Re: "Бягащият човек" - Стивън Кинг

Cocaine` Съб 23 Май 2009, 18:10

…междинно отчитане — минус 044…

Пътуваха на север през пламналата като факел есен.

Тук дърветата не бяха измрели, унищожени от отровния дим на Портланд, Манчестър и Бостън, които оставаха на юг; те преливаха във всички блестящи оттенъци на жълтото, червеното и виолетовото. Събуждаха у Ричърдс болезнена меланхолия. Само преди две седмици той никога не би предположил, че сетивата му са съхранили това усещане. След един месец щеше да завали сняг и да покрие всичко.

Нещата свършваха през есента.

Тя сякаш усещаше настроението му — мълчеше. Пътуването изпълваше тишината и ги успокояваше. Преминаха моста при Ярмът, после следваха само гори, храсти и мизерни бедни постройки с бараки, долепени отстрани (но веднага се забелязваха кабелите на Безплатната телевизия, закачени под провисналите, небоядисани прозорци или до полуизкъртената врата, примигващи на слънцето като сигнални прожектори), докато навлязоха във Фрийпорт.

Три патрулни коли бяха паркирани на входа на града, а полицаите сякаш се бяха събрали на някаква пътна конференция. Жената се изпъна като струна, лицето й — бледо и отчаяно, но Ричърдс се чувстваше спокоен. Подминаха полицаите, без да ги забележат, и тя се отпусна.

— Ако бяха следили трафика на монитор, щяха да ни усетят веднага — каза небрежно Ричърдс. — Все едно, че си написала на челото си БЕН РИЧЪРДС Е В ТАЗИ КОЛА.

— Защо не можете да ме напуснете — избухна тя и добави, без да поеме въздух, — имате ли някаква по-силна цигара?

«БОГАТИТЕ МОМЧЕТА ПУШАТ ГОТИНИ ПАРЧЕТА.» Той се изсмя весело и подигравателно при тази мисъл и поклати глава.

— Смеете ли се? — жената подскочи като ужилена. — Правите се на хладнокръвен, нали? Жалък, страхлив убиец! Изплашихте ме до смърт, вероятно смятате да ме убиете, както убихте онези нещастни момчета в Бостън…

— Беше пълно с онези нещастни момчета, готови мен да убият. Това им е работата.

— Убивате за пари. Готов сте на всичко за пари. Искате преврат, нали? Защо не си намерите почтена работа? Защото сте мързелив. Такива като вас плюят в лицето на всичко почтено.

— А ти почтена ли си?

— Да — тя побесня. — Нима не ме избрахте затова, защото бях беззащитна и… почтена. Искахте да ме използвате, да ме смъкнете до нивото си и след това да ми се смеете.

— Ако си толкова почтена, как можеш да имаш шест хиляди нови долара, за да си купиш тази модерна кола, докато моето малко момиче умира от грип?

— Какво?… — Тя изглеждаше наистина учудена. Челюстта й започна да се отпуска, но тя рязко затвори уста. — Вие сте враг на Телевизионната мрежа. Така казват по Безплатната телевизия. Видях някои от отвратителните неща, които сте направили.

— Знаеш ли кое е отвратително? — Ричърдс запали цигара от пакета на таблото. — Ще ти кажа. Отвратително е да влезеш в черния списък, защото не искаш да приемеш работата в «Дженеръл Атомикс», която те прави стерилен. Отвратително е да стоиш вкъщи и да гледаш жена си как спечелва парите за храна с разтворени крака. Отвратително е да знаеш, че Телевизионната мрежа трови всяка година милиони хора с мръсотии във въздуха, когато могат да се произвеждат филтри за носа за по шест долара парчето.

— Лъжете — каза тя. кокалчетата на пръстите й върху кормилото бяха побелели.

— Когато всичко свърши, ти ще можеш да се прибереш в двуетажния си апартамент, да си запалиш по-силната цигара, да ти се замае главата и да ти достави удоволствие блясъкът на сребърните сервизи в шкафа. В твоя квартал никой не гони плъхове с метлата, никой не клечи пред задния вход, защото тоалетната не работи. Видях петгодишно момиче с рак на белите дробове. Това не е ли отвратително? Какво…

— Стига! — изкрещя му тя. — Говорите гадости!

— Точно така — отвърна Ричърдс, загледан в пейзажа отвън.

Безнадеждността го изпълваше като ледена вода. Нямаше никаква основа за общуване с тези красиви избраници. Те живееха някъде нависоко в разредения въздух. Изведнъж му се прииска да накара тази жена да спре, да избие очилата й на пътя, да я влачи в мръсотията, да я принуди да яде камъните, да я изнасили, да скача върху нея, да избие зъбите й във въздуха, да я съблече гола и да я попита дали започва да вижда големия образ на екрана, този, който не слиза от ефира двадесет и четири часа в денонощието, по първи канал, там, където дори Националният химн никога не прозвучава преди края на предаването.

— Точно така — промърмори той. — Голям съм гадняр.

…Междинно отчитане — минус 043…

— Слушай — каза той, когато влизаха в Огъста, столицата на щата, — има голям шанс да ни надушат тук. Аз не искам да те убивам. Зацепваш ли?

— Да — след това добави с открита омраза. — Трябва ви заложник.

— Точно така. Значи ако зад нас се лепне ченге, веднага спираш. Отваряш вратата и се показваш навън. Само се показваш, дупето ти трябва да си остане на седалката. Ясно?

— Да.

— Ще извикаш: «Бен Ричърдс ме държи като заложник. Ако не му осигурите безопасно преминаване, той ще ме убие.»

— И ти мислиш, че това ще свърши работа?

— Ще трябва да свърши — каза Ричърдс подигравателно — и ти си вътре.

Тя прехапа устна и замълча.

— Мисля, че ще свърши работа. За нула време ще се съберат дузина репортьори и хора с камери с надеждата да спечелят малко пари от игрите или дори наградата «Запрюдър». При толкова публика ще трябва да играят по правилата. Жалко, няма да видиш как ни посрещат с град от куршуми, за да могат после да те оплакват като последната жертва на Бен Ричърдс.

— Защо ми говорите това? — избухна тя.

Ричърдс не отговори. Смъкна се на седалката, докато само горната част на главата му остана да стърчи, и зачака сините светлини в огледалото.

Cocaine` Съб 23 Май 2009, 18:10

В Огъста нямаше сини светлини. Продължиха още час и половина покрай океана, докато слънцето потъваше на запад и проблясваше по върховете на вълните под мостовете или иззад полетата и боровете.

Минаваше два часът, когато след един завой близо до Кемпдън видяха патрула — две полицейски коли, паркирани от двете страни на пътя. Две ченгета проверяваха някакъв фермер в стар пикап.

— След тридесет метра спри. Прави точно това, което ти казах.

Тя беше бледа, но, изглежда, можеше да се контролира. Беше се примирила вероятно. Натисна меко спирачките и колата плавно спря на около петнадесет метра пред патрула. Полицаят, който държеше някаква папка, заповеднически й махна да се приближи. Когато Амелия не реагира, той погледна изучаващо спътника й. Трето ченге, което седеше в полицейската кола с вдигнати крака, изведнъж грабна микрофона под таблото и бързо заговори в него.

«Започна се — помисли си Ричърдс. — Господи, започна се.»

…междинно отчитане — минус 042…

Денят беше много ясен (постоянният дъжд на Хардинг изглеждаше светлинни години далеч) и всичко се отброяваше ярко и контрастно. Сенките на полицаите сякаш бяха нарисувани с черен пастел върху асфалта. Разкопчаваха тесните ремъци, които минаваха през дръжките на пистолетите им.

Мисис Уилямс отвори вратата и се наведе навън.

— Моля ви, не стреляйте — каза тя и Ричърдс за пръв път осъзна колко богат и възпитан е гласът й. Човек можеше да си помисли, че тя се намира в хола си, ако не бяха побелелите кокалчета на пръстите й и бясно пулсиращата веничка на шията й. През отворената врата Ричърдс долавяше свежия и бодър аромат на борове и трева.

— Излезте от колата с ръце зад тила — каза ченгето с папката. Звучеше като добре програмирана машина. «Дженеръл Атомикс, модел 6925-А9» — помисли си Ричърдс. — «Хиксвилски полицай. В комплект с шестнадесет иридиеви батерии. Само в бяла разцветка.» — Вие и спътникът ви, госпожо. Виждам го.

— Казвам се Амелия Уилямс — тя заговори отчетливо. — Не мога да изляза от колата. Бенджамин Ричърдс ме държи като заложник. Ако не му разрешите да продължи пътя си, той ще ме убие.

Двамата полицаи се погледнаха и нещо едва доловимо премина помежду им. Ричърдс го усети — сякаш някакво седмо чувство пробяга по обтегнатите му нерви.

— Карай! — изкрещя той.

Тя го погледна объркана.

— Но те няма…

Папката изтрополя на пътя. Ченгетата почти едновременно коленичиха, извадиха пистолетите си, стиснаха ги в десните си ръце, а левите подпряха в десните китки. По едно ченге от двете страни на плътната бяла линия.

Тънките листа в отворената папка потрепваха на вятъра.

Ричърдс стовари счупения си крак върху дясното стъпало на Амелия Уилямс и устните му се изпънаха назад в болезнена гримаса, когато глезенът му изпращя. Машината подскочи напред.

Два куршума улучиха колата и я разтресоха. Предното стъкло хлътна, разби се и ги засипа с малки остри парченца. Тя вдигна ръце, за да предпази лицето си. Ричърдс рязко се наведе над нея и завъртя волана.

Сега полицаите стреляха, използвайки прикритието на колите си. Ричърдс успя да види за миг как се обръщат, за да продължат стрелбата, и след това се съсредоточи върху пътя.

Изкачиха някакво малко възвишение и отново се чу глухият звук от куршум, пробиващ желязото на багажника. Колата започна да занася. Ричърдс висеше над волана, въртеше го наляво и надясно, като се опитваше да я изправи. Сякаш в сън чуваше писъците на Уилямс.

— Карай! — изкрещя й той. — Карай, по дяволите! Карай!

Ръцете й машинално потърсиха волана и го намериха. Той се дръпна назад и изби тъмните очила от очите й с един удар на отворената си ръка. Очилата увиснаха за малко на ухото й и паднаха в краката.

— Завий!

— Те стреляха по нас — гласът й ставаше все по-висок. — Те стреляха по нас. Те стреляха…

— Завий!

Воят на сирените зад тях се усилваше. Тя вдървено извъртя кормилото, колата се разтресе и зави, а чакълът под нея се разлетя настрани.

— Аз им казах, а те се опитаха да ни убият. — Тя недоумяваше. — Опитаха се да ни убият.

Но Ричърдс вече бе излязъл, подскачаше тромаво назад към сирените, извадил пистолета. Загуби равновесие, падна тежко и ожули коленете си.

Когато първият патрул се показа над хълма, Ричърдс беше седнал на банкета и държеше здраво оръжието в изпънатата си ръка. Колата се движеше с шейсет мили в час и ускоряваше. Зад волана явно беше някакъв уличен каубой с много мощност в двигателя и мечти за слава в очите. Вероятно го видя, вероятно се опита да спре. Това нямаше значение. Гумите на колите не бяха защитени от куршуми. Най-близката до Ричърдс избухна така, сякаш в нея имаше динамит. Предницата й се повдигна и автомобилът заприлича на птица с прекалено тежък задник, която се опитва да полети. Понесе се по банкета, неуправляем и ревящ, и се разби в един бряст край пътя. Дясната врата отлетя встрани. Шофьорът проби стъклото като торпедо и прелетя десетина метра, преди да падне в храстите.

Втората кола се движеше също толкова бързо и Ричърдс стреля четири пъти, докато улучи гумата. Два куршума разораха пясъка до него. Колата изви в облак от прах, преобърна се и се затъркаля, ръсейки метал и стъкло зад себе си.

Ричърдс се изправи на крака, погледна надолу и видя как ризата му бавно потъмнява отстрани точно над колана. Заподскача обратно към колата на Уилямс и се хвърли по лице на земята, когато полицейският автомобил избухна и го засипа с шрапнелите си. Ричърдс отново се изправи. Дишаше тежко, а от устата му излизаха странни скимтящи звуци. Хълбокът му започваше бавно и болезнено да пулсира.

Тя би могла да избяга, но не се беше опитала. Гледаше втренчено горящата полицейска кола на пътя. Когато Ричърдс влезе, тя се сви и се отдръпна от него.

— Вие ги убихте. Вие убихте тези хора.

— Те се опитаха да убият мен. И теб също. Карай. Бързо.

— ТЕ НЕ ИСКАХА ДА МЕ УБИВАТ!

— Карай!

Жената потегли. Маската на заможната домакиня, излизаща на пазар, сега висеше, разкъсана и парцалива. Под нея се бе показало нещо от пещерата, нещо с изкривени устни и проблясващи очи. Може би винаги е било там.

Изминаха около пет мили и стигнаха до някакъв крайпътен магазин с компресорна станция.

— Отбий — каза Ричърдс.

…междинно отчитане — минус 041…

— Излез.

— Не.

Притисна пистолета до дясната й гърда и тя прохленчи:

— Недейте. Моля ви.

— Съжалявам. Но няма за кога да си играеш на примадона. Излез.

Тя излезе и Ричърдс се измъкна след нея.

— Дай да се облегна на теб.

Обви с ръка раменете й и посочи с пистолета телефонната кабина до машината за лед. Тръгнаха към нея, препъвайки се, като гротескна двойка във водевил. Ричърдс подскачаше на здравия си крак. Беше изтощен. В съзнанието си отново виждаше разбиващите се коли, полетялото като торпедо тяло, експлозията. Сцените непрекъснато се повтаряха като записани на безкрайна лента.

Собственикът, стар човек с побеляла коса и мършави крака, скрити от мръсна престилка, излезе и ги загледа с разтревожен поглед.

— Ей, не ви искам тук. — Говореше кротко. — Имам семейство. Върнете се на пътя. Моля ви, не искам неприятности.

— Влизай вътре, татенце — каза Ричърдс.

Мъжът тръгна.

Ричърдс се пъхна, залитайки, в кабината и пусна петдесет цента в процепа на автомата. Дишаше през устата. Хвана пистолета и слушалката с една ръка, а с другата натисна «нула».

— Коя е централата, телефонист?

— Роклънд, сър.

— Свържете ме с местния телевизионен център, ако обичате.

— Можете да го наберете сам, сър. Номерът е…

— Вие го наберете.

— Искате ли…

— Просто го наберете!

— Да, сър — отвърна той спокойно.

Нещо изпращя и изписука в ухото на Ричърдс. Кръвта беше оцветила ризата му в мръснолилав цвят. Опита се да не гледа натам — прилошаваше му.

— Телевизионен център Рокланд — произнесе един глас. — Номер 6943.

— Говори Бенджамин Ричърдс.

Паузата беше дълга. А после:

— Виж, приятел, обичам майтапите колкото и колегата ми, но това дежурство беше дълго и теж…

— Млъквай. След десет минути ще получите потвърждение отвън. Можете да го получите и сега, ако имате радио на честотите на полицията.

— Аз… един момент — от другата страна се чу изтропването на пуснатата слушалка и някакъв слаб виещ звук. Когато гласът отново заговори, той беше станал твърд и делови, едва-едва се чувстваше прикритата възбуда.

— Къде си, приятел? Половината ченгета от Източен Мейн току-що преминаха през Рокланд… Карали са със сто и десет.

Ричърдс изви врата си, за да види табелата на магазина.

— Мястото се нарича «Джили — крайградски магазин и компресорна станция», знаеш ли го?

— Да. Сега…

— Сега ме слушай. Не се обадих, за да ти разказвам живота си. Изпрати фотографи. Бързо. А разговора излъчи веднага. С предимство. Имам заложница. Името й е Амелия Уилямс. От… — той я погледна.

— Фалмът.

— От Фалмът. Искам чист път или ще я убия.

— Господи, надушвам Пулицър!

— Ами! Насрал си се в гащите, това надушваш — на Ричърдс започваше да му се вие свят. — Искам всички да знаят, че не съм сам. И щатските ченгета да разберат, че всички знаят. Трима от тях се опитаха да ни убият.

— Какво стана с ченгетата?

— Аз ги убих.

— И тримата? По дяволите! — Гласът, отдалечен от телефона, изкрещя: — Дики, включвай националната!

— Ще я убия, ако стрелят — каза Ричърдс, като едновременно се опитваше да звучи убедено и си припомняше старите гангстерски филми, които бе гледал като дете. — Ако искат да спасят момичето, по-добре да не ми пречат.

— Кога…

Ричърдс затвори и излезе от кабината.

— Помогни ми.

Тя го прихвана през кръста и се намръщи при вида на кръвта.

— Разбирате ли в какво се забърквате?

— Да.

— Това е лудост. Ще ви убият.

— Карай на север — изломоти той. — Просто карай на север.

Напъха се в колата, като едва дишаше. Светът на тласъци влизаше и излизаше от съзнанието му. Висока, фалшива музика кънтеше в ушите му. Жената подкара и излезе на пътя. Кръвта му беше изцапала спретнатата й зелена блуза. Старецът Джили отвори остъклената врата на магазина и насочи към тях един много стар «Полароид». Фотоапаратът изщрака, той нави лентата и зачака. На лицето му бяха изписани ужас, възбуда и удоволствие.

В далечината се чуваха сирените, усилващи се и приближаващи.

