Стивън Кинг - "Гняв"

Стърчах като пън, докато Битълсите изкараха „Балада за Джон и Йоко“, „Нека бъде“, докато „Адрайзи брадърс“ пееха „Кога ли пак ще ни прихване тази лудост“, докато Боби Шерман се дереше със своята „Хей, мистър Слънчо“, в неговия тотално амелодичен стил. Бях една чудесна имитация на фикус. Купона, разбира се, си течеше през това време. Така е в живота. Изглеждаше, сякаш ще продължи вечно, докато годините се редят като обрулени листа, колите се превръщат в купчини ръждясало желязо, къщите се разпадат, родителите ни се превръщат в прах, докато цели нации се възраждат, или изчезват. Имах чувството, че ще си стоим тук, докато самия архангел Гавраил се появи в небесата, за да протръби идването на Съдбовния ден, стиснал в едната си ръка небесната тръба, а в другата подарък за рождения ден. Имаше сладолед, имаше огромна торта с надпис „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, КЕРОЛ“, имаше безкрайни танци и дори някои от момчетата искаха да поиграем на върти-бутилка, но мисис Грейнджър се разсмя гръмогласно и рече: „Не, ха-ха-ха, не, няма да стане. О, не“.

Най-сетне Керол плесна с ръце и обяви, че всички излизаме на двора за да играем на „следвай водача“, играта, в която трябва да отговориш на неумолимия въпрос: „Готов ли си за утрешното общество?“

Всички изтичаха навън. Чувах ги как крещят, кикотят се и си прекарват чудесно, доколкото чудесно може да е на един голям пубертетски купон. Аз се позабавих малко, с надеждата да разменя няколко думи с Керол, но тя вече беше навън. Излязох и ги загледах от верандата. Джо също дойде и преметна крак през перилата, с поглед вперен във всеобщото веселие. С Джо е така — все гледа да се подпре отстрани и да зяпа.

— Много е надута — отбеляза той най-накрая.

— Не. Просто е заета. Виж колко гости. Разбираш.

— Глупости — рече Джо.

Известно време мълчахме. Някой от тълпата извика:

— Хей, Джо!

— Ако слезеш да играеш ще си оцапаш костюма — каза Джо. — И майка ти ще получи удар.

— Не си далеч от истината.

— Хайде, Джо! — този път беше Керол. Беше се преоблякла в разкошни дънки и изглеждаше още по-разцъфнала и хубава. Джо ме погледна. Очевидно не искаше да ме зареже и в този миг се почувствах по-зле дори от онази паметна ловна утрин, когато се събудих в палатката високо в планината. Джо се чувстваше отговорен за мен, а хората рано или късно намразват тези, към които изпитват отговорност. Уплаших се, че някой ден Джо може да ме намрази. Не искам да кажа, че на дванайсет разбирах от тези неща, по-скоро ги усещах интуитивно.

— Върви — рекох му аз.

— Сигурен ли си, че не искаш…?

— Да. Да. Вече е време да се връщам.

Гледах го как отива при тях, малко обиден, че не пожела да ме придружи, но и донякъде облекчен. След това пресякох затревения двор по посока към улицата.

Пред мен се изправи Дики.

— Вкъщи ли се прибираш, хубавецо?

Трябваше да го закова с някой лаф от типа на „Да, що не кажеш много поздрави от мен на Бродуей“, но вместо това му рекох да си затваря устата.

Изглежда го беше очаквал, защото не се изненада кой знае колко. Ухили ми се като настървена от глад тревокосачка и долната част на лицето му се превърна в една огромна, бездънна паст. От него лъхаше на сила и гъвкавост, като от лианите в джунглата.

— Какво рече, хубавецо?

Цялата насъбрана горчилка избухна. Нещо страшно се надигаше в мен. Направо ужасно. Толкова ми беше гадно, че можех да се изплюя в лицето на Хитлер, без да ми мигне окото.

— Казах да си затваряш плювалника. Разкарай се от пътя ми.

(В този момент от разказа Керол Грейнджър си запуши ушите… но не ми каза да спра. Е за това я уважавам)

Всички ни гледаха мълчаливо, никой не посмя да се намеси. Нейде из къщата, мисис Грейнджър пееше въодушевено „Ле-е-беди-и-и“.

— Може би ти ще ми го затвориш — той прекара ръка по напомадената си коса.

Блъснах го настрани. Направо не бях на себе си. За първи път се чувствах по този начин. Сякаш някой друг, а не аз седеше на шофьорското място. Аз само се возех — и нищо повече.

Той замахна с огромния си юмрук и ме удари по рамото. Имах чувството, че всички мускули на ръката ми са парализирани. А, Божичко, как ме болеше само! Сякаш ме бяха праснали със заледена топка.

Сграбчих го и го блъснах назад през поляната, докато той ми се хилеше с потната си усмивка. Той внезапно заби пети и обви шията ми с ръка, сякаш възнамеряваше да ме целуне. С другата ръка започна да ме млати по гърба, но сякаш чукаше на някаква далечна и ненужна врата. Препънахме се в едно гипсово фламинго и тупнахме на земята.

Той беше много силен, но аз се биех отчаяно. Само в един миг успехът в боя с Дики Кейбъл се превърна в смисъл на живота ми. Сякаш за това бях дошъл на този свят. Спомних си библейското предание за битката на Яков с ангела и се изкикотих истерично в лицето на Дики. Бях паднал върху него и се мъчех с всички сили да се задържа отгоре.

Изведнъж той се измъкна изпод мен — беше страхотно гъвкав, не можеше да му се отрече — и ме удари с разтворена длан по врата.

Нададох слаб вик и се проснах по корем. Без да губи време той ме яхна. Опитах се да се извърна, но не можах.

Не можах. И затова щях да си понеса боя. Беше отвратително и безчувствено. Чудех се къде ли е Керол в този миг. Сигурно гледаше. Всички гледаха. Усетих как кадифеното сако се разпра под мишниците, а медните копчета се разпиляха из гъстата трева. Но не можех да се обърна.

Той се изсмя. Сграбчи ме за главата и я удари в земята като топка. — Ей, хубавецо! — Прас! Звезди пред очите и вкус на трева в устата. Сега аз бях тревокосачката. — Ей, хубавеца, страхотно изглеждаш сега, нали? — Той ме дръпна за косата и отново удари главата ми в земята. Разплаках се.

— Изглеждаш като едно конте-е-е! — подвикна Дики Кейбъл насмешливо и отново заби носа ми в тревата. — Изглеждаш направо чу-у-десно-о!

В този миг Джо го дръпна от мен и той стана.

— Достатъчно, по дяволите! — изкрещя Джо. — Достатъчно, разбираш ли?

Изправих се, все още разплакан. Косата ми беше мръсна. Болката от ударите беше попреминала, но не можех да спра да плача. Просто не можех. Всички ме гледаха с ония тъповати изражения на хора, които не осъзнават напълно случилото се, но не откъсват очи от него. После се огледаха боязливо, да не би някой да им се скара, че са присъствали на нещо забранено. Двама-трима дори се извърнаха към басейна, сякаш се опасяваха, че някой би могъл да се удави, унесен в двубоя.

Керол беше най-отпред и понечи да пристъпи към нас. После се поколеба и се огледа, в очакване някой друг да вземе нещата в свои ръце, но никой не се реши. Дики Кейбъл невъзмутимо си решеше косата. Неговата беше чиста. Керол пристъпи от крак на крак. Вятърът вдигна вълнички по блузата й.

Мисис Грейнджър бе прекъснала незабравимото изпълнение на „Лебеди“ и ни гледаше от верандата с широко отворена уста.

Джо дойде при мен и постави ръка на рамото ми.

— Хей, Чарли — рече той. — К’во ще кажеш, да си ходим, а?

Опитах се да го отблъсна, но вместо това паднах отново.

— Остави ме на мира! — извиках му аз. Гласът ми прозвуча дрезгаво и измъчено. Задавих се в нови хлипания. Едно единствено медно копче се поклащаше на сакото. Панталоните ми бяха позеленели от тревата. Застанах на четири крака и запълзях по утъпканата трева да събирам другите копчета. Разревах се отново. Лицето ми пламтеше.

Дики си тананикаше някаква бодра песничка и сякаш се чудеше дали да не продължи с безгрижното ресане. Като си помисля, държанието му бе направо безупречно. Можеше, разбира се, да е и по-гаден.

Мисис Грейнджър най-сетне събра сили и дотича при мен.

— Чарли, Чарли, миличък…

— Затваряй си устата, тлъста дъртофелница! — изкрещях аз. Нищо не виждах. Очите ми бяха пълни със сълзи и лицата на всички се сливаха в едно. Ръцете им бяха като някакви хищни пипала, които се протягат към мен. Вече не можех да видя копчетата по земята. — Тлъста дъртофелница!

След това побягнах.

Спрях се зад една изоставена къща на улица „Уилоу“ и останах там докато ми изсъхнат сълзите. Корички кръв бяха засъхнали под носа ми. Избърсах се с носната кърпа. После си издухах носа. Някаква котка се присламчи към мен и аз я погалих. Тя се отърка в крака ми. Отлично разбирах как се чувства.

Костюмът беше доста пострадал, но хич не ми пукаше за него. Не ми пукаше и какво ще каже мама, макар че вероятно щеше да се обади на майката на Дики Кейбъл и да я насоли по телефона. Но баща ми. Вече си го представях, седнал в кухнята, с каменно лице, да ме пита: „Как изглежда това момче?“

И моята лъжа.

Изкарах там почти час, обмисляйки дали да не сляза към магистралата, да вдигна палец и да отпътувам, за да не се върна никога вече.

В края на краищата се прибрах вкъщи.

Навън направо се очертаваше полицейски конгрес. Няколко сини патрулни коли от града, два бели микробуса от Луистън, един чернобял „Форд“ от Брънсуик и още две коли от Оубърн. Приведени полицаи претичваха напред-назад из двора. Войнството на пресата също бе увеличило числеността си. Те се взираха към нас през телеобективите на подпрените на автомобилните покриви камери. Пътят от двете страни на училището беше преграден, на няколко места мигаха пропанови лампи. Още по-нататък хората от пътната полиция бяха поставили знак за отбиване на движението. Предполагам, че просто не са разполагали с нещо по-подходящо, от типа на „НАМАЛИ! ОТБИЙ! ЛУД НА ПЪТЯ!“. Дон Грейс и добрият стар Том си шушукаха нещо с едър мъжага, в униформа на щатската полиция. Дон нещо се гневеше. Едрият мъжага слушаше внимателно, но поклащаше отрицателно глава. Реших, че това ще да е капитан Франк Филбрик, от Мейнската щатска полиция. Зачудих се, дали бих могъл да го гръмна оттук.

Керол Грейнджър заговори с разтреперан глас. Лицето й бе пламнало от срам. Не исках да я засрамя с моята история.

— Аз бях дете, Чарли.

— Зная — рекох аз и се усмихнах. — Но в този ден беше невероятно хубава. Хич не приличаше на дете.

— Пък и тогава си падах по Дики Кейбъл.

— Дори след оня купон и всичко, което стана?

Тя изглеждаше още по-засрамена.

— Тогава още повече. Дори бяхме заедно на пикника в края на осми клас. Той беше толкова… смел. Буен. На пикника той… ми се пусна, а и аз му позволих донякъде… Но това беше единствения път, когато излязох с него. Дори не знам къде е сега.

— В плейсървилското гробище — каза с равнодушен глас Дик Кийни.

Погледнах го ужасен. Сякаш току що бях видял духа на мисис Ъндерууд. Още можех да посоча местата, където Дики ме бе налагал. Мисълта, че е мъртъв ме скова в някакъв задгробен ужас, същото прочетох и по лицето на Керол. Той ми се пусна и аз му позволих донякъде — беше казала тя. Какво ли точно значеше това за едно умно и ученолюбиво момиче като Керол? Може би, че я е целунал. Или пък, че я е завел зад някой розов храст, за да проучи девствената територия на нейните напъпили гърди. На пикника в края на осми клас, Боже опази! И той е бил буен и смел.

— Какво се е случило с него? — запита Дон Лорди.

— Блъсна го кола — поде бавно Дик. — Дори е малко смешно. Не в този смисъл, а някак странно. Миналият октомври получи шофьорска книжка и караше като бесен. Като луд. Струва ми се, че искаше да покаже на всички колко е смел. Но стана така, че вече никой не искаше да се качва с него. Имаше един раздрънкан „Понтиак“, модел 1966-та, сам си го оправяше. Боядиса го зелен, а на дясната врата изрисува асо пика.

— Ами да, виждал съм го — намеси се Мелвин. — Нагоре към Харлоу.

— Аз му помогнах да сложим скоростна кутия от „Хърст“ — рече Дик. — Четирицилиндров форсиран двигател. На втора вдигаше до деветдесет. А една вечер по пътя към Стекпол дори удари деветдесет и пет — аз бях с него в колата. На завоя при Брисет се поднесохме. Щяха да ми изскочат червата. В едно си прав, Чарли. Усмивката му беше ужасна. Не знам дали приличаше точно на тревокосачка, но вярно е че изглеждаше доста странно. Колата се носеше на една страна, а той не спираше да се хили. Чувах го как си мърмори под носа „Мога да я овладея, мога да я овладея“ и така до безкрай. Краката ми се бяха вдървили. Няколко месеца по-късно го прегази камион, като пресичал улица „Лисбон“. Ренди Миликън бил с него и твърдеше, че дори не бил пиян или нещо. Вината изцяло била на шофьора. Осъдиха го на деветдесет дни затвор. От това Дики не стана по-жив. Смешно.

Керол беше пребледняла. Уплаших се да не припадне и реших да отвлека мислите й малко встрани.

— Майка ти още ли ми се сърди, Керол?

— А? — тя се огледа изненадано.

— Дето я нарекох дъртофелница. Тлъста дъртофелница, спомняш ли си?

— О — тя сбърчи нос и след това се усмихна почти с благодарност, мисля че бе прозряла намеренията ми.

— Майка ми и твоята майка не ходеха ли в един и същи клуб?

— „Книги и Бридж“ ли? Да — от вълнение тя разтвори леко крака. После се разсмя. — Ще ти призная честно, Чарли. Никога не съм харесвала майка ти, макар че тя доста често се отбиваше вкъщи. Мама непрестанно говореше за това колко интелигентна е тя, колко добре познава творбите на Хенри Джеймс и подобни дивотии. И какъв мил малък джентълмен си ти.

— Лъскав като дупе — съгласих се аз тъжно. — Знаеш ли, същите работи ги чувах вкъщи за теб.

— Наистина ли?

— Ами да — изведнъж ми хрумна нещо. Как не се бях сетил по-рано? — Мисля че вече знам, защо мама така упорито настояваше да си облека костюма. На това му викат „сватосване“, или „няма ли да са една чудесна двойка“, „да не забравяме за интелигентното потомство“. Игра предимно за родители от заможни семейства, Керол. Ще се омъжиш ли за мен?

Керол зяпна учудено.

— Искаш да кажеш, че те… — тя не можа да довърши.

— Точно това искам да кажа.

Тя се усмихна, дори тихичко се изкиска. После се разсмя гръмогласно. Не беше кой знае колко почтително към мъртвите, но реших да не обръщам внимание. Макар че, да ви призная, мисис Ъндерууд нито за миг не бе напускала мислите ми. В края на краищата седях точно до нея.

— Големият мъжага идва — рече Били Сойер.

Точно така, Франк Филбрик крачеше бавно към вратата на училището, без да поглежда ни на ляво, ни на дясно. Искрено се надявах, че репортерите ще успеят да му направят няколко хубави снимки. Току виж после решил да ги изпрати на приятелите си вместо коледни картички. Той изчезна през вратата. Стъпките му се разнесоха далеч по коридора, сякаш идваха от един друг свят. Чухме го как спря за миг да се ориентира и после се заизкачва към канцелариите. Имах странното чувство, че едва сега, след като влезе в сградата, той се превърна в реалност. Сякаш това, което ставаше зад прозореца го гледах по телевизия. Сякаш не аз, а те бяха шоуто. Не само с мен бе така. Прочетох го по лицата на моите съученици.

