"Мълчанието на агнетата" - Томас Харис

Отделът на ФБР по поведенческа психология на серийните убийства се намира на най-долния, полуприземен етаж на сградата в Куонтико[1]. Кларис Старлинг пристигна там зачервена, тъй като дойде от стрелбището тичешком. В косата и имаше стръкчета трева, а униформеното яке беше изплескано със зелено от моравата, където беше залягала при учебната стрелба.

В преддверието нямаше никой и тя побърза да се пооправи, като се взираше в отражението си в стъклената врата. Знаеше, че и без да се докарва много, щеше да изглежда добре. Ръцете и миришеха на барут, но за миене нямаше време — Крофорд, началникът на отдела, изрично беше подчертал, че я вика незабавно.

Джак Крофорд беше съвсем сам в задръстеното с вещи помещение. Стоеше до нечие бюро и разговаряше по телефона, така че за пръв път от година насам тя можа да го огледа от главата до петите. Това, което видя, я разтревожи.

Обикновено Крофорд имаше вид на инженер на средна възраст, който се поддържа в добра форма, след като активно е играл бейзбол в университета. А сега беше изпосталял, яката на ризата му стоеше халтаво на врата, а под зачервените му очи имаше подпухнали торбички. Всеки, който четеше вестници, знаеше, че чергата под краката на неговия отдел гори. Старлинг се надяваше Крофорд да не е пил. Това би влязло в пълно противоречие с представата и за него.

Крофорд завърши разговора си с едно рязко „не“. Сетне измъкна досието и изпод мишницата си и го отвори.

— Старлинг, Кларис М. Добро утро.

— Здравейте.

Усмивката и беше учтива, но само толкова.

— Нищо страшно не е станало. Надявам се повикването да не те е разтревожило.

— Не, не е.

Което не отговаряше напълно на истината.

— От преподавателите ти научих, че се справяш много добре и си сред първите по успех.

— Надявам се да е така. Официално нищо не са съобщили.

— От време на време ги питам как се развиваш.

Старлинг се изненада — беше отписала Крофорд като двулично копеле.

Запозна се със специалния агент Крофорд, когато той изнасяше лекции в университета на щата Вирджиния. Високото равнище на неговите семинари по криминология бе една от причините, които я доведоха във Федералното бюро. Когато издържа изпита за Академията, му написа писъмце, но отговор не получи и през трите месеца, докато учеше в Куонтико, той не прояви никакъв интерес към нея.

Старлинг не беше от хората, които молят за услуги, или натрапват приятелството си, но все пак беше озадачена и натъжена от поведението на Крофорд. А ето, че сега, лице в лице с него, тя със съжаление забеляза, че той отново и е станал симпатичен.

Нещо явно не беше на ред с този човек. Крофорд излъчваше необикновен ум наред с интелигентността си и Старлинг го бе открила дори в усета му за цветовете и материите на дрехите, които все пак се вписваха в стандартното облекло, характерно за агентите на ФБР. И сега изглеждаше спретнат, но някак си занемарен като че плесенясал.

— Появи се една работа, та се сетих за теб — продължи той. — Всъщност не точно работа — по-скоро интересно поръчение. Махни нещата на Бери от онзи стол и седни. Тук си писала, че след завършването на Академията имаш желание да постъпиш направо в нашия отдел.

— Така е.

— Занимавала си се доста със съдебна медицина, но нямаш опит в полицейската работа, а ние изискваме най-малко шестгодишен стаж.

— Баща ми беше шериф и познавам този начин на живот.

Крофорд се усмихна едва-едва.

— Не могат да ти се отрекат обаче двете дипломи по психология и криминология и… Колко пъти си работила през лятото в психиатрична болница? Два?

— Два.

— Разрешителното ти за психоаналитик валидно ли е още?

— Срокът му изтича след две години. Получих го преди вашите лекции в университета на Вирджиния, когато още нямах намерение да се занимавам с това.

— А сетне вече нямаше как да продължиш…

Тя кимна.

— Все пак извадих късмет и успях да завърша курсовете по съдебна медицина. Така можех да работя в лабораторията, докато се отвори място в Академията.

— Писа ми, че искаш да дойдеш тук, ако не се лъжа, а аз май не ти отговорих — всъщност със сигурност не ти отговорих. А трябваше.

— Не ви е било само това до главата.

— Чувала ли си за ПЗООП?

— Знам, че е Програмата за залавяне на особено опасни престъпници. В служебния бюлетин писаха, че работите върху някаква база данни, но още не сте приключили.

Крофорд кимна.

— Разработихме един въпросник. Отнася се за всички известни съвременни серийни убийци. — Той и подаде купчина листа в папка. — Единият раздел е за следователите, вторият е за оцелелите жертви — ако изобщо ги има. Сините са за убиеца — да отговори, ако желае, а розовите са поредица от въпроси, които изследователят задава на убиеца, като отбелязва не само отговорите, но и реакциите му. Голямо писане пада.

Голямо писане. Кларис усети как нещо в нея се стегна — замириса и на предложение за работа, най-вероятно досадно и продължително вкарване на данни в някоя нова компютърна система. Много и се искаше да се добере до каква да е работа в този отдел, но от друга страна, и беше добре известно каква съдба очаква жена, веднъж уловена на секретарската въдица — измъкване няма. Предстоеше и да избира, а тя не искаше да сгреши.

Крофорд я чакаше да каже нещо — изглежда, беше задал въпрос. Старлинг се напрегна да го възстанови в паметта си:

— Какви тестове си използвала? Интересува ме многофазовият, който разработиха в Минесота[2], и на Роршах[3].

— С многофазовия съм работила, но с Роршах — никога. Прилагала съм и тематичния аперцептивен тест, а на деца съм давала Бендер-Гещалт[4].

— Лесно ли настръхваш от ужас, Старлинг?

— Засега не съм забелязала такова нещо.

— Интересувам се, защото разпитахме всичките трийсет и двама серийни убийци, които сега държим в затвора. Въз основа на данните в компютъра се опитахме да изградим психологичен профил на неразгаданите случаи. Много от убийците се съгласиха да ни сътрудничат — мисля, че повечето го правят, за да се самоизтъкнат. Двайсет и седем участвуваха в проучването. Четирима са осъдени на смърт и са подали молби за обжалване на присъдите, така че отказаха да говорят — нещо обяснимо. Ала има един, до когото най-много искам да се добера и който засега мълчи като риба. Молбата ми е утре да отидеш при него в психиатрията и да си опиташ късмета.

Кларис Старлинг усети радостно примиране в гърдите, но и някакво тревожно предчувствие.

— Кой е обектът?

— Психиатърът, доктор Ханибал Лектър — отвърна Крофорд.

Кратко мълчание последва произнасянето на това име — както винаги, когато присъствуващите бяха цивилизовани човешки същества.

Старлинг погледна Крофорд в очите — неподвижна, скована.

— Ханибал Канибала — изрече тя.

— Да.

— Ами… да, добре, съгласна съм. Но не мога да не се запитам защо се спряхте на мен.

— Главно защото си ми на разположение. Не очаквам, че той ще се съгласи да сътрудничи. Вече отказа веднъж, но тогава го запитахме чрез посредник — директора на болницата. Трябва обаче да отбележа, че наш правоспособен психоаналитик е бил при него и лично го е помолил. За това си имаме причини, които не те засягат. А нямам свободен човек в отдела.

— Знам, че сте задръстени от работа — заради Бъфало Бил[5] и станалото в Невада.

— Точно така. Познатата стара история — все не стигат хора.

— Споменахте, че искате да отида при него утре. Значи бързате. Има ли това нещо общо с текущо разследване?

— Не. За жалост.

— Ако ми откаже, искате ли все пак да му изготвя психологически портрет?

— Не. Затънал съм до гуша в преценки за неконтактността на доктор Лектър и всичките до една са различни.

Крофорд изсипа в дланта си две хапчета витамин С и ги разбърка в чаша вода, за да ги изпие.

— Нелепо е в крайна сметка — продължи той. — Лектър е психиатър и сам пише за специализирани издания, при това изключителни статии, но никога за собствените си малки аномалии. Веднъж се направи, че сътрудничи в едни тестове на директора на болницата, Чилтън, и седя сума ти време с апарат за измерване на кръвното налягане, закачен за пениса, докато разглеждаше снимки на разни катастрофи. След това Лектър първи публикува психо-портрет на Чилтън, та го направи за смях на кокошките. Води сериозна кореспонденция със студенти по психиатрия по въпроси, които нямат отношение към неговия случай, и толкоз — с друго не се занимава. Ако откаже да разговаря с теб, искам просто да ми докладваш как изглежда, каква е килията му, какво върши. Местната атмосфера, така да се каже. Отваряй си очите на четири за журналистите, които се мотаят наоколо. Нямам предвид истинските, а от долнопробните клюкарски вестничета. Те си падат по Лектър дори повече, отколкото по кралското английско семейство.

— Не бяха ли му предложили от такова издание петдесет хиляди за негови готварски рецепти? Нещо ми се върти из ума — рече Старлинг.

Крофорд кимна.

— Убеден съм, че „Националният сплетник“[6] има подкупен човек в болницата и ще научат за посещението ти веднага щом го уредя.

Крофорд се наклони към нея, докато разстоянието между лицата им се сведе до половин метър. Тя се взря в половинките очила и торбичките под очите му. Дъхът му миришеше на антисептична течност за гаргари.

— А сега искам цялото ти внимание, Старлинг. Добре ли ме чуваш?

— Да, сър.

— Бъди крайно предпазлива с Ханибал Лектър. Доктор Чилтън, който оглавява психиатричната болница, ще ти разясни подробно как да общуваш с него. Не се отклонявай от указанията му. Не се отклонявай от тях нито на йота и за нищо на света. Ако Лектър изобщо те удостои с вниманието си, то ще е, за да научи нещо за самата теб. Със същото любопитство, с което змията изучава птиче гнездо. Ние с теб много добре знаем, че в подобни разговори се разменят най-различни реплики, но не му давай сведения за себе си. В главата му не бива да има никакви лични подробности за теб. Знаеш какво направи с Уил Греъм.

— Четох за това.

— Изкорми го с нож за рязане на линолеум, когато Уил отиде да го арестува. Истинско чудо е, че оживя. А Червения дракон спомняш ли си? Лектър успя да насъска Франсис Долархайд срещу Уил и семейството му. Благодарение на Лектър лицето на Уил прилича на рисувано от Пикасо. В лудницата пък разкъса една от медицинските сестри. Върши си работата, но нито за миг не забравяй що за човек е.

— А що за човек е? Вие знаете ли?

— Знам, че е чудовище. Извън това нищо не се знае със сигурност. Може би ти ще научиш повече. Не съм извадил името ти наслуки от шапка с късмети, Старлинг. В университета ти ми зададе няколко интересни въпроса. Ако докладът ти е ясен, сбит и смислен, ще го покажа и на Директора. От мен зависи. Освен това го искам на бюрото си до девет часа сутринта в неделя. Това е всичко, Старлинг. Действувай според указанията.

Крофорд и се усмихна, ала в очите му нямаше живот.

Доктор Фредерик Чилтън, петдесет и осем годишният директор на Балтиморската болница за психически болни престъпници, седеше зад голямо писалище, по което нямаше остри или твърди предмети. Част от персонала на болницата го наричаше „крепостния ров“. Друга част от персонала не знаеше какво значи „крепостен ров“. Когато Кларис Старлинг влезе в кабинета на доктор Чилтън, той не стана от мястото си.

— Тук сме посрещали доста полицаи, но не помня някой да е бил толкова привлекателен — каза той.

Кларис отдаде мазното му ръкостискане на брилянтина в косата, която от време на време приглаждаше. Тя първа изтегли ръката си.

— Госпожица Стърлинг, нали? — продължи докторът.

— Старлинг докторе. С „а“. Благодаря ви, че ми отделихте време.

— Значи Федералното бюро опря до момичета. — Той оголи в усмивка зацапаните си с никотин зъби.

— Бюрото непрекъснато се усъвършенства, доктор Чилтън. Това не може да му се отрече.

— Ще останете ли в Балтимор? Ако човек познава града, и тук може да се позабавлява не по-зле, отколкото във Вашингтон или Ню Йорк.

Тя извърна очи, за да си спести усмивката му, и веднага си даде сметка, че е схванал колко я отвращава.

— Не се съмнявам, че градът е прекрасен, но трябва да се срещна с доктор Лектър и още днес следобед да се върна за доклад.

— Мога ли да ви потърся във Вашингтон, ако се наложи…

— Разбира се, ще бъде мило от ваша страна. Тази операция се ръководи от специалния агент Джак Крофорд. И чрез него винаги можете да се свържете с мен.

— Ясно. — Страните на доктора се осеяха с розови петна, които контрастираха неприятно с неестествения червеникавокафяв цвят на косата му. — Бихте ли ми показали служебната си карта?

Остави я да стои права, докато разглеждаше бавно документите. Накрая и ги върна и се изправи.

— Няма да се бавим. Елате с мен.

— Доколкото разбрах, трябва да ме инструктирате, доктор Чилтън.

— Ще го направя пътем. — Той заобиколи бюрото, загледан в ръчния си часовник. — След половин час съм на обяд.

По дяволите, трябваше да вникне по-добре и по-бързо в същността му. Може пък да не е чак такова гадно копеле. Нищо чудно да знае нещо, което да и бъде от полза. Какво щеше да и навреди да се остави да я поухажват, колкото и да не и беше присъщо?

— Доктор Чилтън, срещата ми с вас е определена за сега. Беше насрочена за час, който ви е удобен, за да ми отделите малко време. Може да се наложи да сверя с вас някои от отговорите на Лектър.

