Вампирът Виторио /Ан Райс/

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:20

Романа е пуснат във форума по заявка на Боби /Bloody Rose/
Не си уточнила заглавие и намерих само две работи на Райс. Надявам се, няма проблеми

ГЛАВА 1
> КОЙ СЪМ АЗ, ЗАЩО ПИША И КАКВО ПРЕДСТОИ

Когато бях малък, сънувах ужасен сън. Сънувах, че държа в ръцете си отрязаните глави на по-малките си брат и сестра. Те бяха все така живи и безмълвни, с големи примигващи очи и зачервени бузи, а аз бях толкова ужасен, че не можех да промълвя и дума, подобно на тях самите.
Този сън се сбъдна.
Но никой няма да плаче за тях или за мен. Погребани са безименни под пет изминали столетия.
Аз съм вампир.
Името ми е Виторио и в момента пиша това в най-високата кула на разрушения замък на върха на планината, където съм се родил — в най-северната част на Тоскана, най-красивото кътче в самото сърце на Италия.
По всеобщо мнение аз съм забележителен вампир, притежаващ голяма власт, тъй като съм живял петстотин години след славните времена на Козимо де Медичи, и дори ангелите ще потвърдят моята сила, ако успеете да ги накарате да говорят. Проявете предпазливост по този въпрос.
Само че аз нямам нищо общо със „Сборището на словоохотливите“ — онази група странни романтични вампири, обитаващи града в южната част на Новия свят, Ню Орлиънс. Те вече са ви обсипали с толкова много хроники и разкази.
Не зная нищо за онези герои от зловещи събития, маскирани като художествена проза. Не зная нищо за техния примамлив рай сред блатата на Луизиана. На тези страници няма да откриете нови сведения за тях, а отсега нататък дори няма и да ги споменавам.
При все това те ме предизвикаха да напиша историята на своя произход — легендата на моето сътворение — и да изложа този епизод от живота си под формата на книга, която да представя пред широкия свят, така да се каже. Там тя би могла да попадне в случаен или преднамерен контакт с техните красиво издадени томове.
Столетията на вампирски живот прекарах в интелектуално и бдително бродене и учение, без да предизвиквам и най-малката опасност от страна на своя вид, и без да събуждам тяхното знание или подозрения.
Но това няма да бъде разказ за моите приключения.
Това, както казах, ще бъде историята на моя произход. Смятам, че в себе си тая откровения, които ще ви се сторят много оригинални. Вероятно, когато книгата ми бъде завършена и вече не ми принадлежи, ще поема своя път и ще се превърна в герой от този грандиозен roman-fleuve*, започнат от останалите вампири в Сан Франциско или Ню Орлиънс. Засега не мога да бъда сигурен, нито да се вълнувам от това.
[* Роман-поредица, фр. ез. — Бел.пр.]
Докато прекарвам спокойните си нощи тук, сред обраслите камъни на мястото, където бях толкова щастлив като дете, чиито зидове сега са порутени и обезформени, между трънливите къпинови храсти и благоуханни избуяли гори от дъб и кестен, се чувствам принуден да опиша онова, което ме сполетя, защото участта ми изглежда е била много по-различна от тази на всеки друг вампир.
Не винаги се подвизавам на това място.
Напротив, по-голямата част от времето си прекарвам в града, който за мен е кралица на всички градове — Флоренция, която обикнах в първия миг, щом я видях с детските си очи в годините, когато Козимо Старият управляваше лично своята могъща банка „Медичи“, макар да беше най-богатият човек в Европа.
В дома на Козимо де Медичи живееше великият скулптор Донатело, който ваеше фигури от мрамор и бронз, както и мнозина художници и поети, автори на магически произведения и творци на музика. Великият Брунелески, изработил купола на най-голямата църква във Флоренция, строеше още една катедрала за Козимо в онези дни, а Микелоцо не само реставрираше манастира „Сан Марко“, но и започваше изграждането на двореца на Козимо, който един ден щеше да стане известен в целия свят като Палацо Векио. Заради Козимо хората обикаляха цяла Европа, ровейки се из отдавна забравени прашни библиотеки в търсене на гръцките и римските класици, които неговите учени превеждаха на нашия роден италиански — езикът, който преди много години Данте бе дръзнал да избере за своята „Божествена комедия“.
И именно под покрива на Козимо, когато бях смъртно момче с многообещаващо бъдеще, видях — да, с очите си видях — величайшите гости от Трентския събор, дошли от далечна Византия, за да сложат край на разцеплението между Източната и Западната църква: папа Евгений IV от Рим, патриарха на Константинопол и самия император на Изтока, Йоан VIII Палеолог. Видях тези велики мъже да влизат в града сред ужасна буря от проливен дъжд, но въпреки това с неописуем блясък, видях ги и да се хранят на масата на Козимо.
Достатъчно, бихте казали вие. Съгласен съм с вас. Това не е история на Медичите. Но позволете ми само да кажа, че всеки, който ви заяви, че са били мошеници — тези велики люде, е пълен идиот. Не друг, а потомците на Козимо се погрижиха за Леонардо да Винчи, Микеланджело и безброй други художници. И всичко това се случи, защото един банкер, или кредитор ако щете, намираше, че е чудесно и редно да придава красота и великолепие на Флоренция.
Ще се върна към Козимо в подходящия момент, при това само с няколко думи, макар да се налага да призная, че изпитвам затруднения да бъда лаконичен по който и да е въпрос в тази история, но нека засега кажа, че Козимо принадлежи към живите.
Аз спя сред мъртвите от 1450.
А сега да разкажа как започна всичко, но ми позволете още едно въведение.
Моля, не търсете в този текст архаичен език. Няма да откриете онзи скован, фалшив английски, предназначен да омагьоса стените на замъка с претенциозна дикция и ограничен речник.
Ще разкажа историята си непринудено и убедително, без да пестя думи, защото ги обичам. И тъй като съм безсмъртен, повече от четири века съм поглъщал английския език от пиесите на Кристофър Марлоу и Бен Джонсън, до резките и наситени с груба емоционалност реплики от филм със Силвестър Сталоун.
Ще се убедите, че съм гъвкав и дързък, а понякога шокиращ. Но какво бих могъл да направя, освен да се възползвам докрай от способностите да описвам, които владея, и да отбележа, че сега английският вече не е език на една страна, нито пък на две, три или четири, а се е превърнал в език на целия съвременен свят, от горската пустош на Тенеси до най-отдалечените келтски острови и надолу до пренаселените градове на Австралия и Нова Зеландия.
Аз съм роден през Ренесанса. Ето защо се задълбочавам във всичко и не се страхувам да комбинирам, както и не се съмнявам, че стореното от мен е белязано от висша добродетел.
Що се отнася до родния ми италиански, вслушайте се нежно, когато изречете името ми, Виторио, и го вдъхнете като парфюм от останалите имена, които са изпъстрили този текст. Преди всичко той е толкова благозвучен език, че е превърнал английската дума stone, камък, в дума от три срички: pi-ea-tra. На света никога не е съществувал по-нежен език. Говоря всички останали езици с италианския акцент, който днес можете да чуете по улиците на Флоренция.
А това, че моите англоговорящи жертви намират за много красиви ласкателствата ми, изречени с този акцент, и се поддават на моето нежно, бляскаво италианско произношение, е постоянен източник на радост за мен.
Но аз не съм щастлив.
Не си го помисляйте.
Не бих написал книга, за да ви разкажа, че един вампир е щастлив.
Аз притежавам мозък, както и сърце, и около мен витае някакъв безплътен образ на мен самия, несъмнено създаден от висша сила, а дълбоко вплетено в неосезаемата нишка на този летлив образ е онова, което хората наричат душа. Аз притежавам такава. Не съществува толкова много кръв, която да отнеме живота й и да остана просто един преуспял възвращенец.
Добре. Няма проблеми. Да, да. Благодаря! — както би могъл да каже на английски всеки човек на този свят. Готови сме да започваме.
С изключение на това, че искам да цитирам един мрачен, но прекрасен писател, Шеридан льо Фану, думите, изречени с непосилна мъка от герой, обсебен от духове в един от многото му великолепно написани разкази. Този автор, роден в Дъблин, е починал през 1873, но забележете колко свеж е езикът му, и колко ужасяващо се изразява героят, капитан Бартън, в разказа, наречен „Демонът“*:
[* Шеридан льо Фану, „Неясно като в огледало“, 2005, Весела Люцканова, преводач Ралица Дерилова — Бел.ред.]
„Истината е, че колкото и да съм несигурен в автентичността на това, което са ни учили да наричаме божествено творение, за един факт съм дълбоко и ужасяващо сигурен, че отвъд този свят съществува духовен свят — една система, чието действие общо взето за наша милост е скрито от нас, но и система, която би могла и понякога успява да ни се разкрие частично и страховито. Сигурен съм, знам, че има Бог — ужасен Бог — и че вината е последвана от възмездие по начини най-мистериозни и изумителни, чрез въздействия най-необясними и ужасяващи; съществува такава духовна система — Боже Господи, как съм сигурен в това! — система злостна, неумолима и всемогъща, под чието въздействие страдах и сега страдам мъченията на обречените.“
Какво мислите за това?
Аз самият съм доста впечатлен, сякаш съм смъртен. Не мисля, че съм готов да нарека нашия Бог „страховит“ или системата ни „зловредна“, но като че в тези думи се долавя зловещо и неизбежно правдоподобно звучене, написани са като художествена проза, но очевидно с много емоция.
Това е важно, защото над мене тегне ужасно проклятие, доста необичайно за един вампир, струва ми се. Тоест, останалите не го изживяват. Но все пак мисля, че всички ние — хора, вампири, всички, които изпитваме чувства и можем да плачем — всички сме жертви на проклятие, проклятието, че знаем повече, отколкото можем да понесем, и не можем да направим нищо, абсолютно нищо срещу силата и изкушението на това знание.
Накрая можем отново да се спрем на това. Да видим какво сте разбрали от моята история.
Тук е началото на вечерта. Дръзките останки от най-високата кула на баща ми все така неустрашимо се извисяват на фона на прекрасното, осеяно със звезди небе, за да виждам от прозореца сгрените от луната хълмове и долини на Тоскана, да, дори и блещукащото море под мините на Карара. Долавям мириса на избуялата зеленина по стръмната, неизследвана местност, около която ирисите на Тоскана продължават да цъфтят в ослепително червено или бяло, за да мога да ги намирам в копринено меката нощ.
Обгърнат и защитен по този начин, аз пиша, подготвен за мига, когато пълната, но винаги мрачна луна ще ме изостави, за да се скрие сред облаците, и да запаля свещите, наредени в готовност, цели шест, закътани сред плътното, грубо обработено сребро на канделабъра, който някога стоеше върху бюрото на баща ми, в дните, когато той беше старомодният феодален владетел на тази планина и всички нейни села, както и непоколебим съюзник във война и мир на великия град Флоренция и неин неофициален владетел. Времената, в които бяхме богати, безстрашни, любопитни и необичайно доволни. Нека сега разкажа за онова, което изчезна.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:23

ГЛАВА 2
> МОЯТ КРАТЪК СМЪРТЕН ЖИВОТ, КРАСОТАТА НА ФЛОРЕНЦИЯ, БЛЯСЪКЪТ НА НАШИЯ МАЛЪК ДВОР ВСИЧКО, КОЕТО ИЗЧЕЗНА

Бях шестнайсетгодишен, когато загинах. Висок съм достатъчно, с гъста кестенява коса до раменете, лешникови очи, които са твърде уязвими за чужди погледи и донякъде ми придават двуполов вид, както и привлекателен тесен нос с тесни ноздри и средно голяма уста, нито чувствена, нито безизразна. Красиво момче за времето си. Ако не бях такъв, сега нямаше да съм жив.
Това важи за повечето вампири, независимо дали някой твърди обратното. Красотата ни тласка към нашата участ. Или, за да се изразя по-точно, ние сме превръщани в безсмъртни от онези, които не успяват да устоят на чара ни.
Лицето ми не е детско, но е почти ангелско. Веждите ми са гъсти, тъмни и разположени достатъчно високо над очите, за да им придадат твърде много блясък. Челото ми би било твърде високо, ако не беше толкова полегато и ако не притежавах толкова много гъста кестенява коса, която образува вълниста рамка от къдрици за цялата тази картина. Брадичката ми е малко прекалено масивна, прекалено квадратна. В средата й има трапчинка.
Тялото ми е много мускулесто, силно и с широк гръден кош, ръцете ми са яки и създават впечатление за мъжка сила. Това в голяма степен компенсира грубата ми челюст и ми позволява да минавам за зрял мъж, поне от разстояние.
Тази добре развита физика дължа на упоритите занимания с тежък боен меч през последните години от живота ми, както и на ожесточеното ловуване с моите соколи. Често тичах из планините пеша, макар че на тази възраст вече имах четири лични коня, сред които и един от онази специална величествена порода, създадена да издържа на тежестта ми, когато съм в пълно бойно снаряжение.
Бронята ми и до днес е заровена под тази кула. Така и не я използвах в битка. По мое време в Италия се водеха много войни, но във всички битки на флорентинците се сражаваха наемни войници.
Единственото, което трябваше да направи баща ми, бе да обяви абсолютната си лоялност към Козимо и да не позволи на нито един представител на Свещената римска империя, херцогът на Милано или римския папа, да прехвърлят войски през нашите планински проходи или да спират в нашите села.
Ние се намирахме встрани от пътя. Това не беше проблем. Предприемчивите ни предци бяха построили нашия замък преди триста години. Нашата фамилия водеше началото си от епохата на ломбардците, или онези варвари, дошли в Италия от север, и аз мисля, че във вените ни течеше тяхната кръв. Но кой знае? След разпадането на древния Рим в Италия бяха нахлували толкова много племена.
Навсякъде около нас бяха пръснати интересни езически реликви. Понякога в полята откривахме много древни чуждоземни гробници и странни малки каменни богини, които селяните продължаваха да почитат, ако не ги конфискувахме. Под нашите кули имаше гробници, за които някои хора твърдяха, че датират още от времето преди раждането на Христа и сега знам, че това е вярно. Тези места принадлежат на хората, които историята познава като етруски.
Домът ни, издържан в стария феодален стил, който презира търговията и изисква от своите мъже да бъдат храбри и неустрашими, беше пълен със съкровища, придобити в безброй незапомнени войни — тоест, стари сребърни и златни канделабри и стенни свещници, тежки дървени сандъци, украсени с византийски рисунки, обичайните фламандски гоблени, както и тонове дантела и балдахини, ръчно декорирани с позлата и скъпоценни камъни, и всякакви най-прекрасни украшения.
Баща ми, който дълбоко се възхищаваше от Медичите, купуваше всякакви луксозни вещи по време на пътуванията си до Флоренция. Във важните стаи почти нямаше голи камъни, защото бяха плътно покрити с вълнени килими на цветя, а всеки коридор или ниша разполагаше със свой висок шкаф, пълен с дрънчащи и ръждиви бойни униформи на герои, чиито имена вече никой не помнеше.
Бяхме несметно богати, бях подочул това като дете, а и се говореше, че богатството ни се дължи както на бойна храброст, така и на тайни езически съкровища.
Разбира се, в течение на векове семейството ми бе воювало с други планински градчета и укрепления, когато една крепост завземаше друга, а стените биваха събаряни в мига на тяхното издигане и от недрата на Флоренция се бяха зародили вечно враждуващите и кръвожадни гвелфи* и гибелини**.]
[* Политическото движение на поддръжниците на папата — Бел.пр.]
[** Политическото движение на поддръжниците на императора — Бел.пр.]
Древната флорентинска община беше изпращала армии, които да събарят замъци като нашия и да унищожат всеки владетел, представляващ заплаха.
Но тези времена отдавна бяха отминали.
Бяхме оцелели благодарение на своята съобразителност и правилни решения, а също и, защото бяхме доста изолирани във висока и неприветлива скалиста местност, на върха на истинска планина, тъй като това е мястото, където Алпите се спускаха към Тоскана, а най-близките до нас замъци представляваха запуснати руини.
Нашият най-близък съсед управляваше свой собствен планински анклав от села, верни на херцога на Милано.
Но той не се занимаваше с нас, както и ние с него. Това бе незначителен политически въпрос.
Стените ни бяха високи трийсет стъпки, невероятно дебели, по-стари от замъка и неговите кули, всъщност по-стари от всички романтични предания. Те постоянно се разширяваха и укрепваха, а в самото имение съществуваха три малки селца, които отглеждаха хубави лозя, от които се добиваше превъзходно червено вино; имаше и медоносни кошери, къпини, пшеница и други подобни култури, както и множество кокошки и крави и огромни конюшни за нашите коне.
Така и не разбрах колко хора работят в нашия малък свят. Къщата беше пълна с чиновници, които се грижеха за тези неща и много рядко се налагаше баща ми да се разпорежда лично по каквито и да било въпроси, нито пък имаше основания да прибягваме до съдилищата във Флоренция.
Нашата църква обслужваше цялата околия, затова малцината, които живееха в не дотам укрепени селца в планината, а такива имаше много, идваха при нас за кръщенета, сватби и други подобни събития, и в продължение на много време под покрива ни живееше доминикански свещеник, който отслужваше литургия всяка сутрин.
Някога горите в нашата планина били безмилостно изсичани, за да не може някой агресивен неприятел да си проправи път из планинските склонове, но по мое време нямаше нужда от подобна защита.
Гората беше израсла отново, гъста и благоуханна, в няколко клисури и над старите пътеки, и дори бе толкова девствена, както сега и се простираше почти до стените. От нашите кули ясно се виждаха около дузина малки градчета, спускащи се към долините, с техните нежни покривала от изорани ниви, маслинови горички и лозя. Всички те бяха под наше управление и ни бяха предани. Ако се случеше да има война, те щяха да се втурнат към нашите порти, както бяха правили предците им, и при това с право.
Организираха се пазарни дни, селски фестивали, дни на светците, а от време на време и занимания с алхимия и дори понякога се случваше някое местно чудо. Хубава беше тази наша земя.
Гостуващите духовници винаги отсядаха за дълго. Не беше нещо необичайно да настаняваме двама или трима свещеници в различните кули на замъка, или в по-ниските, нови и модерни каменни постройки.
Когато бях много малък ме заведоха във Флоренция, за да получа образованието си и там живеех сред лукса и въодушевяващия стил на двореца на чичото на моята майка, който почина преди да навърша тринайсет години и именно тогава — когато жилището беше затворено — ме изпратиха вкъщи с две възрастни лели, след което посещавах Флоренция само от време на време.
Дълбоко в себе си баща ми си оставаше старомоден човек, инстинктите му го правеха неумолим владетел, макар че беше доволен да стои настрана от борбите за власт в столицата, да притежава огромни сметки в банките на Медичите и да води старомоден изтънчен живот в собственото си имение, като посещава самия Козимо де Медичи по време на деловите си пътувания до Флоренция.
Но когато ставаше дума за сина му, баща ми искаше да бъда отгледан като принц, като господар и се наложи да усвоя всички рицарски умения и ценности, така че на тринайсет години можех да яздя в пълно бойно снаряжение, с приведена и покрита с шлем глава, препусках с пълна скорост и забивах копието си в пълна със слама мишена. Справях се с това с лекота. Беше толкова забавно, колкото ловът или плуването в планински потоци, или конните надбягвания със селските момчета. Правех го без съпротива.
Въпреки това бях раздвоен. Духовната ми същност беше развита във Флоренция от прекрасни учители по латински, гръцки, философия и теология и аз се увличах по момчешките драматизации и пиеси в града, като често играех главните роли в драмите, представяни от моето братство в дома на чичо ми и знаех как да пресъздам тържествено библейския Исак, комуто предстои да бъде принесен в жертва от покорния Авраам, както и обаятелния ангел Гавраил, заварен от подозрителния свети Йосиф с неговата Дева Мария.
Понякога тъгувах за всичко това: за книгите, лекциите в катедралите, които бях слушал с преждевременно развит интерес, и за прекрасните нощи във флорентинския дом на чичо ми, когато заспивах под звуците на зрелищни оперни спектакли, а съзнанието ми бе изпълнено с ослепителния блясък на чудодейни фигури, спускащи се по въжета, с неистовите звуци на лютни и барабани и танцьори, които се премятат почти като акробати, както и с шума от гласове, които се извисяваха в прелестна хармония.
Имах безгрижно детство. А в момчешкото братство, където членувах, се запознах с по-бедните деца от Флоренция, синовете на търговците, сираците и момчетата от манастирите и училищата, защото по мое време така стояха нещата за един земевладелец. Трябваше да се общува с хората.
Мисля, че като малък доста често се измъквах от къщата със същата лекота, с която по-късно се изплъзвах от замъка. Помня твърде много от фестивалите, дните на светците и процесиите във Флоренция — неща, които едно дисциплинирано дете не би трябвало да вижда. Много често се движех из тълпата и гледах ефектно украсените платформи в чест на светците, като се дивях на тържествеността на хората в притихналите редици, които носеха свещи и вървяха съвсем бавно, сякаш бяха изпаднали в религиозен транс.
Да, сигурно съм бил непослушен. Знам, че е така. Излизах през кухнята. Подкупвах слугите. Имах твърде много приятели, които бяха абсолютни разбойници или грубияни. Забърквах се в скандали, а после побягвах към къщи. Играехме с топка и се сражавахме из площадите, а свещениците ни гонеха с пръчки и сипеха заплахи. Бил съм и послушен, и палав, но никога истински зъл.
Когато напуснах този свят на шестнайсетгодишна възраст, никога вече не видях улица през деня, нито във Флоренция, нито някъде другаде. Е, мога да кажа, че съм видял най-доброто. С лекота мога да извикам в съзнанието си гледката от празника на свети Йоан, когато всеки един магазин във Флоренция трябваше да изложи отпред всичките си скъпи стоки, а монасите и калугерите пееха най-благозвучните химни на път към катедралата, за да благодарят на Бога за благословеното благополучие в града.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:23

Бих могъл да продължа. Безброй са похвалите, с които човек би могъл да обсипе Флоренция от онези дни, защото това бе град, пълен с хора, които се занимаваха със занаяти и търговия и въпреки това създаваха най-великото изкуство, град на далновидни политици и наистина забележителни светци, на поети с дълбока душевност и най-дръзки разбойници. Вярвам, че по онова време на Флоренция бяха известни много неща, които Франция и Англия щяха да узнаят далеч по-късно и които и до ден днешен не са познати в някои държави. Две неща бяха верни. Козимо беше най-могъщият човек в целия свят. И хората, и единствено хората управляваха Флоренция тогава и завинаги.
Но да се върнем в замъка. Продължих образованието си у дома, като редувах рицарството с науката. Ако нещо помрачаваше живота ми, то бе, че на шестнайсет години бях достатъчно голям, за да постъпя в истински университет и го знаех, а и донякъде исках да го направя, но продължих да отглеждам нови соколи, дресирах ги сам и ловувах с тях из пленителните околности.
На шестнайсетгодишна възраст бях възприеман като твърде образован от по-възрастните представители на моя род, които всяка вечер се събираха на масата — най-вече чичовците на моите родители, повечето, от които принадлежаха на отминалите времена, когато „банкерите не управлявали света“. Тези мъже разказваха невероятни истории за кръстоносните походи, в които бяха участвали на младини и за онова, което бяха видели по време на жестоката битка при Акра, или докато се сражавали из островите Кипър и Родос, или пък описваха живота си в открито море и в многото екзотични пристанища, където били страшилище за хановете и жените.
Майка ми беше одухотворена и красива, с кестенява коса и наситенозелени очи, и обожаваше живота в провинцията, но така и не бе опознала Флоренция, ако изключим пределите на женския манастир. Беше на мнение, че аз имам сериозни проблеми, задето проявявах желание да чета поезията на Данте и сам да пиша толкова много.
Тя живееше единствено, за да посреща гости с изискан стил, да се грижи подовете да са осеяни с лавандула и други благоуханни треви, а виното да бъде примесено с подходящите подправки. Освен това лично повеждаше танците заедно с един прачичо, който много добре се справяше с тях, тъй като баща ми не желаеше да има нищо общо с танцуването.
След престоя ми във Флоренция всичко това ми се струваше твърде еднообразно и мудно. Предпочитах разказите за войната.
Трябва да е била много млада, когато са я оженили за баща ми, защото беше бременна в нощта, когато почина. Детето умря заедно с нея. Скоро ще стигна дотам. Е, възможно най-бързо. Не ме бива много в бързането.
Брат ми Матео беше с четири години по-малък от мен и беше блестящ ученик, макар досега да не го бяха пращали никъде (а би трябвало), а сестра ми Бартола се бе родила по-малко от година след мен, всъщност толкова скоро, та ми се струва, че баща ми много се срамуваше от това.
Намирах, че те двамата — Матео и Бартола — са най-прекрасните и интересни хора на света. Ние се наслаждавахме на забавленията и свободата на провинцията, тичахме из гората, беряхме къпини и седяхме в нозете на циганите-разказвачи, преди да ги заловят и пропъдят. Обичахме се. Матео направо ме обожаваше, защото умеех да надприказвам баща ни. Той не разбираше неговата безмълвна сила и добрите му старомодни маниери. Струва ми се, че аз бях истинският учител на Матео по всякакви въпроси. Що се отнася до Бартола, тя беше прекалено необуздана за нашата майка, която бе постоянно шокирана от състоянието на дългата коса на дъщеря си — пълна с клонки, цветчета, листа и мръсотия от горите, където тичахме.
Ала Бартола биваше принуждавана да бродира много; беше научила песните, стиховете и молитвите. Тя бе твърде деликатна и прелестна, за да я заставят да върши неща, които не желае. Баща ми я обожаваше и неведнъж с няколко приказки проверяваше дали непрестанно бдя над нея, докато скитаме из гората. А аз го правех. Бих убил всекиго, който я пипне с пръст!
О, това е твърде непоносимо за мен! Не знаех, че ще бъде толкова тежко! Бартола. Бих убил всеки, който я пипне с пръст! А сега ме връхлитат кошмари, сякаш са крилати духове, които заплашват да угасят крехките, безмълвни и вечно блуждаещи светлини на небесата.
Но нека се върна към мисълта си.
Така и не разбрах майка си, и вероятно имах погрешна представа за нея, защото на пръв поглед за тази жена всичко беше въпрос на стил и маниери, а за баща си смятах, че е твърде склонен към самоирония и винаги е забавен.
Иззад всичките си шеги и хапливи истории, той всъщност бе доста циничен, но същевременно мил; виждаше по-далече от външния блясък на околните и дори от собствените си преструвки. Смяташе, че човечеството се намира в безнадеждно положение. Според него войната беше комична, лишена от герои и пълна с шутове и той често, избухваше в смях по време на пламенните тиради на своите чичовци, или дори насред моите поеми, когато ги проточвах прекалено много. Не мисля, че някога преднамерено се е обръщал с любезни думи към майка ми.
Той беше едър мъж, гладко обръснат и дългокос, и имаше красиви дълги и тънки пръсти, които не отговаряха на ръста му, тъй като всички негови по-възрастни роднини имаха по-едри ръце. Аз самият имам такива ръце. Всички прекрасни пръстени, които носеше, бяха принадлежали на майка му.
Обличаше се по-разточително, отколкото би дръзнал във Флоренция, с великолепно кадифе, обшито с перли, и слагаше тежки мантии, обточени с хермелин. Ръкавиците му бяха като на истински рицар, декорирани с лисича кожа, а очите — големи и тъжни, по-хлътнали от моите и изпълнени с насмешка, недоверие и сарказъм.
Но той никога не се бе държал зле с когото и да било.
Единствената му модерна прищявка беше, че обичаше да пие от стъклени бокали, вместо от старите чаши от дърво, злато или сребро. И върху нашата дълга маса за вечеря винаги имаше много искрящи стъклени чаши.
Майка ми винаги бе усмихната, когато му говореше неща от рода на: „Милорд, моля, свалете краката си от масата“, или „Ще ви бъда благодарна, ако не ме докосвате, преди сте измили мазните си ръце“, или пък „Наистина ли възнамерявате да влезете вкъщи в този вид?“. Но ми се струва, че под това очарователно поведение се криеше омраза.
Единственият път, когато изобщо я чух да повишава гневно тон, беше, когато недвусмислено му заяви, че той е бащата на половината деца от околните села и че самата тя е погребала осем невръстни бебета, които така и не доживели да се появят на бял свят, защото той не можел да се владее по-добре от някой разюздан жребец.
Той бе толкова изумен от това избухване — което се състоя зад затворени врати, — че излезе от спалнята блед и шокиран и ми каза:
— Знаеш ли, Виторио, майка ти съвсем не е така глупава, както винаги съм си мислил. Не, ни най-малко. Всъщност, тя е просто досадна.
При нормални обстоятелства той никога не би казал нещо толкова грубо за нея. Но тогава трепереше.
Що се отнася до нея, когато опитах да вляза в стаята й, тя ме замери със сребърна кана. Тогава й казах:
— Но, мамо, това съм аз, Виторио! — и тя се хвърли в обятията ми. Плака горчиво цели петнайсет минути.
През това време не говорихме нищо. Седяхме един до друг в нейната малка каменна спалня, разположена доста високо в най-старата кула на нашия дом и изпълнена с много позлатени мебели, някои стари, а други нови, и тогава тя избърса очите си и каза:
— Той се грижи за всички. Грижи се за моите лели и чичовци, както знаеш. Та къде щяха да бъдат те, ако не беше той? А и никога не ми е отказвал нищо.
Тя продължи да говори несвързано със своята равна интонация, усвоена в манастира:
— Виж тази къща. Пълна е с възрастни, чиято мъдрост е така полезна за вас децата, и всичко това е заслуга на баща ви, който е достатъчно богат, за да замине, където си пожелае, предполагам, но той е твърде мил. Само че, Виторио! Виторио, недей, искам да кажа — с момичетата от селото.
Воден от инстинктивното си желание да я утеша, едва не й казах, че доколкото ми е известно бях станал баща само на едно извънбрачно дете, което беше съвсем добре, когато си дадох сметка, че това щеше да се превърне в невероятна катастрофа. Не казах нищо.
Но тя беше права. Три лели и двама нейни чичовци живееха с нас в нашето голямо имение с високи стени, и тези старци живееха добре, винаги бяха луксозно облечени с най-модерните платове от града и се радваха на изискан живот във възможно най-чистата му форма. Не можех да не се възползвам от възможността да ги слушам непрекъснато, както и правех, а те знаеха много за света.
Това важеше и за чичовците на баща ми, но разбира се, тази земя беше тяхна, принадлежеше на семейството им, затова предполагам, че са се чувствали по-привилегировани, тъй като се бяха сражавали в повечето героични битки при Божи гроб, или поне така изглеждаше. Те спореха с баща ми по всякакви поводи — от вкуса на пирога с месо за вечеря, до влудяващо модерния стил на художниците, които бе наел от Флоренция, за да изрисуват малкия ни параклис.
Това бе още едно от напредничавите неща, които осъществи — свързано с художниците, може би единственото модерно нещо, като изключим факта, че харесваше предмети от стъкло.
Нашият малък параклис беше празен от векове. Подобно на четирите кули на замъка ни и всички ограждащи стени, той бе построен от светъл камък, който се среща често в Северна Тоскана. Той не е като тъмния камък, който можете да видите навсякъде из Флоренция — сив и изглеждащ винаги мръсен. Цветът на този северен камък е почти като този на най-бледите рози.
Но баща ми беше довел ученици от Флоренция, когато бях много малък — добри художници, които се бяха обучавали при Пиеро де ла Франческа и други като него, за да покрият стените на параклиса със стенописи, основани на прекрасните разкази за светци и библейски исполини от книгите, познати под името „Златната легенда“.
Тъй като не притежаваше особено богато въображение, баща ми се придържаше към онова, което беше видял в църквите на Флоренция и нареди на тези мъже да изобразят историите за Йоан Кръстител, покровител на нашия град и братовчед на нашия Бог и се случи така, че през последните години от земния ми живот нашият параклис бе изпълнен с изображения на света Елисавета, свети Йоан, света Ана, Дева Мария, Захарий* и множество ангели, като всички бяха пременени — съгласно тогавашните порядки — в най-хубавите си флорентински одежди.
[* Св. Захарий — римски папа (741—752) — Бел.пр.]
Тъкмо срещу тези „модерни“ изображения, така различни от консервативните произведения на Джото и Чимабуе, протестираха моите чичовци и лели. Що се отнася до селяните, не мисля, че те изобщо разбираха това, освен че преди всичко така силно благоговееха пред параклиса по време на някоя сватба или кръщене, че останалото беше без значение.
Аз самият, разбира се, ужасно се радвах да гледам как се създават тези картини и да прекарвам времето си с художниците, които си бяха отишли до момента, в който животът ми бе прекратен от демонично убийство.
Бях виждал много от най-великите картини във Флоренция и обичах да се мотая напред-назад и да разглеждам великолепните изображения на ангели и светци в пищните параклиси на катедралите. По време на едно от пътуванията ми до Флоренция с моя баща, в дома на Козимо дори зърнах непокорния художник Филипо Липи, когото по онова време държаха под ключ там, за да го заставят да довърши някаква картина.
Бях дълбоко поразен от този обикновен, но властен мъж, от начина, по който спореше и скицираше, като насмалко не изпадна в нервна криза, за да получи разрешение да напусне замъка. Крехкият и достолепен Козимо само се усмихна и с тих глас донякъде успя да го изтръгне от истерията, като му каза да се връща на работа и че ще бъде доволен, когато приключи.
Филипо Липи беше монах, но беше луд по жените и всички го знаеха. Човек би казал, че е облагодетелстван злосторник. Жените бяха основната причина, поради която желаеше да излезе от двореца и по-късно, по време на вечерята у нашите домакини някой подхвърли, че Козимо би трябвало да заключи и няколко жени в стаята на Филипо и вероятно това би го ощастливило. Не вярвам той да е сторил нещо подобно. Ако го бе направил, враговете му щяха да го превърнат в най-важната новина във Флоренция.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:24

