`Малката вещица - Силия Рийс`

Зимата здраво се е вкопчила в живота на всички ни. Студът е безпощаден, става още по-студено, ако това е възможно, храната намалява, а прясната храна — най-много от всичко. Джона се страхува, че може да избухне епидемия от скорбут, както на кораба. Запасите му от лимонов сок са нищожни.
Мъжете излизат на лов, когато времето позволява, но дивечът е напуснал околността, а малкото животни, които успяват да убият, са само кожа и кости.
Споделяме всичко, което можем да заделим. Извикаха ме при госпожа Джонсън. Марта предложи тя да отиде, но съпругата на пастора настоява да съм идела аз, защото Марта няма да й свърши работа. Искала да ме помоли за услуга.



Госпожа Джонсън ме посрещна. Очите й са огромни и когато се усмихва кожата й се изтегля и очертава силно черепа. Донесох й от Марта освежителна напитка, но се боя, че няма да има никаква полза от нея. Сякаш детето вътре в нея я поглъща до мозъка на костите й.
Тя е добра жена и знае, че запасите ни са малко. Децата са се възстановили и тя иска да се отблагодари. Даде ми вкъщи много неща, които си поделихме: царевица, грах, боб, овесено брашно, питки, които е изпекла и дори няколко ценни ябълки, чиято кора е сбръчкана, но от това ароматът им е още по-сладък.
— А сега за услугата — тя хваща ръката ми, ръцете й са толкова студени, а кожата е толкова изпъната, та чак прозира. — Племенникът на отец Джонсън, Елиас, е зает със съставянето на своята „Книга на чудесата“, но студът подува болезнено ставите на пръстите му и той не може да пише. Той ми диктуваше, но вече не ми стигат сили. Той ми каза, че можеш да четеш и пишеш, при това четливо и че ще можеш да ме заместиш. Ще се съгласиш ли? Разбира се, когато идваш, ще ядеш тук, а и ще се погрижа да има какво да отнесеш у дома.
Как можех да й откажа? Вече ми беше дала достатъчно, за да се изхраним цяла седмица.



Когато ходя там, не виждам често отец Джонсън и това ме радва. Не ми хареса начинът, по който ме разпитваше. Тази негова склонност да разпитва ме изнервя. Никога не се храни със семейството си, а и живее в отделна част на къщата, колкото е възможно по-далеч от врявата на децата. Когато се срещнем, се прави, че не ме вижда, сякаш съм нещо, което не заслужава вниманието му.
Елиас Корнуел си има кабинет — малка стая, до която се стига по вити стълби, тясна и с тъмна ламперия. Огънят свети през решетката на камината, а на масата, затрупана с листа, има хубави свещи. Тук работи над книгата си, която бе започнал на кораба, но сега тя вече си има име: „Книга за чудесата, знаменията и много други забележителни неща (които са се случили) от Елиас Корнуел“.
Заглавието ми се струва малко длъжко, но не ми е работа да се бъркам.
Надява се да отиде до Бостън през пролетта, когато пътищата станат проходими и да я даде на един печатар там. Но дотогава много вода има да изтече. Събрал е огромна и много странна сбирка от истории. Някои са преживени от него — чудотворното ни избавление в морето, пътешествието ни до тук, водени от провидението. Описал е и чудотворното основаване на града, описано му от отец Джонсън и първите заселници. Останалото е сбирщина от знаци и знамения, сънища и чудеса, които кой знае от къде е научил. Странни светлини, комети, горящи в небето, къщи, преследвани от странни явления и шумове, невидими барабанчици, жени и зверове, които имат чудовищно потомство. Книги на магьосници, които не горят и какво ли още не. Не знам кой го будалка, но в главата му има повече бабини деветини, отколкото в ума на селска бабичка.
Елиас крачи из стаята, докато пиша, и пука с пръсти, за да облекчи зачервените си и подути стави. Крачи и говори, а докато говори, бледите му очи горят със студен фанатичен огън и всеки техен лъч е студен като лъчите на слънцето върху леда отвън.
— „Зимата още по-силно затегна своята примка. Корабите са сковани в бостънското пристанище. Вълците стават още по-нагли. Децата боледуват. Добитъкът измира.“
— Но това се случва всяка година. Тази година е по-лоша, следващата още повече, и тъй, докле не започне да вали сняг през цялата година. Сега е лето 1660-то. Наближава Денят на страшния съд, Мери. Останаха броени години до настъпването на годината на Звяра. Разбираш ли ме? Лукавият е навсякъде около нас. Трябва постоянно да сме нащрек или и ние ще бъдем покварени заедно с всички останали. Само чистите, неопетнените ще са достойни да посрещнат Христовото пришествие.
Понякога се приближава и се надвесва, за да види какво пиша. Долавям разваления му дъх, усещам го по бузата и врата си, опитвам да не се задавя и да не повърна.
Той наистина вярва, че е дошло време за Второто пришествие и че Бюла ще е центърът му. Единственото му безпокойство е, че това ще се случи преди да е успял да отпечата книгата си. На мен ми се струва, че си е изгубил ума.



Гладът вилнее из града, вълците наистина стават по-нагли и смели, поне за това е прав. Снощи отново валя сняг и тази сутрин Тобайъс ми показа пътека от следи, които водеха право до главната улица. Широки предни лапи, тясна задница.
— Може да е куче?
— Това не е куче.
Приятелят му Нед плю. Толкова е студено, че плюнката му замръзна, преди да падне на снега. Следите достигаха до молитвения дом. Спират под линията на наредените глави, сякаш долавяха миризмата на прикованите си събратя и продължават нататък. Край портите снегът беше разтопен и жълтееше на мястото, където е клечала.
— Ето какво мисли за вас — ухили се Нед, пожълтелите му зъби бяха почервенели, заради кървящите му венци.



Най-големите момичета на госпожа Джонсън се разболяха и често прекарвам деня с нея, помагам й за по-малките деца, точно както Ребека помага на Сара. Не се чувствам като слугиня. Наближа времето, когато госпожа Джонсън ще роди, така че се нуждае от цялата ми помощ.
Освен това се държи мило с нас. Ако не беше тя, щяхме да гладуваме или да сме наченали царевицата, отделена за посев. Ако споделяме онова, което ни дава, може и да преживеем зимата. Когато свършим работа и децата се усмирят, сядаме в кухнята, където ми дава топла бира с подправки и парче сладкиш. Разпитва ме за миналото ми. Разказах й каквото можах, но тя знае, че не съм й казала всичко.
Тишината тегне над нас. На моменти и двете се чувстваме неловко, докато един ден тя не ме попита:
— Не си ми разказала всичко, нали, Мери?
Не мога да я излъжа. Тя е толкова добра, толкова мила, да я излъжа би било равносилно на грях.
— Не ме питайте.
Не мога да говоря за това, не и в този дом.
Все още чувам думите му: „Аз съм Негов наместник.“
„Врачка да се не оставя жива.“*, така съм го чувала да крещи от амвона.
[* Изход 22:18 — (Бел.прев.)]
— Мисля, че се досещам. Не винаги съм била това, което съм сега — помътнелите й очи се взряха дълбоко в моите и сякаш станаха по-тъмносини. — Когато бях на твоята възраст, бях много непослушна. Живеех с баба си. Така и не видях баща си, беше войник. Майка ми тръгна на път, за да го намери и никой никога повече не я видя. Израснах в страна, където бушуваше война. Много неща бяха недосегаеми за закона, а към тях пристъпваха хора, готови на всякакви злини, склонни да бръкнат в и без това размътените и кални води. Мисля, че познаваш хората, за които говоря. Дойдоха в града ни, за да изкоренят магьосничеството, поне така казваха. Всъщност единственото, от което се интересуваха, бяха парите — двадесетте сребърника, които градът щеше да им плати, за да го отърват от вещиците. По това време баба ми вече беше покойница. Благодаря на Бога, че я пощади, но наместо това те се нахвърлиха върху мен.
Докато говореше, нахлуха собствените ми спомени и накараха кръвта ми ту да пламва, ту да се смразява, да ме изпълва с гореща омраза и с леден страх.
— Преследваха ме като животно, завързаха ме и ме хвърлиха във воденичния яз, за да видят дали няма да се „нося“. Потънах. Бяха вързали ръцете и краката ми, не можех да достигна до повърхността, а дори и да успеех, щяха да ме обесят като вещица. Давех се. Гледах ги от дъното. Все още виждам лицата им през вълните на водата, която се завихряше над мен, изпълнени с очакване да се „понеса“.
После изведнъж повърхността се разтвори със силен плясък. Някой плуваше надолу към мен. Силни рамене ме обгърнаха и ме изтеглиха нагоре. Той беше млад свещеник, на път към първата си енория. Последвал врявата и виковете и когато ги видял какво правят, се гмурнал, за да ме върне за Господ. Разобличи откривателя на вещици и хората му като мошеници, които се интересуват само от парите, а не от избавлението на душите. Там, на място, прогони от мен демоните заедно с доста вода от дробовете ми — при спомена за това се усмихна, а устните й горчиво се свиха, сякаш животът не бе успял да й даде радостта и надеждата, обещани й в онзи миг. — Него ден ме покръсти, там, край воденичния яз, както и още неколцина. А когато си тръгна, аз го последвах.
— Той те е спасил?
— Точно така. Дължа му живота си. Заклех се да му бъда добра съпруга и да водя благочестив живот. Така и сторих. Прекланям глава в знак на покорство и се моля. Родих му деца — стисна ръцете ми. — Промених се. Ти можеш да сториш същото.
— А ако не мога? — Въпросът изрекох шепнешком.
Тя погледна встрани и дръпна ръцете си.
— Тогава нека Бог се смили над теб.
— Ще се опитам, госпожо Джонсън. Наистина ще се опитам.
Казах й това, което очакваше да чуе, защото беше добра и исках да й доставя удоволствие. Не можех да изрека онова, което чувствах истински: ако трябваше да избирам между нейния живот и удавяне, щях да избера последното.



