`Метаморфозата`

Всичко започна един летен ден…
Бях отишъл на море с няколко приятеля и вече три дена се веселяхме из дискотеките и баровете на курорта. По някога денем не успявахме да достигнем до плажа поради късното ни ставане, а щом цяла нощ висиш по заведенията, сутрин въобще не ти се става.
Но въпреки това на сутринта на четвъртия ден успях да надви мързела си и станах за закуска. Опитах се да събудя и останалите, но никой от тях не реагира.
Измих се бързо, а после се избръснах. Обух банския си и отгоре облякох останалите дрехи. Вчесах косата си без да пропускам да си сложа малко гел. Прибрах плажното масло и кърпата в един найлонов плик. А после с огромни усилия накарах един от приятелите си да стане и въпреки възмущението му от „нарушаването на съня му“ да заключи след мен.
В ресторанта на хотела, където бяхме отседнали нямаше много хора, което несъмнено беше резултат от нощните им бдения, до колкото вече ги бяхме срещали по заведенията.
Както всяка сутрин имаше шведска маса, което до известна степен много ме улесни, защото набързо излапах няколко кифлички, а още няколко прибрах в салфетки за из път към плажа.
И тъкмо когато излязох през входа и се насочих надолу по мраморните стълби един нежен женски глас ме накара да спра на място и да се обърна:
— Здрасти. — веднъж вече се бях срещнал с Мери в една дискотека, където тя бе дошла с родителите си.
— Здрасти. — отвърнах и сънено примигнах с очи. — Ъъъ… Как си?
Тя слезе по стълбите до мен.
— Добре. — рече. — А ти?
— Горе-долу. — гласът ми прозвуча доста дрезгаво за човек, който би се направил на потенциален въздържател през изминалата нощ, въпреки да не бе пил много.
— Или така изглежда? — допълни тя.
— Може би.
— Но не се лъжа, че отиваш на плажа. — в думите и имаше повече жизненост, от колкото упрек.
— Така ли изглежда? — опитах да се закача с нея и това сякаш даде резултат.
— Аз също съм натам. — това не ме изненада, защото в плика, който носеше със себе си несъмнено имаше поне една кърпа за плаж.
— Тогава да тръгваме. — подканих я аз и тя побърза да ме хване под ръка.
Изкарахме си почивката страхотно, а после когато дойде време да се разделим, си разменихме адресите и телефоните, разбира се. По-късно се срещнахме отново. Мери се бе преместила с родителите си в моя роден град — Дарк сити, в една вила в полите на Шативо. Както разбрах тя принадлежала на фирмата, в която работел баща и.
Един ден, който се оказа най-черният в живота ми, аз се отправих на гости у Мери. Когато наближих вилата, доушите ми достигна ужасяващ рев, последван от женски писък. Реших, че във вилата е проникнал някой див звяр и се затичах с всички сили към главната врата. Влизайки, върхлетях на някакво злокобно чудовище, а в следващия миг докато се окопитя от видяното, нещото стовари тежкото си ръчище върху мен.
Последното, което видях бяха другите две изчадия, които тикаха на сила в устата на Мери съдържанието на някакво шише с червеникава течност.
И изгубих съзнание.
Когато дойдох на себе си, стоях завързан с вериги за един стол, а пред мен стърчеше едно от чудовищата и ме гледаше с изцъклените си очи от глава до пети.
— От теб ще стане добър боец. — започна то.
Бях се вцепенил.
— Някога и аз бях като теб. — продължи миг по-късно то. — Но отпих от отварата и усетих величието на дивото, което ми даде такива сили, за които можех само да си мечтая. — изсмя се. — Скоро ще разбереш всичко. Веднъж за винаги ще забравиш кой си бил и ще сепревърнеш в част от нас.
— Време е. — обади се друг чудовищен глас и изчадието пред мен се отдръпна, за да запечатам в съзнанието си онзи зъл образ, изправил се като канара пред мен.
Тялото ми се сгърчи от непоносима болка. Веригите, с които ме бяха оковали се изпънаха до краен предел. Усетих как през мозъка ми минава една ледена вълна, която сякаш заличава спомените ми и как мускулите ми се напрягат до пръсване. Погледът ми се замъгли.
Силуетите около мен ми се присмиваха. Бяха като някакви зловещи кукли.
Дочух рев.
Нещо чуждо започна да се настанява в паметта ми и да унищожава повече и повече спомени.
Нов рев.
И едва тогава сам осъзнах, че това е собственият ми глас. Нечовешки и зловещ рев.
Изведнъж метаморфозата приключи и в мозъка ми нахлуха познатите мисли. Сякаш нещо у мен се бе противопоставило на прииждащото зло, бе ми помогнало.
