Ерагон Кристофър Паолини

Cherry Пон 20 Юли 2009, 16:43

СТРАХОВИТА СЯНКА

Вятърът виеше в нощта и носеше ухание, което щеше да промени
света. Високата Сянка вдигна глава и помириса въздуха. Приличаше на
човек, но имаше пурпурна коса и червени очи.
Сянката примигна изненадано. Съобщението беше вярно. Те прис-
тигаха. Но дали това не беше капан? Тя размисли за секунда и започна
да дава нареждания.
– Разпръснете се и се скрийте зад дърветата. Спрете всеки, който се
опита да мине оттук, дори с цената на живота си.
Около Сянката имаше дванайсет ургала, въоръжени с къси мечове
и кръгли щитове, боядисани в черно. Те изглеждаха като хора, но бяха
по-набити и имаха извити рога на главата. Чудовищата бързо се скриха
в храстите. Скоро сумтенето им престана и над гората надвисна тишина.
Сянката приклекна до едно дърво и загледа пътя. Беше твърде тъм-
но за обикновените хора, но за нея бледата луна бе като слънце. Тя про-
дължи да наблюдава и измъкна дълъг меч с едва видима пукнатина по
острието. Оръжието беше достатъчно тънко, за да мине между нечии
ребра, но и достатъчно здраво, за да пробие тежка броня.
Ургалите не можеха да виждат толкова добре и се суетяха като сле-
пи просяци. Един бухал изпищя, прорязвайки тишината, и прелетя над
засадата. Чудовищата потрепериха в студената нощ. Едно от тях настъ-
пи клонче и Сянката вбесено изсъска. Всичките останаха неподвижни.
Сянката се намръщи – те миришеха ужасно, но бяха полезни
инструменти.
Минутите се превърнаха в часове. Уханието беше долетяло много
преди онези, които го издаваха. Сянката продължаваше да наблюдава
пътя и не си позволяваше да се отпусне. Не позволяваше и на ургалите
дори да помръднат, за да се сгреят. Нов полъх на вятъра донесе по-сил-
на миризма. Възбудено, съществото разтегли тънките си устни в
усмивка.
– Пригответе се – прошепна, като напрегна тялото си. Острието на
меча му описваше малки кръгчета. Тази вечер му бе коствала много
усилия и нямаше да загуби контрол точно сега.
Очите на ургалите заблестяха и те стиснаха здраво оръжията си.
Откъм пътя се дочу потракване и се появиха някакви неясни образи.
Три бели коня носеха своите ездачи право към засадата.Дрехите на конниците сияеха на лунната светлина като течно сребро.
Първият конник беше елф с извити вежди и заострени уши. Фигу-
рата му бе тънка, но здрава като рапира. На гърба му висеше голям лък,
а на кръста си носеше меч и колчан стрели с лебедови пера.
Последният ездач изглеждаше по същия начин. Той носеше дълго
копие в дясната си ръка и бяла кама на колана. На главата му имаше не-
вероятно изящен шлем, обсипан със злато и скъпоценни камъни.
Между двамата яздеше тъмнокоса жена елф, която оглеждаше
околността с напрежение. Дрехите й бяха без украса, но не можеха да
скрият нейната красота. Тя също имаше меч и лък, а на кръста й висеше
обемиста торба, към която често поглеждаше, сякаш, за да се увери, че
все още е там.
Единият от елфите каза нещо, но Сянката не можа да чуе какво. Да-
мата отговори авторитетно и стражите й си смениха местата. Елфът с
шлема застана начело и стисна копието си в готовност. Те преминаха
покрай първите няколко ургала, без да заподозрат нищо.
Сянката вече предвкусваше победата, когато вятърът смени посока-
та си и понесе към елфите тежката миризма на чудовищата. Конете я
подушиха и запръхтяха неспокойно. Ездачите се огледаха за секунда,
обърнаха животните си и препуснаха обратно.
Дамата избърза напред, след нея се носеше охраната й. Ургалите
изоставиха укритията си, скочиха на крака и изстреляха няколко черни
стрели. Сянката се показа иззад дървото, вдигна ръка и извика:
Гарджзла!
От дланта на съществото излетя червена мълния, уцели коня на же-
ната и го събори на земята. Дамата се претърколи и погледна към спът-
ниците си.
Смъртоносните стрели на ургалите свалиха двамата елфи. Те пад-
наха от конете си и кръвта им напои земята.
– След нея! Нея искам! – изкрещя Сянката и чудовищата се втурна-
ха по пътя.
Жената елф извика, когато видя мъртвите си спътници, след това с
проклятие се хвърли в гората.
Докато ургалите си пробиваха път между дърветата, предводителят
им се качи на една висока скала, откъдето имаше добра видимост. Той
вдигна ръка и измърмори някакви думи, след което голяма част от гора-
та избухна в пламъци. Съществото методично подпали гората, като ос-
тави малък кръг около засадата.
Внезапно до ухото му достигнаха писъци. Зърна трима от подчинените си да рухват на земята и бягащата жена, която се отдалеча-
ваше от останалите.
Тя тичаше точно към скалата. Сянката погледна надолу, скочи и се
приземи елегантно точно пред нея. Елфката хвърли поглед назад, от ме-
ча й капеше кръв.
Рогатите чудовища изскочиха от гората и блокираха пътя. Сянката
се приближи с вдигната ръка, наслаждавайки се на безпомощната си
плячка.
– Хванете я!
При вида на ургалите жената отвори торбата на кръста си, извади
нещо от нея и я остави да падне на земята. В ръцете си държеше голям
камък с цвят на сапфир, който отразяваше пламъците. Тя го вдигна над
главата си и започна да произнася някакви думи.
– Гарджзла! – изкрещя отчаяно Сянката.
Изстреля от дланта си нова червена мълния, но беше твърде късно.
Зелена светлина проблесна над поляната и камъкът изчезна миг преди
мълнията да удари елфката и да я събори на земята.
Сянката изкрещя ядосано и тръгна напред, забивайки меча си в ед-
но дърво. Изстреля девет мълнии и уби оцелелите ургали, след което ос-
вободи меча си и тръгна към жената.
От устата на създанието се носеха проклятия на език, който само то
знаеше. Вдигна ръце и погледна небето. Безмълвните звезди предизвик-
ваха отвращението му и съществото се обърна към жената.
Красотата й би покорила всеки смъртен мъж, но нямаше ефект над
Сянката. След като се увери, че камъкът е изчезнал, доведе скрития си
наблизо кон, завърза пленницата си на седлото и препусна между
дърветата.
Изгаси пламъците на пътя си, но остави другите части от гората да
се къпят в огън.

