"Оръжията на Авалон" Роджър Зелазни
Страница 2 от 2
Страница 2 от 2 • 
1, 2
Re: "Оръжията на Авалон" Роджър Зелазни
Shivers Съб 20 Юни 2009, 16:25
— Полето на тръните — повторих аз, обзет от спомени.
— Да, това е моят Авалон — продължи той — и аз ще се върна тук да прекарам старините си, ако оцелеем в Амбър.
— Още ли искаш да дойдеш с мен?
— Цял живот съм мечтал да видя Амбър… или поне откакто за първи път чух за него. От твоите уста, в едни по-щастливи времена.
— Не си спомням изобщо какво съм ти говорил. Трябва да е било хубава история.
— И двамата бяхме страшно пияни в онази нощ и не усещахме как минава времето, докато ти разказваше — понякога със сълзи на очите — за величествената планина Колвир и зелените и златни кули на града, за булевардите, кейовете, терасите, цветята, фонтаните… Не усещахме как минава времето, но прекарахме така цялата нощ, защото преди да се доберем с олюляване до леглата си, утрото бе настъпило. Боже! Мога направо да нарисувам карта на Амбър! Трябва да го видя, преди да умра.
— Не си спомням тази нощ — бавно произнесох аз. — Трябва да съм бил много, много пиян.
Ганелон се изкикоти.
— Имахме хубави моменти тук едно време — рече той. — А и хората още ни помнят. Но само онези, които са много възрастни… и голяма част от историите им са неверни. И все пак, дявол да го вземе, кое ли събитие остава неизопачено след толкова години?
Не му отговорих, само пушех, потънал в спомени.
— …и всичко това ме накара да си задам някой и друг въпрос.
— Казвай.
— Твоето нападение над Амбър няма ли да постави на карта отношенията ти с Бенедикт?
— Ужасно ми се иска да знаех отговора на този въпрос. Мисля, че да, първоначално. Но аз би трябвало да приключа с хода си, преди той да е успял да стигне до Амбър, в отговор на нечие отчаяно повикване. Имам предвид да стигне до Амбър с подкрепления. Той самият може да се озове там за секунди, ако някой от другия край му помага. Но от това не би имало особена полза. Не. Вместо да разкъсва Амбър на части, той ще предпочете да подкрепи онзи, който може да запази целостта му. Сигурен съм. Успея ли веднъж да сваля Ерик от трона, желанието на Бенедикт ще бъде войната веднага да спре и той няма да възрази срещу моето управление, само и само да й се сложи край. Ала няма да одобри начина по начало, разбира се.
— Точно това имах предвид. Няма ли после като резултат между вас да останат някакви лоши чувства?
— Не вярвам. Всичко е въпрос само на политика, а ние с него сме израснали заедно и винаги сме се разбирали по-добре един с друг, отколкото който и да е от нас с Ерик.
— Разбирам. Но тъй като ние с теб сме заедно в тази работа, а сега изглежда Авалон е на Бенедикт, интересуваше ме какви чувства би изпитвал към мен, ако един ден се върна тук. Дали ще ме мрази, задето съм ти помагал?
— Много се съмнявам. Никога не е бил такъв човек.
— Нека да отидем тогава малко по-далеч. Господ ми е свидетел, че имам опит във воденето на война и ако успеем да завладеем Амбър, той ще разполага с изобилие от доказателства за този факт. Като се има предвид състоянието на ръката му и всичко останало, смяташ ли, че би решил да ме вземе за гарнизонен командир в своята армия? Толкова добре познавам тази страна. Бих могъл да го отведа до Полето на тръните и да му опиша онази битка. Дявол да го вземе! Бих му служил вярно… така вярно, както на теб. — После Ганелон се усмихна. — Извинявай. По-вярно, отколкото служих на теб.
Разсмях се и отпих една глътка.
— Положението е деликатно. Идеята, разбира се, ми допада. Но се опасявам, че никога няма да спечелиш пълното му доверие. Ще изглежда като твърде очевиден номер от моя страна.
— Проклета политика! Нямах това предвид! Единственото, което умея, е да бъда войник, а така обичам Авалон!
— Вярвам ти. Но дали той ще ти повярва?
— Щом е с една ръка, той ще има нужда от способен човек до себе си. Би могъл…
Започнах да се смея, ала бързо се спрях, защото звукът от смеха ми веднага се понесе надалече. Освен това не исках да засегна чувствата на Ганелон.
— Съжалявам — рекох. — Моля те да ме извиниш. Ти просто не разбираш. Не разбираш какъв е всъщност човека, с когото разговаряхме онази нощ в палатката. Може да ти се е видял съвсем обикновен… и осакатен при това. Но не е така. Аз се страхувам от Бенедикт. Той не прилича на никое друго същество в Сенките или действителността. Той е най-големият майстор във владеенето на оръжията в Амбър. Можеш ли да си представиш какво означава едно хилядолетие? Ами няколко? Проумяваш ли какво представлява човек, който в продължение на един толкова дълъг живот почти всеки ден се е занимавал с оръжия, тактики, стратегии? Не се заблуждавай, само защото го виждаш в едно малко кралство, начело на малобройна войска и с добре гледана овощна градина в задния двор. Всичко, измислено от военната наука, е в главата му. Той неведнъж е пътувал от сянка в сянка и е наблюдавал вариантите на една и съща битка, при съвсем леко променени обстоятелства, с цел да провери теориите си на практика. Бенедикт е командвал толкова огромни армии, че би могъл с дни да гледаш похода им и пак да не видиш края на колоните. Въпреки неудобствата, които му причинява загубата на ръката, не бих желал да се бия с него нито с оръжие, нито с голи ръце. За щастие, той няма амбиции да се възкачи на трона, иначе досега да е там. А в такъв случай, щях мигновено да се откажа от всичките си планове и да го призная за законен монарх. Аз се страхувам от Бенедикт.
Ганелон се умълча задълго. Напълних си отново чашата, защото гърлото ми беше пресъхнало.
— Естествено, не съзнавах всичко това — рече накрая той. — Ще бъда щастлив, ако просто ми позволи да се върна в Авалон.
— Сигурен съм, че няма да има нищо против. Познавам го.
— Дара ми каза, че днес е получила новини от него. Щял да съкрати престоя си в лагера. Вероятно утре ще бъде тук.
— Проклятие! — скочих аз. — В такъв случай трябва да побързаме. Надявам се Дойл да е приготвил материала. На сутринта ще идем при него и ще ускорим нещата. Искам да се махна оттук, преди Бенедикт да се е върнал!
— Значи си взел красавците?
— Да.
— Може ли да ги погледна?
Развързах торбичката от пояса си и му я подадох. Той я отвори, извади няколко камъка, сложи ги на отворената си лява длан и започна бавно да ги обръща насам-натам.
— Не са кой знае какво, доколкото мога да видя на тази светлина. Чакай! Нещо проблясна! Не…
— Не са шлифовани, затова. В ръцете си държиш цяло състояние.
— Удивително. — Той ги пусна отново в торбичката и я завърза. — Толкова лесно го направи.
— Не беше чак толкова лесно.
— И все пак, вижда ми се някак нечестно, толкова бързо да се събере цяло състояние.
Подаде ми я обратно.
— Ще се погрижа да ти осигуря състояние, когато свършим — обещах. — То ще ти послужи донякъде като компенсация, ако Бенедикт не ти предложи служба.
— Сега, като знам кой е, по-твърдо от всякога съм решил един ден да работя за него.
— Ще видим какво може да се направи.
— Добре. Благодаря ти, Коруин. Как ще стане заминаването ни?
— От теб искам да отидеш и да си починеш малко, защото смятам да те вдигна рано. Опасявам се, че на Звездин и Огнедишащ змей няма да им допадне идеята с впрягането, но се налага да вземем една от каруците на Бенедикт и с нея да отидем в града. Преди това аз ще се опитам да пусна тук една хубава димна завеса, за да прикрия нашето внезапно заминаване. После ще забързаме към бижутера Дойл, ще вземем товара и с най-голяма скорост ще потеглим из Сенките. Колкото по-голяма преднина успеем да вземем, толкова по-трудно ще му бъде на Бенедикт да ни последва. Ако сме с половин ден пред него в Сенките, за него ще стане практически невъзможно да ни намери.
— А защо по начало ще иска чак толкова да ни търси?
— Той не ми вярва изобщо… и е прав. Сега изчаква аз да предприема хода си. Знае, че тук има нещо, от което се нуждая, но няма представа какво. Иска да научи, за да предпази Амбър от евентуалната нова заплаха. Веднага, щом проумее, че сме си тръгнали завинаги, ще разбере, че съм взел каквото ми е трябвало и ще тръгне след нас.
Ганелон се прозя, протегна се и си довърши коняка.
— Да — рече тогава той. — Най-добре сега да поспим, за да сме във форма за гонитбата. Сега, като ми разказа повечко за Бенедикт, вече не ме учудва толкова онова другото, за което исках да ти кажа… макар че пак ме притеснява.
— Какво друго?
Той се изправи, вдигна внимателно гарафата, после посочи надолу по алеята.
— Ако продължиш нататък, отминеш живия плет, който бележи края на този чифлик и навлезеш в горичката малко по-надолу — а след това продължиш още около двеста крачки — ще стигнеш до една падинка вляво, на около метър и половина по-ниско от пътеката, където расте малка групичка фиданки. Сред нея, утъпкан и покрит с паднали листа, има пресен гроб. Открих го, докато се разхождах през деня и спрях там, долу малко да си почина.
— Как разбра, че е гроб?
Ганелон се ухили.
— Когато в една дупка има трупове, обикновено така я наричат. Беше съвсем плитка и аз поразрових наоколо с пръчка. Вътре има четири трупа — на трима мъже и на жена.
— Отдавна ли са умрели?
— Напротив. Според мен, преди не повече от няколко дни.
— Както ги намери ли ги остави?
— Аз не съм глупак, Коруин.
— Извинявай. Но ти ме разтревожи с тази история. Абсолютно нищо не разбирам.
— Очевидно са причинили някакви неприятности на Бенедикт и той им го е върнал тъпкано.
— Възможно е. Как изглеждат? От какво са умрели?
— Във външния им вид няма нищо особено. На средна възраст. Гърлата им са прерязани… с изключение на единия, който е намушкан в корема.
— Странно. Да, хубаво е, че скоро си тръгваме. Имаме си достатъчно свои проблеми, за да се забъркваме и в местните.
— Съгласен съм. Затова, хайде да си лягаме.
— Ти върви. Аз още не съм напълно готов.
— Послушай собствения си съвет и легни да поспиш — рече той и се обърна към къщата. — Недей да седиш и да се тревожиш.
— Няма.
— Лека нощ, тогава.
— До сутринта.
Загледах го как се връща по алеята. Прав беше, разбира се, но още не бях готов да предам съзнанието си на съня. Премислих отново плановете си, за да съм сигурен, че няма нещо, което да не съм догледал, довърших си коняка и оставих чашата върху пейката. После станах и тръгнах да се разхождам, а зад мен оставаше следа от тютюнев дим. Луната продължаваше да огрява слабо околността и до утрото имаше поне няколко часа. Твърдо бях решил да прекарам остатъка от нощта на открито и смятах да си намеря хубаво местенце за дремване.
Естествено, запътих се надолу по алеята и се озовах сред групичката фиданки. Като поразместих листата, видях следите от неотдавнашно разкопаване, но не бях в настроение да се занимавам с ексхумация на лунна светлина и приех с пълна готовност думите на Ганелон за онова, което бе намерил. Дори не бях сигурен защо отидох там. Заради някакво патологично любопитство, предполагам. Все пак, поне се отказах от идеята да легна някъде наоколо.
Запътих се към северозападния край на градината, като търсех място, което да не се вижда от къщата. Живият плет беше висок, а тревата бе избуяла, мека и ухаеше приятно. Постлах плаща си, седнах на него и си събух ботушите. Протегнах крака върху хладната трева и въздъхнах.
Още малко, помислих си аз. Сенки — диаманти — оръжие — Амбър. Вече съм на път. Преди година гниех в тъмницата и толкова често пресичах напред и назад границата между здравия разум и лудостта, че едва не я изтрих. Сега бях свободен, силен, целенасочен и разполагах с готов план. Сега отново бях заплаха и то много по-смъртоносна от преди. Този път не бях обвързан с ничии чужди планове. Сам носех отговорността за своя успех или провал.
Усещането беше чудесно, каквито бяха и тревата, и погълнатия алкохол, който сега се разливаше из тялото ми и ме стопляше с приятния си огън. Изчистих си лулата, прибрах я, протегнах се, прозях се и се приготвих да поспя.
Изведнъж долових помръдване в далечината, надигнах се на лакът и съсредоточих вниманието си натам. Не се наложи да чакам дълго. По пътеката бавно се движеше някаква фигура, от време на време поспираше и пак тихо продължаваше. Под дървото, където бяхме седели с Ганелон, изчезна и дълго време не се появи. После направи още няколко крачки, спря и сякаш се загледа в моята посока. След което тръгна към мен.
Докато минаваше край близкия храст и излизаше от сенките, лицето й изведнъж бе огряно от лунната светлина. Очевидно съзнавайки това, тя се усмихна по посока към мен, забави крачка с приближаването си, спря съвсем, когато ме достигна.
— Явно къщата не ти допада, принц Коруин — каза Дара.
— Напротив — рекох. — Просто нощта е толкова прекрасна, че изкуши любителя на природата в мен.
— Нещо трябва да те е изкушило и миналата нощ — подхвърли тя, — въпреки силния дъжд. — Дара се настани до мен върху плаща ми. — И нея ли прекара на открито?
— Бях навън — отвърнах, — но не спах. Всъщност, не съм си лягал, откакто се видяхме миналия път.
— Да, това е моят Авалон — продължи той — и аз ще се върна тук да прекарам старините си, ако оцелеем в Амбър.
— Още ли искаш да дойдеш с мен?
— Цял живот съм мечтал да видя Амбър… или поне откакто за първи път чух за него. От твоите уста, в едни по-щастливи времена.
— Не си спомням изобщо какво съм ти говорил. Трябва да е било хубава история.
— И двамата бяхме страшно пияни в онази нощ и не усещахме как минава времето, докато ти разказваше — понякога със сълзи на очите — за величествената планина Колвир и зелените и златни кули на града, за булевардите, кейовете, терасите, цветята, фонтаните… Не усещахме как минава времето, но прекарахме така цялата нощ, защото преди да се доберем с олюляване до леглата си, утрото бе настъпило. Боже! Мога направо да нарисувам карта на Амбър! Трябва да го видя, преди да умра.
— Не си спомням тази нощ — бавно произнесох аз. — Трябва да съм бил много, много пиян.
Ганелон се изкикоти.
— Имахме хубави моменти тук едно време — рече той. — А и хората още ни помнят. Но само онези, които са много възрастни… и голяма част от историите им са неверни. И все пак, дявол да го вземе, кое ли събитие остава неизопачено след толкова години?
Не му отговорих, само пушех, потънал в спомени.
— …и всичко това ме накара да си задам някой и друг въпрос.
— Казвай.
— Твоето нападение над Амбър няма ли да постави на карта отношенията ти с Бенедикт?
— Ужасно ми се иска да знаех отговора на този въпрос. Мисля, че да, първоначално. Но аз би трябвало да приключа с хода си, преди той да е успял да стигне до Амбър, в отговор на нечие отчаяно повикване. Имам предвид да стигне до Амбър с подкрепления. Той самият може да се озове там за секунди, ако някой от другия край му помага. Но от това не би имало особена полза. Не. Вместо да разкъсва Амбър на части, той ще предпочете да подкрепи онзи, който може да запази целостта му. Сигурен съм. Успея ли веднъж да сваля Ерик от трона, желанието на Бенедикт ще бъде войната веднага да спре и той няма да възрази срещу моето управление, само и само да й се сложи край. Ала няма да одобри начина по начало, разбира се.
— Точно това имах предвид. Няма ли после като резултат между вас да останат някакви лоши чувства?
— Не вярвам. Всичко е въпрос само на политика, а ние с него сме израснали заедно и винаги сме се разбирали по-добре един с друг, отколкото който и да е от нас с Ерик.
— Разбирам. Но тъй като ние с теб сме заедно в тази работа, а сега изглежда Авалон е на Бенедикт, интересуваше ме какви чувства би изпитвал към мен, ако един ден се върна тук. Дали ще ме мрази, задето съм ти помагал?
— Много се съмнявам. Никога не е бил такъв човек.
— Нека да отидем тогава малко по-далеч. Господ ми е свидетел, че имам опит във воденето на война и ако успеем да завладеем Амбър, той ще разполага с изобилие от доказателства за този факт. Като се има предвид състоянието на ръката му и всичко останало, смяташ ли, че би решил да ме вземе за гарнизонен командир в своята армия? Толкова добре познавам тази страна. Бих могъл да го отведа до Полето на тръните и да му опиша онази битка. Дявол да го вземе! Бих му служил вярно… така вярно, както на теб. — После Ганелон се усмихна. — Извинявай. По-вярно, отколкото служих на теб.
Разсмях се и отпих една глътка.
— Положението е деликатно. Идеята, разбира се, ми допада. Но се опасявам, че никога няма да спечелиш пълното му доверие. Ще изглежда като твърде очевиден номер от моя страна.
— Проклета политика! Нямах това предвид! Единственото, което умея, е да бъда войник, а така обичам Авалон!
— Вярвам ти. Но дали той ще ти повярва?
— Щом е с една ръка, той ще има нужда от способен човек до себе си. Би могъл…
Започнах да се смея, ала бързо се спрях, защото звукът от смеха ми веднага се понесе надалече. Освен това не исках да засегна чувствата на Ганелон.
— Съжалявам — рекох. — Моля те да ме извиниш. Ти просто не разбираш. Не разбираш какъв е всъщност човека, с когото разговаряхме онази нощ в палатката. Може да ти се е видял съвсем обикновен… и осакатен при това. Но не е така. Аз се страхувам от Бенедикт. Той не прилича на никое друго същество в Сенките или действителността. Той е най-големият майстор във владеенето на оръжията в Амбър. Можеш ли да си представиш какво означава едно хилядолетие? Ами няколко? Проумяваш ли какво представлява човек, който в продължение на един толкова дълъг живот почти всеки ден се е занимавал с оръжия, тактики, стратегии? Не се заблуждавай, само защото го виждаш в едно малко кралство, начело на малобройна войска и с добре гледана овощна градина в задния двор. Всичко, измислено от военната наука, е в главата му. Той неведнъж е пътувал от сянка в сянка и е наблюдавал вариантите на една и съща битка, при съвсем леко променени обстоятелства, с цел да провери теориите си на практика. Бенедикт е командвал толкова огромни армии, че би могъл с дни да гледаш похода им и пак да не видиш края на колоните. Въпреки неудобствата, които му причинява загубата на ръката, не бих желал да се бия с него нито с оръжие, нито с голи ръце. За щастие, той няма амбиции да се възкачи на трона, иначе досега да е там. А в такъв случай, щях мигновено да се откажа от всичките си планове и да го призная за законен монарх. Аз се страхувам от Бенедикт.
Ганелон се умълча задълго. Напълних си отново чашата, защото гърлото ми беше пресъхнало.
— Естествено, не съзнавах всичко това — рече накрая той. — Ще бъда щастлив, ако просто ми позволи да се върна в Авалон.
— Сигурен съм, че няма да има нищо против. Познавам го.
— Дара ми каза, че днес е получила новини от него. Щял да съкрати престоя си в лагера. Вероятно утре ще бъде тук.
— Проклятие! — скочих аз. — В такъв случай трябва да побързаме. Надявам се Дойл да е приготвил материала. На сутринта ще идем при него и ще ускорим нещата. Искам да се махна оттук, преди Бенедикт да се е върнал!
— Значи си взел красавците?
— Да.
— Може ли да ги погледна?
Развързах торбичката от пояса си и му я подадох. Той я отвори, извади няколко камъка, сложи ги на отворената си лява длан и започна бавно да ги обръща насам-натам.
— Не са кой знае какво, доколкото мога да видя на тази светлина. Чакай! Нещо проблясна! Не…
— Не са шлифовани, затова. В ръцете си държиш цяло състояние.
— Удивително. — Той ги пусна отново в торбичката и я завърза. — Толкова лесно го направи.
— Не беше чак толкова лесно.
— И все пак, вижда ми се някак нечестно, толкова бързо да се събере цяло състояние.
Подаде ми я обратно.
— Ще се погрижа да ти осигуря състояние, когато свършим — обещах. — То ще ти послужи донякъде като компенсация, ако Бенедикт не ти предложи служба.
— Сега, като знам кой е, по-твърдо от всякога съм решил един ден да работя за него.
— Ще видим какво може да се направи.
— Добре. Благодаря ти, Коруин. Как ще стане заминаването ни?
— От теб искам да отидеш и да си починеш малко, защото смятам да те вдигна рано. Опасявам се, че на Звездин и Огнедишащ змей няма да им допадне идеята с впрягането, но се налага да вземем една от каруците на Бенедикт и с нея да отидем в града. Преди това аз ще се опитам да пусна тук една хубава димна завеса, за да прикрия нашето внезапно заминаване. После ще забързаме към бижутера Дойл, ще вземем товара и с най-голяма скорост ще потеглим из Сенките. Колкото по-голяма преднина успеем да вземем, толкова по-трудно ще му бъде на Бенедикт да ни последва. Ако сме с половин ден пред него в Сенките, за него ще стане практически невъзможно да ни намери.
— А защо по начало ще иска чак толкова да ни търси?
— Той не ми вярва изобщо… и е прав. Сега изчаква аз да предприема хода си. Знае, че тук има нещо, от което се нуждая, но няма представа какво. Иска да научи, за да предпази Амбър от евентуалната нова заплаха. Веднага, щом проумее, че сме си тръгнали завинаги, ще разбере, че съм взел каквото ми е трябвало и ще тръгне след нас.
Ганелон се прозя, протегна се и си довърши коняка.
— Да — рече тогава той. — Най-добре сега да поспим, за да сме във форма за гонитбата. Сега, като ми разказа повечко за Бенедикт, вече не ме учудва толкова онова другото, за което исках да ти кажа… макар че пак ме притеснява.
— Какво друго?
Той се изправи, вдигна внимателно гарафата, после посочи надолу по алеята.
— Ако продължиш нататък, отминеш живия плет, който бележи края на този чифлик и навлезеш в горичката малко по-надолу — а след това продължиш още около двеста крачки — ще стигнеш до една падинка вляво, на около метър и половина по-ниско от пътеката, където расте малка групичка фиданки. Сред нея, утъпкан и покрит с паднали листа, има пресен гроб. Открих го, докато се разхождах през деня и спрях там, долу малко да си почина.
— Как разбра, че е гроб?
Ганелон се ухили.
— Когато в една дупка има трупове, обикновено така я наричат. Беше съвсем плитка и аз поразрових наоколо с пръчка. Вътре има четири трупа — на трима мъже и на жена.
— Отдавна ли са умрели?
— Напротив. Според мен, преди не повече от няколко дни.
— Както ги намери ли ги остави?
— Аз не съм глупак, Коруин.
— Извинявай. Но ти ме разтревожи с тази история. Абсолютно нищо не разбирам.
— Очевидно са причинили някакви неприятности на Бенедикт и той им го е върнал тъпкано.
— Възможно е. Как изглеждат? От какво са умрели?
— Във външния им вид няма нищо особено. На средна възраст. Гърлата им са прерязани… с изключение на единия, който е намушкан в корема.
— Странно. Да, хубаво е, че скоро си тръгваме. Имаме си достатъчно свои проблеми, за да се забъркваме и в местните.
— Съгласен съм. Затова, хайде да си лягаме.
— Ти върви. Аз още не съм напълно готов.
— Послушай собствения си съвет и легни да поспиш — рече той и се обърна към къщата. — Недей да седиш и да се тревожиш.
— Няма.
— Лека нощ, тогава.
— До сутринта.
Загледах го как се връща по алеята. Прав беше, разбира се, но още не бях готов да предам съзнанието си на съня. Премислих отново плановете си, за да съм сигурен, че няма нещо, което да не съм догледал, довърших си коняка и оставих чашата върху пейката. После станах и тръгнах да се разхождам, а зад мен оставаше следа от тютюнев дим. Луната продължаваше да огрява слабо околността и до утрото имаше поне няколко часа. Твърдо бях решил да прекарам остатъка от нощта на открито и смятах да си намеря хубаво местенце за дремване.
Естествено, запътих се надолу по алеята и се озовах сред групичката фиданки. Като поразместих листата, видях следите от неотдавнашно разкопаване, но не бях в настроение да се занимавам с ексхумация на лунна светлина и приех с пълна готовност думите на Ганелон за онова, което бе намерил. Дори не бях сигурен защо отидох там. Заради някакво патологично любопитство, предполагам. Все пак, поне се отказах от идеята да легна някъде наоколо.
Запътих се към северозападния край на градината, като търсех място, което да не се вижда от къщата. Живият плет беше висок, а тревата бе избуяла, мека и ухаеше приятно. Постлах плаща си, седнах на него и си събух ботушите. Протегнах крака върху хладната трева и въздъхнах.
Още малко, помислих си аз. Сенки — диаманти — оръжие — Амбър. Вече съм на път. Преди година гниех в тъмницата и толкова често пресичах напред и назад границата между здравия разум и лудостта, че едва не я изтрих. Сега бях свободен, силен, целенасочен и разполагах с готов план. Сега отново бях заплаха и то много по-смъртоносна от преди. Този път не бях обвързан с ничии чужди планове. Сам носех отговорността за своя успех или провал.
Усещането беше чудесно, каквито бяха и тревата, и погълнатия алкохол, който сега се разливаше из тялото ми и ме стопляше с приятния си огън. Изчистих си лулата, прибрах я, протегнах се, прозях се и се приготвих да поспя.
Изведнъж долових помръдване в далечината, надигнах се на лакът и съсредоточих вниманието си натам. Не се наложи да чакам дълго. По пътеката бавно се движеше някаква фигура, от време на време поспираше и пак тихо продължаваше. Под дървото, където бяхме седели с Ганелон, изчезна и дълго време не се появи. После направи още няколко крачки, спря и сякаш се загледа в моята посока. След което тръгна към мен.
Докато минаваше край близкия храст и излизаше от сенките, лицето й изведнъж бе огряно от лунната светлина. Очевидно съзнавайки това, тя се усмихна по посока към мен, забави крачка с приближаването си, спря съвсем, когато ме достигна.
— Явно къщата не ти допада, принц Коруин — каза Дара.
— Напротив — рекох. — Просто нощта е толкова прекрасна, че изкуши любителя на природата в мен.
— Нещо трябва да те е изкушило и миналата нощ — подхвърли тя, — въпреки силния дъжд. — Дара се настани до мен върху плаща ми. — И нея ли прекара на открито?
— Бях навън — отвърнах, — но не спах. Всъщност, не съм си лягал, откакто се видяхме миналия път.
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Оръжията на Авалон" Роджър Зелазни
Shivers Съб 20 Юни 2009, 16:26
— Къде беше?
— На брега, пресявах пясък.
— Звучи угнетително.
— Така си и беше.
— Много време мислих, след нашето пътуване сред Сенките.
— Мога да си представя.
— И аз не съм спала кой знае колко. Затова те усетих като се прибра, после те чух да разговаряш с Ганелон и когато той се върна сам, разбрах, че си останал някъде тук.
— Правилно.
— Знаеш, че трябва да отида в Амбър. И да мина през Лабиринта.
— Знам. Ще го направиш.
— Само че скоро, Коруин. Скоро!
— Ти си млада, Дара. Има много време.
— По дяволите! Цял живот съм чакала… без дори да знам за това! Няма ли някакъв начин да отида сега?
— Не.
— Защо? Ти би могъл да ме преведеш бързо през сенките до Амбър и да ми дадеш възможност да мина през Лабиринта…
— Ако не ни убият на секундата, за известно време може да извадим късмет с две съседни килии… или диби… преди да ни екзекутират.
— За какво? Ти си принц в този град. Имаш право да постъпваш, както желаеш.
Разсмях се.
— Аз съм изгнаник, драга. Ако се върна в Амбър, ще бъда екзекутиран, в случай, че щастието ми се усмихне. Ако ли не, може да ми се случи нещо много по-лошо. Но като имам предвид как се развиха нещата последния път, мисля, че ще побързат да ме убият. Подобно любезно гостоприемство без съмнение ще бъде оказано и на онези, които ме придружават.
— Оберон не би постъпил така.
— При достатъчно голямо предизвикателство, смятам, че не би се поколебал. Но не става дума за него. Оберон вече го няма, а на трона седи моят брат Ерик, който се е провъзгласил за крал.
— Кога е станало това?
— Преди няколко години, според мерките за време в Амбър.
— А той защо ще иска да те убие?
— За да ми попречи да го убия аз, разбира се.
— А ти ще го направиш ли?
— Да. И то скоро.
Тя се вгледа в очите ми.
— Защо?
— За да заема трона. По право той е мой. Ерик е узурпатор. Аз неотдавна избягах от него, след мъчения и няколко години затвор. Той, обаче, допусна грешка, като си позволи лукса да ме остави жив, за да се наслаждава на моето нещастие. Изобщо не е предполагал, че ще се освободя и ще се върна да го предизвикам отново. Честно казано, и аз не го вярвах. Но при положение, че ми провървя да получа втора възможност, ще имам грижата да не направя същата грешка като него.
— И все пак той ти е брат.
— Повярвай ми, едва ли някой съзнава това по-добре от нас двамата с Ерик.
— Кога очакваш да постигнеш… целта си?
— Както ти казах онзи ден, ако успееш да се снабдиш с Фигурите, влез във връзка с мен след около три месеца. В случай, че не можеш, а всичко стане както съм го замислил, аз ще те намеря още в самото начало на управлението си. Ще имаш твоя шанс да минеш през Лабиринта, преди да е изтекла една година.
— Ами ако се провалиш?
— Тогава ще трябва да почакаш по-дълго. Докато Ерик се увери, че нищо не го заплашва, а Бенедикт го признае за крал. За момента Бенедикт не желае да го направи. Той не е стъпвал в Амбър от много отдавна и Ерик смята, че не е между живите. Появи ли се сега, ще му се наложи да вземе страна — или с Ерик, или срещу него. Ако го подкрепи, продължителното владичество на Ерик ще бъде гарантирано — а Бенедикт не иска да носи отговорността за това. Ако пък тръгне срещу него, ще се стигне до сражения… а той не желае да е отговорен и за тях. Самият Бенедикт не се стреми към короната. Единствено, като не се появява на сцената изобщо, може да запази относителното спокойствие, което цари в момента. Появи ли се без да вземе нечия страна — вероятно на него би му се разминало дори това, — ще е равносилно на отказ да признае кралската власт на Ерик и пак ще доведе до неприятности. А да се появите двамата заедно, означава направо да се предаде, защото Ерик ще му окаже натиск чрез теб.
— Излиза, че ако ти загубиш, може и никога да не стъпя в Амбър!
— Просто ти описвам положението, както аз го виждам. Несъмнено има много фактори, които не са ми известни. Прекалено дълго съм бил извън играта.
— Ти трябва да спечелиш! — заяви тя. После изведнъж попита: — А дядо би ли подкрепил теб?
— Съмнявам се. Но ситуацията ще бъде съвсем различна. Аз знам за неговото съществуване, както и за твоето. Няма да искам подкрепата му. Стига ми да не застане срещу мен. И ако съм бърз, ефикасен и победя, той ще стои настрана. Няма да му хареса, че съм узнал за твоето съществуване, но като види, че не ти желая злото, всичко ще бъде наред.
— А защо ти да не ме използваш? Това ми се вижда най-логичното в случая.
— Вярно е. Но открих, че те харесвам — признах аз, — така че и дума не може да става за това.
Дара се разсмя.
— Омаяла съм те!
Усмихнах се.
— По един свой деликатен начин, с рапира в ръка, да.
Изведнъж, тя стана съвсем сериозна.
— Дядо се връща утре. Твоят човек Ганелон каза ли ти?
— Да.
— Как ще се отрази това на плановете ти?
— Смятам да съм изчезнал яко дим, още преди да се е появил.
— А той какво ще направи?
— Първо страшно ще се ядоса, задето си тук. После ще иска да научи как си успяла да се върнеш и колко си ми разказала за себе си.
— Какво да му отговоря?
— Кажи му истината за това как си се върнала обратно. Така ще го накараш малко да се позамисли. Колкото до положението ти тук, твоята женска интуиция те е предупредила, че не можеш да ми имаш доверие и ти си се представила по същия начин, както пред Джулиан и Жерар. А пък ние с Ганелон сме поискали една каруца назаем и сме се отправили към града, като сме казали, че ще се върнем късно вечерта.
— Къде ще отидете всъщност?
— За кратко, в града. Но после няма да се върнем. Искам да натрупаме колкото е възможно повече преднина, защото той е способен да ме проследи из Сенките до известно разстояние.
— Ще го задържа колкото мога заради теб. Нямаше ли да се видиш с мен преди да заминеш?
— Смятах да проведа този разговор с теб сутринта. Ти просто ме изпревари с безсънието си.
— Тогава се радвам за това… безсъние. Как ще завладееш Амбър?
Поклатих глава.
— Не, скъпа Дара. На всички принцове, които кроят коварни планове, им се налага да пазят по някоя и друга малка тайна. Това е една от моите.
— Изненадана съм, че има толкова много недоверие и интриги в Амбър.
— Защо? Същите конфликти съществуват навсякъде, под различни форми. Те са и тук, около теб, винаги, защото всички светове са образ и подобие на Амбър.
— Трудно ми е да го разбера…
— Един ден всичко ще ти стане ясно. Остави нещата дотук засега.
— Кажи ми тогава друго. След като по някакъв начин умея да изменям сенките, дори без да съм минала през Лабиринта, разкажи ми по-подробно как го правиш ти? Искам да се науча.
— Не! — възпротивих се аз. — Не ти разрешавам да си играеш със Сенките, докато не станеш готова. Това е опасно дори за човек, минал през Лабиринта. А да го правиш сега е безразсъдство. Първия път си имала късмет, но не се опитвай да го направиш отново. Аз дори ще ти помогна, като не ти кажа нищо повече по този въпрос.
— Добре! — рече тя. — Извинявай. Предполагам, че ще мога да почакам.
— И аз така мисля. Нали не ми се сърдиш?
— Не. Какъв смисъл има? — Дара се засмя. — Сигурно знаеш какво говориш. Радвам се, че толкова те е грижа за мен.
Тя се протегна и ме докосна по бузата. Обърнах се към нея, а лицето й бавно започна да се приближава към моето, вече сериозно, с полуотворени устни и почти затворени очи. Докато се целувахме, усетих как ръцете й се плъзват около врата и раменете ми и моите намериха подобно положение около нейните. Изненадата ми премина в сладостна тръпка, отстъпи пред разливащите се топлина и възбуда.
Ако някога Бенедикт научеше, едва ли щеше само да ми се разсърди…
Каруцата монотонно проскърцваше, а слънцето вече бе слязло ниско на запад, макар че все още изливаше горещите си потоци дневна светлина върху нас. Отзад, между сандъците, Ганелон похъркваше и аз му завиждах за шумното занимание. Той спеше вече от няколко часа, а на мен ми бе трети ден без почивка.
Бяхме се отдалечили на около двайсет километра от града и пътувахме на североизток. Дойл не беше подготвил поръчката ми изцяло, но ние с Ганелон го убедихме да затвори магазина и да ускори производството. Това стана причина да загубим още няколко часа безценно време. Тогава бях прекалено възбуден, за да поспя, а сега не можех да го направя, защото проправях пътя ни през Сенките.
Отблъснах умората и вечерта, и извиках няколко облака да ми правят сянка. Движехме се по сух, дълбоко разоран, глинест път. Той беше в грозен оттенък на жълтото и хрущеше под нас, докато напредвахме. От двете му страни отпуснато висяха кафяви треволяци, а дърветата бяха ниски и изкорубени, с дебела, влакнеста кора. Минахме покрай няколко оголени шисти.