Cocaine` Съб 23 Май 2009, 18:11

…междинно отчитане — минус 040…

Изминаха пет мили и хората започнаха да излизат пред къщите си, за да ги видят. Много от тях имаха фотоапарати и Ричърдс се успокои.

— Те стреляха по въздушните дюзи на онази блокада — каза тихо Амелия. — Беше грешка. Това беше. Грешка.

— Ако копелето се е целило в дюзите, когато улучи стъклото, мерникът на пистолета му трябва да е бил висок един метър.

— Беше грешка!

Навлизаха в жилищните райони на някакъв град — Ричърдс предположи, че е Роклънд. Летни къщи. Черни пътища, водещи към крайбрежни вили. Хотел «Бриз» — Частен път. Само за мен и Пати — заобиколете. Покоите на Елизабет — По нарушителите се стреля. Облакът — 5000 Волта. Магьосникът — Пазят обучени кучета.

Трескави очи и жадни лица надничаха иззад дърветата. През разбитото предно стъкло се чуваше тихото бръмчене на камерите. Идиотско, налудничаво празнично настроение се усещаше във въздуха.

— Всичко, което тези хора искат да видят, е кръв — каза Ричърдс. — Колкото повече, толкова по-добре. Ако може, кръвта и на двама ни. Вярваш ли?

— Не!

— Поздравявам те тогава.

Възрастен мъж с посребряла коса, обут в индийски бермуди, изтича до пътя. Носеше голям фотоапарат с щръкнал нагоре, приличащ на кобра, обектив.

Започна да снима като побеснял, приклякваше и се навеждаше непрекъснато. Краката му бяха бели като рибешки корем. Ричърдс изведнъж избухна в смях, който накара Амелия да подскочи.

— Какво…

— Не е свалил капака на обектива. Забравил е да свали… — нов изблик задуши думите му.

Изкачиха нисък хълм и се спуснаха към скупчените постройки на Роклънд, а от двете страни на пътя се трупаха коли. Вероятно някога градът е бил живописно крайбрежно рибарско селище, пълно с мъже в жълти дъждобрани, които всяка сутрин излизат в морето в малки лодки, за да ловят хитрите раци. Ако е било така, било е отдавна. По главната редица се редяха дискотеки, барове и автоматични магазини. От хълмовете към улицата гледаха спретнатите къщи на средната класа, а отдолу, струпани по брега до вмирисаната вода, надничаха съборетините на бедняците. Морето на хоризонта беше непроменено. Блестеше синьо и вечно със своите игриви кръгчета и мрежи от светлина, окъпано в късното следобедно слънце.

Две полицейски коли бяха препречили пътя. Сините им светлини проблясваха без синхрон, накъсано и диво. На левия банкет беше спрял брониран автомобил, който ги следеше с късото си тъпо оръдие.

— Тук ще е краят — каза тихо Амелия почти със съжаление. — Трябва ли и аз да умра с вас?

— Спри на петдесет метра пред блокадата и прави, каквото ти казах преди — Ричърдс се свлече ниско в седалката. Нервен тик играеше по лицето му.

Тя спря и отвори вратата, но не се показа навън. Беше тихо като в гробница.

— Страх ме е — каза тя. — Моля ви. Много ме е страх.

— Няма да те застрелят. Има прекалено много хора. Те не убиват заложници, освен ако никой не ги гледа. Такива са правилата на играта.

Амелия го погледна за миг и на него му се прииска да могат да изпият чаша кафе заедно. Ще я слуша внимателно и ще разбърква истинска сметана в горещото кафе — купено от нея, разбира се. Могат да разговарят за социалното неравенство, за това как ти се смъкват чорапите винаги, когато носиш гумени ботуши, и за това колко е важно да бъдеш почтен.

— Хайде, мисис Уилямс — каза той с лека, напрегната ирония. — Очите на света ви гледат.

Тя се показа навън.

Шест полицейски коли и още една бронирана машина бяха спрели на десетина метра зад тях и блокираха пътя им назад.

«Сега единственият път е нагоре, към небето» — помисли си Ричърдс.

…междинно отчитане — минус 039…

— Казвам се Амелия Уилямс. Бенджамин Ричърдс ме държи като заложник. Ако не му осигурите свободно преминаване, ще ме убие.

За момент тишината беше толкова пълна, че Ричърдс успя да чуе далечното изсвирване на някакъв кораб. И след това — безполов, гърмящ, многократно усилен глас:

— ИСКАМЕ ДА РАЗГОВАРЯМЕ С БЕНДЖАМИН РИЧЪРДС.

— Не — бързо каза той.

— Той казва, че не иска.

— ИЗЛЕЗТЕ ОТ КОЛАТА, ГОСПОЖО.

— Ще ме убие — изкрещя диво тя, — не чувате ли? Там за малко не ни убиха. Той казва, че не ви пука кого ще застреляте. За Бога, вярно ли е това?

Един груб глас от тълпата изкрещя:

— Пуснете ги да минат!

— ИЗЛЕЗТЕ ОТ КОЛАТА ИЛИ ЩЕ СТРЕЛЯМЕ.

— Пуснете ги да минат! Пуснете ги да минат! — тълпата крещеше като публика от запалянковци на килболен мач.

— ИЗЛЕЗТЕ…

Тълпата го заглуши. Отнякъде излетя камък. Предното стъкло на една полицейска кола се превърна в ситна мрежа от пукнатини. Изведнъж зареваха двигатели. Двата автомобила на пътя се отдръпнаха и оставиха тесен проход помежду си. Тълпата весело изкрещя и утихна в очакване на следващото действие.

— ВСИЧКИ ЦИВИЛНИ ДА НАПУСНАТ РАЙОНА — прогърмя мегафонът. — МОЖЕ ДА ВЪЗНИКНЕ ПРЕСТРЕЛКА. ВСИЧКИ ЦИВИЛНИ ДА НАПУСНАТ РАЙОНА. В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ МОЖЕТЕ ДА БЪДЕТЕ ЗАДЪРЖАНИ ЗА ВЪЗПРЕПЯТСТВАНЕ НА ДЕЙСТВИЯТА НА ВЛАСТИТЕ И НЕЗАКОННО СЪБИРАНЕ НА ГРУПИ. НАКАЗАНИЕТО Е ДЕСЕТ ГОДИНИ ЗАТВОР, ГЛОБА ОТ ДЕСЕТ ХИЛЯДИ ДОЛАРА ИЛИ И ДВЕТЕ. НАПУСНЕТЕ РАЙОНА!

— Да, за да не ви види никой, когато застреляте момичето! — изпищя истеричен глас. — Да ви го начукам!

Тълпата не помръдваше. Жълто-черна кола на телевизията спря и гумите й остро изсвириха. Двама мъже изскочиха и започнаха да нагласяват обектива. Две ченгета се втурнаха към тях и настъпи кратка и жестока борба за камерата. Един от полицаите успя да я откъсне от ръцете на другите, хвана я за статива и я разби на пътя. Един от служителите на телевизията се опита да сграбчи ченгето, но палката му го повали.

Някакво момче изскочи от тълпата и хвърли камък по главата на полицая. Той падна и кръвта му опръска асфалта. Към момчето се спуснаха шест ченгета и го завлачиха някъде встрани. Между добре облечените граждани и обитателите на колибите започнаха отделни ожесточени сблъсъци. Една жена в окъсан избелял халат изведнъж се нахвърли върху някаква закръглена матрона и я задърпа за косата. Двете паднаха на пътя и се затъркаляха по земята, като ритаха и пищяха.

— Господи — промълви Амелия.

— Какво става? — Ричърдс не смееше да погледне по-високо от часовника на таблото.

— Бият се. Полицаите удрят хората. Счупиха една камера.

— ПРЕДАЙ СЕ, БЕН РИЧЪРДС!

— Тръгвай — каза тихо той.

Колата подскочи напред.

— Ще стрелят по дюзите и ще чакат, докато излезете — каза Амелия.

— Няма.

— Защо?

— Прекалено са тъпи.

Не стреляха.

Движеха се бавно покрай полицейските коли и зрителите, които несъзнателно се бяха разделили на две групи. От едната страна на пътя бяха застанали хората от висшата и средната класа — жени, които си правеха прическите в салоните на красотата, и мъже, облечени в ризи «Ароу» и обути в модерни мокасини. Хора в комбинезони с имена на фирми на гърба и техните собствени имена, избродирани със златни букви над горните джобове. Жени като Амелия Уилямс, облечени за покупки или разходка. Лицата им бяха съвсем различни, но си приличаха по едно — те изглеждаха странно незавършени, като портрети с дупки вместо очи, Като мозайки, в които липсва по някое миниатюрно парче. «Няма го отчаянието — помисли си Ричърдс. — В коремите им не вият вълци. Мозъците им не познават болните сънища и обречените копнежи.»

Cocaine` Съб 23 Май 2009, 18:11

Тези хора бяха застанали от дясната страна на пътя, откъм морския клуб и кортовете за тенис. От другата страна, отляво бяха бедните. Червени носове със спукани капиляри. Мършави, провиснали гърди. Мръсни коси. Мръсни чорапи. Възпаления. Обриви. Кашлици. Устни, черни и увиснали като на дебили. При тях бяха разположили повече полицаи и постоянно идваха нови. Ричърдс не се изненада от бързината и обиграността на действията им независимо от това, че появяването му бе неочаквано. Дори тук, в Буундокс, САЩ, палката и пистолетът се държаха под ръка. Кучетата се пазеха гладни в клетките. Бедните влизат във вилите, затворени за есента и зимата. Бедни момчета, ненавършили десет години, разбиват супермаркетите. Бедните пишат мръсотии по витрините. Бедните са вечно недоволни и костюмите за по двеста долара, лъскавите хромирани повърхности и дебелите шкембета пълнят устите им със жлъч. А бедните си имат своите Джек Джонсън, Мохамед Али и Клайд Бароу.

Бедните стояха и чакаха.

«В десния ъгъл на ринга, приятели, са застанали симпатягите от летните вили — помисли си Ричърдс. — Дебели и отпуснати, но натежали от оръжието си. А отляво са техните съперници — лека категория, но с подли и бляскащи очи, готови да се бият по всяко време — гладните. Те са виновни за размириците, те ще се бият и с Христос, ако за това ще получат кило салам. Уест Стиксвил се разделя на две, приятели. Но вие наблюдавайте съперниците. Те рядко остават на ринга, обичат да се бият по седалките на скъпите трибуни. Дали не можем да намерим изкупителната жертва, която ще ги спре?»

Колата бавно преминаваше между тях, като се движеше с тридесет.

…междинно отчитане — минус 038…

Измина един час. Стана точно четири. Сенки пълзяха по пътя.

Свлечен надолу в седалката си, безпомощен, Ричърдс потъваше в безсъзнание и отново изплуваше. Внимателно бе измъкнал ризата си от панталоните, да погледне новата рана. Куршумът беше издълбал дълбок и грозен канал в хълбока му, от който бе изтекла много кръв. Още повече щеше да изтече, ако му се наложеше да се движи бързо — раната щеше да се отвори отново. Това беше без значение. Щяха да го убият. Планът му изглеждаше смешен пред армията, която бе застанала срещу него. Ще продължи напред, ще прави, което бе решил, докато не стане «злополука», която ще превърне колата в изкривени болтове и късове метал («…ужасна злополука… води се сериозно предварително следствие срещу полицая… съжаляваме за загубата на невинен живот…» — всичко това забутано в последните за деня новини между вестите от борсата и последното изявление на папата). Вече действаше по рефлекс. Все повече се тревожеше за Амелия Уилямс, чиято огромна грешка беше, че е избрала срядата за покупки.

— Там има танкове — изведнъж каза тя. Гласът й беше висок, разтреперан, истеричен. — Можете ли да си представите? Можете ли… — тя се разплака.

Ричърдс замълча. Накрая се обади:

— В кой град сме?

— На з-з-знака пишеше У-у-уинтъ-рпорт. Не мога! Не мога да чакам да го направят. Не мога!

— Добре.

Тя бавно примигна, после бързо разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си.

— Какво?

— Спри — каза Ричърдс. — Слизай от колата.

— Но те ще ви… у…

— Да. Но няма да има кръв. Никаква кръв. Оръжията им са толкова мощни, че могат да ме изпарят заедно с колата.

— Лъжете. Вие ще ме убиете.

Пистолетът висеше между коленете му. Пусна го на пода. Оръжието безобидно изтрополя върху гумата.

— Ходи ми се до тоалетната — изведнъж рече тя. — О, Боже, искам да съм далеч оттук. Защо не изчакахте следващата кола? Господи, Господи!

Ричърдс започна да се смее. Смееше се тихо, гърдите и стомахът му едва потрепваха, но въпреки това раната го болеше. Затвори очи и продължи да се смее, докато изпод клепачите му не потекоха сълзи.

— Студено е с това счупено стъкло — каза тя неочаквано. — Включете отоплението.

Виждаше лицето й като светло петно в есенните сенки.

…междинно отчитане — минус 037…

— В Дери сме — каза тя.

Улиците бяха почернели от народ. Хората стърчаха по покривите, струпваха се по балконите и верандите, опразнени от летните мебели. Ядяха сандвичи и печени пилета, които вадеха от мазни кошници.

— Има ли знаци за летището?

— Да. Следвам ги. Но там просто ще затворят вратите.

— И аз просто ще заплаша да те убия, ако не ги отворят.

— Самолет ли ще отвличате?

— Ще се опитам.

— Не можете.

— Сигурен съм, че си права.

Завиха надясно, после наляво. Мегафони непрекъснато призоваваха тълпата да се оттегли и да се разпръсне.

— Тя наистина ли ви е съпруга? Жената от снимките.

— Да. Казва се Шийла. Бебето ни, Кати, е на година и половина. Болно е от грип. Дано вече да е по-добре. Оттам тръгна всичко.

Ниско над колата се спусна хеликоптер. Сянката му на пътя пред тях приличаше на паяк. Многократно усилен глас заповяда на Ричърдс да пусне жената. Когато отлетя и отново можеха да говорят, тя каза:

— Жена ви прилича на скитница. Може да полага повече грижи за себе си.

— Снимката беше ретуширана — каза спокойно Ричърдс.

— Нима го правят?

— Правят го.

— Летището. Наближаваме.

— Вратите затворени ли са?

— Не мога да видя… но почакайте… отворени са, но входът е блокиран от един танк. Оръдието му сочи към нас.

— Спри на десетина метра от него.

Колата бавно пълзеше по четирилентовото шосе между паркирани полицейски автомобили и сред непрестанните крясъци и викове на тълпата. Над тях проблясна надпис «ЛЕТИЩЕ ВОЙТ». Жената виждаше оградата, която прекосяваше блатистото и сякаш негодно за нищо поле от двете страни на пътя. По-напред на един пешеходен остров имаше малка будка за информация и регистрация. Зад нея — главният вход на летището, блокиран от един танк А-62, чиито снаряди бяха с мощност четвърт мегатон. Още по-нататък асфалтирани алеи и разпръснати покрити паркинги водеха към терминалите, които скриваха от погледа пистите. Контролната кула се извисяваше над всичко като някой от марсианците на Хърбърт Уелс, а залязващото слънце се отразяваше в наклонените напред прозорци на върха и ги превръщаше в пламъци. Служители и пътници се бяха струпали пред най-близкия паркинг, където ги спираха други полицаи. Пулсиращ, тежък, оглушителен вой отекна в ушите им и Амелия видя един устремен нагоре «Локхийд Джи Ей Сюпърбърд», който излиташе от някоя от пистите зад главните сгради.

— РИЧЪРДС!

Тя подскочи и го погледна уплашено. Ричърдс с безразличие махна с ръка. «Всичко е наред, майче. Аз само умирам.»

— НЕ ТИ СЕ РАЗРЕШАВА ДА ВЛЕЗЕШ — предупреждаваше мощният глас. — ОСВОБОДИ ЖЕНАТА. ИЗЛЕЗ.

— Сега какво? — попита тя. — Нямаме избор. Ще чакат, докато излезете.

— Я да ги понатиснем още малко. Да видим дали ще се хванат. Покажи се навън. Кажи им, че съм ранен и почти обезумял. Кажи им, че искам да се предам на Военновъздушната полиция.

— Искате какво?

— Военновъздушната полиция не е нито щатска, нито федерална институция. Тя е международна според споразумението на ООН от 1995-а. Говореше се, че ако се предадеш на тях, ти дават амнистия. Нещо като свободния паркинг, когато играеш на монопол. Пълни измислици, разбира се. Предават те на Ловците, а Ловците те замъкват в дъното на обора.

Тя се намръщи.

— Но може да си помислят, че съм повярвал. Или съм си внушил, че е вярно. Хайде, кажи им.

Тя се показа през прозореца и Ричърдс се стегна. Ако щеше да има нещастен случай, който да отстрани Амелия Уилямс от играта, той щеше да стане сега. Главата и горната част на тялото й бяха точно на мерника на хиляда пушки. Едно натискане на един спусък и фарсът бързо щеше да приключи.

— Бенджамин Ричърдс иска да се предаде на Военновъздушната полиция. — Прострелян е на две места! — Погледна назад през рамото си и гласът й рязко разцепи тишината, изведнъж настъпила след излитането на поредния самолет. — Вече губи разсъдъка си и… Божичко, страх ме е… Моля ви… Моля ви… МОЛЯ ВИ.

Камерите записваха всичко, цяла Северна Америка и половината свят щеше да ги гледа на живо след секунди. Това беше добре. Много добре. Ричърдс усети как крайниците му се напрягат — отново бе започнал да се надява.

