`Кървава музика - Грег Беър`

Ла Джола, Калифорния
Черна, метална и лъскава правоъгълна табела се издигаше върху една затревена купчина в средата на равно подстриганата корейска трева, заобиколена от ириси и няколко тъмни циментови корита, запълнени с пръст. Върху табелата беше изписано с червени релефни букви името „ГЕНЕТРОН“, а под него се мъдреше девизът: „КЪДЕТО МАЛКИТЕ НЕЩА ИЗВЪРШВАТ ГОЛЕМИ ПРОМЕНИ“.
Лабораториите и офисите на Генетрон се помещаваха в една П-образна стоманено-бетонна сграда, заобиколена от правоъгълен двор с градина. Централният комплекс беше на два етажа, а от него до четириетажния прозрачен куб, заобиколен от висока телена ограда с електрически ток, водеха няколко павирани алеи.
Така Генетрон имаше две лица — лабораториите, където се извършваха опитите с биочипове и сградата, в която се разработваха изследванията по поръчка на военното министерство.
Дори в лабораториите достъпът бе ограничен и всеки посетител подлежеше на контрол и проверка. Служителите трябваше да винаги да носят значки с надпис и снимка, а посетителите получаваха специални временни пропуски. Отдавна управата на Генетрон — всъщност петима съкурсници от Станфърдския университет, които бяха основали компанията едва три години след дипломирането си — си бе дала сметка, че индустриалният шпионаж може да нанесе далеч по-сериозни финансови щети от намесата на което и да било разузнаване. Въпреки това общата атмосфера в никакъв случай не беше подтисната и консервативна и очевидно бяха положени немалко усилия за да се скрият с кадифена ръкавица инак стриктните мерки на охраната.
Висок, леко прегърбен мъж с разчорлени черни коси се измъкна мъчително от купето на червеното спортно волво и подсмъркна няколко пъти, докато пресичаше паркинга за служители. Тревата край паркинга бе щръкнала в предлятна разплодителна оргия, готова да порази всеки малко по-чувствителен нос. Мъжът поздрави небрежно Уолтър, навъсеният пазач на входа. Уолтър също така небрежно провери значката на пристигналия, като я прекара през процепа на лазерния датчик.
— Май не сте спали добре снощи, г-н Юлам? — попита любезно той.
Върджил прехапа лекичко устни и поклати глава.
— Купони, Уолтър.
Очите му бяха зачервени, а носът му беше подпухнал от честото бърсане с кърпата, подаваща се от крайчеца на джоба на сакото му.
— Не мога да разбера, как учени хора като вас не се сещат, че не бива да се прекалява с веселбата в неделя вечер?
— Какво да се прави, не трябва да се отказва на дамите — въздъхна Върджил, докато го подминаваше. Уолтър се ухили и кимна, въпреки че искрено се съмняваше в това, че животът на Върджил е кой знае колко забавен и претрупан с купони. Освен ако представите за мъжка привлекателност не бяха се променили от времето на неговата младост, едва ли която и да било дама би обърнала внимание на мъж, чиято брада от близо седмица не бе виждала бръснача.
Юлам в никакъв случай не беше най-забележителната фигура в Генетрон. Макар и висок на ръст, той бе възпълничък, във всеки случай доста над нормалното за възрастта си — трийсет и две години — тегло, ходеше прегърбен под някаква невидима тежест, оплакваше се от високо кръвно и болки в гърба и рядко се сещаше да избръсне вече прошарената си брада, придаваща му допълнителен страдалчески изглед.
А и гласът му сякаш не беше създаден за да печели приятели — остър, леко писклив в някои моменти и прекалено силен. Двайсетината години, прекарани в Калифорния бяха поизгладили тексаския му диалект, но когато се гневеше или вълнуваше той неизменно изплуваше за да напомни за себе си.
Единствената що годе отличителна черта бяха неговите изумрудено зелени, вечно ококорени очи, скрити под чифт красиво оформени като сенници ресници. Функцията им обаче бе по-скоро декоративна, отколкото приложна, защото вървяха почти неизменно с чифт стъкла с черни рогови рамки. Върджил беше късоглед.
Той пое енергично нагоре по стълбата, като взимаше по две и дори три стъпала наведнъж и бетонните й подпори скоро взеха да вибрират болезнено. Като стигна втория етаж, Върджил сви по коридора, навлезе в сектора за разработка на свръхмодерни биочипове и се насочи към общата лабораторна зала. Работният му ден обикновено започваше с проверка на образците в някоя от петте центрофуги. Последната заложена от него серия се бе въртяла шейсет часа при 200 000 G и сега вече бе готова за анализи.
Въпреки едрия си ръст Върджил съвсем не беше непохватен и притежаваше изключително деликатни и чувствителни ръце. Той извади скъпия ротор от черен титан от ултрацентрофугата и затвори херметизиращия похлупак. След това постави внимателно ротора върху лабораторната маса, измъкна едно по една петте епруветки от гнездата им и ги огледа, като примижаваше срещу светлината. Под гумените им капачки се бяха оформили няколко ясно отграничени слоя.
Върджил се усмихна и веждите му подскочиха над роговите рамки на очилата. Имаше едри, неравни и леко пожълтели от богатата на естествен флуор вода зъби.
Тъкмо се канеше да изсмуче буферния разтвор и най-горния ненужен слой, когато лабораторният телефон зазвъня. Той остави епруветката при другите в статива и вдигна слушалката.
— Тук е Върджил, общата лаборатория.
— Върджил, обажда се Рита. Видях те, че идваш, но не те намерих в твоята лаборатория…
— Хей, Рита, къде се губиш? Нещо интересно?
— Ти ме помоли — каза ми — да те уведомя, ако се появи един определен човек. Мисля, че той е тук, Върджил.
— Михаел Бернард? — подскочи Върджил и гласът му затрептя.
— На него прилича. Но Върджил…
— Слизам веднага.
— Върджил…
Той затвори, огледа за миг епруветките и накрая реши да ги остави както са си сега.
Приемната на Генетрон бе едно просторно овално помещение в източното крило, заградено от панорамни прозорци и богато украсено с фикуси в керамични саксии с хромирани подложки. Светлините на утринното слънце трепкаха жизнерадостно по небесносиния килим, когато Върджил се появи откъм лабораторното крило. Рита се надигна от бюрото си, докато профучаваше край нея.
— Върджил…
— Благодаря — измърмори той. Очите му следяха неотклонно достолепния джентълмен, изправен край единствения облицован с кожа диван в приемната. Нямаше никакво съмнение — Михаел Бернард, в собствена персона. Върджил го познаваше от снимките и корицата на „Тайм мегъзин“ отпреди три години. Той протегна разтреперано ръка и лицето му се разкриви в невероятна усмивка.
— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Бернард.
Бернард пое ръката на Върджил, но имаше объркан вид.
На прага на широкия портал пред луксозно обзаведения показен офис на компанията бе застанал Джералд Т. Харисън, притиснал слушалката на телефона с рамо. Бернард го погледна въпросително, в очакване на обяснение.
— Ужасно се радвам, че сте прочели писмото ми… — продължаваше да бърбори Върджил, преди да регистрира присъствието на Харисън.
Междувременно Харисън приключи припряно разговора, който водеше и затвори телефона.
— Всеки пост има свои привилегии, Върджил — рече усмихнато той и застана до Бернард.
— Извинете… какво писмо? — попита Бернард.
— Това е Върджил Юлам, един от нашите водещи изследователи — побърза да се намеси Харисън. — Господин Бернард, всички ние ужасно се радваме на пристигането ви. Върджил, веднага щом се освободя ще дойда да обсъдим въпроса, който те интересува.
Нямаше нищо за обсъждане помежду им.
— Разбира се — отвърна Върджил. Вече се беше прегърбил под неприкрития намек — отново изместен встрани, избутан в глуха линия.
Бернард очевидно никога не беше чувал за него.
— По-късно, Върджил — повтори настойчиво Харисън.
— Но да, разбира се. — Той отстъпи назад, погледна умолително Бернард, сетне се обърна и пое към задния коридор.
— Кой беше това? — попита Бернард.
— Един много амбициозен млад човек — произнесе навъсено Харисън. — Но ние го държим под контрол.
Кабинетът на Харисън бе разположен на приземния етаж в западното крило на лабораторната сграда. Стените на стаята се криеха зад масивни дървени лавици, по които бяха подредени в стройни редици различни научни издания. Най-скъпите се разполагаха нашироко в рафтовете на височината на погледа. Под тях следваха редовете от различни антикварни телефонни указатели — стара страст на Харисън — имаше и няколко лавици с книги по компютърно програмиране. Върху облицованото с черна кожа бюро бе поставен само тефтер за бележки и монитор.
От основателите на Генетрон единствено Харисън и Уилям Йънг бяха останали достатъчно дълго, за да се радват на резултатите от първите лабораторни разработки. И двамата се занимаваха повече с бизнес, отколкото с изследователска работа, макар докторатите им да висяха в красиви рамки на стените.
Харисън се облегна назад в мекото кресло и сплете пръсти зад врата си. Имаше руса коса, внимателно сресана така, че да скрие преждевременното й оредяване. Върджил забеляза, че под мишниците му са се оформили едва забележими влажни полукръгове.
— Върджил, получи се нещо крайно неловко — поде той.
— Съжалявам.
— Аз два пъти повече. Поканил си господин Бернард да посети нашите лаборатории.
— Да.
— Защо?
— Мислех, че ще бъде заинтригуван от работата ни.
— И ние така смятаме. Затова го поканихме. Изглежда въобще не е узнал за твоята покана, Върджил.
— Така изглежда.
— Действал си без наше знание.
Върджил стоеше прав до бюрото, втренчил поглед в гърба на монитора.
— Трябва да призная, че си свършил доста полезна работа за нашата компания. Ротуайлд те смята за брилянтен, може би дори за безценен. — Ротуайлд бе ръководителят на групата за разработка на биочипове. — Но някои от другите са на мнение, че на теб не бива да се разчита. А ето сега… и този инцидент.
— Бернард…

— Не, не става дума за Бернард, Върджил. За това. — Той завъртя монитора и натисна едно копче на клавиатурата. На екрана се появи началната страница от тайния файл в компютъра на Върджил. Той се ококори и почувства, че гърлото му се свива болезнено, но все пак се овладя преди да започне да се задушава. Вълнението му видимо остана в рамките на нормалното за подобни случаи. — Не съм го чел целия, но все пак ми стига за да знам, че си се захванал с нещо крайно подозрително. Може би дори неморално. Тук, в Генетрон, обичаме да се придържаме към някои определени правила и норми особено в светлината на предстоящото ни излизане на пазара. Но не единствено заради тази причина. Аз самият държа компанията да следва строги морални принципи.
— Не съм извършил нищо неморално, Джералд.
— Така ли? — Харисън прелисти няколко страници. — Занимавал си се с конструиране на нов тип ДНК-комплементи за няколко видове микроорганизми, поставени под контрола на НИЗ*. На всичко отгоре използваш клетки от бозайници. Бедата е, че ние не сме оборудвани с необходимата екипировка за произтичащите от това рискове — не и в общата лаборатория. Надявам се все пак, че ще бъдеш в състояние да ме убедиш в абсолютната безвредност и безопасност на твоите изследвания. Нали не си се хванал да създаваш нов чумен щам за някоя революционна организация от Третия свят?
[* Националния Институт по Здравеопазване — бел.прев.]
— Не — отвърна лаконично Върджил.
— Чудесно. Част от този материал надхвърля моите познания. Изглежда сякаш се опитваш да разшириш мащабите на изследванията върху БМП*-проекта. Не бих се изненадал ако вътре има ценни неща. — Той направи многозначителна пауза. — С какво, по дяволите, си се захванал, Върджил?
[* Биочипове с медицинско приложение]
Върджил свали очилата и ги изтри с крайчеца на бялата си престилка. Сетне неочаквано подсмъркна — рязко и шумно.
Харисън дори не се постара да прикрие отвращението си.
— Едва вчера успяхме да преодолеем твоя код. И то почти случайно. Защо е трябвало да се криеш? Или предпочиташ ние да не знаем за това?
Без очила Върджил имаше безпомощен и ококорен изглед. Той запелтечи някакъв набързо скалъпен отговор, после неочаквано млъкна и изпъчи предизвикателно брадичката си напред. Гъстите му вежди се сключиха в болезнена изненада.
— Освен това, до мен стигнаха сведения, че си използвал геноконструиращия ни апарат. Без разрешение, естествено, но ти изглежда не си от онези, които чакат зелена светлина.
Лицето на Върджил се обагри в тъмночервено.
— Да не ти е лошо? — попита го Харисън. Няма съмнение, че изпитваше перверзно удоволствие заради начина, по който се гърчеше Върджил. На ситно потрепващите му устни се показа зародиша на доволна усмивка.
— Нищо ми няма — отвърна Върджил. — Аз… се занимавах с биологика.
— Биологика ли? Не съм запознат с този термин.
— Това е страничен клон на биочиповете. Автономни органични компютри. — Болезнено непоносима бе мисълта да каже дори още една дума. Беше писал на Бернард — очевидно безрезултатно — с молба да пристигне тук и да се запознае с разработките му. Нямаше никакво желание да ги предлага доброволно или инак на Генетрон в качеството си на най-обикновен наемен служител — според договора. На пръв поглед идеята му изглеждаше съвсем проста, а му беше отнела близо две години — две години тайни и неимоверни усилия.
— Заинтригуван съм. — Харисън завъртя монитора към себе си и отново взе да прелиства документа. — Значи не говорим само за белтъци и аминокиселини. Виждам, че си се захванал с хромозомите. Дори рекомбиниращи гени от бозайници, смесвани с бактериални и вирусови гени. — Пламъчетата в очите му неусетно бяха изгаснали и сега те изглеждаха непроницаемо сиви. — Само това е достатъчно да затворят Генетрон още сега, Върджил. Ние не разполагаме с никакви предпазни мерки за подобни неща. Не си спазил дори елементарните правила за сигурност.
— Не е вярно, че съм се занимавал с репродуктивни гени.
— Твоите да не са някакви други? — подскочи Харисън, ядосан че Върджил се опитва да го изпързаля.
— Това са интрони. Вериги, които не закодират информация за белтъчна структура.
— И какво за тях?
— Работя само в тази област. Опитвам се… да добавя още нерепродуктивен генетичен материал.
— Звучи ми доста противоречиво, Върджил. Никой все още не е доказал, че интроните не са в състояние да закодират информация.
— Така е, но…
— Но… — Харисън вдигна ръка. — Всичко това няма кой знае какво значение. Фактът е налице — работил си по неща извън договора, опитал си се да запознаеш с резултатите Бернард — без наше знание — и вероятно за да получиш неговата лична поддръжка. За своя изгода. Вярно ли е?
Върджил предпочете да замълчи.
— Не се мисли за голям хитрец, Върджил. Не и в света на бизнеса. Може би все още не си даваш сметка за последствията.
Върджил преглътна мъчително. Лицето му беше пламнало. Чувстваше как пулсира кръвта в слепоочията му и дори лекичко му се виеше свят от прекомерното напрежение. Той подсмъркна два пъти.
— Добре, сега ще те запозная с последствията. Мисля, че си на крачка от това да те изхвърлим от тук.
Върджил вдигна изненадано вежди.
— Да, така е, ти си твърде важен за БМП-проекта. АКо не беше, щеше да изхвръкнеш от тук още в тази минута и аз лично щях да се постарая да не те наемат на работа в нито една частна лаборатория. Но Торнтън, Ротуайлд и другите смятат, че все още можеш да се поправиш. Да се поправиш, казвам. Помисли върху това. Още не съм се съветвал с Йънг. Но да знаеш — сгазиш ли втори път лука — заминаваш си.
Той фиксира заплашително Върджил под сключените си вежди.
— Престани да си губиш времето с излишни занимания. Твоят файл остава тук, но искам да прекратиш незабавно всички експерименти извън БМП-проекта и да унищожиш микроорганизмите, с които си работил. Ако не го направиш, смятай се за уволнен. Два часа, Върджил. Никакви изключения, никакво отлагане.
— Да, сър.
— Това е всичко.



Уволняването на Върджил едва ли би впечатлило особено неговите колеги. През трите години работа в Генетрон той беше извършил безчислен брой дребни нарушения в лабораторния етикет. Изключение беше да измие стъкларията, която ползваше и на два пъти беше обвинен, че е пропуснал да изтрие капки от етидиум бромид — много силен мутаген — попаднали върху лабораторните маси. Освен това не се отнасяше с нужното внимание и към радионуклеидите.
Повечето от хората, с които работеше, не биха изразили никакво съжаление от загубата му. В края на краищата всеки един от тях бе млад и надарен специалист в една многообещаваща научна област, повечето очакваха да забогатеят и да основат собствени компании в рамките на следващите няколко години. Върджил се отличаваше съществено от тях. Работеше интензивно и без да вдига особен шум през деня, а след това оставаше да работи извънредно и нощем. Не беше общителен, но и не се държеше враждебно, просто не обръщаше внимание на обкръжаващите го.
Своята лична лаборатория делеше с Хейзъл Овертън, която се славеше с невероятна педантичност и добросъвестност. От всички Върджил най-малко би липсвал на Хейзъл. Може би тъкмо тя бе проникнала в тайния му файл — справяше се чудесно с компютрите и сигурно би дала десет години от живота си за да му създаде подобни неприятности. За съжаление не разполагаше с никакви доказателства, а и нямаше смисъл да се поддава на параноични настроения.
Когато влезе, лабораторията тънеше в мрак. Хейзъл тъкмо извършваше флуоресцентен оглед на желатиновата електрофорезна матрица с миниатюрна ултравиолетова лампа. Върджил включи осветлението. Тя го погледна, свали защитните очила и на лицето й се изписа раздразнение.
— Закъсняваш — бяха първите й думи. — Оставил си лабораторията като неоправено легло. Върджил, това е…
— Истинско безобразие — довърши той вместо нея и хвърли папката с документацията на масата.
— Зарязал си цял статив с опитни образци на масата в общата лаборатория. Боя се, че са унищожени.
— Майната им.
Хейзъл се ококори в него.
— Божичко, колко сме ядосани само!
— Току що ми стъпиха на шията. Заповядаха ми да прекратя всякаква извънпроектна работа и да предам досегашните си резултати на Харисън — в противен случай ми показват зелена светлина.
— Не са прави — произнесе с известна симпатия Хейзъл. Харисън бе прекратил една от нейните извънпроектни разработки преди няколко месеца. — Къде оцапа работата?
— Какво значение има за теб? Предпочитам да остана сам — той й се озъби над масата. — Можеш да довършиш опита в общата лаборатория.
— Бих могла, но…
— Ако не изчезнеш — добави мрачно Върджил, — ще ти размажа петритата с агар по пода.
Хейзъл го изгледа за миг, но вероятно прецени, че този път не се шегува. Тя изключи електродите, събра си набързо багажа и тръгна към вратата.
— Моите съболезнования — подхвърли му през рамо.
— Прието.
Трябваше да изработи някакъв план. Той почеса замислено наболата си брада, докато се опитваше да открие някакъв бърз начин за спасяване на онова, което можеше да се спаси. Склонен бе да пожертва някои продукти на експеримента — културите с Ешерихия коли, например. Те бяха отдавна изминал етап от работата. Пазеше ги като спомен и отправна точка за напредъка си, а донякъде и като резервен вариант, в случай, че се препъне в някоя от следващите си стъпки. Работата обаче, бе потръгнала неочаквано добре. Все още не беше напълно завършена, но бе достатъчно близо до успеха, за да почувства свежия му полъх.
Хейзъловата половина от лабораторията бе изрядно подредена и чиста. В неговата цареше бъркотия, истински хаос от разхвърляно оборудване и пакети с разпечатани химикали. Дори някога бялата абсорбираща гюдерия висеше небрежно от дръжката на едно полуоткрехнато чекмедже и единият й край бе затиснат от пластмасов контейнер с разтворител.
Върджил застана пред таблото за записки и заразглежда почти непонятните бележки, които бе надраскал преди няколко дни.

Миниатюрни инженери. Най-малките машинки в света. Светлинни години пред БМП! Малки хирурзи. Война на туморите. Компютри с неогр. възможности. (Микрокомпютри срещу тумори — ха!)

На пръв поглед драсканици на душевно болен и Хейзъл едва ли би им обърнала някакво внимание. А може би не? Сред учените бе честа практика да си записват всякакви безумни идеи, моментни вдъхновения и дори шегички и да ги забравят там — докато ги изтрие следващият ентусиазиран гений. Кой знае…
Бележките биха могли да пробудят любопитството на някой също толкова умен, колкото бе Хейзъл. Особено след като са забелязали, че работата му по проекта БМП изостава.
Не беше проявил нужната предпазливост.
Проектът БМП — Биочипове с Медицинско Приложение — трябваше да бъде първият практически продукт на биочиповата революция — комбинирането на протеинова макромолекулна верига със силиконови микроелетронни елементи. За биочиповете се пишеше от години в научната литература, но Генетрон се надяваха да бъдат първите създатели на приложни образци, които да преминат изпитания и да получат одобрение в рамките на няколко месеца.
Конкуренцията съвсем естествено беше жестока. Поне още шест компании в Ензимовата долина — както я наричаха, по аналог със Силиконовата — работеха в същата насока. Някои бяха започнали като фармацевтични лаборатории, надявайки се да заделят част от спечеленото за разработки върху рекомбинираща ДНК. Ала съвсем скоро бяха осъзнали накъде духа вятърът и сега влагаха всички усилия в създаването на биочипове. Генетрон беше единствената фирма, създадено по начало за разработване на биочипове.
Върджил взе една гума и изтри внимателно бележките. Мислеше си за това, че събитията винаги се бяха обръщали срещу него. Нерядко — би могъл да го признае с ръка на сърцето — той самият бе предизвиквал буреносните облаци над главата си. Нито веднъж досега не му се бе отдало да доведе започнатото до успешен край. Нито в работата, нито в личния си живот.
Така и не беше се научил да преценява последствията от собствените си действия.
Той извади четири пришити с тел бележника от едно заключено чекмедже и ги добави към заплашително нарастващата купчина от документи, които по някакъв начин трябваше да измъкне от лабораторията.
Не можеше да унищожи всички доказателства. Трябваше да спаси поне културите с бели кръвни клетки — неговите специални лимфоцити. Но дори да ги изнесе навън — къде ще ги държи?
Никъде. Просто нямаше къде да ги остави. Генетрон разполагаше с всичко, каквото му беше нужно за изследванията, а докато се настани в друга лаборатория щяха да минат месеци. През това време делото на неговия живот просто щеше да загине.
Върджил излезе през задната врата на лабораторията, мина покрай дезинфекциращите душове — оборудвани за работа в случай на опасен инцидент — и се насочи към инкубаторите, които бяха разположени в едно от вътрешните помещения. Тук край стената бяха подредени в стройни редици седем емайлирани хладилници, а върху вратите им блестяха екраните на електронните датчици, отчитайки непрестанно температурата, концентрацията на въглероден двуокис и парциалните налягания във всеки един от тях. В далечния ъгъл, сред инкубатори с най-различни форми и модели (повечето закупени на старо при някоя разпродажба на банкрутирала лаборатория) беше и неговият, със залепена отгоре изписана с червен флумастър бележка „за лична употреба“. Той отвори вратичката и извади отвътре таблата с петритата.
Бактериите във всяко едно от тях бяха развили свои собствени, нетипични колонии — оранжево-зелени мехурчета, които приличаха на въздушната карта на Париж, или Вашингтон. Криволичещи линии разделяха гроздовидните скупчвания на сектори, всеки от които се отличаваше със собствен причудлив строеж и — както предполагаше Върджил — функция. Тъй като всяка бактерия в културата притежаваше потенциален интелектуален капацитет на опитна мишка, напълно възможно бе вътре в петрито да се бяха образували прототипи на общества и тези общества да бяха създали свое вътрешно функционално разделение. Напоследък малко ги бе позанемарил, тъй като опитите с реконструираните Б-лимфоцити поглъщаха цялото му внимание.
Всички те бяха като негови деца. И всички до едно се бяха оказали изключителни.
Почувства, че се изпълва с гняв и отвращение, когато накрая запали газовата горелка и доближи едно по едно петритата до пламъка, като придържаше стъклените им стени с метални щипци.
След като свърши, той се върна в своята лаборатория и пусна петритата в стерилизационната ваничка. Това беше пределът. Повече не бе в състояние да унищожи нищо. Изпитваше такава невероятна омраза към Харисън, каквато не бе чувствал към никое човешко същество. Очите му се замъглиха от бликналите сълзи на отчаяние.
Върджил отвори лабораторния келвинатор и извади отвътре спинерова колба и пластмасов статив, съдържащ двадесет и две епруветки. Колбата беше изпълнена със светложълтеникава течност — лимфоцити в серумна среда. Беше конструирал специално пригодена бъркалка със съвсем фини тефлонови „платна“, така че разбърквайки серума да не причинява особена вреда на доста чувствителните клетки.
Епруветките съдържаха физиологичен разтвор и прецизно концентрирани серумни хранителни вещества, които да обезпечават необходимата енергия за клетките, докато бъдат изследвани под микроскопа.
Той изтегли от течността в колбата и внимателно добави по няколко капки в четири от епруветките на статива. След това върна колбата обратно на държача. Дискът под нея се завъртя.
След като се загреят до стайна температура — процес, който той обикновено подпомагаше като изтласкваше с ветрило затоплен на спиртника въздух — лимфоцитите в епруветките щяха да преминат в активно състояние и да започнат отново да се делят, нещо което беше невъзможно докато са замразени в хладилника.
Щяха да продължават да трупат знания, добавяйки нови сегменти към изменените участъци от тяхната ДНК. И когато, в следващата фаза на клетъчния растеж, новите ДНК се възпроизведат в РНК, които на свой ред послужат за шаблон при продукцията на аминокиселини и когато тези аминокиселини се превърнат в белтъци…
Тези белтъци ще бъдат много повече от обикновени градивни единици на клетъчната структура, защото другите клетки ще са в състояние да ги разчитат. Или да извличат от тази клетка свободна РНК, която да поглъщат и четат. Или — тази трета възможност се беше появила неочаквано след като Върджил успя да вкара фрагменти от бактериална ДНК в хромозоми от бозайник — цели сегменти от ДНК могат да бъдат изваждани и предавани по веригата.
Всеки път, когато се замислеше за това, му се завиваше свят от безкрайните възможности, от безчислените начини, по които клетките биха могли да общуват помежду си и да развиват свой интелект.
Идеята за разумна клетка все още му се струваше странна и невероятно красива. Караше го да изпада в унес и да стои с часове, замислен, втренчен в стената, без да върши нищо.
Той вдигна покривалото на микроскопа и пъхна пипета в една от епруветките. Калибриращият прибор изтегли точно зададеното количество течност и той го разля в тъничък овален пръстен върху предметното стъкло.
От самото начало Върджил знаеше, че идеите му не са нито налудничави, нито лишени от смисъл. Първите три месеца работа в Генетрон, през които бе помагал в създаването на силиконово-протеинов интерфейс за бъдещите биочипове, го бяха убедили, че създателите на проекта пропускат нещо съвсем очевидно и изключително заинтригуващо.
Защо трябва да се ограничават в рамките на силиконово-протеинови биочипове с размери близо една стотна от милиметъра, когато в почти всяка жива клетка съществува вече напълно функциониращ компютър при това с неограничена памет? Клетките на бозайниците например притежават огромен запас от ДНК-комплементи, всеки от които може да бъде носител на информация. Какво всъщност е възпроизвеждането, ако не компютъризиран биологичен процес с невероятна сложност и сигурност?
В Генетрон изглежда никой не се досещаше за тази възможност и Върджил отдавна бе решил, че така е много по-добре. Нека го оставят на спокойствие да си свърши работата, и когато създаде няколко милиарда клетъчни компютри и докаже, че е бил прав, ще напусне Генетрон и ще основе своя собствена компания.
След близо година и половина подготовка и изследвания, той беше готов най-сетне да започне работа — нощем, разбира се — с геноконструиращата машина. Използвайки компютърна клавиатура той конструира верижно навързани бази, всяка от които беше основа за образуването на една доста груба ДНК-РНК-белтъчна логическа последователност.
Първите биологични вериги бяха въведени в бактерии на Е.коли като циркулиращи плазмиди. Постепенно Е.коли абсорбира плазмидите и ги включи в своята собствена ДНК. След това бактериите започнаха да произвеждат идентични плазмиди и да ги разпространяват сред останалите клетки. В тази почти критична фаза на неговата работа Върджил прибягна да използването на вирусна реверсивна-транскриптаза за да осъществи механизъма на обратна връзка между РНК и ДНК. Дори най-ранните и примитивни бактерии са „наемали“ рибозомите като „шифровчици“ и „дешифровчици“ на „РНК-записа“. След създаването на обратната връзка клетките най-сетне се снабдиха със собствена памет и със способността да действат и процедират съобразно постъпващата от околната среда информация.
Голямата изненада дойде докато подлагаше на изпитания култура от изменени микроби. В сравнение със създадената от човека електроника, изчисляващата способност на една най-проста бактериална ДНК беше направо невероятна. Единственото, което се искаше от Върджил бе, да се възползва от нещо, което природата вече бе сътворила — най-много да му даде нужния тласък.
Неведнъж го завладяваше усещането, че задачата му е прекалено лесна и че е по-скоро изпълнител, отколкото създател… Особено когато макромулекулите сякаш от само себе си заеха същинските си места и той съвсем ясно забеляза грешките, които бе допускал преди това.
Първите мутации на Е.коли притежаваха заучаващата способност на дъждовни червеи, което стана ясно, след като ги прекара през най-прости Т-образи лабиринти, като за награда им пускаше захарен разтвор. Ала съвсем скоро бактериите вече превъзхождаха червеите. Макар и най-обикновени прокариоти те се справяха със задачите далеч по-добре, отколкото многоклетъчните еукариоти! След няколко месеца лабиринтът вече бе достигнал степен на сложност, отговаряща на лабораторната мишка.
При следващия етап Върджил съумя да извлече така получените макромулекулни вериги от изменените Е.коли и да ги включи в Б-лимфоцити, използвайки бели кръвни телца от собствената си кръв. Вместо интроновите вериги — самовъзпроизвеждащи се последователности от бази, които изглежда не записваха белтъчна информация — той прибягна до своята собствена генетична последователност. Използвайки изкуствено създадени белтъци и хормони като метод за общуване, през последните шест месеца Върджил съумя да „обучи“ лимфоцитите да взаимодействат колкото се може повече помежду си и с обкръжаващата ги среда — далеч по-сложна от миниатюрния стъклен лабиринт. Резултатите изненадващо надхвърляха очакванията му.
Лимфоцитите се научиха да преминават лабиринта и да достигат своите хранителни награди с невероятна бързина.
Той изчака образците да се затоплят достатъчно, за да преминат в активно състояние, след това пъхна окуляра на микроскопа във видео-обектива и включи първия от четирите панорамни екрана върху стената пред него. Там съвсем ясно се виждаше изображението на приблизително овалния лимфоцит, за чието създаване бе пропилял две години от живота си.
Тъкмо в момента лимфоцитите обменяха генетичен материал помежду си, използвайки за целта дълги, сламковидни канали. Някои от характеристиките, регистрирани по време на експериментите с Е. коли, по неизвестен начин се бяха запазили и при лимфоцитите. Зрелите лимфоцити не се възпроизвеждаха, но в замяна на това бяха завладени от трескава генетична оргия.
Всеки един от лимфоцитите в пробата, която бе поставил върху предметното стъкло, притежаваше потенциалните интелектуални способности на маймуна от вида резус, макар това да не личеше по привидно опростеното им поведение в средата, която обитаваха.
На няколко пъти дори общува с тях на сравнително високо химично ниво, а ето че сега идеше краят на и без това краткотрайното им съществуване — бяха му наредили да ги убие. На пръв поглед нищо особено. Достатъчно бе да добави малко разтворител към течността в епруветките и клетъчната им мембрана щеше да бъде разрушена. Щяха да се превърнат в жертва на прекомерната предпазливост и късогледството на групичка дипломирани печалбари.
Неусетно задиша още по-развълнувано, докато наблюдаваше как лимфоцитите преминават към нормалната си активност. Толкова бяха красиви. Та те са негови деца, кръв от кръвта му, грижливо отгледани, подложени на изключително фина операция, той лично бе инжектирал биологичния материал в поне хиляда от тях. А сега те продължаваха делото му, прехвърляйки и размножавайки получената отвън информация на техните събратя… Също като Уоши, шимпанзето, заело се да обучи собствените си деца на езика на знаците. Те бяха новите Прометеи, предаващи нататък факлата на познанието. Ще узнае ли някога дали ще могат да използват своите възможности?
Пастьор.
— Пастьор — произнесе той. — Дженър.
Върджил взе една спринцовка, забоде иглата през гумената тапа на първата епруветка и потопи върха й в разтвора. След това изтегли назад буталото и жълтеникавата течност започна да изпълва тялото на спринцовката: десет, петнадесет, двадесет милилитра.