Тишина.

Щрак. Уредбата.

— Декър?

— Да, сър? — отвърнах аз.

Тоя беше от шумно дишащите. Пуфтеше и сумтеше в микрофона като някакво грамадно животно. Никога не съм обичал такива хора. Баща ми е същия като говори по телефона. Такова тежко дишане се разнася от слушалката, че човек още малко и ще долови дъха на уиски и „Пал-Мал“. Не знам защо, но това винаги ми се е струвало нечистоплътно и дори малко педерастко.

— Трябва да призная, Декър, че ни постави в една доста забавна ситуация.

— Мисля, че е така, сър.

— Хич не ни харесва идеята да те застреляме.

— И на мен също, сър. Не ви съветвам да опитвате.

Шумно дишане.

— Окей, в такъв случай да сложим картите на масата. Каква е цената ти?

— Цена? — рекох аз. — Цена? — За миг си помислих, че ме смята за някой говорещ гардероб на търг за стари вещи. В началото тази идея ми се стори смешна. После ме завладя гняв.

— За да ги пуснеш. Какво искаш. Време в ефира? Имаш го. Някакво изявление във вестниците? И това го имаш — хър-хър-хър, или пуф-пуф-пуф. — Казвай какво искаш и да приключваме с тая история, че вече достатъчно я раздуха.

— Теб — рекох аз.

Дишането замря. След това поде отново, още по-шумно. Наистина започваше да ми ходи по нервите.

— Ще трябва да ми обясниш — каза той.

— С удоволствие, сър — отвърнах. — Ще сключим сделка. Искаш ли да сключим сделка? Нали точно това искаше?

Никакъв отговор. Само, пуф-пуф. Филбрик се славеше като звездата на новините в шест часа всеки празничен ден, когато с тържествен и леко покровителствен глас отправяше послание към всички шофьори да карат внимателно и да спазват правилника. Беше направо трогателен в изявленията си. Винаги, когато съм го слушал, долавях в гласа му нещо странно познато, почти интимно, нещо с привкус на deja vu[1]. Сега вече разбрах на какво ми прилича. Дори по телевизията звучеше като възбуден бик, готов да се покатери на гърба на някоя крава.

— Каква е сделката?

— Отговори ми първо на един въпрос — рекох аз. — Има ли там навън хора, които си мислят, че съм в състояние да изпострелям съучениците си само за да видя колко души мога да запиша в черното тефтерче? Като Дон Грейс, например?

— Това лайно — изпусна се Силвия и прикри устата си с ръка.

— Кой каза това? — излая Филбрик.

Силвия пребледня.

— Аз — рекох. — Имам определени транссексуални наклонности, сър — съмнявах се, че ще разбере думите ми, но той бе твърде разтревожен за да им обърне внимание. — Та, ще отговорите ли на въпроса ми?

— Да, доста хора навън смятат, че можеш да продължиш както си започнал — отвърна той авторитетно. Някой от задните редове се изкикоти. Мисля, че не се чу по радиоуредбата.

— Добре тогава. Ето и сделката. Ти ще бъдеш героят. Ще дойдеш в стаята. Невъоръжен. С ръце на главата. Направиш ли го, ще пусна другите да си вървят. След това ще ти пръсна мръсния череп. Сър. Харесва ли ти сделката? Навит ли си?

Пъф-хър-уф.

— Дръж се възпитано, приятелче. В стаята има момичета. Млади момичета.

Ирма Бейтс се огледа учудено, сякаш някой току-що я бе повикал.

— Сделката — напомних му аз. — Не забравяй за сделката.

— Не — отсече Филбрик. — Ти ще ме застреляш и пак ще задържиш заложниците. — Пуф-хър. — Но ще сляза, въпреки всичко. Може би ще измислим нещо.

— Приятелче — рекох с кротък гласец. — Откажеш ли се, имаш само един шанс — за петнайсет секунди да изхвърчиш през вратата. Иначе някой тук ще гушне босилека.

Никой от съучениците ми не изглеждаше особено разтревожен от перспективата да гушне босилека.

Пуф. Пуф. — Шансовете ти да се измъкнеш жив от тази каша намаляват с всеки изминат миг, момче.

— Франк, мой човек, стария обичаше да казва една хубава приказка — никой от нас в края на краищата няма да се измъкне жив.

— Ще се предадеш ли?

— Не.

— Щом така смяташ — не изглеждаше особено подтиснат. — Има някакво момче на име Джонс при вас. Искам да говоря с него.

— Давай, Тед — кимнах към него. Не смятах, че има нещо лошо в това да си поприказват. — Сега е твоят голям шанс, момче. Гледай, да не го пропуснеш. Приятели, сега Тед ще изпълни танц с топки пред очите ви.

Тед не откъсваше напрегнат поглед от черната пластмасова уредба.

— Говори Тед Джонс, сър — при него „сър“ звучеше направо страхотно.

— Всички ли са добре, Джонс?

— Да, сър.

— Как преценяваш психическото състояние на Декър?

— Мисля, че е решен на всичко, сър — отвърна Тед, като впери очи в мен. Имаше нещо неприятно в погледа му. Лицето на Керол внезапно придоби гневно изражение. Тя отвори уста, сякаш да му възрази, но после изглежда си спомни за своето изявено положение в ученическия съвет и за бъдещата й мисия на Велик просветител на западния свят и замълча.

— Благодаря, мистър Джонс.

Тед изглеждаше невероятно доволен от това, че го нарекоха „мистър“.

— Декър?

— Тук съм.

Хър-пър. — Пак ще се видим.

— Давам ти петнадесет секунди. За да те видя навън. — Изведнъж ми хрумна нещо. — Филбрик?

— Е?

— Знаеш ли, че имаш един лайнарски навик? Направи ми впечатление по време на твоите прословути изявления по радиото, за безопасното шофиране. Обичаш да дишаш шумно в ушите на хората. Звучиш като разпенен жребец, Филбрик. Много лайнарски навик. Освен това, дори когато не четеш тия шибани съобщения, интонацията ти е сякаш всъщност ги четеш. Трябва да внимаваш с тия работи. Иначе, току-виж някой загинал заради тебе.

Известно време Филбрик пуфтеше замислено.

— Майната ти — рече той накрая и изключи уредбата.

Точно след двадесет секунди се появи на изхода и се отправи със солидна крачка през поляната. Веднага щом сви зад колите, паркирани на отвъдния край, бе свикана нова конференция. Филбрик жестикулираше развълнувано.

В класа всички мълчаха. Пат Фицджералд замислено си гризеше ноктите. Свинарника бе извадил поредния молив и внимателно го разглеждаше. Сандра Крос бе вперила очи в мен. Имах странното чувство, че между нас се е спуснала мъгла и тя блести в нея.

— А какво ще кажеш за секса? — внезапно запита Керол и се изчерви под учудените погледи на другите.

— Мъжкия — добави Мелвин и от дъното на стаята се разнесе смях.

— Какво искаш да кажеш?

Керол изглеждаше така, сякаш съжалява, че устата й не е зашита.

— Ами, мислех че, когато някой започне да се държи… е, знаете, странно… — тя се спря, напълно объркана, но в този миг се намеси Сюзън Брукс.

— Вярно е — рече тя. — И време е там отзад да престанете да се кикотите. Всички си мислят, че секса е нещо мръсно. Но това е само половината от белята. Ние се притесняваме за него — тя погледна с разбиране към Керол.

— Точно това исках да кажа — рече Керол. — Случвало ли ти се е… хм, имал ли си някакво неприятно преживяване, свързано със секса?

— Никакво, откакто престанах да си лягам с мама — отвърнах с равен глас.

В първия момент тя ме погледна стреснато, но после осъзна че се шегувам. Свинарника подсмъркна и продължи да разглежда молива.

— Не, наистина — рече тя.

— Е, добре — намръщих се аз. — Ще ти разкажа за моя сексуален живот, ако ти ми разкажеш за твоя.

— О… — тя отново ме погледна изненадано, но не бих казал, че беше неприятно.

Грейси Станер се разсмя.

— Кихай, Керол — винаги със мислил, че те двете не могат да се понасят, но гласа й звучеше толкова спокойно, сякаш в този миг между тях бяха изгладени всички явни или скрити противоречия.

— Е-хе-хе — ухили се доволно Корки Хералд.

Керол се бе изчервила до ушите.

— Съжалявам, че попитах — рече тя.

— Давай — настоя Дон Лорди. — Не боли.

— И после ще кажете на всички — рече Керол. — Знам как се разнася клю… как хората си разказват един на друг.

— Тайни — прошепна дрезгаво Майк Гевин. — Дайте ми тайни. — Всички се разсмяха, макар че на някои не им беше до смях.

— Това не е честно — каза Сюзън Брукс.

— Вярно — потвърдих аз. — Да оставим тая тема.

— Не… няма значение — каза изведнъж Керол. — Ще ви разкажа. Ще ви разкажа една история.

Мой ред беше да се изненадам. Всички я погледнаха с жадни погледи. Не зная какво точно очакваха да чуят — приказката за пениса-джудже или Десет нощи със свещта. Предположих, че каквото и да очакват, ще останат разочаровани. Едва ли ще чуят за камшици, железни вериги и среднощна похот. За девственица от малкия град, хубава, млада и страстна, на която изведнъж й избива чивията и тя вдига училището на краката си в търсене на истинския живот. За първите опити в колежа да се сближи с екзистенциализма, модерното изкуство и секса. Не малко от тези девственици завършват в публични домове, където между отделните сеанси се връщат към същите тези сладки мечти, които са ги вълнували в горещите нощи на пубертета — мечти толкова стереотипни, че можеш да си ги изрежеш от някое списание с кройки, редом с „Вашата нова лятна пола“, или „Модерен есенен пуловер“. Има нещо много общо между умните момчета и момичета. Ако им се е откачила пружината, това си личи отдалече. Ако ли пък не е, тогава са ясни като квадратния корен. Момичета като Керол си имат постоянен приятел, макар че нямат нищо против някой флирт (от типа на „само не ме докосвай там“), без да прекаляват. Предполагам, в това няма нищо лошо. Ако някой пък е очаквал повече, съжалявам, до тук. Умните деца са като вечерята пред телевизора. Там всичко е ясно. Не че много ме засяга този въпрос. Защото умните момичета винаги са ми били малко скучни.

Керол Грейнджър, разбира се, спадаше именно към тази категория. Имаше си постоянен приятел с типично американското име Бък Торн. Бък беше център нападател на плейсървилските „Сиви хрътки“, дето приключиха предишния сезон с рекордното 11–0, факт, който беше раздут до немай къде от нашия учител по физическо Боб, по прякор „Каменните топки“.

Торн беше едно осемдесет килограмово благовъзпитано лайно, доста тъповато, (колежанска реколта) та сигурно за Керол не представляваше никаква трудност да го държи на разстояние. Забелязал съм, че хубавите момичета стават най-добрите дресьори на лъвове. Освен това, що се отнася до Бък Торн, винаги съм имал чувството, че си пада малко подляр и доносчик.

— Аз съм девствена — стресна ме от тези мисли с предизвикателния си тон Керол. Тя кръстоса крака, сякаш в символично потвърждение на думите си, после пак ги разтвори. — И не смятам това за чак толкова лошо. Девствеността за мен винаги е означавала чистота.

— Така ли? — подхвърли Грейс Станер.

— Това е нещо, което изисква грижи — продължи Керол. — Грижи, старание, внимателно отношение — тази мисъл изглежда й хареса. Що се отнася до мен, направо ми изкара акъла.

— Искаш да кажеш, че Бък никога…

— О, не, в никакъв случай не бих казала, че не е имал желание да го правим. А предполагам, че още има. Но аз се постарах да изясня някои неща между нас още в началото на играта. Не съм фригидна, пуританка, или нещо друго. Просто… — тя млъкна в търсене на подходящ израз.

— Страх те беше да не забременееш — помогнах й аз.

— Не! — отсече почти с презрение тя. — Знам всичко за това. — Изведнъж, с изненада осъзнах, че тя е почти разгневена. А гневът, както е известно е едно доста трудно овладяемо емоционално състояние при подрастващите. — Не съм си изграждала представата за света от книжките. Четох за предпазните мерки от забременяване в… — тя прехапа устни, сякаш едва сега осъзна какво говори.

— Добре — намесих се аз и почуках с дръжката на пистолета по катедрата. — Въпросът е сериозен, Керол. Много сериозен. Мисля, че едно момиче трябва да знае причината, поради която иска да запази девствеността си, не е ли така?

— Но аз зная защо!

— О — аз й кимнах окуражително. Няколко момичета я погледнаха заинтригувано.

— Защото…

В стаята цареше гробна тишина. Някъде отдалеч се чуваше полицейската свирката на Джери Кесерлинг, който очевидно имаше проблеми с трафика.

— Защото…

Тя се огледа. Момичетата, които я гледаха сведоха срамежливи погледи към чиновете си. В този миг, както казват фермерите от нашия край бих дал къщата и всичко което имам, за да разбера кои от тях също са девствени.

— Не е необходимо да се блещите в мен! Не съм ви молила да ме гледате! Няма да говоря за тома! Не съм длъжна да ви разказвам!

Тя ми хвърли огорчен поглед.

— Хората са зли. Искат да те разкъсат, да те изядат, както каза Свинарника. Жадуват да те дръпнат при тях, на дъното, в мръсотията. Виж какво направиха с теб, Чарли.

Не бях съвсем сигурен, че са ми направили нещо, но предпочетох да мълча.

— Беше миналата година, по Коледа. Разхождахме се по улица „Конгресна“ в Портленд. Бяхме излезли с Дона Тейлър, да си купим по нещо за Коледа. Тъкмо бях купила една кърпа за сестра ми от „Портеус-Мичел“, разглеждахме я и се смеехме. Говорехме си глупости. Момическо хихикане. Беше към четири следобед, тъкмо бе започнало да се здрачава. Валеше сняг. Отвсякъде блестяха разноцветни светлини, витрините бяха обкичени с гирлянди и красиво увити пакети… беше хубаво… на ъгъла се бе изправил един от дядомразовците на Армията на спасението, с огромен звънец в ръка. Той бавно поклащаше звънеца и се усмихваше на всички. Чувствах се чудесно. Наистина чудесно. Нали разбирате, онова неповторимо коледно настроение. Вече си мислех, как ще се прибера у дома и ще изпия един горещ шоколад, с крем отгоре. И в този миг от завоя се приближи една раздрънкана кола, шофьорът смъкна прозореца и изрева: „Здрасти, путко!“

Ан Ласки подскочи. Откровено да ви призная, в устата на Керол Грейнджър думата прозвуча по-скоро смешно, отколкото вулгарно.

— Ей така — продължи горчиво тя. — И в миг всичко беше разрушено. Оцапано. Като зряла ябълка, в която намирате червей. „Здравей, путко…“ Сякаш не съм човек, личност, а само… а-а-х — устните й се разтрепераха, лицето й се разкриви в мъчителна гримаса.

— Ето защо за мен девствеността е чистота. Пет пари не давам за глупостите, които си мислят останалите. Не искам и да чувам за тях. Това е всичко.



Очите на Сандра Крос бяха леко притворени, лицето й имаше замечтано изражение.

— Знаете ли — рече тя. — Чувствам се някак странно. Сякаш…

Исках да скоча и да й викна да не се забърква в този глупашки маскарад, но не можех. Повтарям, не можех. Ако аз самия не спазвах правилата, които наложих, тогава кой би ги спазвал?

— Сякаш това е всичко.

— Или си умна или си путка — в гласа на Керол имаше едва доловим хумор. — Май не са ни оставили голям избор, а?

— Понякога, — рече Сандра — се чувствам страшно празна.

— Аз… — понечи да каже нещо Керол, но погледна учудено Сандра. — И ти ли?

— Да — тя хвърли замислен поглед през изпочупените прозорци. — Обичам да простирам, когато денят е ветровит. Понякога и аз самата се чувствам така. Като пране на вятъра. Мъчиш се да разбереш живота… политиката, училището… миналия семестър бях в ученическия съвет… но всичко това е някак нереално и ужасно скучно. Човек не може все да се бори за правата на разни малцинства, не може така да мине живота ти. И тогава позволих на Тед да го направи с мен.