Настъпи кратка тишина. Зад будката за регистрация се съвещаваха.

— Много добре го направи — каза нежно Ричърдс.

Тя го погледна:

— Мислите, че е трудно да звуча изплашена? Каквото и да мислите, ние не играем заедно. Единственото, което искам, е да си отидете.

Ричърдс за пръв път забеляза колко съвършени бяха гърдите й под изцапаната с кръв блуза. Съвършени и прекрасни.

Изведнъж стържещ рев разтърси въздуха и тя силно изпищя.

— Танкът е — каза Ричърдс. — Всичко е наред.

— Движи се. Ще ни пуснат.

— РИЧЪРДС! ЩЕ СЕ ПРИДВИЖИТЕ КЪМ 16-И ПАРКИНГ. ТАМ ЩЕ ВИ ПОСРЕЩНЕ ВОЕННОВЪЗДУШНАТА ПОЛИЦИЯ, ЗА ДА ВИ АРЕСТУВА.

— Добре — тихо каза Ричърдс. — Тръгвай. Половин миля след входа спри.

— Ще ме убият заради вас — гласът й бе отчаян. — Просто искам да отида до тоалетната, а заради вас ще ме убият.

Въздушната възглавница повдигна колата на десет сантиметра от асфалта и тя тихо се плъзна напред. Ричърдс се сви в очакване на засада, когато преминаваха през портала, но не се случи нищо. Равната настилка на алеята извиваше към сградите на летището. Един голям знак със стрелка показваше, че това е пътят към ПАРКИНГИ 16–20.

Тук полицаите бяха приклекнали зад жълти преносими прикрития. Ричърдс знаеше, че при най-малкото подозрително движение ще надупчат колата.

— Сега спри.

Тя се подчини. Полицаите, веднага реагираха:

— РИЧЪРДС! НЕЗАБАВНО СЕ ПРИДВИЖЕТЕ КЪМ ПАРКИНГ 16.

— Кажи им, че искам мегафон. Да го оставят на пътя на тридесет метра пред колата.

Тя изкрещя съобщението му. Зачакаха. Малко по-късно мъж в синя униформа изтича на пътя и остави един електрически мегафон. Остана за момент на място, вероятно осъзнал, че го гледат петстотин милиона души, а след това отново се оттегли в анонимността на прикритието.

— Карай.

Допълзяха до мегафона и когато той се изравни с вратата на колата, Амелия я отвори и го издърпа вътре. Беше червено-бял. От едната му страна над нарисувана мълния изпъкваха релефните инициали на «Дженеръл Атомикс».

— О’кей. На какво разстояние сме от централната сграда?

Тя присви очи:

— Около четиристотин метра, струва ми се.

— А от Паркинг 16?

— Два пъти по-малко.

— Добре. Това е добре.

Усети се, че непрекъснато хапе устните си и се опита да спре. Болеше го главата. Адреналинът тресеше тялото му.

— Продължавай да караш. Спри при входа на 16-и паркинг.

— А после?

Ричърдс се усмихна напрегнато и тъжно:

— Там ще е последният бастион на Бенджамин Ричърдс.

Cocaine` Съб 23 Май 2009, 18:11

…междинно отчитане — минус 036…

Колата спря на входа на покрития паркинг и реакцията на полицаите не закъсня.

— ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ ДА СЕ ДВИЖИТЕ — прогърмя мегафонът. — ХОРАТА НА ВОЕННОВЪЗДУШНАТА ПОЛИЦИЯ СА ВЪТРЕ. КАКТО БЕШЕ УГОВОРЕНО.

Ричърдс за пръв път повдигна своя мегафон към устните си:

— ДЕСЕТ МИНУТИ — каза той. — ТРЯБВА ДА ПОМИСЛЯ.

Отново тишина.

— Не разбирате ли, че ги принуждавате да го направят? — Амелия учудващо добре контролираше гласа си.

Той се изхили със стегнато гърло. Звукът напомняше на пара под налягане, която излиза от чайник.

— Те знаят, че се каня да ги изиграя. Но не знаят как.

— Не можете. Още ли не сте го разбрали?

— Може и да мога…

…междинно отчитане — минус 035…

— Слушай ме. Когато започнаха Игрите, хората казваха, че те са най-голямото забавление, защото никога не е имало подобно нещо. Но всъщност нищо ново под слънцето. Гладиаторите в Рим са правили същото. А има и още една игра. Покер. В покера най-високата ръка е кентфлош роял от пики. Има един вид покер, който е най-трудният. Играеш с пет карти. Четири от тях са на масата с лице нагоре. Петата е обърната в средата. Плащаш няколко цента и оставаш в играта. Даваш около половин долар и можеш да видиш покритата карта на съседа. Но когато залозите се качат, покритата карта ти се струва все по-голяма и все по-важна. След няколко последователни залагания, когато си сложил на масата всичките си спестявания, колата и къщата, за теб престава да съществува всичко освен тази карта. Само че от мен не се искат пари за залог. Те имат хората, оръжието и времето. Играем с техните карти, с техните чипове, в тяхното казино. Хванат ли ме, свършен съм. Но може би съм подредил тайно картите. Обадих се на телевизията в Роклънд. Телевизията — това е моята десетка пика. Трябваше да ме пуснат да мина, защото всички ги гледаха. След първата блокада вече нямаха шанс да ме унищожат. Щом нещо се излъчва по Безплатната телевизия, значи е истина. И ако цялата страна видеше как полицаите убиват заложницата ми — почтена заможна жена от средната класа, — всички щяха да го повярват. Не могат да рискуват — системата работи, но въпреки всичко все по-малко й вярват. Странно, нали? Моите хора са тук. Вече имаше неприятности по пътя. Ако наемниците и полицаите обърнат оръжията си към нас, може да се случи нещо ужасно. Един човек ми каза да се държа за моите хора. Една от причините да пипат толкова нежно е присъствието на моите хора. Моите хора са валето пика. Дамата, жената във всичко това, си ти. Аз съм попът — черният мъж с меча. Това са четирите ми карти. Медиите, опасността от сериозни неприятности, ти, аз. Така, както са, не вършат никаква работа. Един чифт е по-силен от тях. Без асото пика те са нищо. А с асото са непобедими.

Той изведнъж взе чантата й — малка дамска чантичка от имитация на крокодилска кожа със сребърна верижка. Напъха я в джоба си и тя силно го изду.

— Аз нямам асото. Ако бях помислил по-рано, щях да го имам. Но това, което наистина имам, е покритата карта и те не могат да я видят. Затова ще блъфирам.

— Нямате шанс — каза глухо тя. — Какво ще направите с чантата ми? Ще ги застреляте с червилото?

— Толкова много са играли нагласената си игра, че сега ще се хванат. Просто ще се напикаят от страх.

— РИЧЪРДС! ДЕСЕТТЕ МИНУТИ ИЗТЕКОХА.

Ричърдс приближи мегафона до устата си.

…междинно отчитане — минус 034…

— СЛУШАЙТЕ МЕ ВНИМАТЕЛНО! — гласът му прогърмя над акрите пусто поле около летището. Полицаите чакаха напрегнато. — НОСЯ ПЕТ КИЛОГРАМА МОЩЕН ПЛАСТИЧЕН ЕКСПЛОЗИВ «ДИНАКОР», РАЗНОВИДНОСТ НА ДИНАМИТА. ПЕТ КИЛОГРАМА СА ДОСТАТЪЧНИ ДА УНИЩОЖАТ ВСИЧКО И ВСЕКИ В РАДИУС ОТ ШЕСТСТОТИН МЕТРА И ВЕРОЯТНО ДОСТАТЪЧНО, ЗА ДА ВЗРИВЯТ РЕЗЕРВОАРИТЕ НА ЛЕТИЩЕТО. АКО НЕ СЛЕДВАТЕ ИНСТРУКЦИИТЕ МИ, ЩЕ ПРЕВЪРНА ВСИЧКО В АД. КЪМ ЕКСПЛОЗИВА СЪМ ПРИКРЕПИЛ ВЗРИВАТЕЛ НА «ДЖЕНЕРЪЛ АТОМИКС». ИЗДЪРПАЛ СЪМ ПРЪСТЕНА НАПОЛОВИНА. ПРИ НАЙ-МАЛКОТО ДВИЖЕНИЕ МОЖЕТЕ ДА ПЪХНЕТЕ ГЛАВИТЕ СИ МЕЖДУ КРАКАТА СИ И ДА ЦЕЛУНЕТЕ ЗАДНИЦИТЕ СИ ЗА СБОГОМ.

От тълпата се чуха писъци и тя се раздвижи като море при отлив. Полицаите изведнъж разбраха, че няма кого да удържат. Мъже и жени тичаха през шосетата и полето, струпваха се на изходите, катереха се по оградата на летището. Лицата им бяха безумни и изкривени от паника.

Ченгетата неспокойно се размърдаха. На нито едно лице Амелия Уилямс не прочете недоверие.

— РИЧЪРДС? — прогърмя силният глас. — ТОВА Е ЛЪЖА. ИЗЛЕЗ ОТ КОЛАТА.

— ЩЕ ИЗЛЯЗА. НО ПРЕДИ ТОВА ЩЕ ВИ КАЖА УСЛОВИЯТА СИ. ИСКАМ ГОТОВ ЗА ИЗЛИТАНЕ САМОЛЕТ С ПЪЛНИ РЕЗЕРВОАРИ И МИНИМАЛЕН ЕКИПАЖ. САМОЛЕТЪТ ДА Е «ЛОКХИЙД ДЖИ ЕЙ» ИЛИ СВРЪХЗВУКОВ «ДЕЛТА». С ГОРИВО ЗА НАЙ-МАЛКО 2000 МИЛИ. СЛЕД ДЕВЕТДЕСЕТ МИНУТИ ВСИЧКО ДА Е ГОТОВО.

Камерите се залюляха и се отдалечиха още малко. Проблясваха светкавици. Хората от телевизията също бяха неспокойни. Но те трябваше да се съобразяват със своите петстотин милиона зрители. Те бяха истински. Работата беше истинска. А петте килограма динамит на Ричърдс можеха да бъдат просто измислица на престъпното му съзнание.

— РИЧЪРДС? — един мъж, облечен само в тъмен панталон и бяла риза с навити ръкави въпреки есенния студ, се показа иззад няколко коли, на около тридесет метра зад Паркинг-16. Мегафонът му беше по-голям от този на Ричърдс. От това разстояние Амелия можа да види само, че носеше малки очила — те проблясваха в чезнещата светлина. — АЗ СЪМ ЕВЪН МАККОУН.

Ричърдс знаеше името, разбира се. То трябваше да изпълни с ужас сърцето му. Не се изненада, когато откри, че наистина го е страх. Евън Маккоун беше началникът на Ловните. Пряк наследник на Дж. Едгър Хувър и Хайнрих Химлер. Олицетворение на стоманата в ръкавицата на Телевизионната мрежа. Зъл дух. Името, с което плашат непослушните деца. «Ако не престанеш да си играеш с кибрита, Джони, ще пусна Евън Маккоун от гардероба.»

Нещо се разшава в паметта му. Един призрачен глас. «Ти ли го направи, малки братко?»

— ЛЪЖЕШ, РИЧЪРДС. ЗНАЕМ ГО. ЧОВЕК БЕЗ СЪОТВЕТНА ДЛЪЖНОСТ В «ДЖЕНЕРЪЛ АТОМИКС» НЕ МОЖЕ ДА СИ НАБАВИ «ДИНАКОР». ПУСНИ ЖЕНАТА И ИЗЛЕЗ. НЕ ИСКАМЕ ДА УБИЕМ И НЕЯ.

Амелия тихо и пресекливо пое въздух.

— ТОВА МОЖЕ И ДА Е ТАКА В «ЦИВИЛИЗОВАНИЯ СВЯТ», ДРЕБОСЪК — прогърмя Ричърдс, — НО АКО ИЗЛЕЗЕШ НА УЛИЦИТЕ В ПРЕДГРАДИЯТА, МОЖЕШ ДА КУПИШ «ДИНАКОР» НА ВСЕКИ ВТОРИ ЪГЪЛ, СТИГА ДА ИМАШ ПАРИ. АЗ ИМАХ. ФЕДЕРАЦИЯТА НА ИГРИТЕ МИ ГИ ДАДЕ. ОСТАВАТ ВИ ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТ МИНУТИ.

— НЯМА ДА СТАНЕ.

— МАККОУН?

— ДА.

— ИЗПРАЩАМ ВИ ЖЕНАТА. ТЯ ВИДЯ ДИНАМИТА — Амелия го погледна, вцепенена от ужас. — В ТОВА ВРЕМЕ ПО-ДОБРЕ СЕ ЗАДЕЙСТВАЙТЕ. ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТ МИНУТИ. НЕ БЛЪФИРАМ, ЗАДНИК ТАКЪВ. САМО ЕДИН КУРШУМ И ВСИЧКИ ОТИВАМЕ В ПЪКЪЛА.

— Не — прошепна тя. Гледаше го, зяпнала и невярваща. — Не можете да мислите, че ще излъжа заради вас.

— Ако не го направиш, мъртъв съм. Ранен съм, съсипан съм и едва говоря, но знам, че това е най-добрият начин. Слушай сега. Динакорът е бял и твърд, малко мазен при докосване. Прилича…

— Не, не! Не! — тя запуши ушите си.

— Прилича на сапун, но много твърд. Сега ще ти опиша взривателя…

Тя се разплака:

— Не мога, не виждате ли? Имам свой граждански дълг. Съзнание. Имам…

— Да, могат да открият, че лъжеш. Само че няма. Защото ако ме прикриваш, те ще ми се подчиняват. И ще отлетя като птичка.

— Не мога.

— РИЧЪРДС, ОСВОБОДИ ЖЕНАТА!

— Пръстенът на взривителя е златист. Около пет сантиметра в диаметър. Прилича на халка за ключове. Прикрепен е към метална пръчка, която прилича на автоматичен молив. Към нея пък е прикрепен спусъкът. Спусъкът прилича на гумичката на молива.

Тя се клатеше напред-назад и хлипаше. Беше хванала с ръце бузите си и ги мачкаше, сякаш бяха от тесто.

— Казах им, че съм го издърпал до половината. Това значи, че си успяла да видиш едно малко зъбче точно над повърхността на динамита. Разбра ли?

Тя не отговори. Плачеше и се поклащаше в седалката си.

— Сигурен съм, че си разбрала — каза меко Ричърдс. — Ти си умно момиче, нали?

— Няма да излъжа.

— Ако те попитат за още нещо, не знаеш. Не разбираш. Не си видяла, била си прекалено уплашена. Освен едно — пръстът ми е бил в халката още от първата блокада. Не си знаела какво е, но то е било непрекъснато в ръката ми.

— По-добре ме убийте веднага.

— Тръгвай. Излизай от колата.

Тя го погледна. Лицето й се тресеше в конвулсии. Устата й се отваряше и затваряше, очите й представляваха огромни черни дупки. Красивата, самоуверена жена с тъмни очила бе изчезнала. Ричърдс се зачуди дали някога отново ще се появи. Едва ли. Поне не напълно.

— Тръгвай! Тръгвай!

— Аз… Аз… О, Господи…

Тя натисна вратата и излезе, олюлявайки се. Закрепи се на крака и се затича. Косата й се развяваше зад нея и тя изглеждаше прекрасна и божествена, докато бягаше, обляна в светлината от милион светкавици.

Пробляснаха карабини, заредени и готови за стрелба. Свалиха ги, когато тълпата я погълна. Ричърдс рискува и показа очите си през прозореца на вратата, но не видя нищо.

Отпусна се в седалката, погледна часовника си и зачака развръзката.

…междинно отчитане — минус 033…

Червената секундна стрелка направи два кръга. После още два. И още два.

— РИЧЪРДС!

Той вдигна мегафона:

— СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДЕМ МИНУТИ, МАККОУН.

Ще играе докрай. Това е единственият изход. До момента, в който Маккоун даде заповед за стрелба. Ще бъде бързо. И като че ли вече няма никакво значение.

Дълга, безкрайна пауза. После:

— ТРЯБВА НИ ОЩЕ ВРЕМЕ, РИЧЪРДС. ПОНЕ ТРИ ЧАСА. НА ТОВА ЛЕТИЩЕ НЯМА «ЛОКХИЙД» ИЛИ «ДЕЛТА». ЩЕ ТРЯБВА ДА ПРИЗЕМИМ НЯКОЙ.

Беше го направила. Всемогъщи Боже! Жената бе погледнала в бездната и продължила пътя си. Не беше паднала. Не се беше дръпнала назад. Удивително! Те, разбира се, не й вярваха. Работата им беше да не вярват на никого за нищо. Точно сега сигурно я вкарваха в някоя малка стая в един от терминалите, където я чакат дванадесет избрани човека на Маккоун. И когато тя влезе, разпитът ще започне. «Разбира се, че сте съсипана, мисис Уилямс, но съвсем малко ни помогнете… бихте ли повторили още веднъж… едно малко нещо ни смущава тук… сигурна ли сте, че не беше обратното… как разбрахте… къде… и какво каза той тогава…»

Значи трябваше да печелят време. Да го залъгват с едно или друго оправдание. Имаме проблем с горивото, трябва ни още време. Няма готов екипаж, трябва ни още време. Една краставичка лети над писта нула-седем, трябва ни още време. И не сме успели да я пречупим. Още не е признала, че мощният ти експлозив е една кожена чанта, напълнена с кърпички, портфейл, козметика и кредитни карти. Трябва ни още време.