Той вдигна спринцовката и я подържа пред очите си няколко минути, осъзнавайки, че се готви да извърши един напълно необмислен акт. „Лесно ви беше на вас досега, обърна се той към своите невидими създания. Живеехте си като крале. Седите си в серума, тъпчете се от хранителния разтвор и поглъщате хормоните, от които имате нужда. Никой не ви е карал да работите, за да живеете. Никакви неприятни тестове, никакъв стрес. Никаква необходимост да използвате това, което ви дадох.“
Какво да прави сега? Да ги върне обратно в естествената им среда? Ако ги инжектира в тялото си ще може да ги изнесе от Генетрон, а след това — на по-късен етап — да си върне достатъчно от тях за да продължи експеримента.
— Ей, Върджил! — Ернесто Вилар почука на вратата и пъхна глава вътре. Събираме се в 233-та. Готови са с филма за артериалната система при плъховете. — Той почука с пръст по перваза на вратата и се ухили. — И ти си поканен. Нали знаеш, че си душата на компанията?
Върджил свали спринцовката и се загледа в празното пространство.
— Върджил?
— Идвам — отвърна равнодушно той.
— Не ни карай да чакаме. Премиера е все пак — подхвърли Вилар и изчезна. Стъпките му постепенно утихнаха в коридора.
Ето че времето му беше съвсем ограничено. Той натисна буталото, впръска обратно серума в епруветката и пусна спринцовката в една ваничка със спирт. Сетне върна епруветката на статива, а него постави в келвинатора. До този момент спинеровата колба и епруветките носеха етикети с неговото име. Той ги отлепи и написа нови: „Биочипови белтъчни проби: неуспешни лабораторни опити 13-14“. А върху колбата постави надписа: „Серум от плъх, неуспешен лабораторен опит 13-14“. Никой не би се заинтересувал от някаква анонимна и неизследвана партида лабораторни опити — при това неуспешни. Неуспехите тук бяха нещо свято.
Нуждаеше се от време за да помисли.
Ротуайлд и още десет негови колеги по БМП-проекта се бяха събрали пред големия прожекционен видеоекран в 233-та, понастоящем празна лаборатория, която се използваше като заседателна зала. Ротуайлд бе нисък червенокос бърборко, който действаше като посредник и координатор между отделните звена на проекта и управата. Беше се изправил край екрана, в цялата прелест на своя кремав костюм и шоколадовокафяви панталони. Вилар посочи на Върджил едно авокадовозелено кресло в дъното и той се отпусна уморено, протегна крака и скръсти ръце на гърдите си.
Ротуайлд подхвана очевидно предварително подготвеното встъпление.
— Щастлив съм да обява, че става дума за ключов момент от работата на отдел Е-64. Разбира се, със сътрудничеството на всички останали… — Той погледна неуверено към Върджил. — Дойде моментът да си поделим… хм, триумфа. Мисля, че спокойно можем да го наречем така. Е-64 е прототип на изследователски биочип с диаметър триста микрометра, протеин върху силиконов субстрат, чувствителен към четиридесет и седем различни вида кръвни фракции. — Той се покашля развълнувано. Всички знаеха за какво става дума, но моментът беше тържествен и го изискваше. — На 10 май ние въведохме Е-64 в една от артериите на опитен плъх, затворихме микроскопичния разрез и го оставихме да продължи по хода на магистралния съд до там, докъдето стигне. Цялото пътуване е продължило не повече от пет секунди. След това аутопсирахме животното, извадихме биочипа и групата на Терънс се зае с интерпретацията на резултатите. С помощта на една специална векторно-графична програма успяхме да създадем малко филмче.
Той даде знак на Ернесто, който натисна копчето на проекционния видеоапарат. На екрана се зареди цяла серия от компютърни графики — първо стилизираната емблема на Генетрон, после списъкът на създателите и накрая тъмнина. Ернесто изключи осветлението в залата.
В средата на екрана изгря розов кръг, започна да се разширява и да се изкривява в неправилен по форма овал.
— Забавихме шест пъти продължителността на пътуването — обясняваше Ротуайлд. — За да опростим още повече нещата елиминирахме данните за химическите концентрации в артериалната кръв.
Върджил се наведе напред в креслото, забравил за миг собствените си проблеми. През постоянно менящия се тунел от концентрични кръгове прелитаха някакви белезникави точици.
Пътешествието навътре в артериалната система на опитния плъх продължи трийсет секунди. Върджил почувства, че космите по гърба на ръката му са настръхнали. Ако неговите лимфоцити можеха да виждат, това щеше да е заобикалящата ги картина, докато се носят из кръвоносните съдове… Дълъг и неравен тунел, по който кръвта струи, завихря се в локални течения там, където артерията се стеснява — навлиза във все по-тесните съдове, а биочипът заедно с останалите кръвоносни телца отскача от еластичните стени, докато се заклещи в някой свръхтесен капиляр.
Филмът свърши и осветлението беше запалено.
Стаята се изпълни с овации.
— И така — попита Ротуайлд като се изправи усмихнат. — Има ли някакви коментари, или забележки, преди да го покажем на Харисън и Йънг?
Върджил успя да напусне почти незабелязано последвалото празненство като се размина само с една чаша шампанско и се върна обратно в лабораторията. Чувстваше се по-подтиснат отпреди. Къде бе изчезнал стремежът му към сътрудничество? Наистина ли вярваше, че ще е способен да се справи съвсем сам с нещо толкова амбициозно, като обучаването на неговите разумни лимфоцити? Дотук наистина бе успял — но с цената на изричната заповед да прекрати експеримента и да унищожи резултатите.
Той хвърли събраните записки в един празен кашон и го облепи със скоч. Потършува в бюрото на Хейзъл, откри една бележка с надпис „Отровно — не пипайте!“ и я залепи върху едната му страна. Сетне остави кашона в неутралната зона между двете страни на лабораторията. Накрая се зае да почиства епруветките и колбите, които бе зарязал отдавна.
Когато дойде моментът за проверка, той ще бъде кротък и сговорчив и ще даде на Харисън възможността да се порадва на победата си.
А след това, изключително предпазливо, в рамките поне на няколко седмици — ще изнесе навън материалите, от които се нуждае. Лимфоцитите ще останат накрая, известно време може да ги държи в хладилника в неговия апартамент. От лабораторията ще взема разтвори за да ги подхранва, но едва ли ще е в състояние да продължава работата си върху тях.
По-късно ще реши къде да продължи с експеримента.
Харисън стоеше на прага на лабораторията.
— Всичко е почистено — докладва Върджил, свел покорно глава.

Продължиха да го следят през следващата седмица, сетне, загрижени за заключителната фаза от БМП-проекта прибраха хрътките, пуснати подир него.
Дойде най-важният момент от замисления план.
Веднага щом се увери, че са престанали да му обръщат внимание той премина към действие. Първо поиска пълен достъп до компютрите на компанията (бяха му забранили да ползва значителна част от информацията вътре), като се оправда, че би желал да сфери резултатите относно структурата на денатурираните и неразгърнати протеини. Естествено, разрешиха му и същата вечер някъде след осем той се включи в мрежата, използвайки терминала в общата лаборатория.
Върджил бе понадхвърлил възрастта за да бъде обявен за вундеркинд на осемдесетте, но през последните седем години той бе нанесъл нужните корекции във всички свои характеристики на три големи фирми и дори един известен университет. Благодарение на последната го приеха на работа и в Генетрон. Нито веднъж не беше страдал от скрупули заради тези манипулации, или дори фалшификации. Той знаеше, че е напълно способен да се справи със задълженията си в Генетрон — при това блестящо — и беше подправил документите единствено за да преодолее досадната бариера на бюрократичните изисквания. Освен това Върджил отдавна бе дълбоко убеден, че светът е нещо като безкрайна китайска мозайка и колкото по-добре се справяш в разрешаването й и в разкриването на отделните й детайли — толкова по-бързо ще се похвалиш с победата. Дори ако за целта прибягваш до хакерство.
Не беше никак трудно да преодолее кода на Риналди, зад който се намираха секретните файлове на компанията. Чувстваше се като в свои води, докато кръстосваше сред безчислените таблици от на пръв поглед случайни числа, които се стичаха по екрана. Съвсем скоро откри своя файл и премина на съответния код за текущата директория. След това реши да играе на сигурно — винаги съществуваше възможността и други да проявят подобна изобретателност — и изтри файла напълно.
Следващата точка от програмата бе да открие медицинската картотека на служителите на Генетрон. Тук промени категорията на здравната си застраховка и внимателно прикри следите от намесата. Допитвания от външни източници щяха получат отговор, че застраховката е покрита дори след като напуснеше завинаги пределите на компанията.
Длъжен бе да се погрижи за тези неща. От край време по петите все го следваха разни дребни болести.
Замисли се за миг дали да не остави известни и поне засега незабележими поражения в системата, но бързо се отказа. По природа не беше отмъстителен човек. Излезе от мрежата и изключи терминала.
Измина изненадващо кратко време — само два дни — преди да забележат изтриването на файла. Рано една сутрин Ротуайлд го причака в коридора и му съобщи, че е уволнен. Върджил изрази учудване, накрая сведе смирено глава и помоли да му позволят да вземе поне кутията с личните си вещи.
— Добре, но само това. Никакви биологични препарати. Лично ще проверя какво изнасяш.
Върджил се съгласи спокойно.
— Какво съм сбъркал сега? — попита той.
— Честно казано не зная. А и не ме интересува. Аз гласувах за теб. А също и Торнтън. Ти си най-голямото ни разочарование.
Върджил мислеше трескаво. Така и не бе успял да измъкне навън лимфоцитите, струваха му се в пълна безопасност скрити в общия хладилник на лабораторията, а и не очакваше толкова бързо събитията да вземат неприятна посока.
— Гоните ме, значи.
— Да. Боя се, че ще ти е много трудно да си намериш свястна работа в която и да било частна лаборатория. Харисън е направо бесен.
Когато влязоха в лабораторията, Хейзъл вече се бе захванала за работа. Върджил вдигна кашона, който бе оставил в неутралната зона между двамата и прикри надписа с длан. Сетне доближи кошчето, откъсна етикета, смачка го и го пусна вътре.
— Още нещо — рече той. — Забравил съм една партида епруветки от неуспешен опит в общата лаборатория, които трябва да бъдат изхвърлени. Радионуклеиди.
— О, по дяволите — извика уплашено Хейзъл. — Къде?
— В хладилника. Не се безпокой — най-обикновен въглерод 14. Може ли? — той погледна въпросително Ротуайлд. Другият махна да сложи кашона на масата, за да провери съдържанието му. — Може ли? — повтори Върджил. — Не бих желал да оставям след себе си нищо, което може да навреди на нечии резултати.
Ротуайлд кимна неохотно. Върджил закрачи към келвинатора, като пътем свали престилката и взе незабелязано неизползвана стерилна спринцовка от една кутия.
Стативът с лимфоцитите бе на най-долната етажерка. Върджил коленичи и извади една епруветка. Той пъхна сръчно иглата в течността и изтегли двайсет милилитра серум. Нямаше време да почиства кожата си със спирт, но рискът бе съвсем минимален.
Миг преди да се прободе с иглата той се зачуди какво всъщност прави. Шансът лимфоцитите да оцелеят бе почти нищожен. Напълно възможно бе средата, която им бе осигурил, да ги е променила дотолкова, че да загинат още при навлизането в неговата кръв. Или да бъдат унищожени от собствената му имунна система.
Дори и да преживеят тази среща с непознатото, средната продължителност на живот за всеки лимфоцит не надхвърляше няколко седмици. Рано или късно, неговите собствени стражи щяха да докопат нарушителите.
Иглата проникна в кожата. Той почувства леко убождане и в следния миг серумът се смеси с неговата кръв. Върджил извади спринцовката и я захвърли на дъното на хладилника. След това взе статива с епруветките и колбата, изправи се и пое към вратата. Ротуайлд го следеше нервно, докато изсипваше една по една епруветките в контейнер за химически отпадъци, наполовина пълен с етанол. Накрая добави и течността от колбата. Когато свърши, запуши я и я постави в касетката за използвана стъклария. Ритна касетката към Ротуайлд и произнесе с иронична усмивка.
— Твоя е.
Ротуайлд бе приключил с прегледа на бележниците.
— Не съм уверен, дали записките ти не трябва да останат при нас — рече той. — В края на краищата, прекара доста време в работа по проекта.
От лицето на Върджил не слизаше насмешливата усмивка.
— Направиш ли го, ще осъдя Генетрон и ще ви изкарам мръсното пране във всички вестници, които проявят интерес. Няма да е никак добре за предстоящото ви излизане на пазара.
Ротуайлд го изгледа с присвити очи. Бузите му бяха поруменели.
— Изчезвай от тук — произнесе той. — По-късно ще си получиш партакешите.
Върджил вдигна кашона. Хладното усещане в предмишницата му бе изчезнало. Ротуайлд го изпрати по стълбите и дори си направи труда да стигне вратата. Уолтър прие пропуска с непроницаемо лице, а Ротуайлд продължи след него към паркинга.
— Не забравяй договора — рече той. — Спомни си какво можеш и какво не можеш да приказваш.
— Едно нещо, вярвам, ми е позволено да кажа.
— Кое е то?
— Майната ти. И на всички останали.
Върджил профуча покрай табелата с надпис ГЕНЕТРОН, замислен за всичко онова, което му се бе случило зад тези стени. На излизане хвърли прощален поглед към черния стъклен куб, който едва се виждаше над върховете на кипарисите.
Експериментът най-вероятно беше приключил. За миг го завладя тъга и усещането за невъзвратима загуба. Спомни си за милионите лимфоцити, които бе унищожил. Призля му, наложи се да преглътне няколко пъти мъчително, за да прогони горчивия вкус в устата си.
— Вървете на майната си — промърмори той. — Така става с всичко, което пипна.

Хората са отвратителна стока, мислеше си Върджил, подпрял лакти на масата, докато наблюдаваше полюшващите се тела на дансинга под акомпанимента на тиха, приятна мелодия. Върху ниския таван на бара бяха подредени изумително количество питиета в шишета, обърнати с гърлата надолу — повечето скъпи и отбрани вина, но сред гордостите на заведението бяха и четиридесет и петте сорта кафе, които се предлагаха по всяко време.
Точно в този час търсенето на кафе рязко се бе покачило — нощта постепенно се разтваряше в ранната утрин и съвсем скоро „При Уери“ щеше да загаси лампите и да приключи със сервирането.
Изглежда това бе една от причините зовът на плътта да подхване сигнал за последна атака. Разговорите отново се оживиха, никой не слизаше от дансинга, а ниският тип с лъщящ син костюм, който седеше на съседната маса дори придърпа неочаквано на коленете си азиатката, която натискаше от известно време. Върджил се почувства още по-самотен и изоставен. Така и не успя цяла вечер да преодолее невидимата граница между половете, а беше дошъл в бара още в седем. Никой и не пресече границата към него.
Едва ли можеше да бъде определен за скъпоценна находка. Дори походката ме беше някак неуверена — не че кой знае колко се движеше, само когато се наложи да посети тоалетната. Беше прекарал изминалите няколко години предимно затворен в лабораториите и кожата му имаше непривлекателния пръстенобледен цвят. Не изглеждаше никак ентусиазиран от кипящото наоколо безгрижно веселие, нито пък имаше желание да похарчи пари, за да привлече нечие внимание.
За щастие поне климатичната инсталация в бара беше в пълна изправност и в хладината не чувстваше дразненето от алергичния обрив по кожата си.
По голямата част от вечерта прекара в наблюдение над неописуемото разнообразие — и скритата на пръв поглед прилика — на тактики, които самците използваха, за да спечелят женските. Чувстваше се като напълно безстрастен страничен наблюдател, увиснал в изолирана от околното пространство сфера, от която можеше да вижда всичко и да достига навсякъде. Един единствен въпрос така и не намери своя отговор — защо продължаваше да идва тук, в „При Уери“? Какъв смисъл от присъствието му? Никога досега, през целия си живот, не беше свалял жена в който и да било бар.
— Здрасти.
Върджил подскочи и се завъртя, ококорил очи.
— Извинявай. Не исках да те стряскам.
Той поклати глава. Тя беше на около двайсет и осем, златокоса блондинка, слабичка почти до границата на мършавостта, с хубаво, почти красиво лице. Имаше големи кафяви очи, също толкова привлекателни, колкото стройните крака, които Върджил огледа почти инстинктивно.
— Не съм те виждала често тук — продължи тя и се огледа през рамо. — А може и да греша. Искам да кажа, че и аз не съм от редовните. Откъде ще зная със сигурност.
Той поклати глава.
— Права си — не идвам често. Сигурно защото не мога да се похваля с успехи.
Тя го погледна усмихнато.
— Зная повече за теб, отколкото предполагаш. Дори не е необходимо да чета по дланта ти. Ти си много интелигентен.
— Ами? — отвърна той, но почувства, че се изчервява.
— Бива те с ръцете — продължи тя и докосна леко ръката му, положена върху коляното. — Знаеш ли, имаш хубави ръце. Много неща могат да се направят с такива ръце. Не са изцапани, значи не си монтьор. Освен това се опитваш, да се обличаш добре, но… — Тя се изкикоти като ученичка и прикри устата си с ръка. — Съжалявам. Е, поне се опитваш.
Той сведе поглед към зелената си памучна риза и черните панталони. Дрехите му бяха съвсем нови. Какво толкова не й харесваше? Може би се смееше на мокасините, които бяха малко демоде.
— Я да видя какво работиш — тя замълча и погали замислено бузата си. Ноктите й бяха истински шедьоври на маникюрното изкуство, дълги, блестящи, покрити с бронзов лак. — Ти си технар*.
[* човек с технически умения и познания (амер. — жаргон) — бел.прев.]
— Моля?
— Работиш в някоя от близките лаборатории. Косата ти е прекалено дълга за да си във флота, а и те не идват често насам. Та значи, работиш в лаборатория и… си нещастен. Защо?
— Защото… — Той спря. Май нямаше да е добре ако признава, че са го изхвърлили от работа. Чакаха го дълги месеци на неизвестност и безработица. — Как разбра, че съм технар?
— Ами, просто познах. Например, по джоба на ризата… — тя сви пръст и дръпна капачето на джоба. — Изглежда така, сякаш вътре си държал цяло стадо моливи.
— И после?
— После, носиш очила с рогови рамки. Само технарите носят такива очила.
— На мен пък ми харесват — рече малко троснато той.
— О, на мен също. Това, което искам да кажа е, че никога досега не съм била близка с технар… в интимен смисъл.
О, майчице, изстена мислено Върджил.
— А ти какво работиш? — попита я междувременно, опитвайки се отчаяно да смени темата.
— И много ми се ще да поправя тази грешка — продължи тя, сякаш не беше чула въпроса му. — Виж какво, след няколко минутки затварят бара. Мисля, че пих предостатъчно, а и музиката ми втръсна вече. А на теб?
Тя се казваше Кандис Райн. Работата й беше да приема рекламните съобщения за „Светлините на Ла Джола“. Първото, което одобри, беше неговото спортно волво, второто — апартамента с две спални и чудесен изглед към залива. Върджил го бе закупил на изгодна цена още преди шест години, от един свой колега — професор в тукашния университет — който заминаваше да изучава еквадорските индианци.
Кандис влезе в апартамента така, сякаш бе живяла в него от години. Тя захвърли коженото си яке на дивана, а блузата си просна върху масата. Сутиенът й увисна с хихикане от стъкления абажур над масата. Гърдите й бяха малки, но стърчаха напред примамващо.
Върджил наблюдаваше цялото това представление с безпокойство.
— Хайде, технарче — повика го тя с пръст, застанала съвсем гола на прага на спалнята. — Обичам кожите. — Грамадното легло зад нея бе скрито под кожено покривало. Тя му обърна гръб и като полюшваше бедра, изчезна в тъмнината.
Върджил остана на място докато тя запали лампата.
— Знаех си! — чу развълнувания й глас. — Гледай само колко книги!
Мракът изостри сетивата му и го накара да си припомни всичко за рисковете от секса. Кандис спеше до него, изтощена от погълнатия в бара алкохол и четирите страстни схватки в леглото.
Четири пъти.
Никога досега не се беше представял толкова добре. Преди да заспи, тя промърмори, че химиците го правили с епруветките си, докторите с пациентите, а технарите винаги в геометрична прогресия.
А що се отнася до рисковете… Беше виждал неведнъж — най-често в учебници — резултатите от промискуитета в съвременния свят на свободни връзки. Ако Кандис беше промискуитетно момиче (съвсем обяснимо, имайки пред вид лекотата, с която бе спряла избора си на него), какви ли зловещи микроорганизми щъкаха вече из неговата кръв?
Въпреки тази мисъл се засмя.
Четири пъти!
Кандис изпъшка в съня си и Върджил я погледна уплашено. Не можеше да заспи, не беше привикнал да има друг човек в леглото.
Четири…
Пожълтелите му зъби блеснаха още веднъж в мрака.
На сутринта дързостта на Кандис изглежда се беше изпарила. Още сънена, тя настоя да се заеме с приготвянето на закуската. В хладилника имаше прясна шунка и яйца и тя наистина се справи чудесно — а може би така беше с всички жени? Той самият така и не научи как се пържат яйца. Винаги завършваше с разпукани жълтъци и загорели, кафеникави ръбове.
Нахвърли се лакомо върху закуската, с което предизвика изненадата й. Какво пък толкова — сега не беше време да се демонстрират маниери. А и какво би могъл да очаква от нея — или тя от него?
— Знаеш ли, никога не оставам до сутринта — заговори го тя. — Събуждам се към четири, вземам такси и оставям приятелчето да си спи доволно. Но с теб се забавлявахме чак до пет и аз… просто не ми се тръгваше. Направо ме съсипа.
Той кимна и омете последното петънце великолепно изпържен жълтък с препечената филийка. Пет пари не даваше с колко мъже е спала преди него. Не бяха никак малко, съдейки по откровенията й.
През целия си досегашен живот Върджил можеше да се похвали само с три победи на нежния фронт. Първата беше на седемнадесет и се дължеше най-вече на невероятен късмет, а последната бе само преди година. От нея още носеше прясна рана в душата си.
— Звучи ужасно, нали? — продължи тя. — Искам да кажа, моите признания за любовници и таксита. — Тя не откъсваше поглед от него. — С теб го получих шест пъти.
— Радвам се.
— Ти на колко си години?
— На трийсет и две.
— А се държиш като тинейджър — в леглото, имам пред вид. Много си издръжлив.
В интерес на истината, като тинейджър не беше се справял толкова добре.
— На теб хареса ли ти?
Той остави вилицата, вдигна глава и я погледна замислено. Да ли му беше харесало — определено.
— Да. Кога ще го направим пак?
— Знаеш ли защо те избрах в тълпата? — попита го тя. Почти не беше докоснала закуската си.
— Не.
— Защото знаех, че си технар. Никога не съм се чукала… искам да кажа, не съм правила любов, с технар. Върджил. Така се казваш, нали? Върджил Улам.
— Юлам — поправи я той.
— Но щях да започна по-скоро, ако знаех… — рече тя усмихнато. Зъбите й бяха бели и равни, но кой знае защо тази гледка по-скоро го подразни.
— Благодаря ти. Не мога да говоря… от името на всички нас. На тях. Текитата, де. Които и да са.
— Знаеш ли, ти си страхотно сладурче — усмивката изчезна, заменена от сериозно изражение. — Повече от сладурче. Честно, Върджил. Никога не бях се чукала така. Трябва ли да ходиш на работа днес?
— Не. Работя, когато реша.
— Чудесно. Свърши ли със закуската?
Още три пъти до обед. Направо не можеше да повярва.
Когато си тръгваше, Кандис имаше изморен вид.
— Чувствам се, сякаш съм тренирала цяла година за петобоя — оплака се тя на вратата. — Искаш ли да дойда довечера? — Имаше леко обезпокоен вид. — Искам да кажа — да си побъбрим? Нещо не ми се мисли за любов. Боя се, че заради теб мензиса ми дойде по-рано.
— Но, моля ти се — той се пресегна и я потупа успокояващо по рамото. — Няма нищо. — Тя го погали по бузата и излезе. Върджил поклати смаяно глава.