Нека отбележа нещо много важно. Никога не забравих онзи кратък поглед към гения Филипо, защото за мен той беше — и продължава да бъде — точно такъв.
— И какво толкова ти хареса у него? — попита ме баща ми.
— У него има и добро, и лошо — отвърнах аз, — не само едното или другото. Разбрах, че в душата му се води война! А и веднъж видях някои негови творби, създадени съвместно с Фра Джовани (човекът, когото по-късно целият свят започна да нарича Фра Анджелико) и уверявам те, мисля, че е невероятен. Защо иначе Козимо би изтърпял подобна сцена? Нима не го чу!
— А Фра Джовани е светец? — попита баща ми.
— Хм, да. И в това няма нищо лошо, но забеляза ли терзанията на Фра Филипо? Това ми хареса.
Баща ми учудено повдигна вежди.
При следващото ни и последно пътуване до Флоренция, той ме заведе да разгледам всички картини на Филипо. Бях изненадан, че не е забравил за интереса ми към този мъж. Вървяхме от къща на къща, за да разгледаме най-прекрасните му творби, а след това посетихме ателието му.
Там кипеше оживена работа по една фреска за олтар, поръчана от Франческо Марини за флорентинската църква — „Коронясването на Светата Дева“ — и когато видях тази творба, едва не изгубих съзнание от шока и обожанието, които изпитах към нея.
Не можех да се откъсна от нея. Плачех и въздишах.
Никога не бях виждал нещо толкова красиво, колкото тази картина и невероятното множество от притихнали мили лица, прекрасната група ангели и светци, гъвкавите като котки изящни женски фигури и божествените стройни мъже. Полудях по нея.
Баща ми ме заведе да видя още две негови творби, които изобразяваха Благовещението.
И така, вече споменах, че като малък бях играл ролята на ангел Гавраил, който се явил на Девата, за да възвести, че е заченала в утробата си Христос. Според нашата интерпретация ангелът трябваше да бъде доста привлекателен и мъжествен, след което се появяваше Йосиф и какво да види — този невероятен мъж заедно с неговата неопетнена повереница, Светата Дева.
Нашата трупа беше светска и ние придадохме на пиесата известна пикантност. Имам предвид, че малко я видоизменихме. Не съм сигурен, че в Светото писание се споменава свети Йосиф да е присъствал на тази среща.
Но това бе любимата ми роля и аз много харесвах картини за Благовещението.
А последната от тях зърнах преди да напусна Флоренция, Филипо я бе нарисувал някъде през 1440 и тя надминаваше всичко, което бях виждал дотогава.
Ангелът беше наистина неземен и съвършено красив. Крилата му бяха покрити с паунови пера.
Изпитах болезнена привързаност и ненаситност към нея. Щеше ми се да купим тази картина и да я занесем у дома. Но това беше невъзможно. По онова време произведенията на Филипо не се продаваха. Така че накрая баща ми насила ме издърпа и на следващия ден си заминахме у дома.
Едва след време си дадох сметка колко безмълвно бе слушал той моите неспирни високопарни приказки за Фра Филипо:
— Тя е изящна, оригинална и все пак достойна за похвала съгласно всички правила. В това се състои нейната гениалност — да променя, но не прекалено, да бъде неподражаема, но не и неразбираема, и точно това е постигнал той, татко, уверявам те.
Нищо не можеше да ме спре.
— Ето какво мисля за този мъж — казах аз. — Неговата похот, страстта му към жените, почти животинският му отказ да спази монашеския си обет, се намират в постоянен конфликт с духовника, защото виждаш, че той носи расото си, той е Фра Филипо. И поради този конфликт лицата, които рисува, придобиват изражение на пълно отстъпление.
Баща ми слушаше.
— Така е — казах аз. — Тези образи отразяват собствения му непрестанен компромис със силите, с които не може да се помири, и те са тъжни и мъдри, и съвсем не невинни, а винаги притихнали, в израз на своето безмълвно страдание.
По пътя към вкъщи, докато яздехме рамо до рамо през гората по един доста стръмен път, баща ми съвсем небрежно ме попита дали художниците, които бяха изрисували нашия параклис, са били добри.
— Татко, ти се шегуваш — отвърнах аз. — Те бяха превъзходни.
Той се усмихна.
— Нали разбираш, не бях сигурен — каза. — Просто наех най-добрите — и сви рамене.
Усмихнах се.
После той се засмя благо. Така и не го попитах кога и дали мога отново да напусна дома ни, за да уча. Вероятно съм преценил, че мога да ощастливя и двама ни.
Може би спряхме около двайсет и пет пъти по време на онова последно пътуване към дома от Флоренция. Гощавахме се в замък след замък и посещавахме новите вили, пищни и изпълнени със светлина и обградени с богати градини. Не се привързвах особено към каквото и да било, защото приемах, че това е животът ми — всички онези беседки, покрити с виолетови глицинии, лозята по зелените склонове и руменобузите девойки, които ми махаха с ръка от лоджиите.
Впрочем в годината, когато предприехме това пътуване, Флоренция се намираше във война. Тя поддържаше великия и прославен Франческо Сфорца, който искаше да завладее Милано. Неапол и Венеция бяха на страната на Милано. Това бе ужасна война, но тя не ни засегна.
Сраженията се водеха на други места и от наемници, а омразата, която предизвика, се усещаше из градските улици, но не и в нашите планини.
Онова, което съм запомнил от нея, са двама забележителни герои, замесени в свадата. Първият е херцогът на Милано, Филипо Мария Висконти, човек, който беше наш враг, независимо дали това ни харесваше, тъй като беше враг на Флоренция.
Но чуйте що за мъж беше той: говореше се, че е непоносимо дебел и много нечистоплътен, и понякога събличал всичките си дрехи и се въргалял гол из калта на градината си! Изпадаше в ужас при вида на меч и пищеше, ако го види без ножница, а освен това се ужасяваше от идеята да рисуват портрета му, защото мислеше, че е много грозен, какъвто и беше. Но това не бе всичко. Слабите крачка на този мъж не издържаха тежестта му, та се налагаше неговите пажове да го носят на ръце. Ала той имаше чувство за хумор. За да плаши хората, внезапно измъкваше змия от ръкава си! Прекрасно, не намирате ли?
И все пак този мъж някак успяваше да управлява Миланското херцогство цели трийсет и пет години, а неговият собствен наемник Франческо Сфорца се обърна точно срещу Милано в тази война.
Него искам да опиша съвсем накратко, защото той бе колоритен по коренно различен начин, тъй като беше красив, силен и храбър син на селянин — селянин, който бил отвлечен като дете и успял да стане главатар на своите похитители. И така, Франческо оглавил войската, едва когато героичният му баща се удавил в един поток, опитвайки се да спаси един паж. Каква храброст. Каква безкористност! Какви заложби.
Никога не бях виждал Франческо Сфорца преди да напусна този свят и да се превърна в бродещ вампир, но той отговаряше на описанието си — мъж, притежаващ героичен размах и стил и ако щете вярвайте, но точно на този син на селянин и роден войн смахнатият тънкокрак херцог на Милано даде за жена собствената си дъщеря. Въпросната дъщеря, между другото, не бе родена от съпругата на херцога, горкичката, защото тя бе затворена в лудница, а беше дете на неговата метреса.
В крайна сметка именно този брак стана причина за войната. В началото Франческо се сражаваше храбро за херцог Филипо Мария, но когато странният, непредвидим дребен херцог най-после хвърли топа, съвсем естествено неговият зет, красивият Франческо, очаровал всички в Италия — от папата до Козимо, пожела да стане херцог на Милано!
Всичко това е истина. Не намирате ли, че е интересно? Вижте само. Пропуснах да кажа, че херцог Филипо Мария толкова се страхуваше от гръмотевици, че се говореше, че е построил в двореца си шумоизолирана стая.
Но това не е всичко. Сфорца трябваше да опази Милано от други хора, които искаха да го завладеят и се наложи Козимо да го подкрепи, в противен случай Франция щеше да ни нападне, или да се случи нещо по-лошо.
Всичко това беше много забавно, а както казах, още от ранна възраст аз бях много добре подготвен да се сражавам във война или да постъпя в двореца, ако се наложи, но за мен тези войни и тези двама герои съществуваха само като част от разговорите по време на обяд. Всеки път, щом някой роптаеше срещу смахнатия херцог Филипо Мария и някой от неговите откачени номера с вадене на змия от ръкава, баща ми ми смигваше и прошепваше в ухото ми: „Няма и помен от чистата господарска кръв, синко.“ А след това се разсмиваше.
Той съвсем далновидно не говореше нищо за романтичния и храбър Франческо Сфорца, докато той се сражаваше за нашия враг херцога, но след като всички се обединихме срещу Милано, баща ми похвали безстрашния и пробивен Франческо, както и неговия смел родител.
По-рано в Италия се подвизаваше още един голям безумец, мародер и разбойник на име сър Джон Хокуд, който водеше своите наемници срещу кого ли не, в това число и срещу флорентинците.
Но в крайна сметка той се оказа верен на Флоренция, дори стана неин гражданин, а когато напусна този свят, в катедралата му издигнаха прекрасен паметник! Ах, каква епоха!
Мисля, че времената бяха благоприятни за войниците, защото човек можеше да избира къде да се бие и да го прави с желания от него ентусиазъм.
Но освен това времената бяха много подходящи и за четене на поезия, за разглеждане на картини и за живот в пълен комфорт и безопасност зад стените на дома, или пък за разходки из оживените улици на процъфтяващи градове. Ако човек имаше каквото и да било образование, можеше да избира с какво да се занимава.
Ала времената изискваха също и голяма предпазливост. Владетели като баща ми биваха разорявани в тези войни. Планинските райони, които бяха свободни и до голяма степен оставаха незасегнати, можеха да бъдат нападнати и унищожени. Понякога се случваше човек, който дълго е стоял настрана от всичко, да се опълчи срещу Флоренция и тогава се намесваха дрънчащите с оръжията си наемници, които сриваха всичко със земята.
Впрочем Сфорца спечели войната срещу Милано и това отчасти се дължеше на факта, че Козимо му зае необходимите средства. Онова, което последва, беше невероятна касапница.
Е, бих могъл да продължа да разказвам за чудния свят на Тоскана навеки.
За мен е непосилно и тъжно да се опитвам да си представя какво би станало с моето семейство, ако злото не ни бе споходило. Не мога да видя баща си стар, или пък себе си като грохнал старец, нито да си представя сестра си омъжена, както се надявах, за градски аристократ, вместо за някой провинциален барон.
Изпълвам се едновременно с ужас и радост, че в същите тези планини все още се срещат селца и махали, които са се запазили от онова време — оцелявайки дори след най-тежките съвременни войни, и продължават да процъфтяват със своите малки павирани търговски улички и саксии с червено мушкато по прозорците. Навсякъде има запазени замъци, огласяваш от поколения наред.
Тук цари мрак.
Тук е само Виторио, който пише на светлината на звездите.
Къпини и диворасли трънаци изпълват параклиса долу, където картините остават невидими за човешкото око, а свещените останки от камъка на олтара са покрити с тонове прах.
Ах, та тези тръни пазят останките от моя дом. Аз ги оставих да израстат. Аз позволих пътищата да се изгубят в гората или сам ги разруших. Трябва да ми остане нещо от онова, което имах! Трябва.
И отново се обвинявам за това, че разказвам безспир, а това несъмнено е така.
Трябва да сложа край на тази глава.
Но всичко това много наподобява кратките пиеси, които разигравахме в дома на чичо ми, или тези, които гледах пред катедралата във Флоренция на Козимо. Нужни са изрисувани проспекти, щателно подготвен реквизит, въжета, които да подпомагат летенето, скроени и ушити костюми, преди да подредя играчите си върху дъската и да разкажа легендата за моето сътворение.
Не мога да се въздържа. Позволете ми да завърша своето есе за величието на петнадесети век, като цитирам думите на великия алхимик Фичино, изречени няколко години по-късно: Това беше „златен век“.
Сега преминавам към онзи трагичен момент.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:25

ГЛАВА 3
> В КОЯТО УЖАСЪТ НИ ВРЪХЛИТА

Началото на края настъпи следващата пролет. Шестнайсетият ми рожден ден бе отминал, — а тази година той се случи във вторника преди Великите пости, когато ние заедно с всички селяни чествахме Карнавала. Този път го празнувахме доста рано, затова беше малко студено, но весело.
Точно в нощта преди първия ден на постите сънувах онзи ужасен сън, в който видях как държа отрязаните глави на моите брат и сестра. Събудих се плувнал в пот и потресен от този кошмар. Записах го в дневника си със сънища. А по-късно просто го забравих. Това често ми се случваше, макар че този наистина беше най-ужасният кошмар, който някога бях сънувал. Ала когато понякога споделях кошмарите си с майка ми, баща ми или някого другиго, те винаги казваха:
— Виторио, сам си си виновен, задето четеш такива книги. Ти си навличаш подобни сънища.
И така, отново казвам, че сънят бе забравен.
До настъпването на Великден околността потъна в пищни цветя, а първите поличби за предстоящия ужас, макар да не ги разпознах, бяха, че махалите в подножието на нашата планина съвсем ненадейно се обезлюдиха.
Баща ми, аз, двама ловци, един пазач на дивеч и един войник отидохме да се уверим с очите си, че селяните по тези места са си заминали, при това още преди време, и са отвели със себе си добитъка.
Беше зловещо да гледаш тези опустели селища, колкото и малки и незначителни да бяха.
Потеглихме с конете обратно нагоре по планината, сред падащия топъл и мек здрач, но всички останали села, покрай които минахме, бяха със заковани с дъски прозорци, а през пукнатините в кепенците едва се процеждаше тънък лъч светлина, или пък тънка струя червеникав дим се виеше от някой комин.
Старият служител на баща ми естествено започна гневно да обяснява, че васалите трябва да бъдат открити, набити и принудени да обработват земята.
Баща ми, великодушен както винаги и напълно спокоен, седна зад бюрото си сред светлината на свещите, опря лакти и каза, че всички те са били свободни хора и нищо не ги обвързвало с него, ако не желаели да живеят в неговата планина. Така бил устроен съвременният свят, само че искал да знае какво се случва по нашите земи.
Съвсем ненадейно той забеляза, че стоя и го наблюдавам, сякаш ме виждаше за първи път. Тогава прекрати съвещанието и освободи всички. Не обърнах особено внимание на това. Но през следващите дни някои от селяните от по-ниските склонове дойдоха да живеят зад нашите стени. В кабинета на баща ми се провеждаха съвещания. Чувах как спорят зад затворените врати, а веднъж по време на вечеря всички седяха прекалено унили, което беше нетипично за нашето семейство. Накрая баща ми стана от своя масивен стол — господарят както винаги седеше на централно място на масата — и заяви, сякаш бе жертва на мълчалив укор:
— Няма да преследвам някакви старици, защото са забивали карфици във восъчни кукли, горили са тамян и са изричали някакви глупави заклинания без всякакъв смисъл. Тези стари вещици винаги са живели в нашата планина.
Майка ми изглеждаше сериозно разтревожена, а след това събра всички ни — аз се дърпах най-много — и ни отведе: Бартола, Матео и мен, като ни каза да си легнем рано.
— Недей да четеш до късно, Виторио! — каза тя.
— Но какво искаше да каже татко? — попита Бартола.
— О, говореше за старите селски вещици — казах аз. Използвах италианската дума strega. — От време на време някоя от тях отива твърде далече, тогава избухва скандал, но най-често става въпрос за магии, които лекуват треска и други подобни неща.
Помислих, че майка ми ще ме накара да замълча, но тя стоеше на тесните каменни стълби на кулата и ме гледаше с видимо облекчение на лицето, после каза:
— Да, да, Виторио, много си прав. Във Флоренция хората се присмиват на тези старици. Ти самият познаваш Гатена. Всъщност тя никога не е правила нещо повече от това да продава любовни еликсири на девойките.
— Със сигурност няма да я пратим на съд! — казах аз, много доволен, че ми обръща внимание.
Бартола и Матео бяха възхитени.
— Не, не, не и Гатена, със сигурност. Гатена изчезна. Избяга.
— Гатена? — попитах аз, а когато майка ми се извърна, явно отказвайки да каже повече и ми направи знак да изпратя брат си и сестра си да спят в безопасност, осъзнах колко сериозно е положението.
Измежду всички вещици Гатена всяваше най-много страх и бе най-забавна, и щом тя бе избягала, щом тя се страхуваше от нещо — е, това вече беше новина, защото обикновено се страхуваха от нея.
Последвалите дни бяха свежи и прекрасни, непомрачени от нищо за мен и моите Бартола и Матео, но когато след време се върнах към тях, си припомних, че се бяха случвали много неща.
Един следобед се изкачих до най-високата наблюдателница в старата кула, където един страж, когото наричахме Тори, се унасяше в дрямка. Огледах цялата ни земя, докъдето поглед стига.
— Хм, няма да го откриеш — каза той.
— Кое? — поинтересувах се аз.
— Дима от някое огнище. Няма го вече. — Той се прозина и се облегна върху стената, превит под тежестта на старото си палто от щавена кожа и своя меч.
— Всичко е наред — каза и се прозина отново. — Значи им харесва градският живот или предпочитат да се бият за Франческо Сфорца срещу херцога на Милано, тогава, нека вървят. Не осъзнаваха колко добре живеят.
Извърнах поглед от него и отново се вгледах в гората, а после огледах долините, които се виждаха, и леко мъгливото синьо небе отвъд тях. Беше вярно, селцата там долу изглеждаха застинали във времето, но как би могъл човек да е толкова сигурен? Денят не беше много ясен. А освен това всичко в пределите на имението беше наред.
Баща ми получаваше зехтин, зеленчуци, мляко, масло и много други продукти от тези села, без да има нужда от тях. Ако им бе дошло времето да изчезнат, така да бъде.
Само че след две нощи за мен беше съвсем очевидно, че всички на вечеря непрекъснато се намират под някакво странно напрежение, при това в абсолютно мълчание. Майка ми също бе обзета от тревога, така че вече не се впускаше в своите безкрайни светски приказки. Не че не се водеха разговори, но те бяха различни.
И макар възрастните да изглеждаха дълбоко и тайно смутени, имаше и хора, които изглежда нехаеха за подобни неща, и пажовете безгрижно сервираха, а малка група музиканти, дошла предишния ден, ни забавляваше с прекрасните песни, които свиреше на виола и лютня.
Но никой не можеше да убеди майка ми да подхване някогашните бавни танци.
Трябва да е било много късно, когато съобщиха, че е дошъл неочакван посетител. Никой не бе излизал от главната зала, с изключение на Бартола и Матео, които по-рано заведох да си легнат, като ги поверих на грижите на нашата стара бавачка Симонета.
Капитанът от Гвардията на баща ми влезе в залата, удари токовете си, поклони се на татко и каза:
— Милорд, изглежда в къщата е пристигнала много височайша особа, но мъжът отказва да бъде приет на светло, или поне така твърди, като настоява вие да излезете при него.
Внезапна тревога обзе всички на масата, а майка ми пребледня от гняв и оскърбление.
Никой, никога не си позволяваше да използва думата „настоявам“ в присъствието на баща ми.
Освен това ми стана ясно, че нашият капитан от гвардията, много симпатичен стар войн, участвал в много битки със странстващите наемници, проявява свръхбдителност и е малко смутен.
Баща ми се изправи на крака, но не каза нищо и не помръдна.
— Ще го направите ли, милорд, или да отпратя този синьор? — попита капитанът.
— Кажете му, че е добре дошъл да влезе в дома ми като мой гост — отвърна баща ми — и че в името на нашия Бог Иисус му предоставяме цялото си гостоприемство.
Самият му глас изглежда се отрази успокояващо върху цялата маса, може би с изключение на майка ми, която не знаеше какво да прави.
Капитанът погледна баща ми някак лукаво, сякаш, за да му предаде скритото послание, че това никога няма да се случи, но излезе, за да предаде поканата.
Баща ми остана прав. Стоеше и гледаше втренчено, а след това наклони глава като че слушаше нещо. Извърна се и щракна с пръсти, за да привлече вниманието на двамата стражи, които дремеха в двата края на залата.
— Обиколете къщата и огледайте навсякъде — каза той тихо. — Стори ми се, че чух птици, които са влезли вътре. Заради топлия въздух е, а има и много отворени прозорци.
Двамата тръгнаха и веднага се появиха други двама, които да заемат мястото им. Това не бе никак обичайно и означаваше, че много хора стоят на пост.
Капитанът се върна сам и още веднъж се поклони.
— Милорд, той твърди, че няма да влезе на светло, а вие трябва да излезете при него и че не разполага с много време, за да ви чака.
За първи път виждах баща си наистина ядосан. Дори когато удряше мен или някое момче от селото, го правеше доста лениво. Сега фините черти на лицето му — така предразположени към спокойствие поради своите пропорции — станаха съвсем гневни.
— Как смее? — прошепна той.
Въпреки това заобиколи масата, застана пред нея и пое нататък, а капитанът от гвардията забързано го следваше по петите.
Веднага станах от стола си и тръгнах след него. Чух как майка ми тихо проплака:
— Виторио, върни се.
Но аз се спуснах по стълбите след баща ми, а оттам го последвах на двора и едва когато той самият се извърна и силно притисна гърдите ми с ръка, спрях.
— Стой там, синко — каза той с предишната си благост. — Аз ще се погрижа.
Бях заел удобна позиция, непосредствено до вратата на кулата, а в другия край на двора, при портата под силната светлина на факлите видях този странен синьор, който не желаеше да влезе сред светлината на залата, но изглежда нямаше нищо против външното осветление.
Огромните порти на сводестия вход бяха заключени и залостени здраво за през нощта. Единствено малката порта, с размерите на човешка фигура, беше отворена. Той бе застанал пред нея, а яркият огън пращеше от двете му страни и ми се стори, че ликува сред него в прекрасните си одежди от тъмно, виненочервено кадифе.
Беше облечен от глава до пети в този пищен цвят, а това съвсем не бе тогавашната мода, но и най-дребният детайл от облеклото му, като украсеният със скъпоценности жакет и широките сатенени ръкави с кадифени райета, беше в този нюанс, сякаш е бил старателно боядисан от най-добрите тепавичари във Флоренция.
Дори скъпоценните камъни, които бяха пришити към яката му и висяха около врата му върху масивен златен синджир, бяха виненочервени — най-вероятно рубини или дори сапфири.
Косата му беше гъста и черна, спускаше се гладко върху раменете му, но изобщо не можех да видя лицето му, защото кадифената шапка, която носеше го засенчваше. Успях само да зърна ослепително бялата кожа, очертанията на брадичката му и част от врата, тъй като останалото не се виждаше. Носеше невероятно голям меч в антична ножница, а през едното си рамо небрежно бе преметнал мантия от неизменното виненочервено кадифе, украсена с нещо, което от това разстояние определих като натруфени златни символи.
Напрегнах се в опит да разчета тази обшивка от знаци и ми се стори, че виждам звезда и полумесец, изобразени в пищната му украса, но наистина се намирах твърде далече.
Ръстът на този мъж беше внушителен.
Баща ми спря на голямо разстояние от него, но щом заговори, гласът му бе тих и не го чувах, а от устата на този мистериозен мъж, който все така не разкриваше нищо от лицето си освен белозъбата усмивка, се лееше плавна реч, която прозвуча едновременно грубо и очарователно.
— Напуснете дома ми в името на Бога и нашия свят Спасител! — извика внезапно баща ми. След това с бързо движение пристъпи напред и силно изтласка тази ослепителна фигура от портата.
Бях изумен.
Но от празната мрачна паст зад отворената врата долетя единствено нисък мек смях, злъчен смях, който сякаш бе подет и от други, и аз чух мощен грохот на копита като че няколко ездачи бяха препуснали едновременно.
Баща ми сам затръшна портата. Извърна се и се прекръсти, после сключи ръце за молитва.
— Милостиви Боже, как се осмеляват! — каза той, вдигнал поглед нагоре.
Едва сега, когато той се втурна към мен и нашата кула, аз осъзнах, че капитанът от гвардията е скован от нескрит ужас.
Погледът на баща ми се спря върху моя, когато той застана на светлината от стълбището, и аз посочих към капитана. Баща ми се извърна.
— Обковете къщата ми с дъски — извика той. — Претърсете я от горе до долу, обковете я, свикайте войската и запалете навсякъде факли, чувате ли? Ще разположа хора във всяка кула и по стените. Направете го незабавно. Това ще осигури мир и спокойствие за моите хора!
Още не бяхме стигнали в трапезарията, когато един стар свещеник, който по това време живееше при нас, образован доминиканец на име Фра Диамонте, слезе с разчорлена побеляла коса, наполовина закопчано расо и молитвеник в ръка.
— Какво има, милорд? — попита той. — Какво, за Бога, е станало?
— Отче, уповавай се в Бога и ела да се помолиш с мен в параклиса — каза баща ми. После посочи друг страж, който бързо се приближаваше. — Осветете параклиса, запалете всички свещи, защото искам да се помоля. Направете го незабавно и кажете на момчетата да слязат и да ми посвирят малко религиозна музика.
После хвана мен и свещеника за ръка.
— Няма нищо, наистина, двамата трябва да го разберете. Това са просто суеверни безсмислици, но всеки повод, който принуждава светски човек като мен да се обърне към своя Бог, е добър. Хайде, Виторио, ти, Фра Диамонте и аз ще се помолим, но си придай мило изражение пред майка ти.
Вече бях много по-спокоен, но перспективата да стоя буден цяла нощ в осветения параклис беше както желана, така и обезпокоителна.
Отидох да взема своите молитвеници, сборниците с проповеди и други религиозни книги, прекрасни книги от Флоренция, със златни букви и красиво оформени илюстрации.
Тъкмо излизах от стаята си, когато видях майка ми и баща ми, който й казваше:
— И не оставяй децата сами дори за миг, а и ти, в твоето състояние — няма да понеса подобно нещастие.
Тя докосна корема си.
Разбрах, че отново е бременна. Разбрах също, че баща ми е много разтревожен от нещо. Какво ли искаше да каже с това: „Не оставяй децата сами дори за миг“? Какво ли означаваше това?

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:25

Параклисът беше достатъчно удобен. Баща ми отдавна го бе снабдил с няколко прилични дървени и покрити с кадифе prie-dieux*, макар че на празници всички стояха прави. По онова време нямаше църковни скамейки.
[* Места за молитва, фр. ез — Бел.пр.]
Но освен това той посвети част от нощта на това да ми покаже криптата под църквата, която се отваряше посредством една халка върху капак в пода, облицован с камък. Самата халка лежеше плътно под мястото, което на пръв поглед изглеждаше просто като един от многото мраморни орнаменти, инкрустирани в плочите върху пода.
Аз знаех за тези крипти, но като малък ме биха заради това, че се бях промъкнал там и тогава баща ми ми каза колко много се е разочаровал от мен, задето не мога да опазя тази семейна тайна.
От тази забележка ме заболя много повече, отколкото от самия бой. И аз никога не помолих да сляза с него в криптите, макар да знаех, че през годините той го правеше от време на време. Мислех, че там има някакво съкровище и езически тайни.
Е, сега видях подобна на пещера стая, издълбана дълбоко в земята и облицована с камък, която бе пълна с най-различни съкровища. Вътре имаше стари сандъци и дори купища стари книги. Също и две залостени врати.
— Тези врати водят към стари гробища, където няма нужда да ходиш — каза баща ми, — но сега трябва да разбереш за това място. И да го запомниш.
Когато се върнахме в параклиса, той постави на място капака, сложи отгоре халката, покри ги с мраморната плоча, и всичко отново стана невидимо.
Фра Диамонте се престори, че не е видял нищо. Майка ми спеше, децата също.
Ние всички заспахме в параклиса преди да съмне.
По изгрев слънце баща ми излезе в двора, а навсякъде из селата зад стените кукуригаха петли. Той се протегна, погледна небето, а после сви рамене.
Двама от моите чичовци се втурнаха към него, настоявайки да разберат дали онзи непознат синьор е дръзнал да ни заплаши с обсада и кога ще започнем битката.
— Не, не, не, изобщо не сте разбрали правилно — отвърна баща ми. — Няма да воюваме. Връщайте се в леглата.
Но едва бе изрекъл тези думи, когато един пронизителен писък вдигна всички на крак, а през отварящите се порти на двора влезе едно от селските момичета, едно от нашите най-близки момичета, и пищейки разкри нещо ужасно:
— Няма го, бебето ми го няма, взели са го.
Останалата част от деня премина в неуморно търсене на изчезналото дете. Не успяхме да го открием. Не след дълго разбрахме, че още едно дете е изчезнало безследно. То било слабоумно, но много обичано, защото не пречело никому, а мозъкът му бил така размътен, че дори не можело да ходи. И всички със срам признаха, че дори не знаят от колко време го няма слабоумният.
На здрачаване имах чувството, че ще полудея, ако не видя баща си насаме, ако не успея да си проправя път до заключения кабинет, където той седеше със своите чичовци и свещениците, които спореха и се караха. Накрая почуках толкова силно на вратата и я обсипах с толкова много ритници, че той ме пусна да вляза.
Съвещанието беше към края си и той ме придърпа до себе си и ми каза с обезумял поглед:
— Виждаш ли какво направиха? Взеха от мен онази дан, която поискаха. Взеха я! Отказах да я дам и те си я взеха.
— Но каква дан? За децата ли говориш?
В погледа му се четеше ярост. Потърка небръснатото си лице, после стовари юмрук върху бюрото и събори всичките си пособия за писане.
— Кои си въобразяват, че са, та да идват при мен посред нощ и да искат да им дам тези деца, нежелани от никого?
— Татко, какво има? Трябва да ми кажеш.
— Виторио, утре заминаваш за Флоренция по изгрев слънце, за да занесеш писмата, които смятам да напиша тази нощ. Нужно ми е нещо повече от провинциални свещеници, за да се изправя срещу това. А сега се подготви за пътуването.
Съвсем ненадейно той погледна нагоре. Стори ми се, че се ослушва, а после се озърна. Виждах, че прозорците са тъмни. Самите ние бяхме просто неясни силуети, а той беше захвърлил канделабъра на земята. Вдигнах го.
Наблюдавах го скришом, докато вземах една от свещите, запалих я от факлата до вратата и я донесох обратно, а след това запалих и останалите.
Той се ослушваше, притихнал и напрегнат, а после, без да издаде нито звук се изправи, опря юмруци върху бюрото, като очевидно не се интересуваше от светлината, която свещите хвърляха върху стреснатото му бдително лице.
— Какво долавяте, милорд? — попитах, обръщайки се към него официално, без самия аз да го осъзнавам.
— Зло — прошепна той. — Злокобни неща от рода на тези, че Бог се мъчи да живее единствено заради нашите грехове. Въоръжи се добре. Заведи майка си, брат си и сестра си в параклиса, побързай.
Войниците получиха нареждания.
— Да накарам ли да занесат там и нещо за вечеря, може би само хляб и пиво? — попитах.
Той кимна, сякаш това малко го интересуваше.
За по-малко от час всички ние се събрахме в параклиса, цялото семейство, което по онова време включваше петима чичовци и четири лели, а с нас бяха две бавачки и Фра Диамонте.
Малкият олтар бе украсен като за литургия, с най-красивото бродирано покривало върху престола и най-масивните златни свещници с пламтящи свещи. Образът на нашия разпнат Христос блестеше на светлината — древна, безцветна и крехка дърворезба, която висеше на тази стена още от времето на свети Франциск, преди две столетия, когато се говореше, че великият светец се отбил в нашия замък.
Исус беше гол, нещо обичайно за онези времена, а фигурата му изразяваше мъчителна саможертва, която нямаше нищо общо със силата и чувствеността на днешните разпятия и силно изпъкваше на фона на парада от наскоро нарисувани светци по стените, с техните ярки алени и златни премени.
Седяхме върху обикновени кафяви пейки, донесени за нас, без никой да обели и дума, тъй като сутринта Фра Диамонте бе отслужил литургия и бе положил в дарохранителницата Тялото и Кръвта Иисусова под формата на светата нафора, така че параклисът вече, така да се каже, изпълняваше пълното си предназначение на Дом Господен.
Изядохме хляба и пийнахме малко пиво близо до входа, но без да говорим.
Само баща ми често излизаше, храбро пристъпваше в осветения с факли двор и подвикваше към своите войници на кулите и върху стените, а понякога дори се качваше горе, за да се погрижи лично всичко с отбраната на замъка да е наред.
Всичките ми чичовци бяха въоръжени. Лелите ми пламенно редяха молитви. Фра Диамонте беше смутен, а майка ми имаше блед и болезнен вид, вероятно заради бебето в утробата си. Тя се бе вкопчила в брат ми и сестра ми, които вече изпитваха съвсем неприкрит страх.
По всичко личеше, че нощта ще премине без инциденти.
Оставаха по-малко от два часа до разсъмване, когато ужасен писък ме изтръгна от неспокойната дрямка.
Баща ми веднага скочи на крака, последван от моите чичовци, които измъкнаха своите мечове възможно най-бързо със старите си възлести пръсти.
Цялата нощ бе огласена от писъци и войниците биха тревога, от всяка кула долиташе силното необуздано дрънчене на стари камбани.
Баща ми ме сграбчи за ръката.
— Виторио, ела — каза той и след миг издърпа халката върху капака в пода, отмести го и пъхна в ръката ми една голяма свещ от олтара. — Заведи долу майка си, лелите, сестра си и брат си, незабавно, и не излизай каквото и да чуеш! Не излизай. Заключи капака над главата си и остани там! Прави, каквото ти казвам!
Аз се подчиних незабавно, грабнах Матео и Бартола и със сила ги поведох по каменните стълби пред мен.
Моите чичовци се бяха втурнали на двора, крещейки своите древни бойни викове, лелите ми се препъваха, припадаха и се вкопчваха в олтара, като не искаха да се поместят оттам, а майка ми не се отделяше от баща ми.
Баща ми бе изпаднал в истински потрес. Протегнах ръка към най-възрастната си леля, но тя се бе строполила в безсъзнание пред олтара, тогава баща ми гневно извика, блъсна ме в криптата и затвори вратата.
Нямах друг избор освен да заключа капака, както той ми беше показал, да се извърна с трептящата свещ в ръка и да погледна ужасените Бартола и Матео.
— Слезте до долу — извиках, — до долу.
Те едва не паднаха, опитвайки да се движат заднешком по стръмните тесни стъпала, по които не бе никак лесно да слязат, с лица извърнати към мен.
— Какво има, Виторио, защо искат да ни сторят зло? — попита Бартола.
— Искам да се бия с тях — каза Матео. — Виторио, дай ми кинжала си. Ти имаш меч. Не е честно.
— Ш-ш-шт, тихо, прави, каквото каза татко. Нима мислиш, че ми е приятно, че не мога да бъда навън с мъжете? Тихо!
Преглътнах сълзите си. Майка ми беше горе! А лелите ми!
Въздухът беше студен и влажен, но приятен. Бях изпотен, а ръката ме болеше, защото държах големия златен свещник. Накрая тримата се сгушихме един до друг на земята в далечния край на стаята, а допирът на студения камък ми действаше успокояващо.
Но докато всички ние мълчахме, аз чувах през тежкия под виковете над главите ни, ужасните писъци от страх и паника, както и забързания тропот на крака и дори пронизителното, смразяващо цвилене на конете. Звучеше така, сякаш конете се бяха строполили в самия параклис над нас, което съвсем не бе невъзможно.
Изправих се и се втурнах към другите две врати в криптата, които водеха към гробището или каквото там беше, не давах пет пари! Отместих резето на едната, но видях единствено нисък коридор, по-нисък дори и от мен, и толкова тесен, че раменете ми едва се побираха.
Обърнах се, стиснал в ръка единствената свещ, и видях, че децата са сковани от страх, вперили поглед в тавана, докато убийствените викове продължаваха.
— Подушвам огън — прошепна внезапно Бартола, а лицето й мигом стана мокро от сълзи. — Усещаш ли го, Виторио? Аз го чувам.
Аз също го чувах и го подушвах.
— И двамата се прекръстете, а сега се молете — казах аз — и ми се доверете. Ще се измъкнем оттук.
Но тропотът от битката продължи, виковете не утихнаха, а после изведнъж — така внезапно, че бе невероятна и страховита като самия шум — настъпи тишина.
Тишината надвисна навсякъде и беше твърде всеобхватна, за да вещае победа.
Бартола и Матео се притиснаха от двете ми страни.
Над нас се чу трясък. Вратите на параклиса се затръшнаха, а после съвсем ненадейно някой изтръгна и отвори капака и сред мъждукащата светлина над него видях тъмния силует на строен и дългокос човек.
Свещта ми угасна от порива на вятъра.
Като изключим пъкленото мъждукане зад капака, ние се озовахме сред безпощаден и пълен мрак.
Още веднъж ясно видях очертанията на тази фигура — висока и достолепна жена с разкошна дълга коса и толкова тънка талия, че можех да я обхвана с двете си длани, когато тя сякаш прелетя безшумно по стълбите към мен.
Как, за Бога, можеше да съществува такава жена?
Преди да се досетя да извадя меча си срещу нея или да осъзная каквото и да било, усетих как нежните й гърди докоснаха моите и почувствах нейната хладна кожа, докато тя обвиваше тялото ми с ръце.
Последва миг на необяснимо и странно чувствено смущение, когато ароматът на косите и роклята й достигна до ноздрите ми и ми се стори, че видях искрящото бяло на очите й, щом ме погледна.
Чух как Бартола изпищя, а след това и Матео.
Бях съборен на пода.
Над главата ми лумна ярък огън.
Фигурата сграбчи и двамата — двете съпротивляващи се, пищящи деца бяха обгърнати от нейната привидно крехка ръка, и след като спря, очевидно да ме погледне, вдигнала меч с другата си ръка, тя се втурна по стълбите към светлината от огъня.
Изтръгнах меча си с две ръце, втурнах се подире й нагоре и влязох в параклиса. Видях, че по някакъв начин, движена от най-злите сили, тя почти бе стигнала до вратата, което бе непосилен подвиг, а двете деца стенеха и ме викаха:
— Виторио, Виторио!
Прозорците в горната част на параклиса бяха пламнали, както и кръглият прозорец над разпятието.
Не можех да повярвам на очите си — тази млада жена ми отнемаше моите брат и сестра.
— Спри, в името на Бога! — извиках аз. — Страхливка, която краде нощем.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:26