— Завърши ли фазата? — обади се един от гласовете.
— Изглежда. — отвърна му друг.
Не ги чух.
Ръцете ми сами поискаха да разкъсат веригите с неподозираната си мощ на мускулите, а после изблъсквайки с всичка сила чудовищата, за да мина, се насочих към близката стена.
Не знам какво точно стана.
В един миг стената бе пред мен, а в следващия бях вече отвън. Около мен се вдигаше прах, а по голото си тяло усещах допира на посипалите ме парчета от тухли.
Глътката въздух, която си поех ме накара да изрева яростно в средата на деня.
Разперих крила и полетях.
Не знаех къде да отида, нито си спомнях къде съм. Дори не бях предполагал, че имам крила. Инстинктът на дивото сам ме поведе във вярната посока.
Когато дни по-късно посетих вилата, тя вече бе пуста. Не бяха останали следи от живот. Сякаш тя винаги бе стояла все така изоставена и необитаема.
Повече не чух за Мери.
А спомените бавно избледняха. Вместо тях се загнезди онова чувство за чуждото в мен.
Небето беше мрачно. Времето калпаво. По прозорците барабаняха малките дъждовни капчици. За кой ли пореден път седях у дома си, с поглед вперен в монитора на компютъра и работех. От няколко месеца се занимавах с прекрояването и премахването на дефектите в сърс кода на видео библиотеката за новата версия на популярната операционна система на Обединения софтуерен концерн, а с това си изкарвах прехраната.
Няколко пъти ми се случи да се занимавам с изкуствения интелект на игри, но основно работех за ОСК. Те ми бяха осигурили вилата в покрайнините на града и въобще не се интересуваха, защо съм избрал такова забутано, според мнозина място. Интересите им се свеждаха единствено до изпълнението на поръчката в определения срок.
Запомних информацията на хард диска и изключих компютъра, за да си почина час-два, когато изведнъж усетих прилив на енергия. Започваше се…
Случваше ми се всяка божа нощ. Викът на дивото у мен ме зовеше за скитосване.
Побързах да изляза отвън, докато изникналите от гърба ми крила не разкъсаха фанелката на парчета. От ръцете ми изникнаха смъртоносни нокти. Ушите ми се издължиха и щръкнаха. Лицето ми придоби кръвожаден вид.
Изправих се и изревах.
Бях избрал именно този обезлюден район в околността на Дарк сити, защото в радиус от пет километра имаше не повече от сто човека, разпръснати така, че нямаше любопитни съседи, които да ме шпионират денем или нощем.
Не исках светът да научи за дивото скрито в мен. Вече се бях примирил с него.
Издигнах се зловещо в мрачното небе сред барабанящите по крилете ми капки дъжд.
Една сутрин, седмица по-късно, станах рано сутринта, измих и се избръснах. Облякох се, закусих на бързо, а после взех магнитооптичния диск от компютъра си.
Излязох от дома си и поех с въздушния автомобил към регионалната квартира на Обединения софтуерен концерн. Бях завършил работата си няколко дни предварително и не желаех да бавя отчитането си пред големите босове.
След двадесетина минути шофиране спрях пред огромното здание на ОСК. Паркирах въздушния си автомобил на въоръжения паркинг и се насочих към входа.
Щом влязох в сградата ме спряха за проверка.
— Джон Мелдън. — показах им магнитната си карта и те побързаха да я проверят на терминала си.
— Господин Стивънс ви очаква. — отвърна ми единият от пазачите и ми върна вежливо картата.
Изкачих се с асансьора до третия етаж и секретарката на Пиър Стивънс ме съпроводи до кабинета му. После ни остави двамата насаме да обсъдим нещата.
— Радвам се да те вида отново подранил, Джон. — рече Стивънс, след като се ръкувахме.
— И аз също. — отвърнах. — Нося новата видео билиотека.
— Хубаво.
Поставих я на бюрото му.
— Ето документите. — и ми подаде една бяла папка.
Отворих я и отбелязах в графата датата на предаване на поръчания компонент, а после се подписах в съседната. Върнах папката отново на Пиър.
Той допълни и своя подпис на мястото, където бе нужно, а после удари сухия печат.
— Това е.
— Да. Мерси.
— Няма защо.
Двамата си стиснахме ръцете.
— Мисля да си взема почивка за няколко седмици. — допълних миг по-късно.
— Тогава приятно прекарване, Джон. Ако се наложи ще те потърсим на клетъчния ти телефон.
— Добре. — отвърнах и после излязох през вратата. Изчаках асансьора да пристигне и се качих в него.