Около седмица след запознанството с Кандис Върджил за първи път почувства, че интересът му към храната, която поглъща, неусетно е започнал да се променя. Откак се помнеше, никога не беше изпитвал скрупули от сладкиши, хляб и прекомерни мазнини, а любимото му меню беше двойна пица с месо и пушена сланина.
Кандис го посъветва да намали приемането на мазнини, които тя наричаше „течни лъскави лайна“ и да увеличи плодовете и зеленчуците. Тялото му сякаш избърза да се съгласи преди него.
Заедно с промяната на вкусовите навици настъпи и промяна в отношението му към любовта. Върджил вече беше достатъчно опитен в живота за да осъзнае, че най-добрият лек срещу меланхолията и самотата е една здрава и пълноценна връзка. Тъкмо това, което му даваше Кандис.
Повечето от нощите прекарваха в креватни занимания. Първи и неусетно изчезнаха болките в краката. Сетне се загубиха и инак почти постоянните бодежи в гърба. Светът стана далеч по-приятно място за живеене. Върджил естествено приписа всички тези положителни страни на връзката си с Кандис, точно както изчезването на младежките пъпки се приписва на благотворния ефект от загубата на девствеността.
От време на време в иначе спокойното им съвместно съществуване се разразяваше по някоя буря. Първата дойде, когато се опита да й обясни естеството на работата си. Върджил бе неспособен да разговаря с нормални думи, а техническите термини за нея бяха непонятни. Най-лошото дойде, когато едва не й призна, че си е инжектирал лимфоцитите. Все пак спря на време.
— Виж какво, тия разговори ме уморяват от скука — отряза го тя. — Съобщи ми, когато си намерил лек за рака и толкоз. Ще направим цяло състояние от Армията за Спасение на света само като не го пускаме на пазара.
Междувременно напълно бяха изчезнали опасенията му от венерическо заболяване — надушила какво го безпокои Кандис побърза да го увери, че се старае да бъде чиста. Една вечер обаче внезапно получи изключително неприятен обрив по кожата, свързан с остри сърбежи. За няколко часа целият се покри с едри белезникави пъпки, но до сутринта изчезнаха и повече не се появиха.
Върджил се беше изтегнал в леглото, а до него тихичко похъркваше изключително съблазнителен хълм, облечен в къса — специално за случая — нощница, която не скриваше много от прелестите. Бяха привършили със секса преди повече от три часа, а ето, че Върджил все не можеше да заспи. Мислеше си, че през последните две седмици се беше любил повече пъти с Кандис, отколкото през целия си живот.
Все още му се струваше забавно. Открай време се интересуваше от статистика. Също както в бизнеса, при научните експерименти цифрите бяха безпристрастните съдници, отчитащи успеха, или провала на начинанието. Странно, че бе склонен да разглежда и „аферата“ си с Кандис — каква интереса дума само! — като многообещаващ (поне засега) научен експеримент. Не можеше да определи точно нейното отношение. Напоследък тя избягваше да започва първа любовната игра, но подхванеше ли я Върджил, участваше с ентусиазъм. Оприличи я на котка, твърде дълго търсила своя дом и сега решена да се установи — без особени грижи за следващия ден.
В едно внимаваше особено — никога не мислеше за нея, като за изостанала в интелектуално отношение спрямо неговия стандарт. Имаше моменти, в които тя проявяваше великолепно чувство за хумор и духовитост, освен това притежаваше рядка наблюдателност и практически усет. Само дето ценностите й не бяха същите като неговите. Кандис вярваше в повърхностните неща от живота — традиции, ритуали, какво мислят и правят другите. Върджил никога не се интересуваше от мислите и действията на околните, стига да не пречеха на плановете му.
Кандис приемаше и експериментираше. Върджил наблюдаваше и обмисляше.
Завиждаше й. Тя бе склонна да се радва искрено, като децата — да живее като нея би означавало да прекара една безкрайна ваканция.
От друга страна, Кандис очевидно го смяташе за един от онези, които творят и променят обкръжаващия я свят. Странно, но тя не загуби увереността си в него дори когато най-сетне узна, че нейният „творец“ е всъщност безработен. Може би, подобно на котките и тя не разбираше много от тези неща.
И така, тя спеше, а той мислеше, връщаше се назад в спомените си към онова, което се бе случило в Генетрон, предъвкваше отново и отново провала си там и решението да си инжектира последната култура с лимфоцити, а сетне се ядосваше, че не знае какво може да стане нататък.
Нямаше как да избяга от тези мисли. Неволно протегна ръка, погали Кандис по бедрото, сетне вдигна пръсти и притисна слепоочията си. Опита се да си внуши, че трябва да забрави
да прогони
да избягва
чак до сутринта
и след това
всякакви мисли за безвъзвратно изгубеното
и наскоро припечеленото
защото още не е готов да твори и променя
а само да губи.
Неделя сутрин на третата седмица:
Кандис му подаде гореща чаша кафе. Той я погледна за миг. Имаше нещо странно с чашата. Затършува с ръка по шкафчето и си сложи очилата — колкото да установи, че сега всичко изглежда още по-зле.
— Мерси — промърмори Върджил, пое чашата и се намести, като разплиска част от съдържанието й по чаршафите.
— Днес какво ще правиш? — попита го тя. (Ще търсиш ли работа? — вероятно бе скритият подвъпрос.)
— Ами, ще си търся работа — рече той. Продължаваше да разглежда чашата с присвити очи.
— Аз ще изляза на пазар — уведоми го тя. — И ще прескоча до редакцията да видя има ли нещо за мен. А после смятам да си сготвя вечеря и да я изям сама.
Върджил я погледна изненадан.
— Какво те учудва? — попита го тя.
— Защо сама? — Той свали очилата и ги остави.
— Защото мисля, че започна да ме приемаш за нещо дадено. А това не ми харесва.
— Защо да не ти харесва?
— Няма значение — махна тя с ръка и започна да се облича. — Просто не искам да загубим импулса.
— Импулса ли?
— Виж, всяка връзка се нуждае от малко вдъхновение от време на време. Хванах се, че гледам на теб като на домашен любимец, а това хич не е добре.
— Права си — побърза да се съгласи той.
— Спа ли снощи?
— Не — призна той. — Малко. — Имаше объркан вид.
— И какво друго?
— Друго… чудесно те виждам.
— Ето, видя ли. Значи ме приемаш за даденост.
— Не, искам да кажа… без очила. Мога да виждам без очила.
— Щом е така, радвам се за теб — озъби се тя. — Ще ти се обадя утре. Не тъгувай.
— О, няма — отвърна Върджил, докато разтъркваше замислено слепоочията си.
Тя затвори тихо вратата зад себе си.
Той огледа стаята.
Всичко си беше съвсем на фокус. Не беше виждал нещата толкова ясно от седемгодишна възраст, когато все още не носеше очила.
Това беше първото подобрение, което със сигурност не се дължеше на връзката с Кандис.
— Импулс, значи — промърмори той и примижа към завесите.

Върджил имаше чувството, че е прекарал седмици в канцеларии като тази — меки, пастелни тонове на стените, стоманеносиво бюро отрупано с папки и документи, няколко метални касетки за писма, а зад всичко това мъж, или жена, задаващи с кротък, любезен глас въпроси от психологически характер. Този път беше жена, симпатична, добре облечена с търпеливо, дружелюбно лице. Върху бюрото пред нея лежеше папката с неговото досие и резултатите от психологическото изследване. Отдавна беше хванал цаката на тестовете — поискат ли да им нарисуваш нещо, избягвай заострени предмети и в никакъв случай не скицирай очи, придържай се към рисунки на красиви жени, простовати натюрморти и винаги подчертавай, че интересът ти е насочен към обикновени, практически неща, не без тенденция да ги надмогнеш, но и без излишно фантазиране — покажи, че имаш въображение, но не необуздано. Тя кимна към папката и го погледна проучващо.
— Досието ви е забележително, господин Юлам.
— Върджил, ако обичате.
— Все още има какво да се желае от академичната ви подготовка, но затова пък опитът ви е направо завиден. Предполагам вече знаете какво смятам да ви попитам.
Той опули очи — самата невинност.
— Знаете ли, Върджил, ще ми се да си поговорим за онова, което бихте могли да направите за нас — тук, в компания Кодън. В молбата не сте засегнали кой знае колко тази страна.
Той погледна скришом часовника си, не толкова заради часа, колкото за да провери датата. След около седмица щеше да изчезне и последната надежда да възстанови своите променени лимфоцити. Това наистина беше последният му шанс.
— Квалифициран съм достатъчно, за да се справя с всякакъв вид работа — както лабораторна, така и изследователска. Компанията Кодън е широко известна с фармацевтичните си проучвания и аз наистина съм заинтригуван от тази насока, но мисля, че най-вече ще ви бъда от полза в разработката на биочипове.
Жената отсреща едва забележимо присви очи. Право в целта, помисли си той. Компания Кодън без съмнение се готви за настъпление в сферата на биочиповете.
— В момента не работим върху биочипове, Върджил. А и опитът ви в отглеждането на биологични култури може да послужи там, където изследванията имат далеч по-практическа насоченост. Само че има един малък проблем… — тя направи многозначителна пауза. — Всички ваши характеристики са направо завидни, с изключение на тази от последния ви работодател — Генетрон.
— Вече ви обясних, че става дума за лично неразбирателство…
— Да, обикновено не обръщаме внимание на подобни неща. В нашата компания се гледа най-вече на качествата на наемания служител. Понякога обаче, предпочитам да се осланям на инстинкта си. Имам чувството, че във вашия случай нещо не е съвсем наред. В Генетрон сте разработвали биочипове, нали?
— Да, бях член на групата.
— Така. Готов ли сте да ни предложите опита, който сте натрупали в Генетрон?
Иначе казано, ще споделиш ли с нас тайните на бившите си работодатели?
— Да и не — отвърна той. — Първо, аз не бях в сърцевината на проекта. Не съм запознат с най-строго охраняваните му тайни. Бих могъл обаче да ви представя резултатите от моите собствени изследвания. Стига да ме наемете, разбира се. Но те и без това ще са част от онова, което бих могъл да правя за вас. — Надяваше се отговорът му да е попаднал някъде по средата — на неутрална територия. Той беше абсолютно неверен — Върджил знаеше всичко за биочиповете на Генетрон, но същевременно бе зачеркнал концепцията за биочиповете като безперспективна, мъртвородена.
— Ммм-хъмм. — Тя прелисти няколко страници от папката. — Върджил, ще бъда напълно откровена с вас. Може би по-откровена, отколкото бяхте вие с мен. Появата ви тук малко ни изненада, вие сте странен човек, затворен, усамотен… но все пак, бяхме склонни да ви вземем на работа… ако не беше една дребна подробност. С господин Ротуайлд съм в приятелски отношения. Много добри приятели сме. Та той ми повери информация, която би трябвало да се смята за секретна — в Генетрон, искам да кажа. Не назова никакви имена, а и едва ли е имал представа, че някой ден ще застанете пред моето бюро. Разказа ми, че някой в Генетрон се захванал с рекомбиниране на ДНК от бозайници в нарушение на разпоредбите от Националния Институт по Здравеопазване. Имам подозренията, че точно вие сте били този човек. Така ли е?
От близо година никой не беше уволняван от Генетрон. Не му остана друго, освен да кимне.
— Ето това ме безпокоеше. Той каза, че вие сте брилянтен учен, но всяка компания, която ви наеме, ще си има ядове. Заплашваше да ви вкара в черните списъци. Е, в наши дни много компании и лаборатории не обръщат особено внимание на тези неща. Но точно във вашия случай ние в компания Кодън знаехме малко повече, отколкото би трябвало. Казвам ви всичко това, за да не остане и следа от недоразумение. Но трябва да разберете, че го споделям на четири очи. Официалната причина да отхвърля молбата ви ще бъде вашето психологическо изследване. Рисунките ви са твърде раздалечени една от друга, което недвусмислено подсказва, че сте склонен към самоизолация и напълно неспособен да работите в колектив. — Тя му подаде обратно досието. — Някакви възражения?
Върджил поклати глава.
— Вие дори не познавате Ротуайлд — рече той, докато поемаше папката. — Това ми се случва за шести път.
— Мислете каквото желаете, господин Юлам. В нашите тежки времена компании със сродни проучвания гледат да си помагат с всичко, с каквото могат. За пред публиката сме се хванали за гушите, но не и зад завесата. Приятно ми беше да разговарям с вас, Върджил. Всичко хубаво.
Когато излезе навън, посрещна го ярка слънчева светлина. Той спря и замижа объркано.
Всички негови усилия бяха обречени на провал. Кой знае — може би толкова по-добре.

Волвото мъркаше безгрижно по почти пустото платно на магистрала 5. От двете му страни се ширеха памучни полета, изпъстрени с дребни, зеленикави горички. Потънал в размисли и тревоги, Върджил почти механично взе отбивката за шосе 580 в покрайнините на Трейси. Полетата останаха назад, горичките се сгъстиха, а дърветата поизправиха.
Никога през целия си живот не беше се чувствал толкова добре и точно това го безпокоеше. Вече две седмици откакто бе престанал да подсмърква — точно в разгара на най-алергичния сезон. Последния път, когато навести Кандис за да й съобщи, че ще ходи на гости при майка си в Ливърмор, тя се изненада от здравия, почти мургав цвят на кожата му.
— При всяка среща изглеждаш все по-добре, Върджил — рече му на раздяла и се наведе да го целуне. — Връщай се по-скоро. Ще ми липсваш. Най-вече заради импулса.
Изглеждаше по-добре, чувстваше се по-добре и не беше чак толкова сантиментален, за да повярва, че причина за всичко това е любовта. Каквото и да изпитваше към Кандис.
Причината бе друга.
След близо десет часа непрестанно шофиране най-сетне навлезе в центъра на Ливърмор по Ийст авеню. Малко, бедно градче, с тухлени къщи, стари, дървени ферми и няколко модерни търговски центрове почти като тези в Калифорния… На другия край на града издигаше снага корпусът на Националната Ливърморска Лаборатория „Лоурънс“, където освен всичко друго се разработваха и ядрени оръжия.
Април Юлам живееше в една добре поддържана, почти стогодишна къща встрани от Първа улица. Къщата беше боядисана в зелено и имаше стръмен покрив. Две малки градинки отпред, метална ограда и тясна павирана пътечка до стълбите на вратата. Верандата беше остъклена с дървена дограма, а през зимата се затваряше с капаци. Входната врата бе масивна, с малко, зарешетено прозорче.
Още докато паркираше отпред майка му застана на прага — облечена с широка копринена рокля и обувки на високи токчета. Имаше гарвановочерна коса, съвсем леко заскрежена на слепоочията. Тя поздрави Върджил със сдържана прегръдка, докосвайки за миг ръката му със студените си пръсти.
Първото, което зърна, когато влезе в просторния хол, бе статуята на Буда, донесена от баща му при една екскурзия до Тайван. Франк, баща му, ги беше изоставил, още докато живееха в Тексас и Върджил едва бе навършил десет. Някъде по това време двамата с Април се преселиха в Калифорния. Майка му не си намери друг, все се оправдаваше, че й било минало времето. Върджил така и не знаеше, дали двамата са разведени официално. Баща си помнеше като човек с рязък глас и движения, не особено грижлив, нито пък забележително интелигентен, с гръмогласен смях, вероятно прикриващ липсата на самоувереност. Не му липсваше особено, освен в поетичния смисъл — като носталгия по бащината фигура, по въображаемия вечен приятел.
— Заряза работата, значи — промърмори Април, докато оглеждаше сина си с майчинска загриженост.
Върджил не й беше разказвал преживелиците си, но дори и не попита откъде й е известно. Тя беше далеч по-проницателна от своя съпруг и все още умееше да прозира с лекота зад завесата, с която Върджил прикриваше безпокойството си.
Той кимна.
— От пет седмици.
— Други възможности?
— Не съм търсил.
— От предразсъдъци ли пострада този път?
— Нещо такова.
Тя се усмихна, сигнал за продължение на словесната им фехтовка. Въпреки другите си недостатъци, синът й си оставаше все така умен и забавен. Не съжаляваше, че е изгубил работата си, приемаше го за свършен факт, знаейки, че или ще изплува, или ще потъне. В миналото въпреки затрудненията си той неизменно бе намирал пътя към повърхността — вярно, след доста шляпане и гълтане на вода, но все пак бе изплувал.
Не беше искал от нея пари откакто напусна дома преди десет години.
— И дойде да навестиш старата си майка, а? Да видиш как я карам.
— И как я караш?
— Затънала съм до гуша, естествено. На всичко отгоре се явиха шестима ухажори само за последния месец. Само шестима. Лошо е човек да остарява — навалицата край мен ще ми липсва.
Върджил се изкиска и поклати глава. Майка му беше просто невероятна.
— Хареса ли си някой?
— Никога вече — намръщи се тя. — Слава Богу, по-добър от Франк няма.
— Уволниха ме, защото се занимавах със собствен експеримент — рече той. Тя кимна и попита дали иска бира или вино.
— Бира — отвърна той.
Тя посочи кухнята.
— Хладилникът е отключен.
Избра си „Дас Еквис“ и избърса влагата от бутилката в ръкава си, докато се връщаше. Настани се в един фотьойл с широка облегалка и отпи жадно.
— На ги ли впечатли с интелекта си?
Той поклати глава.
— Никой не ме разбира, мамо.
Тя се загледа нейде над рамото му и въздъхна.
— Че то и аз не те разбирах. Очакваш ли да те вземат скоро на работа?
— Вече ме пита.
— Мислех, че като променя въпроса ще получа по-добър отговор.
— Отговорът ще е същият дори ако ме попиташ на суахили. Писна ми да се бъхтя за други.
— О, моят нещастен, неразбран син.
— Майко — погледна я раздразнено той.
— Какво си направил?
Той й предаде накратко събитията, но не беше сигурен дали е схванала всичко.
— Действал си зад гърба им — заключи тя накрая.
Той кимна. — Ако имах само още един месец… ако Бернард беше видял над какво работя — тогава всичко щеше да е съвсем различно.
— И въобще нямаше да се сетиш за старата си майчица.
— Може и да си права — призна Върджил. — Ах, забравих, имам си момиче. Жена де.
— Не е съвсем жена, щом ти позволява да й викаш момиче.
— Много е независима. — Той се зае да разказва за Кандис и за връзката им. — Взех да свиквам с нея. Но напоследък си поомръзнахме и решихме да се разделим, за да изпитаме чувствата си.
— Хубаво — прекъсна го тя. — Кажи сега защо ти беше нужна помощта на известен мозъчен хирург като Бернард?
— Той не е само мозъчен хирург. От доста време се занимава с Изин.
— Какво е Изин?
— Изкуствен интелект.
— Аха. — Тя се усмихна лъчезарно. — И така — ти си безработен, на всичко отгоре си влюбен и нямаш никакви благоприятни перспективи. Мноого ме ощастливи с тези съобщения. Какво друго?
— Друго — експериментирам върху себе си.
Април се опули в него.
— Как?
— Ами, с тези клетки, които промених. Трябваше да ги изнеса по някакъв начин от лабораторията и аз ги инжектирах в себе си. Бедата е, че след това нямах достъп до каквато и да било лаборатория. Едва ли ще успея да ги възстановя.
— Как да ги възстановиш?
— Като ги отделя от другите. В кръвта са милиони, мамо.
— Щом са твои собствени клетки, защо се тревожиш?
— Да си забелязала нещо странно?
Тя примижа към него.
— Не си толкова блед и си сложил контактни лещи.
— Не нося контактни лещи.
— Тогава може би си променил навиците си и избягваш да четеш вечер. — Тя поклати глава. — Никога не съм разбирал интереса ти към подобни глупости.
Върджил я погледна стреснато.
— Ти дори не можеш да си представиш колко е важно…
— Не се докачай от старческите ми подмятания. Пък и като гледам докъде я докара светът заради хората от твоята черга — с интелектуални наклонности. Всичко, което правите в тези ваши лаборатории е да ни доближавате до края…
— Мамо, не бива да съдиш за всички учени по мен. Едва ли съм най-типичният представител. Може би съм малко по… — той не можа да намери точната дума и изпръхтя ядно. Тя махна усмихнато с ръка.
— Смахнат? — подсказа му услужливо.
— Неортодоксален — поправи я Върджил.
— Не разбирам накъде биеш, Върджи. Що за клетки са тези твоите? Нали са си твои — от твоята кръв?
— Мамо, те могат да мислят.
И този път за негова изненада реакцията й бе съвсем уравновесена.
— Заедно — искам да кажа всичките, или поотделно?
— Поотделно. Макар по време на експериментите да показваха тенденция към създаване на групи.
— Добронамерени ли са?
Върджил погледна отчаяно в тавана.
— Това са лимфоцити, мамо. Те дори не живеят в нашия свят. Не мога да бъдат нито добронамерени, нито злонамерени по начина, по който ние разбираме тези думи. За тях всичко е химична реакция.
— Щом могат да мислят, значи могат и да чувстват — ако въобще струва нещо житейският ми опит. Или ако не са като Франк. Разбира се, той не си падаше много по мисленето, така че сравнението не е от най-подходящите.
— Така и не ми остана време да разбера какво представляват и какви са техните… потенциали.
— Какво е това потенциал?
— Сигурна ли си, че искаш да разбереш?
— А за какво тогава ще те питам?
— Вярно. Истината е, че не зная нищо за техните потенциали. Сигурен съм обаче, че са грамадни.
— Върджил, винаги си бил практичен човек — дори в лудостта си. Какво точно очакваше да спечелиш?
Това го завари съвсем неподготвен. Най-много се боеше от този разговор — за целите и смисъла. Как да й обясни колко важно може да е подобно откритие? Успехът за нея бе да натрие носа на съседите.
— Не зная. Може би нищо. Хайде стига сме приказвали.
— Щом казваш. Какво искаш за вечеря?
— Нещо от мароканската кухня.
— А танцьорка не щеш ли?
Стаята му изглеждаше така, сякаш едва вчера я беше напуснал. Филмови плакати по стените — сигурно доста ценни след всичките тези години, стари играчки, дървени, добре съхранени мебели. Дори чаршафите на леглото бяха с познатите картинки на ловци и мечки. Изтегна се отгоре и се загледа в рафтчето с научни списания, които събираше грижливо в годините на пубертета. В мрака, малко преди да заспи, Върджил почувства странен сърбеж по гърба. Той се почеса замислено, сетне скочи, сграбчи пижамата и взе да се търка с нея. Кожата му буквално пламтеше.

Разпери пръсти и докосна лицето си — беше подпухнало, променено, нечие друго лице. Носът му бе издължен, дори устните изглеждаха съвсем различни при допир. Но само с едната ръка, за другата нямаше нищо странно. Всичко това го озадачи. Не беше естествено между двете ръце да има такава рязка сетивна разлика.
Пъхтейки като от прекомерно усилие Върджил се надигна от леглото, влезе в банята и запали лампата. Гърдите го сърбяха нетърпимо. Пространството между пръстите му сякаш се беше превърнало във вход на мравуняк. Не беше се чувствал толкова зле от единадесет годишна възраст, когато се разболя от дребна шарка — месец преди баща му да ги зареже. Все така подтиснат той съблече и долнището на пижамата и пристъпи под студения душ, надявайки се поне на временно облекчение.
Водата потече на тънка струйка от стария ръждясал душ, стече се по главата и лицето му и продължи надолу по гърба и гърдите, оформяйки пъргави ручейчета. Сега вече и двете му ръце бяха изключително чувствителни и ударите на капките наподобяваха иглени убождания, ту топли, ту студени, горящи и смразяващи. Той протегна рязко ръце и почувства дори съпротивлението на въздухо по кожата си.
Остана още петнадесет минути под душа, докато сърбежът постепенно намаля. През цялото време дращеше и масажираше най-чувствителните места и кожата там придоби пламтящочервен цвят. Последни изчезнаха бодежите в дланите и пръстите му.
Излезе, но вместо да се облече застана гол пред разтворения прозорец на спалнята. Отвън полъхваше приятно прохладен ветрец.
— Дявол да го вземе — промърмори Върджил. Обърна се и се огледа в огледалото на гардероба. Гърдите му бяха изпъстрени с алени резки от разчесването. Отново се завъртя и надникна през рамо да види гърба си.
Бледи широки ленти опасваха плешките му от рамо до рамо и се пресичаха надолу по ребрата, съставяйки някаква налудничава, лишена от смисъл кожна карта. Още докато ги разглеждаше те започнаха да избледняват и само след минута вече се питаше дали не са му се привидели.
С разтуптяно от уплаха сърце Върджил вдигна дъската на тоалетната, седна и се загледа в босите си крака. После неочаквано започна да се смее — отпърво тихо, сетне гърлено и гръмогласно.
— Малките глупчовци са се захванали за работа, а? — попита се шепнешком той.
— Ей, Върджил, добре ли си? — извика майка му зад вратата.
— Добре съм — успокои я той. Все по-добре и по-добре, с всеки изминал ден.
— Така и ще издъхна някой ден без да ви разбера вас, мъжете — говореше майка му, докато си наливаше втората чаша гъсто черно кафе. — Все обмисляте всичко внимателно и накрая винаги го закъсвате.
— Не съм го закъсал, мамо. — Дори пред себе си не звучеше достатъчно убедително.
— Не си ли?
Той сви рамене.
— Здрав съм. Мога да изкарам още много месеци без работа — а и все нещо ще изскочи отнякъде. — В това имаше немалка доза истина. — Дори започнах да преодолявам депресията.
— Какво знаеш ти за депресията. Дори не разбираш смисъла на тази дума. Трябваше да изкараш няколко години като жена и тогава щях да те питам.
Утринното слънце сияеше жизнерадостно зад спуснатите щори на прозореца.
— Понякога се държиш с мен така, сякаш съм тухлена стена — оплака се Върджил.
— Ами, че ти си си такъв — понякога. Мисля си, че въобще не си пораснал, същият сантиментален глупчо си. Може да си гениален, но си момче.
— А ти — отвърна той с капризна гримаса, — си самото олицетворение на майчината утеха и подкрепа.
— Не обиждай старата си майка, Върджи. Разбирам те и ти съчувствам точно толкова, колкото заслужаваш. Хайде, признай ми, че си го закъсал. Нещо с тоя твой експеримент, нали?
— Кога ще престанеш да човъркаш с пръст в раната? Аз съм учен, заразих се доброволно и поне досега… — Той млъкна и кръстоса обидено ръце. Този разговор губеше своя смисъл. Нямаше никакво съмнение, че лимфоцитите, които си бе инжектирал, отдавна са измрели и са се разпаднали. По време на краткото си пребиваване в епруветките антигените им са претърпели достатъчно сериозни изменения за да не бъдат разпознати като „свои“ при завръщането в кръвта. Вероятно още непосредствено след инжектирането са били „атакувани“ и разрушени. Всякакви други предположения просто бяха лишени от логична обосновка. Това снощи трябва да е било някаква късна алергична реакция. Защо трябва да обсъжда разни хипотетични възможности с майка си или с други хора…
— Върджи?
— Всичко беше чудесно, Април, но мисля, че е време да си вървя.
— Още колко ти остава?
Той се надигна и я погледна стреснато.
— Но аз не умирам, мамо.
— През целия си живот си гонил някаква определена цел. Струва ми се, че сега я постигна.
— Дрънкаш абсолютни небивалици.
— Не ме мисли за изкукуригала, Върджи. Спомни си какво ми каза… аз също не съм тухлена стена. Ще ти го повторя. Каза ми, че си създал разумни клетки и чуй какво мисля аз… Всеки, който някога е почиствал тоалетна, или се е ровил в боклуците ще потрепери при мисълта за бацили, които мислят. А какво ще стане, когато те ни нападнат, Върджи? Обясни това на старата си майчица.
Той не отговори. Не беше сигурен дали въобще има смисъл да поддържа подобен спор. Ала въпреки това почувства, че стомахът му се свива.
И друг път го беше правил — първо закъсваше, а сетне се връщаше за утеха при майка си. С някаква свръхестествена последователност тя съумяваше неизменно да надуши нередностите и да ги изложи пред него така, че да изглеждат неизбежни. Едва ли би могъл да я обича точно заради това, но пък от друга страна лечението винаги помагаше.
Той се изправи, наведе се и я потупа успокояващо по ръката. Тя стисна пръстите му в своите.
— Тръгваш си значи.
— Да.
— Още колко ни остава, Върджил?
— Какво? — В първия миг не можа да разбере какво го пита, но очите й се изпълваха със сълзи и той потрепери.
— Върни се при мен, ако успееш — рече тя.
Той сграби ужасен куфара — приготвен предната вечер — изтича надолу по стълбите и го хвърли на задната седалка на волвото. Докато заобикаляше припряно колата удари болезнено коляното си в бронята. Болката беше остра, пронизваща, но почти веднага изчезна. Отпусна се на седалката и запали мотора.
Майка му стоеше подпряна на верандата, а полите на дългата й рокля се развяваха от утринния ветрец. Върджил й помаха, докато завиваше в двора. Какво друго му оставаше? Та тя му беше майка. Въпреки, че понякога я мислеше за вещица.
Той тръсна глава докато в ушите му зазвъня, успя да задържи колата на пътя и натисна газта.
Белезникава, изпъкнала ивица пресичаше опакото на лявата му ръка, като тъничка нишка лепило, останала върху кожата му.

