Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:39

— Кой, чадо мое? Какво причастие? Отново зърнах движещи се фигури, които сякаш се носеха из сенките. Но съвсем скоро изчезнаха.
Трябваше да повърна. Имах нужда от легена. Те държаха косата ми. Дали видяха кръвта на светлината на свещите? Онази чиста струя кръв? Миришеше толкова отвратително.
— Как е възможно човек да оцелее след такава отрова? — прошепна единият монах на латински на другия. — Дали да не го прочистим?
— Ще го уплашиш. Мълчи. Той няма треска.
— Е, адски много грешите, ако си мислите, че сте отнели разума ми — заявих аз ненадейно. Извиках това на Флориан и Годрик, и на всички тях.
Монасите ме погледнаха с настойчиво изумление.
Засмях се.
— Просто говорех на онези, които опитаха да ми сторят зло — рекох, като отново се постарах да произнеса всяка една дума съвсем отчетливо.
Слабият монах с невероятно чистите ръце бе коленичил до мен. Той погали челото ми.
— А красивата ти сестра, тази, която щеше да се омъжва, тя също ли е?
— Бартола! Щяла е да се омъжва? Не го знаех. Е, той може да вземе главата й за съпруга. — Заплаках. — Червеите дълбаят в мрака. А демоните танцуват на хълма и градът бездейства.
— Кой град?
— Отново бълнуваш — каза един монах, застанал зад свещите. Колко ясно се виждаше, макар да бе извън светлината, мъж със заоблени рамене, гърбав нос и плътни и мрачни, натежали клепачи. — Недей да бълнуваш повече, клето дете.
Исках да възразя, но внезапно видях огромно крило, а всичките му пера бяха окъпани в злато, и то се спусна отгоре ми и ме обгърна. Усетих гъдел по цялото си тяло заради мекотата на перата. Рамиел каза:
— Какво да направим, за да те накараме да млъкнеш? Филипо се нуждае от нас сега; би ли ни оставил за малко на мира, заради Филипо, когото Бог ни изпрати да закриляме? Не ми отговаряй. Подчини ми се.
Крилото унищожи всички видения, всички беди.
Бледа тъмнина, потънала в сенки. Равномерна и пълна. Свещите бяха зад мен, поставени нависоко.
Събудих се. Опрях се на лакти. Разсъдъкът ми беше прояснен. Приятната, равномерна светлина потрепваше съвсем леко, докато изпълваше килията. През високия прозорец нахлуваше луната. Нейните лъчи огряваха стенописа на стената, който явно бе нарисуван от Фра Джовани.
Очите ми я виждаха удивително ясно. Нима това бе моята демонична кръв?
Споходи ме странна мисъл. Тя отекна в съзнанието ми с чистотата на златно звънче. Самият аз нямах ангели-хранители! Моите ангели ме бяха напуснали, бяха си отишли, защото душата ми бе прокълната.
Нямах ангели. Бях видял тези на Филипо заради силата, която ми бяха дали демоните и заради нещо друго. Ангелите на Филипо спореха толкова разпалено помежду си! Ето как ги бях видял. Някакви думи изплуваха в съзнанието ми.
Принадлежаха на Тома Аквински или може би на Августин? Бях чел толкова много и от двамата, за да науча латински, а техните безкрайни отклонения ми бяха доставили такова удоволствие. Демоните са изпълнени със страст. Но ангелите не са.
Но онези два ангела бяха така одухотворени. Ето защо бяха проникнали през покрова.
Отметнах завивките и стъпих на каменния под с босите си крака. Беше хладно и приятно, защото след като цял ден бе сгрявана от слънчевите лъчи, стаята бе още топла.
По безупречно лъснатия под нямаше никакви течения.
Застанах пред картината на стената. Не бях нито замаян, нито болен и нямаше вероятност да падна. Отново бях себе си.
Каква ли невинна и необременена душа трябва да е имал Фра Джовани. Всички негови фигури бяха лишени от злонамереност. Видях фигурата на Христос, седнал пред една планина, с кръгъл златен ореол, украсен с червен кръст. До него стояха ангели, които му прислужваха. Единият му подаваше хляб, а другият, чиято фигура бе отрязана от вградената в стената врата, същият този ангел, чиито крила едва се виждаха, носеше вино и месо.
Горе, на планината, също видях Христос. Картината изобразяваше различни събития в тяхната последователност, и горе Христос бе застанал облечен в същите леки и измачкани розови одежди, но тук Той бе разстроен, толкова разстроен, колкото Фра Джовани би могъл да Го нарисува, и бе вдигнал лявата Си ръка като че от гняв.
Фигурата, която бягаше от него, беше Дяволът! Това бе едно ужасно същество с ципестите крила, които бях зърнал по-рано, и то имаше отвратителни ципести стъпала. Върху тях видях недоразвити палци. Озлобен и облечен в мръсни сиви дрехи, той бягаше от Христос, който стоеше непоколебим насред Пустинята и отказваше да се поддаде на изкушението, а едва след този сблъсък се бяха появили ангелите и Христос бе заел мястото си със сключени ръце.
Аз затаих ужасено дъх, докато разглеждах този образ на дявола. Но през тялото ми премина силна вълна на облекчение, от която коренчетата на косата ми настръхнаха, а краката ми изтръпнаха върху излъскания под. Аз бях прокудил демоните, бях отказал дареното ми безсмъртие. Бях го отказал. Дори се изправих пред кръста!
Усетих гадене. Болката ме покоси, сякаш ме бяха ритнали в стомаха. Обърнах се. Легенът беше там, чист и излъскан, стоеше на пода. Паднах на колене и избълвах още от тяхната блудкава мръсотия. Нима нямаше вода?
Огледах се. Видях каната и чашата. Чашата беше пълна и разлях малко, докато я поднасях към устните си, но усетих разводнен, гранясал и ужасен вкус. Захвърлих я на пода.
— Отровили сте вкусът ми към нормалните неща, чудовища. Но няма да ме победите!
С треперещи ръце вдигнах чашата, напълних я отново и опитах да пия от нея. Но вкусът беше странен. С какво бих могъл да го сравня? Не беше отвратителен като урината; наподобяваше вода, примесена с минерали и метали, от която в гърлото ти остава прах, който те задавя. Беше неприятно!
Оставих я настрани. Много добре. Беше време за проучване. Време да взема свещите, както и направих.
Излязох от килията. Коридорът беше празен и осветен от бледата светлина, която идваше от малките прозорчета над килиите с ниски тавани.
Свих вдясно и доближих вратите на библиотеката. Бяха отключени.
Влязох с моя канделабър. За пореден път спокойствието от творенията на Микелоцо ме изпълни с топлина, с вяра във всичко съществуващо, с упование. В центъра на стаята бяха разположени две редици от арки и йонийски колони, които образуваха широка пътека към отдалечената врата в дъното. От двете страни се намираха масите за четене, а по цялото протежение на стените се виждаха множество рафтове с кодекси и свитъци.
Преминах бос по подредените във форма на рибена кост камъни на пода, като вдигнах свещта по-високо, за да може светлината да озари сводестия таван. Бях много щастлив, че съм тук сам.
През прозорците от двете страни нахлуваха лъчи бледа светлина, проправящи си път из поразителния безпорядък от лавици, но високите тавани бяха така прекрасни и успокояващи. С какъв замах бе направил всичко, бе превърнал библиотеката в базилика.
Откъде бих могъл да зная, бидейки по това време още дете, че този стил ще бъде имитиран из цялата ми любима Италия? О, толкова много удивителни неща имаше в тогавашния живот, които останаха вечни.
Ами аз? Какъв съм аз? Живея ли? Или вечно се движа сред смърт, влюбен навеки във времето?
Стоях неподвижно със свещите в ръка. Как обожаваха очите ми този лунен разкош. Как жадувах да остана тук навеки, замечтан, близо до търсенията на ума и душата, и далече от спомена за злочестия, окован във вериги град, с неговата прокълната планина и близкия замък, от който навярно в този миг струеше онази мъртвешка, отвратителна светлина.
Можех ли да открия последователността, в която бе подредено това изобилие от книги?

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:40

Самият уредник на тази библиотека, монахът, който бе свършил цялата работа, този учен, сега беше папа на всички християни, Никола V.
Движех се покрай лавиците вдясно, вдигнал високо свещите си. Дали бяха по азбучен ред? Сетих се за Аквински, защото го познавах по-подробно, но попаднах на свети Августин. А и винаги бях обичал Августин, неговия цветист стил и ексцентричност, както и драматичния начин, по който пишеше.
— О, писал си повече за демони, по-подходящ си! — рекох.
„За Божия град“! Видях я, том след том. Имаше двадесет кодекса само с този шедьовър, без да споменаваме всички останали произведения на този велик светец, неговите „Изповеди“, които ме бяха грабнали като римска драма, както и много други. Някои от тези книги бяха много стари, изработени от голям, изпокъсан пергамент, други имаха скъпи подвързии, а трети бяха почти неугледни и съвсем нови.
От великодушие и уважение трябваше да взема най-здравата книга, въпреки че беше възможно да има грешки, а само Бог бе свидетел колко усърдно се трудеха монасите, за да избегнат грешките. Знаех кой том ми е нужен. Познавах книгата за демоните, защото ми се бе сторила много очарователна и толкова безсмислена. О, какъв глупак съм бил.
Свалих тежкия и дебел том, номер девет от поредицата, пъхнах го в свития си лакът и го отнесох до първото бюро. После внимателно поставих пред себе си канделабъра, за да може да ми свети, без да хвърля сянка под пръстите ми, и отворих книгата.
— Цялата истина е тук! — прошепнах. — Кажи ми, свети Августин, какви бяха те, за да мога да убедя Рамиел и Сетей, че трябва да ми помогнат. Или ми разкрий начина, по който да убедя тези съвременни флорентинци, които в момента не се интересуват от нищо друго, освен да воюват с платени войници срещу Свещената Венецианска република на север. Помогни ми, светецо. Моля те.
Ах, глава десета от том девети, знаех си.
Августин цитираше Плотин, или го тълкуваше:
„че самият факт за тленността на човешкото тяло се дължи на Божието състрадание, защото Той не би ни оставил навеки сред несгодите на този живот. Порочността на демоните не е била оценена като достойна за това състрадание и в тяхното окаяно състояние — с душа, подвластна на страсти, — не им е било дадено смъртното тяло, което човекът е получил, а вечно тяло.“
— О, да! — рекох. — Точно това ми предложи Флориан, хвалейки се, че те не остаряват и не са подвластни на тлен или болести и че бих могъл да живея там с тях навеки. Зло, зло. Е, това е доказателство, а аз разполагам с него и мога да го покажа на монасите!
Продължих да чета повърхностно, за да открия онези ядра, които щяха да подсилят аргументите ми. Стигнах до единадесета глава:
„Апулей казва също, че душите на хората са демони. След като напуснат човешкото тяло, те се превръщат в лари, ако са се проявили като добри, а ако са били лоши — в лемури или ларви.“
— Да, лемури. Тази дума ми е позната. Лемури или ларви, а Урсула ми каза, че е била млада, млада като мен; те всички са били хора, а сега са лемури.
„Според Апулей ларвите са зли демони, произлезли от хора.“
Обзе ме вълнение. Имах нужда от пергамент и писалки. Трябваше да отбележа това място. Трябваше да запиша онова, което открих, и да продължа нататък. Защото очевидно следващата стъпка бе да убедя Рамиел и Сетей, че са се забъркали в най-голямата…
Мислите ми бяха внезапно прекъснати.
Зад гърба ми, в библиотеката бе влязла някаква особа. Чух тежки стъпки, но те бяха някак приглушени, а зад мен силно притъмня, сякаш всички тънки, потайни лунни лъчи, които нахлуваха през тесния отвор, бяха засенчени.
Обърнах се бавно и погледнах през рамо.
— И защо избра лявото? — попита тази особа.
Той се извиси, огромен и крилат, втренчен в мен, а лицето му блестеше на трептящия пламък на свещите, веждите му бяха леко повдигнати, но прави, така че в тях нямаше никаква извивка, която да смекчи жестокостта им. Косата му бе буйна и златиста, излязла изпод четката на Фра Филипо, къдриците й се спускаха под огромен червен боен шлем, а крилата на гърба му бяха богато покрити със злато.
Носеше броня с украсена предница, раменете му бяха покрити с огромни катарами, а на кръста му имаше син копринен пояс. Мечът му бе прибран в ножницата, а върху едната му отпусната ръка имаше щит с червен кръст.
За първи път виждах нещо подобно.
— Имам нужда от теб! — заявих. Изправих се и катурнах скамейката. Протегнах ръка, за да не издрънчи на пода. Обърнах се с лице към него.
— Имаш нужда от мен! — каза той, потискайки огорчението си. — Нима! Ти, който откъсна Рамиел и Сетей от Фра Филипо Липи. Имаш нужда от мен? Знаеш ли кой съм аз?
Гласът му беше великолепен — плътен, кадифен, силен и пронизителен, макар и дълбок.
— Имаш меч — казах.
— О, и за какво ми е?
— Да ги убиеш, всички до един! — рекох. — Да дойдеш с мен в техния замък по светло. Знаеш ли за какво говоря?
Той кимна.
— Знам за сънищата ти и несвързаните ти приказки, както и онова, което Рамиел и Сетей успяха да узнаят от трескавия ти ум. Разбира се, че знам. Казваш, че имаш нужда от мен, а Фра Филипо Липи лежи в леглото с една блудница, която ближе тръпнещите му членове, и особено един, който жадува за нея!
— Що за приказки от един ангел — рекох.
— Не ми се подигравай, ще те плесна — каза той. Крилата му се повдигнаха и отпуснаха, сякаш с тях въздишаше, или по-скоро пъшкаше от моята обида.
— Ами направи го! — отвърнах. Очите ми се любуваха на ослепителната му красота, на червената копринена мантия, закопчана непосредствено под онази част от туниката му, която се показваше над бронята, на тържествено гладките му бузи.
— Но ела с мен в планината и ги убий — примолих се аз.
— Защо сам не отидеш да го направиш?
— Мислиш ли, че мога? — настоях аз.
Лицето му придоби спокойно изражение. Долната му устна се присви едва забележимо и много умислено. Челюстта и вратът му бяха силни, далеч по-силни от тези на Рамиел и Сетей, които изглеждаха по-млади, а той приличаше на техния невероятен по-голям брат.
— Ти не си Сатаната, нали? — попитах.
— Как смееш! — прошепна той, пробуждайки се от унеса. Внезапно се намръщи ужасно.
— Тогава си Мастема, ето кой си. Те споменаха името ти. Мастема.
Той кимна и се изсмя ехидно.
— Разбира се, че ще споменат името ми.
— Което ще рече какво — че си върховен ангел? Че мога да те призовавам и притежавам властта да ти заповядвам? — обърнах се и посегнах към книгата на свети Августин.
— Остави тази книга! — каза той раздразнено, но невъзмутимо. — Пред теб стои ангел, момче, гледай ме в очите, когато говоря с теб!
— О, говориш като Флориан, демонът от онзи далечен замък. Притежаваш същата властност, същата интонация. Какво искаш от мен, ангеле? Защо си дошъл?
Той мълчеше, сякаш не можеше да даде отговор. След това тихо ми зададе въпрос.
— Защо мислиш, че съм дошъл?
— Защото се молих?
— Да — каза той студено. — Да! И защото те дойдоха при мен заради теб.
Очите ми се разшириха. Усетих, че ги изпълва светлина. Но тази светлина не ги нарани. Тих ромон от мелодични звуци изпълни ушите ми.
От двете му страни се появиха Рамиел и Сетей, а техните по-мили и нежни лица бяха обърнати към мен.
Мастема отново повдигна вежди, когато ме погледна.
— Фра Филипо Липи е пиян — каза той. — Когато се събуди, ще се напие отново, докато болката спре.
— Те са глупаци, задето измъчват един велик художник — рекох, — но всъщност ти знаеш какво мисля за това.
— О, зная също какво мислят всички жени във Флоренция — отвърна Мастема. — Познавам и мислите на всички знатни мъже, които купуват картините му, ако умовете им не са заети с войната.
— Да — каза Рамиел и умоляващо погледна Мастема. Те бяха еднакво високи, но Мастема не се обърна и Рамиел леко се приближи, може би, за да привлече погледа му. — Ако всички не бяха толкова погълнати от войната.
— Войната движи света — рече Мастема. — Попитах те и преди, Виторио ди Раниари, знаеш ли кой съм аз?
Бях слисан, не от въпроса, а от това, че и тримата стояха един до друг, а аз се намирах пред тях, единственият смъртен, а целият смъртен свят около нас сякаш спеше.
Защо нито един монах не дойде по коридора, за да провери кой шепне в библиотеката? Защо нито един нощен страж не дойде да види защо по коридора се носят свещи? Защо момчето шепне и бълнува?
Дали бях обезумял?
Съвсем неочаквано и нелепо ми хрумна, че ако отговоря правилно на Мастема, значи не съм луд.
Тази мисъл изтръгна от него кратък смях — нито груб, нито мил.
Сетей ме гледаше с видимо състрадание. Рамиел не каза нищо, а отново погледна Мастема.
— Ти си ангелът — рекох, — на когото Бог разрешава да си служи с този меч. — Той не отвърна нищо. Продължих. — Ти си ангелът, повалил първородния син на Египет — рекох. Никакъв отговор. — Ти си ангелът, който може да отмъщава.
Той кимна, но всъщност само с очи. Затвори ги, а след това ги отвори.
Сетей се приближи до него, опрял устни в ушите му.
— Помогни му, Мастема, нека всички отидем да му помогнем. Филипо не може да използва съветите ни сега.
— И защо? — настоятелно се обърна Мастема към ангела до себе си и после погледна мен. — Бог не ми е дал разрешение да накажа тези твои демони. Бог никога не ми е казвал: „Мастема, убий вампирите, лемурите, ларвите, кръвопийците.“ Бог никога не се е обръщал към мен с думите: „Издигни могъщия си меч, за да прочистиш света от тях.“
— Умолявам те — рекох. — Аз, едно смъртно момче, те умолявам. Убий ги, разруши гнездото им с меча си.
— Не мога да го направя.
— Можеш, Мастема! — заяви Сетей.
Рамиел се обади.
— Щом казва, че не може, значи не може! Защо никога не го слушаш?
— Защото знам, че може да се намеси — отвърна Сетей на своя събрат, без да се колебае. — Зная, че е така, както и че Бог може да се намеси.
Сетей смело застана пред Мастема.
— Вземи книгата, Виторио — каза той. Пристъпи напред. Големите веленови страници, колкото и тежки да бяха, мигом започнаха да се прелистват. Той я сложи в ръката ми и с бледия си пръст отбеляза мястото, почти без да докосва гъсто изписаните, плътни черни букви.
Зачетох на глас:
„Ето защо Бог, който е сътворил видимите чудеса на Небето и Земята, не намира за недостойно да върши видими чудеса на Небето и Земята, с които да пробужда душата, досега заета с видимите неща, да Го боготвори.“
Пръстът му се движеше, а с него се движеха и очите ми. Четях за Бог:
„За Него няма разлика между това да ни вижда как се молим и да слуша молитвите ни, защото дори когато Неговите ангели слушат, Той Самият слуша чрез тях.“
Замълчах, а очите ми бяха пълни със сълзи. Той взе книгата от ръцете ми, за да я предпази от сълзите.
Някакъв шум бе проникнал в скромната ни компания. Монасите бяха дошли. Чух ги да шепнат в коридора, а после вратата се отвори. Те влязоха в библиотеката.
Аз плачех, а когато вдигнах поглед, видях, че се взират в мен — двама монаси, които не познах или не помнех, или никога не бях познавал.
— Какво има, младежо? Защо си тук сам и плачеш — заговори първият.
— Хайде, нека те заведем да си легнеш. Ще ти донесем нещо за ядене.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:40

