`Пророчеството` /Дейвид Едингс/

Гарион се опита да се промъкне по-близо, за да чуе какво казва Брил на
мъжа със сабята, но те размениха само няколко думи. Разнесе се звънтене на
метал, няколко монети смениха своя собственик и след това двамата се
разделиха. Брил бързо зави зад ъгъла, а мъжът със сабята тръгна по тясната
криволичеща уличка към мястото, където стоеше Гарион.
Нямаше къде да се скрие. Щом човекът с качулката приближеше
достатъчно, със сигурност щеше да го види. А щеше да е още по-опасно, ако
се обърнеше и си плюеше на петите. Тъй като нямаше друг избор, Гарион
решително се отправи към приближаващата фигура.
— Кой е там? — попита човекът с качулката и ръката му се спусна към
дръжката на сабята.
— Добър вечер, господине — поздрави го Гарион, като съзнателно
отговори с писклив глас, типичен за много по-малко от него момче. — Студена
нощ, нали?
Човекът с качулката изсумтя и видимо се отпусна. Краката на Гарион
трепереха, изкушени от желанието да побягнат. Той отмина мъжа със сабята и
кожата на гърба му настръхна, когато усети, че изпълненият с подозрение
поглед на непознатия го следва неотклонно.
— Момче — рязко каза мъжът.
Гарион спря и се обърна.
— Да, господине?
— Тук ли живееш?
— Да, господине — излъга Гарион, като се опитваше да говори спокойно.
— Има ли някъде наблизо кръчма?
Гарион току-що бе проучил селцето и отговори уверено:
— Да, господине. Вървете по тази улица до следващия ъгъл и завийте
наляво. Пред кръчмата има факли. Не може да не ги видите.
— Благодаря — отсечено каза мъжът с качулката и продължи по тясната
уличка.
— Довиждане, господине — извика след него Гарион, събрал кураж от
факта, че опасността, изглежда, бе отминала.
Мъжът не отговори и Гарион продължи към ъгъла, опиянен от кратката
среща, която бе преживял. Ала щом стигна до ъгъла, захвърли преструвките,
че е просто селско момче, и побягна.
Дотича без дъх до странноприемницата и нахълта в трапезарията.
Господин Улф и другите седяха край огъня и разговаряха.
В последния миг, осъзнавайки, че ще постъпи погрешно, ако избърбори
новината насред стаята, където можеха да го чуят и неприятелски уши, Гарион
си наложи да закрачи спокойно към мястото, където седяха неговите приятели.
Изправи се пред огъня, като че искаше да се стопли, и каза съвсем тихо:
— Току-що видях Брил.
— Брил? — попита Силк. — Кой е Брил?
Улф се намръщи.
— Ратай, в чиято кесия подрънква твърде много злато от Ангарак, за да
бъде честен — рече той, после накратко разказа на Силк и Барак за
приключението в конюшнята на Фалдор.
— Трябвало е да го убиете — избоботи Барак.
— Тук не е Черек — възрази Улф. — Хората в Сендария ненавиждат
безпричинните убийства. — Той се обърна към Гарион. — Брил видя ли те?
— Не — отвърна Гарион. — Аз го видях пръв и се скрих в тъмнината. Той
се срещна с някакъв друг мъж и му даде пари — поне така ми се стори.
Другият мъж имаше сабя. — Момчето описа накратко цялата случка.
— Това променя всичко — обади се Улф. — Утре сутринта трябва да
тръгнем по-рано, отколкото бяхме запланували.
— Няма да е трудно да накарам Брил да загуби интерес към нас — каза
Дурник. — Ще го намеря и ще го фрасна по главата...
— Звучи ми привлекателно — засмя се Улф. — Но смятам, че ще е по-
добре, ако просто се измъкнем от селото преди изгрев слънце. Така той
въобще няма да усети, че сме били тук. Наистина нямаме време да се бием с
всеки, на когото се натъкнем.
— Все пак бих желал да поогледам отблизо този сендар, който носи сабя
— обяви Силк и стана. — Ако се окаже, че ни преследва, предпочитам да зная
как изглежда. Не ми харесва, когато по петите ми вървят непознати.
— Действай предпазливо — предупреди го Улф.
Силк се засмя.
— Случвало ли ти се е да ме забележиш да действам другояче? — попита
той. — Няма да ми отнеме много време. Къде каза, че се намира кръчмата,
Гарион?
Гарион го упъти.
Силк кимна, очите му заблестяха, а дългият му нос потрепера. Той им
обърна гръб, бързо прекоси опушената трапезария и потъна в студената нощ.
— Чудя се — изрече гласно мисълта си Барак, — щом ни следят толкова
отблизо, дали няма да е по-добре да зарежем каруците и тази досадна
маскировка, да купим яки коне и да се отправим в галоп направо към Мурос?
Улф поклати глава.
— Мургите не са сигурни, че сме тук — поне така ми се струва. Може би
Брил е тук, зает с някакво друго безчестно дело, и ще бъдем глупци, ако
започнем да бягаме от сенките. По-добре просто да продължим кротко по пътя
си. Дори ако Брил все още работи за мургите, предпочитам да изчезнем оттук
и да ги оставим да душат наоколо в централна Сендария. — Улф се изправи. —
Ще отида горе и ще съобщя на Поул какво се е случило. — Той прекоси
трапезарията и се изкачи по стълбите.
— Не ми харесват тия работи — измърмори Барак мрачно.

Седяха, без да приказват, и чакаха Силк. Огънят изпращя и Гарион
трепна. Помисли си, че много се е променил, откакто напуснаха фермата на
Фалдор. Тогава всичко изглеждаше просто, светът беше разделен на приятели и
врагове. Ала за краткото време, откакто бяха тръгнали оттам, той започна да
долавя много по-сложни неща, каквито по-рано дори не си бе представял. Беше
станал предпазлив и недоверчив и все по-често се вслушваше във вътрешния си
глас, който го съветваше винаги да проявява предпазливост, дори направо
хитрост. Също така се беше научил да не приема нищо за чиста монета. За миг
съжали, че е загубил предишната си невинност, но сдържаният глас му
прошепна, че такова съжаление подхожда на малко дете.
Господин Улф слезе по стълбите и се присъедини към тях.
След около половин час се върна и Силк.
— Изглежда, е човек с лоша слава — каза той и се изправи до огъня. —
Предполагам, че е обикновен разбойник.
— Брил търси хора от своята среда — отбеляза Улф. — Ако все още работи
за мургите, вероятно наема главорези да следят за нашето появяване. Но те
ще търсят четирима души, които вървят пеш, а не шестима с каруци. Ако рано
тази сутрин успеем да излезем незабелязано от Уинолд, смятам, че ще им се
изплъзнем.
— Мисля, че аз и Дурник трябва да останем на пост тази нощ — каза
Барак.
— Идеята не е лоша — съгласи се Улф. — Ще направим така: ще напуснем
странноприемницата в четири сутринта. Ще ми се при изгрев слънце от това
място да ни отделят поне две-три левги по запуснатите междуселски пътища.
Гарион почти не спа: щом се унесеше, веднага го притискаха кошмари —
мъж с качулка, жестоко размахал сабя, непрекъснато го преследваше по тъмни
тесни улици. Когато Барак ги събуди, под клепачите на Гарион сякаш имаше
пясък, а главата му звънеше след изтощителната нощ.
Леля Поул внимателно придърпа капаците на прозорците, преди да запали
свещта.
— Навън е студено — каза тя и развърза големия вързоп, който го беше
накарала да вземе от каруцата. Измъкна топли вълнени панталони и зимни
ботуши, подплатени с агнешка кожа и нареди: — Облечи се. И си наметни
дебелата пелерина.
— Не съм бебе, лельо Поул — каза Гарион.
— Харесва ли ти да трепериш от студ?
— Ами не, но... — Той млъкна, защото не можеше да подбере подходящи
думи, с които да обясни как се чувства. Започна да се облича. До ушите му
долиташе тихият шепот на приятелите му в съседната стая — онзи тайнствен,
потаен тон, с който мъжете си говорят винаги, когато са се вдигнали от сън
преди изгрев слънце.
— Готови сме, госпожо Поул — прозвуча гласът на Силк от вратата.
— Да тръгваме тогава — каза тя и вдигна качулката на пелерината си.
Луната беше изгряла късно и ярко осветяваше покритите със скреж плочи
пред странноприемницата. Дурник беше впрегнал конете в каруците и ги бе
извел на двора.
— Ще ги изкарам на пътя — каза едва чуто Улф. — Няма нужда да будим
всички.
Силк се зае да показва пътя и всички бавно се измъкнаха от двора.
Полето беше побеляло от слана. Бледата, сивкава лунна светлина сякаш
беше изсмукала всички цветове от него.
— Щом се отдалечим достатъчно, за да не могат да ни чуят — каза Улф и
се покатери на капрата, — трябва да се постараем да натрупаме повече левги
между нас и селото. Каруците са празни и на конете няма да им стане нищо,
ако потичат малко.
— Така е — съгласи се Силк.
Всички се качиха в каруците и потеглиха съвсем бавно, сякаш ходеха
пеш. Звездите блещукаха над главите им в ясното студено небе. Полето
изглеждаше много бяло, окъпано в лунна светлина, а групичките дървета край
пътя — тъмни и заплашителни.
Тъкмо когато преваляха билото на първия хълм, Гарион хвърли поглед към
струпаните една до друга къщи в долината зад тях. Слаба светлинка се появи
в един от прозорците — самотен златист лъч, който проблесна и веднага
изчезна.
— Някой долу се е събудил — каза той на Силк. — Видях светлина.
— Вероятно някой ранобудник — предположи Силк. — Но може и да не е. —
Той леко разклати юздите и конете ускориха крачка. Мъжът отново тръсна
юздите и животните побягнаха в тръс.
— Дръж се, момче — нареди Силк, протегна ръка и шибна с юздите
задниците на конете.
Каруцата подскочи и затрещя зад втурналия се впряг. Хапещият студен
въздух блъсна лицето на Гарион и той се сниши зад капрата.
Трите каруци в пълен галоп потънаха в следващата долина, връхлитайки
срещу побелелите от слана поля под силната лунна светлина, като изоставиха
селото и неговия единствен ранобуден прозорец далеч зад себе си.
Когато слънцето изгря, вече бяха изминали повече от четири левги и
Силк издърпа юздите на запотените коне. Каруцата спря. Гарион се чувстваше
съсипан и смазан от дивото пътуване срещу вятъра по твърдите като желязо
пътища и беше доволен, че има възможност да отдъхне. Силк му подаде юздите,
скочи от каруцата, отиде назад, размени няколко думи с господин Улф и леля
Поул, после отново се върна при Гарион.
— Ще завием по онази пътека — посочи той на момчето и започна да
разтрива пръстите си.
Гарион му подаде юздите.
— Ти карай — рече Силк. — Ръцете ми са се сновали от студ. Просто дръж
юздите, конете ще си вървят сами.
Момчето подвикна на животните и леко поклати юздите. Впрягът послушно
тръгна напред.
— Тази пътека доста заобикаля и стига от обратната страна на хълма —
каза Силк и посочи с брадичка, понеже беше скрил ръце под туниката си. —
Там има гъста борова гора и ще спрем, та конете да си починат.
— Мислиш, че ни следят ли? — попита Гарион.
— Тъкмо сега му е времето да разберем — отвърна Силк.
Заобиколиха хълма и спряха под тъмните борове.
— Тук е добре — каза Силк и слезе. — Ела.
— Къде ще ходим?
— Да огледаме пътя зад нас — рече Силк. — Ще вървим през дърветата до
билото и оттам ще погледнем дали нашите следи са събудили нечий интерес. —
И той се закатери по скалата — движеше се много бързо, но не вдигаше
никакъв шум. Гарион тежко се придвижваше след него, изсъхналите клонки с
прашене се чупеха под краката му. Скоро момчето разкри тайната на безшумния
ход. Силк кимна одобрително, но не каза нищо.
На билото нямаше дървета и Силк спря. Долината под тях и черният път,
който я пресичаше, бяха безлюдни. Виждаха се само два елена, излезли от
гората да пасат осланената трева.
— Ще почакаме малко — каза Силк, — Ако Брил и наетите от него
главорези ни преследват, те не са много назад от нас. — Той седна на един
дънер и впи очи в долината.
След малко една каруца се показа на пътя и бавно продължи към Уинолд.
Изглеждаше съвсем мъничка в далечината и сякаш пълзеше.
Слънцето се издигна по-високо и те присвиха очи, за да омекотят яркия
му утринен блясък.
— Силк — попита Гарион колебливо.
— Да, Гарион?
— Защо правим всичко това? — Въпросът беше прекалено смел, но Гарион
чувстваше, че вече познава Силк достатъчно добре, за да може да му го
зададе.
— Кое всичко?
— Ами това, с което сме се захванали. Чух някои неща и се досещам за
още, но нищо не успявам да проумея.
— А точно за какво си се досетил, Гарион? — попита Силк и малките му
очи блеснаха върху небръснатото му лице.
— Нещо е било откраднато — нещо много важно... господин Улф и леля
Поул... и всички ние се опитваме да го върнем.
— Добре — отвърна Силк. — Дотук е вярно.
— Господин Улф и леля Поул въобще не са такива, каквито изглеждат —
продължи Гарион.
— Да — съгласи се Силк. — Не са.
— Мисля, че те могат да правят неща, които другите хора не могат —
каза Гарион. Мъчеше се да открие думите, които му трябваха. — Господин Улф
може да преследва откраднатото нещо — каквото и да е то, — без да го вижда.
И миналата седмица, в оная гора, когато минаха мургите, те направиха нещо —
аз дори не мога да го опиша, но стана така, че те сякаш протегнаха ръце и
приспаха ума ми. Как го направиха? И защо?

Силк се засмя.
— Ти си много наблюдателен момък — отбеляза той. После тонът му стана
по-сериозен. — Живеем в изключително важно време, Гарион. Събитията от цяло
хилядолетие са обединили силата си и са я съсредоточили тъкмо в нашите дни.
Казвали са ми, че светът се развива така — минават векове, когато нищо не
се случва, после за няколко години връхлитат събития, наситени с такова
огромно значение, че светът вече не е същият.
— Мисля си, че ако ми позволят да избирам, бих предпочел едно от
тихите столетия — мрачно каза Гарион.
— О, не — възрази Силк, а устните му се обтегнаха в лукава усмивка. —
Сега е време да си жив, да видиш как ще протекат събитията, да вземеш
участие в тях. Това кара кръвта да кипи и всеки дъх, който си поел, е
приключение.
Гарион остави тези думи без отговор, после попита:
— А какво е онова, което преследваме?
— Най-добре е да не знаеш името му — сериозно каза Силк. — Нито името
на онзи, който го е откраднал. Има хора, които се опитват да ни спрат и
заловят. А като не знаеш нещо, не можеш да го издадеш.
— Аз не разговарям с мурги — упорито настоя Гарион.
— Не е необходимо да разговаряш с тях — рече Силк. — Сред тях има
такива, които могат да прочетат мислите ти, ако пожелаят.
— Това не е възможно — възрази Гарион.
— Кой може да каже какво е възможно и какво не е? — попита Силк и
Гарион си припомни един стар разговор с господин Улф за възможното и
невъзможното.
Силк седеше на дънера, облян от светлината на току-що изгрялото
слънце, и замислено наблюдаваше все още пълната със сенки долина — дребен
мъж, който изглеждаше съвсем обикновен, носеше съвсем обикновена туника,
панталон и груб кафяв плащ с качулка.
— Ти си възпитан като истински сендар, Гарион — подхвана той. — А
сендарите са трезви, практични мъже, и не вярват в такива неща като
вълшебства, магии и така нататък, които не могат да се видят, нито да се
докоснат. Твоят приятел Дурник е олицетворение на човека от Сендария — той
може да сложи нова подкова, да оправи счупено колело, да излекува болен
кон, но се съмнявам дали ще надвие себе си, за да повярва дори в най-
дребната магия.
— Но аз съм сендар — възпротиви се Гарион. Намекът, скрит в
забележката на Силк, засегна най-чувствителната струна в душата му —
чувството за неговия собствен произход.
Силк се обърна и внимателно се вгледа в него.
— Не — каза той. — Не си. Винаги мога да разпозная сендар, когато го
видя. Улавям разликите между аренда и толнедранеца, между черека и алгара.
Особения строеж на главата, начина, по който изглеждат очите на сендарите —
у теб това го няма. Ти не си сендар.
— Какъв съм тогава?
— Не зная — отговори Силк и лицето му придоби объркано, навъсено
изражение. — И това е много необикновено, защото са ме обучавали да
разпознавам какви са хората. Ала след време може би ще се досетя.
— Леля Поул сендарка ли е? — попита Гарион.
— Разбира се, че не — разсмя се Силк.
— Тогава това обяснява всичко — рече Гарион. — Вероятно съм същият
като нея.
Силк го погледна проницателно.
— В края на краищата тя е сестра на моя баща — заяви Гарион. —
Отначало мислех, че е от рода на майка ми, но се оказа, че съм сбъркал. Тя
е моя леля от страната на баща ми. Сега зная това.
— Това е невъзможно — категорично каза Силк.
— Невъзможно?
— За това и дума не може да става. Тази идея е немислима.
— Защо?
Силк прехапа долната си устна и каза само:
— Хайде да се връщаме при каруците.
Тръгнаха сред тъмните дървета. Ярката светлина на утрото пронизваше
мразовития въздух и лазеше по гърбовете им.
През останалата част от деня пътуваха по малко използвани криволичещи
пътеки. Късно следобед, когато слънцето започна да поляга върху лилавата
люлка на облаците на запад, пристигнаха във фермата, откъдето трябваше да
вземат свинските бутове на Минган. Силк поговори е якия фермер и му показа
парчето пергамент, което Минган му беше дал в Дарайн.
— Радвам се, че ще се отърва от тях — каза фермерът. — Заемат много
място в складовете ми, пък аз изпитвам остра нужда от свободни помещения.
— Това често се случва, когато човек сключва сделки с толнедранци —
отбеляза Силк. — Те са много надарени да измъкват повече от онова, за което
са платили — дори ако това означава, че са успели да използват безплатно
нечии складове.
Фермерът мрачно се съгласи.
— Чудя се — рече Силк, сякаш тази мисъл току-що му бе хрумнала, — дали
не сте виждали наоколо един мой приятел — казва се Брил? Среден на ръст, с
черна коса и черна брада. Малко е кривоглед.
— Носи кърпени дрехи и има кисел нрав? — попита набитият фермер.
— Същият — отвърна Силк.
— Мерна се из нашата област — каза фермерът. — Търсеше — поне така ни
обясни — някакъв старец, жена и момче. Каза, че били откраднали нещо от
неговия господар и бил изпратен да ги намери.
— Кога се случи това?
— Преди около седмица — отговори фермерът.
— Съжалявам, че съм го изпуснал — въздъхна Силк. — Щеше ми се да си
побъбря с него на спокойствие.
— Не ми идва наум защо, та дори от това да зависи животът ми —
откровено каза фермерът. — Да ви кажа честно, вашият приятел не ми хареса
особено.
— И аз самият не умирам за него — съгласи се Силк. — Истината е, че ми
дължи пари. Съвсем лесно мога да мина без компанията на Брил, но ми е доста
мъчно за парите, ако разбирате какво искам да кажа.
Фермерът се засмя.
— Ще ви бъда благодарен, ако забравите, че съм питал за него — каза
Силк. — И без това човек трудно може да го намери, дори когато не е
предупреден, че го търсят.
— Може да разчитате на моята дискретност — отвърна набитият фермер,
без да спира да се смее. — Имам един хамбар, където вие и вашите каруцари
може да се подслоните през нощта. Ще ви бъда благодарен, ако приемете
поканата ми и дойдете на вечеря заедно с моите работници.
— Благодаря ви — каза Силк и се поклони. — Земята е студена, пък и
мина доста време, откакто не сме яли нищо друго освен твърда като камък
суха храна.
— Вие, каруцарите, живеете живот, изпълнен с приключения — рече
фермерът и в гласа му като че ли се прокрадваха нотки на завист. — Волни
сте като птици, на всеки следващ хълм пред очите ви се разкриват нови
хоризонти...
— Доста силно казано — отвърна Силк. — Пък и зимата е неудобно време и
за птиците, и за каруцарите.
Фермерът отново се разсмя, потупа Силк по рамото и му показа къде да
заведе конете.
Храната в трапезарията на набития фермер беше обикновена, но изобилна;
в хамбара ставаше течение, но сеното беше сухо. Сънят на Гарион беше
дълбок. Фермата не беше като тази на Фалдор, но все пак бе нещо познато.
Около момчето имаше стени — това го успокояваше и го караше да се чувства
сигурен.
На следващата сутрин, след като се нахраниха добре на закуска,
натовариха в каруците покритите с кора сол свински бутове на толнедранския
търговец и се разделиха с фермера като приятели.
Облаците, които се трупаха на запад предната вечер, през нощта бяха
покрили цялото небе и то беше сиво и студено. Поеха към Мурос, петдесет
левги на юг.