Още не сме готови да те убием, трябва ни още време.

— РИЧЪРДС?

— СЛУШАЙТЕ МЕ. ОСТАВАТ ВИ СЕДЕМДЕСЕТ И ТРИ МИНУТИ. ПОСЛЕ ВСИЧКО ОТИВА ПО ДЯВОЛИТЕ.

Не последва отговор. Зрителите бяха започнали да се връщат въпреки сянката на Армагедон. Очите им бяха големи, влажни и възбудени. Бяха извадили и насочили към колата електрически фенери, които я обливаха в светлина и отблясъци по ръбовете на разбитото стъкло.

Ричърдс се опита да си представи малката стая, в която щяха да я държат и да я разпитват, но не можа. Журналисти, разбира се, нямаше да допуснат. Ловците на Маккоун щяха да се опитат да я изплашат до смърт и, естествено, щяха да успеят. Но колко щяха да си позволят с жена, която не е от гетата на бедните, където хората нямат лица? Наркотици. Ричърдс знаеше, че съществуват такива наркотици, които биха накарали индианец да изпее целия си живот като детенце. Наркотици, които биха накарали изповедник да разкаже признанията на покаялите се като стенографска машина.

Малко насилие? Новите електрошокови палки, които свършиха такава добра работа при бунтовете в Сиатъл през 2005-а? Или само непрестанно бомбардиране с въпроси?

Мислите му бяха безплодни, но той не можеше да ги спре и или да ги заглуши. Зад терминалите безпогрешно различи шум от загряването на пътнически «Локхийд». Неговата птичка. Звукът идваше на все по-силни вълни. Когато изведнъж заглъхна, той разбра, че е започнало зареждането. Двадесет минути, ако побързат. Ричърдс не мислеше, че ще бързат.

Така. Ето, че започваме. Всички карти са на масата, без една.

«Маккоун? Маккоун, успя ли да надникнеш вече? Успя ли да влезеш в мозъка й?»

Сенките по асфалта се издължаваха. Всички чакаха.

Cocaine` Съб 23 Май 2009, 18:11

…междинно отчитане — минус 032…

Ричърдс откри, че старото клише е измислица. Времето не беше спряло. В някои отношения би било по-добре, ако е така. Би се надявал по-дълго.

Усиленият глас два пъти му съобщаваше, че лъже. Отговори им, че ако наистина мислят така, могат да започнат, както си знаят. Пет минути по-късно му казаха, че задкрилките на самолета били замръзнали и трябвало да започват зареждането на друг самолет. Ричърдс им отвърна, че това няма значение, стига да приключат в уговореното време.

Минутите пълзяха. Още двадесет и шест, двадесет и пет, двадесет и две, двадесет, осемнадесет, петнадесет. «Господи, още не се е предала, може би…» Отново вой на двигатели, когато екипажът започна подготовката на самолета. Десет минути. Осем минути.

— РИЧЪРДС?

— ДА.

— ПРОСТО НИ ТРЯБВА ОЩЕ МАЛКО ВРЕМЕ. ЗАДКРИЛКИТЕ СА ЗАМРЪЗНАЛИ. ЩЕ ГИ ЗАЛЕЕМ С ТЕЧЕН ВОДОРОД, НО НИ ТРЯБВА ОЩЕ ВРЕМЕ.

— ИМАТЕ ВРЕМЕ. СЕДЕМ МИНУТИ. СЛЕД ТОВА ТРЪГВАМ КЪМ ПИСТАТА ПРЕЗ СЛУЖЕБНИЯ ВХОД. ЩЕ КАРАМ С ЕДНА РЪКА. ДРУГАТА ЩЕ Е НА ВЗРИВИТЕЛЯ. ВСИЧКИ ВРАТИ ДА БЪДАТ ОТВОРЕНИ. И НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ, ЧЕ НЕПРЕКЪСНАТО ЩЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАМ КЪМ РЕЗЕРВОАРИТЕ С ГОРИВО.

— ТИ СЯКАШ НЕ РАЗБИРАШ, ЧЕ…

— СВЪРШИХ, ПРИЯТЕЛИ. ШЕСТ МИНУТИ.

Секундната стрелка продължи своите неизменни кръгове. Три минути. Две. Една. За последен път ще се опитат да измъкнат истината в малката стая, която не можеше да си представи. Опита се да си припомни образа на Амелия и не успя. Виждаше едно странно лице, съставено от тези на Стейси, Брейдли, Елтън, Вирджиния Паракис и момчето с кучето. Спомняше си само, че Амелия беше красива и нежна по онзи кукленски начин, по който всички жени могат да бъдат благодарение на козметиката на Макс Фактър, Ревлон и пластичните хирурзи, които те променят, изглаждат и изчистват. Нежна. Нежна.

Но твърда някъде дълбоко в себе си. Къде се научи да бъдеш твърда? Колко ще издържиш? Дали не проваляш вече играта?

Нещо топло потече по брадата му и той откри, че на няколко пъти жестоко е прехапвал устната си. Разсеяно избърса кръвта и на ръкава му остана едно тъмно петно, приличащо на голяма сълза. Включи на скорост, колата покорно заработи и се повдигна.

— РИЧЪРДС, АКО КОЛАТА ТРЪГНЕ, ЩЕ СТРЕЛЯМЕ! ЖЕНАТА ПРОГОВОРИ.

Никой не стреля. Номерът им беше изтъркан.

…междинно отчитане — минус 031…

Служебната рампа описваше висок свод покрай стъклената футуристична сграда на северния терминал. Ченгета с палки, сълзотворен газ и тежко въоръжение бяха застанали от двете страни на пътя. Лицата им бяха празни, глупави, униформени. Ричърдс караше бавно, вече изправен, и те го гледаха с безсилен и тъп ужас. По същия начин би гледала кравата, ако полуделият фермер легне на пода на обора и започне да крещи и да рита с крака.

Вратата към зоната за обслужване (ВНИМАНИЕ — СЛУЖЕБЕН ВХОД — ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА — ЗАБРАНЕНО ПУШЕНЕТО) беше отворена и Ричърдс продължи спокойно, подминавайки редици цистерни с керосин и малки частни самолети, повдигнати на стоманени подпори. Зад тях беше пистата за маневриране — широка ивица почернял от машинно масло бетон с многобройни разклонения. Там го чакаше самолетът — голям бял «Джъмбо» с дванадесет ръмжащи турбини. Пистите се простираха напред, прави и светли в сгъстяващия се мрак и сякаш се събираха в една далечна точка на хоризонта. Четирима мъже в комбинезони тъкмо поставяха подвижната стълба на самолета. На Ричърдс тя му се стори като стълба към гилотината. И сякаш за да довърши представата, екзекуторът излезе от сянката, която хвърляше машината. Евън Маккоун.

Ричърдс го гледаше с любопитството на човек, който вижда за пръв път някоя знаменитост. Независимо колко често си я гледал по екраните, не можеш да повярваш, че наистина съществува, докато не я срещнеш на живо. Тогава реалността започва да прилича на халюцинация, сякаш обектът няма право да съществува отделно от представата за него.

Беше дребен мъж, носеше очила без рамки и под добре скроения му костюм вече се очертаваше малко шкембе. Говореше се, че Маккоун носи обувки с високи токове, но те не се забелязваха. В ревера му бе забодена малка значка. Като цяло съвсем не приличаше на чудовището, наследило страховитите ЦРУ и ФБР. На човека, усвоил техниките на черната кола в нощта, на гумената палка, на подвеждащите въпроси. На човека, овладял целия спектър на страха.

— Бен Ричърдс? — Не използваше мегафон и гласът му звучеше нежно и изтънчено, без да бъде женствен.

— Да.

— Имам пълномощно от Федерацията на игрите, орган на комисията по комуникациите, за твоето арестуване и елиминиране. Ще му се подчиниш ли?

— Да развея ли бялото знаме?

— О, не — Маккоун звучеше доволен. — Вече сме се погрижили за формалностите. Аз вярвам във формалностите. А ти? Не, разбира се, че не вярваш. Ти беше много необичаен състезател. Затова си все още жив. Знаеш ли, че преди два часа счупи досегашния рекорд на «Бягащият човек» от осем дни и пет часа? Разбира се, че не знаеш. Но е така. Да. И бягството ти от Младежката християнска организация в Бостън. Изключително! Разбрах, че индексът Нилсън на програмата се е качил с дванадесет точки.

— Прекрасно.

— Разбира се, ние почти те хванахме по време на портлъндската ти авантюра. Нямахме късмет. С последния си дъх Паракис се закле, че си се качил на кораб в Оубърн. Повярвахме му. Толкова приличаше на малък подплашен човечец.

— Толкова… — тихо повтори Ричърдс.

— Но последната част от представлението ти беше просто блестяща. Поздравявам те. Донякъде почти съжалявам, че играта трябва да свърши. Предполагам, че никога няма да се изправя срещу по-находчив участник.

— Колко жалко.

— Свърши. Знаеш го. Жената се пречупи. Инжектирахме й натриев пентонал. Старо, но надеждно средство — Маккоун извади малък пистолет. — Излезте, мистър Ричърдс. Ще ви направя най-големия комплимент. Ще го направя тук, където никой не може да го заснеме. Ще се срещнете със смъртта в относително уединение.

— Приготви се за ада тогава — усмихна се Ричърдс.

Отвори вратата и излезе. Двамата мъже се изправиха един срещу друг върху пустия бетон на пистата за маневриране.

…междинно отчитане — минус 030…

Маккоун пръв наруши тишината. Отметна назад главата си и се разсмя. Смехът му също беше мек и изискан.

— О, Ричърдс, толкова си добър. Съвършен! Искрено те поздравявам. Жената не се е предала. Упорито твърди, че издутината, която виждам в джоба ти, е динамит. Не можем да използваме натриевия препарат, защото оставя ясни следи. Една електроенцефалограма и тайната ще излезе наяве. В момента ни изпращат три ампули «Каногин» от Ню Йорк. Не оставя никакви следи. Очакваме ги след около четиридесет минути. Уви, много късно, за да те спрем. А тя наистина лъже. Това е очевидно. Ако ме извиниш за това, което твоите приятели наричат елитизъм, бих споделил наблюдението си, че средната класа лъже добре само за секс. Може ли да споделя и едно друго наблюдение? Може, разбира се. — Маккоун се усмихна. — Предполагам, че в джоба си държиш чантата й. Тя дойде при нас без чанта, въпреки че е била излязла на покупки. Доста наблюдателни сме. Какво е станало с чантата й, ако тя не е в джоба ти, Ричърдс?

Той не се поддаде.

— Застреляй ме, щом си сигурен.

Маккоун разтвори със съжаление ръце:

— Как бих искал! Но никой не може да си играе с човешкия живот, дори когато шансовете са петдесет към едно в негова полза. Много прилича на руска рулетка. Но човешкият живот е свещен. Правителството — нашето правителство — се съобразява с това. Ние сме хуманни.

— О, да — Ричърдс се усмихна тъжно.

Маккоун примигна.

— И тъй, виждате…

Ричърдс изведнъж се сепна. Този човек го хипнотизираше. Минутите летяха, а от Ню Йорк идваше хеликоптер с три ампули «Раздрусай ме и ще си кажа» (а щом Маккоун беше казал четиридесет, това означаваше двадесет минути) и Ричърдс си стоеше тук и слушаше омайната му песен. «Господи, той наистина е чудовище!»

— Слушай ме — Ричърдс грубо го прекъсна. — И когато я инжектирате, тя пак ще повтаря същото. Динамитът е в мен. Зацепваш ли? — той впи поглед в Маккоун и тръгна напред. — Довиждане, говняр!

Маккоун се дръпна встрани и Ричърдс го подмина, без да го погледне. Ръкавите им се докоснаха.

— Бяха ми казали колко силно трябва да се дръпне халката, за да е наполовина изтеглен спусъкът. Мисля, че съм улучил. Решавай какво ще правиш.

С удоволствие чу ускореното дишане на Маккоун.

— Ричърдс?

Вече на стълбите, той обърна поглед назад. Маккоун го гледаше отдолу и позлатените ръбове на очилата му проблясваха.

— Когато излетиш, ще те свалим с ракета «земя-въздух». Версията за пред публиката ще бъде, че Ричърдс е станал малко нервен на спусъка. Почивай в мир.

— Но вие няма да го направите.

— Защо?

Ричърдс се усмихна и отвърна:

— Ще летим ниско над гъсто населени райони. Към петте килограма динамит прибави още двадесет резервоара с гориво и ще се получи много, много мощен взрив. Прекалено мощен. Щяхте да го направите, ако можехте да си го позволите, но не можете — Ричърдс замълча за миг. — Толкова сте ми умнички. Нали се сетихте, че ще ми трябва парашут?

— О, да — спокойно каза Маккоун. — Той е в предния салон. Но това е толкова изтъркано, Ричърдс. Нямаш ли друга хитрина в торбата?

— Не сте толкова тъпи, че да ме изпързаляте с парашута, нали?

— О, не. Много лесно се забелязва. А и ти ще можеш да дръпнеш този несъществуващ спусък точно преди да скочиш, предполагам. Доста ефектно.

— Довиждане, дребосък.

— Довиждане, Ричърдс. И приятно пътуване — той се засмя. — Да, много добре играеш. Затова ще ти покажа още една карта. Само една. Няма да действаме, преди да е дошъл каногинът. Напълно прав си за ракетата. Засега е само блъф. Но аз мога да си позволя да чакам. Разбираш ли, никога не греша. Никога. И знам, че блъфираш. Затова можем да си позволим да чакаме. Но аз ви задържам, мистър Ричърдс… — Маккоун махна с ръка.

— До скоро виждане — каза Ричърдс, но не достатъчно силно, за да го чуе Маккоун. После се усмихна.

…междинно отчитане — минус 029…

Салонът за първа класа бе дълъг, а редиците седалки — разделени от две пътеки. Облицован беше в ламперия от истинска секвоя. Мек виненочервен килим, сякаш метри дълбок, покриваше пода. На преградата между салона и помещението на стюардесите имаше екран. Голямата раница на парашута бе оставена в креслото с номер 100. Ричърдс го потупа леко и влезе в отделението на стюардесите. Някой дори беше сложил кафе. Мина през втора врата и късия коридор след нея и се оказа в пилотската кабина. Вдясно от него радистът — около тридесетгодишен мъж с хубаво лице, погледна Ричърдс и отново се зае с апаратурата си. Малко по-напред вляво навигаторът седеше пред своите скали, екрани и целулоидни карти.

— Човекът, който ще убие всички ни, идва — каза той в ларингофона, като гледаше студено Ричърдс.

Ричърдс замълча. В края на краищата човекът беше почти прав. Накуцвайки, той отиде в предния край на кабината.

Капитанът беше около петдесетгодишен, старо куче със зачервен от пиене нос и ясните, проницателни очи на човек, който е много далеч от алкохолизма. Вторият пилот беше десетина години по-млад, с лъскава буйна червена коса, която се спускаше изпод шапката му.

— Здравейте, мистър Ричърдс — каза капитанът. Погледна първо издутия му джоб, преди да вдигне поглед към очите му. — Аз съм капитан Дан Холоуей. Това е моят втори пилот Уейн Дънинджър.

— Като се вземат предвид обстоятелствата, не ми е много приятно да се запознаем — каза Дънинджър.

Ричърдс сви устни:

— В същия дух, позволете ми да добавя, че не ми е особено приятно да съм тук. Капитан Холоуей, вие сте в постоянна връзка с Маккоун, нали?

— Така е. Чрез Кипи Фридмън, четвъртия член на екипажа.

— Дайте ми нещо, по което да говоря.

Холоуей много внимателно му подаде микрофон.

— Продължавайте с подготовката за полета. Пет минути.

— Искате ли да блокираме задната врата на товарния отсек? — попита нетърпеливо Дънинджър.

— Карайте както обикновено — отвърна студено Ричърдс.

Беше време да свършва, да направи последния залог. Главата му пламтеше от напрежение. Чувстваше, че всеки момент може да изгуби съзнание. «Плащам и отгоре». Такава беше играта. «Сега вече ще бъде много отгоре, Маккоун.»

— Мистър Фридмън?

— Да.

— Говори Ричърдс. Дайте ми Маккоун.

Половин минута тишина. Холоуей и Дънинджър вече не го гледаха. Подготвяха самолета, следяха скалите на уредите, проверяваха налягания, задкрилки, врати, натискаха копчета. Големите турбини отново зареваха, но този път звукът беше по-силен, пронизителен. Когато най-накрая се чу гласът на Маккоун, той звучеше немощен на фона на жестокия шум отвън.

— Маккоун.

— Хайде, боклук. Ти и жената ще се повозите. Ще ви чакам на вратата след три минути. Ако ви няма, дърпам спусъка.

Дънинджър се скова в креслото си, сякаш го бяха застреляли. Когато отново започна да брои в микрофона, гласът му бе треперещ и ужасен.

«Ако имат смелост, сега ще ме довършат. Това, че извиках и жената, издава всичко. Ако имат смелост.»

Ричърдс зачака. Един часовник отекваше в главата му.

Cocaine` Съб 23 Май 2009, 18:12

…междинно отчитане — минус 028…

Когато Маккоун отново се обади, гласът му беше чужд, рязък. От страх? Може би. Сърцето на Ричърдс се обърна в гърдите му. Може би ще мине. Може би.