Хукнах след нея, но за мое голямо учудване тя спря, застана на място и се обърна да ме погледне отново. Този път я видях добре в цялата и изящна красота. Лицето й бе със съвършена овална форма и големи, благи сиви очи, а кожата й наподобяваше най-прелестния бял китайски емайл. Устните й бяха червени, твърде съвършени, за да са били нарисувани от някой художник, а дългата й пепеляворуса коса изглеждаше сива като очите й на светлината на огъня и се спускаше по гърба й, като разкошна вълниста грива. Роклята й, макар и оцапана с нещо тъмно, което навярно бе кръв, беше в същия виненочервен цвят, който бях видял в облеклото на злокобния посетител от предишната нощ.
Тя просто ме гледаше с най-любопитното, а след това и трогателно изражение. С дясната си ръка държеше меча изправен, но не помръдна, а след това освободи от здравата хватка на лявата си ръка моите съпротивляващи се брат и сестра.
Двамата се търкулнаха на пода, ридаейки.
— Демон. Strega! — изревах аз. Прескочих ги и я доближих, размахвайки меча си.
Но тя се изплъзна така бързо, че дори не забелязах как го направи. Не можех да повярвам, че се е отдалечила толкова и сега стоеше със свален меч, все така вгледана в мен и разплаканите деца.
Внезапно тя извърна глава. Чу се свистящ звук, който се повтори отново и отново. През вратата на параклиса, сякаш изскочила от огнените дълбини на самия ад, се появи още една фигура в червени одежди, с кадифена качулка и украсени със злато ботуши. Когато замахнах към него с меча си, той ме отблъсна встрани и мигом отряза главата на Бартола, а след това отсече и тази на пищящия Матео.
Обезумях. Изревах от мъка. Той се обърна към мен, но внезапно жената решително го възпря.
— Остави го на мира — извика тя с ясен напевен глас, и той се оттегли — този убиец, този забулен с качулка сатана в позлатени ботуши, и подвикна към нея.
— Хайде де, нима си загуби ума? Виж небето. Ела, Урсула.
Тя не помръдна. Не сваляше очи от мен, както и преди.
Аз плачех и проклинах, после грабнах меча си и я нападнах отново, но този път видях как острието му се спусна и отряза дясната й ръка, точно под лакътя. Бялата ръка, малка и привидно крехка като всички части на нейното тяло, падна върху каменния под заедно с тежкия меч. От нея бликна кръв.
Тя само я погледна. После се втренчи в мен със същото трогателно, неутешимо и почти отчаяно изражение.
Вдигнах отново меча си.
— Strega! — извиках през зъби, опитвайки се да виждам през капещите сълзи. — Strega!
Но с поредната сатанинска проява тя вече бе отстъпила назад, далече от мен, сякаш движена от невидима сила, и сега в лявата си ръка държеше дясната, която все така стискаше меча, като, че не е била отрязана. Върна обратно отрязаната от мен ръка. Наблюдавах я. Гледах как поставя ръката на място, завърта я и я нагласява, докато застане както трябва, а след това с изумените си очи видях как направената от мен рана се затваря напълно в бялата й кожа.
После широкият клоширан ръкав на прекрасната й кадифена рокля се спусна отново около китката й.
След миг тя се озова пред параклиса и вече бе само силует на фона на далечните огньове, които пламтяха в прозорците на кулата. Чух как прошепна:
— Виторио. После изчезна.
Знаех, че няма смисъл да тръгвам след нея! И все пак изтичах навън и описах голям кръг с меча си, като крещях гневно и горчиво, отправяйки безумна заплаха към целия свят, и очите ми вече бяха заслепени от сълзи, а гърлото ми се бе свило до задушаване.
Навсякъде цареше тишина. Всички бяха мъртви. Мъртви. Знаех го. Дворът беше осеян с трупове.
Изтичах обратно в параклиса. Грабнах в ръце главите на Бартола и Матео. Седнах и ги държах в скута си, ридаейки.
Те изглеждаха още живи, тези отрязани глави, очите им проблясваха, а устните им дори помръдваха в безнадеждни опити да проговорят. О, Боже! Това беше повече, отколкото човек би могъл да понесе. Разплаках се.
Изругах.
Поставих една до друга двете глави в скута си, милвах косите им, бузите им и им нашепвах утешителни слова, говорех им, че Бог е наблизо, Бог е с нас, че той вечно ще се грижи за нас и ние сме в Рая. О, моля те, умолявам те, Боже, молех се аз в душата си, не позволявай да запазят усещането и съзнанието, което изглежда все още имат. О, не, не и това. Не мога да го понеса. Не мога. Не. Моля те.
Най-накрая, на разсъмване, когато слънцето нагло нахлу през вратата на параклиса, когато огньовете бяха угаснали, а птиците пееха сякаш нищо не се бе случило, невинните главички на Бартола и Матео бяха безжизнени и притихнали и съвсем очевидно мъртви, а безсмъртните им души ги бяха напуснали, ако не бяха излетели в мига, когато мечът откъсна главите от телата им.
Открих майка си убита в двора. Баща ми, чиито ръце и пръсти бяха покрити с рани, сякаш бе хващал с тях мечовете, които го бяха покосили, лежеше мъртъв на стълбите на кулата.
Всичко наоколо бе извършено бързо. Виждаха се прерязани гърла и само на места личаха следи, както при моя баща, от ожесточена борба.
Не бяха откраднали нищо. Делите ми, две, от които лежаха мъртви в далечния ъгъл на параклиса, а други две в двора, все така носеха всичките си пръстени, огърлици и диадеми.
Не беше откъснато нито едно копче, украсено със скъпоценни камъни.
Това важеше за цялото имение.
Конете бяха изчезнали, добитъкът бе избягал в гората, а домашните птици бяха отлетели. Отворих къщичката на моите ловни соколи, свалих им качулките и ги пуснах да отлетят по дърветата.
Нямаше кой да ми помогне да погреба мъртвите.
До обяд бях пренесъл членовете на семейството си един по един в криптата и без никакви церемонии ги търкулнах по стълбите, а после ги наредих един до друг в помещението по най-добрия начин.
Това се оказа изнурително начинание. Едва не припаднах, докато подреждах крайниците на всеки от тях, а баща си оставих последен.
Разбрах, че не мога да направя това за всички останали в нашето имение. Беше просто невъзможно. Освен това случилото се можеше да се повтори, тъй като ме оставиха жив, а един загърнат в наметало с качулка демон видя това — злият убиец, който безжалостно бе заклал две деца.
А и не знаех що за създание е този ангел на смъртта, онази изящна Урсула, с нейните почти безцветни бели бузи, дълга шия и заоблени рамене. Самата тя би могла да се върне, за да отмъсти за обидата, която й бях нанесъл.
Трябваше да напусна планината.
Усещах инстинктивно, че сега тези същества не са наоколо. Усещах го както със сърцето си, така и заради благотворната топлина на любящото слънце, но и защото бях станал свидетел на тяхното бягство, чух как си подсвирват помежду си, а след това и зловещите думи на мъжа-демон към жената, Урсула, че трябва да побърза.
Не, тези създания принадлежаха на нощта.
Така че разполагах с време да се изкача в най-високата кула и да огледам околността.
Направих го. Уверих се, че никой не е могъл да види пушека от нашите горящи дървени подове и пламнали мебели. Най-близкият замък беше развалина, както казах. Селцата по-долу отдавна бяха обезлюдени.
Най-близкото село се намираше на цял ден път и се налагаше да потегля, ако исках да си намеря някакво скривалище, преди да е паднала нощта.
Хиляди мисли не ми даваха покой. Знаех прекалено много. Бях момче, дори не бих могъл да мина за мъж! Разполагах с богатство във флорентинските банки, но то се намираше на седмица път от мястото, където бях! Онези същества бяха демони и въпреки това бяха влезли в църква. Фра Диамонте беше убит.
Накрая можех да мисля само за едно. Вендета. Щях да ги унищожа. Щях да ги открия и да ги унищожа. И ако те не можеха да излизат на дневна светлина, то щях да ги унищожа точно по този начин! Щях да го направя. Заради Бартола, заради Матео, заради майка си и баща си, дори и заради най-неугледното дете, което бяха отнели от моята планина.
А те бяха взели децата. Да, бяха го сторили. Уверих се в това преди да замина, защото ми отне време да го проумея покрай всичките ми тревоги, но го бяха направили. Там нямаше нито един труп на дете, само момчетата на моята възраст бяха убити, но всички по-малки бяха отвлечени.
И защо? В името на какви ужасни цели? Не бях на себе си.
Сигурно щях да остана на прозореца на кулата със стиснати юмруци, изпълнен с гняв и положил клетвата за вендета, ако една приятна гледка не бе отвлякла вниманието ми. В най-близката долина видях три от конете си да се скитат безцелно, сякаш им се щеше да ги повикат у дома.
Поне щях да взема един от най-хубавите си коне, но трябваше да се размърдам. На кон можех да стигна до някой град преди да се стъмни. Не познавах земите на север. Това беше планинска местност, но бях чувал, че недалеч има доста голям град. Трябваше да стигна дотам, да намеря подслон, да помисля и да се допитам до някой свещеник, който е достатъчно умен и познава демоните.
Последната ми задача беше позорна и отблъскваща, но я изпълних. Събрах всички скъпоценности и пари, които можех да нося.
Това ще рече, че първо отидох в стаята си, сякаш денят бе най-обикновен, облякох най-красивите си ловни дрехи от тъмнозелена коприна и кадифе, сложих си високите ботуши и ръкавиците, след което взех кожените торби, които да прикрепя към седлото на коня си и слязох в криптата. Взех от своите родители, лели и чичовци техните най-ценни пръстени, огърлици и брошки, златните и сребърни катарами, донесени от Божи гроб. Бог да ми е на помощ.
След това напълних кесията си с всички златни дукати и флорини, които успях да намеря в ковчежетата на баща ми, сякаш бях крадец, и то такъв, който ограбва мъртвите, мислех си аз. Нарамил тези тежки кожени торби, аз отидох да взема коня си, да го оседлая, да му сложа юзди и да се отправя — един мъж от класа, със своето въоръжение, пелерина от норка и флорентинска шапка от зелено кадифе — навътре в гората.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:27

ГЛАВА 4
> В КОЯТО СЕ НАТЪКВАМ НА ОЩЕ МИСТЕРИИ, ПРЕЛЪСТЯВАТ МЕ И ОБРИЧАМ ДУШАТА СИ НА ГОРЧИВА ХРАБРОСТ

И така, аз бях прекалено изпълнен с омраза, за да разсъждавам трезво, както вече разказах, и вие несъмнено ще ме разберете. Но не постъпих умно, когато поех из горите на Тоскана, облечен така богато, и при това сам, защото във всяка гора в Италия имаше разбойници.
От друга страна, мислех си аз, да се преструвам на беден учен също не би било най-добрият избор. Не мога да твърдя, че бях взел твърдо решение. Желанието да отмъстя на демоните, които ни бяха унищожили, беше единствената водеща страст, на която можех да се подчиня.
И ето ме — яздех неотклонно, докато следобедът преваляше, опитвайки се да следвам пътищата в долината, когато изгубих от поглед нашите кули, опитвайки се вече да не плача като дете, но отново и отново се отклонявах към планинската местност.
Главата ми се въртеше. А и пейзажът не ми оставяше време да мисля.
Едва ли би могло да съществува нещо по-безнадеждно.
Видях два огромни порутени замъка, малко след като бях потеглил, а зидовете и крепостните валове се губеха в хищната гора и това ми припомни, че те са били собственост на някогашни владетели, които са проявили достатъчно глупост, за да окажат съпротива на властта на Милано или Флоренция. Това бе достатъчно, за да ме накара да се усъмня в здравия си разум и да реша, че родът ни не е бил изтребен от демони, а сме били нападнати от най-обикновени врагове.
Беше много зловещо да гледам как техните разрушени стени се чернеят на фона на иначе ведрото и блестящо небе и да се натъквам на пустеещи части от села, с техните порутени колиби и забравени улични храмове, където каменни статуи на Девата или светците тънеха в паяжини сред сенките.
Когато съзрях в далечината един добре укрепен град, разбрах, че принадлежи към Милано и нямах намерение да се качвам там. Бях изгубен!
Що се отнася до разбойниците, попаднах само на една малка опърпана шайка, която веднага обсипах с порой от думи.
Ако не друго, тази група идиоти отвлече вниманието ми. Кръвта ми течеше толкова бързо, колкото говорът ми:
— Аз яздя начело на сто души — заявих им. — Издирваме банда престъпници, които твърдят, че се бият за Сфорца, а всъщност са просто изнасилвачи и крадци; да сте ги виждали? Ще дам по един флорин на всеки от вас, ако можете да ми кажете нещо. Смятаме да ги съсечем на място. Уморих се. Дойде ми до гуша от всичко това.
Подхвърлих им няколко монети.
Те изчезнаха незабавно.
Но не и преди да се изтърват, докато разказваха за околността, че най-близкият флорентински град бил Санта Мадалена, който се намирал на два часа път и че нощем затваряли портите и никой не можел да ги убеди да го пуснат.
Дадох си вид, че знам всичко това и че пътувам към прочут манастир, за който ми бе известно, че се намира още на север и едва ли бих успял да стигна дотам. След това подхвърлих през рамо още монети, докато потеглях и им извиках да продължат да яздят, за да пресрещнат групата хора зад мен, които щяха да им платят за услугите.
Зная, че през цялото време спореха дали да ме убият и да вземат всичко, което притежавам, или да не го правят. Всичко беше въпрос на погледи, блъфиране, бърз говор и отстояване на позиции, а те бяха просто закоравели главорези и аз някак се измъкнах от тях.
Пришпорих коня възможно най-бързо, излязох от главния път и поех към склоновете, откъдето в далечината виждах неясните очертания на Санта Мадалена. Градът беше голям. Виждах четири масивни кули, струпани близо до внушителните главни порти, както и няколко забележими църковни камбанарии.
Бях се надявал да попадна на нещо преди тази Санта Мадалена, нещо малко и не така укрепено. Но не можех да помня имена или бях твърде отчаян, за да продължа да търся нататък.
Следобедното слънце грееше ярко, но вече се спускаше към хоризонта. Трябваше да се отправя към града.
Щом стигнах самата планина, върху която беше издигнат този град, започнах да се изкачвам по стръмните пътечки, използвани от пастирите.
Светлината бързо избледняваше. Гората бе твърде гъста, за да е безопасна толкова близо до един укрепен град. Проклинах ги, че не са оставили планината незалесена, но пък така разполагах със сигурно прикритие.
Имаше мигове насред този сгъстяващ се мрак, когато ми се струваше напълно невъзможно да стигна върха; звездите вече озаряваха искрящото като сапфир небе, но това само придаваше на достолепния град в цялото му величие още по-недостижим вид.
Накрая нощта неусетно се спусна сред дебелите стволове на дърветата и аз си проправях път, осланяйки се повече на инстинктите на коня си, отколкото на отслабващото си зрение. Бледият полумесец изглежда бе влюбен в облаците. Самото небе се състоеше от късове и парчета заради балдахина от листа над главата ми.
Улових се, че се моля на баща си, сякаш той се намираше в безопасност с моите ангели-хранители някъде наоколо, и мисля, че вярвах в него и неговото присъствие много по-силно, отколкото някога бях вярвал в ангели, и му казах:
— Моля те, татко, помогни ми да стигна там. Помогни ми да попадна на сигурно място, за да не могат онези демони да осуетят моето отмъщение.
Стиснах здраво меча си. Припомних си за кинжалите, които носех в ботушите си, в ръкава, в палтото и в пояса си. Напрягах се, за да виждам на нощната светлина и се наложи да се доверя на коня си, който си проправяше път през дебелите стволове на дърветата.
На моменти спирах и застивах на място. Не долавях никакви необичайни звуци. Кой друг би проявил такава глупост, че да излезе посред нощ в тази гора? Някъде към самия край на пътуването намерих главния път, гората оредя и на нейно място се ширнаха равни ниви и поляни и аз препуснах в галоп по извивките и завоите.
Най-сетне градът се извиси точно пред нас, както се случва, когато достигнеш до портите след последния завой. Тогава сякаш са те захвърлили на земята в подножието на омагьосана крепост — и аз дълбоко поех дъх в знак на благодарност, нищо че огромните порти бяха здраво затворени, все едно, че под тази крепост бе разположена вражеска армия.
Това щеше да бъде моят пристан.
Естествено, стражът — един сънлив войн, който се провикна отгоре, — поиска да разбере кой съм.
За пореден път усилието да измисля нещо убедително отклони вниманието ми от натрапчивите и почти неконтролируеми образи на демона Урсула и отрязаната й ръка, и на обезглавените тела на моите брат и сестра, повалени на пода на параклиса с помръдващи ръце и крака.
Извиках скромно, но с претенциозни думи, че съм учен, нает от Козимо де Медичи и съм дошъл в Санта Мадалена, за да търся книги, и най-вече стари молитвеници, свързани със светците и явленията на светата Дева Мария по тези места.
Пълни безсмислици.
Дошъл съм, заявих аз, да посетя църквите и училищата, както и всички стари учители, намиращи се в града, и да занеса на господаря си във Флоренция онова, което мога да купя със златните флорентински пари.
— Да, но как е името ти, името ти? — настояваше войникът, като леко открехна малката ниска порта, вдигнал високо фенера си, за да ме огледа.
Знаех, че изглеждам добре върху коня си.
— Де Барди — заявих аз. — Антонио де Барди, родственик на Козимо — казах силно разтревожен, назовавайки фамилията на съпругата на Козимо, защото това бе единственото име, което ми хрумна. — Слушай, добри човече, вземи тези пари и се нагостете добре с жена ти за моя сметка, ето, зная, че е късно, много съм уморен!
Портата се отвори. Наложи се да сляза и с наведена глава да преведа коня си през нея към кънтящия каменен площад вътре.
— Какво, за Бога — попита стражът, — си правил сам в тези гори по тъмно? Знаеш ли колко е опасно? А си и толкова млад? Какво им има на фамилията Барди напоследък, та пускат служителите си да пътуват без придружител? — Той сложи парите в джоба си. — Я се виж, ти си още дете! Можеха да те убият заради копчетата ти. Какво става с теб?
Площадът беше огромен и видях, че от него се разклоняват няколко улици. Провървя ми. Но какво щях да правя, ако и демоните бяха тук? Нямах представа къде нощуват или се спотайват тези същества! Но продължих да говоря.
— Аз съм виновен за всичко. Изгубих се. Ако ме издадеш, ще ми навлечеш неприятности — казах. — Заведи ме в някой хан. Много съм уморен. Ето, вземи това, не, така трябва. — Дадох му още пари. — Изгубих се. Не ги послушах. Изтощен съм до припадък. Имам нужда от вино, вечеря и легло. Ето, добри човече, не, не, не, вземи още, настоявам. Семейство Барди биха желали същото.
Джобовете му не достигаха, за да прибира парите, но той някак успя да ги напъха в ризата си, а след това ме поведе към хана под светлината на факлата, потропа на вратата и една миловидна старица слезе долу, за да ме заведе в стаята ми, благодарна за монетите, които веднага пъхнах в ръката й.
— Нека да е нависоко и с изглед към долината — казах, — ако обичате, и ми донесете някаква вечеря, може да е съвсем студена, все ми е едно.
— В този град няма да намериш никакви книги — каза стражът, който се мотаеше наоколо, докато аз следвах жената по стълбите. — Всички младежи го напускат; мястото е спокойно, има само няколко малки магазинчета. В наши дни младите бягат към университетите. Но тук е прекрасно за живеене, направо прекрасно.
— Колко църкви имате? — попитах старицата, когато пристигнахме в стаята. Казах й, че трябва да задържа запалената свещ през нощта.
— Две доминикански и една кармелитска — каза стражът, застанал приведен под малката врата — и прекрасната францисканска църква, която аз посещавам. Тук никога не се случват лоши неща.
Старицата поклати глава и му каза да пази тишина. Остави свещта и махна с ръка, че мога да я задържа.
Стражът не спираше да бърбори, когато аз седнах на леглото, вперил поглед в нищото, докато тя не донесе чиния студено овнешко, хляб и кана вино.
— В нашите училища цари строга дисциплина — продължаваше мъжът.
Старицата отново му каза да замълчи.
— Никой не се осмелява да създава проблеми в нашия град — каза той, а след това двамата си отидоха.
Нахвърлих се върху храната като животно. Имах нужда единствено от сила. В мъката си дори не можех да мисля за удоволствие. Погледах за малко миниатюрното късче високо, осеяно със звезди небе, като отчаяно се молех за помощ на всички светци и ангели, които можех да назова, а после здраво залостих прозореца.
Залостих и вратата.
След като се уверих, че свещта е на сигурно място в ъгъла и е достатъчно голяма, за да издържи до разсъмване, се строполих върху малкото неравно легло, но бях прекалено изтощен, за да сваля ботушите, меча, кинжалите или каквото и да било. Мислех, че ще заспя дълбоко, но лежах скован и изпълнен с омраза и болка, с ранена и покрусена душа, и се взирах в тъмното, а в устата си усещах вкуса на смъртта, сякаш я бях погълнал.
Чувах отдалече как долу се грижат за коня ми, а по безлюдната каменна улица отекват самотни стъпки. Бях в безопасност, поне това беше истина.
Най-после сънят ме споходи. Дойде безусловно, всеобхватно и сладостно; онази мрежа от нерви, която ме бе държала във влудяващо напрежение, просто се разпадна и аз потънах в мрак без сънища.
Бях достигнал онова прелестно състояние, в което нищо няма значение освен това да спиш, да възвръщаш силите си, без да се боиш от никакви сънища, а след това да не усещаш нищо.
Някакъв шум ме стресна. Събудих се незабавно. Свещта бе угаснала. Ръката ми се озова върху меча, преди да съм отворил очи. Лежах върху тясното легло, опрял гръб в стената, взирах се в стаята и както изглежда бях останал без никаква светлина. Успях само да различа залостената врата, но не можех да видя прозореца над главата си, ако не се извърнех да погледна нагоре и разбрах без всякакви съмнения, че този прозорец, покрит с дебели решетки, е бил разбит. Оскъдната светлина върху стената идваше от небето навън. Това бе колеблива, мъждукаща светлина, която нахлуваше откъм градските стени и придаваше на моята малка стаичка вид на затворническа килия.
Усетих как хладният свеж въздух се спусна около шията ми, а после погали бузата ми. Стиснах здраво меча, ослушвайки се в очакване. Чу се слабо скърцане. Леглото се бе поместило съвсем леко, сякаш под някакъв натиск.
Не можех да фокусирам погледа си. Внезапно мракът потули всичко и от този мрак пред мен изникна една фигура, един силует се надвеси върху ми — жена, която гледаше право в лицето ми, докато косата й се спускаше върху мен.
Беше Урсула.
Лицето й бе на по-малко от сантиметър от моето. Ръката й, много студена и гладка, стисна моята върху дръжката на меча с невероятна сила, и тя помилва с мигли бузата ми, а после целуна челото ми.
По тялото ми се разля сладостна тръпка, колкото и ожесточено да се съпротивлявах. Прилив на низки страсти изпълни всяка моя частица.
— Strega! — проклех я аз.
— Не ги убих аз, Виторио. — Гласът й бе умоляващ, но изпълнен с достойнство и някаква странна звучна сила, макар че бе просто един слаб глас с много младежко звучене и женствен тембър.
— Ти щеше да ги отвлечеш — казах й аз. Опитах да се освободя в пристъп на ярост. Но ръката й ме държеше здраво, а когато опитах да измъкна лявата си ръка изпод тялото, тя сграбчи китката ми и задържа и нея, а след това ме целуна.
Долових онзи неин прелестен аромат, който бях вдъхнал преди, а нежните милувки на косата й по лицето и шията ми предизвикаха неприлични тръпки по тялото ми.
Опитах се да извърна глава, а тя остави устните си да докоснат бузата ми нежно, някак почтително.
Усетих дългото й тяло върху моето, изпъкналата подутина на гърдите й под скъпата тъкан, както и гладкото дълго бедро в леглото до мен, а езикът й докосна устните ми. Тя ги облиза.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:28

Бях парализиран от тръпките, които преминаваха през тялото ми, изпълваха ме с унижение и разпалваха страстта вътре в мен.
— Махни се, Strega — прошепнах.
Обзет от ярост, не можех да спра бавния тлеещ огън, който бе пламнал в слабините ми; не можех да спра надигащия се екстаз, който изпълваше раменете и гърба ми, а дори и краката ми.
Очите й искряха над мен и аз по-скоро усещах пърхащите й клепки, без да ги виждам. Устните й отново се сключиха върху моите, смучеха ги възбуждащо, а после тя се отдръпна и притисна бузата си в моята.
Кожата й, която толкова много приличаше на порцелан, бе по-нежна от перце при допира си с моята — о, тя цялата приличаше на нежна кукла, направена от ароматни и магически материали, много по-еластични от плътта и кръвта, но докрай възпламенени от тях, защото от нея с ритмично пулсиране струеше топлина, тя излизаше изпод хладните й пръсти, които милваха китките ми, докато ги държаха. А после топлината на езика й се изля върху устните ми против моята воля — с влажна, прелестна и стремителна сила, срещу която бях безпомощен.
Някъде в обезумялото ми съзнание се зароди мисълта, че тя бе използвала собствената ми пламенна страст, за да ме омаломощи, че плътското безумие ме бе превърнало в тяло, изградено от метални жици, които не можеха да не бъдат проводник на огъня, който тя бълваше в устата ми.
Урсула отдръпна езика си и отново засмука с устни. Цялото ми лице пламтеше. Всички мои крайници се бореха едновременно да я отхвърлят и докоснат, да, да я прегърнат, но и отблъснат.
Тя се опираше в недвусмисленото доказателство за моето желание. Нямаше как да го скрия. Мразех я.
— Защо? Защо! — казах и отдръпнах устните си. Косата й се спусна от двете страни, когато вдигна глава. Едва дишах от тази неземна наслада.
— Махни се от мен — казах й — и се върни в ада. Що за милост проявяваш към мен! Защо ми причиняваш това?
— Не зная — отвърна тя с приятния си, разтреперан глас. — Може би просто, защото не искам да умреш — каза, като дишаше, опирайки се в гърдите ми. Думите й се лееха бързо, подобно на препускащия й пулс. — Може би има още нещо — продължи тя, — искам да заминеш на юг във Флоренция, да заминеш и да забравиш всичко, което се случи, все едно е било кошмар или магическо заклинание, все едно нищо не се е случило. Напусни този град, върви, трябва да го направиш.
— Престани с долните си лъжи — казах, преди да успея да се възпра. — Мислиш ли, че ще го направя? Ти погуби семейството ми, ти и твоите хора които и да сте вие!
Тя наклони глава, а косата й ме оплете. Напразно се мъчех да се освободя. Беше невъзможно. Не можех да се изтръгна от хватката й.
Всичко наоколо беше черно и невероятно меко. Внезапно усетих лека болка в гърлото, не по-силна от убождане с игла, и мигом съзнанието ми се изпълни с най-блаженото щастие.
Сякаш бях попаднал на поляна с разцъфнали цветя, много далече от това място и от всички злини, а тя лежеше до мен, положена върху безмълвно прекършени стъбълца и безропотни ириси — Урсула, с нейната разрешена пепелява коса. Усмихваше се с най-прелестните и настоятелни очи, пламенна, навярно дори сияеща, сякаш това помежду ни бе внезапно и всеобхватно духовно и физическо увлечение. Покатери се върху гърдите ми и макар че ме бе възседнала, вгледана в мен с изящна усмивка, тя нежно разтвори крака, за да вляза в нея.
Всичко това наподобяваше някаква невероятна смесица-влажният свиващ се таен отвор между краката й и щедрият порой от безмълвно красноречие, който струеше от погледа й, докато тя ме гледаше нежно.
Внезапно всичко свърши. Бях замаян. Устните й бяха върху шията ми.
Опитах се да я отхвърля с всички сили.
— Ще те унищожа — казах. — Ще го направя. Кълна се. Дори и да трябва да те преследвам до преддверието на Ада — прошепнах. Напрягах се толкова силно да разхлабя хватката й, че собствената ми кожа пламна от допира до нейната. Но тя не се умилостиви. Опитах се да проясня съзнанието си. Не, никакви сладки сънища, не.
— Махни се от мен, вещице.
— Тихо, замълчи — каза тя тъжно. — Ти си толкова млад и упорит, и така смел. И аз бях млада като теб. О, да, и така решителна, бях еталон за безстрашие.
— Не ме заливай с мръсните си приказки — казах аз.
— Тихо — каза тя отново. — Ще разбудиш къщата. Каква полза от това? — Колко болезнено, искрено и изкусително звучеше гласът й. Би могла да ме съблазни само с него, скрита зад някоя завеса. — Не мога да ти осигуря безопасност завинаги — каза тя, — нито дори за дълго. Виторио, върви.
Тя се отдръпна, за да мога по-добре да видя нейните искрени и големи уязвими очи. Беше съвършена. И така красива, пълно подобие на демона, който бях видял на светлината от огъня в моя параклис, че нямаше нужда от еликсири или заклинания, за да подкрепи каузата си. Беше безупречна и неотразимо прекрасна.
— О, да — призна тя, а едва забележимите й очи оглеждаха лицето ми, — аз също откривам у теб такава красота, че сърцето ми се свива — каза. — Несправедливо, нечестно. Как ще понеса всичко това, а и всичко останало?
Съпротивлявах се. Не отговорих. Не желаех да подклаждам този загадъчен пъклен огън.
— Виторио, махни се оттук — каза тя, като сниши гласа си още по-незабележимо и застрашително. — Остават ти няколко нощи, навярно дори по-малко. Ако отново се върна при теб, може би ще ги доведа тук. Виторио. Не казвай на никого във Флоренция. Ще ти се смеят.
Тя изчезна.
Леглото изскърца и се разлюля. Лежах по гръб, китките ме боляха от натиска на ръцете й, а над мен прозорецът зееше към безличната сива светлина. Оградата на хана се извисяваше към небето, което почти не виждах от тази беззащитна позиция.
Бях сам в стаята. Нея я нямаше.
Внезапно си наложих да раздвижа ръцете и краката си, но преди да успея да помръдна, тя се появи отново горе на прозореца. Виждах я от кръста до горната част на приведената й глава, взираше се в мен, а с ръцете си разкъса ниския бродирай бордюр на роклята си и изложи на показ голите си бели гърди — малки, кръгли, разположени много близо една до друга и с остри зърна, които се виждаха само като тъмни очертания. Тя одра лявата си гръд с дясната ръка, непосредствено над малкото зърно, и я разкървави.
— Вещица!
Станах, за да я сграбча и да я убия, но вместо това усетих как ръката й хвана главата ми, после почувствах натиска на лявата й гърда в устата ми, неустоимо крехка и при все това твърда. Отново всичко реално изчезна и се изгуби подобно на облак ненужен дим, издигащ се над огън, а ние бяхме заедно на поляната, която бе само наша, подслонила нашите усърдни и безкрайни милувки. Сучех от нейното мляко, сякаш тя бе девойка и майка, девица и кралица, и през цялото време със своите тласъци карах да разцъфне всяко едно цвете вътре в нея.
Тя ме пусна. Паднах. Безпомощен, неспособен дори да вдигна ръка, за да й попреча да отлети, аз се строполих на леглото немощен и глупав, с мокро лице и треперещи крайници.
Не можех да се изправя. Не можех да направя нищо. За миг видях нашата поляна с нежни бели и червени ириси, най-прекрасните цветя в Тоскана, дивите ириси на нашата земя, цъфнали сред най-зелената трева, и видях как тя бяга от мен. Ала всичко това бе прозрачно, в полутонове, и не можеше да скрие малката тясна стая, както преди, а само се стелеше като воал пред лицето ми, за да ме измъчва със своята дразнеща, безтегловна копринена мекота.
— Магии! — прошепнах аз. — Господи, ако изобщо си отредил за мен ангели-хранители, би ли ги пратил сега, за да ме покрият с крилата си! — въздъхнах. — Имам нужда от тях.
Накрая, разтреперан и със замъглен поглед, аз седнах в леглото. Разтрих врата си. По гърба ми пробягваха тръпки, също и от вътрешната страна на ръцете ми. Тялото ми бе все така изпълнено със страст.
Стиснах здраво очите си и вече отказвах да мисля за нейните желания, за всякакви източници на възбуда, които биха задоволили тази ужасна потребност.
Легнах отново и останах съвсем неподвижен, докато това плътско безумие не ме напусна.
После отново станах мъж, макар преди това да не бях такъв.
Станах, готов да заплача, и занесох свещта си в главната зала на хана, като се стараех да не вдигам шум по разкривените, вити каменни стълби, запалих я от друга свещ, окачена на стената в края на коридора и отново се качих горе, стиснал здраво тази малка успокояваща светлинка, затулил трептящия пламък със свита ръка и потънал в тихи молитви, а после поставих на място свещта.
Покатерих се и проверих какво мога да видя през прозореца.
Нищо, под мене нямаше нищо освен непосилна височина, извисяваща се стена, по която обикновена девойка от плът и кръв никога не би могла да се изкачи, а над нея — безмълвното безучастно небе с няколко звезди, покрити с пухкави облаци, сякаш за да не забележат молитвите ми или опасното ми положение.
Нямаше никакво съмнение, че ще умра.
Щях да стана жертва на тези демони. Тя беше права. Как бих могъл да получа възмездието, което те заслужаваха? Как, по дяволите, щях да го направя! И все пак аз докрай вярвах в целта си. Вярвах в своето отмъщение така силно, както вярвах и в нея — тази вещица, която бях докосвал със собствените си пръсти и която бе дръзнала да разпали в душата ми бушуващ конфликт, тази, която бе дошла със своите нощни приятели, за да избият семейството ми.
Не можех да се отърся от образите от предишната нощ, от това как стоеше зашеметена на вратата на параклиса. Не можех да изтрия от устните си усещането за нея. Само при мисълта за гърдите й тялото ми отмаляваше, сякаш страстта ми се захранваше от зърната й.
Накарай това да утихне, молех се аз. Не можеш да избягаш. Не можеш да заминеш за Флоренция, не можеш вечно да живееш единствено със спомена за клането, това е невъзможно, немислимо. Не можеш.
Заплаках, когато си дадох сметка, че сега нямаше да съм жив, ако не беше тя.
Именно тя, жената с пепелява коса, която проклинах всеки път, щом си поемех дъх, беше попречила на своя спътник с качулка да ме убие. Така победата им щеше да бъде пълна!
Обзе ме спокойствие. Е, ако трябваше да умра, значи нямах никакъв избор. Но първо щях да ги унищожа. Щях да намеря начин да го направя.
Когато слънцето изгря, аз също станах и докато се разхождах из града, небрежно преметнал през рамо дисагите си, сякаш в тях нямаше цяло съкровище, успях да видя голяма част от Санта Мадалена, с нейните улици без дървета, покрити със ситни камъчета и построени преди столетия. Навярно някои от сградите с техните небрежно струпани и измазани с хоросан камъни, датираха още от римско време.
Това бе един невероятно спокоен и благоденстващ град.
Ковачниците вече работеха, а също и дърводелците и сарачите; имаше няколко обущарници, в които продаваха изискани пантофи, както и ежедневни обувки, освен това се срещаха доста бижутери и мъже, които работеха с голямо разнообразие от благородни метали, редом с обичайните майстори на мечове, ключари и търговци на кожи.
Минах покрай безброй много луксозни магазини. Вътре можеха да се купят скъпи платове, направо от Флоренция, предполагам, дантела от север и юг и ориенталски подправки. Месарите едва успяваха да се справят с изобилието от прясно месо. Имаше също и много винарни, и се разминах с поне няколко заети нотариуси, писари и други подобни, както и неколцина лекари, или по-скоро аптекари.
През главните порти шумно трополяха каруци, а от време на време по улиците ставаше дори леко стълпотворение, още преди слънцето да се е издигнало достатъчно високо на небосвода, че да се спусне ожесточено над плътно покритите с керемиди покриви и да напече голите камъни, по които с мъка се катерех.
Църковните камбани биеха за литургия и видях как покрай мен се втурнаха много ученици, до един чисти и спретнати, а след това две малки групи бяха въведени тържествено в църквите от монасите. И двете църкви бяха доста архаични и нямаха никаква украса върху фасадите, като изключим статуите, разположени надълбоко в своите ниши — статуи на светци, чиито черти вече бяха почти напълно заличени — а многократно кърпената зидария по фасадите очевидно бе надживяла честите земетресения по тези места.
Видях и две най-обикновени книжарници, в които нямаше почти нищо особено, освен обичайните молитвеници, при това на много високи цени. Двама търговци продаваха наистина изящни стоки от Изтока. Имаше и няколко продавачи на килими, чийто асортимент се отличаваше с внушително разнообразие от местни стоки и претенциозни килими от Византия.
Много пари сменяха своите собственици в този град. Имаше добре облечени хора, които парадираха с изящното си облекло. Мястото изглеждаше напълно самостоятелно, макар че се срещаха пътници, които изкачваха баира, докато тропотът на конски копита отекваше из голите стени. Стори ми се, че зърнах и един занемарен и силно укрепен женски манастир.
Отминах поне още два хана и докато кръстосвах едва проходимите тесни улички, установих, че в града има три основни улици, които криволичеха из хълма успоредно една на друга.
В далечния край се намираха портите, през които бях влязъл, а в момента отваряха огромните пазари на площада.
Във високия край бе разположена разрушената крепост или замък, където някога бе живял господарят — огромна, тежка маса от стари камъни, която се виждаше само частично от улицата, а на долните етажи на този комплекс се помещаваше градската управа.
Имаше няколко малки пещери или площади, както и стари, почти разрушени фонтани, от които обаче все още бълбукаше вода. Старите жени бързаха и се тътреха по улиците с пазарските си кошници, като носеха шалове въпреки топлото време; видях и красиви девойки, които ми хвърляха погледи и всички те бяха много млади.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:29

