`Кървава музика - Грег Беър`

Фукс придърпа един от столовете в гостната и се настани върху него. Бернард го наблюдаваше сънено от леглото.
— Да дойдеш толкова рано сутринта… — промърмори почти недоволно той.
— Не е сутрин — следобед е. Изглежда вътрешният ти часовник се е разстроил.
— Защото живея в пещера. Днес няма ли да има посетители?
Фукс поклати глава, но не предложи никакво обяснение.
— Новини?
— Руснаците напускат ООН. Изглежда не намират организацията за необходима, след като вече са единствената ядрена свръхсила на Земята. Преди да го сторят направиха опит да прокарат обща резолюция, че САЩ били страна без законно управление, завладяна от хаос и представляваща заплаха за останалия свят.
— Какво всъщност целят?
— Според мен — да получат разрешение за нанасяне на ракетни удари.
— Боже мили! — скочи Бернард и размаха развълнувано ръце. Белите резки по кожата му бяха намалели и сега повече приличаха на драскотини. — Споменаха ли Мексико и Канада?
— Само Щатите. Искат да изритат умрелия кон.
— А другите какво казаха?
— Щабът на американските сили в Европа иска да образува правителство в изгнание. Избрали са за президент един сенатор от Калифорния, който беше на посещение в няколко страни. Дипломатическите представителства се преустройват в правителствени центрове. Руснаците искат всички американски кораби и подводници да бъдат поставени под карантина — в изолирани кубински и пуерторикански пристанища, както и в Японско море.
— Какъв е отговорът?
— Засега никакъв. Но мисля, че ще е отрицателен.
— Други прояви на паникьорство?
Фукс се засмя.
— В Англия избиват поголовно всички прелетни птици, независимо дали идват от Северна Америка, или не. Някои организации предлагат да бъдат избити всички птици. Както винаги в критични моменти човекът се връща към първичната си природа и е склонен към жестокост и насилие. Във всички страни американските граждани за подлагани на преследване и унижения, дори ако са живели в Европа от десетилетия. Има и религиозни групи, които вярват, че Исус Христос е създал свое царство в Америка и се готви да поеме към Европа. Всичко това можеш да го прочетеш в новините в твоя компютър.
— Предпочитат да го чуя от приятел.
— Така е. Но дори аз не съм в състояние да ги направя по-приятни за ухото.
— Как мислиш, ракетният удар може ли да разреши проблема? Не съм експерт по епидемиология, питам дали атомните взривове биха могли да стерилизират Америка?
— Изключено и руснаците го съзнават напълно. Имаме известна представа за предполагаемата точност на техните попадения, за ефективността на ядрените глави и прочие. В най-добрия случай ще изгорят половината континент заедно с всички форми на живот там. Което почти е равно на нищо. Да не говорим за опасността от радиацията, разнасянето на радиационен прах във високите слоеве на атмосферата и последствията от всичко това. Но… — той сви рамене. — Руснаците са руснаци. Ти не ги познаваш от Берлин. Но аз ги помня добре. Тогава бях съвсем малко момче и въпреки това ги помня — те са силни, сантиментални, жестоки, изобретателни и глупави едновременно.
Бернард се въздържа от коментар за поведението на германците в окупирана Русия.
— И какво според теб ги въздържа? — запита вместо това той.
— НАТО. Франция, най-изненадващо. Чуха се силни гласове и от представителите на Южна Америка. Хайде стига за това. Чакам от теб доклад.
— Слушам, сър — изкозирува Бернард. — Чувствам се чудесно, макар малко отпаднал. По едно време мислех да се престоря на луд и да вдигна страхотна врява. Омръзна ми този затвор.
— Напълно разбираемо.
— Все още ли няма доброволки да ми правят компания?
— Не — поклати глава Паулсен-Фукс. Сетне продължи сериозно: — Не го разбирам. Винаги са твърдели, че славата е най-добрият афродизиак.
— Поне достатъчно добър, ако не най-добрият. Във всеки случай не съм забелязвал някакви анатомични изменения от деня, когато пристигнах. Освен, че резките намаляха.
— Ще продължиш ли лечението с кварцова лампа?
— Поне си намирам работа — кимна Бернард.
— Все още търсим подходящи антиметаболити и инхибитори на ДНК-полимераза — заобяснява Фукс. — Заразените лабораторни животни не изявяват никакви определени симптоми — изглежда тези ваши нооцити не си падат по животни. Теории по въпроса колкото щеш. Да имаш главоболие, мускулни болки, или нещо подобно — макар че за теб може да са нещо обичайно?
— Никога не съм се чувствал по-добре. Спя като младенец, наслаждавам се на храната и не страдам от никакви болки. Само понякога имам сърбежи по кожата. Ах, да — случва се да ме засърби и вътре — в коремната област най-често, но не съм сигурен къде точно. Не е непоносимо.
— Здрав си значи — кимна Фукс. — Нещо против да проверим и ние?
— Да имам друг избор?
Медицинските прегледи бяха два пъти дневно и предизвикваха в него мрачно недоволство. Осъществяваха ги дистанционно — манипулациите с помощта на механичните ръце или през отворите с гумирани ръкавици. Ето че и сега екранът зад страничната стена се плъзна встрани и зад него се показа лицето на доктор Шварц, наблюдаващата го лекарка.
— Добър ден, доктор Бернард — поздрави го тя, озарена в червеникава мигаща светлина. Имаше приятен, нисък глас, беше млада, дори привлекателна — в известна степен.
— Обичам ви, доктор Шварц — рече Бернард и се излегна върху ниската кушетка под отворите и манипулаторните ръце.
— Само днес и за вас ще бъда Фрида. Ние също ви обичаме, докторе. На ваше място въобще нямаше да обичам своите мъчители — тя пъхна ръце в плътните трислойни гумени ръкавици в стената. След това взе една спринцовка от близката масичка, убоде го с опитни движения във вената и изтегли десет милилитра кръв. Михаел забеляза с известен интерес, чу кръвта му е виолетоворозова.
— Внимавайте да не ви ухапят — предупреди той.
— Ние винаги сме извънредно внимателни, докторе — отвърна тя. Бернард следеше напрегнато реакциите и гласа й. Имаше подозренията, че крият от него много неща във връзка с действителното му състояние. Защо го правеха? Той и без това се беше отписал в името на науката.
— Фрида, искам да бъдете откровена с мен — рече той, докато взимаше кожата тъкан за биопсия от гърба му. За целта използва лепенка, която след това пусна в приготвената стъкленица. Затвори я и запечата капака й с восък.
— Но аз винаги съм било откровена — вдигна учудено вежди Фрида. — Какво искате да ме питате?
— Има ли поне някакъв тип клетки в организма ми, които да не са били превърнати в нооцити?
— Не всички са нооцити, доктор Бернард, но повечето са претърпели известни промени.
— Как постъпвате с тях след като приключите изследванията?
— Тогава те вече са мъртви, докторе. Не се тревожете. Ние знаем какво правим.
— Не се тревожа, Фрида.
— Радвам се, да го чуя. А сега се обърнете, моля.
— Пак ли ще ме катетеризирате?
— Веднъж вече ви казах, че младите заможни господа от Ваймарската република са го смятали за доста скъпо удоволствие. Луксозна услуга в някои бордеи на Берлин.
— Фрида, не преставам да ви се удивлявам.
— Да. Моля ви обърнете се, докторе.
Той се обърна и затвори очи.

Покрай прозореца на фоайето бяха подредени свещници в стройна редица. Сюзи отстъпи назад и огледа произведението си. Вчера, след като най-сетне откри пролука в едно огромно паяжинообразно светлокафеникаво листо тя се натъкна на магазин за свещи. Използвайки друга количка, открадната от един супермаркет на Южна улица Сюзи натовари цял наръч разноцветни свещи и ги откара обратно в Световния търговски център, където на първия етаж в северната сграда бе установила своя нов лагер. Същата сграда, на върха на която преди две вечери бе зърнала зелената светлина.
Може би самолетите и подводниците щяха да я открият, с всичките тези свещи. Тя започна да ги пали една по една и от време на време надзърташе през прозореца, където отблясъците от пламъчетата се топяха в мрака.
За вечеря изяде пакетче шоколадови бонбони, а след това чете на светлината от свещите някакъв смачкан брой на „Домашен журнал на девойката“, взет от една будка. Накрая се излегна върху раницата, загледана в тавана и потъна в спомени. Изглежда постепенно беше задремала, защото се стресна, когато списанието се плъзна и я удари по корема. Стана, обиколи свещите и ги изгаси една по една — утре пак ще й потрябват. След това си нагласи легло от одеала, раницата и няколко пуловера, уви се и се замисли, дали небостъргачите-близнаци наистина бяха най-високите сгради в света. Представи си ги като океански лайнери сред морето от мрак и тишина. Доста забавно ще е да ги обиколи и двата, с всичките им магазини и офиси, рече си тя в просъница. Жалко само, че асансьорите не работят. Ще трябва да катери стълбите. Затова пък ще може да огледа целия Ню Йорк от високо, а също и голяма част от щата. Може би горе транзисторът ще улавя повече станции. Освен това на върха имаше ресторант с много вкусна храна. И бар. Изведнъж й се прищя да се напие до забрава, нещо, което бе правила само веднъж през живота си.
Няма да е лесно. Катеренето по стълбите ще отнеме поне един ден.
Тя се размърда в съня си, сетне наостри слух настръхнала. Нещо шумеше съвсем наблизо, чуваше се ситно дращене. Небето зад прозорците беше посивяло в предутринна светлина. От площада пред сградата се носеха най-различни звуци като от търкалящи се предмети. Тя премигна, разтърка очи, скочи и надзърна навън.
Вятърът гонеше перести овални топки, търкаляше ги по плочника, или ги забиваше в околните стени. На цвят бяха сиви, бели и кафяви. Падналите се разстилаха на петна върху плочите, прилепваха за твърдата им повърхност и вдигнаха високи цяла стъпка стебла. Броят им непрестанно растеше с идването на зората и скоро тревата и площада бяха гъсто покрити с мъх.
— О, Боже! — извика тя. — Никакво излизане навън.
Закуси в бара, където включи транзистора, надявайки се да чуе нещо по английската станция, която бе слушала вчера. След кратко въртене на копчето долови тъничък пращящ глас, който ту се усилваше, ту почти се губеше.
— …за удара, който ще трябва да понесе световната икономика. Кой би могъл да прецени какъв огромен запас от безценни природни ресурси остават недостижими за нас на Североамериканския континент? Да не говорим за производствените възможности на страните там. Зная, че сега по-голямата част от нашите слушатели се безпокоят за собственото си оцеляване и се питат дали епидемията няма да прекоси океана и да порази и нашата страна… — тук гласът се изгуби сред силно пращене. Сюзи не мърдаше, очаквайки търпеливо да чуе нататък. Не разбираше всичко, но гласът й действаше успокояващо. — …но като истински икономист, аз мисля за това, което ще дойде след отминаването на кризата. Ако премине. Е, ще ви кажа, че не съм оптимистично настроен. С цялата си Божия мъдрост Господ Бог е имал причини, за да ни постави на това изпитание… Съединените щати престанаха да съществуват, от цялата територия вече не пристигат никакви съобщения — ако се изключи метереологичната станция на остров Афогнак. Сега Русия е доминиращата нация на Земното кълбо — не само във военно, но и във финансово отношение. Говоря отново за ресурсите. Какво да очакваме?
Сюзи изключи транзистора. Дрънканици. Никой не й казваше какво е станало у дома.
— Защо? — извика разплакана тя. — Защо не убихте и мен? — тя изтича при фонтанчето, наплиска се и пи жадно. — Трябва да съм храбра — повтори си няколко пъти.
Утре ще изкачи небостъргача. Дали ще са нужни ключове? Да поема ли въобще нагоре?
Какво друго би могла да предприеме?



Ливърмор, Калифорния
Джон Олафсен отдръпна от очите си черния емайлиран бинокъл и избърса потното си чело с омазнената червена превръзка. След това си пое дъх и продължи наблюдението. В момента изучаваше просторния комплекс на Ливърморската Национална Лаборатория на отсрещната страна на шосето. Миризмата на изсъхнала трева и прах дразнеше неприятно ноздрите му и го караше да си припомня неща, които само допълнително подтискаха и без това мрачното му настроение. Беше пет и трийсет следобед и скоро слънцето щеше да се скрие зад хоризонта.
— Хайде, Джери — промърмори той, — размахай проклетото флагче.
Джери беше неговият брат-близнак, с пет минути по-млад и два пъти по-безразсъден. Съвсем доскоро двамата работеха като пилоти в ескадрилата на стопанската авиация в долината Салинас. Джон не се съмняваше, че и той като брат му е натъпкан догоре с ДДТ и прочие силно токсични инсектициди. Двамата вероятно просто не са били по вкуса на онова, което бе погълнало жителите на Ливърмор.
И Рут и Лорен.
Джери беше слязъл долу между високите стъклени сгради на лабораторията за да разгледа отблизо трийсетфутовите купчини, които се издигаха на равни разстояния вътре в двора, където доскоро нямаше нищо. Беше завързал червената си кърпа на висока пръчка — съоръжение, с което трябваше да си сигнализират.
— Махай де — подкани го Джон. Той премести лекичко бинокъла и изведнъж забеляза червената кърпа — тя описа три кръга, два по часовниковата и един срещу часовниковата стрелка. Това означаваше, че Джон може да слезе долу, където изглежда имаше нещо интересно. И нищо опасно… съдейки по спокойните движения на Джери.
Джон надигна едрото си отпуснато тяло и пое надолу по хълма. Някъде по средата пътят му препречваше висока телена ограда, по която допреди инцидента течеше непрестанно електрически ток. Още по-нататък следваха гъсти шубраци, през които лъкатушеше тясна пътечка. Пътеката го изведе на бетонирания паркинг, където все още имаше десетина коли. Почти в средата на паркинга се издигаше грамадна купчина, поне шейсет стъпки в диаметър. Джери стоеше на върха на купчината. Като зърна Джон той се ухили и му махна с ръка да се качва.
— Спокойно — няма спринтьори — извика той. Така двамата наричаха странните създания, които от известно време кръстосваха из Ливърмор и почти винаги побягваха, когато ги доближаваха.
— Радвам се да го чуя. Какво си намислил?
— Да изкопая тунел до Китай — отвърна Джери и тупна с крак по купчината. — Не ти ли се струва странно?
— Все странни работи стават напоследък — отвърна Джон. — Ами ако тези купчини са били използвани за някакви опити… или пък причината за всичко е в тях?
— То е ясно, че са изпуснали края на някой опит.
— Все още не мисля, че всичко е започнало тук.
— Глупости. Откъде другаде? — ядоса се Джери.
— Не само тук има лаборатории.
— Да бе, дошли са пришълците.
— Копай, тогава. — Джон сви уморено рамене.
Джери замахна с кирката и разрови горния край на купчината. Острието й проби тънкия повърхностен пласт, сякаш бе черупка на яйце и пропадна надолу.
— Куха е — изсумтя Джери, наведе се и надникна в дупката. — Нищо не виждам.
Джон кимна отново.
— И да ги видиш, нищо не можем да им направим — подхвърли той и пъхна небрежно ръце в джобове. Само двамата сме останали.
Джери замахна още няколко пъти и дупката се разшири достатъчно. Двамата се плъзнаха надолу, опряха се на ръце и надзърнаха вътре.
— Пак не се вижда нищо — рече Джери. — Я иди да вземеш фенера.
Почти се смрачаваше, когато Джон се върна със стария ветроупорен фенер от техния камион. Джери седеше до дупката, пушеше цигара и тръскаше пепелта вътре.
— Как е в града? — попита той.
— Още по-зле, доколкото можах да видя.
— Ще остане ли нещо до утре?
— Това, в което се превръща.
— Добре де, тъмно, светло, няма особено значение. Дай фенера, ще сляза пръв…
— Няма да стане — опъна се Джон. — Без светлина не оставам.
— Тогава ти слез.
Джон обмисли предложението.
— Не, по дяволите. Ще вържем въжето за някоя кола и ще се спуснем двамата.
— Хубаво — склони Джери. Той изтича с въжето до най-близката кола, завърза края му за бронята и се върна обратно. Оставаха им близо трийсетина фута въже.
— Аз съм пръв — заяви Джери. — Дай фенера.
Джон протегна ръка. Малко след това главата на Джери изчезна под горния край на дупката.
— Отразява се в стените — чу се приглушеният му глас. Джон надникна и видя призрачно осветеното лице на брат си. Изчака да се спусне още малко, сетне го последва.
Никога не би го признал, но това, което в действителност очакваше да срещне там долу, бяха морлоките.
Докато стъпят върху податливия под телата на двамата братя лъщяха от пот. Въздухът бе далеч по-топъл и влажен, отколкото навън. Светлината на фенера прорязваше сияещи снопове през сладникавата на вкус мъгла. Те пристъпиха неуверено и почвата под краката им взе да жвака като в мочурище.
— Оооо, по дяволите! — извикаха почти в един глас.
— Какво ще правим сега? — попита почти шепнешком Джон.
— Ще потърсим Рут и Лорен, а може би и Трисия. — Трисия беше приятелката на Джери. Въпреки че бе присъствал на стопяването й почти до самия му край, той все още не можеше да повярва в това, което се бе случило с нея.
— Отдавна са измрели всичките — отвърна пресипнало Джон.
— Ще имаш да вземаш, да са измрели. Просто са ги разглобили за да ги свалят по-лесно тук.
— Откъде пък ти хрумна това?
Джери поклати глава.
— Или е това, или наистина ги няма вече. Дали са усещали нещо, а?
Джон помисли за миг.
— Не — отвърна той. — Но може и да се лъжа.
— Лайнарска история — ядоса се Джери. — Сигурен съм, че не са измрели. Инак навън щеше да е пълно мъртвило. Нали сам видя…
— Видях — кимна припряно Джон. Какво всъщност беше видял? Купчинки от смачкани дрехи, изпълнени с разтваряща се плът. Тогава се беше почувствал като обезумял. Още от сутринта на този ден Рут и Лорен се оплакаха, че са пипнали нещо заразно. Телата и на двете бяха покрити с белезникави изпъкнали резки, имаше ги по лицата и ръцете им. А той глупакът им рече да отидат на доктор.
Не помнеше какво е правил, когато съгледа смачканите дрехи. Вероятно е крещял докато пристигне Джери. Във всеки случай гърлото го наболяваше дълго след това.
— А нас защо не ни взеха тогава? — попита той.
Джери потупа изпъкналото си шкембе.
— Защото сме много дебели, братче — обясни той. Сетне завъртя бавно фенера. Лъчът светлина проникваше едва на няколко стъпки навътре в мъглата. — Майчице, как ме е страх само!
— Радвам се да го чуя — ухили се Джон.
— Ти беше този, дето предложи да слезем долу — ядоса се Джери. — Казвай сега какво да правим.
— Върви напред. И си отваряй очите за морлоките.
— Да бе, уф. Морлоки.
Поеха предпазливо напред по пружиниращия под. Изминаха няколко изпълнени със страх минути, преди лъчът да опре в някаква напречна повърхност. Стената пред тях беше скрита зад джунгла от лигавовлажни, блестящи тръби с различни размери, сивкави и кафяви на цвят, които пулсираха ритмично. Тръбите следваха извивката на тунела и изчезваха наляво.
— Не мога да повярвам на очите си — рече Джери.
— Е? — Джон посочи тунела.
Джери кимна. — Най-лошото вече го знаем — рече той.
— Дано да си прав.
— Върви напред, Джони.
— Милото ми братче.
— Тръгвай!
Двамата влязоха в тунела.

Когато стигнаха хълма Паулсен-Фукс помоли Уве да спре. За изминалата седмица лагерът на демонстрантите, който заобикаляше двора на „Фармек“, бе нараснал двойно. Броят им вероятно наближаваше застрашителната цифра сто хиляди — цяло едно море от палатки, знамена и плакати, по-гъсто в източния си край, където беше главният портал на компанията. Не се забелязваше някакъв определен команден център на множеството, което още повече го безпокоеше. Тези хора не бяха тук за да защитават политически или обществени идеали, това бяха просто граждани, подтиквани от страха си пред едно непонятно за тях бедствие. Бяха дошли тук, пред стените на „Фармек“, заради Бернард. Очевидно все още не знаеха какво да предприемат, но скоро някой щеше да поеме кормилото и да им даде посока на движение.
Сред присъстващите имаше и такива, които настояваха Бернард да бъде унищожен, а изолаторната стерилизирана, но до това едва ли щеше да се стигне. Повечето европейски правителства признаваха открито, че Бернард бе единственият път към опознаване причините за страшната епидемия.
И въпреки това Европа бе в прегръдките на неописуемата паника. Не бяха малко американските граждани, прехвърлили се на Стария континент по време на инцидента. Не всички бяха заловени и изолирани. Случваше се нерядко да открият телата им в хотелски стаи, или усамотени места, вече поели по пътя на трансформацията. Почти без изключения тези нещастници бяха убивани, а сградите или местата — изгаряни и стерилизирани.
Никой не знаеше дали подобни мерки ще се окажат ефикасни. Много хора по света живееха с увереността, че следващият скок на епидемията е въпрос единствено на време.
Може би бяха прави, в светлината на новините, които бе чул тази сутрин. Може би чумата беше за предпочитане, пред самоубийството.
— Карай към северната врата — нареди Фукс на шофьора.
Най-сетне поръчаните прибори бяха пристигнали и сега запълваха половината от изолационното помещение. Бернард избута в единия край бюрото и стола и огледа със задоволство сглобяемата минилаборатория. Вече ще може сам да се боде и изследва.
Няколко седмици бяха изминали от заразяването му, а ето, че все още не беше започнала последната трансформация. Никой отвън не можеше да даде разумно обяснение, нито да обясни защо все още не беше установил контакт с нооцитите подобно на Върджил. Освен ако Юлам не беше халюцинирал. Кой би могъл да каже?
Нуждаеше се от много по-мощни прибори за изследване, но не разполагаше с достатъчно площ за да ги разположи. Все пак за някои по-сложни химични анализи можеше да разчита на външна помощ.
Ето че отново се чувстваше като някогашния Михаел Бернард. Имаше цел, трудна задача за решаване. Намислил бе да узнае по какъв начин общуват помежду си клетките, да разгадае химичния им език. И ако все още не са го заговорили, той ще се обърне към тях. Може би дори ще ги постави под свой контрол. Във „Фармек“ разполагаха с всички необходими научни средства, всичко, за което би могъл да мечтае Юлам. Биха могли да повторят стъпка по стъпка експеримента му и да продължат нататък.
Бернард се съмняваше, че ще ги оставят да стигнат докрай. От разговорите с Паулсен-Фукс и другите си бе изградил известна представа за бурята, която предстоеше да се разрази отвън.
Първо с помощта на техническите указания сглоби приборите. После се зае да изучава наставленията. След няколко часа се измори и седна при компютъра. Внимаваше какво внася вътре, защото се досещаше, че всяка негова думичка се следи оттатък. Сега всичко свързано с него бе от особена важност.
„Не ми е известна биологичната причина — ако въобще има такава — благодарение на която цялата планета все още не е засегната от епидемията. Заразата се разпространява по различни пътища и е в състояние да трансформира всяко живо същество. Европа засега не е засегната — с изключение на някои единични случаи — и аз се съмнявам, че това се дължи на взетите мерки. Може би отговорът на тази мистерия се крие в решението на задачата защо аз все още не претърпявам промените, които наблюдавах при Върджил. С какво се отличавам от другите жертви на болестта? Утре ще поискам да вземат от мен тъканни и кръвни проби, но ще помоля част от образците да останат при мен. Искам да поработя върху тях, най-вече върху кръвта и лимфата.“
Той спря за миг, обмисляйки следващото изречение и тъкмо когато се готвеше да продължи, Фукс почука по стъклото на стаята.
— Добър ден — обърна се към него Бернард. Както обикновено беше гол до кръста, а монтираната в горния ъгъл на стаята камера непрестанно следеше телесните му характеристики и ги предаваше в компютъра.
— Не е добър, Михаел — отвърна Паулсен-Фукс. Лицето му изглеждаше по-издължено и измъчено от обичайното. — Не ни стигат всичките проблеми, ами сега възникна опасност и от война.
Бернард пристъпи до прозореца за да разгледа отблизо вестника, който Фукс му бе донесъл. С едри букви върху първата страница беше изписано:

РУСКИ ЯДРЕН УДАР НАД ПАНАМА

— Кога? — подскочи той.
— Вчера следобед. Кубинците съобщиха за радиоактивен облак, който пресича Атлантика. Военните спътници на НАТО потвърдиха наличието на огнище на поражение. Предполагам, че военните са го знаели преди пресата. Руснаците са използвали девет или десетмегатонови бомби и вероятно са ги изстреляли от подводници. Засегната е цялата зона на канала… — той поклати глава. — Засега руснаците мълчат. Всеки втори в Германия смята, че до една седмица ще бъдем въвлечени във война. Останалите са мъртво пияни.
— Някакви новини от континента? — Нямаше смисъл да уточнява за кой континент ставаше дума.
— Нищо.
— Очаква ли се руснаците да нападнат и Северна Америка?
— Сигурно. Това може да стане всеки момент. Сега цялата плячка е тяхна — те са най-силните в глутницата. — Той се засмя натъжено. — Не съм правист, но мога да се обзаложа, че ще накарат дори ООН да ги подкрепи под някакъв предлог. Едва ли някой ще посмее да им потърси сметка — особено ако ни поставят пред свършен факт. Американското правителство в изгнание заплаши да нанесе ответен удар от базите си в Европа, но Русия не ги взема на сериозно. Знаеш ли, онази сутрин преди да ми позвъниш, се готвех да замина на първата си почивка от седем години. Не ми е било писано, както се вижда. — Той въздъхна уморено. — Прости ми, Михаел. Ти донесе в живота ми нещо, което може да ме довърши.
— Разбирам те — кимна Бернард.
— Има една стара немска поговорка. „Убива куршумът, който не чуваш“. Това говори ли ти нещо?
Бернард кимна повторно.
— Тогава, работи, Михаел. Работи здраво, преди всички да сме измрели заради теб.



