`Пророчеството` /Дейвид Едингс/

Когато светът беше млад, седмината Богове живееха в хармония и
човешките раси бяха като един народ. Белар, най-младият измежду Боговете,
беше обикнат от племето алорн. Той дълго оставяше с тях, ценеше ги и
племето процъфтяваше под неговите грижи. Другите Богове също събраха народи
около себе си, и всеки Бог обичаше своя собствен народ.
Но най-големият брат на Белар, Алдур, нямаше свой народ. Той живееше
уединено, настрана от хората и Боговете, докато един ден го намери едно
бездомно дете. Алдур прие детето за свой ученик и го нарече Белгарат.
Белгарат научи тайната на Волята и на Света и стана вълшебник. В годините,
които дойдоха след това, други хора също намериха самотния Бог. Те се
присъединяваха към братството, за се учат от Алдур, и времето не можеше да
ги състари.
После се случи така, че Алдур взе един кръгъл камък, не по-голям от
сърцето на дете, и започна да го върти в ръката си и да го вае, докато
камъкът се превърна в жива душа. Могъществото на живия скъпоценен камък,
който хората нарекоха Кълбото на Алдур, беше огромно и Алдур вършеше с него
чудеса.
Най-красивият измежду всичките Богове беше Торак и неговият народ бяха
ангараките. Те принасяха жертви в негова чест и ги изгаряха, наричаха го
Повелител на Боговете, а Торак започна да харесва мириса на
жертвоприношенията и хвалебствените думи. Един ден обаче той чу за Кълбото
на Алдур и от този миг насетне загуби покой.
Накрая, като се престори, той отиде при Алдур.
— Братко — подхвана Торак, — не е прилично да страниш от нас и да
отбягваш съветите на братята си. Забрави този скъпоценен камък, който
изкушава ума ти и го кара да отхвърля дружбата ти с нас.
Алдур прозря в душата на своя брат и го смъмри:
— Защо дириш върховенство и власт, Торак? Ангарак не е ли достатъчен
за теб? Не се стреми, обзет от сляпа гордост, да притежаваш Кълбото, защото
то ще те убие.
Горчив беше срамът на Торак при думите на Алдур; той вдигна ръка и
удари своя брат. После грабна скъпоценния камък и избяга.
Другите Богове умоляваха Торак да върне Кълбото, но той не се съгласи.
След това народите на човеците се вдигнаха срещу тълпите на ангараките и
започнаха война срещу тях. Войните на Боговете и хората бушуваха из цялата
земя, близо до планините Корим. Торак вдигна Кълбото и наложи на своята
воля да се обедини с неговата, за да разцепи земята на две. Планините се
сгромолясаха и морето ги заля. Но Белар и Алдур съюзиха волите си и
поставиха граници пред морето. Ала човешките народи се разделиха един от
друг. Същото се случи и с Боговете.
Когато Торак вдигна живото Кълбо срещу земята, своята майка, тя се
събуди и започна да блести със свещен пламък. Лицето на Торак бе обгорено
от син огън. Обзет от болка, той започна да мята планините в различни
посоки; обезумял в страданието си, раздра земята; гърчещ се в агония, Богът
прогони морето от мястото му. Лявата му ръка лумна в пламъци и се превърна
в пепел, плътта от лявата страна на лицето му се стопи като восък, лявото
му око стана на пара в черепа. Със страховит вик той се хвърли в морето, за
да угаси огъня, ала мъката му беше безконечна.
Когато Торак се изправи от водата, дясната част от тялото му все още
беше красива, ала лявата беше обгоряла и осеяна с ужасни белези от огъня на
Кълбото. Като се гърчеше от неописуема болка, Богът поведе своите хора на
изток и там те построиха огромен град в равнината Малореа. Нарекоха го
Ктхол Мишрак — Градът на нощта, защото Торак скри обезобразеното си тяло в
тъмнина. Ангараките издигнаха желязна кула за своя Бог и поставиха Кълбото
в желязно ковчеже в стаята на самия връх на кулата. Торак често стоеше пред
ковчежето, ала после побягваше, разтърсван от ридания, защото неговият
копнеж да гледа Кълбото можеше да помъти разсъдъка му и той щеше да загине.
Вековете бягаха един след друг в земята на ангараките и те започнаха
да наричат своя осакатен Бог Кал Торак, сиреч той беше и техен крал, и
техен Бог.

Белар бе завел алорните на север. Измежду всички човешки народи те
бяха най-смелите и най-войнствените, а Белар всели вечна омраза към
ангараките в техните сърца. С жестоки мечове и брадви те кръстосваха
северните земи, стигаха дори до вечните ледени полета, търсейки път към
своите древни врагове.
Те продължаваха да вършат това до времето, когато Черек Мечото рамо,
най-великият крал на алорните, измина целия път до долината на Алдур и
намери Белгарат Вълшебника.
— Пътят на север е открит — каза той. — Предзнаменованията и поличбите
са благоприятни. Дошло е времето — ние можем да открием пътя към Града на
нощта и да си възвърнем Кълбото от Едноокия.
Поледра, съпругата на Белгарат, очакваше дете и той не желаеше да я
напусне, но Черек надделя. Една нощ те се промъкнаха навън, за да се
присъединят към синовете на Черек — Драс Бичия врат, Алгар Леката стъпка и
Рива Желязната хватка.
Жестока зима беше притиснала северните земи, тресавищата пробляскваха
под звездите, сковани в скреж и стоманеносив лед. Белгарат направи магия,
за да открият верния път, и се превърна в огромен вълк. Той се промъкваше с
безшумни стъпки сред покритите със сняг гори, където дърветата се нацепваха
и се пръскаха на парчета от вледеняващия студ. Безжалостен мраз
посребряваше врата и раменете на вълка и навеки след това брадата и косите
на Белгарат бяха с цвета на сребро.
Сред сняг и мъгли те прекосиха пустошта, стигнаха Малореа и накрая
приближиха до Ктхол Мишрак. След като намери таен проход към града,
Белгарат ги поведе към подножието на желязната кула. Те тихо се изкачиха по
ръждясалото стълбище, което не помнеше човешки крак от двадесет столетия.
Обзети от страх прекосиха стаята, където Торак се мяташе, потънал в
болезнена дрямка, скрил осакатеното си лице зад желязна маска. Дебнешком
пропълзяха край заспалия Бог сред тлеещия мрак и накрая стигнаха до
желязното ковчеже, в което почиваше живото Кълбо.
Черек направи знак на Белгарат да вземе Кълбото, но вълшебникът
отказа.
— Аз не мога да го докосна — каза той, — защото то ще ме убие. Някога
скъпоценният камък е очаквал с радост докосването на човек или Бог, но
волята му е станала сурова и непреклонна, когато Торак го вдигна срещу
своята майка. Кълбото няма да позволи някой отново да го използва по този
начин. То знае какво става в нашите души. Само онзи, който не възнамерява
да стори никакво зло, който е достатъчно чист да го вземе и да го носи с
риск за собствения си живот, без да мисли за власт и богатство — само такъв
човек може да докосне Кълбото сега.
— Кой човек не таи зла умисъл в безмълвните селения на душата си? —
попита Черек. Ала Рива Желязната хватка отвори ковчежето и взе Кълбото.
Неговият огън проблесна през свитите му пръсти, ала не го опари.
— Тъй да бъде, Черек — каза Белгарат. — Твоят най-малък син притежава
чистота. Неговата съдба и съдбата на всички, които го следват, е да носят
Кълбото и да го бранят. — Белгарат въздъхна, защото знаеше какво бреме бе
поставил върху плещите на Рива.
— Тогава неговите братя и аз ще го подкрепяме — каза Черек, —
дотогава, докогато той следва своята съдба.
Рива зави Кълбото в своята наметка и го скри под туниката си. Отново
пропълзяха през стаите на осакатения Бог, спуснаха се по ръждясалото
стълбище и се измъкнаха през тайния проход до портите на града, за да
потънат сред пустошта.
Скоро след това Торак се събуди и както винаги отиде в стаята на
Кълбото. Ала ковчежето беше отворено и Кълбото беше изчезнало. Гневът на
Кал Торак беше ужасен. Той сграбчи огромната си сабя, слезе от желязната
кула, размаха оръжието, удари веднъж и кулата се сгромоляса. Богът изкрещя
на ангараките с гръмотевичен глас:
— Вие станахте лениви, загубихте своята бдителност и позволихте на
крадец да отмъкне онова, за което аз платих така скъпо. Затова ще разруша
вашия град и ще ви накарам да вървите пред мен. Ангарак ще се скита по
света, докато Ктраг Яска, Горящия камък, се върне при мен.
И превърна Града на нощта в развалини и подкара жителите му в
пустошта. Ктхол Мишрак престана да съществува.
Три левги на север Белгарат чу писъците в града и разбра, че Торак се
е събудил.
— Сега ще започне да ни преследва — каза вълшебникът — и само
могъществото на Кълбото може да ни спаси. Когато тълпите връхлетят върху
нас, ти, Желязна хватка, го вдигни, за да могат да го видят.
Множество ангараки се появиха, начело с Торак, но Рива вдигна Кълбото,
така че осакатеният Бог и неговите последователи да го зърнат. Кълбото
позна своя враг и омразата му отново пламна, и небето заблестя от неговия
гняв. Торак изкрещя и падна. Предните редици на ангараките бяха погълнати
от огън, а останалите побягнаха с ужас.
Така Белгарат и неговите приятели избягаха от Малореа, пак прекосиха
северните блата и върнаха Кълбото на Алдур в Западните кралства.
Като узнаха какво се е случило, Боговете се събраха на съвет и ето
какви думи отправи Алдур към тях:
— Ако още веднъж поведем война срещу нашия брат Торак, спорът ни ще
унищожи земята. Ето защо ние трябва да изчезнем от този свят и брат ни няма
да успее да ни намери. Вече не телом, а само духом можем да останем тук, за
да напътстваме и защитаваме своите народи. В деня, когато отново избухне
война, светът ще бъде изпепелен.
Боговете заплакаха, защото трябваше да се разделят. Ала Чалдан, Богът
Бик на арендите, попита:
— Нима докато нас ни няма, Торак ще бъде върховен господар?
— Не — отвърна Алдур. — Докато Кълбото се пази от наследниците на Рива
Желязната хватка, Торак не ще бъде в състояние да установи своето
господство над света.
И Боговете се разделиха, и на света остана само Торак. Ала мисълта, че
Кълбото в ръцете на Рива отнема възможността му да господства, разяждаше
неговата душа.

Тогава Белгарат каза на Черек и неговите синове.
— Тук трябва да се разделим, за да опазим Кълбото и да се подготвим
срещу идването на Торак. Нека всеки от вас поеме по свой път, както ви
казах, и да започне да се готви за отбрана.
— Така ще сторим, Белгарат — закле се Черек Мечото рамо. — От този ден
Алория не съществува, но алорните не ще позволят на Торак да господства,
докато на света диша поне един алорн.
Белгарат вдигна глава и извика:
— Чуй ме, Еднооки Торак! Кълбото е в сигурни ръце и ти не можеш да го
надвиеш. В деня, когато тръгнеш срещу нас, аз ще поведа война срещу теб. Ще
те наблюдавам денонощно и ще съм готов да посрещна идването ти отсега и до
края на дните.
В пустите степи на Малореа Кал Торак чу гласа на Белгарат и яростно
започна да блъска земята, защото знаеше, че Живото Кълбо остава завинаги
извън властта му.
Тогава Черек прегърна своите синове и пое по своя път, за да не ги
види никога повече. Драс тръгна на север и се установи сред земите,
освободени от пресъхналата река Мрин. Построи град Боктор и нарече земите
си Драсния. Той и неговите наследници отстояваха земите до северните блата
и не допуснаха неприятеля до тях. Алгар тръгна на юг със своя народ и
намери коне сред широките равнини от двете страни на река Алдур. За пръв
път в историята на хората те опитомиха конете, научиха се да ги яздят и се
появиха войни на коне. Нарекоха своята държава Алгария и станаха номади, и
следваха своите стада. Черек скръбно се завърна във Вал Алорн и нарече
своето царство Черек, защото беше сам и нямаше синове. Той построи големи
бойни кораби, с които кръстосваше моретата и не допускаше неприятеля до
тях.
Ала върху оногова, който носеше Кълбото, падна бремето на най-дългото
пътуване. Рива поведе своя народ и се установи с него на западния бряг на
Сендария. Там построи кораби и заедно със своите хора прекоси морето и
стигна до Острова на ветровете. И изгориха корабите си, и построиха крепост
и град, опасан с дебели стени. Нарекоха града Рива, а крепостта — Замъка на
Краля. Тогава Белар, Богът на алорните, накара две железни звезди да паднат
от небето. Рива взе звездите, от едната изкова острие, от другата дръжка и
постави Кълбото в долната й част като украшение. Толкова огромен беше
мечът, че никой освен Рива не можеше да си служи с него. И Кал Торак за
пръв път усети страх в душата си.
Рива сложи меча до черната скала над трона си и Кълбото заблестя, а
мечът се срасна със скалата и никой освен Рива не можеше да го изтръгне от
нея. Кълбото блестеше със студена светлина, когато Рива седеше на трона, а
когато вземеше меча и го вдигнеше над главата си, около острието засилваше
огън.
А най-чудното беше белегът, с който се раждаха наследниците на Рива.
Във всяко поколение едно от децата в рода на краля носеше върху дланта на
дясната си ръка знака на Кълбото. И отвеждаха детето в тронната зала, и
слагаха ръката му върху Кълбото, и така Живият камък го опознаваше. И с
всяко детско докосване блясъкът на Кълбото ставаше все по-силен, а връзката
между Живото Кълбо и рода на Рива укрепваше с всяко ново поколение.
А Белгарат се раздели с приятелите си и забърза към Долината на Алдур.
Ала когато пристигна, разбра, че жена му Поледра е родила две дъщери
близначки и е умряла. В скръбта си той нарече по-голямата Поулгара. Косата
й беше черна като гарваново крило. Той протегна ръка и я постави върху
челото й както правеха всички вълшебници, и един кичур върху детското челце
стана бял като скреж. И бащата се разтревожи, защото белият кичур беше
белегът на вълшебниците, а Поулгара беше първото момиче, което получаваше
такъв знак.
Втората му дъщеря — със светла кожа и златисти коси — не носеше
никакъв белег. Той я нарече Белдаран. Бащата и тъмнокосата й сестра я
обичаха повече от всичко на света и се бореха помежду си за нейната обич.
Когато Поулгара и Белдаран станаха на шестнадесет години, духът на
Алдур се яви на Белгарат по време на сън и рече:
— Мой любими ученико, искам да съединя твоя род с рода на човека,
който пази Кълбото. Затова избери коя от твоите две дъщери ще дадеш за жена
на краля на Рива — коя от тях ще бъде майка на неговите синове, защото в
този род е съсредоточена надеждата на света и мрачната мощ на Торак не бива
да надделее над нея.
Дълбоко в душата си Белгарат чувстваше изкушение да избере Поулгара.
Ала понеже знаеше какво бреме лежи върху плещите на краля на Рива, изпрати
Белдаран и плака, когато тя напусна дома му. Поулгара също плака дълго и
горчиво, защото предусещаше, че сестра й ще стане тленна и ще умре. Ала
след време двамата се утешиха.
И вълшебникът и неговата дъщеря Поулгара обединиха силите си, за да
наблюдават действията на Торак. Някои хора казват, че са още живи и
продължават бдението си през всичките неизброими столетия оттогава до днес.

Първото нещо, което Гарион бе запомнил, беше кухнята във фермата на
Фалдор и през целия си живот той изпитваше особено топло чувство към
кухните и онези странни звуци и миризми, които, изглежда, по някакъв
неведом начин се свързваха с жизненоважната значимост на храната, любовта,
утехата, сигурността и преди всичко с усещането за дом. Независимо от
висините, които Гарион достигна в живота си, той никога не забравяше, че
всичките му спомени започват от тази кухня.
Кухнята във фермата на Фалдор беше обширна, с нисък, опрян върху
множество греди таван. Бе пълна с тенджери, чайници, котли и огромни прави
лопати, които бавно се обръщаха в подобни на пещери фурни с красиво извити
сводове. Имаше дълги тежки маси, където месеха хляб и го оформяха на
многобройни самуни; тук нарязваха пилетата и кълцаха на кубчета морковите и
керевиза с бързи, сръчни, отсечени движения. Когато Гарион беше много
малък, той си играеше под масите и много скоро се научи да пази ръцете и
краката си от нозете на кухненските работници, които се трудеха около тях.
А понякога късно следобед, когато беше уморен, се сгушваше в някой ъгъл и
се взираше в потрепващите пламъчета, които блестяха и се отразяваха от
стотиците излъскани тенджери, ножове и лъжици с дълги дръжки, наредени
върху окачалки по варосаните стени; и съвсем замаян, полека се унасяше в
сън, обзет от пълен покой и хармония със заобикалящия го свят.
Центърът на кухнята и на всичко, което се случваше тук, беше леля
Поул. Тя, изглежда, бе в състояние да се намира навсякъде по едно и също
време. Последното докосване, с което гъската се озоваваше в тигана,
сръчното оформяне на надигащия се хляб, украсяването на пушената шунка,
току-що измъкната от фурната, бе винаги нейно дело. Макар че в кухнята
работеха още неколцина души, нито един хляб, яхния, супа, печено или
зеленчук не излизаха от това помещение, без да бъдат докоснати поне веднъж
от леля Поул. Тя долавяше по миризмата, вкуса или чрез някакъв по-висш
инстинкт от какво се нуждае гозбата и на всяко ядене слагаше различни
подправки, като добавяше тук щипка, там трошици от безбройните си глинени
панички с ароматни треви. Около нея сякаш витаеше духът на магия, знание и
мощ, които не бяха по силите на обикновените човешки същества. И все пак,
дори когато беше най-заета, тя винаги със сигурност знаеше къде се намира
Гарион. Даже в разгара на приготовленията, когато пъхаше сладките в пещта
или украсяваше някоя торта, или когато зашиваше току-що напълненото пиле,
тя бе в състояние, без да поглежда, да протегне крак и да го измъкне с
петата или с глезена си изпод нозете на готвачите.
Когато той малко поотрасна, това дори стана игра. Гарион я дебнеше да
се улиса и побягваше със здравите си малки крачета към вратата. Ала тя
винаги го хващаше. А той се смееше, обвиваше ръце около шията й, целуваше я
и отново започваше да я дебне, очаквайки повторния си шанс да избяга.
В тези ранни години от своя живот момчето бе напълно убедено, че леля
Поул е най-важната и красива жена в целия свят. Е, поне бе най-високата
жена във фермата на Фалдор — почти толкова висока, колкото мъж, — а лицето
й бе винаги сериозно, дори строго — не и спрямо него, разбира се. Косата й
беше дълга и много тъмна — почти черна, — но един кичур отляво над челото
беше бял като току-що навалял сняг. Вечер, когато тя го завиваше в малкото
му легло, сложено до нейното в стаята над кухнята, той протягаше ръка и
докосваше този бял кичур; тя му се усмихваше и на свой ред докосваше лицето
му с меката си ръка. После момчето заспиваше, доволно, че тя е тук и бди
над него.
Фермата на Фалдор беше разположена почти в центъра на Сендария —
царство, обвито в мъгли, което на запад граничеше с Морето на ветровете, а
на изток със Залива на Черек. Както повечето селскостопански постройки,
характерни за това време и тази страна, във фермата на Фалдор имаше не една
или две, а много сгради, долепени една до друга: обори, плевници, хамбари,
кокошарници, гълъбарници, всички обърнати навътре към централния двор, пред
който се издигаше здрава, голяма порта. На втория етаж бяха разположени
стаите — някои просторни, някои съвсем малки, където живееха ратаите, които
обработваха, засаждаха, плевяха и жънеха обширните полета зад стените.
Самият Фалдор живееше в стаите на квадратната кула над централната
трапезария, където три пъти на ден се събираха неговите работници —
понякога, по жътва, и четири пъти — и се угощаваха с щедро раздаваната
храна от кухнята на леля Поул.

Като цяло фермата беше щастливо и добре ръководено стопанство. Фалдор
беше добър господар. Беше висок, сериозен мъж с дълъг нос и дори по-дълга
челюст. Макар че рядко се смееше и даже почти не се усмихваше, той беше
благ към хората, които работеха за него, и изглеждаше по-скоро решен да се
грижи за тяхното здраве и благосъстояние, отколкото да изцеди и последната
капка пот от телата им. В известен смисъл той беше повече баща, отколкото
господар на шестдесетината души, които живееха на неговата земя. Хранеше се
заедно с тях — което беше нещо необичайно, понеже много господари в
областта се стремяха да се държат отвисоко със своите работници — и
неговото присъствие начело на централната маса в трапезарията упражняваше
усмирително влияние върху по-младите работници, които понякога бяха склонни
да се държат шумно. Фалдор беше набожен човек и неизменно се молеше за
благословията на Боговете преди всяко хранене.
Хората от неговата ферма знаеха това и влизаха с някакво достойнство
един след друг в трапезарията, и сядаха, изразявайки поне с външния си вид
благочестие, преди да нападнат препълнените с храна подноси и купи,
приготвени от леля Поул и нейните помощници.
Заради доброто сърце на Фалдор — и магьосничеството на сръчните пръсти
на леля Поул — фермата беше известна из цялата област като най-доброто
място, където човек можеше да живее и работи. По цяла вечер в механата на
близкото село Горен Гралт се описваха най-подробно едва ли не чудотворните
гозби, които редовно се поднасяха в трапезарията на Фалдор. Не така
щастливите мъже, които работеха в други ферми, след няколко халби бира
често потъваха в сълзи, без дори да ги крият, трогнати от описанието на
някоя от печените гъски на леля Поул. Славата на фермата на Фалдор се
разнасяше из цялата област.
Най-важният човек във фермата, като се изключи самият Фалдор, беше
Дурник ковачът. Когато Гарион порасна и му разрешиха да се движи извън
обсега на бдителния поглед на леля Поул, той неизменно се отправяше към
ковачницата. Зачервеното желязо, което искреше в огнището, го привличаше
почти хипнотично. Дурник беше човек с обикновена външност, непривличаща с
нищо вниманието кафява коса и неугледно лице, зачервено от жегата в
ковачницата. Не беше нито нисък, нито висок, нито слаб, ни пълен. Беше
разумен и тих, и както повечето хора, които упражняват неговия занаят,
невероятно силен. Носеше грубо прилепнала към тялото кожена дреха и
престилка от същия материал. И палтото, и престилката бяха осеяни с
прогорени дупчици от искрите, които летяха от огнището. Носеше тесни
панталони и меки ботуши, какъвто беше обичаят в тази част на Сендария.
Отначало единствените думи на Дурник към Гарион бяха предупреждения да пази
пръстите си от огнището и от бляскавия метал, който излизаше от него. Ала с
течение на времето той и момчето станаха приятели и ковачът говореше по-
често.
— Винаги завършвай онова, с което си се захванал — съветваше го той. —
Лошо е да оставиш желязото настрана и след това да го държиш в огъня
повече, отколкото е необходимо.
— Защо? — питаше Гарион.
Дурник свиваше рамене.
— Просто е така.
— Винаги давай най-доброто от себе си във всяко нещо, което вършиш —
каза той в друг случай, когато оглеждаше с пила металните части от теглича
на каруцата, която му бяха докарали да поправи.
— Но това е отдолу — възрази Гарион. — Никой никога няма да го види.
— Но аз зная, че е там — каза Дурник, като продължи да оглажда метала.
— Ако не е направено така добре, както мога, всеки път ще се срамувам,
когато видя тази каруца — а аз ще я виждам всеки ден.
Приятелството им продължи. Без дори да помисли, че го прави, Дурник
възпитаваше у малкото момче изконните сендарски добродетели: трудолюбие,
пестеливост, трезвост, добри обноски и практичност. Върху тях бе изградено
човешкото общество.
Отначало леля Поул се тревожеше, че Гарион е толкова подвластен на
привлекателността на ковачницата. Може би я плашеха очевидните опасности
там. Но след като наблюдава известно време от вратата на кухнята, тя
разбра, че Дурник е почти толкова бдителен по отношение сигурността на
Гарион, колкото и тя, и загрижеността й намаля.