— Лъжеш, Ричърдс. Няма…

— Слушай ме! И докато слушаш, не забравяй, че всеки радиолюбител в радиус от шестдесет мили чува този разговор. За него ще научат много хора, дребосък. Вече не работиш зад кулисите. Вече си на голямата сцена. Идваш с мен, защото няма да имаш куража да играеш двойна игра, ако знаеш, че това ще ти струва живота. А жената идва, защото знае, къде отивам.

«Слабо. Притисни го по-силно. Не му разрешавай да мисли.»

— Дори да ти е писано да оживееш, когато всичко свърши с дърпането на спусъка, ти няма да си намериш работа дори като продавач на ябълки. — Напрегнат, Ричърдс трескаво мачкаше чантата в джоба си. — Това е. Три минути. Край. Изключвам.

— Ричърдс, чакай…

Той изключи и задуши гласа на Маккоун. Върна микрофона на Холоуей и той го пое с леко треперещи пръсти.

— Хладнокръвен си — каза бавно Холоуей. — Не мога да го отрека. Не съм виждал никой толкова хладнокръвен.

— Ще има повече топла кръв, отколкото някой някога е виждал, ако тоя дръпне спусъка — обади се Дънинджър.

— Продължете работата си, ако обичате. Аз отивам да посрещна гостите. Излитаме след пет минути.

Той се върна обратно, премести парашута до прозореца и седна, загледан във вратата между салоните за първа и втора класа. Скоро щеше да разбере. Съвсем скоро. Непрекъснато, неспокойно ръката му мачкаше чантата на Амелия Уилямс. Навън беше почти тъмно.

…междинно отчитане — минус 027…

Те се изкачиха по стълбата четиридесет и пет секунди преди да изтекат трите минути. Амелия беше изплашена и задъхана, а силният вятър, който брулеше полето, бе превърнал косата й в развълнуван пчелен кошер. Външният вид на Маккоун изглеждаше непроменен. Той продължаваше да бъде спретнат и овладян, сякаш нищо не се бе случило, но очите му бяха потъмнели от омраза.

— Нищо не си спечелил, боклук — каза той. — Дори не предполагаш за козовете ни.

— Приятно ми е да ви видя отново, мисис Уилямс.

Мекият глас на Ричърдс сякаш й даде знак, сякаш закачи някаква невидима струна — тя започна да плаче. Плачът й не беше истеричен. Безнадеждни и отчаяни хлипове се откъсваха от дробовете й като шлака. Бяха толкова силни, че тя се препъна, залитна и се свлече върху плюшения килим на салона, а ръцете й прихлупиха лицето, сякаш за да го задържат. Кръвта на Ричърдс се бе съсирила върху блузата й в кафяво лепкаво петно. Широката й пола се беше разстлала около нея, скриваше краката й и я караше да прилича на увяхнало цвете.

На Ричърдс му дожаля за нея. Никакво чувство не беше това, съжалението, но той нямаше сили за повече.

— Мистър Ричърдс? — Гласът на Холоуей прозвуча в интеркома.

— Да.

— Ще… Готови ли сте?

— Да.

— Тогава ще заповядам на наземните служби да отстранят стълбата и да затворят вратата. Внимавайте с онова нещо.

— Добре, капитане. Благодаря.

— Издаде се, когато поиска жената. Знаеш, нали? — Маккоун сякаш едновременно се мръщеше и се усмихваше. Лицето му изглеждаше налудничаво и плашеше. Стискаше и отпускаше ръцете си.

— Наистина ли? — попита кротко Ричърдс. — И тъй като ти никога не грешиш, ще ми се хвърлиш, преди да сме излетели. Ще сложиш край на опасността и ще си продължиш работата свеж като роза, нали?

Устните на Маккоун леко се разтвориха, за да пропуснат едно тихо изръмжаване и отново здраво се стиснаха, докато побеляха. Самолетът започна да вибрира, а турбините се въртяха все по-бързо. После звукът изведнъж стана приглушен — затвориха вратата в салона на втора класа. Ричърдс се наведе към кръглия прозорец, погледна навън и успя да види как наземният екипаж избутва стълбата встрани.

«Сега всички сме на гилотината» — помисли си той.

…междинно отчитане — минус 026…

В десния край на екрана се появи надписът «НЕ ПУШЕТЕ / ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ». Бавно, тромаво, самолетът под тях започна да завива. Всичко, което знаеше за самолетите, Ричърдс бе научил от телевизията и книгите, повечето от които бяха страховити приключенски романи. Сега едва за втори път стъпваше на истински и пред този совалката от Хардинг за Ню Йорк изглеждаше като детска играчка. Движението под краката му го изнервяше.

— Амелия?

Тя бавно вдигна поглед. Лицето й бе съсипано и мокро от сълзи.

— А? — произнесе тя дрезгаво и объркано, а нещо сякаш задръстваше гърлото й.

— Ела при мен. Излитаме — Ричърдс погледна Маккоун. — Ти можеш да отидеш където пожелаеш, дребосък. Самолетът е на твое разположение. Само не притеснявай екипажа.

Маккоун не отговори и седна до завесата, разделяща първа и втора класа. След това, явно размислил, стана и мина през нея в другия салон.

— Искам да седна до прозореца — каза Ричърдс. — Летял съм само веднъж. — Той се опита да се усмихне. Амелия го гледаше безмълвно.

Настани се и тя седна до него. Закопча му колана, защото ръката му не трябваше да излиза от джоба.

— Вие сте като лош сън. Като един от тези, които никога не свършват.

— Съжалявам.

— Аз не ви… — започна тя, но Ричърдс сложи ръка върху устата й и поклати глава. Произнесе само с устни «не» срещу широко отворените й очи.

Самолетът довърши завоя си бавно, много внимателно и започна да пълзи към пистите като малко пате, което за пръв път ще влиза във водата. Но самолетът беше огромен. На Ричърдс му се струваше, че той стои на едно място, а се движи земята.

«Може би всичко е илюзия» — помисли си той. — «Може би са прикрепили стереоекрани към илюминаторите и…“

Застави се да не мисли за това.

Стигнаха края на пистата за маневриране и самолетът тромаво зави надясно. Движеха се под прав ъгъл към пистите. Прекосиха Първа и Втора. Когато стигнаха Трета писта, машината зави наляво и спря. Холоуей се обади по интеркома:

— Излитаме, мистър Ричърдс.

Самолетът тръгна напред, в началото бавно, със скоростта на въздушен автомобил, а след това неочаквано и рязко ускори и на Ричърдс му се прииска да изкрещи от ужас. Ускорението го притисна в меката седалка, а светлините отвън започнаха да прелитат все по-бързо. Храстите и хилавите дървета на пустия, разкъсан от залеза, хоризонт се приближаваха. Двигателите ревяха все по-силно и по-силно. Подът отново започна да вибрира.

Ричърдс изведнъж усети, че Амелия Уилямс се е хванала с две ръце за рамото му, с лице, грозно и изкривено от страх.

„Господи, тя също никога не е летяла.“

— Тръгваме — каза Ричърдс. Започна да го повтаря непрекъснато, неспособен да спре. — Тръгваме. Тръгваме.

— Къде? — прошепна тя.

Не отговори. Той самият тепърва щеше да разбере.

…междинно отчитане — минус 025…

Двамата полицаи, дежурни на източния вход на летището, наблюдаваха как огромният лайнер се плъзга по пистата с все по-голяма скорост. Светлините му примигваха в оранжево и зелено в сгъстяващия се мрак, а воят на двигателите блъскаше в ушите им.

— Тръгна. Господи, тръгна.

— Къде? — попита другият.

Тъмният силует се отдели от земята. Шумът от двигателите заприлича на артилерийска стрелба рано сутрин. Самолетът се издигаше под прав ъгъл, реален, осезаем, прозаичен като пакетче масло в чиния, което никак не можеш да свържеш с полет.

— Мислиш ли, че има динамит?

— По дяволите, не знам.

Грохотът достигаше до тях на заглъхващи вълни.

— Но едно нещо ще ти кажа — първият обърна гръб на изчезващите светлини и вдигна ръката си. — Радвам се, че взе онова копеле със себе си. Маккоун.

— Може ли да ти задам един личен въпрос?

— Ако не съм длъжен да отговоря.

— Иска ли ти се да дръпне спусъка?

Полицаят дълго време не отговори. Звукът от самолета ставаше все по-слаб, докато накрая се превърна в спомен, от който земята продължаваше слабо да потрепва.

— Да.

— Мислиш ли, че ще го направи?

Една усмивка проблясна в тъмнината:

— Мисля, че ще гръмне много, много силно, приятелю.

…междинно отчитане — минус 024…

Земята бе пропаднала под тях.

Ричърдс беше впил поглед навън, омагьосан, хипнотизиран от гледката. По време на предишния си полет бе спал, сякаш за да запази сетивата си за този. Небето беше помръкнало и приличаше на кадифе, с цвят, спрял на границата между тъмновиолетовото и червеното. През него надничаха потрепващи звезди. На западния хоризонт всичко, което още напомняше за слънцето, беше една оранжева ивица, която не хвърляше никаква светлина на Земята. Под тях някакъв град се бе превърнал в гнездо от светли точки. Ричърдс реши, че е Дери.

— Мистър Ричърдс?

— Да — той подскочи в креслото си като ужилен.

— Сега летим, като описваме големи кръгове във въздуха над летище Войт. Чакаме инструкциите ви.

Ричърдс се замисли. Не трябваше да се издава.

— Коя е минималната височина, на която можете да летите?

Настъпи дълго мълчание, докато пилотите се съвещаваха.

— На седемстотин метра все още ще е безопасно — каза предпазливо Холоуей. — Ще бъде против заповедите на Управлението за национална безопасност, но…

— Няма значение. Принуден съм до известна степен да се оставя в ръцете ви, мистър Холоуей. Много малко разбирам от летене и предполагам, че са ви информирали за това. Но, моля ви, не забравяйте, че хората, които са пълни с гениални идеи как да ни изиграят, са долу на земята, извън всяка опасност. Ако ме излъжете за нещо и разбера…

— Никой няма да лъже. Единствената ни цел е да приземим това нещо така, както излетяхме.

— Добре. Добре — Ричърдс отново се замисли.

Амелия Уилямс седеше вдървено до него с ръце в скута.

— Карайте на юг — каза рязко той. — Седемстотин метра. И ми съобщавайте имената, докато летим, ако обичате.

— Имената?

— Над каквото летим — градове, реки… За втори път съм в самолет.

— Разбирам — в гласа на Холоуей се чувстваше облекчение.

Самолетът потъна под краката им и светлата линия на залеза се наклони. Ричърдс гледаше очарован. Сега тя блестеше косо в дебелото стъкло и зад него пробягваха тънки слънчеви лъчи. „Преследваме слънцето — помисли си Ричърдс. — Не е ли чудесно?“

Беше шест часът и тридесет и пет минути.

Cocaine` Съб 23 Май 2009, 18:12

…междинно отчитане — минус 023…

Едва сега Ричърдс се загледа в гърба на креслото срещу него. В един джоб имаше книжка с инструкции. При турболенция затегнете коланите. Ако в салона падне налягането, сложете си кислородната маска, която ще увисне пред вас. При повреда в двигателите стюардесата ще ви даде по-нататъшни инструкции. В случай на експлозия и незабавна смърт, надявайте се, че пломбите в устата ви са достатъчни, за да разпознаят трупа ви.

На нивото на очите имаше малък екран. Надписът на металната пластинка под него обясняваше, че смяната на каналите става бързо и зрителят трябва чрез докосване на копчето да определи какво му се гледа. По-ниско и вдясно от екрана имаше бележник на авиокомпанията и молив „Джи Ей“ на верижка. Ричърдс откъсна един лист, подложи го удобно на коляното си и написа: „Деветдесет и девет на сто ни подслушват с микрофон в обувката, в косата или на ревера ти. Сигурен съм, че Маккоун дебне да се изпуснеш. След малко се разплачи и ме помоли да не дърпам спусъка. Това ще увеличи шансовете ни. Ще го направиш ли?“

Тя кимна. Ричърдс се замисли и отново написа: „Защо ги излъга?“

Тя измъкна молива от ръката му, задържа го за момент над коляното му и написа: „Не знам. Накарахте ме да се почувствам като убиец. Жена ви. Изглеждахте толкова…“ — Моливът спря, поколеба се и надраска: „…нещастен“.

Ричърдс повдигна вежди и леко се усмихна. Заболя го, когато разтегна устните си. Предложи й да продължи, но тя поклати глава. Ричърдс написа: „Започни след около пет минути.“

Амелия кимна. Той смачка листа и го натъпка в пепелника в страничната облегалка. После го запали. Хартията запламтя ярко и стъклото отрази блясъка. После се сви и замря във фигура от пепел, която Ричърдс замислено смачка с пръст.

След около пет минути Амелия се разплака. Звучеше толкова естествено, че в първия момент Ричърдс се сепна. После си помисли, че вероятно жената наистина не играе.

— Моля ви, недейте — каза тя. — Не карайте онзи човек да ви… предизвиква. Нищо не съм ви направила. Искам да си ида вкъщи при съпруга си. Имам и дъщеря. На шест години. Ще пита къде е майка й.

Веждата на Ричърдс нервно потрепна. Не искаше от нея да го изиграе толкова добре. Не толкова добре.

— Той е тъп — каза Ричърдс, като се опитваше да забрави невидимата си публика, — но не чак толкова. Всичко ще е наред, мисис Уилямс.

— Лесно ви е. Вие нямате какво да губите.

Не й отговори. Беше напълно права. Нямаше нищо, което вече да не е загубил.

— Покажете му! За Бога, защо не му го покажете. Тогава ще повярва и ще каже на хората си на земята да спрат. Те са насочили ракети срещу нас. Чух го да го казва.

— Не мога да му го покажа. За да го извадя от джоба си, ще трябва да отпусна спусъка или да рискувам да гръмне ненадейно. Освен това — добави той подигравателно — не мисля, че бих му го показал, ако можех. Той е от копелетата, които имат какво да губят. Нека се поти.

— Няма да издържа — каза глухо тя. — Ще се хвърля върху вас и всичко ще свърши. И без това такъв ще ни е краят, нали?

— Не… — започна той, но вратата за втора класа се отвори и Маккоун влезе. Лицето му беше спокойно, но под спокойствието нещо странно проблясваше. Ричърдс веднага позна цвета на страха — восъчно бял и лъскав.

— Мисис Уилямс — каза бързо Маккоун, — кафе, ако обичате. За седем души. Страхувам се, че ще трябва да заместите стюардесата на този полет.

Тя се повдигна, без да погледне никого.

— Къде?

— Направо — каза меко Маккоун. — Само направо. — Той беше внимателен, някак смутено примигваше с очи и беше готов да се хвърли към нея в момента, в който тя посегне към Ричърдс.

Тя тръгна по пътеката, без да се обръща назад. Маккоун погледна Ричърдс и каза:

— Ще се откажеш ли, ако ти обещая амнистия, приятел?

— „Приятел“. Тази дума звучи наистина мазно в устата ти! — Ричърдс сви свободната си ръка и я погледна. Беше набраздена от малки поточета засъхнала кръв, издрана от бягството му през горите на Южен Мейн. — Наистина мазно. Звучи като две кила тлъсти хамбургери в печката. Само това можеш да намериш в магазините на Кооп сити — той погледна добре прикритото шкембе на Маккоун. — А това това май е направено от крехко месце. А и кройката е чудесна. Никой не е дебел в добре скроени дрехи! Само там отдясно нещо се издува.

— Амнистия — повтори Маккоун. — Как ти звучи?

— Като лъжа — усмихна се Ричърдс. — Като тлъста шибана лъжа. Защо си мислиш, че не знам, че не си нищо повече от наемна ръка?

Маккоун почервеня. Не беше просто изчервяване, лицето му стана тъмно, почти кафяво.

— Хубаво ще е да те осъдя, както аз си знам и аз да ти изпълня присъдата. Имаме куршуми, от които главата ти ще заприлича на тиква, хвърлена на тротоара от покрива на небостъргач. Напълнени са с газ. Избухват при контакт с твърдо тяло. Ако те улучат в червата…

Ричърдс изкрещя:

— Кра-а-ай! Дърпам спусъка!

Маккоун изпищя. Отстъпи две крачки, задникът му опря в страничната облегалка на едно кресло, той изгуби равновесие и падна в него, а ръцете му се размахаха във въздуха около главата му в безумни отбранителни жестове.

Ръцете му замръзнаха с разперени пръсти, като препарирани птици. Лицето му гледаше през гротескната им рамка като ужасна пластмасова маска, на която някой е сложил за майтап чифт очила.

Ричърдс започна да се смее. Звукът в началото беше накъсан, несигурен, чужд за ушите му. От колко време беше забравил истинския смях, искрения, този, който излиза свободно и неудържимо от дъното на стомаха? Струваше му се, че никога не го е познавал през целия си сив, труден, честен живот.

„Копеле…“ — гласът на Маккоун му изневеряваше. Той произнасяше думите само с устни. Лицето му беше сгърчено и смачкано като лицето на лошо използвана кукла.

Ричърдс продължаваше да се смее. Държеше се за креслото си и се смееше…

…междинно отчитане — минус 022…

Гласът на Холоуей го информира, че самолетът пресича границата между Канада и щата Върмънт. Ричърдс се надяваше, че си знае работата — той сам не виждаше под самолета нищо друго освен тъмнина и редки светли точки. Внимателно остави кафето си и каза:

— Можете ли да ми дадете карта на Северна Америка, капитан Холоуей?

— Физическа или политическа? — намеси се нов глас.

Ричърдс предположи, че е навигаторът. Сега от него очакваха да се направи на достатъчно глупав, че да не знае коя карта иска.

А той наистина не знаеше.

— И двете.

— Жената ли ще изпратите за тях?

— Как се казваш, сладур?

Последва колебливото мълчание на човек, който изведнъж разбира, че е нарочен.

— Донъхю.

— Имаш крака, Донъхю. Що не си ги довлечеш тук отзад?

Донъхю ги довлече. Имаше дълга коса, сресана назад като на латиноамериканец, а панталоните му бяха ушити толкова тесни, че открояваха отпред на чатала нещо подобно на две топки за голф. Картите бяха обвити в меко прозрачно фолио. Ричърдс не знаеше в какво са обвити топките на Донъхю.

— Не исках да излизам от кабината — каза навигаторът.

Ричърдс познаваше хора като него. Заможни мъже с много свободно време, които обикаляха местата за забавление в големите градове. Обикаляха ги на групи, понякога пеша, по-често в хеликоптери. Педерасти. Хомосексуализмът, разбира се, трябваше да бъде изкоренен. "Спасете тоалетните ни. Те рядко излизаха от полутъмните улици за забавления в пълния мрак на гетата. А когато го правеха, там им съдираха задниците от бой.

Донъхю смутено се размърда под дългия поглед на Ричърдс.

— Нещо друго?

— Ти педераст ли си, сладур?

— Ъ?

— Няма значение. Връщай се да им помагаш.

Донъхю бързо се върна в кабината.

Ричърдс почти веднага разбра, че картата с градовете и пътищата е политическа. Изтегли с пръст една линия от Дери на запад между Върмънт и Канада и откри местоположението им.

— Капитан Холоуей?

— Да.

— Завийте вляво.

— Ъ? — Холоуей звучеше искрено изненадан.

— На юг, искам да кажа… Ще летим на юг. И помнете, че…

— Помня. Не се притеснявайте.

Самолетът се наклони. Маккоун седеше свит в стола, в който беше паднал, и гледаше Ричърдс с жадни и жестоки очи.

…междинно отчитане — минус 021…

Ричърдс усещаше, че непрекъснато потъва и изплува от дрямката и това го плашеше. Постоянното бучене на двигателите коварно го приспиваше. Маккоун беше наясно какво става и позата на тялото му ставаше все по-дебнеща. Амелия също знаеше. Седеше в едно кресло в средата на салона и наблюдаваше и двамата. Ричърдс изпи още две чаши кафе. Не помогнаха много. Все по-трудно му ставаше да се концентрира върху картата и равния глас на Холоуей, който даваше сведения за полета. Накрая притисна с юмрук раната в хълбока си. Болката беше рязка и силна, подейства му като ледена вода в лицето. От ъглите на стиснатите му устни се изтръгна свистящ, полупрошепнат писък. Кръвта намокри ризата му и се стече по ръката му. Амелия зарида.

— Ще прелетим над Олбъни след около шест минути — каза Холоуей. — Ако погледнете навън, ще го видите от лявата страна.

— Успокой се — Ричърдс говореше на себе си. — Успокой се. Просто се успокой.

„Господи, скоро ли ще свърши? Да. Съвсем скоро.“ Беше седем часът и четиридесет и пет минути.

…междинно отчитане — минус 020…

Сигурно беше лош сън, кошмар, изпълзял от тъмнината в болезнения сумрак на полубудното му съзнание. Вероятно халюцинираше. Половината от мозъка му се концентрираше върху маршрута и постоянната опасност от Маккоун. Нещо черно завладяваше другата половина. Нещо се движеше в мрака. Много неща.

Продължавайте да следите.

Огромни, виещи се сервомеханизми се въртяха в нощта. Инфрачервени очи блестяха в непознати спектри. Бледозелена светлина от скали и въртящи се очи на радарни екрани.

Прихванахме го. Прихванахме самолета.

Камиони се тресяха по прашни пътища и огромни чинии се носеха в нощното небе. Безкрайни потоци електрони летяха на невидими прилепови криле. Отекващ гръм. На радарен екран лъчът осветяваше за миг една точка и тя продължаваше да се движи на юг зад стъклото, докато лъчът не я освети при следващата си обиколка.

Точно местоположение?

Седемстотин мили южно от Нюарк.

Над Нюарк не може. Също и над Южен Ню Йорк.

Правителството ли забранява?

Точно така.

Можехме да го гръмнем над Олбъни.

Кротко, приятелю.

Камионите трещяха по пустите улици на затворени градове. Хората надничаха зад завесите на прозорците с ужас и омраза в очите. Виеха в нощта като праисторически зверове.

Подгответе ракетите.

Чудовищни, мощни двигатели с рев изблъскват огромни конусовидни бетонни капаци по блестящи стоманени релси. Отдолу се показват кръгли шахти като входове за преизподнята. Във въздуха се издигат облаци от течен водород.

Следим го. Хванали сме го, Нюарк.

Разбрано. Не прекъсвайте връзката.

Заспалите пияници по тротоарите се събуждат объркани от трясъка на преминаващите камиони и гледат безмълвно ивиците небе над покривите на сградите. Очите им са мътни и жълти, устните — набръчкани линии. Старчески рефлекс задвижва ръцете им и те посягат към вестниците, за да се стоплят, но вестници няма — Безплатната телевизия е убила последните. Безплатната телевизия е царят. Алилуя. Богатите момчета пушат готини парчета. Жълтите очи забелязват високо в небето примигващи светлини. Червена, зелена, червена, зелена. Грохотът на камионите е заглъхнал, останало е лутащо се в бетонните каньони ехо, което напомня на удари от жестоки юмруци. Пияниците отново спят. Като кучета.

Хванахме го отново южно от Спрингфийлд.

До пет минути чакаме заповед.

От Хардинг?

Да.

Готов е. Не може да ни се изплъзне.

През цялото небе невидимите прилепови криле летят и чертаят блестяща мрежа над североизточния ъгъл на Америка. Компютри на „Дженеръл Атомикс“ безпогрешно контролират машините за смърт. Хиляди ракети бавно се обръщат и накланят, за да следят мигащите светлини в небето. Приличат на стоманени змии, пълни с убийствена отрова.

Ричърдс виждаше всичко това и в същото време продължаваше да следи полета. Раздвоението на мозъка му странно го успокояваше. Сигурно беше вид лудост. Кървавият му пръст без усилие следваше придвижването им на юг по картата. Южно от Спрингфийлд, западно от Хартфорд.

Следим го.

Cocaine` Съб 23 Май 2009, 18:12

…междинно отчитане — минус 019…

— Мистър Ричърдс?

— Да.

— Летим над Нюарк, Ню Джърси.

— Да, виждам на картата. Холоуей?

Холоуей не отговори, но Ричърдс знаеше, че слуша.

— През цялото време сме на мушката, нали?

— Да.

Ричърдс погледна Маккоун:

— Предполагам, че се опитват да решат дали могат да се лишат от своята професионална хрътка в самолета. Ами ако решат, че могат? В крайна сметка единственото, което трябва да направят, е да си обучат нова.

Маккоун ръмжеше срещу него. Ричърдс си помисли, че това е съвсем несъзнателна реакция, която може да се проследи вероятно чак до прадедите му — неандерталците, които са се промъквали с големи камъни зад гърбовете на неприятелите си, вместо да се бият до смърт по почтения, но глупав начин.

— Кога ще излезем над ненаселени райони, капитане?

— Няма да излезем. Не и докато се движим само на юг. Но ще стигнем морето, след като преминем над петролните кладенци на Северна Каролина.

— На юг оттук всичко са предградия на Ню Йорк?

— Горе-долу.

— Благодаря.

Нюарк се беше проснал и разпилял под тях като шепа бижута, хвърлени небрежно в подплатената с черно кадифе кутия на някоя дама.

— Капитане?

— Да — гласът му беше уморен.

— Тръгнете на запад.

Маккоун подскочи като попарен. Гърлото на Амелия издаде някакъв изумен хълцащ звук.

— На запад? — попита Холоуей. За пръв път звучеше притеснен и уплашен. — Наистина ли искате това? На запад ще летим над доста пусти територии. Между Харисбърг и Питсбърг в Пенсилвания има само ферми. На изток от Кливлънд няма друг голям град.

— Вие ли измисляте стратегията ми, капитане?

— Не, аз…

— Запад — повтори твърдо Ричърдс.

Нюарк избяга встрани под тях.

— Ти си луд — каза Маккоун. — Ще ни взривят.

— С теб и още пет невинни човека на борда? В тази хуманна държава?

— Ще го изкарат грешка — отвърна грубо Маккоун. — Преднамерена грешка.

— Не гледаш ли правителствените предавания? — Ричърдс се усмихваше. — Ние не правим грешки. Не сме правили от 1950-а насам.

Мрак заемаше мястото на Нюарк.

— Вече не се смееш — каза Ричърдс.

…междинно отчитане — минус 018…

След около половин час Холоуей отново се обади по интеркома. Звучеше възбуден.

— Ричърдс, информираха ни от Хардинг, че искат да излъчат извънредно предаване за нас. От Федерацията на игрите. Мисля, че си заслужава да включите екрана.

— Благодаря.

Ричърдс посегна към екрана, за да го включи, но отдръпна ръката си, сякаш гърбът на предната седалка беше горящ. Обзе го странно усещане за вече изживян ужас. Имаше чувството, че ще почне отначало. Шийла със слабото си, съсипано лице. Миризмата на зеле от стаята на мисис Дженър. Блясъкът на игрите. „Бъхтене за пари“. „Плувай с крокодилите“. Писъците на Кати. Никога няма да има друго дете, дори и да може да върне всичко в самото начало и да го зачеркне. Дори за Кати шансовете бяха невероятно малки.

— Включи го — каза Маккоун. — Може да ни… да ти предложат нещо.

— Млъквай — сряза го Ричърдс.

Изчака, докато ужасът го изпълни като мътна вода. Странно чувство за обреченост. Много го болеше. Раната му още кървеше, усещаше краката си немощни и много далеч от него. Не знаеше дали ще може да се изправи и да довърши тази игра на отгатване, когато дойде моментът. Изпъшка, наведе се напред и натисна копчето. "На екрана се появи ярка и контрастна картина. Лицето, което го изпълваше, беше много черно и много познато. Дан Килиън. Седеше зад махагоново бюро във форма на бъбрек с емблемата на игрите върху плота.

— Здрасти — каза нежно Ричърдс.

За малко не падна от седалката, когато Килиън се изправи, усмихна се и каза:

— Здравейте и вие, мистър Ричърдс.

…междинно отчитане — минус 017…

— Не мога да ви видя, но ви чувам. Съобщителната система на самолета е свързана с нас. Казаха ми, че сте ранен.

— Не е толкова страшно, колкото изглежда. Одрасках се в гората.

— О, да. Известното „Бягство в горите“. Боби Томисън снощи го възхваляваше в ефира. Заедно със сегашното ви приключение, разбира се. Утре мястото ще се изпълни с хора, които ще търсят парче от ризата ви или дори гилзи.

— Жалко. Там имаше зайци.

— Вие сте най-добрият участник, който сме имали. Чрез комбинацията от късмет и ум станахте наистина най-добрият. Достатъчно добър, за да ви направим едно предложение.

— Какво предложение? Публичен разстрел пред камерите?

— Отвличането на самолета беше много зрелищен трик, но и много глупав. Знаете ли защо? Защото за пръв път сте далеч от своите хора. Оставихте ги зад себе си, когато излетяхте. Не мислете за жената, която ви прикрива. Не мислете, че е ваша, дори тя да мисли така. Тя не е ваша. Там горе сме само ние. Мъртъв сте, Ричърдс. Най-после.

— Все ми го повтарят и аз все още дишам.

— През последните два часа дишате по изричната заповед на Федерацията на игрите. По моя заповед. Аз успях да се наложа и да утвърдя предложението, което искам да ви направя. Старата гвардия остро се противопостави — такова нещо не било правено, но аз ги убедих. Питахте кого ще убиете, ако се качите с автомат на последния етаж. Един от тези хора съм аз, Ричърдс. Това учудва ли ви?

— Ами да. Взех те за прислужника на сградата.

Килиън отметна глава и започна да се смее, но смехът му не беше искрен. Смееше се като човек, който е заложил твърде много и играе под голямо напрежение.

— Ето предложението, Ричърдс. Кацате в Хардинг. На летището ви чака кола на игрите. Привидно ще бъде изпълнена екзекуцията ви. После преминавате в нашия отбор.

Маккоун извика изумен:

— Черно копеле…

Амелия Уилямс изглеждаше смаяна.

— Браво — каза Ричърдс. — Знаех, че те бива, но това наистина е велико. От теб можеше да стане чуден търговец на стари автомобили, Килиън.

— Според Маккоун излъгах ли?

— Маккоун е добър артист. Представлението му на летището заслужава Наградата на академията.

Но нещо смущаваше Ричърдс. Когато изглеждаше, че Амелия ще се хвърли към динамита, Маккоун веднага я изпрати за кафе. Ловецът сякаш ненавиждаше Килиън, когато се обади преди малко. Всичко това не пасваше. Или напротив? Мозъкът му трескаво заработи.

— Може би си го измислил, без той да знае. Разчиташ на реакцията му, за да изглежда истинско.

— Вашият театър с динамита свърши, мистър Ричърдс. Ние знаем — знаем, че блъфирате. Но тук на бюрото ми има едно копче, което не е блъф. Едно малко червено копче. Двадесет секунди след като го натисна, самолетът ще бъде разкъсан от ракети „земя-въздух“ „Дайъмъндбек“ с ядрени бойни глави.

— Динамитът също не е блъф. — Но нещо се съсирваше в устата му. Вече не му вярваха.

— О, блъф е. Не можете да се качите на самолет „Джи Ей“ с пластичен експлозив. Не и преди да сте обезвредили алармените системи. Има четири отделни детектора на борда за защита от терористи. Пети беше монтиран в парашута, за който помолихте. Искам да ви кажа, че всички с интерес и вълнение следяхме датчиците на летището, когато се качихте. Бяхме решили, че в края на краищата сте намерили динамит. През цялото време действахте толкова уверено, че изглеждаше логично да ви повярваме. Облекчението ни беше далеч немалко, когато нито един датчик не помръдна. Мисля, че не сте имали възможност да обезвредите поне един от детекторите. Може изобщо да не сте се сетили до последния момент. Но това е без значение. Влошава положението ви, но…

Маккоун изведнъж се изправи зад Ричърдс и се усмихна:

— Сега. Сега ще ти пръсна главата, копеле.

Той насочи пистолета към слепоочието на Ричърдс.

…междинно отчитане — минус 016…

— Мъртъв си, ако го направиш — каза Килиън.

Маккоун се поколеба, отстъпи и зяпна екрана в недоумение. Лицето му отново се изкриви и сви. Устните му се сгърчиха в напразен опит да проговорят. Когато успяха, в шепота им кипеше ярост:

— Мога да го довърша. Сега. Веднага. Край на опасността.

— И сега си в безопасност, глупако — каза Килиън уморено. — Донъхю също можеше да го довърши, ако искахме това.

— Този човек е престъпник — гласът на Маккоун ставаше все по-силен. — Той уби полицейски служители. Извърши терористични действия, призоваваше към бунт, към анархия! Той… той публично унижи мен и институцията, която представлявам.

— Седни — каза Килиън и гласът беше студен като вакуума между планетите. — Време е да се сетиш кой ти плаща заплатата, ловецо.

— Ще стигна до президента с това — беснееше Маккоун. От устата му хвърчеше слюнка. — Ще береш памук, когато всичко свърши, чернилко. Гаден, безполезен, проклет кучи син.

— Хвърлете пистолета на пода, ако обичате — обади се нов глас.

Ричърдс се огледа изненадан. Беше Донъхю, навигаторът. Изглеждаше по-студен и по-убедителен от всякога. Брилянтинът по косата му блестеше на меката светлина в салона. Държеше автоматичен пистолет „Магнум/Спрингстън“, който бе насочен към Маккоун.

— Робърт Донъхю, старче. Съвет за контрол на игрите. Хвърлете го на пода.

…междинно отчитане — минус 015…

Маккоун го изгледа продължително и след това пистолетът тупна на дебелия килим.

— Ти…

— Мисля, че вече достатъчно се упражнихте в риторика — каза Донъхю. — Върнете се във втора класа и седнете като добро момче.

Маккоун, ръмжащ, отстъпи няколко крачки. На Ричърдс му заприлича на вампир, подгонен с кръст в стар филм. Когато излезе от салона, Донъхю подигравателно козирува с пистолета си и се усмихна.

— Той няма да ви безпокои повече.

— Пак ми приличаш на педераст — каза Ричърдс равно.

Малката усмивка се стопи. Донъхю го изгледа с неприязън и тръгна към пилотската кабина. Ричърдс се обърна към екрана. Откри, че пулсът му е останал съвсем нормален. Не се беше задъхал, краката му не бяха омекнали. Смъртта беше станала нещо обикновено.

— Там ли сте, Ричърдс?

— Да.

— Справихте ли се с проблема?

— Да.

— Добре. Да се върна на това, за което говорех.

— Давай.

Килиън въздъхна, като чу тона му.

— Говорех, че разкриването на блъфа ви влошава вашето положение, но прави по-истинска и напрегната програмата. Разбирате ли защо?

— Да — отвърна Ричърдс без интерес. — Можели сте да взривите самолета по всяко време. Можели сте да накарате Холоуей да го приземи, когато пожелаете. Маккоун също е можел да ме убие.