Видях вълчицата. Бях в началото на гората и търсех ядки, които катериците са пропуснали. Някои са се спаружили и са лоши на вкус, но могат да бъдат смлени с жълъди за брашно, а орехите са вкусни във всякакъв вид. Разчистих снега и ровех наоколо, когато усетих, че кожата ми настръхва. Огледах се. Очаквах да видя Джейбърд и се чудех откъде се е взел, но тогава я видях — на няколко метра от мен. Приличаше на куче, но по-голяма, със сива, сивкаво-кафява козина, с бяло по врата, където се сгъстяваше и образуваше рошава грива. По гърба й преминаваше черна линия. Беше се опряла на широките си предни лапи. Тялото й около гърдите и плешките беше масивно. Хълбоците й се движеха навън-навътре с ритъма на дробовете. Тялото изтъняваше и завършваше със стройни задни лапи и тесни бутове. Дишаше тежко, дъхът й излизаше на бели облачета в студения въздух, а червеният й език висеше между дългите бели зъби. Очите й бяха златисти. Гледахме се една друга.
Не се страхувах. Просто исках да се махне. Коремът й е хлътнал от глад, а край гората са заложили капани с месо за примамка.
За известно време и двете не помръднахме, после тя сякаш дочу посланието ми. Обърна се, скочи и тъмната й фигура изчезна в гъстата тъмнина на гората.

Госпожа Джонсън е мъртва. Умря миналата седмица. Втората седмица на февруари. Умря по време на раждането.
— Тя не е трябвало да забременява отново. Това може да я убие — Марта го повтаря през цялото време, каза го и докато бързаше към стаята на родилката, но се огледа през рамо, да не би някой да я е чул. Могат да приемат думите й за зложелание, акушерката трябва да бъде внимателна.
С Марта отидохме заедно за израждането. Госпожа Джонсън дълго се мъчи, беше на ръба на изтощението и изнемогата. Раждането продължи ден и половина. Тазът й е тесен, въпреки многото деца, които е родила, а и тя няма повече сила да се напъва. Бебето най-сетне се роди. Беше голямо и пъпната връв бе омотана около врата му. Трябваше внимателно да я отвия. Прерязах я и го подадох на Марта, която само го погледна и го покри с едно парче плат.
Взря се в майката, която лежеше като мъртва и се обърна с посивяло и изпито лице.
— Боя се, че ще ги погребат заедно.
Марта опита всичко, което бе по възможностите й, но не успя да я спаси. Госпожа Джонсън бе накрая на силите си и бавно умираше пред очите ни. Събуди се само веднъж и поиска да види бебето. В отговор Марта леко поклати глава. Госпожа Джонсън извърна лицето си към стената и затвори очите си. Клепачите й имаха тъмно виолетов цвят на фона на жълтеникавата кожа.
Повече не ги отвори.
Марта повика отец Джонсън. Той влезе с голямо нежелание в стаята, която миришеше на кръв. Придържаше се към писаното в Библията, че след като е дарила живот, жената е нечиста.
— Ако искате да я видите още веднъж в този живот, ще бъде по-добре сега да дойдете — му каза Марта. — Доведете и децата, за да се простят с майка си и братчето си.
Госпожа Джонсън лежеше неподвижна, сякаш вече бе наченала своето последно и най-опасно пътешествие, но звукът от гласовете на децата и сълзите им я върнаха към живот. Клепачите й трепнаха, а изтънялата й ръка помръдна върху покривката на леглото. Гласът на отец Джонсън се извиси във високопарна молитва към Бога. С Марта излязохме, за да оставим семейството да прекара последните си мигове заедно.
Навън отново валеше, а ние поехме изморителния път към къщи.
— Отиде си още една добра жена — въздъхна Марта, докато газехме през снега. Изглеждаше уморена и сразена. Годините се бяха изписали ясно по лицето й.
— Имаме трудно призвание. Смъртта и рождението вървят много по-често ръка за ръка, отколкото ми се нрави. Да се надяваме, че няма да хвърлят вината върху нас.
Не каза нищо повече, но аз разбрах. Опасността е неразривно свързана с работата на акушерката и лечителката. Ако всичко е наред, хората са благодарни. Когато обаче нещата тръгнат на зле, а това се случва твърде често, тогава всичко се променя. Онези, който лекуват, могат да причиняват вреда, онези, които изцеляват — убиват, така говорят хората.
Минахме покрай молитвения дом. Убили са още един вълк, от скоро отрязаната му глава капе кръв на снега. Оголените му зъби излъчват жестокост, а очите дори и изцъклени в смъртта, все още излъчваха жълта светлина. Надявам се, че не е вълчицата, която видях край гората, но няма как да разбера.



Земята е твърда като камък. Въпреки датите на календара зимата отказва да отхлаби хватката си. Госпожа Джонсън е мъртва от две седмици, но гробът й още не е изкопан.
Тя и детето й лежат увити в общ саван в една пристройка, студът ще ги предпази от разложение, докато земята се размекне достатъчно, за да влезе в нея лопата.



Днес погребахме госпожа Джонсън. Елиас Корнуел води службата. Отец Джонсън седи с наведена глава и децата му са около него. Очите на по-големите са пълни със сълзи, а малките хлипат.
— „Роден от жена, човек е…“*
[* Книга на Йов 14:1 — (Бел.прев.)]
Думите отекваха над покритите със сняг хълмове, докато полагаха госпожа Джонсън в гроба. Беше много студено. Отецът бършеше носа и очите си, но кой може да каже от вятъра ли се бяха насълзили или от мъка?



За отправна точка в неделната си проповед отец Джонсън избра Първото послание на апостол Павел до Коринтяните:
— „Защото по-добре е да се женят, отколкото да се разпалват“*
[* Първо послание на св. апостол Павел до Коринтяните 7:9 — (Бел.прев.)]
Малцина са онези, които не схващат правилно думите му. Още преди да е покарала трева на гроба на покойната му съпруга, отец Джонсън вече се оглежда за нова. Не крие, че му трябва някоя, която да се грижи за котилото му и да му топли леглото. Кандидатки не липсват. Майки и дъщери остъргват последните запаси от сандъците с брашно, за да му пекат хляб, сладкиши и пайове. Всяка вечер е канен на вечеря в различен дом.
Разбира се, и Дебора Вейн му е хвърлила око. Вече не се върти и прозява по време на неделните проповеди. Не се налага вече да я будят. Сега седи с изправен гръб, очакващи очи и се прехласва по всяка дума, която идва от амвона, свежда поглед само за да си води бележки в една книга в скута й. Всичко това само когато не проповядва Елиас Корнуел. Тогава отново започва да се киска със сестра си и да го обсъжда, прикривайки устата си с длан.
От другата страна на пътеката седи с почервенял врат и уши Нед Кардуел и внимателно изучава ботушите си. Той е обикновен наемен работник, но храни свои надежди и не крие възхищението си към Дебора. На същата редица е и Джосая Кромптън, който също е хлътнал до ушите. Тобайъс ми каза, че и той се надява. Дебора пренебрегва и двамата. Вижда само отец Джонсън.