Бях платил на Дойл добре за материала, като освен това купих една красива гривна, която поръчах да отнесе на Дара на следващия ден. Диамантите бяха в кесията на колана ми, Грейсуондир висеше близо до ръката ми. Звездин и Огнедишащ змей поддържаха бърз и равномерен ход. На път бях да осъществя плановете си.
Питах се дали Бенедикт вече се е върнал. Питах се колко ли време ще остане в заблуда за местонахождението ми. В никакъв случай не бях вън от опасност. Той беше способен да ни проследи на голямо разстояние през Сенките, а ние оставяхме много ясна следа. Нямах голям избор, обаче. Каруцата ми беше необходима, принудени бяхме да търпим настоящата скорост и не бях в състояние да се справя с нова бърза смяна на Сенките. Движех се през тях бавно и внимателно, като съзнавах добре колко притъпени са сетивата ми и влиянието на нарастващата умора. Разчитах общото натрупване на разстояние и промени да издигне бариера между Бенедикт и мен, и се надявах скоро тя да стане непреодолима.
През следващите три километра намерих сили да се върна от късен следобед към пладне, но задържах времето облачно, защото имах нужда единствено от светлина, а не и от горещина. После успях да уловя лек ветрец. Той увеличаваше опасността от дъжд, но рискът си струваше. Човек не може да има всичко.
Вече се борех с обземащата ме дрямка и много се изкушавах да събудя Ганелон и просто да добавя повече километри към разстоянието, като го оставя да кара, докато аз поспя. Но се страхувах да го направя на толкова ранен етап от пътуването ни. Все още оставаха много неща за вършене.
Имах нужда от дневна светлина, ала исках и по-хубав път, вече ми беше писнало от тази проклета жълта глина, налагаше се да направя нещо и с облаците, а трябваше да мисля и за посоката…
Разтърках очи, няколко пъти поех дълбоко въздух. Всичко започваше да се обърква в главата ми, а равномерното потропване на конските копита и скърцането на каруцата неусетно ме унасяха. Вече почти не усещах друсането и клатушкането. Поводите висяха хлабаво в ръцете ми, а веднъж дори заклюмах и ги изпуснах. За щастие конете изглежда добре съзнаваха какво се очаква от тях.
След известно време поехме надолу по дълъг, полегат склон, който ни отведе до късна сутрин. Дотогава небето бе потъмняло съвсем и ми трябваха няколко километра и пет, шест завоя на пътя, за да разпръсна поне донякъде облачната покривка. Ако се разразеше буря, много бързо щяхме да се озовем сред кална река. Потреперах при тази мисъл, оставих небето на мира и се концентрирах отново върху пътя.
Стигнахме до разнебитен мост, прехвърлен над пресъхнало речно корито. От другата му страна пътят беше по-равен и по-малко жълт. Докато напредвахме по него, той ставаше все по-тъмен, по-гладък и по-твърд, а тревата отстрани вече беше зелена.
— На брега, пресявах пясък.
— Звучи угнетително.
— Така си и беше.
— Много време мислих, след нашето пътуване сред Сенките.
— Мога да си представя.
— И аз не съм спала кой знае колко. Затова те усетих като се прибра, после те чух да разговаряш с Ганелон и когато той се върна сам, разбрах, че си останал някъде тук.
— Правилно.
— Знаеш, че трябва да отида в Амбър. И да мина през Лабиринта.
— Знам. Ще го направиш.
— Само че скоро, Коруин. Скоро!
— Ти си млада, Дара. Има много време.
— По дяволите! Цял живот съм чакала… без дори да знам за това! Няма ли някакъв начин да отида сега?
— Не.
— Защо? Ти би могъл да ме преведеш бързо през сенките до Амбър и да ми дадеш възможност да мина през Лабиринта…
— Ако не ни убият на секундата, за известно време може да извадим късмет с две съседни килии… или диби… преди да ни екзекутират.
— За какво? Ти си принц в този град. Имаш право да постъпваш, както желаеш.
Разсмях се.
— Аз съм изгнаник, драга. Ако се върна в Амбър, ще бъда екзекутиран, в случай, че щастието ми се усмихне. Ако ли не, може да ми се случи нещо много по-лошо. Но като имам предвид как се развиха нещата последния път, мисля, че ще побързат да ме убият. Подобно любезно гостоприемство без съмнение ще бъде оказано и на онези, които ме придружават.
— Оберон не би постъпил така.
— При достатъчно голямо предизвикателство, смятам, че не би се поколебал. Но не става дума за него. Оберон вече го няма, а на трона седи моят брат Ерик, който се е провъзгласил за крал.
— Кога е станало това?
— Преди няколко години, според мерките за време в Амбър.
— А той защо ще иска да те убие?
— За да ми попречи да го убия аз, разбира се.
— А ти ще го направиш ли?
— Да. И то скоро.
Тя се вгледа в очите ми.
— Защо?
— За да заема трона. По право той е мой. Ерик е узурпатор. Аз неотдавна избягах от него, след мъчения и няколко години затвор. Той, обаче, допусна грешка, като си позволи лукса да ме остави жив, за да се наслаждава на моето нещастие. Изобщо не е предполагал, че ще се освободя и ще се върна да го предизвикам отново. Честно казано, и аз не го вярвах. Но при положение, че ми провървя да получа втора възможност, ще имам грижата да не направя същата грешка като него.
— И все пак той ти е брат.
— Повярвай ми, едва ли някой съзнава това по-добре от нас двамата с Ерик.
— Кога очакваш да постигнеш… целта си?
— Както ти казах онзи ден, ако успееш да се снабдиш с Фигурите, влез във връзка с мен след около три месеца. В случай, че не можеш, а всичко стане както съм го замислил, аз ще те намеря още в самото начало на управлението си. Ще имаш твоя шанс да минеш през Лабиринта, преди да е изтекла една година.
— Ами ако се провалиш?
— Тогава ще трябва да почакаш по-дълго. Докато Ерик се увери, че нищо не го заплашва, а Бенедикт го признае за крал. За момента Бенедикт не желае да го направи. Той не е стъпвал в Амбър от много отдавна и Ерик смята, че не е между живите. Появи ли се сега, ще му се наложи да вземе страна — или с Ерик, или срещу него. Ако го подкрепи, продължителното владичество на Ерик ще бъде гарантирано — а Бенедикт не иска да носи отговорността за това. Ако пък тръгне срещу него, ще се стигне до сражения… а той не желае да е отговорен и за тях. Самият Бенедикт не се стреми към короната. Единствено, като не се появява на сцената изобщо, може да запази относителното спокойствие, което цари в момента. Появи ли се без да вземе нечия страна — вероятно на него би му се разминало дори това, — ще е равносилно на отказ да признае кралската власт на Ерик и пак ще доведе до неприятности. А да се появите двамата заедно, означава направо да се предаде, защото Ерик ще му окаже натиск чрез теб.
— Излиза, че ако ти загубиш, може и никога да не стъпя в Амбър!
— Просто ти описвам положението, както аз го виждам. Несъмнено има много фактори, които не са ми известни. Прекалено дълго съм бил извън играта.
— Ти трябва да спечелиш! — заяви тя. После изведнъж попита: — А дядо би ли подкрепил теб?
— Съмнявам се. Но ситуацията ще бъде съвсем различна. Аз знам за неговото съществуване, както и за твоето. Няма да искам подкрепата му. Стига ми да не застане срещу мен. И ако съм бърз, ефикасен и победя, той ще стои настрана. Няма да му хареса, че съм узнал за твоето съществуване, но като види, че не ти желая злото, всичко ще бъде наред.
— А защо ти да не ме използваш? Това ми се вижда най-логичното в случая.
— Вярно е. Но открих, че те харесвам — признах аз, — така че и дума не може да става за това.
Дара се разсмя.
— Омаяла съм те!
Усмихнах се.
— По един свой деликатен начин, с рапира в ръка, да.
Изведнъж, тя стана съвсем сериозна.
— Дядо се връща утре. Твоят човек Ганелон каза ли ти?
— Да.
— Как ще се отрази това на плановете ти?
— Смятам да съм изчезнал яко дим, още преди да се е появил.
— А той какво ще направи?
— Първо страшно ще се ядоса, задето си тук. После ще иска да научи как си успяла да се върнеш и колко си ми разказала за себе си.
— Какво да му отговоря?
— Кажи му истината за това как си се върнала обратно. Така ще го накараш малко да се позамисли. Колкото до положението ти тук, твоята женска интуиция те е предупредила, че не можеш да ми имаш доверие и ти си се представила по същия начин, както пред Джулиан и Жерар. А пък ние с Ганелон сме поискали една каруца назаем и сме се отправили към града, като сме казали, че ще се върнем късно вечерта.
— Къде ще отидете всъщност?
— За кратко, в града. Но после няма да се върнем. Искам да натрупаме колкото е възможно повече преднина, защото той е способен да ме проследи из Сенките до известно разстояние.
— Ще го задържа колкото мога заради теб. Нямаше ли да се видиш с мен преди да заминеш?
— Смятах да проведа този разговор с теб сутринта. Ти просто ме изпревари с безсънието си.
— Тогава се радвам за това… безсъние. Как ще завладееш Амбър?
Поклатих глава.
— Не, скъпа Дара. На всички принцове, които кроят коварни планове, им се налага да пазят по някоя и друга малка тайна. Това е една от моите.
— Изненадана съм, че има толкова много недоверие и интриги в Амбър.
— Защо? Същите конфликти съществуват навсякъде, под различни форми. Те са и тук, около теб, винаги, защото всички светове са образ и подобие на Амбър.
— Трудно ми е да го разбера…
— Един ден всичко ще ти стане ясно. Остави нещата дотук засега.
— Кажи ми тогава друго. След като по някакъв начин умея да изменям сенките, дори без да съм минала през Лабиринта, разкажи ми по-подробно как го правиш ти? Искам да се науча.
— Не! — възпротивих се аз. — Не ти разрешавам да си играеш със Сенките, докато не станеш готова. Това е опасно дори за човек, минал през Лабиринта. А да го правиш сега е безразсъдство. Първия път си имала късмет, но не се опитвай да го направиш отново. Аз дори ще ти помогна, като не ти кажа нищо повече по този въпрос.
— Добре! — рече тя. — Извинявай. Предполагам, че ще мога да почакам.
— И аз така мисля. Нали не ми се сърдиш?
— Не. Какъв смисъл има? — Дара се засмя. — Сигурно знаеш какво говориш. Радвам се, че толкова те е грижа за мен.
Тя се протегна и ме докосна по бузата. Обърнах се към нея, а лицето й бавно започна да се приближава към моето, вече сериозно, с полуотворени устни и почти затворени очи. Докато се целувахме, усетих как ръцете й се плъзват около врата и раменете ми и моите намериха подобно положение около нейните. Изненадата ми премина в сладостна тръпка, отстъпи пред разливащите се топлина и възбуда.
Ако някога Бенедикт научеше, едва ли щеше само да ми се разсърди…
VII
Каруцата монотонно проскърцваше, а слънцето вече бе слязло ниско на запад, макар че все още изливаше горещите си потоци дневна светлина върху нас. Отзад, между сандъците, Ганелон похъркваше и аз му завиждах за шумното занимание. Той спеше вече от няколко часа, а на мен ми бе трети ден без почивка.
Бяхме се отдалечили на около двайсет километра от града и пътувахме на североизток. Дойл не беше подготвил поръчката ми изцяло, но ние с Ганелон го убедихме да затвори магазина и да ускори производството. Това стана причина да загубим още няколко часа безценно време. Тогава бях прекалено възбуден, за да поспя, а сега не можех да го направя, защото проправях пътя ни през Сенките.
Отблъснах умората и вечерта, и извиках няколко облака да ми правят сянка. Движехме се по сух, дълбоко разоран, глинест път. Той беше в грозен оттенък на жълтото и хрущеше под нас, докато напредвахме. От двете му страни отпуснато висяха кафяви треволяци, а дърветата бяха ниски и изкорубени, с дебела, влакнеста кора. Минахме покрай няколко оголени шисти.
Бях платил на Дойл добре за материала, като освен това купих една красива гривна, която поръчах да отнесе на Дара на следващия ден. Диамантите бяха в кесията на колана ми, Грейсуондир висеше близо до ръката ми. Звездин и Огнедишащ змей поддържаха бърз и равномерен ход. На път бях да осъществя плановете си.
Питах се дали Бенедикт вече се е върнал. Питах се колко ли време ще остане в заблуда за местонахождението ми. В никакъв случай не бях вън от опасност. Той беше способен да ни проследи на голямо разстояние през Сенките, а ние оставяхме много ясна следа. Нямах голям избор, обаче. Каруцата ми беше необходима, принудени бяхме да търпим настоящата скорост и не бях в състояние да се справя с нова бърза смяна на Сенките. Движех се през тях бавно и внимателно, като съзнавах добре колко притъпени са сетивата ми и влиянието на нарастващата умора. Разчитах общото натрупване на разстояние и промени да издигне бариера между Бенедикт и мен, и се надявах скоро тя да стане непреодолима.
През следващите три километра намерих сили да се върна от късен следобед към пладне, но задържах времето облачно, защото имах нужда единствено от светлина, а не и от горещина. После успях да уловя лек ветрец. Той увеличаваше опасността от дъжд, но рискът си струваше. Човек не може да има всичко.
Вече се борех с обземащата ме дрямка и много се изкушавах да събудя Ганелон и просто да добавя повече километри към разстоянието, като го оставя да кара, докато аз поспя. Но се страхувах да го направя на толкова ранен етап от пътуването ни. Все още оставаха много неща за вършене.
Имах нужда от дневна светлина, ала исках и по-хубав път, вече ми беше писнало от тази проклета жълта глина, налагаше се да направя нещо и с облаците, а трябваше да мисля и за посоката…
Разтърках очи, няколко пъти поех дълбоко въздух. Всичко започваше да се обърква в главата ми, а равномерното потропване на конските копита и скърцането на каруцата неусетно ме унасяха. Вече почти не усещах друсането и клатушкането. Поводите висяха хлабаво в ръцете ми, а веднъж дори заклюмах и ги изпуснах. За щастие конете изглежда добре съзнаваха какво се очаква от тях.
След известно време поехме надолу по дълъг, полегат склон, който ни отведе до късна сутрин. Дотогава небето бе потъмняло съвсем и ми трябваха няколко километра и пет, шест завоя на пътя, за да разпръсна поне донякъде облачната покривка. Ако се разразеше буря, много бързо щяхме да се озовем сред кална река. Потреперах при тази мисъл, оставих небето на мира и се концентрирах отново върху пътя.
Стигнахме до разнебитен мост, прехвърлен над пресъхнало речно корито. От другата му страна пътят беше по-равен и по-малко жълт. Докато напредвахме по него, той ставаше все по-тъмен, по-гладък и по-твърд, а тревата отстрани вече беше зелена.
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Оръжията на Авалон" Роджър Зелазни
Shivers Съб 20 Юни 2009, 16:26
Тогава, обаче, започна да вали.
Известно време се борих с дъжда, решен да не се отказвам от тревата и тъмния, лесен път. Главата ме болеше, но след половин километър капките оредяха и отново се показа слънцето.
Слънцето… о, да, слънцето.
Продължавахме напред и накрая пътят започна да се спуска със завои сред раззеленени дървета. Навлязохме в прохладна долина, където прекосихме още едно мостче, под което течеше тясна ивичка вода. Аз вече бях увил края на юздите около ръката си, защото не преставах да клюмам. Машинално, почти без да мисля, изменях по нещо, избирах посоката…
Сред гората вдясно от мен птиците радостно оповестяваха настъпването на деня. По тревата и листата блестяха капчици роса. Въздухът захладня, а лъчите на утринното слънце се провираха край клоните на дърветата…
Но пробуждането на тази сянка не можеше да заблуди тялото ми и аз с облекчение чух, че Ганелон най-после се размърдва и ругае. Ако не беше станал сам, след малко щеше да ми се наложи да го събудя.
Достатъчно бях направил. Дръпнах леко юздите, конете схванаха идеята и спряха. Запънах спирачката, тъй като все още се спускахме надолу и напипах едно шише с вода.
— Хей! — извика Ганелон, докато пиех. — Остави една капка и за мен!
Подадох му бутилката.
— Ела сега да ме смениш — казах му аз. — Трябва малко да поспя.
Той пи в продължение на половин минута, след което изпръхтя от удоволствие.
— Добре — отвърна, преметна се през задния край и скочи на земята. — Почакай само миг. Естествени нужди.
Ганелон свърна от пътя, а аз се преместих в каруцата, проснах се на мястото, където бе лежал и подложих сгънатия си плащ за възглавница.
След малко го чух да се покатерва отпред и усетих друсването, когато освободи спирачката. Той изцъка с език и леко плясна с юздите.
— Сутрин ли е? — извика назад към мен.
— Да.
— Боже! Спал съм цял ден и цяла нощ!
Засмях се.
— Не, аз поразместих малко Сенките. Спал си само шест или седем часа.
— Нищо не разбирам. Няма значение, вярвам ти. Къде сме сега?
— На около трийсет километра североизточно от Авалон и на близо двайсет от имението на Бенедикт. Освен това сме навлезли сред Сенките.
— Какво трябва да правя?
— Просто продължавай да следваш пътя. Необходима ни е преднина.
— Бенедикт още ли може да ни настигне?
— Мисля, че да. Затова и не смея да дам почивка на конете.
— Добре. Трябва ли да следя за нещо конкретно?
— Не.
— Кога да те събудя?
— Никога.
После той се умълча и докато чаках съзнанието ми да бъде погълнато от съня, аз се размислих, естествено, за Дара. Целия ден бях мислил за нея, на приливи и отливи.
Това, което стана между нас, изобщо не влизаше в сметките ми и бе съвсем неочаквано за мен. Дори не я бях възприемал като жена, докато не се озова в ръцете ми и не промени мнението ми по този въпрос. Миг по-късно гръбначните ми нерви взеха надмощие и доведоха почти всички функции на главния мозък до първични рефлекси, както веднъж ми бе казал Фройд. Не можех да обвинявам за това алкохола, тъй като не бях пил много, а и той не ми оказваше особено влияние. Защо изобщо трябваше да търся извинение? Защото се чувствах малко гузен, затова. Роднинската ни връзка беше прекалено далечна, за да ме притеснява. Не тя бе причината. Не смятах и че съм се възползвал от неопитността на Дара, защото тя е знаела какво прави, когато е тръгнала да ме търси. Самите обстоятелства ме караха да поставям под въпрос мотивите си, дори при този развой на събитията. Още първия път, когато говорих с нея и я заведох на онази разходка сред Сенките, се стремях към нещо повече от обикновено спечелване на нейното доверие и приятелство. Опитвах се да прехвърля част от предаността и привързаността й към Бенедикт върху себе си. Исках я на моя страна като възможен съюзник в лагера, който можеше да се окаже вражески. Надявах се, че ще съумея да я използвам, ако възникне необходимост, когато работата загрубее. Всичко това беше вярно. Но не исках да повярвам, че съм постъпил накрая така с нея, само в резултат на тези подбуди. Подозирах, че и те са играли известна роля, обаче, и това ме караше да се чувствам доста подъл. Защо? През живота си нерядко бях вършил неща, които мнозина биха сметнали за много по-лоши и не се бях измъчвал заради тях. Сега упорито избягвах и не исках да призная това, но всъщност знаех отговора. Бях се влюбил. Всичко беше толкова просто. Чувството ми се различаваше от приятелството, което изпитвах към Лорейн, с неговия елемент на уморено от света разбиране между двама ветерани, както и от неочакваното физическо привличане, което бе избухнало за кратко между Мойри и мен, преди да мина за втори път през Лабиринта. В случая беше съвсем различно. Познавах я толкова бегло, че почти нямаше логика. Аз бях мъж, който имаше векове зад гърба си. И все пак… не се бях чувствал така от векове. Бях забравил усещането. Не исках да се влюбвам в нея. Не сега. Може би по-късно. А най-добре — никога. Тя изобщо не ми подхождаше. Беше дете. Всичко, което ще иска да прави, всичко, което за нея ще е ново и вълнуващо, аз вече ще съм го изживял. Не, изобщо не беше за мен. Не ми бе работа да се влюбвам в нея. Не биваше да го допускам…
Ганелон си тананикаше някаква неприлична песничка, доста фалшиво. Каруцата се друсна и проскърца, когато пътят започна да се изкачва по хълма. Слънцето огря лицето ми и покрих очи с лакът. Някъде тогава забравата се спусна над мен и ме взе в прегръдките си.
Когато се събудих, минаваше пладне и се чувствах мръсен. Хубаво се напих с вода, после отлях малко в ръка и си разтърках очите. Сресах се с пръсти. Огледах се наоколо.
Всичко беше покрито със зеленина, малки групички дървета и ширнали се поляни, покрити с висока трева. Все още се движехме по черен път, доста твърд и относително гладък. Небето беше ясно, като се изключат няколко малки облачета и слънцето се сменяше със сянка на почти равни интервали. Подухваше лек ветрец.
— Отново си между живите. Чудесно! — възкликна Ганелон, когато се покатерих на капрата и седнах до него. — Конете взеха да се уморяват, Коруин, а и на мен ми се иска малко да си поопъна краката. Освен това съм ужасно гладен. А ти?
— И аз. Отбий на онова сенчесто местенце вляво и там ще поспрем.
— Ще ми се да продължим още малко напред — рече той.
— Има някаква конкретна причина ли?
— Да. Искам да ти покажа нещо.
— Давай тогава.
Клатушкахме се още почти километър и стигнахме до участък на пътя, който ни поведе в по-северна посока. Не след дълго се заизкачвахме по един хълм и когато го превалихме, видяхме следващия, който беше дори още по-висок.
— Докъде смяташ да продължаваме така? — попитах аз.
— Нека се качим и на онзи хълм — отвърна Ганелон. — Оттам може да се вижда.
— Добре.
Конете с мъка преодоляваха стръмния склон на втория хълм и аз слязох да помогна с бутане отзад. Когато най-после стигнахме върха, се чувствах още по-мръсен от смесената с прахоляк пот, но затова пък отново бях напълно буден. Ганелон дръпна юздите и запъна спирачката. После се покатери на капрата и застана прав, обърнат наляво, засенчил очи с ръка.
— Ела тук горе, Коруин — извика оттам.
Качих се при него и той протегна ръка да ми помогне. След това посочи напред и аз проследих жеста му.
На около километър от нас, наляво и надясно докъдето ми стигаше погледът, минаваше широка черна ивица. Ние се намирахме на няколкостотин метра по-високо от нея и виждахме почти цял километър от дължината й. Напряко беше към двеста, триста метра и макар да виждах оттук две извивки, ширината изглеждаше еднаква навсякъде. В ивицата растяха дървета и те бяха абсолютно черни. Забелязваше се и известно движение. Не можех да определя от какво. Нищо чудно да беше просто вятърът, който разлюляваше черната трева по края. Но освен това се долавяше и някакво течение, като че ли там струеше плътна, черна река.
— Какво е това? — попитах аз.
— Надявах се ти да ми кажеш — отвърна Ганелон. — Помислих си, че е резултат от магиите, които правиш със сенките.
Поклатих бавно глава.
— Наистина много ми се спеше, но щях да си спомням, ако бях предизвикал появата на нещо толкова странно. Как разбра, че ще го видим там?
— Минахме покрай него няколко пъти, докато спеше, после пътят пак се отдалечаваше. Не ми харесаха усещанията, които предизвика в мен. Видяха ми се много познати. Не ти ли напомня за нещо?
— Да. Определено. За съжаление.
Той кимна.
— Това е нещо като онзи проклет Кръг в Лорейн. На него ми прилича.
— Черният път… — измърморих аз.
— Какво?
— Черният път — повторих. — Не знаех какво има предвид, когато тя го спомена, но сега започвам да разбирам. Тази работа изобщо не ми харесва.
— Пак ли лоша поличба?
— Опасявам се, че е така.
Ганелон изруга.
— Дали ще ни създаде някакви проблеми сега?
— Не вярвам, ала не съм сигурен.
Той слезе от капрата и аз го последвах.
— Хайде тогава да нахраним конете — предложи, — пък да се погрижим и за наште стомаси.
— Добре.
Ганелон хвана юздите и потеглихме. Намерихме си удобно местенце в подножието на хълма.
Почивахме си почти час, като си говорехме предимно за Авалон. Не обсъждахме повече черния път, макар че аз доста си мислех за него. Трябваше да му хвърля поглед по-отблизо, естествено.
Когато бяхме готови да продължим, поех отново юздите. Конете, поотпочинали донякъде, се движеха с добра скорост.
Ганелон седеше от лявата ми страна, все още в приказливо настроение. Едва сега започвах да разбирам колко много бе означавало за него това странно прибиране у дома. Той бе посетил много от старите си убежища, използвани в дните му на разбойник, както и четири полесражения, където се бе изявил след постъпването си на официална служба. В много отношения спомените му ме трогнаха. Този човек беше такава смесица от добро и зло. Трябвало е да се роди амбърит.
Километрите се изнизваха бързо и ние тъкмо отново се доближавахме до черния път, когато усетих познатия мисловен натиск. Подадох юздите на Ганелон.
— Дръж! Карай!
— Какво има?
— После! Просто карай!
— Бързо ли?
— Не. Нормално. И недей да говориш за малко.
Затворих очи и отпуснах глава в ръцете си, като изпразних съзнанието си и издигнах стена около него. Няма никой вкъщи. Обедна почивка. Край на приемното време. Частна собственост. Влизането забранено. Нарушителите се наказват. Внимание, зло куче. Опасност от срутване. Хлъзгав път. Ремонт…
Натискът отслабна, после пак се появи, с пълна сила и аз отново го блокирах. Последва трета вълна. Спрях я и нея.
Известно време се борих с дъжда, решен да не се отказвам от тревата и тъмния, лесен път. Главата ме болеше, но след половин километър капките оредяха и отново се показа слънцето.
Слънцето… о, да, слънцето.
Продължавахме напред и накрая пътят започна да се спуска със завои сред раззеленени дървета. Навлязохме в прохладна долина, където прекосихме още едно мостче, под което течеше тясна ивичка вода. Аз вече бях увил края на юздите около ръката си, защото не преставах да клюмам. Машинално, почти без да мисля, изменях по нещо, избирах посоката…
Сред гората вдясно от мен птиците радостно оповестяваха настъпването на деня. По тревата и листата блестяха капчици роса. Въздухът захладня, а лъчите на утринното слънце се провираха край клоните на дърветата…
Но пробуждането на тази сянка не можеше да заблуди тялото ми и аз с облекчение чух, че Ганелон най-после се размърдва и ругае. Ако не беше станал сам, след малко щеше да ми се наложи да го събудя.
Достатъчно бях направил. Дръпнах леко юздите, конете схванаха идеята и спряха. Запънах спирачката, тъй като все още се спускахме надолу и напипах едно шише с вода.
— Хей! — извика Ганелон, докато пиех. — Остави една капка и за мен!
Подадох му бутилката.
— Ела сега да ме смениш — казах му аз. — Трябва малко да поспя.
Той пи в продължение на половин минута, след което изпръхтя от удоволствие.
— Добре — отвърна, преметна се през задния край и скочи на земята. — Почакай само миг. Естествени нужди.
Ганелон свърна от пътя, а аз се преместих в каруцата, проснах се на мястото, където бе лежал и подложих сгънатия си плащ за възглавница.
След малко го чух да се покатерва отпред и усетих друсването, когато освободи спирачката. Той изцъка с език и леко плясна с юздите.
— Сутрин ли е? — извика назад към мен.
— Да.
— Боже! Спал съм цял ден и цяла нощ!
Засмях се.
— Не, аз поразместих малко Сенките. Спал си само шест или седем часа.
— Нищо не разбирам. Няма значение, вярвам ти. Къде сме сега?
— На около трийсет километра североизточно от Авалон и на близо двайсет от имението на Бенедикт. Освен това сме навлезли сред Сенките.
— Какво трябва да правя?
— Просто продължавай да следваш пътя. Необходима ни е преднина.
— Бенедикт още ли може да ни настигне?
— Мисля, че да. Затова и не смея да дам почивка на конете.
— Добре. Трябва ли да следя за нещо конкретно?
— Не.
— Кога да те събудя?
— Никога.
После той се умълча и докато чаках съзнанието ми да бъде погълнато от съня, аз се размислих, естествено, за Дара. Целия ден бях мислил за нея, на приливи и отливи.
Това, което стана между нас, изобщо не влизаше в сметките ми и бе съвсем неочаквано за мен. Дори не я бях възприемал като жена, докато не се озова в ръцете ми и не промени мнението ми по този въпрос. Миг по-късно гръбначните ми нерви взеха надмощие и доведоха почти всички функции на главния мозък до първични рефлекси, както веднъж ми бе казал Фройд. Не можех да обвинявам за това алкохола, тъй като не бях пил много, а и той не ми оказваше особено влияние. Защо изобщо трябваше да търся извинение? Защото се чувствах малко гузен, затова. Роднинската ни връзка беше прекалено далечна, за да ме притеснява. Не тя бе причината. Не смятах и че съм се възползвал от неопитността на Дара, защото тя е знаела какво прави, когато е тръгнала да ме търси. Самите обстоятелства ме караха да поставям под въпрос мотивите си, дори при този развой на събитията. Още първия път, когато говорих с нея и я заведох на онази разходка сред Сенките, се стремях към нещо повече от обикновено спечелване на нейното доверие и приятелство. Опитвах се да прехвърля част от предаността и привързаността й към Бенедикт върху себе си. Исках я на моя страна като възможен съюзник в лагера, който можеше да се окаже вражески. Надявах се, че ще съумея да я използвам, ако възникне необходимост, когато работата загрубее. Всичко това беше вярно. Но не исках да повярвам, че съм постъпил накрая така с нея, само в резултат на тези подбуди. Подозирах, че и те са играли известна роля, обаче, и това ме караше да се чувствам доста подъл. Защо? През живота си нерядко бях вършил неща, които мнозина биха сметнали за много по-лоши и не се бях измъчвал заради тях. Сега упорито избягвах и не исках да призная това, но всъщност знаех отговора. Бях се влюбил. Всичко беше толкова просто. Чувството ми се различаваше от приятелството, което изпитвах към Лорейн, с неговия елемент на уморено от света разбиране между двама ветерани, както и от неочакваното физическо привличане, което бе избухнало за кратко между Мойри и мен, преди да мина за втори път през Лабиринта. В случая беше съвсем различно. Познавах я толкова бегло, че почти нямаше логика. Аз бях мъж, който имаше векове зад гърба си. И все пак… не се бях чувствал така от векове. Бях забравил усещането. Не исках да се влюбвам в нея. Не сега. Може би по-късно. А най-добре — никога. Тя изобщо не ми подхождаше. Беше дете. Всичко, което ще иска да прави, всичко, което за нея ще е ново и вълнуващо, аз вече ще съм го изживял. Не, изобщо не беше за мен. Не ми бе работа да се влюбвам в нея. Не биваше да го допускам…
Ганелон си тананикаше някаква неприлична песничка, доста фалшиво. Каруцата се друсна и проскърца, когато пътят започна да се изкачва по хълма. Слънцето огря лицето ми и покрих очи с лакът. Някъде тогава забравата се спусна над мен и ме взе в прегръдките си.
Когато се събудих, минаваше пладне и се чувствах мръсен. Хубаво се напих с вода, после отлях малко в ръка и си разтърках очите. Сресах се с пръсти. Огледах се наоколо.
Всичко беше покрито със зеленина, малки групички дървета и ширнали се поляни, покрити с висока трева. Все още се движехме по черен път, доста твърд и относително гладък. Небето беше ясно, като се изключат няколко малки облачета и слънцето се сменяше със сянка на почти равни интервали. Подухваше лек ветрец.
— Отново си между живите. Чудесно! — възкликна Ганелон, когато се покатерих на капрата и седнах до него. — Конете взеха да се уморяват, Коруин, а и на мен ми се иска малко да си поопъна краката. Освен това съм ужасно гладен. А ти?
— И аз. Отбий на онова сенчесто местенце вляво и там ще поспрем.
— Ще ми се да продължим още малко напред — рече той.
— Има някаква конкретна причина ли?
— Да. Искам да ти покажа нещо.
— Давай тогава.
Клатушкахме се още почти километър и стигнахме до участък на пътя, който ни поведе в по-северна посока. Не след дълго се заизкачвахме по един хълм и когато го превалихме, видяхме следващия, който беше дори още по-висок.
— Докъде смяташ да продължаваме така? — попитах аз.
— Нека се качим и на онзи хълм — отвърна Ганелон. — Оттам може да се вижда.
— Добре.
Конете с мъка преодоляваха стръмния склон на втория хълм и аз слязох да помогна с бутане отзад. Когато най-после стигнахме върха, се чувствах още по-мръсен от смесената с прахоляк пот, но затова пък отново бях напълно буден. Ганелон дръпна юздите и запъна спирачката. После се покатери на капрата и застана прав, обърнат наляво, засенчил очи с ръка.
— Ела тук горе, Коруин — извика оттам.
Качих се при него и той протегна ръка да ми помогне. След това посочи напред и аз проследих жеста му.
На около километър от нас, наляво и надясно докъдето ми стигаше погледът, минаваше широка черна ивица. Ние се намирахме на няколкостотин метра по-високо от нея и виждахме почти цял километър от дължината й. Напряко беше към двеста, триста метра и макар да виждах оттук две извивки, ширината изглеждаше еднаква навсякъде. В ивицата растяха дървета и те бяха абсолютно черни. Забелязваше се и известно движение. Не можех да определя от какво. Нищо чудно да беше просто вятърът, който разлюляваше черната трева по края. Но освен това се долавяше и някакво течение, като че ли там струеше плътна, черна река.
— Какво е това? — попитах аз.
— Надявах се ти да ми кажеш — отвърна Ганелон. — Помислих си, че е резултат от магиите, които правиш със сенките.
Поклатих бавно глава.
— Наистина много ми се спеше, но щях да си спомням, ако бях предизвикал появата на нещо толкова странно. Как разбра, че ще го видим там?
— Минахме покрай него няколко пъти, докато спеше, после пътят пак се отдалечаваше. Не ми харесаха усещанията, които предизвика в мен. Видяха ми се много познати. Не ти ли напомня за нещо?
— Да. Определено. За съжаление.
Той кимна.
— Това е нещо като онзи проклет Кръг в Лорейн. На него ми прилича.
— Черният път… — измърморих аз.
— Какво?
— Черният път — повторих. — Не знаех какво има предвид, когато тя го спомена, но сега започвам да разбирам. Тази работа изобщо не ми харесва.
— Пак ли лоша поличба?
— Опасявам се, че е така.
Ганелон изруга.
— Дали ще ни създаде някакви проблеми сега?
— Не вярвам, ала не съм сигурен.
Той слезе от капрата и аз го последвах.
— Хайде тогава да нахраним конете — предложи, — пък да се погрижим и за наште стомаси.
— Добре.
Ганелон хвана юздите и потеглихме. Намерихме си удобно местенце в подножието на хълма.
Почивахме си почти час, като си говорехме предимно за Авалон. Не обсъждахме повече черния път, макар че аз доста си мислех за него. Трябваше да му хвърля поглед по-отблизо, естествено.
Когато бяхме готови да продължим, поех отново юздите. Конете, поотпочинали донякъде, се движеха с добра скорост.
Ганелон седеше от лявата ми страна, все още в приказливо настроение. Едва сега започвах да разбирам колко много бе означавало за него това странно прибиране у дома. Той бе посетил много от старите си убежища, използвани в дните му на разбойник, както и четири полесражения, където се бе изявил след постъпването си на официална служба. В много отношения спомените му ме трогнаха. Този човек беше такава смесица от добро и зло. Трябвало е да се роди амбърит.