— Ако момчето започне да ти досажда, Дурник, отпрати го — каза тя на
ковача веднъж, когато бе донесла в ковачницата огромен меден чайник, който
трябваше да се изкърпи. — Или ми кажи и аз ще го държа по-близо до кухнята.
— Той въобще не ми досажда, госпожо Поул — каза Дурник с усмивка. —
Той е разумно момче и знае достатъчно добре как да не ми пречи.
— Ти си прекалено добродушен, приятелю Дурник — отговори му леля Поул.
— Момчето е пълно с въпроси. Отговори на един и ще изскочат цяла дузина
нови.
— Такива са момчетата — каза Дурник и внимателно изсипа врящия метал в
малкия глинен пръстен, който бе поставил около дупчицата на дъното на
чайника. — И аз непрекъснато задавах въпроси, когато бях момче. Баща ми и
старият Барл, ковачът, който ме изучи в занаята, бяха достатъчно търпеливи
да ми отговарят, когато знаеха. Бих им се отплатил зле, ако не проявявах
същото търпение с Гарион.
Гарион, който седеше наблизо, бе затаил дъх, докато течеше този
разговор. Знаеше, че една недоброжелателна дума от страна на двамата
възрастни без забавяне ще го пропъди от ковачницата. Когато леля Поул
прекоси спечената земя на двора с току-що поправения чайник в ръка, той
забеляза как я гледа Дурник и в ума му се роди една идея. Тя беше съвсем
проста и красотата й беше в това, че носеше всекиму по нещо добро.
— Лельо Поул — каза той вечерта и трепна, когато тя бръкна в ухото му
да го измие.
— Да? — отвърна тя, вече съсредоточила вниманието си върху врата му.
— Защо не се омъжиш за Дурник?
Тя спря да го къпе и попита:
— Какво?
— Мисля, че е страхотно хубаво хрумване.
— О, така ли? — Гласът й се изостри и Гарион разбра, че се е насочил
към опасна територия.
— Той те харесва — каза момчето. Искаше да се защити.
— Вече обсъди ли това с него?
— Не — отговори момчето. — Помислих си, че е по-добре да поговоря
първо с тебе.
— Е, това вече е хубаво хрумване.
— Ако искаш, мога да му кажа утре сутринта.
Главата му се врътна — беше го дръпнала за ухото. И защо ли толкова й
харесваше?
— Само да си казал една думичка от тази глупост на Дурник или на
когото и да било другиго — каза тя. Тъмните й очи блеснаха с огън, какъвто
той никога по-рано не бе виждал.
— Ама аз само си помислих... — почна той.
— Лошо си си помислил. Отсега нататък остави възрастните да мислят по
тези въпроси. — Тя все още държеше ухото му.
— Както кажеш — съгласи се бързо той.
Но по-късно вечерта, когато лежаха в леглата си в тихата тъмнина, той
отново косвено засегна същия въпрос.
— Лельо Поул?
— Да?
— Щом не искаш да се омъжиш за Дурник, тогава за кого искаш да се
омъжиш?
— Гарион... — каза тя.
— Да?
— Млъкни и заспивай.
— Мисля, че имам право да зная — заяви той обидено.
— Гарион!
— Добре. Заспивам. Но не си права.
Тя пое дълбоко дъх и каза:
— Добре. Чуй сега. Въобще не смятам да се омъжвам. Никога не съм
помисляла да го направя и сериозно се съмнявам дали през ума ми ще мине
мисълта да се омъжа. Трябва да се грижа за прекалено много важни неща и не
мога да отделям внимание на това.
— Не се тревожи, лельо Поул — каза момчето в опит да я успокои. —
Когато порасна, аз ще се оженя за тебе.
Тя се засмя — смехът й беше дълбок, богат — и протегна ръка към лицето
му в тъмнината.
— О, не, Гарион — каза тя. — Теб те очаква друга невяста.
— Коя? — попита той.
— Ще разбереш — тайнствено отвърна тя. — Сега заспивай.
— Лельо Поул?
— Да?
— Къде е моята майка? — Това бе въпрос, който момчето искаше да й
зададе от доста време.
Настъпи дълбока тишина, после леля Поул въздъхна и тихо отговори:
— Тя умря.
Гарион почувства мъчителен прилив на скръб, непоносима болка, и
заплака.
Леля Поул дойде до леглото му, коленичи на пода и го прегърна. После,
много по-късно, след като го беше пренесла в своето легло и го бе
прегърнала, докато спре да плаче, Гарион попита сподавено:
— Каква беше тя? Моята майка?
— Тя беше светлокоса — отговори леля Поул. — Много млада и много
красива. Гласът и беше нежен и тя беше много щастлива.
— Тя обичаше ли ме?
— Повече, отколкото можеш да си представиш.
Тогава той пак заплака, ала сега риданията му бяха по-тихи, изпълнени
по-скоро със съжаление, отколкото с болка.
Леля Поул го прегърна и го милва, докато той се унесе в сън.

Във фермата на Фалдор имаше и други деца, нещо съвсем естествено в
общност от щестдесетина души. По-големите работеха, но имаше три на
възрастта на Гарион и те станаха негови другари в игрите и негови приятели.
Най-голямото момче се наричаше Рундориг. То беше година-две по-голямо
от Гарион и значително по-високо. Тъй като беше най-голям, Рундориг
трябваше да е техен водач, ала понеже беше от народа аренди, умът му беше
ограничен и той с готовност отстъпваше тази роля на по-малките. Кралство
Сендария, за разлика от другите кралства, беше населено с хора от различни
раси и националности. Череки, алгари, драснианци, аренди и дори значителен
брой толнедрани се бяха смесили, за да образуват основната националност на
сендарите. Арендите, разбира се, бяха много смели, ала се славеха със
своята глупост.
Вторият другар в игрите на Гарион беше Доруун, дребно, пъргаво момче,
чиито праотци бяха от толкова различни националности, че го наричаха просто
сендар. Най-забележителното нещо в Доруун беше това, че той винаги тичаше —
никога не си позволяваше просто да върви, ако можеше да потича. Както
краката му, тъй и неговият ум, изглежда, се намираха във вечно движение,
също както и езикът му. Той непрекъснато приказваше, при това много бързо,
и винаги беше възбуден.
Безспорният лидер на малката групичка беше момичето Зубрет, златокоса
чаровница, която измисляше различни игри, съчиняваше какви ли не истории и
ги убеждаваше да крадат ябълки и сливи от овощната градина на Фелдор. Тя ги
управляваше като малка кралица, настройваше ги един срещу друг и
предизвикаше битки между тях. Беше безсърдечна и всяко едно от трите
момчета понякога я мразеше, дори когато и тримата оставаха безпомощни роби
пред нейните най-незначителни прищевки.
През зимата децата се пързаляха на широки дъски по хълма зад къщата и
се връщаха у дома мокри, покрити със сняг, с напукани от студа ръце и
зачервени бузи, чак когато лилавите сенки на вечерта пропълзяваха върху
снежните преспи. Или — след като Дурник ковачът обявеше, че ледът е
достатъчно здрав — се пързаляха до насита по замръзналото езеро, което
проблясваше, осеяно със скреж, в малката долчинка на изток от постройките
на фермата край пътя към Горен Гралт. А когато беше прекалено студено или
пък наближаваше пролетта и дъждовете и топлите ветрове правеха снега
лепкав, а леда нестабилен, — се събираха в пълния със сено плевник и с
часове скачаха от гредите в меката суха трева, като пълнеха косите си с
плява, а носовете си с прах, която миришеше на лято.
През пролетта ловяха попови лъжички в заблатените плитчини на езерото
и се катереха по дърветата, за да погледат изумени малките сини яйца, които
птиците бяха снесли в оплетените от вейки гнезда по високите клони.
Съвсем естествено именно Доруун падна от едно дърво и си счупи ръката
една пролетна сутрин, когато Зубрет го подтикна да се покатери до най-
високите клони, които се простираха близо до края на езерото. Тъй като
Рундориг стоеше безпомощно, зяпнал срещу наранения си приятел, а Зубрет бе
избягала едва ли не преди той да тупне на земята, падна се на Гарион да
вземе нужното според случая решение. За няколко мига той обмисли сериозно
положението и лицето му под буйната рошава коса с цвят на пясък се
напрегна. Ръката очевидно беше счупена и Доруун, блед и уплашен, прехапа
устни, за да не заплаче.
Някакво движение привлече вниманието на Гарион и той бързо вдигна
поглед. Мъж, загърнат в тъмна пелерина и възседнал голям черен кон, стоеше
недалеч от тях и напрегнато ги наблюдаваше. Когато погледите им се
срещнаха, Гарион почувства внезапен хлад и осъзна, че е виждал този човек
по-рано — в действителност тази мрачна фигура се бе спотайвала в обсега на
зрението му, откакто се помнеше. И никога не приказваше, само гледаше. В
този безмълвен оглед се прокрадваше хладна враждебност, примесена с нещо
подобно на неприязън, макар че чувството, което изпитваше мъжът, може би не
бе съвсем същото. Доруун захленчи и Гарион отново се обърна към него.
Внимателно завърза с въжения си колан наранената ръка пред гърдите на
Доруун и после заедно с Рундориг помогна на пострадалото момче да се
изправи.
— Можеше поне да ни помогне — възмутено каза Гарион.
— Кой? — попита Рундориг и се огледа.
Гарион се обърна, за да посочи мъжа с тъмната пелерина, ала ездачът
беше изчезнал.
— Не виждам никого — каза Рундориг.
— Боли — изплака Доруун.
— Не се тревожи — каза Гарион. — Леля Поул ще се погрижи за раната.
Тя стори тъкмо това. Когато тримата се появиха пред вратата на
кухнята, тя схвана какво е положението с един-единствен поглед.
— Доведете го тук — каза тя. Гласът й дори не прозвуча развълнувано.
Тя накара бледото разтреперано момче да седне на стол до една от фурните и
направи отвара от няколко билки, които взе от глинените понички и делвички
върху най-високата полица в дъното на един от килерите.
— Изпий това — нареди тя на Доруун я му подаде димящата кана.
— Ще помогне ли на ръката ми? — попита Доруун, като хвърли изпълнен
със съмнение поглед към отварата. Миришеше неприятно.
— Просто го изпий — повтори повелително тя и извади някакви шини и
ивици ленен плат.
— Ух! Горчи — каза Доруун и се намръщи.
— Така трябва — отвърна му тя. — Изпий всичко.
— Не искам повече — възпротиви се той.
— Много хубаво — каза жената, избута шините настрана и взе един дълъг
остър нож от окачалката на стената.
— Какво ще правиш? — запита той с треперещ глас.
— Щом не искаш да изпиеш лекарството — отговори му тя любезно, —
ръката трябва да се отреже.
— Да се отреже? — изпищя Доруун с изцъклени очи.
— Вероятно някъде оттук — каза тя и замислено опря ножа над лакътя му.
Със сълзи на очи Доруун изгълта остатъка от течността и след няколко
минути клюмна, унесен в сън. И все пак изпищя веднъж, когато леля Поул
намести счупената кост; но след като ръката беше превързана и стегната с
шините, отново заспа. Леля Поул поговори накратко с уплашената майка на
момчето и по-късно помоли Дурник да го занесе до леглото.
— Нямаше да му отрежеш ръката, нали? — каза Гарион.
Леля Поул го погледна. Изразът й не се промени.
— Така ли мислиш? — рече тя и той вече не бе толкова сигурен. — Сега
искам да си поговоря с госпожица Зубрет — добави тя.
— Тя избяга, когато Доруун падна от дървото — отвърна Гарион.
— Намери я.
— Ама тя се крие — възпротиви се Гарион. — Винаги се крие, когато
стане някаква беля. Не знам къде да я търся.
— Гарион — каза леля Поул. — Не те попитах дали знаеш къде да я
търсиш. Казах ти да я намериш и да я доведеш при мен.
— Ами ако не поиска да дойде? — започна да шикалкави Гарион.
— Гарион! — Тонът на леля Поул беше толкова строг, че момчето веднага
побягна да търси Зубрет.

— Не съм виновна — излъга Зубрет още щом Гарион я заведе при леля Поул
в кухнята.
— Ти — каза леля Поул и й посочи един стол — седни!
Зубрет рухна на стола със зяпнала уста и широко отворени очи.
— А ти — каза леля Поул на Гарион и посочи, кухненската врата, — вън!
Гарион бързо излезе.
След десет минути разплаканото момиче излезе от кухнята. Леля Поул
застана до вратата и се вгледа в нея с очи студени като лед.
— Напердаши ли я? — попита Гарион, изпълнен с надежда.
Леля Поул го опърли с погледа си и отговори:
— Не, разбира се. Момичетата не се бият.
— Аз щях да я напердаша — рече разочаровано Гарион. — Какво й направи?
— Нямаш ли си друга работа? — попита леля Поул.
— Не — отговори Гарион. — Наистина нямам.
Това естествено беше грешка от негова страна.
— Добре — каза леля Поул и го хвана за ухото. — Време е да поработиш
за прехраната си. Виждаш ли мръсните тенджери? Веднага да ти изтъркаш.
— Защо ми се сърдиш? — възрази Гарион. Не знаеше къде да се дене от
смущение. — Аз не съм виновен, че Доруун се покатери на дървото.
— Тенджерите, Гарион — каза тя. — Хайде!
Останалата част на пролетта и ранното лято преминаха тихо. Доруун
естествено не можеше да участва в игрите, докато ръката му не оздравя, а
Зубрет бе така разтърсена от онова, което й бе казала леля Поул, че
избягваше двете други момчета. Гарион можеше да си играе само с Рундориг, а
Рундориг не бе достатъчно умен и игрите с него не носеха удоволствие.
Понеже нямаше какво друго да правят, двете момчета често отиваха в полето,
гледаха как работят ратаите и слушаха техните разговори.
Така се случи, че тъкмо това лято мъжете от фермата на Фалдор
приказваха за Битката при Воу Мимбре, най-преломното събитие в историята на
запада. Гарион и Рундориг слушаха очаровани, докато мъжете разказваха как
ордите на Кал Торак съвсем ненадейно нахлули в западните земи преди около
петстотин години.
Всичко започнало през 4865 година, според календара, по който хората
пресмятаха времето в тази част на света, когато огромно множество мурги,
надраки и тули нахлули през планините при стръмните източни склонове в
Драсния, а след тях се разливали в безконечни вълни малореанци, които човек
просто не можел да изброи.
След като жестоко смазали съпротивата на Драсния, ангараките се
насочили на юг към огромните обрасли с трева земи на Алгария и обсадили
огромната крепост, наречена Алгарийската твърдина. Обсадата продължила осем
години, докато накрая Кал Торак отвратен я вдигнал. И едва, когато той
насочил своята армия на запад към Улголандия, другите кралства осъзнали, че
нашествието на ангараките не е насочено само срещу алорните, а срещу всички
западни земи. През лятото на 4875 година Кал Торак се спуснал към
Арендската долина и стигнал до града Воу Мимбре, където го очаквали
обединените армии на западните кралства.
Сендарите, които участвали в тази битка, били част от военен отряд под
командването на Бранд, пазача на Кълбото от рода на Рива. Отрядът от
риванци, сендари и астуриански аренди атакувал тила на ангараките; левият
фланг на битката бил поет от алгари, драсниянци и улгоси, а десният — от
толнедранци и череки. В центъра на битката станало легендарното нападение
на мимбратските аренди. Битката бушувала часове, докато в разгара на
бойното поле Бранд се срещнал лице в лице със самия Кал Торак в смъртен
двубой. От този дуел зависел изходът на битката.
Макар че двадесет човешки поколения се бяха сменили от този гигантски
двубой, той беше все така жив в паметта на сендарските ратаи във фермата на
Фелдор, като че се бе случил вчера. Всеки удар, всяка атака и контраатака
се описваха най-подробно. Накрая, когато вече изглеждало, че Бранд
неминуемо ще бъде победен, той свалил покривалото от своя щит, а Кал Торак,
изпаднал в смут поради някакво моментно объркване, отслабил защитата си и
бил светкавично повален.
Описанието на битката бе достатъчно за Рундориг и арендската му кръв
моментално кипна. Ала Гарион реши, че разказите все пак не дават отговор на
някои въпроси.
— Защо е бил покрит щитът на Бранд? — попита той Кралто, един от по-
възрастните ратаи.
Кралто сви рамене.
— Просто е бил покрит — отговори той. — Всички така казват.
— Щитът вълшебен ли е бил? — упорстваше Гарион.
— Може и да е бил — отвърна Кралто. — Но не съм чувал някой да твърди
такова нещо. Всичко, което зная, е, че когато Бранд открил щита си, Кал
Торак изпуснал своя и Бранд забил сабята си в главата му — казват, че го
уцелил в окото.
Гарион упорито поклати глава и каза:
— Не разбирам. Как може такова нещо да уплаши Кал Торак?
— Не мога да ти кажа — отвърна Кралто. — Никога не съм чувал някой да
обяснява това.
Макар да не бе доволен от разказа, Гарион бързо се съгласи с простия
план на Рундориг да изиграят още веднъж двубоя. След няколко дни бой с
пръчки, които момчетата използваха вместо саби, Гарион реши, че се нуждаят
от още неща, за да направят играта по-приятна. Два чайника и два капака от
големи тенджери изчезнаха загадъчно от кухнята на леля Поул, а Гарион и
Рундориг, вече с шлемове и щитове, се отправиха към едно уединено местенце,
за да продължат двубоя.
Всичко вървеше прекрасно, докато Рундориг, който беше по-голям, по-
висок и по-силен, нанесе зашеметяващ удар по главата на Гарион с пръчката
си. Ръбът на чайника се впи във веждата на Гарион и от раната рукна кръв.
Гарион чу някакъв звън, почувства напор на парещо опиянение във вените си и
се надигна от земята.
Така и не узна какво точно се бе случило. Явяваха му се само
откъслечни спомени как бе крещял предизвикателно срещу Кал Торак — думи,
които потекоха от устните му и които той дори не разбираше. Познатото и
малко глуповато лице на Рундориг вече не стоеше пред него — то бе заменено
от ужасно осакатен и грозен образ. Обхванат от бяс, Гарион започна да сипе
удари срещу това лице, обзет от треска, която изпепеляваше ума му.
След това всичко свърши. Бедният Рундориг лежеше в краката му,
изпаднал в безсъзнание след дивата атака. Гарион беше ужасен от онова,
което бе сторил, ала в същото време усещаше вкуса на победата върху устните
си.
По-късно в кухнята, където се оказваше помощ при всички злополуки във
фермата, леля Поул се зае с раните им, без да каже почти нищо. Изглежда,
Рундориг не беше сериозно наранен, макар че лицето му бе започнало да
отича, бе станало лилаво и отначало му беше трудно да фокусира погледа си.
След няколко студени кърпи на главата и един от сиропите на леля Поул той
бързо се съвзе.
Ала раната на веждата на Гарион изискваше повече грижи. Леля Поул
накара Дурник да държи момчето, после взе игла и конец и заши веждата му
така спокойно, сякаш кърпеше разпран ръкав, без да обръща никакво внимание
на воя, който издаваше нейният пациент. Изглеждаше много по-загрижена за
огънатите чайници и смазаните капаци на тенджерите, отколкото за бойните
рани на двете момчета.
Когато всичко свърши, Гарион се оплака, че го боли глава, и го
накараха да си легне.
— Поне набих Кал Торак — каза сънено той на леля Поул.
Тя го измери с остър поглед.
— Къде си чувал за Торак?
— Той се нарича Кал Торак, лельо Поул — търпеливо й обясни Гарион.
— Отговори ми.
— Ратаите разказваха разни истории — старият Кралто и другите — за
Бранд, Воу Мимбре, Кал Торак и всички останали. Точно на това си играехме с
Рундориг — аз бях Бранд, а той — Кал Торак. Но на мен не ми беше необходимо
да откривам своя щит. Рундориг ме удари по главата преди да бяхме стигнали
дотам.
— Чуй ме хубаво, Гарион — каза леля Поул. — Слушай ме внимателно.
Никога повече не произнасяй името Торак.
— Той се нарича Кал Торак, лельо Поул — отново й обясни Гарион. — Не
само Торак.
И тогава тя го удари — нещо, което не бе правила никога. Ударът през
устата го изненада много повече от болката, защото тя не бе замахвала много
силно.
— Никога повече не произнасяй името Торак. Никога! — каза тя. — Това е
важно, Гарион. Твоята сигурност зависи от това. Искам да ми обещаеш.
— Е какво толкова — каза той обидено.
— Обещай ми.
— Добре. Обещавам. Това беше само игра.
— Много глупава игра — каза леля Поул. — Можеше да убиеш Рундориг.
— Ами аз? — възпротиви се Гарион.
— Ти не си бил в опасност — отвърна тя. — Сега заспивай.
Момчето ту задрямваше, ту отново се събуждаше. Главата му бе олекнала
от нараняването и от странното горчиво питие, което леля Поул му беше дала,
но му се струваше, че чува звучния й, плътен глас:
— Гарион, мой Гарион, ти все още си прекалено млад.
По-късно, докато се отърсваше от дълбокия сън като пусната риба, която
се стрелка към сребристата повърхност на водата, му се стори, че я чува да
вика:
— Татко, помогни ми!
След това отново потъна в тревожните дебри на съня, където се
появяваше мрачна фигура на мъж, възседнал черен кон, който наблюдаваше
всяко негово движение със студена враждебност и някакво друго чувство,
което се намираше на границата на страха; а зад мрачната фигура се виждаше
лице, което винаги бе усещал, че стои неизменно там, ала никога не бе
признавал това открито — дори и пред леля Поул — осакатеното, грозно лице,
което за миг бе зърнал или си бе въобразил, че е видял по време на боя с
Рундориг — то мрачно се изправи пред очите му като ужасен плод на
неописуемо зло дърво.

Не бе изтекло много време от безкрайното пладне в детството на Гарион,
когато разказвачът се появи пред портата на фермата на Фалдор. Разказвачът,
изглежда, нямаше собствено име като другите хора, и изглеждаше като просяк.
Вълнената му туника с дълги ръкави бе препасана с въже, а качулката му,
необичайна в тази част на Сендария, падаше чак до раменете и бе опръскана и
омазана с безброй лекета. Единствено дългата му пелерина изглеждаше
сравнително нова. Бялата коса на стария разказвач и брадата му бяха
подстригани късо. Лицето му беше волево, ъгловато, а чертите му не
подсказваха нищо за живота му в миналото. Той не приличаше на аренд, нито
на черек, не беше алгар, нито драсниянец, изглежда не произхождаше от Рива,
нито от Толнедра. Сякаш корените му бяха в някакъв народ, който хората
отдавна бяха забравили. Очите му имаха наситеносин цвят, бяха весели, млади
и сякаш изпълнени с немирство.
Разказвачът се появяваше от време на време пред портата на фермата на
Фалдор и беше винаги добре дошъл. В действителност той беше скитник — дърво
без корен, — който изкарваше прехраната си, като разказваше разни истории.
Неговите приказки не бяха винаги нови, ала в начина, по който ги
разказваше, се криеше магия. Гласът му можеше да трещи като гръмотевица или
да притихне като шепота на най-лекия ветрец. Той умееше да имитира
гласовете на дузина мъже едновременно; подсвиркваше като птица така, че
самите птици приближаваха до него, за да чуят какво ще каже; а когато виеше
като вълк, косите на слушателите му настръхваха и в сърцата им се
промъкваше хлад, като че ли беше люта драсниянска зима. Той можеше да
възпроизвежда звука на дъжда и вятъра и дори — чудо — звука на падащия
сняг. Историите му бяха пълни със звуци, които ги правеха живи, и с тези
звуци и думи той изтъкаваше своите приказки. Гледките и миризмите, самото
усещане за странни места и далечни времена сякаш се събуждаха за живот и
омагьосваха слушателите.
И цялото чудо на своите истории той щедро раздаваше в замяна на малко
храна, няколко халби бира и топло местенце в плевника, където да пренощува.
Старецът се скиташе по света и също като птиците не притежаваше нищо.
Между разказвача и леля Поул, изглежда, съществуваше някаква тайна
връзка. Тя винаги посрещаше неговото идване с неохотна гостоприемност и
изглежда, знаеше, че върховите постижения на нейната кухня не са на сигурно
място, докато той се спотайва в някой ъгъл. Самуните хляб и тортите
изчезваха като дим, когато той се навърташе наоколо, а чевръстият му нож,
държан винаги в готовност, беше в състояние да лиши старателно приготвената
гъска от двете й кълки и почти цялото бяло месо само с три светкавични
движения в мига, когато тя се обърнеше с гръб към него. Леля Поул го
наричаше "Стария вълк" и появата му пред портата на фермата на Фалдор
отбелязваше възобновяването на битката помежду им, битка, която очевидно
продължаваше от години. По някакъв странен начин той я ласкаеше дори като
крадеше от нея. Когато му предлагаха сладкиши или чер хляб, разказвачът
учтиво отказваше, но миг след това задигаше по цяла чиния, преди да му
измъкнат блюдото изпод носа. Долапите на леля Поул, пълни с бутилки бира, и
мазетата, където държеше виното, се предаваха още щом той стъпеше на прага.
Изглежда, този човек изпитваше удоволствие от кражбите на дребно и дори ако
леля Поул впереше стоманения си поглед в него и не го изпускаше от очи, той
с лекота намираше десетина съучастници, готови да оберат кухнята й в замяна
на една-единствена от неговите истории.
За жалост един от неговите най-способни ученици беше Гарион. Често
довеждана до умопомрачение от необходимостта да следи едновременно стария
крадец и неговия новоизлюпен подражател, леля Поул се въоръжаваше с метлата
и изхвърляше и двамата от кухнята със сурови думи и звучни удари.
Разказвачът се заливаше от смях и бягаше заедно с момчето в някое уединено
място, където двамата се угощаваха със задигнатото, после старецът, който
често миришеше на вино или бира от шишето, което току-що бе задигнал,
доставяше наслада на своя ученик с истории за мрачното минало.
Най-интересните истории естествено се пазеха за трапезарията, където
след като вечерята приключеше и вдигнаха празните чинии, старецът пренасяше
своите слушатели в омагьосания свят на легендите.
— Разкажи ни за началото на света, стари приятелю — каза една вечер
както винаги набожният Фалдор. — И за Боговете.
— За началото на света и за Боговете — размисляше на глас старецът. —
Интересна тема, Фалдор, ала суха и потънала в прах.
— Забелязал съм навика ти да заявяваш, че всички теми са сухи и
потънали в прах, Стари вълко — каза леля Поул и се насочи към бъчвата, за
да му налее халба пенлива бира.
Той прие халбата с величествен поклон и обясни:
— Това е една от опасностите в моята професия, госпожо Поул. — Отпи
дълга глътка, след това отмести халбата встрани. За миг наведе глава,
потънал в размисъл, след това се взря, или поне така изглеждаше, единствено
в Гарион. После извърши нещо странно, което не бе правил никога, когато
разказваше историите си в трапезарията на Фалдор — зави се в пелерината си
и се изправи в целия си ръст.
— Слушайте — започна той с плътен, звучен глас. — В самото начало на
дните Боговете сътворили света, моретата и земната твърд. После захвърлили
звездите сред нощното небе и поставили слънцето и неговата жена, луната,
сред небесния свод, за да дават светлина на света. И Боговете накарали
земята да създаде зверовете, водата да се напълни с много риба, а небето —
с птици. И сътворили и хората и ги разделили на народи. Боговете били седем
на брой и всички били равни, и техните имена са Белар, Чалдан, Недра, Иса,
Мара, Алдур и Торак.