Отец Джонсън обаче не я вижда. Ако обстоятелствата се бяха стекли по-друг начин, бих била доволна. Харесвам Дебора, колкото и тя мен, но не изпитвам удоволствие от унижението й. Ще ми се отецът да се ожени за нея, колкото е възможно по-скоро. Така би било много по-добре, значително по-добре, отколкото сега.
Проповедникът си е харесал Ребека. Вече е ходил при баща й да иска ръката й, въпреки че знае че е обещана на Тобайъс.
Намерих Ребека да плаче, което не ме изненадва. Ако бях на нейно място, щях горчиво да ридая.
— Какво мисли майка ти?
— Тя е на моя страна.
— Баща ти отговори ли му?
— Още не.
— Тогава отиди при него. Помоли му се. Той няма да тръгне срещу щастието ти.
Дръпнах я за ръката, опитвайки се да я изправя на крака, но тя се стовари обратно, захлупи главата си с ръце и избухна в сълзи.
— Хайде, Ребека. Нещата не изглеждат чак толкова зле…
— Напротив, още по-зле са.
— По-зле?
Не разбирах нищо. Какво може да е по-лошо от това да се омъжиш за отец Джонсън?
Погледна ме нетърпеливо, обикновено бледото й лице бе почервеняло и подпухнало от плач.
— Нима не разбираш? Трябва ли да ти го напиша? Чакам дете!
Стоварих се до нея.
— Дете?
— Да — изсъска ми тя. — Говори по-тихо и не повтаряй всичко след мен.
— Ама как?
— Как мислиш?
— Тобайъс?
— Разбира се, че от него — мачкаше мократа си кърпичка. — Смятахме да се оженим през пролетта. А сега това…
Устните й потрепериха отново.
— А Марта? Тя със сигурност знае начин…
Тя ме сграбчи и впи пръсти в рамото ми.
— Нищо няма да й казваш! Това е смъртен грях, а детето е от Тобайъс!
— Той знае ли?
— Още не.
— Трябва да му кажеш. Сега. Той ще отиде при баща ти й ще му поиска разрешение веднага да се ожени за теб.
— А ако баща ми не се съгласи?
— Тогава ти ще трябва да му обясниш причината.
Лешниковите й очи се разшириха:
— Не мога!
— Трябва! Нещата са взели такъв обрат, че нямаш избор! Той ще се съгласи, иначе няма да може да измие срама от челото си. Няма да иска хората да узнаят, че вече не си целомъдрена…
— Нито пък аз! — Лицето й още по-силно се зачерви. — Не искам баща ми да мисли за мен по този начин.
— Тогава отиди при майка си. Разкажи й. Но го стори по-бързо, преди баща ти да е взел решение в полза на отец Джонсън.



Земята омекна достатъчно, за да поеме плуг. Джон Ривърс е навън през цялото време, бори се със земята сякаш му е враг, подкарал е двата си вола, сякаш има намерение да разоре цялото селище. Става при изгрев и се прибира след залез, не говори с никого, черните му вежди са смръщени, а устата — затворена, като да е издялана от гранит.
На Марта само й трябваше Сара да я попита дали Ребека й е искала съвет, за да разбере какво става. Тя предложи да стори каквото може, но отново й отказаха.
Двете жени седят и разговарят край огъня, но аз не съм поканена на съвета. Отидох при Ребека, която си стои в стаята, плаче, въздиша и чака решението на баща си.
Тобайъс не се мярва никакъв. Джона и Марта само поклащат глави, когато се появи и той тихо се измъква. Повечето от времето се крие при животните в обора или в гората.
Всички очакваме решението на Джон Ривърс. То няма да се забави много. Джон обича дъщеря си и досега винаги е харесвал Тобайъс. Но пък не е съпруг, който ще се опълчи на жена си и след като тя се зае да го убеждава, най-накрая се съгласи.
В неделя съобщението за годежа им ще бъде заковано на вратите на молитвения дом, а до края на месеца ще бъдат венчани.

Отец Джонсън ме хвана след неделната служба, докато четях обявите за годеж на вратите на молитвения дом.
— Искам да говоря с теб — каза ми той.
— С мен ли, господине? За какво?
Не ми отговори, може би считаше въпроса ми за твърде безочлив. Тъмните му очи ме пронизваха. Хвана ме за брадичката и извърна лицето ми към себе си.
— Злият демон чесгаее крие зад миловидно лице, нали си чувала това, Мери?
Не можех да му отвърна, онемях от ужас, когато ме попита. Поклатих глава колкото е възможно по-енергично и доколкото позволяваха пръстите му, които държаха главата ми.
Той сякаш не очакваше отговор.
— Чувал съм го. И съм го виждал — той пусна брадичката ми. — Мисля, че се бъркаш в неща, които не са твоя работа.
— Аз? Да се бъркам? Не ви разбирам.
— Напротив, мисля, че ме разбираш.
Повече нищо не каза, остана така, със събрани ръце и загледан в съобщението за брака:
„Господин Тобайъс Морз и госпожица Ребека Ривърс…“
Бързо погледнах в страни, не исках да се издам, че съм го разбрала.
— Ако съм ви обидила, господине…
— Не се опитвай да ме измамиш с лъжливото си покорство — дълбокият му глас бе тих, но изпълнен със заплаха, тъй както далечният тътен предвещава буря. — В теб има нещо, на което не вярвам. Елиас мисли, че си безобидна, но ще докажа, че греши. Мисля, че някои други части на тялото му го управляват, а не главата му. Може би си го омагьосала?
— Не, господине, аз…
— Дойде в дома ми — продължи той, сякаш не бях продумала, все едно говореше на себе си. — Съпругата ми и синът ми починаха. Може би и тях си омагьосала?
— Не, господине…
Думите заседнаха в гърлото ми. Кръвта се отдръпна от лицето ми. Дишах учестено. Помислих, че ще припадна. Обвиненията му бяха толкова страшни и предизвикаха такава безредица в съзнанието ми, че не можех да мисля за нищо друго.
— Реших да се оженя отново и веднага съм отхвърлен. Колко злини трябва да сполетят едного, преди да се огледа и да потърси причината?
— Причина ли, господине?
— Магьосничество — прошепна наведен в ухото ми, но толкова бавно и тихо, че не бях сигурна дали съм чула правилно. Усещах черните му очи върху себе си, но не смеех да вдигна поглед. Не откъсвах своите от земята. Не знаех как ще приключи всичко това, ако един от градските съветници не го бе заговорил.
— Върви по пътя си, Мери — освободи ме той. — Но те предупреждавам, само още една такава случка и дните ти тук са преброени.
Тръгнах си, а предупреждението му отекваше в ушите ми. Отчасти знам причината за недоволството му. Ужасно искаше Ребека и с право се бе досетил, че съм застанала между него и попълзновенията му към нея. Той е умен човек, но вярата му в магии и магьосничество извращава схващанията му от здрава логика в нещо друго.
Разговорът ни не продължи повече от минута. Понякога си мисля, че съм го сънувала. Понякога осъзнавам, че не е така и че това се е случило наистина. И най-малкият спомен за него ме стряска в съня ми и ме разтреперва.
Няма да кажа на Марта. Ще й причини голямо безпокойство. Ще се старая да не се мяркам пред очите му и с нищо, с нищо да не привличам вниманието му.



Зимата най-сетне освободи хватката си. Падна силен дъжд, който отнесе и последните остатъци от снега със себе си. Слънцето топли и отвсякъде се чува шум на течаща вода. Време е за оран и посев. Дълбоките ритми на живота отекват и в Новия свят с неговите диви зверове, огромните надвиснали гори и непосилните жеги и студове.
Всеки ден над нас прелитат огромни ята от диви гъски, които се връщат от юг. Мисля си за Джейбърд и Белия орел. Нито съм ги чула, нито съм видяла някакъв знак от тях. Безпокоя се заради слуховете за война, за които говореше Джейбърд. Чудя се къде са и дали някога ще се появят отново по тези краища, дали ще ги видя отново.
Някои от растенията, чиито имена казах на Джона, пуснаха издънки и той силно се надява, че семената, които бях събрала, ще покарат. Градината с билките ме кара да изпитвам носталгия по дома. Малките лехи са подредени в строги геометрични форми като градината в господарското имение. Градинският чай и мащерката имат толкова силен аромат и така ми напомнят за баба ми, та чак ме боли от копнеж да я видя отново.
Почти бях забравила за дивия заек. Цяла зима не съм го виждала, а и никой не ми е казвал, че го е видял. До вчера вечерта.
Бях в долното пасбище. То не е далеч от началото на гората, светлината избледняваше и нощта се спускаше. Бях подкарала кравите, за да ги издоим, когато изведнъж току пред мен се стрелна див заек. Изобщо не го бях забелязала, но те са лукави малки същества и човек трудно може да ги забележи. По принцип са и много страхливи, та бягат от хората, но този — не. Погледна ме с кръглите си кафяви очи — чифт човешки очи в светлокафявото му животинско личице. Широкият му нос помръдваше подръпвайки дългата, разцепена горна устна.
Знам, че това е тя, но защо е тук? Да ме предупреди, да ме предпази, да отмъсти? За един кратък миг ми се стори, че ще ми проговори, но откъм града се разнесе кучешки лай, заекът подскочи на дългите си задни крака и побягна на зиг-заг към гората.