Километрите се изнизваха бързо и ние тъкмо отново се доближавахме до черния път, когато усетих познатия мисловен натиск. Подадох юздите на Ганелон.
— Дръж! Карай!
— Какво има?
— После! Просто карай!
— Бързо ли?
— Не. Нормално. И недей да говориш за малко.
Затворих очи и отпуснах глава в ръцете си, като изпразних съзнанието си и издигнах стена около него. Няма никой вкъщи. Обедна почивка. Край на приемното време. Частна собственост. Влизането забранено. Нарушителите се наказват. Внимание, зло куче. Опасност от срутване. Хлъзгав път. Ремонт…
Натискът отслабна, после пак се появи, с пълна сила и аз отново го блокирах. Последва трета вълна. Спрях я и нея.
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Оръжията на Авалон" Роджър Зелазни
Shivers Съб 20 Юни 2009, 16:27
След това опитите престанаха.
Въздъхнах и разтърках очи.
— Вече всичко е наред.
— Какво стана?
— Някой искаше да влезе във връзка с мен по един много специален начин. Почти съм сигурен, че беше Бенедикт. Вероятно току-що е открил едно, две неща, които могат да предизвикат в него желание да ни спре. Сега пак ще карам аз. Страхувам се, че скоро ще тръгне по следите ни.
Ганелон ми подаде юздите.
— Какви са шансовете ни да му избягаме?
— Вече са доста големи. Мисля, че се отдалечихме достатъчно. Веднага, щом спре да ми се вие свят, ще поразместя още малко Сенките.
Подкарах каруцата напред. Пътят се въртеше и извиваше, успоредно с черната ивица на места, а на други я доближаваше съвсем. Накрая се озовахме само на няколкостотин метра от нея.
Ганелон дълго я изучава мълчаливо, после каза:
— Прекалено много ми напомня за онова друго място. Тънките езичета мъгла, които ближат всичко, усещането, че нещо винаги се движи, някъде в обсега на периферното ти зрение…
Прехапах устни. Започнах силно да се потя. Опитвах да се отдалеча от черния път и долавях някакво съпротивление. Не беше същото като чувството за монолитна непоклатимост, което човек изпитва, когато иска да тръгне през Сенките от Амбър. Това бе нещо съвсем различно. Беше усещане за… неизбежност.
Движехме се през Сенките добре. Слънцето се изкачваше все по-нагоре в небето и пак се гласеше да стане пладне — тъй като никак не ми допадаше мисълта да се намираме по здрач в близост до тази черна лента, — небето загуби част от синевата си, дърветата около нас се източиха по-високи и в далечината се появиха планински върхове.
Дали този път не минаваше през всички Сенки?
Сигурно. Щяха ли иначе Джулиан и Жерар да попаднат на него и той дотолкова да ги заинтригува, че да решат да го изследват?
За нещастие се страхувах, че този път до голяма степен е свързан с мен.
Проклятие!
Дълго карахме покрай него, като през цялото време постепенно го приближавахме. Скоро ни разделяха само трийсет метра. Двайсет…
…И, както бях предполагал, че ще стане, пътищата накрая се пресякоха.
Дръпнах юздите. Напълних лулата си и я запалих. Пушех и изучавах препятствието. Звездин и Огнедишащ змей очевидно не одобряваха черната повърхност, която пресичаше пътя ни. Те цвилеха и се опитваха да се дръпнат встрани.
Ако искахме да се придържаме към пътя, трябваше да прекосим по диагонал едно дълго парче от черната ивица. Освен това част от терена бе скрит от погледа ни от серия ниски, каменисти хълмчета. По края на черната площ растеше гъста трева и тук-там в подножието на хълмчетата също имаше петна от нея. В ниските места се стелеше непрогледна мъгла. Небето, погледнато през атмосферата над това зловещо място, беше по-тъмно, със зацапан, мръсноват оттенък. Тишината, която тегнеше отгоре, извикваше представата за някакво невидимо същество, замръзнало със затаен дъх.
Тогава прозвуча писък. С женски глас. Дали не беше старият като света номер с изпадналата в беда девойка?
Дойде някъде отдясно, иззад онези хълмове. Цялата работа намирисваше. Но знаеше ли човек? Можеше и да е наистина.
Хвърлих юздите на Ганелон и скочих на земята, като междувременно измъкнах Грейсуондир.
— Отивам да видя какво става — казах аз и се втурнах надясно, като прескочих крайпътната канавка.
— Връщай се бързо.
Промуших се през някакви храсти и се изкатерих по каменистия склон. Проправих си път през още по-гъстия храсталак от другата страна и се заизкачвах по следващия, по-висок хълм. Докато напредвах, писъкът се чу отново, а този път долових и други звуци.
После стигнах върха и оттам можех да виждам доста надалече.
Черната площ започваше на около петнайсет метра под мен, а сцената, която видях, се разиграваше на петдесет метра по-навътре.
Гледката беше черно-бяла, ако се изключеха пламъците. Някаква жена, цялата в бяло, с пусната черна коса, дълга до кръста, беше завързана за едно от черните дървета, а около краката й бяха струпани димящи клони. Шестима космати мъже албиноси, почти напълно голи и продължаващи да се събличат, се въртяха около нея, като ломотеха и се кикотеха, ръчкаха жената и огъня с пръчките, които държаха и постоянно се попипваха по слабините. Пламъците бяха достатъчно високи, за да подпалят дрехите на жената и те вече пушеха. Дългата й рокля беше скъсана и раздърпана, така че можех да видя хубавите й, чувствени форми, макар димът да я обвиваше по начин, който ми пречеше да зърна лицето й.
Втурнах се напред, навлязох в черната ивица, прескочих високите, полюляващи се треви, хвърлих се сред групата, обезглавих най-близкия мъж и пронизах още един, още преди те да са разбрали, че съм ги нападнал. Останалите се обърнаха и взеха да ме заплашват с пръчките си, като крещяха нещо, докато ги размахваха към мен.
Грейсуондир ги сечеше на големи парчета и накрая всички изпопадаха и останаха неподвижни. Кръвта им беше черна.
Извърнах се, без да дишам и разритах една част от огъня. После се приближих до жената и срязах въжетата. Тя се свлече в ръцете ми и захлипа.
Едва тогава забелязах лицето й… или по-скоро, че нямаше такова. На главата й имаше плътна маска от слонова кост, овална и гладка, без човешки черти, само с две малки триъгълни цепки за очите.
Дръпнах я от пушека и труповете. Тя се беше вкопчила в мен, задъхана, отпусната с цялата си тежест. След като изчаках достатъчно, според мен, направих опит да се освободя. Но тя не искаше да ме пусне и се оказа изненадващо силна.
— Всичко е наред — измърморих обичайната за подобни случаи глупост, но жената не реагира.
Тя продължаваше да притиска тялото си в моето и взе да го потърква в груба ласка с доста смущаващ резултат. С всеки миг я пожелавах все по-силно. Улових се, че галя косата й, както и останалата част от нея.
— Всичко е наред — повторих. — Коя си ти? Защо искаха да те изгорят? Кои се те?
Тя не отговори. Вече бе спряла да хлипа, но все още се задъхваше, макар и по различен начин.
— Защо носиш тази маска?
Посегнах към нея и жената дръпна глава назад.
Това не ми изглеждаше особено важно в момента. Въпреки че здравият разум ме убеждаваше в нелепостта на бликналото чувство, аз бях безпомощен като боговете на епикурейците. Желаех я и бях готов да я имам.
Тогава чух Ганелон да вика името ми и се опитах да погледна натам.
Но тя не ми позволи. Нейната сила ме смая.
— Дете на Амбър — прозвуча полупознатия й глас, — ние ти дължим това, заради всичко, което ни даде и сега целият ще бъдеш наш.
Гласът на Ганелон отново долетя до мен, като редеше какви ли не ругатни.
Напрегнах всичките си сили да се освободя от прегръдката на жената и успях да я разхлабя. Стрелнах ръка към лицето й и дръпнах маската.
Тя разгневено извика, когато се освободих и заедно с падането на маската прозвучаха пет последни, заглъхващи думи:
— Амбър трябва да бъде унищожен!
Зад маската нямаше лице. Там нямаше абсолютно нищо.
Дрехата й се свлече и увисна празна в ръцете ми. Тя — или то — бе изчезнало.
Обърнах се светкавично и видях, че Ганелон се бе проснал в края на черната ивица, с неестествено извити крака. Мечът му бавно се издигаше и падаше, но не можех да видя по какво удряше. Затичах се към него.
Черната трева, която бях прескочил, се бе увила около глезените и коленете му. Докато той замахваше, нови стръкове се протягаха нагоре, сякаш за да хванат ръката с меча му. Той бе успял отчасти да освободи десния си крак и аз се впуснах да довърша започнатото.
Застанах зад него така, че тревата да не може да ме достигне и захвърлих маската, която едва тогава осъзнах, че все още стискам в ръка. Тя падна на земята отвъд края на черната площ и мигновено започна да пуши.
Хванах Ганелон под мишниците и взех да го тегля навън. Тревата се съпротивляваше яростно, но накрая успях да го освободя. Вдигнах го на ръце, прескочих последните участъци черна трева, които ни отделяха от по-хрисимата й, зелена разновидност извън черния път.
Ганелон стъпи на крака и продължи тежко да се обляга на мен, като се олюляваше и се тупаше по бедрата.
— Безчувствени са — обясни той. — Краката ми са заспали.
Помогнах му да стигне до каруцата. Там прехвърли тежестта си върху нея и започна да се разтъпква.
— Усещам иглички — обяви Ганелон. — Започват да се съживяват… Оох!
Най-после с куцукане стигна до капрата, аз му помогнах да се покатери и седнах до него.
Той въздъхна.
— Сега съм по-добре. Започват да влизат във форма. Онази трева направо изсмука силата от тях. Както и от цялото ми тяло. Какво се случи?
— Нашата лоша поличба се постара да се сбъдне.
— Какво ще правим сега?
Хванах юздите и освободих спирачката.
— Ще го пресечем — реших аз. — Трябва да науча повече за този път. Дръж меча си под ръка.
Ганелон изсумтя и постави оръжието си върху коленете. На конете не им хареса идеята да продължат напред, но след като леко ги пляснах по хълбоците, потеглиха.
Навлязохме в черната площ и все едно гледахме кадри от Втората световна война. Всичко изглеждаше някак далечно, подтискащо, мрачно. Дори скърцането на колелата и конският тропот звучаха приглушено, сякаш идваха от по-далече. В ушите ми започна слабо, настойчиво звънене. Тревата по края на пътя се люлееше, когато минавахме покрай нея, макар че се придържахме на почетно разстояние. Минахме през няколко струпвания на мъгла. Тя нямаше мирис, но всеки път дишането ни се затрудняваше. Когато доближихме първия хълм, започнах промените, които трябваше да ни преведат през Сенките.
Заобиколихме хълма.
Нищо.
Черният, отвратителен пейзаж си оставаше непроменен.
Тогава се ядосах. Измъкнах Лабиринта от паметта си и го задържах пламтящ в съзнанието си. Отново се заех с промените.
Главата моментално ме заболя. Болката се стрелна от челото към задната част на главата ми и увисна там като нажежена жица. Но това само раздуха гнева ми и ме накара още по-яростно да тласна черния път към нищото.
Гледката се разлюля пред очите ми. Мъглата се сгъсти, затъркаля се на валма по пътя. Очертанията станаха неясни. Пляснах с юздите. Конете запрепускаха по-бързо. Главата ми започна да тупти, чувствах я като че ли всеки момент ще се пръсне.
Вместо нея, за миг, светът около мен се пръсна…
Земята потрепера, разпука се на места, но всъщност ставаше нещо повече. Всичко сякаш конвулсивно се тресеше и разпукването не представляваше просто разкъсани пукнатини в почвата.
Все едно някой бе ритнал изведнъж крака на маса, върху която хлабаво беше подредена картинна мозайка. В целия пейзаж се появиха празнини; тук, зелени клони; там, проблясък на вода, късче синьо небе, пълна чернота, бяло нищо, фасада на тухлена сграда, лица зад прозорец, огън, отрязък осеяно със звезди небе…
Конете вече галопираха, а аз правех всичко възможно да не започна да крещя от болка.
Ромон от смесени звуци — животински, човешки, механични — се изля върху нас. Струваше ми се, че чувам как Ганелон ругае, но не можех да бъда сигурен.
Помислих си, че ще припадна от болката, ала бях решен, изпълнен с инат и ярост, да не се предавам преди това. Съсредоточих се върху образа на Лабиринта като умиращ в молитвата си към своя Бог и вложих цялата си воля в желанието да унищожа черния път.
В този момент напрежението спадна и видях, че конете лудо се носят напред по зелено поле. Ганелон посегна да хване юздите, но аз ги дръпнах сам и завиках на конете, докато не спряха.
Бяхме пресекли черния път.
Въздъхнах и разтърках очи.
— Вече всичко е наред.
— Какво стана?
— Някой искаше да влезе във връзка с мен по един много специален начин. Почти съм сигурен, че беше Бенедикт. Вероятно току-що е открил едно, две неща, които могат да предизвикат в него желание да ни спре. Сега пак ще карам аз. Страхувам се, че скоро ще тръгне по следите ни.
Ганелон ми подаде юздите.
— Какви са шансовете ни да му избягаме?
— Вече са доста големи. Мисля, че се отдалечихме достатъчно. Веднага, щом спре да ми се вие свят, ще поразместя още малко Сенките.
Подкарах каруцата напред. Пътят се въртеше и извиваше, успоредно с черната ивица на места, а на други я доближаваше съвсем. Накрая се озовахме само на няколкостотин метра от нея.
Ганелон дълго я изучава мълчаливо, после каза:
— Прекалено много ми напомня за онова друго място. Тънките езичета мъгла, които ближат всичко, усещането, че нещо винаги се движи, някъде в обсега на периферното ти зрение…
Прехапах устни. Започнах силно да се потя. Опитвах да се отдалеча от черния път и долавях някакво съпротивление. Не беше същото като чувството за монолитна непоклатимост, което човек изпитва, когато иска да тръгне през Сенките от Амбър. Това бе нещо съвсем различно. Беше усещане за… неизбежност.
Движехме се през Сенките добре. Слънцето се изкачваше все по-нагоре в небето и пак се гласеше да стане пладне — тъй като никак не ми допадаше мисълта да се намираме по здрач в близост до тази черна лента, — небето загуби част от синевата си, дърветата около нас се източиха по-високи и в далечината се появиха планински върхове.
Дали този път не минаваше през всички Сенки?
Сигурно. Щяха ли иначе Джулиан и Жерар да попаднат на него и той дотолкова да ги заинтригува, че да решат да го изследват?
За нещастие се страхувах, че този път до голяма степен е свързан с мен.
Проклятие!
Дълго карахме покрай него, като през цялото време постепенно го приближавахме. Скоро ни разделяха само трийсет метра. Двайсет…
…И, както бях предполагал, че ще стане, пътищата накрая се пресякоха.
Дръпнах юздите. Напълних лулата си и я запалих. Пушех и изучавах препятствието. Звездин и Огнедишащ змей очевидно не одобряваха черната повърхност, която пресичаше пътя ни. Те цвилеха и се опитваха да се дръпнат встрани.
Ако искахме да се придържаме към пътя, трябваше да прекосим по диагонал едно дълго парче от черната ивица. Освен това част от терена бе скрит от погледа ни от серия ниски, каменисти хълмчета. По края на черната площ растеше гъста трева и тук-там в подножието на хълмчетата също имаше петна от нея. В ниските места се стелеше непрогледна мъгла. Небето, погледнато през атмосферата над това зловещо място, беше по-тъмно, със зацапан, мръсноват оттенък. Тишината, която тегнеше отгоре, извикваше представата за някакво невидимо същество, замръзнало със затаен дъх.
Тогава прозвуча писък. С женски глас. Дали не беше старият като света номер с изпадналата в беда девойка?
Дойде някъде отдясно, иззад онези хълмове. Цялата работа намирисваше. Но знаеше ли човек? Можеше и да е наистина.
Хвърлих юздите на Ганелон и скочих на земята, като междувременно измъкнах Грейсуондир.
— Отивам да видя какво става — казах аз и се втурнах надясно, като прескочих крайпътната канавка.
— Връщай се бързо.
Промуших се през някакви храсти и се изкатерих по каменистия склон. Проправих си път през още по-гъстия храсталак от другата страна и се заизкачвах по следващия, по-висок хълм. Докато напредвах, писъкът се чу отново, а този път долових и други звуци.
После стигнах върха и оттам можех да виждам доста надалече.
Черната площ започваше на около петнайсет метра под мен, а сцената, която видях, се разиграваше на петдесет метра по-навътре.
Гледката беше черно-бяла, ако се изключеха пламъците. Някаква жена, цялата в бяло, с пусната черна коса, дълга до кръста, беше завързана за едно от черните дървета, а около краката й бяха струпани димящи клони. Шестима космати мъже албиноси, почти напълно голи и продължаващи да се събличат, се въртяха около нея, като ломотеха и се кикотеха, ръчкаха жената и огъня с пръчките, които държаха и постоянно се попипваха по слабините. Пламъците бяха достатъчно високи, за да подпалят дрехите на жената и те вече пушеха. Дългата й рокля беше скъсана и раздърпана, така че можех да видя хубавите й, чувствени форми, макар димът да я обвиваше по начин, който ми пречеше да зърна лицето й.
Втурнах се напред, навлязох в черната ивица, прескочих високите, полюляващи се треви, хвърлих се сред групата, обезглавих най-близкия мъж и пронизах още един, още преди те да са разбрали, че съм ги нападнал. Останалите се обърнаха и взеха да ме заплашват с пръчките си, като крещяха нещо, докато ги размахваха към мен.
Грейсуондир ги сечеше на големи парчета и накрая всички изпопадаха и останаха неподвижни. Кръвта им беше черна.
Извърнах се, без да дишам и разритах една част от огъня. После се приближих до жената и срязах въжетата. Тя се свлече в ръцете ми и захлипа.
Едва тогава забелязах лицето й… или по-скоро, че нямаше такова. На главата й имаше плътна маска от слонова кост, овална и гладка, без човешки черти, само с две малки триъгълни цепки за очите.
Дръпнах я от пушека и труповете. Тя се беше вкопчила в мен, задъхана, отпусната с цялата си тежест. След като изчаках достатъчно, според мен, направих опит да се освободя. Но тя не искаше да ме пусне и се оказа изненадващо силна.
— Всичко е наред — измърморих обичайната за подобни случаи глупост, но жената не реагира.
Тя продължаваше да притиска тялото си в моето и взе да го потърква в груба ласка с доста смущаващ резултат. С всеки миг я пожелавах все по-силно. Улових се, че галя косата й, както и останалата част от нея.
— Всичко е наред — повторих. — Коя си ти? Защо искаха да те изгорят? Кои се те?
Тя не отговори. Вече бе спряла да хлипа, но все още се задъхваше, макар и по различен начин.
— Защо носиш тази маска?
Посегнах към нея и жената дръпна глава назад.
Това не ми изглеждаше особено важно в момента. Въпреки че здравият разум ме убеждаваше в нелепостта на бликналото чувство, аз бях безпомощен като боговете на епикурейците. Желаех я и бях готов да я имам.
Тогава чух Ганелон да вика името ми и се опитах да погледна натам.
Но тя не ми позволи. Нейната сила ме смая.
— Дете на Амбър — прозвуча полупознатия й глас, — ние ти дължим това, заради всичко, което ни даде и сега целият ще бъдеш наш.
Гласът на Ганелон отново долетя до мен, като редеше какви ли не ругатни.
Напрегнах всичките си сили да се освободя от прегръдката на жената и успях да я разхлабя. Стрелнах ръка към лицето й и дръпнах маската.
Тя разгневено извика, когато се освободих и заедно с падането на маската прозвучаха пет последни, заглъхващи думи:
— Амбър трябва да бъде унищожен!
Зад маската нямаше лице. Там нямаше абсолютно нищо.
Дрехата й се свлече и увисна празна в ръцете ми. Тя — или то — бе изчезнало.
Обърнах се светкавично и видях, че Ганелон се бе проснал в края на черната ивица, с неестествено извити крака. Мечът му бавно се издигаше и падаше, но не можех да видя по какво удряше. Затичах се към него.
Черната трева, която бях прескочил, се бе увила около глезените и коленете му. Докато той замахваше, нови стръкове се протягаха нагоре, сякаш за да хванат ръката с меча му. Той бе успял отчасти да освободи десния си крак и аз се впуснах да довърша започнатото.
Застанах зад него така, че тревата да не може да ме достигне и захвърлих маската, която едва тогава осъзнах, че все още стискам в ръка. Тя падна на земята отвъд края на черната площ и мигновено започна да пуши.
Хванах Ганелон под мишниците и взех да го тегля навън. Тревата се съпротивляваше яростно, но накрая успях да го освободя. Вдигнах го на ръце, прескочих последните участъци черна трева, които ни отделяха от по-хрисимата й, зелена разновидност извън черния път.
Ганелон стъпи на крака и продължи тежко да се обляга на мен, като се олюляваше и се тупаше по бедрата.
— Безчувствени са — обясни той. — Краката ми са заспали.
Помогнах му да стигне до каруцата. Там прехвърли тежестта си върху нея и започна да се разтъпква.
— Усещам иглички — обяви Ганелон. — Започват да се съживяват… Оох!
Най-после с куцукане стигна до капрата, аз му помогнах да се покатери и седнах до него.
Той въздъхна.
— Сега съм по-добре. Започват да влизат във форма. Онази трева направо изсмука силата от тях. Както и от цялото ми тяло. Какво се случи?
— Нашата лоша поличба се постара да се сбъдне.
— Какво ще правим сега?
Хванах юздите и освободих спирачката.
— Ще го пресечем — реших аз. — Трябва да науча повече за този път. Дръж меча си под ръка.
Ганелон изсумтя и постави оръжието си върху коленете. На конете не им хареса идеята да продължат напред, но след като леко ги пляснах по хълбоците, потеглиха.
Навлязохме в черната площ и все едно гледахме кадри от Втората световна война. Всичко изглеждаше някак далечно, подтискащо, мрачно. Дори скърцането на колелата и конският тропот звучаха приглушено, сякаш идваха от по-далече. В ушите ми започна слабо, настойчиво звънене. Тревата по края на пътя се люлееше, когато минавахме покрай нея, макар че се придържахме на почетно разстояние. Минахме през няколко струпвания на мъгла. Тя нямаше мирис, но всеки път дишането ни се затрудняваше. Когато доближихме първия хълм, започнах промените, които трябваше да ни преведат през Сенките.
Заобиколихме хълма.
Нищо.
Черният, отвратителен пейзаж си оставаше непроменен.
Тогава се ядосах. Измъкнах Лабиринта от паметта си и го задържах пламтящ в съзнанието си. Отново се заех с промените.
Главата моментално ме заболя. Болката се стрелна от челото към задната част на главата ми и увисна там като нажежена жица. Но това само раздуха гнева ми и ме накара още по-яростно да тласна черния път към нищото.
Гледката се разлюля пред очите ми. Мъглата се сгъсти, затъркаля се на валма по пътя. Очертанията станаха неясни. Пляснах с юздите. Конете запрепускаха по-бързо. Главата ми започна да тупти, чувствах я като че ли всеки момент ще се пръсне.
Вместо нея, за миг, светът около мен се пръсна…
Земята потрепера, разпука се на места, но всъщност ставаше нещо повече. Всичко сякаш конвулсивно се тресеше и разпукването не представляваше просто разкъсани пукнатини в почвата.
Все едно някой бе ритнал изведнъж крака на маса, върху която хлабаво беше подредена картинна мозайка. В целия пейзаж се появиха празнини; тук, зелени клони; там, проблясък на вода, късче синьо небе, пълна чернота, бяло нищо, фасада на тухлена сграда, лица зад прозорец, огън, отрязък осеяно със звезди небе…
Конете вече галопираха, а аз правех всичко възможно да не започна да крещя от болка.
Ромон от смесени звуци — животински, човешки, механични — се изля върху нас. Струваше ми се, че чувам как Ганелон ругае, но не можех да бъда сигурен.
Помислих си, че ще припадна от болката, ала бях решен, изпълнен с инат и ярост, да не се предавам преди това. Съсредоточих се върху образа на Лабиринта като умиращ в молитвата си към своя Бог и вложих цялата си воля в желанието да унищожа черния път.
В този момент напрежението спадна и видях, че конете лудо се носят напред по зелено поле. Ганелон посегна да хване юздите, но аз ги дръпнах сам и завиках на конете, докато не спряха.
Бяхме пресекли черния път.
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Оръжията на Авалон" Роджър Зелазни
Shivers Съб 20 Юни 2009, 16:27
Веднага се обърнах и погледнах назад. Черният път беше неясен и полюляващ се като гледан през развълнувана вода. Пътеката, по която го бяхме пресекли, обаче, стоеше ясна и неподвижна, подобна на мост или бент, а тревата по края й беше зелена.
— Сега беше по-зле от оня път, когато ме отведе с теб в земята на моето изгнание.
— И аз така мисля — казах и заговорих нежно на конете, докато накрая успях да ги убедя да се върнат на пътя и да продължат по него.
От тази страна светът беше по-ярък, а дърветата, които скоро ни обградиха, бяха огромни борове. Из въздуха се носеше свежото им ухание. Сред тях се мяркаха катерички и птици. Почвата беше по-тъмна, по-плодородна. Явно се намирахме на по-голяма височина от онази, по-която се движехме преди да пресечем черния път. Доволен бях, че действително имаше промяна… и то в посоката, която желаех.
Пътят ни направи завой, върна се малко назад, после се изправи. От време на време зървахме черния път. Той беше вече далече назад от дясната ни страна. Все още се движехме почти успоредно на него. Очевидно пресичаше всички Сенки. Доколкото можехме да видим оттук, отново се бе върнал изцяло към зловещото си нормално състояние.
Главоболието ми премина и на сърцето ми стана по-леко. Намирахме се доста високо и пред очите ни се разкриваше обширна гледка с хълмове и гори, която ми напомни за едно приятно пътуване през Пенсилвания преди години.
Протегнах се и попитах:
— Как са ти краката сега?
— Добре — отвърна Ганелон, извърнат назад. — Виждам много надалече, Коруин…
— Да?
— Гледам, че един конник препуска с всичка сила към нас.
Станах и се обърнах. Сигурно съм изпъшкал, когато се тръшнах обратно на седалката и грабнах юздите.
Той все още беше твърде далече, за да съм съвсем категоричен — от другата страна на черния път. Но кой друг би могъл да бъде, втурнал се с такава скорост по следите ни?
Изругах на глас.
Приближавахме се към билото на хълма. Обърнах се към Ганелон и му казах:
— Приготви се за ново втурване в Сенките.
— Бенедикт ли е?
— Предполагам. Много време загубихме там. Той умее да се движи ужасно бързо — особено през Сенките, — когато е сам като сега.
— Смяташ ли, че все още можеш да му се изплъзнеш?
— Скоро ще разберем. Съвсем скоро при това.
Подвикнах на конете и пак изплющях с юздите. Когато стигнахме билото, в лицата ни лъхна леден вятър. Тръгнахме по хребета, а сянката на една канара от лявата ни страна затъмни небето. Когато излязохме от нея, небето остана тъмно, а фини кристалчета сняг ни зажилиха по лицата и ръцете.
След малко отново се спускахме надолу и снеговалежът прерасна в заслепяваща виелица. Вятърът пищеше в ушите ни, а каруцата скърцаше и се олюляваше. Стараех се да я държа изправена. Навсякъде около нас вече имаше преспи и пътят беше побелял. Дъхът ни излизаше на облачета, а по скалите и дърветата проблясваше лед.
Движение и временно объркване на сетивата. Само това ни трябваше…
Препускахме напред, а вятърът ни брулеше, хапеше, крещеше ни. Преспите започнаха да покриват пътя.
Взехме един завой и се измъкнахме от бурята. Светът все още беше като залят с глазура и от време на време се мяркаше по някоя снежинка, но слънцето се бе изтръгнало от облаците и сипеше лъчите си върху земята, а ние за пореден път се спускахме надолу…
…Минахме през падналата мъгла и излязохме на голо, каменисто плато, по което нямаше сняг…
…Свихме надясно и отново си върнахме слънцето, после закриволичихме през долина, разположена между високи, безизразни стени от синьосив камък…
…А далече вдясно, черният път продължаваше да ни придружава.
Заляха ни вълни горещина и от почвата се заиздига пара. Сред врящите локвички, които изпълваха кратерите, се пукаха мехури и добавяха изпаренията си към влажния въздух. Земята беше осеяна с мазни петна като пръснати с шепа стари, бронзови монети.
Конете препускаха, вече полупобеснели, а на пътя ни започнаха да бликат малки гейзери. Край нас изригваха горещи струи вода и се разливаха във вдигащи пара, мазни ручеи. Небето имаше цвят на мед, а слънцето приличаше на печена ябълка. Вятърът беше запъхтяно куче с лош дъх.
Земята потреперваше, далече от лявата ни страна някаква планина бе проточила върха си към облаците и плюеше огън по тях. От време на време ни оглушаваше пукащ тъпанчетата трясък и ударните вълни блъскаха по телата ни. Каруцата се олюляваше и вибрираше.
Земята продължаваше да трепери, а ветровете налитаха с почти ураганна сила, докато бързахме към редица черновърхи хълмове. Излязохме от каквото бе останало от пътя, когато той зави в друга посока и продължихме, с друсане и подскачане, през самата равнина. Хълмовете все повече приближаваха, очертанията им танцуваха в развилнелия се въздух.
Обърнах се, когато усетих ръката на Ганелон върху рамото си. Той викаше нещо, но не можех да го чуя. Тогава ми показа назад и аз проследих жеста му. Не видях нищо друго освен онова, което бях очаквал. Вятърът беше бурен и носеше прах, отломки, пепел. Вдигнах рамене и пак насочих вниманието си към хълмовете.
В подножието на най-близкия хълм се появи по-тъмно място. Обърнах конете натам.
То растеше пред нас, докато теренът отново се спускаше — вход на огромна пещера, прикрит от завеса непрестанно свличащи се прах и малки камъчета.
Изплющях с камшика във въздуха, прелетяхме последните пет-шестстотин метра и се втурнахме вътре.
Веднага започнах да успокоявам конете и ги оставих да преминат в тръс.
Продължавахме да се спускаме надолу, завихме зад един ъгъл и се озовахме в широка сводеста зала. От дупки високо горе струеше светлина, висяха сталактити и капеха в потръпващи зеленикави локвички. Земята и тук трепереше, а слухът ми изглежда се възвръщаше, защото видях как едър сталагмит се прекърши и чух слабото издрънчаване от падането му.
Минахме над дълбока, черна бездна по мост, който трябва да е бил от варовик, защото се разпадна след нас и изчезна.
Отгоре ни се сипеха дребни камъчета, а понякога се срутваше и по-едро парче скала. По ъглите и в пукнатините просветваха петна от зелени и червени лишеи, забелязваха се разноцветни рудни жили. Големи кристали и плоски цветя от блед камък допринасяха за влажната, странна красота на това място. Минавахме през зали, подобни на наниз от мехурчета и следвахме разпенените струи на буен поток, докато не изчезна в дълбока черна дупка.
Една дълга, извита галерия отново ни поведе нагоре и до мен долетя слабия и ехтящ глас на Ганелон:
— Струва ми се, че мярнах някаква движеща се точка… може да е била ездач… на върха на планината… само за миг… докато бяхме отвън.
Прекосявахме малко по-светла зала.
— Ако е бил Бенедикт, няма да му е лесно да ни последва — извиках аз и се чу тътен, когато нови струи камъчета се посипаха зад нас.
Продължавахме напред и нагоре, докато накрая в далечината започна да се очертава изход, през който прозираха късчета ясно синьо небе. Тракането на копитата и шумът от колелата на каруцата взеха да възвръщат нормалното си звучене, придружено от долитащото до нас ехо. Трусовете престанаха, над главите ни взеха да се стрелкат малки птички, а светлината се усили и стана почти ярка.
Нова извивка на пътя и отпред се показа изходът — широк, нисък отвор към деня. Трябваше да наведем глави, като минавахме под назъбения му горен край.
Каруцата се друсна през изпъкнал ръб от обрасла с мъх скала и се озовахме върху покрития с чакъл път, който се проточваше като окосена просека по хълма, провираше се между гигантските дървета и изчезваше между тях, долу, в ниското. Подканих с викове конете да продължат напред.
— Много са уморени вече — отбеляза Ганелон.
— Знам. Скоро ще трябва да си починат, по един или по друг начин.
Чакълът хрущеше под колелата ни. Откъм дърветата се носеше приятен аромат.
— Забеляза ли го? Ей там, в далечината, вдясно?
— Какво… — започнах аз, като извърнах глава, след което завърших: — Оо!
Проклетият черен път продължаваше да ни съпътства, на около километър разстояние.
— През колко ли Сенки минава? — измърморих.
— Както изглежда, през всички — подхвърли Ганелон.
Бавно поклатих глава.
— Надявам се да не е така.
— Сега беше по-зле от оня път, когато ме отведе с теб в земята на моето изгнание.
— И аз така мисля — казах и заговорих нежно на конете, докато накрая успях да ги убедя да се върнат на пътя и да продължат по него.
От тази страна светът беше по-ярък, а дърветата, които скоро ни обградиха, бяха огромни борове. Из въздуха се носеше свежото им ухание. Сред тях се мяркаха катерички и птици. Почвата беше по-тъмна, по-плодородна. Явно се намирахме на по-голяма височина от онази, по-която се движехме преди да пресечем черния път. Доволен бях, че действително имаше промяна… и то в посоката, която желаех.
Пътят ни направи завой, върна се малко назад, после се изправи. От време на време зървахме черния път. Той беше вече далече назад от дясната ни страна. Все още се движехме почти успоредно на него. Очевидно пресичаше всички Сенки. Доколкото можехме да видим оттук, отново се бе върнал изцяло към зловещото си нормално състояние.
Главоболието ми премина и на сърцето ми стана по-леко. Намирахме се доста високо и пред очите ни се разкриваше обширна гледка с хълмове и гори, която ми напомни за едно приятно пътуване през Пенсилвания преди години.
Протегнах се и попитах:
— Как са ти краката сега?
— Добре — отвърна Ганелон, извърнат назад. — Виждам много надалече, Коруин…
— Да?
— Гледам, че един конник препуска с всичка сила към нас.
Станах и се обърнах. Сигурно съм изпъшкал, когато се тръшнах обратно на седалката и грабнах юздите.
Той все още беше твърде далече, за да съм съвсем категоричен — от другата страна на черния път. Но кой друг би могъл да бъде, втурнал се с такава скорост по следите ни?
Изругах на глас.
Приближавахме се към билото на хълма. Обърнах се към Ганелон и му казах:
— Приготви се за ново втурване в Сенките.
— Бенедикт ли е?
— Предполагам. Много време загубихме там. Той умее да се движи ужасно бързо — особено през Сенките, — когато е сам като сега.
— Смяташ ли, че все още можеш да му се изплъзнеш?
— Скоро ще разберем. Съвсем скоро при това.
Подвикнах на конете и пак изплющях с юздите. Когато стигнахме билото, в лицата ни лъхна леден вятър. Тръгнахме по хребета, а сянката на една канара от лявата ни страна затъмни небето. Когато излязохме от нея, небето остана тъмно, а фини кристалчета сняг ни зажилиха по лицата и ръцете.
След малко отново се спускахме надолу и снеговалежът прерасна в заслепяваща виелица. Вятърът пищеше в ушите ни, а каруцата скърцаше и се олюляваше. Стараех се да я държа изправена. Навсякъде около нас вече имаше преспи и пътят беше побелял. Дъхът ни излизаше на облачета, а по скалите и дърветата проблясваше лед.
Движение и временно объркване на сетивата. Само това ни трябваше…
Препускахме напред, а вятърът ни брулеше, хапеше, крещеше ни. Преспите започнаха да покриват пътя.