— Именно. Сега вярвате ли ми, че знаем, че динамитът не съществува?

— Не. Но си по-добър лъжец от Маккоун. Номерът с тренирания ви прислужник беше много оригинален.

— О, Ричърдс — Килиън се засмя. — Такъв чешит сте. Такава рядка, пъстра птица. — Но гласът му пак звучеше неискрено, напрегнато, нервно. Ричърдс си помисли, че той знае нещо, което не иска в никакъв случай да каже. — Ако наистина имахте динамит, щяхте да дръпнете спусъка, когато Маккоун опря пистолета в главата ви. Знаехте, че той ще ви убие. А вие просто си седяхте.

Ричърдс разбра, че това е краят. Знаеше, че знаят. Усмивка разпука стегнатото му лице. Килиън би го оценил. Той беше проницателен и оригинален. „Но за да видят обърнатата ми карта, ще си платят“ — помисли си Ричърдс.

— Не ми излизайте с това. Ако ме притиснете, всичко гръмва.

— А вие няма да сте човекът, който сте, ако не играете докрай. Мистър Донъхю?

— Да, сър — хладният му, решителен и безстрастен глас прозвуча едновременно от екрана и по интеркома.

— Моля ви, върнете се и извадете чантата на мисис Уилямс от джоба на мистър Ричърдс. В никакъв случай не го наранявайте.

Донъхю отново се появи и тръгна към Ричърдс. Лицето му беше студено, спокойно и празно. „Програмиран“ — думата сама изскочи в съзнанието на Ричърдс.

— Стой там, красавецо — каза той и размърда леко ръката в джоба си. — Оня е в безопасност на земята. А на луната отиваш ти.

Стори му се, че уверените крачки се поколебаха и очите леко се присвиха. Но Донъхю продължаваше да върви към него. "Сякаш се разхожда по Лазурния бряг или приближава купона на хомодружинката в края на някоя алея. За миг Ричърдс се замисли дали да грабне парашута и да скочи. Безнадеждно. Да бяга? Къде? Мъжката тоалетна в дъното на салона за трета класа беше краят.

— Ще се видим в ада — каза той и рязко издърпа несъществуващия спусък в джоба си. Този път ефектът беше малко по-силен. Донъхю изръмжа и посегна с ръце да защити лицето по инстинкт, стар като човека. После ги свали, все още в света на живите. Изглеждаше раздразнен и ядосан.

Ричърдс извади чантата на Амелия Уилямс от мръсния и скъсан джоб и я хвърли. Тя удари гърдите на Донъхю и падна в краката му като мъртва птица. Ръката му лепнеше от пот. Отново върху коляното му тя изглеждаше странна, бяла и чужда. Донъхю вдигна чантата, огледа я бегло и я върна на Амелия. Ричърдс почувства глупава тъга, когато Амелия я взе. Сякаш губеше стар приятел.

— Бум — каза тихо той.

Cocaine` Съб 23 Май 2009, 18:13

…междинно отчитане — минус 014…

— Момчето ти си го бива — каза Ричърдс, когато Донъхю отново изчезна. — Поуплаши се, но се надявах да подмокри гащите. — Той забелязваше, че започва на моменти да вижда предметите двойни. Внимателно прегледа раната си. Кръвта за втори път се съсирваше. — Сега какво? Поставят камерите, за да могат всички да видят края на гангстера?

— Сега предложението — каза меко Килиън. Лицето му беше сериозно и непроницаемо.

Каквото и да беше това, което не искаше да каже, сега то бе на път да излезе. Ричърдс го знаеше. Изведнъж ужасът отново го заля. Прииска му се да се пресегне и да изключи екрана. Да не слуша. Усещаше как вътрешностите му започват да се тресат — да се тресат наистина. Но не можеше да го изключи. В края на краищата телевизията беше безплатна.

— Зад мен си, Сатана — каза той със стиснати зъби.

— Какво? — Килиън изглеждаше изненадан.

— Нищо. Давай нататък.

Килиън не продължи. Погледна ръцете си. После отново вдигна поглед. Ричърдс чу как едно предчувствие простена в някакъв незнаен кът на мозъка му. Струваше му се, че духовете на бедните, на хората без имена, на заспалите по тротоарите пияници произнасят името му.

— Маккоун е победен — каза тихо Килиън. — Знаете го, защото вие го направихте. Счупихте го като крехко яйце. Искаме да заемете мястото му.

Ричърдс беше решил, че вече нищо не може да го шокира, но устата му увисна в пълно объркване и неверие. Абсурд. Това беше лъжа. Нямаше друг начин. И все пак Амелия вече получи чантата си. Нямаха причина да лъжат и да му създават илюзии. Маккоун беше тук. Донъхю беше въоръжен. Един куршум над лявото ухо щеше да сложи бърз край на всичко, без много шум и притеснения.

Килиън казваше истината.

— Глупости — промърмори Ричърдс.

— Не. Вие сте най-добрият състезател, който сме имали. А който бяга най-добре, най-добре знае къде да търси. Отворете си още малко очите и ще видите, че предназначението на „Бягащият човек“ е за нещо повече от масово зрелище и ликвидиране на опасни личности. Ричърдс, Телевизионната мрежа винаги търси нови и свежи таланти. Нямаме друг изход.

Ричърдс се опита да проговори, но не успя. Ужасът още беше в него и ставаше все по-тежък и по-плътен.

— Никога не е имало шеф на ловците със семейство — каза той най-накрая. — Ти трябва да знаеш защо. Възможности за шантаж…

— Бен — каза безкрайно меко Килиън, — жена ти и детето ти са мъртви. От повече от десет дни.

…междинно отчитане — минус 013…

Дан Килиън говореше, говореше вероятно от доста време, но Ричърдс го чуваше някъде отдалеч, а думите странно ехтяха в главата му. Сякаш бе паднал в много дълбок кладенец и някой му викаше отгоре. В съзнанието му бе настъпил пълен мрак, на чийто фон непрекъснато се сменяха различни образи.

Шийла с папка в ръка в коридорите на гимназията. Късите поли отново бяха дошли на мода. Двамата на кея „Бей“ (вход свободен), хванати за ръце с гръб към обектива, загледани във водата. Пожълтяла снимка на млад мъж в лошо скроен костюм и млада жена в най-хубавата рокля на майка си, застанали пред един мирови съдия с голяма бенка на носа. Бяха се смели на тази бенка през първата си брачна нощ. Черно-бяла снимка на изпотен мъж с разголени гърди зад оловната престилка, който се бори с тежките лостове на двигатели в сводесто подземно помещение, осветено от дъгови лампи. Цветна снимка в меки тонове (за да се замажат грозните, олющени предмети наоколо) на жена с голям корем, застанала до прозореца, загледана навън в очакване на мъжа си, отместила с ръка парцаливата завеса. Светлината играе на бузата й като мека котешка лапичка. Последна снимка — кльощав мъж държи мъничко повито бебе над главата си, лицето му е широко усмихнато и радостно в смесица от триумф и любов.

Образите започнаха да се сменят все по-бързо и по-бързо, въртяха се и не оставяха след себе си никакво чувство за тъга, любов или загуба. Не, вече не, носеха само ледена безчувственост.

Килиън говореше, че Телевизионната мрежа нямала нищо общо със смъртта им, било трагичен нещастен случай. Ричърдс като че ли му вярваше — не само защото цялата история звучеше прекалено измислена, за да е лъжа, а защото Килиън знаеше, че ако Ричърдс приеме предложението, първата му работа ще е да отиде в Кооп сити, където един час на улицата ще му е достатъчен, за да разбере всичко.

Били хулигани. Трима. (Или клиенти? Изведнъж му прималя. Шийла му се беше сторила малко потайна по телефона, сякаш криеща нещо…) Вероятно са били под въздействието на наркотици. Вероятно са направили някакво заплашително движение към Кати и Шийла се е опитала да защити дъщеря си. И двете са били убити с нож.

Ричърдс изведнъж дойде на себе си.

— Не ми говори глупости! Какво се е случило? Кажи ми какво се е случило! — той крещеше и Амелия се дръпна назад, скрила лице в шепите си.

— Нищо повече не мога да ти кажа. Жена ти е била намушкана повече от шестдесет пъти.

— Кати — механично произнесе Ричърдс.

Килиън сви вежди:

— Бен, искаш ли малко време, за да помислиш?

— Да. Да, наистина.

— Много, много съжалявам, приятелю. Кълна се в майка си, че нямаме нищо общо с това. Ние бихме ги отделили от теб, ако ти приемеше, без право да те виждат. Никой не работи за хората, които са избили семейството му. Знаем това.

— Трябва ми малко време.

— Като началник на Ловците — каза тихо Килиън — ти ще можеш да откриеш копелетата и да им го върнеш тъпкано. И на други като тях, на много други.

— Искам да помисля. Дочуване.

— Аз…

Ричърдс се пресегна, натисна копчето и екранът угасна. Седеше вдървен в креслото си. Ръцете му висяха между коленете. Самолетът глухо бучеше в тъмнината.

„Така — помисли си той. — Сега вече всичко е ясно. Всичко“.

…междинно отчитане — минус 012…

Измина един час.

Дойде време, каза тюленът, да си поговорим за много неща. За восък и за кораби. И дали прасетата имат криле.

Нови образи се втурнаха в съзнанието му. Стейси. Брейдли. Елтън Паракис с бебешкото си лице. Кошмарът на бягството. Последната клечка, която запалва вестниците в мазето. Ревът и писъкът на бензиновите автомобили. Автоматът, бълващ огън. Киселият глас на Лафлин. Онези две деца, младши агенти на Гестапо.

Защо пък не?

Никакви връзки сега и абсолютно никакви морални принципи. Как може моралът да има значение за човек, който е сам и без корен? Колко мъдър е бил Килиън, за да го разбере, за да му покаже кротко, внимателно и жестоко колко самотен е всъщност. Брейдли и замърсяването на въздуха изглеждаха далечни, нереални и незначителни. Филтрите. Да. Тогава въпросът за филтрите изглеждаше огромен и изключително важен. Вече не.

Бедните, които винаги ще бъдат с теб.

Вярно беше. Дори неговите възпроизводителни органи бяха доставили още месо за месомелачката. С течение на времето бедните ще се пригодят, ще мутират. След десет или двадесет хиляди години дробовете им ще изградят собствен пречистващ механизъм и те ще се надигнат, ще изтръгнат изкуствените филтри и ще гледат как собствениците им падат, ритат, гърчат се и умират, удавени в атмосферата, в която кислородът има незначителна роля, но какво общо имаше това с Ричърдс?

Ще има един тежък период, те ще го очакват, ще се подготвят. Ще има дори бунтове, въстания. Нови безплодни опити да се съобщи по телевизията за преднамереното отравяне на хора.

Може би. Те ще се погрижат за това. Ще се погрижат и за него в очакване на момента, когато той ще се грижи за тях. Инстинктивно чувстваше, че може да го направи. Дори предполагаше, че работата ще му се отдава. Те ще му помогнат. Ще го излекуват. Лекарства и доктори. Промяна на съзнанието.

После спокойствие.

Озлоблението му изчезна. Копнееше за спокойствие, както човекът в пустинята копнее за вода.

Амелия Уилямс тихо плачеше в креслото си дълго, след като всички сълзи отдавна би трябвало да са пресъхнали. Ричърдс се замисли разсеяно какво ще стане с нея. В сегашното й състояние едва ли можеха да я върнат при мъжа и семейството й. Тя просто не беше същата жена, която бе спряла на задължителния „Стоп“ с мисли за ястия, срещи, клубове и готвене в главата. Тя беше показала червено. Предполагаше, че съществуват лекарства и терапия, за да я излекуват. Точно определяне на причината за грешния избор на посока там, където пътят се разделя на две. Мрачен карнавал вътре в мозъка.

Изведнъж му се прииска да отиде при нея, да я успокои, да й каже, че съвсем не е съсипана, че два електрода ще я оправят веднага и ще се почувства по-добре и от преди.

Шийла. Кати.

Имената им непрекъснато нахлуваха и се повтаряха, кънтяха като камбани, като думи, изричани толкова често, че вече не означават нищо. Ако произнесеш двеста пъти името си, ще разбереш, че си никой. Не чувстваше мъка, а само неприятно раздразнение от това, че го победиха, че си изкара дробовете от бягане и в крайна сметка се оказа, че е пълен глупак. Спомни си за едно момче от училището, което се изправи, за да положи клетвата за вярност и гащите му се смъкнаха.

Двигателите на самолета продължаваха монотонно да бучат. Ричърдс се унесе в дрямка. Сега образите идваха и си отиваха мързеливо, виждаше цели случки, необагрени от никаква емоция.

Последната картина — цветна снимка в стандартен формат, направена от отегчен полицай, вероятно дъвчещ дъвка. Едно малко, изкормено и накълцано телце в детска люлка, прогизнала от кръв. Кръв по гипсовите стени и кончето на колелца, купено на безценица. Петна и потоци от кръв. Гъсто съсирена върху плюшеното мече с едно око. Ричърдс изведнъж се събуди, скочи и се изправи в креслото с уста, разтегната от неистов писък. Силата на дробовете му накара езикът да затрепери като платно на вятър. Всичко, всичко в салона за първа класа изведнъж стана ярко, крещящо, могъщо и ужасно. Истинско и контрастно като сензационен репортаж в новините. Както когато измъкваха Лафлин от онзи хангар в Топека например.

Подлудена, Амелия пищеше заедно с него, свита назад в креслото. Опитваше се да натъпче целия си юмрук в устата, а очите й бяха станали големи колкото напукани порцеланови топки за брава.

Донъхю връхлетя в салона и извади пистолет. Очите му бяха малки, черни и възбудени мъниста.

— Какво има? Маккоун?

— Не — сърцето на Ричърдс се бе успокоило точно колкото думите му да не звучат като вопли. — Лош сън. Момичето ми.

— Разбирам — очите на Донъхю се присвиха във фалшива гримаса на съчувствие.

Не знаеше да го прави добре. Сигурно цял живот щеше да си остане посредствен. Може пък и да се научи. Никой не знае. Навигаторът се обърна, за да излезе от салона.

— Донъхю?

Донъхю извърна глава.

— Бая те изплаших, нали?

— Не — каза той кратко и си тръгна. Вратът му беше буцест, а задникът в тясната униформа — хубав като на момиче.

— Мога да те изплаша повече. Мога да те заплаша, че ще извадя филтъра ти.

Донъхю излезе.

Ричърдс уморено затвори очи. Полицейската снимка отново се появи. Отвори ги. Затвори ги. Снимката я нямаше. Изчака и когато се убеди, че нищо няма да се появи отново (поне не веднага), пак ги отвори и включи екрана. Той блесна и показа лицето на Килиън.

…междинно отчитане — минус 011…

— Ричърдс — Килиън се наведе напред, без да се опитва да скрие напрежението си.

— Реших да приема.

Килиън се облегна назад. Усмихваха се само очите му.

— Много се радвам — каза той.

…междинно отчитане — минус 010…

— Господи — каза Ричърдс, застанал на прага на царството на пилотите.

Холоуей се обърна:

— Здрасти.

Говореше в микрофона на нещо, което наричаше „Радарна кула Детройт“. Дънинджър пиеше кафе. Никой не докосваше синхронизираните лостове, щурвали и педали за управление, но те непрекъснато се клатеха, въртяха и обръщаха, сякаш направлявани от призрачни ръце и крака. Блестяха светлини. Въртяха се стрелки на скали.

— Кой кара колата? — попита Ричърдс удивен.

— Апи.

— Апи?

— Автопилотът. Загря ли? Съкратено — Апи. — Дънинджър изведнъж се усмихна. — Добре дошъл в отбора, приятел. Много се радвам. Може да не повярваш, но някои от нас доста здраво ти стискаха палци.

Ричърдс кимна уклончиво. Холоуей се обади и наруши неловкото мълчание:

— Апи и на мен ми взима акъла. Дори и след двадесет години летене. Но е много сигурен. И много сложен. Сравнен с него, някой от по-старите модели би приличал на… ами на щайга за портокали до бюро „Чипъндейл“.

— Наистина ли? — Ричърдс гледаше в тъмнината отвън.

— Да. Вкарваш местоназначението и Апи поема всичко, направляван от радар. Пилотите са почти излишни, освен при излитане и кацане. И при аварии.

— Можете ли изобщо да направите нещо, ако има авария?

— Можем да се молим — каза Холоуей. Вероятно се опита да се пошегува, но в думите му имаше странна искреност, която остана да виси в кабината.

— Тези колела наистина ли управляват самолета?

— Само нагоре и надолу — отвърна Дънинджър. — Педалите го отклоняват настрани.

— Звучи като електронна игра.

— Малко по-сложно е — каза Холоуей. — Да речем, че просто трябва да се натискат повече копчета.

— Какво ще стане, ако Апи се побърка?

— Това не се случва — отвърна Дънинджър с усмивка. — Но ако стане, просто ще го изключим. Само че компютрите никога не грешат, приятелю.

Ричърдс искаше да излезе, но въртенето на щурвалите, малкото, сякаш незначително отклоняване на педалите и лостовете го задържаха. Холоуей и Дънинджър продължиха работата си. Нищо незначещи за него числа и фрази се смесваха с пращенето на радиостанцията.

След малко Холоуей се обърна и се изненада, че Ричърдс е още там. Усмихна се и посочи нещо в тъмнината.

— След малко ще видим Хардинг.

— Кога?

— След пет или шест минути.