Тобайъс и Ребека се ожениха. Върнах се при Марта. Тобайъс се премести в стаята, която обитавах досега, за да живее с Ребека. Той има своя собствена земя и ще построи къща на нея. Но докато я завърши, ще живеят при майка й и баща й, в малката стая в задната част на къщата. С Марта помогнахме на Сара да я подготви. Покривалото изглежда прекрасно върху брачното ложе.
Всъщност много хора, дошли на сватбеното тържество, се възхитиха от покривалото и помолиха Марта да ушие и за тях. Тя смята, че може да изкара пари от това, особено ако й помагам, но почти не й е останал плат, а няма и средства за още. Трябва да го купи от Салем.
Градът избягва връзките с външния свят, а и пролетното топене на снеговете разкаля съществуващите пътища. Въпреки това, щом обстоятелствата позволят, Тобайъс ще вземе една кола и ще отиде на пазар в Салем. Цяла зима прави маси, столове, дъги за бъчви. Ще ги замени срещу платове, гвоздеи, семена, ключалки, панти, все неща от които имаме нужда, но не можем да си направим. Ще ги докара и ще ги продаде. Винаги е работил усилено, но сега работи още повече. Пълен е с планове и идеи за правене на пари. Твърдо е решен да направи живота на Ребека и детето хубав.



Не всички се радват на брака на Ребека и Тобайъс. Тази неделя отец Джонсън се мръщеше от амвона, а проповедта му бе по-мрачна, откогато и да било. Дебора Вейн споделя гнева му. Лошото й настроение се споделя от сестра й Хана и приятелките й Сара Гарнър и Елизабет Денинг. Мръщят ни се в църквата и веднага започват да си шепнат, когато ни видят заедно с Ребека. Смятах ги за безобидни, за досадни дразнители като комарите през лятото, докато една сутрин не ги срещнах на връщане от гората. Носят кошници с цветя, които растат наоколо. Дърветата са обвити в зелено, а земята под тях застлана с цветове. Кошниците им преливат от пролетни цветя: крехки рози, диви орхидеи, лилии и разцъфнали клонки лобелия. Под тях съзрях съвсем различни растения: пурпурните цветове на самакитката, нещо, което много прилича на бучиниш, някакви силно миризливи плевели с месести листа и някакъв див вид змийски лапад, който изобщо не прилича на цвете.
— На къде си тръгнала? Към гората? — попита Дебора, уж невинно, докато другите се подхилкваха.
— Да — носех кошница и лопатка. — Ще се срещна с Джона. Заедно ще събираме растения. Казва, че градината се нуждае от оживяване.
Посрещнаха думите ми с открит смях.
— Не ходиш в гората, за да береш цветя — изсъска ми Сара Гарнър.
— И не с господин Морз — допълни Елизабет Денинг.
— Нима? И какво правя там тогава?
— Ние знаем — Дебора погледна останалите, които престорено се усмихваха, а в очите им имаше притворство.
— Ние знаем — повториха всички заедно.
— Така ли? И какво по-точно?
— Че не ходиш само за това — шепнейки тайнствено, Дебора се наклони към мен, а ръката прикриваше устните й. — Знаем!
— Какво знаете?
— Че говориш с животните. Привеждаш дърветата с волята си. Викаш духове. Срещаш се с индианците. Танцуваш гола! — изсъска тя последното, а после избухна в смях. — Видяхте ли! Тя се изчерви!
Другите се присъединиха към смеха й.
— Кой не би се изчервил! — Започвах да се ядосвам. — Подобни предположения са неприлични!
— Ти се изчерви от чувство за вина. Знаем какво правиш — Дебора произнася отчетливо всяка дума и размахва пръст срещу ми. — Омагьосваш хората. Не се притеснявай — погледна останалите. — Никому няма да кажем. Не и ако ни обещаеш да ни помогнеш.
— Да ви помогна? Как? — Опитвах се да запазя спокойствието в гласа си, но по цялото ми тяло бе избила пот. Думите им ме изпълниха със страх.
— Не се преструвай, че не знаеш. Знаем какво можеш да правиш. Днес е навечерието на първи май — знаменателна нощ за вещиците — очите й отново станаха лукави. — Нощ, в която можеш да виждаш разни неща.
— Като бъдещия си съпруг, например — допълни Хана. — Да го омагьосаш, ако имаш дарба! — Тя почти изпищя последното, а приличното й на невестулка лице се сви от вълнение. — Именно с тази си дарба можеш да ни помогнеш.
— Не мога. Нямам дарбата, за която говорите.
— Знаем, че я имаш — усмихна се Дебора. — Направи го за Ребека, можеш да го направиш и за нас.
— Моля?
— Ребека и Тобайъс. Направи магия, за да го свържеш с нея. Любовна магия — кикотеха се другите. — Това беше твое дело.
— Между тях определено има магия — опитах се да се засмея. — Но не е мое дело.
— Не се опитвай да ни измамиш. Ти й осигури Тобайъс. Той не би я избрал, нима има за какво? Тя е грозна. Дори накара отец Джонсън да я хареса и да не ме пожелае! — Очите й се свиха. — И вероятно го искаш за себе си!
— Аз и отец Джонсън! — Нямаше как да не се разсмея. — Сега съм сигурна, че бълнувате!
— Елиас Корнуел, тогава! — избухна Сара Гарнър. — Всички знаят, че не иска да чуе лоша дума за теб и те тачи повече от всички други!
— Това може да е вярно, но не съм сторила нищо, за да го насърча.
— Напротив! — Изсъска Дебора Вейн.
— Не съм! — Поклатих глава. — Ти си луда. Всички сте…
Това ли било. Сара Гарнър иска Елиас Корнуел за себе си. Тя е висока и бледа, с дълго, слабо лице. Ще са си лика-прилика, но няма да помогна нито на нея, нито на другите. Всичко са обмислили предварително. Дебора иска отец Джонсън, Елизабет Денинг — Джосая Кромптън. Искат да направя магия, за да им подсигуря тези мъже за съпрузи.
— Ами ти? — Погалих Хана под малката й остра брадичка. — Не си ли твърде малка да си избираш любим?
Усмихвах се, като все още се опитвах да изкарам всичко на шега. Тя няма още десет години.
— Не съм твърде малка — усмихна ми се тя, оголвайки разделените си остри зъбки. — Аз искам Тобайъс — и изфъфли края на името му. — Искам да прокълна Ребека. Да направя кукла и да забия игли в нея.
— Ребека ми е приятелка — хванах по-здраво брадичката й. — Само да се опитате да сторите нещо на нея или на детето й…
— Пусни ме! — Дръпна се тя. — Дебора, тя ми причинява болка!
— Ще сторя много повече от това, ако не внимавате — изгледах ги всичките. — Няма да ви помогна. И ви съветвам да оставите хората на спокойствие.
Върнах се вкъщи, опитвайки се да приема думите им за момичешка злоба и непокорство. Те отминаха с кошници, пълни с цветя за майските венци, но подобни неща са забранени тук. Ами билките, които са под цветовете на дъното на кошниците? Това бяха билки за отровни отвари. Подозирам какво са си наумили и това ме ужасява, смразява кръвта ми и прави сърцето ми по-тежко от камък.