— Много се съмнявам. Ах, да, трябва да се обадя по телефона. Ще ви настигна в коридора.

— Бих искала да оставя тук палтото и чадъра си.

— Оставете ги навън. Дайте ги на Алън, той ще се погрижи за тях.

Алън беше облечен в подобна на пижама униформа, каквато носеха и пациентите. Бършеше пепелниците с крайчето на ризата си. Докато поемаше палтото от Кларис, издуваше бузи с език.

— Благодаря — каза тя.

— Моля. Колко често серете?

— Какво казахте?

— Дъ-ъ-ъ-ълго ли излиза лайното?

— Сама ще си закача нещата.

— На вас жените поне нищо не ви пречи — можете да се наведете и да го гледате как си променя цвета, щом влезе в допир с въздуха. Правите ли го? Не ви ли се струва в такива моменти, че имате дълга кафява опашка? Той не пускаше палтото и.

— Доктор Чилтън каза веднага да влезете при него.

— Не съм казал такова нещо — обади се докторът. — Прибери палтото, Алън, и да не излизаш никъде, докато ме няма. Чу ли? Имах си секретарка, но съкращенията в бюджета ме лишиха от нея. Сега момичето, което ви посрещна, само пише на машина три часа на ден, за останалото използвам Алън. Къде изчезнаха всички хубави секретарки, госпожице Старлинг? Въоръжена ли сте? Очилата му проблеснаха.

— Не, не съм.

— Може ли да прегледам съдържанието на чантата и куфарчето ви?

— Показах ви документите си.

— Там пише само, че сте студентка. Ако обичате да ми покажете всичките си вещи.



Кларис Старлинг сбърчи нос, когато първата тежка стоманена врата хлопна зад гърба и. Резето се залости. Чилтън вървеше на няколко крачки пред нея по боядисания в казионно зелено коридор, обвеян от дезинфекционни миризми и тръшкане на врати в далечината. Старлинг се сърдеше на себе си, задето допусна Чилтън да пребърка чантичката и куфарчето и затова се опита да овладее гнева си и да се съсредоточи. Успя. Усети силата на самоконтрола под краката си като сигурно дъно от речни камъчета в стремглав поток.

— Лектър ни носи само главоболия — рече Чилтън през рамо. — На санитаря му трябват поне десет минути на ден само за да маха телчетата от списанията, които получава. Опитахме да спрем или поне да намалим броя на абонаментите му, но той написа оплакване и съдът го подкрепи. Личната му кореспонденция беше огромна. Слава богу, че понамаля, откакто го засенчиха други чудовища. По едно време имах чувството, че всеки скапан студент, който пише дисертация по психология, иска да вмъкне в нея нещо от Лектър. Специализираните списания още го печатат, но само заради извратеността на текстовете му.

— Статията му върху пристрастеността към хирургическата намеса, която четох в „Клинична психиатрия“, не беше лоша — обади се Старлинг.

— Така ли смятате? Ние пък си мислехме, че ще изследваме самия Лектър. Ето прекрасна възможност, викахме си, да направим едно колосално проучване — толкова е трудно да се попадне на жив екземпляр.

— Екземпляр от какво?

— Ами чист социопат, защото той несъмнено е такъв. Но е крайно непроницаем и прекалено образован, за да се поддаде на стандартните тестове. А пък ако знаете как ни мрази! Мен ме има за своя Немезида. Крофорд трябва да е много хитър, щом е решил да ви използува.

— Какво имате предвид, доктор Чилтън?

— Млада жена, която да „погъделичка“ Лектър. Нали така се изразявате? Той не е виждал жена от години — освен, ако не е зърнал случайно някоя от чистачките. Поначало в тази част на болницата не пускаме жени. Само неприятности носят в заведения като нашето.

Е*и си майката, Чилтън.

— Аз съм завършила със златен медал Университета на щата Вирджиния, докторе, а не школа за сваляне на мъже.

— В такъв случай ще съумеете да запомните правилата: не се пресягайте през решетките, дори не се докосвайте до тях. Не му подавайте нищо освен мека хартия. Никакви писалки, никакви моливи. Той си има собствени флумастери. По листата не трябва да има телчета, кламери или карфици. Всичко се предава и ви се връща през плъзгащата се поставка за храна. Изключения никакви. Не приемайте нищо, което ви подава през преградата. Разбирате ли ме?

— Да.

Бяха минали през още две врати. Дневната светлина остана зад гърба им. Прекосиха отделенията, в които пациентите можеха да общуват помежду си, и стигнаха дотам, където нямаше нито прозорци, нито общуване. Лампите в коридорите бяха скрити зад яки решетки, като в машинните отделения на корабите. Доктор Чилтън спря под едната. Когато шумът от стъпките им заглъхна, Старлинг долови нейде иззад стената обезобразен от крещене глас.

— Лектър никога не напуска килията без подсилена усмирителна риза и намордник — продължи Чилтън. — А сега ще ви кажа защо. Беше най-примерният пациент първата година и мерките по охраната му леко се поохлабиха — това беше при предишната администрация на болницата, сама разбирате. Следобед на осми юни седемдесет и шеста година се оплакал от болки в гърдите и го откарали в лечебницата. Свалили усмирителната риза, за да му направят по-лесно електрокардиограма. А когато сестрата се навела над него, ето какво и сторил. — Чилтън подаде на Старлинг снимка с пооръфани краища.

— Лекарите успяха да спасят само едното и око. През цялото това време Лектър бил скачен към уредите и мониторите. Счупил и челюстта, за да се добере до езика, а дори в момента, в който го поглъщал, пулсът му не се вдигнал над осемдесет и пет.

Старлинг не можеше да прецени, кое я отвращава повече — фотографията или лакомият поглед на Чилтън, докато изучаваше реакцията и. Заприлича и на прежадняло пиле, което кълве сълзи от лицето и.

— Ето тук го държа — натисна лекарят копчето до тежка двойна врата с армирано стъкло.

Едър санитар ги поведе напред към отделението. Старлинг взе решение, което съвсем не и беше лесно, и спря след няколко крачки.

— Доктор Чилтън, ние наистина държим много на резултатите от тези тестове. Щом доктор Лектър ви има за враг номер едно, може би ще ми провърви повече насаме с него. Как смятате?

Бузата на Чилтън потръпна.

— Нямам нищо против, но можехте да ми го кажете, докато бяхме още горе в кабинета. Щях да изпратя някой санитар да ви придружи, а не да си губя времето.

— Щях да ви го кажа още там, ако ме бяхте инструктирали.

— Едва ли ще се видим пак, госпожице Старлинг. Барни, щом си свърши работата с Лектър, извикай някой да я изпроводи.

И си тръгна, без да я погледне повече.

Тя остана с огромния апатичен санитар, безшумния часовник зад гърба му и теленото шкафче с нервопаралитичен спрей, усмирителна риза, специален намордник и пистолет за впръскване на транквилизатор. На стената беше закачено нещо като вила с дълга дръжка и двузъбник, с който да приковават за стената буйстващите пациенти.

Санитарят я наблюдаваше.

— Доктор Чилтън предупреди ли ви да не се докосвате до решетките?

Гласът му беше едновременно писклив и дрезгав.

— Да.

— Добре тогава. Килията му е последната отдясно, трябва да минете покрай всички други. Движете се в средата на коридора и на нищо не обръщайте внимание. Ето, занесете му днешната поща. — Санитарят сякаш леко се забавляваше с някаква своя мисъл. — Слагате я върху подноса и го бутате навътре. Ако трябва да го изтеглите, има въженце. Той не може да се пресегне и да ви стигне, всичко е изчислено. Подаде и две списания, чиито нескрепени с нищо страници почти се изсипаха в ръцете и, три вестника и няколко разпечатани писма.

Коридорът беше дълъг около двайсет и пет метра, с килии от двете страни. Някои бяха облицовани отвътре с мека материя, с тесни дълги прозорчета в центъра на вратата, като в средновековна кула. Други бяха стандартни затворнически килии преградени от решетки, гледащи към коридора. Кларис Старлинг усещаше с цялото си същество мъжете в килиите, ала се опитваше да не поглежда към тях. Почти беше прекосила половината коридор, когато един глас просъска:

— Надушвам п*тката ти.

Тя с нищо не показа, че е чула, и продължи напред.

В последната килия светеше. Кларис се долепи до лявата стена на коридора, за да вижда вътре, докато се приближава, защото знаеше, че потракването на токчетата издава появата и.

ТРЕТА ГЛАВА

Килията на доктор Лектър беше на разстояние от останалите и гледаше само към вратата на един килер в отсрещната стена на коридора. Още нещо я отличаваше от другите килии. Предната и стена представляваше желязна решетка, но от вътрешната и страна, на разстояние, по-голямо от протегната ръка, имаше втора преграда — яка найлонова мрежа, опъната от пода до тавана и от едната стена до другата. Отвъд мрежата Старлинг зърна завинтена към пода маса, отрупана с книги в меки подвързии и купища хартия, и стол с права облегалка, също занитен здраво за пода.

Самият доктор Ханибал Лектър се беше изтегнал на койката и четеше италианското издание на „Воуг“ с липсващи телчета. В дясната си ръка държеше отделните страници, а с лявата ги отмяташе една по една и ги слагаше до себе си. На лявата си ръка доктор Лектър имаше шест пръста.

Кларис Старлинг спря на известно разстояние от решетката.

— Доктор Лектър!

На нея лично гласът и прозвуча спокойно.

Той вдигна очи от четивото си.

В течение на една напрегната секунда на Кларис и се стори, че погледът му бучи, но това бе всъщност бученето на собствената и кръв.

— Името ми е Кларис Старлинг. Мога ли да разговарям с вас? Вежливостта присъстваше недвусмислено в равния тон, с който изрече тези думи.

Доктор Лектър се позамисли, притиснал пръсти до свитите си устни. После, когато прецени, че на него му се иска, се надигна, тръгна непринудено напред към стената на клетката и спря досами найлоновата мрежа, без да я поглежда, сякаш той сам избираше разстоянието.

Кларис видя, че е дребен и спретнат. В ръцете му разпозна жилавост и сила, каквито притежаваше и тя самата.

— Добро утро — произнесе психиатърът, сякаш бе отворил външната врата на жилище. В тембъра му на образован човек прозвуча леко метално стържене, вероятно поради рядка употреба.

Очите му бяха кестенови и отразяваха светлината на червени точици. Понякога тези светлинни точки бяха като искри в центъра на неговото същество. Погледът му обгърна Старлинг без остатък.

Тя се приближи към решетките на добре премерено разстояние. Косъмчетата по ръцете и настръхнаха.

— Докторе, срещаме известни затруднения при изработването на психологически портрети. Дошла съм да ви моля за помощ.

— Трябва да сте от отдела за психологически изследвания в Куонтико. Предполагам, че сте от екипа на Джак Крофорд.

— Да.

— Мога ли да видя документите ви за самоличност?

Кларис не очакваше това.

— Аз ги показах вече… в канцеларията.

— Искате да кажете, че сте ги показали на доктора на медицинските науки Фредерик Чилтън.

— Да.

— А той показа ли ви своите?

— Не.

— Професионалните му документи не представляват никакъв интерес, вярвайте ми. Имахте ли щастието да се запознаете с Алън? Прелестно същество, какво ще кажете? С кого от двамата бихте предпочели да общувате?

— Общо взето, с Алън.

— Може да сте журналистка, която Чилтън е пуснал при мен срещу заплащане. Затова смятам, че имам право да искам да се легитимирате.

— Добре.

Тя протегна към решетките картата си за самоличност във вакуумна обвивка.

— Не виждам от такова разстояние. Ако обичате да ми я подадете през процепа.

— Не мога.

— Защото е твърда.

— Да.

— Повикайте Барни.

Санитарят дойде и се позамисли.

— Добре, доктор Лектър, ще позволя да ви я предадат, но ако не я върнете веднага щом кажа, ако се наложи да безпокоим всички и да ви връзваме, за да я вземем обратно… много ще се ядосам. А ядосам ли се, ще се наложи да стоите овързан, докато ми мине и отново се настроя добре към вас. Ще ви храним през тръбичка, ще ви сменяме гащите два пъти дневно и прочие — знаете как стават тези работи. И пощата няма да ви я предавам цяла седмица. Ясно ли е?

— Разбира се, Барни.

Картата се плъзна в подноса и доктор Лектър я поднесе към светлината.

— Стажантка? Тук пише „стажант на ФБР“. Джак Крофорд ми е изпратил стажантка?

Той почука с картата по ситните си бели зъби и вдъхна мириса и.

— Доктор Лектър — подкани го Барни.

— Да, разбира се.

Той върна картата в подноса и Барни я издърпа.

— Да, все още се обучавам в Академията потвърди Кларис, — но тук не става дума за ФБР, а за психология. В разговора ни ще можете да прецените сам доколко съм компетентна.

— Хм — изсумтя доктор Лектър. — Ловко се измъквате. Барни, как смяташ — ще можем ли да предложим стол на госпожица Старлинг?

— Доктор Чилтън не спомена нищо за стол.

— А твоето възпитание не ти ли подсказва нещо?

— Желаете ли стол? — попита я Барни. — Не е проблем, само че той никога… Всъщност никой не е искал досега да се застои дълго при него.

— Да, благодаря — отвърна Старлинг.

Барни изнесе от заключеното килерче срещу килията сгъваем стол, нагласи и го и ги остави сами.

— А сега — рече доктор Лектър, след като седна зад масата си с лице към нея, — какво ви каза Мигс?

— Кой?

— Мигс от килията в началото на коридора. Нещо ви изсъска. Какво беше?