— Не, не мога да ям — рекох.
— Не, няма да може да яде — каза първият монах на другия. — Още му се повдига. Но може да си почива. — Той ме погледна.
Извърнах се. Трите бляскави ангела стояха безмълвно и се взираха в монасите, които не ги виждаха и нямаха представа, че тук има ангели!
— Мили Боже, който си на Небето, моля те, кажи ми — рекох. — Полудял ли съм? Дали демоните са ме победили и така са ме омърсили с кръвта си и еликсирите си, че виждам неща, които са измамни, или и аз като Мария съм намерил края си и виждам ангели?
— Легни си — казаха монасите.
— Не — рече Мастема и тихо се обърна към монаха, който нито го виждаше, нито го чуваше. — Нека остане. Нека почете, за да успокои съзнанието си. Той е образовано момче.
— Не, не — каза монахът, клатейки глава. Погледна към другия. — Нека му позволим да остане. Той е образовано момче. Може да си чете тихичко. Козимо каза, че трябва да разполага с всичко, което пожелае.
— Вървете си, оставете го — каза благо Сетей.
— Тихо — каза Рамиел. — Нека Мастема им го каже.
Бях прекалено изпълнен с мъка и радост, за да отвърна. Закрих лицето си и щом го направих, се сетих за бедната ми Урсула, останала навеки в нейния демоничен Двор, и как бе плакала за мен.
— Как е възможно? — прошепнах в шепите си.
— Защото някога е била човек и има човешко сърце — отвърна Мастема сред тишината.
Двамата монаси забързано излизаха. За миг групата ангели стана прозрачна като светлината и аз виждах през тях двете оттеглящи се фигури на монасите, които затвориха вратите след себе си.
Мастема ме погледна със спокойния си, могъщ взор.
— Човек би могъл да прочете всичко по лицето ти — рекох.
— Това важи за почти всички ангели през повечето време — отвърна той.
— Умолявам те — казах му. — Ела с мен. Помогни ми. Напътствай ме. Постъпи така, както преди малко направи с онези монаси! Можеш да го направиш, нали?
Той кимна.
— Но не можем да направим нещо повече от това — каза Сетей.
— Нека Мастема реши — каза Рамиел.
— Да се върнем на Небето! — продължи Сетей.
— Вие двамата, моля ви, замълчете — каза Мастема. — Виторио, не мога да ги убия. Нямам разрешение. Можеш да го направиш ти, със собствения си меч.
— Но вие ще дойдете.
— Аз ще те заведа — рече той. — Когато слънцето изгрее, а те спят под техните камъни. Но ти трябва да ги убиеш, трябва да ги изложиш на светлина и да освободиш онези ужасни, клети затворници, трябва да се изправиш пред гражданите или да освободиш тези недъгави хора и да избягаш.
— Разбирам.
— Можем да преместим камъните от местата, където те спят, нали? — попита Сетей. Той вдигна ръка, за да накара Рамиел да замълчи, преди да е започнал да протестира. — Ще се наложи да го направим.
— Можем да го направим — отвърна Мастема. — Както и можем да попречим на някоя греда да се стовари върху главата на Филипо. Това можем. Но не можем да ги убием. Що се отнася до теб, Виторио, не можем да те принудим да доведеш всичко докрай, ако куражът или волята ти те напуснат.
— Не мислите ли, че самото чудо, че ви видях, ще ми дава сили?
— Нима? — попита Мастема.
— Говориш за нея, нали?
— Така ли? — попита той.
— Ще стигна докрай, но трябва да ми кажеш.
— Какво трябва да ти кажа? — попита Мастема.
— Душата й в Ада ли ще отиде?
— Не мога да ти кажа това — отвърна Мастема.
— Налага се.
— Не, не съм длъжен да правя нищо друго, освен онова, за което ме е създал Господ Бог, а аз го правя. Но да разгадавам мистериите, над които е размишлявал Августин през целия си живот — не, това не е нещо, което съм длъжен да правя или е редно да правя и няма да го направя.
Мастема взе книгата.
Страниците отново се прелистиха под силата на волята му. Усетих лекия ветрец, който полъхна от тях.
Той зачете:
„Има какво да се придобие от вдъхновените проповеди на Светото писание.“
— Недей да ми четеш тези слова, те не ми помагат! — рекох. — Може ли тя бъде спасена? Може ли да спаси душата си? Тя принадлежи ли й все още? Толкова ли е силна, колкото теб? Ти можеш ли да паднеш? Може ли Дяволът да се завърне при Бог?
Той остави книгата с бързо и грациозно движение, което аз едва успях да доловя.
— Готов ли си за тази битка? — попита ме.
— Те ще лежат безпомощни на дневната светлина — каза ми Сетей. — Включително и тя. Тя също ще лежи безпомощна. Трябва да отместиш камъните, които ги покриват, и знаеш какво да направиш.
Мастема поклати глава. Обърна се и им направи знак да се отместят от пътя му.
— Не, моля те, умолявам те! — каза Рамиел. — Направи го заради него. Направи го, моля те. Филипо от дни е лишен от нашата помощ.
— Не можеш да знаеш такова нещо — каза Мастема.
— Могат ли моите ангели да отидат при него? — попитах. — Нямам ли аз такива, които да бъдат изпратени?
Едва бях изрекъл тези думи, когато разбрах, че още две същества се бяха материализирали непосредствено до мен, по едно от двете ми страни, и когато се озърнах наляво и надясно, ги видях. Само че те бяха бледи и отдалечени от мен и не притежаваха блясъка на хранителите на Филипо, единствено някакво тихо, полувидимо и неоспоримо присъствие и воля.
Дълго се взирах в единия, а след това в другия, и не можах да изтръгна от съзнанието си някакви думи, с които да ги опиша. Лицата им изглеждаха безизразни, търпеливи и спокойни. Това бяха крилати същества и високи, да, това бих могъл да кажа, но какво повече да добавя, тъй като не можех да ги даря с цвят, блясък или индивидуалност, а у тях нямаше никакви дрехи, движения или нещо друго, което бих могъл да обикна.
— Какво има? Защо не ми говорят? Защо ме гледат така?
— Познават те — каза Рамиел.
— Ти си изпълнен с желание за мъст и страст — добави Сетей. — Те го знаят, били са до тебе. Оценили са болката и гнева ти.
— Мили Боже, тези демони убиха семейството ми! — заявих. — Някой от вас знае ли нещо за бъдещето на моята душа?
— Естествено, че не — отвърна Мастема. — Нима щяхме да бъдем тук, ако беше така? Какъв е смисълът да сме тук, ако то беше предопределено?
— Те не знаят ли, че предпочетох да срещна смъртта, отколкото да приема кръвта на демоните? Нима вендетата не би ми наложила да я изпия и след това да унищожа враговете си, когато имам същата власт като тях?
Моите ангели се приближиха към мен.
— О, къде бяхте, когато щях да умра! — възкликнах.
— Не им се присмивай. Ти никога не си вярвал в тях истински. — Това бе гласът на Рамиел. — Ти ни обикна, когато видя нашите образи и когато кръвта на демоните изпълваше тялото ти, разбра какво би могъл да обикнеш. Това е опасността сега. Можеш ли да убиеш това, което обичаш?
— Ще ги изтребя всичките — казах. — По един или друг начин, кълна се в душата си. — Погледнах своите бледи, непоклатими, но и безучастни хранители, а после останалите, които светеха толкова ярко на фона на сенките в огромната библиотека, на фона на мрачните цветове на лавиците и натрупаните книги.
— Ще унищожа всички тях — заклех се аз. Затворих очи. Представих си как тя лежи безпомощна на дневната светлина и видях как се навеждам и целувам студеното й бяло чело. Ридаех приглушено, а тялото ми трепереше. Кимах отново и отново, че ще го направя, да, ще го направя, ще го направя.
— На разсъмване — каза Мастема — монасите ще ти приготвят нови дрехи, костюм от червено кадифе, оръжията ти ще бъдат лъснати до блясък, а ботушите ти почистени. А дотогава ние ще сме приключили. Не се опитвай да се храниш. Твърде рано е, кръвта на демоните все още кипи в теб. Подготви се, а ние ще те заведем на север, за да сториш, каквото е нужно на дневна светлина.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:41

ГЛАВА 11
> „И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.“ — Свето Евангелие от Йоана, 1:5

