`Искам да ме мразиш`

Не зная дали сънувах или просто не можех да намеря логика в реалността… Картината бе ясна в съзнанието ми като откъс от добре известен филм, а мъката от подтиснатите чувства ме изцеждаше.
Това беше картина на нещо отвъд. Не можеше да се сравни със случка от света, който всички познаваме. И все пак, в мен тлееше убеждението, че някъде — пък било то и на светлинни години оттук — това израждане на емоцията можеше да се пипне с пръст.
Очите ме боляха и непрекъснато сълзяха от силния вятър, който бършеше страните ми, а кожата отдолу съхнеше. Все едно, че я чувах как се пука, цепнатините се пълнеха със сърбящ прахоляк. Мъчех се да игнорирам несгодите, докато вървях из голото мъртво поле. В далечината виждах целта си: дребна схлупена къщурка с клюмнал комин отгоре — приличаше ли на отсечена глава? Не се опитвах да си отговоря. Погледът ми шареше по розовия фон зад постройката. Там бе избягало слънцето преди броени минути и това бе довело студения вятър и пълзящия мрак, който ме настигаше… Ала аз не бях сам — в тъмното се утешавах с моите спътници. До мен вървяха приятелите ми — странни, омърлушени подобия на индивиди. Те почти не обелваха дума, просто вървяха и хрущенето под краката им бе единствената реч. Придружаваха ме към гарата. Да, онази барачка в далечината… От там скоро щеше да мине влак. Щеше да ме вземе и с него щях да отплавам към планините. Там имаше тунели, но аз не се боях, защото често хората, влизайки в една дупка, всъщност излизат от друга. Аз вече бях в дупка — вътре бе тясно, душно, но мисълта, че отивам към гарата, а приятелите ми ме изпращат, ми даваше сили.
Те не разговаряха с мен, но аз не им се сърдех, защото поведението им беше обяснимо: бях опечален и те не ме разсейваха в скръбта ми. Носех в ръце две чанти — едната със символичните ми вещи, а другата с трупа на моя дядо. Той не тежеше. Никак. Беше като вейка. Когато умря съвсем бе залинял горкичкият. Сега го бях свил като станиол и грижливо бях положил останките му в сака. Плачех, но не знаех защо… Причината може би беше невъзможността да намеря границата между омразата и силната обич.
Вятърът бе груб, досаден и чупеше от очите ми мръсни сълзи. Но те бяха безвкусни и се стичаха една по една в механична последователност.
Вървях и си мислех. Сигурен бях, че съм пропуснал да се сбогувам с някого. Със скъп човек. А кой можеше да е той? И…
„… тогава телефонът звънна…“
В мига, когато мисълта ми се формира аз чух истински телефонен звън. Приятелите ми не му обърнаха внимание, но спряха мълчаливо, за да ме изчакат.
Наведох се, оставих товара и вдигнах една кафеникава буца пръст.
— Ало? — произнесох, долепяйки я до ухото си. В меката кожа на дланта ми буцата се ронеше и боцкащи песъчинки се сипеха по мен. Вятърът разнасяше част от тях напред, към гарата, нашепвайки ми: „Хайде, друже. Те ще те изпреварят. Нали не искаш пясъкът да стигне пръв и да оскверни оазиса на самотата?“
— Здравей — този момичешки глас бе плах, крехък. Щеше да се счупи, ако не внимавах. Но в него имаше живот, отрада и тъга — неща, които бях забравил, че съществуват.
— О, това си ти! — възкликнах щастливо и забравих за част от частицата — една съвсем малка част — че тревогата бе основен пътеводител тук, сред пустите поля. Познах я веднага — тя нямаше име, но ние се обичахме отдавна, въпреки, че никога преди не се бяхме срещали. Това бе момичето, което… а пък аз бях момчето, което… Бяхме като парчета мозайка, както се казва. Още при първите ноти на смеха й, се възбудих, а ръката ми неволно стисна буцата.
Казах й да дойде при мен.
— Но… аз… — тя се запъна, защото знаеше какво ще стане ако дойде. И аз знаех. Това ме нараняваше, но не можех да възпра импулса: аз трябваше да опитам този восък по ръцете й, меда по езика й, памука в косата й… И протегнах ръце към нея без повече думи. Сега бяхме заедно, а светът циркулираше около нас. Вече нямаше нищо друго освен блясък и мрак сляти в едно. Ние стояхме сред сместа от нереално и действително, опипвахме се с поглед и не знаехме кой ще направи първата крачка и кой ще остане цял накрая.
Приятелите ми бяха някъде далеч, там на полето. Чакаха ме търпеливо и ми пазеха бремето, което мъкнех. Може би съвсем скоро щях да се върна при тях и щяхме да продължим пътя.