Не пожелах нито една от тях.
Когато литургията приключи и учебните занятия започнаха, отидох в доминиканската църква — най-голямата и най-внушителна от трите, които видях веднага — и в енорията потърсих свещеник. Трябваше да се изповядам.
Появи се един млад свещеник, много красив, с добре оформени крайници и здрав изглед, освен това с дълбоко набожен вид, а черно-бялото му расо изглеждаше много чисто. Той погледна облеклото ми, после меча ми, като всъщност ме оглеждаше с голямо уважение, но доста обстойно, и след като очевидно заключи, че съм значим човек, ме покани в една малка стая за изповед.
Беше по-скоро благосклонен, отколкото сервилен. Върху голата си глава имаше само малък венец от много късо подстригана златиста коса, а очите му бяха големи и почти свенливи.
Той седна, а аз коленичих на голия под близо до него, и после цялата трагична история се изля от мен.
Навел глава, аз продължавах да я разказвам, като скачах от един епизод на друг, започвайки от първите ужасни събития, които бяха събудили моето любопитство и безпокойство, и преминавайки към откъслечните и загадъчни думи на баща ми, а накрая и към самото нападение с последвалото ужасяващо убийство на всички обитатели на нашето имение. Когато стигнах до смъртта на брат си и сестра си, вече жестикулирах необуздано, като едва не обрисувах с ръце главата на брат си във въздуха, задъхвах се и не можех да овладея дишането си.
Едва когато изрекох и последната дума, вдигнах поглед и осъзнах, че младият свещеник ме гледа дълбоко разстроен и ужасен.
Не знаех как да тълкувам изражението му. То можеше да се види у човек, стреснат от насекомо, или от приближаващ батальон кръвожадни убийци.
На какво ли се бях надявал, за Бога?
— Слушайте, отче — казах. — Трябва само да изпратите някого в онази планина и ще се уверите сам! — свих рамене, умолявайки го с разперени ръце. — Това е всичко! Изпратете някого, за да огледа. Нищо не е откраднато, отче, не са взели нищо, освен това, което аз взех! Отидете да проверите! Обзалагам се, че всичко е непокътнато, освен от гарвани и мишелови, ако изобщо са успели да се изкачат дотам.
Той не каза нищо. Кръвта пулсираше в младото му лице, устата му беше отворена, а очите му имаха зашеметен и нещастен вид.
О, това бе направо прекрасно. Едно нежно момче-свещеник, навярно наскоро завършило семинарията, свикнало да слуша как монахини разказват за зли помисли, а веднъж годишно сърдити мъже смотолевят нещо за плътски пороци, защото жените им са занемарили задълженията си. Изгубих търпение.
— Длъжен сте да спазвате поверителността на изповедта — казах аз, стараейки се да бъда търпелив с него и да не прекалявам с господарските си маниери, защото бях склонен да постъпвам така със свещениците, ако не внимавах. Те ме вбесяваха, когато бяха глупави. — Но ще ви дам разрешение, при строга поверителност, да изпратите свой пратеник в онази планина и да се уверите лично.
— Но, синко, нима не разбираш — каза той, а в тихия му глас се долавяше изненадваща решителност и категоричност. — Възможно е самите Медичи да са изпратили тази шайка убийци.
— Не, не, не, отче — настоявах аз, клатейки глава. — Видях как ръката й падна. Отрязах ръката на това същество, уверявам ви. И видях как тя я постави обратно. Това бяха демони. Чуйте ме. Те са вещици, идват от Ада и са твърде много, за да се боря срещу тях сам. Трябва ми помощ. Няма време за недоверие. Няма време за резерви на разума. Имам нужда от доминиканците!
Той поклати глава. Дори не се поколеба.
— Ти губиш разсъдъка си, синко — рече. — Сполетяло те е нещо ужасно, без съмнение, и ти вярваш във всичко това, но то не се е случило. Въобразяваш си разни неща. Слушай, тук има старици, които твърдят, че правят магии.
— Всичко това ми е известно — отвърнах. — Разпознавам обикновения алхимик или вещица, когато ги видя. Това не беше улична магия, отче, нито пък селски клетви. Казвам ви, тези демони убиха всички в замъка, в селата. Не разбирате ли?
Отново се впуснах в потресаващи подробности. Разказах как тя се бе появила на прозореца в стаята ми, но след това, някъде по средата, разбрах колко сериозно влошавам положението си, като продължавам да говоря за Урсула.
Та този човек мислеше, че съм се събудил посред еротичен сън, представяйки си някакъв зъл дух, който се съвкупява с мен. Цялото ми начинание се бе оказало безполезно.
Сърцето ме болеше. Бях плувнал в пот. Това беше губене на време.
— Тогава ми дайте опрощение — казах аз.
— Искам да те помоля за нещо — отвърна той.
Докосна ръката ми. Трепереше. Изглеждаше по-замаян и смутен отпреди и много разтревожен — за душевното ми състояние, както предположих.
— Какво има? — попитах студено. Исках да се махна оттам. Трябваше да намеря манастир! Или някой проклет алхимик. В този град имаше алхимици. Бих могъл да открия някой — някой, който е чел старите творби на Хермес Трисмегист или Лактанций, или свети Августин, някой, който разбира от демони.
— Чели ли сте свети Тома Аквински? — попитах, като избрах най-явния демонолог, за когото можах да се сетя. — Отче, той е казал всичко за демоните. Слушайте, мислите ли, че аз самият бих повярвал във всичко това миналата година по същото време? Мислех, че всички магии са свързани с прикритите мошеници. Това бяха демони! — Нищо не можеше да ме разубеди. Нахвърлих се срещу него. — Отче, в Summa Theologica, първата книга, свети Тома казва за падналите ангели, че някои от тях имат право да пребивават тук, на земята, така че всички тези паднали ангели не се намират просто извън великия божествен замисъл. Те са тук, разрешено им е да бъдат полезни, да изкушават хората и, отче, те носят огъня на Ада със себе си! Свети Тома го е казал. Те са тук. Те имат тела, непонятни за нас. Пише го в Summa. Там пише, че ангелите притежават тела, които ние не можем да разберем! Точно такова е тялото и на онази жена. — Мъчех се да си спомня реалния аргумент. Трескаво мислех на латински. — Ето как постъпва това същество! То притежава форма, ограничена форма, но непонятна за мен, и все пак тя беше там и аз съдя за това по действията й.
Той вдигна ръка, за да ме призове към търпение.
— Моля те, синко — каза. — Позволи ми да споделя твоята изповед с пастора — помоли ме той. — Разбираш, че ако го направя, той също ще бъде под възбраната за поверителността на изповедта, както и аз. Но нека го помоля да дойде и да поговори с теб. Разбираш, че не мога да го направя без твоето официално разрешение.
— Да, знам всичко това — отвърнах. — Каква ще бъде ползата? Нека видя този пастор.
Вече се държах твърде високомерно и безочливо. Бях изтощен. Прибягвах към стария номер на благородника, който се отнася към един провинциален свещеник като към слуга. Това беше Божи човек и аз трябваше да се овладея. Може би пасторът беше чел повече и разбираше повече. О, но кой би разбрал, без да е видял с очите си?
Отново ме споходи мимолетният, но ярък и изгарящ спомен за угриженото лице на баща ми в нощта преди да ни нападнат демоните. Болката бе неописуема.
— Съжалявам, отче — казах на свещеника. Трепнах, опитвайки се да обуздая този спомен, този ужасен порой от мъка и безнадеждност. Питах се защо изобщо живеем, какъв е смисълът!
А след това си припомних думите на моята изтънчена мъчителка, собственият й измъчен глас от последната нощ, който казваше, че и тя е била млада и пример за подражание като мен. Какво искаше да каже, когато говореше за себе си с толкова тъга?
Учението на Тома Аквински отново ме обсеби. Не трябваше ли демоните да останат докрай последователни в омразата си към нас? В гордостта, която ги бе принудила да прегрешат?
Змиеподобното, чувствено същество, което ме бе споходило, не беше такова. Но това бе лудост. Аз й съчувствах, а тя искаше точно това. Разполагах с толкова много часове на дневна светлина, за да планирам унищожението й и трябваше да се заема с това.
— Да, отче, моля ви, както желаете — казах. — Но първо ме благословете.
Това го изтръгна от неспокойните размисли. Погледна ме, сякаш го бях стреснал.
Побърза да ме благослови и да ми даде опрощение.
— Можете да постъпите с пастора, както желаете — казах. — Да, моля, попитайте го дали би желал да ме види. И вземете, за църквата. — Дадох му няколко дуката.
Той погледна парите, но не ги докосна. Гледаше златото, сякаш бе гореща жарава.
— Отче, вземете ги. Това е едно добро състояние. Вземете.
— Не, изчакай тук — или, ето какво ще направим, излез в градината.
Градината беше прекрасна, малка стара пещера, от която вдясно се виждаше как градът се е ширнал чак до замъка, а в далечината над стените се забелязваше планината. Тук имаше антична статуя на свети Доминик, чешма и пейка, а върху камъка бяха издълбани няколко старинни думи, разказващи за чудо.
Седнах на пейката. Погледнах чистото синьо небе и неопетнените бели облаци и се опитах да успокоя дишането си. Възможно ли бе да полудявам, запитах се аз. Беше абсурдно.
Пасторът ме сепна. Той изникна от ниската сводеста врата на енорията — възрастен мъж без почти никаква коса, с малък изпъкнал нос и големи свирепи очи. Младият свещеник подтичваше, за да го настигне.
— Махни се оттук — каза ми пасторът шепнешком. — Напусни нашия град. Изчезни от него и недей да разказваш историите си на никого тук, чу ли ме?
— Какво? — попитах. — Що за утеха е това?
Той кипна.
— Предупреждавам те.
— За какво ме предупреждавате? — настоях аз.
Не си дадох труда да стана от пейката. Той ме изгледа кръвнишки.
— Длъжен сте да запазите поверителността на изповедта. Какво ще направите, ако не си тръгна? — попитах.
— Не е нужно да правя нищо! — отвърна той. — Върви си и отнеси нещастието си със себе си.
Той млъкна, явно объркан, а може би смутен, сякаш бе казал нещо, за което съжаляваше. Изскърца със зъби, погледна встрани, а после отново към мен.
— Върви си, за твое добро е — прошепна отново. Погледна към другия свещеник. — Тръгвай — каза му — и ме остави да поговоря с него.
Младият свещеник бе много уплашен. Отиде си незабавно.
Погледнах пастора.
— Върви си — каза ми той със своя тих, зъл глас, а долната му устна се сви и изложи на показ зъбите му. — Напусни града ни. Напусни Санта Мадалена.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:29

Погледнах го със студено презрение.
— Знаеш за тях, нали? — попитах с тих глас.
— Ти си луд. Луд! — каза той. — Ако говориш за демони на местните хора, самият ти ще бъдеш изгорен на кладата като магьосник. Нима мислиш, че това няма да ти се случи?
В очите му се четеше омраза, безсрамна омраза.
— О, клетият прокълнат свещеник — казах аз, — ти си съюзник на Сатаната.
— Махай се! — изрева той.
Станах и погледнах изпъкналите му очи и присвитата му, напрегната уста.
— Да не си посмял да пристъпиш клетвата за поверителност на изповедта, отче — казах му. — Ако го направиш, ще те убия.
Той стоеше като истукан и ме гледаше.
Усмихнах се много хладно и понечих да мина покрай енорията, за да изляза навън.
Той хукна подире ми и шепнеше като кипнал чайник.
— Разбрал си всичко погрешно. Ти си луд, въобразяваш си разни неща. Опитвам се да те избавя от преследване и от това да те обявят за престъпник.
На вратата на църквата се извърнах и го изгледах свирепо в пълно мълчание.
— И ти си замесен — казах. — Прекалено жесток си. Не забравяй какво ти казах. Ако нарушиш клетвата за поверителност, ще те убия.
Сега той беше уплашен като младия свещеник.
Стоях и дълго се взирах в олтара, без да му обръщам внимание, напълно забравил за пастора, преструвайки се, че умът ми е зает с мисли, че кроя планове, а всъщност можех единствено да търпя. После се прекръстих и излязох от църквата.
Бях дълбоко отчаян.
Известно време се разхождах. Повтарям, че това бе най-прекрасният град, който бях виждал някога. Всички работеха с удоволствие, калдъръмените улици бяха най-старателно пометени, под всички прозорци имаше саксии с прелестни цветя, а красиво облечените хора тичаха по свои дела.
Това бе най-чистото място, което бях виждал през живота си, и най-изпълнено с удовлетворение. А хората до един горяха от нетърпение да ми продадат стоките си, но не прекаляваха със своята настоятелност. Но в известен смисъл градът бе ужасно скучен. Нямаше хора на моята възраст, поне аз не видях такива. Всъщност нямаше и кой знае колко деца.
Какво да правя? Къде да отида? Какво търсех?
Не знаех точния отговор на собствените си въпроси, но несъмнено бях нащрек дори за най-малкото доказателство, че този град е приютил демоните, че не Урсула ме бе открила тук, а аз я бях намерил.
Самата мисъл за нея предизвика у мен хладна, примамлива и изумителна страст. Видях гърдите й, усетих вкуса й и сред замъглена светлина зърнах осеяната с цветя поляна. Не!
Мисли! Състави някакъв план! Що се отнася до този град каквото и да знаеше свещеникът, местните хора бяха твърде благоприлични, за да са приютили демони.

> ГЛАВА 5
> ЦЕНАТА НА МИРА И ЦЕНАТА НА ОТМЪЩЕНИЕТО

Когато горещината на деня започна да става наистина нетърпима, отидох в беседката на хана, за да получа обилния обяд и седнах сам под великолепните глицинии, които цъфтяха над дървената решетка. Мястото се намираше в същата част, както и доминиканската църква и оттук също се разкриваше прекрасен изглед към града отляво и нататък към планината.
Затворих очи и като опрях лакти върху масата, събрах ръцете си за молитва.
— Господи, кажи ми какво да правя. Покажи ми какво трябва да направя. — А после притихнах вътрешно, чаках и размишлявах. Какъв избор имах?
Да отида с тази история във Флоренция? Кой щеше да повярва в нея? Да отида направо при Козимо и да му разкажа всичко? Въпреки цялото си възхищение и доверие към Медичите, трябваше да си дам сметка за едно. Нямаше друг жив член на семейството ми, освен мен. Единствено аз можех да предявя претенции към богатствата ни в банката на Медичите. Смятах, че Козимо няма да отхвърли подписа ми или самия мен. Щеше да ми даде онова, което ми се полага, независимо дали имах семейство или не, но история за демони? Накрая щяха да ме затворят някъде!
А тези приказки за кладата, за това, че щяха да ме изгорят заради магьосничество — това бе напълно възможно. Малко вероятно, но възможно. Би могло да се случи съвсем ненадейно и спонтанно в град като този, да се събере тълпа, да бъда осъден от местен свещеник, докато хората крещят и се стичат да видят какво става. От време на време се случваха такива неща.
Междувременно сервираха обяда ми, вкусна храна с много пресни плодове и добре приготвено овнешко със сос, и когато започнах да топя хляба си и да се храня, дойдоха двама мъже, които помолиха да седнат при мен и да ме почерпят с чаша вино.
Разбрах, че единият е францисканец, много мил свещеник, очевидно по-беден от доминиканците, което беше логично, предполагам. Другият беше стар мъж с малки блещукащи очички и дълги и гъсти побелели вежди, щръкнали нагоре сякаш бяха залепни с лепило, а пък той се бе маскирал като весел елф, за да развлича децата.
— Видяхме те да влизаш при доминиканците — каза францисканецът тихо и вежливо, като ми се усмихваше. — Не изглеждаше много щастлив на излизане. — Той ми намигна. — Защо не опиташ при нас? — После се разсмя. Това бе просто една добронамерена шега относно съперничеството между двата ордена и аз го знаех.
— Ти си красив млад мъж; от Флоренция ли си? — попита той.
— Да, отче, пътувам — отвърнах, — макар да не зная точно накъде. Спрях тук за малко, струва ми се. — Говорех с пълна уста, но бях прекалено гладен, за да престана да ям. — Седнете, моля. — Понечих да се изправя, но те седнаха.
Купих още една кана с червено вино за нашата маса.
— Е, едва ли би могъл да откриеш по-добро място — каза дребният старец, който изглеждаше наблюдателен, — затова съм толкова щастлив, че Бог прати собствения ми син отново тук, да служи в нашата църква и да изживее живота си със семейството си.
— О, значи вие сте баща и син — казах.
— Да, и никога не съм мислил, че ще живея толкова дълго — отвърна бащата — и ще видя този град така благоденстващ, както сега. Това е невероятно.
— Така е, това е Божията благословия — каза свещеникът невинно и искрено. — Истинско чудо.
— О, нима, посветете ме в това, как така? — попитах. Побутнах към тях чинията с плодове. Но те казаха, че са яли.
— Ами, по мое време — каза бащата, — да знаеш, върху ни се струпаха повече злини, отколкото можехме да понесем, или поне така ми се стори. А сега? На това място цари пълно блаженство. Никога не се случва нещо лошо.
— Вярно е — каза свещеникът. — Още помня прокажените от онова време, които живееха извън градските стени. Сега всички изчезнаха. А и тогава винаги имаше по няколко много лоши младежи, които създаваха неприятности, нали се сещаш, наистина зли момчета. Срещаха се във всеки град. А сега? Няма да откриеш дори един лош човек в цяла Санта Мадалена или в което и да е от околните села. Сякаш хората са се завърнали при Бога от цялото си сърце.
— Да — каза старецът с вид на елф, клатейки глава, — а Бог прояви милостта си и по много други начини.
Отново усетих тръпки по гърба си, както с Урсула, но тези не бяха от удоволствие.
— Как по-точно? — попитах.
— Ами, огледай се наоколо — отвърна старецът. — Да си виждал сакати хора по нашите улици? Или слабоумни? Когато бях малък, ами, когато ти, синко, беше малък — каза той на свещеника, — винаги имаше няколко злочести души, обезобразени по рождение, или пък с болни мозъци, и човек трябваше да се пази от тях. Помня времето, когато при портите винаги стояха просяци. Сега от години няма такива.
— Удивително — казах.
— Да, така е — отвърна умислено свещеникът. — Всички в града са в добро здраве. Ето защо монахините си заминаха толкова отдавна. Видяхте ли старата затворена болница? И женският манастир извън града, който отдавна е празен. Мисля, че сега вътре има овце. Фермерите използват старите му помещения.
— Никой ли не се разболява? — попитах.
— Е, случва се — отвърна свещеникът и бавно отпи от виното си, сякаш не прекаляваше в това отношение, — но без да се мъчат. Не е като едно време. Сега, ако на човек му е писано да си иде, той си отива бързо.
— Да, така е, слава на Бога — каза по-възрастният.
— А и жените — продължи свещеникът — имат късмет с раждането. Не са обременени с толкова много деца. О, много от тях Бог призовава при себе си през първите няколко седмици — нали знаете, проклятието на майката, — но като цяло нашите семейства са блажено малки. — Той погледна баща си. — Клетата ми майчица — каза той, — имаше общо двайсет деца. Е, това не се случва сега, нали?
Дребният старец изпъчи гърди и гордо се усмихна.
— Да, отгледах сам двайсет деца. Мнозина поеха по пътя си и дори не знам какво е станало с тях, но както и да е. Не, сега семействата тук са малки.
Свещеникът изглеждаше леко разтревожен.
— Моите братя, може би някой ден Бог ще ми даде да узная какво е станало с тях.
— О, забрави за тях — каза старецът.
— Те с висок дух ли бяха, ако смея да попитам? — промърморих под нос, взирайки се в тях двамата, като се стараех да прозвучи съвсем естествено.
— Лоши — смотолеви свещеникът, клатейки глава. — Но в това се състои нашето щастие, разбирате ли, лошите хора ни напускат.
— Така ли? — попитах. Дребният старец почеса розовото си теме. Бялата му коса беше рядка и дълга и стърчеше във всички посоки, както косъмчетата на веждите му.
— Знаеш ли, опитвам се да си спомня — поде той, — какво се случи с онези клети сакати момчета, помниш ли ги, онези, които се бяха родили с толкова ужасни крака, бяха братя.
— О, Томазо и Феликс — каза свещеникът.
— Да.
— Заведоха ги в Болоня на лечение. Както и момчето на Бетина, което се беше родило без ръце, нали помниш горкото дете.
— Да, да, разбира се. Имаме няколко лекари.
— Така ли? — казах. — Чудя се какво ли работят — промърморих. — Ами градският съвет, гонфалониерът? — попитах. „Гонфалониер“ наричаха губернатора на Флоренция, човекът, който поне на думи ръководеше всичко.
— Ние си имаме борселино — каза свещеникът — и от време на време избираме нови шест или осем души за него, но тук не се случва почти нищо. Няма скандали. Търговците отговарят за данъците. Всичко тече гладко. Дребният мъж с вид на елф избухна в смях.
— О, та при нас няма данъци — заяви той.
Синът му, свещеникът, погледна стареца така, сякаш това бе нещо, което не биваше да се казва, но после самият той изглеждаше искрено озадачен.
— Е, не е така, папа — каза той, — просто данъците са малки. — Стори ми се смутен.
— Ами тогава наистина сте благословени — казах аз любезно, като привидно се стараех да не приемам сериозно това напълно неправдоподобно представяне на нещата.
— А онзи ужасен Овизо, помниш ли го? — внезапно каза свещеникът на баща си, а после се обърна към мен. — Това се казва болен човек. Едва не уби сина си. Беше обезумял, ревеше като бик. Тогава пристигна един пътуващ лекар и каза, че ще го лекуват в Падуа. Или беше Асизи?
— Радвам се, че повече не се върна — каза старецът. — Той подлудяваше града.
Огледах внимателно и двамата. Дали бяха сериозни? Дали ми разказваха измислени приказки? Не видях и следа от лукавост у когото и да било от тях, но някаква меланхолия обземаше свещеника.
— Бог наистина се проявява по най-неведоми начини — каза той. — О, знам, че поговорката не е съвсем същата.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:30