Сюзи намери това, което търсеше, в едно от чекмеджетата на бюрото на охраната — дълъг, черен и много мощен прожектор, чийто сноп се разширяваше и стесняваше при завъртане на дръжката. Веднага след това пое към следващата си цел — просторните коридори с множество магазини, които свързваха двата небостъргача. Доста време прекара в пробване на различни дрехи в бутиците, но се изнерви, че не успяваше да се разгледа добре на светлината на прожектора, която взе бързо да намалява. На всичко отгоре мястото беше пълно със сенки, които я плашеха. Повъртя се още малко, колкото да провери дали някой друг не е минавал от тук, сетне се върна в Стаята със Свещите, както я наричаше и се зае с подготовката на предстоящото изкачване.
Беше й попаднала туристическа карта на северната сграда и тя плъзгаше пръст по криволиците на безкрайните на пръв поглед коридори. След като се порови още малко из справочника Сюзи установи, че в небостъргача няма общо стълбище, а на всеки етаж стълбите са на различно място.
Това правеше задачата й още по-трудна. Все пак откри вратата към стълбите на първия етаж и тръгна към нея. Беше заключена. Наложи се отново да се върне при бюрото на охраната. Под стола лежеше на купчинка смачкана униформа, тя се наведе, вдигна я и отвътре изпадна дебела връзка ключове.
Трябваха й няколко минути, за да прочете ситно изписаните надписи върху всеки един от ключовете, но накрая откри този за вратата на първия етаж. Стълбището отвъд нея беше ултрамодерно, цялото от бетон и стомана. На горния етаж то се отваряше към просторно фоайе. Тя надникна зад ъгъла и видя дълъг бял коридор и врати към многобройни офиси, с табелки и номера.
— Добре — рече си тя. — Тръгнала съм на разузнаване и нищо повече. Ще търся само храна и вода. — Тя сведе поглед към изтърканите си маратонки и въздъхна. Няма как, ще трябва да продължи с тях, освен ако не склони да заеме от някой…
Не, мисълта й беше направо противна. Върна се долу, взе една торбичка и я напълни с припаси. Прибави и две шишета вода. Дано нагоре открие нещо подходящо. Все някъде трябваше да има водни резервоари, или охладителни инсталации.
Същата сутрин в осем и половина започна изкачването. Реши да поддържа равномерно темпо — почивка на всеки десет етажа и кратък оглед на най-близките помещения. По такъв начин до вечерта би могла да стигне върха. Общо взето идеята за ритъма й бе останала от едно изкачване с Кенет и Хауърд в Мейн. Бяха й обяснили, че равномерното темпо е залог за съхраняване на силите за по-продължително време. Като си тананикаше „Мишел“, тя стигна до четвъртия етаж. Тук сметна, че песента не е особено подходяща и я смени с марш от Джон Уилямс. Не деветия етаж вече започна да се задъхва. — Още един — прошепна тя и продължи нагоре. Стигна десетия, клекна до вратата на асансьора и се заоглежда. И тук коридорът бе съвсем празен.
Когато дишането й се поуспокои, Сюзи извади от торбата шишето с вода и пакета с храна. Хапна, прибра ги, стана и бутна най-близката врата. Нов коридор, още офиси, затворени врати и сумрак. Помисли, че няма да е зле ако провери в най-близката тоалетна за вода. Двете врати бяха съвсем близо, Сюзи спря пред тях, погледна първо „дамската“ после „мъжката“, изкиска се и влезе във втората. Блестящи плочки, огледала и цял ред порцеланови легени, закрепени за стените. Дори не можа да си спомни как се наричаха. Надникна под вратите на кабинките и замръзна от ужас
Пред една от чиниите имаше купчинка дрехи.
— Боже, засмукало го е право в кенефа — промърмори тя, изправи се и обърса сълзите от очите си. — Бедничкият. Дявол да го вземе. — Тя завъртя кранчето за топла вода на близката мивка. Една-две капки се стекоха отвътре. Още няколко ги последваха от студената, но резултатът не изглеждаше особено обещаващ.
Излезе от тоалетната и пое надолу по коридора. Забеляза, че на повечето от вратите бяха изписани японски имена. Когато стигна отсрещния край, Сюзи погледна площада долу. Целият беше покрит с кафеникавата материя.
— Нагоре — рече си тя. Стълби към рая. Умри на върха, там ще си по-близо. Продължавай нагоре.

— Имам чувството, че пълзим в някакво гърло — оплака се Джон.
— Ама че страхотии приказваш.
— Така е, нали?
— Аха — призна неохотно Джери. Той изсумтя и спря, приведен. — Постъпихме като пълни идиоти. Защо точно тази купчина и защо сега?
— Ти я избра.
— Но не зная защо. Нямаше никаква причина.
— Все някаква е имало — забравил си.
Колкото по-навътре пълзяха, толкова повече се изменяха стените на тунела. На мястото на дебелите пулсиращи тръби постепенно изникна тънка, покриваща всичко блестяща мрежа. Джон забоде нос в мрежата и под светлината на фенерчето забеляза, че вътре е изпълнена с миниатюрни топчици, дискове и кубчета, натрупани едно върху друго в пълен безпорядък. Подът на тунела нататък се стесняваше и по двата му края се издигаха ниски, успоредни на стената прегради.
— Виж, канализация — посочи Джери.
Продължиха нататък, където тунелът неочаквано се разшири и отново ги обгърна гъстата сладникава мъгла.
— Време е вече да стигнем отвора на съседната купчина — рече Джери. Той пристъпи още няколко крачки, спря и отлепи с известно усилие обувката си от пода. — Долу има нещо лепкаво.
Джон насочи светлината от фенера към подметката на Джери. Беше покрита с кафяво-червеникава глина.
— Накъде сега? — попита той. — Все ми се струва, че обикаляме в кръг.
— Мирише като в сладкарски магазин — рече Джери. — Направо да ти се доповръща.
— Гъби… — рече Джон и посочи пода пред тях. Целият беше покрит с бели топчици, не повече от пет-шест сантиметра в диаметър, които се пукаха, когато стъпваха върху тях. Той вдигна фенера нагоре и в светлината му се очертаха вертикални и хоризонтални линии.
— Полици — отбеляза Джери. — Килийки, в които растат разни неща. — Килийките бяха не повече от сантиметър дълги, със стени от някакво твърдо на вид, блестящо вещество. Вътре в тях имаше мънички парченца от някаква тъкан, наподобяваща изгоряла хартия — мокра изгоряла хартия.
— Ахх — възкликна отвратено Джери докато опипваше с пръст една от килийките.
— На твое място не бих пипал нищо.
— Май си прав.
Двамата продължиха покрай полиците и стигнаха покрита с тръби стена. Тръбите се стесняваха, сливаха се с преградите на полицата, където се разделяха и всяка една достигаше до основата на определена килийка. Още по-нататък съгледаха пенеста бяла матрица, наподобяваща пчелна пита и пълна с гъст розов сироп, който бълбукаше и вдигаше прозрачни мехури. От време на време някоя капка от сиропа попадаше върху пода, където се разтваряше сред много дим и съскане.
Джон преглътна мъчително и промърмори, че е крайно време да се махат от тук.
— Както кажеш — кимна Джери. — Но първо, виж тук.
Джон приклекна неохотно и огледа мехура, който брат му сочеше.
— Погледни тези мънички жички с топчици върху тях — продължи Джери. — Като мъниста, вързани на конец. Червени мъниста. Не ти ли прилича на кръв, а?
Джон кимна. Той пъхна ръка в джоба и извади сгъваемото си ножче.
— Светни ми — нареди той и разгъна острието. Мехурът се изпълни със светлина, вътре в него сияеха безброй овални топчици, които щъкаха пъргаво насам-натам, следвайки хода на каналчетата. — Много красиво — прецеди през зъби Джон. Опря острието в края на мехура и го разсече. Отвътре бликна червеникава течност, заля краката им и вдигна нов облак пара. Мъглата стана още по-гъста. — Няма ги тук.
— Кой?
— Рут и Лорен. Просто са изчезнали.
— Я чакай… — той протегна ръка, но Джон замахна и отново удари с нож в мехура. Отвътре изригнаха нови облаци задушлив дим.
— Стига, Джони, спри, няма смисъл!
— Те ни ги взеха! — изкрещя Джони. Гърлото му се сви и той изхлипа. — Няма ги тук, Джери!
Джери прегърна брат си и го затегли назад, извън пределите на мъглата.
— Шшшт. Успокой се. Хайде, стига.
— А аз се надявах… — Джон го бутна, изправи се и си пое дъх. — Добре де, пусни ме. Да се махаме. Тук няма никой. Никой няма.
— Така е. Може да са някъде другаде.
— Чувствам, че са живи, Джери.
— Зная. Но не са тук.
— Тогава къде, по дяволите…
— Шшшт. Тихо. Май чух нещо…
— О, Боже! — Джон скочи и завъртя светлината от фенера наоколо.
— Голямо е.
— Много.
Нещо се полюшваше зад мъглата, високо бе поне десетина стъпки и имаше познатия кафеникав оттенък.
— Няма крака — прошепна Джери. — Просто си плува сред мъглата.
Джон пристъпи напред.
— Проклети марсианци — изсъска той и вдигна юмрук. — Ей сега ще те…
И тогава настъпи мигът на забравата.
На изток небето беше порозовяло. Градът беше покрит с кафяви и бели слоеве от непозната материя — картина, далеч по-характерна за тинестото океанското дъно.
Двамата лежаха в една канавка недалеч от оградата и разглеждаха града.
— Не мога да се мръдна — рече Джери.
— Аз също.
— Мисля, че то ни ужили.
— Нищо не чувствам.
Джон размърда внимателно почти парализираното си тяло.
Слънцето беше изминало значително разстояние, когато най-сетне успяха да се надигнат. Из улиците на града все така се носеха фееричните полупрозрачни сфери, които от време на време изстрелваха тънички светлинни лъчи.
— Приличат на медузи — промърмори Джери, докато накуцваха към мястото, където бяха оставили камиона.
— Сега накъде?
— Да се махаме от този прокълнат град. Където и да е.
— Но те са навсякъде, Джони. Така казаха по радиото.
— Проклети марсианци.
Джери въздъхна.
— Ако бяха марсианци, досега да са ни видели сметката.
— Майната им. Да тръгваме.
— Каквото и да са — заяви Джери, — сигурен съм, че са се родили някъде наблизо. — Той посочи лабораториите зад оградата. — Ей там са се пръкнали на бял свят.
— Карай — изръмжа Джон. Джери запали и подкара надолу по прашния път. — Колко бензин имаме?
— Вчера напълних резервоара. Малко преди гадините да се докопат до бензиностанцията.
— Знаеш ли… — поде Джери, после млъкна и се загледа напред. На самия път на около миля пред тях стоеше човешка фигура и махаше с ръце. — Вече не сме сами — рече той. — Той намали скоростта. — Жена е.
Джон смъкна стъклото и се подаде навън.
— Не е млада — обяви разочаровано той.
Жената беше около петдесет годишна, с черна къдрава коса и розова копринена рокля, която се развяваше зад нея, докато тичаше към тях. Братята се спогледаха и поклатиха объркано глави.
Тя ги доближи откъм банкета, задъхана и засмяна.
— Слава Богу — бяха първите й думи. — Или който е там горе. Мислех, че съм единствената оцеляла в целия град.
— И ние мислехме същото — отвърна Джери, отвори вратата и тя се покатери в кабината.
— Момчета, нали не сте бандити, а? — попита тя все така засмяно.
— Няма такова нещо — отвърна Джери. — Откъде си?
— Тукашна съм. Къщата ми е разрушена, а целият район пакетиран като коледен подарък. По едно време смятах, че съм сам самичка в целия свят.
— Значи не си слушала радиото — рече Джон.
— Не. Не ги обичам тия машинки. А и без това знам какво е станало.
— Амии? — вдигна вежди Джери, докато превключваше на скорост.
— Ами да. Синът ми. Той е причината за всичко. Нямах представа точно какъв вид има, но не се съмнявах в последствията. Освен това го предупредих на време.
Братята се спогледаха отново. Жената разтърси глава, извади шнола и прибра косата си назад.
— Да, зная какво си мислите — продължи тя. — Побъркана старица. По-добре питайте накъде да вървим сега?
— И накъде? — попита Джери.
— На юг — отвърна непоколебимо тя. — Където синът ми работеше. Между другото, казвам се Април. Април Юлам.
— Джон — отвърна Джон и протегна ръка. — Това е брат ми, Джери.
— Ах, да. Близнаци. Сега забелязах.
— Значи на юг, така ли, госпожо? — попита Джери и избухна в смях.
— Няма грешка.

Електронен дневник на Михаел Бернард:
„15 януари. Днес те започнаха да разговарят с мен. В началото с големи паузи, но постепенно взеха да набират увереност.
Как по-точно да опиша усещането, с което са свързани техните «гласове»? Когато най-сетне преодолели кръвно-мозъчната бариера и изследвали необятната (за тях) граница на моя мозък, те открили строго определен ред в този нов свят — ред, който олицетворява мислите ми — и стигнали до извода, че информацията от тяхното далечно минало, по-точно отпреди няколко месеца, е съвършено вярна и че макроскопичният свят действително съществува… Но дори това познание за тях бе само стъпка, към по-нататъшни действия. Първата и най-важна задача, която си поставили била да узнаят каква е същността на човека. Защото само тогава биха могли да общуват с Бога в Машината. След като назначиха няколко десетки милиони «изследователи» да работят върху този проект, само за три дни те откриха онова, което търсеха и сега разговарят с мен на далеч по-понятна основа, отколкото ако бяха (например) австралийски аборигени.
Седя си в креслото и чакам, а когато дойде определеният час започваме разговора. Част от него е на английски (според мен общуването протича в пре-словесната част на мозъка ми и се превежда в последствие на английски), част от него е образна, друга въздейства на сетивата ми — най-вече вкусовите, към които те проявяват особен афинитет.
Все още не съм в състояние да определя размера на популацията, която се е образувала вътре в мен. Общо взето успях да ги разделя на няколко класа: първоначалните нооцити и техните производни от първото делене; категория на подвижните клетки, много от които изглежда са нови за моето тяло, в смисъл на ново устройство и функция; категория на неподвижните клетки, чието устройство и функция са неимоверно по-сложни; категория на все още непроменените клетки (така например почти всички клетки на мозъка и нервната система попадат в тази категория) и други, чието предназначение все още не ми е известно.
Взети заедно те наброяват няколкодесетки милиарда. Грубо пресметнато в този момент в мен обитават близо два милиарда разумни същества. Горе-долу такъв е броят на всички живи същества на Земята — ако се изключи, естествено, броят на хората.“

Бернард съхрани написаното и отмести креслото си назад. Имаше още толкова много, което искаше да отбележи в дневника си и да предаде на жадните за информация изследователи отвън. След близо седмица, през която трябваше да се бори с високата температура и обривите, след мълчанието и пълната изолация, сега вътре в него бликаше един огромен водопад от информация и той просто беше неспособен да го усвои. Достатъчно бе само да попита и милиони разумни същества щяха да се съберат за да анализират въпроса му и да подадат изчерпателен и бърз отговор.
„Какво съм аз за вас?“ — би предизвикало отговора:
Баща/Майка/Вселена
Велико предизвикателство
Първоизточник на всичко
Древен, бавен
¤планина-галактика¤
Би могъл да прекара часове в повторно възпроизвеждане и осмисляне на сетивните комплекси, които придружаваха тези понятия: вкуса на собствения му кръвен серум, на тъканите в тялото му, радостта от усвояването на хранителните вещества, необходимостта от пречистването, от защитата.
Късно през нощта, отпуснал тяло в койката, под инфрачервените камери, които следяха всяко негово движение, той потъваше и изплуваше в сънищата си и следеше играта на въпроси и отговори, която течеше непрестанно вътре в него. От време на време се пробуждаше, предизвестен от някаква вътрешна мисловна аларма, колкото за да установи, че е започнало изследването на поредната част от мозъка му.
Дори през деня усещането му за хода на времето беше силно изкривено. Минутите, прекарани в общуване с клетките, му се струваха часове, а завръщането в тясното и задушно помещение на изолаторната бе лишено от познатата убедителност на реалността.
Макар Фукс и другите да го посещаваха по едно и също време всеки ден, струваше му се, че се появяват на неравномерни и огромни интервали.
В три следобед Паулсен-Фукс пристигна с поредната порция новини от света. Не само, че не бяха успокояващи, но нещата изглежда вървяха на зле. След първоначалния взрив от насилие Съветският съюз бе потънал в зловещо мълчание, което пробуждаше най-лоши опасения сред всички жители на Стария континент. Бернард помисли малко върху това, сетне попита Фукс как върви работата по контролирането на разумните клетки.
— Никак — беше отговорът. — Изглежда владеят напълно цялата имунна система и при това умеят да се прикриват съвършено. Почти е сигурно, че са в състояние да неутрализират действието на антиметаболитите, с които опитахме, във всеки случай актиномицинът не предизвиква очаквания резултат. Накратко не можем да им навредим, без да навредим на теб.
Бернард кимна. Странно, но сега това не го безпокоеше.
— Разбрах, че вече общуваш с тях — добави Фукс.
— Да.
Фукс въздъхна и го погледна през трислойното стъкло.
— Михаел, как мислиш, ти все още ли си човек?
— Разбира се, че съм човек — ядоса се Бернард, но сетне осъзна, че от доста време, повече от месец, вече не беше само човек. — Все още съм аз, Паул.
— Трябваше ли да те шпионираме, за да потвърдим този факт?
— Не бих го нарекъл шпиониране. Аз знаех, че четете записките ми.
— Михаел, защо не ми каза? Глупаво е, но съм ти обиден. Мислех, че приятелството ни значи нещо за теб.
— Наистина значи, Паул. Нали съм ти гост? Но диалогът между мен и нооцитите едва започва. Веднага щом стигна до нещо интересно ще наредя да ти съобщят. Все още не съм сигурен дали общуваме на един и същи език.
Фукс втренчи поглед в него.
— Добре, повикай ме, когато си готов. Може да е много важно.
— Зная.
Фукс напусна стаята за посетители.
Трябваше да внимавам, помисли си Бернард. Май взех да се държа, сякаш съм отритнат от обществото. Забравих, че Паул ми е приятел.
Но какво да стори?
Дали пък наистина не губеше човешкото в себе си?




Когато стигна шестнайсетия етаж Сюзи си даде сметка, че за днес й стига. Отпусна се в мекия фотьойл, ритна небрежно с крак лъскавия костюм и обувките, които се въргаляха под него и погледна през прозореца към града под и около нея. Хапна няколко бисквити с мармалад и фастъчено масло, а вместо вода си сипа плодов сок от барчето.
На перваза на един от прозорците бе монтиран телескоп на стойка, с чиято помощ Сюзи за първи път разгледа отбило промените, които бяха настъпили в родния й град. Почти всички сгради наоколо бяха облицовани с кафеникавия слой, същата беше картината и в далечината на запад и юг. Реката около острова също вече не изглеждаше пълна с вода. Течността вътре бе мътна, почти неподвижна, сякаш бе замръзнала, само понякога странни концентрични вълни се вдигаха, за да посрещнат други подобни откъм Острова на Свободата и остров Елис. Приличаше повече на пясък, отколкото на вода, но тя знаеше, че това долу не е пясък.
— Сигурно си бил много богат и си изкарвал хубави парици — рече тя на костюма в краката й. — А гледай докъде я докара. — Тя допи сока и пусна чашата в кошчето за боклук. Сетне се зае да масажира подпухналите си крака. Слънцето вече се спускаше над Ню Джърси.
Ако някой би я накарал да опише видяното, щеше да отвърне, че градът изглежда така, сякаш е бил покрит с бежови вълнени одеала — целият, отгоре до долу. Нямаше по-добро описание. От време на време виждаше някой лист да се откъсва и да поема сред въздушните течения, но като че ли движението долу се беше поуспокоило.
— Сбогом, слънчице — прошепна тя. Дребният червен диск докосна хоризонта и малко след това се скри зад него. — Е, време е да си потърся легло. Хубаво кабинетче — кимна тя на сивия костюм.
Опита няколко врати, една от тях се оказа отключена. Зад нея следваше къс коридор, завършващ с масивна дървена врата с медна табелка и надпис „Служебен вход“. Тя кимна и натисна дръжката. Беше заключено, но Сюзи вече бе понатрупала богат опит с ключалките. Избра един подходящ ключ от връзката, пъхна го вътре и веднага отключи.
В стаята цареше тъмнина. Тя включи прожектора. Лъчът освети нощно шкафче, до него просторно легло, бюро с компютър отгоре и…
Сюзи изпищя. Нещо изтрополи на пода и тя зърна с крайчеца на окото някаква дребна сянка, която се скри под леглото, още една изприпка към бюрото. Тя вдигна прожектора. По стената зад таблата на леглото се виеше някаква тръба. На върха й имаше овална топка с безброй плоски триъгълни страни и щръкнали израстъци. Топката се дърпаше настрани сякаш за да избегне светлината. Нещо се шмугна между краката й, Сюзи подскочи уплашено и завъртя прожектора надолу.
Приличаше на плъх, но беше далеч по-едро и оформено по-различно. И беше малко, за да е котка. Притежаваше множество огромни очи от блестящи части, кръгла глава и само три крака и беше покрито с червеникава козина. Докато го разглеждаше то се втурна и изчезна в коридора зад нея. Сюзи затръшна вратата на спалнята и отстъпи назад, притиснала устата си с ръка.
Няма да се катери повече. Какво ли още я чакаше нагоре. Взе торбата и транзистора от бюрото, където ги бе оставила, изтича обратно в големия коридор и отвори вратата към стълбището. Надолу и само надолу. По-добре да намери начин да напусне проклетата сграда. Маратонките й удряха ритмично бетонните стълби. Торбата с храна я блъскаше болезнено по гърба, но тя не спираше. Изведнъж се подхлъзна, сграбчи перилата и в този миг изпусна торбата. Кутии с бисквити, консерви и малки буркани се разпиляха надолу по стълбите. Няколко бурканчета със сладко се пръснаха и съдържанието им потече надолу. Една от металните консерви продължи да се търкаля, огласяйки стълбището с метален звън.
Сюзи се поколеба, после приклекна и понечи да събере разпиляното. Без да иска погледна към стената, после премести изцъклените си очи към перилата. Всичко наоколо беше покрито с тънки, полупрозрачни нишки, които пъплеха нагоре.
— Не! — изпищя тя. — По дяволите, не! Оставете ме на мира, малки гадини! Оставете ме… — тя се отпусна на стъпалото и захлипа.
Когато се успокои събра остатъците от запасите си и отново пое нагоре. Все някак щеше да стигне върха, стига преди това да не изгуби разсъдъка си.
Морето от кафеникава, подобна на вълнено одеало материя, изглежда възнамеряваше да покрие целия град, чак до най-горните етажи на Световния търговски център.
Дали щеше да остави поне мъничко място за Сюзи Макензи?