Гарион естествено знаеше тази история, всеки в Сендария беше запознат
с нея, понеже тя разкриваше произхода на Алорн, а земите до трите граници
на Сендария бяха алорнски кралства. Макар че историята му беше известна,
той никога не бе чувал някой да я разказва по такъв начин. Умът му се
възвиси, въображението му отлетя в онези мрачни, далечни дни, когато самите
Богове са крачели по току-що създадения свят; в душата на момчето се
промъкваше хлад всеки път, когато се споменаваше името на Торак.
Гарион слушаше напрегнато, докато разказвачът описваше как всеки Бог
избрал своя народ — Белар предпочел алорните, Иса — найсаните, Чалдан —
арендите, Недра — толнедранците, Мара — марагите, които вече не
съществуваха, а Торак — ангараките. Той чу как бог Алдур живеел отделно от
всички и в самотата си мислел за звездите, как приел само малцина мъже за
свои ученици и последователи.
Гарион погледна към мъжете, които слушаха легендата. Лицата им
изразяваха унес и изострено внимание. Очите на Дурник бяха широко отворени,
Кралто бе сплел пръсти — ръцете му бяха отпуснати на масата. Лицето на
Фалдор беше бледо, погледът му бе помътен от сълзи. Леля Поул стоеше в
дъното на стаята. Въпреки че не беше студено, тя също се бе загърнала в
мантията си и стоеше, изправена като струна, вперила напрегнат поглед в
стареца.
— Случило се тъй — продължи разказвачът, — че бог Алдур сътворил
скъпоценен камък във формата на кълбо и о, чудо — в камъка била уловена
светлината на някои от звездите, които блещукали в северното небе. Огромни
били магическите способности на този камък, който хората нарекли Кълбото на
Алдур, защото с Кълбото Алдур можел да види онова, което вече се било
случило, онова, което ставало в момента, и всичко останало, което
предстояло да дойде на света.
Гарион осъзна, че е притаил дъх. Разказът изцяло го бе завладял. Той
удивен слушаше как Торак откраднал Кълбото и как останалите Богове повели
война срещу него. Торак принудил Кълбото да разцепи земята и да накара
морето да удави със своите води сушата, а Кълбото му нанесло ответен удар,
за да прекрати ужасния начин, по който го използвал Торак, и стопило лявата
част на лицето му, лявата му ръка и лявото му око.
Старецът млъкна и пресуши халбата. Леля Поул, все още завита в
мантията си, му донесе още една; в движенията й се долавяше величие, очите
й блестяха.
— Никога не съм чувал да разказват така тази история — тихо каза
Дурник.
— Това е Книгата на Алорн*. Разказват я само пред крале — също така
тихо добави Кралто. — Познавах един мъж, който я бе чувал в кралския двор в
Сендар и бе запомнил част от нея. Ала самият аз по-рано не бях я чувал.
[* Съществуват няколко по-къси версии на тази история. Те са подобни
на адаптацията, използувана в Пролога. Някои дори смятат, че КНИГАТА НА
АЛОРН е съкратен вариант на много по-стар ръкопис. — Б.пр.]
Разказът продължи, разкривайки как след две хиляди години Белгарат
вълшебникът повел Черек и неговите трима синове да си възвърнат Кълбото,
как западните земи били заселени и отбранявани срещу пълчищата на Торак.
Боговете напуснали света, като оставили Рива да пази Кълбото в своята
крепост на Острова на ветровете. И как той изковал огромния меч и поставил
Кълбото върху дръжката му. Докато Кълбото оставало там и потомците на Рнва
се възкачвали на трона, Торак нямало да може да завладее света.
— Тогава Белгарат изпратил своята любима дъщеря при Рива, за да стане
майка на крале, а другата му дъщеря останала с него и изучила неговото
изкуство, защото тя носела белега на вълшебниците.
Гласът на стария разказвач беше станал много тих, древната приказка се
приближаваше към своя край.
— Те двамата — каза той, — Белгарат и неговата дъщеря, вълшебницата
Поулгара, направили магии, за да бдят дали няма да дойде Торак. Някои
разправят, че те двамата ще дочакат идването му, дори ако то бъде в самия
край на дните, защото предсказанието гласи, че един ден осакатеният Торак
ще нападне кралствата в западните земи, за да си възвърне Кълбото, което
придобил на такава висока цена. Битката ще бъде между Торак и последния
крал от рода на Рива. И в този двубой ще се реши съдбата на света.
Старецът млъкна, размърда рамене и мантията му се свлече. Краят на
историята бе дошъл.
В трапезарията за дълго се възцари тишина, нарушавана единствено от
слабия пукот на угасващия огън и безконечната песен на жабите и щурците в
лятната нощ.
Накрая Фелдор се изкашля и се размърда, пейката му изскърца шумно по
дървения под.
— Направи ни голяма чест тази вечер, стари приятелю — каза той с
прегракнал от вълнение глас. — Това е събитие, което ще помним до края на
дните си. Разказа ни история за крале, каквато обикновено не достига до
ушите на простосмъртните.
Старецът се засмя, сините му очи заблещукаха.
— Напоследък нямам много вземане-даване с крале, Фалдор. — Смехът му
весело отекна в стените. — Те, изглежда, са прекалено заети, за да слушат
старите приказки, а една история трябва да се разказва от време на време,
иначе ще бъде забравена — освен това кой в наши дни знае къде ли се
спотайва някой крал?
Всички се разсмяха при тези думи и започнаха да стават от пейките,
защото вече беше късно и за онези, които на сутринта трябваше да станат с
първите лъчи на слънцето, бе време за сън.
— Ще ми посветиш ли до плевника, момче? — помоли разказвачът Гарион.
— На драго сърце — отвърна Гарион, скочи, взе от кухнята един
квадратен стъклен фенер, запали свещта му от огъня в едно от огнищата и се
върна в трапезарията.
Фалдор разговаряше с разказвача. Когато фермерът си тръгна, Гарион
видя, че старецът хвърли странен поглед към леля Поул, която все още стоеше
в дъното на стаята.
— Готов ли си, момчето ми? — попита старецът, когато Гарион се
приближи до него.
— Тръгваме веднага, щом кажете — отговори Гарион. Двамата се обърнаха
към вратата и напуснаха трапезарията.
— Защо историята не е завършена? — попита Гарион. Едва сдържаше
любопитството си. — Защо прекъсна преди да разберем какво се е случило,
когато Торак е срещнал краля на Рива?
— Това е друга история — обясни разказвачът.
— Ще я разкажеш ли някога? — настоя Гарион.
Старецът се засмя.
— Торак и кралят на Рива все още не са се срещнали — отвърна той. —
Така че не бих могъл да разкажа за това, нали? Не и преди тяхната среща да
се състои.
— Но това е само приказка — възрази Гарион. — Нали?
— Така ли? — Старецът измъкна плоска бутилка вино изпод туниката си и
отпи голяма глътка. — Кой би могъл да твърди какво е само приказка и какво
е истина, изказана под формата на някаква история?
— Това е само приказка — непреклонно повтори Гарион, внезапно станал
упорит и практичен, както подобава на всеки добър поданик на Сендария. — Не
е възможно да е истина. Ами Белгарат вълшебникът би бил — не мога да
пресметна на колко години, но хората не живеят толкова дълго.
— Седем хиляди — отвърна старецът.
— Какво?
— Белгарат вълшебникът е на седем хиляди години — може би малко
повече.
— Това не е възможно — възрази Гарион.
— Така ли мислиш? Ти на колко си години?
— На девет. Почти.
— И за девет години си научил какво е възможно и какво не? Ти си
изключително момче, Гарион.
Гарион се изчерви.
— Ами... — започна той. Кой знае защо, не се чувстваше съвсем сигурен.
— Най-старият човек, за когото съм чувал, е дядо Уелдрик, който живее във
фермата на Милдрин. Дурник разправя, че бил на повече от деветдесет години
и най-старият в цялата област.
— А това без съмнение е много голяма област — сериозно каза старецът.
— Ти на колко си години? — попита Гарион. Не искаше да се предаде.
— Достатъчно съм стар, момче — отвърна разказвачът.
— И все пак това е само приказка — настоя Гарион.
— Мнозина умни и уважавани хора биха се изразили по същия начин —
отвърна старецът и погледна към звездите. — Добри хора, които ще изживеят
своя живот, вярвайки само на онова, което могат да видят и докоснат. Ала
извън света, който можем да видим и докоснем, съществува друг свят, който
живее според свои собствени закони. Каквото може да се окаже невъзможно в
този съвсем обикновен свят, е напълно възможно там. А понякога границите
между двата свята изчезват и тогава кой би могъл да каже какво е възможно и
какво не е?
— Аз предпочитам да живея в обикновения свят — каза Гарион. — Другият
ми изглежда прекалено сложен.
— Обикновено не ни е дадено правото да избираме — каза разказвачът. —
Недей да бъдеш прекалено изненадан, ако другият свят някой ден избере тъкмо
теб да извършиш нещо, което трябва да се направи — някоя велика и
благородна постъпка.
— Мен? — недоверчиво рече Гарион.
— И по-странни неща са се случвали. Отивай да спиш, момче. Аз ще
погледам звездите. Ние с тях сме много стари приятели.
— Със звездите? — попита Гарион и неволно вдигна поглед към небето. —
Ти си много странен човек — не ми се сърди, че го казвам.
— Прав си — съгласи се разказвачът. — Може би най-странният, когото
някога ще ти се наложи да срещнеш.
— Но аз въпреки това те харесвам — бързо каза Гарион. Не искаше да
обиди стареца.
— Това ме утешава, момче — отговори разказвачът. — Сега отивай да
спиш, иначе леля ти Поул ще се тревожи.
Сънищата на Гарион бяха неспокойни. Мрачната фигура на осакатения
Торак се появи сред сенките, чудовищни същества го преследваха през зловещи
местности, където възможното и невъзможното се сливаха и се превръщаха в
едно, а другият свят надвисваше над Гарион, за да го погълне.

Една сутрин няколко дни по-късно — леля Поул вече беше започнала да се
мръщи, че старецът постоянно киснеше в кухнята й, — той неочаквано каза, че
имал някаква работа в близкото село Горен Гралт.
— Хубаво — каза леля Поул без капка снизходителност. — Поне килерите
ми ще се отърват от нежелани посетители, докато те няма.
Той й се поклони подигравателно, очите му заблестяха.
— Имаш ли нужда от нещо, госпожо Поул? — попита старецът. — Някаква
дреболия, която мога да купя — тъй и тъй ще отида до селото.
Леля Поул размисли за миг.
— Някои от подправките ми вече са на привършване — каза тя. — На улица
Фенъл има един толнедрански търговец на подправки — магазинът му е мъничко
на юг от селската кръчма. Сигурна съм, че изобщо няма да те затрудни да
намериш кръчмата.
— Е, пътуването вероятно ще бъде сухо без бира — любезно призна
старецът. — А също така и самотно. Десет левги без спътник, с когото да
разговаряш, е дълъг път.
— Разговаряй с птиците — предложи му леля Поул не особено учтиво.
— Птиците умеят да слушат добре — отвърна й старецът, — но тяхната реч
е изпълнена с повторения и много скоро става досадна. Защо не взема момчето
да ми прави компания?
Гарион затаи дъх.
— Той вече има свои лоши навици — язвително заяви леля Поул. — Не му
трябва учител като теб.
— Е, госпожо Поул — възрази старецът и разсеяно задигна една кифличка.
— Бъди справедлива към мен. Освен това малко разнообразие ще е добре дошло
за момчето — ще разшири кръгозора му. Би могла да се изразиш и по този
начин.
— Неговият кръгозор е достатъчно широк, благодаря — каза тя.
Сърцето на Гарион се сви.
— И все пак — продължи жената, — поне бих могла да разчитам, че той
няма да забрави за моите подправки и няма да се опиянчи с бира, за да
обърка черния пипер с карамфила, нито канелата с муската. Добре — вземи
момчето, ала имай едно наум — не искам да го водиш в долнопробни места,
нито в разни свърталища с лоша слава.
— Господарке Поул! — извика старецът, като се престори на изумен. — Че
аз не стъпвам в подобни места!
— Познавам те прекалено добре, Стари вълко — сухо каза тя. — Ти се
чувстваш сред пороците и покварата така естествено, както патица в езерна
вода. Ако до ушите ми стигне, че си завел момчето на някое отвратително
място, ще си имаш работа с мен.
— Значи ще ми се наложи да взема мерки да не чуеш нищо, нали? —
подхвърли той.
Леля Поул го изгледа студено и каза:
— Отивам да видя от какви подправки имам нужда.
— Аз пък ще взема кон и каруца от Фелдор — каза старецът и задигна още
една кифличка.
Изненадващо скоро старецът и Гарион се заклатушкаха по изровения път
към Горен Гралт. Конят се носеше в бръз тръс. Беше ярка лятна сутрин, по
небето се носеха облаци като пух на глухарчета, а зад редиците жив плет се
протягаха сини сенки. Но след няколко часа слънцето напече и пътуването в
друсащата каруца стана уморително.
— Стигаме ли вече? — за трети път попита Гарион.
— Има още време — отговори старецът. — Десет левги са дълъг път.
— Ходил съм там — каза Гарион, като се опита думите му да прозвучат
небрежно. — Разбира се, тогава бях малко хлапе и не си спомням много-много.
Но ми се стори, че е хубаво място.
Старецът сви рамене и каза:
— Село като село. — Вниманието му, изглежда, бе погълнато от други
неща.
Гарион, който се надяваше да накара стареца да се впусне в една от
своите истории, започна да задава въпроси.
— Защо нямаш име — прощавай, ако не е учтиво да питам.
— Аз имам много имена — отговори старецът и поглади бялата си брада. —
Почти толкова имена, какъвто е броят на годините ми.
— Аз пък имам само едно — отбеляза Гарион.
— Досега.
— Какво?
— Имаш само едно име досега — обясни старецът. — След време може да
придобиеш друго — или дори няколко. Някои хора натрупват имена след себе
си, докато годините се нижат. Понякога и имената се износват — също като
дрехите.
— Леля Поул те нарича Стария вълк — каза Гарион.
— Зная — отговори старецът. — Твоята леля Поул и аз се познаваме от
много отдавна.
— Защо те нарича така?
— Кой може да каже защо жена като твоята леля прави каквото и да било?
— Мога ли да наричам господин Улф*? — попита Гарион. Имената бяха
особено важни за момчето и фактът, че старият разказвач, изглежда, нямаше
никакво име, го притесняваше. Липсата на име правеше стареца незавършен,
различен от другите човешки същества.
[* Вълк (англ.) — Б.пр.]
За миг старецът го погледна сериозно, после избухна в смях.
— Господин Улф, а? Много подходящо. Знаеш ли, това име ми харесва
повече от всички, които съм получавал от години.
— Значи мога? — попита Гарион. — Искам да кажа, че мога да се обръщам
към теб с господин Улф?
— Да, Гарион. Много ми харесва.
— А сега би ли ми разказал някоя приказка, господин Улф?
Времето и разстоянието започнаха да се стопяват много по-бързо, щом
господин Улф започна да разказва на Гарион приказки за славни приключения и
подли предателства, извлечени от изпълнените с мрак безкрайни столетия на
гражданските войни в Арендия.
— Защо са такива арендите? — попита Гарион след една особено зловеща
история.
— Арендите са много благородни — отговори Улф, облегна се и небрежно
подръпна юздите с една ръка. — Благородството е белег, на който не може да
се разчита, тъй като то понякога кара хората да извършват различни неща без
видима причина.
— Рундориг е аренд — каза Гарион. — И понякога той... е, умът му не е
особено пъргав, разбираш какво искам да кажа.
— Това се дължи на благородството — отбеляза Улф. — Арендите
изразходват толкова много време, като се стремят да постъпват благородно,
че не им остава нито миг да мислят за други неща.
Изкачиха поредния хълм и видяха Горен Гралт. Къщичките от сив камък с
покриви от каменни плочи разочароваха Гарион, защото му се стори, че са
прекалено малки. Два пътя, побелели от гъста прах, се пресичаха в селото,
имаше и още няколко тесни, лъкатушещи улички. Къщите бяха квадратни и
солидни, но приличаха на играчки, подредени в долината под тях от някой
великан. Макар че беше лято, повечето планински върхове на назъбения
хоризонт бяха все още покрити със сняг.
Умореният кон тежко пристъпваше по нанадолнището, копитата му вдигаха
малки облачета прах. Скоро каруцата затрополи по калдъръмените улици към
центъра на селото. Селяните естествено си придаваха прекалена важност и не
обръщаха внимание на стареца и момчето — голяма работа, каруца от някаква
си ферма. Жените носеха рокли и островърхи шапки, а мъжете — жакети и меки
кадифени кепета. Израженията на всички бяха високомерни и излъчваха дори
презрение.
— Много са красиви, нали? — забеляза Гарион.
— Сигурно и те си мислят така — каза Улф и лицето му като че се
развесели. — Аз смятам, че вече е време да хапнем нещо, а ти?
Макар да не чувстваше глад преди старецът да спомене за ядене, Гарион
изведнъж усети, че е гладен като звяр.
— Къде ще отидем? — попита той. — Всички хора тук изглеждат
великолепни. Дали някой от тях ще позволи на непознати да седнат на
неговата маса?
Улф се засмя и разтърси звънтящата кесия, привързана към пояса му.
— Няма да си правим труда да се запознаваме с тях — отговори той. —
Има много места, където човек може да си купи храна.
Да си купи храна? Гарион никога не бе чувал подобно нещо. Всеки, който
се появеше пред портата на Фалдор, когато дойдеше време за хранене,
получаваше покана да седне на масата — това беше съвсем в реда на нещата.
Светът на селяните очевидно бе много различен от този във фермата на
Фалдор.
— Но аз нямам никакви пари — възрази момчето.
— Аз имам достатъчно и за двамата — увери го Улф и спря коня пред една
ниска постройка с табела, върху която бе нарисувана чепка грозде, увиснала
тъкмо над входната врата. Имаше и някакви знаци върху табелката, но Гарион
естествено не можеше да ги прочете.
— Какво означават тези знаци, господин Улф? — попита той.
— Означават, че вътре може да си купиш храна и някакво питие — каза
Улф и слезе от каруцата.
— Сигурно е прекрасно да можеш да четеш — прошепна Гарион, изпълнен с
копнеж.
Старецът го погледна видимо изненадан и попита с недоверие:
— Не можеш ли да четеш, момче?
— Никой не ме е учил — отговори Гарион. — Мисля, че Фалдор може да
чете, но никой друг във фермата не умее.
— Глупости — изсумтя Улф. — Ще поговоря с леля ти Поул за това. Тя се
отнася с пренебрежение към отговорностите си. Трябвало е да те научи още
преди години.
— Нима леля Поул може да чете? — попита Гарион изумено.
— Разбира се, че може — отговори Улф и поведе момчето към кръчмата. —
Според нея от това нямало полза, но двамата спорим по този въпрос от доста
години. — Старецът, изглежда, беше много разстроен от факта, че Гарион е
неграмотен.
Ала Гарион беше прекалено заинтересуван от опушената кръчма, за да
обърне внимание на това. Стаята беше обширна, тъмна, с нисък таван и
каменен под, застлан с тръстикови рогозки. Макар че не беше студено, в
средата гореше огън. Димът с полюляване се издигаше към комин, разположен
над огнището върху четири квадратни каменни колони. Лоени свещи капеха в
глинени паници, поставени на няколкото дълги зацапани маси, а във въздуха
се носеше неприятна миризма на вино и вкисната бира.
— Какво имате за ядене? — попита Улф един навъсен небръснат мъж с
престилка, изцапана с мазни петна.
— Печено месо — каза мъжът и посочи шиша, изтеглен в единия край на
огнището. — Онзиденшно. Бульонът е от вчера сутринта, а хлябът... е, няма и
седмица, откак е печен.
— Много добре — заяви Улф и седна. — За мен чаша от най-добрата ти
бира, а за момчето донеси мляко.
— Мляко? — възрази Гарион.
— Мляко — твърдо отвърна Улф.
— Имаш ли пари? — поинтересува се навъсеният мъж.
Улф разтърси кесията си и настроението на навъсения моментално се
пооправи.
— Защо този мъж там спи? — попита Гарион и посочи един селянин, който
хъркаше, сложил глава на масата.
— Пиян е — отговори Улф, без да удостои хъркащия дори с поглед.
— Не трябва ли някой да се погрижи за него?
— Той предпочита да не се занимават с него.
— Познаваш ли го?
— Зная някои неща — каза Улф. — И за него, и за мнозина като него. От
време на време и аз съм изпадал в подобно състояние.
— Защо?
— Навремето ми харесваше.
Печеното месо беше изсъхнало и прегоряло, бульонът беше рядък, а
хлябът — корав, но Гарион беше прекалено гладен, за да забележи това. Той
внимателно отопи чинията си, както го бяха учили, и зачака, докато господин
Улф свърши с втората си халба бира.
— Наистина великолепно — заяви момчето, не толкова защото бе убедено
във верността на думите си, а по-скоро за да каже нещо. Като цяло то
смяташе, че село Горен Гралт не е оправдало очакванията му.