Взехме един завой и се измъкнахме от бурята. Светът все още беше като залят с глазура и от време на време се мяркаше по някоя снежинка, но слънцето се бе изтръгнало от облаците и сипеше лъчите си върху земята, а ние за пореден път се спускахме надолу…
…Минахме през падналата мъгла и излязохме на голо, каменисто плато, по което нямаше сняг…
…Свихме надясно и отново си върнахме слънцето, после закриволичихме през долина, разположена между високи, безизразни стени от синьосив камък…
…А далече вдясно, черният път продължаваше да ни придружава.
Заляха ни вълни горещина и от почвата се заиздига пара. Сред врящите локвички, които изпълваха кратерите, се пукаха мехури и добавяха изпаренията си към влажния въздух. Земята беше осеяна с мазни петна като пръснати с шепа стари, бронзови монети.
Конете препускаха, вече полупобеснели, а на пътя ни започнаха да бликат малки гейзери. Край нас изригваха горещи струи вода и се разливаха във вдигащи пара, мазни ручеи. Небето имаше цвят на мед, а слънцето приличаше на печена ябълка. Вятърът беше запъхтяно куче с лош дъх.
Земята потреперваше, далече от лявата ни страна някаква планина бе проточила върха си към облаците и плюеше огън по тях. От време на време ни оглушаваше пукащ тъпанчетата трясък и ударните вълни блъскаха по телата ни. Каруцата се олюляваше и вибрираше.
Земята продължаваше да трепери, а ветровете налитаха с почти ураганна сила, докато бързахме към редица черновърхи хълмове. Излязохме от каквото бе останало от пътя, когато той зави в друга посока и продължихме, с друсане и подскачане, през самата равнина. Хълмовете все повече приближаваха, очертанията им танцуваха в развилнелия се въздух.
Обърнах се, когато усетих ръката на Ганелон върху рамото си. Той викаше нещо, но не можех да го чуя. Тогава ми показа назад и аз проследих жеста му. Не видях нищо друго освен онова, което бях очаквал. Вятърът беше бурен и носеше прах, отломки, пепел. Вдигнах рамене и пак насочих вниманието си към хълмовете.
В подножието на най-близкия хълм се появи по-тъмно място. Обърнах конете натам.
То растеше пред нас, докато теренът отново се спускаше — вход на огромна пещера, прикрит от завеса непрестанно свличащи се прах и малки камъчета.
Изплющях с камшика във въздуха, прелетяхме последните пет-шестстотин метра и се втурнахме вътре.
Веднага започнах да успокоявам конете и ги оставих да преминат в тръс.
Продължавахме да се спускаме надолу, завихме зад един ъгъл и се озовахме в широка сводеста зала. От дупки високо горе струеше светлина, висяха сталактити и капеха в потръпващи зеленикави локвички. Земята и тук трепереше, а слухът ми изглежда се възвръщаше, защото видях как едър сталагмит се прекърши и чух слабото издрънчаване от падането му.
Минахме над дълбока, черна бездна по мост, който трябва да е бил от варовик, защото се разпадна след нас и изчезна.
Отгоре ни се сипеха дребни камъчета, а понякога се срутваше и по-едро парче скала. По ъглите и в пукнатините просветваха петна от зелени и червени лишеи, забелязваха се разноцветни рудни жили. Големи кристали и плоски цветя от блед камък допринасяха за влажната, странна красота на това място. Минавахме през зали, подобни на наниз от мехурчета и следвахме разпенените струи на буен поток, докато не изчезна в дълбока черна дупка.
Една дълга, извита галерия отново ни поведе нагоре и до мен долетя слабия и ехтящ глас на Ганелон:
— Струва ми се, че мярнах някаква движеща се точка… може да е била ездач… на върха на планината… само за миг… докато бяхме отвън.
Прекосявахме малко по-светла зала.
— Ако е бил Бенедикт, няма да му е лесно да ни последва — извиках аз и се чу тътен, когато нови струи камъчета се посипаха зад нас.
Продължавахме напред и нагоре, докато накрая в далечината започна да се очертава изход, през който прозираха късчета ясно синьо небе. Тракането на копитата и шумът от колелата на каруцата взеха да възвръщат нормалното си звучене, придружено от долитащото до нас ехо. Трусовете престанаха, над главите ни взеха да се стрелкат малки птички, а светлината се усили и стана почти ярка.
Нова извивка на пътя и отпред се показа изходът — широк, нисък отвор към деня. Трябваше да наведем глави, като минавахме под назъбения му горен край.
Каруцата се друсна през изпъкнал ръб от обрасла с мъх скала и се озовахме върху покрития с чакъл път, който се проточваше като окосена просека по хълма, провираше се между гигантските дървета и изчезваше между тях, долу, в ниското. Подканих с викове конете да продължат напред.
— Много са уморени вече — отбеляза Ганелон.
— Знам. Скоро ще трябва да си починат, по един или по друг начин.
Чакълът хрущеше под колелата ни. Откъм дърветата се носеше приятен аромат.
— Забеляза ли го? Ей там, в далечината, вдясно?
— Какво… — започнах аз, като извърнах глава, след което завърших: — Оо!
Проклетият черен път продължаваше да ни съпътства, на около километър разстояние.
— През колко ли Сенки минава? — измърморих.
— Както изглежда, през всички — подхвърли Ганелон.
Бавно поклатих глава.
— Надявам се да не е така.
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Оръжията на Авалон" Роджър Зелазни
Shivers Съб 20 Юни 2009, 16:28
Спускахме се по склона под синьо небе и златно слънце, което се движеше на запад по нормалния начин.
— Почти се страхувах да изляза от пещерата — заговори след малко Ганелон. — Не знаех какво ще има от тази страна.
— Конете нямаше да издържат още дълго. Трябваше да намаля темпото. Ако действително сме видели Бенедикт, неговият кон вероятно е бил още по-уморен. Той го пришпорваше яростно. И след това се е сблъскал с всичко онова… сигурно се е отказал.
— Може да е свикнал — предположи Ганелон, докато с хрущене взимахме един десен завой и пещерата се изгуби от поглед.
— Винаги съществува такава възможност — рекох отсъстващо, като си мислех пак за Дара и се питах какво ли прави в този момент.
Пътят ни равномерно се спускаше надолу и от време на време правех по някоя лека промяна. Постепенно завивахме все по-надясно и аз изругах, когато осъзнах, че се приближаваме към черния път.
— Да го вземат дяволите! Настойчив е като застрахователен агент! — възкликнах и усетих как гневът ми прераства в нещо като омраза. — Когато му дойде времето, смятам да унищожа това чудо!
Ганелон си замълча. Той надигна шишето с водата и дълго пи. После ми го подаде и аз направих същото.
След известно време се добрахме до равен терен и пътят продължи да се извива при всеки най-дребен повод. Това позволяваше на конете да забавят ход и щеше да попречи на евентуално преследващ ни ездач.
Около час по-късно започнах да се успокоявам и спряхме да похапнем. Тъкмо бяхме свършили, когато Ганелон — който не сваляше поглед от хълма — се изправи и засенчи очи.
— Не — скочих и аз на крака. — Отказвам да повярвам.
От изхода на пещерата бе изскочил самотен ездач. Видях го как спря за миг, а после продължи надолу по следите ни.
— Какво ще правим сега? — попита Ганелон.
— Давай да си съберем нещата и пак да потегляме. Можем поне още малко да отложим неизбежното. Необходимо ми е време да помисля.
Качихме се отново на каруцата и продължихме без да бързаме напред, макар че умът ми препускаше с всичка сила. Трябваше да има някакъв начин да го спра. За предпочитане, без да го убивам.
Но не можех да измисля нищо.
Ако се изключеше черният път, който пак ни съпровождаше съвсем отблизо, ние се придвижвахме в един чудесен следобед през прекрасно място. Срамота беше да развалям всичко с проливане на кръв, особено ако тя се окажеше моята собствена. Дори като знаех, че може да държи меча само с лявата ръка, пак се страхувах да се изправя срещу него. Ганелон нямаше да ми бъде от полза. Бенедикт едва ли щеше и да го забележи.
Направих лека промяна, когато взехме следващия завой. Мигове по-късно до ноздрите ми достигна слаба миризма на пушек. Лекичко промених отново сянката.
— Бързо се приближава! — съобщи Ганелон. — Току-що видях… Там има пушек! Пламъци! Горски пожар!
Засмях се и погледнах назад. Половината склон на хълма бе погълнат от пушека и оранжевите пламъци препускаха през зеленото, като пукането им едва сега долетя до ушите ми. По собствено усмотрение, конете ускориха ход.
— Коруин! Ти ли…?
— Да! Ако склонът беше по-стръмен и нямаше дървета, щях да опитам с лавина.
Небето моментално се изпълни с птици. Все повече се приближавахме до черния път. Огнедишащ змей вирна глава и изцвили. По муцуната му имаше пяна. Той се опита да побегне, после се изправи на задни крака и размаха предните във въздуха. Звездин зацвили изплашено и се затегли надясно. Дръпнах силно юздите, възстанових контрола си и реших да ги пусна малко да потичат.
— Той пак е по петите ни! — извика Ганелон.
Изругах и се впуснахме в галоп. След известно време пътят ни тръгна успоредно на черната ивица. Препускахме по прав участък и хвърления назад поглед ми разкри, че целият хълм гореше, а пътят се спускаше като грозен белег през средата му. И тогава видях ездача. Той почти бе преполовил склона и се движеше напред като на дерби в Кентъки. Боже! Що за кон беше това! Взех да се питам коя ли Сянка го бе родила.
Задърпах юздите, отначало леко, после все по-силно, докато накрая започнахме да забавяме ход. Намирахме се само на стотина метра от черния път и бях забелязал, че недалеч напред имаше едно място, където разстоянието намаляваше почти до десет метра. Успях да накарам конете да спрат, когато стигнахме дотам и те останаха на място разтреперани. Подадох юздите на Ганелон, измъкнах Грейсуондир и слязох от каруцата.
Защо пък не? Мястото беше хубаво, открито, равно и може би онази черна, опустошена ивица земя, в пълен контраст с цветовете на живота и растежа непосредствено до нея, събуждаше някакъв патологичен инстинкт в мен.
— Какво ще правим сега? — попита Ганелон.
— Не можем да се отървем от него и ако мине през огъня, ще ни настигне до няколко минути. Няма смисъл да бягаме повече. Ще го посрещна тук.
Ганелон нави юздите около единия стърчащ край на каруцата и посегна към меча си.
— Не — спрях го аз. — Не можеш да повлияеш на изхода от битката по никакъв начин. Слушай какво искам от теб: закарай каруцата по-нататък по пътя и чакай там с нея. Ако всичко се развие както аз го искам, ще продължим напред. Ако ли не, веднага се предай на Бенедикт. Той преследва мен, а и ще бъде единственият, който ще може да те отведе обратно в Авалон. Ще го направи, сигурен съм. Поне ще се върнеш в родината си по този начин.
Ганелон се поколеба.
— Действай — подканих го. — Направи, каквото ти казах.
Той погледна надолу към земята. Разви юздите. Вдигна очи към мен.
— Успех — пожела ми накрая и подкара конете напред.
Отдалечих се от пътя, заех позиция пред една малка групичка млади дръвчета и зачаках. С Грейсуондир в ръка погледнах веднъж към черния път, после вперих очи в далечината.
Не след дълго конникът се появи отсреща, близо до линията на огъня, обграден отвсякъде от пламъци, дим и падащи горящи клони. Нямаше съмнение, че е Бенедикт — със завързана върху част от лицето му кърпа, вдигнал остатъка от дясната си ръка да предпазва очите си, приближаваше като някакъв призрачен беглец от ада. Той се хвърли през дъжд от искри и пепел, излезе на открито и препусна надолу по пътя.
Скоро можех да чуя тропота от копитата на коня му. По-изискано щеше да бъде, ако приберях меча в ножницата, докато го чаках. Но се опасявах, че ако го направя, няма да имам възможност да го извадя отново.
Взех да се питам как ли ще държи меча си Бенедикт и какъв вид ще е той. Прав? Извит? Дълъг? Къс? Той можеше да ги използва всичките с еднаква лекота. Беше ме учил да се бия…
Сигурно щеше да е не само изискано, но и разумно да прибера Грейсуондир. Той можеше да поиска първо да поговорим… а по този начин аз си търсех белята. Но докато звукът от копитата се приближаваше, осъзнах, че ме е страх да го направя.
Изтрих още веднъж дланта си, преди Бенедикт да е изникнал пред мен. Той бе забавил на завоя и вероятно ме видя в същия миг, в който го видях и аз. Яздеше право срещу мен, все по-бавно. Но не приличаше на човек, който има намерение да спре.
Усещането беше почти мистично. Не знам как иначе да го опиша. Съзнанието ми надбяга времето, докато той се приближаваше и аз се чувствах като че ли разполагам с цяла вечност да наблюдавам този мъж, който ми беше брат. Дрехите му бяха мръсни, лицето — черно, осакатената му дясна ръка — вдигната. Огромният звяр, който яздеше, беше черен на червени петна, с буйни червени грива и опашка. Ала наистина беше кон, очите му се въртяха, по муцуната му бе избила пяна, а дишането му бе такова, че сърцето да те заболи. Тогава забелязах, че Бенедикт носи меча си окачен на гърба и горната част стърчеше над дясното му рамо. Забавяйки ход, без да откъсва очи от мен, той изостави пътя, дръпна веднъж юздата и я пусна, като продължи да насочва коня с колене. Лявата му ръка замахна над главата му в жест, наподобяващ поздрав и сграбчи дръжката на меча. Той изскочи от ножницата без никакъв звук, описа красива дъга и зае позиция за смъртоносен удар. Приличаше на самотно крило от тъмна стомана с острие, което блестеше като огледална нишка. В този момент Бенедикт беше толкова величествен, че почти ме разчувства. И преди бях виждал този дълъг меч, закривен като коса. Само че тогава се биехме заедно срещу общия враг, който бях почнал да смятам за непобедим. Бенедикт бе доказал, че греша. Сега, като видях същото оръжие вдигнато срещу мен, завладя ме такова усещане за собствената ми уязвимост, каквото не бях изпитвал никога преди. Сякаш някакво було падна от света и аз внезапно проумях напълно понятието смърт.
Мигът отлетя. Отстъпих назад към горичката. Бях застанал там, за да използвам дърветата като предимство. Навлязох на три-четири метра сред тях и направих две крачки вляво. Конят се извъртя в последния възможен момент. Изпръхтя и изцвили, с разширени влажни ноздри. Зави, а изпод копитата му излетяха туфички мъх. Ръката на Бенедикт замахна с неуловима за окото скорост, като език на жаба, и острието на меча премина през една фиданка около десет сантиметра в диаметър. Дръвчето остана право за миг, после бавно се стовари на земята.
Той скочи от коня и се втурна към мен. Бях избрал горичката и по тази причина, да го накарам да се бие с мен на място, където дългият меч ще бъде възпрепятстван от клони и стволове.
Но той напредваше, размахваше оръжието почти нехайно и дърветата падаха около него, когато минаваше. Ех, само да не беше толкова дяволски изкусен. Само да не беше Бенедикт…
— Бенедикт — казах аз с нормален глас, — тя вече е голяма и може сама да взима решения.
Ала той с нищо не показа, че ме е чул. Просто продължи да се приближава, размахал този огромен меч на всички страни. Острието направо звънеше, като разсичаше въздуха, после глухо се врязваше в някое дърво, почти без да забавя движението си.
Вдигнах Грейсуондир и го насочих към гърдите му.
— Не се приближавай повече, Бенедикт. Не искам да се бия с теб.
Той наведе меча си за нападение и произнесе само една дума:
— Убиец!
Ръката му леко трепна и в същото време оръжието ми беше отбито силно встрани. Парирах неговия удар, Бенедикт с лекота се справи с атаката ми и отново настъпи към мен.
Този път дори не си направих труда да нападам. Просто отбих, отстъпих и се скрих зад едно дърво.
— Нищо не разбирам — извиках и наведох меча му, който мина през ствола и едва не ме намушка. — Не съм убивал никого напоследък. Още по-малко пък в Авалон.
Ново глухо врязване и едно дърво започна да пада към мен. Махнах се от пътя му, парирах и отстъпих.
— Убиец — повтори Бенедикт.
— Не разбирам за какво говориш.
— Лъжец!
Тогава се запънах и престанах да отстъпвам. По дяволите! Нямаше никакъв смисъл да умирам за нещо, което не бях извършил! Взех да нападам все по-бързо, като търсех незащитени места. Нямаше такива.
— Поне ми кажи! — извиках аз. — Моля те!
Но той изглежда бе приключил с приказките. Продължи да ме притиска и отново трябваше да отстъпя. Все едно се биех с ледник. Убедих се, че съвсем е полудял, ала от това не ми стана по-леко. При всеки друг безумната ярост би довела до изгубване на известен контрол в боя. Но Бенедикт бе изковал рефлексите си през вековете и искрено вярвах, че дори премахването на мозъчната му кора не би накарало неговите движения да загубят съвършенството си.
Той методично ме караше да отстъпвам, аз криволичех между дърветата, Бенедикт ги отсичаше и продължаваше да напредва. Допуснах грешката да атакувам и едва успях да спра ответния му удар на сантиметри от гърдите си. Преборих се с първата вълна на паниката, която ме заля, когато видях, че ме изтиква към края на горичката. Скоро щяхме да бъдем на открито и дърветата повече нямаше да го бавят.
Вниманието ми бе така съсредоточено върху него, че не разбрах какво се готви, докато то не стана.
Ганелон изскочи със силен вик отнякъде, метна се изотзад върху Бенедикт и прикова ръката с меча му към тялото.
Дори да бях искал, обаче, не получих възможност да го убия. Той беше прекалено бърз, а и Ганелон не познаваше силата му.
Бенедикт се извъртя надясно, като постави Ганелон помежду ни и в същото време замахна с остатъка от дясната си ръка и го удари в лявото слепоочие. После освободи лявата си ръка, хвана Ганелон за колана, вдигна го във въздуха и го запрати към мен. Докато аз отстъпвах встрани, той си взе отново меча от мястото, където беше паднал близо до краката му и отново ме нападна. Едва имах време да хвърля един поглед на Ганелон, който се бе свлякъл на купчина на около десет крачки зад гърба ми.
Парирах и възобнових отстъплението си. Беше ми останал само един номер и ме натъжи мисълта, че ако той не успее, Амбър ще бъде лишен от законния си монарх.
Не знам защо, но е по-трудно да се биеш срещу левак и това също беше пречка. Ала се налагаше да проведа малък експеримент. Трябваше да науча нещо, дори с цената на известен риск.
— Почти се страхувах да изляза от пещерата — заговори след малко Ганелон. — Не знаех какво ще има от тази страна.
— Конете нямаше да издържат още дълго. Трябваше да намаля темпото. Ако действително сме видели Бенедикт, неговият кон вероятно е бил още по-уморен. Той го пришпорваше яростно. И след това се е сблъскал с всичко онова… сигурно се е отказал.
— Може да е свикнал — предположи Ганелон, докато с хрущене взимахме един десен завой и пещерата се изгуби от поглед.
— Винаги съществува такава възможност — рекох отсъстващо, като си мислех пак за Дара и се питах какво ли прави в този момент.
Пътят ни равномерно се спускаше надолу и от време на време правех по някоя лека промяна. Постепенно завивахме все по-надясно и аз изругах, когато осъзнах, че се приближаваме към черния път.
— Да го вземат дяволите! Настойчив е като застрахователен агент! — възкликнах и усетих как гневът ми прераства в нещо като омраза. — Когато му дойде времето, смятам да унищожа това чудо!
Ганелон си замълча. Той надигна шишето с водата и дълго пи. После ми го подаде и аз направих същото.
След известно време се добрахме до равен терен и пътят продължи да се извива при всеки най-дребен повод. Това позволяваше на конете да забавят ход и щеше да попречи на евентуално преследващ ни ездач.
Около час по-късно започнах да се успокоявам и спряхме да похапнем. Тъкмо бяхме свършили, когато Ганелон — който не сваляше поглед от хълма — се изправи и засенчи очи.
— Не — скочих и аз на крака. — Отказвам да повярвам.
От изхода на пещерата бе изскочил самотен ездач. Видях го как спря за миг, а после продължи надолу по следите ни.
— Какво ще правим сега? — попита Ганелон.
— Давай да си съберем нещата и пак да потегляме. Можем поне още малко да отложим неизбежното. Необходимо ми е време да помисля.
Качихме се отново на каруцата и продължихме без да бързаме напред, макар че умът ми препускаше с всичка сила. Трябваше да има някакъв начин да го спра. За предпочитане, без да го убивам.
Но не можех да измисля нищо.
Ако се изключеше черният път, който пак ни съпровождаше съвсем отблизо, ние се придвижвахме в един чудесен следобед през прекрасно място. Срамота беше да развалям всичко с проливане на кръв, особено ако тя се окажеше моята собствена. Дори като знаех, че може да държи меча само с лявата ръка, пак се страхувах да се изправя срещу него. Ганелон нямаше да ми бъде от полза. Бенедикт едва ли щеше и да го забележи.
Направих лека промяна, когато взехме следващия завой. Мигове по-късно до ноздрите ми достигна слаба миризма на пушек. Лекичко промених отново сянката.
— Бързо се приближава! — съобщи Ганелон. — Току-що видях… Там има пушек! Пламъци! Горски пожар!
Засмях се и погледнах назад. Половината склон на хълма бе погълнат от пушека и оранжевите пламъци препускаха през зеленото, като пукането им едва сега долетя до ушите ми. По собствено усмотрение, конете ускориха ход.
— Коруин! Ти ли…?
— Да! Ако склонът беше по-стръмен и нямаше дървета, щях да опитам с лавина.
Небето моментално се изпълни с птици. Все повече се приближавахме до черния път. Огнедишащ змей вирна глава и изцвили. По муцуната му имаше пяна. Той се опита да побегне, после се изправи на задни крака и размаха предните във въздуха. Звездин зацвили изплашено и се затегли надясно. Дръпнах силно юздите, възстанових контрола си и реших да ги пусна малко да потичат.
— Той пак е по петите ни! — извика Ганелон.
Изругах и се впуснахме в галоп. След известно време пътят ни тръгна успоредно на черната ивица. Препускахме по прав участък и хвърления назад поглед ми разкри, че целият хълм гореше, а пътят се спускаше като грозен белег през средата му. И тогава видях ездача. Той почти бе преполовил склона и се движеше напред като на дерби в Кентъки. Боже! Що за кон беше това! Взех да се питам коя ли Сянка го бе родила.
Задърпах юздите, отначало леко, после все по-силно, докато накрая започнахме да забавяме ход. Намирахме се само на стотина метра от черния път и бях забелязал, че недалеч напред имаше едно място, където разстоянието намаляваше почти до десет метра. Успях да накарам конете да спрат, когато стигнахме дотам и те останаха на място разтреперани. Подадох юздите на Ганелон, измъкнах Грейсуондир и слязох от каруцата.
Защо пък не? Мястото беше хубаво, открито, равно и може би онази черна, опустошена ивица земя, в пълен контраст с цветовете на живота и растежа непосредствено до нея, събуждаше някакъв патологичен инстинкт в мен.
— Какво ще правим сега? — попита Ганелон.
— Не можем да се отървем от него и ако мине през огъня, ще ни настигне до няколко минути. Няма смисъл да бягаме повече. Ще го посрещна тук.
Ганелон нави юздите около единия стърчащ край на каруцата и посегна към меча си.
— Не — спрях го аз. — Не можеш да повлияеш на изхода от битката по никакъв начин. Слушай какво искам от теб: закарай каруцата по-нататък по пътя и чакай там с нея. Ако всичко се развие както аз го искам, ще продължим напред. Ако ли не, веднага се предай на Бенедикт. Той преследва мен, а и ще бъде единственият, който ще може да те отведе обратно в Авалон. Ще го направи, сигурен съм. Поне ще се върнеш в родината си по този начин.
Ганелон се поколеба.
— Действай — подканих го. — Направи, каквото ти казах.
Той погледна надолу към земята. Разви юздите. Вдигна очи към мен.
— Успех — пожела ми накрая и подкара конете напред.
Отдалечих се от пътя, заех позиция пред една малка групичка млади дръвчета и зачаках. С Грейсуондир в ръка погледнах веднъж към черния път, после вперих очи в далечината.
Не след дълго конникът се появи отсреща, близо до линията на огъня, обграден отвсякъде от пламъци, дим и падащи горящи клони. Нямаше съмнение, че е Бенедикт — със завързана върху част от лицето му кърпа, вдигнал остатъка от дясната си ръка да предпазва очите си, приближаваше като някакъв призрачен беглец от ада. Той се хвърли през дъжд от искри и пепел, излезе на открито и препусна надолу по пътя.
Скоро можех да чуя тропота от копитата на коня му. По-изискано щеше да бъде, ако приберях меча в ножницата, докато го чаках. Но се опасявах, че ако го направя, няма да имам възможност да го извадя отново.
Взех да се питам как ли ще държи меча си Бенедикт и какъв вид ще е той. Прав? Извит? Дълъг? Къс? Той можеше да ги използва всичките с еднаква лекота. Беше ме учил да се бия…
Сигурно щеше да е не само изискано, но и разумно да прибера Грейсуондир. Той можеше да поиска първо да поговорим… а по този начин аз си търсех белята. Но докато звукът от копитата се приближаваше, осъзнах, че ме е страх да го направя.
Изтрих още веднъж дланта си, преди Бенедикт да е изникнал пред мен. Той бе забавил на завоя и вероятно ме видя в същия миг, в който го видях и аз. Яздеше право срещу мен, все по-бавно. Но не приличаше на човек, който има намерение да спре.
Усещането беше почти мистично. Не знам как иначе да го опиша. Съзнанието ми надбяга времето, докато той се приближаваше и аз се чувствах като че ли разполагам с цяла вечност да наблюдавам този мъж, който ми беше брат. Дрехите му бяха мръсни, лицето — черно, осакатената му дясна ръка — вдигната. Огромният звяр, който яздеше, беше черен на червени петна, с буйни червени грива и опашка. Ала наистина беше кон, очите му се въртяха, по муцуната му бе избила пяна, а дишането му бе такова, че сърцето да те заболи. Тогава забелязах, че Бенедикт носи меча си окачен на гърба и горната част стърчеше над дясното му рамо. Забавяйки ход, без да откъсва очи от мен, той изостави пътя, дръпна веднъж юздата и я пусна, като продължи да насочва коня с колене. Лявата му ръка замахна над главата му в жест, наподобяващ поздрав и сграбчи дръжката на меча. Той изскочи от ножницата без никакъв звук, описа красива дъга и зае позиция за смъртоносен удар. Приличаше на самотно крило от тъмна стомана с острие, което блестеше като огледална нишка. В този момент Бенедикт беше толкова величествен, че почти ме разчувства. И преди бях виждал този дълъг меч, закривен като коса. Само че тогава се биехме заедно срещу общия враг, който бях почнал да смятам за непобедим. Бенедикт бе доказал, че греша. Сега, като видях същото оръжие вдигнато срещу мен, завладя ме такова усещане за собствената ми уязвимост, каквото не бях изпитвал никога преди. Сякаш някакво було падна от света и аз внезапно проумях напълно понятието смърт.
Мигът отлетя. Отстъпих назад към горичката. Бях застанал там, за да използвам дърветата като предимство. Навлязох на три-четири метра сред тях и направих две крачки вляво. Конят се извъртя в последния възможен момент. Изпръхтя и изцвили, с разширени влажни ноздри. Зави, а изпод копитата му излетяха туфички мъх. Ръката на Бенедикт замахна с неуловима за окото скорост, като език на жаба, и острието на меча премина през една фиданка около десет сантиметра в диаметър. Дръвчето остана право за миг, после бавно се стовари на земята.
Той скочи от коня и се втурна към мен. Бях избрал горичката и по тази причина, да го накарам да се бие с мен на място, където дългият меч ще бъде възпрепятстван от клони и стволове.
Но той напредваше, размахваше оръжието почти нехайно и дърветата падаха около него, когато минаваше. Ех, само да не беше толкова дяволски изкусен. Само да не беше Бенедикт…
— Бенедикт — казах аз с нормален глас, — тя вече е голяма и може сама да взима решения.
Ала той с нищо не показа, че ме е чул. Просто продължи да се приближава, размахал този огромен меч на всички страни. Острието направо звънеше, като разсичаше въздуха, после глухо се врязваше в някое дърво, почти без да забавя движението си.
Вдигнах Грейсуондир и го насочих към гърдите му.
— Не се приближавай повече, Бенедикт. Не искам да се бия с теб.
Той наведе меча си за нападение и произнесе само една дума:
— Убиец!
Ръката му леко трепна и в същото време оръжието ми беше отбито силно встрани. Парирах неговия удар, Бенедикт с лекота се справи с атаката ми и отново настъпи към мен.
Този път дори не си направих труда да нападам. Просто отбих, отстъпих и се скрих зад едно дърво.
— Нищо не разбирам — извиках и наведох меча му, който мина през ствола и едва не ме намушка. — Не съм убивал никого напоследък. Още по-малко пък в Авалон.
Ново глухо врязване и едно дърво започна да пада към мен. Махнах се от пътя му, парирах и отстъпих.
— Убиец — повтори Бенедикт.
— Не разбирам за какво говориш.
— Лъжец!
Тогава се запънах и престанах да отстъпвам. По дяволите! Нямаше никакъв смисъл да умирам за нещо, което не бях извършил! Взех да нападам все по-бързо, като търсех незащитени места. Нямаше такива.
— Поне ми кажи! — извиках аз. — Моля те!
Но той изглежда бе приключил с приказките. Продължи да ме притиска и отново трябваше да отстъпя. Все едно се биех с ледник. Убедих се, че съвсем е полудял, ала от това не ми стана по-леко. При всеки друг безумната ярост би довела до изгубване на известен контрол в боя. Но Бенедикт бе изковал рефлексите си през вековете и искрено вярвах, че дори премахването на мозъчната му кора не би накарало неговите движения да загубят съвършенството си.
Той методично ме караше да отстъпвам, аз криволичех между дърветата, Бенедикт ги отсичаше и продължаваше да напредва. Допуснах грешката да атакувам и едва успях да спра ответния му удар на сантиметри от гърдите си. Преборих се с първата вълна на паниката, която ме заля, когато видях, че ме изтиква към края на горичката. Скоро щяхме да бъдем на открито и дърветата повече нямаше да го бавят.
Вниманието ми бе така съсредоточено върху него, че не разбрах какво се готви, докато то не стана.
Ганелон изскочи със силен вик отнякъде, метна се изотзад върху Бенедикт и прикова ръката с меча му към тялото.
Дори да бях искал, обаче, не получих възможност да го убия. Той беше прекалено бърз, а и Ганелон не познаваше силата му.
Бенедикт се извъртя надясно, като постави Ганелон помежду ни и в същото време замахна с остатъка от дясната си ръка и го удари в лявото слепоочие. После освободи лявата си ръка, хвана Ганелон за колана, вдигна го във въздуха и го запрати към мен. Докато аз отстъпвах встрани, той си взе отново меча от мястото, където беше паднал близо до краката му и отново ме нападна. Едва имах време да хвърля един поглед на Ганелон, който се бе свлякъл на купчина на около десет крачки зад гърба ми.
Парирах и възобнових отстъплението си. Беше ми останал само един номер и ме натъжи мисълта, че ако той не успее, Амбър ще бъде лишен от законния си монарх.
Не знам защо, но е по-трудно да се биеш срещу левак и това също беше пречка. Ала се налагаше да проведа малък експеримент. Трябваше да науча нещо, дори с цената на известен риск.
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Оръжията на Авалон" Роджър Зелазни
Shivers Съб 20 Юни 2009, 16:28
Направих голяма крачка назад, като излязох за миг от обсега на Бенедикт, после се наведох напред и атакувах. Движенията ми бяха съвсем точно премерени и много бързи.
Неочакваният резултат, който сигурно поне отчасти се дължеше на късмет, беше, че пробих защитата му, макар да пропуснах целта. За миг Грейсуондир се стрелна напред и закачи лявото ухо на Бенедикт. Това леко го забави за няколко мига, но не достатъчно, за да има значение. От друга страна го накара да подсили защитата си. Продължих настоятелно атаката си, без какъвто и да е нов успех. Бях го резнал мъничко, но кръвта течеше от ухото му и пръскаше наоколо, по няколко капки на интервали. Това можеше да ми подейства дори разсейващо, ако си позволях да му обърна внимание.
Тогава направих онова, от което се страхувах, но се налагаше да пробвам. Оставих се леко разкрит, само за миг, като знаех, че той веднага ще нанесе удар, насочен към сърцето ми.
Бенедикт го направи и аз отбих в последния момент. Не ми се искаше да мисля колко близо бе стигнал този път.
После започнах отново да се защитавам и да отстъпвам към края на горичката. Като парирах и вървях назад, минах покрай мястото, където бе паднал Ганелон. Още петнайсетина крачки продължих да се бия в защита, безпомощно.
След което отново се разкрих.
Той се хвърли веднага, както бе направил и първия път и аз пак успях да го спра. Бенедикт започна още по-усилено да настъпва, като ме изтласкваше към края на черния път.
Там го удържах и взех да се измествам към мястото, което си бях избрал. Трябваше да устоя само още няколко мига, да го наглася…
Бяха много тежки мигове, но аз се биех яростно и се подготвях.
Тогава се разкрих отново по същия начин.
Знаех, че ще постъпи както и преди, десният ми крак бе в позиция малко зад левия и приклекнах, когато го направи. Отбих съвсем леко меча му настрани и скочих заднешком върху черния път, моментално протягайки докрай ръка напред, за да обезкуража евентуален замах към главата ми.
Бенедикт реагира, както се бях надявал. Отби меча ми, пристъпи напред…
…и попадна върху мястото с черна трева, което бях прескочил.
В първия момент не посмях да погледна надолу. Просто продължих да се бия и дадох възможност на растенията да си свършат работата.
Необходими им бяха само няколко мига. При следващия си опит да направи крачка, Бенедикт осъзна, че нещо става. Видях как по лицето му първо се изписа изненада, после то отрази усилията му. Разбрах, че тревата го е хванала.
Съмнявах се, обаче, че ще успее да го задържи дълго, затова действах незабавно.
Заобиколих отдясно, извън обсега на оръжието му, прескочих тревата и се озовах пак от другата страна на черния път. Бенедикт направи опит да се обърне, но стръковете трева се бяха увили около краката му чак до коленете. Той се олюля за миг, но възстанови равновесието си.
Придвижих се зад него, откъм дясната му страна. Един лесен удар и с Бенедикт беше свършено, но сега, естествено, нямаше никаква нужда да го нанасям.
Той извъртя ръка зад гърба си и обърна глава, насочил меча си към мен. Същевременно взе да освобождава левия си крак.
Но аз имитирах удар отдясно и когато посегна да го отбие, ударих го с плоската част на Грейсуондир по врата.
Това го смая и успях да се приближа достатъчно, за да забия лявата си ръка в стомаха му. Бенедикт леко се сви, аз блъснах ръката му с меча и отново го ударих по врата, този път с юмрук, силно. Той падна в безсъзнание. Измъкнах меча от ръката му и го хвърлих встрани. Кръвта от лявото му ухо се стичаше надолу като някаква екзотична обица.
Оставих Грейсуондир, хванах Бенедикт под мишниците и го изтеглих навън от черния път. Тревата здравата се съпротивляваше, но с големи усилия успях да го освободя.
Ганелон вече се бе изправил на крака. Той се приближи с куцукане, застана до мен и загледа надолу към Бенедикт.
— Боже, какъв човек! — възкликна Ганелон. — Какъв човек само! Какво ще правим с него?
Вдигнах Бенедикт на ръце и се изправих.
— Ще го отнеса до каруцата като начало — рекох. — Ще вземеш ли мечовете?
— Добре.