Април Юлам засенчи очи и погледна към залеза. Вятърните мелници на Трейси се очертаваха на фона на жълточервеното небе и перките им продължаваха да порят въздуха, захранвайки с мощност помпите на опустялата бензиностанция, където братята спряха, за да заредят камиона. Тя махна с ръка на Джони влезе в магазина, където Джери бе отишъл да търси провизии.
Бива си я старицата, помисли си Джони. Побъркана или не, държеше ги с твърда ръка, сякаш ги бе омагьосала. Нощта прекараха в един запуснат ресторант на двайсетина мили от Ливърмор, след като решиха да поемат по главната магистрала през долината. Решението естествено взе Април, убеди ги, че по този начин ще избягват големите населени места. „Имайки пред вид какво се случи с Ливърмор — рече тя, — по-добре да не присъстваме на подобни сцени в Сан Хосе, или другаде.“
Магистралата, която избраха, неминуемо щеше да ги отведе право в Лос Анджелис — стига да не вземат някой обиколен път — но Джон предпочете да не коментира този факт.
Едно бе сигурно — тя бе тази, която им даде цел в живота. Безсмислено беше да я упрекват в каквото и да било, без нея щяха да си останат в Ливърмор и да се карат, или кой знае още какво. Джон заобиколи камиона, втренчи поглед в пустинята, която ги заобикаляше и поклати отчаяно глава.
Рано или късно и тримата щяха да умрат.
Не че тази мисъл го безпокоеше. Твърде уморен бе, за да обръща внимание на подобни неща. Почти не бе мигнал през цялата нощ. А и сънят едва ли би му помогнал. Сигурен бе, че и Джери се чувства така. Какво пък толкова — и да е побъркана, нека да ги води за носовете. Кой го е грижа?
Може пък в Лос Анджелис да се случи нещо интересно. Съмняваше се, че ще се доберат до Ла Джола.
Джери и Април излязоха от магазина натоварени с добре натъпкани хартиени торби. Подпряха ги отзад в каросерията и Джери измъкна овехтяла карта на щата.
— 590 на юг до шосе номер 5 — обяви той и Април кимна. Джон скочи зад волана и подкара надолу по пътя.
Коли се срещаха сравнително рядко. Някои бяха спрели на самото платно, други отбили на банкета. Забелязаха дори един автобус на ВВС, но не спряха за да го огледат.
Иначе асфалтът беше чист и позволяваше да се кара бързо. Хълмовете около Сан Луис и Лос Банос трябваше вече да са покрити със свежа зеленина, но вместо това бяха матовосиви. Повърхността на двете водохранилища изглеждаше съвсем гладка, като да бе от стъкло. Не се мяркаха никакви птици и насекоми. Април оглеждаше всичко това със спотаена гордост от мисълта, че е дело на собствения й син. Не изглеждаше нито притеснена, нито уплашена.
Когато говореше с нея, в очите на Джери се прокрадваше страхопочитание. Джон също не се чувстваше кой знае колко уверен.
Още по-нататък излязоха сред градините на Лос Банос, но и те бяха скрити под пласт от мъхеста кафеникава материя, която блестеше на слънцето.
— Питам се, какво ли е станало с дърветата? — промърмори Април.
— Не зная, мадам — отвърна почтително Джери. — Не разбирам много от земеделие.
— Не само хората, значи — продължи тя. — Те заграбват всичко. Бедничкият Върджил. Той си няма и представа…
Спряха на един крайпътен мотел. Разделиха се пред тоалетната. Вътре, Джон сподели шепнешком:
— Аз й вярвам.
— Защо?
— Убий ме ако знам.
— И аз мисля, че не лъже.
— Не, по дяволите. Но понякога дърдори като побъркана.
— Хич не е побъркана тя.
Джери вдигна ципа и произнесе заговорнически.
— Тя е вещица, Джони.
Джон не отвърна.
С наближаване на големия магистрален възел при Лост Хилс монотонните кафеникави полета постепенно започнаха да изменят цвета си. Тук там се виждаше оголена и безплодна земя.
— Тук нямаше ли пшеница? — попита Април.
Джери поклати глава. Не знаеше, а и не искаше да знае.
Джон погледна към маранята, която скриваше хоризонта, изсумтя недоволно, отново погледна напред и изведнъж натисна докрай спирачката. Гумите изскърцаха отчаяно, каросерията поднесе рязко встрани, камионът се завъртя напреко на шосето и най-сетне спря сред облак прах. Джери изруга, а Април висеше върху отворения прозорец.
И тримата впериха очи напред. Думите бяха излишни, нито имаше някакво обяснение.
Огромен хълм пресичаше бавно платното. Висок бе най-малко стотина стъпки, огромна блестяща сивокафеникава маса, заобиколена от прашни вихрушки — само на четвърт миля пред тях.
— Дали ще срещнем и други такива? — попита Април, намерила сили да наруши тишината.
— Един Бог знае — рече Джери.
— Ето значи къде е отишла пшеницата — промърмори замислено Април. Двамата братя изглежда нямаха какво да кажат. Останаха още половин час, докато хълмчето отмине в западна посока, след това потеглиха бавно през смазания и натрошен асфалт. Миришеше на прах и смачкани растения.
— Марсианци — произнесе гневно Джон. Беше като неизказан протест срещу изявленията на Април, че знаела какво се е случило. Пътуваха още известно време в мълчание, когато от двете страни на пътя започнаха да се редят къщи. Джери въртеше уплашено глава.
— Близо сме до града на ангелите — произнесе все така ядосано Джон.
Наближаваше пет и скоро щеше да се стъмни.
Въздухът над Лос Анджелис беше виолетов като развалено месо.



Както обикновено обядът бе подаден през херметичния шлюз — купа с плодове, сандвич с месо и чаша газирана вода. Бернард започна да се храни бавно, без да откъсва очи от монитора. Тъкмо прехвърляха лабораторните резултати от изследването на серумните белтъци.
Бернард, какво е това?
„Нищо тревожно — отвърна той на вътрешния въпрос. — Ако не се занимавам с работа, съществува опасност да се повредя.“
През последните няколко дни нивото на общуване се беше подобрило значително.
? Ти анализираш нещо свързано с начина на нашето общуване. Това не е необходимо. Връзката се осъществява чрез съответни канали — през нас.
„Сигурно е така. Но ще ми разкриете ли всичко, което искам да узная?“
Ще ти разкрием толкова, колкото ни е позволено.
„Добре тогава, щом ще си говорим с гатанки. Имам нужда да усещам, че съм полезен, че върша нещо необходимо.“
Правим опити да ¤разшифроваме¤ смисъла на онова, което ни каза. Да си ПРЕДСТАВИМ. Ти си в затворено пространство. Пространство, което по твоя преценка е твърде МАЛКО.
„Е, стига ми, след като имам с кого да си бъбря.“
Ти си ¤задържан¤. Не можеш да ¤проникнеш¤ през стените на това затворено пространство. Кажи ни, това задържане по твоя воля ли е?
„Не съм задържан насилствено, ако това ви интересува.“
Не разбираме понятието НАСИЛСТВЕНО. Проверката показа, че си в добро състояние. Телесните ти функции са в норма. Чувствата ти не са преминали границата.
„Че от какво да се безпокоя? Аз вече загубих играта. Всичко свърши.“
Бихме искали да познаваш малко по-добре устройството и функцията на собствения си мозък. Тогава щяхме да ти съобщим много повече за твоето състояние. Дори сега все още срещаме огромни трудности при уточняване местонахождението на нашите изследователски групи. Но да се върнем на предишния въпрос. Защо искаш да разработваш и други способи за общуване?
„Не крия мислите си от вас, нали? (А може би ги крия?) Защо сами не определите какво целя?“ (Как бих могъл да скрия какво мисля от вас?)
Но си даваш сметка за нашата непълноценност. Ти си толкова нов за нас. Определяме те като…
„Като какво?“
Като ¤върховен управляващ център¤.
„Това пък какво означава? Всъщност, не мога ли да говоря с някой от вашите индивиди?“
ИНДИВИДИ?
„Да. Омръзна ми това групово или колективно общуване. Някой от вас, за предпочитане да е сам.“
Запознахме се внимателно с понятието ИНДИВИД в твоите мисли. Ние не отговаряме на него.
„Какво, нямате ли индивиди?“
Не точно. Информацията се разпределя между куповете от ¤¤¤¤¤.
„Не разбирам.“
¤¤¤¤¤ е може би това, което наричате ИНДИВИД. Но не е същото, като отделното съзнание. Клетките образуват купове в процеса на преструктурирането си, всеки отделен куп съответства на вашите ИНДИВИДИ. Тези купове рядко се разделят на съставящите ги клетки. Информацията се разпространява еднакво между всички купове, получили близки по рода си задачи, заедно с инструкции за действие и памет. По-важните елементи на паметта достигат до всички купове по пътя на ¤дифузията¤. Това, което вие наричате ИНДИВИД при нас просто е част от ¤общото¤.
„И все пак всички вие не притежавате едно единствено колективно съзнание, нали?“
Не и в смисъла на това понятие.
„И бихте могли да спорите помежду си.“
Да, съществуват различни гледни точки.
„Какво тогава е команден център?“
Ключов куп от клетки, заемащ място на ¤кръстопът¤ от лимфни или кръвоносни съдове, който следи функцията на подвижните купове, обслужващите и реконструираните клетки. Ти си най-могъщият команден център, който познаваме, но същевременно си ЗАТВОРЕН и все още не си прибягнал до силата, която притежаваш, за да се ¤освободиш¤. Защо не я използваш?
Той затвори очи, въздъхна и потърси най-подходящия отговор.
„Виждам, че скоро ще узнаете всички мои тайни.“
Да не поставяш на изпитание учените и изследователите, с които общуваш НАВЪН?
„Не.“
Тук има ¤противоречие¤.
„Нещо взех да се уморявам. Моля ви, оставете ме сам, за малко.“
Разбираме.
Бернард протегна ръка и взе един плод от купата.
— Михаел?
В приемната стоеше Паулсен-Фукс.
— Здравей, Паул. Току що завърших един смахнат разговор.
— Така?
— Мисля, че ме смятат за някакво божество — от дребен мащаб.
— О, горкият.
— Освен това, остава ми не повече от седмица.
— Същото каза и като пристигна — преди повече от седмица.
— Но сега вече усещам промените. Бавно вървят, но връщане няма.
Двамата се спогледаха през дебелия слой стъкло. Паулсен понечи да каже нещо, после махна с ръка. Имаше безпомощен вид.
— Това е — кимна Бернард и въздъхна дълбоко.

ДИРЕКТЕН РЕПОРТАЖ ОТ РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ПОЛЕТ НА САМОЛЕТ РВ-1Н НАД СЕВЕРНА АМЕРИКА, ЛОЙД ЪПТЪН, КОРЕСПОНДЕНТ НА ЕТК:

Да, снижаваме се, тук всички сме малко изнервени, така че не обръщайте внимание ако чуете, че ми тракат зъбите, ясно? Готови за запис? И за пряко включване… да? Арнолд? Едно… две… три… Колин, бързо, подай ми шишето с портокалов сок, езикът ми е залепнал. Добре, да започваме…
Здравейте всички, аз съм Лойд Ъптън от Британския отдел на Европейската Телекомуникационна Компания. Намирам се на двайсет хиляди метра над централните части на Съединените щати, в задния отсек на един американски бомбардировач, пригоден за разузнаване от голяма височина. Тук заедно с мен има още няколко кореспонденти на големи европейски вестници, както и на ББС. Ние сме първите цивилни журналисти, които летят над Щатите след избухването на най-страшната епидемия в историята на човечеството. Придружават ни двама учени, които ще интервюирам на обратния път от нашия полет, скоростта на който засега е два пъти по-голяма от тази на звука… Както знаете, за период от осем седмици, или два месеца, цялата територия на Североамериканския континент беше подложена на неописуеми изменения. Всички градове изчезнаха, или бяха трансформирани в един съвършено нов пейзаж, наподобяващ биологичен кошмар. Нашият самолет ще следва зигзагообразен маршрут от Ню Йорк до Атлантик сити, после до Вашингтон през Вирджиния, Кентъки и Охайо, след което ще се снижим до хиляда метра височина, за да преминем над Чикаго, Илинойс и Великите езера. Там ще променим рязко посоката и ще поемем към Източното крайбрежие и Флорида, а над Мексиканския залив ще заредим от летящ танкер на базата в Гуантанамо, която по някакво чудо избегна поразяващото действие на епидемията… Можем да си представим трагедията на всички онези американски граждани, които бяха заварени от страшната вест пребивавайки на някой от незасегнатите континенти. Боя се, че не ще можем да им поднесем каквато и да било утеха с този исторически полет. Това, на което сме свидетели, не може да бъде утеха за нито един жител на нашата планета. Истина е обаче, че не става дума за някаква картина на широкомащабни бедствия и унищожения, а по-скоро за един причудлив ландшафт, завладян от съвършено нова форма на живот, чиято поява все още остава неизяснена, и преобразен по неин образ и подобие. Носят се слухове, че епидемията е възникнала в една от биологичните лаборатории на Сан Хосе, Калифорния, но до момента нито един официален представител на която и да било организация не е потвърдил, или отрекъл подобни предположения. Засега нашата телевизионна компания все още не може да се похвали с напредък в опитите си да се добере и интервюира доктор Михаел Бернард, доскоро прочут неврохирург, за когото се твърди, че бил затворен в биологичен изолатор в околностите на Висбаден… В момента виждате картина от нашите външни камери. Как да опиша гледката под нас? Сигурно ще ми е нужен нов речник, дори нов език, за да я предам по-точно. Градовете, околностите им и просторите на Северна Америка са покрити с живи обрузования, все още непознати на нашите биолози, или геолози. Виждат се цели гори от островърхи геометрични фигури — пирамиди, конуси. С помощта на телеобективите успяваме да доловим някакво движение сред тези комплекси, из които изглежда се скитат същества с размери на слонове. Наблюдаваме реки, чийто корито очевидно са били променени и сега радват окото със своите прави брегове, а посоката в която текат, е съвсем нова. Дори самият океан край Ню Йорк и околностите му е променен на протежение от десетина петнадесет мили и в дълбочина, където изглежда е скрит под същото живо, мъхесто, сияещото на слънцето покривало… Що се отнася до градовете, в тях не се различават никакви признаци на живот — на човешки живот. Ню Йорк сега е непроходима джунгла от най-различни геометрични очертания, сградите му са били пометени, или подредени наново така че да задоволяват изискванията на новия им господар, ако въобще епидемията би могла да има свои изисквания. И действително това, което виждаме долу е като жива илюстрация на мълвата — също засега непотвърдена от официални източници — че Северна Америка е била завладяна от някаква разумна форма на живот — а по-точно, интелигентни микроорганизми, които са в състояние да си взаимодействат, но и да променят обкръжаващата ги среда. Очевидно време е тук да се произнесат и учените…
В момента се снижаваме. Пред нас е Чикаго, по-нататък брегът следва извивката на Мичигън, огромното пресноводно езеро. Намираме се на около стотина километра от Чикаго и летим точно над езерото. Камерата е насочена надолу, за да разгледаме отблизо промените, които е претърпяло това грамадно естествено водохранилище. Повърхността ме е съвсем гладка, стъклена, и напомня равната повърхност на океана край Ню Йорк. На места се виждат зеленикави петна, свързани помежду си с радиални линии. Вероятно това също са някакви форми на живот. Част от линиите са насочени към брега и излизат на сушата, където изглежда поддържат връзка с други биологични образувания… Моля? ах, да, ще се преместя. Простете ако показалката, с която следвам образа на екрана малко трепери. Това е защото всички тук, съвсем разбираемо, сме ужасно развълнувани…
Ето че отново променихме курса и сега правим широк завой, който ще ни насочи към Уокигън в щата Илинойс. Илинойс е известен със своите безкрайни равнини, както и с автомобилната си промишленост. Както сигурно сами виждате картината тук е като на обширен земеделски район, само че на мястото на разноцветните квадрати от обработваема земя са се появили овални очертания, както и кръгове, затворени в още по-големи кръгове. В центъра на всеки от тези кръгове се вижда висок хълм, нещо като конус, наподобяващ преобърнато изображение на лунен кратер. Не, отблизо се вижда, че това не са конуси, а по-скоро конусообразни пирамиди със заоблени стъпала, или нива и яркооранжеви върхове досущ като спасителния костюм, който нося. Много впечатляващо…
Разтворихме сгъваемите крила и значително забавихме скоростта. Летим доста ниско над Ивстън, северно от Чикаго. Никакъв признак за човешко присъствие, накъдето и да погледнем. Настроението ни е доста подтиснато, някой от пилотите преди малко спомена, че ако със самолета стане нещо, ще трябва да се приземим в самия център на… Не, по-добре да не мислим за това. Летим все по-ниско и по-бавно…
Решихме да прелетим над Чикаго защото сателитните снимки показват значително съсредоточаване на биологичната активност около този доскоро многолюден и красив град. Виждаме неимоверни по-размери тръбопроводи, които се стичат към сърцевината на града от всички страни. Приличат на канали и диаметърът им надхвърля половин километър. Изумително, невероятно…
Докато прелитахме над един от кварталите в покрайнините някой разтвори карта на града и се опитахме да я сравним с онова, което виждахме под нас. Никакво съвпадение. Направихме широк кръг над мястото, където някои предполагат, се намира Музеят на науката и индустрията и тук най-сетне забелязахме канали и шлюзове, които несъмнено са дело на човешка ръка… Съобщиха, че се спускаме до хиляда метра височина… Наближаваме прочутата Чикагска кланица и открития животински пазар… Отново правим остър завой, гледката долу е невероятна, за щастие разполагаме с телеобективи и увеличени снимки, от които можем да съдим за гигантските промени, които е претърпял този участък, вероятно благодарение на неимоверното скупчване на домашни животни, които са били използвани като суровини в метаморфозата. Трудно ми е да опиша онова, което наблюдавам под нас, ще ви кажа само, че най-големите живи същества, които съм виждал някога, са китовете, а тези неща долу ги надхвърлят сигурно стотици пъти по своите размери. По-едри са дори от динозаври, но нямат оформени крайници, ако се изключат гигантските им пипала — може би така са изглеждали праисторическите изохедрони, или додекахедрони — с насекомоподобни крака, почти прави, без съчленения, дебели по няколко метра… Още по-шокиращи съобщения. Току що ни казаха, че са забелязани и летящи форми на живот и ние действително се разминахме с няколко подобни, наподобяващи гигантски мантии, прилепи или морски котки и също така кафеникави или бели. Повечето се носят в ята по въздушните течения на изток… Това е… това е направо… извинете ме… Изключете звука… Изключете звука и спрете камерата.
(Петминутна пауза)
Продължаваме предаването. Извинете ни за краткото прекъсване. И аз съм човек, все пак… Ще ме разберете, надявам се. Изглежда за съвсем кратко се поддадох на паниката. Не можете да си представите колко изумени и развълнувани — а също изплашени — сме всички ние, тук, на борда на разузнавателния самолет. Току що прелетяхме над Денвил, Илинойс и до няколко минути ще зърнем Индианаполис. Продължаваме да следим промените в ландшафта, или биошафта, ако може така да го наречем, под нас, промени както в цвета, така и във формата му, но никой от нас не е в състояние да ги интерпретира. Сякаш летим над чужда планета и дори присъстващите на борда учени предпочитат да драскат в бележниците си, или да мърморят полугласно, отколкото да коментират това, което виждаме.
Ето че под нас е Индианаполис, също така неразгадаем, мистериозен… а също чужд и красив, като останалите мегаполиси, които посетихме от въздуха. Някои от биологичните структури тук изглеждат дори по-високи от небостъргачите, които са заменили, средната височина на останалите е стотина — двеста метра, съдейки по сенките, които хвърлят в следобедната светлина. Странно също, че атмосферата над града е невероятно чиста, вярно, няма промишленост, нито автомобили… какво би могло да замърсява въздуха? Да. Наблюденията ни бяха потвърдени и от експресните лабораторни изследвания, въздухът е съвсем чист, без никакви примеси, впрочем, същите резултати получихме над Чикаго и останалите големи градове. Да… да… видях го… приличаше на гигантска огнена топка и се носеше с шеметна бързина… Ето още няколко!
(На заден план се чуват развълнувани гласове, доста силни, зазвучава предупредителен сигнал)
Божичко! Само на няколко километра от нас в атмосферата с грамадна скорост навлязоха някакви летателни съдове. Всички датчици на кораба пищят от прекомерно натоварване с лъчева енергия. Пилотите задействаха аварийните системи и в момента се издигаме стремително право нагоре, или не, по-скоро падаме надолу… да летим право към земята и онова, което я е заселило…
Тук предполагат, че огнените кълба са причинени от междуконтинентални атомни ракети и се молят нападателите да не повторят ударите си в близост до нас…
(Отново развълнувани гласове, чува се вой на сирена)
Опасявам се, че самолетът ни е изгубил контрол. Повечето електронни прибори на борда отказват да работят. Двигателите губят мощност и всеки миг ще угаснат. Скоро ще изгубим и връзка с…
(Край на предаването. Край на връзката с РВ-1Н. Край телеметричната емисия.)





Бернард се беше изтегнал в койката, преметнал небрежно крак върху крак. Не беше се бръснал и къпал почти цяла седмица. Кожата му беше изпъстрена от белезникави резки, а подбедриците му бяха покрити с рогови корички почти до основата на пръстите.
Дори не ги забелязваше. С изключение на кратките срещи с Фукс и задължителната десетминутна гимнастика в началото на всеки работен ден, той прекарваше цялото си време излегнат в койката, затворил очи и обърнал вътрешния си взор към нооцитите. От време на време отделяше по няколко часа за да поработи върху разшифроването на химичния език. Последният разговор на тази тема бе протекъл преди три дни.
Твоята концепция не е нито вярна, нито завършена.
„Съгласен съм, не е завършена.“
Защо не оставиш на приятелите ти да довършат работата? Ако съсредоточиш вниманието си навътре ще напреднем далеч по-бързо.
„Още по-лесно ще е ако сами ми разкриете вашия начин за общуване…“
Иска ни се да сме по-открити един към друг, но командният център смята, че трябва да запазим известна дистанция.
„Ами, добре…“
Ясно беше, че нооцитите не горяха от желание да споделят всичко с него — и с изследователите отвън. На свой ред „Фармек“ също криеше много неща от Бернард. Михаел можеше само да гадае за техните подбуди, дори не посмя да поиска от Фукс по-подробни сведения за хода на изследванията им. Истината беше, че не го смяташе за особено важно, сега, когато можеше да научи толкова много от разумните светове вътре в него.
Екранът на компютъра беше изпъстрен от формули, таблици и графики, кривата определяща неговия напредък в разшифроването на химичния език, доближаваше своя предел, бит по бит информацията преминаваше на междинния математически език, който в следващия етап щеше на свой ред да бъде преведен в нещо като диалект на нормалния човешки език — в случая, английския. Но до този етап имаше още много седмици упорит труд.
В този момент мислите му бяха прекъснати от вече познатия вътрешен сигнал за повикване.
Бернард. Ти продължаваш да работиш върху ¤музиката на кръвта¤.
Не спомена ли веднъж и Юлам същия израз?
Ако го правиш за да се присъединиш към нас на нашето ниво смятай, че е невъзможно.
„Не зная какво точно имате пред вид.“
Онази част от теб, която се намира отвъд всякакви възможности за пряко общуване може да бъде записана и възпроизведена наново при други условия. Преживяването ще е като СЪН, ако разбираме правилно смисъла на това понятие. (ЗАБЕЛЕЖКА: Известно ли ти е, че сънуваш през цялото време?)
„Значи мога да стана един от вас?“
Съвсем вярно предположение. Всъщност, ти вече си един от нас. Ние можем да запишем твоята ЛИЧНОСТ и по такъв начин да затворим кръга. Ти ще станеш един от нас — временно, докогато го желаеш. Може да стане още сега.
„Страх ме е. Боя се, да не ми откраднете душата отвътре…“
Твоята ДУША вече е записана, Бернард. Няма да започнем процеса, докато не получим разрешение от всички твои мисловни фрагменти.
— Михаел? — Гласът на Паулсен-Фукс го изведе от унеса. Бернард разтърси глава, премигна и огледа тясната стая. — Михаел? Спиш ли?
— Не… бях буден. Какво има?
— Преди няколко дни се съгласи да те посети Шон Гогърти. Той е тук.
— Да, да — Михаел се надигна. — При теб ли е? Нещо не виждам добре.
— Не. Чака отвън. Реших, че ще поискаш да се облечеш и обръснеш преди да го поканя.
— Защо? — учуди се Бернард. — Колкото и да се бръсна гледката няма да стане по-приятна.
— Значи искаш да го посрещнеш както си сега?
— Аха. Покани го да влезе. Знаеш ли, Паул, прекъсна един много интересен разговор.
— Напоследък всички ние ужасно ти пречим, нали?
Бернард направи неуспешен опит да се усмихне. Лицето му беше някак вдървено, чуждо.
— Нека влезе, Паул.
Шон Гогърти, професор по теоретична физика в Кингз колидж на Лондонския университет, пристъпи в помещението за посетители и засенчи очи към ярката светлина идеща от стаята зад дебелото стъкло. Дружелюбната усмивка мигновено изчезна от лицето му. Той намести телените си очила и опули очи към Бернард.