Двете седмици, които им бяха необходими да стигнат до Мурос, бяха най-
неприятните, който Гарион бе преживявал, откакто се помнеше. Маршрутът им
следваше подножията на планините и лъкатушеше сред хълмиста, рядко населена
област; небето беше студено и сиво, надвиснало ниско над главите им. От
време на време прехвърчаха снежинки. Планините хвърляха застрашителните си
черни очертания срещу хоризонта на изток.
Гарион си мислеше, че никога няма да успее да се стопли. Въпреки че
Дурник всяка нощ полагаше огромни усилия да намери сухи дърва за огрев,
огньовете изглеждаха жалки и нищожни, а безмилостният студ — все по-голям и
неумолим. Земята, на която лягаха да спят, бе винаги замръзнала, а хапещият
вятър като че се бе вселил в костите на Гарион.
Обучението му по тайния драсниянски език продължаваше и момчето стана
ако не истински майстор, то поне добър ученик по времето, когато прекосиха
езерото Камаар и започнаха дългото спускане, което щеше да ги отведе до
Мурос.
Град Мурос, разположен в центъра на южна Сендария, беше безсистемно
нахвърляно непривлекателно селище, където от незапомнени времена ежегодно
се състоеше голям панаир. Всяка година в края на лятото конници от Алгар
докарваха огромни стада добитък по Големия северен път през планините, а
търговците от всички западни кралства очакваха тяхното пристигане. Огромни
суми сменяха своите собственици и понеже по това време мъжете от алгарските
племена също правеха покупките си за цялата година, в Мурос се събираха
търговци чак от Нийса, която се намираше далеч на юг. Обширната равнина на
изток от града бе изцяло заета с оградени места за добитъка, които се
простираха на няколко мили в полето, ала пак не достигаха за стадата, които
продължаваха да пристигат в разгара на панаира. Зад тях, още по на изток,
беше построен вече превърналият се в постоянно обиталище лагер на алгарите.
Силк закара трите каруци, натоварени със свинските бутове на
толнедранеца Минган, тъкмо в този град. Беше предобед, панаирът беше
свършил, добитъкът беше продаден, повечето от алгарите си бяха заминали и
само най-отчаяните търговци все още очакваха своя шанс.
Доставката на бутовете мина без никакви произшествия и трите каруци
скоро влязоха в двора на една странноприемница в северните покрайнини на
града.
— Това е почтена странноприемница, уважаема госпожо — увери Силк леля
Поул, докато й помагаше да слезе от каруцата. — И по-рано съм отсядал тук.
— Да се надяваме, че е така — отвърна тя. — Странноприемниците в Мурос
имат ужасна репутация.
— Това важи за онези в източния край на града — увери я Силк. —
Познавам ги добре.
— Сигурна съм, че казваш истината — каза тя и повдигна вежди.
— Занаятът ми понякога изисква да издирвам места, които в друг случай
бих отбягвал — любезно отвърна той.
Гарион забеляза, че странноприемницата е изненадващо чиста, а повечето
посетители са сендарски търговци.
— Мислех, че тук, в Мурос, има хора от много националности — каза
момчето, когато двамата със Силк понесоха вързопите си към стаите на втория
етаж.
— Има — отвърна Силк. — Но всяка група се държи настрана от другите.
Толнедранците се събират в една част от града, драсниянците в друга, а
хората от Нийса — в трета. Графът на Мурос е наредил така. Понякога в
разгара на усилената търговия е по-добре да не са настанени под един и същи
покрив.
Гарион кимна.
— Знаеш ли — подхвърли той, когато влязоха в стаите, които бяха наели.
— Май никога не съм виждал човек от Нийса.
— Имаш късмет — отговори му Силк с отвращение. — Те са много неприятно
племе.
— Приличат ли на мургите?
— Не — каза Силк. — Нийсаните боготворят Иса, бога Змия, и сред тях се
счита за достойнство, ако възприемат превзетите маниери на това влечуго.
Лично аз въобще не смятам, че това е привлекателно. Освен това нийсаните са
убили краля на Рива и оттогава всички алорни ги мразят.
— Риванците нямат крал — възрази Гарион.
— Сега нямат — отговори Силк. — Но някога са имали. Ала кралица
Салмистра е направила така, че да го убият.
— Кога се е случило това? — попита очаровано Гарион.
— Преди хиляда и триста години — каза Силк, сякаш събитието се бе
случило вчера.
— Не е ли изтекло прекалено много време, за да таят все още лоши
чувства помежду си? — попита Гарион.
— Някои неща са непростими — лаконично отвърна Силк.
Тъй като до края на деня имаше още много часове, следобед Силк и Улф
напуснаха странноприемницата, за да търсят по улиците на Мурос забравените
следи, които Улф очевидно виждаше или чувстваше. Те щяха да му подскажат
дали предметът, който шестимата търсеха, се е появявал по тези места.
Гарион седна до огъня в стаята, която споделяше с леля Поул, и протегна
крака към пламъците — опитваше се да прогони студа. Леля Поул също седеше
край огъня и кърпеше една от туниките. Бляскавата игла просветваше сред
гънките на плата.
— Кой е бил кралят на Рива, лельо Поул? — попита той.
Тя спря да шие.
— Защо питаш?
— Силк ми разказваше за нийсаните — отговори момчето. — Каза ми, че
тяхната кралица убила краля на Рива. Защо го е направила?
— Днес май си пълен с въпроси, а? — рече тя и иглата й отново започна
да се движи.
— Силк и аз си приказваме за много неща, докато пътуваме заедно — каза
Гарион и протегна краката си още по-близо до огъня.
— Ще си изгориш обувките — предупреди го тя.
— Силк ми каза, че не съм сендар — рече Гарион. — Казва, че не знае
какъв съм, но със сигурност не съм сендар.
— Силк приказва прекалено много — отбеляза леля Поул.
— Ти никога нищо не ми казваш, лельо Поул — възрази й раздразнено
момчето.
— Казала съм ти всичко, което трябва да знаеш — спокойно отговори тя.
— Точно сега не е необходимо да знаеш повече за риванските крале и
кралиците на Нийса.
— Всичко, което искаш, е да направиш от мен едно невежо дете —
сприхаво заяви Гарион. — Вече съм мъж, а не зная нито какъв съм, нито кой
съм.
— Аз зная кой си — каза жената, без да повдига поглед.
— Кой съм тогава?
— Един млад човек, който скоро ще запали обувките си.
Момчето бързо дръпна краката си от огъня и я погледна сърдито.
— Не ми отговори.
— Точно така — подхвърли жената със същия влудяващо спокоен глас.
— Защо?
— Още не е време да знаеш. Когато времето дойде, ще ти кажа.
— Не е честно — възпротиви се той.
— Светът е пълен с несправедливости — съгласи се тя. — Сега, щом се
чувстваш толкова възмъжал, защо не донесеш още малко дърва за огъня? Поне
ще свършиш нещо полезно.
Той я изгледа сърдито и прекоси с тежки стъпки стаята.
— Гарион? — извика го тя.
— Какво?
— Дори и не си помисляй да затръшнеш вратата.
Вечерта, когато Улф и Силк се върнаха, старецът, който обикновено
изглеждаше изпълнен с бодрост, бе нетърпелив и раздразнителен. Седна на
масата в трапезарията на гостилницата и впи мрачния си поглед в огъня.
— Не са минали оттук — каза накрая той. — Останаха още няколко места,
които трябва да проверим, но съм почти сигурен, че няма да го намерим и
там.
— Значи ще продължим към Камаар? — избоботи Барак и прокара дебелите
си пръсти през щръкналата си брада.
— Трябва — отвърна Улф. — Може би оттам трябваше да започнем.
— Нямаше как да узнаем предварително — каза леля Поул. — Защо му е
притрябвало да минава през Камаар, ако се е опитвал да го изнесе в
кралствата на ангараките?
— Изобщо не знаем накъде е тръгнал — сърдито отвърна Улф. — Може би
иска да го задържи за себе си. Винаги страстно го е желаел. — И отново
загледа огъня.
— Необходим ни е някакъв товар за пътуването към Камаар — намеси се
Силк.
— Това много ще ни забави — поклати глава Улф. — Не е необичайно
каруци да се връщат от Мурос към Камаар без никакъв товар. Вече ни се
налага да рискуваме. Ще трябва да захвърлим маскировката, за да се движим
по-бързо. Камаар е на четиридесет-левги оттук, а времето се влошава. Ако ни
застигне снежна буря, каруците въобще няма да могат да се движат. Нямам
време да прекарам цялата зима, заседнал в преспите.

Дурник изтърва ножа си и понечи да се изправи.
— Какво има? — бързо попита Барак.
— Току-що видях Брил — каза Дурник. — Стоеше до входа.
— Сигурен ли си? — попита Улф.
— Познавам го — мрачно потвърди Дурник. — Брил беше.
Силк удари с юмрук по масата.
— Какъв съм идиот! — самообвини се той. — Подцених го.
— Сега това няма значение — каза господин Улф и в гласа му прозвучаха
нотки на облекчение. — Маскировката не ни е необходима. Мисля, че е време
да обърнем внимание на бързината.
— Ще се погрижа за каруците — каза Дурник.
— Не — спря го Улф. — Те са прекалено бавни. Ще отидем в лагера на
алгарите и ще купим бързи коне.
— Ами какво ще стане с каруците? — настоя Дурник.
— Забрави ги — отвърна му Улф. — Вече само ще ни пречат. Ще яздим с
конете от впряговете до лагера на алгарите и ще вземем само онова, което
можем да носим. Трябва да се приготвим за незабавно тръгване. Чакам ви в
двора. Елате колкото се може по-скоро. — Той бързо излезе през вратата и
потъна в студената нощ.
След няколко минути шестимата се събраха пред портата на конюшнята в
двора на странноприемницата, който бе застлан с обли камъни. Всеки носеше
малък вързоп. Гигантът Барак подрънкваше в такт със стъпките си и Гарион
усети миризмата на смазана стомана от ризницата му. Няколко снежинки се
завъртяха в мразовития въздух и полегнаха като перца върху замръзналата
земя.
Дурник дойде последен. Изтича задъхан от странноприемницата и подаде
шепа монети на господин Улф.
— Това беше най-добрата цена, която успях да изкопча — рече
извинително той. — Едва ли достига и половината от истинската стойност на
каруците, но съдържателят усети, че бързам, и започна да се пазари. —
Ковачът сви рамене. — Е, поне се отървахме от тях. Не е хубаво да
изоставяме ценни неща след себе си. Те непрекъснато гризат ума и отвличат
вниманието на човек от работата, с която се е заел.
— Дурник — засмя се Силк, — ти си олицетворение на истинския сендар.
— Човек трябва да бъде верен на собствената си природа — отвърна
Дурник.
— Благодаря ти, приятелю — сериозно каза Улф и пусна монетите в
кесията си. — Хайде да изведем конете, но тихо. Ако се спуснем в галоп из
тези тесни улици посред нощ, само ще привлечем ненужно внимание.
— Аз ще водя — обяви Барак и извади сабята си. — Ако се случи някаква
неприятност, аз най-добре ще се справя с нея.
— Аз ще яздя до тебе, приятелю Барак — каза Дурник и грабна една
дебела тояга от дървата за огрев.
Барак кимна, в очите му проблесна мрачна решимост, после изведе своя
кон през портата. Дурник го последва.
Вземайки пример от Дурник, Гарион спря за миг пред купчината дърва и
си избра една здрава дъбова тояга. Дървото успокоително натежа в ръката му
и той го завъртя няколко пъти, за да привикне как правилно да си служи с
него. Леля Поул го гледаше, така че той побърза да продължи, без да довърши
упражнението си.
Улиците, по които минаваха, бяха тесни и тъмни. Бе започнало да вали
по-силно, снежинките мързеливо се въртяха в мъртвешки спокойния въздух.
Конете, станали плашливи в снега, изглежда, доловиха нещо, и се притиснаха
към хората, които ги водеха.
Нападението беше неочаквано. Внезапно се разнесе шум от забързани
стъпки, остро прозвънтя стомана, отбита от стомана — Барак посрещна първия
удар.
Отначало Гарион виждаше само смътните контури на човешките фигури,
очертани върху белотата на падащия сняг. После, съвсем както когато в
детството си бе повалил Рундориг в битката, която водеха на шега, ушите му
започнаха да звънят, кръвта закипя във вените му и той скочи в разгара на
схватката, без да обръща внимание на предупредителния вик на леля Поул.
Момчето получи силен удар по рамото, завъртя се като вихър и замахна
силно с тоягата. Противникът му приглушено изсумтя. Гарион нанесе още един
удар, после още един, размахвайки тоягата си към най-чувствителните части
от тялото на своя неприятел — намираше ги инстинктивно.
Битката кипеше с най-голяма сила около Барак и Дурник. Звънтенето на
сабята на Барак и глухите удари на тоягата на Дурник отекваха в тясната
улица и се смесваха със стоновете на нападателите.
— Момчето е тук! — прозвуча глас и Гарион светкавично се завъртя.
Двама мъже тичаха по улицата към него — единият имаше сабя, а другият —
извит нож, който изглеждаше ужасяващо. Гарион разбра, че положението е
безнадеждно, и вдигна тоягата, но в този миг край него изникна Силк.
Дребният мъж се хвърли от сенките направо в краката на двамата нападатели,
три човешки тела се сгромолясаха на улицата в оплетена грамада от крака и
ръце, Силк направи кълбо и се изправи на краката си като котка, обърна се и
нанесе страхотен ритник точно под ухото на единия от мъжете. Той рухна на
калдъръма и тялото му конвулсивно затрепери. Другият се отдръпна назад,
понечи да се надигне, ала драсниянецът подскочи във въздуха с присвито тяло
и стовари петите си в лицето му със съкрушителен удар. После стъпи на
земята леко като котка, обърна се към момчето и небрежно попита:
— Добре ли си?
— Добре съм — отвърна Гарион. — Ти си страхотен!
— Аз съм акробат — поясни Силк. — Много е просто, щом се научиш да го
правиш.
— Те бягат — каза Гарион.
Силк се обърна. Двамата, които току-що бе тръшнал на земята, се
влачеха към тъмната странична уличка.
Барак изкрещя триумфално и Гарион видя, че останалите нападатели също
бягат.
В дъното на улицата, в светлината на малък прозорец, сред прелитащите
снежинки, Гарион видя Брил, който подскачаше от ярост.
— Страхливци! — крещеше той на мъжете, които бе наел. Но щом Барак се
спусна срещу него, бившият ратай също обърна гръб и си плю на петите.
— Добре ли си, лельо Поул? — попита Гарион и пресече улицата към
мястото, където стоеше тя.
— Разбира се, че съм добре — гневно отговори тя. — Повече не прави
това, млади човече. Остави уличните побои на онези, които са подготвени за
тях по-добре от тебе.
— Нямаше страшно — възрази той. — Аз имах тояга.
— Не спори с мен — прекъсна го тя. — Не положих толкова усилия да те
отгледам, за да видя как издъхваш в някоя крайпътна канавка.
— Всички ли са добре? — загрижено попита Дурник.
— Разбира се, че сме добре — рязко отвърна леля Поул. — Защо не
помогнеш на Стария вълк да се справи с конете?
— Разбира се, госпожо Поул — кротко отвърна Дурник.
— Хубаво спречкване — заяви Барак й избърса сабята си. — Нямаше много
кръв, но въпреки това съм доволен.
— Радвам се, че мислиш така — отбеляза с леден глас леля Поул. — Що се
отнася до мен, аз не харесвам подобни "спречквания". Някой от техните
остана ли?
— За съжаление не, скъпа госпожо — отговори Барак. — Тук е прекалено
тясно — човек не може да се развърти и да нанесе хубав удар. Пък и камъните
са хлъзгави, не дават никаква опора. Но пък аз оставих хубави белези поне
на двама от тях. Успяхме да изпотрошим дузина кости и да пукнем една-две
глави. Трябва да отбележа, че те са много по-добри в бягането, отколкото в
битката.
Силк се върна от тясната уличка, където бе хлътнал да преследва
двамата нападатели на Гарион. Очите му блестяха, усмихваше се свирепо.
— Много освежаващо — каза той и се засмя без видима причина.
Улф и Дурник бяха успели да успокоят конете и ги доведоха при
останалите.
— Има ли ранени? — попита Улф.
— Всички сме непокътнати — избоботи Барак. — Не си струваше да си вадя
сабята за тая дреболия.
Умът на Гарион заработи бързо. Обхванат от възбуда, той не спря, за да
си даде сметка, че може би е по-умно да осмисли случката.
— Откъде е узнал Брил, че сме в Мурос? — попита той.
Силк го изгледа проницателно, после присви очи.
— Може би ни е проследил от Уинолд.
— Но нали спряхме и погледнахме назад — напомни му Гарион. — Той не ни
следваше, когато тръгнахме, а ние всеки ден наблюдавахме пътя зад нас.
Силк се намръщи и го подкани:
— Продължавай, Гарион.
— Смятам, че той знае къде отиваме — измърмори Гарион в
скоропоговорка, като се бореше срещу някаква непреодолима забрана да не
издава онова, което умът му сега виждаше ясно.
— И какво друго още смяташ? — попита Улф.
— Някой му е казал — отговори Гарион. — Някой, който знае, че отиваме
там.
— Минган знаеше — каза Силк. — Но Минган е търговец, който не би
обсъждал сделките си с човек като Брил.
— Но мургът Ашарак беше в кантората на Минган, когато Минган ни нае. —
Забраната да не приказва сега беше така силна, че езикът му почти се бе
вцепенил.
Силк сви рамене.
— Каква връзка има с всичко това той? Ашарак не знаеше кои сме.
— Ами ако е знаел? — Гарион продължаваше вътрешната си борба. — Ако не
е просто обикновен мург, а един от онези, другите... нали имаше такъв в
групата, която мина край нас преди няколко дни, когато напуснахме Дарайн?
— Кролим? — прошепна Силк и очите му се разшириха. — Да. Предполагам,
че ако Ашарак е кролим, той би могъл да знае кои сме и къде отиваме.
— Ами ако онзи кролим, който мина край нас тогава, е бил Ашарак? —
Гарион успя да се пребори със себе си и изрече въпроса на глас. — Ако не е
търсил нас, а просто се е спуснал на юг, за да намери Брил и да го изпрати
тук, където идваме?
Силк го погледна втренчено.
— Много добре — меко каза той. После погледна към леля Поул. — Моите
комплименти, госпожо Поул. Отгледали сте момче с редки способности.
— Как изглеждаше Ашарак? — бързо попита Улф.
— Мург като мург. — Силк сви рамене. — Каза, че е от Рак Госка. Взех
го за обикновен шпионин, дошъл по работа, който няма нищо общо с нас.
Изглежда, че умът ми е спал.
— Така се случва винаги, когато човек се срещне с кролим — каза Улф.
— Някой ни наблюдава — тихо прошепна Дурник. — От онзи прозорец горе.
Гарион бързо вдигна поглед и видя една тъмна фигура, чиито очертания
изпъкваха в слабата светлина на прозореца на втория етаж. Беше му позната
до болка.
Господин Улф не погледна нагоре, но лицето му стана безизразно, сякаш
се взираше навътре в себе си... а може би търсеше някого с ума си. После се
изправи и впери поглед към фигурата на прозореца. Очите му горяха.
— Кролим — кратко каза той.
— Брой го за мъртъв — прошепна Силк, пъхна ръка под туниката си и
измъкна дълга кама с остър като игла връх. Отстъпи две крачки, мигновено се
завъртя и метна камата със силен, рязък замах.
Камата разби прозореца, чу се приглушен крясък и светлината угасна.
Гарион почувства странна болка в лявата си ръка.
— Улучих го — каза Силк и се ухили.
— Хубав удар — рече Барак възхитено.
— Е, и аз ставам за нещо — скромно отговори Силк. — Ако това беше
Ашарак, значи му върнах, че ме измами в кантората на Минган.
— Поне ще му даде повод да поразмисли — заяви Улф. — Сега няма никаква
полза да се промъкваме тайно през града. Те знаят, че сме тук. Хайде на
конете и да тръгваме.
Той се качи на коня си и ги поведе по улицата в бръз тръс.
Забраната да приказва вече беше изчезнала и Гарион искаше да им
разкаже за Ашарак, но знаеше, че докато яздят, няма да има такава
възможност.
Стигнаха покрайнините на града, пришпориха конете и се понесоха в
галоп. Снегът валеше по-силно и утъпканата от копитата на добитъка земя
вече бе покрита с тънка снежна пелена.
— Нощта ще бъде студена — изкрещя Силк, докато се носеха напред.
— Е, винаги можем да се върнем в Мурос — отвърна Барак. — Една-две
схватки тъкмо ще ни постоплят кръвта.
Силк се изсмя и пришпори коня си.
Лагерът на алгарите се намираше на около три левги на изток от Мурос.
Беше огромен, заобиколен с ограда, направена от забити в земята колове.
Снеговалежът беше толкова силен, че очертанията на лагера бяха неясни,
сякаш бе паднала мъгла. От двете страни на портата горяха съскащи факли.
Охраняваха я двама свирепи наглед войници, облечени в кожени дрехи, вече
покрити със сняг. Носеха стоманени шлемове, които приличаха на тенджери.
Остриетата на копията им проблясваха в светлината на факлите.
— Спрете! — заповяда единият и вдигна копието си срещу Улф. — По каква
работа идвате тук през нощта?
— Трябва незабавно да разговарям със собственика на табуна коне. —
учтиво отговори Улф. — Може ли да сляза от коня?
Двамата пазачи размениха няколко думи.
— Можеш — каза първият. — Твоите спътници обаче трябва да се отдръпнат
назад, ала не и извън обсега на светлината.
— Алгари — измърмори под нос Силк. — Винаги са изпълнени с подозрения.
А след това се случи нещо странно. По-възрастният от двамата пазачи се
взря в господин Улф, в сребристата му коса и бялата му брада. Изведнъж
очите му широко се отвориха, той бързо измърмори нещо на другаря си, после
и двамата направиха дълбок поклон.
— Няма време за това — гневно каза Улф. — Заведете ме при собственика
на табуна.
— Веднага, о, древни — бързо отвърна по-възрастният пазач и изтича да
отвори портата.
— Защо правят така? — прошепна Гарион на леля Поул.
— Алгарите са суеверни — кратко каза тя. — Не задавай толкова много
въпроси.
Зачакаха. Снегът полека се сипеше върху дрехите им; върху конете се
топеше. След около половин час вратата отново се отвори и две дузини алгари
— изглеждаха свирепи с осеяните си с железни нитове дрехи и стоманените си
шлемове — изкараха шест оседлани коня.
Зад тях вървеше господин Улф, придружен от висок мъж с бръсната глава,
само с един дълъг, тесен кичур на тила.
— Вие оказахте чест на нашия лагер със своето посещение, о, древни —
каза високият мъж. — Желая на всички ви бързина и лек път.
— Не се боя, че ще закъснеем, щом яздим алгарски коне — отвърна Улф.
— Моите ездачи ще ви придружат. Те познават пътя и ще ви изведат до
отсрещния край на Мурос само след няколко часа — каза високият мъж. — И ще
останат там, за да са сигурни, че никой няма да ви проследи.
— Не мога да изразя своята благодарност, благородни човече — изрече
Улф и се поклони.
— Аз съм благодарен, защото имах възможността да ви услужа — отвърна
собственикът на табуна и отвърна на поклона с поклон.
Шестимата смениха конете си за не повече от минута. Половината от
алгарските конници поведоха групата, а останалите оформиха тила. После
всички се понесоха на запад в тъмната снежна нощ.

Постепенно, почти незабележимо, тъмнината ставаше по-бледа. Снегът,
който тихо се сипеше от небето, не им позволи да усетят настъпването на
утрото. Очевидно неизтощимите алгарски коне препускаха напред сред
настъпващата светлина, тупкането на копитата им потъваше в снега, който
вече достигаше до глезените им и покриваше широкия Голям северен път.
Гарион хвърли поглед през рамо и видя преплетените следи, които оставаха
след тях. Но в сивия безкрай снегът прикриваше всичко.
Когато стана съвсем светло, господин Улф придърпа юздите на запотения
си кон и животното тръгна с бавен ход.
— Колко сме изминали досега? — попита той Силк.
Дребният мъж изтърси снега от гънките на пелерината си и хвърли поглед
наоколо в опит да улови очертанията на някакъв ориентир сред плътната
пелена от падащи снежинки.
— Десет левги — каза накрая той. — Може би малко повече.
— Ужасен начин за пътуване — обади се басово Барак, потрепера леко и
опита да се разположи по-удобно върху седлото.
— Е, помисли как се чувства твоят кон — ухили му се Силк.
— Още колко остава до Камаар? — попита леля Поул.
— Четиридесет левги от Мурос — отвърна Силк.
— Значи имаме нужда от подслон — рече тя. — Не можем да изминем в
галоп четиридесет левги без почивка, независимо кой ни преследва.
— Смятам, че няма защо да се тревожим за преследвачи тъкмо сега —
отбеляза Улф. — Алгарите ще задържат Брил и неговите наемници. Биха спрели
и ангараките, ако направят опит да ни преследват.
— Хубаво е, че има поне едно нещо, в което алгарите са добри — сухо
изказа мнението си Силк.
— Ако правилно си спомням, на около пет левги на запад има имперски
хан — подхвърли Улф. — Би трябвало да стигнем до него към обяд.
— Дали ще ни позволят да отседнем там? — попита Дурник с глас, в който
прозираше съмнение. — Чувал съм, че толнедранците изобщо не се славят с
гостоприемство.
— Толнедранците биха продали всичко, ако получат добра цена — отбеляза
Силк. — Ханът е хубаво място, там можем да поспрем. Дори ако Брил и
ангараките успеят да се изплъзнат от алгарите и ни проследят дотам,
легионерите няма да им позволят да извършат някоя глупост под техния
покрив.
— Защо има толнедрански войници в Сендария? — попита Гарион в прилив
на патриотично възмущение.
— Където има големи пътища, винаги има и толнедрански легиони — обясни
Силк. — И да ти кажа, толнедранците са по-добри в подписването на договори,
отколкото в това да удрят в кантара клиентите си.
Господин Улф се изсмя.
— Не си последователен, Силк — укори го той. — Нямаш възражения срещу
техните пътища, но не харесваш легионите им. Не можеш да получиш едното без
другото.
— Никога не съм казвал, че съм последователен — безгрижно отвърна
дългокосият. — Ако искаме да стигнем към обяд до уюта — който аз поставям
под въпрос — на имперския хан, не е ли по-добре да тръгваме? Не искам да
лиша Негово Величество императора на Толнедра от възможността да ми опразни
джобовете.
— Добре — каза Улф. — Да тръгваме. — И пришпори алгарския кон, който
вече бе започнал да подскача нетърпеливо под него.
Стигнаха до хана по пладне, когато светлината на снежния зимен ден
беше най-силна. Той се оказа цяла редица от солидни постройки, оградени с
още по-солидни стени. Легионерите, с които беше пълен, не бяха замесени от
същото тесто като толнедранските търговци, които Гарион бе виждал. Онези
бяха дебели и мазни, а тези бяха професионални войници с груби черти и
носеха излъскани метални нагръдници и шлемове, украсени с пера. Държаха се
гордо, дори високомерно и явно всеки от тях живееше със съзнанието, че зад
гърба му стои военната мощ на Толнедра.
Храната в трапезарията беше проста и обилна, но ужасно скъпа. Общата
спалня беше разделена с прегради на грижливо почистени миниатюрни стаички,
с твърди тесни легла с дебели вълнени одеяла — нощувката очевидно също
струваше скъпо. Конюшните бяха добре подредени и за тях господин Улф
трябваше да бръкне дълбоко в кесията си. Гарион се питаше колко ли струва
тяхната нощувка, но Улф плати за всички с видимо равнодушие, сякаш кесията
му беше бездънна.
— Ще почиваме тук до утре — обяви беловласият старец, когато се
нахраниха. — Може би до сутринта снегът ще престане. Не съм очарован от
възможността да пътуваме слепешком сред снежните бури. Прекалено много неща
могат да ни изненадат в такова време.
Гарион, който дремеше на масата вцепенен от изтощение, дочу тези думи
с благодарност. Останалите разговаряха и за други неща, ала той беше
прекалено уморен, за да слуша какво приказват.
— Гарион — каза накрая леля Поул, — защо не отидеш да си легнеш?
— Не ми се спи, лельо Поул — отговори той и бързо се разсъни, за
пореден път унизен от това, че се отнасят с него като с малко дете.
— Веднага, Гарион — изрече тя с онзи вбесяващ тон, който той познаваше
така добре. Като че цял живот му беше повтаряла: "Веднага, Гарион". Ала той
се бе научил, че не бива да спори.
Изправи се и с изненада осъзна, че краката не го държат. Леля Поул
също стана и го изведе от трапезарията.
Той се пъхна в леглото в своята преградка от общата спалня, а леля
Поул придърпа одеялата плътно до врата му.
— Завивай се добре — каза тя. — Не искам да настинеш. — После задържа
хладната си ръка за миг върху челото му, както правеше, когато той беше
малко дете.
— Лельо Поул? — попита той сънливо.
— Да, Гарион?
— Кои са били моите родители? Искам да кажа — как се казваха?
Тя го погледна сериозно и каза:
— Не може ли да поговорим за това по-късно?
— Искам да зная — упорито повтори той.
— Добре. Баща ти се казваше Геран, а майка ти — Илдера.
Гарион се замисли, после каза:
— Не звучат като сендарски имена.
— Не са сендарски — отговори леля Поул.
— Защо?
— Това е много дълга история — отвърна тя, — пък и ти си прекалено
уморен да я изслушаш тъкмо сега.
Поддал се на внезапно обзелия го порив, той протегна ръка и докосна
белия кичур на челото й с белега върху дланта на дясната си ръка. Както
веднъж вече се беше случвало, при това парещо докосване в ума му сякаш се
отвори прозорец, но този път през пролуката се виждаше нещо много по-
сериозно. Той долови гняв и видя едно-единствено лице — то по странен начин
приличаше на образа на господин Улф, но не беше неговото лице и целият
надигащ се бяс по света беше събран в него. Леля Поул отдръпна главата си.
— Помолих те да не правиш това, Гарион — каза тя и гласът й прозвуча
много сериозно. — Още не си готов.
— Все някога ще трябва да ми разкажеш всичко — каза той.
— Може би — отговори леля Поул. — Но не сега.
И тогава, сякаш думите й по някакъв начин бяха размекнали волята му,
той незабавно потъна в дълбок, спокоен сън.
На следващата сутрин снегът бе спрял. Светът беше завит в дебела бяла
пелена, а въздухът изглеждаше натежал от малки влажни капчици, които
приличаха — но не съвсем — на мъгла.
— Мъгливата Сендария — иронично подметна Силк на закуска. — Понякога
се чудя как цялото кралство още не е ръждясало.
Пътуваха цял ден в лек галоп — конете ненаситно гълтаха разстоянието,
— а за през нощта отседнаха в друг имперски хан, почти еднакъв с този,
който бяха напуснали сутринта — толкова еднакъв и в най-малките
подробности, та на Гарион му се стори, че са яздили цял ден само за да се
завърнат там, откъдето бяха тръгнали сутринта. Той поговори със Силк за
това, докато отвеждаха конете в конюшнята.
— Толнедраните няма да бъдат верни на себе си, ако всяка тяхна стъпка
не е съвсем ясна — заяви Силк. — Всичките им ханове са еднакви. Ще срещнеш
все същите постройки в Драсния, в Алгария, Арендия и на всяко място, през
което преминават техните големи пътища. Това е единствената им слабост —
липсата на въображение.