Погледнах към него. Тед я гледаше с изцъклен поглед. Пред очите ми сякаш падна черна пелена. Гърлото ми се сви болезнено.

— Не беше нищо особено — продължи Сандра. — Не знам какво толкова го превъзнасят. То е… — тя ме погледна с широко отворени очи, но аз не гледах към нея. Гледах Тед. Виждах го съвсем ясно. Толкова ясно, сякаш от него извираше светлина, която грееше в спусналия се мрак като някакъв свръхестествен ореол.

Вдигнах бавно пистолета с две ръце.

За миг се замислих за вътрешните кухини на моето тяло, по които текат различни живителни субстанции, в безкрайния мрак.

Бях решил да го застрелям, но преди това те застреляха мен.

Двадесет и четвърта глава

Сега, разбира се, вече знам какво е станало, но тогава нямах представа.

Бяха повикали чак от Кент Хил най-добрия снайперист в областта, един полицай на име Даниел Малверн. След като всичко приключи, в луистънския „Сън“ публикуваха негова снимка. Дребничък, късо подстриган човек. Приличаше по-скоро на някой счетоводител. На снимката се беше изпъчил, стиснал в ръка огромен „Маузер“ с телескопичен мерник. Преди да дойде на мястото на инцидента, той се отбил в една горичка на няколко мили от училището за да потренира. После разглобил пушката, напъхал я в крачола на панталона и така притичал зад един от полицейските микробуси. Залегнал в сянката под микробуса. Облизал пръст и определил силата на вятъра. Нула. После се прицелил. Сигурно съм изглеждал голям като булдозер, увеличен трийсет пъти от телеобектива. Не е имало дори стъкла на прозорците, които да му блестят в очите — нали ги бях изпочупил, когато стрелях по мегафона. Лесна мишена.

Но Дан Малверн не бързал. Може би дори смятал, че му предстои най-важният изстрел в живота. Не бях някаква си асфалтова паничка — след изстрела червата ми щяха да се разпръснат по черната дъска. С Престъпниците Шега Не Бива. Опасен Убиец Застрелян На Място. И в мига, когато се бях надигнал над трупа на мисис Ъндерууд за да пръсна черепа на Тед Джонс, Дан е видял своя голям шанс. Тялото ми е било извърнато към него. Прицелил се мигновено и куршумът полетял точно натам, където Дан искал и знаел, че ще попадне — през джоба на ризата в машинката на живота, която хората наричат сърце.

А там, търпеливо чакал своя миг излетия от твърда стомана „Титус“, моето вярно катинарче-другарче.

Двадесет и пета глава

Пистолета остана в ръката ми.

Куршумът ме изхвърли назад и аз се блъснах в черната дъска. Поставката за тебешири се заби болезнено в гърба ми. Обувките ми отхвърчаха настрани. Миг по-късно се строполих на пода. Не знаех какво се е случило. Всичко бе станало ненадейно. Страхотна болка разкъсваше гърдите ми, после цялото ми тяло изтръпна. Не можех да дишам. Пред погледа ми танцеваха тъмни петна.

Ирма Бейтс пищеше диво. Очите й бяха затворени, юмруците стиснати, лицето й бе пребледняло и покрито с ливидни петна. Гласът й се носеше някъде отдалеч, като в просъница, сякаш идваше откъм планините или от дълбок тунел.

Тед Джонс бе напуснал мястото си и се носеше между чиновете като на забавен кадър. Този път се бе насочил към вратата.

— Удариха го, копелето мръсно — разнесе се гласът му, но забавено и някак провлачено, като пусната на бавни обороти плоча. — Удариха го, това побъркано…

— Сядай си на мястото.

Не ме чу. Това не ме изненада. Дори аз не можах да се чуя. Капчица въздух не бе останала в дробовете ми. Тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато натиснах спусъка. Куршумът се заби в дървената рамка до главата му и той отскочи назад. Когато се извърна към мен, лицето му бе смесица от разноцветни емоции: безкрайно удивление, агонизиращо недоверие и бясна, убийствена омраза.

— Ти не можеш… ти си…

— Сядай си на мястото — този път малко по-добре. Цели шест секунди бяха изминали от мига, в който се бях стоварил на пода. — Престани да крещиш, Ирма.

— Застреляха те, Чарли — рече със спокоен глас Грейс Станер.

Погледнах навън. Ченгетата щурмуваха сградата. Стрелях два пъти и поех мъчително въздух. Имах чувството, че гърдите ми ще експлодират.

— Назад! Ще ги избия всичките!

Франк Филбрик спря и се огледа като подивял. Изглеждаше, сякаш се надява лично Исус да му звънне по телефона и да му обясни какво става. Беше толкова объркан, че като нищо би продължил атаката, затова гръмнах още веднъж, във въздуха. Мислите му най-сетне включиха на високи обороти.

— Назад! — изрева той. — За Бога, всички назад!

Дваж по-бързо побягнаха назад ченгетата.

Тед Джонс крачеше бавно към мен. Очевидно духът му не беше в тази вселена.

— Искаш да ти пръсна топките ли? — запитах го аз.

Той се спря, лицето му — застинала маска на ужас и омраза.

— Ти си мъртъв — просъска Тед. — Лягай долу, проклет да си.

— Седни си на мястото, Тед.

Болката в гърдите ми бе като живо същество. Сякаш ми бяха смазали ребрата със сребърния чук на Максуел. Моите скъпи съученици-заложници ме гледаха ужасени. Не смеех да се огледам от страх, че няма да издържа гледката. Часовникът показваше 10:55.

— ДЕКЪР!

— Сядай, Тед.

Той оголи зъби и внезапно ми заприлича на едно прегазено на нашата улица куче, още като бях съвсем малко дете. Известно време обмисляше какво да стори, после седна. Под мишниците му се очертаваха огромни потни кръгове.

— ДЕКЪР! МИСТЪР ДЕНВЪР СЕ КАЧВА В КАНЦЕЛАРИЯТА!

Това отново бе Филбрик с неговия любим мегафон, но дори през него можех да доловя страхотното вълнение в гласа му Само преди час това би ми доставило неописуемо удоволствие, би ме зарадвало ужасно. Но сега не изпитвах нищо.

— ТОЙ ИСКА ДА ГОВОРИ С ТЕБ!

Том излезе бавно иззад една полицейска кола и се отправи без да бърза през моравата. Изглеждаше сякаш всеки миг очаква да го застрелят. Дори от такова разстояние имаше измъчен и състарен вид. И това вече не ми доставяше удоволствие. Дори и това.

Изправих се полекичка, борейки се с болката и напъхах краката си в обувките. Едва не паднах и се наложи да се подпра на катедрата със свободната си ръка.

— Божичко, Чарли — изстена Силвия.

Заредих пистолета, без да ги изпускам от очи (предполагам, че дори Том не знаеше, че не може да стреля с изваден пълнител). Не бързах, използвах момента за да се огледам внимателно. Гърдите продължаваха да ме болят. Сандра Крос бе като спомен от полузабравен сън.

Пълнителят щракна на място и аз почти небрежно погледнах надолу. Тази сутрин бях облякъл тъмно синя риза (падам си по солидните цветове) и очаквах да я видя цялата обляна в кръв. Но не беше.

Точно в центъра на левия джоб се мъдреше огромна дупка. Множество малко дупчици бяха разпръснати наоколо и всичко приличаше на карта на Слънчевата система и кръжащите около нея планети. Бръкнах внимателно в джоба. И едва в този миг си спомних за моя верен „Титус“, когото бях спасил от позорна забрава в кошчето за боклук. Стиснах го нежно и го извадих. По редовете премина едно възхитено: „А-а-а-а-х!“, сякаш бях срязал някоя разголена хубавица на две, или бях измъкнал стодоларова банкнота от носа на Свинарника. Никой не се сети да попита какво търси катинарът от моето шкафче в левия джоб на ризата. Аз го гледах с умиление. Тед, напротив, го пронизваше с горчив поглед и изведнъж ме доядя на него. Зачудих се, как ли ще му понесе, ако го накарам да изяде добрия стар „Титус“ за обяд.

Куршумът бе попаднал в пластмасовия шифров циферблат, разпръсквайки го на стотици микро-шрапнелчета. Нито едно от тях не бе стигнало до кожата. Куршумът се бе сплескал в твърдата стомана под циферблата. Целият катинар беше изкривен на една страна, сякаш е бил изложен на много висока температура. Халката бе извита като медна тел. На гърба на катинара се бе очертала ясно изразена подутина, но корпусът не беше пробит.

Радиоуредбата внезапно изпращя.

— Чарли?

— Минутка, Том. Заварваш ме неподготвен.

— Чарли, трябва да…

— Затваряй си мръсната уста.

Разкопчах си ризата и я отворих. По редовете отново премина едно: „А-а-а-х!“ На гърдите ми беше изписан вдлъбнатия, оцветен в мораво релеф на „Титус“ и вътре положително можеше да се задържи вода. Извърнах отвратен очи, сякаш току-що бях зърнал стария пияница с провиснала кожа на лицето, дето обикновено се навърта пред „Гоган“. Закопчах бавно копчетата на ризата.

— Том, тези копелета се опитаха да ме застрелят.

— Не са искали…

— Не ми разправяй, че не са искали! — изкрещях аз. В гласа ми имаше налудничава нотка, от която ми призля още повече. — Размърдай си мръсния пъпчив задник и да кажеш на Филбрик, че за малко да стане свидетел на кървава баня в класната стая, ясно ли ти е?

— Чарли… — изхленчи жално той.

— Млъквай, Том. Омръзна ми да ти слушам глупостите. Аз сядам на шофьорското място. Не ти, нито Филбрик, нито училищния инспектор или пък Господ Бог. Разбра ли ме добре?

— Чарли, нека да ти обясня.

— РАЗБРА ЛИ МЕ ДОБРЕ?

— Да, но…

— Добре тогава. Този въпрос го изяснихме. А сега отивай да занесеш посланието, Том. Кажи им, че не искам да виждам нито него, нито когото и да било навън през следващия час. Никой да не влиза в училището и никой да не прави опити да ме застреля. Ще разговарям с Филбрик към обед. Запомни ли каквото ти казах, Том?

— Да, Чарли. Разбира се, Чарли — гласът му звучеше облекчено и някак тъповато. — Искаха само да ти предам, че е станало по погрешка, Чарли. Една от пушките гръмнала случайно и…

— И още нещо, Том. Нещо много важно.

— Какво, Чарли?

— Трябва да си отваряш очите с оня копелдак Филбрик, Том. Той те блъсна под колелата на волската талига, а ти дори не се съпротивляваш. Аз му дадох възможност да си заложи задника и да спаси децата, но той отказа. Събуди се, Том. Отвори си очите.

— Чарли, ако можеш само да си представиш в какво ужасно положение ни поставяш.

— Размърдай си задника, Том.

Той изключи уредбата. Всички го проследихме как излиза през главния вход и се отправя към колите. Филбрик излезе да го посрещне и сложи ръка на рамото му. Том я отблъсна. Няколко от децата се изкикотиха. Но на мен не ми беше до смях. Исках да съм си вкъщи, в леглото и всичко това да го сънувам.

— Сандра — обадих се аз. — Струва ми се, че тъкмо бе започнала да ни разказваш твоята affaire de coeur с Тед.

Тед ми хвърли мрачен поглед.

— Не е необходимо да разказваш, Санди. Той просто се опитва да ни изкара мръсници като него. Той е болен и гъмжи от бацили. Не му позволявай да зарази и теб.

Тя се усмихна. Усмивката й беше наистина слънчева, като на дете. Изпитах горчива носталгия, не по нея, или по някой конкретен образ, но по нещо, което не можех точно да определя. Може би пък и да е било имено по нея. Каквото и да беше, накара ме да се почувствам засрамен.

— Но аз нямам нищо против — рече тя. — Винаги съм мечтала да го споделя с някой. Не искам да ми тежи.

Наближаваше единадесет. Навън всичко бе замряло. Този път бях седнал максимално далеч от прозореца. Сигурен бях, че ще го имам искания час покой от Филбрик. Сега вече няма да посмее да направи нищо. Чувствах се по-добре, болката в гърдите бе намаляла значително. По-странно бе това, което ставаше в главата ми, сякаш мозъка работеше без никакъв охладител, като загрят до червено двигател насред пустинята. На моменти ми се струваше, че държа заложниците единствено със силата на моята воля. Сега, разбира се, вече знам, че едва ли има нещо друго, което би могло да бъде по-далеч от истината. В този ден имах само един истински заложник и името му беше Тед Джонс.

— Ние просто го направихме — започна Сандра и поглади с ръка надписита на чина й. Ясно виждах косата й, разделена на път. Сресваше се момчешката. — Един ден Тед ме покани да отида с него на танци и аз се съгласих. Имах нова вечерна рокля. — Тя ме погледна с укор.

— Ти никога не си ме канил, Чарли.

Нима наистина само преди десет минути бях получил куршум право в катинара? Завладя ме налудничавото желание да ги попитам истина ли е това. Колко странни бяха тези мои съученици!

— Та отидохме там и после се прехвърлихме в „Хавайската колиба“. Тед познаваше управителя и нямахме проблеми да си поръчаме по един коктейл. Като възрастни — не можех точно да определя, но струваше ми се, чо долавям известен сарказъм в гласа й.

Тед изглеждаше равнодушен, но останалите го разглеждаха като някакно рядко насекомо. В края на краищата сред тях седеше човек, който е близък с управител на бар. Корки Хералд предъвка тази мисъл и очевидно никак не я хареса.

— Опасявах се, че коктейла няма да ми хареса — нали всички непрестанно разправят какво ужасно нещо бил алкохолът, но ми хареса. За мен имаше джин физ, дъхът на джин приятно гъдаличкаше ноздрите ми — тя гледаше съредоточено пред себе си. — Беше много вълнуващо. Тед ми разказваше колко хубаво било да се играе голф в Портленд. Каза ми, че някой път ще ме вземе със себе си и ще ме научи, ако искам разбира се.

Тед я гледаше, стиснал здраво устни.

— Тед не беше… невъздържан. Целуна ме за лека нощ, направи го със спокойна увереност. Някои момчета са толкова подтиснати, когато ме изпращат към къщи, през цялото време се чудят дали трябва да ме целунат за лека нощ. Винаги гледам аз да ги целуна, за да ги отърва от притеснението. При тези, които са ми неприятни си представям, че облизвам писмо, преди да го залепя.

Спомних си първият път, когато изпращах Санди Крос, след една вечеринка в училището. През цялото време ме подтискаше мисълта, дали трябва да я целуна на раздяла. Така и не го направих.

— След това излизахме още три пъти. Тед беше ужасно мил. Винаги знаеше какво да каже и никога не разказваше мръсни вицове. С изключение на няколко прегръдки не се случи нищо особено. После за известно време се разделихме. През април ме покани да отида с него на лятната пързалка в Луистън.

И аз мечтаех да я заведа на танци, но така и не посмях. Джо, за който да покани момиче на танци не беше нешо необикновено, постоянно ме питаше какво ми пречи да го сторя. Това ме изнервяше и аз обикновено го пращах на майната. Спомням се, че веднъж събрах кураж и набрах нейния телефон, но още след първото позвъняване затворих, изтичах в банята и се издрайфах. Както вече ви казах, стомахът ми за нищо не го бива.

— Всичко беше много хубаво, когато изведнъж някакви момчета се скараха в центъра на площадката — рече Сандра. — Едните бяха от Харлоу, а другите от Луистън. Както и да е, започна страхотен бой. Някои се биеха както си бяха на ролковите кънки, други ги бяха свалили. Управителят излезе и каза, че ако не спрат да се бият ще затвори площадката. Наоколо беше пъло с разкървавени физиономии, всички се млатеха взаимно, ритаха падналите и крещяха някакви ужасни думи. И праз цялото време от джу-бокса се носеше „Ролингстоунз“.