— Каза ми: „Надушвам п*тката ти.“

— Ясно. Аз лично не съм в състояние да го сторя. Използвате крем за лице „Евиан“, понякога се парфюмирате с „Л’ер дю тан“, но не и днес. Днес със сигурност не сте си слагали парфюм. Как се почувствувахте от думите на Мигс?

— Настроен е враждебно, макар да не знам защо. Неприятно. Когато си настроен зле към хората, и те ти отвръщат със същото. Кръгът се затваря.

— Вие настроена ли сте враждебно към него?

— Изпитвам съжаление, защото е разстроен психически. А иначе ми е безразличен. Как разбрахте за парфюма?

— Лъхна от чантата ви, когато я отворихте, за да извадите картата. Чантата ви е много хубава.

— Благодаря.

— Дошли сте с най-хубавата си чанта, нали?

— Да.

Така си беше. Доста време спестява пари за тази всекидневна чанта класически модел и това беше най-скъпата вещ, която притежаваше.

— Много е по-качествена от обувките ви.

— Един ден ще я настигнат.

— Не се съмнявам.

— Ваши ли са рисунките по стените, доктор Лектър?

— Нали не мислите, че вътрешен архитект е оформял интериора ми?

— Тази над умивалника представлява някакъв европейски град, нали?

— Флоренция. Палацо Векио и Катедралата, погледнати откъм Белведере.

— По памет ли сте рисували? Всички тези подробности?

— Паметта, госпожице Старлинг, е всичко, което имам. Тя ми замества гледката от прозореца.

— А другата е разпятие, нали? Но кръстът в средата е празен.

— Голгота след свалянето на телата. Цветна креда и маркери върху опаковъчна хартия. Ето какво е получил всъщност разбойникът, комуто обещали небесен рай, след като отвели пасхалния агнец.

— Какво по-точно?

— Потрошили му краката, естествено, също като на неговия другар, дето се присмял на Христос. Нима до такава степен не сте запозната с Евангелието според свети Йоан? Погледайте Дучо в такъв случай — той рисува много точно разпятията. Как е Уил Греъм? Как изглежда?

— Не познавам Уил Греъм.

— Знаете кого имам предвид. Протежето на Джак Крофорд преди вас. Как изглежда в лице?

— Никога не съм го виждала.

— Това се нарича „разчупване на леда чрез въвеждане на общи познати“, госпожице. Нали нямате нищо против?

Няколко мига пулсиращо мълчание, след което тя се хвърли с главата напред.

— Аз също мога да дам принос към размразяването. Донесла съм тук…

— Не, не. Неинтелигентен и погрешен ход. Никога не използвайте остроумие, за да продължите чужда мисъл. Знайте, че проумяването на остроумна забележка и отвръщането с подобна подтиква обекта ви към бърза мисловна дейност, която вреди на създалото се настроение. А ние ще продължим върху основата на вече създаденото настроение. Дотук се справихте добре — бяхте любезна и реагирахте добре на моята вежливост, изградихте връзка на доверие, като не скрихте смущаващата истина относно Мигс, а сетне оплесквате всичко със зле преценено във времето гмуркане във вашия въпросник. Така не бива.

— Доктор Лектър, вие сте опитен психиатър. Смятате ли ме за толкова глупава, че да се опитвам да ви играя етюди със създаване на подходящо настроение? Не ме подценявайте толкова. Аз ви моля да отговорите на въпросите и от вас зависи дали ще го сторите. Какво ви струва да хвърлите едно око?

— Госпожице Старлинг, чели ли сте някои от последните научни разработки на отдела за масови убийства?

— Да.

— Аз също. ФБР най-глупаво отказа да ми праща полицейския бюлетин, но аз си го набавям чрез антиквари, както впрочем и други научни публикации. Та те разделят извършителите на серийни убийства на две групи — организирани и дезорганизирани. Как ви се вижда това?

— Това е… елементарно. Те явно…

— Всъщност искате да кажете, че е опростенческо. По същество психологията като наука е направо инфантилна, госпожице, а начинът, по който се практикува в отдела за серийни убийства, може да се приравни към френологията.[1] Психологията не получава добър изходен материал. Идете в кой да е колеж и надникнете в катедрата им по психология. Ще видите случайно попаднали хора с психически отклонения. Далеч не най-добрите мозъци в заведението. Организирани и дезорганизирани — това трябва да е хрумнало на някой малоумен.

— Вие как бихте променили тази класификация?

— Не бих я променял.

— Като казахте публикации, та се сетих — четох вашите върху пристрастеността към хирургически операции у някои индивиди, както и за левите и десни лицеви изражения.

— Да, първокласни са.

— Това е и моето мнение, както и на Джак Крофорд. Той ми препоръча да ги прочета. Това е една от причините, поради която толкова му се иска вие да…

— На стоика Крофорд много му се иска? Трябва да е страшно зает, щом прибягва до услугите на студенти.

— Така е, и би искал…

— Зает е с Бъфало Бил…

— Предполагам.

— Не. Не „предполагате“. Знаете много добре, че е зает до гуша с Бъфало Бил. Хрумна ми, че Крофорд ви е пратил всъщност да ме питате нещо по този повод.

— Не.

— Значи не се опитвате по обиколен начин да стигнете до въпроса?

— Не, дойдох, защото ни трябва вашето…

— А вие какво знаете за Бъфало Бил?

— Никой почти нищо не знае.

— Всичко ли може да се научи от вестниците?

— Мисля, че да. Не съм чела никакви поверителни материали по това дело, моята работа е…

— Колко жени е употребил Бъфало Бил?

— Досега полицията е открила пет.

— И всички с одрани кожи?

— Да, частично.

— Вестниците не обясняват името му. Знаете ли защо го наричат Бъфало Бил?

— Да.

— Защо?

— Ще ви кажа, ако погледнете въпросника.

— Ще го погледна, но нищо повече. Та защо му викат така?

— Всичко е започнало като лоша шега в отдела за убийства на Канзас Сити.

— Е, и?

— Нарекли го така, защото одира кожите на жертвите си.

Старлинг установи, че чувството и на уплаха се е сменило с неудовлетвореност от самата себе си. Предпочиташе уплахата.

— Дайте ми въпросника.

Тя пъхна синята част на формуляра в подноса. Седеше неподвижно, докато доктор Лектър го запрелиства. После той го върна обратно.

— Ех, госпожице Старлинг, допускате ли, че ще ми направите дисекция с този тъп малък инструмент?

— Не. Допусках, че ще ни дадете някакви сведения, за да напреднем с проучването.

— И от какви съображения бих го направил?

— ОТ любопитство.

— Към какво?

— Към самия себе си. Към това, в което сте се превърнали.

— В нищо не съм се превърнал. Аз просто съществувам такъв, какъвто съм. Не можете да ме сведете до поредица от чужди влияния. Отказали сте се от понятията добро и зло и сте ги заменили с науката за човешко поведение. Обули сте всичко в гащите на моралното достойнство — никой за нищо не е виновен сам. Погледнете ме, госпожице Старлинг — олицетворявам ли аз злото? Можете ли да го твърдите? Аз ли съм злото, госпожице Старлинг?

— Смятам, че поведението ви е било разрушително, а за мен това е същото.

— Значи злото е просто разрушително? В такъв случай мусоните са зли. Само дето не е толкова просто. На всичко отгоре съществуват огън, градушка… Това, което наричат природни бедствия.

— Преднамереното…

— За разтуха колекционирам срутвания на църкви. Чухте ли за последното в Сицилия? Чудничко! Фасадата рухнала върху шейсет и пет баби по време на литургия. Това зло ли е? И ако е така, чие дело е? Ако Той горе съществува, сигурно добре се забавлява, госпожице. Тифът и лебедите са рожба на един и същ създател.

— Не мога да ви дам обяснение, докторе, но знам кой може.

Той я накара да замълчи, като вдигна предупредително ръка. Тя не пропусна да забележи, че ръката е добре оформена, само дето средният пръст беше безупречно повторен. Най-рядката форма на полидактилия.

Когато Лектър проговори отново, тонът му бе мек и приятен.

— Много ви се иска да ме сведете до количествено понятие. Толкова ли сте амбициозна? Знаете ли как ми изглеждате — с вашата хубава чанта и евтини обувки? Приличате на селяндурче. Чистичко, излъскано, пъргаво селско моме, нелишено от вкус. Очите ви са като евтини полускъпоценни камъни — блестят само на повърхността, докато се чудите какво да ми отговорите. Но зад тях се крие ум, нали? Умирате от ужас да не заприличате на майка си. Добрата храна е издължила костите ви, но само едно поколение ви дели от мините, госпожице Старлинг. От кои Старлинг сте, ако смея да запитам — от Западна Вирджиния или Оклахома? Трябвало е да избирате между колеж и Женския военен корпус[2], нали? А сега ще ви кажа нещо съвсем конкретно за вас. В стаичката си пазите наниз мъниста, които сте купили навремето и всеки път, когато ги погледнете, сърцето ви прескача — толкова жалки ви се виждат сега. Прав ли съм? Умът разваля толкова много от някогашните удоволствия. А щом като любимите мъниста сега изглеждат жалки, какво ли още ще се вкисне с течение на времето? Не се ли замисляте нощем за това?

Последния си въпрос доктор Лектър зададе с най-любезен тон.

Кларис вдигна лице към него.

— Доста неща виждате, доктор Лектър, Няма да отрека нищо от това, което казахте. Но в същото време, без да искате, ми отговаряте на един въпрос: достатъчно ли сте силен вътрешно, за да насочите тази мощна проницателност към самия себе си? Трудно ви е да си го представите. Разбрах това през последните няколко минути. Какво ще кажете? Надникнете в себе си и напишете истината. Какъв по-подходящ или по-сложен обект за изследване можете да намерите? Или се плашите от себе си?

— Не се предавате лесно, госпожице.

— Опитвам се, доколкото ми е възможно.

— Най-неприятно би ви било да сте обикновена. Ах, как ще ви заболи! Е, успокойте се — далеч не сте обикновена. Само се страхувате от това. Какви са вашите мъниста? От седеммилиметровите?

— Да.

— Нека ви предложа нещо. Купете си котешки очички с дупчици и ги нанижете между златните мъниста — по едно или две, както ви хареса. Котешките очи ще подчертаят вашите, а също и цвета на косите. Получавали ли сте картички за деня на Свети Валентин?

— Да.

— Сега са Велики пости, значи Свети Валентин е след около седмица. Хм. Очаквате ли нещо?

— Знае ли човек?

— Така е, предварително никой не знае. Това ми подсказва нещо забавно. Та аз бих могъл да ви ощастливя за деня на Свети Валентин, Кларис Старлинг.

— Как, доктор Лектър?

— Ами като ви изпратя чудесен подарък. Трябва да помисля. А сега ще ви помоля да ме извините. Довиждане, госпожице Старлинг.

— А нашето проучване?

— Един от агенцията по преброяване на населението се опита веднъж да ме сведе до количествени данни. Изядох черния му дроб с гарнитура от зелен боб и голяма чаша червено „Амаро“. Върнете се обратно в училище, малка Кларис.

И — учтив докрай — доктор Лектър не и обърна гръб, а отстъпи заднишком, преди да се извърне към койката си. Излегна се на нея в позата, в която го бе заварила, и стана недостъпен като кръстоносец, издялан от камък върху саркофаг.

Кларис внезапно се почувствува изпразнена, сякаш беше дарявала кръв. Не се довери веднага на краката си, затова заприбира листата в чантата си по-дълго от обикновено. Беше проникната докрай от провала, който претърпя, а тя ненавиждаше това чувство. Сгъна стола и го облегна до вратата на килерчето. Трябваше отново да мине покрай Мигс. В далечината Барни като че ли четеше нещо. Можеше да го повика да я съпроводи. По дяволите Мигс! Да не би да беше по-приятно да минава покрай простаците строителни работници или носачи, както всеки ден се налага в големия град. И тя закрачи обратно по коридора.

Гласът на Мигс просъска в непосредствена близост:

— Ухапах си ръката и може да умра — виж как ми изтича кръвта!

Трябваше да повика Барни, но — стресната — тя неволно погледна към килията, видя как Мигс тръсна ръка и усети по бузата и рамото си топлите пръски, преди да има време да се извърне.

Отмина забързано, установи, че е сперма, а не кръв, и в този миг Лектър я повика. Стържещите метални нотки в гласа му бяха още по-отчетливи.

— Госпожице Старлинг!

Беше станал и я викаше, но тя продължи да крачи. Ровеше из чантата си за книжни салфетки.

— Госпожице Старлинг! — чу зад себе си.

Сега вече успя да се овладее с присъщото си хладнокръвие и продължи равномерно напред към желязната врата.

— Госпожице Старлинг!

В гласа на Лектър долови нова нотка.

Кларис спря. Какво правя, по дяволите! Мигс просъска нещо, но тя не го слушаше.

Отново се върна пред решетките и стана свидетел на рядка гледка — доктор Лектър беше развълнуван. Знаеше, че е подушил спермата по нея. Той надушваше всичко.

— Не бих допуснал да ви се случи това. За мен няма нищо по-грозно от грубостта.

Като че ли извършените убийства го бяха пречистили от по-дребните човешки грубости. Или може би, помисли си Кларис, той се вълнува, като ме вижда белязана по този особен начин. Кой знае… Искрите от очите му се разхвърчаха в мрака на душата му като светулки из пещера. Възползувай се, за бога каквато и да е причината! Тя протегна папката.

— Моля ви, направете го заради мен. Изглежда, закъсня. Той отново бе обладан от спокойствие.

— Не. Но ще ви ощастливя с нещо друго. Ще ви дам това, което най-силно желаете, Кларис Старлинг.

— Какво е то, доктор Лектър?

— Издигане в службата, естествено. Каква чудесна идея — хрумна ми във връзка с деня на свети Валентин: — Усмивката, оголила дребните му зъби, можеше да е предизвикана от какво ли не. Заговори тъй тихо, че тя едва го чуваше: — Потърсете подаръка си за свети Валентин в колата на Распай. Чухте ли ме добре? Колата на Распай. А сега си вървете спокойно. Мигс едва ли ще успее да повтори толкова скоро, нищо че е луд.

Кларис Старлинг беше възбудена и изтощена, движеше се само с усилие на волята. Някои от нещата, които Лектър каза за нея, бяха верни, други само докосваха истината. За секунди бе усетила в съзнанието си чужда воля, събаряща вещи от полиците като слон в стъкларски магазин.

Стана и неприятно от думите му по адрес на майка и, искаше и се да се освободи от яда си. В края на краищата работата си е работа, не биваше да допуска в нея намесата на чувства.

Седна в стария си Форд пинто, паркиран срещу болницата, и пое дълбоко въздух. Прозорците се замъглиха и това я скри от очите на минувачите.

Распай. Спомни си за него. Пациент на Лектър и една от жертвите му. Беше чела досието на Лектър, макар и за една вечер. Беше дебело и Распай бе само едно от имената на жертвите. Трябваше отново да прегледа документите, да надникне в подробностите.

Искаше и се да хукне веднага, но знаеше, че сама си внушава тази неотложност. Делото Распай беше приключило преди години. Никой не бе изложен на опасност. Имаше предостатъчно време. Най-добре всичко да е премислено, да разполага с възможно най-подробни сведения, преди да започне да действува.

Крофорд би могъл да и отнеме случая и да го даде на друг. Нямаше как — налагаше се да поеме този риск.

Опита се да се свърже с него от уличен телефон, но той се оказа в Конгреса — явно просеше средства за Департамента на правосъдието пред бюджетната комисия.

Можеше да получи сведения за случая от отдел „Убийства“ на балтиморската полиция, но убийството не е федерално престъпление[1] и тя нито за миг не се съмняваше, че незабавно ще и отнемат случая.

Върна се с колата в Куонтико и отиде право в отдела по поведенческа психология, с познатите пердета на кафяви карета и претъпканите с досиета железни кантонерки. Седя там до късно вечерта, задълбочена в микрофилмите по делото Лектър, дълго след като и последната секретарка си бе тръгнала. Паянтовият прожекционен апарат мъждукаше като фенерче в тъмната стая, думите и негативите на снимките просветваха по напрегнатото и лице.

Бенджамин Рьоне Распай, мъжки пол, бяла раса, 46-годишен, първа флейта на Балтиморската филхармония. Пациент на психиатъра доктор Ханибал Лектър.

На 22 март 1975 година не се явил за насрочения концерт. На 25 март тялото му било открито, седнало на една от пейките в малка селска църквичка близо до градчето Фолс Чърч, щата Вирджиния, облечено само в горната част на фрак и бяла папийонка. Аутопсията показала, че сърцето му е било прободено с нещо остро. Липсвали тимусът и панкреасът.

Кларис Старлинг, която от малка знаеше за месо преработката много повече, отколкото би искала, разпозна в липсващите органи така наречените момици.

Според отдел „Убийства“ на Балтимор те вероятно са били включени в менюто на вечерята, дадена от доктор Лектър в чест на президента и главния диригент на Балтиморската филхармония на другия ден след изчезването на Распай.

Самият доктор Ханибал Лектър твърдял в показанията си, че не знае нищо по въпроса. Президентът и диригентът не можели да си спомнят какво са яли на вечерята, макар че докторът бил прочут кулинар и дори пишел статии за специализирани списания.

По-късно президентът на филхармонията бил лекуван в санаториум за нервно болни в Базел от анорексия, тъй като отказвал да приема храна, и от алкохолизъм.

Распай според полицията на Балтимор бил деветата жертва на Лектър поне доколкото им било известно. Не оставил завещание и съдебните дела, заведени от наследниците му, били следени старателно от вестниците в продължение на месеци, докато затихнал интересът на обществеността.

Роднините на Распай се съюзили със семействата на другите жертви на Лектъровата психиатрична практика и спечелили съдебно дело, по силата, на което целият архив на Лектър, всички досиета на пациентите му били унищожени. Не се знаело какви неприятни тайни могат да излязат на бял свят.

Съдът определил адвоката на Распай — Евърет Йоу — за попечител на наследството му…

Старлинг би трябвало да се обърне към него, за да огледа колата. Но той би могъл да се окаже закрилник на светлата памет на Распай и — овреме предупреден — да унищожи и заличи всякакви улики, за да предпази покойния си клиент от евентуални неприятности.

Старлинг трябваше да действува незабавно, ала се нуждаеше от съвет и пълномощия. Беше съвсем сама в отдела, пълновластна негова стопанка. Домашния телефонен номер на Крофорд откри във въртящата се картотека на едно от бюрата.

Дори не чу сигнала от иззвъняването, само внезапно разнеслия се в ухото и глас, много тих и спокоен.

— Джак Крофорд на телефона.

— Тук е Кларис Старлинг. Надявам се, че не ви вдигнах от масата… — Продължи да говори, въпреки че отсреща цареше мълчание: — Лектър ми каза нещо във връзка с делото Распай. Аз съм в отдела за някои допълнителни данни. Спомена, че в колата на Распай има нещо. Ще трябва да се добера до нея чрез адвоката му и понеже утре е събота и нямаме занятия в Академията… исках да ви помоля…

— Старлинг, помните ли какво ви наредих да сторите със сведенията, получени от Лектър?

Гласът на Крофорд се сниши заплашително.

— Да ви представя доклада си до девет часа сутринта в неделя.

— Направете го, Старлинг. Друго от вас не се иска.

— Добре, сър.

В слушалката прокънтя свободен сигнал. Оскърблението се разпростря като ужилване по цялото и лице, дори очите я засмъдяха.

— Говно надуто! — изсъска Кларис. — Копеле скапано! Дано Мигс те напръска теб следващия път от главата до петите! Надявам се да ти хареса!

* * *

Изкъпана и чиста до блясък, облечена в униформената нощница на Академията на ФБР, Старлинг тъкмо се трудеше над втората си чернова от доклада, когато съквартирантката и Ардилия Мап се върна от библиотеката. Широкото тъмнокафяво, излъчващо здрав разум лице на Ардилия беше за Кларис една от най-приятните гледки през целия ден.

Ардилия забеляза умората по лицето и.

— Какво си правила днес, момиче?

Ардилия обичаше да задава въпросите си така, сякаш отговорите са без значение.

— Предизвиках, един луд да се изпразни отгоре ми.

— Аз пък нямах време за светски живот. Завиждам на умението ти да вместваш удоволствия между уроците.

Старлинг вече се смееше неудържимо. Ардилия се посмя с нея за компания, ала Кларис не можеше да се спре, чуваше собствения си смях като че от далечината — ха-ха-ха-ха… През сълзите на Кларис Ардилия изглеждаше странно остаряла, а усмивката и излъчваше тъга.

Петдесет и три годишният Джак Крофорд четеше в спалнята си до нощната лампа. Пред него имаше две широки легла, и двете, повдигнати на дървени трупчета до височината на болнични койки. Едното беше неговото. В другото лежеше жена му Бела. Крофорд я чуваше как диша през устата. Два дни бяха минали, откак тя за последен път помръдна и му проговори.

Дъхът и секна за миг. Крофорд вдигна очи, погледна я над очилата си. Остави книгата. Бела отново пое дъх — отначало едва-едва, после задиша нормално. Той стана да измери кръвното и налягане и пулса. С течение на времето се беше научил да борави безупречно с апарата за кръвното налягане.

Тъй като не искаше да я оставя нощем сама, премести леглото си до нейното. А понеже често се пресягаше да я докосне, повдигна и своя креват до височината на нейния.

С изключение на високите легла и някои наложителни промени във водопроводната инсталация с оглед на удобството на Бела, Крофорд бе успял да направи така, че стаята да не прилича на болнична. Цветя имаше, но не в изобилие. Никакви хапчета не се виждаха — още преди да я пренесе тук от болницата, Крофорд изпразни единия от дрешниците в коридора и го напълни с нейните лекарства и медицинска апаратура. (Тогава за втори път я внесе на ръце през прага на техния дом и при тази мисъл му прилоша.) От юг се задаваше топла вълна. Прозорците бяха отворени и свежият въздух на Вирджиния нахлуваше в стаята. Дребни жабчета квакаха в нощта.

Стаята беше безупречно чиста, но по килима имаше валма — Крофорд не искаше да пуска шумна прахосмукачка в стаята, използваше механична метла, а тя не вършеше добра работа. Отиде на пръсти до килера и светна лампата. От вътрешната страна на вратата висяха два бележника. На единия записа пулса на Бела и кръвното и налягане. Неговите цифри и тези на медицинската сестра, която се грижеше денем за жена му, се редуваха в колони върху много жълти страници, в продължение на безброй дни и нощи. Във втория бележник сестрата записваше какви лекарства е получила болната.

Крофорд знаеше как да и даде през нощта всяко необходимо лекарство. Като следваше наставленията на сестрата, дълго време се упражнява да бие инжекции на един лимон, а сетне и на собственото си бедро. Чак тогава докара Бела у дома.

Стоя до леглото и я гледа около три минути, впил очи в лицето и. Красива кърпа от копринено моаре покриваше косите и като тюрбан. Тя настоя за това — докато имаше сили да настоява. А сега той държеше на шала. Сложи малко глицерин на пръста си и избърса ъгълчето на окото и. Тя не помръдна. Още беше рано да я обърне на другата страна.

Застанал пред огледалото, Крофорд искаше Да се увери, че самият той не е болен, че няма да се наложи да я съпроводи под земята, че е съвсем добре. Улови се какво мисли и изпита срам. Седна отново в креслото, ала не можа да си спомни какво чете. Опипа книгите до себе си, за да открие онази, която е запазила топлината на ръцете му.

В понеделник сутринта Кларис Старлинг намери в пощенската си кутия следната бележка от Крофорд:

К. С.
Действувай във връзва с Колата на Распай. В свободното от занимания време. От моя отдел ще получиш кредитна карта за междуградски разговори. Обади ми се, преди да се свържеш с адвоката или някой друг. Докладвай в сряда в 16 часа.
Докладът ти относно Лектър стигна и до Директора. Справила си се добре.

На Кларис и стана приятно. Знаеше, че Крофорд и подхвърля берящо душа опитно зайче, на което да се упражнява. Но той явно искаше тя да се научи. Искаше да се справи. За Кларис това бе по-важно от всякаква вежливост.

Распай беше мъртъв от осем години. Каква ли улика би оцеляла в колата му толкова време?

Знаеше от личен опит, че колите бързо губят от пазарната си стойност и съдът сигурно е разрешил да бъде продадена, без да се чака решението на апелативния съд, а парите да се внесат в наследствения фонд. Струваше и се малко вероятно дори най-заплетеното наследствено дело да забави продажбата на една кола цели осем години.

Проблемът с недостига на време също не беше за пренебрегване. Дори заедно с обедните си почивки Кларис разполагаше само с час и петнайсет минути на ден в работно време, когато можеше да се обажда по телефона. А в сряда следобед трябваше да докладва на Крофорд. Така че общо за три часа и четирийсет и пет минути се налагаше да хване следите на колата, а нощем да наваксва с ученето.

През обедната почивка в понеделник чиновничката в балтиморския съд три пъти я остави да чака на телефона и трите пъти я забрави. По време на часа за самоподготовка успя да попадне на по-дружелюбен служител, който и направи справка за наследството на Распай.

Той потвърди, че е било издадено разрешение да се продаде колата, съобщи и марката, серийния номер и името на купувача.

Във вторник половината и обедна почивка отиде в издирване на новия собственик. Другата половина пропиля, за да установи, че мерилендският департамент на превозните средства няма възможност да издири кола само по серийния фабричен номер без текущата регистрация.

Във вторник следобед проливният дъжд прогони стажантите от стрелбището. В класната стая, изпълнена с пара от мокрите дрехи и мирис на пот, Джон Бригъм — бивш инструктор на морски пехотинци — избра тъкмо Старлинг, за да изпробва силата на ръката и, като я накара да покаже пред всички колко пъти може да натисне спусъка на „Смит & Уесън“, модел 19, за шейсет секунди. С лявата ръка Кларис стигна до седемдесет и четири, духна кичурче коса от очите си и започна с другата, а в това време един от съкурсниците и броеше. Беше застанала в правилната, добре балансирана стойка, взела на фокус предния прицел. Някъде след трийсетата секунда позволи на ума си да се отплесне, за да го отклони от болката.

Докато съкурсникът и отброяваше щраканията на спусъка, тя заразпитва Бригъм през стиснати устни:

— Как се проследява текуща регистрация… — …шейсет и пет, шейсет и шест, шейсет и седем, шейсет и осем — … на кола само по серийния заводски номер… — … седемдесет и осем, седемдесет и девет, осемдесет… — … и марката. Не и знаеш регистрационния номер — … осемдесет и девет, деветдесет. Край!

— Окей, приятели — каза инструкторът. — Искам да Обърнете особено внимание на това упражнение. Силата на ръката е от първостепенно значение при стрелба в бойна обстановка. Някои от господата са притеснени, че те са наред. И с пълно основание. Старлинг е доста над средното равнище и с двете ръце. А това се дължи на факта, че упорито тренира с онези гумени топки, до които всички имате достъп. Само че повечето от вас не ги бива да стиснат здраво нещо повече от собствения си… — Винаги нащрек за милата си моряшка терминология, той затършува из ума си за благовидно сравнение, но не откри нищо. — Както и да е. А ти, Старлинг, не се хили, а продължавай да работиш. Преди да си завършила Академията, искам и лявата ти ръка да стигне до деветдесет. Сега се разделете на двойки и тренирайте. Не ти, Старлинг. Ела тук. Какво друго знаеш за колата?

— Само марката и серийния номер. И името на бивш собственик от преди пет години.

— Тогава слушай. Повечето се провалят, защото опитват да издирят колата, като скачат от собственик на собственик, от регистрация на регистрация. И някъде между щатите работата се задриск… се оплесква. Случва се и с опитни чен… полицаи. В компютрите обаче са вкарани само регистрационните номера. Свикнали сме да работим с тях, а не със серийните номера на производителя.

Стаята ечеше от пукота на учебните револвери и той гъгнеше право в ухото и.

— Има обаче един лесен начин. Фирмата „Р. Л. Поук“ издава справочници за всеки град, в които има и списък на текущите регистрации по реда на серийните номера и марките на колите. Това е единственият начин. Търговците на коли им ги дават срещу реклама.

— Благодаря за информацията.

— Ще ми се отблагодариш, като заякчиш лявата си ръка и посрамиш тия с кашкавалените пръсти.

В телефонната кабина по време на следващия час за самоподготовка пръстите и трепереха така, че не можеше да си разчете почерка. Колата на Распай се оказа Форд. Близо до университета на щата Вирджиния имаше сервиз за фордове, в който години наред търпеливо бяха човъркали нейния стар пинто. Сега, не по-малко търпеливо, монтьорът порови в свой справочник „Поук“ и и съобщи името и адреса на последния притежател на колата на Бенджамин Распай.

Кларис е страхотна, Кларис няма грешка. Стига глупости, ами се обади на човека. Чакай да видя, номер девет, град Дич, щата Арканзас. Джак Крофорд за нищо на света няма да ме пусне чак дотам, но поне ще се обадя да проверя как стоят нещата.

Никой не вдигна. Пак никой не вдигна. Сигналът прозвуча странно и много отдалечено — двойно дзън-дзън като на дуплекс. Опита и вечерта, но пак без резултат.

В сряда по време на обедната почивка се обади мъжки глас.

— Радиостанция УРОО. Свирим само стари парчета.

— Ало, обаждам се да…

— Няма да си купя нови мебели, и не желая да живея в каравана. Друго предлагате ли?

В гласа на мъжа звучаха хълмовете на Арканзас. Кларис можеше с лекота да му отвърне на същия диалект, което и стори, тъй като бързаше.

— Вижте, господине, ще ви бъда признателна, ако ми направите една услуга. Опитвам се да се свържа с Ломакс Бардуел. Казвам се Кларис Старлинг.

— Обажда се някоя си Старлинг — провикна се силно мъжът. — За какво ви, е притрябвал Бардуел?

— Тук е районният сервиз на „Форд“ — заяви Старлинг. — Господин Бордуел има право на безплатен преглед на неговия модел „1ГО“.

— Аз съм Бардуел. Мислех, че ще ми продавате нещо по телефона. Сега междуградските разговори са, кажи-речи, без пари. Само че е много късно за ремонти. Трябва да се сменя цялата кола. С жената бяхме в Литъл Рок и тъкмо излизахме от търговския център…

— Да?

— Ами надянах се на един железен прът, та ми проби картера. Разплиска се маслото и един от камионите на „Оркин“ — нали ги знаете? Дето имат нарисуван бръмбар отстрани… Та той взе, че се хлъзна.

— Олеле.

— Събори един павилион за моментални снимки. Като се посипаха едни стъкла… Собственикът изскочи отвътре и едва го удържаха…

— Представям си. И какво стана?

— С кое?

— С колата.

— Предложих я за петдесетачка на Бъди Сипър от авто гробището, ако дойде да я прибере. Сигурно вече я е разпарчатосал.

— Кой е телефонният му номер, господин Бардуел?

— Че за к’во ви е Сипър? Ако някой трябва да получи нещо за нея, това съм аз.

— Разбирам, сър. Обаче, до края на работното време правя, каквото ми кажат, а ми казаха да открия колата. Имате ли номера му?

— Не знам къде ми е тефтерчето… От суми ти време липсва. Вземете го от справки. Казва се автомобилно гробище на Сипър.

— Много съм ви задължена, господин Бардуел.

От автомобилното гробище потвърдиха, че от колата е било свалено всичко, годно за части, а тя самата е пресована на куб за преработка. Човекът услужливо и прочете серийния номер.

Посрана работа, рече си Старлинг, все още с арканзаски акцент. Край. Задънена улица. И това ми било, подарък за свети Валентин.

Облегна чело на хладния апарат в кабината. Ардилия Мап с учебници под мишница почука леко по стъклото и и подаде чаша портокалов сок.

— Благодаря, Ардилия. Трябва да се обадя на още едно място. Ако, успея, ще те настигна в столовата.

— Аз пък тъкмо се надявах, че си се отървала от ужасния си акцент. Я се стегни, има и учебници. Аз например никога не използвам колоритния диалект на родните си места. Ако продължаваш така, хората ще помислят, че говориш с дупето си.

И Ардилия затвори вратата на кабината.

Старлинг реши, че ще трябва да изтръгне още нещо от Лектър. Ако предварително си уреди среща, Крофорд сигурно ще я пусне пак в психиатричната болница. Набра номера на доктор Чилтън, но не успя да се пребори със, секретарката му:

— Доктор Чилтън заседава в момента със съдебния лекар и областния прокурор. Вече е говорил с вашия началник и няма какво повече да ви каже. Довиждане.

— Приятелят ти Мигс е мъртъв — осведоми я Крофорд. — Всичко ли ми разказа, Старлинг?

Умореното му лице беше безизразно като на кукумявка и също толкова лишено от съчувствие.

— Как е умрял?

Тя усети, че и прималява, и опита да се пребори с това чувство.

— Глътнал си езика. Някъде призори. Чилтън е убеден, че го е сторил по внушение на Лектър. Нощният надзирател чул как Лектър тихичко му говорел нещо, но не доловил думите. Мигс поплакал, сетне млъкнал. Всичко ли ми разказа?

— Да, сър, почти дословно.

— Чилтън ми се оплака от теб… — Крофорд помълча и остана доволен, че тя не попита по какъв повод е било оплакването. — Отговорих му, че не намирам нищо укорително в поведението ти. Той се опасява да не би Комисията за човешките права да започне някое разследване.

— А ще има ли разследване?

— Ако близките на Мигс подадат иск, неизбежно. Комисията разследва около осем хиляди такива оплаквания на година. Какво им струва да включат и Мигс в списъка. — Крофорд я изгледа изпитателно. — Добре ли си?

— Не знам какво да мисля…

— Не е необходимо да изпитваш някакви чувства по този повод. Лектър го е сторил, за да се позабавлява. Знае, че нищо не могат да му направят. Чилтън ще му отнеме за известно време книгите и тоалетната седалка, ще го лиши от десерт, и толкоз. — Крофорд преплети пръсти на корема си и се загледа в палците си, сякаш ги сравняваше. — Лектър пита ли те за мен?

— Интересуваше се дали сте зает. Отговорих положително.

— Само това ли? Нали не ми спестяваш някоя негова лична забележка по мой адрес само защото ще ми стане неприятно?

— Не. Нарече ви стоик, но това го има в доклада.

— Така е. Друго?

— Нищо не съм пропуснала. Надявам се, не мислите, че съм се спазарила с него да проговори, ако споделя някоя клюка?

— Не.

— Нищо не знам за личния ви живот, но дори да знаех, нямаше да го обсъждам с Лектър. Ако ви е трудно да ми повярвате, нека си изясним този въпрос още сега.

— Вярвам ти. По-нататък.

— Все пак явно допускате, че нещо съм…

— Давай нататък, Старлинг.

— Намекът на Лектър за колата на Распай ме отведе в задънена улица. Преди четири месеца е била пресована в Арканзас и продадена за старо желязо. Ако отида пак да поговоря с него, може би ще изкопча допълнителни сведения.

— Следата изчерпана ли е?

— Да.

— А защо мислиш, че Распай е имал само една кола?

— Понеже няма друга, регистрирана на негово име, и не е бил женен, предположих…

— Аха! — Пръстът на Крофорд посочи някакъв невидим аргумент в пространството помежду им. — Предположила си! А не знаеш ли, че Распай е бил колекционер на стари коли?

— Не. Дали все още се съхраняват в наследствения фонд?

— Не знам. Смяташ ли, че можеш да се справиш сама?

— Да.

— Откъде ще започнеш?

— От адвоката, който се занимава с наследството.

— Той е китаец от Балтимор, доколкото си спомням.

— Евърет Йоу. Има го в балтиморския телефонен указател.

— А сети ли се да поискаш разрешително за обиск на колата?

Понякога тонът на Крофорд напомняше на Кларис за гъсеницата-многознайка от „Алиса в страната на чудесата“. Тя се опита да не прозвучи по същия начин:

— Распай е покойник и в нищо не е заподозрян, така че, ако адвокатът разреши да претърся колата, това ще е в рамките на закона и получените доказателства ще могат да бъдат представени в съда — изрецитира на един дъх.

— Правилно. А аз ще известя нашето бюро в Балтимор, че ще бъдеш там. В събота, Старлинг, в свободния ти ден. Опипай почвата.

Когато момичето излезе, Крофорд с усилие на волята се въздържа да не погледне след него, а извади от кошчето за отпадъци смачкан лист плътна виолетова хартия за писма. Оправи я с ръка. Под едно тъжно четиристишие от Джон Дън със старателен почерк беше изписано:

Съжалявам много за Бела, Джак.
Ханибал Лектър.

Евърет Йоу караше черен буик с рекламен стикер на университета Де Пол, лепнат на задното стъкло. Докато шофираше подир него в дъжда, Кларис забеляза, че от тежестта на адвоката буикът се бе слегнал наляво. Напускаха очертанията на Балтимор. Вече се свечеряваше и денят, в който Кларис трябваше да проведе разследването си, беше към своя край. А с друг ден не разполагаше. Опита да преглътне нетърпението си и докато пълзеше в напрегнатия трафик, започна да почуква по кормилото в такт с чистачките.

Йоу беше много дебел и дишаше тежко. На вид тя му даде шейсет години. Виждаше се, че е умен мъж. Засега беше много услужлив. Не по негова вина си изгуби деня. Човекът е бил цяла седмица по работа в Чикаго и дойде направо от летището, за да се срещне с нея.

Адвокатът обясни, че пакардът на Распай — класически модел, мечтата на всеки колекционер — се съхранявал на склад отпреди смъртта му. Нямал регистрация и никога не бил каран. Йоу го зърнал само веднъж — покрит с чергило в склада, — колкото да се увери в неговата наличност след убийството на клиента си и да го отметне в списъка на наследството. Ако госпожица Старлинг обещае да е откровена с него и незабавно да го уведоми, в случай че открие в колата нещо накърняващо интересите на покойния му клиент, той е съгласен да и покаже пакарда. При това положение, каза адвокатът, разрешително за обиск няма да е необходимо и ще се избегне излишната шумотевица.

Кларис се наслаждаваше на служебния плимут с телефон, който и бяха отпуснали от гаража на ФБР. Разполагаше и със служебна карта, която Крофорд и издействува. На нея пишеше само „следовател от ФБР“ и срокът и изтичаше след седмица.

Бяха се запътили с господин Йоу към мини-склада на Сплит Сити, на около четири мили от града. Докато пъплеха сред движението, Кларис използува телефона, за да научи нещо за този склад. Преди още насреща им да блесне неоновият надпис: МИНИ-СКЛАД НА СПЛИТ СИТИ — КЛЮЧЪТ Е ВЪВ ВАШИЯ ДЖОБ, тя вече знаеше, че той е стопанисван от някой си Бърнард Гари, който преди три години за малко щял да бъде уличен в складирането на крадени стоки и чийто договор за наем в скоро време подлежеше на подновяване.

Йоу се мушна под надписа и показа на униформения пазач ключовете си от клетката. Пазачът си записа номерата на колите, отвори портала и припряно им махна да минат, сякаш го чакаха важни дела.

Сплит Сити беше пустош, продухвана от ветровете. Подобно на неделния полет от Ню Йорк до мексиканския град Хуарес за получаване на бърз развод — сутрин отлиташ женен, вечер се връщаш свободен, — и този склад бе част от гигантската индустрия за услуги на намиращото се в състояние на безмозъчно брауново движение американско общество. Бизнесът му се състоеше главно в складирането на движимо имущество след развода. Клетките му бяха претъпкани с холни гарнитури, маси, дюшеци на петна, играчки, снимки на несполучили бракове. Полицаите в Балтимор бяха убедени освен това, че тук се укриват и много ценни вещи, които би трябвало да са представени в съда при воденето на дела за банкрут.

Складът приличаше на казарма — върху площ от трийсет декара се простираха дълги постройки, разделени от огнеупорни прегради на клетки с размерите на просторен гараж, с вдигаща се нагоре желязна рулетка. Наемът не беше висок и някои от вещите се съхраняваха там с години. Охраната бе добра. Наоколо бе издигната двойна желязна ограда, а между двата и реда денонощно сновяха кучета.

Под рулетката на номер 31, където се пазеше колата на Распай, се бяха набили десетина сантиметра подгизнали есенни листа, картонени чаши и други дребни боклуци. От двете страни на вратата имаше по един як катинар. Върху левия освен това се виждаше и восъчен печат. Евърет Йоу се наведе дископатично да провери целостта на печата. Кларис държеше чадър и му светеше с фенерче. Вечерта бе настъпила рано.