Вече слизах надолу, когато ненадейно вратата му се отвори и влязоха група работници. Но не те ме заинтригуваха. Зад тях в коридора се мярна една жена. Не си спомням да я бях срещал някога, но острият и поглед, който ме прониза, ме накара да потреперя. Нямаше съмнение! Образът и изплува от миналото.
Асансьорът затвори вратата си и продължи надолу, а с него изчезна и чувството за опасност.
Настъпи нощта. Времето, в което аз се прераждах за нов живот. Време, в което то се появяваше. Но тази нощ не дойде. Дори не направи опит да го стори. Бях разтревожен и щастлив. След толкова години най-накрая се бях спасил от него. Обаче нещо вътре в мен ми говореше, че се лъжа. То все още си беше там. Сега само се спотайваше. Изплувалите от миналото спомени го караха да чака.
Но какви бяха те? И какво ги бе пробудило да се върнат отново? Появата на една жена, която дори и не познавах. Обаче миналото се връщаше. То ме караше да треперя и същевременно ми даваше сила. Даваше ми мощ. Огромна мощ, подтиснала другото у мен.
Коя бе тя? Защо точно тогава? Какво искаше от мен? Да не би да знаеше нещо за живота ми? Или може би имаше доказателства за прераждането ми?
Не! Та кой би могъл да познае, че нощем не съм човек? Кой можеше да ме разпознае в другия образ? Но все пак…
Миналото продължаваше да ме тревожи. Да ме кара да треперя и да се подсещам за клетвата си. Да си спомням болката и любовта, злото и добротата. Сякаш тази среща бе знак за бъдещо събитие. Смърт или радост? Може би предвещаваше смъртта ми? Може би щях да загина или да открия лек? Да се спася от злото? Да заживея спокоен живот както обикновен човек? Живот, в който няма да се меси дивото у мен. Но какво точно предвещаваше? Кое от двете, а може би никое от тях? Може би беше просто случайност, а не знак?
Но едно нещо беше ясно — тази среща ме бе накарала да почувствам огромна опасност. Толкова огромна, че може би нямаше място, където да бъда в безопасност. А и друго ме тревожеше — дивото беше изчезнало и ако не се появеше докато чувствах тази опасност, трябваше да разчитам единствено на човешките си сили, а те отстъпваха многократно на другите.
Въпреки това си стегнах багажа и потеглих с въздушния си автомобил към планинската верига Рунинтън, където бях резервирал стая в една хижа. Там щях да изкарам около месец.
Първия ден от почивката прекарах пред монитора на компютъра си. Все още подозирах околните.
А и кои ми бяха съседи?
Един откачен химик, който цял ден вдигаше шумотевица. Без малко да направи пожар. От досието му личеше, че работи за някакъв гигант в сферата на химическата промишленост.
Другият беше бивш командос от частите на НАТО. Бе участвал в няколко известни сражения и спечелил доста медали и отличия.
Колкото до третият. Той беше най-големият особняк от тримата. Старец на около седемдесет, който бе отседнал тук преди две години и нещо. Много затворен и необщителен. Дочух, че имал много богат син, живеещ зад граница.
Останалите апартаменти в крилото бяха празни, понеже сезона още не беше започнал.
Следващата седмица по график трябваше да се срещна и с тримата. В списъка първи беше химика. От персонала разбрах, че през цялото време се заключвал в една малка барачка, където вършел опитите си. Появявал се за хранене и късно привечер преди поредната си нощна разходка. Освен това дочух, че когато някой го наричал „лудия“ или „бомбаджията“, той направо побеснявал.

Една вечер го засякох, когато започваше обиколката си и сякаш случайно, аз изхвърчах от входа на хижата в спортно облекло. Когато ме видя той попита:
— На къде, господине?
— Да се поразкърша. А вие?
— Ами… и аз също. — отвърна химикът.
— Тогава да потичаме заедно. — предложих аз.
— Защо не. — рече той и се засили по пътеката. Аз го последвах и скоро го настигнах.
— Ходили ли сте до водопада? — запита ме химикът, щом намали темпото.
— Не. — отвърнах.
— Тогава искате ли да ви го покажа?
— Може. — рекох и още в същия миг мъжът спринтира напред. Аз се засилих да го последвам.
— Питър Дрейк. — рече той, щом се изравнихме и подаде ръката си за запознанство. — Химик.
— Джон Мелдън. — отвърнах и я стиснах. — Програмист.
— Хубаво.
Скоро стигнахме до водопада и спряхме да си починем. Но сякаш човекът с мен не знаеше почивка. Стоеше прав и гледаше с някакво опиянение падащите води.
— Виждате ли? — рече изведнъж той и аз се надигнах от камъка, върху който бях предпочел да седна. — Дъгата.