Небето беше закрито от гъсти облаци след доста нехарактерната за летния сезон буря, въздухът бе прохладен, а прозорецът на спалнята бе покрит от едри дъждовни капки. Макар и през два квартала, тътнежът на океана се чуваше съвсем ясно — приглушен подземен грохот. Върджил седеше пред компютъра, подпрял брадичката си с ръка и наблюдаваше извиващата се на екрана ДНК-молекула, заобиколено от протеинова мъгла. Ярки мигащи точици бележеха местата на ензимно въздействие, благодарение на които молекулата се разгъваше за да бъда подложена на транскрипция.
Съвсем скоро ще трябва да се посъветва с някой сериозно — някой, който за разлика от майка му и Кандис се оправя далеч по-добре с тези проблеми. Кандис се нанесе при него около седмица след като се върна от посещението при Април, поддържаше жилището и му готвеше.
Понякога двамата пазаруваха заедно и той го намираше за забавно. Кандис обичаше да му помага, докато се избира дрехи и той нямаше нищо против допълнителните разходи, въпреки че спестяванията му се топяха със заплашително темпо.
Мълчеше единствено, когато го разпитваше за неща, които я плашеха. Питаше се защо настоява да се любят на тъмно.
Предложи му да ходят на плаж, но сега пък той отказа.
Все се безпокоеше от нарастващите периоди, които прекарваше под новата лампа.
— Върджи? — Кандис стоеше на прага на спалнята, загърната в мек плюшен халат с грамадни рози отпред.
— Не ме наричай така. Мама ми вика по този начин.
— Прощавай. Нали щяхме да ходим на разходка в зоопарка. Забрави ли?
Той започна да гризе замислено нокътя се. Престори се, че не я е чул.
— Върджил?
— Нещо не се чувствам добре.
— Никога не излизаш. Ето защо.
— Всъщност, чувствам се чудесно — рече той и завъртя стола. Втренчи поглед в нея, но не обясни какво е имал пред вид.
— Не те разбирам.
Посочи й екрана.
— Защото все не ми позволяваш да ти обясня.
— Винаги побесняваш, а аз се обърквам още повече — оплака се тя намусено.
— Много повече са отколкото смятах в началото.
— Кое, Върджил?
— Последователностите. Комбинациите. Енергията.
— Моля те, говори ясно.
— Попаднах в капан. Прелъстен, но не изоставен.
— Не съм те прелъстявала…
— Не ти, скъпа — произнесе отнесено той. — Не ти…
Кандис пристъпи уплашено към бюрото, сякаш мониторът можеше да я ухапе. Учите й бяха навлажнени, тя прехапа долната си устна.
— Мили?
Той маркира няколко поредици от цифри в долния край на екрана.
— Върджил.
— Аха?
— Да не си направил нещо в работата… там, където си работил преди да се запознаем?
Той завъртя глава и я погледна неразбиращо.
— Ами например с компютрите. Да не си се ядосал и да си ги объркал?
— Не — отвърна той и се ухили. — Не съм ги обърквал. Оставих нещичко, но те няма да го надушат.
— Питам, защото навремето ходех с един, който се държеше странно — съвсем като теб. Не искаше да излиза, не му се приказваше.
— И какво беше направил? — попита Върджил, докато тракаше по клавиатурата.
— Обрал някаква банка.
Пръстите му замръзнаха. Той вдигна очи към нея. Кандис плачеше.
— Много го обичах, но като разбрах, реших да го оставя — продължи тя. — Не можех да живея с такова лайно.
— Не се безпокой.
— Преди няколко седмици бях решила да те напусна — продължи тя. — Мислех, че сме изчерпали всичко интересно между нас. Но ми стана нещо. Никога не съм срещала друг мъж като теб. Ти си луд. Изкретенясал умник, не побъркано говно като другите. Мислех си, че ако поне малко си поживеем всичко ще се оправи. Слушах те внимателно, докато ми обясняваше разни неща и дори вярвах, че някой ден ще почна да разбирам по малко от биология и електроника. — Тя посочи екрана. — Опитвах се да те слушам. Наистина, повярвай.
Върджил я наблюдаваше зяпнал от неочакваното избухване. Накрая протегна ръка и изключи монитора.
— А после разбрах, че те обичам. Докато беше при майка ти. Не е ли странно?
— Кандис…
— Така че, ако си извършил нещо ужасно, ще ме боли и мен, не само теб. — Тя отстъпи назад.
— Кандис, не искам да ти сторя нищо лошо.
— Зная, ти си добър.
— Вече ти обясних всичко. И пак бих ти го обяснил, ако знаех какво става в мен. Но не зная. Не съм извършил нищо, заради което да ме пратят в затвора. Нищо незаконно. — Освен, че подправих здравната си осигуровка.
— Защо не ми кажеш какво всъщност те безпокои? Защо не поговорим като приятели? — тя дръпна другия стол и седна срещу него.
— Казах ти вече, не знам какво ми е.
— Значи си направил нещо… със себе си, така ли? Да не си се заразил с някоя болест в лабораторията? Чувала съм за тези неща. Докторите и учените понякога пипват разни работи.
— И ти си като майка ми — поклати глава той.
— Безпокоим се, Върджил. Кога ще ме запознаеш с нея?
— Май няма да е скоро.
— Прощавай, но аз… — Тя поклати енергично глава. — Просто исках да узная.
— Няма нищо.
— Върджил.
— Да?
— Обичаш ли ме?
— Да — отвърна той и остана изненадан от категоричността си.
— Защо?
— Защото ние с теб си приличаме — рече той. Не беше сигурен за какво говори — може би, че и двамата са обречени на постоянни провали, на някаква вродена неспособност да докажат себе си.
— О, стига.
— Наистина. Може би не го виждаш.
— Признавам, че не съм умна като теб.
— Понякога е голяма мъка да си умен.
Дали и те не откриват сега същата житейска философия, моите малки лимфоцити? Че да си умен е голяма мъка.
— Защо не излезем да се поразходим с колата, или на пикник? Ще вземе студено пилешко.
Той включи монитора, попълни последната колонка с цифри и изведнъж осъзна, че е узнал онова, което го вълнуваше доскоро. Лимфоцитите наистина можеха да предават генетичен материал на други видове клетки.
Можеха да правят и с други хора това, което правеха с него.
— Ами да — подхвърли той. — Защо да не идем на пикник? Чудесна идея.
— А като се върнем… ще го направим ли на запалени лампи?
— Защо не? — Рано или късно ще трябва да узнае. Би могъл да измисли някакво подходящо обяснение заради ивиците. Слава богу поне резките бяха изчезнали след лечението с кварцова лампа.
— Обичам те — прошепна тя без да става от стола.
Той съхрани компютърната информация и графиката и се обърна към нея.
— Благодаря ти — отвърна също шепнешком.

Ървин, Калифорния
Изминали бяха близо две години от последната среща на Едуард Мълиган с Върджил. Спомените на Едуард от онова време никак не съответстваха на мургавия, ведро усмихнат и добре облечен господин, застанал пред него. Бяха се уговорили предния ден по телефона да се срещнат и обядват и сега се разглеждаха любопитно пред вратата на ресторанта за служещи в новия медицински център на Ървин „Маунт Фрийдъм“.
— Върджил? — Едуард му стисна ръката и го огледа смаяно. — Ти ли си това?
— Радвам се да те видя отново, Едуард. — Върджил му отвърна със здраво ръкостискане. Беше изгубил десетина килограма от предишното си тегло, но крайният резултат бе повече от задоволителен. В медицинския факултет Върджил бе пухкаво, пъпчиво и къдрокосо момче, което обичаше да се забавлява, като връзва оголени жици за бравите, тайно им пробутва прахчета, от които урината посинява и никога не ходи на срещи с момичета, освен веднъж с Ейлиън Термагант, която споделяше някои от физическите му характеристики.
— Изглеждаш фантастично — заключи Едуард. — Да не си прекарал лятото на Караибите? — Междувременно се бяха подредили на опашката пред шублера с храната.
— Този тен — обясни Върджил, — получих след тримесечно излежаване под кварцова лампа. А зъбите ми се изправиха от само себе си. За останалото също ще получиш обяснение, но след като останем насаме, или поне никой не ни обръща внимание.
Едуард го насочи към пушаческия ъгъл, където седяха само трима самотници.
— Говорех сериозно — продължаваше темата той. — Наистина си се променил. Изглеждаш страхотно.
— В интерес на истината, промяната е далеч по-голяма, отколкото би могъл да си представиш. Как е Гейл?
— Не се оплаква. Оженихме се преди година.
— Ей, поздравления. — Върджил си отряза парченце ананас. Беше избрал плодова салата. — Друго да забелязваш? — попита той с леко притеснен глас.
— Ами… — Едуард се поколеба.
— Гледай внимателно.
— Не съм съвсем сигурен. Ах, да. Не носиш очила. Контактни лещи?
— Не, не ми трябват повече.
— И си намерил добър шивач. Кой ти даде тези съвети? Надявам се тя да е също толкова сексапилна, колкото и надарена с вкус.
— Кандис. ЗНаеш ли, уволниха ме от работа. Преди четири месеца. Сега я карам на спестявания.
— Чакай де, помня че се беше настанил добре. Къде беше точно?
— В Генетрон — Ензимната долина. Може и да си чувал за тях. Всеки момент ще излязат на пазара с огромна рекламна кампания. Осъществиха пробив в БМП.
— Биочипове?
Той кимна.
— Някои от техните вършат истинска работа.
— Какво? — Едуард го погледна изненадано.
— Микроскопични биокомпютърчета. Инжектират се в човешката кръв и там се захващат за работа — поправят всичко, каквото им наредят. С личното одобрение и благословия на доктор Михаел Бернард.
Бръчката между веждите на Едуард се задълбочи.
— Божичко, Върджил. Че Бернард е повече от светец. Миналия месец му лепнаха снимката на корицата на „Мега“ и „Ролингстоунз“. Защо ми разказваш всичко това?
— Истина е, че трябва да се пази в тайна. Нали разбираш, пазар, конкуренция и прочие. Аз обаче разполагам със свои хора вътре в компанията. Да си чувал нещо за Хейзъл Овертън?
Едуард поклати глава.
— Трябваше ли?
— Вероятно не. Мислех, че ме мрази в червата. Оказа се, че таяла завистливо уважение към мен. ПРеди около два месеца ми позвъни и ме попита, дали не бих могъл да отпечатам под мое име статията й за Ф-факторите при геномите на Е. коли. — Той се огледа подозрително и сниши глас. — Ти прави каквото искаш, но аз приключих с тези копелдаци.
— Ще ме правиш богат, а? — ухили се Едуард.
— Ако си съгласен. Изслушай ме само докрай, преди да се втурнеш към твоя брокер.
— Не ще и дума. Продължавай, моля ти се.
Върджил дори не бе докоснал остатъка от салатата. Стигаше му парчето ананас.
— Навлязох в този бизнес преди около пет години. Нямах проблеми да си намеря работа заради дипломата от медицинския факултет и опита ми от работата с компютри. Първите, при които влязох, бяха Генетрон и те ме взеха.
— Толкова лесно?
— О, не. Поправих това онова в досието си. Все още никой не е разбрал. Изкарах се голям специалист по техните проблеми, освен това веднага щом постъпих направих някои не съвсем маловажни открития за белтъчните структури при ранните прототипове на биочиповете. Генетрон разполага със солидна подкрепа и нямахме никакви финансови ограничения. След четири месеца се захванах и с мои собствени изследвания, използвайки тяхната лабораторна база. Тук също направих открития. — Той махна нервно с ръка. — Ей тогава не ми провървя. Оставах да работя извънредно, онези от ръководството надушили и ме уволниха. Все пак успях да спася… част от експеримента. Не бях обаче достатъчно предвидлив. Така или иначе експериментът продължава и сега — в извънлабораторни условия.
Едуард винаги бе смятал Върджил за амбициозен и малко смахнат. Още по време на следването той си беше навлякъл гнева на факултетската управа. Във всеки случаи интересите му в науката бяха като на изстрадал на женска ласка нещастник, пред когото неочаквано разтваря обятия страстна хубавица — тоест, винаги готов да скочи с главата напред. Изглежда и този път бе станало нещо подобно.
— Извън лабораторията? Не те разбирам.
— Искам да ме изследваш. Всичко, каквото се сетиш. Все едно, че съм болен от рак. После ще ти обясня.
— Че това може да излезе и десет хиляди долара.
— Каквото успееш. Ултразвук, магнитен резонанс, скенер, термограма… всичко.
— Не зная дали ще ме допуснат и до половината от тези апарати. Скенера например, го инсталираха само преди няколко месеца. ЗАщо избра все най-скъпите…
— Тогава ултразвук и магнитен резонанс. Това ще ти бъде достатъчно.
— Върджил, аз съм гинеколог. Не съм лаборант. Гинеколог — чуваш ли ме? Мога да ти помогна само ако се превръщаш в жена. Шегата настрана.
Върджил се наведе напред, като едва не цопна с лакът в чинията.
— Изследвай ме внимателно и тогава… — той присви очи и поклати глава. — Тогава ще видиш.
— Добре де, ще те запиша за ултразвук и магнитен резонанс. Но кой ще плаща?
— Имам застраховка. Преди да напусна промених някои неща в здравното ми досие в Генетрон. Стига да е в рамките на стотина хиляди долара и въобще няма да им направи впечатление. Трябва обаче да не вдигаме много шум.
— Не зная дали си представяш колко много искаш от мен, Върджил.
— А ти искаш ли да влезеш в историята на медицината, или не?
— О, я стига си се шегувал.
Не и с теб, приятелче — поклати глава Върджил.
Едуард уреди всичко необходимо още същия следобед, като попълни собственоръчно формулярите. Доколкото беше запознат с бюрократичната страна на въпроса, всичко, което искаха от него бе съвсем изпълнимо, стига да беше обезпечено финансово. Реши да не вписва нищо за своята работа. В края на краищата с Върджил бяха стари приятели — още от времето, когато му пробутваше разни неща за посиняване на пикнята.
Наложи се да остане извънредно и той позвъни на Гейл за да я предупреди. Тя въздъхна с примиреността на докторска жена и го предупреди, че ще му остави сандвич в кухнята на масата.
Върджил се върна към десет вечерта и Едуард вече го очакваше пред едно странично крило на третия етаж, което сестрите наричаха „Отделението на Франкенщайн“. Когато Върджил влезе Едуард седеше в просторното меко кресло и четеше старо списание. Под флуоресцентните лампи кожата му беше придобила маслинен цвят.
Едуард махна на нощната сестра, че това е пациентът, който очаква и поведе Върджил към вратата на диагностичното отделение. Никой не бързаше да заговори. Влязоха вътре, Върджил се съблече без подкана и Едуард му посочи меката кушетка с бял чаршаф.
— Глезените ти са оттекли — отбеляза с професионален тон той. Не бяха меки и подпухнали, а имаха плътна консистенция. Изглеждаха здрави, макар и променени. — Хъм — продължи той, но Върджил го спря с поглед, който казваше: още не си видял всичко. — Добре. Сега ще те подложа на кратка серия от изследвания и ще събера резултатите в компютъра. Първо на ултразвук. — Едуард нагласи трансдюсера и започна да го плъзга с внимателни движения по тялото на Върджил. След това го накара да влезе в тясна, въртяща се ниша, където имаше цял мощен ултразвуков комплекс. Докато свършат Върджил беше плувнал в пот.
— Клаустрофобията ли те мъчи? — попита го Едуард.
— Не колкото по-рано.
— Магнитният резонанс е малко по-неприятен.
— Води ме, палачо.
След около час приключиха, преместиха се в тесен кабинет със светещи табла по стените и няколко монитора и Едуард се настани зад компютъра. На екрана се появиха серия от познати очертания.
— Започвам със скелета — обясняваше Едуард, но млъкна и се ококори в екрана. — Преди колко време е била катастрофата? — попита той като се надвеси напред.
— Не е имало никаква катастрофа — отвърна Върджил.
— Какво, да не са те понатупали някъде. Хайде, сега не е време за тайни.
— Не ме разбираш, Едуард. Погледни внимателно образа. Това не са последствия от травма.
— Ами тези удебеления тук — посочи той. — Виж си ребрата — целите са покрити със зигзагообразни линии. Очевидно са били натрошени. Също и…
— Прегледай гръбначния стълб — посъветва го Върджил. Едуард бавно завъртя изображението на екрана.
Този път не можа да сдържи възклицанието си. Картината беше направо фантастична. Гръбначният стълб на Върджил бе като броеница от триъгълни кости, които се съчленяваха по невъобразим начин.
— Може ли да те пипна? — попита Едуард. Върджил кимна. Изтегна се на кушетката, разкопча ризата и Едуард прокара разтреперани пръсти по гърба му. — Не мога да ги стигна — изсумтя той. — Всичко е толкова гладко… и гъвкаво — колкото по-силно притискам, толкова повече нараства съпротивлението. — Той се изправи и огледа замислено Върджил. — Я гледай, нямаш зърна. — На тяхно място бяха останали само тъмни пигментирани отпечатъци.
— Видя ли? — тържествуваше Върджил. — Преправят ме отвътре навън.
— Глупости.

— Нима не вярваш на очите си? — изненада се Върджил. — Така е — аз не съм същият, какъвто бях допреди четири месеца.
— Не разбирам за какво говориш. — Едуард продължаваше да сменя изображенията, разглеждаше ги от различни гледни точки, сверяваше данните.
— Виждал ли си някога подобно нещо? Човек, с подобна конструкция?
— Не — призна Едуард. Той стана, заобиколи бюрото, затвори вратата и пъхна ръце в джобове. — Какво, по дяволите, си направил?
Върджил му разказа. В началото не беше съвсем последователен, но Едуард попълни празнините в обясненията му с допълнителни въпроси.
— Как успя да конвертираш ДНК така, че да разчита и записва едновременно?
— Първо, за целта е необходимо да намериш подходящ по дължина сегмент от вирусна ДНК, който кодира топоизомерази и жирази. Прикачваш този сегмент към твоята ДНК и я улесняваш да намали свързващото си число — извършваш отрицателно свръхнамотаване на молекулата. Лично аз в началото на експеримента използвах етанид, но…
— Не задълбочавай, моля те. Не съм разтварял учебника по молекулярна биология от години.
— Крайната цел е да се прибавят и отделят сегменти от ДНК и създадената обратна ензимна връзка поема тази функция. Когато този процес приключи молекулата ще се разгъне за транскрипция и твоята програма ще бъде разпечатана върху две огледални РНК молекули. Едната от тях след това се отправя към разчитащата рибозома и се използва за белтъчен синтез. За целта в началото на веригата трябва да е записан най-прост стартиращ код…
Едуард остана прав до прозореца и слуша търпеливо в продължение на близо половин час. Накрая, след като се увери, че Върджил няма никакво намерение да спира, нито пък се изморява, той вдигна ръка и го прекъсна.
— Но как всичко това води до появата на разум?
— Все още не съм съвсем сигурен — намръщи се Върджил. — Това, което ме забавляваше в началото, бе все по-лесното въвеждане на логически вериги в ДНК-молекулите. Огромни интервали от геноми проявяваха изключителна податливост към този процес. Съществуваха дори такива участъци, за които бих се заклел, че вече са били закодирани със специфични логически задачи — но тогава все още ги смятах за типични интрони — участъци, където не се кодира информация за белтъчен синтез. Нали разбираш, нещо като останки от по-ранни неуспешни транскрипции, все още неизтрити в еволюционния процес. Говоря най-вече за еукариотите. Прокариотите нямат интрони. През последните няколко месеца подложих на обстоен анализ целия експеримент. Имах толкова много свободно време за мислене, след като останах без работа.
Той млъкна, поклати глава и сплете развълнувано пръсти.
— И?
— Всичко е много странно, Едуард. Още в първи курс на медицинския факултет ни изнасяха лекции за „егоистичните гени“ и затова, че както индивидът, така и цялата популация нямат друга биологична функция освен да възпроизвеждат нови и нови гени. От яйцата излизат кокошки за да снасят нови яйца. Учените отдавна са се примирили, че интроните са гени, които нямат друго предназначение, освен да се възпроизвеждат в клетъчната среда. От тук до идеята, че са безполезни, има само една крачка. Първото, което направих, бе да се отърва от тези предразсъдъци. За мен интроните бяха като резервни части, останки от генетичен материал. Можех да строя от тях каквото си пожелая. — Той млъкна отново, но Едуард не го подкани да продължи. — Не съм виновен — заоправдава се Върджил. — Те ме прелъстиха.
— Не разбирам за какво говориш, Върджил. — Едуард имаше уморен вид, в мислите му непрестанно нахлуваха спомени от съвместното им следване. Имаше чувството, че Върджил дрънка някакви безсмислици.
Върджил удари с юмрук по бюрото.
— Те ме накараха да го направя. Проклетите гени!
— Защо, Върджил?
— За да не се налага повече да разчитат на нас. Те наистина се оказаха егоисти. През цялото време те са ме водили за носа. Хвърлили са ми примамка, а аз я нагълтах като пълен глупак.
— Ти си се побъркал.
— Не можеш да почувстваш това, което чувствам аз, защото не си работил върху тях. Би трябвало да се захване цял изследователски екип, все едно че е Манхатънският проект или нещо такова. А излезе толкова лесно, всяко парче от мозайката си падаше на мястото. Разбираш ли — аз не съм гениален.
Едуард разтърка уморено очи.
— Ще ми трябва кръвна проба, а също и малко урина за изследване.
— Защо?
— За да видя какво става с теб.
— Вече ти казах.
— Това са небивалици.
— Едуард, нали видя изображенията. Не нося очила, болките в гърба ми изчезнаха, от четири месеца не зная какво е алергичен пристъп и не боледувам от нищо. Нито грип, нито инфекции, нищо. Никога не съм се чувствал по-добре.
— И всичко е заради мъничките умни лимфоцити, които щъкат из теб и променят каквото не им се понрави?
Той кимна.
— В този момент вероятно всеки клетъчен куп е почти толкова умен, колкото сме ти и аз.
— Чакай… ти не спомена нищо за клетъчни купове.
— Забелязах, че клетките имат тенденция да образуват струпвания, които понякога надхвърлят двеста клетки. Трябваше да се досетя по-рано. По този начин общуват помежду си.
— Капнал съм. — Едуард се отпусна на стола.
— Според мен, загубата на тегло се дължи на това, че са подобрили обмяната на вещества. Освен това са подсилили костите ми, прекроили са изцяло гръбначния стълб и…
— Сърцето ти също беше променено.
— Виж, за сърцето не знаех. — Той приближи монитора, извика изображението на сърцето и го огледа от различни позиции. — Божичко! Всъщност, какво се чудя, не можех да си дам представа за всички изменения. Не знаеш какво облекчение е да споделиш всичко това с някой, който те разбира.
— Аз не те разбирам.
— Едуард, доказателствата са неопровержими. В състояние са да умножат броя на мозъчните ми клетки, да подобрят метаболизма и какво ли още не. Дори хранителните ми навици се промениха. Според мен все още не са проникнали в мозъка. — Той се почука с пръст по темето. — Вече са наясно с основните неща. Сега остава да схванат глобалната картина, ако разбираш какво имам пред вид.
Едуард провери пулса и нервните рефлекси.
— Ще ти взема проби и за днес приключваме.
— Едно ме е страх — да не се намъкнат под кожата ми. Направо ми настръхва косата като си го помисля. Преди няколко вечери почувствах мравучкане и реших, че е време да предприема ответни действия. Купих си кварцова лампа. Исках да ги държа под контрол — за всеки случай. Представяш ли си, ако вземат да преодолеят кръвно-мозъчната бариера и да научат за мен — за това как функционира мозъкът. Що се отнася до инвазията в кожата, предполагам, че са искали да изградят нови комуникационни вериги по повърхността. Далеч по-лесно, отколкото да осъществяват връзка през мускулите, паренхимните органи и съдовата система — така се скъсява дистанцията. В момента редувам слънчеви бани с кварцова лампа. Засега ги държа далеч от кожата — доколкото съм в състояние да го почувствам. Ето откъде идва и този чудесен тен.
— Ще вземеш да пипнеш рак на кожата — намуси се Едуард.
— Хич не ме е страх. Те ще се погрижат за това. Като полицаи са.
— Стига — прекъсна го Едуард и вдигна ръце в знак, че се предава. — Прегледах те и изслушах историята ти, макар да не мога да я приема за достоверна. Какво друго искаш от мен?
— Не съм толкова безгрижен, колкото ти изглеждам. Едуард, страх ме е, разбираш ли? Ще ми се да успея да ги взема под свой контрол преди да се напъхат и в мозъка. Помисли само — опитай се да си представиш. Те са милиарди на брой, може би и повече — ако са се научили как да променят и другите типове клетки. Безброй разумни купове. В този момент сигурно съм най-умното създание на Земята, а те дори още не са се заловили за работа. Не искам да ставам техен роб. — Той се изсмя нервно. — Току виж ми откраднали душата, а? Дойдох при теб за да измислиш някакво лечение. Нещо, с което да ги неутрализираме. Да речем, да ги подложим на гладна диета. Измисли нещо, умолявам те. И ми се обади. — Той подаде на Едуард визитната си картичка. После се наведе над компютъра и изтри цялата информация от изследванията. — Само ти. Никой друг не бива да знае — поне засега. Побързай… моля те. — Той протегна ръка и Едуард я пое. Дланите на Върджил бяха влажни. — Внимавай с пробите. Да не ги глътнеш.
Едуард изпрати Върджил до паркинга и проследи с поглед стопяващите се в далечината светлини на волвото. Обърна се и закрачи бавно към болницата. Наближаваше един след полунощ. Надяваше се до сутринта да е готов с лабораторните резултати от кръвта и урината. Стига да не възникнеше нещо непредвидено. Хрумна му, че не е зле да позвъни в къщи и да остави съобщение до Гейл на телефонния секретар. Зачуди се какво да й каже.
— Ще й обясня, че причината е Върджил — тя знае каква стока е — промърмори си той.

