Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

LiДо4o_O Пон 18 Май 2009, 16:00

Почти съм сигурна, че никой няма да го чете, но все пак исках да има поне откъс от една от най-любимите ми книги.. Сигурно няма да я постна цялата - доста е големичка, и сигурно няма да пусна най-интересните моменти, но все пак искам да я пусна.. Просто ей така - от суета..

ПЪРВОТО ПРАВИЛО НА МАГЬОСНИКА
ТЕРИ ГУДКАЙНД

Глава 1

Това растение изглеждаше странно. Мрачни петнисти листа се свеждаха над стебло, стегнало в здрава хватка гладкия ствол на една ела. По наранената й кора се стичаше смола, а изсъхналите й клони висяха отпуснати, като че елата се опитваше да простене в студената, влажна утрин. Тук-там по стеблото на растението стърчаха чашки, сякаш предпазливо оглеждащи за свидетели.

Най-напред усети миризмата — беше като от разлагането на нещо, което е било отвратително на вкус дори когато е ставало за ядене. Ричард прокара пръсти през гъстата си коса, докато мисълта му се измъкваше от замъгляващото съзнанието му отчаяние, за да се съсредоточи върху видяното растение. Огледа се за още подобни, но не видя. Всичко останало изглеждаше наред. Кленовете в горната част на Старата гора вече бяха започнали да се обагрят в червено и облъхнати от лекия ветрец, гордо показваха новата си премяна. Нощите ставаха все по-студени. Дъбовете, които последни се предаваха на студа, все още стоически носеха тъмнозелените си палта.

Прекарал по-голямата част от живота си в гората, Ричард познаваше всички растения — ако не по име, то поне на външен вид. Още като съвсем малък приятелят му Зед го вземаше със себе си на лов за специални билки. Той показваше на Ричард кои растения да търси, къде растат и защо точно там, назоваваше по име всичко, което виждаха. Много пъти просто разговаряха, старецът винаги се отнасяше с него като с равен, задавайки толкова въпроси, на колкото отговаряше. Зед беше запалил у Ричард страстта да учи, да знае.

Подобно растение обаче беше виждал само веднъж преди това, и то не в гората. Клонче от него имаше в къщата на баща му, в синия глинен съд, изработен от самия Ричард като малък. Баща му беше търговец и пътуваше много в търсене на екзотични растения и редки видове. Богаташите често се отбиваха при него, за да видят поредната му находка. За него очевидно по-голямо удоволствие представляваше търсенето, отколкото намирането, ако се съди по лекотата, с която се разделяше с най-новите си открития, за да тръгне към следващите.

Още от малък Ричард обичаше да прекарва времето си със Зед, докато баща му отсъства. Брат му, Майкъл, беше с няколко години по-голям и тъй като не се интересуваше нито от гората, нито от неподредените разкази на Зед, предпочиташе компанията на градските богаташи. Преди около пет години Ричард се беше отделил да живее сам, но често се отбиваше у баща си, за разлика от Майкъл, който бе вечно зает и рядко намираше време да го посети. Всеки път, когато заминаваше, бащата оставяше в синия съд бележка за Ричард, с която го информираше за последните новини, разказваше някоя и друга клюка или пък нещо, което му е направило впечатление.

Преди три седмици, когато Майкъл дойде да му каже, че баща им е бил убит, Ричард отиде в дома му, независимо от настояването на брат си, че е безсмислено, че нищо не може да се направи. Отдавна беше надраснал възрастта, в която правеше каквото каже брат му. За да му спестят гледката, насъбралите се хора не искаха да го пуснат до тялото. Въпреки това успя да зърне огромните, отвратителни петна и локвите кръв, кафеникави и засъхнали по дъсчения под. Когато приближи, всички гласове, освен предлагащите съчувствие, стихнаха, което само засили режещата болка. Все пак успя да чуе някакви истории и невероятни слухове за неща, ставащи отвъд границата.

За магия.

Малката къща на баща му беше разбита, сякаш вътре бе вилнял ураган. Малко неща бяха останали незасегнати. Синият съд за бележки си стоеше на лавицата, а вътре намери клончето от онова растение. То все още лежеше в джоба му. Нямаше представа какво ли послание е оставил баща му чрез него.

Обзе го мъка и униние и макар все още да имаше брат си, се почувства изоставен. Това, че вече беше голям мъж, не го спаси от отчаяното чувство, че е осиротял, останал сам самичък на този свят, чувство, познато му от по-рано, от времето на неговото детство, когато почина майка му. Макар баща му да отсъстваше често, понякога цели седмици, Ричард винаги знаеше, че е заминал, но ще се върне. Сега вече нямаше да се върне никога.

Майкъл не би му позволил да направи каквото и да е, за да намери убиеца. Беше му казал, че е наел най-добрите следотърсачи и че иска Ричард да стои настрана от тая работа за негово собствено добро. Затова той просто не му показа клончето и всеки ден излизаше сам да търси растението. За три седмици обиколи всички пътеки в Еленовата гора, абсолютно всички, дори онези, които малцина други знаеха, но не откри и следа от растението.

Накрая, противно на убежденията си, се остави на вътрешния си глас и тръгна нагоре към Старата гора, която се намираше близо до границата. Този глас му подсказваше, че по някакъв начин Ричард знае нещо за убийството на баща си. Предизвикваше го, измъчваше го с мисли, които той не можеше да проумее, и му се присмиваше, задето не успява. Ричард се укоряваше за това, като в същото време се опитваше да убеди сам себе си, че всичко е заради мъката, че няма нищо обезпокояващо.

Беше се надявал, след като намери растението, да си отговори на някои въпроси. Сега, когато то беше пред очите му, не знаеше какво да мисли. Гласът престана да му досажда, но пък замлъкна съвсем. Знаеше, че това са просто собствените му мисли, и си заповяда да престане да им вдъхва самостоятелен живот. Зед го беше научил на по-смислени неща.

Ричард вдигна поглед към огромната агонизираща ела. Отново се сети за смъртта на баща си. Растението е било и там. Сега убиваше дървото. В това растение явно имаше нещо съмнително. Макар да не можеше да направи нищо за баща си, Ричард не би допуснал то да причини още една смърт.

Хвана го здраво и го задърпа със силните си ръце, като разкъса жилавите филизи, впиващи се в стеблото на дървото.

И точно тогава растението го ухапа.

Една от чашките се стрелна напред и го перна по опакото на лявата ръка, при което Ричард отскочи назад от болка и изненада. Разглеждайки малкия белег, видя нещо като трън, врязал се в месото в процепа на раната. Ясно. Растението носи неприятности. Посегна към ножа си, за да извади с него тръна, но не го намери. Първо се изненада, но веднага след това си спомни причината да го забрави и се укори, задето е позволил на унинието да го обземе дотам, че да пропусне да вземе със себе си в гората нещо толкова важно. Опита се да извади тръна с нокти. С нарастващо безпокойство гледаше как той, сякаш жив, се забива все по-надълбоко. Провлачи нокътя на показалеца си през раната, за да го хване и изхвърли навън. Колкото по-надолу ровеше, толкова по-надълбоко се забиваше трънът. Докато се бореше, уголемявайки раната все повече, цялото му тяло плувна в гореща трескава пот, така че реши да спре. Трънът изчезна в бликащата кръв.

Ричард се огледа наоколо и забеляза тъмночервеникавите есенни листа на малко люлчино дръвче, отрупано с тъмносините си плодове. Под него, сгушено в една извивка на корените му, откри каквото търсеше: аумово растение. С облекчение и много внимателно откъсна крехкото стръкче близо до основата и леко изцеди лепкавата бистра течност в раната. Усмихна се, като мислено благодари на стария Зед, задето го беше научил да използва аумовото растение така, че то да окаже най-бърз ефект върху рана. Меките мъхести листа винаги напомняха на Ричард за Зед. Сокът притъпи острата болка, но не и безпокойството му от факта, че не може да извади тръна, който се забиваше все по-надълбоко в плътта му.

Клекна и разрови с пръст земята, постави стръкчето в дупката и натрупа наоколо мъх, за да може то да поникне отново.

LiДо4o_O Пон 18 Май 2009, 16:02

Горският шум изведнъж стихна. Над земята, прескачайки дървета и листа, премина тъмна сянка и Ричард стреснато вдигна глава. Въздухът над него засвистя и се завихри. Сянката имаше застрашителни размери. Птиците напуснаха укритията си по дърветата и започнаха да надават тревожни сигнали във всички посоки. Ричард гледаше нагоре, търсейки пролуки в зелено-златистия балдахин над себе си, за да види през тях какво може да хвърля такава сянка. За момент зърна нещо голямо. Голямо и червено. Нямаше представа какво би могло да бъде, но в един миг в главата му проблесна споменът за слухове и истории за същества, идващи отвъд границата. Кръвта замръзна в жилите му.

Растението носи неприятности, отново си помисли той; онова нещо в небето вероятно също. Спомни си какво казват хората в такива случаи: едно зло никога не идва само. Беше абсолютно сигурен, че няма желание да се среща със следващото зло.

Като се опита да потисне страховете си, тръгна да бяга. Просто празни приказки на суеверни хора, каза си. Запита се какво би могло да бъде това същество, голямо и червено. Невъзможно; нямаше нещо, което да лети и да е с такива размери. Може би е било облак или пък игра на светлината. Не, не можеше да излъже себе си: не беше облак.

Докато бягаше, погледна нагоре с надеждата да успее да му хвърли още един поглед, след което се насочи към пътеката, опасваща хълма. Знаеше, че от другата й страна теренът става много по-стръмен, което щеше да му даде възможност да огледа небето спокойно. Клони, мокри от снощния дъжд, го удряха през лицето, докато тичаше, прескачайки паднали дървета и малки каменисти поточета. Шубракът се протягаше да докосне бързите му крака. Пъстри петна слънчева светлина го изкушаваха да погледне нагоре, но не му позволяваха да види онова, което търсеше. Дишаше бързо, накъсано, студена пот се стичаше по челото му, чуваше бесния ритъм на сърцето си, докато се спускаше безразсъдно надолу по хълма. Най-накрая излезе от гората и стъпи на пътеката, като едва не се сгромоляса.

Плъзна поглед по небето и видя нещото — твърде далеч и с твърде малки размери, за да може да определи какво е, но му се стори, че има крила. Премигна срещу яркосиньото небе, прикри очи с ръка, опитвайки се да види дали наистина е бил прав. Нещото сви зад хълма и изчезна. Не можеше да каже със сигурност дали наистина е било червено.

Задъхан, Ричард се строполи върху един гранитен блок откъм страната на пътеката. Ръцете му разсеяно чупеха изсъхнали вейки от близкото дръвче, докато погледът му бягаше надолу към езерото Трънт. Може би трябваше да се върне и да разкаже на Майкъл за случилото се — за растението и за онова червено нещо в небето. Знаеше, че брат му ще се изсмее на последното. Самият Ричард реагираше по същия начин на подобни истории.

Не, Майкъл само щеше да се ядоса, че е ходил близо до границата и е нарушил забраната му да търси убиеца. Знаеше, че той се притеснява за него, в противен случай нямаше непрекъснато да му бае на главата. Вече голям човек, Ричард си позволяваше да приема с усмивка непрекъснатите му напътствия, макар все още да му се налагаше да понася неодобрителните му погледи.

Отчупи още една вейка и отчаяно я запрати срещу един гладък камък. Каза си, че трябва да престане да страда от това, че брат му вечно го поучава. В крайна сметка Майкъл винаги всички поучаваше, дори баща им.

Ричард остави настрана строгите съждения за брат си — днес беше голям ден за Майкъл. Днес той заемаше поста на Първи съветник. Оттук насетне щеше да е отговорен за всичко, не само за самия Град на елените, но и за всички градове и села в Западната земя, дори за хората от дълбоките провинции. Отговорен за всеки и всичко. Майкъл заслужаваше подкрепата на Ричард, имаше нужда от нея; той също беше загубил баща.

Церемонията, последвана от пищно тържество, щеше да се извърши следобед в неговата къща. Щяха да се съберат влиятелни личности от най-отдалечените краища на Западната земя. Ричард също трябваше да присъства. Ако не друго, поне хубавата храна щеше да е в изобилие. Установи, че умира от глад.

Докато седеше замислен, погледът му се плъзгаше по отсрещната страна на езерото Трънт далеч в ниското. От тази височина в бистрата вода се виждаше ту каменистото дъно, ту зелената растителност, ограждаща дълбочините. Покрай брега се виеше Пътеката на ловците, която криволичеше между дърветата, като от време на време извеждаше на открито, за да се скрие след миг отново в гората. Ричард много пъти беше вървял в този участък от нея. Пролетно време близо до езерото тя ставаше влажна и мочурлива, но в толкова късен сезон вероятно вече беше пресъхнала. Както криволичеше между дърветата във високите части на Старата гора, Пътеката на ловците на места се приближаваше доста близо до границата — и на север, и на юг. Поради тази причина повечето пътници я избягваха и вместо това минаваха през Еленовата гора. Ричард беше горски водач и осигуряваше безопасността на пътниците, преминаващи през горите около Града на елените. Повечето от тях бяха пътуващи сановници, които предпочитаха сигурната компания на местен водач вместо самостоятелния избор на посока.

Нещо прикова погледа му. Забеляза движение. Без да знае какво би могло да бъде, той се вторачи в движещото се петно от другата страна на езерото. Когато то отново се появи на пътеката, минаваща през рядка редица дървета, вече беше сигурен — човек. Може би е приятелят му, Чейс Преследвача. Кой друг освен граничен надзирател би се мотал по тия места?

Ричард скочи от камъка, захвърли вейките на земята и пристъпи напред. Фигурата се движеше по пътеката към откритото пространство на края на езерото. Не беше Чейс; долу имаше жена, жена в рокля. Коя ли жена би се отдалечила толкова навътре в Старата гора, и то в рокля? Ричард гледаше как тя се движи по брега на езерото, как се появява и изчезва заедно с пътеката. Като че ли не бързаше, но в същото време не изглеждаше и да се разхожда просто ей така. По-скоро вървеше с отмерената крачка на опитен пътник. Това му прозвуча логично — близо до езерото не живееха никакви хора.

Друго движение привлече вниманието му. Напрегна очи, за да различи сенките. Зад жената имаше още хора. Трима, не, четирима мъже, облечени в пелерини с качулки, я следваха на известно разстояние. Те се прокрадваха зад нея, като се прикриваха ту зад дърво, ту зад камък. Оглеждаха се. Изчакваха. Тръгваха. Ричард стоеше изправен, с широко отворени очи, с изострено внимание.

Те я дебнеха.

Веднага разбра — беше срещнал следващото зло.

LiДо4o_O Вто 19 Май 2009, 10:08

Глава 2

В първия момент Ричард се вцепени, без да знае какво да предприеме. Не можеше да бъде сигурен, че четиримата мъже наистина преследват жената, най-малкото не и преди да е станало твърде късно. Всъщност какво изобщо му влизаше в работата? А отгоре на всичко не беше взел дори ножа си. Какъв шанс имаше един невъоръжен мъж срещу четирима въоръжени? Гледаше как жената върви по пътеката. Гледаше как мъжете я следват.

Какъв шанс имаше жената?

Той се наведе напред и напрегна мускули. Сърцето му заби лудо, докато се опитваше да вземе някакво решение. Сутрешното слънце пареше на лицето му, дишането му се учести. Знаеше, че на известно разстояние пред жената Пътеката на ловците се разклонява. Трескаво се опита да си представи къде точно се пада това разклонение. Главният път вървеше отляво на жената, продължаваше покрай езерото и се качваше нагоре по хълма вляво от мястото, където стоеше той, после свиваше към него, натам, откъдето наблюдаваше сега. Ако жената продължеше по този път, Ричард можеше да я дочака и да й каже за мъжете. А после? Пък и това щеше да отнеме твърде много време. Дотогава вероятно ще са я хванали. В главата му започна да се оформя идея. Скочи на крака и затича надолу по пътеката.

Ако успееше да я настигне преди тях и преди да е дошла до разклонението, би могъл да я изведе към дясната пътека, която тръгваше нагоре към откритите скални тераси, отдалечаваше се от границата и се приближаваше до Града на елените, до помощта. Ако поддържаха добро темпо, Ричард щеше да има време да прикрива следите им. Мъжете нямаше как да разберат, че двамата са тръгнали по страничната пътека. Щяха да мислят, че жената все още се движи по главната, или поне за известно време, колкото да се заблудят и тя да бъде отведена в безопасност.

Все още уморен от неотдавнашния бяг през гората, Ричард дишаше тежко, докато с всичка сила тичаше надолу по пътеката. Тя правеше рязък завой отново към гората, така че поне отпадаше грижата, че мъжете могат да го забележат. Докато тичаше, около него проблясваха слънчеви лъчи. От двете страни на пътеката се издигаха стари борове, чиито иглички покриваха земята с дебел килим, поглъщащ звука от стъпките му.

След известно време започна да се оглежда за разклонението. Не можеше да каже със сигурност какво разстояние е изминал; гората не му предлагаше никакъв ориентир, а пък и не помнеше къде точно се пада страничната пътека. Тя не беше широка и човек лесно можеше да я пропусне. След всеки следващ завой поглеждаше с надеждата ей сега да се появи и това му вдъхваше сили да продължава напред. Опита се да си представи какво ще каже на жената, когато най-сетне я срещне. Мисълта му се движеше със скоростта на краката му. Тя можеше да си помисли, че е един от преследвачите й, или пък да се изплаши, или пък да не му повярва. Нямаше да има много време да я убеди да тръгне с него, да й обясни, че иска да й помогне.

Изкачи малко възвишение и отново се огледа за разклонението, но като не го видя, продължи да бяга. Накъсаното му дишане издаваше крайно изтощение. Знаеше, че ако не стигне до разклонението преди жената, ще заловят и двама им и тогава единственото им спасение щеше да бъде да бягат по-бързо от преследвачите си или да се бият с тях. И от двете възможности косата му настръхваше. Тези мисли го накараха да усили темпото. По гърба му се стичаше пот, от която ризата му залепваше за тялото. Сутрешната прохлада се бе превърнала в пареща жега, поне така му се струваше, макар да знаеше, че това е само от напрежението. Докато тичаше, виждаше как от двете му страни очертанията на гората се размазват.

Точно преди един рязък завой надясно видя разклонението, като за малко не го пропусна. Огледа се набързо за следи, за да разбере дали тя вече е била тук и дали е тръгнала по малката пътечка. Не беше. Почувства облекчение. Падна на колене и изтощен се отпусна назад върху петите си, опитвайки се да си поеме въздух. Първата част от плана му беше приключила успешно. Беше изпреварил жената. Сега трябваше да я накара да му повярва, преди да е станало твърде късно.

Хвана се отстрани за корема, където изпитваше остра болка, и като се опитваше да си поеме дъх, си помисли притеснено колко глупаво ще изглежда пред жената. Ами ако това бяха просто братя, които играят със сестра си на някаква игра? Щеше да прилича на глупак. Всички освен него щяха добре да се посмеят.

Погледна надолу към ухапаното на ръката си. Беше зачервено и пулсираше болезнено. Спомни си нещото в небето. Върна се на походката на жената — вървеше така, като че преследва цел, а не като дете, което си играе. Беше жена, не дете. След това си припомни и как се вцепени, когато видя онези зад нея. Четирима мъже, предпазливо преследващи една жена: поредното странно нещо за тази сутрин. Поредното зло. Не, поклати глава той, не беше игра. Можеше да вярва на очите си. Не беше игра. Те я дебнеха.

Ричард се понадигна. Целият се обливаше в гореща пот. С наклонено напред тяло и ръце, опрени на коленете, си пое дълбоко въздух, преди да се изправи напълно.

Очите му се спряха върху младата жена, излизаща от завоя пред него. За миг дъхът му спря. Кафявата й коса, гъста, богата и дълга, допълваше очертанията на тялото й. Беше висока почти колкото него и горе-долу на същата възраст. Рокля като нейната не беше виждал никога през живота си: матовобяла, с четвъртито деколте, прекъсвана единствено от вързаната на кръста жълто-кафява кожена кесия. Беше ушита от фина и гладка, почти лъскава материя и нямаше никакви дантели и набори, каквито Ричард бе свикнал да вижда по роклите на другите жени, никакви апликации или цветове, променящи начина, по който роклята обгръща тялото. Изглеждаше елегантна в простотата си. Жената спря и дългите, изящни дипли на роклята, които величествено я следваха, се събраха около краката й.

Ричард тръгна към нея, но се спря на около три крачки разстояние, за да не я уплаши. Стоеше изправена и безмълвна, с прибрани до тялото ръце. Веждите й имаха изящната извивка на граблива птица в полет. Зелените й очи без страх се спряха на неговите. Връзката между двамата беше толкова силна, че заплашваше да го лиши от идеята за собствено аз. Изпита чувството, че винаги я е познавал, че винаги е била част от него, че нейните нужди са и негови. Жената го държеше в погледа си като в желязна хватка, през очите като че надничаше в душата му, сякаш търсеше отговора на някакъв въпрос. Тук съм, за да ти помогна, каза си той наум. И в тези думи се криеше повече смисъл, отколкото във всичко друго, което бе изричал през живота си.

Напрежението в погледа й изчезна, с което и хватката около него се отпусна. В очите й видя нещо, което го впечатли повече от всичко останало в нея. Разум. Видя го да пламти там, запалвайки я цяла, и това го накара да повярва безрезервно на почтеността й. Почувства се в безопасност.

В главата му прозвуча предупредителен сигнал, напомнящ му защо е тук и колко скъпо е времето им.

— Бях там горе — посочи той хълма, откъдето идваше — и те видях.

Тя проследи с поглед ръката му. Той също се обърна и видя, че сочи непроходимия горски гъсталак. Дърветата пречеха да се види хълмът. Мълчаливо отпусна ръка, опитвайки се да прикрие объркването си. Очите й отново се спряха на неговите в очакване.

Ричард започна отначало, стараейки се да не повишава глас:

— Бях на хълма над езерото. Видях те да вървиш по пътеката край брега. Преследват те няколко души.

Тя не издаде чувствата си, но продължи да го гледа:

— Колко?

Въпросът й му се стори странен, но й отговори:

— Четирима.

Лицето й пребледня.

Извърна глава и огледа гората зад тях, като бързо плъзна поглед по сенките, след това отново се обърна към него, зелените й очи потърсиха неговите.

— Да не си решил да ми помогнеш?

Освен чрез пребледнялото лице изисканите й черти по никакъв друг начин не издаваха чувствата й.

Преди в главата му да успее да се оформи мисъл, се чу да казва „да“.

Изражението на лицето й омекна.

— Какво предлагаш?

— Има една малка пътечка, която тръгва оттук. Ако вървим по нея, а те продължат по главната, можем да им избягаме.

— А ако не продължат? Ако тръгнат след нас?

— Ще прикрия следите ни — той поклати глава, опитвайки се да я успокои. — Няма да тръгнат след нас. Виж, няма време…

— Ако тръгнат — прекъсна го жената, — тогава какво ще правим?

За миг той се вгледа внимателно в лицето й.

— Много ли са опасни?

Тя настръхна.

— Много.

От начина, по който жената изговори думата, дъхът му спря. За миг забеляза как през погледа й преминава сянка на див ужас.

Прокара пръсти през косата си.

— Ами, тази пътечка е тясна и стръмна. Няма как да ни обградят.

— Имаш ли оръжие?

Той поклати глава вместо „не“, твърде ядосан на себе си за забравения нож, за да може да отговори гласно.

Тя кимна.

— Тогава да побързаме.

LiДо4o_O Вто 19 Май 2009, 10:12

* * *

След като решението вече беше взето, двамата млъкнаха, за да не издадат по този начин местонахождението си. Ричард набързо прикри следите им и й кимна да върви пред него, така че той да остане между нея и мъжете. Тя не се поколеба. Когато тръгна в указаната от него посока, полите на роклята й се разлюляха след нея. Избуялата вечнозелена растителност в Старата гора ги притискаше от двете страни на пътеката, която всъщност представляваше тесен, тъмен, зелен, ограден със стени път, врязан сред шубрака и клоните. Не виждаха нищо около себе си. На тръгване Ричард огледа местността зад тях, макар погледът му да не стигаше много надалеч. Поне докъдето се виждаше, беше чисто. Тя вървеше бързо, без да се налага той да я подканя.

След известно време наклонът се увеличи и теренът стана каменист, дърветата се разредиха, откривайки по-широка гледка. Пътеката се виеше покрай дълбоки падини и през покрити с листа долини. Под краката им се разпръскваха сухи листа. Борът и смърчът отстъпиха място на широколистни видове, предимно бели брези, а по горския килим заиграха малки слънчеви петна, изпаднали от клоните, полюшващи се над главите им.

Черните точки, налепени по белите стволове на брезите, приличаха на стотици очи, втренчени в двамата пътници. Като се изключи дрезгавият глас на някой друг гарван, обаждащ се от време на време, мястото беше съвсем тихо и спокойно.

В подножието на една гранитна стена, покрай която вървеше пътеката, той й направи знак с ръка пред устата да стъпва внимателно, за да не вдигат шум, който да издаде местонахождението им. Ричард чуваше как всеки гарванов крясък отеква през хълмовете. Познаваше мястото. Гранитната стена можеше да изпрати звука на мили разстояние. Посочи й покритите с мъх заоблени камъни, които застилаха равната горска настилка. Показа й, че възнамерява да вървят по камъните, за да не чупят сухите съчки, скрити под шумата. Разчисти малко листа и й посочи няколко, направи се, че ги чупи, след което сви длан около ухото си. Тя кимна, че е разбрала, повдигна полите си с една ръка и тръгна нагоре по скалите. Той я докосна по рамото, за да я накара да се обърне, и се престори, че се подхлъзва и пада, като по този начин я предупреди да стъпва внимателно, тъй като мъхът е хлъзгав. Тя се усмихна и преди да продължи, отново кимна, че е разбрала. Усмивката й изненада Ричард и го сгря, вдъхна му спокойствие. Докато се придвижваше от един покрит с мъх камък върху друг, почти беше убеден, че ще успеят да избягат.

С увеличаването на наклона на пътеката гората се разреждаше все повече. Скалата, дошла на мястото на почвата, предлагаше оскъдни възможности за пускане на корени. Скоро единствените дървета наоколо — чепати, криви и ниски — бяха онези, забили корени в пукнатините, съпротивляващи се на вятъра, чиято сила можеше да изтръгне нестабилната им котва.

Двамата тихо се измъкнаха измежду дърветата и стъпиха на терасата. Пътеката не винаги си личеше ясно и заблуждаваше с множество фалшиви разклонения. Налагаше се жената често да се обръща назад към него, а той да я направлява, посочвайки с ръка или пък с кимане. Ричард се чудеше как ли е името й, но страхът от четиримата мъже го възпираше да говори. Макар пътеката да беше стръмна и труднопроходима, нямаше нужда да забавя темпото заради жената. Тя се катереше бързо и с лекота. Забеляза, че краката й бяха обути в стабилни високи обувки от мека кожа: обувки на опитен пътник.

Имаше цял час, откакто излязоха от гората, катерейки се право нагоре срещу слънцето. Движеха се на изток по скалните тераси, преди пътеката да завие отново на запад. Мъжете, ако все още бяха отзад, трябваше да се взират срещу слънцето, за да ги видят. Ричард гледаше да вървят колкото е възможно по-прилепени до земята и докато се изкачваха, често поглеждаше през рамо за следа от четиримата. Когато ги видя край езерото Трънт, те имаха добро прикритие, но сега мястото беше прекалено открито, за да успеят да се скрият. Зад него беше чисто, което го накара да се почувства по-добре. Не бяха проследени. Нямаше и следа от мъжете, които вероятно бяха на мили надолу по Пътеката на ловците. Колкото повече се отдалечаваха от границата, приближавайки града, толкова по-добре се чувстваше Ричард. Планът му беше успешен.

След като по нищо не личеше да ги преследват, той си помисли, че могат да си позволят почивка, тъй като ръката му пулсираше, но жената с нищо не показваше, че иска или се нуждае от нещо подобно. Тя продължаваше да върви напред, сякаш мъжете бяха по петите им. Ричард си спомни лицето й, когато я попита дали са опасни, и бързо отхвърли всяка мисъл за почивка.

С напредването на деня времето ставаше необичайно топло за късния сезон. Небето беше светлосиньо, ясно, само с няколко малки бели облачета, носещи се по него. Единият от тях бе придобил удължената форма на змия с наклонена глава и навирена опашка. Понеже видът му беше доста необичаен, Ричард си спомни, че и по-рано същия ден — или може би вчера? — бе забелязал този облак. Трябваше да запомни и да каже това на Зед следващия път, когато го види. Зед можеше да гадае по облаците и ако Ричард забравеше да му разкаже какво е видял, щеше да му се наложи да изтърпи едночасова лекция за значимостта на облаците. Вероятно Зед наблюдаваше облака в същия този момент и си мислеше дали Ричард го е забелязал.

Пътеката ги изведе към южната страна на неголямата Отвесна планина, където пресичаше една съвсем отвесна скала, дала името на планината. Минавайки през средата й, пътеката предлагаше панорамен изглед към южните части на Старата гора, а вляво от двамата, сред мъгла и облаци, почти скрити зад скалната стена, оставаха високите, назъбени върхове на границата. Ричард видя почернели, умиращи дървета, контрастиращи със зеления килим наоколо. По-нагоре, в по-близките до границата райони, мъртвите дървета ставаха повече. Растението, каза си той.

Двамата напредваха бързо по пътеката през скалата. Вървяха през абсолютно открита местност, без никакъв шанс да се скрият, всеки би могъл да ги забележи от пръв поглед. На другия край на скалата обаче пътеката се спускаше надолу към Еленовата гора и влизаше в града. Дори мъжете да бяха разбрали грешката си и да ги бяха последвали, Ричард и жената имаха сигурна преднина.

Към края на скалата пътеката разшири коварната си теснина до пространство, достатъчно да побере двама души, вървящи редом. Поглеждайки през рамо към заоблените камъни, останали на неколкостотин фута под тях, Ричард прокара за успокоение дясната си ръка по скалата. Обърна се и огледа пътя зад себе си. Пак никой.

Докато той се обръщаше, жената се вцепени на мястото си, а полите на роклята й се завъртяха около краката й.

Отпред на пътеката, там, където само преди миг нямаше никой, стояха двама от мъжете. Обикновено Ричард беше по-едър от останалите мъже. Тези тук бяха доста по-високи от него. Тъмнозелените им пелерини с качулки засенчваха лицата им, но не можеха да скрият мускулестите им тела. Ричард мислеше трескаво как са успели да се озоват пред тях.

Той и жената се завъртяха, готови да побягнат. Горе от скалата паднаха две въжета. По тях се спуснаха другите двама мъже и като се приземиха тежко на краката си, пресякоха всяка възможност за отстъпление. На ръст бяха като другите двама. В катарамите и ремъците под пелерините им беше подреден цял арсенал оръжия, проблясващи на слънцето.

Ричард се обърна към първите двама. Те спокойно свалиха качулките си. Имаха гъсти руси коси и дебели вратове. Лицата им бяха строги, внушителни.

— Ти можеш да си вървиш, момче. Имаме работа с момичето.

Гласът на мъжа беше дълбок, почти приятелски. Въпреки това заплахата режеше като бръснач. Докато говореше, той свали кожените си ръкавици и ги затъкна в колана си, без да си направи труда дори да погледне към Ричард. Очевидно не виждаше в него препятствие. Ако се съди по това, че останалите трима чакаха мълчаливо, докато той говореше, явно беше водачът им.

Никога преди Ричард не беше изпадал в подобна ситуация. Никога не си позволяваше да изгуби присъствие на духа и ведрото му настроение обикновено превръщаше намръщените погледи в усмивки. Ако не ставаше с приказка, беше достатъчно бърз и силен, за да предотврати неприятностите, преди някой да пострада, а наложеше ли се — просто си тръгваше. Знаеше, че на тези мъже не им е до приказки, а и очевидно не се бояха от него. Щеше му се да може да си тръгне.

Потърси зелените й очи и видя в тях изражението на горда жена, молеща горещо за помощ.

Приближи се към нея и каза с тих, но твърд глас:

— Няма да те изоставя.

На лицето й се изписа облекчение.

Леко допря ръката си до неговата и кимна едва забележимо.

— Стой между тях, не им позволявай да ме нападнат едновременно — прошепна. — И внимавай да не се докоснеш до мен, когато ме атакуват.

Ръката й стисна неговата, очите й се взираха в очите му в очакване на потвърждението, че е разбрал инструкциите й. Той кимна.

— Нека добрите духове ни помагат — каза тя. Отпусна ръце покрай тялото си и се обърна към двамата мъже зад тях, лицето й беше напълно спокойно, безизразно.

— Върви си по пътя, момче — гласът на водача беше станал по-строг. Свирепите му сини очи проблясваха. Той скръцна със зъби. — Последна възможност.

Ричард преглътна с усилие.

Опита се да звучи като че си вярва:

— И двамата ще си тръгнем. — Стори му се, че сърцето му засяда в гърлото.

— Не и този път — каза водачът, като даде да се разбере, че е приключил с приказките, и измъкна зловещ на вид крив нож.

Мъжът до него извади от ножницата, висяща през гърба му, къс меч. С разкривена усмивка замахна към вътрешната страна на ръката си и острието на меча се обагри в червено. Зад Ричард се чу звук от изваждане на оръжие от ножницата. Той се вцепени от страх. Нещата се развиваха твърде бързо. Нямаха шанс. Никакъв.

За един кратък миг всички застинаха неподвижни. Ричард потрепери, когато четиримата нададоха дивите бойни викове на мъже, готови да загинат в смъртната схватка. Стремително се спуснаха напред. Онзи с късата сабя тръгна към Ричард, въртейки оръжието си във въздуха. Ричард чу как в същия момент някой от другите хваща жената.

В следващия миг, точно преди първият да стигне до него, нещо като гръмотевица без гръм мощно разтърси въздуха. От силата на удара всяка част на тялото му изкрещя от режеща болка. Около тях се вдигна облак прах.

Мъжът с меча също почувства болката и за миг вниманието му се отклони от Ричард, насочвайки се към жената. Докато той неистово се хвърляше напред, Ричард отстъпи назад към стената и с двата си крака скочи върху гърдите му с всичка сила. Блъсна го в празното пространство встрани от пътеката. Очите на мъжа бяха широко отворени от изненада, докато падаше надолу с издигнат в две ръце над главата си меч.

За своя най-голяма изненада Ричард видя, че и един от мъжете зад него също пада надолу с разпрани и облени в кръв гърди. Преди да разбере какво става, водачът с кривия нож прелетя край него, устремен към жената. Пътьом той стовари свободната си ръка между гърдите на Ричард. Бързият удар изкара дъха му и го залепи за стената, а главата му се трясна в скалата. Докато полагаше усилия да остане в съзнание, единствената му мисъл беше, че трябва да му попречи да се приближи до жената.

Събрал сила, която не подозираше, че притежава, той сграбчи с мощната си ръка водача и го обърна към себе си. Ножът описа кръг над главата на Ричард. Острието проблесна срещу слънцето. Сините очи на мъжа бяха жадни за кръв. Никога през живота си Ричард не бе изпитвал подобен страх.

В този миг разбра, че го очаква неизбежна смърт.

LiДо4o_O Вто 19 Май 2009, 10:12

Като от небитието се появи последният от четиримата, издигнал над главата си къс меч, чието острие беше потънало в кръв, и се блъсна във водача, промушвайки го в корема, като му изкара дъха. Сблъсъкът беше толкова жесток, че отнесе и двамата в пропастта под скалата. Докато падаха, последният крещеше неистово от гняв и викът му спря чак когато двамата срещнаха облите камъни долу.

Ричард стоеше слисан и гледаше в бездната. С неохота се обърна към жената, страхувайки се да я погледне, ужасен, че ще я намери разкъсана и безжизнена. Вместо това тя седеше на земята, опряна на скалата, и изглеждаше изтощена, но невредима. Изражението на лицето й беше отсъстващо. Всичко свърши толкова бързо, че той не разбра какво се случи и как. Беше сам с жената във внезапно настъпилата тишина.

Стовари се до нея на един затоплен от слънцето камък. Главата го болеше ужасно от удара в скалата. Виждаше се, че жената е добре, така че не я попита нищо. Беше твърде развълнуван, за да говори, и усещаше, че и с нея е така. Тя забеляза кръв по опакото на ръката си и я изтри в стената, прибавяйки я към червените петна, които вече бяха там. Ричард си помисли, че ще повърне.

Не можеше да повярва, че са живи. Виждаше му се невъзможно. Каква беше тази гръмотевица без гръм? И болката, която дойде след нея. Никога преди не беше изпитвал нещо подобно. Потръпна при мисълта за него. Каквото и да беше, беше свързано по някакъв начин с жената и му бе спасило живота. Беше се намесила някаква неземна сила и той съвсем не беше сигурен, че иска да узнае каква е тя.

Жената отпусна глава назад върху стената и се извърна към него.

— Дори не знам как се казваш. Мислех да те питам преди, но се страхувах да говоря — тя посочи неопределено към склона. — Страхувах се от тях… Не исках да ни открият.

Ричард си помисли, че тя е на път да се разплаче, и я погледна. Не плачеше, но той знаеше, че малко й остава. Кимна, че е разбрал за мъжете.

— Казвам се Ричард Сайфър.

Зелените й очи изучаваха неговите, докато той я гледаше. Лекият ветрец разнасяше по лицето й кичури коса.

Жената се усмихна.

— Малцина са тези, които биха останали с мен.

Той установи, че гласът й е привлекателен колкото и всичко друго в нея. Глас, който подхожда на пламъчетата разум в очите й. Това почти го остави без дъх.

— Ти си рядко срещан човек, Ричард Сайфър.

За свое най-голямо неудоволствие, усети как се изчервява. Тя отклони погледа си и отмести с ръка кичурите коса от лицето си, като се направи, че не е забелязала.

— Аз съм…

Стори му се, че тя тръгна да казва нещо, което веднага след това реши да премълчи. Отново се обърна към него.

— Аз съм Калан. Фамилията ми е Амнел.

Ричард остана в очите й един цял дълъг момент.

— Ти също си рядко срещан човек, Калан Амнел. Малцина биха се държали като теб.

Тя не се изчерви, но се усмихна отново. Имаше особена усмивка, необикновена, усмивка, която криеше зъбите й. Устните й оставаха стиснати, както става, когато човек доверява някому нещо. Очите й блестяха. Беше усмивка на съпричастност.

Ричард се изтегна, почувства болезнената цицина отзад на главата си и потърси кръв по пръстите си. Нямаше, макар да беше убеден, че е нормално да има. Върна погледа си върху нея, пак се запита какво ли се случи, какво ли направи тя и как. Тази гръмотевица без гръм, това, че той избута един от мъжете долу в пропастта, че другият зад него уби партньора си, вместо да забие меча си в нея, а след това довърши и водача, и себе си.

— Е, Калан, приятелко, можеш ли да ми кажеш как така ние сме живи, а онези четиримата не са?

Тя го погледна с изненада:

— Това ли искаше да кажеш?

— Кое?

Калан се поколеба.

— Приятелко.

Ричард повдигна рамене.

— Разбира се. Ти току-що каза, че съм останал с теб. Това е нещо, което приятелите правят един за друг, не е ли така? — той й се усмихна.

Калан извърна глава настрани.

— Не знам.

Тя навиваше ръкава на роклята около пръста си, забила поглед в земята.

— Никога преди не съм имала приятел. Освен може би сестра ми…

Ричард почувства мъката в гласа й.

— Е, сега вече имаш — каза с най-жизнерадостния си глас. — В крайна сметка току-що заедно преживяхме нещо доста ужасяващо. Помогнахме си един на друг и оцеляхме.

Тя просто кимна. Ричард погледна отвъд Старата гора, към горите, където се чувстваше у дома си. Слънчевата светлина караше зеленото на дърветата да изглежда пълно с живот, изобилно. Погледът му се плъзна вляво, към черните петна, към мъртвите и умиращи дървета, които изпъкваха на фона на пращящите от здраве техни съседи. До преди тази сутрин, преди да открие растението и то да го ухапе, Ричард нямаше представа, че то живее близо до границата и пъпли из горите. Рядко се качваше до Старата гора, толкова близо до границата. Други не биха се приближили дори на мили от нея. Имаше и такива, които се осмеляваха да отидат малко по-надалеч, при положение, че се движеха по Пътеката на ловците или ако самите те бяха ловци, но пак не стигаха толкова близо до границата. Границата означаваше смърт. Говореше се, че да навлезеш в граничната област означава не само да загинеш, но и да загубиш душата си. Граничните надзиратели следяха стриктно хората да стоят настрани от нея.

Той я погледна косо.

— А какво ще кажеш за другото? Защо сме живи? Как стана всичко?

Калан отбягна погледа му.

— Мисля, че добрите духове ни запазиха.

Ричард не повярва на нито дума от това. Но колкото и силно да искаше да узнае отговора, беше против принципите му да кара някой да казва неща, които не желае. Баща му го беше научил да уважава правото на всеки да има свои собствени тайни. Тя сама щеше да избере кога да ги сподели, ако изобщо пожелаеше. Но той нямаше да се опитва да я заставя да го прави.

Всеки си има тайни. Той също. Всъщност след убийството на баща му и особено след днешните събития Ричард почувства как тайните му се раздвижват в дълбините на мозъка му, оставяйки някакво потискащо чувство в душата му.

— Калан — каза той, като се постара гласът му да звучи успокоително, — това, че сме приятели, означава, че не си длъжна да ми казваш нищо, което не искаш, и въпреки това аз ще продължа да съм ти приятел.

Тя не го погледна, но кимна в знак на съгласие.

Ричард се изправи. Главата го болеше, ръката го болеше, а сега установи, че го болят и гърдите — там, където го беше ударил мъжът. Отгоре на всичко се сети, че е гладен. Майкъл! Беше забравил за тържеството на брат си. Погледна към слънцето и разбра, че ще закъснее. Надяваше се да не пропусне словото на Майкъл. Ще вземе Калан със себе си, ще разкаже на Майкъл за мъжете, а той ще се погрижи тя да е в безопасност.

Подаде й ръка, за да й помогне да се изправи. Тя го погледна учудено. Ричард остана така — с протегната към нея ръка. Калан го погледна в очите и пое ръката му в своята.

Ричард се усмихна.

— Никога ли приятел не ти е подавал ръка, за да ти помогне да се изправиш?

Калан отвърна очи.

— Не.

Ричард видя, че тя се почувства неловко и промени темата.

— Кога за последен път си слагала нещо в устата си?

— Преди два дни — каза тя безчувствено.

Веждите му се повдигнаха.

— Тогава трябва да си по-гладна и от мен. Ще те заведа при брат ми.

Той хвърли поглед от ръба на скалата.

— Ще трябва да му кажем за телата. Той знае какво да прави.

Отново се обърна към нея:

— Калан, знаеш ли кои бяха тези мъже?

Погледът в зелените й очи стана суров.

— Наричат ги четворка. Те са, ами, те са нещо като убийци. Пращат ги да убиват…

Тя отново се сепна.

— Убиват хора.

Лицето й възвърна спокойното си изражение.

— Мисля, че колкото по-малко хора знаят за мен, толкова повече ще съм в безопасност.

Ричард беше объркан. Никога преди не бе чувал нещо подобно. Прокара пръсти през косата си, опитвайки се да осмисли чутото. Мрачни, потискащи мисли отново се заблъскаха в главата му. По някаква причина изпита ужас от евентуалния й отговор, но се почувства длъжен да я попита.

Погледна я изпитателно, като този път очакваше да чуе истината.

— Калан, откъде се появи тази четворка?

За миг тя се втренчи в него.

— Вероятно са ме проследили на излизане от Средната земя и през границата.

Кръвта на Ричард замръзна в жилите, по ръцете му преминаха на тласъци иглички, които се насочиха назад към тила му, карайки малките косъмчета там да настръхнат. Дълбоко в него се надигна гневна вълна, тайните му се разбушуваха.

Тя сигурно лъжеше. Никой не може да премине през границата.

Никой.

Никой не можеше да влиза или излиза от Средната земя. Границата я беше погълнала още преди Ричард да се роди.

Средната земя беше земя на магията.

LiДо4o_O Вто 19 Май 2009, 16:50

Глава 3

Къщата на Майкъл представляваше масивна постройка от бял камък, разположена доста встрани от пътя. Под различен ъгъл и наклон се свързваха в сложни форми покриви, покрити с плочи, над които се извисяваше остър пилон от оловно стъкло, който отразяваше светлината към централната зала. Върху алеята, която водеше към къщата, хвърляха сянка под лъчите на следобедното слънце достолепни бели дъбове, следващи извивките й между просторни зелени ливади и отвеждащи към изрядно подредените градини, разположени от двете й страни в симетрични форми. Градините бяха потънали в цвят. Имайки предвид късния сезон, Ричард предположи, че цветята сигурно са отглеждани в парници специално за случая.

Той видя хора в изискани дрехи да се разхождат по поляните и из градините и изведнъж се почувства не на място. Предполагаше, че изглежда ужасно в своите мръсни, потни горски одежди, но не му се щеше да губи време да си ходи до в къщи, за да се приведе в ред. Освен това беше в мрачно настроение и външният му вид не го занимаваше особено. Имаше си много по-сериозни проблеми.

От своя страна Калан не изглеждаше чак толкова не на място. Нейната необичайна, но впечатляваща рокля противоречеше на факта, че тя също току-що е излязла от гората. Като се има предвид колко много кръв остана върху Отвесната скала, той се изненада, че по дрехите й нямаше и следа. Някак си беше успяла да се запази чиста, докато мъжете се избиваха един друг.

Когато забеляза огромното притеснение на Ричард, след като му каза, че е преминала през границата и идва от Средната земя, тя не отвори повече дума за това. Ричард имаше нужда от време, за да го осмисли, и не трябваше да се бърза. Вместо това започна да го разпитва за Западната земя, какви са хората там, къде живее той. Ричард й разказа за къщата си в гората, за това, че му харесва да живее извън града, че е горски водач и работата му е да прекарва през Еленовата гора пътници, тръгнали за или от града.

— Къщата ти има ли камина? — беше попитала тя.

— Има.

— Използваш ли я?

— Да, готвя там непрекъснато — беше отговорът му. — Защо?

Тя само повдигна рамене, оглеждайки околността.

— Просто ми липсва усещането да седя пред огън, това е всичко.

При ден, пълен с толкова объркани събития, прибавени към цялата му мъка, Ричард се почувства по-добре, разговаряйки с нея, макар тя непрекъснато да лавираше между тайните си.

— Имате ли покана, господине? — обади се нечий плътен глас, идващ откъм сумрака около входа.

Покана? Ричард се обърна да види кой го вика и срещна една дяволита усмивка. На свой ред също се усмихна. Беше приятелят му Чейс. Ричард горещо се здрависа с граничния надзирател.

Чейс беше едър мъжага, гладко избръснат, със светлокестенява коса, която издаваше възрастта му чрез посивяващите си краища. Гъсти вежди засенчваха напрегнатите му кафяви очи, които не спираха да се оглеждат бавно наоколо, дори докато говореше с някой — очи, които забелязват всичко. Този му навик често оставяше у хората впечатлението — абсолютно неправилно впечатление, — че не следи разговора. Ричард знаеше, че независимо от едрата си фигура Чейс е страхотно бърз, когато се наложи. От едната страна на колана му висеше връзка ножове, а от другата боен боздуган с шест остриета. Над дясното му рамо се виждаше дръжката на къс меч, а през лявото висеше арбалет с пълен набор стрели с шипове и стоманени остриета.

LiДо4o_O Вто 19 Май 2009, 16:53

Ричард повдигна едната си вежда.

— Изглежда, се готвиш да се присъединиш към трапезата.

Усмивката се изпари от лицето на Чейс.

— Не съм тук като гост — погледът му се спря на Калан.

Ричард почувства неловката ситуация. Хвана Калан за ръката и я дръпна напред. Тя пристъпи леко, без страх.

— Чейс, това е моя приятелка, казва се Калан.

Той й се усмихна.

— А това е Дел Брандстоун. Всички го наричат Чейс Преследвача. Мой стар приятел. С него сме в безопасност.

После се обърна обратно към Чейс.

— Ти също можеш да й имаш доверие.

Тя погледна едрия мъж, усмихна му се и кимна в знак на съгласие.

Чейс й кимна веднъж в смисъл, че няма проблеми, сякаш думата на Ричард е достатъчен залог. Погледът му се плъзна по тълпата, спирайки се на определени хора, проявяващи интерес към тях тримата. Избута другите двама от обляното в слънчеви лъчи открито пространство около стълбите към сянката по-встрани.

— Брат ти повика всички гранични надзиратели — преди да продължи, той направи пауза, за да хвърли още един поглед наоколо. — За своя лична охрана.

— Моля! Това е пълна глупост! — Ричард не можеше да повярва. — Майкъл разполага с Домашната охрана и с армията. За какво са му и малкото гранични надзиратели?

Чейс постави ръка върху дръжката на единия от ножовете си.

— За какво наистина. — Лицето му не издаваше никакви чувства. Това рядко се случваше. — Може би сме му необходими тук, за да направи впечатление. Хората се страхуват от надзирателите. Откакто убиха баща ти, ти потъна в гората, не казвам, че нямаше да направя същото, ако бях на твое място. Казвам само, че не си се мяркал наоколо. Странни неща се случват, Ричард. Разни хора се разхождат нагоре-надолу нощем. Майкъл ги нарича „граждани с чувство за отговорност“. Той разправя някакви глупости за заговори против правителството. Навсякъде е поставил гранични надзиратели.

Ричард се огледа, но не видя нито един. Знаеше, че това не означава нищо. Ако граничен надзирател не желаеше да бъде забелязан, можеше да стои под носа ти и пак да не можеш да го видиш.

Докато гледаше как очите на Ричард сноват наоколо, Чейс барабанеше с пръсти по дръжката на ножа.

— Момчетата ми са тук, повярвай ми.

— Добре де, а откъде знаеш, че Майкъл греши, ами убийството на бащата на Първия съветник и цялата тая история?

Чейс го погледна възможно най-възмутено.

— Познавам цялата измет на Западната земя. Няма никакъв заговор. Може би щяхме да се позабавляваме, ако имаше, но ми се струва, че съм просто част от декора. Майкъл нареди да стоя така, че да ме виждат.

Изражението на лицето му стана по-сурово.

— А що се отнася до убийството на баща ти, ами Джордж Сайфър и аз помним толкова отдавнашни времена, толкова отдавнашни, когато ти още не си бил роден, времената от преди границата. Той беше добър човек. Гордеех се, че мога да го нарека приятел.

В очите му проблесна гняв.

— Вече поизкълчих някой и друг пръст.

Той премести тежестта на другия си крак, хвърли още един поглед наоколо и след това спря отново зловещото си изражение върху Ричард.

— Здраво ги поизкълчих. Достатъчно, че да накарам притежателите им да кажат и майчиното си мляко, ако се наложи. Никой не знае абсолютно нищо и, повярвай ми, ако знаеше, щеше да бъде щастлив да посъкрати разговора ни. За първи път ми се случва да няма кого да преследвам и да не мога да надуша абсолютно никаква следа.

Той сви рамене и усмивката му се върна на лицето, щом погледът му се плъзна по Ричард, оглеждайки го от главата до петите.

— Като говорим за измет, ти какви си ги вършил? Приличаш на някой от моите клиенти?

Ричард погледна Калан, след това отново Чейс.

— Бяхме високо горе в Старата гора — той сниши глас. — Нападнаха ни четирима мъже.

Чейс повдигна вежда.

— Да познавам някой от тях?

Ричард поклати глава.

Чейс се намръщи.

— И какво стана с тия четиримата, след като ви нападнаха?

— Нали знаеш пътеката, която пресича Отвесната скала?

— Разбира се.

— Лежат на камъните под нея. Ще трябва да си поговорим.

Чейс отпусна рамене и се вгледа в двамата.

— Ще хвърля един поглед — той сключи вежди. — Как го направихте?

Ричард размени бърз поглед с Калан, после пак се обърна към граничния надзирател.

— Мисля, че добрите духове ни помогнаха.

Чейс хвърли по един подозрителен поглед и на двамата.

— Така ли? Ами, май ще е по-добре да не казваш това на Майкъл точно сега. Не мисля, че той вярва в добри духове.

Чейс внимателно се вгледа в лицата им.

— И ако решите, че имате нужда, вие двамата елате да преспите в къщи. Там ще сте в безопасност.

Ричард си помисли за многобройната челяд на Чейс, която със сигурност не желаеше да излага на опасност, но, от друга страна, не искаше да спори, така че просто кимна.

— По-добре да влезем вътре. Убеден към, че Майкъл тъгува за мен.

— Минутка само, има още нещо — каза Чейс. — Зед иска да те види. Много е разтревожен. Казва, че било много важно.

Ричард хвърли един поглед нагоре към небето и видя същия змиевиден облак.

— Мисля, че аз също искам да го видя.

Обърна се и се приготви да върви.

— Ричард — каза Чейс и го погледна така, че всеки друг би замръзнал на мястото си, — кажи ми какво правеше толкова високо в Старата гора?

Ричард не се смути.

— Същото каквото и ти — опитвах се да надуша следа.

Суровото изражение на Чейс омекна и на лицето му се изписа нещо подобно на усмивка.

— И надуши ли нещо?

Ричард кимна, показвайки наранената си червена ръка.

— И даже хапе.

Ричард и Калан се обърнаха и потънаха в тълпата от хора, които влизаха в къщата, като прекосяваха порталната врата и се отправяха по белите мраморни коридори към изящната централна зала за гости. Мраморните стени и колони излъчваха зловеща студенина там, където падащите отгоре слънчеви лъчи ги докосваха. Ричард винаги бе предпочитал топлината на дървото, докато Майкъл поддържаше мнението, че всеки може да отиде в гората и да си направи каквото си поиска от дърво, докато с мрамора било друго, ако искаш мрамор, ще трябва да наемеш много хора, живеещи в дървени къщи, да работят за теб. Ричард си спомни времето, когато майка им бе все още жива и двамата с Майкъл си играеха в прахоляка, правейки къщи и крепости от клечки. Тогава Майкъл му помагаше. Толкова се нуждаеше от помощта на брат си сега.

Хора, които Ричард познаваше, го поздравяваха с ледена усмивка или бързо ръкостискане. Калан идваше от друга земя, така че той остана изненадан колко добре се чувства тя сред всички тези знатни особи. Мина му мисълта, че сигурно и тя е някаква важна личност. Маловажните хора не са преследвани от хайки убийци.

Беше му трудно да се усмихва на всички. Ако слуховете за неща, идващи откъм границата, се окажеха верни, то тогава Западната земя беше в опасност. Хората, живеещи в покрайнините на Града на елените, вече се страхуваха да излизат нощем и разказваха истории за полуизядени трупове. Ричард се опитваше да ги убеди, че това са трупове на хора, умрели от естествена смърт, а след това намерени и разкъсани от диви животни. Подобни неща се случваха непрекъснато. Отвръщаха му, че са се появили някакви чудовища, слизащи от небето. Той смяташе всичко това за суеверни безсмислици.

До този момент.

Дори сред толкова много хора Ричард беше самотен. Беше объркан и не знаеше какво да прави. Към кого да се обърне. Калан бе единствената, която му помагаше да се чувства по-добре, но в същото време изпитваше страх от нея. Битката при скалата го ужаси. Щеше му се да я вземе със себе си и да се махнат.

Зед сигурно знаеше какво трябва да се направи. Преди границата е живял в Средната земя, макар никога да не говореше за това. А после и онова потискащо чувство, че всичко, което се случва, има връзка със смъртта на баща му, а смъртта на баща му пък е свързана с тайните на Ричард, тайните, с които го бе натоварил баща му, единствено него.

Калан постави ръка на рамото му.

— Ричард, съжалявам, не знаех… за баща ти. Съжалявам.

След ужасните неща, които се бяха случили днес, той почти беше забравил за това, докато Чейс не го подсети. Почти. Леко сви рамене.

— Благодаря.

Изчака, докато покрай тях мине една жена, облечена в рокля от синя коприна с бели копринени волани около врата, на ръкавите и на гърдите. Докато тя минаваше, той заби поглед в земята, за да не се налага да отвръща на усмивката й, в случай че има такава.

— Беше преди три седмици.

Той й разказа накратко за случилото се. Калан го изслуша със съчувствие.

— Съжалявам, Ричард. Може би предпочиташ да останеш сам.

Той се насили да се усмихне.

— Не, всичко е наред. Бях сам достатъчно дълго време. Добре е да имаш приятел, с когото да поговориш.

Тя леко му се усмихна, кимна и двамата продължиха да си пробиват път през тълпата. Ричард се чудеше къде ли е Майкъл. Стори му се странно, че не се е появил още.

Макар вече да не му се ядеше, знаеше, че Калан не е слагала нищо в устата си от два дни. Той оцени забележителната й способност за самоконтрол, при положение, че наоколо имаше толкова много вкусотии. Апетитните миризми започнаха да променят мнението му, че не е гладен.

Наведе се към нея:

— Гладна ли си?

— Много.

LiДо4o_O Вто 19 Май 2009, 16:53

Заведе я до една дълга маса, отрупана с подредена в редици храна. Върху нея имаше огромни димящи подноси с наденички и меса, варени картофи, няколко вида сушена риба, печена риба, пиле, пуйка, купчини сурови зеленчуци, нарязани на ивици, големи супници зелева супа с наденички, лучена супа, зеленчукова супа, плата с хлябове, сирена, плодове, сладкиши, кейкове, бурета с вино и бира. Прислужниците непрекъснато сновяха напред-назад, като внимаваха блюдата да не се изпразват.

Калан внимателно ги огледа.

— Някои от момичетата, които сервират, са с дълги коси. Това позволено ли е?

Ричард се огледа малко объркан.

— Да. Всеки може да има каквато си пожелае коса. Виж там.

Наведе се към нея и поставил ръката си близо до гърдите, посочи нещо.

— Онези жени там са съветници, някои от тях са с къси коси, други с дълги. Както предпочитат.

Погледна я с крайчеца на окото си.

— Теб да не би да те карат да си стрижеш косата?

Тя повдигна вежди към него.

— Не. Никой никога не ме е карал да си стрижа косата. Просто там, откъдето идвам, дължината на женската коса показва определено положение в обществото.

— Това означава ли, че ти си човек със значително положение?

Той смекчи въпроса си с игрива усмивка.

— Имам предвид, като гледам каква прекрасна дълга коса имаш.

На свой ред тя му отвърна с лека усмивка, в която обаче нямаше веселост.

— Така е според някои. Предполагам, че след тази сутрин ти също си си помислил нещо подобно. Всеки човек може да бъде само онова, което е, нито повече, нито по-малко.

— Добре, ако питам нещо, което не трябва да пита приятел, просто ме сритай.

Усмивката й се разтегли и на лицето й се изписа онази особена усмивка със затворени устни, която му беше направила такова силно впечатление преди. Усмивка на съпричастност. Той също се усмихна.

Обърна се към масата и откри едно от любимите си ястия, ребърца в пикантен сос, сложи няколко в малка бяла чинийка и й я подаде.

— Опитай първо от това. Любимо ми е.

Калан задържа чинията на една ръка разстояние, оглеждайки я подозрително.

— От какво месо са?

— Свинско — каза той малко изненадан. — Нали знаеш, от прасе. Опитай, това е най-вкусното нещо на масата, гарантирам ти.

Тя се успокои, приближи чинията към себе си и изяде съдържанието й. Самият Ричард изяде половин дузина, поглъщайки с наслада всяка хапка.

После сложи в чиниите им и малко наденички.

— Ето, опитай и тези.

На лицето й отново се изписа подозрение.

— Те от какво са?

— От свинско и говеждо, малко подправки, не знам точно какви. Защо? Да не би да има някои неща, дето не ги ядеш?

— Някои — отговори тя уклончиво, преди да изяде една наденичка. — Може ли малко зеленчукова супа, моля?

Той й сипа в изящна бяла купа със златна рамка, която размени с чинията й. Калан я пое с две ръце и я опита.

На лицето й се изписа усмивка.

— Хубава е, точно каквато я правя и аз, не мисля, че нашите две земи са чак толкова различни, колкото си мислиш.

Докато тя допиваше остатъка от супата си, Ричард, почувствал се по-добре след казаното от нея, взе дебела филия хляб, сложи върху нея няколко парчета пилешко и когато тя привърши със супата, взе купата от ръцете й и й подаде хляба. Тя го взе и без да спира да яде, се отправи към единия ъгъл на залата. Той остави купата и я последва, като пътьом стискаше някоя и друга ръка. Притежателите на ръцете хвърляха недоволни погледи на облеклото му. Когато стигна до празното място край една колона, Калан се обърна и го погледна.

— Би ли ми донесъл парче сирене?

— Разбира се, какво да бъде?

Тя огледа тълпата.

— Няма значение.

Ричард си проправи път обратно през навалицата до масата и избра две парчета сирене, като едното изяде по пътя обратно към нея. Тя го взе, когато той й го подаде, но наместо да го изяде, остави ръката си да се отпусне надолу покрай тялото и сиренето падна на пода, сякаш беше забравила, че го държи.

— Лош избор?

Тя отвърна с далечен глас:

— Мразя сирене.

Взираше се покрай него в една точка на другия край на залата.

Ричард се намръщи.

— Защо тогава го поиска?

В гласа му се долавяше раздразнение.

— Продължавай да ме гледаш — каза тя, като отново спря погледа си на него. — Зад теб в другия край на залата има двама души. Наблюдават ни. Исках да разбера дали гледат мен или теб. Когато те изпратих до масата, те проследиха дотам и обратно. Не обърнаха никакво внимание на мен. Така че следят теб.

Ричард постави ръцете си на раменете й и я завъртя, за да може да погледне сам. Плъзна поглед над главите на хората към отдалечения край на залата.

— Това са двама от помощниците на Майкъл. Познават ме. Вероятно се чудят къде съм бил и защо изглеждам толкова ужасно.

Той се вгледа в очите й и каза тихо, така че никой да не ги чуе:

— Всичко е наред, Калан, успокой се. Онези четиримата от сутринта са мъртви. Вече си в безопасност.

Тя поклати глава.

— Ще последват и други неща. Не трябва да оставам с теб. Не бих искала да подлагам живота ти на опасност. Ти си приятел.

— Няма начин друга четворка да те проследи, не и след като вече си тук, в Града на елените. Невъзможно е.

Беше достатъчно добре запознат с изкуството на проследяването, за да бъде сигурен в думите си.

Калан закачи с пръста си яката му и го придърпа към себе си. В зелените й очи проблесна искрица на застрашителна нетърпимост.

Гласът й се превърна в бавен, пронизителен шепот.

— Когато напуснах земята си, петима магьосници скриха следите ми със заклинания, така че никой да не знае накъде съм тръгнала и да не може да ме проследи, а след това се самоубиха, за да не може никой да ги накара да проговорят! — тя гневно скръцна със зъби, очите й се навлажниха. Започна да трепери.

Магьосници! Ричард се вцепени. Най-накрая си пое въздух и внимателно махна ръката й от ризата си, поемайки я в двете си ръце, гласът му едва се чуваше сред глъчката.

— Съжалявам.

— Ричард, боя се до смърт!

Калан трепереше все по-силно.

— Ако днес не те бях срещнала, нямаш представа какво щеше да стане с мен. Смъртта щеше да бъде най-доброто, което можеше да ми се случи. Не знаеш нищо за тези хора.

Тя се затресе неистово, без да се опитва да овладее страха си.

Кожата по ръцете му настръхна. Леко я премести зад колоната, където не можеха да ги видят.

— Съжалявам, Калан. Нямам представа за какво говориш. Ти знаеш поне малко за нещата, докато аз нямам абсолютно никаква представа. Също съм уплашен. Днес на скалата… Никога не съм изпитвал подобен страх. И всъщност не направих нищо, което би могло да ни спаси.

Ричард видя колко е уплашена и това му даде сили да се опита да я успокои.

— Това, което направи — каза тя, като с усилие изричаше гласно думите, — беше достатъчно. Достатъчно, за да ни спаси. Без значение колко нищожно си мислиш, че е, то беше достатъчно. Ако не ми беше помогнал… Не бих искала моето присъствие да ти навлече неприятности.

Той стисна ръката й по-здраво.

— Няма. Имам приятел, Зед. Може би той ще знае какво да направим, за да си в безопасност. Малко е странен, но е най-умният човек, който познавам. Ако има някой, който знае какво трябва да направим, това е Зед. Щом можеш да бъдеш проследена навсякъде, тогава няма къде да избягаш. Те ще те открият. Нека те заведа при Зед. Веднага след като Майкъл произнесе речта си, ще отидем у дома. Ще можеш да поседиш срещу огъня, а на сутринта ще те заведа при Зед.

Той се усмихна и посочи с брадичка към близкия прозорец.

— Погледни.

Тя се обърна и видя Чейс да стои вън до един висок, заоблен в горната си част прозорец. Граничният надзирател я погледна през рамо и й намигна, усмихвайки се топло, преди да приключи с огледа на района.

— За Чейс четворката би била просто забавление. Докато се оправя с тях, би ти разказал някоя наистина сериозна случка. Откакто му казахме за мъжете, те наблюдава.

Това предизвика у нея вяла усмивка, която бързо се изпари.

— Има и още нещо. Мислех, че в Западната земя ще съм в безопасност. Така трябваше да бъде. Ричард, аз можах да премина границата единствено защото беше използвана магия. — Тя все още трепереше, но вече започваше да възвръща контрола над себе си, окуражавана от Ричард.

— Не зная как тези четиримата са я преминали. Това не би трябвало да е възможно. Дори не би трябвало да знаят, че съм напуснала Средната земя. Нещо е променило правилата.

— Ще се заемем с това утре. Засега си в безопасност. Освен това би отнело дни на друга четворка да стигне до тук, нали така? Това ще ни даде възможност да измислим нещо.

Калан кимна.

— Благодаря ти, Ричард Сайфър. Приятелю. Но знай, че ако те изложа на някаква опасност, ще си тръгна преди да пострадаш.

Тя издърпа ръката си и избърса очи.

— Още съм гладна. Можем ли да хапнем още нещо?

Ричард се усмихна.

— Разбира се, какво ти се яде?

— Някоя от твоите любими вкусотии.

Върнаха се обратно при масата и докато чакаха да се появи Майкъл, хапнаха още. Ричард се почувства по-добре не заради това, което тя му каза, а поради факта, че успя да научи още малко за нея, също и защото я бе накарал да се почувства в безопасност. Щеше все някак да намери разрешение на проблема й, щеше да разбере какво става с границата. Колкото и да се страхуваше от отговорите, щеше да ги узнае.

Из тълпата се понесе шепот, всички глави се обърнаха към отдалечения край на залата. Беше Майкъл. Ричард хвана Калан за ръката и се запъти натам, по-близо до брат си, на разстояние, от което можеха да го виждат.

LiДо4o_O Вто 19 Май 2009, 16:54

Когато Майкъл се качи на подиума, Ричард разбра защо се бе забавил толкова. Беше чакал слънчевата светлина да падне на точно определено място, така че той да застане под слънчевите лъчи и в своята слава да бъде осветен така, че да го виждат всички.

Майкъл беше не само по-нисък, но и по-тежък и пълен от Ричард. Слънчевата светлина огряваше гъстата му непокорна коса. На горната му устна гордо се пъчеше мустак. Беше обут в широки бели панталони, а бялата му туника с богати ръкави беше пристегната в кръста със златен колан. Застанал така под лъчите на слънцето, Майкъл наистина блестеше, хвърляйки същата студена, зловеща светлина, която струеше и от огрения от слънцето мрамор. Стоеше там очевидно спокоен, контрастиращ с мрачния фон.

Ричард вдигна ръка, за да привлече вниманието му. Майкъл го забеляза и се усмихна на брат си, задържайки погледа си върху него за миг, когато започна да говори, след което извърна очи към тълпата.

— Дами и господа, днес аз поех поста Първи съветник на Западната земя.

Залата зашумя. Майкъл слушаше без да помръдне, след това внезапно вдигна ръка във въздуха в знак, че желае тишина. Изчака, докато заглъхне и последното покашляне.

— Съветниците от всички краища на Западната земя избраха мен за водач на народа ни в тези бурни времена, защото аз притежавам смелостта и способността да изведа всички ни на пътя към едно ново време. Твърде дълго живяхме с очи, взрени в миналото, а не в бъдещето! Твърде дълго преследвахме древни духове, без да забележим повика на новото време! Твърде дълго слушахме онези, които искаха война, и пренебрегвахме гласа на онези, които ни водеха по пътеката на мира!

Тълпата подивя. Ричард се вцепени. За какво говореше Майкъл? Каква война? Нямаше с кого да се бият!

Майкъл отново вдигна ръка и, този път без да дочака да утихнат, продължи.

— Аз няма да стоя със скръстени ръце, докато Западната земя е изложена на опасност заради тези предатели!

Лицето му беше зачервено и разгневено. Тълпата зашумя отново, този път имаше и размахани във въздуха юмруци. Хората скандираха името на Майкъл. Ричард и Калан се спогледаха.

— Граждани с чувство за отговорност дойдоха да идентифицират тези безмозъчни типове, тези предатели. В същия този миг, когато всички ние свързваме сърцата си в една обща цел, граничните надзиратели се грижат за безопасността ни, а армията залавя конспираторите, организиращи заговор против правителството. Те не са просто престъпници, както бихте могли да си помислите, а уважавани влиятелни хора!

През множеството се надигна вълна от недоволство. Ричард не можеше да повярва на ушите си. Нима това беше вярно? Заговор? Брат му не би говорил за това, без да е убеден в думите си. Много влиятелни хора. Това определено обясняваше защо Чейс не знаеше нищо по въпроса.

Майкъл стоеше сред слънчевите лъчи и чакаше тълпата да утихне. Когато започна отново, гласът му беше топъл и мек.

— Но това е вече минало. Днес вече гледаме напред към нови хоризонти. Една от причините да бъда избран за Първи съветник е, че поради факта, че съм роден в Града на елените, съм изживял живота си в сянката на границата, сянка, която тегнеше над живота на всички нас. Но това е вече минало. Светлината на новия ден винаги надвива сенките на нощта и ни показва, че страховете ни имат формата на призрака на собствените ни умове.

Трябва да гледаме напред към деня, в който границата няма да я има, защото нищо не е вечно, нали така? И когато настъпи този ден, трябва да сме готови да протегнем приятелска ръка, а не меч, както се опитват да ни убедят някои. Последното само би довело до една безполезна война и никому ненужни жертви.

Нужно ли е да изразходваме силите си, за да започнем една война с хора, от които сме били разделяни толкова дълго, хора, които са предци на мнозина от нас тук. Нима трябва да упражняваме насилие върху собствените си братя и сестри просто защото не ги познаваме? Каква загуба! Трябва да използваме силите си, за да унищожим реалното зло, което ни заобикаля. Ще дойде време, може би не докато сме живи, но все пак ще дойде, когато трябва да сме готови да посрещнем нашите братя и сестри, с които сме живели разделени тъй дълго. Ние трябва да обединим не само двете, но и всичките три земи! Защото ще дойде ден, когато подобно на границата между Западната и Средната земя, ще изчезне и втората граница между Средната земя и Д’Хара и всичките три земи ще станат една! Трябва да очакваме деня, в който ще споделим радостта от обединението, ако имаме смелостта да го направим! И тази радост ще тръгне от нас тук, събраните днес в Града на елените!

Ето защо аз се погрижих да спра онези, които се опитваха да ни вкарат във война с нашите братя и сестри, просто поради факта, че един ден граници няма да има. Това не означава, че не се нуждаем от армията, защото никой не може да знае какви заплахи го очакват по пътя към мира, но знаем, че е безсмислено да си ги създаваме сами! — Майкъл простя ръка над множеството. — Ние, събраните в тази зала, сме бъдещето. На вас, като Съветници на Западната земя, се пада отговорността да предадете посланието до всички краища на земята ни! Занесете нашето мирно послание до добрите хора. Те ще видят истината в сърцата ви. Моля ви, помогнете ми. Искам нашите деца и внуци да се възползват от плодовете на това, което днес посяваме. Искам да тръгнем по пътя на мира, който ще ни изведе към бъдещето, така че, когато настъпи мигът, следващите поколения да се възползват и да ни благодарят.

Майкъл стоеше с наведена глава и здраво стиснати до гърдите юмруци. Слънчева светлина струеше около него. Аудиторията беше толкова развълнувана, че в залата цареше абсолютна тишина. Ричард видя сълзи в очите на мъже и жени, които плачеха открито. Всички погледи бяха вперени в Майкъл, който стоеше непоклатим като скала.

Ричард бе изумен. Никога не беше чувал брат си да говори толкова убедено и красноречиво. Всичко, казано от него, звучеше толкова смислено. В края на краищата самият той стоеше тук с жена от друга страна, от Средната земя, и тя вече му беше приятел.

Но четирима други се бяха опитали да го убият. Не, не е точно така, помисли си той; искаха да убият нея; аз просто се оказах на пътя им. Те му предложиха да го оставят да си върви и решението да остане и да се бие беше единствено негово. Той винаги се беше страхувал от хората отвъд границата, а сега имаше приятел от там, точно както беше казал Майкъл.

Започваше да гледа на брат си с други очи. Хората бяха развълнувани от думите му както никога преди. Майкъл пледираше за мир и приятелство с други народи. Какво ли не беше наред тук?

Защо ли се чувстваше неспокоен?

— А сега нека продължим нататък — каза Майкъл, — към истинското нещастие, което ни заобикаля. Докато сме се притеснявали за границите, които не са сторили зло на никой от нас, редица наши семейства, приятели и съседи са страдали и умирали. Трагични и ненужни смърти, причинени от огъня. Да, точно това казах. Огън.

Хората си зашушукаха объркано. Майкъл започваше да губи връзката си с тълпата. Той сякаш очакваше това; местеше погледа си от лице на лице, оставяйки объркването да се засили, а след това драматично простря ръка напред и посочи с пръст.

Към Ричард.

— Ето! — изкрещя той. Тълпата се обърна като един. Хиляди очи се насочиха към Ричард. — Там стои обичаният ми брат!

Ричард се опита да се дръпне назад.

— Обичаният ми брат, който споделя с мен — той притисна юмрук към гърдите си — трагедията от загубата на нашата майка, загуба, причинена от огъня! Огънят отне майка ни, когато бяхме малки, и ни остави да отраснем сами, без нейната любов и грижи, без напътствията й. Не някакъв въображаем враг отвъд границата я отмъкна, а врагът, наречен огън! Нея я няма да ни утеши, когато страдаме, когато плачем нощем. И онова, от което боли най-много, е, че това не трябваше да се случва.

Сълзи, блестящи на слънцето, се стекоха по бузите на Майкъл.

— Съжалявам, приятели, моля да ми простите — Той изтри сълзите си с кърпичка, която му беше под ръка. — Просто тази сутрин разбрах за още един огън, взел живота на красиви млади майка и баща и оставил дъщеря им сираче. От това болката се възроди в мен и не можех да си замълча.

Сега вече всички бяха отново категорично на негова страна. Никой не спираше сълзите си. Една жена обви ръка около рамото на Ричард, който стоеше безмълвен. Тя прошепна колко много съжалява.

— Чудя се колко ли от вас са изпитали болката, с която живеем аз и брат ми всеки ден. Моля ви, онези от вас, които имат любим човек или приятел, наранен или дори убит от огъня, моля ви, вдигнете ръце — Доста ръце се вдигнаха, някои от хората заридаха. — Видяхте ли, приятели — каза той с пресипнал глас, широко разтваряйки ръце, — мъката е сред нас. Няма нужда да се взираме извън пределите на тази стая.

Ричард се опита да преглътне буцата в гърлото си, предизвикана от спомена за преживения ужас, който се върна в съзнанието му. Един човек, който си беше въобразил, че баща им го мами, изпусна нервите си и бутна лампата от масата, докато Ричард и брат му спяха в задната стая. Докато той изкарвал с ритници баща им от къщата, майка им изнесла Ричард и брат му от горящата къща и се върнала да спаси нещо, те никога не разбраха какво, и изгоряла жива. Писъците й отрезвили двамата мъже и баща им се опитал да я спаси, но не могъл. Изпълнен с вина и отвращение от стореното, мъжът избягал, като плачел и крещял, че съжалява.

Това се получава, беше им повтарял баща им хиляди пъти, когато човек загуби контрол над себе си. Майкъл беше пропуснал думите му покрай ушите си. Ричард ги запомни за цял живот. Те му бяха внушили страх от собствения гняв и всеки път, когато той се надигаше, Ричард го възпираше.

Майкъл грешеше. Не огънят беше убил майка им; гневът я уби.

С отпуснати покрай тялото ръце и наведена глава Майкъл отново продължи с мек глас.

— Какво да направим, за да предотвратим опасността от огъня в нашите домове? — Той тъжно поклати глава. — Не зная, приятели. Но сформирам комисия, която ще се занимае с проблема, и подканям всеки гражданин с чувство за отговорност да излезе с предложения. Вратата ми винаги е отворена. Заедно можем да направим нещо. Заедно ще направим нещо.

А сега, приятели, моля да ме извините и да ми позволите да отида да утеша брат си, за който споделянето на личната ни трагедия вероятно е било нещо изненадващо, тъй че трябва да го помоля да ми прости.

Той скочи от подиума, тълпата се разцепи, за да го пусне да мине. Тук-там се протягаха ръце, които се опитваха да го докоснат, докато минава. Той не ги забеляза.

Ричард стоеше и наблюдаваше как брат му си пробива път към него. Тълпата се разпръсна. Само Калан остана до него и пръстите й леко докосваха ръката му. Хората се върнаха към трапезата и започнаха оживени разговори помежду си. Ричард стоеше изправен и се опитваше да потисне гнева си.

Усмихнат, Майкъл го тупна по рамото.

— Чудесно слово! — похвали се той. — Какво ще кажеш?

Ричард се загледа във фигурите по мраморния под.

— Защо намесваш смъртта й тук? Защо беше нужно да я разгласяваш пред всички? Защо я използва по този начин?

Майкъл го прегърна през рамо.

— Знам, че боли, и съжалявам, но го правя в името на по-добрите времена. Видя ли сълзите в очите им? Това, което започнах, ще осигури на всички ни по-добър живот и ще спомогне името на Западната земя да се разчуе. Вярвам в това, което казах; трябва да се вглеждаме в предизвикателствата на бъдещето с трепет, не със страх.

— А какво беше онова за границите?

— Нещата се променят, Ричард. Аз трябва да ги изпреварвам.

Усмивката му се стопи.

— Това е всичко, което имах предвид. Границите няма да са вечни. Не мисля, че някой някога е искал това. Ние всички трябва да сме готови да го приемем.

Ричард промени темата.

— Какво откри за смъртта на баща ни? Следотърсачите попаднаха ли на нещо?

Майкъл отново взе ръката му.

— Порасни, Ричард. Джордж беше един стар глупак. Той вечно взимаше разни неща, които не му принадлежат. Вероятно е взел нещо, принадлежащо другиму. На някой с лош нрав и голям нож.

— Не е вярно! Знаеш го!

Ричард мразеше Майкъл да нарича баща им „Джордж“.

— Той никога през живота си не е откраднал!

— Това, че човекът, от който си взел някаква вещ, отдавна е умрял, не ти дава право да го правиш. Очевидно някой друг е искал същата вещ за себе си.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Ричард. — Какво си открил?

— Нищо! Просто здрав разум. Къщата беше на парчета! Някой е търсел нещо. Не го е намерил, Джордж не е казал къде е и са го убили. Това е всичко. Следотърсачите казаха, че следи няма. Вероятно никога няма да узнаем кой го е направил. — Майкъл му хвърли ядосан поглед. — По-добре свикни да живееш с тая мисъл.

Ричард си пое дълбоко въздух. В думите на брат му имаше смисъл; някой е търсел нещо. Не трябваше да се ядосва на Майкъл, задето не е открил кой. Нали беше опитал. Ричард се чудеше как е възможно да няма никакви следи.

— Съжалявам. Може би си прав, Майкъл.

След малко му хрумна нещо друго.

— И какво излиза, че това няма нищо общо със заговора? Не са били онези, които се опитват да се доберат до теб?

Майкъл махна с ръка.

— Не, не, не. Няма нищо общо с това. По този въпрос вече се работи. Не се тревожи за мен, аз съм в безопасност, всичко е наред.

Ричард кимна. На лицето на Майкъл се изписа досада.

— И така, скъпи братко, защо изглеждаш толкова ужасно? Не можа ли поне да се поизмиеш? Не можеш да кажеш, че не бях те предупредил. Знаеш за това празненство от седмици.

Преди Ричард да може да отговори, се обади Калан. Беше забравил, че тя все още стои до него.

— Моля ви, простете на брат си, вината не е негова. Трябваше да ме придружи до Града на елените, а аз закъснях. Моля, не губете уважението си към него заради мен.

Очите на Майкъл се плъзнаха по тялото й, преди да се спрат на очите й.

— А ти си?

Както си беше права, тя се изпъна.

— Казвам се Калан Амнел.

Майкъл леко се усмихна и едва забележимо кимна с глава.

— Излиза, че не си охраната на брат ми, както си помислих. И откъде идваш?

— От едно отдалечено оттук малко селище. Сигурна съм, че едва ли сте чували за него.

Майкъл не настоя за отговор, а вместо това се обърна към брат си.

— Тук ли ще прекарате нощта?

— Не. Трябва да се видя със Зед. Търсил ме е.

Усмивката на Майкъл се изпари.

— Ще трябва да си намериш по-добри приятели. Нищо добро няма да излезе от това, дето прекарваш времето си с този противен старец.

Той се обърна отново към Калан:

— А ти, скъпа моя, си мой гост тази нощ.

— Имам други планове — предпазливо каза тя.

Майкъл протегна ръце към нея, обгърна задника й и го придърпа силно към себе си. Кракът му се намести между бедрата й.

— Ще ги промениш. — Усмивката му беше студена като зимна нощ.

— Махни си ръцете. — Гласът й беше твърд и застрашителен. Двамата се бяха вгледали в очите си.

Ричард се стъписа. Не можеше да повярва, че брат му прави това.

— Майкъл! Престани!

И двамата не го забелязваха и продължаваха схватката си, лицата им почти се доближаваха, погледите им не отстъпваха един на друг. Ричард стоеше до тях безпомощен. Чувстваше, че и двамата искат той да стои настрана. Тялото му се напрегна, мускулите му се втвърдиха, готови да устояват на това чувство.

— Ти го знаеш — прошепна Майкъл, — мога да се влюбя в теб.

Калан дишаше бавно и на пресекулки.

— Не знаеш и половината от историята — гласът й беше равен и под контрол. — А сега си махни ръцете.

Той не го направи и тя постави нокътя на показалеца си върху гърдите му, точно под трапчинката на врата му. Докато се взираха един в друг, бавно, много бавно започна да движи нокътя си надолу, разкъсвайки плътта му. Кръв на струйки започна да се стича по кожата му. За миг Майкъл застина, очите му повече не можеха да крият болката. Свали ръцете си от нея и се дръпна назад.

Без да се обръща, Калан демонстративно напусна къщата.

Ричард хвърли на брат си гневен поглед и я последва.

LiДо4o_O Вто 19 Май 2009, 16:57

Глава 4

Ричард се затича надолу по алеята, за да я настигне. Тя вървеше под отслабващите следобедни слънчеви лъчи, а след нея се вееха роклята и дългата й коса. Стигна до едно дърво и спря, за да го изчака. За втори път този ден изтри кръв от ръката си.

Когато Ричард докосна рамото й, тя се обърна, спокойното й лице не издаваше и сянка от вълнение.

— Калан, съжалявам…

Тя го прекъсна.

— Не се извинявай. Това, което направи брат ти, не беше предназначено за мен, а за теб.

— За мен ли? Какво искаш да кажеш?

— Брат ти те ревнува — лицето й омекна. — Той не е глупав, Ричард. Знаеше, че сме заедно, и изпита ревност.

Ричард я хвана за ръката и двамата тръгнаха надолу по пътя, отдалечавайки се от къщата на Майкъл. Беше вбесен от брат си, но в същото време се срамуваше от собствения си гняв. Изпитваше чувството, че е изменил на баща си.

— Това не го оправдава. Той е Пръв съветник; притежава всичко, което човек би могъл да си пожелае. Съжалявам, че не му попречих.

— Не бих искала да го правиш. Бях длъжна да се справя сама. Той иска да има всичко, което притежаваш. Ако го беше спрял, щеше да започне битка за мен. След това, което се случи, той загуби интерес към мен. И още нещо, онова, което ти причини чрез спомена за майка ти, беше по-лошо. Ти би ли искал да се бях намесила на твоя страна?

Ричард отново сведе поглед към пътя. Преглътна гнева си.

— Не, това не беше твоя работа.

Докато вървяха, къщите ставаха по-малки, по-сгушени, но все така чисти и добре поддържани. Някои от собствениците им бяха излезли отпред и използваха хубавото време, за да ги постегнат преди зимата. Въздухът беше чист и свеж, но и доста сух, по което Ричард прецени, че нощта ще бъде студена; нощ, в която е чудесно да си накладеш огън от брезови трупи, ароматен и не много горещ. Дворовете с бели огради отстъпваха място на по-обширни градински площи пред малки къщурки, построени далеч от пътя. Ричард пътьом си откъсна едно дъбово листо от надвесен над пътя клон.

— Изглежда, познаваш добре хората. Забелязваш всичко, искам да кажа, имаш обяснение за постъпките им.

Тя сви рамене.

— Сигурно.

Той откъсваше от листото малки парченца.

— Затова ли те преследват?

Без да спира да върви, тя внимателно извърна поглед и когато очите му срещнаха нейните, отвърна:

— Преследват ме, защото се боят от истината. Една от причините да ти вярвам е, че ти не се боиш.

Ричард отвърна с усмивка на комплимента. Хареса му този отговор, макар да не беше сигурен какво точно значи.

— Не се готвиш да ме ритнеш, нали?

На лицето й се изписа нещо като кисела усмивка.

— Близо си до истината — замисли се за миг, а усмивката й се скри. — Съжалявам, Ричард, но засега трябва да ми се довериш. Колкото повече ти казвам, толкова по-голяма е опасността и за двама ни. Все още ли сме приятели?

— Все още. — Той захвърли скелета на дъбовото листо. — Но някой ден ще ми разкажеш всичко, нали?

Тя кимна.

— Стига да мога, обещавам да ти разкажа.

— Добре — каза той бодро, — в крайна сметка нали съм „търсач на истината“.

Калан се закова на място, сграбчи го за ръкавите и го извърна така, че да я погледне в очите.

— Защо каза това? — попита тя.

— Кое? Имаш предвид „търсач на истината“ ли? Така ме нарича Зед. Още от малък. Той казва, че винаги настоявам да науча истината за нещата, и затова ме нарича „търсач на истината“. — Изненада се от разтревожения й вид. Присви очи. — Защо?

Тя тръгна.

— Няма значение.

Очевидно по някакъв начин беше засегнал болна тема. Необходимостта да узнае отговорите започна да си пробива път напред през мислите му. Преследваха я, защото се бояха от истината, си помисли, а тя се разтревожи, когато той спомена „търсач на истината“. Вероятно се е обезпокоила, каза си, защото това я е накарало да се страхува и за него.

— Можеш ли поне да ми кажеш кои са „те“? Твоите преследвачи?

Калан продължи да върви с поглед, забит в земята. Той не знаеше дали ще получи отговор, но накрая тя каза:

— Те са привърженици на един изключително зъл човек. Казва се Мрачният Рал. Моля те, засега не задавай повече въпроси; не искам да мисля за него.

Мрачният Рал. Е, сега вече знаеше името му.

* * *

Когато двамата заизкачваха плавните планински възвишения, беше късен следобед и слънцето вече потъваше зад хълмовете на Еленовата гора. Вървяха мълчаливо. На него не му се и говореше, тъй като ръката го болеше и се чувстваше леко замаян. Имаше нужда от баня и топло легло. По-добре леглото да остане за нея, си помисли; той можеше да спи в любимия си стол, онзи, скърцащия. Тази мисъл също му се понрави; денят беше доста дълъг и болката вече напомняше за себе си.

Стигнаха до групичка брези и той насочи Калан по една пътечка, която извеждаше до неговата къща. Гледаше я как върви отпред в теснината между дърветата, като пътьом разчистваше паяжините, полепващи по лицето и ръцете й, и разкъсваше нишките, препречващи пътеката.

Ричард копнееше да се прибере у дома. Освен ножа и другите забравени там неща имаше и още нещо, което трябваше да вземе със себе си, една изключително важна вещ, подарък от баща му.

Старият Джордж Сайфър го беше направил пазител на една тайна, беше му дал на съхранение една тайна книга, а освен нея и нещо, което трябваше да пази навеки като доказателство пред истинския притежател на книгата, че тя не е открадната, а дадена на съхранение. Това нещо беше един три пръста широк триъгълен зъб. Ричард го беше овързал с кожена връв, за да може винаги да го носи около врата си, но лекомислено бе излязъл от къщи без него, както и без ножа и раницата си. Беше нетърпелив да го постави отново на шията си; без него нямаше как да докаже, че баща му не е крадец.

Когато се изкачиха по-нависоко и пресякоха едно открито пространство с оголени скали, кленовете, дъбовете и брезите започнаха да отстъпват място на смърчове. Гората смени зеления си килим с непретенциозен кафяв дюшек от иглички. С напредването на пътя Ричард започна да изпитва някакво неясно чувство на безпокойство. Хвана с два пръста ръкава на Калан и я дръпна назад.

— Нека мина пръв — каза тихо. Тя го погледна и му се подчини, без да попита защо. През следващия половин час той забави крачка, оглеждаше внимателно земята и се взираше във всеки клон близо до пътеката. Преди да поемат нагоре към последния хребет, зад който се намираше къщата му, Ричард се спря до една полянка с папрат и клекна, като по този начин й показа, че иска да се снишат там.

LiДо4o_O Вто 19 Май 2009, 16:58

— Какво не е наред? — попита тя.

Той поклати глава.

— Може би всичко си е наред — прошепна, — но някой е минавал по пътеката днес следобед. — Вдигна една сплескана борова шишарка и за момент се загледа в нея, след което я хвърли.

— Откъде знаеш?

— Паяжините — той погледна нагоре към хълма. — През пътеката няма паяжини. Някой е минал и ги е разкъсал. Паяците са нямали време да си изплетат нови.

— Тази пътека до ничия друга къща ли не води?

— Не. Може да е просто преминаващ пътник. Макар че този маршрут не се използва много.

Калан озадачено сбърчи чело.

— Докато вървях първа, имаше паяжини. На всеки десет крачки се налагаше да ги махам от лицето си.

— Точно за това говоря — прошепна Ричард. — Цял ден човешки крак не е стъпвал на пътеката, а след онази поляна, през която минахме, паяжините изчезнаха.

— Какво може да е станало?

Той поклати глава.

— Не знам. Или някой е стигнал до поляната от другата страна през гората и след това се е включил в пътеката, което е доста трудно — той я погледна в очите, — или е паднал от небето. Къщата ми е отвъд този хълм. Да си държим очите на четири.

Ричард предпазливо тръгна нагоре, като по пътя и двамата оглеждаха внимателно гората. Искаше му се да избяга в обратна посока, да се махнат от там, но това беше невъзможно. Не можеше да си тръгне, преди да е взел зъба, оставен от баща му.

Когато се изкачиха до върха, застанаха зад един голям бор и погледнаха надолу към къщата. Прозорците бяха счупени, а вратата, която Ричард винаги заключваше, зееше отворена. Вещите му се въргаляха по земята.

Той се изправи.

— Претърсвали са я точно както и къщата на баща ми.

Калан го сграбчи за ризата и го дръпна обратно долу.

— Ричард! — прошепна гневно. — Баща ти може би се е прибирал у дома точно както ти се каниш да се прибереш, а те са го чакали.

Тя, разбира се, беше права. Той замислено прокара пръсти през косата си. Погледна пак къщата. Задната й стена опираше в гората, а вратата й гледаше напред към поляната. Тъй като това беше единствената врата, всеки би очаквал Ричард да се втурне през нея. Ето къде щяха да го дебнат, ако бяха вътре.

— Добре — отвърна шепнешком, — но вътре има нещо, което трябва да взема. Без него не тръгвам. Можем да се промъкнем отзад. Ще го взема и след това изчезваме.

Ричард би предпочел да не я взима със себе си, но не искаше да я оставя сама на пътеката. Проправиха си път през гората, през заплетените гъсталаци, заобикаляйки къщата отдалеч. Когато стигна до мястото, откъдето можеше да се приближи към задната страна, й направи знак да спре. Тя не искаше да се съгласи с него, но той беше непреклонен. Ако имаше някой вътре, Ричард не можеше да допусне той да хване и двама им.

Като я остави да чака под един смърч, внимателно тръгна към къщата, като се спусна по една виеща се пътека, за да стъпва само по килима от иглички, а не по сухите листа. Когато накрая видя прозореца на спалнята на гърба на къщата, замръзна на място, напрегнал слух. Не се чуваше никакъв шум. Внимателно, с разтуптяно сърце, той приклекна и тръгна бавно. Под краката му нещо се раздвижи. Една змия се плъзна през пътеката. Той я изчака да отмине.

Когато стигна до дъсчената задна стена на къщата, внимателно постави ръка върху празното черчеве на прозореца и погледна вътре. Почти цялото стъкло липсваше и се виждаше, че в спалнята му цари пълен хаос. Дюшекът и завивките му бяха разпрани. Ценни книги се валяха по пода разпокъсани, с разпилени страници. В дъното на стаята се виждаше полуотворената към дневната врата, но отворът не позволяваше да надникне в другата стая. Вратата винаги сама се отваряше толкова, тъй като нямаше райбер.

Ричард бавно пъхна главата си в рамката на прозореца и погледна надолу към леглото. Точно под него се падаше долната табла на леглото, от която висяха раницата му и кожената връв със зъба, точно там, където ги бе оставил. Протегна напред ръка и се опита да ги вземе през прозореца.

В другата стая нещо изскърца — изскърцване, което Ричард добре познаваше. Вцепени се от страх. Беше столът му. Не го беше смазал, защото това беше част от индивидуалността на стола, която Ричард не искаше да променя. Безшумно се дръпна отново назад. Нямаше съмнение: в другата стая има човек, който седи на стола му и го чака.

Нещо привлече погледа му и го накара да се обърне надясно. Върху един изгнил пън се беше настанила катеричка, която го гледаше. Моля те, отчаяно си помисли той, моля те, не започвай да ми крещиш да напусна територията ти. Цял безкраен миг катеричката остана загледана в него, след това скочи от пъна върху едно дърво, заприпка нагоре по ствола му и се изгуби.

Ричард въздъхна с облекчение и отново насочи поглед към прозореца. Вратата все още стоеше в предишното положение. Бързо пъхна ръката си в празната рамка и внимателно повдигна раницата и кожената връв със зъба от таблата на леглото, като през цялото време се вслушваше да долови и най-лекия шум оттатък.

Ножът му лежеше върху една малка масичка от другата страна на леглото. Нямаше как да стигне до него. Извади раницата през прозореца, като внимаваше да не удари с нея някое от останалите парчета счупено стъкло.

С плячката в ръка Ричард безшумно и бързо се върна по обратния път, едва удържайки силното си желание да побегне. Отдалечавайки се, от време на време хвърляше по някой поглед през рамо, за да е сигурен, че няма опашка. Пъхна главата си в кожената примка на връвта и скри зъба под ризата си. Никога на никой не го беше показвал; можеше да го види единствено притежателят на тайната книга.

Калан го чакаше там, където я беше оставил. Когато го видя, скочи на крака. Той постави пръст пред устните си, за да я предупреди да мълчи. Като преметна през лявото си рамо раницата, той нежно постави другата си ръка върху гърба й, подканвайки я да тръгва. Понеже не искаше да се връщат по същия път, Ричард я поведе през гората натам, където пътеката се издигаше над къщата му. Непокътнатите паяжини блестяха на последните лъчи на залязващото слънце и двамата въздъхнаха с облекчение. Тази пътека беше по-дълга и доста по-стръмна от другата, но водеше натам, накъдето беше тръгнал. Към Зед.

Къщата на стареца беше твърде далеч, за да могат да бъдат там преди мръкнало, а пътеката беше прекалено опасна, за да се движат нощем. Обаче Ричард искаше да се отдалечи колкото е възможно повече от онзи, който го чакаше долу в къщата му. Докато не мръкнеше съвсем, щяха да се движат.

Той хладно си зададе въпроса дали онзи в къщата му и убиецът на баща му са един и същ човек. Двете къщи бяха разбити по еднакъв начин. Дали е бил причакван като баща си? Същият човек ли е бил? Ричард искаше да може да му излезе насреща или поне да види кой е, но нещо вътре в него настоятелно му подсказваше, че е по-добре да изчезва.

Той разтърси глава, за да разбърка мислите си. Беше дал на въображението си прекалено много свобода. Разбира се, че нещо вътре го беше предупредило за опасността, беше му казало да изчезва. За днес вече веднъж без малко да се раздели с живота си. Да се оставиш един път на късмета си е глупаво; два пъти обаче си е направо нагло. Беше взел най-доброто решение — да си тръгне.

Все пак му се щеше да беше видял кой го чака вътре, за да се убеди напълно, че между двете събития няма връзка. Че защо беше нужно да разбиват къщата му като тази на баща му? И какво ако е бил един и същ човек? Искаше да знае кой е убил баща му. Умираше от желание да узнае.

Макар да не му позволиха да види тялото на баща си, той пожела да разбере как е бил убит. Чейс му беше казал — много щадящо, но все пак му беше казал. Коремът на баща му е бил разпран и червата му са били разхвърляни навсякъде по пода. Как е могъл някой да направи подобно нещо? От самата мисъл за това му се повдигна и той се почувства прекалено слаб, за да задържи вниманието си върху нея. С мъка преглътна буцата в гърлото си.

— Е? — гласът й го изтръгна от мислите му.

— Какво? Какво „е“?

— Ами намери ли онова, за което се върна?

— Да.

— И какво беше то?

— Какво беше ли? Раницата ми. Трябваше да си взема раницата.

Тя се обърна да го погледне с ръце на хълбоците и смръщено лице.

— И ти, Ричард Сайфър, очакваш да ти повярвам, че рискува живота си заради една раница?

— Калан, след малко ще получиш ритник — усмивката му не се получи.

С килната на една страна глава тя продължаваше да го гледа изпод вежди, но забележката му беше угасила страстите й.

— Сега сме квит, приятелю — спокойно каза тя, — квит сме.

Ричард със сигурност можеше да каже, че Калан е човек, който е свикнал да получава отговори на въпросите си.

LiДо4o_O Вто 19 Май 2009, 16:58

* * *

Светлината отслабваше все повече, а цветовете избледняваха, така че Ричард започна да мисли къде ще прекарат нощта. Знаеше няколко хралупести бора по пътя, които му се беше налагало да използва при един или друг случай. Единият от тях се намираше в края на една поляна встрани от пътеката. Вече се виждаше високата му фигура, извисяваща се на фона на избледняващото небе. Той поведе Калан встрани от пътеката към дървото.

Зъбът, висящ на врата му, му причиняваше болка. Тайните, които знаеше, му причиняваха болка. Щеше му се баща му никога да не го беше правил пазител на тайната книга. Една мисъл, споходила го, докато беше долу, в къщата си, и на която тогава не обърна внимание, се придвижи напред в съзнанието му. Изглежда, книгите му бяха разкъсани в пристъп на ярост. Може би защото нито една от тях не бе търсената. Ами ако бяха търсили тайната книга? Не, това беше невъзможно; никой, освен истинския й притежател не знаеше за нейното съществуване.

И баща му… и той… и съществото, на което принадлежеше зъбът. Тази мисъл му се стори невероятна, така че реши да не се занимава повече с нея. И положи всички усилия да го направи.

Страхът от случилото се край Отвесната скала и от онова, което щеше да се случи в къщата му, като че ли беше утихнал. Краката му бяха натежали толкова, че едва ги повдигаше, влачейки се по покритата с мъх земя. Точно преди да пресече храсталака и да се озове на поляната, Ричард се спря, за да убие една муха, хапеща го по врата.

Калан сграбчи ръката му, докато замахваше.

Другата й ръка затисна устата му.

Той се вцепени.

Вгледана в очите му, тя поклати глава, след това отпусна китката му, поставяйки ръката си на тила му, като с другата продължаваше да затиска устата му. В изражението на лицето й Ричард видя ужаса й от това той да не издаде някакъв звук. Тя бавно го придърпа към земята и той се постара да я убеди, че ще се подчини.

Погледът й го държеше в здрава хватка, ръцете й също. Все още вгледана в очите му, тя приближи лицето си толкова близо до неговото, че той усещаше топлия й дъх върху бузата си.

— Чуй ме. — Трябваше да напрегне слух, за да чуе едва доловимия й шепот. — Прави точно каквото ти казвам. — Изражението на лицето й беше такова, че той се страхуваше дори да мигне. — Не се движи. Каквото и да се случи, не се движи. В противен случай сме мъртви — Направи пауза. Той бавно кимна. — Остави мухите да те хапят. В противен случай сме мъртви. — Още една пауза. Той отново леко кимна.

С бързо отместване на очите си тя го накара да погледне към другия край на поляната. Ричард извърна бавно глава съвсем малко, само колкото да може да погледне. Не видя нищо. Тя продължаваше да държи устата му затворена. Той чу някакво грухтене като на глиган.

Тогава го видя.

Несъзнателно се дръпна назад. Тя притисна по-силно ръката си до устата му.

От другата страна на поляната отслабващата светлина отрази две искрящи зелени очи, който гледаха в тяхната посока. То стоеше на два крака и беше с около една глава по-високо от среден на ръст човек. Ричард предположи, че тежи около три пъти повече. Мухите го хапеха по врата, но той се опитваше да не им обръща внимание.

Отново я погледна в очите. Тя не гледаше към звяра; знаеше как изглежда. Предпочете да продължи да следи Ричард, очаквайки да види дали реакцията му ще ги издаде. Той отново кимна, за да я успокои. Чак тогава тя махна ръката си от устата му и я постави върху китката му, дърпайки я към земята. Струйки кръв се стичаха по врата й, докато тя неподвижно лежеше върху мекия мъх, оставила мухите да я хапят. Той усещаше всяко остро жило, впиващо се в него. Чу се накъсано, плътно грухтене и двамата извърнаха леко глави да видят какво става.

С невероятна бързина то се спусна към средата на поляната, препускайки на една страна. Грухтеше. Искрящите зелени очи претърсваха околността, докато дългата опашка бавно разсичаше въздуха. Звярът наклони глава и наостри късите си, заоблени уши. Огромното му тяло беше покрито с козина навсякъде, освен по гърдите и около корема, където се виждаше гладка и лъскава розова кожа, релефно изпъкнала на места от здравите мускули под нея. Мухите бръмчаха около размазано върху опънатата кожа петно. Звярът отхвърли назад глава, отвори уста и изсъска в студения нощен въздух. Ричард виждаше топлия му дъх, превръщащ се на пара между зъбите му, големи колкото човешки пръст.

За да не закрещи от ужас, той концентрира вниманието си върху болката от хапещите го мухи. Нямаше как да се измъкнат незабелязано, нито пък да избягат; нещото беше твърде близко и, той беше убеден, твърде бързо.

Някъде точно пред тях се чу див крясък, който накара Ричард да потрепери. Звярът изведнъж се спусна към тях. Пръстите на Калан се забиха в китката на Ричард. Вцепенен, Ричард гледаше нещото как лети напред към тях.

Един заек с покрити с мухи уши изскочи точно пред двамата и отново нададе вик, след което за нула време беше пометен и разкъсан на две. Предната част на тялото му потъна в зейналата паст на една хапка. Звярът стоеше точно над тях и разкъсваше вътрешностите на заека, като част от кръвта размазваше по розовите си гърди и корем. Мухите, дори онези, които хапеха Ричард и Калан, се върнаха при него да пируват. Задната част на заека беше хваната за двата крака, разполовена и изядена.

Щом приключи, звярът отново наклони глава и се заслуша. Двамата бяха точно под него и не смееха дори да дишат. Ричард искаше да изкрещи.

От гърба на звяра се подадоха огромни криле. На избледняващата светлина Ричард видя как под фините им мембрани пулсираха вени. Звярът хвърли един последен поглед наоколо и се изнесе странично през поляната. Напрегна мускули, подскочи два пъти и отлетя, изгубвайки се по посока на границата. Заедно с него отлетяха и мухите.

Ричард и Калан се отпуснаха по гръб на земята, дишайки учестено, изтощени от невероятния страх. Ричард си помисли за селяните, от които беше чувал за същества, долитащи от небето, ядящи хора. Преди не им беше повярвал. Сега вече им вярваше.

Нещо в раницата му го убиваше. Той се изтъркаля настрани и се повдигна на лакът. Беше плувнал в пот, която във вечерния хлад му се струваше леденостудена. Калан все още лежеше по гръб със затворени очи и дишаше учестено. По-голямата част от косата й се беше разпиляла по земята, само няколко кичура бяха залепнали по лицето й. И тя беше плувнала в пот; вратът й беше червен. На Ричард страхотно му домъчня за нея, за ужасите, които я преследваха. Искаше му се да не й се е налагало да се сблъсква с подобни зверове, които явно доста добре познаваше.

— Калан, какво беше това?

Тя се изправи, поемайки дълбоко въздух, и го погледна. Вдигна ръка и втъкна един кичур зад ушите си; останалата й коса се спусна по раменете.

— Дългоопашат змей.

Калан се протегна и хвана една муха за крилата. Беше се оплела някак си в ризата му и той сигурно я беше смазал, отпускайки се по гръб.

— Това е муха-кръвопиец. Змейовете ги използват, когато ходят на лов. Мухите набелязват жертвата, змеят я лови. Имахме голям късмет. — Тя вдигна мухата пред носа му и продължи. — Дългоопашатите змейове са глупави. Ако това беше късоопашат змей, вече да сме мъртви. Късоопашатите змейове са по-големи и много по-умни. — Тя спря, за да е сигурна, че цялото му внимание е концентрирано върху това, което му говори. — Те броят мухите си.

Ричард беше уплашен, изтощен, объркан и всичко го болеше. Искаше този кошмар да свърши. С отчаян стон се строполи отново по гръб на земята, без да го е грижа, че нещо в раницата му убива.

— Калан, аз съм ти приятел. След като ни нападнаха онези мъже, а ти не пожела да ми кажеш повече за онова, което се случва, не настоях. — Той затвори очи. Не можеше да издържи на изпитателния й поглед. — Сега и аз съм преследван. От всичко, което знам, мога да съдя, че най-вероятно моят преследвач и убиецът на баща ми са един и същи човек. Вече не се касае само до теб; аз също не мога да се прибера у дома. Мисля, че имам право да знам поне част от това, което става. Аз съм твой приятел, а не враг. Веднъж, когато бях малък, имах треска и едва не умрях. Зед откри един корен, който ми спаси живота. До днес това беше единственият път, в който съм бил близо до смъртта. Днес, само за един ден, това ми се случи три пъти. Какво…

Тя доближи пръсти върху устните му, за да го накара да замълчи.

— Имаш право. Ще ти отговоря. Освен на въпросите, които касаят само мен. Засега не мога да направя това.

Той се изправи и я погледна. Тя трепереше от студ. Като свали презрамките на раницата от гърба си, Ричард извади едно одеяло и я уви в него.

— Обеща ми огън — каза тя, тресейки се. — Смяташ ли да спазиш обещанието си?

Той се изправи на крака и не можа да сдържи усмивката си.

— Разбира се. Ей там, в другия край на поляната, има един хралупест бор. Ако не ти харесва, има и други малко по-нататък.

Калан вдигна поглед и загрижено се намръщи.

— Добре — усмихна се той, — ще намерим друг нагоре по пътеката.

— А какво е това хралупест бор? — попита тя.

LiДо4o_O Чет 21 Май 2009, 07:02

Глава 5

Ричард разтвори клоните на дървото.

— Ето това е хралупест бор — каза той. — Приятел на всеки пътник.

Вътре беше тъмно. Калан задържа встрани клоните, така че Ричард да може на лунната светлина да запали огън с кремъка и огнивото. Пред луната претичаха облаци и двамата видяха дъха си на фона на студения въздух. Ричард и друг път беше нощувал тук на отиване или връщане от Зед и си беше стъкмил малко огнище от камъни. Имаше сухи дърва, а по-навътре и купчина слама за постеля. Тъй като не носеше ножа си, беше благодарен, че си е оставил запас от дърва за горене. Огънят тръгна бързо и изпълни вътрешността на дървото с трепкаща светлина.

Ричард не можеше да се изправи в цял ръст под клоните, там, където бяха покарали навътре към хралупата. Близо до ствола те бяха гладки, към краищата отрупани с иглички, а вътрешността на дървото оставаше куха. По-ниските клони опираха земята. Ако човек внимаваше достатъчно, вътре в хралупата можеше да си запали неголям огън. Димът се виеше като в комин и се изкачваше нагоре. Игличките бяха толкова гъсти, че дори в силен дъжд хралупата оставаше суха. Тези дървета много пъти бяха приютявали Ричард по време на дъжд. Винаги му бе доставяло удоволствие да се подслони в неголямата, но уютна вътрешност на дървото по време на пътешествията му из Еленовата гора.

Този път удоволствието от удобния подслон беше пълно. Преди да се сблъскат с дългоопашатия змей, Ричард беше срещал в гората растения и животни, които го респектираха силно, но нямаше нито един горски обитател, от който да се боеше.

Калан седна пред огъня със скръстени крака. Продължаваше да трепери, все още увита в одеялото, заметнато върху главата й като качулка и стегнато здраво около брадичката.

— Никога досега не бях чувала за хралупести борове. Не съм свикнала да нощувам в гората, когато съм на път, но ми изглеждат чудесно място за спане.

Изглеждаше по-уморена дори и от него.

— Кога за последен път си спала?

— Мисля, че преди два дни. Всичко вече се обърка в главата ми.

Ричард се изненада, че тя все още може да държи очите си отворени. Когато бягаха от четворката, едва смогваше да я настига. Знаеше, че страхът движи краката й.

— Защо толкова отдавна?

— Би било много глупаво — отвърна тя — да останеш да нощуваш на границата.

Калан гледаше огъня, запленена от топлата му прегръдка, неговите отблясъци се гонеха по лицето й. Отпусна одеялото, стегнало брадичката й, и го остави да се смъкне надолу, за да може да протегне ръце по-близо до огъня и да ги стопли.

Помисли си какво ли представлява границата и какво може да се случи, ако човек остане да преспи там. През тялото му премина ледена тръпка.

— Гладна ли си?

Тя кимна.

Той порови в раницата си, измъкна едно канче и излезе да го напълни с вода от езерцето, образувано под малкото поточе, което пресякоха недалеч от бора. Нощните звуци изпълваха въздуха. Още веднъж се прокле, задето наред с другите неща е забравил да вземе със себе си и пелерината си. От спомена за онова, което го очакваше в дома му, затрепери още по-силно.

Всяко насекомо, прехвърчащо наоколо, го караше да подскача от страх да не би да е муха-кръвопиец, дори на няколко пъти се вцепени на място, за да въздъхне след миг с облекчение, след като се увери, че е било просто щурец или нощна пеперуда, или пък златоочица. С движението на облаците пред луната изчезваха и отново се появяваха сенки. Против волята си Ричард все пак погледна нагоре. Звездите премигваха на пресекулки, докато пухкавите, прозрачни облаци се носеха безшумно по небето. Всички освен един, който не помръдваше.

Замръзнал до мозъка на костите си, той се върна обратно и постави на огъня канчето с водата, закрепвайки го на три камъка. Накани се да седне от другата страна на огъня, но после размисли и седна до Калан, като се опита да убеди сам себе си, че го прави заради студа. Щом чу как зъбите му тракат от студ, тя го загърна с половината от одеялото, като остави своята половина да се свлече от главата към раменете й. Стопленото от тялото й одеяло го обгърна плътно, той се отпусна притихнал и зачака топлината да попие в тялото му.

— Никога преди не бях виждал същество като този змей. Средната земя сигурно е ужасно място.

— Средната земя крие много опасности — на лицето й се изписа носталгична усмивка. — Но там има също и много фантастични и магически неща. Това е прекрасно, приказно място. Но змейовете не са от Средната земя. Те идват от Д’Хара.

Той я погледна удивен:

— Д’Хара! Отвъд втората граница?

Д’Хара. Преди словото на брат си днес беше чувал това име да се споменава единствено с предпазлив шепот от старите хора. Или пък в клетви. Калан не отделяше поглед от огъня.

— Ричард — тя притихна, сякаш се страхуваше да довърши мисълта си, — вече не съществува втора граница. Границата между Средната земя и Д’Хара я няма. От пролетта.

Това за него беше удар, от който се почувства така, сякаш мрачната Д’Хара току-що е направила застрашителен, огромен скок напред. Той се опита да подреди логически чутото.

— Може би брат ми е по-голям пророк, отколкото предполага.

— Може би — отвърна тя уклончиво.

— Макар че вероятно би било трудно да си изкарваш хляба с предсказания, които вече са се случили — погледна я той изпод вежди.

Калан се усмихна, небрежно въртейки в ръката си кичур коса.

— Когато те видях за първи път, си помислих, че не си глупав — в зелените й очи проблесна пламъче. — Благодаря ти, че не ме опроверга.

— Майкъл заема положение, което му позволява да знае неща, които другите не биха могли да знаят. Може би се опитва да подготви хората, да ги накара да свикнат с тази мисъл, за да могат, когато разберат за случилото се, да не се паникьосат.

Майкъл често повтаряше, че информацията е богатството на властта, което нямаш право да пропиляваш напразно. Откакто стана Съветник, той насърчаваше хората да предоставят информацията си най-напред на него. Надаваше ухо дори на казаното от случаен фермер и ако в неговия разказ имаше истина, го възнаграждаваше.

Водата започна да завира. Ричард се наведе, хвана с ръка презрамката на раницата си и я дръпна към себе си, след това намести одеялото. Тършувайки вътре, извади една торбичка сушени зеленчуци и изсипа малко от тях в канчето. От джоба си извади салфетка, в която имаше увити четири тлъсти наденички, които разчупи и също пусна в супата.

Калан го погледна с изненада:

— Откъде се взе това? Да не би да си го откраднал от трапезата на брат си? — в гласа й се долавяше неодобрение.

— Истинският човек на гората — каза той, докато облизваше пръстите си и обръщаше глава към нея — винаги гледа напред и се опитва да предвиди откъде ще дойде следващото му ядене.

— Брат ти няма да остане очарован от обноските ти.

— И аз не съм очарован от неговите. — Ричард знаеше, че мненията им по този въпрос съвпадат. — Калан, аз не съдя постъпките му. Откакто почина майка ни, човек трудно би могъл да се спогоди с него. Но знам, че е загрижен за хората. Така и трябва да бъде, ако иска да бъде добър Съветник. Сигурно е голямо напрежение. Аз категорично не бих искал да поемам подобна отговорност. Но това е всичко, което той някога е желал да постигне: да стане важна личност. И сега, когато е Първи съветник, мечтата му се сбъдна. Би трябвало да е доволен, но ми се струва, че е станал още по-нетърпим. Винаги е зает, винаги е груб в заповедите си. Напоследък непрекъснато е в лошо настроение. Вероятно осъществявайки мечтата си, е разбрал, че тя не му носи онова, което си е мислел, че ще му донесе. Ще ми се да приличаше повече на предишния Майкъл.

Тя се усмихна широко:

— Поне си проявил добър вкус в избора на наденичките.

Това освободи напрежението. И двамата се засмяха.

LiДо4o_O Чет 21 Май 2009, 07:03

— Калан, не разбирам, имам предвид относно границата. Аз дори не знам какво представлява тя, известно ми е само, че би трябвало да огражда отделните земи, за да се запази мирът. И, разбира се, на всички е ясно, че който навлезе в граничната област, не се завръща жив. Чейс и останалите гранични надзиратели следят строго хората да стоят настрана, за тяхно добро.

— Младежите тук не знаят ли историята на трите земи?

— Не. Това винаги ми се е струвало странно, защото аз съм имал желание да науча какво се е случило, но никой никога не ми е разказвал нещо съществено. Хората ме мислят за чудак, понеже съм любознателен и задавам въпроси. Старите стават подозрителни, когато ги питам, и ми отговарят, че е било твърде отдавна и не помнят или пък си измислят друго извинение. И баща ми, и Зед са ми казвали, че преди границата са живели в Средната земя. И точно преди тя да се появи, са се преместили в Западната. Срещнали се тук, преди да се родя. Казват, че тогава, преди границата, били ужасни времена, имало много войни. И двамата са ми повтаряли много пъти, че няма нищо, което си струва да знам, освен едно — че времената са били ужасни и е по-добре човек да ги забрави. Винаги когато питам Зед за тези неща, той става изключително недружелюбен.

Калан счупи една съчка и я хвърли в огъня, където тя пламна, а след малко се превърна в тлеещ въглен.

— Ами това е дълга история. Ако имаш желание, мога да ти разкажа част от нея. — Тя се обърна към него, а той й кимна да продължи. — Преди много години, още по времето, когато нашите родители не са били родени, Д’Хара, подобно на Средната земя, била просто конфедерация от кралства. Най-жестокият управник в нея се наричал Панис Рал. Той бил алчен. Веднага щом се възкачил на престола, започнал да завзема Д’Хара кралство след кралство, често пъти още преди мастилото да е засъхнало върху поредния мирен договор. В крайна сметка я завладял цялата, но вместо да го задоволи, това само изострило апетита му и не след дълго той насочил вниманието си към териториите, които днес се наричат Средна земя. Средната земя била свободна конфедерация на независими кралства; независими най-малкото по отношение на начина им на управление и дотолкова, доколкото живеели в мир помежду си.

Когато Рал завладял цяла Д’Хара, хората, живеещи в Средната земя, разбрали какво се готви да направи и решили да отстояват териториите си. Били наясно, че подписването на мирен договор с него е равнозначно на покана за нападение. Вместо това избрали свободата и се съюзили помежду си, образувайки в името на общата си защита свой единен съвет. Много от независимите кралства не били в блестящи отношения помежду си, но знаели, че ако не се съюзят в общата борба, ще бъдат унищожени едно по едно.

Панис Рал насочил войските на Д’Хара срещу тях. Войната продължила много години.

Калан счупи още една съчка и я хвърли в огъня.

— Когато войските му получили отпор, а не след дълго били отблъснати, Рал прибягнал към помощта на магията. В Д’Хара, както и в Средната земя, също има магия. В ония времена магията била навсякъде. Нямало отделни земи, нямало граници. Както и да е, Панис Рал използвал магията по най-безскрупулен начин, насочвайки я срещу свободните народи. Бил ужасно жесток.

— Каква магия използвал? Какво правел?

— Мошеничества, болести, трески, но най-страшни били хората-сенки.

Ричард сбърчи чело:

— Хора-сенки? Какво представлявали те?

— Ами, сенки във въздуха. Те нямали постоянна форма и определени контури, не били дори живи в човешкия смисъл, просто магически същества. — Тя протегна ръка, плъзгайки я напряко пред двамата. — Появявали се, носейки се над полето или през гората. Куршум не ги ловял. Шпаги и стрели преминавали през тях като през дим. Било невъзможно да се скриеш от тях — можели да те открият навсякъде. Приближавали се до някой човек и го докосвали. След това цялото му тяло се изприщвало, подувало се, докато накрая се пръскало. Никой, докоснат от човек-сянка, не оцелявал. Цели батальони били открити мъртви, унищожени от един-единствен човек-сянка.

Тя отново прибра ръката си под одеялото.

— Когато Панис Рал започнал да използва магията по този начин, на страната на Средната земя застанал един велик и благороден магьосник.

— Как се казвал този велик и благороден магьосник?

— Това е част от историята. Остави ме да стигна до там.

Ричард стри малко подправки в супата, слушайки внимателно разказа й.

— Хиляди паднали в битки, магията унищожила много повече. Времената били страшни — след всичките тези години война измрели още много хора чрез магията, направена от Панис Рал. Но с помощта на великия магьосник, който успял да овладее тази магия, войските на Панис Рал били върнати обратно в Д’Хара.

Ричард прибави в огъня един брезов дънер.

— Как е успял този велик и благороден магьосник да спре хората-сенки?

— Той дал на нашите войски магически рогове. Когато се появили хората-сенки, войниците надули роговете, чиято магия отнесла хората-сенки, както вятър отнася дим. Това наклонило везните на битката на наша страна.

Войните се водели до последна капка кръв, но съюзниците решили, че ако войските ни тръгнат към Д’Хара, за да унищожат докрай Рал и хората му, ще бъдат пожертвани много хора. Споразумели се да не го правят, но трябвало да се измисли нещо, което да възпира Панис Рал от следващи опити за нападение. Всички били убедени, че такова ще последва. Мнозина се страхували повече от магията, отколкото от ордите на Д’Хара, не искали никога повече да чуват за нея. Искали да живеят някъде, където не съществува магия. За тях била създадена Западната земя. Ето как се появили трите земи. Границите били създадени с помощта на магията… но сами по себе си не са магически.

Ричард проследи погледа й, избягал встрани.

— Тогава какво са?

Макар да беше извърнала главата си, той видя, че очите й за миг се затварят. Тя взе лъжицата от ръката му и опита супата, за която той знаеше, че още не е готова, след това му върна лъжицата, като по този начин сякаш го попита сигурен ли е, че иска да получи отговор на въпроса си. Ричард почака.

Калан заби поглед в огъня.

— Границите са част от отвъдния свят: от царството на мъртвите. Те са били извикани чрез магия, за да разделят трите земи. Представляват нещо като завеса, спусната над нашия свят. Пукнатина в света на живите.

— Искаш да кажеш, че когато човек навлезе в граничната област, той пропада през някаква пукнатина в друг свят, така ли? В отвъдния свят?

Тя поклати глава.

— Не. Нашият свят си остава тук. Но по същото време и на същото място се появява и отвъдният. Границата, т.е. отвъдният свят, се преминава за около два дни. Но вървейки по земята, където се намира тя, ти едновременно вървиш и в отвъдния свят. Това е изгубена земя. Всеки живот, докоснал се до отвъдния свят или докоснат от него, докосва смъртта. Ето защо никой не може да минава през границата. Влезеш ли там, влизаш в света на мъртвите. Никой не може да се завърне от там.

— А ти как успя?

Тя преглътна, без да отмества поглед от огъня.

— Чрез магия. Границата е извикана на този свят чрез магия, ето защо магьосниците успяха да ме прехвърлят безопасно през нея единствено с помощта и закрилата на магия. Ужасно трудно им беше да направят заклинанията си. Боравеха с неща, които не разбираха съвсем, с опасни неща, и понеже не те бяха извикали границата тук, на този свят, не можеха да бъдат сигурни в успеха на начинанието си. Никой от нас не знаеше какво може да се случи — гласът й беше слаб, далечен. — Макар и да преминах отсам, се страхувам, че никога няма да успея да се отърся напълно от границата.

Ричард се изуми. Ужасяваше го мисълта за онова, с което тя се бе сблъскала. Струваше му се невероятно. Уплашените й очи се спряха на неговите, очи, видели неща, които никой никога не е виждал.

— Разкажи ми какво видя там — прошепна той.

Когато тя отново погледна огъня, кожата й беше придобила мъртвешки бледен цвят. Изпращяването на брезова клонка я накара да подскочи. Долната й устна затрепери, очите й се напълниха със сълзи, отразяващи танцуващите пламъци, но тя не виждаше огъня.

— Най-напред — каза с далечен глас — беше като че се движиш из диплите на леден огън, какъвто можеш да видиш нощем върху северното небе — гърдите й започнаха да се повдигат. — Там вътре е по-тъмно от всяка тъмнина — очите й бяха широко отворени, влажни. Тя въздъхна и заедно с въздуха през устата й излезе лек стон. — Има… някой… с мен.

Обърна се към него объркана, сякаш не знаеше къде се намира. Той изпадна в ужас, виждайки болката в очите й — болка, която бе предизвикал с въпроса си. Тя постави ръка върху устата си, докато по бузите й се стичаха сълзи. Затвори очи и нададе тих, мъчителен вик. По ръцете на Ричард пропълзяха иглички.

— Майка… ми — простена тя, — не съм я виждала от толкова дълго време… и… мъртвата ми сестра… Дени… Толкова съм самотна… и така ме е страх…

Плачейки, тя трудно си поемаше въздух.

По някакъв начин той я изпускаше, оставяйки я на властните привидения, които бе срещнала в отвъдния свят, сякаш те я дърпаха обратно при себе си, за да я унищожат. Обезумял, Ричард я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Калан, погледни ме! Погледни ме!

— Дени… — въздъхна тя и опитвайки се да се освободи от него, повдигна гръд.

— Калан!

— Толкова съм самотна… и така ме е страх…

— Калан! Аз съм тук, при теб! Погледни ме!

Тя продължаваше да стене, тресейки се, като се бореше за всяка глътка въздух. Отвори очи, но не го видя; погледът й беше някъде другаде.

— Не си сама, аз съм тук с теб! Няма да те изоставя!

— Толкова съм сама — проплака тя.

Той я разтресе, опитвайки се да я накара да го чуе. Кожата й беше бяла и леденостудена. Тя едва дишаше.

— Тук съм. Не си сама!

Ричард отчаяно я разтресе отново, но и това не помогна. Изпускаше я.

Опита се да овладее нарастващата си паника и направи единственото, което можа да измисли. Преди, когато биваше нападан от чувство на страх, знаеше как да го контролира. Имаше силата да го направи. Сега опита същото. Може би щеше да успее да й предаде част от своята сила. Затвори очи и прогони страха си, прекъсна пътя на паниката и потърси спокойствието дълбоко в душата си. Остави мисълта да се концентрира върху това вътрешно спокойствие. В необезпокояваното пространство на съзнанието си прекъсна страховете и объркването си и концентрира мислите си върху силата на вътрешното си спокойствие. Нямаше да позволи на отвъдния свят да му я отнеме.

Произнесе името й със спокоен глас.

— Нека ти помогна. Ти не си сама. Аз съм тук с теб. Нека ти помогна. Вземи моята сила.

Ръцете му се вкопчиха в раменете й. Чувстваше как тя трепери, проплаквайки на пресекулки, като в същото време се опитваше да си поеме дъх. Видя във въображението си как й предава силата чрез ръцете си, чрез контакта с нея. Ясно си представи как този контакт се разширява към нейното съзнание, как цялата му сила преминава в нея и как той я издърпва обратно при себе си, далеч от тъмнината. Трябваше да се превърне в искрицата светлина и живот в тъмнината, която да я доведе обратно в този свят, при него.

— Калан, тук съм. Няма да те изоставя. Не си сама. Аз съм ти приятел. Довери ми се — нежно стисна раменете й. — Върни се при мен, Калан. Моля те.

Представи си парещата бяла светлинка в съзнанието си, надявайки се тя да й помогне. Умолявам ви, скъпи духове, молеше се той, направете така, че тя да я види. Нека това й помогне. Нека използва силата ми.

— Ричард? — тя произнесе името му, сякаш не го виждаше.

Той отново стисна раменете й.

— Тук съм. Няма да те изоставя. Върни се при мен.

Дишането й се успокои. Очите й намериха лицето му. Заплака някак по-нормално. Отпусна се в прегръдката му и се вкопчи в него като удавник за сламка. Той я прегърна и я остави да се наплаче на рамото му, като й повтаряше, че всичко е наред. Толкова се беше уплашил да не я загуби в отвъдния свят, че също не искаше да я пусне.

Протегна ръка надолу, вдигна одеялото и я уви колкото се може по-добре. Топлината се връщаше в тялото й, още един знак, че вече е в безопасност. Но Ричард все още мислеше за бързината, с която отвъдният свят я издърпа обратно при себе си. Не предполагаше, че това може да се случи. Тя не остана задълго там, долу, и той не знаеше точно как бе успял да я върне, знаеше само, че изобщо не беше станало бързо.

Огънят хвърляше мека червена светлина и хралупестият бор му се стори райско място. Ричард знаеше, че това е само илюзия. Дълго я държа в прегръдките си, като я галеше по косата и я люлееше нежно. Нещо в начина, по който тя се притисна в него, му подсказа, че вероятно отдавна никой не я е държал в прегръдките си и не я е успокоявал.

Не знаеше нищо за магьосниците, нито за магията, но никой не би изпратил Калан отвъд границата, без да има някаква много основателна причина за това. Запита се каква ли е тя.

Отблъсквайки се от рамото му, тя седна и го погледна смутено.

— Съжалявам. Не биваше да те докосвам по този начин. Бях…

— Всичко е наред, Калан. Първото задължение на всеки приятел е да осигури рамо, на което да можеш да поплачеш.

Тя кимна, но не повдигна глава. Ричард почувства погледа й върху себе си, докато сваляше супата от огъня, за да поизстине. Хвърли в пламъците още едно дърво, от което излетяха искри и се завихриха нагоре с дима.

— Как го правиш?

— Кое?

— Как задаваш въпросите си така, че главата ми се изпълва с картини и се чувствам длъжна да ти отговоря дори когато нямам намерение да го правя?

Той повдигна рамене и изпита известно чувство на задоволство.

— И Зед ме е питал. Предполагам, че е нещо, с което съм се родил. Понякога си мисля, че е проклятие — той отвърна очи от огъня и отново я погледна. — Съжалявам, Калан, че те попитах какво си видяла там. Беше необмислено. Понякога здравият разум отстъпва пред любопитството ми. Съжалявам, че ти причиних болка. Ти попадна обратно в отвъдния свят, макар че това не биваше да се случва, нали?

— Така е, не биваше. Сякаш когато си спомних какво съм видяла там, се появи някой, който е очаквал този момент, за да ме върне обратно там. Страхувам се, че ако ти не беше до мен, щях да потъна там долу. В тъмнината видях светлинка. Ти направи нещо, което ме върна обратно.

Ричард замислено повдигна лъжицата.

— Може би просто ти доказах, че не си сама.

Калан леко сви рамене.

— Може би.

— Имам само една лъжица. Ще се сменяме. — Гребна веднъж от супата и духна, преди да я опита. — Не е най-доброто, което съм правил, но е по-добре от ритник в корема. — Думите му произведоха търсения ефект: Калан се усмихна. Той й подаде лъжицата. — Ако ще ти помагам да се измъкнеш от следващата четворка, да оцелееш, ще се наложи да отговаряш на въпросите ми.

Тя кимна:

— Разбирам. Прав си.

Той я остави да хапне малко супа, преди да продължи.

LiДо4o_O Чет 21 Май 2009, 07:05

— И какво станало, след като се появили границите? Какво станало с великия магьосник?

Преди да му подаде лъжицата, тя си взе малко наденичка.

— Преди границите да бъдат завършени докрай, се случило още нещо. Докато великият магьосник държал надалеч магията му, Панис Рал замислил последното си отмъщение. Изпратил четворка от Д’Хара… Те убили жената на магьосника, също и дъщеря му.

Ричард я погледна:

— И как отвърнал магьосникът на Рал?

— Изпратил магията обратно при него, като го затворил заедно с нея в Д’Хара, докато границата бъде напълно готова. Миг преди тя да бъде завършена, магьосникът изпратил през нея едно кълбо магьоснически огън, което, преди да стигне до Д’Хара, се докоснало до отвъдния свят и по този начин придобило силата и на света на живите, и на света на мъртвите. В същия този миг границата била напълно завършена.

Ричард никога не беше чувал за магьоснически огън, но си помисли, че едва ли е нещо, което се поддава на обяснение.

— И какво станало с Панис Рал?

— Ами границата вече била издигната, така че никой не може да каже със сигурност, но ми се струва, че едва ли някой би искал да бъде на неговото място.

Ричард й подаде лъжицата и тя хапна още малко, докато той се опитваше да си представи как ли изглежда справедливият гняв на един магьосник. След няколко хапки тя му върна лъжицата и продължи:

— Отначало всичко вървяло добре, но по едно време съветът на Средната земя започнал да се занимава с неща, които великият магьосник определил като безчестни. Явно е било нещо, свързано с магията. Той установил, че съветът не спазва даденото обещание относно това как да се контролира силата на магията. Казал им, че алчността и делата им ще предизвикат ужаси, по-страшни и от преживените през войните. Но те си мислели, че по-добре от него знаят да боравят с магията. Избрали политически лидер, въпреки че нямали право да правят това. Човекът трябвало да бъде посочен от магьосник, единствено от магьосник. Изпаднал в ярост, той ги уведомил, че единствено магьосник притежава способността да избере истински призвания за тази длъжност човек, че единствено магьосник може да го назначи. Великият магьосник имал и ученици, но в алчността си и те били преминали на страната на съвета. Той бил бесен. Казал, че жена му и дъщеря му напразно са загубили живота си. Накрая ги заплашил, че ще ги накаже по възможно най-тежкия начин — като ги остави да понесат последствията от собствените си действия.

Ричард се усмихна. Това му прозвуча като нещо, което Зед би казал.

— Великият магьосник прибавил, че щом като така добре знаят кое как се прави, значи нямат нужда от него. Отказал им всякаква по-нататъшна помощ и изчезнал. На тръгване хвърлил върху тях магьосническа мрежа…

— Какво е това „магьосническа мрежа“?

— Магическо заклинание. На тръгване го хвърлил върху всички, правейки така, че да забравят името му, да забравят дори как изглежда. Ето защо никой не знае нито кой е той, нито как се казва.

Вглъбена в мислите си, Калан хвърли една съчка в огъня. Ричард се върна към супата си, в очакване тя да продължи с разказа. След няколко минути тя подхвана отново:

— В края на миналата зима се появи движението.

Той вдигна поглед, отдалечавайки от устата си пълната със супа лъжица.

— Кое движение?

— На Мрачния Рал. То сякаш изникна от нищото. Изведнъж тълпи от хора в по-големите градове започнаха да скандират името му, наричайки го „Татко Рал“. Твърдяха, че бил най-ревностният привърженик на мира, който някога се е раждал. Странното е, че той е син на Панис Рал от Д’Хара, живял от другата страна на границата, така че откъде хората биха могли да знаят каквото и да било за него?

Тя млъкна, за да му даде възможност да осмисли важността на думите й.

— Както и да е, не след дълго през границата започнаха да прелитат змейове. Те убиха доста хора, преди всички да разберат, че нощем не трябва да излизат от къщите си.

— Но как са преминали през границата?

— Тя е започнала да губи силата си, само че никой не го е знаел. Този процес започна най-напред от високите части, така че змейовете можеха да прелитат отгоре. През пролетта тя напълно изчезна. Тогава в големите градове влезе Националната армия на мира, армията на Мрачния Рал. Вместо да се бият с тях, тълпи от хора в Средната земя ги посрещаха с цветя навсякъде, където се появяваха. Онези, които не го правеха, биваха обесени.

Ричард я погледна с широко отворени очи:

— Войниците ли ги убиваха?

Тя го погледна сериозно:

— Не. Хората, които хвърляха цветята. Казваха, че онези, другите, били заплаха за мира, така че ги убиваха. Не се налагаше Армията да помръдне и пръста си. Сподвижниците на Рал посочваха това като доказателство, че единственото, което желае Мрачният Рал, е мира. Та нали неговата Армия не убива опозиционерите.

След известно време Армията се намеси и убийствата спряха. Вместо това опозиционерите биваха изпращани в училища на просветлението, където учеха колко велик е Татко Рал, какъв защитник на мира е той.

— И научаваха ли в тези училища на просветлението колко е велик?

— Няма по-голям фанатик от сменилия вярата си. Повечето от тях просто си седяха по цял ден, скандирайки името му.

— Искаш да кажеш, че Средната земя не отвърна на нападението?

— Мрачният Рал излезе пред съвета с предложение да се присъединят към него в един мирен съюз. Онези, които го направиха, бяха обявени за защитници на разбирателството. Останалите бяха окачествени като изменници и екзекутирани публично на часа от самия Рал.

— Как…

Тя вдигна ръка и затвори очи.

— Мрачният Рал притежава един крив нож, окачен на колана му. Използва го с огромно удоволствие. Ричард, моля те, не ме карай да ти описвам какво правеше с тези хора. Коремът ми няма да го понесе.

— Щях да те попитам каква беше реакцията на магьосниците на всичко това?

— А… ами това им поотвори очите. След това Рал обяви за противозаконно използването на каквато и да е магия, а ако някой се осмелеше да го направи, ставаше метежник. Трябва да знаеш, че в Средната земя магията е част от същността на много хора, на много същества. Това е все едно да те обявят за престъпник, защото имаш две ръце и два крака и да те накарат да си ги отрежеш. По-късно обяви за противозаконен и огъня.

Ричард вдигна поглед от супата.

— Огънят? Защо?

— Мрачният Рал не обяснява заповедите си. Но магьосниците използват огън. Макар че Рал не се страхува от тях. Той притежава повече сила, отколкото баща му изобщо някога е имал, повече от всеки друг магьосник. Учениците му даваха различни обяснения на тази забрана, най-често казваха, че огънят е бил използван срещу бащата на Мрачния Рал, така че той го приема за знак на неуважение към рода му.

— Ето защо искаше огън.

Тя кимна.

— Да запалиш огън не където трябва в Средната земя, без одобрението на Мрачния Рал и последователите му е все едно да поканиш смъртта при себе си. — Тя разрови с клечка земята. — Може би и в Западната земя е така. Брат ти като че ли не е далеч от мисълта да забрани огъня. Може би…

Той я сряза:

— Майка ни изгоря жива при пожар — в гласа му имаше сериозно предупреждение. — Това е причината Майкъл да се тревожи за огъня. Това е единствената причина. И той никога не е намеквал по никакъв начин, че ще го обяви за противозаконен. Каза само, че иска да направи нещо, за да не пострадат и други хора, както пострада майка ни. Няма нищо лошо в това да искаш да предпазиш хората от болката.

Калан го погледна изпод вежди.

— Той не изглеждаше притеснен, когато причини болка на теб.

Ричард потисна гнева си, поемайки дълбоко въздух.

— Знам, че човек би могъл да си помисли нещо подобно, но ти не го разбираш. Той си е такъв. Сигурен съм, че не е искал да ме нарани. — Ричард сви коленете си и ги обгърна с ръце. — След като майка ни умря, Майкъл започна да прекарва все повече време с приятелите си. Завързваше приятелство с всеки, когото считаше за важен. Някои от приятелите му бяха надути и претенциозни. Татко не харесваше повечето от тях и му го казваше. Спореха.

Един ден татко се прибра с ваза, украсена около гърлото с едни такива малки фигурки, сякаш танцуващи по ръба. Гордееше се с нея. Каза, че била стара и че вероятно може да вземе цяла златна монета за нея. Майкъл му отвърна, че ще й вземе повече. Скараха се, накрая татко се съгласи да му даде вазата. Когато Майкъл се върна, хвърли на масата четири златни монети. Татко дълго време не можа да откъсне поглед от тях. После прошепна с много тих глас, че вазата не струва четири златни монети, и поиска да узнае какво е казал Майкъл на хората. Майкъл му отвърна, че им е казал каквото са искали да чуят. Татко протегна ръка да прибере четирите монети, но Майкъл стовари своята върху тях. Взе трите и каза, че само едната е за татко, тъй като той толкова е очаквал да вземе. И после добави: „Такава е цената на приятелите ми, Джордж.“

Тогава за първи път го нарече „Джордж“. Татко никога повече не му позволи да продава каквото и да било от стоката му.

Но знаеш ли какво направи Майкъл с парите? Следващия път, когато татко замина на път, той плати повечето от семейните дългове. За себе си не купи абсолютно нищо.

Понякога Майкъл е грубоват в постъпките си, както днес, когато каза пред всички за майка ни и ме посочи, но аз знам… знам, че той желае най-доброто за всеки. Не иска никой да пострада от огъня. Това е всичко, той просто не иска никой да преживее онова, което ние сме преживели. Просто се опитва да направи най-доброто за всички.

Калан не го погледна. Продължи още известно време да рови земята с клечката, после я хвърли в огъня.

— Съжалявам, Ричард. Не трябваше да съм толкова подозрителна. Знам колко боли да изгубиш майка. Сигурна съм, че си прав — накрая повдигна глава. — Прощаваш ли ми?

Ричард се усмихна и кимна.

— Разбира се. Мисля, че ако аз бях преживял онова, което си преживяла, също щях да помисля първо за най-лошото. Съжалявам, че се нахвърлих върху теб. Ако ми простиш грубостта, ще те оставя да доядеш супата.

Тя изрази съгласието си с усмивка, докато той й подаваше канчето.

Искаше да чуе останалата част от историята, но потисна любопитството си и я изчака да довърши супата, като я наблюдаваше как яде, и чак след известно време зададе следващия си въпрос.

— И така, успяха ли силите на Д’Хара да завладеят цялата Средна земя?

— Средната земя е голяма; Националната армия на мира се настани само в някои от по-големите градове. Хората в много области не приеха съюза. Но Рал всъщност това не го интересуваше. Не го считаше за проблем. Вниманието му беше насочено в друга посока. Магьосниците установиха, че онова, което преследва истински, е магията, за която великият магьосник предупреди съвета, магията, която те не изучиха поради собствената си алчност. Притежавайки тази магия, Мрачният Рал ще стане властелин на всичко, без да се налага да води повече войни.

Петима от магьосниците осъзнаха грешката си, разбраха, че в крайна сметка великият магьосник е бил прав. Те пожелаха да се реабилитират пред него и да спасят Средната земя, а заедно с нея и Западната от онова, което ще се случи, щом Мрачният Рал се сдобие с търсената магия. Ето защо започнаха да търсят великия магьосник, Рал също го търси.

— Ти каза петима магьосници, колко са общо?

— Бяха седем: великият магьосник и шестима негови ученици; един от шестимата се продаде на една кралица, изключително недостойна за един магьосник постъпка — тя млъкна за миг, обмисляйки казаното. — Както вече ти казах, петимата останали са мъртви. Преди да умрат, претърсиха Средната земя на длъж и на шир, но не откриха и следа от великия магьосник. Той не е там.

— Значи мислят, че е в Западната земя?

Калан пусна лъжицата в празното канче.

— Да. Той е тук.

— И са се надявали този велик магьосник да успее да победи Мрачния Рал, макар те петимата да не са успели?

Имаше нещо неясно в разказа й и Ричард не беше сигурен дали иска да чуе онова, което ще последва.

— Не — каза тя след крака пауза. — Той също не притежава силата да излезе срещу Мрачния Рал. Онова, което те искаха, онова, от което се нуждаем, за да се спасим, да оцелеем след всичко, което ни очаква, е великият магьосник да определи човека, който ще заеме длъжността, защото единствено той може да направи това.

От предпазливостта, с която тя подбираше думите си, Ричард разбра, че Калан танцува около тайни, за които той не биваше да пита, така че не го направи, като наместо това зададе друг въпрос:

— Защо тогава не тръгнаха да го търсят сами и да го помолят лично?

— Защото се страхуваха, че ще откаже, а не притежаваха силата да го заставят.

— Петима магьосници не притежават силата на един като него?

Тя поклати глава с тъжна усмивка.

— Те са негови ученици, хора, които искат да бъдат магьосници. Не са магьосници по рождение, не са се родили с дарбата. Великият магьосник е роден от баща и майка магьосници. Това е в кръвта му, не само в главата му. Учениците му никога няма да бъдат като него. Просто не притежават силата, с която да го накарат да направи каквото искат.

Калан млъкна.

— И… — той не продължи. С мълчанието си й показа какъв е следващият му въпрос, и че ще трябва да получи отговор на него.

Най-накрая тя му го даде, изговаряйки думите с тих шепот:

— И в крайна сметка пратиха мен, защото аз я притежавам.

Огънят пращеше и съскаше. Ричард усети напрежението в нея и знаеше, че с този отговор му е казала максимално възможното по този въпрос, така че известно време помълча, за да се почувства тя в безопасност. Без да я поглежда, постави ръката си върху нейната, а тя от своя страна сложи другата си ръка върху неговата.

— Как ще познаеш този магьосник?

— Просто знам, че трябва да го открия, и то скоро, иначе всички сме изгубени.

LiДо4o_O Чет 21 Май 2009, 07:05

Ричард обмисляше мълчаливо.

— Зед ще ни помогне — каза накрая. — Той може да гадае по облаците. Да намира загубени хора е нещо, което човек като него може да прави.

Калан го погледна подозрително.

— Това намирисва на магия. В Западната земя не би трябвало да съществува магия.

— Той казва, че не било магия; твърди, че всеки може да се научи да го прави. Все се опитва да ме научи. Кажа ли му, че ми се струва, че ще вали, ми се подиграва. Очите му стават едни такива огромни и отвръща: „Магия! Ти сигурно си служиш с магия, момчето ми, щом гадаеш по облаците и така узнаваш бъдещето.“

Калан се засмя. Това й прозвуча добре. Ричард не искаше да я притеснява повече, макар че мрежата на нейната история имаше доста увиснали краища; тя премълчаваше много неща. Но поне знаеше повече, отколкото преди. Важното беше Калан да намери магьосника и да се скрие; след нея скоро щеше да тръгне нова четворка. Трябваше да се придвижат на запад, докато магьосникът направи каквото беше необходимо.

Тя разтвори кесийката на кръста си и извади нещо от нея. След това развърза една връвчица и разгърна краищата на промазана с восък кърпа, в която имаше нещо кафеникаво-жълто. Бръкна с пръст вътре и се обърна към Ричард.

— Това ще помогне ухапванията от мухите да зараснат. Обърни си главата.

Мехлемът успокои парещата болка. Ричард разпозна ароматите на някои от растенията и билките, от които беше направен. Зед го беше научил да приготвя подобен мехлем, но с аум, който отнемаше болката от външни рани. Когато свърши с него, тя мацна малко и върху себе си. Накрая Ричард й протегна зачервената си ръка.

— Ето, сложи малко и тук.

— Ричард! Какво си направил?

— Тази сутрин ме убоде един трън.

Тя внимателно намаза раната.

— Никога не съм виждала трън, който да наранява така.

— Този беше голям. Сигурен съм, че до сутринта ще съм по-добре.

Мехлемът не успокои болката му, но й каза, че е по-добре, за да не я тревожи. Ръката му беше нищо в сравнение с грижите, които тя имаше на главата си. Наблюдаваше я как връзва отново връвчицата около малкия пакет и го поставя обратно в кесийката си. Беше сбърчила замислено чело.

— Ричард, ти страхуваш ли се от магия?

Той внимателно обмисли отговора си, преди да каже нещо.

— Магията винаги ме е впечатлявала; винаги ми е звучала вълнуващо. Но вече знам, че съществува и магия, от която трябва да се страхувам. Вероятно това е както при хората: някои отбягваш, с някои е цяло щастие да се запознаеш.

Калан се усмихна, очевидно доволна от отговора му.

— Ричард, има нещо, за което трябва да се погрижа, преди да заспя. Това е едно вълшебно създание. Ако не се страхуваш, мога да ти го покажа. Отдава ти се изключително рядка възможност. Малко хора са виждали създание като него и малко ще видят за в бъдеще. Но ще трябва да ми обещаеш да излезеш за малко, а когато се върнеш, да не задаваш повече въпроси. Много съм изморена и искам да спя.

Ричард посрещна с усмивка оказаната му чест.

— Обещавам.

Калан отново отвори кесийката на кръста си и извади от нея малко тумбесто шишенце с тапа. Около него се извиваха сини и сребристи линии. Вътре нещо светеше.

Зелените й очи погледнаха Ричард.

— Това е нощно дребосъче. Нарича се Шар. Невъзможно е да видиш нощно дребосъче през деня, това може да стане само през нощта. Шар е част от магията, с нейна помощ преминах границата; тя ми беше водачът. Без нея щях да се загубя.

Очите на Калан се напълниха със сълзи, но гласът й остана твърд и спокоен.

— Тази нощ тя ще умре. Не може да живее повече далеч от родното си място и от останалите създания като нея, а няма достатъчно сили, за да премине обратно границата. Шар пожертва живота си да ми помогне, защото ако Мрачният Рал успее, нейният род ще загине заедно с останалите.

Отпушвайки тапата, Калан постави шишенцето върху вътрешната част на дланта си и го издигна между двамата.

Малко светещо пламъче се измъкна от шишенцето и се понесе по студения, замъглен въздух във вътрешността на хралупестия бор, като хвърляше навсякъде сребриста светлина. Създанието спря помежду им, реейки се във въздуха, и светлината омекна. Ричард беше слисан. Гледаше онемял, със зяпнала уста.

— Добър вечер, Ричард Сайфър — каза то с тих гласец.

— Добър вечер и на теб, Шар — неговият глас също не бе много по-силен от шепот.

— Благодаря ти, че днес помогна на Калан. По този начин ти оказа помощ и на целия ми род. Ако някога се нуждаеш от помощта на нощните дребосъчета, изречи името ми и те ще ти се притекат на помощ, тъй като не съществува враг, който да го знае.

— Благодаря ти, Шар, но Средната земя е последното място, където бих искал да отида. Ще помогна на Калан да намери магьосника, но след това трябва да отидем и двамата на запад и да се скрием от онези, които искат да ни убият.

Изглежда, нощното дребосъче се беше завъртяло на другата страна и се беше замислило. Сребристата светлина стопляше лицето на Ричард и го изпълваше с чувство на сигурност.

— Щом такова е желанието ти, направи го — каза Шар.

Ричард почувства облекчение. Светлинката между него и Калан се преобърна още веднъж във въздуха.

Шар направи последно завъртане.

— Но знай едно: Мрачният Рал преследва и двама ви. Без отдих. Без почивка. Бягаш ли, ще те открие. В това няма съмнение. Не можеш да се защитиш от него. Той ще убие и двама ви. Скоро.

Устата на Ричард беше тъй пресъхнала, че едва преглъщаше. Змеят поне действаше бързо и всичко свършваше за миг.

— Шар, няма ли начин да се спасим?

Светлинката отново се завъртя, хвърляйки отблясъци върху лицето му и върху клоните на хралупестия бор.

Шар отново спря.

— Ако гърбът ти е обърнат към него, очите ти не са. Ще те хване. Това му доставя удоволствие.

Ричард впи поглед в Шар.

— Но… нищо ли не можем да сторим?

Мъничката светлинка отново се завъртя, като този път се приближи към него, преди да спре.

— По-добър въпрос, Ричард Сайфър. Отговорът, който искаш, е вътре в теб. Трябва да го потърсиш. Трябва да го потърсиш или той ще убие и двама ви. Скоро.

— Колко скоро? — гласът му стана по-груб; не можеше да се въздържи. Въртейки се, светлинката се отдръпна. Той нямаше да изпусне тази възможност, без да стигне поне до нещо, на което може да разчита.

Нощното дребосъче спря.

— През първия ден на зимата, Ричард Сайфър. Когато слънцето се изкачи на небето. Ако Мрачният Рал не ви убие дотогава и ако не бъде спрян, тогава през първия ден на зимата, когато слънцето се изкачи на небето, моят род ще загине. И вие двамата ще загинете. А той ще се забавлява.

Ричард се чудеше какъв ли е най-добрият начин да зададеш въпрос на въртяща се светлинка.

— Шар, Калан се опитва да спаси твоя род. Аз искам да й помогна. Ти жертваш живота си, за да й помогнеш. Ако се провалим, всички ще загинат, ти току-що го каза. Знаеш ли за нещо, което може да ни помогне срещу Мрачния Рал?

Светлинката се завъртя и се понесе в кръг във вътрешността на бора, осветявайки местата, покрай които минава. Тя се спря отново пред него.

— Вече ти казах. Отговорът е вътре в теб. Намери го или ще умреш. Съжалявам, Ричард Сайфър. Искам да помогна. Не зная отговора. Зная само, че е вътре в теб. Съжалявам, съжалявам.

Ричард кимна, прокарвайки пръсти през косата си. Не знаеше кой е по-объркан, той или Шар. Огледа се и видя Калан да седи спокойно, с поглед, вперен в нощното дребосъче. Шар се завъртя и почака.

— Е добре, можеш ли да ми кажеш защо се опитва да ме убие? Защото помагам на Калан ли, или поради друга причина?

Шар се приближи.

— Друга причина? Тайни?

— Какво! — Ричард скочи на крака. Нощното дребосъче го последва нагоре.

— Не знам защо. Съжалявам. Само че ще го направи.

— Как се казва магьосникът?

— Добър въпрос, Ричард Сайфър. Съжалявам. Не знам.

Ричард седна обратно на земята и зарови лице в ръцете си. Шар се завъртя, пръскайки наоколо светлина, и политна на бавни кръгове около главата му. Той по някакъв начин усети, че тя се опитва да го успокои, а също и че краят й наближава. Тя умираше, а полагаше усилия да успокои него. Опита се да преглътне буцата в гърлото си, за да може да говори.

— Шар, благодаря ти, че помогна на Калан. Животът ми, който, както изглежда, ще е доста кратък, вече е удължен, защото тя ме предпази да не направя нещо много глупаво днес. Животът ми стана по-хубав и от това, че я познавам. Благодаря ти, че помогна на приятелката ми да премине през границата.

Погледът му се размъти.

Нощното дребосъче долетя до него и го докосна по челото. Гласът й сякаш звучеше не само в ушите, но и в главата му.

— Съжалявам, Ричард Сайфър. Не зная отговорите, които ще те спасят. Ако ги знаех, повярвай ми, щях да бъда нетърпелива да ти ги кажа. Но виждам доброто в теб. Вярвам в теб. Зная, че вътре в себе си притежаваш онова, от което се нуждаеш, за да успееш. Ще дойдат времена, когато ще се съмняваш в силите си. Не се предавай. В такива мигове си спомни, че вярвам в теб, че съм убедена в способността ти да завършиш докрай започнатото. Ти си рядко срещан човек, Ричард Сайфър. Вярвай в себе си. И пази Калан.

Той установи, че очите му са затворени. Сълзите му се стичаха свободно, а буцата в гърлото спираше дишането му.

— Наоколо няма змейове. Моля те сега да ме оставиш насаме с Калан. Наближава моментът.

Ричард кимна.

— Довиждане, Шар. За мен беше изключителна чест да се запозная с теб.

Той излезе, без да ги погледне.

* * *

След като Ричард излезе, нощното дребосъче долетя до Калан и се обърна към нея с истинското й име.

— Майко Изповедник, времето ми изтича. Защо не му каза коя си?

Калан стоеше със свити рамене, отпуснала ръце в скута си, загледана в огъня.

— Не мога, Шар, още не.

— Изповедник Калан, това не е честно. Ричард Сайфър ти е приятел.

По лицето на Калан започнаха да се стичат сълзи.

— Нима не виждаш? Точно затова не мога да му кажа. Ако му кажа, той ще престане да ми бъде приятел, ще престане да се грижи за мен. Ти не можеш да си представиш какво означава да бъдеш Изповедник, всеки да се страхува от теб. Той ме гледа в очите, Шар. Малцина са се осмелявали да го правят. Никой никога не ме е поглеждал като него. В очите му се чувствам в безопасност. Той доставя радост на сърцето ми.

— Може да научи от някой друг, преди ти да му кажеш, Изповедник Калан. Тогава ще стане по-лошо.

Тя вдигна поглед към нощното дребосъче, очите й плуваха в сълзи.

— Ще му кажа, преди това да се случи.

— Играеш опасна игра, Изповедник Калан — предупреди я Шар. — Той може да се влюби в теб. Ако му кажеш след като това се случи, думите ти могат да го наранят невъзвратимо.

— Няма да позволя това да се случи.

— Ще избереш ли него?

— Не!

При крясъка на Калан нощното дребосъче се завъртя на другата посока, след това бавно се приближи обратно до лицето й.

— Изповедник Калан, ти си последната от твоя род. Мрачният Рал изби всички останали. Дори сестра ти, Дени. Ти си Майката Изповедник. Трябва да си избереш другар.

— Не мога да избера някой, за когото ме е грижа. Никой Изповедник не би го направил — изхлипа тя.

— Съжалявам, Майко Изповедник, изборът е твой.

Калан сви колене, обгърна ги с ръце и отпусна отгоре глава. Раменете й потръпваха от плач, гъстата й коса падаше на вълни около тялото й. Шар направи бавен кръг около главата й, като хвърляше отблясъци сребриста светлина край себе си и се опитваше да успокои спътницата си. Продължи да се носи в кръг, докато хлипането на Калан утихна и накрая съвсем спря. Тогава Шар отново запърха отпреде й.

— Тежко е да си Майка Изповедник. Съжалявам.

— Тежко е — съгласи се Калан.

— Голям товар на раменете ти.

— Голям — отново се съгласи Калан.

Нощното дребосъче леко кацна на рамото на жената и потъна в мълчание, докато Калан гледаше втренчено огъня, горящ на малки, бавни пламъци. След известно време нощното дребосъче се отдели от рамото й и политна напред към лицето на Калан.

— Щеше ми се да остана още с теб. Беше хубаво. Щеше ми се да прекарам повече време с Ричард Сайфър. Задава добри въпроси. Но часът настъпи. Съжалявам. Умирам.

— Имаш думата ми, Шар, че ако се наложи, ще пожертвам живота си, за да спра Мрачния Рал. За да спася твоя род и всички останали.

— Вярвам в теб, Изповедник Калан. Помогни на Ричард — Шар се приближи. — Моля те, преди да умра. Ще ме докоснеш ли?

Калан се отдръпна назад, отдалечавайки се от дребосъчето, докато гърбът й опря в ствола на дървото.

— Не… моля те… не — повтаряше тя, клатейки глава. — Не ме карай да правя това.

Очите й отново се изпълниха със сълзи. Тя постави разтреперани пръсти върху устните си, опитвайки се да сдържи плача си.

Шар се приближи до нея.

— Моля те, Майко Изповедник. Чувствам тъй силно болката от самотата, когато съм далеч от другите. Никога повече няма да бъда с тях. Толкова боли. Вече тръгвам. Моля те. Използвай силата си. Докосни ме и ме остави да отпия от сладката агония. Остави ме да умра, вкусвайки любовта. Пожертвах живота си, за да ти помогна. Не поисках нищо в замяна. Моля те!

Светлината на Шар отслабваше, стопяваше се. Калан плачеше и държеше лявата си ръка върху устните. Най-накрая протегна дясната, докато треперещите й пръсти докоснаха дребосъчето.

Във въздуха се блъсна гръмотевица без гръм. Страхотният удар разклати дървото и от него заваля дъжд от мъртви борови иглички, някои от които се запалиха, докосвайки огъня. Мътният сребрист цвят на Шар се промени в искрящо розов, който ставаше все по-наситен.

Гласът й беше слаб.

— Благодаря ти, Калан. Сбогом, моя любов.

Искрицата живот отслабна и се стопи.