Манастирите се пробуждат рано, ако изобщо заспиват.
Очите ми се отвориха съвсем ненадейно и едва тогава, щом видях утринната светлина да огрява стенописа, сякаш булото на мрака се бе смъкнало от него, едва тогава разбрах колко дълбоко съм спал.
В килията ми се движеха монаси. Бяха донесли дрехите, които Мастема бе описал и тъкмо ги подреждаха. Щях да облека червена кадифена туника, прекрасен червен вълнен панталон, риза от златиста коприна, а върху нея още една от бяла коприна, и накрая широк нов колан за туниката. Оръжията ми бяха лъснати, както ми бяха казали, че ще бъдат — богато украсеният ми със скъпоценности меч блестеше, сякаш баща ми дълго си бе играл с него в някоя спокойна вечер край камината. Кинжалите ми бяха подготвени.
Слязох от леглото и паднах на колене, за да се помоля. Прекръстих се.
— Господи, дай ми силата да изпратя в ръцете ти онези, които се хранят със смърт.
Прошепнах това на латински.
Един от монасите ме докосна по рамото и се усмихна. Нима Голямото мълчание още не бе приключило? Нямах представа. Той посочи една маса, върху която бяха сложили храна за мен — хляб и мляко. Върху млякото имаше пяна.
Кимнах и му се усмихнах, а след това той и другарят му се поклониха леко и излязоха.
Озъртах се на всички страни.
— Всички сте тук, знам го — казах, но не отделих повече време на това. Щом не се появяваха, значи си бях възвърнал разсъдъка, но това далеч не бе вярно, както не беше вярно, че баща ми е жив.
На масата, недалеч от храната, и затиснати под тежестта на канделабрите, имаше множество документи, наскоро написани и подписани с претенциозен почерк.
Прочетох ги набързо.
Това бяха разписки за всичките ми пари и бижута — нещата, които носех в дисагите си, когато пристигнах. Всички тези документи носеха печата на Медичите.
Видях и кесия с пари, която трябваше да привържа към колана си. Всичките ми пръстени бяха там, почистени и излъскани, така че полираните рубини блестяха ослепително, а смарагдите притежаваха безупречна дълбочина. Златото сияеше така, както не го бях виждал може би от месеци, заради собствената ми небрежност.
Сресах косата си, раздразнен от гъстотата и дължината й, но нямах време да помоля за бръснар, който да я скъси, за да не стига до раменете ми. Поне беше достатъчно дълга, за да стои назад поне за известно време и да не пада върху челото ми. За мен беше лукс, че е толкова чиста.
Облякох се бързо. Ботушите малко ме стягаха, защото ги бяха сушили на огън след дъжда, но се чувствах добре в тях над тънкия панталон. Приведох в ред всички закопчалки и поставих на място меча си.
Червената кадифена туника беше обточена по краищата със златен и сребърен конец, а предницата й бе богато украсена със сребърния ирис, който е най-древният символ на Флоренция. След като плътно пристегнах колана си, туниката не стигаше до средата на бедрата ми. Това подхождаше на красиви крака.
Цялата ми премяна беше повече от пищна за битка, но що за битка беше това? Щеше да бъде касапница. Сложих си късата и широка пелерина, която ми бяха дали, и закопчах златните й катарами, макар че така щеше да ми е топло в града. Тя беше обточена с мека и тънка тъмнокафява козина от катерици.
Не сложих шапката. Привързах кесията. Сложих пръстените си един по един, докато ръцете ми не се превърнаха в оръжия от тежестта им. Сложих си меките ръкавици, подплатени с козина. Намерих една броеница от тъмен кехлибар, която не бях забелязал преди това. На нея висеше златно разпятие, което целунах, а след това я сложих в джоба под туниката.
Осъзнах, че се взирам в пода и че съм заобиколен от няколко чифта боси стъпала. Бавно вдигнах поглед.
Моите ангели стояха пред мен, моите лични хранители, в дълги, развети тъмносини одежди, които изглежда бяха ушити от нещо по-леко, но не така прозрачно като коприната. Лицата им бяха бели като слонова кост и леко проблясваха, а очите им бяха големи и приличаха на опали. Имаха тъмни коси, които някак помръдваха, сякаш бяха направени от сенки.
Те стояха с лице към мен, опрели глави, като че безмълвно общуваха помежду си.
Бях поразен. Струваше ми се ужасяващо интимно, че ги виждам толкова ясно и така близо до мен, и знаех, че те са онези двамата, които винаги са били до мен, или поне така трябваше да си мисля. Бяха малко по-едри от човешки същества, както и другите ангели, които бях виждал, и лицата им не бяха смекчени от миловидните изражения, които бях забелязал у другите, но като цяло имаха по-гладки и по-широки лица и по-големи, макар и изящно оформени уста.
— И ти не вярваш в нас сега? — попита един от тях шепнешком.
— Ще ми кажете ли имената си? — попитах.
Двамата поклатиха глави, изразявайки едновременно недвусмисленото си отрицание.
— Обичате ли ме? — попитах.
— Къде пише, че трябва да те обичаме? — отвърна този, който досега си бе мълчал. Гласът му беше беззвучен и тих като шепот, но по-отчетлив. Почти не се различаваше от гласа на другия ангел.
— Ти обичаш ли ни? — попита другият.
— Защо ме закриляте? — попитах аз.
— Защото сме изпратени с тази цел и ще бъдем с теб, докато умреш.
— Без да ме обичате? — попитах.
Те отново поклатиха глави в знак на отрицание.
Постепенно светлината в стаята стана по-ярка. Извърнах се рязко и отправих поглед към прозореца. Мислех си, че е слънцето. Слънцето не може да ми причини болка, мислех си аз.
Но не беше то. Беше Мастема, който се бе извисил зад мен като облак от злато, а от двете му страни бяха винаги спорещите поддръжници на моята кауза, моите герои, Рамиел и Сетей.
Стаята се изпълни с трепкаща светлина и сякаш завибрира безшумно. Моите ангели заискриха и станаха ослепително бели, а дрехите им придобиха наситеносин цвят.
Всички гледаха фигурата на Мастема, върху чиято глава имаше шлем.
Силно и мелодично шумолене се понесе из въздуха, някакъв напевен звук, сякаш огромно ято от малки и сладкогласни птички се бе пробудило и отлетяло от клоните на окъпаните в слънце дървета.
Трябва да съм затворил очи. Изгубих равновесие, а въздухът стана по-хладен и зрението ми бе като замъглено от прах.
Поклатих глава. Огледах се.
Намирахме се в самия замък.
Мястото беше влажно и много тъмно. Светлината се процеждаше през подпорите на огромния подвижен мост, който естествено бе вдигнат и здраво укрепен. От двете страни имаше стени от грубо одялани камъни, върху които на места висяха окачени огромни ръждиви куки и вериги, неизползвани от много години.
Обърнах се и влязох в мрачен двор, а дъхът ми внезапно секна от високите стени, които ме обграждаха, издигайки се до ясно очертания куб яркосиньо небе.
Несъмнено това бе само един двор, този на входа, защото пред нас се извиси още един огромен портал, достатъчно голям, за да побере най-големите каруци със сено, които човек може да си представи, или някакви свръхмодерни бойни машини.
Земята беше мръсна. Високо горе от всички страни имаше прозорци, цели редици прозорци с двойни сводове, до един покрити с решетки.
— Имам нужда от теб сега, Мастема — рекох. Отново се прекръстих. Извадих броеницата и целунах разпятието, като за миг се взрях в дребното, превито тяло на нашия изтерзан Христос.
Огромните порти пред мен се отвориха. Чу се силно скърцане, последвано от огъващи се метални болтове и вратите стенейки се отпуснаха върху пантите си, разкривайки далечен и огрян от слънце вътрешен двор с много по-големи размери.
Стените, покрай които вървяхме, бяха дебели около трийсет или четирийсет стъпки. От двете ни страни имаше врати, отрупани с арки от дялан камък и това бяха първите признаци на грижи, които виждах, откакто бяхме влезли.
— Тези същества не влизат и излизат, както правят останалите — рекох. Ускорих крачка, за да стигна до силното слънце на двора. Планинският въздух бе прекалено студен и твърде влажен в гъсто обрасналия вътрешен двор.
Застанал тук, аз видях прозорците такива, каквито ги помнех — отрупани с ярки знамена и с окачени фенери, които щяха да бъдат запалени през нощта. Тук видях гоблени, небрежно преметнати над корнизите на прозорците, сякаш дъждът нямаше да им навреди. А много високо горе видях назъбените парапети и по-фини корнизи от бял мрамор.
Но това не беше големият двор, който се намираше от другата страна. И тези стени бяха от грубо одялан камък. Долу камъните бяха зацапани и върху тях от години не бе стъпвал човешки крак. Тук-там имаше локви вода. От пукнатините се подаваха избуяли плевели, но, ах, имаше и благоуханни диви цветя и аз ги погледнах нежно и протегнах ръка да ги докосна, дивях им се, задето са поникнали тук.
Очакваха ни още порти, като тези двете — огромни, дървени, покрити с желязо и силно заострени в горния край под широката си мраморна арка — те се отвориха и отново се захлопнаха, за да ни позволят да минем през още една стена.
О, каква градина се появи пред очите ни!
Докато си проправяхме път през поредните четирийсет стъпки мрак, видях огромните гори от портокалови дръвчета пред нас и чух виковете на птиците. Запитах се дали не ги държат в плен тук, или те можеха да прелетят целия път до върха и да избягат?
Да, можеха. Мястото беше достатъчно голямо. А тук беше и прекрасната мраморна облицовка, която помнех, покриваше целия път към върха, издигната толкова нависоко.
Когато влязох в градината и докато вървях по първата мраморна пътека, която прекосяваше лехите с теменужки и рози, видях как птиците летят напред-назад, кръжейки на воля из това просторно място, така че биха могли да прескочат кулите, които се извисяваха толкова отдалечени и величествени на фона на небето.
Ароматът на цветя ме изпълваше навсякъде. Лилиите и ирисите бяха посадени заедно в малки градинки, а портокалите бяха зрели и почти червени, увиснали по дърветата. Лимоните бяха още твърди и обагрени в зелено.
По стените пълзяха храсти и лози.
Ангелите се събраха около мене. Осъзнах, че през цялото време аз бях вървял начело, аз бях в основата на всяко движение, и пак аз бях този, който сега държеше всички в градината, а те чакаха, докато стоях с приведена глава.
— Ослушвам се за затворниците — рекох. — Но не мога да ги чуя.
Погледнах нагоре към пищно украсените балкони и прозорци, двойните арки, и тук-там някоя лоджия, но издигната в техния филигранен стил, а не в нашия.
Видях плющящи знамена и всички те бяха в онзи кървавочервен цвят, опетнен със смърт. За първи път погледнах собствените си яркочервени дрехи.
— Като прясна кръв? — прошепнах.
— Погрижи се за това, което трябва да сториш най-напред — каза Мастема. — Здрачът може да те скрие, когато отидеш при затворниците, но трябва да вземеш жертвите си сега.
— Къде са те? Ще ми кажете ли?
— Сред умишлено светотатство и старомодно вкочанени, те лежат под камъните на църквата.
Чу се силен, пронизителен шум. Беше извадил меча си. Извърна глава и посочи с него червения си шлем, пламнал от слънчевите отблясъци, които се отразяваха от покритите с мрамор стени.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:42

— Онази врата там и стълбите зад нея. Църквата се намира на третия етаж, от лявата ни страна.
Отправих се към вратата незабавно. Втурнах се по стълбите и вземах завой след завой, докато ботушите ми трополяха върху камъка, без дори да се обръщам да видя дали те ме следват, без да си задавам въпроса как се справят. Знаех само, че те са с мен, усещах присъствието им, сякаш долавях дъха им във врата си, а такъв дъх нямаше.
Накрая навлязохме в коридора, широк и отворен от дясната ни страна към двора долу. Пред нас се ширна безкраен пищен килим, отрупан с персийски цветя, дълбоко вкоренени сред среднощно синьо поле. Неизбледнял, необятен. Той се простираше нататък, а след това правеше завой някъде пред нас. А в края на коридора се виждаше съвършено очертаното небе и размитото петно на зелената планина зад него.
— Защо спря? — попита Мастема.
Те се бяха материализирали около мен, с дългите си дрехи и вечно пърхащи криле.
— Това тук е вратата на църквата, знаеш го.
— Просто гледам небето, Мастема — рекох. — Просто гледам синьото небе.
— И за какво мислиш? — попита един от моите хранители с беззвучния си, отчетлив шепот. Внезапно се вкопчи в мен и видях как безтегловните му пръсти с цвят на пергамент обхванаха рамото ми. — За поляна, която никога не е съществувала и за млада жена, която е мъртва?
— Нямаш ли милост? — попитах го. Притиснах се близо до него, така че челото ми го докосна и се удивих от усещането на тялото му и това, че толкова ясно виждам менящите се цветове на очите му.
— Напротив. Просто ти припомням, припомням, припомням.
Извърнах се към вратите на параклиса. Подръпнах двете огромни куки, докато чух как езичето поддаде, а после отворих широко едната и след това другата врата, макар да не знаех защо оставям такова огромно и широко пространство за себе си. Навярно правех място за моята могъща група помощници.
Пред мен се простираше огромният празен неф, който несъмнено предишната нощ е бил изпълнен с натруфения, пропит с кръв Двор, а над главата си видях галерията на хора, откъдето бяха долетели най-неземните погребални песни.
Слънцето безмилостно пронизваше демоничните прозорци.
Ахнах от изумление, когато видях ципестите същества, възвеличени така брилянтно върху напуканите и скрепени късове искрящо стъкло. Колко дебело беше това стъкло, колко плътно шлифовано и колко зловещи бяха израженията на тези чудовища с ципести крила, които ни се хилеха злобно, сякаш щяха да се съживят под ослепителната дневна светлина и да ни попречат да продължим пътя си.
Не ми оставаше нищо друго, освен да откъсна очи от тях, да погледна надолу и встрани към ширналия се огромен мраморен под. Видях куката, беше същата като тази на пода в параклиса на баща ми, легнала хоризонтално в един кръг, издълбан в камъка — златна кука, полирана и шлифована, за да не стърчи над пода и да не закача нечии пръсти или пети. Не беше покрита.
Тя просто очертаваше недвусмислено местоположението на единствения дълъг главен вход към криптата. Един тесен мраморен правоъгълник, изрязан в центъра на пода на църквата.
Закрачих напред, а токовете ми отекваха из цялата празна църква, и отидох да дръпна куката.
Какво ме спираше? Видях олтара. Точно в този миг слънцето огряваше фигурата на Луцифер, гигантският червен ангел, издигнал се над огромните купове червени цветя, които бяха свежи както в нощта, когато ме доведоха на това място.
Видях него и свирепите му, пламтящи жълти очи — изящни бисери, инкрустирани в червения мрамор, видях и белите му кучешки зъби от слонова кост, надвиснали над озъбената му горна устна. Видях озъбените демони, разположени по стените вляво и вдясно от него, а очите на всички тях, покрити със скъпоценни камъни, изглеждаха алчни и тържествуващи на светлината.
— Криптата — каза Мастема.
Дръпнах с всички сили. Не успях да помръдна мраморната плоча. Това не бе по силите на никой човек. Щяха да са нужни стада коне, които да го направят. Вкопчих по-здраво двете си ръце около куката и дръпнах по-силно, но пак не успях да я помръдна. Все едно опитвах да поместя самите стени.
— Да го направим вместо него! — помоли Рамиел. — Нека го направим.
— Това е дреболия, Мастема, същото е като да отворим портите.
Мастема се протегна и леко ме блъсна встрани, така че за миг се препънах в собствените си крака и след това се изправих. Дългият, тесен мраморен капак бавно се повдигна.
Удивих се от тежестта му. Беше дебел повече от две стъпки. Единствено облицовката беше от мрамор, а останалата част бе от по-тежък, по-тъмен и плътен камък. Не, никой човек не би могъл да го повдигне.
И ето, че от зейналата паст долу се появи копие, сякаш изскочи от скрита пружина.
Отскочих назад, макар че бездруго не бях достатъчно близо, че да пострадам.
Мастема остави капака да падне назад. Пантите незабавно се счупиха от собствената си тежест. Светлината изпълни пространството долу. Очакваха ме още копия, проблясващи на слънцето и наклонени под ъгъл, сякаш бяха наредени успоредно на наклона на стълбите.
Мастема застана в горния край на стълбището.
— Опитай да ги поместиш, Виторио — каза той.
— Той не може. А ако се препъне и падне, ще се озове долу в трапа, където е пълно с тях — каза Рамиел. — Мастема, ти ги премести.
— Нека аз ги преместя — намеси се Сетей.
Извадих меча си. Насякох първото копие и пречупих металния му връх, но грапавата дървена дръжка остана.
Слязох в криптата и веднага усетих как студът ме обгръща и плъзва по краката ми. Продължих да кълцам дървото и отчупих още от него. После застанах до него само за да установя, че с лявата си ръка напипвам още две копия, които ме очакват сред неравномерната светлина. Отново вдигнах меча си, а ръката ме заболя от тежестта му.
Но аз ги пречупих с бързи удари, докато металните им глави не се отделиха с трясък от дървените прътове.
Заслизах надолу като здраво се придържах с дясната си ръка, за да не се подхлъзна по стълбите и внезапно, със силен вик увиснах на ръба на нищото, защото стълбите свършваха дотам.
С дясната си ръка грабнах дръжката на счупеното копие, което дотогава държах в лявата. Мечът ми с тропот падна под мене.
— Достатъчно, Мастема — каза Сетей. — Никой човек не може да се справи.
Аз висях, сключил ръце около разцепеното дърво, и се взирах в тях, докато те стояха в рамката на отворената крипта. Ако паднех, без съмнение щях да умра, защото височината беше голяма. Ако оцелеех, никога нямаше да успея да изляза, за да живея.
Чаках, без да кажа нищо, макар че ръцете ме боляха непоносимо.
Внезапно те слязоха — така безшумно, както правеха всичко, сред поток от коприна и крила, напъхаха се в криптата едновременно, всички до един, и ме наобиколиха, прегърнаха ме и ме понесоха надолу като плавно ме отведоха до пода на стаята.
Пуснаха ме веднага, а аз с мъка започнах да лазя наоколо в сумрака, докато не намерих меча си. Вече беше у мене.
Изправих се задъхано, хванал го здраво в ръка, а после погледнах към ослепителния правоъгълник от ярка светлина над главата ми. Затворих очи и наведох глава, а после бавно ги отворих, за да привикна с този дълбок, влажен сумрак.
Тук несъмнено замъкът бе оставил планината да нахлуе в основите му, защото стаята, макар и огромна, изглежда бе оформена само от пръст. Поне това видях пред себе си, върху грубата стена, а когато се обърнах, зърнах жертвите си, както Мастема ги бе нарекъл.
Вампирите, или ларвите — лежаха заспали, без ковчези, без гробници, в дълги открити редици, а всяко едно от изискано облечените им тела бе покрито с тънък златоткан саван. Те заемаха три от стените на криптата. В далечния край бяха счупените стълби, надвиснали над нищото.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:43