— Е. — Улф сви рамене. — Селските кръчми са еднакви по целия свят.
Рядко съм виждал някоя, към която ще се затичам втори път. Ще тръгваме ли?
— Той остави на масата няколко монети — навъсеният мъж светкавично ги
грабна — и изведе Гарион сред ярката следобедна слънчева светлина.
— Хайде да намерим търговеца на подправки, както ни заръча леля ти
Поул — подхвана той. — А после ще потърсим къде да пренощуваме и ще намерим
конюшня за коня.
Отправиха се по улицата, като оставиха каруцата и коня край кръчмата.
Къщата на толнедранския търговец на подправки беше висока тясна
постройка на следващата улица. Двама мургави набити мъже в къси туники
стояха пред входа, до свиреп на вид черен кон със странно бронирано седло.
Наблюдаваха минувачите с тъпи погледи, без да проявяват интерес към тях.
Щом ги зърна, господин Улф спря.
— Какво има? — попита момчето.
— Тули — тихо отвърна Улф, вперил неумолим поглед в двамата мъже.
— Какво?
— Онези двамата са тули — отвърна старецът. — Те обикновено работят
като хамали за мургите.
— Какви са мургите?
— Те са от народа на Ктхол Мургос — лаконично поясни Улф. — Южни
ангараки.
— Онези, които сме победили в битката при Воу Мимбре? — попита Гарион.
— Какво правят тук?
— Мургите са се заели с търговия — навъсено каза Улф. — Не очаквах да
видя техен представител в толкова отдалечено село. По-добре да влезем.
Тулите ни видяха и може да им се стори странно, ако обърнем гръб и си
тръгнем. Стой близо до мен, момче, и не приказвай.
Минаха край яките мъже и влязоха в магазина на търговеца на подправки.
Толнедранецът беше слаб плешив мъж, с вързана на кръста кафява дреха,
която стигаше до пода. Той нервно мереше някакви пакетчета, пълни с прах с
остра миризма, и ги поставяше на тезгяха пред себе си.
— Добър ви ден — обърна се той към Улф. — Моля, имайте търпение. След
малко ще ви обърна внимание. — Търговецът приказваше с леко фъфлене, което
се стори на Гарион някак особено.
— Не бързам — отвърна Улф с хъхрещ, дрезгав глас. Гарион го погледна
изпитателно и с изненада откри, че разказвачът се е прегърбил и глупаво
кима.
— Виж какво искат — кратко нареди другият мъж в магазина. Той беше
тъмен плещест човек, облечен в плетена ризница, с къса сабя на кръста.
Скулите му бяха високи, а по лицето имаше няколко белега от рани, които му
придаваха свиреп вид. Погледът му изглеждаше остър и зъл, а в гласа му
звучеше груб и тежък чужд акцент.
— Не бързам — издърдори Улф с хъхрещия си глас.
— Моята работа ще отнеме доста време — каза мургът хладно. —
Предпочитам да не ме пришпорват, когато съм зает. Кажи на търговеца от
какво се нуждаеш, старче.
— Приемете моите благодарности — избърбори Улф. — Някъде бях приготвил
един списък. — Той глупаво започна да бърника по джобовете си. — Господарят
ми го написа. Надявам се, че можеш да го прочетеш, приятелю, защото аз не
умея. — Старецът намери списъка и го подаде на толнедранеца.
Търговецът го погледна и каза на мурга:
— Ще ни отнеме съвсем малко време.
Мургът кимна и се взря с непроницаем поглед в Улф, после в Гарион,
леко присви очи и изражението му се промени.
— Ти си хубаво момче — каза той на Гарион. — Как се казваш?
До този момент през целия си живот, Гарион винаги бе казвал истината,
но поведението на Улф му бе разкрило цял нов свят на измами и хитрини.
Някъде дълбоко в съзнанието си момчето сякаш чу предупредителни думи —
сдържан, спокоен глас, който го съветваше, че ситуацията е опасна и че той
трябва да предприеме нещо, за да се защити. Гарион се поколеба само миг,
преди да изрече своята първа съзнателно подготвена лъжа. Зяпна и лицето му
придоби израз на безкрайно тъпоумие.
— Рундориг, ваша светлост — измърмори той.
— Арендско име — каза мургът и присви още повече очи. — Не приличаш на
аренд.
Гарион само се облещи.
— Аренд ли си, Рундориг? — настоятелно продължи да пита мургът.
Гарион се намръщи, сякаш се мъчеше да проумее какво го питат, но умът
му работеше светкавично. Сдържаният глас му предложи няколко начина за
отговор.
— Баща ми беше аренд — отвърна накрая той. — Но майка ми е от Сендария
и хората разправят, че приличам на нея.
— Ти каза "беше" — бързо заговори мургът. — Значи баща ти е мъртъв, а?
— Осакатеното му лице беше напрегнато.
Гарион глупаво кимна.
— Сечеше едно дърво и то се стовари върху него — излъга той. — Беше
много отдавна.
Мургът внезапно загуби интерес.
— Вземи тази монета, момче — каза той и безразлично хвърли едно медно
петаче на пода в краката на Гарион. — Върху нея е изобразен ликът на бог
Торак. Може би тя ще ти донесе късмет — или поне малко повече ум.
Улф бързо се наведе, вдигна монетата... но онова, което даде на
Гарион, беше обикновено петаче от Сендария.
— Благодари на добрия господин, Рундориг — изхъхри той.
— Моите благодарности, почитаеми господине — каза Гарион и здраво
стисна петачето в юмрук.
Мургът сви рамене и погледна встрани. Улф плати на толнедранския
търговец за подправките и двамата с Гарион напуснаха магазина.
— Ти изигра опасно представление, момче — рече Улф, когато бяха
достатъчно далеч, за да не бъдат дочути от двамата тули.
— Стори ми се, че не искаш да узнаят кои сме — обясни Гарион. — Не бях
сигурен защо, но си помислих, че трябва да сторя същото. Погрешно ли
постъпих?
— Ти си много хитър — каза одобрително Улф. — Смятам, че успяхме да
измамим мурга.
— Защо смени монетата? — попита Гарион.
— Понякога монетите на ангараките не са онова, което изглеждат —
отвърна Улф. — По-добре да си нямаш работа с тях. Хайде да докараме коня и
каруцата. Чака ни дълъг път до фермата.
— Нали каза, че ще отседнем тук през нощта?
— Положението се промени. Ела, момче. Време е да тръгваме.
Конят беше много уморен и се движеше бавно по стръмния хълм на
излизане от Горен Гралт. Слънцето клонеше към залез.
— Защо не ми позволи да задържа петачето на ангараките? — упорито
продължи с въпросите си Гарион. Тази загадка все още го озадачаваше.
— На този свят има много неща, които изглеждат по един начин, а
всъщност представляват нещо съвсем друго — каза Улф някак мрачно. — Нямам
доверие в ангараките, а в мургите още по-малко. Смятам, че ще е добре, ако
никога не притежаваш предмет с образа на Торак.
— Но войната между запада и ангараките е завършила преди повече от
петстотин години — възрази Гарион. — Всички казват така.
— Не всички — отвърна Улф. — Сега вземи оная дреха от дъното на
каруцата и се завий. Леля ти никога няма да ми прости, ако простинеш.
— Добре, щом искаш — каза Гарион. — Но въобще не ми е студено и никак
не ми се спи. Ще ти правя компания, докато пътуваме.
— Това е добра разтуха, момче — рече Улф.
— Господин Улф — подхвана Гарион след известно време, — ти познаваше
ли баща ми и майка ми?
— Да — тихо отговори Улф.
— Баща ми също е мъртъв, нали?
— Боя се, че е така.
Гарион въздъхна дълбоко.
— Така си и мислех. Щеше ми се да ги познавам. Леля Поул казва, че съм
бил бебе, когато... — Момчето не можа да продължи. — Опитвал съм се да си
спомня майка си, но не мога.
— Ти беше много малък — отвърна Улф.
— Какви бяха те? — попита Гарион.
Улф почеса брадата си и каза:
— Обикновени хора. Толкова обикновени, че никой не би погледнал към
нито един от тях втори път.
Гарион се обиди от този отговор и възрази:
— Леля Поул казва, че майка ми била много красива.
— Беше.
— Тогава защо казваш, че е била обикновена?
— Тя не беше изтъкната или важна личност — отговори Улф. — Баща ти
също. Всеки, който ги видеше, оставаше с впечатлението, че са прости селски
хора — млад мъж с младата си съпруга и тяхното бебе — ето какво виждаха
всички. Или поне се предполага, че са виждали това.
— Не разбирам.
— Много е сложно.
— Какъв беше моят баща?
— Среден на ръст — каза Улф. — С тъмна коса. Много сериозен млад
човек. Аз го харесвах.
— Той обичаше ли майка ми?
— Повече от всичко на света.
— А мен?
— Естествено.
— И къде живеехме?
— В едно село — отвърна Улф. — Съвсем малко селце близо до планините,
далеч от главните пътища. Имахте къщичка в края на селото. Малка, но здрава
постройка. Баща ти сам я направи — той беше каменар. От време на време
спирах при вас, когато се озовавах в тази област. — Гласът на стареца
монотонно продължи да ниже думите, описвайки селото, къщата и двамата
млади, живели в нея с детето си. Гарион слушаше и дори не усети кога е
заспал.

Трябва да беше много късно, почти призори. Момчето усети в просъница
как го вдигат от каруцата и го отнасят нагоре по някакво стълбище. Старецът
беше изненадващо силен. Леля Поул също беше тук — Гарион я позна, без да
отваря очи. Около нея се носеше особено ухание, което той можеше да познае
дори и в стая, потънала в непроницаема тъмнина.
— Само го завий — тихо каза господин Улф на леля Поул. — Най-добре е
да не го будим.
— Какво се случи? — попита леля Поул. Гласът й беше също така тих като
този на стареца.
— В селото имаше един мург — в магазина на твоя търговец. Той започна
да разпитва и се опита да даде на момчето петаче от Ангарак.
— В Горен Гралт? Сигурен ли си, че е бил само мург?
— Не знам. Дори аз не мога с пълна сигурност да разгранича мург от
кролим.
— Какво стана с монетата?
— Успях да я взема. Дадох на момчето едно сендарско петаче вместо нея.
Ако този мург е бил кролим, ще му позволим да ме последва. Сигурен съм, че
ще мога да го мотая няколко месеца.
— Значи ще си тръгнеш? — Гласът на леля Поул прозвуча някак тъжно.
— Време е — отвърна Улф. — Точно сега момчето е на сигурно място тук,
а аз трябва да замина. Стават неща, за които трябва да се погрижа. Обзема
ме тревога, когато мургите започнат да се появяват в отдалечени места.
Върху нашите плещи лежи огромна отговорност и грижа, затова не бива да си
позволяваме да станем невнимателни.
— Дълго ли няма да се върнеш?
— Няколко години. Трябва да проуча много неща и да се срещна с много
хора.
— Ще ми липсваш — меко каза леля Поул.
Той се засмя.
— Сантименталност ли проявяваш, Поул? Не ти е в характера.
— Знаеш какво имам предвид. Не съм подходяща за тази задача, която ти
и другите ми възложихте. Какво зная за това как трябва да се възпитават
малки момчета?
— Справяш се добре — рече Улф. — Дръж момчето изкъсо и не му
позволявай да те докарва до истерия. И бъди внимателна — той лъже като най-
изпечен мошеник.
— Гарион да лъже? — Гласът й прозвуча изумено.
— Излъга мурга така добре, че дори аз се впечатлих.
— Гарион?
— Освен това започна да ми задава въпроси за своите родители — каза
Улф. — Какво си му разказвала за тях?
— Много малко. Само това, че са мъртви.
— Нека това бъде всичко засега. Няма смисъл да му разказваме неща, за
които все още не е дорасъл и няма да може да разбере.
Гласовете им продължиха да жужат, но Гарион отново потъна в дрямка,
пък и беше почти сигурен, че всичко, което чува, е просто сън.
Ала на следващата сутрин, когато се събуди, господин Улф го нямаше.

ГЛАВА 4

Сезоните отминаваха. Лятото узря и се превърна в есен, великолепието
на есента замря пред настъпващата зима, зимата неохотно се предаде пред
напора на пролетта, а пролетта разцъфна в ново лято. С отминаването на
сезоните годините изтичаха във вечността и Гарион неусетно стана по-голям.
Докато той растеше, другите деца се променяха и порастваха — всички с
изключение на Доруун, който, изглежда, бе обречен да бъде нисък и мършав
цял живот. Рундориг избуя като млада фиданка и догони по ръст мъжете във
фермата. Зубрет, разбира се, не стана толкова висока, но пък порасна по
друг начин, за който момчетата смятаха, че е много интересен.
В ранната есен, тъкмо преди четиринадесетия рожден ден на Гарион, той
едва не се прости с живота си. В отговор на някакъв първичен инстинкт,
какъвто изпитват всички деца — ако имат на разположение езеро и достатъчно
греди, — това лято момчетата построиха сал. Салът не беше нито много голям,
нито добре направен, освен това проявяваше склонност да потъва от едната
страна, ако тежестта върху него бе неравномерно разпределена, пък и често
му се случваше да се разпада в най-неочаквани моменти.
Съвсем естествено именно Гарион се качи върху това странно средство за
плаване — за да се изфука — в този прекрасен есенен ден, когато салът
внезапно реши да приеме състоянието отпреди сглобяването си. Всичките
въжета се развързаха, а гредите заплуваха коя накъдето си иска.
Гарион усети опасността в последния момент и направи отчаян опит да се
изтласка с пръта към брега, но с бързането си само ускори разпадането на
сала. Внезапно осъзна, че стои върху една-единствена греда и върти ръце
като крила на вятърна мелница, за да запази равновесие. Очите му, отчаяно
търсещи помощ, обходиха блатистия бряг. На склона на хълма, зад гърбовете
на другарите си, забеляза познатата фигура на мъжа върху черния кон. Мъжът
носеше тъмна дреха и с блеснали очи наблюдаваше бедственото положение, в
което бе изпаднало момчето. После отвратителната греда се завъртя под
краката на Гарион, той се олюля и шумно цопна във водата.
За нещастие в обучението на Гарион не бяха включени уроци по плуване и
макар че водата не беше особено дълбока, дълбочината беше достатъчна, та
човек, който не умее да плува, да се удави.
Дъното на езерото беше много неприятно — тъмна, оплетена с водорасли
тиня, населена с жаби, костенурки и една змиорка с особено отблъскващ вид,
която изпълзя като змия, когато Гарион заседна като потъващ камък сред
треволяка и водораслите. Гарион се напрегна, глътна вода и се оттласна с
крака към повърхността. Издигна се от глъбините като събудил се кит, пое
забързано няколко пъти дъх, от устата му изскочиха пръски и тогава чу
писъците на другарите си. Тъмната фигура на склона не беше помръднала и в
един-единствен миг всички подробности от този ярък следобед се запечатаха в
съзнанието на Гарион. Той даже забеляза, че макар ездачът да се намира на
открито под бляскавата светлина на есенното слънце, нито мъжът, нито конят
хвърлят някаква сянка. И докато умът му се стремеше да проумее това
невъзможно явление, той още веднъж потъна към мрачното дъно.
Докато се бореше с водата и усещаше, че се дави, му хрумна, че ако
успее да се оттласне към гредата, може би ще му се удаде да я сграбчи и да
заплува с нея. Той отпъди една жаба, която го гледаше стреснато, и отново
изплува нагоре. Стигна до повърхността, за нещастие, точно под гредата,
удари си главата и пред очите му се появиха ярки кръгове светлина, в ушите
му избухна гръм и той потъна, прекратил борбата, към водораслите, които
сякаш протегнаха тънките си стъбла към него.
В този момент се появи Дурник. Гарион почувства, че някой грубо го
тегли за косата към повърхността, после го повлякоха към брега, пак за този
удобен за хващане атрибут. Мощните удари на Дурник разбиваха водата на
капчици. Ковачът издърпа момчето, което почти бе загубило съзнание, на
твърдия бряг, обърна го по гръб и го натисна с крак няколко пъти, за да
изкара водата от белите му дробове.
Ребрата на Гарион изпращяха.
— Достатъчно, Дурник — задъхано прошепна момчето.
То се надигна и кръвта от раната на главата му незабавно потече към
очите му. Гарион я изтри и се огледа за тъмния ездач, който нямаше сянка,
но фигурата беше изчезнала. Момчето се опита да стане, ала светът внезапно
се завъртя около него и то загуби съзнание.
Събуди се в леглото си. Главата му беше превързана. Леля Поул стоеше
край леглото му. Очите й искряха.
— Ти, глупаво момче! — извика тя. — Какво правеше на езерото?
— Плувах със сал — отговори Гарион, като се опита да придаде на думите
си съвсем обикновено звучене.
— Плувал си със сал? — каза тя. — Със сал? И кой ти разреши?
— Ами... — несигурно започна той. — Ние просто...
— Вие просто какво?
Той я погледна безпомощно.
И изведнъж тя го прегърна и го притисна към гърдите си, като едва не
го задуши.
За миг Гарион си помисли дали да не й съобщи за странната фигура без
сянка, която го бе наблюдавала как се дави в езерото, ала сдържаният глас в
съзнанието му, който понякога разговаряше с него, му каза, че времето за
това все още не е дошло. Той, изглежда, бе узнал по някакъв начин, че
връзката между него и мъжа на черния кон е нещо твърде лично, че непременно
ще дойде време, когато те ще се изправят един срещу друг в някакъв двубой
на волята или на делата. Ако сега заговореше за този мъж с леля Поул, щеше
да я въвлече в тази тайна, а Гарион не желаеше това. Не бе съвсем сигурен
защо, ала беше убеден, че тъмната фигура е враг, и макар че тази мисъл
будеше страх, тя беше и много вълнуваща. Не ставаше въпрос дали леля Поул
може да се справи с този непознат. Гарион знаеше, че ако тя стори това, той
ще загуби нещо лично свое и поради някаква причина — особено важно. Затова
не каза нищо.
— Наистина не беше чак толкова опасно, лельо Поул — измърмори той
неубедително. — Тъкмо усетих, че почвам да се уча да плувам, и всичко щеше
да бъде наред, ако не си бях ударил главата в гредата.
— Но си я ударил. — изтъкна тя.
— Ами да, но не беше чак толкова сериозно. Щях да дойда на себе си
след минута-две.
— При тези обстоятелства не съм сигурна дали си щял да имаш на
разположение минута-две — рязко заяви тя.
— Е... — Той се поколеба и реши да изостави този въпрос.
Това събитие сложи край на свободата на Гарион, защото леля Поул я
ограничи в пределите на кухнята. В ума му незабавно се запечати всяка
вдлъбнатинка и драскотина върху всяка тенджера. Той мрачно пресмяташе, че
измива всичките тенджери по двадесет и един пъти седмично. Потънала в
някакъв привиден прилив на пълно безредие, леля Поул изведнъж се оказа
неспособна дори да сложи водата да кипне, без да изцапа най-малко три или
четири тенджери, а Гарион трябваше да търка всичките мръсни съдове. Той
ненавиждаше това занимание и съвсем сериозно започна да обмисля
възможността за бягство.
С напредването на есента времето започна да се влошава, другите деца
също бяха повече или по-малко ограничени и не можеха да излизат извън двора
на фермата, затова положението стана по-търпимо. Рундориг естествено вече
съвсем рядко играеше с тях, понеже неговият ръст беше благоприятна
предпоставка все по-често да му възлагат да върши какво ли не.
Когато успееше, Гарион се изплъзваше и отиваше при Доруун и Зубрет,
ала скачането в сеното на плевника и безкрайните гоненици в конюшните и
хамбарите вече не ги развличаха. Те бяха достигнали възраст и ръст, които
привличаха вниманието на големите, които твърде бързо откриваха подобно
лентяйство и изнамираха разни задачи, с които да запълнят времето им. Най-
често младежите се спотайваха на някое уединено място и просто разговаряха
— с други думи, Гарион и Зубрет просто седяха и слушаха безконечното
дърдорене на Доруун. Това дребно чевръсто момче, така неспособно да мълчи,
както не му се удаваше да застане мирно, изглежда, можеше да приказва с
часове за най-незначителни неща.
— Какъв е този знак на ръката ти, Гарион? — запита Зубрет един
дъждовен ден, като прекъсна безкрайното дърдорене на Доруун.
Гарион погледна идеално кръглото бяло петно на дясната си длан.
— Аз също съм го забелязал — заяви Доруун, като бързо смени темата по
средата на изречението. — Но Гарион порасна в кухнята, нали, Гарион?
Белегът вероятно е на място, където се е изгорил, докато е бил малък — хей
така — протегнал е ръка, преди някой да успее да го спре, и я е лепнал
върху нещо горещо. Обзалагам се, че леля му Поул се е ядосала, нали я
знаете, че много бързо се ядосва, й сигурно...

— Той винаги си е бил там — отвърна Гарион и прокара левия си
показалец по контурите на петното. В действителност никога по-рано не го
беше разглеждал подробно. Белегът покриваше цялата му длан и имаше лек
сребрист блясък.
— Може би е белег от рождение — предположи Зубрет.
— Обзалагам се, че е точно това — бързо заговори Доруун. — Веднъж
видях един човек с голямо лилаво петно на бузата — един от каруцарите,
които идват да приберат репите през есента — както и да е, белегът се бе
разпрострял върху цялата половина от лицето му и аз си помислих, че е
участвал в ужасно сбиване — нали знаете, че каруцарите винаги се бият, — но
тогава забелязах, че всъщност не е синина, ами — точно както каза Зубрет —
беше си белег от рождение.
Същата вечер, след като се бе приготвил за лягане, Гарион попита леля
си.
— Какъв е този белег, лельо Поул? — И вдигна ръката си с дланта
нагоре.
Тя вдигна поглед, без да спира да реши дългата си черна коса.
— Не е нещо, за което трябва да се тревожиш.
— Аз не се тревожа — рече той. — Просто се чудя какво е. Зубрет и
Доруун смятат, че е белег от рождение. Така ли е?
— Да, нещо подобно — отговори леля Поул.
— Ами някой от моите родители имал ли е същия белег?
— Баща ти. Той се предава в твоето семейство от много години насам.
Внезапно странна мисъл проблесна в ума на Гарион. Без да знае защо,
той протегна ръка и докосна белия кичур върху челото на леля си.
— Като този бял кичур в твоята коса ли?
Усети моментно изтръпване в ръката си и изведнъж като че някакъв
прозорец се отвори в ума му. Обхвана го чувството, че безброй години
прелитат край него като огромно море от тежки, люлеещи се облаци, а след
това — по-остро от всякакъв нож, душата му бе разтърсена от усещане за
безброй пъти повторена загуба и скръб. После, като че това се бе случило
наскоро, се появи неговото собствено лице — а зад него още много лица:
стари, млади, царствени или съвсем обикновени, и зад всички тях — вече не
така глупаво, както понякога изглеждаше — се показа лицето на господин Улф.
Ала повече от всичко друго наоколо владееше осъзнатото усещане за неземна,
нечовешка мощ, за непобедима воля.
Леля Поул, като че обзета от пристъп на разсеяност, отмести главата си
встрани.
— Не така, Гарион — каза тя и прозорецът в ума му се затвори.
— Какво беше това? — попита той, изгарян от любопитство и желание
отново да отвори прозореца.
— Просто трик — отвърна тя.
— Покажи ми как го правиш.
— Рано е, скъпи ми Гарион — рече тя и взе лицето му между дланите си.
— Рано е. Все още не си готов. Лягай да спиш.
— Ти ще стоиш ли при мен? — попита той, кой знае защо, уплашено.
— Винаги ще бъда при теб — отвърна тя и го зави. След това продължи да
сресва дългата си, гъста коса, напявайки странна песен с дълбокия си
мелодичен глас. Момчето заспа.
След тази вечер дори самият Гарион не можеше твърде често да вижда
белега на дланта си. Изведнъж му се струпа толкова черна работа, че не само
ръцете му, но и цялото му тяло бе вечно мръсно.
Най-важният празник в Сендария — а и в останалите западни кралства —
беше Ерастид. Той ознаменуваше деня, отминал преди цяла вечност, когато
седмината Богове съединили ръцете си, за да създадат света, произнасяйки
една-единствена дума. Ерастид се празнуваше в средата на зимата и понеже
през този сезон във фермите нямаше много работа, прекрасното празненство
протичаше цели две седмици с пирове, подаръци, многобройни украшения в
трапезарията и скромни обреди във възхвала на Боговете. Последните, разбира
се, бяха следствие от набожността на Фалдор. Фермерът, най-обикновен човек,
въобще не хранеше илюзии, че неговите чувства се споделят от хората му, ала
си мислеше, че някакъв вид външна проява на благочестие подхожда на
празника и понеже беше добър господар, всички с радост изпълняваха
желанието му.
За нещастие през този сезон омъжената дъщеря на Фалдор, Анхелда, и
нейният съпруг Айлбриг правеха своето редовно посещение във фермата, което
им позволяваше да не скъсат съвсем отношенията си с нейния баща. Анхелда не
възнамеряваше да застраши наследството, което очакваше от баща си, чрез
проява на пренебрежение към него. Но нейните визити бяха истинско изпитание
за Фалдор, който се отнасяше към прекалено натруфения и надменен съпруг на
своята дъщеря — дребен служител в столицата Сендар — с едва скрито
презрение.
Тяхното пристигане обаче съвпадаше с началото на празника Ерастид и
затова, макар че никой не се интересуваше лично от тях, появата им винаги
бе приветствана с известна доза въодушевление.
Времето тази година беше особено лошо — дори за Сендария. Дъждовете
започнаха рано и скоро бяха последвани от валежи от лепкав сняг — не
пухкавата, бляскава прах, каквато идваше по-късно през зимата, а влажна
лапавица, която постоянно се топеше. За Гарион, чиито задължения в кухнята
го възпираха да се присъедини към предишните си другари от игрите в тяхната
традиционна предпразнична треска на изпълнено с възбуда очакване,
наближаващият празник изглеждаше някак си скучен и безинтересен. Той тъжеше
за дните от доброто старо време, често въздишаше със съжаление и се мотаеше
в кухнята като някакъв унил златокос облак.
Дори традиционната украса на трапезарията за празника тази година му
изглеждаше безвкусна. Боровите клонки, които украсяваха гредите на тавана,
изглеждаха недостатъчно зелени, а бляскавите ябълки, завързани за тях, бяха
малки и положително им липсваше руменина. Гарион продължи да въздиша, сякаш
с удоволствие отдаден на навъсеното си униние.
Леля Поул обаче съвсем не беше впечатлена от това и отношението й беше
категорично лишено от съчувствие. Както обикновено тя докосна челото му, за
да провери дали няма треска, а после го натъпка с отвара с най-
отвратителния вкус на света. След тази случка Гарион стана особено
внимателен, изпадаше в униние само насаме и въздишаше много по-тихо.
Ироничната потайна част от неговия ум съвсем делово го информираше, че се
държи глупаво, но Гарион предпочиташе да не се вслушва в съветите й. Гласът
в ума му беше много по-стар и по-умен от него, но изглеждаше решен да се
възползва от всичките удоволствия, които предлагаше животът.
Сутринта преди празника един мург и петима тули се появиха в каруца
пред портата на фермата и помолиха да се срещнат с Фалдор. Гарион, който
отдавна беше научил, че никой не обръща внимание на едно момче, а също
така, че много интересни неща могат да бъдат дочути, ако човек си намери
място, където до ушите му случайно долитат думи от разни разговори, се зае
с някаква дребна, маловажна работа край портата.
Мургът, чието лице бе обезобразено от белези почти както лицето на
онзи в Горен Гралт, важно се разположи на капрата на каруцата. Плетената му
ризница прозвънтяваше всеки път, когато той направеше някакво движение.
Носеше черна дреха с качулка и сабята му се виждаше добре. Очите му
непрекъснато се движеха, сякаш за да запомнят всяка подробност наоколо.
Тулите, обути в кални плъстени ботуши и наметнали тежки пелерини, се
подпираха незаинтересовано на каруцата и проявяваха явно безразличие към
свирепия вятър, който върлуваше из покритото със сняг поле.
Фалдор, облечен в своя най-нов жакет — все пак беше Ерастид — прекоси
двора, следван по петите от Анхелда и Айлбриг.
— Добро утро, приятелю — каза Фелдор на мурга. — Желая ви весел
Ерастид.
Мургът изсумтя.
— Ако правилно съм разбрал, вие сте фермерът Фалдор? — попита той с
глас, в който се долавяше тежък чужд акцент.
— Да, аз съм — отговори Фалдор.
— Разбрах, че имате подръка значителен брой хубаво опушени бутове.
— Прасетата се охраниха добре тази година — скромно отвърна Фалдор.
— Купувам ги — заяви мургът и разтърси кесията си.
Фалдор се поклони и каза:
— Това ще бъде първото нещо, което ще свършим утре сутринта.
Мургът се облещи.
— Това е благочестиво домакинство — обясни Фалдор. — Ние не ще обидим
боговете като нарушим светостта на Ерастид.
— Татко — заговори отсечено Анхелда, — не бъди глупав. Този благороден
търговец е изминал дълъг път, за да сключи сделка с теб.
— Не и на Ерастид — заяви упорито Фалдор. Издълженото му лице запази
непреклонния си израз.
— В Сендар — подхвана Айлбриг със своя твърде пронизителен носов глас
— не позволяваме на вярата да пречи на търговията.
— Тук не е Сендар — каза решително Фалдор. — Това е фермата на Фалдор,
а във фермата на Фалдор на Ерастид не се работи и не се сключват сделки.
— Татко! — възрази Анхелда. — Благородният търговец има злато. Злато,
татко, злато!
— Повече не желая да слушам за това — обяви Фалдор и той се обърна към
мурга. — Вие и вашите слуги сте добре дошли на нашето тържество, приятелю.
Можем да ви осигурим стаи за нощуване и обещавам, че ще ви нагостим с най-
хубавата вечеря в цяла Сендария. Ще имате възможност да почетете Боговете
на този свят ден. Никой човек не става по-беден, ако изпълни своите
религиозни задължения.
— Ние в Ктхол Мургос не зачитаме този празник — студено заяви мъжът с
обезобразеното лице. — Както казва благородната дама, аз съм изминал дълъг
път, за да сключа сделка, и нямам време за губене. Сигурен съм, че в тази
област има и други фермери, които разполагат със стока, каквато търся.
— Татко! — изплака Анхелда.
— Аз познавам съседите си — тихо каза Фалдор. — Боя се, че днес
късметът ви няма да проработи. Спазването на днешния празник е неотменна
традиция в този край.
Мургът размисли за миг, после измърмори:
— Може да стане както казвате. Ще приема поканата ви при условие, че
утре сутринта сключим сделката колкото е възможно по-рано.
Фалдор се поклони.
— Ще бъда на вашите услуги утре при появата на първите искрици на
зората, щом желаете така.
— Да го считаме за уредено тогава — каза мургът и слезе от каруцата.
Пиршеството, както винаги, щеше да се състои в трапезарията. Готвачите
в кухнята и половин дузина помощници, извикани специално за този ден,
тичаха от кухнята до трапезарията и носеха печено месо, от което се
издигаше пара, задушени свински бутове и печени гъски, все още съскащи от
топлината на огъня — и всичко живо трепереше от острия като бич език на
леля Поул. Докато се бореше с едно огромно говеждо филе, Гарион кисело
отбеляза, че забраната на Фалдор да не се работи в деня на Ерастид не важи
за кухнята.
След известно време всичко беше готово. Масите се огъваха под тежестта
на гозбите, огньовете в огнищата ярко пламтяха, дузини свещи изпълваха
трапезарията със златиста светлина, факлите искряха върху поставките си на
каменните колони. Хората на Фалдор, облечени в най-новите си дрехи, един
подир друг влизаха в трапезарията и устите им се пълнеха със слюнка в
очакване на пиршеството.
Когато всички се настаниха по местата си, Фалдор се изправи.
— Скъпи приятели — заговори той и вдигна халбата си. — Посвещавам това
тържество на Боговете.
— На Боговете — извикаха всички като един и почтително станаха.
Фалдор отпи няколко глътки и всички го последваха.
— Чуйте ме, о, Богове — започна да се моли той. — Най-смирено ви
благодарим за щедростта на нашия прекрасен свят, който сте сътворили на
този ден. Ние посвещаваме себе си на вас и ще ви служим и през следващата
година. — Той се огледа за миг, като че ли искаше да каже още нещо, после
седна на мястото си. Фалдор се трудеше усърдно много часове, за да съчини
специални слова за случаи като този, но мъчителното усилие да ги произнесе
пред толкова хора неизменно заличаваше всички думи, които така внимателно
бе подготвял в ума си. Ето защо словата му винаги бяха много искрени и
много кратки.
— Яжте, скъпи приятели — покани ги той. — Не оставяйте храната да
изстине.
И те започнаха да се хранят. Анхелда и Айлбриг, които се присъединиха
към тях единствено тази вечер и то по настояването на Фалдор, посветиха
усилията си по поддържането на разговора с мурга, тъй като той беше
единственият в стаята, който заслужаваше тяхното внимание.
— От много време обмислям възможността да направя посещение в Ктхол
Мургос — надуто заяви Айлбриг. — Не сте ли съгласен с мен, скъпи търговецо,
че по-интензивните контакти между изтока и запада са начин да се преодолеят
взаимните подозрения, които така помрачаваха нашите връзки в миналото?
— Ние, мургите, предпочитаме да не установяваме контакти — лаконично
отговори мъжът с обезобразеното лице.
— Но вие сте тук, приятелю — изтъкна Айлбриг. — Нима това не доказва,
че по-интензивните контакти могат да се окажат ползотворни?
— Аз съм при вас по задължение — каза мургът. — Не съм дошъл по тези
земи, защото го желая. — Той огледа помещението и се обърна към Фалдор. —
Значи всичките твои хора са тук?