— Няма вид някой да е отварял през петте години, откакто бях тук за последен път — отбеляза адвокатът. — Ето го нотариалния ми печат върху восъка. Тогава и през ум не ми минаваше, че роднините му ще се хванат за гушите и делото ще се проточи. — Той пое от Кларис фенерчето и чадъра, докато тя направи снимка на катинара и печата. — Господин Распай живееше в гарсониера, която освободих, за да не се плаща наем. А мебелите докарах тук при колата — пиано, книги, ноти и едно легло, ако не се лъжа. — Той пъхна ключа в катинара. — Ключалката, изглежда, е замръзнала. Не поддава.

Трудно му беше едновременно да се навежда и да диша. Когато се опита да приклекне, коленете му изпукаха. Кларис се зарадва, като видя, че катинарите са от големите хромирани, марка „Американски Стандарт“. На вид изглеждаха непревзимаеми, но тя знаеше, че лесно може да им разбие патроните със стоманен гвоздей и чук. Като беше малка, баща и показа как го правят взломаджиите. Само че откъде гвоздей и чук? Нямаше ги дори боклуците, заселили се завинаги в стария и Форд. Претършува чантата си и откри пръскалото за размразяване на ключалки, което също вярно и служеше зиме за форда.

— Защо не седнете в колата, господин Йоу? Постоплете се, а аз в това време ще видя какво мога да направя. Вземете чадъра, вече почти не вали. Тя премести служебния плимут досами вратата и светна фаровете. Извади масльонката и капна няколко капки в ключалките, след което пръсна от размразителя, за да разреди маслото. Мистър Йоу се усмихна и кимна одобрително от колата си, Кларис се зарадва, че адвокатът излезе интелигентен — така щеше да си свърши работата, без да го настрои срещу себе си.

Вече съвсем се стъмни. Чувствуваше се заслепена от ярката светлина на фаровете, а ремъкът пищеше в ухото и — моторът работеше на бавни обороти. Беше заключила вратата на плимута. Адвокатът и се виждаше безобиден, ала не искаше да рискува да бъде премазана в желязната врата.

Катинарът подскочи като жаба и легна в ръката и, тежък и мазен. Другият, предварително обработен, се поддаде по-лесно. Рулетката обаче не помръдна. Кларис задърпа нагоре ръчката, докато свитки и излязоха от очите. Йоу се притече на помощ, но понеже дръжката беше малка, за разлика от хернията му, приносът му се оказа несъществен.

— Може пак да дойдем другата седмица с моя син или някой работник — предложи той. — Много ми се иска вече да се прибера у дома.

Старлинг обаче съвсем не беше сигурна, че някога ще се върне тук. За Крофорд щеше да е къде-къде по-лесно да вдигне телефона и да нареди на някой от балтиморския офис на ФБР да свърши работата.

— Ще побързам, господин Йоу. Нямате ли крик в колата?

И като подпъхна крика под дръжката, тя с цялата си тежест се облегна на лоста. Рулетката изскърца страховито и се повдигна с един сантиметър. Някъде по средата се огъваше навън. Още два, и още два сантиметра, докато накрая Кларис успя да мушне резервната гума под рулетката, за да я задържи в това положение. Премести крика на господин Йоу в края на рулетката, близо до жлеба, а своя крик мушна в другия край. И като ги редуваше бавно, постигна петдесетина сантиметра, след което вратата окончателно заяде и колкото и да скачаше върху крика, нищо не можа да направи.

Господин Йоу дойде да надникне и той. Не можеше обаче да стои наведен повече от две-три секунди.

— Мирише на мишки — констатира. — А ме уверяваха, че слагат отрова. Ако не се лъжа, и в договора има такава клауза. Чувам ги как шумолят.

— И аз ги чувам — съгласи се Старлинг, Фенерчето освети няколко кашона и голяма автомобилна гума с широка бяла ивица, която се подаваше изпод покривалото. Гумата беше спукана.

Качи се в плимута и го отмести малко назад, докато светлините на фаровете проникнаха през процепа на вратата. Извади една от гумените подложки за крака.

— Ще влезете ли, госпожице?

— Трябва да надникна вътре, господин Йоу.

Той извади носната си кърпа.

— Съветвам ви да пристегнете крачолите си в глезените, за да не се пъхне някоя мишка.

— Благодаря, чудесна идея. Господин Йоу, ако случайно… хм… вратата падне или се случи нещо друго, бихте ли позвънили на този номер? Това е нашият балтиморски офис. Знаят, че съм тук с вас, и ако не се обадя след известно време, ще почнат да се тревожат. Нали разбирате?

— Ясно.

И той и подаде ключа от пакарда.

Старлинг просна гумената подложка на земята пред отвора и легна на нея. В ръката си стискаше няколко найлонови пликчета. С едното покри лещата на фотоапарата. Беше последвала съвета на адвоката и завърза крачолите си с неговата и своята носна кърпа. По лицето и пръскаха ситни капки дъжд, ноздрите и се изпълниха с мирис на мишки и мухъл. Внезапно чу гласа на баща си, който и казваше, сложил ръка на рамото на брат и: „Като не умееш да играеш тихо, Кларис, марш в стаята си!“ Закопча копчето на яката, сви рамене и се пъхна под вратата.

Озова се под задницата на пакарда. Беше паркиран плътно вляво, почти опрян в стената. Дясната половина на помещението беше задръстена от кашони, накамарени един връз друг почти до тавана. Продължи да се провира навътре по гръб, докато главата и се мушна в тесния проход между колата и кашоните. Освети ги с фенерчето. Мукавените им стени бяха омотани в многогодишни паяжини, целите осеяни със спаружените трупове на отдавна уловени насекоми.

Кафявият паяк-отшелник е единственият опасен, рече си тя за собствено успокоение. Той обаче не плете мрежите си на открито. Останалите са безобидни.

До задния калник трябва да има място за един човек, реши Кларис и продължи напред, докато се измъкна изпод колата. Лицето и беше досами спуканата гума с белия кант. Видя, че освен всичко е и загнила. Като внимаваше да не си удари главата, предпазливо се изправи в тясното пространство с ръка пред лицето, за да разкъсва паяжините. Така ли са се чувствували жените, когато са носели воалетки?

— Добре ли сте, госпожице Старлинг? — дочу да пита господин Йоу.

— Да.

Гласът и предизвика топуркане на малки крачка. В пианото нещо пробяга по клавишите на няколко високи ноти. Фаровете на колата осветяваха краката и до средата на прасците.

— Изглежда, открихте пианото — обади се адвокатът.

— Не бях аз.

— Аа!

Колата беше огромна — висока и дълга. Пакард лимузина, модел 1938 година, съдейки по инвентарния списък на господин Йоу. Отгоре и беше метнат килим, с лицевата страна надолу. Освети го с фенерчето.

— Вие ли сте покрили колата? — провикна се към адвоката.

— Така я намерих и не съм го свалял. — Йоу се беше навел и говореше през процепа. — Не ми се цапаше с разни прашни парцали. Така си беше оставена от Распай. Аз само проверих дали колата е на мястото си. Носачите поставиха пианото до стената, покриха го, наредиха кашоните и толкоз. Плащах им на час. В кашоните има предимно ноти и книги.

Килимът беше плътен и тежък, а като го задърпа, в снопчето светлина от фенера затанцуваха облаци прах. Кларис кихна два пъти. Изправи се на пръсти и започна да сгъва килима на две, отмятайки провесената част към покрива. Перденцата на задното стъкло бяха дръпнати. Дръжката беше покрита с дебел слой прах. Трябваше да се пресегне през кашоните, за да я стигне. Докосна само края и, натисна надолу. Заключено. На задната врата ключалка не се виждаше. Налагаше се да пререди доста кашони, за да се добере до предната врата, а нямаше къде да ги слага. Отзад между двете половини на пердето се образуваше тесен процеп. Наведе се през кашоните, опря око до стъклото и насочи фенера към процепа. Видя обаче само собственото си отражение, та се наложи да засенчи с шепа светлината. Разсеян от праха по стъклото, лъчът се плъзна по седалката. Най-отгоре имаше разтворен албум. Цветовете слабо си личаха поради лошото осветление, но все пак разбра, че това са стари картички за деня на свети Валентин, залепени по страниците на албум. Едновремешни сладникави картички, целите в дантели.

— Е, много ви благодаря, доктор Лектър.

Когато проговори, дъхът и размърда слоя прах и замъгли стъклото. Не и се искаше да го трие, затова изчака запотеното да изчезне от само себе си. Светлината продължи да шари из вътрешността, премести се върху смачкана на пода старинна наметка, после върху прашни лачени мъжки обувки. Над обувките — черни чорапи. Над чорапите — крачоли на официален черен костюм. С крака.

Никой не е влизал през тази врата от пет години… спокойно, спокойно, малката.

— Господин Йоу!

— Да, госпожице?

— В колата има някой.

— Господи! Я по-добре излезте оттам.

— Още не, но вие стойте там, моля ви.

Сега трябва добре да размисля. Стегни се и внимавай да не объркаш Конците. Не бива да увредя някоя улика. Необходима ми е помощ. Ако обаче се развикам и се окапе напразно, ще стане като с лъжливото овчарче. Ако нашите от балтиморския офис и полицията довтасат напразно, спукана ми е работата. Какво виждам? Виждам нещо, което прилича на крака. Господин Йоу нямаше да ме доведе, ако е знаел, че в колата има труп. От последното му идване досега никой не е влизал тук. Значи кашоните са били наредени, след като нещото вече е било вътре в колата. С други думи, спокойно мога да ги разместя, няма да пострада важна улика.

— Всичко е наред, господин Йоу.

— Ще викаме ли полиция, или вашето присъствие е достатъчно, госпожице Старлинг?

— Първо трябва да проверя. Вие само чакайте там, моля ви.

Проблемът с кашоните се оказа влудяващ като кубчето на Рубик. Опита да ги размести с фенерчето под мишница и два пъти го изтърва, докато се сети да го остави върху покрива на колата. Част от кашоните нареди зад себе си, няколко по-плоски кутии с книги се побраха под колата. Палецът, я засърбя — нещо я ухапа, а може би се беше забила треска. Сега вече можеше да надникне през прашното стъкло до шофьорското място. Между кормилото и скоростния лост се беше образувала огромна паяжина. Преградата между шофьора и задната част на лимузината беше вдигната.

Съжали, задето не се сети да капне масло върху ключа на пакарда, преди да се провре под колата, но когато го пъхна в ключалката, той не и създаде главоболия.

В тесния проход едва можа да открехне вратата. Тя се удари глухо в кашоните, с което отново подплаши мишките и предизвика допълнителни акорди в пианото.

Отвътре я лъхна спарен мирис на гнило и на химикали, който събуди бегли спомени за нещо, но не можа да си припомни какво.

Пъхна се наполовина вътре, свали преградата зад седалката на шофьора и освети задната половина на колата. Снопът лъчи първо се спря на най-яркото нещо — официална бяла риза, после побърза да се плъзне нагоре към лицето, ала лице нямаше. Отново надолу, покрай проблясващите копчета и копринени ревери към скута с разтворен цип, пак нагоре към папийонката и яката, от която се подаваше срязаният манекенски врат. Ала над него още нещо отрази светлината. Черна качулка на мястото на главата — много голяма, сякаш под нея се криеше клетка на папагал, върху шперплатова поставка, която тръгваше от задната полица на колата, под стъклото, и опираше във врата на манекена.

Кларис направи няколко снимки, като фокусираше светлината на фенерчето и притваряше очи при всяко проблясване на светкавицата. Излезе от колата и се изправи. Постоя в мрака, мокра и покрита с паяжини, като се чудеше какво да предприеме.

Едно нещо нямаше да направи — да повика специалния агент на ФБР, който беше шеф на техния офис в Балтимор, да види манекена с отворения дюкян и албума с картичките.

После реши да мине в задната част на колата и да смъкне качулката. Не се бави нито миг. Пресегна се през преградата зад шофьорската седалка, отключи задната врата и пренареди отново кашоните, за да я отвори. Струваше и се, че всичко това отнема страшно много време. Миризмата в задната част се оказа много по-силна. Внимателно вдигна албума с картичките и го остави в единия от найлоновите пликове върху покрива на колата. Приготви втори плик и го сложи на седалката.

Пружините изскърцаха при влизането и, а манекенът леко се размърда, когато седна до него. Дясната китка с бяла ръкавица се измъкна и падна на седалката. Тя гнусливо смъкна ръкавицата от ръката, която се оказа от някаква пластмаса. Панталоните се издуваха отпред и за миг това и навея гимназиални спомени.

Изпод седалката се разнесе тихо топуркане.

Леко, като милувка, докосна качулката. Материята се хлъзна по нещо твърдо и гладко. Напипа най-отгоре облата топка-дръжка и разбра. Беше от големите стъклени лабораторни съдове за спиртосани образци и тя вече знаеше какво ще намери вътре. С ужас, без капка съмнение, смъкна парчето кадифе.

Човешката глава в стъкленицата бе старателно отрязана малко под челюстта. Беше с лице към Кларис, от спирта очите отдавна бяха придобили млечен цвят. Устата беше отворена и тъмносивият език леко се плезеше. Спиртът се беше поизпарил с течение на времето, така че главата опираше в дъното на буркана, а темето се подаваше над течността, покрито с плесента на загниването. Главата бе извърната леко спрямо тялото на манекена, като глава на бухал, и се пулеше глуповато. Безвъзвратно мъртва дори в играта на светлосенки.

Старлинг вече надничаше вътре в себе си. Беше доволна. Много повече от доволна. За миг се запита дали чувството, което изпитва, е благородно. Ето че в този миг, седнала в старата кола в компанията на мишки и тази отрязана глава, тя бе в състояние да разсъждава трезво и това я изпълни с гордост.