Присвих очи и примигнах няколко пъти, а светлината сякаш по-силно проникваше в тях. Приближих се до първата фигура, докато успях да видя тъмночервените пантофи и червеникавокафявите панталони, а всичко това се намираше под колана, сякаш всяка нощ нежни буби тъчаха този саван за вампира — толкова плътен, безупречен и фин беше той. Уви, не ставаше дума за подобна магия, това бе просто най-красивото нещо, което могат да сътворят Божиите създания. И беше изтъкано на станове от мъже и жени, а подгъвът му бе деликатно пришит.
Аз скъсах покривалото.
Приближих се до скръстените ръце на това същество, а после, внезапно ужасен видях, че спящото му лице се оживи. Очите му се отвориха, а едната му ръка рязко помръдна към мен.
Изтръгнаха ме от хватката на пръстите му точно навреме. Обърнах се и видях, че Рамиел ме е прегърнал, а после той затвори очи и сведе чело на рамото ми.
— Вече познаваш номерата им. Внимавай. Виждаш ли? Сега отново сгъва ръката си. Мисля, че е безопасен. Затваря очи.
— Какво да правя? О, ще го убия! — рекох.
Грабнал покрова в лявата си ръка, аз вдигнах меча с дясната. Доближих спящото чудовище и този път, когато ръката му се вдигна, я впримчих с покривалото и усуках плата около нея, после замахнах с меча си като екзекутор към ешафод.
Главата тутакси се търколи на пода. Чу се ужасен звук, който по-скоро идваше от врата, отколкото от гърлото. Ръката увисна. На дневна светлина той не можеше да се съпротивлява така, както би могъл сред нощния мрак от предишната ми битка, когато бях обезглавил първия си нападател. О, бях победил.
Грабнах главата и гледах как кръвта се лее от устата й. Очите, ако изобщо някога са били отворени, сега бяха затворени. Захвърлих главата в средата на пода под светлината. Плътта веднага започна да гори.
— Погледнете, главата гори! — рекох, но не се спрях.
Отидох при следващия, като отметнах прозрачния копринен саван от една жена с големи дълги плитки, срещнала тази зловеща смърт в разцвета на силите си. Впримчих вдигнатата й ръка и отрязах главата й със същата ярост, хванах я за едната плитка и я метнах на земята до нейния другар.
Другата глава се спаружваше и чернееше на светлината, която нахлуваше през високия отвор горе.
— Луцифер, видя ли това? — извиках. Ехото дразнещо повтори думите ми: — Видя ли това? Видя ли това? Видя ли това?
Втурнах се към следващия.
— Флориан! — извиках, щом сграбчих покривалото.
Ужасна грешка.
Когато чу името си, очите му се отвориха още преди да съм се изравнил с него, и подобно на кукла, окачена на верига, той щеше да се изправи, ако не го бях ударил силно с меча си, отваряйки дълбока рана в гърдите му. Той падна назад с безизразно лице. Опрях меча в нежния му изискан врат. Русата му коса се бе втвърдила от кръвта, а очите му се притвориха, изцъклиха се и угаснаха пред погледа ми.
Сграбчих дългата коса на този безплътен, на този предводител на всички тях, на този сладкодумен демон, и захвърлих главата му върху димящата, воняща купчина.
Продължавах нататък по редицата вляво, без сам да зная защо точно в тази посока, освен, че ми беше на път. Всеки път, щом дръпнех савана, скачах напред с главоломна скорост, впримчвах ръката, ако се вдигнеше, но понякога набирах такава инерция, че не й оставях време да се вдигне и отсичах главата толкова бързо, че станах немарлив. Ударите ми бяха отвратителни и разбивах челюстите на враговете си, а дори и техните ключици, но ги убивах.
Убивах ги.
Отсичах главите им и ги мятах върху купчината, която сега димеше толкова силно, че приличаше на тлеещ огън от есенни листа. От огъня се издигна пепел — дребна и фина пепел, но преди всичко главите се топяха, мазни и чернеещи, а купчината се сгъстяваше и пепелта бе съвсем малко.
Дали страдаха? Разбираха ли какво се случва? Къде бяха избягали душите им с невидимите си нозе в този тежък, ужасен миг, когато Дворът им се разпадаше, докато аз ревях ожесточено и тропах с крака, отмятах глава и не спирах да плача, докато вече не можех да виждам заради сълзите си?
Бях унищожил около двайсет от тях — двайсет, а мечът ми бе така пропит със засъхнала кръв, че се наложи да го избърша. Избърсах го в телата им, докато се връщах назад, за да отида до другата част на криптата — триех го в жакет след жакет, дивейки се на това как белите им ръце се бяха спаружили и изсъхнали върху гърдите им и как през деня черната кръв течеше толкова бавно от разкъсаните им вратове.
— Мъртви, всички вие сте мъртви, и все пак къде отидохте, къде отидоха душите ви!
Светлината бледнееше. Аз дишах тежко. Погледнах Мастема.
— Слънцето е високо в небето — каза той благо. Беше невъзмутим, макар че стоеше толкова близо до тях, до тези овъглени вонящи глави.
Димът сякаш излизаше най-вече от очите им, отколкото отдругаде като че пихтията по-лесно се превръщаше в пушек.
— Сега църквата тъне в мрак, но е едва пладне. Побързай. Остават ти още двайсет от тази страна и го знаеш. Действай.
Другите ангели стояха като вцепенени, скупчени един до друг, великолепните Рамиел и Сетей в своите пищни роби и двете по-обикновени, непретенциозни и по-мрачни създания — всички те ме гледаха с невероятно напрежение. Видях как Сетей погледна купчината тлеещи глави, а после отново мен.
— Продължавай, клети Виторио — прошепна той. — Побързай.
— Ти би ли го направил? — попитах го.
— Не мога.
— Не, знам, че не ти е позволено — рекох, а гърдите ме боляха от напрежението и от думите, които сега се мъчех да изтръгна от себе си. — Питам те дали би могъл да го направиш? Би ли успял да си го наложиш!
— Аз не съм същество от плът и кръв, Виторио — отвърна Сетей безпомощно. — Но бих направил онова, което Бог ми нареди.
Продължих нататък покрай тях. Извърнах се да ги погледна в тяхното ослепително сияние — групата ангели и техния господар Мастема, чиято ризница блестеше на падащата светлина, а мечът на хълбока му бе толкова лъскав.
Той не каза нищо.
Обърнах се. Дръпнах първото покривало. Беше Урсула.
— Не. — Отстъпих назад.
Оставих покривалото да падне. Намирах се достатъчно далече от нея, така че тя не се събуди, не помръдна. Прекрасните й ръце бяха скръстени неподвижно в познатата грациозна мъртвешка поза, която всички те бяха заели, но в нейния случай тя бе прелестна, сякаш някаква лека отрова я бе отнела в най-невинните й момичешки години, без да разпилее нито косъм от дългите й, вълнисти и свободно падащи коси. Те образуваха полог от злато за главата и раменете й и за лебедовата шия.
Чувах учестеното си дишане. Шумно повлякох острието на меча си по камъните. Облизах пресъхналите си устни. Не смеех да ги погледна, макар да знаех, че се намират едва на няколко метра от мен и ме гледат зорко. А сред непроницаемата тишина чух хрущенето и цвъртенето от горящите глави на прокълнатите.
Пъхнах ръка в джоба си и извадих броеницата с кехлибарените мъниста. Ръката ми позорно трепереше, докато я държах, а след това я повдигнах и оставих разпятието да увисне, захвърлих я към нея и тя я удари точно под малките ръце, попадайки върху бялата подутина на полуразголените й гърди. Остана там, а разпятието се сгуши в извивката от бледа кожа, но тя дори не трепна.
Светлината полепна по клепките й като прах.
Без оправдания или обяснения се обърнах към следващия, дръпнах покривалото и се нахвърлих върху него или нея, не знаех точно, със силен и дрезгав вик. Сграбчих отрязаната глава за гъстата кафява коса и я хвърлих силно покрай ангелите, към купа с нечистотии в краката им.
Преминах към следващия. Годрик. О, Боже, ще бъде прекрасно.
Видях плешивата му глава още преди да съм докоснал покривалото и сега, докато го разкъсвах, чух как то се разцепи заради моята небрежност. Изчаках да отвори очи, да седне върху каменната плоча и да ме изгледа свирепо.
— Познаваш ли ме, чудовище? Познаваш ли ме? — изревах. Мечът преряза гърлото му. Бялата му глава се удари в пода, а аз пронизах с меча си кървящия остатък от врата му. — Познаваш ли ме, чудовище? — извиках отново към примигващите очи и зяпналата уста, от която течаха червени лиги. — Познаваш ли ме? — провикнах се отново.
А после яростно се заех отново със задачата си.
Още двама, после трима, петима, седем и след това девет, а сетне още шестима и с Двора бе свършено, а всичките му танцьори, кавалери и дами бяха мъртви.
А след това, олюлявайки се, се справих набързо с онези клети слуги селяните, чиито скромни тела не бяха покрити със савани, а немощните им, премалели от глад крайници едва се повдигаха, за да се отбраняват.
— Ловците, къде са те?
— В дъното. Тук вътре е почти тъмно. Бъди много внимателен.
— Виждам ги — рекох. Изправих се и стаих дъх. Те лежаха в редица от шестима, с глави към стената, както всички останали, но бяха опасно близо един до друг. Това щеше да бъде трудна задача.
Внезапно се разсмях, толкова лесно беше. Продължих да се смея. Отместих първото покривало и срязах стъпалата. Трупът се изправи и тогава острието ми лесно успя да различи мястото, където да удари, а в същото време кръвта вече бликаше.
Втория незабавно нарязах на парчета, а след това прокарах острието през средата и посегнах към главата малко преди ръката му да сграбчи меча ми. Измъкнах го и отрязах ръката му.
— Умри, копеле, ти, който ме отвлече заедно със своя спътник, помня те.
Накрая стигнах до последния, а брадатата му глава увисна в ръката ми.
Бавно се върнах по обратния път с него и подритвах останалите пред мен — онези, които нямах сили да хвърля много далече, затова ги ритах като непотребни останки, докато светлината не се спусна върху всички тях.
Сега беше светло. Следобедното слънце огряваше западната част на църквата. А отворът над главата ми излъчваше ужасна и смъртоносна топлина.
Бавно избърсах лицето си с опакото на лявата си ръка. Оставих меча и пипнешком затърсих салфетките, които монасите бяха сложили в джоба ми, извадих ги и почистих с тях лицето и ръцете си.
После взех меча и отново застанах в долната част на ковчега й. Тя лежеше както преди. Светлината не достигаше до нея. Тя не би могла да огрее никой от тях на мястото, където лежаха.
Тя се намираше в безопасност върху каменното си легло, ръцете й бяха неподвижни както преди, с красиво преплетени пръсти, дясната върху лявата, а върху повдигнатите й бели гърди лежеше Разпнатият Христос от злато. Косата й се вееше на слабото течение, което нахлуваше от тесния отвор над главите ни. Но това бе просто един ореол от масури около иначе безжизненото й лице.
Косата й, с разпуснати къдри, без панделки или перли, бе паднала леко извън пределите на ковчега, толкова тесен беше той, а също и диплите на нейната дълга, извезана със злато рокля. Тя не беше облечена с тази рокля, когато я видях. Единствено пищният тъмночервен кървав цвят беше същият, но всичко останало бе прекрасно, богато украсено и ново, сякаш тя беше принцеса, винаги готова за целувката на своя принц.
— Може ли това създание да отиде в Ада? — прошепнах. Приближих се толкова, колкото ми позволи смелостта. Не можех да понеса мисълта за ръката й, която се вдига по онзи механичен начин, а пръстите й внезапно сграбчват въздуха и очите й се отварят. Не можех да го понеса.
Върховете на пантофите й едва се подаваха под ръба на роклята. Колко ли изискано си бе легнала по изгрев-слънце. Кой бе затворил капака, кой бе спуснал веригите? Кой бе заложил капана с копията, чийто механизъм изобщо не бях проучил или предвидил в мислите си?

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:43

За първи път в този сумрак видях миниатюрната диадема на главата й, разположена точно около темето и прикрепена със съвсем малки фиби към къдриците й, така че единствената перла се намираше на челото й. Какво малко украшение.
Дали и душата й беше толкова малка? Щеше ли да я поеме Адът, както огънят щеше да погълне всяка крехка част от тялото й, както слънцето щеше да обгори ужасно съвършеното й лице?
Някога тя бе спала и сънувала в нечия майчина утроба, беше се сгушвала в бащините си обятия.
Каква ли трагедия я бе довела в този отвратителен, вонящ гроб, където главите на закланите й събратя изгаряха бавно на вечно търпеливата и безучастна слънчева светлина?
Обърнах се към тях. Държах меча си отстрани.
— Един, нека поне един остане жив. Един! — заявих.
Рамиел закри лицето си и ми обърна гръб. Сетей продължи да ме гледа, но поклати глава. Моите хранители просто се взираха в мен спокойно и хладно, както винаги. Мастема се втренчи в лицето ми, без да издаде нито звук, прикривайки мислите си зад маската на спокойното си лице.
— Не, Виторио — каза той. — Нима мислиш, че толкова много Божи ангели са ти помогнали да преодолееш тези препятствия, за да оставиш едно от тези същества да живее?
— Мастема, тя ме обичаше. И аз я обичам. Мастема, тя ми подари живота. Моля те в името на любовта. Умолявам те в името на любовта. Дотук всичко останало беше справедливост. Но какво бих могъл да кажа на Бог, ако убия и нея — тази, която ме е обичала и която обичам?
Нищо в изражението му не се промени. Той просто ме наблюдаваше с неизменното си спокойствие. Чух ужасен звук. Беше плачът на Рамиел и Сетей. Моите хранители се обърнаха да ги погледнат, сякаш бяха изненадани, но съвсем малко, а после замечтаните им нежни очи отново неотклонно се спряха върху мен.
— Безмилостни ангели — рекох. — О, но това не е справедливо и аз го знам. Аз лъжа. Лъжа. Простете ми.
— Прощаваме ти — каза Мастема. — Но трябва да сториш това, което ми обеща.
— Мастема, може ли тя да бъде спасена? Ако се отрече може ли душата й все още ли е човешка?
Не последва никакъв отговор. Никакъв отговор.
— Мастема, моля те, кажи ми. Нима не разбираш? Ако тя може да се спаси, ще остана тук с нея, мога да изтръгна това от нея — сигурен съм, че мога, защото има добро сърце. Младо и добро. Мастема, кажи ми. Може ли същество като нея да бъде спасено?
Никакъв отговор. Рамиел беше подпрял глава на рамото на Сетей.
— О, моля те, Сетей — рекох. — Кажи ми. Може ли да бъде спасена? Трябва ли да умре от ръката ми? Ами ако остана тук с нея и изтръгна това от нея, нейната изповед, нейното окончателно отричане от всичко, което е сторила? Няма ли свещеник, който да й даде опрощение? О, Боже.
— Виторио — чу се шепотът на Рамиел. — Нима ушите ти са задръстени с кал? Чуваш ли как онези затворници умират от глад и плачат? Ти дори не си ги освободил. През нощта ли ще го направиш?
— Мога да го направя. Все още мога. Но не мога ли да остана тук с нея и когато тя разбере, че е съвсем сама, че всички останали са загинали, а обещанията на Годрик и Флориан са били тирания — няма ли начин, по който да отдаде душата си на Бог?
Мастема, без изобщо да промени изражението на спокойните си, хладни очи, бавно се обърна.
— Не! Не го прави, не ми обръщай гръб! — извиках. Сграбчих силната му, обвита в коприна ръка.
Почувствах неговата непреодолима сила под тъканта — тази странна, неестествена тъкан. Той сведе поглед към мен.
— Защо не можеш да ми кажеш?
— Заради Божията любов, Виторио! — изрева той внезапно, а гласът му изпълни цялата крипта. — Не разбираш ли? Ние не знаем!
Той се изтръгна от хватката ми, за да може по-добре да ме стрелне със свирепия си поглед, челото му се сбърчи, а ръката му стисна дръжката на меча.
— Ние не произхождаме от род, който някога е познавал опрощението! — извика той. — Ние не сме от плът и кръв, а в нашето царство нещата принадлежат или на Светлината, или на Мрака, и това е единственото, което знаем!
Обзет от гняв, той се отправи към нея. Втурнах се подире му и го дръпнах, но не успях да го отклоня от целта му и на сантиметър.
Ръката му се спусна надолу, покрай нейните търсещи ръце, и сграбчи крехкия и врат. Очите й се взираха в него с онази ужасна, ужасна слепота.
— Тя носи човешка душа — каза той шепнешком. А след това се отдръпна, сякаш не желаеше да я докосва, беше му непоносимо да я докосва и отстъпи надалече от нея, а докато го правеше силно ме блъсна встрани.
Разплаках се. Слънцето се премести и сенките в криптата станаха по-плътни. Накрая се обърнах. Ивицата светлина над главите ни вече бе избледняла. Беше силна и искрящо златиста, но бледа.
Моите ангели се бяха събрали заедно и ме наблюдаваха с очакване.
— Ще остана тук с нея — рекох. — Скоро ще се събуди. А аз ще й кажа да се моли за Божията милост.
Разбрах го едва когато го изрекох. Проумях го едва когато го изясних.
— Ще остана с нея. Ако се отрече от всичките си грехове заради Божията любов, ще може да остане с мен, и смъртта ще настъпи, а ние няма да сторим нищо, за да я ускорим, и Бог ще приеме и двама ни.
— Мислиш ли, че ще намериш сили да го направиш? — попита Мастема. — А какво мислиш за нея?
— Дължа й го — рекох. — Длъжен съм. Никога не съм лъгал когото и да било от вас. Никога не съм лъгал себе си. Тя уби брат ми и сестра ми. Видях я. Със сигурност е убила много от тях, моите роднини. Но спаси мен. Спаси ме два пъти. Да убиеш е лесно, но не и да спасиш!
— О — каза Мастема, сякаш го бях ударил. — Така е.
— Затова ще остана. Вече не очаквам нищо от вас. Знам, че не мога да изляза оттук. Навярно дори и тя не може.
— Разбира се, че може — каза Мастема.
— Не го оставяй — каза Сетей. Вземи го против волята му.
— Никой от нас не може да го направи и ти го знаеш — каза Мастема.
— Само го изведи от криптата — молеше Рамиел, — все едно го изваждаш от каньон, в който е паднал.
— Но положението не е такова и не мога да го направя.
— Тогава, нека останем с него — каза Рамиел.
— Да, нека останем — рекоха моите двама хранители, почти едновременно и със сходни, приглушени фрази.
— Нека тя ни види.
— Откъде да сме сигурни, че ще може? — попита Мастема. — Откъде да сме сигурни, че ще ни види? Колко често се случва някое човешко същество да успее да ни види?
За първи път го видях разгневен. Той ме погледна.
— Бог добре си е поиграл с теб, Виторио! — каза той. — Какви врагове ти е дал и какви съюзници!
— Да, знам това, и ще Го моля с всички сили и с тежестта на всичките си страдания за душата й.
Нямах намерение да затварям очи.
Сигурен съм, че не го направих.
Но цялата обстановка се промени напълно. Купчината с глави си стоеше както преди, а част от тях се търкаляха безразборно, спаружени и съсухрени, и парливият дим все така се издигаше над тях. А светлината горе бе потъмняла, макар да бе все още златиста отвъд счупеното стълбище и острите строшени копия, златиста от последните догорели останки на късния следобед.
А моите ангели си бяха отишли.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:44

ГЛАВА 12
> И НЕ МЕ ВЪВЕЖДАЙ В ИЗКУШЕНИЕ

Колкото и млад да бях, тялото ми не можеше да понесе повече. И все пак, как бих могъл да остана в тази крипта и да чакам тя да се събуди, без да опитам да изляза по някакъв начин?
Не мислех за това, че бях отхвърлен от моите ангели. Заслужавах го, но бях убеден в справедливостта на възможността, която исках да й дам — да се уповава на Божията милост и да напуснем тази крипта и ако е необходимо, да намерим свещеник, който да опрости всички грехове на човешката й душа. Защото, ако тя не успееше да се изповяда както трябва, за да получи Божията любов — е, тогава опрощението несъмнено би я спасило.
Аз се мотаех из криптата, като стъпвах сред съсухрените трупове. Доколкото имаше светлина, тя огряваше засъхналите кървави потоци, които се стичаха от двете страни на каменните гробове.
Накрая открих това, на което се бях надявал — огромна стълба, която можеше да се повдигне и изправи до тавана. Само че как щях да се справя с подобно нещо?
Довлякох я до центъра на криптата, като изритах от пътя си главите, които вече бяха непоправимо увредени, после поставих на пода стълбата и стъпих в средата между две стъпала, като опитах да я повдигна оттам.
Невъзможно. Просто нямах опорна точка. Тя беше твърде тежка, макар и малка, защото бе много дълга. Трима или четирима силни мъже биха могли да я повдигнат достатъчно, за да успеят да се захванат най-горните стъпала за счупените копия, но сам не можех да се справя.
Уви, друга възможност нямаше. Може би верига или въже, които да подхвърля до копията. Потърсих такива в полумрака, но не намерих нито едно.
Никъде ли нямаше вериги? Нито едно въже?
Нима дори и малките ларви бяха успели да прескочат дупката между пода и счупеното стълбище?
Накрая тръгнах покрай стените в търсене на някаква издатина, кука или израстък, които да говорят за наличието на склад или, не дай Боже, за още една крипта с такива демони.
Но не можах да открия нищо.
Най-сетне отново се заклатушках към центъра на стаята. Събрах всички глави, дори и противната плешива глава на Годрик, която сега беше черна като кожа с пожълтелите си цепки за очи. Натрупах ги там, където светлината можеше да продължи действието си върху тях.
След това, препъвайки се в стълбата, аз паднах на колене в долния край на ковчега на Урсула.
Отпуснах се. Щях да поспя само за малко. Не, не да спя, да си почина.
Без всъщност да го желая, изпълнен със страх и съжаление, усетих как ръцете и краката ми се отпускат и легнах върху каменния под, а очите ми се затвориха, потъвайки в блажен възстановителен сън.
Колко странно беше това.
Мислех си, че ще се събудя от нейния писък, че подобно на уплашено дете тя ще се изправи в тъмното от ковчега, разбирайки, че е сама с толкова много мъртъвци.
Но не се случи нищо подобно.
Здрач изпълни пространството над главите ни, а цветът му бе виолетов като цветята в поляната, и тя се надвеси над мен. Беше окачила броеницата на шията си, което беше необичайно, и я носеше като красив накит, а златното разпятие се въртеше и усукваше на светлината — едно блещукащо златно петънце, което подхождаше на светлите точици в очите й.
Тя се усмихваше.
— Моят храбрец, моят герой, да избягаме от това място, пълно със смърт. Ти успя, отмъсти им.
— Устните ти помръднаха ли?
— Нужно ли е да правя това, когато съм с теб?
Усетих как през тялото ми премина тръпка, когато тя ме изправи на крака. Взираше се в лицето ми, а ръцете й стояха здраво на раменете ми.
— Благословени Виторио — каза тя. После ме хвана през кръста и се издигна нагоре, и ние минахме покрай счупените копия, без дори да докоснем назъбените им върхове. Озовахме се в притъмнелия параклис, където прозорците тънеха в мрак, а сенките танцуваха грациозно, но безпощадно около далечния олтар.
— О, мила моя, мила моя — казах аз. — Знаеш ли какво сториха ангелите? Знаеш ли какво казаха?
— Хайде, да освободим затворниците, нали това искаш — каза ми тя.
Чувствах се така освежен, така изпълнен с енергия. Сякаш изобщо не бях вършил изтощителна работа, сякаш войната не бе изнурила моите крайници и не ме бе сломила, сякаш битките и сраженията не бяха моя участ от дни.
Втурнах се с нея из замъка. Една след друга отворихме вратите, които водеха към окаяните обитатели на клетката. Лично тя бягаше с леките си, котешки крака из алеите под портокаловите дръвчета и птичарниците, преобръщаше котлите със супа, докато подвикваше на бедните, сакатите и отчаяните, че са свободни, че вече никой не ги държи в плен.
След миг застанахме на висок балкон. Далече под нас видях тяхното окаяно шествие в полумрака, дългата, криволичеща редица от хора, които слизаха от планината под пурпурното небе и изгряващата вечерница. Слабите помагаха на силните; старите носеха младите.
— Къде ще отидат, нима ще се върнат в своя злокобен град? Обратно при извергите, които са ги принесли в жертва? — Внезапно се разгневих. — Те трябва да бъдат наказани.
— Всяко нещо с времето си, Виторио, има време. Твоите клети, нещастни жертви сега са на свобода. Това е нашето време — моето и твоето, ела.
Полите й описаха огромен тъмен кръг, докато летяхме надолу и все по-надолу, покрай прозорците и стените, докато накрая краката ми успяха да стъпят на меката земя.
— О, Господи, това е поляната, виж, поляната — рекох. — Виждам я толкова ясно под изгряващата луна, както я виждах в сънищата си.
Някаква неочаквана нежност изпълни цялото ми същество. Взех я в обятията си, а пръстите ми се заровиха дълбоко във вълнистата й коса. Целият свят се въртеше около мен и все пак останах вплетен в танц с нея, а нежните въздушни движения на дърветата ни припяваха, докато стояхме вкопчени един в Друг.
— Нищо не може да ни раздели, Виторио — каза тя. Отскубна се и побягна пред мен.
— Не, почакай, Урсула, почакай! — извиках. Хукнах подире й, но тревите и ирисите бяха високи и гъсти. Не беше съвсем като в съня ми, но от друга страна беше, защото тези неща бяха живи и изпълнени с тревистия аромат на дивата природа, а дърветата в гората нежно поклащаха клони сред благоуханния вятър.
Отпуснах се изтощен на земята и оставих цветята да ме обградят от двете ми страни. Оставих червените ириси да гледат отвисоко извърнатото ми нагоре лице.
Тя коленичи над мен.
— Той ще ми прости, Виторио — рече. — Ще прости всичко със своята безгранична милост.
— О, да, любов моя, моя благословена, прекрасна любов, спасителко моя, Той ще прости.
Малкото разпятие бе надвиснало над шията ми.
— Но ти трябва да го направиш заради мен — ти, който ме остави жива долу, ти, който ме пощади и доверчиво заспа върху гроба ми, трябва да го направиш.
— Кое, благословена моя? — попитах. — Кажи ми и ще го направя.
— Първо се помоли за сила, а след това в твоето човешко тяло, в здравото ти покръстено тяло, трябва да поемеш от мен цялата демонична кръв, която успееш. Трябва да я изцедиш от мен и така да освободиш душата ми от нейната магия; ти ще я повърнеш, подобно на еликсирите, които ти дадохме — те са безвредни за теб. Ще го направиш ли заради мен? Ще ме отървеш ли от тази отрова?
Припомних си за гаденето, за онази бълвоч, която бе изригнала от устата ми в манастира. Припомних си всичко това, ужасното бръщолевене и лудостта.
— Направи го заради мен — каза тя.
Облегна се върху ми и аз усетих как сърцето й се е свило в гърдите, усетих и своето сърце и ми се стори, че за първи път изпадам в такъв замечтан унес. Почувствах, че пръстите ми се свиват. За миг имах чувството, че те се опират в твърди камъни на поляната, сякаш с опакото на ръцете си бях напипал остри камъчета, но отново усетих допира на прекършените стъбла, на постелята от пурпурни, червени и бели ириси.
Тя вдигна глава.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:45

— В името Господне — рекох, — заради твоето избавление, ще поема от теб всяка отрова, ще изсмуча кръвта като от гниеща рана, все едно е заразена с проказа. Дай ми я, дай ми кръвта.
Над мене лицето й бе неподвижно, толкова дребно, изящно и бяло.
— Бъди смел, любими, бъди смел, защото първо трябва да освободя място за нея.
Тя се притисна към шията ми, а зъбите й се впиха в плътта ми.
— Бъди смел, само още мъничко, за да освободя място.
— Още малко? — прошепнах. — О, Урсула, погледни, погледни небесния Ад и Рай, защото звездите са огнени кълба, окачени там от ангелите.
Но думите ми бяха провлечени и безсмислени и отекнаха в ушите ми. Обгърна ме мрак, а когато вдигнах ръка, тя сякаш бе покрита със златна мрежа и аз виждах много, много надалече, а пръстите ми бяха оплетени в тази мрежа.
Внезапно поляната бе залята от слънчева светлина. Щеше ми се да се освободя, да седна и да кажа — виж, слънцето изгря, без да те нарани, мое безценно момиче. Но тези вълни от божествено и сладостно удоволствие продължаваха да прииждат и преминават през тялото ми, да изтръгват от мен и от слабините ми това примамливо и невероятно удоволствие.
Когато зъбите й се откъснаха от плътта ми, ми се стори, че тя е заздравила хватката на душата си върху моите органи, върху всички части на тялото ми, които някога са били мъжки или детски, а сега бяха човешки.
— О, любов моя, скъпа моя, не спирай. — Слънцето танцуваше зашеметяващо сред клоните на кестените.
Тя отвори уста, а от нея се изля кървав поток, дълбоката, мрачна, кървава целувка.
— Поеми я от мен, Виторио.
— Дай ми всичките си грехове, мое прекрасно дете — рекох. — О, Господи, помогни ми. Смили се над мен. Мастема.
Но думите ми секнаха. Устата ми се изпълни с кръв, но това не бе някакъв вонящ еликсир, забъркан от различни съставки, а онази изгаряща, завладяваща сладост, която тя ми бе дала първия път със своите потайни и смущаващи целувки. Само че този път тя бликаше неудържимо.
Ръцете й бяха пъхнати под тялото ми. Те ме повдигнаха. Кръвта сякаш не течеше из вените ми, а изпълваше самите ми крайници, раменете и гърдите ми, сякаш заливаше и укрепваше сърцето ми. Отправих поглед към блещукащото, игриво слънце, усетих заслепяващата й мека коса върху очите си, но надничах през златистите й кичури. Дишах тежко.
Кръвта течеше в краката ми и ги изпълни до самите пръсти. Тялото ми преливаше от сила. Членът ми пулсираше от допира на тялото и и за пореден път почувствах крехката й котешка фигура, извитите й крака, които ме прегръщаха, държаха, обвиваха тялото ми, а ръцете й бяха сключени под мен, устните й впити в моите.
Очите ми се напрегнаха и се разшириха. Слънчевата светлина ги изпълни, а след това угасна. Тя угасна, а въздишките ми ставаха все по-силни, ударите на сърцето ми кънтяха така, сякаш не се намирахме на пуста поляна, а звуците, които долитаха от укрепналото ми тяло — моето преобразено тяло, така изпълнено с нейната кръв — отекваха в каменни стени!
Поляната бе изчезнала, или изобщо не бе съществувала. Високо горе видях правоъгълник от здрач. Лежах в криптата.
Изправих се, отхвърляйки я настрани, далече от мен, докато тя пищеше от болка. Скочих на крака и се втренчих в белите си ръце, протегнати напред.
В мен се надигна ужасен глад, свирепа сила, вой.
Втренчих се в наситената пурпурна светлина над главата ми и изкрещях:
— Ти ми го причини! Ти ме превърна в един от вас!
Тя ридаеше. Обърнах се към нея. Тя отстъпи назад, преви се одве, затиснала устата си с ръка, плачеше и бягаше от мен. Хукнах след нея. Тя бягаше като мишка из криптата и пищеше:
— Виторио, не, Виторио, недей, Виторио, не, не ме наранявай. Виторио, направих го заради нас, Виторио, ние сме свободни. О, Господи, помогни ми!
А после побягна нагоре, като се отърва на косъм от протегнатите ми ръце. Беше избягала горе в параклиса.
— Малка вещица, чудовище, ларва, ти ме изигра с твоите илюзии, с твоите видения, превърна ме в един от вас, ти ми стори това! — Оглушителните ми викове отекваха един подир друг, докато аз лазех наоколо в тъмното, за да намеря меча си. След това политнах назад, за да набера инерция и също прескочих копията, озовавайки се високо горе на пода в църквата, а тя кръжеше пред олтара с блеснали от сълзи очи.
Отстъпи назад към купа червени цветя, които едва се виждаха на звездната светлина, която нахлуваше през тъмните прозорци.
— Не, Виторио, не ме убивай, недей. Недей — хълцаше и ридаеше тя. — Аз съм дете, както и ти, моля те, недей.
Втурнах се към нея, а тя изпълзя до края на светилището. Обзет от ярост, замахнах към статуята на Луцифер с меча си. Тя се олюля и после се сгромоляса, разбивайки се върху мраморния под на прокълнатия храм.
Урсула обикаляше в кръг. Падна на колене и протегна ръце. Поклати глава, а косата й се развяваше буйно.
— Не ме убивай, не ме убивай, не ме убивай. Ако го сториш, ще ме изпратиш в Ада, не го прави.
— Нещастница! — простенах. — Нещастница! — Сълзите ми се лееха неудържимо, както и нейните. — Жаден съм, нещастнице. Жаден съм и долавям миризмата им, миризмата на робите в клетката. Подушвам ги, подушвам кръвта им, проклета да си!
Аз също бях паднал на колене. Легнах върху мрамора и изритах встрани счупените отломки от противната статуя. С меча си закачих дантелата на покривката на олтара и я смъкнах, а целият куп червени цветя се стовари върху ми, така че аз се претърколих в тях и зарих лице сред тяхната мекота.
Настъпи тишина, ужасна тишина, изпълнена със собствения ми плач. Усещах силата си, долавях я дори в тембъра на гласа си и в ръката, която държеше меча без да изпитва изтощение или някакви ограничения, усещах я и в безболезненото спокойствие, с което лежах върху пода, който би трябвало да е студен, а не беше, или бе само приятно хладен.
О, тя ме бе направила силен.
Усетих някакъв аромат. Вдигнах поглед. Тя стоеше точно над мен — нежно и любящо създание, сега очите й бяха изпълнени със звездна светлина, толкова блестящи, тихи и безпристрастни. В ръцете си държеше млад човек, някакъв слабоумен, който не осъзнаваше опасността.
Колко розов и апетитен беше, подобно на печено прасенце, готово да бъде погълнато от устата ми, как го изпълваше естествено врящата и бълбукаща смъртна кръв, готова за мен. Тя го постави отпред.
Той беше гол, опрял слабите си бутове върху петите, треперещите му гърди бяха много розови, а косата му — черна и дълга, нежно обрамчваше наивното му лице. Изглеждаше така, сякаш сънува или се взира в мрака, навярно в търсене на ангели?
— Пий, любими, пий от него — каза тя, — и тогава ще имаш сили да заведеш и двама ни при добрия отец за изповед.
Усмихнах се. Жаждата ми за слабоумното момче, което седеше пред мен, беше почти непоносима. Но онова, което можех да понеса, вече беше съвсем нова история, нали така, и аз не бързах, подпирайки се на лакът, докато я гледах.
— При добрия отец? Нима мислиш, че ще отидем там? Веднага, просто така, ние двамата?
Тя отново се разплака.
— Не веднага, не, не веднага — извика тя. Поклати глава. Беше съкрушена.
Хванах го. Пречупих врата му и го изцедих до капка. Той не издаде нито звук. Нямаше време за страх, болка или плач.
_Забравяме ли някога първото си убийство? Забравяме ли го изобщо?_
През цялата нощ вървях из клетката, като поглъщах, гощавах се и се тъпчех от гърлата им, вземайки онова, което желая от всички тях и ги изпращах при Бог или в Ада, откъде бих могъл да зная. Сега бях прикован към тази земя с нея и тя участваше в пиршеството с мен по своя изискан начин, като постоянно очакваше моите викове и стонове, и непрекъснато ме прегръщаше, за да ме целуне, обсипвайки ме с риданията си, когато треперех от гняв.
— Излез оттук — рекох.
Беше точно преди изгрев-слънце. Казах й, че няма да прекарам и ден под тези заострени кули, в този дом на ужасите, на това място, родило отвратително зло.
— Знам една пещера — каза тя. — Далече в подножието на планината, покрай земеделските ниви.
— Да, някъде в края на истинска поляна?
— На тази прекрасна земя има безброй поляни, любов моя — отвърна тя. — А под лъчите на луната техните цветя блестят толкова прелестно за нашите омагьосани очи, както и за хората на светлината на Божието слънце. Не забравяй, че Неговата луна е наша. А утре вечер преди да помислиш за свещеника трябва добре да си помислиш за свещеника.
— Не ме разсмивай отново. Покажи ми как да летя. Обвий ръка около кръста ми и ми покажи как безопасно да се спускам от високите огради със скок, който би потрошил човешките крака. Не ми се присмивай!
— преди да помислиш за свещеника и за изповедта — продължи тя и нищо не можеше да спре тънкия й, изискан и мелодичен глас, а очите й се пълнеха със сълзи от любов, — ще се върнем в Санта Мадалена, докато градът спи дълбоко, и ще го изгорим до основи.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:45