Едуард се избръсна със старата самобръсначка, която държеше в бюрото си за случаи като този. Беше шест и трийсет сутринта — тъкмо по това време Гейл ставаше, за да се приготви за училище.
Пусна две монети в апарата на стената в лекарската стая и набра номера с тъпия връх на химикалката си.
— Ало?
— Гейл, аз съм, Едуард. Обичам те и съжалявам.
— Вече го чух от призрачния глас на секретаря. Освен това, преди няколко минути ми позвъни Върджил Юлам. Беше нещо разтревожен. Не бях говорила с него от години.
— Ти каза ли му…
— Че си още в болницата. Разбира се. Днес в осем ли застъпваш дежурен?
— Също като вчера. Имам два учебни часа с фелдшерите в лабораторията и след това съм на повикване… Гейл, искаш ли да излезем някъде довечера? Ще хапнем нещо, ще се разходим.
— Това пък защо?
— Ей така. Животът си върви.
— Спечели ме. Кой ще кара?
— О, боже. Нали току що поправихме скоростомера.
— Но междувременно се развали кормилното управление.
— Шшшт. Все още работи. На никой няма да казваш.
— Сърдиш ли ми се?
Гейл изхъмка.
— Гледай да приключиш с Върджил в работно време. Защо толкова настояваше да се срещнете? Да не си променя пола? — Тази мисъл очевидно й се понрави и тя се изкиска. Представяше си я, как стои до телефона и се оглежда в огледалото. — Прощавай. Наистина, Едуард… защо?
— Лекарска тайна, мила моя. Не съм сигурен, че и аз знам. Може би по-късно.
— Трябва да вървя. В шест?
— Пет и трийсет.
— Тогава ще съм още на работа.
— Аз пък ще те отвлека.
— Милият ми Едуард.
Както винаги в края на разговора те си размениха целувки. Търкайки замислено брадичка Едуард се върна в лабораторията. Върху екрана на анализатора се бяха подредили стройни колони от цифри. Отклоненията бяха изписани в червено, а мястото за предполагаемата диагноза стоеше празно.

24/с сер с/ 10 000 лимфоц. /мм3
25/с сер с/ 14,500 лимфоц. /мм3
26/д повторно преброяване 15 000 лимфоц. /мм3
ДИАГНОЗА? Какви са придружаващите симптоми? В случай на увеличение на далака и лимфните възли тогава:
ДИФЕРЕНЦИАЛНА ДИАГНОЗА: (Име на пациента? История на заболяване?) Вероятно късен стадий на тежка обща инфекция.
Допълнителни изследвания: хистаминова концентрация; кръвно-белтъчно ниво; преброяване фагоцити.
ДИАГНОЗА (???) (Оскъдни данни от лабораторните резултати): В случай на анемия — ставни болки, кръвоизливи, треска:
ДИФЕРЕНЦИАЛНА ДИАГНОЗА: Начална фаза на лимфоцитарна левкемия.
Допълнителни изследвания: лимфоцитен брой.

Едуард поръча разпечатка на компютърния анализ и принтерът послушно затрака. Междувременно провери данните от изследването на урината, но там всичко изглеждаше напълно нормално. Общо взето и това бе достатъчно за вземане на решение — трябваше час по-скоро да настани Върджил в болница, където ще е под наблюдение от специалисти. Едуард набра номера на Върджиловия телефон.
При второто позвъняване се отзова ленив женски глас.
— Кандис.
— Мога ли да разговарям с Върджил?
— За кого да предам? — отвърна тя с комично официален тон.
— Едуард. Той ме познава.
— Разбира се. Вие сте докторът. Дето ще го излекува. — Тя изглежда захлупи слушалката в ръка, защото гласът й стана приглушен. — Въъърджил?
Върджил отговори почти веднага.
— Едуард? Какво има?
— Здравей, Върджил. Получих някои резултати, но все още нищо определено. Можеш ли да дойдеш тук в болницата?
— Какво показват резултатите?
— Че си много болен.
— Глупости.
— Така е според компютъра, Върджил. Наднормен брой лимфоцити…
— Разбира се, това е съвсем обяснимо…
— И много странни вариации от протеини и деградационни продукти, които се носят из кръвта ти. Хистамини. Изглеждаш като някой, който умира от тежка инфекция.
Настъпи тишина, сетне: — Аз не умирам.
— Мисля, че трябва да дойдеш, за да те прегледат и други. Кой беше одеве на телефона — Кандис? Тя също…
— Не, Едуард, поисках твоята помощ. Никой друг. Знаеш как се чувствам в болница.
Едуард се изсмя мрачно.

— Върджил, не съм най-компетентният лекар за твоя случай.
— Вече ти обясних какво ми има. Сега трябва да ми помогнеш да ги поставя под контрол.
— Това е безумие, Върджил! — Едуард удари ядно с юмрук по апарата. — Извинявай. Не мога да го приема спокойно. Сигурно разбираш защо.
— Надявам се, ти да разбираш как се чувствам в този момент. Може и да се боя, но освен това съм горд. Ужасно се гордея. Какво ще кажеш, а?
— Върджил, аз…
— Ела при мен. Ще си поговорим, ще обсъдим нещата спокойно.
— Започвам дежурство, не мога.
— Кога ще се освободиш?
— И утре съм зает. Довечера… След вечеря.
— Само ти. Никой друг.
— Добре — въздъхна Едуард. Изслуша внимателно указанията на Върджил и си записа адреса. Каза му, че ще бъде там в девет.
Когато се прибра Гейл вече го очакваше. Едуард предложи да приготви нещо за хапване. Тя прие нацупено новината, че излизането се отменя.
— Какво му има пък сега на Върджил?
— Защо „сега“?
— Как защо? И друг път се е забърквал в разни каши. Не помниш ли онази история с авторските права, когато работеше в Уестингхауз?
— Е, тогава беше на свободна практика.
— Както и да е. Какво иска от теб?
— Не съм сигурен, дали въобще му има нещо — отвърна уклончиво Едуард.
— Брей, страшна тайна!
— Не, не съвсем. Ще ти прозвучи невероятно.
— Болен ли е?
Едуард вдигна очи към тавана: Кой знае?
— Няма ли да ми кажеш?
— Не точно сега — той се опита да я умилостиви с усмивка. — Той ме помоли да не казвам на никого.
— Има ли някаква опасност?
— Не мисля — отвърна Едуард. По-скоро не беше мислил за това.
— Ще си дойдеш ли довечера?
— Веднага щом мога. Не се сърди — той я погали по бузата.
— О, няма — усмихна се тя. — Не виждам защо.
Докато караше към Ла Джола, Едуард бе завладян от неочакван ентусиазъм. Мисълта за странните събития около Върджил сякаш го пренасяха в някаква друга вселена, където законите на природата губеха своето значение. Правилата на играта бяха претърпели промяна и Едуард дори не знаеше дали ще му хареса крайният резултат.
Кварталът, където живееше Върджил, се оказа изключително приятен — много зеленина, красиви, дървени къщи, разхвърляни на голямо разстояние. Дали пък с Гейл да не потърсят нещо подобно? Сигурно биха могли да си го позволят.
Върджил живееше в масивна четириетажна сграда, с малък паркинг отпред. Кабината на асансьора бе озвучена, свиреше тиха музика, а на дисплея течеха реклами за къщи и апартаменти под наем. Едуард натисна бутона за третия етаж.
Върджил отвори вратата след първото позвъняване и го покани да влезе. Носеше халат с дълги ръкави и меки пантофи. Беше захапал закривена лула и оставяше след себе си димни следи.
— Изглежда имаш някаква инфекция — поде Едуард, докато му показваше резултатите.
— Мислиш ли? — Върджил прегледа внимателно разпечатката, сетне я остави на масичката.
— Така поне смята компютърът.
— Естествено, той не е пригоден за подобни изключения.
— Може и да не е, но съветът му е…
— Зная. Извинявай за нахалството, Едуард, но какво ще ми помогне вашата болница? Тези резултати… без съмнение сочат нещо, но мисля, че не бива да избързваме със заключенията.
— Слушай — Едуард си смъкна развълнувано сакото. — Не можеш да си представиш колко се безпокоя за теб. — Той се огледа — стаята беше празна. — Къде е Кандис?
— Излезе да се поразходи. Напоследък нещо не се погаждаме.
— Тя знае ли?
— Как да не знае? Нали ме вижда гол всяка вечер? — Той се постара да скрие очи от Едуард. Лъжеше.
— Да не си се дрогирал?
Върджил поклати глава, сетне кимна — веднъж, съвсем бавно.
— Слушах — рече той.
— Какво?
— Не зная. Шумове. Не бяха шумове. Нещо като музика. Сърцето, всички кръвоносни съдове, триенето на кръвта в артериите, вените. Цяла филхармония. Музиката на кръвта. — Той огледа подозрително Едуард. — Какво каза на Гейл?
— Нищо. Само че си закъсал и идвам да те видя.
— Можеш ли да останеш?
— Не. — Едуард огледа масата за пепелник, трева или хартийки.
— Не съм дрогиран, Едуард. — Може и да греша, но смятам, че става нещо велико. Мисля, че те са открили кой съм аз.
Едуард погледна втрещено Върджил. Другият изглежда не забеляза, погълнат от някакъв вътрешен процес.
— Да имаш кафе? — попита Едуард. Върджил махна небрежно към кухнята. Едуард напълни чайника и извади кутия с нес от горния шкаф. Когато свърши и се върна, Върджил седеше все така, ококорил очи в нищото.
— Винаги си знаел какъв искаш да бъдеш, нали? — попита той.
— Повече или по-малко.
— Умно решение. Гинеколог. Никакви погрешни ходове. Аз не бях такъв. Имах цели, но не и посока. Като карта с обозначения, но без пътища. Пукната пара не давах за нищо, или никого — освен за мен. Дори и за науката. Не мога да повярвам, че стигнах толкова далеч. — Той стисна облегалките на стола. — Що се отнася до мама… — Жилите на ръцете му бяха изпъкнали от напрежение. — Тя е вещица. Вещица и плашило за другите. Отвлечено дете. Където малките неща извършват големи промени.
— Да не ти е зле?
— Те ми говорят, Едуард. — Той замижа.
— Божичко. — Нищо друго не можа да измисли. Ситуацията беше повече от абсурдна, мисълта за измама или зла шега бе направо недопустима. На всичко отгоре разполагаше и с данните от изследването.
Върджил прекара близо четвърт час в неспокоен сън. Едуард провери пулса — беше ясен и ритмичен, опипа челото му — леко хладно — и си направи още кафе. Тъкмо се канеше да позвъни — все още не бе решил, дали да потърси помощ в болницата, или да се свърже с Гейл, когато Едуард отвори очи и го погледна втренчено.
— Не мога да разбера как възприемат идеята за времето — заговори той. — За не повече от три-четири дни научиха нашия език и основните понятия. Представяш ли си, Едуард? Те дори не знаят. Мислят, че аз съм вселената. Сега обаче всичко им е ясно. Скоро ще се справят и с мен. Всеки момент. — Той се изправи, прекоси стаята, дръпна пердето и надникна навън. Само няколко стаи светеха в океана на нощта. — Трябва да са прикачили хиляди малки изследователи към моите неврони. Ужасно са експедитивни и все се стараят да не ме повредят нещо. Пипат изключително внимателно. Пак ще правят промени.
— Болницата — изграка пресипнало Едуард. Той се покашля смутено. — Моля те, Върджил. Незабавно.
— Какво, по дяволите, ще им стори твоята болница? Имаш ли идея как могат да се контролират същества колкото клетки? Искам да кажа — те са си мои собствени. Убиеш ли ги — убиваш и мен.
— Хрумна ми една идея — рече Едуард. Какво по-сигурно доказателство, че е повярвал на Върджил — главата му вече раждаше идеи! — Актиномицинът се свързва с ДНК и блокира транскрипцията. Бихме могли да ги забавим по този начин.
— Само че аз съм алергичен към актиномицин. Направо ще ме довърши.
Едуард сведе изтощено глава. Това беше последната възможност.
— Можем да експериментираме, да изучим вътреклетъчните им процеси, да открием в какво се различават от нормалните клетки. А ако изолираме хранителната среда, от която се нуждаят, ще ги подложим на глад. Или пък радиационно лечение…
— Удариш ли ги — повтори Върджил, — удряш и мен. — Той застана в средата на стаята и разпери ръце. Халатът се разтвори, откривайки гърдите и краката му. — А и вече не съм сигурен, дали бих искал да се отърва от тях. Нищо лошо няма да ми направят.
— Откъде знаеш?
Върджил поклати глава и вдигна пръст към тавана.
— Те се опитват да разберат какво представлява космосът. Ужасно им е трудно. За тях пътуването през пространството се отмерва с изменение в химичните характеристики на околната среда.
— Върджил…
— Слушай, Едуард, помисли! — гласът му трепереше от вълнение. — Нещо става вътре в мен. Те разговарят помежду си с помощта на белтъци и нуклеинови киселини, през течности и мембрани. Те изграждат нещо — мисля че са вируси — които да съхраняват и пренасят информация. Плазмоподобни структури. Съвсем логично е — нали така ги бях програмирал. Може би това е, което твоят компютър е помислил за инфекция — всички тези информационни носители в кръвта ми. Приказки. Вкусът на другите индивиди. Наблюдатели. Командващи. Подчинени.
— Върджил, чувам те, но…
— Това е моето шоу, Едуард. Аз съм тяхната вселена. Те са изумени от тези нови хоризонти. — Той приседна на крайчеца на стола и за известно време потъна в мълчание. Едуард коленичи до него и го хвана за ръката. Кожата му беше покрита с мрежа от белезникави резки.
— Ще извикам линейка — заяви той и посегна към телефона.
— НЕ! — изкрещя Върджил и скочи. — Казах ти, не съм болен, това е моето шоу. Какво ще ми направят? Ще го превърнат във фарс?
— Тогава, за какво съм ти притрябвал тук? — тросна се Едуард. — Безпомощен съм, като някакъв пещерен човек пред…
— Ти си ми приятел. Искам да ми правиш компания. — Той се изсмя. — Но вече не съм сам, нали?
— Трябва да се обадя на Гейл.
— Ами обади се. Но не й казвай нищо.
— Нито дума. Нищичко.

Призори Върджил започна да обикаля из апартамента, огледа предметите, надникна през прозореца и накрая се зае да си прави закуска с методична последователност.
— Знаеш ли, струва ми се, че започнах да долавям мислите им — обяви той. Едуард го следеше с хлътнали от недоспиване очи, седнал в един фотьойл. — Искам да кажа, че цитоплазмите им сякаш са надарени със самостоятелна воля. Нещо като подсъзнателен живот, противоположен на рационалната същност, с която са се сдобили наскоро. Те долавят химичния „шум“ на молекулите, които се свързват и разделят вътре.
Той спря в средата на стаята и отново разпери ръце. Сякаш от време на време задремваше на крака. Или получава petit mal*, помисли си Едуард. Кой би могъл да предвиди хаоса, който всяват сега тези лимфоцити в мозъка му?
[* лека форма на епилептичен припадък (фр.) — бел.прев.]
Едуард се свърза с Гейл от телефона в кухнята. Помоли я да позвъни в болницата и да предупреди, че е болен и не може да отида на работа.
— Искаш да те скрия. Значи нещата са сериозни. Какво му има на Върджил? Не може ли да си смени сам пеленките?
Едуард не отговори.
— Добре ли си? — попита тя.
— Нищо ми няма. — Как ли пък не!
— Култури! — възкликна Върджил, който в този момент влезе в кухнята. — Те плуват в един огромен информационен басейн. И допринасят за разширяването му. Заражда се едно ново общество, Едуард, с различни от нашите принципи. То притежава абсолютна йерархия. Срещу клетките, които отказват да сътрудничат, се изпращат наказателни отреди от реконструирани фагоцити. Всяка отделна група разработва свои модели вируси-информационни носители. Няма мърдане. Прониже ли те веднъж такъв вирус, клетката избухва и се разпада. Но това не е диктатура. Мисля, че в действителност те разполагат с по-голяма свобода от нас. Те са толкова различни — имам пред вид разликата между индивидите, ако въобще съществуват такива. Как ти звучи всичко това?
— Като безумие. Върджил, опасявам се, че съм на предела на силите си. Няма да издържа още много. Нищо не разбирам, а и отказвам да повярвам на…
— Дори сега?
— Добре де, да речем, че горе-долу съм запознат с картината. Да речем, че приемам за достоверно всичко, което ми казваш. Имаш ли представа какви могат да бъдат последствията?
— И ти като майка ми… — промърмори Върджил.
— Моля те, говори смислено.
— Никога не ме е бивало в това — да си представям какви могат да бъдат последствията.
— Не те ли е страх?
— Ужасно — призна Върджил. На устните му цъфтеше маниакална усмивка. — Отначало исках да ги контролирам. — Той коленичи до фотьойла на Едуард. — Но те са по-способни от мен. Кой съм аз, слепият глупец, че да пробуждам гнева им? Намислили са нещо много важно.
— Ами ако те убият?
Върджил се просна на пода и разпери ръце и крака.
— Като мъртво куче — засмя се той. Едуард понечи да го ритне. — Виж, не искам да си мислиш, че те подценявам, но вчера си уговорих среща с Михаел Бернард. Той ме прие в неговата частна клиника и взе цял куп проби и образци от кожата ми. Биопсии. Ето тук — виж, останаха ми малки белези. Много бързо заздравяха. Той каза, че ще ги прегледа лично. Помоли ме, да не споменавам пред никого. — Очите му придобиха замечтан израз. — Градове от клетки. Едуард, те прокарват миниатюрни тунелчета през тъканите и се разпространяван навсякъде, а информацията, която носят, променя и другите типове клетки…
— Престани! — кресна му Едуард. — Какво показаха изследванията?
— Според Бернард, имал съм „прекомерно уголемени“ лимфоцити. Чакаше още резултати. Говоря за вчера. Така че, това не е масова психоза.
— И какво възнамерява да предприеме?
— Ще опита да убеди Генетрон, че трябва да ме вземат обратно. Да ми позволят да продължа работата.
— Това ли искаш?
— Не е въпросът само в лабораторията. Чакай да ти покажа. Откакто прекратих облъчванията с кварцовата лампа кожата ми отново започна да се променя. — Той разтвори халата си.
Кожата по цялото му тяло бе покрита с познатата вече мрежа от белезникави линии. По протежение на гърба линиите оформяха изпъкнали ивици.
— Боже мили! — възкликна Едуард.
— Скоро ще ставам само за лабораторията. С такива украси няма да съм за публични изяви.
— Ти… защо не поговориш с тях, опитай се да ги убедиш да забавят темпото. — Още докато го казваше осъзна колко смешно звучи.
— Да, наистина, бих могъл, но те едва ли ще ме послушат.
— Нали каза, че си техен бог.
— Онези, които са се прикачили към невроните ми, не са големите колела. Те са изследователи, или поне временно изпълняват тази функция. Знаят за мен, знаят какво представлявам, но това не означава, че ще успеят да убедят горните нива на йерархията.
— В момента ли го дискутират?
— Нещо подобно — той се уви в халата и отново застана до прозореца. — Сега вече само те ми останаха. Мънички са, а не се боят от мен. Едуард, никога не съм имал по-близки същества на този свят. Аз съм отговорен за тях. Като майка съм им на всичките. Знаеш ли, доскоро дори не бях им измислил име. Всяка майка има право да назове отрочето си, нали?
Едуард не отговори.
— Порових се — речници, учебници, какво ли не? После изведнъж ми изникна от само себе си. „Нооцити“. Това е от гръцката дума „ноос“. Казах и на Бернард. Изглежда името му хареса…
Едуард размаха отчаяно ръце.
— Ти въобще не знаеш какво могат да направят! Нали каза, че са като чужда цивилизация…
— Като хиляди цивилизации.
— Да и преди цивилизациите са обърквали нещата. Войни, обкръжаваща среда… — Усещаше, че е като удавник, който се вкопчва във всичко. Чувстваше се напълно некомпетентен за проблема, с който трябваше да се справи.
— Но аз съм единственият, който се излага на риск — възрази Върджил.
— Откъде можеш да си сигурен? Божичко, Върджил виж какво са направили с теб!
— Аз го приемам — отвърна той стоически.
Едуард поклати обезверено глава.
— Добре. Да речем, че Бернард убеди Генетрон да те вземат обратно за опитно зайче. Тогава какво?
— Ще ме гледат като писано яйце. Вече не съм старият скромен Върджил. Аз съм цяла една проклета галактика — свръхмайка.
— Нищо не мога да направя за теб — рече Едуард. — Не мога да ти помогна, не мога да те разубедя. Ти си по-упорит от всякога. Най-добре да си вървя.
В отговор Върджил кимна. Той пристъпи напред и понечи да постави длани върху раменете на Едуард.
— Недей — предупреди го Едуард и отскочи инстинктивно.
— Защо не искаш да ме разбереш? — натъжи се Върджил. — Не зная още колко ще ми позволят да ги наблюдавам. Не зная дори дали няма накрая да ме убият. Нищо не зная. Напрежението е непоносимо, Едуард.
Едуард отстъпи към вратата и намери пипнешком дръжката. Лицето на Върджил се изкриви в болезнена гримаса.
— Ей, чуваш ли? — рече той. — Сега те…
Едуард отвори вратата, изскочи в коридора и я хлопна зад себе си. Сетне изтича при асансьора и се спусна на първия етаж.
Когато излезе във фоайето той постоя няколко минути замислен. Накрая си погледна часовника — беше девет сутринта.
Кого би послушал Върджил?
Бернард — ето кого. Отишъл е сам при него, значи сега Бернард бе ключът към разрешаването на проблема. Върджил спомена, че той не само повярвал на обясненията му, но и бил заинтригуван. Хора с положението на Михаел Бернард не биха обърнали внимание на чудаци като Върджил ако в торбата не се крие нещо. Едуард дръпна вратата и излезе решително навън. Дано нюхът не му бе изневерил.
Върджил лежеше по средата на гостната, скръстил ръце на гърдите, и се смееше. Не след дълго поизтрезня от еуфорията си и се зачуди какво ли впечатление е направил на Едуард. Или на Бернард. Не, това едва ли имаше значение. Нищо вече нямаше значение, освен това, което ставаше вътре, във вътрешната вселена.
— Винаги съм имал голямо сърце — промърмори Върджил.
Всичко.
— Да, така е, сега съм всичко.
Обясни.
— Какво? Какво да обясня?
Опростено.
— Да, сигурно не е никак лесно да се пробудиш. Добре де, вие си заслужавате трудностите. Дявол да го вземе, събуди се най-сетне и най-старата ДНК.
Говореше с друг.
— Какво?
ДУМИ общуване с друга „съвместно споделяна телесна структура“ „вътрешна съвкупност“ подобна на ВЪНШНАТА
— Нищо не разбирам, говори по-ясно.
Настъпи тишина. Колко ли време мина — беше невъзможно да определя интервалите в секунди, минути или часове. Нооцитите бяха развалили вътрешния му часовник. И какво ли още?
ТВОЯТ „интерфейс“ стои МЕЖДУ ВЪНШНОТО и ВЪТРЕШНОТО. Те еднакви ли са?
— Вътре и отвън? О, не, разбира се.
ВЪНШНАТА „съвместно споделяна телесна структура“ същата ли е като твоята?
— Искаш да кажеш Едуард? Ами да… телесната структура е същата.
ЕДУАРД и другата структура ЕДНАКВИ/подобни/същи?
— Ах, тя ли? Разбира се, също. Сега я няма — нещо не се чувстваше добре снощи. Само аз съм различен. Заради вас. Аз ви направих. Никой друг си няма такива, освен мен.
Дълбока космическа тишина.
Едуард паркира колата край един бронзов фонтан, излезе и се отправи към уличния телефон. Откъм океана се носеше влажна мъгла и покрива на катедралата „Свети Джеймс“ беше скрит под нея. Той пъхна кредитната си карта в телефона и набра номера на Генетрон. При първия сигнал се обади механичен глас.
— Моля ви, свържете ме с доктор Михаел Бернард.
— Кой го търси, моля?
— От телефонния сервиз. Изглежда се е повредил автоматичният му секретар.
След още няколко тревожни минути се чу мъжки глас.
— Кой, по дяволите, е това? Нямам никакъв автоматичен секретар.
— Казвам се Едуард Мълиган. Аз съм приятел на Върджил. Мисля, че имаме общи проблеми за обсъждане.
Настъпи продължителна тишина. Накрая:
— Работите в „Маунт Фрийдъм“ нали, докторе?
— Да.
— Днес не мога да изляза. Утре добре ли е?
Едуард си помисли за обратния път и за разтревожената не на шега Гейл.
— Да — съгласи се той.
— В девет часа ще ви чакам в Генетрон. Адресът е улица „Тори Пайнз“ 60895.
— Разбрано.
Едва когато влизаше в колата му щукна още една обезпокоителна мисъл.
Снощи Кандис не си беше дошла. Не се върна и тази сутрин.
Значи Върджил лъжеше и нея — поне това бе сигурно. Каква роля играеше тя?
И къде беше, дявол да го вземе?

