Rei's place [18+]

Защо изобщо се занимаваше с това? Нямаше смисъл в нищо, което правеше. И все пак някой трябваше, просто трябваше да разчиства улицата от умрелите. В повечето случеи вампирите спазваха благоприличие - посръбваха си от някого, изтриваха му спомените, а благодарение на ензимите в слюнката им раната зарастваше почти мигновено и "жертвата" не помнеше нищо, но имаше ивечери, в които те прекрачваха границата и убиваха. Ще си кажете "Какво толкова, един, или двама мъртви - голямо чудо, и без това Земята е пренаселена?" Да, но когато един вампир убие, след това той просто не може да спре... Студените обезкръвени тела остават мръсна, смръдлива диря след него. Това ги опиянява, като наркотик е за тях. Полицията е безсилна, защото те не знаят, за тях телата значат само едно - сериен убиец.

Те са безсилни, защото не знаят. Преследвайки човек, те не взимат необходимите мерки и това им коства живота. А, всички знаем, че когато полицай умре, целия участък тръгва на лична вендета и всичко се превръща в кървава война. Някакъв безсмислен омагьосан кръг. Ето, тук, идвам тя. Тя се намесва преди всичко това да е стигнало прекалено далеч. Тук идва малкия "дух" момичето без име, без минало, без настояще и бъдеще. Тъмната сянка, която чисти улиците от всички тези "непослушни" нечовешки същества.

Всеки път щом телефона 'и звъннеше тя знаеше какво трябва да направи. Получаваше кодирано съобщение с расата на "това", което трябва да убие, мястото и предпочитания начин. Всеки вампир на територията на Варг беше задължен от съвета да подпише "завещание" или както тя му казваше - смъртната си присъда. Съвета беше стар, а Варг беше люлката на мъртвите. Това място ги привличаше така както кръвта на новородено вампир. Свърестествените идваха тук, за да търсят мир. Съветът ги принуждаваше да подпишат документа, който им казваше как ще умрат, ако нарушат законите. Тук не човеците живееха в симбиоза с хомосапиенс и правеха всичко, за да изглеждат като тях. Имаха собствен бизнес и дори "семейства".

Онази нощ - тя получи съобщение, което не бе очаквала. Когато телефонът даде сигнал тя го вдигна. Днес нямаше да убива. Съвета просто я известяваше, че някой се е "пробудил".

"Чудесно." - каза си тя.

До падането на нощта имаше още няколко часа. По-старите вампири вече бяха будни, разлагащите се мъртви скоро щяха да станат от леглата си. Светът на не човеците скоро щеше да се събуди, което означаваше, че онзи досаден идиот отново ще дойде при нея.

Харви, беше дух на малко момченце. Той непрекъснато 'и досаждаше. Нямаше си и на идея защо малкото хлапе постоянно е "лептнато" за нея. За пръв път се беше появило, когато беше на 7 и за пръв път осъзна, че е различна. Проклятието идваше от рода на майка 'и. Тя беше наистина красива жена, но след смъртта 'и икономът бе изгорил всичките 'и снимки. Не беше останал и помен. Хавърс беше добър човек, Рей го обичаше и много тъжеше за него, когато той си отиде. Когато беше още малка не разбираше защо трябваше всички доказателства за майка 'и да бъдат унищожени, но сега, като голяма вече знаеше. Единственото, което 'и бе останало бе договорът на майка 'и. Като всяка "създание на мрака" и тя бе подписала проклетия документ. Човечеството не можеше да разбере за тях - демони, вампири, фей, върколаци... те бяха оставени в легендите и там им беше и мястото. Нямаше какво да правят в света на хората, той беше техен. Не, че свръхестествените създания не бяха по - силни и прочее, просто зависеха от хората. А всички сме наясно, че досадните двукраки не виждат по - далеч от носа си и когато разберат, че съществува нещо, което ги "застрашава" искат да го унищожат, независимо с какви средства и на каква цена. Съществата, бродещи по улиците след залез бяха стари, наистина стари. Дори и младите вампири, знаеха защо не трябва "да се фукат" през бившите си семейства. Всичко идваше с кръвта. Всяка раса си имаше място, където новите членове се въвеждаха в общността и се учеха на правилата. Не се допускаха изключение - ако някой ги нарушеше, а там важеше правилото на древен Рим, че дори и да не си запознат с правилата, то това не те извинява - беше извикван "чистача" и те си отиваха, така както бяха дошли в света на сенките...

"Чистача" или "призрака" идваше и не оставаше нищо след себе си.

Тази "сутрин", защото за нея падането на нощта беше като утрото за човеците, тя се събуди с нежелание от досадния звън на телефона си. Мързеливо се надигна. Трябваше да се изкъпе и облече преди развратното хлапе да дойде и да я тормози.

Обичаше водата, успокояваше я. Когато изми косата и тялото си, остави водата да се стича по тялото 'и известно време. Часовникът удари - нощта падаше по-рано, защото есента избутваше лятото и слънцето бягаше от луната. Беше два дни преди пълнолуние - в следващите дни имаше много работа за вършене. Върколаците бяха тежък случей, веднъж щом се преобразяваха те не нямаха разум. Търсеха само свежо месо. За това тя трябваше да кисне в гората и да "приспива" всеки, който се отправеше към света на хората. За щастие Съвета имаше малцина семейства от човешката раса, които работеха за тях - те разчистваха горите от туристи повреме на пълнолуние, даваха кръв на вампирите и пазеха гробищата в слючей на възкресяване на зомбита или раждането на нов вампир. Имаше и няколко детектива в полицията.

Кръвта е всичко, децата, родили се в тези злочести семейства са обречени да робуват на Съвета без право на глас. Никой не може да им откаже - ако някой се опиташе беше убиван моментално като послание към останалите, че Съвета е над всичко.

Върколаците не бяха виновни, за това и при тях положението беше различно. Те биваха убивани, само ако убият докато са в човешка форма. "Звярът" не знаеше какво прави, за това и само се приспиваха. Но, те трябваше да могат да контролират гнева си... Човешката част от тях притежаваше разум, беше задължена да мисли и и приема последствията от действията си. Да, някои смятаха, че върколаците се ползват с незаслужени привилегии. За това и отношенията между тях и вампирите бяха толкова обтегнати.

От друга страна пък, когато си безсмъртен смъртта е твърде нищожно нещо. За какво живееш, след като мъртъв? Смисъл - не, няма. Как да вярваш в нещо, което е безсмислено? Нещо ужасно се е сбъркало в еволюцията, за да може мъртвите да продължат да живеят дори и след като жизнените функции на тялото са отнети.

Проклятие.

"Закъсняваш"
"Разкарай се."
"Имаш хубави цици"

Очите 'и грейнаха в червено, силата зашуртя на талази от нея и хлапето беше изтласкано от банята. От вън се чуваха ругатни. Когато Рей излезе от банята Харви се рееше около леглото.

"Много си гадна."
"Пробвай ти някакъв досаден сополанка да ти се бърка в работата."
"О, моля те, аз все още никъде не съм ти бъркал."
"Поправка - развратен сополанко."
"На какво ще си играем днес?"
"Знаеш, че мога да те пратя в отвъдното, нали?"
"Ще си самотна без мен."
"Досадник."

Хлапето сви рамене и изчезна в стената. Скоро след него излезе и Рей. Беше с дълга черна тениска и вързана на опашка коса, сънена и раздразнена, тя крачеше непохватно и тромаво, а до нея полупрозрачния обрах на хлапето се опитваше да я мушка с показалеца си по бузата, без да му бъде обърната каквото и да е внимание.

Двамата за слизаха по стълбите на имението. То беше огромно.

"Защо не пробваш да изчистиш?"

Тя не му отговори, но не докосна и парапета на стълбището, който бе покрит с дебел пласт прах, както всяко друго кътче от къщата, освен леглото 'и и кухненската маса. Хладилника беше празен с изключение на самотната кутия високо маслено прясно мляко. Тя отиде до шкафа и извади единствената кутия вътре - кафе.

След като приключи с ритуала по събуждането - силно кафе с много мляко, обу раздърпаните спортни къси панталонки преметнати на облегалката на стола и се разтегна.

-Какво? - тя го погледна над чашата. Харви поклати глава. -Ще тръгвам.- обясни му тя.
-Какво ще правиш когато остарееш?
-На двадесет съм, досадо, няма да остарявам в скоро време.
-Ти не си като тях.
-Това, че те е убил вампир и сега ме тормозиш, не ти ... О, просто чудесно! - призракът на момчето беше изчезнал.

Духовете бяха "друг" вид не мъртви, ако това бе точен термин. Телата им гниеха в ковчезите, разлагащата се плът вонеше, беше пир за червеите, а духа им 'бродеше' по земята. Обикновено духовете се задържаха "наоколо", защото имаха не довършена работа, но имаше и такива, които просто отказваха да повярват, че са мъртви... Общо взето те нямаха представа за времето. Не можеха да го определят, не можеха да го почувстват.

Животът във Варг, беше еднообразен, беше предсказуем, беше... досаден. Единственото, което беше живота във Варг, беше опасен. Правилата съществуваха, за да се спазват, но не всеки ги спазваше. Някои ги нарушаваха и бягаха, но ръцете на съвета са по дълги и от времето. Никой не може да избяга. Бунтовете зачестяваха. Съществата искаха свобода да убиват, искаха свобода да покварват и разпространят заразата си. Те искаха Варг да им принадлежи. Не малко смятаха, че човеците са просто храна, че трябва да се затварят в банки, да се поддържат в живо състояние,за да има винаги прясна кръв. Те искаха да се създадат ферми, в които да развъждат човеците като стада, за да може запаса им от прясна кръв и месо никога да не се изчерпва.

Имаше вампири, които вярваха, че зомбитата са гнусни и трябва да се изтребят. Рей бе съгласна с тях, зомбитата губеха разсъдъка си скоро след като се вдигаха от гроба. Процеса можеше да се забави само с прясна плът, животните вече не вършеха работа, мутацията се променяше и скоро човешката плът бе единствената, която можеше да ги засити. Зомбитата я ужасяваха, те се разлагаха и гниеха. Нямаше как да сбъркаш зомби.

Въпреки, че вампирите им бяха нещо като "братя", това разбиране не беше съвсем точно. Те също бяха мъртви, но не се разлагаха. Колкото и да си блъскаше главата Рей не можеше да разбере защо мутацията при вампирите протичаше по различен начин отколкото при зомбитата.

Всъщност, върколаците и другите превръщачи бяха най-живи.

Преди време тя беше объркала един върколак за човек. Това бе толкова срамно за нея, че запокити спомена в най -дълбокото кътче на ума си и си заповяда да го забрави. Истината бе, че по - възрастните превръщачи могат да скриват енергията, която буквално бива изблъсквана от тялото им. Звяра в тях, се стреми да излезе на вън във всеки сгоден момент, той има нужда да осведоми останалите за съществуването си, има нужда другите да знаят за него. Ето защо върколаците са идеални кандидати за политици.

Вампирите сами по себе си също имат подобна сила. Те можеха да те опиянят с поглед, да изтрият съществото ти и да го пренапишат изцяло.

Да, не зависимо от какъв вид бе, човек е винаги безпомощен срещу свръхестественото. Сякаш самата природа ги тъпчеше с какви ли не сили, само и само да запълни отнетата човечност.

Живота не беше честен.

Не.

Не, не беше.

Особено тук. Особено във Варг.


След около половин час, след като изсуши косата си и облече "работните" си дрехи, които се състояха от прилепнал черен клин и черно полу с къс ръкав и черна плетена жилетка. Въоръжи се с любимите си близнаци (комплект къстом мейд пистолети пустинен орел), колан с специални сребърни белезници за върколаци, катана за зомбита и вампири, специален кобур за бедрото с един средно дълъг метателен нож и любимия си сребърен орнамент, наследство от майка 'и.