— Не изкушавай Всевишния! — каза баща му, като изпи чашата си до дъно. Бързо налях вино и на двамата.
— Онзи малък глухоням — каза един глас. Вдигнах поглед. Беше съдържателят на хана, сложил ръце на кръста си, с издута престилка над големия си търбух, и с табла в ръка. — Монахините го взеха със себе си, нали?
— Върнаха се заради него, струва ми се — каза свещеникът. Вече бе много угрижен. Разтревожен, бих казал.
Ханджията взе празната ми чиния.
— Най-страшна беше чумата — прошепна в ухото ми. — О, вече си отиде, повярвай ми, иначе не бих дръзнал да изрека тази дума. Няма дума, която да опразни един град по-бързо.
— Така е, всички онези семейства си заминаха просто така — каза старецът, — благодарение на нашите доктори и пътуващите монаси. Заведоха всички в болница във Флоренция.
— Жертви на чумата? Заведени във Флоренция? — попитах аз с видимо недоверие. — Питам се кой е вардил градските порти и през кой вход са ги приели.
Францисканецът ме изгледа втренчено, сякаш нещо го бе обезпокоило силно и дълбоко. Ханджията стисна рамото на свещеника.
— Сега се радвам на благополучие — каза той. — Липсват ми шествията до манастира — разбира се, и него го няма, — но никога не сме били по-добре.
Съзнателно отместих поглед от ханджията към свещеника и установих, че той не сваля очи от мен. Устата му леко потрепваше в единия ъгъл. Беше небрежно обръснат и с широка челюст, а силно набръчканото му лице изведнъж стана тъжно.
Старецът добави, че неотдавна в провинцията цяло семейство било повалено от чумата, но ги завели в Лука.
— Благодарение на щедростта на кой беше, синко, не мога…
— О, какво значение има? — каза ханджията. — Синьор — обърна се той към мен, — още малко вино?
— За моите гости — посочих ги аз. — Аз трябва да тръгвам. Не ме свърта на едно място — рекох. — Трябва да проверя какви книги продават.
— Това е прекрасно място, в което да се установите — каза свещеникът, внезапно убеден. Гласът му бе тих, докато продължаваше да ме гледа със сключени вежди. — Наистина прекрасно място, а и още един учен ще ни бъде от полза.
— Е, аз самият съм доста млад — казах. Понечих да стана, като прехвърлих единия си крак през пейката. — Тук няма ли други мъже на моята възраст?
— Ами, нали разбираш, те се разотиват — каза елфът. — Има няколко, но помагат на бащите си в търговията. Не, тук не се навъртат нехранимайковци. Не, млади човече, няма такива!
Свещеникът ме оглеждаше, сякаш не чуваше гласа на баща си.
— Така е, а ти си образован млад човек — каза той, но бе видимо разтревожен. — Виждам го и го долавям в гласа ти, а си и много сериозен и умен. — Той млъкна. — Е, предполагам, че много скоро ще си тръгнеш, нали?
— Мислите ли, че трябва? — попитах. — Или да остана, кое от двете? — Постарах се да бъда любезен, а не груб.
Той се усмихна кисело.
— Не зная — рече. После отново придоби мрачен и почти трагичен вид. — Бог да е с теб — прошепна.
Приведох се към него. Ханджията, който забеляза тази потайност, се извърна и си намери работа другаде. Старецът с вид на елф говореше на чашата си.
— Какво има, отче? — попитах шепнешком. — Да не би градът да е прекалено богат, това ли е?
— Върви си по пътя, синко — каза той едва ли не с копнеж. — Ще ми се и аз да можех да го направя. Но ме възпира обетът за послушание и това, че тук е домът ми, както и моят баща, а всички останали се затриха по широкия свят. — Изведнъж стана груб. — Или поне така изглежда — рече. И добави: — На твое място не бих останал тук.
Кимнах с глава.
— Изглеждаш странно, синко — каза ми той, все така шепнейки. Главите ни бяха една до друга. — Твърде много биеш на очи. Красив си и си облечен в кадифе, а и възрастта ти, не си съвсем дете, нали разбираш.
— Да, разбирам, в града няма почти никакви младежи, не и такива, които да подлагат нещата на съмнение. Има единствено стари и самодоволни хора, които приемат всичко и не виждат цялостната картина заради една малка маймунка, нарисувана в ъгъла.
Той не отвърна на този свръх разпален реторичен изблик и аз съжалих, че си го бях позволил. Навярно през този кратък промеждутък гневът и болката ми бяха излезли наяве. Колко отблъскващо! Ядосах се на себе си. Той хапеше устни, разтревожен за мен или за себе си, а може би и за двама ни.
— Защо дойде тук? — попита откровено, почти покровителствено. — Как точно дойде? Казаха, че си пристигнал през нощта. Не си тръгвай по тъмно. — Гласът му се бе снижил дотолкова, че едва го чувах.
— Не бива да се тревожиш за мен, отче — казах. — Моли се за мен. Това е.
Видях как го обзе страх — така осезаем, както този, който забелязах у младия свещеник, но страхът му бе дори още по-невинен, въпреки възрастта му, бръчките по лицето му и мокрите му от виното устни. Изглеждаше изтощен от онова, което не успяваше да разбере.
Станах от пейката, за да поема нататък, когато той сграбчи ръката ми. Наведох ухото си до устата му.
— Моето момче — каза той, — има нещо.
— Зная, отче — рекох. Погалих ръката му.
— Не, не знаеш. Чуй ме. Когато си тръгнеш, поеми по главния път на юг, макар и да не е в твоята посока. Не тръгвай на север, недей да вървиш по тесния път на север.
— Защо не? — настоях да разбера аз.
Смълчан и изпълнен със съмнения, дълбоко развълнуван, той пусна ръката ми.
— Защо не? — прошепнах в ухото му. Той вече не ме гледаше в очите.
— Бандити — каза. — Бандити, които са завзели пътя, ще те накарат да си платиш, за да продължиш нататък. Тръгни на юг. — Той рязко се извърна от мен и заговори на баща си с лек укор, сякаш аз вече си бях отишъл.
Тръгнах си. Бях слисан, щом стъпих на празната улица.
Бандити? Сега много от магазините бяха затворени, несъмнено това бе обичайно след обилното хранене, но други работеха.
Мечът ми тежеше цял тон върху бедрото ми, бях пламнал от виното и се чувствах замаян от всичко онова, което ми споделиха тези хора.
И така, мислех си аз, а лицето ми гореше, намираме се в град без млади хора, без инвалиди, слабоумни, болни или нежелани деца! А по пътя на север има опасни бандити.
Спусках се надолу, вървейки все по-бързо, и излязох през широко отворените порти сред откритата местност. Бризът бе прекрасен и в същото време приветлив.
Навсякъде около мен се простираха великолепни и добре поддържани ниви, лозя, овощни градини и ферми — тучни и плодородни земи, които не бях видял, когато пристигнах по тъмно. Що се отнася до северния път, не можах да го видя заради невероятно големия град, чиито най-високи укрепления сочеха в тази посока.
На един от хребетите по-долу видях нещо, което трябва да бе порутеният женски манастир, а още по-надолу в планината и далече на запад вероятно бе манастирът.
За един час посетих две ферми, като изпих по чаша студена вода с двамата фермери.
Слушах все същите приказки за местния рай, без злодеи и ужаса от екзекуции, просто най-спокойното място на света, в което се раждаха само нормални деца.
От години никакви разбойници не дръзвали да скитат из гората. Разбира се, човек никога не знаел кой би могъл да премине по тези места, но градът бил добре укрепен и поддържал мира.
— О, дори и на северния път ли? — попитах.
Никой от фермерите не бе чувал за някакъв северен път.
Когато питах какво се случва с болните, куците и сакатите, отговорът бе винаги един и същ. Някакъв лекар или свещеник, или пък монашески орден ги завеждал в университет или в друг град. Фермерите съвсем откровено не помнеха. Върнах се в града много преди мръкване. Помотах се наоколо, като влизах и излизах от магазините почти в систематична последователност и оглеждах всички възможно най-обстойно, без да привличам ненужно внимание.
Естествено, не можех да се надявам, че ще обходя и една улица, но бях твърдо решен да открия, каквото успея.
В книжарниците разгледах старите Ars grammatica и Ars minor, както и огромните прекрасни Библии, които продаваха, но това стана възможно едва след като помолих да ги извадят от шкафовете.
— Как да се отправя на север оттук? — попитах отегчения мъж, който се подпря на лакът и ме погледна сънено.
— На север ли? Никой не пътува на север — отвърна той и се прозя в лицето ми. Носеше великолепни дрехи без следа от кърпене и хубави нови обувки от добре обработена кожа. — Слушай, имам много по-хубави книги от тази — каза той.
Престорих се, че се интересувам, а след това учтиво обясних, че в общи линии притежавам всички тях и не са ми нужни, но благодаря.
Отидох в една кръчма, където мъжете играеха на зарове и крещяха с все сила, сякаш нямаше какво друго да правят. После минах покрай квартала на пекарите, където хлябът ухаеше невероятно вкусно, дори и за мен.
Никога през живота си не се бях чувствал толкова невъобразимо самотен, докато вървях сред тези хора и слушах техните прекрасни разкази, като за пореден път чувах все същите истории за сигурност и блаженство.
Кръвта ми се смразяваше при мисълта за настъпването на нощта. А и каква беше тази мистерия около пътя на север? Никой, съвсем никой освен свещеника дори не повдигна вежда при споменаването на тази посока.
Около час преди да се стъмни се озовах в един магазин, където собственичката, която търгуваше с коприна и дантела от Венеция и Флоренция, не прояви особено търпение към моето безцелно присъствие, както бяха постъпили останалите, въпреки че очевидно разполагах с пари.
— Защо задаваш толкова много въпроси? — попита ме тя. Изглеждаше уморена и изтощена. — Нима мислиш, че е лесно да се грижиш за болно дете? Погледни тук.
Погледнах я така, сякаш си бе изгубила ума. Но след това ми стана съвсем ясно. Разбрах точно за какво говори. Пъхнах главата си през една покрита със завеса врата и видях едно дете, болно и трескаво, което спеше на мръсно, тясно легло.
— Мислиш ли, че е лесно? Не може да оздравее от години — каза жената.
— Съжалявам — рекох. — Но какво трябва да се направи? Жената разкъса ръкоделието си и остави иглата. Изглежда бе изгубила всякакво търпение. — Какво трябва да се направи? Искаш да ми кажеш, че не знаеш! — прошепна тя. — Ти, които си толкова умен! — Впи зъби в устата си. — Но мъжът ми все казва не, още не, и продължаваме така.
Тя отново се хвана на работа, като си мърмореше нещо, а аз — ужасен и полагащ усилия да запазя безизразното си изражение, продължих пътя си. Влязох в още два магазина. Не се случи нищо особено. Но в третия попаднах на един много изкуфял старец и двете му дъщери, които се опитваха да му попречат да разкъса дрехите си.
— Хайде, нека ви помогна — казах веднага. Настанихме го в стола, прекарахме ризата през главата му и накрая той престана да издава несвързани звуци. Беше много съсухрен и лигите му течаха.
— О, слава Богу, че това няма да продължи дълго — каза една от дъщерите, като обърса чело. — Какво щастие.
— Защо няма да продължи дълго? — попитах.
Тя ме стрелна с очи, после извърна поглед, а след това отново ме погледна.
— О, вие не сте оттук, синьор, простете, толкова сте млад. Щом ви погледнах, видях просто едно момче. Искам да кажа, че Бог ще бъде милостив. Той е много стар.
— Хм, разбирам — рекох. Тя ме погледна със студените си лукави очи, които сякаш бяха от метал. Поклоних се и излязох. Старецът отново бе започнал да съблича ризата си и другата сестра, която през цялото време бе мълчала, го зашлеви. Потрепнах и продължих да вървя. В този момент реших да видя колкото мога повече. След като минах покрай няколко много спокойни шивашки ателиета, накрая се озовах в квартала на търговците на порцелан, където двама мъже спореха за едно луксозно бебешко корито.
И така, бебешките корита, които някога се използваха практично, за да поемат новороденото, когато излезе от майчината утроба, по мое време се бяха превърнали в скъпи дарове, подарявани след раждането на детето. Те представляваха големи съдове, изрисувани с прекрасни местни мотиви, а в този магазин разполагаха с внушителен асортимент от тази стока. Чух спора преди да ме видят.
Един мъж каза да купят проклетото корито, а друг му отвърна, че бебето няма да оживее и подаръкът е прибързан, след което трети мъж каза, че жената така или иначе ще се зарадва на красивото и великолепно изрисувано корито.
Те млъкнаха, когато влязох в магазина, за да разгледам всички вносни стоки, но щом извърнах гръб, един от тях промърмори под нос:
— Ако тя има мозък в главата си, ще го направи. Бях поразен от тези думи, толкова поразен, че веднага се обърнах и грабнах една красива чиния от рафта, преструвайки се, че съм много впечатлен от нея.
— Колко е красива — казах, сякаш не ги бях чул. Търговецът стана и започна да хвали изложената стока. Останалите изчезнаха в падащата нощ навън. Погледнах мъжа.
— Детето болно ли е? — попитах с възможно най-детския глас, който успях да докарам.
— О, не, не мисля, но нали знаете как е — отвърна мъжът. — Мъничко е. — Хилаво — обадих се аз.
Той отвърна много неумело:
— Да, хилаво. — Усмивката му беше изкуствена, но той мислеше, че се справя много успешно.
След това двамата се засуетихме около стоките. Сдобих се с малка порцеланова чашка, много красиво изрисувана, за която той твърдеше, че я е купил от някакъв венецианец.
Знаех дяволски добре, че трябва да си тръгна, без да обеля и дума, но не можах да се сдържа да не го попитам, докато плащах:
— Мислите ли, че клетото, мъничко хилаво дете ще оцелее?
Той се засмя доста гърлено и дрезгаво, докато вземаше парите ми.
— Не — каза, а след това ме погледна така, сякаш се е изтръгнал от мислите си. — Не се тревожете за това, синьор — продължи той с лека усмивка. — Тук ли смятате да живеете?
— Не, сър, само минавам, отивам на север — отвърнах.
— На север? — попита той леко стреснат, но с язвителен тон. Затвори касата и врътна ключа. След това, клатейки глава, докато прибираше касата в шкафа и затваряше вратите, той каза: — На север, а? Е, желая ти късмет, момчето ми. — Той се изсмя мрачно. — Пътят е много стар. Най-добре да яздиш с всички сили от изгрев слънце.
— Благодаря, сър — рекох аз.
Нощта се спускаше.
Забързах по една тясна уличка и застанах там, подпрян на стената и стаил дъх, сякаш някой ме гонеше. Изпуснах малката чаша и тя шумно се разби на парчета, а звукът отекна във високите постройки. Почти бях изгубил разсъдъка си.
Но внезапно, осъзнал напълно положението си и убеден в истинността на ужасите, които бях разкрил, аз взех твърдо решение.
В хана не се намирах в безопасност, така че какво значение имаше? Щях да постъпя, както намеря за добре и да се погрижа за себе си. Ето какво направих.
Без да се връщам в хана и дори без да напускам официално стаята си там, поех нагоре по хълма, когато сенките се сгъстиха достатъчно, за да ме прикрият, и се заизкачвах по тясната улица към стария порутен замък.
Вече цял ден бях наблюдавал този внушителен комплекс от рушащи се камъни и видях, че наистина е напълно порутен и съвсем празен, като се изключеха прелитащите птици и, както вече казах, долните етажи, където най-вероятно се помещаваха кантори.
Но в замъка бяха останали две високи кули, едната, от които гледаше към града, а другата — доста западнала и отдалечена, разположена на ръба на една стръмна скала, както бях видял от нивите долу. Аз се отправих към кулата с изглед към града.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:31

Разбира се, канторите на градската управа вече бяха затворени, а стражите скоро щяха да излязат и се чуваше единствено шумът от две кръчми, които очевидно продължаваха да работят, независимо от закона.
Площадът пред замъка беше пуст и тъй като трите градски улици правеха много завои по пътя си надолу, сега не виждах почти нищо освен няколко мъждукащи факли.
Небето обаче бе приказно ярко и съвсем ясно, като изключим само най-кръглите и нежно оформени облаци, които се виждаха много добре на фона на наситено синята нощ, а звездите изглеждаха невероятно много.
Открих стари вити стълби, твърде тесни за човешко същество. Те криволичеха около използвания участък от старата цитадела и водеха към първата каменна площадка пред един от входовете на кулата.
Естествено, тази архитектура не бе никак непозната за мен. Камъните бяха с по-груба структура от тези на стария ми дом и някак по-тъмни, но кулата бе широка, квадратна и много устойчива.
Знаех, че мястото е достатъчно древно, за да открия каменни стълби, които водят доста нависоко, и ги намерих. Не след дълго приключих своето пътуване в една висока стая, от която виждах целия град като на длан.
Имаше и по-високи стаи, но през миналите столетия до тях се беше достигало с дървени стълби, които могли да се прибират, за да бъде разгромен врага и изолиран по-долу, така че не можех да стигна дотам. Чувах птиците горе, обезпокоени от моето присъствие. Чувах и вятъра, който подухваше слабо. Но и тази височина ме устройваше. От четирите тесни прозореца с изглед във всички посоки, можех да виждам цялата околност.
А преди всичко, и това бе най-важно за мен, можех да виждам самия град непосредствено под себе си, с формата на огромно око — овално и със заострени краища — с горящи тук-там факли и на места с по някой слабо осветен прозорец. Виждах и един фенер, който се движеше бавно, докато някакъв човек крачеше отмерено по една от главните улици.
Веднага след като видях движещия се фенер, той угасна. Стори ми се, че улиците са напълно безлюдни. След това и прозорците потъмняха и съвсем скоро не можех да видя и четири факли в целия град.
Тази тъмнина ми подейства успокояващо. Откритата местност се обагри в наситено тъмносиньо под перленото небе и аз виждах как горите нахлуват в изораната земя, а на места се прокрадват по-високо, докато хълмовете се стелеха един над друг или стремглаво се спускаха към долини, потънали в непрогледен мрак. Долавях всеобхватната пустота на кулата.
Вече нищо не помръдваше, дори и птиците. Бях съвсем сам. Можех да чуя и най-слабия шум от стъпки по стълбите долу. Никой не знаеше, че съм тук. Всички спяха. Тук се намирах в безопасност. И можех да бдя.
Бях твърде нещастен, за да се уплаша, и честно казано, бях готов да се изправя срещу Урсула на това място, като всъщност го предпочитах пред ограниченото пространство на хана. Така че не се боях от нищо, докато изричах молитвите си и както винаги поставих ръка върху меча си. Какво очаквах да видя в този спящ град? Онова, което се случваше в него.
И така, какво си мислех, че е то? Не можех да кажа. Но докато обикалях из стаята, докато отново и отново поглеждах към малкото пръснати светлини долу и огромните, полегати крепостни валове под яркото лятно небе, мястото ми се стори отблъскващо, пълно с измама, пълно с магьосничество и пожертвования за Сатаната.
— Мислите, че не зная къде отвеждате нежеланите си бебета? — промърморих гневно. — Мислите, че хората, повалени от чума са приемани веднага през отворените порти на съседните градове? Сепнах се от екота на собствения си глас в студените стени.
— Но какво правиш с тях, Урсула? Какво щеше да направиш с моите брат и сестра?
Моите размишления вероятно бяха безумие или биха изглеждали така на някои хора. Но аз бях научил едно. Отмъщението отклонява мислите от болката. Отмъщението е примамка, могъща непонятна примамка, макар и безнадеждна.
С един удар на меча си мога да отсека главата й, мислех си аз, и да я изхвърля през прозореца, и тогава какво щеше да бъде тя освен един демон, лишен от всякаква земна сила?
От време на време измъквах наполовина меча си, после отново го прибирах. Извадих най-дългия си кинжал и потупах дланта на лявата си ръка с острието му. Не спирах да вървя.
Внезапно, по средата на една от отегчителните си обиколки, случайно съзрях на голямо разстояние оттук, върху една отдалечена планина неизвестно в каква посока — но не тази, от която бях дошъл — огромен поток светлина, който потрепваше иззад плетеницата от дървета в мрака. В началото си помислих, че е пожар — светлината бе толкова силна, но щом присвих очи и съсредоточих мислите си, разбрах, че това е невъзможно.
Малкото облаци на небето не бяха обагрени от бурни пламъци, а светлината, макар и необятна, бе сдържана като че идваше от огромно паство, хванало в ръце невероятно много свещи. Колко постоянна, но и пулсираща бе тази необуздано лумнала светлина! Усетих хладна тръпка в костите си, докато я гледах. Това беше жилище! Наведох се над перваза на прозореца. Виждах заплетените му и разляти контури! Отличаваше се от цялата околност, този пищно осветен замък, съвсем уединен и ясно забележим цял един квартал в този град — гледката на това сгушено сред гори жилище, където очевидно някакъв празник налагаше всички факли и свещи да бъдат запалени, а по всички прозорци, стени и корнизи да бъдат окачени фенери.
Север, да, север, защото градът се простираше непосредствено зад гърба ми, а този замък бе разположен на север и точно за тази посока ме предупредиха. А и кой в този град би могъл да не знае за това място, макар да не бяха обелили нито дума за него, ако изключим приглушения шепот на ужасения францисканец на моята маса в хана.
Но какво гледах аз? Какво всъщност виждах? Имаше гъста гора, да; той бе разположен много нависоко, но бе плътно заобиколен от скриващата го гора, из която светлината му продължаваше да пулсира като огромна заплаха. Но какво бе онова, което излизаше от него, какво бе онова необуздано, едва видимо движение в мрака над склоновете, които се спускаха от тази мистериозна издатина?
Дали някакви същества се движеха в мрака? Дали идваха от онзи много отдалечен замък направо в това селище? Безформени черни същества, подобни на огромни пихтиести птици, които следваха очертанията на терена, но оставаха незасегнати от гравитацията му. Нима идваха при мен? Нима бях омагьосан? Не, аз виждах всичко това. Или не? Те бяха десетки! Прииждаха все по-близо.
Това бяха дребни фигурки, съвсем не големи, а внушителните им размери бяха заблуда, дължаща се на това, че тези същества се движеха на ята. А сега, щом наближиха града, ятата се разпаднаха и аз видях как се пръснаха към стените от двете ми страни, подобно на множество гигантски пеперуди. Извърнах се и изтичах до прозореца.
Бяха се спуснали като рояк пчели над града! Виждах как се накланят и изчезват в мрака. На площада под мен се появиха два черни силуета, мъже с развяващи се пелерини, които побягнаха или по-скоро подскочиха към обятията на улиците, а от устните им се лееше силен и дързък смях. Чух плач в нощта, чух ридания. Долових слаб вопъл и приглушен стон. В града не се виждаха никакви светлини.
След това тези зловещи същества се появиха отново от мрака, върху зидовете, като тичаха по ръба, а после изчезнаха с подскоци.
— Господи, виждам ви! Проклети да сте! — прошепнах. Внезапно в ушите ми се появи силен шум, почувствах осезателен допир на мека тъкан до тялото си, а след това пред очите ми изникна мъжка фигура.
— Виждаш ли ни, момчето ми? — Гласът беше на млад мъж, енергичен и изпълнен с веселие. — Мое така любопитно малко момче?
Той се намираше твърде близо, за да извадя меча си. Не виждах нищо друго, освен надвисналите му дрехи. С помощта на лакътя си и рамото, и като вложих цялата си сила, се прицелих в слабините му. Смехът му изпълни кулата.
— О, та това не ми причинява болка, детето ми, а щом си толкова любопитен, добре тогава, ще те вземем с нас, за да видиш онова, за което копнееш.
Той ме обгърна със задушаваща пелена от плат. И изведнъж усетих как се повдигам от пода, затворен в чувал, и разбрах, че сме напуснали кулата!
Висях с главата надолу и ми се гадеше. Той летеше, понесъл ме върху гърба си, а смехът му сега бе почти заглушен от вятъра и аз не можех да освободя ръцете си. Напипвах меча си, но не можех да достигна дръжката му.
Отчаяно започнах да търся кинжала си, не онзи, който сигурно бях изпуснал, когато той ме сграбчи, а другия, който бях сложил в ботуша си. И след като го хванах, се извъртях с лице към коравия гръб, върху който пътувах, като подскачах и ръмжах, и забих острието в плата няколко пъти.
Той нададе необуздан писък. Намушках го още веднъж. Цялото ми тяло в чувала се бе издигнало във въздуха, далече от него.
— Ах, ти, малко чудовище — извика той. — Проклето безочливо хлапе.
Спуснахме се рязко, а после усетих, че се удрям в земята, камениста и покрита с трева земя, търкулнах се и разпорих с ножа си покрилия ме чувал.
— Малък кучи син — изруга той.
— Кървиш ли, отвратителен демон? — извиках аз. — Кървиш ли? — разкъсвах чувала, потънал в него, претърколих се няколко пъти, а после напипах мократа трева с голата си ръка. Видях звездите. След това платът се разкъса от моите размахващи се ръце и крака. Легнах в краката му, но само за миг.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:32

ГЛАВА 6
> ДВОРЪТ НА РУБИНЕНИЯ ГРААЛ

Нищо не бе в състояние да изтръгне кинжала от ръката ми. Забивах го дълбоко в краката му, като предизвиках още бурни писъци от негова страна. Той ме повдигна, буквално ме подхвърли високо във въздуха и аз паднах зашеметен на покритата с роса земя.
Така успях да го зърна за първи път бегло, но настоятелно. Той бе озарен от мощен поток червена светлина — една фигура с качулка и загърната в мантия, облечена в рицарски одежди, с дълга старомодна туника и лъскава ризница. Рязко изви тялото си, а златистата му коса се спусна върху лицето, очевидно от болката, причинена от раните по гърба му, и не след дълго тежко стъпи върху ранения си крак.
Аз се претърколих два пъти, здраво стиснал кинжала, като отпуснах достатъчно меча си, за да мога да го измъкна от ножницата. Изправих се на крака преди той да успее да помръдне и размахах меча с една ръка, непохватно, но с все сила и чух как се заби от едната му страна, издавайки противния звук на разплискана течност. Кръвта, която рукна сред ярката светлина, бе ужасяваща и чудовищна. Той нададе най-мощния си вик. След това падна на колене.
— Помогнете ми, идиоти такива, той е дявол! — изпищя той. Качулката му се смъкна.
Огледах огромните укрепления, които се извисяваха от дясната ми страна, високите назъбени кули с развяващи се знамена под неустойчивия блясък на хиляди светлини, точно както ги бях видял отдалече от града. Това бе приказен замък със заострени покриви, безмилостно изпочупени сводести прозорци и високи парапети, изпълнени с тъмни фигури, които се движеха като сенки, докато наблюдаваха нашата борба.
По мократа трева забързано се носеше фигурата на Урсула, облечена в червена рокля и без мантия, а косата й бе сплетена в дълги плитки с червени панделки. Тя се втурна към мен.
— Не го наранявай, това е заповед — изпищя тя. — Не го докосвай.
Тя бе следвана от група мъже, до един облечени в същите старомодни рицарски туники, които стигаха до коленете им, и с тъмни, заострени стоманени шлемове. Всички те носеха бради, а кожата им беше мъртвешки бледа.
Моят съперник залитна напред по тревата, а от него бликаше кръв сякаш бе някакъв ужасен фонтан.
— Погледни какво ми стори, погледни! — извика той.
Пъхнах кинжала си в пояса, сграбчих меча с две ръце и замахнах към гърлото му, като в същото време нададох оглушителен рев, и видях как главата се претърколи няколко пъти надолу по хълма.
— О, сега си мъртъв, наистина мъртъв! — извиках. — Сатана и убиец, мъртъв си. Отиди да си вземеш главата. Постави я обратно!
Урсула ме обгърна с ръце, а гърдите й опираха плътно в гърба ми. Ръката й отново сграбчи моята и ме принуди да насоча острието на меча към земята.
— Не го докосвай — изпищя тя отново, а гласът й прозвуча заплашително. — Не се приближавай, заповядвам ти. Един от мъжете бе открил разрошената руса глава на врага ми и я вдигна от земята, докато останалите гледаха как тялото му се гърчи в спазми.
— О, не, твърде късно е — каза някой.
— Не, върни я на място, постави я на врата му — извика друг.
— Пусни ме, Урсула — казах. — Позволи ми да умра достойно, ще ми окажеш ли тази чест? — упорствах аз. — Освободи ме, нека умра, както аз избера, би ли го направила?
— Не — каза тя страстно в ухото ми. — Не бих. Бях напълно безпомощен срещу нейната сила, без значение колко меки бяха гърдите й или колко хладни и нежни бяха пръстите й. Тя имаше пълно надмощие върху мен.
— Вървете при Годрик — извика един от мъжете. Останалите двама бяха повдигнали гърчещия се ритащ обезглавен мъж.
— Заведете го при Годрик — каза онзи, който държеше главата. — Единствено Годрик може да се произнесе по този въпрос.
Урсула простена силно.
— Годрик! — Звукът наподобяваше воя на вятъра или на някой звяр, беше така пронизителен, така силен, че отекна в стените.
Високо горе, до широко отворената сводеста врата на цитаделата, с гръб към светлината, стоеше крехката фигура на възрастен мъж, чиито крайници бяха разкривени от старост.
— Доведете и двамата — извика той. — Урсула, замълчи, за да не изплашиш всички.
Направих бърз опит да се освободя. Тя заздрави хватката си. Зъбите й се впиха в шията ми.
— О, не, Урсула, нека видя какво ще се случи] — прошепнах. Но усещах как потъвам сред мрачните облаци, сякаш самият въздух се бе сгъстил и ме обгръщаше с аромати, звуци и чувствена сила.
О, да, обичам те, желая те — така беше и не мога да го отрека. Усещах как я прегръщам сред високите влажни треви на полето, а тя лежеше под мен, но това бяха сънища и нямаше диви червени цветя, а тя почти ме бе омаломощила и изтръгваше сърцето ми със своето силно сърце.
Опитах да я прокълна. Бяхме заобиколени от цветя и треви и тя каза: „Бягай“, но това бе невъзможно, защото не бе плод на истина, а на фантазия, в която тя смучеше от мен с устата си и ме обгръщаше с ръце и крака като змия. Френски замък. Сякаш ме бяха пренесли на север. Бях с отворени очи. Видях всички атрибути на френския двор. Дори приглушената спокойна музика, която чувах, ме накара да си припомня старомодните френски песни, които пеехме на вечеря в отдавна отминалото ми детство.
Събудих се, седнал по турски на един килим, отпуснах се тежко назад и дойдох на себе си, като разтривах врата си и отчаяно търсех оръжията, които ми бяха отнели до едно. Почти изгубих равновесие и се катурнах назад.
Музиката бе монотонна, еднообразна и оглушителна и кънтеше от някакво отдалечено място долу, изпълнявана с твърде много приглушен барабанен тътен и тънкия носов вой на рог. Нямаше никаква мелодия.
Вдигнах поглед. Да, стилът беше френски — високата, тясна и заострена арка, която водеше към един дълъг балкон навън, под който се носеше шумът от някакво голямо тържество. Луксозен френски стил, с вплетени в гоблените фигури на дами с техните високи конусовидни шапки и снежнобелите еднорози.
Малко отживяла античност, подобно на илюстрациите в молитвениците, където поетите седяха в двора и четяха на глас невероятно отегчителния „Роман за розата“* или басните за Кума Лиса.
[* Roman de la rose, поема от Гийом дьо Лори и Жан дьо Мьон, алегория на рицарската любов — Бел.пр.]
Прозорецът бе покрит с драпирана завеса от син сатен, украсен с лилии. Около високата врата и онова, което виждах от рамката на прозореца, имаше стари, разпадащи се филиграни. Шкафовете бяха позлатени и изрисувани в упадъчния и тежък френски стил. Обърнах се. Там стояха двамата мъже, дългите им туники бяха опръскани с кръв, а ръкавите на ризниците им бяха груби и плътни. Бяха свалили острите си шлемове и се взираха в мен с ледените си бледи очи, две тържествени брадати фигури. Светлината проблясваше ослепително върху грубата им бяла кожа.
Там бе и Урсула, едно бижу в сребърен обков, спотаено сред сенките, приковало погледа си в мен. Роклята й с висока талия падаше леко и бе старомодна, подобно на техните дрехи, сякаш и тя идваше от някакво древно френско кралство. Снежнобелите й гърди бяха разголени почти до зърната под прекрасния, пищен малък корсаж от червеникаво-златисто кадифе на цветя.
На едно бюро върху кръстообразен стол седеше Старейшината. Възрастта му напълно съответстваше на стойката му, чиито очертания бях зърнал на светлината на замъка; и той беше блед като останалите, със същия мъртвешки бял тен, едновременно красив, и все пак ужасен и чудовищен.
В стаята имаше окачени на вериги турски фенери, а някъде дълбоко в тях блещукаха пламъци, чиято светлина бе болезнена за зашеметените ми очи. Из въздуха се носеше и аромат на рози и летни поляни — нещо несвойствено за топлината и горенето.
Главата на Старейшината бе плешива, грозна като изровена от земята луковица на ирис, която са обърнали нагоре, изтръгнали са корените й и са поставили в нея две искрящи сиви очи и дълга, тясна и сериозна уста, безропотна и безпристрастна.
— И така — обърна се той към мен с тих глас и повдигна вежда, но това почти не се забеляза, ако изключим дълбоката извита гънка в неговата безупречна бяла кожа. Бузите му представляваха дебели полегати гънки. — Разбираш, че си убил един от нас, нали?
— Надявам се — рекох. Изправих се на крака. Едва не загубих равновесие.
Урсула протегна ръка, след това отстъпи назад, сякаш се бе уловила да нарушава благоприличието.
Изправих се и я изгледах много свирепо, а след това и плешивия Старейшина, който ме погледна с невъзмутимо спокойствие.
— Би ли искал да видиш какво си сторил? — попита ме той.
— Защо да го правя? — отвърнах. Но все пак погледнах. Вляво от мен, върху голяма импровизирана маса от дъски лежеше мъртвият русокос крадец, който ме бе задигнал в големия си платнен чувал. О, дългът бе платен без остатък.
Той лежеше неподвижно, грозно свит, сякаш крайниците му се бяха сгромолясали един върху друг, а безкръвната му бяла глава, чиито клепачи стояха отворени над тъмните кървясали очи, беше опряна в грубо прерязания му врат. Каква прелест. Втренчих се в тънката скелетоподобна ръка на това същество, която висеше от ръба на масата — бяла, подобна на някаква спаружена морска твар, попаднала под безжалостното слънце върху пясъка до океана.
— О, прекрасно — казах. — Мъжът, който дръзна да ме отвлече и да ме доведе тук насила, е съвсем безжизнен, благодаря ви за тази гледка. — Погледнах Старейшината. — Честта повелява точно това. Дори не е нужно да обсъждаме здравия разум, нали? А кои други взехте от селището? Обезумелия старец, който късаше ризата си? Бебето, родило се твърде малко? Слабите, недъгавите, болните — каквото ви дадат, а вие какво им давате в замяна?
— О, замълчи, младежо — каза сериозният Старейшина. — Смелостта ти преминава пределите на честта или здравия разум, това е съвсем ясно.
— Не, не е. Вашите прегрешения спрямо мен налагат да се бия срещу вас до последен дъх, срещу теб и всички. — Извърнах се и погледнах отворената врата. От тази монотонна музика ми прилошаваше и имаше опасност да получа световъртеж заради всички удари и падания, които бях претърпял. — Какъв шум идва отдолу. Какво е това, някакъв дяволски двор?
Тримата мъже избухнаха в смях.
— Е, съвсем близо си до истината — каза един от брадатите войни с дълбок басов глас. — Ние сме Дворът на рубинения граал, това е точното ни название, само че предпочитаме да го произнесеш правилно на латински или френски, както ние го произнасяме.
— Дворът на рубинения граал! — рекох. — Пиявици, паразити и кръвопийци — ето какви сте. Какво представлява рубиненият граал? Кръв?
Помъчих се да си припомня как зъбите й пробождат гърлото ми, но без магията, която винаги ги съпътстваше. Ала тя се появи, заплашваше да ме погълне с блуждаещия, благоуханен спомен за горски поляни и нейните нежни гърди. Разтърсих цялото си тяло.
— Кръвопийци. Рубинен граал! Това ли правите с всички тях — онези, които отвличате? Пиете кръвта им?
Старейшината рязко извърна поглед към Урсула.
— За какво точно ме молиш, Урсула? — попита я той. — Как бих могъл да взема подобно решение?
— О, но Годрик, той е смел, прекрасен и силен — отвърна Урсула. — Годрик само ако кажеш да, никой няма да оспори това. Никой няма да задава въпроси. Моля те, умолявам те, Годрик. Някога молила ли съм те.
— За какво го молиш? — попитах аз, отмествайки поглед от нейното умоляващо и покрусено лице към Старейшината. — За живота ми? За това ли го молиш? Предпочитам да ме убиете.
Старецът го знаеше. Не беше нужно да му го казвам. Нямаше как да ме помилват при тези обстоятелства. Просто отново щях да се нахвърля срещу им, стараейки се да поваля още и още от тях.
Внезапно, сякаш бе много ядосан и нетърпелив, Старейшината се изправи с учудваща бързина и ме сграбчи за яката, когато мина покрай мен, шумолейки величествено и изящно с червените си одежди и ме повлече със себе си, сякаш бях просто перце, през арката до ръба на каменния парапет.
— Погледни нашия двор — каза той.
Залата беше необятна. Надвисналият балкон, върху който стояхме, я обточваше цялата, а долу нямаше и сантиметър гол камък, толкова богати бяха драпериите от злато и бургундско червено. На дългата маса под нас се бяха настанили цяла редица лордове и дами, до един облечени в задължителния виненочервен цвят, цветът на кръвта, не на виното, както бях предположил. Голата дървесина пред тях блестеше ослепително, без нито една чиния с храна или чаша вино, но всички те бяха доволни и се гледаха с развеселени очи, докато си бъбреха. Танцуващите по огромния под се движеха умело върху дебелите килими, сякаш харесваха меката материя под обутите си в пантофи нозе.
Толкова много танцуващи фигури се преплитаха в кръг, движейки се в унисон с пулсиращия ритъм на музиката, че телата им образуваха поредица от арабески. Костюмите им обхващаха различни национални стилове, от класическия френски до съвременния флорентински, и навсякъде се виждаха пъстри кръгчета от червена коприна или червени поля, покрити с цветя, също и някакви други десени, които много наподобяваха звезди или полумесеци, не виждах добре.
Това бе мрачна, но и примамлива картина — всички онези хора, облечени в този неизменен пищен цвят, който варираше между отблъскващата страховитост на кръвта и поразителния блясък на аленото.
Забелязах множество свещници и факли. Колко лесно би било човек да подпали техните гоблени. Запитах се дали те самите могат да горят, както някои други вещици и еретици. Чух как Урсула простена тихо.
— Виторио, бъди разумен — прошепна тя.
Щом чу шепота й, мъжът в центъра на масата долу — онзи, който бе заел почетния стол с много висока облегалка, на който баща ми би седнал у дома — ме погледна. Беше русокос, както и разрошеният мъж, когото бях убил, но неговите дълги коси се спускаха меки и пригладени върху широките му рамене. Лицето му имаше младежки вид, много по-младо от това на баща ми, но много по-старо от моето, и бе нечовешки бледо, както при всички останали, а изгарящите му сини очи бяха втренчени в мен. Той незабавно продължи да наблюдава танцуващите.
Цялата картина сякаш потрепваше от горещия трептящ пушек на пламъците и когато очите ми се насълзиха, аз осъзнах с учудване, че фигурите, вплетени в гоблена, не бяха притихналите дами и еднорози от малката спретната стая, откъдето бяхме дошли, а представляваха демони, танцуващи в Ада. И наистина, навсякъде под верандата, върху която стояхме, бяха издълбани много отблъскващи страховити фигури, при това по най-безмилостния и жесток начин, а под капителите на разклоняващите се колони, които подпираха тавана над главите ни, видях още демонични крилати същества, издълбани в камъка.
Злобни гримаси бяха изрисувани по стените зад мен на отсрещната страна. На един от гоблените долу, кръговете на Дантевия Ад се виеха един върху друг все по-високо и по-високо.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:33