Когато Гейл се върна Едуард спеше на кушетката. Тя седна до него, погали го лекичко и той отвори очи.
— Здравей — рече тя.
— Здравей и на теб. — Той премигна и се огледа. — Колко е часът?
— Току що си идвам. Навън е страхотен студ.
— Четири и трийсет. Заспал ли бях?
— Не съм била тук, казах ти. Как си?
— Все така изморен.
— Нещо не е наред, нали? Ще ми кажеш ли какво има, или ще продължаваш да се преструваш, че не е станало нищо?
— Не зная какво да ти кажа — отвърна Едуард.
— Добре де, ще направя чай. Искаш ли? — Той кимна и тя изчезна в кухнята.
Защо да не й кажа? — мислеше си Едуард. Че нашето старо приятелче се е превърнало в галактика.
Вместо това стана и разтреби масата в столовата.
Същата нощ Едуард седеше в леглото, подпрял възглавница на стената и разглеждаше Гейл, която спеше кратко. Опитваше се да постави поне някаква ограничителна линия между реалността и фантазията. Аз съм лекар, повтаряше си той. Това е техническа, научна професия. Би трябвало да съм имунизиран към неща като шока от бъдещето, например.
Върджил Юлам се превръща в галактика.
Как ли се чувства човек, завладян от няколко милиарда китайци? Той се засмя в тъмното и реши, че започва да се побърква. Това, което обитаваше Върджил, бе невъобразимо по-чуждо и неразбираемо от няколко милиарда китайци.
Какъв тип психология или индивидуалност би могла да развие една разумна клетка — или цели клетъчни купове? Той се опита да си припомни поне нещо от онова, което бяха учили за клетъчната среда във факултета. Кръв, лимфа, тъкани, интерстициални течности, гръбначно-мозъчна течност… Не можеше да си представи какъвто и да било разумен организъм в подобно обкръжение, който не би пощурял от скука. Среда с относително прост строеж, без особени изисквания, пригодена изцяло за съществуването на клетките. От друга страна, стресът можеше да се окаже ключов фактор — тази среда бе като майка-закрилница за своите клетки, но към чуждите би била повече от зла мащеха.
За Едуард нямаше съмнение кое е най-важното: реалността, Гейл, заспала кротко до него, уличните светлини и сенките на дърветата, трептящи върху пердето на спалнята.
От това по-важно и по истинско нямаше.
Опита се да си представи Върджил в лабораторията, надвесен над микроскопа и изучаващ своите миниатюрни любимци. Кой знае защо се сети за Криптон — родният свят на Супермен, милиарди гении унищожени в една гигантска космическа катастрофа. Убийство — или геноцид?
Границата между съня и действителността бе започнала да изчезва. Загледан в прозореца той виждаше града, сякаш завесите бяха дръпнати. И изведнъж прозорецът изригна, напълно безшумно, разпиля се на безброй парченца и градът нахлу в спалнята, като някакъв гигантски обезумял булдозер, ръмжащ на непознат и неразбираем език, огласящ околностите с ехото на своята парна свирка, следван от крясъците на работниците и металическото дрънчене на камионите. Едуард размаха ръце, опитвайки се да го спре, но булдозерът удари право в заспалото тяло на Гейл и миг след това се превърна в рояк от звезди, изпълващи цялата стая.
Едуард подскочи в леглото и се събуди. Вятърът свистеше яростно зад прозореца. Най-добре да не спя, реши той и остана да чака, докато Гейл се събуди. Когато тръгваше за училище той я притисна към себе си, сякаш се разделяха задълго.
Малко след това слезе, запали колата и подкара към Ензимната долина.
Огромна черна табела с червени букви ГЕНЕТРОН. Сградата отзад бе масивна и по нищо не приличаше на научно-изследователска лаборатория. В далечината се подаваше върха на някаква черна кубична постройка.
При караулката с бариера го спря въоръжен пазач, издокаран в синя униформа. Едуард смъкна прозореца на колата.
— По-работа, сър?
— Имам среща с доктор Бернард.
Пазачът поиска да види документ за самоличност. След това позвъни по телефона. Накрая се върна.
— Съжалявам, нямаме паркинг за посетители. Оставете колата на номер 31 в служебния паркинг, точно пред входа на западното крило. — Той посочи с ръка, кимна и се върна в караулката.
Едуард последва указанията, а след като остави колата се отправи към входа. Стъклените врати отскочиха назад веднага щом ги доближи. Фоайето беше просторно, с овална форма, вътре имаше само един кожен диван и ниска масичка с куп научни списания.
— С какво мога да ви услужа? — обърна се към него администраторката.
— Търся доктор Бернард.
— Доктор Бернард? — тя го погледна объркано. — Тук нямаме…
— Доктор Мълиган?
Едуард се обърна и видя, че Бернард влиза след него през автоматичните врати. — Благодаря, Джанет — подхвърли той на администраторката. — Моля ви, последвайте ме, доктор Мълиган. Ще разговаряме в заседателната зала. — Той поведе Едуард към задната врата.
Бернард беше облечен в стегнат сив костюм, който чудесно подхождаше на сивите му коси, профилът на лицето му беше строг, орлов. Малко приличаше на Ленърд Бърнстейн, нищо чудно, че журналистите толкова си падаха по него. Той беше пионер в няколко нови научни области и фотогеничен на всичко отгоре.
— Извинявайте за досадните ограничения, но се налага да охраняваме цялата зона. Какво да се прави, така реши съдът още преди десетина години. Инак току виж сме изгубили някое важно патентно право само защото сме си позволили да обсъждаме перспективен проблем на открита научна конференция. Какво друго може да се очаква от една бюрократична и невежа съдебна система като нашата? — Въпросът изглежда беше риторичен. Едуард кимна любезно и пое след Бернард нагоре по широките стълби към втория етаж.
— Да сте виждали скоро Върджил? — попита Бернард докато отключваше стая 245.
— Вчера.
Бернард влезе вътре и запали осветлението. Заседателната се оказа не по-голяма от четири-пет метра, с масивна дъбова маса в средата и облицовани в черна кожа столове подредени край нея.
— Заповядайте, седнете. — Той се настани на отсрещната страна, кръстоса ръце и подпря брадичката си на тях. — Юлам е изключителен учен. Не бих се поколебал да добавя — и много смел.
— Той е мой приятел. Безпокоя се за него.
Бернард вдигна пръст.
— Смел — но и ужасно глупав — продължи той. — Това, което стана с него, не биваше да се допуска в никакъв случай. Разбирам, че е бил под напрежение, но това едва ли го оправдава. Както и да е, станалото — станало. Предполагам, че знаете всичко.
— В най-общи линии. Някои неща не са ми съвсем ясни.
— Също и на нас, доктор Мълиган. Това е една от причините да му предложим свободна лаборатория. Както и помещение, където да живее.
— Не бива да се среща с никого.
— Вярно. Затова точно в момента конструираме специално изолирано помещение — с работна част и място за отдих.Но ние сме частна компания и възможностите ни са ограничени.
— За случая трябва да бъде уведомен НИЗ.
Бернард въздъхна.
— Така е. Но се опасявам, че ако се вдигне малко повече шум ще ни затворят. Имам пред вид цялата лаборатория — както и едно перспективно производство на биочипове. Представям си какъв вой ще нададе тълпата.
— Върджил е много болен. Както физически, така и душевно. Той може да умре.
— Аз мисля, че умирането ще му се размине — отвърна Бернард. — Но ние се отдалечаваме от темата.
— И каква е темата? — попита ядосано Едуард. — Смятах ви за независим специалист, а сега излиза, че сте се сдушили с Генетрон. Те какво ще спечелят?
Бернард се облегна назад в креслото.
— Помислете за безкрайните възможности за приложение на техните миниатюрни, свръхплътни микропроцесорни елементи с биологична основа. Опитайте само. Генетрон вече извърши грамаден пробив, но откритието на Върджил е още по-революционно.
— Какви са вашите предположения за него?
Бернард се усмихна, но излезе малко фалшиво.
— Нямам право да говоря. Нека първо го изследваме в лабораторни условия. Ще използваме и опитни животни. Все отнякъде трябва да започнем. Мисля че Върджиловите… хм, колонии не могат да се прехвърлят на други организми. Те произлизат от негови собствени клетки. Ще мине време преди да открием как да ги предпазваме от имунната система на новия организъм.
— Както при вирусите и бактериите?
— Предполагам, че има прилики. Разликата е, че Върджил не е заразен — в обичайния смисъл на това понятие.
— Аз съм на друго мнение — възрази Едуард.
— Не смятате ли, че при този случай не бива да се опираме само на рутинни методи за диагностика?
— Виж, това не зная. — Слушайте — Едуард се наведе напред. — Какво ще спечелите от всичко това? Вие, лично?
— Едуард, за мен проблемът е чисто професионален. Не виждам никаква причина да не помогна с каквото мога. С моите познания за мозъка и нервите, с изследванията, които съм извършвал в областта на неврофизиологията и изкуствения интелект…
— Искате — заедно с Генетрон — да скриете Върджил от официалните власти — досети се изведнъж Едуард.
— Несправедливо е да ни обвинявате в подобни намерения — отвърна Бернард, но за миг гласът му прозвуча неуверено.
— Може и да е така. Но представете си, че станалото е непоправимо, доктор Бернард.
— Не ви разбирам.
— Лоши сънища и нищо повече, докторе.
Бернард присви очи и смръщи вежди. Ето едно изражение, което никак не подхождаше за корицата на „Тайм“ — в него имаше изненада, дори гняв.
— Съжалявам, но времето ми е ограничено. Исках само да се разберем като приятели.
— Разбира се — кимна хладно Едуард. — Надявам се, ще ми позволите да посещавам Върджил, когато лабораторията му започне да функционира. Въпреки несправедливите ми обвинения.
— Разбира се — повтори Бернард, но очевидно беше недоволен от постигнатия неуспех. Той се изправи и протегна ръка. Дланта му беше влажна — и той като Едуард бе изнервен.
— Предполагам, че това което дискутирахме остава строго поверително — рече Едуард.
— Не съм сигурен, дали имам право да го искам от вас. Нямаме подписан договор.
— Вярно — кимна Едуард.
— Ще ви изпратя.
— Ах, сетих се… — спря Едуард. — Да знаете нещо за една жена на име Кандис?
— Върджил спомена, че така се казвала приятелката му.
— Казвала, или казва?
— Мда, разбирам накъде биете — кимна Бернард. — Тя може да се окаже сериозен проблем.
— Не това имах пред вид. Въобще не мислех за вашите тайни.

Подпрял чело с ръка, Бернард прелистваше бавно папката със събраните документи и изражението му помрачняваше.
Това, което ставаше в черния куб, бе достатъчно, за да му се изправят косите. Събраната информация без съмнение бе крайно недостатъчна, но въпреки това неговите приятели във Вашингтон бяха извършили забележителна работа. Пакетът бе пристигнал със специален куриер само половин час след като си тръгна Едуард Мълиган.
Разговорът с Мълиган остави у него неприятно впечатление. Младият доктор бе като негово огледално отражение от ранните години и сравнението не беше никак приятно. Нима добрият стар Михаел Бернард неусетно бе позволил да бъде купен от жадните за печалба капиталисти?
В началото предложението на Генетрон изглеждаше колкото невинно, толкова и примамливо — минимално участие през първите няколко месеца, после — когато излязат пред публика — позиция на главнокомандващ, на човек, който обира лаврите. Искаха да вземат наготово популярността му и той не бе имал нищо против. Едва напоследък взе да осъзнава, че са го сложили на пост при детонатора на бомбата.
Той погледна към прозореца, изправи се и вдигна щорите. Точно отсреща, зад горичката, се показа черният куб, с ниски облаци над него.
Почти долавяше мириса на надвисналата катастрофа. Върджил Юлам щеше да е само първият сигнал, а ударът с цялата си мощ щеше да се стовари върху черния куб.
Юлам беше уволнен и прогонен от Генетрон, а сетне поставен в черния списък, не защото не си бе гледал работата — а защото бе следвал твърде близо по петите изследователите от отбранителния проект в секретната лаборатория. На всичко отгоре той бе успял там, където те бяха претърпели най-голямото си поражение. И въпреки че вече няколко месеца групата изучаваше внимателно записките му, все още не бяха сполучили да повторят неговия успех.
Вчера Харисън промърмори, че откритието на Юлам е станало съвсем случайно. Нямаше съмнение какви причини го подтикваха към подобни забележки точно сега.
Юлам бе само на една ръка от възможността да осъществи своето откритие, след което да напусне Генетрон, без никой да подуши успеха му. Големите момчета не обичаха да ги мамят така и никога не биха му се доверили.
Той беше типичното слабо звено във всяка верига. Такива като него не се допускаха в нито един секретен проект.
А ето, че се завръщаше като призрак от страната на мрака. И при това не биваше да го прогонват повторно.
Бернард приключи с документите и започна да обмисля как да се измъкне от тази бъркотия с минимални поражения. Да ги остави ли? Едва ли щяха да намерят друг с неговия опит и знания. Отдавна бе започнал да се съмнява във възможностите на Харисън и Йънг. В края на краищата, нали първоначално искаха от него само да ги представи пред обществото. Вътре в компанията той нямаше никакво влияние.
Той спусна щорите, обърна се и вдигна слушалката на телефона.
— Дайте ми Харисън.
— Да?
— Бернард.
— Слушам те, Михаел.
— Искам още днес да доведем Юлам тук. Събери хората си, повикай и групата от секретния проект.
— Михаел, това е…
— Не можем да го оставим навън.
Харисън замълча.
— Добре, съгласен съм.
— Размърдай ги, тогава.



Едуард реши да хапне в една попътна кафетерия, цялата остъклена, с обърната към магистралата фасада. Седнал на една от многобройните свободни маси той се загледа с празен поглед в оживения трафик. Нещо не беше наред в Генетрон. Усещаше го подсъзнателно, без да може поне засега да посочи някаква конкретна причина. И друг път се бе уповавал на своята интуиция без да сгреши.
Бернард и Харисън се опитваха да прикрият един очевиден факт. Генетрон се захващаше с нещо далеч по-голямо от това да помогне на един изпаднал в беда бивш служител, по-голямо дори от предстоящата кампания по лансиране на биочипове на пазара. Едни твърде прибързани действия можеха да предизвикат нечий подозрения, а от друга страна събитията ги притискаха да не губят време.
Какво всъщност ги безпокоеше най-вече? Безопасността — Бернард на няколко пъти бе споменал тази дума. Дали пък не се бояха, че Генетрон може да се превърне в сфера на чужди интереси, на могъщи компании с достатъчно сили да прокарат навсякъде свои шпиони, или да закрепят осведомители.
Едва ли бяха толкова глупави и късогледи, колкото се оказа Върджил, би трябвало да си дадат сметка че това, което се бе случило с него е твърде важно, за да бъде изместено от най-обикновено безпокойство за съдбата на техния бизнес.
Втори въпрос — дали наистина са се свързали с официалните служби? Бернард намекна нещо подобно, но не го призна открито. (Ако не са — не е ли редно той да не го стори?) И да са го направили — официалните служби обикновено действат мудно, понякога губят седмици и дори месеци в безсмислени бюрократични преписки, а през това време Върджил ще бъде изоставен на произвола на съдбата. Генетрон не ще посмее да доразвие откритието му — компаниите, занимаващи се с генетични проучвания винаги са се радвали на хладен прием сред обществеността, а един скандал би могъл да повлияе негативно на пазарните им планове.
Значи ясно — Върджил можеше да разчита само на себе си. Едуард познаваше достатъчно добре старото си приятелче за да изпитва някакви съмнения за това кой ще наглежда магазина. Отговорността никога не е била сред достойнствата на Юлам. Малка надежда вдъхваше фактът, че засега предпочиташе да си стои затворен вкъщи и да се наслаждава на еуфоричното състояние, породено от психоза или следствие от неговата самовлюбена маниакалност.
В края на краищата Едуард стигна до извода, че той е единственият, който би могъл да предприеме нещо в тази ситуация.
Единствено той бе човек на дълга.
Време беше да се върне в апартамента на Върджил и да остане там на пост докато Големите момчета излязат на сцената.
Докато шофираше обратно по магистралата той се замисли за откритието на Върджил. Това, което бе направил Юлам едва ли подлежеше на сравнение. Върджил Юлам се беше превърнал в бог. Затворени в обвивката на плътта му обитаваха милиарди разумни същества.
Едуард едва не се задави при тази мисъл.
— Неолудит — промърмори с отвращение той.
— Влизай — извика Върджил, когато Едуард натисна звънеца на вратата. — Ти ли си, Едуард? Влизай, влизай. Къпя се, вратата е отключена.
Едуард влезе в гостната и свърна по коридорчето към банята. Върджил лежеше излегнат във ваната, потънал до шия в розовата вода. Той се усмихна вяло на Едуард и плесна с мокрите си ръце.
— Да не вземеш да си помислиш, че съм си прерязал вените? Не се безпокой. Всичко при мен е наред. Генетрон каза, че ще си ме приберат обратно. Бернард, Харисън и още няколко души тръгнали насам със специален фургон. — Лицето му бе изпъстрено от белезникави резки, а по кожата на ръцете му се бяха вдигнали бели сочни мехури.
— Тази сутрин разговарях с Бернард… — поде малко объркано Едуард.
— Те току що се обадиха. От час и половина съм във ваната, излязох само като позвъниха. Кисна се и мисля.
Едуард приседна върху клозетната чиния. Кварцовата лампа бе поставена върху шкафчето до ваната.
— Сигурен ли си, че го искаш? — попита Едуард.
— Аха. Разбира се. Пак ще сме заедно. Вземат си обратно блудния син, а? Не чак дотам блуден. Знаеш ли, никога не съм разбирал какво означава това понятие „блуден син“.
Розовият цвят на водата не изглеждаше да е последица от някакъв сапун.
— Това сол за вана ли е? — попита Едуард и в същия миг се досети за причината. Призля му.
— Не. Отделя се от кожата ми. Те не споделят с мен всичко, но мисля, че изпращат навън разузнавачи. Ей, виж — астронавти! — той се ухили безгрижно на Едуард.
Едуард почувства, че му се гади неудържимо.
— За първи път ли се случва? — попита пресипнало той.
— Да — кимна Върджил и се засмя. — Тъкмо се чудех дали да не пусна дребните нахалници да изтекат през канала. Защо да не им покажа какво представлява истинският свят?
— Ще идат навсякъде — предупреди го Едуард.
— Не ще и дума.
Едуард кимна.

— Знаеш ли, пропусна да ме запознаеш с Кандис — подхвърли небрежно той.
Върджил поклати глава.
— Вярно бе — и нищо повече.
— Как… как се чувстваш?
— Съвсем добре. Сигурно са милиарди на брой. — Той отново плесна с ръце. — Ти какво смяташ? Да ги пусна ли навън?
— Имам нужда да пийна нещо — рече Едуард.
— Кандис остави малко уиски в едно шкафче в кухнята.
Едуард коленичи до ваната. Върджил го разглеждаше с любопитство.
— Какво ще правим сега? — попита Едуард.
— Уф, Едуард, добре че ми каза. Майка ми… те идват да ме вземат, а тя ме помоли да й се обадя. Говори с нея. — По бузите му се търкулнаха две едри сълзи. — Искаше да си ида при нея. Когато… когато реша, че е дошъл моментът. Дошъл ли е, Едуард?
— Да — кимна бавно Едуард. — Мисля, че е дошъл.
Той протегна ръка, плъзна пръсти по стойката на кварцовата лампа и напипа щепсела.
Върджил беше шегаджията на компанията, обичаше да закачва оголени жици за дръжката на вратата, да пробутва прахчета от които пикнята посинява, но така и не бе пораснал достатъчно, за да си даде сметка какво би могъл да причини на света, в който живееше.
Върджил протегна ръка към дръжката над ваната.
— Знаеш ли, Едуард, аз…
Не можа да завърши. Едуард пъхна щепсела в контакта, сграбчи лампата и я преобърна във ваната. Сетне отскочи назад, от внезапния блясък и вдигналата се пара. Върджил изпищя, започна да се мята, разлисквайки водата, а после утихна и само от обгорялата му коса се вдигаше тъничка струйка дим. Лампата продължаваше да цвърчи във водата. Светлината от малкия вентилационен прозорец прокарваше ярка колона през изпаренията. Миришеше отвратително.
Едуард вдигна капака на клозетната чиния, преви се и повърна. После стисна нос с пръсти и изтича в гостната. Краката му се подкосиха и той се строполи на кушетката.
Но време за губене нямаше. Намери бутилката „Джек Дейниълз“ в кухнята, върна се в банята, развинти капачката и изсипа съдържанието й във ваната, като се стараеше да не поглежда към Върджил. Уискито не беше достатъчно. Ще му трябват още белина и амонячна вода, преди да си тръгне. Тъкмо се канеше да попита Върджил къде ги държи, когато осъзна, че е мъртъв. Стомахът му отново се разбунтува и той опря чело в хладната повърхност на плочките. Нима всичко това се бе случило?
Надникна в шкафчето в банята, но тук имаше само хавлиени кърпи. Разтвори гардероба в спалнята и едва тогава зърна вратата на втората баня. Отвори я, влезе и се огледа за лампата. В дъното мержелееше матовата врата на душкабината. Изпод долния й край изтичаше тъничка струйка вода. Опита се да запали осветлението, но изглежда в тази част на апартамента нямаше ток. Единствената светлина идваше откъм прозорчето на банята. В шкафчето на стената намери бутилка с белина и полупразна туба амонячна вода.
Отнесе ги обратно в първата баня и ги изсипа във ваната, като се стараеше да не среща изцъкления поглед на Върджил. Над водата се вдигнаха гъсти облаци, той изскочи навън задъхан и затвори вратата след себе си.
Някои тихичко повика Върджил. Едуард отнесе тубите обратно във втората баня, където гласът бе по-силен. Идеше откъм душкабината. Едуард пристъпи нерешително напред, сетне спря. Остана така, наострил слух.
— Ей, Върджил, ти ли си? — Гласът бе малко пресипнал, идеше от кабината. Едуард направи още крачка и пак спря. Стига толкова, рече си той. Имаше чувството, че обитава някакъв кошмарен свят и не му се щеше да вижда повече от него. Пристъпи още една крачка, още една и застана при вратата.
Макар нисък и дрезгав, гласът беше женски. Не изглеждаше никак обезпокоен.
Той натисна дръжката и я дръпна към себе си. Вратата изщрака оглушително и се отвори. Едуард надникна вътре, наострил очи в сумрака.
— Божичко, Върджил, съвсем ме забрави. Трябва да се измъкнем по някакъв начин от този хотел. Тук е тъмно, тясно и никак не ми харесва.
Той позна гласа от телефона, макар че едва ли би разпознал лицето й, дори да го бе виждал на снимка.
— Кандис?
— Върджил? Да си вървим.
Едуард побягна.




Още на вратата го посрещна упорит телефонен звън. Едуард дори не погледна нататък. Може би звъняха от болницата, или беше Бернард. Или полицията — нищо чудно. Сигурно ще трябва да им обясни всичко — когато намери сили. Генетрон ще се скрие зад каменна стена, а Бернард вероятно ще бъде недосегаем.
Чувстваше се напълно изтощен, боляха го всички мускули, сякаш бе катерил планина.
Как да нарече това, което извърши? Геноцид?
Не, кошмарът продължаваше. Не можеше да повярва, че е убил няколко милиарда разумни същества. „Нооцити“. Цяла галактика. Глупости — та това е смешно. Но не му беше до смях.
Пред очите му беше Кандис — седнала на пода на душкабината.
Измененията при нея бяха протекли още по-интензивно. Краката й бяха изчезнали, а трупът бе смален с импресионистична икономичност. Лицето, което бе завъртяла към него, беше изпъстрено с изпъкнали успоредни белезникави резки и приличаше на колода от карти.
Докато излизаше от сградата, на паркинга отпред спря голям бял фургон, следван недалеч отзад от лимузината на Бернард. Едуард изтича при колата си, свря се вътре и остана да наблюдава. От фургона слязоха трима, облечени в изолиращи костюми. Едва тогава забеляза, че фургонът беше без номера.
Изгубил търпение той запали двигателя и подкара бясно към къщи. Сега се нуждаеше от прости решения, инак можеше да загуби дори разсъдъка си. Също като Кандис.
Кандис, която бе претърпяла трансформация над отворения канал на банята. „Чудех се, дали да не пусна дребните нахалници да изтекат през канала, бе казал Върджил. Защо да не им покажа какво представлява истинският свят?“
Трудно му беше да си представи, че само преди час бе убил човешко същество, свой приятел. Димът, цвърченето на потопената във водата кварцова лампа, вонята в тясната баня.
Върджил.
Беше запратил лампата при него във ваната. Но не му стигнаха силите да го повтори с Кандис. Може би хората на Бернард ще довършат работата? Едва ли.
Той се отпусна на кушетката и закри очи с ръка. Никога през целия си живот не беше се чувствал толкова изтощен — не само физически, но и емоционално. Не искаше да заспи, почти усещаше дебнещите го в периферията на подсъзнанието кошмарни видения и отгласи от онова, което бе преживял.
Отмести ръка и се загледа в тавана. Все още имаше малка надежда да се сложи край на това, което бе започнало. Може би тъкмо той бе дал началото на нова верига от действия, които щяха да решат проблема. Би могъл да се обади в Центъра за Контрол на Заразните Болести (дали всъщност на тях?). Или в Министерството на отбраната? А може би да търси помощ на местна почва и да чака, докато нещата тръгнат по канален ред? Защо не опита в някоя специализирана болница, тук в Ла Джола май имаше инфекциозна клиника.
Твърде много възможности.
Събитията просто се оказаха недостижимо далеч от неговите способности. Сигурно така е било неведнъж в човешката история — вълни от събития, които заливат известните днес исторически личности и ги помитат под себе си, оставяйки решението в ръцете на случайността. Дали да не избяга, да се скрие в някое затънтено мексиканско селце и там да изчака края? Поне ще може да се наспи.
— Едуард? — над него се бе надвесила Гейл и опипваше челото му с хладни пръсти. — Напоследък все така те заварвам — съсипан от умора. Не изглеждаш добре. Как се чувстваш?
— Горе-долу. — Той приседна на крайчеца на кушетката. — Какво ще готвиш за вечеря? Ако искаш, можем да излезем.
— Имаш температура — рече Гейл. — Направо гориш. Ще отида за термометъра. Не ставай.
— Недей — извика той отпаднало. Надигна се, влезе в банята и се погледна в огледалото. Гейл го пресрещна на вратата и пъхна термометъра в устата му. Както обикновено го споходи желанието да го схруска като захарна пръчица — видял бе този номер в един филм на братята Маркс. Обърна се и отново погледна към огледалото.
— Какво има? — попита Гейл.
Точно под нивото на яката на ризата бе забелязал тънка бяла ивица. Още няколко се разклоняваха надолу от нея — като пътна мрежа.
— Влажни длани… — промърмори той. Поне от няколко дни бяха и в него. — Върджил имаше влажни длани. А аз не се сетих.
— Едуард, какво се е случило?
— Трябва да се обадя — рече той. Гейл го последва до спалнята и остана на вратата, докато набираше номера на Генетрон. — Доктор Михаел Бернард, моля ви. — Телефонистката отвърна, че такъв човек не работи в Генетрон. — Не разбирате ли, че е важно, да ви вземат дяволите! Предайте на доктор Бернард, че доктор Едуард Мълиган иска да говори с него.
Телефонистката му каза да почака. Може би Бернард все още се намираше в апартамента на Върджил — опитвайки се да събере парченцата от мозайката. Или пък направо щяха да изпратят някой, за да го арестува. Това едва ли имаше вече някакво значение.
— На телефона Бернард. — Гласът му звучеше все така уверено и спокойно.
— Твърде късно е, докторе. И вие и аз си стискахме ръцете с Върджил. Влажни длани. Помните ли? Спомнете си на кого след това сте подавал ръка. Сега ние с вас сме преносителите на заразата.
— Мълиган, днес бях в апартамента на Върджил. Вие ли го убихте?
— Да. Той искаше да пусне на свобода… микробите. Нооцитите. Каквито и да са в действителност.
— Открихте ли приятелката му?
— Да.
— Какво сте направили с нея?
— Да съм направил ли? Нищо. Тя беше в другата баня. Чуйте…
— Когато пристигнахме нея я нямаше. Само дрехите й бяха останали. И нея ли убихте?
— Чуйте ме, докторе. Заразен съм с микробите на Върджил. А също и вие.
Настъпи тишина, след това се чу дълбока въздишка и накрая:
— Така?
— Открихте ли някакъв начин да ги контролирате — вътре в тялото?
— Да. — После съвсем тихо: — Не. още не. Антиметаболити, лъчева терапия, актиномицин. Все още не сме изпробвали всичко, но… не.
— Това е краят, докторе.
Още една пауза. — Хъм.
— Ще остана при жена си, за да прекарам с нея последните си дни.
— Ясно — отвърна Бернард. — Благодаря ви, че се обадихте.
— Е, да затваряме тогава.
— Разбира се. Сбогом.
Едуард затвори, изправи се и привлече Гейл към себе си.
— Това е болест, нали? — попита го тя.
Едуард кимна.
— Върджил я създаде. Болест, която мисли. Съмнявам се, че ще успеем да победим една разумна чума.