— Да, нито един не липсва — отговори му фермерът.
— Казаха ми, че наоколо се мотаел някакъв старец — с бяла коса и бяла
брада.
— Не и при мен, приятелю — каза Фалдор. — Самият аз съм най-
възрастният тук, а както виждаш, косата ми още не е съвсем бяла.
— Един от моите съотечественици срещнал този старец преди няколко
години — подхвана мургът. — Със стареца имало и някакво арендско момче —
Рундориг, така се казвало, ако не се лъжа.
Гарион, който седеше на съседната маса, наведе лице над чинията си и
заслуша така напрегнато, та му се стори, че ушите му порастват.
— При мен работи едно момче на име Рундориг — каза Фалдор. — Високият
момък хей там, в края на онази маса.
— Не — отвърна мургът, вперил проницателния си поглед в Рундориг. —
Това не е момчето, което ми беше описано.
— Това име е често срещано сред арендите — предположи Фалдор. —
Сигурно твоят приятел е срещнал хора от друга ферма.
— Сигурно — съгласи се мургът. — Този бут е прекрасен — смени темата
той и посочи чинията си с върха на камата, която използваше като прибор за
хранене. — Онези, които държиш в зимника, опушените, със същото качество ли
са?
— О, не, скъпи търговецо! — засмя се Фалдор. — Няма така лесно да ме
излъжеш да приказваме за сделки на този свят ден.
Мургът се усмихна за миг. Изражението, което се появи на
обезобразеното му лице, беше странно.
— Е, човек винаги може да опита — заяви той. — Но във всеки случай бих
желал да направя комплимент на вашия готвач.
— Комплименти за теб, госпожо Поул — каза Фалдор, като леко извиси
глас. — Нашият приятел от Ктхол Мургос намира, че готвиш превъзходно.
— Благодаря му за похвалата — отвърна някак хладно леля Поул.
Мургът я погледна и очите му леко се разшириха, като че ли я бе
разпознал.
— Великолепно ядене, уважаема госпожо — каза той и направи едва
забележим поклон в нейна посока. — Във вашата кухня стават направо магии.
— Не — отвърна тя и лицето й внезапно придоби много надменен израз. —
Не магии. Готвенето е изкуство, което всеки може да овладее с търпение.
Магията е нещо съвсем различно.
— Но магьосничеството също е изкуство, уважаема госпожо — заяви
мургът.
— Мнозина смятат така — отвърна леля Поул. — Но истинските магии идват
от сърцето и не се получават в резултат на чевръсти пръсти, които успяват
да излъжат окото.
Мургът я изгледа, лицето му се обтегна безмилостно, но тя посрещна
погледа му със стоманени очи. Гарион почувства, че между тях преминава
нещо, което няма никаква връзка с думите им — някакво предизвикателство,
витаещо във въздуха. Мургът отклони погледа си, сякаш уплашен да отвърне на
предизвикателството.
Вечерята приключи и дойде време за неголямата процесия, с която по
традиция се отбелязваше Ерастид. Седмина по-стари ратаи, които се бяха
измъкнали неусетно по-рано, се появиха на входната врата, облечени в дълги
дрехи с качулки. Бяха сложили боядисани маски, които представляваха
образите на Боговете. Костюмите бяха стари и смачкани — нали цяла година
бяха стояли сгънати на тавана в къщата на Фалдор. С бавни стъпки
маскираните фигури влязоха в трапезарията и се наредиха край масата, където
седеше Фалдор. Всеки един каза няколко думи, като по този начин разкри кой
Бог олицетворява.
— Аз съм Алдур — прозвуча иззад маската гласът на Кралто. — Богът,
който живее сам. Аз заповядвам да се роди този свят.
— Аз съм Белар — долетя друг познат глас иззад втората маска. — Богът
Мечка на Алорните. И аз заповядвам да се роди този свят.
По своя ред минаха Чалдан, Иса, Недра, Мара, докато се появи
последната фигура, която, за разлика от другите, беше облечена в черно, а
маската й беше направена от стомана, вместо от дърво.
— Аз съм Торак — глухо отекна гласът на Дурник иззад маската. — Богът
Дракон на ангараките. И аз заповядвам да се роди този свят.
Внезапно движение привлече погледа на Гарион и той веднага го проследи
с очи. Мургът бе покрил лице с ръцете си в странен, почти церемониален
жест. Зад него петимата тули трепереха. Лицата им бяха станали пепеляви.
Седемте фигури пред масата на Фалдор съединиха ръцете си.
— Ние сме Богове — извикаха те в един глас. — Ние заповядаме да се
роди този свят.
— Слушайте думите на Боговете — извика Фалдор. — Боговете са добре
дошли в къщата на Фалдор.
— Боговете дават своята благословия на къщата на Фалдор — отвърнаха
седмината. — И на всички хора, събрани тук.
После се обърнаха и бавно, както бяха дошли, напуснаха трапезарията.
Дойде редът на подаръците. Всички бяха обхванати от възбуда, защото
подаръците бяха от Фалдор и добрият фермер дълго бе умувал какъв е най-
подходящият подарък за всеки един от неговите хора. Нови ризи, панталони,
рокли и обувки се виждаха навсякъде, но тази година Гарион бе опиянен от
радост, когато отвори малко, завито с плат вързопче и намери в него изящна,
скрита в красива ножница кама.
— Той вече е почти мъж — обясни Фалдор на леля Поул. — А мъжът винаги
има нужда от добър нож.
Гарион естествено незабавно изпробва острието на подаръка си и веднага
успя да се пореже.
— Е, тъкмо това трябваше да се очаква — рече леля Поул, но дали
приказваше за раната, за самия подарък, или за това, че Гарион е пораснал,
така и не можа да се разбере.
На следващата сутрин мургът купи свинските бутове и си замина заедно с
петимата тули. След няколко дни Анхелда и Айлбриг опаковаха багажа си и
поеха обратния път към град Сендар, а фермата на Фалдор се върна към
обичайния си начин на живот.
Зимата продължи. Снегът затрупа всичко, после се стопи и пролетта
отново дойде, както винаги. Единственото събитие, което направи тази пролет
по-различна от всички останали, бе пристигането на Брил, новия ратай. Един
от по-младите работници се беше оженил, после нае малък земеделски имот
наблизо и напусна фермата, натоварен с полезни подаръци и съвети от Фалдор
как да устрои живота си като женен човек. Брил беше нает на негово място.
Според Гарион Брил беше определено неприятна добавка към фермата.
Туниката и панталоните на мъжа бяха кърпени и изцапани с петна. Черната
коса и рядката му брада бяха сплъстени, очите му бяха разногледи, той беше
навъсен, саможив човек, вечно мръсен. Около него се носеше кисела миризма
на стара пот, отблизо направо непоносима. След няколко опита да го заговори
Гарион се отказа и започна да го отбягва.
Но момчето откри други неща, които запълниха времето му тази пролет и
последвалото я лято. Макар че досега приемаше Зубрет по-скоро като пречка в
игрите, отколкото като истински другар, Гарион съвсем внезапно започна да я
забелязва. Винаги бе осъзнавал, че тя е хубава, но преди идването на
пролетта този факт беше съвсем маловажен и той предпочиташе компанията на
Рундориг и Доруун. Сега положението се промени. Откри, че другите две
момчета също са започнали да й обръщат повече внимание, и за пръв път в
живота си започна да чувства събуждането на ревността.
Зубрет, разбира се, безобразно флиртуваше и с тримата и с
положителност сияеше от щастие, когато те си хвърляха свирепи погледи в
нейно присъствие. Задълженията на Рундориг го задържаха по-голямата част от
времето в полето, ала Доруун представляваше сериозна грижа за Гарион. Той
стана твърде нервен и често започна да си намира извинения, за да се
измъкне на двора, където проверяваше дали Доруун и Зубрет не са заедно
насаме.
Собствената му тактика беше очарователно проста — Гарион прибягна до
подкупване. Зубрет като всички малки момичета обичаше бонбони, а Гарион
имаше достъп до цялата кухня и скоро двамата установиха следното
споразумение: Гарион крадеше бонбони от кухнята за своята приятелка с коси
с цвета на слънчев лъч и в замяна тя му позволяваше да я целуне. Може би
нещата щяха да отидат още по-далеч, ако един ярък летен следобед леля Поул
не ги бе хванала в разгара на подобна размяна, уединени в сеното в
плевника.
— Стига толкова — твърдо обяви тя от вратата.
Гарион виновно се дръпна от Зубрет.
— Нещо ми беше паднало в окото — бързо излъга Зубрет. — Гарион се
опитваше да го извади.
Гарион мълчеше. Лицето му се заливаше в плътна, яростна руменина.
— Наистина ли? — рече леля Поул. — Много интересно. Ела с мен, Гарион.
— Аз... — почна той.
— Тръгвай, Гарион.
С това се сложи край на историята с бонбоните. От този ден насетне
времето на Гарион беше изцяло заето в кухнята, а леля Поул, изглежда,
непрекъснато го държеше под око. Той дълго време се чудеше какво да прави и
отчаяно се тревожеше за Доруун, който сега изглеждаше противно самодоволен,
но леля Поул не намали бдителността си и Гарион си остана в кухнята.

В средата на есента, когато листата загубиха зеления си цвят и вятърът
ги обрули от дърветата като червено-златен сняг, когато вечерите станаха
хладни, а димът от комините във фермата на Фалдор се издигаше, тънък и син,
направо към студените звезди по лилавото небе, се върна Улф. Един ветровит
следобед той се появи на пътя под ниско надвисналото есенно небе, окапалата
шума се въртеше около нозете му, а огромната му тъмна пелерина плющеше на
вятъра.
Гарион, който сипваше помията от кухнята на прасетата, го забеляза и
изтича да го посрещне. Старецът изглеждаше мръсен след дългия път и много
уморен, лицето му под сивата качулка беше безрадостно. Обичайното му
лекомислено и бодро поведение бе заменено от мрачно настроение. Гарион
никога не го беше виждал такъв.
— Гарион — каза Улф вместо поздрав, — виждам, че си пораснал.
— Минаха пет години — отговори Гарион.
— Нима изтече толкова много време?
Гарион кимна и закрачи до своя приятел.
— Всички ли са добре?
— О, да — каза Гарион. — Всичко си е същото. С изключение на това, че
Брелдо се ожени и напусна фермата, а старата кафява крава умря миналото
лято.
— Помня кравата — подхвърли Улф, после добави: — Трябва да говоря с
леля ти Поул.
— Днес тя не е в добро настроение — предупреди го Гарион. — По-добре
ще е, ако отдъхнеш в някой от хамбарите. Ще ти донеса нещо за хапване и
пийване.
— Ще трябва да рискуваме и да изтърпим лошото й настроение — отговори
Улф. — Онова, което имам да й казвам, не може да чака.
Минаха през портата, прекосиха двора и стигнаха до вратата на кухнята.
Леля Поул ги чакаше.
— Пак ли? — язвително изрече ти, сложила ръце на кръста си. — Кухнята
ми все още не се е съвзела от последното ти посещение.
— Господарке Поул — започна Улф и се поклони, после изведнъж направи
нещо странно — пръстите му очертаха малка сложна фигура във въздуха пред
гърдите му. Гарион беше съвсем сигурен, че този жест не е предназначен за
неговите очи.
Очите на леля Поул леко се разшириха, после се стесниха. Лицето й
помрачил.
— Откъде знаеш... — започна тя, после внезапно се обърна към момчето.
— Гарион, трябват ми моркови. Вземи лопата и кофа и ми извади малко от
градината зад кухнята.
— Но... — възрази той, но после, разтълкувал добре изражението й,
веднага излезе.
Взе лопата и кофа от близкия навес и се приближи до кухненската врата.
Подслушването естествено не беше добър навик и се считаше за върховна
проява на лошо възпитание, но Гарион отдавна бе стигнал до заключението, че
когато го отпращат някъде, разговорът непременно е интересен и по всяка
вероятност се отнася конкретно до него. За кратко време му се наложи да се
бори със съвестта си против тази постъпка, но след като не видя какво лошо
би могло да последва от нея — докато той не издава нищо от онова, което е
чул, — съвестта му загуби битката с любопитството.
Слухът на Гарион беше много остър, ала все пак му бяха необходими
няколко мига, докато съумее да различи двата познати гласа сред другите
звуци в кухнята.
— Той няма да остави никаква следа — каза леля Поул.
— Няма — отвърна Улф. — Но самият предмет ще остави следи, които аз
мога да уловя. Мога да го следвам така лесно, както лисицата умее да намира
следите на заека.
— И къде ще го занесе? — попита жената.
— Кой може да каже? Неговият ум е затворен за мен. Предполагам, че ще
се насочи на север към Боктор. Оттам е най-краткият път до Гар ог Надрак.
Той ще узнае, че го преследвам, и ще иска да отиде в земите на ангараките
колкото е възможно по-скоро. Кражбата няма да бъде завършена изцяло, докато
се намира в земите на Западните кралства.
— Кога се случи това?
— Преди четири седмици.
— Може би вече се намира в кралствата на ангараките.
— Едва ли. Пътят е дълъг. Но дори да е там, ще трябва да го проследя.
Ще имам нужда от твоята помощ.
— Не мога да дойда. Трябва да бдя над момчето.
Любопитството на Гарион беше почти непоносимо. Той се прилепи по-
плътно до кухненската врата.
— Момчето е на сигурно място тук — каза Улф. — Работата не търпи
отлагане.
— Не — възрази му леля Поул. — Дори това място не е сигурно. Един мург
и петима тули дойдоха тук миналия Ерастид. Мургът се представи за търговец,
но започна да задава прекалено много въпроси — за някакъв старец и момче,
наречено Рундориг, които били забелязани преди години в Горен Гралт. Може
да ме е разпознал.
— Значи положението е много по-сериозно, отколкото мислех — замислено
произнесе Улф. — Трябва да преместим някъде момчето. Може да го оставим
другаде, при приятели.
— Не — отново не се съгласи леля Поул. — Ако тръгна с тебе, ще трябва
да дойде и той. Той е на такава възраст, когато трябва да бъде наблюдаван
особено внимателно.
— Не ставай глупачка — рязко каза Улф.
Гарион беше изумен. Никой не приказваше по този начин на леля Поул.
— Аз трябва да взема решението — отговори леля Поул. — Споразумяхме
се, че аз ще се грижа за него, докато порасне. Няма да тръгна, ако той не
дойде с мен.
Сърцето на Гарион заби силно.
— Поул — рязко каза Улф. — Помисли си къде може да стигнем. Не можем
да вземем момчето с нас.
— Той ще е на по-сигурно място дори в Кхтол Мургос или в самата
Малореа, отколкото ако остане тук сам и аз не го наблюдавам — заяви леля
Поул. — Миналата пролет го улових с момиче на неговата възраст в плевника.
Казах ти, трябва да го пазим.
Улф се разсмя весело.
— Това ли било? Прекалено много се тревожиш за такива маловажни неща.
— Как ще ти хареса, ако се върнем и го заварим женен, на път да стане
баща? — попита леля Поул гневно. — От него ще излезе отличен фермер, нали?
Много важно, че ще трябва да чакаме още сто години, за да се получи отново
подобно съчетание на обстоятелствата.
— О, сигурно не се е стигнало толкова далеч. Те са още деца.
— Ти си сляп, Стари вълко — каза леля Поул. — Тук е затънтената
Сендария и момчето е възпитано така, че ще извърши онова, което почтеността
изисква от него. Момичето е малка светлоока кокетка, която съзрява
прекалено бързо, за да бъда спокойна. Тъкмо сега очарователната малка
Зубрет е много по-опасна от който и да било мург. Или момчето идва с нас,
или няма да тръгна. Ти носиш своята отговорност, а аз — своята.
— Нямаме време за спорове — каза Улф. — Щом трябва, значи трябва.
Гарион почти престана да диша от възбуда. Усети само краткотрайна,
моментна болка от това, че напуска Зубрет. Обърна се и погледна ликуващо
към облаците, които летяха по вечерното небе. И понеже беше обърнат с гръб,
не видя, че леля Поул излиза от кухненската врата.
— Доколкото си спомням, градината е от другата страна на къщата —
смъмри го тя.
Гарион я погледна виновно.
— И къде са морковите? — продължи тя.
— Ами... търсех лопатата — неубедително излъга той.
— Така ли? Е, виждам, че най-сетне си я намерил. — Веждите й
застрашително се свиха.
— Да, току-що я намерих и...
— Чудесно. Морковите, Гарион! Веднага!
Гарион грабна лопатата и кофата и побягна.
Беше паднал здрач, когато се върна и видя, че леля Поул се изкачва по
стълбището към стаята на Фалдор. Вероятно щеше да я последва, за да чуе
какво си приказват, но едва доловимо движение в тъмния вход на един от
навесите го накара да потъне в сянката на вратата. Една човешка фигура
тайно се промъкна от навеса към първата площадка на стълбището, което леля
Поул току-що бе изкачила, и тихо запълзя по стълбите, щом тя влезе в стаята
на Фалдор. Светлината беше слаба и Гарион не успя да различи кой точно бе
проследил леля му. Той остави кофата на земята, стисна лопатата като оръжие
и се насочи към вътрешния двор, като се стремеше да не излиза извън
прикритието на сенките.