— Да. — рекох щом забелязах преливащите между падащата вода и въздуха цветове.
Това ме наведе на мисълта за нещото в мен. Погледнах към слънцето на хоризонта. Скриваше се зад короните на дърветата. Въпреки че дивото не се беше появявало отдавна в съзнанието ми, нещо ме накара да побързам да се прибера.
— Слънцето залязва. — рекох аз. — И мисля да потеглям обратно към хижата. Ако…
— Не. Няма нищо. — отвърна Дрейк. — Аз също мислех да се връщам.
И двамата се насочихме в обратна посока.
Почувствах прилив от енергия. Усетих как човешкото в мен се скри, а на негово място се появи другото. В същия миг се спънах и се изтъркулих по един хълм. Ударих се в някаква скала и сякъш мозъкът ми се размъти.
Едвам успях да се изправя, но това не беше най-лошото. Краката едвам ме държаха.
Няколко секунди останах прав, а после рухнах върху тревата.
Събуди ме лъчът на слънцето. Отворих очи и погледът ми улови размазания образ на надвесилия се над мен човек. Когато се надигнах, той тревожно ме изгледа и заговори:
— По-добре лежете. Ударихте се лошо. — беше химикът.
— Няма ми нищо. — самоуверено отвърнах и леко се повдигнах, но после отново се отпуснах. Болеше адски.
— Защо не ме предупредихте? — изведнъж добави Дрейк.
— Какво?
— Много добре знаете. Говоря за „Метаморф 17“. Не мога да си представя, че действа.
— Моля?
— Вижте. Знам всичко и е по-добре да ми се доверите. Няма да ви издам на никого.
Изгледах го замислено.
— Значи знаете всичко. — миг мълчание. — Тогава няма смисъл да ви разказвам същото.
— Разбирам ви. Може би друг път. — мъжът стана и се запъти към вратата.
Преди да излезе подхвърли:
— Не говорете за това с друг освен с мен и господин Пи. Той ви домъкна до тук, ако се питате кой още знае. — рече и излезе навън.
След обяда отидох на гости у Пи — така наричаха командоса. Състоянието ми леко се бе подобрило с помощта на болко успокоителните лекарства, които бях погълнал сутринта. И въпреки че ми костваше много, успявах да се движа.
Щом почуках на вратата Пи ми отвори и ме покани вътре. Беше средно висок, набит и едър мъж с късо подстригана побеляла коса и остър като бръснач поглед.
— Браян Рош. — рече той и ми подаде ръка.
— Джон Мелдън. — отвърнах и се здрависахме. — Приятно ми е.
— На мен също. Моля седнете. — дръпна единия от столовете на малката масичка.
Аз седнах и той продължи:
— Чай?
— Да. — отвърна и той наля две чаши, сложи захар и внимателно ми подаде едната.
Отпих от чая — беше превъзходен.
— Извинете. — изведнъж се сети нещо. — Не ви попитах дали предпочитате чая със захар.
— Не се притеснявайте. — отвърнах учтиво аз. — Винаги го пия с повечко захар.
— Тогава да ви предложа. — и ми подаде захарницата.
— Не. Благодаря. — отвърнах и той я остави отново на масичката. Настъпи един кратък миг тишина.
— А играете ли шах? — запита ме командосът.
— Да. Разбира се.
— Тогава искате ли да изиграем една партия?
— Добре. — отвърнах и още на мига Пи извади една дървена кутия шах. Беше доста стара.
Даде ми възможност да си избера с кои фигури да играя и аз взех белите. После двамата наредихме едноцветните си армии по дъската и мигове след това, започнахме играта.
Бяха ми нужни точно двадесет и три хода, за да матирам противника си. А когато го сторих той рече:
— Брилянтно. — и стана от стола.
Аз последвах примера му и спортсменски си стиснахме ръцете.
— Вие сте един от малкото хора, които са успели да ме победят на шах. — рече той докато се ръкувахме. — И то наистина брилянтно. Ходът с коня беше много хитър.
Усмихнах се.
— Е. Не съм чак такъв майстор, какъвто ме изкарвате, но да приемем, че съм добър. — скромно отвърнах аз. — Бихте ли ме извинили сега, но се налага да си почина малко.
— Почивка? Да. Разбира се. Как се чуствате сега?
— Малко по-добре.
— Ами тогава… — Пи се замисли за миг. — Какво ще кажете тогава да се видим в 19:00 в стаята на Питър. Всеки ден се събираме да си побъбрим и да направим по партия шах?
— Реванш? — рекох аз и излизайки добавих. — Добре.
Часът беше 19:00 и вече бях пред вратата на химика. Почуках леко и от вътре долетя един глас:
— Кой е?