Тръгнах нагоре към пътя, а Бенедикт продължаваше да е в безсъзнание… което беше добре, защото не исках да го удрям отново, ако можех да го избягна. Поставих го до едно голямо дърво край пътя близо, до каруцата.
Прибрах мечовете в ножниците, когато Ганелон дойде и го изпратих да вземе от въжето, с което бяха прикрепени сандъците. Докато той се занимаваше с тях, претърсих Бенедикт и намерих онова, което ми трябваше.
После го завързах за дървото, а Ганелон доведе коня му. Привързахме и него към близкия храст, върху който окачих и меча на Бенедикт.
Накрая се качих върху капрата на каруцата, а Ганелон се настани до мен.
— Смяташ просто да го оставиш там ли? — попита той.
— Засега — отвърнах.
Потеглихме нагоре по пътя. Не се обърнах да погледна назад, но Ганелон го направи.
— Още не е помръднал — съобщи той. После добави: — Никога не ми се беше случвало някой просто така да ме вдигне и да ме хвърли. С една ръка при това.
— Ето защо ти казах да чакаш при каруцата, а не да се биеш с Бенедикт, ако ме победи.
— Какво ще стане с него сега?
— Ще се погрижа да го освободят. След малко.
— Значи да не се безпокоя?
Кимнах.
— Хубаво.
Изминахме още около три километра и аз спрях конете. Слязох от каруцата.
— Не се притеснявай, каквото и да се случи — обърнах се към Ганелон. — Сега ще потърся помощ за Бенедикт.
Отдалечих се от пътя, застанах в сенките и извадих картите, която бях намерил в Бенедикт. Прегледах ги, намерих Жерар и го извадих от колодата. Останалите прибрах обратно в облицованата с коприна и инкрустирана със слонова кост дървена кутийка, в която Бенедикт ги бе държал.
Задържах Фигурата на Жерар пред себе си и почнах да я гледам.
След малко картата стана по-топла, по-истинска, картината сякаш се раздвижи. Усетих действителното присъствие на Жерар. Той се намираше в Амбър. Движеше се по улица, която познавах. Много приличаше на мен, само че беше по-едър, по-набит. Видях, че все още носи брада.
Той спря и се опули.
— Коруин!
— Да, Жерар. Добре изглеждаш.
— Очите ти! Можеш ли да виждаш?
— Да, отново мога да виждам.
— Къде си?
— Ела при мен и ще ти покажа.
Погледът му се втвърди.
— Не съм сигурен, че мога да го направя, Коруин. Точно в момента съм много зает.
— Става въпрос за Бенедикт — обясних аз. — Ти си единственият, на който мога да се доверя, за да му помогне.
— Бенедикт ли? Той в беда ли е?
— Да.
— Тогава защо не ме помоли сам?
— Не е в състояние. Той е възпрепятстван.
— Защо? Как?
— Прекалено дълго и сложно е за обясняване точно сега. Повярвай ми, Бенедикт има нужда от твоята помощ и то веднага.
Жерар захапа долната си устна и част от брадата си.
— И ти не можеш да се оправиш сам?
— Абсолютно невъзможно ми е.
— А смяташ, че аз ще мога?
— Убеден съм.
Той разхлаби меча си в ножницата.
— Не ми се иска да мисля, че това е някакъв номер, Коруин.
— Уверявам те, че не е. При цялото време, с което разполагах за размисъл, щях да съчиня някоя по-убедителна история.
Жерар въздъхна. После кимна.
— Добре. Идвам при теб.
— Давай.
Той постоя неподвижен за миг, след това направи крачка напред.
Озова се до мен. Вдигна ръка и ме тупна по рамото. Усмихна се.
— Коруин, радвам се, че възвърна очите си.
Отклоних поглед.
— И аз се радвам.
— Кой е онзи в каруцата?
— Един приятел. Името му е Ганелон.
— Къде е Бенедикт? Какъв е проблемът?
Махнах с ръка.
— Ей там, назад — рекох. — На около три километра по пътя. Завързан е за едно дърво. Конят му е вързан наблизо.
— Тогава защо си тук?
— Бягам.
— От какво?
— От Бенедикт. Аз съм този, който го завърза.
Жерар смръщи вежди.
Неочакваният резултат, който сигурно поне отчасти се дължеше на късмет, беше, че пробих защитата му, макар да пропуснах целта. За миг Грейсуондир се стрелна напред и закачи лявото ухо на Бенедикт. Това леко го забави за няколко мига, но не достатъчно, за да има значение. От друга страна го накара да подсили защитата си. Продължих настоятелно атаката си, без какъвто и да е нов успех. Бях го резнал мъничко, но кръвта течеше от ухото му и пръскаше наоколо, по няколко капки на интервали. Това можеше да ми подейства дори разсейващо, ако си позволях да му обърна внимание.
Тогава направих онова, от което се страхувах, но се налагаше да пробвам. Оставих се леко разкрит, само за миг, като знаех, че той веднага ще нанесе удар, насочен към сърцето ми.
Бенедикт го направи и аз отбих в последния момент. Не ми се искаше да мисля колко близо бе стигнал този път.
После започнах отново да се защитавам и да отстъпвам към края на горичката. Като парирах и вървях назад, минах покрай мястото, където бе паднал Ганелон. Още петнайсетина крачки продължих да се бия в защита, безпомощно.
След което отново се разкрих.
Той се хвърли веднага, както бе направил и първия път и аз пак успях да го спра. Бенедикт започна още по-усилено да настъпва, като ме изтласкваше към края на черния път.
Там го удържах и взех да се измествам към мястото, което си бях избрал. Трябваше да устоя само още няколко мига, да го наглася…
Бяха много тежки мигове, но аз се биех яростно и се подготвях.
Тогава се разкрих отново по същия начин.
Знаех, че ще постъпи както и преди, десният ми крак бе в позиция малко зад левия и приклекнах, когато го направи. Отбих съвсем леко меча му настрани и скочих заднешком върху черния път, моментално протягайки докрай ръка напред, за да обезкуража евентуален замах към главата ми.
Бенедикт реагира, както се бях надявал. Отби меча ми, пристъпи напред…
…и попадна върху мястото с черна трева, което бях прескочил.
В първия момент не посмях да погледна надолу. Просто продължих да се бия и дадох възможност на растенията да си свършат работата.
Необходими им бяха само няколко мига. При следващия си опит да направи крачка, Бенедикт осъзна, че нещо става. Видях как по лицето му първо се изписа изненада, после то отрази усилията му. Разбрах, че тревата го е хванала.
Съмнявах се, обаче, че ще успее да го задържи дълго, затова действах незабавно.
Заобиколих отдясно, извън обсега на оръжието му, прескочих тревата и се озовах пак от другата страна на черния път. Бенедикт направи опит да се обърне, но стръковете трева се бяха увили около краката му чак до коленете. Той се олюля за миг, но възстанови равновесието си.
Придвижих се зад него, откъм дясната му страна. Един лесен удар и с Бенедикт беше свършено, но сега, естествено, нямаше никаква нужда да го нанасям.
Той извъртя ръка зад гърба си и обърна глава, насочил меча си към мен. Същевременно взе да освобождава левия си крак.
Но аз имитирах удар отдясно и когато посегна да го отбие, ударих го с плоската част на Грейсуондир по врата.
Това го смая и успях да се приближа достатъчно, за да забия лявата си ръка в стомаха му. Бенедикт леко се сви, аз блъснах ръката му с меча и отново го ударих по врата, този път с юмрук, силно. Той падна в безсъзнание. Измъкнах меча от ръката му и го хвърлих встрани. Кръвта от лявото му ухо се стичаше надолу като някаква екзотична обица.
Оставих Грейсуондир, хванах Бенедикт под мишниците и го изтеглих навън от черния път. Тревата здравата се съпротивляваше, но с големи усилия успях да го освободя.
Ганелон вече се бе изправил на крака. Той се приближи с куцукане, застана до мен и загледа надолу към Бенедикт.
— Боже, какъв човек! — възкликна Ганелон. — Какъв човек само! Какво ще правим с него?
Вдигнах Бенедикт на ръце и се изправих.
— Ще го отнеса до каруцата като начало — рекох. — Ще вземеш ли мечовете?
— Добре.
Тръгнах нагоре към пътя, а Бенедикт продължаваше да е в безсъзнание… което беше добре, защото не исках да го удрям отново, ако можех да го избягна. Поставих го до едно голямо дърво край пътя близо, до каруцата.
Прибрах мечовете в ножниците, когато Ганелон дойде и го изпратих да вземе от въжето, с което бяха прикрепени сандъците. Докато той се занимаваше с тях, претърсих Бенедикт и намерих онова, което ми трябваше.
После го завързах за дървото, а Ганелон доведе коня му. Привързахме и него към близкия храст, върху който окачих и меча на Бенедикт.
Накрая се качих върху капрата на каруцата, а Ганелон се настани до мен.
— Смяташ просто да го оставиш там ли? — попита той.
— Засега — отвърнах.
Потеглихме нагоре по пътя. Не се обърнах да погледна назад, но Ганелон го направи.
— Още не е помръднал — съобщи той. После добави: — Никога не ми се беше случвало някой просто така да ме вдигне и да ме хвърли. С една ръка при това.
— Ето защо ти казах да чакаш при каруцата, а не да се биеш с Бенедикт, ако ме победи.
— Какво ще стане с него сега?
— Ще се погрижа да го освободят. След малко.
— Значи да не се безпокоя?
Кимнах.
— Хубаво.
Изминахме още около три километра и аз спрях конете. Слязох от каруцата.
— Не се притеснявай, каквото и да се случи — обърнах се към Ганелон. — Сега ще потърся помощ за Бенедикт.
Отдалечих се от пътя, застанах в сенките и извадих картите, която бях намерил в Бенедикт. Прегледах ги, намерих Жерар и го извадих от колодата. Останалите прибрах обратно в облицованата с коприна и инкрустирана със слонова кост дървена кутийка, в която Бенедикт ги бе държал.
Задържах Фигурата на Жерар пред себе си и почнах да я гледам.
След малко картата стана по-топла, по-истинска, картината сякаш се раздвижи. Усетих действителното присъствие на Жерар. Той се намираше в Амбър. Движеше се по улица, която познавах. Много приличаше на мен, само че беше по-едър, по-набит. Видях, че все още носи брада.
Той спря и се опули.
— Коруин!
— Да, Жерар. Добре изглеждаш.
— Очите ти! Можеш ли да виждаш?
— Да, отново мога да виждам.
— Къде си?
— Ела при мен и ще ти покажа.
Погледът му се втвърди.
— Не съм сигурен, че мога да го направя, Коруин. Точно в момента съм много зает.
— Става въпрос за Бенедикт — обясних аз. — Ти си единственият, на който мога да се доверя, за да му помогне.
— Бенедикт ли? Той в беда ли е?
— Да.
— Тогава защо не ме помоли сам?
— Не е в състояние. Той е възпрепятстван.
— Защо? Как?
— Прекалено дълго и сложно е за обясняване точно сега. Повярвай ми, Бенедикт има нужда от твоята помощ и то веднага.
Жерар захапа долната си устна и част от брадата си.
— И ти не можеш да се оправиш сам?
— Абсолютно невъзможно ми е.
— А смяташ, че аз ще мога?
— Убеден съм.
Той разхлаби меча си в ножницата.
— Не ми се иска да мисля, че това е някакъв номер, Коруин.
— Уверявам те, че не е. При цялото време, с което разполагах за размисъл, щях да съчиня някоя по-убедителна история.
Жерар въздъхна. После кимна.
— Добре. Идвам при теб.
— Давай.
Той постоя неподвижен за миг, след това направи крачка напред.
Озова се до мен. Вдигна ръка и ме тупна по рамото. Усмихна се.
— Коруин, радвам се, че възвърна очите си.
Отклоних поглед.
— И аз се радвам.
— Кой е онзи в каруцата?
— Един приятел. Името му е Ганелон.
— Къде е Бенедикт? Какъв е проблемът?
Махнах с ръка.
— Ей там, назад — рекох. — На около три километра по пътя. Завързан е за едно дърво. Конят му е вързан наблизо.
— Тогава защо си тук?
— Бягам.
— От какво?
— От Бенедикт. Аз съм този, който го завърза.
Жерар смръщи вежди.
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Оръжията на Авалон" Роджър Зелазни
Shivers Съб 20 Юни 2009, 16:29
— Нищо не разбирам…
Поклатих глава.
— Между нас се получи недоразумение. Той не ми даде да му обясня и започнахме да се бием. Ударих го, Бенедикт загуби съзнание и го завързах. Не смея да го освободя, защото пак ще се нахвърли върху мен. А не искам и да го оставя в това положение. Може да му се случи нещо лошо, преди да е успял да се освободи. Затова се обърнах към теб. Моля те, иди при него, развържи го и го изпрати до вкъщи.
— А ти какво ще правиш през това време?
— Ще се махна колкото мога по-бързо оттук и ще се скрия сред Сенките. Ще направиш услуга и на двама ни, ако го убедиш да не прави опит пак да хуква след мен. Не искам да ми се налага да се бия с него за втори път.
— Разбирам. А сега ще ми кажеш ли какво стана?
— Не ми е съвсем ясно. Той ме нарече убиец. Давам ти честната си дума, че не съм убил никого през цялото време, което прекарах в Авалон. Моля те, предай му думите ми. Нямам никакви причини да те лъжа и ти се кълна, че говоря самата истина. Освен това е възможно да се е разстроил и от още нещо. Ако го спомене, кажи му, че може да вярва на обяснението на Дара.
— И какво е това още нещо?
— Ще разбереш, в случай че го спомене. Ако не, все едно нищо не съм казал.
— Значи, да пита Дара?
— Да.
— Добре, ще изпълня молбата ти. Сега ще ми кажеш ли как успя да избягаш от Амбър?
Усмихнах се.
— Просто празно любопитство? Или смяташ, че един ден може да ти се наложи и сам да се възползваш от маршрута?
Жерар се засмя.
— Информацията ми се вижда полезна.
— Съжалявам, скъпи братко, че светът още не е готов да я узнае. Ако имах намерение да разкрия тайната на някого, това щеше да бъдеш ти… но и без това не би могъл да се възползваш от нея, а на мен може да ми послужи и в бъдеще.
— С други думи, имаш си свой собствен начин за влизане и излизане от Амбър. Какво си намислил, Коруин?
— А ти как смяташ?
— Отговорът е очевиден. Но аз изпитвам смесени чувства.
— Имаш ли нещо против да ги споделиш с мен?
Той махна с ръка по посока на онзи отрязък от черния път, който се виждаше от мястото ни.
— Онова нещо. То вече стига до подножието на Колвир. Всякакви чудовища изскачат от него и нападат Амбър. Ние се защитаваме и винаги побеждаваме. Но атаките стават все по-мощни и по-чести. Сега моментът не е подходящ за хода ти, Коруин.
— Или е направо съвършен.
— Може би за теб, но не непременно и за Амбър.
— Как се справя Ерик с положението?
— Задоволително. Както ти казах, все ние побеждаваме.
— Нямам предвид нападенията. Говоря за проблема като цяло — за причините.
— Аз самият пътувах доста покрай черния път и го проследих на голямо разстояние.
— И?
— Не успях да измина цялата му дължина. Нали знаеш как Сенките стават все по-трудно управляеми и странни, колкото повече се отдалечаваш от Амбър?
— Да.
— …Докато и самото ти съзнание започне да се изкривява и да се стреми към лудостта?
— Да.
— …И някъде отвъд всичко това лежи Царството на хаоса. Пътят е навсякъде, Коруин. Убеден съм, че пресича цялото разстояние.
— Значи е точно така, както се опасявах.
— Поради това, независимо дали ти симпатизирам или не, ми се иска да се откажеш от плановете си за момента. Сигурността на Амбър трябва да се поставя над всичко.
— Ясно. В такъв случай сега няма какво повече да си кажем.
— А твоите планове?
— Тъй като не знаеш какви са, безсмислено е да ти обяснявам, че са непроменени. Но е така.
— Не знам дали да ти пожелая успех, ала ти желая щастие. Радвам се, че си върна зрението. — Той ми стисна ръката. — Трябва вече да отивам при Бенедикт. Да разбирам ли, че не е зле наранен?
— Поне не от мен. Аз само го ударих няколко пъти. Не забравяй да му предадеш думите ми.
— Няма да забравя.
— И го отведи в Авалон.
— Ще се опитам.
— Е, довиждане засега, Жерар.
— Довиждане, Коруин.
После той се обърна и тръгна обратно по пътя. Наблюдавах го, докато се изгуби от поглед и едва тогава се върнах при каруцата. Прибрах неговата Фигура на мястото й в колодата и продължих пътуването си към Антверпен.
Стоях на върха на хълма и гледах надолу към къщата. Наоколо имаше доста храсталаци, затова не се опасявах, че някой ще ме забележи.
Всъщност дори не знаех какво очаквах да видя. Обгорели останки или паркирана кола отпред? Въоръжени пазачи или избито семейство сред мебелите от секвоя във вътрешния двор?
Покривът определено се нуждаеше от известно потягане, а моравата отдавна се бе върнала в своето естествено състояние, но иначе с изненада установих, че всички прозорци са здрави, с изключение на един отзад.
Да не би пък някой умишлено да поддържаше този запуснат вид, почудих се аз, после си постлах якето на земята и седнах отгоре. Запалих цигара. Други близки къщи в околността нямаше.
За диамантите получих почти седемстотин хиляди долара. Сделката я уредих за не повече от десетина дена. От Антверпен заминахме за Брюксел, където прекарахме няколко нощи в един клуб на Рю де Шар-е-Пен, докато човека, който ми трябваше успее да ни открие.
Замисълът ми доста озадачи Артър. Слаб и белокос, с добре поддържани мустаци, бившият летец от кралските военновъздушни сили и възпитаник на Оксфорд почна да клати глава още след първите две минути и непрекъснато ме прекъсваше с въпроси относно доставката. Макар и да не можеше да се сравнява със сър Базил Захаров, той също не позволяваше клиентите му да плещят врели-некипели и особено внимаваше да не стане някой фал непосредствено след получаването на пратката. Приемаше го като личен упрек, затова го имах за много по-надежден от останалите. В случая най го притесняваха плановете ми за уреждане на транспорта, понеже му се струваше, че всъщност нямам никакви.
По принцип за такива неща се иска сертификат на крайния потребител. Това общо взето е документ, потвърждаващ, че държавата Х наистина е заявила въпросното въоръжение. Чрез този сертификат се получава разрешително за износ от страната производител на оръжията. Така поне привидно нещата изглеждат честни и почтени, макар че пратката може да се преориентира към друга държава още щом прекоси границата на страната износител. Обикновено за подобни цели се използват платените услуги на служител от посолството на държавата Х — за предпочитане човек с роднини или приятели в министерството на отбраната на своята държава. Тарифите са изключително високи, но Артър ги знаеше всичките.
— Добре де — повтаряше той. — А с транспорта какво ще стане? Как ще прекараш доставката докъдето ти трябва?
— Това е мой проблем — рекох. — Остави го на мене.
Ала Артър продължаваше да клати недоверчиво глава.
— Не става така, полковник — каза той. (Викаше ми полковник още отначало, когато се запознахме преди дванайсетина години. Не знам защо.) — Нищо няма да излезе. Искаш да си спестиш малко пари, а току-виж си загубил цялата пратка, че и други неприятности могат да ти се струпат на главата. Остави на мене да се погрижа. Ще го направя чрез една от новите африкански държави…
— Не. От тебе се иска само оръжието.
Докато разговаряхме червенобрадият Ганелон просто си седеше до нас и пиеше бира с присъщия си злодейски вид, като кимаше на всяка моя дума. Понеже не знаеше английски, той нямаше ни най-малка представа за хода на преговорите. Пък и не го интересуваше. Все пак внимаваше да се придържа към инструкциите ми, затова от време на време ме заговаряше на тарийски и ние обменяхме по някой лаф на тоя език. Пълна идиотщина. Бедният Артър много си падаше по чужди езици, пък и му се щеше да научи направлението на стоката. Направо го усещах как се напъва да разгадае езика, на който си говорехме. Накрая вече клатеше глава с разбиране, сякаш всичко му се беше изяснило.
По едно време той изпъна шия и рече:
— От вестниците знам, че хората му могат да си позволят застраховката.
За мене това беше равностойно на съгласие, но реших да упорствам.
— Не — рекох. — Веднага щом получа автоматичните пушки, те просто ще изчезнат от лицето на Земята.
— Добре звучи — каза той. — Особено като се има предвид, че дори още не знам откъде ще ги вземем.
— Все едно.
— Прекалената самоувереност е вредна — отвърна Артър, после сви рамене. — Както и да е. Това си е твой проблем.
А като му споменах и за амунициите, той явно окончателно се убеди в моята лудост. Дълго седя мълчаливо, без даже да поклаща глава. Едва след десет минути успях да го накарам да прегледа спецификациите. Той пак почна да кима и да си мърмори за сребърни куршуми и инертни взривни вещества.
Поклатих глава.
— Между нас се получи недоразумение. Той не ми даде да му обясня и започнахме да се бием. Ударих го, Бенедикт загуби съзнание и го завързах. Не смея да го освободя, защото пак ще се нахвърли върху мен. А не искам и да го оставя в това положение. Може да му се случи нещо лошо, преди да е успял да се освободи. Затова се обърнах към теб. Моля те, иди при него, развържи го и го изпрати до вкъщи.
— А ти какво ще правиш през това време?
— Ще се махна колкото мога по-бързо оттук и ще се скрия сред Сенките. Ще направиш услуга и на двама ни, ако го убедиш да не прави опит пак да хуква след мен. Не искам да ми се налага да се бия с него за втори път.
— Разбирам. А сега ще ми кажеш ли какво стана?
— Не ми е съвсем ясно. Той ме нарече убиец. Давам ти честната си дума, че не съм убил никого през цялото време, което прекарах в Авалон. Моля те, предай му думите ми. Нямам никакви причини да те лъжа и ти се кълна, че говоря самата истина. Освен това е възможно да се е разстроил и от още нещо. Ако го спомене, кажи му, че може да вярва на обяснението на Дара.
— И какво е това още нещо?
— Ще разбереш, в случай че го спомене. Ако не, все едно нищо не съм казал.
— Значи, да пита Дара?
— Да.
— Добре, ще изпълня молбата ти. Сега ще ми кажеш ли как успя да избягаш от Амбър?
Усмихнах се.
— Просто празно любопитство? Или смяташ, че един ден може да ти се наложи и сам да се възползваш от маршрута?
Жерар се засмя.
— Информацията ми се вижда полезна.
— Съжалявам, скъпи братко, че светът още не е готов да я узнае. Ако имах намерение да разкрия тайната на някого, това щеше да бъдеш ти… но и без това не би могъл да се възползваш от нея, а на мен може да ми послужи и в бъдеще.
— С други думи, имаш си свой собствен начин за влизане и излизане от Амбър. Какво си намислил, Коруин?
— А ти как смяташ?
— Отговорът е очевиден. Но аз изпитвам смесени чувства.
— Имаш ли нещо против да ги споделиш с мен?
Той махна с ръка по посока на онзи отрязък от черния път, който се виждаше от мястото ни.
— Онова нещо. То вече стига до подножието на Колвир. Всякакви чудовища изскачат от него и нападат Амбър. Ние се защитаваме и винаги побеждаваме. Но атаките стават все по-мощни и по-чести. Сега моментът не е подходящ за хода ти, Коруин.
— Или е направо съвършен.
— Може би за теб, но не непременно и за Амбър.
— Как се справя Ерик с положението?
— Задоволително. Както ти казах, все ние побеждаваме.
— Нямам предвид нападенията. Говоря за проблема като цяло — за причините.
— Аз самият пътувах доста покрай черния път и го проследих на голямо разстояние.
— И?
— Не успях да измина цялата му дължина. Нали знаеш как Сенките стават все по-трудно управляеми и странни, колкото повече се отдалечаваш от Амбър?
— Да.
— …Докато и самото ти съзнание започне да се изкривява и да се стреми към лудостта?
— Да.
— …И някъде отвъд всичко това лежи Царството на хаоса. Пътят е навсякъде, Коруин. Убеден съм, че пресича цялото разстояние.
— Значи е точно така, както се опасявах.
— Поради това, независимо дали ти симпатизирам или не, ми се иска да се откажеш от плановете си за момента. Сигурността на Амбър трябва да се поставя над всичко.
— Ясно. В такъв случай сега няма какво повече да си кажем.
— А твоите планове?
— Тъй като не знаеш какви са, безсмислено е да ти обяснявам, че са непроменени. Но е така.
— Не знам дали да ти пожелая успех, ала ти желая щастие. Радвам се, че си върна зрението. — Той ми стисна ръката. — Трябва вече да отивам при Бенедикт. Да разбирам ли, че не е зле наранен?
— Поне не от мен. Аз само го ударих няколко пъти. Не забравяй да му предадеш думите ми.
— Няма да забравя.
— И го отведи в Авалон.
— Ще се опитам.
— Е, довиждане засега, Жерар.
— Довиждане, Коруин.
После той се обърна и тръгна обратно по пътя. Наблюдавах го, докато се изгуби от поглед и едва тогава се върнах при каруцата. Прибрах неговата Фигура на мястото й в колодата и продължих пътуването си към Антверпен.
VIII
Стоях на върха на хълма и гледах надолу към къщата. Наоколо имаше доста храсталаци, затова не се опасявах, че някой ще ме забележи.
Всъщност дори не знаех какво очаквах да видя. Обгорели останки или паркирана кола отпред? Въоръжени пазачи или избито семейство сред мебелите от секвоя във вътрешния двор?
Покривът определено се нуждаеше от известно потягане, а моравата отдавна се бе върнала в своето естествено състояние, но иначе с изненада установих, че всички прозорци са здрави, с изключение на един отзад.
Да не би пък някой умишлено да поддържаше този запуснат вид, почудих се аз, после си постлах якето на земята и седнах отгоре. Запалих цигара. Други близки къщи в околността нямаше.
За диамантите получих почти седемстотин хиляди долара. Сделката я уредих за не повече от десетина дена. От Антверпен заминахме за Брюксел, където прекарахме няколко нощи в един клуб на Рю де Шар-е-Пен, докато човека, който ми трябваше успее да ни открие.
Замисълът ми доста озадачи Артър. Слаб и белокос, с добре поддържани мустаци, бившият летец от кралските военновъздушни сили и възпитаник на Оксфорд почна да клати глава още след първите две минути и непрекъснато ме прекъсваше с въпроси относно доставката. Макар и да не можеше да се сравнява със сър Базил Захаров, той също не позволяваше клиентите му да плещят врели-некипели и особено внимаваше да не стане някой фал непосредствено след получаването на пратката. Приемаше го като личен упрек, затова го имах за много по-надежден от останалите. В случая най го притесняваха плановете ми за уреждане на транспорта, понеже му се струваше, че всъщност нямам никакви.
По принцип за такива неща се иска сертификат на крайния потребител. Това общо взето е документ, потвърждаващ, че държавата Х наистина е заявила въпросното въоръжение. Чрез този сертификат се получава разрешително за износ от страната производител на оръжията. Така поне привидно нещата изглеждат честни и почтени, макар че пратката може да се преориентира към друга държава още щом прекоси границата на страната износител. Обикновено за подобни цели се използват платените услуги на служител от посолството на държавата Х — за предпочитане човек с роднини или приятели в министерството на отбраната на своята държава. Тарифите са изключително високи, но Артър ги знаеше всичките.
— Добре де — повтаряше той. — А с транспорта какво ще стане? Как ще прекараш доставката докъдето ти трябва?
— Това е мой проблем — рекох. — Остави го на мене.
Ала Артър продължаваше да клати недоверчиво глава.
— Не става така, полковник — каза той. (Викаше ми полковник още отначало, когато се запознахме преди дванайсетина години. Не знам защо.) — Нищо няма да излезе. Искаш да си спестиш малко пари, а току-виж си загубил цялата пратка, че и други неприятности могат да ти се струпат на главата. Остави на мене да се погрижа. Ще го направя чрез една от новите африкански държави…
— Не. От тебе се иска само оръжието.
Докато разговаряхме червенобрадият Ганелон просто си седеше до нас и пиеше бира с присъщия си злодейски вид, като кимаше на всяка моя дума. Понеже не знаеше английски, той нямаше ни най-малка представа за хода на преговорите. Пък и не го интересуваше. Все пак внимаваше да се придържа към инструкциите ми, затова от време на време ме заговаряше на тарийски и ние обменяхме по някой лаф на тоя език. Пълна идиотщина. Бедният Артър много си падаше по чужди езици, пък и му се щеше да научи направлението на стоката. Направо го усещах как се напъва да разгадае езика, на който си говорехме. Накрая вече клатеше глава с разбиране, сякаш всичко му се беше изяснило.
По едно време той изпъна шия и рече:
— От вестниците знам, че хората му могат да си позволят застраховката.
За мене това беше равностойно на съгласие, но реших да упорствам.
— Не — рекох. — Веднага щом получа автоматичните пушки, те просто ще изчезнат от лицето на Земята.
— Добре звучи — каза той. — Особено като се има предвид, че дори още не знам откъде ще ги вземем.
— Все едно.
— Прекалената самоувереност е вредна — отвърна Артър, после сви рамене. — Както и да е. Това си е твой проблем.
А като му споменах и за амунициите, той явно окончателно се убеди в моята лудост. Дълго седя мълчаливо, без даже да поклаща глава. Едва след десет минути успях да го накарам да прегледа спецификациите. Той пак почна да кима и да си мърмори за сребърни куршуми и инертни взривни вещества.
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Оръжията на Авалон" Роджър Зелазни
Shivers Съб 20 Юни 2009, 16:29
Във всеки случай парите в брой се оказаха решаващия аргумент в полза на моята идея. Според Артър с пушките и камионите нямало да има никакви проблеми, но уговарянето на военно предприятие да произведе необходимите амуниции щяло да излезе доста скъпо. Той даже се съмняваше дали би могъл да намери такова предприятие. Казах му, че цената няма значение и Артър сякаш се притесни още повече. Щом съм можел да си го позволя, защо тогава не опитаме със сертификат на крайния потребител…
— Не — рекох. — Ще го направим по моя начин.
Той въздъхна тежко и си подръпна крайчеца на мустака. После кимна. Приемаше условията ми.
Съгласието му, естествено, ми струваше майка си и баща си. Артър очевидно беше сметнал, че след като във всяко друго отношение съм съвсем нормален, значи не може да бъда луд, а по-скоро съм замесен в някоя гигантска далавера. Навярно изгаряше от любопитство какво точно става, но благоразумието му подсказваше да не си навира носа в съмнителни начинания, затова в крайна сметка се примири с предоставената му възможност да не се свързва твърде открито с такива деяния. Задачата му беше веднага щом открие подходящия производител на боеприпаси — швейцарски, както по-късно се оказа — да ме свърже директно с тези хора, а той самият да прибере парите и да излезе от играта.
Двамата с Ганелон отпътувахме за Швейцария с фалшиви паспорти. Неговият беше германски, а моят португалски. Лично аз не давах пет пари каква ще ми е новата самоличност, стига документите да са първокласна изработка, ала за Ганелон реших, че е най-добре да научи немски след като така или иначе трябваше да усвоява нов език, понеже в Швейцария винаги бъкаше от германски туристи. Той се справи доста бързо. Предупредих го да отговаря, че е израсъл във Финландия, в случай че някой истински германец или местен жител почнеше да му задава нахални въпроси.
В Швейцария останахме три седмици, тъй като исках да съм напълно убеден в качеството на поръчаните боеприпаси. Както и предполагах, в тази сянка персоналът беше доста муден. На тоя етап, обаче, стигаше и това да се придържат към желаната от мен комбинация, която, естествено, включваше предимно сребро. Не знам, може и да съм бил прекалено недоверчив, но си мислех, че по отношение на Амбър някои неща се вършат най-добре с тоя метал, пък и можех да си го позволя. Като не броим златото, нима за принцовете има по-подходящ куршум от сребърния? Ако стигнех дотам да застрелям Ерик, изобщо не възнамерявах да уронвам престижа му с нещо по-долнопробно. Нали така, братя мои?
После оставих Ганелон да се оправя сам известно време, понеже той съвсем като по Станиславски се беше вживял напълно в ролята си на турист. Изпратих го за Италия с фотоапарат на шията и прощален блясък в очите, а аз се върнах в Щатите.
Да, върнах се. В тази съборетина в подножието на хълма под мен бях живял почти десет години. Именно към нея пътувах, когато стана онази катастрофа, който доведе до всичко останало.
Смучех цигарата и гледах замислено къщата. По мое време тя беше в далеч по-добро състояние, защото се стараех да я поддържам. Бях я изплатил напълно: шест стаи с гараж за две коли и около трийсет декара имот. На практика целият склон беше мой. Живеех сам и ми харесваше. Прекарвах почти всичкото си време в кабинета или работилницата. Питах се дали дърворезбата на Мори още виси в кабинета. Наричаше се „Лице в лице“ и представляваше двама воини в смъртна хватка. Нямаше да е зле да си я взема обратно, но се съмнявах, че още ме чака. Вероятно всичко, което не беше откраднато, щеше да е отишло за покриване на просрочените данъци. Предполагах, че такава е практиката в щата Ню Йорк. Дори се изненадах, че къщата ми се виждаше празна, без нови обитатели. Исках да съм сигурен, затова продължавах да наблюдавам. А и не бързах заникъде. В момента нямах друга работа.
Бях се свързал с Жерар малко след пристигането си в Белгия. Засега не смятах да правя опити за разговор с Бенедикт. Боях се, че той веднага ще ме нападне.
Жерар ме изгледа внимателно. Доколкото виждах, беше сам, някъде на открито извън града.
— Коруин? — предположи той.
— Да. Какво стана с Бенедикт?
— Намерих го точно както ти ми го описа и го освободих. Беше готов веднага да хукне подир тебе, но успях да го убедя, че отдавна не съм те виждал. Ти нали каза, че си го оставил в безсъзнание, затова реших, че това е най-разумната политика. Пък и конят му беше много уморен. Върнахме се заедно в Авалон и останах с него за погребенията, после потърсих кон и сега съм на път към Амбър.
— Погребения ли? Какви погребения?
Физиономията му пак придоби познатия лукав израз.
— Наистина ли не знаеш? — попита той.
— Щях ли иначе да те питам, по дяволите!
— На слугите му. Били убити. Според него от тебе.
— Глупости — рекох. — Абсолютни глупости. За какво ми е да убивам слугите му? Не мога да разбера как…
— Малко след като се прибрал, той отишъл да ги търси, понеже никой не го посрещнал. После ги видял убити, а от теб и приятеля ти нямало и следа.
— Разбирам — казах. — Къде е открил труповете?
— Погребани, но плитко, в горичката зад градината откъм гърба на къщата.
Така, така… По-добре да не споменавам, че знаех за гроба.
— И защо според него съм го направил? — попитах.
— И той не знае, Коруин. В момента е много объркан. Чуди се защо не си го убил, когато си могъл да го сториш, и защо е трябвало да ме викаш, след като си имал възможността спокойно да го зарежеш.
— Чак сега разбирам защо той непрекъснато ме наричаше убиец, докато се биехме, но все пак… А ти каза ли му за моето уверение, че не съм убивал никого?
— Да. Той отначало го отхвърли като голословно твърдение, но аз твърдях, че си звучал искрено, пък и самият ти си бил доста изненадан. Впечатлението ми е, че е притеснен от настоятелността ти. Няколко пъти ме пита дали ти вярвам.
— А ти вярваш ли ми?
Жерар сведе поглед.
— Дявол да го вземе, Коруин! Откъде да знам на какво да вярвам! Не знам нищо за цялата тази история. От толкова време не сме се виждали… — Той вдигна очи към мен и добави: — А има и друго.
— Какво?
— Защо ми се обади да му помогна? Защо точно на мен? Можеше да потърсиш всеки друг.
— Шегуваш ли се? — рекох.
— Напротив. Искам отговор.
— Добре тогава. Ти си единственият, на когото имам доверие.
— Само затова ли?
— Не. Идеята е, че Бенедикт не желае в Амбър да знаят неговото местонахождение, а доколкото ми е известно само ти и Джулиан сте наясно с координатите му. Джулиан не ми вдъхва доверие, оставаш ти.
— А ти откъде знаеш за мен и Джулиан?
— Дара ми каза. Преди известно време Бенедикт ви помогнал, когато сте били загазили на оня черен път и ви прибрал у тях да се посъвземете.
— Дара ли? Коя е тази Дара?
— Сираче. Навремето родителите й работели при Бенедикт — рекох. — Била е там, когато ти и Джулиан сте пристигнали.
— На която ти изпрати гривна. Сещам се. Веднъж я спомена пред мене на пътя. Тъкмо ме беше повикал.
— Именно. Какво те притеснява?
— Нищо. Сетих се коя е, но не я помня добре. Я ми кажи, ти защо си тръгнал така внезапно? Съгласи се, че постъпката ти е била като на гузен човек.
— Така е — отвърнах. — Но не съм убивал никого. Отидох до Авалон да взема нещо, което ми трябваше, взех го и изчезнах. Нали видя оная каруца и забеляза, че не беше празна. Измъкнах се преди завръщането на Бенедикт, за да не се налага да му давам обяснения. Не мислиш ли, че ако исках да избягам, нямаше да тръгна с каруца, а щях да се метна на кон? Логично е, нали?
— Какво имаше в каруцата?
— Не питай — рекох. — Не ми се щеше да го казвам на Бенедикт, няма да го чуеш и ти. Е, той ако иска, може да го научи, ала нека първо се потруди малко. Пък и не е голяма тайна. По-важното е, че съм ходил за нещо и съм го получил. Нещо, което в Авалон не е имало кой знае каква стойност, но на друго място може да се окаже доста полезно. Това стига ли?
— Да — отвърна Жерар. — Звучи правдоподобно.
— Тогава отговори на моя въпрос. Смяташ ли, че аз съм ги убил?
— Не — рече той. — Вярвам ти.
— А Бенедикт? Какво мисли той?
— Знам, че преди първо да е говорил с теб, няма да те нападне отново. Вече не е толкова убеден, сигурен съм.
— Добре. И това е нещо. Благодаря ти, Жерар. Довиждане засега, трябва да тръгвам — казах аз и понечих да прекъсна връзката.
— Почакай, Коруин! Момент!
— Какво има?
— Как се оправи с черния път? Помниш ли как разруши един участък от него, точно на мястото, където го прекоси? Как го направи?
— С Лабиринта — отвърнах. — Ако имаш подобни проблеми, винаги използвай Лабиринта. Нали знаеш как понякога се налага да го задържаш в съзнанието си, когато сенките почнат да ти бягат и нещата тръгнат да се изплъзват от контрол?
— Да. Опитвал съм, но не е излизало нищо. Само ме е боляла главата. На сенките изобщо не им действа.
— И да, и не — рекох. — Разбирам какво е ставало. Просто не си опитвал достатъчно твърдо. Аз, например, приложих Лабиринта с такава сила, че главата ми щеше да се пръсне. От болка почти ослепях и вече мислех, че ще умра, когато пътният участък почна да се разпада. Преживяването не беше никак приятно, но поне свърши работа.
— Ще го запомня — обеща Жерар. — Смяташ ли да говориш с Бенедикт?
— Не — отвърнах. — Нямам какво повече да му кажа. Нека се успокои малко, че иначе пак ще почне отначало. Предпочитам първият ход да е негов, защото не желая да се бием отново. Сега, като приключим разговора, ще се скрия за доста дълго време и ще отказвам всякакъв опит за контакт.
— Ами Амбър, Коруин? Какво ще стане с Амбър.
Помълчах със сведен надолу поглед, после казах:
— Не — рекох. — Ще го направим по моя начин.
Той въздъхна тежко и си подръпна крайчеца на мустака. После кимна. Приемаше условията ми.
Съгласието му, естествено, ми струваше майка си и баща си. Артър очевидно беше сметнал, че след като във всяко друго отношение съм съвсем нормален, значи не може да бъда луд, а по-скоро съм замесен в някоя гигантска далавера. Навярно изгаряше от любопитство какво точно става, но благоразумието му подсказваше да не си навира носа в съмнителни начинания, затова в крайна сметка се примири с предоставената му възможност да не се свързва твърде открито с такива деяния. Задачата му беше веднага щом открие подходящия производител на боеприпаси — швейцарски, както по-късно се оказа — да ме свърже директно с тези хора, а той самият да прибере парите и да излезе от играта.
Двамата с Ганелон отпътувахме за Швейцария с фалшиви паспорти. Неговият беше германски, а моят португалски. Лично аз не давах пет пари каква ще ми е новата самоличност, стига документите да са първокласна изработка, ала за Ганелон реших, че е най-добре да научи немски след като така или иначе трябваше да усвоява нов език, понеже в Швейцария винаги бъкаше от германски туристи. Той се справи доста бързо. Предупредих го да отговаря, че е израсъл във Финландия, в случай че някой истински германец или местен жител почнеше да му задава нахални въпроси.
В Швейцария останахме три седмици, тъй като исках да съм напълно убеден в качеството на поръчаните боеприпаси. Както и предполагах, в тази сянка персоналът беше доста муден. На тоя етап, обаче, стигаше и това да се придържат към желаната от мен комбинация, която, естествено, включваше предимно сребро. Не знам, може и да съм бил прекалено недоверчив, но си мислех, че по отношение на Амбър някои неща се вършат най-добре с тоя метал, пък и можех да си го позволя. Като не броим златото, нима за принцовете има по-подходящ куршум от сребърния? Ако стигнех дотам да застрелям Ерик, изобщо не възнамерявах да уронвам престижа му с нещо по-долнопробно. Нали така, братя мои?
После оставих Ганелон да се оправя сам известно време, понеже той съвсем като по Станиславски се беше вживял напълно в ролята си на турист. Изпратих го за Италия с фотоапарат на шията и прощален блясък в очите, а аз се върнах в Щатите.
Да, върнах се. В тази съборетина в подножието на хълма под мен бях живял почти десет години. Именно към нея пътувах, когато стана онази катастрофа, който доведе до всичко останало.
Смучех цигарата и гледах замислено къщата. По мое време тя беше в далеч по-добро състояние, защото се стараех да я поддържам. Бях я изплатил напълно: шест стаи с гараж за две коли и около трийсет декара имот. На практика целият склон беше мой. Живеех сам и ми харесваше. Прекарвах почти всичкото си време в кабинета или работилницата. Питах се дали дърворезбата на Мори още виси в кабинета. Наричаше се „Лице в лице“ и представляваше двама воини в смъртна хватка. Нямаше да е зле да си я взема обратно, но се съмнявах, че още ме чака. Вероятно всичко, което не беше откраднато, щеше да е отишло за покриване на просрочените данъци. Предполагах, че такава е практиката в щата Ню Йорк. Дори се изненадах, че къщата ми се виждаше празна, без нови обитатели. Исках да съм сигурен, затова продължавах да наблюдавам. А и не бързах заникъде. В момента нямах друга работа.
Бях се свързал с Жерар малко след пристигането си в Белгия. Засега не смятах да правя опити за разговор с Бенедикт. Боях се, че той веднага ще ме нападне.
Жерар ме изгледа внимателно. Доколкото виждах, беше сам, някъде на открито извън града.
— Коруин? — предположи той.
— Да. Какво стана с Бенедикт?
— Намерих го точно както ти ми го описа и го освободих. Беше готов веднага да хукне подир тебе, но успях да го убедя, че отдавна не съм те виждал. Ти нали каза, че си го оставил в безсъзнание, затова реших, че това е най-разумната политика. Пък и конят му беше много уморен. Върнахме се заедно в Авалон и останах с него за погребенията, после потърсих кон и сега съм на път към Амбър.
— Погребения ли? Какви погребения?
Физиономията му пак придоби познатия лукав израз.
— Наистина ли не знаеш? — попита той.
— Щях ли иначе да те питам, по дяволите!
— На слугите му. Били убити. Според него от тебе.
— Глупости — рекох. — Абсолютни глупости. За какво ми е да убивам слугите му? Не мога да разбера как…
— Малко след като се прибрал, той отишъл да ги търси, понеже никой не го посрещнал. После ги видял убити, а от теб и приятеля ти нямало и следа.
— Разбирам — казах. — Къде е открил труповете?
— Погребани, но плитко, в горичката зад градината откъм гърба на къщата.
Така, така… По-добре да не споменавам, че знаех за гроба.
— И защо според него съм го направил? — попитах.
— И той не знае, Коруин. В момента е много объркан. Чуди се защо не си го убил, когато си могъл да го сториш, и защо е трябвало да ме викаш, след като си имал възможността спокойно да го зарежеш.
— Чак сега разбирам защо той непрекъснато ме наричаше убиец, докато се биехме, но все пак… А ти каза ли му за моето уверение, че не съм убивал никого?
— Да. Той отначало го отхвърли като голословно твърдение, но аз твърдях, че си звучал искрено, пък и самият ти си бил доста изненадан. Впечатлението ми е, че е притеснен от настоятелността ти. Няколко пъти ме пита дали ти вярвам.
— А ти вярваш ли ми?
Жерар сведе поглед.
— Дявол да го вземе, Коруин! Откъде да знам на какво да вярвам! Не знам нищо за цялата тази история. От толкова време не сме се виждали… — Той вдигна очи към мен и добави: — А има и друго.
— Какво?
— Защо ми се обади да му помогна? Защо точно на мен? Можеше да потърсиш всеки друг.
— Шегуваш ли се? — рекох.
— Напротив. Искам отговор.
— Добре тогава. Ти си единственият, на когото имам доверие.
— Само затова ли?
— Не. Идеята е, че Бенедикт не желае в Амбър да знаят неговото местонахождение, а доколкото ми е известно само ти и Джулиан сте наясно с координатите му. Джулиан не ми вдъхва доверие, оставаш ти.
— А ти откъде знаеш за мен и Джулиан?
— Дара ми каза. Преди известно време Бенедикт ви помогнал, когато сте били загазили на оня черен път и ви прибрал у тях да се посъвземете.
— Дара ли? Коя е тази Дара?
— Сираче. Навремето родителите й работели при Бенедикт — рекох. — Била е там, когато ти и Джулиан сте пристигнали.
— На която ти изпрати гривна. Сещам се. Веднъж я спомена пред мене на пътя. Тъкмо ме беше повикал.
— Именно. Какво те притеснява?
— Нищо. Сетих се коя е, но не я помня добре. Я ми кажи, ти защо си тръгнал така внезапно? Съгласи се, че постъпката ти е била като на гузен човек.
— Така е — отвърнах. — Но не съм убивал никого. Отидох до Авалон да взема нещо, което ми трябваше, взех го и изчезнах. Нали видя оная каруца и забеляза, че не беше празна. Измъкнах се преди завръщането на Бенедикт, за да не се налага да му давам обяснения. Не мислиш ли, че ако исках да избягам, нямаше да тръгна с каруца, а щях да се метна на кон? Логично е, нали?
— Какво имаше в каруцата?
— Не питай — рекох. — Не ми се щеше да го казвам на Бенедикт, няма да го чуеш и ти. Е, той ако иска, може да го научи, ала нека първо се потруди малко. Пък и не е голяма тайна. По-важното е, че съм ходил за нещо и съм го получил. Нещо, което в Авалон не е имало кой знае каква стойност, но на друго място може да се окаже доста полезно. Това стига ли?
— Да — отвърна Жерар. — Звучи правдоподобно.
— Тогава отговори на моя въпрос. Смяташ ли, че аз съм ги убил?
— Не — рече той. — Вярвам ти.
— А Бенедикт? Какво мисли той?
— Знам, че преди първо да е говорил с теб, няма да те нападне отново. Вече не е толкова убеден, сигурен съм.
— Добре. И това е нещо. Благодаря ти, Жерар. Довиждане засега, трябва да тръгвам — казах аз и понечих да прекъсна връзката.
— Почакай, Коруин! Момент!
— Какво има?
— Как се оправи с черния път? Помниш ли как разруши един участък от него, точно на мястото, където го прекоси? Как го направи?
— С Лабиринта — отвърнах. — Ако имаш подобни проблеми, винаги използвай Лабиринта. Нали знаеш как понякога се налага да го задържаш в съзнанието си, когато сенките почнат да ти бягат и нещата тръгнат да се изплъзват от контрол?
— Да. Опитвал съм, но не е излизало нищо. Само ме е боляла главата. На сенките изобщо не им действа.
— И да, и не — рекох. — Разбирам какво е ставало. Просто не си опитвал достатъчно твърдо. Аз, например, приложих Лабиринта с такава сила, че главата ми щеше да се пръсне. От болка почти ослепях и вече мислех, че ще умра, когато пътният участък почна да се разпада. Преживяването не беше никак приятно, но поне свърши работа.
— Ще го запомня — обеща Жерар. — Смяташ ли да говориш с Бенедикт?
— Не — отвърнах. — Нямам какво повече да му кажа. Нека се успокои малко, че иначе пак ще почне отначало. Предпочитам първият ход да е негов, защото не желая да се бием отново. Сега, като приключим разговора, ще се скрия за доста дълго време и ще отказвам всякакъв опит за контакт.
— Ами Амбър, Коруин? Какво ще стане с Амбър.
Помълчах със сведен надолу поглед, после казах:
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Оръжията на Авалон" Роджър Зелазни
Shivers Съб 20 Юни 2009, 16:40
— Само гледай да не ми се изпречиш на пътя като се върна, Жерар. Няма да има място за съперничество, уверявам те.
— Коруин… Почакай. Помисли преди това, моля те. Не нападай Амбър. Ще сбъркаш.
— Съжалявам, Жерар. Мисля по този въпрос вече цели пет години, и то повече от всички вас, взети заедно.
— В такъв случай и аз съжалявам.
— Време е да вървя.
Той кимна.
— Довиждане, Коруин.
— Довиждане, Жерар.
Изчаках още няколко часа, докато слънцето се скри зад хълма, а къщата потъна в полумрака на настъпващия здрач, загасих последната цигара и изтупах якето, облякох го и се изправих. Зад мръсните прозорци не се виждаха никакви признаци на живот, зад счупения — също. Тръгнах бавно надолу по хълма.
Жилището на Флора в Уестчестър беше продадено още преди няколко години, но това не ме изненадваше. Бях го установил от чисто любопитство, понеже така и така се намирах в града. Даже веднъж минах с кола оттам. Тя наистина нямаше никакви основания да остава повече на сянката Земя. Последния път, когато я видях, Флора се радваше на почести в Амбър, след успешното приключване на продължителната й задача. Досадна история. През цялото време съм се намирал толкова близо до нея, а изобщо не съм усещал присъствието й.
Мислех да се свържа и с Рандъм, но се отказах. Единствената ми полза от него щеше да е информация за текущото положение в Амбър. От такова нещо безспорно имах нужда, но в момента не то беше най-важното. Бях почти сигурен, че мога да му вярвам. Все пак в миналото ми беше правил известни услуги, макар и не от алтруизъм, ала поне се стараеше човекът. От друга страна, оттогава бяха минали пет години и почти нищо вече не беше същото. Рандъм отново се ползваше с благосклонността на Амбър, а и се бе оженил. Нищо чудно да му се искаше да се издигне още малко. Не знаех. Но като прецених евентуалните плюсове и минуси, реших засега да изчакам и да опитам да се срещна с него при следващото ми идване в града.
Удържах на думите си, че ще отказвам контактите, а през първите две седмици на сянката Земя ме търсеха почти ежедневно. Слава Богу, следващите няколко седмици ги прекарах на спокойствие без да ме безпокоят. Откъде накъде ще позволявам на всеки да се рови току-така в мозъка ми? Не, братя мои. Благодаря.
Приближих се откъм задната страна на къщата, промъкнах се до прозореца и го забърсах с лакът. Наблюдавах я от три дни и не вярвах вътре да има някой, ала знае ли човек…
Надзърнах през стъклото.
Цареше абсолютен безпорядък, разбира се, и много от нещата ми ги нямаше, но други още си стояха. Пристъпих към вратата и опитах да я отворя. Беше заключена. Усмихнах се доволно и отидох във вътрешния двор. Девет тухли навътре и четири нагоре. Ключът си беше там. Взех го и тръгнах обратно, като в движение го изтрих в якето си. Отключих и влязох.
Дебел слой прах покриваше всичко, ала тук-там се забелязваха следи от чуждо присъствие. Виждаха се чаши от кафе, опаковки от сандвичи и дори вкаменени останки от хамбургер, изхвърлени в огнището. През комина бяха нахлували доста стихии, откакто ме нямаше. Пресегнах се и затворих димоотвода.
След малко установих, че бравата на предната врата е строшена, затова някой просто я беше заковал. Неприличен надпис красеше едната стена в преддверието. Влязох в кухнята. Пълен хаос. Всичко, което не беше откраднато, се търкаляше по пода. Печката и хладилникът бяха изчезнали, даже се забелязваше как са ги мъкнали към изхода. Отидох в работилницата. От нея буквално не беше останало нищо. Нищичко. На минаване покрай спалнята, обаче, с учудване установих, че леглото ми си седи — все още неоправено — заедно с два доста скъпи стола. А кабинетът ми поднесе дори по-голяма изненада. Върху просторното писалище се търкаляха какви ли не боклуци, но това си беше така открай време. Запалих цигара и седнах зад него. Вероятно не си бяха дали труд да го отмъкнат само заради тежестта му. Книгите ми също си стояха на лавиците. По принцип тях никой не ги краде, освен приятели.
Едва в този момент я видях…
Великолепната дърворезба на Йошитоши Мори продължаваше да си виси на старото място. Семпла и чиста творба, елегантна и въздействаща. Изобщо не бях допускал, че никой не би задигнал най-ценното ми притежание.
Чиста ли? Огледах я внимателно и прекарах пръст по ръбовете. Вярно, прекалено чиста беше. Прахът върху дървото беше несравнимо по-малко, отколкото по другите предмети в къщата. Проверих за жички от взривно устройство, уверих се в липсата им и свалих дърворезбата от кукичката, на която висеше.
Интересно. Отзад би трябвало да има по-светло петно, ала нямаше. Цветът на стената беше еднакъв навсякъде. Поставих творбата на Мори върху перваза на прозореца и се върнах при писалището. Почвах да се притеснявам, без съмнение точно както и го беше замислил неизвестният ми противник. Очевидно някой беше прибрал дърворезбата при себе си — за грижите аз естествено не можех да не бъда благодарен — и сега съвсем наскоро я бе върнал обратно на мястото й. Като че ли завръщането ми е било очаквано.
Всичко това би следвало да ме накара веднага да напусна къщата, но реших, че не си струва. Ако беше капан, той вече щракна. Измъкнах пистолета от джоба на якето си и го пъхнах зад колана. В крайна сметка доскоро и аз самият не подозирах, че ще се върна тук. Бях го решил съвсем спонтанно, тъй като внезапно ми остана малко свободно време. Даже още не знаех какво ме накара да посетя отново бившето си жилище.
С една дума от моя страна това беше съвършено непредвиден ход. А щом съм тръгнал да посещавам старата обител, целта ми явно е да си взема обратно единствения ценен за мене предмет в нея. Дай тогава да му го пазим и после да го окачим така, че той непременно да го забележи. Много добре. Така и стана, забелязах го. Досега никой не ме нападаше, значи не беше и капан в истинския смисъл на това понятие. Какво оставаше?
Съобщение. Сигурно е някакво съобщение.
Но какво? И от кого? Къде да го търся?
Най-безопасното място в къщата, поне докато живеех в нея, беше сейфът. Всеки от братята ми можеше да се справи с него. Пристъпих към стената в дъното, натиснах дъската и я извадих. Набрах комбинацията на шайбата, отдръпнах се назад и предпазливо отворих вратичката със старото си бастунче.
Взрив не последва. Дотук добре. Не че очаквах нещо, ама просто така. Вътре нямаше нищо интересно: няколкостотин долара, малко ценни книжа, разписки, разни стари писма. Най-отгоре, обаче, лежеше съвсем нов бял плик. Него не го помнех. Виждах и името си, изрисувано с калиграфски почерк. Не с проста химикалка, разбира се. Пликът съдържаше писмо и карта.
Братко Коруин — започваше писмото. — Ако прочетеш това, значи начинът ни на мислене продължава да е сходен, така че поне донякъде мога да предугаждам твоите постъпки. Благодаря задето временно се наслаждавах на дърворезбата от дома ти — според мен именно тя е едната от двете причини за завръщането ти в тази мизерна сянка. Оставям ти я обратно с огромно нежелание, понеже вкусовете ни също са близки, така че от няколко години тя заемаше достойно място в моите покои. В този смисъл откривам и друга връзка. Приеми връщането на дърворезбата като израз на откритост и доброжелателност от моя страна. За да те убедя в чувствата си, ще ти кажа откровено, че не съжалявам за нищо от случилото се, освен за това, че не те убих, когато трябваше. Предполагам, че тогава суетата ми попречи. Може би с времето очите ти са се оправили, ала лично аз се съмнявам дали дори и то би успяло някога да промени нашите отношения. В момента на бюрото ми лежи онова твое писмо, в което казваш, че ще се върнеш. Ако го бях писал аз, значи наистина щях да го сторя. И като знам колко си приличаме, очаквам твоето завръщане с известна доза загриженост. Имам те за умен човек и предполагам, че ще го направиш с подкрепления, но ти предлагам да забравим гордостта и предразсъдъците. Искам мир между двама ни, Коруин, и то не заради себе си, а в името на кралството. От известно време Амбър непрекъснато страда от нападения на същества от Сенките, чиято природа не ми е съвсем понятна. Цялото семейство застана единодушно зад мен срещу тези чудовищни изстъпления, каквито друг път не помня да е имало против Амбър. Необходима ми е и твоята подкрепа в борбата. А ако не си съгласен, моля те поне да се въздържаш от нападения за известно време. В случай че склониш да ми помогнеш, няма да настоявам да ми засвидетелстваш никакво преклонение, освен да се съобразяваш с ръководната ми роля, докато трае кризата. Ще се ползваш с обичайните привилегии. Държа да се свържеш с мен, за да се увериш, че говоря истината. Тъй като не успях да те открия чрез твоята Фигура, прилагам моята, за да опиташ ти. Знам, че винаги се съмняваш в думите ми, но този път можеш да ми вярваш.
Ерик, крал на Амбър
Препрочетох писмото още веднъж и се усмихнах. За какво служеха проклятията, според него?
Няма да го бъде, братко. Много мило от твоя страна, че си се сетил за мен в момент на нужда — и нямам причини да се съмнявам в теб, повярвай ми, понеже сме почтени хора, — ала срещата ни ще стане както аз съм я замислил, а не по твоя приумица. Що се отнася до Амбър, не съм безразличен към проблемите му, но ще се справя с тях както и когато аз избера. Ти много сбърка, Ерик. Реши, че си незаменим, сякаш не знаеш, че гробищата са пълни с незаменими хора. Това, обаче, ще ти го кажа по-късно. Лице в лице.
Напъхах писмото и картата в джоба на якето и изгасих цигарата си в мръсния пепелник на писалището. После отидох в спалнята да потърся парчета от чаршафи, за да загъна в тях скъпоценната дърворезба с двамата воини, които щяха да ме почакат още малко, този път на по-безопасно място.
Обикалях къщата и продължавах да си задавам въпроса защо всъщност се върнах. Мислех за хората, които познавах, докато живеех тук и се питах дали ме помнят още, дали и те се питат какво е станало с мен. Никога нямаше да разбера, естествено.
Навън вече се беше мръкнало и първите звезди блещукаха по ясното небе. Излязох и заключих вратата след себе си, после отидох във вътрешния двор, върнах ключа на старото му място и поех обратно нагоре по хълма.
Стигнах билото, обърнах се и погледнах към къщата. Тя сякаш съвсем се беше свила в мрака. Изглеждаше смачкана и безутешна като празна опаковка от бира край пътя. Поех бавно надолу към мястото, където бях паркирал. Не биваше да се обръщам.
— Коруин… Почакай. Помисли преди това, моля те. Не нападай Амбър. Ще сбъркаш.
— Съжалявам, Жерар. Мисля по този въпрос вече цели пет години, и то повече от всички вас, взети заедно.
— В такъв случай и аз съжалявам.
— Време е да вървя.
Той кимна.
— Довиждане, Коруин.
— Довиждане, Жерар.
Изчаках още няколко часа, докато слънцето се скри зад хълма, а къщата потъна в полумрака на настъпващия здрач, загасих последната цигара и изтупах якето, облякох го и се изправих. Зад мръсните прозорци не се виждаха никакви признаци на живот, зад счупения — също. Тръгнах бавно надолу по хълма.
Жилището на Флора в Уестчестър беше продадено още преди няколко години, но това не ме изненадваше. Бях го установил от чисто любопитство, понеже така и така се намирах в града. Даже веднъж минах с кола оттам. Тя наистина нямаше никакви основания да остава повече на сянката Земя. Последния път, когато я видях, Флора се радваше на почести в Амбър, след успешното приключване на продължителната й задача. Досадна история. През цялото време съм се намирал толкова близо до нея, а изобщо не съм усещал присъствието й.
Мислех да се свържа и с Рандъм, но се отказах. Единствената ми полза от него щеше да е информация за текущото положение в Амбър. От такова нещо безспорно имах нужда, но в момента не то беше най-важното. Бях почти сигурен, че мога да му вярвам. Все пак в миналото ми беше правил известни услуги, макар и не от алтруизъм, ала поне се стараеше човекът. От друга страна, оттогава бяха минали пет години и почти нищо вече не беше същото. Рандъм отново се ползваше с благосклонността на Амбър, а и се бе оженил. Нищо чудно да му се искаше да се издигне още малко. Не знаех. Но като прецених евентуалните плюсове и минуси, реших засега да изчакам и да опитам да се срещна с него при следващото ми идване в града.
Удържах на думите си, че ще отказвам контактите, а през първите две седмици на сянката Земя ме търсеха почти ежедневно. Слава Богу, следващите няколко седмици ги прекарах на спокойствие без да ме безпокоят. Откъде накъде ще позволявам на всеки да се рови току-така в мозъка ми? Не, братя мои. Благодаря.
Приближих се откъм задната страна на къщата, промъкнах се до прозореца и го забърсах с лакът. Наблюдавах я от три дни и не вярвах вътре да има някой, ала знае ли човек…
Надзърнах през стъклото.
Цареше абсолютен безпорядък, разбира се, и много от нещата ми ги нямаше, но други още си стояха. Пристъпих към вратата и опитах да я отворя. Беше заключена. Усмихнах се доволно и отидох във вътрешния двор. Девет тухли навътре и четири нагоре. Ключът си беше там. Взех го и тръгнах обратно, като в движение го изтрих в якето си. Отключих и влязох.
Дебел слой прах покриваше всичко, ала тук-там се забелязваха следи от чуждо присъствие. Виждаха се чаши от кафе, опаковки от сандвичи и дори вкаменени останки от хамбургер, изхвърлени в огнището. През комина бяха нахлували доста стихии, откакто ме нямаше. Пресегнах се и затворих димоотвода.
След малко установих, че бравата на предната врата е строшена, затова някой просто я беше заковал. Неприличен надпис красеше едната стена в преддверието. Влязох в кухнята. Пълен хаос. Всичко, което не беше откраднато, се търкаляше по пода. Печката и хладилникът бяха изчезнали, даже се забелязваше как са ги мъкнали към изхода. Отидох в работилницата. От нея буквално не беше останало нищо. Нищичко. На минаване покрай спалнята, обаче, с учудване установих, че леглото ми си седи — все още неоправено — заедно с два доста скъпи стола. А кабинетът ми поднесе дори по-голяма изненада. Върху просторното писалище се търкаляха какви ли не боклуци, но това си беше така открай време. Запалих цигара и седнах зад него. Вероятно не си бяха дали труд да го отмъкнат само заради тежестта му. Книгите ми също си стояха на лавиците. По принцип тях никой не ги краде, освен приятели.
Едва в този момент я видях…
Великолепната дърворезба на Йошитоши Мори продължаваше да си виси на старото място. Семпла и чиста творба, елегантна и въздействаща. Изобщо не бях допускал, че никой не би задигнал най-ценното ми притежание.
Чиста ли? Огледах я внимателно и прекарах пръст по ръбовете. Вярно, прекалено чиста беше. Прахът върху дървото беше несравнимо по-малко, отколкото по другите предмети в къщата. Проверих за жички от взривно устройство, уверих се в липсата им и свалих дърворезбата от кукичката, на която висеше.
Интересно. Отзад би трябвало да има по-светло петно, ала нямаше. Цветът на стената беше еднакъв навсякъде. Поставих творбата на Мори върху перваза на прозореца и се върнах при писалището. Почвах да се притеснявам, без съмнение точно както и го беше замислил неизвестният ми противник. Очевидно някой беше прибрал дърворезбата при себе си — за грижите аз естествено не можех да не бъда благодарен — и сега съвсем наскоро я бе върнал обратно на мястото й. Като че ли завръщането ми е било очаквано.
Всичко това би следвало да ме накара веднага да напусна къщата, но реших, че не си струва. Ако беше капан, той вече щракна. Измъкнах пистолета от джоба на якето си и го пъхнах зад колана. В крайна сметка доскоро и аз самият не подозирах, че ще се върна тук. Бях го решил съвсем спонтанно, тъй като внезапно ми остана малко свободно време. Даже още не знаех какво ме накара да посетя отново бившето си жилище.
С една дума от моя страна това беше съвършено непредвиден ход. А щом съм тръгнал да посещавам старата обител, целта ми явно е да си взема обратно единствения ценен за мене предмет в нея. Дай тогава да му го пазим и после да го окачим така, че той непременно да го забележи. Много добре. Така и стана, забелязах го. Досега никой не ме нападаше, значи не беше и капан в истинския смисъл на това понятие. Какво оставаше?
Съобщение. Сигурно е някакво съобщение.
Но какво? И от кого? Къде да го търся?
Най-безопасното място в къщата, поне докато живеех в нея, беше сейфът. Всеки от братята ми можеше да се справи с него. Пристъпих към стената в дъното, натиснах дъската и я извадих. Набрах комбинацията на шайбата, отдръпнах се назад и предпазливо отворих вратичката със старото си бастунче.
Взрив не последва. Дотук добре. Не че очаквах нещо, ама просто така. Вътре нямаше нищо интересно: няколкостотин долара, малко ценни книжа, разписки, разни стари писма. Най-отгоре, обаче, лежеше съвсем нов бял плик. Него не го помнех. Виждах и името си, изрисувано с калиграфски почерк. Не с проста химикалка, разбира се. Пликът съдържаше писмо и карта.
Братко Коруин — започваше писмото. — Ако прочетеш това, значи начинът ни на мислене продължава да е сходен, така че поне донякъде мога да предугаждам твоите постъпки. Благодаря задето временно се наслаждавах на дърворезбата от дома ти — според мен именно тя е едната от двете причини за завръщането ти в тази мизерна сянка. Оставям ти я обратно с огромно нежелание, понеже вкусовете ни също са близки, така че от няколко години тя заемаше достойно място в моите покои. В този смисъл откривам и друга връзка. Приеми връщането на дърворезбата като израз на откритост и доброжелателност от моя страна. За да те убедя в чувствата си, ще ти кажа откровено, че не съжалявам за нищо от случилото се, освен за това, че не те убих, когато трябваше. Предполагам, че тогава суетата ми попречи. Може би с времето очите ти са се оправили, ала лично аз се съмнявам дали дори и то би успяло някога да промени нашите отношения. В момента на бюрото ми лежи онова твое писмо, в което казваш, че ще се върнеш. Ако го бях писал аз, значи наистина щях да го сторя. И като знам колко си приличаме, очаквам твоето завръщане с известна доза загриженост. Имам те за умен човек и предполагам, че ще го направиш с подкрепления, но ти предлагам да забравим гордостта и предразсъдъците. Искам мир между двама ни, Коруин, и то не заради себе си, а в името на кралството. От известно време Амбър непрекъснато страда от нападения на същества от Сенките, чиято природа не ми е съвсем понятна. Цялото семейство застана единодушно зад мен срещу тези чудовищни изстъпления, каквито друг път не помня да е имало против Амбър. Необходима ми е и твоята подкрепа в борбата. А ако не си съгласен, моля те поне да се въздържаш от нападения за известно време. В случай че склониш да ми помогнеш, няма да настоявам да ми засвидетелстваш никакво преклонение, освен да се съобразяваш с ръководната ми роля, докато трае кризата. Ще се ползваш с обичайните привилегии. Държа да се свържеш с мен, за да се увериш, че говоря истината. Тъй като не успях да те открия чрез твоята Фигура, прилагам моята, за да опиташ ти. Знам, че винаги се съмняваш в думите ми, но този път можеш да ми вярваш.
Ерик, крал на Амбър
Препрочетох писмото още веднъж и се усмихнах. За какво служеха проклятията, според него?
Няма да го бъде, братко. Много мило от твоя страна, че си се сетил за мен в момент на нужда — и нямам причини да се съмнявам в теб, повярвай ми, понеже сме почтени хора, — ала срещата ни ще стане както аз съм я замислил, а не по твоя приумица. Що се отнася до Амбър, не съм безразличен към проблемите му, но ще се справя с тях както и когато аз избера. Ти много сбърка, Ерик. Реши, че си незаменим, сякаш не знаеш, че гробищата са пълни с незаменими хора. Това, обаче, ще ти го кажа по-късно. Лице в лице.
Напъхах писмото и картата в джоба на якето и изгасих цигарата си в мръсния пепелник на писалището. После отидох в спалнята да потърся парчета от чаршафи, за да загъна в тях скъпоценната дърворезба с двамата воини, които щяха да ме почакат още малко, този път на по-безопасно място.
Обикалях къщата и продължавах да си задавам въпроса защо всъщност се върнах. Мислех за хората, които познавах, докато живеех тук и се питах дали ме помнят още, дали и те се питат какво е станало с мен. Никога нямаше да разбера, естествено.
Навън вече се беше мръкнало и първите звезди блещукаха по ясното небе. Излязох и заключих вратата след себе си, после отидох във вътрешния двор, върнах ключа на старото му място и поех обратно нагоре по хълма.
Стигнах билото, обърнах се и погледнах към къщата. Тя сякаш съвсем се беше свила в мрака. Изглеждаше смачкана и безутешна като празна опаковка от бира край пътя. Поех бавно надолу към мястото, където бях паркирал. Не биваше да се обръщам.
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Оръжията на Авалон" Роджър Зелазни
Shivers Съб 20 Юни 2009, 16:41
IХ
С Ганелон напуснахме Швейцария с два камиона. Бяхме ги докарали от Белгия и сега моят возеше пушките. Триста броя по пет килограма, или общо около тон и половина чисто тегло, което съвсем не беше зле. Дори и с боеприпасите, пак оставаше достатъчно място за горивото и останалото снаряжение. Бяхме дошли за по-напряко през Сенките, разбира се, за да избегнем разни личности по границите, които само задържаха движението. Тръгнахме си по същия начин, като аз карах пръв, за да проправям пътя, така да се каже.
Прекосявахме мрачни хълмове и малки селца, където единствените превозни средства се теглеха от коне. Когато небето пожълтя като лимон, товарните добичета станаха странни твари, раирани и пернати. Карахме с часове, докато накрая видяхме черния път. Известно време се движехме успоредно с него, после се отклонихме в друга посока. Небето смени десетина пъти цвета си, контурите на ландшафта омекнаха и пейзажът стана равнинен, след това отново се появиха хълмове. Пълзяхме по черноземи и се носехме по равни като стъкло настилки. Преодоляхме планински проход и минахме покрай море с цвят на тъмно вино. Застигахме бури и мъгли.