— Не им ли омръзва да вършат едно и също нещо безброй пъти?
— Предполагам, че това ги кара да се чувстват сигурни — засмя се Силк.
— Хайде да видим какво става с вечерята.
На следващия ден отново започна да вали сняг, но по пладне Гарион
усети някакъв друг аромат, малко по-различен от едва доловимата миризма,
каквато снегът, изглежда, имаше винаги. Същото нещо му се бе случило,
когато приближаваха Дарайн и усети дъха на морето. Странният аромат и сега
му подсказа, че пътуването им е към своя край.
Камаар, най-големият град в Сендария и главното пристанище на
северните земи, беше огромно селище, разположено в устието на Великата река
Камаар още от древността. Той беше естественият западен край на Големия
северен път, който продължаваше до Боктор в Драсния и също тъй естественият
завършек на Големия западен път, който преминаваше през Арендия, за да
достигне Толнедра и нейната столица Тол Хонет. Всъщност можеше да се каже,
че всички пътища завършват в Камаар.
В късния мразовит снежен следобед шестимата се спуснаха по лекия
наклон на хълма към града. Когато наближиха портите, леля Поул спря коня
си.
— Тъй като вече не минаваме за скитници — заяви тя, — не виждам
никаква нужда да подбираме най-окаяните странноприемници. Какво ще кажете?
— Не съм мислил по този въпрос — отговори господин Улф.
— Е, аз пък помислих — рече тя. — Омръзнаха ми крайпътните ханове и
мизерните селски странноприемници. Искам да се изкъпя, имам нужда от чисто
легло и сносна храна. Този път аз ще избера къде ще отседнем, ако не
възразявате.
— Разбира се, че не, Поул — меко каза Улф. — Както кажеш.
— Много хубаво — подхвърли тя и подкара коня си към градската порта;
останалите петима я последваха.
— По каква работа идвате в Камаар? — попита грубо един от стражите,
застанали край широката порта — едър мъж с кожена наметка.
Леля Поул отметна качулката си и впи стоманения си поглед в лицето му.
— Аз съм херцогинята на Ерат — обяви тя със звучен глас. — Тези хора
са от моята свита и причината, поради която идвам в Камаар, е моя лична
работа.
Стражът примигна, след това почтително се поклони.
— Простете ми, ваша светлост. Не исках да ви обидя.
— Така ли? — възкликна леля Поул ледено. Погледът й все още искреше
застрашително.
— Не ви познах, ваша светлост — избърбори бедният страж и се сви под
повелителния й поглед. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Едва ли — каза леля Поул, като го огледа от глава до пети. — Коя е
най-хубавата странноприемница в Камаар?
— Със сигурност "Лъвът", госпожо.
— И? — нетърпеливо продължи тя.
— И какво, госпожо? — смутолеви мъжът, объркан от въпроса й.
— Къде се намира тя? — попита леля Поул. — Не ме гледай със зяпнала
уста като някой глупак. Говори.
— Зад митницата — отговори стражът и се изчерви. — Вървете по тази
улица, докато стигнете Площада на митницата. Когото и да попитате, ще ви
упъти към "Лъвът".
Леля Поул отново си сложи качулката.
— Дайте нещичко на човека — заповяда тя през рамо и премина в тръс
през портата, без да хвърли дори поглед назад.
— Благодаря — каза стражът, когато Улф се наведе и пусна в шепата му
дребна монета. — Трябва да си призная, че изобщо не бях чувал за
херцогинята на Ерат.
— Ти си щастлив човек — въздъхна Улф.
— Голяма красавица — рече стражът възхитено.
— Ама и характерът й си го бива — подхвърли Улф.
— Забелязах — отвърна стражът.
— Видях, че забеляза — лукаво му каза Силк.
Пришпориха конете си и настигнаха леля Поул.
— Херцогинята на Ерат, а? — тихо рече Силк.
— Държането на този тип ме подразни — високомерно каза леля Поул. —
Пък и ми дотегна да се преструваме на бедняци пред непознати хора.
На Площада на митницата Силк спря един търговец, който вървеше с тежки
стъпки по заснежената настилка и изглеждаше прекалено зает.

— Хей, ти! — извика той по възможно най-груб начин и спря коня си пред
стреснатия търговец. — Моята господарка, херцогинята на Ерат, иска да ни
кажеш къде се намира странноприемницата "Лъвът". Бъди така добър да го
сториш.
Търговецът примигна и лицето му почервеня.
— Нагоре по улицата — рязко каза той и посочи с ръка. — Не е далече.
Пада се от лявата страна. Отпред има табела, на която е изрисуван лъв.
Силк изсумтя презрително, хвърли няколко монети в снега пред краката
на търговеца и величествено обърна коня си и препусна по посочената улица.
Гарион забеляза, че търговецът, макар и вбесен, се наведе и разрови снега,
за да вземе монетите.
— Съмнявам се, че някой от тези хора ще забрави бързо срещата си с нас
— недоволно отбеляза Улф, когато се отдалечиха по улицата.
— Ще запомнят преминаването на една нахална благородничка — добави
Силк. — Тази маскировка не е по-лоша от останалите, които използвахме
досега.
Когато пристигнаха в странноприемницата, леля Поул поиска не
обичайните стаи за преспиване, а цял апартамент.
— Моят ковчежник ще ви заплати — каза тя на съдържателя на
странноприемницата и посочи господин Улф. — Конете с багажа ми ще дойдат
след няколко дни, заедно с другите ми слуги, така че ще са ми необходими
услугите на шивачка и камериерка. Погрижете се за това.
После величествено се обърна и последва слугата, който забърза по
дългото стълбище, за да я отведе до апартамента.
— Херцогинята май е доста властна личност? — осмели се да отбележи
съдържателят, докато Улф отброяваше необходимите монети.
— И още как — съгласи се Улф. — Отдавна съм разбрал колко мъдрост е
скрита в твърдението, че никога не трябва да противореча на нейните
прищевки.
— Аз ще се поуча от вас — увери го съдържателят. — Най-малката ми
дъщеря е послушно момиче. Ще й наредя да служи като камериерка на нейна
светлост.
— Хиляди благодарности, приятелю — каза му Силк. — Нашата господарка
става много раздразнителна, когато бавят нещата, които е пожелала, и тогава
най-много страдаме от лошото й настроение.
Качиха се по стълбите към покоите, които беше наела леля Поул, и
влязоха във всекидневната, обща за всички посетители — великолепно
помещение, много по-богато мебелирано от всички други, които бе виждал
Гарион. Стените бяха покрити с гоблени, изобразяващи различни сцени,
безброй свещи — направени от истински восък, а не от лой — искряха в
специални поставки по стените и в масивните свещници на полираната маса. В
камината весело танцуваше огън, подът бе застлан с огромен пъстър килим.
Леля Поул стоеше край огъня и топлеше ръцете си.
— Е, тук не е ли по-добре, отколкото в някоя занемарена
странноприемница до кея, която вони на риба и мръсни моряци? — попита тя.
— Ако госпожа херцогинята на Ерат ми прости дързостта — язвително
отвърна Улф, — това едва ли е начинът, по който няма да привлечем
вниманието към себе си, пък и с парите за нашите квартири може да се храни
повече от седмица цял легион.
— Не ставай стиснат в старческото си слабоумие, Стари вълко — отговори
му тя. — Никой не взема на сериозно една разглезена благородничка. При това
твоите каруци не успяха да попречат на Брил да ни открие. Тази маскировка
поне е удобна и ни позволява да се движим по-бързо.
— Надявам се единствено, че няма да съжаляваме за това — изсумтя Улф.
— Стига си мърморил, старче — прекъсна го тя.
— Нека бъде твоето, Поул — въздъхна той.
— Така и възнамерявам — заяви тя.
— А ние как трябва да се държим, госпожо Поул? — колебливо попита
Дурник. Царственото й поведение очевидно го объркваше. — Не зная как е
прието да постъпва човек сред благородниците.
— Всичко е много просто, Дурник — отговори тя. Огледа го от глава до
пети, спря очи върху откровеното му прямо лице и отбеляза спокойната
вещина, която ковачът проявяваше в държането си. — Искаш ли да станеш
главен коняр на херцогинята на Ерат? И управител на нейните конюшни?
Дурник се засмя облекчено.
— Цял живот съм работил с коне. С работата ще се оправя лесно, но с
титлите ще срещна известни трудности.
— Ще се справиш прекрасно, приятелю Дурник — увери го Силк. — Честното
ти лице кара хората да вярват на всяка дума, която изречеш. Ако лицето ми
беше като твоето, щях да окрада половината свят. — Той се обърна към леля
Поул: — А аз каква роля ще играя, ваша светлост?
— Ти ще бъдеш управителят на моето имение — отговори тя. — Кражбата
обикновено върви заедно с тази служба и следователно ти подхожда да я
заемеш.
Силк се поклони иронично.
— Ами аз? — рече Барак и се засмя.
— Ти си моят телохранител — обясни леля Поул. — Съмнявам се, че някой
ще повярва, ако кажем, че си учител по танци.

— А какъв ще бъда аз, лельо Поул? — попита Гарион. — Аз какво ще
правя?
— Ти може да бъдеш моят паж.
— А с какво се занимава пажът?
— Ще ми донасяш разни неща.
— Аз без друго винаги го правя. Само че не знаех как да го нарека.
— Не бъди безочлив. Освен това ще отваряш вратата и ще обявяваш
имената на посетителите; а когато съм изпаднала в меланхолично настроение,
може да ми попееш.
— Да пея? — прошепна той недоверчиво. — Аз?
— Това е едно от задълженията ти.
— Няма да ме накараш да пея, нали, лельо Поул?
— Ваша светлост — поправи го тя.
— Няма да бъдеш много благосклонна, ако ти се наложи да слушаш песните
ми — предупреди я той. — Гласът ми не е много приятен.
— Ще се справиш, скъпи — увери го тя.
— Аз вече бях назначен като ковчежник на ваша светлост — обади се Улф.
— Моят пръв и най-доверен слуга — каза тя. — Управител на цялата ми
собственост и пазач на моята кесия.
— Винаги съм имал чувството, че това влиза в задълженията ми.
Някой леко почука на вратата.
— Виж кой е, Гарион — рече леля Поул.
Гарион отвори вратата и видя младо момиче със светлокафява коса,
скромна рокля, колосана престилка и висока шапчица. Големите му кафяви очи
го гледаха неспокойно.
— Да? — попита той.
— Изпратиха ме да прислужвам на херцогинята — отвърна тихо тя.
— Камериерката ви пристигна, ваша светлост — обяви Гарион.
— Великолепно — каза леля Поул. — Ела, дете.
Момичето влезе в стаята.
— Ах, какво хубаво същество! — каза леля Поул.
— Благодаря, ваша светлост — отговори момичето, направи реверанс и се
изчерви.
— Как се казваш?
— Дония, госпожо.
— Прекрасно име — подхвърли леля Поул. — А сега да се заемем с важните
неща. Има ли баня в апартамента ми?
На следващата сутрин все още валеше сняг. Покривите на къщите бяха
покрити с дебела бяла пелена, тесните улици също лежаха на топло под нея.
— Мисля, че сме близо до края на нашето търсене — каза господин Улф и
впери напрегнат поглед през витража на прозореца в стаята с гоблените.
— Не вярвам, че онзи, когото търсим, ще остане за дълго в Камаар —
предположи Силк.
— Да, прав си — съгласи се Улф. — Но щом открием следата му, ще можем
да се движим по-бързо. Хайде да се поразходим из града и да проверим дали
съм прав.
Когато господин Улф и Силк излязоха, Гарион поговори с Дония, която,
изглежда, беше на неговата възраст. Макар че не бе така хубава като Зубрет,
Гарион реши, че нежният й глас и големите й кафяви очи са извънредно
привлекателни. Отношенията между тях тъкмо потръгнаха, когато пристигна
шивачката на леля Поул и Дония трябваше да отиде в стаята, за да взимат
мярка на херцогинята на Ерат за новите й рокли.
Тъй като Дурник, който очевидно се чувстваше неудобно сред пищната
обстановка, след закуска се оттегли в конюшнята, Гарион остана да прави
компания на гиганта Барак, който търпеливо заглаждаше с един малък брус
някаква незначителна вдлъбнатинка в острието на сабята си — спомен от
схватката в Мурос. Гарион никога не се бе чувствал съвсем свободно с
огромния червенобрад мъж. Барак приказваше рядко и около него винаги
витаеше някаква тежка, опасна заплаха. Ето защо Гарион прекара предобеда,
разглеждайки гоблените по стените на всекидневната. Гоблените изобразяваха
рицари в пълно бойно снаряжение, с щитове и шлемове, замъци, кацнали върху
стръмни хълмове, и странни девойки с ъгловати форми, които тъжаха за нещо
сред китни градини.
— Арендски са — обади се Барак зад гърба му и Гарион подскочи.
Огромният мъж се бе приближил така тихо, че не го беше чул.
— Откъде знаеш? — попита учтиво момчето.
— Арендите обичат гоблените — избоботи Барак. — Жените им вечно
бродират, а мъжете им се опитват да пробият бронята на противника на
бойното поле.
— Те наистина ли носят такива железа? — попита Гарион и посочи един
тежковъоръжен рицар на гоблена.
— О, да — засмя се Барак. — И не само те. Даже конете им носят брони.
Глупав начин за водене на война, нали?
Гарион потърка с крак килима и попита:
— Килимът също ли е арендски?
Барак поклати глава и отговори:
— Малореански е.
— Как е попаднал тук чак от Малореа? — учуди се момчето. — Нали
Малореа е на другия край на света.
— Ами далечко е дотам — съгласи се Барак. — Но търговците изминават и
по-дълги разстояния, за да си докарат печалба. Стоки като този килим се
превозват по Северния път на керваните от Гар ог Надрак към Боктор.
Малореанските килими са високо ценени от богаташите. Мен лично не ме е
грижа за тях, защото не обичам нищо, което е свързано с ангараките.
— Колко са кралствата на ангараките? — попита Гарион. — Чувал съм за
Мурос и Тул, слушал съм много разкази за битката при Воу Мимбре, но
наистина не зная точния им брой.
— Ангараките са разделени на пет племена — започна Барак, седна и
отново се зае с оглаждането на сабята си. — Мургите и тулите, надраките и
малореаните, и, разбира се, кролимите. Те обитават четирите кралства на
изтока — Малореа, Гар ог Надрак, Мишрак ак Тул и Ктхол Мургос.
— А къде живеят кролимите?
— Те нямат свое кралство — мрачно отвърна Барак. — Кролимите са жреци
на Едноокия Торак и са пръснати навсякъде из земите на ангараките. Именно
те извършват жертвоприношенията за Торак. Ножовете на кролимите са пролели
повече ангаракска кръв, отколкото цяла дузина битки като тази при Воу
Мимбре.
Гарион потрепера.
— А защо Торак приема кървавите убийства на своите собствени хора? —
попита той.
— Кой знае? — сви рамене Барак. — Той е жесток и зъл бог. Някои
вярват, че е луд — нали е използвал Кълбото на Алдур, за да разцепи на две
земята, и Кълбото изгорило окото му и изпепелило лявата му ръка.
— Как е възможно светът да се разцепи на две? — попита Гарион. —
Никога не съм могъл да проумея това.
— Могъществото на Кълбото на Алдур е такова, че то може да извърши
всичко — каза Барак. — Когато Торак го вдигнал над главата си, земята се
разпукнала от неговата сила, моретата се разлели навсякъде и потопили
сушата. Тази история е много стара, но аз мисля, че е вярна.
— Къде е Кълбото на Алдур сега? — внезапно попита Гарион.
Барак го погледна; очите му изведнъж станаха леденостудени, а лицето —
замислено. Но червенобрадият не отговори нищо.

— Знаеш ли какво мисля? — възбудено почна Гарион. — Мисля, че някой е
откраднал Кълбото на Алдур и господин Улф се опитва да го намери.
— А пък аз смятам, че ще е по-добре, ако не се замисляш толкова много
за тези неща — предупреди го Барак.
— Но аз искам да зная — възрази Гарион, безсилен да обуздае
любопитството си дори след думите на Барак и предупредителния сдържан глас,
зазвучал в ума му. — Всеки се отнася с мен като с глупаво момченце.
Единственото, което правя, е, че се влача подир вас, без да имам никаква
представа каква е целта ни. Кой е господин Улф в действителност? Защо
алгарите се държаха по този странен начин, когато го видяха? Как е възможно
той да следи нещо, което не може да вижда? Кажи ми, Барак, моля те.
— А, не — изсмя се Барак. — Леля ти Поул ще ми оскубе брадата косъм по
косъм, ако направя такава грешка.
— Ти не се боиш от нея, нали?
— Всеки човек, който е с ума си, се страхува от нея — каза Барак,
изправи се и прибра сабята си в ножницата.
— От леля Поул? — недоверчиво попита Гарион.
— Ти не се ли боиш от нея? — многозначително запита Барак.
— Не — отвърна Гарион и изведнъж остана, че това съвсем не е истина. —
Ами... всъщност не се боя чак толкова. По-скоро...
И спря. Не знаеше как да обясни какво точно чувства.
— И с мене е същото — заяви Барак. — Аз не съм по-безразсъдно смел от
тебе, моето момче. Ти си направо претъпкан с въпроси и мисля, че ще е много
по-умно, ако ги оставя без отговор. Ако искаш да знаеш повече за тези неща,
трябва да питаш леля си.
— Тя няма да ми каже — мрачно отговори Гарион. — Няма да спомене нито
дума. Не ми казва дори кои са били моите родители — не желае да говори по
този въпрос.
Барак се намръщи.
— Това е странно.
— Смятам, че те не са били сендари — подхвана Гарион. — Имената им не
са сендарски, пък и Силк каза, че аз не съм сендар — или поне не приличам
на човек от Сендария.
Барак го изгледа проницателно, после каза:
— Да. Сега, след като ми спомена за това, виждам, че не приличаш.
Изглеждаш по-скоро като риванец... ала не съвсем.
— Леля Поул риванка ли е?
Очите на Барак се присвиха.
— Мисля, че получавам все повече от онези въпроси, които трябва да
оставя без отговор — рече той.
— Някой ден ще разбера — каза Гарион.
— Но не и днес — заяви Барак. — Хайде, ела. Трябва да се поразтъпча.
Да отидем в двора на странноприемницата и ще те науча как да си служиш със
сабята.
— Уха! — извика Гарион и цялото му любопитство изведнъж се стопи пред
възбудата, която го обзе при тази мисъл.
— Вече си на възраст, когато трябва да започнеш да се учиш — заяви
Барак. — Някой ден обстоятелствата могат да се стекат по начин, когато това
умение ще ти бъде полезно.
Господин Улф и Силк се върнаха късно следобед, когато ръката на Гарион
бе започнала да боли от усилията да върти тежката сабя и мечтата да
придобие уменията на воин бе станала много по-непривлекателна. Дрехите на
двамата бяха мокри от снега, през който бяха вървели цял ден, но очите на
Улф блестяха и лицето му бе странно ликуващо. Той им махна и ги поведе към
всекидневната.
— Помоли леля си Поул да се присъедини към нас — каза той на Гарион,
след като свали прогизналата си наметка и се приближи към огъня да се
стопли.
Гарион усети, че сега не е време за задаване на въпроси, забърза към
полираната врата, зад която леля Поул бе останала уединена цял ден със
своята шивачка, и леко почука.
— Какво има? — долетя нейният глас отвътре.
— Господин... ъ... вашият ковчежник се завърна, госпожо — осведоми я
Гарион, като в последния миг си спомни, че тя не е сама. — И моли да му
отделите минутка от времето си. Иска да ви съобщи нещо.
— О, много добре — отвърна тя и след малко излезе и решително затвори
вратата след себе си.
Гарион ахна. Дългата рокля от синьо кадифе, която носеше, й придаваше
такава удивителна прелест, че той загуби дъха си и се вгледа в нея с
безпомощно възхищение.
— Къде е той? — попита тя. — Стига си ме зяпал, Гарион. Не е
възпитано.
— Много си красива, лельо Поул — изрече той на един дъх.
— Да, скъпи — каза тя и го потупа по бузата. — Зная. А сега ми кажи
къде е Стария вълк.
— В стаята с гоблените — отговори Гарион, като все още не успяваше да
откъсне очи от нея.
— Ела тогава — рече тя и величествено прекоси късия коридор, който
водеше към всекидневната. Влязоха и завариха всички останали разположени
около огъня.
— Е? — запита тя.
Улф я погледна и очите му светнаха.
— Прекрасен избор, Поул — рече той с възхищение. — Синьото винаги ти е
отивало.
— Харесва ли ви? — попита тя, разпери ръце и се завъртя като малко
момиче, за да им даде възможност да видят колко хубаво изглежда в новата
рокля. — Надявам се, че ти се нрави, старче, защото струва доста пари.
— Това си го знам — засмя се Улф.
Ефектът на роклята на леля Поул върху Дурник беше болезнено очевиден.
Очите на бедния човек в прекия смисъл на думата изхвръкнаха от орбитите,
лицето му първо стана много бледо, след това — много червено, а накрая
върху него се изписа такава безпомощност, че на Гарион чак му домъчня.
С необичайно еднакви, едновременно изпълнени движения, без да
произнесат нито дума, Силк и Барак се поклониха дълбоко пред леля Поул и
нейните очи заискриха при тази безмълвна почит.
— Бил е тук — обяви Улф със сериозен глас.
— Сигурен ли си? — попита леля Поул.
Старият човек кимна.
— Дори камъните си спомнят.
— По море ли? — попита тя.
— Не. Вероятно покрай брега до някое уединено скалисто заливче и след
това с лодка дотук.
— А ако вече се е качил на някой кораб?
— Съмнявам се — отвърна Улф. — Познавам го добре. Не обича да пътува
по море.
— При това — добави Барак, — само да кажем една дума на крал Анхег от
Черек, той ще прати стотици бойни кораби по следите му. В морето никой не
може да се скрие от корабите на Черек и той знае това.
— Прав си — съгласи се Улф. — Смятам, че ще се опита да избегне
владенията на алорните. Вероятно затова е предпочел да не минава по
Северния път през Алгария и Драсния. Духът на Белар е силен в кралствата на
алорните. Дори и този крадец не е достатъчно смел, за да рискува среща с
бога Мечка.
— Значи остава Арендия или земята на улгосите — отбеляза Силк.
— Мисля, че е предпочел Арендия — предположи Улф. — Гневът на Ул е
дори по-страшен от този на Белар.
— Простете ми — каза Дурник, все още без да откъсва очи от леля Поул.
— Нищо не разбирам. Кой е този крадец?
— Съжалявам, почтени Дурник — каза Улф, — но не е много умно да
произнасяме името му. Той притежава особени умения, които му дават
възможност да долавя всяка наша стъпка, ако му позволим да узнае къде се
намираме. Може да чуе, ако някой произнесе името му на хиляда левги
разстояние.
— Вълшебник ли е? — попита Дурник невярващо.
— Това не е думата, която бих употребил — отвърна Улф. — Тя е символ,
използван от хора, които не познават това изкуство. Нека вместо вълшебник
го наричаме "крадец", макар че има ред други имена, с които бих могъл да се
обръщам към него далеч не така любезно.
— Можем ли да сме сигурни, че се е отправил към кралствата на
ангараките? — попита Силк и се намръщи. — Ако случаят е такъв, няма ли да
спечелим време, ако направо се качим на кораб към Тол Хонет и потърсим
следите му по Южния път на керваните при Ктхол Мургос?
Улф поклати глава.
— По-добре да останем тук, при следата му. Не знаем какво възнамерява.
Може би иска да задържи откраднатото за себе си, а не да го предаде на
кролимите. Дори може да потърси убежище в Нийса.
— Не би могъл да извърши това без мълчаливото съгласие на Салмисра —
обади се леля Поул.
— Не за пръв път кралицата на хората-змии се занимава с неща, които не
са нейна работа — изтъкна Улф.
— Ако се окаже, че наистина е така — мрачно каза леля Поул, — ще
намеря време, за да се разправя с нея завинаги.
— Прекалено рано е да разберем това — отбеляза Улф. — Утре ще купим
провизии, ще прекосим реката и ще влезем в Арендия. Там ще открия следата.
Щом разберем със сигурност накъде води тя, ще можем да обсъдим
възможностите.
Изведнъж от вътрешния двор на странноприемницата, потънал във вечерния
мрак, се разнесе шум от пръхтене на много коне.
Барак бързо отиде до прозореца, погледна навън и каза:
— Войници.
— Тук? — удиви се Силк и също се приближи към прозореца.
— Изглежда са от някой от кралските полкове — предположи Барак.
— Те няма да се интересуват от нас — каза леля Поул.
— Освен ако не са точно онова, за което се представят — възрази Силк.
— Много е лесно да се снабдиш с каквито си искаш униформи.
— Не са мурги — обади се Барак. — Аз познавам мургите отдалеч.
— Брил също не е мург — изтъкна Силк и впери поглед към двора на
странноприемницата.
— Виж дали можеш да чуеш какво си говорят — нареди Улф.
Барак внимателно открехна прозореца. Пламъците на свещите потрепериха
от ледения полъх на вятъра. В двора под тях капитанът на войниците
разговаряше със съдържателя.

