"Деветте принца на Амбър" Роджър Зелазни
Страница 2 от 2
Страница 2 от 2 • 
1, 2
Re: "Деветте принца на Амбър" Роджър Зелазни
Shivers Съб 13 Юни 2009, 13:12
— На кой бряг?
— На левия, ако си обърнат към морето. Северния.
— Тогава стой и не мърдай — поръча Блийс. — Ще изпратя някой да те намери. Сега събирам остатъка от войската ни. Вече разполагам с над две хиляди души и Джулиан няма да посмее да ни приближи. Всеки момент продължават да пристигат още.
— Чудесно — казах аз и това беше всичко.
Стоях и не мърдах. Междувременно, спях.
Чух ги да се промъкват през храстите и застанах нащрек. Надникнах между клонките и ги видях.
Бяха трима от едрите червенокожи воини.
Така че си пристегнах меча, изтупах си дрехите, прокарах пръсти през косата си, изпънах се с леко олюляване, няколко пъти поех дълбоко въздух и излязох на открито.
— Тук съм — обявих аз.
Двама от тях застанаха в отбранителна позиция, с меч в ръка, когато го казах.
Ала веднага се отпуснаха, усмихнаха се, отдадоха ми чест и ме заведоха до лагера. Той се намираше на около три километра оттам. Преодолях ги, без да се подпирам на никого.
Блийс ме посрещна с думите:
— Вече разполагаме с над три хиляди души.
После повика лекар, който да се погрижи за мен.
Цялата нощ прекарахме необезпокоявани и останалите ни хора продължиха да се стичат към нас и на следващия ден.
До края му се събраха около пет хиляди. В далечината се виждаше Амбър.
Преспахме още една нощ и на другата сутрин потеглихме.
Следобед вече бяхме изминали двайсетина километра. Придвижвахме се по брега и никъде не видяхме и следа от Джулиан.
Ужасната болка от изгарянията ми бе започнала да отслабва. Бедрото ми беше оздравяло, но рамото и ръката още ме боляха така, че ми идеше да вия.
Продължавахме марша си напред и скоро до Амбър ни оставаха петдесет километра. Времето беше меко, а цялата гора от лявата ни страна представляваше опустошено, почерняло пепелище. Огънят бе унищожил и по-голямата част храсталаците в долината, ала това поне беше преимущество за нас. Нито Джулиан, нито някой друг можеше да ни устрои засада. Щяхме да го забележим от голямо разстояние. Изминахме още петнайсет километра, преди слънцето да залезе и устроихме лагера си на плажа.
На следващия ден се сетих, че коронацията на Ерик е съвсем скоро и напомних за това на Блийс. Почти бяхме изгубили представа за изминалото време, но знаехме, че ни остават още няколко дни.
Водихме войската с ускорен ход до пладне, после спряхме за почивка. Дотогава бяхме стигнали на трийсет километра от подножието на Колвир. На здрачаване ни бяха останали десет.
А ние продължавахме да напредваме. Вървяхме докъм полунощ и разпънахме нов лагер. Аз вече започвах да се чувствам много по-добре. Изрепетирах няколко замаха с меча си и установих, че се справям почти успешно. На следващия ден бях още по-добре.
Най-после стигнахме до подножието на Колвир, където ни посрещнаха всички отряди на Джулиан, към които се бяха присъединили и повечето моряци от флотата на Кейн, този път в ролята си на пехота.
Блийс пое командването, изправи се като Робърт Лий при Чансълърсвил и ги победихме.
Останаха ни около три хиляди души, когато приключихме с всичко, което Джулиан можеше да хвърли срещу нас. Самият Джулиан, естествено, избяга.
Но ние бяхме спечелили битката. Тази нощ празнувахме. Бяхме победили.
Дотогава вече здравата се бях изплашил и споделих страховете си с Блийс. Три хиляди души срещу Колвир.
Аз бях погубил флотата, а Блийс — над деветдесет и осем процента от своята пехота. Всичко това не ми изглеждаше много като повод за радост.
Цялата работа не ми харесваше.
Но на другия ден започнахме изкачването. По целият склон се спускаше стълбище, по което можеха да вървят само двама души рамо до рамо. То обаче скоро щеше да се стесни и да ни принуди да се движим в колона по един.
Преодоляхме сто метра нагоре по Колвир, после двеста, след това триста.
Тогава откъм морето се надигна буря и ние плътно се притиснахме един към друг под напора й.
Когато всичко свърши, двеста човека липсваха.
Продължихме с мъка да се катерим нагоре, а върху нас се заизлива дъжд. Пътят ставаше все по-стръмен и по-хлъзгав. На една четвърт от височината ни пресрещна колона от спускащи се въоръжени мъже. Първите от тях размениха удари с водачите на нашия авангард и двама души паднаха. Взехме две стъпала и падна още един човек.
Така продължи повече от час и дотогава бяхме минали една трета от пътя нагоре. Нашата колона се точеше в дълга линия, която завършваше с Блийс и мен. Добре бе поне, че едрите ни червенокожи воини бяха по-силни от гвардейците на Ерик. Чуваше се сблъскване на оръжия, вик и някой политаше покрай нас. Понякога беше червенокож, от време на време — космат, но най-често бе облечен в цветовете на Ерик.
Успяхме да се доберем до средата, като се биехме за всяко стъпало. Стигнехме ли до върха, щяхме да се озовем пред широката стълба, чийто огледален образ преди ни бе отвел до Ребма. Оттам се отиваше до Голямата арка, която представляваше източния вход на Амбър.
От авангарда ни останаха може би петдесет души. После четирийсет, трийсет, двайсет, десет…
Вече бяхме преодолели около две трети от пътя, а стълбището се извиваше на зиг-заг пред и зад нас по склона на Колвир. Източната стълба се използва рядко. Тя е почти декоративна. Първоначалният ни план беше да пресечем изгорената долина, после да заобиколим, да се изкачим по западния път през планините и да влезем в Амбър от задната страна. Пожарът и Джулиан бяха променили всичко. Сега изобщо не бихме могли да се справим с такава обиколка. Въпросът вече беше фронтално нападение или нищо. А отговорът нямаше да е нищо.
Паднаха още трима от войниците на Ерик и ние спечелихме четири стъпала. После първият от нашата колона падна и загубихме едно.
Откъм морето духаше силен и студен вятър, а в подножието на планината се струпваха птици. През облаците надникна слънцето — явно Ерик се бе отказал да влошава времето сега, когато водехме битка с неговите хора.
Спечелихме шест стъпала и загубихме един човек.
Всичко това беше странно, тъжно и откачено…
Блийс вървеше пред мен и скоро щеше да дойде неговият ред. После моят, ако той загинеше.
От авангарда ни оставаха шест души.
Десет стъпала…
В този момент хората ни станаха пет.
Продължавахме бавно и упорито напред, а назад, докъдето ми стигаше погледът, всяко стъпало бе покрито с кръв. Трябваше да има някакво оправдание за това, трябваше.
Петият мъж уби четирима, преди той самият да падне и така ни преведе през още една извивка.
Напред и нагоре, четвъртият ни човек се биеше с по един меч във всяка ръка. Хубаво беше, че се сражаваше в свещена война, защото във всеки негов удар бе вложена истинска жар. Той покоси трима, преди да загине.
Следващият не беше толкова ревностен, а и не бе така добър с меча. Той падна веднага и останаха само двама.
Блийс измъкна дългия си, покрит с нежни инкрустации меч и върхът му проблясна на слънцето.
— Скоро, братко — каза той, — ще видим какво могат да направят срещу един принц.
— Само срещу един, надявам се — отвърнах аз и той се засмя.
Мисля, че бяхме изминали три-четвърти от пътя, когато най-после дойде ред на Блийс.
Той скочи напред и мигновено изтика първия, който се изправи насреща му. Върхът на меча му се заби в гърлото на втория, а после със замах удари третия по главата и също го изхвърли встрани. Блийс се хвърли в кратък двубой с четвъртия и го уби.
Моят меч беше готов в ръката ми, докато наблюдавах и напредвах.
Блийс беше добър, дори по-добър отколкото си го спомнях. Носеше се напред, подобен на вихрушка и мечът му беше като жив, озарен от слънчеви отблясъци. Те падаха пред него — о, как падаха, приятели! Каквото и друго да се приказваше за Блийс, този ден той доказа, че е достоен за ранга си. Питах се колко ли дълго ще успее да издържи.
В лявата си ръка държеше кама, която използваше с брутална ефикасност, когато му се удадеше възможност. Тя остана в гърлото на единайсетата жертва.
На колоната, застанала срещу нас, краят й не се виждаше. Предполагах, че се простира по целия път до широката стълба. Надявах се моят ред да не дойде. Почти вярвах в това.
Още трима души прелетяха покрай мен и стигнахме до малка площадка и завой. Блийс разчисти площадката и продължи изкачването. Половин час го наблюдавах, а те умираха и умираха. Можех да чуя възхитения шепот на мъжете зад мен. Почти си помислих, че ще успее да стигне върха.
Блийс използваше всички известни трикове. Отбиваше мечове и заслепяваше очи с плаща си. Препъваше хора. Сграбчваше китки и с всичка сила ги извиваше.
Стигнахме до нова площадка. На ръкава му вече се бе появила малко кръв, но той не преставаше да се усмихва, а онези зад гвардейците, които убиваше, бяха пребледнели. Това също му помагаше. Както вероятно и фактът, че стоях непосредствено зад него, готов да запълня празнината, също спомагаше за страховете им и ги забавяше, действаше им на нервите. По-късно научих, че са знаели за морското сражение.
Блийс проправи път до следващата площадка, разчисти я, взе завоя и пак започна да се изкачва. Не бях допускал, че може да стигне чак толкова далече. Не мислех, че аз щях да се справя така добре като него. Това беше най-феноменалната проява на бойно майсторство и издръжливост, която бях виждал, откакто Бенедикт бе удържал прохода над Ардън при нашествието на Лунните ездачи от Генеш.
Ала виждах и че започва да се уморява. Само ако имаше някакъв начин да го отменя, да му дам възможност мъничко да си почине…
Но нямаше такъв начин. Затова го следвах и се страхувах, че всеки удар може да му е последен.
Знаех, че губи сили. В този момент се намирахме на по-малко от сто метра от върха.
Изведнъж ми домиля за него. Той ми беше брат и се бе отнасял добре с мен. Разбрах, че вече не вярваше да успее и въпреки това продължаваше да се бие… за да ми даде шанс на мен да стигна до трона.
Блийс уби още трима мъже и след всеки удар мечът му забавяше движението си. Той се би с четвъртия в продължение на пет минути, преди да го прониже. Сигурен бях, че следващия ще му бъде последен.
Не познах, обаче.
Когато Блийс уби и него, аз прехвърлих своя меч от дясната в лявата ръка, измъкнах кинжала си и го хвърлих.
— На левия, ако си обърнат към морето. Северния.
— Тогава стой и не мърдай — поръча Блийс. — Ще изпратя някой да те намери. Сега събирам остатъка от войската ни. Вече разполагам с над две хиляди души и Джулиан няма да посмее да ни приближи. Всеки момент продължават да пристигат още.
— Чудесно — казах аз и това беше всичко.
Стоях и не мърдах. Междувременно, спях.
Чух ги да се промъкват през храстите и застанах нащрек. Надникнах между клонките и ги видях.
Бяха трима от едрите червенокожи воини.
Така че си пристегнах меча, изтупах си дрехите, прокарах пръсти през косата си, изпънах се с леко олюляване, няколко пъти поех дълбоко въздух и излязох на открито.
— Тук съм — обявих аз.
Двама от тях застанаха в отбранителна позиция, с меч в ръка, когато го казах.
Ала веднага се отпуснаха, усмихнаха се, отдадоха ми чест и ме заведоха до лагера. Той се намираше на около три километра оттам. Преодолях ги, без да се подпирам на никого.
Блийс ме посрещна с думите:
— Вече разполагаме с над три хиляди души.
После повика лекар, който да се погрижи за мен.
Цялата нощ прекарахме необезпокоявани и останалите ни хора продължиха да се стичат към нас и на следващия ден.
До края му се събраха около пет хиляди. В далечината се виждаше Амбър.
Преспахме още една нощ и на другата сутрин потеглихме.
Следобед вече бяхме изминали двайсетина километра. Придвижвахме се по брега и никъде не видяхме и следа от Джулиан.
Ужасната болка от изгарянията ми бе започнала да отслабва. Бедрото ми беше оздравяло, но рамото и ръката още ме боляха така, че ми идеше да вия.
Продължавахме марша си напред и скоро до Амбър ни оставаха петдесет километра. Времето беше меко, а цялата гора от лявата ни страна представляваше опустошено, почерняло пепелище. Огънят бе унищожил и по-голямата част храсталаците в долината, ала това поне беше преимущество за нас. Нито Джулиан, нито някой друг можеше да ни устрои засада. Щяхме да го забележим от голямо разстояние. Изминахме още петнайсет километра, преди слънцето да залезе и устроихме лагера си на плажа.
На следващия ден се сетих, че коронацията на Ерик е съвсем скоро и напомних за това на Блийс. Почти бяхме изгубили представа за изминалото време, но знаехме, че ни остават още няколко дни.
Водихме войската с ускорен ход до пладне, после спряхме за почивка. Дотогава бяхме стигнали на трийсет километра от подножието на Колвир. На здрачаване ни бяха останали десет.
А ние продължавахме да напредваме. Вървяхме докъм полунощ и разпънахме нов лагер. Аз вече започвах да се чувствам много по-добре. Изрепетирах няколко замаха с меча си и установих, че се справям почти успешно. На следващия ден бях още по-добре.
Най-после стигнахме до подножието на Колвир, където ни посрещнаха всички отряди на Джулиан, към които се бяха присъединили и повечето моряци от флотата на Кейн, този път в ролята си на пехота.
Блийс пое командването, изправи се като Робърт Лий при Чансълърсвил и ги победихме.
Останаха ни около три хиляди души, когато приключихме с всичко, което Джулиан можеше да хвърли срещу нас. Самият Джулиан, естествено, избяга.
Но ние бяхме спечелили битката. Тази нощ празнувахме. Бяхме победили.
Дотогава вече здравата се бях изплашил и споделих страховете си с Блийс. Три хиляди души срещу Колвир.
Аз бях погубил флотата, а Блийс — над деветдесет и осем процента от своята пехота. Всичко това не ми изглеждаше много като повод за радост.
Цялата работа не ми харесваше.
Но на другия ден започнахме изкачването. По целият склон се спускаше стълбище, по което можеха да вървят само двама души рамо до рамо. То обаче скоро щеше да се стесни и да ни принуди да се движим в колона по един.
Преодоляхме сто метра нагоре по Колвир, после двеста, след това триста.
Тогава откъм морето се надигна буря и ние плътно се притиснахме един към друг под напора й.
Когато всичко свърши, двеста човека липсваха.
Продължихме с мъка да се катерим нагоре, а върху нас се заизлива дъжд. Пътят ставаше все по-стръмен и по-хлъзгав. На една четвърт от височината ни пресрещна колона от спускащи се въоръжени мъже. Първите от тях размениха удари с водачите на нашия авангард и двама души паднаха. Взехме две стъпала и падна още един човек.
Така продължи повече от час и дотогава бяхме минали една трета от пътя нагоре. Нашата колона се точеше в дълга линия, която завършваше с Блийс и мен. Добре бе поне, че едрите ни червенокожи воини бяха по-силни от гвардейците на Ерик. Чуваше се сблъскване на оръжия, вик и някой политаше покрай нас. Понякога беше червенокож, от време на време — космат, но най-често бе облечен в цветовете на Ерик.
Успяхме да се доберем до средата, като се биехме за всяко стъпало. Стигнехме ли до върха, щяхме да се озовем пред широката стълба, чийто огледален образ преди ни бе отвел до Ребма. Оттам се отиваше до Голямата арка, която представляваше източния вход на Амбър.
От авангарда ни останаха може би петдесет души. После четирийсет, трийсет, двайсет, десет…
Вече бяхме преодолели около две трети от пътя, а стълбището се извиваше на зиг-заг пред и зад нас по склона на Колвир. Източната стълба се използва рядко. Тя е почти декоративна. Първоначалният ни план беше да пресечем изгорената долина, после да заобиколим, да се изкачим по западния път през планините и да влезем в Амбър от задната страна. Пожарът и Джулиан бяха променили всичко. Сега изобщо не бихме могли да се справим с такава обиколка. Въпросът вече беше фронтално нападение или нищо. А отговорът нямаше да е нищо.
Паднаха още трима от войниците на Ерик и ние спечелихме четири стъпала. После първият от нашата колона падна и загубихме едно.
Откъм морето духаше силен и студен вятър, а в подножието на планината се струпваха птици. През облаците надникна слънцето — явно Ерик се бе отказал да влошава времето сега, когато водехме битка с неговите хора.
Спечелихме шест стъпала и загубихме един човек.
Всичко това беше странно, тъжно и откачено…
Блийс вървеше пред мен и скоро щеше да дойде неговият ред. После моят, ако той загинеше.
От авангарда ни оставаха шест души.
Десет стъпала…
В този момент хората ни станаха пет.
Продължавахме бавно и упорито напред, а назад, докъдето ми стигаше погледът, всяко стъпало бе покрито с кръв. Трябваше да има някакво оправдание за това, трябваше.
Петият мъж уби четирима, преди той самият да падне и така ни преведе през още една извивка.
Напред и нагоре, четвъртият ни човек се биеше с по един меч във всяка ръка. Хубаво беше, че се сражаваше в свещена война, защото във всеки негов удар бе вложена истинска жар. Той покоси трима, преди да загине.
Следващият не беше толкова ревностен, а и не бе така добър с меча. Той падна веднага и останаха само двама.
Блийс измъкна дългия си, покрит с нежни инкрустации меч и върхът му проблясна на слънцето.
— Скоро, братко — каза той, — ще видим какво могат да направят срещу един принц.
— Само срещу един, надявам се — отвърнах аз и той се засмя.
Мисля, че бяхме изминали три-четвърти от пътя, когато най-после дойде ред на Блийс.
Той скочи напред и мигновено изтика първия, който се изправи насреща му. Върхът на меча му се заби в гърлото на втория, а после със замах удари третия по главата и също го изхвърли встрани. Блийс се хвърли в кратък двубой с четвъртия и го уби.
Моят меч беше готов в ръката ми, докато наблюдавах и напредвах.
Блийс беше добър, дори по-добър отколкото си го спомнях. Носеше се напред, подобен на вихрушка и мечът му беше като жив, озарен от слънчеви отблясъци. Те падаха пред него — о, как падаха, приятели! Каквото и друго да се приказваше за Блийс, този ден той доказа, че е достоен за ранга си. Питах се колко ли дълго ще успее да издържи.
В лявата си ръка държеше кама, която използваше с брутална ефикасност, когато му се удадеше възможност. Тя остана в гърлото на единайсетата жертва.
На колоната, застанала срещу нас, краят й не се виждаше. Предполагах, че се простира по целия път до широката стълба. Надявах се моят ред да не дойде. Почти вярвах в това.
Още трима души прелетяха покрай мен и стигнахме до малка площадка и завой. Блийс разчисти площадката и продължи изкачването. Половин час го наблюдавах, а те умираха и умираха. Можех да чуя възхитения шепот на мъжете зад мен. Почти си помислих, че ще успее да стигне върха.
Блийс използваше всички известни трикове. Отбиваше мечове и заслепяваше очи с плаща си. Препъваше хора. Сграбчваше китки и с всичка сила ги извиваше.
Стигнахме до нова площадка. На ръкава му вече се бе появила малко кръв, но той не преставаше да се усмихва, а онези зад гвардейците, които убиваше, бяха пребледнели. Това също му помагаше. Както вероятно и фактът, че стоях непосредствено зад него, готов да запълня празнината, също спомагаше за страховете им и ги забавяше, действаше им на нервите. По-късно научих, че са знаели за морското сражение.
Блийс проправи път до следващата площадка, разчисти я, взе завоя и пак започна да се изкачва. Не бях допускал, че може да стигне чак толкова далече. Не мислех, че аз щях да се справя така добре като него. Това беше най-феноменалната проява на бойно майсторство и издръжливост, която бях виждал, откакто Бенедикт бе удържал прохода над Ардън при нашествието на Лунните ездачи от Генеш.
Ала виждах и че започва да се уморява. Само ако имаше някакъв начин да го отменя, да му дам възможност мъничко да си почине…
Но нямаше такъв начин. Затова го следвах и се страхувах, че всеки удар може да му е последен.
Знаех, че губи сили. В този момент се намирахме на по-малко от сто метра от върха.
Изведнъж ми домиля за него. Той ми беше брат и се бе отнасял добре с мен. Разбрах, че вече не вярваше да успее и въпреки това продължаваше да се бие… за да ми даде шанс на мен да стигна до трона.
Блийс уби още трима мъже и след всеки удар мечът му забавяше движението си. Той се би с четвъртия в продължение на пет минути, преди да го прониже. Сигурен бях, че следващия ще му бъде последен.
Не познах, обаче.
Когато Блийс уби и него, аз прехвърлих своя меч от дясната в лявата ръка, измъкнах кинжала си и го хвърлих.
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Деветте принца на Амбър" Роджър Зелазни
Shivers Съб 13 Юни 2009, 13:13
Той се заби до дръжката в гърлото на следващия гвардеец.
Блийс прескочи две стъпала, преряза ахилесовото сухожилие на мъжа пред себе си и го блъсна встрани.
После замахна отдолу нагоре и разпра корема на идващия след него.
Втурнах се да запълня празнината, да бъда точно зад него, в пълна готовност. Ала той все още нямаше нужда от мен.
Справи се със следващите двама с нов приток на енергия. Поисках с вик друг кинжал и той ми бе подаден отнякъде по колоната.
Подържах го в готовност, докато движенията на Блийс отново започнаха да се забавят и тогава го хвърлих по мъжа, с когото се биеше.
Той точно се навеждаше, когато кинжалът полетя и по тази причина го улучи с дръжката, а не с острието. Ударът, обаче, беше по главата, Блийс веднага блъсна рамото му и гвардеецът падна. Следващият скочи напред и, макар че се наниза върху меча на Блийс, успя да го повлече със себе си и те полетяха заедно в пропастта.
Инстинктивно, почти без да съзнавам какво върша, като все пак напълно уверено взех едно от онези решения, в които човек действа за част от секундата, а после разсъждава над тях, бръкнах с лявата си ръка под колана, измъкнах оттам моята колода с Фигурите, хвърлих ги към Блийс, който сякаш бе увиснал във въздуха за миг — толкова бързо реагираха мускулите и възприятията ми — и му извиках:
— Хващай ги, глупако!
И той ги хвана.
Нямах време да видя какво стана по-нататък, защото трябваше да отбивам и нападам.
Така започна последният етап от изкачването ни по Колвир.
Нека кажа само, че успях да стигна догоре и бях силно задъхан, когато воините ми се струпаха около мен на върха, за да ми помогнат да разчистим площадката.
Обединихме силите си и започнахме да настъпваме напред.
Отне ни един час, за да стигнем до Голямата арка.
Минахме през нея. Влязохме в Амбър.
Където и да се намираше Ерик, сигурен бях, че изобщо не е допускал възможността да стигнем толкова далече.
А се питах и къде ли беше Блийс? Дали бе сварил да извади някоя Фигура и да я използва, преди да падне на дъното! Предполагах, че никога няма да узная.
През цялото време си бяхме надценявали силите. Сега противникът многократно надвишаваше броя ни и единственото, което ни оставаше, бе да се бием, докато можем да издържим. Защо бях постъпил така глупаво да хвърля картите си на Блийс? Знаех, че той не разполага с негови и действието ми бе продиктувано от чувство за отговорност, развито вероятно в годините ми прекарани на сянката Земя. Но аз можех да ги използвам за собственото си спасение, ако нещата потръгнеха зле.
Нещата потръгнаха зле.
Продължихме да се сражаваме до спускането на здрача и вече бяхме останали само шепа хора.
Гвардейците на Ерик ни бяха обградили на място, отстоящо на около хиляда метра от арката и все още се намирахме далече от двореца. Можехме само да се отбраняваме и един по един загивахме. Претърпели бяхме поражение.
Луела или Дирдри щяха да ми дадат подслон. Защо бях постъпил така?
Убих още един гвардеец и изхвърлих въпроса от ума си.
Слънцето залезе и мрак обгърна земята. Броят ни бе намалял до няколкостотин души и не се бяхме приближили особено до двореца.
Тогава видях Ерик и го чух да крещи заповеди. Ех, само ако можех да се добера до него!
Но не ми се удаде такава възможност.
Вероятно щях да се предам, за да спася остатъка от войската си, която ми бе служила толкова добре.
Ала нямаше на кого да се предадем, никой не искаше това от нас. Ерик дори не би ме чул, ако извиках. Той беше далеч от мен и даваше нареждания.
Затова продължавахме да се бием. Останаха ми само сто души.
Ще бъда кратък.
Те избиха всички, освен мен.
Хвърлиха мрежи отгоре ми и ме обсипаха с притъпени стрели без върхове.
Най-накрая паднах, те ме заудряха с тояги и здраво ме завързаха. После всичко потъна в мрак и се превърна в кошмар, който ме погълна и не ме пускаше, каквото и да ставаше.
Бяхме загубили.
Свестих се в тъмница дълбоко в подземията на Амбър и съжалих, че съм оцелял.
Фактът, че бях все още жив, означаваше, че Ерик крои планове за мен. Представях си диби и скоби, пламъци и клещи. Видях образно предстоящата си деградация, докато лежах там на подгизналата слама.
Колко ли време съм бил в безсъзнание? Не знаех.
Претърсих килията си с идеята да намеря някакво средство за самоубийство, но не открих нищо подходящо за целта.
Раните ми горяха като слънца и бях страхотно уморен.
Отпуснах се върху сламата и отново заспах.
Когато се събудих, все още никой не бе влизал при мен. Нямаше кого да купя, нито кой да ме измъчва.
Освен това нямаше и какво да ям.
Лежах там, увит в плаща и си припомнях всичко случило се откакто се бях събудил в „Гринуд“ и бях отказал да ми направят инжекция. Може би щеше да е по-добре, ако не го бях правил.
Познах отчаянието.
Скоро Ерик щеше да бъде коронясан за крал на Амбър. А това можеше вече и да е станало.
Но сънят бе нещо толкова прекрасно, а аз бях така уморен.
За първи път наистина имах възможност да се отпусна и да забравя за раните си.
Килията беше толкова тъмна, воняща и влажна.
Не знаех колко пъти съм се събуждал и пак съм потъвал в сън. В два от случаите намерих оставени върху поднос до вратата хляб, месо и вода. И двата пъти изпразних подноса. В килията ми беше тъмно като в рог и страшно студено. Стоях там и чаках ли чаках.
Накрая те дойдоха за мен.
Вратата се отвори и нахлу слаба светлина. Примижах и ми бе наредено да вървя напред.
Коридорът отвън беше препълнен с въоръжени мъже, затова реших, че няма смисъл да правя никакви опити за бягство.
Потърках наболата си брада и тръгнах накъдето ме поведоха.
След дълъг преход стигнахме до залата със спиралната стълба, по която започнахме да се изкачваме. Докато вървяхме, не зададох нито един въпрос и никой не ми предложи никаква информация.
Когато се озовахме в края на стълбата, бях съпроводен нататък до самия дворец. Там ме въведоха в топла, чиста стая и ми наредиха да се съблека, което аз направих. После влязох във вана, пълна с вдигаща пара вода и един слуга ме изтърка, обръсна и подстрига косата ми.
Щом отново се изсуших, дадоха ми чисти дрехи, в черно и сребърно. Облякох ги и поставиха върху раменете ми черен плащ, чиято закопчалка представляваше сребърна роза.
— Готов сте — заяви сержантът на стражата. — Елате с мен.
Последвах го, а стражите последваха мен.
Бях отведен далече в дъното на двореца, където един ковач сложи окови около китките и глезените ми и ги свърза с вериги, които бяха прекалено здрави, за да успея да ги счупя. Ако бях оказал съпротива, знаех, че ще ме бият, докато изпадна в безсъзнание и после резултатът щеше да бъде същия. Не изпитвах желание отново да ме бият до безсъзнание, затова се подчиних.
После неколцина стражи вдигнаха веригите и аз бях отведен обратно в предната част на двореца. Не можех да се възхитя на великолепието, което цареше навсякъде около мен. Бях затворник. Вероятно скоро щях да бъда мъртъв или прикован на колелото за мъчения. Нищо не можех да направя точно в този момент. Един хвърлен през прозореца поглед ми изясни, че е ранна вечер и нямаше място за носталгия, докато преминавах през помещения, където бяхме играли заедно като деца.
Преминахме по един дълъг коридор, след което ме въведоха в голямата банкетна зала.
Из цялото помещение бяха наслагани маси и около тях седяха много хора, голяма част от които познавах. Всички най-хубави рокли и костюми на Амбър грееха край мен върху телата на придворните, под запалените факли свиреха музиканти, а върху масите вече бе сервирано яденето, макар че все още никой не се хранеше.
Забелязах хора, които разпознах, като Флора, например, както и някои непознати лица. Тук беше менестрелът, сър Рейн — да, когото лично бях удостоил с рицарско звание и не бях виждал от векове. Той извърна очи, когато погледът ми падна върху него.
Отведоха ме в долния край на огромната централна маса и ме сложиха да седна там.
Стражите се отдръпнаха и останаха прави зад мен. Те заключиха краищата на веригите ми към халки, явно наскоро приковани към пода. Мястото в горния край на моята маса все още не беше заето.
Не познавах жената, която седеше от дясната ми страна, но мъжът отляво беше Джулиан. Не му обърнах внимание и се вторачих в дамата, едно русо миньонче.
— Добър вечер — казах аз. — Изглежда забравиха да ни представят. Аз съм Коруин.
Тя погледна към мъжа от дясната й страна за подкрепа, пълен, червенокос юначага с много лунички. Той се извърна и изведнъж потъна в оживен разговор със съседката си отдясно.
— Няма нищо лошо в това да поговорите с мен, честно — продължих аз. — Не е заразно.
Жената успя слабо да се усмихне и рече:
— Казвам се Кармел. Как сте, принц Коруин?
— Много хубаво име — отвърнах, — а аз съм добре. Какво прави приятно момиче като вас на подобно място?
Тя припряно се пресегна за чашата си и отпи малко вода.
— Коруин — обади се Джулиан, по-високо, отколкото бе нужно. — Смятам, че дамата намира поведението ти за обидно и нахално.
— Колко думи си разменил с нея тази вечер?
Той не почервеня. Побледня.
— Да не си си отворил устата повече.
Тогава аз се протегнах, като нарочно издрънчах с веригите си. Освен ефекта, който произведе шума, успях да разбера и докъде мога да стигна. Съвсем доникъде, разбира се. Ерик беше предпазлив.
— Ела по-близо да ми прошепнеш възраженията си, братко — поканих Джулиан.
Но той не прие.
Блийс прескочи две стъпала, преряза ахилесовото сухожилие на мъжа пред себе си и го блъсна встрани.
После замахна отдолу нагоре и разпра корема на идващия след него.
Втурнах се да запълня празнината, да бъда точно зад него, в пълна готовност. Ала той все още нямаше нужда от мен.
Справи се със следващите двама с нов приток на енергия. Поисках с вик друг кинжал и той ми бе подаден отнякъде по колоната.
Подържах го в готовност, докато движенията на Блийс отново започнаха да се забавят и тогава го хвърлих по мъжа, с когото се биеше.
Той точно се навеждаше, когато кинжалът полетя и по тази причина го улучи с дръжката, а не с острието. Ударът, обаче, беше по главата, Блийс веднага блъсна рамото му и гвардеецът падна. Следващият скочи напред и, макар че се наниза върху меча на Блийс, успя да го повлече със себе си и те полетяха заедно в пропастта.
Инстинктивно, почти без да съзнавам какво върша, като все пак напълно уверено взех едно от онези решения, в които човек действа за част от секундата, а после разсъждава над тях, бръкнах с лявата си ръка под колана, измъкнах оттам моята колода с Фигурите, хвърлих ги към Блийс, който сякаш бе увиснал във въздуха за миг — толкова бързо реагираха мускулите и възприятията ми — и му извиках:
— Хващай ги, глупако!
И той ги хвана.
Нямах време да видя какво стана по-нататък, защото трябваше да отбивам и нападам.
Така започна последният етап от изкачването ни по Колвир.
Нека кажа само, че успях да стигна догоре и бях силно задъхан, когато воините ми се струпаха около мен на върха, за да ми помогнат да разчистим площадката.
Обединихме силите си и започнахме да настъпваме напред.
Отне ни един час, за да стигнем до Голямата арка.
Минахме през нея. Влязохме в Амбър.
Където и да се намираше Ерик, сигурен бях, че изобщо не е допускал възможността да стигнем толкова далече.
А се питах и къде ли беше Блийс? Дали бе сварил да извади някоя Фигура и да я използва, преди да падне на дъното! Предполагах, че никога няма да узная.
През цялото време си бяхме надценявали силите. Сега противникът многократно надвишаваше броя ни и единственото, което ни оставаше, бе да се бием, докато можем да издържим. Защо бях постъпил така глупаво да хвърля картите си на Блийс? Знаех, че той не разполага с негови и действието ми бе продиктувано от чувство за отговорност, развито вероятно в годините ми прекарани на сянката Земя. Но аз можех да ги използвам за собственото си спасение, ако нещата потръгнеха зле.
Нещата потръгнаха зле.
Продължихме да се сражаваме до спускането на здрача и вече бяхме останали само шепа хора.
Гвардейците на Ерик ни бяха обградили на място, отстоящо на около хиляда метра от арката и все още се намирахме далече от двореца. Можехме само да се отбраняваме и един по един загивахме. Претърпели бяхме поражение.
Луела или Дирдри щяха да ми дадат подслон. Защо бях постъпил така?
Убих още един гвардеец и изхвърлих въпроса от ума си.
Слънцето залезе и мрак обгърна земята. Броят ни бе намалял до няколкостотин души и не се бяхме приближили особено до двореца.
Тогава видях Ерик и го чух да крещи заповеди. Ех, само ако можех да се добера до него!
Но не ми се удаде такава възможност.
Вероятно щях да се предам, за да спася остатъка от войската си, която ми бе служила толкова добре.
Ала нямаше на кого да се предадем, никой не искаше това от нас. Ерик дори не би ме чул, ако извиках. Той беше далеч от мен и даваше нареждания.
Затова продължавахме да се бием. Останаха ми само сто души.
Ще бъда кратък.
Те избиха всички, освен мен.
Хвърлиха мрежи отгоре ми и ме обсипаха с притъпени стрели без върхове.
Най-накрая паднах, те ме заудряха с тояги и здраво ме завързаха. После всичко потъна в мрак и се превърна в кошмар, който ме погълна и не ме пускаше, каквото и да ставаше.
Бяхме загубили.
Свестих се в тъмница дълбоко в подземията на Амбър и съжалих, че съм оцелял.
Фактът, че бях все още жив, означаваше, че Ерик крои планове за мен. Представях си диби и скоби, пламъци и клещи. Видях образно предстоящата си деградация, докато лежах там на подгизналата слама.
Колко ли време съм бил в безсъзнание? Не знаех.
Претърсих килията си с идеята да намеря някакво средство за самоубийство, но не открих нищо подходящо за целта.
Раните ми горяха като слънца и бях страхотно уморен.
Отпуснах се върху сламата и отново заспах.
Когато се събудих, все още никой не бе влизал при мен. Нямаше кого да купя, нито кой да ме измъчва.
Освен това нямаше и какво да ям.
Лежах там, увит в плаща и си припомнях всичко случило се откакто се бях събудил в „Гринуд“ и бях отказал да ми направят инжекция. Може би щеше да е по-добре, ако не го бях правил.
Познах отчаянието.
Скоро Ерик щеше да бъде коронясан за крал на Амбър. А това можеше вече и да е станало.
Но сънят бе нещо толкова прекрасно, а аз бях така уморен.
За първи път наистина имах възможност да се отпусна и да забравя за раните си.
Килията беше толкова тъмна, воняща и влажна.
VIII
Не знаех колко пъти съм се събуждал и пак съм потъвал в сън. В два от случаите намерих оставени върху поднос до вратата хляб, месо и вода. И двата пъти изпразних подноса. В килията ми беше тъмно като в рог и страшно студено. Стоях там и чаках ли чаках.
Накрая те дойдоха за мен.
Вратата се отвори и нахлу слаба светлина. Примижах и ми бе наредено да вървя напред.
Коридорът отвън беше препълнен с въоръжени мъже, затова реших, че няма смисъл да правя никакви опити за бягство.
Потърках наболата си брада и тръгнах накъдето ме поведоха.
След дълъг преход стигнахме до залата със спиралната стълба, по която започнахме да се изкачваме. Докато вървяхме, не зададох нито един въпрос и никой не ми предложи никаква информация.
Когато се озовахме в края на стълбата, бях съпроводен нататък до самия дворец. Там ме въведоха в топла, чиста стая и ми наредиха да се съблека, което аз направих. После влязох във вана, пълна с вдигаща пара вода и един слуга ме изтърка, обръсна и подстрига косата ми.
Щом отново се изсуших, дадоха ми чисти дрехи, в черно и сребърно. Облякох ги и поставиха върху раменете ми черен плащ, чиято закопчалка представляваше сребърна роза.
— Готов сте — заяви сержантът на стражата. — Елате с мен.
Последвах го, а стражите последваха мен.
Бях отведен далече в дъното на двореца, където един ковач сложи окови около китките и глезените ми и ги свърза с вериги, които бяха прекалено здрави, за да успея да ги счупя. Ако бях оказал съпротива, знаех, че ще ме бият, докато изпадна в безсъзнание и после резултатът щеше да бъде същия. Не изпитвах желание отново да ме бият до безсъзнание, затова се подчиних.
После неколцина стражи вдигнаха веригите и аз бях отведен обратно в предната част на двореца. Не можех да се възхитя на великолепието, което цареше навсякъде около мен. Бях затворник. Вероятно скоро щях да бъда мъртъв или прикован на колелото за мъчения. Нищо не можех да направя точно в този момент. Един хвърлен през прозореца поглед ми изясни, че е ранна вечер и нямаше място за носталгия, докато преминавах през помещения, където бяхме играли заедно като деца.
Преминахме по един дълъг коридор, след което ме въведоха в голямата банкетна зала.
Из цялото помещение бяха наслагани маси и около тях седяха много хора, голяма част от които познавах. Всички най-хубави рокли и костюми на Амбър грееха край мен върху телата на придворните, под запалените факли свиреха музиканти, а върху масите вече бе сервирано яденето, макар че все още никой не се хранеше.
Забелязах хора, които разпознах, като Флора, например, както и някои непознати лица. Тук беше менестрелът, сър Рейн — да, когото лично бях удостоил с рицарско звание и не бях виждал от векове. Той извърна очи, когато погледът ми падна върху него.
Отведоха ме в долния край на огромната централна маса и ме сложиха да седна там.
Стражите се отдръпнаха и останаха прави зад мен. Те заключиха краищата на веригите ми към халки, явно наскоро приковани към пода. Мястото в горния край на моята маса все още не беше заето.
Не познавах жената, която седеше от дясната ми страна, но мъжът отляво беше Джулиан. Не му обърнах внимание и се вторачих в дамата, едно русо миньонче.
— Добър вечер — казах аз. — Изглежда забравиха да ни представят. Аз съм Коруин.
Тя погледна към мъжа от дясната й страна за подкрепа, пълен, червенокос юначага с много лунички. Той се извърна и изведнъж потъна в оживен разговор със съседката си отдясно.
— Няма нищо лошо в това да поговорите с мен, честно — продължих аз. — Не е заразно.
Жената успя слабо да се усмихне и рече:
— Казвам се Кармел. Как сте, принц Коруин?
— Много хубаво име — отвърнах, — а аз съм добре. Какво прави приятно момиче като вас на подобно място?
Тя припряно се пресегна за чашата си и отпи малко вода.
— Коруин — обади се Джулиан, по-високо, отколкото бе нужно. — Смятам, че дамата намира поведението ти за обидно и нахално.
— Колко думи си разменил с нея тази вечер?
Той не почервеня. Побледня.
— Да не си си отворил устата повече.
Тогава аз се протегнах, като нарочно издрънчах с веригите си. Освен ефекта, който произведе шума, успях да разбера и докъде мога да стигна. Съвсем доникъде, разбира се. Ерик беше предпазлив.
— Ела по-близо да ми прошепнеш възраженията си, братко — поканих Джулиан.
Но той не прие.
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Деветте принца на Амбър" Роджър Зелазни
Shivers Съб 13 Юни 2009, 13:13
Бях заел мястото си последен, затова знаех, че моментът е съвсем наближил. Така и се оказа.
От шест тромпета се понесоха пет изсвирвания и Ерик влезе в залата.
Всички станаха прави.
С изключение на мен.
На стражите им се наложи да ме издърпат нагоре с веригите и да ме задържат така.
Ерик се усмихна и се спусна по стълбите от дясната ми страна. Неговите цветове едва се виждаха под хермелиновата мантия, която бе облякъл.
Той отиде до предния край на масата и остана прав пред стола си. Един прислужник се приближи и спря зад него, а виночерпците започнаха да обикалят и да наливат.
Когато всички чаши бяха напълнени, Ерик вдигна своята.
— Да пием за здравето на тези, които винаги ще живеят в Амбър, вечният град — и всички вдигнаха чаши.
С изключение на мен.
— Вземи си чашата! — изсъска Джулиан.
— Подай ми я — отвърнах аз.
Той не помръдна, само ме изгледа яростно. В този момент бързо се наведох напред и вдигнах чашата си.
Между нас имаше почти двеста човека, но гласът ми се разнесе из цялата зала. А очите на Ерик не се откъсваха от мен, докато казвах:
— За Ерик, който стои в най-долния край на масата!
Никой не ме докосна, преди Джулиан да излее чашата си на пода. Всички останали направиха същото, но аз успях да изпия по-голямата част от съдържанието на своята, която после ми избиха от ръцете.
Тогава Ерик седна и придворните го последваха, а на мен ми бе позволено да се стоваря в стола си.
Започнаха да сервират храната и тъй като бях гладен, ядох не по-зле от всички тях, а дори и доста по-добре от повечето.
През цялото време свиреше музика и вечерята продължи повече от два часа. Никой не ми проговори и аз не заговорих никого. Но присъствието ми се чувстваше и нашата маса бе по-тиха от останалите.
Кейн седеше в горния край на масата. От дясната страна на Ерик. Предполагах, че Джулиан е в немилост. Нито Рандъм, нито Дирдри присъстваха. Имаше и много благородници, които познавах и някои от тях бях смятал за приятели, но те до един отказваха да отвърнат на погледа ми.
Тогава разбрах, че е въпрос само на дребни формалности Ерик да стане крал на Амбър.
Скоро дойде и техният ред.
Щом вечерята свърши, не последваха речи. Ерик просто се изправи.
Тромпетите отново изсвириха и раздраха въздуха със звука си.
После процесията от придворни се запъти към тронната зала на Амбър.
Знаех какво щеше да последва.
Ерик застана пред трона и всички му се поклониха.
С изключение на мен, всъщност, но пък аз бях принуден да коленича.
Днес беше денят на неговата коронация.
Настъпи тишина. Кейн внесе възглавничката, върху която бе поставена короната, короната на Амбър. Той коленичи и замръзна в това положение, предлагайки я.
Тогава бях вдигнат на крака и изблъскан напред. Знаех какво предстои да се случи. Озарението ме удари като светкавица и започнах да се съпротивлявам. Но те ме събориха на земята с удари и ме затътриха на колене в основата на стълбичката пред трона.
Музиката плавно се усили — свиреха „Зелените ръкави“ — и отнякъде зад гърба ми Джулиан обяви:
— Наблюдавате коронацията на новия крал на Амбър. — После с шепот се обърна към мен: — Вземи короната и я подай на Ерик. Той сам ще я сложи на главата си.
Вгледах се в короната на Амбър върху пурпурната възглавничка, която Кейн държеше.
Тя бе изкована от злато, имаше седем върха и в края на всеки от тях блестеше скъпоценен камък. Обръчът беше обсипан с изумруди, а над слепоочията бе поставен по един огромен рубин.
Не помръдвах, замислен за времената, когато бях гледал лицето на баща ни под нея.
— Не — рекох просто и почувствах удар по лявата буза.
— Вземи я и я подай на Ерик — повтори той.
Опитах се да му върна удара, но веригите ми бяха стегнати изкъсо. Получих нов удар.
Погледнах към острите, дълги върхове.
— Добре тогава — казах накрая и посегнах към короната.
Задържах я за миг в две ръце, после бързо я поставих върху собствената си глава и обявих:
— Коронясвам себе си, Коруин, за крал на Амбър!
Мигновено ми отнеха короната и я поставиха обратно на възглавничката. По гърба ми се посипаха удари. Из залата се разнесе мърморене.
— Сега я вдигни и опитай пак — нареди Джулиан. — Вземи я и я подай на Ерик.
Върху мен се стовари нов удар.
— Добре — рекох му, като усещах, че ризата ми става мокра.
Този път я запокитих, с надеждата да извадя на Ерик някое око.
Той я улови с дясната си ръка, усмихна се надолу към мен и аз получих нова порция удари.
— Благодаря ти — рече Ерик. — А сега ме чуйте, всички присъстващи, както и онези, които ни слушат в Сенките. Днес аз приемам короната и трона. Поемам в ръката си скиптъра на кралство Амбър. Спечелих трона честно и го вземам и задържам с правото на своята кръв.
— Лъжец! — извиках аз и нечия ръка ми запуши устата.
— Приемам короната под името Ерик Първи, крал на Амбър.
— Да живее кралят! — извикаха три пъти придворните.
После той се наведе напред и ми прошепна:
— Очите ти се насладиха на най-прекрасната гледка, която някога ще видят… Стража! Отведете Коруин в ковачницата и му изгорете очите! Нека запомни тази церемония като последното, което е видял през живота си! После го хвърлете в мрака на най-дълбоката тъмница в подземията на Амбър, където името му да бъде забравено!
Изплюх се и получих удари.
Съпротивлявах се с всички сили, но бях изведен от залата. Никой не искаше да ме погледне, докато минавах и последното, което си спомням, е как седналия на трона си Ерик произнася своята благословия над благородниците на Амбър и се усмихва.
Онова, което той нареди, бе сторено с мен и, слава Богу, аз припаднах преди да са свършили.
Нямам представа колко по-късно е било, когато се свестих в пълен мрак и усетих ужасната болка в главата си. Може би тогава съм произнесъл проклятието си, а може да е било и докато нажежените железа са потъвали в очите ми. Не си спомням. Но знаех, че Ерик никога няма да бъде спокоен на трона си, защото проклятие от принц на Амбър, произнесено в пристъп на ярост, винаги се сбъдваше.
Дращех с нокти по сламата в пълния мрак на килията, ала сълзите не идваха. Това беше най-ужасното. След време — само боговете знаеха колко — отново потънах в сън.
Когато се събудих, болката все още не ме бе напуснала. Изправих се на крака. Започнах да измервам големината на килията си. Четири крачки на ширина, пет — на дължина. В пода имаше дупка за клозет, а в ъгъла — сламеник. Вратата бе снабдена с тесен процеп в долния край и пред него напипах поднос, върху който имаше парче клисав хляб и шише с вода. Ядох и пих, но не се почувствах ободрен.
Болката в главата ми бе непоносима и не успявах да намеря покой.
Спях, колкото можех повече и никой не идваше да ме види. Събуждах се, кръстосвах килията, опипвах за храна и я изяждах, когато я намирах. Спях, колкото можех повече.
След седем преспивания болката в очните ми кухини затихна. Мразех този мой брат, който бе крал на Амбър. По-добре да ме беше убил.
Питах се каква ли е реакцията сред хората, но нямаше как да разбера.
Когато мракът достигнеше Амбър, обаче, Ерик щеше да съжалява. Това поне го знаех и то ми беше утеха.
Така започнаха моите дни в тъмнина и аз не разполагах с никакви средства за измерването им. Дори да имах очи, не бих могъл да различа деня от нощта в тази килия.
Времето вървеше по пътя си, без да ми обръща внимание. Имаше моменти, когато ме обливаше пот и направо ме втрисаше от това. Дали бяха минали три месеца? Или няколко часа? Седмици? А може би години?
Загубих всякаква представа за времето. Спях, крачех напред-назад (знаех точно къде да поставям краката си и къде да се обръщам) и разсъждавах за нещата, които бях направил и за онези, които бях пропуснал да направя. Понякога сядах с кръстосани крака и дишах бавно и дълбоко, като изпразвах съзнанието си и го задържах така колкото можех по-дълго. Това помагаше — да не мисля за нищо.
Ерик беше умен. Макар силата още да живееше в мен, сега тя бе безполезна. Сляп човек не може да се движи сред Сенките.
Брадата ми бе пораснала до гърдите и косата ми беше дълга. В началото непрекъснато бях гладен, но след време апетитът ми се стопи. Понякога ми се завиваше свят, ако се изправех прекалено рязко.
Все още можех да виждам в кошмарите си, ала от това ме болеше дори повече, когато се събуждах.
По-късно, обаче, се почувствах някак чужд на събитията, довели ме дотук. Сякаш те се бяха случили на друг човек. А това също беше вярно.
Много бях отслабнал. Можех да си представя как изглеждам, блед и кльощав. Не успявах дори да заплача, въпреки че на няколко пъти бях изпитвал желание. Нещо не беше наред със слъзните ми канали. Ужасно бе, че човек можеше да бъде докаран дотам.
После един ден откъм вратата се чу слабо подраскване. Не му обърнах внимание.
То се повтори и аз пак не реагирах.
Тогава чух някой да прошепва името ми, с въпросителен тон.
Пресякох килията.
— Да? — отговорих.
— Аз съм, Рейн — каза гласът. — Как се чувстваш?
При този въпрос се разсмях.
От шест тромпета се понесоха пет изсвирвания и Ерик влезе в залата.
Всички станаха прави.
С изключение на мен.
На стражите им се наложи да ме издърпат нагоре с веригите и да ме задържат така.
Ерик се усмихна и се спусна по стълбите от дясната ми страна. Неговите цветове едва се виждаха под хермелиновата мантия, която бе облякъл.
Той отиде до предния край на масата и остана прав пред стола си. Един прислужник се приближи и спря зад него, а виночерпците започнаха да обикалят и да наливат.
Когато всички чаши бяха напълнени, Ерик вдигна своята.
— Да пием за здравето на тези, които винаги ще живеят в Амбър, вечният град — и всички вдигнаха чаши.
С изключение на мен.
— Вземи си чашата! — изсъска Джулиан.
— Подай ми я — отвърнах аз.
Той не помръдна, само ме изгледа яростно. В този момент бързо се наведох напред и вдигнах чашата си.
Между нас имаше почти двеста човека, но гласът ми се разнесе из цялата зала. А очите на Ерик не се откъсваха от мен, докато казвах:
— За Ерик, който стои в най-долния край на масата!
Никой не ме докосна, преди Джулиан да излее чашата си на пода. Всички останали направиха същото, но аз успях да изпия по-голямата част от съдържанието на своята, която после ми избиха от ръцете.
Тогава Ерик седна и придворните го последваха, а на мен ми бе позволено да се стоваря в стола си.
Започнаха да сервират храната и тъй като бях гладен, ядох не по-зле от всички тях, а дори и доста по-добре от повечето.
През цялото време свиреше музика и вечерята продължи повече от два часа. Никой не ми проговори и аз не заговорих никого. Но присъствието ми се чувстваше и нашата маса бе по-тиха от останалите.
Кейн седеше в горния край на масата. От дясната страна на Ерик. Предполагах, че Джулиан е в немилост. Нито Рандъм, нито Дирдри присъстваха. Имаше и много благородници, които познавах и някои от тях бях смятал за приятели, но те до един отказваха да отвърнат на погледа ми.
Тогава разбрах, че е въпрос само на дребни формалности Ерик да стане крал на Амбър.
Скоро дойде и техният ред.
Щом вечерята свърши, не последваха речи. Ерик просто се изправи.
Тромпетите отново изсвириха и раздраха въздуха със звука си.
После процесията от придворни се запъти към тронната зала на Амбър.
Знаех какво щеше да последва.
Ерик застана пред трона и всички му се поклониха.
С изключение на мен, всъщност, но пък аз бях принуден да коленича.
Днес беше денят на неговата коронация.
Настъпи тишина. Кейн внесе възглавничката, върху която бе поставена короната, короната на Амбър. Той коленичи и замръзна в това положение, предлагайки я.
Тогава бях вдигнат на крака и изблъскан напред. Знаех какво предстои да се случи. Озарението ме удари като светкавица и започнах да се съпротивлявам. Но те ме събориха на земята с удари и ме затътриха на колене в основата на стълбичката пред трона.
Музиката плавно се усили — свиреха „Зелените ръкави“ — и отнякъде зад гърба ми Джулиан обяви:
— Наблюдавате коронацията на новия крал на Амбър. — После с шепот се обърна към мен: — Вземи короната и я подай на Ерик. Той сам ще я сложи на главата си.
Вгледах се в короната на Амбър върху пурпурната възглавничка, която Кейн държеше.
Тя бе изкована от злато, имаше седем върха и в края на всеки от тях блестеше скъпоценен камък. Обръчът беше обсипан с изумруди, а над слепоочията бе поставен по един огромен рубин.
Не помръдвах, замислен за времената, когато бях гледал лицето на баща ни под нея.
— Не — рекох просто и почувствах удар по лявата буза.
— Вземи я и я подай на Ерик — повтори той.
Опитах се да му върна удара, но веригите ми бяха стегнати изкъсо. Получих нов удар.
Погледнах към острите, дълги върхове.
— Добре тогава — казах накрая и посегнах към короната.
Задържах я за миг в две ръце, после бързо я поставих върху собствената си глава и обявих:
— Коронясвам себе си, Коруин, за крал на Амбър!
Мигновено ми отнеха короната и я поставиха обратно на възглавничката. По гърба ми се посипаха удари. Из залата се разнесе мърморене.
— Сега я вдигни и опитай пак — нареди Джулиан. — Вземи я и я подай на Ерик.
Върху мен се стовари нов удар.
— Добре — рекох му, като усещах, че ризата ми става мокра.
Този път я запокитих, с надеждата да извадя на Ерик някое око.
Той я улови с дясната си ръка, усмихна се надолу към мен и аз получих нова порция удари.
— Благодаря ти — рече Ерик. — А сега ме чуйте, всички присъстващи, както и онези, които ни слушат в Сенките. Днес аз приемам короната и трона. Поемам в ръката си скиптъра на кралство Амбър. Спечелих трона честно и го вземам и задържам с правото на своята кръв.
— Лъжец! — извиках аз и нечия ръка ми запуши устата.
— Приемам короната под името Ерик Първи, крал на Амбър.
— Да живее кралят! — извикаха три пъти придворните.
После той се наведе напред и ми прошепна:
— Очите ти се насладиха на най-прекрасната гледка, която някога ще видят… Стража! Отведете Коруин в ковачницата и му изгорете очите! Нека запомни тази церемония като последното, което е видял през живота си! После го хвърлете в мрака на най-дълбоката тъмница в подземията на Амбър, където името му да бъде забравено!
Изплюх се и получих удари.
Съпротивлявах се с всички сили, но бях изведен от залата. Никой не искаше да ме погледне, докато минавах и последното, което си спомням, е как седналия на трона си Ерик произнася своята благословия над благородниците на Амбър и се усмихва.
Онова, което той нареди, бе сторено с мен и, слава Богу, аз припаднах преди да са свършили.
Нямам представа колко по-късно е било, когато се свестих в пълен мрак и усетих ужасната болка в главата си. Може би тогава съм произнесъл проклятието си, а може да е било и докато нажежените железа са потъвали в очите ми. Не си спомням. Но знаех, че Ерик никога няма да бъде спокоен на трона си, защото проклятие от принц на Амбър, произнесено в пристъп на ярост, винаги се сбъдваше.
Дращех с нокти по сламата в пълния мрак на килията, ала сълзите не идваха. Това беше най-ужасното. След време — само боговете знаеха колко — отново потънах в сън.
Когато се събудих, болката все още не ме бе напуснала. Изправих се на крака. Започнах да измервам големината на килията си. Четири крачки на ширина, пет — на дължина. В пода имаше дупка за клозет, а в ъгъла — сламеник. Вратата бе снабдена с тесен процеп в долния край и пред него напипах поднос, върху който имаше парче клисав хляб и шише с вода. Ядох и пих, но не се почувствах ободрен.
Болката в главата ми бе непоносима и не успявах да намеря покой.
Спях, колкото можех повече и никой не идваше да ме види. Събуждах се, кръстосвах килията, опипвах за храна и я изяждах, когато я намирах. Спях, колкото можех повече.
След седем преспивания болката в очните ми кухини затихна. Мразех този мой брат, който бе крал на Амбър. По-добре да ме беше убил.
Питах се каква ли е реакцията сред хората, но нямаше как да разбера.
Когато мракът достигнеше Амбър, обаче, Ерик щеше да съжалява. Това поне го знаех и то ми беше утеха.
Така започнаха моите дни в тъмнина и аз не разполагах с никакви средства за измерването им. Дори да имах очи, не бих могъл да различа деня от нощта в тази килия.
Времето вървеше по пътя си, без да ми обръща внимание. Имаше моменти, когато ме обливаше пот и направо ме втрисаше от това. Дали бяха минали три месеца? Или няколко часа? Седмици? А може би години?
Загубих всякаква представа за времето. Спях, крачех напред-назад (знаех точно къде да поставям краката си и къде да се обръщам) и разсъждавах за нещата, които бях направил и за онези, които бях пропуснал да направя. Понякога сядах с кръстосани крака и дишах бавно и дълбоко, като изпразвах съзнанието си и го задържах така колкото можех по-дълго. Това помагаше — да не мисля за нищо.
Ерик беше умен. Макар силата още да живееше в мен, сега тя бе безполезна. Сляп човек не може да се движи сред Сенките.
Брадата ми бе пораснала до гърдите и косата ми беше дълга. В началото непрекъснато бях гладен, но след време апетитът ми се стопи. Понякога ми се завиваше свят, ако се изправех прекалено рязко.
Все още можех да виждам в кошмарите си, ала от това ме болеше дори повече, когато се събуждах.
По-късно, обаче, се почувствах някак чужд на събитията, довели ме дотук. Сякаш те се бяха случили на друг човек. А това също беше вярно.
Много бях отслабнал. Можех да си представя как изглеждам, блед и кльощав. Не успявах дори да заплача, въпреки че на няколко пъти бях изпитвал желание. Нещо не беше наред със слъзните ми канали. Ужасно бе, че човек можеше да бъде докаран дотам.
После един ден откъм вратата се чу слабо подраскване. Не му обърнах внимание.
То се повтори и аз пак не реагирах.
Тогава чух някой да прошепва името ми, с въпросителен тон.
Пресякох килията.
— Да? — отговорих.
— Аз съм, Рейн — каза гласът. — Как се чувстваш?
При този въпрос се разсмях.
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Деветте принца на Амбър" Роджър Зелазни
Shivers Съб 13 Юни 2009, 13:14
— Прекрасно! Тук е направо страхотно! — рекох. — Всяка вечер стек, шампанско и танци с момичета. Господи! Трябва да дойдеш и ти някой път!
— Съжалявам — каза той, — че нищо не мога да направя за теб — и почувствах болката в гласа му.
— Знам — отговорих.
— Бих го направил, ако можех — продължи Рейн.
— И това знам.
— Донесох ти нещо. Заповядай.
Малката вратичка в долния край на вратата леко изскърца, когато на няколко пъти хлътна навътре.
— Какво е това? — попитах аз.
— Чисти дрехи, три самуна пресен хляб, буца сирене, малко месо, две бутилки вино, картон цигари и много кибрит.
Гласът заседна в гърлото ми.
— Благодаря ти, Рейн. Невероятен си. Как го уреди?
— Познавам пазача, който е дежурен тази вечер. Той няма да ме издаде. Дължи ми твърде много.
— Да не реши да си плати дълга наведнъж, като се отърве от теб — подхвърлих аз. — По-добре не го прави пак… колкото и да съм ти признателен. Не е нужно да казвам, че ще унищожа уликите.
— Иска ми се нещата да бяха потръгнали иначе, Коруин.
— На мен също. Благодаря ти, че си помислил за мен, когато това ти е било забранено.
— Тази част беше най-лесната — рече той.
— От колко време се намирам тук?
— От четири месеца и десет дни.
— И какво ново в Амбър?
— Ерик управлява. Това е всичко.
— Джулиан къде е?
— Върна се в Гората на Ардън, заедно с хората си.
— Защо?
— Някакви странни неща изскачат от Сенките напоследък.
— Разбирам. Ами какво става с Кейн?
— Той още е в Амбър и се забавлява. Най-вече с пиене и жени.
— А Жерар?
— Стана адмирал на цялата флота.
Въздъхнах с известно облекчение. Струвах се неговото отсъствие по време на морското ни сражение да не му е донесло неприятности с Ерик.
— Какво прави Рандъм?
— Затворен е в една от горните зали.
— Какво? Заловиха ли го?
— Да. Той минал през Лабиринта в Ребма и се появи тук с арбалет. Успя да рани Ерик, преди да го хванат.
— Наистина ли? Защо не са го убили?
— Носеше се слух, че е женен за една благородничка в Ребма. Ерик не желаеше точно в този момент да си създава неприятности с техния двор. Мойри има голямо кралство, а пък се говори, че Ерик дори възнамерявал да я помоли да стане негова кралица. Всичко това са само клюки, разбира се. Но интересни.
— Да — съгласих се аз.
— Тя те харесваше, нали?
— Донякъде. Ти как разбра?
— Присъствах, когато съдиха Рандъм. Успях да поговоря с него за миг. Лейди Вайъли, която твърди, че му е жена, помоли да сподели с него затвора. Ерик още не е решил как да отговори.
Замислих се за сляпата девойка, която никога не бях виждал и направо й се удивих.
— Преди колко време се случи всичко това? — попитах.
— Ами… преди трийсет и четири дни. Тогава се появи Рандъм. Една седмица по-късно, Вайъли отправи молбата си.
— Трябва да е странна жена, ако действително обича Рандъм.
— И аз това си помислих — рече той. — Не мога да си представя по-необичайна комбинация.
— Ако ти се удаде възможност да го видиш отново, предай му поздравите и съчувствието ми.
— Добре.
— Как я карат сестрите ми?
— Дирдри и Луела останаха в Ребма. Лейди Флоримел се радва на благоволението на Ерик и заема високо положение в настоящия двор. Не зная къде се намира Файона в момента.
— Разбра ли се нещо повече за Блийс? Предполагам, че е мъртъв.
— Трябва да е загинал — каза Рейн. — Обаче тялото му изобщо не беше намерено.
— А Бенедикт?
— Все така отсъстващ, както и досега.
— Ами Бранд?
— Ни звук, ни стон.
— Е, струва ми се че с това покрихме цялото семейство, каквото е в настоящия момент. Написал ли си някакви нови балади?
— Не — отговори той. — Все още работя над „Обсадата на Амбър“, но тя и без това ще бъде изпълнявана само тайно, ако изобщо стане.
Протегнах се през мъничката вратичка в долния край на вратата.
— Бих искал да ти стисна ръката — рекох и усетих неговата длан върху моята. — Беше прекрасно от твоя страна да сториш всичко това за мен. Ала не го прави повече. Глупаво ще бъде да предизвикваш гнева на Ерик.
Той ми стисна ръката, измърмори нещо и си тръгна.
Напипах пакета му, отворих го и се натъпках с месото, което беше най-нетрайната част от съдържанието му. Придружавах хапките си с големи залъци хляб и едва сега осъзнах, че почти бях забравил колко вкусна може да бъде храната. После ми се доспа и си легнах. Не вярвам да съм спал много дълго и когато станах, отворих едната бутилка вино.
В моето изтощено състояние не ми трябваше много, за да се почувствам леко опиянен. Запалих си цигара, седнах на сламеника, облегнах се на стената и се унесох в мисли.
Спомних си Рейн като дете. Тогава аз вече бях голям, а той искаше да стане придворен шут. Слабичко, умно момче. Хората му се бяха подигравали твърде много. Без да изключвам и себе си. Но аз пишех музика, съчинявах балади и той бе намерил отнякъде една лютня, която сам се бе научил да използва. Скоро започнахме често да пеем на два гласа и не след дълго се привързах към него. Заехме се заедно да се упражняваме в бойните изкуства. Той беше доста неумел в тях, ала аз се чувствах виновен заради начина, по който се бях държал с него по-рано, така че го насърчавах и накрая успях да го направя приличен фехтовач. Никога не съжалих за това, а предполагам и той. Не мина много време и той стана менестрел в двора на Амбър. Преди това го бях водил за мой паж и, когато започнаха войните срещу тъмните същества от сянката на име Уейрмонкен, назначих го за оръженосец и се сражавахме рамо до рамо. На бойното поле при Джоунс Фолс го посветих в рицарско звание и той го заслужаваше. После Рейн продължи да се занимава с музика и стана по-добър от мен в начина, по който съчиняваше думите и мелодията. Обличаше се в пурпур, а думите му бяха златни. Обичах го като един от малцината ми приятели в Амбър. Не бях допускал, обаче, че ще поеме такъв голям риск, за да ми донесе човешка храна. Не очаквах подобно нещо от никого. Отпих отново за негово здраве и изпуших още една цигара. Той беше добър човек. Запитах се колко ли дълго щеше да оцелее.
Изхвърлих всички фасове в дупката, а също — след време — и празната бутилка. Не исках нищо около мен да показва, че съм се „забавлявал“, в случай, че Ерик направеше внезапна проверка. Изядох цялата чудесна храна, която Рейн ми бе донесъл и се почувствах преял за първи път, откакто бях в тъмницата. Запазих последната бутилка, за да се отдам наведнъж някой път на пиянство и забрава.
След като и този момент отмина, аз се върнах към безкрайните си размишления.
Преди всичко се надявах, че Ерик не познава всички скрити умения, известни на нашето семейство. Той беше крал на Амбър, наистина, но не знаеше всичко. Поне засега. Не както татко бе знаел. Все още имаше някаква вероятност — едно на милион — нещо да заработи в моя полза. Тази мисъл много ми помагаше да не полудея в миговете на най-силно отчаяние.
А може и да съм бил луд известно време, не знам. Някои дни липсват напълно от съзнанието ми, като си помисля сега, застанал тук, пред прага на Хаоса. Бог знае какво бе ставало тогава и аз нямах намерение да ходя на психиатър, за да открия.
И без това никой от вас, добри доктори, не би могъл да се справи с моето семейство.
Лежах и се разхождах из непрогледния мрак. Бях станал страшно чувствителен към звуци. Чувах изшумоляването от лапите на плъховете по сламата, далечните стенания на други затворници, ехото от стъпките на стражите, когато идваха да ми оставят поднос с храна. Започнах от подобни шумове да установявам посоки и разстояния.
Предполагам, че бях станал по-чувствителен и към миризми, но за тях се опитвах да не мисля прекалено много. Освен въображаемите, от които ми се повдигаше, можех да се закълна, че дълго време се носеше и мирис на разлагаща се плът. Започнах да си задавам въпроса колко ли време ще им е необходимо да забележат, ако умра аз? Колко ли парчета хляб и купички помия ще останат неизядени, преди на пазачът да му хрумне да провери дали продължавам съществуванието си?
Отговорът на този въпрос можеше да се окаже много важен.
Миризмата на труп се задържа много дълго. Опитах се отново да мисля с езика на времето и реших, че трябва да съм я усещал повече от седмица.
Макар че много строго се ограничавах, устоявайки на изкушението за колкото можех по-дълги периоди, най-накрая ми остана само един пакет цигари.
Отворих го и си запалих една. Първоначално имах картон „Салем“ и бях изпушил единайсет пакета. Това правеше двеста и двайсет цигари. Някога си бях засичал за колко време изпушвам една цигара — отнемаше ми седем минути. Или общо бях прекарал в пушене хиляда петстотин и четирийсет минути или двайсет и пет часа и четирийсет минути. Сигурен бях, че оставях интервал от поне един час между цигарите, а може би по-скоро беше час и половина. Да кажем час и половина. Ако сметнем, че спях между шест и осем часа в денонощие, оставаха ми по шестнайсет или осемнайсет часа, в които бях буден. Реших, че съм пушил между десет и дванайсет цигари на ден. Това означаваше, че трябва да бяха минали три седмици от посещението на Рейн. Той ми бе казал, че коронацията е била преди четири месеца и десет дни, което правеше до момента около пет месеца.
Изпуших много пестеливо последния си пакет, наслаждавайки се на всяка цигара като на любовно изживяване. Когато свършиха до една, изпаднах в отчаяние.
После трябва да е минало много повече време.
Започнах да се чудя какво ли прави Ерик. Как се справя като владетел? С какви проблеми се сблъсква? С какво се е заел в този момент? Защо не слиза тук да ме измъчва? Дали действително е възможно да бъда забравен в Амбър, дори с кралска заповед? Реших, че това няма да стане никога.
Ами братята ми? Защо никой от тях не бе влязъл във връзка с мен? Толкова беше лесно да се използва моята Фигура и да се наруши заповедта на Ерик.
Никой не го направи, обаче.
Дълго си мислих и за Мойри, последната жена, която бях обичал. Какво ли правеше тя? Дали мислеше понякога за мен? Сигурно не. Може би вече е станала любовница на Ерик или негова кралица. Дали му говореше понякога за мен? Отговорът пак беше, сигурно не.
Ами сестрите ми? Забрави за тях. Всичките са кучки.
Веднъж преди също бях ослепявал, от взрив при топовен изстрел през осемнайсети век на сянката Земя. Но тогава това бе траяло само около месец и зрението ми се беше върнало. Ерик, обаче, имаше предвид постоянно увреждане, когато даде своята заповед. Още ме избиваше пот и потръпвах, а понякога се събуждах с викове, щом ме споходеше споменът за нажежените до бяло железа… увиснали там, пред очите ми… а после допирът им!
Простенах тихо и продължих да крача.
Не можех да направя абсолютно нищо. Това беше най-ужасното. Бях безпомощен като ембрион. Бих дал душата си да мога отново да се родя за зрението и яростта. Дори само за час, с меч в ръка, да се бия още веднъж с моя брат.
Върнах се обратно върху сламеника и заспах. Когато се събудих, намерих храна, ядох и пак започнах да се разхождам. Ноктите на ръцете и краката ми бяха пораснали много. Брадата ми бе ужасно дълга, а косата непрекъснато ми падаше в очите. Чувствах се мръсен и през цялото време се чешех. Чудех се дали нямам въшки.
Мисълта, че един принц на Амбър може да бъде докаран до това състояние, събуждаше ужасни чувства в самите дълбини на същността ми, където и да се намираха те. Бях отгледан и възпитан със съзнанието, че ние сме някакви непобедими същества, чисти, хладни и диамантено твърди като изображенията ни на Фигурите. Очевидно не бяхме такива.
Ала поне достатъчно приличахме на останалите хора, за да си имаме свои начини за прекарване на времето.
Разказвах си сам най-различни истории, представях си всевъзможни ситуации, припомнях си приятни преживявания — те съвсем не бяха малко. Извиквах в съзнанието си проявленията на природата: вятър, дъжд, сняг, летни горещини и хладен пролетен бриз. На сянката Земя бях разполагал с малък самолет и се бях наслаждавал на усещането, когато го управлявах. Спомнях си блестящите цветни панорами долу в ниското, миниатюрните градове, ширналата се пред мен синева на небето, купчинките облаци (къде бяха те сега?) и чистото пространство на океана под крилете ми. Замислях се за жените, които бях обичал, баловете, сраженията. А когато приключех с всичко това и не можех да се сдържам повече, мислех за Амбър.
Един път, когато го направих, слъзните ми жлези започнаха отново да функционират. Заплаках.
След безкрайно дълго време, време изпълнено с мрак и много сън, пред вратата на килията ми спряха стъпки и чух шума от завъртането на ключ в ключалката.
Рейн ме бе навестил толкова отдавна, че напълно бях забравил вкуса на виното и цигарите. Не можех реално да преценя колко време е минало, но със сигурност беше много.
В коридора бяха застанали двама мъже. Познах това още по стъпките им, преди да съм чул звука на гласовете им.
Единият от гласовете го познах.
Вратата се отвори и Джулиан произнесе името ми.
Не отговорих веднага и той го повтори:
— Коруин? Ела тук.
Тъй като не разполагах с кой знае какъв избор, аз станах и се приближих. Спрях, когато усетих, че се намирам на една крачка от него.
— Какво искаш? — попитах.
— Ела с мен — хвана ме той за ръката.
Тръгнахме по коридора. Джулиан не проронваше дума, а аз по-скоро щях да умра, отколкото да му задам някой въпрос.
По промененото ехо от стъпките ни разбрах кога сме влезли в голямата зала. Малко след това той ме поведе нагоре по стълбата.
Нагоре, докато влязохме в самия дворец.
Там бях отведен в някаква стая и поставен да седна на стол. Един бръснар се зае да подстригва косата и брадата ми. Не можах да позная гласа му, когато ме попита дали искам да подкъси или да обръсне брадата ми.
— Махни я цялата — казах аз, а през това време с ноктите ми се зае маникюрист.
После бях изкъпан и някой ми помогна да се облека в чисти дрехи. Те висяха върху мен като на закачалка. Въшките ми също бяха изчистени, но да забравим за това.
След цялата процедура бях заведен на друго черно място, пълно с музика, аромати на вкусна храна, шум от много гласове и изблици смях. Разбрах, че се намирам в банкетната зала.
Гласовете малко утихнаха, когато Джулиан ме въведе и ме постави върху един стол.
Седях на него, докато не засвириха тромпетите, под чиито звуци бях накаран да стана.
Чух извиканата наздравица:
— Съжалявам — каза той, — че нищо не мога да направя за теб — и почувствах болката в гласа му.
— Знам — отговорих.
— Бих го направил, ако можех — продължи Рейн.
— И това знам.
— Донесох ти нещо. Заповядай.
Малката вратичка в долния край на вратата леко изскърца, когато на няколко пъти хлътна навътре.
— Какво е това? — попитах аз.
— Чисти дрехи, три самуна пресен хляб, буца сирене, малко месо, две бутилки вино, картон цигари и много кибрит.
Гласът заседна в гърлото ми.
— Благодаря ти, Рейн. Невероятен си. Как го уреди?
— Познавам пазача, който е дежурен тази вечер. Той няма да ме издаде. Дължи ми твърде много.
— Да не реши да си плати дълга наведнъж, като се отърве от теб — подхвърлих аз. — По-добре не го прави пак… колкото и да съм ти признателен. Не е нужно да казвам, че ще унищожа уликите.
— Иска ми се нещата да бяха потръгнали иначе, Коруин.
— На мен също. Благодаря ти, че си помислил за мен, когато това ти е било забранено.
— Тази част беше най-лесната — рече той.
— От колко време се намирам тук?
— От четири месеца и десет дни.
— И какво ново в Амбър?
— Ерик управлява. Това е всичко.
— Джулиан къде е?
— Върна се в Гората на Ардън, заедно с хората си.
— Защо?
— Някакви странни неща изскачат от Сенките напоследък.
— Разбирам. Ами какво става с Кейн?
— Той още е в Амбър и се забавлява. Най-вече с пиене и жени.
— А Жерар?
— Стана адмирал на цялата флота.
Въздъхнах с известно облекчение. Струвах се неговото отсъствие по време на морското ни сражение да не му е донесло неприятности с Ерик.
— Какво прави Рандъм?
— Затворен е в една от горните зали.
— Какво? Заловиха ли го?
— Да. Той минал през Лабиринта в Ребма и се появи тук с арбалет. Успя да рани Ерик, преди да го хванат.
— Наистина ли? Защо не са го убили?
— Носеше се слух, че е женен за една благородничка в Ребма. Ерик не желаеше точно в този момент да си създава неприятности с техния двор. Мойри има голямо кралство, а пък се говори, че Ерик дори възнамерявал да я помоли да стане негова кралица. Всичко това са само клюки, разбира се. Но интересни.
— Да — съгласих се аз.
— Тя те харесваше, нали?
— Донякъде. Ти как разбра?
— Присъствах, когато съдиха Рандъм. Успях да поговоря с него за миг. Лейди Вайъли, която твърди, че му е жена, помоли да сподели с него затвора. Ерик още не е решил как да отговори.
Замислих се за сляпата девойка, която никога не бях виждал и направо й се удивих.
— Преди колко време се случи всичко това? — попитах.
— Ами… преди трийсет и четири дни. Тогава се появи Рандъм. Една седмица по-късно, Вайъли отправи молбата си.
— Трябва да е странна жена, ако действително обича Рандъм.
— И аз това си помислих — рече той. — Не мога да си представя по-необичайна комбинация.
— Ако ти се удаде възможност да го видиш отново, предай му поздравите и съчувствието ми.
— Добре.
— Как я карат сестрите ми?
— Дирдри и Луела останаха в Ребма. Лейди Флоримел се радва на благоволението на Ерик и заема високо положение в настоящия двор. Не зная къде се намира Файона в момента.
— Разбра ли се нещо повече за Блийс? Предполагам, че е мъртъв.
— Трябва да е загинал — каза Рейн. — Обаче тялото му изобщо не беше намерено.
— А Бенедикт?
— Все така отсъстващ, както и досега.
— Ами Бранд?
— Ни звук, ни стон.
— Е, струва ми се че с това покрихме цялото семейство, каквото е в настоящия момент. Написал ли си някакви нови балади?
— Не — отговори той. — Все още работя над „Обсадата на Амбър“, но тя и без това ще бъде изпълнявана само тайно, ако изобщо стане.
Протегнах се през мъничката вратичка в долния край на вратата.
— Бих искал да ти стисна ръката — рекох и усетих неговата длан върху моята. — Беше прекрасно от твоя страна да сториш всичко това за мен. Ала не го прави повече. Глупаво ще бъде да предизвикваш гнева на Ерик.
Той ми стисна ръката, измърмори нещо и си тръгна.
Напипах пакета му, отворих го и се натъпках с месото, което беше най-нетрайната част от съдържанието му. Придружавах хапките си с големи залъци хляб и едва сега осъзнах, че почти бях забравил колко вкусна може да бъде храната. После ми се доспа и си легнах. Не вярвам да съм спал много дълго и когато станах, отворих едната бутилка вино.
В моето изтощено състояние не ми трябваше много, за да се почувствам леко опиянен. Запалих си цигара, седнах на сламеника, облегнах се на стената и се унесох в мисли.
Спомних си Рейн като дете. Тогава аз вече бях голям, а той искаше да стане придворен шут. Слабичко, умно момче. Хората му се бяха подигравали твърде много. Без да изключвам и себе си. Но аз пишех музика, съчинявах балади и той бе намерил отнякъде една лютня, която сам се бе научил да използва. Скоро започнахме често да пеем на два гласа и не след дълго се привързах към него. Заехме се заедно да се упражняваме в бойните изкуства. Той беше доста неумел в тях, ала аз се чувствах виновен заради начина, по който се бях държал с него по-рано, така че го насърчавах и накрая успях да го направя приличен фехтовач. Никога не съжалих за това, а предполагам и той. Не мина много време и той стана менестрел в двора на Амбър. Преди това го бях водил за мой паж и, когато започнаха войните срещу тъмните същества от сянката на име Уейрмонкен, назначих го за оръженосец и се сражавахме рамо до рамо. На бойното поле при Джоунс Фолс го посветих в рицарско звание и той го заслужаваше. После Рейн продължи да се занимава с музика и стана по-добър от мен в начина, по който съчиняваше думите и мелодията. Обличаше се в пурпур, а думите му бяха златни. Обичах го като един от малцината ми приятели в Амбър. Не бях допускал, обаче, че ще поеме такъв голям риск, за да ми донесе човешка храна. Не очаквах подобно нещо от никого. Отпих отново за негово здраве и изпуших още една цигара. Той беше добър човек. Запитах се колко ли дълго щеше да оцелее.
Изхвърлих всички фасове в дупката, а също — след време — и празната бутилка. Не исках нищо около мен да показва, че съм се „забавлявал“, в случай, че Ерик направеше внезапна проверка. Изядох цялата чудесна храна, която Рейн ми бе донесъл и се почувствах преял за първи път, откакто бях в тъмницата. Запазих последната бутилка, за да се отдам наведнъж някой път на пиянство и забрава.
След като и този момент отмина, аз се върнах към безкрайните си размишления.
Преди всичко се надявах, че Ерик не познава всички скрити умения, известни на нашето семейство. Той беше крал на Амбър, наистина, но не знаеше всичко. Поне засега. Не както татко бе знаел. Все още имаше някаква вероятност — едно на милион — нещо да заработи в моя полза. Тази мисъл много ми помагаше да не полудея в миговете на най-силно отчаяние.
А може и да съм бил луд известно време, не знам. Някои дни липсват напълно от съзнанието ми, като си помисля сега, застанал тук, пред прага на Хаоса. Бог знае какво бе ставало тогава и аз нямах намерение да ходя на психиатър, за да открия.
И без това никой от вас, добри доктори, не би могъл да се справи с моето семейство.
Лежах и се разхождах из непрогледния мрак. Бях станал страшно чувствителен към звуци. Чувах изшумоляването от лапите на плъховете по сламата, далечните стенания на други затворници, ехото от стъпките на стражите, когато идваха да ми оставят поднос с храна. Започнах от подобни шумове да установявам посоки и разстояния.
Предполагам, че бях станал по-чувствителен и към миризми, но за тях се опитвах да не мисля прекалено много. Освен въображаемите, от които ми се повдигаше, можех да се закълна, че дълго време се носеше и мирис на разлагаща се плът. Започнах да си задавам въпроса колко ли време ще им е необходимо да забележат, ако умра аз? Колко ли парчета хляб и купички помия ще останат неизядени, преди на пазачът да му хрумне да провери дали продължавам съществуванието си?
Отговорът на този въпрос можеше да се окаже много важен.
Миризмата на труп се задържа много дълго. Опитах се отново да мисля с езика на времето и реших, че трябва да съм я усещал повече от седмица.
Макар че много строго се ограничавах, устоявайки на изкушението за колкото можех по-дълги периоди, най-накрая ми остана само един пакет цигари.
Отворих го и си запалих една. Първоначално имах картон „Салем“ и бях изпушил единайсет пакета. Това правеше двеста и двайсет цигари. Някога си бях засичал за колко време изпушвам една цигара — отнемаше ми седем минути. Или общо бях прекарал в пушене хиляда петстотин и четирийсет минути или двайсет и пет часа и четирийсет минути. Сигурен бях, че оставях интервал от поне един час между цигарите, а може би по-скоро беше час и половина. Да кажем час и половина. Ако сметнем, че спях между шест и осем часа в денонощие, оставаха ми по шестнайсет или осемнайсет часа, в които бях буден. Реших, че съм пушил между десет и дванайсет цигари на ден. Това означаваше, че трябва да бяха минали три седмици от посещението на Рейн. Той ми бе казал, че коронацията е била преди четири месеца и десет дни, което правеше до момента около пет месеца.
Изпуших много пестеливо последния си пакет, наслаждавайки се на всяка цигара като на любовно изживяване. Когато свършиха до една, изпаднах в отчаяние.
После трябва да е минало много повече време.
Започнах да се чудя какво ли прави Ерик. Как се справя като владетел? С какви проблеми се сблъсква? С какво се е заел в този момент? Защо не слиза тук да ме измъчва? Дали действително е възможно да бъда забравен в Амбър, дори с кралска заповед? Реших, че това няма да стане никога.
Ами братята ми? Защо никой от тях не бе влязъл във връзка с мен? Толкова беше лесно да се използва моята Фигура и да се наруши заповедта на Ерик.
Никой не го направи, обаче.
Дълго си мислих и за Мойри, последната жена, която бях обичал. Какво ли правеше тя? Дали мислеше понякога за мен? Сигурно не. Може би вече е станала любовница на Ерик или негова кралица. Дали му говореше понякога за мен? Отговорът пак беше, сигурно не.
Ами сестрите ми? Забрави за тях. Всичките са кучки.
Веднъж преди също бях ослепявал, от взрив при топовен изстрел през осемнайсети век на сянката Земя. Но тогава това бе траяло само около месец и зрението ми се беше върнало. Ерик, обаче, имаше предвид постоянно увреждане, когато даде своята заповед. Още ме избиваше пот и потръпвах, а понякога се събуждах с викове, щом ме споходеше споменът за нажежените до бяло железа… увиснали там, пред очите ми… а после допирът им!
Простенах тихо и продължих да крача.
Не можех да направя абсолютно нищо. Това беше най-ужасното. Бях безпомощен като ембрион. Бих дал душата си да мога отново да се родя за зрението и яростта. Дори само за час, с меч в ръка, да се бия още веднъж с моя брат.
Върнах се обратно върху сламеника и заспах. Когато се събудих, намерих храна, ядох и пак започнах да се разхождам. Ноктите на ръцете и краката ми бяха пораснали много. Брадата ми бе ужасно дълга, а косата непрекъснато ми падаше в очите. Чувствах се мръсен и през цялото време се чешех. Чудех се дали нямам въшки.
Мисълта, че един принц на Амбър може да бъде докаран до това състояние, събуждаше ужасни чувства в самите дълбини на същността ми, където и да се намираха те. Бях отгледан и възпитан със съзнанието, че ние сме някакви непобедими същества, чисти, хладни и диамантено твърди като изображенията ни на Фигурите. Очевидно не бяхме такива.
Ала поне достатъчно приличахме на останалите хора, за да си имаме свои начини за прекарване на времето.
Разказвах си сам най-различни истории, представях си всевъзможни ситуации, припомнях си приятни преживявания — те съвсем не бяха малко. Извиквах в съзнанието си проявленията на природата: вятър, дъжд, сняг, летни горещини и хладен пролетен бриз. На сянката Земя бях разполагал с малък самолет и се бях наслаждавал на усещането, когато го управлявах. Спомнях си блестящите цветни панорами долу в ниското, миниатюрните градове, ширналата се пред мен синева на небето, купчинките облаци (къде бяха те сега?) и чистото пространство на океана под крилете ми. Замислях се за жените, които бях обичал, баловете, сраженията. А когато приключех с всичко това и не можех да се сдържам повече, мислех за Амбър.
Един път, когато го направих, слъзните ми жлези започнаха отново да функционират. Заплаках.
След безкрайно дълго време, време изпълнено с мрак и много сън, пред вратата на килията ми спряха стъпки и чух шума от завъртането на ключ в ключалката.
Рейн ме бе навестил толкова отдавна, че напълно бях забравил вкуса на виното и цигарите. Не можех реално да преценя колко време е минало, но със сигурност беше много.
В коридора бяха застанали двама мъже. Познах това още по стъпките им, преди да съм чул звука на гласовете им.
Единият от гласовете го познах.
Вратата се отвори и Джулиан произнесе името ми.
Не отговорих веднага и той го повтори:
— Коруин? Ела тук.
Тъй като не разполагах с кой знае какъв избор, аз станах и се приближих. Спрях, когато усетих, че се намирам на една крачка от него.
— Какво искаш? — попитах.
— Ела с мен — хвана ме той за ръката.
Тръгнахме по коридора. Джулиан не проронваше дума, а аз по-скоро щях да умра, отколкото да му задам някой въпрос.
По промененото ехо от стъпките ни разбрах кога сме влезли в голямата зала. Малко след това той ме поведе нагоре по стълбата.
Нагоре, докато влязохме в самия дворец.
Там бях отведен в някаква стая и поставен да седна на стол. Един бръснар се зае да подстригва косата и брадата ми. Не можах да позная гласа му, когато ме попита дали искам да подкъси или да обръсне брадата ми.
— Махни я цялата — казах аз, а през това време с ноктите ми се зае маникюрист.
После бях изкъпан и някой ми помогна да се облека в чисти дрехи. Те висяха върху мен като на закачалка. Въшките ми също бяха изчистени, но да забравим за това.
След цялата процедура бях заведен на друго черно място, пълно с музика, аромати на вкусна храна, шум от много гласове и изблици смях. Разбрах, че се намирам в банкетната зала.
Гласовете малко утихнаха, когато Джулиан ме въведе и ме постави върху един стол.
Седях на него, докато не засвириха тромпетите, под чиито звуци бях накаран да стана.
Чух извиканата наздравица:
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Деветте принца на Амбър" Роджър Зелазни
Shivers Съб 13 Юни 2009, 13:14
— За Ерик Първи, крал на Амбър! Да живее кралят!
Не пих за него, но изглежда никой не забеляза. Тостът бе вдигнат с гласа на Кейн, някъде в далечния край на масата.
Ядох, колкото можех да поема, защото това беше най-добрата предложена ми храна от коронацията насам. От гласовете наоколо разбрах, че днес се навършва една година от това събитие, което означаваше, че бях прекарал цяла година в тъмницата.
Никой не ме заговори и аз също не направих никакви опити. Присъствах там само като призрак. За да бъда унижен и, несъмнено, с вида си да напомня на братята ми, каква цена се заплаща при опълчване срещу нашия владетел. Пък и на всички им беше наредено да ме забравят.
Празненството продължи до късно през нощта. Някой се грижеше да съм добре снабден с вино, което беше нещо, и аз седях там и слушах музиката по време на всичките танци.
За да се освободи пространство, масите бяха изнесени и мен ме настаниха в някакъв ъгъл.
Напих се почти до безсъзнание и бях полузавлечен, полуотнесен до килията си на сутринта, когато всичко приключи, с изключение на почистването. Съжалявах само, че не ми бе прилошало достатъчно, за да изцапам пода или великолепните дрехи на някого.
Така завърши първата година мрак.
Няма да ви досаждам с повторения. Втората ми година беше досущ като първата, със същия финал. Както и третата. През втората година Рейн дойде два пъти, с кошница пълна с деликатеси и уста, пълна с клюки. И двата пъти му забраних да идва повече. През третата година дойде шест пъти, по веднъж на всеки два месеца, и всеки път аз отново му забранявах, изяждах храната му и изслушвах всичко, което имаше да ми каже.
Нещо в Амбър не беше както трябва. Странни същества излизаха от Сенките и вилнееха из реалния свят. Те, разбира се, бяха унищожавани. Ерик все още се опитваше да разбере как са се появили. Аз не споменах нищо за проклятието си, макар по-късно да се зарадвах от факта, че то се бе сбъднало.
Рандъм, като мен, още беше затворник. Жена му наистина бе споделила съдбата му. Положението на другите ми братя и сестри оставаше непроменено. Така прекарах и третата годишнина от коронацията, когато се случи това и аз отново усетих, че съм жив.
Това…
Това! Един ден то се случи и аз се почувствах толкова добре, че веднага отворих последната бутилка вино, която Рейн ми бе донесъл и започнах последния пакет цигари, който си пазех.
Изпуших го, изпих бутилката и се наслаждавах на мисълта, че все пак бях успял да победя Ерик. Ако той откриеше това, усещах, че може да е фатално. Но знаех, че Ерик нищо не подозира.
Затова празнувах, пушех, пиех и кроях планове в светлината на това, което се бе случило.
Да, светлината.
Бях открил неясна ивичка светлина, някъде вдясно от мен.
Добре, да погледнем нещата от тази им страна: бях се събудил в болнично легло, за да разбера, че невероятно бързо съм се възстановил. Схващате ли?
Аз оздравявах по-бързо от другите хора със счупени кости. Всички благородници и благороднички от Амбър имат развита донякъде тази способност.
Бях преживял чумата, бях оцелял при похода към Москва…
Възстановявах се по-бързо и по-добре от всички, които познавах.
Наполеон веднъж бе отбелязал този факт. Както и генерал Макартър.
Просто нервните тъкани отнемаха малко повече време, това беше всичко.
Тази прекрасна ивичка светлина, някъде вдясно от мен, означаваше точно това: зрението ми се възвръщаше.
След известно време осъзнах, че тя се процеждаше през малката решетка във вратата на килията ми.
Моите пръсти ми казаха, че вече имам нови очи. Тяхното възстановяване ми бе отнело повече от три години, но бях успял. Това беше възможността едно на милион, за която споменах по-рано, нещото, което дори Ерик не би могъл да предположи, поради разнообразието от способности между различните членове на нашето семейство. Аз го бях победил в този случай: научил се бях, че мога да регенерирам очите си.
От край време знаех, че умея да възстановявам нервната си тъкан, ако разполагам с необходимото време. През Френско-Пруската война от нараняване в гръбнака бях получил парализа. След две години отново оздравях. Надявал се бях — макар да звучеше безумно, трябва да призная, — че това може да се случи отново с изгорените ми очи. И се бях оказал прав. Усещах ги цели и зрението ми бавно се възвръщаше.
Колко ли време оставаше до следващата годишнина от коронацията на Ерик? Спрях да крача напред-назад и сърцето ми заби по-бързо. Веднага, щом някой забележеше, че очите ми са се възстановили, щях да ги загубя отново.
Следователно трябваше да избягам, преди четвъртата година да е свършила.
Как?
Не бях мислил много по този въпрос досега, защото дори да намерех начин да се измъкна от килията си, никога не бих могъл да избягам от Амбър — или дори от двореца, ако ставаше дума — без очи или помощ, а не разполагах с нито едно от двете.
Сега, обаче…
Вратата на килията ми беше дебела, тежка, обкована с мед и имаше само едно мъничко зарешетено прозорче на около метър и петдесет височина, през което можеше да се надникне вътре, за да се види дали съм още жив, в случай че някой се заинтересуваше. Дори да успеех да махна решетките, сигурен бях, че не бих могъл да се протегна достатъчно, за да достигна ключалката. В долния край на вратата се намираше малката люлееща се вратичка, през която ми пъхаха храната и това беше всичко. Пантите й бяха или от външната страна или някъде в сечението на вратата, не знаех със сигурност. Във всички случаи не можех да ги достигна. Нямаше никакви прозорци, нито пък други врати.
Всичко беше все едно още бях сляп, като се изключи тази слаба, неясна светлина през решетката. Ясно ми бе, че зрението ми засега не се е върнало напълно. Необходимо му бе още много време. Но дори да виждах идеално, вътре беше тъмно като в рог. Знаех това, защото познавах тъмниците в подземията на Амбър.
Запалих си цигара, тръгнах пак напред-назад и започнах да обмислям коя от наличните ми вещи би могла да свърши някаква работа. Разполагах с дрехите на гърба си, сламеника, на който спях и още колкото ми душа иска разхвърляна по пода, подгизнала слама. Имах и кибрит, ала бързо се отказах от изкушението да подпаля сламата, защото се съмнявах, че някой ще дойде да отвори вратата, ако го направех. По-вероятно беше стражите да се съберат да се посмеят, в случай, че тя пламнеше изобщо. Притежавах и една лъжица, която бях откраднал на последния банкет. Всъщност исках да взема нож, но Джулиан ме хвана как правя опит да се добера до един и веднага го махна. Обаче той не знаеше, че това бе вторият ми опит. Вече бях пъхнал лъжицата в ботуша си.
И така, каква полза можех да извлека от нея?
Чувал бях всички тези истории за хора, които изкопават тунели от килиите си с най-невероятни предмети — катарами (каквато аз нямах) и прочие. Но не разполагах с нужното време, за да си играя на граф Монте Кристо. Трябваше да се измъкна до няколко месеца, иначе новите ми очи нямаше да струват нищо.
Вратата беше направена предимно от дърво. Дъб. По краищата бе укрепена с четири метални ленти. Едната минаваше през горния край, другата — през долния, а останалите две се спускаха покрай трийсет сантиметровото зарешетено прозорче. Вратата се отваряше навън, а ключалката се намираше от лявата ми страна. Спомнях си, че трябва да е около пет сантиметра дебела и знаех къде е ключалката, което все пак проверих като натиснах вратата и усетих съпротивлението в тази точка. Освен това имаше и резе, но за него щях да се тревожа по-късно. Бих могъл евентуално да се справя с резето, като го избутам с пъхнатата между вратата и касата дръжка на лъжицата.
Коленичих върху сламеника и очертах с лъжицата квадрат около мястото, където се намираше ключалката. Чегъртах го, докато ръката ми съвсем отмаля — някъде около два часа. После прокарах пръсти по повърхността на дървото. Не бях постигнал много, но все пак беше някакво начало. Преместих лъжицата в лявата си ръка и продължих, докато и тя ме заболя.
Не спирах да се надявам, че Рейн може да мине. Сигурен бях, че ще успея да го убедя да ми даде кинжала си, ако много настоявам. Той, обаче, не се появи и аз просто продължавах да стържа.
Работех ден подир ден, докато издълбах дървото с около сантиметър. Всеки път, щом чуех стъпките на пазача, връщах сламеника при отсрещната стена и лягах на него, с гръб към вратата. Когато той си тръгнеше, възобновявах работата си. После се наложи да спра за известно време, колкото и да не го исках. Макар че бях увил ръцете си в парчета плат, откъснати от дрехите ми, бяха ми излезли мехури, които се пукнаха и разранената плът под тях взе да кърви. Затова си дадох почивка и ги оставих да заздравеят. Реших да използвам времето за съставяне на планове какво да направя, след като изляза.
Щом успея да пробия дупка във вратата, ще вдигна резето. Шумът от падането му сигурно ще доведе някой пазач. Дотогава, обаче, аз ще съм излязъл. Два здрави ритника ще дочупят парчето, което дълбая, а пък ключалката ако иска да си стои там, където е. Вратата ще се отвори и аз ще се изправя срещу пазача. Той ще бъде въоръжен, а аз — не. Ще се наложи да го убия.
Сигурно ще е доста самоуверен, като мисли, че не мога да виждам. От друга страна, може и да е леко уплашен, ако си спомни как влязох в Амбър. Във всички случаи ще трябва да умре, а тогава аз ще имам оръжие. Обхванах с лявата си ръка десния си бицепс и пръстите ми се срещнаха. Господи, колко бях отслабнал! Но все пак в жилите ми течеше кръвта на Амбър и чувствах, че дори в това състояние бих могъл да се справя с всеки обикновен човек. Възможно бе и да се лъжех, ала трябваше да опитам.
После — ако успеех, — с меч в ръка, вече нищо не можеше да ми попречи да стигна до Лабиринта. Минех ли през него и доберях ли се до центъра, щях да съм в състояние да отида на който свят сянка си пожелая. Там щях да възвърна силите си и този път нямаше да избързвам. И един век да ми отнемеше, пак щях да изпипам всичко до съвършенство, преди да тръгна отново към Амбър. В края на краищата технически аз бях законният крал. Не се ли бях коронясал в присъствието на всички, преди Ерик да направи същото? Щях да имам грижа да си получа трона!
Ех, само ако беше възможно да се отиде в Сенките от самия Амбър! Тогава нямаше да ми се налага да се занимавам с Лабиринта. Но моят Амбър е центърът на всичко и не е толкова лесно да се излезе от него.
След, да кажем, месец ръцете ми оздравяха и се покриха с големи мазоли от заниманията ми. Чух приближаването на стъпки и се преместих в отсрещния край на килията. Вратичката изскърца кратко и яденето ми беше пъхнато под вратата. После стъпките зазвучаха отново, този път заглъхвайки в далечината.
Върнах се при вратата. Без да поглеждам, знаех какво има върху подноса: парче клисав хляб, глинена чаша с вода и парче сирене, ако имах късмет. Нагласих сламеника, коленичих на него и опипах изстърганото място. Почти бях преполовил работата.
Тогава чух изхилването.
То дойде откъм гърба ми.
Обърнах се и не ми бе нужно да използвам очите си, за да разбера, че там има някой. Близо до лявата стена стоеше някакъв мъж и се подхилваше.
— Кой си ти? — попитах със странно звучащ глас. В този момент осъзнах, че това са първите думи, които произнасям от много дълго време насам.
— Бяга — рече той. — Опитва се да избяга. — И пак се разсмя.
— Как се озова тук?
— Просто дойдох — отвърна той.
— Откъде? Как?
Запалих една клечка кибрит и, макар че от светлината ме заболяха очите, я задържах.
Беше дребен човек. Дори „миниатюрен“ щеше да е по-точно казано. Висок бе около метър и петдесет и имаше гърбица. Косата и брадата му бяха дълги като моите. Единствените различими черти сред всичкия този гъсталак бяха дългият му, закривен нос и почти черните му очи, сега примижали от светлината.
— Дуоркин! — възкликнах аз.
Той пак се изкикоти.
— Така се казвам. А ти?
— Не ме ли познаваш, Дуоркин? — Драснах още една клечка и я задържах близо до лицето си. — Вгледай се хубаво. Забрави за брадата и косата. Добави петдесетина килограма към фигурата. Ти си ме нарисувал, с изключителни подробности, върху няколко колоди карти за игра.
— Коруин — каза той най-после. — Помня те. Да.
— Мислех, че си мъртъв.
Не пих за него, но изглежда никой не забеляза. Тостът бе вдигнат с гласа на Кейн, някъде в далечния край на масата.
Ядох, колкото можех да поема, защото това беше най-добрата предложена ми храна от коронацията насам. От гласовете наоколо разбрах, че днес се навършва една година от това събитие, което означаваше, че бях прекарал цяла година в тъмницата.
Никой не ме заговори и аз също не направих никакви опити. Присъствах там само като призрак. За да бъда унижен и, несъмнено, с вида си да напомня на братята ми, каква цена се заплаща при опълчване срещу нашия владетел. Пък и на всички им беше наредено да ме забравят.
Празненството продължи до късно през нощта. Някой се грижеше да съм добре снабден с вино, което беше нещо, и аз седях там и слушах музиката по време на всичките танци.
За да се освободи пространство, масите бяха изнесени и мен ме настаниха в някакъв ъгъл.
Напих се почти до безсъзнание и бях полузавлечен, полуотнесен до килията си на сутринта, когато всичко приключи, с изключение на почистването. Съжалявах само, че не ми бе прилошало достатъчно, за да изцапам пода или великолепните дрехи на някого.
Така завърши първата година мрак.
IХ
Няма да ви досаждам с повторения. Втората ми година беше досущ като първата, със същия финал. Както и третата. През втората година Рейн дойде два пъти, с кошница пълна с деликатеси и уста, пълна с клюки. И двата пъти му забраних да идва повече. През третата година дойде шест пъти, по веднъж на всеки два месеца, и всеки път аз отново му забранявах, изяждах храната му и изслушвах всичко, което имаше да ми каже.
Нещо в Амбър не беше както трябва. Странни същества излизаха от Сенките и вилнееха из реалния свят. Те, разбира се, бяха унищожавани. Ерик все още се опитваше да разбере как са се появили. Аз не споменах нищо за проклятието си, макар по-късно да се зарадвах от факта, че то се бе сбъднало.
Рандъм, като мен, още беше затворник. Жена му наистина бе споделила съдбата му. Положението на другите ми братя и сестри оставаше непроменено. Така прекарах и третата годишнина от коронацията, когато се случи това и аз отново усетих, че съм жив.
Това…
Това! Един ден то се случи и аз се почувствах толкова добре, че веднага отворих последната бутилка вино, която Рейн ми бе донесъл и започнах последния пакет цигари, който си пазех.
Изпуших го, изпих бутилката и се наслаждавах на мисълта, че все пак бях успял да победя Ерик. Ако той откриеше това, усещах, че може да е фатално. Но знаех, че Ерик нищо не подозира.
Затова празнувах, пушех, пиех и кроях планове в светлината на това, което се бе случило.
Да, светлината.
Бях открил неясна ивичка светлина, някъде вдясно от мен.
Добре, да погледнем нещата от тази им страна: бях се събудил в болнично легло, за да разбера, че невероятно бързо съм се възстановил. Схващате ли?
Аз оздравявах по-бързо от другите хора със счупени кости. Всички благородници и благороднички от Амбър имат развита донякъде тази способност.
Бях преживял чумата, бях оцелял при похода към Москва…
Възстановявах се по-бързо и по-добре от всички, които познавах.
Наполеон веднъж бе отбелязал този факт. Както и генерал Макартър.
Просто нервните тъкани отнемаха малко повече време, това беше всичко.
Тази прекрасна ивичка светлина, някъде вдясно от мен, означаваше точно това: зрението ми се възвръщаше.
След известно време осъзнах, че тя се процеждаше през малката решетка във вратата на килията ми.
Моите пръсти ми казаха, че вече имам нови очи. Тяхното възстановяване ми бе отнело повече от три години, но бях успял. Това беше възможността едно на милион, за която споменах по-рано, нещото, което дори Ерик не би могъл да предположи, поради разнообразието от способности между различните членове на нашето семейство. Аз го бях победил в този случай: научил се бях, че мога да регенерирам очите си.
От край време знаех, че умея да възстановявам нервната си тъкан, ако разполагам с необходимото време. През Френско-Пруската война от нараняване в гръбнака бях получил парализа. След две години отново оздравях. Надявал се бях — макар да звучеше безумно, трябва да призная, — че това може да се случи отново с изгорените ми очи. И се бях оказал прав. Усещах ги цели и зрението ми бавно се възвръщаше.
Колко ли време оставаше до следващата годишнина от коронацията на Ерик? Спрях да крача напред-назад и сърцето ми заби по-бързо. Веднага, щом някой забележеше, че очите ми са се възстановили, щях да ги загубя отново.
Следователно трябваше да избягам, преди четвъртата година да е свършила.
Как?
Не бях мислил много по този въпрос досега, защото дори да намерех начин да се измъкна от килията си, никога не бих могъл да избягам от Амбър — или дори от двореца, ако ставаше дума — без очи или помощ, а не разполагах с нито едно от двете.
Сега, обаче…
Вратата на килията ми беше дебела, тежка, обкована с мед и имаше само едно мъничко зарешетено прозорче на около метър и петдесет височина, през което можеше да се надникне вътре, за да се види дали съм още жив, в случай че някой се заинтересуваше. Дори да успеех да махна решетките, сигурен бях, че не бих могъл да се протегна достатъчно, за да достигна ключалката. В долния край на вратата се намираше малката люлееща се вратичка, през която ми пъхаха храната и това беше всичко. Пантите й бяха или от външната страна или някъде в сечението на вратата, не знаех със сигурност. Във всички случаи не можех да ги достигна. Нямаше никакви прозорци, нито пък други врати.
Всичко беше все едно още бях сляп, като се изключи тази слаба, неясна светлина през решетката. Ясно ми бе, че зрението ми засега не се е върнало напълно. Необходимо му бе още много време. Но дори да виждах идеално, вътре беше тъмно като в рог. Знаех това, защото познавах тъмниците в подземията на Амбър.
Запалих си цигара, тръгнах пак напред-назад и започнах да обмислям коя от наличните ми вещи би могла да свърши някаква работа. Разполагах с дрехите на гърба си, сламеника, на който спях и още колкото ми душа иска разхвърляна по пода, подгизнала слама. Имах и кибрит, ала бързо се отказах от изкушението да подпаля сламата, защото се съмнявах, че някой ще дойде да отвори вратата, ако го направех. По-вероятно беше стражите да се съберат да се посмеят, в случай, че тя пламнеше изобщо. Притежавах и една лъжица, която бях откраднал на последния банкет. Всъщност исках да взема нож, но Джулиан ме хвана как правя опит да се добера до един и веднага го махна. Обаче той не знаеше, че това бе вторият ми опит. Вече бях пъхнал лъжицата в ботуша си.
И така, каква полза можех да извлека от нея?
Чувал бях всички тези истории за хора, които изкопават тунели от килиите си с най-невероятни предмети — катарами (каквато аз нямах) и прочие. Но не разполагах с нужното време, за да си играя на граф Монте Кристо. Трябваше да се измъкна до няколко месеца, иначе новите ми очи нямаше да струват нищо.
Вратата беше направена предимно от дърво. Дъб. По краищата бе укрепена с четири метални ленти. Едната минаваше през горния край, другата — през долния, а останалите две се спускаха покрай трийсет сантиметровото зарешетено прозорче. Вратата се отваряше навън, а ключалката се намираше от лявата ми страна. Спомнях си, че трябва да е около пет сантиметра дебела и знаех къде е ключалката, което все пак проверих като натиснах вратата и усетих съпротивлението в тази точка. Освен това имаше и резе, но за него щях да се тревожа по-късно. Бих могъл евентуално да се справя с резето, като го избутам с пъхнатата между вратата и касата дръжка на лъжицата.
Коленичих върху сламеника и очертах с лъжицата квадрат около мястото, където се намираше ключалката. Чегъртах го, докато ръката ми съвсем отмаля — някъде около два часа. После прокарах пръсти по повърхността на дървото. Не бях постигнал много, но все пак беше някакво начало. Преместих лъжицата в лявата си ръка и продължих, докато и тя ме заболя.
Не спирах да се надявам, че Рейн може да мине. Сигурен бях, че ще успея да го убедя да ми даде кинжала си, ако много настоявам. Той, обаче, не се появи и аз просто продължавах да стържа.
Работех ден подир ден, докато издълбах дървото с около сантиметър. Всеки път, щом чуех стъпките на пазача, връщах сламеника при отсрещната стена и лягах на него, с гръб към вратата. Когато той си тръгнеше, възобновявах работата си. После се наложи да спра за известно време, колкото и да не го исках. Макар че бях увил ръцете си в парчета плат, откъснати от дрехите ми, бяха ми излезли мехури, които се пукнаха и разранената плът под тях взе да кърви. Затова си дадох почивка и ги оставих да заздравеят. Реших да използвам времето за съставяне на планове какво да направя, след като изляза.
Щом успея да пробия дупка във вратата, ще вдигна резето. Шумът от падането му сигурно ще доведе някой пазач. Дотогава, обаче, аз ще съм излязъл. Два здрави ритника ще дочупят парчето, което дълбая, а пък ключалката ако иска да си стои там, където е. Вратата ще се отвори и аз ще се изправя срещу пазача. Той ще бъде въоръжен, а аз — не. Ще се наложи да го убия.
Сигурно ще е доста самоуверен, като мисли, че не мога да виждам. От друга страна, може и да е леко уплашен, ако си спомни как влязох в Амбър. Във всички случаи ще трябва да умре, а тогава аз ще имам оръжие. Обхванах с лявата си ръка десния си бицепс и пръстите ми се срещнаха. Господи, колко бях отслабнал! Но все пак в жилите ми течеше кръвта на Амбър и чувствах, че дори в това състояние бих могъл да се справя с всеки обикновен човек. Възможно бе и да се лъжех, ала трябваше да опитам.
После — ако успеех, — с меч в ръка, вече нищо не можеше да ми попречи да стигна до Лабиринта. Минех ли през него и доберях ли се до центъра, щях да съм в състояние да отида на който свят сянка си пожелая. Там щях да възвърна силите си и този път нямаше да избързвам. И един век да ми отнемеше, пак щях да изпипам всичко до съвършенство, преди да тръгна отново към Амбър. В края на краищата технически аз бях законният крал. Не се ли бях коронясал в присъствието на всички, преди Ерик да направи същото? Щях да имам грижа да си получа трона!
Ех, само ако беше възможно да се отиде в Сенките от самия Амбър! Тогава нямаше да ми се налага да се занимавам с Лабиринта. Но моят Амбър е центърът на всичко и не е толкова лесно да се излезе от него.
След, да кажем, месец ръцете ми оздравяха и се покриха с големи мазоли от заниманията ми. Чух приближаването на стъпки и се преместих в отсрещния край на килията. Вратичката изскърца кратко и яденето ми беше пъхнато под вратата. После стъпките зазвучаха отново, този път заглъхвайки в далечината.
Върнах се при вратата. Без да поглеждам, знаех какво има върху подноса: парче клисав хляб, глинена чаша с вода и парче сирене, ако имах късмет. Нагласих сламеника, коленичих на него и опипах изстърганото място. Почти бях преполовил работата.
Тогава чух изхилването.
То дойде откъм гърба ми.
Обърнах се и не ми бе нужно да използвам очите си, за да разбера, че там има някой. Близо до лявата стена стоеше някакъв мъж и се подхилваше.
— Кой си ти? — попитах със странно звучащ глас. В този момент осъзнах, че това са първите думи, които произнасям от много дълго време насам.
— Бяга — рече той. — Опитва се да избяга. — И пак се разсмя.
— Как се озова тук?
— Просто дойдох — отвърна той.
— Откъде? Как?
Запалих една клечка кибрит и, макар че от светлината ме заболяха очите, я задържах.
Беше дребен човек. Дори „миниатюрен“ щеше да е по-точно казано. Висок бе около метър и петдесет и имаше гърбица. Косата и брадата му бяха дълги като моите. Единствените различими черти сред всичкия този гъсталак бяха дългият му, закривен нос и почти черните му очи, сега примижали от светлината.
— Дуоркин! — възкликнах аз.
Той пак се изкикоти.
— Така се казвам. А ти?
— Не ме ли познаваш, Дуоркин? — Драснах още една клечка и я задържах близо до лицето си. — Вгледай се хубаво. Забрави за брадата и косата. Добави петдесетина килограма към фигурата. Ти си ме нарисувал, с изключителни подробности, върху няколко колоди карти за игра.
— Коруин — каза той най-после. — Помня те. Да.
— Мислех, че си мъртъв.
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Деветте принца на Амбър" Роджър Зелазни
Shivers Съб 13 Юни 2009, 13:15
— Обаче не съм. Нали виждаш? — И той направи пирует пред мен. — Как е баща ти? Да си го срещал напоследък? Той ли те пъхна тук?
— Оберон вече го няма — отговорих. — Сега брат ми Ерик управлява Амбър, а аз съм негов затворник.
— Значи съм по-старши — заяви Дуоркин, — защото мен ме е затворил Оберон.
— Така ли? Никой от нас не знае, че татко те държи като затворник.
Чух го да плаче.
— Да — въздъхна след малко. — Той не ми вярваше.
— Защо?
— Казах му, че съм измислил начин да унищожа Амбър. Описах му го и той ме затвори.
— Това не е било никак хубаво — рекох аз.
— Знам — съгласи се Дуоркин, — макар че той наистина ми даде чудесен апартамент и много неща, с които да си правя експерименти. Само дето престана да идва при мен след известно време. Имаше навика да ми води разни хора, които ми показваха мастилени петна и ме караха да им разказвам истории за тях. Беше забавно, докато не стигнах до една история, която не ми хареса и тогава превърнах човека в жаба. Кралят се ядоса като отказах да върна предишния му образ и оттогава мина толкова време, през което не съм виждал жив човек, че сега дори бих го послушал, стига още да иска. Веднъж…
— Как влезе тук, в моята килия? — повторих въпроса си.
— Нали ти казах. Просто дойдох.
— През стената?
— Разбира се, че не. През стената Сянка.
— Никой не може да използва Сенките в Амбър. В Амбър няма никакви Сенки.
— Да, ама аз изшмекерувах — призна той.
— Как?
— Нарисувах нова Фигура и минах през нея, за да видя какво има от другата страна на стената. О, Боже… добре че се сетих… не мога да се върна без нея. Ще трябва да направя друга. Имаш ли нещо за ядене? И нещо, с което да рисувам? И нещо, на което да рисувам?
— Вземи си парче хляб — предложих аз и му го подадох, — а ето и малко сирене с него.
— Благодаря, Коруин — той ги погълна и изля отгоре им всичката ми вода. — Сега, ако ми дадеш перо и парче пергамент, ще се върна в моя апартамент. Искам да си довърша книгата, която чета. Беше ми приятно да си поговоря с теб. Жалко, че сега крал е Ерик. Някой път пак ще намина и ще си поговорим още. Ако видиш баща ти, моля те кажи му да не ми се сърди, защото аз ще…
— Нямам нито перо, нито пергамент — отбелязах аз.
— Боже мой — рече Дуоркин. — Това едва ли е цивилизовано.
— Знам. Но и Ерик не е особено цивилизован.
— Добре, какво имаш тогава? Определено предпочитам моя апартамент пред това място. Най-малкото е по-добре осветен.
— Ти обядва с мен и сега смятам да те помоля за една услуга. Ако изпълниш молбата ми, обещавам да направя всичко, което е по силите ми, за да оправя нещата между теб и татко.
— Какво е това, което искаш? — попита той.
— Отдавна се възхищавам на произведенията ти и винаги съм копнял да видя нещо, нарисувано от твоята ръка. Спомняш ли си Фарът на Кабра?
— Разбира се. Много пъти съм бил там. Познавам пазача, Джопин. Често играех шах с него.
— Повече от всичко друго, за което мога да се сетя в живота си на зрял човек, съм желал да видя някоя от твоите вълшебни скици на тази величествена сива кула.
— Съвсем лесна задача — заяви той, — при това много привлекателна. Правил съм няколко предварителни скици едно време, но никога не преминах отвъд тази точка. Все ме залисваше някаква друга работа. Ще ти донеса една рисунка, щом искаш.
— Не — спрях го аз. — Бих желал нещо по-трайно. Да ми прави компания тук, в килията. Да ми носи разтуха, както и на всеки друг, който може по-късно да заеме мястото ми.
— Достойно за похвала — съгласи се той. — А какви са средствата, които ще ми предложиш?
— Ето едно стило — лъжицата вече бе станала доста остра — и бих искал да виждам скицата на отсрещната стена, за да я съзерцавам, докато си почивам.
Той замълча за момент, после отбеляза:
— Осветлението е много слабо.
— Имам няколко кутийки кибрит — отвърнах аз. — Ще паля клечките и ще ти светя с тях. Дори ще запалим малко от сламата, ако не стигнат.
— Това едва ли са идеални условия за работа…
— Знам — рекох — и се извинявам за тях, велики Дуоркин, но те са най-доброто, което мога да предложа. Произведение на изкуството от твоята ръка би просветлило жалкото ми съществуване в невероятна степен.
Той пак се изкикоти.
— Много добре. Но трябва да ми обещаеш, че ще осигуриш светлина и после, така че да си нарисувам път за връщане към собствените ми покои.
— Съгласен съм — опипах джоба си аз.
Имах три пълни кутийки кибрит и една наполовина празна.
Поставих лъжицата в ръката му и го поведох към стената.
— Усещаш ли инструмента? — попитах.
— Да, наострена лъжица, нали?
— Точно така. Ще запаля клечка веднага, щом кажеш че си готов. Налага се да рисуваш бързо, защото запасът ми от кибрит е ограничен. Ще използвам половината за фара, а другата половина — за твоята картина.
— Добре — рече той, аз запалих клечка и Дуоркин започна да дълбае линии във влажната, сива стена.
Първо нарисува изправен правоъгълник за рамка на картината. После, с няколко сръчни щриха, фарът започна да се появява. Беше удивително — при неговата явна лудост, умението му бе останало непокътнато. Аз държах всяка запалена клечка в самото й крайче, плюех на палеца и показалеца на лявата си ръка и щом не можех да издържам повече с дясната, я хващах откъм почернелия край и я обръщах, оставяйки я да изгори цялата, преди да драсна нова.
Когато първата кутийка кибрит свърши, той бе направил кулата и работеше върху морето и небето. При всеки негов щрих възхитено измърморвах нещо и го поощрявах.
— Страхотно, наистина страхотно — възкликнах аз, когато ми се стори, че почти е приключил. После Дуоркин ме накара да похабя още една клечка, за да се подпише. Втората кутийка беше вече съвсем на края.
— Хайде сега да й се полюбуваме — рече той.
— Ако искаш да се върнеш в твоя апартамент, ще трябва да оставиш любуването за мен — казах му аз. — Разполагаме с прекалено малко клечки, за да ставаме художествени критици точно в този момент.
Дуоркин посърна малко, но все пак отиде при другата стена и започна да рисува веднага, щом драснах клечка.
Той нахвърля мъничък кабинет, с череп върху бюрото, глобус до него и затрупани с книги стени наоколо.
— Е, така е добре — заключи, когато вече бях свършил третата кутийка и започвах полупразната четвърта.
Трябваха му още шест клечки, за да свърши и една — да се подпише.
Тогава Дуоркин се вгледа в произведението си, докато гореше осмата клечка — оставаха ми още само две, — после направи крачка напред и изчезна.
Огънчето вече пареше пръстите ми, аз изпуснах клечката и тя изсъска като падна в сламата и изгасна.
Стоях там треперещ, изпълнен със смесени чувства и изведнъж отново чух гласа му и усетих присъствието му до себе си. Той пак се беше върнал.
— Току-що се сетих нещо — заяви Дуоркин. — Как ще гледаш картината, когато тук е толкова тъмно?
— О, аз мога да виждам на тъмно — казах му. — Толкова дълго съм живял в мрака, че той е станал мой приятел.
— Разбирам. Просто се чудех. Светни ми сега, за да се върна обратно.
— Хубаво — съгласих се аз, като извадих предпоследната си клечка. — Но следващия път, като решиш да наминеш, по-добре си носи собствено осветление. Моят кибрит свърши.
— Добре.
Запалих клечката, той се вгледа в рисунката си, мина през нея и отново изчезна.
Обърнах се бързо и огледах фара на Кабра, преди клечката да е свършила. Да, силата беше там. Усещах я.
Дали, обаче, моята последна клеча щеше да е достатъчна?
Не, смятах, че не. На мен ми бе необходимо да се концентрирам по-дълго време, за да използвам някоя Фигура като врата.
Какво можех да запаля? Разпиляната по пода слама беше прекалено влажна и сигурно нямаше да пламне. Щеше да е ужасно да разполагам с вратата — моят път към свободата — под самия ми нос и да не мога да я използвам.
Имах нужда от пламък, който да гори известно време.
Сламеника ми! Той представляваше торба от ленен плат, натъпкана със слама. Сигурно пълнежът беше относително сух, а и платът можеше да гори.
Разчистих половината под, до голия камък. После потърсих наострената лъжица, за да разкъсам с нея плата. Тогава изругах. Дуоркин я бе отнесъл със себе си.
Напрегнах се и задърпах с ръце.
Най-после успях да скъсам ленената обвивка и измъкнах сухата слама от средата. Струпах я на малка купчинка и оставих няколко парченца лен наблизо — да ги използвам за допълнително гориво, ако се наложеше. Колкото по-малко дим се вдигнеше, обаче, толкова по-добре щеше да бъде. Пушекът можеше да привлече вниманието на някой пазач, минаващ наблизо. Не че беше кой знае колко вероятно, като се имаше предвид, че храната ми бе донесена скоро, а ми даваха ядене по веднъж на ден.
Драснах последната си клечка и запалих с нея картонената кутийка, в която бе стояла. Когато тя пламна, поднесох я към сламата.
За малко да не се подпали. Беше по-влажна, отколкото очаквах, въпреки че я бях извадил от сърцевината на сламеника. Ала най-после сламките затлеяха и лумнаха пламъчета. Подхраних ги и с другите две празни кутийки, като се зарадвах, че не ги бях изхвърлил в дупката.
Добавих и третата, взех парчетата лен в лявата си ръка и се изправих с лице към картината.
Светлината обля стената, когато пламъците се издигнаха по-високо и аз се съсредоточих върху кулата, извиквайки спомена за нея в съзнанието си. Стори ми се, че чувам крясък на чайка. Усетих нещо като полъх на солен ветрец и мястото започна да става все по-реално, докато го гледах.
Хвърлих плата върху огъня, пламъците намаляха за миг, после лумнаха по-силно. Не отмествах очите си от рисунката, докато го правех.
Магията се бе съхранила в ръката на Дуоркин, защото скоро фарът изглеждаше не по-малко истински от килията, в която се намирах. После той започна да изглежда като единствената реалност, а затворът зад гърба ми се превърна само в Сянка. Чувах плискането на вълните и усещах лъчите на следобедното слънце върху себе си.
Пристъпих напред, но кракът ми не попадна върху огъня.
Стоях на песъчливия, покрит с камъчета бряг на малкия остров Кабра, пред големия сив фар, който нощем осветяваше пътя на корабите от Амбър. Край мен се разлетяха и закряскаха ято изплашени чайки, а смехът ми се сля с грохота на прибоя и свободната песен на вятъра. Амбър лежеше на седемдесет километра зад лявото ми рамо.
Бях избягал.
— Оберон вече го няма — отговорих. — Сега брат ми Ерик управлява Амбър, а аз съм негов затворник.
— Значи съм по-старши — заяви Дуоркин, — защото мен ме е затворил Оберон.
— Така ли? Никой от нас не знае, че татко те държи като затворник.
Чух го да плаче.
— Да — въздъхна след малко. — Той не ми вярваше.
— Защо?
— Казах му, че съм измислил начин да унищожа Амбър. Описах му го и той ме затвори.
— Това не е било никак хубаво — рекох аз.
— Знам — съгласи се Дуоркин, — макар че той наистина ми даде чудесен апартамент и много неща, с които да си правя експерименти. Само дето престана да идва при мен след известно време. Имаше навика да ми води разни хора, които ми показваха мастилени петна и ме караха да им разказвам истории за тях. Беше забавно, докато не стигнах до една история, която не ми хареса и тогава превърнах човека в жаба. Кралят се ядоса като отказах да върна предишния му образ и оттогава мина толкова време, през което не съм виждал жив човек, че сега дори бих го послушал, стига още да иска. Веднъж…
— Как влезе тук, в моята килия? — повторих въпроса си.
— Нали ти казах. Просто дойдох.
— През стената?
— Разбира се, че не. През стената Сянка.
— Никой не може да използва Сенките в Амбър. В Амбър няма никакви Сенки.
— Да, ама аз изшмекерувах — призна той.
— Как?
— Нарисувах нова Фигура и минах през нея, за да видя какво има от другата страна на стената. О, Боже… добре че се сетих… не мога да се върна без нея. Ще трябва да направя друга. Имаш ли нещо за ядене? И нещо, с което да рисувам? И нещо, на което да рисувам?
— Вземи си парче хляб — предложих аз и му го подадох, — а ето и малко сирене с него.
— Благодаря, Коруин — той ги погълна и изля отгоре им всичката ми вода. — Сега, ако ми дадеш перо и парче пергамент, ще се върна в моя апартамент. Искам да си довърша книгата, която чета. Беше ми приятно да си поговоря с теб. Жалко, че сега крал е Ерик. Някой път пак ще намина и ще си поговорим още. Ако видиш баща ти, моля те кажи му да не ми се сърди, защото аз ще…
— Нямам нито перо, нито пергамент — отбелязах аз.
— Боже мой — рече Дуоркин. — Това едва ли е цивилизовано.
— Знам. Но и Ерик не е особено цивилизован.
— Добре, какво имаш тогава? Определено предпочитам моя апартамент пред това място. Най-малкото е по-добре осветен.
— Ти обядва с мен и сега смятам да те помоля за една услуга. Ако изпълниш молбата ми, обещавам да направя всичко, което е по силите ми, за да оправя нещата между теб и татко.
— Какво е това, което искаш? — попита той.
— Отдавна се възхищавам на произведенията ти и винаги съм копнял да видя нещо, нарисувано от твоята ръка. Спомняш ли си Фарът на Кабра?
— Разбира се. Много пъти съм бил там. Познавам пазача, Джопин. Често играех шах с него.
— Повече от всичко друго, за което мога да се сетя в живота си на зрял човек, съм желал да видя някоя от твоите вълшебни скици на тази величествена сива кула.
— Съвсем лесна задача — заяви той, — при това много привлекателна. Правил съм няколко предварителни скици едно време, но никога не преминах отвъд тази точка. Все ме залисваше някаква друга работа. Ще ти донеса една рисунка, щом искаш.
— Не — спрях го аз. — Бих желал нещо по-трайно. Да ми прави компания тук, в килията. Да ми носи разтуха, както и на всеки друг, който може по-късно да заеме мястото ми.
— Достойно за похвала — съгласи се той. — А какви са средствата, които ще ми предложиш?
— Ето едно стило — лъжицата вече бе станала доста остра — и бих искал да виждам скицата на отсрещната стена, за да я съзерцавам, докато си почивам.
Той замълча за момент, после отбеляза:
— Осветлението е много слабо.
— Имам няколко кутийки кибрит — отвърнах аз. — Ще паля клечките и ще ти светя с тях. Дори ще запалим малко от сламата, ако не стигнат.
— Това едва ли са идеални условия за работа…
— Знам — рекох — и се извинявам за тях, велики Дуоркин, но те са най-доброто, което мога да предложа. Произведение на изкуството от твоята ръка би просветлило жалкото ми съществуване в невероятна степен.
Той пак се изкикоти.
— Много добре. Но трябва да ми обещаеш, че ще осигуриш светлина и после, така че да си нарисувам път за връщане към собствените ми покои.
— Съгласен съм — опипах джоба си аз.
Имах три пълни кутийки кибрит и една наполовина празна.
Поставих лъжицата в ръката му и го поведох към стената.
— Усещаш ли инструмента? — попитах.
— Да, наострена лъжица, нали?
— Точно така. Ще запаля клечка веднага, щом кажеш че си готов. Налага се да рисуваш бързо, защото запасът ми от кибрит е ограничен. Ще използвам половината за фара, а другата половина — за твоята картина.
— Добре — рече той, аз запалих клечка и Дуоркин започна да дълбае линии във влажната, сива стена.
Първо нарисува изправен правоъгълник за рамка на картината. После, с няколко сръчни щриха, фарът започна да се появява. Беше удивително — при неговата явна лудост, умението му бе останало непокътнато. Аз държах всяка запалена клечка в самото й крайче, плюех на палеца и показалеца на лявата си ръка и щом не можех да издържам повече с дясната, я хващах откъм почернелия край и я обръщах, оставяйки я да изгори цялата, преди да драсна нова.
Когато първата кутийка кибрит свърши, той бе направил кулата и работеше върху морето и небето. При всеки негов щрих възхитено измърморвах нещо и го поощрявах.
— Страхотно, наистина страхотно — възкликнах аз, когато ми се стори, че почти е приключил. После Дуоркин ме накара да похабя още една клечка, за да се подпише. Втората кутийка беше вече съвсем на края.
— Хайде сега да й се полюбуваме — рече той.
— Ако искаш да се върнеш в твоя апартамент, ще трябва да оставиш любуването за мен — казах му аз. — Разполагаме с прекалено малко клечки, за да ставаме художествени критици точно в този момент.
Дуоркин посърна малко, но все пак отиде при другата стена и започна да рисува веднага, щом драснах клечка.
Той нахвърля мъничък кабинет, с череп върху бюрото, глобус до него и затрупани с книги стени наоколо.
— Е, така е добре — заключи, когато вече бях свършил третата кутийка и започвах полупразната четвърта.
Трябваха му още шест клечки, за да свърши и една — да се подпише.
Тогава Дуоркин се вгледа в произведението си, докато гореше осмата клечка — оставаха ми още само две, — после направи крачка напред и изчезна.
Огънчето вече пареше пръстите ми, аз изпуснах клечката и тя изсъска като падна в сламата и изгасна.
Стоях там треперещ, изпълнен със смесени чувства и изведнъж отново чух гласа му и усетих присъствието му до себе си. Той пак се беше върнал.
— Току-що се сетих нещо — заяви Дуоркин. — Как ще гледаш картината, когато тук е толкова тъмно?
— О, аз мога да виждам на тъмно — казах му. — Толкова дълго съм живял в мрака, че той е станал мой приятел.
— Разбирам. Просто се чудех. Светни ми сега, за да се върна обратно.
— Хубаво — съгласих се аз, като извадих предпоследната си клечка. — Но следващия път, като решиш да наминеш, по-добре си носи собствено осветление. Моят кибрит свърши.
— Добре.
Запалих клечката, той се вгледа в рисунката си, мина през нея и отново изчезна.
Обърнах се бързо и огледах фара на Кабра, преди клечката да е свършила. Да, силата беше там. Усещах я.
Дали, обаче, моята последна клеча щеше да е достатъчна?
Не, смятах, че не. На мен ми бе необходимо да се концентрирам по-дълго време, за да използвам някоя Фигура като врата.
Какво можех да запаля? Разпиляната по пода слама беше прекалено влажна и сигурно нямаше да пламне. Щеше да е ужасно да разполагам с вратата — моят път към свободата — под самия ми нос и да не мога да я използвам.
Имах нужда от пламък, който да гори известно време.
Сламеника ми! Той представляваше торба от ленен плат, натъпкана със слама. Сигурно пълнежът беше относително сух, а и платът можеше да гори.
Разчистих половината под, до голия камък. После потърсих наострената лъжица, за да разкъсам с нея плата. Тогава изругах. Дуоркин я бе отнесъл със себе си.
Напрегнах се и задърпах с ръце.
Най-после успях да скъсам ленената обвивка и измъкнах сухата слама от средата. Струпах я на малка купчинка и оставих няколко парченца лен наблизо — да ги използвам за допълнително гориво, ако се наложеше. Колкото по-малко дим се вдигнеше, обаче, толкова по-добре щеше да бъде. Пушекът можеше да привлече вниманието на някой пазач, минаващ наблизо. Не че беше кой знае колко вероятно, като се имаше предвид, че храната ми бе донесена скоро, а ми даваха ядене по веднъж на ден.
Драснах последната си клечка и запалих с нея картонената кутийка, в която бе стояла. Когато тя пламна, поднесох я към сламата.
За малко да не се подпали. Беше по-влажна, отколкото очаквах, въпреки че я бях извадил от сърцевината на сламеника. Ала най-после сламките затлеяха и лумнаха пламъчета. Подхраних ги и с другите две празни кутийки, като се зарадвах, че не ги бях изхвърлил в дупката.
Добавих и третата, взех парчетата лен в лявата си ръка и се изправих с лице към картината.
Светлината обля стената, когато пламъците се издигнаха по-високо и аз се съсредоточих върху кулата, извиквайки спомена за нея в съзнанието си. Стори ми се, че чувам крясък на чайка. Усетих нещо като полъх на солен ветрец и мястото започна да става все по-реално, докато го гледах.
Хвърлих плата върху огъня, пламъците намаляха за миг, после лумнаха по-силно. Не отмествах очите си от рисунката, докато го правех.
Магията се бе съхранила в ръката на Дуоркин, защото скоро фарът изглеждаше не по-малко истински от килията, в която се намирах. После той започна да изглежда като единствената реалност, а затворът зад гърба ми се превърна само в Сянка. Чувах плискането на вълните и усещах лъчите на следобедното слънце върху себе си.
Пристъпих напред, но кракът ми не попадна върху огъня.
Стоях на песъчливия, покрит с камъчета бряг на малкия остров Кабра, пред големия сив фар, който нощем осветяваше пътя на корабите от Амбър. Край мен се разлетяха и закряскаха ято изплашени чайки, а смехът ми се сля с грохота на прибоя и свободната песен на вятъра. Амбър лежеше на седемдесет километра зад лявото ми рамо.
Бях избягал.
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Деветте принца на Амбър" Роджър Зелазни
Shivers Съб 13 Юни 2009, 13:15
Х
Запътих се към фара и изкачих каменната стълба, която водеше към вратата от западната му страна. Тя беше висока, широка, тежка и не пропускаше вода. Освен това бе заключена. На около триста метра зад мен се виждаше малък кей. Край него бяха закотвени две лодки. Едната беше с гребла, а другата имаше платна и мъничка кабина. Те леко се полюляваха, а водата зад тях блестеше под слънцето като слюда. Спрях за момент да ги погледам. От толкова дълго време не бях виждал нищо, че за миг ми се сториха повече от реални и в гърлото ми бликна ридание, което едвам преглътнах.
Обърнах се и почуках на вратата.
След, както ми се видя, дълго чакане, почуках отново.
Най-накрая чух отвътре някакъв шум и вратата се отвори, като изскърца на трите си черни панти.
Джопин, пазачът, ме изгледа с кръвясали очи и усетих от него да се носи дъх на уиски. Той беше висок около метър и шейсет и бе толкова прегърбен, че ми напомни за Дуоркин. Брадата му беше дълга като моята, затова естествено изглеждаше по-дълга, и беше с цвят на пушек, ако се изключат няколкото жълтеникави петна близо до изсъхналите му на вид устни. Кожата му бе с такива пори, че приличаше на портокалова кора и от излагането на слънцето и вятъра бе потъмняла така, че напомняше повърхността на хубави стари мебели. Тъмните му очи примижаха и се фокусираха. Както повечето хора, които не чуват добре, той заговори твърде високо.
— Кой си ти? Какво искаш? — попита.
Щом бях толкова непознаваем в отслабналия си и обрасъл вид, реших, че мога да запазя анонимността си.
— Аз съм пътешественик от юга и неотдавна претърпях корабокрушение — казах. — Много дни се носих по вълните, вкопчен в парче дърво и най-накрая бях изхвърлен на този остров. Цяла сутрин спах на брега. Едва сега събрах сили да се добера до твоя фар.
Той пристъпи напред, хвана ме под мишницата, а с другата си ръка обгърна раменете ми.
— Влез, влез тогава. Облегни се на мен. По-полека. Оттук.
Поведе ме към жилището си, което беше невероятно разхвърляно и навсякъде се валяха стари книги, карти и части от навигационни съоръжения. Той самият не беше съвсем устойчив, така че не се подпирах много силно, само колкото да поддържам впечатлението за изтощение, което се бях опитал да изразя, облягайки се върху касата на външната му врата.
Отведе ме до една кушетка, предложи ми да легна и тръгна да заключи вратата и да ми донесе нещо за ядене.
Събух си ботушите, но краката ми бяха толкова мръсни, че отново се обух. Ако бях прекарал дълго време във водата, нямаше да съм мръсен. Не исках да се отказвам от историята си, затова придърпах върху себе си одеалото, което видях наблизо и се облегнах, действително отпуснат.
Джопин се върна след малко с кана вода, кана бира, голямо парче месо и половин хляб, всичко това върху квадратен дървен поднос. Той помете със замах вещите от една малка масичка, която после с ритници докара до кушетката. Сложи подноса върху нея и ме покани да хапна и пийна.
Приех. Направо се натъпках. Преядох. Изгълтах всичко пред себе си. Изпразних и двете кани.
След това се почувствах страшно уморен. Джопин кимна, като видя, че започвам да клюмам и ми каза да заспивам. Преди още да разбера, го бях послушал.
Когато се събудих, беше нощ и се чувствах значително по-добре. Станах и по-обратния път излязох от сградата. Навън беше студено, ала небето бе кристално чисто и обсипано с милиони звезди. Фарът на върха на кулата блесна в гърба ми, изгасна, блесна, пак изгасна. Водата бе студена, но трябваше да се измия. Изкъпах се, изпрах си дрехите и ги изстисках. Сигурно съм прекарал час в тези занимания. После се върнах в кулата, окачих дрехите си на един стар стол да съхнат, пропълзях под одеалото и отново заспах.
На сутринта, когато се събудих, Джопин вече беше станал. Той ми приготви обилна закуска и аз се отнесох с нея по същия начин, по който бях постъпил снощи с вечерята. После заех от него бръснач, огледало и ножица, обръснах се и колкото можах се подстригах. След това пак се изкъпах и когато облякох осолените си, втвърдени, но чисти дрехи, се почувствах отново почти човек.
Джопин се вгледа в мен, когато се върнах от морето и каза:
— Изглеждаш ми някак познат, човече. — Вдигнах рамене. — Разкажи ми сега за корабокрушението.
Удовлетворих молбата му. Съчиних цяла епопея. Каква катастрофа описах само! Навлязох в пълни подробности, чак до счупването на гротмачтата.
Той ме потупа по рамото, сипа ми едно уиски и запали пурата, която ми бе дал.
— Просто си почивай спокойно тук. Когато пожелаеш, ще те откарам до брега или ще дам сигнал на минаващ кораб, ако видиш някой, който можеш да разпознаеш.
Възползвах се от предложеното гостоприемство. То ми бе жизнено необходимо. Ядях храната му, пиех напитките му и приех една чиста риза, която му беше твърде голяма. Преди била на негов приятел, който се удавил в морето.
Останах при него три месеца, докато възстановя силите си. Помагах му в работата — поддържах светлината на фара в нощите, когато той се чувстваше като пребит и изчистих всички стаи на жилището му — до степен дори да боядисам две от тях и да сменя стъклата на пет счупени прозореца. Излезеше ли буря, заедно наблюдавахме морето.
Джопин изобщо не се интересуваше от политика. Не се вълнуваше кой управлява в Амбър. Според него всички ние там бяхме покварени. Докато той можеше да се грижи за фара, да разполага с добро ядене и пиене и да се занимава с навигаторските си пособия на спокойствие, пет пари не даваше какво става на брега. Започнах да се привързвам към него и тъй като също разбирах нещо от стари свитъци и карти, ние прекарахме много приятни вечери над тях. Преди много години бях плавал далече на север и му направих нова карта въз основа на спомените си от пътуването. Това изглежда му достави огромно удоволствие, както и описанията ми на тези води.
— Кори — (така се бях представил), — бих искал някой ден да плавам заедно с теб — рече той. — Не знаех, че някога си управлявал собствен кораб.
— Така е — отвърнах аз. — Но и ти самият си бил капитан едно време, нали?
— Как разбра? — попита Джопин.
Всъщност си го бях спомнил, ала в отговор посочих с жест наоколо.
— Всички тези неща, които си събрал. И любовта ти към картите. Освен това се държиш като човек, който е свикнал да командва.
Той се усмихна.
— Да, прав си. Повече от сто години бях капитан. Сега ми изглежда толкова отдавна… Хайде да пийнем пак.
Отпих от своята чаша и я оставих настрани. През месеците, прекарани с него трябва да бях качил над двайсет килограма. Вече всеки момент очаквах да ме разпознае като един от кралското семейство. И тогава не бе изключено да ме предаде на Ерик… а можеше и да не го направи. При отношенията, които се бяха зародили между нас, допусках, че е възможно и да не постъпи така. Все пак не исках да поемам никакъв риск.
Понякога стоях при фара да поддържам светлината му и си мислех: „Колко дълго да остана тук?“
Не много, реших и добавих няколко капки масло в лампата. Още съвсем малко. Наближаваше моментът, когато трябваше да тръгна по пътя си и отново да се озова сред Сенките.
После един ден долових онова усещане, отначало леко и въпросително. Не можех да определя със сигурност кой е.
Мигновено замръзнах на мястото си, затворих очи и изчистих съзнанието си от всякакви мисли. Минаха около пет минути, след което търсещото присъствие изчезна.
Тогава започнах да се разхождам и да мисля. Когато осъзнах на какво малко разстояние ме отвеждат крачките ми, се усмихнах. Несъзнателно бях очертал отново размерите на килията си в Амбър.
Някой току-що се бе опитал да влезе във връзка с мен посредством Фигурата ми. Ерик ли беше? Дали най-после бе открил отсъствието ми и бе решил да ме намери по този начин? Не знаех със сигурност. Чувствах, че може и да го е страх от нов мисловен контакт с мен. Тогава Джулиан? Или Жерар? Кейн? Който и да е бил, аз го бях изолирал напълно, в това бях уверен. И щях да откажа подобна връзка с всеки от семейството. Можеше и да пропусна някоя важна новина или възможност за помощ, но нямах право да рискувам. Опитът за контакт и усилията ми да го блокирам ме накараха да усетя студ. Потреперах. През целия остатък от деня мислих все за това и реших, че е дошло време да продължа нататък. Не биваше да оставам толкова близо до Амбър, докато бях така уязвим. Възстановил се бях достатъчно, за да тръгна сред Сенките и да потърся мястото, където трябваше да се установя, ако исках някога Амбър да бъде мой. Съжителството с Джопин бе внесло покой в душата ми. Щеше да ми е трудно да се разделя с него, защото през месеците, прекарани заедно, бях обикнал стареца. Но още същата вечер, след края на партията шах, аз му съобщих за плановете си да тръгвам.
Той напълни двете чаши, вдигна своята и каза:
— Желая ти успех, Коруин. Надявам се някой ден да те видя отново.
Не повдигнах въпрос, задето ме е нарекъл с истинското ми име, а той се усмихна, като видя, че съм забелязал обръщението.
— Ти си добър човек, Джопин — рекох му аз. — Ако успея да осъществя намеренията си, няма да забравя това, което направи за мен.
Старецът поклати глава.
— Аз нищо не искам — заяви той. — Щастлив съм точно тук, където си намирам и правя точно това, което искам. Харесва ми да се грижа за тази проклета кула. Тя е целият ми живот. Ако ти успееш да осъществиш намеренията си — не, не ми казвай какви са те, моля те, не искам да знам! — ще се надявам да наминеш някой ден за партия шах.
— Непременно — обещах аз.
— Сутринта можеш да вземеш „Бътерфлай“, ако искаш.
— Благодаря.
„Бътерфлай“ беше лодката му с платна.
— Преди да тръгнеш ти предлагам да вземеш далекогледа ми, да се качиш на кулата и да погледнеш назад към долината Гарнат.
— Какво има там?
Джопин повдигна рамене.
— Ти сам ще трябва да решиш.
Кимнах.
— Добре, ще го направя.
После продължихме приятно да си пийваме, докато не стана време за лягане. Старият Джопин щеше да ми липсва. С изключение на Рейн, той беше единственият приятел, който бях намерил след завръщането си. Бегло си помислих за долината, която бе представлявала стена от пламъци, когато за последен път бях минал през нея. Какво ли толкова необичайно имаше в нея сега, четири години по-късно?
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Re: "Деветте принца на Амбър" Роджър Зелазни
Shivers Съб 13 Юни 2009, 13:15
Потънах в сън, изпълнен с върколаци и вещици, а над света изгря пълната луна.
Щом съмна, веднага станах. Джопин още спеше, което бе добре, защото не исках да му казвам сбогом, а имах неприятното усещане, че никога повече няма да го видя.
Качих се в кулата до стаичката, в която се помещаваше голямата лампа, с далекогледа под мишница. Приближих се до прозореца, обърнат към брега и погледнах към долината.
Над гората се стелеше мъгла. Тя беше студена, сива и влажна на вид и сякаш бе полепнала по върховете на дребните, изсъхнали дървета. Те бяха черни, с клони преплетени като пръстите на вкопчени в хватка ръце. Между тях прелитаха някакви тъмни форми и от начина им на движение разбрах, че не са птици. Прилепи, навярно. Долових съвсем определено нечия зла воля в тази древна гора, после изведнъж разбрах. Това беше моята ненавист.
Аз бях създал всичко това с моето проклятие. Превърнал бях мирната долина Гарнат в това, което сега представляваше: символ на омразата ми към Ерик и всички онези, които бяха стояли безучастни отстрани и допуснаха той да заграби властта, оставиха го да ме ослепи. Никак не ми хареса вида на тази гора и докато я гледах осъзнах как се е въплътила омразата ми. Разбрах го, защото това беше част от мен.
Създал бях нов вход към истинския свят. Гарнат сега беше коридор към Сенките. Към тъмните и мрачни Сенки. Само опасни и зли същества можеха да минават по него. Оттам излизаха нещата, които Рейн бе споменал, нещата, които създаваха проблеми на Ерик. Добре — в известен смисъл, — ако те ангажираха вниманието му. Но и след като свалих далекогледа не ме напусна чувството, че всъщност съм направил нещо много лошо. Тогава и през ум не ми минаваше, че някога отново ще видя дневната светлина. Ала сега осъзнах, че съм освободил сила, която ужасно трудно може да бъде овладяна. Дори с невъоръжено око различавах движението на странни форми из долината. Бях създал нещо, каквото не е било правено преди, през цялото управление на Оберон: бях отворил нов път към Амбър. И го бях отворил само за тъмните сили. Щеше да дойде ден, когато владетелят на Амбър — който и да бъдеше той — ще трябва да се изправи пред проблема да затвори този ужасен път. Знаех това, докато гледах и бях наясно, че всичко е плод на собствените ми болка, ярост и омраза. Ако един ден спечеля Амбър, ще ми се наложи да се справям със своето творение, което винаги е дяволски трудно. Извърнах се и въздъхнах.
Така да бъде, казах си. Междувременно Ерик ще има да бере ядове.
Хапнах надве-натри няколко залъка, екипирах колкото можах по-бързо „Бътерфлай“, вдигнах платното и потеглих. По това време обикновено Джопин беше станал, но може би и той не обичаше сбогуванията.
Насочих се към открито море, като знаех къде отивам, ала не бях съвсем сигурен как да стигна дотам. Щях да плавам през Сенки и непознати води и все пак бе за предпочитане пред сухопътния маршрут, особено при сътвореното от мен на отсрещния бряг.
Плавах към страна, не по-малко прекрасна от Амбър, към едно почти безсмъртно място, място, което всъщност не съществуваше, вече не съществуваше. Това бе страната, изчезнала преди много векове в Хаоса, но все някъде сигурно бе оцеляла някоя нейна Сянка. Всичко, което трябваше да направя, бе да я намеря, да я позная и тя отново да стане моя, каквато беше в онези отдавна отминали дни. После, със своя собствена войска зад гърба, щях да покажа на Амбър още нещо, което не беше виждал. Все още не знаех дали ще успея, но си бях обещал в деня на завръщането ми във вечният град да прозвучат топовни изстрели.
Докато се носех сред Сенките, бялата птица на моето желание долетя и кацна на дясното ми рамо. Написах една бележка и я привързах към крачето й. В бележката се казваше: „Идвам“ и отдолу стоеше подписът ми.
Нямаше да се успокоя, докато не получех възмездие и трона, така че „Сбогом, мили ми принце“ на всеки, който се изправеше между мен и тези неща.
Слънцето висеше ниско от лявата ми страна, а ветровете надуваха платното и ме носеха напред. Изругах веднъж, после се разсмях.
Бях на свобода и бягах, но дотук се бях справил. Сега разполагах с възможността, за която през цялото време така бях копнял.
Черната птица на моето желание долетя и кацна на лявото ми рамо. Написах бележка, завързах я за крачето й и я изпратих на запад.
„Ерик… ще се върна“, гласеше бележката и беше подписана: „Коруин, крал на Амбър“.
Дяволският вятър ме понесе на изток от слънцето.
Щом съмна, веднага станах. Джопин още спеше, което бе добре, защото не исках да му казвам сбогом, а имах неприятното усещане, че никога повече няма да го видя.
Качих се в кулата до стаичката, в която се помещаваше голямата лампа, с далекогледа под мишница. Приближих се до прозореца, обърнат към брега и погледнах към долината.
Над гората се стелеше мъгла. Тя беше студена, сива и влажна на вид и сякаш бе полепнала по върховете на дребните, изсъхнали дървета. Те бяха черни, с клони преплетени като пръстите на вкопчени в хватка ръце. Между тях прелитаха някакви тъмни форми и от начина им на движение разбрах, че не са птици. Прилепи, навярно. Долових съвсем определено нечия зла воля в тази древна гора, после изведнъж разбрах. Това беше моята ненавист.
Аз бях създал всичко това с моето проклятие. Превърнал бях мирната долина Гарнат в това, което сега представляваше: символ на омразата ми към Ерик и всички онези, които бяха стояли безучастни отстрани и допуснаха той да заграби властта, оставиха го да ме ослепи. Никак не ми хареса вида на тази гора и докато я гледах осъзнах как се е въплътила омразата ми. Разбрах го, защото това беше част от мен.
Създал бях нов вход към истинския свят. Гарнат сега беше коридор към Сенките. Към тъмните и мрачни Сенки. Само опасни и зли същества можеха да минават по него. Оттам излизаха нещата, които Рейн бе споменал, нещата, които създаваха проблеми на Ерик. Добре — в известен смисъл, — ако те ангажираха вниманието му. Но и след като свалих далекогледа не ме напусна чувството, че всъщност съм направил нещо много лошо. Тогава и през ум не ми минаваше, че някога отново ще видя дневната светлина. Ала сега осъзнах, че съм освободил сила, която ужасно трудно може да бъде овладяна. Дори с невъоръжено око различавах движението на странни форми из долината. Бях създал нещо, каквото не е било правено преди, през цялото управление на Оберон: бях отворил нов път към Амбър. И го бях отворил само за тъмните сили. Щеше да дойде ден, когато владетелят на Амбър — който и да бъдеше той — ще трябва да се изправи пред проблема да затвори този ужасен път. Знаех това, докато гледах и бях наясно, че всичко е плод на собствените ми болка, ярост и омраза. Ако един ден спечеля Амбър, ще ми се наложи да се справям със своето творение, което винаги е дяволски трудно. Извърнах се и въздъхнах.
Така да бъде, казах си. Междувременно Ерик ще има да бере ядове.
Хапнах надве-натри няколко залъка, екипирах колкото можах по-бързо „Бътерфлай“, вдигнах платното и потеглих. По това време обикновено Джопин беше станал, но може би и той не обичаше сбогуванията.
Насочих се към открито море, като знаех къде отивам, ала не бях съвсем сигурен как да стигна дотам. Щях да плавам през Сенки и непознати води и все пак бе за предпочитане пред сухопътния маршрут, особено при сътвореното от мен на отсрещния бряг.
Плавах към страна, не по-малко прекрасна от Амбър, към едно почти безсмъртно място, място, което всъщност не съществуваше, вече не съществуваше. Това бе страната, изчезнала преди много векове в Хаоса, но все някъде сигурно бе оцеляла някоя нейна Сянка. Всичко, което трябваше да направя, бе да я намеря, да я позная и тя отново да стане моя, каквато беше в онези отдавна отминали дни. После, със своя собствена войска зад гърба, щях да покажа на Амбър още нещо, което не беше виждал. Все още не знаех дали ще успея, но си бях обещал в деня на завръщането ми във вечният град да прозвучат топовни изстрели.
Докато се носех сред Сенките, бялата птица на моето желание долетя и кацна на дясното ми рамо. Написах една бележка и я привързах към крачето й. В бележката се казваше: „Идвам“ и отдолу стоеше подписът ми.
Нямаше да се успокоя, докато не получех възмездие и трона, така че „Сбогом, мили ми принце“ на всеки, който се изправеше между мен и тези неща.
Слънцето висеше ниско от лявата ми страна, а ветровете надуваха платното и ме носеха напред. Изругах веднъж, после се разсмях.
Бях на свобода и бягах, но дотук се бях справил. Сега разполагах с възможността, за която през цялото време така бях копнял.
Черната птица на моето желание долетя и кацна на лявото ми рамо. Написах бележка, завързах я за крачето й и я изпратих на запад.
„Ерик… ще се върна“, гласеше бележката и беше подписана: „Коруин, крал на Амбър“.
Дяволският вятър ме понесе на изток от слънцето.
КРАЙ
Shivers- Ретард
-
Age : 31
Reputation : 0
Брой мнения : 5063
Дата на регистрация : 22.02.2008 -
Страница 2 от 2 • 1, 2
Similar topics» "Оръжията на Авалон" Роджър Зелазни
» "Човекът, който обичаше цветята" - Стивън Кинг
» "Големите колела: Разказ за играта на пране" - Стивън Кинг
» "Смърт и какво идва след това" Тери Пратчет
» "Сериозна причина, за да повярваш в Дядо Коледа" Тери Пратчет
» "Човекът, който обичаше цветята" - Стивън Кинг
» "Големите колела: Разказ за играта на пране" - Стивън Кинг
» "Смърт и какво идва след това" Тери Пратчет
» "Сериозна причина, за да повярваш в Дядо Коледа" Тери Пратчет
Страница 2 от 2
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите