Стивън Кинг - "Гняв"

Утрото, когато превъртях беше прекрасно — една прекрасна майска утрин. Това, което я правеше прекрасна, бе фактът, че закуската е още в стомаха ми и най-вече катеричката, която мярнах от прозорците на Алгебра II.

Седях на най-отдалечената от вратата редица, която е до самия прозорец, та не беше никак трудно да забележа тичащата по моравата катеричка. А моравата на Плейсървилската гимназия си я бива. Простряла се е почти до стените на училището за да ти каже здрасти. Никой, поне за тези пет години откакто съм в гимназията, не се е опитвал да я измести назад с разни розови храстчета, коледни дръвчета или други подобни лайнарски истории. Моравата обгръща бетонните основи на сградата и си расте на воля, без да й пука дали на някой това му харесва или не. Казват, че преди две години, на една от срещите на Градската управа, някаква дъртофелница предложила да вдигнат на моравата павилион-мемориал в чест на ония випусници на гимназията, които са скочили на високо или са били изтрепани в различни войни. Моят добър приятел Джо Мак Кенеди е бил на тази срещи и ми каза, че направо са й показали среден пръст. Съжалявам, че и аз не съм бил там. Както го разказва Джо, бая добре са си прекарали на оная сбирка. Преди две години. Доколкото си спомням, май някъде по това време започнах да изкуквам.

Та седях си аз в 9:05 сутринта, заслушан в урока, който за мисис Ъндерууд беше само прелюдия към едно безпощадно изпитване, което само Тед Джоунс и аз го издържахме последния път, а катеричката припкаше само на десетина метра от мен. Не я изпусках от очи.

Мисис Ъндерууд написа на черната дъска „а=16“.

— Мис Крос, — рече тя като се обърна. — Бихте ли ми казали, какво означава това равенство?

— Означава, че а е 16 — отвърна Сандра. А през това време катеричката тичаше по моравата с вирната опашка и черните й очички блестяха като сачми. Хубава, охранена катерица. Без стомашни проблеми. Правеше ми кеф да гледам безгрижния й бяг. Забравих за тръпките, забравих дори киселините и гастрита. Плувах в някакво ледено спокойствие.

— Е, добре — рече мисис Ъндерууд. — Или поне не е лошо. Но това не е всичко, нали? Не. Има ли някой желание да поработи върху това очарователно равенство?

Вдигнах ръка, но тя посочи Били Сойер.

— Осем плюс осем — избоботи той.

— Обясни.

— Искам да кажа, че може да… — Били млъкна объркан. Той плъзна ръка по издълбаните на чина надписи. „СМ“, „Л“, „ХЙ“, „Врящо лайно“, „ТОМИ ’73“. — Ами, искам да кажа, че ако съберем осем и осем, това значи…

— Да ти услужа ли с моя сборник? — запита го с вледеняваща усмивка мисис Ъндерууд. Стомахът ми най-сетне се обади, почувствах, че закуската се размърдва, та реших да обърна очи към катеричката. Усмивката на мисис Ъндерууд ми напомняше за акулата от „Челюсти“.

Керол Грейнджър вдигна ръка. Мисис Ъндерууд кимна.

— Струва ми се, той иска да каже, че осем плюс осем запазва единия край на равенството?

— Не мога да се обзаложа, че знам какво точно иска да каже — отвърна мисис Ъндерууд.

Избухна смях.

— Има ли други начини за да се запази равенството, мис Грейнджър?

Керол понечи да отвърне, но в този миг радиоуредбата изпращя:

— Чарлз Декър да се яви в канцеларията, моля. Чарлз Декър. Благодаря ви.

Вдигнах очи към мисис Ъндерууд и тя кимна. Стомахът ми се бе свил на топка. Надигнах се и излязох от стаята. Навън катеричката продължаваше своя танц.

Бях някъде към средата на коридора, когато внезапно ми се стори, че мисис Ъндерууд се носи зад мен, разперила ръце като гигантска хищна птица и с усмивка на изгладняла акула. Такива като теб тук не ни трябват… на такива като теб мястото им е в Грийнмантъл… или в някое поправително… или в психиатричната лечебница на затвора… затова, махай се! Махай се! Махай се!

Извърнах се, като едновременно бръкнах в джоба за водосточната тръба, но нея я нямаше там, а закуската гореше в стомаха ми като огнена топка. Не ме беше страх, пък и видях, че зад гърба ми няма никой. Напоследък прекалявам с четенето на книги.

Отбих се пътьом в тоалетната да пусна една вода и да похапна малко бисквитки „Риц“. Винаги си нося пакетче „Риц“. Когато стомахът ти не е наред няколко бисквити могат да сторят чудеса. Сто хиляди бременни жени в тази страна едва ли грешат. Мисълта ми отскочи към Сандра Крос и нейните умопомрачителни отговори преди малко. Замислих се за това, колко лесно й падат копчетата. Непрестанно ги губи — от блузи, поли, а веднъж, когато я заведох на училищната забава, дори загуби горното копче на джинсите си и те почни й се смъкнаха. Преди да разбере какво става ципът й се разтвори до долу, разкривайки неотразимата прелест на нейните снежнобели, безупречно изпънати пликчета. Тези прекрасни пликчета, които се гушеха сладко под малкото й коремче и по тях пробягваха вълни, в синхрон с полюшванията на нейното тяло в такт с ритъма… докато изведнъж тя разбра какво е станало и се втурна към женската тоалетна. Оставяйки ме с незабравимия спомен за Безупречните Бели Гащички. Сандра беше „добро момиче“ и ако до този момент не го бях осъзнал, вече го знаех със сигурност. Защото всички ние знаем, че само „добрите момичета“ носят бели гащички. Тук, в Плейсървил, щат Мейн, никой не си пада по лайнарската ню-йоркска мода.

Оня тъпанар мистър Денвър, продължаваше да се пречка в мислите ми и да избутва образа на Сандра Крос. Човек не може да обуздае мислите си, все нещо ще му мине през главата в най-неподходящия момент. Независимо от всичко Санди ме привличаше и щеше да ми бъде мъчно за нея, ако в края на краищата мистър Денвър и мистър Грейс ме изритат за Грийнмантъл. Това ще е направо катастрофално.

Надигнах задник от дъската, изтупах трохите от бисквитките и пуснах водата. Всички училищни тоалетни си приличат досущ — клозетните казанчета бучат като излитащ 747. От край време мразя това дърпане на ръчката. Шумът от бълващата вода се чува ясно в съседните класни стаи и всеки си мисли: „Ето го поредното лайно“. Винаги съм смятал, че човек трябва да бъде насаме с онова, което като малък мама упорито настояваше да наричам шоколад и лимонада. Кенефа трябва да е нещо като стая за изповед. Ама другите не мислят така. Човек дори носа не може да си издуха насаме. Все някой те дебне, наднича иззад ъгъла, слухти. На типове като мистър Денвър и мистър Грейс дори им плащат за това.

Вратата на тоалетната хлопна зад гърба ми и аз отново бях в коридора. Спрях се и се огледах. Чуваше се само приглушено бръмчене, сякаш наблизо имаше огромен кошер. Сряда сутрин, девет и десет минути, всички са захласнати в нежните обятия на учителката-майка.

Върнах се отново в тоалетната и измъкнах моя Флумастер. Имах намерение да напише някоя духовитост на стената, нещо от рода на „Сандра Крос носи бели гащички“, но внезапно зърнах лицето си в огледалото. Бледи сенки като малки полулуния се спускаха под очите ми. Ноздрите ми бяха разширени и ужасно грозни. Устата ми беше побледняла, сгърчена.

Написах на стената „Да ядеш лайна“ и ръката ми се отпусна надолу. Флумастерът изтрака на пода и аз го ритнах ядно.

Нещо изшумя зад гърба ми. Не се обърнах. Затворих очи, поех дълбоко дъх докато се успокоя, после излязох и се отправих по стълбите нагоре.

Администрацията на Плейсървилското училище се намира на третия етаж, редом с библиотеката, читалнята и „Стая 300“, където се учим на машинопис. Излезеш ли на етажа, първото което ще чуеш е това безспирно, досадно трака-трак, което прекъсва единствено по време на междучасията, или когато мисис Грийн има нещо да каже. Но предполагам, че рядко я обзема настроение да приказва, защото машинките тракат почти непрестанно. В стаята се мъдрят трийсетина разнебитени стари „Ъндерууд“, верни като прословутата желязна гвардия. Всичките са номерирани, за да знаеш коя е твоята. Шумът никога не спира, трака-трак, трака-трак и така от септември до юни. Винаги свързвам това гадно тракане с досадното чакане пред канцеларията, докато мистър Денвър и мистър Грейс — неразделни като сиамските близнаци — благоволят да ме повикат. Чувствам се като в онези филми за джунглата, където героят е принуден да навлиза все по-надълбоко в пущинаците на Африка и неминуемо настъпва момента, когато той задава въпроса: „Кога ще престанат да думкат тези ужасни тамтами?“ И когато най-сетне ужасните тамтами престанат да думкат, той оглежда спотаената гора наоколо и произнася: „Не ми харесва тая работа. Твърде тихо е“.

Нарочно се забавих по пътя към администрацията, с надеждата че не ще се наложи да чакам дълго, но секретарката — мис Марбъл — само се усмихна и каза:

— Сядай, Чарли. Мистър Денвър след миг ще се заеме с теб.

Така че седнах на ръба на изтърканата скамейка и зачаках мистър Денвър да се заеме с мен. И кой мислите седеше срещу мен, в креслото за гости? Ал Латръп — старото ловно приятелче на баща ми. Още като го зърнах, той отмести очи, но сигурен бях, че ме е познал. Стискаше куфарче в скута си, отпред беше натрупал купчина нови мострени учебници.

Никога досега не го бях виждал изтупан в костюм. Двамата с баща ми бяха сред най-великите ловци. Зад гърба си имаха низ от славни подвизи, включващи ту разпарянето на някоя мечка-стръвница, ту рекорден лов на яребици. Веднъж и аз излязох на лов с тях и още няколко души от дружината. Част от упоритата програма на тате да „направи сина си Мъж“.

— Здрасти — рекох му аз и го надарих с най-гадната си усмивка. От начина, по който подскочи разбрах, че вече са му разказали за мен.

— А… здрасти… хм, Чарли — той хвърли крадлив поглед към мис Марбъл, но тя бе погълната от някакъв списък, който й бе донесла мисис Венсън от съседния кабинет. Оттам не можеше да очаква помощ. Не му оставаше нищо друго, освен да се изправи очи в очи с това побъркано копеле — психясалия син на Карл Декър, дето за малко да пребие от бой учителя по физика и химия.

— Бизнес посещение, а? — запитах го аз.

— Ами да, така е — той направи опит да се усмихне. — Минавам да видя дали ще мога да продам някоя книга.

— Направо прегазваш конкуренцията, а?

Той подскочи отново.

— Абе, нали знаеш как е, едно загубиш, друго спечелиш. Ясно ти е, Чарли.

Да-а. Знаех. Изведнъж изгубих желание да се заяждам с него. Беше на четиридесет, доста оплешивял и с крокодилски торбички под очите. Обикаляше от училище на училище с разнебитения си фургон, натъпкан догоре с учебници и книги и чакаше с нетърпение да дойде ноември, за да се отправи с ловната компания на тате нагоре, към Алагашите. Една година и аз отидох с тях. Бях само на девет, вечерта се събудих изплашен от пиянските им гласове. И това е всичко. Но този човек тук — той не беше грубиян. По-скоро един обикновен четиредесет годишен плешивец, който се чуди как да изкара някой долар. Такъв си беше, макар да го бях чувал как се хвали, че ще пререже гърлото на жена си без да му мигне окото. А и в края на краищата — не неговите, а моите ръце бяха тези, които се изцапаха с кръв.

И все пак, не ми харесваше начинът, по който очите му подскачаха насам-натам и за миг — само за един миг — изпитах непреодолимото желание да го сграбча за шията, да го придърпам към мен и да изкрещя в лицето му: Ти и баща ми и всички ваши приятели, всички трябва да дойдете с мен, в Грийнмантъл, защото и вие сте замесени и вие сте замесени, всички вие сте замесени!

Вместо това си седях кротко, гледах го как се поти и си мислих за ония времена.

Събудих се целият разтреперан от ужас, изтръпнал от кошмар, който от доста време не бе ме спохождал. Сънувах, че бягам по някаква потънала в мрак, задънена улица и след мен идва нещо, някакво огромно сгърбено чудовище, което потраква кости и се влачи като… въобще от ония чудовища дето човек може да пощурее само като ги зърне. Гаден сън. За последен път го сънувах като бях мъничък, а сега вече съм пораснал. На девет години съм.

Отначало не знаех къде към, но в едно бях сигурен — че не съм си у дома, в моята стая. Беше тясно и миришеше по друг начин. Краката ми се бяха вдървили от студ и ужасно ми се пикаеше.

Внезапно избухналият гръмогласен смях ме накара да подскоча в леглото, само че това не беше легло, а спален чувал.

— Хем дърта, хем й се чука — кънтеше гласът на Ал Латръп отвъд брезентовата преграда. — Като ударението падаше на второто.

На палатка, на палатка сме с баща ми и неговите приятели. Никак не ми се идваше с тях.

— Добре бе, Ал, ама как успя да го вдигнеш? Това искам да знам — това беше гласът на Скоти Норуис, също приятел на баща ми. Говореше задъхано, дори ядосано и аз почувствах, че отново ме завладява страх. Всички бяха пияни.

— Просто изгасих светлината и си представих, че съм с жената на Карл Декър — отвърна Ал, след което последва поредния взрив смях, който отново ме накара да се сгърча в спалния чувал. Божичко, изпитвах неудържимото желание да изпикая тая лимонада, или както щете я наричайте. Но същевременно никак ме ми се щеше да изляза отвън, при пияната компания.

Извърнах се към стената на палатката и открих, че мога ясно да ги различавам. Бяха седнали между огъня и тентата и сенките им — огромни и причудливи — трептяха по брезентовата стена. Беше като театър на сенките. Гледах как тъмната сянка на бутилката преминава от ръка на ръка.

— Знаеш ли какво ще направя, ако те сгащя с жена ми, Ал? — запита с леден глас тате.

— Сигурно ще ме попиташ дали имам нужда от помощ — отвърна Ал сред всеобщия пиянски кикот. Сенките на главите им се разтягаха нагоре-надолу по стената на палатката. В тях нямаше почти нищо човешко. Приличаха на събор от говорещи богомолки и аз отново почувствах ледената ръка на страха.

— Не, сериозно — отвърна баща ми. — Сериозно. Знаете ли какво ще сторя ако сгащя някой с жена ми?

— Какво, Карл? — това беше гласът на Ренди Ърл.

— Виждате ли това?

На стената се появи нова сянка. Ловджийският нож на тате, неразделен партньор във всички ловни излети, с който само няколко дни по-късно го видях да разпаря корема на огромна мечка, с издути от напрежение мускули и целият изпръскан от съдържимото на нейните черва. Огънят и ъгълът, под който падаше светлината превръщаха ножа в огромно копие.

— Виждаш ли това, кучи сине? Ако сгащя някой с жена ми, ще го просна и ще му отрежа топките.

— И ще трябва да пикае клекнал до края на дните си, така ли, Карл? — това беше водачът, Хюби Левескю. Вдигнах колене към гърдите си и ги обвих с ръце. Никога преди това не ми се е пикаело така неудържимо.

— Абсолютно прав си — отвърна Карл Декър, моят верен баща.

— А к-к’во шъ стане с жената, Карл? — попита Ал Латръп. Беше ужасно пиян. Вече можех да различа сянката му. Поклащаше се напред-назад сякаш гребеше в лодка, а не седеше край лагерния огън. — Т’ва искам да з-знам. Какк-кво шъ направиш с жената, която пус-ска ч-чужд мъж през задната врата. Хъ?

Ловджийският нож, превърнал се в копие започна да се движи бавно напред-назад. Баща ми рече:

— На такива чероките обикновено им цепят носовете. Смисълът на този обичай е да заприличат в лицето на минджи, та всички от племето да знаят какво ги е вкарало в беля.

Пуснах колене и бавно плъзнах ръце към слабините. Сграбчих тестисите си, без да откъсвам поглед от огромния нож на баща ми, който бавно се поклащаше. Коремът ми се свиваше от страшни спазми. Чувствах, че всеки миг ще се напикая в спалния чувал.

— Цепят им носовете, а? — рече Ренди. — Страхотна идея. По тая логика половината от жените на Плейсървил трябва да са със сцепени носове.

— Не и моята — отвърна с тих, почти кротък глас баща ми и смехът внезапно замря.

— Не, разбира се не, Карл — чу се притеснения глас на Ренди. — Ей, майната му. Айде, наздраве!

Сянката на тате надигна бутилката.

— Аз не бих й цепил носа — каза Ал Латръп. — Направо ще й пръсна главата.

— Право казваш — кимна Хюби. — Да пием за това.

Повече не можех да се сдържам. Изпълзях от спалния чувал и студения октомврийски въздух се впи в голите ми крака. Имах чувството, че пишката ми иска да се прибере обратно в тялото. Единственото, което се въртеше в главата ми — все още бях сънен и целият разговор ми се струваше като някакъв кошмарен съм, някакво странно продължение на историята със страшното чудовище, дето ме преследваше по улицата — беше споменът за това, че като бях малък обичах да се мушкам в леглото при мама след като тате отидеше на работа и с нея си спяхме гушнати чак докато стане време за закуска.

Леден полъх, мрак, кървавочервен пламък, сенки като на богомолки. Не исках да съм тук, в тези пущинаци, на седемдесет мили от най-близкия град, в компания на пияни мъже. Исках да съм при мама.

Измъкнах се от палатката и баща ми обърна глава. Още стискаше в ръка ловджийския нож. Погледна ме, погледнах го и аз. Никога няма да забравя тази сцена — лицето на баща ми, покрито с червеникава брада, накривената ловджийска шапка и огромният нож в ръката му. Разговорът замря. Сигурно се чудеха каква част от него съм чул. Може би дори ги беше срам.

— Какво, по дяволите, искаш? — запита тате, прибирайки ножа в калъфа.

— Дай му нещо да пийне, Карл — обади се Ренди и всички избухнаха в смях. Ал дори тупна по гръб. Беше яко подпийнал.

— Имам пиш — рекох аз.

— Отивай тогава да пикаеш, какво чакаш? — каза тате.

Влязох в гората и се опитах да се изпикая. Дълго време не се получаваше. Имах чувството, че в долната част на корема се е наместила някаква гореща оловна топка. От студа пенисът ми се бе свил до размерите на нокът. Най-накрая лимонадата потече като огромен, буен водопад. Когато свърших, върнах се обратно в палатката и се пъхнах в спалния чувал. Никой от компанията не погледна към мен. Говореха за войната. Всички са участвали в нея.



Три дена по-късно, на последния ден от ловния излет, баща ми най-сетне докопа своята мечка. Оцели я точно в шията и тя се просна в миг на земята.

Приближихме се бавно към нея. Баща ми се усмихваше щастливо. Той измъкна ножа от калъфа. Знаех какво ще се случи, знаех също, че едва ли ще се сдържа да не повърна, но нищо не можех да сторя. Той обкрачи огромното туловище, дръпна една от лапите назад и заби ножа. С едно единствено движение разпори корема и червата се изсипаха на горската поляна. Обърнах се и избълвах закуската на тревата.

Когато се извърнах отново, той ме гледаше. Нищо не каза, но в очите му се четеше съжаление и разочарование. И друг път ги бях виждал там. Мълчах и аз. Но ако само можех, щях да му кажа: Не е това, което си мислиш.

Това беше първият и последният път, в който излязох на лов с баща ми.

Докато Ал Латръп се ровичкаше из учебниците и упорито се правеше, че не ме познава, телефонът пред мис Марбъл иззвъня и тя ми се усмихна, сякаш с нея деляхме някаква страхотна сексуална тайна.

— Сега вече можеш да влезеш, Чарли.

Изправих се.

— Дано продадеш тези учебници, Ал.

Той ми отвърна с нервна, объркана усмивка.

— Сигурен съм, че ще успея, ах-хъм, Чарли.

Минах по късия коридор, покрай огромния, вграден в стената сейф и бюрото на мис Марбъл. Точно пред мен имаше стъклена врата с надпис „ТОМАС ДЕНВЪР ПРИНСИПАЛ“. Влязох вътре.

Мистър Денвър четеше „Рог“ — училищният стенвестник. Беше висок мъж с мъртвешки бледо лице и лъскава, оплешивяла глава. Имаше дълги, кокалести ръце. Вратовръзката му беше разтегната, а горното копче на ризата — разкопчано. Кожата на лицето и шията му беше направо изтъркана от честото бръснене.

— Седни, Чарли.

Седнах и скръстих ръце. Много ме бива да скръствам ръце. Научил съм го от баща ми. През прозореца, непосредствено зад мистър Денвър, виждах далечния край на моравата. Намирахме се твърде високо, за да видя отсамния край, който дръзваше да се докосва до училищната стена. Това ме подтискаше.

Мистър Денвър остави вестника и се облегна назад в креслото.

— Интересно е да се разбере какво мислят другите, а? — изсумтя той. Мистър Денвър е нашият водещ специалист по сумтене. Ако някога организират Национална среща по надсумтяване бих заложил всичките си пари на мистър Денвър. Отметнах падналия през очите ми кичур.

На бюрото имаше снимка на семейството на мистър Денвър. Всички имаха охранен и загладен вид, жена му дори беше малко пухкавичка. Момчетата се бяха изпънали като струни, а момичетата естествено бяха руси.

— Дон Грейс ми предаде доклада си още миналия четвъртък и оттогава обмислям внимателно неговите изводи и препоръки. Всички ние осъзнаваме сериозността на проблема и дори решихме да го обсъдим с Джон Карлсон.

— Как е той? — запитах.

— Много добре. Мисля, че след около месец ще се върне на работа.

— Е, това поне е нещо.

— Така ли? — той се облещи към мен като гущер.

— Не съм го убил. Това поне е нещо.

— Да — мистър Денвър бе впил поглед в мен. — Съжаляваш ли, че не си успял?

— Не.

Той се наклони напред, придърпа стола си към бюрото, поклати глава без да откъсва очи от мен и поде:

— Трябва да призная, че съм неприятно изненадан от този разговор и твоето поведение, Чарли. Изненадан и натъжен. Занимавам се с деца от 1947 година, но все още, макар и рядко, се сблъсквам с неща, които не разбирам. Чувствам, че това което предстои да ти кажа е правилно и необходимо, но същевременно то ме кара да бъда нещастен. Защото, просто не мога да си обясня как може да се случи подобно нещо. През 1959 тук имахме един случай с едно доста умно момче, което преби от бой с бухалка за бейзбол своя съученичка. Впоследствие трябваше да го изпратим в поправителното училище в Саут Портленд. Единственото обяснение, което даде бе, че тя отказала да излезе с него. После само се усмихваше. — Мистър Денвър поклати глава.

— Не го взимай навътре.

— Какво?

— Не се мъчи да разбираш. Само ще си загубиш съня.

— Но защо, Чарли? Защо направи това? Божичко, операцията е продължила почти четири часа…

— Защо е въпрос в стила на мистър Грейс, — рекох му аз — нашият виден психоаналитик. При теб това е само красив увод към неизбежната церемония. А на мен всичките тия церемонии ми писнаха. За мен това е лайнарска работа. Край. Или щеше да оживее или да умре. Той оживя. Това ме прави щастлив. А сега направи каквото смяташ, че е редно да се направи. И каквото вече сте решили с мистър Грейс. Но не се опитвай да ме разбереш.

— Чарли, разбирането е част от моята работа.

— Не съм длъжен да ти помагам в тая работа — казах. — Нека ти кажа нещо. Слушаш ли ме внимателно?

— Да.

Стиснах ръцете си в скута. Усетих че треперят.

— Писнало ми е от теб и от мистър Грейс и от всички такива като вас. Дълго време се страхувах от вас и сега се страхувам, но вече се уморих и реших повече да не обръщам внимание на страха. Такъв съм си и нищо не мога да направя. Вашето мнение не струва пукната пара. Не ви бива да се справите с мен. Заттова просто се отдръпнете от пътя ми. Предупреждавам ви. Не съм лъжица за вашата уста.

Последните думи почти ги изкрещях.

Мистър Денвър въздъхна.

— Така си мислиш ти, Чарли. Но не така повеляват законите на щата. След като изучих внимателно доклада на мистър Грейс, склонен съм да се съглася с него, че ти не осъзнаваш последствията от това, което си направил в класната стая с мистър Карлсон. Умът ти е разстроен, Чарли.

Умът ти е разстроен, Чарли. На такива чероките обикновено им цепят носовете… така че всички от племето да знаят какво ги е вкарало в беля.

Думите проехтяха в главата ми, сякаш идваха нейде от дълбините. Звучаха като рев на акула от морската бездна, като зловещо потракване на челюсти. Думи със зъби и очи.

И тогава започнах да превъртам. Знаех че е така, защото се чувствах точно както тогава, когато стана оная работа с мистър Карлсон. Ръцете ми спряха да треперят. Стомахът ми внезапно се успокои, цялото ми същество бе завладяно от неописуемо ледено спокойствие. Сякаш наблюдавах сцената отстрани и тя вече не ме. Имах усещането, сякаш всеки миг ще литна.

Мистър Денвър отново бе подел дрънканиците си за адекватна педагогическа намеса и психиатрична консултация, но аз го прекъснах.

— Човече, що не вървиш на майната си.

Той спря и бавно остави доклада, който държеше в ръце.

— Какво? — рече той.

— На майната. Не съди, за да не бъдеш съден. Да има случаи на лудост във вашето семейство, мистър Денвър?

— Ще запазя спокойствие, Чарли — каза той с променен глас. — Няма да позволя да бъда въвлечен в…

— …неморални сексуални действия — приключих вместо него. Само ти и аз, съгласен ли си? Да се отдадем на удоволствието, приятелче. Първият, който свърши ще получи награда за спортни постижения. Можем да поканим и мистър Грейс, ако настояваш. Ще се редуваме.

— К-как…

— Ма ти не разбираш ли? Трябва да се разтоварваш от време на време. Дължиш си го, нали? Всеки има нужда от това, всеки има нужда да си го изкара на някого. Какво ми се правиш тука на Върховен съдия? Дяволи. Бесове в душите ни. Защо праснах това нежно момиче с бухалката, тц,тц,тц. Дяволът ме накара и аз съжаля-а-а-вам. Защо не си признаеш. Надървяш се само като си помислиш, че ще се гавриш с мен. Аз съм най-хубавото нещо в живота ти от 1959-та насам.

Гледаше ме с облещени очи. Стиснал го бях за гърлото, чувствах го и бях невероятно горд от това. От една страна искаше му се да ми се подиграе, не правим ли всички това с умопобърканите? Но от друга, не биваше да забравя, че работи с деца, а в тази работа правило номер едно е: НЕ ИМ ДАВАЙ ДА ТЕ НАДПРИКАЗВАТ — бъди пъргав в командите и затапващите реплики.

— Чарли…

— Не си прави труда. Това което искам да кажа е, че ми омръзна да мастурбират върху мен. За бога, мистър Денвър, бъди мъж. А ако не можеш да бъдеш мъж, поне си вдигни панталоните и бъди принципен.

— Млъквай! — изрева той. Лицето му беше почервеняло. — Имаш невероятен късмет, че живееш в прогресивен щат и ходиш в училище с прогресивни разбирания, млади човече. Иначе знаеш ли къде щеше да бъдеш сега? Щяха да ти треперят мартинките в някое поправително училище, с условна присъда за побой с тежка телесна повреда. Вече почти съм убеден, че там ти е мястото. Ти…

— Благодаря ти — казах.

Той се изцъкли разгневено в мен с огромните си сини очи.

— Благодаря ти, че се отнасяш към мен като към човешко същество, докато аз пикая на усилията ти. И това ако не е прогрес — кръстосах безгрижно крака. — Не искаш ли да си поговорим за времето, когато си учил педагогика в Университета с голямо У — и за гащичките, дето си скачал да ги ловиш по стриптийз-баровете?

— Устата ти е мръсна — каза той ядно. — а също и мислите ти.

— Майната ти — отвърнах и се изсмях.

Лицето му придоби морав оттенък, той се изправи бавно, сякаш имаше нужда от смазване, пресегна се през бюрото и сграбчи рамото ми в шепа.

— Трябва да имаш уважение — рече той. Самообладанието му най-сетне се бе пръснало като сапунен мехур и дори бе забравил за великолепното си сумтене. — Ти мръсно, малко копеленце, трябва да имаш уважение.

— Ако искаш мога да ти дам да ми цунеш задника — рекох аз. — Хайде, разкажи нещо за гащичките. Ще се почувстваш по-добре. Хвърли си гащичките! Хвърли си гащичките!

Той ме пусна и ръката му остана във въздуха, сякаш го бе ухапало бясно куче. — Вън — чу се дрезгавият му глас. — Предай си учебниците и се разкарай от очите ми. От идущия понеделник влиза в сила твоето освобождаване от това училище и преместване в Грийнмантъл. Ще разговарям с родителите ти по телефона. А сега се разкарай. Гади ми се като те гледам.

Изправих се, разкопчах най-долните две копчета на ризата, извадих я от панталона и после си смъкнах ципа. Преди да успее да реагира разтворих широко вратата и се втурнах в приемната. Мис Марбъл и Ал Латръп бяха подели оживен разговор. И двамата подскочиха като ме зърнаха. Очевидно бяха разигравали великата американска учрежденска игра „ни чул, ни видял“.

— Спрете го — изхриптях аз. — Както си седяхме кротко и си говорехме за гащички и стриптийзи той изведнъж скочи през бюрото и се опита да ме изнасили.

Направо го блъснах от ръба на пропастта, като се има предвиди, че се занимава с деца от двайсет и девет години и му оставаха само още десет до връчването на златния ключ от служебния кенеф. Той се хвърли след мен, аз отскочих ловко и той се спря, едновременно разярен, засрамен и гузен.

— Повикайте някой да се справи с него — обадих се аз. — Веднъж успокои ли се, става съвсем приятен човек. — Хвърлих многозначителен поглед на мис Марбъл, намигнах й и прошепнах: — Хвърли си гащичките, така ли беше?

След това блъснах външната врата на приемната и закрачих по коридора, като си оправях ризата. Имаше достатъчно време да ми каже нещо в отговор, но той предпочете да мълчи.

В този миг осъзнах, че той не може да каже нищо. Когато ставаше дума да обяви по радиоуредбата, че е време за обяд — там беше силата му. Но тук — тук нещата стояха по иначе. Нападнал го бях точно с онова, от което най-много се страхуваше и естествено бе да се провали. Сигурно си е мислил, че разговорът ще протече с усмивки, ръкостискания и някоя и друга критична бележка по мой адрес в „Рог“, с която да се ознаменуват осемте недовършени срока в Плейсървилската гимназия. Каквото и да е очаквал, моето държане го завари съвършено неподготвен. Такива неща се случват само в ония, богати на цветни снимки списания, дето никога не ги показваш на жена си. Остана да стои на прага, с парализирани гласни връзки и без думичка в главата. Едва ли някой от инструкторите в курса „Общуване с умствено увредено дете“ се е сетил да го предупреди, че душевно разстроения обикновено атакува на лична почва.

Едва ли щеше са сдържи гнева си още дълго. Това ще го направи опасен. Кой ги разбира по-добре от мен тия работи? Нуждаех се от надеждна защита. Бях готов за това, винаги съм бил готов, още от мига, когато реших да не позволявам на никой да си пъха носа в моите работи.

Дадох му всички шансове.

През целия път до стълбите очаквах да ме настигне и да ме сграбчи. Не жадувах за спасение на душата. Или бях подминал този момент, или никога не съм го достигал. Исках само признание… или може би някой да постави около мен предупредителни надписи, като че съм чумав.

Така или иначе — той не дойде.

И ми даде възможност да ме хване с всичка сила.

Слязох надолу по стълбите като си подсвирквах. Чувствах се чудесно. Понякога се случват такива неща. Когато всичко е от лошо по-лошо изведнъж умът ти обявява почивка и заминава за Флорида. И погледнеш ли зад гърба си ще видиш само заревото на моста, който току-що си изгорил.

На площадката на втория етаж се разминах с едно непознато момиче — закръглено, грозновато, с огромни очила с рогови рамки и дузина учебници в ръка. Обърнах се, обзет от ненадейно вдъхновение и погледнах след нея. Да, да. Погледната отзад можеше да е и мис Америка. Беше чудесно.

Коридорът на първия етаж беше пуст. Жива душа не се виждаше. Единственият звук, който се чуваше беше тихото бръмченe на кошера, така характерно за всички училища, модерни, облечени в стъкло или пък стари и вмирисани на паркетин. От двете страни на коридора, изпънати като войници на парад, в безмълвен ред бяха подредени шкафчета.

Алгебра II се провеждаше в стая 16, но моето шкафче беше на другия край на коридора. Приближих се и спрях пред него.

Моето шкафче. На вратата, върху етикет, който тук ни раздадоха беше изписано с моя почерк: ЧАРЛЗ ДЕКЪР. Всяка година през септември, при неизбежното преразпределяне на шкафчетата ни раздават тези етикети. Надписваме ги внимателно и после, преди да влезем в първия час от новата учебна година, ги залепваме. Ритуал стар и свят като Първото причастие. Спомням си, как една година на този ден Джо МакКенеди тръгна през тълпата с етикет, залепен на челото и лайнарска усмивка на уста. Първолаци с ярки жълти етикетчета на ризите го гледаха с неописуем ужас. Щях да си спукам топките от смях. Разбира се, за това светотатство бе наказан да остане след часовете, но за мен този ден остана паметен. Като се замисля сега, май такава беше цялата година.

Ето ме и мен, между РОЗАНА ДЕБИНС и КАРЛА ДЕНЧ, дето всяка сутрин се залива с няколко кофи розова вода, колкото да подпомогне закуската ми в нейния неизбежен възход обратно към устата.

Всичко това вече е минало.

Сиво, металическо шкафче, високо пет фута, заключено с катинар. Катинарите също ги раздаваха в началото на учебната година, заедно с етикетите. Моят катинар носеше гръмкото име „Титус“. Отключи ме, заключи ме. Аз съм Титус, твоето катинарче-другарче.

— Титус, дърт катанец такъв — прошепнах аз. — Титус, стари свалячо.

Протегнах ръка към Титус и за миг ми се стори, че ръката ми се пресяга през няколко хиляди мили, сякаш е снабдена с пружина, която се разтяга безкрайно и безболезнено. Цифрите от лицето на Титус ме гледаха безизразно, нито одобрително, нито пък осъдително и аз затворих за миг очи. Тялото ми потрепери, сякаш в могъщата хватка на някакви невидими ръце.

И когато отново отворих очи Титус вече беше в шепата ми. Бездната се бе затворила.

Училищните катинари обикновено са с прости комбинации. Моята комбинация беше наляво — шест, надясно — трийсет, и две завъртания назад до нулата. Титус бе по-популярен със своята сила, отколкото с интелекта си. Катинарът щракна и аз то извадих от халката. Стиснах го здраво, но не бързах да отварям вратата на шкафчето.

От дъното на коридора се носеше гласът на мистър Джонсън: „…а хесенейците, които били наемни войници, не горели от желание да влязат в бой, особено в тази далечна провинция, където не било изключено да срещнат смъртта и да не получат обещаната отплата…“

— Хесенейци — прошепнах аз на Титус. После го занесох при кошчето за боклук и го пуснах вътре. Гледаше ме от дъното с невинен поглед, сред смачкани листове от домашни и омазнени салфетки от сандвичи.

— „…не забравяйте, че хесенейците били най-добре обучените войници на Стария континент, истински машини за убийство…“

Наведох се, вдигнах катинара и го пъхнах в джоба на ризата и той се изду, сякаш носех пакет цигари.

— Имай го като едно на ум, Титус, ти стара машина за убийства — рекох му аз и се върнах обратно при шкафчето.

Отворих широко вратата. На пода, смачкан на топка се въргаляше спортният ми екип, редом с обвивки от шоколад, изсъхнала и потъмняла огризка от ябълка и чифт изтъркани черни чорапи. На стената висеше моето червено шушляково яке, а на рафтчето над него бяха нахвърляни учебници и тетрадки, с изключение, разбира се, на АЛГЕБРА II. „Гражданско право“, „Американско управление“, „Френски разкази и басни“ и „Здраве“ — с яркочервени корици, на които бяха изрисувани ученик и ученичка — хванати за ръка, а разделът за венерически заболявания бе прилежно залепен, след анонимно гласуване на Училищния съвет. Реших да се заема най-напред именно с този учебник, продаден на училището, няма съмнение, от достопочтения мистър Ал Латръп, наша вяра и любов. Разтворих учебника някъде между „Солидните основи на храненето“ и „Правила за безопасност при плуване“ и го разкъсах на две. Оказа се лесно. И другите се оказаха лесни, с изключение на „Гражданското право“, някакво солидно, подшито издание още от 1946 година. Разпокъсаните страници натрупах на дъното на шкафчето. Непокътнати останаха само залепената на стената цветна снимка на Ракел Уелч (там си я оставих) и кутията от ловни патрони, която бях скрил зад учебниците.

Извадих кутията и се загледах в нея. Беше от „Уинчъстър“, калибър 22, но вътре бях поставил други патрони, от чекмеджето на баща ми. Спомням си, че докато ги вадех от там, огромната еленска глава, която беше окачена на стената, ме гледаше укорително със своите блестящи, сякаш живи очи. Не й обърнах внимание. Пистолета намерих в друго чекмедже, под кутията с пликове за служебна кореспонденция. Предполагам, баща ми отдавна е забравил, че пистолета се намира там. Всъщност, вече го няма. Сега е в джоба на якето ми. Извадих го и го пъхнах в колана. Не се чувствах като хесенеец. По-скоро като Бил Хикък — Дивия.

Напъхах патроните в джоба на панталона и извадих запалката. Беше от ония, прозрачните — „Скрипто“. Не пуша, но обичам да я нося със себе си. Запалих я, клекнах и подпалих боклуците на дъното на шкафчето.

Пламъците се прехвърлиха алчно от спортния екип, към салфетките от сандвич и шоколадовите опаковки, пламнаха изпокъсаните страници от учебниците, замириса остро и сладко на дим.

Реших, че тук съм си свършил работата и затворих вратата на шкафчето. През вентилационното отвърстие над етикета с моето име можех да чуя как бушуват пламъците вътре. Само след минути мънички искри проблеснаха в мрака зад отвора, сивата боя на шкафчето се напука и започна да се люпи.

От стаята на мистър Джонсън излезе някакъв дребосък, със зелен пропуск за тоалетната в ръка. Той погледна дима, който излизаше от вентилационния отвор на шкафчето, погледна към мен и затича по коридора към тоалетната. Мисля че не видя пистолета. Иначе щеше да тича още по-бързо.

Отправих се към стая 16. Спрях се пред вратата, стиснал дръжката в ръка и погледнах назад. Димът бълваше от отворите на шкафчето, вратата се беше издула и потъмняла. Етикетът с моето име бе станал тъмнокафяв. Бас държа, че никой не би могъл вече да прочете написаното на него име.

Главата ми беше празна — освен нормалния фон, като оня, който се чува ако надуете докрай радиото между отделните станции. Умът ми се беше подчинил на новата сила — сега в него се разпореждаше и нареждаше своето каре аса малкият човек с наполеоновата шапка.

Обърнах се и отворих вратата на стая 16. Бях изпълнен с надежда, но не знаех за какво.

— …както сами виждате, дори ако увеличим числото на променливите величини, самата аксиома остава непроменена. Например…

Мисис Ъндерууд вдигна очила и ме погледна строго.

— Имате ли пропуск от канцеларията, мистър Декър?

— Да — отвърнах аз и измъкнах пистолета от колана. Дори не бях сигурен дали е зареден, докато не гръмна. Застрелях я право в главата. Сигурен съм, че така и не разбра какво става. Тя се строполи на бюрото и след това се претърколи на на пода със същото строго изражение на лице.

Здравомислие:

Цял живот можеш да си повтаряш, че животът е логичен, животът е прозаичен, животът е разумен. Най-вече разумен. И струва ми се е именно такъв. Имал съм достатъчно време да мисля по този въпрос. Непрестанно се връщам към предсмъртното заключение на мисис Ъндерууд:" Така че, дори ако увеличим числото на променливите величини, самата аксиома остава непроменена".

Наистина вярвам в това.

Мисля, следователно съществувам. Бръсна се, следователно имам брада. Жена ми и детето пострадаха тежко при автомобилна катастрофа — и затова се моля. Всичко това е логично, всичко е разумно. Живеем в най-добрия от всички възможни светове, от една страна ти пъхат „Кент“, от друга те преследват с „Будвайзер“, а легнеш ли пред телевизора и хоп — почва шоуто. Наслаждавай се на гладко смазания механизъм на Вселената. Логика и здрав разум. Истински — както се казва в рекламата за „Кока кола“.

Но както добре знаят „Уорнър брадърз“, Джон Д. МакДоналд и службата по почистване на канали в Лонг Айлънд, зад всяко щастливо лице на Джекил, се крие мрачният лик на мистър Хайд, от другата страна на огледалото. А той не е чувал нито за молитви, нито за логика, нито за Вселена. Погледни се отстрани в огледалото и ще видиш лицето си, преобърнато зловещо наопаки, лявото — дясно, дясното — ляво, едната половина — смахната, другата — разумна. Тази граница между светлината и мрака астрономите наричат терминатор.

Неразумната половина крещи, че Вселената има логиката на малко дете, облечено в карнавален каубойски костюм от празника на Вси светии, чийто черва са разпилени и примесени със стъпкани бонбони на няколко мили, по протежение на шосе №95. Това е логиката на напалма, параноята, на бомбата със закъснител, скътана в куфара на някой щастлив арабин, на зловещо дебнещия рак. Логика, която сама поглъща себе си. Която твърди, че животът е като завързана на прът маймуна, че животът се върти истерично и безсмислено като монета, хвърлена за да се види кой ще плати обяда.

Никой не поглежда към тази половина, освен ако не му се наложи и съвсем оправдано. Човек се сблъсква с нея като се качи на стоп и шофьорът, лъхащ на алкохол, започне да дрънка за това как го мами жена му, когато някой перко реши да изпостреля всички деца, яхнали велосипеди в Индиана, или пък когато собствената ти сестра рече: „Ще прескоча за минутка до магазина, батко“ и миг по-късно научаваш, че са я сгазили на улицата. Откриваш тази половина, когато чуеш баща ти да казва, че е готов да сцепи носа на твоята родна майка.

Животът е като ролетка, но побеждава онзи, който твърди че цялата игра е една голяма измама. Няма значение колко числа участват, принципът на тази малка, безупречнобяла топка остава непроменен. И не казвайте, че това е безумие. Това е съвсем логично и разумно.

Този чудат принцип не важи само навън. Той е в нас, във всеки миг, расте във вътрешния мрак като някаква гигантска вълшебна гъба. Наречете го „Чудовището в клетката“. Или „Обяд отнесен от вихъра“. Може и „Приспивните песни на смахнатите“. За мен, той е моят личен динозавър, огромен, лигав, тъп, препъващ се във вонящото блато на моето подсъзнание в търсене на дупка, където да се свре.

Но това съм аз, а исках да ви разкажа за тях — синеоките любимци на учителите, дето прескачат до магазина за мляко и се озовават във вихъра на някой въоръжен грабеж, при това в ролята на участници. Такива като мене са като зърно за вестникарската мелница. Хиляди репортери из всички кътчета на страната мечтаят да попаднат на дирите ми. В новините по телевизията ще ми отделят поне петдесет секунди, в „Тайм“ — най-малко две колонки. А ето ме, стоя пред вас и продължавам да твърдя, че съм напълно с всичкия си. Може някое от колелцата да се е поразтропало малко, но като цяло механизмът си трака нормално. Благодаря за вниманието.

Та, за тях. Как ги разбирате тях? Не мислите ли, че трябва да поговорим за това?

— Имате ли пропуск от администрацията, мистър Декър? — запита ме тя.

— Да — отвърнах аз и измъкнах пистолета от колана. Дори не бях сигурен дали е зареден, докато не гръмна. Застрелях я право в главата. Сигурен съм, че така и не разбра какво става. Тя се строполи на бюрото и след това се изтърколи на пода със същото строго изражение на лицето.

Аз съм здравомислещият. Аз съм крупието, аз съм този, който хвърля топката срещу посоката, в която се върти ролетката. Мъжът, който залага всичките си пари на четно/нечетно, жената, която залага на червено/черно… какво мислите за тях?

Едва ли в такъв кратък период от време можем да разберем смисъла на нашето съществуване, времето между експлозията в цевта и проникването на куршума в плътта, между момента на удара и настъпването на мрака. Сляпата, подсъзнателна реакция не е най-подходящият отговор.

Застрелях я, тя падна и след това настъпи един неописуем миг на безмълвие, безкраен период от време, в който всички гледахме как се върти топката, как подскача и потропва, как проблясва за миг на светлината, мярва се ези и тура, червено и черно, четно или нечетно.