Вторачих се в блестящата гола маса. Виеше ми се свят. Разболявах се, щях да изгубя съзнание.
— Да те направя член на Двора, ето за какво ме моли тя — каза Старейшината и силно ме притисна към парапета, без да ме пуска и да ми позволява да се обърна. Гласът му бе муден и тих и не изразяваше никакво мнение по въпроса. — Тя иска да те приемем в нашия Двор като награда за това, че уби един от нас, това е нейната логика.
Погледът му беше замислен и хладен. Ръката, която държеше яката ми, не бе нито жестока, нито груба, а съвсем обикновена. В мен бушуваха недоизречени думи и клетви, когато внезапно осъзнах, че падам.
Вкопчен в хватката на Старейшината, аз бях паднал през парапета и след миг се озовах върху дебелите пластове килими долу, където ме изправиха на крака, докато танцуващите се отдръпваха от двете страни, за да ни сторят път.
Застанахме пред господаря в стола с висока облегалка и аз видях, че дървените фигури върху царския му престол естествено изобразяваха животни, подобни на котки и диаболични.
Навсякъде имаше черно дърво, лъснато дотам, че човек долавяше миризмата на маслото, която се смесваше чудно с аромата на всички лампи, а от факлите долиташе леко пращене.
Музикантите бяха замлъкнали. Дори не можех да ги видя. А после, когато успях, видях малкия оркестър, разположен доста нависоко в своя малък балкон или галерия и забелязах, че те също притежават онази бяла като порцелан кожа и смъртоносни котешки очи, докато се взираха в мен отгоре. Всички те бяха стройни мъже, скромно облечени и видимо неспокойни.
Вгледах се в господаря. Той нито помръдна, нито проговори. Беше представителен и величествен мъж, а гъстата му, пищна руса коса бе сресана назад и се спускаше, както бях забелязал и преди, в прилежно сресани кичури върху раменете.
И неговото облекло беше старомодно — огромна широка туника от кадифе, но не войнишка, а подобна на мантия, гарнирана с боядисана в тъмни нюанси кожа, за да подхожда на нейния ярък цвят. Под нея се подаваха красиви широки ръкави, които свободно се издуваха над лактите му, а след това се стесняваха около дългите тесни ръце и китките. На врата му висеше огромна верига с медальони, които представляваха старателно изработени златни кръгове, украсени с полиран камък — рубин, червен като дрехите му.
Едната му ръка, гола и слаба, стоеше свита на масата, съвсем непринудено. Не можех да видя другата. Взираше се в мен със сините си очи. Имаше нещо пуританско и академично в голата му ръка и в нейната изтънченост и чистота. Урсула премина забързано по дебелите застъпващи се килими, хванала полите с изящните си ръце.
— Флориан — каза тя, като се поклони дълбоко пред господаря зад масата. — Флориан, моля те за този човек, заради неговия характер и сила, да го допуснеш в Двора заради мен, заради моето сърце. Толкова е просто. Гласът й трепереше, но звучеше разумно.
— В Двора? В този Двор? — попитах аз. Почувствах как лицето ми пламва. Погледнах надясно, после наляво. Вгледах се в техните бели бузи и тъмни устни, които, уви, твърде често имаха цвета на пресни рани. Вгледах се в бледите и безцветни изражения, с които ме наблюдаваха. Дали очите им бяха изпълнени с демоничен огън, или просто всяка човешка частица бе изчезнала от лицата им?
Когато погледнах надолу, видях собствените си ръце, свити юмруци, толкова румени и човешки, и съвсем ненадейно, сякаш бе неизбежно да не я усетя, долових собствената си миризма, миризмата на пот и улична прах, която бе напоила дрехите ми, примесвайки се с всичко останало у мен, което бе просто човешко.
— Да, ти си апетитна хапка за нас — каза самият господар, говорейки откъм масата. — Така е, а залата е изпълнена с аромата ти. А е твърде рано да пируваме. Ние пируваме, когато камбаната удари дванадесет пъти, това е нашият неизменен обичай.
Гласът му беше красив — глас, притежаващ звънлива чистота и очарование, примесени с френския акцент, който може да бъде така привлекателен. Той се изразяваше с френска сдържаност и величие. Усмихна ми се, а усмивката му бе нежна като тази на Урсула, но не съжалителна и съвсем не жестока или саркастична.
Аз вече не виждах останалите лица от двете му страни. Знаех само, че са много и че част от тях са мъже, а останалите жени, които носеха бляскавите френски накити за глава от отминали епохи, а някъде с крайчеца на окото си ми се стори, че зърнах един мъж, облечен като шут.
— Урсула, въпрос като този — рече господарят, — изисква продължително обмисляне.
— Така ли! — извиках аз. — Искате да ме направите член на вашия Двор? Няма нужда да го обмисляте.
— О, недей така, момчето ми — каза господарят със своя нежен, успокояващ глас. — Ние тук не сме подвластни на смърт, тлен или болести. Ти се гърчиш на върха на въдицата, ти си обречена плячка от морските дълбини и дори не знаеш, че вече не се намираш сред живителната вода.
— Милорд, не желая да бъда част от вашия Двор — рекох. — Спестете си любезностите и съветите. — Огледах се наоколо. — Недейте да ми говорите за вашия пир.
Тези същества бяха потънали в отблъскваща тишина, със застинали погледи, които сами по себе си бяха крайно неестествени и страховити. През тялото ми премина вълна от отвращение. Или това беше паника — паника, на която нямаше да позволя да се зароди в мен, колкото и плътно и безнадеждно да бях заобиколен от тях, колкото и сам да бях срещу тях.
Фигурите на масата сякаш бяха направени от порцелан, толкова неподвижни бяха. Всъщност изглежда самият акт на това безупречно позиране бе неразривна част от тяхното внимание.
— О, ще ми се да имах поне едно разпятие — казах тихо, без дори да се замислям над думите си. — Това не би означавало нищо за нас — отвърна сухо господарят.
— О, много добре ми е известно. Тази жена тук влезе в моя параклис, за да отведе в плен моите брат и сестра! Не, кръстовете не означават нищо за вас. Но биха означавали нещо за мен в този момент. Кажете ми, има ли ангели около мен, които ме пазят? Вие винаги ли сте видими? Или понякога се сливате с нощта и изчезвате? А когато това се случи, виждате ли ангелите, които ме закрилят?
Господарят се усмихна.
Старейшината, който бе пуснал яката ми, за което му бях много благодарен, се засмя тихичко под мустак. Но никой от останалите не се засмя непринудено.
Погледнах Урсула. Колко любяща и отчаяна изглеждаше, колко дръзка и непоколебима бе, докато местеше погледа си от мен към този господар, когото наричаше Флориан. Но у нея нямаше нищо по-човешко, отколкото у останалите. Тя бе мъртвешко подобие на млада жена, неописуемо надарена и грациозна, но отдавна изгубила живота си, както и те. Този рубинен граал не беше какъв да е.
— Вслушайте се в думите му, сър, независимо от това какво казва — молеше тя. — От дълго време тези стени не са били огласяни от нов глас и то такъв, който да остане с нас, да бъде един от нас.
— Да, той почти вярва в своите ангели, а ти го намираш за невероятно умен — отвърна господарят с разбиране. — Млади Виторио, нека те уверя, че не виждам никакви ангели-хранители около теб. А ние винаги сме видими, както знаеш, защото си ни виждал и в най-добрата, и в най-лошата ни форма. Всъщност не, не съвсем в най-добрата, не и в отлична форма.
— О — рекох, — нямам търпение за това, милорд, защото съм така запленен от всички вас и начина, по който убивате. А да не говорим за това какво е причинила вашата поквара на града долу и как сте отнели душите на самите свещеници.
— Тихо, изпадаш в смъртоносна треска — каза той. — Ароматът ти изпълва ноздрите ми като кипнал чайник. Бих могъл да те погълна, дете, да те накълцам и да раздам пулсиращите ти органи из масата, за да бъдат изсмукани, докато кръвта е още много гореща, а очите ти примигват.
При тези думи помислих, че ще полудея. Припомних си мъртвите си брат и сестра. Припомних си зловещите и безнадеждни нежни изражения върху отрязаните им глави. Не можах да го понеса. Стиснах здраво очи. Потърсих някакъв друг образ, който да прогони този ужас. Извиках в паметта си гледката на ангел Гавраил на Фра Филипс Липи, коленичил пред Девата. Да, ангели, ангели, разперете крилата си около мен сега, о, Господи, изпрати ми своите ангели!
— Проклет да бъде твоят окаян Двор, сладкодумен демон! — извиках. — Как се настани на тази земя? Как стана? — Отворих очи, но видях само ангелите на Фра Филипо, които падаха един върху друг сред огромния безпорядък на запечатани в паметта ми творби, бляскави създания, изпълнени с топлия плътски дъх на земята, примесен с този на Рая. — Той отиде ли в Ада? — извиках по-силно. — Онзи, чиято глава отрязах? Гори ли там?
Ако е възможно тишината да приижда и да се отдръпва, точно това направи тя в тази огромна зала или дневна, и аз не чувах нищо, освен собственото си неспокойно дишане. Но господарят остана все така невъзмутим.
— Урсула — каза той. — Можем да обмислим това.
— Не! — извиках. — Никога! Да се присъединя към вас? Да стана един от вас?
Ръката на Старейшината ме държеше здраво със сключени около врата ми пръсти. Щях само да стана за смях, ако опитах да се освободя. Ако той подсилеше хватката си, щях да умра. А може би така беше най-добре. Но имах какво още да кажа:
— Никога няма да го направя, не. Какво? Как смеете да си мислите, че душата ми е толкова евтина, та да я получите само ако пожелаете!
— Душата ти? — попита господарят. — Каква толкова е душата ти, че да не желае да се носи с векове, вместо само няколко кратки години под неразгадаемите звезди? Каква е душата ти, че да не желае да търси истината вечно, вместо само по време на един нищожен, най-обикновен живот?
Съвсем бавно, сред приглушеното шумолене на дрехите си, той се изправи и за първи път разкри дългата си червена мантия, която се спусна на земята, образувайки огромно петно от кървавочервена сянка подире му. Наведе глава едва забележимо и лампите окъпаха косата му в пищна позлата, а сините му очи омекнаха. — Ние сме тук още преди теб и твоя род — каза той. Гласът му нито за миг не наруши благоприличието. Остана все така любезен и изискан. — Бяхме тук векове преди да се заселите във вашата планина. Бяхме тук, когато всички планини наоколо ни принадлежаха. Не друг, а вие сте нашествениците. — Той замълча и се изправи. — Вашата раса е тази, която идва все по-близо със своите ферми, села, крепости и замъци и нахлува в нашите земи, в горите, които ни принадлежат. Затова се налага да бъдем хитри, когато би трябвало да сме бързи, и видими, когато би трябвало да сме като библейския „крадец в нощта“.
— Защо убихте моя баща и семейството ми? — попитах настоятелно. Не можех да продължа да мълча — не ме интересуваше колко омайно е красноречието му, нито тихият му мъркащ говор или омагьосаното му лице.
— Твоят баща и неговият баща — отвърна той, — и господарят преди него отрязаха дърветата, които изпълваха имението ви. Така че аз трябваше да опазя гората на човеците от моята. А понякога се налагаше да сека нашироко с брадвата си, и аз го направих, и ето как стана. Баща ти би могъл да плати своята дан и да остане незасегнат. Можеше да положи тайна клетва, която не изискваше от него почти нищо.
— Едва ли вярвате, че той би ви предал нашите бебета, и защо, нима пиете тяхната кръв или ги принасяте в жертва на Сатаната пред някакъв олтар?
— Скоро ще разбереш — рече той, — защото мисля, че трябва да те принесем в жертва.
— Не, Флориан — изпъшка Урсула. — Умолявам те.
— Нека ви задам един въпрос, любезни господине — рекох, — тъй като справедливостта и историята са от голямо значение за вас. Ако това е Двор, истински Двор, защо нямам достъп до човешки защитник? Или до хора благородници? Или каквито и да било хора, които да ме защитават?
Въпросът изглежда го обезпокои. После той заговори.
— Ние сме Дворът, синко — рече. — Ти си никой и знаеш това. Щяхме да оставим баща ти жив, както оставихме елена да живее в гората, за да създава потомство със сърната. Това е всичко.
— Тук има ли някакви хора?
— Не и такива, които да ти помогнат — отвърна той просто.
— Няма ли човешка стража през деня? — попитах.
— Няма никаква дневна стража — каза той и за първи път се усмихна с известна гордост. — Нима мислиш, че ни е нужна? Мислиш, че нашият малък гълъбарник не е спокоен през деня? Мислиш, че тук ни трябва човешка стража?
— Несъмнено. А вие сте глупак, ако си мислите, че някога ще стана част от вашия Двор! Няма човешка стража, а непосредствено под вас се намира цяло селище, което знае какви сте и кои сте и че идвате нощем, а денем не можете?
Той се усмихна търпеливо.
— Те са паплач — рече тихо. — Губиш ми времето с хора, които не заслужават дори презрение.
— Хм, това грубо изказване не е справедливо. Мисля, че изпитваш към тях по-голяма любов от тази, по един или друг начин, милорд!
Старейшината се засмя.
— Може би към кръвта им — промърмори под нос. От друго кътче на залата се чу кратък неспокоен смях, който се загуби бързо, като парче от счупена вещ. Господарят отново заговори:
— Урсула, ще си помисля, но не…
— Недейте, защото няма да го направя! — рекох. — Даже да бях прокълнат, нямаше да стана един от вас.
— Дръж си езика — предупреди ме спокойно той.
— Глупаци сте, ако си мислите, че хората от града няма да въстанат и да завземат тази цитадела на дневна светлина и да открият скривалищата ви!
Из цялата огромна зала се понесе шум и някакво шушнене, но не и думи, поне не такива, които да чуя, сякаш тези бледолики чудовища общуваха помежду си с мисли или само с размяна на погледи, при което тежките им красиви одежди се местеха и помръдваха.
— Вцепенили сте се от глупост! — заявих аз. — Ставате достояние на целия свят през деня и си мислите, че този Двор на рубинения граал ще просъществува вечно?
— Ти ме обиждаш — каза господарят. Лек розов цвят обагри бузите му дивно и прекрасно. — Най-учтиво те моля да замълчиш.
— Обиждам ли ви? Милорд, позволете ми да ви дам един съвет. Вие сте безпомощни през деня, знам, че е така. Нападате нощем и само нощем. Всички следи и думи говорят за това. Помня как ордите ви напускаха дома на баща ми. Помня предупреждението: „Виж небето“. Милорд, вие сте живели твърде дълго в провинциалната си гора. Трябвало е да последвате примера на баща ми и да изпратите няколко ученици при философите и свещениците във Флоренция.
— Престани да ми се присмиваш — каза той умоляващо с все същата благовъзпитана сдържаност. — Предизвикваш гняв у мен, Виторио, а аз нямам къде да го побера.
— Дните ти са преброени, стар демоне — рекох. — Затова се забавлявай в своя архаичен замък, докато можеш.
Урсула нададе сподавен вик, но нищо не можеше да ме спре.
— Може да си откупил старото поколение идиоти, които в момента се подвизават из града — рекох, — но ако си мислиш, че световете на Флоренция, Венеция и Милано не се придвижват към теб много по-неудържимо, отколкото би могъл да ги спреш, значи бълнуваш. Не хора като баща ми са заплаха за теб, милорд. Ученият с неговите книги, университетските астролози и алхимици са тези, които ще те нападнат, съвременната ера, за която не знаеш нищо. Те ще те преследват като някакъв древен митичен звяр, ще те измъкнат от бърлогата ти под лъчите на слънцето и ще отсекат главите на всички вас.
— Убийте го! — каза един женски глас от наблюдаващото множество.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:33

— Унищожете го незабавно — добави един мъж.
— Той не е подходящ за клетката! — изпищя още някой.
— Недостоен е да го държим в клетката и за миг или дори да го принесем в жертва. След това се отприщи цял хор, който настояваше за моята смърт.
— Не — извика Урсула и разпери ръце към господаря. — Флориан, умолявам те!
— Мъчения, мъчения, мъчения — започнаха да скандират те, в началото двама или трима, а след това повече.
— Милорд — каза Старейшината, но едва чувах гласа му, — той е просто едно момче. Да го поставим в клетката при останалите. След една-две нощи няма да помни името си. Ще стане хрисим и със загладен косъм като другите.
— Убийте го незабавно — извиси се един глас над останалите. А след това:
— Вижте му сметката — викаха други, а техните настоятелни искания бяха още по-оглушителни. Чу се пронизителен вик, който получи незабавна подкрепа:
— Разкъсайте го на парчета. Веднага. Направете го.
— Да, да, да! — Звукът наподобяваше тътена на бойни барабани.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:34

ГЛАВА 7
> КЛЕТКАТА

Годрик, Старейшината, извика силно за тишина, точно в мига, когато множество ледено-студени ръце здраво стиснаха моите.
И така, веднъж във Флоренция видях как тълпата разкъса един мъж. Намирах се прекалено близо до мястото, отколкото ми се щеше и едва не ме стъпкаха, докато хората като мен се мъчеха да избягат.
Така че вероятността подобни неща да се случат, за мене не бе илюзорна. Бях се примирил с това, както и с всяка друга форма на смърт, и мисля, че вярвах така силно в гнева си и в правотата си, както и в смъртта.
Но Годрик заповяда на кръвопийците да се отдръпнат и цялата бледолика компания се оттегли с изискана грациозност, която клонеше към някаква свенливост и сантименталност — главите им бяха приведени или извърнати на една страна, сякаш допреди миг не бяха част от тълпата.
Не свалях очи от господаря, по чието лице сега се четеше такава разпаленост, че то бе добило почти човешки вид — кръвта пулсираше в тънките му бузи, а устата му беше тъмна като спаружен кървав белег, въпреки приятната си форма. Тъмно златистата му коса изглеждаше почти кестенява, а сините му очи бяха изпълнени със загриженост.
— Настоявам да бъде затворен при останалите — каза Годрик, плешивият Старейшина.
Внезапно Урсула избухна в ридания, сякаш не можеше повече да се сдържа. Отместих поглед, за да я видя — беше навела глава и се мъчеше да покрие напълно лицето си с ръце, а през гънките на дългите й пръсти падаха капчици кръв, сякаш ронеше кървави сълзи.
— Не плачи — рекох, без дори да се замислям върху логиката на думите си. — Урсула, ти направи всичко по силите си. За мен е невъзможно.
Годрик се извърна и ме погледна, повдигнал едната си силно сбърчена вежда. Този път се намирах достатъчно близо, за да видя, че върху плешивата му бяла глава всъщност има някакви косми, оскъдни сиви вежди, дебели и грозни като стари отломки.
Урсула извади розова кърпичка от гънките на своята дълга френска рокля с висока талия — някаква бледорозова кърпа, по чиито краища бяха избродирани зелени листа и розови цветя. Тя избърса прекрасните си червени сълзи с нея и ме погледна така, сякаш бе съкрушена от копнеж.
— Положението ми е невъзможно — казах й. — Ти направи всичко по силите си, за да ме спасиш. Ако можех, щях да те прегърна, за да те избавя от болката. Но този звяр ме държи за заложник.
Последваха оскърбени ахкания и шепот от страна на компанията в тъмни одежди и аз си позволих да погледна с премрежен поглед слабите, изпити, призрачно-бели лица, разположени от двете страни на дългата маса около господаря. Зърнах някои от дамите, които до такава степен бяха възприели френския маниер със своите старомодни накити за глава и розово-червени украшения, че на главите им не се виждаше нито един косъм. Те притежаваха едновременно някаква френска абсурдност, но и деликатност, и разбира се, до една бяха демони. Плешивият Старейшина, Годрик, само се изсмя.
— Демони — рекох, — каква компания.
— Клетката, милорд — каза Годрик плешивият. — При останалите, а след това бих могъл да изложа пред вас предложенията си насаме; а с Урсула ще поговорим. Тя скърби прекомерно.
— Така е! — проплака тя. — Моля те, Флориан, дори и само заради това, че никога не съм молила за нещо подобно, и ти го знаеш.
— Да, Урсула — отвърна господарят с най-нежния глас, който досега бе излизал от устните му. — Зная го, мое най-прекрасно цвете. Но това момче е непокорно, а семейството му, когато от време на време имаше надмощие над онези от нас, които излизаха оттук да ловуват, унищожаваше тези клети представители на нашия род. Това се случи неведнъж.
— Прекрасно! — извиках аз. — Колко дръзко, колко невероятно, какъв подарък ми направихте.
Господарят бе учуден и ядосан.
Но Урсула се втурна напред с развяващи се поли от тъмно кадифе и се наведе през полираната маса, за да е близо до него. Виждах само косата й с нейните дълги и гъсти плитки, изящно завързани с панделки от червено кадифе, а формата на прекрасните й ръце, така съвършено тесни и в същото време закръглени, ме заплени против волята ми.
— В клетката, моля ви, милорд — умоляваше го тя, — и позволете да бъде мой поне за толкова нощи, колкото ще са нужни на сърцето ми да намери утеха. Нека тази вечер бъде допуснат до среднощната литургия и да стане част от чудото.
Аз не отвърнах на тези думи. Просто ги запаметих.
Двама от тази компания — гладко обръснати мъже в дворцово облекло, внезапно изникнаха до мен, изглежда, за да помогнат на Годрик да ме отведе.
Преди да успея да разбера какво ще ме сполети, на очите ми поставиха мека превръзка. Не можех да виждам.
— Не, позволете ми да виждам! — извиках.
— Много добре тогава, значи в клетката — чу се гласът на господаря и аз усетих как ме извеждат от стаята така бързо, сякаш моите придружители се движеха почти без краката им да опират в пода.
Музиката засвири отново с тайнствен пулсиращ ритъм, но аз бях безмилостно отведен далеч от нея. Само гласът на Урсула ме съпътстваше, докато ме носеха нагоре по стълбите, а от време на време краката ми грубо се удряха в стъпалата и пръстите на онези, които ме държаха, неволно ме нараняваха.
— Мълчи, Виторио, моля те, не се съпротивлявай, бъди моят безмълвен храбрец.
— А защо, любов моя? — попитах. — Защо се влюби в мен? Можеш ли да ме целунеш без острите си зъби?
— Да, да и да — прошепна тя в ухото ми. Повлякоха ме по някакъв коридор. Чувах оглушителен хор от примесени гласове, съвсем обикновена реч, усетих и вятъра, който духаше отвън и съвсем различна музика.
— Какво е това? Къде отиваме? — попитах. Чух как зад мен се затварят врати и след това свалиха превръзката от очите ми.
— Това е клетката, Виторио — каза тя, притискайки ръката си в моята, като опитваше да шепне в ухото ми. — Тук държим жертвите, докато ни потрябват.
Стояхме върху висока и пуста каменна площадка, а стълбите водеха надолу и завиваха към огромния двор, в който се извършваха толкова много дейности и от такъв необичаен характер, че в първия миг трудно успях да възприема всичко това.
Знаех едно — намирахме се високо зад стените на замъка. Самият двор бе заграден от четирите страни и щом погледнах нагоре, видях, че стените са облицовани с бял мрамор и навсякъде се виждаха тесните, заострени прозорци с двойни арки във френски стил. Небето над тях бе озарено от ярък трептящ пламък, който несъмнено идваше от безбройните блещукащи факли върху покривите и подпорите на замъка.
Всичко това не ме впечатли особено, като изключим факта, който показваше, че бягството е невъзможно, защото най-близките прозорци се намираха твърде високо, а мраморът бе прекалено гладък, за да може човек да се изкатери по него по какъвто и да било начин. Над главата ми бяха надвиснали множество миниатюрни балкончета, които също се намираха непосилно високо. Видях как бледите демони в червени одежди ме гледат от тези балкони, сякаш моето въвеждане долу бе някакво зрелище. Имаше няколко много просторни веранди, които също бяха заети от без дейни, злоради и безмилостни демони. Проклети да са всички, мислех си аз.
Онова, което ме изуми и очарова, бе невероятната смесица от човешки същества и жилища, които изпълваха двора пред очите ми.
Най-напред, той бе много по-ярко осветен от призрачния Двор, където току-що бях изправен на съд, така да се каже, и това бе един цял независим свят — правоъгълен двор, из който бяха засадени десетки маслинови и други цъфтящи дървета — портокали и лимони, а върху всички тях имаше окачени фенери.
Това бе един цял малък свят, пълен с хора, които изглеждаха пияни и объркани. Телата им, някои полуголи, други напълно и дори пищно облечени, се тътреха, препъваха или лежаха безцелно. Всички бяха мръсни, разчорлени и окаяни.
Навсякъде имаше коптори, подобни на старите сламени селски колиби, и открити дървени бараки, както и малки каменни ниши, оградени с решетки градини и безброй много лъкатушни пътеки.
Избуялата градина бе като омагьосан лабиринт в беззащитната нощ.
Овощните дървета растяха скупчени нагъсто, а след това се разреждаха и откриваха тревни площи, където хората просто лежаха и се взираха в звездите, сякаш дремеха, но с отворени очи.
Видях телени огради, обрасли с хиляди цъфнали лози, чието единствено предназначение изглежда бе да създадат някакво уединено кътче. Имаше и огромни кафези, пълни с угоени птици, да, птици, а около тях тук-там горяха огньове за готвене — с големи котли, къкрещи върху горещи въглища, от които се носеше ароматът на силни подправки. Котли! Да, пълни с гозби.
Видях четири демона да кръжат наоколо — може би имаше и още — с хилави крайници и бледи като своите господари, облечени в задължителните кървавочервени одежди, които обаче бяха безформени като дрипи — облеклото на селяните.
Двама наглеждаха един от котлите с врящ бульон, супа или каквото там беше, докато друг метеше с голяма стара метла, а още един небрежно носеше на ръце някакво малко, скимтящо човешко бебе, чиято глава болезнено се поклащаше върху крехкото му вратле.
Гледката бе по-гротескна и смущаваща от отблъскващия Двор долу, с неговите тържествени, смъртнобледи мними аристократи.
— Очите ми смъдят — рекох. — Усещам дима, който излиза от котлите. — Това бе пикантна и приятна смесица от аромати. Разпознах много от обилните подправки и миризмата на овнешко и говеждо, но имаше и други, по-екзотични аромати, които се смесваха с тях.
Навсякъде хората се намираха в това безнадеждно замаяно състояние. Деца, старици, прочутите недъгави хора, които никога не се мяркаха долу в града, хора с гърбици и с дребни деформирани тела, така и не достигнали нормални размери, както и огромни едри мъже, брадати и мургави, и момчета на моята възраст или по-големи — всички те се тътреха наоколо или лежаха, но бяха замаяни и обезумели, поглеждаха ни, примигваха с очи и се спираха, сякаш нашето присъствие им говореше нещо, но не можеха да разберат какво.
Олюлях се върху площадката и Урсула хвана ръката ми. Почувствах силен глад, когато тежките изпарения нахлуха в ноздрите ми. Глад — такъв глад, какъвто не бях изпитвал никога преди. Не, просто бях жаден за супата, сякаш не съществуваше храна, която да не е течна.
Внезапно двамата мършави и сдържани мъже, които продължаваха да стоят с нас — същите, които завързаха очите ми и ме довлякоха тук — се извърнаха и заслизаха по стълбите, а токовете им тропаха силно и отсечено върху камъните.
Няколко нетърпеливи викове долетяха от огромното, пъстро и разпиляно множество. Извърнаха се глави. Мудни тела се опитаха да се пробудят от празната вцепененост.
Двамата господари, с техните развяващи се ръкави и сковани гърбове, маршируваха рамо до рамо, сякаш бяха роднини, и доближиха първия от казаните, които се виждаха.
Видях как замаяните смъртни се събраха и се запрепъваха към облечените в червено господари. Що се отнася до самите тях, те тържествуваха сред загадъчна тайнственост.
— Какво правят? Какво смятат да правят? — Прилоша ми. Щях да се строполя. И все пак, колко ароматно ухаеше тази супа и колко много исках да я вкуся. — Урсула — казах. Но не знаех какви думи да изрека, за да продължа молбата си.
— Държа те, любов моя, това е клетката. Ето, виждаш ли?
Видях през мъгла как господарите минават под грапавите бодливи клони на цъфналите портокалови дръвчета, където все още висяха плодове, сякаш нито едно от тези подпухнали летаргични създания нямаше нужда от нещо толкова свежо и ярко като един портокал.
Господарите се настаниха от двете страни на първия котел и всеки от тях протегна напред дясната си ръка, след което преряза дясната си китка с нож, който държеше с лявата, и оставиха кръвта да се лее обилно в гозбата.
Слаб радостен вик долетя от тълпата, която кротко се трупаше около тях.
— О, ужас, това е кръвта, разбира се — прошепнах. Щях да падна, ако Урсула не ме държеше. — Гозбата е подправена с кръв.
Един от господарите извърна глава, сякаш димът и изпаренията го отвращаваха, но въпреки това остави кръвта си да се стича в сместа. След това се извъртя бързо, едва ли не сърдито, протегна се и сграбчи за ръката един от слабите, бледи демони с немощен вид, облечен в селски дрехи.
Той хвана клетото създание и го помъкна към котела. Слабият, дребничък демон молеше, стенейки да го освободят, но и двете му китки бяха прерязани и сега, въпреки че извърна мършавото си лице, кръвта му безмилостно се стичаше в супата.
— О, вие сте надминали и Данте с вашите кръгове на Ада, нали? — рекох. Но ме заболя от това, че й говорех с такъв тон. Тя ме подкрепяше с всички сили.
— Те са селяни, да, и мечтаят да бъдат господари, а ако се подчиняват, това би било възможно.
Сега си припомних, че войниците демони, които ме върнаха в замъка, бяха груби ловци. Колко добре бяха обмислили всичко, с изключение на едно — моята любима с крехки рамене, с нежни гъвкави ръце и сияйно, окъпано в сълзи лице, беше истинска дама, нали така?
— Виторио, отчаяно искам да не умираш.
— Така ли, любима? — рекох. Бях я обгърнал с ръце. Вече не можех да стоя без тази опора. Зрението ми отслабваше.
Но с глава, опряна на рамото й и отправил поглед към тълпата долу, аз виждах как хората бяха наобиколили котлите и потапяха чашите си в супата, топваха ги точно там, където бе паднала кръвта, а след това духаха в горещата течност, за да изстине, преди да отпият от нея.
Тих, ужасяващ смях отекна в стените. Мисля, че идваше от зрителите на горните балкони. Внезапно се изви червен вихър, сякаш се бе спуснало някакво огромно знаме.
Само че това бе една от дамите, която се спусна от далечните висини над главите ни и се приземи сред благоговеещите тълпи в клетката.
Те се кланяха и я приветстваха, сториха й път и силно ахнаха от страхопочитание, когато и тя приближи до котела и с оглушителен бурен смях сряза китката си и остави кръвта си да се влее в него.
— Да, мили мои, мои малки пиленца — заяви тя. Вдигна поглед към нас.
— Слез долу, Урсула, смили се над нашия малък изгладнял свят. Бъди щедра тази нощ. Макар това да не е нощта, в която трябва да даваш, дай в чест на нашето ново завоевание.
Урсула изглеждаше смутена от всичко това и нежно ме хвана с дългите си пръсти. Вгледах се в очите й.
— Аз съм пиян, пиян само от аромата.
— Сега моята кръв е само за теб — прошепна тя.
— Тогава ми я дай, жадувам за нея, отслабнал съм до смърт — рекох. — О, Господи, ти ми причини това. Не, не, аз сам го направих.
— Шшш, любими мой, сладък мой — рече тя. Ръката й обви кръста ми и тя постави нежните си устни непосредствено под ухото ми, като смучеше плътта, сякаш искаше да направи гънка на шията ми, да я затопли с език, и тогава да я прободе със зъби. Чувствах се опустошен и потънал в тази фантазия, протегнах двете си ръце към тялото й, докато тичахме заедно из поляната, която бе само наша и където никога нямаше да пристъпят останалите. — О, невинна любов — промълви тя, макар да продължаваше да пие от мене, — о, невинна, невинна любов.
После някакъв неочакван, смразяващо горещ огън нахлу в раната на врата ми и аз го усетих като крехък паразит с дълги пипала, който веднъж влязъл в тялото ми, можеше да достигне до най-интимните ми кътчета.
Поляната се ширна около нас, необятна и хладна, и изцяло отдадена на цъфтящите лилии. Тя беше ли с мен? До мен? В един бляскав миг аз сякаш стоях сам и я чух да вика някъде зад мен.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:34