ГЛАВА 13
> НЕВРЪСТНА НЕВЕСТА

Не подпалихме Санта Мадалена. Оказа се твърде приятно да ловуваме из града. На третата нощ вече бях престанал да плача по изгрев-слънце, когато двамата се оттегляхме, потънали в обятията си, в нашата скрита и недостижима пещера.
А до третата нощ жителите на града узнаха какво ги е сполетяло — че тяхната хитра сделка с Дявола ги е връхлетяла със страшна сила — и изпаднаха в паника. Беше невероятно забавна игра да ги надхитряш, да се спотайваш сред множеството сенки, които изпълваха криволичещите им улици и да разбиваш и най-необичайните им и сложни ключалки. В ранните часове, когато никой не смееше да помръдне, а благият францискански свещеник бе коленичил буден в килията си, изричайки молитвите си и молейки Бога да му позволи да разбере онова, което се случва — същият свещеник, нали го помните, който се бе сприятелил с мен в хана и по време на обяда ме предупреди, но не гневно както своя доминикански брат, а съвсем любезно — та докато този свещеник се молеше, аз се промъкнах във францисканската църква и също започнах да се моля.
И всяка нощ си казвах същото, което един мъж си казва под нос, когато си ляга със своята развратна блудница: „Още една нощ, Господи, и ще отида да се изповядам. Още една блажена нощ, Господи, и ще се прибера у дома при жена си.“
Жителите на града нямаха никакви шансове срещу нас.
Онези умения, които не бях усвоил от само себе си или чрез експерименти, ми бяха предавани от моята любима Урсула с търпение и грациозност. Можех да чета мисли, да откривам греха и да го поглъщам с бързо движение на езика, докато смучех кръвта на някой ленив и лъжлив търговец, който навремето бе предоставил собствените си крехки деца на мистериозния господар Флориан, за да запази спокойствието си.
Една нощ установихме, че жителите на града са идвали през деня в запустелия замък. Имаше доказателства, че някой е влизал набързо, а почти нищо не бе откраднато или разместено. Колко ли се бяха уплашили от ужасните светци, които все още стояха от двете страни на пиедестала на Падналия Луцифер в църквата. Не бяха взели златните свещници или старата дарохранителница, в която с опипване открих едно спаружено човешко сърце.
При последното ни посещение в Двора на рубинения граал взех обгорените и втвърдени глави на вампирите от дълбоката изба и подобно на канара от камъни ги изхвърлих през прозорците от цветно стъкло. И този последен остатък от великолепното изкуство на замъка изчезна.
Двамата с Урсула бродехме из спалните на замъка, които никога не бях зървал дори във въображението си, и тя ми показа залите, в които членовете на Двора се бяха събирали да играят на зарове или шах, или да слушат камерни музикални състави. На места виждахме доказателства за откраднати вещи — някое покривало, свалено от леглото, паднала възглавница на пода.
Но по всичко личеше, че градските жители изпитват повече страх, отколкото алчност. Бяха взели съвсем малко неща от замъка.
И тъй като ние продължавахме да ги преследваме и умело да ги побеждаваме, те започнаха да напускат Санта Мадалена. Магазините зееха отворени, когато вървяхме из празните улици посред нощ, прозорците не бяха залостени, а люлките висяха празни. Доминиканската църква беше разпусната и опразнена, а каменният олтар го нямаше. Страхливите монаси, които не бях благоволил да даря с бърза смърт, бяха напуснали стадото си.
За мен тази игра стана още по-ободряваща, понеже онези, които останаха, бяха свадливи и алчни, и отказваха да се предадат без борба. Беше лесно да различиш невинните, които се уповаваха във вярата на среднощната светлина или в закрилата на светците, от онези, които бяха имали вземане-даване с Дявола и сега неспокойно бдяха в мрака с меч в ръка.
Обичах да разговарям с тях, да влизам в словесни двубои с тях, докато ги убивам.
— Нима си мислеше, че играта ти ще продължи вечно? Мислеше, че онова, което си таил, няма да се обърне срещу теб?
Що се отнася до моята Урсула, на нея не й достигаше смелост за такива игри. Не можеше да понася гледката на страданията. Тя бе успяла да изтърпи някогашното кърваво причастие в замъка единствено благодарение на музиката, тамяна и върховната власт на Флориан и Годрик, които я бяха посветили в него постепенно.
Нощ подир нощ, докато градът постепенно се опразваше, а фермите опустяваха, докато Санта Мадалена — градът, в който се обучавах, се рушеше все повече, Урсула започна да се занимава с осиротели деца. Понякога сядаше на стълбите пред църквата и люлееше някое бебе, гукаше му и му разказваше приказки на френски.
Пееше стари латински песни от дворовете от нейните времена, които датираха от преди двеста години, както ми каза, и разказваше за битки във Франция и Германия, чиито имена не ми говореха нищо.
— Не си играй с децата — рекох. — Те ще го запомнят. Ще запомнят нас.
Изминаха две седмици, преди общността да бъде непоправимо унищожена. Останаха само сираците и неколцина много стари хора, както и францисканският свещеник и неговият баща, старчето с вид на елф, което нощем седеше в осветената си стая и играеше карти срещу себе си, сякаш дори и не подозираше какво се случва.
Трябва да е било на петнадесетата нощ, когато пристигнахме в града и веднага разбрахме, че са останали само двама души. Чувахме дребния старец, който си тананикаше в празния хан, чиито врати бяха отворени. Беше много пиян и мократа му розова глава блестеше на светлината на свещите. Трупаше картите на масата в кръг, редейки пасианс, наречен „часовник“.
Францисканският свещеник седеше до него. Когато влязохме в хана, той вдигна поглед към нас, смел и спокоен.
Изпитвах глад, опустошителен глад за тяхната кръв.
— Аз не ви казах името си, нали? — попита ме той.
— Не, не го направихте, отче — рекох.
— Джошуа — рече той. — Това е името ми, Фра Джошуа. Всички останали жители на града се върнаха в Асизи и взеха със себе си последните деца. Предстои им дълъг път на юг.
— Зная, отче — отвърнах. — Бил съм в Асизи, молил съм се в храма на свети Франциск. Кажи ми, отче, когато ме погледнеш, виждаш ли ангели да кръжат около мен?
— Защо да виждам ангели? — попита той тихо. Премести погледа си от мен към Урсула. — Виждам красота, виждам младост, струяща от лъскава слонова кост. Но не виждам ангели. Никога не съм виждал.
— Аз съм виждал веднъж — рекох. — Може ли да седна?
— Както желаеш — отвърна той. Наблюдаваше ни и се изправи в твърдия, обикновен дървен стол, докато аз се настаних срещу него почти както в онзи ден, само че сега не се намирахме в благоуханната беседка под слънцето, а вътре, в самия хан, където светлината на свещите придаваше повече обемност и повече топлина.
Урсула ме погледна смутено. Не знаеше какво се върти в мислите ми. Никога не я бях виждал да говори с човешко същество, с изключение на мен самия и децата, с които си бе играла — с други думи, само с онези, за които сърцето й бе трепнало и които нямаше намерение да погубва.
Не можех да предположа какво мисли за дребния мъж и неговия син, францисканския свещеник.
Старецът побеждаваше в играта на карти.
— Ето, видя ли, нали ти казах. Какъв късмет имаме! — каза той. Събра мазните, разпилени карти, за да ги разбърка и да поднови играта.
Свещеникът го погледна с изцъклени очи, сякаш не можеше да се вземе в ръце, дори и за да заблуди и успокои стария си баща, а после погледна към мен.
— Видях онези ангели във Флоренция — рекох — и ги разочаровах, наруших клетвата си пред тях и изгубих душата си.
Той рязко се извърна от баща си към мен.
— Защо го проточваш толкова? — попита.
— Няма да ви сторя зло. Нито моята спътница — рекох. Въздъхнах. Вероятно на този етап от разговора бих посегнал към чашата или халбата, за да пийна. Гладът ми причиняваше болка. Питах се дали и Урсула страда от жаждата. Втренчих се във виното на свещеника, което вече не значеше нищо за мен, нищо, погледнах лицето му, което се потеше на светлината на свещите, и продължих:
— Искам да знаеш, че ги видях, че говорих с тях, с ангелите. Те опитаха да ми помогнат да унищожа онези чудовища, които владееха този град и душите на местните хора. Искам да го знаеш, отче.
— Защо, синко, защо ми го казваш?
— Защото те бяха прекрасни и истински като нас, а ти ни видя. Ти си виждал дяволски неща; виждал си леност и предателство, страх и измама. В момента виждаш демони, вампири. Е, искам да знаеш, че аз със собствените си очи видях ангели, истински ангели, прекрасни ангели и те бяха по-възхитителни, отколкото бих могъл да ги опиша с думи.
Той дълго ме гледа умислено, а после погледна Урсула, която седеше разтревожена и вдигнала поглед към мен, много уплашена, че ще пострадам прекомерно, и след това каза:
— Защо ги разочарова? Преди всичко, защо са дошли с теб и щом си имал подкрепата на ангелите, защо си се провалил?
Аз свих рамене. Усмихнах се.
— В името на любовта.
Той не каза нищо.
Урсула опря глава на ръката ми. Усетих как разпуснатата й коса се разстла по гърба ми, когато тя се отпусна върху ми с цялата си тежест.
— В името на любовта! — повтори свещеникът.
— Да, а също и в името на честта.
— Чест.
— Никой не би го разбрал. Бог няма да го приеме, но е вярно. И така, отче, кое е онова, което ни разделя — тебе и мене, и жената, която седи до мен? Какво стои помежду ни — двете страни — почтения свещеник и двата демона?
Дребният старец внезапно се засмя. Беше подредил невероятна поредица от карти.
— Виж това! — каза той. Погледна ме с малките си хитри очички. — О, ти зададе въпрос, прости ми. Знам отговора.
— Така ли? — попита свещеникът, обръщайки се към дребния старец. — Знаеш отговора?
— Разбира се, че го знам — отвърна баща му. Извади още една карта. — Това, което сега ги дели от добрата изповед е слабостта и страхът от Ада, ако се наложи да се отрекат от живота си.
Свещеникът смаяно погледна баща си. Аз също.
Урсула не каза нищо. После ме целуна по бузата.
— Да ги оставим сега — прошепна. — Санта Мадалена вече не съществува. Да вървим.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:46

Вдигнах поглед и огледах притъмнялата стая в хана. Погледнах старите бурета, С натрапчиво смущение и ужасяваща мъка гледах всички вещи, използвани и докосвани от хора. Погледнах едрите ръце на свещеника, скръстени на масата пред мен. Погледнах космите по ръцете му, а след това плътните му устни и големите му, насълзени и натъжени очи.
— Ще приемеш ли това, което ти казах? — прошепнах. — Тази тайна, за ангелите? Че съм ги видял? А и ти, ти виждаш какъв съм, и следователно знаеш, че съм наясно за какво говоря. Видях крилата им, видях ореолите им, видях белите им лица и меча на могъщия Мастема, и тъкмо те ми помогнаха да превзема замъка и да убия всички демони освен този тук, тази невръстна невеста, която е моя.
— Невръстна невеста — прошепна тя. Това и достави удоволствие. Погледна ме, потънала в размисли, и затананика някаква нежна и стара мелодия, една от онези песнички от нейното време.
Заговори ми, шепнейки настойчиво и убедително, като в същото време стискаше ръката ми:
— Хайде, Виторио, остави тези мъже на мира и ела с мен, за да ти разкажа как наистина бях невръстна невеста. — Тя погледна свещеника с някакво ново оживление. — Да, бях. Дойдоха в замъка на баща ми и ме откупиха за невеста, казаха, че трябва да съм девица и доведоха акушерки, които носеха леген с топла вода, прегледаха ме и казаха, че съм девица. Едва тогава Флориан ме взе. Аз бях негова невеста.
Свещеникът я гледаше втренчено, сякаш не би успял да помръдне, ако речеше да го направи, а старецът просто вдигаше поглед от време на време, развеселен, и кимаше, докато я слушаше, без да прекъсва играта на карти.
— Можете ли да си представите ужаса, който изживях? — попита ги тя. Погледна ме и отметна косата си през рамо. Тя отново беше вълниста заради плитките, на които я бе сплела по-рано. — Можете ли да си представите как се качих в леглото и видях кой е женихът ми, онова бяло същество, онова безжизнено същество, каквито ние изглеждаме в очите ви?
Свещеникът не каза нищо в отговор. Очите му бавно се наляха със сълзи. Сълзи!
Те представляваха прекрасна човешка, гледка — безкръвни, кристално чисти и така разкрасяваха старото му, отпуснато лице, с неговите провиснали бузи и месести устни.
— А след това ме заведоха в разрушен параклис — каза тя, — безлюдно място, пълно с паяци и мишки и там, пред осквернения олтар, ме съблякоха гола, положиха ме до него и ме направиха негова жена.
Тя пусна ръката ми, а нейните две ръце описаха широка прегръдка.
— О, имах воал, огромен и дълъг красив воал, и рокля от толкова фина коприна на цветя, а той разкъса всичко това и най-напред ме взе със своя безжизнен, безплоден и твърд като камък член, а след това с кучешките си зъби, съвсем същите като тези, които аз имам сега. О, каква сватба, а баща ми ме беше дал за това.
По бузите на свещеника се стичаха сълзи.
Аз я гледах, скован от мъка и гняв — гняв, насочен срещу един демон, когото вече бях убил, гняв, за който се надявах да си пробие път през тлеещите въглени на Ада и да го сграбчи с пръсти като нагорещена маша.
Не казах нищо.
Тя повдигна вежда и наклони глава.
— Той се отегчи от мен — каза тя, — но никога не престана да ме обича. Беше нов в Двора на рубинения граал, млад господар, който постоянно се стремеше да увеличи силата си и любовните си преживявания! А по-късно, когато го помолих за живота на Виторио, той не можа да ми откаже заради клетвите, които си бяхме разменили на онзи каменен олтар преди толкова много години. След като позволи на Виторио да си отиде от нас, след като нареди да го захвърлят във Флоренция, убеден, че е луд и съсипан, Флориан ми запя песни, сватбени песни. Рецитираше старите стихове, сякаш любовта ни можеше да бъде възкресена.
Закрих челото си с дясната ръка. Не можех да понеса да плача с кървавите сълзи, които текат от очите ни. Не можех да понеса да виждам пред себе си, сякаш бе нарисувана от Фра Филипо, любовната история, за която разказваше.
Свещеникът проговори:
— Вие сте деца — каза той. Едната му устна трепереше. — Просто деца.
— Да — каза тя уверено с изискания си глас и със слаба, утвърдителна усмивка. Хвана лявата ми ръка в своята и я потърка силно и нежно. — Деца навеки. Но и Флориан беше просто един млад мъж, самият той беше просто един млад мъж.
— Виждал съм го веднъж — рече свещеникът, а гласът му бе пресипнал от плача, но нежен. — Само веднъж.
— И знаеше? — попитах аз.
— Знаех, че съм безсилен и вярата ми е отчаяна, че съм окован във вериги, които не мога да разхлабя или счупя.
— Да вървим сега, Виторио, не го карай да плаче повече — каза Урсула. — Хайде, Виторио. Да си вървим оттук. Тази нощ нямаме нужда от кръв и не можем да им причиним зло, не можем дори…
— Не, любима, никога — рекох й. — Но приеми моя дар, отче, моля те, единственото неопетнено нещо, което мога да ти дам — моето твърдение, че съм видял ангелите и че те са ме подкрепили, когато съм бил слаб.
— А няма ли да приемеш моето опрощение, Виторио? — попита той. Гласът му се извиси, а гърдите му сякаш се разшириха. — Виторио и Урсула, приемете моето опрощение.
— Не, отче — рекох. — Не можем да го приемем. Не го искаме.
— Но защо?
— Защото, отче — отвърна любезно Урсула, — възнамеряваме да съгрешим отново, възможно най-скоро.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:46