Струва ми че този миг отмина. Повярвайте, наистина мисля така. Но понякога, в мрака ме завладява чувството, че мигът продължава, че колелото все още се върти и че всичко останало е само сън.

Как ли се чувства самоубиецът, който лети надолу от скалата? Сигурен съм, че усещането е напълно разумно. Иначе защо ще крещят, докато падат?

Ако някой в онзи миг, бе изкрещял нещо мелодраматично, нещо като: „О, божичко, той ще ни избие!“, всичко щеше да свърши още тогава. Хората щяха да се разбягат като подплашени овце, някой по-агресивен като Дик Кийни например, щеше да ме халоса с учебника по алгебра по главата, спечелвайки автоматично ключът от града и наградата за гражданска доблест.

Но никой не отрони нито дума. Всички седяха мълчаливо, вперили изумени погледи в мен, сякаш току що им бях съобщил, че знам как да ги вкарам в петък на вечерната прожекция на плейсървилското авто-кино.

Хлопнах вратата, прекосих класната стая и седнах зад бюрото.

Едва тогава Ирма Бейтс разцепи тишината с ужасен пресипнал писък като на пуяк, когото колят в навечерието на Деня на благодарността. Но вече беше късно, за останалит този безкраен миг бе възможност да надникнат отвъд тънката граница между живота и смъртта. Никой не поде писъка й и тя спря, сякаш засрамена, че си е позволила да изпищи по време на урок, независимо от извънредните обстоятелства. Някой шумно си прочисти гърлото. От последните чинове се разнесе едно високо и леко осъдително „Хъм!“ Джон Дейно, по прякор „Свинарника“ се свлече кротичко от чина и тупна на пода в безмълвен припадък.

Очите на всички останаха вперени в мен.

— На това, — рекох аз с меден гласец — му викат „да те хванат бесните“.

В коридора се разнесоха стъпки и някой се поинтересува на висок глас дали не е станала експлозия в кабинета по химия. Отговорът беше заглушен от писъка на пожарната аларма. Половината от децата в класната стая скочиха по навик, придобит от дългите тренировки.

— Всичко е наред — успокоих ги аз. — Заради моето шкафче е. Гори. Запалих го, искам да кажа. Сядайте.

Децата седнаха покорно. Хвърлих поглед на Сандра Крос. Седеше на третия ред, от другата страна и съвсем не изглеждаше уплашена. Изглеждаше такава, каквато си беше. Едно изключително вълнуващо Добро момиче.

На тревата отвън се тълпяха ученици от другите класове, можех да ги видя през прозореца. Катеричката, разбира се, си беше отишла. Катеричките хич не ги бива за зяпачи, когато нещо се случи.

Вратата се отвори с трясък и аз вдигнах пистолета. Мистър Ванс надникна да види какво става.

— Пожарна тревога — обяви той. — Всички… къде е мисис Ъндерууд?

— Махай се — казах аз.

Той се облещи в мен. Имаше тлъсто лице и прилежно, късо подстригана коса. Изглеждаше сякаш някой художник-пейзажист се е трудил върху главата му с ножици за подрязване на храсти.

— Какво? Какво каза?

— Вън — гръмнах в него, но не оцелих. Куршумът отскочи от рамката на вратата и го посипа с трески.

— Исусе! — изпъшка някой от предните чинове.

Мистър Ванс не разбра какво става. Мисля че всъщност никой не разбираше. Това ми напомни за една статия, която бях чел — за последното голямо земетресение в Калифорния. В нея се разказваше за една жена, която тичала из разпадащата се къща и крещяла на мъжа си, че тоалетната им се е запушила.

Мистър Ванс реши да започне отначало.

— В сградата има пожар. Моля, вс…

— Чарли има пистолет, мистър Ванс — рече Майк Гевин с глас, сякаш обсъждаше предстоящите промени на времето. — Мисля, че ще е по-добре…

Вторият куршум го оцели в гърлото. Кожата му се пръсна като вода, в която хвърляш камък. Той направи крачка назад, хвана се за гърлото и падна на пода.

Ирма Бейтс изпищя отново и пак никой не последва примера й. Ако на нейно място беше Керол Грейнджър щеше да е пълно с последователи, но кой дава пет пари за гласа на бедната Ирма Бейтс? Тя дори си няма приятел. Пък и останалите бяха прекалено заети да не изпуснат затихващите потрепвания на мистър Ванс.

— Тед — обърнах се към Тед Джонс, който седеше най-близо до вратата. — Затвори и заключи.

— Ти знаеш ли какво правиш? — запита Тед. Гледаше ме с някаква смесица от презрение и отвращение.

— Все още не знам всички подробности — отвърнах. — Но все пак, бъди така добър да затвориш и заключиш.

В коридора, някой извика гръмогласно:

— Димът излиза от едно шкафче! Ей, Пит Ванс изглежда е направил сърдечен пристъп! Някой да донесе вода! Повикайте…

Тед Джонс стана, хлопна вратата и я заключи. Беше високо момче, носеше изтрити „левиски“ и зелена камуфлажна риза с широки джобове. Изглеждаше чудесно. Винаги съм го харесвал, макар да не се движехме в една и съща среда. Караше „Мустанг“, миналогодишния модел, който му бе дал баща му и никога не плащаше за паркинг. Носеше косата си сресана назад и макар това да бе малко старомодно сигурен съм, че именно неговия лик изникваше в душата на Ирма Бейтс, когато в малките часове се прокрадваше в кухнята за някоя по-едра краставица. Че дори името му бе типично американско — Тед Джонс. Баща му беше вице-президент на Плейсървилската Спестовна Банка.

— А сега? — попита смутено Хармън Джексън.

— М-м — поставих отново пистолета на бюрото. — Някой да се опита да свести Свинарника. Инак ще си изцапа ризата. Искам да кажа — ще я изцапа още повече.

Сара Пастърн се кикоти истерично и запуши устата си с ръка. Джордж Яник, момчето което седеше до Свинарника клекна и започна да го пляска по бузата. Не след дълго Свинарника отвори очи, изпъшка и рече:

— Той застреля Дъртата читанка.

Разанесоха се още няколко истерични кикота. Цъфваха на различни места в стаята като пуканки. Това беше един от популярните прякори на мисис Ъндерууд, другият, не по-малко известен бе Сю Двуцевката.

Свинарника се отпусна тежко на местото си, завъртя очи и се разплака.

Някой започна да блъска по вратата, да натиска дръжката и да крещи:

— Ей, ей, вие там!

По гласа ми заприлича на мистър Джонсон, дето одеве така сладкодумно разказваше за хесенейците. Вдигнах пистолета и пуснах един куршум през покритото с арматурно стъкло прозорче на вратата. Куршумът мина на сантиметър от главата на мистър Джонс, оставяйки кръгла дупка в стъклото и мистър Джонс изчезна от полезрението ни като ударена от торпедо подводница. Целият клас (вероятно с изключение само на Тед) проследи тази сцена с жив интерес, сякаш като по чудо всички се бяха озовали на ужасно интересен филм.

— Някой вътре има пистолет! — извика мистър Джонс и запълзя шумно по коридора. Пожарната аларма продължаваше да пищи тревожно.

— А сега? — попита отново Хармън Джексън. Беше дребно момче, лицето му почти непрестанно бе озарено от радушна усмивка, но сега имаше объркан вид, сякаш се бе загубил насред океана.

Не можах да измисля подходящ отговор и предпочетох да замълча. Навън, децата бяха като развълнуван кошер, ръцете им сочеха към прозореца на стая 16, очевидно мълвата бе стигнала и до тях. Не след дълго учителите започнаха да ги избутват към физкултурния салон, на другия край на гимназията.

Внезапно зави сирената от покрива на градската управа, извивайки в истерични кръгове нагоре-надолу.

— Сякаш е дошъл краят на света — каза с тих глас Сандра Крос.

Нямах подходящ отговор и за това.

Никой не проговори в следващите няколко минути. Слушахме воя на приближаващите се пожарни. Децата ме гледаха, а аз гледах тях. Може би в този миг все още биха могли да избягат, но кой знае защо не го направиха. Защо не побягнаха, Чарли? С какво ги задържа? Хората продължават да ме питат за това, страхливо, сякаш имам очи на демон. Не им обръщам внимание. Предпочитам да не говоря за онова, което се случи през тази злополучна сутрин в стая 16. Ще ме разберат ли, ако им кажа, че децата са привикнали с насилието — юмручните схватки във физкултурния салон, боксовите мачове в Луистън, тупаниците по телевизията, убийствата по филмите. Поне половината от децата в нашия клас присъстваха, когато едно момиче заля свещеника с пилешка супа пред близката закусвалня. Убийството на Дъртата читанка бе само една брънка в тази безкрайна верига от насилие.

Не искам да кажа, че прехвърлям вината, не, не съм тръгнал на кръстоносен поход срещу насилието. Искам само да ви уверя, че то е ежедневие в живота на американските деца — както истинското така и измисленото. По-скоро, мислех си за това как ще бъде посрещната мълвата: „Ей, чухте ли, Чарлз Декър го прихванали бесните?“, „Ами! Така ли?“, „Да, бе. Аз бях там! Беше все едно да гледаш на живо «Бони и Клайд», само дето Чарли е с пъпки и не продаваха пуканки!“

Сигурен бях, децата съзнаваха, че те самите са в пълна безопасност. Повече ме интересуваше дали, макар и подсъзнателно, се надяват да видят как пръскам поне още един два черепа? Към воят на пожарната се присъедини друг, по-висок и идващ по-отблизо. Не бяха ченгетата. Вероятно някой беше извикал линейка. Все се надявам, че ще настъпи денят, когато всичките тези средства за бързо реагиране при бедствия, ще престанат да всяват с ужасния си вой допълнителна паника в душите на бедните хорица, към които са се запътили. И като избухне пожар, или стане катастрофа, или се яви някакво бедствие, като мен например, всичките тези червени, сини и бели таратайки ще се отправят без много бързане към сцената на драмата, под акомпанимента да речем на някое кротко подрънкващо банджо — „Зовът на банджото“, в изпълнение на „Дарктаунските побойници“.

Ония от пожарната команда изглежда бяха решили, че не бива да жалят сили след като става дума за Плейсървилската гимназия. Пръв, на площадката пред училището се появи шефът на пожарната, седнал зад волана на един носещи се с бясна скорост синкав „Форд Пинто“. Следваше го първата пожарна, обкичена със стълбички и всевъзможни приспособления, а отзад идваха още две коли с помпи.

— Ще ги пуснеш ли да влязат? — попита Джек Голдман.

— Пожарът е навън в коридора — рекох аз. — Не тук.

— Заключи ли вратата на шкафчето? — обади се Силвия Рейгън. Беше едро, русо момиче, с големи, отпуснати гърди и доста развалени зъби.

— Да.

— Значи почва се.

Марк Гевин внезапно се изкикоти, сочейки към тичащите напред-назад по моравата пожарникари.

— Бива си ги. Двама дори се сблъскаха.

Падналите на земята пожарникари се надигнаха и започнаха да оправят осуканите маркучи. Тъкмо когато бяха готови да се хвърлят самоотвержено в горящия пъкъл, срещу тях изскочиха две костюмирани фигури. Едната принадлежеше на мистър Джонсън, Човекът-подводница, а другата на мистър Грейс. И двамата се заеха усилено да обясняват нещо на шефа на пожарната служба.

От спрелите коли мигом бяха развити дълги брезентови маркучи с блестящи металически наконечници, които пожарникарите изтеглиха към входа на училището. Шефът на пожарната служба се обърна и извика:

— Спрете!

Пожарникарите замряха нерешително насред поляната, а металните наконечници се поклащаха комично пред тях като изваяни от мед фалуси.

Шефът на пожарната се обърна и продължи разговора с мистър Джонсън и мистър Грейс. Мистър Джонсън сочеше с ръка към стая 16. Миг по-късно към тях се присъедини и Томас Денвър, по прякор „Високо остригания врат“. Всичко това ми заприлича на треньорско прекъсване в последната третина на хокеен мач.

— Искам да си ида вкъщи! — провикна се с обезумял поглед Ирма Бейтс.

— Не ти се урежда въпроса — отвърнах аз.

Шефът на пожарната отново подкани към действие своите верни рицари, мистър Грейс поклати ядосано глава и го потупа по рамото. Шефът се обърна и каза нещо на Денвър. Денвър кимна и се затича към главния вход.

На свой ред и шефът поклати глава, приближи се към Форда и измъкна от задната седалка един доста приятен на външен вид мегафон. Басирам се, че в пожарната служба се изтрепват кой да се уреди да говори с това нещо. Днес обаче, на везните бяха натежали началническите нашивки. Той вдигна мегафона и го насочи към тълпата зяпащи ученици.

— Моля, отдалечете се от сградата. Повтарям. Ако обичате, отдалечете се от сградата. Отдръпнете се по посока на отбивката за магистралата. Отдръпнете се по посока на отбивката за магистралата. Скоро ще дойдат да ви приберат автобуси. Училищните занятия се преустановяват до…

Чу се кратко, неуверено изпращяване.

— …до края на деня. Сега, ако обичате, отдалечете се от сградата.

Група учители наобиколиха децата и ги поведоха към отбивката за магистралата. Всички ръкомахаха и говореха оживено. Потърсих с очи моя приятел Джо МакКенеди, но не се виждаше никъде.

— Може ли да си пишем домашните? — запита с треперещ глас Мелвин Томас. Избухна всеобщ смях. После всички се огледаха изненадано.

— Стига да искаш — помислих за миг и добавих: — Ако на някой му се пуши, може да запали.

Няколко души мигом пъхнаха ръце в джобовете. Силвия Рейгън, дама с маниери, извади от чантата си смачкано пакетче „Камел“ и запали една цигара с обигран жест. После протегна небрежно крака, без да се грижи за онова, което се разкриваше под полата й. Личеше, че й е гот.

— Ако някой иска да се премести при свой приятел или приятелка, да се чувства свободен. Само не се опитвайте да ме нападате, или да избягате от стаята.

Без много шум и излишна суетня няколко деца побързаха да се прехвърлят при своите приятели, но повечето останаха по местата си. Мелвин Томас бе отворил учебника по алгебра, но изглежда не му се отдаваше да се концентрира върху написаното. Той вдигна глава и се облещи в мен със стъклен поглед. От радиоуредбата се разнесе тихо пращене. Някой я беше включил отново.

— Ало — чу се гласът на Денвър. — Ало, стая 16.

— Здрасти — рекох аз.

— Кой си ти?

— Чарли Декър.

Настъпи продължителна пауза. Най-сетне:

— Какво става там при вас, Декър?

Обмислих отговора.

— Мисля, че съм полудял — рекох аз.

Още по-продължителна пауза. Най-накрая, почти риторично:

— Какво си направил?

Махнах с ръка на Тед Джонс. Той ми отвърна с вежливо кимване.

— Мистър Денвър?

— Кой говори?

— Тед Джонс, мистър Денвър. Чарли има пистолет. Държи ни за заложници. Той застреля мисис Ъндерууд. Струва ми се, че мистър Ванс също е убит.

— Сигурен съм, че е така — добавих аз.

— Ох — каза Денвър.

Сара Пастерн се изкикоти отново.

— Тед Джонс?

— Слушам ви — каза Тед. Гласът му звучеше компетентно, но някак незаинтересовано. Направо да му се възхити човек.

— Освен теб и Декър кои други са в класната стая?

— Само за секунда — намесих се аз. — Ще направя проверка. Почакайте.

Извадих зеления бележник на мисис Ъндерууд и го отворих.

— Втори срок, нали?

— Да — обади се Корки.

— Окей. Започваме. Ирма Бейтс?

— Искам да си отида у дома! — изкрещя оглушително Ирма.

— Тук — рекох аз. — Сюзън Брукс?

— Тук.

— Нанси Каскин?

— Тук.

Така продължих до края на списъка. Двадесет и девет имена и само един отсъстващ — Питър Франклин.

— Питър Франклин застрелян ли е? — попита тихо мистър Денвър.

— Сгащи го дребната шарка — обади се Дон Лорди. Това предизвика нова вълна от смях.

— Декър?

— Да.

— Ще ги пуснеш ли да си вървят?

— Не точно сега.

— Защо? — ужасна тревога и загриженост се долавяше в гласа му и за миг изпитах съжаление към него. Но бързо го преодолях. Това е като при големите залагания на покер. Ето го съперникът, който след като цяла нощ е печелил и е натрупал камара от чипове пред себе си, внезапно започва да губи. И то не по малко, а наведнъж и на човек му се прищява да го съжали — него и неговата разпадаща се империя. Но или трябва да го довършиш, или да си готов да получиш един по ченето.

Така че аз му рекох:

— Още не сме свършили тук.

— Какво означава това?

— Това означава да си затваряш плювалника — срязах го аз. Керол Грейнджър изцъкли очи.

— Декър…

— Наричай ме Чарли. Така ми викат приятелите.

— Декър…

Вдигнах ръка и кръстосах пръсти.

— Ако не ми казваш Чарли ще застрелям някого.

Пауза.

— Чарли?

— Така е по-добре. — На последния чин Майк Гемин и Дик Кийни едва прикриваха усмивките си. Някои от останалите дори не си правеха труда да ги прикриват. — Ти ще ме наричаш Чарли, а аз тебе — Том. Съгласен ли си, Том?

Дълга, дълга пауза.

— Кога ще ги пуснеш, Чарли? Нищо не са ти сторили.

Пред училището бавно зави черно-бяла полицейска кола. Колата спря на средата на улицата и Джери Кесерлинг, който през 1975 година бе заместил Уорън Талбот на поста шериф, след като Уорън се оттегли за вечна почивка в градските гробища, се зае да регулира движението по пътя за езерото Оак Хил.

— Чуваш ли ме, Чарли?

— Да. Но не мога да ти отговоря. Не знам отговора. Предполагам, че ще довтасат още ченгета.

— Мистър Уулф ги повика — каза мистър Денвър. — Скоро работата ще стане дебела, Чарли. Сигурно ще се наложи да използват сълзотворен газ и… Чарли, защо трябва да усложняваш живота на твоите съученици, пък и твоя?

— Том?

— Какво? — почти злобно.

— Вдигай си костеливия задник и да им кажеш, че в мигът, в който изстрелят насам сълзотворен газ или нещо друго, ще ги накарам да съжаляват. Кажи им, да не забравят кой кара колата.

— Но защо? Защо правиш всичко това? — гласът му бе изпълнен с гняв, безсилие и уплаха.

— Не зная, — отвърнах аз — но каквото и да е, ще е по-интересно отколкото да скачаш подир гащичките, Том. Не го взимай навътре. Всичко, което искам от теб е да изприпкаш на двора и да им предадеш, каквото ти казах. Ще го сториш ли, Том?

— Нямам избор, нали?

— Така е, прав си. Нямаш никакъв избор. Има и още нещо, Том.

— Какво? — запита нерешително той.

— Както сигурно вече си разбрал, аз никак не те обичам, макар че до момента ти е било през оная работа. Но сега вече не сме в шибания ти кабинет, Том. Разбра ли? Не съм някаква си папка, която трябва да затвориш в три след обед. Разбра ли? — гласът ми бе прераснал в истеричен крясък. — РАЗБРА ЛИ МЕ ДОБРЕ, ТОМ? ОСЪЗНА ЛИ ВЕЧЕ ТОЗИ ПРОСТ ФАКТ ОТ ЖИВОТА?

— Да, Чарли — отвърна той с помръкнал глас — Разбрах.

— Не, все още не си го разбрал, Том. Но скоро ще го разбереш. Още преди залез слънце ще започнеш да осъзнаваш разликата между хората и хартийките в папката, между това да си вършиш работата и да те изработват. Какво мислиш за това, Томи, мой човек?

— Мисля, че умът ти е разстроен, Декър.

— Искаш да кажеш, че съм се побъркал, нали, Чарли? Това ли искаше да кажеш?

— Да.

— Кажи го, тогава.

— Мисля, че си се побъркал, Чарли — каза той с механичния тон, с който повтарят малките деца.

Денвър прочисти гърло, сякаш имаше още нещо да каже и след това радиоуредбата бе изключена. Из стаята се разнесе тих шепот. Плъзнах поглед по лицата им. Очите им бяха хладни, някак безстрастни (казват, че така било при шок, носиш се надолу към бездната като катапултирал пилот на боен самолет, умът ти отказва да работи и единственото, което можеш да правиш е да се надяваш, че парашутът най-сетне ще се отвори) и в главата ми прокънтя някакво полузабравено стихче от читанката:

Чудех се какво ли са научили днес, какво ли съм научил аз. Жълтите училищни автобуси се бяха подредили на шосето и децата се готвеха да се върнат към домашните дребните домашни радости — телевизия, музика. Ала в стая 16 урокът още не бе приключил.

Почуках с дръжката на пистолета по катедрата. Шумът в стаята утихна. Всички ме загледаха внимателно, както аз ги бях гледал досега. Съдия и съдебни заседатели, или съдебни заседатели и обвиняем? Едвам се сдържах да не се изкикотя.

— Така, — заговорих аз — вече всички са подушили лайното. Мисля, че е време малко да си поприказваме.

— Очи в очи? — това беше Джордж Яник. — Само ти и ние?

Имаше интелигентно лице и никак не изглеждаше уплашен.

— Да.

— Тогава по-добре да изключиш радиоуредбата.

— Затваряй си устата, копелдак такъв! — процеди през зъби Тед Джонс. Джордж го погледна обидено.

В настъпилата неловка тишина аз се изправих и превключих уредбата от „ПРИЕМАНЕ-ПРЕДАВАНЕ“ на „ПРИЕМАНЕ“.

Върнах се и отново седнах. После кимнах на Тед.

— Вече ми бе дошло наум — излъгах го аз. — Не бива да му се сърдиш.

Тед не отговори, но продължаваше да ме разглежда със странна усмивка, сякаш се чудеше какъв ли вкус ще имам ако ме схруска.

— Добре — обърнах се аз към класа. — Може и да съм се побъркал, но това не значи, че ще застрелям някого само защото си приказва откровено с мен. Повярвайте ми. Не се страхувайте, говорете каквото ви дойде наум. Само, разбира се, не приказвайте всички заедно — едва ли това щеше да е проблема. — Айде направо да хванем бика за рогата, как мислите, дали наистина мога да застрелям някой от вас?

Няколко души ме погледнаха стреснато, но никой не посмя да отговори.

— Добре. Защото искам да ви кажа, че нямам такова намерение. Смятам просто да си поседим и всеки да си каже, каквото му е на душата.

— Да, ти направо й извади душата на мис Ъндерууд — каза Тед. Все още се усмихваше със своята странна усмивка.