Всъщност тя бе получила орнамента, който приличаше малко на разплеснат кръст на осемнадесетия си рожден ден, заедно с плика с нейния и договора на майка 'и. Тя помнеше този ден, той бе прогорен в съзнанието 'и, и за съжаление, едва ли щеше да изчезне скоро. Това беше първия 'и рожден ден, в който бе наистина сама. В този ден, никой не я посети, нито членовете на съвета, нито Калеб, нито дори малкия Харви... В този ден, преди почти две години, тя се събуди без особено желание за каквото и да било, а на възглавницата, до главата 'и имаше мръсножълт плик.

Тя бързо развърза червената връв, счупи печата на съвета (да, вампирите си падат по театралността, след като си имал стотици години да си правиш планове как да тормозиш с престорените си писания и хилядите катове дантели - не спираш просто до там) и отвори плика и изсипа съдържанието му върху възглавницата. Незнайно как в онзи момент не бе помислила как по дяволите някой бе влязъл в дома 'и без дори тя да го усети. Сега, когато се сещаше за този момент, знаеше, че не познава подобно същество, което може да остане незабелязано от радара 'и.

В онзи ден, медальона привлече вниманието 'и. Той бе плосък, около два сантиметра и половина в диаметър с релефни орнаменти. Беше лек. Тя го взе в ръце и прокара пръстите си по повърхността му. Нещо я убоде. кръвта 'и потече из релефите на бижуто и скоро то грейна в червено, когато кръвта попи, очите 'и си върнаха нормалния сив цвят.

В онзи момент, тя разбра, че договорът е подписан. Тя принадлежеше, беше робиня. Не смееше да си го помисли, но някъде, дълбоко в себе си, част от нея се закле, че ще убие господаря 'и. После прочете договора на майка си и нейния.

В случеи, че не спазеше заповедта, издадена 'и от съвета - Калеб щеше да е нейния палач.

Калеб беше с две години по - голям от нея. Е, поне тогава човешкия му живот бе свършил. Беше наистина красив мъж. Имаше лешникова, чуплива коса, която стигаше до брадичката му, очите му бяха златисти, аметистови и доста редки, дори и за човек. Тялото му беше достойно за боговете, скулите му бяха изсечени, подобно на героите от Олимп. Тя не искаше да си признае, но беше ужасно привлечена от тялото му. Нещо грешно имаше в начина по който дрехите прилягаха по тялото му. Имаше моменти, в които тя завиждаше на платовете за това, че го докосват.

И все пак между тях нямаше нищо. Често пъти тя мислеше, че той харесва мъже. Но въпреки това, желанието и похотта не са нещо, с което може да се спори, още повече пък да се спечели. Привличането беше нещо, което тя трябваше да преглъща и потиска всеки път, щом го видеше. Да, Калеб беше онова грешно чувство, онази изгаряща топлина в слабините, онази жажда за насита на плътските нужди. Той представляваше греха, забранения плод, но беше и змията. Беше едновременно подстрекаващия и жертвата. Калеб беше опияняващо усещане. Караше тялото 'и да гори без дори да го докосне.

Тя потръпна и погледна отражението си в мръсния прозорец. Къщата наистина имаше западнал вид, праха и мръсотията, вонята на застояло... Те изпълваха имението, придаваха му мрачност и усещане за смърт. Но това не я притесняваше особено, тя и без това бе мъртва, дори и сърцето 'и да биеше в душата 'и отдавна нямаше никой. Тялото 'и бе празна черупка без чувства, без нищо.

Очите 'и блестяха. Демонът се събуждаше, усещаше настъпилата нощ, мириса на кръв, пот и похот. Усещането за секс винаги е било като фар за подземния свят. В секса се съдържаше ужасно количество енергия. Нямаше нищо по - еротично в това голата потна кожа да се омилва и потърква в нечие чуждо, твърдо тяло. Нямаше нищо по - прекрасно от това да яздиш неумолимо онази малка, твърда част, да усещаш съединението на телата, там - където мъжеството влизаше в женствеността и свързваше телата в грях.

Рей усърдно тръсна глава и се опита да прогони мислите си.

Опита.

Веднъж, преди няколко месеца бе видяла Калеб гол. Кожата му беше с лек загар, все пак копелето целеше да изглежда перфектно, всяка вечер си лягаше с нова, никога не повтаряше жените, или поне така се говореше. Истина за Калеб беше, най - вероятно, също енигматична колкото и нейната. Тя не се бъркаше в делата на другите, защото очакваше същото от съществото срещу нея.

За момент се замисли дали познава друго човешко същество. "Друго"... Дали имаше предвид себе си? Тя бе хибрид, или поне така бе описано съществуването 'и в договора. Тялото 'и бе черупка, консерва, която пазеше пълнежа си. Жалко само, че "пълнежа" не представляваше тя самата. "Пълнежа" бе онази гнусна, нечиста и проклета, срамна част от съществуването 'и. Тя беше муле. Тялото 'и, нейното тяло - не 'и принадлежеше.

Минутите се редяха докато тя гледаше собственото си отражение. Безсилието почваше да 'и писва. Задушаваше се. Искаше да е свободна. Но не можеше и да умре. Не беше като да не е опитвала, напротив - но демона, не я оставаше да умре, не позволяваше на кръвта 'и да изтече, не 'и даваше да заспи за винаги. Проклетията я връщаше всеки път. Завеждаше я на ръба, за да 'и покаже колко е жалка, чуплива и тленна всъщност.

Да се наричаш жив не беше лесно, още повече да се опитваш да останеш такъв...

Да, определено живота във Варг не беше песен.

Песен.

За малко да забрави. Рей на бързо се изкачи по стълбите и се върна в стаята си. В иначе прашната къща, стаята 'и изглеждаше чиста и спретната. Имаше голямо легло с балдахин, плътни завеси на единствения прозорец в стаята, който водеше към средно голям балкон. Голям махагонов гардероб и писалище. Върху него имаше няколко монитора и се чуваше лекото бучене на компютъра. На нощното шкафче до леглото 'и имаше сребрист лаптоп и шише с вода.

Тя отвори чекмеджето на шкафчето и извади комплект малки слушалки. Басът огласи глухата къща.

When you come (Be a good girl)

Калеб застана пред нея.

-Мразя когато правиш така. - каза му тя с престорена гневност.
-Мм. - той повдигна брадичката 'и и се наведе към нея.

Той бе по-висок от нея с близо половин метър. Мъжът беше висок малко над два метра. Той беше огромен. Всичко в него беше впечатляващо с размерите и релефите си. Тя усети дъха му по устните си. Горещите вълни заприиждаха по тялото 'и мощно и неканено. Въздухът се наелектризира и извика страстта.

-Какво правиш тук? - тя се позова на разума, но не отстъпи. - Днес няма задачи.
-Идвам да те видя.
-Просто така?
-Предположих, че ти е самотно.


*It's true What they say, fucking for love might be the last legal drug*...

-Как пък не! Какво искаш? - тя се отдръпна крачка на зад.
-Ммм.
-А, не! Няма вече! Обеща, че послединя път ще е за последно!
-Рей, скъпа, - той се надвеси над нея. - нима ще ми откажеш?
-Разбира се! Сделката си е сделка!
-Хайде, де... имам нужда. - примоли се той.
-Не.
-Да.
-Не.
-Да.
-Не!
-Даа~
-Майната ти!
-Това "Да" ли беше?
-Не!
-Толкова си скучна... Трябва от време на време да правиш секс, това може и да ти помогне.

Тя го зашлеви, опря дулото на орела си в слепоочието му.

-Имаш докато мигна, за да си разкараш кирливия задник от къщата ми!
-Или какво?

Тя го простреля в рамото, заби палеца си в раната и го блъсна в стената. Дози път дулото на пистолета 'и намери слабините му. Тя повдигна въпросително веждата си.