В стаята на горния етаж се чу шум от стъпки и фигурата, която се бе
долепила до вратата, бързо се спусна по стълбището. Гарион се отдръпна, за
да не го забележат. Все още стискаше лопатата готова за бой. Когато
фигурата на непознатия се плъзна край него, той долови миризмата на плесен
и мръсни дрехи, както и вонята на пот. По-сигурно, отколкото ако бе видял
лицето на мъжа, Гарион разбра, че онзи, който се бе промъкнал подир леля
Поул, беше Брил, новият ратай.
Вратата горе се отвори и Гарион чу гласа на леля си.
— Съжалявам, Фалдор, но това е семеен проблем. Трябва да напусна
незабавно.
— Ще ти плащам повече, Поул. — Гласът на Фалдор потрепваше.
— Парите нямат нищо общо с това — отговори леля Поул. — Ти си добър
човек, Фалдор, и твоята ферма се оказа спокоен пристан за мен, когато имах
нужда от подобно нещо. Аз съм ти благодарна — повече, отколкото можеш да си
представиш, — но трябва да напусна.
— Може би когато разрешиш семейния проблем, ще се върнеш — изрече
Фалдор умолително.
— Не, Фалдор — каза жената. — Боя се, че няма да мога.
— Ще ни липсваш, Поул — измърмори фермерът. В гласа му се долавяха
неизплакани сълзи.
— И ти ще ми липсваш, скъпи Фалдор. Никога не съм срещала човек с по-
добро сърце от твоето. Ще бъде много мило от твоя страна, ако не споменеш
нищо за моето заминаване, докато не си тръгна. Не обичам обясненията и
сантименталностите, когато човек казва "сбогом".
— Както желаеш, Поул.
— Не бъди толкова тъжен, приятелю — тихо каза тя. — Моите помощници са
добре обучени. Те ще готвят като мен. Твоят стомах никога няма да усети
разликата.
— Но сърцето ми ще я усети — промълви Фалдор.
— Не бъди глупав — меко го сгълча тя. — Слизам да се погрижа за
вечерята.
Гарион бързо се отдръпна, остави лопатата под навеса и взе кофата с
моркови, която бе оставил до портата. Ако разкриеше на леля си, че е видял
Брил да подслушва на вратата, това незабавно щеше да създаде множество
догадки какво е правил той самият на това място, а Гарион предпочиташе да
не отговаря на подобни въпроси. Ала фактът, че бе видял противния Брил да
се занимава с неговото любимо безвредно развлечение, го накара да се
почувства съвсем неудобно — дори започна да се срамува малко от себе си.
Гарион бе прекалено възбуден, за да се храни, макар вечерята в
трапезарията на Фалдор да изглеждаше такава, както всеки друг път. Момчето
тайно наблюдаваше навъсеното лице на Брил, ала ратаят не даваше никакви
външни признаци, че разговорът, който бе положил толкова големи усилия да
подслуша, му е повлиял с нещо.
Щом вечерята свърши, господин Улф, както винаги, когато посещаваше
фермата, отстъпи пред горещите молби и се приготви да разкаже една от
своите истории. Изправи се и за миг остана потънал в мисли. Вятърът виеше в
комина, факлите потрепваха в поставките на каменните колони.
— Както всички знаят — започна той, — марагите вече не съществуват, а
духът на Мара ридае самотен в ледената пустош и вие сред обраслите с мъх
развалини на Марагор. Ала също така, както всички знаят, хълмовете и
потоците на Марагор са пълни с чисто, жълто злато. Това злато, разбира се,
било причината за унищожаването на марагите. Когато някое от съседните
кралства усети, че наблизо има злато, изкушението става прекалено голямо, а
резултатът — както става почти винаги, когато в отношенията между две
кралства се намеси златото — е война. Поводът за тази война бил печалният
факт, че марагите били канибали. Макар че този навик е отвратителен за
цивилизованите хора, ако в Марагор не било открито злато, никой нямало да
обърне внимание на човекоядството, разпространено сред този народ. Ала
войната била неминуема. Тя избухнала и марагите били избити. Но духът на
Мара и душите на всичките съсечени мараги останали в Марагор, в което скоро
се убеждавали всички, които отивали в това обитавано от духове на мъртъвци
кралство. Така се случило, че горе-долу по същото време в град Мурос, в
южната част на Сендария, живеели трима жадни за приключения мъже и щом чули
за всичкото това злато, те решили да предприемат пътешествие до Марагор и
да се сдобият с колкото се може повече от жълтия метал. Мъжете, както
казах, били храбри, жадни за приключения и се подигравали на приказките за
духове. Пътуването им било дълго, защото стотици левги се простират от град
Мургос до най-северните области на Марагор, но жаждата за злато
непрекъснато ги теглела напред. И се случило така, че през една тъмна,
бурна нощ те се промъкнали през границата под носа на патрулите — защото
били поставени патрули да възпират такива като тях — и навлезли в Марагор.
Близкото кралство, което направило толкова много разходи за войната и
претърпяло всичките й нещастия, съвсем естествено не желаело да дели
златото с онези, които случайно минавали през Марагор... Тримата пълзели в
нощта, изгаряни от жажда за злато. Духът на Мара виел около тях, но те били
смели мъже и не се бояли от духове — при това, казвали си те, стенанията не
били звуци, издавани от дух, а просто вой на вятъра в клоните на дърветата.
После върху хълмовете се спуснала мрачна, мъглива утрин и те чули наблизо
ромоленето на река. Както знаят всички, златото най-лесно се намира по
бреговете на реките и затова те бързо се отправили към примамливите звуци.
Тогава един от тях случайно погледнал надолу в неясната светлина и що да
види — земята в краката му била осеяна със злато — цели буци, огромни
късове злато. Обзет от алчност, той си замълчал и изостанал назад, докато
неговите спътници изчезнали от погледа му; тогава паднал на колене и
започнал да събира златото, както дете бере цветя. Но изведнъж чул шум зад
гърба си и се обърнал. По-добре да не описвам какво видял. Просто хвърлил
всичкото злато и побягнал. Реката, шумът от която долитал до слуха им, вече
била съвсем близо и мятала водите си в една дълбока клисура. Двамата други
удивени видели как приятелят им се хвърлил от ръба на канарите в клисурата,
като дори продължавал да тича, докато падал, и краката му се размахвали във
въздуха. Обърнали се и разбрали какво го преследвало. Единият съвсем си
изгубил ума и полетял с отчаян вик в пропастта, която погълнала тялото на
неговия спътник, но третият, най-храбрият, най-неустрашимият от всички, си
казал, че нито един дух в действителност не може да нарани живо човешко
същество и не отстъпил. Това, разбира се, била най-голямата му грешка.
Духовете го заобиколили, но той смело останал, защото бил сигурен, че те не
са в състояние да го наранят.
Господин Улф прекъсна разказа си и отпи малка глътка от халбата си.
— И тогава — продължи старият разказвач, — понеже дори духовете
огладняват, те го разкъсали и го изяли още жив.
Косите на Гарион настръхнаха при този ужасяващ край; той усещаше, че и
другите на неговата маса са се разтреперили. Въобще не бяха очаквали да
чуят подобна история.
Непривлекателното лице на Дурник ковача, който седеше наблизо,
изглеждаше объркано. Накрая той заговори.
— Не бих поставил под въпрос истинността на твоя разказ за нищо на
света — каза той на Улф, като встъпи в неравна битка с думите. — Но ако те
са го изяли — имам предвид духовете, — къде е отишло онова, дето са яли?
Искам да кажа — ако духовете са нематериални, както разправят всички хора,
значи те нямат стомаси, нали? И с какво биха могли да отхапят поне една
хапка?
Лицето на Улф стана лукаво и тайнствено. Той вдигна пръст, сякаш се
готвеше да даде някакъв важен отговор на объркания въпрос на Дурник, после
изведнъж започна да се смее.
Отначало Дурник изглеждаше ядосан, но после, твърде срамежливо, също
се засмя. Смехът полека се разнесе сред останалите слушатели, когато всички
схванаха закачката.
— Отлична шега, приятелю — каза Фалдор, който се смееше силно като
всички останали. — От нея човек може да се поучи на много неща. Алчността е
лоша, но страхът е още по-лош, а светът и без друго крие достатъчно
опасности, за да го отрупваме с измислени таласъми. — Фалдор винаги
успяваше да преобърне добрия разказ и да го използва като някаква
моралистична проповед.
— Така е, добри ми Фалдор — каза Улф по-сериозно. — Но на света
съществуват неща, които не могат да бъдат обяснени или отминати със смях.
Брил, който се бе разположил близо до огъня, не се бе присъединил към
смеха.
— Никога не съм виждал дух — раздразнено каза той. — Нито пък съм
срещал човек, който е виждал, така че не вярвам в никакви магии, вълшебства
и други подобни детинщини. — Той се надигна от мястото си и с тежки стъпки
излезе от трапезарията, като че разказът му беше нанесъл лична обида.
По-късно, докато леля Поул се занимаваше с почистването на съдовете, а
Улф лениво седеше на една маса с халба в ръка, Гарион продължи битката със
съвестта си. Сдържаният вътрешен глас изтъкваше многозначително, че
прикриването на онова, което бе видял, е не просто глупаво, но може да се
окаже опасно. Той остави тенджерата, която търкаше, прекоси кухнята и отиде
при тях.
— Може би не е важно — внимателно подхвана той, — но докато се връщах
от градината, видях, че Брил вървеше след тебе, лельо Поул.
Тя се обърна и го погледна. Улф остави халбата си на масата.
— Продължавай, Гарион — каза леля Поул.
— Това стана, когато ти отиде да разговаряш с Фалдор — обясни Гарион.
— Той изчака, докато ти изчезна нагоре по стълбите и Фалдор те пусна да
влезеш. После се промъкна и през цялото време подслушва до вратата. Видях,
че е там, когато отидох да оставя лопатата.
— От колко време работи този Брил във фермата? — попита Улф и се
намръщи.
— Дойде миналата пролет — отвърна Гарион, — след като Брелдо се ожени
и напусна.
— И търговецът мург беше на тържеството на Ерастид във фермата няколко
месеца преди това, така ли?
Леля Поул го изгледа проницателно.
— Смяташ, че...
— Смятам, че не би било лошо, ако се поразходя малко и разменя няколко
думи с този приятел Брил — мрачно каза Улф. — Знаеш ли къде е неговата
стая, Гарион?
Гарион кимна и сърцето му внезапно започна да се блъска като лудо в
гърдите му.
— Покажи ми. — Улф стана. Вече не изглеждаше немощен старец. Сякаш
годините изведнъж се бяха смъкнали от плещите му.
— Бъди внимателен — предупреди го леля Поул.
Улф се изсмя вледеняващо.
— Аз винаги съм внимателен. Би трябвало да го научиш досега.
Гарион бързо изведе Улф в двора и тръгнаха към стълбището, което
стигаше на втория етаж до стаите на ратаите. Заизкачваха се нагоре, меките
им кожени обуща не издаваха никакъв звук по протритите каменни стъпала.
— Хей там, в дъното — прошепна Гарион, без точно да знае защо шепти.
Улф кимна и двамата безшумно тръгнаха по тъмния коридор.
— Тук — прошепна Гарион и спря.
— Дръпни се — изсъска Улф и докосна вратата с върховете на пръстите
си.
— Заключена ли е? — попита Гарион.
— Това не представлява никаква трудност — тихо каза Улф, сложи ръка
върху ключалката, чу се изщракване и вратата за миг се отвори. Улф влезе,
Гарион веднага го последва.
Вътре цареше непроницаема тъмнина. Въздухът бе напоен с киселата воня
от непраните дрехи на Брил.
— Той не е тук — заговори Улф с нормален тон, измъкна нещо от пояса
си, чу се звук от драскане на кремък върху стомана и се посипаха рой искри.
Улф подуха върху парче раздърпан фитил и той пламна. Старецът го вдигна над
главата си и огледа празната стая.
Подът и леглото бяха осеяни със смачкани дрехи и лични вещи. Гарион
веднага осъзна, че това не се дължи просто на немарливост, а е знак на
прибързано заминаване, макар че момчето не знаеше по какъв начин бе
разбрало това.
Улф изправи рамене, стиснал здраво горящия фитил. Лицето му изглеждаше
някак празно, като че умът му търсеше нещо другаде.
— В конюшните! — извика рязко той. — Бързо, момче!
Гарион се обърна и светкавично напусна стаята. Улф го последва по
петите, захвърляйки фитила през перилата на стълбището.
В конюшнята блещукаше светлина. Беше слаба, защото някой се опитваше
да я прикрие, ала немощните й лъчи се процеждаха през цепнатините на
вратата. Конете неспокойно пристъпваха от крак на крак.
— Назад, момче — каза Улф и с един удар отвори вратата.
Брил беше вътре и се мъчеше да оседлае един кон, който се противеше,
уплашен от неприятната миризма на човека.
— Тръгваш ли си, Брил? — попита Улф и застана на вратата със скръстени
ръце.

Брил бързо се обърна, приготви се за скок, пристъпи напред и изръмжа.
Кривогледото му око проблесна в мъждивата светлина на фенера, окачен върху
едно колче на яслата, изпочупените му зъби се показаха.
— Странно време за пътешествие — сухо каза Улф.
— Не се бъркай в работата ми, старче — изрече Брил със заплашителен
тон. — Ще съжаляваш.
— Съжалявал съм много пъти в моя живот — отвърна Улф. — И не смятам,
че ако ми се случи още веднъж, ще почувствам огромна разлика.
— Предупредих те. — Брил изръмжа, ръката му хлътна под наметката и
отново се появи с къса, изцапана с ръждиви петна сабя.
— Не бъди глупав — каза Улф. В тона му се долавяше непреодолимо
презрение.
Ала Гарион още при първото проблясване на сабята измъкна камата си и
застана пред невъоръжения старец.
— Назад, момче! — изкрещя Улф.
Но Гарион вече се бе устремил към противника си с протегната напред
кама. По-късно, когато имаше време да обмисли постъпката си, той не можеше
да обясни защо бе реагирал така. Някакъв прастар инстинкт, изглежда, се бе
събудил в него.
— Гарион — каза Улф. — Не ми пречи!
— Още по-добре — извика Брил и вдигна сабята си.
В този миг се появи Дурник. Той сякаш изникна от нищото, грабна един
волски хомот и изби с него сабята от ръката на Брил. Вбесен, Брил се втурна
срещу него и вторият удар на Дурник улучи кривогледия в ребрата, малко по-
ниско от мишницата. Дъхът със свистене излезе от белите дробове на ратая,
той падна и започна да се гърчи на осеяния със слама под.
— Как не те е срам, Гарион — укорително заговори Дурник. — Не направих
ножа ти, за да вършиш такива неща.
— Той щеше да убие господин Улф — възрази Гарион.
— Я да оставим това — каза Улф, наведе се над задъхания мъж на пода в
конюшнята, грубо го претърси, измъкна звънтяща кесия изпод мръсната му
туника, приближи я към светлината на фенера и я отвори.
— Това е мое — изпъшка Брил и се опита да се изправи. Дурник отново
вдигна волския хомот и той се отпусна на пода.
— Доста значителна сума за един ратай, Брил — каза Улф и изсипа
звънтящите монети от кесията в ръката си. — Как успя да се сдобиеш с нея?
Брил го погледна свирепо.
Очите на Гарион се разшириха при вида на монетите. Никога преди не бе
виждал злато.
— Всъщност не е необходимо да отговаряш, любезни Брил — заяви Улф,
след като разгледа една от монетите. — Твоето злато приказва вместо тебе. —
Той отново изсипа монетите в кесията и захвърли малкото кожено вързопче към
човека на пода. Брил светкавично го сграбчи и го скри под туниката си.
— Ще трябва да кажа на Фалдор — каза Дурник.
— Не — възпря го Улф.
— Но това е сериозно — подхвана Дурник. — Малка схватка и няколко
разменени удара е едно, съвсем друго е щом са вдигнали оръжие един срещу
друг.
— Няма време за това — каза Улф и взе една юзда от окачалката на
стената. — Вържи му ръцете зад гърба. Ще го оставим в някой от сандъците за
зърно. Сутринта някой ще го намери.
Дурник се взря в него.
— Довери ми се, Дурник — каза Улф. — Работата не търпи отлагане. Вържи
го и го скрий някъде, после ела в кухнята. Тръгвай с мен, Гарион. — После
им обърна гръб и излезе от конюшнята.
Леля Поул нервно крачеше в кухнята и щом ги видя, попита:
— Е?
— Опитваше се да избяга — обясни Улф, — но ние го спряхме.
— Направихте ли... — Тя не довърши въпроса си.
— Не. Той извади сабя, но Дурник се случи наблизо и изцеди и
последната капка войнственост от него. Намесата му беше много навременна.
Твоето вълче тъкмо се готвеше да влезе в боя. Камата му не е лоша, но
наистина не можеше да се мери със сабята.
Леля Поул се втурна срещу Гарион с блеснали очи, но той предвидливо
отстъпи извън обсега на ръцете й.
— Нямаме време за това — каза Улф и взе халбата, която бе оставил на
масата, преди да напуснат кухнята. — Брил има пълна кесия с хубаво червено
злато от Ангарак. Мургите са решили да наблюдават това място. Бих желал да
го напуснем по по-незабележим начин, но тъй като вече ни следят, от това
няма никакъв смисъл. Искам да спечелим няколко левги между нас и Брил,
преди той да се е освободил. Не ми е приятно час по час да гледам през рамо
дали по петите ми няма мурги.
Дурник, който току-що бе влязъл в кухнята, спря и се вгледа изумено в
тях.
— Какво става? — рече той. — Какви хора сте вие и как е станало така,
че имате толкова опасни врагове?
— Това е дълга история, добри ми Дурник — отговори Улф, — но се боя,
че сега нямам време да ти я разкажа. Извини ни пред Фалдор и се опитай да
задържиш Брил ден-два. Бих желал да сме далече, преди той и неговите
приятели да тръгнат по следите ни.
— Някой друг трябва да го направи — бавно каза Дурник. — Не знам какво
става, но зная със сигурност, че е опасно. Изглежда, че трябва да дойда с
вас — поне докато ви изведа на сигурно място далеч оттук.
Изведнъж леля Поул се засмя.
— Ти, Дурник? Ти искаш да защитиш нас?
— Съжалявам, госпожо Поул — отговори той. — Няма да позволя да си
отидете, без да ви придружа.
— Няма да позволиш? — повтори тя невярващо.
— Много добре — каза Улф и лицето му придоби лукав израз.
— Ти да не си се побъркал? — попита леля Поул и пристъпи гневно към
него.
— Дурник се прояви като полезен човек — отбеляза Улф. — Ако не друго,
с него поне ще мога да си приказвам по пътя. Твоят език става все по-остър
с годините, Поул, и никак не се радвам на перспективата да изминем сто
левги — че и повече — и вместо да си имам приятна компания, да бъда
засипван само с ругатни.
— Виждам, че вече започваш да изкуфяваш, Стари вълко — язвително
отбеляза жената.
— Тъкмо такива твои думи имах предвид — любезно й отговори Улф. — Сега
съберете най-необходимите неща и да изчезваме оттук. Нощта преваля.
Тя го изгледа свирепо и разярена изхвърча в кухнята.
— И аз ще трябва да взема някои неща — каза Дурник, обърна се и излезе
в тъмната ветровита нощ.
Умът на Гарион се обърка. Всичко ставаше прекалено бързо.
— Уплаши ли се, момче? — попита Улф.
— Не — отвърна Гарион. — Просто нищо не разбирам. Не разбирам нищичко
от онова, което става около мен.
— След време ще разбереш, Гарион — каза Улф. — Засега е по-добре, че
не знаеш. Онова, което правим, е опасно, но не чак толкова. Твоята леля и
аз... и добрият Дурник, разбира се — ще се погрижим да не ти се случи нищо
лошо. Помогни ми сега да приключим работата в килера. — Той влезе с фенера
в тясното помещение и започна да слага хляб, месо от свински бут, кръгли
пити кашкавал и няколко бутилки вино в един чувал.
По преценката на Гарион беше почти полунощ, когато тихо напуснаха
кухнята и пресякоха тъмния двор. Дурник отвори портата и при движението й
се чу едва доловимо изскърцване, ала този звук се стори на момчето
непоносимо шумен.
Излязоха и Гарион почувства моментна болка. Фермата на Фалдор беше
единственият дом, който някога бе имал. Той го напускаше сега — може би
завинаги, — а такива неща имаха огромно значение. Усети дори по-остра болка
при спомена за Зубрет. Мисълта, че Доруун и Зубрет остават заедно в
плевника, пълен със сено, едва не го накара да се откаже от цялото
начинание, но вече беше твърде късно.
Сградите вече не ги пазеха от вятъра. Сред полето той беше много по-
студен и непрекъснато отмяташе пелерината на Гарион. Тежки облаци покриха
луната и пътят изглеждаше съвсем малко по-светъл от дивото поле около него.
Беше студено, самотно и страшно. Гарион пристъпи по-близо до леля Поул.
Когато се изкачиха на върха на хълма, той спря и погледна назад.
Фермата на Фалдор изглеждаше като бледо, неясно петно в долината зад тях.
Изпълнен със съжаление, той й обърна гръб. Долината, която се простираше
пред тях, беше съвсем тъмна и дори пътят се губеше в мрака.

ГЛАВА 6

Бяха извървели много мили, ала колко точно Гарион не знаеше. Той
крачеше, клюмаше и се препъваше в камъните по тъмния път. Повече от всичко
на света му се искаше да спи. Очите му се затваряха, краката му трепереха,
стигнали до ръба на изтощението.
На върха на поредния хълм — тази част на Сендария беше нагъната като
смачкано парче плат — господин Улф спря и се огледа, сякаш се опитваше да
пробие с поглед плътната мъгла.
— Тук ще се отбием от пътя — обяви той.
— Не е ли опасно? — попита Дурник. — Наоколо има само гори, а съм
чувал, че тук се крият разбойници. А дори да няма разбойници, няма ли за
изгубим пътя в тази тъмнина? — Той впери поглед в мрачното небе,
неугледното му лице бе изопнато от тревога. — Щеше ми се да има луна.
— Едва ли трябва да се боим от разбойници — уверено рече Улф. — И съм
направо щастлив, че няма луна. Все още не ни преследват, ала е още по-
добре, че и никой друг няма да ни види. Със златото на мургите могат да се
купят почти всички тайни. — С тези думи той ги поведе направо през полето.
Ходенето през полето беше още по-ужасно. Ако досега, по пътя, Гарион
се бе препъвал от време на време, невидимите бразди, дупките и буците по
неравната земя, изглежда, дебнеха краката му при всяка стъпка. След една
миля, когато вече достигаха черния край на гората, той беше почти готов да
заплаче от изтощение.
— Как можем да намерим пътя си тук? — попита Гарион и надникна към
непроницаемия мрак на леса.
— Дърварите са прокарали пътека — някъде ей там — каза Улф и посочи
встрани. — Трябва да повървим още малко. — И тръгна отново, като се
придържаше към края на тъмната гора. Гарион и останалите продължиха да се
препъват след него. — Пристигнахме — заяви накрая Улф и спря да ги изчака.
— Тук е съвсем тъмно и пътеката е тясна. Аз ще вървя напред, вие ме
следвайте.
— Аз ще бъда точно след тебе, Гарион — каза Дурник. — Не се тревожи.
Всичко ще бъде наред. — Ала в гласа на ковача се промъкна нотка, която
подсказваше, че бе изрекъл тези думи повече за да окуражи себе си,
отколкото да успокои момчето.
В гората сякаш беше по-топло. Дърветата ги засланяха от бурния вятър,
ала беше толкова тъмно, че Гарион не можеше да разбере как е възможно Улф
да ги води в правилна посока. Ужасно съмнение се роди в ума му — може би
Улф наистина не знаеше къде отива, а само слепешком се мяташе насам-натам,
осланяйки се на късмета.
— Спрете — изведнъж ревна гръмотевичен, вцепеняващ глас точно пред
тях. Очите на Гарион, които вече бяха привикнали с мрака в гората, видяха
смътните очертания на някакво същество — толкова огромно, че не беше
възможно да е човек.
— Великан! — изкрещя той, внезапно обхванат от паника. След това,
вероятно защото бе изтощен до крайност и защото всичко, което се бе случило
тази вечер, бе връхлетяло сетивата му изведнъж, без предупреждение, той
загуби самообладание и хукна да бяга сред дърветата.
— Гарион! — понесе се гласът на леля Поул след него. — Върни се!
Ала паниката го беше сграбчила здраво. Той продължи да тича, като
падаше върху корени и храсти, блъскаше се в дърветата и оплиташе краката си
в къпинаците. Всичко му изглеждаше като безконечен кошмар, сякаш се биеше в
непрогледен мрак. Гарион връхлетя срещу ниско надвиснал, невидим клон и
след внезапния удар по челото от очите му изхвърчаха искри. Просна се върху
влажната земя, скимтеше, едва успяваше да си поеме дъх.
Изведнъж го сграбчиха две отвратителни, невидими ръце. Хиляди
изпълнени с ужас мисли избухнаха като гръм в ума му, той отчаяно започна да
се съпротивлява, посегна да извади камата си...
— О, не — изрече някакъв глас. — Без такива неща, зайчето ми. — После
му отнеха камата.
— Ще ме изядеш ли? — избърбори Гарион с пресеклив глас.
Съществото, което го бе пленило, се засмя.
— Изправи се, зайче — каза то и Гарион усети, че някаква силна ръка го
вдига във въздуха. Някой бе сграбчил ръката му под рамото в здрава хватка и
започна да го тегли през гората.
Далеч напред се виждаше светлина от примигващ между дърветата огън; по
всичко личеше, че го водят в тази посока. Той знаеше, че трябва да мисли,
да се досети за някакво средство за бягство, ала умът му, зашеметен от
уплаха и изтощение, не желаеше да се заеме с тази задача.
Около огъня, в неправилен полукръг, бяха разположени три каруци. Там
бяха Дурник, Улф и леля Поул, а близо до тях седеше един наистина огромен
мъж — умът на Гарион отказа да приеме възможността, че той съществува в
действителност. Краката му, които приличаха на стволове на големи дървета,
бяха завити в кожи, пристегнати с ремъци, носеше ризница от металически
брънки, която достигаше до коленете му и бе пристегната с пояс на кръста.
От едната страна на пояса висеше огромна сабя, а от другата — брадва с къса
дръжка. Мъжът имаше щръкнала червена брада, а косата му беше сплетена на
плитки.
Излязоха на светло и Гарион успя да разгледа човека, който го беше
пленил. Той беше дребен, съвсем малко по-висок от самия Гарион, и най-
забележителното нещо в него беше дългият му остър нос. Очите му бяха малки,
клепачите полуотворени, черната му коса беше неравно, небрежно подстригана.
Лицето му не вдъхваше доверие, а заплашително увисналата на кръста му сабя
правеше съвсем малко, за да омаловажи впечатлението за несигурност, което
създаваше образът му.
— Ето го нашето зайче — обяви дребният мъж и издърпа Гарион в кръга,
очертан от светлината на огъня. — Много весело преследване, не ще и дума.
Леля Поул беше ядосана.
— Никога не прави това отново — строго каза тя на Гарион.
— Не бързай, госпожо Поул — обади се Улф. — Сега за него е по-добре да
бяга, отколкото да се бие. Докато не порасне, краката ще са най-добрите му
приятели.
— Разбойници ли ни плениха? — попита Гарион с треперещ глас.
— Разбойници? — Улф се разсмя. — Какво богато въображение имаш, момче.
Тези двамата са наши приятели.
— Приятели? — повтори с несигурен глас Гарион и хвърли изпълнен със
съмнение поглед към гиганта с червената брада и мъжа с лице на пор, които
стояха до него. — Сигурен ли си?
Великанът също се разсмя и гласът му изгърмя като тътен при
земетресение.
— Изглежда, момчето не се доверява лесно — забуча той. — Твоето лице
сигурно го е предупредило, приятелю Силк.
Дребният мъж недоволно погледна своя плещест спътник.
— Това е Гарион — каза Улф и посочи момчето. — Вече познавате госпожа
Поул. А това е Дурник, смел ковач, който реши да ни придружи.
— Госпожа Поул? — рече дребният мъж и внезапно, без видима причина,се
разсмя.
— Така се обръщат към мен — каза многозначително леля Поул.
— Тогава аз с удоволствие ще ви наричам така, уважаема госпожо — заяви
дребният и направи подигравателен поклон.
— Нашият огромен приятел се казва Барак — продължи Улф. — Присъствието
му е много полезно, когато се случат разни неприятности. Както виждате, той
не е от Сендария, а от Черек, от Вал Алорн.