— Трябваше. Знам, че ви е трудно да го разберете, но… трябваше. Просто така се получи. И с мистър Ванс също. Но искам всички да сте спокойни. Нямам намерение да продължавам с кървавата баня, така че отпуснете се.

Керол Грейнджър бавно вдигна ръка. Кимнах й. Умът й сечеше като бръснач. Председател на класа и ненадминат майстор на разработки от типа на: „Нашата отговорност към черната раса“ или „Надежди за бъдещето“. Без съмнение вече й пазеха място в един от ония девически колежи, дето човек все се чуди колко девици всъщност са останали вътре. Що се отнася до мен — нямах нищо против нея.

— Кога ще можем да си тръгнем, Чарлз?

Въздъхнах уморено и вдигнах рамене.

— Ще трябва да почакаме и да видим какво ще стане.

— Но мама сигурно е уплашена до смърт!

— Защо? — попита я Силвия Рейгън. — Нали знае къде си?

Избухна смях. Само Тед Джонс не се смееше. Казах си, че трябва да внимавам с него. От лицето му не слизаше тази жестока, дивашка усмивка. Очевидно гореше от желание да се прояви. Но защо? Носът ли го сърбеше за слава или какво? Може би желанието да изпъкне — героят, който се хвърля безразсъдно в пламъците? Не беше много в негов стил. Глуповатия хубавец — това по-скоро ми се струваше да е стилът на Тед Джонс. Тед е единственият човек, който познавам, напуснал футболния отбор след три поредни блестящи представяния. Момчето дето завежда спортния отдел в училищния вестник го нарече „най-добрия защитник, който някога е имало Плейсървилското училище“. Докато един ден не напусна отбора — ненадейно, без никакво обяснение. За всеобщо удивление. А още по-удивително бе, че популярността му след случая не намаля нито на йота. Шансовете му да бъде избран за Ученик на годината бяха по-високи от всякога. Левият защитник Джо МакКенеди, веднъж сподели с мен, че единственото що годе смислено обяснение, което Тед дал пред вбесения отбор за случая било, че играта футбол му се виждала много тъпа и че той (Тед) смятал, че има много по-приятни начини да убиеш времето. Сега вече разбирате защо го уважавам, но проклет да съм ако знам какво имаше против мен. Може би ако разполагах с повече време щях да открия, но събитията се развиваха главоломно.

— Луд ли си? — попита ме ненадейно Хармън Джексън.

— Мисля, че съм луд — рекох му аз. — Всеки, който убива безпричинно е луд.

— Тогава, ще е по-добре да се предадеш — каза Хармън. — Може би ще могат да ти помогнат. Да те заведат на лекар. Нали разбираш?

— Искаш да кажеш, при някой такъв като Грейс? — попита Силвия. — Божичко, какъв извратен тип! Трябваше да разговарям с него след като хвърлих мастилница по дъртата лейди Грийн. През цялото време се мъчеше да надзърне под полата ми и все насочваше разговора към моя сексуален живот.

— Не че е кой знае колко бурен — подхвърли Пат Фицджералд и това отново предизвика смях.

— Не си пъхай гагата, където не ти е работа — сряза го ядно Силвия, хвърли цигарата на пода и я смачка с крак.

— Та какво смяташ да правиш? — попита Джек Голдман.

— Да гледам как превъртам — отвърнах аз. — Нищо повече.

На далечния край на моравата беше спряла втора полицейска кола. Можех да се басирам, че третата е отскочила пътьом до закусвалня „Младежка“ да попълни запасите от кафе и сандвичи. Денвър разговаряше с някакъв офицер от щатската полиция, облечен в син панталон и полувоенна риза. Горе на разклона, Джери Кесерлинг пусна няколко частни автомобила да приберат децата си. Колите се спряха само за миг и потеглиха отново. Мистър Грейс разговаряше с непознат мъж облечен в скъп костюм. Пожарникарите се бяха струпали на група, пушеха и чакаха някой най-сетне да им нареди да угасят пожара или да си ходят вкъщи.

— Има ли всичко това нещо общо с побоя на Карлсон? — попита Корки.

— Откъде да знам има ли или няма? — отвърнах раздразнено. — Ако знаех какво ме кара да го правя, най-вероятно въобще нямаше да го правя.

— Причината е в твоите родители — рече Сюзън Брукс. — Само в родителите ти е причината.

Тед Джонс издаде подигравателен звук.

Погледнах я, изненадан. Сюзън Брукс беше едно от онези момичета, които никога не започват първи разговора и учителите все трябва да ги подканят да говорят като ги питат нещо. Сериозно, затворено в себе си момиче. Без високи изисквания от живота, нито пък с кой знае какви надежди. Такива обикновено се омъжват за някой шофьор на камион, преместват се да живеят на Западния бряг, прекарват дните си в кухнята и се сещат за роднините си тук, на изток, колкото се може по-рядко. Животът им е тих и спокоен и с годините красотата им става само по-благородна.

— Моите родители — казах аз, сякаш опитвах вкуса на тези думи. Можех да им разкажа за оня ловен излет с тате, когато бях на девет. „Моят ловен излет“, от Чарлз Декър. А отдолу: „Как подслушах тате, като разказваше за носовете на чероките“. Гадничко, нали?

Погледнах крадешком към Тед Джонс, гледаше ме с намръщено, почти яростно изражение, сякаш някой току-що бе напъхал в устата му лимон и след това насила му бе затръшнал ченето. Сякаш в главата му имаше забит електрод и от там периодически мозъкът му се разтърсваше от психоелектрични вибрации.

— Така пише в книгите по психология — продължаваше да ни убеждава Сюзън. — Фактите говорят… — тя внезапно осъзна факта, че самата тя говори пред смълчаната публика (с най-спокоен тон и то пред целия клас) и млъкна. Носеше бледозелена блуза и презрамките на сутиена й прозираха като бели тебеширени линии.

— Моите родители — рекох отново и отново спрях дотук. В главата ми нахлуха картини от ловния излет — събуждам се, сенките на дърветата танцуват по изпънатата стена на палатката (дали е била изпъната? че как, баща ми я бе опънал, а той опъваше яко, винаги и във всяка работа пипаше яко), известно време следя танца на клоните, пикае ми се ужасно, чувствам се като съвсем малко дете… и изведнъж си спомням нещо — нещо което се е случило преди много, много години. Не искам да говоря за това. Не съм го казвал и на мистър Грейс. Сега си имах друго занимание, а и не биваше да забравям за Тед. На Тед не му пука от такива работи. Или може би му пука и то твърде много. Може би на Тед все още може да му се… помогне. За мен, предполагам, вече е твърде късно, макар че, не казват ли, че по-добре късно, отколкото никога? Така е.

Навън всичко изглеждаше спокойно. Последната полицейска кола вече бе пристигнала и както очаквах отвътре раздаваха на останалите ченгета кафе и сандвичи. Време е да си поприказваме малко.

— Моите родители — рекох аз

Моите родители се запознали на една сватба и макар че това може би няма никакво значение — освен, ако не вярвате в поличбите — само след година булката загинала от тежки изгаряния. Казвала се Джеси Декър Ханфорд. Делели с мама една стая, в общежитията на Мейнския университет, където и двете следвали обществено-политически науки. Трагичните събития се развили в следната последователност: Мъжът на Джеси отишъл на някаква служебна среща, а Джеси влязла да се изкъпе в банята. Подхлъзнала се, паднала на пода, ударила си главата и загубила съзнание. Една кърпа в кухнята пламнала от нагорещената печка. Къщата избухнала като бомба. Имала е късмет — не се е мъчила много.

Та единственото хубаво нещо, което се случило на тази сватба, било че мама се запознала с брата на Джеси Декър Ханфорд. Младши лейтенант от флотата. След като ритуала приключил, той поканил мама на танц. Тя се съгласила. Ходили шест месеца преди да се оженят. Аз съм се появил на бял свят четиринадесет месеца по-късно, смятал съм го много пъти. По мои изчисления, бил съм заченат точно в нощта преди, или след като сестрата на тате се е сварила жива в банята. Оная, която е била съквартирантка на мама. Всеки път, когато разглеждам снимките от сватбата, а аз ги разглеждам доста често, ме обзема някакво странно чувство. Ето я Джеси, държи шлейфа на мама. Джеси и мъжа й, Брайън Ханфорд, усмихнати пред сватбената торта, която мама разрязва. Джеси танцува с пастора. На тези снимки само пет месеца я делят от банята и кърпата върху печката. Иска ми се да прекрача в тези „Кодахром“, да се приближа до нея и да й кажа: „Слушай, Джеси, ако искаш винаги да си ми леля, моля те, не влизай в банята, когато мъжът ти не е вкъщи. Пази се, лельо Джеси.“ Но човек не може да се върне назад. Че иначе, както се казва заради една подкова ще загубим коня и т.н.т.

Всичко това вече е минало, а без него и мен нямаше да ме има на този свят — такъв е животът. Аз съм единственото дете на мама — тя не пожела да има второ. Сигурно защото е прекалено интелигентна, моята майка. Обича английските криминалета, но не от типа на Агата Кристи. Виктор Кенинг и Хемънд Инес — това са нейните любимци. Луда е по списания като „Манчестер гардиан“, „Монокъл“ и „Ню Йорк ревю ъв букс“. Виж тате, който започна със служба във флотата и завърши като армейски вербовчик си е типичен американец. На него му дай да гледа „Детройтските тигри“ или „Детройтските червени криле“, а ако въобще реши да прочете нещо, това ще е Ричард Старк, с неговите романи за оня изпечен мошеник Паркър. Това винаги е вбесявало мама. Най-накрая тя не издържа и му каза, че Ричард Старк в действителност е псевдоним на Доналд Уестлейк, повече известен със своите забавни криминалета-пародии. Баща ми опита една от тях и я захвърли. От този момент отношението му към Уестлейк/Старк беше като към собствено куче, което един ден се е опитало да го ухапе.

Спомням си, че в детството често се будех нощем и в мрака си мислех, че вече съм умрял. После сянката на стария бряст се размърдваше по стената на стаята и аз заспивах спокоен. В една от тези нощи — първата нощ, която си спомням имаше пълнолуние (казват, че ловците наричали такива нощи авджийски) и стената на стаята грееше, а сенките бяха ужасно черни. Клоните на дървото приличаха на помръдващи пръсти. Бяха страшно разкривени — тези пръсти — сякаш принадлежаха на труп. Това вероятно съм го измислил по-късно, тогава бях само на три и едва ли съм знаел какво е това труп.

Ала нещо се приближаваше в мрака. Чувах го как пристъпва тихо, долу в хола. Нещо ужасно се идваше към мен. Идваше за мен. Чувах тихото поскърцване на стълбата. Скръц. Скръц. Скръц.

Не смеех да помръдна. Може би не исках да помръдна. Не си спомням точно. Просто си лежах, гледах танца на черните пръсти по стената и чаках Скърцащото чудовище да спре пред моята стая и да отвори вратата.

След известно време — може да е било час, или само няколко минути — ми дойде на ум, че чудовището може би въобще не се интересува от мен. Че е дошло за мама и тате, които спяха по-нататък по коридора. Скърцащото чудовище търсеше стаята на мама и тате.

Лежах в леглото, целият превърнал се в слух и наблюдавах танца на пръстите. Сега, разбира се, всичко това ми изглежда далечно и нереално, като град, погледнат от върха на планина, където въздухът е разреден. Спомням си, как вятърът се блъскаше в прозореца на моята стая. Понякога се събуждах подмокрен — чувствах влажна топлина и някакъв едва доловим уют. Спомням си и Скърцащото чудовище.

После, след много, много, много време, се разнесе гласът на мама, задъхан и малко уплашен: „Стига, Карл“. Отново това ужасно скърцане. И после: „Престани!“

В отговор ниският, басов глас на баща ми.

И отново мама: "Не ме интересува! Остави ме на мира! За бога, остави ме да спя!

Тогава разбрах. Заспах спокойно, но вече знаех.

Скърцащото чудовище беше баща ми.

Всички мълчаха. Някои, сигурен съм, дори не бяха разбрали за какво става дума. Гледаха ме напрегнато, сякаш чакаха да произнеса ключовата реплика на някой ужасно смешен виц.

Други бяха свели поглед надолу, очевидно засрамени. Единствено на лицето на Сюзън Брукс грееше победоносно изражение. Стана ми приятно. Чувствах се като фермер, който разпръсква тор, а получава жито.

Мълчанието се затегна. Навън, звънецът зазвъня из пустия коридор. Сведох поглед към мисис Ъндерууд. Гледаше ме с полу-отворени, застинали неподвижно, сякаш стъклени очи. Заприлича ми на една кукувица, която веднъж свалих с двуцевката на тате. Една муха търкаше предните си крачета на челото й. Размахах с отвращение ръка за да я прогоня.

Отвън се бяха появили нови четири полицейски коли. Отбивката за магистралата беше почти задръстена от паркирани в пълен безпорядък автомобили. Доста голяма тълпа се бе събрала. Облегнах се небрежно назад, почесах се по бузата и хвърлих едно око на Тед. Гледаше ме, леко усмихнат, скръстил ръце със стиснати юмруци.

Нищо не каза, само леко размърда устни, но успях да прочета: „Лайно“.

Никой не разбра какво стана в този миг между него и мен. Изглежда беше готов да го повтори на глас, но аз реших че все още не му е дошло времето. Заговорих отново:

Баща ми ме мрази откак се помня.

Това е едно доста помпозно изявление, знам че дори звучи малко фалшиво. Звучи капризно, дори нереално — като оръжието, което децата използват, когато старият отказва да отпусне колата за важна среща с някое секси маце, или когато заплаши, че ако още веднъж те срежат на изпита по история ще те спука от бой. В тези светли времена, в тази златна епоха на възход, когато всички превъзнасят психологията като Божи дар за нашата бедна духом, прикрепена към задниците си човешка раса и дори президентът на Съединените Американски щати смуче валидолчета преди лягане, без съмнение е настъпил най-сетне дългоочакваният момент да се отървем от тези досадни Старозаветни грехове, дето непрестанно ни стискат за гърлото като развалено ядене, с което сме попрекалили. Речеш ли веднъж, че баща ти те мрази от малък, можеш спокойно да запалиш къщата на съседа, да изнасилваш или да пръснеш няколко глави и пак да се надяваш на опрощение в края на историята.

Но това също така означава, че ако е истина, никой не ще ти повярва. Като в приказката за лъжливото овчарче. Що се отнася до мен, това беше самата истина. Е, не беше нищо особено, докато не стана онази история с Карлсон. Мисля, че дори баща ми не го бе осъзнал до този момент. А дори да беше го осъзнал, вероятно щеше да каже — ако някой го запита, разбира се — че ме е мразил за мое добро.

Време за кратко лирично отклонение: За тате, животът беше като скъп, стар автомобил. Понеже е скъп и същевременно незаменим, трябва да го поддържаш в идеално състояние и образцов ред. Веднъж в годината го закарваш на изложбата на стари автомобили. Винаги му сипваш пречистен бензин, често продухваш карборатора и проверяваш винтчетата, да не са се разхлабили. Всичко е регулирано, смазано и пресмазвано на всеки хиляда мили, всяка неделя го полираш, като гледаш да не изпуснеш мача по телевизията. Мотото на тате беше: „Поддържай образцов ред.“ И ако на предното стъкло се изсере птиче, избърши лайното още преди да е засъхнало.

Такъв беше животът на тате, а аз бях лайното на предното стъкло.

Беше едър, тих човек, със сламеноруса коса, червендалесто лице и леко маймунски черти. През лятото, когато лицето му изгаряше и очите му се облещваха като бели камъни, винаги ми изглеждаше малко ядосан. По-късно, като навърших десет години, го преместиха на работа в Бостън и се виждахме само за уикенда. Преди това работеше в Портленд и по нищо не се различаваше от другите бащи от-девет-до-пет, само дето ризата му беше зелена, а не бяла и вратовръзката му беше винаги черна.

В Библията се казва, че греховете на бащите ще бъдат изкупвани от техните синове и може би това е вярно. Мога само да добавя, че на мен ми се струпаха и греховете на другите бащи.

За началник на Отдела по вербуване, работата бе доста натоварена и все си мисля, че ако живеехме край морето щеше да е по-леко — както за тате, така и за мен. За него, това беше все едно да гледа как хората безотговорно рушат своите безценни, стари коли, превръщайки ги в ненужна, ръждясала купчина желязо. Любимото му занимание, бе да спасява разни гимназиални ромеовци от родителските лапи на техните забременели жулиети. Да прилъгва мъже, които не предполагаха какво ги чака във флотата, или други, които знаеха много добре какво ги очаква, ако не се запишат. Да вербува деца, които предпочитаха мелачката във флотата, пред мелницатта на поправителното училище в Южен Портленд. Или нагазили лука счетоводители, които бяха готови на всичко, само и само да не отидат във Виетнам, където жълтите ще им отрежат топките. Най-лесни бяха пияндетата, дето мозъците им са като на птиче и ума им стига, колкото да се подпишат доброволно.

А в къщи имаше мен — с по-малко от всичко онова, което беше характерно за горепосочените жертви. Живо предизвикателство под самия му нос. Трябва да знаете, че омразата му към мен не се дължеше на това, че бях такъв, а че той се оказа неспособен да се справи с мен. Неговите способности не отговаряха на предизвикателството. Може би щеше да се справи, ако не бях повече дете на мама, отколкото негово и ако двамата с мама не го осъзнавахме. Наричаше ме мамино момче. Може би бях именно такъв.

Един ден, беше някъде през есента на 1962-ра, не знам защо ми щукна идеята да замерям с камъни стъклените кепенци, които тате се бе приготвил да слага на прозорците. Беше в началото на октомври, събота, и тате се бе захванал за работа с типичната си педантичност, стъпка по стъпка, без никакви грешки и неточности.

Първо извади кепенците от гаража (с прясно боядисани в зелено рамки, за да отиват на къщата) и ги подреди внимателно покрай стената, всеки един до прозореца, на който ще бъде поставен. И сега си го спомням, висок, с изгоряло от слънцето, сякаш гневно лице, в онзи ясен октомврийски ден, студен като безсърдечна целувка. Октомври е такъв хубав месец!

Седях на най-долното стъпало на предната веранда, преструвах се на Доброто дете и го наблюдавах мълчаливо. От време на време някоя кола прелиташе по шосе №9 нагоре към Уинзор, или надолу към Харлоу и Фрипойнт. Мама беше в къщата и свиреше на пиано. Караше нещо миньорно — Бах, ако не се лъжа. После, внезапно музиката зазвуча така, сякаш наистина беше Бах. Вятърът ту отнасяше мелодията надалеч, ту отново я блъсваше в нен. И сега като чуя същата мелодия, спомням си за този ден.

Та седях си аз и се правех на Добър. По шосето прелетя един Форд, модел 1956-та, с номер от друг щат. Отиваха нагоре в планината, да пострелят по яребици, или може би фазани. Една червеношийка кацна на дървото, дето нощем надничаше в стаята ми и завъртя глава да види дали няма някой червей за хапване. Мама продължаваше да свири, с едната ръка — мелодията, с другата — контратемата. Когато има мерак, мама може да праска страхотни парчета на пианото, но това се случва доста рядко. Изглежда че мрази да пише музика и затова го прави толкова добре. Произведенията й звучат, сякаш ги е писал самият Бах.

И тогава ми хрумна идеята да счупя кепенците. Един по един — първо горните, после и долните.

Сигурно си мислите, че е било някакво отмъщение, съзнателно или подсъзнателно, бунт срещу полирания ред, срещу това безкрайно търкане на стария. Истината, обаче е, че не си спомням тате да е фигурирал в мислите ми тогава. Денят беше направо чудесен. Аз бях на четири. Един прекрасен октомврийски ден — само за чупене на кепенци.

Станах, слязох на алеята и започнах да събирам камъни. Бях обут с къси панталонки, напъхах камъните в джобовете, докато заприличаха, сякаш в тях има щраусови яйца. Мина още една кола и аз й помахах. Жената отзад държеше в ръцете си бебе.

Върнах се обратно през двора, извадих един камък от джоба и го запратих по целта, подпряна до прозореца на дневната. Хвърлих камъка с всичка сила. Не оцелих. Извадих втори камък и се приближих съвсем до прозореца. За миг, някакво далечно безпокойство завладя мислите ми. Знаех, че оттук няма да пропусна. И така и стана.

Продължих около къщата, чупейки кепенците един след друг. Следващата цел беше подпряна до прозореца на стаята с пианото и след като я счупих, надникнах да погледам мама, докато свири на пиано. Беше облечена само в един бледосин комбинезон. Като ме видя подскочи и удари погрешна нота, но после ми се усмихна и продължи да свири. Виждате как се случи всичко. Дори не бе чула, че чупя кепенците.

Може и да ви се стори смешно, но нямах чувството, че върша нещо забранено — по-скоро нещо приятно. Селективните възприятия на едно малко дете са нещо странно и нелогично — ако кепенците бяха поставени на прозорците, никога нямаше да ми дойде наум да хвърлям по тях камъни.

Тъкмо се прицелвах в последния кепенец, този пред гостната, когато една тежка ръка се стовари на рамото ми и ме завъртя обратно. Беше баща ми. Изглеждаше като подивял. Никога не бях го виждал толкова разгневен. Очите му бяха изцъклени, езикът му стърчеше между зъбите, изобщо, имах чувството, че е получил пристъп. Като го видях, извиках от уплаха. Сякаш пред мен се бе появила родната ми майка, с вампирска маска на Празника на Вси светии.

— Копеле!

Той ме сграбчи с едната ръка през кръста, а с другата за краката, вдигна ме и след това ме запрати на земята. Хвърли ме с всичка сила. Проснах се и останах да лежа неподвижно, без дъх. На лицето му постепено се изписа изумление от това, което бе сторил и в него се разтвари внезапно избухналия гняв. Не можех нито да говоря, нито да плача, дори не можех да си поема дъх. Гърдите и корема ми се гърчеха от страхотна, парализираща болка.

— Не исках да го направя — рече той и коленичи до мен. — Добре ли си? Добре ли си, Чък? — Обикновено ме наричаше Чък, когато играехме на бейзбол в задния двор.

Гръдният ми кош се разтърси от мъчителни спазми. Отворих уста и нададох ужасяващ, болезнен писък. Звукът ме изплаши и следващият писък беше още по-страшен. От очите ми рукнаха сълзи и всичко се размъти. Музиката на пианото секна.

— Не трябваше да чупиш кепенците — рече той. Гневът отново изместваше уплахата. — А сега, млъквай! За Бога, бъди мъж!

Той ме изправи грубо на крака и в този миг мама дотича от къщата, все още по комбинезон.