— Аз. — отвърнах на въпроса.
Вратата се отвори бавно и пред мен застана Питър.
— Влезте. — рече вежливо и се отмести настрани, за да мина, а после затвори след мен вратата.
Минах през антрето и се озовах в обширна стая. В края и от страната на вратата беше поставено едно легло, а до прозореца се намираше малка масичка. На нея бе поставена дъска за шах и от разместването на фигурите разбрах, че току що бях прекъснал играта.
При появата ми от единия стол до масичката стана Пи и ме поздрави, а аз му отвърнах с жест. После седнах на свободния стол.
— Наистина ли победихте Пи? — възбудено заговори химикът, докато сядаше на мястото си.
— Да. — потвърдих думите му.
— Брилянтна победа. — допълни командосът.
— Е, не беше точно такава, но… — не можах да довърша, защото Пи ме прекъсна.
— Брилянтна си беше. Не каква да е, а брилянтна. — държеше на своето мъжът.
— Добре. Така да бъде. — съгласих се накрая аз и видях как Пи се поуспокои. — Вижте. — продължих с по-тих глас. — Дошъл съм, защото реших да ви разкажа някои неща.
Двамата ме погледнаха заинтригувани. Това и чаках. Взех си една от бисквитките от поставената на масата кутийка и започнах късия си разказ.
— Смятам, че е безсмислено да разказвам всичко от начало до края и да се впускам в подробности. Затова ще се огранича с основното. — рекох и захапах бисквитката, преглътнах и продължих. — Беше най-кошмарният ми ден. Намирах се в една вила, където бях попаднал по случайност. Халосаха ме. Когато се свестих не бях човек. Видях едно същество, което също не беше човек. То ми каза нещо, но вече дори не си спомням какво. После усетих, че притежавам огромна сила и в изблик на ярост разкъсах веригите, с които бях окован. После избягах от вилата и сега дивото идва всяка нощ.
— Доста интригуващо. — отвърна Пи и двамата с химикът се спогледаха за миг.
— Как го поехте? — запита на свой ред Питър.
— Онова… — неуверено рекох аз.
— Да. „Метаморф 17“.
— Не знам. — отвърнах. — Халосаха ме и щом дойдох в съзнание вече не бях обикновен човек.
— Интересно. — продума химикът. — Много интересно.
— Да. И аз така мисля, Пит. — намеси се Пи. — Но нека си доиграем партията. Господин Мелдън ми е обещал реванш.
— Добре, Браян. — рече Дрейк и допълни. — Нали ще ни погледате докато свършим? — погледна към мен.
— Да. — отвърнах и те започнаха.
Изходът от партията сигурно беше предрешен още в самото начало, преди да пристигна, защото Пи почти бе успял да смаже съпротивата у противника си и да го остави с няколко фигури. Но в следващите ходове Дрейк почти успя да постигне равенство. Когато изведнъж командосът се възползва от една не така добре огледана ситуация и безпроблемно достигна до заветното „шах“.
Двамата станаха и си стиснаха ръцете спортсментски. Размениха си няколко похвални реплики, а после химикът се отдръпна, за да седна аз на неговото място.
— Добре. Господин Мелдър. — започна командосът. — Изберете с кои фигури ще играете.
— Белите. — решително посочих аз и двамата внимателно наредихме армадите по полетата. Имаше нещо странно в подреждането на Пи, но реших да го премълча пред него.
Тази партия продължи малко по-дълго от предишната. Макар командосът да успяваше да отрази атаките ми и на своя глава да подема свои нападения, не можа да победи белите воини. На тридесет и седмият ход го матирах.
Отново си стиснахме ръцете и съкрушен от новата загуба Пи си тръгна. Останах да изиграя една партия с химика, а после и аз се прибрах в стаята си.
Бях на балкона и от там гледах група диви свине, ровещи се в пръстта близо до оградата на хижата. Приличаха на малки деца, които си играеха в пясъчник.
Когато изведнъж се появи едно по-тлъсто прасе и избута няколко от по-малките. Но вместо да започне да рови из пръстта, то се надигна и изправи. Едва тогава усъзнах, че това беше нещо друго.
Изведнъж създанието се прехвърли през оградата и се затича с всички сили към балкона ми. Онемях от ужас.
Изплашен до смърт се втурнах в стаята си. Изтичах до вратата. Хванах дръжката и се опитах да отворя вратата, но бях забравил, че е заключена.
В същия миг от към гърба ми долетя рев. Завъртях глава назад и погледът ми срещна една отвратителна грамада.
Животното ме сграбчи с подобните си на ръце израстъци и аз изкрещях от ужас…
Събудих се от виковете си.