Отне ми половин ден, докато открия моите хора и пак не бях сигурен дали са те или някоя друга сянка, толкова подобна на тях, че на практика беше все едно. Имам предвид онези създания, които вече веднъж бях използвал. Ниски, много мургави и космати, с дълги зъби и нокти, които скриваха като котки. Пръстите им, обаче, бяха изключително ловки, а и ме боготворяха. Посрещнаха ме възторжено. Не ги интересуваше това, че преди пет години бях пратил най-добрите им мъже да гинат по чужди земи. Боговете просто са безгрешни. Можеш само да ги обичаш, да им служиш и да им се подчиняваш. Затова сега бяха силно разочаровани, че ми трябваха само неколкостотин от тях. Наложи се да връщам хиляди доброволци. А и не изпитвах почти никакви угризения на съвестта. Би могло да се каже, че като прибягвах до услугите на същите хора, един вид доказвах, че другите не бяха загинали напразно. Естествено, такива мисли и през ум не ми минаваха, но по принцип съм любител на софистиката. Или бих ги нарекъл наемници, на които се заплаща с духовна храна. Какво значение имаше дали се бият за пари или за вяра? Когато се нуждаех от войници, бях в състояние да предлагам и от двете.
Пък и на това място те бяха единствените, които притежаваха огнева мощ. Моите амуниции тук не действаха, затова се наложи няколко дни да се придвижваме през Сенките, докато попаднем на земя, която да наподобява Амбър в достатъчна степен, за да възвърнат оръжията своята функционалност. Всъщност при сенките важи законът за сходството на съответствията и новото място наистина беше близо до Амбър. Това донякъде ме притесняваше по време на обучението на войниците, макар да не вярвах, че някой от братята ми би попаднал точно на тази сянка. Ала знае ли човек. Ставали са и по-лоши съвпадения.
Военното обучение ни отне почти три седмици и чак тогава реших, че сме готови. Една свежа слънчева сутрин вдигнахме лагера и поехме през Сенките начело с двата камиона, следвани от колоните войници. Съвсем близо до Амбър камионите щяха да откажат да вървят — даже вече имахме известни проблеми с тях, — но все пак трябваше да ги използваме за извозване на снаряжението колкото се може по-напред.
Този път възнамерявах да прекосим Колвир от север, вместо отново да се мъчим да го правим откъм морето. Хората ми бяха предварително запознати с релефа на местността и благодарение на многократните тренировки стрелците знаеха своето точно място във взводовете.
Спряхме за обяд, похапнахме и продължихме сред сенките, които бавно се отдръпваха от нас. Небето беше станало тъмносиньо и някак ярко — небето на Амбър. Почвата чернееше, прорязвана тук-там от скалните отломъци и зеленината на наболата трева. Листата на дърветата и храсталаците изглеждаха като току-що окъпани. Въздухът беше кристално чист.
Привечер стигнахме до първите гигантските дънери на Ардън, където останахме да пренощуваме, като преди това оградихме лагера с многобройни постове. Ганелон, с барета и маскировъчно облекло, дойде при мен и двамата стояхме до късно през нощта, надвесени над картите, които бях направил. До планинските вериги ни оставаха още около шейсет километра.
На другия ден следобед камионите отказаха напълно. Отначало двигателите им почнаха да се давят, после изобщо не искаха да запалят. Бутнахме ги в един овраг и ги покрихме с клони, после си разпределихме снаряжението и храната и продължихме напред.
Малко след това изоставихме разбития селски път и поехме през гората. Още я помнех добре, затова придвижването не ни създаваше особени проблеми. Ставаше по-бавно, разбира се, ала така поне увеличавахме шансовете да не бъдем разкрити от патрулите на Джулиан. Дърветата бяха доста големи, понеже се намирахме на територията на Ардън, чиято топография разгръщаше пред погледа ни познати гледки, докато се движехме.
Този ден не срещнахме нищо по-опасно от лисици, елени, зайци и катерички. Миризмите и цветовете в златистозелено и кафяво ме подсетиха за отминалите далеч по-щастливи времена. Към залез слънце забелязах горски масив, зад който прозираха очертанията на Колвир. Върховете му бяха забулени в облаци, очевидно по най-високите ридове бушуваше буря.
На другия ден по обяд се натъкнахме на един от патрулите на Джулиан. Не знам какво стана точно, нито кой кого изненада повече. Престрелката избухна мигновено, а аз почти прегракнах в стремежа си да я спря, тъй като хората ми нямаха търпение да изпробват новите си оръжия по истински мишени. Очистихме всички. Бяха малка група: едва осемнайсет човека. От наша страна имахме само един леко ранен, и то май се беше самонаранил или някой от другарите му го бе прострелял погрешка. Така и не разбрах причината. Наложи се веднага да напуснем района, понеже бяхме вдигнали доста шум, а нямахме никаква представа за разположението на чуждите сили в околността.
До мръкване изминахме много път, все нагоре и нагоре. Планината вече се виждаше, стига да нямаше препятствия пред линията на погледа. Буреносните облаци продължаваха да обгръщат върховете. Тази нощ хората ми не заспаха до късно, понеже бяха превъзбудени от първата успешна битка.
На следващия ден се добрахме до подножието, като по пътя си избягнахме сблъсъка с още два патрула. Настоявах да продължим прехода и след залез слънце, за да стигнем до едно удобно място, което знаех отпреди. Пренощувахме може би на километър по-нагоре в сравнение с предишната нощ. Вече се намирахме под облачната пелена, но засега дъждът ни щадеше, независимо от ниското атмосферно налягане, обикновено предхождащо бурите. Спах зле и сънувах горящата котешка глава и Лорейн.
На сутринта поехме отново под плътните сиви облаци и аз твърдо и неотклонно водех войниците по урвите нагоре. Чуваха се далечни гръмотевици, въздухът беше наелектризиран.
Малко след това, докато се катерехме по скалисто свлачище, някъде отзад проехтя крясък, последван от стрелба. Хукнах натам.
Видях малка група мъже и Ганелон сред тях, които оживено обсъждаха нещо на тих глас. Приближих се и не повярвах на очите си. Доколкото помнех, такова нещо никога не е било забелязвано толкова близо до Амбър. Преди това бях виждал мантикора само веднъж, и то на някакви далечни южни острови. Около три и половина метра на дължина, със страховита пародия на човешка глава върху тяло на лъв и криле на орел, в момента отпуснати и окървавени, това чудовище винаги стоеше на челно място в моя черен списък.
— Разкъса Рал! Разкъса го надве — продължаваше да повтаря един от мъжете.
Двайсетина крачки по-нататък се виждаха останките на Рал. Покрихме ги с брезент и поставихме отгоре няколко камъка, повече нищо не можехме да направим. Ако не друго, тази жертва поне ни напомни за бдителността, която бе поизчезнала след вчерашната лесна победа. Хората се умълчаха и вече се движеха по-предпазливо.
— Голям звяр — рече Ганелон. — По интелигентност не отстъпвал на хората.
— Може.
— Знаеш ли, Коруин, чувствам се някак неспокоен. Сякаш усещам, че нещо ужасно ще се случи. Не знам как да ти го обясня.
— Разбирам те.
— И ти ли се чувстваш така?
— Да.
Ганелон поклати глава.
— Сигурно е от времето — добавих аз.
Той пак поклати глава, този път по-бавно.
Докато се изкачвахме нагоре, небето продължаваше да се смрачава, гръмотевиците също не млъкваха нито за миг. От запад проблясваха мълнии и светкавици, вятърът се усилваше. Тъмни облаци се носеха покрай зъберите на планинските върхове, а зад тях прозираха някакви черни очертания, наподобяващи огромни птици.
След малко се натъкнахме на втора мантикора, но този път я ликвидирахме без жертви от наша страна. Час по-късно ни нападна ято странни птици с остри като бръснач клюнове, каквито не бях виждал никога. Успяхме да ги отблъснем, ала случката ме обезпокои.
Въпреки всичко продължавахме неотклонно нагоре, като все по-често се питахме кога ли ще започне бурята. Скоростта на вятъра нарастваше непрекъснато.
Вече стана доста тъмно, макар да знаех, че слънцето още не е залязло. Доближавахме нивото на облаците и въздухът се изпълни с влажна мъгла. Влагата беше навсякъде, скалите се хлъзгаха. Изкушавах се да обявя края на днешния преход, но до Колвир оставаше немалко път, затова не желаех да намалявам и без това оскъдните дажби храна, които бях изчислявал изключително внимателно.
Придвижихме се още шест километра и добавихме може би хиляда метра към надморската височина, когато най-после реших да спрем. Беше непрогледен мрак, раздиран единствено от проблясъците на светкавиците. Разположихме се в кръг на един каменист и обезлесен склон, като се погрижихме за достатъчно часовои. Гръмотевиците тътнеха като тържествени фанфари от военен марш. Температурата рязко спадна. Даже и да бях позволил огньове, наоколо нямаше нищо годно за горене. Очакваше ни студена и влажна бурна нощ.
Мантикорите ни нападнаха няколко часа по-късно, изненадващо и безшумно. Загубихме седем души, но унищожихме шестнайсет звяра. Нямам представа колко от тях избягаха. Превързвах си раните и ругаех Ерик за незнайните сенки, откъдето бе изнамерил чудовищните създания.
На утрото, или по-скоро по време на онова, което тук минаваше за утро, преодоляхме още осем километра в посока към Колвир, после свърнахме на запад. Това беше единият от трите маршрута, които можехме да използваме, но според мен най-добрият от гледна точка на внезапната атака. Онези птици пак ни досаждаха на няколко пъти, като ставаха все по-многобройни и дръзки. Засега, обаче, стигаше само да застреляме пет-шест и останалите ни оставяха на мира.
Най-накрая заобиколихме основата на гигантски скален масив, повървяхме още малко нагоре в мъглата и гръмотевиците, и пред погледа ни се откри внезапна гледка: вдясно, по протежение на десетки километри под нас лежеше Долината Гарнат. Наредих да спрем и отидох да огледам обстановката.
Когато за последен път бях виждал тази някога прелестна долина, тя представляваше пълна пустош и разруха. А сега изглеждаше още по-зле. Прекосяваше я черният път, който стигаше до подножието на Колвир и там свършваше. В момента долу се водеше битка. Препускаха ездачи, сблъскваха се и се отдръпваха. Пехотата напредваше, влизаше в ръкопашни схватки, после отстъпваше. Сред биещите се проблясваха светкавици и мълнии. Черните птици се стрелкаха насам-натам като носени от вятъра пепелища.
Влагата обгръщаше всичко сякаш беше студен покров. Ехото от битката кънтеше и подскачаше по ридовете. Гледах надолу и се чудех какво става. Поради голямото разстояние не можех да различа воюващите. Отначало реших, че вероятно някой друг преследва същата цел като моята: навярно Блийс, оживял и завърнал се с нова армия.
Не, не. Нападателите идваха от запад и настъпваха по черния път. А и едва сега установих, че птиците са на тяхна страна, както и някакви други неясни хвърчащи твари, неприличащи нито на хора, нито на коне. Сигурно бяха мантикори.
Видях също, че светкавиците се стоварваха върху нападателите, като изпепеляваха всичко около себе си, но не докосваха отбраняващата се страна. Тогава си помислих, че очевидно Ерик бе успял да постигне известен контрол върху така наречения Рубин на справедливостта, чрез който татко налагаше волята си на климата около Амбър. Преди пет години Ерик го бе използвал доста ефектно срещу нас.
Значи силите от Сенките, за които напоследък толкова слушах, се бяха оказали по-силни, отколкото ги смятах. Допусках, че ще досаждат, но не чак дотам да се стигне до битка в подножието на Колвир. А тя продължаваше да вилнее с всичка сила. Пътят долу сякаш се гърчеше в агония от трескавите действия на сражаващите се върху него.
До мен застана Ганелон, мълчалив и сериозен. Не исках да отговарям на въпросите му, но се чувствах безсилен да му го кажа, освен във вид на някакъв отговор.
— Какво ще правим сега, Коруин?
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Оръжията на Авалон" Роджър Зелазни
Shivers Съб 20 Юни 2009, 16:42
— Ще ускорим крачката — рекох. — Искам довечера да сме в Амбър.
Пак потеглихме. Движехме се с добро темпо, пък и още не валеше, само дето светкавиците и гръмотевиците ставаха все по-чести и силни, а в промеждутъците ни заобикаляше постоянен сумрак, макар и да беше следобед. След известно време стигнахме до едно сравнително безопасно място на около осем километра от северните покрайнини на Амбър и спряхме за кратка почивка и последно хранене. Трябваше да си крещим, за да се чуваме, затова не можах да говоря пред строя, но помолих хората да си предадат един на друг, че сме в опасна зона и е необходима повишена бойна готовност.
Оставих ги да си почиват, а аз си взех хранителната дажба и тръгнах на разузнаване. След около километър и половина се покатерих по някакъв стръмен скат и поспрях на върха му, за да си поема дъх. В подножието на склона битката беше в разгара си. Прикрих се внимателно и надзърнах. Виждаше се как подразделение от Амбър се биеше с по-многочислена група нападатели, които или ни бяха преварили по същия път, или идваха от друго място. Вероятно ставаше дума за второто, понеже не бяхме забелязали никакви следи от придвижване преди нас. Всъщност битката обясняваше защо в последните участъци от прехода не се бяхме сблъсквали с охранителни патрули.
Примъкнах се още малко напред. Нападателите можеха да са дошли по останалите два маршрута, но сега разбирах, че и това едва ли е така. Те извираха от запад като някакви гигантски вихрушки от понесени от ураган листа. Във въздуха се виждаха и други фигури, освен тези на войнствените птици. Нападателите яздеха някакви двукраки крилати създания, подобни на дракони, които на мен ми приличаха на грифоните от хералдическите символи. Досега не бях виждал истински грифон, но от друга страна не си спомнях някога да съм изпитвал особено желание да търся подобни зверове.
Сред защитниците имаше доста стрелци с лъкове, които ловко поразяваха летящите обекти, да не говорим за несекващите мълнии и светкавици, чиито ослепителни избухвания направо изпепеляваха въздушните пълчища. Те обаче продължаваха да прииждат, като гледаха да кацнат на земята, така че да се бият заедно с другите срещу защитниците на Амбър. Огледах се и не след дълго открих пулсиращия блясък, излъчван от Рубина на справедливостта. Намираше се в средата на най-голямата група защитници, просветващ близо до основата на висока скала.
Напрегнах зрението си, за да видя кой го носеше. Така си и мислех. Беше Ерик.
Пропълзях още по-напред. В този момент водачът на най-близката група защитници замахна с меча си и обезглави един тръгнал да каца грифон, после сграбчи с лявата си ръка бронята на ездача и го подхвърли поне на десет метра височина, така че да падне извън отбраняваната ивица. Извърна се да кресне някаква заповед и видях, че е Жерар. Нямаше съмнение, че замисля контраатака по фланговете на нападателите, които се струпваха към основата на скалата. От другата страна напредваше втора група войници със същата цел. Дали не ги предвождаше още някой от братята ми?
Гледах битката и се питах колко време вече продължава, както в долината, така и горе във въздуха. Явно не беше отскоро, като се има предвид продължителността на необичайната буря.
Придвижих се вдясно и насочих вниманието си на запад. В долината боят бушуваше без никакви признаци на стихване. От такова разстояние беше невъзможно да се определи нито кой кой е, нито накъде клони победата. Забелязвах, обаче, че от запад не се появяват нови подкрепления в помощ на атакуващите. Не бях сигурен аз какви мерки да предприема. Знаех само, че не бива да се нахвърлям върху Ерик точно сега, когато вниманието му бе изцяло ангажирано с отбраната на Амбър. Може би най-разумно щеше да е да изчакам резултатите от сражението, ала вече усещах как съмнението ми почва да гризе правилността на тоя избор.
Дори и без повече подкрепления за атакуващите, изходът от битката изобщо не беше ясен. Нашествениците изглеждаха могъщи и многочислени. Нямах представа какви са резервите на Ерик, пък и на този етап не бих могъл да преценя дали един боен съюз в името на Амбър щеше да се окаже добра инвестиция. А ако Ерик загубеше, значи идваше моят ред да се заема с нападателите, и то след унищожаването на голям брой от силите на Амбър.
Можех веднага да се притека на помощ със своите автоматични оръжия и в този случай не се съмнявах, че за кратко време ще съумеем да смажем грифоните и техните ездачи. За целта поне един от братята ми трябваше да е долу в долината. Чрез Фигурите щяхме лесно да отворим коридор за част от войската ми и тази изненадваща поява на стрелци с пушки на страната на Амбър би всяла смут сред нападателите.
Извърнах поглед към най-близката схватка. Там нещата определено не вървяха добре. Продължавах да обмислям евентуалните резултати от моята намеса. Ерик положително нямаше да е в състояние да се нахвърли върху мен. Освен съчувствието заради всичко онова, което той ми беше причинил, щеше да се види, че в крайна сметка аз му вадех кестените от огъня. Той безспорно щеше да е благодарен за помощта, но от друга страна не би се зарадвал особено на симпатиите, които щях да спечеля. В никакъв случай. Представете си само завръщането ми в Амбър с отбрана лична войска, плюс всеобщата благосклонност, която бих извоювал. Интересна мисъл. Така дори се доближавах до целта си много по-плавно, отколкото бих го направил посредством прякото кръвопролитие и кралеубийството, както го бях замислял досега.
Точно така. Усмихнах се на себе си. Ето как щях да стана герой. Пък и си имах оправдание. Нямах голям избор. Ставаше дума или за Амбър с Ерик на трона, или без него, но тогава това щеше да е победен и съсипан Амбър. Следователно решението ми би трябвало да е едно и също: да нападна. Нещата, разбира се, още не бяха съвсем ясни и, макар че на пръв поглед каквото и да направех щеше да е в моя полза, все пак тази печалба като цяло не беше от съществено значение. Не бих могъл да те мразя толкова, Ерик, ако не обичах Амбър повече от теб.
Изтеглих се назад и тръгнах обратно надолу по ската. Наоколо свистяха отблясъци от мълнии и сякаш раздираха сянката ми. Стигнах до лагера и спрях в началото. На другия край стоеше Ганелон и разговаряше с някакъв конник, като се опитваше да надвика шума от битката. Веднага познах коня.
Запътих се натам, ездачът даде знак и конят пое към мен, като заобикаляше събраните войници. Ганелон поклати глава и го последва.
Ездачът беше Дара. Щом ме наближи достатъчно, аз веднага й креснах:
— Какво, по дяволите, правиш тук?
Тя скочи на земята и се изправи пред мен.
— Исках да дойда в Амбър. И дойдох.
— Как се озова тук?
— Следвах дядо — отвърна Дара. — Установих, че през сенките е по-лесно да вървиш подир някого, отколкото сам да си пробиваш път.
— А Бенедикт?
— Той е там долу — кимна тя. — Води войските в долината. И Джулиан е там.
Към нас пристъпи Ганелон и се намеси:
— Тя ми каза, че ни е следвала в продължение на няколко дни.
— Вярно ли е? — попитах.
— Не беше трудно. — Дара отново кимна и се усмихна.
— Защо? Защо го направи?
— За да се добера до Амбър, естествено. Искам да мина през Лабиринта. И ти отиваш натам, нали?
— Така е, но на пътя ни бушува война.
— И какво смяташ да правиш?
— Да я спечеля, разбира се.
— Много добре. Ще почакам тогава.
Известно време ругах яростно, за да мога да помисля, после рекох:
— Къде беше, когато Бенедикт се върна?
Усмивката й изчезна.
— Не знам — отвърна Дара. — След като ти си тръгна, излязох да пояздя и не се прибрах целия ден. Исках да бъда сама, за да помисля. Върнах се чак вечерта, него вече го нямаше. На следващия ден пак отидох на езда. Доста се отдалечих и когато се мръкна, реших да прекарам нощта навън. Често правя така. На другия ден следобед тръгнах обратно, изкачих някакъв хълм и го видях да минава отдолу, запътил се на изток. Реших да го последвам. Пътят минаваше през Сенките — чак сега го разбирам, — но тогава установих, че си прав, дето било по-лесно да следваш някого. Не зная колко време ми е отнело. Времето някак се обърка. Бенедикт пристигна тук и аз познах мястото от рисунката върху една от картите. Той се срещна с Джулиан в някаква гора на север оттук, после двамата отидоха там долу при битката. — Дара посочи към долината. — А аз останах няколко дни в дъбравата, без да зная какво да правя. Страх ме беше да не се загубя, ако тръгнех обратно. В този момент забелязах твоите хора, начело с теб и Ганелон. Придвижвахте се нагоре по планината. Разбрах, че напредвате към Амбър и ви последвах. Не желаех веднага да се разкривам, защото първо исках да стигнете съвсем близо до Амбър, та да не можете да ме върнете, когато дойда при вас.
— Съмнявам се, че ми казваш цялата истина — рекох аз, — но в момента нямам време да се занимавам с теб. Предстои ни влизане в боя. За теб ще е най-добре да останеш тук. Ще ти отделя няколко телохранители.
— Не ми трябват.
— Не те и питам. Зачислявам ги при теб, а като свърши битката, ще изпратя да те викнат.
Извърнах се, избрах на око двама души и им заръчах да стоят при Дара и да я охраняват. Видях, че заповедта никак не им се понрави.
— С какво са въоръжени хората ти? — попита Дара.
— После — казах. — Сега съм зает.
Инструктирах хората набързо и наредих да се строят.
— Бойците ти са много малко — отбеляза тя.
— Ще стигнат — отвърнах. — Довиждане.
Оставих я при телохранителите, а ние тръгнахме в посоката, която бях използвал преди малко. Докато вървяхме, гръмотевиците внезапно млъкнаха, но това не ме успокои, а по-скоро увеличи напрежението ми. Здрачът пак ни обгърна и от влагата на въздуха целият плувнах в пот.
Заповядах да спрем точно преди да стигнем до мястото, откъдето в началото бях наблюдавал сражението. Дотам отидохме само двамата с Ганелон.
Ездачите на грифоните бяха навсякъде, животните се биеха наравно с тях и притискаха защитниците към основата на скалата. Огледах се, но не можах да открия нито Ерик, нито блясъка на Рубина.
— Кои са враговете? — запита Ганелон.
— Грифоните и техните ездачи.
Те вече се приземяваха стремително, откакто небесната артилерия бе замлъкнала и щом докоснеха земята се втурваха напред. Продължавах да се взирам в защитниците, но не виждах Жерар.
— Повеждай войниците — наредих и грабнах пушката. — Кажи им да се мерят в животните и ездачите.
Ганелон се оттегли, а аз взех на мушка един кацащ грифон, стрелях и видях как крилете му увиснаха безпомощно, той се блъсна в склона и се затъркаля надолу. Стрелях пак.
Звярът пламна и умря. Скоро направих още две такива факли. Пропълзях към втората си наблюдателна точка, прицелих се и отново гръмнах. Улучих, ала някои от онези долу вече почваха да се извръщат в моята посока. Изстрелях целия пълнител и сложих нов, защото няколко грифона се насочиха към мен. Движеха се доста бързо. Успях да ги отблъсна и докато презареждах, първият взвод стрелци пристигна. Веднага увеличихме огъня, през това време останалите ни настигнаха и всички тръгнахме напред.
Цялата работа приключи за десет минути. Още в началото противниците ни разбраха, че са обречени и хукнаха назад, като се опитваха да се вдигнат във въздуха. А ние ги застрелвахме в движение и скоро навсякъде се търкаляха горящи тела и тлеещи кости.
Пак потеглихме. Движехме се с добро темпо, пък и още не валеше, само дето светкавиците и гръмотевиците ставаха все по-чести и силни, а в промеждутъците ни заобикаляше постоянен сумрак, макар и да беше следобед. След известно време стигнахме до едно сравнително безопасно място на около осем километра от северните покрайнини на Амбър и спряхме за кратка почивка и последно хранене. Трябваше да си крещим, за да се чуваме, затова не можах да говоря пред строя, но помолих хората да си предадат един на друг, че сме в опасна зона и е необходима повишена бойна готовност.
Оставих ги да си почиват, а аз си взех хранителната дажба и тръгнах на разузнаване. След около километър и половина се покатерих по някакъв стръмен скат и поспрях на върха му, за да си поема дъх. В подножието на склона битката беше в разгара си. Прикрих се внимателно и надзърнах. Виждаше се как подразделение от Амбър се биеше с по-многочислена група нападатели, които или ни бяха преварили по същия път, или идваха от друго място. Вероятно ставаше дума за второто, понеже не бяхме забелязали никакви следи от придвижване преди нас. Всъщност битката обясняваше защо в последните участъци от прехода не се бяхме сблъсквали с охранителни патрули.
Примъкнах се още малко напред. Нападателите можеха да са дошли по останалите два маршрута, но сега разбирах, че и това едва ли е така. Те извираха от запад като някакви гигантски вихрушки от понесени от ураган листа. Във въздуха се виждаха и други фигури, освен тези на войнствените птици. Нападателите яздеха някакви двукраки крилати създания, подобни на дракони, които на мен ми приличаха на грифоните от хералдическите символи. Досега не бях виждал истински грифон, но от друга страна не си спомнях някога да съм изпитвал особено желание да търся подобни зверове.
Сред защитниците имаше доста стрелци с лъкове, които ловко поразяваха летящите обекти, да не говорим за несекващите мълнии и светкавици, чиито ослепителни избухвания направо изпепеляваха въздушните пълчища. Те обаче продължаваха да прииждат, като гледаха да кацнат на земята, така че да се бият заедно с другите срещу защитниците на Амбър. Огледах се и не след дълго открих пулсиращия блясък, излъчван от Рубина на справедливостта. Намираше се в средата на най-голямата група защитници, просветващ близо до основата на висока скала.
Напрегнах зрението си, за да видя кой го носеше. Така си и мислех. Беше Ерик.
Пропълзях още по-напред. В този момент водачът на най-близката група защитници замахна с меча си и обезглави един тръгнал да каца грифон, после сграбчи с лявата си ръка бронята на ездача и го подхвърли поне на десет метра височина, така че да падне извън отбраняваната ивица. Извърна се да кресне някаква заповед и видях, че е Жерар. Нямаше съмнение, че замисля контраатака по фланговете на нападателите, които се струпваха към основата на скалата. От другата страна напредваше втора група войници със същата цел. Дали не ги предвождаше още някой от братята ми?
Гледах битката и се питах колко време вече продължава, както в долината, така и горе във въздуха. Явно не беше отскоро, като се има предвид продължителността на необичайната буря.
Придвижих се вдясно и насочих вниманието си на запад. В долината боят бушуваше без никакви признаци на стихване. От такова разстояние беше невъзможно да се определи нито кой кой е, нито накъде клони победата. Забелязвах, обаче, че от запад не се появяват нови подкрепления в помощ на атакуващите. Не бях сигурен аз какви мерки да предприема. Знаех само, че не бива да се нахвърлям върху Ерик точно сега, когато вниманието му бе изцяло ангажирано с отбраната на Амбър. Може би най-разумно щеше да е да изчакам резултатите от сражението, ала вече усещах как съмнението ми почва да гризе правилността на тоя избор.
Дори и без повече подкрепления за атакуващите, изходът от битката изобщо не беше ясен. Нашествениците изглеждаха могъщи и многочислени. Нямах представа какви са резервите на Ерик, пък и на този етап не бих могъл да преценя дали един боен съюз в името на Амбър щеше да се окаже добра инвестиция. А ако Ерик загубеше, значи идваше моят ред да се заема с нападателите, и то след унищожаването на голям брой от силите на Амбър.
Можех веднага да се притека на помощ със своите автоматични оръжия и в този случай не се съмнявах, че за кратко време ще съумеем да смажем грифоните и техните ездачи. За целта поне един от братята ми трябваше да е долу в долината. Чрез Фигурите щяхме лесно да отворим коридор за част от войската ми и тази изненадваща поява на стрелци с пушки на страната на Амбър би всяла смут сред нападателите.
Извърнах поглед към най-близката схватка. Там нещата определено не вървяха добре. Продължавах да обмислям евентуалните резултати от моята намеса. Ерик положително нямаше да е в състояние да се нахвърли върху мен. Освен съчувствието заради всичко онова, което той ми беше причинил, щеше да се види, че в крайна сметка аз му вадех кестените от огъня. Той безспорно щеше да е благодарен за помощта, но от друга страна не би се зарадвал особено на симпатиите, които щях да спечеля. В никакъв случай. Представете си само завръщането ми в Амбър с отбрана лична войска, плюс всеобщата благосклонност, която бих извоювал. Интересна мисъл. Така дори се доближавах до целта си много по-плавно, отколкото бих го направил посредством прякото кръвопролитие и кралеубийството, както го бях замислял досега.
Точно така. Усмихнах се на себе си. Ето как щях да стана герой. Пък и си имах оправдание. Нямах голям избор. Ставаше дума или за Амбър с Ерик на трона, или без него, но тогава това щеше да е победен и съсипан Амбър. Следователно решението ми би трябвало да е едно и също: да нападна. Нещата, разбира се, още не бяха съвсем ясни и, макар че на пръв поглед каквото и да направех щеше да е в моя полза, все пак тази печалба като цяло не беше от съществено значение. Не бих могъл да те мразя толкова, Ерик, ако не обичах Амбър повече от теб.
Изтеглих се назад и тръгнах обратно надолу по ската. Наоколо свистяха отблясъци от мълнии и сякаш раздираха сянката ми. Стигнах до лагера и спрях в началото. На другия край стоеше Ганелон и разговаряше с някакъв конник, като се опитваше да надвика шума от битката. Веднага познах коня.
Запътих се натам, ездачът даде знак и конят пое към мен, като заобикаляше събраните войници. Ганелон поклати глава и го последва.
Ездачът беше Дара. Щом ме наближи достатъчно, аз веднага й креснах:
— Какво, по дяволите, правиш тук?
Тя скочи на земята и се изправи пред мен.
— Исках да дойда в Амбър. И дойдох.
— Как се озова тук?
— Следвах дядо — отвърна Дара. — Установих, че през сенките е по-лесно да вървиш подир някого, отколкото сам да си пробиваш път.
— А Бенедикт?
— Той е там долу — кимна тя. — Води войските в долината. И Джулиан е там.
Към нас пристъпи Ганелон и се намеси:
— Тя ми каза, че ни е следвала в продължение на няколко дни.
— Вярно ли е? — попитах.
— Не беше трудно. — Дара отново кимна и се усмихна.
— Защо? Защо го направи?
— За да се добера до Амбър, естествено. Искам да мина през Лабиринта. И ти отиваш натам, нали?
— Така е, но на пътя ни бушува война.
— И какво смяташ да правиш?
— Да я спечеля, разбира се.
— Много добре. Ще почакам тогава.
Известно време ругах яростно, за да мога да помисля, после рекох:
— Къде беше, когато Бенедикт се върна?
Усмивката й изчезна.
— Не знам — отвърна Дара. — След като ти си тръгна, излязох да пояздя и не се прибрах целия ден. Исках да бъда сама, за да помисля. Върнах се чак вечерта, него вече го нямаше. На следващия ден пак отидох на езда. Доста се отдалечих и когато се мръкна, реших да прекарам нощта навън. Често правя така. На другия ден следобед тръгнах обратно, изкачих някакъв хълм и го видях да минава отдолу, запътил се на изток. Реших да го последвам. Пътят минаваше през Сенките — чак сега го разбирам, — но тогава установих, че си прав, дето било по-лесно да следваш някого. Не зная колко време ми е отнело. Времето някак се обърка. Бенедикт пристигна тук и аз познах мястото от рисунката върху една от картите. Той се срещна с Джулиан в някаква гора на север оттук, после двамата отидоха там долу при битката. — Дара посочи към долината. — А аз останах няколко дни в дъбравата, без да зная какво да правя. Страх ме беше да не се загубя, ако тръгнех обратно. В този момент забелязах твоите хора, начело с теб и Ганелон. Придвижвахте се нагоре по планината. Разбрах, че напредвате към Амбър и ви последвах. Не желаех веднага да се разкривам, защото първо исках да стигнете съвсем близо до Амбър, та да не можете да ме върнете, когато дойда при вас.
— Съмнявам се, че ми казваш цялата истина — рекох аз, — но в момента нямам време да се занимавам с теб. Предстои ни влизане в боя. За теб ще е най-добре да останеш тук. Ще ти отделя няколко телохранители.
— Не ми трябват.
— Не те и питам. Зачислявам ги при теб, а като свърши битката, ще изпратя да те викнат.
Извърнах се, избрах на око двама души и им заръчах да стоят при Дара и да я охраняват. Видях, че заповедта никак не им се понрави.
— С какво са въоръжени хората ти? — попита Дара.
— После — казах. — Сега съм зает.
Инструктирах хората набързо и наредих да се строят.
— Бойците ти са много малко — отбеляза тя.
— Ще стигнат — отвърнах. — Довиждане.
Оставих я при телохранителите, а ние тръгнахме в посоката, която бях използвал преди малко. Докато вървяхме, гръмотевиците внезапно млъкнаха, но това не ме успокои, а по-скоро увеличи напрежението ми. Здрачът пак ни обгърна и от влагата на въздуха целият плувнах в пот.
Заповядах да спрем точно преди да стигнем до мястото, откъдето в началото бях наблюдавал сражението. Дотам отидохме само двамата с Ганелон.
Ездачите на грифоните бяха навсякъде, животните се биеха наравно с тях и притискаха защитниците към основата на скалата. Огледах се, но не можах да открия нито Ерик, нито блясъка на Рубина.
— Кои са враговете? — запита Ганелон.
— Грифоните и техните ездачи.
Те вече се приземяваха стремително, откакто небесната артилерия бе замлъкнала и щом докоснеха земята се втурваха напред. Продължавах да се взирам в защитниците, но не виждах Жерар.
— Повеждай войниците — наредих и грабнах пушката. — Кажи им да се мерят в животните и ездачите.
Ганелон се оттегли, а аз взех на мушка един кацащ грифон, стрелях и видях как крилете му увиснаха безпомощно, той се блъсна в склона и се затъркаля надолу. Стрелях пак.
Звярът пламна и умря. Скоро направих още две такива факли. Пропълзях към втората си наблюдателна точка, прицелих се и отново гръмнах. Улучих, ала някои от онези долу вече почваха да се извръщат в моята посока. Изстрелях целия пълнител и сложих нов, защото няколко грифона се насочиха към мен. Движеха се доста бързо. Успях да ги отблъсна и докато презареждах, първият взвод стрелци пристигна. Веднага увеличихме огъня, през това време останалите ни настигнаха и всички тръгнахме напред.
Цялата работа приключи за десет минути. Още в началото противниците ни разбраха, че са обречени и хукнаха назад, като се опитваха да се вдигнат във въздуха. А ние ги застрелвахме в движение и скоро навсякъде се търкаляха горящи тела и тлеещи кости.
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Оръжията на Авалон" Роджър Зелазни
Shivers Съб 20 Юни 2009, 16:52
Отляво се издигаше стръмна влажна скала, чийто връх се губеше в облаците, сякаш нямаше край. Ветровете разнасяха пушилката и мъглата, камънаците червенееха от пролятата кръв. Докато напредвахме с непрекъсната стрелба, защитниците на Амбър скоро установиха, че сме на тяхна страна, прегрупираха се и тръгнаха в атака от своите позиции в основата на голямата скала. Водеше ги брат ми Кейн. За миг погледите ни се кръстосаха през разстоянието, което ни отделяше, после той се хвърли в битката.
Нашествениците здравата отстъпваха, а разпръснатите малки групи от защитниците на Амбър успяха да се обединят във втора сила и дори попаднаха в зоната на стрелбата ни, когато атакуваха по-отдалечения фланг на зверочовеците и техните грифони, ала аз нямаше как да им кажа да се отдръпнат. Затова настъпихме още малко и се прицелвахме по-внимателно.
