Дамян Дамянов

Façade Вто 02 Дек 2008, 14:29

Добре,не мога да кажа нищо лошо за човека.Всичко,което пише мн ми харесва.Стихотворения точно като за мене.

Незнайният

Простряха го насред мегдана —
Не жив човек, а жива рана;
Не мъртъв труп — звезда грамадна,
Безсмъртна Ботева балада!
Неузнаваем С лик изгубен,
С изтръгната насила хубост,
Обезобразен, но вече
Дал образ на самата вечност...
Без глас. С език, от нож отнесен,
Но станал сам всевечна песен.
— Познавате ли го? — Ни дума!
— Познавате ли го? — Безумен
размахваше палачът шашка.
Мълчание. Жестоко. Страшно.
И стана чудото. В тях вгледан,
Той разпозна във всички редом
Лика, очите му, гласа му.
На него, мъртвия! С глас тътнещ,
С див глас босяците разпръсна:
— Във всички ви нима възкръсна?

Façade Вто 02 Дек 2008, 14:37

Tи си търсила

... Ти си търсила моя адрес,
телефона, дома ми далечен...
Но защо ми го казваш чак днес?
Тъй отдавна сменени са вече.
Тъй отдавна сменени сме ний...
Ний самите! Да! Лека полека
неузнаваемо ни смени
този свят. Що вода е изтекла
между мене и теб оттогаз…
Точно тази вода е отнесла
наште образи, всеки наш глас,
телефони, врати и адреси.
Ти си търсила… Но за беда…
И за щастие, може би, знам ли,
днес голямата буйна вода
е заляла миража измамлив.
Телефони, адреси, слънца…
Безвъзвратно и без надежда.
Тя бучи между нас. Две лица,
ала други, оттам ме поглеждат.

{Bloody.Rose} Съб 03 Яну 2009, 20:40

На мен второто ми харесва повече ..

{Bloody.Rose} Нед 07 Юни 2009, 23:23

ИНТИМНО

Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, даленото гнети
но за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм тво, далеч ме дръж -
Далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една "Мадона" от Рембранд
Погледната от близичко е грозна
И целия и гений и талант
Е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
Която отдалеч е рай вълшебен
Отблизо ти се вужда буца пръст -
Пръст, във която ний сте легнем с тебе…

СРЕЩА

С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем ?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.
Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.

ПРИКАЗКА
Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш

Когато те измислих се уплаших !
Творение от поетичен дим,
създание от слабостта ми страшна,
дошло мен - силния да победи !
Когато те измислих, цял изтръпнах :
не сън - жена родена от жена,
решила с обич свята и престъпна
да ме превърне цял в развалина !
Когато те измислих се побърках :
като вандал със крясък зъл и див,
ти влезе в мен, обра ме като църква.
Но твойта кражба аз благослових.
Да, свята да си, обич огнекрила !
Грабежът ти бе страшен, но свещен
мъжът е в най-голямата си сила
когато е от слабост победен.

**c0lourblind-** Пон 08 Юни 2009, 05:34

Понеже Д. Дамянов ми е един от любимите, мога да ви кажа две стихосбирки, които са уникални. /цъквайте на картинките.
1.

2.

{Bloody.Rose} Сря 10 Юни 2009, 18:45

Не си отивай!

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!

Спокойствие, пари, уют и слава ...

Спокойствие, пари, уют и слава ...
Какво ли друго липсваше ми още ?
Земята под нозете ми бе здрава,
безветрено - небето в мойте нощи.
Живеех, трупах.... Докато във мрака
усетих във гръдта си страшна яма :
Очи захлюпих, изведнъж заплаках
аз всичко имах, само тебе нямах !
Любов велика птица полудяла,
ти трябваше да дойдеш с велика сила
да възкресиш душата ми умряла
праха й да сметеш от нейните крила.
Ти трябваше с дихание горещо
да я опариш цяла в тъмнината
за да усетя над камари вещи,
че съм последен просяк на земята.