— В гората са намерени следи от магьосничество, от отвратителни деяния!
Гласът на отец Джонсън гърми от амвона. Разговорите са забранени, но сред паството плъзва тревога, също както шумолят листата под напора на вятъра. Оглеждам редиците. Дебора Вейн и сестра й са бели като платно. Сара Гарнър и Елизабет Денинг са вперили погледи в земята. Цяла седмица се носят слухове за това. В една просека в гората са открити следи от огън. Пепел по земята, парчета восък, останки от някакво отровно биле, вонящи билки и разварени жаби.
— Дяволско дело! Тук, в Бюла! Богохулство! Грях! Предупреждавам те, народе мой, трябва винаги да сме нащрек! Винаги нащрек! Сатаната и слугите му са навсякъде около нас — дори и в Бюла! Те извършват езическите си ритуали в гората, на няколкостотин метра от Божия дом!
Говори за индианците. Продължава да изпъва нервите на хората, предупреждава, че те са навсякъде, че гъмжат из гората като бълхи в кучешка козина. А това, че не ги виждаме, ги прави още по-опасни. Те са служители на дявола, съюзили са се със самия Велзевул, за да ни прогонят от изконното ни място на тази земя. Заповяда да се организират патрули, които да пазят селището — мъже с мускети бродят из гората.
Видях, че момичетата си поеха отново дъх. Отпуснали са се и са затворили очи в безмълвни благодарствени молитви. Хана се ухили самодоволно на сестра си и започна да си играе с една кукла в скута си.



Ослушвам се за Джейбърд, опитвам се да различа един крясък от друг и чакам зовът му да прозвучи от безсмислената птича врява. Стори ми се, че тази вечер го чух — отмерен, настоятелен и близо до къщата.
Колкото и да ми иска да го видя, не мога. Марта ми забрани да стъпвам в гората и трябва да издебна, когато отиде при Сара. Трябва да го видя и да го предупредя. Не мога да го оставя да се излага на опасност. Тук страхът е вездесъщ. Патрулите продължават. Ако се натъкнат на него или на дядо му близо до селището, ще ги застрелят.
Срещнах го в началото на гората, близо до къщата. Зарадвах се, когато го видях, а той бе донесъл подарък за мен — чифт мокасини с мъниста, подобни на онези, които носи в гората. Не ми се удаде възможност да му благодаря или да му кажа каквото и да било друго, освен да го предупредя. Току-що се бяхме срещнали, когато чух Марта да ме вика. Скрих мокасините под шала си и се опитах да се прокрадна край Марта, но тя ме хвана. Много е разтревожена, лицето й е на червени петна. Джона е навън, помага на Тобайъс за къщата, която строи за Ребека. Двете сме сами.
— Какво правиш сама в гората?
— Нищо. Разхождах се.
— Знаеш, че ти забраних! Знаеш какво говорят хората за теб! Особено сега…
— Да, и ти се подчинявах до тази вечер. Имаше нещо, което трябваше да свърша.
— Не си ходила, за да правиш магии, нали? — Нямаше никого тук, но Марта говореше тихо, сякаш самите стени имаха уши. Тя не вярва, че откритото в гората има нещо общо с индианците.
— Замълчи, Марта! Не бях аз. Знаеш, че не бих извършила нищо глупаво!
— Разбира се, че не си била ти. Но въпреки всичко продължаваш да водиш това!
Показа ми дневника.
— Къде го намери?
— В сандъка ти.
Сграбчих го, но тя го държеше здраво. Скъсахме първата страница.
Погледнах отрязъка в ръката си: „Аз съм Мери.“
— Вещица! — изсъска Марта от бяс. — Ти си луда да напишеш това! Ако аз мога да го намеря, могат и те. Ще качиш всички ни на бесилото!
— Ти знаеш, че го водя.
— Но не знам какво пишеш в него! Досега не съм се ровила из твоите неща, Мери. Не ми е работа. Мислех, че пишеш това, което и другите момичета пишат — ежедневните неща, любов и мечти. Трябваше да се досетя! — Здраво държи страницата и я мачка. — Ти не си като другите момичета, нали?
Втурна се да хвърли листата в огъня, но аз бях по-бърза. Спрях я, преди да достигне огнището.
— Недей, Марта. Не можеш да го направиш.
Думите имат власт. Те са мои. Тя няма право да ги унищожи. Волята я напуска. Ръцете й се отпускат.
— Тогава го направи ти.
— Ще го направя, обещавам.
— Направи го сега. Не след дълго подозрението ще се отклони от индианците, от блуждаещите огньове, все неща, които не съществуват. Ще започнат да претърсват къщите. Ще се дотътрят и ще търсят доказателства. Кукли, магии, проклятия, дъсчици. Ако аз мога да го намеря, значи и те могат. А намерят ли го, няма сила на земята, която да те спаси — Марта размаха заплашително листата пред лицето ми и ги захвърли на масата. — Изгори го! Отърви се от него!
После излезе и ме остави сама. Прибрах се в малката си стая отзад и издърпах сандъка изпод леглото. Най-отгоре е покривалото за легло, което двете правим. Под него е торбичката ми. Взех отрязъка от хартия, който все още стисках в ръката си и го сгънах. Сложих го в торбичката, заедно с малкото пари, които имах, медальона, който получих от баба си, пръстена от майка ми, половината шилинг, подарен ми от Джак. Натъпках мокасините с мъниста почти до дъното на сандъка си и се върнах в общата стая, с намерението да направя онова, което искаше от мен Марта.
Седях дълго на стола и гледах как червеното сърце на огъня се превръща в пепел.

Стреснах се от шум над главата си. Помислих, че Марта е дошла да провери дали съм направила това, което иска от мен. Не последва нищо, не чух никакви стъпки по стълбата. Може да съм се въртяла в леглото си. Отпуснах се, очите ми обходиха тавана и останаха приковани от рамката за покривалото, поставена там.
Знам какво трябва да направя.



Започнах същата нощ. Нагънах страниците на ленти, като хармоника, и ги втъкнах в пълнежа, който е между гърба и лицето на покривалото. Могат да търсят колкото си искат, няма да открият нищо.



Дните стават все по-дълги и така ще е до средата на лятото, нощите са светли. Когато Джона и Тобайъс свършат дневната си работа, си приготвят вечеря и се отправят към земята на Тобайъс. Възползват се от светлите нощи, за да разчистят земята и да работят по къщата. Понякога Джон Ривърс ги придружава. Сара и Ребека сядат при нас с Марта и ни помагат в шиенето на моето покривало.
То е от здрав плат, смес от вълна и лен, който Тобайъс ми донесе от Салем. На цвят е тъмносиньо като нощта. По него подреждам мои мотиви: цветя от градината на баба ми, платната на кораба, които ни донесе тук, борове и дъбови листа от гората, пера за хората, която я населяват и малки къщички за нас.
Марта се мръщи и цъка, подобни мотиви не са традиционни, но покривалото е мое и не ме е грижа какво мисли тя. Може да сложи спиралите си с виещата се лоза по ръба. До моите мотиви няма да има нищо. Правя ги широки, за да служат за джобове. По-късно, през нощта, разшивам като Пенелопа направените през деня бодове и мушкам във всеки по една страница.