Тя спря за миг, после продължи: — Тед и аз бяхме застанали в единия край, до площадката на оркестъра. Нали знаете, всяка събота там изнасят концерти. Едно момче с черно яке се завъртя наблизо. Имаше дълга коса и бакенбарди. Той се разсмя, помаха на Тед и извика: „Чукай я приятелче, аз вече го направих“. Тед замахна и го удари в лицето. Момчето отхвърча назад, препъна се в нечии крак и падна на глава. Тед погледна към мен и очите му бяха някак изцъклени. После се ухили. Имам чувството, че за първи път в живота си го виждах да се усмихва. Сякаш едва в този момент бе изпитал удоволствие. После ми каза: „Ей сегичка ще се върна“ и се отправи към средата на площадката, където момчето с мъка се надигаше. Тед го сграбчи за якето и… не зная… започна да го друса… а момчето се мъчеше да се извърне към него… а Тед продължаваше да го друса, главата му подскачаше и в един миг якето му се скъса и той тупна. После скочи и се разкрещя: „Сега ще ти видя сметката, шибано копеле, задето ми скъса якето!“ Тед го удари отново, момчето падна и Тед хвърли остатъците от якето върху него. След това дойде при мен и двамата си тръгнахме. Закара ме в едно гробище в Оубърн. Някъде по пътя за Лъст Вели. И там го направихме. На задната седалка.

Ръката й все още се плъзгаше по издрасканата повърхност на чина. — Почти не болеше. Мислех, че ще боли, но не ме боля никак. Беше много хубаво — сякаш говореше за някаква предстояща премиера на филм на Уолт Дисни — от онези с хубавите картинки на животни. Само дето в главната роля вместо Уди Кълвача играеше Тед Джонс. — Тед не използва никакви предпазни средства като го правихме, но въпреки това не забременях.

Огромно червено петно се бе появило изпод ризата на Тед и бавно се разпространяваше по лицето и бузите му. Той продължаваше да гледа равнодушно пред себе си, сякаш нищо не чуваше.

Сандра махна уморено с ръка. Изведнъж си я представих, излегната на шезлонг в някой августувски пек, температура над трийсет и пет на сянка, зачетена в книга или просто зареяла поглед в маранята над нагорещеното шосе, със снежнобели къси панталонки и също така снежнобял сутиен със смъкнати презрамки, в ръката й кутия „Севън ъп“ със зъбодена вътре сламка, гърдите й обсипани с блестящи като бисери капки пот, които се стичат на струйки надолу към корема…

— След като всичко свърши той ми се извини. Държа се неловко и дори изпитах съжаление към него. Непрестанно повторяше, че ако нещо стане щял да се ожени за мен… нали разбирате? Ако забременея. Беше наистина притеснен. Аз му казах: „Тед, стига, да не викаме дявола“, а той ми отвърна: „Не ме наричай Тед, това е бебешко име“. Мисля, че беше изненадан, че му позволих да го направи. Е, както вече ви казах, не забременях. Понякога се чувствам като кукла. Някак нереална. Познато ли ви е? Всичко ми се струва фалшиво. Сякаш ако пъхна глава през стената, ще видя другия край на сценичната площадка, където режисьорът и операторът се подготвят да заснемат следващата сцена. Сякаш тревата и небето са нарисуван декор. Сякаш са фалшиви. Илюзия — тя ме погледна въодушевено. — Имал ли си някога подобно чувство, Чарли?

Обмислих внимателно отговора: — Не — рекох аз. — Не мога да си спомня да ми се е случвало нещо подобно, Санди.

— С мен се случва доста често. Особено след историята с Тед. Но не забременях. Преди си мислех, че всяко момиче може да забременее при първия опит. Дори често се мъчех да си представя момента, когато ще трябва да съобщя за това на родителите си. Представях си как баща ми ще беснее из къщата и ще настоява да му кажа името на „този негодник“, а мама тихо ще плаче и ще повтаря безкрай: „Защо го направи? Какво не ти дадохме?“ И тази случка ми се струваше реална. Не след дълго престанах да мисля за това. Дори вече не можех да си припомня какво точно изпитах, когато… той проникна в мен. Един ден отново отидох на пързалката.

За кой ли път в стаята цареше гробна тишина. Дори в най-смелите си сънища, мисис Ъндерууд не би могла да се надява на такова внимание, на кавото се радваше в този момент Сандра Крос.

— Едно момче започна да ме сваля. Аз му позволих да ме сваля — в очите й блесна странен пламък. — Бях обула най-късата си пола. Онази, светлосинята. И една тънка блузка. После двамата си тръгнахме. И този път беше наистина. Не беше никак мил с мен. По-скоро беше… груб. Не го познавах, виждах го за пръв път. През цялото време си мислех, че е един от ония… сексманиаците. Че може би има нож. Че ще ме накара да приемам наркотици. И че може да забременея. Чувствах се толкова жива.

Тед Джонс най-сетне се бе обърнал към Сандра и я гледаше със смесица от изумление и отвращение. Цялата сцена приличаше на сън — на някакъв мрачен кошмар.

— Беше събота вечер и оркестърът свиреше. Чуваше се чак на паркинга, макар и приглушено. Отзад пързалката не е нищо особено — купища кашони, буклуци и празни бутилки. Страх ме беше, но изпитвах и някакво странно вълнение. Той дишаше развълнувано, стиснал здраво ръцете ми, сяка се опасяваше, че ще се опитам да избягам. Той…

Тед нададе тих, ужасяващ вик. На лицето му бе изписана страхотна мъка — сякаш бе загубил някой скъп роднина. Отново изпитах уважение към него.

— Вкара ме в някаква раздрънкана черна кола и още щом я видях си спомних как като малка, мама все ме предупреждаваше никога да не се качвам в коли на непознати. От това изпитах още по-голямо вълнение. Спомням си, че дори си помислих: „А какво ли ще стане, ако ме отвлече в някоя изоставена къща и поиска откуп за мен?“ В този миг той отвори задната врата и аз влязох вътре. Той започна да ме целува. Устата му беше мазна, сякаш е ял пица. Пица продаваха на пързалката, по двайсет цента парчето. После започна да ме опипва и в този миг видях, че по блузата ми има мазни петна. Той ме свали на седалката, вдигна ми полата и…

— Млъкни! — изрева като подивял Тед. Той стовари тежките си юмруци на чина и всички подскочиха. — Ти си една мръсница! Не можеш да разказваш такива неща пред хората! Затвори си устата, иначе аз ще ти я затворя! Ти…

— Млъквай, Тед, инак ще ти натикам зъбите в мръсното гърло — хладно промълви Дик Кийни. — Получил си си своето, нали?

Тед зяпна към него. Двамата бяха стари приятели и често ходеха насам-натам с колата на Тед. Зачудих се, дали ще са пак такива, когато приключи тази история. Вероятно не.

— Не миришеше никак приятно — продължи Сандра сякаш нищо не бе чула. — Но беше твърд. И по-голям от този на Тед. Също като неговия не беше обрязан. Съвсем добре си го спомням. Заприлича ми на зряла слива като дръпна назад… кожичката. Помислих си, че ще ме заболи, макар че вече не бях девствена. Дойде ми наум, че полицията може да ни завари и да ни арестува. Знаех, че се навъртат по паркингите за да гонят крадците на авточасти — тя преглътна за миг. — Още преди да ми смъкне гащичките с мен започна да става нещо странно. Никога преди това не бях изпитвала подобно чувство! Чувствах се истинска! — тя преглътна отново. Лицето й гореше. — Той ме докосна с ръка и аз го направих. Просто така. Най-смешното беше, че въобще не трябваше да ми го вкарва, за да го направя. Тъкмо се канеше да го стори, аз разтворих крака, той го отърка в бедрото ми и изведнъж… знаете, предполагам. Той полежа върху мен и после прошепна в ухото ми: „Ах ти малка мръснице. Нарочно го направи, нали?“ И това беше всичко.

Тя леко поклати глава. — Но беше истинско. Мога да си припомня всеки детайл — музиката, начинът, по който се усмихваше, звукът на спускащия се цип — всичко.

Тя ми се усмихна със странна, унесена усмивка.

— И беше по-хубаво от предишния път, Чарли.

Колкото и да е странно, не мога да твърдя, че ми беше неприятно да чуя тази история. Може би ми е било едновременно приятно и неприятно. Но свърне ли човек от главния път, трябва да е готов да види какво ли не.

— Как хората биха могли да разберат, дали са истински? — прошепнах аз.

— Какво, Чарли?

— Нищо.

Плъзнах поглед по лицата им. Не изглеждаха притеснени, или пък отвратени. Нито един от тях. Очите им блестяха. Нещо в мен непрестанно повтаряше: „Как успя да преодолее стената в себе си? Откъде намери сили да ни разкаже всичко това?“ Не прочетох тази мисъл по лицата им. Бих могъл да я прочета на лицето на Филбрик. Или на добрия стар Том. Вероятно не и на лицето на Дон Грейс, но това не значи, че не би му минала през главата. Макар телевизията непрестанно да ни учи в обратното, все си мисля че времената може и да се менят, но хората — никога. Завладя ме ужас — сякаш току-що бях осъзнал, че от години играя бейзбол на игрище за футбол. Дик Кийни я поглеждаше с интерес, очите му бляскаха похотливо. Корки се чешеше замислено по главата. Грейси изглеждаше леко учудена, но нищо повече. Ирма Бейтс беше пребледняла. Мисля, че още не се бе съвзела от последната пукотевица. Дали нашите собствени родители биха могли да ни разкажат истории подобни на тази, която сподели с нас Сандра Крос? Вълнуващи разкази за странни събития, пречупени през призмата на сексуалните възприятия на подрастващия. Не исках повече да мисля за това. Не бях в позиция да разрешавам сложни морални проблеми.

Само Тед изглеждаше отвратен и подтиснат, но вече никой не се интересуваше от него.

— Не знам какво ще се случи — поде с разтревожен глас Керол Грейнджър. Тя се огледа. — Но се страхувам, че това ще промени много неща. Никак не ми харесва — тя ме погледна с укор. — Добре си живеехме преди това, Чарли. Не искам нищо да се променя.

— Ха — рекох аз.

Коментар от такъв род, обаче, няма почти никаква тежест. Събитията бяха излезли изпод контрол. Никой вече не би могъл да го отрече. Внезапно ме досмеша, бях започнал като атракцията на сезона, а сега вече не бях нещо повече от придружаващ артист.

— Трябва да отида до тоалетната — рече ненадейно Ирма Бейтс.

— Стискай — отвърнах. Силвия избухна в смях.

— В началото ви обещах, че ще се редуваме — подех аз. — Обещах ви, да ви разкажа за моя сексуален живот. Да си призная честно, няма кой знае какво за казване. Ще ви разкажа една малка историйка, която може би ще ви хареса.

Сара Пастерн се прозя и внезапно изпитах желанието да й пръсна черепа. Но на втория винаги му е по-трудно, както се казва в една реклама за коли под наем. Някой могат да карат бързичко, но само Декър е в състояние да изсмуче до край фасовете на вашия умствен пепелник.

Спомних си за една песен на „Битълз“ дето почва така: „Днеска четох новините, о, Боже…“

И им разказах:

Беше през лятото преди да постъпя в Плейсървилската гимназия. Решихме с Джо да отскочим до Бангор, където брат му се бе наел в службата по почистване. Пит МакКенеди тогава беше на двадесет и една (възраст, която ми се струваше страхотна, аз едва бях навършил моите жалки седемнадесет) и тъкмо беше влязъл в Менския университет, английска филология.

Очертаваше се страхотен уикенд. В петък вечерта се напих за пръв път в живота си на една разпивка с Джо, Пит и няколко негови приятели и дори нямах махмурлък на следващия ден. В събота Пит почиваше и ни разходи из университета. Беше много красиво, макар че почти не видяхме някоя мацка, с която да си изплакнем очите. Пит ни каза, че през лятото всички или са си в къщи, или по лагери.

На връщане Пит срещна някакъв негов познат.

— Скрег! — извика го той. — Ей, Скрег!

Скрег беше едър здравеняк с протрити дънки и изцапана с боя фанелка. Имаше гъсти, сламеноруси мустаци, изпод които се подаваше неприятна на вид, тънка черна цигара. Миришеше като подпален чорап.

— Как я караш? — запита той.

— Шапка на тояга — отвърна Пит. — Запознай се, брат ми Джо и приятеля му Чарли Декър — представи ни той. — Скрег Симпсън.

— Здрасти, момчета — Скрег ни подаде ръка. — Какво ще правиш довечера, Питър?

— Тримата ще ходим на кино.

— Зарежи тая работа, Пит — завъртя глава Скрег и се ухили. — Послушай ме, приятелче.

— Що, какво предлагаш? — запита го Пит и също се ухили.

— Дана Колет вдига купон във вилата на техните близо до Шудик Пойнт. Обещавам ти най-малко четиресет милиона свободни мацки. Носи си трева.

— Лари Мюлер дали ще има? — попита Пит.

— Доколкото знам, обора му е пълен с лайна. Местни, домашни, задокеански… само филтри няма.

Пит кимна. — Ако не ни мине котка път сме там.

Скрег също кимна и ни махна с ръка: — Там ш’са видим.

Тръгнахме да търсим Джери Мюлер, когото Пит определи като най-големия доставчик на трева в триъгълника Оронто-Олдтаун-Стилуотър. Стараех се да се държа на положение, но вътре в мен всичко вреше и кипеше от нетърпение. Да си призная честно, представях си го че седи гол на някоя олюпена клозетна чиния, с няколко гумени маркуча, стегнати около лакътя и огромна спринцовка забита във вената. Зареял поглед в надигащата се откъм корема му Атлантида.

Джери живееше в малък апартамент, в Олдтаун, досами университета. Олдтаун е малко градче с три забележителности: хартиената фабрика, работилницата за канута и дузина от най-долнопробните кабарета, които някога сте виждали. Освен това наблизо има резерват с истински индианци, които те гледат така, сякаш се чудят дали на задника ти ще има достатъчно коса за едно свястно скалпиране.

Джери съвсем не приличаше на пропадналия наркоман, какъвто си го бях представял, потънал в порок, мръсотия и музиката на Рави Шанкар. Облечен беше в стегнат костюм и ни посрещна с кисела усмивка на лицето. Единственото украшение, което носеше беше яркожълта значка с надпис ГОЛДИЛОКС УМИРАХА ЗА НЕГО. Вместо Рави Шанкар и неговата неповторима ситра той разполагаше с огромна колекция от кънтри. Веднага щом зърнах една от плочите на „Грийнбрайърбойз“ запитах го дали е чувал за „Тар брадърз“ — винаги съм бил малко смахнат на тема кънтри. И като се почна една приказка. Пит и Джо седяха и ни слушаха с досада, докато най-накрая Джери извади някаква дребна цигарена кутия, увита в кафява хартия.

— Искаш ли да опиташ? — запита той Пит.

Пит запали. Миризмата беше остра, почти кисела, ала и доста приятна. Той пое дълбоко, задържа дима и подаде цигарата на Джо, който изкашля по-голямата част от онова, което пое.

Джери отново се обърна към мен.

— Слушал ли си някога „Клинч Мънтейн Бойз“?

Поклатих глава: — Само съм чувал за тях.

— Сега ще ти пусна нещо — рече той. — Страхотно парче.

Той постави някаква плоча със странен надпис на грамофона. Стаята беше потънала в дим.

— Дърпаш ли от отровата? — попита ме бащински Джери.

Поклатих глава.

— Дръпни си от тази, инак няма да почувстваш музиката.

Поех дълбока глътка. Димът имаше сладникав, тежък и малко суховат вкус. Задържах и подадох цигарата на Джери. „Руши се хълма на тъгата“ запяха момчетата от „Клинч Монтайн“.

За половин час ударихме още две от димящите отрови и изслушахме „Руска въртележка“ в изпълнение на незабравимите Флет и Скрюгс. Тъкмо щях да ги попитам кога най-сетне ще ме хване тревата, когато осъзнах че виждам как треперят струните на банджото в главата ми. Блестяха като огрени от слънцето стоманени нишки. Макар и с мъка, но успявах да следя движенията им. Опитах се да кажа за това на Джо, но той ме погледна с ужасно тъп поглед и двамата избухнахме в смях. Пит се беше втренчил в панорамната снимка на Ниагарския водопад, лепната на стената.