Харисън прелистваше тлъста папка с документи и си вземаше бележки. Йънг седеше в мекото кожено кресло в дъното на стаята, оформил пирамида с изпънатите си пръсти, а очите му бяха скрити под спусналия се напред кичур коса. Бернард стоеше неподвижно до прозореца. Харисън се облегна назад и тропна с молив по бележника.
— Първо, ние не носим никаква отговорност. Юлам е извършвал проучванията си без наше разрешение…
— Но не сме го уволнили веднага щом сме научили за това — контрира го Йънг. — Това ще направи лошо впечатление в съда.
— Рано е да се говори за съд — отряза го Харисън. — От нас се изисква едно — незабавно да съобщим за случая в Центъра за Контрол на Заразните Болести. Това не е ветеринарен пропуск, или вътрелабораторна инфекция, това е…
— Никой от нас, никой нямаше ни най-малка представа, че клетките на Юлам могат да остават жизнеспособни извън организма — продължаваше Йънг като чупеше нервно пръсти.
— Все още нямаме конкретни доказателства за противното — успокои го Бернард, намесвайки се в спора въпреки желанието си. — Очевидно обаче тези клетки са претърпели огромна еволюция след създаването си. Самонасочена еволюция.
— Все още отказвам да повярвам, че Юлам е създал разумни клетки — заяви Харисън. — Нашите собствени изследвания в тази насока доказват, че това ще бъде невероятно трудно — или може би невъзможно. Как е преценил дали наистина са разумни? Как ги е подлагал на обучение? Не… изключено…
Йънг избухна в ироничен смях.
— Как можеш да се съмняваш, в това, че са разумни… спомни си само какви изменения е претърпяло тялото на Върджил!
— Господа, господа — вдигна успокояващо ръце Бернард. — Всичко това са академични спорове. Сега обсъждаме друго — ще размахаме ли червено флагче, за да привлечем вниманието на Големия брат, или ще си мълчим?
— И какво ще му кажем?
— Че сме в ранната фаза на изключително опасна зараза — отвърна Бернард. — Създадена в нашата лаборатория от изследовател, който вече е мъртъв…
— Убит — подчерта Йънг и поклати отчаяно глава.
— И се разпространява с обезпокояващо темпо.
— Така — рече Йънг — и какво ще направят онези от ЦКЗБ? На този етап вероятно е засегнат вече половината континент.
— Едва ли сме стигнали чак дотам — възрази Харисън. — Върджил не е имал контакт с толкова много хора. Сигурно все още може да се ограничи в рамките на северна Калифорния.
— Важното е, че е имал контакт с нас — подхвърли огорчено Йънг. — Как мислиш, дали сме заразени?
— Да — отвърна лаконично Бернард.
— Възможно ли е да се вземат някакви мерки?
Бернард помисли малко и вдигна рамене.
— Надявам се да ме извините — рече той, — но имам още малко работа, която трябва да свърша преди да излезем със съобщението. — Той напусна заседателната зала и слезе по стълбите. На стената близо до входната врата имаше кредитен телефон. Той извади картата си от портфейла, пъхна я в процепа и набра номера на своята канцелария в Лос Анджелис.
— Обажда се Бернард. Искам да ме откарат с лимузината до летището. Намерете Джордж. — Той почака малко, докато секретарката го свърза с личния му пилот и продължи: — Джордж, съжалявам че не можах да те предупредя, но става дума за нещо спешно. Ще те помоля да подготвиш самолета — след час и половина излитам.
— Къде този път? — попита невъзмутимо Джордж. Беше привикнал да го уведомяват в последния момент.
— Европа. Имаш достатъчно време да попълниш плана на полета.
— Ще бъда готов, докторе. Щом е спешно.
— Ах, освен това… Ще летя сам.
— Докторе, предпочитам…
— Сам, Джордж.
— Добре — въздъхна пилотът.
Бернард натисна вилката, пусна я отново и набра бавно двадесет и седем цифрен телефонен номер, който започваше с неговия сателитен код и завършваше с таен шифър за заглушаване срещу евентуално подслушване. Отсреща се обади женски глас на немски.
— Доктор Хайнц Паулсен-Фукс, бите.
Жената не зададе никакви въпроси. Имаше изричните разпоредби да свързва доктора с всеки, който използва тази линия. След няколко минути се обади и Паулсен-Фукс. Бернард се огледа разтревожено, съзнавайки риска, който поема, като звъни от обществено място.
— Паул, обажда се Михаел Бернард. Имам много сериозна молба към теб.
— Хер доктор Бернард, е винаги добре дошъл! Какво мога да направя за теб?
— Разполагате ли във Вистбаденския институт с напълно изолирана лаборатория, която да бъде освободена да речем до утре?
— С каква цел? Извини ме, Михаел, може би е неудобно да питам?
— Да, моментът не е съвсем подходящ за обяснение.
— Разбрах. Изглежда става дума за нещо важно.
— Точно така. Имам нужда от лабораторията и освен това бих желал да използвам служебното летище на „Б.К. Фармек“. След като напусна самолета, трябва да бъда облечен в изолиращ костюм и откаран с херметически затворен и снабден с биологичен филтър фургон. Междувременно самолетът ми трябва да бъде изгорен на площадката и целият район да бъде почистен с дезинфекцираща пяна. Ще остана да ви гостувам… ако се съгласите да го наречете така… за неопределен период. Лабораторията трябва да бъде снабдена с всичко необходимо, за да мога да живея и да работя. Ще имам нужда от компютър свързан с външния свят.
— Михаел, не помня да съм те виждал пиян. Освен това те познавам като човек спокоен и уравновесен. Това, което каза, звучи много сериозно. За пожар ли става дума, докторе? Лабораторна зараза, може би?
Бернард се изненада, че Паулсен-Фукс бе в течение с новите му интереси към генното инженерство. Дали наистина знаеше, или само предполагаше?
— Касае се за извънредно опасен инцидент, хер доктор. Мога ли да разчитам на теб?
— Ще получа ли обяснения — когато му дойде времето?
— Да. Освен това ще бъде от полза за теб и за твоята нация — вие ще узнаете първи истината.
— Започвам да се плаша, Михаел.
— Мисля, че има защо, Паул.
— Тогава всичко ще бъде изпълнено. Кога да те очакваме…?
— До двадесет и четири часа. Паул… благодаря ти.
Той затвори и погледна колко е часът. Съмняваше се, че който и да било в Генетрон осъзнава мащабите на разрастващата се криза. Дори той си ги представяше със затруднение. Нямаше съмнения в едно — не повече от четиридесет и осем часа след като Харисън уведоми Центъра за Контрол на Заразните Болести целият Североамерикански континент щеше да бъде поставен под строга карантина — независимо дали официалните власти щяха да бъдат склонни да повярват за случилото се, или не. Ключовите думи щяха да са „чума“ и „компания за генно инженерство“. Реакцията щеше да бъде напълно оправдана, но той се съмняваше, че ще е както своевременна, така и съответстваща. Вероятно на втори етап щяха да последват още по-драстични мерки.
Нямаше никакво намерение да остава на континента докато това се случи, но от друга страна, не биваше да носи отговорност за по-нататъшното разпространение на заразата. Ето защо бе решил да предложи услугите си в качеството на опитен екземпляр в лабораторията на най-добрата европейска фармацевтична фирма.
Умът на Бернард функционираше по такъв начин, че никога не го безпокоеше с паралелни възможности или крайни съмнения — нито в работата, нито в живота. При каквато и да било кризисна ситуация той неизменно подаваше един единствен готов и винаги правилен отговор. И да имаше резервни решения, те се спотайваха някъде дълбоко в подсъзнанието му, без да го разсейват, или да пробуждат съмнения. Никога не бе считал това свое качество за особено достойнство, понякога си мислеше, че е като робот, изпълняващ предварително зададената програма, без да може да надзърне над хоризонта на онова, което вижда пред себе си. Все пак досега инстинктът никога не му бе изневерявал и нещо повече — всячески беше допринасял за успехите му в неврофизиологичните изследвания, носейки му широка популярност както сред неговите колеги, така и сред обществеността.
Той се върна в заседателната и взе куфарчето си. Лимузината вероятно вече го очакваше на паркинга пред Генетрон, а шофьорът сигурно играеше шах на джобния си компютър.
— Ако ви потрябвам, ще си бъда в канцеларията — осведоми ги Бернард. Харисън и Йънг го изгледаха с празни погледи.
— Току що се обадих в ЦКЗБ — рече Харисън. — Казаха да изчакаме техните разпореждания.
Което означаваше, че слухът съвсем скоро ще напусне пределите на компанията. Колко още докато затворят летищата? Зависи от тяхната експедитивност.
— Позвънете, като ги научите — кимна той и излезе, без да се сбогува. Отвън спря, споходен от мисълта, дали не трябва да вземе още нещо със себе си. Не — разполагаше с дискета с файловете на Юлам, а в кръвта си имаше и от неговите клетки. Нищо повече.
И това ще бъде достатъчно за да се занимава поне за известно време.
Другите? Дали да не ги предупреди?
Кой — някоя от трите си бивши жени? Той дори не знаеше къде са сега. Издръжката я пращаше неговият счетоводител.
Някой за когото наистина го е грижа, на когото държи?
Последната среща с Полет беше през март. Среща — раздяла. Болезнена, но не непоносима. Известно време тя бе кръжала като нов спътник в неговия живот, но така и не можаха да стигнат до сближаване. И тя като него твърде много държеше на кариерата си — Полет беше сред най-добрите клетъчни технолози в „Ситъс корпорейшън“ в Пало Алто.
Едва сега му хрумна, че вероятно тъкмо тя го е препоръчала на Харисън в Генетрон. След като се разделиха. Служебна загриженост извън рамките на личните отношения.
Не можеше да й се сърди за това. Но нищо в него не трепна при спомена за нея.
Не беше виждал сина си от пет години. Знаеше че е в Китай, работеше върху някакъв стипендиантски проект.
Той прогони тази мисъл от главата си.
„Може би няма да ми потрябва изолационна камера, помисли си Бернард. Изглежда вече съм напълно изолиран.“

Едуард беше твърде отпаднал за да й попречи. Гейл направо не беше на себе си от страх. Обади се на родителите си, позвъни в училище, взе да търси един по един учениците си. Той лежеше и си представяше как мълвата пълзи, набира скорост като гигантска вълна и се разлива — все по надалеч и по надалеч. Накрая и нейните сили се изчерпаха и тя се просна на леглото до него.
Той я прегърна и я привлече към себе си. Беше изпотена, дишаше трескаво и търсеше утеха в него като подплашено животинче. Отначало дори си помисли, че вече се е разболяла и че краят и на двама им е близо. Малко по-късно му стана безразлично. Затвори очи и зачака.
Едва сега долови ритмичното пулсиране в ръцете и краката си. С всеки удар на кръвта вътре в него се надигаше някакъв шум, цял оркестър, изпълняващ бавно усилваща се мелодия, не една, а безброй симфонии.
Музиката на кръвта.
Силата й нарастваше, но темпото оставаше непроменено. Ритъмът подаваше неговото собствено сърце.
Никой от тях не усещаше хода на времето. Изминали бяха може би дни, преди Едуард да събере достатъчно сили, за да отиде до банята. Пи докато стомахът му отказа да побира течности, след това занесе чаша вода на Гейл. Вдигна нежно главата й и поднесе ръба на чашата към устните й. Целите бяха напукани и подути, очите й бяха кръвясали и обкръжени от жълтеникави ореоли, но кожата й бе започнала да възвръща цвета си.
— Кога ще умрем? — попита го тя прегракнало. — Искам да ме прегръщаш докато умра.
Само след минути той бе достатъчно силен за да й помогне да се премести в кухнята. Обели един портокал и го раздели за двамата, усещайки пулса на захарта, киселината и сока в гърлото си.
— Къде са всички? — попита тя. — Обадих се в болницата, на приятелите. Къде са?
Усещането за хармонично музикално присъствие се завърна. Отделните музикални фрагменти се сливаха, превръщаха се в безкрайна мелодия и изведнъж:
Чувстваш ли НЕУДОБСТВО?
— Да.
Той отвърна почти автоматично, сякаш отдавна бе очаквал началото на разговора.
ТЪРПЕНИЕ. Има затруднения.
— Какво? Не разбирам.
„Имунологична реакция“. „Сблъсък“. Затруднения.
— Оставете ни, моля ви! Вървете си!
Невъзможно. Ние сме взаимосвързани.
Значи възстановяването им не се дължеше на успешна борба със заразата. Първоначалното илюзорно усещане за възвърната свобода се бе оказало погрешно. Когато посъбра още малко сили той се помъчи да обясни на Гейл какво чувства в себе си.
Тя се надигна неуверено и пристъпи към прозореца.
— Но къде са изчезнали всички? — попита от там. — И тях ли ги е хванало? Затова ли никой не идва?
— Не зная. И да не е… скоро.
— Тези… които говорят… това ли е болестта?
Той кимна.
— Значи не съм си изгубила ума — въздъхна тя. — Трябва да поседна. — Тя се върна при него. — Ти как си? Дали да не опитаме да избягаме?
Той й протегна ръка и поклати глава.
— Те са вътре в нас — и част от нас. Сега. Къде ще избягаме?
— Да си легнем тогава. Искам пак да ме прегърнеш.
Изтегнаха се в леглото.
— Еди…
Последният звук, който чу. Мъчеше се да се съпротивлява, но вълните на успокоението надвиха и заляха цялото му тяло. Не след дълго се озова върху повърхността на някакво виолетово море. Тялото му беше огромно — като безкрайна релефна равнина. Като карта, върху която бяха набелязани посоките за атака на нооцитите и той можеше без никакви затруднения да следи техния прогрес. Не Мълиган сега командваше това тяло.
— Какво ще стане с нас?
Никакви движения повече.
— Умираме ли?
Промяна.
— А ако не желаем да се променяме?
Няма да боли.
— Ами страхът? Дори не ни позволявате да се боим!
Синьовиолетовото море и картата избледняха в топлия сумрак.
Разполагаше с цяла вечност за да обмисли всичко отново, но информацията бе крайно недостатъчна. И Върджил ли е изпитвал това? Нищо чудно, че изглеждаше като умопобъркан. Потънал в някакво вътрешно съзерцание, нито тук, нито там. Усещаше, че топлината нараства, чувстваше се заобиколен от нечие присъствие.
„Едуард…“
— Гейл? Ти ли си? Чувам те… не, не точна чувам…
„Едуард, не зная защо, но не ме е страх. Искам да се ядосам, но не мога.“
Това няма значение.
„Махай се! Едуард, искам да се освободя…“
— Оставете ни, моля ви!
ТЪРПЕНИЕ. Затруднения.
Настъпи тишина и двамата отново можеха да се наслаждават на близостта помежду си. Имаше още някой, някой който ги следеше, или наблюдаваше.
— Колко ли време е минало?
„Не зная. Попитай ги.“
Никакъв отговор.
„Казаха ли ти?“
— Не. Съмнявам се, че все още знаят как да разговарят с нас… поне засега. Може би това е халюцинация. Върджил също халюцинираше, дали пък не е последствие от треската…
„Кажи ми тогава кой кого халюцинира. Чакай. Нещо идва. Виждаш ли го?“
— Не мога да го видя… но го чувствам.
„Опиши ми го.“
— Не мога.
„Виж… там нещо става — после с неохота — красиво е.“
— И малко страшно. Идва по-близо.
Няма да БОЛИ. Не се бойте. „Учете“ „приспособявайте се“.
Не беше халюцинация, ала не можеше да се опише с думи. Едуард не му се съпротивляваше, докато нахлуваше в него.
„Какво е това?“
— Мястото, където ще бъдем за известно време, мисля.
„Остани при мен!“
— Разбира се…
А след това изведнъж имаше страшно много да се учи.
Едуард и Гейл се сляха в леглото, материята на техните тела премина през дрехите и устните им се докоснаха за последен път.

Бернард беше много горд със своя „Фалкън 10“. Беше го закупил в Париж от един президент на банкрутирала компютърна компания. Вече три години притежаваше този елегантен и много скъп самолет. Научи се да лети почти веднага, „от седящ старт“, както го определи неговият тогавашен инструктор и на втория месец получи разрешително.
Той докосна с любов черната кожа на таблото и плъзна ръка надолу към щурвала. Странно, че от всичко, което щеше да остави след себе си, този неодушевен самолет значеше най-много за него. Свобода, професионална реализация, престиж… А ето че сега му предстоеше да започне един съвсем различен живот и да се примири с неизбежната промяна.
Презареди с гориво в Ла Гуардия без да напуска кабината. Свърза се по радиото още докато кацаше, даде инструкции и рулира към хангара за частни посетители. След като допълниха резервоарите той поиска от кулата разрешение за излитане и го получи почти веднага. Нито веднъж не докосна чужда плът, нито пък общува с някого отблизо.
В Рейкявик се наложи да излезе от самолета и сам да извърши зареждането, но беше облякъл дебело яке и ръкавици и не докосна нищо с пръсти.
С наближаване на континента мислите му постепенно започнаха да се проясняват — заедно с това дойде пълното осъзнаване на онова, което се бе случило през последните дни. Опита се да прогони неприятните мисли, особено що се отнася до онова, което според него предстоеше, но така и не успя напълно. Не беше съвсем сигурен дали не носи вина за предстоящата световна катастрофа. Добре че поне самолетът се държеше чудесно на автопилот.
Всъщност, какво толкова — и неговият край идваше скоро. Поне се бе постарал да се пожертва в името на едно благородно дело, като се предоставяше за изследване на „Фармек“ и на един свят, който още не бе заразен. Но дори и това не бе достатъчно за да го освободи от чувството за вина.
Откъде можеше да знае?
— Мълиган знаеше — прошепна ядно Бернард. — Дявол да ги вземе всичките. — И разбира се Върджил. Не беше ли и той същия като Юлам? Не, не желаеше да го признае — поне пред себе си. Върджил беше брилянтен учен (беше — точно така, спомни си подпухналото розово тяло във ваната, беше, беше), но напълно безотговорен и сляп за предпазните мерки, които трябваше да бъдат негова втора природа с работа от подобен характер. От друга страна, ако се беше придържал към тези мерки може би никога нямаше да завърши своята работа.
Никой не би му позволил да я завърши.
За Михаел Бернард отчаянието на учения, стигнал съвсем близо до успеха и спрян от нечия чужда намеса бе съвсем разбираем. Той самият можеше да излекува хиляди нещастници страдащи от Паркинсонова болест… ако просто му бяха разрешили да събира пробни образци от мозъци на мъртви ембриони. Но не, срещу него изведнъж се бе изправила невидимата стена на разгневената „общественост“ и го бе принудила да преустанови разработките си, обричайки същевременно един Бог знае колко заболели на необратима деградация. Колко пъти бе съжалявал, че Мери Шели бе написала своята книга — и защо й трябваше да избира германско име за своя герой? Подобни предразсъдъци имаха склонността да залягат трайно и продължително в умовете на хората от простолюдието, на тъпата, необразована маса…
Чудовището на Франкенщайн. Плашило, което винаги изваждаха на сцената, когато им дотрябваше.
И той се боеше, но неговият страх беше рационален. По-добре да погледнеш действителността в очите, да видиш последствията и да вземеше мерки срещу тях. А ако не можеш — както е сега — тогава пожертвай себе си в името на науката. Спомни си за доктор Луис Слотин от Лос Алмоския изследователски институт. През 1946-та Слотин и няколко негови сътрудници при един от опитите били изложени на краткотрайна и интензивна йонизираща радиация. Слотин наредил на останалите да застанат неподвижно, след това начертал с тебешир кръгове около своите и техните крака, за да предостави възможност на своите колеги да определят характера на пораженията в организма в зависимост от разстоянието до източника на радиация. Слотин умрял девет дни по-късно. Помощникът му изкарал още двайсет години преди да умре от усложнения, свързани с облъчването. Други двама получили остра левкемия и също умрели.
Хора — опитни зайчета.
Искало ли им се е — в онези трагични часове — никой да не е откривал радиацията?
„Фармек“ бе наел летище само за свои нужди на около два километра от изследователския център, който бе разположен далеч извън пределите на Висбаден. Тук естествено пристигаха видни учени и се експедираха или получаваха важни растителни или почвени образци, върху които работеха научни екипи от целия свят. Бернард направи кръг над гората и полетя край нея на около десет хиляди стъпки височина. Небето на изток вече се зазоряваше.
Той включи резервния радиопредавател на вълната на „Фармек“ и натисна два пъти бутона на микрофона за да задейства светлинната инсталация на пистата. Долу под него светнаха няколко реда жълтеникави точки и една издължена стрелка, сочеща посоката на вятъра. Бернард продължи да се снижава, като се ориентираше предимно по приборите и не след дълго колелата докоснаха с мек шум повърхността на бетонната писта.
Почти веднага съзря недалеч от сградата на летището масивен бял фургон и неколцина души, облечени в биозащитни скафандри. Веднага щом ги доближи те осветиха корпуса на самолета с ярък прожектор. Той махна с ръка зад стъклото на кабината и им даде знак да останат по местата си. Включи предавателя и каза: „Имал нужда от изолационен костюм. Оставете го на стотина метра от самолета. Откарайте фургона на още сто метра по-нататък“. Един от хората край камиона вдигна палец в знак, че са приели съобщението. Той изчезна отзад, не след дълго се появи с увиснал изолационен костюм и го отнесе на площадката. Междувременно останалите увеличиха разстоянието, което ги делеше от самолета.
Бернард изключи двигателите и остави да свети само осветлението в кабината и аварийното подаване на гориво. Взе личното си куфарче, прехвърли се в пасажерската кабина и намери тубата с дезинфектант, която бе оставил под една от седалките. Въздъхна уморено, постави си гумената филтрираща маска и прочете още веднъж инструкциите. После се върна отново в пилотската кабина и посипа с дезинфектант контролното табло, седалката, пода и тавана, докато всичко се покри с млечнозеления, силно задушлив разтвор. Пак се прехвърли в пасажерската кабина и продължи да полива методично всичко наоколо. Накрая отвъртя капачката и хвърли тубата на пода, като я преобърна с крак, така че разтворът да продължава да тече.
Потупа джоба на панталона си за да се увери, че сигналният пистолет е вътре, спусна се по стълбичката и заобиколи отдолу самолета.
Методично, стъпка по стъпка, той се зае да саботира собствения си самолет. Първо разкачи тръбите на хидравличната система, след това проби гумите и изпусна въздуха отвътре. Накрая с помощта на пожарната брадвичка разби предното стъкло и натроши таблото, след това се зае с трите двойни прозорчета на пасажерския отсек, като за целта се покатери на крилото.
Отново се върна в пилотската кабина, като се пързаляше по залетия от дезинфектант под и завъртя докрай ръчката за аварийно подаване на гориво. Долу под самолета започна да се образува стремително нарастваща локва от керосин. Бернард изскочи от самолета, вдигна куфарчето и се затича към мястото, където бяха оставили за него изолационния костюм.
До този момент нито персоналът на летището, нито изпратените от „Фармек“ техници бяха предприели каквито и да било опити да му попречат. Бернард извади пистолета и запалителните патрони от джоба си и ги остави на бетонната повърхност. След това се съблече гол и се напъха в херметизиращия се скафандър. Събра купа с дрехи и го отнесе при самолета. Върна се при куфарчето, извади отвътре паспорта си и го пъхна в един найлонов плик. След това вдигна пистолета.
Патронът се плъзна меко в задния отвор на цевта. Той се прицели внимателно — надявайки се траекторията да не е твърде извита — и стреля право в своята гордост и радост.
Горивото изригна в огнена гъба, която обхвана самолета. Озарен от ярките езици на пламъците Бернард се наведе, вдигна куфарчето и пое към очакващия го фургон.
Съмняваше се, че на летището ще го очаква и представител на митническите власти, но за всеки случай държеше в ръката си увития в найлон паспорт. Един от чакащите го взе и го прибра в джоба на своя изолационен костюм.
— Нямам нищо за деклариране — рече Бернард. Другият кимна. — Бих желал, да ме дезинфекцирате, ако обичате.
Той се завъртя бавно под струята, с която го обляха, заслушан в нежното мъркане на въздушният рециркулатор върху шлема му. Накрая заобиколи фургона, изкатери се вътре и стената зад него се затвори херметически.
Докато заобикаляха площадката на летището Бернард успя да зърне за последен път пламтящия корпус на своя самолет. Огънят хвърляше цели рояци от искри нагоре към порозовяващото небе.



Хайнц Паулсен-Фукс прослушваше записите на обажданията от своя телефонен секретар. Ето, че се започваше. Имаше допитвания поне от няколко агенции, включително и Отдела за Опазване на Околната среда и Федералната Комисия по Здравеопазване. Няколко държавни служители във Франкфурт и Висбаден също проявяваха тревожен интерес.
Всички полети от и за Съединените щати бяха преустановени. Всеки момент на прага на лабораторията можеха да се появят служебни лица, натоварени с разследване. Трябваше да изслуша обясненията на Бернард преди това да стане.
Не за първи път в живота си съжаляваше, задето се бе притекъл на помощ на свой приятел. Просто един от многото му недостатъци. Каква комбинация само — преуспяващ индустриалец и сантиментален глупак!
Той навлече жълтия дъждобран върху сивия си вълнен костюм и внимателно нагласи баретата за да скрие посивелите си коси. След това излезе навън и зачака появата на черния служебен ситроен.
— Добро утро, Уве — поздрави той шофьора, който изскочи да му отвори вратата. — Обещах ги на Ричард — Фукс хвърли на предната седалка няколко криминалета за двайсет годишния син на шофьора, който също като него си падаше по мистериите. — Карай по-бързо от обичайното.
— Извини ме, че не те посрещнах на летището — започна Паулсен-Фукс. — Наложи се да дръпна някои конци, за да се приготвя за пристигането ти. У дома са звънели правителствени служители. Изглежда става нещо много сериозно. Ти наясно ли си какво?
Бернард приближи дебелото трислойно стъкло, което отделяше лабораторията по биозараза от прилежащото помещение за посетители. Вдигна ръка, опря я на стъклото и посочи белезникавите резки.
— Заразен съм.
Фукс присви очи и се почеса по бузата.
— Не само ти, както изглежда. Какво става в Америка?
— Не съм чувал нищо, откакто излетях.
— Вашият Център за Контрол на Заразните Болести в Атланта е издал нареждане да се затворят всички летища. Носят се слухове, че е преустановена телефонната и радиовръзка с няколко от големите ви градове. Изглежда в страната цари хаос. Ето че ти пристигаш при нас, запалваш собствения си самолет на летището и настояваш за изключителни предпазни мерки. Какво означава всичко това, Михаел?
— Паул, твоята страна незабавно трябва да въведе абсолютна карантина за всички пристигащи от САЩ и Мексико. Нямам представа за размерите на заразената територия, но изглежда епидемията се разпространява много бързо.
— Правителството ни вече работи по този въпрос. Но нали знаеш, бюрокрацията…
— Заобиколете всякакви бюрократични спънки. Физическият контакт със Северна Америка трябва да бъде преустановен.
— Не съм човекът, който взима подобни решения…
— Паул — прекъсна го Бернард като вдигна ръка. — Разполагам с не повече от седмица, ако са верни предположенията ми. Обясни на вашето правителство, че не става дума за обикновена епидемия, следствие от лабораторна грешка. В куфарчето си нося всички необходими доказателства. Трябва да ми организираш час по-скоро научна среща, на която да присъстват поне неколцина от светилата ви в биологията. Преди да разговарят с мен искам да ги запознаеш със съдържанието на файловете. Ще включа дискетите от терминала тук, в изолационната. Не ме питай за повече, защото умирам за малко сън.
— Добре, Михаел. Кажи ми само — случилото се съвпада ли поне малко с някои от песимистичните ни прогнози?
— Не — поклати глава Бернард. — Не мисля.
— Толкова по-зле. Веднага се захващам за работа. Ти прехвърли файловете и опитай да поспиш. — Той излезе и светлината в помещението зад стъклото угасна.
Бернард закрачи из тясната стая, превърнала се в негов затвор. Лабораторията изглежда е била строена в началото на осемдесетте специално за генетични експерименти, а в онези времена подобни изследвания се смятаха за изключително опасни. Цялото вътрешно помещение бе монтирано в херметически „контейнер“ с повишено налягане и всяка, дори минимална пробойна, щеше да доведе до нахлуване, а не изтичане, на въздух. В стените на контейнера бяха вградени пулверизатори за дезинфектант, а той на свой ред бе поставен в друг, още по-голям контейнер. Всички електрически вериги и инсталации, преминаващи през стената, бяха обвити в специални изолиращи уплътнения, напълнени със стерилизиращ разтвор. Въздухът и отпадъчните материали напускащи лабораторията, се подлагаха на високо-температурна стерилизация и кремация, взетите образци оставаха в съседното помещение, където претърпяваха същите предпазни мерки. От този момент, до деня, в който щеше да бъде намерено решение за проблема, или до смъртта му, нито една клетка от тялото на Бернард нямаше да влезе в контакт с каквато и да било друга жива материя извън това помещение.
Стените бяха боядисани в неутрален сив цвят, осветлението беше флуоресцентно, вградено в тавана. Светлината можеше да се контролира както отвън, така и отвътре. Подът беше черен и лъскав. В средата на стаята бе поставено стандартно бюро, въртящ се стол, компютър и монитор с висока разделителна способност. В далечния ъгъл имаше тясна, но удобна койка, без завивки. До нея висок метален шкаф с няколко чекмеджета. На другата страна се виждаха гумени гнезда — вероятно за манипулаторни ръце. Ансамбълът завършваше хармонично с меко кожено кресло и душкабина, която сякаш бе демонтирана от първа класа на някой презокеански лайнер.
Той отвори най-горното чекмедже на шкафа и извади отвътре риза и панталон от тънка, хартиена материя. Толкова по въпроса за удобствата. И без това вече не принадлежеше на себе си. От утре щяха да започнат да го сондират, бодат и режат, да го свързват с електроди и показват на разни специалисти, като че беше рядък лабораторен екземпляр.
И толкова по-добре, помисли си той, излегнат в койката. Напълно си го заслужавам. Така ми се пада, заради всичко, което направих — или не направих. Mea culpa*.
[* Вината е моя — (лат.) — бел.прев.]
Бернард облегна глава на стената и затвори очи.
Усещаше ударите на кръвта в ушите си.