ГЛАВА 14
> ПРЕЗ МЪТНО ОГЛЕДАЛО

Тя не излъга. Онази нощ поехме към дома на баща ми. За нас пътуването не беше нищо особено, но за един смъртен това бяха много мили, а в онези запустели земи още не се бе разчуло, че заплахата от нощните демони, вампирите на Флориан, не съществува. Всъщност имаше голяма вероятност моите ферми да са още безлюдни, защото хората, които бяха избягали от Санта Мадалена, разказваха ужасяващи истории, които се носеха из хълмове и долини от уста на уста.
Не ми отне много време, обаче, да разбера, че големият замък на моята фамилия е обитаван от хора. Цяла орда от войници и свещеници работеше усилено в него.
Когато изпълзяхме над огромната ограда след полунощ, открихме, че всички мои мъртви роднини са погребани подобаващо, положени в подходящите каменни ковчези под параклиса, а имуществото на дома — цялото му огромно богатство, липсва. Бяха останали едва няколко каруци, а всички останали вероятно вече пътуваха на юг.
Малцината, които спяха в сервизните помещения на иконома на баща ми, водеха сметките в банката на Медичите и аз се промъкнах на пръсти сред мъждукащата светлина, която хвърляше звездното небе, и прегледах документите, които бяха оставили да съхнат.
Цялото наследство на Виторио ди Раниари беше събрано и описано и щеше да бъде преместено във Флоренция на негово име, където да се съхранява на сигурно място от Козимо до момента, в който Виторио ди Раниари навърши двадесет и четири години, когато ще е способен да отговаря за себе си като мъж.
Само неколцина войници спяха в казармите. Едва няколко коня бяха настанени в конюшните. Едва няколко оръженосци и слуги спяха недалеч от господарите си.
Очевидно, тъй като огромният замък нямаше стратегическо значение за властите в Милано, Германия, Франция, Флоренция или за самия папа, не го реставрираха или ремонтираха, а просто го затваряха.
Много преди разсъмване ние напуснахме дома ми, но преди да тръгнем, се сбогувах с гроба на баща ми.
Знаех, че ще се върна. Знаех, че скоро дърветата ще превземат планината, за да достигнат до стените. Знаех, че тревата ще израсте нависоко през цепнатините и пролуките в калдъръма. Знаех, че хората ще престанат да обичат това място, както бяха престанали да обичат толкова много руини в околността.
Тогава щях да се върна. Щях да дойда отново.
Онази нощ двамата с Урсула излязохме на лов в района, за да уловим неколцината разбойници, които успяхме да открием в гората и избухнахме във весел смях, когато ги заловихме и ги смъкнахме от конете им. Това се превърна в разюздано пиршество.
— А сега накъде, милорд? — попита моята годеница, щом утринта наближи. Отново бяхме открили пещера, в която да се подслоним — дълбоко и закътано място, пълно с трънливи лози, които почти не дращеха жилавата ни кожа, и щяхме да останем под було от диви боровинки, които да ни скрият от всички погледи, включително и този на огромното изгряващо слънце.
— Към Флоренция, любов моя. Трябва да отида там. И по нейните улици никога няма да изпитваме глад, или да ни открият, а има неща, които трябва да видя със собствените си очи.
— Но какви са тези неща, Виторио? — попита тя.
— Картини, любов моя, картини. Трябва да видя ангелите от картините. Трябва да се изправя пред тях, така да се каже.
Тя беше доволна. Никога не бе виждала великия град Флоренция. Целия си нещастен вечен живот на ритуали и дворцова дисциплина беше прекарала затворена в планината и сега лежеше до мен, мечтаейки за свобода, за ослепителни сини, зелени и златисти цветове, така различни от тъмночервеното, в което все още беше облечена. Лежеше до мен и ми вярваше, а що се отнася до мен самия, аз не вярвах в нищо.
Само облизах човешката кръв по устните си и се запитах колко ли време ще прекарам на тази земя, преди някой да отреже главата ми с бързия си, безпогрешен меч.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:47

ГЛАВА 15
> НЕПОРОЧНОТО ЗАЧАТИЕ

Във Флоренция цареше хаос.
— Защо? — попитах аз.
Вечерният час отдавна бе изтекъл, но никой не обръщаше особено внимание на това, а пред катедралата „Санта Мария Маджори“ се бе събрала огромна тълпа студенти, които слушаха лекцията на някакъв хуманист, който настояваше, че Фра Филипо Липи не е такъв мръсник.
Никой не ни забеляза. Бяхме се нахранили рано, в провинцията, и носехме тежки мантии, така че какво биха видели от нас, освен късче бледа кожа?
Влязох в църквата. Тълпата стигаше почти до портите.
— Какво има? Какво се е случило с великия художник?
— О, вече прекали — каза в отговор един мъж, без дори да си даде труд да погледне към мен или крехката фигура на Урсула, която се бе вкопчила в мен.
Мъжът бе твърде погълнат от това да гледа лектора, който стоеше отпред, а гласът му отекваше пронизително из невероятно големия неф.
— Какво е сторил?
След като не получих отговор, аз си проправих път малко по-навътре сред гъстата, благоуханна човешка тълпа, дърпайки Урсула след себе си. Тя все още се притесняваше в толкова голям град; не бе виждала катедрала с такива размери през живота си, който прехвърляше двеста години.
Отново зададох въпроса си на двама млади студенти, които незабавно се извърнаха, за да ми отговорят — модерни момчета, около осемнайсетгодишни, или както ги наричаха по онова време във Флоренция giovani, намиращи се в най-трудната възраст, когато си твърде голям за дете — какъвто бях аз — и твърде млад, за да бъдеш мъж.
— Ами помолил най-красивата монахиня да му позира за украсата над олтара, която рисувал със светата Дева, ето това е направил — отвърна първият студент, чернокос и с дълбоки очи, поглеждайки ме с лукава усмивка. — Поискал тя да му бъде модел, помолил от манастира да я изберат вместо него, така че Девата, която ще нарисува, да бъде напълно съвършена, а след това…
Другият студент продължи.
— избягал с нея! Откраднал монахинята направо от манастира, избягал с нея и сестра й, обърнете внимание, родната й сестра, и си свили гнезденце точно над неговото ателие — той, монахинята и нейната сестра, тримата, монахът и двете монахини. И сега живее в грях с нея, Лукреция Бути, рисува Девата за олтара и пет пари не дава за хорското мнение.
Хората наоколо започнаха да ни ръгат с лакти и да ни бутат. Няколко мъже ни казаха да замълчим. Студентите едва удържаха смеха си.
— Ако не се ползваше с благоволението на Козимо — каза първият студент, снишавайки гласа си до покорен, но дяволит шепот, — те щяха да го обесят, имам предвид роднините й, семейство Бути, най-малко те, ако не го сторят свещениците от Ордена на кармелитите, или целият град.
Другият студент поклати глава и закри устата си, за да не се засмее с глас.
Ораторът, далече пред нас, посъветва всички да запазят спокойствие и да оставят това скандално нарушение на закона в ръцете на съответните власти, защото няма човек, който да не знае, че в цяла Флоренция не съществува по-велик художник от Фра Филипо и че Козимо ще се погрижи за това, когато прецени.
— Той винаги е бил тормозен — каза студентът до мен.
— Тормозен — прошепнах. — Тормозен. — Пред очите ми изплува лицето му, монахът, когото бях зърнал преди години в дома на Козимо на Виа Ларга, мъжът, който толкова ожесточено настояваше да бъде освободен само за да прекара известно време с жена. Някъде дълбоко в себе си усетих най-странния конфликт, най-странния и мрачен страх. — О, дано не го наранят отново.
— Човек би се запитал — чух тих глас в ухото си. Обърнах се, но не видях никой, който би могъл да изрече тези думи. Урсула се огледа наоколо.
— Какво има, Виторио?
Но този шепот ми бе познат, и той отново прозвуча, безплътен и съкровен:
— Човек би се запитал къде са били неговите ангели-хранители в деня, когато Фра Филипо е извършил такава глупост?
Трескаво се завъртях в кръг, търсейки източника на този глас. Хората се отдръпнаха от мен, ръкомахайки с раздразнение. Сграбчих ръката на Урсула и се отправих към вратата.
Едва когато излязох на площада, сърцето ми спря да бие лудо. Не знаех, че с новата кръв бих могъл да изпитвам такава тревога, нещастие и страх.
— О, да избяга с монахиня, за да рисува Девата! — проплаках едва чуто.
— Не плачи, Виторио — каза тя.
— Не ми говори така, все едно съм малкото ти братче! — рекох й, а после потънах от срам. Думите ми я засегнаха така, сякаш я бях зашлевил. Взех пръстите й и ги целунах. — Съжалявам, Урсула, съжалявам.
— Но къде отиваме?
Придърпах я към себе си.
— В дома на Фра Филипо, в ателието му. Не ме разпитвай сега.
След няколко секунди намерихме пътя, а стъпките ни отекваха и трополяха по тясната уличка. Застанахме пред затворените порти, а аз не виждах светлини, освен зад прозорците на третия етаж, сякаш му се бе наложило да избяга толкова нависоко със своята годеница.
Тук не се бе събрала тълпа.
Но внезапно откъм мрака някой подхвърли шепа смет пред залостените врати, после още една, а накрая последва град от камъни. Отстъпих назад, предпазвайки Урсула, и видях как няколко минувачи се промъкнаха един след друг и обсипаха с ругатни ателието.
Накрая се облегнах на отсрещната стена, взирайки се тъжно в мрака, и чух как звучната църковна камбана отброи единайсетия час, което несъмнено означаваше, че всички хора трябва да опразнят улиците.
Урсула просто ме изчакваше, без да каже нищо и безмълвно отбеляза как погледнах нагоре и видях, че последните светлини в дома на Фра Филипо угасват.
— Това е мое дело — рекох. — Аз му отнех ангелите и той бе обзет от тази лудост, и защо го направих, защо — за да мога сега да те притежавам по същия начин, както той притежава своята монахиня?
— Не разбирам за какво говориш, Виторио — каза тя. — Какво ме е грижа за монахините и свещениците? Никога не съм изричала и дума, с която да те нараня, никога, но сега ще използвам такива думи. Недей да стоиш тук и да плачеш за тези смъртни, които си обичал. Ние вече сме венчани и никакви църковни клетви или духовни миропомазвания не могат да ни разделят. Да се махнем оттук, а когато пожелаеш да ми покажеш чудесните творби на този художник на светлината на лампите, тогава ме доведи, доведи ме, за да видя ангелите, за които говореше, изобразени с цветни бои.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:47

Нейната категоричност ме обузда. Отново целунах ръката й. Казах й, че съжалявам. Притиснах я до сърцето си.
Не зная колко време съм стоял там с нея. Минутите летяха. Чух звука от течаща вода и далечни стъпки, но нищо не последва, нищо, което да е от значение в непрогледната нощ на пренаселената Флоренция, с нейните четири и пететажни дворци, с нейните древни полуразрушени кули, нейните църкви и хиляди спящи души.
Сепна ме някаква светлина. Тя ме заля с яркожълтите си лъчи. Зърнах първия от тях — тънка бляскава ивица. Той проряза нейната фигура, а след него последва друг, който освети тясната уличка зад нас и аз разбрах, че бяха запалили лампите в ателието на Фра Филипо.
Обърнах се тъкмо когато отместиха резетата вътре и те издадоха нисък, стържещ звук. Шумът отекна из тъмните стени. Горе, зад покритите с решетки прозорци, не светеше.
Внезапно вратите се отвориха и леко, почти без звук, се удариха в стената. Видях просторния правоъгълник вътре — широката, къса стая, пълна с великолепни платна, които искряха над свещите достатъчно силно, за да осветят голяма литургия.
Дъхът ми секна. Притиснах я силно и посочих нататък, поставил ръка на тила й.
— Ето ги, и двете, това са „Благовещенията“! — прошепнах. — Виждаш ли ангелите — ангелите, коленичили там, и там, ангелите, коленичили пред Девите!
— Виждам ги — каза тя с благоговение. — О, по-прекрасни са, отколкото предполагах. — Тя разтърси ръката ми. — Не плачи, Виторио, освен, ако не е заради красотата им, единствено за това.
— Това заповед ли е, Урсула? — попитах. Очите ми бяха така замъглени, че едва виждах ниско коленичилите фигури на Рамиел и Сетей.
Но докато опитвах да проясня зрението си, да дойда на себе си и да превъзмогна болката в гърлото си, чудото, от което се страхувах най-много на този свят, и все пак копнеех за него, жадувах за него — това чудо се случи.
Те се появиха едновременно от самата тъкан на платното — моите облечени в коприна, русокоси ангели, моите ангели с кръжащи ореоли, и се отскубнаха от тази здрава сплитка. Извърнаха се и първо се втренчиха в мен, а след това се размърдаха, така че вече не бяха само плоски профили, а завършени силни фигури. После пристъпиха напред върху каменния под на ателието.
Урсула ахна и аз разбрах, че и тя бе станала свидетел на същата ярка поредица от чудотворни движения. Тя закри устата си с ръка.
Лицата им не изразяваха гняв, нито мъка. Те просто ме погледнаха и в прекрасните им, нежни погледи прочетох най-силното порицание, което някога бях получавал.
— Накажете ме — прошепнах. — Накажете ме като отнемете очите ми, за да не мога никога вече да видя вашата красота.
Рамиел съвсем бавно поклати глава в знак на отрицание. А Сетей се присъедини със същия отрицателен жест. Те стояха един до друг с босите си крака, както винаги, а пищните им дрехи бяха твърде леки, за да помръднат из натежалия въздух, докато двамата просто продължаваха да се взират.
— Какво тогава? — рекох. — Какво заслужавам да ми сторите? Как така мога да ви виждам в цялото ви великолепие, дори и сега? — Отново избухнах в сълзи като дете, както и да ме гледаше Урсула, колкото и да опитваше с безмълвния си укор да върне мъжа в мен.
Не можех да спра.
— И какво сега? Как така още ви виждам?
— Ти винаги ще ни виждаш — каза Рамиел тихо и безизразно.
— Винаги, когато погледнеш някоя от неговите картини, ще виждаш нас — каза Сетей — или наше подобие.
Думите им не изразяваха мнение. Това бе просто познатото блажено спокойствие и любезност, с които винаги ме даряваха.
Но това не беше краят. Виждах зад тях да се чернеят силуетите на собствените ми хранители, тази тържествена двойка от слонова кост, облечена в тъмносините си одежди.
Колко безмилостни бяха очите им, колко осведомени, така пълни с презрение, макар и без онази злъчност, която хората придават на подобни страсти. Колко студени и отчуждени.
Устните ми се разтвориха. В мен се надигаше вик. Ужасен вик. Но не смеех да пробудя нощта около себе си, необятната нощ, която се простираше над хилядите полегати покриви с червени керемиди, над хълмовете и цялата околност, нататък под безбройните звезди.
Внезапно цялата сграда се раздвижи. Разлюля се, а платната, които блещукаха ослепително, окъпани от горящата светлина, сега трептяха, сякаш бяха разтърсени от истинско земетресение.
Ненадейно пред мен се появи Мастема, а стаята бе пометена назад, разшири се и стана по-дълга, а всички по-малки ангели бяха изтласкани зад него, сякаш отнесени от безмълвен вятър, на който не можеш да устоиш.
Потокът от светлина възпламени огромните му златни крила, когато се разпериха, изпълвайки всяко кътче от това необятно пространство, като дори го разшириха още повече. Червеният му шлем пламтеше, сякаш се бе разтопил, и той измъкна меча си от ножницата.
Отстъпих назад. Изтласках Урсула зад гърба си. Притиснах я към влажната, студена стена и я впримчих там, зад мене, доколкото можех да я опазя на тази земя, протегнал ръцете си назад, за да я прегърна така, че да не може за нищо на света да ми бъде отнета.
— О — каза Мастема, усмихна се и кимна с глава. Мечът му сочеше нагоре. — Значи дори и сега би отишъл в Ада, вместо да я видиш как умира!
— Да! — извиках. — Нямам избор.
— О, напротив, имаш избор.
— Не, не нея, не я убивай. Убий мен и ме изпрати там, да, но й дай още един шанс.
Урсула извика зад гърба ми, сграбчи с ръце косата ми и не я пускаше, сякаш така щеше да се предпази.
— Прати ме там сега — рекох. — Хайде, отрежи главата ми и ме изпрати на съд пред Бога, за да мога да го помоля за нея! Моля те, Мастема, направи го, но не убивай нея. Тя не знае как да помоли за прошка. Още не!
Вдигнал високо меча, той протегна ръка, сграбчи ме за яката и силно ме дръпна към себе си. Усетих как тя политна към мен. Той ме държеше под лицето си и свирепо ме изгледа с искрящите си очи.
— И кога ще се научи тя, ами ти?
Какво можех да кажа? Какво можех да сторя?
— Аз ще те науча, Виторио — каза Мастема с тих, кипящ от гняв шепот. — Ще те науча как да молиш за прошка през всяка нощ от живота си. Ще те науча.
Усетих, че ме повдигат във въздуха, усетих как вятърът развява дрехите ми, а малките й ръчички се вкопчват в мен, и почувствах тежестта на главата й върху гърба си.
Повлякоха ни из улиците и внезапно пред нас изникна огромна тълпа от безгрижни смъртни, които излизаха от една винарна, пияни и засмени — смесица от подпухнали, нормални лица и тъмни дрехи, развявани от ветреца.
— Виждаш ли ги, Виторио? Виждаш ли хората, с които се храниш? — настойчиво попита Мастема.
— Виждам ги, Мастема! — отвърнах. Потърсих ръката й пипнешком, опитвах се да я открия, да я хвана, да я защитя. — Наистина ги виждам, и още как.
— Всеки един от тях, Виторио, притежава това, което виждам у теб и у нея — човешка душа. Знаеш ли какво е това, Виторио? Можеш ли да си го представиш?
Не посмях да му отговоря.
Тълпата плъзна из огрения от луната площад и се приближи към нас, макар и разпръсната.
— У всеки от тях има искрица от силата, създала всички нас — извика Мастема, — искрица от невидимото, от неуловимото, от свещеното, от загадъчното — искрица от онова, което е сътворило всички неща.
— О, Господи! — извиках. — Погледни ги, Урсула, погледни!