Така изкарахме докъм пет слетобед и когато си тръгнахме, в главата ми духаше вятър. Пит купи една унция от тревата на Джери и всички отпрахме към Шудик. Джери ни изпрати чак до вратата, помаха ни с ръка и ми заръча пак да дойда да послушаме записи.

Това беше един от най-щастливите мигове в живота ми.

До брега имаше доста път. И тримата бяхме яко дрогирани и макар че Пит нямаше проблеми с шофирането, никой от нас не можеше да заговори без да се изкикоти като прелюдия. Спомням си, че в един миг се сетих да попитам Пит какво представлява тая Дана Колет и той само се усмихна похотливо. Това така ме разсмя, че за малко да си изповръщам червата от смях. В главата ми продължаваше да звучи някакво налудничаво подрънкващо банджо.

Пит вече беше ходил веднъж там на купон, така че без особена мъка намерихме мястото. Беше в дъното на един тесен път обозначен с надпис „Частна собственост“. На около половин миля от къщата вече се долавяше басовия тътен на музиката. Горе-долу на същото разстояние зарязахме и колата — имаше толкова много коли спрени в пълен безпордък, че се наложи да продължим пеша.

Пит паркира и всички поехме дружно. По това време ефекта на тревата беше вече започнал да отслабва и отново ме завладя моята обичайна несигурност. Чудех се дали няма да изглеждам прекалено млад и глупав в очите на колежаните. Такива като Джери Мюлер не се срещаха на всеки ъгъл. Реших да се държа плътно до Джо и да не си отварям устата за щяло и нещяло.

Както се оказа не след дълго — било е излишно да се притеснявам. Къщата буквално се пукаше по шевовете от най-малко един милион гости, някои пияни, други дрогирани, трети — и едното и другото. Във въздуха се носеше тежката миризма на марихуана, примесена с миризмата на вино и препечени сандвичи. Всички говореха шумно, стараейки се да надвикат леещата се от говорителите рок-музика. Отнякъде ехтеше смях. Червени и сини светлини блестяха от тавана. Това бяха първите ми впечатления от купона — приличаше на дискотека от ония из Олд Орчърд Бийч.

Някъде от другия край на просторния хол ни помаха Скрег.

— Пит! — извика някой до ухото ми. Подскочих и за малко да си глътна езика.

Беше едно дребничко и хубаво момиче със светли коси и най-късата рокля, която някога съм виждал — оранжева, блестяща и сякаш жива под странната светлина.

— Здрасти, Дана — изрева на свой ред Пит, за да надвика ужасния шум. — Това са брат ми Джо и приятелчето му — Чарли Декър.

Запознахме се. — Нали е страхотно? — попита ме тя. Роклята едва прикриваше ластика на гащичките й.

Съгласих се, че наистина е страхотно.

— Пит, носиш ли нещо? — Пит се ухили и й подаде кутията с трева. Очите й блеснаха. Стоеше съвсем близо до мен, усещах допира на бедрата й. Имах чувството, че я докосвам с ръка. Изведнъж изпитах дива възбуда, като разгонен бик.

— Дай насам — рече тя.

Последвахме я в един относително по-празен ъгъл на стаята, близо до една от масивните тонколони. Иззад някаква лъвица претъпкана с произведения на Хесе, Толкин и „Ридърс дайджест“ тя измъкна дълга гумена тръба. Книгите, предполагам, бяха на родителите й, а не нейни. Опънахме по веднъж през импровизираното наргиле. Вкусът на тревата беше значитело омекотен и димът се задържаше за по-дълго в гърдите. Усетих, че ме хваща яко. Главата ми сякаш беше напомпана с хелий. Различни хора идваха и си отиваха. Не помня с колко от тях се запознах. Това, което най-много ми хареса беше, че щом край нас се завърти някой, Дана мигом скачаше и го мъкнеше да ни запознае с него или нея. И при всеки от тези опити ми се разкриваше възможността да надзърна под фееричната й рокля, почти до мястото, където „къщичката на удоволствията“ беше плътно пристегната в полупрозрачен найлон. Различни хора идваха и сменяха плочите. Гледах ги как се приближават към нас, после пак отиват някъде (разговаряха за Микеланджело, за Тед Кенеди или за Кърт Уонигът). Някаква жена ме попита чел ли съм „Жената-изнасилвач“ на Сюзън Браунмилър. Отвърнах, че не съм. Каза ми, че била изпълнена със страхотно напрежение. Дори кръстоса пръсти пред очите ми, за да ми покаже колко напрегната е била. После отплува нанякъде. Загледах се във флуоресциращия плакат на отвъдната стена, на който беше изрисуван някакъв тип, седнал пред телевизор. Очите му се стичаха надолу по бузите, но това очевидно не му пречеше да се хили като побъркан. Отгоре пишеше: „ПЕТЪК ВЕЧЕР — ОТНОВО ДРОГИРАН“.

Свалих поглед към краката на Дана. Тя непрестанно ги кръстосваше и разтваряше. Няколко черни косъмчета стърчаха изпод единия крачол на гащичките. Никога през живота си не съм бил по-възбуден. Имах чувството, че мога да играя на бейзбол с оная работа — толкова голяма беше станала. Дори започнах да се чудя, дали няма опастност да гръмне.

Изведнъж Дана се обърна към мен и прошепна нещо в ухото ми. Стомахът ми пламна, сякаш бях нагълтал цяло шише чили[1]. Само преди миг тя беше потънала в оживен разговор с Пит и някакъв дръглив тип, с който не ме бяха запознали. А сега шептеше в ухото ми и дъхът й ме гъдаличкаше: — Мини през задната врата. Ето там — тя посочи.

Почти не разбирах какво става, затова погледнах в посоката, в която сочеше. Да, там наистина имаше врата. Истинска и ужасно примамлива на вид. С огромна месингова топка вместо дръжка. Изкикотих се, сякаш ми бе дошло наум нещо невероятно смешно.Тя също се изсмя и пак прошепна в ухото ми: — Цяла вечер се блещиш под роклята ми. Да не мислиш, че не виждам? — и преди да успея да отвърна ме целуна по бузата и ме побутна да вървя.

Огледах се за Джо, но никакъв не се виждаше. Съжалявам, Джо. Изправих се и колената ми изпукаха. Краката ми се бяха вдървили от дългото седене. Изпитвах желание да си смъкна ризата и да покрия с нея огромната подутина на панталона. Да избягам навън. Или да се спра в средата и да обява на всеослушание, че на Чарлз Декър му предстои да го чукат — иначе казано — предстои му да загуби своя девствен воал.

Но не направих нито едно от тези неща.

Излязох през задната врата.

Бях толкова дрогиран и възбуден, че за малко да падна на покрития с пясък бряг под краката ми. Малко като пощенска марка заливче се гушеше в подножието на вилата. Няколко изтрити от времето стъпала водеха надолу.Заслизах внимателно, здраво вкопчил ръце в парапета. Краката ми сякаш бяха на хиляди мили под мен. От тази страна музиката се чуваше някак отдалече, шумът на прибоя почти я заглушаваше.

Подухваше лек ветрец, луната блестеше с единия си край. Сцената беше толкова красива, че за миг ми се стори че съм попаднал в черно-бяла снимка. Зад мен вилата беше само някакво неясно очертание в мрака. Брегът от двете страни беше обрасъл във високи борове, водата миеше оголените им корени. Точно пред мен се беше ширнал Атлантическия океан, облян в нежната светлина на луната. Далеч наляво се виждаха бледите очертания на остров и аз се зачудих дали там живеят хора. Не знам защо, но от тази мисъл ми стана тъжно и някак самотно и аз леко потреперах.

Свалих си обувките и я зачаках.

Не знам колко време съм чакал. Нямах часовник, а и бях твърде замаян за да преценя. Не след дълго отново започна да ме завладява познатото безпокойство. Сенките на дърветата върху мокрия пясък, шумът на вятъра, може би самият океан, огромен, пълен с тайнствени същества, чийто далечни отблясъци мъждукаха по повърхността — всичко това ме подтискаше. Усещах хладнината на пясъка с босите си крака. Не зная дали в това беше причината, но когато тя сложи ръка на рамото ми, вече нямах ерекция. С празен пистолет сред подивелите индианци.

Тя ме завъртя, повдигна се на пръсти и ме целуна. Почувствах топлината на бедрата й, но сега това не ми направи впечатление.

— Видях, че ме гледаш — каза тя. — Мил ли си? Можеш ли да бъдеш мил с мен?

— Ще се опитам — рекох й, чувствайки се почти абсурдно. Досокнах гърдите й и тя ме притисна. Ала ерекцията ми я нямаше.

— Не казвай на Пит — прошепна тя и ме хвана за ръка. — Ще ме убие. Ние с него… както и да е.

Тя ме дръпна под стълбата, където миришеше на трева и на борови клонки. Странни сенки пробягнаха по тялото й, докато си събличаше роклята.

— Чувствам се като побъркана — каза с развълнуван глас тя.

В следващия миг се въргаляхме по тревата и ризата ми отхвръкна нанякъде. Ръката й танцуваше по ципа на панталона ми. Пишката ми, обаче, си беше взела обедна почивка. Тя ме докосна, пъхна ръка в слиповете и мускулите ми се стегнаха — не от удоволствие, или от отвращение, а от някакъв необясним ужас. Ръката й сякаш беше гумена — усещах я студена, чужда и антисептична.

— Хайде — прошепна тя. — Хайде, хайде, хайде…

Опитах се да мисля за нещо възбуждащо, каквото и да е — само да е възбуждащо. Представих си, че надзъртам под полата на Дарлийн Андерсън — учителката по рисуване и че тя ме вижда и ме подканва да го направим. После си спомних за ония, мръсните карти за игра на Мейнард Куин. Едва, когато си представих Санди Крос в черно, секси бельо, нещо долу се размърда… и тогава, от всички неща на тоя свят, в главата ми незнайно защо изплува образа на баща ми, с неговия огромен ловджийски нож, как разказва истирията за носовете на чероките.

[За кое? — попита Корки Хералд. Обясних му за носовете на чероките. — О! — рече Корки. Аз продължих с разказа.]

И това ме довърши. Всичко, което бях успял да постигна, се срина в миг. И не остана нищо. Абсолютно нищо. Абсолютно. Дънките ми се въргаляха до ризата. Слиповете ми се бяха смъкнали чак до глезените. Тя се гърчеше под мен като откъсната струна на музикален инструмент. Посегнах, сграбчих отпуснатия си пенис и го разтърсих, сякаш исках да го попитам какво не е наред с него. Но господин Пенис мълчеше. Плъзнах ръка към влажната джунгла между краката й. Космите й бяха къси, твърди и почти като моите. Пъхнах пръст вътре, като си мислех: "Ето, това е мястото. Това е мястото, за което си разправят разни истории по ловни излети и из бръснарски салони типове като баща ми. Заради него са убивани хора. Проливала се е кръв. Всичко… или нищо.

— Къде е той? — шепнеше задъхано Дана. — Къде е той? Къде…?

Направих последен опит. Но беше като в оная история, дето нянакъв се мъчил да отвори консерва с гумена отварячка. Нищо. През цялото време вълните на океана се плискаха зад гърба ми, като в някой любовен филм.

Най-накрая се претърколих настрана.

— Съжалявам — рекох. — Гласът ми изпращя като счупена съчка.

Тя въздъхна. Къс, дразнещ ушите звук.

— Е, добре — рече. — Случва се.

— Не и с мен — отвърнах с тон, сякаш за първи път от няколко хиляди сексуални игрички насам моят инструмент е показал дефект. Някъде в далечината Миг Джагър ревеше с дрезгав глас „Страхотно маце“. Една от многото иронии на живота. Чувствах се като опустошен, душата ми бе стегната в прегръдките на айсберг. Постепенно ме завладя хладната увереност, че съм педераст. Някъде бях чел, че не е необходимо да си пробвал, за да си хомосексуалист. Може да си си такъв по рождение и въобще да не предполагаш. Един ден това просто изскача в теб, като майката на Норман Бейтс в „Психо“, ужасно чудовище което се криви и кълчи в обувките родната ти майчица.

— Може би така е по-добре — обади се тя. — Пит…

— Виж. Съжалявам.

Тя се усмихна, но усмивката й беше изкуствена. Всъщност и досега не съм сигурен дали беше именно такава.

— Сигурно е от тревата. Предполагам, че без нея ще си страхотен любовник.

— Майната ти — рекох и потръпнах от ужасния начин, по който това прозвуча.

— Прибирам се вътре — тя седна. — Почакай малко, не искам да ни видят заедно.

Исках да й извакам да не си отива, да я помоля да опитаме отново, но не можех да го сторя, дори ако океанът бе пресъхнал и Луната се бе превърнала в късче цинков оксид. Тя закопча ципа на роклята си и се изгуби в мрака. Лежах сам под стълбите. Отгоре ме гледаше Луната, сякаш искаше да види дали плача. Не плачех. Полежах още малко, после се изправих, изтърсих боровите иглички от дрехите и ги облякох. След това се изкачих по стълбите. Пит и Дана не се виждаха никъде. Джо беше нагънал едно наистина страхотно маце в ъгъла, а тя бе заровила пръсти в русите му къдрици. Седнах и зачаках края на купона. Наложи се да чакам доста дълго.

Когато поехме обратно към Бангор, зората вече бе показала всичко, на което е способна и откъм хоризонта ни гледаше огромното червено слънце. Пътувахме мълчаливо. Чувствах се толкова изтощен и съсипан, че просто нямах сили да им го съобщя. Събитията от предната нощ ми бяха дошли малко множко.

Още щом се прибрахме, аз се проснах на дивана в дневната. Последното, което видях преди да заспя, бяха ярките слънчеви снопове, които се прецеждаха през венецианските завеси и хвърляха дълги сенки по килима, чак до радиатора на отстрещната стена.

Сънувах Скърцащото чудовище. Сякаш се бях върнал в детството, в моето легло, танцуващата на стената сянка на дървото отвън и онзи ужасен, неумолимо приближаващ се звук. Звукът идваше все по-близо и по-близо и изведнъж вратата на спалнята се разтвори с всяващо тръпки изскърцване.

Беше баща ми. Държеше мама в прегръдките си. Носът й беше разцепен надве и от раната струеше кръв и се стичаше по бузите й. Сякаш се бе изрисувала в цветовете на войната.

— Искаш ли я? — рече той. — Ето, вземи я и без това за нищо не я бива. Вземи я.

Той я хвърли на леглото до мен и едва тогава видях, че мама е мъртва. Събудих се от собствения си писък. И с ерекция.

Двадесет и седма глава

Всички мълчаха, дори и Сюзън Брукс. Чувствах се страшно уморен. Нямах какво повече до им кажа. Погледите им бяха отправени навън, макар че нямаше нищо интересно за гледане — дори и зяпачите ги бяха разгонили. Реших, че еротичната история на Сандра беше по-добра от моята. Там поне имаше оргазъм.

Тед Джонс продължаваше да ме гледа напрегнато (омразата в погледа му бе изместила напълно отвращението и кой знае защо, от това ми стана по-добре). Сандра Крос беше потънала в своя свят. Пат Фицджералд сгъваше сръчно модел на беззвуков самолет от един гъсто изписан с математически формули кариран лист.

Изведнъж се разнесе заплашителния глас на Ирма Бейтс:

— Трябва да отида до тоалетната!

Въздъхнах. Това ме накара да си спомня за въздишката на Дана Колет, с която ме бе сразила в Шудик Пойнт.

— Ами върви де.

Тя ме погледна недоверчиво. Тед примигна. Дон Лорди се изкикоти.

— Ще ме застреляш.

Присвих очи. — Пикае ли ти се, или не?

— Не мога повече да се сдържам — изхленчи тя.

Надух бузи, както правеше баща ми, когато е ядосан.

— Ами тогава или отивай, или престани да се въртиш на чина. Само локви ни липсват в класната стая.

Корки се изсмя гръмогласно. Сара Пастерн ме гледаше стреснато.

Сякаш за да ме предизвика, Ирма се изправи демонстративно и се отправи с вдървена походка към вратата. Поне в едно бях спечелил: Тед откъсна очи от мен и загледа нея. Тя се спря пред вратата и несигурно протегна ръка към дръжката. Приличаше на човек, който е бил ударен от ток, докато е нагласявал антената на телевизора и сега се чуди дали да продължи.

— Нали няма да ме застреляш?

— Ще ходиш ли до тоалетната, или не? — запитах я аз. Но да си призная честно, не бях сигурен, дали няма да я застрелям. Всичко беше ужасно объркано, още бях под впечатлението на разказа на Сандра. Някак неуловимо, предимството беше преминало на тяхна страна. Хрумна ми налудничавата мисъл, че аз съм техен заложтик, а не те мои. Като изключим Тед, разбира се. Тед беше нашият общ заложник.

Може би щеше да е по-добре да я застрелям. Така или иначе нямах какво да губя. Сигурно щеше да е по-добре. Може би това щеше да ми помогне да се освободя от гадното чувство, което ме бе завладяло, като че ли се бях събудил от лош сън.

Тя отвори вратата и излезе. Пистолетът остана да лежи на бюрото. Вратата се затвори. Стъпките й кънтяха в пустия коридор, без да се забързват, без да прерастват в бяг. Всички бяха вперили погледи във вратата, сякаш нещо съвършенно невероятно бе надникнало, намигнало и изчезнало зад нея.

Що се отнася до мен, изпитвах странно и необяснимо облекчение.

Стъпките замряха в дъното на коридора.

Настъпи тишина. Очаквах и други да поискат да отидат до тоалетната. Очаквах да видя как Ирма Бейтс изскача през входната врата и се втурва презглава към първата страница на поне стотина вестника. Не я видях.

Пат Фицджералд размаха вече готовия самолет. Другите го загледаха.

— Хвърли най-сетне това проклето нещо — рече с раздразнение Били Сойер. — От тая хартия не стават свестни самолети — Пат въобще не го слушаше. Били млъкна обидено.

По коридора отново се разнесоха стъпки. Идваха към нас.

Вдигнах пистолета и го насочих към вратата. Тед се хилеше неприятно, но не мисля че го правеше съзнателно. Вгледах се в лицето му, разглеждах неговите мъжествени черти, високото чело, зад което бе скътал спомени за безчислени забави, танци, разходки с колата, за гърдите на Санди, понятия за морал и добродетел и изведнъж прозрях, че очите му са очи на ястреб, а ръцете му са от камък. Той можеше да е моят собствен баща, само че това вече нямаше никакво значение за мен. И двамата ги възприемах като нещо безкрайно далечно — като олимпийски богове. Ръцете ми бяха твърде уморени за да рушат техните храмове. От мен няма да излезе Самсон.

Очите му бяха невероятно бистри, изпълнени със сила, с решителност — това бяха очи на политик.

Само преди пет минути тези стъпки по коридора нямаше да значат нищо за мен. Само преди пет минути, бях готов да оставя пистолета и да излеза насреща им, под удивените погледи на моите съученици. Но в този миг те пробудиха в мене страх. Реших че това е Филбрик, който идва да изпълни предложението ми — и че това ще е краят на нашия странен урок.

Тед Джонс ме гледаше с хищна усмивка.

Зачакахме, вперили поглед във вратата. Хартиеният самолет бе замрял в ръцете на Пат. Ченето на Дик Кийни беше увиснало и в този миг за пръв път съзрях прилика между него и полу-дебилния му брат Флапър, който цели шест години драпа за зрелостното свидетелство. Доколкото ми е известно, Флапър продължи обучението си в щатския затвор в Томастон, специализирайки се в пране на затворнически дрехи и дялкане на шперцове от лъжички за чай.

Зад матовото стъклото се спря нечия едра фигура. Вдигнах пистолета и зачаках. С крайчеца на окото можех да видя лицата на учениците от първите чинове, които следяха занемяли движенията ми, сякаш гледаха последната сцена на някой джеймсбондовски филм, където, както е известно, труповете валят като сняг.

Странен, почти нечовешки звук излетя от стиснатото ми гърло.

Вратата се отвори и Ирма Бейтс влезе в стаята. Тя се огледа навъсено, притеснена от вперените в нея погледи. Джордж Яник започна да се смее и извика: „Познай кой ще дойде на вечеря“. Никой не се присъедини към смеха му. Шегата си беше чисто негова. Всички продължаваха да се пулят в Ирма.

— Какво сте се оцъклили в мен — тросна им се тя, все още хванала дръжката на вратата. — Не може ли човек да отиде до тоалетната?

Тя трясна вратата, върна се на чина и се отпусна надуто.

Наближаваше обед.

Двадесет и осма глава

Франк Филбрик се появи точно на време. Радиоуредбата изпращя и оповести началото на играта. Дишането му далеч не беше така развълнувано и шумно, както предния път. Може би искаше да ме предразположи. Или пък най-сетне се бе вслушал в съвета, който му дадох. И по-странни неща са се случвали. Божа работа.

— Декър?

— Тук съм.

— Слушай, тоя изстрел през прозореца беше случаен. Един от полицаите от Луистън…

— Не си прави труда, Франк — прекъснах го аз. — С държанието си обиждаш мен и хората тук, които добре видяха какво се случи. И ако въобще имаш капка достойнство, сигурно би се досетил, че обиждаш и себе си.

Мълчание. Вероятно за да се пребори с гнева си.

— Добре. Какво искаш?

— Почти нищо. Ще ги пусна да си вървят точно в един на обед. Тоест, точно след… — хвърлих поглед на стенния часовник — петдесет и седем минути, според тукашния часовник. Без драскотина. Гарантирам.

— Защо не сега?

Погледнах ги. В стаята витаеше напрежение, сякаш бяхме сключили кръвен договор.

— Имаме още малко работа тук — отвърнах уклончиво. — Трябва да приключим с превъртането.

— Това пък какво е?

— Теб не те касае. Но ние тук знаем добре какво значи това — в очите им не зърнах неразбиране. Без съмнение всички знаеха за какво става дума и това беше чудесно, защото щеше да ни спести доста време и усилия. А вече бях много уморен.

— А сега, Филбрик, слушай внимателно, докато описвам последното действие на нашата малка комедия, за да не се получи някое недуразомение. След около три минути ще спуснем щорите на класната стая.

— Няма да стане, Декър — прекъсна ме той с твърд глас.

Въздъхнах. Какъв удивителен човек беше все пак Филбрик. Трябваше да се досетя още като го слушах да чете ония информационни бюлетини по радиото.

— Кога най-сетне ще си набиеш в тъпата глава, че тук аз командвам? — запитах го аз. — Щорите ще бъдат спуснати, Филбрик и човекът, който ще го направи няма да съм аз. Така че, ако възнамеряваш да стреляш, гледай да не забравиш преди това да си забодеш полицейската значка на задника и да я целунеш за сбогом.

Никакъв отговор.

— Мълчанието означава съгласие — рекох аз с изкуствено приповдигнат тон. Никак не ми беше весело. — И аз няма да мога да ви следя, но не си въобразявай, че ще имаш някакво преимущество. Най-много някой тук да пострада. Трябва да остискаш до един и след това всичко ще се уреди и ти отново ще станеш големият храбър полицай, какъвто всички те знаят. Е, какво ще кажеш за това?

Доста време му беше необходимо да скалъпи отговора си.

— Проклет да съм, ако ми приличаш на луд — най-сетне отвърна той.

— Какво ще кажеш за това?

— Откъде да знам, че няма да промениш намеренията си, Декър? Ами ако след това ми поискаш отсрочка до два часа? Или три?

— Какво ще кажеш за това? — повторих неумолимо.

Още една дълга пауза.

— Добре. Но само ако посмееш да нараниш някое от децата…

— Ще ми пишеш забележка в бележника. Зная. Мърдай, Франк.

Усещах, че иска да каже още нещо, нещо топло, добро, нещо, което ще го увековечи за идните поколения, нещо от типа на: „Майната ти“, или „Набутай си го в задника, Декър“, но той не посмя. В края на краищата, тук имаше млади дами. — Един часа — рече заплашително той. Уредбата изгасна. Само минута по-късно го видях да крачи през тревата.

— Какви нови онанистичти фантазии си ни приготвил, Чарли? — запита с гадната си усмивка Тед.

— Тед, що не земеш да млъкнеш? — обади се отзад Хармън Джексън.

— Има ли доброволец за спускане на щорите? — запитах аз. Няколко ръце се вдигнаха. Посочих Мелвин Томас и рекох: — Без излишно бързане. Противникът е изнервен.

Мелвин последва съвета ми. Със спуснати до долу платнени щори стаята придоби нереален, призрачен вид. В ъглите се сгушиха тъмни сенки, сякаш бяха се превърнали в свърталища на кръвожадни прилепи. Това никак не ми се понрави. Тези тъмни сенки ми навяваха тревога.

Обърнах се към Танис Генън, която седеше най-близо до вратата: — Ще бъдеш ли така добър да запалиш лампите?

Тя се усмихна срамежливо като начеващ кинорежисьор и изпълни молбата ми. Стаята се обля в хладна флуоресцентна светлина, която с нищо не превъзхождаше мрачните сенки. Душата ми жадуваше за слънчеви лъчи и синьо небе, но си замълчах. Нямаше и какво да се каже. Танис се върна обратно и приглади пола по бедрата си преди да седне.

— Ако ми позволите да използвам умопомрачително точния израз на Тед — остана ни само една онанистична фантазия до края, или две половинки на една цяла, ако искаме да сме по-точни. Това е историята на мистър Карлсон, нашият бивш учител по химия и физика. История, която дълго време беше пазена в тайна от пресата, благодарение на добрия стар Том Денвър, но която, без никакво съмнение, остава в сърцата ни. И какво отражение имаше тя върху сърдечните взаимоотношение между мен и баща ми.

Главата ме цепеше от тъпа болка. Някъде през последния час бях изгубил контрол въхру ситуацията. Спомних си за онова старо филмче на Дисни, мисля, че се казваше „Фантазия“, където Мики чиракуваше у един известен магьосник. Също като него и аз бях повикал духовете, но нямаше го добрия стар магьосник да каже „Абракадабра“ отзад напред и да ги върне в света, от който са дошли.

Глупаво, глупаво.

Пред очите ми се въртяха най-различни картини, стотици видения, фрагменти от сънища, спомени от реалноста. Вече не можех да ги разделя. Да си лунатик, това означава да не можеш да съзреш шевовете, с които е съшита реалността. Все още някъде в дъното на душата си таях надежда, че след миг ще се събудя — у дома, в леглото — и всички събития от този кошмарен сън бавно ще избледнеят в душата ми, оставяйки само някакъв неприятен горчив спомен. Вече не разчитах на това.

Пръстите на Пат Фицджералд ловко сгъваха поредния хартиен самолет. Приличаха на печалните, но неумолимо прокрадващи се към мен пръсти на самата смърт.

Заразказвах:

Двадесет и девета глава

Всъщност, нямаше конкретна причина да мъкна тая желязна тръба с мен.

Доста време мина от тогава, но и сега не мога да кажа защо го правех. Стомахът беше почнал да ме боли почти непрестанно, а в главата ми все се въртяха разни налудничави идеи, че някой се готви да ме нападне. Преследваше ме ужасната мисъл, че ще припадна в някой час по физическо и после, като се свестя, всички ще са ме наобиколили и ще ми се смеят, ще ме сочат с пръст… и ще ми се подиграват. Нощем почти не спях. Сънувах някакви ужасни неща, мятах се в леглото в страхотни кошмари. Не зная, може и да съм се събуждал подмокрен. Спомням си един сън — вървях из подземията на някакъв изоставен замък, който приличаше на декор от старите филми на „Юнивърсъл пикчърз“. В дъното на коридора имаше ковчег с повдигнат капак и когато надникнах, вътре лежеше баща ми със скръстени на гърдите ръце. Беше облечен в парадна флотска униформа, а от слабините му стърчеше забит кол. Изведнъж той отвори очи и ми се ухили. Имаше дълги, закривени зъби. Спомням си и един друг сън — мама ми правеше клизма, а аз я молех да побърза, защото навън ме чака Джо. И изведнъж видях, че Джо е в стаята и наднича над рамото й. Ръцете му бяха обвили гърдите на мама, докато тя стискаше равномерно малката гумена помпича, дето изхвъляше горещи вълни нагоре из ануса ми. Имаше и други, също така налудничави сънища, но представени с огромен размах, мисля си че по-биха прилягали на Наполеон XIV, отколкото на мен.

Тръбата намерих в едно старо чекмедже с инструменти в гаража. На единия й край имаше изгнила от времето, покрита с ръжда дръжка. Още като я хванах почувствах, че ми пасва на ръката. Беше през зимата, ходех на училище с доста широк пуловер. Имам една леля, която всяка година ми изпраща по един пуловер за Коледа и за рождения ми ден. Така ги плете, че все ми стигат да средата на бедрата. И така, започнах да нося тръбата в задния джоб на панталона. Никога не се разделях с нея. И да е забелязал някой, не ми е казал. За известно време това донесе спокойствие в душата ми. Но само за известно време. Имаше дни, в които се прибирах вкъщи опънат като струна. В такива дни бързах да се вмъкна в саята си и да заровя глава във възглавницата. После избухвах в див кикот, или отчаян плач, а червата ми се раздираха от болки. Това ужасно ме плашеше. Почнеш ли да правиш такива неща, значи си си купил билет за лудницата.

Денят, в който за малко да утрепя мистър Карлсон беше някъде в началото на март. Валеше дъжд, а последните остатъци от зимния сняг се топяха в тънки кални ручейчета. Мисля, че не е необходимо да ви разказвам всичко в подробности, доколкото си спомням, повечето от вас присъстваха на случая. Както винаги, тръбата беше в задния ми джоб. Карлсон ме извика да решавам някаква задача на черната дъска, нещо което аз ужасно мразя — хич не ме бива във формулите. Целият се обливам в пот, всеки път когато ме извикат да изляза на тая дъска.

Беше нещо за земното притегляне и някаква наклонена плоскост, вече не помня точно, но каквото и да е било — аз се провалих с гръм и трясък. Направо бях вбесен, реших че го прави нарочно, за да ми се подиграе пред целия клас с тая негова лайнарска наклонена плоскост, дето с нея трябва да се занимават физиците, а не ние. Задачата сигурно бе останала нерешена на дъската от предишния час. После той наистина започна да ми се подиграва. Започна да ме пита дали си спомням колко прави две и две, какво значи сложно делене, чудесно изобретение на човечеството, нали, ха-ха, готов си за Нобеловата награда. Когато сбърках за трети път той ми рече: „Браво, Чарли, това е направо чу-у-у-десно.

«Чу-у-у-у-десно е.» Говореше като Дики Кейбъл. Толкова ми заприлича на него, че дори се извърнах да видя дали не говори той. И някак несъзнателно посегнах към тръбата в задния джоб. Стомахът ми се беше свил на топка и вече си мислех, че всеки момент ще избълвам закуската на пода.

Измъкнах несръчно тръбата джоба и тя издрънча на пода.

Мистър Карлсон погледна към нея.

— Я, това пък какво е? — рече той и посегна към нея.

— Не пипай — пресегнах се и я сграбчих преди него.

— Дай да видя, Чарли — той протегна ръка към мен.

Почувствах, че се разкъсвам едновременно в двадесет различни посоки. Нещо вътре в мен крещеше, с дивия вой на дете, затворено в някоя тъмна и страшна стая, обитавана от зли духове.

— Недей — казах. Всички гледаха към мен. Направо се бяха облещили.

— Можеш да ми я дадеш, или пък, ако искаш ще повикам мистър Денвър, да му я дадеш на него.

И тогава с мен се случи нещо много смешно… макар че, като си помисля сега, никак не беше смешно. Предполагам, че във всеки от нас има една линия, една много ярка линия, като онази, която разделя осветената от нощната страна на планетите. Мисля, че се нарича терминатор. Думата е невероятно точна. Защото в един миг горях от напрежение, а в следващия бях студен като краставица.

— Сега ще ти я дам, хърба такава — рекох и ударих тръбата в дланта си. — Къде я искаш?

Той ме погледна със здраво стиснати устни. С тези огромни очила с рогови рамки, с които никога не се разделяше, ми заприлича на някакво насекомо. На нещо ужасно тъпо. От тази мисъл направо се разсмях. Отново ударих тръбата в дланта си.

— Е, добре, Чарли — обади се най-сетне той. — Можеш да ми дадеш това нещо и след това да отидеш в канцеларията. Аз ще дойда като свърши часът.

— Що не ядеш лайна — отвърнах и замахнах с тръбата. Желязото се заби в грапавата повърхност на дъската и хиляди ситни тресчици се разхвърчаха във всички посоки. Голям облак жълтеникав тебешиен прах се вдигна около мен. Мистър Карлсон подскочи така, сякаш бях фраснал с тръбата майка му, а не някаква си шибана черна дъска. Имах чувството, че за миг съм успял да надзърна в душата му и това ми достави удоволствие. Замахнах и ударих повторно дъската. И отново.

— Чарли!

— Друже мой… ще те спукам от бой… зад последния завой — изрецитирах аз, като след всяка сричка нанасях по един удар. При всеки удар мистър Карлсон подскачаше. Това ме караше да се чувствам все по-добре и по-добре. Симптома на гръмоотводната тръба, приятелчета. Схващате ли? Лудият бомбаджия, оня смахнатия подпалвач от Уотърбъри, Кънектикът, трябва да е бил най-спокойния човек на света.

— Чарли, бъди сигурен, че ще направя всичко възможно да те…

Извърнах се и започнах да блъскам перваза с тебеширите. На дъската вече имаше доста голяма дупка, дървото не беше кой знае колко твърдо и не ми се опря. По пода се разпиляха тебешири и гъби, разпръсквайки облаци бял прах наоколо. Тъкмо вече си мислех, че ако ми дадат достатъчно голяма тръба нищо на този свят не би могло да ми се опре, когато мистър Карлсон ме сграбчи отзад.

Обърнах се и го ударих. Само веднъж. Бликна кръв. Той се строполи на пода и очилата му се разхвърчаха във всички посоки. Мисля, че имено гледката на счупените очила развали магията. Лицето му беше станало някак голо и беззащитно, сигурно така изглеждаше когато спи. Изпуснах тръбата и тръгнах към вратата без да се обръщам. Качих се в канцеларията и им разказах какво е станало.

Джери Кесерлинг ме прибра с една патрулна кола, а мистър Карлсон го откараха в районната болница в Мейн, където на рентгена са видяли линеарна фрактура на черепа точно над фронталния лоб. Както по-късно научих, от мозъка са извадили четири парченца черепна кост. Още дузина такива и биха могли да слепят от тях самолет, да напишат на него «ЗАДНИК» и да му го връчат — подарък от мен за рождения ден.

А за мен животът се превърна в низ от безкрайни разговори. Разговори с баща ми, с добрия стар Том Денвър, с Дон Грейс и с всяка възможна комбинация на гореспоменатите. Сигурно само с училищния пазач не съм разговарял. През цялото това време мама не искаше да излиза от къщи и непрестанно се тъпчеше с транквиланти[1], докато баща ми запази възхитително спокойствие. Ала понякога очите му блестяха с хладна неприязън и аз не се съмнявах, че ще дойде мига, когато ще си поговорим насаме и по съвсем различен начин. Чувствах, че ако имаше възможност щеше да ме убие с голи ръце. В друга епоха сигурно би го направил без да се замисли.



Последва изключително сърцераздирателна сцена, в която аз поднесох извиненията си на бинтования и с насинени очи мистър Карлсон и на неговата съпруга, в чийто поглед гореше неприкрита ненавист, («…като обезумял… не бях на себе си… не мога да изразя с думи безкрайното си съжаление…») но самият аз така и не получих извинение за подигравките, на които бях изложен пред целия клас, в оня злощастен час по физика, когато стоях плувнал в пот на дъската, изписана с някакви древнокитайски йероглифи. Не получих извинения от Дики Кейбъл и Дана Колет. Или от моя мил съквартирант — Скърцащото чудовище, който на връщане от училище изсъска със стиснати зъби, че веднага щом се преоблека иска да ме види в гаража.

Обмислях думите му, докато си събличах училищните дрехи и си слагах старите дънки и една леко захабена риза. Отпърво реших, че ще е най-добре да отида и да си понеса наказанието. Но после, нещо в мен се разбунтува. От училище ме бяха закарали право в полицията. Прекарах близо пет часа в предварителния арест на Плейсървилския участък, откъдето баща ми и моята обхваната от истерия майка («Защо го направи, Чарли? Защо? Защо?») ме измъкнаха, след като платиха гаранцията — обвинението беше оттеглено, по взаимна договореност между училищните власти, ченгетата и мистър Карлсон (но не и жена му, тя настояваше да получа най-малко десетгодишна присъда).

Така или иначе, реших, че с баща ми имаме сметки за уреждане и се отправих към гаража.

В гаража миришеше на мухъл и смазочно масло, но иначе цареше идеален ред. Като в аптека. Това е неговото любимо място и той си го поддържа според разбиранията. Място, където можете да намерите всичко и всичко си е на мястото. Тревокосачката беше поставена точно до стената. Всички земеделски сечива висяха на куки покрай стената. По рафтовете бяха подредени буркани, които сякаш са били подравнявани с конец. В единия край имаше лъвица със стари списания — «Галеон», Истината“, „Сатърди ивнинг пост“. От другата страна на вратата беше паркирано и грижливо закрепено товарното ремарке.

Той стоеше вътре, облечен в изтъркани зелени панталони и любимата си ловна риза. За първи път забелязах, че е остарял. Коремът му винаги е бил стегнат като пружина, но сега беше надвиснал над колана — спомен за сладките бирички в „Гоган“. Носът му беше изпъстрен с лилави венички, разцъфнали като детелини, а бръчките около устата и под очите му изглеждаха по-дълбоки от всякога.

— Майка ти какво прави? — попита ме той.

— Спи — отвърнах. Това й беше основното занимание напоследък, откакто премина на транквиланти. Дори устата й миришеше на лекарства. И на погубени мечти.

— Добре — кимна той. — Точно това ни трябва, нали така?

Той започна да си сваля колана.

— Сега ще ти смъкна кожата от задника — рече той.

— Не — отвърнах. — Няма.

Той замръзна с ръце върху колана. — Какво?

— Ако само посмееш да замахнеш с това нещо, ще ти го изтръгна от ръцете — гласът ми трепереше. — И ще си върна за оня път, когато ме хвърли на земята и после излъга мама. Ще си върна за всеки път, който си ме удрял, без да ми дадеш възможност да се поправя. И ще си го върна за ловния излет, когато каза, че ще сцепиш носа на мама, ако само я завариш с чужд мъж.

Лицето му беше пребледняло като платно.

— Ах ти страхлива, безгръбначна гадино — изсъска той, но и неговия глас трепереше. — Кой си ти, да ми говориш с такъв тон? Такъв тон ще държиш на твоя продрискан психиатър, а не на мен! Ясно ли е!

— Вониш гадно — отвърнах му. — Бракът ти е шибан и животът на собствения ти син също е шибан. Благодарение на теб. А сега, като се мислиш за такъв голям майстор ела и ме удари. Вече не сме в училище. Твоята собствена съпруга се превръща в наркоманка. А ти самият си едно плашило и нищо друго — задавях се в плач. — Хайде, ела и опитай, лайно мръсно.

— Овладей се, Чарли — каза той. — Иначе вместо да те набия, току виж ми се прищяло да те убия.

— Хайде де — извиках аз през плач. — Да не мислиш, че и аз не искам да го направя? Мразя те в червата! Ненавиждам те!

И тогава той се хвърли върху мен. Както размахваше колана и със смъкнати гащи приличаше на разярен робовладелец от някой исторически филм. Той замахна и аз отскочих. Коланът извистя покрай рамото ми и се заби със страхотен трясък в ремаркето. Очите му бяха изцъклени, езикът му стърчеше между зъбите. Изглеждаше точно така, както когато бях изпочупил кепенците. Помислих си, че сигурно изглежда така и когато се люби с мама (или каквото там правеха двамата). Колко ли страшно й е било да го гледа така надвесен над нея. Тази мисъл ме порази като гръм и аз пропуснах да отскоча при неговото следващо замахване.

Тежката катарама попадна косо върху лицето ми, впи се със страхотна болка в бузата и я разцепи. От раната шурна кръв. Имах чувството, че откъм страната на удара, лицето и шията ми са били окъпани в топла вода.

— О, Боже! — изстена той. — О, Боже, Чарли!

От удара окото ми се затвори и от него закапаха сълзи, но с другото го зърнах че идва към мен. Скочих насреща му, сграбчих края на колана и го дръпнах с всичка сила. Той не очакваше. От рязкото дръпване загуби равновесие и понечи да отстъпи назад за да не падне, но аз го бутнах и той се строполи на бетонния под. Сигурно бе забравил, че вече не съм нито на четири, за да ме хвърля, нито на девет, за да треперя в палатката, докато той си разказва разни гадории с приятелите. Сигурно бе забравил, че малките деца помнят всеки удар и обидна дума, която са получавали от бащите си и жадуват да си го върнат тъпкано.

Той падна и от гърдите му се изтръгна болезнен стон. При падането беше разперил ръце, сякаш да се хване за нещо и коланът остана в мен. Прегънах колана надве и го шибнах през обутия в зелени панталони задник. Коланът изплющя оглушително и той извика, по-скоро от изненада, отколкото от болка. Усмихнах се. Пареща болка пронизваше лицето ми. Направо й беше разгонил фамилията на едната буза.

Той се изправи неуверено.

— Чарли, хвърли този колан — заговори с отпаднал глас. — Трябва да те заведа на доктор да ти зашият раната.

— Щом собствения ти хлапак може да те блъска, по-добре да зарежеш тая работа с флотата — отвърнах аз.

Това го вбеси. Той отново се хвърли към мен и аз го ударих с колана през лицето. Той вдигна ръце да се предпази и в този миг аз захвърлих колана и го ударих с всичка сила в корема. Той се преви одве, останал без дъх. Коремът му беше дори по-мек, отколкото изглеждаше. Спрях объркан, без да знам дали да изпитвам съжаление, или отвращение. Усещах, че човекът, когото наистина желаех да накажа не беше тук, а бе останал нейде зад непреодолимата стена на времето.

Той се изправи, лицето му беше придобило изтерзан вид. На челото му имаше яркочервен белег от удара с колана.

— Добре — изхриптя той, обърна се и дръпна подпряното на стената гребло. — Щом така искаш.

Посегнах и свалих окачената зад вратата секира. След това я вдигнах над главата си.

— Така искам — рекох. — Крачка напред и главата ти ще хвръкне!

Двамата замръзнахме, като всеки се чудеше доколко другият е в състояние да изпълни заплахата си. После той захвърли греблото и аз подпрях секирата на стената. Но зад това не се криеше обич, нито пък имаше обич в погледите, които си разменихме. И той не ми каза: "Синко, ако знаеш само откога чакам да те видя мъж… хайде, ще отидем да пием по една бира в „Гоган“. Нито пък аз му рекох, че съжалявам. Всичко бе свършило така, просто защото аз бях порастнал. Между нас нищо не се промени. Като си помисля сега, би трябвало да застрелям имено него, ако въобще е трябвало да убивам някого. Това, дето се въргаля в краката ми е типичен случай на агресия спрямо неподходяща жертва.

— Ела — обади се той. — Трябва да ти зашият раната.

— Мога и сам да се оправя.

— Аз ще те закарам.

Накрая склоних. Баща ми ме закара в брънсуикската бърза помощ, където докторът ми сложи шест шева, докато му разказвах как съм се препънал в гаража и съм паднал върху една ламарина, която баща ми боядисвал в този момент. Същото разказахме и на мама. И с това историята приключи. Никога след това не сме говорили за нея. Баща ми престана да ми дава съвети, вече не ми казваше какво трябва да правя. Живеехме в една и съща къща, но се заобикаляхме отдалече като чифт стари котараци. Сигурен съм, че не би имал нищо против, ако някой ден съвсем изчезна от живота му, както се пее в една стара песен.

Някъде към средата на април отново ми позволиха да ходя на училище, но ме предупредиха, че случаят още се разследва и че ще трябва редовно да се явявам на среща с Дон Грейс. Държаха се сякаш ми правят страхотна услуга. Каква услуга! Чувствах се, като че ли са ме напъхали в ръцете на самия доктор Калигари!

Този път не ми беше необходимо толкова много време за да ме хванат бесните. Хората се обръщаха зад гърба ми, сочеха ме, когато се разминавах с тях. Знаех, че в учителската непрестанно ме одумват. Никой не искаше да говори с мен, освен Джо. Пък и тия мъчителни разговори с Дон Грейс.

Да, приятели, този път нещата се влошиха доста бързо. Но и аз държах да съм на гребена на вълната, която неумолимо ме носеше от една злина към следващата. И не бях забравил нито един от уроците, които ми дадоха. И най-важното, което бях научил, беше че всеки проблем може да бъде решен, стига да имаш достатъчно голяма тояга. Баща ми беше сграбчил греблото, но аз сграбчих брадвата и той разбра, че е загубил.

Така и не ми върнаха тази прословута тръба, но какво от това. Не ми и трябваше, като тояга не бе достатъчно голяма. От десет години знам, че баща ми държи пистолет в чекмеджето си. А към края на април вече редовно го носех със себе си на училище.

Тридесета глава

Погледнах стенния часовник. Беше 12:30. Мислено поех дълбока глътка и се приготвих да спринтирам по финалната права.

— Това е краят на кървавата сага за Чарлз Евърт Декър. Някакви въпроси?

В здрача се разнесе тихия глас на Сюзън Брукс: — Мъчно ми е за теб, Чарли. — Това ми прозвуча като зловещо проклятие.

Дон Лорди ме разглеждаше с хищен поглед, който за втори път през този ден ми напомни „Челюсти“. Силвия пушеше замислено последната цигара от пакета. Пат Фицджералд продължаваше да сгъва своя хартиен самолет, но лицето му беше безизразно. Сандра Крос все още изглеждаше замаяна. Дори Тед Джонс беше потънал в мисли, сигурно си припомняше някое неизпълнено обещание от детинството, или пък някоя зла постъпка.

— Щом няма въпроси, време е да преминем към последната част на нашето скромно по характер, но много поучително събеседване — рекох аз. — Научихте ли нещо днес? Знаете ли какво ни предстои накрая? Я да видим.

Плъзнах поглед по лицата им. Там нямаше нищо. Изведнъж ме завладя страх. Уплаших се, че всичко е било напразно, че там няма да се появи нищо. Гледаха ме с напрегнати, вцепенени физиономии. Когато си на пет годинки и се удариш, надаваш такъв вой, че да разбере целият свят. На десет само хленчиш. Но станеш ли на петнадесет, вече си се научил да похапваш от отровните ябълки, които растат на дървото на болката. Това е Просвещението, както го разбираме тук, на Запад. Мъчиш се да задушиш плача като захапваш здраво стиснат юмрук. Кървиш, но отвътре. Те всички бяха с мен дотук…

И в този миг Свинарника вдигна очи от молива, който стискаше и ми се усмихна с хитра, проницателна усмивка. Усмивка на копой, надушил дирята. Той бавно вдигна ръка, все още стискайки останките от ефтиния молив. Be-bap-a-lula, she’s my baby.

Това събуди и останалите. Веднъж блесне ли дъгата между електродите и — хоп! — вижте, професоре, чудовището се надигна.

Втора вдигна ръка Сюзън Брукс. Последваха я наведнъж няколко души: Сандра, Грейс Станер и — с известно притеснение — Ирма Бейтс. Корки. Дон. Пат. Сара Пастерн. На едни лица цъфтеше усмивка, други бяха замислени. Танис. Нанси Каскин. Дик Кийни и Майк Гевин от небезизвестния отбор на „Плейсървилските хрътки“. Джордж и Хармън, които обичаха да играят шах през междучасията. Мелвин Томас. Ан Ласки. И ето, че всички бяха вдигнали ръце — всички, с изключение на един.

Посочих Керол Грейнджър, защото сметнах, че е заслужила правото да бъде първа. Сигурно сте си мислели, че на нея ще й е най-трудно да пресече терминатора, но тя го направи с такава лекота и очарование, с каквато девойките се събличат, за да се потопят в някой бистър вир.

— Керол? — повиках я. — Да чуем отговора.

Тя се замисли как да го формулира по-точно. Челото й се набърчи, тя несъзнателно засмука показалец.

— Трябва да помогнем — каза тя. — Трябва да помогнем на Тед, да разбере къде е сгрешил.

Мисля, че го каза точно на място.

— Благодаря ти, Керол — кимнах аз.

Тя се изчерви.

Погледнах към Тед, който изглежда едва сега идваше на себе си. Гледаше ни с объркан поглед.

— Мисля, че най-добре ще е, — подех аз — ако приема ролята едновременно на съдия и адвокат. Всички останали ще бъдете свидетели, с изключение на Тед, разбира се — той е обвиняемият.

Тед избухна в безумен смях.

— Ти ли? — той ме посочи. — Божичко, Чарли, за кого се мислиш? Та ти си смахнат като прилеп!

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита?

— Номерата ти няма да минат при мен, Чарли. Нищо няма да кажа. Ще си спестя думите за момента, когато излезем оттук — той огледа съучениците си със заплашителен поглед. — Там вече, щи има много за казване.

— Нали знаеш, каква е съдбата на доносниците, Роко — прекъснах го, като се мъчех да наподобя гласа на Джими Кагни. После вдигнах пистолета, насочих го към главата му и изревах: „БАМ!“

Тед изпищя от изненада.

Зад него, Ан Ласки се разсмя.

— Млъквай! — кресна й Тед.

— Ти ли ще ми кажеш да млъкна, бе — отвърна му тя. — Я си кажи, от какво толкова те е страх?

— Какво… — той я загледа с увиснала челюст. Очите му бяха изцъклени. Изведнъж ми стана жал за него. В Библията се казва, че Змията изкусила Ева с ябълка. Какво ли би станало, ако той а не Ева я бе изял?

Целият разтреперан, Тед се изправи на чина. — От какво се…? От какво се…? — той посочи с пръст Ан, но тя го гледаше без да трепне. — ТИ СИ ЕДНА ПРОКЛЕТА ГЛУПАЧКА! ТОЙ Е ВЪОРЪЖЕН! ИМА ПИСТОЛЕТ! И Е ЛУД! БЕЗ ДА МУ МИГНЕ ОКОТО ЗАСТРЕЛЯ ДВАМА ДУШИ! УБИ ГИ, РАЗБИРАШ ЛИ? И НИЕ СМЕ НЕГОВИ ЗАЛОЖНИЦИ!

— Не и аз — пресеча го Ирма. — Ако исках, можех да си отида.

— Тук научихме някои страшно важни неща за себе си, Тед — добави хладно Сюзън. — Не мисля, че много ни помогна с надутото си държане и тая позиция на превъзходство. Не разбираш ли, че това е може би най-важният урок в нашия живот?

— Той е убиец — изсъска Тед. — Той уби двама души. Не сме на кино. И убитите няма да се изправят, след края на снимките за да си отдъхнат в съблекалнята преди следващия епизод. Те наистина са мъртви. Той ги уби.

— Убиец на души! — изкрещя ненадейно Свинарника.

— А ти къде си мислиш, че се намираш бе? — запита го Дик Кийни. — Или цялата тая история е само един неприятен инцидент в напарфюмирания ти живот, така ли? Какво си мислеше, че никой няма да научи за това, което си сторил на Санди ли? Че няма да стигне до ушите на милата ти майка? За какъв се имаш — за рицаря от приказките? Аз ще ти кажа какво си — ти си един минетчия!

— Искам да свидетелствам! Искам да свидетелствам! — извика с весел глас Грейс, като махаше престорено с ръка. — Тед Джонс си купува порнографски списания. Веднъж го зърнах в книжарницата на Рони.

— Лъскаш пръчката, а Теди? — подигра го Хармън. Усмивката му беше убийствена.

— И това ми било старши скаут — рече с презрение Пат.

Тед се сгърчи като вързана на верига мечка, пред тълпа селски зяпачи. — Никога не съм мастурбирал! — изпищя той.

— Браво бе — похвали го Корки.

— Обзалагам се, че вониш в леглото — обади се Силвия. Тя погледна към Сандра. — Я кажи, вони ли в леглото?

— Никога не сме го правили в легло — отвръна Сандра. — Правихме го само веднъж в кола. И всичко свърши толкова бързо…

— Е, така и предполагах.

— Добре — извика Тед. Лицето му беше плувнало в пот. Той се надигна. — Тръгвам си. Всички сте луди. Ще им разкажа… — той се спря объркан и отново ми стана жал за него. — Това дето ви го казах за мама, беше измислица — Тед преглътна мъчително. — Можеш да ме застреляш, Чарли, но не ще можеш да ме спреш. Излизам навън.

Поставих пистолета на бюрото.

— Нямам никакво намерение да те застрелям, Тед. Но позволи ми да ти напомня, че още не си си изпълнил дълга.

— Така е — потвърди Дик. Той изскочи иззад чина, втурна се подир отправилия се към вратата Тед и го сграбчи за яката. На лицето на Тед се изписа изумление.

— Ей, Дик — извика той.

— Я не ме дикосвай, копеле такова.

Тед направи опит да го мушне с лакът в ребрата, но Пат и Джордж Яник мигом го сграбчиха за ръцете.

Сандра Крос се изправи бавно и се приближи към него с полюшваща се походка, като девойка по селски път. Очите на Тед щяха да изскочат от орбитите. Той я гледаше с безумен поглед. Вече предчувствах какво ще последва, сякаш до ушите ми бе достигнал тътена на задаващата се буря.

Тя спря пред него и за миг по лицето й пробягна сянката на убийствена насмешка и презрение. Сандра протегна ръка и докосна яката на ризата му. Той се отдръпна и мускулите на шията му се издуха от напрежение. Дик, Пат и Джордж го стиснаха още по-здраво. Сандра сграбчи реверите на ризата, дръпна ги встрани и на пода изтракаха дузина копчета. В стаята цареше гробна тишина. Отдолу Тед не носеше нищо. Кожата му беше бледа и гладка. Тя се наведе сякаш за да го целуне целуне и изведнъж Тед се изплю в лицето й.

Свинарника се ухили зловещо над рамото на Сандра.

— Мога да ти извадя очите — рече той. — Какво ще кажеш за това? Ще ги избода едно по едно като маслини. Поинк! Поинк!

— Пуснете ме! Чарли, накарай ги да ме…

— Той преписва — извика гръмогласно Сара Пастерн. — Винаги надзърта в тетрадката ми на контролни. Винаги.

Сандра все още стоеше пред него, свела глава, на устните й играеше свенлива усмивка. Тя докосна с пръсти размазаната по лицето й храчка.

— Ей сегичка — прошепна Били Сойер. Той се прокрадна зад гърба на Тед и внезапно го дръпна за косата. — Сега ще си получиш заслуженото, хубавецо.

Тед изпищя.

— Той лъже и като правим обиколки по физическо — извика Дон. — Отказа се от футбола, защото си едно лигаво лайно, не е ли така?

— Моля те — хленчеше Тед. — Моля те, Чарли. — Лицето му беше изкривено, очите — пълни със сълзи. Силвия се присъедини към наобиколилите го. Те пристъпваха бавно около него, сякаш играеха някакъв причудлив и странно красив танц. Сочеха го с пръст, крещяха в лицето му въпроси и сипеха обиди. Ирма Бейтс пъхна една линия отзад в панталона му. Някой дръпна последните остатъци от ризата му и ги запрати на пода. Тед дишаше на едри, сподавени хрипове. Ан Ласки започна да трие носа му с гума. Корки изприпка като мишле при чина си, измъкна шише мастило и го изля в косите на Тед. Услужливи ръце в миг го размазаха надолу по тялото му.

Тед избухна в плач, от устата му се откъснаха несвързани думи.

— Брате по душа — подвикна му усмихнат Пат Фицджералд. Той потупа Тед по голите рамене. — Ще станеш ли мой духовен брат? Съгласен ли си? Ще ми помагаш вкъщи? Защо не и някой безплатен обяд? Съгласен ли си? Хъм? Хъм? Братя а? Какво ще кажеш — да станем духовни братя?

— Ето ти медала за храброст, Ромео — рече Дик, вдигна коляно и го заби в задника на Тед. Тед изпищя. Гледаше ме с широко разтворени очи, като кон, който се мъчи да прескочи някоя неимоверно висока преграда. — Моля те… ммо-о-оля те, Чарли… мммо-о-о-о… — и в този миг Нанси Каскин пъхна в устата му голяма топка хартия. Тед се помъчи да я изплюе, но Сандра я напъха обратно.

— Това ще те научи да не плюеш по мене — укори го тя.

Хармън клекна и изу една от обувките му. Той разтърка подметката в изцапаната коса на Тед и след това го шляпна с тока по голите гърди. Огромен, комичен отпечатък изплува на кожата.

— Едно на нула! — извика Хармън.

Керол внимателно постави токчето на обувката си върху босото стъпало на Тед и натисна с все сила. Стъпалото изпращя. Тед се сгърчи от болка.

Гласът му се чуваше сякаш иззад стена, почти не можеха да се различат отделни думи. Свинарника подскочи като разярен плъх и го ухапа по носа.

Във внезапно настъпилата пауза забелязах, че съм насочил пистолета към главата си. Сигурно е станало случайно. Извадих пълнителя и прибрах пистолета в горното чекмедже, върху дневника за учебния план на мисис Ъндерууд. Бях абсолютно сигурен, че това което се случи днес го няма в никой учебен план.

Погледнах ги как се смеят на Тед, който почти не приличаше на човек. В един кратък миг ми се стори, че виждам пред себе си оживена тълпа от млади, умни и всемогъщи богове. Само Тед не приличаше на бог. Сини мастилени капки се стичаха като сълзи по бузите му. От носа му шуртеше кръв, очите му се щураха като обезумяли. Между зъбите му стърчаха късове мръсна хъртия. Той мъчително си пое дъх.

В главата ми се въртеше: Ето че всички превъртяхме. Ето че стана, каквото трябваше да стане.

И тогава те се хвърлиха върху него.

Тридесет и първа глава

Преди да си тръгнат, помолих Корки да вдигне щорите. Той го стори с няколко резки и бързи движения. Навън колите и хората сякаш се бяха размножили стократно. Беше един без три минути.

От яркото слънце ме заболяха очите.

— Сбогом — рекох аз.

— Сбогом — отвърна Сандра.

Мисля, че и останалите ми казаха сбогом, преди да излязат. После стъпките им отекнаха в коридора. Затворих очи и си представих, че навън тича огромна стоножка, грижливо обула крачетата си в новички баскетболни обувки. Когато отново ги отворих те вече крачеха по огряната от слънцето трева. По-добре щеше да е, ако бяха минали по алеята, дори след всичко което стана моравата си я биваше.

Последното, което си спомням от тях е, че ръцете им бяха почернели от мастилото.

После тълпата ги обгърна.

Един от репортерите успя да пробие полицейския кордон и се втурна в стремителна атака към тях.

Последна се изгуби от погледа ми Керол Грейнджър. Не мога да се закълна, но струва ми се, че миг преди да изчезне тя погледна назад, към мен. После Филбрик бавно пое към училището. Зад него весело мигаха полицейските лампи.

Не ми оставаше много време. Приближих се към Тед, който седеше подпрян на голата стена. Главата му се беше килнала точно под таблото за съобщения, окичено с бележки от Американската Асоциация по Математика, несръчно изрисувани карикатури и една снимка на Бертранд Ръсел, под която се мъдреше цитата: „Гравитацията е единственото доказателство, че Бог съществува“. Всеки недоучил седмокласник, струва ми се, би могъл да обясни на добрия стар Бертранд, че такова нещо като гравитация няма, касае се просто за всмуквщо действие на земната повърхност.

Приклекнах до Тед. Издърпах смачканата топка хартия от устата му и я захвърлих на пода. Той забърбори несвързано.

— Тед.

Очите му гледаха някъде над рамото ми.

— Тед — повторих и го потупах леко по бузата.

Той се отдръпна и ме погледна с безумен поглед.

— Ще се оправиш — успокоих го аз. — Дори няма да помниш, че това се е случило.

Тед изскимтя като кученце.

— А може и да греша. Може би ще се опиташ да започнеш отначало. Да тръгнеш оттук. Възможно ли е това, как мислиш, Тед?

Изглежда, че беше невъзможно. Пък и близостта с Тед ме изнервяше.

Радиоуредбата изпука. Отново Филбрик. Познах го по неизбежното пуфтене.

— Декър?

— Тук съм.

— Излез с вдигнати ръце.

Въздъхнах. — Филбрик, стари приятелю, ще се наложи да дойдеш и да ме изведеш. Ужасно съм уморен. Това да си луд било страшно изтощителна работа.

— Добре — гласът му прозвуча сурово. — Само след минута ще изстрелят първите патрони със сълзотворен газ.

— Не ти препоръчвам — отвърнах и погледнах към Тед. Погледът му бе все така празен. Каквото и да съзираше там, където гледаше, сигурно ще да е доста вкусно, защото от устата му продължаваше да капе слюнка. — Май си забравил да преброиш агнетата. Едно се е заблудило и е останало тука. Пък и е ранено — сдържано го уверих аз.

— Кой? — тревожно възкликна Филбрик.

— Тед Джонс.

— Какво му има?

— Заклещил си е крачето.

— Лъжеш. Не е при теб.

— А, не, приятелю. Как можеш да си помислиш такова нещо? Нима бих изложил на опастност нашата дружба?

Никакъв отговор. Само пуф, пуф.

— Хайде, ела при нас — подканих го аз. — Пистолета е празен. прибрах го в чекмеджето на бюрото. Можем да си поиграем на жмичка, а после ще излезем навън и ти ще разкажеш на пресата как си ме сгащил в неравен двубой. Ако го изпипаме както трябва току-виж си цъфнал на корицата на „Тайм“.

Щрак. Вече не беше в ефир.

Затворих очи и захлупих лицето си в длани. Виждах само сивота. Нищо друго освен сивота. И нито лъч светлинка. Без каквато и да е връзка изведнъж се замислих за Новогодишната вечер и за тълпата, която се събира на „Таймз скуер“ жадуваща за оня миг, в който в небето ще избухнат милион разноцветни светлини, за да оповестят началото на следващите триста шестдесет и пет дни в този най-добър от всички възможни светове. Винаги съм се чудел какво ли изпитва човек, там, в тълпата, обкръжен от жадни за веселие хора, забравил собствената си личност, рамо до рамо, лице в лице и всички като едно грамадно дишащо в единен ритъм същество.

После заплаках.

Филбрик прекрачи прага на стаята, погледна към хленчещото същество до мен и поде объркан: — Какво, по дяволите…?

Посегнах, сякаш исках да сграбча нещо зад купчината учебници и тетрадки до мен. — Сега ще си го получиш, ченге посрано!

Той ме простреля три пъти.

Тридесет и пета глава

Вече близо две седмици не съм имал кошмари. По цял дем ме мъчат с досадни тестове. Освен това непрестанно ме тъпчат с разни гадни кремове, дето не мога да ги понасям, а пък те си мислят, че страшно ги обичам. Но това е моята малка тайна. Ето, че най-сетне и аз си имам тайна.

Мама ми изпрати албум със снимки от завършването. Още не съм го отворил, но може би някой ден ще събера сили за да го разгледам, без да се разтреперя. Трябва само да се преборя с натрапчивата мисъл, че ръцете им ще бъдат изцапани в черно. Непрестанно си внушавам, че ще бъдат чисти. Без мастилени петна. Дано следващата седмица най-сетне да повярвам.

Що се отнася до крема — знам, че не е кой знае каква тайна, но самият факт, че си имам тайна ме кара да се чувствам по-добре. Кара ме да се чувствам човек.

За днес стига. Време е да гася лампата. Лека нощ.