Бруклин Хейтс
— Мамо? Хауърд?
Сюзи Макензи се загърна в небесносинята фланела, която бе получила преди месец за рождения се ден от нейния приятел и зашляпа с боси крака към хола. Току що се бе събудила и очите й още бяха подпухнали. — Кен? — извика тя.
В стаята й нямаше часовник, но ако се съдеше по положението на слънцето зад прозореца сигурно минаваше десет. Вратата на спалнята бе затворена. Тя почука. Никакъв отговор.
Е, поне един от братята й трябваше да е станал.
— Кенет? Хауърд? — Тя се извърна, огледа пустия хол, събра смелост и натисна дръжката. — Мамо?
Леглото в спалнята беше оправено. Вероятно всички бяха слезли долу. Тя изми лицето си в банята, огледа се за нови пъпки, не намери такива, избърса се и слезе надолу по стълбите. В къщата цареше пълна тишина.
— Ей — повика ги тя отново като стигна дневната. — Защо никой не ме събуди? Ще закъснея за работа. — Вече три седмици работеше като келнерка в едно бистро две пресечки по-надолу. Майка й бе изгубила своята преди месец и известно време трябваше да живеят от издръжката, която баща й не пращаше особено редовно. Тя погледна часовника на стената в дневната. Десет и трийсет! Божичко, наистина бе закъсняла! Но това не я безпокоеше толкова, колкото фактът, че никъде не виждаше жива душа. Тя блъсна люлеещите се врати на кухнята и надникна вътре. В началото това, което видя, не стигна до съзнанието й. Три неподвижни тела — едното облечено в рокля на пода, второто, с джинси, но без риза в креслото и третото, което се подаваше наполовина от кухненския килер. Странното бе, че дори не изгуби самообладание. Просто съжали, че въобще е отваряла вратата, сякаш ако го беше сторила час, или месец по-късно, всичко щеше да бъде наред. Сякаш тази врата водеше към някакъв друг — не нейния — свят. Към един живот, който би могла да пропусне, ако се бе събудила навреме. Но ето, че бе избрала най-неподходящия миг за да я отвори и сега вече беше твърде късно да се връща назад.
Тялото под мивката бе облечено с роклята на майка й. Лицето, ръцете и краката бяха нашарени с бели, изпъкнали резки. Сюзи пристъпи настръхнало в кухнята, притиснала ръка с уста. Вратата се изплъзна от пръстите й и се люшна назад. Тя завъртя глава и въздъхна. Сети се, че трябва незабавно да се обади в полицията. Или да повика линейка. Но първо да разбере какво точно е станало. Нещо й подсказваше, че причината може да е извън тази стая, дори извън стените на къщата.
Обикновено Хауърд се разкарваше вътре само по джинси и без риза. Обичаше да се фука с мускулестото си тяло и все се озърташе дали не го зяпат. А ето, че сега гърдите му бяха зачервени като на индиански войн. Лицето му изглеждаше съвсем спокойно, очите му бяха затворени. Все още дишаше.
Кен — това бе Кенет, по-големият й брат — приличаше по-скоро на тестена купчина в дрехи. Каквото и да се бе случило с него — и с останалите — то очевидно не подлежеше на нормално обяснение. Най-добре наистина веднага да потърси помощ.
Тя изтича обратно в дневната, вдигна слушалката на телефона и набра номера на полицията. В продължение на няколко минути никой отсреща не вдигаше. „Всички наши линии са заети — разнесе се накрая записан глас, — моля не затваряйте, за да не си изгубите реда.“ Сетне отново сигналът. След още пет минути напразно чакане тя затвори, изхлипа уплашено и позвъни в централата. Тук също никакъв отговор. Изведнъж, кой знае защо, си спомни за снощния разговор в хола за някаква зараза, която идвала от Калифорния. Май го бяха съобщили по радиото. Че имало епидемия и щели да извикат на помощ Националната гвардия. Сюзи изтича навън, спря на стълбите, огледа се и закрещя за помощ.
Улицата беше съвсем безлюдна. От двете й страни се виждаха дълги колони от паркирани коли, каквито не трябваше да има тук чак до осем вечерта — според полицейската наредба. Никой не беше отишъл на работа. Не се виждаше никакво движение. Мъртвило. Тя изтича на улицата, като се задъхваше от ридания и отново извика за помощ.
Млъкна едва когато зърна проснатото тяло на пощальона, между две каменни колони на алеята за къщата. Лежеше по гръб, със затворени очи и изглеждаше съвсем като мама, или Хауърд. За Сюзи пощальоните бяха нещо като светци, хора, на които винаги можеше да вярва и разчита. Тя захлупи лицето си в длани и изстена прегракнало: „Всички ги е повалила гадната чума“.
Върна се в къщата и отново вдигна телефона. Започна да набира един след друг всички номера, които знаеше. Някои звъняха, на други места се чуваха само странни писукащи сигнали. По едно време й хрумна да се обади на леля й във Върмънт. Някой вдигна слушалката след третия сигнал.
— Ало? — Гласът беше слаб и треперещ, но със сигурност принадлежеше на леля Доун.
— Лельо, аз съм, Сюзи от Бруклин. Тук е станало нещо страшно…
— Сюзи? — Трябваше да мине известно време, докато леля й си спомни за нея. — Скъпа, не те чувам добре. — Леля Доун бе само на трийсет и една години, но гласът й бе като на много болен човек.
— Мама нещо не е добре. Може и да е умряла. Кенет, Хауърд и другите също — лежат наоколо и сякаш не дишат. Направо ще се побъркам…
— Аз също не се чувствам добре, миличка — прекъсна я леля Доун. — Чичо ти излезе снощи и въобще не се е връщал. Вече започвам да се тревожа.
— Какво става? — попита Сюзи с прималял глас.
— Не зная, скъпа. Извини ме, но не мога да говоря повече, едва се държа на краката си. Дочуване, Сюзи. — Тя затвори. Сюзи опита да й позвъни отново, но никой не вдигаше повече и тя се отказа.
Когато се върна в кухнята, тялото на майки й изглеждаше странно изтъняло. Сюзи коленичи до нея, понечи да я докосне по челото, спря уплашена, сетне си наложи с воля да го направи. Кожата й беше топла и суха и изглеждаше с нормална температура. Майка й отвори очи.
— О, мамо — изхлипа Сюзи. — Какво е станало?
— Ами… — рече майка й и облиза устни. — Всъщност е много красиво. С теб всичко е наред, нали? О, Сюзи. — Тя отново затвори очи. Сюзи се прехвърли при Хауърд, който лежеше отпуснат в креслото. Побутна го лекичко по ръката и отскочи уплашено, когато кожата му внезапно поддаде. Едва тогава забеляза гъстия сноп от кореноподобни тръбички, който се подаваше от крачолите на джинсите му и изчезваше в цепнатината между дъските на пода и стената.
Също такива тръбички бяха поникнали върху ръцете на Кен и протягаха пипала към килера. Тя се обърна и огледа внимателно тялото на майка си. Една единствена плътна и дебела колкото ръката й тръба от бледа човешка плът израстваше зад гърба й и се губеше в отвора на мивката. Не беше експерт по тези неща, но със сигурност можеше да каже, че тръбата не е изкуствена. Съвсем ясно виждаше пулсиращата вътре кръв.
Сюзи изтича обратно по стъпалата и се скри в спалнята си. Седна на крайчеца на леглото, загледа се в стената и започна да си повтаря: „Исусе Христе, ела да ми помогнеш. Помогни ми, божичко.“ И така нататък, докато най-сетне жаждата я принуди да се върне към действителността. Сигурно вече беше ранен следобед. Влезе в банята, сипа си чаша вода и я изгълта жадно. Едва когато се погледна в огледалото откри, че още е по пижама. Време беше да се заеме с нещо.
Така — не е болна и вероятно няма да умре. Трябва да излезе навън и да потърси помощ. Друг начин нямаше. Инак за какво бяха всичките години в училище? Повече не бива да се връща в кухнята. Всъщност — там беше всичката храна. Какво пък, ще вземе от някоя друга къща или от магазина. Стига и там да не е претъпкано с неподвижни тела. А и тези тук — живи или мъртви — все пак принадлежаха на нейни роднини.
Облече се, слезе долу и разтвори вратата на кухнята. Стараеше се да гледа нагоре. Отвори няколко шкафа, след това дръпна вратата на хладилника. Едва тогава за първи път погледът й се плъзна по пода. Телата се бяха смалили още, Кен изглеждаше като тънко сплескано листо от плът, загърнато в смачкани дрехи, а корените му се бяха ориентирали към мивката в килера. Стори й се, че ей сега ще запълзят към нея и ще обгърнат краката й и тя прехапа болезнено устни, сякаш се опитваше да се пробуди от този кошмар наяве.
Консервите и пакетираната храна събра в един празен кашон, в последния миг се сети да хвърли вътре и отварачка. Постави кашона на масата в дневната и включи радиото. Телевизорът не работеше от няколко седмици и все не намираха време да го закарат на поправка. Зае се методично да проверява по всички станции и на различни вълни. Нямаше никакви предавания на УКВ и средни вълни. На къси различи няколко станции на непознати езици. Нито думичка на английски.
В стаята ставаше все по-тъмно. Скочи да запали лампите и замръзна уплашена. Дали все още имаше ток?
Стаята се озари в ярка светлина.
Остатъка от вечерта прекара отново на леглото си в спалнята. Не помнеше какво е правила, но когато се погледна в огледалото на банята, откри, че лицето й е набраздено от сълзи. Навън беше нощ. Изгаси настолната лампа, сви се в леглото и се заслуша в шумовете — по точно в тяхната липса. Подсъзнанието услужливо взе да й подхвърля картини от пълзящи нагоре по стълбите пулсиращи и сгърчени корени. Накрая заспа, но сигурно се буди поне петдесет пъти през тази нощ.
Призори беше напълно изтощена. Освен това бе гладна, но не смееше да слезе долу, където бе оставила кашона с припасите. Пи от чешмата в банята, но изведнъж си спомни са корените, които изчезваха в оточния канал на кухнята. Догади й се и тя се присви над тоалетната чиния. Отново — кой знае след колко време — я размърда жаждата.
Слезе долу — завладяна от неочаквана решителност — и си приготви царска закуска от зелен фасул, телешко в собствен сос и препечен хляб. Не беше яла по-вкусно нещо през живота си. Когато приключи, върна се в стаята, легна в леглото и спа непробудно пет часа.
Нещо тежко изтрополи долу в къщата и тя скочи стреснато. Спусна се по стълбите и огледа дневната.
— Само не в кухнята — промърмори тя, но знаеше, че тъкмо от там бе долетял звукът. Открехна лекичко вратата и надзърна. Първо видя дрехите на мама — захвърлени на купчинка под мивката. Влезе и погледна към мястото, където бе лежал Кен. И тук само дрехи — нищо друго. Бавно завъртя поглед.
Джинсите на Хауърд висяха от облегалката на креслото, а то се бе претъркулило на една страна. От вътрешността им се подаваше тънко бледокафяво блестящо листо, завършващо накрая с множество потръпващи израстъчета.
Сюзи сграбчи дръжката на четката и пристъпи към креслото. Побутна листото лекичко и острието на дръжката премина без никакво съпротивление през него. Листото се сгърчи и замря неподвижно.
— Ей, ти! — изкрещя уплашено тя, размаха четката и запокити странното създание в другия край на стаята. — Ей, ти!
Повече нямаше смисъл да остава в къщата. Насъбра припасите в една раница, взе за всеки случай и дъждобрана и излезе, като остави полуоткрехната вратата на верандата. До здрач оставаха поне пет часа.
Когато пое надолу по улицата към центъра на града, покрай смълчаната верига от паркирани автомобили, настроението й взе да се оправя. Духаше прохладен ветрец и разклащаше листата на дърветата. Иззад живите плетове на оградите надничаха тъмните прозорци на къщите.
Кварталният магазин не само бе затворен, но вратата бе залостена с верига и катинар. Надникна през витрината, сетне заобиколи и откри, че сервизният ход зее. Сюзи разтвори докрай масивната метална врата и я подпря с камък. В коридора прекрачи още няколко купчини от дрехи и най-сетне се озова в просторното помещение на пустия магазин.
Първо дръпна количка от дългата редица и едва тогава се зае да я тъпче систематично с най-различни продукти. Консервирана шунка, телешко в собствен сос, пресни зеленчуци и плодове (които скоро щяха да се превърнат в дефицит), плодови консерви, бутилки с минерална вода, хляб, бисквити, както и две туби с прясно мляко. Шишенце аспирин и тубичка шампоан взе от щанда при касата, помисли малко и добави голяма стъкленица с разноцветни витамини. Огледа се и за други лекарства, неща от първа необходимост, които биха могли да й потрябват, но не откри нищо полезно. Наоколо имаше твърде много кутийки, тубички и шишенца с неизвестно предназначение, а не й беше до подробно изучаване на указанията.
Някак по навик избута количката до самата каса, премигна объркано — никой, на когото да плати, по-нататък здраво залостената врата — обърна я обратно и я изтика при задния вход. Някъде по средата на пътя й хрумна още една идея, тя остави количката и се върна при касата. Заобиколи щанда, надникна отдолу и видя онова, което търсеше. Между празните кутии и прилежно сгънатите чувалчета беше поставен масивен черен револвер с дълга цев. Вдигна го с неопитна ръка, разгледа го и пробва с пръст да завърти барабана. Беше зареден с шест патрона.
Изпитваше някакво неприятно чувство, докато го въртеше в ръцете си. Баща й имаше пистолети и в редките случаи, когато му гостуваше, винаги й бе изнасял дълги и досадни лекции за опасностите, които носи непредпазливото боравене с оръжие. Но освен играчка, оръжието бе и средство за защита, а тя нямаше никакво намерение да си играе с него. Освен това се съмняваше, че би могла да натисне спусъка срещу друг човек.
— Знаеш ли? — вдигна тя рамене, пъхна револвера в една кафява хартиена кесия, върна се при количката и го постави върху купчината припаси. След това я избута през нахвърляните дрехи в коридора и излезе на улицата.
Когато се прибра вкъщи, тя разтовари всичко и го качи горе в стаята си. Замисли се къде да остави бидоните с мляко. Никак не й се влизаше в кухнята, но извън хладилника млякото скоро щеше да се развали. „Тръгвам“ — произнесе накрая с отчаяна решителност, пресече дневната и бутна вратата на кухнята.
Кафявият лист беше изчезнал, личеше само лигавият му отпечатък върху стената. Тя отвори хладилника, постави бидоните на най-долната лавица и огледа внимателно всичко, което имаше вътре.
Набрала смелост, Сюзи доближи смачканата рокля на майка си и я вдигна внимателно с два пръста. Отвътре изпаднаха чифт гащи, леко сплескан, но иначе чист тампон и няколко мънички метални отливки със странна и неравна форма.
Паниката дойде едва когато ги позна. Пломби. Зъбни пломби и златни коронки.
Тя сграбчи дрехите и ги напъха с трескави движения в кофата за боклук. Толкова по въпроса за раздялата, помисли си Сюзи. Сбогом, мамо. Сбогом Кенет и Хауърд.
След това изми пода (странно, но не откри нито една мъртва хлебарка, което беше необичайно), върна се при масата и загриза една ябълка.
— Аз съм единствената. Единствената, която не се е разболяла — рече си тя. — Съвсем сама съм в целия Бруклин. Защо?
— Защото — отговори си тя като оглеждаше тънещите в мрак ъгли на стаята, — защото съм много красива и сатаната ме е харесал за жена.

— През изминалите четири дни — говореше Паулсен-Фукс, — е била прекъсната напълно всякаква връзка със Североамериканския континент. Етиологията на заболяването все още не е изяснена, но изглежда тя се разпространява по някои от познатите на епидемиолозите начини. Материалите, донесени от господин Бернард, навеждат на мисълта, че преносителите на заболяването са микроскопични разумни същества, способни да извършват целенасочени действия.
Гостите в стаята за посетители — все важни клечки от различни етажи на „Фармек“ и представители на подобни солидни фирми в други четири стани — седяха на сгъваеми столове и го разглеждаха с безстрастни лица. Самият Фукс беше изправен с гръб към трислойното стъкло. Той се обърна и посочи Бернард, който седеше зад бюрото си и почукваше нервно с набраздена от груби белезникави резки ръка по кожената му повърхност.
— Предприемайки доста рисковано пътуване, господин Бернард съумя да се добере до нашата страна, като при пристигането поиска да бъдат взети всички необходими мерки за да се препречи пътя на евентуална зараза. Веднага след това той бе настанен в това напълно изолирано и пригодено за биологични изследвания помещение и засега няма никаква нужда да бъда преместван в друга лаборатория, или болница. Факт е, че подобно преместване само по себе си носи непредвидими рискове. Това съвсем не значи, че не желаем в нашите изследвания да участват със съвети или пряка дейност и други специалисти.
Ще ви призная открито, че все още нямаме представа с какви експерименти да започнем. Тъканните образци от тялото на господин Бернард показват че болестта — ако можем да я наречем по този начин — се разпространява с бързи темпове вътре в тялото, но по никакъв начин не засяга неговите функции. Господин Бернард дори сподели, че — ако се изключат някои неприятни странични реакции, предимно кожни — никога през живота си не се е чувствал по-добре. По всичко изглежда, че в устройството на неговия организъм са били извършени някои съществени промени.
— Защо, според вас, господин Бернард не е бил подложен на пълна трансформация? — попита един от присъстващите. — Откъслечните съобщения от Щатите показваха недвусмислено, че подобни трансформации, включително до пълно изчезване на материалния субстрат, протичат в рамките на една седмица след заразяването.
— Не зная — намеси се Бернард. — Едно от обясненията е, че не обитавам същата среда, в каквато са се намирали жертвите на епидемията. Може би микроорганизмите от моето тяло, са преценили, че подобна трансформация няма да им донесе никаква полза.
Лицата отсреща се опулиха смаяно в него. Присъстващите очевидно все още не можеха да привикнат с идеята за разумните нооцити. Или може би просто не му вярваха.
Паулсен-Фукс продължи дискусията, но Бернард затвори очи и се помъчи да се дистанцира от присъстващите. През последните четири дни бе участвал в седемнадесет подобни обсъждания, все така безрезултатни и почти с досада отвръщаше на всякакви въпроси относно различните аспекти на настоящия и предишния му живот. Точно сега беше в центъра на втората шокова вълна, която заливаше света — вълната на обществена реакция към това, което се бе случило в Северна Америка.
Избрал бе най-подходящия момент за да се измъкне. Етиологията на чумната епидемия бе претърпяла няколко драстични промени и сега следваше нови модели, или може би нямаше никакъв модел, защото не беше изключено микроорганизмите да реагират на обкръжаващата ги среда и да променят поведението си съобразно нея. Така големите градове бяха поразявани в рамките на двайсет и четири до четирийсет и осем часа — период за който техните жители претърпяваха пълна трансформация. В по-малките градчета и селските райони — изглежда поради липса на обща водопроводна и канална система — този процес бе значително по-продължителен. Разпространението на епидемията в тези участъци вероятно ставаше по животински път и чрез насекоми, а не само чрез директен контакт.
Инфрачервените снимки, направени от научни и шпионски спътници, показваха начални изменения дори в структурата на горите и водните пътища на Северна Америка.
От известно време Михаел Бернард бе завладян от усещането, че е престанал да съществува. Сякаш беше погълнат от нещо неподлежащо на описание, превръщайки се в експонат от музея, показван на различните любопитни посетители, които най-вече се изненадваха от способността му да говори смислено. Някогашен известен неврохирург, богат, с приятна външност, но не особено активен в последно време, което не пречеше да присъства в светския живот, да се блещи от кориците на списания и да радва зрителите с лика си по телевизията…
Иначе казано кукла от плът и кръв, понесена от течението на живота и заслепена от блясъка на славата.
Той отвори очи и видя няколко мъже и една жена отсреща в помещението за посетители.
— Доктор Бернард — заговори жената. Изглежда от известно време бяха очаквали да им обърне внимание.
— Да?
— Вярно ли е, че поне до известна степен се смятате виновен за епидемията?
— Не, не пряко.
— Косвено?
— Нямаше никакъв начин да предвидя последствията от действията на други хора. Аз не съм пророк.
Лицето на жената почервеня видимо — дори зад трислойното стъкло.
— Знаете ли имам — или имах — дъщеря и сестра в Щатите. Французойка съм, но съм се родила в Калифорния. Какво е станало с тях? Знаете ли?
— Не, мадам, не зная.
Жената отмести ядосано ръката на Фукс, скочи и извика:
— Няма ли край на тези неща? Болести, смърт и учени — отговорни и безотговорни! Всички сте виновни! Вие…
Дотичаха и я изведоха от стаята. Фукс вдигна ръце и поклати глава. Останалите посетители също се надигнаха да си вървят.
Отново сам.
Освен микробите, нооцитите, с техните невероятни възможности…
Какво ли чакаха те? Сигурно да го направят по-съвършен от когато и да било.



Светлините угаснаха сутринта на четвъртия ден — малко след като се събуди. Сюзи скочи, навлече джинси и дебела фланела, взе дъждобрана от гардероба и изхвърча навън.
— Май късметът ми се изчерпа — промърмори тя.
Все пак имаше храна, а и водата не беше спряла. Обмисли положението и реши, че не е чак толкова безнадеждно. Когато вдигна глава забеляза, че къщите на отсрещната страна са облепени с познатите светлокафяви листа, които приличаха на изпъната на слънцето кожа. Нагоре по дърветата и металните огради бяха плъзнали паяжини от подобни на бръшлян нишки. Къщите от тази страна също бяха обрасли.
Време е да се маха от тук. Няма да я търпят още дълго.
Храната и консервите събра в най-голямата пазарска мрежа. Все още имаше газ и тя си опържи яйца с бекон и препече хлебчета върху пламъка така, както я беше учила майка й. Отвори и нов буркан с мармалад. Когато привърши, качи се в спалнята и потърси малката походна раница. Сгъна вътре дебел вълнен пуловер, чифт високи обувки, чорапи, ръкавици — зимата наближаваше — и накрая постави револвера.
— Може да съм последната жена на Земята — засмя се тя. — Трябва да гледам практично на живота.
Слезе долу и натрупа всичко в количката, която бе взела от магазина. Добави и транзистора, батериите му все още не се бяха изтощили. Именно от него бе научила, че хората зад океана се безпокоят за това, което става в Щатите, Мексико и Канада. Беше засякла няколко късовълнови станции в Англия, където непрестанно се говореше за „радиотишината“, „чумата“, за поставени под карантина пасажери на самолети, за подводници и самолети, патрулиращи далеч от брега. Все още нито един чужд самолет не беше прелитал над територията на Щатите, но съдейки по сателитните снимки животът в страната и на континента бил парализиран напълно.
Не и за мен, помисли си Сюзи. Парализиран означаваше неподвижен.
— Аз пък ще се движа. Елате да ме видите, с вашите подводници и самолети. Ще обикалям наоколо и ще разглеждам всичко.
Късно следобед Сюзи потегли на път. Далечните небостъргачи на Манхатън бяха обвити в мъгла, различаваше се само бледият силует на Световния търговски център. Никога досега не беше виждала толкова плътна мъгла над реката.
Тя погледна назад, към центъра на квартала и забеляза, че сградата на банката е обвита с познатата кафеникава тъкан, сякаш я бяха скрили с мрежа за ремонт. Пресече Тилари и се отправи към близкия мост и изведнъж си помисли, че с тази количка и раницата прилича на някоя просякиня.
Открай време изпитваше страх от просяците. Чувала бе, че понякога хора с проблеми в живота напускали своите жилища и слизали под мостовете, където се прехранвали с каквото намерят.
Няма защо да се бои сега от тези неща. Всичко беше съвсем различно. Дори й стана малко смешно при тази мисъл. Всъщност, би приела с открито сърце каквато и да било компания. Дори на просяци. Само че ги нямаше.
Някъде към Флатбъш се измори и седна на една автобусна скамейка да си поеме дъх. Взе дебелото яке на Кенет от количката и се наметна с него. Свечеряваше се и въздухът бе захладнял.
— Ще взема да си попея — рече на висок глас Сюзи. — Може пък да ме развесели. Мишел, ма бел… — млъкна, защото нататък не помнеше какво следва.
Ийст ривър също беше скрита от мъгла, която се вдигаше нагоре към надлеза. Само близкият мост стърчеше над пелената, като път през облаците. Сюзи подкара количката към него, заслушана в тихото свистене на вятъра, придружено от слаб далечен звън. Мина известно време, преди да осъзнае, че последното идва от вибриращите въжета на моста.
В града цареше такава необичайна тишина, че Сюзи съвсем ясно различаваше звуци, които никога преди не бе чувала — металическо стържене от опорите на моста, плискането на вълните в реката под нея, свистенето на вятъра. Все едно, че се намираше в центъра на необитаема джунгла. Всичко наоколо тънеше в сумрак и само покривите на Ню Джърси бяха огрени от залязващото слънце. Шосето на моста бе черно като катран. Тя спря количката, порови се вътре, извади чифт топли вълнени чорапи и ги обу.
Шумът от реката под моста неочаквано се промени и Сюзи почувства, че кожата й настръхва. Там долу ставаше нещо, но тя не смееше да надзърне през перилата. Небето над нея постепенно се обсипваше със звезди, които доскоро се криеха зад гъстия вечерен смог на оживения град. Чувстваше се като малка и нищожна мравка сред необятната бетонна джунгла, реката под нея бе като убежище за тайнствени, непонятни и страшни форми на живот, за очи, които я следяха, уши, които дебнеха движенията й и ръце, готови да се протегнат и я сграбчат. Реката бе по-красива и величествена дори от Млечния път в небето над нея.
— Никога няма да разбера какво е станало — прошепна тя загледана в тъмните масиви на небостъргачите.
Един от тях не беше съвсем тъмен. Последните етажи на Световния търговски център бяха озарени от зеленикава светлина.
— Хей — възкликна изненадано тя. След това скочи и забута количката по шосето през моста, завладяна от неочакван ентусиазъм. Ако не друго, поне щеше да стопли измръзналите си крайници. — Ще ида да видя какво има в тази сграда. Може би там живее някой, който има по-голям опит от мен. Някой, който разбира от електричество. Утре сутринта ще ида.
Заспала или будна, стори й се, че долавя ниска монотонна песен от църковен хор над смълчания град — нещо като симфония от призрачни звуци, олицетворяващи промяната и възвестяващи появата на новия господар, там, където някога бе обитавал човекът.