— Доктор Бернард? — произнесе Гогърти с приятен и мек оксфордски акцент.
— Доктор Гогърти.
— Шон, ако обичате.
— Така да бъде. Михаел.
— Съгласен. Все пак аз съм слушал много за вас, докато вие почти не ме познавате. Или греша?
— Паул ме запозна накратко с най-известните ви разработки. Доста сте напреднал, Шон.
— Има нещо такова. Ще си призная обаче, че събитията от последните няколко седмици ме завариха напълно неподготвен. Ще ми се да си поговорим за повечко неща. И не само с вас.
Паулсен-Фукс погледна с уважение Гогърти. Нямаше съмнение, че тази тристранна среща бе получила одобрение от най-високо равнище, може би дори на правителствено ниво, инак едва ли щеше да се състои.
— Става дума за нашия колега, предполагам — рече Бернард и кимна към Фукс.
— И за него и за другите — отвърна Гогърти.
— Нооцитите?
— Нооцити ли? Ах, да, разбирам. Много подходящо название.
— Идеята не беше моя — призна Бернард.
— Както и да е, трябва да ви съобщя, че времето ни е ограничено, а ми се ще да обсъдим някои неща и най-вече да запозная колегите с едно мое предложение.
— Как узнахте за мен и нооцитите? — учуди се Бернард.
— Аз не съм първият, към когото са се обръщали за помощ, доктор Бернард… Михаел. В края на краищата се добраха и до мен. Не съм особено популярен заради прекалено… вятърничавите си идеи. На някои това не се нрави.
— Аз пък съм готов да ги чуя — рече Бернард с растящо нетърпение.
— Така. Предполагам, че не сте чували много за информационната механика?
— Нито думичка — призна Бернард.
— Това е изключително тесен дял от физиката — и все още в начален стадий на разработване — където се изследва влиянието на информационната обработка върху пространство-времето. Ще се постарая да бъда пределно прост, защото нооцитите вероятно са по-напред от мен в тази сфера и биха могли да ви обяснят всичко по-добре…
— Не разчитайте на това. Те боготворят сложността, аз не.
Гогърти помълча за миг, докато си събере мислите.
— Михаел, ще започна с това, че прехвърлих огромно количество най-разнообразен материал, докато стигна до следната хипотеза — той си пое дъх. — Обработката на информация — или по-точно, наблюдението на околния свят — притежава определено въздействие върху събитията в пространство-времето. Надарените с разум същества несъмнено играят интегрираща роля във вселената: ние фиксираме нейните граници, в голяма степен определяме природата й, също както определяме и нашата природа. Имам причини да вярвам — както споменах, това все още са само хипотези — че ние не толкова откриваме физичните закони, колкото се споразумяваме за тяхното значение. Така нашите теории биват подлагани на изпитание спрямо предишни наблюдения както от нас, така и от вселената. Ако вселената се съгласи, че отминалите събития не противоречат на тази теория, тя се превръща в реалност. И вселената също се съобразява с нея. Колкото по-добре съответства една теория на фактите, толкова по-дълго просъществува тя — ако въобще просъществува. По такъв начин нашият мироглед — мирогледът на човечеството — придава облика на вселената. Досега ние не познавахме други разумни същества. Вероятно това е така, защото те обитават други части на теоретичната вселена. Не бива да очакваме драстични различия между нашата и техните представи за света — в края на краищата тук главна роля играе самата вселена — но все ще има някакви минимални отлики.
Нито една теория не може да бъде определяща завинаги. Вселената непрестанно търпи промени, можем да си представим как някои участъци от реалността се свиват и изчезват до появата на нови, определящи ги теории. До този момент човешката раса не е съумяла да генерира достатъчна плътно количество информация — наблюдение, възгледи, изчисления — които да окажат някакво забележимо въздействие върху пространство-времето. С други думи все още не сме създали достатъчно пълна теория, която да преустанови неизчерпаемата еволюция на реалността. Но всичко това наскоро претърпя съществени изменения.
Слушай внимателно какво казва Гогърти.
Бернард опули очи и се заслуша в думите на другия.
— Жалко, че не разполагаме с достатъчно време, за да ви запозная с моите математически изчисления, основаващи се на информационната механика и квантовата електродинамика и тогава… тогава сигурно щяхте да ме разберете!
— Слушам ви, Шон. Ние ви слушаме.
— Какво…? И нооцитите ли? Те казаха ли ви го?
— Продължавайте, професоре. Казаха го.
— Та досега, единственото звено за обработка на постъпващата информация на Земята беше човешкият мозък… не бива да забравяме и някои представители на морския свят, разбира се, но тяхната намеса едва ли е определяща. Представете си, ние сме четири-пет милиарда. Не чак толкова много, че да окажем съществено въздействие. Нищо повече от дребни колебания върху материята на реалността. Нашата способност за наблюдение — и за формулиране на научно значими теории — не е достатъчно интензивна за да предизвика ефектите и последствията, които открих в хода на моята работа. Няма подобна сила нито в Слънчевата система, нито в пределите на нашата галактика!
Слушай внимателно, мигът на истината е близо.
— Продължавайте, професоре. Ние сме крайно заинтригувани.
— И аз също — кимна Фукс.
— Благодаря ви. Това, което исках да кажа е, че в момента са налице нужните условия за да бъде предизвикан ефектът, който описах в моя труд. Вече не става дума за някакви си три-четири милиарда съучастници в наблюдението, Михаел… ние тук говорим за трилиони — за трилиони трилиони участници в този процес. Повечето в Северна Америка. Дребнички, в съобщества характеризиращи се с висока плътност, те са съсредоточили вниманието си изцяло върху непосредствено обкръжаващата ги среда — от най-малкото, до най-голямото. Те наблюдават всичко в тази среда и теоретизират за онова, което не са в състояние да наблюдават. А както вече споменах, наблюдателите и теоретизиращите субекти са в състояние да очертават и да променят облика на обкръжаващата ги реалност. Михаел, светът се състои от информация и нищо друго. Всички частици, цялата енергия, дори пространството и времето не са нищо друго, освен информация. Самата природа, скелетът на реалността, може да бъде променен, Михаел, още сега. От нооцитите.
— Да — кимна Бернард. — Слушаме ви.
— Преди два дни — продължаваше Гогърти, — Съветският съюз започна масиран ракетен обстрел на Северна Америка. За разлика от Панама обаче, нито една от ядрените глави не се взриви.
Бернард хвърли удивен поглед на Фукс. Не знаеше нищо за инцидента.
— Руснаците не са толкова слаби в конструирането на ядрени глави, Михаел. Последствията трябваше да са катастрофални. Но не бяха. Всъщност, разполагахме дори с преки свидетели на първата атака — един британски разузнавателен самолет с учени, военни и журналисти на борда, който се е намирал в непосредствена близост до първата цел и е предавал на живо. Самият самолет малко след това е катастрофирал, но изглежда не във връзка с атаката. Никой не знае каква е истинската причина… Както и да е — съпоставих всички налични данни от момента на първия взрив и открих, че са наблюдавани някои много странни ефекти. Радиосмущения, прекъсване на енергозахранването, различни метеорологични явления, та дори и временно преустановяване дейността на два сателита в геосинхронизирана орбита. Съпоставих тези ефекти с координатите на инцидента в нашия компютър и той създаде ето това изображение на четиримерното пространство. — Той долепи до стъклото фотоснимка на компютърна графика.
Бернард приближи чело до прозореца и заразглежда изображението.
— Нищо не разбирам. Прилича ми на картина от кошмар.
— Това е тороид — кимна с разбиране Гогърти. — Леко изкривен по краищата. Единствената геометрична фигура, която притежава някакъв смисъл по отношение на информацията. Съвсем естествено, за мен тя е напълно разбираема. Както и да е, ако не греша, Михаел, изводът от казаното е, че сме го загазили здравата.
Бернард усещаше почти физически, как нооцитите поглъщат информацията от диаграмата. За няколко секунди между него и тях се открехна просторна врата и той долови отгласа на мислите им.
— Шон, дадохте ужасно много храна за размисъл на нашите малки колеги.
— Така и каква е реакцията?
Бернард затвори очи. Измина почти цяла минута.
— Нито дума — произнесе той. — Съжалявам, Шон.
— Е, аз и не очаквах повече.
Фукс погледна нетърпеливо часовника си.
— Това ли е всичко, доктор Гогърти?
— Не. Не съвсем. Михаел, епидемията не може да се разпространи извън пределите на Североамериканския континент. Или по-скоро, да прекрачи един невидим кръг с диаметър от седем хиляди километра.
— И защо?
— Заради онова, което ви обясних одеве. Те вече са твърде много. Ако искат да преминат тази граница ще трябва да създадат нещо необичайно — в случая участък от пространство-времето, който се наблюдава и интерпретира много интензивно. Но това означава да преустановят развитието на реалността. Не разбирате ли, там съществуват твърде много гениални теоретици! На квантово ниво това се изразява с постигане на относително равновесие, на стаза с неопределена продължителност. На сингуларност. Черна дупка на мисълта. Отвъд нея следва изкривяване на времето, един от страничните ефекти на което ще е пълното унищожаване на Земята. Предполагам, че веднага щом са го осъзнали, те са ограничили собствения си растеж. — Гогърти изтри запотеното си чело и въздъхна отново.
— А как са попречили на ядрените глави да избухнат? — попита Бернард.
— Според мен, като са създали изолирани сфери на интензивно наблюдение. Какво е за тях да отделят няколко трилиона наблюдатели, които да генерират миниатюрен и временен „джоб“ от променено пространство. Пространство, в което физичните процеси са достатъчно различни, за да попречат на ядрените глави да бъдат взривени. Подобен „джоб“ не може да просъществува дълго — най-вече защото вселената ще се противопоставя всячески на съществуванието му — но все пак достатъчно, за да постигне целта си. А именно, неутрализиране на катастрофата… Искам да ви попитам нещо важно. Вашите нооцити… те поддържат ли постоянна връзка с тези в Северна Америка?
Бернард надзърна в себе си, ослуша се за отговор и накрая поклати глава.
— Не зная — рече той.
— Естествено, не става дума за някакви форми на радиовръзка, или нещо подобно. Ако те могат да въздействат върху локалната реалност, няма да е никак трудно да създадат вълни от недоловими дезинтеграции във времето. Боя се, че не разполагаме с прибори, които да засекат подобна емисия.
Паулсен-Фукс се изправи и почука многозначително по стъклото на часовника си.
— Паул? — обърна се към него Бернард. — Защо скрихте от мен новината за нападението?
Фукс не отговори.
— Мога ли да направя още нещо за вас, доктор Гогърти? — попита той.
— Не, засега. Но бих желал…
— В такъв случай, време е да свършваме.
— Почакай малко, Паул. Какво, по дяволите, става тук? Доктор Гогърти очевидно би искал да прекара още време с мен, както и аз… Какви са тези ограничения?
Гогърти премести поглед от единия към другия. Имаше леко засрамен вид.
— От съображения за безопасност, Михаел — отвърна Фукс. — Нали знаеш, малките камъчета…
Реакцията на Бернард бе неочаквана и за тримата. Той избухна в смях, сетне кимна доволно, обърна се към Гогърти и рече:
— Приятно ми беше да си поприказвам с вас, професоре.
— На мен също — отвърна Гогърти и последва Фукс. Веднага щом излязоха Бернард изтича в тоалетната и се изпика. Урината му беше червеникаво-виолетова.
Ти не ги командваш. Те ли се разпореждат с теб?
„Ако все още не сте го разбрали, аз съм човек, което значи смъртен. Впрочем, какво е станало с урината ми? Защо е оранжева на цвят?“
Отделяме излишните феноли и кетони. Необходимо ни е повече време за изучаване на твоето положение в човешката йерархия.
„Аз съм една тъпа маймуна — почти извика Михаел. — Маймуна, и нищо повече.“

Сухите съчки пукаха весело в огъня, а пламъците му караха сенките на дърветата да трепкат чак до старите сгради на Форд Тиджън. Април Юлам стоеше изправена, обгърнала раменете си с ръце, а роклята й се вееше от вечерния вятър. Джери разрови въглените в огъня с пръчка и сръга брат си.
— Кажи де, какво видяхме?
— О, стига — отвърна мрачно Джери.
— Видяхме Лос Анджелис, господа — произнесе почти тържествено Април.
— Аз не познах нищо — промърмори Джон. — Нито Ливърмор, нито нивите. Искам да кажа…
— Че то нямаше нищо за познаване — прекъсна го Джери. — Само разни неща, дето се въртяха…
Април се върна и клекна при огъня.
— Хубаво, че започнахте този разговор. Мисля, че всеки от нас трябва да разкаже на останалите какво точно е видял. Ще започна аз, ако не възразявате.
Джери сви рамене. Джон не откъсваше поглед от огъня.
— Струва ми се, че разпознах очертанията на долината Сан Фернандо. От десетина години не съм идвала в Лос Анджелис, но си спомням добре хълмовете, Глендейл, Бърбанк… останалите се криеха в маранята.
— Сега също имаше мараня — подхвърли Джери. — Другото обаче е променено.
— Пурпурна мараня — добави Джон и се закиска.
— Сега ли намери? — сряза го Джери.
— Та значи, долината, ама цялата, беше покрита с нещо…
— Което не изглеждаше особено плътно… — надпреварваха се двамата.
— Енергия? — предложи Април.
— Може и енергия да е било. Защото се въртеше в центъра. Като торнадо.
— Да, но какъв вид торнадо? — попита Април.
Джон примижа и разтърка зачервените си очи.
— Беше по-широко в основата и разхвърляше наоколо стотици искри — ослепителни като светкавици. Като сенки от светкавици.
— Нещо като танцуващо торнадо, така ли? — предположи Април.
— Аха — отвърнаха едновременно и двамата.
— Аз пък видях цели влакови композиции да се вдигат от торнадото — заяви Април. — А вие?
Двамата поклатиха глави.
— А по хълмовете трепкаха светулки и се издигаха нагоре в небето — продължи тя. — Вече не се съмнявам, че всичко това е дело на моя син.
— Дрън-дрън — рече Джон.
— Не — спря го Джери. — Аз й вярвам.
— Епицентърът трябва да е бил в Ла Джола — сети се изведнъж Април. — Върджил работеше там през последните години. Само че сега не можем да стигнем до там — не и след като това чудовище ни прегради пътя.
— Ти си побъркана като катерица — заяви ядосано Джон.
— Не зная джентълмени защо вие сте били пощадени. Виж за себе си вече съм наясно.
— Защото си негова майка — добави Джери и се засмя.
— Точно така — рече Април. — И така, утре потегляме през хълма — веднага щом изчезне торнадото. Разбира се, ако не желаете, можем да се разделим. Лично аз възнамерявам да открия сина си.
— Април, това е безумие — завъртя глава Джери. — Ами ако се натъкнеш на нещо действително опасно — като електрическа буря, или разрушена атомна електроцентрала?
— Около Лос Анджелис няма големи атомни електроцентрали — намеси се Джон. — Но Джери е прав. Абсолютна лудост е да се навлиза в този ад.
— Щом синът ми е там, нищо лошо няма да ми се случи.
Джери разрови огъня с пръчка.
— Аз ще те откарам там — заяви неочаквано той. — Но няма да продължа нататък.
— И двамата сте се побъркали — каза Джон.
— Мога и сама да вървя — не се предаваше Април.
Долината на Лос Анджелис беше забулена от гъста, розова мъгла със сладникав привкус. Скръстил ръце на гърдите, Джон проследи с поглед Април и Джери, докато се качваха в камиона.
— Ей! — извика той. — Не ме оставяйте тук! — Той се затича след тях.
Камионът изкатери билото и спря на самия край на водовъртежа от пухкави розови облаци. На дневна светлина картината беше съвсем различна.
— Прилича на всичко, за което някога си мечтал, събрано на едно място — промърмори Джери и натисна газта.
— Не е лошо като сравнение — кимна Април. — Торнадо от мечти. Дали пък това не са мечтите на всички, които промяната е засегнала.
Сграбчил дръжката на таблото Джон не откъсваше втренчен поглед от пейзажа пред тях.
— Остана не повече от миля път — произнесе нервно той. — После ще трябва да спрем.
Джери кимна. Камионът постепенно забави скорост. Пред тях се издигаше масивна завеса от мъгла, която танцуваше във всички посоки. От време на време през нея прозираха близките сгради.
— Божичко Исусе Христе — разтрепери се Джон.
— Спри! — нареди рязко Април. Джери скочи върху спирачката. Април погледна към Джон, той изскочи навън и задържа вратата отворена. Джери дръпна ръчната спирачка без да гаси мотора.
— Джентълмени, не споменахте ли в началото на нашето съвместно пребиваване, че сте тръгнали да търсите близките си? — попита Април, докато приглаждаше с ръка смачканата си рокля. На не повече от десетина крачки от тях водовъртежът от розови облаци ревеше като далечен ураган. Задуха хладен вятър и изведнъж предното стъкло се покри с едри дъждовни капки.
Джон и Джери се спогледаха и кимнаха.
— Ако моят Върджил е там, а аз зная, че е така, тогава те също ще са някъде наблизо. Само още няколко крачки и ще бъдете при тях.
— Синът ми и жена ми не може да са там — поклати глава Джони. — Ти си се побъркала.
— Защо не? Мислиш, че са мъртви, така ли?
Джон втренчи безумен поглед в нея.
— Знаеш, че не са. Както и аз знам, че синът ми е жив.
— Ти си вещица — произнесе Джон, но в погледа му се четеше възхищение.
— И други са ми го казвали — призна Април. — Но и вие го чувствате, нали?
Джон потрепери. По бузите му се изтърколиха две едри сълзи. Джери погледна към завесата на мъглата и се усмихна неопределено.
— Там ли са, Джони? — попита той брат си.
— Не зная.
Април закрачи към мъглата.
— Благодаря за помощта, джентълмени — извика тя през рамо. Фигурата й придоби призрачен изглед, после изчезна напълно.
— Тя е права — промърмори Джери. — Не го ли чувстваш?
— Не зная, по дяволите! — изкрещя Джон. — Божичко, не разбираш ли колко съм объркан!
— Хайде ела, там ще ги намерим — протегна ръка Джери.
— Добре — склони Джон. — Заедно.
Рамо до рамо те пресякоха шосето и изчезнаха в мъглата.

Кракът й се схвана на трийсет и шестия етаж. Сюзи се спъна, извика от болка и полетя напред. Главата й се удари в перилата, а капачката на едното й коляно попадна точно върху ръба на стъпалото. Прожекторът и транзисторът изхвърчаха от ръцете й върху бетонната площадка. Шишето с вода отскочи от стената, капачката изтрополи надолу и цялото му безценно съдържание се изля за няколко секунди. Струваше й се, че са изминали часове — но бяха само няколко минути — преди да намери сили да изпълзи нагоре до следващата площадка. Просна се по гръб и замижа, за да прогони сълзите.
Опита се да свие ударения крак, но отново я проряза остра болка. Остана да лежи, трийсет етажа под върха, без вода и със съвсем малко храна. Светлината от прожектора премигна и внезапно угасна.
Тя седна, сграбчи с разтреперани ръце перилата и се притегли нагоре, но кракът просто отказваше да я слуша.
— Дявол да го вземе — изруга тя. — Нека ми мине, ох, моля те, нека ми мине!
Опипа с ръка наоколо и стисна дръжката на прожектора. Разклати го лекичко, светлината блесна отново и тя завъртя осветения кръг по стените, за да провери дали кафеникавите нишки не са се добрали до тук. Днес очевидно нямаше да може да завърши изкачването. Ако въобще някога стигне горе. Запълзя към вратата на площадката, после се сети за транзистора, обърна се и го потърси с поглед. Едва ли щеше да проработи след страхотния удар, който бе преживял. Все пак реши да го вземе, за нея той бе нещо повече от доскорошна връзка със света — беше единственият приятел, който й говореше. Все още се надяваше, че ще си намери друг някъде из сградата — тишината беше направо непоносима.
Вратата се оказа толкова тежка и неподатлива на жалките й опити, че когато най-сетне я преодоля, цялата беше в драскотини. В коридора се претърколи по корем и настрои сетивата си за движещи се фигури.
Тишина, покой.
Посъбрала малко сили Сюзи сви зад близкия ъгъл и се озова във фоайето.
Зад стъклената преграда имаше продълговата зала с мек килим, две стройни редици от чертожни дъски с бели, емайлирани крака и лампи със зловещо закривени шии. Върху най-близката дъска беше закрепен някакъв проект в начален стадий. Явно се бе озовала в проектантско бюро.
Хрумна й, че може да си помогне в придвижването, ако вземе някое от подвижните столчета с колела. Седна на едно, тласна се леко от най-близкото бюро и потегли навътре по пътеката между дъските. В далечния край на залата имаше друга стъклена преграда. Спря край нея и надзърна оттатък. Вече беше забравила доскорошните си страхове. Стараеше се да възприема всичко с безразличие.
Зад прозрачната стена имаше множество малки стаи, гъмжащи от животинки. По прозорците пълзяха мъхести дискове с широки, мускулести крака като на охлюви. Нещо течно и безформено се извиваше на пода на една от стаичките, а от тавана към него се точеха дълги черни жици. В последната стая имаше цяла гора от люспести пръчки, като пилешки крачета, всичките приведени на една страна, сякаш под напора на неуловим вятър.
— Това е невъзможно — прошепна тя. — Аз сънувам. Такива неща просто не се случват.
Тя се отблъсна назад и отново огледа помещението зад нея. Тук поне нямаше никакви признаци на кошмарен живот. Погледнати от разстояние, стаите зад прозрачната стена бяха като аквариуми, обитавани от екзотични морски създания.
А може би не я грози никаква опасност? Обитателите на аквариума рядко успяват да го напуснат. Вкопчи се за тази мисъл като удавник за сламка. Имаше нужда от поне мъничко спокойствие и утеха. И без това вече не знаеше къде да отиде.
Коляното й се беше подуло до такава степен, че изпъваше джинсите. Зачуди се дали да не ги отреже, сетне се отказа. Седна на пода, смъкна ципа и като стенеше тихичко ги изхлузи надолу.
Гледката не беше никак успокоителна. Капачката й беше подпухнала до неузнаваемост, кожата бе придобила морав цвят. Но не беше само болката, чувстваше се изчерпана докрай. Много малко бе останало от предишната Сюзи Макензи. Онова момиче сигурно си бе отишло заедно със стария свят, с изчезналите сгради, улици и площади.
Тя вдигна глава и погледна на север — в онзи край помещението бе разчистено от чертожни дъски и се виждаше големият панорамен прозорец.
А зад него бе Манхатън, новата част, където вместо стъкленобетонни небостъргачи сега стърчаха само мъхести, загърнати с вълна кули. Те сияеха с мека светлина под лъчите на яркото слънце. Ню Йорк — градът на захвърлените, лишени от притежатели дрехи.
Сюзи затвори очи, сгуши се на пода и подложи под главата си смачканите си джинси.
— Сега ще заспя — прошепна тя, — а когато се събудя, аз ще бъда Жената Чудо, цялата изтъкана от светлина. И ще зная какво се е случило.
Ала дълбоко в себе си тя знаеше, че ще се събуди пак същата и че вече нищо няма да се промени.
— Само си приказвам — въздъхна тя.
В мрака нишките продължаваха да пълзят по застлания с мокет под, безшумни, устремени към стъклените стаи, където кипеше активна дейност.




„Не принадлежа на никого. Освен това вече не съм този, който бях някога. Нямам минало. Аз съм дърво без корен и единственото, което ми остава е да ги последвам — там, накъдето ме водят.“
„Сега вече не само физически, но и душевно съм отделен от външния свят.“
„Работата ми тук приключи.“
„Чакам.“
„Продължавам да чакам.“
Кажи честно, искаш ли да пътешестваш сред нас, да си един от нас?
Той се загледа към трепкащите цифри върху екрана. За момента те не значеха абсолютно нищо за него, сякаш беше новородено дете. Една огромна сребриста нула закриваше всичко наоколо — стаята, бюрото, стените, стъклото.
Михаел Бернард прекрачва отвъд границата на материалното.
Той се превръща в запис.
Той престава да долавя сетивните послания на тялото си. Престава да се вслушва в шума на вътрешните си кухини, в шепота на триещите се един в друг мускули, в ромона на своите телесни течности. Той вече не балансира, не се напряга, не се отпуска. Усещането е като да се преместиш от центъра на шумен град в дълбока и тиха пещера.
В началото дори мислите му са някак отделени, чужди. Лишени от вътрешен ред. Представя си, че се намира някъде в долните слоеве на атмосферата, сред фундамента, където се свързват и разделят атоми и молекули, подобно на мидени черупки върху морското дъно. Той се носи сред някаква беззвучна и трепкаща активност, объркан, неспособен да преценява критически обстановката. Не знае къде се намира. Изчезнали са дори спомените му. Но това е само за кратко. Изведнъж, неочаквано, всичко си застава на мястото и той вече знае къде е. Може не само да преценява, но и да се развива. Вълните на собствената му мисъл го заливат като прибой. Усеща, че витае из някаква плътна желатинова среда, че се приплъзва из нея и кръжи наоколо като златна рибка в аквариум със студена вода.
Но пътешествието на Бернард дори не е започнало. Той все още е в преходния стадий, нито се е смалил, нито е запазил предишните си размери. Част от него продължава да държи връзка със собствения му мозък-вселена, мислите му все така обтичат клетките по външната им повърхност, вместо да минават през тях.
Пусто, лишено от усещане за тежест пространство, подобно на сън или безсъзнание, из което мисълта се разтяга като тънка къслива нишки, за да премине през иглено ухо… … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … …
… … … … … … … … … … … …
… … … … … … … … …
… … … … … … …
… … …
…
.
Внезапно обкръжаващият го свят се изпълва с активност и вътрешна простота. Няма светлина, не се чуват и никакви звуци. Вместо това нахлуват някакви огромни и мътни вълни, лишени от грохот, но доловими чрез стотици клетки. Клетки, които пулсират и се съкращават в синхрон с промените на теченията. Бернард е в собствената си кръв. Той усеща вкуса на клетките, които оформят неговото ново същество и на други клетки, които не са част от него. Той чува стърженето в микротунелите, които изстрелват напред неговата цитоплазма. И което е най-чудно — той възприема, по някакъв неясен, неопределен начин — самата цитоплазма.
Това е смисълът на новия му живот — строгият химичен баланс между живата и неживата материя, наличието на неизменен вътрешен порядък, йерархия и постоянно взаимодействие. Сътрудничество. Той все още е индивид, но същевременно е частица от по-голямо съобщество на други няколкостотин клетъчни купове, които се носят край него нагоре и надолу по течението. Има и още, но те са някак отдалечени, химически изолирани, изостанали, докато онези пред него кипят от активност.
Никога досега не е бил толкова близо до решаване загадката на мисълта в неговия мозък-вселена. Мислите му се издигат над химичните процеси, те достигат другите купове, обтичат ги и продължават нататък. Мислите са обединяващото звено, езика на взаимодействието.
Особено интензивни са усещанията по повърхността на неговата мембрана. Именно там пристигат сигналите отвън, огромните съобщителни молекули барабанят върху приемателната й повърхност като морзови импулси. Той отваря каналите и приема молекулите в информационната вакуола, спуква я и оставя информацията да пропие цялото му същество, междувременно дублира онези части, които ще са нужни на други като него. Вакуолите се изпълват все по-бързо, той ускорява процеса, преглежда с опитно око на библиотекар молекулните низове и нерядко се натъква на частици и късчета от стария Михаел Бернард, които се връщат при него.
Ала истинският Бернард сега обитава един мъничък клетъчен куп. Той дори усеща наличието на човешко съзнание на съвсем друго, микроскопично ниво — в света на нооцитите. Неговото собствено съзнание.
Добре дошъл.
„Благодаря ви“.
Той усеща присъствието на останалите колеги от неговата група като палитра от разнообразни, но приятни вкусове — от сладко до солено. Изпълва се с обич и благодарност към тя (как въобще може да обича някой друг?). Той е неразделна част от групата и на свой ред е фокус на тяхната обич и внимание.
Изведнъж долавя вкуса на капилярна стена. Бернард е част от изследователска група, която изпраща сведения с помощта на специално пригодени пратки от нуклеинова киселина. Поглъща, преработва, изпраща… поглъща…
Увеличи потенциала. Премини оттатък.
Това са новите инструкции. Трябва да напусне капиляра и да продължи в тъканите.
Остави антена за следене на информационния поток.
Той си проправя път между капилярните клетки — това са клетки от поддържащо ниво, които не принадлежат към групата на нооцитите — и прониква в стената. Тук спира и започва събирането на информация под формата на структурни протеини, хормони, феромони и низове от нуклеинова киселина, а също и сведенията от реконструираните клетки — вируси или опитомени бактерии. Той има нужда не само от основните хранителни вещества, с които без особени усилия се снабдява направо от кръвния серум, но и от съответното количество ензими, които му помагат да поглъща и преработва информацията, да мисли. За тези ензими също се грижат реконструирани бактерии, които едновременно ги произвеждат и доставят.
Кръвта е магистрала, симфония от информация, но също и източник на удоволствие от добре свършената работа. Информацията притежава свое собствено разнообразие от вкусове и е като живо същество, склонно към самостоятелност и пакости, ако не бъде внимателно наглеждано, уравновесявано, успокоявано. Думите не са в състояние да предадат онова, което извършва. Цялото му същество е като изпъната струна, едновременно предаваща и приемаща информация.
Всичко е като един гигантски, шумен и многогласен затворен кръг — молекули, които мислят за молекули и съхраняват всяка „произнесена“ мисъл, нерядко използвайки понятия, които доскоро за него не са съществували. Все едно, че късат Божиите слова направо от дървото на познанието, произнасят ги и гледат кат цветовете на дървото разцъфват за нова беритба.
Ти си силата, благородната мощ, най-богатият от всички вкусове… ти си абсолютното информационно послание.
Ето че неговите нови колеги го заобикалят и той долавя близостта на техните купове в непосредствено обкръжаващата среда. Бернард е като послушник, вдъхновен неочаквано от небесен знак. Край него кръжат монасите, жадуващи да го докоснат, да споделят с него Божието величие, да получат опрощение и вяра. Той ги обича, защото са част от неговата група, но те го обожават, защото е Първоизточникът.
Командните купове знаят, че той е част от една по-голяма йерархия, но тази информация едва сега е проникнала до по-ниските нива, които обитава. За обикновените купове тя е нова, неочаквана.
Ти си потокът на живота. Ти си ключът към ¤отварянето¤ и ¤затварянето¤. Ти си пулсът и тишината.
„Още по-далеч — казва им той. — Отведете ме още по-далеч, покажете ми как живеете.“

— Сюзи. Събуди се.
Сюзи премигна и отвори очи. Над нея се бяха надвесили Кенет и Хауърд.
— Кени? — опули се тя. Намираше се в спалната си, наоколо познатите стени със сини тапети.
— Мама те чака.
— Хауърд?
— Хайде, дребосъче. — Така й викаше Кенет. Тя отметна завивките, после ги дръпна обратно. Не носеше пижама, беше с джинсите и смачканата си блуза.
— Трябва да се преоблека.
Хауърд й подаде чифт здрави джинси.
— Побързай.
Коляното й не беше толкова подуто, а и не я болеше. Изправи се, нахлузи джинсите и дръпна ципа нагоре. Усещаше странен вкус в устата си. Потърси с очи транзистора и прожектора. Въргаляха се на пода до леглото. Взе ги, отвори вратата и надникна в коридора.
— Кени?
Хауърд я хвана за ръката и я поведе към стаята на мама. Вратата беше затворена. Кенет натисна дръжката, отвори я и тримата се озоваха в асансьор. Хауърд натисна копчето за ресторанта.
— Знаех си — въздъхна тя. — Сънувам.
Братята се спогледаха, засмяха се и поклатиха глави.
— Не, не сънуваш — рече Кенет. — Ние се върнахме.
— О, стига! — изхлипа тя. — Постъпвате жестоко.
— Добре де, онази част с къщата и твоята спалня наистина беше сън. Тук има разни неща, които едва ли ще искаш да видиш. Но ние сме тук. Върнахме се при теб.
— Вие сте мъртви. И мама също.
— Променени сме — отвърна Хауърд. — Но не сме мъртви.
— Ами тогава какво сте — зомбита? Дявол да ви вземе.
— Те не са ни убивали — отвърна Кенет. — Само ни… разглобиха. Като всички останали.
— Е, почти всички — Хауърд я посочи и двамата отново се засмяха.
— Бяха те пропуснали — обясни Кенет.
Едва сега дойде страхът. Вратата на асансьора се дръпна и тримата пристъпиха в светъл коридор. Лампите на тавана сияеха ослепително. „Има ток!“ — досети се тя. — „Ами да, нали асансьорът работеше!“ Или все още сънуваше, или се беше побъркала напълно.
— Някои умряха — продължи Кенет, който отново я бе хванал за ръката. — По случайност, или грешка.
— Но това е сам част от онова, което знаем сега — добави Хауърд. Продължиха по коридора, между облицованите с огледала стени и под ярката светлина на лампите. Подът беше покрит с тъмен, изящен мрамор. Никой не ги посрещна на входа.
— Мама е вътре — рече Хауърд. — Ако си гладна, можеш да си вземеш каквото пожелаеш.
— Има ток… — промърмори тя.
— Включихме аварийния генератор в мазето. Работил е известно време след общото изключване, но после му е свършило горивото. Така че ние направихме още гориво. Те ни казаха как става това. Пуснахме го специално заради теб.
— За теб — повтори Кенет. — Никак не им е лесно да реконструират човешки тела и затова създадоха само мен, Хауърд и мама. Ние тримата свършихме останалата работа. оставихме те да си поспиш на воля.
— Цели две седмици — добави другият.
— Затова коляното ти е по-добре.
— А също и…
— Шшшт — Кенет вдигна пръст и даде знак на брат си. — Едно по едно.
Сюзи ги гледаше зяпнала.
Навън беше късен следобед. Зад грамадните прозорци на ресторанта беше градът — нямаше и следа от мъхестите бели и кафяви покривала. И въпреки това не би могла да го познае. Вместо сградите от стъкло и бетон се виждаха ослепително бели, сякаш вдигнати от мрамор и кристал пирамиди и кубове — някои съвсем прозрачни. Дори контурите на Манхатън бяха коренно променени, странни и неузнаваеми.
Не приличаха на сгради. Не знаеше какво са.
В едно не се съмняваше — че са живи.
Майка й седеше зад една отрупана с храна маса. Няколко купи с най-различни салати, чинийки с маслини и рибно филе, към средата сладкиш и сладолед. Тя се усмихна, надигна се и разтвори ръце. Беше облечена в скъпа копринена рокля, с дълги ръкави и изглеждаше направо невероятно.
— Сюзи — повика я тя. — Не се плаши. Върнахме се да те видим.
Сюзи се сгуши в обятията й. Усещаше допира на топлата й кожа през тънката копринена материя. Всичко беше съвсем истинско. Просто Кенет и Хауърд бяха дошли при нея за да я отведат при майка й. Останалото нямаше никакво значение.
А над рамото й, през панорамния прозорец се виждаше промененият до неузнаваемост град.
— Мамо, какво е станало? — прошепна тя и погледна крадешком Кенет и Хауърд.
— Последния път, когато те видях, бяхме в кухнята — отвърна майка й. — Тогава не ми беше много до приказки. А след това се случиха един милион неща.
— Ти се разболя — произнесе обвинително Сюзи.
— Да… и не. Ела, седни. Сигурно си много гладна.
— Как да не съм, спала съм две седмици. Трябваше да съм умряла от глад.
— Тя все още не вярва — ухили се Хауърд.
— Шшшт! — мама му махна с ръка да мълчи. — Ами вие бихте ли повярвали на нейно място?
Двамата признаха, че не биха повярвали за нищо на света.
— Сега вече умирам от глад — въздъхна Сюзи и се предаде. Кенет дръпна един стол и я нагласи да седне. Приборите бяха от китайски порцелан и сребро.
— Май не трябваше да прекаляваме — промърмори Хауърд. — Стана съвсем като в сън.
— Нищо — успокои го Сюзи. Почти беше готова да се разплаче от щастие. — Винаги си обичал да се изхвърляш. — Тя взе една чиния и започна да я пълни подред.
— Все пак, знаете ли какво точно е станало?
— Не всичко — отвърна майка й.
— Само дето сега сме много по-умни отпреди — добави Хауърд. От как се помнеше беше преписвал на контролните. В училище не му вървеше. — Освен това не се нуждаем от телата си.
— По-бавно, по-бавно — спря ги майка й. — Нещата са малко по-сложи, миличка.
— Сега ние сме динозаврите — продължаваше Хауърд. — Когато се разболяхме…
Сюзи остави бавно вилицата и потъна в мълчание. Не ги чуваше, слушаше някакъв вътрешен глас.
Ние те излекувахме
Обичаме те
Нуждаем се от теб
— О, Боже мили! — извика тя и ги погледна втрещено. Вдигна ръка, сякаш да се предпази от удар и изведнъж забеляза белезникавите ивици по кожата си. Извиваха се като жилки нагоре и изчезваха под ръкава.
— Сюзи, не се плаши — побърза да се намеси майка й. — Моля те, успокой се. Не са те закачали, защото не са можели да проникнат в тялото ти без да те убият. Разбираш ли, мъничката ми, ти имаш необичаен метаболизъм. Не си единствена, срещат се и други като теб. Но това вече не е проблем. Оставяме на теб да решиш. Искаме само да ни изслушаш, нас… и тях. Сега те са много по-напреднали и по-умни.
— И аз съм болна, нали? — попита тя.
— Те са толкова много — бърбореше възхитено Хауърд, — че би могла да изброиш всяка песъчинка на Земята и всички звезди в небето и пак да не стигнеш броя им.
— Слушай ме внимателно, дребосъче — рече Кенет. — Ти винаги си ми вярвала, нали? — Тя кимна. — Те няма да ти сторят нищо лошо. Те имат нужда от нас и от теб. Може да сме малко в сравнение с тях, но те се нуждаят от нас.
— Да? — подкани го тя притихнало.
— Те ни обичат — рече майка й. — Казват, че са произлезли от нас и затова ни обичат… също както ти обичаш майка си…
— И сега ти дават право на избор — каза Кенет.
— Какъв избор? Та те вече са в мен.
— Изборът дали да си останеш такава, каквато си сега, или да се присъединиш към нас.
— Но вие също сте като мен.
— Искаме да ти покажем как живеем. Как изглежда нашият свят.
— Промили са ви мозъците — тросна се Сюзи. — Искам да живея.
— Но ние също живеем. Миличка, не са ни промили мозъците, просто ни убедиха. В началото имаше някои неприятни моменти, но сега тези неща са минало. Те не разрушават нищо. Запазват всичко вътре в тях, цялата памет, освен това ни усъвършенстват…
— Не разбирам за какво говорите. Те искат да им дам тялото си, така ли? Искат да ме променят, както направиха с вас и с целия град, това ли искат?
— Когато дойдеш при нас вече няма да се нуждаеш от тялото си. Сюзи, миличка, ние бяхме там. Няма да те излъжем.
— И смяташ, че ще ти повярвам. Само затова, че ме нахранихте и че изглеждате като истинското ми семейство?
— Можеш да си останеш такава, каквато си сега — щом това е твоето желание. Те само искаха да знаят. Само че ще бъдеш вечно сама. И ще те е страх.
— А те ще напуснат ли тялото ми? — тя вдигна ръка и я завъртя.
— Ако го желаеш.
— Искам да съм жива, а не някакъв дух.
— Това ли решаваш?
— Да — кимна твърдо Сюзи.
— Искаш ли да си вървим?
Сюзи изхлипа и отново се сгуши в майка си.
— Толкова съм объркана. Не би ме излъгала, нали? Ти наистина си моята майка.
— Е, малко подобрена — засмя се майка й. — Но когато те дойдоха…
— Кои са „те“?
— Те произлизат от нас. От нашите собствени клетки. Не е болест.
— Те са клетки? — спомни си за мъничките точици, които бе разглеждала под микроскоп в училище. Това само я обърка повече.
Хауърд кимна.
— И са ужасно умни. Когато дойдоха в мен се почувствах толкова силен — не само физически. Можех да си припомням всичко, което съм мислел или правил през целия си живот. Дори неща, които не съм преживявал! Имах чувството, че разговарям по телефона едновременно с няколко трилиона невероятно умни хора. И всичките са мои приятели, готови да ми помогнат…
— Повечето — поправи го Кенет.
— Добре де, понякога спорим, но и хората спорят — нали? Но никой не мрази никого, защото толкова си приличаме. Като близнаци сме — но безброй. Дори забравих, че мога да умра. и как иначе, когато има толкова много досущ като мен. Мога да бъда навсякъде, където искам.
Сюзи бе спряла да яде и го гледаше с облещени очи.
— Май всичко това ми дойде множко — въздъхна тя. — Вече не зная дали искам да се разболея, или не.
— Остави на тях да отговорят на въпросите ти — посъветва я майка й. — Просто ги слушай.
Тя затвори очи.
Различни хора
Някои като теб
Умират/заболяват
Живеят отделно/усамотени
А ние искаме
да те запазим
Да научим
Не бяха само думи. Придружаваха ги ярки изображения, живописни пътешествия из света на усещанията, на огромни разстояния — душевни и физически. Виждаше всичко през различни гледни точки и само една от тях бе нейната собствена, докосваше се до съхранените мисли на други хора в клетъчните мембрани, някои от тях бяха умрели преди да бъдат асимилирани. Никога досега не беше усещала/виждала/вкусвала толкова интересни неща.
Сюзи отвори очи. Но вече не беше същата. Изчезнала бе една дребна и маловажна частица от нея — онази, която я бе правила толкова бавна. Сега бе най-малко на крачка над това.
— Е, какво ще кажеш? — попита я Хауърд.
— Ще си помисля — обеща тя. — Кажете им да ме оставят на мира. Не желая да се разболявам.
— Ти вече им го каза — уведоми я майка й.
— Трябва ми малко време.
— Миличка, имаш цялото време на света.

Бернард се носи из собствената си кръв, без да знае с кого точно общува. Информацията се пренася нагоре срещу течението на кръвния ток от флагели, адаптирани протозоони, надарени със способността да развиват висока скорост в серума.
Всичко наоколо е информация, или липса на информация.
„Колко от мен има тук?“
Броят непрестанно се мени. Може би са към милион.
„Ще се срещна ли с тях? Ще можем ли да се интегрираме?“
Нито един куп не притежава способността да възприема натрупания опит на останалите сродни купове. Това право е запазено само за командните купове. Не цялата налична информация е необходима постоянно.
„Но това не значи, че тя се губи, нали?“
Загубата на информация е неизбежна. Борбата е да не изгубим общата структура на който и да било куп. За целта ги дублираме постоянно.
„Къде отивам сега?“
Над нивото на „музиката на кръвта“. Ти си купът, който бе избран за реинтеграция с БЕРНАРД.
„Но аз съм Бернард.“
Има много БЕРНАРД.
Може би милиони, мислещи също като него, проникващи навсякъде в кръвта и тъканите. Милион непрестанно менящи се версии, които никога няма да бъдат реинтегрирани.
Ти ще се срещнеш с командните купове. Ще имаш възможността да се запознаеш с ВСЕЛЕНАТА НА МИСЪЛТА.
„Това е прекалено. Започвам да се плаша.“
Страхът е невъзможен без хормоналната реакция на макроскопичния БЕРНАРД. Наистина ли те е страх?
Той потърси признаците на страха, но не ги откри.
„Не, но би трябвало.“
Ти прояви интерес към нашата йерархия. Пригоди информационната си обработка към ¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤
Останалата част беше непонятна за човешкия му ум, но неговият куп разбра всичко и започна да се подготвя за приемането на специфични информационни пратки.
Малко след това се появиха и първите посланици — стройни спирали от РНК и смачкани, сбръчкани протеини и той почувства как неговите клетки ги абсорбират и поглъщат. Няма никакъв начин да определи колко време е изминало от началото на този процес, по-странното е, че смисълът на информацията почти веднага достига до неговото съзнание. Съдържанието й е предимно новонатрупан опит и спомени.
Преобладаващата част не са зрели нооцити, а най-обикновени соматични клетки, внимателно променени за да не се влияят от повишената нооцитарна активност, или обслужващи клетки със сравнително ограничени функции. Някои от тези клетки изпълняват желанията на командните купове, други пренасят съхранен опит в хибридизирани или полимеризирани аглутинати от едно място на друго. Има и такива, които се грижат за клетъчното подсигуряване на новите телесни функции, които все още не са възприети от непроменените соматични клетки.
На по-долно ниво са опитомените бактерии, внимателно реконструирани така, че да изпълняват една или две функции. Някои от тези бактерии са цели миниатюрни фабрики, които изпълват кръвта със строителни молекули, необходими за градежа на нооцитите.
В самото дъно на тази йерархия са далеч по-маловажните реконструирани фагоцитарни вируси. Някои от вирусните частици служат като свръхбърз транспорт за пренасяне на особено важна информация, използвайки в ролята на влекач опашати бактерии, или освободени от излишно мастно съдържание лимфоцити, други се скитат на воля из кръвта, заобикаляйки по-големите клетки, подобни на облаци от прах. Случи ли се някои соматични клетки — от обслужващата група или дори зрели нооцити — да се разбунтуват срещу наложения ред или да покажат признаци на повреждане — вирусните частици незабавно ги обкръжават и инжектират от своите резервоари с разрушителна РНК. Почти незабавно клетките-нарушители експлодират, разхвърляйки наоколо облаци от още реконструирани вируси, а останките им се почистват от различни нооцити и послушни метачи.
Всеки клетъчен тип в неговото тяло — независимо приятел, или враг — е бил изучен внимателно и поставен в служба на нооцитите.
Следвай дирята на командния куп. Предстои ти среща-разговор.
Бернард почувства, че неговият куп се връща обратно в капиляра. Капилярните стени се стесняват, докато накрая той се издължава във верига от клетки, а вътреклетъчната му комуникация се ограничава значително — нещо като клетъчен еквивалент на задушаването. Малко след това той преминава през капилярната стена и се потапя в интерстициална течност. Следата е лесно забележима, почти отчетлива. Той „усеща“ вкуса от присъствието на зрели нооцити, при това в голяма концентрация.
Изведнъж той се досеща, че все още се намира в непосредствена близост до собствения си мозък, може би дори е в мозъка си и му предстои да се срещне с някои от изследователите, проникнали отвъд бариерата в мракроскопичния свят.
Той преминава покрай тълпа от обслужващи клетки, опашати информационни преносители и очакващи инструкции нооцити.
Всеки момент ще ме отведат при Великия Лунарий, помисля си той. Тази мисъл е придружена от беззвучен кикот и почти мигновено бива прехвърлена в запаметяващата област на купа, откъдето е записана от една обслужваща клетка, за да бъде отнесена в командния куп. Отговорът следва незабавно.
БЕРНАРД ни сравнява с едно ЧУДОВИЩЕ
„Ни най-малко. Аз съм чудовището тук. Всъщност, чудовищна е цялата тази ситуация.“
Все още не сме в състояние да схванем тънкостите на твоите мисли. Намираш ли достатъчна информацията, която ти предоставихме?
„Напълно. Признавам, че много неща ми направиха огромно впечатление.“
Малко странно, за един върховен команден куп, нали?
„Е, аз не съм Господ Бог.“
Не разбираме значението на ГОСПОД БОГ.
Командният куп беше далеч по-голям от нормален нооцитен куп. Бернард пресметна, че се състои от приблизително десет хиляди клетки и притежава пропорционално нараснал мисловен капацитет. В сравнение с него се чувстваше като умствено изостанало джудже, особено тук, където беше царството на нооцитите.
„Разполагате ли с достъп до моите спомени от книгите на Хърбърт Джордж Уелс?“
Пауза. Сетне: Да. Те са доста ярки, за спомени от нематериален характер.
„Одеве исках да кажа, че се чувствам като Кейвор от «Първите хора на луната». Преди да го отведат при Великия Лунарий.“
Сравнението може и да е подходящо, но ние не го разбираме напълно. Ние сме много различни, БЕРНАРД, много по-различни от представите ти за нематериалния опит, към които прибягваш.
„Така е, но подобно на Кейвор и аз имам хиляди въпроси. Може би няма да искате да отговорите на всичките.“
За да информираш твоите макроскопични ЧОВЕЦИ за всичко, което можем да правим и да откриете начин да ни спрете.
„Поддържате ли връзка с нооцитите в Северна Америка?“
Известно ни е, че съществуват и други, далеч по-могъщи съсредоточавания, при по-подходящи условия.
„И…?“
Никакъв отговор.
Сетне: Знаеш ли, че твоето „затворено пространство“ е изложено на опасност?
„Не. Каква опасност? Лабораторията ли имате пред вид?“
¤ЛАБОРАТОРИЯТА¤ е обкръжена от човеци с ¤неопределени йерархически взаимовръзки¤.
„Пак не разбирам.“
Те искат да я унищожат и вероятно всички нас.
„Откъде знаете това?“
В състояние сме да възприемаме радиопредавания на няколко различни езици. Можеш ли да спреш тези опити? Притежаваш ли ВЛИЯНИЕ във вашата йерархия?
Бернард потъна в размисъл над тази молба.
Разполагаме със записи на ПРЕДАВАНИЯТА.
„Нека ги чуя.“
Той усеща вкуса на флагелата, която пресреща посланика на командния куп и се връща с пакета от информация. Бернардовия куп го поглъща по познатия начин.
Ето че вече „слуша“ записите на предаванията. Не са с най-добро качество, а и по-голямата част е на немски, език, който трудно разбира. Но все пак схваща достатъчно за да си обясни защо напоследък Паулсен-Фукс изглежда все по-потиснат.
Сградата на „Фармек“ е обкръжена от лагер на протестиращи. Броят им надвишава половин милион, заели са цялото поле наоколо, включително и летището и непрестанно пристигат нови и нови с автобуси, коли, или пеша. Армията и полицията не смеят да ги разпръснат, настроенията както в Германия, така и в цяла Европа са доста агресивни.
„Нямам силата да ги спра. Истината е, че те искат да ме унищожат. И вас също“
Разбираме. Ти притежаваш далеч по-малко влияние в твоя свят, отколкото ние в нашия.
„Да, така е, признавам.“
Известно време от командния куп не пристигат нови съобщения.
Налага се да те прехвърлим обратно. Събитията назряват.
Той долавя незначителна промяна в гласа, докато флагелите го отдалечават от командния куп. Следвай. Той забелязва, че от командния куп се е отделила по-малка групичка купове. Те общуват с него и гласовете им му се струват странно познати, много по-лесно достъпни.
„Кои са моите водачи?“
Отговорът е химичен. Една от флагелите му донася идентификационна молекулна верига и той изведнъж разбира, че е насочван от четири купа първични Б-лимфоцити, най-ранната версия на нооцитите. Първичните Б-лимфоцити все още са на почит сред повечето командни купове, към тях се отнасят с голямо уважение, като към възрастни родители, макар да са ограничени във функционално отношение. Те са примитивни и в двете значения на тази дума, строежът им е значително по-опростен от този на последния модел нооцити и техните потомци.
Можеш да влезеш във ВСЕЛЕНАТА НА МИСЪЛТА.
Гласът заглъхва като при лоша телефонна връзка. Чува се пак, но прекъсна.
¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤
Усещането, че е част от нооцитния куп изчезва внезапно. Бернард е напуснал средата на нооцитите. От там мислите му изведнъж се прехвърлят тук. Измеренията на околния свят се променят в миг, но смяната на мащабите му се струва по-скоро илюзорна, отколкото реално съществуваща. Все пак този нов свят е населен и от други, подобни на него същества.
Човеци, човеци, човеци, уведомява го гласът. В същия миг съзнанието му е залято от сетивна информация, идеща от всички краища на тялото му. На новопоявилото се тяло. За своя изненада той установява, че отново разполага с ръце, крака, лице… Пред него, в един фотьойл е седнал Върджил Юлам. Юлам се усмихва безстрастно.
— Добре дошъл във вътрешния кръг на командния куп — посреща го той. — Аз съм твоят клетъчен Върджил.
— Ти си мъртъв — отвръща Бернард с глас, който малко напомня неговия.
— Вече го зная.
— Къде се намираме?
— Във Вселената на Мисълта, ако използваме речника на нооцитите. Аз я наричам ноосфера. Тук вътре, всичко, което виждаме и чувстваме, е създадено от мисълта. Можем да станем такива, каквито искаме, да научим всичко, което ни интересува и да си мислим за каквото ни хрумне. Няма да бъдем ограничени нито от познание, нито от опит, ще получим всичко, към което протегнем ръка. Прекарвам доста време тук, когато се освободя от задълженията си към командния куп.
Между тях изниква гранитен додекаедър, чийто ръбове са украсени с позлатени колони. Той се претъркулва насам-натам, сетне се обръща към бледото, призрачно изображение на Върджил. Бернард не разбира езика, на който общуват. Додекаедърът изчезва.
— Всички ние тук приемаме характерната си форма и повечето от нас й придават материалност и допълнителни подробности. Нооцитите нямат свои имена, господин Бернард, те притежават последователности от идентифициращи аминокиселини, подбрани за тях от интроните. Може да ви се стори малко сложно, но е далеч по-просто от пръстовите отпечатъци. В ноосферата всички активни изследователи трябва да притежават подобни идентифициращи символи.
Бернард се опитва да открие белези от онзи Върджил, с когото е разговарял и е разменял ръкостискане. И да ги има, изглежда са оскъдни. Дори гласът е лишен от акцента, който си спомня.
— Май не всичко от теб е тук, а?
Изображението на Върджил бавно поклаща глава.
— Не всичко от мен беше прехвърлено на нооцитно ниво преди клетките ми да те заразят. Надявам се, че някъде — в някой друг — се е запазил по-добър запис. Този тук твърде малко съвпада с оригинала. Но дори в този си вид е център на всеобщо внимание и грижи. В края на краищата, тук са съхранени спомените на първосъздателя. — Гласът се губи, сетне изниква отново. Изображението лекичко потрепва. — Надяват се, че ще открият и останалото, веднага щом се свържат с нооцитите в Северна Америка. Не само парчета от счупена ваза.
Изображението става още по-прозрачно.
— Време е да изчезвам. Пристигат нови доставки. Ще се виждаме пак. Научих, че вече се срещат доста твои копия. Ние сме само моделите.
Бернард остава сам в ноосферата, свят, изпълнен с възможности, от които той не знае как да се възползва. Той протяга ръка към заобикалящата го информация. Тя трепти навсякъде край него, вълни от светлина, които се разпространяват от зенита до надира. Като купища от карти, върху всяка от които може би е отпечатан някой негов спомен, свързани с блестящи нишки светлина.
Блясъкът се усилва.
Мисълта му полита.

— Още един досаден ден, а? — Надя се обърна и пристъпи грациозно в кабината на асансьора.
— По-досаден не може да бъде — въздъхна той. Поеха надолу.
— Добре де, нали ще свърши? — Тя ухаеше на розов чай и още нещо — успокояващо и чисто. Беше красива, най-красивата жена на света, за него. Дребничка, стройна, чернокоса, не беше от онези, които привличат погледите, но няколко минути насаме с нея бяха достатъчни за да пожелаеш още и още.
Бедата беше, че на нея първа й омръзваше.
— Какво, изпити ли имаш? — попита го тя.
Той не отговори. Разговорът беше поел в обичайното русло. Значи скоро щеше да й стане досадно.
— Никога няма да се отърва от теб — произнесе неочаквано Бернард. — Не зная с какво толкова си ме омагьосала. — Тя му обърна ядно гръб, оставяйки да се наслаждава на чудесно ушития й костюм. Това го ядоса, той я сграбчи безцеремонно за ръката и я завъртя. — Ти беше последната ми надежда да заживея нормално. Никога няма да обичам друга жена, както обичах теб. Може би ще ги харесвам, но няма да им се посвещавам изцяло — както се посвещавах на теб. И няма да бъда наивен с тях.
— Дърдориш глупости, Михаел — отвърна тя и сви устни на името му. — Пусни ме.
— Как ли пък не. Ти получи милион и половина долара. Дай ми поне нещо в замяна.
— Върви на майната си.
— Не обичаш сцените, а?
— Пусни ме, ти казвам.
— Хладна, изпълнена с достойнство. Още сега мога да взема от теб онова, което искам.
— Копелдак такъв.
Той потрепери и изведнъж я зашлеви.
— Това ти е задето уби всичко в мен. За трите години, първата, от които, беше незабравима. За нещастието, което ми донесе.
— Ще те смачкам, чуваш ли — каза тя. — Никой не може…
Той пъхна крак зад нея и я спъна. Надя тупна долу и изпищя. Седеше, разкрачена и го изпиваше с поглед, сгърчила злобно устни.
— Ах, ти…
— Грубиян — рече той. — Спокоен, хладнокръвен рационален грубиян. Но и ти не постъпи по-различно от мен. Не във физическия смисъл, разбира се. Сама си го изпроси.
— Млъквай! — Тя протегна ръка и той й помогна да стане.
— Съжалявам — рече Бернард. Не беше й посягал нито веднъж през трите години заедно. Предпочиташе да умре на място.
— Копеле мръсно, видя ли, че си точно това, което казах! Ти си едно отвратително, невъзпитано хлапе.
— Наистина съжалявам — повтори той. Във фоайето беше пълно с посетители, някои от които следяха караницата с неодобрителни изражения. Слава Богу, че нямаше репортери.
— Върви си при играчките — тросна се тя. — При твоите скалпели, сестри и пациенти. Върви да съсипваш техния живот и повече не ми се мяркай пред очите.

Още по-стари спомени.
— Татко?
Пристъпяше неуверено край леглото, но сега ролите се бяха сменили и той не беше доктор, а само посетител при пациент. В стаята миришеше на дезинфектант и на още нещо неуловимо — като че ли на розов чай. Той се пресегна и докосна ръката на баща си.
Старецът (бледо, изпито лице, изчерпано откъм признаците на живот) отвори очи и премигна. Кожата му беше с цвета на френска горчица. Страдаше от рак на черния дроб и всичко в него бавно и неумолимо се разпадаше. На всеки няколко часа му поставяха изключително силни болкоуспокояващи.
— Татко? Аз съм, Михаел.
— Да. Познах те. Като че ли съм малко по-добре.
— Урсула и Джералд ти пращат поздрави. Как се чувстваш? (Като някой, който скоро ще умре, тъп кретен!)
— Май няма да ме бъде, Майк.
— Не говори така, татко.
— Трябва да си поговорим.
— За какво?
— За майка ти. Тя защо не дойде?
— Мама е мъртва.
— Да де. Знаех го. Нали ти казах, че съм по-добре. Само дето… много ме боли… — Той завъртя пожълтелите си очи към Бернард. — Каква е прогнозата, сине?
— Трябва ли да ти я повтарям?
— Нее. Не можеш ли да ми направиш мозъчна трансплантация?
Бернард се засмя. Старият не се предаваше.
— Не, засега. Но работим върху това.
— Няма да е скоро, значи.
— Не. Няма.
— С Урсула как сте… разбрахте ли се?
— Делото е скоро.
— Джералд как го понесе?
— Зле. Плаче.
— И аз на времето исках да се разведа с майка ти.
— Какво? — Бернард втрещи изненадан поглед в баща си.
— Тя си имаше любовник. На всичко отгоре ми разказа всичко. Бях вбесен. Но не се разделихме.
Бернард за първи път чуваше за това.
— Защо не опиташ и ти с Урсула…
— Всичко е свършено, тате. И двамата си имаме по някой, моята връзка е съвсем сериозна.
— Не можеш да притежаваш никоя жена, Майк. Приятни са за компания и забавления, но никога не са напълно твои.
— Зная.
— Наистина ли? Е, може и да го знаеш. Когато узнах за любовника на майка ти, исках да се самоубия. Толкова много ме заболя. Смятах я за моя неприкосновена собственост.
На Бернард му се прииска разговорът да тръгне в друга посока.
— Но не беше така — продължи баща му. — Притежавах я временно. Дори ако си любовник на някоя жена, пак я делиш с друг. И тя теб. Всичко е едно безкрайно лицемерие. Нали знаеш — думите отлитат, написаното… Важното е какво си свършил през живота си, а другото…
— Така е, татко.
— От тогава изминаха трийсет години. Ти не знаеше, естествено, не трябваше и да знаеш. Чакай, друго щях да ти казвам. Майк, нали знаеш бунгалото? В чекмеджето на бюрото има една папка с ръкописи.
Бунгалото в Мейн, което бяха продали преди десетина години.
— Писал съм някои неща — продължи баща му с отпаднал и болезнен глас. Лицето му се сгърчи. — Спомени от лекарската ми практика.
Бернард знаеше за папката. Беше я прибрал след продажбата и сега стоеше при неговите документи.
— Записките ти са у мен — успокои го той.
— Браво. Прочете ли ги?
— Да. — „Бяха много важни за мен. Помогнаха ми да разбера какво бих искал да постигна в неврологията, посоката, която да поема…“ Кажи му го, хайде кажи му!
— Хубаво. Винаги съм знаел за теб, Майк.
— Какво си знаел?
— Че ни обичаш — мен и майка ти. Но гледаше да не го показваш много-много, нали? Пазеше се.
— Аз те обичам. И мама обичах.
— Тя го знаеше. Беше нещастна, когато умря. Е… — лицето му отново се сгърчи. — Май е време да поспя. Сигурен ли си, че не можеш да ми намериш някое младо, здраво тяло?
Бернард поклати глава. Кажи му.
— Твоите записки бяха много важни за мен — произнесе най-сетне той. — Тате…
Но старецът вече похъркваше. Бернард взе шлифера и лекарската си чанта и излезе. Пътем — съвсем по навик — попита сестрата за кога е следващото назначение.
Баща му издъхна в три часа на следващата сутрин. Умря в съня си, съвсем самичък.

Още по-назад…
Оливия Фергюсън, едва осемнадесетгодишна, също като него, с дълга черна коса и стройно, примамливо тяло, завъртя зелените си очи към него. Почти се беше излегнала на седалката на спортния шевролет. Той я огледа и се усмихна, чувстваше се чудесно, в тази най-хубава от всички вечери, когато за трети път излизаше с момиче. Все още беше съвсем девствен — чудо на чудесата в тези промискуитетни времена — но тази нощ това нямаше да има значение. Сети се какво му отвърна, когато я покани, че била сгодена и че не бивало да очаква нищо особено…
— Хубаво де, нека излезем да се поразходим — отвърна й той. — Просто двама приятели в града. Без ангажименти. — Съвсем отскоро се познаваха, ходеха на един и същи курс по английски. Тя беше най-красивото момиче в класа, висока и добре сложена, но също спокойна, самоуверена и умееща да държи на дистанция. Накрая естествено склони, с усмивка.
И ето, че сега той се чувстваше свободен от оковите на задължението да я забавлява и очарова, за първи път гледаше на нея като на приятел. Годеникът й, обясни тя, бил във флота, в някаква учебна база край Бруклин. Родителите й живееха на остров Стейтън в къщата, в която Хърман Мелвил прекарал едно лято.
Вятърът развяваше косите й без да ги разчорли — чудни, великолепни коси, които сигурно щяха да са особено приятни за галене. Разговаряха за какво ли не, бъбреха си сладко като стари познати, подхвърляха си шегички и се закачаха. Тя делеше апартамента си, с още две момичета. Пресякоха Голдън гейт за да хапнат в един морски ресторант на отсрещния бряг и там продължиха да сменят темите — говореха за съучениците от класа, за бъдещето, за това дали въобще човек трябва да се жени. И двамата одобриха храната, както и украсата на ресторанта — стените му бяха в рибарски мрежи, черупки и препарирани раци, имаше и стойки с аквариуми, из които щъкаха мънички декоративни рибки. Нито за миг Михаел не се почувства млад, неопитен или несръчен.
При други обстоятелства, мислеше си той докато се връщаха обратно по моста, сигурно щях да се влюбя до уши в нея. И само няколко години по-късно щяхме да се оженим. Тя е направо страхотна — а ето, че не си мърдам пръста за да я спечеля.
Сигурен бе, че ако прояви нужната настойчивост, тя ще се съгласи да дойде в апартамента му за да се любят. Но не го направи — макар ужасно да му се искаше да не бъде повече девственик. Дума не обели за това. Всичко бе твърде хубаво.
Най-сетне спряха пред старата къща, където тя живееше и продължиха да разговарят и да се смеят — държаха се за ръцете и се гледаха в очите като стари любовници.
— Знаеш ли — поде тихо той, — има моменти когато…
— Благодаря ти — прекъсна го тя. — Ти беше наистина чудесен. Друг на твое място щеше…
— Да. Такъв съм си. — Той се ухили. Безобиден.
— О, не. Не исках да го кажа. Въобще не си безобиден.
Ето го повратният момент. Кръстопътят, на който все още би могъл да избира посоката. Той погледна крадешком тялото й, младо и податливо. Знаеше, че само да поиска и тя ще дойде с него.
— Ти си романтик, нали? — попита го тя.
— Има нещо такова.
— И аз също. Романтиците са най-големите глупаци на света.
Той почувства топлина, заливаща бузите и врата му.
— Обичам жените — произнесе замечтано. — Обичам начина по който се движат и говорят. Те ме омагьосват. — Вече знаеше накъде е поел, по-късно сигурно щеше да съжалява за излишните си откровения, но сега просто го изискаше мигът. — Според мен, жената трябва да е като светиня за мъжа. Не на пиедестал, но нещо от рода. Тя е твърде красива за думите, които я описват. Да бъдеш обичан от жена, това е… това е неописуемо.
Оливия погледна през предното стъкло, а на устните й трепкаше усмивка. После сведе очи към елегантната си чанта и приглади късата си поличка.
— И това ще стане — успокои го тя.
— Да, зная — кимна Бернард. Но не между нас.
— Благодаря ти — повтори отново тя. Той се пресегна и я погали по бузата. Тя се отърка в пръстите му като котенце. — Ще се видим в училище.
Дори не бяха се целунали.
Какво се случи с мен след това? Три жени — третата, само защото приличаше на Оливия — и цял кош разбити илюзии.
Съществуват още възможности.
„Не разбирам.“
Би ли желал да се върнеш обратно?
„Назад в миналото? Не виждам как.“
Всичко е възможно тук, във Вселената на Мисълта. Симулации. Реконструкции от твоята памет.
„Значи мога да изживея още един живот?“
Когато му дойде времето.
„С истинската Оливия? Тя… тук ли е?“
Все още не знаем.
„По-добре да си вървя. Не ми трябват вашите сънища.“
Имаме още твои спомени.
„Да видя…“

Но откъде се взеха, чии са?
Рендъл Бернард, двадесет и четири годишен, се жени за Тифани Марниер на седемнадесети ноември 1943 в една малка канзаска църква. Тя е в сребриста копринена рокля ушита от майка й специално за сватбата, без воал, в ръката си държи букет от рози.
Разменят си кристалната винена чаша, отпиват по глътка, подават си пръстените, докато пасторът мърмори пред тях.
Този спомен е избледнял, досущ като стара фотография и е лишен от подробности. Но въпреки това го има, макар тогава Михаел още да не е бил роден… има я и брачната нощ, остава му само да се чуди над страстта и насладата, която оставя тя в майка му и на прецизните, точни умения на баща му в леглото…
Помни и деня, когато баща му отива на война, зачислен в армията на Патън, на която предстои да премине в ускорен марш Ардените и да пресече Рейн близо до Гобленц — шейсет и две мили за три дни… вижда всичко, което е видял с очите си баща му.
Тъмните улички на стария Париж, затъмнените прозорци…
Жена, надвесена над люлка с бебе…
Един мъж, който лови риба рано сутрин в захлупено от мъгла езеро…
Дете, ококорило очи към двора под него, където току що са заклали овен…
Мъж и жена, които запретват дългите си ризи и нагазват в река, алена като рубин…
Друг мъж, облечен с кожени дрехи и вдигнал завит ловджийски рог към небето, на гърба си има лък и кочан стрели…
Жена, която ражда в някакво мрачно, влажно и зле осветено място, под трепкащата светлина на газени фенери, наоколо изплашени лица…
Двама старци, които спорят за някакви глинени топки в кръг, начертан в пясъка…
„Това не са мои спомени. Аз не съм преживявал тези неща…“
Бернард напряга сили и изведнъж се откъсва от информационния поток. Той протяга двете си ръце към нажежените до червено кръгове над главата му — едновременно топли и привличащи. Откъде са се взели? Докосва ги и получава отговор в тялото си от няколкостотин клетки.
Тези спомени не са само от живота на един индивид.
„От кого, тогава?“
Паметта се съхранява в невроните — това е интерактивната памет, пренасяна чрез заряди и потенциали и разтоварвана в химическите складове на клетките, а по-нататък и на молекулно ниво. До интрони и индивидуални клетки. Симбиозните бактерии и трасфериращите вируси — които се срещат при всички живи същества, но са специфични за всяко едно — се имплантират с молекулната памет, разчетена от интроните. След това те напускат индивида, приближават друг индивид, „заразяват го“ и прехвърлят съхранената памет в соматичните клетки. После по обратен път съхранените спомени се изкачват до невронно ниво и активната памет.
„И по този начин се предават от поколение на поколение?“
През вековете.
„А интроните каква роля изпълняват?“
Те са като библиотеки за съхраняване и пренасяне на високо концентрирана информация.
Върджил Юлам не беше създал новите клетки от нищо. По-скоро той се бе натъкнал на нещо, вече открито от природата — на естествено съществуваща функция за съхраняване и предаване на информация, в случая — родовата памет. Само бе променил вече съществуващата система.
Той се озърна. Намираше се във Вселената на Мисълта, наоколо кръжаха странни и неясни силуети. За какво му е всичко това? Нима може да разбере този нов свят? По-глупав е, отколкото го смятат.
Ти си притеснен. Докосни ги.
Бернард се пресегна и докосна един от силуетите.
И почти незабавно се понесе назад, за да се реинтегрира с макроскопичния Бернард — назад през сумрачния тунел към топлината на лабораторията. И на стаята, която обитаваше. Тук вече беше нощ.
Лежеше в койката, почти не намираше сили да се помръдне.
Повече не сме в състояние да поддържаме телесната ти форма.
„Какво?“
Съвсем скоро отново ще те изтеглим в нашия свят — само след два дни. Дотогава трябва да приключиш с всички твои задачи в големия свят.
„Не…“
Нямаме друг избор. Задържахме те твърде дълго. Време е за трансформация.
„Не! Не съм готов! Това е прекалено!“ — Той осъзна, че крещи с цяло гърло, свил пръстите си във фуния.
Приседна на края на леглото, а зловещо набразденото му лице бе обляно в пот.

— Пак ли ще си идете? Просто ей така? — Сюзи не пускаше ръката на Кен. Той спря при асансьора. Вратата се отвори.
— Знаеш ли, не е никак лесно отново да станеш човек — отвърна той. — Ужасно самотно е. Така че, ще се връщаме.
— Самотно? А как мислиш се чувствам аз? Когато пак умрете, имам пред вид.
— Няма да умрем, дребосъче. Не го ли разбра?
— За мен ще сте като умрели.
— Ами тогава ела с нас.
Сюзи започна да трепери.
— Кени, боя се.
— Виж, оставиха те, както сама поиска и повече няма да те закачат. Макар че, ако питаш мен, не зная какво ще правиш тук горе. Градът вече не става за живеене. Е, ще те хранят, но… Сюзи, разбери, тук всичко ще се променя. Дори може да пречиш… не се плаши, няма да ти сторят нищо. Ако искаш, могат да ти оставят някое кътче само за теб.
— Ела с мен, Кени. Ти, мама и Хауърд. Можем да се върнем обратно…
— Бруклин вече не съществува.
— Божичко, ти си като призрак, или нещо такова. Не мога да разговарям нормално с теб.
Кени посочи асансьора.
— Дребосъче…
— Престани да ме наричаш така, дявол те взел! Аз съм твоя сестра и вече съм голяма! Решил си да ме зарежеш…
— Ти сама го избра, Сюзи — прекъсна я спокойно Кенет.
— Или да ме направиш зомби.
— Знаеш, че ние не сме зомбита, Сюзи. Нали сама почувства какво мислят те за теб, колко те обичат.
— Но ако се съглася, вече няма да съм аз!
— Стига си хленчила. Всички се променяме.
— Не и по този начин!
Кенет направи болезнена гримаса.
— Погледни се — същата ли си, каквато беше като малка? Ще престанеш ли да се страхуваш, че ще пораснеш?
Тя го погледна стреснато.
— Не — поклати глава Сюзи и се обърна. — Искам още веднъж да разговарям с мама.
Кенет я сграбчи за ръката.
— Няма ги вече там — каза й той. — Много е трудно да запазваме тази форма. И аз се връщам. Всички те обичаме, Сюзи. Ще те наглеждаме. Сека имаш повече майки и братя, отколкото би могла да си представиш. Може би от време на време ще идваш да ни гостуваш.
— Какво, там при вас ли?
Кенет кимна.
— Ние винаги ще сме наблизо. Но не очаквай да реконструираме телата си заради теб.
— Искам да сляза надолу — рече тя и влезе в кабината.
— Надолу да бъде — склони той. Вратата се плъзна. — Сбогом, Сюзи. Пази се.
— КенеЕЕЕЕЕТ! — Но асансьорът вече беше потеглил. Застанала в средата на тясната кабина тя зарови пръсти в разчорлените си коси.
Асансьорът спря. Вратата се отмести.
Фоайето пред нея бе непроходима джунгла от дъгообразни конструкции, опиращи в тавана. Едва сега си спомни, какво й бяха казали — че само ресторантът и асансьорната шахта са останали непроменени.
Къде ще ида сега?
Тя пристъпи на мекия податлив под от червеникава материя — при допир беше като корк. Закрачи между сводовете, заобиколи няколко цилиндрични издатини на стените, с гладка и лъскава повърхност и спря пред прозореца, откъдето се виждаше градът. Близката телевизионна кула беше изчезнала. От самият Търговски център бе останала само една стърчаща в небето мачта, гладка, полирана, сива на цвят, заобиколена от ниски черни възвишения с правилна геометрична форма. Площадът все така бе покрит с мъхеста облицовка, виждаше се и част от океана — равна и неподвижна стъклоподобна повърхност.
Тя побутна вратата, излезе навън, сред листата-израстъци, които лекичко се полюшваха от вятъра и закрачи към брега. Водата беше сивозеленикава, желатинова, почти солидна, без никакви вълни. Назад към Джърси се извисяваха пирамиди и неправилни сфери, като чудновата колекция от детски играчки, а отраженията им в реката бяха ярки и нетрепкащи.
Вятърът засвистя в ушите й. Не беше студен, макар че идеше откъм океана. Гърдите й се стягаха от непреодолимото желание да се разплаче.
— Мамо! — прошепна тя. — Исках само да съм такава, каквато съм била. Нищо повече. Нищо по-малко.
Нищо повече ли? Сюзи, това е лъжа.
Тя постоя още малко на брега, после се обърна и пое към Манхатън.

За Бернард абсурдната среда, която обитаваше вече от много седмици насам, изглеждаше далеч по-нереална от другата.
Напоследък почти не работеше. Не ставаше и от леглото, изтягаше се, опрял клавиатурата на гърдите си, мислеше и чакаше. Напрежението навън продължаваше да расте. Той беше неговия епицентър.
Паулсен-Фукс не беше в състояние да спре тази почти двумилионна тълпа в желанието й да проникне тук и да унищожи лабораториите. (Селяни с факли, а той е едновременно доктор Франкенщайн и чудовището му. Невежи изплашени селяци, следващи Божията воля.)
В кръвта си носеше частица от Върджил Юлам, също от баща му и майка му и от един Бог знае колко хора, които никога не бе познавал и които сигурно отдавна вече са мъртви. Там имаше също така и милион негови копия, потъващи все по-навътре из нооцитовия свят за да открият нови и нови хоризонти от тази необятна биологична вселена: едновременно стара, нова и кипяща от възможности.
Къде беше гаранцията, че не е станал жертва на измама? Ами ако всички тези видения са били фалшифицирани, само за да го накарат да свали защитата си и да им повярва? Ако всичките им обяснения бяха само сладки и неверни приказки? Засега нямаше никакви доказателства, че нооцитите го мамят — но как би могъл да узнае дали един съвършено чужд разум „лъже“, след като не го познава?
(Оливия. Тя беше развалила годежа си само два месеца след тяхната нощна среща. Научи го доста по-късно. Двамата си размениха усмивки в последния ден на училището и всеки от тях пое в живота. Защо не я потърси — страх, срам? Дали наистина не е само един глупав романтик, неспособен да вземе онова, което иска от живота? Къде ли е тя сега — някъде из Североамериканската биомаса?)
Дори и да приеме за чиста монета онова, което му бяха казали, как да е сигурен, дали е цялата истина. Оставаха милион въпроси, някои безцелни, други съдбоносни.
Нито един от командните купове — тези на изследователите — повече не отговаряше на допитванията му.
Какво ли се е случило с паметта на всички зли и лоши хора в Северна Америка? Нима и нея са запазили нооцитите? Какво означава да си лош — ракова клетка в обществото, опасна и непредсказуема, слабото звено във всяка верига. Не, не ставаше дума за обикновените убийци, имаше пред вид политиците, онези заслепени от алчност субекти, готови да потъпчат всичко заради собствените си интереси. Какво е станало с тези хора и с милионите неудачници, които най-често ставаха техни неволни жертви?
Дали всички са равни в оня, другия свят, или нооцитите бяха извършили нужните корекции? Може би просто са ги изтрили, подобно на ненужните файлове в компютъра… или са ги променили? Подобрили?
Ако нооцитите са си позволили да раздават правосъдие и да променят всичко, което не им се нрави, тогава къде минаваше водоразделът, къде бе границата, отвъд която започваха да действат? Откъде да е сигурен, че всички оттатък не са били подложени на корекция в една, или друга насока? Включително до най-дребните общочовешки недостатъци. Какво пък, може би тези изменения следват от само себе си за всички обитатели във Вселената на Мисълта. В края на краищата нооцитите са боговете, които се разпореждат там — добри, или лоши, това е тяхно право.
Ето и друг въпрос — как ще постъпят нооцитите с онези от хората, които не са в състояние да понесат промяната, или са загинали още в началото на собствената си асимилация, без да оставят почти никакви спомени? Като Върджил. И те ли куцукат като инвалиди из просторите на Вселената?
Съществува ли политически живот, социално общуване в ноосферата? Хората имат ли равен глас с нооцитите? Сигурно имат — след като самите те се превърнат в нооцити — но дали първоначалните нооцити не образуват нещо като управляваща каста?
Дали има конфликти, революции? Или там цари абсолютен покой, също като в гроба, заради унищоженото — изтритото — желание за съпротивляване. Свободната воля никога не се е погаждала с безкомпромисното управление. Такова ли е управлението в ноосферата, където никой няма право да бъде несъгласен?
Не, не смяташе.
Но можеше ли да е сигурен?
Дали наистина те уважаваха и почитаха хората — своите доскорошни господари и създатели, или просто ги изсмукваха в своя свят, сдъвкваха ги, смилаха информацията, от която се нуждаят, а останалото захвърляха на бунището на ентропията, където да бъде забравено, да умре?
Бернард, усещаш ли страха от Голямата промяна? От съвършено различното — възвишено, или пъклено — противопоставено на трудното и често не по-малко пъклено настояще?
Съмняваше се Върджил някога да се е замислял за тези неща. Може и да не е имал достатъчно време, пък и той не изглеждаше от хората, склонни към философски размишления. Брилянтен откривател и създател, но иначе слаб по преценяване на последствията.
Дали пък не са такива всички откриватели? Сигурно затова повечето открития са обричали човечеството на мъчения, нещастия и смърт.
Бедният Прометей, който занесъл огъня на своите събратя.
Нобел.
Айнщайн. Сети се за един параграф от писмото му до Рузвелт: „Аз пуснах демоните на ада, а сега вие трябва да подпишете мирен договор с дявола или с който е нужно.“
Кюри, експериментираща с радиоактивни материали. Пастьор. Колко са помогнали на човечеството и колко са наредили.
Жертвите им, помисляли ли са си дори за миг: „Мъст за виновниците!“
Без съмнение.
Още малко и ще стигне да познатото клише — какво би станало, ако майката на Хитлер бе направила аборт,вместо да го роди?
Каква безкрайна бъркотия.
Бернард се огледа с премрежен поглед. Нищо вече в този свят няма да бъде същото. Това лошо ли е, или напротив?
Кой знае. Кой би могъл да знае?
О, майчице, още малко и ще взема да го ударя на молитви. Твърде съм уморен за такива сложни теми. Не вярвам в Бог, не и във вида, в който са ми го описвали, но имам нужда да се моля и да вярвам в нещо. Защото ме е страх, ужасно, непреодолимо ме е страх.
Какво родихме този път?
Бернард сведе поглед към подпухналите си, посинели ръце, все така набраздени от белезникави резки.
Колко са грозни, помисли той.