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:48

Всеки един от тях — мъж или жена, без значение стар или млад, бе придобил могъщо, мъгляво златисто сияние. Светлината извираше от всяка фигура, обкръжаваше я и я прегръщаше, едно ефирно тяло от светлина, възприело истинската форма на човешкото същество, което се движеше в него, без да я забелязва. Целият площад се изпълни с тази златиста светлина.
Погледнах собствените си ръце и те също бяха обкръжени от това неуловимо, ефирно тяло, това невероятно сияйно божествено присъствие, този безценен, неугасим огън.
Завъртях се, а дрехите ми се вдигнаха около мен, и видях как този пламък обвива Урсула. Видях как тя живее и диша сред него и когато отново се обърнах към тълпата, видях, че всеки един от тях също живее и диша в него, и внезапно разбрах, разбрах безпогрешно — винаги щях да го виждам. Никога нямаше да виждам живи човешки същества, били те жестоки или праведни, без този разрастващ се, заслепяващ огън на душата.
— Да — прошепна Мастема в ухото ми. — Да. Завинаги, и всеки път, когато се храниш, всеки път, когато поднасяш някое от техните крехки гърла към прокълнатите си зъби, всеки път, когато пиеш от тях зловещата кръв, от която се нуждаеш, подобно на най-свирепите Божии зверове, ти ще виждаш как тази светлина трепти и се бори, а когато сърцето престане да бие по волята на твоя глад, ще виждаш как светлината угасва!
Изскубнах се от него. Той ме пусна. Хванал единствено нейната ръка, аз побягнах. Бягах и бягах към Арно, към моста, към кръчмите, които сигурно още бяха отворени, но много преди да видя лумналите пламъци на душите там, аз видях сиянието на душите от стотици прозорци, виждах го иззад пролуките на залостените врати.
Видях го и разбрах, че той казва истината. Винаги щях да я виждам. Щях да виждам искрицата на Създателя във всеки човешки живот, на който се натъкнех, и във всеки човешки живот, който отнемех.
Щом стигнах реката, аз се надвесих над каменния парапет. Виках и виках, оставяйки виковете ми да отекват над водата и по стените от двете страни.
Бях обезумял от мъка, а после от мрака към мен с неуверена походка се приближи едно дете, което просеше. То вече бе научило достатъчно думи, за да помоли за хляб, монети или всякаква милостиня, която хората биха благоволили да му дадат, и сияеше, искреше, блещукаше и танцуваше сред ослепителната и безценна светлина.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:48

ГЛАВА 16
> И ТЪМНИНАТА НЕ Я ПОГЪЛНА

Всеки път през годините, когато видех някоя от великолепните творби на Фра Филипо, ангелите оживяваха пред очите ми. Това траеше само миг само колкото да прободе сърцето ми, сякаш с игла, и да пусне капка кръв към най-интимните му кътчета.
Самият Мастема не се появи в творчеството на Фра Филипо, докато не изминаха няколко години, когато Фра Филипо — непокорен и конфликтен както винаги, вече работеше за Пиеро, синът на Козимо, който почиваше в гроба си.
Фра Филипо никога не изостави своята любима монахиня, Лукреция Бути, и се говореше, че всяка Дева, която е нарисувал — а те бяха много — носи нейното красиво лице. Лукреция дари Фра Филипо със син и този художник прие името Филипино. Неговите творби също бяха великолепни и изобилстваха с ангели, а тези ангели също неизменно улавяха погледа ми за миг, когато идвах да се моля пред онези платна, тъжен и покрусен, изпълнен с любов и страх.
През 1469 Филипо почина в град Сполето и така приключи животът на един от най-великите художници, които светът някога е познавал. Това бе мъжът, когото подложиха на мъчения заради измама и който бе осквернил един женски манастир; това бе мъжът, нарисувал Мария като боязливата Дева, като Мадоната на Рождество Христово, като Кралицата на Небесата и Кралицата на Вси Светии. А аз, петстотин години по-късно, никога не съм се отдалечавал прекалено от този град, който роди Филипо в онази епоха, която наричаме Златната ера. Злато. Това виждам, когато те погледна. Това виждам, когато погледна всеки мъж, жена или дете.
Виждам пламтящото божествено злато, което Мастема ми разкри. Виждам как то те заобикаля, прегръща те и те обвива и танцува с теб, макар ти самият да не го виждаш и дори да не те е грижа за него.
Тази нощ, от кулата в Тоскана аз оглеждам земята и някъде далече, дълбоко в долините, виждам златото на човешките същества, виждам пламтящата жизненост на пулсиращите души. Е, ти прочете историята ми.
Какво мислиш?
Не откриваш ли някакъв странен конфликт? Не виждаш ли някаква дилема?
Нека се изразя по следния начин.
Припомни си времето, за което ти разказах, как двамата с баща ми препускахме заедно през гората и разговаряхме за Фра Филипо, а баща ми ме попита кое е онова, което ме привлича у този монах. Отвърнах, че борбеността и раздвоеният нрав на Филипо го правят особено привлекателен за мен и че заради този двойствен нрав, този конфликт, лицата, които Филипо рисува, придобиват измъчено изражение.
Душата на Филипо бе раздирана от бури. Моята също.
Моят баща, по природа спокоен и по-простодушен, се усмихна при тези думи.
Но по какъв начин са свързани те с тази история?
Да, аз съм вампир, както вече казах. Аз съм същество, което се храни с живота на смъртните. Водя спокойно и доволно съществувание в родната си страна, сред тъмните сенки на моя роден замък, а Урсула е с мен както винаги, защото петстотин години не са толкова много за една любов като нашата.
Ние сме демони. Прокълнати сме. Но нима не сме видели и разбрали някои неща, нима тук не написах неща, които са ценни за теб? Нима не описах един конфликт, така пропит с мъка, че от него се заражда нещо толкова бляскаво и колоритно, както творбите на Филипо? Нима не го разкрасявах, втъкавайки златни нишки, нима не страдах?
Вгледай се в моята история и ми кажи, че тя не ти дава нищо. Няма да ти повярвам, ако го кажеш.
А когато отново си припомня за Филипо и за това как отвлече Лукреция, както и за всички останали негови бурни прегрешения, как бих могъл да ги разгранича от великолепието на картините му? Как бих могъл да разгранича престъпването на неговия обет, измамите и скандалите му, от великолепието, което той е дал на света?
Не искам да кажа, че съм велик художник. Не съм толкова глупав. Но твърдя, че от моята болка, от моята лудост, от моята страст се роди видение — видение, което навеки нося със себе си и предоставям на теб.
Това е видението на всяко човешко същество, кипящо от огън и загадъчност, видение, което не мога да отрека, нито да залича или някога да му обърна гръб, нито мога да го омаловажа или да избягам от него.
Другите пишат за мрак и съмнения.
Другите пишат за безсмисленост и тишина.
Аз пиша за неописуемото божествено злато, което ще свети ярко навеки.
Пиша за жажда за кръв, която никога не може да бъде утолена. Пиша за знанието и за неговата цена.
Казвам ти, погледни, светлината е вътре в теб. Виждам я. Виждам я във всеки един от нас и това винаги ще бъде така. Виждам я, когато изпитвам глад, когато се боря, когато убивам. Виждам как пръска искри и угасва в обятията ми, когато пия.
Можеш ли да си представиш как бих се чувствал, ако те убия?
Моли се никога да не ти е нужно да извършиш убийство или насилие, за да видиш тази светлина у хората около теб. Да не дава Господ да ти се налага да плащаш такава цена. Позволи ми аз да я платя вместо теб.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:51

БИБЛИОГРАФИЯ И БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА

Пътувах до Флоренция, за да получа този ръкопис лично от Виторио ди Раниари. Това бе четвъртото ми посещение в този град и двамата с Виторио решихме тук да посоча няколко книги за онези от вас, които биха желали да научат повече за Златната ера във Флоренция или за самия град.
Преди всичко ми позволете да ви препоръчам великолепната книга „Общественият живот във Флоренция през Ренесанса“ от Ричард Трекслър, която в наши дни се издава от „Корнъл Юнивърсити Прес“.
Професор Трекслър е написал също така и други прекрасни книги за Италия, но тази е особено изчерпателна и вдъхновяваща, най-вече за мен самата, тъй като анализите и прозренията на професор Трекслър ми помогнаха да разбера моя роден град Ню Орлиънс, Луизиана, по-добре от всички книги, писани някога от когото и да било за него.
Ню Орлиънс, подобно на Флоренция, е град на публични зрелища, ритуали и празници, демонстриращи обществените вярвания и чествания. Почти невъзможно е да се опише реалистично градът и неговия Марди Гра, Деня на свети Патрик и ежегодния джаз фест на хората, които никога не са били тук. Невероятната ерудиция на професор Трекслър ми предостави средствата, с които да събера мисли и наблюдения, свързани с онези неща, които обичам най-много.
Сред останалите произведения на професор Трекслър е неговата книга „Пътуването на влъхвите: значения в историята на една християнска приказка“ — творба, която открих едва наскоро. Читателите, които познават предишните ми романи, вероятно си спомнят силната и богохулствено пламенна връзка между моя герой вампирът Арман и флорентинската картина „Пътуването на влъхвите“, създадена за Пиеро де Медичи от Беноцо Годзоли, която днес може да бъде видяна в цялото си великолепие във Флоренция.
По темата за великия художник Фра Филипо Липи, ще си позволя първо да препоръчам неговата биография от художника Базари, заради нейните изчерпателни, макар и непотвърдени детайли.
Също така препоръчвам и блестящата книга „Филипо Липи“, издадена от „Скала“, с автор Глория Фоси, чиито многобройни преводи могат да бъдат закупени във Флоренция и други италиански градове. Единствената друга книга, за която ми е известно, че е изцяло посветена на Филипо, е обемната „Фра Филипо Липи“ от Джефри Руда, с подзаглавие „Живот и творчество, с подробен каталог“. Тя се издава от „Фейдън Прес“ в Англия и се разпространява в Америка от Хари Н. Ейбръмс.
Най-увлекателните книги за масовия читател, които съм чела за Флоренция и Медичите, са написани от Кристофър Хибърт, сред тях и „Флоренция: биографията на един град“, публикувана от „Нортън“, както и „Домът на Медичите: възход и падение“, публикувана от Мороу.
Други подобни четива са „Медичите от Флоренция: семеен портрет“ от Ема Микелети, публикувана от „Бекочи Едиторе“и „Медичите“ от Джеймс Клеф, публикувана за пръв път през 1975, която сега се разпространява от „Барнс и Нобъл“.
Съществуват премного образци на популярната литература, посветени на Флоренция и Тоскана — наблюдения на пътешественици, любовни мемоари и похвали. Преводите на първоизточниците — писма, дневници и хроники, писани през Ренесанса във Флоренция — могат да се намерят във всички библиотеки и книжарници.
В стремежа си да предам точно цитатите на Виторио от Тома Аквински, съм използвала превода на Summa Theologica, направен от свещениците в английската доминиканска епархия. Що се отнася до свети Августин, използвах превода на „За града Божи“ от Хенри Бетенсън, публикуван от „Пенгуин“.
Обръщам внимание на читателите да избягват съкратените версии на произведенията на Августин. Августин е живял в езически свят, в който и най-осъзнатите християни са продължавали да вярват в демоничното съществуване на падналите езически богове. За да разбере Флоренция от XV век и нейната романтика, съпътствана от радостта и свободата на едно класическо наследство, човек трябва да прочете Августин и Тома Аквински в цялостния им контекст.
За онези, които желаят да прочетат повече за прекрасния музей „Сан Марко“, съществуват невероятно много произведения върху Фра Анджелико, най-прочутият художник на манастира, които съдържат подробни описания на сградата; също така са написани и множество книги за архитектурата на цяла Флоренция. Дължа огромна благодарност не само на музея „Сан Марко“ за това, че толкова грижливо е съхранил архитектурните творения на Микелоцо, така възхвалявани в този роман, но и за големия брой публикации, предлагани от тамошния магазин относно архитектурата и изкуството на манастира.
В заключение, позволете ми да добавя следното: ако бяха помолили Виторио да назове някой запис на ренесансова музика, който най-добре е уловил атмосферата на голямата литургия и причастието, на които стана свидетел в Двора на рубинения граал, това несъмнено би била „Архангелова вечерня“, реквием, изпълняван в катедралата в Кордова от Ренесансов оркестър с диригент Ричард Чийтам — макар да се налага да призная, че тази музика датира приблизително от 1570 — няколко години след страховитото изпитание на Виторио. Записът се разпространява от „Веритас“ чрез „Върджин Класикс“ в Лондон и Ню Йорк.
Като завършек на тези бележки, позволете ми един последен цитат от „За Божия град“ на свети Августин.
„Понеже Бог никога не би създал човек, да не говорим, за ангел, съзнавайки предварително неговото предстоящо зло проявление, ако в същото време не е знаел как ще използва тези създания за общото благо и така да обогати хода на световната история с онзи вид антитеза, който придава красота на стиха.“
Самата аз не зная дали Августин е прав. Но вярвам в едно: струва си да опиташ да създадеш картина, роман или стих.

@ Ан Райс

КРАЙ

Сега вече можете да пишете коментари

Sponsored content