— А пък аз — заяви дребният мъж и сложи ръка на гърдите си, — се
наричам Силк*. Ще призная, че това не е истинското ми име, но то ми
подхожда — аз съм от Боктор в Драсния. Жонгльор и акробат.
[* Коприна (англ.) — Б.пр.]
— А също така крадец и шпионин — добродушно изрева Барак.
— Всички си имаме слабости — призна мило Силк и почеса редките си
бакенбарди.
— Точно сега в тази околност мен ме наричат господин Улф — каза
старецът. — Това име много ми харесва, понеже момчето ми го измисли.
— Господин Улф? — попита Силк и отново се разсмя. — Какво весело име
за теб, стари приятелю.
— Очарован съм, че смяташ така, приятелю — спокойно отвърна Улф.
— Тогава нека бъде господин Улф — съгласи се Силк. — Елате до огъня,
приятели. Стоплете се, пък аз ще се погрижа за храната.
Гарион все още изпитваше недоверие към тази странно подбрана двойка.
Те очевидно познаваха леля Поул и господин Улф — под други имена, това му
беше още по-ясно. Фактът, че леля Поул вероятно не беше онази, за която той
я смяташе, будеше сериозна тревога. Една от основните опори в целия му
живот току-що бе изчезнала.
Храната, която донесе Силк, беше зле сготвена — яхния от ряпа с големи
парчета месо, които плуваха из нея, и грубо отрязани комати, но Гарион,
смаян от остротата на апетита си, се нахвърли върху нея, сякаш не беше ял с
дни.
После, когато стомахът му се напълни, а краката му се стоплиха край
пращящия огън, той седна на едно дърво и почти задряма.
— Сега какво, Стари вълко? — дочу Гарион гласа на Леля Поул. — Какво
се крие зад тези неугледни каруци?
— Един блестящ план — каза Улф. — Може да ми повярваш, макар че го
казвам аз. Както знаеш, по това време на годината в Сендария се движат
каруци във всички възможни посоки. Плодовете и зеленчуците от богатата
реколта се прекарват от полята към фермите, от фермите към селата и от
селата към градовете. В Сендария нищо не буди толкова малък интерес както
каруците. Те се срещат толкова често, че са почти невидими. Ето как ще
пътуваме. Като честни превозвачи на товари.
— Какви сме ние? — попита леля Поул.
— Каруцари — захвана своя подробен отговор Улф. — Трудолюбиви хора,
които превозват стоките на Сендария, излезли на пътя да натрупат богатство
и да търсят приключения, преследвани от желанието да пътуват, неизлечимо
пленени от романтиката на пътешествията.
— Имаш ли изобщо представа колко време отнема пътуването с каруци? —
попита леля Поул.
— От шест до десет левги на ден — каза той. — Признавам, че е бавно,
но е по-добре да се движим бавно, отколкото да привличаме вниманието на
околните.
Тя поклати глава с отвращение.
— Накъде ще се насочим отначало, господин Улф? — попита Силк.
— Към Дарайн — обяви Улф. — Ако онзи, когото преследваме, е тръгнал на
север, трябва да е минал през Дарайн на път за Боктор и по-нататък.
— А какво точно ще прекарваме към Дарайн? — попита леля Поул.
— Репи, уважаема госпожо — отвърна Силк. — Вчера сутринта моят огромен
приятел и аз купихме три каруци репи от село Уинолд.
— Репи? — повтори леля Поул с тон, който говореше по-красноречиво от
всякакви думи.
— Да, уважаема госпожо, репи — сериозно отговори Силк.
— Значи сме готови тогава? — попита Улф.
— Да — лаконично обяви гигантът Барак и се изправи. Ризницата му
зазвънтя.
— Би трябвало да се поогледаме — внимателно подхвърли Улф, като
задържа очите си върху Барак — Твоята ризница не е дреха, каквато би
облякъл един честен каруцар. Смятам, че трябва да я свалиш и да облечеш
нещо вълнено и топло.
Лицето на Барак придоби оскърбен израз.
— Мога да навлека една туника върху нея — предложи колебливо той.
— Ти направо звъниш — изтъкна Силк. — При това желязото има особен
мирис. Щом духне топъл вятър, почваш да миришеш като ръждясала
тенекеджийница, Барак.
— Чувствам се гол без ризница — оплака се Барак.
— Трябва да правим жертви — отбеляза Силк.
Мърморейки, Барак отиде при една от каруците, измъкна вързоп с дрехи и
се зае да сваля желязната си ризница. Ленената му ризи отдолу беше цялата
на огромни ръждиви петна.
— Аз бих сменил и ризата — подсказа му Силк. — Тя мирише също като
ризницата.
Барак го изгледа кръвнишки и попита:
— Друго нещо? Надявам се, че поне от благоприличие няма да ме съблечеш
съвсем гол.
Силк се разсмя.
Барак съблече ризата си. Огромното му тяло беше покрито с гъсти
червени косми.
— Изглеждаш като рогозка — отбеляза Силк.
— Такъв съм си — отвърна му Барак. — В Черек зимите са студени, а
космите ми помагат да се стопля. — Той навлече чиста туника.
— В Черек е точно толкова студено, колкото в Драсния — заяви Силк. —
Сигурен ли си, че баба ти не си е поиграла с някой мечок през някоя дълга
зима?
— Някой ден твоята калпава уста ще ти навлече огромни неприятности,
Силк — каза застрашително Барак.
Силк отново се разсмя.
— По-голямата част от живота си съм прекарал сред неприятности,
приятелю Барак.
— И защо ли така — иронично подметна Барак.
— Смятам, че това можем да обсъдим по-късно — многозначително отбеляза
Улф. — Предпочитам да сме далече оттук, преди да е изтекла тази седмица.
— Разбира се, стари приятелю — каза Силк и скочи. — Барак и аз можем
да се развличаме и по-късно.
Три двойки здрави коне бяха вързани наблизо и всички се заеха с
впрягането им.
— Аз ще угася огъня — каза Силк и донесе две кофи вода от малкия
поток, който ромолеше наблизо. Огънят изсъска, когато водата се изля върху
него, големи облаци пара се понесоха към ниските клони.
— Аз ще изведа конете от гората — каза Улф. — Навеждайте се да не ви
удари някой клон.
Конете изглеждаха нетърпеливи да се разтъпчат и без никакво подканяне
тръгнаха по тясната пътека сред гъстата гора. Стигнаха до голото поле и Улф
внимателно се огледа дали наоколо няма хора.
— Не виждам никого — рече той. — Да тръгваме.
— Язди до мен, добри ми ковачо — каза Барак на Дурник. — Разговор с
един честен човек е за предпочитане пред това цяла нощ да търпиш обидите на
разни драсниански умници.
— Както желаеш, приятелю — учтиво му отговори Дурник.
— Аз ще водя — каза Силк. — Добре познавам селските пътища. Ще ви
изведа на главния път зад Горен Гралт някъде преди пладне. Барак и Дурник
ще яздят в края на колоната. Сигурен съм, че могат да обезкуражат всеки,
който пожелае да ни последва.
— Добре — каза Улф, разположи се на капрата на средната каруца и
протегна ръка да помогне на леля Поул да се качи.
Гарион бързо се покатери в каруцата зад тях. Чувстваше се мъничко
нервен, че могат да му предложат да пътува със Силк. Господин Улф каза, че
двамата, които току-що бяха срещнали, са приятели — това беше прекрасно, —
но уплахата, която бе преживял в гората, все още бе жива в ума му и той не
можеше да се отпусне я тяхно присъствие.
Чувалите, пълни с репи, които миришеха на плесен, бяха неравни и
неудобни, но Гарион скоро успя да ги разбута и да си направи място, където
можеше да остане полулегнал точно зад леля Поул и господин Улф. Беше скрит
от вятъра, леля Поул се намираше наблизо, а пелерината, с която се бе
наметнал, го топлеше. Като цяло се чувстваше удобно и въпреки възбудата от
събитията през нощта, скоро се унесе в полудрямка. Сдържаният глас
лаконично му подсказа, че не се е държал добре в гората, но не след дълго
замълча и Гарион заспа.
Събудиха го променените звуци, които се разнасяха наоколо. Мекото
топуркане на конските копита по черния път се бе сменило с тропот на
подкови по калдъръмените улици на малко село, което спеше в последните
часове от хладната есенна нощ. Гарион отвори очи и сънливо загледа високите
тесни къщи и малките тъмни прозорчета.
Някъде излая куче, след това се прибра в топлото си скривалище под
някакво стълбище. Гарион се чудеше що за село е това и колко ли хора спят
под островърхите керемидени покриви, без да усетят преминаването на трите
каруци.
Калдъръмената уличка беше много тясна. Гарион можеше да протегне ръка
и почти да докосне избелелите камъни на стените, край които минаваха.
След това безименното селце остана зад тях и те отново се озоваха на
черния път. Мекият звук на конските копита отново започна да го примамва
към люлката на съня.
— Ами ако не е минал през Дарайн? — тихо попита леля Поул господин
Улф.
На Гарион му хрумна, че сред всичките тревоги той всъщност не беше
разбрал какво търсеха. Задържа очите си затворени и продължи да слуша.
— Не започвай с твоите "ами ако" — раздразнено я сгълча Улф. — Ако
седнем и започнем да повтаряме "ами ако", никога няма да постигнем нищо.
— Просто попитах — каза леля Поул.
— Ако не е минал през Дарайн, ще се отбием на юг — към Мурос. Там може
да се е присъединил към някой керван, за да поеме по Големия северен път
към Боктор.
— А ако не е минал през Мурос?
— Тогава ще продължим към Камаар.
— И после?
— Ще видим, когато стигнем в Камаар. — Тонът му не допускаше повече
въпроси — той явно не желаеше да обсъжда този въпрос.
Леля Поул пое дъх, сякаш се готвеше за окончателен остроумен отговор,
но очевидно реши да не постъпва така и вместо това се разположи по-удобно
върху капрата.
Далеч пред тях на изток бледото петно на зората докосна тежките
облаци. Каруците продължиха да трополят в изсветляващата, подгонена от
вятъра нощ. Търсеха нещо и макар че Гарион все още не можеше да разбере
какво точно, то сигурно беше много важно, щом целият му досегашен живот бе
изтръгнат с корен за един-единствен ден заради него.

Бяха им необходими четири дни, за да стигнат до Дарайн на северния
бряг. Първият ден премина добре, тъй като макар да бе облачно и вятърът да
продължаваше да духа, не валеше и пътищата бяха сухи. Минаваха край тихи
ферми и от време на време виждаха някой фермер, погълнат от заниманието си
сред полето. Всеки човек неизменно спираше работа и ги следеше с поглед,
докато отминеха. Някои им махаха с ръка, други — не.
Имаше и села със скупчени една до друга високи къщи, сгушени в
долините. Когато минаваха през тях, децата излизаха, тичаха след каруците и
крещяха възбудено. Селяните ги наблюдаваха с лениво любопитство, докато
станеше ясно, че каруците нямат намерение да спрат, после презрително
изсумтяваха и се отдаваха на собствените си грижи.
Когато следобедът на този първи ден започна да се превръща във вечер,
Силк ги отведе до една горичка край пътя и започнаха да се готвят за
нощуване. Изядоха последното месо от бутовете и кашкавала, които Улф беше
задигнал от килера на Фалдор, и проснаха одеялата си край каруците. Земята
беше корава и студена, но вълнуващото чувство за голямо приключение помогна
да Гарион да изтърпи това неудобство.
Ала на следващата сутрин заваля дъжд. Отначало започна със ситни като
мъгла капчици, които се разпръскваха в поривите на вятъра, но след като
денят превали към пладне, валежът се усили. Миризмата на плесен от репите
във влажните чували стана по-силна и Гарион отчаяно се сви и се загърна по-
плътно с пелерината. Приключението ставаше все по-малко вълнуващо.
Пътят стана кален и хлъзгав, конете с мъка се изкатерваха по хълмовете
и трябваше често да почиват. През първия ден изминаха осем левги; след това
бяха щастливи, ако успееха да оставят зад гърбовете си пет.
Леля Поул стана раздразнителна и язвителна.
— Това е идиотщина — заяви тя на господин Улф на обед на третия ден.
— Всяко нещо е идиотщина, ако решиш да го разглеждаш в подходяща
светлина — философски отвърна той.
— Защо каруцари? — попита жената. — Има по-бързи начини за пътуване —
богато семейство в съответстваща на ранга им карета например, или кралски
пратеници, яхнали яки коне — с всеки един от тези два начина досега щяхме
да бъдем в Дарайн.
— И щяхме да оставим такава неизличима следа в паметта на всички
прости хорица, край които минаваме, че дори и някой тул би могъл да ни
проследи — търпеливо обясни Улф. — Брил отдавна вече е докладвал на онези,
които са го наели, за нашето отпътуване. Сега всеки мург в Сендария ни
търси.
— Защо се крием от мургите, господин Улф? — попита Гарион, след като
дълго се колеба дали да прекъсне разговора им, ала се осмели да го стори,
притиснат от любопитството си и нетърпимото желание да разгадае мистерията
на тяхното бягство. — Не сме ли просто търговци — като толнедранците и
драсниянците?
— Истината е, че мургите не се интересуват от търговия — обясни Улф. —
Надраките са търговци, но мургите са войници. Мургите се представят за
търговци поради същата причина, поради която ние се представяме за каруцари
— за да могат да се движат където искат, без да бъдат разкрити. Ако просто
приемеш, че мургите са шпиони, не ще бъдеш далеч от истината.
— Нямаш ли някакво по-интересно занимание, отколкото да задаваш такива
въпроси? — попита леля Поул.
— Наистина нямам — отвърна Гарион и в същия миг разбра, че е сгрешил.
— Хубаво — каза тя. — В каруцата на Барак ще намериш мръсните съдове
от закуска. Ще намериш и кофа. Вземи я и изтичай до оня ручей за вода,
после се върни при каруцата на Барак и измий съдовете.
— Със студена вода? — възрази той.
— Веднага, Гарион — твърдо, каза тя.
Мърморейки, той слезе от каруцата, която се движеше съвсем бавно.
В късния следобед на четвъртия ден се изкачиха на върха на висок хълм
и в низината напред съзряха град Дарайн, а зад него — оловносивото море.
Гарион затаи дъх. В неговите очи градът изглеждаше огромен. Стените, които
го заобикаляха, бяха високи и дебели, а между тези внушителни зидове имаше
повече постройки, отколкото бе виждал през целия си живот. Но тъкмо морето
привлече неговия интерес. Дъхът му се носеше във въздуха. Слаб полъх от
този аромат го бе докосвал, носен от вятъра, през последната левга от
пътуването, но сега, поемайки дълбоко въздух, той за пръв път през живота
си вдишваше миризмата на море. Чувстваше се окрилен.
— Най-сетне — каза леля Поул.
Силк спря първата каруца и се върна при тях. Качулката му бе леко
дръпната назад, дъждът се стичаше по дългия му нос и капеше от острия му
връх.

— Тук ли ще спрем, или ще отидем в града? — попита той.
— Ще отидем в града — отговори леля Поул. — Няма да спя под каруцата,
когато толкова наблизо има множество странноприемници.
— Честните каруцари винаги отсядат в странноприемниците — съгласи се
господин Улф. — На топло и близо до пивницата.
— Можех и сама да се досетя — подхвърли леля Поул.
— Трябва да изглеждаме като истински каруцари — сви рамене Улф.
Спуснаха се по хълма. Копитата на конете непрекъснато се хлъзгаха,
животните се напрягаха да удържат тежките каруци.
Край градската порта двама стражи в мръсни туники с проядени от ръжда
шлемове се подадоха от долепената до стената караулна къщичка.
— Каква работа имате в Дарайн? — попита единият Силк.
— Аз съм Амбар от Коту — излъга Силк, без да му трепне окото. — Беден
драсниянски търговец, който се надява да му потръгне в сделките във вашия
великолепен град.
— Великолепен! — изсумтя стражът.
— Какво карате в каруците, търговецо? — попита другият страж.
— Репи — отговори Силк с пренебрежение. — Моето семейство няколко
поколения наред се занимаваше с търговия с подправки, но аз стесних
сделките и сега продавам репи. — Той въздъхна. — Светът се обръща с главата
надолу, не е ли така, добри ми приятелю?
— Ние сме длъжни да проверим каруците ви — заяви стражът. — Боя се, че
това ще отнеме доста време.
— В такъв влажен ден — рече Силк и погледна дъжда с присвити очи, —
много по-приятно ще бъде, ако човек посвети времето си на приятно занимание
— например да си накваси гърлото в някоя хубава кръчмица.
— Това е трудно, когато човек няма достатъчно пари — подхвърли
стражът, изпълнен с надежда.
— Ще бъда повече от признателен, ако в знак на нашето приятелство
приемете от мен малък спомен, който ще ви помогне да си наквасите гърлата —
предложи Силк.
— Много сте любезен — отговори стражът с лек поклон.
Няколко монети смениха своя притежател и каруците влязоха в града, без
да бъдат подложени на никаква проверка.
От върха на хълма Дарайн изглеждаше наистина великолепен, но докато
каруците шумно трополяха по улиците. Гарион реши, че изобщо не е такъв.
Всички сгради изглеждаха еднакви и надуто високомерни, а улиците бяха
отрупани с боклуци. Соленият дъх на морето се смесваше с миризмата на
умряла риба, лицата на хората, които бързаха по улиците, бяха мрачни и
враждебни. Първоначалното въодушевление на Гарион започна да угасва.
— Защо хората са толкова нещастни? — попита той господин Улф.
— Техният бог е строг и взискателен — отвърна Улф.
— Кой е този бог? — поинтересува се Гарион.
— Парите — каза Улф — Парите са по-лош бог от самия Торак.
— Не пълни главата на момчето с глупости — прекъсна го леля Поул. —
Хората всъщност не са нещастни, Гарион. Всички просто бързат. Трябва да се
грижат за важни дела и се боят да не закъснеят. Това е всичко.
— Не бих живял тук — каза Гарион. — Този град ми изглежда безрадостно,
враждебно място. — Той въздъхна. — Понякога ми се иска да си бяхме останали
във фермата на Фалдор.
— Да, на света има и по-лоши места от фермата на Фалдор — съгласи се
Улф.
Странноприемницата, в която Силк избра да отседнат, беше близо до
пристанищните докове, затова миризмата на морето и вонята, която се раждаше
при срещата на сушата с морската вода, тук бе особено силна. Ала иначе беше
солидна постройка с долепени до нея конюшни и навеси за каруците. Както при
повечето странноприемници, приземният етаж беше зает от кухнята и обширната
обща стая, в която имаше големи камини и маси, подредени в прави редици. На
другите етажи се намираха спалните за посетителите.
— Подходящо място — обяви Силк, когато се върна при каруците, след
като бе прекарал доста време в обстоен разговор със съдържателя. — Кухнята
изглежда чиста и не видях дървеници в стаите.
— Аз ще проверя — заяви леля Поул и слезе от каруцата.
— Както желаеш, уважаема госпожо — отвърна й Силк с учтив поклон.
Проверката на леля Поул трая много по-дълго от тази на Силк и вече
беше паднал мрак, когато тя отново се появи на двора.
— Задоволително — изсумтя с презрение тя. — Но едва успя да се вмести
в представите ми за тази дума.
— Е, не смятаме да се установим тук за цялата зима, Поул — отбеляза
Улф. — Ще останем само няколко дни.
Тя остави думите му без внимание и заяви:
— Разпоредих да качат топла вода в стаите ни. Ще заведа момчето горе и
ще го измия, докато вие се погрижите за каруците и конете. Ела, Гарион. —
Тя им обърна гръб и отново влезе в странноприемницата.
Гарион пламенно желаеше да престанат да се обръщат към него с
"момчето". В края на краищата си имаше име, което не беше трудно за
запомняне. Той изпадна в плен на мрачното убеждение, че дори ако доживее до
годините на старец с посивяла брада, пак ще приказват за него като за
"момчето".
След като се погрижиха за конете и каруците и се измиха, всички
слязоха в стаята за посетители и вечеряха. Яденето със сигурност не можеше
да се сравни с гозбите на леля Поул, но бе добре дошло след ряпата. Гарион
беше непоклатимо уверен, че никога вече през живота си няма да погледне
ряпа.
След вечеря мъжете започнаха да се бавят над халбите бира и върху
лицето на леля Поул веднага се изписа неодобрение.
— Гарион и аз отиваме да си лягаме — каза тя. — Опитайте се да не
падате прекалено често, докато се качвате на втория етаж.
Улф, Барак и Силк се засмяха, ала Дурник, както забеляза Гарион,
изглеждаше малко позасрамен.
На следващия ден господин Улф и Силк напуснаха странноприемницата рано
сутринта и не се появиха през целия ден. Гарион се беше разположил на
привличащо вниманието стратегическо място с надеждата, че ще го поканят да
тръгне с тях, ала никой не се сети за него; ето защо когато Дурник тръгна
да нагледа конете, Гарион го придружи.
— Дурник — каза той след като нахраниха и напоиха животните и ковачът
се зае да преглежда копитата им — раните и набитите от камъни места бяха
твърде опасни. — Не ти ли изглежда всичко много странно?
— Какво имаш предвид под "всичко"? — попита Дурник и неугледното му
лице стана сериозно.
— Всичко — отвърна Гарион твърде неясно. — Това пътуване, Барак и
Силк, господин Улф и леля Поул — абсолютно всичко. Понякога, когато си
мислят, че не мога да ги чуя, те говорят странни неща. Всичко изглежда
ужасно важно, но не мога да разбера дали бягат от някого, или търсят нещо.
— На мен също положението ми изглежда объркано, Гарион — призна
Дурник. — Много неща не са онова, за което ги вземаме — въобще не са онова,
на което приличат.
— Леля Поул не ти ли се струва променена? — попита Гарион. — Искам да
кажа, че всички те се отнасят към нея сякаш е благородна дама, пък и тя се
държи по различен начин, откакто напуснахме фермата.
— Госпожа Поул е истинска дама — каза Дурник. — Винаги съм знаел това.
— В гласа му отново прозвуча същата почтителна нотка, която се появяваше
винаги, когато той говореше за леля Поул, и Гарион разбра, че е безполезно
да прави опити да накара Дурник да търси в нея нещо необичайно.
— Ами господин Улф — подхвана Гарион, решил да подходи по друг начин.
— Винаги съм си мислил, че той е просто един стар разказвач на истории.
— Не ми прилича на обикновен скитник — призна Дурник. — Смятам, че ми
се е паднало да пътувам със знатни хора, Гарион, заети с важно дело.
Вероятно е по-добре за прости хора като мен и теб да не задават прекалено
много въпроси, а просто да си държат очите и ушите отворени.
— Ще се върнеш ли във фермата на Фалдор, когато всичко свърши? —
внимателно запита Гарион.
Дурник обмисли зададения му въпрос, зареял поглед към двора на
странноприемницата, после тихо каза:
— Не. Ще вървя с тях, докато госпожа Поул ми позволява.
Обзет от непреодолим порив, Гарион протегна ръка и потупа ковача по
рамото.
— Всичко ще е добре, Дурник.
— Да се надяваме, че ще бъде така — въздъхна Дурник и отново насочи
вниманието си към конете.
— Дурник — попита Гарион, — ти познаваше ли моите родители?
— Не — отвърна ковачът. — Когато те видях за пръв път, ти беше бебе,
сгушено в ръцете на госпожа Поул.
— Каква беше тя тогава?
— Изглеждаше ядосана — отвърна Дурник. — Струва ми се, че никога не
бях виждал толкова ядосано човешко същество. Поговори си с Фалдор и после
отиде да работи в кухнята — знаеш какъв е Фалдор. През целия си живот
никога не е изгонил никого от фермата. Отначало леля ти беше само
помощничка в кухнята, но това не трая дълго. Старата ни готвачка беше
станала дебела и мързелива и накрая отиде да живее при дъщеря си. Оттогава
госпожа Поул отговаряше за кухнята.
— Тогава е била много по-млада, нали? — попита Гарион.
— Не — отговори замислено Дурник. — Госпожа Поул никога не се променя.
Сега изглежда точно по същия начин, както в първия ден, когато я видях.
— Сигурен съм, че само така ти се струва — каза Гарион. — Всички
остаряват.
— Не и госпожа Поул — отвърна Дурник.
Вечерта Улф и неговият остронос приятел се върнаха с угрижени лица.
— Нищо — обяви лаконично Улф и почеса снежнобялата си брада.
— Можех да ти кажа това доста по-рано — изсумтя презрително леля Поул.
Улф я изгледа ядосано, след това сви рамене.
— Трябва да сме сигурни.
Барак, гигантът с червената брада, вдигна поглед от желязната ризница,
която лъскаше, и попита:
— Никаква следа ли не открихте?
— Абсолютно никаква — отвърна Улф. — Не е минал оттука.
— Накъде ще поемем тогава? — поиска да узнае Барак и блъсна ризницата
настрана.
— Към Мурос — отговори Улф.
Барак се надигна и отиде до прозореца.
— Дъждът отслабва — отбеляза той. — Но пътищата ще ни създадат
неприятности.
— И без това утре няма да можем да тръгнем — каза Силк и се отпусна на
един стол до вратата. — Трябва, да се отърва от репите. Ако ги изкараме от
Дарайн с нас, ще изглежда подозрително, а нали не искаме някой да ни
запомни и после да си поговори с мургите.
— Прав си — откликна Улф. — Неприятно ми е, че ще загубим толкова
време, но нищо друго не можем да сторим.
— Пътищата ще бъдат по-добри, след като съхнат цял ден — изтъкна Силк.
— Пък и каруците ще пътуват по-бързо празни.
— Сигурен ли си, че ще можеш да ги продадеш, приятелю Силк? —
поинтересува се Дурник.
— Аз съм драсниянец — уверено отговори Силк. — Всичко мога да продам.
Дори може да приключим с добра печалба.
— Не се тревожи за това — каза Улф. — Репите изпълниха своето
предназначение. Сега трябва единствено да се отървем от тях.
— Това е въпрос на принцип — самохвалко заяви Силк. — При това, ако не
се опитам да сключа изгодна сделка, хората също ще ме запомнят. Не се
безпокойте. Продажбата няма да отнеме много време и не ще ни забави.
— Мога ли да дойда с тебе, Силк? — попита Гарион, изпълнен с надежда.
— Не съм видял нищо от Дарайн, като изключим тази странноприемница.
Силк погледна въпросително леля Поул.
— Не смятам, че ще му навреди — рече тя. — Пък и аз ще имам време да
се погрижа за някои неща.
На следващата сутрин след закуска Силк и Гарион излязоха от
странноприемницата. Момчето носеше чанта, пълна с репи. Дребният мъж беше в
необикновено добро настроение. Дългият му, заострен нос сякаш потрепваше.
— Цялата работа е там — заговори той, докато вървяха по осеяната с
боклуци калдъръмена улица, — да не ти личи колко бързаш да продадеш стоката
— и естествено трябва да познаваш пазара.
— Това ми звучи разумно — учтиво отвърна Гарион.
— Вчера поразпитах тук-там — продължи Силк. — Сто килограма репи се
продават на пристанищния док в Коту в Драсния за един драсниянски сребърен
линк.
— За един какво?
— Драсниянска монета — обясни Силк. — Струва почти колкото един
сребърен империал — не съвсем, но горе-долу толкова. Търговецът ще се опита
да купи репите ни за не повече от четвърт империал, а после ще ги продаде
за половин.
— Откъде знаеш, че ще стане така?
— Това е обичайният ход на нещата.
— Колко репи имаме? — попита Гарион, като заобиколи купчина отпадъци
на улицата.
— Тридесет пъти по сто кила — каза Силк.
— Това прави... — Лицето на Гарион се изкриви от мъчителното усилие да
извърши това сложно изчисление наум.
— Петнадесет империала — подсказа му Силк. — Или три златни крони.
— Злато? — повтори Гарион. Златните монети бяха рядко явление при
разплащанията в сделките на село и тази дума имаше почти магическо значение
за него.
Силк кимна.
— Златото е за предпочитане — осведоми го той. — По-лесно се носи.
Сребърните монети тежат прекалено много.
— А колко платихме ние за репите?
— Пет империала — отвърна Силк.
— Фермерът получава пет, ние — петнадесет, а търговецът взима цели
тридесет? — недоверчиво попита Гарион. — Това не ми изглежда честно.
Силк сви рамене и каза:
— Така е устроен светът. Ето я къщата на търговеца. — Дребният мъж
посочи една внушителна сграда с широко стълбище. — Когато влезем, той ще се
престори, че е много зает и че въобще не се интересува от нас. По-късно,
когато започне да се пазари с мен, ще те забележи и ще каже: — "Какво
чудесно момче!"
— Аз?
— Ще си помисли, че си някакъв мой роднина — син или племенник, — и ще
сметне, че ще извлече полза, като те поласкае.
— Странна работа — рече Гарион.
— Аз ще му кажа много неща — продължи Силк бързо. Очите му започнаха
да блещукат, а дългият му нос затрепера. — Не обръщай внимание какво
приказвам и гледай изненадата да не проличи по лицето ти. Той ще наблюдава
и мен, и теб много внимателно.
— Значи ще лъжеш? — Гарион беше изумен.
— Това се очаква от мен — отвърна Силк. — Търговецът също ще лъже.
Онзи от нас, който лъже по-добре, ще спечели повече от сделката.
— Всичко изглежда ужасно оплетено — каза Гарион.
— Това е игра — поясни Силк и по лицето му се разля усмивка. — Много
вълнуваща игра, която се върти навсякъде по света. Добрите играчи стават
богати, а лошите — не.
— Ти добър играч ли си? — попита Гарион.
— Един от най-добрите — скромно отговори Силк. — Хайде да влезем. — И
поведе Гарион по широките стъпала към къщата на търговеца.
Търговецът носеше украсена с кожи дреха в бледозелен цвят, която не бе
пристегната на кръста. Шапката бе плътно прилепнала към главата му. Той се
държеше точно както бе предсказал Силк — седеше навъсен, извънредно зает,
пред обикновена маса и прелистваше многобройни парчета пергамент. Силк и
Гарион зачакаха да им обърне внимание.
— Добре — каза накрая той. — По каква работа сте дошли при мене?
— Ами карам репи — заяви Силк малко пренебрежително.
— Това е истинско нещастие, приятелю — каза търговецът и лицето му се
изкриви в тъжна гримаса. — Кейовете в Коту точно сега са огънати под
тежестта на стока като твоята. Няма да имам никаква печалба, независимо на
каква цена се съглася да те отърва от тях.