Долу при скалата се суетеше някаква групичка. Имах чувството, че са останали да пазят Ерик, защото допусках, че е ранен, тъй като бурята бе спряла внезапно. Почнах да си пробивам път нататък. Стрелбата намаляваше, но в този момент се случи нещо, което ме свари неподготвен. Някаква хала внезапно ме удари отзад и ме събори на земята. Претърколих се и мигновено насочих пушката, но пръстът ми не натисна спусъка. Беше Дара, профучала като вихър покрай мен. Тя спря коня, обърна се и се усмихна, докато аз й крещях:
— Връщай се обратно, дявол да те вземе! Ще те убият!
— Ще се видим в Амбър! — викна тя в отговор и препусна по скалистите зъбери, зад които почваше пътеката.
Побеснях, но нямаше какво да направя, освен да изругая и да продължа надолу. Наближих групата и на няколко пъти чух да споменават името ми. Няколко глави се извърнаха към мен. Хората отстъпиха встрани, за да ми сторят път. Познавах мнозина, но не им обръщах внимание. С Жерар се видяхме почти едновременно. Беше клекнал в средата, но сега се изправи в очакване. Лицето му не изразяваше нищо.
Приближих се и подозренията ми се оказаха правилни. Жерар клечеше, защото се грижеше за ранения Ерик. Пристъпих към него и му кимнах, после сведох поглед към Ерик. В момента изпитвах смесени чувства. Имаше няколко рани на гърдите, от които бликаше обилно алена кръв. На шията му още висеше Рубина на справедливостта, и той окървавен, но въпреки това пулсациите му, макар и слаби, продължаваха да проблясват. С тази кръв по него съвсем приличаше на сърце. Ерик лежеше със затворени очи, под главата му бе подложен сгънат плащ. Дишаше с мъка.
Коленичих до него, без да откъсвам очи от посивялото му лице. Опитах се поне за малко да изтикам омразата на заден план, понеже той очевидно умираше, а имах желание да разбера този човек, който ми беше брат за кратките мигове, които му оставаха. Установих, че мога да събера някаква искрица съчувствие, особено като се замислех за всичко онова, което Ерик губеше заедно с живота си, а и като си представех, че преди пет години аз също можех да лежа на неговото място. Мъчех се да измисля нещо в негово оправдание, но единственото, което ми хрумна звучеше като епитафия: Той загина за Амбър. Все пак и това не беше малко. Фразата остана да се върти в главата ми.
Ерик раздвижи клепачи и бавно отвори очи. Спря поглед върху мен, ала лицето му не се промени. Питах се дали изобщо ме е познал. Той обаче произнесе името ми, после каза:
— Усещах, че ще бъдеш ти. — Пое си дъх няколко пъти и продължи: — Все пак си спести някои неприятности, нали?
Не му отговорих, защото Ерик вече го знаеше.
— И твоят ред ще дойде някой ден — поде отново. — И тогава ще станем равни. — Той се изкиска злобно, ала се сети, че скоро няма да го има и се закашля с кървава пяна по устните. Пристъпът премина и пак заговори: — Усещам проклятието ти навсякъде около мен. Непрекъснато. Дори не се наложи да умираш, за да се сбъдне. — Ерик сякаш ми четеше мислите. Усмихна се слабо и добави: — Не се бой. Не възнамерявам да ти отмъщавам с предсмъртно проклятие. Него съм запазил за враговете на Амбър. Онези там. — Той кимна леко към тях, после едва чуто изрече проклятието си и аз потръпнах. Пак ме погледна и мълча известно време. След това подръпна верижката на шията си. — Рубина… Занеси го в центъра на Лабиринта и го доближи до окото си. Близо, много близо… Погледни вътре и си представи, че е място… Постарай се да влезеш мислено в него… Там е опитът… После вече ще знаеш как да си служиш…
— Как? — рекох, но нямаше смисъл да питам. Ерик вече ми беше казал каквото трябваше. Защо да го карам да си хаби силите, за да ми обяснява как се е досетил.
Но той разбра и прошепна:
— Записките на Дуоркин… Под огнището… В моя… — Пак се закашля. Освен от устата, кръв вече шуртеше и от ушите и носа му. Ерик си пое дъх, надигна се и седна. Очите му се въртяха бясно. — Копеле такова! — кресна. — Искам да изпълниш дълга си, както сторих аз! — Той падна в ръцете ми и изпусна своя последен, кървав дъх.
Подържах го няколко мига, после го положих на земята. Очите му още бяха отворени, затова се пресегнах и ги затворих. След това някак механично поех ръцете му и ги скръстих върху вече безжизнения рубин. В този момент просто не можех да го сваля от него. Изправих се, съблякох си плаща и го разстлах отгоре му.
Обърнах се и видях, че всички ме гледат. Повечето бяха все познати лица, но имаше и други, които не познавах. Почти всички бяха присъствали онази нощ, когато дойдох на вечеря окован…
Не, не. Не биваше точно сега да мисля за това. Побързах да прогоня спомена от съзнанието си. Стрелбата беше спряла, Ганелон викаше хората обратно и им заповядваше да се строят.
Пристъпих напред, преминах през скупчените амбърити, заобиколих мъртвите и редиците на моята войска, след това поех към ръба на скалата. Долу, в долината битката продължаваше. Кавалерията препускаше като бурен поток, настъпваше и отстъпваше, а пехотинците се бяха скупчили като насекоми.
Взех картите на Бенедикт и извадих неговата от тестето. Тя проблясна и след малко установих контакт.
Той яздеше същия черночервен кон, на който ме беше преследвал. Наоколо кипеше битка. Стоях неподвижно, понеже в момента към него се насочваше друг конник. Бенедикт произнесе една-единствена дума:
— Чакай.
После ликвидира противника си с два стремителни удара на меча, извърна коня и се оттегли от боя. Забелязах, че е удължил юздите и ги е омотал хлабаво около остатъка от дясната си ръка. След десетина минути препускане стигна до сравнително спокойно място, спря и ме изгледа. Очите му се плъзнаха и по пейзажа зад гърба ми.
— Да — рекох. — Намирам се на височините. Победихме. Ерик загина в битката.
Той продължаваше да гледа безмълвно в очакване да продължа. Лицето му оставаше безизразно.
— Победихме благодарение на моите хора — казах. — Най-сетне успях да открия експлозиви, които действат и тук.
Бенедикт присви очи и кимна. Очевидно беше схванал веднага какво е това вещество и откъде идва.
— Има много неща, които искам да обсъдя с теб — продължих аз, — ала първо трябва да се справя с враговете. Ако поддържаш контакта, ще ти пратя няколкостотин войника.
— Побързай — усмихна се той.
Викнах на Ганелон и той се обади само на няколко крачки от мен. Наредих му да строи войската в колона по един. Ганелон кимна и се отдалечи, като в движение почна да издава заповеди.
Докато чакахме, казах:
— Бенедикт, Дара е тук. Проследила те е през Сенките, когато си тръгнал от Авалон. Искам да…
Той се озъби и кресна:
— Коя, по дяволите, е тая Дара, чието име споменаваш непрекъснато? Никога не съм чувал за нея, освен от теб. Кажи ми! Обясни ми, че и аз да знам.
Леко се усмихнах.
— Излишно е да криеш — рекох и поклатих глава. — Знам всичко за нея, макар и да не съм споменавал пред никого, че имаш правнучка.
Бенедикт се опули и неволно зяпна.
— Коруин — рече той, — ти или си луд, или се заблуждаваш. За първи път чувам за такъв потомък. А що се отнася до това, че някой ме бил проследил през Сенките, ще ти кажа, че пристигнах посредством Фигурата на Джулиан.
Естествено. Единственото ми оправдание, че не я бях пипнал в лъжа, беше ангажираността ми с битката, за която Бенедикт би трябвало да е научил чрез Фигурите. И тогава не би губил време за пътуване, след като е разполагал със средство за мигновено придвижване.
— По дяволите! — казах. — Тя навярно вече е в Амбър. Чуй, Бенедикт! Ще повикам Жерар или Кейн, за да уредят прехвърлянето на войниците при теб. Ще ти пратя и Ганелон. Издавай заповеди чрез него.
Огледах се и открих Жерар, който разговаряше с няколко благородника. Викнах му с тревога в гласа. Той веднага извърна глава към мен, после се затича насам.
— Коруин? — развика се Бенедикт. — Какво става?
— Не знам. Но има нещо много подозрително.
Извадих Фигурата и я наврях в лицето на Жерар.
— Постарай се да прехвърлиш войниците при Бенедикт — наредих аз. — Рандъм в двореца ли е?
— Да.
— На свобода или под стража?
— По-скоро на свобода. Но има и стража. Ерик все още не му вярва. Не му вярваше.
Обърнах се назад.
— Ганелон! — изревах. — Ще изпълняваш разпорежданията на Жерар. Той те праща при Бенедикт. Ей там. — Показах с ръка. — Имаш грижата хората ми да се подчиняват на Бенедикт. Аз отивам в Амбър.
— Ясно — отвърна той.
Жерар тръгна към него, а аз пак извадих картите. Намерих тази на Рандъм и почнах да се съсредоточавам. Заваля дъжд. Установих контакт почти веднага.
— Здрасти, Рандъм — рекох още щом образът му оживя. — Помниш ли ме?
— Къде се намираш? — попита той.
— В планините — отвърнах. — Току-що спечелихме едно сражение и в момента пращам помощ на Бенедикт, за да довърши прочистването на долината. Но трябва и ти да ми помогнеш. Пренеси ме при теб.
— Не знам, Коруин. Ерик…
— Ерик е мъртъв.
— Кой командва тогава?
— А ти как мислиш? Пренеси ме веднага!
Рандъм кимна и протегна ръка. Пресегнах се и я сграбчих, после пристъпих. Вече стоях до него на верандата към един от вътрешните дворове. Парапетите бяха от бял мрамор, ала под нас не се виждаше голямо движение. Намирахме се на втория етаж.
Залитнах и той ме подхвана, после възкликна:
— Ранен си!
Поклатих глава и едва тогава установих колко съм уморен. Последните няколко нощи почти не бях спал, пък и всичко останало…
— Не съм — казах и погледнах окървавената си дреха. — Само съм уморен. Кръвта е на Ерик.
Рандъм прокара ръка през сламената си коса и стисна устни.
— Значи най-сетне си разчисти сметките — тихо рече той.
Пак поклатих глава.
— Не — отвърнах. — Когато се добрах до него, той вече умираше. Хайде! Да тръгваме, че няма време. Важно е.
— Къде? Какво има?
— При Лабиринта. Не знам защо, но усещам, че е важно. Хайде!
Влязохме в двореца и се отправихме към най-близкото стълбище. Там стояха двама пазачи, но щом ги наближихме, те застанаха мирно и не опитаха да ни спрат.
— Радвам се за очите ти — рече Рандъм, докато слизахме надолу. — Наред ли е всичко със зрението ти?
— Да. Чувам, че още си женен.
— Така е.
Спуснахме се в партера и свърнахме надясно. Долу имаше други двама пазачи, но и те не направиха опит да ни попречат.
— Така е — повтори Рандъм. Вече отивахме към центъра на двореца. — Изненадан си, нали?
— Да. Смятах, че отдавна трябваше да си приключил.
— И аз — отвърна той. — Но се влюбих. Наистина.
— Случвали са се и по-странни работи.
Прекосихме мраморната трапезария и поехме по тесния и дълъг коридор, водещ към задната част през сенки и прахоляк. Едва успях да потисна тръпката на ужас, като си спомних за състоянието, в което бях последния път, когато минавах оттук.
— И тя ме обича — каза Рандъм. — Като никой друг досега.
— Радвам се за теб — отвърнах.
Стигнахме вратата към платформата със стръмната спираловидна стълба надолу. Беше отворена. Влязохме и почнахме да се спускаме.
— Но аз не се радвам — продължи Рандъм. — Не исках да се влюбвам. Не и в онзи момент. През цялото време бяхме затворници, знаеш го. Нима тя имаше с какво да се гордее?
— Това вече свърши — рекох. — Бил си затворник, понеже беше на моя страна и се опита да убиеш Ерик, нали така?
— Да. Тя също ме последва.
— Няма да го забравя — отвърнах.
Двамата слизахме бързо. Разстоянието беше голямо, а пътят се осветяваше само от фенери, разположени на петнайсетина метра един от друг. Под нас се виждаше гигантска естествена пещера и не бях сигурен дали изобщо някой знаеше броя на безкрайните тунели и разклонения. Изведнъж ме обзе съжаление към онези нещастници, гниещи из тъмниците, независимо по какви причини. Реших да освободя всички или поне да им намеря някое по-добро място.
Времето течеше. Долу фенерите и факлите продължаваха да проблясват.
— Става дума за едно момиче — започнах аз. — Казва се Дара. От нея знам, че била правнучка на Бенедикт. Във всеки случай ми даде основания да й повярвам. Обяснявал съм й разни неща за сенките, действителността и Лабиринта. Затова тя има известна власт над сенките и желае да премине през Лабиринта. Когато я видях за последен път, Дара тръгваше насам. А Бенедикт се закле, че не е негова потомка. Това ме притеснява. Искам да я държа настрана от Лабиринта, поне докато не я разпитам.
— Странно — рече Рандъм. — Много странно. Прав си. Смяташ ли, че може вече да е там?
Нашествениците здравата отстъпваха, а разпръснатите малки групи от защитниците на Амбър успяха да се обединят във втора сила и дори попаднаха в зоната на стрелбата ни, когато атакуваха по-отдалечения фланг на зверочовеците и техните грифони, ала аз нямаше как да им кажа да се отдръпнат. Затова настъпихме още малко и се прицелвахме по-внимателно.
Долу при скалата се суетеше някаква групичка. Имах чувството, че са останали да пазят Ерик, защото допусках, че е ранен, тъй като бурята бе спряла внезапно. Почнах да си пробивам път нататък. Стрелбата намаляваше, но в този момент се случи нещо, което ме свари неподготвен. Някаква хала внезапно ме удари отзад и ме събори на земята. Претърколих се и мигновено насочих пушката, но пръстът ми не натисна спусъка. Беше Дара, профучала като вихър покрай мен. Тя спря коня, обърна се и се усмихна, докато аз й крещях:
— Връщай се обратно, дявол да те вземе! Ще те убият!
— Ще се видим в Амбър! — викна тя в отговор и препусна по скалистите зъбери, зад които почваше пътеката.
Побеснях, но нямаше какво да направя, освен да изругая и да продължа надолу. Наближих групата и на няколко пъти чух да споменават името ми. Няколко глави се извърнаха към мен. Хората отстъпиха встрани, за да ми сторят път. Познавах мнозина, но не им обръщах внимание. С Жерар се видяхме почти едновременно. Беше клекнал в средата, но сега се изправи в очакване. Лицето му не изразяваше нищо.
Приближих се и подозренията ми се оказаха правилни. Жерар клечеше, защото се грижеше за ранения Ерик. Пристъпих към него и му кимнах, после сведох поглед към Ерик. В момента изпитвах смесени чувства. Имаше няколко рани на гърдите, от които бликаше обилно алена кръв. На шията му още висеше Рубина на справедливостта, и той окървавен, но въпреки това пулсациите му, макар и слаби, продължаваха да проблясват. С тази кръв по него съвсем приличаше на сърце. Ерик лежеше със затворени очи, под главата му бе подложен сгънат плащ. Дишаше с мъка.
Коленичих до него, без да откъсвам очи от посивялото му лице. Опитах се поне за малко да изтикам омразата на заден план, понеже той очевидно умираше, а имах желание да разбера този човек, който ми беше брат за кратките мигове, които му оставаха. Установих, че мога да събера някаква искрица съчувствие, особено като се замислех за всичко онова, което Ерик губеше заедно с живота си, а и като си представех, че преди пет години аз също можех да лежа на неговото място. Мъчех се да измисля нещо в негово оправдание, но единственото, което ми хрумна звучеше като епитафия: Той загина за Амбър. Все пак и това не беше малко. Фразата остана да се върти в главата ми.
Ерик раздвижи клепачи и бавно отвори очи. Спря поглед върху мен, ала лицето му не се промени. Питах се дали изобщо ме е познал. Той обаче произнесе името ми, после каза:
— Усещах, че ще бъдеш ти. — Пое си дъх няколко пъти и продължи: — Все пак си спести някои неприятности, нали?
Не му отговорих, защото Ерик вече го знаеше.
— И твоят ред ще дойде някой ден — поде отново. — И тогава ще станем равни. — Той се изкиска злобно, ала се сети, че скоро няма да го има и се закашля с кървава пяна по устните. Пристъпът премина и пак заговори: — Усещам проклятието ти навсякъде около мен. Непрекъснато. Дори не се наложи да умираш, за да се сбъдне. — Ерик сякаш ми четеше мислите. Усмихна се слабо и добави: — Не се бой. Не възнамерявам да ти отмъщавам с предсмъртно проклятие. Него съм запазил за враговете на Амбър. Онези там. — Той кимна леко към тях, после едва чуто изрече проклятието си и аз потръпнах. Пак ме погледна и мълча известно време. След това подръпна верижката на шията си. — Рубина… Занеси го в центъра на Лабиринта и го доближи до окото си. Близо, много близо… Погледни вътре и си представи, че е място… Постарай се да влезеш мислено в него… Там е опитът… После вече ще знаеш как да си служиш…
— Как? — рекох, но нямаше смисъл да питам. Ерик вече ми беше казал каквото трябваше. Защо да го карам да си хаби силите, за да ми обяснява как се е досетил.
Но той разбра и прошепна:
— Записките на Дуоркин… Под огнището… В моя… — Пак се закашля. Освен от устата, кръв вече шуртеше и от ушите и носа му. Ерик си пое дъх, надигна се и седна. Очите му се въртяха бясно. — Копеле такова! — кресна. — Искам да изпълниш дълга си, както сторих аз! — Той падна в ръцете ми и изпусна своя последен, кървав дъх.
Подържах го няколко мига, после го положих на земята. Очите му още бяха отворени, затова се пресегнах и ги затворих. След това някак механично поех ръцете му и ги скръстих върху вече безжизнения рубин. В този момент просто не можех да го сваля от него. Изправих се, съблякох си плаща и го разстлах отгоре му.
Обърнах се и видях, че всички ме гледат. Повечето бяха все познати лица, но имаше и други, които не познавах. Почти всички бяха присъствали онази нощ, когато дойдох на вечеря окован…
Не, не. Не биваше точно сега да мисля за това. Побързах да прогоня спомена от съзнанието си. Стрелбата беше спряла, Ганелон викаше хората обратно и им заповядваше да се строят.
Пристъпих напред, преминах през скупчените амбърити, заобиколих мъртвите и редиците на моята войска, след това поех към ръба на скалата. Долу, в долината битката продължаваше. Кавалерията препускаше като бурен поток, настъпваше и отстъпваше, а пехотинците се бяха скупчили като насекоми.
Взех картите на Бенедикт и извадих неговата от тестето. Тя проблясна и след малко установих контакт.
Той яздеше същия черночервен кон, на който ме беше преследвал. Наоколо кипеше битка. Стоях неподвижно, понеже в момента към него се насочваше друг конник. Бенедикт произнесе една-единствена дума:
— Чакай.
После ликвидира противника си с два стремителни удара на меча, извърна коня и се оттегли от боя. Забелязах, че е удължил юздите и ги е омотал хлабаво около остатъка от дясната си ръка. След десетина минути препускане стигна до сравнително спокойно място, спря и ме изгледа. Очите му се плъзнаха и по пейзажа зад гърба ми.
— Да — рекох. — Намирам се на височините. Победихме. Ерик загина в битката.
Той продължаваше да гледа безмълвно в очакване да продължа. Лицето му оставаше безизразно.
— Победихме благодарение на моите хора — казах. — Най-сетне успях да открия експлозиви, които действат и тук.
Бенедикт присви очи и кимна. Очевидно беше схванал веднага какво е това вещество и откъде идва.
— Има много неща, които искам да обсъдя с теб — продължих аз, — ала първо трябва да се справя с враговете. Ако поддържаш контакта, ще ти пратя няколкостотин войника.
— Побързай — усмихна се той.
Викнах на Ганелон и той се обади само на няколко крачки от мен. Наредих му да строи войската в колона по един. Ганелон кимна и се отдалечи, като в движение почна да издава заповеди.
Докато чакахме, казах:
— Бенедикт, Дара е тук. Проследила те е през Сенките, когато си тръгнал от Авалон. Искам да…
Той се озъби и кресна:
— Коя, по дяволите, е тая Дара, чието име споменаваш непрекъснато? Никога не съм чувал за нея, освен от теб. Кажи ми! Обясни ми, че и аз да знам.
Леко се усмихнах.
— Излишно е да криеш — рекох и поклатих глава. — Знам всичко за нея, макар и да не съм споменавал пред никого, че имаш правнучка.
Бенедикт се опули и неволно зяпна.
— Коруин — рече той, — ти или си луд, или се заблуждаваш. За първи път чувам за такъв потомък. А що се отнася до това, че някой ме бил проследил през Сенките, ще ти кажа, че пристигнах посредством Фигурата на Джулиан.
Естествено. Единственото ми оправдание, че не я бях пипнал в лъжа, беше ангажираността ми с битката, за която Бенедикт би трябвало да е научил чрез Фигурите. И тогава не би губил време за пътуване, след като е разполагал със средство за мигновено придвижване.
— По дяволите! — казах. — Тя навярно вече е в Амбър. Чуй, Бенедикт! Ще повикам Жерар или Кейн, за да уредят прехвърлянето на войниците при теб. Ще ти пратя и Ганелон. Издавай заповеди чрез него.
Огледах се и открих Жерар, който разговаряше с няколко благородника. Викнах му с тревога в гласа. Той веднага извърна глава към мен, после се затича насам.
— Коруин? — развика се Бенедикт. — Какво става?
— Не знам. Но има нещо много подозрително.
Извадих Фигурата и я наврях в лицето на Жерар.
— Постарай се да прехвърлиш войниците при Бенедикт — наредих аз. — Рандъм в двореца ли е?
— Да.
— На свобода или под стража?
— По-скоро на свобода. Но има и стража. Ерик все още не му вярва. Не му вярваше.
Обърнах се назад.
— Ганелон! — изревах. — Ще изпълняваш разпорежданията на Жерар. Той те праща при Бенедикт. Ей там. — Показах с ръка. — Имаш грижата хората ми да се подчиняват на Бенедикт. Аз отивам в Амбър.
— Ясно — отвърна той.
Жерар тръгна към него, а аз пак извадих картите. Намерих тази на Рандъм и почнах да се съсредоточавам. Заваля дъжд. Установих контакт почти веднага.
— Здрасти, Рандъм — рекох още щом образът му оживя. — Помниш ли ме?
— Къде се намираш? — попита той.
— В планините — отвърнах. — Току-що спечелихме едно сражение и в момента пращам помощ на Бенедикт, за да довърши прочистването на долината. Но трябва и ти да ми помогнеш. Пренеси ме при теб.
— Не знам, Коруин. Ерик…
— Ерик е мъртъв.
— Кой командва тогава?
— А ти как мислиш? Пренеси ме веднага!
Рандъм кимна и протегна ръка. Пресегнах се и я сграбчих, после пристъпих. Вече стоях до него на верандата към един от вътрешните дворове. Парапетите бяха от бял мрамор, ала под нас не се виждаше голямо движение. Намирахме се на втория етаж.
Залитнах и той ме подхвана, после възкликна:
— Ранен си!
Поклатих глава и едва тогава установих колко съм уморен. Последните няколко нощи почти не бях спал, пък и всичко останало…
— Не съм — казах и погледнах окървавената си дреха. — Само съм уморен. Кръвта е на Ерик.
Рандъм прокара ръка през сламената си коса и стисна устни.
— Значи най-сетне си разчисти сметките — тихо рече той.
Пак поклатих глава.
— Не — отвърнах. — Когато се добрах до него, той вече умираше. Хайде! Да тръгваме, че няма време. Важно е.
— Къде? Какво има?
— При Лабиринта. Не знам защо, но усещам, че е важно. Хайде!
Влязохме в двореца и се отправихме към най-близкото стълбище. Там стояха двама пазачи, но щом ги наближихме, те застанаха мирно и не опитаха да ни спрат.
— Радвам се за очите ти — рече Рандъм, докато слизахме надолу. — Наред ли е всичко със зрението ти?
— Да. Чувам, че още си женен.
— Така е.
Спуснахме се в партера и свърнахме надясно. Долу имаше други двама пазачи, но и те не направиха опит да ни попречат.
— Така е — повтори Рандъм. Вече отивахме към центъра на двореца. — Изненадан си, нали?
— Да. Смятах, че отдавна трябваше да си приключил.
— И аз — отвърна той. — Но се влюбих. Наистина.
— Случвали са се и по-странни работи.
Прекосихме мраморната трапезария и поехме по тесния и дълъг коридор, водещ към задната част през сенки и прахоляк. Едва успях да потисна тръпката на ужас, като си спомних за състоянието, в което бях последния път, когато минавах оттук.
— И тя ме обича — каза Рандъм. — Като никой друг досега.
— Радвам се за теб — отвърнах.
Стигнахме вратата към платформата със стръмната спираловидна стълба надолу. Беше отворена. Влязохме и почнахме да се спускаме.
— Но аз не се радвам — продължи Рандъм. — Не исках да се влюбвам. Не и в онзи момент. През цялото време бяхме затворници, знаеш го. Нима тя имаше с какво да се гордее?
— Това вече свърши — рекох. — Бил си затворник, понеже беше на моя страна и се опита да убиеш Ерик, нали така?
— Да. Тя също ме последва.
— Няма да го забравя — отвърнах.
Двамата слизахме бързо. Разстоянието беше голямо, а пътят се осветяваше само от фенери, разположени на петнайсетина метра един от друг. Под нас се виждаше гигантска естествена пещера и не бях сигурен дали изобщо някой знаеше броя на безкрайните тунели и разклонения. Изведнъж ме обзе съжаление към онези нещастници, гниещи из тъмниците, независимо по какви причини. Реших да освободя всички или поне да им намеря някое по-добро място.
Времето течеше. Долу фенерите и факлите продължаваха да проблясват.
— Става дума за едно момиче — започнах аз. — Казва се Дара. От нея знам, че била правнучка на Бенедикт. Във всеки случай ми даде основания да й повярвам. Обяснявал съм й разни неща за сенките, действителността и Лабиринта. Затова тя има известна власт над сенките и желае да премине през Лабиринта. Когато я видях за последен път, Дара тръгваше насам. А Бенедикт се закле, че не е негова потомка. Това ме притеснява. Искам да я държа настрана от Лабиринта, поне докато не я разпитам.
— Странно — рече Рандъм. — Много странно. Прав си. Смяташ ли, че може вече да е там?
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Оръжията на Авалон" Роджър Зелазни
Shivers Съб 20 Юни 2009, 16:54
— И да не е, имам чувството, че всеки момент ще пристигне.
Най-после слязохме долу и аз почнах да тичах през полумрака към нужния тунел.
— Чакай! — викна Рандъм.
Спрях и се обърнах. След миг го видях къде е, застанал зад стълбите. Върнах се обратно. Не го попитах нищо. Беше коленичил до едър брадат мъж.
— Мъртъв — рече той. — Пронизан с изключително тънко острие. Професионален удар. Станало е току-що.
— Хайде!
Изтичахме към тунела и влязохме в него. Трябваше ни седмият проход. Измъкнах Грейсуондир, тъй като голямата метална врата зееше открехната. Прекрачих прага, следван от Рандъм. Подът на просторната зала беше черен и гладък като стъкло, но не се хлъзгаше. Лабиринта грееше в цялата си непроходимост от блещукащи криви линии, около сто и четирийсет метра на дължина. Спряхме на ръба му и се огледахме.
Вътре имаше нещо. Ходеше. Обхвана ме познатата хладна тръпка, както всеки път, когато го погледнех. Дара ли беше? Не можех ясно да различа фигурата сред искрящите фонтани, бликащи около нея. Във всеки случай, който и да беше, трябваше да е с кралска кръв, иначе всички знаеха, че Лабиринта би го унищожил, а сега виждах, че фигурата бе успяла да мине по Голямата крива и преодоляваше сложните дъги по пътя към Последния воал.
Проблясващата като светулка форма сякаш се изменяше в движение. Усещах как сетивата ми отхвърлят миниатюрните подсъзнателни импулси, които някак си стигаха до мен. Рандъм силно въздъхна и това сякаш отприщи съзнанието ми, което се изпълни с милиони образи. Фигурата като че ли се издигаше нагоре до безкрайност в тази на пръв поглед неособено внушителна зала. После се сви почти до нищо. На вид наподобяваше стройното тяло на Дара, с блеснала от светлината развята коса, пропукваща от статичното електричество. После косата изведнъж се превърна в огромни извити рога върху широко невидимо чело, чийто кривокрак собственик преплиташе копита по пламтящия под. След това стана друго… Грамадна котка… Безлика жена… Непознато създание с яркооцветени крила и неописуема хубост… Купчина пепел…
— Дара! — викнах аз. — Ти ли си?
Ехото върна гласа ми обратно, и това беше всичко. Който или каквото и да беше онова вътре, то в момента се бореше с Последния воал. Неволно стегнах мускули в подкрепа на усилията му.
Най-после съществото се измъкна.
Да! Беше Дара, станала висока и прелестна. Красива, но и някак страховита. Видът й сякаш раздираше съзнанието ми. Тя вдигна възторжено ръце и от устните й се откъсна нечовешки смях. Исках да погледна встрани, а не можех дори да помръдна. Нима наистина бях милвал и любил това създание? Чувствах се отвратен, но едновременно с това нещо ме привличаше към нея със страшна сила. Изобщо не разбирах тази непреодолима двусмисленост.
Тя извърна глава към мен. Смехът й секна. Заговори с променен глас:
— Принц Коруин? Ти ли си сега крал на Амбър?
А аз едва успях да отвърна, някак отдалече:
— На практика.
— Много добре. Тогава ме погледни. Аз съм твоето възмездие.
— Коя си ти? Какво си?
— Никога няма да научиш — каза тя. — А и е твърде късно.
— Не разбирам. Какво имаш предвид?
— Амбър ще бъде унищожен.
Дара изчезна.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита Рандъм.
Поклатих глава.
— Не знам. Наистина не знам. Но чувствам, че най-важното нещо на света е да разберем.
Той ме сграбчи за лакътя.
— Коруин! Тя… то… говореше сериозно! А не е изключено това се окаже възможно, знаеш.
— Знам — кимнах.
— Какво ще правим?
Прибрах Грейсуондир в ножницата и се обърнах към вратата.
— Ще действаме първи — рекох. — Най-после получих онова, за което цял живот съм копнял и смятам да го опазя. Нямам намерение да чакам нещастието да се стовари на главата ми. Ще го издиря и ще го спра, преди изобщо да е сполетяло Амбър.
— Знаеш ли къде да го търсиш? — запита Рандъм.
Тръгнахме по тунела.
— Там, където започва черният път — отвърнах.
Прекосихме пещерата до стълбите, в подножието на които лежеше мъртвият мъж и започнахме да се изкачваме в мрака.
Най-после слязохме долу и аз почнах да тичах през полумрака към нужния тунел.
— Чакай! — викна Рандъм.
Спрях и се обърнах. След миг го видях къде е, застанал зад стълбите. Върнах се обратно. Не го попитах нищо. Беше коленичил до едър брадат мъж.
— Мъртъв — рече той. — Пронизан с изключително тънко острие. Професионален удар. Станало е току-що.
— Хайде!
Изтичахме към тунела и влязохме в него. Трябваше ни седмият проход. Измъкнах Грейсуондир, тъй като голямата метална врата зееше открехната. Прекрачих прага, следван от Рандъм. Подът на просторната зала беше черен и гладък като стъкло, но не се хлъзгаше. Лабиринта грееше в цялата си непроходимост от блещукащи криви линии, около сто и четирийсет метра на дължина. Спряхме на ръба му и се огледахме.
Вътре имаше нещо. Ходеше. Обхвана ме познатата хладна тръпка, както всеки път, когато го погледнех. Дара ли беше? Не можех ясно да различа фигурата сред искрящите фонтани, бликащи около нея. Във всеки случай, който и да беше, трябваше да е с кралска кръв, иначе всички знаеха, че Лабиринта би го унищожил, а сега виждах, че фигурата бе успяла да мине по Голямата крива и преодоляваше сложните дъги по пътя към Последния воал.
Проблясващата като светулка форма сякаш се изменяше в движение. Усещах как сетивата ми отхвърлят миниатюрните подсъзнателни импулси, които някак си стигаха до мен. Рандъм силно въздъхна и това сякаш отприщи съзнанието ми, което се изпълни с милиони образи. Фигурата като че ли се издигаше нагоре до безкрайност в тази на пръв поглед неособено внушителна зала. После се сви почти до нищо. На вид наподобяваше стройното тяло на Дара, с блеснала от светлината развята коса, пропукваща от статичното електричество. После косата изведнъж се превърна в огромни извити рога върху широко невидимо чело, чийто кривокрак собственик преплиташе копита по пламтящия под. След това стана друго… Грамадна котка… Безлика жена… Непознато създание с яркооцветени крила и неописуема хубост… Купчина пепел…
— Дара! — викнах аз. — Ти ли си?
Ехото върна гласа ми обратно, и това беше всичко. Който или каквото и да беше онова вътре, то в момента се бореше с Последния воал. Неволно стегнах мускули в подкрепа на усилията му.
Най-после съществото се измъкна.
Да! Беше Дара, станала висока и прелестна. Красива, но и някак страховита. Видът й сякаш раздираше съзнанието ми. Тя вдигна възторжено ръце и от устните й се откъсна нечовешки смях. Исках да погледна встрани, а не можех дори да помръдна. Нима наистина бях милвал и любил това създание? Чувствах се отвратен, но едновременно с това нещо ме привличаше към нея със страшна сила. Изобщо не разбирах тази непреодолима двусмисленост.
Тя извърна глава към мен. Смехът й секна. Заговори с променен глас:
— Принц Коруин? Ти ли си сега крал на Амбър?
А аз едва успях да отвърна, някак отдалече:
— На практика.
— Много добре. Тогава ме погледни. Аз съм твоето възмездие.
— Коя си ти? Какво си?
— Никога няма да научиш — каза тя. — А и е твърде късно.
— Не разбирам. Какво имаш предвид?
— Амбър ще бъде унищожен.
Дара изчезна.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита Рандъм.
Поклатих глава.
— Не знам. Наистина не знам. Но чувствам, че най-важното нещо на света е да разберем.
Той ме сграбчи за лакътя.
— Коруин! Тя… то… говореше сериозно! А не е изключено това се окаже възможно, знаеш.
— Знам — кимнах.
— Какво ще правим?
Прибрах Грейсуондир в ножницата и се обърнах към вратата.
— Ще действаме първи — рекох. — Най-после получих онова, за което цял живот съм копнял и смятам да го опазя. Нямам намерение да чакам нещастието да се стовари на главата ми. Ще го издиря и ще го спра, преди изобщо да е сполетяло Амбър.
— Знаеш ли къде да го търсиш? — запита Рандъм.
Тръгнахме по тунела.
— Там, където започва черният път — отвърнах.
Прекосихме пещерата до стълбите, в подножието на които лежеше мъртвият мъж и започнахме да се изкачваме в мрака.
КРАЙ
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Страница 2 от 2 • 1, 2
Similar topics» "Деветте принца на Амбър" Роджър Зелазни
» "Смърт и какво идва след това" Тери Пратчет
» "Сериозна причина, за да повярваш в Дядо Коледа" Тери Пратчет
» "Големите колела: Разказ за играта на пране" - Стивън Кинг
» "Човекът, който обичаше цветята" - Стивън Кинг
» "Смърт и какво идва след това" Тери Пратчет
» "Сериозна причина, за да повярваш в Дядо Коледа" Тери Пратчет
» "Големите колела: Разказ за играта на пране" - Стивън Кинг
» "Човекът, който обичаше цветята" - Стивън Кинг
Страница 2 от 2
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите