Димитър Христов - Творби

Прощално


Достигам все до хладната ограда
и острият й ръб порязва залеза,
чиято кръв изстива и тъмнее
с попилия в земята хоризонт.
Завръщам се в покоите си гладен
и старото огнище с вино паля –
притоплям се на тлеещи съмнения
до прилива на новия сезон.

Навярно ще успея да залъжа
душата си, докато стене тихо,
а птиците прощално ще ми махат,
подгонени от сенките на юг.
Поне да чувах песни. Колко тъжно
се стапят дните, без да се усмихнат
и без да крият своята уплаха,
че през оградата е минал друг.


Хармония

Горчи кафето, въздухът е сладък,
телата ни намират обща линия –
в хармонията има безпорядък,
а някой лудостта ни пак проклина.

Съседите притихват любопитни,
през зидовете искат да усетят
душите отмалели как ще литнат
и как ще тръпнат сплетени нозете.

Умората ни прави философи –
как мъдри сме, когато сме се любили.
Навън градът реве от катастрофи
и жертвите лежат в подземни клубове.

Каква приятна привечер за двама ни –
сами и оцелели под завивките.
Целуваме усмивките си пламнали
под сводове опушени и сивкави.



Единак


Целувам те – и те отричам.
Сънувам те – и пак те търся.
Не можеш да си ничия!
Прощавай, много бързам!
Пламтим в пролука слънчева,
разнежени и слаби.

Почакай, вълчо, вълченце –
шептиш в следи от лапи...
Далече съм – забравям те, –
не търся теб, а себе си,
но скъпи са ми раните –
обичам те плебейски.
Дали си моя, знам ли...
Детето ще е твое.
Природата да мамим
ще бъде непристойно.
Прощавай, моя крехкост
и мъко ненаситна!
Душите нямат дрехи
и заедно ще литнат,
и няма да се върнат –
защо ме пренебрегваш?
Вълкът е вече мъртъв.
А ти обичаш него.


Топола


Тя стърчи между сивите блокове
и нехае за тяхната скука,
като в някаква яма дълбока
острието є търси пролука.

Тя протяга ръце към небето
и с нозете прониква в земята,
и се люшка сред битието
анонимна и непризната.

Но когато надвисне зловещо
похлупакът над хорските покриви,
тя го вдига на своите плещи
със снага омълнена и мокра.

И когато угаснат очите
на самотните телевизори,
тя нашепва на всеки ням зрител
словеса най-копнежни до призори.

Как щастливи са птиците в нея –
колко песни, любов и възторзи,
а балконите празни линеят,
угнетени от градската проза.

Тя зове, но дали ще я зърнат
иззад прашни стъкла и завеси
със очи разширени и мътни,
зрящи само към интереса.


И така... ще изчезне тополата
със озона, със песните, с птиците,
неразбрана, зелена и гола –
непогалена, тъжна девица.


Китара


Китарата отново ме спасява
от черни мисли и мълчание,
гласът й извисен или сподавен
звъни като звънче или камбана.

Звучи с непредсказуемия ритъм
на моето сърце и не пропуска
да шепне посред грохота на дните,
а всяка струна да превръща в спусък.

Китарата в затишие ще кресне,
в гълчавата гласа си ще снишава,
от радост ще заплаче в нежна песен,
от мъка ще се смее до забрава.

Едва ли друг ще може да я има,
без мен ще бъде празна и печална.
Тогава нека моята любима
да я целуне и да я погали.

И ще засвири с пълен глас китарата,
една сълза по струните ще блесне
и ще звучи любимата ни песен,
в която любовта не се повтаря.



Романс


Нощта дойде като мургава циганка
с палещ поглед и диплен фустан,
съучастно звездите намигаха,
а луната се тулеше в свян.
Но изгряваха смугли лунички
в мойте пръсти от тръпния гръб
и замрелият вятър се свличаше
по стебло от сподавена скръб.

Кръшно двата разплискани хълма
се извиваха в жаден копнеж
и припряно по стръмната стълба
покатери се пламък от свещ –
и угасна, за да се разлее
в тая циганска матова глеч...

Завистта на отминати феи
ще се втурне в неистова сеч
и тогава ранената нега
своя тежък фустан ще върти.

Пръски кръв призори ще ме жегват,
моя циганко с лунни черти!



Рана


Късно е да бъдеш добра –
простил съм ти всичко!
Любовта е вековна гора
с едва набола тревичка.

Всеки древен закон на страстта
се превръща във мумия,
щом със свити от обида уста
се целунем.

Може миг, може миг да боли,
но за дълго нежността ме напуска.
Сякаш черни петли
изкълвали са моите чувства.

А когато простена
и когато любовта прокърви,
ти прошепваш смирена:
„Забрави, забрави, забрави...“

Късно е да молиш от мен
прошка и ласка.
Аз си тръгвам, не съм разгневен.
Пожелавам ти щастие.

Всеки сам носи свойта вина.
Любовта ни наказва с омраза.
Любовта щом граничи с война,
светъл спомен поне да опазим.

Със измити от сълзи очи
всеки сам ще потърси спасение.
Замълчи, замълчи, замълчи...
всичко друго е мъртво вълнение.


Коя е тя



На Св. Добрева


Тя е момиче,
Тя е сълза,
Тя е снежинка
в огнена пещ,
Тя е росила
по изгрев роса,
Тя е най-сладкият
светловъртеж!

Тя е с горчивия
вкус на кафе,
Тя е с тръпчивия
дъх на шира,
Тя е гнездо
на ветрове,
непроходима
дълбока гора!

Тя е невинност
и дяволска страст,
шемет и полет
бездна и рай,
Тя е хармония,
Тя е контраст,
Тя е любов
без начало и край.

Стрес


Колко много самотни хора
има в огромния град.
Те вървят през гъмжилото, гордо
влачат своя душевен глад.

Те вървят през сгъстения ужас,
те не будят и грам интерес,
мъкнат своята участ ненужна,
крият своя безкраен стрес.

Щом поискаме да ги забравим,
съвестта ни ще рухне в прах...

Те край нас безразлично минават,
а сме вече подобни на тях!



Дано не ме отмине красотата...


Дано не ме отмине красотата,
която непрестанно ме влече!
Надвесено над чувствения кратер,
живее в мен невинното момче.