ПИСМО ДО ТЕБ

Вдигни очи ! За мен вдигни очи !
Защо? Не питай ! Просто погледни ме !
Помилвай ме и просто помълчи ...
И ако искаш двама да мълчим.
Защо ? Не питай ! Ти ще разбереш -
загледай се в погледа ми влажен
очите, ако можеш да четеш,
очите, вместо мене ще ти кажат.
В тях блести сега една сълза,
а твоят смях е птичка под небето.
Ръцете ти са клонки на бреза,
а аз живях без сини небеса,
без пролети, без цъфнали надежди.
Очите ти са капчици роса,
в които небесата се оглеждат.
Лицето ти е цялото в светлина,
косите ти горят като житата.
А в моите нощи нямаше луна,
затуй израснах блед сред тъмнината,
затуй протягам смръзнали ръце
и жадно през очите ти надничам.
През тях се вижда твоето сърце
и затуй тъй много те обичам !

ЛЮБОВ

Догдето пясъкът е още топъл
и още чист от кални ходила,
дордето още с дивия си ропот
човешката тълпа не е дошла.
Дордето ни звездите, ни луната
не са отворили очи над нас,
ела любов ! Ела със ония вятър,
в които скрит те чакам аз.
В една огромна фуния ще потъна
лицата ни нощта ще окраде,
безименна ще бъде любовта ни !
Недей ме пита кои съм, откъде !
Не ще ти кажа нищо ! Аз съм тайна,
какво си ти.... ти- любовта.
И ще сме една безкрайност
и продължение на вечността.
Ела любов ! Побързай ! Време няма !
Ела преди да стане светло вън,
за да не разбера, че си измама,
че ти не съществуваш, че си сън !

ЛУННА СОНАТА

В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.

{Bloody.Rose} Сря 10 Юни 2009, 18:47

Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося тежък камък
и хорските усмивки ще са скръб -
когато си помисля, че те няма.
Когато си помисля...Не, не, не!
Но ти си тук - усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и ще се наплача...
Сърцето ми събрано на юмрук
полека се отпуска в твойте пръсти.
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва.

Остани тази нощ! Тук при мен остани!
Двете тежки врти любовта ни ще скрият,
ще ни пазят отвън тези неми стени.
За една нощ сами ще избягаме ние.
Ще избягам във теб, ще избягаш във мен.
В тиха златна гора ще потънеме двама
и ще гоним насън оня дивен елен,
който бяга във нашите сънища само!
Остани тази нощ! Като куче отвън
ще ни пази до утрото будният вятър...
Остани тази нощ!...Остани!...Остани!...
И прокарай ръка по лицето ми тъмно -
като в лист изпомачкан мойте бръчки махни!
А когато от наште целувки се съмне
и когато се вдигне небесният кош,
ти излез, разкажи по най-бързия вятър
за човешката обич и за нашата мощ -
и ще стане по-светла земята...

Л

ъжа ли беше първата ни ласка?...
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме стряска
един копнеж - роден, но неживял?...
Със теб си имах някога огнище.
Там греех две премръзнали ръце.
Гордеех се пред всички с него: "Вижте,
от туй е топло моето сърце!"
Домът ми беше толкова уютен!
Бедняшки, ала спретнат беше той.
Едно дете люлеех там на скути
и тоз немирник беше мой и твой.
И мой бе оня щъркел, дето лятос
под нашия въртеше своя дом.
И моя беше ти, заради която
света бих минал три пъти пешком!...
Но моя бе и мъката, а нея
не слагах под глава, когато спях...
И този дом измислен тя отвея,
и този дом измислен стана прах...
Затуй към всеки светъл чужд прозорец
издигам днеска последа си ням
и радвам се, че вътре има хора -
дечица, смях, огнище има там!
Аз всяка чужда радост съм обсебил -
деца ли срещна - милвам с две ръце.
Светът е мой...Но ако те има тебе,
как пълно би било това сърце.

ВИК
Почакай! Спри! Преди да си отидеш,
преди да треснеш като гръм вратата,
изслушай този мой последен вик:
ела при мен във този сетен миг
и ме завий с горещото си тяло!
Защото инак ще умра от студ...
Аз искам от последната раздяла,
от нашата прощална земна ласка
да ми родиш прекрасна дъщеря.
Страхувам се от тази пещера,
в която подир теб ще заживея!
Когато като дънер остарея,
край моя ствол приведен, сух и слаб
ще изтекат реките на годините.
И ще ми трябва руса дъщеря,
която да ме води по света да пея.
Върни се, остави ми само нея -
девойката със твойта красота,
с която пеш ще тръгна по света,
за да изуча всички птичи песни
и на човешки да ги преведа.

ПОСЛЕДНО ПИСМО
Ти ли ми отне топлината,
че е тъй студено днес у нас?
Няма с туй да станеш по-богата,
нито сиромах ще стана аз!...
А пък можеше ти толкоз леко
да ме стоплиш с двете си ръце!
Колко обич трябва на човека?
Колко сбира живото сърце?
Но аз имам мъка, дето пари,
лист неписан и безсънна нощ,
но аз имам вяра и другари -
те ми дават и крила и мощ!
И кога ми стане много тежко,
аз отново пак ще ги сбера -
ще им кажа всичко най-човешки,
те са свои - те ще разберат!
Ще повикам мъката си стара,
тя ще капне мълком на листа,
ще запаля със другар цигара...
Не, не съм самичък на света!
Имам радост, имам скърби тежки
и един огризан молив стар...
Да скърбиш е винаги човешко,
нечовешко - да си без другар!

KРАТКА ПЕСЕН ПРЕЗ ДЪЛГАТА НОЩ
Отново черен мрак света затрупа.
Изви вихрушка яростна и зла.
Прозорецът ми с трясък се начупи
и звъннаха в сърцето ми стъкла...
И свети само моята цигара...
Къде си в бурята? С кого?... Не знам!
...О, нека и с друг да те завари -
в такава нощ е страшно да си сам

Ти пак ме гледаш с ласкави очи
и питаш пак: "Боли ли те за нея?"
Тешиш ме за разтуха: "Не плачи!
Ще я забравиш!...Аз ще ти попея!"
И аз се стапям в нежния ти глас,
и аз забравям минали обиди.
Но милвам теб, а мисля за оназ,
която преди тебе си отиде.
Тя никога не милваше така,
тя като теб не можеше да пее,
но аз жадувам нейната ръка
и гледам теб, а виждам само нея!
Ах, твоята усмивка тъй добра
пред мен света отваря като книга,
но обичта ти - обич на сестра -
повярвай - за сърцето ми не стига!

{Bloody.Rose} Сря 10 Юни 2009, 18:50

СРЕДНОЩНА МОЛИТВА
Събличай се, полека се събличай
със грацията дивна на русалка!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, ала малки
на свойта плът свенлива, но греховна.
Нима е грях тъй да те гледам, мила?
Нали от този вечен грях любовен
ний всички на света сме се родили?
Нали от този "грях", така наречен,
започва всъщност нашето начало?
Ако е грях, то този грях е вечен,
безсмъртен, като смъртното ти тяло.
И като моето, което те обича,
което тръпне, чака и което...
Събличай се! Полека се събличай,
греха да видя и да го усетя,
в копнежа му да изгоря докрая...
На този свят горчив и толкоз мрачен
по-сладко чудо от това не зная:
жена, която се съблича в здрача...
Събличай се и ми свети със вечност.

РЕВНОСТ
Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съще ствуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те изгубя? -
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!

Отивам си. Но, моля те, не страдай!
Не се измъчвай и не се кори.
Не си виновна ти да стигна в ада
и огънят му жив да ме гори.
Не си виновна ти, не си виновна!
Виновен е светът със хорски бяс,
със тази пяна мръсна и отровна,
изсипана зловещо между нас.
Виновно е навярно битието,
което изкопа между ни ров,
което в злоби, в сметки ни помете
и не остави място за любов.
Отивам си. Но ти не ме изпращай!
Бих всичко друго преживял, освен
разплаканите ти очи - две цеви страшни
със два куршума - две сълзи след мен.

Ела до мен с целувката безкрайна
на наште две обречени тела!
Ела! Като магия! Като тайна!
Ела, като безсмъртие ела!
Като звезда, умряла в изнемога
от сблъсъка на срещната звезда!
Ела! Изпепели ме в своя огън!
Сама стани на пепел! Но следа
подире ни в небето да остане!
И с нашта светлина тя да блести!
На нашто място да остане рана.
Но с друга светлина след нас огряна,
вселената ще ни обезсмърти.

Не трябва да те търся. Няма!
Не бива да те виждам. Няма!
Не можеш да ме любиш. Няма!
Завинаги от теб ще си отида.
Ще се превърна в сянка - невидимка.
И цял в мълчание ще се зазидам!
Но само, само да не те обичам -
това не мога да ти обещая!...
И страшното тогава ще настъпи:
останала съвсем, съвсем без мене,
без мойте тромави и тежки стъпки,
без моя поглед, без гласа ми дрезгав,
без моята любов, така безкрайна,
ти цялата във студ ще се загърнеш,
от себе си сама ще се уплашиш.
И пак във всичко ще ме преоткриваш:
ръцете ми - в прегръщащия вятър,
очите ми - в звездите дето падат,
гласа ми дрезгав - в тишината мъртва,
а любовта ми - в цялото пространство.
Когато се уплашиш, ме извикай!
Където да съм, твоя глас ще чуя,
защото все ще слушам тишината...
Ако е късно, о, ако е късно,
отдън земята жив аз ще изляза,
ще тръгна с ветровете, със звездите,
със тишината, с цялата вселена,
със всичко, от което съм направен.
Ако не аз, то моята мечта.

Изтрих те с двойна гума от сърцето си
като ненужна правописна грешка.
Но скъса се хартията там, гдето ти
оставила бе нещо страшно тежко.
През дупката днес духа само вятърът.
Да, вятърът на зла обида духа.
О колко ли е скъсана душата ти,
изтрила толкоз образи! Тя, куха,
навярно зее накъде дълбоко в теб
( ако изобщо още съществува )!
Обидно е! И грозно и жестоко е
с такива думи с теб да се сбогуваме.
Със теб - мечтата, любовта, утехата,
която сам създадох в свойте нощи.
Но ти бе само на мечтата дрехата.
А със самата нея - нищо общо...
Изтрих те от душата си. Завинаги!
Но само теб - пародия на обич.
Оназ, Мечтата жива, неизстинала,
остава да върви пред мен. До гроба.

{Bloody.Rose} Сря 10 Юни 2009, 18:54

КЪСНО
Защо си тук сега, едва сега?
Защо чак днес със погледа си, с тоя,
със който някога пропъди ме така,
че аз с години бягах, цял - тъга,
се сещам да ми кажешж: "Аз съм твоя!"
Защо чак днес, кажи, защо чак днес
се сещаш пак за любовта ми стара?
Тя бе до теб, но ти с нехаен жест
вместо в сърцето си да я поканиш - "влез!",
вратата и затръшна с толкоз ярост.
Тогаз бе лято... С думи и снага
и аз бях ленет. Ти бе също лятна.
Сега е вече есен. Закога?
Не миждаш ли - наблизо е снега.
До теб. До мен. И пътя към вратата
полека-лека ще затрупа той.
И с него - нас. И двамата. До пояс.
Защо едва сега си тук? Защо? Защо?
И да си моя днес, не съм аз твой.
Снегът е мой. И преспата му - моя.
Ах, късно си се сетила. И път
отдавна помежду ни няма.
Кога му беше времето, светът
гореше в зной. Днес иде с бяс снегът.
Преди да ни е скрил той, скрий се...
Късно!

ЖЕНА
Под големия вятър на големия свят,
под листа, снегове, времена
ний вървим по земята с ненаситния глад
да се любим със тебе, жена!
Що за тъмна магия, що за жажда си ти?
Под листа, снегове, времена
търся в теб да открия различни черти,
аз откривам все тебе, една.
Но когато ти плачеш и изгаряш до мен,
виждам в теб снегове, времена
и магията зла, че от тебе роден,
търся себе си в тебе, жена.

Всеки ден, всеки час, всеки миг
в туй греховно и зло мироздание
е един мой гърч, един стон, един вик,
едно тъй нечовешко страдание.
Боже, толкова ли грехове
съм направил, та още държиш ме ти,
та не скъсаш, не срежеш на две
най-подир на живота ми нишката!...
Ако трябва, на грях най-зловещ
съм готов за това аз, безбожникът.
Ще ти дам и молитва, и свещ,
но вземи ми душата, тревожната

Като прозорец на влак насрещен
Лицето и премина покрай мен.
И сякаш, че за миг прошепна нещо
Какво? Не чух. Ала от този ден
Започнах шепота и все да чувам -
Да зървам профучалия и лик
през луди колела да я сунувам
със намотан на скоростта им вик.
Коя бе тя? Защо я мисля всякак
И всякога? Не е ли любовта
Два срещнати, разминати два влака
През гарата грамадна на света?

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях -
кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах - не можах...
Кога ли съм се учил на това?

НАПРАЗНО ВИКАНЕ
Обичам те! Но между нас
крещи на суетата воят.
Затуй не чуваш моя глас,
тъй както аз не чувам твоя.
Не знаейки кому крещим,
като звезди в пространства слепи,
един крой друг ще прелетим.
В две шепи изгоряла пепел.

Shivers Чет 11 Юни 2009, 16:05

Аз съм ти камък...

Аз съм ти камък на шията -

скъсай въжето, хвърли ме!

Тегля те, суча те, вия те

с тежест неудържима.

До кръв е ранена и пламнала

от камъка твойта плът, знам, но

само че вече и камъкът

от твойто въже малко пламна.

Строши се, нафраска се с ръбове,

изрони се, рухна злокобен.

А бе скъпоценен, без жлебове...

И кой го направи надгробен?

Кой смля го във хромела, лудия?

Кой в трошлек докрай го разнищи?

Отвръх небесата на чудото

кой ритна го в трапа от нищо?

Аз съм ти камък на шията.

Но ти си ми в него въжето.

Хвърли ме! Спаси ме! Строши я там

брънката зла и проклета!

От мен отърви се, захвърляй ме.

Но първо кажи ми, но право:

примка или пък огърлица

от мойто въже си направи?

Shivers Чет 11 Юни 2009, 16:08

Мъчен бе животът ти...

Мъчен бе животът ти със мене.

Той като на другите не бе.

Бе самоотричане, мъчение,

грапав път под палещо небе.

Та затуй светица, мъченица

беше в моя ад.

"Хвръкни, излез! -

съскаха ти. - Ти си златна птица!

Бягай от железния кафез!"

Викаха ти. Ти не ги послуша.

Предпочете тих, но свой живот.

Предпочете въздуха задушен

пред безоблачния небосвод.

Предпочете ямите по пътя,

воденето на един сакат,

от които се подби кракът ти

и ти вехна дясната ръка.

Мъчен бе животът ти със мене.

Мъчен бе, но беше само твой.

Не живот - мъчително вървене

с не един скат, с не един завой.

Нищо че го плюеха и все го

дращеха те, другите, до кръв.

Просто ти завиждаха за него.

Просто те си нямаха такъв.

Мъчен бе животът ти със мене.

Страшен бе. Но в здравия си ход

ще се спрат те, другите, след време -

шапките пред тебе ще си снемат:

"Ей това се казваше живот!"

Shivers Чет 11 Юни 2009, 16:12

На жена ми

От спомени не ме ревнувай!

Не ме ревнувай от жени,

които, и да съществуват,

са вече в миналите дни.

Или пък в миналите нощи.

Да, аз ги помня до една.

А може би, и те - мен още,

щом пак се връщат...Но - в съня.

Минават като сенки смътни

през неговия бял екран

и ми пошепват: "Ти си пътник!

Нима към глухия безкрай

се готвиш сам да отпътуваш

така - без с никоя от нас

на тръгване да се сбогуваш?"

...И тъй една подир една

минават и ръка подават.

И - само толкова, уви.

Една едничка все забравя

да дойде и ме поздрави.

Една единствена, която

върви към всекиго насам

и на главата, и в ръката

си носи по една коса...