Еньовден. Горещ като всеки друг, въпреки че няма слънце. Облаците са надвиснали над града гъсти и тежки още от сутринта. Потискащо е. Все едно да се задушаваш под горещо и мокро одеяло. Стъмни се рано, отвсякъде се чува хор от щурци и жаби. Изведнъж всички те замлъкнаха и вечерта настъпи, тъмна като през зимата.
Нямаше достатъчно светлина, за да работим, а одеялото бе влажно, просмукало с влагата от въздуха. Марта предложи да се приберем и да запалим свещи. Усеща, че ще има буря и сякаш за да потвърди предчувствието хоризонтът на юг се изпъстря с проблясващи светлини. Все още е твърде далеч, но предупреждението е достатъчно, за да ни накара да приберем покривалото.
Ребека е бременна в петия месец. През тази нощ Тобайъс бе навън, разчистваше земята си и работеше по къщата. Джона отиде с него, както и Джон Ривърс и Джоузеф, най-големият му син. В къщи останахме само жените. Отидохме в къщата на Сара. Ребека ме помоли да остана и да й правя компания. Добре, че го направи. Марта също остана. Не обича гръмотевиците и не й се ще да стои сама в бурята.
Легнахме си с пълното съзнание за това, което ще последва, но се събудихме с мисълта, че е настъпил краят на света. Не се страхувам като Марта от бурите, но тази бе най-свирепата, на която съм била свидетел. Притискахме се с Ребека, когато ужасяващите проблясъци осветяваха стаята в бяло и синьо. Гърмът следваше след по-малко от един удар на сърцата ни и всеки трясък бе по-силен и по-страшен от предишния. Дъждът се изля с яростна мощ и обсипа с барабанни удари покрива и стените на къщата. Децата над нас плачеха. Стълбата заскърца, когато Сара отиде при тях. Скоро виковете им се превърнаха в сърцераздирателен уплашен хленч.
Изведнъж, посред беса на бурята и хаоса от ревящи звуци чухме човешки вик, изпълнен със смразяващ ужас. Никоя от нас не бе достатъчно смела, за да провери кой е или да се реши да си измокри до кости, за да му се притече на помощ.
На заранта небето бе чисто, не валеше, но бурята бе нанесла големи щети. Пътищата и пътеките бяха отмити. Посевите в полето почти бяха изравнени със земята. Цветята на Марта бяха изпокършени.
Съвсем скоро разбрахме и кой е надал ужасния вик през нощта. Том Картър. Старецът, който живее било до гората. Тук той е един от малцината самотни мъже, които имат земя. Лоша земя — само буци и дънери, а колибата, в която живее прилича на коптор. Не отглежда кой знае какво, изкарва прехраната си, като вари силен алкохол от плодовете, които събира в гората.
В нощта на бурята отишъл сред дърветата, за да се облекчи, така казва той. Изведнъж една светкавица осветила всичко около него и ги видял — белите фигури на духовете, които се носели из гората и прехвърчали от дърво на дърво.
Гледката го накарала да се втурне към града, долната му риза висяла отвън, придържал с ръце панталоните си и крещял колкото му глас държи, сякаш адските легиони го преследвали.
Някои приемат това като шега, особено онези, които са го виждали. Те отдават случилото се на привързаността му към собствената му продукция, други обаче мислят различно.
Привиденията и яростните бури трябва да се вземат насериозно. Отведоха Том Картър да разкаже историята на отец Джонсън и Елиас Корнуел. Те заведоха все още ужасения Том в гората, заедно с Джетро Вейн, Натаниел Кленч и Иезекиил Франсис, които са градски съветници и изпълняват ролята и на блюстители на реда, както и други членове на патрула.
Намерили нещо. Слуховете се разпространяват из града по-бързо от пламъци сред борина, но никой не знае точно какво.

Не си губиха времето. Скоро на вратата се потропа. Марта отвори. На прага стояха Джетро Вейн, Иезекиил Франсис и още един от блюстителите на реда.
— Вие двете ще дойде с нас.
— Защо? — Марта погледна Иезекиил право в очите.
— По заповед на отеца — Иезекиил се изчерви като пуяк.
— Задържани ли сме?
— Не, но…
Сякаш искаше да каже „Все още не.“
— Махайте се тогава. Имам работа за вършене. Имам да храня гладни мъже. Някои от нас нямат време да се шляят из града и да тормозят хората. На полето са и ги очаквам всеки момент да се върнат.
— Такива са заповедите на отеца.
— Ако отец Джонсън иска да ме пита нещо, нека дойде тук.
Джетро Вейн посегна към нея, сякаш за да я хване, но другите двама го удържаха. Спогледаха се, по лицата им беше изписано недоумение. Не бяха очаквали подобно поведение. Не знаеха какво да правят.
Най-накрая Иезекиил Франсис каза:
— Ще се върнем.
Тръгнаха си и оставиха Марта съвсем объркана. Отне й известно време да се съвземе и ми нареди:
— Иди да доведеш Сара. Когато се върнат всички, трябва да сме заедно. Не може да разчитаме на мъжете. Ще се върнат на свечеряване, независимо от това, което им казах.

Върнаха се вкупом и превърнаха къщата в съдебна зала. Отец Джонсън и Натаниел Кленч бяха с тях. Натаниел Кленч е съдия. Довели са го тук, за да възтържествува справедливостта и правосъдието, но всички знаят, че е човек на Джонсън.
— Къде беше в миналата нощ, когато се разрази бурята? — Отец Джонсън водеше разпита.
— В леглото, спях — отвърна Марта.
— Не ти, Марта — той се обърна към мен. — Ти?
— В леглото, също като нея, спях.
— Не си излизала от къщата?
— Не.
Веждите му се повдигнаха. Сара заговори, преди да го обземе съмнение:
— Тя беше с нас. Мъжете ни бяха навън, тъй че бяхме заедно. Мери спа при Ребека.
Джонсън бе очаквал тази намеса. Погледна Сара и нетърпеливо изръмжа, като звяр надхитрен от плячката си.
— Всички бяхме заедно — спокойно и тихо настоя тя.
Ребека и Марта кимнаха, за да потвърдят думите й. Той се обърна към Ребека:
— И ти не си излизала? Сама? — Замлъкна и се опита да се усмихне. Гласът му се сниши, докато почти започна да мърка. — Или с някого?
Поклатихме отрицателно глава.
— Защо ни разпитвате? — попита Сара. Обърна се към отец Джонсън, но очите й гледаха другите мъже. Натаниел Кленч е женен за сестра й. Той сведе очи и се загледа в пода.
— Не разпитвам теб — отвърна отец Джонсън. — А тях. В гората е имало сборище. Открихме доказателства.
— Сборище? С каква цел?
— Да викат духове, жено! — Извика Иезекиил Франсис. — Чула си какво се е случило с Том Картър. Той е свидетел.
— Свидетел на какво? — презрителни се усмихна Сара. — На собствените си пиянски видения.
— Има доказателства за присъствието на повече от една жена — отец Джонсън погледна към мен и Ребека. — Познати ли са ви тези неща?
— Дъщеря ми очаква дете! — Пристъпи напред Сара, напълно вбесена. — Мислите ли, че ще подложи на риск живота на нероденото си дете, като лудува из гората през нощта? — Тя поклати глава. — Не. Ще трябва да дирите на друго място.
— Може да са излезли, без да си забелязала — присвитите очи на Иезекиил още повече се притвориха.
— В къщата има само един изход. Трябва да минат през мен, за да излязат. Или намекваш, че и аз съм се присъединила към тях? — Тонът й можеше да замрази и вода. — Натам водят въпросите ви, нали?
Впери в мъжете смразяващия си поглед. Натаниел Кленч доби още по-неспокоен вид. Други също се почувстваха неудобно. С Марта бяхме лесна плячка, но Сара Ривърс е различно нещо. Има добри връзки, а и с Джон се радват на уважението на хората.
— Нищо подобно не намекваме — Джонсън забеляза реакцията на Кленч, раздвижването сред останалите и направи знак на Франсис да замълчи. — Все още остава отворен въпросът с намерените предмети, които са част от женско облекло.
Пристъпих, за да ги разгледам. Боне и фуста Двете измачкани и силно зацапани, все още мокри от снощния дъжд.
— Няма да станат на нито една от нас. Фустата ще ми е твърде голяма, но твърде малка за Ребека. А шапката е малка и за двете ни.
Шапката беше много малка, може да е носена само от дете. Ръбът на фустата бе украсена с бродерия.
— Защо дойдохте тук? Трябва да търсите младо момиче и някоя, която разкрасява суетно долните си дрехи.
Погледнах Джетро Вейн. Описанието отговаряше на племенниците му и той го знаеше.




Сара изрази силното си негодувание от подозренията, които бяха отправени към нас, но двете с Марта запазихме мълчание. Знам докъде могат да стигнат тези неща. Марта говори току-що с Джон и той я посъветва да бъде предпазлива. Смята, че цялата ситуация си има просто обяснение и всичко ще отмине като лятна буря.



Разбира се, че разпитаха Дебора Вейн и Хана. Разбира се, че те успяха да измислят убедителна версия. Слуховете ги бяха предупредили и имаха достатъчно време да го направят.
Историята им е следната. Разхождали се из гората, преди много време, но им станало толкова горещо, че свалили част от одеянията си. Ама разбира се, че това били боне и фуста. Все тъй изморени продължили и забравили дрехите в гората.
Повярваха им. Разбира се, че ще им повярват. Племеннички са на Джетро Вейн, а той е влиятелен човек в града.