Храната се появи върху сребърен поднос, прикачен на зеленикав порест цилиндър, който изникна от мекото покривало под нея.
Сюзи надникна в чинията, докосна с пръст пърженото пилешко и се отдръпна назад. Храната беше съвсем топла, кафето в чашата още димеше и изглеждаше съвсем като истинско.
Сервираха й за трети път — все неща, които харесва. Нали обещаха да се грижат за нея. Чувстваше се като рядък екземпляр в зоологическа градина.
Накрая се предаде, седна на земята и започна да се храни. Когато свърши взе чашата с кафе в шепите си, отпи и вдигна яката си. Неусетно беше захладняло. Беше оставила дебелото си пухено яке в Световния Търговски център и през изминалите две седмици не беше се сещала за него. Дори нощите бяха топли и приятни.
На напоследък всичко наоколо отново започна да се променя. Все още не можеше да определи по какъв начин, но бе съвсем сигурна.
Честно казано най-непоносима от всичко се оказа скуката. Доста бързо й омръзнаха безцелните скитосвания из някогашния Манхатън, сега все по-непроходима джунгла от огромни канални тръби, източващи зеленикава течност от реката към вътрешността на острова; с полюшващи се, грамадни листа, стърчащи направо от земята; хвърчащи из въздуха дръвчета и сребристо-стъклени могили, подаващи се тук и там — нито едно от тези неща не бе в състояние да задържи вниманието й за повече от пет минути. Те не значеха нищо за нея. Не желаеше да разбере за какво служат.
Може и да бяха невероятни, но по-важното бе, че не са човешки, а това бе всичко, от което се нуждаеше.
Интересуваха я хората, това което мислят и правят, какво изпитват към нея и тя към тях.
„Мразя ви“ — заяви тя на цилиндъра, докато поставяше чашата в подноса. Цилиндърът погълна всичко и бавно изчезна от погледа й. — Всичките! — допълни тя към близките стени. Затършува пипнешком наоколо и вдигна прожектора и транзистора. Скоро щеше да се стъмни, налагаше се да си потърси някое удобно местенце, където да прекара нощта. и да послуша радио в продължение на няколко минути преди заспиване. Батериите съвсем бяха отслабнали, въпреки че ги щадеше. Пресече вдлъбнатината между близките хълмове, обрасли с червеникави листа, изкачи следващия хълм и се огледа. Отсамната му страна бе засята с островърхи кристалоподобни стебла, напоследък се срещаха все по-често и тя бе престанала да ги забелязва. Спусна се надолу към плитката долина, прорязана от единична дебела колкото ръката й зеленикава тръба. Тръбата изчезваше в един трап на другия край на долината. Прекоси и нея, спря на края на трапа и погледна вътре. Видя й се подходящ, коленичи, смъкна се долу и се намести под тръбата. Тук бе топло и уютно.
Небето на запад сияеше в пурпурни отблясъци. Залезът бе оранжевочервеникав, небето никога не бе изглеждало толкова наелектризирано.
Тя включи транзистора и пъхна миниатюрната слушалка в ухото си. Пускаше го съвсем тихичко за да пести батериите. Почти веднага улови британската късовълнова станция, която следеше. Верен приятел в тези самотни времена. Завъртя лекичко настройката и се нагласи удобно под тръбата.
„… размирици в Германия, съсредоточени около един изследователски център на «Фармек», където беше приютен доктор Михаел Бернард, предполагаемият преносител на заразата от Северна Америка. Напрежението продължава да расте, още повече, че в Европа засега не са забелязани признаци за поява на епидемия. Русия е затворила границите си и…“ — сигналът взе да заглъхва и тя завъртя настройката.
„… глад в Румъния и Унгария… госпожа Телма Ритенбаум, известен психиатър, разпространи сензационната вест, че е сънувала Христос в Северна Америка, където възкресявал мъртъвците и подготвял армия от спасители, която да залее целия свят…“
Останалата част от новините бяха посветени на Англия и Европа, тази част й беше най-приятна, защото създаваше илюзията, че светът все още е нормален и че нищо не се е случвало. Отдавна бе забравила надеждата, че родината й може да се оправи след епидемията. Но поне другите хора — някъде — водеха нормален живот. Това беше наистина успокояваща мисъл.
Не че някой се беше загрижил за нея.
Тя изключи транзистора, сви се на топка и се заслуша в бълбукането на зеленикавата течност в тръбата и в ниското, сподавено хриптене, което идваше някъде от съвсем близо.
Така и заспа — заобиколена от почти непрогледен мрак, ако се изключеше бледото фосфоресциращо сияние на тръбата. А когато се събуди, по средата на един особено приятен сън, в който със Земята не се беше случило нищо и всичко си беше както преди… Беше загърната в нещо. Още сънена, тя плъзна ръка и го погали — меко, топло, като кожа. Придърпа прожектора, включи светлината и я плъзна по завитите си крака. Бяха скрити под мъхесто покривало, светлосиньо с едва забележими зеленикави нишки — нейния любим цвят. Студено й беше единствено на ръцете и горната част на тялото. Сюзи бе твърде уморена за да упорства в любопитството си, вместо това се сгуши отдолу на топло и отново потъна в сън.
Този път беше съвсем малко момиченце и си играеше с приятели, които не бе виждала от години. За много от тях знаеше, че отдавна са напуснали града.
Изведнъж сградите наоколо взеха да се рушат. Всички деца замръзнаха и се загледаха уплашено в мъжагите с грамадни чукове, които разбиваха стените им. Сюзи се обърна, за да види каква е реакцията на приятелите й и установи, че те са пораснали, не, остарели са и бавно се отдалечават от нея, като й махат с ръка да ги последва. Тя заплака. Обувките й бяха залепнали за паважа и не можеше да ги помръдне. Когато и последната сграда рухна, наоколо се ширна безкрайна равнина, стърчаха само тухлените шахти на оточните канали и тръбите на изтръгнатите тоалетни.
— Предстоят нови промени, Сюзи — произнесе някой зад нея.
Тя се обърна. Беше Кери, смути се, тъй като бе съвсем гол.
— Боже, не ти ли е студено? — бе всичко, което й хрумна. — Не, няма значение — нали си призрак.
— Добре, да речем — засмя се той. — Искахме само да те предупредим. Идват големи промени, та ни се щеше още веднъж да ти дадем право на избор.
— Сега вече не сънувам, така ли?
— Нее. — Той поклати глава. — Ние сме в одеалото. Можеш да разговаряш с нас дори след като се събудиш. Стига да искаш.
— В одеалото… всички? Мама, Кени и Хауърд?
— И още много други. Тук е и баща ти — ако пожелаеш, ще го извикам. Той е нашият подарък за теб. Всеки даде по нещо от себе си, за да го създадем. Е, не се безпокой, не изгубихме нищо — само от мен колко копия има!
— Нищо не разбирам, Кери.
— Ще се справиш. Ти си мъжко момиче.
Двамата бяха обвити в мъгла, виждаше се само яркосиньото небе над тях и далечния, мержелеещ хоризонт. Кери огледа пейзажа и кимна със задоволство.
— Художниците го направиха. Толкова са много — и те и учените, че взех да ги бъркам. Но вече реших — скоро и аз ще бъда един от тях. Оставиха ни да помислим. За нас това е голяма чест, Сюзи. Те знаят, че ние сме ги създали и се стараят да ни бъде добре. Знаеш ли, там отзад — той махна с ръка към тъмната част на хоризонта, — можехме да си живеем заедно, както преди. Има едно място, където всички мислят. Съвсем като истинския свят е, казвам ти. Можеш да го направиш така, както е било, или както смяташ, че ще бъде. Каквото си пожелаеш.
— Няма да дойда при вас, Кери.
— Зная. Не съм си помислял другояче. Аз самият нямах избор, но се съжалявам. Нищо подобно не бих могъл да постигна в предишния си живот.
— И ти си зомби, значи.
— Аз съм призрак. — Той й се усмихна. — Както и да е, ако искаш да си приказваме, ще оставя част от мен край теб. Останалото ще ми трябва за промяната.
— Промяната… всичко ще се върне както преди, така ли?
Той поклати глава.
— Никога няма да е същото. Виж… не искам да се плашиш, но скоро ще последва още една промяна. И още…
Сюзи огледа голото му тяло.
— Да не си решил да ме изкушаваш? — пошегува се тя.
— И през ум не ми е минавало. Знаеш ли, взех да забравям за тези неща. Приеми, че съм искал да изглеждам естествено. Слушай, защо не помислиш пак?
Тя поклати решително глава.
— Аз съм единствената, която не се е заразила.
— Е, не точно единствената. Има още двайсетина души. И за тях се грижим.
Предпочиташе да е уникална.
— Благодаря ти — отвърна с нескрит сарказъм.
— Добре де, не забравяй да си носиш одеалото. Когато настъпи промяната увий се здраво в него. За храната не се безпокой въобще.
— Това добре.
— Май е време да се събуждаш. Ще освобождавам терена. Не забравяй, като си будна също можеш да ни търсиш.
Сюзи кимна.
— Да не го захвърлиш, ей — предупреди я той. — Няма какво да те пази.
— Обещавам.
— Добре — той протегна ръка и я погали по рамото.
Сюзи отвори очи. Над тръбата се виждаше зората — бледа, оранжевосива. Въздухът беше хладен, почти студен. Почвата под нея също.
Тя се уви в одеалото и зачака.

Застанал пред стъклото в стаята за посетители Паулсен-Фукс въздъхна и отмести очи. Трудно му беше да гледа към онова, което лежеше в койката.
Рано тази сутрин Бернард бе изгубил човешката си форма. Камерите бяха записали всяка секунда от трансформацията. В леглото се въргаляше безформена сивкава маса, спуснала пипала надолу към пода. От едната й страна стърчеше телефонен кабел. Клавиатурата на компютъра бе под нея, или може би вътре.
Макар че не можеше да говори, Бернард продължаваше да изпраща послания. Мониторът в лабораторията регистрираше нестихващ поток от думи — бележките на Бернард за хода на трансформацията.
Повечето от пристигащото изглеждаше съвсем неразбираемо. Може би Бернард сега вече беше по-близо до нооцитите, отколкото до хората.
Трансформацията съвсем не облекчаваше положението на Фукс. Както демонстрантите отвън, така и правителствените представители единодушно бяха произнесли смъртна присъда над Бернард. Искаха лабораторията да бъде унищожена.
Отвън се беше събрала близо двумилионна тълпа — сила, с която всеки трябва да се съобразява, способна да разруши „Фармек“ тухла по тухла. Нищо на този свят не би могло да ги спре — най-малкото петнайсетината служители, останали вътре в сградата. Другите бяха евакуирани — заради собствената им безопасност.
Неведнъж му бе минавала мисълта да зареже всичко и да избяга в къщата, която бе купил предната година в Испания. Да потъне в забрава, да се изолира от света.
Но Хайнц Паулсен-Фукс не беше от хората, които оставят каруцата в калта. Като малък бе присъствал на завземането на Берлин от руснаците. Наложи му се да скрива юношеските си увлечения по нацистката идея и да се преструва на незабележим за да оцелее. Но не се предаде. С какво ли не се захващаше по време на окупацията. Остана в Берлин до 1959, когато постъпи на работа във „Фармек“. На няколко пъти компанията бе близо до фалит, но дори тогава й остана верен.
Не — не можеше просто да избяга. Ако тълпата нахлуе — а това бе неизбежно, длъжен бе да задейства системата за изпускане на стерилизиращи газове в изолационното помещение. Щом ще се гори, нека той насочва ръката на подпалвачите. По-добре, отколкото да се крие в Испания.
Нямаше идея какво ще стане с демонстрантите след смъртта на Бернард. Върна се в лабораторията, седна пред монитора и плъзна поглед по нижещите се съобщения. Надяваше се да открие поне нещо, което да е от полза.
Последните записки започваха в 08.35:

Гогърти. Да, те общуват. Имат нови роднини. Епидемията продължава да се разраства — Европа, Азия, Австралия — но вече безсимптомно. Очи и уши, които гледат, събират, трупат информация. Неоткриваеми шпиони.
Паул — родовата памет. Механизмът е същият както го е създала природата. Във всеки от нас живеят много хора — в кръвта, в тъканите.
Прекомерна тежест върху локалното пространство-време. Гогърти. Опитват се да проникнат през стената… но и това няма да помогне. Трябва да се възползваме. Ние — вие — не можете, или не желаете да ги спирате.
Те са най-великото ни постижение.
Те обичат. Помагат. Едновременно дисциплинирани и свободни, те познават смъртта, но са безсмъртни.
Познават и мен — от игла до конец. Всички мои мисли и подбуди. Аз съм тема на техните произведения, смисъл за някои техни „функции“. Сигурно съществуват милион мои копия. Кое от тях пише тези думи сега? Не зная. Оригиналът отдавна е изгубен в това множество. Изчезнал, не съществува.
Мога да водя едновременно милиони дневници, да живия милиони животи (и не само в „музиката на кръвта“ — Вселената на Мисълта, Въображението, Фантазията!), а после да събера всички свои „аз“, да им направя конгрес и да започна отначало.
Всеки от тях разполага с хиляди, милиони двойници, с невероятно разнообразие от характери и функции. Никой не умира, но всички с течение на времето търпят промени. И с моите двойници ще стане така — започнали от една отправна точка, всеки е поел по своя път и накрая няма да си приличаме почти по нищо. Безкрайни вариации на една и съща тема — темата на живота.
Паул, как ми се иска да си при нас.
Знаем за натиска, на който сте подложени.
(прекъсване в текста 08.47 — 10.23)
Вече не мога да чукам по клавишите. Въвеждам информацията направо в клавиатурата, в проводника.
Разбирам, трябва да ме унищожите.
Почакай. Потърпи до 11.30. Дай на стария си приятел още малко време.
Знаеш ли Паул, връщам се назад, към онова, което съм бил, и гледката никак не ми харесва. Да си призная честно, накрая се бях предал. Сега изтривам слабите моменти. Взех няколко периода от живота си и ги изкарах отново. Тук това е лесно — можеш да се направиш светец, или да се занимаваш с изследване на греха като понятие. Допустимо ли е светецът да не познава греха?
(прекъсване в текста 10.35 — 11.05)
Гогърти.
КГАТКАТТАГ (УКАГЦУГЦГАУЦГАА). Така се казвам сега.
Гогърти. Изумителният Гогърти! Гений на теорията, непредсказуем, дори неразбираем. Но те го знаеха. Бяха го разгледали до последната молекула.
Предупредиха ни да се подготвим. Всички заедно. И те се боят, боят се за нас и това е чудесно, Паул, просто не можеш да си представиш колко е хубаво. Боят се, че ни пречат, създават ни неприятности, излагат ни на риск, защото няма по-хубаво нещо от истинската свобода. Такава необятна свобода, към която все още не сме привикнали. Безгранична.
Паул почакай до 11.30
11.30! 11.30!
Отново се рових в миналото, връщах се назад в младежките години. Прескачах тук и там, хлътвах в странични възможности.
Срещах се със себе си. Командните купове координират всичко това. Истинско празненство. Такова неописуемо богатство на мисълта. Трима от мен останаха да пишат, връщат се от пътешествие. Приятели, след дълга почивка. Опиянени от свободата, която са изпитали…
Оливия, почакай…
Представяш ли си, Паул, та ние сме само в периферията. Там, при онези в Северна Америка е истинската вселена!
Накратко. Задава се. Нова Година!
СВРЪХНОВА
(край на текста 11.26.39)

Фукс прочете повторно последните няколко параграфа. После премести поглед към часовника на стената.
11.26.46
Той се изправи, направи няколко крачки и спря.
— Отворете вратата — нареди на доктор Шалц. Тя посегна да задейства вратата към стаята за посетители.
— Не. Към лабораторията.
Тя се поколеба.
11.26.52.
Той изтича при пулта, избута я безцеремонно встрани и премести трите ръчки в нужната последователност.
11.27.56.
Трислойното стъкло се отмести бавно.
— Хер Фукс…
Той се промуши през все още тесния отвор и се озова във външния изолаторен периметър, където цареше космически студ, а ушите му бучаха и пукаха от високото налягане. Още крачка и е вътре в изолационната.
11.29.32.
Стаята е изпълнена с пламъци. Паулсен-Фукс си помисли за миг, че доктор Шалц е задействала някаква аварийна система за високо-температурна стерилизация и че двамата вътре са обречени на неизбежна смърт.
Но не беше това.
11.29.56.
Пламъците внезапно утихнаха, оставяйки след себе си миризмата на озон. Над койката потрепваше някакъв смътен силует.
Леглото беше празно.
11.30.00.

Почувствала гадене Сюзи остави чинията с храна.
— Започва ли се? — попита тя в пространството. — Кени, Хауърд, сега ли ще бъде? Кери?
Намираше се в средата на гладка и кръгла арена, а неизменният цилиндър за храна стърчеше зад нея. Слънцето следваше криволичеща линия в небосвода, а въздухът сякаш проблясваше. Изминалата нощ Кери се бе опитал да й обясни какво предстои да стане, но Сюзи така и не можа да разбере почти нищо.
— Мамо? Кери?
Одеалото започна да се втвърдява.
— Не си отивайте! — изкрещя тя. Полъхна топъл ветрец, небето изглеждаше като покрито с олющена боя. Облаците се източиха в омазнени щрихи, вятърът се усили и ги погна към обсипаната с колони планина отсреща. Далечният край на арената бе обрасъл от полихедрони със заострени игли вместо листа. От корените им бликаше светлина, която приличаше на разтопена и бълваща от земните недра лава.
— За това ли ме предупреждавахте? — попита тя и заплака. Последните няколко нощи бяха изпъстрени със съновидения и все по-често й се случваше да бърка реалността със съня. — Отговорете ми!
По одеалото премина тръпка, горният му край се източи, превърна се в качулка и покри главата й. Качулката се затвори под брадичката й и обви челото й с тънка, прозрачна и еластична ципа. Одеалото продължи да расте, обгърна пръстите на ръцете й като ръкавици и покри краката й чак до ходилата, без да спира по никакъв начин движенията й.
Из въздуха се носеха уханията на цветя, прашец и плодове. Изведнъж замириса на топъл хляб. Ципата на челото й се спусна надолу и закри цялото й лице. Тя вдигна уплашено ръце и задраска с нокти по нея. Краката й се подкосиха и Сюзи се затъркаля побесняла по земята, докато един глас й нареди да спре. Така и остана да лежи в центъра на арената, загледана право нагоре през прозрачната ципа.
„Успокой се. Не мърдай.“ Това бе гласът на майка й, нежен и строг едновременно. „Ти беше много своенраво малко момиче и досега отказваше всичко, което ти предлагахме. Сигурно и аз щях да съм същата на твое място. Питам те за последен път и искам да решаваш бързо. Ще дойдеш ли при нас?“
— Ако откажа ще умра ли? — попита с изтънял гласец Сюзи.
„Не. Но ще бъдеш сама. Никой няма да остане тук.“
— Значи ще ви отведат!
„Не помниш ли какво ти каза Кери, дребосъче?“ — Това беше Кенет. Тя отново започна да се бори с одеалото.
— Не ме оставяйте.
„Тогава ела с нас.“
— Не. Не мога!
„Няма време, дребосъче. Последен шанс.“
Небето отново беше наелектризирано, оранжевожълто, а облаците бяха изтънели до разпарцаливени нишки.
— Мамо, не е ли страшно? Кажи ми!
„Няма нищо страшно. Ела с нас, Сюзи.“
Устата й беше като парализирана, но поне умът й все още продължаваше да работи. „Не“ — отвърна мислено тя.
Гласовете изчезнаха. Известно време всичко, което виждаше, бяха спускащите се отвесно червени и зелени линии, болеше я главата и й се повръщаше.
Въздухът продължаваше да сияе. Повърхността на арената се разтърси и започна да се покрива с разрастващи се пукнатини.
За един кратък умопомрачителен миг тя бе едновременно на две места. Беше при тях — въпреки волята си и дори в момента продължаваше да разговаря с майка й, братята и много други…
И беше тук, на тресящата се арена, заобиколена с останки от разкъсаните полихедрони и ситни кристали. Всичко наоколо се разпадаше с такава лекота, сякаш бе направено от пясък и сега бе изсъхнало на слънцето.
После задушаващите я чувства изчезнаха. Премина и гаденето. Небето беше синьо, толкова синьо и ярко, че я боляха очите.
Одеалото се смъкна от раменете й и се изгуби в праха долу.
Тя се изправи и разтърси глава.
Остров Манхатън бе гладък и плосък като тепсия за сладки. На юг се събираше стена от плътни, сиви облаци. Там, където доскоро стърчеше цилиндърът, сега имаше поне дузина отворени кашони с консерви. Върху най-близкия от тях предвидливо бе оставена отварачка.
— Помислили са за всичко — промърмори Сюзи. След няколко минути започна да вали.