Не можах да заспя. Тегнеше ме познатото чувство за приближаваща беда. А и освен това химикът и Пи не ми вдъхваха доверие. Защо на двамата им бе нужно да научат историята ми? И защо командосът толкова настояваше, че съм го победил блестящо като самият той не беше много добър? Аз го бях усетил, а и онази грешка в подреждането на фигурите върху дъската…
Нямах отговор. Само можех да гадая, а аз самият не бях много добър по тази работа. Всичко тънеше в мрак и мъгла. Сякаш се намирах на от къснат от света остров…
Изведнъж се почука на вратата. Стреснах се. Дали не чукаше заплахата и ако бе тя какво можех да сторя аз. Да взема пистолета и да се хвърля в битка като във филмите. Добре. Но от къде по дяволите пистолет? Та аз не разполагам с такъв.
Ново почукване. Дали бе добра идеята да се скрия някъде? Но в стаята нямаше къде. Така или иначе човек все някога умираше. Дали щеше да е сега или по-късно — разбира се бих предпочел да е по-късно, но в този миг нямаше много избор.
Или онзи щеше да разбие след малко вратата или аз щях доброволно да му я отворя. Нужно ли бе да рискувам?
— Господин Мелдън? — обади се един тих глас. — Добре ли сте? Господин Мелдън. Отворете ми.
Предпочетох да рискувам. Несъмнено това беше някой от персонала, който бях сплашил с виковете си.
— Един момент. — рекох и станах от леглото. Бавно се доближих до вратата. Отворих я и едва тогава усъзнах огромната си грешка. Срещу мен стоеше онзи особен старец от крилото ми. В ръката си стискаше дръжката на бластер.
Няколко мига стоях като вкаменен по пижама пред прага на вратата за стаята си. После онзи ми направи знак с оръжието да вляза. Затвори внимателно вратата след себе си и я заключи.
— Извинете господин Мелдън. — рече отново тихо. — Седнете на леглото и се успокойте. — изключи предпазителя и прибра бластера си под своите дрехи. Махна маската от лицето си и в сумрака на стаята успях да забележа суровото му младо лице.
— Казвам се Никълс Кейнс. — продължи непознатия. — Код 328411 Б от взвод 42 на НАТО. Сигурен съм, че не ви говори нищо, но несъмнено може да ви заинтересува името на един проект. „Метаморф 17“.
Застинах за миг. Много добре знаех какво имаше в предвид непознатият.
— Нямаше да ви навестя, ако онази вече не ви бях видял със собствените си очи в морфирало състояние. — миг мълчание. — Нужна ми е помощта ви, господине. Вие сте програмист и както научих едно време сте се занимавали с някои неща.
Кимнах.
— Трябва да използвате мрежовия си компютър и да пробиете защитата на едно строгоохранявано място на НАТО. Казва се форт Бистъл.
Намръщих се.
— Не. Не си мислете че ви карам на сила. Знам, че това е много рисковано начинание. Аз поемам своя риск. Вие трябва да направите същото и с вашия. — седна на едно столче. — Много добре знаем и двамата, че вие сте заразен с „Метаморф 17“. Но това което само аз знам е, че след известно време мутацията ще престане и вие ще се превърнете завинаги в мутант.
— И как бихте могъл да ми помогнете?
— Има противоотрова. Но тя се съхранява единствено във форт Бистъл.
— И мислите, че ще ви повярвам?
— Не сте длъжен, господине. Аз само ви предлагам възможност да живеете. Като нормален човек.
Миг тишина.
— Но ще ви дам един факт в подкрепа на истината в думите ми. Вече сте се запознали с Браян Рош. Той беше командир на взвода, когато пренясяхме „Метаморф 17“ от Вега до Земята. Аз го научих да играе шах. Така и не се научи да подрежда правилно фигурите на дъската. Винаги грешеше мястото на царя и царицата.
Отново тишина.
— Сега вярвате ли ми?
— Може би. Но защо искате да влезете във форт Бистъл?
Онзи мълчеше.
— Отговорете ми?
— Сигурен ли сте, че искате да знаете?
— Да.
— Търся сестра си. Те я отвлякоха преди години докато бях още млад и на борда на Силициновият — кръстосвача, с който донесохме „Метаморф 17“ на Земята.
— Но не е само това.
— Да. Искам да си отмъстя за това което сториха с мен.
— Какво са…
— Прекалено въпроси ми задавате господин Мелдън. — прекъсна ме мъжът. — Ще ми помогнете ли?

— Не знам защо се забърквам в цялата тази каша Ник. Нали мога да те наричам така?
— Да.
— Но ще се постарая да направя всичко, което е по силите ми.