Исках, в този възторжен сън, в този пулсиращ разхлаждащ сън за синьо небе и крехки прекършени стъбълца, да се обърна и да отида при нея. Но с крайчеца на окото си съзрях нещо така прекрасно и великолепно, че сърцето ми спря.
— Да, погледни, виждаш ли?
Главата ми се отпусна назад. Сънят бе изчезнал. Високите, бели мраморни стени на замъка-затвор се издигаха над наранените ми очи. Тя ме държеше и се взираше в мен, смутена, а по устните и имаше кръв.
Вдигна ме на ръце. Бях безпомощен като дете. Понесе ме по стълбите и не можех да сторя нищо, за да размърдам ръцете и краката си.
Сякаш целият свят над главите ни се състоеше от дребни фигурки, наредени по балкони и парапети, те се смееха и сочеха с дребните си протегнати ръце, толкова тъмни на фона на факлите, които ги заобикаляха. Кървавочервено, почувствай го.
— Но какво беше това, видя ли го на поляната? — попитах я.
— Не! — извика тя. Изглеждаше много уплашена. Лежах върху купа сено, в импровизирано легло, а клетите недохранени селски момчета-демони ме гледаха глупаво с кръвясали очи, а тя, тя плачеше, отново покрила с ръце лицето си.
— Не мога да го оставя тук — каза.
Беше много, много далече. Чух някакви хора да викат. Нима имаше бунт сред упоените и прокълнатите? Чух хора да плачат.
— Но ще го направиш, ала първо ела до котела и дай кръвта си. Кой изрече тези думи? Не знаех.
— Време е за литургията.
— Няма да го вземете тази нощ.
— Защо плачат? — попитах. — Чуй, Урсула, те всички започнаха да плачат.
Едно от мършавите момчета ме гледаше право в очите. Беше сложил едната си ръка на тила ми, а с другата поднасяше чаша топла супа към устата ми. Не исках да се разлее по брадата ми. Не спирах да пия. Тя изпълни устата ми.
— Не тази нощ — чу се гласът на Урсула. Тя целуваше челото ми, шията ми. Някой я откъсна от мен. Усетих как ръката й здраво се вкопчи в моята, а после някой я отскубна.
— Хайде, Урсула, остави го.
— Спи, любими — проплака тя в ухото ми. Усетих лекия допир на дрехите й. — Заспивай, Виторио.
Чашата изхвърча встрани. Напълно опиянен, гледах глупаво как съдържанието й се изля и потъна в натрупаното сено. Тя коленичи пред мен с отворена уста — нежна, червена и чувствена.
Сграбчи лицето ми с хладните си ръце. Кръвта се изливаше от устата й и нахлуваше в моята.
— О, любов моя — рекох. Исках да видя поляната. Тя не се появяваше. — Нека видя поляната! Нека я видя!
Но нямаше никаква поляна, само разтърсващата гледка на лицето й, а след това гаснеща светлина, стягаща прегръдка от мрак и звук. Вече не можех да се боря. Не можех да говоря. Не можех да помня. Но някой бе изрекъл тези думи.
А и плачът. Беше толкова тъжен. Какъв плач, какво горестно, безпомощно ридаене. Когато отново отворих очи, беше сутрин. Слънцето ме ослепи болезнено, а главата ме болеше нетърпимо.
Върху мен имаше някакъв човек, който се опитваше да свали дрехите ми. Пиян глупак. Преобърнах се, замаян и болен — бях толкова зле, че щях да повърна, — и го отблъснах, а после го зашеметих със силен удар.
Опитах се да стана, но не можах. Гаденето бе непоносимо. Навсякъде около мен спяха хора. Очите ме боляха от слънцето. То изгаряше кожата ми. Сгуших се в сеното. Горещината сипеше жар върху главата ми и когато прекарах пръсти през косата си, усетих, че е гореща. Болката в главата ми пулсираше в ушите ми.
— Влез в заслона — каза един глас. Беше една старица, която ми помаха изпод един сламен покрив. — Влез на хлад.
— Проклети да сте всички — рекох. Заспах. Унесох се. Дойдох на себе си по някое време в късния следобед.
Открих, че съм коленичил до един от котлите. Пиех отчаяно и немарливо от една паница със супа. Беше ми я дала старицата.
— Демоните — рекох. — Заспали са. Можем, можем — но след това проумях колко е безполезно. Дощя ми се да захвърля чашата, но изпих горещата супа.
— Това не е просто кръв, а вино, хубаво вино — рече старицата. — Изпий го, момчето ми, и няма да чувстваш болка. Скоро ще те убият. Не е толкова ужасно.
Когато отново се стъмни, го разбрах. Претърколих се. Успях да отворя широко очите си и те не ме боляха, както през деня.
Разбрах, че съм пропуснал целия път на слънцето заради този упойващ, глупав и гибелен унес. Бях се поддал на техните планове. Бях се оказал безпомощен, когато трябваше да опитам да подтикна към бунт тези безполезни същества наоколо. Милостиви Боже, как можах да допусна това да се случи! О, мъката, тази смътна далечна мъка. И сладостта на съня.
— Събуди се, момче. Глас на демон.
— Нужен си им тази нощ.
— О, на кого съм нужен и за какво? — попитах. Погледнах нагоре. Факлите бяха запалени. Всичко бе окъпано в блещукаща светлина, а над главата ми долиташе нежното шумолене на зелени листа — острият, сладък аромат на портокаловите дръвчета. Светът бе изтъкан от игривите пламъчета високо горе и омайните плетеници на черните листа. Светът бе изпълнен с жажда и глад. Гозбата къкреше на огъня и миризмата й заличаваше всичко останало. Отворих уста, за да я погълна, макар да не бе близо до мен.
— Аз ще ти я дам — каза гласът на демона. — Но се изправи. Трябва да те почистя. Трябва да изглеждаш добре за довечера.
— Защо? — рекох. — Всички са мъртви.
— Кои?
— Семейството ми.
— Тук няма семейство. Това е Дворът на рубинения граал. Ти си собственост на господаря на Двора. Сега ела, трябва да те подготвя.
— За какво ме подготвяш?
— За литургията, трябва да отидеш, ставай — каза демонът. Той се бе надвесил уморено над мен, подпрян на метлата си, а лъскавата му коса се спускаше в странен безпорядък около лицето му. — Ставай, момче. Те ще те търсят. Почти полунощ е.
— Не, не, не в полунощ, не! — извиках. — Не!
— Не се страхувай — каза той студено и уморено. — Безполезно е.
— Но ти не разбираш, става дума за изгубеното време, изгубения разум, изгубените часове, в които сърцето ми е туптяло, а мозъкът ми е спял! Не ме е страх, нещастен демон!
Той ме притисна плътно към сеното. Изми лицето ми.
— Хайде, хайде, ти си голям красавец. Винаги незабавно принасят в жертва такива като теб. Ти си твърде силен, с твърде изящно лице и тяло. Виж се само а и лейди Урсула бленува за теб и плаче. Отведоха я.
— О, но аз също бленувах — рекох. Нима разговарях с този чудовищен слуга така, сякаш двамата сме приятели? Къде беше огромната, прелестна плетеница на моите сънища, необятното и сияйно величие?
— Можеш да говориш с мен, защо не? — рече той. — Ще умреш в екстаз, мой невръстен господарю — продължи. — И ще видиш цялата църква окъпана в светлина, и литургията. Ти ще бъдеш принесен в жертва.
— Не, аз сънувах поляната — рекох. — Видях нещо в нея. Не, това не бе Урсула. — Говорех на себе си, на собствения си омагьосан мозък, говорех на разума си, за да го накарам да ме чуе. — Видях някого на поляната, някой толкова, не мога…
— Правиш нещата прекалено болезнени — каза демонът успокояващо. — Ето, закопчах всичките ти копчета и катарами. Какъв ли прекрасен господар трябва да си бил.
Трябва да си бил, трябва да си бил, трябва да си бил.
— Чу ли това? — попита той.
— Не чувам нищо.
— Часовникът е, остават петнайсет минути до кръглия час. Почти е време за литургията. Не обръщай внимание на шума. Това са останалите, които ще принесат в жертва. Не позволявай да те обезкуражат. Просто най-обикновен плач.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:35

ГЛАВА 8
> РЕКВИЕМ, ИЛИ СВЕТОТО ПРИЧАСТИЕ, КАКТО НИКОГА НЕ ГО БЯХ ВИЖДАЛ

Съществувал ли е някога по-красив параклис? Използван ли е някога белият мрамор така умело, построявани ли са били от непресъхващия извор на злато такива великолепни извивки и спираловидни орнаменти, тези силно заострени прозорци, озарени отвън от буйни огньове, които прибавяха към съвършенството на скъпоценните камъни своите миниатюрни, плътни фасетки от цветно стъкло, за да нарисуват строго тържествените и на пръв поглед свещени картини? Но картините не бяха свещени.
Стоях в галерията на хора, високо над преддверието, и гледах огромния неф и олтара в далечния край. Отново бях обграден от злокобни и царствени господари, които този път явно изпълняваха дълга си с много плам, тъй като силно стискаха ръцете ми, за да стоя изправен.
Съзнанието ми се бе прояснило, но само отчасти. Мократа превръзка отново притискаше очите и челото ми. Водата сякаш идваше от планински поток с разтопен сняг. Виждах всичко в болестното си, трескаво състояние.
Видях демоните, изобразени върху бляскавите прозорци, така изкусно изработени от червено, златно и синьо стъкло, както се полага на ангели и светци. Видях похотливите усмивки върху лицата им, докато гледаха надолу — тези чудовища с ципести криле и ръце като щипки, издигнати над паството.
Долу, от двете страни на широката централна пътека, в своите рубинени тъмни одежди, се бе събрал великият Двор, обърнат с лице към дългата и широка маса за причастия, покрита с масивна дърворезба, и високия олтар зад нея. Сводът зад олтара бе покрит с картини. Демоните, които танцуваха в Ада, движейки се грациозно сред пламъците, сякаш се къпеха в приятна светлина, а над тях, изписани върху широки развети знамена, се виждаха златните букви от словата на свети Августин, така познати ми от моето обучение — тези пламъци не са причинени от истински огън, само от липсата на Бог, но думата „липса“ бе заменена с латинската дума за „свобода“.
„Свобода“ бе и латинската дума, изписана по високите, бели мраморни стени върху един бордюр, който минаваше под балконите от двете страни на църквата на същата височина, както и моето място, откъдето по-голямата част от Двора съзерцаваше гледката. Светлина обливаше високите кръстовидни сводове на покрива. А каква бе тази гледка?
Високият олтар бе покрит с пурпур, украсен със златни ресни, а разкошната покривка бе достатъчно къса, за да изложи на показ картината с белите резбовани фигури, лудуващи в Ада, макар че имаше вероятност от това голямо разстояние очите ми да са ме подвели относно тяхното лекомислие.
Нещо, което виждах съвършено добре, бяха тежките свещници, поставени не пред разпятие, а пред огромна каменна репродукция на Луцифер, падналият ангел, с пламтящи дълги коси и дрехи, които също бяха поток от бушуващ огън. Той бе застинал в мраморното си изображение, а в повдигнатите си ръце държеше символите на смъртта — в дясната косата на Смъртта, а в лявата меча на екзекутора.
Ахнах, когато съзрях този образ! Така чудовищен, той бе разположен точно на мястото, където толкова исках да видя моя разпнат Христос, и все пак, обзет от някакъв мимолетен делириум и възбуда, почувствах как устните ми се разтягат в усмивка и чух собствения си разум да ми нашепва лукаво, че няма нищо по-малко гротескно от Разпнатия Бог, ако той Самият е присъствал там. Моите пазачи ме хванаха здраво. Дали бях залитнал?
От събралото се множество около мен и зад мен, от онези, които дори не бях погледнал, внезапно се понесе приглушено биене на барабани, зловещо и бавно, печално и прекрасно в своята заглушена простота. То незабавно бе последвано от звучен припев от хорни, чиято песен се извиваше великолепно и с лекота постигаше благозвучен синхрон, без да свирят монотонната струнна музика от предишната вечер, а една много жална и умолителна полифонична мелодия — толкова тъжна, че изпълни сърцето ми с мъка, погали го и от очите ми едва не потекоха сълзи. О, какво е това? Каква е тази хармонична и благозвучна музика около мен, която се излива към нефа, за да отекне в сатенения мрамор и да се върне нежно и с перфектна модулация до мястото, където стоях втренчен в захлас в далечната фигура на Луцифер? Всички цветя, поставени в краката му в сребърни и златни съдове, бяха червени, червени като розите и карамфилите, червени като ириса, червени като дивите цветя, чиито имена не можех да назова. Това бе олтар — оживен, украсен и изпълнен с всички онези предмети в червено, неговият величествен цвят, единственият цвят, който му бе останал и който можеше да възкръсне от неговия неизбежен и не-изкупим мрак.
Чух мудните звучни песни на дървения обой, малкия обой и дървения дулциан, както и други малки дървени духови инструменти, а след това по-гръмкия звук на месинговия тромбон, а може би и нежната песен на чукчетата, които удряха опънатите струни на цитрата.
Вероятно самата музика ме плени, изпълни душата ми, докато нейните мелодични нишки се преплитаха, припокриваха, постигаха хармония, а след това се разделяха. Тя ме остави без дъх и не можех да говоря, а очите ми не виждаха нищо друго. Все пак съзрях статуите на демоните, които се простираха отдясно наляво — и така наподобяваха дамите и господата на дворцовата маса от предишната нощ — близо до внушителната фигура на техния Сатана.
Дали всички те бяха кръвопийци, тези ужасни, изпити светци от Ада, издълбани от дърво с характерен червеникав махагонов блясък, с техните потискащи стилизирани одежди, прилепнали към крехките им тела, с притворени очи и зяпнали уста, а от долната устна на всеки от тях се подаваха два бели кучешки зъба, сякаш направени от малки късчета снежнобяла слонова кост, за да разкрият предназначението на всяко едно чудовище?
О, катедрала на ужасите. Опитах се да извърна глава, да затворя очи, и въпреки това тази чудовищност ме обсеби. Патетичните неоформени мисли не успяха да стигнат до устните ми.
Хорните около мен замлъкнаха, а след тях и дървените инструменти. О, сладка музика, не спирай. Не ме оставяй тук.
Но сега зазвуча хор от най-благозвучните и нежни тенори. Те произнасяха някакви латински думи, които не можех да разбера, това бе химн за мъртвите, химн за изменчивостта на всички неща и мигом чух силен, бляскав и хармоничен хор от сопрани, басове и баритони, които запяха силно и в прекрасна полифония в отговор на самотните тенори:
— Сега аз се отправям към Бога, защото Той позволи на тези Създания на Мрака да отвърнат на молбите ми. Що за кошмарни думи бяха това? Отново се чу звучният, плътен и многогласен хор в подкрепа на тенорите:
— Оръдията на смъртта ме очакват със своята топла и благочестива целувка, и съгласно Божията воля, те ще поемат в телата си кръвта на моя живот, моя екстаз, въздигането на душата ми посредством техните души, така че да опозная по-добре Рая и Ада чрез тяхната Мрачна Служба. Органът свиреше тържествената си песен. Сега към светилището на църквата се отправиха група духовници под съпровода на най-оглушителната и заслепяваща сила на тази полифония.
Видях господаря Флориан, облечен в пищен червен филон, сякаш самият той бе епископът на Флоренция, само че върху дрехата му бе изобразен Христовия кръст, безочливо обърнат обратно в чест на Прокълнатия. Върху небръснатата си глава, покрита с тъмноруса коса, той носеше позлатена корона със скъпоценни камъни, сякаш бе едновременно френски монарх и слуга на Сатаната.
Силните, пронизителни тонове на хорните преобладаваха в песента. Бяха подели някакъв марш. Барабаните трополяха приглушено и равномерно.
Флориан бе заел мястото си пред олтара, обърнат с лице към паството, а от едната му страна стоеше крехката Урсула, с буйна разпусната коса, която падаше върху раменете й, макар да бе покрита с ален воал, подобно на Мария Магдалена, и той се спускаше до самия подгъв на тясната й рокля.
Повдигнатото й нагоре лице бе извърнато към мен и дори от това огромно, нереално разстояние виждах, че ръцете й, образували островърха кула със събраните си пръсти, треперят.
От другата страна на този върховен жрец Флориан стоеше плешивият му Старейшина, облечен във филон с богато избродирани дантелени ръкави, още един от помощниците на жреца.
От двете страни прииждаха други помощници, високи млади демони, чиито лица сякаш бяха изваяни от неизменната слонова кост, а облеклото им представляваше обикновената стола, носена от хората, които прислужват по време на литургия. Те заеха местата си, наредени около дългата мраморна маса за причастия.
Около мен отново се извиси великолепният хор от гласове — фалцети, които се смесваха с истински сопрани и с трептящите басове на мъжете и напомняха за гора с дървените хорни, а в дъното на всичко това се чуваха тежките, енергични звуци на духовите инструменти.
Какво възнамеряваха да правят? Какъв беше точи химн, който тенорите пееха сега и какво отвърнаха всички гласове наоколо с някакви несвързани латински думи, които долетяха хаотично от всички страни:
— Господи, аз дойдох в Долината на смъртта; Господи, аз достигнах края на своята Мъка; Господи, с Твоето избавление давам живот на онези, които щяха да бродят без посока в Ада, ако не беше Твоят Божествен замисъл.
Душата ми се разбунтува. Ненавиждах всичко това и все пак не можех да извърна поглед от гледката долу. Очите ми обходиха църквата. За първи път видях изпитите, сатанински озъбени демони върху техните пиедестали, издигнати между тесните прозорци и блясъка на наредените едни върху други малки свещи. Музиката зазвуча отново като фон за тържественото изявление на тенорите:
— Нека внесат купела, за да бъдат измити онези, които ще принесем в жертва. Така и направиха.
Напред пристъпиха редици от млади демони, облечени като иподякони, които носеха в неестествено силните си ръце великолепен купел от тъмнорозов мрамор от Карара. Поставиха го на около десет стъпки пред масата за причастия.
— О, какво поругаване, да го направят толкова красиво — прошепнах.
— Замълчи, момчето ми — каза величественият страж до мен. — Гледай, защото това, което виждаш тук, няма да видиш никога повече между земята и небето. И понеже ще отидеш при Бога без да се изповядаш, ще гориш във вечен мрак. Звучеше така, сякаш вярва в това.
— Ти нямаш властта да проклинаш душата ми — прошепнах, като напразно опитах да проясня погледа си, за да пропъдя тази отпадналост, която все още ме принуждаваше да бъда зависим от техните здраво стискащи ръце.
— Сбогом, Урсула — прошепнах и й пратих целувка.
Но в този чуден и кратък интимен миг, който на пръв поглед остана незабелязан от паството, видях как тя тайно поклати глава в знак на отрицание.
Никой не я видя, защото всички погледи бяха вперени в друга гледка, далеч по-трагична от всички контролирани и видоизменени ритуали, на които станахме свидетели.
По пътеката, предвождана от демони-помощници в червени туники с дантелени ръкави със златна и червена украса, се появи окаяната група на обречените от клетката: тътрещи се старици, пияни мъже и малки момченца, невръстни деца, вкопчени в демоните, които ги водеха към тяхната смърт, подобно на клети жертви на някакъв страшен древен съд, при който децата на осъдените трябва да бъдат екзекутирани със своите родители. Ужас.
— Проклинам всички ви. Проклети да сте. Господи, въздай своята справедливост над всичко това — прошепнах. — Господи, пролей сълзите си. Плачи за нас, Иисусе, плачи за това, което се случва.
Очите ми се извъртяха нагоре. Сякаш сънувах, и пред погледа ми отново се яви яркозелената безкрайна поляна, и сега отново, когато Урсула побягна от мен, а младата й енергична фигура се втурна по високата лъкатушна поляна с трева и лилии, пред мен изникна друга фигура, още една позната фигура.
— Да, виждам те! — извиках на това видение от моя наполовина завърнал се сън.
Но веднага щом го познах и се вкопчих в него, то изчезна; нямаше го, а с него си отиде и цялото ми разбиране за това видение, целият спомен за изящното му лице и форма, както и неговият смисъл, неговият чист и могъщ смисъл. От устата ми се отрониха няколко думи.
Видях как господарят Флориан вдигна поглед отдолу, разгневен и мълчалив. Ръцете, които ме държаха, се впиха в плътта ми.
— Тишина — рекоха стражите до мен, а командите им се припокриха.
Прекрасната музика се извисяваше все повече като че усилващите се сопрани и трептящите, извиващи се звуци на хорните щяха да ме заглушат и да почетат единствено това нечестиво кръщение.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:35

Кръщаването бе започнало. Първата жертва, една старица с превит мършав гръб, бе освободена от оскъдните си дрехи и измита в купела с шепи вода, и сега я поведоха към масата за причастия. О, беше толкова крехка, толкова незащитена от своите роднини и близки, и ангелите пазители!
О, а сега идваше гледката на съблечените деца, с техните голи крачета и дупета, техните слабички раменца, тези мънички части на тялото, където някога сякаш бяха поникнали ангелски криле, а сега виждах как ги мият и след това ги редят разтреперани около дългия мраморен парапет. Всичко стана много бързо.
— Проклети животни, защото сте точно такива, не нереални демони, не — промърморих аз, мятайки се в хватката на двамата противни пазачи. — Да, малодушни твари, и двамата сте такива, щом сте част от това зло. Музиката заглуши молитвите ми.
— Мили Боже, прати ми моите ангели — изрекох в сърцето си, в стаеното си сърце, — изпрати моите разгневени ангели, изпрати ги с огнения си меч. Господи, това е непоносимо.
Масата за причастия вече разполагаше с цялото си попълнение от жертви, до една голи и разтреперани, и озарени с яркия цвят на човешка плът на фона на блестящия мрамор и бледите свещеници.
Свещите осветяваха с трепкащия си пламък огромния Луцифер и неговите ципести крила, а той властваше над всички.
Сега господарят Флориан слезе долу, за да поеме в ръцете си първия, когото щяха да причестят, и наведе уста, за да пие. Барабаните биеха неудържимо и звучно, а гласовете се сляха и се извисиха до небето. Но тук нямаше небе, под тези разклоняващи се бели колони и кръстовидни сводове. Нямаше нищо, освен смърт. Целият Двор се стичаше в два потока от двете страни на параклиса и бавно и безмълвно напредваше нагоре, за да застане зад масата за причастия, където всеки от тях можеше да си избере жертва от онези, които стояха безпомощни и чакаха. И сега дамите и господата избираха кои от тях желаят, а някои си ги поделяха, като една жертва се предаваше от ръка на ръка и така премина този фарс, това зловещо, хищническо причастие. Само Урсула не помръдна. Причестените умираха. Някои вече бяха мъртви. Нито един не падна на пода. Прислужващите демони безмълвно и умело сграбчваха техните отпуснати, изцедени крайници и бързо отнасяха телата им. Все още къпеха други жертви. Носеха някои на масата. Ритуалът продължаваше.
Господарят Флориан пиеше отново и отново, пред него поставяха дете след дете, тънките му пръсти сграбчваха малкото вратле и не го пускаха, а той доближаваше устни.
Питам се какви бяха латинските думи, които дръзваше да изрича. Постепенно членовете на Двора се изнизаха от светилището и отново заслизаха по страничните пътеки, за да се завъртят и заемат предишните си места. Бяха пили до насита. Из цялата зала цветът на кръвта бе нахлул в някога бледите лица, и замъгленото ми зрение и създанието ми, преизпълнено с прекрасната музика, Приеха, че сега всички са хора, поне в този кратък миг.
— Да — каза Флориан, а нежният му глас уверено долетя до ушите ми от отдалечения неф. — Сега сме хора, само в този миг, поели кръвта на живите, ние сме преродени, млади принце. Ти го разбра.
— Само че, господарю — рекох с изтерзан шепот, — аз не го опрощавам. Последва кратка пауза. След това тенорите обявиха:
— Време е, а среднощният час не е изтекъл.
Уверените и силни ръце, които ме държаха, сега ме наклониха на една страна. Измъкнаха ме от галерията на хора и ме повлякоха по криволичещите спираловидни стълби от бял мрамор. Когато дойдох на себе си, все още ме държаха, взирах се в централната пътека и видях, че там бе останал само купелът. Всички жертви бяха изчезнали.
Но в залата бяха донесли огромен кръст. Той бе поставен наобратно, подпрян в единия край на олтара и наклонен напред към масата за причастия.
Господарят Флориан вдигна ръка, за да видя петте огромни гвоздея, които държеше в нея, и ми направи знак да се приближа.
Кръстът бе закрепен на мястото си, сякаш неведнъж го бяха поставяли там. Беше изработен от масивно дърво, плътно, тежко и лъснато до блясък, макар да пазеше белезите от други гвоздеи и несъмнено петната от чужда кръв.
Долният му край опираше плътно в самата маса, подпрян върху мраморните перила, така че този, когото щяха да разпънат, щеше да се намира на три стъпки от земята и да го виждат всички богомолци.
— Богомолците, долна пасмина! — изсмях се аз. Слава на Бога и всички ангели, че очите на моите родители бяха изпълнени с небесна светлина и не можеха да видят нищо от това жестоко морално падение. В протегнатата си ръка Старейшината ми показа два златни бокала.
Разбрах смисъла. В тях щяха да събират кръвта ми, докато блика от раните, причинени от гвоздеите. Той сведе глава.
Повлякоха ме по пътеката. Статуята на Луцифер придоби огромни размери зад бляскавата, епископска фигура на Флориан. Краката ми не опираха в мрамора. Навсякъде около мен членовете на Двора се извръщаха, за да проследят моето придвижване, но не дотам, че очите им да се отклонят от техния господар. Когато застанахме пред купела, измиха лицето ми.
Аз мятах глава, извивах врат и дръзко плисках с вода тези, които се опитваха да ме изкъпят. Помощниците се страхуваха от мен. Приближиха се и неуверено посегнаха към моите катарами.
— Съблечете го — каза господарят и още веднъж повдигна гвоздеите, за да ги видя.
— Виждам достатъчно добре, мой малодушни господарю — рекох. — Да разпънеш момче като мен не е кой знае какво. Спаси душата си, господарю, направи го! И целият Двор ще бъде учуден. От галерията горе се разнесе музика. Хорът отново запя, в отговор и подкрепа на химна на тенорите.
За мен вече нямаше думи; съществуваше само светлината на свещите и мисълта, че скоро ще свалят дрехите ми и това ужасно деяние ще бъде извършено — това злокобно обърнато разпятие, неосветено от свети Петър, за да не бъде сега този обърнат кръст символ на нечестивия.
Внезапно треперещите ръце на помощниците се отдръпнаха.
Над нас хорните свиреха най-прекрасната си трогателна мелодия. Тенорите подхвърлиха своя въпрос с безупречни гласове от галерията над главата ми:
— Не може ли този да бъде спасен? Не може ли този да бъде избавен?
Хорът поде в един глас:
— Не може ли този да бъде освободен от властта на Сатаната?
Урсула пристъпи напред и отметна от главата си огромния, дълъг червен воал, който стигаше до земята, и го захвърли така, че той надвисна като червен облак около нея. До нея изникна един дякон, който държеше в ръка моя меч и кинжалите ми. Тенорите пак умоляваха:
— Една душа, свободна да поеме пътя си по света обезумяла, и да разкрие силата на Сатаната само пред най-търпеливите слушатели. Хорът запя, а от него изригна необуздана мелодия и сякаш песента му бе изпълнена с внезапна увереност.
— Какво, да не умра! — рекох. Напрегнах се да видя лицето на господаря, в чиито ръце бе поверено всичко това. Но той се бе скрил от погледа ми.
Годрик, Старейшината, бе застанал помежду ни. След като отвори с коляно портата пред мраморната маса за причастия, той пое по пътеката към мен. Поднесе към устните ми един от златните си бокали.
— Пий и забрави, Виторио, иначе ще загубим сърцето и душата й.
— О, но тогава трябва да ги загубите!
— Не! — изпищя Урсула. — Не.
Видях над рамото му как тя грабна три от гвоздеите в лявата ръка на Флориан и ги захвърли върху мрамора. Песните се извисяваха силно под сводовете. Не можах да чуя как гвоздеите се удрят в камъка.
Хорът звучеше празнично и тържествено. Скръбните нотки на реквиема бяха изчезнали.
— Не, Господи, ако искаш да спасиш душата й, тогава ме заведи на кръста, заведи ме!
Но златният бокал бе притиснат към устата ми насила. Челюстите ми бяха разтворени от ръката на Урсула и течността се изля в гърлото ми. Видях как мечът ми се издига пред моите затварящи се очи, сякаш бе кръст — дългата му дръжка, страничните подпори.
Чу се тих, подигравателен смях, който се сля с магическата, неописуема красота на хора.
Червеният й воал се развя около мен. Видях как червената тъкан се издига пред очите ми. Усетих как се спусна отгоре ми като омагьосващ дъжд, пропит с аромата й, омекнал от нейната нежност.
— Урсула, ела с мен. — прошепнах. Това бяха последните ми думи.
— Пропъдете го — викаха усилващите се гласове над главата ми. — Пропъдете го. — викаше необятният хор, и сякаш Дворът припяваше с него: — Пропъдете го — и очите ми се затвориха, когато червената тъкан покри лицето ми, спусна се като магическа паяжина над моите съпротивляващи се пръсти и плътно обгърна отворената ми уста. Хорните разтръбиха истината.
— Опростен! Пропъден! — пееха гласовете.
— Пропъден в лудост — прошепна Годрик в ухото ми. — В лудост до края на дните ти, а можеше да бъдеш един от нас.
— Да, един от нас — чу се спокойният, невъзмутим шепот на Флориан. — Какъв глупак се оказа — рече Годрик. — Можеше да бъдеш безсмъртен.
— Един от нас навеки, безсмъртен, нетленен, щеше да властваш тук величествено — рече Флориан.
— Безсмъртие или смърт — каза Годрик, — и това бяха прекрасни възможности, но ти ще се скиташ слабоумен и презрян по света.
— Да, слабоумен и презрян — чу се един детски глас в ухото ми. А след това още един: — Слабоумен и презрян.
— Слабоумен и презрян — каза Флориан.
Но хорът продължаваше да пее, заличавайки цялата жлъч от думите им, а обезумелият му химн ставаше все по-внушителен в моето състояние на полусън.
— Глупак, който да броди из света в презрение — каза Годрик.
Заслепен, обгърнат от мекотата на воала и опиянен от питието, аз не можех да им отвърна. Мисля, че се усмихнах. Думите им така безсмислено се смесваха с великолепните утешителни гласове на хора. А и каквито си бяха глупави, те така и не разбраха, че казаното от тях просто е без значение.
— А ти можеше да бъдеш нашият млад принц. Флориан ли стоеше до мен? Хладнокръвният, неустрашим Флориан.
— Можехме да те обичаме, както тя те обича.
— Млад принц — каза Годрик, — който да властва тук с нас навеки.
— А се превърна в шут на алхимиците и старите вещици — каза Флориан тъжно и тържествено.
— Да — чу се един детски глас, — глупак си, задето ни напусна.
Колко пленителни бяха химните, които превръщаха думите им в прости мелодични и многогласни срички.
Струва ми се, че усетих целувката й през коприната. Мисля, че я усетих. Така мисля. Сякаш с най-недоловимия женски шепот тя каза просто и без официалности:
— Любов моя. — Това бе триумфалното й сбогуване. Надолу, надолу и надолу, аз потънах в най-дълбокия и благотворен сън, който Бог можеше да даде. Музиката придаде форма на моите крайници, изпълни с въздух дробовете ми, а всички останали сетива ме бяха напуснали.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:36

ГЛАВА 9
> АНГЕЛИТЕ, КОИТО ЧУХМЕ ГОРЕ НА НЕБЕТО

Валеше като из ведро. Не, дъждът бе спрял. Те все така не можеха да ме разберат. Бях заобиколен от тези мъже. Намирахме се в непосредствена близост до ателието на Фра Филипо. Познавах тази улица. Бях идвал тук с баща си преди година.
— Говори по-бавно. Кор… бръщолевене, което няма смисъл!
— Слушай — каза другият. — Искаме да ти помогнем. Кажи ми името на баща си. Кажи го бавно.
Те поклатиха глави. Мислех, че говоря съвсем смислено, чувах го, Лоренцо ди Раниари, защо те не го чуваха, а аз бях негов син, Виторио ди Раниари. Но усещах колко са подути устните ми. Знаех, че съм мръсен от дъжда.
— Вижте какво, заведете ме в ателието на Фра Филипо. Познавам хората там — рекох. Моят велик художник, моят страстен и изтерзан художник, неговите ученици щяха да ме познаят. Той нямаше да ме познае, а помощниците, които ме бяха видели да плача над творбите му в онзи ден. И тогава, тогава тези мъже щяха да ме заведат в дома на Козимо на Виа дел Ларго.
— Фий, фий? — казаха те, повтаряйки неумелите ми опити да проговоря. Отново се бях провалил.
Запътих се към ателието. Олюлях се и едва не паднах. Тези мъже бяха почтени. Тежките ми торби бяха преметнати през рамото ми, а мечът ми се удряше в мен и буквално ме караше да губя равновесие. Високите стени на Флоренция се спускаха върху ми. Едва не се ударих в камъните.
— Козимо! — извиках, колкото ми глас държи.
— Не можем да те заведем при Козимо просто така! Козимо няма да пожелае да те приеме.
— О, вие разбирате, чули сте ме.
Но сега мъжът наостри уши. Почтен търговец, измокрен до кости в тъмнозелените си одежди, и всичко това заради мен, без съмнение. Не исках да се крия на сушина. Нямаше смисъл. Бяха ме намерили да лежа под дъжда насред Пиаца дела Синьория. — Всичко се възстановява, прояснява се. Видях входа на ателието на Фра Филипо високо горе. Вдигаха кепенците. Отваряха го, след като бурята бе стихнала, а водата съхнеше по каменните улици. Хората излизаха навън.
— Онези мъже там — извиках. — Какво, какво казваш? Всички наоколо вдигаха рамене, но ме подкрепяха. Един старец ме хвана за лакътя.
— Да го заведем в „Сан Марко“, нека монасите се погрижат за него.
— Не, не, не, трябва да говоря с Козимо! — извиках. Те отново свиха рамене и поклатиха глави.
Внезапно спрях. Олюлях се и се подпрях, като грубо сграбчих рамото на по-младия мъж. Вгледах се в далечното ателие.
Тук улицата се превръщаше в тясна алея, която едва побираше преминаващите коне, без да бъдат наранени пешеходците, а каменните фасади почти закриваха тъмносивото небе отгоре. Прозорците бяха отворени и изглеждаше, че някоя жена горе би могла да протегне ръка и да докосне отсрещната къща. Но нека видим какво имаше точно пред ателието. Видях ги. Видях ги и двамата!
— Погледнете — казах отново. — Виждате ли ги? Мъжете не ги виждаха. Господи, двете фигури пред ателието бяха ярки, сякаш вътрешно озарени от зачервената си кожа и мантии с разхлабени препаски.
Стиснах торбите върху лявото си рамо и сложих ръка на меча си. Можех да стоя на краката си, но очите ми сигурно са били широко ококорени, докато се взирах като вцепенен във видяното от мен.
Двата ангела спореха. Ангелите, чиито крила помръдваха съвсем леко в унисон с техните думи и жестове, спореха на мястото, където бяха застанали — точно пред ателието.
Те стояха, нехаещи за всички хора, които минаваха покрай тях, без да ги виждат, и спореха помежду си — два русокоси ангела, два ангела, които познавах, познавах ги от картините на Фра Филипс, и чувах гласовете им.
Познах извитите къдри на единия, чиято глава бе увенчана с венец от малки, безупречно съчетани цветчета, широката му мантия бе пурпурна, а дрехата под нея носеше яркия, чист небесносин цвят, украсен със злато.
А другият, познах и него, познах голата му глава и меката къса коса, и златната му яка, и знаците върху мантията му, и широките декорирани панделки върху китките му. Но преди всичко познах лицата им, техните невинни, обагрени в розово лица, спокойните им, огромни и все пак тесни очи. Светлината се стопи, мрачна и предвещаваща буря, макар че слънцето грееше високо горе иззад сивото небе. Очите ми се насълзиха.
— Погледнете крилата им — прошепнах. Мъжете не виждаха.
— Познавам тези крила. Познавам и двамата, вижте, ангелът с руса коса и водопад от къдрици, покрили главата му, е от „Благовещение“, а крилата, крилата му наподобяват тези на пауна, ослепително сини. А другият — неговите крила са потопени в най-чистия златен прашец.
Ангелът с цветен венец разпалено ръкомахаше към другия. За един смъртен тези жестове и позата му щяха да са признак за гняв, но не ставаше дума за толкова разгорещени чувства. Ангелът просто искаше да бъде разбран.
Поех бавно напред, измъквайки се от услужливите си спътници, които не виждаха онова, което аз виждах!
Какво ли си мислеха, че гледам? Широко отвореното ателие, чираците, потънали в дълбоките сенки вътре, оскъдните бледи проблясъци на платната и дъските за рисуване, тази зейнала паст, зад която кипеше работа. Другият ангел мрачно поклати глава.
— Не съм съгласен — каза той с най-спокойния и напевен глас. — Не можем да стигнем толкова далече. Нима мислиш, че това не ме кара да плача?
— Кое? — извиках. — Кое те кара да плачеш?
Двата ангела се обърнаха. Втренчиха се в мен. Едновременно прибраха своите тъмни, пъстри и зрелищни крила плътно към телата си, сякаш с това се надяваха да станат невидими, но аз продължавах да ги виждам чудесно — и двамата бляскави, толкова светли, толкова познати. Очите им бяха силно учудени, докато се взираха в мен. Нима бяха учудени, че ме виждат?
— Гавраил! — извиках. Посочих с пръст: — Познавам те, познавам те от „Благовещение“. И двамата се казвате Гавраил, познавам картините, виждал съм ви, Гавраил и Гавраил, как е възможно?
— Той ни вижда — каза ангелът, който бе ръкомахал така разгорещено. Гласът му бе приглушен, но достигаше до ушите ми плавно и без усилия. — Той ни чува — продължи, а учудването върху лицето му нарасна и той изглеждаше преди всичко невинен и търпелив, и съвсем леко разтревожен.
— За Бога, какво говориш, момче? — попита старецът до мен. — Хайде, събери си ума. В торбите си носиш цяло състояние. Ръцете ти са отрупани с пръстени. Сега говори смислено. Ще те заведа при семейството ти само ако ми кажеш кое е.
Усмихнах се. Кимнах, но не свалях очи от двата стреснати и учудени ангела. Дрехите им изглеждаха ефирни, почти прозрачни, сякаш платът не бе естествена тъкан, както и нажежената им до бяло кожа не беше естествена. Цялата им конструкция беше много фина и изтъкана от светлина.
Въздушни създания, целеустремени, сътворени от невидима сила и от делата си — нима това бяха думите на Тома Аквински, които изплуваха в паметта ми, Summa Theologica, от която бях научил латински?
О, как чудно красиви бяха, и как безопасно откъснати от всичко наоколо, застанали неподвижно на улицата, притихнали и наивно ококорили очи, потънали в размисъл, докато се взираха в мен състрадателно и с интерес.
Единият от тях, онзи с венеца от цветя, който носеше небесносини одежди — същият, който така бе пленил сърцето ми, когато го видях в „Благовещение“ с моя баща, — този, в когото се бях влюбил, тръгна към мен.
Той ставаше по-голям, докато се приближаваше, по-висок, малко по-едър от обикновено създание, и така изпълнен с любов сред беззвучното шумолене на широките му и грациозно падащи дрехи, че изглеждаше още по-нематериален и твърд като статуя. Навярно бе по-съвършен израз на Божие творение, отколкото би могло да бъде нещо от плът и кръв. Той поклати глава и се усмихна.
— Не, защото ти самият си най-прекрасното от Божиите творения — каза с тих глас, който си проправи път през брътвежа около мене.
Вървеше като смъртен, стъпваше с чистите си боси крака по мокрите мръсни камъни на флорентинската улица, нехаещ за хората, които не можеха да го видят, докато стоеше вече толкова близо до мен. Разпери крилата си, а после отново ги прибра плътно, така че единствено аз видях високите им, покрити с пера кости над раменете му, които бяха приведени като на малко момче.
Лицето му бе ослепително чисто и поруменяло от всички сияйни цветове, които Фра Филипо бе използвал. Когато се усмихна, усетих как цялото ми тяло се разтрепери неудържимо от неподправена радост.
— Това ли е моята лудост, архангеле? — попитах. — Това ли е сбъднатото им проклятие, да виждам тази гледка, докато ломотя несвързано и си навличам презрението на образованите люде? — изсмях се силно.
Стреснах мъжете, които толкова се стараеха да ми помогнат. Бяха съвсем слисани.
— Какво? Кажи го отново?
Но в един нетраен миг ме връхлетя някакъв спомен, който озари едновременно душата, сърцето и ума ми, сякаш самото слънце бе изгряло над тъмна и безнадеждна килия.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:36