Пиша колкото е възможно по-бързо и пришивам написаното в покривалото. Бодове и думи, бодове и думи до късно през нощта.
Момичетата са били навън през онази нощ и са викали духове. Сигурна съм в това, като да съм била там. Бурята се е разразила над тях, прекратила глупостите, които са правили и ги е прогонила. Точно тогава ги е видял Том Картър.
Мислех, че след тази случка ще спрат. Уви.
Едва не ги хванаха и това трябваше да им послужи за урок. Случилото се в нощта на Еньовден трябваше да сложи край на лудостите им. Напротив, това само ги насърчи. Сега си въобразяват, че имат силата да предизвикват бури. Топят се, очите им горят. Познавам календара на вещиците. Всеки месец по пълнолуние налудничавото им поведение става още по-очевидно. Отстраниха два пъти Хана от неделната служба, защото прекъсваше проповедите — говори на висок глас, а после изпада в пристъпи на неконтролируем истеричен смях. Това, което правят е като болест, като зараза просмукала се в кръвта им. Вършат делата си не само в гората, но в оборите, в собствените си домове. Наблюдавам ги. Виждам потрепващия пламък на свещта и сенките на танцуващите фигури по стените.

Гората започва да се обагря в есенни цветове. Полетата натежават с приближаването на есента, но годината донесе поредица от бедствия: добитъкът измираше без причина, гъстото и тъмно мляко във ведрата придобиваше кървав цвят, последва ужасна градушка, която съсипа посевите. Сякаш злокобен черен облак е надвиснал над града и е изпълнил всичко с усещането, че нещо лошо ще се случи.
Отец Джонсън обяви ден за всеобщо смирение, пост и молитви. Време било да измолим Божията прошка за онова, с което сме заслужили недоволството Му.




Отец Джонсън бе започнал проповедта си, когато настана суматоха. Хана Вейн се строполи като мъртвец от мястото си. Дебора и братовчедка й я последваха.
Момичетата падаха като замръзнали скорци. Отец Джонсън спря и нареди да ги изнесат. Някои бяха вкочанени и опънати като греди, други увиснали и тежки, та двама мъже трябваше да ги носят.
— Заразата се разпространява сред общността и посяга на децата. Това е много тревожно…
Шепнеше отец Джонсън, лицето му бе застрашително, смръщено, очите — широко отворени и изпълнени със страх.




Състоянието на момичетата не се подобрява. Някои остават безмълвни и лежат като мъртви, други нареждат и плачат, скубят косите и раздират дрехите си, проклинат и ругаят всички край себе си. По настояване на Джетро Вейн и останалите, отец Джонсън изпрати Елиас Корнуел да доведе лекар.
Междувременно слуховете се ширят. Откъслеци от различни истории се предават от уста на уста. Когато човек ги свърже, се доближава до истината за онова, което се е случило.
Това научих от Марта, тя пък от своя страна от сестра си Ани Франсис.
Дебора и Хана Вейн, Сара Гарнър и Елизабет Денинг и още няколко, чиито имена не знаем, били заловени да танцуват голи в един обор. Някакъв стопанин чул мученето на животните си и разбрал, че нещо ги смущава. Отишъл да види какво има, въоръжил се с мускет, защото мислел, че индианците се опитват да го окрадат. Когато отворил вратите видял момичетата, които се разбягали и се опитвали да се скрият из купите сено.
Следното пък знам от Джона, а той го научил от Том Картър.
Стопанинът не бил кой да е, а самият Джеремая Вейн. Братът на Джетро, председателят на градския съвет. Заловил двете си дъщери и една от племенничките си. Ужасно изплашен, им наредил да се облекат и ги заклел да мълчат за станалото и да му обещаят никога да не правят така. Никой нищо не научил за случката. Освен…
А това чух от Ребека, която го чула от Тобайъс, а той на свой ред от Нед Кардуел.
Нед бил скрит на тавана на плевника и ги следял. Според него тия танци не били за първи път. Нед е ратай на Джетро Вейн. Вейн е лош и стиснат господар. Нед вижда в това начин да извлече изгода. Отива при Вейн, поискал свободата си и пари, за да си купи земя. Освен това поискал и Дебора за жена. Ако старецът си гледал интереса, трябвало да се съгласи, защото, заплашил го Нед, щял да отиде при Джонсън и да му разкаже как една от дъщерите на Вейн и двете му племеннички се забавляват с дявола. Вейн му отговорил, че ще си помисли. Нед пък казал на Дебора, че е по-добре чичо й да вземе бързо решение или ще разкаже всичко.
Дебора казала на Хана, която вече е почти полудяла. Последната също намира спасение в лудостта. Другите момичета последвали примера й. Сега всички са се побъркали.
Така разясних всичко на Ребека, защото не й беше съвсем ясно.
Защо им трябва да се преструват на обладани? Тя не вижда смисъл в това. Не вижда, че така вината им е по-малка.
— Има смисъл — опитах се да й обясня. — Ако са обладани от дявола или някакъв друг зъл дух, тогава те не носят отговорност за делата си, виновен е духът, който ги е обладал.
Ребека ме погледна с любопитство:
— Откъде знаеш толкова за тези неща?
Погледнах я. По-голяма е от мен, но изглежда по-малка, въпреки че сега е жена и чака дете. Напълняла е, бузите й да разцъфнали. Щастлива е с Тобайъс. Къщата, която той строи, е почти готова. Моля се всичко това да не попари живота и на двамата.
— По-добре е да не знаеш.
Обърнах се, опитвайки се да овладея ужаса си. Тежестта на вината няма да падне върху поразените. Хората ще се огледат върху кого да хвърлят вината. Боя се, че това ще бъда аз. Тези момичета винаги са ме мразили. Особено Дебора, а тя им е предводителка. Разяжда я завист към Ребека и е убедена, че аз съм провалила всеки неин ход.



Елиас Корнуел доведе лекар от Салем. Достатъчен му беше един поглед, за да обяви, че за тези момичета няма лек. Лудостта им била причинена от вещица. Той само потвърди това, което отец Джонсън си мисли през цялото време. Отпратиха доктора, а Натаниел Кленч извика Корнуел и му нареди да открие човек, който да потвърди наличието на магия. Корнуел каза, че в Колониите е пристигнал човек, които има необходимите познания.
След него ще дойдат магистратите и съдията. Положението е ясно. Ако обявят някой мъж за магьосник или някоя жена за вещица, ще ги осъдят на смърт.
Според Изход 22:18: „Врачка да се не оставя жива.“
Според Левит 20:27: „Ако мъж или жена извикват мъртъвци или врачуват, да бъдат умъртвени.“
Божият закон властва тук.




Вероятно това са последните думи, които ще напиша някога. Времето ми е ценно, много се страхувам за живота си, но трябва да оставя някакво свидетелство.
Мъжът, когото очакваха, пристигна.
Обявиха и днешния ден за ден на всеобщо смирение. Всички са призовани да се явят в молитвения дом, за да присъстват на службата. Няма изключения. Ще погледнат на отсъствието като на признание за вина.
Мястото беше пълно с хора. Обладаните момичета бяха най-отпред. Някои седят отпуснати, други лежат на носилки. Всичко започна с петте момичета: Дебора, Хана, братовчедка им Джудит Вейн, Сара Гарнър и Елизабет Денинг. Сега са повече. Заели са цяла пейка. Хана Вейн седи в края й, мърмори си под носа и върти една кукла. На нея й е позволено, защото все още е дете. Но в нея няма нищо детско. Докато сядахме по местата си, тя хвана куклата през средата и злобно я извъртя. До мен Ребека се преви одве и се хвана за корема. Успя да прошепне, че болките й са започнали и бебето се ражда преждевременно. Погледнах към Хана, тя въртеше глава с провиснал език. Очите й излъчваха злоба, а малките й остри зъбки ми се хилеха. После продължи с идиотската си пантомима.
Сара и Марта помогнаха на Ребека да се изправи. Тръгнах с тях, за да я изведем. Препречиха ни пътя. Двама от пазителите на реда стояха пред вратата.
— Никой не може да излиза. Заповед на отец Джонсън.
— Нима ще я оставите да роди в молитвения дом? — Гласът на Сара отекна достатъчно силно, за да достигне до мъжете в семейството. Тобайъс и Джона станаха от местата си. Джон Ривърс ги последва.
Пазителите на реда се спогледаха. Нито един от тях няма мъжеството да наруши заповедите.
Отнякъде изникна Елиас Корнуел:
— Могат да излязат — гласът му преливаше от фалшива доброта. — Не и ти, Мери. Ти трябва да останеш.
Шепнеше ми толкова отблизо, че зловонният му дъх бе в ухото ми. Кимна на мъжете зад гърба ми и си проправи път към предната част на залата.
Всички се бяха смълчали. Дори и обладаните момичета спряха да издават нечленоразделни звуци, когато отец Джонсън излезе отпред.
Той не беше сам. Имаше още някой с него. Това не беше Елиас Корнуел, който се бе спрял до обладаните момичета. Това беше човек, когото никой тук не беше виждал досега. Никой, освен мен.
Гледах като изпаднала в транс, сякаш виждах миналото си, когато Обадая Уилсън се изправи пред амвона. Движеше се бавно и се подпираше на парапета, който се виеше от едната му страна. Спря се горе, кокалчетата на пръстите му стискаха до бяло парапета. Познах го, въпреки че косата му бе по-рядка, лицето му бе повехнало, а по бузите му ясно личаха петната от треската. Той също ме позна. Погледна над главите на всички, които се бяха събрали пред него — бледи търсещи очи, те спряха, когато ме откриха. Започна да говори, но изведнъж получи пристъп на кашлица. Закри устата си с носната кърпичка. Махна я, белият лен светеше от кървавите петна. После поднови речта си:
— Сред вас има… — гласът му бе нисък и дрезгав, малко по-висок от шепот, подобен на шумоленето на царевичните листа, но отекна в залата като звук от тръба. — Сред вас има вълк в овча кожа. Сред вас има някой, който е белязан със знака на звяра!
Той протегна ръка. Костеливият му пръст сочеше към мен.
Тесният му гръден кош се повдигна, когато той си пое дъх, за да каже още нещо, но Хана вече се бе изправила. Не беше изрекла едно разбираемо изречение от началото на обладаването. Сега крещеше:
— Мери! Това е Мери! Духът й идва към мен!
Из цялата зала се разнесоха викове.
— Тя говори! Тя говори!
— Магията е разтурша!
— Хвала на Бога!