— Тогава вземи това. — и ми подаде лист хартия. — Отбелязал съм нужните ни кодове.
Сложи си маската и преди да кажа нещо рече:
— Утре в 14:00 при водопада. Ще те чакам. — отключи вратата и излезе в коридора.
Аз станах и затворих след него. Тази нощ нямаше да мога да спя, защото имах работа.
Банките на форт Бистъл бяха защитени добре, но не беше много трудно човек да използва някои от бъговете на операционната система на НАТО, за да успее да премине през паролите и да достигне до списъците.
Това и направих, и въпреки че за един миг без малко щях да се хвана на един трик, заложен от специалистите им в един формуляр за попълване. Останалото ми се стори малко по-леко, макар на моменти да се отчайвах и да мислех, че няма да успея да разгадая идиотските кодове, които използваха служителите във форта.
Когато достигнах до схемата на сградата и паролите за всеки от секторите, пуснах две копия на принтера. Сравних нужните данни на Ник с тези, които бях открил и ги обозначих допълнително на неговия екземпляр.
Изгорих лисчето му.
Изключих компютъра от мрежата и веднага изчистих всички възможни улики от паметта му. Много добре знаех какво къде се записваше и затова операцията не ми отне много време.
После сгънах двата екземпляра, прибрах ги в джоба на пижамата си и легнах да поспя.
Събудих се към единадесет. Станах, измих се и се преоблякох. Излязох на терасата.
Денят както обикновенно беше прекрасен. Въздухът чист и прохладен. Слънцето галеше с животворните си лъчи дърветата, а птичките пееха щастливи.
Беше минало време за закуска и затова не бързах да изляза от стаята си. Стоях на терасата, вдишвах хубавия планински въздух и се наслаждавах на природата.
Докато не погледнах часовника си и установих, че минава единадесет и половина.
Влязох в стаята си и затворих вратата към терасата. Спуснах пердетата. Взех си документите и парите, а после излязох в коридора. Заключих вратата и се запътих към ресторанта.
— Джон. — долетя откъм гърба ми един познат глас. — Ще ни изчакаш ли за момент?
Обърнах се и с изненада установих, че по коридора се задаваха Пи и химикът.
— Да не сте се успали? — запитах ги аз.
— Може да се каже така. — отвърна командосът. — По принцип ставаме в осем сутринта. Но вчера стояхме до късно и както изглежда днес сме се успали.
— Значи ще обядваме заедно. — рекох и им махнах с ръка. — Тогава нека не се бавим.
Тримата влязохме в ресторанта и седнахме на масата, на която бяхме вечеряли снощи. Поръчахме си и няколко минути по-късно пристигна супата.
— Вчера вечерта да сте чули някакво радвижване в коридора? — рече Пи докато обядвахме.
— Не. Не съм чул нищо. — отвърнах.
— И аз също. — добави химикът.
— Тогава сигурно ми се е причуло. — рече Пи сякаш, за да се извини за въпроса си.
Когато привършихме се отправихме към стаите. Днес в двамата ми съседи имаше нещо странно. Затова предпочетох да не разменям повече думи с тях.
Прибрах се в стаята си и се заключих. После зачаках да настъпи времето за срещата ми с Ник.
В 13:30 напуснах стаята си. Носех лисовете хартия скрити в задният джоб на дънките си.
Онзи не направи дори и опит да се съпротивлява. Взе една епруветка, пълна с някаква зеленикава течност и ми я подаде. Поех я внимателно с другата си ръка, внимавайки да не я повредя.
— Колко е часът? — запитах лаборанта и той погледна бързо към часовника си.
— 22:33. — отвърна.
— Добре. — казах и го пуснах, а после отворих вратата и внимателно се измъкнах в коридора.
Можеше и да греша, но в онзи миг трябваше да се доверя на тези типове — само те знаеха коя е противоотровата.
Отвън очаквах да срещна пазачите, но когато попаднах в пустия и тих коридор се спрях за миг. Имаше нещо много странно във всичко това.
Реших да не губя повече време в размисли и веднага се насочих нататък по коридора към главния вход на сградата. Не ми оставаше много време.
Не знам кога точно достигнах до него, но го направих преди Ник да се тръгне към изхода на зданието.
— Джон? — рече той, сякаш знаеше, че това съм аз. — Сигурен съм, че си успял.
Постави на пода женското тяло, което носеше на ръце и ме изчака да се приближа. Взе безмълвно от ръката ми епруветката и изсипа част от съдържанието в устата на жената.
В същия миг отново приех формата на човек. Нещо вътре в мен го поиска. И без да знам защо, аз разбрах кое е то. Онази клетва, която бях дал преди години. Тя бе изпълнена.