Cherry Сря 22 Юли 2009, 08:31

НАХОДКАТА

Ерагон коленичи в утъпканата трева и огледа следите. Според отпе-
чатъците стадото беше минало през тази ливада преди около половин
час. Скоро щеше да успее да го догони. Целта му бе едно младо живот-
но с изкълчен преден ляв крак, което за учудване беше оцеляло досега,
без да стане плячка на хищниците.
Небето бе тъмно, но безоблачно, лек ветрец раздвижваше въздуха.
По планинските склонове се спускаха буйни потоци. В долината се на-
дигаше мъгла, толкова гъста, че да се спънеш в нея.
Ерагон беше петнайсетгодишен, почти навлязъл в мъжката възраст.
Дрехите му бяха износени. Широк ловджийски нож с дръжка от кост
висеше от колана му, а до него имаше калъф от еленова кожа, който па-
зеше тисовия лък от влагата. На гърба си младежът носеше грубо изра-
ботена раница.
Преследването на елена го беше отвело дълбоко в Гръбнака – вери-
га от труднопроходими планини, чиито склонове се спускаха по цялото
крайбрежие на Алагезия. За тези планини често се носеха странни исто-
рии. Въпреки това Ерагон не се страхуваше. Той бе единственият ловец
в Карвахол, който се осмеляваше да навлиза толкова навътре в тях.
Това беше третата нощ, откакто бе потеглил, и храната му скоро
щеше да свърши. Ако не успееше да убие животното, щеше да му се на-
ложи да се завърне с празни ръце. Семейството му имаше нужда от ме-
сото, за да изкара зимата, а не можеше да си позволи да го купи от
Карвахол.
Ерагон се изправи решително и закрачи през гората към една дол-
чинка, където според него нощуваше стадото. Дърветата закриваха не-
бето и клоните им засенчваха следите, но младежът беше достатъчно
опитен.
Той се спря и обтегна тетивата на лъка си, след което измъкна три
стрели. На поляната пред него лежаха двайсетина неподвижни животни,
огрени от лунната светлина. Еленът, който преследваше, дремеше съв-
сем наблизо, а левият му крак бе странно изкривен.
Ерагон бавно запълзя напред, готвейки се за изстрел. Тридневната
гонитба беше към своя край. Пое си дълбоко дъх, изпъна тетивата и в
този момент експлозия разцепи нощта.
Стадото скочи и побягна. Ерагон се изправи на крака и стреля към отдалечаващия се елен, но за съжаление не улучи и стрелата изчезна в
мрака. Младежът изруга и се завъртя, приготвил нова стрела.
Зад него, на мястото, където беше станала експлозията, се виждаше
широк кръг от обгоряла трева. Боровете в кръга също бяха опърлени, а
във въздуха се носеше миризма на изгоряло. В центъра на опустошение-
то лежеше лъскав син камък, около който се издигаше лека мъгла.
Ерагон изчака няколко минути дали ще се появи някаква опасност,
но единственото помръдващо нещо бе мъглата, която бързо се разсейва-
ше. Младежът внимателно отпусна тетивата и се приближи. Той сръчка
камъка с върха на една стрела и отскочи. Нищо не се случи и след още
малко чудене Ерагон внимателно го вдигна.
Никога не беше виждал толкова гладък камък. Имаше съвършена
тъмносиня повърхност, тук-там нашарена от тънки бели линии. Камъ-
кът бе хладен и хлъзгав като втвърдена коприна, с овална форма и дъл-
жина около една стъпка, тежеше няколко фунта1, но сякаш беше по-лек,
отколкото трябваше. Ерагон бе едновременно привлечен и уплашен.
„Откъде ли се взе? Дали има някакво предназначение? Дали се поя-
ви тук случайно, или е било писано да попадне у мене?“
От старите истории знаеше, че трябва да се отнася много внимател-
но към магията и към тези, които я практикуват.
„А сега какво да правя с камъка?“
Щеше да е уморително да го носи, а може би беше и опасно. Дали
нямаше да е по-добре да го остави? Той се поколеба за момент и почти
го пусна, но нещо задържа ръката му.
„Все пак с него може би ще успея да купя малко храна“.
Поляната беше твърде открита, за да си направи безопасен лагер,
затова Ерагон се върна в гората и се разположи под корените на едно
паднало дърво. След като хапна набързо малко хляб и сирене, той се уви
в одеялата и задряма, докато обмисляше странната случка.

Ерагон Кристофър Паолини

Ерагон Кристофър Паолини

Re: Ерагон Кристофър Паолини