* * *

След като усети гръмотевицата без гръм, Ричард изчака още известно време и се върна в хралупестия бор. Калан седеше с ръце около коленете и брадичка, опряна в тях, загледана в огъня.

— Шар? — попита той.

— Отиде си — отговорът дойде с далечен глас.

Той кимна и като я хвана за ръката, я отведе при постелката в дъното и я сложи да легне. Тя се подчини, без да каже нищо и без да се съпротивлява. Ричард я покри с одеялото, върху което натрупа малко слама, за да запазва топлината през нощта, след това сам се зарови в сламата край нея. Калан се обърна на една страна, отдалечавайки се от него, и му обърна гръб като дете, което, предусетило опасността, обръща гръб на родителите си. Той също го почувства. Нещо ставаше с тях. Нещо ужасно.

Тя вече беше заспала. Той знаеше, че трябва да му е студено, но не усещаше студ. Ръката му пулсираше. Беше му топло. Лежеше и мислеше за гръмотевицата без гръм. Питаше се как ли щеше Калан да накара великия магьосник да направи каквото тя иска от него. Хрумна му нещо, което го ужаси. Преди да успее да се притесни повече, той също заспа.

LiДо4o_O Съб 23 Май 2009, 14:55

Глава 6

Ричард знаеше, че до обяд на следващия ден ще изпадне в треска от ухапването на растението. Изгубил беше апетит. От време на време му ставаше непоносимо горещо и дрехите му полепваха по тялото от пот; веднага след това го полазваха ледени тръпки. Главата му туптеше толкова силно, че чак му се повдигаше. Не можеше да направи нищо друго, освен да потърси помощ от Зед, и понеже почти бяха стигнали, реши да не казва нищо на Калан. Сънят му бе накъсан от видения, дали от треската или от наученото през деня, не знаеше. Най-страшно беше онова, което му бе казала Шар: намери отговора или ще умреш.

Небето беше покрито от тънък слой облаци, чиято хладна, сива светлина предсказваше настъпващата зима. Високите дървета, израснали нагъсто, спираха режещия вятър, превръщайки пътеката в закътано убежище, изпълнено с ароматния дъх на елите: спасение от зимния вятър навън.

След като пресякоха малко поточе край едно боброво езеро, се натъкнаха на израснали нагъсто късни горски цветя, чиито жълти и бледосини цветчета покриваха дъното на неголяма, почти лишена от дървета падина. Калан спря да си набере малко цветя. Намери парче сухо дърво с вдлъбната форма и започна да ги подрежда в него. Ричард си помисли, че сигурно вече е гладна. Отиде до едно ябълково дърво, което знаеше, че се намира наблизо, и напълни с ябълки половината си раница, докато Калан продължаваше да бере цветя. Винаги беше добре да носиш със себе си храна, когато отиваш при Зед.

Ричард свърши преди нея и я изчака, облегнат на един пън, като се чудеше какво прави тя. Когато аранжировката на цветята й се стори достатъчно добра, тя повдигна полите на роклята си, коленичи край езерото и пусна във водата дървото с цветята. Отпусна се назад върху обувките си с ръце в скута и известно време наблюдава как малкият сал, отрупан с цветя, се носи по спокойната вода. Когато се обърна и го видя, облегнат на пъна, се изправи и отиде при него.

— Дар за духовете на нашите две майки — обясни тя. — За да ги помолим за закрила и помощ в търсенето на магьосника — Калан го погледна и по лицето й се изписа загриженост. — Какво има, Ричард?

Той извади една ябълка.

— Нищо. Ето, изяж това.

Тя бързо отблъсна ръката му и за секунда се вкопчи в гърлото му с другата си ръка. В зелените й очи блестеше гняв.

— Защо правиш това? — попита го.

Тръпка на ужас пробяга през съзнанието му. Той се вцепени. Нещо му подсказа да не мърда.

— Не обичаш ли ябълки? Съжалявам. Ще ти намеря нещо друго за ядене.

Яростта в очите й секна, преминавайки в съмнение.

— Какво ги нарече?

— Ябълки — каза той, все още без да помръдва. — Не знаеш ли какво е това ябълка? Вкусни са, повярвай ми. Ти какво си помисли?

Ръката й поотпусна хватката.

— Вие ядете тези… ябълки?

Ричард все още стоеше неподвижен.

— Да. Непрекъснато.

На мястото на гнева й се появи объркване. Тя пусна гърлото му и постави ръка пред устата си. Очите й бяха широко отворени.

— Съжалявам, Ричард. Не знаех, че това се яде. В Средната земя всеки червен плод е смъртно отровен. Помислих, че искаш да ме отровиш.

Напрежението се стопи за секунди и Ричард се засмя. Калан също, протестирайки, че изобщо не е смешно. Той отхапа, за да й покаже, че не е опасно, след това подаде една и на нея. Този път тя я взе, но дълго и съсредоточено я гледа, преди да отхапе.

— Мм, вкусно е — Калан се намръщи. Постави ръка на челото му. — Знаех си, че нещо не е наред. Ти гориш в треска.

— Знам, но нищо не може да се направи, преди да стигнем до Зед. Още малко остава.

Не след дълго нагоре по пътеката се показа тумбестата къща на Зед. Единствената дъска на пръстения покрив служеше за рампа на стария му котарак, който беше по-добър в изкачването, отколкото в слизането. От вътрешната страна на прозорците се виждаха бели копринени пердета, а от външната бяха подредени саксии. Поради късния сезон цветята в тях бяха изсъхнали и оклюмали. Дървените стени бяха съвсем изсветлели с годините, но за сметка на това посетителите биваха посрещани от яркосиня врата. С изключение на нея цялото място изглеждаше така, сякаш иска да се слее с тревата наоколо, да се скрие. Къщата не беше голяма, но имаше просторна веранда, разположена по дължина отпред.

Столът „за мислене“ на Зед беше празен. Това беше стол, в който Зед сядаше да мисли, докато си обясни нещо, възбудило любопитството му. Веднъж беше останал в него цели три дни без прекъсване, опитвайки се да намери отговор на въпроса защо хората вечно спорят за броя на звездите. Лично него това не го интересуваше. Въпросът му се струваше твърде незначителен и само се чудеше защо хората прекарват толкова много време в спорове около него. Най-накрая се беше изправил, за да провъзгласи, че това е така, защото всеки може да изрази категорично мнение по въпроса, без да има опасност някой да го опровергае, тъй като няма начин да се разбере истината. Такива глупаци пет пари не дават, че с тяхното заключение може да не се съгласят останалите. Решил въпроса по този начин, Зед беше влязъл в къщата си, за да прекара следващите три часа в здраво плюскане.

Ричард го повика, но не получи отговор. Усмихна се на Калан.

— Обзалагам се, че знам къде е. Там отзад, на своя камък за наблюдаване на облаци, откъдето изучава последната партида.

— Камък за наблюдаване на облаци? — попита Калан.

— Това е любимото му място, сяда там и ги наблюдава. Не ме питай защо. Откакто го познавам, всеки път, когато види интересен облак, се втурва към този камък.

Ричард беше израсъл по този начин и не намираше в поведението на Зед нищо необичайно; това беше просто част от същността на стареца.

Двамата си проправиха път през избуялите треволяци, обграждащи къщата, и се заизкачваха към върха на неголям оголен хълм, където се намираше камъкът на Зед. Той седеше върху него прегърбен, с гръб към тях, протегнал напред кокалестите си ръце. Рошавата му бяла коса стърчеше във всички посоки, докато килнатата му назад глава внимателно оглеждаше небето.

Беше чисто гол.

Ричард облещи очи; Калан извърна своите. Бледата му жилава кожа, увиснала върху купчина кокалести издатъци, го правеше да изглежда тънък като суха вейка. Въпреки това Ричард знаеше, че той е всичко друго, но не и хилав. По задните му части нямаше и грам месо и там кожата му беше увиснала.

Един кокалест пръст, сочещ небето, се извиси нагоре.

— Знаех, че си тръгнал насам, Ричард.

Гласът му беше слаб, както всичко останало в него. Едноцветната му, лишена от орнаменти роба беше захвърлена небрежно зад него. Ричард се наведе и я вдигна, докато Калан с усмивка на лице се обърна на другата страна, за да избегне по-нататъшни неловки ситуации.

— Зед, не сме сами. Облечи се.

— Знаеш ли как разбрах, че идваш? — той все още нито се помръдна, нито се обърна.

— Бих предположил, че има връзка с един облак, който ме преследва през последните няколко дни. Ето, нека ти помогна да се облечеш.

Зед се обърна, като размахваше възбудено ръце.

— Дни! По дяволите! Ричард, този облак те преследва от три седмици! Откакто убиха баща ти! Не съм те виждал от смъртта на Джордж. Къде беше? Търсих те навсякъде. По-лесно ще намеря игла в купа сено, отколкото теб, когато си навиеш на пръста, че искаш да си сам!

— Имах работа. Вдигни си ръцете, та да мога да ти помогна да облечеш това.

Ричард нахлузи робата на Зед върху протегнатите му ръце и му помогна да я спусне надолу по кокалестото си тяло.

— Работа! Толкова много, че не можа от време на време да вдигаш поглед към небето? По дяволите, Ричард, знаеш ли откъде идва този облак? — Загрижените очи на Зед бяха широко отворени, на челото му се появиха бръчки.

— Спри да кълнеш — каза Ричард — и ще ти кажа, че облакът идва от Д’Хара.

Ръцете на Зед отново се устремиха към небето.

— Д’Хара! Да! Много добре, момчето ми! Кажи ми как разбра? По структурата? По гъстотата? — Зед все повече се ентусиазираше, въртейки се насам-натам в робата си, недоволен от това как тя се усуква около тялото му.

— Нито едното, нито другото. Това е мое заключение, направено въз основа на независима информация. Зед, както вече ти казах, не сме сами.

— Да, да, чух те още първия път. — Той махна с ръка, оставяйки този въпрос за после. — Независима информация, значи. — Прокара палец и показалец по голобрадото си лице. Светлокафявите му очи пламнаха. — Това също е добре. Наистина много добре! А тази информация подсказа ли ти, че положението не е розово? Е, да, разбира се, че ти е подсказала — отговори си сам на въпроса. — Защо се потиш? — Той постави кльощавите си пръсти върху челото му. — Имаш треска — каза. — Донесе ли ми нещо за ядене?

Ричард вече беше извадил една ябълка; знаеше, че Зед ще е гладен. Зед винаги беше гладен. Той със стръв отхапа голямо парче.

— Зед, моля те, изслушай ме. В беда съм и имам нужда от помощта ти.

Докато дъвчеше, Зед постави кокалестите си пръсти върху главата на Ричард и повдигна с палец клепача му. Наведе се напред и приближи изпитото си лице до лицето на Ричард, вгледа се в окото му, а след това повтори процедурата и с другото око.

— Винаги те слушам, Ричард. — Повдигна ръката му за китката и провери пулса му. — И съм съгласен, че си в беда. След три часа, може би четири, но не повече, ще си в безсъзнание.

LiДо4o_O Съб 23 Май 2009, 14:56

Ричард се сепна; Калан също изглеждаше притеснена. Наред с другите неща, Зед разбираше и от трески и никога не беше правил подобно категорично изявление, което по-късно да не се окаже вярно. Ричард се събуди отпаднал, заливан от ледени вълни и още от сутринта знаеше, че положението му се влошава.

— Можеш ли да направиш нещо?

— Вероятно да, но зависи какво я е причинило. А сега не бъди толкова невъзпитан и ме представи на момичето си.

— Зед, тя ми е приятелка, Калан Амнел…

Старецът внимателно се вгледа в очите й.

— О, значи съм сбъркал? Тя сигурно не е момиче? — Зед се изкикоти. Доволен от собствения си номер, се извъртя към нея, поклони се театрално, повдигна леко ръката й, целуна я внимателно и каза:

— Зедикус Зу’л Зорандер, ваш смирен слуга, скъпа млада госпожице.

След това се изправи, за да я погледне в лицето. Когато погледите им се срещнаха, усмивката му моментално се изпари и очите му се оцъклиха. Острите му черти се изпълниха с гняв. Пусна ръката й, сякаш изведнъж е разбрал, че държи отровна змия. Обърна се към Ричард:

— Какво правиш с това същество! — Калан остана спокойна и невъзмутима. Ричард беше изумен.

— Зед…

— Тя докосвала ли те е?

— Ами аз… — Ричард се опита да си спомни кога го е докосвала, но Зед отново го прекъсна.

— Не, разбира се, че не е. Виждам, че не е. Ричард, знаеш ли коя е тя? — Той се обърна към нея. — Тя е…

Калан хвърли на Зед такъв страшен, вледеняващ поглед, че той замръзна на място.

Гласът на Ричард остана спокоен, но твърд.

— Знам точно коя е тя: тя ми е приятелка. Приятелка, която вчера ме спаси от участта да бъда убит като баща си и която още веднъж ми спаси живота от някакъв звяр, наречен змей. — Изражението на Калан се отпусна. Този път старецът остана загледан в нея доста по-дълго време, преди да се обърне към Ричард. — Зед, Калан ми е приятелка. И двамата здраво сме загазили и имаме нужда един от друг.

Зед стоеше, без да отрони дума, търсейки погледа на Ричард. Накрая кимна.

— Наистина сте загазили.

— Зед, нуждаем се от помощта ти. Моля те! — Калан пристъпи напред и застана до него. — Нямаме много време.

Зед не приличаше на човек, който има желание да се забърква в тая работа, но така или иначе Ричард продължи, като не сваляше поглед от очите му:

— Вчера, след като я срещнах, тя беше нападната от четворка. Скоро по следите й ще тръгне втора. — Ричард най-после забеляза в очите му онова, което търсеше — мигновен проблясък на омраза, бързо превърнал се в съпричастие.

Зед погледна Калан, като че я виждаше за първи път. Двамата дълго не сваляха очи един от друг. При споменаването на думата „четворка“ лицето й придоби измъчен вид. Зед пристъпи напред и я обгърна бащински с кокалестите си ръце, като склони главата й на рамото си. Тя с благодарност протегна ръце, прегърна го и зарови лице в робата му, за да прикрие сълзите си.

— Всичко е наред, скъпо момиче, тук си в безопасност — каза той меко. — Хайде да слезем в къщи и ще ми разкажеш какъв е проблемът, а после ще трябва да се заемем с треската на Ричард. — Тя кимна, заровила глава в рамото му.

Отдели се от него.

— Зедикус Зу’л Зорандер. Никога не съм чувала подобно име.

Той се усмихна гордо и тънките му устни избутаха назад бузите, нагъвайки ги дълбоко.

— Сигурен съм, че не си, скъпо момиче, сигурен съм, че не си. Между другото, умееш ли да готвиш? — Той обви ръка около рамото й и като я стисна здраво, я поведе надолу по хълма. — Гладен съм и не съм ял добре приготвена храна от години — Той се обърна. — Хайде, Ричард, върви, докато все още можеш.

— Ако излекуваш Ричард от треската, ще ти направя голяма тенджера зеленчукова супа — предложи тя.

— Зеленчукова супа! — прималя от радост Зед. — Не съм ял добре сготвена зеленчукова супа от години. Ричард я прави отвратителна.

Ричард едва се тътреше отзад, почти напълно изтощен от преживяното емоционално напрежение. Притесняваше го небрежното отношение на Зед към треската му. Знаеше, че обикновено по този начин старият му приятел се опитва да му спести сериозността на ситуацията. Чувстваше как наранената му ръка пулсира.

Тъй като знаеше, че Зед е от Средната земя, се беше надявал със споменаването на четворката да спечелят съчувствието му. Макар и изненадан, все пак си отдъхна с облекчение, когато видя колко бързо се сприятелиха двамата с Калан. Побърза да ги настигне, като за всеки случай попипа зъба под ризата си.

Всъщност Ричард беше доста объркан от чутото.

Близо до задния ъгъл на къщата имаше маса, където Зед обичаше да се храни при хубаво време. Това му даваше възможност да хвърля по едно око на облаците, докато яде. Старецът остави двамата на една пейка край масата, а самият той влезе в къщата и след малко донесе моркови, боровинки, сирене и ябълков сок, които сложи върху изтъркания до гладко от дългогодишната употреба дървен плот, а след това се разположи на пейката отсреща. Подаде на Ричард една чаша, пълна с нещо гъсто и кафяво с мирис на бадеми и му каза да го изпие бавно.

Погледна го внимателно:

— Разкажи ми какъв е проблемът.

Ричард му каза за растението, за онова същество в небето, за срещата с Калан край езерото Трънт и за четиримата преследвачи. Разказа цялата история с всеки детайл, за който можеше да се сети. Знаеше, че Зед обича да знае всичко, до най-малката подробност, независимо колко маловажна е тя. От време на време Ричард прекъсваше разказа си, за да пийне от чашата. Калан изяде няколко моркова и боровинки и изпи ябълковия сок, но избута встрани чинията със сиренето. Тя кимаше или му помагаше в разказа, ако имаше нещо, което той пропуска. Единственото, което Ричард не спомена, беше разказът на Калан за историята за трите земи и завладяването на Средната земя от Мрачния Рал. Прецени, че ще е по-добре тя сама да го стори. Когато свърши, Зед го върна към началото, като настояваше да узнае какво е правил Ричард толкова високо в Старата гора.

— Когато след убийството на баща ми отидох в къщата му, погледнах в буркана за бележки. Той беше може би единственото нещо, останало непокътнато. Вътре намерих клонче от някакво растение. През последните три седмици търсех това растение, за да се опитам да разбера какво означава последното съобщение на баща ми. И го намерих — то е нещото, което ме ухапа.

Ричард беше доволен, че най-после свърши разказа си; езикът му беше започнал да се подува.

Зед замислено отхапа голямо парче морков.

— Как изглеждаше това растение?

— Беше… то все още е в джоба ми.

Ричард извади клончето и го сложи на масата.

— По дяволите! — прошепна Зед. — Това е змийска лоза!

Ричард почувства как през цялото му тяло преминава ледена тръпка. Това име му беше познато от тайната книга. Въпреки цялата безнадеждност на ситуацията се надяваше, че страховете му за последствията от това растение няма да се оправдаят.

Зед се облегна.

— Ами хубавото е, че знам какъв корен да използвам, за да прекъсна треската ти. Лошото е, че трябва първо да го открия.

Зед помоли Калан да разкаже нейната част от историята, но по-бързо, тъй като го чака доста работа, а няма много време. Ричард си припомни какво му бе разказала тя в хралупестия бор предишната нощ и се запита как ли ще успее да го разкаже с няколко думи.

— Мрачният Рал, синът на Панис Рал, пусна в действие трите кутии на Орден — каза тя простичко. — Дошла съм да търся великия магьосник.

Ричард беше изумен.

В мисълта му изскочи едно изречение от тайната книга, Книгата на преброените сенки, книгата, която баща му го накара да запази в паметта си, преди двамата да я унищожат: и когато трите кутии на Орден бъдат пуснати в действие, ще израсне змийската лоза. Най-страшните кошмари на Ричард — най-страшните кошмари на всички — започваха да се сбъдват.

LiДо4o_O Чет 28 Май 2009, 13:19

Глава 7

Заради болката и замайването от треската Ричард почти не разбра кога главата му се е отпуснала върху масата. Когато мисълта му се завъртя около спомена за онова, което Калан каза на Зед, той простена; пророчеството от тайната Книга на преброените сенки започваше да се осъществява. В следващия момент Зед се оказа до него, повдигна го и каза на Калан да му помогне да го пренесат в къщата. Докато се придвижваше с тяхна помощ, земята се изплъзваше изпод краката му. После го сложиха да легне и го завиха. Чуваше ги да говорят, но не разбираше думите им, които се сливаха в едно в главата му.

Съзнанието му потъна в тъмнина; после се появи светлината. Стори му се, че се извисява нагоре, за да се понесе обратно надолу малко по-късно. Запита се кой е и какво става с него. Времето минаваше, а стаята се въртеше, преобръщаше се, танцуваше. Вкопчи се в леглото, за да не изпадне от него. Понякога осъзнаваше къде се намира и отчаяно се опитваше да запомни онова, което знае… но в следващия миг отново потъваше в тъмнина.

Когато пак дойде в съзнание, разбра, че е минало време, но нямаше никаква представа колко точно. Тъмно ли беше? Може би просто бяха спуснали пердетата. Някой поставяше върху челото му студен, влажен компрес. Майка му приглади назад косите си. Докосването й го успокояваше, носеше му утеха. Почти виждаше лицето й. Тя беше толкова мила, винаги така добре се грижеше за него.

До момента, в който умря. Искаше му се да заплаче. Тя беше мъртва. Отново приглади косите си. Не може да бъде; сигурно е някой друг. Но кой? Тогава си спомни. Беше Калан. Извика я по име.

Тя приглади косата си.

— Тук съм.

Споменът се върна при него, нахлувайки мъчително в съзнанието му: убийството на баща му, растението, което го ухапа, Калан, четиримата мъже на скалата, словото на брат му; човекът, който го чакаше в къщата му; змеят, нощното дребосъче, което му каза, че или трябва да намери отговора, или ще умре; думите на Калан, че трите кутии на Орден са пуснати в действие; и неговата тайна, Книгата на преброените сенки…

Спомни си как баща му го заведе на онова тайно място в гората и му разказа как е спасил Книгата на преброените сенки от риска, на който е била изложена при пазещото я чудовище, решен да я върне на истинския й господар, когато той я потърси. Как пренесъл книгата със себе си в Западната земя, за да я спаси от грозящите я алчни ръце. Бащата беше казал на сина си, че докато книгата съществува, е опасна; но той не можеше да унищожи знанието, което тя съдържа; нямаше право. То принадлежеше на пазителя на книгата и трябваше да бъде скрито на сигурно място, докато настъпи подходящият момент да му бъде върнато. Знанието щеше да е в безопасност само бидейки запечатано в нечия памет, а самата книга — изгорена. Единствено по този начин то можеше да бъде съхранено, без да бъде откраднато.

Баща му избра Ричард. Защо Ричард, а не Майкъл — знаеше само той. Никой не трябваше да научи за съществуването на книгата, дори Майкъл; единствено пазителят на книгата можеше да знае за нея, никой друг освен него. Баща му каза, че е възможно Ричард никога да не го открие, в такъв случай трябваше да предаде книгата на детето си, а то от своя страна на своето и тъй нататък, колкото пъти е необходимо. Баща му не можеше да каже кой е пазителят, тъй като самият той не знаеше. Ричард го беше питал по какво ще го познае, но единственият отговор, който получи, беше, че сам ще трябва да си отговори на въпроса и да не казва на никого, никога, единствено и само на пазителя. Ричард знаеше, че трябва да пази тайната дори от родния си брат, дори от най-добрия си приятел Зед.

Закле се в живота си.

Баща му никога не погледна в книгата, само Ричард упорито я запаметяваше. Ден след ден, седмица след седмица, с изключение единствено на времето, когато беше на път, баща му го водеше на тайното място дълбоко в гората, където сядаше и наблюдаваше как Ричард чете книгата отново и отново. Обикновено Майкъл беше навън с приятели, пък и дори да си беше в къщи, не обичаше особено да ходи в гората, а що се отнася до Зед, то беше съвсем нормално Ричард да не го посещава, когато баща му си е у дома. Така че никой от двамата нямаше как да разбере за тези чести ходения в гората.

Ричард записваше наученото и го сверяваше с книгата. Баща му всеки път изгаряше листовете и го караше да повтаря едни и същи страници отново и отново. Всеки път му се извиняваше за товара, с който го нагърбва. Молеше сина си за прошка в края на всеки ден, прекаран в гората.

Ричард никога не възнегодува; за него изборът на баща му беше голяма чест. Преписа книгата от начало до край стотици пъти без нито една грешка, преди да е сигурен, че никога няма да забрави дори едничка дума. От прочетеното знаеше, че всяка пропусната дума може да доведе до нещо страшно.

След като увери баща си, че е запомнил всичко без грешка, двамата поставиха книгата обратно в скривалището й в скалите и я оставиха да престои там три години. След като определеното време изтече, а Ричард вече беше минал шестнайсетте, един есенен ден двамата се върнаха при скривалището и баща му каза, че ако напише цялата книга без нито една грешка, то и двамата ще бъдат сигурни, че я е запаметил идеално, и ще могат да я изгорят. Ричард започна да пише, без да се замисля от началото до края. Беше я запомнил без грешка.

Накладоха огън и хвърляха в него дърва, докато пламъците ги накараха да се отдръпнат. Баща му протегна книгата към него и му каза, ако е сигурен в себе си, да я хвърли в огъня. Ричард стискаше Книгата на преброените сенки в ръка и галеше с пръсти кожената й обвивка. Държеше в ръцете си доверието на баща си, доверието на всички хора и почувства тежестта на този товар. Хвърли книгата в огъня. От този момент нататък вече не беше дете.

Пламъците се извиха около книгата и започнаха да я галят, прегръщат, поглъщат. Завихриха се цветове и форми, чу се страшен рев. Към небето се изстреляха странни снопове светлина. Вятърът развя пелерините на двамата, а огънят поглъщаше в себе си листа и съчки, като към светлината прибавяше и топлина. Появиха се привидения с протегнати ръце, подхранвани сякаш от огнените езици, гласовете им се надбягваха с вятъра. Баща и син стояха като каменни статуи, без да могат да помръднат, без да могат да отвърнат очи от гледката. Парещата жега се превърна в режещ вятър, който сякаш извираше от дълбините на най-страшната зимна нощ, вятър, от който по телата им преминаха спиращи дъха ледени тръпки. После студът секна и огънят се превърна в бяла светлина, която заля всичко в невероятен блясък, сякаш бяха стъпили на слънцето. След миг тя изчезна също така внезапно. На нейно място — тишина. Огънят догоря. Тънки струйки дим се издигаха бавно от почернелите главни и се стопиха в есенния въздух. Книгата беше изчезнала.

Ричард разбра какво беше това: магия.

* * *

Усети на рамото си нечия ръка и отвори очи. Калан. На светлината на огъня, нахлуваща от другата стая, видя, че тя седи на стол край леглото му. Големият стар лукав котарак на Зед се беше сгушил на кравай и спеше в скута й.

— Къде е Зед? — попита Ричард със замъглен от съня поглед.

— Отиде да търси корена, от който се нуждаеш — гласът й звучеше меко и успокояващо. — Вече от часове е тъмно, но той каза да не се притесняваме, ако му отнеме повече време да намери корена. Каза още, че ще заспиваш и ще се пробуждаш, но ще си в безопасност, докато се върне. Питието, което ти даде преди, щяло да те крепи, докато той се върне.

За първи път Ричард осъзна, че това е най-красивата жена, която някога е виждал. Косата й падаше от двете страни на лицето и по раменете и на него силно му се прииска да я докосне, но не го направи. Достатъчно му беше да усеща ръката й върху рамото си, да знае, че тя е тук, че не е сам.

— Как се чувстваш? — гласът й беше толкова мек, толкова нежен, че Ричард изобщо не можеше да проумее защо Зед се изплаши от нея.

— По-скоро бих излязъл срещу още една четворка, отколкото срещу друга змийска лоза.

Тя се усмихна с онази особена съучастническа усмивка, която си беше единствено и само нейна, и избърса челото му с компреса. Ричард протегна ръка и я стисна за китката. Тя спря и се вгледа в очите му.

— Калан, Зед ми е приятел от много години. Той ми е нещо като втори баща. Обещай ми, че няма да направиш нищо, с което да му навредиш. Не бих могъл да го понеса.

Тя го погледна успокоително.

— Аз също го харесвам. Много. Той е добър човек, точно както ти каза. Нямам желание да му сторя нищо лошо. Искам само да използвам помощта му, за да намеря магьосника.

Той я стисна за китката още по-силно.

— Обещай ми.

— Ричард, всичко ще бъде наред. Той ще ни помогне.

Той си спомни пръстите й около гърлото си и погледа й, когато си беше помислила, че иска да я отрови с ябълката.

— Обещай ми.

— Вече съм дала обещания на други хора, някои от тях пожертваха себе си. Нося отговорност за живота на други. На много други.

— Обещай ми.

Калан постави другата си ръка на лицето му.

— Съжалявам, Ричард, не мога да направя това.

Той отпусна китката й, обърна се и затвори очи. Тя махна ръката си от лицето му. Ричард си мислеше за книгата, за нейния смисъл и осъзна, че молбата му е егоистична. Би ли било честно да се опита да я измами, за да спаси Зед и по този начин да загинат и тримата заедно? Би ли искал да обрече по този начин всички останали хора на смърт или робство, само за да поживее приятелят му още няколко месеца? Би ли могъл да обрече и нея на смърт безпричинно? Засрами се от собствената си глупост. Нямаше право да настоява за подобно обещание. Би било грешка от нейна страна да му го даде. Беше й благодарен, че не го излъга. Но, от друга страна, знаеше, че макар Зед да беше се поинтересувал от проблемите им, това не означаваше, че ще се съгласи да им помогне по какъвто и да е начин да се справят с нещо, идващо отвъд границата.

— Калан, от тази треска оглупявам. Моля те да ми простиш. Никога не съм срещал по-смел човек от теб. Зная, че се опитваш да спасиш всички ни. Зед ще ни помогне; аз ще се заема с това. Само ми обещай, че ще почакаш, докато се пооправя. Дай ми възможност аз да го убедя.

Тя притисна ръка в рамото му.

— Това е обещание, което мога да ти дам. Знам, че се тревожиш за приятеля си; щях да се почувствам огорчена, ако не беше така. Това не те прави глупав. А сега си почивай.

Ричард се опита да държи очите си отворени, защото веднага щом ги затвореше, всичко започваше да се върти неконтролируемо. Но говоренето бе изтощило силите му докрай и скоро тъмнината отново го погълна. Мислите му пак потънаха в празното. От време на време изпадаше в полусън и се луташе из кошмарите си; понякога се луташе из места, където нямаше дори халюцинации.

LiДо4o_O Чет 28 Май 2009, 13:21

* * *

Котаракът се разбуди и наостри уши. Ричард все още спеше. Звукове, които само една котка можеше да долови, накараха животното да скочи от скута на Калан, да притича до вратата и да приклекне в очакване. Калан също се поизправи в очакване, но тъй като козината на котарака не беше настръхнала, тя остана на мястото си. Отвън се чу тих глас.

— Котарак! Котарак! Къде си се дянал? Е, щом е така, стой си там навън. — Вратата се отвори с проскърцване. — Ето къде си бил. — Котаракът се спусна през прага. — Оправяй се сам — провикна се Зед след него. — Как е Ричард? — подвикна към Калан.

Когато влезе в стаята, тя му отвърна от мястото си:

— На няколко пъти се пробужда, но сега спи. Намери ли корена?

— Ако не бях го намерил, нямаше да съм тук. Той каза ли нещо, докато беше буден?

Калан се усмихна:

— Само че се тревожи за теб.

Той се завъртя и се върна обратно в другата стая, мърморейки:

— И не без сериозни основания.

Седна на масата и обели корените, наряза ги на тънки колелца в една тенджера с малко вода и я закачи на пиростията над огъня. Преди да отвори шкафа, за да извади от там няколко различни по големина буркана, хвърли в огъня обелките от корените заедно с няколко съчки. Без да се замисля, посегна първо към един буркан, после към друг, като изсипваше от тях разноцветни прахчета в черно хаванче от камък. Разбърка червените, сините, жълтите, кафявите и зелените прахчета с бяло чукало, докато се получи смес с цвят на засъхнала кал. След като близна върха на пръста си, бръкна в хаванчето. Опита сместа, доближавайки пръста до езика си и докато съсредоточено премляскваше с устни, повдигна вежда. Най-накрая се усмихна и кимна доволно с глава. Изсипа съдържанието на хавана в тенджерата и започна да бърка с лъжица, която откачи от куката край огнището. Бъркаше бавно и съсредоточено гледаше как сместа бълбука. Това продължи близо два часа. Когато накрая реши, че е готово, свали тенджерата от огъня и я остави на масата да изстива.