Камюсфиърна, Уелс
Зимата на горящия сняг се стовари с неистова сила върху Англия. Кадифеночерните облаци закриха звездите от Ейнджълси до Маргейт, разпръсквайки фосфоресциращи сини и зелени снежинки над сушата и морето. Снежинките угасваха със съскане веднага щом докоснеха морската повърхност. На сушата те полепваха в слабо сияещо було, което пулсираше като угасващи въглени всеки път, когато някой стъпеше отгоре му.
Всякакви електрически нагреватели, термостати и топлинни регулатори се оказаха съвършено непригодни в борбата със студа. Общо взето най-ефикасни бяха газовите горелки, но скоро и те се превърнаха в дефицитна стока защото машините, на които ги изработваха, бяха също така непригодни за употреба.
Наложи се от мазетата и вехтошарниците да бъдат изровени старите въглищарски печки и парни котли. Англия и Европа пълзяха бързо и неумолимо към една по-ранна и по-мрачна епоха. Безсмислено беше да се протестира, силите, които го вършеха, бяха колкото неизмерими, толкова и непроницаеми.
Повечето къщи и жилищни блокове просто се примириха със студа. За обща изненада числото на заболелите и умрелите непрестанно се смаляваше, също както и предната година.
Нямаше вече и епидемии от простудни заболявания. Никой не знаеше защо.
Напоследък не вървеше добре и продажбата на какъвто и да било алкохол. Пекарниците също ограничиха значително приходите си, повечето бяха принудени да преминат към производство на черен хляб и тесто.
В Европа и Азия настъпи невиждан по размери глад, който пробуди у страдащите мисли за Божие наказание. Пресъхнали бяха някогашните житници и плодородници, които изхранваха цели народи.
Но и войната не можеше да е средство за решение. Защото радиоапаратите, камионите и автомобилите, а също самолетите, ракетите и бомбите бяха непригодни за употреба. В няколко държави от Близкия изток избухнаха погранични конфликти, но без особен ентусиазъм. Атмосферните условия и там бяха претърпели значителни изменения, случваше се да вали по цели седмици над Бейрут, Дамаск и Ерусалим.
Зимата на горящия сняг беше последният удар върху многострадалното човечество, след което не оставаше друго, освен да се признае за победено.
Ситроенът на Паулсен-Фукс подскочи върху грубата макадамова настилка, придружаван от неизменното хрущене на противоснежните вериги. Той отпусна лекичко педала на газта и завъртя кормилото, опитвайки се да не изгуби инерция и най-вече — да не загаси неволно изтощения от постоянно натоварване двигател. На седалката до него бяха струпани вързоп със стари криминалета и по-малка хартиена кесия с бутилка вино вътре.
Напоследък колите в движение намаляваха стремоглаво. Вече шест месеца откакто беше спуснал кепенците и „Фармек“ — заради нестихващи проблеми с поддръжката на машините. В началото наеха повече работна ръка за да ги замени, скоро обаче стана ясно, че нито един завод не е в състояние да произвежда само от ръчен труд.
Той спря край един дървен пътепоказалец и спусна замръзналото стъкло за да се ориентира. „Камюсфиърна — 2 км.“, бе изписано върху резбованото дърво.
Докъдето му стигаше погледът Уелс изглеждаше покрит с фосфоресцираща пяна. От непрогледночерното небе не спираха да се сипят галактики от мъждукащи снежинки, всяка една заредена с тайнствена светлина. Той вдигна стъклото и се загледа в снежинките, които танцуваха над предното му стъкло и отскачаха встрани, изтласквани от ритмично сновящите чистачки.
Не беше включвал светлините, макар че беше нощ. Виждаше съвсем ясно заради светещия сняг. Вентилаторът на парното заскрибуца отчаяно и той подаде газ.
Петнайсетина минути по-късно, след един остър десен завой и кратко изкачване, долу се показа Камюсфиърна. Тесният залив бе побрал едва четири къщи и малък дървен пристан, сега скован от назъбен, покрит с неясни петна лед. Светещите жълтеникави прозорци на къщите се различаваха отчетливо сред неспирния снеговалеж, но океанът зад тях бе черен и пуст също като небето.
Последната къща на северния край, бяха напътствията на Гогърти. Замислен, Фукс пропусна следващия завой, гумите застъргаха по банкета и той завъртя рязко кормилото, за да се върне обратно на пътя.
Не беше се захващал с нещо и наполовина толкова налудничаво поне от трийсетина години насам. Двигателят на ситроена се закашля мъчително, гумите поднесоха въпреки веригите и колата спря на не повече от десетина метра от най-близкия гараж. Всичко наоколо бе окъпано в призрачна светлина, извираща направо от снега.
Убежището на Гогърти се оказа много стара каменна къща, с варосана фасада и единичен, леко наклонен покрив. От северната й страна имаше дървен, също боядисан в бяло гараж. Вратата на гаража се отвори, добавяйки бледооранжев квадрат от светлина към обкръжаващото го синьозелено сияние. Паулсен-Фукс издърпа бутилката от кесията, напъха я в джоба на палтото си и излезе навън. Ботушите му оставяха овални, светещи дири по заснежената земя.
— Божичко — възкликна Гогърти, излязъл да го посрещне. — Не очаквах да пътуваш в подобно време.
— И аз също. Но на стари години човек започва да изкуква.
— Влизай. Запалил съм огъня — слава Богу, че поне той гори! Има горещ чай, кафе — каквото пожелаеш.
— Ирландско уиски! — изстена Фукс и разтърка замръзналите си пръсти.
— Уф… — изпъшка Гогърти. — Тук е Уелс и уискито е рядка стока. Опасявам се, че не мога да ти предложа.
— Аз нося — отвърна Фукс и извади бутилката с вино от джоба си. — Това е „гленлив“, много старо и много скъпо.
Пламъците пращяха весело в старата зидана камина, придавайки още малко светлина към тази на бледите крушки от тавана. Мебелировката се състоеше предимно от бюра — имаше три в дневната, едно с книги, второто с компютър — „Не работи от близо три месеца“ — поясни Гогърти — и третото обсипано с цяла колекция миди и изсушени риби, камъчета и корали, като миниатюрно морско дъно и — в пълен контраст — стара пишеща машина, която в тези несигурни времена сигурно струваше цяло състояние, а до нея малка чертожна дъска, почни скрита под руло индигова хартия. Стените бяха украсени с обрамчени в рамки литографии на цветя от осемнадесети век.
Гогърти вдигна пушещия чайник от печката и наля две чаши. Фукс се отпусна в захабения, изтърбушен фотьойл и отпи с благодарност от изгарящата хранопровода течност. Из стаята се разхождаха с горда независимост две котки — едната оранжева, дългокосместа, с черно петънце на носа, се изтегна пред огъня и го фиксира възмутено и подозрително със зеленикавите си очи.
— По-късно ще потърся някоя бутилка уиски в неприкосновения запас — обеща Гогърти. — Но първо, искам да видиш това.
— Твоят „призрак“?
Гогърти кимна и бръкна в джоба на жилетката си. Извади сгънат лист яркобяла хартия и му я подаде.
— Това е и за теб. Носи моето и твоето име. Пристигна едва преди два дни. Намерих го в пощенската кутия, макар че службата не работи от месеци. За да ти пратя писмото ходих чак до Пуахели.
Фукс разгъна писмото. Хартията изглеждаше необичайно, на цвят беше почти ослепително бяла, но плътна като кожа. На гърба й с едри черни букви беше изписан адресът. Фукс прочете съдържанието и погледна към Гогърти.
— А сега го прочети отново — каза Гогърти. Писмото беше съвсем кратко, беше го запомнил почти дословно още след първото прочитане. Втория път обаче, изглеждаше променено.

Скъпи Шон и Паул,
Отправям призив към вашия разум. Стига толкова упорстване. Промените сега са малки, големите предстоят. МНОГО големи. Гогърти може да ги предвиди. Той разполага с нужното средство — теорията. И други са предупредени. Разпространете новината.
Бернард

— Всеки път е различно. Понякога е по-подробно, друг път — съвсем съкратено. Записвал съм всяко едно от тях. — Гогърти протегна ръка и щракна с пръсти. Фукс му върна писмото.
— Това не е хартия — продължи той. За демонстрация го потопи в чашата с чай. Листът не омекна, нито от него започна да капе, когато го извади. Гогърти го сграбчи с две ръце и направи енергичен опит да го разкъса. Без никакъв резултат. Писмото се изплъзна по неуловим начин от едната му ръка и остана в другата. — Искаш ли да го прочетеш отново?
Фукс поклати глава.
— Истина е, значи.
— О, да, съвсем истина. Въргаля се наоколо и все ми се набива в очите, сякаш ме подканя да го прочета отново. И всеки път е различно, което ме кара да смятам, че не е създадено от материя.
— И не е шега.
— О не — разсмя се Гогърти. — Не мисля.
— Бернард е жив, значи.
Гогърти кимна.
— Като мен и теб. Отиде при своите нооцити. Почти съм сигурен, че неговите нооцити отдавна са се събрали някъде с онези от Северна Америка. Ако това „някъде“ въобще ни върши работа.
— И къде, според теб? В друго измерение?
Гогърти поклати решително брадичка.
— Бога ми, не. Съвсем до нас са. Там долу, където всичко започва. Бедата е, че всеки път, когато тръгнем да изучаваме света, гледаме нагоре — към звездите. Това е защото сме макроскопични, а нооцитите — те са микроскопични. За тях е почти невъзможно да си представят звездите. Ето затова гледат навътре. Светът на великите открития е там, долу. Ако предположим, че североамериканските нооцити са сполучили да създадат в извънредно кратки срокове една изключително напреднала цивилизация — нещо повече от очевидно за всеки сега — неминуемо следва изводът, че са намерили начин да опознаят миниатюрния свят.
— Който е по-малък и от тях самите.
— По-малък в сравнение дори с това колко сме по-малки ние от галактиката.
— Говориш за квантовите измерения, така ли? — подхвърли Фукс, съзнавайки собственото си невежество в тази специалност.
Гогърти кимна.
— По някаква случайност това е и моята насока на изследвания. Ето защо още в началото ме потърсиха за съвет. Работата ми преимуществено е свързана с дължини, по-малки от десет на на минус тридесет и трета от сантиметъра. Така наречената дължина на Планк-Уилър. Все още се надявам, че ще успеем да се доберем до микроскопичния свят, където са изчезнали нооцитите. И да узнаем защо.
— Според теб — защо?
Гогърти извади купчина с листа, ситно изписани с текст и формули.
— Информацията може да бъде съхранявана в сгъстен вид дори на субмолекулно ниво. Например в самата структура на пространство-времето. Какво по същество е материята, ако не стояща вълна от информация във вакуума? Нооцитите несъмнено са стигнали до това откритие, разработили са го и… чу ли за Лос Анджелис?
— Не. Какво за него?
— Още преди да изгубим връзка с нооцитите Лос Анджелис и цялата брегова линия на юг до Тихуана изчезнали безследно. Или, по-точно, са се превърнали в нещо друго. Сигурно като последствие от някой голям експеримент. Нещо като далечна подготовка на онова, което започва сега.
Фукс кимна, без да разбира напълно за какво става въпрос, стана и си наля още чай.
— Бая зор видях да стигна при теб. Повечко, отколкото предполагах.
— Правилата се промениха.
— Май ни предупреждаваха за това. Въпросът е, защо и по какъв начин?
— Изглеждаш уморен — рече Гогърти. — Хайде стига сме теоретизирали. Да си побъбрим за друго и ако искаш — да прочетем още няколко пъти писмото.
Паулсен-Фукс кимна и отпусна уморена глава назад.
— Да. Все по-трудно ми става да разсъждавам — призна полугласно той.
Призори снеговалежът спря. Утринната светлина придаде допълнителна нетърпима белота на полетата и хълмовете. Черните снежни облаци се бяха разтворили в по-безобидни сивкави пашкули, които отминаваха на запад. Паулсен-Фукс се пробуди от вкусния аромат на печени филийки и кафе. Подпря се на лакът и приглади разчорлената си коса. Беше спал чудесно на меката кушетка.
— Какво ще кажеш за един горещ душ? — попита го Гогърти.
— Великолепно.
— Банята е малко студена, обуй си чехли и стой върху дървената скара. Останалото е удоволствие.
След ободряващия душ двамата седнаха да закусват.
— Гостоприемството ти е трогателно — призна Фукс. — Чувствам се малко виновен заради начина, по който се държаха с теб в Германия.
Гогърти сви устни, но сетне махна безгрижно с ръка.
— Не мисли за това. Всички бяхме малко изнервени.
— Какво пише в писмото тази сутрин?
— Прочети го сам.
Паулсен-Фукс разгъна ослепително-белия лист и се зачете.

Скъпи Паул и Шон,
Шон знае отговора. Следствие от теорията — твърде интензивно наблюдение. Черна дупка от мисли. Както вече казах. Теорията е вярна, вселената е податлива на въздействие. Друг път няма. Прекомерното теоретизиране води да загуба на гъвкавост. Ще има още. Големи промени.
Бернард

— Забележително — въздъхна Фукс. — Все за същото ли става дума?
— Доколкото мога да определя.
— Какво има пред вид този път?
— Мисля, че потвърждава разработките ми, макар че тази част не е съвсем ясна. Ако е това, значи и двамата прочитаме едно и също в писмото. Препиши го и ми го покажи.
Паулсен-Фукс преписа писмото и подаде листчето на Гогърти.
Физикът кимна.
— Този път е по-подробно. — Той остави листчето и отпи от кафето. — Мисля, че се връща на нашия разговор от миналата година. Става дума за това, че вселената не е строго детерминирана, а податлива на оформяне под влияние на съответстващи на реалността хипотези, превръщайки ги по този начин в истински, пълнокръвни теории.
— Тоест, че не съществува абсолютна реалност?
— Очевидно да. Слабите хипотези, тоест тези, които не отразяват вярно онова, което става на нашето ниво на възприятие, биват отхвърлени от вселената. Напротив, добрите, силните теории въздействат върху строежа й.
— Малко объркващо за всеки теоретик.
Гогърти кимна.
— Затова пък позволява да обясня какво се е случило с нашата планета.
— И какво се е случило?
— Както казах, вселената е подложена на непрестанни промени. Всяка действаща теория е в състояние да определя реалността само за известен период от време, след което идва ред на нова.
— Преобръща каруцата с ябълки за да не потънем в самодоволство.
— Точно така. Но промяната на реалността не подлежи на наблюдение. Тя трябва да бъде извършена на ниво, което в момента е извън обсега на наблюдателя. Така че, докато нашите малки приятели нооцитите са следели непрестанно всичко чак до най-микроскопичното ниво, вселената е била лишена от възможността да се пречупва и да променя формата си. Създала се е точка на постоянно напрежение. Нооцитите изглежда са стигнали до извода, че не са в състояние да се задържат повече в макроскопичния свят и затова… как да обясня? Не съм съвсем сигурен какво точно са направили. Но когато заминали, напрежението внезапно изчезнало и това предизвикало скъсване. Нарушаване на равновесието. Възникналите промени били толкова резки, че засегнали световния баланс. Крайният резултат — една противоречаща на себе си вселена, поне в тукашните околности. От тук следва горящият сняг, ненадеждните машини, все още поносимият хаос. Поносим, единствено благодарение на… — той сви рамене. — Така поне аз смятам.
— Да го чуя.
— Защото те се опитват да спасят колкото се може повече от нас. Да ни съхранят за следващото.
— За „Големите промени“.
— Аха.
— Твърде съм стар за тези неща — поклати уморено глава Фукс. — Не зная защо, но пристигането в Англия ме върна назад в годините на войната. Сигурно така е изглеждала по онова време.
— При обсадата — ухили се Гогърти.
— Да. Но хората са деликатни същества — в химическо отношение. Ти смяташ, че смъртността намалява благодарение намесата на нооцитите, така ли?
Гогърти вдигна рамене и протегна ръка към писмото.
— Чел съм това нещо хиляди пъти, надявайки се да намеря отговора точно на този въпрос. Нищо. Дори намек. — Той въздъхна. — Не зная какво да мисля.
— Снощи сънувах нещо — съвсем като истинско беше. Та в съня ме питаха, на колко ръкостискания съм бил от някой, който живеел в Северна Америка. Намираш ли някакъв смисъл в това?
— Всяка подробност е важна. Това е новият ми девиз.
— Какво пишеше в писмото? Нали го прочете?
Гогърти извади бележника и внимателно преписа съдържанието.
— Почти същото — отвърна той. — Чакай — добавил е една дума. Големите промени наближават.
След закуска излязоха да се порадват на слънцето, което напоследък рядко пробиваше облаците. Въздухът беше студен и щипеше бузите, но вятърът бе утихнал.
— Има ли надежда вселената да се пречупи обратно, да се върне към нормалното си състояние? — попита Фукс.
— Бих казал да, ако всичко зависи само от естествените процеси. Но посланията на Бернард не са никак окуражителни… — той замълча. — Аз съм един невежа — възкликна неочаквано. — Колко е лесно да го кажеш. Невежа. И аз като това дърво съм жертва на непознати сили. Не ни остава друго, освен да чакаме.
— Значи не си ме поканил тук, за да търсим някакво разрешение.
— Не, разбира се, че не — Гогърти тупна лекичко с крак върху заснежената земя. Горната коричка лед се пропука, но отдолу нямаше вода. — Изглежда Бернард е искал да се съберем.
— Дойдох тук, надявайки се да получа отговори.
— Съжалявам.
— Не, това не е цялата истина. Дойдох тук, защото в Германия вече нямах работа. И където и да било другаде. Компанията фалира, други няма. За първи път от много години съм съвсем свободен. Дори да се захващам с рисковани начинания.
— А семейството ти?
— И аз, като Бернард, не успях да създам семейство. Ти имаш ли?
— Да — кимна Гогърти. — Бяха във Върмънт — миналата година — на гости при родителите на жена ми.
— Прощавай.
Върнаха се в къщата и Гогърти направи кафе. Фукс взе писмото и прочете:

Скъпи Гогърти и Паул,
Последно съобщение. Колко ръкостискания ви делят от някой, който сега си е отишъл? Едно. Нищо не е загубено.
Това е последният ден.
Бернард

Прочетоха го и двамата. Гогърти сгъна писмото и го прибра в едно чекмедже. Около час по-късно, споходен от внезапно предчувствие, Фукс отвори чекмеджето, за да го прочете още веднъж.
Писмото беше изчезнало.

Лондон
Сюзи се подаде от прозореца и пое с пълни гърди студения въздух. Никога не бе виждала нещо по-красиво, гледката не можеше да се сравнява дори с блясъка на Ийст ривър, когато бе пресякла Бруклинския мост. Горящият сняг беше семпла, пленителна и елегантна кода, възвестяваща побъркания начин, по който е настъпил краят на света. Поне в това бе уверена. През деветте месеца, преживяни в малкия лондонски апартамент, с наем плащан от американското посолство, тя бе проследила последните агонални гърчове на някога великия град. Не излизаше много, предпочиташе да си седи в апартамента и да гледа от прозореца бързо топящия се поток от коли и камиони, растящите с всеки изминал ден тълпи пешеходци и неспиращия, блестящ сняг…
Жителите на Лондон изглежда не се плашеха от него. Излизаха смело на улиците и вървяха… вървяха…
Веднъж в седмицата идваше да я навести един от заместниците на консула. Тя беше млада жена на име Лори, понякога водеше и годеника си, Френч, който въпреки името си бе американец.
Лори не забравяше да донесе грамаден плик със сладкиши, детски книги и разбира се — новини. Разказа й, че „ефирът“ ставал все по-непроницаем. Това означаваше, че радиоапаратите ще излязат от употреба. Сюзи не се разделяше с малкото транзисторче, което напълно бе престанало да работи, след като го изпусна върху металния под на хеликоптера. От тогава само пропукваше жално, но беше частица от миналото й и това бе най-важното.
Тя се отдръпна от прозореца и затвори очи. Завиваше й се свят всеки път, когато си припомнеше доскорошните си преживелици. Усещането, че е забравена от целия свят, съвсем самичка, насред необятния Манхатън, чувството на безпомощност. Няколко седмици след началото на кошмара се бе появил хеликоптерът и я бе отнесъл при един гигантски самолетоносач, недалеч от брега…
Малко по-късно се отправиха обратно към Европа и тук — в Лондон — от посолството й дадоха апартамент. След това Лори пое грижите за нея.
Днес обаче се бавеше, а досега не бе идвала след смрачаване. Снегът се сгъстяваше и снежинките блещукаха ярко в нощта. Беше красиво.
За своя изненада Сюзи не се чувстваше никак самотна.
Тя затвори прозореца — и без това в стаята бе станало неприятно студено. Изправи се пред голямото стенно огледало и се загледа в ярките снежинки, които свeтeха и се топяха в косата й. Това я накара да се усмихне.
Неочаквано си спомни за красивата зелена рокля, която Лори й бе подарила преди повече от шест месеца — за един бал в посолството. Не можа да издържи на изкушението, разкопча пеньоара, отвори гардероба и свали роклята от закачалката.
Дали с такива дрехи се ходи при кралицата? Тя се завъртя пред огледалото и отново се усмихна. Беше наистина хубава.
Всички в посолството я обичаха. За съжаление, напоследък я канеха все по-рядко да им ходи на гости, заради нарушения трафик. До сградата на посолството бе доста път.
Кой знае защо, Сюзи си помисли, че не би имала нищо против да умре толкова хубава. Представи си как душата й се понася нагоре към мрачните облаци, сред потоците от светещи снежинки — там някъде сигурно я очакваха мама, Хауърд и Кенет. Едва ли са сред облаците, но тя бе сигурна, че не са мъртви…
Сюзи смръщи носле. Щом не са мъртви, как ще ги срещне след като умре? Ама че е глупачка. В такива моменти се мразеше. Искаше й се да е друга, да намери сили и да промени нещо в себе си…
Промяната — нали това й предлагаха там, на другия континент. А тя отказа.
Снегът отново се усили, шумът от сипещите се снежинки вече се чуваше и през затворения прозорец. Тя се заслуша очарована — приличаше на тихо жужене от танцуващи над цветята пчели. Топъл и приятен звук, въпреки студената гледка.
— Странно — промърмори тя. — Странно, наистина странно. — Тя повтори още няколко пъти думите, все по-напевно, но песента й се стори глупава, като всичко преди малко.
Може би не снежинките, а вятърът издаваше този шум. Тя избърса влагата от прозореца, върна се при леглото и изгаси лампата за да вижда по-добре. Не, не приличаше по нищо на познатото свистене на вятъра.
Защо не прие?
Къде ли се бави Лори? Къде се изгубиха всички? Сигурно също като нея са се сврели в стаите си и гледат снега. Само че Лори не е сама — с нея е Ив. А Сюзи е толкова самотна…
Неочаквано тя изхлипа и преглътна мъчително.
Да, вече не се съмняваше какво вижда навън — последната нощ на света.
— Уф — въздъхна тя, вдигна лекичко полите на роклята и се отпусна в един от фотьойлите. Избърса сълзите от очите си и си придаде смелост. Хайде, край на глупостите.
Поне не я е страх.
Защо не прие?
Вратата на гардероба изскърца и тя подскочи уплашено. Приближи се, дръпна я и надникна вътре. Нямаше никой естествено. Отново се погледна в огледалото.
Образът оттатък бе заобиколен от ярки светещи мехури, като стичаща се завеса от искряща, пенлива бира.
Сюзи се наведе напред. Лицето в огледалото въобще не беше нейното. Тя докосна устните си и протегна пръсти, за да ги срещне върху хладната повърхност с тези отсреща.
Стъклото започна да се топи. Пръстите й докоснаха нещо топло.
Сюзи отскочи назад и се удари в облегалката на фотьойла.
Образът прекрачи рамката на огледалото и й се усмихна.
Отражението не беше нейното. Приличаше на майка й. А може би също на баба й, прабаба й и така нататък. Имаше и от Сюзи, но не само от нея. Всички събрани в едно. Те й се усмихваха.
Сюзи опря ръце на облегалката. Образът пред нея разтвори ръце — сега вече бе съвсем като майка й — тя изтича, завладяна от цял водопад чувства, притисна се в обятията й и отърка нос в рамото й. Поне не се разплака.
Образът — този път съвсем като нейното отражение — я хвана за ръката. Едва сега Сюзи си спомни. Когато трансформираният град изчезна, оставяйки я сред обезлюдената пустош — това беше след като отказа на Кери и другите да ги последва — тя бе почувствала, че се раздвоява.
Бяха я дублирали, копирали — като на ксерокс.
За всеки случай — просто за да притежават резервно копие.
А ето, че сега са го изпратили за да се срещне с оригинала, с истинската Сюзи. Но междувременно копието бе претърпяло невероятни промени. То не беше само на Сюзи, но и на всички жени в рода преди нея.
Другата Сюзи я поведе към вътрешната стена на апартамента, далеч от прозореца. Изкатериха се на леглото и се спогледаха усмихнати.
„Готова ли си?“ — попита я без думи образът.
Сюзи погледна през рамо към светещия сняг отвън, сетне почувства топлото, човешко докосване. Колко здрависвания я делят от някой в Америка?
Нито едно.
— Там, където отиваме, няма ли да сме от най-бавните? — попита тя.
„Не“ — отвърна копието й. Сюзи прочете отговора в очите й. Кери се оказа прав. Те наистина умееха да усъвършенстват хората.
— Добре. Защото ми омръзна да изоставам от събитията.
Образът протегна ръка и започна да къса тапетите от стената. Сюзи се включи енергично да й помага. Останалото се оказа лесно. Неочаквано стената се разтвори и просто ги погълна.
Зад нея също валеше сняг, но не беше като този отвъд прозореца. Снегът тук бе неимоверно по-красив.
Тук имаше поне милион снежинки и всички бяха живи. Всички танцуваха весело.
— Няма ли да използваме гардероба? — попита Сюзи.
„Той не води там, където отиваме“. Двете млади жени се прегърнаха, притиснаха се и се приготвиха…
И тогава скочиха от леглото право в отвора на стената.
Сградата се разтърси, сякаш някъде по етажите се е хласнала масивна врата. Горящите снежинки в нощта продължаваха да танцуват като Браунови частици. Черните облаци в небето станаха прозрачни и Сюзи можеше да вижда съвсем ясно във всички посоки. Беше красиво и малко страшно.
Бурята утихна преди зазоряване. Долу се възцари мъртвешки покой, докато тъмната полусфера на нощта отстъпваше.
След това се развихри денят, обагряйки в оранжево сияние равния, лишен от вълни океан и притихналата суша. От слънцето извираха концентрични кръгове светлина.
Сюзи виждаше много надалеч. Беше съвсем мъничка, но погледът й достигаше до всяко кътче на планетата! И отвъд.
Вътрешните планети хвърляха издължени сенки сред обгръщащата ги мъглявина. Външните планети се люшкаха на орбитите си, a сетне разцъфнаха в калейдоскопично великолепие, протягайки хладни, сияйни ръце за да посрещнат завръщащите се блудни луни.
В продължение на една кратка, разтреперана въздишка Земята съумя да съхрани своята цялост в този водовъртеж. Когато удари часът, градовете, селищата и селцата — къщите, колибите и навесите — се оказаха празни, като изсъхнали пашкули.
Ноосферата размаха крилете си. Там, където се докосваха, звездите танцуваха, празнуваха и се превръщаха в горящи снежинки.

Михаел Бернард, почти на деветнадесет, кипящ от жизненост, седеше в морския ресторант на отсрещния бряг на Голдън гейт, а до него беше Оливия. Над тях се полюшваха изсушени скелети на риби и пластмасови, неособено оригинални модели на едри морски раци.
Току що му беше съобщила, че годежът й е развален.
Той сведе очи към покривката, въодушевен от новоразкриващите се възможности. Пътят към сърцето й изглеждаше разчистен.
— Вечерята беше чудесна — продължаваше да бъбри безгрижно Оливия. — Благодаря ти. Ще ти призная, че ужасно се зарадвах, когато ми позвъни.
— Чувствах се глупаво — рече смутено Бернард. — Последния път се държах като пълен кретен.
— Не. Беше много мил.
— Мил, значи. Хъм. — Той се разсмя.
— Не се безпокой. Нищо ми няма. Вече преживях шока и сега…
— Разбирам те.
— Когато той ми каза, че иска да развалим годежа, първото, което си помислих бе, че трябва да се заловя здраво за ученето. Сякаш въобще не го бях чула. Заболя ме едва след като си отиде. И тогава си помислих за теб.
— Ще ми дадеш ли още един шанс?
Оливия се усмихна.
— Само ако си толкова мил, колкото беше досега.

Не е загубено нищо. Нито е забравено.
Има го в кръвта, в плътта.
Сега и във вечността.