Тя ме откъсна от мислите, които не значеха нищо в този момент.
— Ние се обичаме? — въпросът й бе констатация.
— Но без омраза обич няма — произнесох го като присъда и потреперих.
— Значи се мразим?
— Мразим се.
Тя нямаше цвят. Но бе многоцветна. Аз пък не бях бял, нито пък черен. „Ние на сме, ние сме. Сега или никога. Никога не е сега, но сега може би няма равно на себе си.“ Придърпах я и започнах разпалено да късам дрехите й. Тя късаше моите. Бяхме голи и вече можехме да правим това, което бе в ума ни, в душата, в гърдите и в очите.
— Мрази ме! — подканата й бе неустоима. — Искам да ме мразиш.
Танцът ни бе грозен, но и тъй красив. Болката бе сладка, ала така горчеше. Кръвта ни оцветяваше всичко — от виковете и смеха до потта и плача. Аз я пронизвах, а тя ме галеше, аз я милвах, а тя ме дереше.
Вече не се чудех кой пръв ще свърши — тя престана да бъде така енергична в галопа и разбрах, че почти я бях убил, но и моите рани изглеждаха жестоки.
Тя се отпусна, но не падна, а полетя. Усмихна ми се, по изкривеното от рани лице виждах небивал копнеж. „Тя съм аз“, мина ми бегла мисъл. После тялото й се стопи, изчезна, а смехът й — тънък, фин като пух — разреждаше раните ми със солен нектар от радост, скръб, а може би покой. Озърнах се боязливо и се срещнах пак с полето, достовете, трупа на дядо и онази далечна гара. Виждах я по-близо, вдигнах саковете и продължихме напред. Вървяхме тихо, с хрущящи стъпки по земята. Другите мърмореха нещо, ала не на мен. Разговаряха помежду си. Единият ме посочи и спомена нещо за нараняванията ми. Пак усещах болка, но това не пречеше. Под обезобразената голота тялото ми стенеше доволно, че се е нахранило с чувства, на които не бе подлагано досега. Нервите ми почти бяха атрофирали, но тя — онова крехко момиче, което… — ме бе излекувала от физическото безчувствие и вътрешната агония.
— Ще пътуваме с теб — предложи един от тях.
— Да, защо не — обади се друг.
Обля ме облекчение. Нея трябваше да мразя, за да имам, или да обичам, за да я нямам. Тях щях да ги имам до себе си и във влака — по пътя към тунела. Заедно можехме да изскочим от едната дупка и да се мушнем в другата.
Единствено успях да им благодаря и след това продължихме напред.
Късчета мисъл подскачаха в главата ми — връщах се пак и пак при момичето, изживявах отново омразата. Тази прекрасна омраза, която може би беше обич.
Докато вървяхме аз отново чух телефонен звън. Но това не беше тя. Буците звъняха наоколо и приятелите ми ги вдигнаха.
За тях. Това бяха техните половинки.
Какво щяха да изберат — да мразят или да обичат? Да чувстват или просто да съществуват, без реално усещане?
Приятелите ми изчезнаха, но обещаха, че ще се върнат. След малко. Може би.
Аз продължих напред с двата сака. Щях да ги чакам. Там, в къщурката под сводестия здрач на догарящата вечер.
Не мина много време и се озовах до влаковите релси. Подуших старо, сухо дърво и погледнах плахо към гарата. Споменът за молбата „Мрази ме!“, с която момичето ме бе прелъстило, се изместваше бавно от напрежението в главата ми; напрежение, породено от липсата на сигурност, от непознатото и чуждо бъдеще.
Влязох в схлупената постройка и бързо притичах до гишето, където зад малко, мърляво прозорче ме гледаше млад униформен служител.
— Един билет, моля — рекох и когато той ми го подаде не се учудих, че преди това не ме попита за къде ще пътувам. Сложих хартийката при покойния ми роднина. Той щеше да я пази.
Бръкнах в джоба си и тогава разбрах, че ръката ми не потъва в плата на дрехите ми, които отдавна не носех, а в плътта — някъде малко под лявото ми зърно. Не усещах болка, но ми се догади… Погледнах към банкнотата, която бях извадил от тялото си и видях, че в пръстите си не държа пари, а изсъхнало свито сърце. Явно униформеният се почувства длъжен да ме успокои с едно налудничаво обяснение.
— То вече не ти трябва — рече. — Пък и така ще мразиш по-лесно.
Пое го през една пролука под прозорчето и някъде го прибра. Подаде ми сранен предмет — плосък ахатов камък с тъмен цвят.