Пред мен на пода лежеше Мери — девойката, която бях търсил толкова дълго време.
— Погълни останалото. — изведнъж Ник премести погледа си върху мен и ми подаде епруветката.
— Мери. — прошепнах аз преди да я изпия.
— Побързай. — натърти той и вдигна жената на ръце. После се насочи безмълвно към изхода.
Аз излязох бързо от вцепенението и погълнах съдържанието на епруветката до дъно. Хвърлих я настрани и последвах Ник.
— Значи тя ти е сестра? — рекох.
— Да, Джон. — отвърна ми той и ме погледна отново. — Имам да ти разказвам още много неща…
Ник спря по средата на изречението, защото както аз така и той беше усетил движение зад нас. Обърнахме се на мига. И забелязахме стоящият пред нас мъж. Беше сам.
— Поздравления. — рече той и изръкопляска. А после тялото му морфира светкавично.
— Татко… — опита се да каже нещо Ник. — … не. — но късно.
Аз знаех името на мъжа. Познавах го макар и не много добре. Казваше се Мортимър Кейнс и едва тогава усъзнах, че именно той беше онова чудовище в имението.
— Късно е. — отвърна мъжът. Изсмя се гръмогласно и продължи. — Теб и сестра ти може и да пусна. Но него не. — и ме посочи с пръст. — Той ще умре.
Ник ме прониза с поглед и рече:

— Сега когато единственото нещо в света, заради което продължавам да живея е сестра ми, ще направя всичко за нея, за да може да бъде щастлива. — и погледна Мортимър. — Джон. Искам да ти кажа нещо. — гласът му бе приел режещ метален акцент. — Пази я.
После се насочи с бързи стъпки към стоящия отсреща на помещението метаморф.
— Не. — изревах след него.
— Всички ще умрете. — съвсем спокойно изрече Мортимър и още на ми га се нахвърли върху Ник.
— Бягай. — безразлично извика съзаклятникът ми и се опита да спре нападението на метаморфа. Но онзи проби блокадата му и откъсна едната му ръка.
Тя падна на земята с метален звън. За миг се вгледах в подаващите се от края и кабели.
— Бягай. — отново долетя металическият глас на Ник. Този път той не се опитваше да скрие нищо.
Никълс Кейнс беше киборг. Именно заради това той искаше да си отмъсти. И да спаси сестра си.
Аз побягнах към изхода и вратата веднага се отвори пред мен. Много добре знаех, че това бе работа на Ник. А после се насочих нататък по пътя към изхода на форта.
Изведнъж главната сграда избухна с оглушителен трясък в пламъци, а мигове по-късно я последваха останалите спомагателни постройки. В дивия си бяг не усещах нито болката от наранилите ме отломки, нито горещината изгаряща белите ми дробове.
Сега мислите ми бяха насочени единствено към Мери, която носех на ръце. Заради Ник и заради нея, заради клетвата и заради любовта ми аз трябваше да я спася. За да и донеса едно ново начало и едно светло бъдеще.
Бях изминал повече от километър и вече не усещах краката си. Раните от изгорелите парчета пареха адски болезнено, но аз продължавах да вървя. Нямах друг изход. Пътят беше отпред. Когато изведнъж Мери простена и отвори очи.
— Какво стана? — рече тихо тя.
— Нищо. Няма нищо страшно. — прошепнах.
Тя завъртя главата си и отправи взор към играещите в далечината пламъци.
— Той остана там? Нали? — по страните и се стичаха сълзи.
— Не. Той направи това, което повеляваше душата му. Направи това, което трябваше да направи и завърши своето дело успешно. Откри това, за което бе живял и отмъсти.
Мери продължаваше да се взира в зловещите жълтеникави пламъци в далечината. Сълзите и бавно се стичаха по страните и и попадаха върху ръцете ми.
— Сега пътят е пред нас. Нали? — гласът и беше отпаднал. — Трябва да вървим напред.
— Да. — рекох и погледите ни се срещнаха. — Бъдещето… — тя ме прекъсна.
— Обичаш ли ме?
— Да. — отвърнах аз.
— И аз също. — тя притвори очи. — Целуни ме. Нека бъде както преди.
— Ще бъде. — прошепнах тихо и устните ни се срещнаха.
Повече не видях Ник.
Но сякаш от онази нощ, в която всички уреди в границите на форта ни сочеха правилната посока и после онзи самотен спидер, очакваш двамата бегълци… Мисля, че той продължаваше да бъде с нас, макар и по един друг, негов си и доста специфичен начин. Може би неговият дух се беше съхранил.
Може би.
По някога Господ помагаше на изстрадалите си чада.
А Ник несъмнено беше едно от тях.

София
5 октомври 1999 година.