По-късно, когато Холоуей отново извърна глава, Ричърдс си беше отишъл. Той каза на Дънинджър:

— Радвам се, че този човек се успокои. Имаше нещо призрачно в него.

Дънинджър гледаше надолу и зелената луминесцентна светлина къпеше лицето му.

— Той не хареса Апи, знаеш ли?

— Знам — каза Холоуей.

Cocaine` Съб 23 Май 2009, 18:13

…междинно отчитане — минус 009…

Ричърдс тръгна назад по тесния коридор. Фридмън не го погледна. Нито пък Донъхю. Той влезе в помещението на стюардесите и спря. Миризмата на кафе беше силна и приятна. Наля си една чаша, добави сметана и седна на една от служебните седалки. От кафето в огнеупорната кана се вдигаше пара.

В хладилниците имаше всякакви изискани замразени ястия. Шкафът за алкохол беше пълен с миниатюрни шишенца. „Можеш хубаво да се натряскаш“ — помисли си Ричърдс. Отпи от кафето. Беше вкусно и силно. В огнеупорната кана на котлона тъмната течност вреше.

„Ето ме и мен“ — помисли си и отпи. Да, в това нямаше съмнение. Беше тук, седеше си и си пиеше.

Всички прибори бяха подредени. Мивката от неръждаема стомана блестеше като шлифовано стъкло. И, разбира се, огнеупорната кана, бълбукаща и димяща. Шийла винаги бе искала такава. Казваше, че може да се използва години.

Заплака.

Имаше малка тоалетна, където бяха клякали само дупета на стюардеси. Вратата беше полуотворена и той виждаше чистата синя дезинфекцирана вода в чинията. „Кензайте в изисканост и лукс на петнадесет хиляди метра височина.“

Пиеше кафето си, гледаше парата над каната и плачеше. Плачеше съвсем тихо, без глас. Сълзите и кафето му се свършиха едновременно.

Стана и остави чашата в мивката. Взе каната, като я държеше за кафявата пластмасова дръжка и внимателно изля кафето в канала. Мънички мехурчета от пара останаха по дебелото стъкло. Избърса очите си с ръкава и се върна в коридора. Влезе в кабинката на Донъхю, като държеше с една ръка каната.

— Искаш ли кафе? — попита Ричърдс.

— Не — отвърна кратко Донъхю, без да го погледне.

— Напротив — каза Ричърдс и с всичка сила стовари тежката кана върху наведената глава на Донъхю.

…междинно отчитане — минус 008…

Усилието отвори раната му за трети път, но каната не се счупи. Ричърдс се зачуди дали стъклото не е подсилено по някакъв начин, за да не се счупи, ако падне при случай на турбуленция. На каната се появи учудващо голямо петно кръв. Донъхю тихо падна върху картите си. Поточе кръв пресичаше, най-горната, стигаше до края на масата и капеше на пода.

— Всичко е наред, прието, Си-едно-девет-осем-четири — обади се весел глас от радиото.

Ричърдс все още държеше каната. По нея бяха полепнали сплетени кичури от косата на Донъхю. Пусна я, но тя не издрънча на пода. Дори тук имаше килим. Кръглата кана се затъркаля към краката му. Приличаше на примигващо кърваво око. Неканена, полицейската снимка на Кати в люлката отново изскочи в съзнанието му и той потрепера.

Повдигна натежалата мъртва глава на Донъхю и бръкна под синьото му яке. Пистолетът беше там. Готвеше се да пусне главата обратно върху масата, когато се сети за нещо друго. Дръпна я още назад. Челюстта на Донъхю увисна в някаква идиотска ухилена гримаса. Кръвта се стичаше в нея. Ричърдс избърса кръвта от едната ноздра и погледна в нея. Беше там — малък, много малък. Една блестяща мрежичка.

— Потвърдете разчетеното време на пристигане, Си-едно-девет-осем-четири — каза радиото.

— Хей, това ти ли си? — извика Фридмън от мястото си. — Донъхю…

Ричърдс излезе, накуцвайки от кабинката. Чувстваше се много слаб. Фридмън вдигна глава.

— Ще кажеш ли на Донъхю да си размърда задника и да потвърди…

Ричърдс го простреля точно над горната устна. Зъбите се разхвърчаха като от скъсаната огърлица на някой дивак. Коса, кръв и мозък опръскаха стената зад стола му, където на един плакат някакво момиче беше разтворило безкрайните си крака върху старинен махагонов креват.

От пилотската кабина се чу сподавено възклицание и Холоуей се хвърли към вратата в отчаяние и обречен опит да я затвори. Ричърдс забеляза, че на челото му има съвсем малък белег, извит като въпросителен знак. Точно такъв белег, какъвто едно малко и смело момче може да си направи, когато падне от клона, където си е играло на пилот.

Ричърдс го застреля в корема и от гърлото на Холоуей излезе едно дълбоко и учудено „Уо-о-о-о-о-о“. Краката му се плъзнаха назад под тялото и той падна на лицето си.

Дънинджър се беше обърнал в стола си пребледнял.

— Не стреляй, а… — нямаше въздух за повече.

— Ето — каза нежно Ричърдс и дръпна спусъка. Нещо зад Дънинджър силно изгърмя и лумна за миг. После той падна върху него.

Тишина.

— Потвърдете разчетеното време на пристигане, Си-едно-девет-осем-четири — каза радиото.

Ричърдс изведнъж изкрещя от болка и се задави, когато повърна голямо количество кафе и стомашен сок. Стягането на мускулите отвори още повече раната. Болката стана непоносима. Докуца до механизмите за управление, които все още се поклащаха и потъваха в своя сложен, безкраен танц. Толкова много уреди и екрани. Дали имаха постоянно отворена съобщителна линия със самолета при такъв важен полет? Сигурно.

— Потвърждавам разчетеното време — каза делово Ричърдс.

— Връзката наред ли е при вас, Си-едно-девет-осем-четири? Приемаме някакви объркани шумове. О’кей ли е всичко?

— Всичко е наред.

— Кажи на Дънинджър, че ми дължи една бира — каза гласът потайно и след него остана само пращенето от статичното електричество.

Апи караше колата.

Ричърдс се върна в салона, за да довърши работата си.

…междинно отчитане — минус 007…

— О, мили Боже — промълви Амелия Уилямс.

Ричърдс погледна тялото си. Цялата му дясна страна, от ребрата до прасеца, беше прогизнала от кръв и лъщеше на светлината в салона.

— Кой би помислил, че старецът има толкова много кръв? — каза той.

Маккоун изведнъж влетя от салона за втора класа. С един поглед разбра всичко. Отново беше извадил пистолет. Стреляха с Ричърдс едновременно. Маккоун изчезна зад завесата между двата салона. Ричърдс тежко седна. Почувства се смазан от умора. В корема му имаше голяма дупка. Можеше да види вътрешностите си.

Амелия неспирно пищеше, а ръцете й опъваха надолу бузите и лицето й приличаше на ужасна пластмасова маска на вещица. Маккоун, препъвайки се, влезе отново. Усмихваше се. Половината от главата му беше отнесена от куршума, но той се усмихваше. Стреля още два пъти. Първият изстрел мина над главата на Ричърдс. Вторият го улучи под ключицата. Ричърдс дръпна спусъка. Маккоун се завъртя два пъти в някакъв безсмислен танц. Пистолетът падна от ръцете му. Ловецът сякаш с интерес оглеждаше белия таван на първа класа, за да го сравни с този на втора. После се свлече. Миризмата на изгорял барут и обгорена плът беше силна и остра, отчетлива като дъх на портокал в опушена стая.

Амелия продължаваше да пищи. Ричърдс се зачуди откъде черпи тази невероятна енергия.

…междинно отчитане — минус 006…

Изправи се много бавно, като придържаше с ръка вътрешностите си. Сякаш някой палеше клечки кибрит в стомаха му. Тръгна бавно по пътеката, приведен, с ръка на корема. Хвана с другата ръка парашута и го повлече след себе си. Един превит на две сив кренвирш се изплъзна между пръстите му и той го напъха обратно. Болеше.

— Го… — Амелия се давеше в плача си. — Го… Го… Господи. О, Господи.

— Сложи това.

Тя продължаваше да се клати и да плаче, без да го чува. Ричърдс пусна парашута и я плесна по лицето. В ръката му нямаше никаква сила. Сви юмрук и удари жената. Тя млъкна. Очите й бяха втренчени в него в пълно объркване.

— Сложи това на гърба си, като раница. Разбираш ли?

Тя кимна.

— Не. Мога. Да. Скоча. Страх…

— Самолетът пада. Трябва да скочиш.

— Не мога.

— Добре. Тогава ще те застрелям.

Тя скочи от креслото си, изблъска Ричърдс встрани и започна да нахлузва раницата с дива ожесточеност. Докато се бореше с ремъците, непрекъснато отстъпваше.

— Не. Този минава от… от… отдолу.

Тя бързо оправи ремъка и продължи да се движи назад към тялото на Маккоун, когато Ричърдс се опита да я доближи.

— Сега стегни през тази халка. Около корема.

Тя стегна катарамата с треперещи пръсти и отново се разплака, когато не успя от първия път. Очите й го гледаха в лицето подивели. Стъпи за миг в кръвта на Маккоун и след това го прескочи.

Минаха по този начин през салона за втора класа и влязоха в третокласния. Постоянно горяща запалка бе заменила кибритените клечки в стомаха му.

Стигнаха до аварийния изход. Ричърдс й подаде пистолета:

— Стреляй в механизма отстрани. Не… мога да издържа отката…

Тя затвори очи, извърна лицето си и стреля два пъти с пистолета на Донъхю. Патроните свършиха. Вратата си стоеше затворена и отчаянието отново стегна Ричърдс. Амелия Уилямс държеше пръстена на шнура за отваряне на парашута и нервно го въртеше.

— Може би… — започна тя, но вратата изведнъж отлетя навън в нощта и я засмука след себе си.

…междинно отчитане — минус 005…

Превит като старец при буря, Ричърдс се отдалечаваше от разбитата врата, като се държеше за облегалките на креслата. Ако бяха летели по-високо, с по-голяма разлика в наляганията, той също щеше да бъде отнесен навън. Сега се чувстваше като премазан от бой, а бедните му стари черва се разгъваха непрекъснато, падаха на земята и се влачеха след него. Студеният нощен въздух на седемстотин метра височина, остър и хапещ, му действаше като ледена вода. Запалката в стомаха се бе превърнала във факел и всичко вътре в него гореше. През втора класа. Тук е по-добре. Не смуче толкова. Сега през проснатото тяло на Маккоун (не газете, моля) и през първа класа. От устата му течеше много кръв.

Спря пред коридорчето за пилотската кабина и се опита да събере червата си. Знаеше, че на тях не им харесва отвън. Никак даже. Целите бяха изпоцапани. Искаше му се да заплаче за своите бедни и крехки вътрешности, които не бяха виновни за нищо.

Не успя да ги натъпче обратно. Всичките се бяха объркали и преплели. Пред очите му минаха ужасяващи картини от гимназиалните учебници по биология. Истината бавно го заля, на все по-големи вълни. Истината, че действително е дошъл краят му. Извика с отчаяние през кръвта в устата си. Никой не му отговори. Всички си бяха отишли. Освен него и Апи.

Цветът сякаш се изцеждаше от предметите както кръвта от тялото му. Превит, облегнат на стената като пияница на стълб, той виждаше как сиви двойници заемат местата на всичко наоколо.

Това е. Отивам си.

Отново изкрещя и светът мъчително се върна на мястото си. Не още. Не трябва.

Тръгна през коридорчето, а червата му висяха около него като въжета. Толкова са много. Удивително. Толкова кръгли, толкова стегнати, толкова плътно подредени.

Настъпи част от себе си и нещо в него се опъна. Взривът от болката беше невероятен, нечовешки, той изрева и опръска с кръвта си отсрещната стена. Изгуби равновесие и щеше да падне, ако стената не го беше спряла. В червата. Прострелян съм в червата.

ТРАК-ТРАК-ТРАК — отвърна полудял мозъкът му.

Остава още едно нещо.

Смяташе се, че да те застрелят в червата е най-лошо. Веднъж в почивката за ядене в полунощ бяха говорили за най-лошите начини да умреш — това беше, когато още работеше като чистач на двигатели. Здрави и жизнени, пълни с кръв и семена, те дъвчеха сандвичите си и сравняваха относителните преимущества на радиационното отравяне, замръзването, падането отвисоко, пребиването с тояги, удавянето. И някой беше споменал прострелването в корема. Май Харис. Дебелият, който пиеше бира, докато работеше, въпреки забраната.

— В корема боли — беше казал Харис. — Умираш бавно.

И всички се бяха съгласили и кимнали, без да познават Болката.

Ричърдс продължи по тесния коридор, като се подпираше и от двете страни. Покрай Донъхю. Покрай Фридмън и безвъзвратната му стоматологична операция. Започваше да не чувства ръцете си, но болката в корема (това, което беше коремът му) ставаше все по-силна. И въпреки всичко той се движеше и осакатеното му тяло се опитваше да изпълнява командите на лудия Наполеон, затворен в мозъка му.

Господи, нима това е краят на Рико?

Сякаш пламналият му мозък се обръщаше навътре и се самоизяждаше в последните си мигове.

Още. Едно. Нещо.

Падна върху тялото на Холоуей и изведнъж му се доспа. Да, ще дремне малко. Много е трудно да стане. Апи тихо бръмчи. Приспива доброто момче след рождения ден. Нани-на. Нани-на. Овчицата е на полянката, а кравата е в царевицата.

Ричърдс повдигна главата си — огромно усилие, главата му беше от стомана, от чугун, от олово — и погледна уредите за управление, които продължаваха да танцуват. Под него, зад стъклото, беше Хардинг. Твърде далеч. Спи дълбоко под сеното.

Cocaine` Съб 23 Май 2009, 18:13

…междинно отчитане — минус 004…

От радиото разтревожено се обадиха:

— Си-едно-девет-осем-четири, обадете се. Много ниско летите. Обадете се.

— Да го духаш — прошепна Ричърдс.

Започна да пълзи напред. Нагоре-надолу вървяха педалите.

Напред-назад се поклащаха щурвалите. Нов взрив от болка го накара отново да изкрещи. Част от червата му се беше закачила под брадичката на Холоуей. Запълзя обратно. Освободи се. Запълзя отново. Ръцете му омекнаха и за момент остана с нос, забит в дебелия мек килим. После пак тръгна.

Сядането в креслото на Холоуей беше изкачването на Еверест.

…междинно отчитане — минус 003…

Ето го. Огромен, правоъгълен и извисяващ се в нощта. Черният му силует властваше над всичко. Луната го превръщаше в алабастър.

Съвсем леко бутна щурвала. Подът потъна наляво. Ричърдс едва се задържа на седалката. Дръпна щурвала обратно и подът потъна надясно. Хоризонтът диво се люлееше.

Сега педалите. Да. Така е по-добре.

Бутна предпазливо щурвала. Една стрелка на таблото пред очите му мигновено се премести от 650 на 500. Върна щурвала в предишното положение. Вече виждаше много зле. Едното му око беше почти ослепяло. Странно, че си отиваха едно по едно.

Отново бутна щурвала. Стори му се, че самолетът изведнъж загуби теглото си. Стрелката се плъзна към 500, към 350, към 250.

— Си-едно-девет-осем-четири — сега в гласа имаше паника. — Какво става? Обадете се.

— Кажи, момко — изграчи Ричърдс. — Бау! Бау!

…междинно отчитане — минус 002…

Големият самолет плуваше в нощта като ледена отломка, а под него Кооп сити приличаше на гигантска смачкана картонена кутия.

Приближаваше. Приближаваше към небостъргача на Игрите.

…междинно отчитане — минус 001…

Самолетът прелетя над Канала, сякаш направляван от Божията ръка, огромен, ревящ. Един наркоман вдигна поглед и помисли, че има халюцинации, последно видение от дрогата, дошло да го прибере от този свят, вероятно да го отведе в рая на „Дженеръл Атомикс“, където храната е безплатна и никой не работи.

Хората чуваха рева на двигателите, излизаха от вратите и извръщаха към небето лица като бледи пламъци. Стъклените витрини звънтяха и се чупеха. Едно ченге изпусна палката си и хвана с ръце главата си, крещеше и не можеше да се чуе.

Самолетът продължаваше да пада и сега се движеше над покривите като сребрист прилеп. Краят на едното му крило мина на четири метра от стената на небостъргача „Гламър“.

В цял Хардинг екраните на Безплатната телевизия побеляха от смущенията в ефира и хората ги гледаха тъпо, ужасено и невярващо.

Грохотът изпълни света.

Килиън вдигна очи от бюрото и погледна към прозореца, който заемаше цялата стена на стаята. Изгледа към града, от Южните квартали до крестънт, го нямаше. Приближаващият се „Локхийд Тритар“ заемаше целия прозорец. Светлините му блестяха и само за един миг, един кратък миг на пълна изненада, неверие и ужас Килиън видя втренчения в него Ричърдс. Лицето му беше в кръв, черните му очи горяха като очите на демон.

Ричърдс се усмихваше.

— Господи… — каза Килиън.

Не му стигна времето за повече.

…междинно отчитане — минус 000…

Леко наклонен настрани, самолетът се заби в седемдесетия етаж на Сградата на игрите. Една четвърт от резервоарите му беше все още пълна. Връхлетя със скорост малко над петстотин мили в час.

Експлозията беше ужасна. Освети нощното небе като гняв Божи и огнен дъжд се изсипа над кварталите.

Край

Sponsored content