Димчо Дебелянов

**c0lourblind-** Чет 20 Ное 2008, 19:00

Реших, че един от любимите ми писатели заслужава място тук, в тази библиотека. Не сте задължени да четете.. просто ми е достатъчно да знам, че има собствена тема, където ще поствам великите му произведения.

До една непозната

То беше още през ония летни дни, когато те срещнах привечер из бялата алея вън от града и ме упойваше мечтата да проникна в твоя живот и да разгатна тихата скръб, която те правеше да изглеждаш като изгубена сред онова хилядно множество, което пъплеше вечер из алеите.
Тогава аз виждах великата наслада да питам и да предчувствувам.
Една вечер тебе те нямаше там, където те търсеше моят жаден поглед. На другата вечер ти пак не дойде и тогава се заредиха дни на жажда и на спотаено страдание. Лятото умираше пред очите ми бавно и умираше заедно с него крехката радост, разцъфнала някога под топлината на твоя поглед.
Есента настъпи мълком и дъждовете запяха през дни и нощи еднаква песен.
И през една от моите скръбни нощи дъждът ме настигна в една от крайните улици на града. Аз бягах уплашен от гръмовния кикот на мълниите. Мълниите бяха усмивките, а гърмът — величавият смях на някой огромен витяз, който беше впрегнал ветровете и прелиташе над света величав и страхотен.
Аз се заслоних в един кът, поразен от съзнанието, че нощта е толкова страшна, а аз съм толкова сам.
И ето че аз се взрях в един отсрещен прозорец. Там светеше. Аз се приближих и се вгледах отвън. Знаеха ли онези, които бяха вътре, че някой гледа през прозореца. Аз видях запалени вощеници, аз видях бяло легло и на леглото… Мълчаливи жълти фигури стояха мрачни над това последно легло. Една страшна стара жена с черно наметало плачеше тихо над мъртвата. Аз се вгледах и изтръпнах от ужас… Това беше ти, беше ти!…
Чужди, далечни стъпки ме накараха да се отдалеча от прозореца, зад който лежеше ти, увехнала като музика заедно с последната усмивка на лятото. Аз плаках без сълзи през тая нощ.

* * *

Довечера ние ще се срещнем пак и ще вървим редом по алеята, дето те срещнах през летните дни, покрита сега със сняг. Както вчера, ти ще се усмихваш топло и ще се смееш над онова, което съм видял през оная страшна нощ, защото сега аз зная, че ти живееш на другия край на града, ти не си била тука, когато аз те видях мъртва, и там далече в едно село, изгубена сред съня на снежните равнини, ти си мислила и копняла за мене.
Но твоят смях ще бъде чужд за мене, аз студено ще мълча като вчера и когато се разделим, аз няма да се обърна, за да те видя как ти си отиваш към дома самотна и печална.
Довечера ще бъде последната ни среща. Ние никога вече няма да говорим; защото между нас има една покойница, защото през оная нощ аз изплаках сълзите си за теб.

**c0lourblind-** Чет 20 Ное 2008, 19:04

И ето скръб крила над мен привежда —
ти мойто сетно щастье разруши,
и в този път на мрак и безнадежда
какво ще може да ме утеши?

А как мечтаех с тебе да достигна
аз в търсений предел на радостта,
в призвездна висота да се издигна
над пропасти от смрад и суета!…

**c0lourblind-** Чет 20 Ное 2008, 19:05

Изглеждам аз годините преминали:
рой призраци с разплакани очи —
мечти без път, мечти без цел погинали
в томление за слънчеви лъчи.

Изрядко — миг — упивания сладостни
от майски лъх и бисерна роса —
и пак сълзи, пак пътища нерадостни,
ридания и тъмни небеса.

**c0lourblind-** Вто 17 Фев 2009, 22:23

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

**c0lourblind-** Вто 17 Фев 2009, 22:25

На лунния блясък вълните
заливат безлюдния път.
Край него под бреме превити
върбите стърчат.

Лъх ведър нивята заспали
облъхва след огнений зной.
То сякаш рой ангели бяли
разливат покой.

Звезда към звездата полита
от свода пустинно-дълбок.
Далече ридае и глъхне
планински поток.

И в блянове смътни увлечен,
аз плувам с безсилни лъчи,
и милват ме в спомен далечен
две тихи очи.

**c0lourblind-** Вто 17 Фев 2009, 22:27

Над мойте копнежи умората ранна
крила безотрадни простря.
Скърбя за зората, тъй дълго желанна,
която тъй скоро умря.

Скърбя за росата, която изсъхна
над болни и бледи листа,
за първата песен, която издъхна
на глухо мъртвило в пастта.

**c0lourblind-** Вто 17 Фев 2009, 22:29

Пропасти вечни делят те от мене,
зная, че ти си безкрайно далеч,
но пак като лъч след вековно затмение,
чакам да дойдеш… Ще дойдеш ли?
— Никога веч!

Рано пробуден, с тъги непросветни,
впивам аз погледи в мрака далеч
и с клетви, и жал, безутешно преплетени,
чакам да съмне… Ще съмне ли?
— Никога веч!

Мойте градини Неволята черна
с преспи засипа. Те дремят далеч,
а химни и смях в полунощ обезверена
чакам да трепнат!… Ще трепнат ли?
— Никога веч!

**c0lourblind-** Вто 17 Фев 2009, 22:32

На младостта й белите цветя
не бяха вечерна тъга познали
и с тях окитена вървеше тя
да буди радост в чуждите печали;
в очите й на пламенни възторзи
разискряха се пламен рой звезди
и жаждаха милувки двете рози
напъпили връх нейните гърди.

Тя в златолунна нощ ме позова
на празник, на безименни наслади,
но неразбрала грешните слова,
душата девствена се не обади,
че спяха в нея, първи сън заспали,
на младостта ми белите цветя —

а днес по нея всеки поглед жали,
че те цъфтят, ала повехна тя…

**c0lourblind-** Вто 17 Фев 2009, 22:34

Елегия на литератора

Душа, душа, осъждана на честа карантина,
на пирове посрещана със присмех и
трохи.
Ти чиста бе кат росния и светъл дъх
на крина,
но щедро те попръскаха рой псета и мухи.
И днес с една бакалница стоиш ти
смъртно плаха —
откъснат лист от книгата на гордата
печал —
и чакаш ред до мазните теглилки на
тезгяха
да свият в теб… вмирисан
кашкавал!

**c0lourblind-** Вто 17 Фев 2009, 22:35

В градината аз чух риданья и проклятья,
в градината видях крилата на смъртта —
на горест безотрадна в студените обятья
там плачеше брезата за своите листа.

В гърдите си аз чух проклятья и риданья,
в гърдите си сетих безкрайна пустота —
сред гробища пустиня, от бледний лъч огряна,
там плачеше душата над сетната мечта.

**c0lourblind-** Вто 17 Фев 2009, 22:37

Брезите сладостно заспали,
облъхва трепетно нощта,
и от клоне им погрозняли
се ронят златните листа.

Самин загледан в небесата,
звездите огнени следя,
и в техний рой, с копнеж в душата,
аз търся своята звезда.

И блян ме сладостен люлее
за оня лучезарен край,
де вечно щастие владее,
де вечна красота сияй.

И де животът свиден ден е
и цветна пролет — младостта…
От тъмните брези над мене
се ронят златните листа…

**c0lourblind-** Вто 17 Фев 2009, 22:39

Из пустинната алея,
дето нявга двама с нея
в полунощен час дълбок,
вгледани в една звезда,
дадохме си свят оброк
да се любим навсегда —
скитах сам.

Ненадейно там до мен
някой кихна в тъмнината…

И замаян, и смутен,
взрян в очите на луната,
аз попитах ужасен:
в тая нощ печално-тиха,
в тоя късен, злобен час
кой посмя да киха?

В миг отгадка лучезарна
мойта мисъл освети
и се сетих аз тогаз,
че, настинали отзарна,
в тоя кобен, злобен час
кихат моите мечти.

**c0lourblind-** Вто 17 Фев 2009, 22:42

За утре щедро ми обричаш
нектар във сребърни потири…
О, зная — много ме обичаш
и не обричаш на шега,
не не е лошо и сега
да хвърлим още две-три бири…
А?

За утре пури ми обричаш,
цената на които пари…
О, зная — много ме обичаш
и не обричаш на шега,
но не е лошо и сега
да свием още две цигари…
А?

За утре щедро ми обричаш
палати — блясък и омая…
О, зная — много ме обичаш
и не обричаш на шега,
но не е лошо и сега
да пренощувам в твойта стая…
А?

**c0lourblind-** Вто 17 Фев 2009, 22:44

Аз тъмните нощи в дни светли ще обърна,
отрова в свойта кръв безмилостно ще влея,
със сълзи на очи развратът ще прегърна,
дано забравя мисълта за нея.
Крилатите мечти ще злъчно да осмея,
с натегнала глава в немирен сън унесен,
ще ипя жадно аз, ще пия и ще пея
на рухналий живот безрадостната песен.
В вертепи сам паднал сред паднали девици,
аз спомените зли в пиянство ще удавя,
играйте си със мен — о хидри и змеици,
и влейте в моя дух очаквана забрава.

**c0lourblind-** Вто 17 Фев 2009, 22:46

В предсмъртно блаженство небето се къпе,
син здрач над земята се кротко люлей,
от изток нощ тайнствена властно настъпя,
умора над сънните клепки тегней.

И сън ароматен упива душата,
дух тъмен и приказки тъмни шепти,
и тя на вълшебний си блян към страната
кат птичка изпусната волно лети.

Там в бистри лазури се носи псалома
на вечната младост и вечния мир,
и скланят се вейките в нежни притома,
целувани сладко от девствен зефир.

Там вредом на щастьето зракът прониква
и вредом усмихнати трели трептят,
потокът на първата радост пребликва,
цветята на първата пролет цъфтят.

Но ощ да въздъхнат гърдите не сварят,
с плач горък пробуждам се, о, самота!
В огнище забравено искри догарят
и гледа в прозорците мои нощта…

Sponsored content

Димчо Дебелянов

Димчо Дебелянов

Re: Димчо Дебелянов

Re: Димчо Дебелянов

Re: Димчо Дебелянов

Re: Димчо Дебелянов

Re: Димчо Дебелянов

Re: Димчо Дебелянов

Re: Димчо Дебелянов

Re: Димчо Дебелянов

Re: Димчо Дебелянов

Re: Димчо Дебелянов

Re: Димчо Дебелянов

Re: Димчо Дебелянов

Re: Димчо Дебелянов

Re: Димчо Дебелянов

Re: Димчо Дебелянов