— Е, Тото — изрече на глас любимата си реплика от „Вълшебникът от Оз“, — това тук не е Канзас.

Открай време и се бе искало да произнесе тези думи в миг на върховно напрежение, но като ги чу от устата си, и прозвучаха изкуствено и се зарадва, че е сама. Чакаше я работа.

Облегна се предпазливо назад и се огледа.

Това тук бе нечие гнездо, грижовно създадено на хиляди светлинни години от човешкия разум.

От кристалните вазички в поставките се ронеха изсъхнали листенца цвят. Масичката на лимузината бе разтворена, застлана с ленена покривка, а върху нея през прахта мъждиво проблясваше кристално шише. От шишето до поставения редом малък свещник бе опъната гъста паяжина.

Тя опита да си представи как Лектър или някой друг, седнал на чашка със сегашния и компаньон, му показва албумите с любовни картички. И какво още? Като внимаваше да не размести фигурата, тя затършува из джобовете на костюма с надеждата да намери някакъв документ за самоличност. Нямаше нищо. В един от вътрешните джобове на сакото откри късчета плат, останали от скъсяването на панталоните — явно са били съвсем нови, когато са ги обули на манекена.

Старлинг докосна издутината между краката на фигурата. Стори и се прекалено твърда дори за гимназист. Разтвори с пръсти цепката и освети вътре с фенерчето изкуствен член от полирано, инкрустирано дърво. Размерите не бяха за пренебрегване. Попита се дали не е извратена.

Внимателно завъртя буркана да види дали по главата няма рани. Не забеляза нищо. Върху стъклото беше изписано името на фирма за доставка на лабораторно оборудване.

Огледа отново лицето и реши, че никога не ще го забрави. Втренчи се съзнателно в полуизплезения език, потъмнял на местата, опрени в стъклото, и си помисли, че гледката не е по-страшна от тази на Мигс, който непрестанно гълташе своя език в сънищата и. Вече имаше чувството, че е в състояние да понесе всяка гледка, стига да е в името на нещо полезно. Кларис Старлинг беше много млада.



Десетте секунди, докато новинарската кола на телевизионната станция спираше, бяха достатъчни за Джонета Джонсън да си сложи обиците, да напудри хубавото си кафяво лице и да огледа обстановката. Тя и нейният екип, с чиято радиостанция подслушваха полицейските съобщения, бяха изпреварили патрулните коли.

Ала единственото, което фаровете на телевизионната кола осветиха, беше Кларис Старлинг, застанала пред вратата на гаража с фенерче в ръка, служебна карта и слепнала се от дъжда коса.

Джонета Джонсън разпознаваше новаците от пръв поглед. Слезе от колата, следвана от екипа с камерите, и се приближи до Старлинг. Прожекторите незабавно ги осветиха. Господин Йоу потъна ниско в седалката на своя буик. Над стъклото се виждаше само част от шапката му.

— Аз съм Джонета Джонсън от новините на WPIK. Вие ли съобщихте за извършено убийство?

Старлинг нямаше вид на блюстител на закона и си го знаеше.

— Аз съм служител на федералните служби, а на това място е извършено престъпление. Длъжна съм да не допусна чужди лица до пристигането на балтиморските полицейски власти…

Асистент-операторът сграбчи долната част на рулетката и се опита да я повдигне.

— Спрете! — нареди Старлинг. — На вас говоря, господине. Прекратете! Отдръпнете се, ако обичате. Не се шегувам.

Тя съжали горчиво, че не разполага с полицейска значка, униформа, какво да е.

— Добре, Хари — обади се репортерката. — Ъъ, госпожице федерален агент, готови сме да ви сътрудничим във всяко отношение. Честно казано, този екип струва пари и искам само да разбера дали има смисъл да го държа тук до пристигането на полицията. Бихте ли ме осведомили дали вътре има труп? Камерата не е включена, тъй че каквото и да кажете, ще си остане между нас. Искам да чуя от вас дали има смисъл да чакаме. Ще бъдем послушни, обещавам. Съгласна ли сте?

— На ваше място бих почакала — отвърна Старлинг.

— Благодаря, няма да съжалявате. Вижте, разполагам със сведения за складовете на Сплит Сити, които може да ви свършат работа. Бихте ли осветили с фенерчето си тефтера ми? Да видя къде беше…

— Подвижната станция на WEYE току-що премина през портала, Джоуни — обади се асистент-операторът.

— Я да видя къде беше, госпожице федерален агент… А, ето. Преди две години избухна скандал, когато се опитаха да докажат, че тук съхраняват на склад… дали не бяха фойерверки?

Джонета Джонсън хвърляше прекалено често погледи през рамото на Старлинг. Кларис се обърна и видя оператора по гръб, проврял вече глава и рамене през отвора на гаража, докато помощникът му клечеше до него, готов да му подаде мини-камерата.

— Ей! — извика Кларис, клекна на мократа земя и го задърпа за ризата. — Там не може да влизате! Ей! Казах ви вече — не може!

През цялото това време двамата мъже и говореха — кротко и успокоително:

— Нищо няма да пипаме. Професионалисти сме, не се безпокой. Полицията и без това ще ни пусне. Няма за какво да се тревожиш, миличка.

Снизходителният им тон я изкара от нерви. Тя хукна към крика в другия край на вратата и започна да помпа ръчката. С оглушително скърцане вратата се спусна с пет сантиметра. Тя запомпа наново. Сега вече вратата опря в гърдите на мъжа. Когато видя, че той не понечва да излезе, Кларис измъкна ръчката и се върна с нея при легналия оператор. Сега вече телевизионните прожектори бяха включени и под ослепителната им светлина тя тресна с все сила по рулетката с дръжката на крика. Върху легналия обилно се посипа прах и ръжда.

— Съветвам ви да се вслушате в думите ми! Незабавно излезте оттам! Веднага! В следващата секунда ще ви арестувам, задето пречите на представител на закона да изпълнява дълга си.

— По-спокойно — обади се помощникът и сложи ръка на рамото и.

Тя се извъртя рязко към него. Отвъд заслепяващите прожектори се чуха въпроси на висок глас и полицейски сирени.

— Свали си ръката от мен и се дръпни назад, копеле такова!

Тя стъпи върху глезена на оператора и се обърна с лице към помощника му. Ръчката на крика висеше в ръката и. Не я вдигна. И слава богу. И бездруго изглеждаше ужасно по телевизията.

Полумракът сякаш подсилваше миризмите в отделението за буйствуващи луди. Телевизорът в коридора, пуснат без звук, проектира сянката на Старлинг върху решетката на клетката, обитавана от доктор Лектър.

Тя не виждаше нищо в тъмнината, царяща зад решетките, но не и се искаше да моли санитаря да запали още лампи, които се командваха от неговата стая. Цялото отделение незабавно щеше да се окъпе в светлина, а тя много добре знаеше, че балтиморската полиция часове наред беше осветявала доктор Лектър и с крясъци му бе задавала въпроси. Той беше отказал да разговаря с тях. Вместо това свил хартиено пиле в японския стил оригами, което кълвяло, когато натискал опашката му. Старшият полицай, изваден от кожата си, беше смачкал пилето в пепелника, преди да пусне Старлинг да влезе при доктора.

— Доктор Лектър…

Тя чу собственото си дишане, чу дишане и от дъното на коридора, но от килията на Мигс дишане не се чуваше. Килията на Мигс бе необятно пуста. Усещаше нейната тишина като въздушно течение. Старлинг знаеше, че Лектър я наблюдава от дъното на мрака. Минаха две минути. Краката и кръстът я боляха от борбата с вратата на гаража, дрехите и лепнеха от влага. Седна по турски на пода върху якето си, възможно по-далече от решетките, и извади мократа си разчорлена коса над яката, зад да не се опира във врата и.

На телевизионния екран зад гърба и ръкомахаше проповедник евангелист.

— Доктор Лектър, и двамата знаем за какво става дума. Полицията е убедена, че на мен ще кажете нещо.

Мълчание. В дъното на коридора някой си свирукаше шотландски мотив.

След пет минути тя отново се обади:

— Много странно усещане изпитах, когато влязох там. Някой ден бих искала да поговоря с вас за това.

Тя подскочи, когато подносът за храна се изтърколи от килията на Лектър. Вътре имаше чист сгънат пешкир. Не беше усетила никакво движение.

Погледна пешкира и с чувство за пропадане в бездна го взе и започна да бърше косите си.

— Благодаря.

— Защо не ме питате за Бъфало Бил?

Гласът му идваше отблизо, на нейната височина. Изглежда, и той бе седнал на пода.

— Знаете ли нещо за него?

— Може и да знам, но трябва да се запозная с делото.

— Не се занимавам с него.

— И този случай ще ви отнемат, след като ви изцедят до капка.

— Знам.

— Можете да изискате досието по случая Бъфало Бил. Докладите и снимките. Искам да ги видя.

Не се и съмнявам.

— Доктор Лектър, вие сте в дъното на всичко това. Затова моля ви — кажете ми нещо за човека в пакарда.

— Нима сте открили цял човек? Странно. Аз видях само глава. Откъде според вас се е взело останалото?

— Добре. Чия е главата?

— А вие какво можете да ми кажете?

— Разполагам само с предварителни сведения. Мъж, бял, около двайсет и седем годишен зъбите му са работени както в Америка, така и в Европа. Кой е той?

— Любовникът на Распай. Распай Нечистоплътната Флейта.

— Какви са обстоятелствата? Как е умрял?

— Да не би да заобикаляме главния въпрос, госпожице федерален агент?

— Не. Ще го задам по-късно.

— Ще ви спестя време тогава. Не съм го убил аз, а Распай. Той си падаше по моряците. Този беше скандинавец, казваше се Клаус. Распай не е споменавал в мое присъствие фамилното му име.

Гласът на доктор Лектър се чуваше от още по-ниско. Старлинг реши, че е легнал на пода.

— Клаус слязъл на брега в Сан Диего от шведски кораб. Распай беше там за летния семестър — преподаваше в местната консерватория. Беше се побъркал по този младеж. Шведът веднага разбрал, че му е излязъл късметът, и напуснал кораба. Купиха си някаква отвратителна каравана и припкаха голи като нимфи из горите. Распай ми каза, че шведът му изневерил, и той го удушил.

— Распай ли ви го каза?

— Да. На дивана в психоаналитичния ми кабинет. Според мен лъжеше. Винаги обичаше да разкрасява фактите. Много му се искаше да изглежда опасен и романтичен. Шведът вероятно е умрял от най-банална еротична асфиксия. Распай беше прекалено слаботелесен и мекушав, за да го удуши. Забелязахте ли колко грижливо е срязана главата под челюстта? Вероятно за да не се виждат следите от въжето.

— Да, разбирам…

— Мечтите на Распай за щастие били погубени. Пъхнал главата на Клаус в една пътническа чанта и се върнал на източното крайбрежие.

— Какво е направил с останалата част от трупа?

— Погребал я нейде из планините.

— Показа ли ви главата, както беше в колата?

— О, да. По време на терапията се убеди, че може всичко да ми доверява. Често отиваше да поседи в колата при Клаус и да му показва любовните си картички.

— А сетне и самият Распай… умря. Защо?

— Откровено да си кажа, писна ми от вечното му хленчене. Всъщност му направих услуга. Терапията не му помагаше. Повечето психиатри имаха по един-двама безнадеждни пациенти, които с удоволствие ми препращаха. Никога преди не съм обсъждал този въпрос и сега започва да ми става досадно.

— А вечерята с шефовете на оркестъра?

— Не ви ли се е случвало да ви дойдат гости, а да нямате време да напазарувате? Тогава се налага да вадиш каквото има в хладилника, Кларис. Мога ли да те наричам Кларис?

— Да. А аз ще ви наричам просто…

— …Доктор Лектър. Струва ми се най-подходящо за твоята възраст и положение.

— Така е.

— Какво почувствува, когато влезе в гаража?

— Страх.

— Защо?

— Заради мишките и насекомите.

— Какво правиш, когато искаш да си вдъхнеш смелост?

— Нищо не помага. Освен волята да постигнеш целта си.

— Изплуваха ли в съзнанието ти спомени или картини, независимо дали съзнателно или неволно?

— Възможно е. Не съм се замисляла.

— Неща от живота ти може би…

— Ще трябва да си припомня.

— Какво почувствува, когато ти съобщиха за покойния ми съсед Мигс? Не си ме питала за него.

— Тъкмо се канех.

— Не се ли зарадва, когато научи?

— Не.

— Натъжи ли-се?

— Не. Вие ли му внушихте да стори това?

Доктор Лектър тихичко се изсмя.

— Нима питаш, федерален агент Старлинг, дали не съм подтикнал господин Мигс към престъплението, наречено самоубийство? Не ставай глупава. Но в глътването на отвратителния му език действително може да се открие приятна симетрия, не мислиш ли?

— Не.

— Излъга, госпожице Старлинг. Първата лъжа, която изрече пред мен. Тъжен случай, както би казал, Труман.

— Президента Труман ли имате предвид?

— Няма значение. Как мислиш, защо ти помогнах?

— Не знам.

— Джак Крофорд те харесва, нали?

— Не знам.

— Сигурно не казваш истината. А искаш ли да те харесва? Кажи ми, осъзнаваш ли желанието, да му се харесаш?

— Всеки иска да бъде харесван, доктор Лектър.

— Не, не всеки. Мислиш ли, че Джак Крофорд те желае сексуално? Убеден съм, че в момента е доста нещастен. Смяташ ли, че крои планове… съчинява сценарии, нагласява нещата така, че… да те наебе?

— Това не е сред нещата, които ме занимават, доктор Лектър, пък и думите подхождат повече на Мигс.

— Вече нищо не му подхожда.

— Вие ли му подсказахте да си глътне език?

— Винаги се изразяваш граматически правилно, но провинциалният ти акцент оплесква всичко. Крофорд недвусмислено те харесва и те смята за кадърна. Не вярвам, Кларис, че това странно стечение на обстоятелства се е изплъзнало от вниманието ти — ти получи както помощта на Крофорд, така и моята. Твърдиш, че не знаеш защо Крофорд ти помага. А знаеш ли защо аз го правя?

— Не, кажете ми.

— Мислиш ли, че е, защото обичам да те гледам и да си представям как те изяждам и каква си на вкус?

— Така ли е?

— Не. Искам нещо от Крофорд и имам намерение да трампя сведения. Той обаче няма да дойде да ме посети. Няма да поиска от мен да му помогна в случая с Бъфало Бил, макар да знае какво ще последва — и други млади жени ще умрат.

— Не мога да го повярвам, доктор Лектър.

— Искам нещо много просто, което е напълно в неговите възможности.

Той бавно завъртя реостата на осветлението в килията си. От книгите и рисунките му нямаше и следа Липсваше и тоалетната седалка. Чилтън бе оголил напълно килията, за да го накаже заради Мигс.

— Осем години съм вече в тази килия, Кларис. Знам, че докато съм жив, няма да ме пуснат на свобода. Затова единственото, което искам, е изглед. Прозорец, през който да виждам някое дърво или дори вода.

— Адвокатът ви подал ли е молба?…

— Чилтън постави този телевизор в коридора и го нагласи на религиозен канал. В мига, в който излезеш оттук, санитарят ще усили звука. Моят адвокат, нищо не може да направи, като се има предвид как са настроени сега към мен съдиите. Искам да ме прехвърлят във федерално болнично заведение за душевноболни, искам си обратно книгите, искам и гледка. Добре ще се отплатя за това. Крофорд може да го направи. Питай го.

— Мога да му предам вашите думи.

— Няма да им обърне внимание. А Бъфало Бил ще продължи. Още и още. Много скоро ще скалпира някоя от жертвите си и тогава ще те питам как се чувстваш. Хммм… Ще ти кажа нещо за нашия Бъфало Бил, без дори да съм видял досието, а след години, когато го заловят, ако това изобщо стане, ще се убедиш, че съм бил прав и съм можел да помогна. Можел съм да спася не един човешки живот.

— Какво е то?

— Бъфало Бил живее в двуетажна къща — каза доктор Лектър и изгаси светлината в килията си.

Повече не пожела да отговаря.

Кларис Старлинг се облегна на масата за зарове в казиното на ФБР и се опита да се съсредоточи в лекцията по пране на пари чрез хазарта. Бяха изминали трийсет и шест часа, откак балтиморската полиция взе нейните показания (продиктувани на машинописка, която пишеше с два пръста и палеше цигара от цигара — „Отвори прозореца, миличка, ако ти пречи пушекът“) и я освободи, като не пропусна да и напомни, че убийството не е федерално престъпление. Телевизионните новини по всички канали показала в неделя вечерта сблъсъка и с оператора и тя беше убедена, че здравата е загазила. И при всичкото това напрежение — нито дума от Крофорд или от балтиморския офис на ФБР. Все едно, че е изхвърлила доклада си в клозета и е пуснала водата.

Казиното беше съвсем малко и се помещаваше в обикновена каравана, където бе действало, преди ФБР да го спипа и да го инсталира в академията си като учебно пособие. Тясната стая беше претъпкана с полицаи от най различни отдели. Кларис вежливо отказа на двама рейнджъри от Тексас и един детектив от лондонския Скотланд ярд да и отстъпят мястото си.

Другите от нейния клас бяха в сградата на Академията и търсеха човешки косми из мокета, взет от стая в истински мотел, където бе извършено сексуално престъпление, или снемаха отпечатъци от пръсти в „средностатистическа банка“. Старлинг беше прекарала толкова много часове в подобни упражнения като студентка по съдебна медицина, че сега я пратиха на тази лекция от програмата за гостуващи блюстители на закона.

Взе да се пита дали няма и друга причина за това нейно отлъчване от колегите и — може би преди да ти теглят шута, те изолират от останалите?

Облакъти се на линията за хвърляне на зарове и се опита да съсредоточи вниманието си върху прането на пари чрез хазарта. Но всъщност си мислеше за това колко Федералното бюро мрази да вижда агентите си по телевизията, освен по време на официални пресконференции.

Доктор Лектър беше манна небесна за масмедиите и Балтиморската полиция с радост снесе на репортерите името на Старлинг. И тя се гледаше по новините на всички канали — отново и отново. Ето я „Старлинг от ФБР“ в Балтимор, удряща с дръжката на крика по вратата на гаража, докато операторът се опитва да се пъхне отдолу. А ето „Федералния агент Старлинг“, извръщаща се рязко към помощник-оператора, стиснала дръжката в ръка.

Станцията M5 обяви, че ще даде под съд „Старлинг от ФБР“ и цялото Федерално бюро за нанесени щети, защото очите на оператора се напълнили с прах и ръжда, когато тя ударила по вратата.

Джонета Джонсън направи материал, излъчен от всички телевизионни станции в страната, в което твърдеше, че Старлинг е намерила отрязаната глава посредством сътрудничество с една личност, която властите недвусмислено наричат… „чудовище“. WPIK несъмнено разполагаха със свой източник в болницата на доктор Чилтън. НЕВЕСТАТА НА ФРАНКЕНЩАЙН!!! крещеше „Национален сплетник“ от рафтовете на супермаркетите.

От страна на ФБР нямаше официално становище, но Старлинг беше убедена, че из коридорите и канцелариите на Бюрото коментари не липсват.

На закуска един от колегите и който имаше навика да се облива сутрин с афтършейв „Кану“, нарече Старлинг „Мелвин Путкис“ — глупава игра на думи върху името на Мелвин Първис, най-прочутия агент на Хувър от трийсетте години. Това, което чу по свой адрес от Ардилия Мап, го накара да пребледнее и да напусне столовата, без да опита закуската си.

А сега Старлинг беше в онова особено състояние на духа, когато нищо вече не можеше да я изненада. Цяло денонощие се намираше в нещо като водолазен костюм, увиснала в безкрая насред звънтяща тишина. И реши да се защитава, ако и бъде предоставена тази възможност.

Лекторът завъртя колелото на рулетката, докато говореше, но така и не пусна топчето. Като го гледаше, Кларис изведнъж се усъмни дали тоя човек някога в живота си е пускал топчето. Той мърмореше нещо:

— Кларис Старлинг.

Защо ли казва „Кларис Старлинг“? Та това съм аз!

— Да? — рече тя.

Лекторът посочи с глава вратата. Ето, моментът дойде. Докато се извръщаше, усети как собствената и съдба се изплъзва изпод краката и. На прага обаче стоеше инструкторът и по стрелба Бригъм и я търсеше с поглед. Щом я зърна, я повика с пръст.

За миг помисли, че я изхвърлят, само че за това не биха пратили Бригъм.

— Стягай се, Старлинг. Къде са ти нещата? — рече той в коридора.

— В моята стая — в третото крило.

Трябваше да подтичва, за да не изостава от него.

Беше понесъл брезентов сак и големия комплект инструменти за снемане на отпечатъци — истинския, а не учебния.

— Заминаваш с Джак Крофорд. Вземи каквото ти трябва за една нощ. Може да е излишно, ако се върнете още днес, но за всеки случай.

— Къде заминаваме?

— Някакви ловци на диви патици в Западна Вирджиния[1] открили призори труп в реката Елк. Типично за Бъфало Бил. Полицаите сега го вадят от водата. Следите са още горещи и на Джак не му се седи да чака онези да му докладват подробностите. — Бригъм спря на прага на трето крило. — Трябва му помощник, който умее да сваля отпечатъци от удавник. В лабораторията нямаш равна на себе си — значи ще се справиш, нали?

— Олеле, дай да проверя всичко ли е тук.

Бригъм отвори куфарчето и го придържаше на колене, докато тя проверяваше химикалите един по един. Тънките спринцовки и ампулите бяха на място, но фотоапаратът липсваше.

— Ще ми трябват полароиден апарат, който да снима в мащаб едно към едно, достатъчно филми и батерии.

— От реквизита ли? Имаш ги.

Той и подаде малкия брезентов сак и когато Кларис усети тежестта му, разбра защо са пратили Бригъм да я повика.

— Нали нямаш още официална екипировка?

— Не.

— Трябва да имаш. Това е екипът, с който тренираше на стрелбището. Пистолетът е лично мой. Същият модел, на който си се учила. Точно след десет минути ще те чакам в колата с фотоапарата. Съветвам те да се отбиеш и в тоалетната, преди да тръгнеш, защото в Синьото кану няма такива заведения. Хайде, Старлинг, по-живо.

Поиска да го запита нещо, но той вече беше тръгнал.

Щом като Крофорд отива лично, няма начин да не е работа на Бъфало Бил. Какво, по дяволите е това Синьо кану? Но докато човек си стяга багажа, не бива да мисли за нищо друго. Старлинг се приготви бързо.

— Не е ли…? — започна тя, щом влезе в колата.

— Всичко е наред — прекъсна я Бригъм. — Пистолетът леко издува якето ти, но трябва специално да се взираш, за да го забележиш. Засега е добре.

Тя носеше под връхната си дреха пистолет с късо дуло в плосък кобур, удобно прилепнал към ребрата и. В специалния колан от другата страна държеше пълнител.

Бригъм караше точно с позволената скорост към малкото летище на Куонтико. Изкашля се.

— Знаеш ли какво му харесвам на стрелбището, Старлинг? Че на него няма политически игри. Правилно си постъпила, като не си допуснала никой в гаража в Балтимор. Тревожи ли те тая история с телевизията?

— Трябва ли да ме тревожи?

— Чакай, говорим си само двамата, на четири очи, така ли е?

— Да.

Бригъм отвърна на поздрава на морския пехотинец, който регулираше движението.

— Щом те взема сега със себе си, Джак демонстрира доверието си към теб и това всеки го разбира — продължи Бригъм. — В случай примерно, че някой от Отдела за служебни провинения реши да те разпердушини. Нали разбираш какво ти казвам?

— Ъхъ.

— Крофорд е мъжко момче. Той даде да се разбере, пред когото трябва, че е било твой дълг да не допуснеш никого на местопрестъплението. Той те прати там сам-сама и незащитена, тъй да се каже — без видимите атрибути на властта, и това също го изтъкна, където трябва. А и реакцията на балтиморската полиция е била доста тромава. Да не говорим, че на Крофорд му трябва помощник веднага, а ще се наложи цял час да чака Джими Прайс да му намери някой от лабораторията. Така че цялата работа ти е като по поръчка, Старлинг. Да обработваш труп, изваден от водата, не е като да си прекараш деня на плажа. Не че е наказание за теб, но ако някой външен пожелае да види нещата така, нека. Разбираш ли, мислите на Крофорд следват много сложни пътища, а понеже той не си пада по обясненията, аз се наех да ти кажа… Ако ще работиш с него, няма да е зле да знаеш как стоят нещата… Знаеш ли нещо?

— Не, нищо.

— Не му е само Бъфало Бил на главата. Жена му Бела е тежко болна. Положението и е… безнадеждно. Той я гледа в дома си. Ако не беше Бъфало Бил, щеше да си вземе отпуск.

— Не знаех.

— Никой не говори за това. Да не вземеш да му изкажеш съболезнования или нещо такова… Няма да помогнат. Те бяха голяма любов.

— Радвам се, че ми казахте.

Когато наближиха пистата, Бригъм се пооживи.

— В края на курса по стрелба изнасям две много важни лекции, Старлинг. Гледай да не ги пропуснеш.

И се понесе по краткия път между хангарите.

— Няма да ги пропусна.

— Слушай, това, на което ви уча, може никога да не ви потрябва. И дано. Но ти, Старлинг, имаш естествено предразположение към стрелбата. Ако ти се наложи да стреляш, ще знаеш как. Затова продължи да се упражняваш.

— Добре.

— Никога не слагай пистолета в дамската си чантичка.

— Няма.

— Нощем, преди да легнеш, тренирай по няколко изваждания. Винаги дръж патлака под ръка.

— Добре.

Възстаричък двумоторен „Бийчкрафт“ стоеше на пистата със запалени прожектори и отворена врата. Едната му перка се въртеше и вълнуваше тревата встрани от асфалта.

— Това трябва да е Синьото кану — предположи Старлинг.

— Да.

— Много е малък и стар.

— Че е стар, стар е — жизнерадостно се съгласи Бригъм. — Администрацията за борба с наркотрафика го пипна преди доста време във Флорида. Но моторът му е в ред.

Той спря досами самолета и измъкна багажа на Старлинг от задната седалка. Преплетоха си ръцете, но той все пак успя едновременно да и връчи сака и да и стисне ръката. След което неочаквано за самия себе си рече:

— Бог да те благослови, Старлинг.

Думите не прозвучаха естествено от устата му на морски пехотинец. Той самият не разбра откъде дойдоха и лицето му пламна.

— Благодаря ви… благодаря, господин Бригъм.

Крофорд беше в креслото на помощник пилота, по риза и със слънчеви очила. Обърна се към Старлинг, като чу пилотът да захлопва вратата.

Тя не виждаше очите му зад тъмните стъкла и изведнъж си даде сметка, че изобщо не го познава. Изглеждаше блед и суров като корен, изровен от булдозер.

— Намери си място и започни да четеш — беше всичко, което и каза.

На седалката до него лежеше дебела папка. На корицата пишеше: БЪФАЛО БИЛ. Старлинг я притисна до себе си, а Синьото кану се разтърси и се затъркаля по пистата.