— Счупил е всички кепенци — каза й тате. — Иди си облечи нещо.

— Какво има? — извика тя разтревожено. — О, Чарли, поряза ли се? Къде? Покажи ми къде?

— Не се е порязал — прекъсна я с отвращение баща ми. — Страх го е, че ще го напердаша. И наистина ще го направя!

Изтичах при мама и се притиснах към корема й, през тънкия комбинезон усешах топлината на нейното тяло, нейният сладък аромат. Виеше ми се свят, чувствах главата си подута, сякаш щеше да се пръсне. Гласът на тате кънтеше в ушите ми като дрезгав магарешки рев. Стиснах здраво очи.

— Какво искаш да кажеш с това „ще го напердаша“? Не виждаш ли, че е посинял? Ако само си посмял да му направиш нещо, Карл…

— Започна да плаче като ме видя, че идвам, за Бога!

Гласовете им идваха нейде отдалеч, сякаш си викаха от върховете на различни планини.

— Идва кола — рече той. — Прибирай се вътре, Рита.

— Хайде, миличък — каза мама. — Усмихни се на мама. Една голя-а-а-ма усмивчица. — Тя клекна до мен и избърса сълзите ми. Някога майка ви да ви е бърсала сълзите? Тук всички поети са единодушни. Това е едно от незабравимите неща на този свят, заедно с първата игра и първия сън. — Хайде, мой сладък, успокой се. Тати не е искал да те уплаши.

— Това са Сам Кестингуей и жена му — каза баща ми. — Ще има да приказва после тоя клюкар. Надявам се, че поне…

— Хайде, Чарли — каза мама и ме хвана за ръката. — Ела, ще ти дам шоколад. Да отидем в моята стая.

— Никъде няма да вървите — отряза тате. Вдигнах поглед към него. Беше се изправил със стиснати юмруци, пред единствения непокътнат кепенец. — Смятам да напердаша тоя синковец.

— Никого няма да пердашиш — отвърна мама. — Не стига, че си го изплашил до смърт, ами…

В този миг баща ми се хвърли върху нея, без да дава пукната пара за комбинезона и за Сам и жена му. Той я сграбчи за рамото и вдигна пръст към строшения кепенец под прозореца на кухнята.

— Погледни! Виж само какво е направил! А ти искаш да му дадеш шоколад! Той вече не е бебе, Рита, време е да престанеш да го глезиш!

Тя си дръпна рамото, а аз се притиснах още по-силно към нея. Само след миг бледите отпечатъци от пръстите на тате върху нежната й се изпълниха с кръв.

— Прибери се вътре — рече тя със спокоен глас. — Държиш се глупаво, Карл.

— Сега ще…

— Не ми казвай, какво смяташ да направиш! — извика внезапно тя и пристъпи към него. Той се отдръпна инстинктивно назад. — Прибирай се вътре! Иди да пиеш с твоите приятели! Върви където искаш! Само… махни ми се от очите!

— Наказание — заговори бавно той. — Учил ли ви е някой в шибаното колежче какво е това, или бяхте прекалено заети с вашите либерални дрънканици? Следващият път ще счупи нещо по-скъпо. А после ще разбие и сърцето ти…

— Махай се! — изкрещя мама.

Отново заплаках, пуснах се от мама и за миг застанах между двамата. Мама отново ме прегърна и започна да ме успокоява, но аз не откъсвах очи от баща ми, който крачеше гневно към къщата. Едва в този миг, когато видях с каква лекота мама го надви и го прогони, аз посмях да отвърна на омразата му с омраза.

Докато пиехме по чаша какао в стаята на мама аз й разказах, как ме беше сграбчил и хвърлил на земята тате. Казах й, че я беше излъгал.

Това ме накара да се чувствам силен и добър.

— После какво стана? — попита задъхано Сюзън Брукс.

— Нищо особено — казах аз. — Всичко премина. — Сега, когато най-сетне бях разказал тази случка, зачудих се защо толкова дълго ми е тежала. Познавах едно дете — Херк Орвил, което веднъж нагълта мишка. Аз го предизвиках да го стори и той го направи. Съвсем сурова я глътна. Беше малка полска мишка, която намерихме умряла без никакви рани по телцето, вероятно бе починала от старост. Както и да е, майката на Херк по същото време простираше пране на двора и случайно погледнала към нас. Точно в мига, когато Херк поглъщаше мишката — с главата напред.

Тя изпищя — не знам дали знаете какъв ужас може да изпита едно дете, когато чуе възрастен да пищи — дотича и пъхна пръст в гърлото на Херк. Херк мигновено повърна мишката, хамбургерът, който бе изял на обяд и някаква лигава каша, която ми заприлича на доматена супа. Тъкмо понечи да запита майка си какво има и тя на свой-ред повърна. Сред цялата тая повръщня, старата мъртва мишка вече не изглеждаше така ужасно. Във всеки случай изглеждаше по-добре от всичко останало. Извода е, че да повръщаш миналото, когато настоящето е даже по-лошо, може да превърне повърнатото в деликатес. За миг понечих да им разкажа всичко това, но реших, че е твърде гадно — почти като историята с носовете на чероките.

— Няколко нощи тате спа в кучкарника. И това бе всичко. Никакъв развод. Никакви сцени и скандали.

Керол Грейнджър отвори уста да каже нещо, но в този момент Тед се изправи. Лицето му бе бледо като сирене, с изключение на две тъмночервени петна на бузите. Хилеше се. Казах ли ви, че си носи косата вързана на свинска опашка? Слагаше си брилянтин, вярно — демоде, но при него номерът минаваше. В този кратък миг, застинал над чина и готов да се хвърли към мен, Тед приличаше на духа на самия Джеймс Дийн и сърцето ми прескочи.

— Идвам да ти взема пистолетчето, дрисня такава — рече ухилено той. Имаше гладки и равни зъби.

Едвам се сдържах да отговоря със спокоен глас, но мисля, че се справих доста добре.

— Сядай долу, Тед.

Тед стоеше неподвижно, но очевидно ужасно му се искаше да ме спипа.

— Знаеш ли, направо ми е гадно като те слушам, как се мъчиш да прехвърлиш цялата вина на твоите родители.

— Някога да съм казвал, че се опитвам да…

— Затваряй си устата! — промълви той с глас, в който се долавяха истерични нотки. — Току що уби двама души!

— Колко си наблюдателен само! — отвърнах аз.

Той протегна към мен ръце със сгърчени пръсти, сигурен бях, че в този миг си представя как ме разкъсва и изяжда.

— Остави желязото, Чарли — каза, все така ухилено той. — Остави пистолета и ела да видим кой е по-добър от двама ни.

— Тед, защо напусна футболния отбор? — попитах аз дружелюбно. Трудничко ми беше да разговарям с дружелюбен тон, но се постарах. Той ме погледна учудено, сякаш никой друг освен самия отбор нямаше право да задава този въпрос. Изглежда току-що бе осъзнал, че е единствения прав в класната стая. Приличаше на човек, чийто цип се е смъкнал и той търси някакъв по-благопристоен начин да го вдигне, без да привлече вниманието на останалите.

— Това не е важно — рече той. — Остави пистолета — гласът му звучеше направо мелодраматично. Фалшиво. И той го знаеше.

— Страхуваш се да не ти пръсна топките, нали, любовнико? Това ли е причината?

Ирма Бейтс ахна. За разлика от нея, Силвия следеше диалога с хищно любопитство.

— Ах ти… — той внезапно се отпусна на седалката и някой от задните редове се изхихика. Така и не можах да разбера кой. Дик Кийни? Или може би Хармън Джексън?

Това, което страхотно ме изненада, бе изразът на лицата им. Направо бях шашнат. Защото в тях се четеше задоволство. Не само от шоуто, от словесния двубой, а и от моята победа. Но кое бе онова, което ги бе направило щастливи? Като ония смахнати снимки, дето понякога ги публикуват на първа страница на неделните вестници: „Защо се смеят тези хора? Обърнете на 41-ва страница и ще разберете.“ Само че в случая просто нямаше какво да обърна.

За мен беше важно да разбера. Толкова пъти след това съм си блъскал главата над този въпрос, но така и не можах да открия отговора. Може би причината се криеше в Тед — красив и храбър, натъпкан до пръсване с мъжественост? Може би, просто го ревнуваха? Мечтаеха да го видят слязъл долу, при тях, или както пееше Дилън — „грачещ редом с нас от жабешкия хор“.Свали тази маска, Тед и ела при нас — обикновените хора.

Тед продължаваше да ме гледа и аз усещах, макар и подсъзнателно, че все още не е прекършен. Само че следващият път нямаше да действа така директно. Вероятно щеше да опита в гръб.

Може би това е просто законът на тълпата? Нахвърляй се върху този, който се дели от групата.

Не вярвам това да е била причината, макар че това би обяснило нещата. Едва ли замерянето с лайна между Тед и мен, можеше да се нарече израз на кипящите в тълпата страсти. Тълпата винаги се изправя срещу чуждия, силния, мутанта. Това бях аз, не Тед. Тед беше пълната противоположност на тези неща. Той беше момчето, което всеки баща би се надявал, че ще ухажва дъщеря му. Не, причината се криеше в Тед, не в тях. Трябваше да е в Тед. Почувствах как пипалата на вълнението се размърдват дълбоко в корема ми, сякаш бях колекционер на пеперуди, зърнал нов, съвършено непознат вид да лети из храсталака.

— Аз знам защо Тед напусна отбора — изрече убийствено нечий глас. Вдигнах глава и се огледах. Без съмнение — беше го изрекъл Свинарника. Когато чу гласа му Тед подскочи. Лицето му придоби измъчен вид.

— Ами казвай де — рекох аз.

— Ако само посмееш да си отвориш устата ще те убия — произнесе бавно Тед. Той се ухили злобно на Свин.

Свинарника се облещи уплашено и облиза устни. Направо се късаше от противоречия. Сигурно за пръв път в живота му се случваше ТОЙ да стиска дръжката на брадвата и не му стигаше смелост да я стовари върху врата на жертвата. Никой в класната стая разбира се, не се съмняваше в източника на информация — мисис Дейно прекарваше времето си в скитосвания из пазари, разпродажби на вещи втора ръка, църковни и училищни благотворителни обяди и освен това мисис Дейно имаше най-дългия и най-любопитния нос в Гейтс Фоулз. Готов съм да се закълна, че от всяко парти в града излизаше с по едно тесте записки. В състояние е да те затрупа с кирливи ризи преди да успееш да кажеш: „чу ли последната клюка за Сам Делакорте?“

— Аз… — поде Свинарника и извърна очи от Тед, който го душеше с поглед.

— Айде, разказвай, де — обади се ненадейно Силвия Рейгън. — Да не би да те е страх от златокосото момче, скъпи?

Свинарника я надари с една измъчена усмивка и после изплю на един дъх:

— Мисис Джонс е алкохоличка. От време на време я прибират да поизсъхне малко. Тед трябва да помага вкъщи.

Всички мълчаха.

— Ще те убия, Свинарник — каза Тед, ставайки. Лицето му беше мъртвешки бледо.

— Е, това пък сега не е никак хубаво — рекох аз. — Ти самият го каза по-рано. Сядай долу.

Тед се обърна към мен и за миг си помислих, че няма да издържи и ще се хвърли. Ако го беше посмял, сигурно щях да го застрелям. Трябва да го е прочел на лицето ми защото се подчини и седна.

— Така — взех думата аз. — Скелета изскочи от гардероба, а? Та къде значи я прибират да поизсъхне, Тед?

— Затваряй си устата — каза той дрезгаво. Косата му бе паднала напред. Стори ми се мазна. Учудих се, как досега не съм го забелязал.

— А, вече си е тука — обади се отново Свинарника и погледна към Тед с извинителна усмивка.

— Ти каза, че ще го убиеш — продължих замислено.

— Ще го убия — прошепна Тед. Очите му бяха зачервени и подпухнали.

— Значи и ти после ще хвърлиш вината на родителите си — усмихнах се аз. — Това не ти ли носи облекчение?

Тед седеше неподвижно, вкопчил пръсти в ръба на чина. Очевидно събитията приемаха съвършено неочакван обрат за него. Хармън Джексън се усмихваше неприятно. Може би таеше някаква стара злоба към Тед.

— Баща ти ли я докара до там? — запитах меко. — Как стана това? Прибираше се късно? Прегоряла вечеря и прочие? Подпийваше си от кухненското шери? Хай-хо.

— Ще те убия — изстена той.

Направо го дразнех — пред целия клас — и никой не ми каза да престана. Беше невероятно. Всички бяха вперили очи в него, сякаш очакваха на чина да заподскача някой розов слон.

— Трудничко трябва да е било съвместното съществуване с такава важна банкова клечка — рекох аз. — Опитай се да погледнеш на нещата от друга гледна точка. Отначало сигурно не е съзнавала, че с алкохола шега не бива. Оставила го е да я стисне в прегръдката си, да получи власт над нея. Човек го прави несъзнателно. Ти нямаш вина за това, не е ли така? Хай-хо.

— Млъквай! — изпищя той.

— Всичко е станало пред очите ти, но нещата са излезли изпод контрол, прав ли съм? Доста неприятно, а? Наистина ли я прибират от време на време в изтрезвителното, а Тед? Кажи де. Изповядай се. Правеше ли циркове вкъщи?

— Млъквай! Млъквай!

— Пиянски сцени пред съседите? Змии и гущери по стените? Или пък си мълчеше? Имаше ли халюцинации? Казвай де!

— Да! Да! Беше отвратително! — извика той задавяйки се в пяна. — Гадно ми беше както сега — като те гледам! Убиец! Убиец!

— Пишеш ли й? — попитах тихо.

— Защо да й пиша? — отвърна подивяло Тед. — Защо трябва да й пиша? Не искам да ми хленчи за прошка.

— И ти се отказа от футбола.

— Пияна кучка — процеди през зъби Тед Джонс.

Керол Грейнджър ахна повторно и магията бе разрушена. Очите на Тед изглеждаха леко прояснени. Яростния блясък в тях угасна и изведнъж той осъзна какво е казал.

— Ще те накарам да си платиш за това, Чарли — рече с тих глас Тед.

— Може. Никога не е късно — усмихнах се аз. — Значи майка ти е била една дърта пияна кучка. Трябва да е било наистина отвратително, а Тед.

Тед мълчеше без да откъсва очи от мен.

Играта свърши. Вече можеше да се заемем с нещо друго, поне за известно време. Защото имах чувството, че все още не съм свършил с Тед. или по-точно, че той не е свършил с мен.

Навън тичаха разтревожени хора.

Звънецът иззвъня.

Мълчанието се проточи за доста дълго време. Имаше върху какво да се помисли.

Първа наруши тишината Силвия Рейгън. Тя изви назад глава и се разсмя — високо, силно, гръмогласно. Няколко души, включително и аз подскочихме. Но не и Тед Джонс. Той си седеше потънал някъде в себе си.

— Знаете ли какво бих искала да направя, когато всичко това свърши?

— Какво? — запита Свинарника. Сандра Крос не сваляше тежкия си поглед от мен. Беше си свила краката, като хубавичките момиченца, които не искат да им надзъртат под полите.

— Бих искала да напиша репортаж за някой криминален вестник. „Шейсет минути ужас с Плейсървилския маниак“. Може и някой от вас да участва, ако иска. Джо МакКенеди, или Фил Франкс… а защо не и ти, Чарли? Какво ще кажеш за това? — Тя се изкикоти и Свинарника въодушевено се присъедини към нея. Мисля, че беше очарован от безстрашието й. Или от очевидната й възбуда. Във всеки случай нейните краката не бяха стиснати.

Още две военни коли се подредиха на пътя. Пожарникарите си прибираха багажа — преди няколко минути бе угаснала пожарната аларма. Внезапно мистър Грейс се откъсна от главната група и се отправи към централния вход. Слабият ветрец развяваше полите на сако му.

— Ще си имаме компания — рече Корки Хералд.

Изправих се, вдигнах ръка към радиоуредбата и превключих отново на ПРИЕМАНЕ-ПРЕДАВАНЕ. После седнах, усещайки, че ме облива пот. Мистър Дон-Господ-да-ни-е-на-помощ взимаше нещата в свои ръце. А той не беше от леката категория.

Само след няколко секунди се чу познатото пращене и линията бе отворена.

— Чарли? — обади се мистър Грейс. Имаше топъл, звучен, уверен глас.

— Как си бе, мошеник? — запитах аз.

— Благодаря, добре, Чарли. А ти как си?

— Все едно, че съм хванал едикойси едикъдеси — отвърнах жизнерадостно аз.

Някои от момчетата се изкикотиха.

— Чарли, ти знаеш, че преди да се случи това ние бяхме решили, че имаш нужда от помощ. А ето сега, ти извърши един отвратителен антиобществен акт. Така ли е?

— По чии стандарти?

— По стандартите на обществото, Чарли. Първо случая с мистър Карлсон, сега това. Ще ни позволиш ли да ти помогнем, Чарли?

За малко да го попитам дали смята моите съученици за част от това общество, понеже никой от тях не изглеждаше прекалено загрижен за съдбата на мисис Ъндерууд. Но не го сторих. Чувствах, че ще е в противоречие с правилата на играта, която ни предстоеше да изиграем.

— К’во напраих ли? — изкрещях аз. — Амче, нъл вече са разбрааме с миссър Денвър, колко съж’лявам че праснах малкото момиче с буалката. Ръката ми да изсъъне дано. Шъ може ли да са спаси и пак да са забели грешната ми душа? К’во шъ требва да сторя, отче преподобни?

Пат Фицджералд, който в главата бе черен като асо пика направо щеше да се спука от смях.

— Чарли, Чарли — изрече с печален глас мистър Денвър. — Само ти можеш да помогнеш за спасението на душата си в този момент.

Това не ми хареса. Млъкнах и сложих ръка на пистолета, за по-голяма сигурност. Това хич не ми хареса. Ужасно умело прехвърляше на топката. Доста пъти се бяхме срещали с него, след като обработих муцуната на мистър Карлсон с водосточната тръба и поне това научих добре. Страшно го биваше да прехвърля топката.

— Мистър Грейс?

— Какво, Чарли?

— Том предаде ли на полицията моите думи?

— Искаш да кажеш „мистър Денвър“?

— Както и да е. Предаде ли…

— Да, той предаде посланието ти.

— А те решиха ли вече какво ще правят с мен?

— Не зная, Чарли. Повече ме интересува дали ти си решил, какво възнамеряваш да правиш със себе си?

Ето че пак ми прехвърли топката. Точно както го правеше по време на дългите разговори след случая с мистър Карлсон. Но тогава бях длъжен да се срещам с него. Сега поискам ли, мога да го изключа. Само че не можех да го направя и той го знаеше. Щеще да е в противоречие с логиката на събитията. А не биваше да забравям и моята вярна свита, която следеше всяка моя дума, всеки мой жест.

— Изпоти ли се вече? — попитах радиоуредбата.А ти?

— Знаеш ли, — подех аз с горчилка в гласа — вие всичките сте еднакви.

— Така ли? Това е защото всички искаме да ти помогнем, Чарли.

Тоя щеше да е бая костелив орех в сравнение със стария Том Денвър. В това нямаше никакво съмнение. Опитах се да си го представя. Нисък, нахакан фукльо. Плешив и с огромни гъсти бакенбарди, израсли сякаш за компенсация. Облечен в безупречно сако от туид, с кадифени кръпки на лактите. В устата му дими неизменната лула, натъпкана с някакви копенхагенски сушени лайна. Умът му сечеше като бръснач. Най го биваше да размътва хорските мозъци. Това му беше и работата, разбира се, нали е психолог, да шиба хората в мозъка и да ги опложда с разум — нещо като на селски бик. Затова ги пращат по училищата — да се учат как да го правят, а преди това сигурно разработват теми от типа на: „Ползата и удоволствието от умелото прехвърляне на топката към психопата“ И ако някой ден ви се случи да се изтегнете на тая прословута кушетка на психоаналитика, умолявам ви, запомнете от мен следното: "Щом ще ви оплождат с разум, детето неизменно ще прилича на бащата. А при тях (искам да кажа при психолозите) процента на самоубийства е един от най-високите.

Защото те карат да се чувстваш самотен, да плачеш, правят те зависим от тях. Какво имаме ние? Какво всъщност имаме? Мозъци на подплашени животни, жадуващи за малко топлота и разбиране. Лежим будни и си представяме как ще изглеждаме с различни по форма и големина бели шапки. Едва ли има някой на този свят, който би останал нормален след едномесечно лечение при съвременните психоаналитици. А може би така и трябва. Може би сега всички те ще играят по моята свирка, тези засрамвачи и лизачи.

— Ще се помъча да ти помогна, Чарли — каза в този миг мистър Грейс.

— Но ако ти позволя да ми помогнеш, аз ще помогна на теб — рекох, сякаш току-що бях стигнал до този извод. — А аз не искам да го правя.

— Защо, Чарли?

— Мистър Грейс?

— Да, Чарли?

— Следващият път, когато зададеш въпрос ще застрелям някой от присъстващите.

Чух как мистър Грейс си поема шумно въздух, сякаш току-що са му съобщили, че синът му е загинал при автомобилна катастрофа. Това беше чудесен, напълно лишен от досегашната показна самоувереност звук.

Всички ученици ме гледаха напрегнато. Тед Джонс бавно вдигна глава, сякаш тъкмо се пробуждаше. В погледа му зърнах познатите мрачни облаци на омразата. Очите на Ан Ласки бяха широко отворени и пълни със страх. Пръстите на Силвия Рейгън танцуваха някакъв бавен и страстен балет, докато се ровичкаха в чантата й, за поредната цигара. А Сандра Крос все така не откъсваше от мен своя тежък, тежък поглед, сякаш бях доктор или пък свещеник.

Мистър Грейс понечи да заговори.

— Внимавай! — отрязах го аз. — Помисли, преди да кажеш каквото и да било. Вече не играем по твоите правила. Време е да го разбереш. Играем по моите. Не искам повече въпроси. Трябва много да внимаваш. Ще се справиш ли?

За първи път топката остана у него. В този момент усетих, че го държа в ръцете си.

— Чарли… — не прозвуча ли това като молба?

— Много добре. Как мислиш, ще успееш ли да запазиш поста си след като свърши тази история?

— Чарли, за Бога…

— Справяш се все по-добре.

— Пусни ги, Чарли. Помогни на себе си. Моля те.

— Прекалено бързо говориш. Току виж си се изпуснал с някой въпрос и това ще е краят за един от присъстващите.

— Чарли…

— Къде си отбил военната си служба?

— К-ка…

— За малко да убиеш човек — рекох аз. — Внимавай, Дон. Нямаш нищо против да те наричам Дон, нали? Мерси. Та, мери си думите, Дон.

Чувствах как драска в шепата ми.

Можех да го прекърша.

В този миг ми се струваше, че мога да прекърша всички.

— Мисля, че ще е по-добре да се разделим за малко, Чарли.

— Ако го направиш без мое разрешение ще застрелям някого. Това, което се иска от теб е да си седнеш на задника и да отговаряш на въпросите.

В гласа му се долови първия полъх на така сладкото отчаяние, прикрит като мириса на пот под мишницата:

— Наистина трябва да го направя, Чарли. Не мога да поема отговорността да …

— Отговорност ли? — изревах аз. — Боже мой, не знаеш ли, че си поел отговорност още от мига, в който са те изритали от университета! И още при първия случай, в който задника ти лъсва на месечина искаш да си плюеш на петите! Но аз съм този, който седи на кормилото и, Бога ми, аз ще управлявам колата! Инак ще се случи това, което ти казах. Ковеш ли? Разбираш ли ме бе?

— Не искам да участвам в разни евтини игрички на думи, когато е заложен живота на невинни човешки същества, Чарли.

— Поздравления — рекох аз. — Току-що описа съвременната психиатрия. Трябва да го запишат на първа страница на учебника, Дон. А сега, нека и аз да ти кажа нещо — ще се изпикаеш и през прозореца даже, щом аз ти наредя. И да пази Господ, ако те сгащя в лъжа. Това със сигурност ще означава нечия скоропостижна кончина. Готов ли си да разкриеш душата си, Дон? Готов ли си да понесеш своя кръст?

Той си пое шумно дъх. Устата го сърбеше да попита дали наистина възнамерявам да го сторя, ала го беше шубе, че ще отвърна с натискане на спусъка, вместо с думи. Жадуваше да протегне ръка и да изключи копчето, но същевременно се опасяваше, че миг по-късно ехото на изстрела ще прокънти в опустялата сграда и ще се затъркаля по коридора към него като топка за боулинг, по дългия път към ада.

— Добре — рекох аз. Том Денвър, мистър Джонсон и няколко ченгета се мотаеха из поляната на училището, нетърпеливи да посрещнат своя облечен в туид бик. Прочети мислите ми, Зигмунд. Полей ги обилно със спермата на символите и гледай само как ще растат. Покажи ми, в какво се различаваме от, да речем, кучетата или старите тигри. Разкрий човекът, който дебне в блатото на моите кошмари. Имаха всички причини да бъдат уверени, но те не изглеждаха уверени. Символично казано, мистър Грейс беше нещо като Великия следотърсач на Запада. Бик с компас.

Нати Бъмпо дишаше тежко от пластмасовата кутия над главата ми. Зачудих се, дали напоследък е имал някой интересен случай с REM. Чудех се какъв ли ще бъде неговия собствен REM, когато най-сетне настъпи нощта?

— Добре, Дон. Да се захващаме за работа.

— Та къде казваш отби военната си служба?

— В армията, Чарли. Нищо няма да постигнеш с това.

— Като какъв?

— Като доктор.

— Психиатър?

— Не.

— От колко години се занимаваш с психиатрия?

— От пет.

— Случвало ли ти се е да ближеш жена си?

— К-к… — ужасена, гневна тишина. — Аз… аз не разбирам напълно значението на тези думи.

— Тогава ще го кажа по друг начин. Практикували ли сте с твоята съпруга орално-генитален секс?

— Няма да отговоря на това. Нямаш право.

— Имам всички права. Ти си този, който няма права. Отговаряй, иначе ще застрелям някого. И помни, излъжеш ли и сгащя ли те да ме лъжеш, не й мърда куршума на първата жертва. Практикували ли сте някога…

— Не!

— От колко време си практикуващ психиатър?

— От пет години.

— Защо?

— К-ка… защото ме кара да се чувствам пълноценен. Като личност.

— Жена ти изневерявала ли ти е с други мъже?

— Не.

— С други жени?

— Не!

— Откъде знаеш?

— Тя ме обича.

— Някога жена ти духала ли ти е, Дон?

— Не разбирам какви искаш да…

— Чудесно разбираш какво искам да кажа!

— Не, Чарли, аз…

— Преписвал ли си на изпитите в университета?

Пауза.

— Разбира се, че не.

— На тестовете?

— Не.

Хвърлих се в атака: — Как тогава смееш да ми заявяваш, че никога не сте практикували с жена ти орално-генитален секс?

— Аз… аз… аз никога… Чарли…

— Къде беше на основно военно обучение?

— Във Форт Бенинг.

— През коя година?

— Не си спом…

— Казвай през коя година иначе ще застрелям някого!

— 1956-та.

— Сухопътно лайно ли беше?

— Аз… аз не раз…

— Сухопътно лайно. Кашик.

— Аз бях… аз бях офицер. Младши лейт…

— Не те питам за това! — изкрещях аз.

— Чарли… Чарли, за Бога, успокой се…

— През коя година приключи военната ти служба?

— П-през 1960-та.

— Излиза, че дължиш на страната цели шест години! Значи си ме излъгал! Сега ще застрелям ня…

— Не! — извика той. — Националната гвардия! Аз служих в Националната гвардия!

— Как е девическото име на майка ти?

— Г-г-гевин.

— Защо?

— К-к… не разбирам какво иск…

— Питам защо девическото й име е било Гевин?

— Защото баща й се казваше Гевин. Чарли…

— През коя година беше на основно обучение?

— През хиляда деветстотин петдесет и се… шеста!

— Лъжеш! Пипнах те, нали, Дон?

— Не!

— Искаше да кажеш петдесет и седма.

— Обърках се.

— Сега ще застрелям някого. В червата. Така ще е най-добре.

— Чарли, за Бога!

— Внимавай да не се повтори. Та значи беше сухопътно лайно, така ли? В армията, искам да кажа.

— Да… не… аз бях офицер…

— Как е презимето на баща ти?

— Д-джон. Ч-чарли, престани. Н-не…

— Да ти се е случвало да смучеш на жена ти?

— Не!

— Лъжеш! Нали каза, че не знаеш какво означава това.

— Ти ми каза какво значи! — уплашено изгрухтя той. — Чарли, пусни ме да си вървя, моля те, пусни м…

— Каква е религиозната ти принадлежност?

— Методист.

— Посещаваш ли неделно училище?

— Да.

— Кои са първите три думи от Библията?

— Пауза. — В началото бе.

— Първото изречение на Двадесет и трети псалм?

— Г-господ е пастир мой, няма да остана в нужда.

— И за първи път лиза жена си през 1956-та?

— Да… не… Чарли, пусни ме…

— Основна подготовка коя година?

— Хиляда деветстотин петдесет и шеста!

— Преди малко каза петдесет и седма! — креснах аз. — Няма мърдане! Ще пръсна на някой черепа!

— Казах петдесет и шеста, копеле мръсно! — изпищя задъхано той.

— Какво се е случило с Йон?

— Бил е погълнат от кит.

— В Библията се казва „от огромна риба“. Това ли искаше да кажеш?

— Да. Огромна риба. Точно така беше — съгласи се той с готовност.

— Кой е построил ковчега?

— Ной.

— Къде беше на основно обучение?

— Форт Бенинг — този път по уверено, вече в познати води, но без да съзира примамката.

— Лизал ли си жена си?

— Не.

— Какво?

— Не.

— Коя е последната книга от Библията.

— „Откровенията“.

— По-точно „Откровението“. В единствено число. Така ли е?

— Да, така е, разбира се.

— Кой я е написал?

— Йоан.

— Как беше презимето на баща ти?

— Джон.

— Някога да си бил даряван с откровение от баща ти, Дон?

Странен, писклив и налудничав смях беше отговорът на Дон Грейс. При този звук няколко деца премигнаха разтревожено.

— А… не… Чарли… не бих казал, че това се е случвало някога.

— Как беше девическото име на майка ти?

— Гевин.

— Христос споменат ли е сред мъчениците?

— Д-да… — не беше съвсем сигурен — типично за Методист.

— Как е бил измъчван?

— На кръста. Разпънат.

— Какво е запитал Христос своя Бог на кръста?

— „Боже мой, защо ме забрави“?

— Дон?

— Да, Чарли.

— Какво каза току-що?

— Казах: „Боже мой, защо ме забрави?“ — пауза. — О, не, Чарли. Не е честно!

— Ти зададе въпрос.

— Ти ме подмами!

— Току-що уби човек, Дон. Съжалявам.

— Не!

Стрелях в пода. Целият клас, заслушан с напрегнато, почти хипнотично внимание в нашия диалог, подскочи. Няколко души изкрещяха. Свинарника отново загуби съзнание и се стовари шумно на пода. Не зная какво от всичко това се е чуло по радиоуредбата, но не ме интересуваше много.

Мистър Грейс плачеше. Хлипаше като малко дете.

— Задоволително — произнесох във въздуха аз. — Твърде задоволително.

Нещата изглежда се развиваха чудесно.

Оставих го да си поплаче и погледнах навън — при шума от изстрела ченгетата бяха направили опит да се втурнат към училището, но Том Денвър, който очевидно все още се надяваше, че училищният психоаналитик ще е в състояние да овладее нещата, ги задържа. Така че и там всичко беше наред. Ала той едва ли предполагаше, че в момента мистър Грейс е като едно малко, безпомощно, изгубено хлапе. Накарал го бях да шиба собствения си мозък, като в ония чудати експерименти, за които бях чел в „Пентхауз форум“. Свалил бях от лицето му докторската маска и го бях направил обикновен човек. Не исках да се възползвам от това. Да се греши е човешко, ала само боговете прощават. Искрено вярвах в тези думи.

— Мистър Грейс? — рекох най-накрая.

— Излизам навън — каза той. И след това продължи със сърцераздирателна непокорност. — Не можеш да ме спреш!

— Всичко е наред — успокоих го аз. — Играта свърши, мистър Грейс. Този път беше на ужким. Никой не е убит. Стрелях в пода.

Той дишаше развълнувано.След това проговори уморено:

— Как мога да ти повярвам, Чарли?

Защото иначе щеше да настъпи паника.

Но вместо да го кажа, кимнах: — Тед?

— Мистър Грейс, говори Тед Джонс — рече той машинално.

— Д-да, Тед.

— Той стреля в пода — продължи със същия тон Тед. — Няма пострадали. — Той се ухили внезапно и понечи да продължи. Вдигнах пистолета към него и той замлъкна.

— Благодаря ти, Тед. Благодаря ти, момчето ми. — Мистър Грейс отново се разплака. Мина известно време преди да изключи уредбата. Доста по-късно се появи на поляната, облечен в своето туидово сако с кадифени кръпки на лактите, плешивата му, глава блестеше от пот, а страните му бяха влажни от плач. Вървеше бавно, сякаш се беше състарил.

Удивително бе, че е ужасно приятно да го видиш такъв.

— Човече мили! — възкликна Ричард Кийни нейде от задните редове и гласът му прозвуча изтощено, като след преживяно напрежение.

Ала в същия миг се обади нечий друг, дивашки радостен глас.

— Страхотно беше! — завъртях се да видя кой говори. Гласът принадлежеше на едно слабичко момиче, на име Грейс Станер. Беше хубавичка, с оная красота дето много я ценят натегачите със сресани назад перчеми и бели чорапки. Направо се лепяха като мухи за нея в коридора. Грейс винаги носеше тесен пуловер и тясна, къса пола. Когато ходеше всичко се полюшваше, или както мъдро бе отбелязал веднъж самия Чък Бери — което си го бива, бива си го и със затворени очи. Доколкото знаех майка й не беше много стока. Говореше се, че е нещо като професионална пеперудка и че прекарвала по-голяма част от времето си в бара на Дени, на „Саут Мейн“. Бара на Дени едва ли би могъл да бъде сбъркан със „Сизър Палас“. Нашето градче, както сигурно се досещате, е претъпкано с претъпкан с дребнави душички, готови да кажат „каквато майката, такава и дъщерята“. Днес Грейс бе облякла розов вълнен пуловер и тъмнозелена пола, тясна и както винаги — къса. Лицето й светеше с някаква причудлива светлина. Почти несъзнателно бе вдигнала ръка със стиснат юмрук. Имаше нещо многозначително, дори трогателно в позата й. Усетих, че гърлото ми се свива.

— Давай, Чарли! Опъни ги всичките!

Всички се извърнаха към нея и я загледаха изненадано, но не и аз. Вече ви казах за топчето от рулетката, нали? Сигурно съм ви казал. Така или иначе — топчето продължаваше да се върти. Лудостта е само въпрос на степен и очевидно аз не бях единствената заблудена душа, жадуваща да изтърколи някоя и друга глава. Имаше и други, които обичаха рали-стоккар, филми на ужасите или кеч-мачовете, дето ги правят в Портленд. В нейния вик сякаш се съдържаше по-нещо от всички тези кървави зрелища, възхищавах й се за смелостта да го стори, ала знаех, че неприкритата искреност се заплаща скъпо. Грейс знаеше какво да иска от живота. Което не пречеше да е слабичка и хубавка.

Ирма Бейтс се надвеси над нея с пребледняло от гняв лице. Внезапно осъзнах, че от нейната гледна точка, случилото се е с размерите на световна катастрофа.

— Затваряй си мръсната уста!

— Майната ти! — отвърна й с усмивка Грейс. След което добави: — Дъртофелница!

Устата на Ирма увисна. Очевидно се мъчеше да намери подходящ отговор, думите стигаха до гърлото й, тя ги отхвърляше, опитваше други, търсеше такива, с които да изравни Грейс с лицето на земята, до смъкне гърдите й до пъпа, да разкраси краката й с варикозни вени, а косите й в миг да посивеят. Сигурно имаше такива думи и въпрос бе единствено на време кога ще се добере до тях. Тя продължаваше да ги търси и изведнаж, с увисналата си челюст и изпъкнало чело (и двете обилно изпъстрени с пъпки) ми заприлича на жаба.

Най-сетне тя съумя да изплюе: — Заслужаваш да ти теглят куршума, точно както ще направят с него, курветино! — Напъна се да каже още нещо, очевидно това не й се видя достатъчно. Тези думи не бяха в състояние да изразят ужаса й от страхотните поражения, които Грейс бе нанесла на нейния кристално чист свят. — Смърт на всички курветини! Курветини и курвенски дъщери!

В стаята отново се възцари тишина, която този път беше почти космическа. Вселена от тишина. И сякаш в мрака на тази вселена два мощни прожектора осветяваха единствено Ирма и Грейс. Сами, на огромната сцена. Внезапно усмивката изчезна от лицето на Грейс.

— Какво? — запита тя бавно. — Какво? Какво?

— Мръсница! Безделница!

Грейс се изправи, сякаш щеше да рецитира стихове.

— Майка ми работи в пералня, кучко мръсна, така че, по-добре вземи си думите назад!

Очите на Ирма блеснаха триумфално. Влажни кичури бяха залепнали по врата й, тя беше живо олицетворение на прокълнатото дете, което в петък вечер си остава вкъщи да гледа стари филми, докато часовника отброява безмилостно, телефонът винаги мълчи, а гласът на мама е като глас Божи. Най-много един път в седмицата ще й позволят да гледа Робърт Редфорд и то с приятелки, а после тя ще се измъкне да го гледа повторно, сама, стиснала потни длани в скута си. Тя прекарва половината от всяка нощ надвесена, под мъждукащата светлина на джобното фенерче, над дълго и страстно писмо до Джон Траволта, което никога не ще посмее да изпрати. За нея времето е като мъкнеща се по изкаляния сняг шейна, бъдещето — безкрайна поредица от празни стаи, с дъх на изветряла пот. Нищо чудно, че и тя самата беше плувнала в пот. Повярвайте, не си правя майтап с вас — все едно да се майтапя със самия себе си.

Ирма отвори уста и излая: — ДЪЩЕРЯ НА КУРВА!

— Окей — рече Грейс. Тя стана и тръгна по пътеката между чиновете към Ирма, с протегнати напред ръце, сякаш се готвеше да я хипнотизира. Имаше дълги, лакирани като перли нокти. — Сега ще ти издера учите, гадино.

— Дъщеря на курва, дъщеря на курва! — припяваше Ирма.

Грейс се усмихна. Очите й все така блестяха с оная странна светлина. Не вървеше бързо, но и не се бавеше излишно. Не. Просто отиваше там, където бе решила. Беше по-красива от всякога, красива и привлекателна. Никога не бях я виждал такава.

— Добре, Ирма — рече тя. — Ето ме, идвам. Идвам да ти издера очите.

Ирма изведнъж осъзна какво казва и подскочи назад.

— Спри — рекох на Грейс. Не вдигнах пистолета, а само сложих ръка на него.

Грейс спря и ме погледна въпросително. Ирма въздъхна облекчено и й хвърли отмъстителен поглед, сякаш внезапно се бях превърнал в някакво раздаващо справедливост божество.

— Дъщеря на курва — повтори тя, обръщайки се към целия клас. — Мисис Станер приема всяка вечер вкъщи, веднага щом се прибере от бирения тур. Има си, разбира се, и любознателна ученичка — тя се усмихна убийствено на Грейс, усмивка, която би трябвало да изрази смразяващо презрение и превъзходство, ала вместо това издаде завладелия я ужас. Грейс продължаваше да ме гледа въпросително.

— Ирма? — запитах вежливо аз. — Би ли ми обърнала малко внимание, Ирма?

Едва когато ме погледна осъзнах мащабите на това, което ставаше в душата й. Очите й бяха изцъклени и в тях можеше да се надзърне като във водите на дълбоко езеро. Изглеждаше като маска, която бихте купили на сина си за Деня на Вси светии. Помислих си, че всеки миг ще се пръсне. Какъвто и страшен призрак да се криеше в душата й, очевидно беше готов да излезе на бял свят. Сякаш пред нея се бяха разтворили едновременно вратите на Рая и Ада.

— Добре — рекох аз като видях, че съм привлякъл вниманието им. — А сега, нека въведем малко ред. Предполагам, разбирате защо. Какво ще стане тук, ако няма ред? Джунгла. А най-добрият начин за поддържане на реда е въпросите да се уреждат по цивилизован начин.

— Чуйте го само какви ги приказва — възкликва Хармън Джексън.

Станах, приближих се до черната дъска и взех парче тебешир. След това начертах голям кръг на пода, с радиус около пет фута[1]. Гледах да не изпускам из очи Тед Джонс, докато чертаех. Като свърших, върнах се на бюрото и седнах.

Посочих кръга с ръка.

— Заповядайте момичета.

Грейс първа схвана какво става и пристъпи към кръга, привлекателна и безукорна. Лицето й беше спокойно, вглъбено.

Ирма седеше като камък.

— Ирма — подканих я аз. — Хайде, Ирма. Ти започна обвиненията, нали знаеш?

Ирма изглеждаше леко изненадана, сякаш споменаването на думата „обвинение“ бе взривило един съвършено нов влак от мисли в главата й. Тя кимна и стана от чина, с ръка пред устата, сякаш за да прикрие някоя кокетна усмивка. След това пресече със заплашителна походка пътеката и влезе в кръга, като внимаваше да е максимално далеч от Грейс. Погледът й беше сведен надолу, а ръцете — изпънати по тялото. Сякаш се бе приготвила да изпее „Гренада“ на училищната забава.

„Баща й продава коли, май че така беше?“ — мина ми през главата без никаква връзка.

— Чудесно — подех аз. — А сега, както вече са ви учили в църквата, в училище, а има го и в класиката, струва ми се, стъпка извън кръга означава смърт. Разбрахте ли?

Разбраха. Всички го разбраха. Не е същото като да схващаш, но си има своите предимства. Спреш ли веднъж да мислиш, способността да схващаш придобива някакъв архаичен вкус, като звукът от отдавна забравен език, или надзъртането във Викторианската camera obscura. Нас американците повече ни бива в простото разбиране. За да схващаш, налага се да разтвориш толкова широко мозъчните челюсти, че сухожилията да проскърцат. А разбирането — него можеш да си го купиш във всяка будка за евтини книжлета из Америка.

— Да се разберем, — рекох аз — бих искал физическото насилие да е в умерени граници. И без това достатъчно се нагледахме на кървища. Бъдете така добри да се ограничите до действия само с ръце и с уста, момичета. Съдията ще съм аз. Съгласни ли сте?

И двете кимнаха.

Бръкнах в задния джоб на панталона и извадих червената си кърпа. Купил си я бях от магазина на Бен Франклин в центъра и известно време я носех вързана на врата, много континентално, но после ми омръзна и взех да я използвам само за бърсане. Буржоа до мозъка на костите, такъв съм си аз.

— Хвърля ли кърпата — почвате. Ти ще бъдеш първа Грейс. Ти си обвиняемата.

Грейс кимна радостно. На бузите й бяха разцъфнали рози. Така поне казваше мама, когато някой се изчервяваше.

Ирма Бейтс не откъсваше очи от червената кърпа.

— Престани веднага! — внезапно извика Тед Джонс. — Нали каза, че никой повече няма да пострада, Чарли. Престани! — в очите му блесна отчаяние. — Престани веднага!

Без никаква логична причина Дон Лорди се изсмя кресливо.

— Тя първа започна, Тед Джонс — рече гневно Силвия Рейгън. — Ако някоя мръсница посмее да нарече майка ми курва…

— Курва, мръсна курва — кимна разпалено Ирма.

— …аз ще й избода очите!

— Ти си се побъркала! — извика Тед на Силвия, с изчервено като тухла лице. — Ние можем да го спрем! Ако всички заедно тръгнем към него, ще можем…

— Млъквай, Тед — обади се Дик Кийни. — Ясно ли е?

Тед се огледа наоколо, не откри нито поддръжка нито симпатия и млъкна. Очите му бяха помътнели и пълни с бясна омраза. Почти изпитах облекчение, че седи толкова далеч от мен. Ала ако се наложи, ще го гръмна в крака.

— Готови ли сте, момичета?

Грейс Станер ми се усмихна насърчително.

— Готови.

Ирма кимна. Имаше едро тяло, стоеше леко разкрачена, с наведена напред глава. Косата й беше мръсноруса, на едри кичури като рула от тоалетна хартия.

Хвърлих кърпата. Шоуто започна.

Грейс стоеше замислено, сякаш се чудеше колко далеч да отиде в действията си. В този миг я обичах. Не… обичах ги и двете.

— Ти си една тлъста, креслива кучка — рече Грейс, вперила очи право в Ирма. — Ти вониш. Наистина. Тялото ти вони. Ти си мръсница.

— Добре — рекох, когато свърши. — Удари й шамар.

Грейс замахна и прасна Ирма по бузата. Чу се шумно плющене, от удара тесния пуловер на Грейс се повдигна над колана на полата.

— Е-ха! — извика възторжено Корки Хералд.

Ирма изпъшка болезнено. Главата й отскочи назад, чертите й се сгърчиха. Лицето й бе загубило маската на привидна скромност. Огромно виолетово петно разцъфна на лявата й буза.

Грейс вдигна рязко глава, пое въздух и зачака продължението. Красивата й коса се бе разпиляла по раменете. Не изглеждаше нетърпелива.

— Ирма от страна на обвинението — казах аз. — Давай, Ирма.

Ирма дишаше тежко. Очите й бяха изцъклени, гледаха обидено. Устата й трепереше. Къде ли беше отишло онова тихо, послушно момиченце?

— Курва — каза най-накрая тя, очевидно решила да се придържа към първоначалната линия. Устата й подскочи, замря и подскочи отново като на побесняло куче. — Курва, която се чука с мръсници.

Кимнах й.

Ирма се ухили. Беше доста едра. Ръката, с която замахна, беше като стена. Дланта й отскочи от лицето на Грейс. Чу се звук, сякаш нещо се пропука.

— Ау! — изписка някой.

Грейс едва не падна. Цялата й страна почервеня, тя се олюля. После се усмихна на Ирма. И Ирма се сепна. Видях го, но не можех да повярвам. Дракула на глинени крака?

Хвърлих бърз поглед на публиката. Всички следяха сцената неподвижно, като хипнотизирани. Бяха забравили за мистър Грейс, Том Денвър и дори за Чарлз Евърт Декър. Седяха втрещени и може би това, което виждаха беше като огледално отражение на собствените им души, само че в криво огледало. Беше чудесно. Като първа трева на пролет.

— Готова ли си да отвърнеш на удара, Грейс?

Устните на Грейс се отдръпнаха, разкривайки дребни зъби, с цвят на слонова кост.

— Знаеш ли какво те яде — че никога не си излизала с момче. Защото си грозна. Миришеш лошо. Ето защо мислиш само за това, което правят другите и си го представяш от мръсно по-мръсно. Ти си дървеница.

Кимнах й.

Грейс замахна и Ирма отскочи. Ръката на Грейс само я перна, но тя избухна в безсилен плач.

— Пуснете ме, да си вървя. Чарли, не издържам вече. Пусни ме навън!

— Ще си вземеш ли думите назад за майка ми? — запита мрачно Грейс.

— Майка ти е минетчийка! — изкрещя Ирма. Лицето й беше сгърчено, ролките тоалетна хартия на главата й се поклащаха диво.

— Добре — намесих се аз. — Твой ред, Ирма.

Ала Ирма ревеше истерично: — Б-б-б-божичко-о-о… Тя бавно вдигна ръце и скри лицето си в шепи. — Боже, искам да умра-а-а-а…

— Значи съжаляваш, — рече заплашително Грейс. — вземи си думите обратно!

— Ти си минетчийка! — изкрещя Ирма иззад барикадата на здраво сплетените й пръсти.

— Окей — рекох аз. — Продължавай, Ирма. Последен шанс.

Този път ударът започна от краката. Грейс присви очи, мускулите на шията й се стегнаха на топка. Ударът попадна върху челюстта и главата й се завъртя съвсем леко. Въпреки това, лицето й пламна, сякаш бе изгоряло на слънце.

Тялото на Ирма се тресеше от неудържими ридания, които сякаш се надигаха от незнайни и непокътнати досега дълбини.

— Ти си нямаш никой — рече Грейс. — Ти си едно нищо. Една дебела, воняща свиня, това си ти.

— Прасни я, какво чакаш! — извика Били Сойер. Той стовари тежките си юмруци на чина. — Изкарай си го на нея!

— Никога не си имала приятели — продължи задъхано Грейс. — За какво въобще живееш на този свят?

Ирма нададе тънък, протяжен вой.

— Свърших — обърна се към мен Грейс.

— Добре — отвърнах. — Давай.

Грейс вдигна ръка и в този миг Ирма изпищя и падна на колене.

— Н-н-не ме удряй. Не ме удряй повече! Не ме удряй…

— Кажи, че съжаляваш.

— Не мога — проплака тя. — Не разбираш ли, че не мога?

— Можеш. Постарай се да го направиш.

Във възцарилата се за миг тишина, остро иззвъня училищния звънец. Ирма вдигна очи, ръката на Грейс полетя с невероятна скорост и се заби в бузата й. Ударът прозвуча като изстрел от малокалибрен пистолет.

Ирма се подпря тежко на една ръка, косата й падна през лицето. Тя си пое мъчително въздух, изхлипа болезнено и изкрещя: — Добре! Спри! Съжалявам!

Грейс отстъпи назад с полуотворена, влажна уста, дишайки забързано. Тя вдигна ръце с длани навън и отхвърли назад косите си. В този миг ми заприлича на красива кукла. Ирма я гледаше недоверчиво изотдолу. Както беше коленичила, помислих си, че възнамерява да й се моли за прошка. Но тя само се разплака още по-силно.

Грейс огледа класа, после се обърна към мен. Гърдите й се повдигаха развълнувано под тънкия вълнен пуловер.

— Майка ми може и да се чука, — рече тя — но аз я обичам.



Аплодисментите започнаха някъде от задните чинове, може би първи изръкопляскаха Майк Гевин и Нанси Каскин. Но постепенно към тях се присъединиха всички, с изключение на Тед Джонс и Сюзън Брукс. Сюзън изглеждаше твърде развълнувана за да аплодира. Тя не откъсваше разплакани очи от Грейс Станер.

Коленичила на пода, Ирма плачеше в шепите си. Когато аплодисментите замряха (хвърлих поглед на Сандра Крос, тя ръкопляскаше замислено, сякаш насън) аз се обадих:

— Стани, Ирма.

Тя ме погледна изненадано, със зачервено, измъчено и обляно в сълзи лице, сякаш току.що се бе пробудила от ужасен кошмар.

— Пусни я да си върви — рече почти членоразделно Тед.

— Затваряй си устата! — обади се Хармън Джексън. — Чарли си знае работата.

Тед се извърна на седалката и погледна към него. Но Хармън не сведе поглед, както би сторил друг път при подобна ситуация. И двамата бяха членове на Ученическия съвет, където, без съмнение, Тед дърпаше конците.

— Изправи се, Ирма — рекох с мек глас.

— Ще ме убиеш ли? — прошепна тя.

— Нали каза, че съжаляваш.

— Тя ме накара да го кажа.

— Но струва ми се, че наистина съжаляваш.

Ирма ме погледна неразбиращо, зад джунглата от тоалетна хартия.

— Винаги съм съжалявала — каза тя. — Затова ми беше толкова трудно да го кажа.

— Ще й простиш ли? — запитах Грейс.

— А? — Грейс ме погледна със замаян поглед. — О, да, разбира се. — Тя се върна бавно на чина, седна и намръщено огледа ръцете си.

— Ирма? — вдигнах очи към нея.

— Какво? — тя ме погледна с поглед на уплашено, изгубено кученце.

— Имаш ли нещо да ни кажеш?

— Не знам.

Тя се изправи мъчително. Ръцете й висяха по странен начин, сякаш не знаеше какво да прави с тях.

— Струва ми се, че имаш.

— Ще се почувстваш по-добре, ако споделиш мъката си, Ирма — каза Танис Генън. — С мен поне е така.

— Оставете я на мира, за Бога — обади се отзад Дик Кийни.

— Не искам да бъда оставена на мира — рече внезапно Ирма. — Искам да го кажа. — Тя отхвърли решително назад косата си. — Знам, че не съм хубава. Никой не ме харесва. Никой не ме кани на среща. Всичко, което каза тя е вярно. Ето — думите изхвърчаха от устата й, лицето й се сгърчи сякаш бе погълнала горчиво лекарство.

— Направи нещо за себе си — рече Танис. За миг изглеждаше засрамен от думите си, но после продължи: — Нали знаеш, измий се, обръсни си краката и… а-а… под мишниците също. Опитай се да изглеждаш хубава. И аз не съм кой знае каква красавица, но не ми се е налагало да оставам вкъщи всеки уикенд. Ще се справиш.

— Но аз не знам как!

Някой от момчетата се огледаха смутено, ала момичетата очевидно бяха заинтересувани. На лицата им дори бе изписано съчувствие. За тях това беше като задушевен разговор между две приятелки, останали да спят заедно, самата идея за който обикновено предизвиква смут в душите на момчетата.

— Добре… — започна Танис. После спря и поклати глава. — Ела, седни при мен.

— Търговски тайни, а? — изкикоти се Пат Фицджералд.

— Точно така.

— Ама че търговия — подхвърли Корки Хералд. Избухна смях. Ирма Бейтс изтича в дъното на стаята, където Танис, Ан Ласки и Сюзън Брукс се заеха да я успокояват. Силвия разговаряше тихо с Грейс, докато Свинарника, наведен зад тях, се мъчеше да подслуша разговора. Тед Джонс се мръщеше в пространството. Джордж Яник дълбаеше нещо върху чина и замислено пушеше — приличаше на потънал в работа дърводелец. Останалите зяпаха през прозореца как ченгетата се потят с оживения трафик около училището. Можех ясно да различа навън Дон Грейс, добрият стар Том Денвър и Джери Кесерлинг — ченгето от пътната полиция.

Отново иззвъня звънец, този път доста по-силно и всички подскочиха уплашено, включително и ченгетата навън. Няколко от тях дори посегнаха към пистолетите.

— Звънецът за смяна на стаите — рече Хармън.

Погледнах часовника на стената. Показваше 9:50. В 9:05 все още си седях кротко на чина и гледах катеричката отвън. Сега катеричката си бе отишла, добрият стар Том Денвър също си бе отишъл, мисис Ъндерууд пък си бе отишла съвсем. Помислих малко и реших, че и аз съм си отишъл.

Пред училището бяха спрели още три коли на щатската полиция, а тълпата зяпачи от града бе нараснала. Полицията все още успяваше да ги задържи на известно разстояние. Мистър Франкел, съдържател на „Франкел & Бижута и Фотокамери“ се изтърси с новия си Понтиак „Файърбърд“ и размени известно количество гръмки любезности с Джери Кесерлинг. Докато приказваше непрестанно нагласяваше масивните рогови очила на месестия си нос. Джери направи няколко безуспешни опита да се отърве от него, но мистър Франкел не се даваше така лесно. Той беше член на градската управа на Плейсървил и също стара дружка на бащата на Тед Джонс.

— Мама ми купи веднъж пръстен от неговия магазин — рече Сара Пастерн и погледна към Тед с крайчеца на окото. — Първия ден като го сложих, пръстът ми позеленя от него.

— А моята майка каза, че бил циганин — намеси се Танис.

— Ей! — извика Свинарника. — Видях мама!

Погледнахме всички. Наистина, мисис Дейно се бе промъкнала в първата редица и разговаряше оживено с един от полицаите. Част от комбинезона се подаваше под роклята й. Беше от ония жени, които половината от разговора го водят с ръце. Дланите й се вееха в различни посоки като знамена.

Всички я познавахме, пък и доста бяхме чували за нея — тя беше важна клечка в Родителския съвет на училището, а също и в плейсървилския Клуб на майката. Неизменно присъствие на разни благопожертвователни партита, на които се изяждаха с тонове сладкиши, задължителен атрибут на училищните забави, на излети и най-вече, несменяем пост пред вратата на собствената си къща — готова да погълне всяка нова клюка и да се заеме с мигновеното й разпространение.

Свинарника се намести неспокойно на чина, сякаш му се бе доходило до тоалетната.

— Хей, Свин, майка ти те вика — подхвърли от дъното на стаята Джек Голдман.

— Нека си ме вика — промърмори Свинарника.

Свин имаше по-голяма сестра, Лили Дейно, която се учеше в горните класове, когато ние още сричахме. Ужасно приличаше в лице на Свинарника, което естествено автоматически я лишаваше от възможността да бъда избрана за мис Училище. Един чипонос негодник на име Ла Фолет Сейнт Арманд известно време се навърта край нея и после внезапно я заряза. Ла Фолет постъпи във флотата, където, без съмнение, са го научили каква е разликата между пушката и пишката — кое от тях служи за стреляне и кое — да си правиш кефа. През следващите два месеца, мисис Дейно отсъстваше от родителските сбирки, а Лили бе скоропостижно изпроводена при леля си в Боксфорд, Масачусетс. Не след дълго мисис Дейно се завърна и отново стъпи на старите си позиции, по ухилена от всякога. Класическа история от малкото градче, приятели.

— Сигурно ужасно се тревожи за теб — сподели Керол Грейнджър.

— К’во ми пука — рече с безразличие Свинарника. Силвия Рейгън се усмихна. Свинарника се изчерви.

Известно време мълчахме. Хората от града идваха, зяпаха иззад жълтите прегради и после си тръгваха. Зърнах още няколко разтревожени лица на майки и бащи. Не можах да видя родителите на Сандра и големия Джо МакКенеди. Е, всъщност, не очаквах да се покаже. Цирковете никога не са били в стила му.

Най-сетне се появи и репортажна кола на щатската телевизия. Двама души излязоха отвътре, единият започна да монтира камерата, а другия си почеса езика с близкото ченге.

— Някой не носи ли транзистор? — запитах аз.

Трима вдигнаха ръце. На Корки транзистора беше най-голям — „Сони“. Имаше всички обхвати, включително УКВ, къси вълни и канала на телевизията. Корки го включи и го постави на чина. Тъкмо почваха новините в десет:

"Сензацията на деня. Към девет сутринта, един ученик от горните класове на Плейсървилската гимназия на име Чарлз Евиърт Декър…

— Евиърт! — изкикоти се някой.

— Тихо — сряза го Тед.

Пат Фицджералд прехапа език.

„…като последствие на внезапно душевно разстройство и в момента държи съучениците си за заложници в класната стая на училището. Убит е Питър Ванс, трийсет и седем годишен преподавател по история. Съществуват опасения, че има и още една жертва — мисис Джийн Ъндерууд, също на трийсет и седем, учителка по математика. До момента Декър двукратно е влизал в контакт с училищните власти чрез радиоуредбата. Списъкът на заложниците е както следва…“

Той прочете списъкът, който малко по-рано бях предал по уредбата на Том Денвър. Когато стигна да Нанси Каскин, тя извика: — Казаха ме по радиото! — после премигна и се усмихна засрамено. Мелвин Томас подсвирна. Нанси се изчерви и му каза да си гледа работата.

„…и Джордж Яник. Франк Филбрик, шеф на мейнската щатска полиция отправя молба към всички близки и приятели на изброените да не се струпват около мястото на инцидента. Поведението на Декър се преценява като опасно и Филбрик подчерта, че за момента не е известна причината, довела го до това състояние. Не изключваме възможността Декър отново да прибегне до оръжието, съобщи лейтенант Филбрик.“

— Искаш ли да ми използваш оръжието? — ухилих се на Силвия.

— Вдигнал ли си предпазителя? — отвърна ми тя и класът избухна в смях. Ан Ласки се смееше с ръка на уста, а лицето й бе зачервено. Само падрето Тед Джонс продължаваше да се мръщи.

„…Грейс, психиатърът на училището, само преди минути е приключил разговора с Декър по радиоуредбата. Мистър Грейс каза на репортерите, че Декър го е заплашил да убие някой от заложниците, ако не напусне незабавно училището.“

— Лъжец! — звучно възкликна Грейс Станер. Ирма подскочи като чу гласа й.

— За кой се мисли тоя, бе? — извика ядно Мелвин. — Да не мисли, че някой ще му повярва на лайнарските приказки?

"…също така подчерта, че според него Декър е шизофреник, с грубо нарушена способност за рационално възприятие. Той приключи изявлението си с думите: „В този момент Чарлз Декър е способен на всичко. Полицията от съседните градове…“

— Писнаха ми тия лайна! — викна Силвия. — Като се измъкнем от тук, ще им разкажа на всички докъде го докара Чарли тоя нещастник. Аз ще…

— Млъквай и слушай! — изсъска Дик Кийни.

„…се наложи да повикат на помощ от Луистън. В настоящия момент, според капитан Филбрик, ситуацията изглежда безизходна. Декър е заплашил, че ще почне да стреля, ако полицията направи опит да използва сълзотворен газ, на карта е поставен живота на двадесет и четири деца…“

— Деца — рече ненадейно Свинарника. — Децата това, децата онова. Мушнаха ти го отзад, Чарли. Край. Деца. Ха. Говна. Какво, по дяволите, си мислят че става? Аз…

— Говорят нещо за… — поде Корки.

— Няма значение. Изключи го — прекъснах го аз. — Тук има по-интересни неща. — Фиксирах Свин с възможно най-стоманения си поглед. — Какво ти дойде на ум, шимби?

Свинарника ръгна с пръст към Ирма.

— Тя си мисли, че съдбата е срещу нея — рече той. — Хе-хе — той внезапно се разсмя с писклив глас. После, без никаква видима причина измъкна молив от джоба на ризата и се втрещи в него. Моливът беше оранжев.

— Моливи „Би-боп“ — рече Свинарника. — Най-евтините моливи на земята. Подострянето им е бая трудна работа. Графита се троши като сирене. Всяка година през септември, преди да тръгна на училище, мама домъква вкъщи поне двеста молива от „Мамът Март“. И, Божичко, не питайте смея ли да не ги използвам!

Той счупи молива и продължи да го разглежда. Да си призная честно, не бих писал с такива евтини моливи. Предпочитам да използвам „Еберхард Фейбър“.

— Мама — рече Свинарника. — За мен това е Мама. Двеста молива „Би-боп“ в пластмасова кутия. Знаете ли кое е любимото й занимание? Освен, разбира се, да присъства на тия лайнарски обеди, дето ти дават голям хамбургер и сок от моркови в картонена чаша? А? Участва в конкурси. Това й е хобито. Стотици конкурси. Непрекъснато. Абонирала се е за дузина женски списания и не пропуска нито един шибан конкурс на страниците им. Сестра ми веднъж донесе в къщи коте и тя не й позволи да го задържи…

— Оная, дето забременя ли? — попита Корки.

— Не й позволи да го задържи. Удави го във ваната, да не би да го вземе някой друг. Лили я молеше поне да го занесе на ветеринаря, та да го отровят с газ, но мама каза, че не може да дава цели четири долара за газ, заради някаква си проскубана котка.

— О, бедното котенце — рече Сюзън Брукс.

— Кълна се в Бога, че го направи в нашата вана. Мразя тези проклети моливи. Защо не ми купиш нова риза? К’во? Може и да стане, за рождения ден. Аз й викам: „Мамо, да беше чула само как ми викат децата! Мамо, за Бога!“ И всичко, на което мога да се надявам е нова риза за рождения ден и тая шибана кутия с моливи „Би-боп“. Исках да започна работа в пощата, ала тя не ми позволи. Каза, че в града било пълно с аморални жени, които примамват малки момченца по къщите си, веднага щом мъжете им излязат на работа.

— О, Божичко! — възкликна Силвия.

— И тия безкрайни конкурси. Това унизително мъкнене по безплатните обяди. Непрестанното дебнене и клюкарстване. Смуче от хорската мръсотия като някакъв комар. Не мога да понасям гадната й усмивка.

Той ме погледна и се ухили, лицето му придоби чудато изражение. Досетих се, че ще има още.

— Знаете ли какво каза, когато трябваше да замине Лили? Че ще трябва да си продам колата. Добрият стар „Додж“, дето ми го подари чичо, когато получих шофьорската книжка. Рекох й, че няма да го продам. Рекох й, че ми е подарък от чичо Фред и че не смятам да се разделям с него. А тя ми отвърна, че ако аз не го продам, тя ще го направи. Всички документи били на нейно име, така че по закон колата й принадлежала. Нямала никакво намерение да стои със скръстени ръце, докато аз прекарвам мацките на задната седалка. Представяте ли си? Аз. С мацки. На задната седалка. Точно така каза.

Той счупи едно от парчетата. Графитът щръкна навън като прекършена черна кост.

— Аз. Ха. За последен път имах среща с момиче на излета в края на осми клас. Казах на мама, че „Доджа“ не се продава. Тя настоя, че ще го продаде. Е, накрая го продадохме. Не мога да се боря с нея. Винаги знае какво да каже. Тъкмо почнеш да й обясняваш защо ти трябва колата и тя ще извика: „Абе, ти що стоиш толкова дълго в банята?“ Ей така, съвсем неочаквано. Ти й говориш за колата, а тя си знае за банята. Като че ли правя нещо мръсно вътре. Направо ме убива с тия нейни подозрение — той се загледа през прозореца. Мисис Дейно не се виждаше никъде. — Непрестанно се заяжда с мен. Как е възможно да не мога да си подострям моливите? Е това й е любимото заяждане. Толкова е проста и гадна, че има акъл колкото да удави едно котенце, едно малко котенце. Толкова е тъпа, че всички й се присмиват зад гърба. И хората какво си викат — че и аз съм същия, нали? Тъп и гаден. Не след дълго човек започва да се чувства като онова котенце, дето се бе скрило в кутията за моливи и попадна вкъщи по погрешка.

В стаята цареше мъртва тишина. Всички бяха приковали погледи в Свинарника. Но той едва ли го бе забелязал. Имаше смачкан и отчаян вид, юмруците му стискаха остатъците от молива. Едно ченге докара полицейски фургон на поляната пред училището, а част от останалите притичаха зад него, без съмнение за някоя тайна полицейска церемония. В ръцете си стискаха пушки. — Мисля, че хич няма да ми пука, ако някой й тегли куршума — продължи Свинарника с ужасна усмивка на уста. — Чарли, ако знаеш само как ми се иска да го имам това твоето желязо. Ще я гръмна и окото ми няма да мигне.

— И ти си изкукал — промърмори разтревожено Тед. — Божичко, всички полудяхте покрай него!

— Не бъди такъв подляр, Тед — беше Керол Грейнджър. Изненадах се, че не е на страната на Тед. Чувал бях, че по едно време са излизали заедно, но после Керол потъна в учението. Така или иначе, мислех ги за един дол дренки. Казват, че тя го била зарязала. Може сравнението да ви се стори неподходящо, но струваше ми се, че за съучениците си Тед бе като Айзенхауер за твърдите либерали през петдесетте — от една страна безупречен стил, подкупваща усмивка, чисто минало, добри намерения, но от друга — как да преглътнеш това дразнещо превъзходство и тази лигава сервилност. Сигурно се питате защо все се занимавам с Тед?…А защо не? Все още се мъчех да разбера що за стока е. Понякога ми се струва, че всичко, което се случи в онази сутрин, не е нищо друго освен една кошмарна измислица. Но не беше измислица. И Тед наистина беше в центъра на всичко. Не бях аз. Мисля си, че Тед ги караше да са такива, каквито не са… или може би каквито са. В едно съм сигурен обаче — Керол го гледаше враждебно, изчезнало бе едновремешното възхищение пред блестящия стил, когато Тед взимаше думата да се изкаже за проблемите на черната раса. Сега видът й бе разгневен, дори малко страшен.

Помисля ли си за управлението на Айзенхауер, винаги си спомням за инцидента с „Ю Ту“. А сетя ли се за онази забавна утрин, пред очите ми винаги изплуват бавно разширяващите се влажни петна под мишниците на Тед.

— Като го измъкнат оттук, ще намерят в класната стая само кукувци — рече Тед. Той хвърли недоверчив поглед на Свинарника, който продължаваше да се поти над жалките останки от счупения „Би-боп“, сякаш си нямаше нищо друго на този свят.

— Заядливи гадини — прошепна Свинарника. Той захвърли остатъците на пода. Загледа се в тях, после вдигна очи към мен. Лицето му имаше странен, измъчен вид. Почувствах неудобство. — И с теб ще се заядат, Чарли. Жив ще те изядат. Почакай и ще видиш.

В класната стая настъпи неловко мълчание. Ръката ми трескаво стискаше дръжката на пистолета. Почти несъзнателно извадих кутията с патроните от джоба и пъхнах по един в опразнените от стрелбата гнезда. Дръжката беше мокра и хлъзгава от пот. Изведнъж осъзнах, че не дръжката, а дулото съм стискал в ръката си и пистолетът е бил насочен към мен през цялото време. Никой не се бе възползвал от момента. Тед седеше прегърбен на чина, неподвижен, стиснал ръба с ръце. Не знам откъде ми дойде наум, че кожата му е твърда и хладна като на крокодил. Зачудих се дали Керол го е целувала, дали го е докосвала. Сигурно не. От тези мисли ми се придрайфа.

Изведнъж Сюзън Брукс избухна в плач.

Никой не я погледна. Всички гледаха към мен и аз ги гледах. Бяха ме видели, че държа пистолета за дулото. Прочетох го в очите им. Нямаше съмнение.

Размърдах крака и без да искам ритнах мисис Ъндерууд. Сведох очи към нея. Беше облечена с неизменното вълнено сако и кашмирен пуловер. Вече беше започнала да се втвърдява. Кожата й сигурно бе станала като чанта от крокодил. Нали знаете — rigor[1]. Изглежда, че без да усетя съм изцапал пуловера й с обувката си. Не знам защо това ме накара да си спомня една снимка на Ърнест Хемингуей, стъпил гордо върху трупа на убит лъв, с пушка в ръка и половин дузина ухилени черни носачи отзад. Внезапно изпитах неудържимото желание да закрещя. Аз я убих, аз й теглих куршума, аз провалих урока по алгебра.

Сюзън Брукс бе положила главата си на чина, както ни учеха да правим навремето в детската градина, когато трябваше да спим. На главата си беше вързала бледосиня кърпа. Изглеждаше много красива. Стомахът отново ме заболя.

— ДЕКЪР!

Подскочих уплашено и насочих пистолета към прозореца. Отвън се беше изправил полицай от щатската, с мегафон в ръка. Репортери и оператори тичаха нагоре-надолу по хълма зад него.

— ДЕКЪР, ИЗЛЕЗ НАВЪН С ВДИГНАТИ РЪЦЕ!

— Я ме оставете — рекох аз.

Ръцете ми трепереха. Стомахът ми се късаше от болка. От край време си имам слаб стомах. Стане ли напечено в училище, или пък преди първата среща с някое хубаво гадже и почвам да дера котки. Един път, с Джо и няколко готини мадами отидохме до щатския парк „Харисън“. Беше през юли, денят беше топъл и хубав. Имаше лека мараня. Аз се увъртах около едно от момичетата, на име Анмари. Казваше го като едно име. Страхотно маце беше. Носеше тъмнозелени спортни гащета и тънка, копринена блуза. Беше взела и плажна чанта. Пътувахме надолу по шосе №1 и бяхме надули музиката до дупка. Брайън Уилсън, това слушахме, Брайън Уилсън и „Бич бойз“. Друсахме се в стария „Меркюри“ на Джо, „De Blue Frawwwg“ му викаше Джо Маккенеди и току се хилеше с незабравимата си усмивка. Смъкнали бяхме всички прозорци. И изведнъж ми призля. Беше ужасно. Джо разговаряше с неговата мадама. Говореха за сърфинг, което си вървеше с „Бич бойз“. И неговата мацка беше страхотна. Казваше се Розалин. С Анмари бяха сестри. Отворих уста да им кажа, че ми е зле и се издрайфах на пода. Известна част попадна на крака на Анмари, ако можете само да си представите как ме погледна. Сигурен съм, че не можете. После всички се престориха, че не е станало нищо особено. Нали разбирате, обожавам да ме одрайфат цялата на първа среща и т.н.т., ха-ха-ха. Не можах да отида с тях да плувам. Стомахът ужасно ме болеше. Анмари остана при мен на брега, а аз изгорях от слънцето. Момичетата бяха приготвили обяд. Пийнах малко сода, но въобще и не помислих да хапна от сандвичите. През цялото време в главата ми се въртеше синият „Меркюри“ на Джо, паркиран под палещите лъчи на слънцето и за това как ще вони в него на връщане. Покойният Лени Брус обичаше да казва, че ако има нещо на този свят, което никога не се измирисва, това е чортовата кожа, а аз бих добавил, че същото важи и за повръщня в колата. Миризмата си стои със седмици, месеци, може би дори години. И вони ужасно. Макар всички да се преструват, че не усещат. Направо си мирише гадно.

— ИЗЛЕЗ НАВЪН, ДЕКЪР! ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯ ТИ ШАНС!

— Стига! Млъкнете! — разбира се, те не можеха да ме чуят. А и не искаха. Такава им беше играта.

— Май хич не ти харесва да си слушател, а? — обади се с ехиден глас Тед Джонс. — И да не можеш да си разиграваш топката.

— Я ме остави на мира — почти изхленчих аз.

— Скоро ще им писне да чакат — рече Свинарника. Беше като гласът на съдбата. Опитах се да мисля за катеричката и за моравата, дето си расте на воля досами училището. Нищо не излезе. Мислите ми хвърчаха като сламки на вятъра. В този ден на брега беше ужасно горещо. Всички имаха транзистори, включени на различни станции. Джо и Розалин се бяха изтегнали на сърфа в прозрачната зелена вода.

— ОСТАВАТ ТИ ПЕТ МИНУТИ, ДЕКЪР!

— Айде, излизай — подкани ме Тед. Пръстите му бяха побелели от напрежение. — Излизай докато не е късно.

Силвия се извърна гневно към него.

— А ти за какъв се мислиш? За герой? И защо? Та ти си лайно, Тед Джонс. Ако им кажа…

— Ти ли си човекът, който…

— …ще им писне да чакат, Чарли и ще те изядат, почакай само и…

— ДЕКЪР!

— Излизай, Чарли…

— …моля ви, престанете, не виждате ли, че е объркан…

— ДЕКЪР!

— …благотворителни обеди и тази мръсна…

— …няма да издържиш и ще се побъркаш, ДЕКЪР, ще те изядат, Чарли, ти си сам, ЩЕ ГО ПРИНУДЯТ ДА СТРЕЛЯ готов си да излезеш остави го Тед ако знаете, че всички млъкнете ще е добре за теб ИЗЛЕЗ…

Насочих пистолета към прозореца, стиснах го здраво с две ръце и натиснах четири пъти спусъка. Изстрелите прокънтяха в стаята като оръдейни салюти. Стъклото на прозореца се пръсна и разхвърча на хиляди парчета. Полицаите отвън мигновено залегнаха. Операторите на хълма и купчината зяпачи на улицата се разбягаха на всички страни. Парчета стъкло блестяха из тревата пред класната стая като диаманти на някоя изложба, по ярки от който и да било камък в бижутерския магазин на мистър Франкел.

Никой не отвърна на стрелбата. Заплахите им бяха само блъф. Знаех го, всичко беше заради стомаха, заради моя проклет стомах. Какво друго им оставаше, освен да блъфират?

Тед Джонс не беше блъфирал. Почти беше стигнал бюрото, когато насочих пистолета към него. Той замръзна, очевидно не се съмняваше, че ще го застрелям. Гледаше през мен, като през врата, отвъд която съзира вечния мрак.

— Сядай — рекох аз.

Той не помръдна. Сякаш беше парализиран.

— Сядай!

Тед започна да се тресе. Първо краката, после треморът запълзя нагоре по бедрата, обхвана тялото, накрая шията и лицето. Устата му се друсаше в беззвучно бърборене. Чертите му се сгърчиха в ужасни конвулсии. Единствено очите му не мръдваха. Трябва да призная, че в този миг изпитах уважение към него. Едно от малкото неща, в което винаги съм бил съгласен със стария е, че младото поколение го няма никакво. Тоест, че повече ни бива да се фръцкаме с протестни плакати пред Белия дом, отколкото да замеряме Пентагона със запалителен коктейл „Молотов“. Ала дори в мига, когато бяха вперени във вечната тъмнина, очите на Тед не трепнаха.

— Сядай — повторих аз.

Той се обърна, отиде до чина и седна.

Никой не извика. Няколко души си бяха запушили ушите. Те свалиха бавно ръце, сякаш адаптираха слуха си към тишината в стаята. Спомних си за стомаха и сведох поглед. Там всичко бе наред. Отново контролирах нещата.

Човекът с мегафона крещеше, но този път не на мен. Викаше по зяпачите да се разкарат час по скоро, че иначе не отговарял за последствията. Послушаха го. Някой от тях побягнаха превити одве, като Ричард Уидмарк в оня страхотен филм за Втората световна война.



През строшения прозорец повя прохладен ветрец. Листовете от чина на Хармън Джексън се разхвърчаха по пода. Той се наведе и взе да ги събира.

— Разкажи още нещо, Чарли — рече Сандра Крос.

На устните ми изпълзя изненадана усмивка. Ужасно ми се прищя да запея онова кънтри за хубавите, хубави сини очи, но не можех да си спомня как продължава, а и не ми стискаше да запея. Гласовит съм като патица. Затова само я гледах и се хилех изненадано. Тя се изчерви леко, но не сведе очи. Представих си я омъжена за някой сноб с пет костюма и разноцветна тоалетна хартия в кенефа. Направо ме заболя при тази мисъл. Рано или късно, все един ден им омръзва да си късат копчетата по училищните забави или да се крият под седалките, за да се вмъкнат на вечерната прожекция на авто-киното. Не след дълго спират да се тъпчат с пица и да пъхат дребни монети в джубокса на Сами. Вече не се целуват с момчета из къпиновите храсти. И всички заприличват на ония пошли изрезки на Барби от „Джек и Джил“. Сгънете в точка А, точка В и точка С. И тя ще израсне ПРЕД ОЧИТЕ ВИ. Изведнъж почувствах, че всеки момент ще се разплача, но успях да се измъкна от това неудобно положение като прехвърлих мислите си върху белите й найлонови гащички.

Беше 10:20.

Заговорих.

Бях на дванайсет, когато мама ми купи кадифен костюм. По това време тате вече бе вдигнал ръце от мен и за възпитанието ми се грижеше мама. Обличах костюма когато ходехме на неделна църква и на вторнишките религиозни кръжоци. Имах и няколко вратовръзки с ластик. Бях неотразим.

Не мога да разбера защо толкова настояваше да облека костюма на онзи проклет рожден ден. Всячески се съпротивлявах. Мъчех се да я убедя. Дори се опитах да я излъжа — казах й, че Керол се е разболяла от дребна шарка и купона се отлага. Един разтревожен разговор по телефона с майката на Керол и лъжата бе разкрита. Всички опити се провалиха. По принцип мама не обича да ме държи изкъсо, но навие ли си нещо на пръста — няма отърваване. Спомням си, за една Коледа чичо й подари един доста голям пъзел. Тате, разбира се, мислеше това за пълна глупост. Мисля, че именно затова и го изпрати чичо Том — за да го ядоса. Както и да е — чичо Том ни бе пратил тоя гигантски пъзел с най-малко петстотин парченца за сглобяване и един единствен боровинков храст в долния десен ъгъл. Останалата част от пъзела беше снежно бяла, без никакви картинки. Баща ми щеше да се спука от смях. „Хайде, майко, да те видим как ще го сглобиш“ — рече й той. Винаги, когато искаше да я дразни й викаше майко. Тя седна на масичката в нейната стая — по това време вече живееха в отделни стаи — и изсипа пъзела. Ние с тате прекарахме двадесет и шести и двадесет и седми в едно безкрайно предтелевизорно ядене. Но на двадесет и осми сутринта, пъзелът беше подреден. Мама го снима и изпрати снимката на чичо Том, който живее в Уискинсон. След това събра пъзела и го прибра в килера. Доколкото знам още си седи там, а от тогава минаха две години. Мисълта ми е, че успя да го подреди. Мама е весела, добре образована и има чудесен характер. Обожава домашните животни и винаги е вежлива с пътуващите музиканти. Но пресечеш ли й пътя, готова е да си забие петата… направо в топките.

В този ден й бях пресякъл пътя. За четвърти път се мъчех да срина защитата й с непоклатимите си доводи, но само си губех времето. Вратовръзката стягаше тънкото ми вратле като розов паяк със стоманени пипала, сакото ми беше тясно, а на всичко отгоре тя ме накара да обуя любимите ми обувки. Баща ми го нямаше вкъщи, обръщаше бири с приятели в „Гоган“, но ако беше там сигурно щеше да каже, че изглеждам „като нов човек“. По скоро се чувствах като задник.

— Слушай, мамо…

— Не искам повече да те слушам, Чарли — и аз не исках повече да говоря за това, но след като в тоя вид без съмнение щях да съм кандидат номер едно за титлата „Лайнара на годината“, не ми оставаше нищо друго освен да продължа докрай борбата.

— Искам само да ти кажа, мамо, че никой на този купон няма да носи костюм. Звъннах тази сутрин на Джо МакКена и той ми каза, че ще си обуе…

— Млъквай, Чарли — рече тя съвсем тихо и аз млъкнах. Когато мама ти каже „млъквай“, значи че е ужасно ядосана. — Млъквай, иначе никъде няма да отидеш.

Пределно ясно ми беше какво иска да каже. „Няма да отидеш никъде“ съвсем не означаваше, че ще бъда лишен от възможността да посетя терена на Керол Грейнджър. Това „никъде“ включваше също така киното, стадиона и часовете по плуване през следващия месец. Мама може да е кротка, но стисне ли те със зъби — не изпуска. Спомних си за коледния пъзел, с чудноватото наименование „Последната боровинка“. Този пъзел се бе осмелил да застане на пътя й и вече две години обитаваше килера. Ако искате да знаете, а някои от вас може би знаят, по онова време й бях страшно навит на Керол. Дори се бях изръсил за една копринена кърпичка с инициалите й. Мама предложи да я увие, но аз не й позволих. Сам я увих. Не беше някакъв евтин парцал. Взех я от универсалния магазин „Луистън“, където ги дават по петдесет и девет цента парчето и дори беше извезана по края.

— Добре — извиках накрая аз. — Добре. Добре. Добре.

— И недей да ми остроумничиш, Чарли Декър — рече навъсено тя. — Иначе току виж баща ти се заел с теб.

— Не мен ли го казваш — отвърнах аз. — Нали всеки път, когато попадна в една стая с него, той се старае да ми го напомни.

— Чарли…

— Тръгвам — рекох аз и се понесох към вратата. — Вече съм там.

— И да не се изцапаш! — извика тя подире ми. — Внимавай, де не се намацаш със сладолед! Когато си тръгваш, да не забравиш да благодариш! И много поздрави на мисис Грейнджър!

Реших да подмина с мълчание тези нареждания, струваше ми се, че всякакъв отговор само би я окуражил към нови. Стиснах зъби и продължих напред.

— Бъди кавалер!

Б-боже!

— И да не почнеш да ядеш преди Керол!

Мили Боже!

Ускорих крачка, обхванат от опасението, че току виж й хрумнало да провери дали не съм се подмокрил.

Денят не беше предназначен за лошо настроение. Небето синееше, слънчицето грееше приятно, имаше и лек ветрец. Лятното ваканция тъкмо започваше и не беше изключено Керол да ми даде зелена светлина. Не че знаех какво точно ще направя, когато Керол ми даде зелена светлина — може би ще й дам да покара мотора — но както се казва, тогава щях да му мисля. Сигурно дори надценявах сексуално-отблъскващото действие на кадифения костюм. Ако Керол си падаше по Майрън Флорен, щеше да хареса и мен.

После срещнах Джо и отново започнах да се чувствам като пълен идиот. Беше намъкнал изтърканите си левиски и една смачкана фанелка. Като ме зърна, лицето му се смрази. Сакото ми бе украсено с гравирани медни копчета. Направо неотразим.

— Страхотен костюм — рече той. — Приличаш на един от шоуто на Лоурънс Белч, дето свири на акордеон.

— Майрън Флорен — кимнах аз. — Точно така.

Той ми подаде пакетче дъвки и аз си обелих една.

— Идеята е на майка ми — пъхнах дъвката в устата. Дъвка „Блек Джек“. Няма по-добри. Претърколих я с език и я сдъвках. Вече се чувствах по-добре. Джо беше единственият ми приятел. Никога не се страхуваше от чудатите ми, дори на моменти малко отблъскващи маниери (скимне ли ми някоя страхотна идея, започвам да се разхождам напред назад и да си кривя лицето в най-невероятни физиономии). Така сме с Джо — аз му помагам с уроците, а той пък ме води насам-натам по приятели. Вярно, че повечето деца не дават пет пари за подобна помощ, може и да си страшно умен, ала не те ли бива в бейзбола или поне в кросовото бягане — считай се за аутсайдер. Но Джо не е от тях. Никога не ми го е казвал, но аз бях сигурен. И тъй като всички го харесваха, щат не щат, трябваше да понасят и мен. Не искам да кажа, че се прекланям пред него, но нещо подобно. Джо беше моят наркотик.

Та вървяхме си значи и кротко си дъвчехме от ароматните „Блек Джек“ и изведнъж на рамото ми се стовари нечия ръка, като гръмотевица. За малко да се задавя с дъвката. Препънах се, после се обърнах и кой да видя — Дики Кейбъл.

Дики Кейбъл беше яко момче и не знам защо винаги ми е напомнял на един от популярните модели тревокосачки „Бригс & Стратън“, със собствено задвижване и разтворена паст отпред. Усмивката му беше досущ като тази паст, даже и едрите му, равни зъби напомняха зацепващите зъбци на тревокосачката. С една дума, изглеждаше като човек, който си замезва с участъковия полицай преди вечеря. Не бях съвсем сигурен дали не го прави.

— Ей, дупе, страхотно изглеждаш! — той смигна съучастнически на Джо. — Изглеждаш като страхотно осрано дупе! — ПРАС! — отново ме халоса по гърба. Почувствах се ужасно малък. Не повече от три инча. Не знам защо си помислих, че ще трябва да се бия с него, или пък да му лижа подметките — второто ми се стори по-вероятно.

— По-полека, че ще ми счупиш гръбнака — рекох аз. Но на него това му мина покрай ушите. През целия път до къщата на Керол не млъкна. Най-страшното беше след като влязохме. Никой не беше лъснат като мен. А в средата на стаята стоеше Керол — и беше ужасно красива.

Заболя ме. Беше толкова хубава и непосредствена, с една леко напъпила женственост. Сигурно все още й се случваше да поплаче, да се опъне на родителите си или да се затвори в банята, все още слушаше „Битълз“ и се взираше с умиление в снимката на Дейвид Касиди, дето в оная година беше върха, ала нищо от това не й личеше. И този неумолим факт ме смазваше, превръщаше ме в джудже. На главата си беше завързала ръждивокафява кърпа. Изглеждаше на петнайсет, дори на шестнайсет, с доста напъпили гърди. Носеше кафява рокля. Гледах я как безгрижно се смее и весело жестикулира с ръце.

Дики и Джо отидоха при нея да й поднесат своите подаръци. Тя се засмя, кимна, благодари им, и Боже мой, колко хубава беше само в този миг!

Реших, че ще е най-добре да се измъкна. Не исках да ме види с тая гадна вратовръзка и тоя отвратителен кадифен костюм, с медни копчета. Не исках да я гледам как разговаря с Дики Кейбъл, който за мен беше един поизправен питекантроп, ала за нея сигурно беше някой лъскав красавец. Трябваше да побързам преди някой да ме забележи. В джоба ми се въргаляше една банкнота, която бях заработил предния ден, прекопавайки градината на мисис Каценц. Реших, че няма да е зле да скокна на стоп до Брънсуик, ако някой ме вземе и да си потъгувам самотен в някое кино.

Мисис Грейнджър ме забеляза миг преди да докопам дръжката на вратата.

Просто в този ден не ми вървеше. Представете си танк „Шерман“ облечен във вълнена пола и полу-прозрачна блуза от шифон. Танк „Шерман“ с два масивни купола. Косата й беше като ураган, като фронт от блъскащи се циклони и антициклони. На единия от циклоните се мъдреше сатенена панделка в отровно жълт цвят.

— Чарли ДЕКЪР! — възкликна тя и разтвори ръце като самуни хляб. Големи самуни. Задавих се и ускорих крачка. Беше като някаква неумолимо надигаща се лавина. Като смесица от всички японски филмови чудовища — Гидра, Мотра, Годзила, Родан и Тукан Ужасният, впуснали се в безумна гонитба през хола на Грейнджърови. Но и това не беше най-страшното. Най-страшното бе, че всички погледи бяха вперени в мен — разбирате кого имам предвид.

Тя ме млясна звучно по бузата, отдръпна се и извика:

— Е, изглеждаш чудесно! — в този миг почти очаквах да добави: „Като страхотно осрано дупе!“

Добре де, няма да ви занимавам повече с досадни подробности. Мисля, че вече имате представа за ситуацията. Последваха три мъчителни часа. Дики не пропускаше нито един изгоден случай да вметне някое „Е, изглеждаш чудесно!“ Няколко души дори ме попитаха кой е умрял.

Единствен Джо не ме изостави, но това само засилваше срама ми. Няколко пъти го чух да казва на децата да ме оставят на мира и това ме подтисна допълнително. Чувствах се като селски идиот.

Мисля, че единствения човек, който въобще не ме забеляза беше Керол. Щях да се притесня ако беше дошла при мен да ме покани на танц, когато пуснаха музика, но се притесних дваж повече, когато не дойде. Не че ми се танцуваше, подтискаше ме липсата на внимание от нейна страна.