Взе една купа и кърпа и след известно време повика Калан да му помогне. Тя дойде веднага и той я инструктира как да държи кърпата над тенджерата, докато той изсипе сместа през нея.

Завъртя пръст във въздуха.

— Сега усучи кърпата няколко пъти, за да се изцеди течността. Когато е готово, хвърли кърпата и всичко, полепнало по нея в огъня.

Тя го погледна с неразбиращ поглед. Зед повдигна вежда.

— Онова, което остава по кърпата, е отрова. Ричард ще се събуди всеки момент; тогава ще му дадем течността от купата. Продължавай да изцеждаш. Аз ще видя какво прави той.

Зед влезе в спалнята, наведе се над Ричард и установи, че е в безсъзнание. Обърна се и видя, че Калан е с гръб към него и продължава да върши каквото й беше казал. Наведе се и постави средния си пръст върху челото на приятеля си. Очите на Ричард се отвориха моментално.

— Скъпа моя — провикна се Зед към другата стая, — имаме късмет. Той току-що се събуди. Донеси купата.

Ричард премигна.

— Зед? Добре ли си? Всичко наред ли е?

— Да, да, напълно.

Калан влезе с купата, като внимаваше да не разсипе нито капка. Зед помогна на Ричард да се изправи така, че да може да пие. Когато изпи всичко, го сложи да си легне обратно.

— От това ще заспиш и треската ти ще секне. Когато отново се събудиш, ще си добре, давам ти дума, тъй че не се притеснявай повече, а почивай.

— Благодаря ти, Зед… — Ричард заспа, преди да може да каже нещо повече.

Зед излезе и след малко се върна с тенекиена чиния в ръка, настоявайки Калан да седне на стола.

— Трънът няма да издържи на корена — обясни той — и ще трябва да напусне тялото му.

Постави чинията под ръката на Ричард и зачака, седнал на ръба на леглото. И двамата се заслушаха в дълбокото му дишане и в дращенето на огъня в другата стая; иначе в къщата беше тихо. Зед пръв прекъсна тишината.

— Опасно е един Изповедник да пътува сам, скъпа моя. Къде ти е магьосникът?

Тя го погледна с уморени очи.

— Магьосникът ми продаде услугите си на една кралица.

Зед се намръщи неодобрително.

— Изоставил е задълженията си към Изповедниците? Как се казва?

— Гилер.

— Гилер — той повтори името с недоволно изражение, след това леко се наведе към нея. — А защо някой друг не тръгна с теб?

Тя го погледна сериозно.

— Защото всички са мъртви. Преди да умрат, те се събраха и хвърлиха мрежа, за да мога да премина безпрепятствено през границата с помощта на едно нощно дребосъче. — Когато чу това, Зед се изправи. Потри голобрадото си лице, а в погледа му се изписа тъга и загриженост. — Ти познаваше ли магьосниците? — попита тя.

— Да, да. Дълго време живях в Средната земя.

— А великият магьосник? Него познаваше ли?

Зед се усмихна, пооправи робата си и отново седна.

— Настоятелна си, скъпа моя. Да, познавах стария магьосник някога. Но дори да успееш да го намериш, не мисля, че ще иска да има нещо общо с тая работа. Няма да се съгласи да помогне на Средната земя.

Калан се наведе напред, вземайки ръцете му в своите. Гласът й бе тих, но изпълнен с напрежение.

— Зед, мнозина не са съгласни с Върховния съвет на Средната земя, с алчните съветници. Мнозина биха искали нещата да се променят, но са просто обикновени хора без право на глас. Единственото им желание е да изживеят живота си в мир. Мрачният Рал открадна храната, складирана за зимата, и я раздаде на войниците си. Те я пилеят или я оставят да се развали, или пък я продават обратно на хората, от които са я откраднали. Гладът вече настъпи; през зимата ще дойде и смъртта. Огънят беше обявен за противозаконен. Хората студуват.

Рал казва, че за всичко е виновен великият магьосник, защото не застанал пред хората, за да бъде съден като техен враг. Твърди, че цялата отговорност трябва да се търси от магьосника, че него трябва да винят. Не дава никакви конкретни обяснения, но мнозина му вярват въпреки всичко. Много се хората, които вярват на всяка дума на Рал, макар онова, което виждат със собствените си очи, да е достатъчно доказателство, че не бива да го правят.

Магьосниците живееха под постоянна заплаха и бяха забранени с указ, задето си служат с магия. Те знаеха, че рано или късно ще започнат да ги използват срещу хората. Вярно, някога допуснаха грешки, разочароваха учителя си, но никога не забравиха най-важното, на което бяха научени — да защитават хората и по никакъв начин да не им причиняват зло. В знак на силната си любов към своя народ те пожертваха живота си, за да попречат на Мрачния Рал. Мисля, че учителят им би се гордял с тях.

Но не става въпрос единствено за Средната земя. Границата между Д’Хара и Средната земя я няма, тази между Средната и Западната земя отслабва и скоро също ще изчезне. Хората от Западната земя ще бъдат победени от онова, от което се страхуват най-много: магията. От една ужасяваща, страшна магия, каквато никога не са си представяли, че съществува.

Зед не издаде чувствата си, не възрази, нито изрази мнение, просто слушаше. Продължаваше да държи ръцете си в нейните.

— Сигурна съм, че великият магьосник има основателни причини да не иска да помогне, но фактът, че Мрачният Рал пусна в действие трите кутии на Орден, променя изцяло нещата. Ако той успее, то в първия ден на зимата ще бъде късно за всички. Включително и за великия магьосник. Рал вече го търси; иска лично отмъщение. Мнозина умряха, защото не можаха да кажат на Рал името на магьосника. И когато Рал отвори правилната кутия, ще се сдобие с неограничена власт над всичко живо, тогава магьосникът ще е негов. Той може да се крие в Западната земя колкото си иска, но дойде ли първият ден на зимата, ще бъде разкрит. Мрачният Рал ще го хване.

В изражението й имаше горчивина.

— Зед, Мрачният Рал прати четворки да унищожат всички останали Изповедници. Намерих сестра си, след като бяха свършили с нея. Издъхна в ръцете ми. Като вземем предвид мъртвите, оставам само аз. Магьосниците знаеха, че учителят им няма да иска да им помогне, така че ме изпратиха като последна надежда. Ако той постъпи толкова глупаво и не види, че като помага на мен, помага на себе си, тогава ще трябва да използвам силата си срещу него, за да го заставя да ми помогне.

Зед повдигна вежда.

— И какво може да направи един съсухрен стар магьосник срещу силата на Мрачния Рал? — Този път той държеше ръцете й в своите.

— Трябва да назначи Търсач!

— Какво! — скочи на крака Зед. — Скъпа моя, ти не знаеш какво говориш.

Смутена, Калан се дръпна леко назад.

— Какво искаш да кажеш?

— Търсачите сами назначават себе си. Магьосникът просто прави нещо като разпознаване и легализира нещата.

— Не разбирам. Мислех, че магьосникът избира човека, правилния човек.

Зед седна обратно на мястото си, потърквайки голобрадото си лице.

— Ами така е, в известен смисъл. По-скоро така е било. Истинският Търсач, този, който знае какво прави, трябва да му покаже, че е Търсач. Магьосникът не посочва някого, казвайки му: „Вземи Меча на истината, ти ще бъдеш Търсач.“ Всъщност той няма и избор. Това не е нещо, за което можеш да обучиш някого. Човек просто трябва да се е родил Търсач и да докаже с действията си, че е такъв. Един магьосник трябва с години да наблюдава такъв човек, за да е сигурен. Търсачът може да не е особено умен, но трябва да е правилният човек; трябва да притежава необходимите качества. Истинският Търсач е рядко срещан човек. Търсачът е балансиращата точка на силата. Съветът превърна назначаването му в политически кокал, който хвърли в устата на един от преследващите го по петите хленчещи песове. Тази длъжност беше толкова търсена поради силата, която притежава Търсачът. Но съветът не разбра едно: не длъжността дарява човека със сила, а човекът е този, който прави длъжността силна.

Той се примъкна по-близо до нея.

— Калан, ти си родена, след като съветът си присвои това право, така че може би си била родена за Търсач, но във време, когато Търсачите не бяха истински; ти никога не си виждала истински Търсач — очите му се уголемиха, гласът му се сниши и се изпълни със страст. — Аз съм виждал как един-единствен въпрос, зададен от истински Търсач, кара крал да коленичи в краката му. Когато истинският Търсач извади Меча на истината… — той издигна ръце и завъртя очите си в екстаз, — можеш да видиш необикновената гледка на справедливия гняв, — Калан се усмихна на вълнението му. — Той може да накара добрия да затрепери от радост, а лошия да потръпне от страх — усмивката се изпари от лицето му. — Но хората рядко вярват на истината, дори и да я видят, още повече, че рядко пожелават да я видят, а това прави длъжността на Търсача много опасна. Той е пречка по пътя на онези, които искат да покварят силата. Той получава удари от много страни. Най-често ги понася сам, но не за дълго.

— Познавам добре това чувство — каза тя, а на лицето й се появи нещо като усмивка.

Зед се наведе по-близо.

— Срещу Мрачния Рал дори истински Търсач едва ли ще изкара дълго. А после какво?

Калан отново хвана ръцете му.

— Трябва да опитаме, Зед. Това е единственият ни шанс. Не се ли възползваме от него, друг няма да ни се отдаде.

Той седна изправен, отблъсквайки се от нея.

— Който и да избере магьосникът, този човек няма да познава Средната земя. Няма да има никакъв шанс. Това би било смъртна присъда, която ще се изпълни незабавно.

— Това е втората причина да съм тук. За да му стана водач, да бъда до него, ако е необходимо, да пожертвам живота си, за да осигуря безопасността му. Изповедниците прекарват живота си в пътуване. Била съм почти навсякъде в Средната земя. Те още от малки учат много езици. Това е необходимо, понеже никога не се знае къде ще ги повикат. Аз говоря всички основни и повечето от второстепенните езици в Средната земя. А що се отнася до получаването на удари, Изповедникът понася не по-малко. Ако беше лесно човек да ни убие, Рал нямаше да праща по петите ни четворки. Много от които падат убити вместо нас. Аз мога да помогна в осигуряването на безопасността на Търсача; ако се наложи, с цената на собствения си живот.

— Това, което предлагаш, ще подложи на ужасен риск не само живота на Търсача, скъпа моя, но също и твоя.

Тя повдигна вежда.

— Аз и сега съм преследвана. Ако знаеш друг начин, кажи го.

Преди Зед да успее да отговори, Ричард изохка. Старецът го погледна и се изправи.

— Време е.

Калан застана до него, докато той повдигаше за китката ръката на Ричард, като внимаваше раната да остане над тенекиената чиния. С приглушен звук в нея паднаха няколко капки кръв. Трънът се показа и цопна леко в чинията. Калан протегна ръка към него.

Зед я сграбчи за китката.

— Не прави това, скъпа моя. Сега, когато той е изгонен от домакина си, би бил нетърпелив да си намери нов. Виж това.

Тя отдръпна ръката си, а Зед приближи кокалестия си пръст до чинията, на няколко инча от тръна, който се завъртя към пръста, оставяйки след себе си тънка кървава следа. Зед дръпна пръста си и й подаде чинията.

— Хвани я отдолу и я занеси при огнището. Сложи я в огъня обърната надолу и я остави там.

Докато тя правеше това, Зед почисти раната и я намаза с мехлем. Когато Калан се върна, той хвана Ричард за ръката, а тя започна да го превързва. Зед я наблюдаваше.

— Защо не си му казала коя си, че си Изповедник? — в гласа му се усещаха нотки на упрек.

Тя му отвърна по подобен начин:

— Заради начина, по който ти реагира, когато ме позна. — Тя млъкна, а когато продължи, грубостта беше изчезнала от гласа й. — Ние с него някак си се сприятелихме. Аз нямам опит в отношенията с приятелите, затова пък от доста време съм Изповедник. През целия си живот съм била посрещана така, както го направи ти. Щом открия Търсача, ще кажа на Ричард. Но дотогава искам да си останем приятели. Толкова ли е много да поискаш да изпиташ обикновеното човешко удоволствие от приятелството? Щом му кажа, край с тези отношения

LiДо4o_O Чет 28 Май 2009, 13:23

Когато тя приключи с превръзката, Зед постави пръста си под брадичката й и повдигна главата й така, че тя да види нежната му усмивка.

— Когато те видях за първи път, реагирах глупаво. Преди всичко защото бях изненадан да видя Изповедник. Не очаквах подобно нещо да се случи отново в живота ми. Напуснах Средната земя, защото исках да забравя за магията. Ти се натрапи в самотата ми. Извинявам се за реакцията си и за това, че те накарах да се почувстваш нежелан гост. Надявам се, че ме разбираш. Аз съм човек, който уважава Изповедниците, може би повече, отколкото някога ще можеш да си представиш. Ти си добра жена и си добре дошла в къщата ми.

Калан задържа поглед в очите му.

— Благодаря ти, Зедикус Зу’л Зорандер.

Изражението на Зед стана по-страшно от нейното, когато се видяха за пръв път. Тя замръзна на място, пръстът му все още беше под брадичката й, стоеше с широко отворени очи, без да смее да помръдне.

— Все пак знай едно, Майко Изповедник — гласът му беше едва доловимо по-силен от шепот, но вледеняващ. — Това момче ми е приятел от доста дълго време. Ако го докоснеш със силата си или го избереш за другар, ще отговаряш за това пред мен. И то по начин, който няма да ти хареса. Разбра ли ме?

Тя преглътна с усилие и успя да кимне леко.

— Да.

— Добре. — Застрашителното изражение изчезна, на лицето му отново се изписа спокойствие. Той измъкна пръста си изпод брадичката й и се накани да се обърне към Ричард.

Калан въздъхна и несвикнала за бъде заплашвана по този начин, го сграбчи за ръката, като го извърна към себе си.

— Зед, няма да постъпя така с него не защото ти казваш, а защото той ми харесва. Искам да запомниш това.

Двамата продължиха да се гледат още известно време, като всеки измерваше другия с поглед. След малко дяволитата усмивка, както винаги обезоръжаваща, се върна на лицето на Зед.

— Ако имах избор, скъпа моя, бих предпочел да е така.

Тя се отпусна доволна, че е казала каквото има да казва, и бързо го прегърна силно, на което той чистосърдечно отвърна.

— Остана едно нещо, за което не каза нито дума. Не ме помоли за помощ в откриването на магьосника.

— Така е. И засега не смятам да го правя. Ричард се страхува от онова, което мога да направя, ако откажеш. Обещах му да не те моля, преди той да има възможността да го направи сам. Дадох му дума.

Зед постави кокалестия си пръст върху голата си брада.

— Много интересно. — Сложи заговорнически ръка на рамото й и промени темата. — Знаеш ли, скъпа моя, че ти самата можеш да станеш добър Търсач.

— Аз? Може ли жена да стане Търсач?

Той повдигна вежда.

— Разбира се. Някои от най-добрите Търсачи са били жени.

— Вече и без друго си имам достатъчно невъзможна професия — намръщи се тя. — Не ми трябва още една.

Зед се изкикоти и погледът му блесна.

— Може би си права. Вече е твърде късно, скъпа моя. Иди в другата стая и си позволи няколко часа сън на леглото ми, определено имаш нужда от това. Аз ще поседя с Ричард.

— Не! — тя поклати глава и се отпусна обратно на стола. — Не искам да го оставям точно сега.

Зед сви рамене.

— Както искаш. — Той мина зад нея и я потупа по рамото успокоително. — Както искаш. — Внимателно протегна ръце и постави по един среден пръст на всяко от слепоочията й, правейки с тях малки кръгове. Тя леко простена, докато очите й се затваряха. — Спи, скъпа моя — прошепна той, — спи.

Тя скръсти ръце в единия край на леглото, а главата й клюмна върху тях. Заспа дълбоко. След като метна отгоре й едно одеяло, Зед отиде в другата стая, отвори вратата и погледна нощта навън.

— Котарак! Ела тук, трябваш ми.

Котаракът се втурна в къщата, отърквайки се в краката на Зед с вирната опашка. Зед се наведе и го почеса зад ушите.

— Влизай вътре и легни да спиш в скута на младата жена. Да я топлиш.

Котаракът се затътри към спалнята, а старецът излезе навън в студената нощ.

* * *

Вятърът развяваше робата на Зед, докато той вървеше по тясната пътека с избуяла трева. Облаците бяха толкова фини, че искряха на ярката лунна светлина, от която наоколо бе светло като през деня, макар Зед да не изпитваше необходимост от това; беше минавал по тази пътека хиляди пъти.

— Нищо на тоя свят не се постига лесно — мърмореше си той, вървейки.

До една групичка дървета спря и се ослуша. Обърна се бавно и се вгледа в сенките, плъзна поглед по клатещите се на вятъра клони, вирна нос във въздуха. Беше надушил чуждо присъствие.

По врата го ухапа нещо. Той замахна ядосано, махна виновника от врата си и го погледна.

— Муха-кръвопиец. По дяволите. И аз така си помислих — оплака се той.

От близкия храст към него яростно се спусна нещо. Нападнаха го криле и козина, и зъби. Зед чакаше с ръце на хълбоците. Точно преди чудовището да го достигне, той вдигна ръка, при което късоопашатият змей се наклони на една страна и замръзна на място. Беше два пъти по-висок от Зед, в разцвета на силите си и два пъти по-жесток от дългоопашатите си братовчеди. Ръмжеше и примигваше, напрягайки здравите си мускули срещу силата, която не му позволяваше да се докопа до стареца. Беше изпаднал в ярост, че още не го е убил.

Зед протегна ръка и го повика с пръст да се приближи. Змеят, задъхан от ярост, се наведе. Зед здраво впи нокът под брадата му.

— Как се казваш? — просъска той. Чудовището изсумтя два пъти и издаде дълбок гърлен звук. Зед кимна. — Ще го запомня. А сега ми кажи какво избираш — да живееш или да умреш? — Змеят се опита да се дръпне назад, но не успя. — Добре, тогава ще направиш точно каквото ти кажа. Някъде по пътя между това място и Д’Хара насам се движи четворка. Открий ги и ги убий. Когато свършиш с тях, върни се в Д’Хара, откъдето си дошъл. Направи всичко това и ще те оставя да живееш, но ще запомня името ти и ако не успееш да убиеш четворката или ако някога се върнеш тук, след като си изпълнил заръката ми, ще те убия и ще нахраня с теб мухите ти. Приемаш ли условията ми? — Змеят изсумтя в знак на съгласие. — Добре. Тръгвай тогава. — Зед измъкна пръста си изпод брадата му.

Нетърпелив да избяга, змеят бясно размаха криле и се затича с олюляваща се походка, тъпчейки тревата под себе си. Най-после успя да се издигне във въздуха. Зед го видя как прави кръгове високо в небето, търсейки четворката. След като зави на изток, кръговете се смалиха, докато накрая звярът се изгуби от погледа му. Чак тогава Зед продължи да се изкачва нагоре по хълма.

Седна до камъка за наблюдаване на облаци и започна да върти срещу него кокалестия си пръст така, като че разбъркваше гозба. Масивният камък се остърга в земята, опитвайки да се завърти с движението на пръста му. Потрепери, докато се напрягаше да завърти собствената си тежест. С пращене и стържене се пропука и по повърхността му се появиха тънки ивици. Треперещото му туловище се съпротивляваше на приложената към него сила. Зърнестата му структура започна да се стрива. В невъзможност да запазят предишното си състояние, съставките му се претопиха в течност и така успя да се завърти с движението на пръста над него. Постепенно Зед увеличи скоростта, докато от въртящата се течна маса заструи светлина.

Колкото по-бързо се въртеше ръката на Зед, толкова по-силна ставаше светлината. Докато цветовете и отблясъците се завихряха, в центъра на кръга потъваха сенки и форми, които се стопяваха в ослепителната светлина. Тя заплашваше да възпламени въздуха около него. Чу се приглушено свистене като от вятър, преминаващ през пукнатина. Есенните аромати отстъпиха пред свежия дъх на зимата, нахлу мирис на разорана пролетна земя, на летни цветя, а накрая отново на есен. Прозрачна бяла светлина измести цветовете и отблясъците.

Камъкът отново се втвърди и Зед стъпи отгоре, в средата на заревото. Ярката светлина започна да избледнява и се превърна в слабо мъждукане, което се заизвива като дим. Появиха се две безплътни същества, същински сенки. Там, където чертите им би трябвало да са остри, изглеждаха загладени като далечен спомен, но контурите на телата им все още можеха да се различат. При вида им сърцето на Зед заби лудо.

Гласът на майка му дойде до него далечен и глух.

— Какво те тревожи, синко? Защо ни повика след толкова много години? — Ръцете й се протегнаха да го прегърнат.

Зед също протегна ръце, но не можа да я докосне.

— Притеснен съм от онова, което ми каза Майката Изповедник.

— Тя казва истината.

Той затвори очи и кимна, а ръцете му се отпуснаха надолу заедно с нейните.

— Тогава значи е вярно, че всички мои ученици, освен Гилер, са мъртви.

— Ти си единственият, който може да закриля Майката Изповедник. — Тя се приближи. — Ще трябва да назначиш Търсач.

— Семената на тези проблеми пося Върховният съвет — възпротиви се той намръщено. — А сега ти искаш да се притека на помощ? Те не ме послушаха. Нека живеят и умрат от собствената си алчност.

Бащата на Зед също се приближи, носейки се във въздуха.

— Синко, защо се разсърди на учениците си?

Зед се намръщи.

— Защото те поставиха собствените си интереси пред задължението си да помагат на хората.

— Разбирам. И с какво постъпката им е по-различна от онова, което правиш ти сега? — гласът му отекна във въздуха.

Зед стисна юмруци.

— Аз им предложих помощта си, но те я отхвърлиха.

— А кога е било различно, кога в съвета не са били слепите и глупавите, и алчните? Би ли им позволил с лекота да те победят? Би ли им позволил тъй безнаказано да ти попречат да помогнеш на нуждаещите се? Това, че си изоставил хората, може би е поради причина, която ти се струва сериозна, за разлика от действията на учениците ти, но резултатът е един и същ. В крайна сметка те разбраха грешката си и направиха каквото трябва — онова, на което си ги учил. Учи се от учениците си, синко.

— Зедикус — каза майка му, — би ли допуснал и Ричард да умре заедно с всички други невинни хора? Назначи Търсач.

— Той е твърде млад.

Тя поклати глава с нежна усмивка.

— Няма да има възможност да остарее.

— Не е преминал през последното ми изпитание.

— Мрачният Рал е по следите на Ричард. Облакът, който го преследва навсякъде, е изпратен от Рал с тази цел. Змийската лоза също беше сложена от Мрачния Рал, който очакваше, че Ричард ще отиде да я търси и тогава тя ще го ухапе. Целта на змийската лоза не беше да го убива; Рал искаше Ричард да заспи от треската, докато той дойде да го прибере. — Очертанията й се понесоха към него, гласът й преливаше от обич. — Дълбоко в себе си ти знаеш, че през цялото време си го наблюдавал с надеждата, че един ден той ще покаже, че е избраният.

— Каква полза има от това? — Зед затвори очи, брадата му оклюма върху гърдите. — Мрачният Рал притежава трите кутии на Орден.

— Не — каза баща му, — само две от тях. Все още търси третата.

Очите на Зед се ококориха, главата му се вдигна рязко.

— Какво! Не всички са у него?

— Не са — каза майка му, — но скоро ще бъдат.

— А книгата? Сигурно Книгата на преброените сенки е у него?

— Не. Търси я.

Зед замислено постави пръст върху брадата си.

— Тогава не всичко е загубено — прошепна той. — Що за глупак би пуснал кутиите на Орден в действие, без и трите да са у него, без да притежава книгата?

Чертите на майка му се втвърдиха като парче лед.

— Много е опасен. Пътува из отвъдния свят. — Зед настръхна, въздухът не успя да мине през гърлото му. Погледът на майка му сякаш го прониза целия. — Ето как успя да премине границата и да намери първата кутия: като отиде в отвъдното. Ето как успя да отслаби силата на границите: от отвъдното. Той има свои хора там. С всяко следващо негово слизане те стават все повече. Ако решиш да помогнеш, те предупреждавам: не пресичай границата и не изпращай Търсача през нея. Рал очаква това. Навлезеш ли в нея, ще те хване. Майката Изповедник успя да я прекоси само защото той не очакваше това. Не би допуснал втори път подобна грешка.

— Но как тогава ще отидем в Средната земя? Не мога да помогна, ако не се доберем до там. — Гласът на Зед беше напрегнат и обезверен.

— Съжаляваме, не знаем. Вярваме, че има начин, но не ни е известен. Ето защо трябва да назначиш Търсача. Ако изборът ти е правилен, той ще намери пътя. — Очертанията им започнаха да трептят, да избледняват.

— Чакайте! Трябва да получа отговори на въпросите си! Моля ви, не ме изоставяйте!

— Съжаляваме, не е по наше желание, викат ни обратно в отвъдното.

— Защо Рал преследва Ричард? Моля ви, помогнете ми.

Гласът на баща му беше далечен и слаб.

— Не знаем. Трябва сам да откриеш отговорите. Ние те научихме на много неща. Ти си по-добър, отколкото ние двамата, взети заедно, изобщо някога сме били. Използвай наученото и се довери на интуицията си. Обичаме те, синко. Докато нещата се изяснят, няма да можем да идваме повече при теб. Щом Орден е в действие, още едно наше появяване би могло да разкъса връзката между двата свята.

Майка му целуна ръката си и я протегна към него, докато той правеше същото в отговор, след което двамата изчезнаха.

Зедикус Зу’л Зорандер, великият и благороден магьосник, остана сам, стъпил на магьосническия камък, подарък от баща му, и се загледа в нощта, мислейки си някакви магьоснически работи.

— Нищо на тоя свят не се постига лесно — прошепна той.

LiДо4o_O Вто 02 Юни 2009, 20:25

Глава 8

Ричард се сепна и се събуди. Топла дневна светлина изпълваше стаята, а в дробовете му нахлу чудесният, силен аромат на зеленчукова супа. Лежеше в своята стая в къщата на Зед. Вдигна поглед към познатите израстъци по дървената стена и в главата му се появиха лицата, на които ги оприличаваше. До леглото му чакаше празен стол. Той седна, като избута завивките си надолу и видя, че все още е облечен в мръсните си дрехи. Попипа под ризата си за зъба и въздъхна с облекчение, когато установи, че е там, на сигурно място. Една пръчка държеше прозореца отворен няколко инча и през него в стаята влизаше свеж въздух, примесен със смеха на Калан. Зед сигурно й разказва нещо, помисли си той. Погледна лявата си ръка. Беше превързана, но вече не го болеше при раздвижване на пръстите. Не го болеше и главата. Всъщност се чувстваше отлично. Гладен, но в добро разположение. Поправи се: мръсен, с кирливи дрехи и гладен, но в добро разположение.

В средата на малката стая видя ведро с вода, сапун и чисти кърпи. Върху стола бяха сгънати и прилежно подредени чист кат дрехи. Ведрото го подканваше изкусително. Потопи ръка в него и установи, че водата е топла. Зед е знаел кога ще се събуди. Тъй като го познаваше достатъчно добре, това не го изненада.

Съблече се и се потопи в гостоприемната вода. Ароматът на сапуна му се стори почти толкова приятен, колкото и този на супата. Обичаше да се кисне във водата, докато тя се просмуче в цялото му тяло, но този път трябваше да бъде нащрек, така че не си го позволи, пък и беше нетърпелив да се присъедини към двамата навън. Махна превръзката от ръката си и се изненада колко бързо е заздравяла раната през нощта.

Когато се показа навън, видя Калан и Зед, седнали на масата, очакващи го. Забеляза, че роклята на Калан е изпрана, а и самата тя изглеждаше къпана. Косата й беше чиста и блестеше на слънчевата светлина. Зелените й очи заискриха срещу него. До нея го очакваше огромна паница супа, сирене и пресен хляб.

— Не предполагах, че ще спя до обяд — каза той, прекрачвайки пейката. Другите двама се засмяха. Ричард им хвърли подозрителен поглед.

Калан стана сериозна.

— Това е вторият обяд, който проспиваш, Ричард.

— Да — добави Зед, — спа целия ден вчера. Как се чувстваш? Как е ръката ти?

— Добре съм. Благодаря ти за помощта, Зед. Благодаря и на двама ви. — Той раздвижи пръстите си, за да им покаже колко бързо се възстановява. — Чувствам ръката си много по-добре, само малко боде.

— Майка ми винаги казваше, че щом боде, значи се оправя.

Ричард й се озъби:

— И моята казваше същото. — Той загреба късче домат и една гъба с лъжицата си и опита супата. — Вкусна е точно като моята — каза й сърдечно.

Тя седеше с кръстосани крака и го гледаше, подпряла глава на изправената си върху масата ръка, свита в лакътя. Усмихна му се съучастнически.

— Зед се изрази по-различно.

Ричард хвърли укорителен поглед на приятеля си, който се правеше, че не го забелязва, и разсеяно гледаше небето.

— Така ли? Ще трябва да му го напомня, когато следващия път ме помоли да му сготвя зеленчукова супа.

— Честно да ти кажа — каза тя тихо, но не чак толкова, че Зед да не чуе, — от това, което видях досега, си вадя заключение, че той би ял и изпражнения, стига някой друг да му ги приготви.

— Виждам, че си започнала да го опознаваш — засмя се Ричард.

— Слушай какво ще ти кажа, Ричард — обади се старецът, като насочи към него кокалестия си пръст, очевидно решен да не падне по гръб. — Тя и от изпражнението може да направи нещо вкусно. Ще е добре да вземеш малко уроци от нея.

Ричард отчупи парче хляб и го потопи в супата. Знаеше, че Зед пуска шеги, за да уталожи напрежението, което почувства още със сядането на масата — това беше начин да прекарат времето, докато той привърши с обяда си. Калан му беше дала дума, че ще изчака Ричард сам да помоли Зед за помощ; и очевидно бе спазила обещанието си. А за Зед беше нормално да се прави на невинен и незнаещ, изчаквайки другият пръв да зададе въпрос и по този начин да се ориентира с каква информация разполага събеседникът му. Този път обаче Ричард нямаше да му позволи играта да върви по неговите правила. Този път нещата бяха различни.

— Въпреки всичко има едно нещо, заради което не мога да й се доверя — гласът на Зед стана мрачен, заплашителен.

Ричард замръзна, дъвчейки. Преглътна и изчака, без да се осмелява да погледне към който и да е от тях.

— Тя не обича сирене! Мисля, че никога не бих могъл да имам доверие на някой, който не обича сирене. Това не е нормално!

Ричард се отпусна. Зед просто си играеше с нервите му, както сам обичаше да се изразява. Старият му приятел очевидно обичаше да го изненадва в гръб, изпитваше удоволствие от това. Погледът на Ричард се прокрадна към Зед, който си седеше с най-невинна усмивка на лицето. Без да ще, Ричард също се усмихна. Докато той се наслаждаваше на супата, Зед гризеше парче сирене в подкрепа на становището си. Калан гризеше парче хляб, за да изрази своето. Хлябът беше вкусен. Привършвайки обяда си, Ричард реши, че е време да сменят тона на разговора и да се върнат към работата си.

— Какво става с четворката, която очакваме? Някаква следа?

— Не. Аз се притеснявах, но Зед разбра по облаците, че вероятно са се сблъскали с някакъв проблем, тъй като не се виждат никакви.

Той погледна косо Зед.

— Вярно ли е?

— Вярно като крастава жаба, — Зед използваше този израз. когато Ричард беше малък, за да го спечели на своя страна с майтап, да му покаже, че винаги може да разчита на стареца, че каквото и да се случи, Ричард няма да бъде излъган от него. Ричард се замисли с какъв ли „проблем“ би могла да „се сблъска“ една четворка.

За добро или лошо беше успял да смени тона на разговора. Чувстваше нетърпението на Калан той да повдигне въпроса, у Зед също се усещаше някаква припряност. Калан се обърна отново към масата и в очакване отпусна ръце в скута си. Ричард се притесняваше, че ако не успее да изложи нещата ясно, тя може да направи онова, за което е дошла тук, и тогава той нямаше да може да промени нищо.