След това цялата редица момичета се изправиха едновременно и извикаха в един глас:
— Мери! Мери! Мери! — обърнаха се и посочиха натам, накъдето сочеше пръстът на Обадая Уилсън. — Мери! Мери! Мери!
— Води ли някого със себе си? — Нашепваше настоятелно гласът на Обадая от амвона.
— Води дявола със себе си! Тя ме кара да пиша в книгата му! — Отговори Хана. После изведнъж изквича, сякаш някой я бе ощипал или убол. Лицето й се сгърчи, ръцете й се вкопчиха в тялото й драскайки и дърпайки дрехите й. — Тя ме обладава! Напада ме! Недей, Мери! Недей, Мери!
— Недей, Мери! Недей, Мери! — Всички те започнаха едновременно да се тресат и треперят като кукли на конци. — Тя хвърля сянката си върху ми! Замръзвам! Замръзвам!
Отец Кромуел пристъпи напред и докосна момичетата едно по едно.
— Те са студени! — изрече той изумено. — Истина е! Истина е!
— Сега се преобрази на птица! — Хана размаха ръце към гредите на тавана. — Вижте как лети! Тя лети!
Момичетата погледнаха като едно нагоре — изпънати вратове, глави, които се поклащат напред-назад, сякаш следят потрепващите движения, които само те виждат.
Обадая Уилсън не се нуждаеше от повече доказателства.
— Хванете я! Доведете я при мен!
Сипкавият му глас раздра грубо тишината. Отец Джонсън даде знак на пазителите на реда, които стояха край вратата. Те пристъпиха, за да ме хванат, но в залата настъпи пълна безредица. Отвсякъде се изправяха хора, блъскаха се едни други в желанието си да видят какво става. Из цялата стая момичетата плачеха, въртяха се, падаха и губеха съзнание. Наведох си и избягвайки лактите, прекрачих през пейката, за да достигна задната част на стаята. Тобайъс ме видя. Стана от мястото си при другите мъже и вдигна резето на вратата. Промуших се под ръката му и вратата се затвори зад мен. Чух го да пуска резето и видях как вратата се изду, когато той се облегна на нея.

Скрих се в стаята, където ще роди Ребека. Времето й наближава. Марта казва, че те няма да се осмелят да влязат тук. Сара донесе всичко, за което я бях помолила: храна, мъжки дрехи, одеяло. От сандъка донесе мокасините и малката кожена торбичка, която сложих на врата си. Единствените ми ценности. Всичко, което имам от досегашния си живот. Всичко, което трябва да взема с мен в пустошта. Трябва да се опитам да оцелея там. Ако остана, ще ме обесят. Искам да остана. Искам да се убедя, че бебето ще се роди успешно. Болките на Ребека зачестиха, съвсем скоро ще започне, но не мога повече да се бавя. Марта се щура като подплашена птица и…







Аз съм неука жена, но се чувствам задължена да й остана вярна и да довърша нейната история, поне за онова, което ми е известно.
Тя искаше да остане, но нямаше никакъв друг избор, освен да избяга. Дойдоха право от молитвения дом, правилно се бяха досетили, че също като лисичка ще се скрие в собственото си леговище. Направихме каквото можахме — дадохме й храна и дрехи, които ще са подходящи за студените нощи и тя побягна към пустошта.
Дойде пратеничество: отец Джонсън, Елиас Корнуел, Натаниел Кленч, блюстителите на реда и още неколцина други. Джон Ривърс и Тобайъс вече ги чакаха пред врата със зареден мускет и сабя, но Сара им забрани да се бият.
Тя и Джон им казаха, че Мери си е тръгнала.
Уважават ги, Сара е в родствени връзки с някои от влиятелните семейства, името й е неопетнено. Джон също. Блюстителите на реда стояха и чакаха началника си Натаниел Кленч да им нареди какво да правят, но той е роднина на Сара. Ако зависеше от него, щяха да са си тръгнали, но отец Джонсън пристъпи напред и им нареди да претърсят къщата.
— Търсете колкото си искате — каза Сара на Джонсън. — Тя не е тук.
Те наистина претърсиха и двете къщи от стрехите до зимниците. Влязоха навсякъде с изключение на стаята на родилката. Нищо не откриха. И ето че се върнаха и поискаха да влязат там, където няма място нито един мъж.
— Няма да прекрачите този праг — пристъпих напред. — Не и с него.
С тях имаше някакъв непознат. Излинял човек, който кашляше и плюеше кръв в кърпичката си. Знакът на смъртта е положен върху него. Няма да се задържи още дълго на този свят.
— Той е болен от охтика. Нима ще го оставите да вдъхне заразата си върху едно неродено дете? Вървете си по пътя, господа. Тук имаме работа. Женска работа. Когато се роди бебето, можете да търсите колкото си искате.
Седях пред тях с окървавени ръце. Зад мен Ребека викаше от болка с всички сили. Мъжете потръпнаха. Тобайъс пристъпи напред, Джон беше с него. Застанаха рамо до рамо пред вратата. За да влязат, трябваше да минат през тях.
Тръгнаха си, но предупредиха, че ще се върнат.
Тобайъс остана на пост до сутринта. Дотогава бебето се роди, а Мери успя да избяга. Джон Ривърс й предложи коня си, но тя отказа с думите, че там, където отива, конят щял само да й пречи. Той направи каквото можа — преведе я през селището и я отведе до гората. Оттам тя продължила сама.
Ребека роди момиче. То ще носи името Мери Сара, но няма да бъде кръстено тук.

Ще си тръгнем оттук, колкото е възможно по-скоро. Веднъж започнали лова на вещици, няма да спрат. Измамени от една, ще потърсят други. Нищо чудно това да сме двамата с Джона. Има голяма вероятност — той е чужд на всички, аз съм лечителка. Джона е съгласен с мен. Джон и Сара ще бъдат недосегаеми заради положението си, но кой може да каже докога? Та малко ли богати и знатни жени са увиснали на бесилото? Джона товари колата и ще потеглим, когато е готов.
Сара и Джон ще ни последват с Ребека и Тобайъс, когато родилката е в състояние да пътува. Съветвам ги да не отлагат.
Мери ми показа къде е скрила дневника си, веднага щом допиша това, ще го пришия към останалото. Когато тръгнем, ще взема и сандъка й, и покривалото. Кой знае, един ден може да ни открие и да вземе обратно своята история. Но докато дойде този ден, аз ще го пазя на сигурно място. Само така ще разбере, че съм й останала вярна.
Тръгваме за Салем. Никой не ни спира, но аз мисля да потеглим на юг. Джона е чувал за места, където хората са свободни да следват собствената си съвест. Нали преди всичко това бе една от причините да прекосим океана. Откъдето минем, ще й оставяме съобщение.





Започна работа по проследяването на съдбата на Мери Нюбъри и другите герои в дневника, след неговото откриване.
Ако имате информация за някой от споменатите хора или семейства, моля свържете се с нас чрез нашия уебсайт или пишете на електронната поща на Алисън Елман: Alison_ellman@witchchild.com