Едната - бяла. До петите.

А другата - блести, звъни.

Зла, стара, грозна...Но не пита...

И е от всичките жени

най-страшната. От нея с право

ревнувай ме. И в сън нелеп

тя срещне ли ме, знай, тогава

завинаги ще те оставя...

Но дотогава - само с теб.

Shivers Чет 11 Юни 2009, 16:20

Много жени ...

Много жени съм обичал, признавам.

Мен - не чак толкоз... Живот, грехове...

Любих, разлюбвах... Останаха две...

Едната угасва, старей, догорява...

Другата грее...Ах, мама, жена ми...

Едната - отворила мойте очи,

другата (жено, недей, не плачи!)

дано ги затвори (прости, че те мамих!)

Много жени съм залюбвал, разлюбвал...

Две ми остават... Умрат ли и те,

третата иде... Ах, мойто дете,

помни от баща си: животът е хубав.

Пази си го дъще! Бил лош, бил измамен -

един си е той. И красив, и голям.

Него в наследство аз ще ти дам...

...Малка е още - не знай дъщеря ми...

Shivers Чет 11 Юни 2009, 16:23

Заклинание

Обричам ти се. Днеска и завинаги.

Без ум и разум. И с душа и с плът.

И знай, че всичко светло в моя път

частица е от теб - за мен най-свидната.

Ах, колко дълго, страшно и мъчително

мълчах и трупах в своя страх нелеп

това, което сбирал бях за теб -

едната дума свята и спасителна.

Най-милата, най-святата, най-нежната.

А минала с мен в толкоз кал и мраз

дълбоко чиста я опазих аз.

Една и топла, пазих я с надеждата,

за всичко твое тя да е отплатата.

Аз само в нея можех да сбера

възторга от душата ти добра,

и клетвата, и прошката ти, святата...

Не казвай нищичко! Не трябва вричане.

А нека само наште две сърца

горят в кръвта на трите ни деца!

И в теб, Надеждо моя! В теб. Обичам те.

Shivers Чет 11 Юни 2009, 16:28

Обичам те...

Обичам те. Надявам се, ти - мене.

Но - вжеглени във общия хомот,

да си го кажем просто няма време...

...И си отива нашият живот.

Във делници, в неща и грижи сиви,

във прози, в труд, и грапав, и суров,

безмислен, смислен - просто си отива.

Във всичко друго, само не в любов.

Между две скуки, между два етажа...

И ако някога се изтърва

"обичам те" срамливо да ти кажа,

повярвай, не е истина това.

"Обичам те" е просто малко. Много,

безкрайно те обичам! Но защо

да ти го казвам? Нужно ли е? То го

живеем двама. В двама ни е то.

В душите ни, в децата ни, във всичко.

И в общия ни път трънлив, не нов.

Обичам те. Но що са трите срички

пред нас - безкрайносричната любов.

Shivers Чет 11 Юни 2009, 16:33

Жените и Ти

Покрай прозореца ми вън

минават те като насън,

минават те като на лента.

За мен остават те фрагменти,

отделни, бързи и красиви,

но скоро всички се преливат

като във обща лоша снимка.

И милите им половинки,

третинки или четвъртинки

в кълбо огромно се объркват.

И се въртя, въртя в чекръка

на много погледи и устни.

Но щом въртежът ме напусне,

от всички тях - различно-същи -

към теб отново се завръщам.

И като нов свят те откривам.

И като никога красива

те виждам аз съвсем отблизо

как кърпиш вехтата ми риза.

Sponsored content

Дамян Дамянов

Дамян Дамянов

Re: Дамян Дамянов

Re: Дамян Дамянов

Re: Дамян Дамянов

Re: Дамян Дамянов

Re: Дамян Дамянов

Re: Дамян Дамянов

Re: Дамян Дамянов

Re: Дамян Дамянов

Re: Дамян Дамянов

Re: Дамян Дамянов

Re: Дамян Дамянов

Re: Дамян Дамянов

Re: Дамян Дамянов

Re: Дамян Дамянов

Re: Дамян Дамянов

Re: Дамян Дамянов