Силк сви рамене.
— Може би череките или алгарите ще ги вземат — каза той. — Пазарът при
тях може да не е така преситен, както при вас. — Остроносият обърна гръб и
каза на Гарион: — Хайде, момче.
— Момент, приятелю — обади се търговецът. — По речта ти познавам, че
сме съотечественици. Ще погледна репите ти и може и да ги взема, просто, за
да ти направя услуга.
— Времето ти е ценно — отбеляза Силк. — Не си прави труда щом не се
занимаваш с търговия на репи.
— Може би ще ми се удаде случай да намеря купувач — възрази
търговецът. — Е, ако стоката е с добро качество. — Той взе чантата от
ръцете на Гарион и я отвори.
Гарион слушаше очарован как Силк и търговецът учтиво си разменят
реплики, като всеки се опитва да извлече полза от другия.
— Какво прекрасно момче — рече търговецът, сякаш забелязваше Гарион
чак сега.
— Сираче е — обясни Силк. — Грижа се за него. Опитвам се да го науча
на занаята, но схваща много бавно.
— Аа — откликна търговецът и в гласа му прозвуча леко разочарование.
Изведнъж Силк направи странен жест с пръстите на дясната си ръка.
Очите на търговеца леко се разшириха, после той също започна да
жестикулира.
Гарион въобще не можа да проумее какво става. Ръцете на Силк и
търговеца описваха сложни фигури във въздуха, като понякога се движеха така
бързо, че окото едва успяваше да ги следи. Дългите тънки пръсти на Силк
сякаш танцуваха, погледът на търговеца не се отлепваше от тях, по челото му
изби пот — така дълбоко се бе съсредоточил.
— Значи уговорено? — каза накрая Силк, като наруши тишината, която бе
завладяла стаята от толкова време.
— Уговорено — съгласи се търговецът някак печално. — Надявам се, че не
възнамеряваш да останеш в този занаят за дълго, приятелю. Ако го сториш, по-
добре отсега да ти дам ключовете от склада си, за да си спестя мъката,
която ще изживявам всеки път, когато се появиш насам.
Силк се засмя.
— Ти беше достоен противник, приятелю.
— И аз си помислих така в началото — призна търговецът и поклати
глава. — Но не мога да се сравнявам с тебе. Закарай репите си в моя склад
на кея Бедик. — Той надраска с перо няколко реда върху парче пергамент. —
Надзирателят ще ти плати.
Силк се поклони и взе пергамента.
— Ела, момче — каза той на Гарион и го изведе от стаята.
— Какво стана? — попита Гарион, когато излязоха на шумната улица.
— Получих цената, която исках — отвърна Силк самодоволно.
— Но ти нищо не каза — възрази Гарион.
— Ние разговаряхме много дълго, Гарион — заяви Силк. — Нима не ни
гледаше?
— Видях само как си въртяхте пръстите.
— Разговаряхме — обясни Силк. — Това е език, който моите
съотечественици са измислили преди хиляди години. Наричаме го тайна реч. Тя
е много по-бърза от говоримата. Позволява ни да разговаряме в присъствие на
непознати и те не могат да ни подслушват. Умелият майстор е в състояние да
сключва сделки, докато обсъжда какво е времето — стига да има такова
желание.
— Ще научиш ли и мен? — очаровано попита Гарион.
— Ще ти отнеме много време — каза му Силк.
— Пътуването до Мурос няма ли да трае дълго? — попита Гарион.
Силк сви рамене и каза:
— Както искаш. Няма да ти е лесно, но все ще успеем да убием времето.
— Сега в странноприемницата ли ще се приберем? — попита Гарион.
— Не веднага — отговори Силк. — Необходим ни е товар, с който да
обясним нашето влизане в Мурос.
— Нали каруците щяха да са празни?
— Точно така.
— Но ти каза...
— Ще се видим с един търговец, когото познавам — обясни Силк. — Той
купува селскостопански стоки от цяла Сендария, но ги задържа във фермите,
докато пазарите в Арендия и Толнедра станат благоприятни. Тогава урежда
стоките да се прекарат или до Мурос, или до Камаар.
— Изглежда много сложно — рече Гарион със съмнение.
— А всъщност не е — увери го Силк. — Хайде, момче. Ще видиш.
Търговецът беше толнедранец, с пищна синя дреха. Върху лицето му бе
замръзнало презрително изражение. Когато Силк и Гарион влязоха в кантората
му, той разговаряше с един мрачен мург. Мургът, като всички представители
от неговата националност, които Гарион беше виждал, имаше белези по лицето,
а черните му очи бяха проницателни и тежки.
Щом зърнаха мурга, Силк докосна рамото на Гарион с предупредителен
жест, после пристъпи напред.
— Простете ми, благородни търговецо — изрече той с подмилкващ се глас.
— Не знаех, че сте зает. Моят носач и аз ще почакаме отвън, докато намерите
време да ни приемете.
— Приятелят ми и аз ще бъдем заети чак до довечера — заяви
толнедранецът. — За нещо важно ли става дума?
— Просто се чудех дали имате някакъв товар за превозване — отвърна
Силк.
— Не — грубо го отряза толнедранецът. — Нямам нищо. — Накани се да се
обърне отново към мурга, но изведнъж спря, вгледа се втренчено в Силк и
попита: — Ти не си ли Амбар от Коту? Мислех, че търгуваш с подправки.
Гарион си спомни, че това беше името, което Силк бе казал на стражите
пред градската порта. Очевидно дребосъкът бе използвал това име и преди.
— Уви — въздъхна Силк. — Парите, които бях заложил в последното си
начинание, са на дъното на морето — току под извивката на полуострова в
Арендия. Два кораба, пълни със стоки, които трябваше да пристигнат в Тол
Хонет. Внезапно се изви буря и сега съм просяк.
— Трагична история, многоуважаеми Амбар — отбеляза самодоволно
богатият толнедрански търговец.
— Сега съм доведен до унизителното състояние да превозвам какво ли не
— мрачно каза Силк. — Имам три паянтови каруци — това е всичко, което
остана от империята на Амбар от Коту.
— Всички понякога страдаме от превратностите на съдбата — философски
отбеляза толнедранецът.
— Значи това е прочутият Амбар от Коту? — обади се мургът тихо. Той
измери Силк с проницателния си поглед от главата до петите. — Трябва да
благодаря на щастливата случайност, която ме доведе тук днес. Вече съм по-
богат от срещата си с толкова знаменит човек.
Силк учтиво се поклони и каза:
— Много сте любезен, благородни господине.
— Аз съм Ашарак от Рак Госка — представи се мургът и се обърна към
толнедранеца. — Можем да оставим нашия спор за известно време, Минган. Ще
ни направи чест да подпомогнем такъв велик търговец, който тъкмо започва да
възстановява загубите си.
— Наистина сте твърде любезен, достойни Ашарак — каза Силк и отново се
поклони.
Гарион крещеше наум всякакви предупреждения, но проницателните очи на
мурга обезмисляха всеки опит да направи дори и най-незабележимия жест към
Силк. Ала лицето на момчето оставаше безизразно, погледът — глуповат, макар
че мислите му летяха със светкавична скорост.
— На драго сърце бих ти помогнал, приятелю — каза Минган, — но сега не
разполагам с никакъв товар в Дарайн.
— Вече съм заангажиран от Дарайн до Медалия — бързо заговори Силк. —
Ще натоваря трите каруци с желязо от Черек. Също така имам договор да
превозя кожи от Мурос до Камаар. Притесняват ме петдесетте левги от Медалия
до Мурос. Каруци, които пътуват празни, не носят печалба.
— Медалия — намръщи се Минган. — Чакай да погледна тефтерите си. Май
имам нещо за превоз там. — И той излезе в другата стая.
— Вашите подвизи станаха легенда в кралствата на изтока, уважаеми
Амбар — заговори с възхищение Ашарак от Рак Госка. — Когато за последен път
напуснах Ктхол Мургос, все още даваха невероятно щедра сума за главата ви.
Силк се разсмя.
— Това бе плод на малко недоразумение, любезни Ашарак. Просто проучвах
какви сведения са събрали толнедранските разузнавачи във вашето кралство.
Поех рискове, с каквито не би трябвало да се нагърбвам, и толнедранците
разбраха какво възнамерявам да правя. Обвиненията, които предявиха срещу
мене, бяха лъжливи.
— Как успяхте да избягате? — попита Ашарак. — Войниците на крал Таул
Ургас преобърнаха всичко в кралството с главата надолу, за да ви намерят.
— Случайно срещнах една високопоставена тулска дама — отвърна Силк. —
Успях да я убедя да ме прекара тайно през границата и така се озовах в
Мишрак ак Тул.
— А — измърмори Ашарак и се усмихна за миг. — Тулските дами се ползват
с лоша слава — много е лесно да ги убедиш да сторят всичко.
— Но са много взискателни — добави Силк. — Очакват да ги обезщетиш
напълно за всяка услуга, която са направили. Беше ми по-трудно да се
измъкна от нея, отколкото от Кхтол Мургос.
— Все още ли извършвате подобни услуги за вашето правителство? —
небрежно попита Ашарак.
— Те дори не желаят да разговарят с мен — мрачно отговори Силк. —
Амбар, богатият търговец на подправки, им е полезен, но Амбар, бедният
каруцар, е нещо съвсем друго.
— Естествено — каза Ашарак, но от тона му ясно личеше, че не вярва и
на дума от казаното. Той хвърли кратък поглед, в който не проблясваше нито
искрица интерес, към Гарион и момчето с изумление почувства, че знае кой е
този човек. Без да си обясни откъде е толкова сигурен в правотата си,
Гарион мигновено разбра, че Ашарак от Рак Госка го е познавал през целия му
живот. Той помнеше тези очи — спомен, изграден от многобройните случаи,
когато техните погледи се бяха срещали, докато Гарион порастваше, а Ашарак,
винаги загърнат с черно наметало и възседнал черен кон, се спираше,
наблюдаваше и после продължаваше по своя път. Гарион отвърна с безизразен
поглед и върху обезобразеното лице на Ашарак трепна едва доловима усмивка.
Минган се върна от съседната стая.
— Разполагам с известно количество свински бутове в една ферма в
Медалия — обяви той. — Кога смяташ да пристигнеш в Мурос?
— След петнадесет-двадесет дни — каза Сйлк.
Минган кимна.
— Ще те наема да ги превозиш до Мурос — предложи той. — Седем сребърни
нобли на каруца.
— Толнедрански нобли или сендарски? — бързо попита Силк.
— Намираме се в Сендария, многоуважаеми Амбар.
— Но сме граждани на света, благородни търговецо — изтъкна Силк. —
Сделките между нас винаги са били извършвани с толнедрански монети.
Минган въздъхна.
— Винаги разсъждаваш бързо, многоуважаеми Амбар — призна той. — Добре,
толнедрански нобли — но само защото сме стари приятели и ми е жал, че са те
сполетели такива нещастия.
— Може би ще се срещнем отново, Амбар — каза Ашарак.
— Може би — отвърна Силк, после двамата с Гарион напуснаха кантората.
— Скръндза — измърмори Силк, когато излязоха на улицата. — Тарифата е
десет нобли, а не седем.
— Ами мургът? — попита Гарион. Още веднъж почувства познатата неохота
да разкрие каквото и да било за странната безмълвна връзка, която
съществуваше между него и фигурата, която сега поне имаше име.
Силк сви рамене.
— Той знае, че съм решил да сторя нещо, но не се досеща какво е —
точно както аз усещам, че той крои нещо. Такива срещи са ми се случвали
десетки пъти. Освен ако интересите ни не се сблъскат, няма да си пречим
един на друг. И аз, и Ашарак сме професионалисти.
— Ти си много странен човек, Силк — каза Гарион.
Силк му намигна.
— А защо спорехте с Минган за монетите? — попита Гарион.
— Металът на толнедранските монети е с по-малко примеси — отговори му
Силк. — Те са по-ценни.
— Разбирам — кимна Гарион.
На следващата сутрин отново се качиха на каруците и закараха репите в
склада на драсниянския търговец. После, с празни каруци, които здравата
трополяха, групичката им се измъкна от Дарайн и пое на юг.
Дъждът беше спрял, ала сутринта беше мрачна и ветровита. Когато
започнаха да се изкачват по хълма край града, Силк се обърна към Гарион,
който яздеше до него, и каза:
— Е, добре. Хайде да започваме. — Събра петте си пръста пред лицето на
Гарион и обясни: — Това означава "Добро утро".

На другия ден вятърът стихна и отново се показа бледото есенно слънце.
Маршрутът им на юг минаваше край река Дарайн, която буйно се спускаше от
планините към Залива на Черек. Местността беше хълмиста и обрасла с гори,
но понеже каруците бяха празни, конете напредваха бързо.
Гарион не се интересуваше от пейзажа. Вниманието му беше приковано
почти изцяло върху чевръсто движещите се пръсти на Силк.
— Не крещи — нареждаше му Силк, докато Гарион се упражняваше.
— Че аз мълча! — озадачено казваше Гарион.
— Прави жестовете си фино. Не ги преувеличавай. Целта е разговорът да
не привлече ничие внимание.
— Аз само се упражнявам — отговори Гарион.
— По-добре лошите навици да се отстранят, преди да са се утвърдили —
обясни Силк. — И внимавай да не мърмориш.
— Да не мърморя ли?
— Оформяй точно всяка фраза. Завърши едната, преди да си се захванал с
другата. Не се тревожи за скоростта. Тя се постига с течение на времето.
На третия ден вече провеждаха разговорите си наполовина с думи,
наполовина с жестове и Гарион дори се възгордя. Вечерта се отбиха от пътя,
навлязоха в горичка високи кедри и направиха обичайния полукръг с каруците.
— Как върви обучението? — попита господин Улф и слезе от капрата.
— Напредва — отговори Силк. — Очаквам, че ще тръгне още по-бързо,
когато момчето надрасне навика си да използва бебешкия си език.
Гарион беше смазан.
Барак, който също тъкмо слизаше от каруцата, се разсмя.
— И аз често съм си мислил, че тайният език може да се окаже полезен —
каза той, — но пръсти, създадени да стискат меч, не са достатъчно гъвкави
за него. — Той протегна огромната си ръка и разтърси глава.
Дурник вдигна лице, подуши въздуха и каза:
— Тази нощ ще бъде студено. На сутринта ще има слана.
Барак също подуши въздуха, кимна и избоботи:
— Прав си, Дурник. Ще имаме нужда от хубав огън довечера. — Той вдигна
ръка към каруцата да вземе брадвата си.
— Идват някакви конници — обади се леля Поул. Още не бе слязла от
капрата.
Всички млъкнаха и се вслушаха в слабия тропот, долитащ от пътя, който
току-що бяха напуснали.
— Най-малко трима — мрачно каза Барак, подаде брадвата на Дурник и
извади от каруцата сабята си.
— Четирима са — прошепна Силк, покатери се в своята каруца и измъкна
сабята си изпод капрата.
— Ние сме достатъчно далеч от пътя — отбеляза Улф. — Ако не вдигаме
шум, ще отминат, без да ни видят.
— Разстоянието няма да ни скрие от кролимите — каза леля Поул. —
Когато търсят нещо, те не използват очите си. — Тя направи два светкавични
жеста към Улф — Гарион не успя да разгадае значението им.
Улф й отвърна с отрицателен жест, после направи още един и Гарион пак
не успя да изтълкува значението му.
За миг леля Поул остана вгледана в него, после кимна.
— Всички останете по местата си, без да вдигате шум — нареди Улф,
после се обърна към пътя. Лицето му се напрегна.
Гарион притаи дъх. Тропотът на галопиращите коне се приближаваше.
После се случи нещо странно. Гарион знаеше, че трябва да изпитва страх
пред приближаващите ездачи й заплахата, която носеха, но въпреки това го
обзе сънлива отпуснатост. Сякаш умът му изведнъж бе заспал, а тялото бе
останало на мястото си и наблюдаваше без никакво любопитство как ездачите с
тъмни мантии преминават по пътя.
Той не бе в състояние да каже колко време бе стоял така вцепенен; но
когато се събуди от своя полусън, ездачите бяха отминали, а слънцето беше
залязло. Небето на изток беше станало лилаво с падането на вечерта, тук-там
се виждаха окъпани в слънчев блясък облаци, които плуваха към хоризонта.
— Мурги — спокойно каза леля Поул. — И един кролим. — Тя понечи да
скочи от каруцата.
— В Сендария има много мурги, уважаема госпожо — каза Силк и й помогна
да слезе. — Те са тук, изпълнявайки различни мисии.
— Мургите са едно — мрачно каза Улф, — но кролимите са нещо съвсем
различно. Мисля, че ще е по-добре, ако се отклоним от главните пътища.
Знаеш ли някакъв по-забутан път към Медалия?
— Стари приятелю — скромно отвърна Силк, — зная забутани пътища към
всеки град.
— Добре — каза Улф. — Хайде да влезем по-навътре в гората. Не ми се
иска дори случайно пламъче от нашия огън да бъде забелязано от пътя.
Гарион бе видял загърнатите в пелерини мурги съвсем за кратко и нямаше
начин, по който да се увери, че единият от тях е Ашарак — тъмната фигура,
възседнала черен кон, която познаваше от толкова години и която накрая бе
срещнал. Но беше почти сигурен, че Ашарак бе яздил сред групата конници.
Ашарак щеше да го преследва, да върви по петите му, където и да отидеше
той. Беше сигурен в това.
Дурник беше прав, че ще има слана. На следващата сутрин земята беше
побеляла и дъхът на конете се носеше като пара сред студения въздух, когато
поеха на път. Движеха се по тесни коловози и рядко използвани пътеки,
отчасти обрасли с трева. Придвижването беше по-бавно, отколкото би било по
главния път, ала всички се чувстваха много по-сигурни.
Трябваха им пет дни, за да стигнат до село Уинолд, което се намираше
на около дванадесет левги от Медалия. По настояване на леля Поул спряха, за
да пренощуват в една неугледна странноприемница.
— Отказвам отново да спя на земята — категорично заяви тя.
След като се нахраниха в опушената трапезария на гостилницата, мъжете
се заеха с бирата, а леля Поул отиде в стаята си и разпореди да й донесат
топла вода да се изкъпе. Ала Гарион, под претекст, че ще отиде да нагледа
конете, се измъкна навън. Не че имаше навик съзнателно да мами, ала си
помисли, че през последните дни, откакто бяха напуснали фермата на Фалдор,
не бе имал възможността да остане сам дори за миг. По природа не беше
момче, което обича да се усамотява, ала бе започнал да се чувства твърде
болезнено ограничен все в компанията на хора, по-възрастни от него.
Село Уинолд не беше голямо и той го проучи от единия до другия край за
по-малко от половин час, докато се шляеше по тесните калдъръмени улици сред
свежия въздух на подранилата вечер. Прозорците на къщите блестяха, потънали
в златистата светлина на свещите и изведнъж Гарион беше обзет от бурен
прилив на носталгия.
На следващия ъгъл на криволичещата уличка, в проблесналата за миг
светлина при отварянето на една врата, той съзря позната фигура. Не можеше
да е съвсем сигурен, но за всеки случай се отдръпна назад и притисна тялото
си към грапавата каменна стена.
Мъжът на ъгъла ядосано се обърна към светлината и Гарион улови острия
бял блясък на едно от кривогледите му очи. Беше Брил. Мръсният мъж бързо се
измъкна от обсега на светлината — очевидно не желаеше да го забележат —
после спря.
Гарион чакаше, прилепен към стената, и наблюдаваше изпълнените с
нетърпение крачки на Брил. Най-умното нещо би било да се измъкне
незабелязано и бързо да се върне в странноприемницата, ала той веднага
отхвърли тази идея. Намираше се на достатъчно сигурно място в дълбоката
сянка до стената, освен това любопитството му беше прекалено възбудено, за
да си тръгне, без да види точно какво прави тук Брил.
След известно време, което му се стори повече от няколко часа, а
всъщност беше само няколко минути, по улицата пробяга още една призрачна
сянка. Новодошлият носеше качулка, така че бе невъзможно да се види лицето
му, но очертанията на тялото му разкриваха фигура, облечена в туника,
панталони и ботуши, които покриваха прасците — одежди, каквито носеха
обикновените сендари. Когато обаче непознатият се обърна, ясно проличаха
контурите на сабя, препасана на кръста — а това беше нещо много различно от
обичайното. Макар че законът не забраняваше изрично на сендарите от по-
низшите класи да носят оръжие, практиката то да се поставя на видно място
беше рядко срещано явление.