— Малко по-висок от средния ръст, с бяла коса и къса бяла брада. Може
би пътува с неколцина другари.
— Тука има един такъв, ваша милост — отговори съдържателят колебливо,
— но съм сигурен, че не е онзи, когото търсите. Този тук е ковчежникът на
херцогинята на Ерат, която оказа чест на моята странноприемница с
посещението си.
— Херцогинята на кой град? — рязко попита капитанът.
— На Ерат — отговори съдържателят. — Най-благородна дама с изкючителна
красота. Извънредно властна личност.
— Дали бих могъл да поприказвам с нейна светлост? — каза капитанът и
слезе от коня си.
— Ще я попитам дали може да приеме ваша милост — отговори
съдържателят.
Барак затвори прозореца и твърдо заяви:
— Ей сегичка ще се разправя с този досаден капитан.
— Не — възпря го Улф. — Съпровождат го прекалено много войници и ако
наистина са такива, каквито изглеждат, сигурно са добри хора, които не са
ни сторили никакво зло.
— Има още едно стълбище отзад — подсказа Силк. — Можем да изчезнем още
преди да е стигнал до вратата ни.
— А ако е разположил войници и на гърба на странноприемницата? —
предположи леля Поул. — Какво ще правим тогава? След като е дошъл да
разговаря с херцогинята на Ерат, защо не оставим херцогинята да се справи с
него?
— Какво си наумила? — попита я Улф.
— Ако се скриете някъде, аз ще поговоря с капитана — отговори тя. —
Сигурно ще успея да го залъжа да изчака до сутринта. Ще сме оттатък реката,
в Арендия, преди да се е събудил.
— Може би — каза Улф. — Но този капитан ми изглежда решителен мъж.
— И по-рано съм се справяла с решителни мъже — възрази тя.
— Трябва да решим бързо — обади се Силк от вратата. — Той тъкмо тръгва
по стълбището.
— Ще направим както предложи ти, Поул — рече Улф и отвори вратата към
съседната стая.
— Гарион — извика леля Поул. — Ти ще стоиш тук. Една херцогиня не бива
да остава без придружител.
Улф и останалите бързо излязоха от стаята.
— Какво да правя, лельо Поул? — прошепна Гарион.
— Просто помни, че си мой паж, скъпи — отвърна тя, разположи се в
огромното кресло в средата на стаята и внимателно оправи гънките на роклята
си. — Стой до мен и се опитвай да изглеждаш съсредоточен. За останалото ще
се погрижа аз.
— Да, госпожо — каза Гарион.
Капитанът се оказа висок човек с проницателни сиви очи. Гарион, който
положи големи усилия да бъде колкото е възможно по-досаден, попита за името
му и чак след това се обърна към леля Поул.
— Някой си капитан Брендиг е дошъл да ви види, ваша светлост — обяви
той. — Казва, че работата му не търпи отлагане.
Леля Поул за миг впери поглед в него, като че обмисляше дали да
удовлетвори молбата на натрапника.
— О, много добре — каза накрая тя. — Въведете го.
— Ваша светлост — изрече капитанът и почтително се поклони.
— Какво има, капитане?
— Не бих си позволил да безпокоя ваша светлост, ако мисията ми не беше
толкова спешна — извини се Брендиг. — Получих заповед от самия крал и вие
по-добре от всички знаете, че трябва да се подчиняваме на неговите желания.
— Предполагам, че мога да ви отделя няколко минути, щом лично кралят
ви е възложил такова поръчение — отвърна тя.
— Кралят заповяда да арестуваме един човек — обясни Брендиг. —
Възрастен мъж с бяла коса и бяла брада. Казаха ми, че един от вашите слуги
отговаря на това описание.
— Престъпник ли е онзи, когото търсите? — попита тя.
— Кралят не каза това, ваша светлост — отговори офицерът. — Знам само,
че човекът трябва да бъде заловен и заведен в палата в Сендар заедно с
всички, които са с него.
— Аз рядко се появявам в двореца — заяви леля Поул. — Напълно
невероятно е някой от моите слуги да представлява толкова голям интерес за
краля.
— Ваша светлост — внимателно каза Брендиг, — освен че съм офицер в
един от полковете на краля, аз нося титлата баронет. През целия си живот
съм посещавал двореца и трябва да призная, че никога не съм ви виждал там.
Дама с вашата впечатляваща външност не може да се забрави лесно.
Леля Поул леко наклони глава в знак, че е оценила комплимента.
— Би трябвало и сама да се досетя — каза тя. — Вашите маниери не са
като тези на редовите войници.
— Освен това, ваша светлост — продължи капитанът, — аз съм запознат с
всички имения на благородници в кралството. Ако не греша, Ерат е център на
графство, а графът на Ерат е нисък и набит мъж — и случайно е мой вуйчо. В
тази част на Сендария няма херцогство, откакто кралство Сендария е било във
владение на уейситските аренди.
Леля Поул се взря в лицето му с леденостуден поглед.
— Госпожо — заговори Брендиг, сякаш желаеше да се извини, —
уейситските аренди били избити от своите астуриански братовчеди през
последните години на третото хилядолетие. Вече две хиляди години не
съществуват благородници от рода на уейситите.
— Благодаря ви за урока по история, господине — студено каза леля
Поул.
— Това едва ли е важно, нали? — продължи Брендиг. — Кралят ми е
наредил да издиря мъжа, за когото ви разказах. В името на вашата чест,
госпожо, познавате ли такъв човек?
Въпросът увисна във въздуха и Гарион, внезапно обхванат от паника,
осъзнал, че са ги хванали натясно, изкрещя за помощ към Барак.
Вратата към съседната стая се отвори и на прага застана господин Улф.
— Не е нужно да продължавате с всичко това — каза той. — Аз съм
човекът, когото търсите. Какво иска кралят на Сендария Фулрах от мен?
Брендиг го погледна. Очевидно не бе изненадан от появата му.
— Негово Величество не сметна за необходимо да ми довери своите
намерения — отвърна той. — Не се съмнявам, че самият той ще ви обясни, щом
пристигнем в двореца в град Сендар.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — заяви Улф. — Кога ще тръгнем за
Сендар?
— Утре сутринта, веднага след закуска — отговори Брендиг. — Ще приема
думата ви, че никой от вас няма да напуска тази странноприемница през
нощта. Предпочитам да не подлагам херцогинята на Ерат на позора да бъде
затворена в местната казарма. Казвали са ми, че килиите там били
изключително неудобни.
— Имате думата ми — каза господин Улф.
— Благодаря ви — направи лек поклон Брендиг. — Трябва също да ви
уведомя, че съм задължен да поставя пазачи около тази странноприемница — за
да осигуря защитата ви, естествено.
— Вашата загриженост ме очарова, господине — сухо отбеляза леля Поул.
— Ваш покорен слуга, госпожо — отвърна й Брендиг с официален поклон.
После им обърни гръб и напусна стаята.
Полираната врата беше от фино резбовано дърво, но когато се затвори
зад отдалечаващия се Брендиг, на Гарион му се стори, че пантите й
изскърцаха с ужасното, безвъзвратно стържене на вратата на тъмница.

Пътуваха цели девет дни покрай брега на морето от Камаар до столицата
Сендар, макар че разстоянието беше само петдесет и две левги. Капитан
Брендиг обмисляше внимателно всяка тяхна стъпка и разполагаше войниците,
които се намираха под негово командване, по такъв начин, че дори мисълта за
бягство бе невъзможна. Макар че снегът бе престанал да вали, пътят беше все
още неудобен, а вятърът, който духаше от морето над обширните, покрити със
сняг солени блата, беше пронизващ и леден. Нощуваха в изградените на
еднакво разстояние един от друг сендарски ханове, които се издигаха като
стълбове за отбелязване на изминатите левги сред ненаселената пустош край
морския бряг. Хановете не бяха така добре поддържани както техните
толнедрански събратя по Големия северен път, но поне предлагаха
задоволителни удобства. Капитан Брендиг изглеждаше загрижен да им осигури
удобно пребиваване, ала всяка нощ поставяше пазачи.
Вечерта на втория ден Гарион седеше край огъня с Дурник и се взираше
печално в пламъците. Дурник беше неговият най-стар приятел, а тъкмо в този
момент Гарион изпитваше отчаяна нужда от приятелство.
— Дурник — каза накрая той.
— Да, момко?
— Бил ли си някога в тъмница?
— Че аз да не съм разбойник? Не съм направил нищо, за да ме затворят в
тъмница.
— Мислех си, че може да си виждал някога затвор.
— Честните хора нямат работа около такива места — каза Дурник.
— Чувал съм, че са ужасни — тъмни и студени, пълни с плъхове.
— Откъде ти дойде наум да приказваш за тъмници? — попита Дурник.
— Мисля, че твърде скоро ще ни се наложи да научим всички подробности
за тях — отговори Гарион, като се опитваше да прикрие уплахата си.
— Не сме направили нищо лошо — възрази Дурник.
— Тогава защо кралят е пратил тези войници? Кралете не правят такива
неща, без да имат основателна причина.
— Не сме направили нищо лошо — упорито повтори Дурник.
— Но може би господин Улф е направил — предположи Гарион. — Кралят не
би изпратил толкова много войници след него без никаква причина — и сигурно
ще хвърлят и нас в тъмницата заедно с него, просто защото сме негови
спътници.
— Такова нещо не може да се случи в Сендария — твърдо заяви Дурник.
На следващия ден вятърът беше много силен и идеше от морето, но беше
топъл и дълбокият до колене сняг започна да се размеква. Към обяд заваля
дъжд. Те яздеха, мокри и унили, към следващия хан.
— Боя се, че ще трябва да отложим пътуването, докато дъждът престане —
заяви капитан Брендиг вечерта, след като погледна през едно от малките
прозорчета. — До сутринта пътищата ще бъдат съвсем непроходими.
Следващия и по-следващия ден прекараха в претъпканата стая за
посетители, вслушвайки се в подгонените от вятъра дъждовни капки, които
плющяха по стените и покрива. През цялото време бдителният Брендиг и
войниците му не откъсваха очи от тях.
— Силк — каза Гарион на втория ден и се премести на пейката до него.
— Да, Гарион? — каза Силк и се разсъни.
— Що за човек е кралят?
— Кой крал?
— На Сендария.
— Глупав мъж — като всички крале. — Силк се разсмя. — Кралете на
Сендария са може би дори по-глупави от другите, но това е съвсем
естествено. Защо питаш?
— Ами... — Гарион се поколеба. — Да предположим, че някой е извършил
нещо, което кралят не одобрява. Този някой пътува с други хора и кралят е
заповядал те да бъдат пленени. Кралят всички ли ще хвърли в тъмница? Или ще
задържи само човека, който го е ядосал, а останалите ще пусне на свобода?
Силк го изгледа за миг, след това твърдо заяви:
— Този въпрос не ти прави чест, Гарион.
Гарион се изчерви.
— Страх ме е от тъмниците — каза той едва чуто. Внезапно почувства
срам от себе си. — Не искам да ме затворят и да ме държат на тъмно, без
дори да зная защо.
— Кралете на Сендария са почтени и честни мъже — каза Сияк. — Е, не са
твърде умни, но винаги проявяват справедливост.
— Как може да са крале, щом не са умни? — попита Гарион.
— На някои кралската титла се пада по наследство — каза Силк. — И най-
глупавият човек на света може да стане крал, ако има подходящи родители. В
това отношение сендарските крале страдат от недостатъка, че са започнали
твърде отдолу.
— Как твърде отдолу?
— Те били избирани. Дотогава никой народ на света не бил избирал краля
си — сендарите били първи.
— Как се избира кралят?
Силк се усмихна.
— Лошо, Гарион. Не е хубаво, когато кралят се избира. Другите
средства, чрез които може да получиш кралската корона, са още по-лоши, но и
избирането не е добър подход, когато трябва да се посочи кой ще застане
начело на държавата.
— Кажи ми как става това — настоя Гарион.
За миг Силк впери поглед към прозореца, опръскан от дъждовните капки,
после сви рамене.
— Е, това е удобен начин да убием времето — рече той, протегна краката
си към огъня и подхвана:
— Всичко започнало преди хиляда и петстотин години — заговори той и
гласът му беше достатъчно висок, за да стигне до ушите на капитан Брендиг,
който седеше наблизо и пишеше нещо върху парче пергамент. — По това време
Сендария все още не била кралство, нито дори обособена област. По различно
време тя принадлежала ту на Черек, ту на Алгария или на северните аренди —
от родовете уейсит или астуриан, в зависимост от изхода на поредната
арендска гражданска война. Когато войните най-сетне приключили, уейситите
били избити, а астурианите били победени и изтласкани в непроходимите дебри
на голямата гора в северна Арендия, и императорът на Толнедра — Ран Хорб
Втори, решил, че трябва да бъде основано ново кралство.
— Откъде накъде толнедрански император ще решава дали да има Сендария,
или не? — възмути се Гарион.
— Ръцете на империята са много дълги — отговори Силк. — Големият
северен път бил построен по времето на Втората борунска династия — мисля,
че Ран Борун Четвърти започнал строителството, нали, капитане?
— Пети — поправи го Брендиг някак раздразнено. — Ран Борун Пети.
— Благодаря, капитане — каза Силк. — Тези династии на Боруните винаги
ме объркват. Както и да е, по това време в Сендария вече имало императорски
легиони, които поддържали пътищата, а щом някой има войска в дадена област,
значи той има и власт, не бихте ли се съгласили с мен, капитане?

— Това си е ваш разказ — лаконично отвърна Брендиг.
— Наистина е така — съгласи се Силк. — Обаче, Гарион, Ран Хорб не взел
това решение, подтикван от щедрост. Недей да разбираш погрешно постъпката
му. Толнедранците никога не дават нищо даром. Точно по това време
мимбратските аренди победили в Арендската гражданска война — хиляда години,
изпълнени с кръвопролития и предателство — и Толнедра не можела да си
позволи да допусне мимбратите да разпространят своето влияние на север.
Създаването на независимо кралство в Сендария щяло да спре достъпа на
мимбратите към търговските пътища, които водели до Драсния, и центърът на
световното могъщество нямало да се премести във Воу Мимбре, и следователно
кралската столица Тол Хонет нямало да бъде просто едно градче в изостанала
и затънтена област.
— Всичко това ми звучи много объркано — каза Гарион.
— О, не — възрази Силк. — Това е само политика. Много проста игра,
нали, капитане?
— Игра, каквато аз не играя — отвърна Брендиг, без да повдигне поглед
от заниманието си.
— Така ли? — попита Силк. — Толкова дълго сте били в кралския дворец,
без да станете политик? Вие сте рядко срещано явление, капитане. Както и да
е — сендарите изведнъж открили, че имат кралство, но им липсват истински
потомствени благородници. О, наистина тук-там се мяркали някои толнедрански
люде с благородна кръв, които живеели в своите имения; неколцина
претенденти за тази или онази уейситска или астурианска титла, двама-трима
военни вождове от Черек с групички последователи, ала истински сендарски
благородници просто нямало. Ето защо те решили да проведат избор между
всички хора в кралството — да си изберат крал, нали разбираш. После щели да
оставят в ръцете на краля раздаването на благородническите титли. Много
практичен подход, при това типично сендарски.
— Как се избира крал? — попита за пореден път Гарион. Страхът му от
тъмниците бе започнал да изчезва пред очарованието, което го бе обзело по
време на разказа.
— Всеки гласува — просто рече Силк. — Родителите, разбира се, гласуват
от името на своите деца, но изглежда, че измамите били съвсем малко. Хората
от другите кралства гледали и се смеели, но сендарите продължили да дават
своите листчета с името на избрания от тях претендент повече от дванадесет
години.
— Шест години — поправи го Брендиг, без да вдига глава от пергамента.
— От 3827 година до 3833-та.
— И имало над хиляда кандидати — обясни Силк, като съзнателно
преувеличи техния брой.
— Седемстотин четиридесет и трима — поправи го лаконично Брендиг.
— Приемам поправката ви, благородни капитане — рече Силк. — Радвам се,
че имам край себе си такъв тънък познавач, който улавя грешките ми. Но аз
съм само прост драсниански търговец със съвсем ограничени познания в
областта на историята. Както и да е — при прегледа на двадесет и третия
поред избор те накрая избрали своя крал — един фермер, който отглеждал
репи, на име Фундор.
— Отглеждал е много повече от репи — извика Брендиг и вдигна глава.
Лицето му бе гневно.
— Ама разбира се! — каза Силк и се плесна по челото. — Как можах да
забравя зелките! Той също така отглеждал зеле, Гарион. Никога не забравяй
зелето. Е, всички от Сендария, които помислили, че той е важен човек,
отишли до фермата на Фундор, заварили го да наторява една от нивите си и го
поздравили със страховит вик: "Да живее Фундор Великолепния, кралят на
Сендария!" — и паднали на колене пред царственото му величие.
— Трябва ли да продължавате? — попита кисело Брендиг.
— Момчето иска да знае, капитане — отвърна Силк невинно. — Нима ще
отречете, че е дълг на възрастните да разкрият пред децата историята на
нашето славно минало?
— Говорете каквото искате — заяви Брендиг рязко.
— Благодаря, че ми дадохте позволение, капитане — поклони се Силк. —
Знаеш ли какво отговорил тогава кралят на Сендария, Гарион?
— Не — отвърна Гарион. — Какво?
— "Моля, ваши светлости — казал кралят, — пазете си дрехите. Тъкмо
наторих лехата, в която сте коленичили."
Барак, който седеше до тях, избухна в смях и започна да шляпа коляното
си с огромната си ръка.
— Според мен този урок въобще не е развлекателен, господине — студено
заяви капитан Брендиг и се изправи. — Аз не се шегувам с краля на Драсняя,
нали?
— Вие сте възпитан човек, капитане — кротко отвърна Силк. — При това
сте и благородник. Аз съм просто един беден човек, който се опитва да
преживее някак си на тоя свят.
Брендиг го погледна безпомощно, после му обърна гръб и с тежки стъпки
излезе от стаята.
На следващата сутрин вятърът беше престанал и дъждът беше спрял. Пътят
приличаше по-скоро на блато, но Брендиг реши, че трябва да продължат.
Пътуването беше тежко, ала на следващия ден пътят започна да изсъхва и се
придвижваха по-лесно.
Леля Поул, изглежда, въобще не се интересуваше от факта, че са ги
пленили по заповед на краля. Тя се държеше все така царствено, макар че
Гарион не виждаше никаква нужда да продължават с тази хитрина и пламенно
желаеше леля му да се откаже. Нейният практически усет, който той добре
познаваше и с който тя бе ръководила кухнята във фермата на Фалдор, бе
заменен от някаква взискателна упоритост, която го потискаше. За пръв път
през живота си той почувства, че между тях застава някаква хладина, и
долови празнота, която никога преди не бе съществувала. Положението се
влошаваше още повече от несигурността, която гризеше душата му и постоянно
нарастваше след като на хълма над Уинолд Силк недвусмислено му беше казал,
че леля Поул със сигурност не е негова леля. Тези думи жестоко го бяха
разтърсили и Гарион осъзна, че често си задава ужасния въпрос: "Кой съм
аз?"
Господин Улф също изглеждаше променен. Той почти не приказваше — нито
по пътя, нито нощем в хановете. Прекарваше много време уединен, а на лицето
му се четеше мрачна раздразнителност.
Накрая, на деветия ден след като бяха тръгнали от Камаар, обширните
солени блата свършиха и сушата край брега стана по-хълмиста. Към пладне,
тъкмо когато лъчите на слабото зимно слънце пробиха през облаците, те
изкачиха билото на един хълм и в долината пред тях се разкри ограденият със
здрави стени Сендар.