Привърши с яденето и бутна встрани паницата си, като същевременно вдигна поглед към Зед. Веселостта на приятеля му беше се изпарила, но иначе с нищо не издаваше мислите си. Просто чакаше. Ричард трябваше да започне, а започнеше ли веднъж, връщане назад нямаше.

LiДо4o_O Вто 02 Юни 2009, 20:26

— Зед, приятелю, нуждаем се от помощта ти, за да попречим на Мрачния Рал.

— Зная. Искате да ви помогна да намерите великия магьосник.

— Не, няма да се наложи. Аз вече го намерих — Ричард почувства въпросителния поглед на Калан върху себе си, но продължи да гледа Зед. — Ти си великият магьосник.

Калан се надигна от пейката. Без да сваля поглед от Зед, Ричард се протегна под масата и я дръпна за ръката, принуждавайки я да седне на мястото си. Лицето на Зед все още не показваше чувствата му. Гласът му дойде до тях равен и тих.

— И какво те накара да стигнеш до този извод, Ричард?

Ричард пое дълбоко въздух, след това бавно го издиша, докато поставяше ръцете си на масата, сплитайки пръсти. Сведе поглед и заговори.

— Когато Калан за първи път ми разказа историята на трите земи, тя спомена, че съветът с действията си направил така, че смъртта на жената и дъщерята на магьосника, които били убити от четворка, се оказала напразна и тогава магьосникът избрал за съвета най-тежкото наказание — оставил ги да страдат от последиците на собствените си действия. Това ми прозвуча като нещо, което би направил ти, но още не бях сигурен; трябваше да намеря начин да се убедя в предположението си. Когато ти за първи път видя Калан и се ядоса, че тя е дошла тук от Средната земя, ти казах, че е била нападната от четворка. Погледнах очите ти. По тях разбрах, че съм бил прав. Единствено човек, преживял загуба като твоята, може да има такъв поглед. Когато разбра това, ти промени отношението си към нея. Напълно. Единствено човек, който на гърба си е изпитал подобен ужас, може да прояви подобно съпричастие. Но все още не се доверявах напълно на интуицията си. Изчаквах.

Той погледна към Зед и задържа погледа му в своя, докато говореше.

— Най-голяма грешка допусна, когато каза на Калан, че тук е в безопасност. Ти не би излъгал, особено когато се отнася до нещо подобно. Още повече ти знаеш какво представлява четворката. Как може един старец да осигури безопасността на Калан тук, защитавайки я от четворка, ако не може да борави с магия? Обикновен старец не би могъл, но един стар магьосник — да. Следващата четворка не се вижда никъде, ти сам го каза; били се сблъскали с някакъв проблем. Мисля, че проблемът, с който са се сблъскали, би могъл да бъде единствено магия. Ти сам го каза. Винаги правиш така.

Гласът на Ричард стана по-предпазлив.

— Винаги съм се досещал по всякакви мънички знаци, че си повече от онова, за което се представяш, че си специален човек. Винаги е било чест за мен да съм ти приятел. И като твой приятел зная, че ще направиш всичко, всичко, което е необходимо, за да ми помогнеш, ако животът ми е в опасност, също както и аз бих направил всичко за теб. Вярвам ти с цената на живота си, който сега е в твои ръце.

Ричард не обичаше подобен начин на изразяване, но животът на всички тях беше в опасност. Нямаше време за игрички.

Зед сложи ръце на масата и се наведе напред:

— Никога не съм бил по-горд с теб, Ричард. — По очите му личеше, че наистина го мисли. — Справи се чудесно. — Той стана и заобиколи масата. Когато и Ричард стана, те се прегърнаха. — И в същото време никога не ми е било по-тъжно за теб — Зед го прегърна по-силно и го задържа така още миг. — Седни. Ще се върна веднага. Имам нещо за теб. И двамата седнете и ме почакайте.

Той раздигна масата; след това събра чиниите и закрачи към къщата. Калан го проследи с поглед, изглеждаше притеснена. Ричард предполагаше, че ще бъде щастлива, когато намери магьосника, но вместо това, сега тя му изглеждаше по-изплашена отвсякога. Нещата се развиваха не така, както той очакваше.

Когато Зед се появи отново, той носеше със себе си нещо продълговато. Калан скочи на крака. Ричард разбра, че нещото в ръката му е ножница на меч. Калан се изпречи на пътя му, преди той да стигне до масата, сграбчвайки полите на робата му.

— Не прави това, Зед — гласът й беше отчаян.

— Не аз избирам.

— Моля те, Зед, недей, избери някой друг, не Ричард…

Зед я сряза.

— Калан! Бях те предупредил за това. Казах ти; той сам избира себе си. Избера ли някой, който не е истинският, всички ще умрем. Ако знаеш друг начин… нека го чуем!

Той я избута встрани, приближи се до масата и застана срещу Ричард, като стовари меча пред него. Ричард подскочи. Вдигна поглед от меча към пламналите очи на Зед, който се навеждаше над масата.

— Това ти принадлежи — каза магьосникът. Калан им обърна гръб.

Погледът на Ричард се спря върху меча. Сребърната ножница блестеше със златните си орнаменти, украсяващи я с линии и фигури. Два стоманени предпазителя величествено и могъщо тръгваха в двете посоки. Изящна сребърна нишка се виеше около дръжката, втъкана в сребърната инкрустация, златна нишка изписваше думата Истина. Това, помисли си Ричард, е меч, достоен за крале. По-красиво оръжие не бе виждал никога през живота си.

Той бавно се изправи на крака. Зед вдигна ножницата за острата част, поднасяйки дръжката й към Ричард.

— Извади го.

Като в транс Ричард обви пръсти около дръжката и извади меча, при което острието издаде звънтящ металически звук, който увисна във въздуха. Ричард никога не беше чувал меч да издава подобен звук. Ръката му стисна здраво дръжката и той почувства с китката и пръстите си как релефната нишка, изписваща думата Истина и от двете страни на дръжката се впи почти болезнено в плътта му. За негова голяма изненада, мечът пасна идеално в ръката му. Тежестта му също беше най-подходящата за Ричард. Той почувства как една част от него става съвършено цяла.

Някъде дълбоко в себе си усети как гневът му започва да се надига, извикан на живот и търсещ към какво да се насочи. Изведнъж се сети за зъба под ризата си.

С нарастването на гнева Ричард почувства как мечът го зарежда с все по-голяма сила: беше като огледален образ на собствения му гняв. Винаги бе смятал чувствата си за независими, цялостни. Сега сякаш събуди отражението си в огледалото. Гледката го ужаси. Гневът му се подхранваше от силата на меча и обратното — яростта на меча се подхранваше от собствения му гняв. Двете паралелни сили преминаха през тялото му. Като че самият той беше безпомощен зрител, случайно присъстващ на събитията. Усещането беше ужасяващо и в същото време изкусително, граничещо с чувството, че си нарушил нещо. Едновременно се страхуваше от гнева си и беше привлечен от онова, което той изкусително му обещаваше. Обърканите му чувства се втурнаха бясно през него, вкопчиха се в гнева му и се възвисиха с него. Ричард се опита да се овладее. Беше на ръба на паниката. На ръба да се откаже.

Зедикус Зу’л Зорандер отметна глава назад и разтвори ръце. Провикна се към небето:

— Предупреждение към всички живи и мъртви! Търсачът е определен!

Гръмотевица, разтърсваща земята, разсече синьото небе и се насочи към границата.

Калан падна на колене пред Ричард с наведена глава и ръце на гърба.

— Посвещавам живота си в защита на Търсача.

Зед също коленичи до нея с наведена глава.

— Посвещавам живота си в защита на Търсача.

Ричард стоеше, стиснал в ръка Меча на истината, объркан, с широко отворени очи.

— Зед — прошепна той, — в името на всичко добро, какво е това Търсач?

LiДо4o_O Сря 03 Юни 2009, 12:33

Глава 9

Зед се повдигна, подпирайки се на коляното си, понамести робата около кокалестото си тяло и протегна ръка напред към Калан, която беше забила поглед в земята. Тя го видя, пое ръката му и също се изправи. На лицето й беше изписано страдание. Зед я погледна загрижено и тя кимна, че всичко е наред.

Тогава той се обърна към Ричард.

— Какво е Търсач? Добър въпрос, ако се има предвид новото ти положение, но такъв, на който не може да се отговори с две думи.

Ричард сведе поглед към сияещия в ръката му меч, без да е убеден, че изгаря от желание да има нещо общо с него. Пъхна го обратно в ножницата, доволен, че се е освободил от чувствата, които мечът извика в него, и го вдигна с две ръце пред себе си.

— Зед, никога по-рано не съм го виждал. Къде си го крил?

Зед се усмихна гордо.

— В шкафа в къщи.

Ричард го погледна подозрително.

— Там няма нищо друго освен чинии, тенджери и буркани с прахчета.

— Не в тоя шкаф — каза Зед тихо, сякаш за да попречи на всеки, който би могъл да подслушва разговора им, да чуе думите му, — в магьосническия ми шкаф!

Ричард настръхна и се намръщи.

— Никога не съм виждал друг шкаф в къщата.

— По дяволите, Ричард! Та как ще го видиш! Нали е магьоснически, невидим е!

Ричард се почувства като истински глупак.

— И откога имаш това?

— О, не знам, повече от десетина години, мисля — Зед размаха тънката си ръка във въздуха, сякаш се опитваше да отклони въпроса му.

— А как се сдоби с него?

Гласът на Зед стана по-суров.

— Определянето на Търсача е задължение на магьосника. Върховният съвет нечестно си присвои това задължение. Те изобщо не полагаха усилия да намерят правилния човек. Назначаваха на тази длъжност всеки, който им беше изгоден в определен момент. Или който предлагаше най-добра цена. Този меч принадлежи на Търсача до живот или дотогава, докато той реши, че ще бъде Търсач. Междувременно в периода, когато се търси нов Търсач, Мечът на истината принадлежи на магьосника. Тоест на мен, тъй като задължението да определям Търсача е мое. Последният, у когото беше мечът, се забърка… — очите му се обърнаха нагоре, като че търсеха правилната дума в небето — с една вещица. И така, докато той не беше на себе си, аз отидох в Средната земя да прибера принадлежащото ми по право. Сега мечът е твой.

Ричард почувства, че го въвличат в нещо не по собствено желание. Погледна Калан. Тя явно бе преодоляла мъката си и по лицето й отново не можеше да се прочете нищо.

— Ето защо си дошла тук, нали? Ето какво е трябвало да накараш магьосника да направи?

— Ричард, аз трябваше да накарам магьосника да определи Търсача. Не знаех, че това ще си ти.

Докато местеше погледа си от единия върху другия, Ричард се почувства като в капан.

— И вие двамата си мислите, че аз мога да спася всички ни? Това си мислите: че аз трябва да успея да попреча на Мрачния Рал. Магьосникът не може да го направи, но аз съм длъжен да опитам? — Сърцето му се изпълни с ужас, който заседна в гърлото му.

Зед се приближи и с ръка около раменете му се опита да го успокои.

— Погледни небето, Ричард. Кажи ми какво виждаш. — Ричард вдигна поглед и видя змиевидния облак. Нямаше нужда да отговаря на въпроса. Зед впи силните си, кокалести пръсти в него. — Ела. Седни и ще ти кажа всичко, което трябва да знаеш. След това ще решиш сам какво да правиш. Ела.

Той постави другата си ръка на рамото на Калан и поведе и двамата към пейката. Отиде до мястото си от другата страна на масата и седна. Ричард остави меча по средата в знак, че нещата още не са окончателно решени.

Зед повдигна ръкавите си нагоре.

— Съществува магия — започна той, — древна и опасна магия с огромна мощ. Магия, чиято сила поддържа земята, самия живот. Тя се пази в три съда, наречени кутиите на Орден. До момента, в който кутиите бъдат пуснати в действие — така се казва, — магията спи. Да събудиш тази магия не е лесна работа. Може да го направи само човек със солидни знания и образование, сам обладан от стабилна вътрешна сила. Сдобие ли се някой поне с една от трите кутии, магията на Орден може да бъде пусната в действие. Тогава човекът разполага с една година, считано от същия момент, за да отвори кутията, но за да може да направи това, трябва да разполага с всичките три. Те действат заедно; не може просто да имаш една от тях и да я отвориш. Ако човекът, който ги пусне в действие, не сполучи да се сдобие и с трите кутии и да отвори една от тях в посочения срок, той обрича живота си на магията. Няма връщане назад. Мрачният Рал трябва или да отвори една от кутиите, или да умре. В първия ден на зимата неговата една година изтича.

Лицето на Зед беше напрегнато, набраздено от бръчки, решително. Той се наклони леко напред.

— Във всяка кутия се крие различна сила, която се освобождава с отварянето й. Ако Рал отвори правилната кутия, той ще спечели магията на Орден, магията на самия живот, ще стане господар на всичко живо и мъртво. Ще се сдобие с неограничена мощ и сила. Ще бъде владетел с неотменима власт над всички хора. Ще може да убива с мисъл всеки, който не му харесва, както си пожелае, който и да е този човек, колкото и далеч да е.

— Тази магия сигурно е ужасна — каза Ричард.

Зед се облегна назад и вдигна ръце от масата. Поклати глава.

— Не, не е съвсем така. Магията на Орден е силата на живота. Подобно на всяка друга сила, тя просто съществува. Този, който я използва, сам решава по какъв начин ще го прави. Магията на Орден може със същия успех да помага на посевите да зреят, на болните да оздравяват, на конфликтите да свършват. Всичко, което онзи, който я притежава, пожелае. Тази сила не е нито добра, нито лоша; тя просто съществува. Зависи от човека, който ще я пусне в действие. Мисля, че на всички нас е ясно как ще я използва Мрачният Рал.

Зед направи пауза, както си му беше навикът, за да даде възможност на Ричард да осмисли чутото. Докато мълчеше, на лицето му се изписа непоколебимост. Изражението на Калан също подсказваше, че и тя би дала всичко Ричард да разбере напълно зловещите думи на Зед.

Ричард, разбира се, нямаше какво толкова да му мисли, тъй като всичко вече му беше известно от Книгата на преброените сенки. Там нещата бяха казани недвусмислено. И Ричард знаеше, че Зед описва с прекалено меки краски катастрофата, която ще сполети земята, в случай че Мрачният Рал отвори правилната кутия. Знаеше също и какво ще се случи, ако бъде отворена една от другите кутии, но не биваше да го показва, затова трябваше да зададе въпрос.

— И какво ще стане, ако той отвори някоя от другите кутии?

Зед моментално се приближи до масата. Беше очаквал точно този въпрос.

— Ако отвори втората кутия, магията ще го отнесе със себе си. Той ще умре. — Зед щракна с пръсти. — Просто ей така. Тогава сме спасени; опасността е избегната — той се наведе още по-близо с повдигната вежда и погледна Ричард строго. — Отвори ли другата, всяка буболечка, всяко стръкче трева, всяко дърво, всеки мъж, жена и дете, всяко живо същество ще бъде изпепелено и запратено в нищото. Това ще бъде краят на живота. Магията на Орден е огледалният образ на магията на самия живот, а смъртта е част от всичко живо, така че магията на Орден е свързана със смъртта толкова, колкото и животът.

Зед седна назад, изглеждаше съкрушен от разказа си за възможните катастрофи. Макар Ричард да знаеше всичко това предварително, преглътна с мъка, когато чу то да се изговаря гласно. Така му се стори някак по-истинско, назоваването го направи по-реално. Докато учеше книгата, всичко му изглеждаше толкова абстрактно, толкова хипотетично, изобщо не си бе и помислял, че написаното може някога да се случи. Единственото, което го интересуваше тогава, беше, че знанието трябва да бъде запазено, за да бъде върнато един ден на истинския му пазител. Щеше му се да може да каже на Зед онова, което знае, но клетвата, която бе дал на баща си, го възпираше. Пак поради същата причина трябваше да се преструва, че за пръв път чува всичко това и да продължи да задава въпроси, чийто отговор знаеше предварително.

LiДо4o_O Сря 03 Юни 2009, 12:34

— Как Рал ще разбере коя кутия трябва да отвори?

Зед върна обратно ръкавите на робата си и сведе поглед към ръцете си върху масата.

— Пускането на кутиите в действие предоставя на човека, който го прави, определено количество поверителна информация. Тя би трябвало да му подскаже как да разбере коя кутия коя е.

Звучеше логично. За съществуването на книгата не знаеше никой освен пазителя на книгата и както изглеждаше, човекът, който пуска кутиите в действие. За последното книгата не съобщаваше, но въпреки това му звучеше логично. Изведнъж му хрумна една идея: Мрачният Рал сигурно го преследва заради книгата. Ричард почти не чу онова, което Зед беше започнал да говори.

— Въпреки всичко Рал е направил нещо извън правилата. Той е пуснал кутиите в действие, преди да събере всичките три.

Ричард веднага наостри уши.

— Той трябва да е или глупав, или много самоуверен.

— Самоуверен — повтори магьосникът. — Реших да напусна Средната земя по две причини. Първата беше, че Върховният съвет си присвои правото да определя Търсача. Втората, че не се отнасяше подобаващо с кутиите на Орден. Хората бяха започнали да си мислят, че тази магия е просто легенда. Смятаха ме за стар глупак, когато им казвах, че не е никаква легенда, а самата истина. Отказваха да се вслушат в предупрежденията ми.

Той удари с юмрук по масата, при което Калан подскочи.

— Те ми се присмяха! — лицето му беше червено от гняв, а на фона на бялата му коса изглеждаше направо виолетово. — Исках кутиите да бъдат държани далеч една от друга и с помощта на магия да бъдат скрити и пазени под ключ, за да не може никой никога да ги събере отново. Вместо това съветът поиска те да бъдат дадени на високопоставени личности като трофеи, с които да се кичат. Използваха ги като разплащателно средство за услуги и обещания. Това изложи кутиите на алчни погледи. Не зная какво се е случило с тях впоследствие. Но Рал вече разполага най-малко с една от тях, макар и не с трите. Поне не още — Зед го погледна с пламнали очи. — Виждаш ли, Ричард? Не е необходимо да излизаме срещу Мрачния Рал, трябва просто да намерим едната кутия преди него!

— И да я държим далеч от погледа му, което може да се окаже по-трудно от намирането й — отбеляза Ричард, оставяйки думите си да увиснат за момент във въздуха. Внезапно му хрумна нещо. — Зед, не мислиш ли, че едната от кутиите може да е тук, в Западната земя?

— Едва ли.

— Защо?

Зед се поколеба.

— Ричард, никога не съм ти казвал, че съм магьосник, но и ти никога не си ме питал, така че всъщност не съм те лъгал. Въпреки това веднъж те излъгах. Казах ти, че съм дошъл тук, преди да бъде издигната границата. Всъщност не беше така, нямаше как да направя подобно нещо. Разбираш ли, за да няма магия в Западната земя, когато започваше да се издига границата със Средната земя, тук не трябваше да съществува нищо, свързано по какъвто и да е начин с каквато и да е магия. Магия можеше да се появи тук след това, но не и да бъде заварена. Тъй като в мен има магия, не можех да дойда в Западната земя, преди да бъде издигната границата, това щеше да обърка нещата, така че трябваше да остана в Средната земя до нейното завършване.

— Всеки си има своите малки тайни. Нямам желание да те обвинявам за твоите. Но защо ми казваш всичко това?

— За да те убедя, че е невъзможно която и да е от кутиите да е била тук преди издигането на границата — тогава границата не би могла да бъде построена, магията на кутиите щеше да попречи. Следователно, щом и трите кутии са били в Средната земя преди границата поради магията, а аз не съм донесъл със себе си някоя от тях, те би трябвало да са все още в Средната земя.

Ричард размисли върху това известно време, усещайки как искрицата надежда угасва в него. След това се концентрира отново върху предмета на разговора им.

— Все още не си ми казал какво е Търсач. И какво трябва да правя аз като такъв.

Зед скръсти ръце.

— Търсачът е човек, който отговаря единствено пред себе си. Мечът на истината му принадлежи и се подчинява единствено на неговата воля, в рамките на собствената си сила той може да търси отговорност от всеки за всичко — Зед вдигна ръка, за да прекъсне въпросите и възраженията на Ричард. — Съзнавам неяснотата на всичко това. Проблемът с обясненията е като при всяка друга сила. Както вече ти казах, начинът, по който човек използва силата, прави от нея това, което тя е. Ето защо е особено важно да намериш правилния човек, човека, който ще използва мъдро силата. Виждаш ли, Ричард, Търсачът прави точно онова, което подсказва името му; търси. Търси отговори. На неща, които сам избира. Ако той е правилно избран, ще търси онези отговори, които ще помогнат на всички хора, не само на него. Единствената задача на Търсача е да бъде свободен сам да задава въпроси, да отива където иска, да пита каквото иска и ако се наложи, да направи онова, което се изисква в отговорите.

Ричард настръхна и извиси глас.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че Търсачът е и убиец?

— Не бих искал да те лъжа, Ричард; имало е времена, когато това е било така.

Лицето на Ричард порозовя.

— Няма да стана убиец!

Зед сви рамене.

— Казах, че Търсачът е онова, което пожелае. В идеалния вариант той е просто носител на Справедливостта. Не мога да ти кажа много повече, тъй като никога не съм бил такъв. Не знам за какво си мисли един Търсач; знам обаче кой е подходящият човек.

Зед отново повдигна ръкавите си и се загледа в Ричард.

— Но не аз избирам Търсача, Ричард. Истинският Търсач сам избира себе си. Аз просто му давам име. Ти от години си Търсач, без да го знаеш. Наблюдавах те и знам, че е така. Ти винаги си търсил истината. Какво според теб правеше в Старата гора? Търсеше обяснението на това растение, на убийството на баща ти. Можеше да оставиш тая работа на някой друг, на хора по-квалифицирани и както излиза, може би наистина е трябвало да постъпиш така, но това би било противно на природата ти, на природата на един Търсач. Търсачът не оставя нещата в чужди ръце, защото иска да намери отговора за себе си. Когато Калан ти каза, че търси магьосника, който изчезнал още преди тя да се роди, ти трябваше да разбереш кой е той и го направи.

— Но това стана само защото…

Зед го прекъсна:

— Няма значение защо. Това няма нищо общо с проблема. Единственото важно е, че го направи. Аз те спасих с корена, който намерих. Има ли значение, че за мен не представляваше трудност да намеря този корен? Не. Щеше ли да бъдеш по-жив, ако го бях намерил с много усилия? Не. Намерих го и сега ти си добре. Това е всичко, което има значение. Същото е и с Търсача. Няма значение как той открива отговорите, важното е, че го прави. Както вече казах, няма правила. Точно сега има въпроси, на които трябва да намериш отговорите. Не знам как ще успееш и не ме интересува, знам само, че ще го направиш. Ако кажеш „О, няма проблеми“, толкова по-добре, тъй като не разполагаме с много време.

Ричард застана в отбранителна позиция.

— Какви въпроси?

Зед се усмихна, а очите му заискриха.

— Имам план, но първо трябва да намериш начин да ни прехвърлиш от другата страна на границата.

— Какво! — Ричард разгневено прокара пръсти през косата си, повтаряйки шепнешком, че това не може да е вярно. Отново погледна Зед. — Ти си магьосник; и преди всичко ти си този, който има нещо общо с появяването на границата. Сам току-що каза, че си минавал през нея, за да си върнеш меча. Калан я е преминала с помощта на магьосници. Аз не знам нищо за границата! Ако очакваш от мен да намеря отговора, ето го: Зед, ти си магьосник, намери начин да преминем през границата!

Зед поклати глава.

— Не. Казах да ни прехвърлиш от другата страна на границата, а не да ни прекараш през нея. Знам как става последното, но е невъзможно да го направим. Рал очаква от нас точно това. Опитаме ли, той ще ни убие. Ако имаме късмет. Това, което трябва да направим, е да се озовем от другата й страна, без да преминаваме през нея. Има голяма разлика.

— Съжалявам, Зед, това е невъзможно. Не знам как можем да се озовем от другата страна. Нямам представа как може да стане. Границата е отвъдният свят. Щом не можем да преминем през него, значи сме затворени тук. Целият смисъл на границата е да държи надалеч всеки, който пожелае да направи онова, за което ти ме молиш.

Ричард се почувства безпомощен. Те разчитаха на него, а той не можеше да им даде отговора.

Гласът на Зед беше тих и успокоителен.

— Ричард, прибързано се укоряваш. Какво ми отговаряш обикновено, когато те попитам как се решава труден проблем?

Ричард знаеше какво го пита Зед, но не искаше да отговори, понеже чувстваше, че това само би го забъркало по-надълбоко. Зед повдигна вежда в очакване. Ричард беше вперил поглед надолу в масата, ровичкайки с нокът в дървения плот.

— Мисли за разрешението, не за проблема.

— Така, а сега правиш точно обратното. Концентрираш мислите си единствено върху причината, която прави задачата ти невъзможна. Не мислиш за разрешението.

Ричард знаеше, че Зед има право, но имаше и още нещо.

— Зед, не мисля, че съм достатъчно квалифициран, за да бъда Търсач. Не знам нищо за Средната земя.

— Понякога по-лесно се взима решение, ако човек не е обременен с товара на историята — каза загадъчно магьосникът.

Ричард въздъхна дълбоко.

— Не познавам мястото. Ще се загубя там.

Калан постави ръка върху неговата.

— Не, няма. Познавам Средната земя по-добре от всеки. Знам кое място е безопасно и кое не. Аз ще съм ти водач. Няма да се загубиш. Това поне мога да ти обещая.

Ричард отвърна поглед от зелените й очи и отново се загледа в масата. Заболя го при мисълта, че може да я разочарова, но му се струваше, че нейната вяра в него, както и тази на Зед, бяха без особени основания. Той не знаеше нищо за Средната земя, за магията, нямаше представа какво да направи, за да намери кутиите, нито пък как да попречи на Мрачния Рал. Струваше му се невъзможно да направи каквото и да било от тези неща! А като начало трябваше да ги прехвърли през границата!

— Ричард, знам какво си мислиш — че необмислено прехвърлям цялата отговорност върху теб, но забравяш, че не аз те избрах. Ти сам ми се показа като Търсач. Аз просто разпознах факта. Магьосник съм от дълги години. Не знаеш какво означава това, но трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че мога да разпозная избраника — Зед се пресегна през масата, през меча и хвана Ричард за ръката. Очите му бяха тъжни. — Мрачният Рал те преследва. Лично теб. Единственото обяснение, което имам за това, е прозрението, което е получил чрез магията на Орден. Той също знае, че ти си избраникът, затова те търси — за да премахне заплахата.

Ричард премигна изненадан. Може би Зед имаше право. Може би затова го преследваше Рал. А може би не. Зед не знаеше за книгата. Чувстваше как мозъкът му ще се пръсне от всичко онова, което е в главата му, и внезапно усети, че не може повече да седи на едно място. Изправи се и започна да ходи нагоре-надолу, потънал в мисли. Зед скръсти ръце пред гърдите си. Калан подпря лакът на масата. И двамата го гледаха как снове нервно.

Дребосъчето му каза, че ако не намери отговора, ще умре. Не спомена обаче, че трябва непременно да стане Търсач. Ричард можеше да открие отговора по своя си начин, както винаги. И без меча разбра кой е магьосникът, макар че това не беше особено трудна задача.

Но какво го притесняваше в меча? Щеше ли да му навреди, ако използва помощта му? Не беше ли глупаво да отхвърля нечия помощ? Очевидно мечът можеше да бъде използван от собственика си по всякакъв начин, така че защо той да не си послужи с него, както счита за необходимо? Нямаше да се наложи да убива или нещо подобно. Можеше да го използва да им помогне, само това. От това имаше нужда, това искаше; нищо повече.

Не, Ричард знаеше защо мечът не му харесва. Заради начина, по който се почувства, когато го извади от ножницата. Стана му хубаво, това го притесняваше. Мечът накара гнева му да кипне по странен начин, предизвика в него непознати до момента усещания. Най-много го тормозеше мисълта, че се беше почувствал добре с гнева си. Не искаше това да се случва, не искаше да губи контрол над гнева си. Гневът беше лошо чувство. На това го беше научил баща му. Гневът беше убил майка му. Ричард го държеше зад заключена врата, която не желаеше да вижда отворена. Не, щеше да се справи по своя начин, без меча. Нямаше нужда от него, не искаше той да го притеснява.

Обърна се към магьосника, който все още седеше с ръце, скръстени на гърдите, и го наблюдаваше. На светлината бръчките на Зед хвърляха дълбоки сенки. Очертанията и острите черти на познатото лице изглеждаха някак различни. Изражението му беше строго, непоколебимо — някак по-подобаващо на един магьосник. Двамата срещнаха погледите си и ги задържаха един върху друг. Ричард реши. Щеше да каже не на приятеля си. Ще помогне, ще бъде до тях. Та нали неговият живот също зависи от това. Но нямаше да бъде Търсач. Преди да изрази мислите си на глас, Зед заговори.

— Калан, кажи на Ричард как Мрачният Рал задава въпросите си — гласът му беше тих, спокоен. Той не я погледна, продължаваше да държи в погледа си очите на Ричард.

Гласът й беше едва доловим.

— Моля те, Зед.

— Кажи му — този път гласът му беше по-строг, по-настоятелен. — Кажи му какво прави с кривия нож, висящ на колана му.

Ричард отмести поглед от Зед и го спря върху бледото й лице. След миг тя протегна ръка и го погледна с тъжните си зелени очи, направи му знак да се приближи. За миг той остана на мястото си и се огледа предпазливо, после застана до нея и пое ръката й. Тя го дръпна надолу към себе си. Той седна, прекрачвайки пейката, обърна се с лице към нея и напрегнато зачака да чуе онова, което тя бе принудена да му каже.

Калан вдигна лице към него, прибра кичур коса зад ухото си и сведе поглед към дясната му ръка, която държеше между своите, притисна палци в нея. Той почувства върху дланта си нейните нежни, меки и топли пръсти. Ръцете й бяха толкова мънички, че неговите му се сториха непохватно огромни. Тя заговори с тих глас, без да вдига глава.

— Мрачният Рал практикува древен вид магия, наречена антропомансия. Намира отговорите, гадаейки по живите човешки вътрешности.

Ричард усети как гневът му избухва.

— Този метод е ограничен; най-многото, което може да получи Рал чрез него, е утвърдителен или отрицателен отговор на въпроса си, понякога и име. Въпреки това той продължава да го използва. Съжалявам, Ричард, моля те да ми простиш, че ти казах.

Болезнен поток от спомени за добротата на баща му, за неговия смях и любов, за приятелството му, за времето, което двамата бяха прекарали заедно с тайната книга, и за още хиляди други дребни неща премина през него. Сцените и звуковете се превърнаха в бледи сенки и отекнаха глухо в паметта на Ричард, след което се изгубиха. На тяхно място изплува живият спомен за кървавите петна по пода, за белите лица на хората в къщата, представата за болката и ужаса, които е изпитал баща му, думите на Чейс. Ричард не се опита да спре тези спомени, вместо това ги пусна на свобода и жадно им се отдаде. Потапяше душата си във всеки малък детайл, оставяше се на мъчителния ужас. Някъде дълбоко в него се надигна болка. Отначало нежелана, тя стремително набра мощ. В съзнанието му се появи неясният образ на Мрачния Рал, от ръцете му капеше алена кръв, стоеше наведен над тялото на баща му, в ръцете му проблясваше потъналия в кръв нож. Задържа тази гледка пред себе си, завъртя я, огледа я от всички страни, остави я да се запечата в душата му. Картината беше завършена. Получи отговор на въпросите си. Знаеше какво се е случило в къщата на баща му. Знаеше как е умрял той. До този момент беше правил единствено това — търсеше отговори. През целия си живот.

Sponsored content

Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`

Re: Тери Гудкайнд - `Първото правило на магьосника`