— Ти беше този, когото видях на поляната, теб видях, докато тя пиеше кръвта ми. Той ме погледна в очите, този хладнокръвен, спокоен ангел, с безбройните кичури от безупречни руси къдрици и ведро лице с гладки бузи.
— Гавраил, архангелът — казах аз с благоговение. Очите ми се изпълниха със сълзи, а плачът ми се струваше като песен.
— Мое момче, мое клето, нещастно момче — каза старият търговец. — Пред теб не стои никакъв ангел. А сега внимавай, моля те.
— Те не ни виждат — каза ангелът просто. Благата му, спокойна усмивка се появи отново. Очите му отразяваха светлината, която се спускаше от просняващото се небе, докато той се взираше в мен, сякаш с всеки изминал миг погледът му проникваше все по-надълбоко.
— Зная — отвърнах. — Те не го знаят!
— Но аз не съм Гавраил, не бива да ме наричаш рака — каза той много мило и успокояващо. — Мъничкият ми, аз съвсем не съм архангел Гавраил. Аз съм Сетей и съм само един ангел-хранител. — Беше така търпелив с мен, така търпелив към плача ми и групата незрящи и разтревожени смъртни около нас. Той стоеше достатъчно близо до мен, за да мога да го докосна, но не се осмелих.
— Моят ангел-хранител? — попитах. — Вярно ли е това?
— Не — отвърна ангелът. — Аз не съм твоят ангел-хранител. Трябва сам да опиташ да го откриеш. Ти видя ангелите хранители на друг човек, макар да не знам как и защо.
— Недей да се молиш сега — каза старецът раздразнено. — Кажи ни кой си, момче. Преди малко каза някакво име, на баща ти, кажи ни го.
Другият ангел, който стоеше сякаш бе твърде шокиран, за да помръдне, внезапно наруши своята сдържаност и също пристъпи напред, като стъпваше с босите си крака също толкова тихо, сякаш грубите камъни, мокротата и мръсотията не можеха да му навредят по никакъв начин.
— Нима това е за добро, Сетей? — попита той. Но бледите му дъгоцветни очи ме гледаха със същото любящо внимание, със същия задълбочен и опрощаващ интерес.
— А ти, ти си на другата картина, познавам и теб и те обичам от все сърце — рекох.
— Синко, на кого говориш? — настойчиво попита по-младият мъж. — Кого обичаш от все сърце?
— О, вие ме чувате? — обърнах се към мъжа. — Разбирате ме.
— Да, а сега ми кажи името си.
— Виторио ди Раниари — рекох, — приятел и съюзник на Медичите, син на Аоренцо ди Раниари, от замъка Раниари в Северна Тоскана, но баща ми е мъртъв, както и целият ми род.
Двата ангела застанаха заедно точно пред мен, гледаха ме с допрени една до друга глави и сякаш смъртните, въпреки своята заслепеност, не можеха да ме скрият от техните погледи или да застанат помежду ни. Ех, ако имах достатъчно смелост. Толкова исках да ги докосна.
Крилата на този, който бе проговорил пръв, се разпериха и като че някакъв лек, блещукащ златен прашец се посипа от размърдалите се пера — тези потрепващи, искрящи пера, — но нищо не можеше да се мери с умисленото и учудено ангелско лице.
— Нека те заведат в „Сан Марко“ — каза ангелът на име Сетей, — позволи им да го направят. Тези мъже ти мислят доброто, а там ще те настанят в килия и монасите ще се грижат за теб. Не би могъл да попаднеш на по-добро място, защото този дом се намира под патронажа на Козимо, а знаеш, че Фра Джовани е изрисувал килията, в която ще отседнеш.
— Сетей, той знае всичко това — каза другият ангел.
— Така е, но аз му вдъхвам увереност — каза първият ангел и най-невинно сви рамене, като погледна учудено своя спътник. Изражението на лицата им можеше да бъде описано най-точно като потиснато учудване.
— Но ти — рекох, — Сетей, ако мога да се обръщам към теб по име, нима ще им позволиш да ме отведат от теб? Не можеш. Моля ви, не ме изоставяйте. Умолявам ви. Не ме изоставяйте.
— Трябва да те оставим — каза другият ангел. — Ние не сме твои хранители. Защо не можеш да видиш своите ангели?
— Почакай, аз знам името ти. Чувам го.
— Не — каза този не така сговорчив ангел, размахвайки пръст към мен, сякаш гълчеше дете.
Но нищо не можеше да ме спре.
— Знам твоето име. Чух го, докато спорехте и сега го чувам, когато погледна лицето ти. Рамиел, това е твоето име. А вие двамата сте хранители на Фра Филипо.
— Това е катастрофа — прошепна Рамиел с най-трогателното и нещастно изражение. — Как точно се случи?
Сетей просто поклати глава и отново се усмихна великодушно.
— Трябва да е за добро, сигурно е така. Трябва да тръгнем с него. Естествено, че ще го направим.
— Сега? Да тръгнем сега? — настоя Рамиел и отново, въпреки цялата му настойчивост, в гласа му нямаше гняв. Сякаш мислите им бяха пречистени от всички низки емоции, и разбира се, че беше така, несъмнено беше така.
Сетей се наведе близо до стареца, който естествено не можеше нито да го види, нито да го чуе, и каза в ухото му:
— Заведете момчето в „Сан Марко“; погрижете се да го настанят в хубава килия, за което той има предостатъчно пари, и да се грижат за него, докато оздравее. След това ме погледна.
— Ще дойдем с теб.
— Не можем да го направим — каза Рамиел. — Не можем да изоставим своя повереник; как бихме могли да сторим подобно нещо без разрешение?
— Така е писано. Това е разрешението. Знам, че е така — рече Сетей. — Не разбираш ли какво се случи? Той ни видя и ни чу и разбра името ти, а щеше да разбере и моето, ако не го бях казал. Клети Виторио, ние сме с теб.
Кимнах, готов почти да заплача при споменаването на името ми. Цялата улица бе станала сива, смълчана и незабележима на фона на техните големи, притихнали и поруменели фигури. Ефирните им леки дрехи помръдваха около тях, сякаш божествената тъкан бе подвластна на невидими въздушни потоци, които хората не усещаха.
— Това не са истинските ни имена! — обърна се Рамиел с укор към мен, но нежно, както би смъмрил малко дете. Сетей се усмихна.
— Но са достатъчно добри имена, с които да ни наричат, Виторио — каза той.
— Да, да го заведем в „Сан Марко“ — каза мъжът до мен. — Да вървим. Нека монасите се погрижат за всичко това. Мъжете ме поведоха към изхода на улицата.
— В „Сан Марко“ за теб ще се погрижат много добре — каза Рамиел, сякаш се сбогуваше с мен, но двата ангела се движеха близо до нас и само изоставаха малко.
— Не ме изоставяйте, и двамата, не бива! — казах им аз.
Те изглеждаха озадачени, а прекрасните им, надиплени ефирни одежди не бяха изцапани от дъжда, подгъвите им бяха чисти и светеха, сякаш не бяха се опирали в уличната настилка, а босите им крака изглеждаха толкова фини и нежни, докато ни следваха по петите.
— Добре — каза Сетей. — Не се тревожи толкова, Виторио. Идваме.
— Не можем просто така да оставим своя повереник заради друг човек, не можем да го направим — продължи да протестира Рамиел.
— Такава е Божията воля, нима можем да сторим нещо друго?
— Ами Мастема? Не трябва ли да попитаме Мастема? — рече Рамиел.
— Защо да го правим? Защо да тревожим Мастема? Той сигурно знае. И ето, че те отново спореха, вървейки зад нас, докато аз бях преведен набързо по улицата. Стоманеносивото небе проблесна, после побледня и стана синьо, когато стигнахме до един открит площад. Слънцето ме стъписа и от него ми приложа, а как жадувах за него, как копнеех да го видя, но го ми се отрази зле и ме шибна като камшик. Бяхме съвсем близо до „Сан Марко“. Скоро краката ми щяха да премалеят. Все се озъртах през рамо. Двете бляскави, окъпани в злато фигури ни следваха мълчаливо, а Сетей ми направи знак да продължа да вървя.
— Тук сме, с теб сме — каза той.
— Не съм сигурен в това, не съм! — каза Рамиел. — Филипо никога не е имал толкова неприятности, никога не е бил излаган на такова изкушение, на такъв позор.
— Точно заради това сега ни отзоваха, за да не се месим в онова, което трябва да се случи с Филипо. Знаем, че бяхме пред прага на големи неприятности заради стореното от него. О, Филипо, разбирам това, разбирам божествения замисъл.
— За какво говорят? — попитах мъжете. — Говорят нещо за Фра Филипо.
— И кой ли ще да е това, кой говори, ако смея да попитам? — каза старецът, клатейки глава, докато ме водеше нататък — младия луд с дрънчащия меч.
— Момчето ми, замълчи — каза другият мъж, който ме подпираше по-силно. — Сега те разбираме много добре, но ти звучиш по-безсмислено от всякога, докато разговаряш с хора, които никой не може да види или чуе.
— Фра Филипо, художникът, какво става с него? — настоях аз. — Има някакви неприятности.
— О, това е непоносимо — чу се гласът на ангел Рамиел зад мен. — Невероятно е, че се случва. И ако питаш мен, до когото никой не се е допитвал и няма да го направи, аз мисля, че ако Флоренция не беше във война с Венеция, Козимо де Медичи щеше да предпази своя художник от това.
— Но от какво да го предпази? — настоях аз. Погледнах стареца в очите.
— Синко, послушай ме — каза той. — Върви напред и престани да ме удряш с тоя меч. Ти си велик синьор, това е видно, а името Раниари отеква силно в ушите ми от далечните планини на Тоскана. И само златото върху дясната ти ръка тежи повече от зестрата на двете ми дъщери взети заедно, без да отваряме дума за скъпоценните камъни, но недей да крещиш в лицето ми.
— Съжалявам. Не беше нарочно. Просто ангелите не искат да кажат.
Другият мъж, който ме водеше толкова охотно и честно ми помагаше с дисагите, в които се намираше богатството ми, без дори да се опита да ми открадне нещо, заговори:
— Ако питаш за Фра Филипо, той отново е затънал в неприятности. Подложен е на мъчения. Изтезават го с дибата.
— Не, това е невъзможно, не и Филипо Липи! — спрях рязко и се развиках. — Кой би причинил подобно нещо на великия художник?
Обърнах се, а двата ангела внезапно закриха лицата си, толкова нежно, колкото някога Урсула закриваше своето, и заплакаха. Само че техните сълзи бяха невероятно прозрачни и чисти. Те просто ме гледаха. О, Урсула, внезапно си помислих с мъчителна болка, колко красиви са тези създания, и в кой ли гроб под Двора на рубинения граал спиш ти, та да не можеш да ги видиш, да не можеш да видиш как тихо и тайно се движат из улиците на града?
— Вярно е — каза Рамиел. — Всичко това е ужасна истина. Какви бяхме ние, що за хранители, щом Филипо се забърка в такива неприятности и е толкова свадлив и лъжлив, и защо се оказахме толкова безпомощни?
— Ние сме просто ангели — каза Сетей. — Рамиел, не е нужно да виним Филипо. Ние не сме обвинители, а хранители, и заради това момче, което толкова го обича, недей да говориш такива неща.
— Не могат да измъчват Фра Филипо Липи — проплаках аз. — Кого е излъгал?
— Сам си е виновен — рече старецът. — Този път се забърка в измама. Продаде една творба, а всички знаеха, че един от учениците му бе нарисувал по-голямата част от нея. Подложиха го на изтезания, но не го нараниха много.
— Не са го наранили много! Той е просто великолепен! — рекох. — Казваш ми, че са го измъчвали. Защо са го направили, как би могла да се оправдае подобна глупост, подобно оскърбление, това е оскърбление за Медичите.
— Замълчи, хлапе, той си призна — каза по-младият от двамата смъртни. — Всичко почти приключи. Забележителен монах е този Фра Филипо Липи, мен ако питаш. Ако не ходи по жени, се забърква в скандали.
Бяхме пристигнали в „Сан Марко“. Стояхме на площад „Сан Марко“, непосредствено пред портите на манастира, които бяха наравно с улицата, както при всички подобни сгради във Флоренция, сякаш Арно никога не излизаше от коритото си, а това се случваше често. А аз се радвах, о, колко се радвах да видя този пристан.
Но съзнанието ми се бунтуваше. Всички спомени за демони и ужасни убийства мигом бяха заличени от ужаса, че художникът, когото обичах най-много на този свят, е бил подложен на изтезания като най-обикновен престъпник.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:37

— Понякога той така да се каже — каза Рамиел, — се държи като най-обикновен престъпник.
— Той ще се измъкне, ще плати глоба — каза старецът. Позвъни на звънеца на монасите. Потупа ме по гърба с дългата си, уморена и съсухрена ръка. — А сега престани да плачеш, дете, престани. Филипо е напаст, всички го знаят. Де да имаше малко от светостта на Фра Джовани у него, поне мъничко!
Фра Джовани. Естествено, под Фра Джовани те имаха предвид великия Фра Анджелико, художникът, който през идните столетия щеше да кара своите благоговеещи почитатели едва ли не да падат на колене пред картините му. А Фра Джовани работеше и живееше именно в този манастир — точно тук той рисуваше килиите на монасите по настояване на Козимо. Какво бих могъл да кажа?
— Да, да, Фра Джовани, но аз не го, не го обичам. — Естествено, че го обичах; уважавах него и прекрасните му творби, но не по същия начин, както обичах Филипо — художникът, когото бях зърнал само веднъж. Как да обясня тези странни неща?
Внезапен пристъп на гадене ме принуди да се превия одве. Отдръпнах се от любезните си помощници. Избълвах съдържанието на стомаха си на улицата — ужасен поток от нечистотии от демоните, които ме бяха хранили. Видях как покапа и се стече по улицата. Усетих ужасната му смрад и видях как се изля от мен в пукнатините на калдъръма — тази смесица от полусмляно вино и кръв.
Сякаш целият ужас на Двора на рубинения граал излезе наяве в този миг. Обзе ме безнадеждност и чух как демоните шепнат в ухото ми, слабоумен и презрян, и се усъмних във всичко видяно, във всичко, което бях и всичко онова, което се бе случило само преди мигове. Двамата с баща ми яздехме в някаква призрачна гора и разговаряхме за картините на Филипо, а аз бях студент и млад господар и целият свят беше в краката ми, а силната, приятна миризма на конете изпълваше ноздрите ми с мириса на гора.
Слабоумен и презрян. Луд, а можеше да бъдеш безсмъртен.
Когато се изправих отново, се облегнах върху оградата на манастира. Светлината на синьото небе беше достатъчно ярка, за да ме принуди да затворя очи, но аз се къпех в нейната топлина. Когато стомахът ми се успокои, постепенно се опитах да гледам неотклонно пред себе си, да се преборя с болката от светлината, да я обикна и да повярвам в нея.
Пред погледа ми се изправи лика на ангела Сетей, който стоеше точно насреща ми, само на стъпка от мен и се взираше в мен дълбоко разтревожен.
— Господи, ти си тук — прошепнах.
— Да — рече той. — Обещах ти.
— Няма да ме изоставиш, нали? — попитах.
— Не — отвърна той.
Над рамото му Рамиел втренчено се взираше в мен, сякаш за първи път ме оглеждаше, без да бърза и с всеотдайност. Неговата по-къса и разпиляна коса го правеше по-млад, макар че подобни различия не бяха от значение.
— Не, съвсем не — прошепна той и за първи път се усмихна.
— Прави, каквото ти кажат тези мили хора — каза Рамиел. — Нека те заведат вътре, а след това трябва да се наспиш добре и когато се събудиш, ние ще бъдем с теб.
— О, но това е ужасно, ужасна история — прошепнах. — Филипо никога не е рисувал такива ужаси.
— Ние не сме нарисувани — каза Сетей. — Заедно ще узнаем какво ни е предопределил Бог — ти, Рамиел и аз. Сега трябва да влезеш вътре. Монасите са тук. Поверяваме те на техните грижи, а щом се събудиш, ще бъдем до теб.
— Както в молитвата — прошепнах.
— О, да, наистина — рече Рамиел и вдигна ръка. Видях сянката на неговите пет пръста, а след това почувствах нежния им допир, когато затвори очите ми.

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:37

ГЛАВА 10
> В КОЯТО РАЗГОВАРЯМ С НЕВИННИТЕ И СИЛНИ БОЖИ СИНОВЕ

Щях да потъна в Дълбок сън, да, но едва много по-късно. Онова, което последва, бе някаква непонятна, приказна фантазия със закрилящи образи. Бях внесен в манастира „Сан Марко“ от един едър монах и неговите помощници. Едва ли би се намерило по-добро място за мен в цяла Флоренция — може би като изключим дома на Козимо — от доминиканския манастир „Сан Марко“.
И така, в цяла Флоренция аз познавам много великолепни сгради и такъв разкош, че дори и тогава, като момче, не можех да подредя в съзнанието си всички богатства, които се простираха пред очите ми.
Но никъде, струва ми се, няма по-спокоен манастир от „Сан Марко“, който съвсем наскоро бе реставриран от дълбоко смирения и порядъчен Микелоцо по повеля на Козимо Старши. Той имаше дълга и многовековна история във Флоренция, но едва неотдавна бе предоставен на доминиканците и се отличаваше с определена величественост, каквато никой друг манастир не притежаваше.
Както бе известно на цяла Флоренция, Козимо бе пръснал цяло състояние за „Сан Марко“, вероятно като компенсация за парите, които бе натрупал от лихварство, защото като банкер той получаваше лихви и следователно беше лихвар, но в такъв случай това се отнасяше и за онези от нас, които бяхме вложили парите си в банката му.
Каквато и да бе истината, Козимо, нашият capo, нашият верен предводител, обичаше това място и го бе отрупал с многобройни съкровища, но преди всичко с невероятно хармонични нови постройки.
Неговите хленчещи хулители — хора, които не вършат нищо величествено и подлагат на съмнение всичко, което не се намира във вечна разруха, казваха за него:
— Той дори е поставил герба си в тоалетните на монасите.
Неговият герб, между впрочем, представлява щит с пет изпъкнали топки отгоре, а тяхната символика се тълкува по най-различни начини, но онова, което всъщност казваха враговете му, бе: Козимо е окачил топките си в тоалетните на монасите. Ех, де да имаха този късмет враговете му да притежават такива тоалетни или такива топки.
Колко по-умно би било от страна на тези мъже да изтъкнат, че Козимо често прекарваше много дни в този манастир, потънал в размисъл и молитви, и бившият му игумен, който беше голям негов приятел и съветник — Фра Антонио — понастоящем беше архиепископ на Флоренция.
О, достатъчно за невежите, които и до ден днешен, когато са изминали петстотин години оттогава, продължават да разказват лъжи за Козимо.
Докато минавах под портата, си мислех: „Какво, за Бога, да кажа на хората в този Дом Господен?“
Веднага щом тази мисъл изхвръкна от сънената ми глава и, опасявам се, от опиянената ми сънена уста, чух смеха на Рамиел в ухото си.
Опитах се да видя дали е до мен. Но отново ми се гадеше и говорех несвързано, а главата ми бе замаяна и успях само да разбера, че сме влезли в най-спокойния и приятен манастир.
Слънцето така изгаряше очите ми, че още не можех да благодаря на Бога за красотата на квадратната зелена градина, разположена в центъра на манастира, но видях съвсем ясно и с удоволствие ниските извити арки, сътворени от Микелоцо — арки, които образуваха нежни, безцветни и скромни сводове над главата ми.
А и спокойствието, постигнато от изчистените колони, с техните малки, извити йонийски капители — всичко това подсилваше чувството ми за безопасност и покой. Пропорциите винаги са били дарбата на Микелоцо. Той разгръщаше в пространството нещата, които строеше. А тези широки просторни лоджии бяха негов отличителен знак.
Нищо не бе в състояние да заличи спомена ми за устремените към небето островърхи готически арки на френския замък, който видях на север, за неговите филигранни каменни върхове, които сякаш сочеха с неприязън Всевишния. И макар да знаех, че недооценявам тази архитектура и нейната символика — защото несъмнено преди да бъде завзет от Флориан и неговия Двор на рубинения граал, замъкът е бил сътворен от всеотдайността на французите и германците към Бога — все още не можех да избия от главата си тази омразна гледка.
Стараейки се отчаяно да не избълвам отново съдържанието на стомаха си, аз отпуснах ръцете и краката си, когато видях това флорентинско имение.
Едрият като мечок монах ме носеше с яките си ръце надолу, надолу из манастира, покрай жарката градина, като ми се усмихваше сияйно с привичната си вкоренена доброта, а в това време се появиха и други монаси в развети черно-бели одежди, със слаби ведри лица, които ни наобиколиха от всички страни, макар че се движехме бързо. Не можах да видя моите ангели.
Но тези мъже най-силно наподобяваха ангели измежду всички останали хора на този свят.
Скоро разбрах — благодарение на предишните ми посещения в това славно място — че не ме водят в сиропиталището, където раздаваха лекарства на болните флорентинци, нито в странноприемницата, която винаги бе препълнена с хора, които идваха да правят жертвоприношения и да се молят, а нагоре по стълбите към самия коридор между монашеските килии.
С болезнено оцъклен поглед, след като дъхът ми секна от тази красота, в горния край на стълбите по протежение на стената видях фреската на Фра Джовани „Благовещение“.
Моята картина, „Благовещение“! Моят безспорен фаворит, картината, която за мен означаваше повече от всеки друг религиозен мотив.
И наистина, това не бе геният на моя неудържим Филипо Липи, не, но беше моята картина и несъмнено бе знамение, че никой демон не може да прокълне нечия душа с отровата на насила пролятата кръв.
И кръвта на Урсула ли ти вляха насила? Ужасна мисъл. Постарай се да не си припомняш как нежните й пръсти се отдръпват от теб, глупако, пиян глупако, постарай се да не си припомняш устните й и дългата, плътна кървава целувка, която прониква в отворената ти уста.
— Погледнете я! — извиках. Посочих картината с отпуснатата си ръка.
— Да, да, имаме много такива — каза огромният като мечок и усмихнат монах.
Разбира се, Фра Джовани я бе нарисувал. Кой не би го разбрал с един поглед? Освен това аз го знаех. А Фра Джовани — нека още веднъж ви напомня, че става въпрос за Фра Анджелико от онези времена — бе сътворил сурови, успокояващи и нежни, но съвсем прости образи на ангела и Девата, потънали в смирение и без никаква украса, а самото посещение се извършваше сред ниски, заоблени арки, каквито се срещаха в манастира, от който току-що бяхме дошли.
Когато едрият монах ме завъртя настрани, за да ме въведе по широкия коридор — а той беше доста широк, и ми се стори така излъскан, аскетичен и красив — опитах се да изрека няколко думи, докато образът на ангела още витаеше в съзнанието ми.
Исках да кажа на Рамиел и Сетей, ако все още бяха с мен, да видят, че крилата на Гавраил имаха само най-обикновени цветни ивици и да обърнат внимание, че дрехата му се спуска в симетрични, покорни гънки. Разбирах всичко това, както и пищния разкош на Рамиел и Сетей, но отново бръщолевех безсмислици.
— Ореолите — рекох. — Вие двамата, къде сте? Ореолите ви кръжат над главите ви. Видях ги. Видях ги на улицата и на картините. Но погледнете как в картината на Фра Джовани ореолът е плосък и заобикаля нарисуваното лице, един твърд и златист диск на фона на картината.
Монасите се засмяха.
— На кого говорите, синьор Виторио ди Раниари? — попита един от тях.
— Замълчи, момче — рече едрият монах, а гръмкият му басов глас отекваше в тялото ми през подобните му на буре гърди. — Намираш се под нашите топли грижи. А сега трябва да замълчиш, погледни там — това е библиотеката, виждаш ли как работят монасите ни?
Те бяха горди с това, нали? Дори докато се придвижвахме и аз бих могъл да повърна върху безупречния под, монахът се завъртя, за да мога да погледна през отворената врата дългото помещение, препълнено с книги и работещи монаси. Но видях също и сводестия таван на Микелоцо, който не се извисяваше към небето, а нежно се спускаше над главите на монасите и позволяваше над тях да се издигнат потоци от светлина и въздух.
Сякаш имах видения. Виждах многобройни и разтроени фигури на места, където трябваше да има само по една, а за миг дори зърнах като в мъгла хаотично преплетени ангелски крила, а овалните лица се извърнаха и се взряха в мен през булото на тази свръхестествена потайност.
— Виждате ли? — бе единственото, което успях да кажа. Трябваше да се добера до тази библиотека и да открия в нея текстове, които дефинират демоните. Да, не се бях отказал! О, не, аз не бях бръщолевещ идиот. На помощ ми се бяха

**c0lourblind-** Пон 09 Мар 2009, 18:38

притекли самите Божии ангели. Щях да заведа Рамиел и Сетей там вътре и да им покажа текстовете.
_Знаем, Виторио, заличи картините от съзнанието си, защото ние ги виждаме._
— Къде сте? — извиках.
— Тишина — казаха монасите.
— Но ще ми помогнете ли да се върна там и да ги убия?
— Говориш несвързано — казаха монасите.
Козимо бе покровител на тази библиотека. След смъртта на Николо де Николи, забележителен колекционер на книги, с когото неведнъж бях разговарял в книжарницата на Васпасиано, всичките му религиозни книги, а вероятно и други, бяха дарени от Козимо на този манастир.
Щях да ги открия там, в тази библиотека, и да намеря доказателства в текстовете на свети Августин или Тома Аквински за демоните, с които се бях борил.
Не. Не бях луд. Не се бях отказал. Не бях някакъв бръщолевещ идиот. Само да можеше слънцето, което нахлуваше през високите малки прозорци на това просторно място да престане да прежуря очите ми и да изгаря ръцете ми.
— Тихо, тихо — каза едрият монах, все така усмихнат. — Издаваш такива звуци, сякаш си бебе. Хххх. Гу-гу. Чуваш ли? Чуй ме сега, в библиотеката кипи работа. Днес е отворена за посетители и всички работят усилено.
Той зави едва няколко крачки, след като отминахме библиотеката и ме въведе в една килия.
— Тук долу. — продължи да говори, сякаш прилъгваше непослушно дете. — Само на няколко крачки се намира килията на игумена, и познай кой е там точно сега? Архиепископът.
— Антонио — прошепнах.
— Да, да, произнесе го правилно. Нашият някогашен Антонио. Е, той е тук, и познай защо?
Бях твърде замаян, за да отвърна. Останалите монаси ме наобиколиха. Подсушиха ме със студени кърпи. Пригладиха косата ми назад.
Килията беше чиста и голяма. О, само ако можеше слънцето да престане да свети. Какво ми бяха сторили онези демони, нима ме бяха превърнали в полу-демон? Дали да се осмеля да поискам огледало?
След като ме положиха върху едно голямо, меко легло на това топло и чисто място, аз напълно загубих контрол над ръцете и краката си. Отново бях болен.
Монасите ме обслужиха със сребърен леген. Слънчевата светлина ярко озаряваше един стенопис, но за мен бе непоносимо да погледна искрящите фигури, не и сред тази болезнена светлина. Стори ми се, че в килията има и други фигури. Дали бяха ангели? Видях някакви прозрачни същества да се носят из въздуха, потрепвайки, но не успях да различа ясни очертания. Единствено стенописът, който пламтеше на стената като ярко цветно петно, изглеждаше материален, действителен, истински.
— Нима завинаги са причинили това на очите ми? — попитах. Стори ми се, че зърнах ангелска фигура на вратата на килията, но не беше нито Сетей, нито Рамиел. Дали имаше ципести крила? Сатанински крила? Потръпнах от ужас.
Но фигурата изчезна. Шумолеше и шепнеше.
_Ние знаем._
— Къде са моите ангели? — попитах. Започнах да викам. Изрекох на глас имената на баща ми и неговия баща, както и на всички Раниари, които успях да си припомня.
— Шшш — каза младият монах. — Козимо е уведомен, че си тук. Но това е един ужасен ден. Помним баща ти. Хайде сега да свалим тези мръсни дрехи.
Главата ми се въртеше. Стаята бе изчезнала.
Потънал в някакъв пиянски сън, аз я зърнах, Урсула, моята спасителка. Тичаше из цъфналата поляна. Кой я преследваше и я гонеше надалеч от кимащите, преплетени цветя? Пурпурните ириси около нея се смачкаха под краката й. Тя се извърна. Недей, Урсула! Не се обръщай. Не виждаш ли онзи пламтящ меч?
Пробудих се в топла вана. Нима това бе прокълнатият купел? Не. Смътно видях стенописа, светите фигури, а непосредствено до мен осезаемите, живи монаси, които ме бяха наобиколили и коленичили върху каменния под със запретнати широки ръкави, докато ме къпеха в топлата, благоуханна вода.
— Ах, този Франческо Сфорца — говореха си те на латински. — Да нахлуе в Милано и да завземе Херцогството! Сякаш Козимо нямаше достатъчно грижи и без Сфорца да извърши такова нещо.
— Направил го е? Превзел е Милано? — попитах.
— Какво каза? Да, синко, така е. Той наруши мира. А и семейството ти, цялото ти клето семейство, избито от онези мародери; не си мисли, че ще се отърват безнаказано, задето са вилнели из вашите земи, тези проклети венецианци.
— Не, не бива, трябва да кажете на Козимо. Случилото се с моето семейство не беше военно действие, не беше извършено от човешки същества.
— Замълчи, чадо мое.
Непорочни ръце изливаха водата върху раменете ми. Аз седях отпуснат върху топлата метална облегалка на ваната.
— …ди Раниари винаги е бил лоялен — каза един от тях. — А твоят брат щеше да дойде да учи при нас, сладкото ти братче, Матео.
Нададох ужасен вик. Една нежна ръка притисна устните ми.
— Самият Сфорца ще ги накаже. Ще прочисти тази местност.
Аз плачех неудържимо. Никой не ме разбираше. Не желаеха да ме изслушат.
Монасите ме изправиха на крака. Бях облечен в дълга и удобна, мека ленена роба. Хрумна ми, че ме обличат за екзекуция, но времето за тази опасност бе отминало.
— Аз не съм луд! — казах отчетливо.
— Не, не си, само си покосен от мъка.
— Вие ме разбирате!
— Уморен си.
— Леглото ти е меко, донесено специално за теб, тихо, недей да бълнуваш повече.
— Сториха го демони — прошепнах. — Не бяха войници.
— Знам, синко, знам. Войната е ужасно нещо. Войната е дяволско творение.
— Но не, това не беше война. Ще ме изслушате ли?
_Тихо_, Рамиел шепне в ухото ти; _не ти ли казах да заспиваш? Ще ни чуеш ли? Чухме твоите мисли, както и думите ти!_
Легнах в леглото по очи. Монасите сресаха и подсушиха косата ми. Сега тя беше много дълга. Несресаната коса на един провинциален владетел. Но беше невероятно удоволствие да си изкъпан и чист като благородник.
— Това свещи ли са? — попитах. — Слънцето е залязло?
— Да — отвърна монахът до мен. — Ти поспа.
— Може ли да получа още свещи?
— Да, ще ти донеса.
Лежах в тъмното. Примигнах с очи и опитах да изрека думите на „Аве Мария“.
На вратата се появиха множество светлини, в сноп от около шест или седем, и всяка една имаше свое прекрасно, съвършено оформено пламъче. След това потрепнаха, докато краката на монаха тихо пристъпваха към мен. Видях го ясно, когато коленичи, за да постави канделабъра до леглото ми.
Беше слаб и висок младеж, облечен в широки тънки дрехи. Ръцете му бяха много чисти.
— Ти си в специална килия. Козимо изпрати хора, които да погребат твоите мъртви.
— Слава на Бога — рекох.
— Да.
Значи сега можех да говоря!
— Долу продължават да разговарят, а вече е късно — рече монахът. — Козимо е разтревожен. Ще прекара нощта тук. Целият град е пълен с венециански агитатори, които подтикват народа срещу него.
— Сега замълчете — каза друг монах, който се появи внезапно. Той се наведе и повдигна главата ми, за да постави още една дебела възглавница под нея.
Какво невероятно блаженство беше това. Спомних си за прокълнатите затворници в клетката.
— О, ужас! Нощ е, а те очакват ужасното причастие.

Sponsored content

Вампирът Виторио /Ан Райс/

Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/

Re: Вампирът Виторио /Ан Райс/