— Аз… — вместо да довърша, машинално напъхах („Рестото“, мина ми през ума) камъка в дупката, от която бях измъкнал сърцето си и след това вдигнах двете чанти, за да може да ги види. — Това в багажното ли да го отнеса?
— Какво носиш вътре?
— В едната е трупът на дядо, а в другата имам безполезни вещи.
— Взимай ги с тебе. И побързай, че влакът тръгва.
Излязох и видях локомотив с един вагон след себе си. Кога беше дошъл? Не го бях чул — нито писък на спирачки, нито предупредителен сигнал, че приближава гарата. Сега просто си стоеше там — на единствения коловоз, с фарове, зареяни към планините.
Качих се и внесох багажа си в първото купе. Беше некомфортно и задушно; нямаше никой, но и не очаквах да има. Кой друг би поел такова пътуване към себеотричането? Въпросът ме подсети за приятелите ми, които последно видях сред полето. Седалките завибрираха и разбрах, че влакът потегля. Скочих към прозореца и с надежда погледнах навън, където светът бе започнал да тича. Гарата отмина, отминаха и няколко сгушени в старостта си храсти и ето, че съзрях приятелите ми — бързаха към гарата, но бяха твърде далеч и нямаше да успеят.
Почудих се дали да не извикам на машиниста да спре, но много добре знаех, че на този влак машинист няма… А приятелите ми добиха по-ясна форма и видях, че са съвсем същите като преди — дрехите седяха по телата им непокътнати, нямаха рани, не изглеждаха уморени. Те бяха избрали обичта.
— Това е цената — прошепнах и бях сигурен, че са ме чули. — Това е цената. Вие пожелахте различен път, който аз няма да извървя с вас.
Те спряха да тичат. Само гледаха към набиращия скорост влак.
„Искам да ме мразиш“ — думите й отекнаха в купето, въпреки, че изскочиха не от устата, а от съзнанието ми.
Потреперих и се отдръпнах от прозореца, но желанието ми да седна и да се отпусна се изпари. Докоснах гърдите си с ръка и тялото ми въздъхна от болка. Кръвта се бе спекла и приличаше на посипан, залепнал барут. Не усещах туптенето на новото си сърце, но дълбоко в мен знаех, че там, където отивам това няма да ме тревожи.
Отново подадох глава навън и за последен път обърнах поглед назад, към предишното ми съществуване. Сред уморената тежест на схлупената гара мъждукаха светлини и сенки. Някъде там се гушеха старите ми мемоари — те се отдалечаваха от мен тъй бързо, че чувах свистенето им покрай ушите си. Някъде там бяха и приятелите ми — криви форми на скръб и болеж от загубата на нещо така скъпо. Някъде там се носеше грубата миризма на гниещи надежди, на гниеща история — не исках и да си помислям дори за дъжда, който би отмил боклука, но с него би отмил и спомена. А къде беше момичето, дали някъде бе оживяло? Намерила ли е някой по-добър свят, където да изживее своите мечти пълноценно? Но мисълта ми за нея също губеше очертания и желанието ми беше просто още веднъж да я прегърна, както преди, да се вкопча, да вдишам от пълнотата й. Но я оставих и обърнах гръб на всичко предишно.
Влакът бучеше, ритмично се клатушкаше и пъшкаше като сърдито животно; ставите му скърцаха, мутрата му често изпускаше по някой провлачен писък (едно закъсняло предупреждение може би?). Вече гледах напред — към това, което идваше насам. Готов бях да се отпусна и да забравя всичко. И го направих. Това бе нещо съвсем ново: да не съм обременен от износеното, протрито чувство за позната тривиалност. Напред се ширеше разчертан мрак, по който подскачаха хаотично контури. С всяка нова секунда тези очертания се проясняваха. Различавах гъста гора, нагъната като изстрадал човешки мозък. Гората бе разсечена на две от пътя на железницата и хълмът нагоре още повече приличаше на оголен череп с махнат капак. Двете черни полукълба заспало се полюшваха от теченията на вятъра. А горе, на върха… Там идваше краят на пътуването. С усмивка посрещнах мисълта за края, който беше начало. Горе бе пещерата, в която щеше да влезе влака, а с влака щях да вляза и аз. Знаех ли какво има от другата страна? Може би не исках да знам и просто щях да се оставя на инерцията от собственото си бягство.
Затворих очи и си представих, че съм сляп. Купето се клатеше и ръмжеше. Бях сам, но не за дълго.
Тъмнина. Щеше да стане още по-гъста. Но след това щеше да премине и (Боже, каква прекрасна мисъл!) аз… Аз щях да прогледна.
Отново.