекалено много светлина. Главата му сякаш се превърна в джунгла от растения-мисли, които никога не бе виждал или за чието съществуване дори не бе подозирал — непроходима върбова гора, израсла колкото мескалинов извор. Небето бе водна повърхност, а той се издигаше високо над нея. Тази мисъл предизвика световъртеж, който му струваше далечен и маловажен.

Той стоеше на не повече от пет-шест метра над тях, отдясно на водопада, чиито води се стичаха през огромна, дупка в скалата. Невидим вятър развяваше полите на расото му. В едната си ръка държеше тояга. Другата бе протегнал в подигравателен поздрав. Приличаше на прорицател, а на фона на бурното небе, стъпил на тесен скален корниз, напомняше пророк на Страшния съд, гласът му бе гласът на Йеремия.
— Стрелецо! Колко добре изпълни пророчествата на древните! Лек ден, лек ден, лек ден! — Изсмя се, звуците отекнаха над падащата водна маса.
Стрелецът машинално бе извадил револверите си. Момчето се бе свило зад гърба му.
Роланд изстреля три куршума, преди да овладее предателското треперене на ръцете си — ехото отрази гърмежите сред скалната долина, заглушавайки воя на вятъра и тътена на водопада.
Късче гранит се отчупи над главата на мъжа в черно; вторият изстрел мина вляво от качулката му; третият — отдясно. Роланд бе пропуснал цели три пъти!
Мъжът в черно се изсмя — гръмогласен, весел смях, който сякаш предизвикваше заглъхващото ехо от изстрелите.
— Така ли лесно искаш да унищожиш човека, който единствен знае отговорите на въпросите ти?
— Слез — отвърна Стрелецът.
Отново прозвуча гръмкият, подигравателен смях.
— Не се боя от куршумите ти, Роланд. Плаши ме желанието ти да научиш отговорите.
— Слез.
— От другата страна — каза човекът в черно. — От другата страна ще се видим и ще поговорим.
Погледът му се спря на Джейк и той добави:
— Само ние двамата.
Джейк трепна и нададе сподавен вик. Мъжът в черно се обърна, полите на расото му се развяха като крила на прилеп. После изчезна в скалната пукнатина, откъдето водата струеше с пълна сила. С мрачно усилие на волята Стрелецът се удържа да не стреля подире му.
Единствените звуци, които се чуваха, бяха от падащата вода и от вятъра — звуци, които са огласяли това затънтено място преди хиляди години. Мъжът в черно се бе появил тук. След дванайсет години Роланд най-сетне го бе видял отблизо, бе разговарял с него. А мъжът в черно му се бе присмял.
„От другата страна ще се видим и ще поговорим.“
Момчето се обърна към него с безмълвния смирен поглед на овца, цялото му тяло трепереше. За миг Стрелецът видя лицето на Алис, жената от Тул, наложено върху това на Джейк, белегът на челото й блестеше в мълчаливо обвинение. Изпита жестока ненавист и към двамата (много по-късно се досети, че белегът на челото на Алис и гвоздеят на челото на Джейк от кошмарите му бяха на едно и също място). Момчето сякаш долови мислите му и от гърлото му се изтръгна тих стон. Но само за миг; то бързо стисна устни. От него щеше да излезе истински мъж, дори може би Стрелец, ако разполагаше с достатъчно време.
„Само ние двамата.“
Роланд изпита страхотна жажда, която изгаряше цялото му тяло, жажда, която не можеше да уталожи дори с вино. Цели светове се сгромолясваха пред очите му, а той се опитваше да остане същият, макар разумът му да му подсказваше, че подобна борба е обречена на неуспех.
Беше пладне. Стрелецът погледна нагоре и странната светлина на слънцето, полускрито зад облаците, озари лицето му. „Никой вече не плаща със сребърници — рече си той. — Цената на злото — необходимо или не — се заплаща с плът и кръв.“
— Идвай с мен или остани — обърна се той към Джейк.
Момчето го погледна без да пророни нито дума. За Стрелеца в този последен и съдбоносен момент на раздвоение то престана да бъде Джейк и се превърна просто в момче, безлично същество, което трябва да бъде манипулирано и използвано.
Вик, довян от вятъра, разцепи тишината и двамата с момчето го чуха.
Стрелецът продължи нагоре, миг по-късно Джейк го последва. Заедно преодоляха срутилата се скала зад леденостудения водопад. Изкачиха се до мястото, където бе стоял мъжът в черно. Заедно влязоха в отвора в скалите, където бе изчезнал той. Обгърна ги непрогледен мрак.

Момчето стоеше до извита каменна стена; покрай нея се издигаха метални стълбове, които се губеха в мрака. Върху всеки имаше черни крушки. А на земята, само на два-три сантиметра от каменния под, се виждаха релси от блестящ метал. Какво ли е минавало по тях навремето? Стрелецът си представяше единствено черни електрически снаряди, които летят през вечната нощ. Никога не бе чувал нещо подобно, но на света бяха останали скелети, както и демони. Веднъж бе срещнал един отшелник, който беше придобил почти религиозна власт над шепа нещастни пастири благодарение на една бензинова колонка. Заставаше до нея, едната му ръка собственически я обгръщаше, и произнасяше диви, просташки, човеконенавистни проповеди. От време на време поставяше все още лъскавия метален струйник, прикрепен за разяден гумен маркуч, между краката си. Върху помпата, макар и покрити с ръжда, съвсем отчетливо се четяха загадъчни букви: АМОКО. Безоловен. Амоко се бе превърнал в тотем на бога на бурите и му се кланяха, като му принасяха в жертва овце.
„Раковини — помисли си Стрелецът. — Безсмислени раковини сред пустините, които някога са били морета.“
А сега и железопътна линия.
— Ще вървим по нея — каза.
Момчето не отвърна нищо.
Мъжът загаси факела и двамата легнаха да спят. Когато Стрелецът стана от сън, момчето бе будно, седеше на релсите и гледаше към него, без да го вижда в мрака.
Тръгнаха покрай релсите като слепци; Стрелецът водеше, Джейк го следваше. Неуморните буйни води отдясно бяха единственият им спътник. Вървяха без да разменят нито дума; спираха да поспят и отново тръгваха. Роланд не изпитваше необходимост да разсъждава или да планира. Спеше без да сънува.
По време на четвъртия период на бодърстване се натъкнаха на дрезина.
Стрелецът я блъсна с гърди, а момчето, което вървеше от другата страна, удари главата си, извика и падна.
Стрелецът веднага запали факел.
— Добре ли си?
Думите му прозвучаха рязко, почти раздразнено и Джейк трепна.
— Да — отвърна, като се държеше за главата. Тръсна я, за да покаже, че говори истината. Обърнаха се и огледаха онова, в което се бяха блъснали.
Беше метална платформа, която навярно се движеше на релсите. По средата й имаше нещо като помпа. За разлика от момчето Стрелецът не се ориентира веднага за предназначението й.
— Това е дрезина — обясни Джейк.
— Какво?
— Дрезина — нетърпеливо повтори момчето, — като в старите филми. Виж.
То се качи на платформата и отиде до помпата. Успя да натисне дръжката, напрягайки всичките си сили. Мълчалива, издигнала се над времето, дрезината се придвижи с трийсетина сантиметра по релсите.
— Върви малко трудно — каза момчето, сякаш се извиняваше за това.
Стрелецът се качи на платформата и натисна дръжката. Дрезината напредна послушно, сетне спря. „Операцията“ му хареса — това бе първата стара машина с изключение на помпата в крайпътната станция, която бе виждал да работи — но и го обезпокои. Тя щеше да ги отведе до целта доста по-бързо от предвиденото. „Това е нов капан“ — рече си, уверен, че мъжът в черно е направил така, че да се натъкнат на дрезината.
— Страхотно, нали? — каза момчето с изпълнен с омраза глас.
— Какво е това „филми“? — попита отново Роланд.
Джейк не му отговори. Двамата продължиха да стоят сред тишината, която напомняше за стара гробница. Стрелецът чуваше как работят органите в тялото му, чуваше и дишането на момчето. Това беше всичко.
— Застани от едната страна. Аз ще застана от другата — каза Джейк. — Трябва да натискаш, докато набере скорост. Тогава ще ти помогна. Първо ти, после аз. Ясно ли е?
— Да — отвърна той. Дланите му бяха безпомощно свити в юмруци.
Но ще трябва да натискаш сам, докато дрезината се ускори — повтори момчето и го погледна.
Изведнъж пред погледа на Стрелеца се появи съвсем ясна картина на Голямата зала една година след пролетния бал, опустошена от въстание, гражданска война и чуждо нашествие. Замени я споменът за Алис, жената с белега от Тул, отхвърлена от машинално изстреляните куршуми. Сетне се появи лицето на Джейми, посиняло в смъртта, сетне това на Сюзан, изкривено от плач. „Всичките ми стари приятели“ — помисли си Стрелецът и се усмихна зловещо, сетне промълви:
— Ще натискам.

Носеха се през мрака, вече с по-голяма скорост, без да опипват пътя си. Щом дрезината веднъж се отърси от товара на своята възраст, започна да върви съвсем леко. Момчето се опитваше да помага и Стрелецът му позволяваше да го сменя, но през повечето време действаше сам — неуморно натискаше надолу-нагоре. Реката бе техен спътник, понякога ги доближаваше от дясната им страна, понякога се отдалечаваше. Веднъж преминаха през огромна пещера, която наподобяваше преддверието на праисторическа катедрала.
Скоростта и вятърът, който галеше лицата им, сякаш замениха зрението им и ги върнаха отново в рамките на времето. Стрелецът прецени, че за час изминават между петнайсет и двайсет и пет километра, движейки се по плавен стръмен склон, който го изтощаваше. Когато спираха, заспиваше смъртно уморен. Храната им беше на привършване. Но не се тревожеха.
За Стрелеца напрежението, предизвикано от наближаващата развръзка, нарастваше едва доловимо, но съвсем реално, също като умората от задвижването на дрезината. Бяха близо до края на началото. Чувстваше се като актьор, излязъл на сцената минути преди вдигането на завесата, преговорил първите думи от ролята си и чул шумоленето на програмите, докато невидимата публика се настаняваше по местата си. Стомахът му бе свит на топка от непрестанно, напрегнато очакване; радваше се, че умората му помага непробудно да спи.
Момчето говореше все по-малко и по-малко; но когато спряха да починат, преди да бъдат нападнати от мутантите, то го заразпитва за това кога човек пораства.
Стрелецът се бе облегнал на дръжката, стискайки между зъбите си цигара. Канеше се да потъне в обичайния си мъртвешки сън, когато момчето зададе своя въпрос.
— Защо се интересуваш?
В гласа на Джейк прозвуча упорство, което може би прикриваше неудобството му.
— Просто така. — И след като помълча, добави: — Винаги съм се питал какво е да си голям. Досега съм чувал само лъжи.
— Не пораснах изведнъж, нито пък на едно място — каза Стрелецът. — Веднъж видях обесен човек. Това също бе част от израстването ми, макар тогава да не го съзнавах. Преди дванайсет години зарязах едно момиче в град, наречен Кингстаун. Това бе друг епизод от израстването ми. Не осъзнавах какво се случва. Едва по-късно осмислих отделните етапи.
Досети се с известно смущение какво точно избягва и неохотно допълни:
— Навярно ритуалът на пълнолетието беше само формалност. — Той се изсмя. — Като любовта. Любовта и смъртта бяха моят живот.
Момчето мълчеше.
— Трябваше да се проявя в битка — започна Стрелецът.

Беше горещо лято.
Август връхлетя като любовник-вампир, изсуши земята и посевите на фермерите и превърна полята край града-замък в безплодна пустош. На запад, на няколко километра в посока към границата, където бе краят на цивилизования свят, вече се водеха битки. Новините бяха лоши, но те избледняха пред страшната суша. Добитъкът лежеше изтощен в кошарите. Свинете грухтяха равнодушно, без да се притесняват за ножовете, които се точеха всяка есен. Хората както обикновено се оплакваха от данъците и от военната служба; но зад обичайната им игра на политика се чувстваше отчаяние. Центърът бе оръфан като протрит килим, изпран и прострян да съхне. Нишките на мрежата, която още удържаше остатъците от минало великолепие, се бяха протрили. Всичко се разпадаше. В горещия дъх на лятото земята летеше към наближаващото затъмнение.
Момчето се разхождаше из горния коридор на каменната сграда, която бе негов дом; то усещаше какво става, но не го разбираше.
Бяха изминали три години от обесването на готвача, който винаги бе намирал закуска за изгладнелите деца. Момчето бе наедряло. Беше на четиринайсет, облечено в избелели сини панталони, широкоплещесто, с източени крака. Все още бе девствено, но две повлекани, дъщери на търговец от Западния град, му бяха хвърлили око. Той също не беше безразличен към момичетата. Дори в хладния коридор тялото му бе обляно в пот.
В другия край се намираха покоите на майка му и той ги доближи без капка любопитство, просто искаше да ги подмине и да се качи на покрива, където го очакваха лекият ветрец и удоволствието, което си доставяше със собствената си ръка.
Минаваше покрай вратата, когато някой го повика:
— Хей, момче.
Беше Мартин, магьосникът. Беше облечен с подозрителна, смущаваща небрежност — тесни черни кадифени панталони и бяла риза, разкопчана на гърдите му. Косата му бе разчорлена.
Момчето го изгледа мълчаливо.
— Ела, ела! Не стой в коридора. Майка ти иска да говори с теб. — Устните му се усмихваха, но изражението му беше подигравателно. От усмивката му лъхаше студенина.
Майка му, изглежда, не изпитваше желание да го види. Седеше на стола си край огромния прозорец в централната приемна на своите покои, онзи, който гледаше към каменния двор. Носеше широка всекидневна рокля. Погледна сина си само веднъж с мимолетна усмивка на съжаление, сякаш есенно слънце се отразяваше в буйна река. През останалото време не откъсваше поглед от ръцете си.
Виждаше я рядко и споменът за песните й почти бе избледнял в съзнанието му. Тя бе една обична непозната. Момчето усети зараждането на неопределен страх и неподправена омраза към Мартин, дясната ръка на баща му.
И, разбира се, към сплетните, които се носеха из града.
— Добре ли си? — тихо го попита тя, свела поглед. Мартин стоеше до нея, тежката му ръка бе смущаващо близо до мястото, където се съединяваха бялото й рамо и бялата й шия. Усмихваше се и на двамата. Кафявите му очи изглеждаха почти черни.
— Да — отвърна хлапакът.
— Добре ли върви обучението ти?
— Справям се. — И двамата добре знаеха, че той не притежава изумителния интелект на Кътбърт или рефлексите на Джейми. Беше зубрач и побойник.
— А Дейвид? — Тя знаеше колко е привързан към сокола.
Момчето погледна към Мартин, който продължаваше надменно да се усмихва.
— Вече не е в най-добрата си форма.
Майка му сякаш трепна; за миг лицето на Мартин като че помръкна, ръката, която лежеше върху рамото й, се сви в юмрук. Сетне тя погледна през прозореца.
„Това е игра“ — рече си той. Но кой с кого си играе?
— Имаш белег на челото си — каза магьосникът. — Ще станеш ли боец като баща си, или просто си прекалено бавен и несъобразителен?
Този път майка му наистина трепна.
— И двете — отговори момчето. Гледаше Мартин право в очите и насила се усмихваше. Дори тук горещината беше непоносима.
Изведнъж усмивката на Мартин се стопи.
— Можеш да се качиш на покрива, момче. Мисля, че имаш работа там.
Но Мартин не беше разбрал нищо, беше го подценил. Бяха разговаряли на езика на простолюдието, истинска пародия на непринуденост. Но сега момчето извика на Свещения език на господарите:
— Майка ми не ме е освободила, робе!
Лицето на магьосника се изкриви, сякаш някой го бе ударил с камшик. Момчето чу как майка му ахна от ужас и успя да произнесе само името му.
Но болезнената усмивка не слезе от лицето на момчето и то пристъпи напред.
— Ще ми дадеш ли знак за вярност, робе? В името на баща ми, комуто служиш?
Мартин продължи да го гледа втренчено, не вярваше на ушите си.
— Върви — промълви, — върви да си играеш.
Момчето излезе без да престава да се усмихва.
Когато затвори вратата, дочу вопъла на майка си.
Сетне Мартин се засмя.
Продължавайки да се усмихва, то се подготви за изпитанието.
Джейми бе разговарял със съпругите на търговците и когато видя Роланд да пресича тренировъчния плац, се втурна да му съобщи последните клюки за бунтовете и кръвопролитията на запад. Но думите застинаха в гърлото му. Бяха израсли заедно от деца, бяха се били, бяха предприемали хиляди експедиции из замъка, зад чиито стени бяха родени.
Момчето мина покрай него с невиждащ поглед и неприятна усмивка. Отиваше към дома на Корт, където щорите предлагаха защита срещу жестоката следобедна жега. По това време Корт обикновено спеше и събираше сили за нощните си похождения из мръсните бордеи на долния град.
Джейми интуитивно разбра какво ще се случи. Обзет от страх и изпаднал в екстаз, бе разкъсван от желанието да последва Роланд или да извика останалите.
Сетне сякаш се пробуди и хукна към главната сграда, като крещеше:
— Кътбърт! Алан! Томас!
Всички знаеха, по загадъчния, но присъщ за момчетата начин, че Роланд ще е първият сред тях, който ще се подложи на изпитанието. Но това се случи прекалено рано.
Неприятната усмивка на лицето на Роланд го възбуди повече, отколкото новините за войни, въстания и магии.
Той стигна дома на своя учител и отвори вратата с ритник. Тя отхвръкна назад, удари се в грубата мазилка на стената и отскочи.
Никога не бе идвал тук. Озова се в оскъдно обзаведена кухня, прохладна и тъмна. Маса. Два обикновени стола. Два шкафа. Избелял линолеум на пода, протрит между хладилника, рафта, на който стояха ножовете, и масата.
Това бе убежището на стария учител — заклет среднощен гуляйджия, който се бе грижил с недодялана любов за три поколения момчета и бе превърнал някои от тях в стрелци.
— Корт!
Роланд ритна масата, тя отхвръкна в другия край на кухнята и се удари в лавицата. Ножовете изпопадаха с трясък от стената.
От съседната стая се разнесе силен тропот, придружен от полусънено покашляне. Момчето не влезе там, убедено, че това е капан, знаеше, че Корт се е събудил веднага при влизането му и е застанал с блеснало от възбуда око зад вратата на другата стая, готов да извие врата на непредпазливия натрапник.

— Корт, ела тук, робе!
Сега той говореше на Езика на господарите и Корт отвори широко вратата. Носеше само долни гащи. Беше набит мъж с криви крака и огромни мускули, целият покрит с белези. Единственото му здраво око блестеше на плешивата му глава.
Момчето формално отдаде чест.
— Вече няма да ме учиш, робе. Днес аз ще те уча.
— Избързваш, пале такова — небрежно отвърна той, също на Езика на господарите. — Подранил си с цели пет години. Ще те попитам още веднъж. Ще вземеш ли обратно думите си?
Лицето на момчето се изкриви в неприятна усмивка. За Корт, който бе виждал подобни усмивки по окъпаните в кръв поля на славата и безчестието, този отговор бе достатъчен. Може би единственият отговор, който щеше да приеме без съмнение.
— Много жалко — равнодушно продължи той. — Беше многообещаващ ученик — бих казал най-добрият, който съм имал от двайсет години насам. Жалко ще бъде да пропилееш таланта си. Но светът се промени. Настъпиха тежки времена.
Момчето остана безмълвно (и без друго не бе в състояние да даде каквото и да било смислено обяснение), но за пръв път ужасната му усмивка се смекчи.
— Все пак си в правото си на наследник, въпреки че на запад бушуват революции. Аз съм твой роб, момче. Признавам те за свой господар и ти се подчинявам сега — може би за последен път — с цялото си сърце.
И Корт, който го бе връзвал, ритал, бил, псувал, който беше издевателствал над него, коленичи пред Роланд и сведе глава.
Момчето смаяно докосна жилавия му врат.
— Стани, робе. Приеми моето благоволение.
Корт бавно се изправи; може би изпитваше болка, скрита зад непроницаемата маска на лицето му.
— Безполезно е. Откажи се, момче. Ще наруша собствената си клетва. Откажи се и изчакай.
Роланд не отвърна нищо.
— Много добре. — Гласът на учителя стана сух и делови. — След един час. С оръжие по твой избор.
— Ще донесеш ли тоягата си?
— Никога не се разделям с нея.
— Колко тояги са ти били отнети, Корт? — Което бе равносилно на: „Колко момчета са напускали двора зад Голямата зала като стрелци-чираци?“
— Днес няма да я загубя — бавно отвърна Корт. — Съжалявам. Получаваш само един шанс. Дали си проявил нетърпение, или си се оказал недостоен, наказанието е същото. Не можеш ли да почакаш?
Момчето видя пред себе си образа на Мартин, който се извисяваше пред него като планина.
— Не.
— Добре. Какво оръжие избираш?
Роланд мълчеше.
Усмивката на Корт разкри кривите му зъби.
— Постъпваш разумно. След час. Разбираш ли, че съществува вероятност никога повече да не видиш близките си, баща си или замъка?
— Зная какво означава изгнанието.
— Върви тогава.
Момчето излезе без да се обърне.

В мазето под плевнята бе студено и влажно. Тук проникваше светлината на вездесъщото слънце, но не и топлината му; момчето държеше в мазето сокола си и птицата като че се чувстваше добре.
Дейвид беше остарял и вече не ловуваше. Перушината му бе загубила предишния си блясък, но очите на хищника бяха все така остри. Не можеш да се сприятелиш със сокол, казваха хората, освен ако ти самият не си сокол, самотник, гост на тази земя, без да имаш приятели и без да изпитваш нужда от тях. Соколът не знае що е морал.
Дейвид беше стар сокол. Момчето се надяваше (или може би нямаше достатъчно въображение, за да се надява на подобно нещо? Кой знае?), че самият той е млад сокол.
— Хай! — подвикна тихичко и протегна ръка към дървения прът.
Птицата кацна на ръката му и застана неподвижна; главата й не бе покрита с качулка. С другата си ръка момчето бръкна в джоба си и извади парче сушена пастърма. Соколът я грабна и я погълна.
Момчето започна нежно да гали Дейвид. Корт вероятно не би повярвал на очите си, ако видеше тази сцена, но той не вярваше, че момчето е готово да стане Стрелец.
— Мисля, че днес ще умреш — каза Роланд, като продължаваше да гали сокола. — Ще бъдеш принесен в жертва като всички онези птици, загинали при твоето обучение. Помниш ли? Не? Няма значение. От днес нататък соколът съм аз.
Дейвид не издаваше нито звук — очевидно му беше все едно дали ще живее, или ще умре.
— Стар си — замислено продължи момчето. — И може би не си мой приятел. Само преди година щеше да изкълвеш очите ми, вместо да грабнеш парчето месо, нали? Корт би се изсмял на това. Но ако сме се сближили… коя е причината, птицо? Старост или приятелство?
Дейвид мълчеше.
Момчето му нахлупи качулката и взе връвта, навита на края на дървения прът. Сетне двамата излязоха от мазето.

Дворът зад Голямата зала всъщност не бе истински двор, а само дълъг коридор със стени от преплетен, гъсто насаден жив плет. От незапомнени времена бе използван при ритуалите за посвещаване на момчетата за стрелци, дълго преди появяването на Корт и неговия предшественик, пронизан смъртоносно от престарал се ученик. Много момчета бяха напуснали като мъже коридора от източната му страна, тази, от която бе влязъл учителят. Източният край водеше към Голямата зала, към цивилизацията и съблазните на просветения свят. Но много по-често момчетата биваха изнасяни пребити и окървавени през западния край, за да си останат момчета завинаги. Западният край водеше към планините и отшелниците, които ги населяваха, отвъд тях се намираха непроходими гори, а после идваше ред на пустинята. Момчето, което успяваше да се превърне в мъж, напускаше света на мрака и невежеството и преминаваше в света на светлината и отговорността. Момчето, което загубеше битката, можеше само да се оттегли… завинаги. Коридорът бе равен като игрище. Беше дълъг точно петдесет метра.

В двата му края обикновено се скупчваха зрители и роднини, тъй като денят на ритуала най-често биваше предсказан с голяма точност — осемнайсет бе най-разпространената възраст (онези, които не успяваха да издържат изпита до двайсет и петата си година обикновено започваха да водят скромния и уединен живот на свободни фермери; бяха се оказали неспособни да поемат жестокия риск да спечелят или да загубят всичко). Но в този ден единствените зрители бяха Джейми, Кътбърт, Алан и Томас. Те се събраха в края, от който идваха момчетата, бяха изумени и ужасени.
— Оръжието ти, глупако! — изсъска Кътбърт. — Забравил си оръжието!
— Не съм — разсеяно отвърна Роланд. Питаше се дали новината бе достигнала до Централната сграда, до майка му и до… Мартин. Баща му бе отишъл на лов и щеше да се върне след няколко седмици. Това го караше да се срамува, защото чувстваше, че баща му може би няма да одобри постъпката му, но положително щеше да го разбере. — Появи ли се Корт?
— Тук е. — Гласът дойде от далечния край на коридора. Учителят пристъпи напред, облечен в къса туника. Челото му бе опасано от широка кожена лента, която да пречи на потта да се стича в очите му. В ръката си държеше дървена тояга, заострена от единия край, а другият завършваше с тежка топка. Започна молитвата, която всички те, избраници на своите бащи, научаваха още в ранно детство, за да я произнесат в деня, в който може би щяха да станат мъже.

— Сериозни ли са намеренията ти, момче?
— Да, учителю.
— Като изгнаник от бащиния дом ли идваш?
— Да, учителю. — Щеше да остане изгнаник, докато успееше да победи Корт. Ако той го надвиеше, щеше да остане изгнаник завинаги.
— Носиш ли избраното от теб оръжие?
— Нося го, учителю.
— Какво е то? — Този въпрос даваше предимство на учителя, позволяваше му да нагоди действията си към прашка, копие или мрежа.
— Моето оръжие е Дейвид, учителю. Корт се поколеба за миг.
— На твое разположение съм, момче. Побързай. Тръгна към него по коридора, като прехвърляше тоягата ту в едната, ту в другата си ръка. Момчетата възбудено трепнаха като птици, когато Роланд пристъпи насреща му.
Моето оръжие е Дейвид, учителю.
Дали Корт си спомняше? Дали го беше разбрал? В такъв случай всичко бе загубено. Момчето разчиташе на изненадата и на духа, съхранил се в сокола. Дали нямаше да остане безучастен, докато Корт удряше Роланд с тоягата си? Или щеше да полети към небето?
Двамата се приближаваха един към друг и момчето свали качулката на сокола. Тя падна на зелената трева и Роланд престана да се движи. Видя как очите на Корт се насочват към птицата и се разширяват от изненада и закъсняло просветление.
Настъпил беше моментът.
— Към него! — извика момчето и вдигна ръка.
Дейвид полетя като безмълвен куршум; размаха здравите си криле веднъж, два, три пъти, преди да забие ноктите и клюна си в лицето на Корт.
— Браво, Роланд! — радостно изкрещя Кътбърт.
Учителят отстъпи назад, като се олюляваше, сетне изгуби равновесие. Вдигна тоягата си и я завъртя безсилно над главата си. Соколът беше като вълна от перушина.
Роланд се втурна напред и протегна ръка.
Но Корт си оставаше прекалено бърз. Птицата почти закриваше полезрението му, но той вдигна тоягата със заострения край напред и направи единственото, което можеше да го спаси. Удари по лицето си три пъти, безмилостно напрягайки мускулите си.
Смазаният Дейвид падна на земята. Едното му крило лудешки пляскаше по тревата. Студените му хищнически очи бяха вперени в окървавеното лице на учителя.
Момчето ритна Корт по темето. Това трябваше да сложи край на двубоя; кракът му бе изтръпнал от единствения удар с тоягата, но въпреки всичко трябваше да довърши учителя. За миг Корт се олюля, сетне се просна на земята и хвана момчето за крака.
Роланд отскочи назад, но се спъна и падна на земята. До слуха му достигна писъкът на Джейми.
Корт се бе изправил, готов да го нападне и да го довърши. Роланд бе изгубил своето преимущество. За миг двамата се изгледаха, учителят бе застанал над ученика си, по лявата му страна се стичаха струйки кръв, сляпото му око беше полузатворено. Тази нощ нямаше да се забавлява из публичните домове.
Момчето почувства остра болка в ръката си. Дейвид го кълвеше. И двете му крила бяха счупени. Беше истинско чудо, че още е жив.
Момчето го сграбчи като камък, без да обръща внимание на забития клюн, който късаше ивици месо от китката му. Когато Корт се хвърли към него, Роланд отново запрати сокола към него.
— Хай! Дейвид! Убий го!
Сетне Корт връхлетя отгоре му, закривайки слънцето с тялото си.
Птицата остана приклещена между двамата и момчето усети как учителят се опитва да забие палеца си в очите му. Рязко отметна глава, като едновременно с това вдигна крак, за да попречи на коляното на Корт, което търсеше слабините му. Три пъти удари учителя по врата. Имаше чувството, че удряше камък.
Корт изохка. Тялото му потрепери. Момчето едва успя да види как ръката му търси тоягата. Успя да я изрита извън обсега му. Дейвид беше забил нокти в дясното ухо на Корт. Топла кръв опръска лицето на момчето.
Юмрукът на учителя се заби в птицата, пречупвайки гръбнака й. Ноктите обаче не изпускаха жертвата си. Корт вече бе останал без ухо; на мястото му имаше само червена дупка. Третият удар отхвърли сокола встрани.
Роланд замахна, удари учителя по носа и счупи тънката кост. Бликна кръв.
Корт изохка и слепешката посегна между краката на момчето, но то се извърна, напипа тоягата и се изправи на колене.
Учителят също успя да се изправи на колене и зловещо се озъби. Цялото му лице бе покрито с кръв. Единственото му зрящо око бясно се въртеше. Разбитият му нос бе изкривен. От бузите му висяха парчета месо.
Момчето държеше тоягата като бейзболист, който очаква подаване.
Корт направи лъжливо движение и се хвърли към него.
Но момчето беше нащрек. Тоягата описа плавна арка и с тъп звук се стовари върху черепа на учителя, който се строполи на тревата, вперил в момчето безжизнените си очи. От устата му се стичаше слюнка.
— Предай се или ще умреш.
Корт се усмихна. Съзнанието му почти го бе напуснало и той щеше да лежи вкъщи поне една седмица, потънал в мрака на комата, но сега напрегна последните си сили.
— Предавам се, Стрелецо. Предавам се с усмивка.
Здравото му око се затвори.
Стрелецът го разтърси леко, но настойчиво. Останалите се събраха около него, треперещите им ръце го тупаха по гърба, побутваха го приятелски. Сетне отстъпиха уплашени, усетиха пропастта, зейнала помежду им. Това не бе кой знае колко учудващо — между новия Стрелец и момчетата винаги зейваше пропаст.
Корт примигна едва-едва.
— Ключът — каза Стрелецът. — Принадлежи ми по рождение, учителю.
Рожденото му право бяха револверите — не толкова тежки като тези на баща му с дръжки от сандалово дърво — но все пак револвери. Забранени за всички, освен за малцината избрани. Съвършеното оръжие. В трезора под казармите, където според древния обичай Роланд трябваше да остане далеч от майчината прегръдка, висяха окачени револверите му на чирак, тежки изделия от стомана и никел. Но те бяха принадлежали на баща му по време на неговото чиракуване, а сега баща му командваше всички — поне на теория.
— Затова ли бързаше, а? — промълви Корт, сякаш насън. — И все пак ти победи.
— Ключът.
— Соколът… добре измислено. Отлично оръжие. От колко време обучаваше гадината?
— Не съм го обучавал. Сприятелих се с него. Дай ми ключа.
— Под колана ми е, Стрелецо — промълви Корт и отново затвори единственото си око.
Стрелецът пъхна ръка под колана на учителя, почувства тежестта на корема му, огромните му отпуснати мускули. Ключът беше окачен на месингова халка. Роланд го сграбчи и едва потисна желанието си да го подхвърли нагоре, радвайки се на победата.
Изправи се на крака и тъкмо се обръщаше към момчетата, когато Корт направи безуспешен опит да го хване за крака. Стрелецът уплашено си помисли, че това е отчаяна атака и се напрегна, но Корт само го погледна и размаха пръст, сетне прошепна:
— Сега ще заспя. Може би завинаги, не зная. Вече няма на какво да те науча, Стрелецо. Ти ме надмина и при това си с две години по-млад, отколкото беше баща ти навремето. А той беше най-младият Стрелец. Позволи ми да ти дам един съвет.
— Какъв? — Гласът на момчето издаваше нетърпение.
— Почакай.
Роланд смаяно го зяпна.
— Остави славата и легендата да вървят пред теб. Има хора, които ще се погрижат за това. — Очите му гледаха някъде над рамото на Стрелеца. — Може би са глупаци. Нека мълвата те предшества. Нека сянката ти расте. Нека ти порасне брада. Нека стане тъмна и плътна. — Той криво се усмихна. — След време мълвата може да омагьоса дори магьосник. Разбра ли какво се опитвам да ти кажа, Стрелецо?
— Да.
— Ще приемеш ли последния ми съвет?
Стрелецът се поклащаше на пети и размишляваше.
Погледна небето. То потъмняваше; преобладаваше пурпурният цвят. Горещината на деня постепенно отслабваше, а от запад долитаха гръмотевици, които вещаеха дъжд. Сияние озаряваше смълчаните хълмове. Отвъд тях се простираха планините. Отвъд тях се проливаха реки от кръв. Той беше уморен, уморен до мозъка на костите си.
Погледна към Корт.
— Довечера ще погреба сокола си, учителю. Сетне ще отида в долния град, за да предупредя онези, които те очакват в бордеите.
Устните на Корт се разтегнаха в болезнена усмивка. Сетне той потъна в сън.
Стрелецът се обърна към останалите:
— Направете носилка и го отнесете в дома му. Сетне повикайте медицинска сестра. Не, две сестри. Разбрахте ли?
Продължаваха да го гледат, затаили дъх, неспособни да излязат от обхваналото ги вцепенение. Струваше им се, че около главата му ще се появи ореол или че той всеки момент можеше да се превърне във върколак.
— Две жени — повтори Стрелецът и се усмихна. Приятелите му също се усмихнаха.
— Проклетнико! — внезапно извика ухиленият Кътбърт. — Не остава нищо за нас!
— Светът няма да се промени до утре — каза Стрелецът, като цитира с усмивка старата поговорка. — Алан, мързеливецо! Размърдай си задника.
Алан се зае да майстори носилка; Томас и Джейми тръгнаха към главната сграда.
Стрелецът и Кътбърт се спогледаха. Бяха първи приятели — поне доколкото бе възможно при техните характери. В очите на Кътбърт играеше опасно пламъче, а Стрелецът едва се сдържа да го предупреди да не се подлага на изпитанието поне още година или дори година и половина, освен ако не иска да замине на запад. Но заедно бяха преживели страхотни моменти и той чувстваше, че не бива да се държи покровителствено. „Започвам да ставам интригант“ — рече си, после се сети за Мартин и за майка си и на устните му заигра коварна усмивка.
„Ще бъда първият“ — помисли си. Едва сега бе напълно убеден в това, макар тази идея да се бе въртяла в главата му стотици пъти.
— Да вървим — промълви.
— С удоволствие, Стрелецо.
Напуснаха зеления коридор откъм източния му край. Томас и Джейми вече се връщаха с медицинските сестри, които приличаха на привидения с белите си престилки и червените кръстове на гърдите си.
— Да ти помогна ли да погребеш сокола? — попита Кътбърт.
— Да.
По-късно, когато се спусна мрак, а заедно с него пристигнаха гръмотевиците и проливният дъжд, докато огромни призрачни облаци се гонеха по небето, а светкавиците озаряваха кривите улички на долния град, докато конете чакаха на коневръза с наведени глави и увиснали опашки, Стрелецът за пръв път спа с жена.
Всичко стана бързо и беше приятно. Когато всичко свърши и двамата лежаха безмълвни един до друг, заваля градушка. На долния етаж някой свиреше „Хей, Джуд“. Мислите на Стрелеца се насочиха към самия него. В тишината, нарушавана от тропота на ледените зърна, малко преди да потъне в сън, той осъзна, че може да се окаже не само първият, но и последният.

Разбира се, той пропусна някои моменти, но все пак разказа на момчето почти всичко. Вече бе разбрал, че хлапакът е изключително схватлив и прилича много на Кътбърт или дори на Джейми.
— Спиш ли? — попита го.
— Не.
— Разбра ли онова, което ти разказах?
— Дали съм го разбрал? — попита момчето с премерен присмех. — Дали съм го разбрал? Шегуваш ли се?
— Не — заоправдава се Стрелецът. На никого досега не бе разказвал за посвещаването си, защото изпитваше смесени чувства към случилото се. Разбира се, соколът бе напълно приемливо оръжие, но едновременно с това бе трик. И предателство. Първото, а след него дойдоха много други. Дали се готвя да хвърля това момче към мъжа в черно?
— Разбирам — каза Джейк. — Било е игра, нали? Защо възрастните винаги си играят? Нима всичко трябва да е само оправдание за поредната игра? Дали хората израстват, или просто остаряват?
— Не знаеш всичко — каза мъжът, опитвайки се да сдържи гнева си.
— Така е. Но зная какво съм аз за теб.
— И какво си ти за мен? — напрегнато попита Стрелецът.
— Чип за игра на покер.
На Роланд му се прииска да сграбчи камък и да размаже главата на момчето. Вместо това каза:
— Заспивай. Момчетата имат нужда от сън.
А в главата му отекваха думите на Мартин: „Върви да си играеш.“
Седеше неподвижно в мрака, уплашен, ужасен (за пръв път през живота си) от мисълта, че ще започне да изпитва ненавист към самия себе си.

През следващия период на бодърстване железопътната линия доближи подземната река и те се натъкнаха на мутантите.
Джейк ги видя пръв и пронизително изпищя.
Стрелецът, който гледаше право напред, докато караше дрезината, изви глава вдясно. Някъде в далечината се мержелееше нещо зеленикаво, което блещукаше едва-едва. За пръв път от много време усети миризма — слаба и неприятна.
Зелената маса се оказа уродливо лице. Над сплескания нос се виждаха изпъкнали като на насекомо очи, които бяха втренчени безизразно в тях. Стрелецът почувства атавистично отвращение. Потръпна и дрезината намали скоростта си.
Светещото лице изчезна.
— Какво беше това? — попита момчето. — Какво… — Думите заседнаха в гърлото му, когато минаха покрай група от три мъждукащи създания, застанали между релсите и невидимата река, които ги проследиха с поглед, без да помръднат.
— Това са мутантите — отговори Стрелецът. — Не мисля, че ще ни създадат проблеми. Мисля, че се страхуват от нас…
Едно от съществата се отърси от унеса си и се затътри към тях; излъчваше слаба флуоресцираща светлина и променяше формата си. Голото му тяло се превърна във възлеста фигура с пипаловидни крайници, завършващи със смукала.
Момчето отново изпищя и като уплашено куче се притисна към крака на Стрелеца.
Едно от пипалата се издигна над платформата на дрезината. От него лъхаше на нещо влажно, тъмно и непознато. Стрелецът пусна дръжката и извади револверите си. Изстреля един куршум право в идиотската физиономия. Съществото падна, блещукането помръкна като луна при затъмнение. Проблясъкът от изстрела ослепи привикналите с мрака им очи. Горещият мирис на барут бе непознат в това забравено от Бога място.
Заприиждаха нови и нови мутанти. Не смееха да ги нападнат, но се приближаваха към релсите — мълчалива, досадна пасмина.