Отрядът пазачи на южната врата ги посрещна с енергичен поздрав, когато
капитан Брендиг въведе малката група в града. Капитанът отвърна на поздрава
също така енергично.
Широките улици на града изглеждаха претъпкани с хора, облечени в най-
новите си дрехи. Всички се движеха горделиво, сякаш техните задачи бяха най-
важното нещо на този свят.
— Придворни — изсумтя презрително Барак, който по някаква случайност
яздеше до Гарион. — Между тях няма нито един свестен човек.
— Необходимо зло, скъпи Барак — подметна Силк през рамо. — Дребните
службички изискват дребни хорица, но именно дребните служби поддържат
живота на кралствата.
Минаха през великолепен обширен площад и се отправиха по една голяма
улица към кралския палат. Той беше огромна многоетажна сграда с множество
широки крила, които се простираха във всички посоки, и застлан с каменни
плочи вътрешен двор. Дворецът беше увенчан с кръгла кула, очевидно най-
високата постройка в целия град.
— Къде мислиш, че се намира тъмницата? — прошепна Гарион на Дурник,
когато спряха.
— Ще ти бъда благодарен, ако не говориш толкова много за тъмници,
Гарион — отвърна ковачът огорчено.
Капитан Брендиг слезе от коня си и отиде да разговаря с един нервен на
вид човек в бродирана туника и шапка с перо, който току-що бе слязъл по
широкото стълбище пред двореца да ги посрещне. Размениха няколко думи и,
изглежда, заспориха за нещо.
— Аз съм получил заповед от самия крал — заяви Брендиг високо. —
Наредено ми е да предам тези хора на Негово Величество веднага щом
пристигнем.
— Моите заповеди също са издадени от краля — каза нервният човек. — На
мене пък ми е наредено да ги приведа в приличен вид, преди да бъдат
въведени в тронната зала. Аз ще поема отговорността за тях.
— Те ще останат под моя опека, граф Нилден, докато не ги предам лично
на краля — студено заяви Брендиг.
— Няма да позволя твоите кални войници да цапат коридорите на двореца,
Брендиг — отговори графът.
— Тогава ще чакаме тук, граф Нилден — каза Брендиг. — Така че бъдете
добър да доведете Негово Величество.
— Да го доведа? — Графът се втрещи от ужас. — Аз съм главният иконом
на домакинството на Негово Величество, лорд Брендиг. Аз не довеждам никого,
нито донасям нещо. Още по-малко краля.
Брендиг обърна гръб, като че ли искаше отново да се качи на коня си.
— О, добре — подхвърли раздразнено граф Нилден. — Щом толкова
настоявате. Но поне ги накарайте да си изтрият краката.
Брендиг студено се поклони.
— Няма да забравя това, Брендиг — заплаши го Нилден.
— Нито пък аз, граф Нилден — отговори капитанът.
Всички слязоха от конете, войниците на Брендиг плътно ги обкръжиха,
после заедно прекосиха двора и стигнаха до висока врата в центъра на
западното крило.
— Бъдете така добри да ме последвате — каза граф Нилден, потрепвайки
при вида на опръсканите с кал войници, и ги въведе в широк коридор.
В ума на Гарион се бореха страхът и любопитството. Въпреки уверенията
на Силк и Дурник и нотките на надежда, които се прокрадваха в душата му
след като Нилден обяви, че трябва да ги приведе в приличен вид, заплахата
от някаква лепкава, пълна с плъхове тъмница, в която има машина за трошене
на кости, колело за разпъване и още много неприятни неща, все още
изглеждаше напълно реална. От друга страна, той никога не бе стъпвал в
дворец и очите му се опитваха да обхванат всичко едновременно. Онази част
от неговия ум, която понякога му говореше със сдържана безпристрастност,
сега нашепваше, че страховете му вероятно са безпочвени; а заплеснатият му
поглед го правеше да изглежда като провинциален глупчо.
Граф Нилден ги отведе към няколко бляскави врати.
— Тази е за момчето — обяви той и посочи една от вратите.
Един от войниците отвори вратата и Гарион неохотно мина през нея,
хвърляйки поглед през рамо към леля Поул.
— Хайде идвай — каза някакъв нетърпелив глас.
Гарион светкавично се обърна — не знаеше какво да очаква.
— Затвори вратата, момче — нареди един приятен на вид мъж, който го
чакаше. — Слушай, нямаме на разположение цял ден. — Мъжът стоеше край
огромно дървено корито, от което се вдигаше пара. — Бързо, момче, сваляй
тези мръсни парцали и влизай в коритото. Негово Величество чака.
Прекалено объркан да възрази или дори да отговори, Гарион сковано
започна да развързва туниката си.
След като го окъпаха и сресаха сплъстената му коса, бързо му помогнаха
да облече дрехите, които лежаха на близката пейка. Грубите му вълнени
панталони в удобния за селяните кафяв цвят бяха заменени с нов чифт от
много фина синя бляскава материя. Протритите му кални ботуши изчезнаха и в
замяна му дадоха меки кожени обувки. Новата му туника беше мека и бяла, а
жакетът, който облече върху нея, беше в наситено син цвят, украсен със
сребристи ивички кожа.
— Смятам, че това е най-доброто, което мога да направя за толкова
кратко време — каза мъжът, който го беше изкъпал и облякъл, след като го
огледа критично. — Поне няма да се срамувам, когато те представят на краля.
Гарион измърмори някакви благодарности и се изправи, очаквайки по-
нататъшни наставления.
— Е, тръгвай, момче. Не бива да караш Негово Величество да те чака.
Силк и Барак стояха в коридора и разговаряха тихо.
Огромният Барак изглеждаше великолепно в зелен жакет от брокат, ала
като че ли се чувстваше неудобно без сабята си. Жакетът на Силк беше черен,
украсен със сребърни нишки, редките бакенбарди на дребосъка бяха внимателно
подстригани.
— Какво означава всичко това? — попита Гарион.
— Ще ни представят на краля — отвърна Барак. — А нашите почтени дрехи
сигурно щяха да го обидят. Кралете не са привикнали да гледат обикновени
хора.
Дурник излезе от една от многото стаи с пребледняло от гняв лице.
— Онзи натруфен глупак искаше да ме изкъпе — изрече той с едва
сподавено възмущение.
— Такъв е обичаят — обясни Силк. — Никой не очаква, че благородните
гости са в състояние да се изкъпят сами. Надявам се, че не си го набил.
— Аз не съм благородник и мога да се изкъпя и сам — разгорещено
отвърна Дурник. — Казах му, че ще го удавя в собственото му корито, ако не
си махне ръцете от мене. След това той спря да ми досажда, но успя да
открадне дрехите ми. Вместо тях трябваше да облека ей тия. — Той посочи
облеклото си, подобно на онова, което бяха дали на Гарион. — Надявам се, че
никой няма да ме види в тая премяна.
— Барак казва, че кралят може да се обиди, ако ни види в нашите
истински дрехи — съобщи му Гарион.
— Кралят няма да гледа мен — възрази Дурник. — И въобще не ми харесва
тази работа, дето ме карат да изглеждам като човек, какъвто не съм. Ще се
измъкна навън при конете, стига да успея да си взема дрехите.
— Имай търпение, Дурник — посъветва го Барак. — Ще изясним с краля
каква е тази работа и после ще продължим по пътя си.
Ако Дурник бе ядосан, то състоянието, в което бе изпаднал господин
Улф, можеше да се опише като неудържима ярост. Той излезе в коридора,
облечен в снежнобяла дреха с голяма качулка.
— Някой ще ми плати за това — вилнееше той.
— Обаче наистина ти отива — каза с възхищение Силк.
— Твоят вкус винаги е будил съмнениегу мен, господин Силк — сряза го
Улф ледено. — Къде е Поул?
— Госпожа херцогинята все още не се появила — отвърна Силк.
— Трябваше да се досетя — каза Улф и се тръшна на близката пейка. —
Сядайте и вие. Подготовката на Поул ще отнеме доста време.
Зачакаха. Капитан Брендиг, който също беше сменил ботушите и жакета
си, крачеше нервно по коридора. Минутите бавно се нижеха. Гарион беше
напълно изумен от начина, по който ги приеха. По всичко личеше, че не са
под арест, но неговото въображение продължаваше да вижда тъмници и това
беше достатъчно, за да е неспокоен. Накрая се появи леля Поул. Беше със
синята кадифена рокля, която шивачката й бе ушила в Камаар, и със сребърна
диадема, която правеше белия кичур на челото й да изпъква още повече. Беше
величествена и гледаше строго.
— Толкова скоро, госпожо Поул? — сухо попита Улф. — Надявам се, че не
са ви притеснявали да бързате.
Тя остави без внимание забележката му и огледа поред всички.
— Изглеждате задоволително — каза накрая тя и поправи разсеяно яката
на жакета на Гарион. — Дай ми ръката си, Стари вълко. Нека да видим какво
искат от нас кралят и неговите сендари.
Господин Улф се надигна от пейката, предложи й ръката си и двамата
заедно тръгнаха по коридора. Капитан Брендиг и войниците бързо тръгнаха
след тях.
— Ако обичате, госпожо — извика капитанът на леля Поул. — Позволете ми
да ви покажа накъде да вървите.
— Знаем накъде да вървим — отвърна тя, без дори да обърне глава.
Граф Нилден, главният иконом, ги чакаше пред масивна двойна врата,
охранявана от униформени тежковъоръжени войници. Той се поклони на леля
Поул, щракна с пръсти и пазачите отвориха вратата.
Фулрах, кралят на Сендария, беше тантурест човек с къси крака и къса
кафява брада. Той бе седнал твърде неудобно — поне така изглеждаше, на
трона с висока облегалка, който се издигаше върху подиум в единия край на
огромната зала, където ги въведе граф Нилден. Тронната зала беше просторна,
с висок сводест таван и стени, покрити сякаш с цели левги тежка червена
драперия от кадифе. Навсякъде имаше свещи, десетки люде, облечени в хубави
дрехи, се разхождаха наоколо и лениво бъбреха по ъглите, като почти не
обръщаха внимание на присъствието на краля.

— Мога ли да обявя името ви? — попита граф Нилден господин Улф.
— Фулрах знае кой съм — кратко отговори Улф и двамата с леля Поул
закрачиха по дългия ален килим към трона. Гарион и останалите ги
последваха. Брендиг и войниците вървяха по петите им през внезапно
стихналата тълпа от придворни и техните дами.
Всички спряха пред платформата, върху която се издигаше тронът, и Улф
се поклони твърде хладно. Леля Поул направи реверанс, ала очите й бяха
ледени. Барак и Силк сториха изтънчен поклон и Дурник и Гарион последваха
примера им, макар че изпълнението им не беше така грациозно.
— Моля за позволение да ви съобщя, Ваше Величество — прозвуча гласът
на Брендиг зад гърбовете им. — Това са хората, които търсехте.
— Знаех, че може да се разчита на вас, баронете — отговори кралят. —
Вашата репутация е напълно заслужена. Приемете моите благодарности. — После
погледна към господин Улф и спътниците му, ала изразът му остана
неразгадаем.
— Мой скъпи стари приятелю — каза кралят на господин Улф. — Много
години изминаха, откакто се срещнахме за последен път.
— Съвсем ли си загубил ума си, Фулрах? — гневно му отговори господин
Улф с глас, който достигна само до ушите на краля. — Защо ти хрумна да ми
пречиш сега, точно по това време? И какъв зъл дух се всели в тебе, за да ме
натруфиш в такава нелепа премяна? — Той с отвращение издърпа предницата на
бялата си дреха. — Или просто се опитваш да разтръбиш къде се намирам, така
че всеки мург оттук до извития като кука полуостров на Арендия да разбере
местонахождението ми?
Лицето на краля изглеждаше огорчено.
— Боях се, че ще приемеш постъпката ми точно по този начин — заговори
той също така тихо, както господин Улф. — Ще ти обясня, когато можем да
разговаряме на място, където никой не ще ни чува. — Той бързо се обърна към
леля Поул, сякаш се опитваше да запази поне привидно достойнството си. —
Отдавна не сме се виждали, скъпа госпожо. Така много липсвахте на Лейла и
децата, а и самият аз като че осиротях, откакто си отидохте.
— Ваше Величество е както винаги любезен — каза леля Поул с не по-
малко хладен тон от този на Улф.
Кралят трепна.
— Моля ви, скъпа госпожо. Не ме съдете прекалено прибързано.
Причината, поради която постъпих така, е изключително сериозна. Надявам се,
че капитан Брендиг не ви е причинил голямо неудобство.
— Капитан Брендиг беше самата учтивост — отговори леля Поул все така
студено и погледна Брендиг, който видимо бе пребледнял.
— А вие, скъпи милорд Барак — продължи бързо кралят, като се опитваше
да се примири с лошото положение, в което бе изпаднал и да го преодолее. —
Как е вашият братовчед, нашият скъп събрат, крал Анхег, господарят на
Черек?
— Беше добре, когато го видях за последен път, Ваше Величество —
отговори официално Барак. — Беше малко пийнал, но това не е нещо необичайно
за Анхег.
Кралят се изсмя нервно и бързо се обърна към Силк.
— Добре дошли и вие, принц Келдар от Драсния. Изненадани сме, че
намираме такива благородни посетители в пределите на нашето кралство, ала
сме и оскърбени, че те предпочетоха да не ни посетят и не ни дадоха
възможност да ги посрещнем с почести. Нима кралят на сендарите е толкова
незначителен, че дори не е заслужил една кратка визита от ваша страна?
— Ние не възнамерявахме да се отнесем непочтително към вас, Ваше
Величество — отвърна Силк и се поклони. — Ала нашата задача беше така
неотложна, че не разполагахме с време за обичайните прояви на учтивост.
При тези думи кралят му хвърли предупредителен поглед и неочаквано
сплете пръстите си в едва забележимите жестове на драснианския таен език
"Не тук. Има прекалено много чужди уши." След това въпросително погледна
към Дурник и Гарион.
Леля Поул пристъпи напред.
— Това е занаятчията майстор Дурник от областта Ерат, Ваше Величество
— заяви тя. — Смел и честен човек.
— Добре дошъл, майстор Дурник — каза кралят. — Мога само да се
надявам, че някога хората ще кажат и за мен, че съм смел и честен човек.
Дурник неумело се поклони, върху лицето му се изписа удивление.
— Аз съм само прост ковач, Ваше Величество — каза той. — Но се
надявам, че всички хора знаят, че съм един от най-преданите и верни
поданици на Ваше Величество.
— Добре казано, майстор Дурник — отвърна кралят с усмивка и най-накрая
погледна към Гарион.
Леля Поул проследи погледа му.
— Момче, Ваше Величество — каза тя безразлично. — Казва се Гарион.
Повериха го на моите грижи преди няколко години и той ни придружава по
време на нашите странствания, понеже не зная какво друго да сторя с него.
Ужасна студенина се впи в стомаха на Гарион. Убедеността, че тези
нейни небрежно подхвърлени думи всъщност отразяват цялата истина, го смаза.
Тя дори не се беше опитала да смекчи удара. Болеше го повече от
безразличието, с което бе унищожила неговия живот, отколкото от самия акт
на унищожението.
— На теб също казвам добре дошъл, Гарион — поздрави го кралят. — Рядко
се удава на толкова млад човек да пътува с такава благородна компания.
— Аз не знаех кои са те, Ваше Величество — отговори отчаяно Гарион. —
Никой нищо не ми казва.
Кралят се засмя весело и разбиращо.
— Когато станеш голям, Гарион — заговори той, — може би ще решиш, че
на твоята възраст в дни като днешните невинността е най-хубавото състояние,
в което може да живее човек. Напоследък ми разказаха такива неща, че
предпочитам никога да не ги бях узнавал.

— Може ли да поговорим сега насаме, Фулрах? — попита господин Улф.
Гласът му все още звучеше гневно.
— Всяко нещо с времето си, стари приятелю — отвърна кралят. —
Подготвил съм угощение във ваша чест. Нека всички отидем да обядваме. Лейла
и децата ни чакат. По-късно ще има време да обсъдим някои неща. — И след
като изрече тези думи, кралят стана от трона и слезе от подиума.
Гарион, притиснат от бремето на собственото си нещастие, застана до
Силк и прошепна:
— Принц Келдар? — Изпитваше отчаяна нужда да отпъди от ума си
ужасяващата реалност, която изневиделица го беше връхлетяла.
— Случайно съм се родил такъв, Гарион — рече Силк и сви рамене. — Това
е нещо, което не зависи от мен. За щастие съм само племенник на краля на
Драсния и що се отнася до наследяването на кралската титла, се намирам
твърде назад в списъка на наследниците. Не съществува непосредствена
опасност да се възкача на трона.
— А Барак е...
— Братовчед на Анхег, краля на Черек — отговори Силк, хвърли поглед
през рамо и попита: — Каква точно ти беше титлата, Барак?
— Граф на областта Трелхайм — избоботи Барак. — Защо питаш?
— Момъкът проявява любопитство — каза Силк.
— Всичко това са глупости — заяви Барак. — Но когато Анхег стана крал,
някой трябваше да стане племенен вожд. В Черек не е възможно да имаш и
двете титли едновременно. Смята се, че това носи нещастие — особено от
вождовете на другите племена.
— Струва ми се, че разбирам защо са изпълнени с такива чувства — засмя
се Силк.
— Във всеки случай втората ми титла няма никакво покритие — отбеляза
Барак. — От три хиляди години в Черек не е имало война между клановете.
Оставих най-малкия си брат да действува от мое име. Той е простосърдечен
човек, голям веселяк. Освен това тази титла дразни жена ми.
— Ти женен ли си?
— Можеш да се изразиш и по този начин, ако желаеш — отбеляза кисело
Барак.
Силк предупредително мушна Гарион в ребрата — подсказваше му, че това
е деликатна тема.
— Защо не ни каза? — попита обвинително Гарион. — Имам предвид за
титлите ти.
— Щеше ли да бъде по-различно? — попита Силк.
— Ами... не — призна Гарион. — Но... — Той замълча, неспособен да
изрази чувствата си с подходящи думи. — Нищо не разбирам от тези неща —
завърши неубедително той.
— След време всичко ще ти се изясни — увери го Силк, докато влизаха в
залата за пиршества.
Тя беше почти толкова голяма, колкото тронната. Имаше дълги маси,
покрити с фин ленен плат, и както в другата зала, и тук навсякъде горяха
свещи. Зад всеки стол беше застанал слуга, а всички дейности се
контролираха от дребна закръглена жена с лъчезарно усмихнато лице и малка
корона, кацнала твърде несигурно върху главата й. Когато те влязоха, тя
бързо изтича напред и извика:
— Скъпа Поул, изглеждаш просто великолепно! — После сърдечно прегърна
леля Поул и двете потънаха в оживен разговор.
— Кралица Лейла — накратко обясни Силк на Гарион. — Наричат я майката
на Сендария. Четирите деца хей там са нейни. Има още четири или пет — по-
големи от тези. Вероятно са изпратени някъде из страната да изпълняват
държавни поръчения, понеже Фулрах настоява неговите деца да заработват
прехраната си. Всеизвестна шега сред другите крале е, че кралица Лейла от
четиринадесетгодишна възраст непрекъснато е бременна, но те вероятно
говорят така, защото трябва да изпращат щедри подаръци при раждането на
всяко поредно дете. Ала тя е добра жена и помага на крал Фулрах да не прави
прекалено много грешки.
— Тя познава леля Поул — отбеляза Гарион и поради някаква неясна
причина този факт го разтревожи.
— Всички познават леля ти Поул — каза Силк.
Тъй като леля Поул и кралицата разговаряха оживено и вече полека се
придвижваха към централните места на масата, Гарион остана близо до Силк.
"Не ми позволявай да правя грешки" — предаде Гарион на Силк с жестове,
като се опитваше да не привлича вниманието на околните към движението на
пръстите си.
Силк само му намигна.
След като всички седнаха по местата си и храната започна да пристига,
Гарион полека се успокои. Разбра, че всичко, което трябва да върши, е да
следва примера на Силк, и изисканите обноски на официалното хранене
престанаха да го плашат. Разговорът около него беше изпълнен с достойнство
и напълно неразбираем, ала той прецени, че има голяма вероятност никой да
не му обърне внимание. Нямаше да пострада, ако държеше устата си затворена
и погледа — забит в чинията.
Ала един възрастен благородник с красиво накъдрена сребриста брада
явно бе решил да го заговори.
— Казаха ми, че напоследък сте пътували — почна той с известна нотка
на пренебрежение. — Как се развива кралството, млади човече?
Гарион безпомощно погледна през масата към Силк и попита с пръсти:
"Какво да кажа?"
"Кажи му, че кралството се развива нито по-добре, нито по-зле,
отколкото може да се очаква при настоящите обстоятелства" — отвърна Силк.
Гарион послушно повтори тези думи.
— А — възкликна старият благородник. — Тъкмо това очаквах. Ти си много
наблюдателно момче за своята възраст. Изпитвам голяма наслада, когато
разговарям с млади хора. Възгледите им са толкова свежи.
"Кой е той?" — попита с жестове Гарион.
"Граф Селайн — отговори Силк. — Досаден стар бърборко, но бъди учтив с
него. Наричай го милорд."
— А какво е мнението ти за пътищата? — поинтересува се графът.
— Не са поддържани твърде добре, милорд — отговори Гарион с помощта на
Силк. — Но това е нормално през този сезон, нали?
— Наистина е така — одобрително кимна графът. — Ти си прекрасно момче.
Странният разговор с трима участници продължи и Гарион дори започна да
се забавлява, когато коментарите, подавани му от Силк, изглежда, се сториха
изненадващи на стария благородник.
Накрая пиршеството свърши и кралят стана от мястото си начело на
масата.
— А сега, скъпи приятели — обяви той, — кралица Лейла и аз бихме
желали да поговорим насаме с нашите гости, затова ви молим да ни извините.
— Той предложи ръката си на леля Поул, господин Улф на свой ред подаде
своята на закръглената дребна кралица и четиримата се насочиха към една
врата в дъното на залата.
Граф Селайн широко се усмихна на Гарион и след това хвърли поглед през
масата.
— Нашият разговор ми хареса, принц Келдар — обърна се той към Силк. —
Аз наистина може да съм досаден стар бърборко, но това понякога се оказва
истинско предимство, не мислите ли?
Силк се засмя разочаровано.
— Трябваше да се досетя, че стара лисица като вас вероятно е умел
познавач на тайния език, милорд.
— Това е наследство от зле прекараната ми младост — отвърна със смях
графът. — Вашият ученик прекрасно е овладял това умение, но има странен
акцент.
— Времето беше студено, докато се учеше, милорд — обясни Силк. —
Пръстите ни бяха малко премръзнали. Ще коригирам тази беда, щом намеря
малко свободно време.
Старият благородник изглеждаше изключително доволен от себе си, защото
беше надхитрил Силк.
— Великолепно момче — каза той и потупа Гарион по рамото, след което
си тръгна усмихнат.
— Ти през цялото време знаеше, че той ни разбира, нали? — възмути се
Гарион.
— Естествено — призна Силк. — Умът на драснианеца веднага открива
познавача на нашия таен език. Понякога е уместно да позволиш на противника
да улови няколко внимателно подбрани фрази. Ала никога не подценявай граф
Селайн. Не бива да отхвърляме възможността, че той е умен поне колкото мен.
Виж как се зарадва, че ни хвана.
— Не може ли да направиш нещо, без постоянно да проявяваш своята
лукавост? — попита Гарион. В тона му се криеха сърдити нотки, защото беше
убеден, че по някакъв начин в края на краищата самият той бе станал за
смях.
— Не и ако това абсолютно не се налага, скъпи ми Гарион — усмихна се
Силк. — Хората като мен непрекъснато се занимават с измама — даже когато
това не е нужно. Нашият живот понякога зависи от хитростта ни, така че
трябва винаги да поддържаме остротата на своя ум.
— Такъв живот сигурно е много самотен — проницателно забеляза Гарион,
следвайки указанията на своя вътрешен глас. — Ти никога не се доверяваш на
никого, нали?
— Така излиза — призна Силк. — Това е игра, в която участваме всички,
Гарион. И трябва да сме много опитни — поне онези от нас, които
възнамеряват да живеят дълго. Всички се познаваме, тъй като сме майстори в
един много рядък занаят. Печалбите са огромни, но след известно време
продължаваме играта само заради удоволствието да се надхитряме един друг.
Но ти си прав. Животът ни наистина е самотен, понякога отвратителен — но
през по-голямата си част е страшно забавен.
Граф Нилден се приближи до тях и учтиво се поклони.
— Негово Величество моли вас и момчето да се присъедините към него и
останалите в личните му покои — обяви той. — Ще бъдете ли така добър да ме
последвате?
— Разбира се — отговори Силк. — Ела, Гарион.
Стаите в личните покои на краля бяха много по-скромни, отколкото
залите в главната част на двореца. Крал Фулрах беше свалил короната и
одеждите, които обличаше при тържествени случаи, и изглеждаше като
обикновен сендар във всекидневните си дрехи. Той тихо разговаряше с Барак.
Кралица Лейла и леля Поул се бяха разположили на едно диванче и оживено си
приказваха, Дурник стоеше наблизо, правейки всичко възможно да привлича по-
малко внимание. Господин Улф се беше изправил до прозореца. Лицето му
приличаше на буреносен облак.
— А, принц Келдар — каза кралят. — Помислихме си, че някой ви е
издебнал от засада с Гарион.
— Просто проведохме мъничък дуел с граф Селайн, Ваше Величество —
отговори весело Силк. — В преносен смисъл, разбира се.

— Внимавайте с него — предупреди го кралят. — Твърде е възможно той да
се окаже прекалено умен дори за човек с вашите възможности.
— Изпитвам голямо уважение към този стар мошеник — засмя се Силк.
Крал Фулрах хвърли неспокоен поглед към господин Улф, след това
разкърши рамене и въздъхна.
— Нека приключим с неприятната страна на нещата. Лейла, би ли
позабавлявала нашите гости, докато аз се оттегля с навъсения ми приятел и
благородната госпожа, за да им дам възможност да ме сгълчат хубаво? Ясно е,
че той няма да се почувства щастлив, докато не ми наприказва някои
неприятни неща по въпроси, за които аз нямам никаква вина.
— Разбира се, скъпи — каза кралицата. — Опитай се да не говориш
прекалено дълго и моля те, не крещи. Вече сложих децата да спят, а те
наистина имат нужда от почивка.
Леля Поул стана от дивана и заедно с господин Улф, чийто мрачен израз
бе останал непроменен, последва краля в съседната стая.
— Ами сега — подхвана любезно кралица Лейла, — да си поприказваме?
— Наредено ми е, Ваше Величество, да ви предам поздравите на кралица
Порен, ако такъв удобен случай ми се удаде — заговори Силк в съответствие с
правилата на дворцовия етикет. — Тя моли за вашето разрешение да започне
кореспонденция с вас по една деликатна тема.
— Но да, разбира се — усмихна се лъчезарно кралица Лейла. — Порен е
мило дете, прекалено красива и добродушна за онзи стар дебел разбойник
Родар. Надявам се, че той не я е направил нещастна.
— Не е, Ваше Величество — отвърна Силк. — Колкото и учудващо да
изглежда, тя безумно обича моя вуйчо, а той, естествено, е опиянен от
радост, че притежава толкова красива и млада съпруга. На човек със
сигурност може да му призлее, като гледа колко са влюбени един в друг.
— Някой ден, принц Келдар, и вие ще се влюбите — заяви кралицата с
лека самодоволна усмивка. — И всичките дванадесет кралства ще си умрат от
смях заради капитулацията на такъв прочут заклет ерген като вас. Какъв
въпрос желае да обсъди с мен Порен?
— Става дума за безплодие, Ваше Величество — отвърна Силк и деликатно
се изкашля. — Тя желае да възнагради моя вуйчо с наследник и има нужда от
вашия съвет. Целият свят със страхопочитание насочва погледа си към вас,
защото вие сте наистина светило в тази област.
Кралица Лейла красиво се изчерви и след това се засмя.
— Веднага ще й напиша дълго писмо — обеща тя.
През това време Гарион внимателно се беше промъкнал до вратата, през
която крал Фулрах беше извел леля Поул и господин Улф, и се отдаде на
педантично изследване на един гоблен върху стената, за да скрие факта, че
се опитва да чуе какво става зад затворената врата. Беше му необходим само
миг, за да привикне с обстановката, след което започна да долавя познатите
гласове.
— Какво точно означава цялата тази глупост, Фулрах? — питаше господин
Улф.
— Не ме съди така прибързано, Древни — успокоително отговори кралят. —
Случили са се някои неща, които ти може би все още не си усетил.
— Знаеш, че усещам всичко, което се случва под небето — каза Улф.
— Знаеше ли, че сме беззащитни, ако Прокълнатия се събуди? Онова,
което го държеше в шах, е било откраднато от трона на Риванския крал.
— Всъщност аз вървях по следата на крадеца, когато твоят благороден
капитан Брендиг прекъсна моето търсене.
— Съжалявам — каза Фулрах, — но ти и без това нямаше да стигнеш по-
далеч. Всичките крале на Алория вече три месеца те търсят. Твоят образ,
изрисуван от най-добрите художници, е предаден в ръцете на всеки посланик,
агент или служител в петте кралства на севера. Преследват те от мига,
когато си напуснал Дарайн.
— Фулрах, аз съм зает. Кажи на алорнските крале да ме оставят на мира.
Защо така внезапно са се заинтересували от мен?
— Те искат да се посъветват с тебе — отговори кралят. — Алорните се
подготвят за война и дори в моята бедна Сендария тихомълком започна
мобилизация. Ако Прокълнатия се събуди сега, всички сме обречени. Мощта,
която е била открадната, може да бъде използвана за неговото събуждане, а
първата му стъпка ще бъде нападение срещу запада. Ти знаеш това, Белгарат.
А също така знаеш, че преди да се завърне кралят на Рива, западните
кралства са напълно беззащитни.
Гарион примигна и трепна рязко, след това се опита да прикрие своето
внезапно движение, като се наведе да огледа един фин детайл върху гоблена.
Каза си, че само така му се е счуло. Името, което бе произнесъл крал
Фулрах, не можеше да е Белгарат. Белгарат беше герой от приказките за
вълшебства, от старинните легенди.
— Просто кажи на алорнските крале, че аз преследвам крадеца — каза
господин Улф. — Тъкмо сега нямам време за военни съвети. Ако ме оставят на
мира, ще мога да го настигна преди да е направил някоя пакост с онова,
което е откраднал.
— Не предизвиквай съдбата, Фулрах — посъветва го и леля Поул. — Твоята
намеса ни струва много време, което не можем да си позволим да губим.
Внимавай да не ме ядосаш.
— Познавам могъществото ти, лейди Поулгара — твърдо отговори кралят и
Гарион подскочи още веднъж. — Ала нямам избор. Дал съм дума да ви заведа
във Вал Алорн при кралете на Алория, а един крал не бива да нарушава
обещанието си.
В другата стая се възцари тишина. Умът на Гарион започна да се блъска
над десетките възможности, които дочутите думи бяха разкрили пред него.
— Ти не си лош човек, Фулрах — каза господин Улф. — Може би не си
толкова умен, колкото бих желал, но това не променя нещата — добър човек
си. Никога няма да вдигна ръка срещу теб, нито аз, нито моята дъщеря.
— Говори само за себе си, Стари вълко — мрачно го прекъсна леля Поул.
— Не, Поулгара — каза той. — Щом трябва да отидем във Вал Алорн, нека
се отправим натам възможно най-бързо. Колкото по-скоро обясним положението
на алорните, толкова по-рано те ще престанат да ни пречат.
— Мисля, че с възрастта мозъкът ти е започнал да се размеква, татко —
каза леля Поул. — Нямаме време за тази разходка до Вал Алорн. Фулрах и сам
може да обясни всичко на Алорнските крале.
— Няма да има никаква полза от това, лейди Поулгара — печално каза
кралят. — Както подчерта твоят баща, аз не съм особено умен. Алорнските
крале няма да ме изслушат. Ако тръгнете сега, те ще изпратят някой друг
като Брендиг и отново ще ви арестуват.
— Тогава на този нещастник може да се наложи да изживее остатъка от
дните си като крастава жаба или като репичка — заплашително изрече леля
Поул.
— Стига, Поул — прекъсна я господин Улф. — Има ли готов кораб, Фулрах?
— Да, очаква ви на северния кей, Белгарат — отговори кралят. — Кораб
от Черек, изпратен от крал Анхег.
— Добре — каза господин Улф. — Значи утре заминаваме за Черек.
Изглежда, че ще се наложи да разтълкувам едно две неща на някои твърдоглави
алорни. Ти ще дойдеш ли с нас?
— Длъжен съм — отговори Фулрах. — Съветът е общ и Сендария е включена
в него.
— Ти не чу последните ми думи, Фулрах — напомни леля Поул.
— Остави, Поул — каза господин Улф. — Той постъпва така, както смята,
че е правилно. Ще изясним нещата, когато пристигнем във Вал Алорн.
Гарион разтреперан се отдръпна от вратата. Това беше невъзможно!
Типичното му сендарско възпитание в дух на скептицизъм не му позволяваше
дори да помисли за подобен абсурд. Ала макар и неохотно, Гарион си наложи
да обмисли тази идея и да погледне истината в очите.
Ами ако господин Улф наистина беше вълшебникът Белгарат, човек, живял
повече от седем хиляди години? И леля Поул наистина беше неговата дъщеря —
вълшебницата Поулгара, която беше съвсем малко по-млада от своя баща?
Всичките късчета от дочути разговори, тайнствените намеци, полуистините,
всичко отиде по местата си. Силк беше прав — тя не можеше да бъде негова
леля. Гарион изведнъж беше останал кръгъл сирак. Бе захвърлен сред света
без никакви кръвни роднини, без надежда, че принадлежи някому, без
наследство, към което да се чувства привързан. Той отчаяно пожела да си
отиде у дома, там, във фермата на Фалдор, където, без да бъде измъчван от
кошмарни мисли, можеше да потъне в забрава, където нямаше вълшебници нито
странни пътувания в търсене на нещо неизвестно, където нищо нямаше да му
напомня за леля Поул и за жестоката измама, в каквато тя бе превърнала
целия му живот.

Рано сутринта, преди да засияят първите сиви отблясъци на зората, те
вече препускаха на бързи коне по тихите улици на Сендар към пристанището и
кораба, който ги очакваше там. Премените от миналата нощ бяха свалени и
всички носеха обичайните си дрехи. Дори крал Фулрах и граф Селайн в
обикновено облекло приличаха на двама средно заможни сендари, тръгнали да
уреждат търговските си дела. Кралица Лейла, която нямаше да замине с тях,
яздеше до съпруга си и разговаряше с него със сериозен вид, а изразът й
беше такъв, сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. Групата беше
ескортирана от войници с тежки наметала, които ги бранеха от пронизващия
леден вятър, долитащ откъм морето.
Каменните кейове на столицата Сендар се врязваха в разпенената вода
тъкмо на мястото, където свършваше улицата, свързваща палата с
пристанището; там ги чакаше корабът, който се люлееше и опъваше дебелите
въжета, придържащи го към кея. Беше лек плавателен съд, тесен, с висок нос
и очертания, които наподобяваха вълк — факт, който едва ли можеше да
успокои нервността на Гарион преди първото му пътуване по море. На палубата
се шляеха няколко свирепи наглед моряци с дълги бради, облечени в оръфани
кожени дрехи. С изключение на Барак тези хора бяха първите череки, които
Гарион виждаше, и първото му впечатление беше, че те вероятно ще се окажат
напълно ненадеждни.
— Барак! — изкрещя един плещест мъж, който се бе покатерил до средата
на мачтата, стисна с две ръце едно от въжетата, плъзна се като вихър по
него и прескочи от кораба на кея.
— Грелдик! — изрева Барак в отговор, свлече се от коня си и сграбчи
страшния на вид моряк в мечешка прегръдка.
— Изглежда, че граф Барак се познава с нашия капитан — отбеляза граф
Селайн.
— Доста обезпокоително — додаде кисело Силк. — Надявах се, че ще имаме
трезв, разумен капитан на средна възраст с консервативен нрав. И да ви
кажа, въобще не съм привързан към корабите и пътешествията по море.
— Чувал съм, че капитан Грелдик е един от най-добрите моряци в Черек —
увери го графът.
— Милорд — отбеляза Силк огорчено, — определенията, с които си служат
череките, са често неточни. — Той спря недоволния си поглед на Барак и
Грелдик — двамата вдигаха тост за срещата си с халби бира, които един
ухилен моряк им бе подал от кораба.
Кралица Лейла бе слязла от коня и прегръщаше леля Поул.
— Моля те, пази бедния ми съпруг, Поул — каза тя с колеблив смях. — Не
позволявай на алорнските побойници да го подтикнат да извърши някаква
глупост.
— Разбира се, Лейла — отговори й утешително леля Поул.
— Стига, Лейла — възпротиви се крал Фулрах. — Сам ще се пазя. Нали съм
мъж, в края на краищата.
Дребната закръглена кралица изтри очите си.
— Искам да ми обещаеш, че ще носиш топли дрехи — каза тя. — И не пий
по цели нощи с Анхег.
— Предстои ни сериозна работа, Лейла — отвърна кралят. — Няма да има
време за пиене.
— Познавам Анхег прекалено добре — изсумтя презрително кралицата,
обърна се към господин Улф, изправи се на пръсти и целуна брадатата му
буза.
— Скъпи Белгарат — каза тя. — Обещай ми, че когато всичко свърши, ти и
Поул пак ще ни дойдете на гости и ще останете дълго.
— Обещавам, Лейла.
— Започва отливът, кралю — каза Грелдик. — Корабът ми вече губи
спокойствие.
— Боже мой! — извика кралицата, прегърна краля и зарови лице в рамото
му.
— Стига де, стига — замърмори неловко Фулрах.
— Тръгвай, или ще се разплача направо тук, пред всички — рече тя и го
изблъска напред.

Камъните по кея бяха хлъзгави, изящният черекски кораб се клатеше и
подскачаше в неспокойната вода. Тясната дъска, по която трябваше да
преминат, за да се качат на палубата, се размърда, после изскърца
застрашително, но всички успяха да се качат на борда, без да пострадат.
Моряците изтеглиха въжетата и заеха местата си на греблата. Лекият кораб се
отдалечи рязко от кея и бързо се плъзна във водите на пристанището сред
тежките и обемисти търговски кораби, хвърлили котва наоколо. Кралица Лейла
стоеше унило на кея, заобиколена от високите войници. Тя помаха няколко
пъти с ръка и продължи да гледа след кораба, храбро вдигнала малката си
брадичка. Грелдик зае мястото си на румпела и Барак се разположи до него.
После капитанът даде знак на един мускулест тантурест войн, който беше
клекнал наблизо. Тантурестият мъж кимна и смъкна с ръка парче парцаливо
корабно платно, под което беше скрит барабан. Започна бавно да го бие и
гребците незабавно подеха ритъма. Корабът се плъзна напред и навлезе в
открито море.
Вълноломът вече не осигуряваше защита на кораба. Вълнението беше така
страшно, че плавателният съд престана да се люлее, а бягаше по гребена на
вълната, за да разцепи с носа си следващата. Дългите гребла ритмично се
потапяха във водата под такта на бавните удари на барабана и правеха малки
водовъртежи на повърхността на вълните. Морето беше оловносиво под зимното
небе. Ниският, покрит със сняг бряг на Сендария се плъзгаше от дясната им
страна безрадостен и пуст.
Гарион прекара по-голямата част от деня треперейки в една ниша на
завет под високия нос на кораба, като се взираше меланхолично към морето.
Предната нощ животът му беше разбит и сега цялата сериозност на това
нещастие тегнеше в съзнанието му. Представата, че Улф е Белгарат, а леля
Поул е Поулгара, естествено беше истински абсурд. Ала той беше убеден, че
поне в част от нея има истина. Тя може би не беше Поулгара, ала почти с
пълна сигурност момчето можеше да заяви, че тя не е негова леля. Доколкото
му позволяваше обстановката, Гарион избягваше да я гледа и не разговаряше с
никого.
През нощта спаха в претъпканото помещение, разположено в кърмата на
кораба. Господин Улф остана на дълъг разговор с крал Фулрах и граф Селайн.
Гарион тайно наблюдаваше стареца, чиято сребриста коса и късо подстригана
брада сякаш блещукаха в светлината на полюляващата се газена лампа, окачена
на една греда на ниския таван. Улф изглеждаше същият както винаги. Накрая
Гарион се обърна на другата страна и заспа.
На следващия ден заобиколиха подобния на кука полуостров на Сендария и
се насочиха на североизток. Духаше хубав попътен вятър. Платната бяха
вдигнати и гребците можеха да отдъхнат. Гарион продължи да се бори с
мислите, които го измъчваха.
На третия ден времето стана бурно и смразяващо студено. Всичките
платна и въжета бяха покрити със скреж и пращяха под напора на вятъра,
тънки ледени блокчета съскаха във водата около кораба.
— Ако това не престане, преминаването през Дивата вълна ще е ужасно —
отбеляза Барак и впери поглед към скованото от студ море.
— Дивата какво? — попита Дурник, обзет от опасения. Ковачът въобще не
се чувстваше добре на кораба. Страдаше от морска болест и беше станал
раздразнителен.
— Дивата вълна на Черек — обясни Барак. — Това е пролив, дълъг около
една левга, между северния край на Сендария и най-южните земи на Черекския
полуостров — място с голямо мъртво вълнение, въртопи, водовъртежи и така
нататък. Не се тревожи, Дурник. Корабът е добър, пък и Грелдик знае тайната
на плаването през Дивата вълна. Може да се окаже малко трудничко, но за нас
няма никаква опасност — освен ако нямаме лош късмет, естествено.
— Това, дето току-що го каза, много ободрява — сухо се обади Силк,
който стоеше до тях. — Вече трети ден се мъча да не мисля за Дивата вълна.
— Наистина ли е толкова зле? — попита Дурник отпаднало.
— Специално ще се погрижа да не бъда трезвен, когато минаваме през
пролива — закани се Силк.
Барак се разсмя.
— Трябва да бъдеш благодарен на Дивата вълна — заяви той. — Тя задържа
Империята извън Черекския залив. Цяла Драсния щеше да бъде Толнедранска
провинция, ако го нямаше този пролив.
— От политическа гледна точка съм възхитен от това — отвърна Силк. —
Но лично от свое име бих заявил, че ще съм невероятно щастлив, ако никога
вече не ми се налага да видя Дивата вълна.
На следващия ден хвърлиха котва близо до скалистия бряг на северна
Сендария и зачакаха прилива. След известно време вълните отслабнаха,
смениха посоката си и водите на Морето на ветровете нахлуха и полетяха през
Дивата вълна, за да увеличат дълбочината на Черекския залив.
— Намери нещо здраво прикрепено към палубата и се хвани за него,
Гарион — посъветва го Барак, когато Грелдик заповяда да вдигнат котвата. —
С този попътен вятър преминаването на пролива може да се окаже интересно. —
Той закрачи по тясната палуба и зъбите му блеснаха във ведра усмивка.
Беше глупаво — Гарион знаеше това още в мига, когато се изправи и
последва мъжа с червената брада към носа, но четирите дни, прекарани в
самотен размисъл над загадка, която отказваше да се подчини на каквато и да
било логика, го караха да се чувства обзет едва ли не от войнствено
безрасъдство. Той стисна зъби и се хвана за един ръждясал железен обръч,
закрепен неподвижно към носа.
Барак се засмя и здравата го плесна по рамото.
— Добро момче — рече одобрително гигантът. — Ще стоим тук заедно и ще
надникнем дълбоко в гърлото на Дивата вълна.
Гарион реши да не му отговаря.
Тласкан от попътния вятър и прилива, корабът на Грелдик буквално
прелетя през пролива, като се отклоняваше от курса си и се тресеше,
сграбчен от страшните подводни течения на мъртвото вълнение. Ледени пръски
опърлиха лицата им и Гарион, наполовина ослепен от тях, не видя огромния
водовъртеж в самия център на Дивата вълна до момента, когато връхлетяха
право срещу него. Стори му се, че чува страхотен рев, и изтри очи — тъкмо
навреме, за да зърне въртопа, зейнал точно пред погледа му.
— Какво е това? — изкрещя той, като се опита да надвика ужасния шум.
— Великият въртоп — извика Барак. — Дръж се.
Въртопът беше по-голям от село Горен Гралт и се спускаше с ужасяващ
скок в кипяща, изпълнена с мъгла от водни капки бездна на невъобразимо
разстояние под тях. Вместо да насочи кораба встрани, Грелдик, противно на
всички очаквания, го тласна направо към него.
— Какво прави? — изкрещя Гарион.
— Това е тайната на преминаването през Дивата вълна — изрева Барак. —
Обикаляме два пъти въртопа, за да наберем по-висока скорост. Ако корабът не
се разцепи, изскача като камък, изстрелян от прашка, и така преминаваме
през мъртвото вълнение, преди теченията да ни уловят и да намалят скоростта
ни. Иначе мъртвото вълнение ще ни издърпа обратно.
— Ами ако корабът не издържи?
— Е, понякога корабите се разцепват и потъват — отвърна Барак. — Не се
тревожи, момче. Това не се случва често, пък и корабът на Грелдик ми
изглежда достатъчно здрав.
Носът на кораба застрашително се надвеси над ръба на Великия въртоп,
после водата ги завъртя два пъти около огромния водовъртеж. Гребците
неистово превиваха гърбове под влудяващия тътен на барабана. Вятърът шибаше
лицето на Гарион и той притисна тяло към железния обръч и отклони очи от
кипящата бездна, зейнала под него.
После се изтръгнаха от ужасяващата прегръдка на въртопа и корабът
прелетя като свистящ камък през разбитата на пяна вода оттатък опасността.
Вятърът, който подпомагаше преминаването им, виеше в платната и въжетата.

Постепенно корабът намали скоростта си сред въртящите се като свредели
водовъртежи, ала устремът, който бяха събрали от Великия въртоп, ги пренесе
до спокойните води на едно заслонено скалисто заливче на сендарския бряг.
Барак се смееше ликуващо и бършеше водните пръски от брадата си.
— Е, момко — рече той. — Какво е мнението ти за Дивата вълна?
Гарион нямаше сили да отговори, затова съсредоточи усилията си да
отдели вцепенените си пръсти от железния обръч.
— Гарион! — прозвуча един познат глас от кърмата.
— Пак ще ми се кара — каза възмутено Гарион, като пренебрегна факта,
че идеята да стои на носа беше изцяло негова.
Леля Поул смъмри Барак заради безотговорността му, а после насочи
вниманието си към Гарион и попита:
— Е? Да ми кажеш нещо?
— Барак не е виновен — заяви Гарион. — Аз исках. — В края на краищата
нямаше никаква полза и двамата да изпаднат в немилост.
— Ясно — отвърна тя. — И коя беше причината за това?
Объркването и съмненията, които толкова време го бяха измъчвали,
избухнаха.
— Просто исках — каза той и в гласа му затрептяха предизвикателни
нотки. За пръв нът през живота си Гарион се бе изправил пред прага на
открита съпротива.
— Какво?
— Исках — повтори той. — Какво значение има защо съм постъпил така? И
без това ще ме накажеш.
Леля Поул настръхна, очите й заблестяха.
Господин Улф, който беше дошъл при тях, се усмихна.
— Какво ти е толкова смешно? — гневно подхвърли тя.
— Защо не оставиш аз да се занимая с това, Поул? — предложи старецът.
— Мога да се справя и сама — отвърна тя.
— Ала не и добре, Поул — каза той. — Не и добре. Станала си прекалено
избухлива, пък и езикът ти е твърде остър. Той вече не е дете. Още не е
станал мъж, но не е и дете. Този въпрос трябва да се реши между мъже. Аз ще
се погрижа за това. — Улф пристъпи напред. — Настоявам, Поул.
— Какво?
— Настоявам. — Погледът му стана твърд.
— Много добре — изрече тя с леден глас, обърна им гръб и се отдалечи.
— Седни, Гарион — каза старецът.
— Защо е толкова дребнава? — изстреля Гарион в скоропоговорка.
— Не е дребнава — отвърна господин Улф. — Ядосана е, защото ти я
уплаши. Никой не обича да го плашат.
— Съжалявам — измърмори Гарион засрамен от себе си.
— Не се извинявай на мен — каза Улф. — Аз не се уплаших. — За миг той
се вгледа в момчето с проницателните си очи. — Какво има?
— Наричат те Белгарат — рече Гарион, сякаш това обясняваше всичко.
— Е и?
— Това просто не е възможно.
— Не сме ли разговаряли вече по този въпрос? Преди много време?
— Ти Белгарат ли си? — направо попита Гарион.
— Някои хора ме наричат така. И какво от това?
— Съжалявам — каза Гарион. — Просто не вярвам, че е така.
— Добре — сви рамене Улф. — Не вярвай, щом не искаш. Но какво общо има
мнението ти по този въпрос с неучтивия начин, по който се държиш с леля
Поул?
— Просто само... — Гарион се поколеба. — Ами... — Отчаяно желаеше да
зададе на господин Улф последния, фатален въпрос, но въпреки твърдото си
убеждение, че между него и леля Поул не съществува кръвно родство, не
можеше да понесе мисълта, че съмненията му ще бъдат окончателно и
безвъзвратно потвърдени.
— Ти си объркан — заговори Улф. — Прав ли съм? Нищо не изглежда така,
както трябва да бъде, и се сърдиш на леля Поул, защото ти се струва, че тя
е виновна за всичко.
— Както го описваш, звучи ужасно детински — призна Гарион и се
изчерви.
— А не е ли?
Гарион се изчерви още повече.
— Тези неприятности са лично твои, Гарион — продължи господин Улф. —
Наистина ли мислиш, че и други хора трябва да бъдат нещастни заради тях?
— Не — едва чуто прошепна Гарион.
— Леля ти Поул и аз сме такива, каквито ни виждаш — заговори тихо Улф.
— Хората са изприказвали много глупости за нас, но това наистина няма
значение. Има неща, които трябва да бъдат извършени, и ние сме онези, които
трябва да ги извършат. Това е важното. Не прави задачата на леля Поул по-
тежка, просто защото светът не ти харесва. Такова поведение не е детинско,
а невъзпитано. Освен това ти винаги си се държал добре. Според мен й дължиш
извинение, нали?
— Прав си — съгласи се Гарион.
— Доволен съм, че имахте тази възможност да поговорим — каза старецът.
— На твое място не бих чакал прекалено дълго, преди да се сдобря с нея. Не
можеш да си представиш колко дълго може да се сърди тя. — Той се засмя. —
Поул ми е сърдита, откакто се помня, а това е така отдавна, че въобще не ми
се мисли по този въпрос.
— Ей сега отивам — каза Гарион.
— Хубаво — одобри Улф.
Гарион стана и решително се насочи към леля Поул, която се взираше към
страшните водовъртежи на Дивата вълна на Черек.
— Лельо Поул — каза той.
— Да, скъпи?
— Извинявай, сгреших.
Тя се обърна към него и го погледна сериозно.
— Да. Сгреши.
— Повече няма да правя така.
Тя се засмя с тих, топъл смях и прокара пръстите си през сплъстената
му коса.
— Не давай обещания, които не можеш да удържиш, скъпи — каза тя,
прегърна го и всичко отново беше наред.
Отминаха страшния бяс на морето при Дивата вълна на Черек и се
отправиха на север покрай покрития със сняг източен бряг на Черекския
полуостров към древния град, който беше прародината на всички алорни,
алгари, драснианци, както и на череките и риванците. Вятърът беше студен, а
небето застрашително ниско, но остатъкът от пътуването им премина без
премеждия. След три дни корабът влезе в пристанището на Вал Алорн и хвърли
котва край един от отрупаните със сняг кейове.
Вал Алорн не приличаше на сендарски град. Неговите стени и сгради бяха
невероятно древни и приличаха по-скоро на естествени скални образувания,
отколкото на постройки, издигнати от човешка ръка. Тесните криволичещи
улици бяха задръстени със сняг, планините зад града се извисяваха огромни и
бели на фона на тъмното небе.
Няколко шейни, теглени от коне, ги очакваха на кея. Хората, които ги
караха, изглеждаха свирепи. Косматите коне удряха с копита утъпкания сняг.
В последната шейна имаше кожени наметала и Гарион се уви с едно, докато
чакаше Барак да си вземе сбогом с Грелдик и моряците.
— Да тръгваме — каза Барак на водача, когато се качи в шейната. — И
гледай да настигнеш другите шейни.
— Ако не бяхте говорили толкова дълго, нямаше да е трудно —
раздразнено отвърна водачът.

— Прав си — съгласи се Барак.
Водачът изсумтя, плесна конете с камшика и шейната полетя по улицата,
където другите вече бяха изчезнали.
Облечени с кожи черекски войници крачеха горделиво по тесните улици и
мнозина изреваваха поздрави към Барак, когато шейната преминеше край тях.
На един ъгъл бяха принудени да спрат, защото в мразовития студ двама
плещести, съблечени до пояс мъже разгорещено се бореха в снега насред
улицата под окуражителните възгласи на тълпата зрители.
— Много често срещано развлечение — каза Барак на Гарион. — Зимата във
Вал Алорн е доста скучна.
— Това пред нас дворецът ли е? — попита Гарион.
Барак поклати глава.
— Не, храмът на Белар. Някои хора казват, че духът на бог Белар живее
тук. Ала самият аз никога не съм го виждал, затова не мога да твърдя
подобно нещо със сигурност.
Борците се отдръпнаха от пътя и шейната продължи напред.
На стълбището на храма стоеше престаряла жена, омотана в парцаливи
вълнени дрехи. Стискаше дълга тояга в костеливата си ръка, дългата й права
коса беше разрошена.
— Здравей, лорд Барак — извика тя с дрезгав глас, когато префучаха
край нея. — Твоята орис те очаква.
— Спри — изръмжа Барак на водача, хвърли кожената си наметка, скочи на
земята и изрева с гръмотевичен глас: — Мартьо! Беше ти забранено да се
мотаеш тук. Ако кажа на Анхег, че не си се подчинила на заповедите му, той
ще накара жреците на храма да те изгорят като вещица.
Старата жена се изкиска и Гарион с ужас забеляза, че очите й са мъртви
и изцяло бели, с цвета на мляко.
— Огънят няма да докосне старата Мартьо — изсмя се пронизително тя. —
Това не е ориста, която я очаква.
— Стига си приказвала за ориста — извика Барак. — Махни се от храма!
— Мартьо вижда каквото вижда — каза старата жена. — Знакът на твоята
страшна съдба е изписан върху теб и когато тя те застигне, ще си спомниш
думите на старата Мартьо. — След това тя се обърна към шейната, където
седеше Гарион, макар че млечнобелите й очи очевидно бяха напълно слепи.
Чертите й изведнъж се промениха, острото злорадство се превърна в странно
благоговение.
— Здравей, най-велики измежду всички господари — изрече с монотонен
глас тя. — Когато получиш своето наследство, помни, че старата Мартьо е
била първата, която те е поздравила.
Барак се спусна с рев срещу нея, но тя побягна, като почукваше по
каменните стъпала с тоягата си.
— Какво искаше да каже тази старица? — попита Гарион, когато Барак се
върна в шейната.
— Тя е луда — отвърна Барак. Лицето му беше пребледняло от гняв. —
Навъртя се около храма, проси и плаши доверчивите домакини с безсмислиците
си. Ако Анхег имаше малко повече здрав разум,отдавна щеше да я изгони от
града или да я изгори на клада. — Гигантът отново се качи в шейната и
изръмжа на водача: — Да тръгваме.
Гарион погледна през рамо, докато бързо се отдалечаваха от храма, но
старата сляпа жена не се виждаше никъде.

Палатът на крал Анхег беше огромно мрачно здание в центъра на Вал
Алорн. Обширни крила се простираха във всички посоки от главната постройка
на двореца. Много от тях тънеха в разруха, прозорците без стъкла бяха
насочили празния си взор към откритото небе. Доколкото Гарион можеше да
проумее, дворецът беше строен без никакъв план и изглежда, беше граден през
трите хиляди години, докато кралете на Черек бяха владели тези земи.
— Защо е толкова празен и порутен? — попита той Барак, когато шейната
им профуча през отрупания със сняг двор на палата.
— Едни крале строят, други рушат — лаконично отвърна Барак. — Така
правят всички властелини. — Гигантът беше изпаднал в мрачно настроение след
срещата им със сляпата жена край храма.
Останалите бяха слезли от шейните и ги очакваха.
— Дълго време не си бил у дома, щом успя да се загубиш на път от
пристанището до двореца — отбеляза Силк.
— Забавиха ни — изсумтя Барак.
Широката, обкована с желязо врата в края на стълбището, което водеше
към двореца, изведнъж се отвори, сякаш някой зад нея бе очаквал момента да
пристигнат всички. Жена с дълги сламеноруси плитки и алена пелерина,
украсена с красиви кожи, излезе на портала в края на стълбите и впери
поглед в тях.
— Добре дошъл, лорд Барак, граф Трелхайм, съпруже мой — студено изрече
тя.
Лицето на Барак стана още по-мрачно.
— Здравей, Мерел — отговори той на поздрава й и кратко кимна.
— Крал Анхег ми позволи да ви посрещна, господарю — каза съпругата на
Барак, — както повелява моето право и дългът ми.
— Винаги си проявявала голямо внимание към своя дълг, Мерел — отвърна
Барак. — Къде са дъщерите ми?
— В Трелхайм, господарю — отговори тя. — Помислих си, че не е много
умно да бият толкова дълъг път в този студ. — В гласа й пропълзяха едва
доловими злобни нотки.
— Разбирам — въздъхна Барак.
— Грешно ли съм постъпила, господарю? — попита Мерел.
— Да не говорим за това — отвърна Барак.
— Ако вие и вашите приятели сте готови, господарю — заяви тя, — ще ви
придружа до тронната зала.
Барак се изкачи по стълбите, прегърна жена си твърде студено и за
кратко, после двамата преминаха през широката вход.
— Трагична история — измърмори граф Селайн и поклати глава, докато се
изкачваха по стълбите към вратата на двореца.
— Едва ли — подметна Силк. — В края на краищата Барак получи това,
което искаше, нали?
— Вие сте жесток човек, принц Келдар — каза графът.
— О, не — възрази Силк. — Аз съм реалист, това е всичко. Барак толкова
години копня по Мерел и накрая си я получи. Щастлив съм да видя, че такова
постоянство все пак е възнаградено. Нима вие не сте?
Граф Селайн въздъхна.
Група войници с доспехи и щитове се присъединиха към тях и ги
ескортираха през лабиринт от коридори, по широки стълбища, които се
изкачваха нагоре, и по тесни проходи, които се спускаха все по-надолу и по-
надолу в огромния дворец.
— Винаги съм се възхищавал на черекската архитектура — язвително
подметна Силк. — Пълна е с изненади.
— Разширяването на дворците е нещо, с което слабите крале винаги могат
да запълват времето си — отбеляза крал Фулрах. — Като идея не е лошо,
наистина. В Сендария слабите крале посвещават времето си на планове за
павиране на улиците, ала всичко във Вал Алорн отдавна е покрито с камъни.
— Ето един въпрос, който никога не ми е давал мира, Ваше Величество —
засмя се Силк. — Как човек може да попречи на некадърните крале да правят
пакости?
— Принц Келдар — отвърна крал Фулрах. — Не желая злото на вашия вуйчо,
но смятам, че може да е много интересно, ако короната на Драсния попадне
върху вашата глава.
— Моля ви, Ваше Величество — отвърна Силк с престорено изумление. —
Дори и не си помисляйте такова нещо.
— А също така да си намерите и съпруга — лукаво добави граф Селайн. —
Принцът определено има нужда от съпруга.
— Това е даже по-лошо — каза Силк и потрепера.
Тронната зала на крал Анхег беше сводесто помещение с огромна яма-
огнище в средата, където пукаха и пламтяха цели дънери. За разлика от
разточително отрупаната с драперии зала на крал Фулрах, тук каменните стени
бяха голи, а факлите димяха и пламтяха, поставени в железни обръчи,
вградени в стените. Мъжете, които седяха край огъня, не приличаха на
елегантните придворни в палата на Фулрах, а по-скоро на брадати черекски
войници. Ризниците им блестяха в светлината на пламъците. В единия край на
залата имаше пет трона, всеки увенчан със знаме. Четири от троновете вече
бяха заети. Близо до тях стояха три величествени жени.
— Фулрах, крал на Сендария! — обяви с басов глас един от войниците,
които ги придружаваха, и удари с дръжката на копието си покрития с тръстика
каменен под.
— Здравей, Фулрах — извика едър мъж с черна брада, седнал на един от
троновете, и се изправи. Дългата му синя одежда беше омачкана и изцапана с
петна, а косата му беше сплъстена и занемарена. Златната корона, които
носеше, беше огъната и едно-две от крайчетата й бяха отчупени.
— Здравей, Анхег — отвърна кралят на Сендария и леко се поклони.
— Тронът те очаква, о, Фулрах — каза мъжът със сплъстената коса и
посочи знамето на Сендария край празния трон. — Кралете на Алорния посрещат
твоя милост с отворени обятия, очаквайки мъдростта на сендарския крал да се
влее в силата на този съвет.
Това обръщение се стори на Гарион странно внушително.
— Кои са тези крале, приятелю Силк? — прошепна Дурник, когато всички
приближиха троновете.
— Дебелият, с червената дреха, върху чието знаме е избродиран северен
елен, е моят вуйчо, Родар от Драсния. Този с изпитото лице, облечен в
черно, под знамето с коня, е Чо-Хаг от Алгария. Едрият мрачен мъж в сиво,
онзи, който е без корона и седи под знамето с меча, е Бранд, регентът на
Рива.
— Бранд? — прекъсна го Гарион, стреснат от спомена за историите, в
които се разправяше за битката при Воу Мимбре.
— Всичките регенти на Рива носят името Бранд — обясни Силк.
Крал Фулрах поздрави станалите крале със сдържан церемониален език,
какъвто, изглежда, беше обичаят, и зае своето място под зеленото знаме,
върху което бе изобразен сноп златни класове — емблемата на Сендария.
— Здравей, Белгарат, ученико на Алдур — каза Анхег. — Здравей и ти,
Поулгара, почтена дъще на безсмъртния Белгарат.
— Няма време за цялата тази церемония, Анхег — каза господин Улф
язвително, като отметна пелерината си и закрачи напред. — Защо ме призоваха
кралете на Алория?
— Позволи ни да се наслаждаваме на тези мънички церемониалности,
древни — лукаво каза Родар, ужасно дебелият крал на Драсния. — Толкова
рядко имаме възможността да си поиграем на крале. Това няма да ни отнеме
много време.
Господин Улф поклати глава с възмущение.
Една от трите жени с величествен вид пристъпи напред. Тя беше висока
красавица с гарвановочерна коса, облечена в черна кадифена рокля,
привързана на гърдите с множество сложно преплетени връвчици. Тя направи
реверанс пред крал Фулрах и докосна за миг бузата си до неговата.
— Ваше Величество — каза тя, — вашето присъствие прави чест на нашия
дом.
— Ваше Величество — отговори Фулрах и почтително наведе глава.
— Кралица Ислена — прошепна Силк на Дурник и Гарион. — Съпругата на
Анхег. — Носът на дребния мъж потрепера от едва сдържано веселие. —
Наблюдавайте я, когато поздравява Поулгара.
Кралицата се обърна и направи дълбок поклон пред господин Улф.
— Добре дошъл, божествени Белгарат — каза тя и плътният й глас
потрепера от вълнение.
— Едва ли съм божествен, Ислена — сухо отвърна старият човек.
— Безсмъртни сине на Алдур — царствено продължи тя, без да обръща
внимание, че я е прекъснал. — Най-могъщи вълшебнико в целия свят! Бедната
моя къща трепери от вдъхващата страхопочитание мощ, която ти донесе между
нейните стени.
— Хубава реч, Ислена — отбеляза Улф. — Имаше малко неточности, ала все
пак е хубава.
Ала кралицата вече се беше обърнала към леля Поул.
— Здравей славна сестро — произнесе напевно тя.
— Сестра ли я нарече тя? — стресна се Гарион.
— Тя е мистичка — тихо каза Силк. — Занимава се по малко с
магьосничество и се смята за вълшебница. Гледай сега.
С величествен жест кралицата протегна дланта си, върху която блещукаше
зелен скъпоценен камък, и го подаде на леля Поул.
— Беше го скрила в ръкава си — прошепна Силк весело.
— Кралски дар, Ислена — произнесе леля Поул със странен глас. — За
жалост мога да ти предложа единствено това в отговор.
И подаде на кралицата една кървавочервена роза.
— Откъде я взе? — попита Гарион удивено.
Силк му намигна.
Кралицата впери в розата поглед, изпълнен със съмнение, взе я,
внимателно започна да я оглежда и очите й се разшириха. Лицето й пребледня,
а ръцете й започнаха да потрепват.
Напред беше излязла втората кралица — дребна русокоса жена с красива
усмивка. Без никакви церемонии тя целуна крал Фулрах, после господин Улф и
топло прегърна леля Поул. Нейната привързаност изглеждаше проста и
естествена.
— Порен, кралицата на Драсния — каза Силк и скулите му се изопнаха в
някаква горчива самоирония. В този единствен миг — така ясно, сякаш всичко
бе огряно от ярка светлина — Гарион прозря причината, поради която Силк
понякога се държеше така странно. Внезапен прилив на съчувствие изгори
гърлото му и едва не го задуши.
Третата кралица, Силар от Алгария, поздрави крал Фулрах, господин Улф
и леля Поул с няколко кратки думи, произнесени с тих глас.
— Регентът на Рива не е ли женен? — попита Дурник, като се огледа
наоколо, търсейки още една кралица.
— Той имаше съпруга — лаконично отвърна Силк, без да откъсва очи от
кралица Порен, — но тя умря преди няколко години и му остави четирима сина.
— А — въздъхна Дурник.
В тронната зала влезе Барак и очевидно сърдит, с мрачно лице, закрачи
към трона на крал Анхег.
— Добре дошъл у дома, братовчеде — каза крал Анхег. — Помислих си, че
си се загубил.
— Семейни задължения — отвърна Барак. — Трябваше да разменя няколко
думи с моята съпруга.
— Разбирам — рече Анхег и не попита нищо повече.
— Запозна ли се с нашите приятели? — поинтересува се Барак.
— Още не, лорд Барак — каза крал Родар. — Досега бяхме заети с
обичайните формалности. — Той се изкиска и огромният му търбух се разлюля.
— Сигурен съм, че всички познавате граф Селайн — започна Барак. — А
това е Дурник — ковач и смел мъж. Името на момчето е Гарион. Лейди Поулгара
се грижи за него. Добър момък.
— Кога най-сетне наистина ще започнем? — нетърпеливо попита господин
Улф.

Чо-Хаг, кралят на алгарите, заговори с необичайно тих глас:
— Нали знаеш за нещастието, което ни сполетя , о, Белгарат? Обръщаме се
към теб за съвет.
— Чо-Хаг — раздразнено отвърна Улф, — говориш като герой в
посредствена арендска епическа поема. Наистина ли е необходимо да използваш
това "О"?
— Вината е моя, Белгарат — заяви разочаровано Анхег. — Аз извиках
писари да записват какво се говори на нашите срещи. Чо-Хаг приказваше не
само на теб, но и на историята. — Короната на краля се беше килнала и
несигурно се подпираше върху едното му ухо.
— Историята е много търпелива, Анхег — каза Улф. — Не е необходимо да
се опитваш да й направиш впечатление. Тя и без това ще забрави повечето от
твоите думи. — Той се обърна към регента на Рива. — Бранд, мислиш ли, че
можеш да ми обясниш всичко без прекалено много украшения?
— Боя се, че вината е моя, Белгарат — отговори с плътен глас мъжът в
сивата одежда. — Изменникът успя да избяга с откраднатото от него заради
моята слабохарактерност.
— Но ТО би трябвало да защитава само себе си, Бранд — каза Улф. — Дори
аз не мога да го докосна. Познавам крадеца и зная, че не съществува начин,
по който би могъл да да му попречиш да влезе в Рива. Онова, което ме
интересува, е как той е могъл да го докосне, без да бъде унищожен от
неговата мощ.
Бранд безпомощно разпери ръце.
— Събудихме се една сутрин и НЕГО го нямаше. Жреците успяха само да
отгатнат името на крадеца. Духът на бога-Мечка не пожела да ни каже повече.
Тъй като ние знаехме кой е той, внимавахме да не произнасяме името му,
както и името на онова, което открадна.
— Добре — каза Улф. — Изменникът умее да долавя думи по въздуха от
голямо разстояние. Самият аз го научих как да прави това.
— Знаехме — кимна Брад. — Затова ни беше трудно да подберем подходящи
думи за съобщението до тебе. Когато ти не дойде в Рива и моят пратеник не
се завърна, аз си помислих, че се е случило нещо лошо. Тогава изпратихме
хора да те намерят.
Господин Улф се почеса по брадата.
— Значи вината, че сега съм тук, си е моя — каза той. — Аз използвах
вашия пратеник. Трябваше да предам нещо на едни хора в Арендия. Да,
трябваше да постъпя по-мъдро.
Силк се прокашля и попита учтиво:
— Мога ли да добавя нещо?
— Естествено, принц Келдар — отвърна крал Анхег.
— Дали е напълно благоразумно да продължим този разговор на публично
място? — попита Силк. — Мургите имат достатъчно злато, с което купуват уши
на много места, а кролимите умеят да хващат мислите от умовете на най-
верните войни. Онова, което човек не знае, не може да му бъде отнето, ако
разбирате какво искам да кажа.
— Войните на Анхег не могат лесно да се купят — гневно отсече Барак. —
А в Черек няма кролими.
— Може ли да се доверим на хората от прислугата и момичетата в
кухнята? — поинтересува се Силк. — Аз съм откривал кролими на съвсем
неочаквани места.
— В онова, което казва моят племенник, има нещо вярно — обади се крал
Родар и лицето му доби дълбоко замислен израз. — Драсния има вековни
традиции в събирането на сведения, а Келдар е един от най-добрите наши хора
в това отношение. Той смята, че думите ни могат да отидат по-далеч,
отколкото желаем, и мисля, че е умно да се вслушаме в съвета му.
— Благодаря, вуйчо — каза Силк и се поклони.
— Ти би ли могъл да проникнеш в този палат, принц Келдар? — предизвика
го крал Анхег.
— Вече съм го правил, Ваше Величество — скромно отвърна Силк. — Около
дузина пъти, дори повече.
Анхег погледна към Родар и вдигна вежди. Родар леко се изкашля.
— Това беше преди доста време, Анхег. Нищо сериозно. Просто изпитвах
любопитство по един въпрос, това е всичко.
— Трябвало е само да ме попиташ — каза Анхег с леко оскърбен тон.
— Не желаех да те притеснявам — обясни Родар и сви рамене. — Освен
това много по-голямо удоволствие ми доставя да получавам сведения по другия
начин.
— Приятели — каза крал Фулрах. — Задачата, с която сме се заели, е
твърде важна, за да допуснем дори и най-малката възможност да я провалим.
Няма ли да е по-добре, ако бъдем свръхпредпазливи, вместо да рискуваме?
Крал Анхег се намръщи и сви рамене, после каза:
— Както желаете. Ще продължим тайно тогава. Братовчеде, би ли
разчистил залата на стария крал Елдриг? Ще се преместим там. Постави стражи
в коридорите около нея.
— Да, Анхег — отвърна Барак, взе дузина войници и напусна залата.
Кралете станаха от троновете — всички, с изключение на Чо-Хаг. Строен
воин, почти толкова висок, колкото Барак, с бръсната глава и дългия кичур
коса на темето, типичен за алгарите, излезе напред и му помогна да се
изправи.
Гарион въпросително погледна Силк.
— Прекарал е някаква болест в детството си — тихо обясни Силк. — След
нея краката му станали толкова слаби, че не може да стои без чужда помощ.
— Това не го ли затруднява да бъде крал? — попита Гарион.
— Алгарите прекарват повече време върху гърбовете на конете, отколкото
върху собствените си крака — каза Силк. — Яхне ли кон, Чо-Хаг не се
различава от най-умелия войник в Алгария. Воинът, който му помага, е Хетар,
неговият осиновен син.
— Познаваш ли го? — попита Гарион.
— Аз познавам всички, Гарион. — Силк меко се засмя. — Хетар и аз сме
се сблъсквали няколко пъти. Аз го харесвам, но предпочитам той да не знае
това.
Към тях се приближи кралица Порен.
— Ислена кани мен и Силар в покоите си — обърна се тя към Силк. —
Очевидно в Черек жените не се занимават с държавнически дела.
— Нашите черекски братовчеди имат слаби места, Ваше Величество —
отвърна Силк. — Те са крайни консерватори, и разбира се, все още никога не
им е хрумвало, че жените са човешки същества.
Кралица Порен му намигна с лукава усмивка.
— Надявах се, че ще имаме възможност да поговорим, Келдар, ала
изглежда сега това няма да се случи. Предадохте ли съобщението ми на Лейла?
Силк кимна.
— Тя обеща, че незабавно ще ви пише — отговори той. — Ако знаех, че ще
бъдете тук, самият аз щях да ви донеса писмото й.
— Това хрумване беше на Ислена — каза Порен. — Тя реши, че ще е
хубаво, ако проведем съвет на кралиците, докато трае срещата на кралете.
Искаше да покани и Лейла, но всички знаем какъв ужас изпитва кралицата на
Сендария от пътуване по море.
— Дали досега по време на вашия съвет се е родило нещо от особена
важност, Ваше Величество? — безгрижно попита Силк.
Кралица Порен направи гримаса.
— Всички седим и наблюдаваме как Ислена прави разни фокуси — изчезват
монети, разни неща се появяват от ръкавите й, това е — отвърна тя. — Или
пък предсказва бъдещето. Силар е прекалено учтива, за да се възпротиви, аз
пък съм най-млада, затова от мен не се очаква да приказвам кой знае колко.
Всичко е ужасно скучно, особено когато изпада в транс с ония глупави
кристални топки. Лейла смята ли, че може да ми помогне?
— Повече от всички останали — увери я Силк. — Обаче трябва да ви
предупредя, че вероятно нейният съвет ще бъде твърде категоричен. Кралица
Лейла е мила земна душа и понякога се изразява прекалено директно.
Кралица Порен се изкиска дяволито.
— Всичко е наред. В края на краищата аз отдавна съм пораснала.
— Разбира се — рече Силк. — Просто исках да ви подготвя, това е
всичко.
— Подигравате ли ми се, Келдар? — попита тя.
— Нима бих направил това, Ваше Величество? — попита Силк с напълно
невинно лице.
— Смятам, че бихте — отговори тя.
— Идващ ли, Порен? — попита кралица Ислена някъде отблизо.
— Веднага, Ваше Величество — заяви кралицата на Драсния. Пръстите й
отпратиха кратко послание към Силк: "Каква досадница!"
"Търпение, Ваше Величество" — предаде й с жестове Силк.
Кралица Порен послушно последва величествената кралица на Черек и
кротката господарка на Алгария и трите напуснаха залата. Очите на Силк я
проследиха и върху лицето му отново се плъзна одевешният самоироничен
израз.
— Другите тръгват — деликатно каза Гарион и посочи към алорнските
крале, които тъкмо излизаха.
— Добре — каза Силк и бързо пое след тях.
Гарион се присъедини към края на групата. Отправиха се през студените
коридори към залата на крал Елдриг.
Сдържаният глас в ума му прошепна, че ако леля Поул го зърне, вероятно
ще изнамери някакви причина да го отпрати.
Докато се бавеше в края на процесията, погледът му улови мигновено,
дебнещо движение в дъното на един от страничните коридори. За момент зърна
фигурата на мъж — обикновен черекски войник с тъмнозелена наметка. Гарион
спря да погледне още веднъж, но човекът със зелената наметка беше изчезнал.
Леля Поул стоеше със скръстени ръце пред вратата на залата на крал
Елдриг.
— Къде отиваш? — каза тя.
— Ами... не знам — отвърна той колкото се може по-невинно.
— Ясно — рече тя и се обърна към Барак. — Съветът вероятно ще трае
много дълго и Гарион ще се отегчи до смърт. Има ли някакво място, където да
може да се развлича, докато дойде време за вечеря?
— Лельо Поул! — възпротиви се Гарион.
— Може би в оръжейната? — предложи Барак.
— Какво ще правя там? — попита Гарион.
— Може би предпочиташ кухнята и мръсните съдове? — многозначително се
поинтересува леля Поул.
— Знаеш ли, май предпочитам оръжейната.
— Така си и помислих.
— Тя е в другия край на ей онзи коридор, Гарион — обясни му Барак. —
Стаята с червената врата.
— Тичай, скъпи — каза леля Поул. — И внимавай да не се порежеш.
Гарион се навъси и бавно пое по коридора, който му беше посочил Барак.
Дълбоко преживяваше несправедливостта на създалото се положение. Стражите,
които бяха поставени пред залата на крал Елдриг, правеха подслушването
невъзможно. Гарион въздъхна и продължи самотната си разходка към
оръжейната.
Ала една част от ума му беше заета с размисъл по някои въпроси.
Въпреки упорития му отказ да приеме възможността, че господин Улф и леля
Поул в действителност са Белгарат и Поулгара, поведението на алорнските
крале показваше, че поне те със сигурност вярват в това. Пък и как се беше
появила розата, която леля Поул беше дала на кралица Ислена? Като оставим
настрана факта, че розите не цъфтят през зимата, откъде леля Поул можеше да
знае, че Ислена ще й подари зеления скъпоценен камък, за да е приготвила
розата предварително? Той съзнателно избягваше да мисли върху възможността,
че леля му просто е създала цветето от нищото.
Коридорът, по който вървеше, потънал в мисли, беше мрачен. Горяха само
няколко факли, поставени в железни обръчи но стените. Тук-там имаше
отклонения — тъмни, неосветени отвори, които се простираха далеч в мрака.
Почти беше стигнал до оръжейната, когато до ушите му достигна слаб звук.
Без да знае защо, Гарион се вмъкна в един от проходите и зачака.
Мъжът със зеленото наметало се показа в осветения коридор и се огледа
крадешком. Беше обикновен наглед мъж с къса пясъчноруса брада и вероятно
можеше да се разхожда навсякъде из двореца, без да привлече ничие внимание.
Ала поведението му, дебнещите му движения разкриваха по-ясно от всякакви
думи, че извършва нещо, което не е позволено. Мъжът тръгна по коридора към
скривалището на Гарион и момчето се отдръпна в закрилящата го тъмнина.
Когато отново подаде внимателно глава, мъжът бе изчезнал и нямаше никаква
възможност да се разбере в кой от всички тъмни странични проходи е потънал.
Вътрешният глас на Гарион му прошепна, че дори ако каже на някого за това,
възрастните няма да го послушат. Трябваше да разполага с нещо повече от
несигурното чувство на съмнение, ако не желаеше да го сметнат за глупак.
Всичко, което можеше да стори засега, беше да си отваря очите на четири за
мъжа със зелената наметка.

На следващата сутрин валеше сняг и леля Поул, Силк, Барак и господин
Улф отново се събраха на съвет с кралете, като оставиха Дурник да се грижи
за Гарион. Двамата седяха близо до огъня в огромната зала с троновете и
наблюдаваха двадесетината брадати черекски войници, които почиваха или се
занимаваха с разни упражнения, за да убият времето. Някои точеха сабите си,
други търкаха броните и щитовете си, трети ядяха или пиеха — макар че все
още беше ранна сутрин; неколцина разгорещено играеха някаква игра на
зарове, а петима-шестима просто се бяха обърнали към стената и спяха.
— Изглежда, череките са много лениви хора — тихо каза Дурник на
Гарион. — Не видях нито един да работи, откакто пристигнахме.
Гарион поклати глава и отвърна също така тихо:
— Мисля, че това са доверените бойци на краля. Смятам, че те не трябва
да правят нищо друго, освен да чакат кога кралят ще ги изпрати да се бият с
някого.
Дурник неодобрително се навъси.
— Сигурно е ужасно скучно да живееш така.
— Дурник — попита след миг Гарион, — забеляза ли как Барак и жена му
се отнасят един към друг?
— Тъжна история — отговори Дурник. — Силк ми разказа вчера. Барак се
влюбил в нея, когато и двамата били много млади, но тя била със знатен
произход и не го приемала на сериозно.
— Как се случило така, че се оженили?
— Нейното семейство уредило всичко — обясни Дурник. — След като Барак
станал граф на Трелхайм, роднините й решили, че подобна женитба ще им
осигури ценна връзка в кралския двор. Мерел се възпротивила, ала това не
помогнало. Когато се оженили, Барак разбрал, че тя е наистина много
повърхностен човек, ала, разбира се, било вече твърде късно — Силк ми
разказа. Тя е злобна и дребнава и винаги се опитва да го нарани, а той
прекарва колкото се може повече време далеч от дома.
— Имат ли деца? — попита Гарион.
— Две — отвърна Дурник. — Момичета, на пет и седем години. Барак много
ги обича, ала не ги вижда често.
— Щеше ми се някак да можем да им помогнем — въздъхна Гарион.
— Не може да се месим в отношенията им — каза Дурник. — Такива неща
просто не се правят.
— Знаеш ли, че Силк е влюбен във вуйна си Порен? — рече Гарион.
— Гарион! — Гласът на Дурник звучеше изумено. — Не е прилично да
приказваш такива неща.
— Но въпреки това е истина — отвърна Гарион, като се опитваше да се
защити. — Всъщност тя не му е съвсем истинска вуйна, защото е втора
съпруга.
— Щом е омъжена за неговия вуйчо, значи му е вуйна — твърдо заяви
Дурник. — Кой измисли тази скандална история?
— Никой не я е измислил — отговори Гарион. — Наблюдавах лицето му,
когато вчера разговаряше с нея. Веднага става ясно какви са чувствата му.
— Сигурен съм, че си си въобразил — неодобрително заяви Дурник и
стана. — Хайде да се огледаме наоколо. Така ще можем да се заемем с нещо по-
добро, отколкото да седим и да разменяме клюки за нашите приятели.
Почтените хора наистина не се занимават с такива неща.
— Добре — смутено се съгласи Гарион, също стана и последва Дурник.
Прекосиха опушената тронна зала и излязоха в коридора.
— Хайде да надникнем в кухнята — предложи Гарион.
— И в ковачницата — добави Дурник.
Кралските кухненски помещения бяха огромни. Цели волове се печаха на
шишове, ята гъски къкреха на огъня в езера вкусен сос. Яхнията се вареше в
казани, големи колкото каруци, цели батальони хлябове поемаха в огромни
пещи, в които човек можеше да стои прав. За разлика от добре подредената
кухня на леля Поул във фермата на Фалдор, тук всичко беше потънало в
бъркотия и хаос.
Главният готвач, огромен мъж с червендалесто лице, крещеше заповеди,
но никой не го слушаше. Навсякъде звучаха крясъци, заплахи и груби шеги.
Лъжица, нажежена на огъня и оставена на място, където нищо неподозиращ
готвач я взимаше в ръка, предизвикваше бурно веселие. Шапката на някой от
помощниците изчезваше, нарочно хвърлена в казан вряща яхния.
— Нека отидем другаде, Дурник — каза Гарион. — Тук въобще не е така,
както очаквах.
Дурник кимна.
— Госпожа Поул никога не би търпяла подобни глупости — съгласи се той
неодобрително.
В коридора пред кухнята се шляеше една девойка от прислугата с
червеникаворуса коса. Беше в млечнозелена рокля с дълбоко деколте.
— Извинете — каза й учтиво Дурник, — бихте ли ни упътили към
ковачницата?
Тя дръзко го огледа от главата до петите и попита:
— Нов ли си тук? Не съм те виждала досега.
— Просто минавахме през кухнята — отговори Дурник.
— Откъде си? — поинтересува се тя.
— От Сендария — каза Дурник.
— Колко интересно! Защо момчето не свърши работата, която са ви
възложили, а ти не останеш да си поговорим малко? — Погледът й открито
показваше какво желае.
Дурник се изкашля и ушите му почервеняха.
— Къде е ковачницата? — повтори той. Момичето лекомислено се засмя.
— В двора. Вървете право по този коридор. — И добави: — Обикновено се
навъртам някъде тук. Сигурна съм, че ще можеш да ме намериш, като си
свършиш работата в ковачницата.
— Да — отвърна Дурник. — Сигурно ще мога. Ела, Гарион.
Продължиха по коридора и излязоха в покрития със сняг вътрешен двор.
— Безобразие! — заяви сковано Дурник. Ушите му още не бяха изгубили
червения си цвят. — Това момиче няма никакво чувство за приличие. Щях да
съобщя за постъпката й, ако знаех на кого.
— Не я е срам! — съгласи се Гарион, тайно развеселен от смущението на
Дурник. Прекосиха вътрешния двор. От небето се сипеха ситни снежинки.
Ковачницата се ръководеше от огромен мъж с черна брада, чиито ръце до
лактите бяха големи колкото бедрата на Гарион. Дурник се представи и скоро
двамата се отдадоха на щастлив разговор за своя занаят, придружен от
постоянните удари на чуковете. Гарион забеляза, че вместо рала, лопати и
мотики, каквито изпълваха сендарските ковачници, по стените са окачени
саби, копия и бойни брадви. На една от наковалните млад чирак правеше
наконечници за стрели, а на другата сух едноок мъж майстореше извита сабя.
Дурник и ковачът разговаряха почти целия предобед, а Гарион се
разхождаше из двора и наблюдаваше занаятчиите в работилниците. Имаше
бъчвари и колари, обущари и дърводелци, седлари и свещари, и всичките
работеха усилено, за да поддържат голямото домакинство на крал Анхег.
Докато разглеждаше наоколо, Гарион държеше очите си отворени на четири за
мъжа с пясъчножълтата брада и зелената наметка, когото беше видял предната
вечер. Беше малко вероятно, че този човек ще стои тук, където работеха
честните хора, но Гарион въпреки всичко остана нащрек.
Около обяд Барак дойде да ги търси и ги заведе обратно в голямата
зала, където се беше разположил Силк, впил напрегнат поглед в играта на
зарове.
— Анхег и другите искат да се срещнат насаме този следобед — каза
Барак. — Трябва да изпълня една поръчка и си помислих, че сигурно ще искаш
да дойдеш с мен.

— Добро хрумване — рече Силк и откъсна очи от играта. — Войниците на
твоя братовчед играят толкова лошо, че се изкушавам да опитам няколко
хвърляния. От друга страна, ще е по-добре да не се залавям с това. Мнозина
се обиждат, когато загубят от непознат.
— Сигурен съм, че те с удоволствие ще ти позволят да играеш, Силк —
ухили се Барак. — Момчетата имат същите шансове да спечелят, както и ти.
— Точно колкото слънцето има възможност да изгрее от запад, вместо от
изток — заяви Силк.
— Толкова ли си сигурен в уменията си, Силк? — попита Дурник.
— Сигурен съм, че те не умеят — усмихна се под мустак Силк и скочи. —
Хайде да тръгваме. Почват да ме сърбят ръцете. Искам да ги отведа някъде по-
далеч от изкушението.
— Както кажеш, принц Келдар — изсмя се Барак.
Облякоха кожени наметала и напуснаха двореца. Снегът почти бе
престанал, а вятърът беше свеж.
— Малко съм объркан от всички тези имена — подхвана Дурник, докато си
пробиваха път към централната част на Вал Алорн. — Все си мислех да ви
питам. Ти, приятелю Силк, си също така принц Келдар, а понякога търговецът
Амбар от Коту, господин Улф се нарича Белгарат, а госпожа Поул е лейди
Поулгара, или херцогинята на Ерат. В областта, където съм роден, хората
обикновено имат по едно име.
— Имената са като дрехите — обясни Силк. — Използваме онова име, което
е най-удобно за определен случай. Почтените хора не изпитват нужда да носят
чужди дрехи и чужди имена. Ние обаче не сме чак толкова честни и от време
на време сменяме и едните, и другите.
— Не ми е забавно да слушам как някой описва госпожа Поул като
нечестна — каза решително Дурник.
— Не възнамерявах да проявя неуважение към нея — увери го Силк. —
Простите определения са неприложими към лейди Поулгара; и когато казвам, че
не сме честни, имам предвид, че понякога работата, с която сме се заловили,
изисква да прикрием следите си от зли, а също тъй и коварни хора.
Дурник не изглеждаше убеден, но не задълба повече по въпроса.
— Хайде да тръгнем по тази улица — предложи Барак. — Днес не желая да
минавам край храма на Белар.
— Защо? — попита Гарион.
— Поизоставил съм религиозните си задължения — отвърна Барак огорчено
— и предпочитам върховният жрец на Белар да не ми напомня за това. Гласът
му е много пронизителен и не ми се ще да ме мъмри пред целия град.
Предвидливият мъж не позволява нито на жрец, нито на някоя жена да му се
карат пред хората.
Улиците на Вал Алорн бяха тесни и криволичещи, а древните каменни къщи
— високи, с издадени еркери. Макар че снегът ту започваше, ту спираше да
вали и вятърът беше хладен, улиците изглеждаха пълни с хора, повечето от
които носеха кожени пелерини срещу студа.
Из въздуха непрекъснато се разнасяха добродушни крясъци или се
разменяха неприлични обиди. Двама възрастни и достойни наглед мъже се биеха
със снежни топки насред улицата под ободрителните груби възгласи на
зяпачите.
— Те са стари приятели — каза Барак и широко се усмихна. — Така се
замерят всеки ден през цялата зима. Много скоро ще отидат в близката
кръчма, ще се напият и ще пеят стари песни, докато паднат от пейките. От
години правят така.
— А с какво се занимават през лятото? — попита Силк.
— Замерват се с камъни — отвърна Барак. — Но пиенето, пеенето и
падането от пейките си остава същото.
— Здравей, Барак — извика млада зеленоока жена от един висок прозорец.
— Кога пак ще дойдеш да ме видиш?
Барак смутено наведе поглед и не отговори.
— Барак, тази дама говори на теб — обади се Гарион.
— Чух я — кратко отвърна Барак.
— Тя, изглежда, те познава — подметка Силк лукаво.
— Тя познава всички — каза Барак и се изчерви още повече. — Няма ли да
продължим?
На следващия ъгъл група мъже, облечени в окъсани кожени дрехи, вървяха
един след друг, тътрейки крака по улицата. Походката им представляваше
странно клатушкане от крак на крак. Хората бързо им правеха път.
— Здравей, лорд Барак — монотонно пропя техният водач.
— Здравей, лорд Барак — извикаха всички едновременно, без да спират да
се клатят.
Барак сковано се поклони.
— Да те закриля ръката на Белар — каза водачът им.
— Хвала на Белар, бога Мечка на Алория — извикаха останалите.
Барак отново се поклони и остана на мястото си, докато процесията
отмине.
— Какви са тези? — попита Дурник.
— Последователи на култа към Мечката — отвърна Барак с отвращение. —
Религиозни фанатици.
— Досадна група — обясни Силк. — Имат монашески ордени във всичките
алорнски кралства. Отлични войници, но служат като инструмент в ръцете на
Великия жрец на Белар. Прекарват времето си в ритуали, военно обучение и
участвуват в местните политически борби.
— Къде е онази Алория, за която приказваха? — попита Гарион.
— Навсякъде около нас — рече Барак с широк жест. — Алория някога е
била всичките алорнски кралства, взети заедно. Тогава всички били един
народ. Участниците в култа искат отново да ги обединят.
— Това не ми изглежда разумно — каза Дурник.
— Алория била разделена на кралства поради определена причина —
напомни Барак. — Нещо е трябвало да бъде защитено и разделянето на Алория
се оказало най-добрият начин да се постигне тази цел.
— Толкова ли важно е било това нещо? — попита Дурник.
— Най-важното на света — намеси се Силк. — Но хората от култа към
Мечката, изглежда, често забравят това.
— Но то сега е откраднато, нали? — неочаквано рече Гарион: сдържаният
глас в ума му му разкри връзката между онова, което Барак и Силк току-що
бяха казали, и внезапния срив в собствения му живот. — Господин Улф търси
точно това нещо.
Барак му хвърли бърз поглед и каза замислено:
— Момъкът е по-умен, отколкото предполагахме, Силк.
— Той е много умно момче — съгласи се Силк, — пък не е и трудно да
свърже всички догадки в едно цяло. — Хитрото му лице беше станало сериозно.
— Ти, разбира се, си прав, Гарион — каза той. — Все още не знаем как, но
някой е успял да го открадне. И ако Белгарат подаде знак, алорнските крале
няма да оставят камък върху камък на света, докато не си го възвърнат.
— Искаш да кажеш, че ще има война? — попита Дурник разтревожено.
— Има и по-лоши неща от войната — мрачно отвърна Барак. — Битките
могат да ни дадат възможност да се справим с ангараките веднъж завинаги.
— Да се надяваме, че Белгарат може да убеди алорнските крале да
постъпят по друг начин — рече тихо Силк.
— Трябва да си върнем откраднатото — настоя Барак.
— Прав си — съгласи се Силк, — но съществуват и други начини и аз
мисля, че улицата едва ли е мястото, където да обсъждаме останалите
възможности.
Барак бързо се огледа наоколо с присвити очи.
Вече бяха стигнали до пристанището. Мачтите на черекските кораби се
издигаха към небето гъсто като гора. Мъжете пресякоха по покрит с лед мост
един замръзнал поток и приближиха към няколко обширни двора, където върху
снега лежаха скелетите на множество незавършени кораби.
Куц мъж в кожена риза излезе от ниската каменна постройка, която се
намираше в средата на един от дворовете, и зачака да го доближат.
— Здравей, Крендиг — извика Барак.
— Здравей, Барак — отвърна мъжът в кожената риза.
— Как върви работата? — попита Барак.
— Бавно през този сезон — рече Крендиг. — Времето не е подходящо за
работа с дърво. Моите работници подготвят едно друго и бичат дъските, но
едва ли ще свършим много преди да дойде пролетта.
Барак кимна, пристъпи към един от корабните скелети и постави ръка на
скоро направения нос, който се подаваше от снега.
— Крендиг строи този красавец за мен — каза той и потупа носа. — Той
ще бъде най-хубавият кораб, който някога е докосвал вълните.
— Ако гребците ти са достатъчно силни да го помръднат — добави
Крендиг. — Корабът ще бъде много голям, Барак, и много тежък.
— Значи ще взема екипаж от големи, едри мъже — отвърна Барак, все още
вперил поглед в ребрата на своя кораб.
Гарион чу весел крясък от хълма над корабостроителницата и бързо
вдигна поглед натам. Няколко младежи се спускаха по наклона върху огладени
дъски. Беше очевидно, че Барак и останалите мъже целия следобед щяха да
приказват за кораба. Това можеше да се окаже много интересно, но Гарион
осъзна, че не е разговарял с никого на своята възраст от много време.
Отдели се от останалите и застана в подножието на хълма, за да погледа
младежите.
Едно русокосо момиче привлече вниманието му. В известен смисъл му
напомняше за Зубрет, ала беше по-различна от нея. Докато Зубрет беше
дребничка, това момиче имаше едро като момче тяло — но очевидно не беше
момче. Смехът й отекваше весело, бузите й аленееха в студения въздух и
докато се плъзгаше по наклона, плитките й се вееха.
— Изглежда много весело — каза Гарион, когато стъкмената й на бърза
ръка шейна спря наблизо.
— Не искаш ли да опиташ? — попита тя, после се изправи и изтупа снега
от вълнената си рокля.
— Нямам шейна — отговори той.
— Ще ти дам моята — предложи момичето и го погледна дяволито. — Ако и
ти ми дадеш нещо.
— Какво да ти дам? — попита я той.
— Все ще измисля какво — отвърна тя, вперила самоуверен поглед в него.
— Как се казваш?
— Гарион — отговори той.
— Какво странно име! Оттук ли си?
— Не, от Сендария съм.
— Ти си сендар? Наистина ли? — Сините й очи светнаха. — Никога не съм
срещала сендар. Аз се казвам Мейди.
Гарион леко кимна.
— Искаш ли шейната ми? — попита Мейди.
— Бих могъл да я опитам — каза Гарион.
— А аз бих могла да ти позволя — подхвърли тя. — Срещу една целувка.
Гарион страхотно се изчерви, а Мейди се разсмя.
Едро червенокосо момче в дълга туника се спусна по наклона, спря
наблизо и се надигна от шейната си със застрашително навъсено лице.
— Мейди, махни се оттам — заповяда то.
— Ами ако не искам? — попита тя.
Червенокосото момче наперено приближи до Гарион и попита заядливо:
— Какво правиш тук?
— Разговарям с Мейди — обясни Гарион.
— А кой ти разреши? — поиска да узнае червенокосият. Беше малко по-
висок от Гарион и малко по-тежък.
— Защо трябва да искам разрешение? — попита Гарион.
Червенокосото момче го изгледа свирепо, застрашително сви юмруци и
заяви:
— Бой ли искаш?
Червенокосият беше настроен войнствено и Гарион разбра, че работата
няма да се размине без бой. Предварителните размени на любезности —
заплахи, обиди и тем подобни — вероятно щяха да продължат още няколко
минути, но схватката щеше да се състои веднага, щом червенокосият се
разгневеше достатъчно, за да я започне. Гарион реши да не изчаква повече,
сви юмруци и удари момчето по носа.
Ударът беше добър, червенокосият се олюля и тежко се стовари върху
снега. Вдигна ръка към носа си и когато я отдръпна, тя беше поаленяла от
кръв.
— Тече! — изрева обвинително пострадалият. — Ти ми разби носа.
— Ще спре след няколко минути — каза Гарион.
— Ами ако не спре?
— Кръвотеченията от носа не продължават вечно — обясни му Гарион.
— Защо ме удари? — запита червенокосият плачливо и си избърса носа. —
Аз не ти направих нищо.
— Но щеше — отвърна Гарион. — Сложи на раната малко сняг и не се прави
на бебе.
— Още кърви — каза момчето.
— Сложи сняг — повтори Гарион.
— Ами ако не спре?
— Тогава вероятно кръвта ти ще изтече и ще умреш — заяви Гарион
безсърдечно. Тази хитрост, която бе научил от леля Поул, веднага
подействува на момчето от Черек — нали винаги бе давала добри резултати с
Доруун и Рундориг. Червенокосият примигва срещу него, после взе пълна шепа
сняг и го сложи на носа си.
— Всичките ли сендари са толкова жестоки? — попита Мейди.
— Не познавам всички хора в Сендария — отвърна Гарион. Цялата работа
се беше развалила. Той със съжаление обърна гръб на Мейди и червенокосия и
пое обратно към корабостроителницата.
— Гарион, чакай — извика русокосата, затича след него и го улови за
ръката. — Забрави да ме целунеш — напомни му тя, обви ръце около врата му и
звучно го целуна по устните.
— Ей така — заяви момичето, обърна се и побягна със смях нагоре по
хълма, а русите й плитки полетяха след нея.
Барак, Силк и Дурник още се смееха, когато Гарион се върна при тях.
— Трябваше да я подгониш — рече Барак.
— Защо? — попита Гарион и се изчерви, когато мъжете отново се
разсмяха.
— Тя искаше да я уловиш.
— Не разбирам.
— Барак — подхвана Силк. — Мисля, че някой от нас трябва да съобщи на
лейди Поулгара, че нашият Гарион има нужда от по-нататъшно обучение.
— Ти умело използуваш думите, Силк — обади се Барак. — Убеден съм, че
именно твоя светлост трябва да е онзи, който ще се заеме с обучението му.
— Защо не хвърлим зарове, за да решим кому ще се падне тази чест? —
предложи Силк.
— Виждал съм те как хвърляш зарове, Силк — засмя се Барак.
— Естествено, бихме могли да поостанем тук още малко — подметна
остроносият лукаво. — Бих предположил, че новото другарче на Гарион с
удоволствие ще попълни празнотите в обучението му и по този начин няма да
ни се налага да безпокоим лейди Поулгара.
Ушите на Гарион пламтяха.
— Не съм чак толкова глупав — разгорещено рече той. — Зная за какво
говорите и не е необходимо да казвате нищо на леля Поул. — И ядосано се
отдалечи, като нанесе няколко ритника на близката купчина сняг.
Барак поговори още известно време с корабостроителя и когато над
пристанището започна да се смрачава, всички поеха обратно към палата.
Гарион вървеше навъсен в края на групата, все още обиден от смеха им.
Облаците, които бяха надвиснали над главите им от тяхното пристигане във
Вал Алорн, започнаха да се разкъсват и тук-там се появиха късчета ясно
небе. Заблещукаха и звезди. Вечерта бавно завладя заснежените улици. Мека
светлина на свещи започна да се появява по прозорците и неколцината
минувачи, останали по улиците, забързаха да се приберат у дома преди да
настъпи пълен мрак.